Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман
тринадесета част
ИРНИК

Посвещавам тази книга на всички воини, които вървят по Пътя

на българското бойно изкуство Да Дао, наследник на древното
българско бойно изкуство „Да".

© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Алпер Мюмюн, Стоян Цветков,
Владимир Фриш, Петя Тодорова
художник на корицата: Веселин Анков
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД

http://4eti.me ™ – с помощта на И.Н.

ISBN 687163813684
Издателство: „Оренда“
Пловдив, 7524-ва българска година, (2015)

Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org

 Издателство „Оренда”

В романите си „Ятаган и Меч”, „Тангра”, „Артур“ и „България” авторът разказва

живата българска история. Токораз Исто е единственият български писател, който
разкрива в дълбочина истината за древната българска религия – тангризма. В книгите
е описана скритата, премълчавана и често манипулирана наша история, но не по
скучния и недостъпен начин, използван в училищата и от историческата ни наука.
Авторът ни отвежда във времена на слава и умело успява да ни накара да се влюбим
в историята ни.
Петлогията „Ятаган и Меч“ е най-голямото изследване на еничарския корпус
правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били българите еничари? Изследване
на считаните за най-добри воини в света. Това е книга за родовата памет на българите.
Книга която, ако прочетете, никога няма да забравите.
Романът „Тангра“ на Токораз Исто е най-големият исторически проект писан в
България. Той е плод на многогодишни проучвания и изследвания на автора не само
върху българската, а и върху световната история. Запознайте се с живота на първия
български ювиги кан Авитохол. Научете тайната, която се крие зад името на
легендарния владетел Атила, от когото са се страхували всички народи. Тайна, която
е била пазена толкова дълбоко, че никой не е посмял да произнесе и която има връзка
с българите.
В поредицата „Артур“ приключението и животът на Авитохол този път се пренасят
в Британия, по земите на келтите-друиди. Ще научите защо някои автори твърдят за
Артур, че е крал на сарматите (българите) от владетелския род Дуло, каква е връзката
на рицарите на кръглата маса с тиуните и „хранените хора“ на българските кане, кой
е мечът на всички владетели Ескалибур.
В сагата „България“ Токораз Исто проследява отношенията между българския
владетелски род Дуло и останалите родове, предвождани от Вокил. Разказва за
саможертвите и величието на Дуло, заслугите му за създаване и запазване на България,
но и за предателствата, които извършват спрямо българската кауза. Днес ние малко
знаем за лоялността на кавканския род Вокил, как те заемали престола, но не
се възползвали от властта, а чакали владетеля от Дуло, който отново ще възвърне
величието на България.

www.orendabooks.com

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

СЪДЪРЖАНИЕ .................................................................................................................. 4
I ............................................................................................................................................... 5
II ........................................................................................................................................... 14
III .......................................................................................................................................... 39
IV .......................................................................................................................................... 48
V ............................................................................................................................................ 59
VI .......................................................................................................................................... 69
VII......................................................................................................................................... 73
VIII ....................................................................................................................................... 81
IX ........................................................................................................................................ 102
X .......................................................................................................................................... 111
XI ........................................................................................................................................ 130
XII....................................................................................................................................... 154
XIII ..................................................................................................................................... 185
XIV ..................................................................................................................................... 199
XV ....................................................................................................................................... 210
XVI ..................................................................................................................................... 219
XVII .................................................................................................................................... 240
XVIII .................................................................................................................................. 246
XIX ..................................................................................................................................... 255
XX ....................................................................................................................................... 322
XXI ..................................................................................................................................... 335
XXII .................................................................................................................................... 349
XXIII .................................................................................................................................. 361
ЕПИЛОГ ........................................................................................................................... 375
APPENDIX I ..................................................................................................................... 396
APPENDIX II .................................................................................................................... 398
APPENDIX III .................................................................................................................. 400
APPENDIX IV .................................................................................................................. 403
РЕЧНИК НА СТАРИТЕ БЪЛГАРСКИ И ТЮРКСКИ ДУМИ ............................. 405
ИНТЕРВЮ С ТОКОРАЗ ИСТО, АВТОР НА МНОГОТОМНИТЕ ИСТОРИИ
„ТАНГРА” И „ЯТАГАН И МЕЧ” ................................................................................. 411

4
 I

– Битката трябва да продължи! Битката трябва да продължи! – крещеше

Авитохол и гледаше с презрение „плъховете“ пред себе си. Той бе готов да
се нахвърли върху тях във всеки един момент. Опитваше се да се възползва
от ситуацията. Те бяха толкова близо до пълната победа и разгром над
римляните, че още не можеше да повярва, че моментът е изпуснат.
В битката обаче беше така, ситуацията се променяше много бързо и беше
важно да си адекватен, за да се възползваш от всяка отдала се възможност.
Преди малко, както римляните биха казали, Фортуна им се бе усмихнала,
беше им предложила победата на тепсия, но те сами се бяха отказали от
нея. Сърцето му се свиваше, защото, след такова прахосване на
възможност, обикновено следваше жестоко наказание и поражение.
Дали сега нямаше да стане точно така? Все пак знаеше, че воините от
северното крило, които го бяха предали и отказаха да му се подчинят и
последват, не са толкова виновни. Допреди малко той ги бе съдил жестоко
и се ядосваше на тесногръдието, глупостта и суеверието им, сега обаче
погледна през техните очи. Той можеше да претендира колкото си иска, че
е Атила и че мечът му е цял, но виждаше, че те са притеснени и не знаят
какво се случва и понеже не желаеше повече да ги обърква, прибра
оръжието в ножницата си. Вълнението му обаче бе толкова силно, че
усещаше как сърцето му бясно блъска в гърдите, сякаш във всеки момент
може да се пръсне.
Авитохол наблюдаваше как Рицимер и воините му, по примера на
легионите от централната армия и настоятелните сигнали, които Флавий
Аеций подаваше, отстъпваха. За съжаление германите, водени от
Авитохол, вместо да се възползват, правеха същото. Българинът беше с
вързани ръце. Не можеше сам с Ирник да скочи срещу армията на Рицимер.
Примирен той гледаше през рамо, за да запомни картината на оттеглящите
се врагове и да изпие докрай чашата на унижението. Никога не бе очаквал,
че ще му се случи нещо такова. Това противоречеше на логиката на войната
и битките. Навярно никой друг военачалник не бе преживявал такова нещо.
Авитохол мълчаливо последва своите воини. Опитваше се да не се мръщи,
но не успяваше. Обидата бе толкова голяма, че като горчива буца бе
заседнала в гърлото му. Въпреки че осъзнаваше причината за
предателството и малодушието на воините, които трябваше да го следват,
не можеше да им прости.
Мъжът вървеше с наведена глава. В този момент към него се приближи
Ирник. Младият воин бе готов да го последва и през цялото време го бе
подкрепял.

5
 – Лоша работа! – каза Ирник.
– Не са българи! – отвърна Авитохол.
Разговорът с Ирник го успокояваше. Искаше да се разсее, за да не мисли
за унижението, което му бяха причинили неговите воини. Авитохол им
беше много гневен, но два пъти по-ядосан бе на техните вождове, които
не бяха успели да ги накарат да го последват.
В този момент Авитохол осъзна, че все повече започва да прилича на своя
учител Баяр, който, всеки път преди и след битка, говореше за смисъла на
живота, за свещените за българите и воините неща. Изведнъж изпита
огромна нужда да говори.
– Ирник, нали си спомняш, когато ти говорех за факторите? Всичките
тези фактори могат да се обърнат и срещу теб. И това може да се случи,
дори без противникът ти да има принос. Винаги съм знаел, че
емоционалността и суеверието на хуните, които много им помагаха да са
толкова силни и отдадени бойци, някой ден ще се обърнат срещу тях и ще
се превърнат в тяхна слабост и причина да загубят битка. Не очаквах това
да бъде най-важната битка в живота им. Атила използваше своя меч не
толкова като оръжие, с което да посича и побеждава враговете, а за да
подчини собствените си воини. Това оръжие беше обсебило мислите на
хуните, то ги караше да мечтаят и вярват, че са специални и
богоизбрани, заради него те бяха готови да последват своя вожд
навсякъде, да се хвърлят във всяка битка, независимо срещу какъв
враг. Този меч осмисляше живота им, превръщаше го в мисия. Той бе
тяхната надежда и упование и беше всичко за тях. Когато мечът беше цял,
всичко беше наред, но когато се счупи, всичко това изчезна. Ти видя как
мечът от съюзник се превърна в най-жестокия враг. Ние разчитахме, че
той ще всее ужас в душите на суеверните ни врагове, но изведнъж от сила
се превърна в наша слабост. Видя как на мига факторът „Ужас” се обърна
срещу нас. Суеверните народи са много подвластни на фактора „Ужас”.
След тези думи мъжете замълчаха. Авитохол се замисли над това, че щом
мечът на Атила се бе счупил, то тогава той не беше истинският Меч на
боговете. Брат му не беше Приносителя. Тангра все пак бе предпочел
Авитохол и българите пред Атила и хуните. По лицето на стария воин се
стичаха сълзи. Тангра все пак бе избрал своите деца, първите си
избраници, той отново бе приласкал душите на своите синове. Тангра го бе
избрал за първия световен владетел, но сега това не го интересуваше.
Българинът се замисли, че по божията воля Атила и хуните бяха отстъпили
в днешния ден. Ако днес бе победил, Атила щеше да стане световен
владетел. Авитохол вече бе убеден, че Бог предварително бе решил кой ще
притежава меча и какъв ще е изходът от битката. Това му даде една яснота
и го успокои. Осъзна, че няма смисъл да вини воините. Какво можеха да

6
направят те срещу волята на Бог? Авитохол прозря замисъла на Бог, може
би в следващата битка, когато той води войските, щяха да победят, днес
обаче явно това не биваше да става. Знаците и поличбите бяха достатъчно
ясни. Сълзите продължаваха да се стичат по бузите му. Те не бяха за
загиналите войници, от умора или заради обидата от поражението. Не бяха
провокирани и от откритието, че на кръста му виси Мечът на боговете.
Причината не беше и това, че Тангра не е оттеглял благоразположението
си, а от величието на общуването с тази безпределна сила и докосването,
дори плахо, до превеликия ѝ замисъл. Авитохол стоеше върху коня си и не
се притесняваше от сълзите си. Той знаеше, че никой от воините му не може
да ги види, защото всички те, гузни и виновни, се свиваха пред осанката му
и нямаха доблестта да го погледнат в лицето.
Така, пред погледа на своя военачалник, воините се прибраха в лагера си.
Авитохол скочи от гърба на коня си и подаде поводите му на Деел. Мъжът
ги пое, но изгледа свирепо Аспа, явно още усещаше зъбите му в рамото си.
Авитохол провери шлема, щита и туга. Всичко бе на мястото си, опипа
обърнатия си боен колан. Битката бе свършила и вече нямаше нужда да го
носи по този начин, затова го разкопча и го обърна. В този момент
напипа мястото, където трябваше да е чашата, но нея я нямаше. Смътно се
сети, че бе открил това още по време на битката. Чашата я нямаше! Тя му
бе дадена от колобрите в Пещерата на Тангра. Светият граал го бе
съпътствал през целия му живот и го бе спасявал толкова много пъти,
особено в подземията на Филипопол, а ето, че той го бе загубил. Трябваше
веднага да си го върне! Авитохол тръгна из бойното поле. И през ум не му
минаваше, че е невъзможно да открие чашата в това поле, осеяно е трупове
и следи от битката. Беше сигурен, че орендата ще му я върне. Тангра бе
пожелал тя да бъде в него и щеше да намери начин да му я върне, така както
бе решил да му даде истинския Меч на боговете. Българинът се чувстваше
толкова вдъхновен от мисълта, че Мечът със сърната е истинският меч, че
му се струваше невъзможно някой или нещо да застанат на пътя му, а какво
остава да не намери една чаша. Мъжът вървеше, но имаше чувството сякаш
се носи над земята.
Авитохол се замисли, че може би е редно да посети брат си. В душата му
бушуваха толкова много емоции, че не знаеше какво да каже или направи.
Затова реши, че ще е по-добре да се поразтъпче, за да има време да събере
мислите си, да си припомни кой е. Авитохол беше сигурен, че в момента
Атила не се чувства добре, знаеше колко опасен бе брат му, когато се
разгневеше. Българинът не се страхуваше от Атила, той може би бе
единственият човек в света, който можеше да го спре и да му се
противопостави. Сега обаче не желаеше да го вижда, защото не знаеше
какво да му каже. Атила сам щеше да го потърси, когато бе готов.

7
Българинът се нуждаеше от време, за да проумее случилото се. Слънцето
бавно залязваше зад гърбовете на враговете им. Както си личеше, те не
се бяха оттеглили заради свършека на деня и не се канеха да нощуват и на
другия ден да подновят сражението, а бягаха като плъхове. Авитохол
наблюдаваше залязващия кървав диск на слънцето. То като че ли потъваше
от срам и страх пред онова, което се бе случило. Това слънце беше свидетел
на всички битки, провеждани до този момент на земята. Под парещите му
лъчи се бяха разигравали най-грозните сцени от човешката история. Беше
виждало какви ли не низости и предателства, жестокости и убийства,
разбира се, и много влюбени се бяха клели под него. Това слънце... както
се струваше на Авитохол, бе присъствало и на най-голямата глупост –
позорното оттегляне на Атила и неговите хуни.
Авитохол знаеше, че някъде там се намират съюзниците им, които водят
жестока битка с армията на Флавий Аеций. Воините на Чат и херулите на
Акран, изоставени, предадени и излъгани, се бореха за своето оцеляване.
Той стоеше тук и безучастно наблюдаваше слънцето. Гузните мъже зад
гърба му бяха по-тихи от мушици. Мислите на Авитохол бяха с воините,
които сега се бяха изправили срещу многократно превъзхождащия ги
противник. Ако планът им бе успял, в този момент армията на Аеций щеше
да е разгромена. Нищо нямаше да им попречи да го направят. Те обаче
имаха граница. Авитохол знаеше, че страшните граници (лимеси) не
са онези, начертани по повърхността на земята като с нокът. Те бяха
мимолетни и тленни. Най-голямата преграда, това, което най-силно
оказваше влияние, бе в главите на хората. Там бяха дълбоките,
непреодолими ровове. Там той сам цял живот дълбаеше с ноктите си
границата. Това, което сега не им позволяваше да тръгнат напред и да
победят, бе един такъв непреодолим ров. Авитохол би могъл да го нарече
суеверие и страх, но това нямаше да помогне. За него тази преграда не
съществуваше. Като воин и българин, човек на себепознанието, цял живот
бе воювал, за да няма такива вътрешни врагове. Там, където за него нямаше
враг, за другите хора имаше цели вражески армии.
Авитохол хвана щита с лявата си ръка, защото се сети, че може някой враг
да се опита да го нападне, след това, като загубена душа, тръгна към
слънцето. От одеве воините, които следяха внимателно всяка негова дума
и жест, се чудеха какво става с техния водач. Те помнеха обвинението,
което бяха прочели в очите му, след като бяха отказали да повярват,
че мечът е цял. Те искаха да поговорят с него, но Ернах не им позволяваше.
Най-тих и покрусен от всички вождове изглеждаше Одоакър.
Авитохол вървеше бавно и оглеждаше бойното поле. Тежкият меден щит
скоро увисна някак безпомощно на лявата му, обезсилена ръка, но той не
го изпусна. Мъжът оглеждаше пронизаните и ранени воини, чуваше

8
воплите им, но оставаше безучастен към тях. Срещаше ужасените погледи
на тези, които се бяха завърнали на бойното поле, за да помогнат
на ранените си другари. Много от тях бяха ветерани, които не биха се
пречупили пред нищо, но ето, че го бяха направили. Сега те го гледаха, все
едно са обречени. Ако имаше сила, би се изсмял и би ги подиграл. Авитохол
забеляза, че те гледаха ту канията на меча, ту ръката му и му се прииска да
вдигне десницата си и да извика: „Десницата ми е толкова крепка, че не
трепна дори когато Мечът на Марс се счупи в нея!”
Българинът беше раздвоен. Една част от душата му тъгуваше за
пропуснатата възможност, за воините на Чат и Акран, които в този момент
намираха смъртта си, заради глупостта и суеверието на Атила и воините
му. Другата част от него ликуваше. Той беше в екстаз, защото вече знаеше
кой от мечовете е бил на боговете и кой е изкованият от него и Ковендра.
Без повече да се притеснява от воините наоколо, Авитохол посегна и
извади своя меч. Изведнъж изпита силно желание да го подържи в ръка.
Откакто бе разбрал, че точно това е Мечът на боговете, отношението му се
бе променило. Той го извади и го огледа, струваше му се, че го вижда за
пръв път. Едва сега разбра, че през цялото време е имало начин да
се разбере кой от мечовете е истинският. Само е трябвало да удрят двата
меча, докато истинският не пресече другия. Авитохол погали острието на
меча, все едно бе негово дете. Правеше това с такава любов, каквато рядко
бе проявявал към хора. Българинът веднага разбра защо дори не се бе сетил
за този начин. Той продължи да гали острието и знаеше, че едва ли щеше
да се осмели да разбере истината по този начин.
Авитохол държеше Меча на боговете в ръце, Драконовия меч, защото
усещаше, че острието също трябва да стане свидетел на случилото се. Той
знаеше, че този меч притежава сила, простираща се далеч извън пределите
на този свят. Това бе най-свещеният предмет на земята, може би в момента
мечът помагаше на душите на загиналите воини да намерят своя рай.
Авитохол се почувства като колобър, като християнски свещеник, който
благославя и ръси със светена вода. За миг забрави, че се намира в Галия,
дълбоко в сърцето на Запада и му се стори, че над него е небето на
Филипопол, че отново е млад и в ръката си държи лек тракийски щит и
махейра. Само за миг отново стана трак ди махейрос.
Вървеше бавно и продължаваше да оглежда бойното поле, виждаше
агонизиращите и умиращи хора, усещаше всепроникващата миризма на
кръв, на изпражнения и урина. Пред погледа му непрекъснато се
изпречваха насечени части от човешки тела. Бойното поле за всички тези
воини беше гроб, за мухите обаче то беше пир. Навсякъде се носеше
миризмата на смърт и разложение.

9
 Авитохол усещаше цялото си същество изтъкано и пропито от смърт. За
да върне живота в себе си, мъжът бръкна и отнякъде извади червена ябълка,
след това, без никакво забавяне, хищно я захапа, а сладкият ѝ сок потече по
брадичката му. Въпреки смъртта наоколо и гледката, той дъвчеше силно и
енергично и отново отхапа от сочния плод, и говореше сам на себе си.
„Ние сме воини! Родени сме за такива моменти. За тези моменти живеем.
Това, което ужасява другите, за нас е награда. Ние се чувстваме най-добре
там, където другите примират от страх. Ние сме българи и цял живот се
учим на това. Учени сме никога да не отстъпваме, а да се бием до смърт.
Аз съм Авитохол. Аз съм невъзмутимостта на божията десница! Аз съм
Бич Божи! Аз съм оръжието на Бог!
Тук, където червата на хората се обръщат от погнуса и смъртта е смалила
душиците им като стафиди, е моята трапеза! За мен това е бяла покривка!
Аз се храня със смърт! Всеки, който посяга към величието, се храни с
човешкото страдание и смърт.”
След тези думи той отново отхапа от ябълката. Сладките ѝ сокове
продължаваха да пръскат бузите му и да се стичат по брадичката му. Тя
хрупаше в устата му и му напомняше за това, че освен смърт, на този свят
има и живот, че освен кръв, тялото му може да отделя и слюнка, че хората,
освен да умират, могат и да се хранят, любят и да живеят. За пореден
път жадно отхапа от вкусния плод, а сладостта му го върна към живота.
Усети в устата си аромата на зелена трева и цветя. Тази ябълка бе по-сладка
от мед, по-сочна от нектар. В нея бяха събрани соковете от недрата на
земята, които тук, в този плод, се бяха докоснали до слънцето и се бе
получила тази божествена връзка, затова ябълката бе толкова сладка и
сочна. Този плод успяваше да събере мистичните води, идващи от недрата
на земята, със слънцето. Сочността и сладостта.
Този плод беше магичен.
Ябълката, не е ли тя първото и най-древно дърво? Може би неслучайно тя
бе плодът на изкушението? Не бяха ли Адам и Ева изгонени от рая именно
заради нея? Не се ли бяха увивали около нея Змията и Сатаната? Какво ли
можеше да означава, че сред толкова много смърт се сети първо за нея?
Може би имаше причина в този момент да мисли за ябълката, за смисъла на
живота, за Дявола и Бога, за Сътворението, а не за битката.
Спомни си за сектата на Богинята майка, чийто плод бе именно ябълката
и се изненада колко много неща и смисъл можеше да има в един толкова
малък и обикновен плод.
Отново отхапа от ябълката, а с това прие соковете, енергията и
философията ѝ. Замисли се за всичко, което виждаше наоколо, и се ядоса
на себе си. Не беше ли странно, че вместо за битката или чашата, в този
съдбоносен и важен момент мислеше за някаква си ябълка? Може би някой

10
ден историците щяха да се питат за какво точно е мислел в този
важен момент. Какви чувства са го вълнували, след голямата битка при
Каталаунум? Дали се е опиянявал от победата? Осъзнавал ли е мащаба и
грандиозността на битката и значимостта на победата? Авитохол се изсмя,
защото той бе част от Атила. Едва ли някой от тях щеше да се досети, че се
е наслаждавал на една нищо и никаква ябълка и никакви мисли за величие
и слава не са го вълнували.
Като продължаваше да отхапва от ябълката, наслаждавайки се на
магията ѝ, както си вървеше сред мъртвите римски легионери, изведнъж
мярна познато лице. Спря се и се вгледа надолу. Българинът се взираше в
бледото восъчно лице на мъжа, от чийто врат стърчеше разрошена хунска
стрела. С учудване установи, че въобще не биваше да вижда това лице тук.
Този мъж в момента трябваше да е жив и да се намира някъде в Реймс, да е
облечен в черно расо и да се грижи за душата си, подготвяйки я за среща
със своя бог. Той обаче бе избързал за тази среща и сега лежеше върху
напоената с кръв земя на Марсово поле. Докато го наблюдаваше, Авитохол
се замисли, че не бива да се учудва толкова. Каквото и да направеха хората,
както и да се сгърчеха пред лицето на смъртта, не можеха да избягат от
предначертанието и участта си. Този мъж беше типичен пример за това.
Въпреки че искаше да промени стария си начин на живот – като легионер
и воин, очевидно се бе провалил в това. Явно не му е било съдено да
издъхне в покой, като монах, сврян в някоя килия, а така, в разгара
на битката. Той бе умрял по начина, по който бе живял, и в това нямаше
нищо чудно. Флавий Кракс бе опитал да се промени и смири, но душата му
на воин явно не бе издържала и бе поискала да се включи в една последна
битка. Така и бе станало. По ирония на съдбата тази битка за него наистина
се бе оказала последна. Авитохол разбра, че всъщност Флавий Кракс, макар
да бе загубил живота си, бе успял. Той бе преживял своето пречистване.
Неговото истинско пречистване е било тук, в разгара на битка, а не като
монах. Така, както някога на бойното поле бе получил бойното си
кръщение, сега бе получил и последното си причастие. Авитохол беше
сигурен, че душата му е намерила толкова дълго очаквания покой и воинът
в него е победил монаха. Легионерът със сигурност бе загинал щастлив,
рамо до рамо със своите другари.
Българинът продължи да върви. Около него се валяха труповете на
стотици мъртви римски воини. Явно тук бе унищожен цял легион, защото
на едно място труповете бяха толкова много, че бяха натрупани един върху
друг на купчина. Авитохол се взираше в тези лица и си даваше сметка, че
доскоро всеки един от тези хора е бил отделна вселена, имал е свой отделен
свят, те бяха имали свой живот, своите страхове, болки и терзания, своите
любови, мечти и надежди. Сега те бяха нищо, кал, купчина разлагаща се

11
плът. Мъжът ги наблюдаваше и осъзна колко тънка и ефимерна е границата
между живота и смъртта. Красивите мисли на тези хора, животът
им, толкова искрен и шарен, изглеждащ толкова значим и поставящ ги в
центъра на Вселената, бе изчезнал за един миг само.
Той спря пред купчината, но не гледаше към нея, а към един мъртъв
легионер, чието тяло приличаше на игленик от забитите в него стрели.
Каменните топки на аркан се бяха преплели около краката му. Той сигурно
е бил препънат, а след това е бил прострелян с всичките тези стрели, а може
би обратното. Много от стрелите обаче бяха пречупени. Явно, след като е
паднал, мъжът е бил стъпкван от тежките подковани крака на събратята си
легионери. В стремежа си да запазят бойния строй, бяха стъпкали другаря
си. Те обаче не бяха успели, защото труповете им също се валяха
наоколо. Мъжът лежеше по лице, надупчен със стрели, смачкан,
почти набит в земята. Вратът на нещастника сигурно също бе счупен,
защото главата му бе в някакво неестествено положение, което накара
Авитохол да настръхне. В изцъклените очи на бившия легионер се
отразяваше причерняващото небе, студените сиви облаци, които сякаш
бързаха да се махнат от това проклето, кърваво поле, нежелаейки да стават
свидетели на толкова много жестокост, болка и безсмислена смърт.
Под пречупения врат на мъжа се виждаше кожена връвчица, на която бе
закачено някакво безформено украшение, грубо и направено доста
нескопосано. Това сребърно слитъче явно е било много важно за него,
защото мъжът лежеше така, все едно в последния си миг бе пожелал да го
види, да го подържи в ръка, но не бе успял. Авитохол искаше да си
запази някакъв трофей от сражението, нещо, което да му напомня за тази
жестока, кръвопролитна и в същото време толкова луда и безсмислена
битка. Сега това сребърно амулетче му се стори добър символ на всичко,
което се бе случило в този ден. То беше безформено, без стойност,
неопределено, също както тази битка, която се бе оказала безсмислена, без
победители и победени. Авитохол се наведе, скъса кожената връв и
пое мекото топло сребро в ръката си. След това затвори очите на легионера.
Не защото се посвени, че отнема нещо лично пред мъртвите очи на този
воин, а защото знаеше, че през очите на мъртвите и умиращите смъртта
надзърта в света на живите. Тези очи бяха като мост, порта, през която тя
можеше да премине в света на хората, затова трябваше да бъдат
затворени. Сети се, че древните гърци слагали монети върху затворените
клепачи на мъртъвците. Те правели това заради лодкаря, който с лодката си
пренасял душите на починалите през реката Лета. Авитохол обаче знаеше,
че всъщност постъпваха по този начин, за да затворят портата между двата
свята.

12
 Изведнъж се почувства успокоен, сякаш бе забравил за битката. Беше
уморен до смърт. Цял ден бе мерил снага с всеки воин, изпречил се насреща
му, беше ги побеждавал, без дори да помисли за умора, обзет от някаква
свръхсила. Всъщност той много добре познаваше орендата и знаеше как
действаше тя. Сега цялата умора, напрежението, шумът, усилията на тялото
и волята, всичко това се завърна в него и го накара да се почувства толкова
изтощен. Българинът едва се държеше на крака, той тръгна към лагера, а с
всяка следваща стъпка щитът все повече увисваше в ръката му. Чудеше се
защо въобще го беше взел със себе си. Изхвърли огризката от ябълката и
потупа канията на Меча на боговете.

13
 II

Авитохол вървеше бавно, раменете му все така бяха отпуснати, като на

титан, изтощен до смърт, заплашващ да се сгромоляса под собствената си
тежест. Мъжът ходеше така, защото не желаеше да поглежда воините. Той
се срамуваше от тях и от предателството им. Всъщност мъжете също
не смееха да срещнат погледа му. Някак гузни, те се приготвяха за сън след
изтощителния ден. Всичко се извършваше в тишина, наоколо цареше гузно
мълчание. С наведени глави и приглушени гласове, те разпалваха
огньовете, оправяха постелките си, проверяваха трофеите си, никой обаче
не смееше да повдигне поглед и да срещне очите на този, когото днес бяха
отказали да последват и когото смятаха за Атила. Никой от тях не смееше
да обвини владетеля за поражението, всички бяха сигурни, че не Атила бе
виновен, а сила свише, с която хунският вожд общува и дори понякога
воюва. Този път техният страх ги бе накарал да застанат на страната на Бог.
Този път те не подкрепиха, не избраха и не повярваха на Атила. Те не бяха
достойни за владетеля си. Мъжете осъзнаваха, че нямат сили да му
повярват, да го последват и да се изправят дори срещу Бог.
Авитохол ходеше тежко. Вечерта напредваше бавно, воините все още бяха
зашеметени от боя, глъчката и шума на битката, не можеха да се отърсят от
преживяното през деня. Всички бяха като оглушали, все едно току-що са
преживели свирепа буря и твърде близо около тях са падали мълнии.
Българинът така и не дочака Атила да го повика и реши да го посети.
Знаеше, че брат му е зает и едва ли ще го потърси тази вечер. Неговата юрта
обаче се намираше там, на хълма, и сега той се прибираше. Авитохол
бързаше, според него битката все още можеше да бъде спасена, все още не
бе загубена съвсем. Римляните се бяха оттеглили, бяха избягали от бойното
поле. Българинът искаше да поговори с брат си и да го убеди, че има шанс
битката да се обърне от поражение в победа. Той съжаляваше, защото бяха
свършили по-трудното, бяха спечелили битката, сега оставаше да оберат
плодовете, да догонят изтеглящите се в безредие врагове, да всеят паника в
редиците им, да ги нападнат и избият. Тогава това, което сега
изглеждаше като поражение, щеше да се превърне в победа.
За да стигне до средата на армията, там където стануваха хуните и се
извисяваше хълмът с каганската юрта, Авитохол трябваше да премине
покрай войските от северното крило. Същите войски, които бе командвал
през целия поход и цялата 451 година. Той не можеше да скрие обидата,
разочарованието и обвинението, което таеше в себе си. Не можеше
да забрави погледите им. Те бяха отказали да му повярват и да го последват,

14
бяха се прекършили пред суеверието и страховете си, бяха се поддали на
паниката. Това все още горчеше в устата му. Дори сладостта на ябълката не
бе успяла да заличи неприятния вкус.
За да изпие горчивата чаша до дъно, да види воините си по-добре и
отблизо, да усети настроението им, Авитохол реши да измине това
разстояние, което не беше никак малко, със собствените си крака. Мъжът
вървеше напред с твърда походка, Ирник го следваше, а след него, като
пиян, преплитайки краката си, се движеше Лупус. Християнският епископ,
който не беше воин, през целия ден бе наблюдавал битката съвсем отблизо.
Сега той бе изтощен до смърт. Дългата власеница се преплиташе в краката
му и той нерядко се пльосваше по очи, направо върху сухата почва,
отъпкана от хилядите крака и станала по-твърда от камък. Ирник не
обръщаше внимание на християнина. Той не проявяваше никакво
съчувствие към мъките на мъжа, тичащ след него като малко кутре. При
всяко падане Лупус скимтеше като куче, но двамата мъже въобще не го
чуваха, а все така продължаваха напред, все едно бързаха за среща със
съдбата. В този момент мислите им бяха заети с нещо много по-важно.
Лупус бързаше, защото не искаше да остава сам сред тези воини. Той
осъзнаваше, че животът му зависи от това да се държи близо до тези двама
мъже. Никой друг нямаше да даде пукната пара за живота на един
християнски епископ. Когато паднеше на земята, Лупус се вглеждаше в
лицата на воините, които го наблюдаваха. Тези лица бяха безизразни, но го
дебнеха. Това бяха очи на хищници. Те бяха като вълци, които чакат
сърненцето да се отдели от стадото, да изостане, да се отдалечи от рогата
на елените. Станеше ли това, веднага щяха да се нахвърлят върху него.
Краят му щеше да бъде бърз, страшен и грозен. Те не го мразеха заради
това, което бе направил, или заради случилото се през деня. Те щяха да го
разкъсат, без да им трепне окото, без омраза, без злост. Щяха да го убият
само защото беше жив, защото мястото му не беше тук, защото беше
жертва, а те – хищници. Надали човек можеше да си представи нещо по-
страховито от лицата на тези мъже. Първите християнски писатели бяха
описали ада твърде примитивно и повърхностно, ако те бяха видели лицата
и израженията на мъжете, които от одеве Лупус наблюдаваше, щяха
да изобразят ада много по-образно и истинно. При всяко падане епископът
очакваше глутницата воини да се нахвърли върху него и да го разкъса.
Двамата мъже пред него бяха твърде заети, за да обърнат внимание на
страданията му и да забележат незначителната му смърт. Епископът
осъзнаваше, че животът му е в собствените му ръце и не биваше да го
изпуска. Опитваше се да не се спъва повече, но от изтощение краката му се
бяха превърнали в негови врагове. При всяко падане варварите издаваха
глух стон на удовлетворение и наслада, като че ли предчувстваха, че скоро

15
силите на мъжа ще го напуснат съвсем и тогава щеше да настъпи техният
момент.
При всяко падане сърцето на Лупус се свиваше, но той знаеше, че за него
е по-добре да се движи пеш. В този момент, ако се покачеше върху гърба
на кон, щеше да стане видим за всички воини и тогава със сигурност
гибелта му щеше да е неизбежна. Епископът бързаше, падаше, лактите и
краката му бяха изранени, но не спираше нито за миг. Той беше чел за
начините, по които първите християнски мъченици бяха ставали светци, за
смъртта им, коя от коя по-ужасна. Но сега смъртта, която го очакваше, ако
не се изправеше веднага, му се струваше най-ужасявашата от всички, за
които бе чел в житията на светците. Не желаеше последното нещо, което
ще види в този свят, да бъдат тези лица надвесени над него.
Лупус ситнеше зад мъжете, движещи се отпред. Той виждаше твърдата,
отсечена походка на по-младия мъж и разбираше, че силата му извира от
неговата младост. Ернах бе в разцвета на силите си. Най-отпред обаче се
движеше този, когото всички смятаха за Атила. През целия ден Лупус бе
наблюдавал битката отблизо. Това беше нещо невероятно, страховито. Цял
живот се бе опитвал да си представи Армагедон, видяното този ден обаче
надхвърляше всичките му фантазии. Това надвишаваше многократно и
най-страховитите представи на човек. Това бе битка на световете. В този
ден воините на целия свят се бяха събрали на това огромно поле до град
Каталаунум и се бяха вкопчили в смъртоносна битка. Лупус не можеше да
следи цялото сражение. Той се взираше в воините, които
кръстосваха оръжия, и искаше да запомни всичко, да бъде пряк свидетел
на случващото се. От другата страна имаше много християни. В армията на
Атила вярващите в Христос също не бяха малко, но повечето от тях бяха
ариани. Желанието му да е толкова близо до битката не се дължеше на
факта, че това е най-голямото сражение, провеждано някога, а защото
търсеше белези, по които да определи дали това не е Армагедон. Онази
битка в края на времената, когато армиите на Господ и Сатаната щяха да се
изправят една срещу друга. Последната битка, която щеше да доведе до
унищожението на света. Всички поличби за това бяха налице, още преди
битката да започне. Лупус обаче продължи да търси белезите, а след това
внимаваше, защото всяка дума, всеки детайл бяха важни. Епископът
искаше да наблюдава битката колкото се може по-мащабно и в същото
време детайлно. Той знаеше, че голяма част от нея ще протече покрай този
мъж. Без да иска, погледът му през цялото време бе прикован към
действията на този, когото всичко смятаха за Атила, но всъщност беше
Дяволът. Лупус внимаваше да не се разсее и да го изпусне от очи. Той беше
сигурен, че Атила е демон в човешки образ. В това тяло се бе поместил
гебет някакъв! Не! Сатаната бе слязъл при хората и се бе вселил в него!

16
Дяволът, самото Зло! Със собствените си очи бе видял как през целия ден
този безпощадно избиваше стотици воини. Вярно, повечето от тях не бяха
истински християни, а ариани. Той бе правил това с надменността и
презрението, на които е способно само същество, което съзнава, че е по-
силно и превъзхожда хората във всичко. Беше ги избил хладнокръвно,
сякаш имаше това право. Във всяко негово движение, във всеки поглед и
жест се съдържаше това сатанинско презрение и арогантност. Този, който
предвождаше армията на сатанинските сили, избиваше хората без умение,
без хитрост и съжаление, той заставаше срещу тях, първо пречупваше
оръжията им, сякаш бяха сламки, след което ги убиваше. При всяка смърт
на воин, изправил се срещу това чудовище, нещо в корема на епископа на
Троа се свиваше. Той беше ужасен от този звяр, в същото време изпитваше
някакво странно привличане към него. Нещо го караше в негово присъствие
да е спокоен и да се чувства в безопасност. Ако всичко наоколо не бе
толкова жестоко и страшно, Лупус би се заклел, че чувства някаква странна
привързаност в гърдите си, подобна на любовните трепети, що бе усетил
още като дете към щерката на един грънчар, който живееше в къщата си
работилница близо до тях. Такава бе силата на Изкусителя. Той беше
сигурен, че този мъж е Сатаната и тичаше след него не само за да спаси
живота си. Лупус се ужасяваше от случващото се в душата му. Този трепет
за него бе по-ужасен от смъртта. Скоро лицата на хората се промениха. Те
ставаха все по-жестоки и наранени, воините все повече преставаха
да приличат на хора, а на големи, на древни същества, крепящи се от омраза
и магия, сътворени от кал и нечистотии. Това, което мъжете правеха, бе
най-страховитото нещо, което Лупус бе виждал в живота си. То бе по-
жестоко от ада.
Авитохол забеляза, че от известно време бяха напуснали северното крило
и вече се движеха през войската на хуните. Видяното обаче го изпълваше с
ужас. Хуните виеха като вълци, те бяха изпаднали в транс. Телата им
приличаха на дрипи, които помръдваха, сякаш бяха изпразнени от
душите им, направлявани от някаква сила, намираща се извън тях. Мъжете
се движеха като в някакъв странен, призрачен танц на смъртта. Те крещяха,
виеха, плачеха, молеха се на някакъв бог, който сякаш се намираше пред
тях, а не на небето. Гледката бе потресаваща. Авитохол наблюдаваше
бойната, кървава вакханалия и му се струваше, че прозира и вижда волята
на тази сила. Тя намираше изражение не в движенията на един хун, а в
общото, което представляваха всички тези, гърчещи се от страдание, ужас
и болка тела.
Българинът се движеше като някой демон сред телата на обсебените хуни,
осветявани от огньовете. Тази гледка би смутила душата и на най-смелия
воин. Той обаче не се вълнуваше, по-скоро се гневеше на глупостта и

17
суеверието на тези хора. Идеше му да се изправи срещу тях, да изкрещи
така, че да ги заглуши, а след това да влезе в битка с всички тях. Той не
искаше да ги избие и нямаше нищо против конкретните хуни, а срещу
общото, което ги движеше, срещу това, което ги бе накарало да отстъпят, а
сега, вместо да се сърдят на себе си, те прехвърляха всичко на висшата сила.
Авитохол много добре знаеше защо тези плачеха с „кървави сълзи“.
Поражението за тях бе знак от техния Бог, те не просто бяха загубили
битката, Бог бе пречупил меча на Атила, беше им отнел правото
да властват, да побеждават, да живеят. Те не го правеха за себе си и не
заради тази битка, а за бъдещето. Те бяха истински уплашени и ужасени.
Малките им душици не можеха да проумеят, че сами са си виновни.
Авитохол и Андаг им бяха поднесли победата на тепсия, а те не се бяха
възползвали. Българинът искаше да изкрещи, за да ги спре и вразуми, да
стресне душите им. Той обаче виждаше, че ужасът бе сковал тези мъже,
които познаваше като страховити воини. Изведнъж осъзна, че се бе гневил
на своите воини от северното крило, но всъщност главните виновници бяха
точно тези тук.
Авитохол вървеше сред тях, той ги разсичаше, както старозаветният
Мойсей бе пресякъл водите на Червено море, както Дяволът се движеше из
земите на ада, а гърчещите се в нозете му тела засилваха това усещане.
Мъжът беше убеден, че ако в този момент някой, който е запознат с
християнския ад, го наблюдава, щеше да си помисли точно това.
Групичката от четирима души все така се движеше като кораб, който пори
водите, съставени от телата на безброй хунски воини. Авитохол вървеше
най-отпред, следван от Ирник и Лупус, а най-отзад Деел водеше за
поводите конете на двамата българи. Воинът знаеше, че по-късно трябва да
се върне, за да доведе своя кон и този на епископа.
На Авитохол му се струваше, че се движи сред обсебените хуни, откакто
свят светува. Той по-скоро чувстваше, отколкото виждаше гърчещите им
се тела. Накрая българинът усети, че се изкачва. Това явно бе хълмът. Той
спря и се обърна. Взорът му обгърна цялата шир, простираща се до
хоризонта. Шумът около него бе невъобразим. Той видя това, което вече
знаеше, но мащабът накара сърцето му да се свие. Докъдето
стигаше погледът му, виждаше хора, които виеха, плачеха, молеха се на Бог
за милост и проклинаха участта си. Ужасът, вътрешното притеснение ги
караше да скимтят, телата им застиваха в странни пози, ръцете им, като
сухи клони, възлести и криви, се изпъваха срещу тъмното небе, все едно
очакваха от там да дойде помощта. Тези сцени на ужас, изцъклените очи,
отразяващи луната и огньовете, цялото това поле го накара да настръхне. За
миг само Авитохол изгуби присъствие на духа. Той бе един от
виновниците, причинили страданието и ужаса на тези хора. Много ясно

18
осъзнаваше, че всяко негово решение предизвиква ответ в душите на
стотици, хиляди хора. Само за миг емоцията, която тези мъже излъчваха,
заля и него. Неосъзнатото се прокрадна в душата му. Само за миг се
превърна в суеверен хун. Мащабът на излъчваното, на груповата хипноза,
бе толкова силен, че той изпадна под властта ѝ. След това, разгневен от
моментната слабост, българинът се откопчи от видението, обърна се и
продължи. Гневът в него нарастваше, но той не бе насочен толкова към
хуните и Атила, колкото към себе си. Само за миг, от просветен воин и
водач, Авитохол се бе превърнал в обикновен, малък човек, както всички
тези, гърчещи се в основата на хълма хуни, които така презираше.
Тъкмо се канеше да се обърне и да се изправи очи в очи с брат си, когато
към него се приближи синът му.
– Татко – каза той, – днес беше страшен ден! Колко много смърт има около
нас!
Както ставаше винаги преди и след битка, мисълта на българина бе
изключително дълбока и чиста.
– Всичко, което хората правят, е продиктувано от едни древни страхове,
които всяко малко дете развива в себе си. След това цял живот се опитваме
да погасим гласовете на тези ужаси. Някои ги наричат комплекси. През
целия си живот хората са движени именно от тези страхове и те никога
не заглъхват. Това са страховете на малките деца в тях. Да бъдеш осъзнат
означава да се бориш именно с тези страхове. Оказва се обаче, че дори
големите на вид хора всъщност робуват и страдат заради малките деца в
себе си. Те никога не могат да пораснат. Това, до което достигнах, това, за
което се борих, всъщност е само едно. Опитвам се да кажа на хората, че
трябва да пораснат. Ако не го направят, цял живот ще се въртят и ще
обслужват тези свои страхове. В това се заключава всичко. Човек трябва да
порасне! Хората се опитват да оцелеят и всячески се борят за това. Някои
хора цял живот оцеляват, те нищо не виждат от живота и не го разбират.
Най-обидното е, че такива наричат себе си воини и твърдят, че познават
живота в дълбочина. Понеже са оцелявали по-успешно и по-дълго от
другите хора, те започват да развиват в себе си едно пренебрежение към
живота на другите и арогантност. Всичко това обаче, дори силата им, е от
страх.
Така хората цял живот воюват, убиват, борят се за територии, злато и
власт, но всъщност не разбират, че с това се опитват да прикрият слабостите
си, да задоволят онези свои първични страхове. Всичко се свежда до едно –
да те има. Да те няма, да си толкова незначителен, че никой да не те
забелязва, това е най-големият ужас за всички хора. След като веднъж са се
появили на света, след като са били родени, цял живот те се борят да ги
има. От тук започва всичко. След като се родят, те откриват, че са слаби и

19
се борят да оцелеят, да са силни, значими, да ги забелязват. Хората смятат
всичко това за добро, но благодарение на него са сътворени всички ужаси.
За да са силни и да оцелеят, хората воюват с другите и ги избиват, борят се
за власт, за земи, да продължат рода си. Понеже повечето от тях са
незначителни и са като сенки, те непрекъснато бърборят, крещят, за да
предизвикат вниманието върху себе си, искат да са център на внимание.
Други пък опитват да станат значими, като властват над другите.
Те използват злато, сила, заплахи. Въобще всяка малка душа се бори за
своето съществуване. И понеже е слаба и ограничена, смята, че може да
направи това само за сметка на другите. Много е лесно да се разбере дали
човек действа поради страх и комплекс, или поради друга причина. Ако
това, за което се бори, е за сметка на другите, значи той покрива някой
свой комплекс. Ако развитието на човека не е за сметка на други хора, ако
прави това за себе, без да засяга никого, това означава, че е търсене на голям
човек. Трябва да знаеш обаче, че понякога малките хора се засягат, дори
когато се опитваш да не ги закачаш. Малките изграждат и участват в
„матрицата“ и щом усетят човек по-голям по разбирания от тях,
веднага започват да воюват с него.
Това да ги има обаче все още остава в началото на всичко. Това е и нашата
борба. Няма човек, който следва Пътя на духа и да не стигне до тук. До
момента, в който трябва да реши кое е по-важно, това да съществува и да
се бори за оцеляване или да бъде по-силен от инстинкта си за оцеляване, за
продължение на рода. Колкото повече порастват духовно, толкова повече
разбират, че тялото им е тленно и рано или късно ще трябва да го напуснат,
да се разделят с него. Това хората наричат смърт, но повечето виждат зад
това само край на съществуването си. В този момент хората искат да
запазят конфигурацията на това, което са: душа, емоции, на своето аз. Те
като че ли приемат компромиса, че ще загубят тялото – тленната
си обвивка, но не желаят да се разделят с другите си същности. По-слабите
от комплекса за оцеляване преминават в комплекса за продължение на
рода. Хората смятат, че чрез децата си ще продължат да съществуват, че
така ще ги има вечно. Те обаче не знаят, че това е жалък опит да се излъже
смъртта, защото децата не са продължение на родителите. Това е най-
важното нещо, което всеки родител трябва да знае. Всяко дете е отделен,
различен човек и има своя съдба. Родителят не бива да му прехвърля
собствените си борби, страхове и тежести, не бива да се вкопчва в него.
Детето има собствен път, който няма нищо общо с пътя на родителя.
Родителят ражда детето и той за него става бог, защото го е сътворил, но
след това трябва да го роди за втори път, като му дари свободата, за да може
то да стане свободен човек, да бъде себе си. Какво ще прави детето, си е
негова работа. Как ще живее, добро ли ще бъде, или лошо, това само то и

20
Бог могат да решат. В това родителят не трябва да опитва да се намесва.
Повечето хора правят тази грешка, те раждат детето само физически, но
като истински създатели никога не го даряват със свобода. Обучението и
възпитанието имат друго име и то е „матрица“. Колкото и да се опитваш
да възпитаваш детето и да го направиш по-добро, само му внасяш своя или
чужд морал и го правиш по-зависимо и привързано към себе си. Хората
изискват това, защото в тях е вложена идеята, че децата им трябва да са
подобни на тях, за да могат да продължат да съществуват чрез тях. И
колкото по-близки са до тях, толкова по-сигурно е, че това ще се случи.
Често хората го правят, без дори да го осъзнават. Те се борят да
продължат да съществуват чрез продължение на този наследствен код.
За тях това е достатъчно, но не и за „големия човек“, за него това е нищо.
Това е най-грубият начин да се опиташ да излъжеш смъртта. „Големият
човек“ е свръхиндивидуалист, свръхегоист. Той знае, че животът на
неговите наследници не е неговият живот. След години никой няма да се
сеща за него, никой от наследниците му няма да се интересува от това, от
което той се е интересувал. Той не желае да има деца, защото те
ограничават личната му свобода, а после му носят повече грижи и печал,
отколкото радости. Свръхчовекът иска да продължи да съществува той –
лично. С тази борба да остане във вечността. Настоящето и времето са
неща, които всички, докато са живи, имат в изобилие, затова спират да ги
ценят и смятат, че винаги ще ги имат. Те ги пръскат с пълни шепи, все едно
наистина ще живеят вечно. По-късно разбират, че това е било най-
ценното, което са притежавали. Според хората настоящето не е
ценно; понеже го имат, не им се струва скъпо, затова пък смятат, че времето
във вечността е като злато. Човек плаща от настоящето, за да си купи време
във вечността. Много малко хора успяват да сключат такава сделка с
времето.
Истинската вечност не се свързва с паметта на хората и социума, а със
смъртта и Бог. Българите затова имат саракта, защото там те изграждат
„златни“ вечни тела.
Повечето хора смятат, че това е правилният път да станат герои, да са
„големи хора“, да се борят да останат във вечността. Тази тяхна борба обаче
е обречена. Всъщност това не е правилната посока на борбата. В будизма
за пръв път чух, че борбата със страхове трябва да бъде пълното
себеотрицание. Истинските будисти говорят за пълно умиране, за гибел на
всичките ти същности, за липсата на привързаност към всичко тленно и
нетленно. Това те наричат нирвана. Нирвана е нещо, за което мнозина
говорят свободно, но никой не смее да си го представи, да направи крачки
по този път. Това обаче е истинският път. Будистите са измислили
преражданията, за да оправдаят липсата си на сила да следват пътя на

21
нирвана. Нирвана е най-страшното нещо. Това да те няма, да липсваш, след
като си роден и те има, да приемеш, че сам, доброволно трябва да изчезнеш,
да тръгнеш по пътя на себеотричането, самоунищожението. Това е нирвана.
Тя е велика, но и неразбираема, неизпълнима. Никой освен Буда не е
постигнал нирвана. Не съм сигурен, че и той е успял. Това, че знаем за
него, че го обожествяват, означава, че и той не е успял. Тази идея аз следвам
в своя път. Това е философията на „свръхголемия човек“, на този с древна
душа, която е достигнала до края на своето пътешествие. Това, което
будистите наричат нирвана, аз наричам саракт. Да съществуваш в саракта
означава да те няма, да го унищожиш, от саракта да остане само Бог, но
и него трябва да унищожиш, докато не остане Нищо. Но и него трябва да
унищожиш, докато...
Авитохол замълча. Изведнъж сякаш се върна към реалността и си спомни,
че двамата с Ирник се намират на хълма, след битката с войските на Флавий
Аеций. След малко му предстоеше среща с брат му. Това, което бе
преживял, беше едно от онези негови състояния, които наричаше Молитва
към Неназовимото и будистите биха нарекли най-дълбока медитация.
Той бе забелязал, че в такова състояние може да мисли, да говори и не му е
нужна тишина или съсредоточаване. То бе толкова силно, че го увличаше
като поток и заглушаваше всичко в него и извън него, шумовете,
затъмняваше всичко, което се случва около него. След такива моменти на
прозрение той се чувстваше голям, извисен,, пречистен. Това бе неговата
религиозна практика. Авитохол се обърна, вече бе готов за срещата с
брат си. Постави и намести черния си боен шлем, който на български се
наричаше тоуле, върху главата си, закрепи и забралото, така че лицето му
да не се вижда. След това тръгна напред внимателно. Имаше нещо, което
не желаеше да види в този момент, и това беше Едекон, който е уплашен и
плаче с „кървави сълзи“. Когато стигна до юртата си, Авитохол направи
жест на придружаващите го мъже да останат тук. Той направи това, за да
им даде възможност, ако желаят, да влязат в тяхната юрта и да почиват.
Деел се бе отделил и бе отишъл да се погрижи за конете, после щеше да
стори същото и със собствения си кон, и с този на епископа.
Авитохол продължи напред. Пред шатрата видя няколко от балтаварите.
Тук бяха и някои от вождове.
– Оставете ни! Искам да говорим насаме! – изкрещя Авитохол. За миг той
забрави, че не е Атила и няма право да иска това. Българинът се притесни,
защото не бе преправил гласа си и можеше да бъде разпознат от тези, които
не бяха посветени в тайната им. За всички балтавари беше ясно защо
Авитохол иска това. Така българинът веднага различи останалите по
учудването им, че Мена-Саг им говори по този начин. За щастие
балтаварите се намесиха и ги подканиха да напуснат площадката на върха

22
на хълма, като по този начин оставиха двамата мъже сами. Авитохол се
сети, че от разговора, който двамата братя бяха водили, бе изминало само
едно денонощие. Ето, сега отново стояха един срещу друг и говореха очи в
очи.
Атила стоеше и наблюдаваше брат си, без да трепне. Авитохол с
облекчение смъкна своя шлем. Това, че оставаха насаме, имаше своите
предимства, освен че щяха да си поговорят, Авитохол можеше да се
изправи срещу брат си, без да крие лицето си.
– Е, братко! – каза Авитохол.
Атила стоеше и не помръдваше. Българинът се питаше дали брат му
съзнава какво бе направил. Той очакваше, че ще завари Атила виеш от
мъка, треперещ от страх и ужас, уплашен и жалък. Този обаче, когото сега
виждаше пред себе си, беше онзи Атила – хищникът. Авитохол си бе
представял как ще се скара с него, как ще му се разкрещи, как двамата ще
се обвиняват взаимно, вместо това сега двамата стояха мълчаливи и не
помръдваха. Българинът не знаеше какво да каже и как да постъпи.
Вместо да заговори за битката, изведнъж Атила каза:
– Всичко разбрах, вече всичко ми е ясно. Аз бях твърде обсебен от властта,
за да мисля трезво. Ти си пратеник на българите. Винаги съм мислел, че Бог
ще избере мен, че на мен ми е съдено да бъда първият световен владетел.
Бях сигурен, че хуните сме избрани пред българите. Приех те като
свой брат, винаги заставах зад теб, но вътре в себе си бях развил някаква
гордост. През цялото време, през всички тези години бях сигурен, че аз съм
Избраникът, че съм по-висш от теб. Наистина, ти ми даде меча, но аз и така
знаех, че не си обикновен човек. Тогава мислех, че ти си само приносител.
Ти си пратеник на онези слепи кучета. Сега разбирам, че не си бил само
приносител, ти си бил Избраникът, аз само за миг се докоснах до теб.
Винаги съм те съжалявал, защото беше принуден, заради избора на Тангра,
да се представяш за хун. Тангра реши хуните да живеят, а българите да
загинат. Аз смятах, че това е окончателното решение. Съжалявах те, че
трябваше да живееш скрит под наметалото и качулката, зад моето име, да
останеш непознат. Знаеш, че най-тежкото наказание за всички римляни
винаги е било деменцио мемнацио1. Аз осъзнавах, че ти налагам това

1
Деменцио мемнацио – смята се за най-тежкото наказание в Римската империя. С
него били наказвани само висши римски сановници, патриции, консули и императори.
Деменцио мемнацио означава „да останеш незапомнен“, „да бъде заличена паметта за
теб”. Наказанието се изразявало в това името на наказания да бъде заличено от всички
надписи, независимо къде е било поставено. То се заличавало от заповеди, регистри,
дори от мрамор, ако е било изсечено върху него. Накрая ставало така сякаш човекът не
го е имало, не е съществувал. С това наказание били наказани редица римски
императори.
23
наказание без да искам и през цялото време съжалявах за това. Никога
обаче не можех да си представя, че съм грешал. Сега съм потресен не
толкова от това, че Мечът на Марс се счупи, не толкова, че не аз съм бил
Избраникът, а че си бил ти и дори не съм го допускал. Разбрах, че ти си ме
използвал, а не аз теб. Като се огледам, виждам туговете на българите около
себе си, виждам нашето Торе победено от вашето „Да“, вашата армия в
„черните конници“, виждам живи вашите багатури, нашата армия е вашата
армия, дори внуците ми носят български имена. Сам не мога да разбера как
допуснах такова нещо. Аз не съм гневен, нито се сърдя, просто съм изумен.
Едва сега започнах да разбирам. Прогледнах. Всичко около мен бавно се е
променяло, но аз не съм го забелязвал, не съм го осъзнавал. Бях сигурен, че
ти си безобиден, че опасността не може да идва от теб, мислех, че други са
моите врагове: Флавий Аеций, Маркиан, Теодорих. През цялото време
обаче съм пропускал да видя най-големия си враг, а това си бил ти.
Атила изглеждаше зловещо. Авитохол не бе очаквал, че ще чуе подобни
думи от брат си. Мислеше, че Атила ще е сломен. Вместо това пред себе си
виждаше човек с чисто съзнание, мобилизиран, готов за битка. Брат му
обаче бе насочил своята сила и ярост в неправилна посока.
Авитохол го слушаше и едва сега разбираше защо самият той цял ден бе
пресичал с лекота остриетата на враговете. Всъщност мечът, който висеше
на кръста му, наистина бе Мечът на боговете, Драконовият меч. Вече бе
напълно сигурен, че не е само приносителят. Той бе Избраникът. Може би
Тангра все пак бе избрал него и българите пред Атила и хуните. Българинът
обаче не бе очаквал такава реакция от брат си. Всъщност какво бе очаквал?
Едва сега осъзна, че реакцията на брат му бе най-нормалната.
Авитохол се сети, че някога, при „кръщението“ на меча на Ирник, те
двамата бяха кръстосали остриетата. Тогава той не беше сигурен, че в
ръцете си държи истинския меч. Сега вече знаеше, че е било точно така.
Това означаваше, че мечът, който бяха изковали, Призрачния меч, е
наистина добро оръжие. Авитохол си спомни, че при засрещането на двата
меча, в острието на Ирник се бе появил малък белег, но по неговия
нищо. Всъщност мечът, чийто връх бе пресечен в битката, бе изкован преди
години именно от тях двамата с Ковендра в Индия. Като се сети за това, му
стана тъжно. Той знаеше, че Атила го бе счупил не защото мечът е бил слаб
или лош, а защото през целия ден се бе опитвал да докаже, че в ръката си

Някои изследователи смятат, че това наказание е заимствано от Древен Египет, а

първите потърпевши били самите богове. Знае се, че когато в Древен Египет на власт
дошъл фараонът еретик, той заличил името на бог Амон от храмовете и свещените
ступи и светилища. След това наложил новия бог Атон, чието име впоследствие било
заличено от храмовете, но с него и това на фараона, който приел името Ехнатон и в
името му се включвало това на новия наложен от него бог.
24
държи меча на Марс, че това е истинският меч на боговете и не може да
бъде победен. Той със сигурност го бе сблъсквал с всяко острие, което се
бе появило пред него, удрял го е в камъни, в земята.
В този момент, ако някой човек видеше тези два исполина, така застинали
върху хълма, не би могъл да си помисли, че са живи същества. Ако той
имаше възможност да се приближи и да подслуша разговора им, би останал
със зяпнала уста. Никой не би могъл да познае за какво точно си говорят
тези двамата. Всеки нормален човек би си помислил, че обсъждат битката,
че говорят за изминалия ден.
Авитохол усещаше гнева на Атила. Той искаше да помогне на брат си, но
много добре знаеше, че всяка драстична намеса ще се обърне срещу него.
Най-разумно би било да върне разговора към битката и по този начин да
насочи мислите му далеч от Меча.
– Мислех, че си бил потресен от загубата на меча! Защо не се хвърли в
битката? Защо спря? Победата беше наша, защо не я взе?
– Бях потресен, но не толкова от счупването на меча, а от всичко, което
това означаваше. Бях сигурен, че Мечът на Золбон, Мечът на Марс е в
моите ръце. В първия момент се стъписах и ми трябваше време, за да
проумея случилото се. Хуните обаче, като видяха меча счупен на две, сами
тръгнаха назад, явно осъзнавайки своето безсилие. Каквото и да направех,
каквито и думи да кажех, вече нищо не можех да променя. В този момент
проумях, че хуните вярваха на меча повече отколкото на мен. За тях той бе
по-важен от мен самия.
– Значи си позволи да загубим битката заради това, че аз съм Избраникът,
а не ти?! Не можа ли да продължиш, да скриеш меча, да преглътнеш
гордостта си? Трябваше първо да победим, а след това щяхме да измислим
нещо!
– Не! Бях изненадан, стъписах се! За толкова години дори за миг не бях
допуснал мисълта, че в ръката ми може да не е Меча на боговете, че Тенгри
може да е избрал теб пред мен.
– Винаги съм ти казвал, че тази твоя емоционалност и тази на хуните
някой ден ще ни спретне жестока шега! Този ден дойде и това стана в най-
неподходящия момент. Все още обаче можем да поправим това. Нищо не
е загубено. Можем да догоним враговете и да ги разбием. Те са не по-малко
уплашени от нас. Ние ги победихме и те знаят това. Те обаче не разбраха
какво се случи и съм сигурен, че в момента се чудят защо още са живи.
– Това стана! – каза Атила някак троснато. – Хуните няма да искат да
последват враговете! Според тях Бог им изпрати знак. Те знаят, че не
трябва да излизат победители от тази битка.
– Но това е неразумно! Ние трябва да се възползваме, докато врагът ни е
слаб, да го довършим, докато е на колене.

25
 – Какво искаш? – озъби се Атила. Белите му, здрави зъби лъщяха в мрака
и той страшно много заприлича на вълк. – Не разбра ли, ние не сме
българите!? Хуни сме! Не отвличай разговора от важните неща! Най-
важното нещо е, че ти си Избраникът!
– Не се опитвай да ми вмениш вина! Нищо не съм направил, не съм
виновен за нищо! Тангра така е решил в онази нощ! Тогава аз бях честен с
теб! Не забравяй, че аз ти дадох меча! Двамата с теб изградихме легендата
за Атила Непобедимият! Не се опитвай да ме изкараш виновен за нещо,
което не съм направил!
– Това е измяна! – крещеше Атила.
Авитохол знаеше, че тези викове ще привлекат вниманието на пазачите
и скоро Ладан, Богар и Уркон щяха да се появят. Той не искаше да слага
отново шлема си, не и в този момент.
– Стига си крещял! – извика Авитохол извън себе си от яд. Мъжът не
приемаше обвиненията на брат си и истеричните му викове. Сега не беше
време за истерии. – Я се стегни! – скара му се Авитохол и се приближи до
него. Искаше да го удари, да излее върху него цялото си разочарование, но
не го направи. Само го стисна за раменете и го разтърси силно. Това накара
Атила да се стресне и той спря да говори. Хунът мълчеше, но очите му
бяха като на животно, открило току-що, че е уловено в капан.
– Не се дръж като цивреща жена! – продължаваше да говори Авитохол
извън себе си от ярост. – Светът не е това, което искаме или мислим за
него! Животът е това, което е! Това е реалността! Започвай да свикваш!
Досега мислеше за себе си, че си галеник на съдбата! По пътя си ти забрави
някъде онзи Атила, воинът, който се бореше за всичко, което е.
Сега отново е време да се бориш за себе си! Не се самосъжалявай! Ти си
Атила! Дори аз не съм ти нужен! Вземи се в ръце! – Авитохол се зъбеше
на брат си като някакво куче.
– Не мога! Това беше знак от Бог! Ние загубихме! Ние бяхме победени!
Бог не е избрал нас, както си мислех! Сега виждам, че той е избрал
българите и теб! Ако искаш толкова, ти поведи битката! Аз знам, че хуните
няма да ме последват! Твоите воини защо не ти се подчиниха?
– Те също се стреснаха и не ми повярваха! Изоставиха ме!
– Виждаш ли? Няма какво да направим! Ние сме обречени! Ти сам каза,
че животът е това, което е! – като каза това, Атила се усмихна грозно. –
Тази битка не е толкова важна! Знакът на Бог, поличбата е важна! Ако я
бяхме спечелили, щяхме да станем господари на света. Аз обаче разбрах,
че не това е проблемът. Лошото е, че в този знак на Бог се съдържаше
заплаха за нашия народ, за бъдещето ни. Едва сега проумях какво е искала
да каже Н'Кара в едно свое предзнаменование. С него тя бе предрекла
гибелта на народа ни. Беше казала, че Ернах ще ни спаси. Аз обаче знам, че

26
Ернах всъщност е Ирник и е българин. Сега всичко започва да ми се
изяснява.
Авитохол разбираше какво притеснява брат му, но с нищо не можеше да
му помогне. Затова отново върна разговора към битката и сегашния
момент.
– Трябва да довършим започнатото! Не разбираш ли? Трябва да догоним
бягащите страхливци и да ги разбием! – настояваше българинът.
– Ти казваш, че сме победили, но аз не мисля така! Колкото и да е странно,
някои битки завършват без победа за никоя от страните. Чувал съм гърците
да разказват за една такава „победа“.
Авитохол веднага се сети за какво говори брат му.
– Това е Пирова победа. Тя няма нищо общо със случая. Пирова победа
е, когато победиш, но с цената на толкова големи загуби, че след това не
можеш повече да се съвземеш. Пировата победа е равнозначна на загуба,
но отложена във времето.
– Добре тогава, ти казваш, че ние сме победили, но според мен бог показа
на Аеций, че той е победил. Аеций обаче бяга. Догодина аз ще се върна със
същата армия и ще го победя! Така ще докажа, че победата на Аеций и
Запада е Пирова. Ако направя това, ще бъдеш ли доволен?
Атила стоеше с отворени ръце и тялото му наподобяваше кръст.
Погледът му беше мрачен, изпълнен с кръв, изражението му бе страховито.
Личеше си, че този мъж е попаднал в толкова оплетена история, че в
настоящето не може да намери отговор на ситуацията. Това безсилие
пораждаше в него гняв, много по-голям от яростта, която можеше в
момента да приложи. Авитохол знаеше колко директен и първичен е
брат му, това, че той не можеше да действа на мига, това
безсилие, натрупването на гняв някой ден щеше да избухне със страшна
сила и тогава тежко и горко на Западните земи. Авитохол наблюдаваше
Атила, който като огромен черен гарван стоеше с разперени криле и
знаеше, че битката не е загубена за хуните. Той бе постигнал своето, но все
още не беше доволен.
– Европо, догодина аз ще се завърна! Догодина, гответе се за война!
Подгответе се за смъртта! – Атила крещеше толкова силно, че сигурно
всички го чуваха. Хуните обаче продължаваха да вият и бяха глухи за
думите на своя каган. – Моите деца плачат днес, но утре ще танцуват върху
вашите гробове! Какво значение има дали днес сме победили, или
загубили, след като утре ние ще бъдем живи?
– Те ще напишат, че са спечелили битката. Техните хронисти, най-
силната част от тяхната войска, ще разнесат мълвата, че са победили, че
мечът ти е бил счупен! Ще те опишат като демон, дявол, като самото Зло!
Тази битка ти ще я загубиш!

27
 – Какво значение има какво ще напишат миришещите на лой книжници,
които не се къпят с години, след като ти казваш, че съм победил! Аз не
смятам, че съм победил! Дали ти не се държиш като техните книжници, но
от нашата страна? Дали в момента не се правиш на онези слепите,
вашите български изроди, които обикаляха и говореха на народа
ви? Тръпки ме побиват, като се сетя за тях! Как се казваха?
– Тумир – отвърна Авитохол и се намръщи. Той много добре знаеше, че
Атила говореше за тумир, но когато произнесе това име, се намръщи
заради думите, които брат му бе изрекъл за тях.
– Какво значение има, след като съм победил, дали някой ще напише, че
съм загубил? – попита Атила. – Нали всички воини знаят, че аз съм
победил? Не говоря за тази битка!
– Западните хора са свикнали да лъжат. За това най-виновни са гърците,
които постоянно изопачават истината. Техният свят е изтъкан от лъжи.
Всички техни митове са откраднати от траките и фригите и от източните
народи, но днес никой вече не си спомня това.
– Но нали ромеите могат да се нарекат наследници на гърците, тези
хората тук претендират, че са римляни?
– Римляните са наследници на гърците. Те се смятат за техни ученици,
между римляните и гърците няма голяма разлика. Говоря ти, че днес
всички западни народи се смятат за наследници на гърците, така както
някога може би ще се смятат за наследници на римляните. Днес те лъжат
по същия начин, по който някога са лъгали техните предци. Гърция и
Рим разчитат на късата памет на хората, на това, че днес всички знаят, но
утре живите знаещи ще са мъртви, тогава хората ще научават нещата от
написаното. Днес техните хронисти ще пишат, че са удържали славна
победа, че са победили „чудовището Атила“, че са посекли варварите, че
Ромулум за пореден път е победил Варварикум.
– Но това е лъжа! Не е вярно, че ние сме ги победили, както и че сме
загубили!
– Това знаеш ти днес! Утре хората ще знаят друго! Западните хронисти
са наясно, че участват в една война, която е за утрешния ден, за бъдещето,
за тях няма голямо значение какво се случва днес, важно е утре те да са
победители.
– Защо им е да го правят?! – учуди се Атила. – Ако днес аз победя, какво
като напишат, че съм загубил?
– Пергаментът, написаното, думите са по-силни от желязото и камъка,
дори от времето. Народът е казал: „Написаното на хартия не се заличава с
балтия!“ Желязото и мечовете ръждясват и изгниват, камъните по
пограничните бразди се покриват с мъхове и се рушат. Словото обаче
остава. Ако народът е описан като велик, той е велик и с времето сам

28
започва да вярва в това или казва: „Ние сме недостойни, но виж колко
достойни са били нашите предци!“ Така е станало в Рим. Първите римляни
са били едни кръвожадни, диви воини, които обаче били описани като хора
с чест, достойни и горди. След това хиляда години римляните се опитват
да се доближат до този идеал. Дали нашият враг Аеций робува на тази лъжа
и измама и се опитва да се държи като човек, достоен за своите предци?
Той обаче не е имал такива предци. Тази лъжа го кара да бъде раздвоен,
както и милионите римляни, живели от онова време до днес. Неслучайно
римляните били с раздвоени души. Те въвели правото и съдилищата,
цивилизацията и културата, но в същото време имали мрачна част в душата
си, в която се били загнездили насилието и гладиаторските борби.
Наказанията в римските легиони показват, че са били предатели,
интриганти, прелюбодейци и извратени в любовта. Цял живот
римляните се разкъсвали между това, което трябвало да бъдат, и това,
което били, между светлата им част и онази, която дебнела и се спотайвала
в най-тъмните сенки на здрача.
– Искаш да кажеш, че написаното на книга може да промени цял един
народ?!
– Да! Написаното може да му разкаже какъв да бъде, да му изгради едно
фалшиво минало, към което той да се стреми и така да става все по-добър.
Всеки народ обаче, който прави това, плаща цената да бъде разпънат на
кръст.
– Все пак не мога да разбера защо го правят и с какво това може да ни
навреди?
– Гърците и римляните никога не записват истината за битките, защото
знаят, че ако запишат, че тяхната войска е загубила, ще покрият името на
техния военачалник със срам. Никой не иска да направи това. Техните
хронисти славят генералите и военачалниците си, все едно са герои. Тези
герои са нужни на днешните римляни и ромеи, защото така се поддържа
легендата за непобедимостта на армията, за силата на империята и
правотата на вярата им. Всяка битка, и най-малката загуба и победа се
отразяват на вярата на народа, на неговата религия. За да докажат, че
християнството и Исус Христос са вярната религия, те не бива да губят
битка. Ако днес напишат, че Аеций и неговите обединени западни армии са
претърпели поражение, това означава да признаят, че вярата в нашия Бог,
вярата в Меча на Атила е по-силна от Исус. Дори да бяхме победили, те
нямаше да запишат това, щяха да излъжат или да премълчат. Тук битката
не е само за това кой е спечелил и кой е загубил, а коя религия е правилната,
коя вяра е по-силната. Когато има вяра, реалността няма значение. Вярата
е това да не обръщаш внимание на реалността, тя е по-силна от логиката,
реалността и случващото се. Вярата се нуждае от чудо, нещо, което

29
надскача нормалните представи на хората, техните познания за света. Ако
те бяха загубили, щяха да напишат, че са победили. Римляните и
гърците много пъти са правили това.
Ако днес напишат, че са били победени, това означава да загубят право
над цяла Европа. Някой ден не техните наследници, а нашите могат да
претендират за власт над тези земи. Римляните знаят, че дори да ги
победиш, не си спечелил битката, докато това не бъде отразено от много
хронисти. Ако това стане, те никога повече няма да могат да
предявят претенции върху тези земи. Римляните и гърците знаят
това. Днешната битка завърши по странен начин, според мен и двете
страни загубиха. Ние загубихме победата, а те загубиха битката,
римляните обаче ще разказват, че са спечелили. Някой ден това ще остане
като истина. Толкова много техни хронисти ще разнасят тази лъжа, че един
ден, когато остареем и паметта започне да ни играе шеги, самите ние ще
се чудим дали спечелихме битката при Каталаунум, или я загубихме? Това
се нарича пропаганда. Днес ти се чудеше дали спечелихме, или загубихме,
те обаче вече работят, за да излезе така, все едно са победили.
(APPENDIX I)
– Това, разбира се, не е измислено от римляните, нито от гърците, а е
много по-старо. Първата пропаганда, която чух, е от Египет. Научих за нея,
докато обикалях тамошните земи. Това станало много отдавна, по времето
на фараона Рамзес. Смята се, че той е един от най-великите владетели,
властвали над Земята покрай Нил. Днес ние знаем, че Рамзес е бил велик
владетел и военачалник. Истината обаче била друга. Това ми разказаха
жреците. Докато Рамзес властвал, хетите, които живеели в Анатолия,
набрали сила и заплашвали неговата империя. Те били див народ, но добри
воини. Рамзес тръгнал с цялата си войска да ги пресрещне и разгроми. Той
бил въоръжен с най-тежкото и модерно тогава оръжие –
колесницата. Срещата на двете армии станала край сирийския град
Кадеш. Рамзес загубил жестоко сражението и се върнал в Египет, след като
срамно напуснал бойното поле и едва-едва се спасил. След като се
прибрал, наредил на стените в храма в Луксор да го изсекат като
победител, а хетите – като роби, които го молят за милост и пълзят в
краката му. Понеже страдали от болести, хетите не могли да стигнат до
Египет. Така всички в Египет смятали, че владетелят им наистина е
спечелил битката при Кадеш. След много години, при подписването
на мирния договор с Рамзес, хетите останали потресени, когато видели как
той е излъгал, изсичайки пропагандата и лъжите си върху храмовете. Днес
ние знаем, че това е лъжа, но хилядолетия преди това са вярвали, че е
истина.

30
 – Да, но ти знаеш истината и я изричаш пред мен. Значи все пак тя е по-
силна от пропагандата, оцелява и най-накрая надвива.
– Така е само за просветените, за тези, които могат да мислят и имат очи,
за да видят, за неподвластните на пропагандата. За съжаление твърде малко
хора са такива.
По някаква случайност ние знаем тази истина, защото египетските жреци
са я запомнили и я дават като пример. Ако знаеш обаче колко много други
наши „истини” всъщност са отдавна забравени пропаганди.
– Искаш да кажеш, че скоро всички ще мислят, че аз съм загубил тази
битка?! – попита Атила.
– Да. Не искаш ли да изчистиш това от името си? Готов съм да ти дам меча
си, само и само да победиш! Така ще ти докажа, че не се стремя към това, в
което ме обвиняваш, че искам да те сменя или да отнема славата ти!
Атила се ококори.
– Би ми дал меча си?!
– Разбира се! – уверено каза Авитохол, макар никак да не бе сигурен в
това. Той дори не се бе замислил върху тази възможност.
Атила обаче поклати глава.
– Дори да ми дадеш меча и да го покажа на хуните, те няма да ми повярват!
Ти каза, че си показал меча на германите, но те не са ти повярвали! Не искам
и на мен да ми се случи същото! Не желая да ме обвинят, че съм и лъжец!
Освен това аз мога да излъжа хуните, но не и себе си, Бог също не мога да
излъжа. Ако поема меча в ръце, това означава да се опълча срещу най-
могъщата сила. Не желая това! Сега трябва да се примиря с волята на Бог!
Двамата мъже стояха един срещу друг като изсечени от камък. Те се
гледаха, но погледите им бяха отсъстващи. Личеше си, че това е само една
малка част от същностите им. В един друг свят тези мъже представляваха
два дракона, които се биеха.
Авитохол наблюдаваше брат си и за пръв път не изпита любов към него,
не изпита и омраза, а безразличие. Едва сега осъзна, че Атила през цялото
време го бе държал близо до себе си, защото го бе смятал за безопасен и
слаб, за неудачник. Само такъв брат му го бе обичал. Авитохол знаеше,
че това не е била истинска, братска любов. През цялото време той се бе
смилявал над него, бе проявявал великодушие.
Българинът се замисли, че всъщност брат му негодуваше не толкова
срещу него, колкото срещу волята на бог. Сега той виждаше Атила по нов
начин. Този мъж му беше чужд, това не беше онзи Ат. В този момент
двамата бяха съперници.
Атила сам го бе поставил в това положение, Авитохол не желаеше да бъде
така, но нищо не можеше да направи.

31
 В този момент българинът се замисли какво ли правеха в момента техните
Съюзници.
Много ясно усещаше, че Атила е в състояние да скочи срещу него. Той
също бе готов. Двамата не се бяха борили от толкова много време.
Авитохол си спомни онази първа среща помежду им, когато се сборичкаха
и заваляха в пепелта на българската земя, в нозете на българските воини.
Тогава причината за това бяха двата медальона. Не се ли караха сега, не
бяха ли готови да скочат един срещу друг заради същото? Наистина, днес
медальоните бяха поставени в ринговете на мечове, които всъщност не бяха
обикновени, но това малко променяше ситуацията. Дали ако сега се
сбореха, това нямаше да е последната им среща? Така връзката им бе
започнала, може би така и трябваше да завърши.
Атила като че ли прочете мислите му, извади пречупения меч и му го
показа, сякаш го обвиняваше за нещо. Все едно искаше да каже: „Това бях
аз! Мислех, че това е истинският меч, но ето... Аз бях до тук!“ След това
хунът напрегна сили, за да извади медальона от ринга на меча.
Авитохол също се взираше в меча, счупеното острие накара нещо в корема
му да се стегне. Това острие го накара да настръхне. В тази гледка имаше
някакъв стаен ужас. Авитохол не можеше да разбере защо прекършеният
меч му подейства по този начин.
След като огледа двете части на меча, Атила изхвърли дръжката зад гърба
си, без никаква жал, без да се обърне и интересува къде ще падне. С този
жест той показа пренебрежението си към този меч, който го бе предал в
най-важния за него момент.
Атила избърса медальона в ръката си, огледа го внимателно, като че ли
да се увери, че не е наранен и си е същият. След това го целуна и прекара
синджирче през него, което явно предварително бе подготвил, и го окачи
на врата си. После мушна медальона така, че да не се вижда. Авитохол
обаче знаеше, че той е там. С действията си брат му сякаш искаше да каже,
че повече няма да се опитва да го слага на меч.
– Лаударих е мъртъв! – каза Атила безстрастно. Той го съобщи на
Авитохол, без следа от тъга и скръб.
– Много хора погинаха днес. Може би утре ще знаем кои точно от воините
са намерили смъртта си. Сигурен съм, че и Чат, Скила и вождът на херулите
Акран са мъртви. Ние ги предадохме и пратихме на явна гибел.
След тези думи, двамата мъже се гледаха дълго време. После, като в унес,
едновременно се обърнаха. Явно нямаше повече какво да си кажат.
Авитохол тръгна към юртата си, а Атила влезе в своята.
Докато беше траяла цялата среща, двамата мъже бяха сами,
необезпокоявани от никого. Авитохол бе престанал да чува риданията и

32
възгласите на хуните, сега обаче, когато се отдели от Атила, отново ги чу.
Мъжът изпита усещането, че се намира на върха на кула от ридания.
Докато ходеше към юртата си, изведнъж силите рязко го напуснаха.
Българинът едва-едва влезе в юртата. Лупус стоеше на колене и отново се
молеше на своето божество, като бе поставил големия дървен кръст върху
леглото си. Ирник се бе съблякъл и вече бе легнал. Като видя баща си, той
се изправи и се подготви да му помага. Авитохол свали първо
българския колан, който през цялото време на битката бе носил
наобратно. След това откачи меча си. Сега вече имаше друго
отношение към този меч. Авитохол знаеше, че Атила е гневен и го
обвинява, но нито за миг не му бе минало през главата, че брат му може
просто да го убие, да отнеме меча и да продължи напред. Той обвиняваше
хуните, че са суеверни и плашливи, но се замисли, че всъщност това бе
причината Атила никога да не прекрачи границата. Брат му се страхуваше
от Бог и никога не би посегнал на неговия избраник, а както се разбра след
този ден, това беше Авитохол. Българинът знаеше, че отношенията между
двамата ще се променят. Всъщност Атила много по-ясно осъзнаваше това.
Едва сега Авитохол започна да разбира напълно раздразнението на брат си.
След като се погрижи за меча, мъжът свали ризницата си. Авитохол
подреди всички най-ценни предмети, които притежаваше. Той осъзнаваше,
че всъщност не нарежда само предметите, а пренарежда и оценява живота
си, както шаманите пренареждат костите си. Сега се чудеше коя ще бъде
неговата излишна кост? Дали това не е нещо, което е можело да му се случи,
но не е станало с него, или пък му се е случило, но той не го е забелязал и
не му е отдал нужното внимание и значение? А може би това бе начин да
разбере коя случка в живота му бе най-важна за него. Тази, която би носил
закачена на врата. Спомни си как Атила бе преместил медальона от меча на
врата си. От част от меча само за миг тя се бе превърнала в ненужно
украшение. Замисли се коя случка би могла най-пълно и точно да опише
живота му? Кое бе нещото, заради което бе живял? Мечът, медальонът,
пунгията с костта от шаманското му тяло, сребърният знак с тангристкия
кръст? Кое? В този момент сърцето му се сви, когато видя ремъчето, на
което доскоро бе носил Чашата. В тази битка той бе загубил Светия граал.
Ако не грешеше, това бе станало в света на сенките. След това я бе търсил,
но не успя да я открие.
Авитохол се отпусна тежко върху леглото си. Дебелата свещ, която
християнският свещеник бе запалил, осветяваше вътрешността на юртата и
като че отблъскваше сенките, привиденията и духовете на мъртвите, които
бързаха да навлязат в главите и кошмарите на тези мъже. Авитохол знаеше,
че това ще бъде една от най-тежките нощи за всички оцелели. Почти всеки
мъж бе загубил другар в битката, всеки един бе положил много мъртви

33
врагове, в същото време повечето воини бяха ранени. Тази нощ много щяха
да умрат от тежките рани, които бяха получили в битката. Но в следващите
дни почти всички ранени щяха да загинат заради миязмата, в която щяха да
се превърнат раните им. Авитохол лежеше и си спомняше как лекарите,
които бяха тръгнали от гладиаторските палестри, лекуваха ранените. Биал
шаманът, Евдокс и другите лечители сега се бореха за живота на стотици
воини. Изведнъж се сети как се вадеха стрели от телата на поразените. С
два дълги железни уреда, които приличаха на стрели и също като тях имаха
остриета, но в краищата си бяха извити, се разтваряше раната. Преди това
тези прибори се нажежаваха, за да могат да прегорят и свият кръвоносните
съдове. Така те се вкарваха в раната и се натискаха настрани. Всичко това
предизвикваше силна болка и шок в нещастника, който почти винаги
припадаше. След това счупеният край на стрелата се измъкваше, а раната се
поливаше със зейла2. Това изгаряне често не помагаше и човекът умираше
в мъки няколко дни след това, след като раната се възпалеше, превърнеше
се в гнойна рана, от която изтичаше гнусна смес от кръв и гной.3
Авитохол знаеше, че дори в момента много воини се борят за живота си и
тази вечер ще е решителна за тях. Мъжът престана да мисли за собствените
си дребни проблеми. Всичко беше ясно. Атила нямаше да последва Флавий
Аеций. При раздялата си двамата не си бяха казали нищо, но всичко между
тях бе ясно. Авитохол знаеше, че повече няма да се върне при своите воини.
Бе видял техните погледи и не желаеше това да се повтори, те също знаеха
какво мисли той за тях. Българинът нямаше повече какво да им каже.
Нямаше какво да каже и на Атила. Между братята бе зейнала огромна
пропаст. Той познаваше гордостта на Атила, себе си също добре познаваше
и не знаеше дали ще има сила, която да успее да запълни тази бездна.
Чувстваше, че трябва сам да продължи, това му нашепваше орендата.
Нямаше какво повече да прави тук, за него битката бе приключила. На
сутринта щеше да продължи, но накъде? Беше сигурен, че орендата ще му
подскаже. Липсата на Светия граал донякъде му подсказвате, че това ще е
свързано с участта на Чашата и Мириам. Сега обаче не желаеше да мисли
за себе си, в този момент българинът искаше да бъде с душите на всички
уплашени, страдащи мъже, които се бореха със смъртта. Той отдели душата
си на шаман и тръгна към Брода...

Сутринта настъпи, без да има спомен дали е спал въобще. Бойните рогове
го върнаха в света на хората. За миг се запита дали все пак Атила не се бе

2
зейла – питие подобно на ракия, най-силното вино. Някои автори смятат, че траките
са познавали дестилацията в някаква примитивна форма.
3
В древността, преди да бъдат открити антибиотиците, от раните си след битка
умирали много повече воини, отколкото от директна смърт по време на сражението.
34
вслушал в думите му. После обаче разтърси глава, защото беше сигурен, че
гордостта на брат му нямаше да позволи това.
Докато се обличаше, през цялото време пред очите му бе сънят, който тази
нощ бе сънувал. Всъщност той не беше спал и това едва ли е било сън. През
цялата нощ той беше в едно от шаманските си състояния и се бе намирал
около Брода, онзи брод, през който душите на мъртвите воини се
отправят към безкрайността, там където можеха да се върнат за
един последен път. Мъжът се замисли, всъщност този сън бе един от онези
спомени, които бе сънувал през целия си живот.
Той „виждаше“ степта – жива, безкрайна, сливаща се с хоризонта,
простираща се отвъд безкрая. Душата му копнееше за тази степ. Само като
се озовеше в нея, сърцето му започваше да препуска лудо. Това сърце, което
беше по-бързо и плахо от сърцето на сърна. В този момент Авитохол се
сещаше, че е „Синът на сърната“. Той препускаше из степта, този път тя бе
кафеникава, обагрена от цветовете на прежурящото есенно слънце, което
безмилостно напичаше земята, правейки я по-твърда от камък, изсушаваше
жилавите стебла на тревите, превръщайки ги в безпощадни остриета, които
нарязват всичко, до което се докоснат. Степта! Този път той ме я
наблюдаваше отдалече, а препускаше, полудял летеше из нея, но не
като птица, а като кон. Сърцето му препускаше бясно в гърдите му и
заглушаваше тежкия тътен на копитата. Той не беше сам. Душата му на
шаман не се учудваше. Духът му се движеше в бесния ритъм на останалите
в табуна животни, чувстваше се сякаш лети. Той беше част от тези,
опиянени от свободата, силата и мощта си, животни. Тропотът на стотици
копита го зашеметяваше. Конете около него пръхтяха, цвилеха.
Тези животни обаче не бяха само свободни, той чувстваше, че те
са полудели от страх и бягат от нещо. Усети мириса на отъпканата под
нозете им трева, земята, която се тресеше под тяхната тежест, безкрайната
мрачна бездна, която зееше в огромните им черни очи. Зад гърба му се
издигаше огнената зла стена на пожара. Там бе ужасът. Едва сега проумя
откъде идваше страхът и защо тези коне бягаха. Вятърът носеше черния
дим, който се издигаше право нагоре. Този дим бе миналото, мракът, там
бе краят на живота. За него бе известно, че огънят бе живот, но за бясно
препускащите коне явно означаваше и още нещо, огънят беше и смъртта.
Димът олицетворяваше най-добрия приятел на смъртта – страха. Те бягаха,
водени от табуна, тичаха без посока, само за да са по-далеч от пожара.
Димът ги задушаваше, вятърът промени посоката си и го насочи
над гърбовете на препускащия табун. Животните полудяха, те изпаднаха в
паника, някои започнаха да бият къчове и така нараняваха най-близките си
другари. Всеки кон искаше да бъде колкото се може по-далеч от огъня.
Димът обаче, като черна сянка, като кокаливите ръце на смъртта, се

35
протягаше към тях. Той бе пратеник на огъня, но много по-бърз от него и
завиваше гърбовете на конете като с черно пухкаво одеяло. Докато конете
препускаха, димът се увиваше около главите им, по острите уши, по
прекрасните гриви, докосваше гърбовете им, сякаш искаше да ги яхне.
Изглеждаше така все едно излизаха от ада. Черната сянка вече ги бе
уловила. Авитохол също беше кон, един от многото, и препускаше, а
сърцето му бе по-бързо от копитата. Постепенно ужасът завладя и него.
Другите коне се притиснаха още по-плътно един до друг, хълбок о
хълбок, така те се подкрепяха, но в същото време си пречеха. В този момент
разбра, че постепенно се слива с волята на табуна. Той обаче не желаеше
това. Не беше роден за това и нямаше да го допусне. Искаше да бъде
различен, да излезе от стадото, да се наслаждава на свободата, сам да прави
своите избори. Той беше жребец, шаманската му душа усещаше всичко
различно и не желаеше да зависи от общата воля. Искаше да спре, да
се обърне, да застане срещу огъня, сам да прецени опасността. Искаше, но
не можеше. Конете препускаха тяло в тяло, гръб в гръб, по устите им бе
избила пяна, която покапваше по гърдите им, изпънатите черти на
муцуните им, ушите изтеглени назад, зъбите, напрежението и черната
бездна в очите им. Авитохол усещаше, че не може да се оттегли, да излезе
от табуна, да напусне строя на препускащите животни. Нямаше как да се
пребори физически с цялата тази плът и мускули, да надвие ритъма,
устрема, да спре тропота на копитата им. Той бе зависим от техния ужас,
от поривите им, а дори не беше водач на това стадо. За миг проумя как може
да се пребори с всичко това. Осъзна, че има друг път за борба. Опита се да
спре духа си, не тялото, то все така препускаше притискано от телата
на останалите животни. Така успя да възвърне душата си. Щом не можеше
да спре табуна, щом не можеше да излезе от него, щеше да го подчини.
Авитохол наложи контрол над движенията си. Откри, че може да забавя и
намаля скоростта си. След това се взря в очите на околните коне, но не за
да черпи от техния ужас, не за да се слее с тях и да потъне в бездната
на неосъзнатото, а за да ги промени. След малко успя да забави и успокои
конете около себе си. Подчини ги на волята си. Постепенно започна да
овладява чувството за непреодолима гибел. Той знаеше, че това не беше
обикновен сън, а пророческо видение. Нещо, в което бе живял през целия
си живот. Затова този сън толкова често се бе явявал в сънищата му. Той
овладяваше ужаса на табуна, вече почти го подчиняваше на волята си,
владееше го, контролираше го. В този момент се случи най-страшното,
това, от което се бе страхувал през цялото време. Някой кон, някъде там в
общото тяло на стадото, не издържа на общия ритъм, препъна се и тежко
падна върху сухата, напипана от безмилостното слънце, степ. Той виждаше
извития врат на коня, който във всеки момент щеше да се прекърши. Конят

36
се преметна тежко, движен от инерцията, това завари неподготвени
останалите животни. В този миг проумя, че този кон бе самият той, защото
точно той се опитваше да не спазва ритъма, да го промени, да влияе на
останалите коне. Той обаче вече не бе в тялото на коня, а виждаше всичко
отстрани. Наблюдаваше премятащото се тяло, на мястото на гърба на коня,
в когото се бе намирал преди малко, се появяваха черни копита, развята
грива, опашка, мокър конски корем. Останалите коне се препъваха в
падналото животно, безмилостно го стъпкваха, премазваха, след миг
политаха напред и се стоварваха със страшна сила и грохот, а на тяхно
място идваха другите коне, тласкани от тези зад тях, които също прегазваха
с тежките си туловища клетото животно, което вече бе ни живо, ни умряло.
Грамадата от тела нарастваше с всеки изминал миг. Това бе катастрофа.
Конете се премазваха под собствената си тежест, скоростта им ги убиваше.
Скоро цялата земя се изпълни с безпомощно ритащи, опитващи се да се
изправят на краката си, коне, отзад обаче, безмилостни като смъртта, се
задаваха следващите вълни на огромното стадо. Не след дълго
повечето коне лежаха с прекършени вратове, тъжни, жалки, потни, дишащи
тежко, със счупени крака, смазани глави, все още живи, но всъщност
мъртви. Безмилостната смърт, огънят, димът неотстъпно пълзяха зад тях.
Скоро ужасът щеше да ги обгърне. Пред очите му се спусна черна пелена.
Той знаеше, че това не е само смъртта, това бе поражението, неуспехът.
Авитохол отново се върна в онзи момент, когато искаше да спре табуна,
да се обърне срещу огнената стена, да я погледне, да се изправи срещу нея.
Вече знаеше, че не бива да допуска тази грешка. Все още помнеше как бе
завършило всичко предния път. Този път той ускоряваше своя ход, все
повече и повече, засилваше се, все едно искаше да полети, да се отдели
от земята, да се насочи към слънцето, да се откъсне от този свят, от табуна,
но да продължи устрема си. Още малко, още съвсем малко и щеше да се
отдели. Този път нямаше да допусне да бъде премазан от копитата на
препускащите коне, нямаше да позволи да бъде покрит от гривите и
опашките, този път...
След всеки такъв сън Авитохол се събуждаше като разбит. Всеки път след
гибелта сънуваше различен сън, търсеше различен изход. Сега мъжът се
опитваше да разбере какво бе посланието на съня и изведнъж се сети. Не
биваше да се противопоставя на „матрицата“, на воините около него, на
брат си. Той трябваше да продължи. Накъде? Още снощи сам си бе
отговорил на този въпрос. В този момент бъдещето му бе свързано само с
едно – с Чашата, със съдбата на Гуинивър. Авитохол се усмихна. Той дори
нямаше да се представи пред Атила.
Мъжът подаде глава от палатката си и извика:
– Деел, приготви коня ми!

37
 – Татко, какво смяташ да правиш? – попита Ирник.
– Имам работа. Трябва да продължа!
– Може ли да те придружа? – попита синът му.
Всъщност Авитохол бе разчитал на това, затова само кимна. Епископът
явно също разбра за какво си говорят двамата мъже. Той знаеше каква ще
бъде участта му, ако останеше, без опеката на тези двамата, затова
проскимтя с най-жалния глас, на който бе способен.
– Вземете и мен! Моля ви, не ме оставяйте тук сам!
Авитохол знаеше как ще постъпи Атила с епископа, ако го остави без
защита, затова се съгласи. След малко той подаде главата си извън юртата
като лалугер и извика:
– Деел доведи и коня на епископ Лупус!

38
 III

Флавий Аеций яздеше своя кон. Макар да не бе застрашен, пред очите му

се превъртаха всички картини от живота му. Мъжът бе чувал, че така става
с хората, когато животът им е в опасност. Неговият обаче не беше. Дали
наистина беше така? Аеций се замисли. Всъщност защо беше толкова
сигурен? Съвсем наскоро бе претърпял най-страховитото поражение в
света. Никой римски военачалник не бе виждал подобно нещо. Не че беше
толкова жестоко, колкото и да бе странно, точно когато се бе пречупил
гръбнакът на армията му, тъкмо когато след смъртта на Теодорих
вестготите бяха отстъпили, когато германските му съюзници, водени от
Рицимер, бяха тръгнали назад и той предчувстваше поражението,
изведнъж неговият приятел Атила, човек жесток и непоколебим, спря, не
го последва, не окъпа в кръв войската му. Флавий Аеций знаеше, че
битката, която току-що бе приключила, бе най-голямата в историята на
света. Дори Цезар и Август, хора на които Флавий Аеций се опитваше да
подражава, не бяха водили толкова големи армии и не бяха виждали
подобно сражение. Римлянинът знаеше, че тази битка може да го
издигне до неговите кумири. Победата щеше да накара името му да
се появи по всички форуми, да бъде изсечено върху триумфални арки. Той
искаше да победи, но не успя. Империята днес бе далеч от предишния си
блясък. Аеций знаеше, че го наричат „последния римлянин“ и това беше,
защото пред него бяха последните дни на империята.
Аеций чувстваше погледите на своите воини, в тях нямаше обвинение. Те
му вярваха и разчитаха на него, всички воини знаеха биографията му и си
я разказваха един на друг. Те, живота на Валентиниан, който властваше от
толкова много години в Равена, не знаеха толкова подробно. Всички
легионери благодаряха на Бог, че Флавий Аеций се е родил точно в това
време, наричаха го „защитник на Рим“, „хранител на старите римски
традиции”, „носител на Светлината”.
Военачалникът се поизправи на коня си и огледа унилите лица на воините
си. Беше ясно, че те осъзнават поражението, което бяха претърпели. Аеций
знаеше, че толкова войска римляните повече никога нямаше да могат да
съберат под знамената си. Това сражение бе забавило яростта и устрема на
Атила, но едва ли щеше да го спре. Много добре познаваше хунския вожд
и знаеше, че той нямаше да се откаже, догодина отново щеше да дойде и да
поиска половината империя. Къде ли щяха да бъдат тогава тези воини?
Консул Аеций знаеше, че на повечето от тях вече нямаше да може да
плати. Следващият път... Следващият път... Следващият път може би щеше

39
да бъде последният за империята. Хронистите угоднически щяха да
напишат, че е победил и щяха да го хвалят като победител и триумфатор.
За него дори вече имаше записани Панегирики. Това обаче не можеше да
го главозамая. Много добре знаеше, че бе претърпял поражение и не
само. Осъзнаваше, че беше на границата на катастрофа и само волята на
Атила, който не бе тръгнал след него, го бе спасила. Аеций знаеше, че в
момента двамата най-силни хора в света бяха той и Атила. Тази битка бе
завършила по начин, който дори той не можеше да определи. Все пак едно
бе напълно ясно, Атила, хуните и съюзниците им бяха победили, дори да не
ги бяха окъпали в кръв, те бяха показали силата си.
Консулът се обърна към своя пазач Сенгилак и се усмихна. Този мъж беше
тюрк, а те бяха номади и много близки до хуните. В този момент се сети за
„степните кучета“. Аеций бе прекарал детството си в един прекрасен град-
крепост в близост до река Истър, но в долното ѝ течение, там където реката
бе широка, бавна и величествена. Този град бе изграден и създаден
специално за легионери, наричаше се Дуросторум (днес Силистра) и се
намираше в Долна Мизия, на лимеса на империята. Всъщност той бе
разраснал се военен лагер. От тези времена Аеций бе запомнил игрите из
каменните улици на града с децата на другите центуриони, къпането в
реката, строгите погледи на оптиото и тежките, подковани с цинтове,
сандали на легионерите, които понякога се сблъскваха с кльощавите им
задници, когато направеха нещо, достойно за наказание. Баща му
Гауденций беше човек суров, войник цял живот. Той се възприемаше така,
като войник, не като командир на легиона, макар да заемаше висок пост в
римската армия. Той беше магистър екуитум – водач на
конницата. Гауденций се опитваше да не пази Аеций от реалния
живот. Момчето ставаше свидетел на сцени, които всеки родител би опитал
да спести на сина си. Гауденций обаче смяташе, че истинският римлянин
не трябва да се крие от реалността. Когато се сетеше за баща си, Аеций не
можеше да не изпита благодарност. Той знаеше, че баща му имаше най-
голяма „вина“ за това днес да бъде наричан „последния римлянин“. Той
му беше дал примера и възпитанието, което му служеше през целия живот
и до днес. Понеже баща му бе водач на конницата, още от дете го бе научил
да язди. От най-ранно детство Гауденций опитваше да обучи сина си как
воюват римляните, яздещи коне, тези, които имаха за задача да прикриват
легионерите от варварските конници.
След Дуросторум, Гауденций бе отвел семейството си в Рим. Там малкият
Аеций бе разбрал колко голямо влияние имаше семейството му в сърцето
на империята. Те бяха чести гости в двореца на императора. Скоро Аеций
бе избран за телохранител на самия римски император Хонорий, макар да
беше още дете. Всички преторианци бяха впечатлени от добрата бойна

40
подготовка на сина на Гауденций. Аеций служеше наравно с
преторианците. Не след дълго започна да разбира и политиката. Младото
момче следеше отблизо случващото се в двореца. Много добре си
спомняше, когато през 408 година император Хонорий бе убил
предводителя на войските си, своя магистър милитум, варварина
Стилихон. Тогава вождът на вестготите Аларих бе поискал от
Хонорий заложници, които да гарантират изпълнението на мирния договор.
Аеций си спомни тогава лицето на баща си, когато бе научил, че е
определено синът му да отиде като заложник. По лицето му не бе трепнало
и едно мускулче. Отначало Аеций много се страхуваше и мислеше, че ще
бъде убит. Гауденций обаче му бе обяснил, че това е нормална процедура.
За да стане някой ден владетел, трябвало да изтърпи това и Аеций го бе
издържал. Когато тръгваше, сълзите бяха засъхнали по бузите му. През
цялото време си повтаряше, че трябва да бъде мъж, да се държи достойно и
да не плаче. И момчето не плачеше, издайническите сълзи сами се стичаха.
Не страхът или раздялата бяха виновни за тези сълзи, а това, че тогава
бе осъзнал, че това е раздяла с детството.
При вестготите той живееше добре. Самият Аларих обичаше да се
упражнява с него и двамата се биеха с дървени мечове. Аларих беше добър
човек. Той беше воин, но не беше жесток. Аларих изпитваше преклонение
пред римляните и техния дух. Почиташе старите римски традиции и
обичаше разказите за древните римски императори. Веднага бе харесал
Аеций, защото той олицетворяваше онзи Рим, който вестготският крал
обожаваше. В двора на вестготите Аеций се бе запознал с тяхната религия.
Аларих беше искрен арианин. Това бяха християни, но с по-различни
вярвания. Аеций не беше запознат добре с религиите и с християнството.
Макар официалната религия в империята да бе християнството, голяма част
от воините все още вярваха в езическите богове, Солейл, Митра, но никой
не изразяваше това открито. Аеций не беше сигурен, но едва тогава
се замисли, че баща му не беше съвсем християнин. Той вярваше в някакъв
бог на войната, в честта, в Светлината, по-скоро в абстракции. Като дете
Аеций не се осмеляваше да попита баща си за вярата му, никой не смееше
да направи това. Християнските епископи се бояха от военните и не ги
притискаха. Те бяха доволни, че привидно изпълняват християнските си
задължения и искаха нещата да останат така.
След като бе върнат от заложничеството, бе посетил майка си. Тя
произхождаше от една от най-знатните италийски фамилии. Майка му беше
красива и горда римлянка, от онези матрони, които биваха изобразявани
върху мрамор и давани за пример на разгулните млади девойки. Аеций бе
потърсил подкрепа при нея, но не я бе получил. Веднага след първото
заложничество, бе поискан като заложник от Руа, владетеля на хуните. Сега

41
си спомняше, че при заминаването не бе проронил нито една сълза. Макар
и в млада възраст, той отдавна вече не беше дете. В двора на Аларих се бе
научил да живее самостоятелно.
Този път той не бе оставил баща си да му говори, а сам бе казал:
– Знам, за да имам право някой ден да командвам легион, да бъда
дипломат, консул или да искам от империята закрила, днес трябва да ѝ дам
още няколко години от живота си.
Гауденций нищо не бе казал, само майка му го бе прегърнала. В
последните години той бе пораснал, беше се източил и бе станал красив
мъж, майка му обаче не бе имала време да му се нарадва. Тя му обещаваше,
че ще го сторят следващия път, в който се видят, той обаче не я чуваше,
защото мислите му бяха обсебени от това, което му предстоеше. За хуните
той не знаеше почти нищо и смяташе, че дворът на Руа ще бъде подобен на
този на Аларих, но много грешеше. Хуните нямаха нищо общо с вестготите.
Ако воините на Аларих, макар и диви варвари, бяха христови воини, силни,
но смирени, хуните бяха сатанински изчадия. Флавий Аеций веднага
разбра това. Той бе по-голям от Едекон, Чат и Бледа, но те веднага се
сблъскаха с него. Най-лош обаче бе малкият Атила. Той беше властен и
раздразнителен. Аеций не го харесваше и се опитваше да го избягва, но му
беше трудно. В тези моменти Едекон го пазеше. Той помнеше как Руа,
Грот – бащата на Едекон и Чат, и Атила бяха тръгнали на пратеничество
при българите. Тях те уважаваха много, но не толкова заради силата им.
Българите бяха странен народ. Хуните ходеха при тях като на поклонение.
Аеций помнеше как Грот не се бе върнал от онова пратеничество и се бе
чуло, че някакъв страховит воин прекършил гръбнака му в честна битка.
Тогава въображението на младия Аеций бе обсебено от тази битка и
стотици нощи той си я бе представял. Той бе виждал Грот отблизо и знаеше
колко огромен и страховит е той. Той беше звяр. Такъв човек досега не
беше виждал. Днес само Едекон можеше да се мери с него.
Накрая Атила бе оставил Аеций на мира. Римлянинът се бе смял с глас,
когато един ден Атила бе изпратен в Рим. Аеций беше сигурен, че Рим
скоро ще пропищи от нахалното хлапе. Така и бе станало. От града
непрекъснато идваха вести за лудориите на Атила, за това, че отказвал да
учи, че бил своенравен, непрекъснато участвал в сбивания, че, макар и
малък, посещавал домовете с проститутки в римските терми и по-лошо,
дори станал любимец на римските матрони. Скоро ужасените римляни
сами го върнали. Атила обаче изглеждал променен. Той все така опитвал да
се налага над Аеций, но в същото време се отнасял с него привидно
приятелски. Започнал да го обучава да язди по хунски, показвал му колко
много хунското въоръжение на конниците превъзхождало
римските конници. Скоро Аеций се бе убедил, че Атила знаел повече неща

42
от баща му Гауденций. Той познавал по-добре конната битка от магистър
екуитум на Рим. В този момент Аеций бе разбрал, че хуните са много по-
добри воини от римляните. Така бе осъзнал, че или ще бъде техен съюзник,
или ще се превърне в тяхна жертва.
След това, може би за да отмъстят за Грот, хуните бяха тръгнали срещу
българите и ги бяха разгромили в жестока кървава битка. Едекон търсел
убиеца на баща си, но не го открил. Затова подложил народа на българите
на изтребление. Тогава, за пръв път в живота си, Аеций се бе уплашил. И
повече никога не се бе страхувал толкова много. Един ден той избягал от
Атила, който лежал ранен, и прекосил половината свят. Тогава с младият
хун бил и пазачът му Олджибай, мъж нисък, силен, с дръпнати очи и твърда
ръка. Монголецът също не харесвал Аеций.
Докато си спомняше онези времена, на мъжа му ставаше много приятно.
Много време не се бе сещал за тях. След това мислите му отново го
отведоха в Рим, където се бе сближил с Карпелион. Той беше знатен гот,
който живееше като римлянин и патриций. Карпелион бе харесал Аеций,
който пък се бе влюбил във вестготите. След пребиваването му при хуните,
той все повече харесваше вестготите и предпочиташе Галия и Запада пред
Панония и Изтока. Аеций вече бе пораснал и възмъжал, както казваха, беше
станал „мъж за женене“. Той се бе влюбил в красивата дъщеря на
Карпелион – Присцила Емилия. Двамата с нея имаха син, когото, в чест на
дядо му, нарекоха Карпелион. Аеций израстваше в йерархията, макар и
млад, цял живот бе живял като воин. Набързо се бе издигнал дотолкова, че
бе станал префект на императорската гвардия. Така той командваше
ветераните, с които някога, като дете, бе служил.
Аеций много добре си спомняше как, когато император Хонорий бе
починал, властта в Равена бе взета от самозванеца Йоан. Тогава той не го
наричаше така. Източната Римска империя и император Теодосий отказаха
да признаят Флавий Йоан за император. Това беше нормално, защото
Теодосий бе наследник на Теодосий Велики, а и при него бяха Гала
Плацида, Валентиниан и Хонория. Тогава Флавий Аеций беше куропалат и
отговаряше за охраната на новия император. Като разбрал, че срещу него
се движат легионите, предвождани от Аспар и Маркиан, Йоан изпратил
Аеций с голям товар злато при хуните, за да ги склони да пратят войски,
които да ги подкрепят. Уговорката била, когато легионите навлязат в
Италия, Йоан да ги пресрещне очи в очи, а Аеций с хуните да ги удари в
гръб. Руа се бе съгласил и пратил голям отряд от шестдесет хиляди
конници, начело с Чат, брата на Едекон.
Тогава те обаче бяха закъснели, Йоан бил убит предварително, армията на
самозванеца се пръснала и когато хуните пристигнали, не заварили нито
един негов поддръжник. Така срещу легионите на Аспар се изправила само

43
хунската войска на Чат. Нормално битката била загубена, защото
хуните нямало за какво да се бият, освен това вече нямали кауза, за която
да го направят, тъй като Йоан бил мъртъв. Хуните и техните командири се
сражавали с идеята да загубят с колкото се може по-малко жертви. Така и
станало. Аспар разбрал това и убедил Гала Плацида, която се движела с
него, да освободи хуните и да не им посяга. Самият Флавий Аеций бил
пленен. Може би пак под натиска на Аспар тя решила да го освободи, а не
да го наказва. По този начин предвидливата регентка на малолетния, току-
що провъзгласен за император, Валентиниан III, успяла да го унизи. Гала
Плацида мразела Флавий Аеций, тя се притеснявала от него и от другарите
му, които го подкрепяли; не харесвала легендата, създадена за него, че той
ще бъде спасител на римския дух и Империята. Римляните непрекъснато
сравнявали управлението на Гала Плацида и Валентиниан с дух на упадък,
интриги, прелюбодейства и унижения, на слабост, с това, което би било,
ако начело на империята застанел Флавий Аеций. За да го махне от
столицата, Гала Плацида го бе пратила в Галия, като му бе дала титлата
комес и магистър милитум на Галия.
Там той се заел с голям ентусиазъм да управлява провинция Галия. Той
и без това вече бил влюбен в тази земя. Аеций осъзнавал, че вече е време
да командва, това, за което цял живот бил подготвян, най-накрая
настъпило. Така разгърнал своята дейност в Галия. В последните години
вестготите се опитваха да оспорят тази власт и бяха направили своя
държава със столица Толоз. Аеций управляваше от Арелат (Арл). На
два пъти през 426 и 430 години той бе отблъснал нападението
на вестготите над Арелат. Единия път това бе станало не без помощта на
Атила, който бе прострелял Теодорих в бедрото с лък, който стреляше по-
далеч от всеки друг лък. През 428 и 431 години той успял да отблъсне
опита на франките да се разширят на запад. Така Аеций бе подчинил целия
запад. Франките и вестготите бяха усмирени и, макар и формално,
признаваха римската власт. Иберия принадлежеше на вандалите
на Гейзерих. По пътя им към тях обаче стояха вестготите. Тогава негов
съперник беше Бонифаций, който държеше властта над Северна Африка и
властваше от Картаген. Аеций тайно бе настроил Гала Плацида срещу
Бонифаций, която бе силен генерал, но слаб в интригата. А каква хубава
жена имаше само! През 427 година Гала Плацида бе обвинила Бонифаций
в измяна. За да се защити, той бе повикал при себе си вандалите и с негова
помощ те бяха построили флот, с който да преминат Херкулесовите
стълбове. Гейзерих обаче решил да превземе провинцията, вместо да
живее под властта на римляните. Така през 429 година той превзел и
опустошил Картаген. Бонифаций успял да избяга, спасил се в Рим и
започнал да злослови срещу Аеций. Гала Плацида му повярвала и през 432

44
година той бил назначен на мястото на Флавий Аеций. В това
време „последният римлянин“ бил в Германия, където воювал
срещу тамошните народи. Бонифаций предвождал легионите на Рим и
Италия, а Аеций – на Галия. Двамата военачалници се сблъскали и
Бонифаций успял да го разгроми. Едва сега Аеций осъзна колко много
пъти в живота си беше губил битки. Неговите приближени го славословеха
като победител и триумфатор, но той всъщност бе губил повече пъти,
отколкото бе печелил. За негов късмет в битката Бонифаций, макар да
победил, бил ранен и скоро след това умрял от раните си. А може би
днешната битка бе подобна на онази. В нея той отново бе имал
много късмет, затова не беше разбит. В този момент към него се приближи
Сенгилак и прошепна в ухото му.
– Мечът на Атила се е счупил!
Тези думи обясняваха всичко. Аеций се усмихна, боговете на войната
отново бяха с него. Ето какво бе станало! Атила не го бе пощадил. Просто
това, в което вярваха всички хуни, оръжието, с което той твърдеше, че има
право да властва над света, знакът от боговете се бе счупил. Ето какво
беше! Боговете отново го бяха защитили, а дали това нямаше да продължи?
Дали в момента, както бе станало с Бонифаций, Атила не лежеше някъде
смъртно ранен? Дали боговете не му бяха дали победата? Ако беше така,
той трябваше да се върне и да си я вземе.
– Как е Атила? – попита Аеций, като се обърна към Сенгилак.
След като бе съобщил вестта на своя господар, тюркът почтително се бе
отдалечил. Сега той отново се приближи и каза:
– Доколкото знам е добре!
Тази вест огорчи „последния римлянин“.
– Ако има нещо ново, веднага да ми кажете!
Мислите на стария мъж отново го върнаха назад във времето. Рим не беше
просто държава или империя, а идеал, мечта. Той беше истинската държава.
Милиони хора бяха копнели за тази империя, за една нормална,
справедлива, силна държава. Държава със съдилища, търговия, култура,
монетосечене, закони, силна армия. Това бе мечтата на цялото човечество.
Бяха ли днес те достойни за този идеал?! Не предаваха ли, чрез недостойния
си живот, мечтата на стотици техни предци?! Рим!!!
Цял живот Аеций се бореше за този Рим. Боговете, разбира се, му
помагаха. Тогава с Бонифаций те му бяха предоставили победата в момент,
когато вече мислеше, че е загубил. Освен това бе получил като награда и
красивата жена на Бонифаций – Пелагия. След Присцила, Емилия Пелагия
бе втората му жена. От нея той имаше син Гауденций. След това, за да се
спаси, отново бе избягал при хуните, но след смъртта на Руа през 433
година, се бе върнал в Рим. На следващата година той бе провъзгласен за

45
консул и патриций и от този момент фактически управляваше империята.
Гала Плацида се опитваше да се намесва, но неговите поддръжници бяха
повече и много по-силни. В следващите години той бе удържал военни и
дипломатически победи над галите и бургундците, бе потушил въстанието
на багаудите, беше сключил мир с вестготите и Теодорих, бе победил
франките при река Сома. С хуните поддържаше мирни отношения, защото
те бяха най-силните, той ги бе накарал да насочат взора си на изток, към
земите на Теодосий II. Всичко това бе продължило до тази година.
Още когато Валентиниан се бе изправил срещу сестра си и тя бе подарила
пръстена си на Атила, той знаеше, че ще възникне проблем. Гала Плацида
и тъпите ѝ деца с нищо не помагаха на Рим, а само пречеха. Той вече не
можеше да ги измести, твърде дълго ги бе търпял и подкрепял. Флавий
Аеций имаше друг план. Той щеше да ожени сина си Гауденций за
Плацидия Младша, дъщеря си Лидия вече бе омъжил за Травстила. По този
начин щеше да превземе и римския престол. Може би не той, но неговите
внуци един ден щяха да държат цялата власт над империята, не само
реалната, но и официалната.
Флавий Аеций се замисли. Целият му живот бе преминал в битки. Не за
себе си се бе борил, а за Рим. За онзи Рим, който бе в мечтите на
гражданите, Рим на добродетелите, на правото, на писателите, на силата. За
него той бе готов да загуби живота си. Заради този Рим неговите внуци
трябваше да седят на престола. Освен воин, той беше дипломат и властваше
над този Рим, бранеше го. Той бе всичко в империята. Нали за това го бе
готвил баща му? Аеций се изправи. Макар да бе загубил, знаеше, че бе
направил всичко. Какво всъщност са победите и пораженията? Той бе
наясно, че верните нему хора винаги можеха да прикрият поражението му
и да го обявят за победа.
Флавий Аеций направи знак на Сенгилак.
– Повикайте някого от хронистите!
Както си яздеше, мъжът се зачете в това, което наскоро хронистите бяха
написали за него. То отново го върна към спомените му.
„Той е среден на ръст, добре сложен, не е нито слаб, нито дебел. Бодър,
пълен със сили, стремителен ездач, изкусен в стрелбата с лък, неуморен в
мятането на копие, много способен воин и прославен в изкуството да
сключва мир. В него няма нито капка лакомия, нито малка алчност, по
природа е добър, не позволява на глупавите съветници да го отклонят от
взетото решение, търпеливо понася обиди, трудолюбив е, не се бои от
опасностите и много леко понася глад, жажда и безсънни нощи.“4

4
Текстът е от съчинение на Григорий Турски, цитиращо по-старо съчинение на Ренат
Фригерид.
46
 Мъжът не можеше да не се усмихне. Това бяха все добри неща. Ездата,
стрелбата с лък, хвърлянето на копие, въобще всичките му знания върху
войната и военното дело му бяха предадени най-вече от Атила. В този
момент се сети за него. Те двамата бяха прекарали целия си живот в
някаква странна връзка. Познаваха се от деца, бяха живели заедно от
Хуния до Рим и Тибет. Бяха като братя, силата на единия зависеше и
влияеше на силата на другия. В повечето случаи бяха съюзници, но
нерядко бяха и врагове. Атила – отначало това име за него бе кошмар, след
това стана негов другар, по-късно името му бе надежда, до днес. Какви
бяха днес? Най-лесно беше да каже, че са врагове. Врагове ли бяха
наистина? Аеций вече не знаеше какво да мисли. Беше сигурен само в
едно, че това между тях не бе приключило, то щеше да продължи.
Сенаторът беше доволен, защото в такива моменти той се ориентираше,
успяваше да се отдели от ежедневното, от дребното. В такива моменти не
само правеше оценка на живота си, но и набелязваше бъдещите си планове.
Какви можеха да бъдат те сега?
– Има ли някаква вест от Атила? – патрицият отново попита Сенгилак.
Тюркът не каза нищо, само поклати отрицателно глава. Номадите не
обичаха да говорят много.
Аеций разбра, че този път Фортуна не му бе направила чак такъв голям
подарък, но той и на този трябваше да се радва. Мъжът се наведе, отгърна
книгата на произволно място и както си бе върху гърба на коня, продължи
да чете: „Йоан, подбуден от това, изпратил Аеций, който по това време
отговарял за охраната на двореца, с голям товар злато при хуните, познати
на Аеций още от времето, когато е бил заложник при тях и свързан с тях с
близка дружба и му казал, когато вражеските отряди се втурнат в Италия,
те да ги нападнат в гръб, а самият Йоан да ги пресрещне челно.“
Мъжът се замисли. Искаше да поговори със същия хронист, той бе не по-
малко достоен от Макробий, който бе написал Панегирика за него, и да му
каже какво иска да напише за битката при Каталаунум.

47
 IV

Още на сутринта двамата българи напуснаха лагера на хуните, без дори да

се явят пред Атила, и поеха на юг. Авитохол наблюдаваше внимателно
картата, която Флавий Кракс му бе нарисувал. От нея той знаеше, че за да
стигне до Лугдунум (днес Лион), трябва да поеме на юг, отначало да стигне
до Дижон, после – до Шалон сюр Сон и чак след това, движейки се по река
Рона, щеше да стигне до Лугдунум.
Мъжете знаеха, че по същия този път ще се движат и легионите на Флавий
Аеций. „Последният римлянин“ щеше да поведе воините си към Арелат,
който се намираше на юг, в долното течение на река Рона. Южното крило
на армията му щеше да тръгне направо към Толоз, която също бе на юг,
но много по на запад. Авитохол и тримата му спътници решиха да изчакат
огромните пълчища да се разминат, затова не бързаха. Те отново навлякоха
своите раса и така групичката изглеждаше все едно епископът на Троа –
Лупус, придружаван от двама свои помощници и един прислужник, бягат
от гнева на Атила и хуните. Това не би събудило подозрението на околните,
защото епископът бе доста известен по тези земи. Всички го познаваха като
водач на най-голямата християнска общност и близък приятел и спътник на
папа Лъв I.
Единствено Деел можеше да предизвика любопитство, защото
поразително много приличаше на дивак и хун. Авитохол обаче му нареди
да наметне нещо върху главата си и така и той престана да предизвиква
вниманието на тези, които ги срещаха. Лупус знаеше, че непрекъснато го
следят зорки очи. В него нямаше никакво колебание, че ако направи
нещо, което може да ги издаде, дори една дума да каже накриво, веднага
ще бъде убит. Тази заплаха постоянно тегнеше над епископа, затова беше
много внимателен. Най-голямата опасност и това, което най-често се
случваше, бе някой легионер рязко да се приближи до Лупус, за да поиска
прошка и да целуне епископския му пръстен. Отначало при всяко
такова действие Деел, Ирник и Авитохол се изправяха на нокти, но с
времето привикнаха.
Групичката се движеше бавно, но армията пред тях също не бързаше.
Авитохол се усмихваше, като си представяше колко ли ще се чудят всички
тези, ако видят, че Атила, предрешен като католически монах,
придружаващ епископ Лупус, се движи след тях.
Мъжете следваха войската по стар път, покрай река Рона, свързващ
Северна с Южна Галия. Армията на Флавий Аеций явно боледуваше от
чума, защото все по-често започваха да преминават покрай трупове,

48
покрити с мухи, подути, разлагащи се, вонящи отвратително, захвърлени
направо в канавките покрай пътя. Явно факторите, за които Авитохол бе
разказал на Ирник, даваха своя резултат. Старият воин си спомни колко
внимателно с Атила се бяха погрижили чумата да порази редиците на
западните войски. Ето, че бяха успели. През целия си живот българинът
имаше връзка с този мор. Той бе негов прислужник, едно от кучетата на
войната. Авитохол беше сигурен, че не може да умре от тази болест, но
останалите му спътници се бояха и избягваха черните купчини. Тези
купчини смразяваха кръвта на всеки, дръзнал да мине по този път. Жегата
бе нетърпима. Слънцето прежуряше. Авитохол и спътниците му пътуваха
облечени с дебели дрехи, с пълно снаряжение и ризници отдолу, винаги с
качулки, наметнати върху главите, което увеличаваше страданието им. Те
копнееха за баня и истинска почивка.
Най-накрая това време настъпи. Мъжете навлязоха в град Дижон.
Авитохол беше взел злато със себе си, с което плати и групичката им се
настани в една кръчма, която бе пълна до пръсване. През деня излязоха, за
да потърсят терма. Четиримата мъже се движеха пешком из тълпата.
Авитохол вървеше най-отпред, а Деел го следваше. Ирник вървеше най-
отзад, като опитваше да не изпуска Лупус от очи. Учителят и ученикът
отново бяха заедно и говореха помежду си на латински. Групичката
вървеше по главната улица на Дижон. Този град бе малък, но сега бе
препълнен с легионери, бегълци, търговци, проститутки и въобще всички
хора, които съпътстваха легионите. Мъжете се движеха внимателно, но
тълпата бе толкова многобройна, че понякога се случваше Деел да губи
Авитохол от очи. Скоро обаче хунът отново откриваше българина и го
настигаше. При един такъв случай Авитохол се блъсна в някакъв мъж. Онзи
вървеше все едно улицата му принадлежи. Около него имаше няколко
войника и мъже със скъпи тоги. Авитохол, без да иска, се оказа гърди в
гърди с него. В този момент няколко чифта ръце посегнаха към него. Той
обаче реагира, без да се замисли. Мъжете бяха преторианци или някакви
други пазачи. Те извадиха късите си гладиуси и опитаха да го отблъснат,
но Авитохол се отдръпна, като се прикри с пелерината си. Мъжете вече го
бяха нападнали. Тогава, без да вади своя меч, който щеше да го издаде,
българинът се превъртя и нанесе два удара в мъжете, които не очакваха
това. Двамата полетяха назад и се препънаха в тълпата, която бе образувала
нещо като кръг около тях. Хората крещяха и насърчаваха биещите се,
радвайки се на отдалата им се възможност да се порадват на зрелището, те
приличаха на диви зверове. Всъщност през последните дни в
Дижон сбиванията бяха ежедневие. Загубилите легионери бяха изнервени,
без плячка, те все по-често се отдаваха на пиянства и разгул и сбиванията
им бяха непрекъснати.

49
 След като повали двамата, Авитохол се огледа и видя, че мъжът бе
обграден от много воини, явно бе попаднал на някой голям генерал.
Останалите мъже скочиха напред, българинът обаче и тях изпревари. След
като битката бе приключила, Авитохол основно си почиваше. Той
избягваше всякакви конфликти и се бе съсредоточил върху това, което му
предстоеше. Мъжът знаеше, че в този момент трябва да се снишава, да е
незабележим. Сега обаче групата им отвсякъде бе обградена от врагове. В
кръчмите все по-често се чуваха викове и почерпки по случай победата на
армията на Флавий Аеций над хунските кучета. Той се усмихваше, защото
бе очаквал това да се случи, но то дори не го дразнеше.
Ситуацията, в която бяха попаднали, не му харесваше, но той имаше
малко възможности да действа. Нападенията на мъжете бяха много бързи.
Тези явно бяха от един легион. Българинът знаеше, че Лупус и Ирник са
изостанали, но скоро и те щяха да се включат в битката. Преди това на
помощ му се притече Деел, който пое битката изцяло в свои ръце.
Натръшканите и унизени мъже се изправяха бавно и, като се държаха за
носовете, се оттегляха, но на тяхно място се появяваха все нови и нови
легионери. Изведнъж срещу Деел се изправи някакъв мъж с тъмна кожа на
лицето. Личеше си, че този не беше римлянин, дори не беше мъж на запада.
Авитохол веднага разбра, че беше номад и източен воин. Деел беше много
по-млад и силен от него. Той беше малко над тридесетте. Все пак мъжът
срещу него изглеждаше опасен. Той имаше гърбав нос и страховито лице.
Двамата мъже тъкмо се бяха хванали за ръцете, когато над тълпата се
разнесе силният глас на воина, който предвождаше групата.
– Сенгилак, остави го! – заповяда той.
Авитохол го погледна и изтръпна, защото това бе самият Флавий Аеций.
Българинът го познаваше още от Тибет, там след битката с българите. Сега
обаче „последният римлянин“ му се стори много остарял.
Сенгилак и Деел все още стояха с преплетени ръце.
– Кои сте вие? – със силния си глас попита Флавий Аеций.
Над тълпата се разнесе вестта: „Аеций, Флавий Аеций! Това е Флавий
Аеций!“ Това предизвика още по-голям интерес сред тълпата и около тях
се събираха все повече и повече хора.
Авитохол не желаеше да отговаря, понеже не искаше да се издава. Ако
тълпата откриеше, че носи лицето на Атила, сигурно щеше да го разкъса.
Това, което го ужасяваше повече, беше, че Ирник със сигурност щеше да
се намеси и така да изложи и себе си на риск.
– Чухте ли какво ви питам? – повтори Аеций, а гласът му отекна над
тълпата. – Кои сте вие? Много добре се биете за монаси! Отговорете ми,
като ви питам!
В този момент помощта дойде от неочаквано място.

50
 – Господарю Флавий Аеций – разнесе се нечий глас. – Извинете, ако моите
нескопосани придружители са ви попречили с нещо! Те са непохватни и
глупави – като каза това, Лупус нанесе силен шамар със злоба в качулката
на Авитохол.
Ударът никак не бе лек, явно Лупус не премери добре шамара си или в
него имаше натрупан гняв за всичките месеци преживени унижения и
обиди. Изненаданият Авитохол изръмжа недоволно. За да се извини,
Лупус веднага опита да оправи качулката му.
– Та, както казах, те са глупаци и не знаят какво вършат.
– Твърде добре се бият за католически монаси!
– Бият се те! Ще ги набия аз тях!
– Ти кой си? – попита сенаторът, после додаде: – Познавам те отнякъде!
– Господарю Флавий Аеций, който всички ласкаят като най-праведния и
свят човек в света, достоен да бъде редом до всички владетели, ти, които
си пазител на империята на християните, пазител на вярата и Светлината.
Аз съм Лупус, епископ на Троа, познаваме се от Равена и Рим. Аз съм най-
близкият и доверен човек на негово светейшество папа Лъв I.
– Аааа – отвърна Аеций и си личеше, че се сети откъде познава мъжа.
– Извинете тези глупаци, те не от злоба, а защото са непохватни, ръцете
им са наврени в задника! – след тези думи Авитохол получи още един
шамар. Българинът се закани после да си върне цялото това унижение.
После, а сега трябваше да търпи.
– Аеций! Аеций! Аеций! – ликуваше тълпата и виковете ѝ ставаха все по-
силни. – Последният римлянин е сред нас!
В този момент българинът осъзна колко са беззащитни. Отвсякъде бяха
заобиколени от врагове. Ако Лупус искаше да ги предаде, трябваше само
да извика за помощ или да отметне качулката му. Тълпата щеше да го
разкъса с голи ръце толкова бързо, че той дори нямаше да може да убие
епископа. Той обаче не ги предаде. Защо? Авитохол не можеше да разбере.
– Простете им, господарю Флавий Аеций! Славата за вашата щедрост и
доброта се носи дори извън пределите на империята ни! Дори в черквата
ние ви даваме като пример за великодушие и благост!
Думите на Лупус накараха сенатора да „омекне“. След всичко, което
епископът бе казал, той не можеше да направи нещо друго освен да прости.
Мъжът не желаеше да го прави, той преди всичко беше воин и командир,
а монасите на този епископ току-що бяха унизили неговите пазачи. Избор
обаче нямаше. Като се усмихна „мазно“, както правят гърците, Флавий
Аеций каза:
– Епископ Лупус, не знаех, че сте в града и че придружавате армията ни!
Присъствието ви тук е чест за нас! Такива хора като вас, които подкрепят и
дават сили, вяра и упование на войските ни, са много ценни за нас! Бъдете

51
наш най-скъп гост! Ще се радвам да ни гостувате, аз съм отседнал в
преториума и тази вечер ще дам празненство във ваша чест!
Лупус прие любезно отправената покана и скоро двете групи се разделиха.
Сега вече бе наложително да открият терма, защото не можеха да се появят
неизкъпани на пира, даван в тяхна чест.

Вечерта на пира епископ Лупус седеше точно до Флавий Аеций. Двамата

мъже разговаряха разгорещено. Пиршеството, което римският пълководец
даваше, явно имаше за цел да накара поканените да забравят, че току-що са
претърпели поражение, че около тях върлува чума и смъртта дебне на
всяка крачка. Този пир беше като онези разточителни вакханалии в центъра
на Рим. Генералите и младите командири пиеха до безпаметност, а след
това, вероятно, за да забравят войната, се отдадоха на удоволствия. Флавий
Аеций не се включи в забавлението и запази здрав разсъдъка си. Личеше
си, че е различен от командирите, които водеше със себе си. През цялата
вечер той говореше с Лупус и явно разговорът наистина му бе интересен и
приятен.
Лупус, разбира се, не бе дошъл сам, а беше взел със себе си един от
помощниците си монаси. Всъщност не беше точно така. Авитохол бе
решил да придружи епископа, за да слуша какво ще говори той, да го
следи, за да не му мине през ума да ги предаде. Българинът знаеше, че
когато бе имал възможност, епископът на Троа не го бе сторил, а се бе
застъпил за тях пред Флавий Аеций. Въпреки това бе решил да
придружи епископа. Той все още не можеше да разбере защо възрастният
духовник не ги бе предал. Та той беше заложник, макар да му даваха
относителна свобода. През цялото време Авитохол седеше и слушаше
разговора между двамата мъже някак вяло и мислеше. Всъщност можеше
да има само една причина Лупус да не ги предаде, ако той искаше по
някакъв начин да разбере нещо от него, нещо важно, което си
заслужаваше риска и неудобството да бъде негов „гост“. Авитохол се
запита какво толкова знаеше, което можеше да представлява интерес за
епископа? Той се замисли сериозно, но така и не можа да открие такава
причина. Тогава през главата му мина друга мисъл. Лупус можеше да му е
от полза и ако се опита да му въздейства, да му подхвърля някакви идеи.
Лупус обаче нищо не му бе говорил. Той го бе нарекъл „Бич Божи“, но
нищо повече. В този момент Авитохол взе решение. Едва сега проумя защо
водеше със себе си епископа, защо го бе бранил през цялото време. Това
беше оренда. Беше правил това неосъзнато, но сега като че се събуждаше
и провиждаше. Сега разбра, че трябва да говори на отеца. Неслучайно го
бе държал толкова време при себе си. Беше време да го използва. Лупус бе
най-близкият човек до папата, а от Лъв I зависеше развитието на цялата

52
религия на запад, той тълкуваше и проповядваше това, което Августин
Блажени му бе завещал и което все по-често започваше да се нарича
католицизъм и се различаваше от източното християнство. Той създаваше
един особен ореол около духовната власт, който все по-често се наричаше
папизъм. Това бе идеята духовната власт тук на запад да бъде по-силна и
да властва над светската. Авитохол прозря, че му се отдава прекрасна
възможност да влияе на цялата религия на запада. Тумирът в него се
събуди. Той знаеше, че тумир бяха следили и контролирали всички
религии по света. Те бяха решавали коя религия да се разпространява и да
става все по-силна и коя да умре. През целия си живот Авитохол бе
извеждал учението за личната религия, което щеше да властва през
Епохата на Водолея, религията на Тангра, която бе преминала в духовното
учение за Неназовимото. Всичко това бе правил като колобър и тумир.
Сега прозря възможността, която му се отдаваше чрез познанството си с
епископа на Троа. Той трябваше да въздейства на католицизма, да го
направлява. Знаеше ли накъде да го води? Беше ли запознат достатъчно с
различията между източното и западното християнство? Вече бе чувал за
тези разлики. Скоро Авитохол проумя, че не беше нужно да знае накъде да
насочва католицизма, трябваше само да го извиси, да го доближи до своите
нови разбирания за вяра, религия и духовно учение. Това щеше да промени
новата религия на запада. Мъжът знаеше, че самите вярващи биха нарекли
това, което той изповядва, „отрова“. „Отрова“, защото тя щеше
да унищожи вярата, да промени религията, да я направи отрицание на себе
си. Българинът осъзна тежката отговорност. Той трябваше да бъде на
висотата на много християнски адепти и мислители, да създаде или
унищожи тази религия. Авитохол усети силата на мисълта си, мощта на
своите духовни и религиозни търсения и открития. Отначало той бе
изминал пътя си вътре в себе си. Прозренията му за личната религия, за
имената на Бог бяха лично негови. Сега разбираше, че бе дошло време да
направи тези свои търсения и открития достижение на всички хора, на
цялото човечество. Именно чрез Лупус можеше да накара папата и
християните да сънуват сънищата на българите. Лупус щеше да предаде
на папата всичко, което бе чул. Българинът се замисли, че беше по-добре,
вместо да воюва с враговете, да ги накара да бъдат негови съюзници или
ако не може, поне негови слуги. Много добре знаеше, че срещу вярата бе
невъзможно да се изправи. Той смяташе да подчини западното
християнство отвътре и щеше да направи това чрез епископ Лупус и
папата. Досега бе воювал срещу Запада чрез силата на оръжията и бе
правил това като багатур, сега може би трябваше да продължи битката, но
вече като тумир и колобър. Той можеше да напише истината, че Атила е
победил в битката при Каталаунум, макар че срещу него щяха да се

53
изправят стотици западни книжници, които с пълно гърло щяха да крещят,
че Флавий Аеций е победителят. Като тумир също щеше да му е трудно да
спечели битката. В този момент пред очите му се откри нова, неподозирана
досега възможност. Тази битка щеше да е по-важна. Тя щеше да издълбае
Запада отвътре, чрез религията. Авитохол осъзна колко важно е да направи
това. Нямаше да може да задържи още дълго Лупус при себе си и да
му говори и въздейства, а и ако се опиташе открито да го манипулира,
свещеникът щеше да се усети и така щеше да породи естествена съпротива.
Авитохол знаеше, че трябваше да бъде много по-хитър, без да е напорист,
настойчив и натрапчив. Трябваше да излъже Лупус, да влее „отрова“ в
душата му и да го остави; да посее съмнението в душата му, а след това да
го изчака да покълне. Нека епископът на Троа сам измине своя път, нека
сам достигне до изводите, да приеме всичко като свое решение. Задачата
на Авитохол бе да излее „отровата“ и да го остави. Но какво щеше да се
случи, нямаше как да знае. Това щеше да остане в ръцете на Бог, орендата
щеше да реши как да стане, не биваше Авитохол даже да го мисли.
– Аз съм воин! – говореше Флавий Аеций. – Цял живот съм бил воин. Бях
още дете, когато баща ми ме готвеше за това да бъда воин, центурион и
някой ден да предвождам легион. Баща ми ме подготвяше за велики дела.
Не ме е страх от умирането, отче! Повечето хора са готови да приемат
религията не защото ги е страх от смъртта, а защото се ужасяват от
момента на умирането. Те се ужасяват от задушаването, от болката, от това
да усещат как кръвта бавно изтича от вените им! Мен не ме е страх! Убил
съм толкова много хора, толкова хора съм виждал да умират, че не виждам
от какво може да ме е страх! Най-естественото нещо е някой ден да умра
и аз! Готов съм това да стане във всеки един момент!
– Не говори така, синко! – каза Лупус. – Всичко това е в божиите ръце!
– Така е, отче. Аз обаче обръгнах от толкова много смърт, душата ми
изтръпна като ръка, върху която си седял дълго време. Сега не усещам нито
жал, нито скръб. В битката загубихме толкова много воини, проля се
толкова много кръв, освен това и този мор погубва толкова много хора.
Пътят ни е осеян със смърт. Спасява ни само това, че сме силни и смели
воини.
Авитохол се заслуша в разговора на двамата мъже, които говореха на
латински.
– Християнството ви дава сила да удържите тези победи, господарю –
каза Лупус.
– Силата на християнството е силно преувеличена, отче – каза Флавий
Аеций и се усмихна.
Това само потвърди подозрението на Лупус, което от много време таеше
в себе си и за което двамата с папа Леон неведнъж бяха говорили, че

54
повечето от римляните само привидно бяха християни, но в душите си още
носеха белега и спомените на езическите богове. Флавий Аеций също бе
християнин само външно, иначе в себе си сигурно още носеше вярата в
някой от езическите богове, в които бяха вярвали неговите предци.
Повечето генерали все още вярваха в Солейл, Марс или Юпитер. Разбира
се, много от тях бяха смесили тази вяра с исусовото учение.
Лупус се зачуди какво да отговори. Той беше гост на „последния
римлянин“, познаваше неговата власт и влияние и не желаеше открито да
влиза в спор с него. Докато се колебаеше какво точно да каже, в разговора
се намеси мъжът с качулката, който го придружаваше.
– Господарю, никой не може да преодолее страха с дебелокожие! – на
много чист латински заговори той. – Много груби хора смятат, че не се
страхуват! Само вярата може да помогне страхът от смъртта да изчезне!
Исус ни дава път, чрез който да направим така, че страхът да изчезне!
Нашият спасител ни е начертал този път, в който смъртта не е гибел, нито
край, а просто преминаване отвъд, в другия свят, в Новия Йерусалим! Това
е силата на нашия Бог!
Тези думи стреснаха сенатора, който не очакваше, че някой подслушва
разговора им и може да се намеси в него. Римлянинът погледна с
неодобрение към монаха с качулката, чието лице не беше виждал. От одеве
бе говорил с епископ Лупус, защото го считаше за достоен да бъде негов
събеседник. Той обаче знаеше, че е по-висш от него и това бе жест от
негова страна. Разбира се, с мъжа с качулката нещата бяха съвсем различни,
с него нямаше какво да говори, той не само че не му бе равен, но и не бе
достоен, за да му отговаря или още по-лошо, да чува упреци или напътствия
от него.
Лупус бе изумен, че мъжът, който го придружаваше, бе толкова
компетентен в християнството и можеше така да го защити. Той бе
отговорил вместо него. Епископът продължаваше да слуша думите на хуна
и едва скриваше учудването си. Този наистина бранеше християнството,
все едно бе негова вяра. Лупус знаеше, че под качулката се намира вождът
на хуните и бе изненадан, че толкова точно открива доводите, с които да
накара уж християнина Флавий Аеций да се замисли. Той не можеше да
забрави, че пред него е Сатаната. Това го накара да настръхне, защото чу
колко измамен може да бъде Изкусителят, как може да се преправя на
искрено вярващ християнин. Това означаваше, че никой не можеше да
го изобличи, да го познае. Добре че те двамата с папа Леон знаеха в чие
тяло в момента се е вселил Великият изкусител. Едва сега си обясни защо
толкова изкусно и с такова лукавство мъжът под качулката, който се
представяше за негов помощник, бе отговорил по този начин и бе защитил
това, в което не вярваше. Лупус беше сигурен, че този човек, не, по-скоро

55
съществото, което се бе въплътило в него, бе участвало в Сътворението на
света, бе изкушавало Христос в пустинята, въобще много добре познаваше
религията, на която Лупус служеше. Тази мисъл накара гърбът на епископа
да настръхне.
– Може би, ако воините ви са по-искрени и отдадени християни, няма да
има нужда по ръцете им да се стича кръв, за да преодолеят огромния страх
от смъртта! Това може да стане само с вяра! С искрена и праведна вяра!
Само с Исус в сърцето човек може да бъде истински воин, воин на Христа!
Аеций вдигна глава и надменно изгледа мъжа. За съжаление качулката
скриваше лицето на този нахалник. Сенаторът бе сигурен, че ако надзърне
в очите му, там ще прочете страх. Този мъж беше монах, а това означаваше
страхливец.
– Ти си монах – остро каза „последният римлянин“, – а това означава, че
си страхливец! Истинските воини в битката въртят меча, а не говорят след
нея за това или онова! Как смееш да говориш с мен, все едно сме равни?!
Ти си страхливец и нямаш право да ми говориш! От моята воля зависят
животите на хиляди воини, от силата ми зависи съдбата на Запада и
християнството! Кой си ти, че да ми казваш каква трябва да бъде вярата
ми? Ти си нищожество! Не смей да ми говориш! – това последното Аеций
го просъска. Той явно не искаше да повишава глас и околните, веселящи се
мъже, да чуват какво си говорят. Единственият мъж, чието внимание
привлякоха последните изречени думи, бе телохранителят на римлянина –
Сенгилак, който се приближи и надвеси над главата на господаря си. С този
жест тюркът предаде по-голяма сила и въздействие на думите му.
При тези думи душата на епископ Лупус се сви. Той много добре знаеше
кой се намира под качулката. От години познаваше този мъж и знаеше за
него повече от всеки друг.
– Ти си страхливец! – Флавий Аеций продължаваше да говори.
Авитохол познаваше римлянина от много години, знаеше цялата му
история, животите им бяха протекли успоредно, разбира се, понякога
пътищата им се бяха пресичали. Беше го виждал в Тибет, беше се изправял
в битка срещу него и тогава, когато служеше в легионите на Аспар и
Маркиан, и когато преди няколко дни се бяха изправили едни срещу други,
бе стоял и редом с него, когато, при обсадата на Арл, бе пронизал крака на
Теодорих. Авитохол знаеше, че Флавий Аеций има право. Той обаче беше
българин. Беше срамно да говориш пред българин, че си воин, защото
никой по-добре от тях не знаеше какво означава това. Българите се
раждаха воини, те израстваха в суровата Майка степ. Освен това той бе
обучаван от най-добрите воини в света, от Баяр, Урвитал и Орию, беше
наследник на най-доброто и древно бойно изкуство „Да“. Той бе всичко

56
това, а тук някакъв римлянин му викаше. В такива моменти гордостта не
бе добър съветник, но тя избуя в гърдите му само за миг.
– Не си единственият воин тук – с твърд глас каза Авитохол. Той осъзна,
че говори така, защото все още го беше яд заради победата, която Атила
бе изпуснал срещу този мъж и воините му. Освен това в последно време
все по-отчетливо чуваше гласове, които лъжливо твърдяха, че този мъж е
удържал победа над Атила, а той бе част от Атила. Това означаваше, че
този мъж е победил него. Истината обаче не бе такава и може би
затова сега Авитохол поиска да си го върне на Флавий Аеций. Българинът
си представи какво щеше да бъде в момента, ако Атила и хуните не се бяха
огънали. Може би сега те двамата с Аеций също биха говорили, но това
щеше да бъде по съвсем друг начин. Авитохол се опита да преглътне, но
не му беше лесно.
– Какво?! – извика сенаторът и скочи.
Авитохол не помръдна от мястото си. Една част от него искаше да реагира
и да се изправи срещу римлянина, да извади своя меч и да го кръстоса с
късия му гладиус. Българинът копнееше да му покаже кой е истинският
победител в битката. Със собствените си ръце бе избил стотици врагове,
беше водил своите воини безупречно. Той бе победител. Осъзнаваше, че
само с един удар можеше да поправи тази несправедливост. Сега бе
моментът да стори това.
Друга част от него обаче му крещеше да не помръдва, да не се разкрива,
разумът му нашепваше, че не бива да говори, да не се заяжда, а да се сниши.
В този момент Лупус отново се намеси и така го спаси за втори път. Той
го удари с тежък шамар зад врата, което изненада Авитохол и гневът
изригна в него, но той успя да го овладее и стаи в себе си.
– Простете му, господарю, малоумен е! Той не знае какво говори и какви
ги върши!
– Добре говори! Не ми се струва малоумен!
– Малоумен е! Малоумен! – потвърди Лупус и отново удари Авитохол по
главата. Личеше си, че епископът прави това със злоба, но той бе не по-
малко уплашен от българина и така му отмъщаваше, че се бе намесил в
разговор, който не го касаеше.
Отношението на Лупус явно се хареса на Флавий Аеций, който също уж
християнски удари шамар в главата на Авитохол. Това още повече
разгневи българина.
– Ние ще си ходим, господарю – каза Лупус. – Този нахалник ни развали
вечерта!
– Остани, отче! – каза консулът.
– Не! Не! Много съм изморен от пътуването, а и утре трябва да ставам
рано.

57
 Скоро двамата мъже напуснаха преториума. Когато се отдалечиха,
Авитохол се обърна към Лупус. По-унижаван досега не се бе чувствал.
Този християнин си бе позволил да го удари зад врата два пъти, което бе
провокирало и Флавий Аеций да го стори. Българинът не беше никак
доволен.
– Моля! Моля! – мълвяха устните на монаха. Той бе повдигнал рамене,
като че да предпази врата си. Приличаше на мъж, който очакваше смъртта
си във всеки момент и беше сигурен, че българинът ще си отмъсти и ще го
удари така, че ще го обезглави. – Моля ви, господарю, не ме удряйте, не
ме наранявайте! Направих го, за да не ни разкрият! Не биваше да се
намесвате в разговора!
Авитохол искаше да удари един шамар зад врата на Лупус, за да си върне,
но се въздържа. Епископът беше прав, нямаше как да не се съгласи с него.
Като изръмжа глухо, българинът продължи да върви.

Авитохол и Лупус повече не видяха Флавий Аеций, защото още на

сутринта „последният римлянин“ със свитата си бе напуснал Дижон и бе
отпътувал към Арелат, където се намираше неговата столица в Галия.
Групичката на Авитохол остана още известно време в града. Всеки ден
мъжете посещаваха термата, почиваха си и се хранеха обилно с месо. Деел
и Ирник се грижеха за конете. Авитохол не искаше да бърза и търпеливо
изчакваше армията и паплачта, която се точеше зад нея, да се изтегли. Той
нямаше намерение да се сблъсква повече с Флавий Аеций.

58
 V

Авитохол влезе и огледа вътрешното помещение на страноприемницата.

Насреща му се зададе човек, който явно бе собственик на този ксенон.
Българинът бе забелязал, че повечето ханджии, които бе срещал по целия
свят, си приличаха. Тези във Вавилон и Персия странно приличаха на
онези в Египет, Филипопол, Константинопол и Германия. Всички те бяха
мърляви хора, с дрехи, по които си личеше какво са готвили. Този мъж тук
бе много различен. Той беше слаб, облечен с чисти дрехи, по римски
образец. Мъжът се обърна към Авитохол и го заговори на латински.
– Отче, какво търсите в моя скромен дом?
– Искам да отседна някъде. Аз и моите спътници си търсим място за
спане, но най-вече искам да говоря с някого, който много добре познава
града.
– Какво искате да знаете? – попита мъжът и направи гримаса, с което
искаше да покаже, че той е човекът, който знае всичко, което се е случвало
в Лугдунум.
– Нека седнем! – каза Авитохол, за да успокои мъжа, да го накара да им
избере маса и в същото време като обещание, че разговорът ще бъде дълъг,
но той ще спечели от него. Ханджията изгледа монаха и попита:
– Ще ми платите ли?
– Да! – отвърна българинът.
– Не! За това, което искате да ви разкажа!
Авитохол не отговори. Той се огледа къде да се настани. В същото време
това бе знак към гостилничаря, който също се огледа.
– Нека седнем отвън – каза Авитохол. Миризмата в ксенона, хората,
димът, макар да беше лято, не му харесваха.
Двамата мъже излязоха навън. Лупус още бе върху коня, Ирник беше до
него, а Деел се приближи до Авитохол, за да се намеси, ако се наложи.
– Човече, искам да те попитам за един мъж! – каза Авитохол, докато
сядаше. Той бе избрал една отдалечена маса, така че никой да не им пречи
и да не може да ги подслуша. Масата имаше добър изглед към една от
главните улици на Лугдунум.
Мъжът тежко се отпусна на здравата дървена пейка срещу Авитохол.
– Търся един човек – продължи Авитохол, като гледаше право в лицето
на мъжа.
– Кого? – попита ханджията. – Само че преди това си плати!
– Нали ще остана при теб?! – каза Авитохол.
– Я останеш, я не! Дай парите сега!

59
 Този мъж се различаваше на външен вид от другите съдържатели на
ксенони по света, но не и по скъперничеството си и жаждата за злато.
Авитохол знаеше, че откакто финикийците бяха измислили ксеноните, това
винаги е било така. Само хора, които обичаха златото, можеха да държат
ксенони.
Българинът извади кесията си и бавно измъкна една златна монета. Опипа
я, повъртя я в ръката си, като че да се увери, че е достатъчно тежка, след
това я прекара между пръстите си и като я огледа, сякаш да прецени да не
е прекалено тежка за това, което мъжът искаше да му каже, я прибра. После
извади друга и повтори същото нещо. Явно от нея остана по-доволен,
защото я подаде на мъжа, който веднага я пое и я огледа внимателно.
– Странно! – каза той. – Златна монета с облика на източния император
Маркиан! За пръв път виждам такава! Вие откъде сте?
Въпросът му остана без отговор и той направи знак, явно към някого,
който работеше в ксенона и вероятно бе негов роднина.
– Мишел – извика той и някакво малко дете се приближи към масата им. –
Донеси вино! – допълни ханджията. Слабичкото, но чевръсто момче
изчезна нанякъде. – Той защо не седне, защо стои зад гърба ти? – попита
мъжът, като явно имаше предвид Деел. – Вие монаси ли сте? –
продължаваше да любопитства ханджията. В този момент Авитохол
разбра, че мъжът срещу него е от онези хора, които са просто любопитни
и искат да знаят всичко. Жените бяха клюкарки, но и сред мъжете имаше
такива, които бяха по-лоши от тях. Българинът осъзна, че този мъж ще му
свърши работа и вече не съжаляваше за златото, което предварително му
бе дал.
– Търся един мъж – каза Авитохол и се наведе към мъжа, за да не го чуват
околните.
– Кого? – любопитството на ханджията явно бе подразнено до краен
предел, защото той също се надвеси над масата. Авитохол се огледа. –
Тайно ли е това, че го търсите? Той важен човек ли е? – мъжът не спираше
да задава въпроси.
– Да! Той е много важен! Поне за мен.
– Как се казва? – личеше си, че мъжът вече не издържа. Авитохол не
искаше повече да го измъчва.
– Ланселот – бавно и тихо произнесе името на сина си. В този момент
нещо се разля по масата и измокри двамата мъже.
– Какво правиш?! Непохватник! – кръчмарят крещеше на момчето, което
преди малко бе нарекъл Мишел. Той се бе изправил, за да се предпази от
виното, което се бе разплискало върху масата и ги бе оляло. Като се
отръскваше от виното, нанесе няколко шамара в главата и по тънкото
вратле на момчето. Освен шамари, то отнесе и няколко шута.

60
 След като масата бе подсушена от друго дете, което много приличаше на
първото, мъжете отново седнаха.
– Мокър ли сте? – попита ханджията. – Извинете ги! Тези двамата са нови
още, от два дни са при мен. Взех ги, защото са сираци. Смилих се. От
чумата много от хората измряха, а другите се запиляха нанякъде. Никой не
иска да остава в града. Тези двамата още се учат. Явно трябва да ги държа
с по-здрава ръка.
– Донеси вино! – ханджията извика на другото момче. – И този път
внимавайте повече!
Момчето отиде да изпълни заръката. Между другото то също бе отнесло
няколко шута и куцаше леко. Личеше си, че мъжът не различава добре
двете момчета, а в гнева явно му се струваха съвсем еднакви.
– Едва ги различавам – призна си мъжът. – Колкото и да е странно, и
двамата не знаят галски, а само римски. Кой ги знае откъде са се пръкнали
по нашите земи! – Мислите му явно още не можеха да се откъснат от
похабената кана с вино. Авитохол го изчака да се успокои. Той почти не
обърна внимание на инцидента. Реакцията му на воин го бе накарала да се
изправи изключително бързо и виното почти не го бе намокрило. След
малко ханджията възвърна възможността си да слуша и се съсредоточи.
Той отново се облегна на масата и попита:
– Кого каза, че търсиш?
– Търся някой си Ланселот – повтори българинът.
В този момент второто момче безцеремонно постави втората кана с вино.
Тя явно тежеше на немощната му ръка, защото то я стовари върху
дървения плот на масата твърде силно. Момчето остави и две чаши, а след
това се опита да вдигне тежката кана. Ханджията не посмя да остави детето
да налее виното само и не дай си боже пак да го разлее, затова го избута.
– Стига вече, една кана вече разляхте! Аз сам ще го направя! Още утре да
ви няма и ще ми платите каната с вино! Ушите ви ще изтръгна!
Нещастници! Лайна такива!
Мъжът удари силен шамар зад врата на невинното дете и се опита да го
ритне, но онова пъргаво го избегна и се отдалечи на безопасно разстояние.
След като наля вино в двете чаши, отново се наведе над масата и опита
да види лицето на монаха под качулката.
– Ланселот! Ланселот! – повтори той, като че да извика спомен за такъв
човек. Авитохол се молеше със сина му всичко да е наред. Реакцията на
ханджията малко го притесни. В гърдите му бушуваха много и различни
чувства, а в главата му мислите се появяваха бързи като вятър и като него
изчезваха без следа. Вече сам не можеше да си спомни кой му бе казал, че
Ланселот е в Лугдунум. Това може би бе направила самата Анна. Кога бе
станало това, също не можеше да се сети, но явно е било отдавна. В

61
Лугдунум ли бе наистина Ланселот?! Из тези улици ли бе израсъл, или
майка му го бе преместила? Дали не се бе случило някакво нещастие със
самотното, беззащитно дете? Всъщност Авитохол не знаеше дали той е
останал самотен. На българина му бе известно, че по тези земи Анна бе
смятана за върховна жрица и дори за богиня и всички гали, а тук гали
наричаха келтите, сигурно се бяха грижили добре за него. Всъщност той
дори не знаеше дали Ланселот въобще бе жив.
– Сещам се! Ланселот – мъжът срещу него говореше, но си личеше, че не
е много сигурен в думите си. Авитохол бе готов да му помогне да си
припомни. Той се приготви да му каже всичко, което знаеше досега.
– Той е...
Мъжът направи остър жест към Авитохол да спре.
– Мисля, че още малко злато ще ми помогне по-добре да прочистя паметта
си! Може би ще се сетя за този Ланселот!
В този момент българинът проумя всичко. Този мъж искаше да вземе още
пари. Той със сигурност много добре се сещаше за Ланселот. Това смъкна
товар от плещите на българина. Ланселот беше жив. В този момент се
запита, можеше ли този мъж да го излъже, само и само за да му вземе
парите?
Целият този театър го изнерви и разгневи. Авитохол беше безхитростен
мъж и воин и не беше свикнал на тези кръчмарски номера. Прииска му се
да притегли мъжа и да изтръгне гърлото му, но не го направи, защото щеше
да се издаде.
– Казвай! – каза българинът със сух и раздразнителен глас.
– Сещам се, но много смътно, а и една кана с вино прахосахме напразно,
някой трябва да я плати – каза ханджията. Авитохол беше сигурен, че двете
деца ще си платят пресолено виното, което бяха разлели, а то сигурно бе
някаква помия, „кръстена“ с вода. – Пийте! – каза гостилничарят. Той
може би искаше да напие мъжа и така да му даде още злато. – Това е най-
хубавото вино в света! Тук, в Галия, отглеждаме най-добрите лози в света
и правим най-доброто вино!
– Чувал съм за гръцкото, египетското, персийското, кипърското и
критското вино и за най-доброто – тракийското, но за галското вино нищо
не съм чувал! – българинът лъжеше. Той нарочно дразнеше ханджията, за
да не може онзи да му поиска много повече злато. Всъщност Авитохол
помнеше, че Атила бе харесал много бургундското вино, но сега не
желаеше да си признава това.
– Как, това вино е най-доброто в света! – извика засегнатият ханджия.
Той се оглеждаше, сякаш за да потърси потвърждение в някого от
околните мъже, но масата им бе твърде отдалечена от останалите.

62
 – Сега ми кажи за Ланселот! – подкани го Авитохол. Мъжът се успокои,
съзаклятнически погледна българина и като се наведе към него, сякаш
имаше да му споделя някаква тайна, каза:
– Този Ланселот опасен човек ли е? За какво го търсите? Някаква беля ли
е направил?
– Говори! – строго каза Авитохол, защото усещаше, че този няма
намерение да му каже нищо и напразно му взе златната монета. – Ако не
говориш, ще те ударя!
Думите на монаха явно въобще не направиха впечатление на ханджията.
– Ти си монах! Не бива така да се отнасяш с бедните обикновени хорица!
– Добре тогава, върни ми нумизмата!
Тази заплаха наистина разтревожи скъперника. Той се вгледа там, където
трябваше да се намира лицето на монаха, и каза:
– Не се гневи, отче! Ще ти разкажа за този Ланселот! Ако бяхте войници
обаче, по-малко щях да се учудя. Интересно е, че го търси група монаси!
Не знам той да е имал вземане даване с черквата. Твърде далеч се държеше
от духовниците.
Авитохол се зарадва, защото езикът на ханджията явно се бе развързал.
В този момент Ирник се приближи до масата и тихо прошепна в ухото на
баща си.
– Лупус иска да слезе от седлото, каза, че краката му са се схванали.
Поиска да отидем до местния епископ, който му е приятел – след това
добави: – Татко, този тук го увърта нещо. Манастирите и черквите са
сборище на всички хора от града и местността, те са гнездо на клюки,
сигурно монасите ще могат да ни кажат нещо повече от този тук.
Авитохол се замисли, че синът му има право и гневно каза:
– От одеве само увърташ и нищо конкретно не си ми казал! Явно искаш
само златото ми!
– Не го увъртам! Аз знам всичко случващо се в този град! – Честта на
мъжа явно бе засегната. – Само не знам дали няма да навредя с нещо на
момчето.
– Ние го търсим с добро – каза Авитохол. – Виждаш, че сме мирни
монаси, не сме войници, нито бирници.
– Така е. Това го виждам, но не знам защо ви е!
– Искаме да му предадем едно завещание – Авитохол измисли това в
последния момент. Стори му се, че този мъж защитава и пази Ланселот и
беше сигурен, че ако разбере, че му носят злато, ще им помогне. А кой
знае, можеше и за него да има някоя пара.
– Ще ви кажа тогава – каза галът.
– Ирник, седни! – каза Авитохол и посочи пейката до себе си. Българинът
не искаше да привличат внимание и явно не се чувстваше удобно, когато

63
синът му се извисяваше над него, не стига, че Деел стоеше като истукан зад
гърба му. Младият българин се подчини на думите на баща си. Той седна,
също като двамата мъже се облакъти на масата и е някакво напрежение
заслуша.
Когато тримата се успокоиха, галът заговори:
– Ланселот. Много добре си го спомням Ланселот. Помня го още като
невръстно дете. Той сякаш нямаше дом, а израсна пред очите ми, на
улицата. Отначало изглеждаше безпризорен, едва по-късно разбрах, че
живее сам в една малка къща. Но кой се грижеше за него, никой не знаеше.
Този Ланселот сигурно бе сирак, защото никой не знаеше кои са
родителите му. Нямаше роднини в града, може би е бил подхвърлен
от минаващи през града хора.
Отначало никой не му обръщаше внимание. Всички смятаха, че е
поредният сирак, живеещ на улицата. Той обаче започна да израства и
ставаше все по-голям и силен. Хората все повече се интересуваха от него.
Аз не от любопитство, а защото всички искаха да знаят и от достопочтените
граждани живеех най-наблизо, счетох за свой дълг да го
навестявам понякога – като каза „достопочтени граждани“, мъжът поглади
доволно корема си. Личеше си, че му се иска да е така, както го каза. Този
сигурно през цялото време се чувстваше като отритнат, навярно се държаха
с него като с най-долен ханджия, а той имаше пари и се опитваше да бъде
„уважаван гражданин”. Мъжът продължи да говори: – Понякога
правех това и нощем. Тогава разбрах, че на този Ланселот не му е чиста
работата. На няколко пъти видях странни хора да го навестяват – при тези
думи ханджията погледна към двамата монаси. Авитохол разбра, че този е
следял момчето, сигурно вечер се е прокрадвал и го е шпионирал.
Изведнъж ханджията се обърна, явно бе забелязал своите нескопосани
прислужници, които се бяха приближили до масата и като
омагьосани слушаха думите му. Авитохол и Ирник не бяха обърнали
внимание на двете деца. – Я марш от тук! – извика той и опита да ги удари,
но не успя, а само ги прогони. След това, без да се бави, продължи да
разказва, но се наведе още по-ниско и заговори още по-тихо, като че
споделяше някаква огромна тайна. – Ако знаете само какви тайни знам!
Какви тайни!
Двамата българи се спогледаха.
– Какви тайни? – попита Авитохол.
– Вечер го посещаваха някакви хора, загърнати в дълги наметала и не
можех да видя лицата им. После изведнъж спряха да идват.
– Те с качулки ли ходеха на главите? – попита по-възрастният мъж.
Учуденият кръчмар повдигна високо веждите си.
– Да! Много приличаха на монаси като вас.

64
 – Със себе си водеха ли малки деца?
– Да! – още по-учуден отвърна ханджията.
Двамата мъже се спогледаха и като един казаха:
– Тумири – тази едничка дума обясняваше всичко.
– На няколко пъти го посещаваше някаква ослепително красива жена.
Виждал съм я много пъти, поне в началото. После и тя престана да идва.
– Каква беше тази жена? – попита Авитохол.
– Тя беше красива като богиня. Сигурен съм, че беше някаква
благородничка или кралица. Винаги идваше придружавана от свита.
Авитохол се замисли, че това можеше да е само майката на Ланселот –
Анна. Явно поне от време на време тя го бе посещавала.
– Като порасна, за известно време при него остана някакъв мъж, който
само мълчеше. Видях обаче, че го обучава да се бие с меч. Не след дълго
момчето изчезна някъде, запиля се. След време пак се появи, но така все
едно никъде не бе ходило. Колкото по-голям ставаше, все по-често
изчезваше нанякъде, но това не правеше впечатление на никого.
Скоро стана ясно, че Ланселот е един от най-добрите млади воини в
Лугдунум. Не вярвам това да е било плод толкова на обучението, колкото
на буйната му кръв. Така младежът стана твърде популярен из града, най-
вече със свади и кавги, както и с похожденията си сред жените. Той беше
луда глава, не пиеше, но не пропускаше сбиване в никоя кръчма.
Авитохол слушаше думите на кръчмаря и мислеше трескаво. Не можеше
да бъде сигурен, но му се струваше, че мъжът говореше за багатур.
Можеше ли български багатур или тиун да е обучавал Ланселот? Явно
освен от Анна, Ланселот е бил навестяван от тумир и български воини,
които го бяха обучавали. Той бе учуден, но в същото време, щом Мириам,
която бе живяла в Марсилия, е била посещавана от багатури, защо и с
Ланселот в Лугдунум да не бе станало същото.
– Знаеш ли името на този воин, който го е обучавал? – попита Авитохол.
– Не! Тези всички, които го посещаваха, почти не говореха. Дори се
криеха и избягваха да се срещат с други хора. Аз ги виждах, защото почти
всяка вечер следях къщата на Ланселот.
– Доста си го следил – каза Авитохол с упрек, но в същото време беше
доволен, че бе попаднал точно на този човек, защото той му бе казал неща,
които със сигурност никой друг не знаеше.
– Следил съм го – потвърди мъжът, без да се замисли. – Винаги съм знаел,
че има нещо около този мъж, че не му е чиста работата. Той сигурно е
куриос.
В този момент едното от децата, които отново се бяха приближили и
подслушваха разговора, се задави. Това предизвика гнева на кръчмаря,
който се изправи и ги подгони. Нещастните създания отнесоха още

65
няколко шамара и шутове. След малко ханджията се върна, целият
почервенял и задъхан.
– Ще ги убия! – каза той и отново седна на мястото си. Мъжът избърса
ръката си, която бе изцапана с кръв и сополи, и продължи да говори: – Тези
изчезвалия на Ланселот май озадачаваха само мен. Всички граждани на
Лугдунум смятаха, че това е нормално. Един бездомник се скиташе по
света и се връщаше, един ден нямаше да се завърне и така никой нямаше да
знае починал ли е, или е решил да остане да живее на друго място. Аз обаче
не оставих нещата така. От скитащи търговци разбрах, че са го виждали
винаги на едно и също място. Той напускал Галия и ходел в Британия, в
най-южната земя на кралството, наречено Лионес. Явно този Ланселот
имал нещо общо с Лионес. Търговците ми казаха, че там го видели облечен
в скъпи дрехи, в доспехи. Изглеждал така все едно е крал или най-малкото
принц на това малко, но богато кралство.
– Къде е сега Ланселот? – попита Авитохол.
– Той е... – мъжът спря да говори. Личеше си, че много добре знае, но сам
се спря. Явно се притесни да не би монасите, които бяха обещали, че тази
вечер ще останат при него и ще му платят, да тръгнат веднага и да го
изоставят.
– Кажи! – настойчиво каза Авитохол.
– Откакто се води войната, никой не е чувал нищо за Ланселот. Освен
него, много градски момчета изчезнаха.
– Да не би да са покосени от чумата? – попита Авитохол със свито сърце.
– Не вярвам. Всички млади мъже се записаха в легионите на Флавий
Аеций. Хората на Авит сигурно са ги забрали със себе си. Вие сте монаси,
но може да сте чули каква голяма битка се проведе наскоро на север в
Галия, край град Каталаунум. Навярно Ланселот и останалите ни мъже са
участвали в нея. Нали ви казах, че беше много добър побойник и боец с
меч. Той винаги е казвал, че мечтата му е да обикаля света и да печели
злато и сърцата на дамите чрез меча си.
– Беше ли добър?
– Наистина беше много добър. Неведнъж съм го виждал да побеждава.
Със сигурност е взел участие в онази битка. Скоро може би той, а и другите
ни младежи, ще се завърнат.
– А ако са убити? – попита Авитохол.
– Те, убити?! Че нашите воини победиха! Много малко от тях са били
убити. Повечето ще се върнат. При Каталаунум нашите доблестни воини
на генералисимус Флавий Аеций и Авит, който е наш човек, разбиха
армията на онова краставо куче Атила и неговите изчадия, изпълзели от
преизподнята, недовършени, създадени от кал и нечистотии.
Победоносните ни воини ги натириха в кучи гъз! – при последните думи

66
кръчмарят се бе изправил на крака и с това привлече погледите на повечето
мъже, насядали около масите. – Да живее Флавий Аеций и победоносната
му армия! – извика кръчмарят и повдигна чашата си.
– Почерпи! – извика някой от насядалите мъже. – Караш ни да пием, но
чашите ни са празни!
Мъжът погледна безпомощно към Авитохол.
– Казах ви каквото искахте! Ще ми дадете ли пари? Да почерпя ли всички
тези? – преди още да е дочакал отговор, той извика: – Вино, вино за всички!
Нека пием за победоносните легиони на Авит! За Флавий Аеций –
„последният римлянин“.
Двете момчета се заеха да разнасят кани с вино по всички маси.
– Ние не пием – каза с твърд глас Авитохол. Той нямаше намерение да
черпи тази паплач и то за лъжливата победа на Флавий Аеций над него и
брат му. – Няма да ти дам нито една нумизма повече, да знаеш! – като каза
това, българинът се изправи. Ирник го последва.
Ханджията се опита да хване монаха за ръката. Авитохол обаче я стегна
силно. Това накара мъжът да промени изражението си. Явно бе усетил
колко силна е десницата му.
– Пусни ме! – просъска Авитохол. Мъжът бе стъписан, но се държеше за
ръката му, като за спасителна сламка.
– Ще платиш! – сопна се ханджията. – Ще платиш! Някой трябва да плати!
Спрете! Спрете да сервирате! – крещеше той на момчетата. Те се опитаха
да спрат, но мъжете от масите, като усетиха какво става, сами грабнаха
каните с вино от ръцете им и момчетата нищо не можеха да направят.
Като видя колко сломен е мъжът, Авитохол искрено се зарадва. Всичко
това го забавляваше. Ханджията обаче стисна още по-силно ръката му. В
този момент Авитохол го перна. Този беше слаб и не можеше да го спре.
Двамата българи се метнаха върху гърбовете на конете си, Деел и Лупус
ги последваха. Чак сега ханджията забеляза колко красиви коне имаха тези
монаси. Тези жребци бяха достойни за владетели. Ханджията никога не бе
виждал такива коне. Сега обаче нямаше време да мисли за това. Той се
опитваше да отнеме каните от ръцете на мъжете, насядали покрай
масите. Те обаче го обиждаха и нагрубяваха, заплашвайки го с побой.
Авитохол за пореден път бе възмутен от начина, по който бяха преиначени
победата на Атила и бягството на Флавий Аеций. Победата на Атила бе
описана като загуба. Трябваше да направи нещо, та той бе тумир и
трябваше да се бори с тези западни лъжи, тези номера на тукашните
хронисти, които нямаха нищо общо с истината.
Авитохол беше доволен, защото бе научил много неща за живота на
Ланселот, но изпита вина, че синът му бе пораснал като скитник из улиците
на този град. В това време той, като баща, бе отсъствал. Явно участта на

67
детето е била такава. Никой не го бе питал, нито се бе съобразил с неговото
мнение. От ханджията бе научил нещо странно, че през цялото време синът
му е бил посещаван от тумир. Това означаваше, че все още имаше живи
тумири, освен това българите не бяха изоставили сина му. Но той стигна и
по-далече в размишленията си. Дали всъщност раждането на това дете от
Анна не е било по заръката на тумир? Не бяха ли те тези, които го бяха
пожелали и отгледали нарочно далеч от него? Авитохол мислеше и за мъжа,
който го бе обучил като воин, както и за връзката му с Лионес. Кой можеше
да е бил той? Баръс по това време е бил във Вормс. Не знаеше за друг тиун
и багатур, който да е бил по тези земи. Изведнъж се сети. Анна бе сестра на
Баяра и Тарвил. Можеше ли вуйчото да е обучавал племенника
си? Всъщност той не знаеше нищо за Тарвил. Отначало бе мислил, че
приятелят му е загинал още след битката на българите с хуните. От Баяра
обаче бе разбрал, че е оцелял и е спасил двете си сестри, но след това повече
никой не го бе виждал.
Авитохол трябваше да отхвърли тази възможност. Много по-вероятно бе
някой тиун, дори самите Орию или Урвитал да са дошли до тук, за да обучат
сина му, отколкото това да е сторил Тарвил.
От известно време Авитохол се бе вглъбил в мислите си и бе следвал
останалите конници.
– Къде отиваме? – попита той по някое време.
– Епископ Лупус ни води в местния манастир. Той твърди, че ще бъдем
добре приети от местния епископ, който му е другар – отговори Ирник.
Да останат в манастир, това бе добра идея. Авитохол се нуждаеше от
време, за да се уедини и да реши какво да прави. Той водеше Лупус със себе
си, защото епископът можеше да го отведе до папа Леон. В същото време
бе решил да излее „отровата“ си в него, но все още не бе имал време и
възможност да направи това. Сега трябваше да реши накъде да поеме. Беше
ясно, че Ланселот не се намира в града.

68
 VI

Двете момчета стояха като хищни животинки. Те се бяха свили и наежили,

готови да се защитят. Мъжът със сила ги бе завлякъл в постройката, която
бе опряна в страноприемницата и се ползваше за склад. Това място бе
„светая светих“ на кръчмата. То бе мечта за всички местни пияници. В него
се пазеха бъчвите с вино, а по гредите на тавана висяха сушени осолени
бутове и други меса. Освен това, за да не се разваля прясното мляко,
кръчмарят правеше миризливо, полуразвалено сирене, което се покриваше
обилно със зелена плесен и той го предлагаше на много пияните хора, тъй
като те не усещаха какво пъхат в устите си.
Днес децата бяха изяли много шамари и шутове. Те обаче бяха свикнали
с това. Момчетата гледаха процепите през кривите летви, с които
нескопосано бе скована тази постройка. Ханджията бе запретнал ръкави и
се приближаваше към тях. Личеше си какви са намеренията му. Хлапаците
обаче не бяха притеснени или уплашени. Вместо да покажат страх, едното
се обърна към другото и каза на гръцки.
– И ти ли мислиш за това?
– Да! – каза момчето. – Тези „майстори“ тук на Запад са много
нескопосани. Тук всичко е разкривено и сковано като за умряло. Целият
Запад е мизерен, разрухата се усеща навсякъде. Това няма нищо общо с
Константинопол.
– Да го убием ли? – попита момчето, което мъжът наричаше Габриел.
– Да! Така ще е най-лесно. Днес той си позволи няколко пъти да ни удари,
и за по-малко съм убивал! Но трябва да го направим бързо, защото това
помещение никак не е стабилно построено и навън може да се чуе нещо.
– Това бяха те, нали? – момчето вече не обръщаше никакво внимание на
кръчмаря, който в този момент залостваше вратата. Той явно не знаеше
гръцки и не можеше да разбере какво му готвят двете момчета. Но дори да
го знаеше, едва ли щеше да повярва, че тези хилави, нещастни създания,
нескопосани и толкова слаби, че едва се държаха на краката си, можеха да
му сторят нещо.
– Затова разлях виното върху масата, за да видя как ще реагира. Той е!
Сигурен съм! Видя ли го как се движи? – каза Мишел.
– Кого търсеха?
– Някакъв Ланселот.
– Какво знаем за него?
– Нищо, а това не е добре.
Личеше си, че този Мишел е малко по-важен или голям от другото момче.

69
 – Къде отидоха? – попита Габриел.
– Мисля, че епископ Лупус ги отведе към някой от манастирите или пък
към местната базилика. Сигурен съм, че местният епископ му е приятел
или поне познат.
– По някое време кръчмарят каза нещо за куриосите.
– Да. Не мисля, че е важно – каза Мишел.
– Камата в теб ли е? – спокойно попита малкото момче, без въобще да
обръща внимание на ханджията, който вече бе съвсем близо до тях.
– Да! – отвърна Мишел.
– Да го убием тогава!
– Какво си говорите вие двамата? – каза слабият мъж, който
предчувстваше удоволствието от пердаха, който щеше да нанесе на двете
момчета. Те съвсем скоро щяха да паднат в ръчичките му. Как щеше да ги
напердаши само! Как щеше да ги напердаши!
Ханджията скочи към момчетата, но те съвсем спокойно избегнаха
нападението му. Ако той можеше да разбере думите им и знаеше кои са,
сигурно щеше да осъзнае в каква голяма опасност се бе поставил. Мъжът
обаче нямаше как да знае това.
– Струва ми се, че говорите на гръцки – каза той и отново се приготви да
ги хване. Те обаче, без да трепнат, едновременно извадиха ками и ги
насочиха срещу него. Мъжът, като видя това, щеше да прихне. Камите
изглеждаха като мечове в слабичките, като сламки, ръце на децата. Мъжът
не знаеше откъде бяха взели тези ками, но беше сигурен, че не могат да му
навредят. Дори да държаха оръжия, тези деца не можеха да го прободат,
защото нямаха сила за това. Кръчмарят се забавляваше, сега вече знаеше
колко ще ги бие.
– Ще ви спукам от бой! – каза мъжът. – Ей сега ви убих! Сега ще ви науча,
неблагодарници такива, на кого ще вадите нож!
Ханджията явно не осъзнаваше опасността. Ако можеше да го направи,
все още имаше възможност да побегне навън, тъй като вратата на склада
се намираше зад гърба му. Момчетата обаче се раздвижиха. В този момент
мъжът видя колко естествено камите „лежат“ в ръцете им. Хлапаците
бяха учудващо пъргави. В техните движения не бе останала и следа от
тромавостта и непохватността, заради които щяха да ядат бой. Какво
ставаше? Мъжът се запита на какво се дължи тази драстична промяна.
– Загради го! – извика Габриел.
– Пресечи му пътя за бягство към вратата! – говореше Мишел, а в гласа
му се чувстваше напрежение. – Когато дам знак, скачаме!
Двете момчета се движеха като опитни ловци, които много пъти бяха
хващали такава жертва. Те умело го насочваха. Ханджията дори не разбра
това. Той все още мислеше, че е по-силен и след малко ще разбие

70
сополивите носове на двете хлапета. Колкото и да се опитваше обаче, все
не успяваше да ги залови, дори да доближи някое от тях.
– Дяволчета такива, кои сте вие? – по някое време задъхан извика той.
Изправи се и видя праха, който се бе вдигнал от преследването. Слънцето,
което проникваше през процепите в стената и вратата, създаваше
усещането сякаш помещението е пълно с прах.
– Ние сме Михаил и Гавраил – извикаха двете момчета. – Ние сме
архангелите на Смъртта! Ние носим твоята гибел! Ще отведем душата ти
в ада! – и като вдигнаха камите си нагоре, като малки котета се метнаха
върху него. Мъжът явно не очакваше такова нападение и бе изненадан.
Най-чудното бе, че остриетата на камите го парнаха на няколко места по
тялото. Тези сополивци явно наистина искаха да го наранят. Мъжът се
развъртя. Момчетата обаче, като опитни бойци, избягваха ударите му и
продължаваха да нанасят своите. Те наистина не бяха толкова силни, за да
го убият, но бяха достатъчни, за да го наранят. Всичко това още повече
разгневи ханджията и той се нахвърли върху едно от децата. Успя да го
докопа за крака, но в този момент другото го прониза в гърба отзад. Това
убождане вече бе сериозно. Болката бе много силна. Кръчмарят още не
можеше да разбере тежката ситуация, в която се бе оказал. Той не можеше
да възприеме слабите момченца като достоен противник. Мъжът пусна
глезена на детето, което държеше, и се обърна към другото. Той го
погледна по-скоро учудено, отколкото с омраза. В този момент
момчето отпред, Мишел, нанесе своя удар в корема на мъжа. След
това двете се нахвърлиха върху него. Без никаква милост, те го пронизваха
с острите си ками. Изглеждаше така сякаш се забавляват.
– Този вече е мъртъв – каза Мишел. – Сега да помислим за монасите. Те
са важните, заради тях сме дошли до тук! Не бива да ги изпускаме!
– Притеснявам се, че прикритието ни е разкрито – каза Габриел.
– Ако не беше този нещастник, нямаше да ни забележат! Сега наистина
ще ни се налага много повече да се пазим!
– Кои са останалите? И двамата ли са с него?
– Не знам.
– Какви са вестите от Константинопол? Как се чувства нашият благодетел
Лъв? Имаме ли вест от него? – попита Габриел.
– Аспар държи реалната власт. Лъв е неговото най-близко протеже. Щом
Аспар е силен, и Лъв е силен. Маркиан обаче се отдалечава от Аспар. Той
иска баланс и сигурно го търси чрез Терасикодиса.
– Михаил, скоро май ще ни се наложи да действаме в Града на градовете.
Двете момчета бяха забравили за кръчмаря и за това къде се намираха.
Мислите им явно ги бяха върнали в най-големия, богат и красив град в
света – Градът на василевса. През това време мъжът бе събрал последните

71
си сили. Той бе разбрал, че раните му са сериозни и че малките разбойници
са опитни убийци, чието око няма да трепне пред това да го убият.
Ханджията вече се бореше за живота си. Той бе забравил всичко, което
смяташе да причини на двете деца, и сега тихо пълзеше към вратата, която
преди малко сам бе залостил. Това може би щеше да коства живота му. В
този момент обаче момчетата видяха пълзящия към вратата мъж и, без
никаква страст, тръгнаха след него. Михаил мина покрай ханджията, все
едно не го видя, той отлости портата и внимателно я открехна. Слънцето
отвън ги заслепи. В това време другото момче се приближи до пълзящия
мъж, след когото оставаше широка кървава диря. Мъжът бе доволен, че
вратата бе отворена, сега вече можеше да мисли за спасението си. Ако и
второто момче минеше покрай него по този начин, той щеше да изпълзи
навън и мъжете, седящи покрай масите на собствена му кръчма, щяха да го
видят. Този следобед те бяха особено много, защото из града се бе разчула
новината, че в кръчмата му се раздава безплатно вино, което се лее като
река. Всичко това му вдъхна надежда.
Вече изглеждаше, че момчето ще мине покрай него и няма да му стори
нищо. Вярата в кръчмаря бе голяма. Той напрегна последни сили, не
биваше да допуска вратата да се залости пред носа му. Както вървеше
покрай мъжа, изведнъж момчето, без никаква страст, без да промени
изражението си и да трепне и едно мускул че по лицето му, нанесе силен
удар в гърба му от лявата страна, там където трябваше да се намира сърцето
му. Ударът бе майсторски. Острието се плъзна между ребрата на мъжа и
засегна сърцето му. Личеше си, че това дете неведнъж бе убивало и
познаваше прекрасно тялото на човека и къде се намира сърцето му. То бе
упражнявало този удар по висящите трупове на много свине, докато бе
работило заедно с Михаил като касап в кланицата на техния благодетел Лъв
и жена му Верина.
Ханджията се отпусна и почина на мига. Момчето избърса кръвта в
дрехата му и последва брат си. Светлината го заслепи. Пред себе си той
дочу пиянските гласове.
– Пребиха ли ви? Той ви е бил доста жестоко! Нищо, от това ще пораснете
по-големи! Ама никак не ви е простил! – пияните мъже явно им
съчувстваха.
– Той ни изгони – каза Мишел и двете момчета, мръсни и целите
опръскани с кръв, тръгнаха по улицата. Мъжете виждаха полуоотворената
врата. Ханджията явно имаше някаква своя си работа и затова не
излизаше. Той или плачеше за изпитото вино, или го „кръщаваше“ още
повече с водица, или проверяваше бутовете месо. Сега обаче това не ги
интересуваше. Те бяха щастливи, защото преди малко бяха
получили безплатно вино като почерпка. Какво повече им трябваше?

72
 VII

Лугдунум бе разположен в широка котловина. От юг се извисяваха

няколко планини, които местните наричаха планински масив Централ, а на
изток се издигаха върховете на планината Енез. В града беше топло и
душно. В покрайнините му се намираше голям манастир. Отвън той
приличаше на крепост, а отвътре имаше широк двор, който прилежните
монаси бяха оформили като градина. В нея цареше спокойствие.
Дръвчетата и храстите бяха грижливо поддържани. Мъжете ходеха по
алеи, оформени от обли бели камъни, които бяха набити в
земята. Градината бе украсена с множество статуи, всички те, разбира се,
бяха езически. На Авитохол му се стори, че местният епископ бе спасил
прекрасните каменни скулптори от посегателствата на самите християни.
Ниски ябълкови дръвчета и сливи хвърляха сенки, които бяха причина за
това дворът на манастира да бъде прохладен и приятен в този горещ летен
ден.
Манастирът бе с формата на квадрат, от външната страна стените му бяха
високи и гладки, без прозорчета, те се извисяваха на няколко етажа и
можеха да спрат дори армия. Градежът на стената на манастира от
външната страна бе като на крепост, силен и груб. От вътрешната страна
покривът на манастира бе удължен в перистил. Този перистил от всички
посоки образуваше нещо като коридор с колони. В него монасите можеха
да се движат, без да се излагат на парещите лъчи на слънцето, на дъжда,
вятъра и студа през зимата. Там, където в другите манастири се намираше
църквата, тук обаче се бе разпростряла градината. Във всичко това
Авитохол виждаше знак. Сега опитваше да разгадае какво символизираше
това, че в този манастир, вместо черква, имаше градина?
Двамата мъже се разхождаха свободно. Авитохол обаче знаеше, че е
непрекъснато следен. Деел и Ирник сигурно го наблюдаваха, прикрити
някъде, и нито за миг не го изпускаха от очи.
На Авитохол му бе направило впечатление, че манастирът е пригоден за
много повече хора, отколкото всъщност живееха в него. Така огромната
сграда изглеждаше пуста, а това засилваше усещането за покой и самота.
По това време на деня, навръх обед, монасите сигурно почиваха и спяха,
защото до късния следобед из двора не се мярна нито един от тях и двамата
можеха да се разхождат необезпокоявани, без някой да смути разговора
им.
– Отче Лупус – каза Авитохол, който ходеше като монах, с качулка на
главата. За да облекчи мъките си, този път поне не бе закачил тежкото

73
метално забрало пред лицето си. – Тази градина и грижливо поддържаният
чимшир, който оформя алеите, ми говорят, че в този манастир трябва да
живеят много повече хора. Къде са те?
– Не знам – откровено отвърна епископът на Троа. – С тукашния епископ
се познаваме, но него го няма. За пръв път идвам и отсядам в тази обител.
Не знам колко монаси живеят тук, не зная дали са напуснали, за да
придружат епископа и армията на Флавий Аеций, дали са избити, или
измрели от чумата. Нищо не знам.
Тук обаче е по-сигурно от всяко друго място в града. Ще можем да си
отдъхнем, да се погрижим за конете и да поговорим на спокойствие. Ти
толкова много искаше да дойдем до тук, нали търсеше някого?!
– Научих всичко, което ме интересуваше за него – отвърна Авитохол. Той
се чувстваше спокоен и омиротворен на това място, но в същото време
подкрепяше притесненията на сина си и Деел, че тук Лупус с на своя земя,
че може да избяга, да ги предаде и те нищо няма да могат да направят.
Освен това той се бе настанил в отделна килия и така нито Деел,
нито Ирник можеха да го следят какво прави, къде и кога излиза и с кого
говори. Двамата мъже бяха настоявали веднага да продължат. Авитохол
обаче чувстваше умората на конете, най-вече на Деел и епископа, а и той
самият се чувстваше изморен, още от битката при Каталаунум. В същото
време старият българин трябваше да помисли какви да бъдат следващите
му крачки и най-вече накъде. Той бе решил да дойде до Лугдунум, за да
открие Ланселот и да го вземе със себе си. Днес обаче бе разбрал как бе
живял синът му и че го нямаше тук. Сега се нуждаеше от време, за да
„смеле“ всичко, което ханджията му бе казал. Авитохол не знаеше дали си
заслужава да помоли Лупус да разпита и монасите за Ланселот. Както бе
разбрал от думите на мъжа от страноприемницата, неговият син не се бе
отличавал с особена набожност и смирение и предполагаше, че монасите
едва ли ще го познават добре. Освен това се бе оказало, че за Ланселот се
бяха грижили и тумир. Можеше синът му въобще да не е християнин и да
не е посещавал нито едно християнско богослужение.
Авитохол беше съгласен с Деел и Ирник, че в манастира епископът на
Троа се чувства като в свои води, че е спокоен и сигурен, но той знаеше,
че това ще го предразположи за разговора, който искаше да проведе с него.
Това спокойствие можеше да го накара да се отхлаби и да му помогне да
изкопни от него това, което искаше, да сгреши, както и да вкара „отровата“
си по-лесно.
– Отче, къде отидоха папа Леон и Гуинивър? – попита Авитохол.
Епископът присви очи, все едно се опитва да си спомни кои въобще бяха
папата и това момиче.

74
 – Не знам – скоро отвърна той, – те се отделиха от мен, преди още да
достигна до Троа. Според мен двамата поеха към Лутеция Паризиорум. –
Защо те интересува това? – на свой ред попита епископът.
– Отче, тя е много важна за мен!
След тези думи си пролича, че Авитохол искаше да каже още нещо, но се
спря. Естествено, той не можеше да се довери на християнския епископ,
който го бе нарекъл „Бич Божи“.
Лупус се бе отдал на душевното спокойствие, което цареше тук, в лоното
на този манастир. Монасите бяха полегнали да спят и не се виждаха
никакви. Разбира се, те бяха познали в негово лице епископа на Троа и го
бяха приели, но след като ги настаниха, изчезнаха нанякъде, явно да си
починат от тежките си задължения. Денят бе горещ, слънцето печеше
безмилостно, нажежено до бяло. Лупус също копнееше да се отпусне
на твърдия нар в килията си. Сега той ходеше до този мъж по задължение
и мислеше за това, че с времето и колкото повече го опознаваше, толкова
повече започваше да го разбира и проумяваше, че действията му бяха
водени от желязна логика. Лупус дори започваше да го харесва и все по-
малко се страхуваше от него. С времето обръщаше все по-малко внимание
на страховитото му изражение, на острите жестове, на заплахата, която този
мъж излъчваше и все повече разбираше, че неговата сила, това, което
заплашваше Запада и християнството, не бе неговата враждебност, а силата
и дълбочината на мисълта му, огромните му познания и прозрения.
Епископът се усмихна на себе си. Всъщност беше нормално да започне да
харесва мъжа, нали той бе Изкусителят. Той бе изкушавал самия бог Исус
Христос, Адам и Ева, въобще цялото човечество. Лупус си повтори да се
стегне. Нормално бе мъжът пред него, в чиито гърди се бе вселил
Сатаната, да знае толкова много, нали в повечето неща той самият
бе участвал или ги бе създал. Епископът се закани повече да не се
впечатлява от нещата, които мъжът му говори.
Мъжът обаче говореше ли говореше. Той казваше неща, които хвърляха
Лупус в недоумение. Епископът никога не бе чувал нещо по-интересно и
надали някой друг бе чувал. Учудваше се, че такива думи въобще можеха
да бъдат изречени. Те се отнасяха за времето, когато Исус бе живял. С всяка
следваща дума Лупус все повече се изумяваше. Той не вярваше, че на света
има човек, който знае всичко това и в същото време ще е толкова смел, че
ще посмее да изрече тези слова пред лицето на Бог. При някои думи на
Атила, мъжът се свиваше, все едно бяха бич и го нараняваха, при други
се усмихваше. Той живееше с думите на мъжа и дори забрави къде се
намира. Неговите слова го отвеждаха в едно безвремие. Мъжът пред него
не спираше да говори. Това продължи през целия следобед. Двамата ходеха
бавно, а Авитохол разказваше всичко, до което бе достигнал при

75
обиколките си по света, но внимателно премисляше всяка своя дума.
Подробно описа религиите на различните народи, като ги сравняваше
с християнството, дори разказа за личните си истории, за опита си с
прорицалищата.
Лупус отдавна бе забравил сънливостта си. Това, което чуваше, бе най-
важното нещо, което някой някога въобще можеше да му каже. Това бяха
думи, изречени от устата на самия Сатана.
Слънцето бе намалило своята сила и се готвеше да се скрие и да си почине,
когато някакъв монах се отдели от дълбоките сенки на перистила и се
отправи към двамата мъже, които бяха толкова погълнати от разговора, че
го забелязаха едва когато съвсем ги наближи. С него към мъжете тръгна
още един монах, който беше от гостите. Когато мъжът заговори на епископ
Лупус, той забеляза очите на духовника, които бяха като на обсебен човек.
Авитохол видя Ирник, който придружи монаха, и се убеди, че наистина
през цялото време те двамата са били следени от зорките погледи на
неговите спътници. Когато монахът се върна към перистила, Ирник не го
последва, а остана наблизо. Сигурно монасите се бяха разсънили от
леността си и от следобедната си дрямка и бяха тръгнали из манастира.
Авитохол се огледа, но не видя никого. Усещането му, че в манастира
всъщност живеят много по-малко монаси, отколкото трябваше, отново се
потвърди.
Двамата мъже помълчаха известно време. Лупус явно мислеше върху
това, което монахът току-що му бе казал, а Авитохол се чувстваше изморен
и опустошен от всичко, което му бе говорил. А той бе разказал почти целия
си живот, всичко, до което бе достигнал в духовните си търсения. Беше му
разказал за българите, за това какви са. Искаше да накара този мъж да види
света с очите на българин, да го накара да сънува като българин, да му
опише свободата и силата на българите. Искаше да го накара да сънува
сънищата на българите, да се опита да сбъдне мечтите им. Авитохол беше
сигурен, че епископът не може да не сподели всичко това със своя най-
добър приятел – папа Леон. Така българите щяха да властват чрез
християните. Думите, които бе казал на монаха, не можеха да не променят
човек, не можеха да не го направят различен. От този момент западното
християнство щеше да се промени, щеше да стане по-различно,
повече българско. Тези, които наричаха себе си католици, щяха да сбъдват
мечтите на българите, които отдавна вече ги нямаше. Авитохол беше
доволен. Бе успял да изпълни замисъла си. Дори останал сам тумир, щеше
да се опитва да въздейства на религиите, защото чувстваше това като свое
призвание. Както бе разбрал от разказа на гостилничаря, съвсем
доскоро тези земи са били посещавани и от други тумири.
– Владетелю – каза Лупус, – може ли да ви попитам нещо?

76
 Авитохол знаеше, че монахът бе казал нещо на епископа и то бе важно.
Точно то го караше да пита. Българинът виждаше колко силно впечатление
бяха оказали думите му върху епископа.
– Кажи! – съгласи се той.
– Отговорете ми на един въпрос! Как така можете да бъдете на две места
едновременно? Може ли да видя лицето ви?
Авитохол не сметна за нужно да отговаря на такъв провокативен въпрос,
нито имаше намерение да показва лицето си някому.
– Моите хора – продължи Лупус, – а ние имаме хора навсякъде, току-що
ми казаха, заклеха се, че в момента се намирате в Ксантен и гостувате на
тамошната вдовстваща кралица Гудрун. Понеже знам, че сте с мен, не мога
да разбера как така сте на две места едновременно?! По време на
битката също ми се стори, че има нещо покрай това ваше раздвоение.
Разбира се, подозренията на Лупус никак не притесниха Авитохол. Той бе
свикнал хората да виждат това, да са несигурни и да се питат. Това бе част
от тяхната легенда. Не тези съмнения, а вестта, че Атила е в Ксантен при
Кримхилда, порази Авитохол. През цялото време той бе мислил, че
Атила, начело на армията си, настъпва към Панония и Хунград. Какво
правеше брат му в Ксантен? Българинът се питаше дали бургундската
принцеса щеше да разбере, че двамата с Атила са различни хора, или щеше
да му се отдаде? В този момент си представи огненокосата богиня в
обятията на Атила и му прималя. Нещо в гърдите му се стегна и го
задушаваше. Стана му топло, започна да се поти. Не можеше да повярва
на това, което току-що бе чул. Без да се усети, мъжът отметна качулката.
Лицето му беше изпито и потно.
Лупус за малко щеше да извика. Това лице – грозно, надрано, сурово и
обветрено, винаги предизвикваше ужас в него. Това лице всеки път караше
вътрешностите му да се преобръщат. То събуждаше в него някакъв
неосъзнат ужас. За малко епископът щеше да извика, като видя колко бледо
е лицето на хуна. Това го превръщаше в още по-зловеща гледка.
Ревността стискаше Авитохол за гърлото и го задушаваше. Много пъти,
в тежките дни на похода и преди, както и след битката, бе мислил за
Кримхилда, беше си я представял не като образ, а като някакво меко
женствено излъчване. Едва сега обаче осъзна колко влюбен бе в
бургундката. Тя беше млада, силна и толкова красива! Огнената ѝ коса,
прекрасното стройно и гъвкаво тяло. Тази красота се бе появила на
запад. Това бе толкова рядко. Изведнъж Авитохол осъзна колко много днес
Кримхилда приличаше на Керка, когато бе млада. Двете жени имаха
еднакви коси, бяха силни и самостоятелни. Сърцето на българина се сви
заради това, което Атила му бе причинил преди толкова много години,
когато бе отмъкнал Керка под носа му. Кримхилда обаче беше дори по-

77
красива и женствена от Керка. Той я обичаше. Спомни си онова кльощаво
момиче, с остри колене, като върхове на копия, което се плезеше
насреща му и крещеше: „Аз съм валкирия! Аз съм валкирия!“
Авитохол беше сигурен, че брат му не може да не се влюби в Кримхилда и
да не я пожелае. Щом тогава бе харесал Керка, щеше да хареса и
Кримхилда. Ревността като рана го разяждаше отвътре. Безсилието го
накара да подгъне крак.
– Татко, добре ли си? – извика Ирник и се втурна към баща си. Той видя,
че Авитохол бе отметнал качулката и се оглеждаше, в двора на манастира
обаче нямаше нито един монах. Тези се бяха изпокрили като плъхове,
уплашени от тях, от чумата, от воините на Флавий Аеций или от епископа
на Троа.
Задъханият Авитохол каза:
– Трябва да тръгнем веднага към Ксантен!
Лупус стоеше като зашеметен, явно още преживяваше това, което мъжът
му бе говорил през целия следобед. Той чуваше думите на българина,
виждаше, че е зле, но нямаше сила да му обърне внимание.
Авитохол беше взел решение, явно за него съдбата на бъдещата му жена
бе по-важна от участта на сина и дъщеря му. За пореден път той избра себе
си пред децата си. Избра Кримхилда пред Гуинивър. Мъжът повтаряше
имената на жената, в която последно бе влюбен.
– Кримхилда, Гудрун, Хилда, Илдико, отиваме при нея! Тръгваме към
Ксантен!

Тази вечер щеше да бъде последната им в Лугдунум. Те трябваше да се

върнат. Авитохол се опитваше да обмисли решението си, но силните
страсти и картината, как Атила прегръща и целува Илдико, му пречеше да
направи това и да мисли за нещо друго. Все пак той насили мислите си.
След като бе влял „отровата“ си в епископа, две неща можеха да спасят
християнството. Едното бе епископът да издържи и да запази тези знания
за себе си и нищо да не каже на папата. Това обаче беше невъзможно.
Авитохол бе сигурен, че Лупус няма да издържи. Другото нещо, което
можеше да попречи на епископа да предаде „отровата“ и да не я влее в
тялото на Христовата черква, бе той да умре. Сега българинът знаеше, че
трябва да остави християнина и да го освободи. Той трябваше да стигне до
папата безпрепятствено и да му каже това, което бе научил. През цялото
време Авитохол бе говорил от името на българите и на някаква тайна секта,
която бе нарекъл „Скиталци“. Всъщност той не бе излъгал, тумир
често бяха наричани точно така.
Лупус бе потресен от всичко, което бе чул. Атила го бе излъгал, че е
някакъв Скиталец, той обаче знаеше, че е самият Сатана. Този мъж му бе

78
разкрил неща, от които цялото му тяло се тресеше – за имената на Бог, за
създаването на християнството, за гностическите евангелия, за бога, когото
наричаше Неназовимото, за Бог и многообразието. Беше му признал,
че скоро ще нападне манастира в Мантуа, че неслучайно онази зима е бил
там. Лупус осъзнаваше, че трябва да действа.

Авитохол седеше на каменната пейка в градината. Луната осветяваше

храстите, дръвчетата и тревата с призрачната си светлина и ги караше да
изглеждат толкова различно. Мъжът се наслаждаваше на последните
мигове тук и опитваше да не мисли за Ксантен и това, което може би се
случваше там.
Днешният ден бе толкова изморителен. Сутринта те се спуснаха в
широката низина, в която бе разположен Лугдунум; после говореха с
гостилничаря и Авитохол се „запозна“ със сина си Ланселот. След това
дойдоха в манастира и проведоха дългия разговор с епископа, но тогава той
научи лошата вест за това, което се случваше в Ксантен. Мъжът искаше да
легне, да заспи, да спре да мисли за Атила и Илдико, но не можеше.
Превъзбуденото му съзнание отказваше да се успокои. Той бе изтощен, но
в същото време не можеше да се отпусне, затова седеше в градината, за да
успокои мислите си и да му се доспи.
По някое време по алеята към него се зададе Ирник. Българинът го позна
само по походката. Синът му бе отметнал качулката си и, под прикритието
на нощта, забързано се приближаваше. Авитохол също бе свалил своята
качулка. Той бе направил това по-рано през деня, но манастирът бе толкова
безлюден, че едва ли на някого му бе направило впечатление. Сега той
стоеше гологлав под лунната светлина на нощното небе.
– Татко! Татко! – разтревожен каза Ирник. – Никой не знае къде е Лупус!
Напуснал е килията си! Изчезнал е! – след това, с упрек в гласа, продължи
да говори: – Татко, казах ти аз, че в тази света обител не можем да опазим
епископа да не избяга или да не ни предаде! Тук той е у дома си. Той чу,
че ще ходиш към Ксантен и веднага избяга, сега върви го търси. Освен това
преди малко видях онези две проклети хлапета от кръчмата. Бяха облечени
и подстригани като послушници.
– Да не се лъжеш нещо? – усъмни се Авитохол.
– Мога да се закълна, че бяха същите онези момчета, които на обед ни
прислужваха и те заляха с вино.
– Не ме заляха – засегна се мъжът.
– Сега двамата обикалят манастира, предрешени като послушници.
– Това е интересно – каза Авитохол, – какво ли означава?
– Да! Какво означава?

79
 – Лупус май е решил да не ни придружи до Ксантен и пътищата ни ще се
разделят. Така да бъде! Дори няма смисъл да го търсим, аз знам накъде е
тръгнал!
– Накъде? – попита Ирник.
– Първо към Арелат, а след това към Мантуа, към същия онзи манастир,
в който бяхме онази зима.
– Мога да го настигна – каза пламенно Ирник. – Ще го заловя и ще го
върна обратно тук! – личеше си, че младежът е готов да изпълни заканата
си веднага.
– Остави го! Той е моят вестоносец! Той трябва да отнесе на папата моето
послание, това, което исках да му кажа.
– Но той можеше да ни отведе при папата!
– На мен папата не ми трябва, нито искам да го виждам! Аз знам къде е
папа Леон. Той или е в Мантуа, или рано или късно ще отиде там. Не се
нуждая от папата, не искам да хващам неговото тяло, а да обсебя душата
му, чрез него да превзема западното християнство отвътре. Аз съм тумир.
Искам папата да сънува сънищата на българите и да сбъдне нашите мечти.
Това искам аз. За да стане това обаче, ти наистина трябва да го настигнеш.
Двамата с Деел вървете след него и го пазете. Сега трябва да треперим над
него, като над скъпоценен товар, над това той да остане жив и
безпрепятствено да се срещне с папата, това е най-важното нещо.
– Няма да те оставя сам тук, в тила на врага! Как може да пазя Лупус, а
да оставя теб?
– Виж какво нещо е животът?! Днес животът и здравето на Лупус са
много по-важни от мен! Вие с Деел тръгнете след него и, без той да ви
забележи, го пазете!
– Не мога да накарам Деел да направи това! Татко, ти знаеш, че той е готов
да загуби живота си за теб и няма как да го накарам да те изостави! Ще
трябва ти сам да му заповядаш!
Авитохол знаеше, че Ирник е прав. Като пъшкаше, той се изправи,
наметна качулката си, сведе глава и тръгна след сина си.

80
 VIII

След като изпрати Ирник и Деел да следват и пазят епископ Лупус

отдалече, Авитохол яхна Аспа и го пришпори на север и изток към земята
на бургундците и Ксантен. Мъжът препускаше бързо, а от дясната му
страна се извисяваха стръмните склонове на Западните Алпи. Макар Аспа
да бе започнал да остарява, все още имаше много сила в себе си. Сега,
когато беше сам, Авитохол можеше да се движи много по-бързо. През деня
той намяташе качулката си и се преструваше на католически монах.
Понякога се опитваше да се движи и през нощта. През цялото време пред
очите му бяха Атила и Илдико и това го караше да пришпорва Аспа.
По някое време Авитохол мина през земите, в които преди няколко
седмици се бе водило сражението. Цялата местност бе осеяна с трупове.
Телата на мъртъвците бяха нахвърляни едни върху други. Хората бяха
напуснали тези места, които бяха станали земя на смъртта. Тук върлуваха
болести, чума, зараза и смърт. Плъховете и кучетата бяха станали
пълновластни господари в този край.
Авитохол прелетя над тази земя. Той искаше да огледа за пореден път
полето на Каталаунум, да види какво е останало от цялата онази глъчка,
цветове, звуци и суета. Замисли се, че никога досега не бе виждал бойно
поле след толкова време. Все пак не посмя да го стори, защото щеше да се
забави, а и всички, които го виждаха как навлиза в изпепелената от чумата
земя, се чудеха на акъла и безразсъдството му. Въпреки че не можеше да
умре от тази болест, не искаше да рискува да я пренесе в Ксантен при
любимата си Кримхилда. Българинът искаше да извика толкова силно, че
Илдико, която в този момент сигурно прегръщаше Атила, да го чуе и да
спре. Съзнанието му беше трескаво. Той ту си представяше Илдико в
обятията на брат си, ту се опитваше да си втълпи, че бургундската принцеса
е умна и няма как да не усети, че двамата са различни хора. Атила никога
не я бе харесвал, той мразеше брат ѝ и го бе убил, беше преследвал целия ѝ
род. Може би самият Атила щеше да отблъсне Кримхилда. А може би
любовта, сърцето щеше да ѝ подскаже, че това не е същият мъж, който я бе
посетил преди няколко месеца.
Най-накрая Авитохол достигна Ксантен. Сутринта той мислеше да измине
това разстояние за два дни, но после бе решил да пришпори коня си и да го
вземе за един. Сега Аспа бе напълно изтощен. Когато се изправи пред
стените на града, вече бе вечер и скоро мъжете щяха да вдигнат трапа.
До последно Авитохол се чудеше дали да не преспи отвън, а на сутринта
незабележим да влезе в двореца, но ревността го тласкаше напред. Той не

81
можеше да остане извън стените и да бъде спокоен в момент, в който Атила
ухажваше любимата му. Българинът рискува и се приближи до портите на
града, тъкмо когато мъжете бяха започнали да затварят портите.
Вниманието на стражите бе привлечено от прекрасния кон, който
християнският монах яздеше.
– Отче, трапът вече е вдигнат, портата е почти затворена, ще трябва да
останеш тук.
– Пуснете ме! – извика Авитохол с глас, който не приличаше на издаден
от монах.
– Отче, стой мирен! Знаеш, че сега не е най-доброто време за християни в
Ксантен, тук е Атила, „Бич Божи“! Внимавай да не те дадем на него!
Авитохол разбра, че ако не направи нещо, мъжете няма да го допуснат в
града тази вечер. Той наистина бе закъснял. Българинът обаче не можеше
да остане още една вечер тук, толкова близо до своята Илдико.
– Пуснете ме! – извика Авитохол заплашително.
Мъжете не му обърнаха повече внимание. Трапът продължаваше да се
вдига, а портата все повече се затваряше. Тогава Авитохол прибягна до
най-силното си „оръжие“. Той отметна качулката си. Стъписаните воини
го гледаха и скляпаха на парцали. Те не можеха да повярват, че пред тях,
върху гърба на белия си жребец, стои Атила. Мъжете се удряха по
челата как не бяха разбрали, че този прекрасен кон може да бъде само на
владетеля на хуните. Веднага побързаха да спуснат трапа и отново да
отворят портите. Бяха чували, че Атила говори много добре на германски.
Сега капитанът им се опитваше да върне разговора назад, за да си спомни
дали не бе казал нещо обидно за мъжа, който сега стоеше пред тях.
– Ваше величество! Ваше величество, Етцел, заповядайте! – мъжът
преливаше от любезност. Той много добре знаеше кой стои насреща му.
Беше чувал за зверствата му и тръпки го побиваха, само като го видеше.
Командирът мразеше хуните, тези диви, зли кучета бяха много коварни и
опасни врагове. Той не желаеше Атила да му е враг, а още по-лошото бе,
че някой ден той можеше да вземе Кримхилда, кралицата им, за жена и така
да стане и техен господар. Мъжът знаеше, че Етцел е вътре, не беше чул да
е напускал града, но това сега нямаше значение. Когато прекрасният
жребец „прелетя“ през портата, стражите си отдъхнаха, избърсаха потта от
челата си и рухнаха. След това вече много по-бавно отново се заеха
да затварят портата. Никой не се попита какво правеше Етцел толкова
късно, кога бе излязъл, защо се преструваше на християнски монах, как
така се движеше сам?
В двореца Авитохол използва същия похват. Навсякъде, където
показваше лицето си, стражите веднага го пускаха да премине. Помнеше
много добре замъка, защото съвсем наскоро бе прекарал доста време в

82
него. Сега се чудеше накъде да се насочи. Да разкрива лицето си ставаше
все по-опасно. Разчиташе на това, че Атила сигурно бе в централната
зала на двореца в Ксантен. Не можеше каганът на хуните да не е поканен
на пир. Скоро Авитохол спря пред голямата зала. Както бе очаквал, вътре
имаше пир.
– Отче, какво правиш тук? – попитаха стражите, които пазеха портите на
тронната зала.
– Трябва да вляза вътре, Атила ме очаква! – отвърна Авитохол.
– Отче, Етцел мрази християните, не си търси белята, бягай от тук!
– Той трябва да ме види! Той иска да ме види!
– Етцел сигурно не знае за съществуването ти! Бягай, докато можеш!
– Не! – каза мъжът с расото и качулката.
Отецът явно си търсеше белята.
– Отче, бягай! – каза пазачът.
– Не! Пуснете ме вътре! – Авитохол продължаваше да настоява. Той бе
решен да влезе. Ако се наложеше, беше готов да се бори с тези мъже, но
нямаше да се откаже.
– Добре, какво искаш? – попита единият от стражите.
– Кажете на Атила, че съм тук! – каза Авитохол. – Кажете му, че искам да
го видя!
В този момент портата на залата се отвори. Авитохол надзърна и видя
дългата маса и троновете на Кримхилда и Зигфрид. Доколкото видя, в трона
на бургундския крал седеше Атила.
Авитохол искаше да извика, но знаеше, че няма да бъде чут. Толкова
близо до целта си, той нямаше да се откаже.
– Кажете му, че съм тук! – повтори Авитохол.
Единият от стражниците влезе вътре. Портата бе оставена отворена и
българинът видя как мъжът отиде до Атила и му каза нещо. Брат му обаче
не стана, само отвърна нещо и отпрати мъжа. Когато стражникът се върна,
каза:
– Етцел каза, че не очаква да види никого.
Авитохол разбра, че бе изстрелял стрелата си напразно. Той трябваше да
каже името си на мъжа или да му даде нещо, може би една от
балтаварските си ками, за да разбере брат му кой е.
– Може ли пак да влезеш? – умолително каза Авитохол.
– Ти луд ли си?! Едва оцелях! Повече не искам да виждам този от толкова
близо! Като ме погледне в очите, ме побиват тръпки!
Авитохол се изкуши да покаже лицето си на мъжа, за да види смаяното
му, стреснато изражение. Това обаче означаваше да се разкрие. Толкова
много години се бе крил и бе спазвал уговорките, които двамата имаха, а
накрая какво бе получил? Неблагодарност. При последния им разговор

83
Атила го бе гледал безизразно, с омраза, все едно бе чужд. Сега той се
изкушаваше да постъпи неблагоразумие, но беше българин, цял живот бе
живял, като се бе стремял да бъде безупречен, беше учен да е отговорен
мъж. Авитохол разбра, че не може да го направи, не толкова заради Атила,
колкото заради себе си. Да предаде Атила бе против разбиранията му,
против това, което цял живот бе градил и което представляваше той самият.
Авитохол реши да действа и се засили срещу мъжете. Той използва
момента, в който те се бяха разсеяли и опита да прелети покрай тях. Расото
му обаче им позволи да го хванат. Стражите се опитаха да го задържат и
върнат обратно. Авитохол се бореше, като внимаваше да не смъкнат
качулката му.
– Какво става? Какво става? – чуха се виковете на Атила. Авитохол спря
да се бори, но остана от вътрешната страна на тронната зала. Толкова
добре познаваше тази зала. Авитохол използва времето да се огледа. До
Атила се бяха скупчили тримата му пазачи. Сега съжали, че беше сам. Ако
тук бе Ирник, можеше да го използва, сега обаче трябваше сам да се
справя. Българинът се зарадва да види Уркон, Богар и Ладан. Този, който
най-много привлече вниманието му, бе Едекон. Огромният скиро-хун се
бе изправил и бе извадил огромния си меч.
– Владетелю Атила, казах ти, че трябва да сложим на портите стражи от
скирската гвардия! Тези нищо не пазят! – Едекон бе толкова ядосан и явно
се отнасяше с презрение към пазачите на Кримхилда, че дори не произнесе
името на бургундците.
– Кой си ти? – извика Едекон на германски, докато вървеше към вратата.
Авитохол изчака и когато мъжът се приближи, българинът изрече на
хунски.
– Едекон! Едекон, аз съм!
– Кой си ти? – попита скиро-хунът. Едрият мъж не можеше да различи
гласа на Авитохол, защото той шепнеше. Българинът не искаше другите
да чуват гласа му, за да не усетят, че двамата мъже имат еднакъв глас.
– Едекон, аз съм Авитохол – каза българинът. – Кажи на тези да се
отдръпнат!
Едекон беше скрил Авитохол с огромното си тяло. Скоро на масата се
върна глъчката и веселбата продължи. Музикантите отново засвириха.
Атила беше в добро настроение, Авитохол не го виждаше, но чуваше гласа
му, който се извисяваше над останалите.
Едекон изгледа бургундските стражи строго и каза:
– Оставате ни сами с този монах! Той иска да ми каже нещо.
Макар да не им бе началник, заповедта на страховития хун бе изпълнена
веднага и стражите се върнаха до вратата.
Двамата мъже се изместиха встрани до стената.

84
 – Авитохол, докажи ми, че си ти! – каза Едекон.
Българинът веднага разбра, че Едекон имаше право. Той наистина
нямаше как да е сигурен, че под расото е българинът. Авитохол веднага се
сети как може да му докаже, че е той.
– Ето! – каза той и извади двете балтаварски ками.
Едекон ги огледа и кимна. Всичко бе ясно. Макар да не бе видял лицето
на този мъж, беше сигурен, че под качулката и расото се крие Авитохол,
един от балтаварите.
– Авитохол, какво правиш тук? – вече много по-спокойно попита Едекон.
– Дойдох – отвърна българинът и повече не знаеше какво да каже на
скиро-хуна. Той нямаше работа с Едекон. – Представи ме на Атила! Кажи
му, че Мена-Саг е дошъл!
– Добре – веднага се съгласи огромният мъж. След това се обърна и
поведе българина към трона.
– Владетелю Атила – почтително каза Едекон. Атила държеше нежната
ръка на Кримхилда, Авитохол виждаше дългите пръсти на кралицата, които
лежаха върху грубата, едра лапа на брат му. Тази картина накара кръвта му
да кипне, сърцето му се сви. Ето, че всичките му кошмари се сбъдваха пред
очите му. На българина му се прииска да скочи, да раздели ръцете
на двамата, да разкрие лицето си и истината. Сега се радваше, че бе
реагирал толкова бързо. Може би все още можеше да спаси последната си
любов. – Мена-Саг е пристигнал тук.
Атила не обърна никакво внимание на Едекон и мъжа, който стоеше до
него. Той не ги удостои дори с поглед. Явно в този момент погледът и
вниманието на брат му бяха заети изцяло с това да ухажва кралицата на
Бургундия.
Едекон помисли, че Атила не го е чул, изкашля се шумно и вече много
по-високо извика:
– Ваше величество, господарю Атила, Мена-Саг е тук!
Личеше си, че ако ги нямаше всичките тези, насядали около масата,
Едекон щеше да привлече по друг начин вниманието на Атила, който се
правеше на разсеян, все едно не го забелязва.
Авитохол погледна лицето на младата вдовстваща кралица и сърцето му
се сви от любов. Той наистина я обичаше и едва сдържа възклицанието си.
Тя бе толкова красива! Кримхилда със сигурност бе най-красивата кралица
и владетелка в света. Великолепната ѝ рижа коса се спускаше над раменете
като бурен огнен водопад. Косата ѝ бе прибрана в стегната прическа, но все
пак се разливаше надолу. Все едно някой се бе опитал да овладее тази
огнена стихия, но не бе успял. Лицето на кралицата бе прекрасно, нежно,
симетрично и толкова привлекателно. Тази жена бе достойна да бъде
рисувана като Дева Мария. В лицето ѝ имаше някаква неподправена

85
чистота и мекота, тя изглеждаше толкова чиста, все едно бе невинна и
никога не е била с мъж. В същото време Авитохол знаеше за голямата им
любов със Зигфрид. Някой ден животът ѝ сигурно щеше да бъде описан в
някой епос. А може би това, което се случваше в момента, също щеше да
бъде възпято и достойно да бъде описано в книга. Лицето на кралицата бе
едновременно невинно и чисто, като на дете, и в същото време бе красиво
и завършено, като на зряла жена. Авитохол огледа прекрасната рокля, с
която бе облечена. Досега не я бе виждал. Явно Кримхилда я бе ушила за
него, докато бе чакала своя любим да се завърне от война. Сега тя бе за
Атила. Горката Кримхилда, сигурно не осъзнаваше, че до нея не седи той,
нейната най-голяма любов, по-голяма от Зигфрид, а брат му. Той трябваше
да поправи тази несправедливост. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
Авитохол стоеше пред двата трона и не знаеше какво да стори. Бог го
наказваше. Любовта и щастието, които смяташе, че никога повече след
Емьоке няма да му бъде дадено да изпита, пак му бяха дадени и отнети. Той
отново бе успял да се влюби в Кримхилда, може би за последен път в
живота си. Авитохол благодареше на Тангра, че му бе дал тази възможност.
Но ето, че всичко това се бе оказало грозна, уродлива шега. Това бе
подигравка, Тангра му бе обещал Кримхилда, но после я бе дал на брат му.
Това не се случваше за пръв път в живота му. Сега стоеше и се опитваше
да преглътне, но гърлото му бе толкова сухо, че го дереше.
Българинът разбра, че не може да остави нещата така. Не! Този път
нямаше да остави друг да решава съдбата му! Този път щеше да се бори!
В този момент видя незначителното на пръв поглед движение, с което
нежната ръка на кралицата стисна тази на Атила. В този толкова
незначителен и дори невидим на пръв поглед жест имаше толкова много
нежност, стаена страст и любов, че Авитохол щеше да изстене от болка.
През цялото време той си бе представял как Атила протяга силните си
черни ръце към неговата любима. Никога не бе очаквал, че Кримхилда ще
е толкова наивна и няма да разбере, че брат му го замества. Авитохол се бе
надявал, че бургундката ще усети разликата между тях и ще го отблъсне,
че ще осъзнае, че той е измамник. Това сега се срутваше пред очите му.
Атила ѝ говореше нещо и тя никак не се дърпаше. Когато хунският вожд
приближи устните си до нейния дълъг и грациозен врат, тя потръпна от
страст. Авитохол усети това. В следващия момент Атила явно ѝ каза нещо
много смешно, защото тя се разсмя високо, вдигна глава и откри дългата си
нежна и гъвкава като на кошута шия. В този момент Кримхилда му
заприлича на сърна. Той също бе син на Сърна. Не означаваше ли това, че
двамата са един за друг? Атила напротив, той беше вълк, готов във всеки
един момент да скочи и да прегризе нежния врат на сърната. Не виждаше
ли това Кримхилда? Авитохол се ядоса на себе си. Като същински влюбен

86
глупак той търсеше всякакви доводи за любовта между себе си и
бургундката, оставяйки през това време сляп за реалността. Такова
поведение бе характерно за влюбените глупаци, подвластни на емоциите
си. В такива случаи те изпадаха в някакво псевдомистериозно състояние, в
което виждаха несъществуващи връзки между нещата, изтъкваха това
или онова, само и само да оправдаят желанието си да бъдат с този човек.
Цялото това поведение бе несъстоятелно и ирационално. Затова влюбените
изглеждаха отнесени и глупави в очите на останалите хора. Авитохол
винаги бе смятал такива хора за глупаци. Това бе любовта на малките хора.
Цял живот той се бе стремил към зряла, разумна, рационална любов, макар
това да беше много трудно. Може би бе изпитвал подобна любов към Таис,
Баяра и Анна, защото те бяха „големи жени“, зрели и завършени. С „малки
жени“ като Емьоке, Кримхилда, може би Теодора, той не можеше да има
такава любов. За да бъде с последните, той трябваше да се влюби. Авитохол
стоеше и се опитваше да си обясни всичко това, но не спираше да
наблюдава двамата „влюбени“.
Атила и Кримхилда все така говореха, без да обръщат по никакъв начин
внимание на двамата мъже, стоящи пред тях.
– Атила, Мена-Саг е тук! – извика Едекон и си личеше, че е много
недоволен от това, че хунът се преструва, че не го забелязва.
В този момент Авитохол прекрачи към по-високия престол, върху който
бе седнал брат му, и посегна напред. Едекон можеше да спре българина,
но може би за да отмъсти на Атила, не го направи, а остави Авитохол да се
приближи до него си. Тримата пазачи се намираха отстрани и отзад и също
закъсняха за миг. Това даде възможност на Авитохол да хване ръката на
Атила и да я стисне с всичката сила, на която бе способен, а в този момент
несправедливостта, ревността и омразата му дадоха страшна сила.
– Атила! Атила! – просъска той. – Аз съм тук! Обърни ми внимание!
Българинът беше сигурен, че Атила много добре е чул това, което Едекон
няколко пъти повтори. Освен това го бе видял и нарочно играеше този
театър. Всичко това може би бе заради последната им среща, когато
Авитохол го бе обвинил за това, че суеверието му и това на хуните го бе
накарало да постъпи като страхливец. Явно сега Атила му отмъщаваше за
тогава. Това още повече разгневи Авитохол. Покрай мислите за Кримхилда
той почти бе забравил за случилото се между тях двамата, там на хълма до
Каталаунум, и като че ли бе готов да прости загубената битка. В края на
краищата такива бяха възможностите на хуните и Атила. Може би Тангра
искаше той и българите да направят това, което хуните не можеха.
Тези мисли го бяха успокоили и той почти бе простил на Атила, сега обаче,
когато виждаше това детско поведение, омразата отново се събуди в него.
Да, този път това бе истинска омраза. Атила разширяваше пропастта между

87
тях. Дано си даваше сметка за това, което правеше. В последно време
отношенията им и без това не бяха добри и това с Кримхилда можеше да
постави окончателен край на всичко между двамата братя. Авитохол се
сети какво му бе казал Атила преди битката при Каталаунум, да нареди
братските народи едни срещу други. Той му бе казал, че непознати никога
не могат да се мразят така, както могат да направят това братя.
Сега Авитохол искаше да върне брат си към реалността, затова го
стискаше толкова силно. Това помогна и Атила погледна под качулката на
Авитохол.
– Какво искаш? – просъска той. В този момент Ладан, Уркон и Богар го
хванаха и го възпряха.
– Обърни ми внимание! Не се прави на луд! – Авитохол говореше на
хунски.
Това, което се случваше начело на масата, бе предизвикало вниманието
на всички пируващи. Досега подобно нещо не се бе случвало и хората
искаха да разберат какво става.
Пазачите успяха да откопчат Авитохол от Атила. Хунът се изправи и
отърси, като се опитваше да оправи разместените си дрехи.
– Добре, какво искаш? – попита отново той.
– Искам да поговорим насаме.
– Кралице Илдико – каза Атила, – този мъж иска да поговорим за нещо.
Ще ме извиниш ли? – това, разбира се, не беше въпрос. Атила говореше за
него все едно бе презряна твар. Това още повече разгневи българина. Атила
стоеше на крака пред Кримхилда. Той явно искаше веднага двамата
да поговорят.
В този момент Кримхилда се изправи. От одеве и тя се бе преструвала, че
не забелязва двамата и ако поведението на Атила бе разбираемо, бе напълно
непонятно защо бургундката го бе правила. Сега тя го виждаше, защото бе
насочила погледа си право под качулката му, все едно виждаше очите и
лицето му. След това, като продължи да се взира в празнината под
качулката и сякаш го предизвикваше, тя бавно се приближи до Атила.
Хунът я прие и нежно я прегърна, телата им нежно се докосваха. Това
предизвика болка в българина и той едва не извика. След това кралицата
бавно наведе глава към хуна и внимателно допря прекрасното си, нежно
лице до грубата му наранена кожа. Авитохол не можеше да види дали тя му
говореше нещо, дали го целуна, или просто двете им бузи се докоснаха.
Толкова красива бе кралицата, как не виждаше колко грозен, груб и черен
бе Атила? Той не беше за нея. Той беше страховит мъж. В този момент
Авитохол осъзна, че тези нападки в пълна мяра се отнасяха и за него. Та
те двамата с Атила имаха еднакви лица. Той си представи себе си на
мястото на Атила, каква бе разликата? Никаква!

88
 От одеве българинът не можеше нищо да види, защото пред очите му бе
избухнала ярка светлина. Когато прогледна, видя, че алените, сочни устни
на Кримхилда нежно се докосват до устните на Атила, които не реагираха
по никакъв начин. Авитохол бе учуден, че Кримхилда е активната, а
не Атила. Той си бе представял нещата по обратен начин. Сега видя, че
кралицата подхожда към Атила, а той по-скоро не отвърна много горещо.
В този момент се попита дали Атила има сериозни намерения към
Кримхилда? Личеше си, че двамата са близки, но колко точно, той не
можеше да определи. Все пак беше сигурен, че Атила харесва бургундката.
Те двамата харесваха еднакъв тип жени. Атила винаги си избираше красиви
жени. Кримхилда страшно много приличаше на Керка, когато бе млада. Той
знаеше, че брат му сигурно е хлътнал и дори е влюбен в младата жена, но
не знаеше дали той има сериозни намерения към нея, смята ли да я
направи своя жена, или кралица, или иска само да се забавлява с нея.
След като двамата се разделиха, те се отправиха към някаква странична
врата, придружавани от тримата пазачи, които се движеха като сенки.
Мъжете бяха стъписани, те вече бяха разбрали, че мъжът с качулката е
Мена-Саг. Те знаеха колко добри приятели са тези двамата, Мена-Саг бе
по-близък съветник на Атила от Едекон и Орест. Какво бе станало,
защо Мена-Саг бе скочил срещу Атила? Не можеха да си обяснят и защо
Атила преди това се бе направил, че не вижда Едекон и Мена-Саг. Мъжете
не знаеха какво да мислят. Може би затова бяха закъснели за миг. Те
подозираха, че всичко това е заради битката при Каталаунум, след която
Атила и Мена-Саг явно се бяха скарали. Едекон вървеше най-отзад. Той
знаеше много по-добре какво става. Хунулф и Одоакър му бяха казали, че
Авитохол е бил осигурил победата над хората на Рицимер и Валамир,
благодарение на Андаг, който бе убил Теодорих, беше осигурил победата
на остготите над вестготите и в този момент само Атила и хуните се бяха
огънали. Явно това бе причината Авитохол и Атила да се скарат. Едекон
знаеше какво бе станало, без да е бил там. Авитохол със сигурност бе
обвинил Атила, че е страхливец и че суеверието на хуните е виновно
за това, че не успяха да разбият хората на Флавий Аеций.
Мъжете вървяха към някаква странична зала. Едекон знаеше, че това ще
бъде разговор между велики мъже, той познаваше Атила от дете, някога
двамата не се бяха харесвали, но скиро-хунът не можеше да не признае
силата и упоритостта на хунския владетел. Тази сила караше всички степни
владетели да се стремят към него и да са негови съюзници. Едекон много
повече харесваше Авитохол, когото отначало наричаше „добрия Атила“.
Още преди да е балтавар и да бъде посветен в тайната на двамата, той си
даваше сметка, че има и един добър Атила, който му бе дал земя от
пунгията си и бе казал толкова добри думи за това как бе загинал баща му

89
Грот при българите. Освен това в битката при Каталаунум той бе на
абсолютно същото мнение като българина.
Двамата мъже влязоха в залата, а пазачите и Едекон останаха отвън.
Едекон беше балтавар и знаеше, че ако поиска да влезе, никой няма да го
отпрати, но той не желаеше да присъства на разговора между двамата
братя. Те трябваше да останат сами и да се уточнят като големи мъже и
братя.
Авитохол стоеше срещу брат си. Тъй като бяха напълно сами, българинът
отметна качулката си. Той гледаше Атила и не изпитваше нищо. Беше
щастлив, че го бе отдалечил от Кримхилда. Сега беше по-спокоен. След
битката Авитохол бе решил да събере всичките си деца: Ирник, Ланселот
и Гуинивър, и да ги доведе тук, в Ксантен, където да им представи новата
си и последна жена Кримхилда и отново да се опита да създаде
едно голямо, щастливо семейство. С възрастта съвестта и бащата
в Авитохол се бяха събудили и той искаше да задържи отрасналите си деца
при себе си. Плановете му обаче бяха станали на пух и прах. Първо разбра,
че Гуинивър го ненавижда. Не бе открил и Ланселот, не знаеше дали е
преживял битката при Каталаунум, както и къде се намира в момента, дали
не беше в Лионес. Ирник пък трябваше да преследва и пази епископа на
Троа – Лупус. Въобще всичко бе против него.
– Атила, имаш ли някакви чувства към Илдико? – попита българинът.
Атила го изгледа с почуда, все едно го вижда за пръв път. След това се
замисли, явно досега въобще не бе мислил за това.
– Смяташ ли да направиш бургундката своя жена, или искаш само да се
позабавляваш с нея?
Атила изведнъж изви глава. Не можеше да разбере дали брат му наистина
бе влюбен в същата жена, или само искаше да го уязви.
– Искам да взема Илдико със себе си! Ще я отведа в Хуния и ще я направя
своя жена! – каза Атила.
Авитохол чу това, от което най-много се притесняваше. Преди малко той
смяташе, че е готов да понесе мимолетен флирт на брат си с жената, която
обича, макар да не бе сигурен дали може да го приеме наистина, но сега
научи това, от което най-много се бе страхувал. Атила обичаше
Кримхилда и смяташе да я направи своя кралица.
Не знаеше какво, но трябваше да предприеме нещо. Веднъж вече Атила
му бе отнел Керка и нямаше да допусне това да се повтори и с Илдико.
– Помислил ли си как ще отведеш бургундската кралица оттук? Тя дали
ще е съгласна? Ще те последва ли? Какво ще правиш със сина ѝ? Какво ще
правите с бургундския двор?
– Не съм мислил – чистосърдечно си призна Атила и с това затвърди
усещането у Авитохол, че в момента реши, че иска да се ожени за Илдико.

90
 Братята стояха като изпънати тетива един срещу друг. За пръв път се
гледаха с такава омраза, все едно са врагове, готови във всеки един момент
да се хванат за гушите.
– Аз също съм влюбен в Илдико! Тя обича мен, а не теб!
Атила стоеше като ударен по главата. Авитохол съжаляваше, че тогава,
преди толкова много години, бе премълчал за любовта си към Керка.
Тогава те двамата не бяха изразили открито чувствата си. С Илдико обаче
не беше така. Те двамата се обичаха, бяха правили любов, тя се бе заклела,
че ще го чака, но Атила я бе измамил. Отначало това, разбира се, е било
несъзнателно. Колко ли е бил изненадан брат му на любезното, любовно
посрещане на бургундската принцеса? Сигурно се е замислил, че има нещо
нередно, но не се е отказал. Авитохол си забрани да мисли за това. Не
желаеше да знае дали двамата бяха правили любов.
– Какво говориш?! Илдико обича мен!
– Не ти ли направи впечатление колко бързо те прие и ти показа, че е с
теб? Това не те ли накара да се замислиш?
– Жените винаги са се държали така с мен. Авитохол, ти завиждаш. Аз
имам много жени и всички те ме обичат много. Имам много синове и деца.
Не аз съм виновен, че ти не можа да случиш на жена и имаш само едно
дете.
– Някога, преди да откраднеш Керка, тя беше моя, няма да допусна да ми
отнемеш и Илдико! Дадох ти Керка, Илдико няма да ти дам!
– Лъжеш! – извика Атила, като ранен в сърцето звяр. – Аз бях първият
мъж в живота на Керка! Много добре си спомням, преди мен тя не бе
докосвала мъж!
Авитохол знаеше, че брат му е прав. Двамата с Керка никога не бяха
имали интимни отношения. Той дори не ѝ се бе обяснил открито в любов.
– Така е – съгласи се старият воин.
Авитохол осъзнаваше, че за пръв път с брат му се карат за жена, въпреки
това не съжаляваше. Вътрешно си повтаряше, че даже бе закъснял.
Трябваше още по онова време да се противопостави, но тогава бе потиснат
и притеснен, чувстваше се сам и слаб. Сега проклинаше малодушието,
заради което не бе посмял да се пребори за сърцето на любимата жена.
Авитохол бе мислил за сватбата си с бургундската кралица като някаква
възможност, но по-скоро абстрактна. Сега, изправен пред лицето на
съперник, осъзна, че наистина много я иска за своя жена. Тя щеше да бъде
последната му любов в живота и последната му жена. Тя щеше да бъде като
мехлем за душата му след всичко, което Емьоке му бе причинила. Авитохол
знаеше, че трябва да отвоюва любовта на бургундката, че трябва да се бори
за нея.

91
 Кръвта се бе качила в главата на българина. Той вече не мислеше
логично.
– Знам, че нарочно се опитваш да ми отнемеш Илдико! Този път ти ще
отстъпиш!
– Няма да отстъпя! – каза Атила, а в гласа му се усещаха стоманени
нотки. – Никога не съм отстъпвал нито жена, нито земя!
За да го уязви, Авитохол каза:
– Но в битка си отстъпвал, нали? – той знаеше, че това ще разгневи брат
му. Последната битка сигурно още му тежеше на съвестта.
– Не съм дошъл нарочно да я отнема, но тя ме обича! – отвърна Атила.
– Обича мен! Ти си я излъгал, като си се представил за мен! – българинът
осъзнаваше, че нещата няма как да са били по този начин, но нямаше какво
друго да каже.
– Не съм се представял за теб. Представих се за Етцел. Аз съм Етцел. Аз
съм Атила. От много представяне за мен, ти си забравил това.
– Ти си дошъл до тук и искаш да ми вземеш Илдико, за да ми отмъстиш
за това, че те нарекох „страхливец“ и „суеверен глупак“.
– Не си ме наричал така! – каза Атила.
– Но съм го мислил! Като ми отнемеш Илдико, ти искаш да ме нараниш
за това, че те обвиних за загубата след битката! Аз бях с Илдико, преди
още да нахлуя в Галия, и тя ми обеща да ме чака и двамата да се оженим!
– Значи, докато аз воювах, ти си тръгнал да се жениш?!
– Ти се придвижваше толкова „бързо“, че аз имах време да победя
датчаните, саксите и англите. В това време ти едва пъплеше с хуните и
сарматите, които на всичко отгоре са конници. Сега обаче не говорим за
това, а че ти непрекъснато ми крадеш жените! Този път ще отстъпиш и ще
ми върнеш Илдико!
– Приличаме на млади глупаци! – отвърна Атила.
– Като не искаш да се чувстваш така, отстъпи!
– Няма да отстъпя! Илдико сама дойде при мен и се държеше като хетера.
Тя ме предизвиква. Ако те обича толкова, защо дойде при мен? Трябваше
да усети разликата между нас. Може пък аз да притежавам повече
достойнства като мъж от теб, затова тя да иска да е с мен.
Авитохол замълча, защото се сети за хетерата Таис.
– Ти загуби битката, нямаш право на награда! Искам да отстъпиш!
– Държиш се като разгонен елен! Знаеш как понякога, докато се бият за
някоя кошута, рогата им се преплитат и остават така до сетния им дъх.
Женската, за която са умрели, пък става трофей за друг мъжкар. Това ли е
съдбата, която си ни отредил?
– Не! Ти се държиш като елен, който е победил и е дошъл да получи
наградата си! Ти загуби Каталаунската битка! Ти си виновен, че не

92
победихме! Това, което Андаг, Валамир и аз постигнахме, ти пропиля, без
да ти мигне окото! С какво право си дошъл тук и искаш да получиш
Кримхилда? Ти си губещ! Нямаш право на трофей, но може би си дошъл
да изтриеш сълзите си в рижите коси на Илдико и да намериш утеха в
обятията ѝ от срамната загуба?
Атила мълчеше. Никога досега не бе чувал толкова тежки думи. Хунът
може би осъзнаваше, че брат му има право.
Авитохол продължаваше да говори. Непокорният нрав на Атила вече му
бе омръзнал. Цял живот бе понасял своеволията му. Още от дете го
търпеше и се опитваше да го възпре. Не! Сега бе дошъл моментът, в който
„добрият“ Авитохол да покаже рогата си.
– Ако трябва, ще се бием, но Илдико няма да ти дам! Ще отстъпиш! Ще
се откажеш от нея!
– Но аз не съм я пожелавал! Тя сама се хвърли в обятията ми! Не е ли по-
добре да я оставим тя да реши?
– Не! Откажи се от нея! Излизаме и ѝ казваш, че вече не я искаш! Може
би трябва да я направим балтавар!
За да подчертае своята твърдост и увереност, той извади своя меч, а това
бе Мечът на боговете, и каза:
– Аз съм Авитохол.
– Знам, че това е Мечът на Марс, какво ми го буташ в лицето? Знам, дошъл
си да вземеш своята награда!
Явно си забравил, че аз цял живот съм бил победител. Армиите ми
ликуваха в Тракия, Нейсос, Марциалос (Девня) и в Каталаунум. Забравил
си и друго, но аз помня как, докато аз побеждавах, ти бе пуснал корени при
Асамус. Някакви козари те бяха приковали пред крепостните стени.
Думите на Атила също бяха жестоки. Те нараниха душата на българина.
Той много добре разбираше, че това е отговор на обвиненията, които сам
бе отправил преди малко. Въпреки това искаше да отмъсти на брат си,
затова каза:
– Смяташ, че си победил при Каталаунум ли? Не! Според християните
Флавий Аеций е победителят в тази битка. Те говорят, че „последният
римлянин“ те е разгромил.
– Значи като побеждавахме, бяхме двамата, а сега „те е разгромил“! Кой
смее да говори така? Това е лъжа! Аз победих или поне не загубих битката!
– Нали ти казах, че така ще стане? Знам истината, защото бях там. Освен
воин, аз съм тумир и колобър и не съм подвластен на пропагандата и
самоизмамата. Може би съм единственият човек, който наистина знае
какво се случи в битката при Каталаунум. На мен няма какво да доказваш.
Истината е, че в тази битка никой не победи. Западните хронисти
обаче лъжат, вие, хуните, нямате тумири и не можете да противодействате

93
на тези лъжи. Казах ти вече, че някой ден светът ще знае и повтаря техните
истини. (APPENDIX II)
Сега ти ще отидеш при нея и ще ѝ разкриеш истината! Ще ѝ признаеш
кой си и ще я оставиш на мен!
– Нямаш право да искаш това! Говори ти с нея! Нека я оставим сама да
реши! Така е най-правилно!
Авитохол се замисли. В думите на брат му имаше логика. Така наистина
бе най-правилно.
– Добре – каза той. – Повикай Илдико да дойде тук! Аз ще говоря с нея –
после се замисли и каза: – Не! Аз ще дойда с теб! – Авитохол не искаше да
оставя Кримхилда и Атила насаме. Имаше предчувствието, че може да се
случи нещо лошо, докато са далеч от погледа му. За пръв път в живота
си открито бе влязъл в битка за жена и дори бе спечелил. Атила бе отстъпил,
това го изпълваше с гордост. Доволен българинът тръгна след хуна.
Братята влязоха в тронната зала. Мъжете, които ги пазеха, тръгнаха след
тях. Едекон беше седнал на масата и внимателно следеше всичко. Атила
се приближи до Кримхилда.
– Кралице – каза той, – този мъж иска да говори с теб!
– Кой е той? – сериозно попита Кримхилда.
– Това е Мена-Саг – отвърна Атила.
– Не познавам никакъв Мена-Саг! Не искам да говоря с него! Той няма
какво да ми каже!
– Напротив, кралице, мисля, че има – настояваше Атила.
– Какво?! Тикаш ме в ръцете на този мъж ли? Това ли е любовта ти към
мен?! – като каза това, Кримхилда величествено се изправи. Тя направи
това не само като кралица, а и като жена, която знае колко е красива и какво
впечатление предизвиква сред мъжете. След това се приближи до
Атила, докосна се до него и го целуна бавно, предизвикателно и показно.
Всички мъже в залата се развикаха. Повечето от тях не бяха виждали такова
поведение, а и не бяха чували някога кралица да се е държала по такъв
начин.
Кримхилда бавно изгледа Авитохол. Тя се взираше право в очите му, под
качулката. Българинът имаше някакво смътно чувство, че тя много добре
знаеше кой е той. Тя го бе виждала по този начин. Каква бе причината да
се държи така? Явно искаше да го подразни, но защо? Дали не се опитваше
да му отмъсти за това, че я бе изоставил, че бе изпратил брат си и я
бяха излъгали? Милата Илдико, можеше ли да си помисли такова нещо?
Авитохол искаше да изкрещи цялата истина, да прегърне бургундката, да
я целуне, да бъде с нея до края на живота си.
– Ти какво ще кажеш? – Кримхилда го питаше дръзко, а очите ѝ все така
пронизваха неговите. Тя говореше както кралица би разговаряла с най-

94
обикновен и презрян селянин. – Какво искаш да ми кажеш, което е толкова
важно, че ме отделяш от устните на любимия ми Етцел? – изричайки
това, тя отново целуна Атила, но този път задържа по-дълго време устните
си върху неговите. Мъжете отново се развикаха.
– Искам да говоря с теб! – каза Авитохол, а гласът му бе глух и на самия
него му се стори непознат и чужд.
– Аз пък не искам! Кажи каквото имаш да ми казваш! Нали си мъж? Кажи!
Аз нямам тайни от тези мъже! – като каза това, Кримхилда обходи с поглед
присъстващите в залата и този път думите ѝ бяха посрещнати с бурни
овации. Мъжете одобряваха поведението на кралицата, което в
много отношения беше мъжко.
Авитохол също си припомни тази страна на Кримхилда. Тя, освен много
красива жена, беше и държавник с желязна ръка, тя беше воин, който не
биваше да подценява. Отново си спомни онова малко бойно момиченце,
което крещеше: „Аз съм валкирия!“ Той осъзна, че още тогава я бе обичал.
Беше още малко момиченце, когато му бе казала: „Някой ден ще станеш
мой мъж!“, тогава това му се бе сторило глупаво. Ето, че днес този момент
бе дошъл.
– Ела! Искам да поговорим! – каза Авитохол.
Кримхилда се направи, че не го чува, затова той я хвана за ръката. Тя
обаче започна да се дърпа. Пазачите бургундци веднага се втурнаха да
защитят своята кралица. Хуните също станаха. Те не знаеха какво да
правят. Богар, Уркон и Ладан прикриха тялото на Атила с телата си. Само
Едекон застана на страната на мъжа с качулката. Той сам успя да
неутрализира всички бургундски пазачи.
– Те двамата само ще си поговорят – каза Едекон и внимателно побутна
Кримхилда, която ужасена и вцепенена, както в онзи ден, когато същият
този Едекон държеше майка ѝ Ута и братята и сестрите ѝ, последва мъжа с
качулката.
Авитохол отведе Илдико, която продължаваше да се дърпа, в същата
зала, в която преди малко бяха говорили с Атила.
– Какво става? Какво искаш? – развика се тя. – Кой си ти? Как смееш?
Авитохол се опитваше да спре кралицата, но тя бе изпаднала в истерия.
– Етцел, защо ме оставяш? – викаше тя, така че брат му да чува отвън.
Авитохол бе учуден, че Атила още не е нахълтал в залата.
– Млъкни! – просъска мъжът и се опита да запуши устата ѝ. Тя обаче се
отпусна в ръцете му и се свлече на пода. Борбата продължи и на земята.
Българинът чувстваше безсилие. Не искаше да става така, но в момента
нищо не можеше да направи.
– Илдико, млъкни! Стига си викала! Аз съм Етцел!
– Етцел е в залата и ме изостави – плачеше Кримхилда.

95
 – Аз съм. Ти не ме познаваш, но аз те обичам! Двамата с Атила имаме
еднакви лица! – Авитохол бе решил да разкрие тайната им, защото нямаше
друг начин да я накара да спре да вика и плаче. В този момент той смъкна
качулката си. – Кримхилда, виж ме! Погледни ме! – мълвяха устните му.
– Не искам да те гледам! Ти си насилник! Ти си лош! Искаш да ме
нараниш! Кой си ти, че имаш такава власт над любимия ми Етцел?
– Кримхилда, виж ме най-накрая! Погледни ме!
Бургундката се бореше с него и отказваше да го погледне.
– Ти ме познаваш като Етцел, но моето име е Авитохол. Аз съм Авитохол.
Ние с Атила сме братя близнаци. Виж, лицата ни са еднакви! Ти ни
познаваш от дете! Аз винаги съм те пазил, Кримхилда! Винаги съм бил до
теб, когато си имала нужда! Атила не те обича! Той уби брат ти, нарани
майка ти, той ви държеше в подземията на Вормс. Аз бях този, когото ти
отведе до Пещерата на нибелунгите. Кримхилда, виж ме! Аз те обичам!
Винаги съм те обичал! Аз бях тук преди да тръгна на поход. Ти ми обеща,
че ще ме чакаш, а след това ще вдигнем сватба. Брат ми ме изпревари. Той
иска да те отнеме от мен. Ти вече знаеш нашата тайна. Преди години тази
тайна убиваше. Всеки човек, който разбираше, че двамата с Атила имаме
еднакви лица, че сме напълно еднакви, биваше убиван на мига. Ти знаеш
нашата най-съкровена тайна и няма да бъдеш наранена. Такива хора ние
наричаме балтавари. Всеки балтавар има кама. Аз съм единственият
балтавар с две ками. Искаш ли да ти дам едната си кама като знак на това,
че вече си посветена в най-голямата ни тайна?
Кримхилда погледна лицето на Авитохол и зяпна. Тя бе престанала да се
бори и бе притихнала. Кралицата очевидно не знаеше какво да каже.
Авитохол ѝ подаде едната си кама, тя обаче я отблъсна.
– Не искам кама! Аз си имам своя!
– Тези ками не са обикновени. Те са специални. Знам, че сигурно имаш
много ками, но тази означава, че си посветена.
Авитохол бутна камата в ръцете на прекрасната жена и тя я пое почти
насила. Той бе толкова развълнуван, че въобще не знаеше коя кама точно ѝ
даде, тази на Евгениус от Филипопол или на Селигиус.
– Атила има много жени. Той не те обича. Каза, че иска да се ожени за
теб, но ще те направи една от многото си жени. Аз те обичам истински!
Някога ти ми каза, че ще се омъжиш за мен.
– Не си спомням да съм казвала такова нещо – отвърна Кримхилда, като
гледаше лицето на Авитохол и беше искрено изумена.
– Аз съм добрият! Аз те обичам! – Авитохол се чувстваше на предела на
силите си.
– Дай ми време! – каза тя. – Не знам какво да правя, на кого да вярвам!

96
 – Най-добре е ти да решиш с кого искаш да бъдеш. Аз ще чакам! Искам
само да ти кажа, че ако поискаш да бъдеш с мен, ще ме направиш най-
щастливият мъж в света!
– Аз обичам Етцел или поне мислех така допреди малко. Той ме излъга!
Откъде да знам на кого да се доверя? Не знаех, че сте двама. Защо Етцел ме
излъга?
Авитохол не можеше да отговори на нито един въпрос на младата жена.
Той виждаше колко объркана е Кримхилда и я остави. Младата кралица
изтича до вратата и напусна малката зала, като влезе в тронната зала.
Авитохол тежко се отпусна на един стол. Той бе направил всичко, което
бе по силите му. Сега се чувстваше изтощен до краен предел. Този ден беше
безкраен. Беше яздил през целия ден, а вечерта се бе случило всичко това.
Навън сигурно вече беше нощ.
Българинът още виждаше напускащата залата Илдико. Тя беше избягала.
Дали това означаваше, че избира Атила?! Не, разбира се! Тя бе ужасена и
объркана. Какво беше искал от нея? Как искаше тя да се държи? Какво да
направи? Тя се бе държала по най-нормалния начин.
Авитохол седеше сам. По някое време до него дойде Едекон.
– Как си, Авитохол? – попита той. – Нуждаеш ли се от нещо?
– Да! Нуждая се от едно легло и някой да се погрижи за Аспа.
Едекон кимна. Той го отведе в стаята, която бе отредена за него. В нея
имаше две легла. Гигантът не се побираше на нормално легло и трябваше
да слага столове, за да не висят краката му и да не падне. Той обаче бе
направил нещо друго. Беше застлал кожи и, макар и в стаята, лежеше
направо върху пода. Авитохол легна на леглото, определено за Едекон, а
гигантът отиде да се погрижи за Аспа.
Българинът бе направил всичко, което зависеше от него. Беше разкрил
тайната на Илдико. От тук нататък всичко бе в нейните ръце. Сега му
оставаше само да чака и да се надява, че бургундската кралица наистина го
обича.

Кримхилда стоеше в покоите си в късната доба. Тази нощ бе една от най-

странните в живота ѝ. По емоциите можеше да я сравни само с вечерта, в
която бе разбрала, че любимият ѝ Зигфрид е мъртъв. Преди да влезе в
покоите си и да седне тук, пред огледалото, бе посетила стаята на спящия
си син и го бе целунала по топлото, меко и леко потно челце, след това
невидима като милувка бе изчезнала от съня му. Сега тя стоеше пред
огледалото и бавно решеше великолепната си огнена коса. Тази коса ѝ
пречеше и трудно се поддържаше. Кримхилда обаче се грижеше за нея,
защото знаеше, че тя е оръжие. Да! Оръжие, с което не само се защитава.
Мъжете я харесваха, но зад нея тя прикриваше своята сила. Кралицата бе

97
силна и не се нуждаеше от тази коса, но когато я видеха, мъжете се
влюбваха и се държаха като глупаци пред нея. Въпреки личната сила, която
притежаваше, бургундката не би се лишила от това допълнително оръжие.
Най-вече заради косата и красотата ѝ мъжете я възприемаха само като жена
и забравяха, че тя е човек, но освен това тя беше и воин. Кримхилда
обичаше да я подценяват, да я смятат за такава или онакава. Ето, че двамата
глупаци, които бяха едни от най-силните владетели в света, бяха попаднали
в паяжината ѝ. Кримхилда беше куриос и се забавляваше искрено
с наивността и слабостта на мъжете. Жената се усмихна, но този път
устните ѝ не се разтегнаха в ослепителната усмивка, която караше мъжките
сърца да пърхат, а се оформиха в зловеща гримаса. Да! Тя въобще не бе
такава, каквато мъжете я виждаха и искаха. Тя беше себе си и имаше силата
да отстоява това. Кримхилда беше подла и страшна като смъртта. Тя беше
като сянка и приемаше всякаква форма. Тя беше нещо много повече от
всички тези. Всички те бяха жертви, а тя бе ловецът. На всичко това я бе
учил Евгениус.
Кралицата извади камата. Това бе куриоска кама. Много добре познаваше
тези оръжия. След това постави оръжието на масичката пред огледалото от
Аквилея и бръкна в едно чекмедже. От там извади още една кама, която бе
досущ като онази, която Авитохол ѝ бе дал. Тази кама обаче и беше дар от
Евгениус. Тя я имаше от дете. От онези времена, когато протокуриосът я бе
обучавал в смъртоносното учение.
Кримхилда се чудеше какво да прави. От много години знаеше, че Атила
и Авитохол са двама различни хора, макар да се представяха за един.
Отначало тя усещаше това интуитивно и наричаше Авитохол „добрия
Атила“. Помнеше го още от дете и още от тогава бе влюбена в него.
Обичаше го, както детето обича някой свой идол. За нея той бе по-силен от
майка ѝ и баща ѝ. Още като дете си бе представяла как той я прегръща и
пази от всички, от целия лош свят. Тогава тя се бе чувствала странно,
защото другият Етцел бе убил брат ѝ Гунтер, бе държал нея и цялото и
семейство затворени в подземието на двореца. Много пъти той бе разбил и
унизил народа ѝ, затова го мразеше и се страхуваше от него. След това си
спомни как бе отвела „добрия Етцел“ в Пещерата на нибелунгите. Тогава
тя го харесваше и искаше да я вземе със себе си. Представяше си, че е
валкирия, че той ще я направи своя кралица и двамата ще властват над
света. Тогава тя мечтаеше да стане най-добрият воин на Запада.
Представяше си, че двамата с Етцел ще властват над света, че ще летят
на бързоноги коне един до друг и така ще управляват, че когато поискат,
ще могат да отлитат на небето със същите тези коне. При тези спомени
Кримхилда се усмихна.

98
 По-късно при нея бе дошъл Евгениус. Той я бе спасил, като ѝ даде силата.
Разказа ѝ, че Етцел всъщност са двама души. Така започна да разбира, че
обича Авитохол, а мрази Етцел – Атила. Тогава тя се върна в спомените си
и си изясни в кой момент кой е бил пред нея, кога това е бил Авитохол,
кога – Етцел. Евгениус ѝ бе разказал за българите, беше я обучил да е силна
и да убива. Той ѝ бе дал увереността, знанието как да бъде повече от хората.
И сега Кримхилда обичаше Авитохол и в същото време го мразеше,
защото той беше българин, той бе водачът на „черните тиуни“, които бяха
извечни врагове на „белите тиуни“, които днес бяха куриосите от
Константинопол. Само едно нещо не разбираше, как така двамата бяха
поставени в две армии, стоящи една срещу друга?
Чувствата в душата на кралицата не бяха чисти и ясни, каквито са при
обикновените хора. Тя знаеше, че куриосите не бива да проявяват емоции
и да имат чувства, но тя беше жена, не можеше да бъде като мъжете убийци.
В нея чувствата бяха като различни метали, поставени в голяма пота. Беше
виждала как нибелунгите разбъркват такива поти, преди пещерата им
да бъде разрушена. По този начин различните метали се смесваха и се
превръщаха в една обща сплав. Това ставаше при такава температура, че
този своеобразен „бульон“ искреше силно. В момента в душата ѝ се
случваше точно това. Различни чувства, повечето от които
противоположни, се опитваха да се смесят, но не успяваха. Това бяха
любов, привързаност, страх, ужас, омраза, привличане... всички те се
смесваха в едно. Кримхилда бе потата и очакваше да види какъв метал ще
потече накрая. Сега ѝ се струваше, че от нея изтича най-вече омраза. Да!
Тя трябваше да мрази тези двамата. Евгениус ѝ бе поставил задача да ги
убие. Това бе най-важната ѝ задача като куриос. Как обаче да ги убие,
когато се страхува толкова много от тях и в същото време ги обича или поне
единия от двамата? Тази вечер той ѝ бе разкрил чувствата си и искаше да я
направи своя жена. Кримхилда винаги бе копняла да е с Авитохол. Той
обаче бе много по-голям от нея, затова тя го обичаше повече като символ,
като идеал. Въпреки това още като дете, когато го видеше, нещо в корема ѝ
се стопляше. Тогава тя не знаеше, но това бе любовта. Толкова време бе
мечтала да получи това признание. Ето, че го бе дочакала. По-късно по
същия начин бе обичала Зигфрид, но тяхната любов бе огнена и пламенна,
това бе любовта на младите. Те бяха на една възраст и се познаваха от деца.
Авитохол тя обичаше различно, с любовта и преклонението на дете. Сега ѝ
се струваше, че това бе по-дълбока любов, свързана с омраза, в нея имаше
нещо съдбоносно, нещо което, като сянка, се простираше над целия ѝ
живот. Можеше ли Авитохол да се окаже любовта на живота ѝ? Да! Сега тя
мислеше така. В същото време трябваше да ги убие, защото беше куриос.
Нарочно цяла вечер се бе преструвала на влюбена в Етцел. Беше го

99
прегръщала, беше се докосвала до него и го бе целувала, за да може да
подразни Авитохол и да го накара да мрази Атила. Дори най-добрите
приятели могат да се скарат заради злато, власт и жена. Само тя можеше да
вбие клин между двамата, които бяха толкава близки, че цял живот се бяха
представяли за един човек. Ако искаше да ги убие, трябваше да ги
изправи един срещу друг, да ги накара да се борят за нея, да се дебнат, да
се мразят. Тя беше куриос, но беше жена, едва ли имаше сила да ги убие и
двамата с камата си. Затова трябваше да използва женската си сила, да ги
накара да се унищожат взаимно. Това, което бе тяхна сила, че са двама, сега
щеше да се превърне в тяхна слабост. Жените куриоси са по-добри от
мъжете, така повтаряше протокуриосът Евгениус и сега тя разбираше за
какво е говорил той. Двамата никога нямаше да допуснат мъже толкова
близо до себе си. Тя беше сигурна, че дори тези, които наричаха балтавари,
са били проверявани и изпитвани много дълго време. Но ето, че направиха
нея балтавар само за една вечер. Кримхилда извади камата, която
Авитохол ѝ бе подарил, когато я бе посвещавал в тайната им. Това бе
нейната балтаварска кама. Тогава тя му бе казала, че вече има такава кама.
Той не я бе разбрал и не бе обърнал внимание на думите ѝ. Бургундката
гледаше двете ками, които бяха съвършени, прекрасни, напълно еднакви.
Тя беше куриос и вече имаше такава кама. Тя бе най-силното и тайно
оръжие на протокуриоса Евгениус. Тя трябваше да изпълни мисията си, да
убие двамата най-големи врагове на Евгениус и куриосите. Кримхилда
щеше да се преструва, да търпи, дори да се омъжи за тях, ако трябва, но
щеше да изпълни задачата си. Сега се убеждаваше колко прав е бил
Евгениус, учудваше се колко бързо глупавите мъже я бяха допуснали до
себе си. Това бе най-голямото предимство на жените куриоси, че мъжете ги
подценяваха, не се страхуваха от тях и много лесно ги допускаха до себе
си. Тя трябваше да ги накара да се унищожат взаимно. В същото време тя
обичаше Авитохол. Болеше я всеки път, когато го лъжеше или се налагаше
да целува Атила. Тази игра бе непосилна за нея и не знаеше още колко ще
издържи да се преструва. Кримхилда се притесняваше да не се огъне, да не
забрави дълга си като куриос.
Спомни си деня, в който Зигфрид бе убит, дори тогава Авитохол бе близо
до нея. Отначало не го бе различила, но Евгениус, който в онзи момент
също бе при нея, ѝ го бе показал. Това е било съдба, Кримхилда едва сега
го разбираше.
Страшно объркана, тя спря да разресва косата си. Какво да прави? Жената
грижливо прибра двете ками в различни чекмеджета, ако се наложи да
извади някоя от тях, да не се види другата. Тя беше балтавар, но това не я
радваше. Спомни си какво бе изпитала, когато Евгениус бе започнал да я
обучава за куриос. Колко омраза и желание за мъст имаше тогава в нея. Не!

100
Не заради смъртта на мъжа ѝ. Тя знаеше, че не Авитохол, а брат ѝ Гернот и
Хаген бяха убили мъжа ѝ. Тя искаше да отмъсти на хуните заради това,
което бяха причинили на бургундците, а по-късно бе разбрала, че това те
причиняваха и на целия Запад. Кримхилда бе мислила за това много преди
да пусне Авитохол на поход. Много нощи се бе питала дали да не прободе
спящия до нея или пишещия някаква книга мъж? Тогава обаче любовта я
бе възпирала. Сега знаеше, че двамата братя бяха претърпели поражение.
Това я радваше. Може би вече не се налагаше да ги убива. В същото време
бе убедена, че те отново ще се върнат. Бе научила за смъртта на своя учител
Евгениус. Тя знаеше, че има и други куриоси, но нямаше представа къде да
ги търси. Докато си мислеше за всичко това, изведнъж на вратата се
потропа. Шумът от това бе едва доловим. Кой смееше да я
притеснява толкова късно? Това можеше да бъде само един от двамата –
Атила или Авитохол. Тя знаеше, че всеки един от тях ще се опитва да я
убеди в това да бъде с него. Кримхилда се усмихна. Вниманието на тези
двама силни мъже, може би най-силните в света, все пак я радваше.
Бургундката оправи нощницата си, след това отметна косата си, за да се
виждат по-добре прекрасните ѝ стегнати гърди. Мъжете бяха глупаци и тя
щеше да се възползва. Какво значение имаше, че обича Авитохол? Всяка
жена може да бъде с всекиго, независимо кого желае. За миг се поколеба
дали да продължи играта. Прекрасно осъзнаваше, че тяхната смърт ще я
остави сама и безпомощна, това щеше да бъде гибел и за нея. Тя искаше да
убие Етцел, но Авитохол да остане жив.
Кралицата тихо се приближи до вратата. Щеше да се зарадва, ако от
другата страна бе Авитохол. Жената искаше да попита, защото не желаеше
да говори с Етцел, но не посмя, защото така щеше да вдигне шум, а не
искаше другите да знаят какво се случва при нея. След това внимателно и
тихо отвори вратата на покоите си и надзърна в тъмния коридор.
За нейно голямо учудване, той беше празен. Какво ставаше? Кримхилда
не знаеше какво да мисли. Сигурно ѝ се бе счуло.
– Кралице – чу се някакъв детски глас. Жената погледна надолу и видя
две малки деца, облечени като прислужници.
– Кои сте вие? Какво правите тук? Защо не спите? – попита тя.
– Ние сме Михаел и Габриел...

101
 IX

Папа Леон I Велики, първият истински папа и владетел на всички западни

земи, обединени не от войска или от държави, а благодарение на вярата и
религията, бе паднал на колене и горещо се молеше пред високия иконостас
на черквата. Той бе пожелал да остане сам в цялата черква. Душата му се
нуждаеше от пречистване и извисяване. Току-що се връщаше от дълга и
изтощителна обиколка на света. Искаше да забрави мъката, която бе видял,
и лишенията, на които се бе подложил, да се пречисти от войната и чумата.
Още не можеше да се отърси от чувството, че е преследван, защото Атила
през целия път бе по петите му. Папа Леон не приличаше на
предшествениците си, повечето от които бяха немощни старци, отдадени
изцяло на молитва и богослужения. Леон, за разлика от тях, беше силен,
деен, обичаше да язди и сам да обикаля епископствата. Те двамата с Лупус
контролираха почти цялата Западна земя. Неговият секретар Проспер и
цяла една свита го придружаваше винаги. Разбира се, не и в последната му
обиколка. Някои от мисиите и пътуванията му бяха тайни. Леон искаше да
се намесва в светския живот, но за да направи това, трябваше да се занимава
повече с политика, отколкото с религия, да обикаля, а не да стои в центъра
на Рим.
След като слезе от коня си, епископ Лупус подаде поводите му и попита:
– Тук ли е папата?
– Тук е, Ваше преосвещенство – отвърна вратарят. Той бе един от
малкото, които имаха право да говорят в манастира.
– Къде е той?
– Моли се в черквата.
– Сам ли е?
– Да, такива бяха нарежданията му. Вие уморен ли сте? Гладен ли сте?
Искате ли да ви приготвят стая, или да ви дадат нещо за ядене?
– Нямам време за губене! Трябва да го видя веднага! Ти стой отвън и пази
вратата, не искам никой да ни безпокои!
След това, без да се бави, прекоси двора на манастира. Пред портата на
черквата стоеше секретарят на папа Леон – Проспер Тирон Аквитански.
– Отче Проспер – каза Лупус.
– Епископ Лупус – поздрави го секретарят.
– Негово светейшество вътре ли е? – попита Лупус.
– Вътре е, моли се!
– Трябва да го видя!
– Каза да не пускам никого.

102
 – Това не се отнася за мен. Затвори портата зад гърба ми и не пускай
никого, докато не излезем! – като каза това, епископът с решителност
отвори огромната порта на манастирската черква и прекрачи в полумрака
на високата базилика.
Той вървеше по пътеката, която разсичаше помещението на храма на две.
Походката му бе решителна. Папата в бяла дреха бе коленичил пред олтара
и се бе навел напред. Личеше си, че се моли горещо. Той бе толкова вглъбен
в молитвата си, че не го чу. Епископът стоеше зад него. По някое време
Леон се изправи на колене и Лупус видя малката бяла шапчица, която се
намираше на темето му.
Папата усети чуждото присъствие и така, както си бе на колене, се обърна
и застана пред Лупус, все едно се молеше на него.
– Отче, отче, това беше Армагедон! – каза развълнуваният Лупус.
– Отче Лупус – спокойно каза папата. – Добре сте дошъл!
– Ваше светейшество, нямаме време за любезности!
– Не ме интересува сражението! Армагедон не ме впечатлява! Кажи ми
това, за което те изпратих! – гласът на папата бе дълбок, силен и властен.
– Отче, някой ме преследва! Затова бързам и искам да говоря с вас! През
целия път се случваха странни неща. Всеки, който искаше да ме обере,
нападне или да се скара с мен, загадъчно изчезваше. Имам чувството, че
Сатаната и неговите слуги бдят над мен и ме пазят, че се движат по петите
ми. Не съм ги виждал, но усещах присъствието им през цялото пътуване.
Затова бързах и си позволих да ви притесня. Мисля, че трябва веднага да
чуете това, което научих!
Знам, че Армагедон не ви интересува, но Антихристът водеше войската
на варварите!
– Чух, че християнските победоносни войски са разгромили армията на
нечестивеца.
– Нашата армия не беше християнска, отче. Повечето ни съюзници бяха
германи и вестготи, които са ариани и не са чисти християни. По-лоши
обаче бяха уж римските легиони, те също са изградени от варвари и са
повече езичници. Тези пък, които са християни, като центурионите,
генералите, включително генералисимус Флавий Аеций, са като вълци в
овчи кожи. Отче, те са повече езичници, отколкото християни.
„Последният римлянин“ неслучайно е наречен така, тези, които са
измислили прозвището му, сигурно не са имали предвид, че той е
носител на последните добродетели на римляните, навярно са искали да
кажат, че той е последният човек, вярващ в древните езически римски
вярвания. В какво точно вярва, не мога да кажа, в Митра, Солей, Юпитер
или Марс, не знам, но съм сигурен, че е повече езичник, отколкото

103
християнин. А може би вярва в бога на хуните, само мога да гадая какъв е,
или пък е християнин?
– Откъде си толкова сигурен за Флавий Аеций, да не сте разговаряли
лично?
– Сигурен съм! – твърдо каза Лупус. – Другото обаче е лъжа!
– Кое? – учуди се папата.
– Това, че Флавий Аеций е победил Атила и хуните. Аз бях до него през
цялото време. Никой не победи.
– Това достигна до мен.
– Знам, но това е лъжа! Ние я разгласяме, но не бива да забравяме какво
се случи, защото догодина Сатаната отново ще дойде! Отче, може ли да ми
кажете къде е момичето, с което тръгнахте към Лутеция Паризиорум?
– Гуинивър ли?
– Да! Тя е много важна за Сатаната! По някаква неясна причина тя е
специална за него и той много държи на нея!
– Няма я.
– Как така я няма?! Нали тръгна с вас?
– Тръгнахме, но тя много ме бавеше. Тя е луда, непрекъснато говореше
някакви светотатствени слова. Иска да създаде женски религиозен орден
на „дъщерите Христови“. Оставих я в Лутеция, в манастира, който е на
мястото на древния храм на Афродита, Келтската Афродита. Там я
посветих в християнството, тя прие християнското име Урсула. Доколкото
чух, докато минавах на връщане през Лутеция, към нея се присъединили
единадесет девойки, чисти и непорочни. Те създали новия орден.5
– Защо я нарекохте Урсула? – попита Лупус.
– На „урсус“, което на латински означава кафяв. Тъй като тя си избра за
униформа една странна дреха, кафява с бяла яка и шапка, която напълно
скрива косата.
– Отче, ние трябва да я открием и да я държим близо до нас! Тя е много
важна за него, не знам с какво! Трябва да го направим веднага!
– Какво? Защо се разбърза толкова?
– Отче, много е важно!
– Добре! Добре! Сега ми кажи нещо повече за него!

5
Света Урсула се смята за създателка на първия женски християнски орден. Той
съществува и до днес и последователките ѝ се наричат урсулинки. Под нейно
покровителство били монахините, които провеждали религиозно обучение в
манастирите. В някои поеми се разказва, че Атила избил единадесет хиляди от
сподвижничките на Света Урсула. Това подробно е описано в „Златната легенда“ от
Яков Ворагински през 1261 г. От надписа на ковчезите в катедралата в Кьолн, където са
погребани жертвите на Атила, обаче става ясно, че мъченичките са само единадесет.
104
 – Той е Сатаната, отче! В това няма никакво съмнение! Сатаната е Бич
Божи! Той е най-умният и обаятелен мъж, който съм срещал, това обаче е
нормално, нали той е Изкусителят.
– Какво ти каза той? Говорихте ли въобще?
– Да, говорихме много. Той ми разказа такива работи, които още карат
космите по тялото ми да настръхват!
– Какво толкова ти каза?
– Разказа ми за Бог, за Сътворението, неща, които само някой, който е бил
свидетел, може да знае.
Говори ми много за същността на Бог. Той смята, че Бог не ни е дал само
един път към себе си, а много. „Бог е в многообразието!“ – така каза.
Разказа ми за всички пътища към Бог, за различните му имена, за
еврейската кабала – тяхното устно предание, за Соломоновия храм, давир –
„Светая Светих“, кивота на завета и скрижалите, за личната религия, за
своето търсене на Бог.
– Разкажи ми по-подробно!
– Той каза: „Знанието е Сила! Знанието е магия! За повечето хора Бог е
човекът, за други природата, но много малко виждат другото, онова
невидимото, Неназовимото!...“
След това епископ Лупус се приближи до ухото на папа Леон и трескаво
зашепна, като на моменти жестикулираше. Шепотът му бе неразбираем,
той като че се притесняваше тук, в светата обител, тези сквернословия да
не бъдат чути от господаря на храма.
Лупус говори дълго. Когато спря да шепне, папата остана дълго време
неподвижен. Той бе втрещен от всичко, което току-що бе чул.
– Тези думи! Как успя да ги произнесеш?! Те могат да убият човек! Не!
Цялото човечество! Могат да унищожат вярата и религията ни! Той ли ти
каза всичко това?
– Да! Някои неща ми каза направо, други подслушах от разговора му с
онзи, който той нарича свой син.
– Такива знания никой човек не може да притежава и да съхранява в себе
си!
– Да, отче! Те едва не ме накараха да се пръсна, затова веднага ги излях
във вас! Те изгарят душата ми отвътре, раздират целостта ми! Тези знания
са по-лоши от отрова! След всичко, което чух, никога повече няма да съм
същият! Как сега ще проповядвам вярата, когато моята е разколебана,
унищожена и изпепелена? Знанието, което получих, унищожи вярата ми!
– Аз също се чувствам опустошен – каза Негово светейшество папата. –
Преди да заговориш, аз също бях самонадеян глупак, който смяташе, че
никакви думи и знания не могат да го разколебаят и променят. Сега
разбирам колко наивен съм бил. Тези гласове... Лупус, ти как въобще

105
можеш да живееш, след като си носил толкова дълго думите на Сатаната в
себе си?
– Отче, откакто онзи ми разказа тези неща, не съм на себе си. Душата ми
се мята като смъртно ранено животно, превърнах се в сянка. Вече знам
всичко и виждам нещата в дълбочина, в същото време не мога да бъда
истински християнин и вярващ, отче...
Папа Леон отново се просна пред Разпятието и започна да се моли горещо,
а тялото му конвулсивно потръпваше от силата на мислите и емоциите,
които бушуваха в него.
Лупус остана до тялото на отсъстващия папа, по някое време той също се
отдаде на молитва, макар да осъзнаваше, че никога вече няма да върне
душата си такава, каквато беше, чиста и непорочна.
Папата се молеше на Бог да му прости за всичко, което бе научил и бе
допуснал в себе си. Двамата мъже бяха загубили мяра за време. Те бяха
разговаряли през цялата вечер и през по-голямата част от нощта. След това
се бяха молили още по-страстно и горещо. Накрая в късната нощ, когато
небето навън започна да се развиделява, обсъдиха всяка негова дума и
идея, която отекваше като свисък в душите им. За тях нямаше никакво
съмнение, че той е „Бич Божи“.
– Всичко, което тази вечер ми каза, не бива да разкриваш пред друг! Това
трябва да остане в тайна! Това трябва да бъде най-строго пазената тайна в
света! Тя трябва да се знае само от един човек и това трябва да бъде папата!
Тази тайна трябва да се предава от папа на папа и да бъде най-дълбоката
тайна в католицизма!
Още не мога да повярвам на това, което ми каза, за това как Бог се разпада
на Адам Кадмон и Лилит. Бях чувал за Лилит, но едва сега разбрах толкова
много неща. Ние трябва да открием и унищожим всички гностически
евангелия!
– Може би да ги притежаваме – поправи го Лупус.
– Добре, първо да ги съберем, след това ще решим какво да ги правим.
Може би трябва да търсим съдействие от патриарсите на Йерусалим и
Александрия, защото тези евангелия са писани по техните земи.
– Отче, това за Чашата и Мария Магдалина вярвате ли го? – попита
Лупус.
– Да! Чувал съм нещо такова. Това повече никога не бива да се случва!
Папата трябва да е най-знаещият човек, за да проповядва вярата, той
трябва да знае много.
– Отче, това няма ли да е измама?
– Наречи го както искаш. Ние трябва да се борим за нашата религия, за
това, което нашият бог Исус Христос ни е завещал.
– Дали е така, отче? – колебливо попита Лупус.

106
 – Ние трябва да се борим! Да наложим волята си! Трябва да съберем
всички книги на едно място, да изградим новата Кула!
– Но нали това тук е Кулата?
– Да! Но трябва да я направим още по-висока. Това, което Сатаната ни
каза, е много голяма липсваща част от Кулата. Трябва обаче да държим
книгите и знанията близо до нас, по-внимателно да ги пазим и
контролираме. Скоро трябва да преместим Кулата, скрипторията и
библиотеката от този манастир във Вечния град. Вече съм избрал място.
Това е една базилика с параклис в центъра на Рим6. Там ще съградим още
по-висока Кула, може би не във височина7. Ще направим от Рим Втори
Вавилон. В тази библиотека ще съберем доказателства за всички важни
неща, които Сатаната ни каза.
– Това, което научих за личната религия, е много логично! – каза Лупус. –
Не мога да повярвам, че досега не съм стигнал сам до него!
– Епископ Лупус, не забравяйте, че това е ерес! Мен не ме интересува
толкова личния Път, колкото нещата свързани с вярата, религията, света и
обществото. Много силно впечатление ми направи това, което Сатаната ти
е казал за онези слепите, как се казваха? – понеже и двамата не можеха да
се сетят, папата каза: – Скиталците. Ние трябва да унищожим българите и
Скиталците и да поемем тяхната мисия!8 Ние трябва да имаме властта да
решаваме коя религия да съществува и коя не. Ние трябва да оказваме
влияние на духовните учения и ако се наложи, дори да ги унищожаваме.
– Но, отче, ако властта е в наши ръце, ние ще унищожим всички останали!
– Така е. Никое учение, освен това на нашия бог Исус Христос, не е
достойно да съществува!
– Но Сатаната каза: „Красотата и Силата са в многообразието! Бог е
многообразие! Той не ни е дал само един път към себе си, както и не ни е
разкрил само едно от лицата си.”

6
Днес базиликата „Св. Петър“, Ватикана.
7
Днес това е Ватиканската библиотека, която се смята, че е била най-голяма в света
до края на Средновековието.
8
Неслучайно, след като княз Борис покръства принудително българския народ през
864 година, едно от първите неща, които искат настоятелно папите Николай I и Адриан
II, са регалиите, свещените предмети най-вече на колобрите, но и на тумир, и на канете.
Тези свещени предмети са събрани в сандък, който е натоварен в кораб и е отпътувал за
Рим. По пътя обаче се случват много чудеса и премеждия. По-късно сандъкът е открит
празен в олтара на черквата на малкото италианско морско градче Терасчина и е останал
известен с това си име – Сандъкът от Терасчина. Тайната и участта на свещените
предмети от сандъчето са разкрити в историческата сага на Токораз Исто
„Покръстването“. Там можете да разберете защо върху катедралата в Ларино е изсечен
свещения знак на Тангра. Какво означава това? Каква е участта на колобрите и
тумирите, след като на българите им е наложено християнството.
107
 – Не мисли за това! Ние трябва да създадем религиозен орден, който да
замести Скиталците. Ако един орден не може да се справи, ще създадем
няколко!
– Отче, а няма ли начин нещата, които научихме от Сатаната, да внедрим
в нашата религия?
– Всички те са свързани с това, в което вярваме, но цялото това учение,
което Сатаната е нарекъл религия на Епохата на Водолея, се различава от
христовото учение, което е Епохата на Риби. Мисля, че то е несъвместимо
с християнството. То е „отрова“, която ще унищожи вярата ни! Ние не бива
да го смесваме с нашата религия, а да го държим отделно, за да не
се объркват и мътят главите на обикновените, вярващи християни! Все пак
ние трябва да запазим тези знания и да ги помним! Трябва да познаваме
врага си – учението на Сатаната!
– Как да стане това? Устно, както кабала, или написано на книга? –
размишляваше на глас епископ Лупус.
– Аз мисля това да стане от уста на уста – каза Леон. – Така всеки папа
ще предава тайното сатанинско учение на своя приемник.
– Отче, смятам, че е непосилно за един човек дълго време да държи тези
знания в себе си, без да полудее. Те трябва да се предават и да бъдат
забравяни по най-бързия начин. Освен това папата ще трябва да помни и
повтаря тези думи на себе си, за да не ги забрави и изопачи, а това ще трови
непрекъснато неговата душа. Всеки път, когато се предават, те трябва да
бъдат произнасяни. А и вие знаете, че новият папа никога не вижда стария,
а се избира по-късно на конклав. Така че според мен е по-добре те да бъдат
описани в книга.
– Книгата обаче може да изчезне и тези знания да бъдат загубени, може
да бъде открадната и така знанията да попаднат в недостойни ръце. А една
такава книга може да бъде заплаха за религията ни. Нужно ли е сами да
създаваме такова оръжие, което един ден може да бъде използвано срещу
нас?
– Прав сте, отче! Такава книга може да бъде много опасна за нас. Предния
път Сатаната не остави ли една книга?
– Остави! – сети се папа Леон.
– Вие прочетохте ли я?
– Разгледах я, но ме е страх да я чета сам. Тя няма име, но я нарекох
„Сатанинска библия“.
– Какво пише в нея?
– Предния път я зачетох, но се уплаших. Тя е изпълнена със
сквернословия.
– Какво пише все пак?

108
 – Някакво евангелие е. Сега ще я прочета по-внимателно. Може би ще е
най-добре всички думи на Сатаната да запишем в същата тази книга. Така
всички негови слова ще са събрани на едно място. По-лесно ще го
намираме, пазим и унищожим, ако се наложи. Така сатанинското учение
лесно може да бъде държано отделно от християнството. Ако трябва, ще
направим специален отдел в Кулата, в който ще пазим тази книга. Тази
зала ще държим винаги заключена и никой, освен нас, няма да има достъп
до нея.
– Не знам как може да бъде описано всичко това? – каза Лупус. – Дали
след това, като се прочете, ще може да бъде разбрано?
– Не трябва да мислим за това как ще бъде разбрано или какво ще стане,
ако попадне в недостойни ръце! Ние само трябва да опишем възможно
най-точно всичко, което той ти е казал!
– Отче, така няма ли да станем проповедници на сатанинските слова и
внедряването им в чистата христова вяра? Няма ли да бъдем прокълнати
заради това, което смятаме да направим?
Като по знак двамата се обърнаха към Разпятието и, докато се кръстеха,
устните им шепнеха:
– Господи помилуй! Господи помилуй! Господи помилуй!...
– Не! Ние трябва да го запишем! – каза папата. – Разбира се, не можем да
дадем на някой друг да запише тези слова, защото няма как да ги
произнесем пред чужди уши, да натоварим писача и преписвачите с
толкова тежък товар. Двамата с теб ще запишем тези слова и е време да го
направим. Скоро ще настъпи есента.
Отвън се чу дрезгавото кукуригане на петел.
– Отче, трябва да наредите да открият и доведат Гуинивър!
– Когато говорихме за Мария Магдалина, се сетих нещо – каза папата. –
Стори ми се, че проумях защо Атила може да търси толкова много
момичето. Мислиш ли, че тя може да е Лилит в християнството и да е
наследничка на Мария Магдалина? Може ли Гуинивър да е Светият граал?
Лупус стоеше като зашеметен.
– Това ще бъде първото нещо, което ще направя на сутринта. Имам да ти
кажа още нещо.
Папата се изправи, коленете му изпукаха сухо и зловещо, а шумът от това
отекна в огромното помещение. Лупус също се изправи и го последва.
– Продължавам да настоявам на това – говореше папа Леон – папата да е
не само духовен, но и светски водач. Но за да се случи, трябва да следим
всичко, което става в и около императорското семейство. В последно време
императрицата Лициния Евдокия бе изчезнала някъде. Криеше се, но
мои шпиони я откриха. Други откриха сектата, която търсим от толкова

109
много време. Те намериха Аурелия Амата и разкриха опит отново да се
възроди култът към Веста и весталките.
Може би трябва да възродим институцията на понтифекс максимус и
папата да стане понтифекс рекс.
– Отче, не разбрах, какво общо има между Лициния Евдокия и Аурелия
Амата?
– Има нещо общо. И двете са родили деца почти по едно и също време.
– Какво?! Лициния е родила?! Нима тронът има още един наследник?
Момче ли е, или момиче? Ако е момче, значи императорът най-после ще
има толкова дълго очаквания наследник.
– Мисля, че детето на Лициния не е от Валентиниан – безцеремонно каза
папа Леон.
– Какво?! Копеле?!
– Опитахме се да ги заловим, но те избягаха, някаква жена им помогна да
го направят. Колкото и да е странно, тя също имаше дете, горе-долу на
възрастта на другите две деца.
– Какво означава това? – попита изуменият Лупус.
– Лоши времена я чакат Империята, щом на тази възраст императрицата
си е позволила да роди дете. Ние трябва да защитаваме Империята, от това
зависи бъдещето на християнството. Тъкмо след Миланския едикт и
Константин Велики религията ни стана официална и ето, че отново е
застрашена. Ние трябва да се изправим срещу външните ни врагове: хуни,
вандали, готи и в същото време да се борим с вътрешните врагове!
– Детето на Лициния момче ли е?
– Момче е!
– Някой ден той може да претендира за престола. Това означава, че
Теодосиевата династия има наследник. Макар детето да не е от
Валентиниан, Лициния все пак е дъщеря на Теодосий II.
– Трябва да сме внимателни, да следим всичко изкъсо. От този момент
нататък папата трябва да е човекът, който ще знае най-много в света!
– Отче, видях нещо странно, което Сатаната направи преди битката. Той
обърна бойния си колан и каза, че така изпитва вярата си. По този начин
коланът го убиваше, но в същото време каляваше волята му и му
напомняше за обещанията, които е дал. Така няма опасност човек да
забрави кой е. Аз опитах да нося такъв колан на бедрото си и установих,
че той потиска похотта и всяко желание.
– Може да наречем това „страстен колан“...

110
 X

Атила и Авитохол напуснаха Ксантен буквално хванати за гушите.

Българинът не допусна хунът дори да си помисли да отведе Кримхилда от
Бургундия. Хунът пък не искаше да го оставя сам с червенокосата
бургундка. Така двамата напуснаха Ксантен и Кримхилда, като се следяха
взаимно. Прекрасната кралица обеща и на двамата, че ще ги чака. Тя
изглеждаше влюбена и в двамата.
След като напуснаха Бургундия, свитата на Атила се придвижи много
бързо към Хуния. Скоро те тръгнаха по пътя на войските, които бяха
минали преди тях. По купчините трупове, нахвърляни около пътя, се
виждаше, че „черната смърт“, след армията на Флавий Аеций, не бе
пропуснала да навести и воините на Атила и неговите съюзници.
Конете на Атила и Авитохол „летяха“. На Истър, който бе граница на
империята, към свитата се присъединиха Ирник и Деел. Те се бяха справили
със задачата, която Авитохол им бе поставил. Бяха бдели над живота на
Лупус, бяха съпътствали епископа на Троа и бяха изчакали достатъчно, за
да се уверят, че той ще предаде всичко на папата. Времето обаче минавало
и станало ясно, че Лупус и Леон няма да напуснат манастира и ще останат
в него през цялата есен, а може би и през зимата. Тогава мъжете решили, че
са изпълнили задачата си и тръгнали да се връщат. Те чули, че Атила е
пред тях и настигнали свитата на хунския владетел. Авитохол се зарадва да
види най-близките си мъже и беше доволен, че са се справили със задачата.
Отначало, докато мъжете препускаха по цял ден, някои от воините на
свитата си позволяваха да се шегуват с Атила и го наричаха „Бич Божи“.
Атила обаче бе толкова намръщен, а и все по-често срещаха купчини от
тела, че скоро никой не смееше да спомене дори на шега името, с което го
бяха нарекли западните хора. В този момент повечето мъже съжаляваха, че
каганът няма шут, но като си спомнеха участта на Зеркон, никой не искаше
да заеме неговото място.
Преди още да настъпи същинската есен, черната пръст на Хунград
хвърчеше изпод подкованите копитата на завръщащата се хунска армия.
Атила, следван от Едекон и Мена-Саг, навлизаше все по-навътре в
селището. Пътят ги отведе до юртите на Едекон, Чат и Чила. Целият
Едеконов род бе наизлязъл, за да ги посрещне. Авитохол бе забелязал, че
в последно време скиро-хунът е особено мълчалив и раздразнителен, но
всъщност той си бе такъв. Освен това в Бургундия не можа да му обърне
внимание, защото бе твърде зает с Атила и Кримхилда. Огромният мъж
обаче го бе защитил в двора на бургундците. На българина му направи

111
впечатление, че Чат и Скила ги няма. Какво бе станало с тях? Чак сега се
сети, че за последен път ги бе видял, когато, заедно с херулите на Акран,
тръгнаха на обход.
Чила стоеше най-отпред, зад нея се бяха строили Хунулф и Одоакър, а
накрая се бяха наредили жените и децата. Те бяха тук, за да посрещнат
водача на рода им. Атила намали ход и дори спря съвсем, за да даде
възможност на Едекон да се види с любимите си хора.
Авитохол забеляза, че всички бяха облечени в черно, а жените очевидно
скърбяха за някого.
– Какво е станало? За кого е този траур?! – попита Авитохол със свито
сърце. Много пъти той се бе питал каква ли е съдбата на воините, които
предадоха и оставиха сами, без подкрепа срещу цялата отстъпваща войска
на Флавий Аеций? За случилото се с тях той обвиняваше Атила и
малодушните, суеверни хуни. Сега той наблюдаваше измъченото, изпито
лице на Чила и сърцето му се обгръщаше в хлад, мъртвешки
хлад. Предчувствието му за най-лошото се сбъдваше. Атила нямаше нужда
да му казва каквото и да е. Авитохол вече знаеше. Чат и Скила не се бяха
върнали от онази битка. Сигурно Акран също бе мъртъв, както и хуните, и
херулите, които те предвождаха.
Авитохол отново изпита болка заради това, което бяха сторили. Заради
предателството и това, че с лека ръка бяха оставили всички онези мъже и
така ги бяха обрекли на гибел. Той знаеше, че българите никога нямаше да
постъпят по този начин. Спомни си Чат. Това бе първият хун, с когото се
бе сближил, после той много пъти бе предвождан от брата на Едекон. Чат
бе толкова силен и честен, толкова правдив и в същото време образът му бе
трагичен. Точно на него на няколко пъти му се наложи да изпие горчивата
чаша на поражението, за да може името на Атила и Едекон да възсияят.
Чат! Авитохол се сбогуваше с душата на загиналия воин.
В този момент Едекон, пъргав като дива котка, се метна от гърба на коня
си и прегърна горещо сестра си. За миг дребната Чила изчезна в обятията
му. След това поздрави с боен поздрав синовете си. Ужасът настъпи,
когато Едекон понечи горещо да прегърне любимата си дъщеря, която бе
неговата слабост.
– Какво е това?! – извика огромният мрачен воин. – Кой направи това?
Всички мъже от свитата се притесниха от този вик, който бе като рев на
ранено диво животно. Какво ставаше? Мъжете се размърдаха, за да виждат
по-добре. Авитохол видя, че Емьоке бе напълняла и имаше голям, объл
корем. Чак сега българинът разбра какво бе предизвикало гнева на
Едекон. Емьоке беше бременна и скоро сигурно щеше да роди.
– Ето какво ми дойде до главата! – крещеше страховитият воин. – Докато
Ернах и другите изпращаха вести за деца, ето какво злочестие ме сполетя

112
мен! – след това мъжът изпадна в ярост. – Кой е той? Ще го убия! Значи,
докато ние воюваме, той зад гърба ми... Ето какво е направил! Поругал е
честта ми! Нанесъл ми е удар право в сърцето!
– Татко, успокой се! – плачеше Емьоке.
– Защо да се успокоя? Ти ме успокои хубаво! Само ми кажи името му! Аз
лично ще се разправя с него!
Едекон се опитваше да се докопа до Чила и Емьоке. Личеше си, че мъжът
обвинява не само дъщеря си, но и сестра си. Чила бе отслабнала, а кожата ѝ
бе станала бледа като пергамент. Тя изглеждаше така, все едно е вейка и
ако я духнеш, ще падне.
Деел бе първият, който скочи срещу Едекон; Хунулф и Одоакър също се
опитаха да възпрат баща си. Атила и Авитохол скочиха от седлата на
своите коне, хванаха ръцете на Едекон и го задържаха. В това време
Хунулф и Одоакър бързаха да отведат жените по-далеч от погледа на
гневния Едекон, който продължаваше да се бори и да крещи:
– Докато всички сме на война, тук са останали само старците,
страхливците и робите! С кого Емьоке е направила тази магария? Как можа
да ми го причини?!
Докато се бореше с огромния скиро-хун, който бе по-силен от всякога и
тримата с Атила и Деел едва го удържаха, Авитохол мислеше и
изчисляваше. Можеше ли детето на Емьоке да е от него? В този момент
към тях се присъединиха Ладан, Уркон и Богар. „Деел!“ – как не се бе сетил
по-рано. Той ги бе изпреварил и бе скочил пръв да защити Емьоке.
Авитохол остави борещите се мъже, силно хвана Деел под мишница и го
отведе малко встрани.
– Деел, ти ли си? Признай си! Едекон е гневен сега, но той ще ти прости.
Ти си добър момък и много добър воин, аз ще се застъпя за теб пред него! –
Авитохол говореше всичко това, но на сърцето му ставаше тежко. Ето с
кого Емьоке го бе сменила? Ревност и тъга обхванаха сърцето на българина.
Деел гледаше Авитохол със смаян поглед. Отначало той като че не
разбираше какво точно му говори българинът.
– Как можете да си го помислите?! – каза смаяният момък. – Никога не
сме имали нищо общо с Емьоке! Много бих искал, но тя е много
свободолюбива, независима и своенравна, а и е дъщеря на Едекон. Аз
много го уважавам, него и синовете му...
– Но се страхуваш от него – българинът изрече очевидното.
– Не! Толкова много го уважавам, че никога не бих направил такова нещо,
без да го предупредя!
Авитохол беше потресен. Разкритието на Деел го бе изумило. Беше
сигурен, че след него Емьоке се увърташе около Деел. Той неведнъж бе
ревнувал от доблестния мъж. Сега, като разбра, че не е имал никакво

113
основание, му стана неудобно. Той познаваше Деел от дете и беше сигурен,
че никога няма да го излъже.
Когато Едекон се успокои, Атила му заповяда да го придружи до двореца
и така го отдалечи от Емьоке.
В същата вечер Атила разбра, че първата му жена, майката на Елак и
Денгизих, е болна. Тя се била залежала от много време, но никой не посмял
да изпрати вест на Атила, за да не го отвличат от битката и бойния поход.
Самата Керка била настояла за това да не притесняват любимия ѝ мъж.
Авитохол искаше да я посети, но двамата с Атила бяха в много лоши
отношения и българинът не искаше повече да се кара с брат си.
В следващите дни никой не се сети за Керка и нейната болест. Цял
Хунград говореше само за случило се с Емьоке и какво бе казал и направил
Едекон. Огорченият Едекон бе опитал да разпита Емьоке, но тя бе негова
кръв и не по-малко твърда от него. Момичето явно не му бе казало нищо за
това кой е бащата на детето.
Едекон се разхождаше из двореца и селището на хуните като обезумял.
Досега хуните не бяха чували такава история. При полигамните народи
никога не се случваха драмите, описани в гръцките трагедии и разигравани
из християнските градове като пиеси и представления за гражданите. При
номадите, ако се случеше нещо такова и момичето забременееше, мъжът
я вземаше за своя жена, независимо втора, трета или четвърта.
За да успокои Едекон, Атила свика балтаварите в кръглата терма. Скиро-
хунът дойде последен и изгледа всички, като спря погледа си най-вече
върху Елак, Денгизих, Ирник, а последен изгледа Авитохол.
– Някой от вас е бил! – каза той. – Нещо е станало зад гърба ми!
– Но ние всички бяхме на поход и война с вас! – отвърна Елак. – А и
всички ние сме женени отскоро!
– Освен Авитохол – каза Едекон и косо погледна българина.
– Не съм аз – каза Авитохол и беше искрен.
– Едекон – каза Елак тържествено, – кълна се, че никога не съм бил с
Емьоке! Ето, заклевам се!
Голият мъж стоеше смешен и нелеп в кръглия басейн и се закле. След
него последователно същото сториха Денгизих и Ирник.
– Кой е тогава? – попита Едекон, като още веднъж огледа всички, сякаш
искаше да провери да не е пропуснал някого. – Виждал съм я само с вас!
Вие бяхте най-добри приятели!
– Така беше – каза Ирник. – Емьоке е наша много добра приятелка. Тя не
обичаше да си играе с момичета и ние бяхме нейните приятели. Никой от
нас обаче не е направил това – като каза това, Ирник погледна Авитохол с
поглед пълен с обвинение и пренебрежение.
– Честта ми е поругана! – каза Едекон.

114
 В този момент Атила заговори:
– Няма да допусна честта на най-доблестния ми воин и командир да бъде
засегната! Като гледам как се държи Емьоке, мисля, че мъжът, който ѝ е
направил детето, е безчестник и страхливец и няма да си признае, че е баща!
При тези думи Авитохол се сви и отново започна да пресмята дали
можеше да е бащата. Това беше невъзможно. Те двамата не бяха имали
нищо общо повече от година. Последно българинът беше с Емьоке в нощта
преди Баяра да го подмами и той да бъде едновременно с Лициния Евдокия
и Аурелия Амата. Те отдавна вече имаха деца. Мъжът не знаеше дали бяха
от него, но си спомни, че тази, която наричаха Аранка, но всъщност бе
Аурелия, бе родила отдавна, преди още те да тръгнат на поход. Тогава
обаче Емьоке още не е била бременна или поне не ѝ личеше. Не! Авитохол
беше сигурен, че няма как той да е баща на детето на Емьоке.
– Аз ще поема отговорност и ще се оженя за Емьоке. Ще призная детето ѝ
за свое и ще го отглеждам заедно със своите деца. В моята голяма къща
винаги има място за още едно дете. Така никой няма да смее да говори нищо
лошо за дъщеря ти, Едекон. Кой знае някой ден с дъщеря ти може да
имаме наше дете и така да сродим нашите два могъщи рода.
Това предложение на Атила завари всички мъже неподготвени. Най-
много учуди Авитохол. Българинът все още имаше чувства към Емьоке,
раната в душата му не бе зараснала напълно, макар любовта му към Илдико
да бе подействала като мехлем. Всъщност той не се чувстваше щастлив и
от това, защото и с нея не се знаеше какво ще стане. Въобще в
последно време личният му живот бе много объркан. Сега какво ставаше?
Атила щеше да му отнеме и двете жени, и Емьоке, и Илдико, и да се ожени
и за двете. Това беше война! Българинът се замисли, че можеше той пръв
да предложи да се ожени за дъщерята на Едекон, но си спомни с какво
презрение и студенина го бе гледала тя при последната им среща. А и той не
бе наясно дали я обичаше още. Това означаваше, че не я е обичал истински.
Когато човек обича, той не се колебае, а е наясно с чувствата си. Любовта
е страст и огън, тя не може да се забрави или да не се забележи. От любовта
си с Таис бе научил, че човек, който обича истински, обича завинаги и дори
смъртта не може да го спре.
От очите на Едекон се излъчваше благодарност.
– Това е много благородно от ваша страна, владетелю – каза скиро-
хунът. – Но нали искахте да се ожените за кралицата на Бургундия,
Илдико?
– Така беше, но може би няма да го направя – като каза това, Атила
погледна косо брат си. Какво казваше Атила? Дали тези думи бяха знак, че
е готов да му отстъпи Илдико? В този момент Авитохол поиска да се ожени
за Емьоке. Любовта му към нея бавно се възвръщаше. Той очакваше мъжете

115
да се досетят, че той няма жена и ще му предложат на него. Ако това
станеше, щеше да вземе Емьоке за жена. За момент само българинът се
замисли дали така всъщност не искаше да отмъсти на своенравната дъщеря
на Едекон? Щеше ли да се откаже от Илдико? Не! Той щеше да воюва и за
двете. С тях двете сигурно щеше да се почувства цялостен и завършен.
Никой от мъжете, насядали в горещия кръгъл басейн, дори не се сети за
него. Те продължиха да обсъждат бойния поход, който Атила подготвяше,
веднага след като бе стъпил на хунска земя. Той щеше да се проведе през
лятото на 452 година и отново щеше да бъде на Запад.
В следващите дни Авитохол и Ирник почти не се срещаха, защото синът
му бе зает с внука му Баяр. Старият българин също обичаше да посещава и
да съзерцава бебето, което бе само на няколко месеца.
След като вестта за това, че Атила и Емьоке ще се женят, се разнесе над
лагера, хората се успокоиха. Това обясняваше всичко. Никой не смееше да
се меси в работите на кагана. Хорските усти замлъкнаха и сега над всичко
изпъкна отново Атила. „Победеният“ и „разгромен“ владетел се готвеше
ожесточено за война догодина. Постоянно повтаряше едно и също нещо:
„Гответе се за война!“, нищо друго не говореше и не го интересуваше.
Приличаше на лъв, на когото е засегната честта. ,Догодина ще покажа на
онези кучета кой е победен! Догодина те ще си платят! Догодина ще
нападна Запада, но не на север в Галия, а на юг, в самото сърце на
империята, в Италия.“
Атила обикаляше непрекъснато земите на хуните и проверяваше
въоръжението им. Той се грижеше за обучението на младите воини. За да
отвлече вниманието на Персия и Константинопол, накара Руа и Ирник
отново да поведат акацирите и да нападнат Армения. Така той щеше да си
осигури тил за догодина. Преди да тръгне, колкото и да е странно,
Ирник поиска да говори с баща си и го разпитва най-вече за влъхвите.
Авитохол му разказа всичко, което знаеше. Обясни му, че те са тумири, че
западните хора и християните ги смятат за маги и перси. Каза му, че е
виждал гроба им в Саве Персия9, че те са били положени в квадратен двор
с три гробници в три от ъглите. Разказа му за даровете им: тамян, смирна
и злато. След това Ирник се сбогува с Баяр, с жена си и с баща си и в един
кален, мразовит есенен ден поведе войските си на изток, към Кавказ.
В това време в Хуния се пренесе чумата и мнозина се разболяваха и
умираха. Хората умираха и от глад и студ. Въобще в земята на хуните
върлуваха всички бесове. Там се бе настанил ужасът, по-страшен от
смъртта. Сянката на поражението. Хората умираха като мухи. Всички бяха

9
Шринагар – „Гробницата на мъчениците“
116
сигурни, че това е заради проклятието на техния бог, който бе позволил
мечът на кагана да бъде прекършен в битка.
Един ден Авитохол стоеше в библиотеката. Цялото южно крило, което бе
наследил след смъртта на Бледа и в което трябваше да живее сам с Ирник
и неговото семейство, той превърна в огромна библиотека. Балтаварите
получаваха задачи и освен другата плячка, която воините отмъкваха
при походите, вземаха и всякакви книги. Тази година от похода плячката
също бе много голяма. Авитохол бе наредил и дърводелците бяха
изработили рафтове, в които слагаха книгите. След поход той проверяваше
всяка книга и решаваше къде да я постави, според това от коя земя идеше
и какво пишеше в нея, на какъв език бе написаното.
Тук бе неговият пристан и той намираше утеха и покой само между тези
стени. Често се отделяше по цели дни, за да нарежда книгите. Описваше
прилежно всичко в каталог. Понякога просто седеше в удобното кресло с
вълк и сърна, което бе наредил да пренесат тук, и четеше. Тъй като
можеше да чете всички познати езици, му беше много интересно и се
случваше дотолкова да се зачете, че оставаше в библиотеката по цели дни
и нощи, без да се усети. Така Авитохол се намираше по-далеч от шума на
ежедневието на хунското поселение и трескавото приготовление за
предстоящата война. Българинът се чувстваше уморен и се нуждаеше от
почивка и време, в което да извиси душата си.10
В този ден Авитохол отново седеше и спокойно четеше. Изведнъж на
вратата на най-голямото помещение на библиотеката се потропа. В тази
зала имаха право да влизат само балтаварите. „Кой ли е?“ – запита се
българинът. Беше сигурен, че някой натрапник ще го притеснява с нещо.
След малко вратата се отвори и за негово учудване там се показа Атила. В
последно време отношенията между тях се бяха изопнали. Всъщност
двамата избягваха да се срещат и говорят, но това не променяше
ситуацията.
– Авитохол – каза Атила, – черната напаст нападна и нашата земя! По цял
ден стоиш тук и може да не знаеш, но положението никак не е добро! Сетих
се, че си ми разказвал, че имаш връзка с тази болест!
Авитохол се отпусна на стола и остави книгата, която държеше в ръце.
След това потърка очите си и погледна брат си. Атила седна на някакъв
стол срещу него.

10
Библиотеката, намираща се в южното крило на дървения дворец на Атила, е била
преместена в град Буда и по-късно става известна с името Будинска библиотека. През
Средновековието тя е втората по големина библиотека в света след Ватиканската.
Будинската библиотека попада в ръцете на османците, когато султан Сюлейман
Великолепни превзема Буда и нарежда цялата библиотека да бъде преместена в
Истанбул.
117
 – Атила, трябва да ти призная нещо! Преди много години, когато бях в
Ур – това е един град в Месопотамия, там, между реките Тигър и Ефрат,
аз освободих този мор. Преди него е имало други такива морове, но след
като поскитат из света и се нахранят с телата и животите на достатъчно
много хора, те се успокояват и се прибират. Мор не бе имало от стотици
години. Аз обаче го освободих. Направих това заради любопитството си,
защото смятах, че всичко ми е ясно, че контролирам всичко, бях горделив.
Освободих го, защото исках да стана велик владетел и да знам всичко.
Тогава бях млад и глупав – Авитохол се замисли, всъщност нещата от
тогава не се бяха променили кой знае колко. – Откакто освободих мора от
„Черния зикурат“ в Ур, той ме съпровожда като някое вярно куче.
– Като си освободил болестта, знаеш ли за нея нещо повече? Чувал съм,
че там, пред стените на Константинопол, си се разболял от нея, но после
си оздравял. Хората приписват това на мен, но аз знам, че се е случило с
теб. Ти си единственият човек, за когото знам да се е излекувал от тази
болест! Всички умират от нея.
– Така е – каза Авитохол. – Знам, че ако веднъж се излекуваш от нея,
повече няма да се разболееш. Иначе тя е заразна.
– От какво се заразява човек? – попита Атила.
– Според мен от друг човек, от болен. Зимата наближава, Атила, накарай
хуните да се пръснат и да не се събират по много на едно място! През
зимата отмени и сватбите!
– Според мен не бива да плашим хуните! Срещу смъртта и чумата трябва
да противопоставим живота и сватбите. Сватбите и празненствата не бива
да се забраняват. Това би довело до отслабване на народа ни. Нашата сила
се крепи върху децата, армията ни има постоянна нужда от млади хунски
воини.
Авитохол се сети нещо и попита:
– Керка от чума ли е болна?
Атила го погледна и просто каза:
– Да! Така смятат Евдокс и Биал. Тя е жива само благодарение на техните
непрекъснати грижи. Те обаче и без това имат много работа. Помогни им,
ако можеш!
Върховният жрец Кама, който едва ходи, иска да направи последно
жертвоприношение. Той пита дали познаваш духа на тази болест?
– Да! Кажи му, че името на бога на чумата, чийто дух освободих, се
нарича Ерре11. Той е син на бога на Небето Ану и бога на земята Ерцету.

11
Ерре – бог на чумата в акадската митология
118
 – Отиди и ти му го кажи! Аз дори не мога да го запомня – каза Атила и
едва сега си пролича колко е сломен. Може би причината за това бе
болестта на Керка.
Авитохол се сети, че Атила не иска да забрани сватбите и заради своята
с Емьоке. За да го разтуши, той попита:
– Какво става със сватбата ти с Емьоке?
– Трябва да се оженя скоро за нея, преди да е родила! След няколко дни
ще направим сватбата. Много вдовици, останали сами след битката и
поради чумата, искат да се омъжат, иначе ще умрат с децата си през зимата.
Не заради себе си не мога да забраня сватбите, а заради хората!
– Тогава бъди готов да продължат да умират хора!
– Решил съм да променя знамето си! – каза Атила. – Досега то беше бяло
с черен меч върху него. Това беше заради Меча на Марс. От утре знамето
ми ще бъде бяло, а върху него ще има същия меч, но червен. Той няма да
символизира само кървавия меч, а и това, че мечът вече не е у мен. Искам
да сменя знамето си, дано това ми донесе повече късмет!
– Дали това с кървавия меч няма да е лоша прокоба? Не е ли по-добре
съвсем да смениш знамето си?
– Винаги съм мислил за пчелата. Тя е майка, много работи, има жило и е
смъртоносна, носи много мед и сладост на хората.
– Пчелата я дадох на Деел, сега тя е негово знаме.
– Може би все пак най-накрая трябва да избера вълка за свой герб? Не
кървав меч ще е!
След тези думи Атила стана и тръгна към изхода. Хунът бе прекъснал
четенето на българина и той също го последва. Трябваше да се види с Кама
и да му каже за Ерре, но преди това посети покоите на Ирник, които бяха
съвсем наблизо. Потърси с очи Баяр. Авитохол го наблюдаваше и не
можеше да повярва, че бъдещето на някога могъщия български народ е в
ръцете на това беззащитно бебе.
Зимата напредваше, земята се заледи и хуните прекъснаха бойната
подготовка. Авитохол се успокои. Радостното събитие по сватбата на
Атила и Емьоке внесе известно оживление в двореца. След няколко дни
според християнството щеше да е рождението на Христос.

След няколко дни беше сватбата на Атила с Емьоке. Пиршеството,

разбира се, беше в тронната зала на дървения дворец. Сватбата не бе
особено пищна, защото навън върлуваше чума и глад. Хуните бяха
притеснени и не им беше до празнуване. Отдавна вече бяха забравили за
битката при Каталаунум, нито се питаха поражение ли е, или победа. В
тази свирепа зима те се бореха да оцелеят. Атила изпълни обещанието си
към Едекон. На сватбата все пак присъстваха всички най-видни мъже на

119
Хуния, както и много от съюзническите вождове. Атила използва
събитието, за да уговори с тях предстоящия през пролетта боен поход.
Всички те виждаха бодрия дух на вожда и без колебание потвърждаваха
участието си в похода на Запад през следващата година. Мъжете
се веселяха, но и виното не успяваше да измие горчивия вкус в устите им.
Едекон не беше щастлив. Личеше си, че все още скърби заради смъртта на
брат си и племенника си. Гигантът не изглеждаше много доволен и от това,
че първородната му дъщеря не е първа жена на някой млад воин, а е
поредната жена, пък макар и на върховния вожд Атила. Дори тези,
които все още не знаеха какво става, не можеха да не забележат
студенината между младоженеца и неговата съпруга. Отстрани изглеждаше
така, все едно Емьоке насила се омъжва за Атила. Керка беше толкова
болна, че дори не можеше да присъства на сватбата на своя съпруг, нещо
което бе задължително за първата жена. Авитохол присъстваше на
сватбата, но духом отсъстваше. Сърцето го болеше, като гледаше това
жалко представление. Беше му тъжно и не можеше да повярва в какво се бе
превърнала младата, борбена и свободолюбива девойка. Само преди
няколко месеца тя бе дръзка и остра, а сега съдбата ѝ бе предложила съвсем
друга участ. Авитохол знаеше, че всяка гордост бива наказана жестоко от
орендата. Бог не търпеше високомерие и когато човек започне да мисли, че
държи съдбата си в ръце, тя му предлагаше такова изпитание, което го
караше веднага да изтрезнее.
Авитохол осъзнаваше, че ревнува, като гледаше Емьоке в ръцете на брат
си. Все пак бе наясно, че няма на кого да се сърди за това, което се случваше
пред очите му. Българинът знаеше, че ако беше малко по-решителен,
можеше отдавна да е на мястото на Атила. Той обаче имаше особено
отношение към жените, беше жрец на Богинята Майка и Лилит и не
можеше да се ожени за която и да е. Сега се питаше дали тази сватба няма
да му разчисти пътя към Илдико? Тази зима бе сватбата на Атила с Емьоке
и може би брат му нямаше да поиска след месец отново да се ожени. Затова
Авитохол не знаеше дали да се радва, или да страда.
В деня на сватбата Ирник се върна от похода. Той нахълта в тронната
зала, поздрави Атила, след това и Емьоке.
– Емьоке, знаеш колко много те обичам, не можех да не присъствам на
сватбата ти!
Младата жена се зарадва и за пръв път през вечерта в очите ѝ запламтя
онзи детски игрив огън.
– Ернах, после ще ми докладваш какво направи в Кавказ – каза Атила. –
Сега се весели, сватба е!
– Всичко е свършено – каза Ирник, който наруши вялото настроение на
„празненството“.

120
 След това младият воин се приближи до Руа и го поздрави почтително.
Целуна жена си и сина си по челото и седна до Авитохол, който отново бе
с качулката.
– Е, татко, как си? – попита синът.
Авитохол се чувстваше подтиснат и не желаеше да лъже, че не е така.
Това май наистина бе най-тъжната и скучна хунска сватба, на която бе
присъствал. Какво да каже за сватбите на Атила, които се отличаваха с
особена пищност и такива пиянски запои, че след това хората се чувстваха
все едно са били на война.
– Не съм добре! – отвърна старият воин.
– Зарадвай се, татко! Скоро е християнският празник Рождество
Христово!
– По-добре от теб знам кой празник предстои – сопна се Авитохол.
– Ти си ми разказвал, че този ден е Рождество за повечето богове, защото
е празник на новото начало, на зараждането на живота и природата!
– Така е! – съгласи се Авитохол и се зарадва, че Ирник е слушал
внимателно думите му.
– Татко, аз не само изпълних задачата си, но и ти донесох подарък.
Спомни си скорошния християнски празник!
Авитохол знаеше по-добре от християните какъв празник е Рождество
Христово. Сега си припомни всичко за влъхвите. Той знаеше, че те са били
тумир, пратени от колобрите, за да бранят Исус и да се уверят, че се е
родил. После същите тези тумир бяха учили младия мъж, който някой ден
щеше да се обяви за спасител на хората. Авитохол бе запознат с делата на
Иешуа в ранните му години и с кого ги бе прекарал. С какво ли можеше да
го изненада синът му?
– Какъв е подаръкът? – попита Авитохол.
– Донесох ти реликва. Това са мощите на тримата влъхви.
– Нима си изровил гробовете им?! – учуди се Авитохол. – Но ти си
осквернил гробницата им! Аз съм бил там, в Персия, в Саве. Там имаше
квадратен двор с три гробници в трите ъгли.
– Никой няма да разбере! Направихме това като багатури. Аз обучавам
багатури, другия път ти ще избереш моите воини, а не хората на Одоакър.
Момчетата са много добри, с тяхна помощ ще възстановим България.
Имаше една история, че майката на Константин Велики е открила
мощите на влъхвите и ги е отнесла в Бизантион (Константинопол). Други
смятат, че кръстът на Исус, който тя открила, и мощите са пренесени в
планината Арбат.
– Родопа – каза Авитохол. Много добре познаваше тази планина, тя беше
древна и мистична, там той бе посещавал Дионисиевото прорицалище,
което бе разрушено от земетресение.

121
 – Ние не се подведохме по тези слухове и изровихме мощите от Саве.
Докато правехме това, чухме много слухове.
След това Ирник стана и някак тържествено подаде на баща си малко
сандъче. Гостите обаче бяха твърде заети, за да обърнат внимание на това.
– Това са мощите на тумир! Нека съберем всички светини на българите
на едно място и, закриляни от тях, винаги ще побеждаваме враговете си!
– Атила смята да направи нов поход на запад – каза Авитохол. – Тангра
обаче даде Меча на боговете на мен. Може би това ще бъде нашият момент!
Може би неслучайно си взел мощите на влъхвите и ги донесе тук! Ще ги
вземем с нас, в тях трябва да се съдържа много оренда и те да ни помогнат
да победим или поне да открием своя път и мястото си в тази битка!
Какви слухове си чул в Персия?
– Чух слухове свързани с теб.
– Какви! – учуди се Авитохол.
– Там са разбрали, че ти, татко, си бил българин. Казват, че си владетел на
българите. Бахрам много пъти е разказвал за теб на синовете си, те с
Патараджигупта са научили от кой народ си. Разказва се легендата, че
Зиези – владетелят на българите, е бил в Персия, че ще създаде отново
България. Кидеритите поддържат тази легенда. Зиези на персийски
означава „Синът на Сърната”.
Двамата мъже разговаряха дълго, когато в залата се разнесоха сподавени
стонове и гласове. Авитохол отново чу ясния глас на Казон, който извика:
– Н'Кара!
Това име само бе достатъчно. Нямаше нужда викачът да пояснява коя е
Н'Кара и какво предстои. Авитохол остана изумен от тишината, която
настъпи в залата, и най-вече от бързината, с която това стана. Всички
присъстващи следяха шаманката. Тя се движеше като принцеса, с изпънато
като струна тяло. Макар и възрастна, Н'Кара имаше походката на млада
жена. Авитохол си я спомни. Той я познаваше като момиче, от времето,
в което живееше при българите, тя бе първата му любов. Сега жената беше
чорлава и изглеждаше така все едно вместо коса на главата си има слама.
Въпреки това в косите ѝ се виждаха бели кичури. При предните си появи
в залата шаманката се бе мятала и се бе държала като луда. Този път тя
вървеше спокойна, все едно, че е владетелка на този замък и тази земя.
– Владетелю – спокойно каза жената, – тази вечер ти имаш голям празник!
Идвам да ти честитя сватбата и новата жена, която всички много добре
познаваме и обичаме! Смятам, че Емьоке е достойна за това да бъде твоя
съпруга!
След тези думи залата се разшумя. Хунските вождове явно харесаха
думите ѝ и се зарадваха, че Н'Кара не прави някое от своите зловещи
предсказания.

122
 – Освен сватбата си, виждам, че празнувате и празника на раждането на
християнския бог.
Като чуха това, повечето вождове се намръщиха. Личеше си, че много от
тях не знаеха какъв точно празник е този ден. Те явно мислеха, че
присъстват само на сватбата на Атила и Емьоке, на поредния пир от
безкрайната върволица през цялата зима.
Изведнъж Н'Кара се обърна към Мена-Саг и каза:
– Мена-Саг, някога ти казах да следваш Чашата. Къде е Чашата?
Авитохол си спомни, че преди време Баяра наистина му бе казала това:
„Следвай Чашата! Следвай Чашата!“ Сега той опита да си припомни
всичко, което се бе случило по време, а и след битката при Каталаунум. Той
бе загубил Чашата. В онзи момент въобще не се бе сетил за думите на
шаманката да следва Чашата. Сега разбираше, че тогава е трябвало
да тръгне след Чашата.
Изведнъж Н'Кара се изпъна като обсебена и отметна глава назад. Тя
сякаш се облегна на въздуха и застана така, по този неестествен начин.
Случваше се това, което всички очакваха, Н'Кара бе изпаднала в транс. Тя
щеше да предаде послание на хуните.
– Очаквах те преди битката при Каталаунум – каза Атила, който от
възбуда се бе изправил на крака. – Толкова ми трябваше тогава! Очаквах
те! Тогава жреците пророкуваха, но не ми дадоха добри поличби! Те са
виновни за това, което се случи! Те трябваше да ми предскажат, че Мечът
на Марс ще се счупи!
Кажи ми, Н'Кара, какво ще стане догодина? Ще победя ли?
– Смърт! Разорение! Чума! Мечът на Марс не е счупен! – крещеше Н'Кара.
Повечето мъже помислиха, че шаманката този път сбърка, Атила обаче не
каза нищо и не се опита да я поправи, той явно разбираше много добре
думите на прорицателката. Н'Кара продължаваше да говори: – Гибел чака
теб, Атила! Керка, тя... Гибел и още една сватба! Мечът, мечът
ще продължи да води нашия дух и ще сбъдне нашата мечта! Тази сватба
няма да донесе нищо добро за никого!
Това предизвика възмущение и стенание сред хората. Ако друг човек
изречеше тези думи, хората биха се разгневили и биха го нападнали, защото
не се говори така, но сега те знаеха, че Н'Kара не ги произнася от себе си, а
е обсебена от Силата и Бог говори чрез нейната уста. Хората се свиха.
Всички разбраха, че Керка скоро ще умре. Сватбата също нямаше да донесе
нищо добро на никого.
Атила се направи, че не чу нещата за сватбата.
– Н'Кара, помогни на Биал и Евдокс да се справят с чумата, която е
нападнала земите ни! Жреците молят за помощ.

123
 – Този мор е по-силен от нас. Това не е обикновена болест. Това е
проклятие, пратено ни от бог. Това е изпитание за нас, за нашия водач. То
е наказание заради греховете ни.
– Щом е така, значи не толкова лекарите трябва да се борят с нея, а ти и
жреците!
– Силата, стояща зад този мор, е толкова велика, че не е по-силите на човек
да се пребори с нея!
Атила помнеше какво му бе говорил Авитохол и за да провокира Н'Кара,
каза:
– Все пак някой трябва да е освободил тази болест, да я е пуснал в света
на хората.
– Да! Този мор идва от света на сенките, който е населен от могъщи, зли
духове, които могат да влияят и искат да унищожат нашия свят. Онзи свят
се подхранва от нашите слабости, от страха, гордостта, желанието за власт.
Този мор е бил освободен в нашия живот от една огромна черна душа, от
велик магьосник.
Тази вечер празненството не продължи до късно, всички си тръгнаха
потиснати и притеснени. Чила бе пребледняла като платно. Авитохол се
питаше как ли се чувства сестрата на Едекон, която цял живот бе обичала
Атила и сега трябваше да изтърпи унижението племенницата ѝ да се омъжи
за човека, когото тя обича.

Вечерта Авитохол заповяда на Ирник да доведе Баяра в библиотеката.

Той седеше на трона, купен от Константинопол, а тя застана пред него.
– Какво стана с теб? Къде беше? – строго попита българинът.
– Това не е твоя работа – отвърна Баяра.
– Ти си моя жена и всичко, което става с теб, е моя работа! Трябва да те
питам някои неща! Последния път с магия ме накара да бъда с вас трите!
Ти си виновна да се разделя с Емьоке и сега тя да е жена на Атила!
– Стана това, което трябваше да стане – нагло отвърна Баяра.
– Ти каза, че на Запад има война, тази война свързана ли е с битката при
Каталаунум?
– Не! Тя е много по-велика. Тази война ще продължи много дълго.
– Ти каза, че аз ще участвам.
– Ти вече участваш.
– В онази нощ аз бях заедно с теб, но и с Лициния Евдокия и с Аурелия
Амата. Какво стана с тях? Те имат ли деца? Аз имам ли други деца?
– И двете са в Хуния. На запад нас ни търсят хората на папата, куриоси и
воините на Флавий Аеций и Валентиниан. Всички са срещу нас.
– Къде сте вие?
– Отседнахме в имението на Алиде, вдовицата на Бледа. Сега сме там.

124
 – Децата мои ли са?
– Да! Ти имаш три деца: Ирник, Ланселот и Гуинивър, това са първите ти
деца. В битката, за която ти споменах, те ще се обърнат срещу другите ти
деца.
– Няма да допусна такова нещо! – каза Авитохол.
– Битката и силите, които стоят зад нея, са толкова велики, че нищо не
зависи от нашата лична воля. Ние сме само кукли в тази битка. Скоро може
да стане така, че аз и ти да се изправим един срещу друг.
– Разкажи ми нещо повече за трите ми деца!
– Нищо не мога да ти кажа!
– Тогава ще дойда да ги видя!
Изведнъж Авитохол се замисли. Всъщност той имаше дете от Лициния
Евдокия – настоящата императрица и августа, наследничката на Теодосий
Велики. Майката на Лициния беше Елия Евдокия – Атинаида. Това
означаваше, че нейните деца са наследници на престола. Ако те двамата
имаха момче, един ден то можеше да предяви претенции за Римския
престол. Авитохол знаеше, че досега Валентиниан има две дъщери. Сети
се как Атила, благодарение на пръстена на Хонория, претендираше за
половината империя, за Галия и Иберия. Какво ли щеше да стане, ако брат
му разбереше, че той има син от августата Лициния Евдокия?
– Какво е второто ми дете от теб? Ирник братче ли има, или сестриче?
– Брат – кратко отвърна Баяра.
– Той е много малък, как така си го оставила сам? Защо не се грижиш за
него?
– Оставила съм го на грижите на Аурелия Амата и Лициния Евдокия.
– Кажи ми нещо за мен!
– Мечът е у теб – каза шаманката. – Това е всичко. Ти трябва да събереш
Меча, Чашата и Короната!
– Какво означава това? – попита българинът.
– Ще разбереш. Само това мога да ти кажа. Битката ще бъде жестока,
много неща в нея няма да са такива, каквито изглеждат.
Авитохол се раздели с Баяра, но не беше доволен. Беше разбрал твърде
малко от това, което тя му каза. Затова реши отново да поговорят, докато
не си изясни всичко.
Цяла вечер мислите на стария воин бяха заети с думите на тази, която му
бе като жена. Той се опитваше да не мисли за сина си и за другите си две
деца. На сутринта вече бе разбрал последните ѝ думи, или поне така му се
струваше. Знаеше кои са Мечът, Чашата и Короната. Това бяха трите му
деца. Явно по-големите му деца някой ден щяха да се изправят срещу
останалите му деца, които бяха заченати благодарение на магията на
Баяра. За Авитохол нямаше никакво съмнение, че Чашата е Гуинивър.

125
Мечът явно беше Ланселот. Българинът си спомни думите на ханджията в
Лугдунум. Синът му бе майстор на меча, обучен от тиуните. Короната
трябваше да е Ирник. Като негов първороден син, някой ден той
трябваше да бъде кан на българите и да възроди България. На сутринта той
повика Ирник и му каза:
– Повикай майка си, искам да поговоря с нея!
Скоро младежът се върна и каза, че Баяра я няма. Тя отново бе изчезнала.
В следващите дни Авитохол на няколко пъти решаваше да посети
поселението на Алиде и там да се запознае с децата си. Спомни си
управителя на имението, който се казваше Задан, и се питаше дали той
може да осигури достатъчно сигурност и защита на децата му? Беше
сигурен, че Баяра е скрила самоличността на жените и те пътуват
и пребивават там инкогнито. Всъщност хората от поселението на Алиде
вече познаваха Аурелия Амата като Аранка. Всеки път преди да тръгне
обаче нещо се случваше.
Няколко дни след сватбата на Атила почина Керка. Тя умря като воин, не
тихо в съня си, а борейки се за живота си и опитвайки се да се откопчи от
лапите на смъртта. Болестта обаче беше лоша и безмилостна. Накрая Керка
издъхна в страшни мъки. До вечерта вестта обиколи цялото хунско селище
и над него се разнесоха вопли. Риданията на жените и мъжете отекваха и,
отразявайки се в оловното нощно небе, се връщаха към хората, все едно бог
не желаеше да слуша стоновете и мъките им. Атила плачеше с „кървави
сълзи“. Той излезе извън двореца, жреците бяха запалили висока клада.
Мъжът разкъса дрехите си и започна да реже лицето си с нож, той крещеше
и предизвикваше всички стихии и Бог. Авитохол наблюдаваше всичко това,
предрешен като Мена-Саг. Той също скърбеше за Керка, но като българин,
тихо, отдавайки се на размисъл, спомени и печал. Колко различни бяха
двата народа. Хуните бяха емоционални, шумни, показни и много по-
повърхностни, а българите – дълбоки и самотни дори в своята печал.
Скоро повечето мъже от двореца излязоха и подкрепиха кагана в неговата
печал. Останалите жени на Атила, като държаха децата около себе си, също
излязоха навън. Нощта се изпълни с писъци и рев. Квадиецът Адам, който
бе управител на покоите на Керка, скоро организира да изнесат тялото на
починалата владетелка, тази, която другите народи наричаха Хелка или
Херка. Най-активни в скръбта си бяха по-старите жени на Атила и най-вече
Ерекам и Рика. Много дейна беше една девойка, която се казваше Херат,
тъй като тя се бе сближила много със старата кралица и най-много ѝ
помагаше в това да властва и управлява целия женски двор на Атила. Херат
и Адам потънаха в двореца, те явно организираха ешмедеме – храненето
след погребението. Към Атила се присъединиха Едекон и всички
сановници, тук бяха Тара, Чила и Емьоке, но като най-млада жена на Атила

126
и понеже бе в напреднала бременност, тя предпочиташе да стои близо
до леля си и майка си, отколкото да скърби с останалите жени на владетеля.
Роднините на Атила също бяха тук, начело с Берки. Тук бяха Скот и Онегез.
Хунският певец Алмод също нареждаше някаква безкрайна песен, но никой
не го чуваше. Тази песен служеше като музика, тъй като никой не смееше да
свири в този тъжен момент.
Авитохол стоеше отстрани и наблюдаваше случващото се. По някое
време към него се приближи някой и му каза:
– Владетелю Мена-Саг, няма ли да се включите към скръбта на мъжете?
Авитохол се извърна и видя Казон.
– Първо, не съм владетел – каза Авитохол, – и второ, не искам да скърбя
показно! Аз изпитвам вътрешна скръб!
– Личи си, че не сте бил добър познат с Керка!
Тези думи разгневиха българина.
– Ти въобще представа си нямаш колко добре съм познавал Керка, не ми
прави забележка и не ми говори в такъв момент! Аз може би съм един от
малцината, които скърбят наистина за старата кралица! Махни се!
Казон явно усети, че е обидил Мена-Саг и отстъпи.
– Татко, не се ядосвай! – каза Ирник, който явно бе чул разговора на
двамата. Той, понеже знаеше, че е българин и бе подкрепян от баща си,
никога досега не бе плакал с „кървави сълзи“ и затова се присъедини към
Авитохол. Всъщност Ирник скърбеше много, защото Керка го бе отгледала
от дете. Тя се бе грижила за него повече, отколкото майка му Баяра, която
бе шаманка и винаги скиташе някъде. Керка му бе като втора майка, тя го
бе отгледала заедно със синовете си Елак и Денгизих. Повечето хора в
двора бяха сигурни, че Керка му е истинска майка. Сега двамата мъже, като
българи, скърбяха тихо, доколкото може да се нарече „тишина“ това, което
се развихряше около тях. Атила тъгуваше за Керка, все едно тя беше воин,
който каганът е загубил в битка. Хуните се движеха в кръг около огъня и
виеха, като гледаха върховете на извисяващите се към небето огнени езици.
По някое време вятърът отметна покривалото, с което Керка бе загърната,
и Авитохол с ужас видя грозните рани и гнойни язви, цялото ѝ тяло бе
покрито със струпеи. Тялото на Керка бе непознаваемо. Мъжът извърна
поглед, той беше благодарен, че не бе отишъл да я види в последните дни
от живота ѝ.
По време на гощавката, която продължи до сутринта, Атила седна до
Авитохол. Българинът виждаше упрека в очите на брат си. Това, че той
отказваше да плаче с „кървави сълзи“, изглеждаше така все едно той го
изоставя в скръбта му и не желае да го подкрепи и да се присъедини към
него.
– Това, което ми каза за Керка, вярно ли е? – попита Атила.

127
 Авитохол не желаеше да говори, а и сега това му се струваше крайно
неуместно. Той стана и напусна залата. Мъжът се отправи към покоите си,
но Атила го достигна в коридора.
– Искам да знам! – каза той, като грубо хвана Авитохол за ръката. – Искам
да знам!
– Как не те е срам в такъв момент, когато скърбиш за Керка, да я
ревнуваш!
– Не я ревнувам, само искам да знам истината! Искам да знам Керка и
ти...?
– Какви глупости говориш?! – кипна Авитохол. – Керка беше
изключителна жена, а въпросите ти ми показват, че ти не си я заслужавал
!
– Не позволявай това, което се случи между нас заради Илдико, да ти
влияе, не ме обвинявай толкова силно!
– Ти! Ти! Ти си прасе! – каза възмутеният Авитохол.
– Няма да ти дам Илдико! Вие двамата с Керка сте ми изневерявали! Защо
не ми каза какво си имал към нея? Откога е това?
– Това е от времето, когато още не бяхте заедно. Преди да се ожените.
Керка беше много чиста и честна жена. Как смееш?!
– Аз я обичах и тя много ще ми липсва – каза Атила. – Реших да се омъжа
за Илдико. Те двете си приличат много. Илдико ще замести Керка.
– Нали току-що се ожени за Емьоке?! Защо ти е още една жена?
– Ще се женя колкото пъти поискам и за която си искам! – напук отвърна
Атила.
– Ах ти! – Авитохол скочи срещу Атила. Дамата братя се вкопчиха в
жестока борба. Те се сринаха на пода, но там битката продължи. Авитохол
се опитваше да удари и нарани Атила. Скръбта му по Керка се смеси с
разочарованието за това, че Атила няма да му остави Илдико; тези двете се
смесиха и се получи огромен гняв, който като пожар бушуваше в гърдите
на българина. Хунът също бе изпаднал в ярост. Двамата мъже се биеха не
на шега.
Явно шумът от борбата привлече вниманието на пазачите и мъжете, които
тъгуваха в залата, те се втурнаха през вратата в коридора и се заеха да
разтърват борещите се мъже. Понеже качулката на Авитохол се бе
разместила или той сам я бе свалил, балтаварите се намесиха и избутаха
всички извън мрачния коридор, може би точно този мрак помогна
тайната на Атила и Авитохол да не излезе наяве. Само един човек забеляза,
че двама еднакви мъже се биеха в коридора. Той знаеше, че единият от тях
е Мена-Саг, а другият – каганът Атила. Този мъж от много време насам бе
подозирал, че Мена-Саг се преобразява в Атила, но за пръв път с очите си

128
се уверяваше в това. Това беше Деел. Дори да знаеше нещо, той щеше
да мълчи. Мъжът все пак бе озадачен.
Атила и Авитохол обаче продължаваха да се борят и се опитваха да се
наранят. Едва когато Едекон, Одоакър и Хунулф застанаха между тях, те се
успокоиха. След това Ирник отведе Авитохол към покоите му, а Елак и
Денгизих – баща си към залата.
Няколко дни след погребението на Керка, двамата братя не си говореха и
се гледаха гузно. Тъкмо Авитохол реши да се отдели малко от Хунград и
да отиде до селището на Алиде, когато Атила пръв го потърси.
– Авитохол – мрачно каза той, – някой трябва да отиде и да каже на
роднините на Керка, че тя е мъртва. Ти по-добре от мен знаеш, че тя бе
исавърска принцеса. Брат ѝ Кодиса, доколкото си спомням, ти беше
приятел. Знаеш, че синът му е станал някакъв голям началник в
Константинопол. Как се казваше?
– Наричат го Терасикодиса. Двамата с теб сме го виждали в Аквилея. Аз
съм го виждал в Града на василевса.
– Искам ти да отидеш до Константинопол и да кажеш това на този
Терасикодиса! Не знам дали да те пратя като мой официален пратеник, или
да отидеш ей така, все едно, че си никой. Ще успееш ли да го откриеш?
– Той е толкова шумен, че няма как да не го открия.

129
 XI

Въпреки зимата, след няколко дни Авитохол тръгна към Константинопол.

Той бе решил да се отбие в селището на Алиде, което му бе по път. До
границата щяха да го придружават някои от хората на Чег. С него, разбира
се, беше и верният му Деел.
За съжаление, когато влязоха в поселението на Алиде, научиха, че трите
жени, заедно с децата, са го напуснали отдавна. Според Задан те се
отправили на Запад, където едната жена имала имение. Авитохол веднага
се сети за коя става въпрос.
Мъжете не останаха дълго в селището. Когато минаваха покрай езерото с
изгорялото дърво, Авитохол отправи молитва към Тангра. След това
продължиха. Хората на Чег оставиха Авитохол до брега на река Истър. От
тук нататък той и Деел продължиха сами. Ирник искаше да придружи баща
си, но Авитохол не се съгласи, защото той току-що се бе върнал от Кавказ и
беше нужен много повече на жена си и на малкия си син Баяр.
Авитохол и Деел се движеха по вия Милитарис. Те прекосиха Далмация,
Илирик, след това минаха през Сердика, през Суки, прохода известен още
като Траянови врата, после тръгнаха по пътя към Филипопол. Когато
пристигнаха в града, българинът се отправи към имението на Орест. То бе
съвсем западнало и нищо не бе останало от предишния му блясък, когато в
него бяха живели и тренирали заедно с Фиробс и неговите гладиатори. Да
бъде във Филипопол за него всеки път бе като пречистване и най-дълбока
молитва. Мъжът потропа на разклатената порта. Отвътре му отвори
единствената останала жива жена. Откакто Татул бе починал, а двамата му
синове, Орест и Констанций, трайно бяха останали да живеят при хуните,
явно никой не бе посещавал имението и не отделяше пари за неговата
поддръжка. Преди да тръгне, Орест бе помолил Авитохол да го нагледа.
Когато Авитохол каза на старата жена кой е и че го праща Флавий Орест,
тя много се зарадва и веднага пусна двамата мъже в имението. Старият
воин се показа пред жената без качулка. Щом видя лицето му, тя се дръпна
назад, явно стресната от многобройните белези, които, въпреки че почти
бяха скрити от брадата, все още си личаха. Отначало жената
се страхуваше, но после се успокои и прие мъжете. Явно проумя, че мъжът
е хун, щом го праща Орест, който живееше в двора на хуните. Българинът
реши, че нямат много бърза работа и двамата останаха малко по-дълго
време, отколкото бяха планували. Те се погрижиха за имението, изринаха
снега, заковаха разкривената външна порта, затоплиха триклиниума,
таблинума и две от спалните. Старата жена се радваше на грижите на

130
мъжете. Един ден двамата решиха, че трябва да купят няколко гвоздея от
града. Те яхнаха конете си и тръгнаха към Града на Филип. Тук, в сърцето
на Тракия, зимите никога не бяха много студени и не натрупваше много
сняг. Скоро двамата пристигнаха в града и влязоха през Западната порта.
Ковачниците трябваше да се намират в крайните квартали, някъде близо
до крепостната стена. Те кривнаха от главния път и тръгнаха към
ковачницата. След като я намериха, купиха пироните, които им трябваха.
После двамата тръгнаха към форума. Авитохол беше щастлив да види, че
от последното му посещение насам градът доста се бе съвзел. Тогава
Авитохол и Ирник бяха поръчали при един филипополски аргиропрат да
им направи сребърни медальони с тангристки кръст. Там те бяха срещнали
дъщерята на Маркиан. Днес Маркиан беше император и едва ли дъщеря му
беше тук. Владетелят със сигурност я бе повикал при себе си в
Константинопол. В този момент обаче той я видя. Не, нямаше грешка!
Това бе същата онази девойка, която се бе превърнала в жена. Денят бе
слънчев и девойката вървеше, а до нея крачеше някакъв едър и силен мъж.
Следваха ги още един мъж и една жена, а зад тях – цяла свита. Авитохол
си припомни онези времена, когато бе ходил по тези улици като гладиатор,
с него бяха и приятелите му. Тогава всички граждани знаеха името му и го
скандираха, а то бе Виктор Скевас Масхарис. Докато гледаше свитата,
Авитохол се сети, че преди да избягат в Константинопол, тук бяха
отседнали Кодиса и майка му, която бе българка и се казваше Мара, но
след като прие християнството, започнаха да я наричат Мария. Българинът
се чудеше как да изпълни задачата от тук, без въобще да влиза в Града на
василевса. С това лице той знаеше, че рискува много при всяко влизане в
Града на градовете. Авитохол много добре помнеше шумния, арогантен и
вечно пиян Терасис, синът на Кодиса. Българинът не знаеше как точно
може да съобщи вестта, че леля му Керка, сестрата на Кодиса, е мъртва, без
при това да рискува онзи да го разкрие. Сега той се питаше дали няма
начин да прати вест на Терасис от тук, от Филипопол? Авитохол се
приближи до някакъв гражданин и го попита:
– Онова Марция Евфемия ли е?
Мъжът погледна към свитата, примижа заради блестящия сняг и каза:
– Да! Онова е Марция Евфемия, дъщерята на василевса Маркиан.
– Какво прави тук? – попита Авитохол.
– Марция живя във Филипопол няколко години. Тя постоянно идва до
тук. Тук, под това небе, се разигра най-голямата любовна история в света.
Тя се влюби във водача на Тракийските легиони и на Западните войски на
империята – Антемий. Той пък е един от най-добрите приятели на
император Маркиан.
– Те женени ли са? – попита Авитохол.

131
 – Не, тя е малка още, но скоро и това ще стане, сигурни сме. Те двамата
се обичат толкова искрено и нежно!12
– Кои са тези, дето ги придружават?
– След тях се движат Лъв и жена му Верина. Те също някога живяха в
града ни. Лъв разказва навсякъде, че има много силна връзка с Филипопол.
Той също е един от най-доверените мъже на император Маркиан. Лъв и
Аспар доскоро му бяха най-добрите приятели. Ако не греша, Лъв има
месарница в Константинопол, но в същото време е някакъв управител
на стражата в двореца. Слушал съм го как говори. Този, който го е слушал
дори веднъж, никога не може да забрави това.
Авитохол взе бързо решение. Той се приближи до групата и каза на чист
гръцки.
– Владетелю Лъв! Владетелю Лъв! – българинът много добре знаеше кой
е този Лъв. Спомни си онова дете, което преди толкова години, когато беше
още Виктор Скевас Масхарис, бе спасил от рушащото се Дионисиево
прорицалище.
Всички спряха и погледнаха към мъжа, който се приближаваше и вървеше
направо през снега към тях. Той бе облечен с кожени дрехи отдолу, а отгоре
имаше нещо като расо с качулка на главата си. Зад него се движеше друг
мъж, който също бе облечен с кожени дрехи и приличаше на хун.
Лъв, който бе надарен с дар слово, каза:
– Да, аз съм Лъв, но не е прието в присъствието на толкова голям командир
и военачалник като Антемий да ме наричате „господар“! Какъв господар
съм аз?! Аз съм месар, който има късмета да се познава с негово величество
император Маркиан и да е благословен с такива приятели като Антемий.
С кого имам честта?! Отче, вие монах ли сте?
Изведнъж Авитохол се спря, защото не знаеше какво да отговори.
– Онемяхте ли, отче?
– Той глух ли е? – Лъв насочи въпроса си към Деел, но на гръцки и младият
мъж нищо не разбра и не отговори.
Като се усмихна, Лъв каза на хората, които бяха около него.
– Единият не може да говори, другият не знае гръцки.
– Учителю Лъв – каза Авитохол, за да го поласкае, – искам да ви помоля
нещо!
– А, той проговори отново – каза Лъв, като се смееше. Личеше си, че това
представление му харесваше. – Кой си ти? – попита мъжът. Изведнъж към

12
Това се случва три години по-късно, когато през 455 година Марция Евфемия се
омъжва за Антемий. Те имат пет деца. Най-голямата им дъщеря – Алипия, се омъжва за
Рицимер – магистър милитума на Рим, второто им дете, синът им Антелион, умира
преди да навърши двадесет години, третият им син е Маркиан, четвъртият – Флавий
Прокопий Антемий става римски император, а най-малкият им син се казвал Ромул.
132
Лъв се приближиха две деца. Авитохол се загледа в тях. Ако не светеше
толкова силно снегът, той можеше да се закълне, че лицата на тези две
хлапета му бяха познати отнякъде. Децата шепнеха нещо в ухото на мъжа,
за да ги чува по-добре, той бе приклекнал ниско.
Накрая мъжът отново заговори:
– Та кой си ти?
– Аз съм беден монах.
– Монах казваш, а къде си отседнал?
Отначало Антемий и Марция Евфемия показваха своята нетърпеливост,
може би поради студа. Въпреки слънцето, той щипеше бузите им. Сега
обаче и те се заслушаха в разговора на двамата мъже. Те осъзнаваха, че
щом Лъв бе спрял и говореше с този монах, това означаваше, че той с нещо
бе привлякъл вниманието му.
– Отседнал съм в имението на Татул и Флавий Орест, близо до
Филипопол.
– Онова имение под Кендрисийското тепе ли?
Авитохол се сети, че Лъв познава това имение. Той не беше сигурен, но
май Лъв и Верина, както и Кодиса и Мара, бяха живели именно в имението
на Татул.
– Да – каза Авитохол.
– Искам да дойда да го видя! Някога, когато бях дете, точно там Виктор
Скевас Масхарис ме доведе във Филипопол, след като ме спаси.
– Кой е този Виктор? – попита Антемий.
– Той бе най-добрият воин в света. От онези старите воини, с чест и
огромно достойнство. Вече няма такива хора. Той бе последният
гладиатор, ученик на Фиробс.
– Чувал съм за тях – каза Антемий. Моите воини и гражданите на града
още говорят за последните гладиатори и за този Виктор Скевас, чак сега се
сетих.
И казваш, че си го познавал, преторе Лъв?
– Да! Той ме спаси. Бях определен да бъда принесен в жертва. Държаха
ме като животно.
– Кой? – учуден попита Антемий, а Верина стисна ръката на мъжа си, все
едно не иска да го пусне. Марция Евфемия също бе ококорила от учудване
огромните си красиви очи.
– Те се наричаха Манто и Тракархис. Двамата пророкуваха и се сливаха
в едно мистично същество-демон, което се наричаше Миза.
– Никога не съм чувал такова нещо – с учудване каза Антемий.
– Искате ли да се разходим до имението? – изненадващо попита Лъв.
– Да! Да! – каза Марция, като пляскаше с ръце. В този момент си пролича
колко е малка още.

133
 – Добре, ще посетим имението! – каза Антемий.
– Ти какво искаше от мен? – попита Лъв.
– Като дойдете, ще ви го кажа! – каза Авитохол. Групичката продължи,
последни се движеха момчетата. Българинът отново се загледа в тях. Той
ги познаваше отнякъде, но откъде?

Групичката наистина посети имението на Татул. Това стана още на другия

ден. Деел и Авитохол бяха разчистили голяма площадка. Там те
посрещнаха своите гости.
Лъв обиколи имението и разказваше на спътниците си своите истории.
Той описваше на Марция Евфемия какъв е бил на младини баща ѝ Маркиан.
Накрая те бяха поканени в триклиниума. Авитохол беше взел храна.
Мъжете и жените се разположиха удобно върху кушетките. Лъв и Антемий
водеха някакъв разговор отпреди да влязат и не го продължиха, явно
искаха да му сложат край.
– Какво става между Пулхерия и императора? – попита Антемий, като в
същото време погледна извинително дъщерята на Маркиан – Марция
Евфемия. Военачалникът явно осъзнаваше, че не е удобно да пита така пред
нея, но ситуацията очевидно бе такава, че той трябваше да зададе този
въпрос. – От това зависи бъдещето ни и дори животът ни тук, в
провинцията – продължи да се извинява Антемий.
Марция Евфемия махна с ръка. С този жест тя даваше своето разрешение
на мъжете свободно да обсъждат личния живот на баща ѝ. Девойката бе
наясно, че и без това повечето поданици на империята го правеха.
– Това притеснява ли те? – попита я внимателно Антемий.
– Какво говориш, вече сме 452 година, аз съм модерна жена, разбирам, че
мъжете понякога си говорят така?!
Двамата мъже се усмихнаха при тези думи на младата жена и продължиха
да си говорят.
– Пулхерия не интимничи с Маркиан. Въпреки това той със сигурност е
единственият мъж, когото тя допуска толкова близо до себе си.
– Как го понася василевсът? Не му ли липсват жени?
– Той е много повече воин, отколкото мъж. Цял живот е чакал този
момент. И да го прави с някоя придворна дама, никой нищо не е разбирал.
– Какво прави василевсата в това време? – попита Антемий.
– Тя се е отдала на молитва. Моли се всеки ден по няколко пъти на Дева
Мария. Това е новото ѝ откритие. Отначало тя отхвърляше вярата в Девата,
която Несторий искаше да наложи. Сега вече е приела идеята за Дева
Мария. Извинява се, че се е наложило да наруши обета си за безбрачие и
горещо я уверява, че за нищо на света няма да пристъпи обета си за чистота
и бездетие, никога няма да подели ложето си с него и ще

134
запази девствеността си. За да докаже своята вяра, строи като дар
едновременно четири каменни черкви, посветени на Дева Мария.
– Сега ми кажете вие кой сте? – попита Лъв, като гледаше към
Авитохол. – Монах ли сте?
– Монах съм. Тръгнал съм към Константинопол.
– Пътуването ви сигурно е свързано със събора в Халкидон? Авитохол не
знаеше нищо за никакъв събор, но поклати глава в знак на съгласие.
– Отче, не изглеждате да сте бил винаги монах. Сигурен съм, че някога сте
бил воин, това си личи по походката ви.
Авитохол бе искрено изумен. Той цял живот се бе учил на това, как по
най-малки белези да открива воин ли е един човек и дори как точно се бие.
Сега тези мъже показваха, че също имат набито око.
– Така е! – отвърна българинът.
– А вие, отче, някога били ли сте се?
– Участвал съм в битки – потвърди Авитохол. Той не искаше да
противоречи на мъжете.
– Ние също сме воини – каза Антемий, – Лъв е много добър воин и
военачалник. Той е победил самия Атила.
Авитохол бе чувал много лъжи за себе си и брат си и беше сигурен, че
сега ще чуе поредната. За да се забавлява, той каза:
– Така ли? Разкажете ми!
– Щом сте воин, значи сте чували за една битка, която може да се сравнява
с битката при Термопилите. – Авитохол слушаше разсеяно думите на
Антемий, който продължаваше да говори: – Това е битката при Асамус.
За малко българинът щеше да извика от изненада.
– Да! В тази битка Лъв се изправи срещу Атила и, водейки някакви роби
и козари, успя да го спре и победи.
Авитохол погледна Лъв. Личеше си колко неудобно се чувства мъжът.
Ето какво било? Чак сега българинът разбра кой е бил бойният гений,
който го бе спрял и унизил при Асамус. По реакцията на Лъв той
разбираше, че това е истина. На българина му стана неудобно. Той поиска
да се изправи и раздвижи.
– Какво, да не искате да се поразходите, отче? – каза Антемий и също се
раздвижи.
Мъжете пиеха вино и се бяха разгорещили.
– Тук е много приятно! – каза Антемий. – Не съм знаел за това имение!
То на кого е?
– Беше на Татул – каза Лъв. Той познаваше това имение не само защото
сам бе живял в него, а и защото неговият учител, протокуриосът Евгениус,
дълго време бе живял в него и се бе преструвал на управител. – По-късно,

135
след като Татул умря, имението трябва да е преминало във владение на
Флавий Орест и брат му Констанций.
– Те къде се намират? Имението ми изглежда пусто и занемарено.
– Флавий Орест е един от най-добрите военачалници и съветници на
Атила. Констанций също живее в техния двор.
– Предатели и ренегати! – каза Антемий. – На такива трябва да им се
отнемат всички имоти!
– Отче, вие не пиете! Сигурно сте в много добра форма и все още си
спомняте времената, когато сте били воин! Разкажете ми нещо!
Авитохол погледна към Деел, който седеше зад гърба му. Старата жена
въобще не се бе появявала.
– Какво да ви разкажа?
– Участвал ли сте в дуели?
Авитохол не можеше да излъже. Вниманието на мъжете го ласкаеше.
Атмосферата бе другарска. Много го радваше това, че Марция Евфемия
неприкрито показваше интерес към разговора, който мъжете водеха.
– Участвал съм в двубои.
– Как се справяхте тогава?
– Горе-долу добре.
– Разкажете ми!
– Нищо особено. Аз се биех. Побеждавах.
– Винаги ли побеждавахте? – попита Лъв. Антемий гледаше с отегчение.
– Няма по-скучно нещо от воини ветерани. Те винаги си спомнят разни
неща и живеят в миналото, а животът продължава. Хората скоро забравят
и най-известните воини, не могат да си спомнят битки, които някога са
спасили живота им.
– Нека старецът все пак разкаже! – каза Лъв. – Отче, винаги ли сте
побеждавали?
– Не! Няма по-страшно нещо от човек, който побеждава винаги. Всеки,
който го твърди, е лъжец. Аз побеждавах само по Божия воля. – Авитохол
каза това, защото се сети, че е монах и му се стори, че всеки монах би
отговорил по този начин.
– Разкажете ми за последната ви битка! – Лъв продължаваше да настоява.
– Да! Кажете ни за последната битка! – каза Марция Евфемия, като
плесна с ръце.
– Добре, ще ви разкажа, но вие ми кажете за това, което е станало в
Халкидон!
– Добре – каза Лъв. – Аз и без това присъствах там.
– Вие сте бес, а бесите имат особено разбиране за религиите – каза
Антемий, като се смееше. – Най-трудното нещо е да си епископ по тези
земи – добави той, като продължаваше да се смее.

136
 Тумирът и колобърът в Авитохол се събудиха и изведнъж му се стори
много важно да знае какво е станало на новия Вселенски събор в
Халкидон. Той знаеше, че на тези събори си проличават слабите места на
християнството и на Източната и Западната империи.
– Първо, нека монахът ни разкаже за войнството си. Разговорът за събора
ще бъде много скучен – разглезено каза Марция Евфемия.
– Не, първо ми разкажете за събора! – каза Авитохол.
Вечерта напредваше, затова Деел запали факлите. Двете деца отново бяха
тук. Те бяха някакви прислужници, които явно придружаваха свитата
навсякъде.
– Добре! – Лъв заговори: – Не знам вие какво сте чували за съборите.
– Искрено се интересувам от всички Вселенски църковни събори. Аз
смятам, че не трябва да има истински християнин, който да не знае
решенията на всички събори. Без да знае това, той няма право да се нарече
християнин и всъщност не знае в какво вярва. Винаги съм се опитвал да
присъствам на съборите.
– Бяхте ли на предишния събор в Ефес, който се наричаше Втори Ефески
събор от 449 г., а папа Лъв I го нарече „бандитски“?
– Не, тогава не можах да присъствам. Имах друга работа – Авитохол не
лъжеше, тогава той бе зает, макар че с Атила всячески се опитваха да се
намесват в религиозните спорове на християните, защото осъзнаваха, че
именно там е слабостта на двете християнски империи.
– Господарю Лъв, разбрах, че вие сте присъствали на този събор,
разкажете ми всичко за него!
– Всичко е свързано с Александрия и хуните – изведнъж каза Лъв.
– Защо хуните? – не успя да се стърпи българинът.
– Във Втория Ефески събор от 449 г. надмощие взе партията на зелените,
чийто водач бе евнухът Хризафий. Тогава Теодосий II не подкрепи
Константинопол, а Александрия в последните години, след като Кирил
умря, е монофизитска. След смъртта на Теодосий и след като цялата власт
се оказа в ръцете на Маркиан и Пулхерия, които са от партията на сините,
тези, които са за война с хуните, всичко се промени. Беше ясно, че
Пулхерия няма да остави нещата така.
– Не говорете лошо за мащехата ми! – каза Марция Евфемия и направи
гримаса, която можеше да се тълкува и като пренебрежителна. Младото
момиче като че ли казваше: „Опитайте се да говорите за Пулхерия добри
неща, за да видите колко е трудно!“
– След като Маркиан седна на престола, стана ясно, че противниците на
александрийския патриарх Диоскор, който бе привърженик на Евтихий,
който пък бе кръстник и духовен водач на Хризафий, са взели надмощие, а
Александрия и монофизитите са в немилост. Това трябваше да се узакони

137
със събор. Затова Маркиан и Пулхерия свикаха Четвъртия
Вселенски църковен събор в град Халкидон, който се намира в Анатолия.
В знак на протест, след като Хризафий бе убит, мъжете от партията на
зелените започнаха да се предрешават като хуни и така да ходят из града и
дори да посещават тържествата и надбягванията в хиподрума в
Константинопол.
За да подкрепи събора в Халкидон, папа Лъв I Велики прати своя легат
Сидоний Аполинар. Преди това той прати доктринално писмо на
Константинополския патриарх Флавий, в което му изясни същността на
„двете природи, свързани в една личност, две действени природи,
намиращи се в съвършено съгласие и съучастие“. Смята се, че Тирон
Проспер Аквитански и епископ Лу от Троа13, както и самият Сидоний
Аполинар, са участвали в съставянето на това писмо, което изцяло
защитавало дифизитите, чието учение било утвърдено на събора в Никея.
За пръв път един папа поиска от църковния събор предложението му да
бъде гласувано и това направи папа Лъв I Велики.
Църковните отци се сетили, че още от четвърти век традицията е папата
да бъде считан за върховна съдебна инстанция, която има право да се
намесва в разрешаването на всички спорни религиозни въпроси.
Александрийският епископ Диоскор се опита да се защити, но усилията му
останаха напразни. На Четвъртия събор монофизитизмът бе обявен за ерес,
а Диоскор бе свален от патриаршеския престол на Александрия. За ерес бе
признато и несторианството.
Авитохол трепна при споменаването на името на Несторий и неговата
ерес. Лъв явно бе много наблюдателен, защото веднага разбра това.
– Отче, виждам, че явно сте познавали Несторий. – Авитохол не каза нищо
и Лъв продължи: – Братовчедите Теодор Кирски и Приск Панионийски –
главният библиотекар, бяха тези, които изрекоха най-страшните думи
срещу хуните и Атила. Те обаче бяха опростени, както и Ива Едески.
Явно Приск се е застъпил за тях пред императора. До този момент те бяха
считани за еретици, но бяха реабилитирани. Проспер Аквитански успя да
наложи мнението на папа Лъв I Велики за едната същност на Христа с две
природи.
Това беше най-важното.
– Някакво друго решение беше ли взето? – попита Авитохол. Той
прекрасно разбираше всичко, което Лъв произнасяше пред него. Виждаше,
че жените и Антемий са отегчени, но това сега не го интересуваше. Това,
което научаваше, беше много важно. Константинопол бе успял да се
наложи над Александрия, а папа Лъв I Велики бе застанал изцяло зад
13
Епископът на Троа – Лупус, е известен и като Лу. Неговата история е разказана в
съчинението „Житие на свети Лу“.
138
Константинопол. Авитохол усети силата, с която се бе сдобил този, който
можеше да се нарече християнският Библиотекар – Приск. Той работеше
заедно с папата и съграждаха Кулата в Мантуа. Авитохол нарочно бе
задържал епископа на Троа при себе си. Повечето наблюдатели можеха да
решат, че е направил това като щит, за да се противопостави на Света
Женевиев и на всички псевдопророци от Галия. Той обаче му бе
поставил мисия, макар да не я бе нарекъл така. Деел и Ирник го увериха,
че „отровата“ е прелята в папата. Авитохол осъзнаваше, че освен войните
с оръжия, вече участва в една битка на религии и вяра, затова трябваше да
знае колкото се може повече, да разбере кои са главните воини и носители
на идеите. Безспорно Света Женевиев, подкрепяна от Авит и самия Флавий
Аеций, бе важен фактор в Галия и Запада. Папа Лъв водеше
западните войски. Лупус му помагаше. Те двамата, заедно с Приск,
възраждаха Западната Кула. Проспер Тирон Аквитански и Сидоний
Аполинар му помагаха. На Изток важни бяха Пулхерия и Маркиан, Приск
също играеше ключова роля. Явно това бяха основните играчи. На
Авитохол му направи впечатление, че светското и религиозното се бяха
преплели.
– Разбира се, на събора в Халкидон бяха взети и други важни решения.
Постановено бе монасите вече да са под властта на епископите. Това
решение бе предизвикано от големите своеволия, които вършеха до този
момент монасите, особено в Египет. Решено бе седалището на епископите
вече да се намира в града.
Вие обаче не сте епископ и очевидно това не ви интересува. Нас обаче ни
вълнува, защото това ще засили гражданските позиции. В канон 28 от
събора се казва, че костантинополският патриарх трябва да има еднакви
права с римския папа. Сидоний Аполинарий обаче предяви протест за това
решение и отказа да го признае. Отново се създаде патриаршия
в Йерусалим, под чиято църковна власт се постави Палестина.
Този събор представлява голяма победа на Изтока, Константинопол и
Александрия, над Запада – Рим. Това беше победа на партията на „сините“,
на богатите земевладелци и аристокрацията, над селяните и занаятчиите
от партията на „зелените“. Със „зелените“ е свършено! – доволен каза
Лъв. Личеше си, че той е от партията на „сините“. Такива естествено бяха
и Антемий, и Марция Евфемия, която бе дъщеря на Маркиан –
официалният водач на тази партия.
– Недейте толкова да сте сигурен! С партиите е така, когато най-слаба е
една партия и изглежда, че никога няма да се съвземе, тя се възражда като
феникс и завзема властта. Така, както по времето на Хризафий
изглеждаше, че със „сините“ е свършено. Гордостта и властта са най-
големите врагове на партиите. Властта прави членовете на управляващата

139
партия корумпирани, тя изтощава и изтрива. Всяка партия, която е
на власт, се ояжда, след това губи обичта и подкрепата на хората и идва
ред на опозицията да управлява. Това е характерно за партиите. Докато
едните управляват, не обръщат внимание на хората. Когато са в опозиция,
говорят правилни неща, но когато дойдат на власт, веднага забравят за това
и започват да крадат, да не обръщат внимание на хората. Когато в
страната управляват партии, това е опит на хората да повярват в човешкото
лице на партиите, всеки избор е опит за оптимизъм. Хората отново дават
властта на тези, които преди това са ги разочаровали, като се надяват, че
те са се поучили и са станали по-добри. За съжаление това никога не се
случва.
– Това, което казвате, отче, е много тъжно! Това означава, че няма
надежда?
– Зависи за кого. За хората няма надежда да живеят по-добре. За партиите
няма надежда, че ще се променят, за тези, които са богати, има надежда да
станат по-богати, но и това не може да продължава до безкрай. Все някога
идва момент, когато кризата е толкова голяма, че звярът, който се е
метнал върху гърба на народа и го изяжда жив, го поваля и убива, това
води до гибел и на звяра. Много рядко той успява да се метне върху гърба
на друг нещастен народ. Императорът се държи дълго за властта, защото в
империята има няколко народа, чиято плът държавата и василевсът ръфат.
– Отче, тези думи са опасни! Ти сигурно си от партията на „зелените“, но
дори и тях не съм чувал да говорят по този начин!
– Положението с религията е подобно на това с партиите. Всъщност
вярата и политиката са пряко свързани. Когато съборите избират това или
онова учение, решението винаги е човешко, а не божествено и може да се
промени. Така на Втория Ефески събор бе решено едно, на Халкидонския –
точно обратното. Тогава монофизитите взеха връх, сега дифизитите. Какво
ще стане следващия път?
Антемий и Лъв слушаха внимателно думите на монаха. Те поклатиха
глави, и двамата можеха да кажат какво ще стане. Очевидно дифизитите
щяха да бъдат низвергнати, а монофизитите или някои други да нарекат
своята вяра „истинско християнство”.
Авитохол видя погледите им и разбра, че те са съгласни с него.
– Така е, защото това не са божествени избори, а човешки. Това е слабост
на християнството.
На Халкидонския събор е бил забранен монофизитизмът, но той не може
да бъде изтръгнат. Аз съм сигурен, че сега той ще получи още по-широко
разпространение. От Египет той ще проникне във всички източни
провинции в Месопотамия, Сирия, Палестина и скоро ще стане най-
популярната религия там. Това е нормално. Както е нормално, че всички

140
германци и готи са ариани. Това има връзка с древното езическо минало
на тези народи. В източните народи гностиците бяха много силни, а
монофизитизмът е много по-близо до атинската философия. Ще се
повтори това, което стана с несторианството. В момента, в който бе
забранено, то получи широка подкрепа от угнетените, отритнатите и
бедните. Тези учения ще са много по-близо до първите християни,
отколкото официалната религия. Монофизитизмът, от чисто богословска
ерес, разбираем само от подготвени и начетени учени философи и монаси,
ще стане широко учение. Угнетените копти, сирийци, роби и колони ще
привидят в тази вяра своето спасение срещу елинизираната робовладелска
клика, чиито представители сте вие.
– Отче, това не беше много вежливо! Не е прието домакин да обижда
гостите си! – каза Антемий.
Авитохол не се интересуваше много от мнението на тези мъже. Той не
говореше на тях. Това бяха думи, изречени пред себе си. Българинът
продължи:
– Монофизитите скоро ще издигнат борбата си срещу двете природи на
Христос, като борба срещу Дявола, Сатаната и Изкусителя. Те ще твърдят,
че се борят с царството на Дявола и Константинопол ще бъде Дяволът. Най-
голямата опасност за всяка империя и власт е нейната сила, колкото по-
силна и безнаказана е, толкова повече мачка обикновените и слаби хора и
толкова по-мразена е.
Двамата мъже се замислиха върху думите на монаха. Те не можеха да не
се съгласят, че в тях имаше много логика.
– Един ден монофизитизмът ще навлезе и в Константинопол, той ще бъде
приет добре от партията на „зелените“. Те ще го използват и ето как, освен
чисто политическа, борбата ще стане и религиозна. Това наистина е голяма
опасност – каза Лъв.
– Чувал съм, че ти, Лъв, си нещо като съветник на василевса Маркиан!
Кажи му това, което този монах ни каза! Това според мен е много важно!
– Не е ли по-добре Марция Евфемия да му го каже, тя е много по-близка
с него!
Авитохол беше щастлив, защото отново бе излял „отрова”, но този път в
Източната империя. При това той бе танцувал по ръба на острието. Разбира
се, тя бе от съвсем друго естество, но той знаеше, че тя ще стигне до верните
уши и ще донесе резултат. Сега вече разбираше как бяха действали
тумир през цялото време.
Марция се сепна, когато чу да споменават името ѝ.
– Аз от одеве нищо не слушам! За мен тези разговори са отегчителни!
Отче, обещахте да ни разкажете за това как сте се били! Ние много сме

141
слушали за бойните подвизи на Лъв и Антемий, но аз искам да чуя разказа
на един обикновен човек!
Авитохол се замисли. Всъщност между политиката и религията имаше
много тясна връзка. Той много пъти се бе питал как Хризафий печели от
това, че плаща данък на Атила. Не само, че крадеше злато, но засилваше
влиянието на Александрия, която бе житницата на империята, а
партията на „зелените“ имаше нужда не само от хуните, а и от Египет.
– Отче, разкажете ни това, което очакваме от толкова много време! –
настоятелно повтори Марция Евфемия.
Авитохол се замисли и каза:
– Неудобно ми е да говоря в присъствието на такива известни воини като
Лъв и Антемий! – въпреки думите си, Авитохол беше сигурен, че е
участвал в много повече битки от двамата мъже, които се бяха излегнали
на клиносите пред него. Той бе воювал през целия си живот. Беше водил
войски в почти всички армии. Вниманието на младата жена го радваше, но
в същото време не можеше да забрави предизвикателството, което баща ѝ
бе отправил към него и Атила, че за тях двамата е желязото, като визираше
своя паранзониум. Затова Авитохол, като говореше най-вече на Марция
Евфемия, продължи: – Битката и смъртта никак не са толкова
страшни, колкото изглежда отстрани. От тях се страхуват само
онези, които никога не са воювали. От битките, в които участвах, разбрах,
че смъртта не е болезнена.
– Така ли?! – възкликна Верина, жената на Лъв.
– Но вие не можете да твърдите това, защото още не сте умрял! – каза
Марция Евфемия, която си личеше, че е заинтригувана.
– Много ме интересува каква е смъртта! – каза Верина. – Много пъти съм
мислила как ли ще умра!? Това, че смъртта не е болезнена, е много
интересно! – личеше си, че жената е искрено заинтригувана. Тя беше от
онези хора, които се страхуват до смърт и се хващат като удавник за сламка,
че това, което неминуемо предстои на всеки жив човек, да умре, не е
болезнено и страшно. Авитохол познаваше тези хора, те не се интересуваха
от истината, а от това да бъдат успокоени. Авитохол си давеше сметка за
абсурдността на ситуацията, когато пред лицето на врага той се опитва да
забавлява жените им. Той знаеше, че няма никакъв смисъл да се опитва да
обясни на тези Еви каквото и да е за битките. Той обаче използва това
време, за да реши какво да говори и как да изкопчи нужната му
информация, както и да предаде съобщението, за което бе пратен до тук.
Като все така се правеше на шут, Авитохол продължи да говори и да се
преструва, че много държи да впечатли жените.
– Да! Потвърждавам, смъртта е безболезнена! – каза той. Тези изнежени
женички дори не знаеха колко сериозни срещи и сблъсъци бе имал той и с

142
ранявания, и със смъртта, и с чумата. – Още по време на нападението тялото
ми изтръпва, то изцяло загубва чувствителността си. Това става от някаква
енергия, която обзема воините. Човек спира да усеща ударите,
порязванията и пробожданията и те не му причиняват болка. Дори най-
тежкия удар, в такова състояние воинът чувства като най-
безопасно докосване. Когато пък раната е много сериозна, човекът изпитва
някаква слабост, изпада в несвяст, губи съзнание и всичко изглежда така,
все едно е най-нормална нощ и той заспива. В човека има нещо, което му
пречи да изпита много силна болка. То го спасява от болката. Затова според
мен хората, и особено воините, не бива да се плащат от умирането. То е,
сигурен съм в това, по-безболезнено от болките, които сме изпитвали в
живота си, по-слабо от зъбобол, болки в бъбреците или слабините.
От одеве Антемий и Лъв слушаха думите на монаха и, като клатеха
главите си, безмълвно се съгласяваха. През това време те отпиваха от
виното, което Авитохол специално за тях бе купил от Филипопол, от един
ксенон.
Когато Авитохол спря да говори, Марция Евфемия се обърна към
Антемий и каза:
– Вярно ли е това, което отецът казва? Така ли е?
Антемий поклати глава, като явно се съгласяваше, но Лъв се изправи.
Движенията му бяха някак несигурни. Може би виното, което бе изпил, го
накара да изрази недоволството си.
– Това са пълни глупости! Всеки човек го е страх! – езикът на мъжа бе
набъбнал в устата му, лицето му се бе зачервило. Лъв стоеше изправен
пред клиноса на Авитохол и го гледаше предизвикателно. Той се опитваше
да го погледне в очите, но качулката на монаха му пречеше. – Дай да ти
видя лицето! – изведнъж каза Лъв и посегна да свали качулката на
монаха. Авитохол не очакваше такава наглост. Той хвана бързо ръката на
натрапника и я стисна с всичка сила.
– Пусни ме! – извика Лъв и лицето му се зачерви още повече. – Много
добре знам кой си! – каза Лъв. – Предизвиквам те! Бий се с мен!
Антемий се поизправи на клиноса си. Той се чудеше какво да направи. Те
бяха гости на монаха, а и той не намираше за нужно да помага на Лъв
срещу някакъв си монах, това би било унизително за него. Освен това
щеше да е смешно двама силни мъже, единият от които е воин и генерал,
да се изправят в битка срещу някакъв монах.
– Аз знам кой си! – извика Лъв, а вените на лицето му бяха толкова
издути, че заплашваха да се пръснат.
– Отче, пуснете ръката на Лъв! Да не се наложи да се намесвам! –
заплашително каза Антемий.

143
 Авитохол тутакси изпълни заповедта на генерала. Това предизвика още
по-бурна вълна на възмущение от страна на беса, който на всичкото отгоре
се почувства и унизен.
– Отче, отче, искаме да ви видим в битка срещу някой воин! Искам да
гледам битка, в която участва монах! – говореше Марция Евфемия, като
пляскаше с ръчички.
– Марция, мила, това тук не са гладиатори! – Антемий се опита да я
вразуми.
– Искам да гледам гладиаторска битка! – каза своенравната млада жена.
– Аз съм бил гладиатор – каза Авитохол, без да знае защо го направи.
Явно той също бе възбуден от напрежението, което безпричинно бе
ескалирало между тях двамата.
– Какво?! – изуми се бесът.
– Мога да ви разкажа още нещо – каза Авитохол.
– Знам всичко за теб – каза Лъв. – Ти си българин и тиун. Знам, че си
участвал в битки. Всички вие сте „кучета на войната“.
Авитохол бе наистина изумен. Откъде Лъв можеше да знае, че е
българин? Мозъкът му работеше бързо. Лъв бе водил отбраната на Асамус,
а там хуните бяха убити като от багатури. Това означаваше, че бесът може
да знае нещо за българите.
– Отче, отче, наистина ли сте били гладиатор? – викаше Марция Евфемия.
– Гладиатори отдавна няма – опита се да ѝ обясни Антемий. — Те отдавна
са измрели. От тях не е останал нито един.
В разрез на това, което генералът говореше, Авитохол каза:
– Да, бил съм гладиатор. Аз участвах в последната гладиаторска битка.
– Аз съм чувал за нея. Не е възможно да сте се бил там тогава! В онази
битка са участвали трима чужденци. Вие очевидно сте грък, защото
говорите много добре езика. Отче, нещо си измисляте.
– Участвах – каза Авитохол. Той искаше да замълчи, но не можеше да се
спре. В него имаше някакво силно развито чувство за справедливост и в
този момент той бе готов да отстоява истината докрай.
Като че ли да го разколебае и за да не лъже, Антемий каза:
– Много пъти ми е разказвана тази битка. Чувал съм я в Константинопол,
а после и тук, във Филипопол. Това е била битка между Виктор Скевас
Масхарис, някакъв тюрк и монголец. Тогава ученикът на Фиробс за пръв
път използвал трак ди махейрос.
– Кой е победил? – превъзбудено попита Марция Евфемия. Вниманието
на младата жена явно се харесваше на Антемий, който говореше бавно, все
едно вкусваше всяка дума, преди да я произнесе, и едва след като се
убедеше, че е сладка, я освобождаваше в света.

144
 – Никой не победил – каза Антемий. – Битката е била прекратена от
вашия баща.
– Аз помня онези времена – каза Лъв. – Баща ви и Аспар спасиха
последните гладиатори и Виктор Скевас Масхарис, така както преди това
гладиаторът бе спасил мен. Много добре помня тези мъже. В онзи ден
измря цветът на гладиаторството. Тримата оцелели бяха достойни воини и
мъже. Всички те бяха приятели, около тях имаше някаква мистика. Мъжът
с жълта кожа беше дребен, но много корав човек и това си личеше от всеки
негов жест. Казваше се Олджибай и беше много мълчалив. Другият мъж бе
тюрк и, ако не греша, се казваше Сиджими. Мина много време оттогава и
може да съм забравил.
Докато слушаше думите на Лъв, Авитохол си припомни онези времена и
другарите си. Той не можеше да повярва, че отново се намира под същото
онова филипополско небе. Българинът възкреси в спомените си другарите
си. От много години Олджибай не беше сред живите, Сиджими бе
заминал на Изток и също можеше да е мъртъв отдавна.
Изведнъж Антемий каза:
– Лъв, внимавай с умилението по хуните, монголите и тюрките, за да не
стане като с партията на „зелените“, които ходят облечени като хуни дори
в константинополския хиподрум!
Ти кой от тези тримата си? – попита Антемий, но очите му се усмихваха.
Авитохол се бе изправил. Когато ходеше с наметало, той се прегърбваше,
за да изглежда по-нисък. Сега той се разпъна и се изправи в цял ръст пред
тези мъже. Като говореше с висок глас, той каза:
– Аз съм последният гладиатор, аз те спасих от рушащото се Дионисиево
прорицалище, аз те откопчих от лапите на Манто и Тракархис! Те със
сигурност щяха да те наранят и да те пренесат в жертва! Още тогава те са
видели, че си специален човек, сигурно защото бяха предсказатели, са
успели да надзърнат в бъдещето и са видели, че някой ден душата ти ще се
изпълни с мрак! Лъв, ти си лош човек!
– Отче, плашиш ме! – като глезено дете проговори Марция Евфемия.
– Прекалихте! – каза възмутеният Антемий.
Лъв посегна и извади своя меч и извика:
– Ти си лъжец!
От одеве Авитохол едва скриваше своя меч под наметката си. Сега той
също извади Меча на боговете. По острието на прекрасното оръжие
пробягна сияние и то като че оживя. Двамата мъже стояха с извадени
мечове в ръце. Мечът на Лъв бе паранзониум. Явно и той бе „заразен“ от
новата мода в Константинопол гладиусът да бъде сменен с паранзониум.
Авитохол се сети, че той е водач на някои от войските, които пазеха
императора.

145
 Българинът стоеше срещу Лъв и дори не изпитваше вълнение. Той бе
сигурен в превъзходството на своето оръжие. Той като че ли бе забравил,
че мъжът пред него е онова дете, което бе спасил преди толкова години.
Сега той бе готов да кръстоса оръжие с него и да го убие, ако се наложи.
Каква ирония на съдбата!
Лъв не издържа и пръв замахна към Авитохол. Той направи широко
движение и вложи цялата си сила в него. Личеше си, че Лъв не е истински
воин. Авитохол си спомни, че той е бил адютант на Аспар, но никога
легионер. Лъв беше наследник на бесите, онези същите, които носеха
мечовете си ромфей на рамото си. Той бе участвал в много битки, но по-
скоро като командир или свидетел. Основните умения на мъжа явно
бяха от годините, в които бе убивал и разфасовал животни.
– Касапска техника – каза на себе си Авитохол. След това стисна дръжката
на своя меч. Техниката на касапина бе твърде груба и силова. Авитохол
обаче не искаше да го изпреварва и убива, затова реши да му се
противопостави със сила. Българинът направи широко движение и засили
своя меч срещу широкото здраво острие на паранзониума. Двете остриета
се срещнаха с трясък. Марция Евфемия извика и прикри с ръце лицето и
очите си. Верина също се бе извърнала. Антемий гледаше към двамата
мъже, а долната му челюст бе увиснала. Той може би бе учуден не толкова
от изхода на сблъсъка, колкото от това, че монахът бе извадил меч и
майсторски бе замахнал срещу Лъв. По това, което бе казал и как държеше
оръжието, си личеше, че наистина е участвал в множество битки. Антемий
не вярваше той да е Виктор Скевас Масхарис, един от най-известните
гладиатори, но все пак не го изключваше. Той на няколко пъти бе опитал
да възпре монаха да не говори, за да не лъже и да не се изложи, но сега сам
не знаеше какво да мисли.
Двамата мъже стояха един срещу друг. Лъв се държеше за ръката. Той
едва ли бе ранен от острието на меча, явно сблъсъкът между двете оръжия
наистина е бил много силен. Като проследи ръката му, Антемий видя, че
паранзониумът на Лъв бе с пречупено острие. Такова нещо генералът за
пръв път виждаше. Паранзониумите бяха нови оръжия, техните остриета
бяха по-широки от тези на гладиусите и нарочно бяха подсилени. Смяташе
се, че могат да устоят на удара на всяко оръжие. В последните години
всички воини, които бяха въоръжени с този нов меч, бяха много доволни
от качествата му. Лъв бе един от свитата на императора, той със
сигурност притежаваше паранзониум от най-високо качество. Това,
че този Виктор бе успял да пресече острието му, бе цяло чудо. Антемий
„хлъзна“ погледа си по ръката на монаха. Мечът, който той държеше, бе
наистина много добро оръжие. Той бе от източните мечове, дълъг и с

146
тънко, обточено острие. Как това оръжие бе успяло да надвие дебелото,
здраво, подсилено острие на Лъв, генералът не можеше да си обясни.
– Ти наистина си Виктор Скевас Масхарис! – мълвяха устните на
потресения Лъв. – Винаги съм искал да те видя! Цял живот съм те смятал
за свой спасител! Тачел съм те като свой баща! Защо трябва да сме един
срещу друг?
Докато Лъв говореше, Авитохол започна да се сеща кои са двете деца,
които винаги се движеха след беса. Той ги разпозна. Дори в този момент те
стояха навън, на студа. Това бяха същите онези деца, които им бяха
прислужвали в Лунгдунум, а след това ги бяха дебнали в манастира. Той
вече бе сигурен, че две деца няма какво да правят толкова далеч от дома си,
освен ако не са куриоси. Колко хитро! Деца куриоси! Те не предизвикват
подозрение, могат да се промъкват навсякъде и да слухтят. Наистина, те са
по-слаби, но са двама и сигурно могат да убиват с отрова. Лъв явно винаги
водеше момчетата със себе си, това означаваше, че и там, в Галия, може да
е бил наблизо. Той бе техният водач. Авитохол се питаше, можеше ли
след смъртта на Евгениус, той да е новият протокуриос? Щом Лъв бе водил
отбраната на Асамус, където някой бе действал като багатур и българин,
значи той също бе ученик на Евгениус, който пък бе ученик на самия Баяр.
Авитохол вече бе сигурен, че пред него с прекършен меч в ръка стои самият
протокуриос. Само за миг се замисли, че ако замахне още веднъж, може
да обезглави организацията, създадена от Евгениус, и с това да сложи край
на всички тези „бели тиуни“, както се наричаха куриосите. Той обаче не
можеше да го направи, защото беше воин и имаше специално отношение
към битките. За него те бяха свещени и той като воин не можеше да постъпи
безчестно и да победи враг, който не е в състояние да се защити.
Изведнъж Лъв посегна и хвана острието на меча на Авитохол. В
безизходицата си той бе изхвърлил дръжката на паранзониума, станала
ненужна и която само му пречеше, и с двете си ръце се бе вкопчил в
острието на меча, като че ли така можеше да постигне нещо. Авитохол се
зачуди какво да прави. Той вече бе сигурен, че мечът в неговите ръце е
Мечът на Избраника, Мечът на боговете. Това, че сега Лъв бе хванал
острието на меча му с две ръце, го притесни. Той обаче вече бе държал
този меч в ръцете си, беше правил това още като дете, когато веднъж дори
си бе позволил да почиства оръжията му. Единственото нещо, което
можеше да оправдае това хващане, бе, ако някой ден същият този Лъв
станеше император. Можеше ли това да се случи? Авитохол вече не смееше
да каже, че е невъзможно, защото същото нещо бе смятал и за Маркиан. А

147
къде бе днес Маркиан? Той седеше на престола на василевса в
Константинопол и управляваше цялата Източна християнска империя.14
Авитохол издърпа и прибра своя меч в ножницата. Той можеше да убие
Лъв като куриос, те действаха без оглед на честта, но българинът запази
своето достойнство и не можа да предаде душата си. Той прибра меча,
макар да съжаляваше, защото смъртта на Лъв бе в ръцете му. Този жест
успокои най-вече Верина. Антемий също бе седнал на ръба на клиноса, а
краката му висяха, а Марция Евфемия трепереше от вълнение, а от очите ѝ
се стичаха сълзи.
– Е, Виктор, ти наистина си много добър воин и имаш много добро
оръжие – каза генералът.
В този момент Лъв се сниши, в ръцете на бившия касап се появиха две
ками. Това потвърди съмненията на Авитохол, че мъжът пред него е
протокуриосът. Той знаеше, че протокуриосът винаги има две ками. Той
също бе носил две куриоски ками, но бе дал едната на Кримхилда и сега
му бе останала само една. Авитохол бе сигурен, че това е камата на
Евгениус. Тя бе по-стара и той я разпозна. Съдбата бе пожелала тя да
остане при него, макар че, когато даваше кама на Кримхилда, не я бе
избирал. В него беше и камата на Авзоний, но тя бе по-къса и битката с
нея срещу куриоските ками нямаше да е равностойна.
– Е, Виктор Скевас Масхарис, никога не съм мислил, че ще се наложи да
те убия. Ти сгреши, аз съм най-добрият боец с нож в Източната империя!
Цял живот се упражнявам с кама и съм се готвил за тази битка! Вече нямаш
време да извадиш меча си!
– Няма нужда – каза българинът и само за миг извади своята кама. Като
видя двете ками на Лъв, той съжали, че се бе лишил от втората си тиунска
кама. Лъв наистина бе много добър боец с нож и кама, беше го виждал да
танцува на хиподрума. Ако сега имаше две ками в ръцете си, битката
щеше да е по-равностойна.
Деел стоеше отзад и се чудеше какво да направи. Той обаче не беше
балтавар и нямаше кама. Авитохол съжали за това.
– Деел, не се притеснявай! Не се намесвай в битката! Отиди да подготвиш
конете за път! – българинът се опита да го успокои.
– Няма да има нужда, защото ще те оставя завинаги тук – каза Лъв.
Авитохол се сети, че в двора бяха погребани някои от приятелите му
гладиатори, там лежеше и Таис. Мисълта да умре тук, в това имение във
Филипопол, не му се струваше толкова лоша. Целият му живот бе свързан
с това място, с този град.

14
Лъв също става император на Константинопол и наследява на престола именно
Маркиан. Той става известен като император Лъв I Макeла (Мeсарят), но е известен и
като Лъв I Бес или Тракиец.
148
 Да лежи навеки под Кендрисийското тепе, там където някога се
извисяваше храмът на Аполон Кендрисийски, може би бе най-доброто,
което можеше да си пожелае.
– Тази кама е на Евгениус, скоро към нея ще присъединя и твоите две
ками – каза Авитохол.
Марция Евфемия изпищя и се отпусна в несвяст на клиноса. Верина се бе
изправила на крака, но не знаеше какво да предприеме. Тя стоеше отстрани
и кършеше пръсти.
– Ще извикам някого! Някой да помогне! – припряно говореше тя. Явно
от притеснение, жената се държеше като луда и мислеше неща, които
нямаше как да се случат.
В този момент Лъв замахна срещу Авитохол. Българинът се защити
инстинктивно. След това, като се съобразяваше с второто острие на беса,
той насочи удара на своята кама. Мъжете кръстосваха остриетата.
Авитохол бе виждал Лъв да танцува танца Макеларион, той имаше
спокойни, властни и широки, завършени движения, а ръката му бе наистина
силна. Мъжът стискаше камите с огромна сила, явно придобита от времето,
когато по цял ден бе държал в ръцете си касапски ножове. Лъв бе много
опасен противник и Авитохол скоро се увери в това. Една от камите го
„парна“ в ръката, а друга се опита да го прободе в корема, но той мръдна и
тя само одраска хълбока му. Това разгневи българина и той започна да сипе
като обезумял удари срещу бившия месар. Липсата на втора кама
компенсираше с бързина. Мъжът не можеше да повярва, че онова момче,
което още се напикаваше, когато той бе Виктор Скевас Масхарис, може да
го победи или убие. Нямаше да си прости такова унижение. Смъртта вече
не го притесняваше толкова, колкото срамът. По някое време се замисли,
че ако тогава там, в Дионисиевия храм, бе знаел, че някой ден момчето ще
се изправи в битка срещу него и ще опита да го убие, сигурно щеше да го
изостави. Тогава той бе рискувал живота си, за да изнесе Лъв и Нефертари
на ръце от рушащия се храм.
Скоро със силен удар българинът изби едната кама от ръцете на Лъв. Сега
битката щеше да бъде равностойна. Верина, жена му, обаче я взе и отново
я подаде на протокуриоса, който, без никакъв свян, я пое.
– Антемий, Антемий, извади своя паранзониум и го убий! – викаше Лъв.
Воинът обаче отказа да се намеси в битката.
– Не мога, аз съм воин! – каза той. Освен това Марция Евфемия, която се
бе съвзела, така се бе вкопчила в него, че той и да искаше, не можеше да се
намеси. За да защити дъщерята на Маркиан, той, заедно с Верина, ги бе
отвел в един от ъглите на триклиниума и там ги пазеше с изваден меч в
ръка. Двамата мъже се биеха в средата на триклиниума, точно върху
мозайката с горгоната Медуза. Авитохол си спомни времето, когато преди

149
години пак бе използвал кръга около главата на горгоната за бойно поле.
По някое време българинът отново изби камата от ръката на Лъв. Сега
протокуриосът остана с една кама. Така Авитохол изравни битката и дори
взе надмощие.
По някое време българинът успя да „заключи“ ръката и камата на беса,
след това със силен удар я изби от ръката му. Така Лъв остана без оръжие,
но Авитохол не се възползва от предимството си. Вместо да го прободе
сега, когато бесът бе останал безпомощен, без оръжие в ръцете си, той
прибра камата си. Огледа се за камите на Лъв, но Верина отново ги бе
взела. Тя се бореше с Антемий, който се опитваше да държи жените далеч
от битката и ги бе заградил в ъгъла, все едно са агнета.
Останал съвсем без оръжие, в отчаянието си Лъв се хвърли към
българина. Той явно бе решил да се бори с него. Авитохол видя опитващия
се да го сграбчи мъж и го пресрещна със светкавичен ритник. Това
изненада неприятно Лъв. Той навярно не бе виждал битка с крака и ръце и
бе напълно неподготвен. Лицето му пребледня, мъжът издиша тежко,
сгърчи се и се свлече на земята. Бесът лежеше на земята и се превиваше от
болка. Той се опитваше да вдиша, но не можеше. Авитохол можеше да му
помогне, но не го направи, а изчака мъжът да се пооправи. След като
вдиша, той стоеше задъхан, ни жив, ни умрял.
– Татко, Виктор Скевас Масхарис – каза той. Личеше си, че мъжът е
пречупен. Той лежеше на пода победен и унизен. – Не ме наранявайте! –
Лъв молеше за живота си.
Това, разбира се, не можеше да смекчи сърцето на българина, но той реши
да предаде посланието и да остави Лъв да изпълни задачата му. Авитохол
все така стоеше и наблюдаваше мъжа. Той бе готов във всеки един момент
да скочи и да го посече, ако онзи направи нещо, което не му хареса.
– Предай това послание на Терасикодиса! – сурово каза Авитохол. –
Знаеш ли го?
– Знам! Знам! – услужливо каза бесът.
– Предай на исавъра, че първата жена на Атила – Керка, почина.
Лъв стоеше и като че не чуваше думите на извисяващия се над него мъж.
– Какво общо има Керка с Терасикодиса? – попита протокуриосът.
Авитохол знаеше, че Евгениус бе много добре запознат с политиката и
той помнеше всички роднински връзки в двореца и не само в него, а и в
цяла Европа. Сега не можеше да повярва, че новият протокуриос не знае
каква е връзката между Керка и Терасикодиса. Може би от напрежението
той бе забравил или играеше някаква игричка. Авитохол все пак обясни:
– Керка, която бе жена на Атила, бе леля на Терасис, защото бе сестра на
баща му Кодиса.
– Виктор Скевас, покажи ми лицето си! Искам да видя как изглеждаш!

150
 Авитохол искаше да шокира мъжете и жените, за да имат време да
избягат, затова отметна качулката и това подейства на присъстващите по-
силно от удар.
– Атила! – извикаха едновременно Антемий и Лъв. – Това не може да
бъде! – Краката на двамата мъже се подкосиха и те приклекнаха. Явно
лицето на този мъж имаше сила, която ги караше да не могат да останат
прави в негово присъствие.
– Какво?! Какво?! – питаше Марция Евфемия, която явно нищо не
разбираше.
– Не! Моят втори баща, Виктор Скевас Масхарис, не беше Атила, сигурен
съм в това! – извика легналият върху мозайката мъж.
– Това е Атила! – поясни Антемий на Марция Евфемия.
– Как?! – изуми се дъщерята на Маркиан.
– Да! Баща ти ме предизвика, каза, че златото му е за приятелите, а
желязото – за мен! Аз мисля, че вие, лейди, сте неговото злато и ако искам,
мога да го отнема от ръцете на приятеля му Антемий и да го взема за себе
си!
При тези думи Антемий насочи върха на паранзониума си към този, който
бе сигурен, че е Атила. Той бе видял как се бие мъжът и беше сигурен, че
ако поиска, Атила наистина може да отнеме Марция Евфемия от ръцете му.
Антемий се страхуваше за своя живот и за този на любимата си. Той знаеше
как Маркиан бе предизвикал кагана на хуните и сам на себе си не можеше
да обясни как двамата с Лъв се бяха оказали в това положение тук,
притиснати от самия Атила. Колко безразсъден и смел трябваше да е един
човек, за да дойде в сърцето на вражеската империя и да заплаши дъщерята
на владетеля? Този наистина беше смел до безразсъдство, би могъл да го
нарече и „луд“.
След като предаде своето послание, Авитохол се обърна. Лъв, потресен
от всичко, което му се бе случило, и от това, че през цялото време бе стоял
изправен срещу самия Атила, стоеше като вцепенен и не можеше да
помръдне.
– Антемий! Антемий! Залови го! Проследи го! – викаше Лъв.
Антемий обаче бе щастлив, че Атила току-що бе напуснал триклиниума и
ги бе оставил на мира. Този изход от ситуацията му се струваше най-добър.
Той не желаеше повече да вижда Атила, нито имаше намерение да го
преследва. Защо да го прави?
Сега той прегърна дъщерята на Маркиан и остана на място.
– Страхливец – просъска тихо бесът и прегърна Верина, която се втурна и
се опита да го вдигне от земята. Тя му подаде камите, но Лъв не можеше да
помръдне, толкова зле се чувстваше.

151
 Отвън, върху Авитохол, се нахвърлиха двете деца.
– Кои сте вие? – извика българинът, който все още беше с отметната назад
качулка.
– Ние сме Михаил и Гавраил, ние сме ангелите на смъртта! – извикаха
двете момчета. Те държаха в ръцете си по една куриоска кама.
– Невежи! – каза българинът и опита да се изсмее. Това не беше обида. С
това той изрази отношението си към всички западни хора,
пренебрежението към тяхната незначителност. С тази едничка дума той
показа отношението си към тези, които наричаше „черни тиуни“.
След това мъжът, без никакво церемонене и без въобще да се съобрази, че
срещу него са се изправили деца, ритна едното от тях. Детето се сви на
топка и излетя в снежната преспа зад гърба му. Другото момче, без да се
поколебае, скочи срещу него и опита да го прободе. Авитохол вече бе ранен
и не смяташе да го допуска повече. Неговите ръце бяха по-дълги от тези на
децата. Той извади своята кама и поряза ръката на детето. През това време
този, който се бе нарекъл Михаил, се изправи. Авитохол се опита да го
ритне, но детето, пъргаво като петел, избегна ритника му. Двете деца,
колкото и да бе смешно, го заграждаха. Българинът се ядоса не на шега.
Той осъзнаваше, че трябва да бърза, а тези хлапета го забавяха. Във всеки
момент той очакваше някой от мъжете да излезе и да се присъедини към
групичката. Авитохол знаеше, че срещу четирима ще му бъде много трудно
да се бие. Кръвта на Гавраил бе оцветила белия сняг наоколо. Двете деца
скочиха към него едновременно. В този миг Авитохол отскочи високо във
въздуха. Беше го срам, че въобще трябва да обръща внимание на битката с
тези две деца. Той обаче знаеше, че те са куриоси и всяко подценяване може
да коства живота му. Мъжът отново ритна Михаил. Той се подхлъзна и като
се сви на топка, отново излетя в снега. От ръката на Гавраил продължаваше
да тече кръв. Авитохол се сети, че може да извади меча си и да сложи край
на всичко това. Той обаче не беше куриос, а тиун и багатур. Българинът
завъртя камата толкова бързо, че Гавраил не успя да проследи острието и
скоро то се впи в корема му. Момчето изстена и се сви, след което падна на
земята, а белият сняг под него веднага се оцвети в ярко червено. Момчето
явно бе смъртно ранено. Михаил извика и се хвърли срещу Авитохол.
Сигурно двете деца бяха братчета, или много добри приятели. Михаил
опита агресивно да нападне Авитохол, но при това той се увлече в атака.
Не след дълго старият воин изби камата от ръката му и, без да се бави, го
мушна в гърдите. Момчето се просна на снега. От гърдите му пръскаше
топло фонтанче кръв, което димеше.
Авитохол нямаше време за губене, той видя Деел, който отвеждаше двата
коня. Българинът се метна върху гърба на Аспа. Не бе очаквал, че така ще
му се наложи да напусне Филипопол. Мъжът пришпори Аспа, в този

152
момент видя, че на вратата на триклиниума се показаха двамата мъже и
двете жени. Лъв се втурна да помага на прободените деца. Авитохол извади
своя български лък, в движение постави стрела на тетивата и стреля. Той
видя как стрелата му се извиси, след това се спусна и прободе в гърба
приведения над децата Лъв. В този миг бесът се отпусна над умиращите
деца.
След това старият воин се обърна напред и прибра лъка. Вече беше
сигурен, че никой нямаше да ги последва и преследва. Той не знаеше дали
стрелата му имаше достатъчна мощ, за да убие Лъв, не беше сигурен и дали
бе успял да убие Михаил и Гавраил. Сега това нямаше значение. Все пак бе
много вероятно ранените да умрат от възпаление на раните. Той обаче също
бе ранен и трябваше да се погрижи за себе си.
Авитохол напускаше тези земи. Мъжът се обърна на изток и видя
извисяващия се над вилата силует на Кендрисийското тепе. Беше се влюбил
в тази земя не само защото Таис почиваше тук, а защото бе обикнал топлите
хора на Филипопол, тази земя, небето над града. В него имаше някакво
смътно предчувствие, че повече няма да се върне и да види отново тази
земя, едрите звезди на Тракия, да стои под това небе. Мъжът се сбогуваше
с Филипопол и с младостта си.
Авитохол и Деел се върнаха в Хуния по вия Милитарис. Отначало те
препуснаха към прохода Суки (Траянови врата), а после към Сердика.
Една вечер Авитохол видя с колко любов Деел извади кърпата с пчелата,
която той му бе подарил преди битката при Каталаунум. По-рано с нея
покриваха желязната корона, но откакто я бе подарил на Деел, той я
използваше като свой флаг. Когато не я държеше на върха на копието си,
той я носеше грижливо скатана до сърцето си. Авитохол се
чувстваше много добре с Деел. Двамата се разбираха прекрасно, освен това
присъствието на хуна не му пречеше по никакъв начин. Авитохол бе малко
гузен пред младия мъж, когото бе подозирал във връзка с Емьоке, сега
обаче вече бе сигурен, че го бе обвинявал несправедливо. Деел му беше
верен и не би го предал за нищо на света.

153
 XII

Когато Авитохол и Деел се прибраха в Хунград, те очакваха да заварят

столицата и двореца в трескавата подготовка за предстоящата война. Така
и беше. Цяла Хуния кипеше. Макар зимата да бе в разгара си, хуните се
готвеха ожесточено за война и подготвяха новия боен поход, който явно
щеше да започне в ранната пролет на 452 година. Когато пресече
алая, българинът усети някакво униние. Това чувство го обзе още докато
минаваше покрай шатрите на Едекон, Чат и Чила. Той вървеше, но тук на
мястото, което можеше да се нарече форум на Хунград, всички звуци,
свързани с приготовленията за битка, бяха някак далечни, приглушени, все
едно идваха от много далеч, от друг свят. Авитохол и Деел яздеха
бавно своите коне и се споглеждаха. Всички погледи бяха натежали от
скръб. Хората, които срещаха, едва имаха сили да вдигнат очи от земята и
да ги погледнат.
– Какво е станало? – попита Авитохол. – Деел, аз ще се погрижа за конете!
Ти отиди да видиш какво се е случило! Попитай Казон!
Авитохол още не бе свършил с разседлаването на конете, когато Деел се
върна. Българинът бе забелязал, че не срещна никой познат, никой не излезе
да ги посрещне. Той се чудеше какво се е случило? Най-лошото нещо, което
си представи, бе, че чумата е обзела хунския двор и е покосила повечето
вождове, които познаваше. Сърцето му се свиваше в тревожно
предчувствие. Дали нещо лошо не се бе случило с Ирник или с внука му
Баяр?
Когато Деел се приближи до него, българинът видя колко е притеснен.
Всички белези по лицето му се бяха задълбочили и му придаваха загрижен
и зловещ вид. Авитохол се притесни за младия хун. Той се бе променил
толкова много за един миг само. Българинът очакваше вестта със свито
сърце, все едно бе присъда. Той познаваше смъртта, цял живот тя бе негов
неотменен спътник. Сега мъжът видя нейната сянка, просната над лицето
на младия хун. Не можеше да сбърка присъствието ѝ с нищо друго. Някой
бе починал. Някой, който бе близък на Деел, и явно Авитохол също
познаваше много добре.
– Всички скърбят – каза той и с това потвърди предположенията на
Авитохол. – Тези дни е починало бебето на Емьоке.
– Какво?! – Авитохол не можа да се сдържи.
Мъжът наведе глава. Емьоке бе родила, а след това бебето ѝ бе починало.
– Как е станало? – попита българинът.

154
 – Казват, че едва спасили майката. Евдокс и Биал се борили за живота ѝ,
но добре че била Н'Кара. Тя я спасила, детето обаче не могла.
– Как, при раждането ли?
– Не знам, не ми казаха. Днес всички скърбят.
На Авитохол му се зави свят. Само преди една година беше безнадеждно
влюбен в Емьоке. Тогава той копнееше за нейната благосклонност, за миг
внимание и нежност. Само за една година нещата се бяха променили
толкова много. Емьоке вече бе омъжена, беше родила и дори бе загубила
детето си, сигурно и в момента тя се бореше за живота си. Колко много
неща бе преживяла дъщерята на Едекон за една година! Авитохол изпита
желание да я види. Той не знаеше дали е удобно и в какво състояние е
младата жена. Така, с наведени глави, двамата се появиха в тронната зала.
Авитохол знаеше, че Деел и Емьоке са добри приятели. Дори до скоро
подозираше, че са нещо повече. Личеше си, че на Деел също му е много
тежко заради нещастието, което я бе сполетяло.
– Мена-Саг и Деел – някак вяло извика Казон от вратата. Мъжете вървяха
по дългия червен килим-пътека, който бе проснат по дължина на цялата
зала.
Въпреки че двамата спътници не бяха бързали много, появата им в
Хунград изненада всички. Понеже бяха изпълнили задачата, без да ходят
до Константинопол, те се върнаха по-рано, отколкото Атила бе очаквал.
Когато каганът на хуните ги прие, по лицето му още личаха следите от
„кървавите сълзи“. Цялото му лице бе подуто. В последните няколко пъти,
откакто хунът бе плакал, брат му бе отказвал да си прави белези и лицата
на двамата сигурно вече доста се различаваха. С годините белезите на
Авитохол заздравяха и се скриваха. Лицето му ставаше все по-гладко
и близко до българските лица и все по-далеч от хунските. Авитохол бе
решил, че повече няма да поема ролята на Атила. Това решение в него се
бе затвърдило и от последните събития, които бяха настъпили, след
битката при Каталаунум.
– Атила – каза Авитохол и сведе поглед надолу, така че върхът на
качулката му се насочи към гърдите на мъжа, седящ на престола. Това бе
престолът с вълка и сърната, явно балтаварите отново го бяха извадили от
библиотеката му.
– Братко – каза каганът. Авитохол вдигна поглед и го огледа внимателно.
На лицето на Атила бе изписана скръб. Всички балтавари знаеха, че той не
беше баща на детето на Емьоке. Авитохол не разбираше защо бе тази скръб.
Или може би все пак сватбата му с Емьоке не е била случайна. Изведнъж го
обзеха тежки подозрения. Можеше ли все пак решението на Атила да не е
било случайно и той да е баща на детето на Емьоке, дали брат му за пореден

155
път не се бе възползвал от приликата с него и не бе прелъстил Емьоке?
Силата на мислите, които нахлуха в главата му, го накараха да се изчерви.
В същото време смъртта на детето на Емьоке бе направила сватбата ѝ с
Атила безсмислена. Каганът се бе оженил за дъщерята на Едекон най-вече,
за да спре мълвата, която петни името на младата хунка. Сега, без детето,
се оказваше, че двамата са женени напразно. Авитохол се сети, че Баяра бе
предсказала нещо подобно. Мъжът продължаваше да мисли и скоро се
убеди, че няма как Атила да е баща на детето, което бе починало. Дали тази
скръб и „кървавите сълзи“, които каганът бе пролял, не бяха за някой друг,
който Авитохол много добре познаваше? Българинът реши, че в разговор
ще разбере това, което го интересуваше, затова заговори. Разбира се, той
беше тактичен и никога не би попитал направо за нещо такова.
– Върнах се. Изпълних задачата – каза той.
– Предаде ли вестта на сина на Кодиса?
– Скоро ще му я предадат.
Авитохол беше сигурен, че съвсем скоро случката в имението под
Кендрисийското тепе ще се разказва из двореца в Константинопол. С това
и посланието му щеше да бъде предадено. В следващите дни той трябваше
да се ослушва, за да чуе някаква информация за това дали е мъртъв Лъв или
някое от децата.
Без да спомене нищо за Емьоке и смъртта на детето, Атила продължи да
говори за войната и бъдещия поход. Скръбта не го бе отделила много от
приготовленията му. Той бе подготвял войната с не по-малка жар от
миналата година и приготовленията бяха в последната фаза. Беше ясно, че
тази година също смята да тръгне още с първите мигове на пролетта.
– Виж се с Ирник! Смятам скоро той да нанесе един отвличащ удар към
Тракия. Този път в Кавказ ще пратя Денгизих – каза Атила.
След като приключи разговора с брат си, Авитохол се видя с Ирник,
който тъкмо се готвеше да тръгне на поход.
– Синко – каза той и го прегърна, – отново ли на поход?
– Да! Този път ще насоча отвличащия удар към Тракия.
– Към Филипопол ли?
– Да!
– Този път не ми носи реликви! Може ли да те помоля за нещо? – Ирник
слушаше внимателно баща си, който продължи: – Ослушвай се във
Филипопол за един мъж, който се нарича Лъв Бесът. Искам да знам какво
е станало с него!
– Това не е ли момчето, което си спасил от Дионисиевото прорицалище?
Не е ли същият онзи Лъв, с когото щях да се бия в Константинопол?
– Така е.
– Какво трябва да разбера?

156
 – Всичко за него, дали е бил ранен, жив ли е? Ослушвай се и за две
хлапета, които винаги ходеха с него!
– Какви хлапета?
– Онези същите, които ни преследваха из Галия. Казват се Михаил и
Гавраил.
На другия ден Ирник тръгна на поход към Тракия, а Денгизих поведе
войските към Кавказ. С тези предварителни отвличащи удари Атила
искаше да попречи на войските на василевса и шахиншаха да се включат
на страната на Западната империя. В същото време това щеше да успокои
Флавий Аеций, който можеше да си помисли, че тази година ще се размине
на него и Запада.
Авитохол не вземаше почти никакво участие в приготовленията за похода.
Той използваше времето, за да се разхожда с Фенрир из степта. Снежната
пелена бе започнала да се разкъсва и на двамата ставаше все по-приятно да
се скитат все по-дълго и да ходят все по-надалеч. Българинът разчиташе
да види Емьоке, но не я срещна нито веднъж. Тя явно все още не можеше
да става и не ходеше никъде. От Баяра нямаше и помен. Тя бе помогнала на
Емьоке и отново бе изчезнала. Авитохол отиде до селището на Алиде, уж
случайно на лов, но от шаманката нямаше и следа.
Фенрир, Аспа и Авитохол „летяха“ по цели дни из пустата. Българинът си
спомни, че миналата година по това време тренираше усърдно и се готвеше
за война. Тази година той се чувстваше изморен, не толкова физически,
колкото бе преситен от битки и война. Цял живот воюваше, вече нямаше
желание да го прави, може би така се изразяваше старостта при него.
Всичко тази зима бе досущ като това, което се бе случило миналата
година. Те толкова си приличаха, че понякога на Авитохол му се струваше,
че битката при Каталаунум и войната от 451 година не се е състояла, а
тепърва предстои. Този път той бе като страничен наблюдател. Мъжът
обикаляше из двореца и хунския лагер, слушаше, наблюдаваше, но все
му се струваше, че това е нещо далечно от него, той като че ли нямаше да
участва в похода.
Атила и Авитохол не се срещаха и не говореха. Те се бяха отчуждили.
Един ден Атила повика брат си. Той седеше в трона на Голямата зала.
Авитохол се яви пред кагана и каза:
– Викал си ме!
– Авитохол – каза Атила и си личеше, че никак не му се говори и той
прави това пряко волята си, – ти знаеш много добре, че в битката при
Каталаунум мечът ми се счупи. Знаеш какво означава това. У теб се намира
истинският Меч на боговете. Сега аз съм без меч. Не мога да тръгна на
война така. Мисля, че няма смисъл да те моля да ми дадеш меча, който Бог
определи да бъде в твоите ръце. Знам, че такава бе Божията воля в онази

157
вечер там, на върха на могилата. Не искам твоя меч. Аз обаче трябва да
имам някакво оръжие. Ти си ми казвал, че мечът, който държах, е бил
изкован от теб и някакъв индиец.
– Да, Ковендра. Той беше най-добрият ковач в света.
– Даа, да. Опитах да си намеря меч, пробвах с няколко, но всички те не
бяха добри. Знам, че мечът, който двамата бяхте изковали, се счупи и не
искам това да се повтори, но всички други бяха много по-слаби от твоя
меч. Колкото и да не искам да го правя, трябва да те помоля. Можеш ли
отново да ми изковеш меч?! Дори да е по-лош от първия, пак ще е
много по-добър от останалите. Сега си мисля, че ако не бях пресилвал
първия си меч, този, който смятах за Меча на Марс, той и досега щеше да
си е здрав. Само че щях да съм удържал победа в битката при Каталаунум
и Западът вече щеше да е мой. Сигурно сега този разговор щяхме да го
водим в Рим или Равена.
– В последно време не сме в добри отношения, не се ли притесняваш да
ти изкова оръжието? – попита Авитохол.
– Така е. Исках най-добрият хунски ковач да ми изкове оръжие. Оказа се,
че това е Ладан. Той обаче отказа да кове меча, ако ти не си тук. Каза, че
ти си истинският майстор, той само ти помагал. Едрият ми пазач ми отказа
и ето ме, сега се обръщам към теб!
– Защо не пожела някой друг народ да ти изкове меч?
– Всички ковачи са далеч от това, което са били. Чух, че при мъжете на
Ашина имало много добър ковач, наричат го Хурса. Той обаче е мой враг и
не мога да го помоля да ми изкове меч. Другите ковачи, за които знам, са
нибелунгите. Ти обаче разруши пещерите им, където те ковяха своите
оръжия.
Сетих се и за нещо друго – каза Атила. – Някога нибелунгите са изковали
меч на Зигфрид, първия мъж на Илдико. Този меч е точно копие на нашите
два меча. Сега тя го пази като най-скъпа реликва и спомен от мъжа си.
Мисля, че той ще ми приляга най-добре. Трябва обаче да стигна с
някакво оръжие до Ксантен.
– Ти знаеш за този меч, нали?
– Да, казва се Булмунг. Изкови ми меч! Ще го сравня с Булмунг и ще реша
кой от двата да е моят!
Отначало Авитохол не повярва на това, което чуваше. По-късно разбра,
че молбата на брат му е сериозна.
Те двамата с Ладан отново посетиха селището на Алиде. Авитохол се
оглеждаше, но от Баяра или другите две жени и децата им нямаше и следа.
Авитохол и Ладан отново се усамотиха в същата онази ковачница, в която
преди това бяха изковани туга, който сега се намираше в ръцете на остгота
Андаг, и меча, който бе подарил на Ирник.

158
 Въпреки усилията на двамата мъже да изковат меч подобен на
Авитохоловия, това не им се удаде и мечът се получи различен. Всъщност
той бе същият като Меча на боговете, но по нещо невидимо се различаваше
от него. Авитохол отдаде това на волята на Тангра. Двамата с Ладан се
примириха, нищо повече не можеха да сторят.
Авитохол се зачуди дали да не си изкове още една тиунска кама, но не се
реши да го направи. Трябваше да изчака орендата да му прати кама в
ръцете.
Скоро ковачите се върнаха в Хунград. Атила прие меча, но си личеше, че
не е впечатлен. За Авитохол вече бе ясно, че той ще избере Булмунг пред
тяхното творение.
С настъпването на пролетта съюзните народи започнаха да прииждат. Те
бяха все така многобройни, като миналата година. Хуните обаче вече не
бяха толкова много. Чумата бе косила редиците им цялата есен и зима. Сега
воините бързаха да тръгнат към Запада, като че ли там бе спасението от
чумата и глада, върлуващи по земите им. Те сякаш бяха забравили, че
именно на запад се бяха заразили от мора. Всички народи бяха разположени
на лагер около Хунград и из цялата пуста. В края на месец март 452 година
армията бе готова да тръгне на боен поход. По незнайни причини обаче
Атила изчакваше. Това продължи дълго време. Пролетта премина. Конете
пасяха свободни из пустата и като че ли само те бяха доволни от
това забавяне. Настъпи лятото, но Атила все не заповядваше на войската да
тръгне. Никой от вождовете не смееше да попита какво става, но си личеше
тяхното нетърпение. Ако отношенията им бяха както преди, Авитохол
щеше да попита брат си, да поговори с него, да го посъветва. Сега обаче
той не смееше да направи това. Атила или отново бе скован от някакво
предчувствие и суеверие, или бе решил да изчака, за да си
помислят западните владетели, че тази година няма да нападне. А може би
вождът на хуните чакаше Ирник и Денгизих да се завърнат. Накрая настъпи
дългоочакваният ден, в който Атила седна на трона и всички съюзни
народи започнаха да се изнизват пред очите му. Повечето воини вече се
бяха отчаяли и смятаха, че тази година няма да има поход. Когато получиха
заповед за тръгване, те все още не можеха да повярват.
Докато войските се точеха пред трона на Атила, Авитохол по цели дни
стоеше в библиотеката и четеше книги. Българинът се замисли, как преди
тръгването на похода миналата година бе писал книгата, а тази той не бе
получил никакви такива знаци. Най-много съжаляваше, че по никакъв
начин не бе успял да защити изхода от битката. Може би това щеше да бъде
задача в бъдеще на някой друг тумир. По това време миналата година вече
се готвеха за битката при Каталаунум. Сега, вместо през март, войските на
Атила тръгнаха на поход през средата на юни.

159
 Този път при заминаването си на Запад Авитохол не взе нито книга, нито
пергамент или мастило и пера. Миналата година бе тръгнал на война, освен
като воин, и като тумир. Този път чувстваше, че трябва да вземе със себе
си реликвите на влъхвите, които Ирник му бе донесъл от похода в
Персия. И понеже не знаеше откъде извира този стремеж, той го отдаде на
орендата. Явно в този поход трябваше да тръгне не като тумир, а като
колобър.
Вечерта Атила събра всички жреци, но този път не пожела да му гадаят, а
да поискат прошка от душите на загиналите хунски воини и на тези, които
бяха загубили живота си в кампанията миналата година. Авитохол и Едекон
бяха сигурни, че той не назова името на Чат и Скила, само за да не обиди
всички онези, които също бяха загубили живота си. След това пречистени,
с олекнала съвест, воините бяха готови да покорят Запада.
Ирник и Денгизих се присъединиха последни към похода. Те бяха
изпълнили задачата си. Бяха атакували земите на василевса и сега той бе
зает с това да пази териториите си.
Ирник се бе ослушвал за участта на Лъв и децата, но нищо не бе научил.
Това можеше да означава всичко. Авитохол обаче предпочете да мисли, че
не е успял и че те все още са живи.
Армията на Атила се точеше като безкраен змей из пустата. Отначало
меката, мочурлива земя под краката им се превръщаше в кал, а след това в
пихтиеста маса, в която пешаците затъваха толкова лошо, че едва успяваха
да се движат. Конниците бяха в по-добро състояние. Скоро остготите
останаха последни. Валамир и братята му ги насърчаваха.
Авитохол бе видял почти всички вождове, които миналата година бяха
под негово командване. Сега той се радваше, че отново вижда тези мъже и
воини. Наистина, миналата година те не се бяха разделили с най-добри
чувства, но въпреки това той се радваше да ги види. Дали искаше да ги
командва отново? Авитохол не беше сигурен. Това, което бе разбрал
миналата година, го потресе. Те не бяха българи и никога нямаше да станат.
Те не се бяха подчинили на командата му и не бяха тръгнали напред.
Усещането на командир, който не е подкрепен и поддържан от своята
армия, е ужасно. Авитохол не пожелаваше на никой командир да изпита
това. Най-тежко за него бе безсилието. Командирът е такъв само когато
воините му се подчиняват и го следват, когато откажат да направят това,
той остава сам и беззащитен, става по-слаб от най-слабия човек. Авитохол
по-скоро не искаше вече да предвожда тези мъже. Всъщност Атила не му и
предложи да ги води. Брат му вече не го посвещаваше в плановете си и
Авитохол участваше в похода като най-обикновен воин. Едва ли имаше
някой, който да бе разжалван по-жестоко от него. Дори на вождове, които
не се справяха добре, им отнемаха войската, но те си оставаха командири

160
на воините, поне в собствените си родове. Сега Авитохол не отговаряше за
никого. Ирник отново водеше акацирите и неговите воини се навъртаха
около масагетите на тъста му Руа. Така Авитохол пътуваше напълно сам,
придружаван единствено от Деел. Деел бе неговата армия и той имаше
власт само над него.
След като стигнаха до Истър, този път войската не се раздели на три, нито
тръгна на север по бреговете на реката. Те продължиха по един път, който
Авитохол много добре познаваше и той водеше към града Тересте.
Българинът очакваше преди града да ги пресрещне армията на Марцелин,
който бе управител на Далмация, но градът ги прие без никаква съпротива.
Мъжът си спомни бащата на Юлий, за когото бе чул, че е станал генерал.
Явно римляните не очакваха нападението тази година да бъде към Италия,
а бяха сигурни, че острието на хунските мечове ще бъде насочено отново
към Галия. Техните стратези вероятно предвиждаха, че пълчищата на
Атила ще преминат на север от Алпите и никой не очакваше да се появят от
южната страна. Атила бе показвал пръстена на Хонория и бе предявил
претенции към Галия и Иберия, това, разбира се, не означаваше, че е
изключено да нападне Италия.
Тази година хуните или изненадаха римляните, или „старата лисица“ ги
очакваше навътре в Италия и се готвеше за ново голямо сражение, както
миналата година.
Този път армията на Атила бе съвсем малко по-малобройна от миналата
година, но понеже не се бе разделила, тя пак си оставаше огромна и
неповратлива. Авитохол се чудеше кога брат му ще раздели армията си и
ще я направи по-подвижна. Той очакваше момента, за да види дали хунът
ще му предложи да предвожда някоя от частите и ако не, къде ще го
зачисли.
Скоро войските преминаха през Тересте и го подложиха на разорение, но
не убиха никого. Те продължиха към Аквилея. Атила обещаваше богата
плячка и воините бързаха. Авитохол знаеше много добре, че Аквилея е
построен, без да е предвидена никаква защита. Превземането му щеше да е
съвсем лесна работа. Българинът си спомни колко много пъти Атила се бе
заканвал на Аквилея, гражданите и тукашния дук. Този път каганът спря
армията си в блатата и изумен наблюдаваше това, което се простираше пред
него. А там, пред очите му, се извисяваха високи крепостни стени, по-
високи от тези на Орлеан. Гражданите на Аквилея явно се бяха поучили от
опита, който имаха с него. Защитните стени на изток бяха издигнати до
сами река Надизон и тя миеше новоиздигнатите крепостни стени,
върху които се виждаха елитни римски воини и техните знамена.
Тази гледка разяри Атила. Той не бе очаквал никаква съпротива от Аквилея
и сега беше гневен. Всичко това и по-късното тръгване излагаше

161
кампанията на риск от провал. Като видя стените, Атила нареди да бъдат
изградени стенобитни оръдия, балисти и всякакви други обсадни машини.
Той извика Констанций Млади, но нареди Авитохол да му помага. Този път
машините бяха изградени според българските традиции. Авитохол
опитваше да си припомни това, което бе учил като дете, а Констанций
пресътворяваше всичко на чертежи върху пергамент. Бяха изградени
обсадни кули, които на български се наричаха олхаси кюпе, също така
машини, които да подкопават крепостните стени, наричани от българите
хлобрин. Разбира се, не липсваха и тарани. Наоколо в блатата обаче нямаше
дръвчета и се налагаше да ги носят отдалеч. Този път всички тези обсадни
съоръжения бяха поставени върху колела, за да могат да бъдат местени.
Аеций бе решил да пресрещне Атила тук и да го спре в блатата или поне
да го задържи по-далеч от Равена.
Атиловите войски обградиха града от всички посоки, оставиха им изход
само към Адриатическо море и така зачакаха.
Скоро дукът на Аквилея дойде да преговаря с Атила. Хунът поиска всички
богатства на града. Аквилейци, понеже бяха търговци, обещаха да отплатят
свободата си, като предложиха смешно ниска цена. В това време римските
войски, пратени от Аеций, не знаеха за преговорите, които се водеха извън
крепостните стени. Атила попита дука на Аквилея и управител на областта
Венетия къде е Аеций и онзи му призна, че в момента в Рим гражданите
измират от глад и Аеций е зает да се бори с него. Той дори бил получил
поздравление от император Валентиниан, който не искал да напусне Равена
и треперел от страх. Така глупавият мъж сам издаде присъдата над града
си. Той си мислеше, че ще се договорят с Атила, но не позна. След като
отказа да предаде всички богатства на града, той се оттегли. Това накара
Атила да полудее. Той прие предложението им като подигравка. Каганът
на хуните крещя цяла вечер, а на сутринта заповяда нападение. Хунските
воини напредваха бавно из блатата на Аквилея. Обсадните машини се
движеха трудно. Обсадата на града продължи дълго време. Дали от
зловонията на блатата, или от нещо друго, но скоро армията на Атила бе
покосена от коварна болест. Отначало мъжете изтръпнаха, защото
помислиха, че това е чума. Скоро се разбра, че от този мор хората не
умираха, но не можеха да спрат да дрискат. Това ги изтощаваше и не след
дълго рухваха и не можеха да станат. Няколко от тях дори загубиха живота
си. Това сигурно бе най-срамната смърт. Хората страдаха, а бойният им дух
спадаше. Атила осъзнаваше, че трябва да предприеме нещо. За съжаление
нямаше кой знае какъв избор. Каганът се чудеше дали да не вдигне обсадата
и да продължи навътре, към сърцето на Италия. Всяко забавяне тук
изтощаваше воините, караше ги да мърморят и обричаше целия поход на
неуспех. Есента скоро щеше да настъпи.

162
 Атила стоеше и наблюдаваше града, а всички вождове се бяха строили до
него. Мена-Саг също бе поканен да присъства, а това не се бе случвало от
много време. Вождовете знаеха, че двамата мъже се бяха скарали и Мена-
Саг вече не бе най-близкият съветник на кагана. Сега мъжете с
изумление наблюдаваха следната гледка. Щъркелите на града се събираха
по покривите и комините на сградите, след това с малките си отлитаха към
полето, където явно ги учеха да се хранят с жаби. Като огромни бели
облаци, те напускаха града. В този момент Атила, като извади своя нов
меч, извика:
– Я вижте, тези птици знаят, че днес ще нападнем града и го напускат!
Те си тръгват от този град, който е осъден да умре не от мен, а от висшата
сила! На тях им е ясно, че стените няма да издържат на нашия натиск и ще
се сринат! Щъркелите са гласът на Бог и те ни казват как точно трябва да
бъде превзет градът!
След това каганът на хуните наклони високо вдигнатия си меч напред, все
едно сам натиска крепостните стени. Тази заповед бе достатъчна за воините
и те се впуснаха в атака. Обсадните машини бяха готови и също тръгнаха
напред. Този път стените на града не издържаха на натиска на войските на
Атила и обсадните машини и рухнаха. Когато пробиха и влязоха вътре,
видяха, че градът се бе разпрострял из целия блатист залив. Готите
нападнаха града от изток, защото те бяха останали най-отзад. Германите
нападнаха от запад. Те внимаваха да не се зададе римска войска в помощ
на римския гарнизон, който да се окаже в гърба на Атила. Атила
предвождаше хуните. Аквилейци бягаха и напускаха града, тези от тях,
които не бяха успели да направят това, биваха заловени и пратени като
пленници в Хуния. Другите се спасяваха, като навлизаха все по-навътре в
залива, където блатата бяха все по-опасни. Те не познаваха добре Атила и
сигурно мислеха, че след като хуните превземеха града и го
плячкосаха, щяха да се изтеглят и да им го оставят почти непокътнат.
Със себе си гражданите на Аквилея бяха взели повечето си богатства и
злато, но и много не бяха успели да отнесат. Те бягаха, движейки се покрай
каналите, които сами бяха прокопали, за да могат корабите да достигат до
града им.
Само за един ден Атила и неговите воини превзеха Аквилея, след като я
подлагаха на обсада вече месец и нещо. Това стана в края на август и
началото на септември. Атила беше гневен. Той накара пленниците, елитни
римски воини от гарнизона, ни живи, ни умрели, да бъдат строени, а после
сам с меча, който Авитохол и Ладан наскоро му бяха изковали, изкла
всички тях. Това бе първото бойно кръщение на новия меч.
Хуните и воините от другите народи с ужас наблюдаваха Атила, който, с
мрачно и съсредоточено изражение на лицето, убиваше човек след човек,

163
без ръката му да трепне. През цялото време Чег му помагаше. Авитохол не
се гордееше с това, което брат му правеше. Той знаеше за стария спор
между Атила и Чег, кой ще екзекутира човек по по-жесток начин, днес брат
му бе решил да навакса в бройката. Българинът не одобряваше това един
воин да се превръща в палач, за него имаше разлика да бъдеш воин и да
воюваш срещу хора, които са с оръжие в ръка, и да избиеш като животни
мъже без оръжие. Въпреки това не можеше да го спре. Авитохол винаги бе
молил Атила да бъде воин и да не се превръща в палач. В момента те обаче
не бяха в добри отношения, затова българинът си замълча. Освен това
виждаше как това действа на воините. Те не бяха особено вдъхновени, но
виждаха мрачната решителност на своя върховен вожд и това им
вдъхваше увереност, че тази година вече няма да има прошка.
Авитохол знаеше, че само за няколко дни вестта за случилото се ще
се разчуе из цяла Западна Европа и ще смрази душите на Аеций и неговите
воини. Миналата година те се бяха хвалили, че са разбили Атила, но тази
пролет Атила се връщаше по-силен от всякога. Западните воини щяха да
разберат посланието, което Атила им праща, че този път няма да им бъде
простено и всеки пленник ще бъде убит. Това щеше да постави Аеций
на тясно. Той или трябваше да стане по-решителен и като животно в ъгъл
да скочи срещу своя нападател, или щеше да се прекърши и да се предаде.
Предстоеше да се види как ще реагират Флавий Аеций и неговите воини.
Хуните разграбиха богатите складове на града. Всеки воин от армията на
Атила, както и всички съюзни народи, получиха богата плячка. Всички
бяха доволни. Вместо обаче Атила да даде заповед за продължаване на
похода, той нареди град Аквилея да бъде разрушен напълно, а крепостните
стени да бъдат съборени. Машините, построени от Авитохол и Констанций
Млади, отново доказаха силата си. Каганът направи това по подобие на
Картаген и Рациария и както миналата година бе постъпил с Мец, за да всее
ужас в душите на следващите жертви. Доволните воини запретнаха ръкави
и за няколко дни разрушиха целия град. Постройките от дърво, складове,
бараки, докове се палеха вечерта, за да могат воините да виждат как
разрушават каменните постройки. След като бе разрушен градът и от него
не остана камък върху камък, Атила нареди камъните да бъдат хвърлени в
каналите и така ги задръсти. От този момент град Аквилея вече не можеше
да съществува. Възстановяването му сигурно щеше да отнеме столетия.
Гражданите бяха избягали дълбоко в блатата. Там, на устието на каналите,
се намираше малко селище, обитавано от няколкостотин човека, имаше и
един остров, в който се правеше толкова известното стъкло. Всички
граждани бяха потърсили убежище именно там. Те не знаеха каква е
участта на града им. Скоро обаче щяха да научат. Авитохол знаеше, че ако

164
Атила заповяда на воините си да последват бегълците и да навлязат в
блатата, това ще бъде същинска касапница.15
След като разруши града и разхвърля камъните му из блатата и ги потопи
в каналите, Атила продължи своя поход. Тези две действия показаха на
воините му колко е решен тази година да спечели и че няма да приеме от
тях нищо друго, освен пълно и безапелационно подчинение. Авитохол
мислеше, че брат му ще тръгне по вия Емилия към Равена, където ще завари
императора неподготвен. Воините му бяха доказали, че умеят да воюват в
блата, а Равена също бе защитена преди всичко от блата. В същото време
сигурно на войниците им бе омръзнало да скитат по тези мочурища, а и
дизентерията все още ги измъчваше.
Може би заради това Атила не тръгна на юг по вия Емилия, а на запад по
вия Постумия, която свързваше Аквилея, или поне това, което бе останало
от нея, с Генуа – другото голямо италианско пристанище, което обаче се
намираше на Средиземно море.
Следващите градове, които Атила превзе, бяха Конкордия, Актинум,
Виченца. По пътя си воините не срещаха никаква съпротива. Разбира се,
всеки град се защитаваше, но това бе със собствени средства, воини наети
от тях и местно опълчение. Силите на градовете бяха твърде недостатъчни,
за да излязат в открита битка и повечето от тях се опитваха да
опазят крепостните си стени. Мощта на армията на Атила обаче бе толкова
голяма, че скоро крепостите се предаваха. Обсадните машини отново се
доказаха. Това, че бяха на колела и се теглеха от волове и коне също
помагаше. Тези машини изненадваха защитниците. След няколкодневна
обсада Виченца се предаде. Падуа бе следващият град.
Гражданите на Верона вероятно бяха чули за това как бе постъпил Атила
с Аквилея, защото сами построиха мост над река Адидже. Този мост те
направиха от лодки, така че Атила и неговите воини да могат
безпрепятствено да преминат по него и да продължат към Медиолан
(Милано), за да не атакуват града им. Гражданите направиха това сами, без
да бъдат молени или заставяни от Атила и неговите воини. Тази проява на

15
След този момент Аквилея никога повече не се възстановява и един от най-
големите градове в Европа, а и най-голямо пристанище, изчезва от лицето на земята.
Гражданите на Аквилея се преселват във Венеция и там, с останките и камъните на
собствения си град, съзиждат новия град. Затова може да се каже, че Венеция е
„създадена“ от Атила. Това е един от първите градове-републики в Европа. Венеция
продължава да се управлява от дук, който започва да се нарича дож. Градът винаги се е
смятал за част от Византийската империята и запазва специална връзка с Града
на василевса, дори когато той е столица на Османската империя и се нарича Истанбул.
Венеция, разбира се, е и един от най-големите противници на Истанбул за власт и
влияние в Средиземно море. В Истанбул винаги е имало венециански и много по-малък
генуезки квартал.
165
малодушие накара хуна да се замисли дали за всеки случай да не заповяда
да бъде атакувана Верона. Все пак благоразумието го накара да продължи
пътя си.
Следващият град, който бе превзет, бе Бреша. Воините на Атила бяха
изключително доволни. Без особени битки, те бяха заграбили доста плячка.
Това сигурно бе компенсация за миналогодишния поход, в който след
много битки, чума и смърт почти не бяха взели плячка и категорична
победа не бяха извоювали. Тази година боговете бяха благосклонни
към тях. Особено щастливи бяха германските племена, които Авитохол бе
водил. Той не им бе дал достатъчно плячка и те не го бяха последвали, ако
логиката на Атила успееше, сега дори германите щяха да го последват,
накъдето и да ги поведе.
След Бреша дойде ред на следващия град. Това бе най-големият град в
Северна Италия, старата столица. Всъщност Римската империя досега бе
имала само три столици, без да се смятат градовете от Източната Римска
Империя – Сердика, Филипопол и Константинопол. Почти през цялото
съществуване на империята Рим бе метрополията. Градът бе най-големият
в света. В своя разцвет неговите граждани бяха около милион. Той бе най-
модерният и голям град в продължение на около седемстотин години. След
разделянето на империята и уж прехвърлянето на официалната столица в
Константинопол, Рим бе започнал да запада. Варварите бяха първите, които
превзеха града и това бе сторил вестготът Атаулф. Едва тогава се разбра
това, което винаги се бе знаело, че досега Рим е бил пазен от силата и своята
мощ и никой не е допускал дори, че той може да бъде атакуван. Рим бе
практически без защита, той не бе пригоден за отбрана. Сега, когато
империята вече не бе толкова могъща, се разбра колко лесна плячка
е градът. За да защитят империята и метрополията, римляните бяха решили
отначало да преместят столицата в Медиолан. Градът бе добре защитен от
високи крепостни стени, с много бойни кули и крепостен ров. Той обаче бе
разположен в една от най-плодородните области на Италия и непрекъснато
бе подлаган на набези. Тъй като бе разположен на кръстопът, от тук
минаваха всички хора, пътуващи от Галия за Италия, от запад на изток и от
север на юг. През 402 г. императорите бяха взели решение и бяха
преместили столицата в блатата на източната част на Италия, прикрита от
запад от Апенините, от изток – от морето, а отвсякъде – от блатата. Затова
в последно време столицата се намираше в Равена.
Медиолан бе град, който, преди да бъде построен, е бил проектиран
внимателно от архитекти. Градът не бе разположен както останалите
римски градове с кардо – главна улица, която пресича града и го дели на
северна и южна част, с форуми, базилики, с малък площад с храмове –
темнос, с палатиуми, преториуми. Този град бе проектиран да бъде

166
съвършен. Той бе изграден в кръг. Архитектите го бяха създали
симетричен и според тях трябваше да посяга към съвършенството.
След Рим, той наистина бе достоен да бъде столица на империята. Точно
неговото богатство и съвършенство обаче го бяха направили толкова
привлекателен за всички нашественици.
Вероятно това бе накарало и Атила да насочи своя взор натам. Авитохол
много пъти бе минавал през града и знаеше колко богат е той. Явно Атила
също бе забелязал това. След първата сладка и мазна хапка – Аквилея, сега
предстоеше войниците да преглътнат още една вкусна и сочна хапка –
Медиолан. После сигурно щеше да дойде ред и на самия Рим. Мъжете вече
се бяха отдалечили от Равена. От тук те можеха да се спуснат по вия
Аурелия към Рим или да продължат към Галия, като нападнат Арелат –
римската столица на Галия. Авитохол не знаеше накъде ще поеме брат му,
но трябваше да признае, че всички нападения досега бяха много
добре планирани. Мантуа се намираше на юг от Медиолан, а там сигурно
все още бяха папа Леон и епископ Лупус. Авитохол пазеше реликвите на
влъхвите и не забравяше, че орендата му бе намекнала, че в този поход той
трябва да бъде колобър.
Армията на Атила обсади Медиолан, но нападаше града вяло. Няколко
дни воините атакуваха, но бяха отблъсквани от гражданите и войската,
която бе вътре. Тази вечер Авитохол сънува сън. Присъни му се Илдико
гола, как го примамва. Колкото и да бе странно, тя лежеше пред него
безсрамна и с разтворени крака. Сънят бе толкова истински. Той усещаше
уханието на кожата ѝ, милувките ѝ. Тя го зовеше по име: „Авитохол,
Авитохол, къде е ключът?“ Българинът се събуди засрамен и зачервен, все
едно сънят е бил истина. Не знаеше за никакъв ключ. За да насочи мислите
си към предстоящата битка, мъжът стана и започна да се приготвя. Облече
наметалото си, но все още не се бе разсънил добре, когато кракът му се
препъна в мощите, които носеше грижливо увити в една кожена торба и
държеше в юртата до одъра си. В този момент си припомни, че в тази битка
трябваше да бъде колобър, а сънят и това, че се спъна в торбата, явно бяха
знаци. Авитохол седна върху леглото си и се замисли върху всичко
това. Беше важно да разчете правилно знаците на орендата. В този момент
се сети. Илдико, младата красива жена от съня му, бе съдбата или град
Медиолан. Тя се бе разкрила пред него, бе разтворила и най-съкровените
си прелести и само чакаше той да проникне в нея. Тя обаче искаше ключа.
Този път ключът нямаше да бъде мечът или перото, а реликвите, затова
той се бе спънал при ставането си в тях. По-ясен знак българинът не
можеше да очаква. Той вече знаеше всичко, дори бе решил как да действа.
Авитохол накара Ирник да излезе, а той пропълзя през тайния отвор между
двете юрти.

167
 – Атила! Атила! – прошепна той, като продължаваше да пълзи, без да
вижда нищо в мрака. Мъжът все още не бе облякъл ризницата, не беше
взел дори меча със себе си. Не бе поставил и българския си боен колан, бе
подпъхнал само тиунската си кама направо в кожените си гащи и сега
пълзеше въоръжен само с нея. В юртата на Атила обаче бе тихо. Авитохол
осъзна, че бе станал преди бойната тръба, която събуждаше армията.
Замисли се, че със сигурност бе притеснил Ирник, като го бе събудил, а
след това го бе изгонил от юртата. Синът му вероятно сега стоеше отвън и
се чудеше какво става. В този момент българинът вдигна поглед и видя
нечий меч насочен право в него. Това го накара да спре. Беше сигурен, че
Атила много добре знае кой може да пълзи в юртата му и да преминава
през тайния проход между двете палатки.
– Атила! – прошепнаха устните му, но знаеше, че това няма да го спаси. В
последно време двамата никак не се разбираха. Ако брат му искаше да го
убие, нямаше по-добро време от това. Той можеше да го прониже и да каже,
че се е объркал или го е намерил мъртъв. Никой нямаше да го съди за това,
че е пронизал Мена-Саг по погрешка. Може би само Ирник би могъл да му
потърси обяснение. Авитохол осъзна, че изцяло бе в ръцете на Атила и
скоро щеше да загуби живота си. Изведнъж различи в мрака Атила. Той бе
облечен в пълно бойно снаряжение, целият в доспехи, готов за битка. Брат
му явно не бе спал или не бе смъквал неудобната броня от гърба си и бе
спал така. Той го гледаше, но вместо очи, имаше два въглена, които светеха
в мрака. Мечът, който Ладан и Авитохол бяха изковали, сочеше право в
очите му. Авитохол се парализира от страх. Не бе очаквал това. Допреди
малко бе мислил за това как да бъде превзет Медиолан и съвсем бе
забравил, че с Атила вече не бяха толкова близки, колкото преди битката
при Каталаунум.
Атила стоеше все така, без да помръдва. Беше ясно, че много добре знае
кой пълзи на колене пред него и сега преценя дали да го прониже. Да го
остави да живее или да го убие? Авитохол не намираше сили в себе си да
се бори за живота си, а и всъщност нищо не можеше да направи. Атила бе
натегнал своите мускули и трябваше само да нанесе последния удар. След
това можеше да вземе меча му, като премине през тайния вход, и никой
дори нямаше да разбере, че мечът на Мена-Саг вече виси на бойния колан
на Атила. Авитохол си спомни колко щастлив бе, когато разбра, че
истинският меч на боговете през цялото време е бил в ръцете му.
Тогава той смяташе, че пътят пред него е да стане първият
Световен владетел. Сега всичко това можеше да се промени за един миг
само и той да се превърне в труп, а Атила отново да се бори да постигне
мечтата си. В този момент Авитохол разбра колко крехка и непостоянна бе

168
властта. На върха имаше място само за един, но и той не можеше да застане
там, защото вятърът бе много силен.
– Атила, измислих как можем да превземем Медиолан – каза Авитохол.
Атила бе като натегната тетива. Брат му приличаше на отсъстващ. Мина
доста време преди хунът да отпусне острието на меча си и да го прибере в
капията.
– Кажи! – каза той.
– Чух, че римляните и техните книжници са измислили лъжата, че
божията воля е изсипала върху главите ни тази болест, неудачите,
забавянето. Те казват, че това са небесни бедствия, пратени ни от Бог.
– Чувствам, че божията благодат тази година не е с нас – каза Атила. –
Знам, че това има връзка с Меча на Марс. Ти ми казваш да не страдам от
суеверия, но вече много знаци получихме, че вървим срещу волята на Бог.
Цялата зима и пролет ни мъчеше чумата. Тя за малко не пречупи волята ми
и ме накара да тръгна толкова късно на война, вместо през март, чак през
юни. Това ме поставя на ръба, защото всяко забавяне може да обрече
похода ни на неуспех. Сега пък ни сполетя това бедствие, дизентерията.
Всичко това ме кара да мисля, че походът ни е нежелан и срещу волята на
Бог. Християните, разбира се, се възползват от това.
Дълго време мислих кое е по-важно, аз да съм начело на похода или да
спечелим? Измислих как можем да излъжем Бог. Той не иска аз да стоя
начело. Сигурно иска ти да го предвождаш. Мечът на боговете е в твоите
ръце.
В този момент Авитохол разбра, че една от причините Атила да не го
прободе с меча бе боязънта, която изпитваше от Бог.
– Какво искаш да кажеш? – попита българинът.
– Аз водих похода до тук, но всичко върви срещу нас. Мисля от този
момент да ти дам ти да го продължиш! По-лошо не може да бъде!
– Владетелю Атила! Владетелю Атила! – дочу се отвън гласът на Богар.
Авитохол и Атила веднага го разпознаха. Началникът на охраната явно бе
чул, че Атила говори с някого и понеже никой не бе влизал при него,
сигурно искаше да разбере какво става.
– Спокойно, Богар, всичко е наред – каза Атила с изморен глас.
– Владетелю, при вас има ли някого? – попита Богар. Атила замълча, явно
нямаше намерение да отговоря на своя пазач. Като почака още малко, Богар
каза: – Пристигна пратеник, Ернах иска да говори с вас!
Атила погледна въпросително към брат си. Беше ясно, че Ирник може да
иска да говори само с Авитохол. Българинът не знаеше защо синът му
желае да говори с него, затова само повдигна рамене.
– Нека влезе, да донесе факла! – извика Атила.

169
 След малко кожата на входа на юртата се отметна и вътре влезе Ирник с
факла в ръка. Като видя баща си, той зяпна от учудване. Авитохол не беше
сигурен дали младият мъж знае за връзката между двете юрти, но явно бе
учуден, защото не очакваше да види баща си тук.
Двамата мъже с почти еднакви лица стояха един срещу друг и очакваха
младият мъж да заговори.
– Владетелю Атила – каза Ирник, – преди малко пристигна пратеник от
изток. Позволявам си аз да ви предам неговото съобщение, защото то касае
това, което направих преди да тръгнем на поход.
– Какво става?! – разтревожен попита Атила и се поизправи, като че ли
думите на Ирник изискваха неговата мигновена намеса.
– Това, което искахме да постигнем с похода си в Тракия, не се получи.
Ние трябваше да спрем Маркиан, за да не тръгне на запад и да не
подпомогне Флавий Аеций. Току-що разбрах, че все пак Маркиан е пратил
военен корпус, който ще се окаже зад гърба ни. Той се движи по вия
Милитарис и вече е някъде в Илирик или Далмация. Скоро те или ще се
опитат да ни изненадат в гръб, или ще търсят да се свържат с хората на
Аеций.
– Това сигурно ли е? – попита Атила.
– Да!
– Ернах, ти си балтавар. Остани, можеш да слушаш това, което имам да
кажа на баща ти.
Авитохол, измислих начин как можем да променим хода на похода.
Според мен Бог не иска аз да го водя, мисля, че е време ти да застанеш
начело. Тази вест само потвърждава правотата в намеренията ми. От днес
нека ти водиш войските ни! Смятам, че така ще изпълним волята на Бог!
Авитохол, пожелавам ти успех! Ти какво искаше да ми кажеш, когато
дойде?
– Аз смятам, че тази битка се води пред лицето на Бог. И аз, като теб, съм
на мнение, че трябва да си върнем благосклонността на висшите сили. Ние
трябва да сме по-мили на Бог от нашите врагове. Аз знам, че в тази война
трябва да бъда колобър...
Като видя как се намръщи, българинът осъзна как е прозвучало това в
ушите на брат му. Авитохол знаеше колко Атила мрази, когато той говори
„като българин“. Този път обаче каганът нищо не каза, явно очакваше той
да продължи.
– Сънувах сън – каза Авитохол. В този момент се замисли, че не може да
разкаже цялата истина за съня си, мъжът се забави за миг, но все пак
продължи: – От него разбрах как можем да превземем крепостта на
Медиолан. Преди битка християните винаги вървят напред със своите
хоругви и свети мощи. Този път ние ще постъпим по същия начин.

170
Още преди да тръгнем на поход, Ирник ми донесе от земята на персите
светите мощи на влъхвите.
– Кои са влъхвите? – попита Атила, като пак се намръщи.
– Това са мъдреците, предсказали идването на Христос и които,
следвайки Витлеемската звезда, тръгнали да го дирят.
– Откъде имате реликвите на влъхвите, след като те са християни? –
учудено каза Атила.
– Те не са християни! Тогава Христос е бил още пеленаче. Влъхвите са
били български тумири.
Всеки път, когато чуеше за тумир, Атила казваше „онези слепи кучета“,
затова сега Авитохол беше сигурен, че брат му ще направи точно така,
макар и наум.
– Обмислям да понеса реликвите на влъхвите към града, после ще обиколя
крепостните стени и съм сигурен, че орендата ще ми подскаже къде те са
по-слаби и точно там ще атакуваме.
Атила слушаше думите на брат си внимателно.
– Тези думи ме уверяват, че изборът ми да поемеш водачеството на похода
е правилен! Сигурен съм, че ти трябва да продължиш! Мисля, че ще
успееш! Сега ще имаш възможност да проведеш битката така, както смяташ
за добре! Вече дори няма смисъл да ме питаш! Нека Бог е с теб! – като каза
това, Атила взе желязната корона и я подаде на Авитохол. След това, без да
каже нито дума повече, падна на колене и, както си бе с пълно бойно
снаряжение, пропълзя между двете палатки.
Авитохол стоеше и не смееше да помръдне. Всичко бе станало толкова
бързо, че още не можеше да скрие изумлението си. Преди малко си
мислеше, че е дошло време да се прости с живота си, а сега вече бе
едноличен водач на бойния поход и може би водеше втората по големина
армия, събирана досега в света, малко по-малка от тази на Атила от
миналата година. Българинът стоеше с короната в ръце и за миг се зачуди
какво да прави, но скоро каза:
– Ирник, не се притеснявай за това, че воините на Маркиан вървят след
нас! Тази година битката няма да бъде толкова между воините, колкото
между духовниците! Откакто сме тръгнали на война, знам, че трябва да
бъда колобър! Искам да обиколиш, близо сме до Мантуа, отиди и разузнай
манастира! Вземи със себе си Деел! Двамата вече познавате тези земи и
манастира.
– Татко, а теб кой ще те пази?
– Атила се отказа, той сигурно ще бъде с качулка и Ладан, Богар и Уркон
ще ме пазят, освен това Едекон винаги ще е покрай мен, както и Чег.
Ирник, тръгни веднага да изпълниш задачата си! Разузнай всичко около
Лупус, Леон, както и Сидоний Аполинарий, чух, че той наскоро е участвал

171
в Халкедонския събор, разбери и къде е Тирон Проспер Аквитански. Те
всички готвят нещо, сигурен съм в това. Всички знаци сочат, че в тази
битка трябва да се изправим срещу тях.
– Може ли да ми дадеш своята качулка? Може би ще се предреша като
католически монах и дори ще се подстрижа, искам и Деел да бъде облечен
по този начин, за да не будим никакво подозрение. Той обаче няма такава,
може ли да ми дадеш своята?
Авитохол не се бе разделял с наметката си от много години. Тя бе много
издръжлива, направена от здравата и в същото време тънка и лека кожа на
„нилски речен кон“ (хипопотам). С времето мъжът бе започнал да харесва
и свиква с тази наметка. В същото време я мразеше, защото, когато я
сложеше, трябваше да бъде друг, а не себе си. Тази наметка бе като
веригата за робите. Понеже им отнемаше свободата и ги оковаваше, те
я мразеха, но когато някой ден се откопчеха от нея, плачеха и им липсваше
толкова, че през целия си живот продължаваха да я търсят. След като се
разделяха с нея, те разбираха, че веригата е най-близкото им нещо, че я
обичат повече от най-скъпото им същество. С времето тя бе станала част
от тях.
– Ти ли ще я носиш? – попита Авитохол.
– Да, татко.
Българинът беше сигурен, че до края на похода той ще се представя за
Атила и брат му повече няма да се намеси, затова смъкна наметката от
плещите си и я подаде на Ирник.
– Не се привързвай към нея! Тя е символ на нашето робство, на това, че
трябва да съществуваме скрити!
Ирник пое наметката, благодари на баща си, обеща, че ще я пази и излезе
от каганската юрта. Изумлението на Авитохол не бе преминало и той
остана дълго време така, с желязната корона в ръце. Доскоро се питаше
дали Атила ще го назначи да води малък отряд, или ще го остави като
редови воин? Двамата от много време не бяха разменяли дума, а ето,
че изведнъж Атила му даде всичко. Българинът се замисли и за още нещо.
В последно време той вече не си дереше лицето всеки път, щом брат му
плачеше с „кървави сълзи“ и сега се питаше дали лицата им не се
различаваха твърде много. Дали някой нямаше да разбере, че двамата са
различни хора? Авитохол нямаше друг избор, освен да рискува. Той постоя
още малко. Скоро чу бойните тръби, които свиреха за събуждане. В този
момент Богар отметна кожата на входа и влезе вътре. Като видя полугодия
мъж, той се изуми. Явно преди малко бе видял Атила в пълно бойно
снаряжение и сега се чудеше защо се е съблякъл.
– След малко ще дойда! – каза Авитохол и направи знак на Богар да го
остави сам. След като остана сам, той пропълзя на четири крака в своята

172
юрта. Атила, все така облечен в доспехи, се бе проснал върху одъра му и си
почиваше. Българинът се изправи и започна да се облича. Атила му
помагаше. Отначало той нахлузи ризницата си, след това отново обърна
българския си колан и, както в деня на битката при Каталаунум, го закопча
така, че да му убива и да е наобратно. Атила го гледаше изумен, но
Авитохол не беше в настроение да говори. След като се облече, той препаса
меча си, втъкна камите – тиунската и тази на Авзоний. Попипа кожения
ремък, където преди закачаше Чашата. Реши днес да не взема щита и
копието. Българинът не смяташе да воюва, затова не взе и черния си боен
шлем, какъвто имаше и брат му. Авитохол постави короната направо на
главата си.
След това взе торбата с реликвите, в които се бе препънал сутринта, и
отново пропълзя през тунела. Не след дълго излезе навън. Мъжете се
готвеха за пореден ден обсада. Воините не бяха особено вдъхновени,
защото знаеха, че няма как градът да се предаде толкова скоро. Затова
очакваха един обикновен скучен ден, в който няма да се случи нищо
особено. Те обаче не знаеха, че Авитохол им е приготвил изненада. Той
се приближи до Казон и каза:
– Свири сбор, нека армията да се строи!
По това, как го погледна Казон, българинът разбра, че никой не е очаквал
днес да се случи нещо особено. Те обаче не знаеха, че до вчера бяха водени
от Атила, а тази сутрин начело на армията бе съвсем друг човек, който
имаше планове как да воюва. Есента напредваше и българинът знаеше, че
трябва да побърза, защото скоро щяха да завалят безкрайни дъждове, които
щяха да затруднят придвижването им. След това дъждът щеше да премине
в сняг, който щеше да ги остави пленници по тези земи. Затова нямаха
никакво време за губене.
Скоро армията се строи. Ирник и Деел ги нямаше, което означаваше, че
вече изпълняваха мисията, с която ги бе натоварил.
Армиите бяха строени и всички вождове застанаха покрай него. Атила
въобще не излезе от юртата. Брат му сигурно бе уморен и бе решил да не
се пречка.
Пръв пред Авитохол се изправи вождът на гепидите Ардарик, те бяха
най-добрите и стари съюзници на хуните. Едекон също се приближи. Най-
отзад бяха вождовете на остготите, водени от Валамир. Тази година
Киридаг, старият вожд на акацирите, изобщо не бе дошъл и след като
Ирник, който ги водеше, бе пратен към Мантуа, те бяха останали без
водач. Авитохол огледа мъжете и каза:
– Нека в тази битка Одоакър да води акацирите.
По-малкият син на Едекон се огледа и попита:
– Къде е Ернах?

173
 – Ернах е пратен на мисия – отвърна Авитохол. – Ти ще водиш акацирите!
– Какво ще правим, владетелю? – питаха вождовете.
– Как какво?! Ще се бием! Бъдете готови! Днес съдбата ще е на наша
страна!
– Жреците ще предсказват ли, владетелю? – отново попитаха вождовете.
– Нито жреци ми трябват, нито Н'Кара, днес аз ще бъда връзката на нашата
армия с Бог! – каза българинът и извади меча си, за който бе сигурен, че е
Мечът на боговете, след което извика: – Мечът на Марс ще ни води!
Воините обаче много добре знаеха, че мечът на Марс бе счупен при
Каталаунската битка и това, което каганът размахваше в момента, бе
някакъв друг меч, с който искаше да спечели сърцата на тези, които не
знаеха историята на божественото оръжие. Много от тях дори подозираха,
че той е накарал Н'Кара да излъже, че мечът не е счупен. Целият свят обаче
разказваше и преразказваше история за това, което се бе случило миналата
година, така че Атила едва ли можеше да заблуди някого. Вождовете бяха
наясно и защо тази година той не искаше да вижда жреците. Всички много
добре си спомняха каква мъка бяха предсказанията в навечерието
на битката там, на върха на хълма край Каталаунум.
След като с показването на меча не бе предизвикал никакво вдъхновение,
той го прибра и взе торбата в ръце.
– Владетелю, какво е това? – попита Валамир.
– Това са реликви – каза мъжът. – Това са мощите на влъхвите.
Понеже Авитохол знаеше, че голяма част от германските народи и
остготите, които участваха в армията му, бяха ариани и познаваха
библията, а готите дори имаха свой превод на Светото писание, наречено
„Библия Готика“, той каза:
– Това са мощите на онези мъдреци от Изтока, които тръгнали, за да
открият новородения цар.
– Знаем кои са влъхвите – каза Валамир. – Откъде тези мощи са у нас?
Вие, владетелю Атила, не сте християнин, за какво са ви тези реликви?
– Няма значение дали сме християни, или не. Тези мощи съдържат сила! –
Авитохол искаше да каже оренда или Свети Дух, но за да могат всички да
го разберат, използва думата „Сила“. След това отвърза вързопа. В този
момент мъжете, които бяха християни, паднаха на колене и започнаха
горещо да се молят. Чак сега Авитохол разбра колко много са християните
в армията му.
– Силата ще ни посочи къде е слабото място на крепостта! – като каза това,
българинът вдигна реликвите над главата си.
Той си спомни разказа, на който се бе дивил толкова пъти, как Атаулф бе
влязъл в Рим, все едно е на поклонение. Сега той изглеждаше по същия
начин. Със сигурност някой ден това щеше да се разказва и за Атила.

174
Авитохол понесе мощите на влъхвите, а войските му тръгнаха след него,
все едно бяха религиозна процесия.
Авитохол вървеше бавно. Мъжете на крепостните стени не можеха да
разберат какво става и не по-малко учудени от хуните наблюдаваха
случващото се пред тях. Повечето граждани дойдоха да видят как Атила,
без кон, ходеше като поклонник, а в ръцете си, високо над главата си,
държеше някакъв вързоп.
– Какво е това? – питаха се гражданите. – Някакви реликви! Магия
някаква! Хунска магия! – отговаряха хората и отправяха горещи молби към
бог да ги закриля. – Той е Сатаната! – казваха други. – Бич Божи! Бич Божи!
Въпреки тези думи, хората се тълпяха, за да видят това чудо невиждано.
Никой не се притесняваше, защото в действията на хунския вожд нямаше
заплаха, но не бяха и съвсем спокойни и сърцата им се свиваха, защото не
можеха да разберат какво точно прави хунът. Епископът на Медиолан
започна да служи меса, в която да измоли спасението на града.
Авитохол вървеше и знаеше, че орендата ще му посочи знак. Още от
времето, в което обикаляше света и научаваше много неща за религиите, бе
обърнал особено внимание на влъхвите. Тогава Бероес му бе разказал за
тях. Още тогава бе разбрал, че нещо го свързва с тези мъже. Ето, че днес
той бе човекът, донесъл мощите им от Изтока до тук. В този момент се
замисли, че може би те трябваше да останат тук, на Запад. Не знаеше защо
трябва да стане така, но го чувстваше с цялото си същество. Нямаше
никакво колебание, че всичко от изток се движи на запад. Това бе
естественият път, по който преминаваха всички народи. Реликвите явно
също трябваше да се движат по този път и в тази посока. Авитохол
предполагаше, че и българите, както и техните светини, трябва да се
преместят на запад. Може би някой ден новата държава на българите
трябваше да бъде някъде на запад. Навярно тук трябваше да е следващата
свещена стъпка на българите. Авитохол бе почти сигурен, че това щеше да
бъде една от посоките. Той знаеше, че майката-степ вече не можеше да ги
приютява. Там бе пътека и всеки народ, решил да се установи, биваше
изтласкван от вълната на следващия, прииждащ от изток. Според българина
Галия, Италия и Германия не бяха лоши места. Дали обаче не трябваше да
се потърси някое по-спокойно място? Ирник настояваше, че България
трябва да се възстанови на същото място, на което е била някога.
Той смяташе, че всичко друго би означавало загуба и отричане от предците.
Авитохол разбираше сина си и също би се съгласил с него, но мнението му
бе много идеалистично и можеше отново да доведе до гибелта на България.
Мъжът продължаваше да върви с ръце вдигнати над главата си. Град
Медиолан беше много голям и обиколката му щеше да отнеме много
време. Скоро съжали, че не се бе качил върху гърба на Аспа. Той ходеше

175
и ходеше. Българинът се чудеше по какъв ли начин орендата ще му покаже
къде трябва да атакуват. Беше виждал орендата да се проявява като буря,
като вихрушка, все още помнеше онази нощ, когато с Атила си разделиха
мечовете; беше чувал, че тя се проявява като мъглица или мълния, а може
би като силен вятър, който щеше да го повали и да му посочи мястото. Сега
не знаеше как ще се случи това, затова беше внимателен. Много добре
помнеше няколкото пъти в живота си, когато посред бял ден слънцето се
скриваше, това бе ставало в Хастинапутра в Индия и във Вавилон. Спомни
си и опърления ангел, който бе паднал в езерцето пред него там, край
поселението на Алиде. После от онази скала бе направил меча на
българите. Какво ли щеше да бъде сега? Докато се питаше това, реликвите
все повече натежаваха в ръцете му. Изведнъж сякаш силите го напуснаха
или нещо друго го накара да стори това, защото той ги пусна на земята и
усети, че повече не може да продължи. Тежестта им не бе голяма, но
позата, в която ги носеше, бе много неудобна. Сега Авитохол се отпусна
до реликвите. Можеше ли това да е знак на орендата? Не! Струваше му се
много глупаво. Досега орендата винаги се бе появявала с гръм и трясък,
това сега бе много смешно. Авитохол отказваше да повярва, че Бог може
по такъв начин да изпраща поличбите си. Той остана още малко до
реликвите, колкото да си почине. Разбира се, това не можеше да бъде
никакъв знак. В този момент погледна към мъжете, които го следваха и
внимателно го наблюдаваха. Първи след него вървяха остготите и той
виждаше Валамир най-отпред, а отзад Теодомир и Видимир, след тях се
движеше Андаг, който, откакто бе пробол вестгота Теодорих с туга, не се
разделяше с него. След остготите бяха тръгнали другите християни-
ариани: руги, свеви, скири, почти всички германски съюзници на Атила.
Хуните и другите езичници се движеха най-отзад. Авитохол се опита
да повдигне реликвите и да продължи своята обиколка. Те обаче бяха
натежали и мъжът едва успя да ги отдели от земята. Той напрегна сетни
сили и отново опита, но пак не успя. Авитохол погледна безпомощно към
Валамир. Наистина бе изморен, но не можеше да повярва, че няма сила да
вдигне вързопа. Валамир разбра правилно неговия поглед и се приближи
до него.
– Владетелю – каза той. – Дайте аз да опитам!
За пръв път бе видял Амаликите в Константинопол. Тогава те,
благодарение на Марпалий, го бяха изпреварили. Разбира се, в онзи момент
те не го познаваха, а смятаха, че е пратеник на персийския шах. Братята
бяха много едри и силни, каквито бяха повечето готски воини. Авитохол
неведнъж бе мислил, че ако един ден стане нещо с Атила, остготите, които
имаха трима крале и живееха в пределите на Хуния, щяха да бъдат първите,
които ще се отделят от съюза. Българинът беше сигурен, че гепидите и

176
Ардарик ще останат най-дълго време верни на хуните. Ардарик беше чест
гост на дървения дворец още от времето, когато в него властваше Руа.
В този момент Валамир се наведе и опита да повдигне вързопа, но и той
не успя. Тогава Авитохол разбра, че това е било мястото, това е бил знакът,
но той не го е разгадал правилно. Мощите останаха да лежат на земята, а
обсадните машини бяха доведени на същото място. Скоро битката започна.
До вечерта стените на града рухнаха. Гражданите на Медиолан обаче бяха
пъргави като котки. Те бягаха пред хуните и техните коне. Мъжете и
жените напуснаха града като сенки в мрака. На другата сутрин Медиолан
бе изцяло в ръцете на воините на Атила. Авитохол заповяда да разрушат
само няколко базилики и палатиуми, както и преториума. Сградите остави
непокътнати. Мъжете награбиха много плячка и всички бяха много
доволни. Аквилея и Медиолан бяха едни от най-богатите градове на Запад.
Българинът се замисли. По вия Аурелия или по вия Касия можеха да
достигнат Рим? Той обаче си спомни, че Атаулф, преди да превземе Рим,
го бе подложил на осемнадесетмесечна обсада. Сега те нямаха толкова
време. Щеше да бъде много трудно цялата тази армия да се изхрани през
зимата. Българинът беше сигурен, че с всеки изминал зимен ден воините
му щяха да стават все по-недоволни. Дизентерията и болестите, студът и
гладът щяха да ги направят непредсказуеми. Мъжете се бяха награбили
и искаха да се приберат по родните си места, където щяха да зарадват
жените и децата си и да си починат. Авитохол знаеше, че няма смисъл сега
да поема към Рим.
Колкото и да се опитваше да повдигне реликвите на влъхвите, те тежаха
ужасно. Мощите на влъхвите му бяха показали къде е слабото място в
крепостните стени на Медиолан. Той бе атакувал точно тук и бе успял. Сега
Силата му показваше, че реликвите трябва да останат на това място.
Сигурно това щеше да е цената, че е превзел града. Авитохол не искаше да
се разделя с тези скъпоценности, защото смяташе един ден в България да
събере всички свещени предмети, които притежават оренда, а сред тях бяха
костите на тумири, колобри, воини и владетели.16 Тези кости бяха на древни
тумири. Орендата обаче показваше, че те трябва да останат тук. Кой беше
Авитохол, че да решава какво да прави с тези реликви, при условие, че

16
Тази идея за саракт, мавзолей или за валхала може да се проследи в цялата
българска история. Всички български владетели, включително християнските ни царе,
са се опитвали да съберат на едно място мощите на техните предци-владетели и на
християнските светци, които да пазят България. Това е продължение на идеята за саракт.
Черквата „Свети Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, изградена от цар Иван
Асен II, е едно от местата, където българите са се опитвали да съберат всички
мощи, които носят сила, благодат и защита на духовната ни територия. Това е едно от
доказателствата, че Асеневци са наследници на династията Дуло.
177
Силата вече бе изразила своята воля? Българинът се смири и нареди да
построят малък параклис, който да е заровен в земята. В него щяха да
положат реликвите на влъхвите. След това Авитохол щеше да бъде готов
да напусне тези земи. Той гледаше Медиолан и се питаше кое бе по-важно,
това, че бе доказал силата на номадите по тези земи, че бе превзел един от
най-големите и богати градове на Запада или това, че трябваше да остави
реликвите тук, край Медиолан? Коя бе божията воля, довела го до тук?
Българинът знаеше отговора за себе си. Разбира се, че духовната битка бе
много по-важна от битките за земи, територии и победи на една армия над
друга. Всичко това бе тленно и временно.17
На следващата нощ всички ликуваха. Тази вечер вождовете пируваха в
стария императорски дворец на Медиолан. Някога римските цезари бяха
живели и управлявали империята оттук.
Авитохол, който седеше начело на масата, около която се бяха събрали
всички вождове, изведнъж се изправи. Вниманието му бе привлечено от
една огромна картина, закачена точно срещу него. На нея бяха изобразени
някакви хора. Българинът бавно се доближи до картината и каза:
– Искам някой да ми разтълкува нарисуваното!
Едекон изчезна някъде и след малко влезе в пищната зала, като водеше за
врата някакъв нещастен човечец. Този се оказа местният декурион
(градски управител). Авитохол стоеше пред огромното платно, на което
имаше нарисувани един до друг няколко римски императори. Всички те
седяха върху прекрасни златни тронове. Българинът различаваше
лицата на някои от владетелите.
– Какво е това? – попита Авитохол със силен глас. Той се опитваше да се
държи като Атила, но никак не му бе лесно, защото от много време не се
бе налагало да го имитира. Миналото лято той наистина бе предвождал
войската си, но не се стремеше особено да се държи като брат си пред
германските народи, защото те и без това малко познаваха владетеля на
хуните. Сега обаче ситуацията бе друга, тези мъже бяха в най-близкото
обкръжение на Атила и го виждаха всеки ден. Авитохол крещеше и
правеше гримасите, които на времето толкова добре му се отдаваха.

17
При нападението на Фридрих Барбароса над Милано, гробницата, в която са пазени
реликвите на влъхвите, е открита съвсем случайно от една жена, която изпаднала в
религиозен транс. Кралят на Великата Римска империя ги отнася в Германия и до днес
те се съхраняват в Кьолнската катедрала, която е свързана с Атила и заради това, че в
нея се намира гробът на света Урсула, за която се твърди, че била убита от Атила,
след като отхвърлила любовта му. Всъщност Кьолнската катедрала е вторият по
големина храм в Европа след „Света София” в Константинопол и е завършена от
архитект Мариус Йоханес през 1360 г. заради мощите на тримата влъхви.
178
 – Това е картина! – отвърна декурионът, като се сви пред вида на този
ужасно изглеждащ човек, ако въобще беше човек.
– Ти подиграваш ли се с мен?! – гласът на Авитохол се извиси и достигна
до вик. Той наистина бе ядосан, че този се опитваше да шикалкави или
може би да остроумничи пред него. – Знам, че е картина! Какво има
изобразено на нея?
– На нея са изобразени няколко от последните императори на великата
ни империя – като каза това, декурионът се сви още повече, като че ли
очакваше Атила да го ритне или да го прободе в корема с меча си.
– Тези никога не са управлявали заедно! Някои от тях са били мъртви,
когато други още не са били родени! Какво правят заедно на тази картина?
– Те само така са нарисувани – отвърна мъжът. Той не знаеше какво да
прави, защото Едекон със силната си ръка го държеше почти във въздуха,
а той явно едва стоеше на крака, неспособен да се изправи като мъж пред
силата и могъществото на този владетел.
– Защо са нарисувани така? – гласът на владетеля отекваше в тронната
зала на императорския дворец в Милано.
– Не знам! – отвърна декурионът и съвсем подгъна крак, явно
признавайки своята слабост и незнание.
– Не е така! Много добре знаеш! Те са нарисувани така не защото се
веселят, не защото някога са управлявали така, а за нещо друго! Виж! Те
стоят един до друг, върху златните си тронове, защото изразяват
могъществото на Рим! Тези ваши владетели наистина са били велики, но
тук, на тази картина, има изобразена една лъжа! Нещо, което не се е
случвало, освен във вашите мечти, освен в сънищата ви! Вие сте я
нарисували, за да покажете колко много я желаете и бленувате!
От одеве вождовете слушаха със зинали уста речта на този, когото
смятаха за Атила. Такива думи те не бяха очаквали да чуят от този мъж, в
тази част на нощта. Отначало мъжете мислеха, че Атила отново иска да се
пошегува с римляните и да унизи някого от първенците на града. Сега те
разбираха, че забавлението щеше да бъде много по-сериозно. Всеки един
от тях се бе обърнал, слушаше внимателно разговора и се опитваше да не
изпусне нито думичка от него, за да му стане ясно какво точно иска да каже
владетелят. А той продължаваше да говори:
– С тази рисунка вие показвате колко искате това да се случи. Тя е като
магия, в която първо изразявате желаното, като се надявате скоро то да
стане реалност. Освен това тази картина трябва да покаже на следващите
ваши владетели една реалност, която не е съществувала, и някой ден те да
претендират за това, което не е било. Днес всичко това изглежда
нарисувано, може да бъде написано или изпято в химн, но вие смятате, че
един ден то ще бъде повод да предявите права да властвате над тези земи.

179
Вие знаете, че не земята е важна, затова не сте изобразили как императорите
ви завладяват земи. Истинското властване не е над земя, а на народ над
народ.
Ето тук долу, в нозете на всички тези владетели, сред които виждам
Теодосий Велики, Хонорий, Валентиниан III, а сигурно скоро ще бъдат
дорисувани и Теодосий II, и Маркиан, има изобразени, проснати върху
земята, със завързани ръце и крака, пленници и мъртви воини. И всичко
това би било добре, може и да е истина, но тези пленници са хуни. Това си
личи по дрехите, по въоръжението, което е разхвърляно около тях. Тази
картина е лъжа! Тя изобразява нещо, което никога не се е случвало! В
нозете на вашите августейши владетели са нарисувани хуните като покорен
народ, все едно сме били разбити в битка, все едно сме били ваши роби!
Така ли е?
Мъжът мълчеше. Едекон пусна мръсната му прокъсана дреха и го хвана
за по-удобно за врата. След това гигантът явно стисна по-силно нещастния
човечец, главата на когото се зачерви, очите му заплашваха да изскочат от
орбитата им, той се сгърчи като нещастно коте. Изглеждаше така, все
едно ръката на скиро-хуна е продължение на волята на Атила.
– Да! Да! Да! – задъхан мълвеше той.
– Какво „Да!“? – не спираше да пита Авитохол, като че ли не забелязваше,
че всяка думичка коства огромно усилие на декуриона.
– Да! Това са хунски пленници.
– Това е лъжа! Хуните никога не са били побеждавани от тези владетели,
никога не са лежали мъртви в краката им! Повечето от тях нямат и една
спечелена битка срещу нас! Другите не са участвали в битки! Всички тези
са плащали данък на мен, на брат ми, на моя чичо и на предците ми! Ако
бяхме победени, днес нямаше да се храним в залата на този дворец!
Как така сме били победени при Теодосий Велики, при Хонорий, при
Валентиниан, а сме най-силният народ в света? Как е станало това? В
дългия ми живот аз знам, че всичко това е лъжа! Много добре знам какво
става и е ставало между хуните и тези страхливци! Някои от тях, като
Теодосий и Хонорий, са били истински воини и ние ги уважаваме, макар
никога да не са ни побеждавали! Други ни плащаха данък и ни ближеха
краката! Сега нека се запитаме, защо на този художник му е било нужно да
изобразява нещо, което не се е случило? Явно за да се подмаже на владетеля
и да му придаде сила, каквато той не е имал. Нима заради владетелите е
било направено това? Не! Те са знаели, че не са побеждавали хуните. Какво
като ги изобразите с корони, а „хунските кучета“ как се гърчат в краката
им? Значи не това е била целта, а каква тогава? Сигурно някой ден
вашите наследници да кажат: „Ето, ние винаги сме побеждавали хуните!
Нашите смели и доблестни владетели са ви третирали като роби!“ Вие

180
лъжете, за да не може някой ден хората да кажат: „Ние сме хуни!“, а да
кажат: „Ние сме римляни!“ Това е вашата голяма победа, тя е по-важна от
това дали днес ще надделеете. Вие затова сте толкова жалки като бойци,
защото знаете, че в крайна сметка ще излезете победители. Европа ще
победи. Тя е обезличила стотици народи, ще обезличи и нас. Така
смятате вие. Досега това е било вярно. Днес всички гали, ибери, вестготи,
алани, сармати, вандали, германи, франки, всички те искат да са римляни и
един ден ще станат такива. Тогава те ще правят това, което днес вие,
италийците, правите. Всички вие се смятате за римляни. Днес от Милано
вие искате да сте римляни и сте такива, но преди векове сте воювали с
истинските римляни, това са правили и етруските, и латините, и повечето
градове от Лацио, и сабиняните. Не ви ли смущава това, че днес искате
да сторите с нас това, което вчера сте направили с готите, преди това с
галите и останалите народи, а преди това по същия начин е сторено и с вас?
Европа има някакъв странен дух да премила всички хора, да унищожава
техния цвят и да ги превръща в някакво животно, което всъщност не
съществува, наречено „европеец“. Ние – Авитохол за малко щеше да каже
„българите“ – идваме, за да прекъснем всичко това! Да убием този дух!
Въпросът, зададен от кагана, явно не можеше да получи отговор от
нещастния човечец, който висеше в ръката на Едекон като дрипа, колкото
и той да го стискаше за врата. Мъжът се бе изчервил и бе ни жив, ни умрял.
Краката му се огъваха като пипалата на октопод и беше ясно, че само
силната ръка на скиро-хуна го държи изправен.
– Вие сте ни нарисували победени, унизени! – крещеше българинът. –
Това е нагла лъжа! Това се отнася и за вас! – каза Авитохол и обходи с
поглед мъжете на масата. – Тези са изобразили хуните, но под хуни те
разбират и всички вас! Всички номади, всички които те наричат
„варвари“! – След това той се обърна към нещастния мъж и продължи: –
Вие сте ни нарисували мъртви, защото така искате, ние обаче сме живи и
съвсем скоро вие ще сте мъртви в краката ни! Аз обаче не желая да ви
убивам! За мен вие не сте врагове. Вие сте овце, които аз отглеждам и
стрижа. Няма смисъл да ви убивам. Аз съм вълк, ние, всички степни
народи, сме вълци. Дори онзи Ашина е вълк, а вие сте овце. Защо да ви
убивам, като можем да живеем от вас? От години Източната и Западната
империя ни плащат данък. Ако поискам, мога да превзема Рим и
Константинопол и да убия тези гойни овце, но аз не желая да го правя. Вие
трябва да си плащате, това за мен е по-важно. Аз ще ви направя свои роби,
вие ще работите, ще изнемогвате, ще теглите юлара и ще ми давате всичко,
което спечелите. Ще сте живи, за да преживявате своето унижение, хем
всяко ваше усилие ще осигурява нашата мощ. Ето, аз не желая вашата
гибел, а вашия живот! Няма да нарисувам себе си на трон, а под краката си

181
убитите ви воини при Нейсос, Рациария, Константинопол, Каталаунум,
Аквилея и Медиолан! Повикайте художник! Повикайте художник! –
крещеше Авитохол. В главата му бе назрял план как да унижи всички
владетели и хора на Запад.
– Художник! – поде вика му Казон.
Едекон явно осъзна, че тази заповед се отнася за декуриона и го пусна, а
онзи рухна, подобно на току-що съборена кула. Мъжете на масата се хилеха
и наблюдаваха отчаяните опити на мъжа да се изправи на крака. Като се
хлъзгаше и често падаше, все едно ходеше върху лед, мъжът напусна
залата. Хуните го изпратиха с викове и освирквания, някои го замеряха с
кости или цели бутове от някакви птици.
Скоро нещастният декурион доведе някакъв мъж, който явно бе
художник. Авитохол извади своя меч и започна да удря стената пред себе
си. Това той стори под одобрителните викове на вождовете. Българинът
въртеше оръжието, все едно воюва и се опитва да убие нарисуваните
императори.
Когато свърши, заплашително изгледа двамата римляни и каза:
– Това ти ли си го рисувал?
Мъжът не издържа и пред вида на страховития владетел, с изваден меч в
ръка, се просна върху мраморния под и, като пълзеше, започна да квичи от
ужас.
– Не бях аз! Те са рисувани много преди да се родя! От друг са рисувани,
Ваше величество!
– Искам да изрисуваш мен на тяхно място! Аз съм Атила! Искам да бъда
единствен аз! Да седя върху дървен трон, единият подлакътник на който е
като вълк, а другият – като сърна! Не желая в нозете ми да рисуваш мъртви
или пленени нито римляни, вестготи, бургундци, гърци, вандали, алани или
германи! Не! Аз не искам да нарисуваш това, макар че то е истина! Искам
да изрисуваш всички тези римски императори, които току-що заличи, как
носят злато в чували и го изсипват в нозете ми! Аз не искам да унищожа
Рим, макар че мога! Не желая да видя империята мъртва, тя сама ще се
унищожи! Аз не искам да ръководя тази империя и да наследя Валентиниан
на трона! Това вълнува моя приятел Флавий Аеций, който се вижда
наследник на престола. Аз не ламтя за трона в Равена или Рим! Това за мен
е унизително! Аз съм много повече! Римските императори могат да бъдат
само мои роби. За разлика от Аларих и бургундските и германски
владетели, например Рицимер и Стилихон, аз не желая да бъда магистър
милитум, макар да съм. Не искам от ръмжащо срещу императора куче да се
превърна в помияр, който лиже краката му. Аз нося Светлина на Запада!
Западът, ако е умен, сам ще ме избере! Аз ще наложа една империя, която
ще властва над целия свят! Империя от нов тип! Империя на духа! –

182
Авитохол искаше да каже България, но се спря. Разбира се, римляните
нищо нямаше да разберат, но така щеше да обърка вождовете на
приятелските народи и да напрегне балтаварите. – Аз съм Атила и ще бъда
първият световен владетел! Императорите са кучета, които ще пълзят в
нозете ми. Аз съм много повече от Цезар, Август, Траян, Марк Аврелий, от
Константин Велики и Теодосий Велики, аз съм по-велик от Александър
Велики, аз съм Атила! Аз ще владея света, но не само това, аз ще владея
умовете и мечтите на хората! Ще живея в кошмарите ви и ще ви стряскам
насън, не само днес, но векове наред! Аз съм Атила! Разбра ли?
Мъжът, като кимаше, тръгна назад. Личеше си, че иска веднага да се
махне от очите на този луд човек.
– Къде отиваш? Искам да започнеш веднага! Нека декурионът ти помогне
с мазилката и боите! До сутринта сцената да е изрисувана, ако ли не...
Авитохол направи красноречив жест с меча си, все едно им отрязва
главите. От това двамата мъже се разтрепериха още повече. Те се тресяха
като есенен лист, духан от мразовит вятър. Без да се бавят нито миг,
двамата започнаха трескаво да изпълняват заповедта на Авитохол, а мъжете
престанаха да им обръщат внимание.
Българинът се успокои. Мечът му бе мръсен от мазилката и „битката“,
която бе водил до преди малко. Той не желаеше повече да присъства на
пира, затова повика брат си, който бе с наметалото. Атила пиеше вино и
успяваше да се весели.
Това щеше да повдигне бойния дух на воините.
Авитохол се оттегли в покоите на императора и пожела да му донесат
печена кокошка. Не след дълго я изяде, като пиеше шира. Чувстваше се
щастлив. Този град бе най-големият, който някога бе превземал. Спомни си
времето, когато бе невръстно дете и мечтаеше да стане воин. Ето, че днес
това вече бе реалност. Наистина, той не правеше това от собственото си
име, но какво значение имаше. Важното беше, че той бе довел армията на
номадите до тук и им бе осигурил победа. Авитохол си
спомняше български герои, спомни си Баяр и всички онези мъже,
чиито кости отдавна бяха изгнили някъде там, в майката-земя. После се
замисли за тумир и колобрите. Дали все още ги имаше? Къде трябваше да
бъде България? Какво да прави с Меча на боговете, който се бе оказал в
ръцете му, но както се виждаше, нямаше кой да застане зад него, защото
българи вече нямаше. Авитохол поиска да разкаже за всичко това на
последния българин – Баяр, сина на Ирник. Ирник сигурно скоро щеше да
има второ дете, защото му бе намекнал нещо такова. Авитохол си мислеше
за саракта, за орендата. Малко по малко мислите му го отведоха до Тангра,
след това проследи пътя, който цял живот бе изминал към Бог. Запита се
дали случилото се днес не бе нещо, към което цял живот се бе стремял?

183
Битката никога да не бъде само на земята, а в нея да се включват и боговете.
Затова през целия си живот бе обикалял прорицалищата. Днес бе върхът
във всичко това. Той бе победил, но не само като воин, а и като колобър.
По някое време от тронната зала се дочуха викове.
– Атила, ей Атила, как само носеше днес реликвите! Сега имам чувството,
че си друг човек! Днес беше смирен и толкова дълбоко познаваше
християнството, а сега се държиш все едно не знаеш какво си правил през
деня!
Тези викове бяха на братята Амалики. Авитохол знаеше, че Атила не бе
видял какво бе станало през деня и сега сигурно му бе трудно да отговаря
на въпросите на вождовете. Въпреки това бе сигурен, че брат му няма да
падне по гръб.
Мъжете се задяваха и с двамата мъже, които рисуваха картината.
– И да ме нарисувате същият! – крещеше Атила, а пиянските му викове
се носеха из целия палатиум.
Още същата вечер Атила му върна короната. За да не бездействат бойците
и докато чакаше параклисът да бъде построен, Авитохол реши да изпрати
воините на поход. Българинът стана още с първите лъчи на слънцето и
заповяда Казон да свири сбор. Скоро се появиха вождовете, те изглеждаха
ужасно и всички бяха изумени от енергията, с която Атила ги командваше.
„Този кучи син може да пие до смърт, а на сутринта да е като нов човек! –
мълвяха ядно стиснатите, посинели устни на вождовете. – И как крещи
само!“
Българинът реши да нападне и превземе още един град – Тициния (Павия),
след което нямаше да продължава похода си на запад, защото напред вече
нямаше какво да се плячкосва. Той изпрати воините, а сам огледа
картината. Тя беше много красива. Художникът наистина се бе постарал.
След това мъжът отиде да огледа това, което бе по-важно за него.
Параклисът вече бе издигнат и готов да посрещне своите вечни обитатели.
Когато Авитохол понечи да вдигне мощите и да ги постави в параклиса,
усети, че те отново са станали толкова леки, колкото и преди. Българинът
постави мощите в здрав сандък, усилен с железни ъгли и шини. Той не бе
много красив, но бе изключително здрав, направен от благородна
дървесина. След това, като се помоли на Тангра и се опита да извика
саракта, Авитохол напусна скриптата и нареди да я зазидат.
Воините се върнаха от Тициниум след няколко дни. Те се бяха награбили
с плячка и бяха много доволни и щастливи. Мъжете бяха превзели града
без битка и без да загубят нито един воин. Авитохол ги наблюдаваше и
знаеше, че е време да се връщат. Есента вече бе обагрила листата в златно
и скоро щеше да оголи дръвчетата. Те трябваше да бързат. Това обаче не
биваше да се възприема като бягство.

184
 XIII

Номадската армия се готвеше за отстъпление. Предводителят ѝ все така

живееше в императорския дворец в Медиолан. Той неведнъж бе виждал
този палатиум и много пъти бе отсядал в града, но никога не си бе
представял, че ще живее в този дворец, че някой ден ще оглежда града от
прекрасните му тераси.
Авитохол стоеше и наблюдаваше града. Всеки ден той правеше проверка
на войските, вождовете разпределяха плячката справедливо. Не минаваше
и ден без да посети параклиса и скриптата, там той общуваше със саракта.
Българинът знаеше, че е време да напуснат града, но нещо го задържаше
тук и всяка вечер отлагаше да даде заповед за тръгване.
Една сутрин при него нахлу Ирник.
– Синко, какво става? – запита го българинът.
– Татко, имам да ти разкажа много неща.
След това двамата мъже тръгнаха към масата. Изведнъж Ирник кривна
встрани и отиде и се взря в новата картина, която висеше на стената.
– Какво е това? – попита той.
– Картина – отвърна Авитохол.
– Но това е Атила, а в краката му римските императори му носят злато!
Кога успяхте да нарисувате това?
– Римляните искаха да го нарисуват, за да заличат една лъжа. Това е
истината.
– Така е – като се смееше, Ирник седна на масата, а баща му се настани
срещу него. След това младият мъж заговори: – Първо искам да ти кажа,
че отново ще ставам баща.
– Това е много добре. Щастлив съм! – каза Авитохол.
– Ще имам много деца и с тях ще възродя народа на българите. Може би
отначало няма да се наричаме така, а с някое друго име.
– За да ги скриеш, нали?
– Да! Не толкова от враговете ни в този свят, колкото от Тангра. Ако
нашият бог не иска да има българи, ще ги нарека по някакъв друг начин,
за да ги защитя. Татко, как да ги нарека?
– Досега ние бяхме хуни. Това име обаче е на тези, които ни унищожиха.
Може би трябва да е нещо подобно, но не съвсем. Може би хуногури18.
Това означава воини, които живеят в земите на хуните. Не хуни, а такива,
които живеят в техните земи.19
18
хуногундури, хоногундури, оногундури
19
Именно с това име стават известни българите в следващите години.
185
 – Татко, аз смятам, че скоро трябва да започнем да възраждаме България
и трябва да го направим там, където вече съм си харесал земя!
– Според мен трябва да опитаме тук, на Запад.
– Не харесвам Запада! – каза Ирник. – Не искам да живея тук! Тази земя
е студена, бездуховна, тук могат да живеят само търговци.
– Знаците, които получавам от орендата обаче, са свързани с това, че
трябва да опитаме да преместим България на запад.
– Аз няма да те последвам по тези земи, татко!
– Може би ще е по-добре да направим две Българии. Те ще поддържат
връзка и ще си помагат, и когато някой ден се случи нещо с едната, другата
ще продължи да съществува. Какво ще кажеш за това? – тази идея току-що
се бе появила в главата на Авитохол.
– Това е интересно – каза Ирник.
– Сега кажи за това, заради което те бях изпратил!
– След като ни отпрати, двамата с Деел се предрешихме като католически
монаси и тръгнахме към манастира. Дълго време дебнахме край стените му.
Татко, ти се оказа прав. Един ден в манастира влетя пратеник. Личеше си,
че пътува отдалеч. Изведнъж манастирът оживя. Същия ден пратеникът
тръгна да се връща. Оставих Деел да наблюдава манастира, а аз тръгнах
след конника. Първата вечер той отседна в една кръчма. Аз се присламчих
към него. Излъгах го, че съм монах от манастира в Мантуа и пътувам натам.
Той ми разказа какво послание е предал на папата. Според него
Флавий Аеций и папа Леон I имали много добра дружба. Те се познавали
много преди Лъв да бъде избран за папа. Тогава Лъв успял да уреди
възникналия в Прованс конфликт между Флавий Аеций и префекта на
преториума – Албин. На свой ред Флавий Аеций, който имал голямо
влияние в Галия и Прованс, помогнал на Лъв в спора му срещу бившия
монах от Ларенското абатство – Хиларий. Същият този Хиларий, когато
станал епископ на Арелат, столицата на Галия, поискал постът му да е равен
с това на патриарх. Така щял да отнеме голяма част от влиянието на Лъв
над Галия.
Флавий Аеций доскоро бил в Рим, но в последно време търсел съюзници
срещу нас, татко. Пратеникът ми разказа, че той лично заминал за Равена,
където, заедно с консула Тригеций, който отговарял за съставянето на
всички договори на Западната империя, изготвили документ, в който той и
император Валентиниан признавали император Маркиан за василевс и
законен владетел на трона в Константинопол. Аеций се опитал отново да
привлече за свои съюзници вестготите и другите народи от
миналогодишната война, но те отказали повторно да се изправят срещу
хуните. Те казали, че сами идват от изток и знаят, че там народите са като
безбрежен океан и ще заливат Европа, докато не я удавят. „Мислехме, че в

186
битката при Каталаунум сме победили – казали те, – но ето, че той се
завърна отново и пак е с толкова воини. След тази година, той пак ще се
завърне, докога ще продължава това? Докато не събори империята. Ние не
искаме да бъдем отнесени заедно с вас!“
Поради този отказ Аеций се обърнал към Маркиан. Като чул за документа,
той наредил на водача на своите войски в Тракия – Антемий, да се
натоварят на кораби и да дебаркират в Равена, Аквилея или Тересте. Той, с
източните си легиони, предвождани от Терасикодиса, тръгнал по вия
Милитарис, за да подкрепи „своя брат, западния император“. Така
тези тримата решили и сключили нещо като съюз, тъй като интересите им
напълно съвпадали. Това са Маркиан, папа Леон I и Валентиниан.
Валентиниан свикал сената и решили да изпратят група, която да
преговаря с Атила – каза Ирник, като изгледа баща си.
– Аз съм Атила – каза Авитохол.
– Маркиан и Аеций решили да изпратят делегация при теб. Понеже
знаели колко тщеславен е Атила и че преговаря само с пратеници, които
съответстват на ранга му, възложили задачата на трима мъже с високо
положение. С тази роля са натоварили бившия консул Авиен, той
произлиза от една от най-древните и силни фамилии в Италия, наричат се
Аницините. Водач на тази фамилия е сенатор Петроний Максим. Тази
фамилия е излъчвала дори императори.20
– Познавам Петроний Максим – каза Авитохол. – Той има хубава жена,
която Валентиниан преследва.
– Вторият мъж е бившият префект на преториума – Тригеций. Това е
човекът с най-високо юридическо образование, изготвил договорите от 435
и 442 година.
За водач на делегацията сложили папа Леон I. Както пратеникът го
нарече, „блажения папа Леон“.
– Какво?!
– Да! Аеций и Валентиниан са решили делегацията да се предвожда от
самия папа. Татко, те сигурно ще искат да сключат договор с теб и затова
са включили Тригеций.
– Казах ти, че орендата ми нашепва, че тази битка ще е с духовници и
моето участие трябва да е като колобър. Къде ще е срещата?
– Те се събират под град Мантуа. Явно мислят, че ние ще тръгнем по
десния бряг на река По и притока ѝ Минчо. Там някъде се намира Мантуа.
Решили са да ни причакат край Мантуа. Папата ги уверил, че ти ще се
отправиш към манастира.

20
бел. на автора – И пак ще излъчват императори. Такъв например е император
Петроний Максим, който става император на Западната империя след Валентиниан.
187
 – Щом така смятат, ние няма да ги разочароваме. До днес чувствах, че не
бива да бързам, защото не бях сигурен накъде да поема. Чувствах, че
трябва да отстъпя, но не знаех накъде. Ето, че силата ми каза как да
постъпя.
– Казон! – извика Авитохол и скоро на вратата, в покоите на старите
римски императори, се появи викачът. – Казон, свири сбор на войската,
нека всички се готвят за тръгване! Оттегляме се от тези земи!
Авитохол нарочно каза това, защото знаеше, че вестта ще се разнесе като
пожар в есенна трева. Скоро всички воини щяха да знаят, че това не е
просто поредната проверка, а те наистина си тръгват.
– Този поход, макар и с по-малко сражения, беше много по-добър от
миналогодишния – каза Авитохол на сина си. Отвън се чуха тръбите на
Казон и другите тръбачи.
– Атила сигурно ще иска догодина отново да дойде тук.
– Така е – каза Атила, който влезе през вратата. Той бе с качулка върху
главата си.
– Братко – каза Авитохол.
– Ернах, каква вест ни носиш? – попита хунът.
– Вече казах всичко на баща си.
– Тъкмо говорихме, че тази година воините ни, макар притиснати от
дизентерия, липса на трева за конете, комарите около Аквилея, дори глада
и неприбраната реколта, са по-щастливи.
– Да, те се награбиха здраво.
– Тази година, макар да не водихме толкова голяма битка, както минала
година, всъщност бе по-успешна и удържахме много победи.
– Така е – съгласи се Атила.
– Догодина смяташ ли пак да нападаш тези земи?
– Разбира се. Много хора мислят, че аз командвам народите и воините им,
това не е съвсем така. Сигурен съм, че след тазгодишната плячка, догодина
ще има много повече желаещи да нападнем Рим. Към нас ще се
присъединят и други народи. Знаеш, че вестта за златото и богатата плячка
ще се разнесе из цялата степ, тя е пълна с народи, които умират от глад!
Ако аз откажа да ги поведа на война с Рим, те ще минат през мен! Ако не
го направя, те ще ме убият и ще изберат друг, който да ги поведе! Аз не
желая да ставам жертва!
Авитохол се замисли колко прав бе Атила. Всъщност той бе заложник на
желанията на народите. Тази година те бяха взели много плячка и догодина
никой нямаше да може да ги спре. Ако откажеше да поведе похода, щеше
да му се наложи да обясни причината за това на всички гневни вождове,
които също щяха да са заложници на желанията на воините си.
– Кога може да свърши всичко това? – попита Авитохол.

188
 – Ако аз стана император на Рим, тези вълни ще са насочени срещу мен и
тогава ще ми се наложи да се изправя срещу братята си. Ако не искам да
воювам с Рим, трябва някак да се махна от това място, но ние няма къде да
отидем, твърде големи сме, за да отстъпим! Досега никой не го е правил!

Вестоносецът пресрещна армията на Атила, която се движеше от дясната

страна на река По, по нейния приток Минчо. От писмото, което той носеше,
Авитохол разбра, че делегацията, пратена от Флавий Аеций и Валентиниан,
ги очакваше в покрайнините на Мантуа.
Авитохол препусна напред, а вождовете го последваха. Срещата на двете
групи стана във венетското поле Амбулея, където често пъти търговци
пресичат и преминават през река Минчо. Двете групи стояха на брега на
реката точно при брода. Авитохол направи жест на своите воини да спрат.
От християнската група се отделиха трима мъже. Авитохол не виждаше
лицата им, но беше сигурен, че това са папа Леон, Тригеций и Авиен. Той
реши от негова страна преговарящите също да са трима.
– Мена-Саг, Едекон, елате с мен! – българинът искаше и брат му да
присъства на преговорите.
– Господарю! – каза Орест. – От тяхна страна в преговорите ще участва
Тригеций, той е изтъкнат юрист. Според мен ще е удачно и от наша страна
да участва римлянин. Какво ще кажете аз или брат ми също да
присъстваме?
– Флавий Орест – тържествено каза Авитохол, така както би го направил
Атила. Той знаеше, че Орест е балтавар, но стори това заради другите, –
съвсем скоро ще си ми нужен! Това е моят избор!
Тримата конници, представители на християнския свят, се бяха спрели и
чакаха. Авитохол, Едекон и Атила пристъпиха напред. В този момент си
пролича каква голяма разлика има между преговарящите. От една страна
стояха представителите на Запада. Водеше ги папата. От ляво на него бе
застанал Авиен, мъж дебел и разплут, както повечето Аницини. Всички те
от векове бяха сенатори и патриции, свикнали да водят застоял живот.
Другият – Тригеций, беше слаб и сух мъж, вече на пределна възраст. Тези
не бяха воини и изглеждаха жалки в сравнение с хунската делегация. Срещу
тях се изправи Атила (Авитохол) Той бе висок и едър, личеше си, че е силен
мъж и воин-ветеран, лицето му бе цялото в белези, макар и позараснали,
които му придаваха зловещ вид. От едната му страна бе застанал някакъв
едър човек с наметка и качулка на главата си. Макар от него да се виждаше
много малко, само по отривистите му жестове можеше да се съди, че е воин
и суров човек, на когото думата на две не става, лицето му, явно бе по-

189
ужасно от тези на Атила и Едекон, затова той носеше качулка. Този мъж
изглеждаше зловещо, като самата смърт.21
Третият човек бе най-впечатляващ от всички. Това беше Едекон. Той бе
изключително едър, конят му също бе висок и с дебели копита, обрасли с
козина. Гривата и опашката на жребеца му също бяха дълги и много
впечатляващи.
Пратениците на Валентиниан и Аеций се стъписаха, когато видяха пред
себе си тези тримата. Те смятаха, че са готови, но се оказаха неподготвени
за тези, които сега стояха пред тях.
– Ваше величество, Атила – каза Тригеций, – нашият превелик император
ви приветства. Той иска да сключим договор. Нашият владетел обещава да
ви остави безпрепятствено да напуснете земите му с плячката, която сте
заграбили, ако направите това по най-бързия начин.
– Никакъв договор няма да подписвам! Вашият император няма друг
избор. Ако иска да ме пусне да си ходя, да го направи. Ако не иска, аз ще
остана. Не вярвам това повече да му хареса. Няма смисъл да подписвам
нещо, което той така или иначе е принуден да изпълни. Когато подписвам
договори, това е, за да ми плащат данък след това. Съмнявам се, че вие вече
имате с какво да ми плащате. Всъщност... – Авитохол се замисли. Той се
сети нещо, не след дълго добави: – Искам да остана насаме с папата! –
Двамата мъже, които придружаваха папа Леон I, не знаеха какво да
правят. – Хайде! Хайде, какво чакате?
Авиен и Тригеций се колебаеха, в този момент Авитохол извади своя меч
и замахна над главите на мъжете, които повече не погледнаха папата, а се
оттеглиха. Едекон и Мена-Саг направиха същото. Авитохол стоеше сам
срещу папата. Той бе решил да действа по друг начин. В този момент
папата заговори:
– Ти си варварин, ела да целунеш моя пръстен, ако искаш да ти бъде
простено! Аз съм папа Леон I, водачът на всички християни! Аз съм по-
силен от нашите владетели, и от Валентиниан, и от Флавий Аеций! Ако се
поклониш пред мен, ти и воините ти ще бъдете спасени!
– Откъде имаш тази смелост? – попита изуменият Авитохол.
– Аз имам силата! Зад мен стои цяла армия от монаси, вярващи и
епископи!
– Аз те знам – каза Авитохол.
– Аз също те знам – отвърна папата, като се сви.
– Кой съм аз? Кажи! Кой съм аз?
– Ти си... Ти си... Ти си Сатаната!

21
Този образ е една от причините смъртта и чумата в християнската митология да
бъдат изобразявани като мъж с наметало и качулка, чието лице не се вижда и която
държи в ръцете си коса, с която покосява животите на хората.
190
 – Да! Аз съм Сатаната! Аз съм Бич Божи! Аз съм тоягата на Божията
ярост!
Ти кой си?
– Аз съм раб божи Леон.
– Не! Ти си моето оръжие в света на християните. Аз използвах епископ
Лупус да ти предаде онези неща. Вие имахте само един начин да докажете
вярата си и това бе да се самоубиете. Аз ви дадох избор! Можехте да
изберете вярата си и да се погубите, за да запазите чисто Христовото
учение, или да станете мои слуги, ако ви е страх да умрете и искате да
живеете! Вие избрахте живота със страх! Избрахте да запазите скверните
ми слова! Знаете, че те ще унищожат християнството, но избрахте себе си
и собствения си жалък животец! Отче, вие не сте достоен да бъдете
духовен водач и папа, както и да се наричате духовник! Вие сте жалък
егоист, избрал себе си пред вярата! Вие сте „отрова“ за християнството!
Вие сте достоен за своя духовен баща свети Петър, който се отрече от Исус
три пъти до първи петли! Вие сте недостоен да се наречете християнин, но
сте достоен да бъдете мой слуга!
– Това е обида! – опита се да каже папата, но Авитохол продължи да
говори. Всъщност той крещеше и размахваше своя меч над главата на
водача на западния християнски свят.
– На колене! На колене! – крещеше този, когото всички смятаха за Атила.
Мъжете от християнската делегация, които наблюдаваха тази сцена, не
смееха да помръднат. Те бяха видели хуните и знаеха, че нямат никакъв
шанс срещу тях. Повечето бяха сигурни, че ако поиска, Атила може да
съсече папата на мига.
Авитохол наистина се изкушаваше да спусне острието на Меча на
боговете над главата на папата и да остави целия християнски свят без
духовен водач. С един удар можеше да разруши съюза между Флавий
Аеций, Валентиниан и Маркиан. Тези мъже, които той познаваше от
толкова много години, сега бяха негови врагове. В това число можеше да
постави и папа Леон. Съдбата го бе срещнала с този мъж, много преди да
знае, че той е папата и водач на целия западен християнски свят. Авитохол
беше сигурен, че това е било оренда. Сега той знаеше, че трябва да спечели
тази битка, той беше тумир и колобър и трябваше да срази западния свят.
Не толкова да завземе земите им. Дори да превземеш една земя, ако не
можеш да я промениш, ако на върха на своя меч не носиш нещо ново и по-
добро за хората и земята, ти не си победител! Победата само да преместиш
лимеса, да заграбиш територията е безсмислена, тя е временна и ненужна.
Авитохол знаеше, че победата винаги трябва да бъде духовна. Той бе дошъл
до тук, за да победи точно в такава духовна битка.

191
 Като се приближи още повече, така че двата коня почти се допряха, а
„духовният водач“ на западните християни се сви върху седлото, като
пребито куче, Авитохол просъска:
– Знам кой си? Ти си водач на Кулата, заедно с Приск се опитвате да
издигнете нова Кула тук, на Запад! Лъжлива Кула, която да събира не
всички учения, както е било в началото, а неща свързани само с вярата! С
вашата вяра! Това е лъжа! То е небогоугодно!
– Кой го казва това?! – каза папата с тих глас. – Самият Сатана!
– Трябва веднага да разрушите тази Кула! – каза Авитохол. – Тя е
лъжовна!
– Сигурно ще поискате да променя вярата в Христос и да наложа това,
което наричате „лична религия“?
– Това е бъдещето – съвсем сериозно отвърна Авитохол. – Религията на
Христос и монотеистичните религии са Епохата Риба, а това, което аз
проповядвам, е новата епоха, която се нарича Епоха на Водолея. Много
ваши християнски учени смятат, че аз, Атила, вещая края на световете! Не!
Аз вещая вашия край, края на религиите, на вярата! Аз съм новото начало!
Може би хората още не са готови за това, но някой ден ще станат! Аз съм
воинът, който предвожда тази битка, тя обаче няма да се проведе за един
живот или за столетие, може би ще продължи хилядолетия. Това е
естественият път на развитие на човечеството, въобще не ме интересува
дали името ми ще се знае, хората ще знаят ли, че Атила е бил първият или,
че той е бил такъв. Това не е важно, защото това, което идва, не е религия
и никой няма да вярва в нещо, в което друг е вярвал, нито ще има
последователи. Аз не искам да бъда бог или духовен водач, каквито са били
всички духовни учители досега. Това, което проповядвам, няма нищо общо
с един човек. То не е измислено от мен, нито Бог ми го е изпратил, за да
стана велик водач и името ми да пребъде в световете. Това всъщност е
нещо, което винаги го е имало. Може би досега не е било изведено толкова
ясно и категорично. Аз го направих, но то е такова, че всеки след мен трябва
да го направи за себе си. То е като свободата. Аз не мога да подаря
свобода, нито да я дам на някого даром. Аз мога да се освободя, но това не
означава, че другите ще ме разберат или това, че аз съм свободен, ще
направи и тях свободни. Моята свобода си е моя. Аз мога да бъда само
пример. Всеки човек, който иска да бъде свободен, трябва да се бори със
собствените си окови и сам да се освободи, а след това непрекъснато трябва
да се бори за тази свобода. Нещата с личната религия и осъзнатия живот
стоят по същия начин.
Смяташ, че можеш да ме победиш, но ти грешиш. Това, което аз нося на
света, е много по-естествено и истинско, защото винаги го е имало. То е в
пряка връзка с вярата. Когато човек вярва, това, за което говоря, липсва, но

192
когато човек надрасне вярата, суеверието, своите слабости и
комплекси, тогава осъзнатият живот е налице и човек вече живее по начина,
по който аз казвам, че може да се живее. Аз имам една голяма мисия в своя
живот. Понеже цял живот съм бил воин, някога смятах, че тя е свързана с
това да побеждавам, да превземам територии, народи, да бъда могъщ и
силен. По-късно си мислех, че мисията ми е да разяснявам живота на
хората, да пиша и разказвам истории. Сега разбирам, че ако печелиш
войните и побеждаваш в битки, без да носиш промяна в света, ти не правиш
нищо, а само разместваш пластовете. Без духовна победа и нов начин на
живот, всички битки са безсмислени. Без да има какво да разкажеш на
хората, самото писане и думите са нищо. Аз вече знам, че в основата
на всичко е личният Път, духовното израстване. Моята най-важна задача е
да покажа на хората, че могат да живеят по един различен начин, като
духовно будни същества. Да живеят осъзнато. Аз трябва да кажа на хората,
че такъв живот е възможен и нищо повече. Не е моя работа да ги правя умни
или духовно зрели. Това трябва да бъде техен импулс, не е моя работа
човекът на какво ниво в развитието си се намира. Аз не бива да бъда съдник,
а да съм като милувка. Това, което знам, е толкова искрено и силно, то носи
толкова Сила в себе си, че рискувам, ако го насоча към някого, да го нараня.
Не трябва да се отнема вярата на човек, ако той не е готов да я замени
с осъзнат живот. Дори да отнемеш една вяра, ако човекът не е готов, на
нейно място ще се появи друга вяра, защото вярата е една. Всяка религия
има различни нива на вяра. Няма значение човек каква религия изповядва.
Може да е християнин и да е просто вярващ, а може и да е гностик. Може
да е евреин и да вярва в очевидните поверия или да бъде евреин и да
е запознат с кабала и тайните учения. Според мен вярата въобще не е нужна.
Това, което изповядвам, дори не може да бъде наречено, защото то не е
вяра, не е религия, не е и духовен Път. То е учение, което някой ден всички
ще следват. Един ден, когато хората се научат да израстват духовно и
ниските нива на духовна будност ги дразнят, тогава то ще замени вярата,
религиите, въобще всичко. То е жив Път, изискващ непрекъснати усилия,
една постоянна борба с нашите слабости и врагове. Опит да живеем и да
сме будни, да премахваме всичко, което замътнява съзнанието ни.
Ти няма как да разбереш всичко това. Изглеждаш ми смешен с дребните
си копнения да ме победиш и да унищожиш това, което съм донесъл на
света! Ако си бил силен, си щял да се самоубиеш и да предпазиш
християнството, което толкова много обичаш, от моите думи!
– Дори да го бях направил, аз или Лупус, ти щеше да продължиш да сееш
своята заразна ерес! Не е ли по-добре да воювам срещу теб и да те победя?!
Ти си Сатаната и аз трябва да те победя!
– Трябва, а можеш ли? Какво можеш да заложиш, за да ме победиш?

193
 Папата се изправи и направи кръстен знак срещу Атила, със смешната
убеденост, че това ще го нарани. Тази наивност се стори много трогателна
на Авитохол и предизвика бурния му смях.
Мъжът не желаеше да убива папата, защото жив щеше да му бъде много
по-полезен. Той обаче искаше така да му въздейства, че онзи да постъпи
по начин, угоден за българина.
– Леон, ти трябва да знаеш, че аз съм българин и тумир! Ние бяхме тези,
които нарекох Скиталци. Ние решавахме какво да се случва с религиите.
Аз съм пратен, за да спра вашата религия! Вие сте много агресивни и
искате да ликвидирате всички останали духовни учения, всички древни
вярвания. Тази ваша агресия няма да свърши добре. Готов ли си да
намалиш тази агресия срещу другите?
– Нашата вяра е единствено правилната. В света има само един бог и Исус
Христос е неговият син, който също е Бог. Всичко друго е лъжа и трябва
да бъде унищожено!
– Аз съм присъствал на диспута в Александрийската библиотека, когато
този, който създаде основата на западното християнство, Свети Августин
Блажени, беше оборен. Той трябваше да смекчи християнството, аз
наблюдавах внимателно създаването и развитието на вашето западно
християнство – католицизма. Ти имаш властта да го промениш.
Ако направиш това, за вас ще има място под слънцето, ако ли не, ние,
Скиталците, ще унищожим или поне много ще ограничим вашата вяра –
от одеве Авитохол лъжеше смело и безочливо. Разбира се, той не бе
истински тумир и не бе пратен с никаква такава мисия. Макар цял живот
именно това да бе вършил, никога не бе усещал подкрепата на сектата на
тумир или колобрите. Чувстваше се като корабокрушенец, загубил се в
безбрежното море на християнството. Той беше българин и, вместо тумир
и колобрите да застанат зад него и да го подкрепят, това бе правил Бероес.
Авитохол лъжеше, за да е по-убедителен и да накара папата да се вслуша
в думите му, както и да им придаде значимост.
– Не ме заплашвай! – каза папата. – Скоро такива Скиталци няма да има и
аз ще решавам какво да става с религиите! Ние ще спечелим битката,
защото вярата и Истината са зад нас!
Българи отдавна вече няма. Знам, че те винаги са били наши противници.
Какво общо имаш ти, Атила, с българите? Ти си хун!
– Ти каза, че аз съм Сатаната! Аз мога да бъда всякакъв!
Ако не искаш да се подчиниш, ще бъдеш убит, ти и всички хора на Запад.
Бях решил да отстъпя, но щом не искаш да ме послушаш, тогава ще има
война. Моите воини ще разбият вашата империя на Злото! – като каза това,
Авитохол отново извади своя меч и го развъртя над главата на папата,
затова той се наведе и тиарата падна от нея. Останал без шапката, указваща

194
неговото величие и сан, с побелялата си рядка коса, Леон изглеждаше още
по-жалък. Той се сви от страх. – Тръгваме към Рим! Скоро всички тези
земи ще бъдат в нозете ми! Тогава горко на цялата тази земя, тежко на
вярата ви! Това ще бъде война между различни религии – Свещена война.
– Ти коя вяра изповядваш? – попита Леон.
– Това не те интересува! Аз ще унищожа вашата вяра и няма да налагам
нова! Ние сме българи, понякога трябва да оставим нещата в ръцете на Бог!
Все пак едно е сигурно, че вас не бива да ви има! Всички знаци много ясно
го показват!
Мъжът се изправи и направи движение, все едно ще посече папата.
Сърцата на всички представители на римската делегация се свиха.
Случващото се пред очите им наподобяваше битка от друг свят, където зли
демони кръжаха над главата на папата и всеки миг заплашваха да го
нападнат.
– Владетелю, спри! – извика папа Леон. В очите му се виждаше страх.
– На колене! На колене! – крещеше Авитохол и замахваше все по-ниско
с Меча на боговете. Папата усети, че ако не слезе от коня, скоро ще бъде
посечен, затова скочи на земята. При това обаче или дългите му пищни
одежди се оплетоха в краката му, или коленете му се огънаха от страх,
защото той падна и запълзя между двата коня.
– Владетелю, пощади ме! Прости ми своеволието! Сатана, пощади ме!
– Целуни ботуша ми! Целуни ботуша ми!
– Да! Да! Да! Ще го направя! – каза папата и, за ужас на всички християни,
щом приближи прекрасния бял жребец на Авитохол – Аспа, целуна
червените му кожени ботуши.
За християните този акт на папата можеше да означава само едно –
тяхната империя бе паднала на колене пред варварския владетел и
безпомощно пълзеше пред нозете му. Авитохол съзираше в това знак, че
западното християнство се съгласява да се съобразява с волята на
колобрите и тумир.
– Ще се подчините! – Авитохол бе излязъл извън себе си от яд. Досега бе
спечелил всички свои битки, трябваше да успее и в тази борба. Не бе дошъл
до тук, за да наложи вярата на българите или своята „религия“. Задачата му
бе да защити вярата на западните народи, да не допусне християнството
да унищожи многообразието, защото „Бог е в многообразието“. – Ще се
подчиниш! – продължаваше да крещи Авитохол. – Ако не го направите, ще
дойда пак, ще идвам всяка година! За да се смирите, трябва да ми дадете
цялото си злато! Цялото злато! Чакам!
Папа Леон току-що бе целунал ботушите на този, когото смяташе за
Атила. Той все още бе на колене, но учуден гледаше към мъжа на коня.
– Искам всички богатства! – повтори българинът.

195
 – Какви богатства? – попита изуменият мъж.
– Искам веднага да ми предадеш цялото злато на римската черква
(Ватикана) и всички книги, които си избера от Кулата! Изпрати веднага
хора до Рим за златото! Знам, че с теб са епископ Лупус и Проспер Тирон
Аквитански! Дай им указания!
– Златото! Златото! – мълвяха устните на папа Леон.
– Утре ще дойда да си избера книги! – каза Авитохол.
– Книгите не! Сатана, не мога! Не мога да те пусна в светата божия
обител!
– Това не е божия обител, а втора Вавилонска Кула, втора Етеменанки.
Ще разкажа на целия свят какво богохулство сте намислили! Ще проясня
делата ви и светотатството, което извършвате!
– Добре! Добре! – шепнеше Леон.
– След три дни ще се видим по същото време, очаквам златото и всички
книги!
Авитохол прибра меча си и се върна при своите воини.
Едекон мълчеше, но гледаше Авитохол с респект.
– Владетелю Авитохол – каза той, – какво стана? Какво толкова му
казахте?
– Братко, какво стана? – попита Атила изумен.
– Нищо. До три дни трябва да донесат цялото злато на римския папа и да
ни го предадат. Щом го вземем, се прибираме. Казах им, че догодина пак
ще дойдем.
– Това е много добре! Много е добре! – говореше превъзбуденият
Атила. – Вече не се надявах, че можем да спечелим още нещо от този
поход!
– Не смятам да заповядвам на воините ни да спират. Ние ще изчакаме, ще
вземем златото и така, както си е натоварено върху каруци, ще достигнем
останалите войски.
– Да не ни причака някой и да ни нападне? – Едекон се усъмни в
правилността на това решение.
– Трябва да бързаме, защото зад гърба ни се движи Антемий. Той води
със себе си Тракийските легиони на Маркиан, те ще се опитат да ни
пресрещнат. Доколкото чух, са били стоварени с кораби по пристанищата
на Адриатическо море. Трябва да направим така, че да ги срещнем, след
като сме напуснали Италия, иначе можем да се окажем в капан
между воините на Флавий Аеций и Антемий.
– Къде е Флавий Аеций? – попита Атила, все едно го търси и не може да
го открие. – Цяло лято е оставил територията на Италия на произвола.
Опита се да ни окаже някаква съпротива в Аквилея и оттогава от него ни
вест, ни кост.

196
 – Вярно, него го няма. Чух, че не е успял да събере и един легион и да го
накара да тръгне срещу нас. Когато обаче легионите на Антемий се
присъединят към него, той ще има малка армия. Освен това, когато усети,
че армията, водена от Маркиан и Терасикодиса, наближава, може да добие
смелост.
– Така е – съгласи се Атила. Тогава нека войските ни продължат да се
движат към Аквилея и Далмация!
– Най-добре ще е, ако успеем да изпреварим Антемий и Маркиан и се
приберем в Хуния, преди те да са дошли. Тогава ще сме успели напълно.
Войските ни са много тежки от огромната плячка и няма да можем да
дадем голяма съпротива.
– Така е.
– Атила, Едекон накарайте нашите войски да продължат да се движат и
нека не се бавят! Аз и Ирник ще останем да вземем златото!
– Не искам да ви оставям сами с Ирник! Нека Елак също остане като мой
представител! – каза Атила.
– Аз също искам като мой представител да остане Хунулф – каза Едекон.
След това мъжете се върнаха при войските. Авитохол се оттегли в едно
селище. Там той завзе местната кръчма, в която обикновено отсядаха
търговци, на път между богатите северни градове, движещи се по вия
Постумия.
Вечерта Авитохол остана сам с Деел. Хунът се притесняваше от
предателство и цяла нощ не спа. На сутринта той посрещна групичката,
която бе пратена от Атила и Едекон. Оказа се, че освен Ирник, Елак и
Хунулф, с тях бяха Денгизих и Одоакър, както и Ромул Август, всичките
млади балтавари. В следващите няколко дни младите воини и вождове
си прекараха страхотно. Те се упражняваха и почиваха. Всички бяха много
вдъхновени. Една вечер Авитохол посвети Деел в тайната на балтаварите.
Както му се стори, Деел отдавна вече се досещаше или знаеше тази тайна.
Авитохол си обеща същото посвещение да направи и за пазачите на Атила –
Богар, Уркон и Ладан. Той реши те да бъдат посветени в тайната, но без да
бъдат пълноправни балтавари. Те само трябваше да пазят сбирките, без да
участват в съветите.
Деел беше много щастлив, че Авитохол му оказваше такова високо
доверие. Българинът може би направи това, защото беше гузен, а и така
щеше да бъде много по-лесно за всички. Иначе само заради Деел всички
мъже трябваше да внимават и да се пазят.
Трите дни минаха бързо. Момчетата бяха в много добро настроение. Те
бяха щастливи заради битките, заради това, че всеки бе спечелил много
злато и скоро щяха да се върнат при своите любими и деца.

197
 След три дни балтаварите и Деел стояха на същото място. Този път
папата излезе напред, а зад него се виждаха много каруци. Авитохол
провери каруците така, както си бе върху гърба на Аспа. Наистина, много
от тях бяха пълни със злато, а други – с книги. Той нареди на момчетата да
ги откарат. Накрая остана само той. Християнските пратеници стояха
доста назад.
– Папа Леон I, ти, който смяташе, че си най-силният водач на християните
и прояви гордост, сега ще си патиш за тази твоя гордост! Днес ще взема
цялото злато на Ватикана, но аз ще се върна и догодина искам отново
толкова злато!
– Откъде да го събера, Атила? Откъде, като нямаме повече злато? – почти
плачеше папата.
– Не ме интересува! Догодина отново ще дойда! Мисли какво ще ми
предложиш тогава! Какво ще правиш? Догодина аз ще унищожа Кулата!
Ще се върна! Бъди готов! Мисли му! Аз съм Атила, „Бич Божи“! Ти ще ми
се подчиняваш, защото иначе ще унищожа всички християни! – Авитохол
беше сигурен, че папата наистина го смята за Сатаната. Сега той се
възползва от суеверието на християните. Миналата година те се бяха
възползвали от суеверието на хуните. – Искам да ми предадете Флавий
Аеций и лъжците, които казват, че са спечелили битката миналата година!22
Ще ви кажа аз на вас кой е загубил при Каталаунум! Ще си платите за това!
Ако искате, пак лъжете! Всяка година ще идвам, докато не станете толкова
бедни, че да нямате злато и сребро да плащате на лъжливите си хронисти,
художници и певци!
Объркан, папата се покачи върху гърба на коня и тръгна към воините,
които го чакаха. Лъв видимо бе притеснен, явно се опитваше отсега да
измисли откъде ще събере златото за догодина. (APPENDIX III)
Авитохол повдигна ръка, все едно там имаше пръстен, и извика към
папата и делегацията на римляните.
– В мен е пръстенът на Хонория! Догодина ще дойда, да си получа своя
дял от Империята! Искам Хонория, за да се оженя за нея и да ми бъдат
дадени Галия и Иберия като зестра!
След това българинът се обърна и препусна, за да настигне каруците.
Сега те трябваше да бързат, за да настигнат войските. Колкото по-бързо
направеха това, толкова по-добре. Последни в армията на Атила трябваше
да са готите, които бяха пешаци. Скоро наистина ги настигнаха. Авитохол
препускаше пред бойния строй. Сега беше важно колкото се може по-
бързо да се върнат, за да изпреварят армията на Антемий, а след това и да
прекосят Истър, преди Маркиан и Терасикодиса да ги пресрещнат.

22
Тази история се разказва в „Песента на Кипчакските полета“.
198
 XIV

Армията бързо отминаваше крепостите и градовете, които бе превзела

през септември. Скоро минаха покрай Аквилея. От града в блатата не бе
останало нищо. Авитохол нареди да не се спира. Мъжете също бяха
нетърпеливи да се приберат, затова се подчиняваха. Въпреки това двете
армии се срещнаха край Тересте. Този град винаги бе имал особено
значение за българина. Точно когато напускаха Тересте, изведнъж видяха
армията на Антемий срещу себе си. Те очакваха, че може тук да срещнат
войските на Маркиан, но мислеха, че са оставили Антемий далеч зад себе
си. „Черните конници“ на Чег ги бяха предупредили, че пред тях има
някаква войска, но Авитохол очакваше това да е Маркиан. Сега
нещата изглеждаха различни. Българинът не вярваше, че легионите на
Антемий могат да изминат толкова голямо разстояние, а воините му
държаха да се награбят от богатия търговски град като за последно.
Повечето от тях едва ходеха, претоварени с богатства, конете им бяха
отрупани като шаманско дръвче. Авитохол всячески се опитваше да ги
накара да побързат. Ето че най-лошото се бе случило. Двете армии стояха
една срещу друга. Легионите на Антемий бяха извършили истински подвиг.
По-рано тази година бяха воювали срещу Ирник, а след това цяло лято бяха
чакали да бъдат нападнати отново. Накрая, натоварени на кораби, бяха
преплували Средиземно море и въпреки това бяха готови за битка.
Авитохол предпочиташе срещу него да е Маркиан, защото неговите
воини щяха да са изтощени от дългия преход от Анатолия до тук. Тези
обаче бяха по-отпочинали. В същото време воините на Атила би трябвало
да са по-подготвени за бой. Те бяха удържали няколко големи победи над
едни от най-големите и богати градове на Запада. Всъщност тази година те
нямаха загуба, бяха взели много злато и богатства, обозът и каруците бяха
претъпкани с красиви вещи, в юртите ги очакваха отвлечени жени от
Аквилея и останалите италиански градове. Всичко това ги караше да
потръпват от желание да се приберат колкото се може по-скоро. Авитохол
обаче знаеше, че воините му са изтощени от дизентерията, глада и
лишенията на похода. Плячката, вместо да ги мобилизира за битка,
ги караше да са припрени и да бързат да се връщат. Есента напредваше и
скоро щеше да настъпи зимата. Тези мъже копнееха за почивка, да се
порадват на жените и семействата си, да ги зарадват със злато и красиви
вещи. Те се намираха на една крачка от лимеса, още няколко дни и зад
гърбовете им щяха да останат сигурните „стени“ на голямата река Истър.
Много от тях ги чакаше още път, докато пристигнат в степите, които бяха

199
техен дом. Авитохол знаеше, че всичките му воини мислеха само за това.
Душите им вече бяха там, при техните жени, родители и деца. Легионерите
напротив, те бяха дошли до тук, решени да се бият. За пръв път Авитохол
поиска да е на мястото на противниковия военачалник.
Българинът знаеше, че трябва да бърза, за да се справи с Антемий, преди
отнякъде да се появят Маркиан и Терасикодиса и така той да се окаже в
капан.
Антемий бе наредил своите легиони в бойни строеве. Личеше си колко
добре обучени са тези легионери. Те нямаха нищо общо със западните
легиони, събирани в последния момент, съставени от наемници, от
авантюристи и хора, живеещи на улицата, решили да припечелят по някой
солид. Тези също бяха наемници, но те бяха най-вече остготи, живели дълго
време в Мизия и Тракия, добре обучени мъже, служили много години и
явно мотивирани. Навярно единственият им мотив бе да отнемат плячката
от воините на Атила. Авитохол вече знаеше какво да каже на своите воини.
Той нямаше голям избор, за да ги надъха.
Българинът пришпори своя кон и застана пред армията. По погледите на
мъжете разбра, че те са парализирани от страх. Той знаеше, че богатството
на човек не се измерва с това, което притежава, а по това колко го е страх,
че може да го загуби. Хората пред него бяха богати, а богатството
означаваше страх. Богатите ги беше страх да не загубят това, което
притежават, затова се обграждаха с високи стени. Той винаги бе използвал
тази слабост на западните хора, а ето, че сега неговите воини се бяха
оказали в по-слаба позиция именно поради това.
Авитохол се взираше във вцепенените от ужас мъже. Голяма част от
мислите им бе насочена към препълнените каруци, намиращи се отзад, и
как да запазят това, което бяха награбили. В този момент за пръв път
българинът предусети поражението.
– Герои мои – извика Авитохол, – вие сте победители! Преди броени дни
превзехте най-големия и богат град на Запада – Медиолан. Преди това
превзехте повечето италийски градове, включително и Аквилея. Вие сте
победители и вече спечелихте толкова много богатства, тези тук – и мъжът
посочи към легионите на Антемий – не са дошли, за да защитават
земите си, те са изпратени за друго! Не ги интересува Рим и бедните хора
тук, те идват с една единствена цел! Те са крадци, дошли да отмъкнат
нашите богатства! Вашите богатства! Те ще се опитат да ви оберат в
момент, когато вече сте се настроили за прибиране по родните места! Те
са нечестни хора! Докато цяло лято ние воювахме и побеждавахме, те са
си почивали и са чакали да се изтощим от дизентерията, да умрем от глад
и когато ние получихме това, което заслужаваме, те идват, за да ни го

200
отнемат! То е законно придобито от нас, а те се опитват да ни го откраднат!
Ще допуснете ли такова нещо?
– Не! – изкрещяха всички в един глас.
Авитохол не искаше да произнася такава реч и никога не би го направил
пред българи, но тези мъже в момента можеха да разберат само това.
Единствено тези думи можеха да ги трогнат. Авитохол повече не можеше
да направи за тях. Той повдигна своя туг и над полята край Тересте се
разнесе бойният вик на неговите войски. Битката щеше да се проведе на
самия бряг. Той бе много стръмен и скалист. Отдясно на Авитохол
пространството бе ограничено и нямаше място, където той да разгърне
армиите си. Българинът направи знак и конниците препуснаха напред.
Това бе най-хаотичната битка, в която Авитохол бе участвал и бе
предвождал. По някое време към него се присъедини Атила, предрешен
като Мена-Саг.
– Какво става?! Какво е това?! Какъв е този ужас?! Рискуваш да провалиш
всички наши битки през тази година!
Авитохол знаеше, че брат му е прав. С тази битка той застрашаваше
успеха на цялата кампания, с нея можеше да заличи успешните атаки над
италийските градове. Какво обаче можеше да направи? Всички воини се
движеха напред, тласкани от желанието да преминат през източноримските
легиони. Те сякаш ги смятаха за преграда, която им пречи, и бяха решени
да я прегазят, без да мислят как точно ще стане това.
Между отделните войски и народи нямаше никаква връзка, всеки вожд
като че водеше своя отделна война срещу легионите на Антемий. Войската
на филипополския генерал удържаше натиска на номадските воини.
На Авитохол му се струваше, че всичко това продължи до безкрай.
Отдавна вече искаше тази битка да е свършила и той да не е тук. Българинът
не можеше да реши какво да прави. Привечер войските се върнаха в
изходни позиции. Въпреки че воините на Авитохол бяха атакували през
целия ден, те не бяха нанесли почти никакви поражения на армията на
Антемий, разбира се, те самите също не бяха претърпели някакви значими
загуби. Двете армии бяха в същото състояние като преди битката.
Атила и Авитохол стояха в юртата.
– Това бе най-странната и безсмислена битка – каза Атила.
– Така е. Това беше битка на хаоса – потвърди Авитохол.
– Това не е характерно за вас, българите. Вие винаги имахте някакъв ред
и план. Винаги намирахте решение, независимо какво се случва. Толкова
безидеен български водач на армия май не е имало – Атила изглеждаше
доволен от това. Авитохол не можеше да каже нищо, с което да се
защити, само можеше да се съгласи с казаното.

201
 Скоро Атила напусна юртата и вътре влезе Ирник. По това как синът му
мълчеше и се въртеше гузно, Авитохол усети обвинение. Явно Ирник, а и
всички мъже, особено балтаварите, го смятаха за виновен за хаоса и начина,
по който битката бе завършила. Въпреки че това не беше загуба, не беше и
победа. Все пак мъжът знаеше, че е провал на плановете и начините
за водене на битка от негова страна. Антемий се бе защитавал, той не бе
рискувал, но бе успял да отблъсне всички атаки.
Авитохол остана седнал на одъра си, Ирник се готвеше да спи.
– Татко, не беше толкова лошо – каза младият воин. Това, че синът му се
опитваше да го успокои, още веднъж доказваше, че битката наистина е
била провал.
– Напротив – каза Авитохол. – Знам, че битката бе провал. Наистина, не
загубихме, но нашата армия е почти два пъти по-голяма от легионите на
Антемий! Това, което постигнах с такова голямо превъзходство, бе
незначително!
Ирник мълчеше, Авитохол обаче не се нуждаеше от потвърждение. От
одеве той мислеше за нещо друго. По някое време, без да каже нищо, той
свали цялото си въоръжение, с пъшкане смъкна персийската ризница.
Кръстът го болеше.
Колкото повече години минаваха, толкова по-трудно му ставаше да се бие.
Мъжът смъкна всички дрехи от себе си и остана само по къси кожени гащи.
След това, вместо да си легне, сложи на гърба си наметалото от нилски кон,
което Ирник му бе върнал веднага, след като се бе прибрал от последната си
мисия. С него той се обличаше, когато искаше да се преобрази като Мена-
Саг.
Ирник наблюдаваше баща си, по някое време той каза:
– Татко, какво правиш? Защо се обличаш така? Ще излизаш като Мена-
Саг ли? Не си ли изморен?
Авитохол обличаше наметката не само когато се преобразяваше като
Прокажения, а и когато вечер изпълняваше някаква задача като багатур,
когато правеше разузнаване, нападаше или се промъкваше във вражески
лагер.
– Ще изляза – отвърна мъжът.
Ирник вече се бе сетил.
– Ще отидеш да наблюдаваш лагера като багатур ли?
– Да, когато една битка не може да бъде спечелена като боил и воин,
трябва да се опита като багатур. Ще разузная, ще се промъкна, ще опитам
така да победя.
Младият воин се усмихна, явно си мислеше за някакви си негови работи.
След малко обаче той заговори и продължи думите на баща си.
– Ако и така не успееш, ще убиеш Антемий и ще победиш като тиун.

202
 – Не! Не смятам да стигам чак до там.
– Татко, може ли да дойда с теб? Досега винаги си ме вземал на такива
мисии.
– Не! Този път си почини добре. Много е рисковано и ако се случи нещо
лошо, искам да мога да се справя сам. Така ще ми бъде по-леко. Освен това
ти вече имаш син, а скоро ще имаш още едно дете. Вече си ценен и има на
кого да липсваш. Стой си тук!
– Но аз и така няма да мога да мигна.
– Не мисли за мен, аз съм миналото, мисли за бъдещето! Те са там и те
чакат!
Авитохол се измъкна от юртата. По-трудно му беше да мине покрай Деел
и постовете на хуните и другите народи, отколкото да влезе в лагера на
Антемий. Той бе облечен в черна дреха с качулка и забрало пред лицето си,
така че в тъмното не се виждаше въобще. Освен това нощта беше безлунна,
а тъмни облаци скриваха светлината дори на звездите. Авитохол се
промъкваше и пълзеше, където се налагаше, из лагера на ромеите. Той се
прикриваше и изчакваше. Всичко бе като планирано. Все едно имаше план
и се съобразява с всяка стъпка от него. Действията му бяха такива, защото
знаеше всичко важно, което се случва в такъв лагер. Воините на Антемий
бяха построили лагера така, както го правеха легионерите от векове и
понеже някога Авитохол също бе служил в легион и бе построил безброй
такива лагери, за него не бе никак трудно да се промъква из него. Без
проблем намери палатката на Антемий и, без никакво колебание, се
насочи към нея. Тя беше голяма, обградена с нещо като ров. Този ров му
помогна много, защото се скри в него. Българинът изчака смяната на
лостовите, а това се случваше винаги по едно и също време, по един и същи
начин. Авитохол бе въоръжен само с ками. С помощта на едната проряза
малък отвор и се промъкна в палатката на филипополския генерал.
Авитохол се сви на топка, за да загуби човешката си форма, и зачака
търпеливо. В палатката цареше пълен мрак. Имаше два варианта, Антемий
да спи в леглото си или още да не се бе прибрал и да е някъде другаде.
Скоро се ориентира. Някой спеше върху леглото. Мъжът се примъкна. Беше
виждал Антемий съвсем наскоро във Филипопол. Сега се взираше в мрака,
но не успя да различи чертите на лицето му. Стоеше и наблюдаваше от
разстояние спящия човек, за да не го разсъни с дъха си.
Не можа да определи кой се намира пред него, но трябваше да рискува.
Този мъж или беше Антемий и той щеше да говори с него, защото така бе
решил, или ако беше друг, след миг щеше да е мъртъв.
– Антемий, Антемий – прошепна тихо Авитохол. Той бе готов да запуши
с лявата си ръка устата на генерала, за да не издаде дори стон, а в другата

203
си ръка държеше камата си, с която щеше да пререже гърлото му, ако се
наложеше.
Генералът отвори очи, но те бяха все още мътни. Мъжът още не бе
„изплувал“ от света на сънищата.
– Какво? Какво? – прошепна той.
– Изпраща ме Марция Евфемия. – Авитохол нарочно каза това. Той
знаеше, че споменаването на името на любимата жена ще накара влюбения
генерал поне за миг да се замисли за нея. Щеше да му е нужно време, за да
разбере какво се случва. Авитохол предполагаше, че тя бе останала във
Филипопол да го чака или се намираше при баща си в Големия дворец в
Константинопол. Така, докато мислеше за любимата си, агресията на
Антемий щеше да спадне. Авитохол стоеше в мрака и действията му
изцяло зависеха от това, което генералът щеше да направи.
– Кой си ти? – попита Антемий. Той явно бе започнал да осъзнава, че се
случва нещо странно. Някакъв мъж твърдеше, че го праща дъщерята на
Маркиан, неговата любима. Антемий бе възмутен как въобще мъжът се бе
добрал до него и до леглото му. Това можеше да му струва скъпо. – Как
влезе тук? Кой си ти? – вече по-силно каза Антемий. Авитохол разбра, че
след малко генералът ще се развика и ще предизвика вниманието на
пазачите, а това, в сърцето на вражеския лагер, можеше да означава гибел.
Ситуацията, в която се намираше, бе изключително деликатна. Само след
миг българинът притисна устата на филипополския генерал. Той обаче се
бореше. Авитохол затвори плътно устата му, а след това
притисна острието на хищната си тиунска кама в гърлото му. Това сякаш
разясни ситуацията на Антемий и той се успокои.
– Антемий – каза Авитохол, – не смятам да те убивам, ще го направя само,
ако ме принудиш. Ако чуя и най-малък вик, си мъртъв! Разбра ли?
Антемий гледаше Авитохол под качулката, там където трябваше да се
намират очите му. Двете им глави бяха толкова близо една до друга, че те
вече се виждаха в мрака. Там обаче бе металният блясък на забралото.
– Ще освободя устата ти, защото искам да поговорим! Ако си решил да
викаш, това ще бъде последният вик в живота ти! Искаш ли да отпуша
устата ти?
Блясъкът в очите на генерала се промени. Той явно се съгласи с думите
на българина. Авитохол го гледаше изпитателно и бавно отпушваше
устата му, но в това време натисна още по-силно острието на камата към
гърлото на нещастния мъж. За да го успокои, а и да задържи вниманието
му, той не спираше да говори. Така Антемий нямаше да има време да
измисли някаква глупост, която щеше да накара Авитохол да го убие.

204
 – Антемий, аз те познавам. Ти също ме познаваш. Познавам и Марция
Евфемия! Като казах, че тя ме праща тук, не излъгах съвсем – Авитохол
говореше и внимателно наблюдаваше очите и изражението на генерала.
– Кой си ти? – попита Антемий, чието изражение ставаше все по-учудено.
– Антемий, с теб се видяхме съвсем наскоро.
– Аз и ти? Кой си ти? Не се познавам с такива като теб! Ти си куриос!
– Мисли каквото искаш. Сега ме слушай внимателно! Аз съм човек, който
има много приятели. – За да сплаши генерала, той каза: – Всички те са
куриоси. Много от тях живеят във Филипопол и Константинопол. Те ще
убият теб и Марция Евфемия, ако не направиш това, което ти кажа.
– Какво искаш да направя?! – попита Антемий.
– Искам веднага да вдигнеш лагера и да пропуснеш воините на Атила.
– Какво?!
Авитохол никога в живота си не бе виждал по-учуден човек.
– Искам да оставиш воините на Атила да преминат покрай твоите войски.
– Това е невъзможно! – каза филипополският генерал.
– Добре тогава, скоро ще чуеш какво е станало с Марция Евфемия –
Авитохол понечи да си тръгне.
– Чакай! Чакай! Ти сериозно ли говориш?! – попита генералът.
– Ако ме познаваше, щеше да знаеш, че аз никога не се шегувам!
– Кой си ти? Покажи ми лицето си! Може би ще изпълня искането ти, ако
видя кой си!
– Повярвай ми, ако видиш кой съм, със сигурност ще изпълниш исканията
ми!
Авитохол прецени, че нищо не рискува. За него нямаше никакво значение
дали Антемий ще знае кой е.
– Аз съм онзи, който в началото на годината, малко след Нова Година,
принуди един твой приятел да пълзи като червей. Аз те помня от вилата на
Орест и Татул там, под Кендрисийското тепе. Тогава аз ти простих, на теб,
на Марция Евфемия, на Лъв и Верина. Ако исках, тогава можех да ви
избия, да те накарам да се почувстваш слаб и безсилен, да отнема мъжкото
ти достойнство в очите на любимата ти жена. Аз ти простих и не го
направих, ти си ми длъжник. Аз съм онзи.
Очите на Антемий се отваряха все повече и повече.
– Да! Аз съм Виктор Скевас Масхарис! – каза Авитохол, като смъкна
качулката, а след това свали и нежното плетено забрало. – Да, аз съм!
Българинът разкри лицето си пред Антемий. Макар да беше тъмно,
генералът видя белезите и жестокото изражение на този мъж.
– Ти си демон! Ти си Сатаната! Какво правиш? Ти си навсякъде!
Наистина ли имаш приятели във Филипопол? Всъщност какво питам,
много добре си спомням какво стана! Ти си Атила!

205
 – Ще изпълниш това, което ти казах! – каза Авитохол. – Ако ли не, Марция
Евфемия и твоите приятели ще умрат! Теб ще оставя жив, за да страдаш и
да ги погребеш, а след това някоя вечер ще дойда и за твоята жалка душа!
И да не си посмял на никого да кажеш за срещата ни! Ще се държиш
така, все едно това е твое решение!
Авитохол говореше бавно, но гласът му, нисък и зловещ, караше
Антемий да потръпва от ужас. Генералът беше силен и смел мъж, но това,
пред което се бе изправил, бе много по-силно от него. Тази сила не идваше
от този свят. Тя бе много по-могъща от всичко, което бе виждал в живота
си. Антемий беше сигурен, че в тялото на мъжа пред него се е вселил
самият Дявол.
– Виктор Скевас Масхарис, ти наистина си Атила и Сатаната! – каза
Антемий. – И досега го знаех, но не можех да го повярвам! На никого не
съм казвал кой си и да го бях направил, никой нямаше да ми повярва и
сигурно щяха да ме помислят за луд!
За гражданите на Филипопол Виктор Скевас Масхарис е символ в
тяхната борба за свобода и независимост. Ти си легенда за хората в този
прекрасен град. Филипополци са горди и независими и те смятат за нещо
като техен светец-покровител, макар да знаят, че не си бил християнин. За
теб се разказват истории, които, ако чуеш, сам няма да се познаеш. Хората
те боготворят. Виктор е по-силен от Херакъл и му се прекланят на
Херкулесовото тепе23, той е спасител на бесите и го почитат от филията на
родопеидите на тепето им24, той е носител на Светлина и го почитат на
тепето на Аполон Кендрисийски25. Днес там има параклис на Свети Илия –
Гръмовержеца.
– В началото на годината аз ти простих, сега очаквам от теб да си
благоразумен и да ми върнеш жеста.
От одеве Антемий се бе успокоил и се бе поизправил. Авитохол беше
сигурен, че той няма да вика за помощ. Разговорът, от емоционален, бе
станал разумен и логически. Това означаваше, че ще се разберат.
– Но тогава ние бяхме четирима души, а сега ти искаш да направя това с
цяла армия!
– Болката от загубата на един човек и на цяла армия е еднаква. Ти ще
бъдеш умен, а аз ще бъда великодушен.
Какво стана с Лъв и хлапетата? – попита Авитохол. Ирник нищо не бе
чул и българинът реши да пита направо.
– Ти за малко не ги уби. Лъв се лекува дълго от удара на стрелата. И
досега има болки в гърба.

23
днес Бунарджика, тепето Альоша
24
Едно изчезнало тепе, което се намирало на мястото на стадион „Лаута“
25
днес Джендем тепе, Младежки хълм
206
 – Предадохте ли това, което ви казах?
– Какво? – попита уплашено Антемий, личеше си, че иска да съдейства,
но наистина не се сеща.
– Че лелята на Терасикодиса – Керка, е починала.
– Лъв трябва да му го е предал. Те двамата се имат много.
– Ти не го ли познаваш?
– Него всички го познават. Аз съм водач на Западната армия, на
Тракийските легиони, а той е водач на Западните легиони, на тези, които
са в Анатолия.
– Чух, че те с Маркиан вървят по вия Милитарис. Вярно ли е?
Антемий мълчеше. Авитохол разбра, че иска твърде много от него. Той
искаше да го направи предател. Всъщност не се нуждаеше от отговор,
мълчанието на генерала бе достатъчно красноречиво.
– Ти ще ме пуснеш и аз ще прекося Истър, така с теб ще избегнем
кръвопролитието, както и Анатолийските легиони на Терасикодиса.
Лично Маркиан ли ги води?
Антемий мълчеше по същия начин и Авитохол разбра всичко.
Българинът се обърна и напусна палатката. Тъй като беше тъмно, той се
„разтвори“ в мрака. Антемий така и не разбра кога точно Атила излезе
навън. Той лежеше като парализиран и не знаеше за кое да мисли по напред.

На другата сутрин, изненадващо за всички, може би единствено не за

Авитохол, Ирник и Антемий, последният нареди на войската си да
премине встрани от бойния строй на Атила, все едно не го забелязва.
Армията на хунския вожд веднага се възползва от този странен маньовър.
Войниците от двете армии бяха изумени и не знаеха какво да си мислят.
Тези, които вярваха, отдадоха това на някаква висша воля. Хуните
бяха щастливи. Пътят им към Истър бе открит и не се налагаше да воюват
и рискуват живота си. Атила също бе изненадан. Той не разбра какво става.
– Защо Антемий ни пропуска? Той можеше да ни победи и днес това със
сигурност щеше да стане!
Армията на Авитохол безпрепятствено прекоси Истър. Хуните и всички
народи бяха доволни и щастливи, някакво чудо ги бе спасило от разгром в
последния момент. Те бяха пропуснати от армията на Антемий, в същото
време зад гърба им вече бе могъщият Истър. Никой император не си
бе позволявал да пресече този лимес на империята, границата между
Ромулум и Варварикум. Мъжете вече се намираха в безопасност и се
отпуснаха.
Първата вечер, след като стъпиха на хунска земя, Атила реши, че няма да
продължи към Хунград. Той събра всички вождове на пир и след като цяла
нощ вдигаха наздравици, им каза:

207
 – Много е странно, но тази година не срещнахме армията на Флавий
Аеций. Воювахме срещу него, но него го нямаше. Успяхме някак да се
измъкнем на Антемий, изплъзнахме се и на Маркиан.
– Флавий Аеций така и не успя да събере армия, която да изправи срещу
нас! – каза Едекон.
– Нищо, догодина пак ще ги посетим. Аз ги предупредих. Догодина ще
съберем най-силната армия и ще ги разклатим сериозно, но този път може
би и двете империи. Напразното разкарване на Маркиановата армия до тук
ще ги изтощи. Освен това скоро ще пратя хора за ежегодния данък.
Думите на Атила бяха посрещнати с бурни възклицания и одобрение.
След малко, вече по-сдържано, той каза:
– Вече съм спокоен, тази година войната завърши. Аз тръгвам към
Бургундия. Там оставих една жена, на която обещах, че ще я взема. Чух, че
тя е родила от мен. Трябва да отида и да доведа нея и детето.
Тази вест порази като мълния Авитохол.
– Какво е детето? – питаха вождовете и вдигаха чашите си, пълни с вино.
– Момче е!
Тези думи бяха приети радушно от всички присъстващи. Новината
отпуши нова вълна от тостове и нова каца с вино потече в чашите на
номадските вождове.
– Как се казва? – сетиха се да попитат вождовете.
– Майка му го е нарекла Ортлиб.
– Ортлиб?! Що за име е това?!
– Коя е майката? – питаха тези, които не знаеха.
– Кримхилда, вдовицата на Зигфрид. Хилда! Гудрун – кралицата на горна
Бургундия – отговаряха запознатите мъже.
– Атила, ще се ожениш ли за Кримхилда? – попита някой.
– Да! Тя е най-красивата жена в света! Има огнена коса, като на Керка,
която искри като огнен водопад при залез слънце! Наскоро загубих Керка,
искам Илдико да я замести! – докато говореше, Атила странно гледаше
само един мъж и това бе Мена-Саг. Той като че произнасяше тези думи
заради него и искаше неговото разрешение.
– Аз ще дойда с теб! – каза Авитохол.
– Това не е нужно! – отвърна хунът.
– Ще дойда! – още по-твърдо каза българинът, след което напусна пира.
На другия ден двамата мъже, придружавани от пазачите си, тръгнаха на
север по река Истър. Едекон ги придружаваше, а скирската гвардия ги
пазеше. Скоро щеше да настъпи зимата.
Докато се придвижваха из земите на германите, всички бяха много
внимателни. Мъжете вървяха из пепелища, които не бяха успели да се
възстановят от войната и похода на Атила от миналата година.

208
 През цялото време, докато прекосяваха Германия, Авитохол пътуваше
инкогнито. Той посещаваше кръчми, градчета и площади и подслушваше
какво се говори тази година за Атила. Българинът искаше да чуе нещо за
това как Антемий го е пропуснал или за срещата му с папа Леон I. Той
беше сигурен, че историята ще бъде извратена и разказана невярно.
Колкото и да бе странно обаче, нищо не чу. Все едно тази година въобще
не бе имало поход в Италия. Някой явно премълчаваше това, което се бе
случило. Все пак това беше добре, явно християните нямаха смелост и очи
да излъжат тази година. Авитохол беше доволен.

209
 XV

Мракът се проясни и пред очите си тя започна да вижда картини. Бавно се

връщаше в съзнание. Кралицата се бе проснала върху студения под. Този
хлад, който проникваше в нея, не ѝ бе неприятен, тя не мислеше, че вече бе
започнало да се застудява и можеше да настине. Тя не усещаше това.
Топлите ѝ сълзи се стичаха по бузите ѝ, мокреха ги и покапваха
върху ледения под. Кримхилда се бе проснала върху ледения под, защото
студът, който бавно пълзеше и я превземаше, друг път би накарал тялото ѝ
да се вцепени, но сега ѝ помагаше да живее. Този хлад, който караше
тялото ѝ да се вцепенява, съответстваше на студа, мрака и празнотата,
които идваха отвътре. Кримхилда се чувстваше опустошена. Това, което я
бе сполетяло, бе толкова лошо, толкова лошо, че все още не можеше да го
осъзнае напълно, да го обхване в цялост. Мозъкът ѝ отказваше да го
възприеме. Когато се опитваше да помисли за него, в главата ѝ се
появяваше някакъв писък, който замъгляваше съзнанието ѝ, след това
оставаше само опустошение и тишина: Тя самата бе проникната от тишина
и Нищо. Жената опита да се повдигне, но силите ѝ съвсем я бяха напуснали.
Ако можеше, би извикала, но нямаше глас. Кримхилда отвори уста, но от
там се чу само един хрип, безмълвен вик, който замръзна в кухите ѝ гърди.
Бавно се изправи и се приближи до леглото.
– Милият Гунтер – промълвиха устните ѝ. Тя гледаше момчето, което
лежеше в неестествена поза в леглото. Около него, като ореол, се бе
оформило огромно кърваво петно. Кръвта бе засъхнала и правеше
чаршафите твърди като желязо. Когато стигна до леглото, краката ѝ се
подкосиха. Тя обаче не беше тежка, тя бе лека като фея, не чувстваше
краката си. Те сякаш бяха отделени от тялото ѝ, не бяха нейни.
Кралицата опитваше да се стегне, да се вземе в ръце.
„Името ми е Хилда, което означава „борба“. Трябва да оцелея! Трябва да
преодолея това!“ Младата жена се опитваше да погледне лицето на
мъртвото дете. Когато приседна до него, усети твърдостта на чаршафите,
пропити със засъхналата кръв. След това хвана главата на детето, тя бе
започнала да се втвърдява, но все пак безпомощно увисна назад и откри
крехкото му вратле.
Кримхилда не знаеше какво става. Това беше проклятие. Не можеше да
бъде нищо друго. Тя гледаше това дете, с него от земята си отиваше и
последният спомен за милия Зигфрид. Преди няколко години тя бе
загубила Зигфрид, брат ѝ и Хаген го бяха убили най-подло. Те го бяха
направили в засада, дебнешком, като страхливци, докато той бе пил вода

210
от един извор. Те му бяха най-добрите другари. Разбира се, никой от тях
не можеше да се сравнява с него, нито в битки и походи, нито в лов. Това
те бяха направили поради завист. Кримхилда не бе простила на брат си
Гернот. Хаген обаче тя не можа да накаже. След като загуби любимия си
Зигфрид, ѝ остана това дете, то бе плод на тяхната любов. То бе слънчевият
лъч в нейния живот. Това, което я радваше, заради което си заслужаваше
да живее. Този, който го бе направил, бе насочил своя удар срещу нея. Тя
знаеше, че за майката загубата на дете е двойна смърт, защото, освен сина
си, в този момент тя губи и собствената си душа. Този я бе убил два пъти,
но кой бе той? Кой бе посегнал на рожбата ѝ?
– Кралице – дочу отдалече някакъв глас и нечия ръка я подкрепи.
Кримхилда погледна с невиждащите си очи натам и видя някаква
старица, която я бе подхванала под мишницата.
– Какво? Какво? – попита неразбиращата жена.
– Още не сте достатъчно силна, кралице!
Това бе дойката и прислужница на децата ѝ. Като я гледаше с невиждащ
поглед, Кримхилда попита:
– Кой е направил това? – като че ли жената можеше да ѝ отговори.
– Кралице, елате да видите! – каза някакъв воин и тя го последва. Добре
че ѝ бе останал Ортлиб. Наскоро бе родила дете от Атила. То щеше да стане
владетел. Макар детето им със Зигфрид да бе родено като принц и
наследник на трона, баща му беше мъртъв и едва ли щеше да се намери
някой да го подкрепи. Той обаче имаше права над Бургундския престол, не
само над Долна Бургундия, а и над Горна. Сега във Вормс управляваше
Гизелхер, най-малкият от братята на Кримхилда. Кралицата не беше
сигурна дали синът им със Зигфрид, когото бяха кръстили на големия ѝ
брат Гунтер, ако беше сред живите, щеше да има шанс да стане крал.
Ортлиб обаче беше син на Атила, най-могъщия човек в света, и
със сигурност някога щеше да властва. А може би дори щеше да се възкачи
на хунския престол. Как можеше да мисли така?! Тя току-що бе видяла
мъртвото тяло на Гунтер, но явно все още не можеше да приеме тази мисъл.
Добре че ѝ бе останал Ортлиб. Тя не обичаше Атила. Като куриос и
ученичка на Евгениус, искаше да накаже двамата – Атила и Авитохол.
Искаше да използва Ортлиб и да вбие клин между братята, да ги скара. Те
да се наранят, скарат или убият взаимно и тогава пътят към престола щеше
да бъде отворен за сина ѝ. Доскоро тя си мислеше, че някой ден единият ѝ
син ще властва над Запада, а другият – над Изтока.
Сега жената бавно следваше воина и опитваше да избърше сълзите си.
Беше загубила едната си опора в живота, сега бе време да се погрижи за
другата. Докато вървеше, жената мислеше за това, че нямаше как да обича
Атила, та той ѝ бе причинил само злини. Ако се наложеше, би пожертвала

211
живота си, но щеше да убие този мъж. В същото време тя
харесваше Авитохол. Когато Евгениус ѝ разкри тяхната тайна, тя се върна
в спомените си и ясно разграничи двамата мъже. Те бяха братя или
близнаци, с напълно еднакви лица, но с толкова различни души. Единият
беше добър и мил, а другият – зъл и страховит. Кримхилда осъзна, че бе
харесвала и обичала Авитохол, но имаше дете от Атила. Щеше да нарани
българина, без да иска, но нямаше друг избор, за да накаже Атила,
трябваше да пострада и той.
– Къде ме водите? – попита кралицата, макар много добре да виждаше, че
я водят към покоите ѝ. Явно приближените ѝ бяха притеснени за нея и
здравето ѝ. Лицата обаче, които срещаше, бяха все угрижени. Те се свиваха
пред нея, все едно тя ги бичуваше с погледа си. В коридорите срещаше
прислужници, които бързаха и носеха нещо. Те се стрелкаха като
риби, пълзяха като сенки, бързаха да се скрият пред погледа ѝ.
Жената постепенно започна да се успокоява, не че приемаше смъртта на
сина си Гунтер, но сега беше време да види Ортлиб. Щеше да го гушне, та
той бе само на няколко месеца. Въпреки че мразеше баща му, обичаше
Ортлиб. Той не беше само оръжие срещу хуните и техния водач. Все пак
той бе част от нея. Разбира се, тя щеше да го използва и срещу Авитохол.
Ортлиб обаче бе невинно дете. Кримхилда го обичаше, той бе неин син,
наследник на две велики европейски династии – тази на бургундските крале
и на Атила. Каганът на хуните сигурно също имаше династия, към която
принадлежеше. Можеха ли хуните да имат династия? Не вярваше. Според
нея варварите се наследяваха както дойде, единият убиваше другия и като
хищни кучета всички се нахвърляха върху него, избиваха наследниците му
и той се възкачваше на престола, ако въобще имаха тронове.
Мъжът пред нея бързаше. Той прочистваше пътя ѝ. Скоро жената влезе в
покоите си. Сега трябваше да се успокои. Щом я видяха, прислужниците
веднага се оттеглиха, сякаш се страхуваха да не ги нарани.
– Кралице, бъдете смела! – каза воинът и я подхвана под ръка. – Тя нямаше
нужда от подкрепа, колкото повече вървеше, толкова по-силна се
чувстваше. Жената тръгна към малкото легълце-люлка, в което бе положен
Ортлиб. Когато се приближи до него, долови нещо особено. Друг път
детето ѝ, усетило присъствието ѝ, щеше да изгука, да повдигне крачета, да
издаде звук, да види движението му. Този път то лежеше неподвижно.
Бургундката се приближи и видя кръвта по одеалцето на бебето. В главата ѝ
се чу писък, някъде отдалече нещо сякаш странно издрънча и пред очите ѝ
се спусна мрак.

Името ѝ означаваше „борба“. Тя трябваше да бъде силна и да

превъзмогне всичко. Беше лежала неподвижно и безжизнено, като труп,

212
няколко дни. Колко? Не я интересуваше. Сега се опитваше да събере
счупените парченца на паметта си. Трябваше да сглоби тези парченца и
някак да продължи да живее. Разбира се, повече никога нямаше да бъде
същата, никога вече нямаше да е нормален човек. Не бе навършила още
тридесет години, а вече бе преживяла смъртта на съпруга си и на двете си
деца. Преди това бе преживяла и смъртта на най-големия си брат Гунтер,
унижението на майка си и баща си, сама бе убила втория си брат. Целият ѝ
живот бе свързан със смърт и насилие. Ръцете ѝ бяха изцапани с толкова
много кръв! В този жесток свят тя трябваше да бъде силна, не за да победи,
не за да властва, а за да оцелее и да продължи да съществува.
– Кой? – попита Кримхилда. Този въпрос тя зададе на себе си. В покоите ѝ
нямаше никого. Жената почти не помнеше погребенията на децата си.
Паметта ѝ бе обгърната като в черен воал. Погледна в огледалото черната
рокля, с която бе облечена. Тя трябваше да бъде силна. След това отвори
две чекмедженца и от там извади две еднакви ками. Тя бе куриос и
не биваше да забравя това. Човек тя вече не можеше да бъде, сега трябваше
да се превърне в оръжие. Само така можеше да продължи да живее, ако това
въобще щеше да бъде живот. Тя трябваше да бъде силна, заради паметта на
децата си. Трябваше да се стегне, да не мисли повече за тях. Те бяха мъртви.
Всичките ѝ надежди и мечти, свързани с тях, също бяха мъртви.
Сега трябваше да продължи напред. Нека мисли за убиеца.
Докато беше в несвяст, при нея бяха дошли две деца. Те бяха лошо ранени,
бяха пратени от новия протокуриос, наследникът на Евгениус, някой си
Лъв, за да ѝ помогнат. Казваха се Михаел и Габриел. Беше ги изпратила на
разузнаване. Сега най-важното нещо за нея бе да знае. Трябваше да разбере
кой бе сторил всичко това. Те я бяха уверили, че по времето, когато децата ѝ
бяха убити най-безцеремонно в съня им, Атила е предвождал битка срещу
генерала Антемий, близо до Тересте. Кримхилда знаеше, че двамата братя,
освен вождове, са и безцеремонни убийци. Всъщност при варварите това бе
съвсем нормално. Отначало, когато научи за смъртта на големия си син, тя
си помисли, че това е дело на Атила, че той е убил детето на Зигфрид, както
лъвовете правят това, за да освободи място за своето дете. По-късно обаче
разбра, че и Ортлиб също бе убит в съня си. Защо Атила би направил това?
В този момент Кримхилда проумя, че убиецът не бе Атила. Можеше ли
да бъде Авитохол? Замисли се и над тази възможност. Евгениус твърдеше,
че той е българин. Той бе добър, беше я защитавал. Всъщност жената
осъзна, че го е харесвала още от времето, когато бе невръстно дете. Точно
на него тя бе казала, че някой ден двамата ще се омъжат. Колкото и да е
странно, Евгениус твърдеше, че той е убиец, че той е лошият, че той е
чистото Зло. Протокуриосът настояваше, че той е най-големият им враг.
Можеше ли Авитохол да е убил синовете на Зигфрид и Атила? Не!

213
Момчетата я бяха информирали, че Авитохол, като Мена-Саг, също е
участвал в онази битка. Те ѝ бяха помогнали много и наистина ѝ бяха
подкрепа. Момчетата я бяха уверили, че никога не биха оставили на друг
да свърши работата и не биха наели куриос, който да убие децата ѝ. Така
че те отпадаха. Освен това ѝ бяха казали, че мразят двамата мъже и това
са най-големите им врагове, но все пак трябваше да си признаят, че
стореното не беше дело нито на Атила, нито на Авитохол.
„Кой е тогава?“ – бе попитала Кримхилда и продължаваше да пита.
Момчетата я уверяваха, че ще разкрият убиеца. Тя и без това не се
чувстваше още достатъчно силна. Присъствието на двете момчета караше
бургундците от двора да мислят, че с тях тя се опитва да запълни загубата
на своите, затова се отнасяха добре с тях.
Тази вечер тя стоеше и отново се питаше: „Кой? Кой?“ Сега това бе най-
важният въпрос. В този момент на вратата се потропа.

Хаген току-що бе коленичил пред разпятието. Страданието, изписано

върху лицето на Спасителя, му бе толкова познато. Животът му бе
преминал, а той все още страдаше. Беше страдал, когато, като младеж, бе
пратен в двора на хуните. Там той се бе отличил. Понеже нямаше какво да
прави, единственото му занимание бе да стане най-добрият воин. При
хуните поне това можеше да научи. Те наистина бяха добри воини. Той
мислеше, че е научил всичко от тях. След това обаче много пъти бе
унижаван от Атила. Това „куче“ владееше бойни умения, които хуните не
познаваха. Атила го бе побеждавал много пъти, беше го унижавал, а и
много пъти бе пощадявал живота му. Сега той бе убил детето му и донякъде
се почувства отмъстен. Той бе убил и детето на Зигфрид. Сега по пътя към
престола му оставаше да ликвидира само Гизелхер. След това щеше да се
ожени за Кримхилда и да стане крал на всички бургундци. Той, Хаген,
щеше да постави началото на нова династия. От години бургундците
се чудеха кой ще вземе надмощие, Вормс или Ксантен, а може би най-добре
бе столицата да се премести в града на Хаген – Троне. Между Вормс и
Ксантен той щеше да избере Троне. След като и Гизелхер си отидеше,
Кримхилда щеше да остане единственото дете на Данкрат и Ута и щеше да
му даде права над Вормс. В същото време тя бе вдовицата на
Зигфрид, който бе единственият наследник на Зигмунд и Зиглинда и така
бе единствена наследничка на Ксантен. Убивайки сина на Зигфрид и
Кримхилда, той бе освободил място за детето, което щяха да имат с
червенокосата кралица.
Хаген искаше да се покае, заради цялото зло, което му се бе наложило да
стори. Не можеше да откъсне мислите си от стореното. Той бе арианин,
вярваше в Исус и в същото време се боеше, че Бог може да прочете мислите

214
му. Не биваше да мисли за това тук, в храма. Беше дошъл сам до
базиликата, защото искаше да се помоли в тишина. Боеше се да не изпусне
и промълви някоя дума, която би го уличила в грях.
Мъжът се изправи и се канеше да се извърне, за да си тръгне. Тази вечер
явно нямаше да се получи. Беше време да се прибира. Тук, в Троне, се
чувстваше в пълна безопасност. Дали някога щеше да се разбере какво бе
направил? Той осъзна, че бе причинил много мъка на Кримхилда. Заедно
с Гернот бяха убили Зигфрид. Тя не пощади брат си, но на него нищо не
посмя да стори. Ето, че сега бе убил и двете ѝ деца. „Обичам ли я? – питаше
се той. – Мога ли да бъда с нея след всичко, което ѝ причиних?“ Да! Той бе
готов цял живот да я лъже. Щеше да я прегръща, да ѝ казва, че я обича. Той
бе най-големият ѝ враг, но тя дори нямаше да разбере. Той щеше да я
притежава. Щеше да я има само за себе си. Хаген бе много по-стар от нея и
някой ден тя щеше да стои над смъртното му ложе. Той щеше да я излъже
и тогава. Да я накара да го обича. Ако не можеше, щеше да ѝ осигури
защита. Щеше да я излъже по най-жестокия начин. Така, както никой мъж
не е лъгал жена. Защо? Защото не можеше да я има по нормалния начин.
След като не можеше да я накара да се влюби в него и да го избере, щеше
да я има по този начин.
Хаген се канеше да се прекръсти за последен път и да си тръгне. Тези
мисли не бяха достойни за храма. Той постави пръстите си в положение, с
което да направи кръстен знак, и ги опря в челото си, след това посегна да
ги постави на рамото си и в този момент видя нещо странно. От корема му
стърчеше нещо. То беше остро, желязно и бе обагрено в кръв. Какво
бе това? Хаген не можеше да разбере какво става. В следващия момент
дойде болката. Чак сега разбра, това бе върхът на меч или кама. Оръжието
бе двуостро, това видя със сигурност. То се подаваше от корема му, явно
някой го бе побол в гърба и то, докато се молеше. Сигурно да умрат в такъв
момент бе мечта за всички вярващи хора. Да умрат, докато са в единение с
Бог, в храма, докато се молят. Той беше в храма, но не се молеше. Нима
това щяха да бъдат последните му мисли преди да умре? Хаген винаги бе
смятал, че е много важно за какво ще мисли точно преди да умре. Мъжът
се бе притеснявал да не се уплаши. Ето, че сега смъртта го бе изненадала.
Той продължи да гледа острието учудено. След миг то изчезна. Изумен той
се обърна, искаше да види кой го бе убил. Как бе станало това в сърцето на
Троне? В този момент видя камата. Кървавото ѝ острие се влачеше по
каменния под на черквата и оставаше следа зад себе си. Краят ѝ бе вързан
с тънка кожена връвчица. Този, който го бе убил, трябва да е имал много
силна и точна ръка, защото го бе направил от разстояние, без дори да
се приближи. Едва сега Хаген разбра защо не бе чул стъпки. Ако убиецът
го бе приближил, той щеше да се брани. Така обаче нищо не можеше да

215
направи. Мъжът продължи да следи с поглед как камата, дърпана от нечия
ръка, бавно се движеше към една каменна колона. Там, зад нея, явно бе
скрит убиецът; там цареше пълен, непрогледен мрак. Мъжът искаше да
види кой се криеше в мрака. Този бе страхливец. Хаген направи крачка, но
кракът му се огъна, все едно не беше негов. Той го предаде. В този момент
дойде болката. Усети, че пада, но около него всичко бе в тишина. Той
пътуваше надолу, но сам не можеше да разбере дали към пода на
базиликата, или към ада.

В Базиликата на Троне цареше мрак. Тежкото тяло на Хаген рухна на пода

с тъп, приглушен звук. Мракът зад колоната, който бе най-гъст, се раздвижи
и от него се отдели някаква сянка. Сянката спря и огледа отдалеч
потръпващото тяло на умиращия мъж. Мъжът беше воин, но ето, че в
черквата се бе оказал неподготвен. Той се бе молил и се бе подготвял да
посрещне смъртта.
Сянката стоеше неподвижно, изведнъж покрай нея нещо неясно се
размести. Там в мрака имаше още нещо. Ако човек се взреше внимателно,
щеше да разбере, че това, което се движи, не бе едно, а две. Трите „сенки“
гледаха към умиращия човек.
– Кралице, имаш сигурна ръка – каза едната „сянка“.
– Цял живот се упражнявам. Аз съм куриос.
– Ти си ученичка на самия Евгениус. Той е легенда.
– Вие познавахте ли го?
– Да! Бяхме там, когато Авитохол се разправи с Евгениус, Рустикиос,
Окорс и самия Бигилас. Само за една вечер той ги уби, а трима от тях бяха
куриоси.
– За една вечер?! – учуди се Кримхилда.
– Да, кралице! Сам ги изби!
– Не може ли да е бил с някого?
– Не, нали ти казахме, че тези обичат да си вършат работата сами.
– Вие как оцеляхте?
– Ние бяхме с господаря Лъв. Той ни спаси. От този момент той е
протокуриосът.
– Къде е протокуриосът Лъв?
– Той бе ранен от същия този Авитохол. Във Филипопол, в една вила, той
се опита да ни убие и за малко щеше да го направи. Той ни намушка с
камата си, а господаря Лъв удари със стрела в гърба от препускащия си
кон, от много далеч. Ако протокуриосът не се бе надвесил над мен, и аз
щях да съм мъртъв.
– Господарке, да се махаме от тук. Този умря.
– Вие сигурни ли сте, че той е убил децата ми?

216
 – Сигурни сме, господарке! И ние искаме това да бяха направили Атила
или Авитохол... – Габриел усети, че говори глупости и се спря. Михаел го
ритна и заговори Кримхилда, за да я отвлече от глупостите, които другото
момче бе казало.
– Той е бил, господарке. Той го е обсъждал със своите воини. Те ни
признаха.
– Къде са те сега? Искам да ги разпитам!
– Господарке, мисля, че ще им бъде много трудно да говорят! Гърлата на
всички са прерязани!
– Убихте ли ги? – каза Кримхилда и ги гледаше изумена.
– Иначе нямаше да си признаят, господарке Хилда – каза Габриел, а на
лицето му се появи зловеща усмивка. Дори в мрака тя видя това.
Кримхилда погледна по посока на Хаген, който сигурно вече бе предал
Богу дух. Тя искаше да отиде и да го ритне. Този ѝ бе причинил повече
болка, отколкото Атила. Той бе убил Зигфрид и двете ѝ деца. Дори Ортлиб,
който беше пеленаче и още нищо не бе видял от живота. От окото на
жената потече сълза. Тя, разбира се, не плачеше за мъртвия мъж, но тази
смърт не ѝ донесе удовлетворение. Все пак Хаген трябваше да умре, това
беше най-малкото, което можеше да му се случи. Жената нави връвчицата
около дръжката на камата, а след това я прибра.
– И казваш, Атила и Авитохол са тръгнали насам? – попита Кримхилда.
– Да, господарке, но ние трябва да изчезнем, защото ни се случи най-
лошото, което може да сполети някой куриос! Миналата година те ни
разкриха! Трябваше да ги следим, но те направиха ходове, с които ни
запомниха! Сега ние сме в опасност! Може би скоро трябва да се разделим,
но тогава ще станем по-слаби!
– Защо идват? Те не знаят за Ортлиб.
– Не, господарке, Авитохол е принудил генерал Антемий да пропусне
армията му, той обаче не е знаел, че след него, с Анатолийските легиони,
се движат Терасикодиса и самият император Маркиан. Те ще нападнат
хуните и цялата армия на Атила в самата Хуния. Атила е казал, че идва
насам, защото наскоро е загубил своята кралица Керка.
– Хелка е умряла?! – каза Кримхилда.
– Да, кралице, той идва, за да те отведе със себе си. Той иска да замени
Хелка с Хилда. Твърди, че двете много си приличате.
– Ортлиб бе създаден за този момент, в който Атила поиска да ме направи
своя първа жена, своя кралица. – Жената отново поиска да се върне и да
ритне мъртвия Хаген, който я бе лишил от възможността да се намеси в
политиката.
– Господарке, ти трябва да го последваш? – каза Михаел.
– Не, аз ще остана тук! Моето място е в Бургундия!

217
 – Не, господарке, протокуриосът каза, че трябва да последваш Атила и да
се опиташ да ги убиеш и двамата, и Атила, и Авитохол!
– Не е ли по-добре да ги настроя един срещу друг и те сами да се
унищожат?
– Боя се, че нямаме време, господарке! Лъв смята, че трябва да ги убиеш
и то колкото се може по-бързо. Той знае, че имаш кама.
– Вече имам две.
– Ето, вземи тази отрова! – като каза това, момчето ѝ подаде някаква
стъкленица. – Време е да се разделим – каза Михаел.
– Успех, господарке! – каза Габриел. След това трите сенки, една по-
голяма и две по-малки, се разделиха. Те се „стопиха“ в мрака на базиликата
и след малко я напуснаха. – Този Хаген или е бил много глупав, или
изключително самонадеян, защото бе дошъл в черквата сам и невъоръжен.

218
 XVI

Авитохол и Атила пристигнаха в Ксантен, но кралицата я нямаше. Тя бе

заминала някъде.
– Къде е синът ми? – попита Атила, а мъжете, към които бе насочен този
въпрос, се свиха пред погледа му. Владетелят си помисли, че не говори
добре на немски и прислужниците не го разбират.
Мъжете бяха настанени в покоите си. Когато останаха сами, Атила
попита Авитохол дали е задал въпроса правилно. В този момент при тях
влезе Едекон. Той поздрави и двамата разбраха, че се е случило нещо
лошо. Авитохол беше без качулка, тъй като и тримата в стаята бяха
балтавари. Едекон залости вратата и каза:
– Дойде вестоносец от Хуния. Нещо лошо се е случило!
– Какво?! – попита Атила.
– След като пресякохме Истър, ние помислихме, че войната е свършила...
– Така е – каза Атила и го прекъсна от нетърпение.
– Ние оставихме армията, като мислехме, че тя е в безопасност. Маркиан
обаче е пресякъл Истър и е нанесъл поражение на армията ни. Това е
станало, когато нашите съюзници вече са си били тръгнали, а воините ни
са били пръснати из пустата.
– Кой е водил армията ни? – попита Атила.
– Мисля, че младите балтавари. Елак ги е водил, а Денгизих, Ирник,
Хунулф и Одоакър са били до него.
– Какво е станало след това?
– Нищо, Маркиан е победил и се е оттеглил. Явно се е уплашил да остане
в земите ни.26
Атила, Авитохол и Едекон бяха разтревожени.
– От години римски император не си е позволявал да премине Истър. Това
е по-сериозно предизвикателство от онова със златото и желязото.
Догодина аз ще ударя Източните и Западните империи и този път ще бъда
по-смъртоносен от всякога! – очите на Атила бяха пълни с кръв. Той стана
и ритна стола, на който досега бе седял. В стаята се разнесе тътен. Атила
беше бесен. Едекон и Авитохол също бяха гневни. Те не усетиха кога

26
Някои изследователи смятат, че армията, нападнала Хуния, била предвождана
лично от Маркиан, а помощните войски с кораби дебаркирали в Равена. Маркиан
наредил, в чест на „славната му победа“, в Константинопол да бъде издигната
възпоменателна колона и негова скулптура. Открити са също така няколко торса на
константинополския император в Западна Европа, явно в чест на същата тази победа.
219
настъпи вечерта. Тримата мъже седяха и крояха планове за това как да
отвърнат на предизвикателството на Маркиан.
По някое време на вратата се потропа. Авитохол бързо наметна качулката
си, да не би някой да ги изненада. Човекът на вратата се опита да я отвори,
но Едекон предвидливо я бе залостил. Скиро-хунът се втурна и отвори
вратата. Пред нея стоеше Кримхилда в цялото ѝ великолепие. Тя бе
придружавана от няколко стражи.
– Кралице! – каза Атила и тръгна към нея.
Тя обаче остана безучастна на жеста, като го гледаше с отсъстващ поглед.
Жената изглеждаше студена, спокойна, някак отнесена. Атила бе изумен
от промяната в поведението ѝ.
– Кралице моя, няма ли да ме прегърнеш, да ме целунеш? – попита той
по-скоро предизвикателно и театрално. – Какво се е случило? – той като
че ли усети, че в душата на Кримхилда се случва нещо особено. – Къде е
синът ми? Как се казваше? – попита Атила и безпомощно се обърна към
Авитохол.
– Ортлиб – помогна му брат му.
– Къде е Ортлиб? – отново попита хунът.
Тъй като в стаята бяха останали само четиримата, Авитохол отметна
качулката си. Той искаше да участва в разговора и да вижда хората
спокойно, без непрекъснато да върти главата си.
Атила и Едекон учудени погледнаха българина.
– Тук всички сме балтавари – каза Авитохол.
– Тя не е балтавар – каза недоволният Едекон. – Балтаварите сме воини и
избрани хора.
– Не е съвсем така – каза Авитохол. – Освен балтаварите, които имат
ками, винаги е имало и такива, които ни помагат и не са имали ками.
Такива бяха Евдокс и Н'Кара. Когато бяхме в Италия, аз посветих в нашата
тайна и Деел – от одеве Авитохол говореше най-вече на Атила.
– Не е ли редно, преди да посветиш някого, да го обсъдим двамата?
За да го успокои, Авитохол каза:
– Смятам да направим същото и с твоите пазачи: Богар, Ладан и Уркон.
Те също трябва да знаят, за да могат по-добре да ни пазят.
– За пазачите съм съгласен – Едекон се намеси в разговора, – но започнете
ли да включвате и жените си, ще се разчуе!
– Та къде е Ортлиб, моят син, искам да го видя?! – поднови въпроса си
Атила и се обърна към Кримхилда.
Кралицата оглеждаше лицата на мъжете. Някога тези лица стряскаха
сънищата ѝ. Ако беше дете, тя щеше да се ужаси от това да види лицето на
един Етцел, а какво остава за двама. Една част от нея все още се ужасяваше,
като гледаше грубите, жестоки надрани лица на хуните. Според нея по-

220
грозни хора в света не можеше да има. Друга част от нея бе доволна. Тя се
намираше в присъствието на трима от най-могъщите хора в света. Етцел
сигурно бе най-могъщият владетел, а Едекон явно по нищо не му
отстъпваше. Неговото име, също като това на Етцел, се носеше от уста на
уста из целия свят. Освен това те бяха най-големите врагове на куриосите.
Тя бе доволна, че тези мъже си говореха с нея все едно, че е мъж. Цял живот
бе мечтала за такова отношение и ето, че най-накрая го получи от хуните.
Тя не искаше да си признае, но всъщност ѝ харесваше да бъде балтавар.
Кримхилда заговори, а тримата мъже я слушаха.
– Хаген уби децата ми! Той уби големия ми син Гунтер и Ортлиб не
пощади!
Авитохол се сети за сина на Зигфрид и Кримхилда. Той бе кльощаво дете,
което, като сянка, ходеше след майка си. Българинът си спомни, че когато
беше с Кримхилда, се бе замислил дали не е по-добре да убие това момче.
Това той бе направил по-скоро на шега.
– Какво?! – изкрещя Атила и скочи на крака, а столът отново падна на
земята. Той понечи да го вдигне, но не успя. След това започна да крачи из
помещението като някой луд. Авитохол се пресегна и вдигна стола. – Какво
каза? – невярващо попита хунът и се наведе над Кримхилда. Вените на
врата му бяха издути, той изглеждаше така все едно във всеки момент ще я
удари.
Кримхилда, разбира се, мълчеше. Тя нямаше какво повече да каже. Атила
като обезумял обикаляше из стаята.
– Къде е Хаген? Ще го убия!
– Вече не можеш да го направиш! – тихо каза бургундката. Личеше си, че
тя вече не копнее за мъст. Думите ѝ едва бяха чути от мъжете. На Авитохол
му направи впечатление колко спокойна е Илдико.
В този момент Атила рухна върху стола си.
– Много ми дойде! – каза Атила и се личеше, че не се чувства добре.
Лицето му бе пребледняло. Белезите му моравееха страховито. Едекон се
надвеси над него. – Смъртта на Керка – продължаваше да говори хунът и
се опитваше да освободи врата си, за да може да вдиша по-спокойно, –
смъртта на детето на Емьоке – като каза това, Едекон трепна. – Всяка
година битка и война, загубата на нашите войски от Маркиан, сега и
убийството на Ортлиб! Това, че Авитохол непрекъснато ме критикува!
Едекон продължаваше да се опитва да помогне на Атила да вдишва по-
свободно. В този момент Кримхилда, вместо да отиде при мъжете и да
покаже някакво съчувствие към Атила, застана пред Авитохол. Сърцето на
българина се разтопи. В очите на кралицата имаше сълзи. Българинът
стана и нежно я прегърна. Тя бе толкова красива! Дори в скръбта си тя бе
прекрасна! Илдико го прегърна, като го притискаше силно към себе си.

221
Личеше си, че търси подкрепа и опора в него. Тя сигурно се страхуваше да
не го загуби. За миг Авитохол забрави къде се намират, че Едекон и Атила
са наоколо. Той повярва в илюзията, че на света има само двама души и това
са той и Кримхилда. Какво означаваше това? Дали тази прегръдка не
означаваше, че тя се връща при него? Дали загубата на детето нямаше да я
отблъсне от Атила и да я хвърли в неговите обятия?
Авитохол беше щастлив. Сърцето му биеше силно. Той изпита известно
неудобство от това, че се възползва от слабостта и безпомощността на най-
красивата жена, но като я погледнеше, разбираше, че е готов на всичко,
само и само да бъде с нея. Той беше сигурен, че това е последната любов
в живота му. Съдбата се бе смилила над него, като на тази възраст му
бе дала възможност да се влюби в две прекрасни жени. Емьоке го бе
отхвърлила, защото беше много стар, какво ли щеше да направи
Кримхилда? Отначало му се стори, че тя го обича и това ще е последната
му голяма любов, но по-късно тя се бе насочила към Атила. Според него
оправданието ѝ бе наивно. Той така и не разбра дали го обича и наистина
ли се е заблудила, когато е била с Атила. Те двамата обаче имаха дете. Но
ето, че съдбата бе отнела Ортлиб и той вече не бе преграда между тях. Сега
тя отново се обръщаше към него и му се струваше още по-красива заради
безпомощността си.
– Авитохол – промълви тя, както само влюбена жена може да го каже. Тя
продължаваше да се притиска в него, търсейки топлина, съчувствие и утеха.
Лицата им бяха толкова близо едно до друго. Той поиска да я целуне, но не
го направи, защото щеше да се почувства истински мерзавец, а не
желаеше Едекон и Атила да го виждат в момент на нежност.
Жената в обятията му трепереше. Той копнееше да я притисне до себе си
толкова силно, че двамата да се слеят, да станат едно същество. Искаше да
я успокои, да я накара да престане да трепери. Авитохол я искаше толкова
много. Желаеше да я направи част от себе си, двамата да се слеят. На него
също му се струваше, че в стаята е много студено. Българинът си спомни
онова момиченце, което му бе казало, че го обича и някой ден ще се омъжи
за него. Дали този момент най-накрая не бе настъпил? Той я стисна толкова
силно, че помисли, че ще я нарани. Тя обаче не се дърпаше и с нищо
не показваше, че ѝ е неприятно. Авитохол бе толкова щастлив, беше
сигурен, че тя избира него. В този момент я отпусна и вече много по-нежно
я притисна към себе си.
Атила се бе съвзел и наблюдаваше това, което се случваше между
двамата. Личеше си, че не е доволен от това, което виждаше. Той явно
ревнуваше.
– Кримхилда, какво правиш с Авитохол? Нали избра мен?

222
 Бургундката нищо не каза. Авитохол прошепна в ухото на жената да
успокои Атила и да му каже, че иска да бъде с него.
– Страхувам се от Атила и Едекон. Само като ги погледна, потръпвам.
Още от дете се страхувам от тях.
Авитохол знаеше, че той има същото лице като Атила и не можеше да си
представи как Кримхилда се страхува от брат му, а обича него, но нищо не
каза.
– Откъде беше Хаген? – попита гневният Атила.
– От Троне – отвърна Авитохол, – но мисля, че той вече е мъртъв. Така
ли е? – попита той, като отдалечи лицето си от това на Кримхилда.
– Ела при мен! – каза Атила и отвори обятията си за нея. Авитохол
очакваше да види как любимата му обяснява на Атила, че никога не го е
обичала и избира да бъде с брат му, но нищо такова не се случи. Кримхилда
се откопчи от прегръдката на българина и отиде при брат му. След това,
без никакъв свян, се гушна в Атила, така както преди малко се притискаше
в него.
Хунът я прие в обятията си и двамата започнаха да си говорят нещо.
Доколкото Авитохол видя, те му се сториха интимно близки. Както я бе
прегърнал, Атила я отведе, явно към покоите ѝ. Едекон отиде да спи в
конюшнята при конете. Там той се чувстваше най-добре. И така Авитохол
остана сам. В този момент той проумя, че Кримхилда не бе избрала него.
Тя се бе утешила с него, но всъщност бе предпочела брат му. Въпреки че го
заливаха вълни на ревност, мъжът опита да си представи, че в момента
бургундската кралица и Атила са заедно, но не можеше. Толкова скоро,
след загубата на своето дете, едва ли биха се отдали на нежности. Може би
това не беше любов, а просто трябваше да преживеят заедно този момент.
Авитохол продължаваше да мисли. Кримхилда бе дъщеря на стария крал
Данкрат и бе родена принцеса. Първият ѝ мъж също беше крал, както и
тримата ѝ братя. Тя бе кралица на Бургундия, нормално бе да е с вожда на
всички хуни. Те двамата си бяха лика-прилика. Кой беше той, Авитохол?
Той беше никой! Макар с Атила да бяха братя, съдбата на брат му се бе
стекла по най-добрия начин. Той бе живял и отраснал в двора на хуните.
Беше осиновен от Муенчак, който бе от рода Дуло. След като всички братя
на Руа бяха умрели, Атила и Бледа наследиха престола и бяха станали
кагани. В това време Авитохол бе отгледан от дядо си, шамана. В
следващия момент мъжът се засрами. Той вече знаеше, че е бил намерен от
Баяр, който едва ли бе по-слаб воин от Муенчак. Все пак обаче бе
израснал далеч от канската юрта. Само веднъж бе видял кана ювиги
на българите. После, чрез Баяр и Иратаис, се бе доближил до българския
престол и дори бе станал канартикин. След това обаче българите бяха
победени и избити. От този момент Авитохол беше никой. Нямаше как

223
Кримхилда да бъде с него. Тя бе родена със сребърна лъжичка в устата, а
той бе имал шанс, за едно много кратко време, но после бе загубил всичко.
Тази вечер Авитохол не спа добре. Непрекъснато мислеше какво ли
правеха в момента Атила и Кримхилда? Стряскаше се, защото му се
присънваше, че Илдико, с босите си крака и леки стъпки, се приближава до
леглото му. Струваше му се, че ако го открие заспал, тя няма да се метне
при него в завивката, затова не си позволяваше да заспи дълбоко.
На другия ден Атила и Кримхилда го посетиха. Авитохол изглеждаше
наистина зле, тъй като не бе спал цяла нощ. Българинът ги гледаше
изпитателно и търсеше най-малки белези, по които да разбере дали
двамата бяха прекарали нощта заедно. Те обаче бяха с непроницаеми лица.
Българинът мислеше, че те ще дойдат с единно становище, но не беше
така. Атила, който ходеше като тигър в клетка, по някое време каза:
– Не мога да оставя нещата така! Мой син е бил убит тук! Това, че не съм
го виждал, не променя нещата! Някой трябва да плати! Хаген е мъртъв, но
това не е достатъчно! Ти си отмъстила заради предишния ти мъж Зигфрид,
заради детето ви и много малко заради... – Атила отново забрави името на
сина си.
– Ортлиб – помогна му Авитохол.
– Ортлиб е неотмъстен от баща си! Някой трябва да плати! И понеже няма
други преки виновници, защото Хаген не е имал помощници, трябва да
бъде наказан човекът, на чиято територия се е случило всичко това. Тук
кралица е Кримхилда, нея не мога да виня, но мога да търся сметка от
Гизелхер. Къде е бил той? Как е допуснал Хаген да причини това на сестра
му и племенника му? Защо не е защитил Ортлиб? Той е чичо на сина ми,
защо е оставил нещата така?
– Той не е виновен! – каза Кримхилда. – Той управлява във Вормс! Той е
много слаб, откакто вие, владетелю, ни разбихте преди години!
– Като е слаб, няма да властва! Малко сме ви побеждавали! Значи
миналата година имахте сили да воювате срещу мен в битката при
Каталаунум, а тази нямате сили да защитите детето ми!
– Не искам да закачате брат ми Гизелхер! – почти проплака Кримхилда,
но Атила беше непреклонен. Той я гледаше с кръвясал поглед и говореше.
Това поведение на двамата зарадва Авитохол. Може би омразата на Атила
се дължеше на това, че бургундката не бе отговорила на исканията му да
са заедно.
– Вие ще разберете какво е да убиете хун и сина на Атила! Преди години
Гундахар отрови сестра ми Лебед! Той я уби, за да се ожени за Брунхилда.
Лебед бе най-чистата душа на света. Ти казваш, че съм ви нападнал и
разбил, аз го направих заради Лебед! Сега убихте сина ми Ортлиб! Ще си
платите за това! Вие сте забравили кой съм аз!

224
 – Не е заради това – крещеше Кримхилда, която бе изпаднала в истерия.
Тя се свлече на пода и хвана краката на Атила. – Ти измисли това, след
като снощи ти казах, че мечът, който ще обедини всички бургундци и
германци, изкован от нибелунга Албрих, е в Гизелхер! Че след като Хаген
и Гернот убиха Зигфрид, а аз отмъстих, като убих брат си Гернот, предадох
меча на Гизелхер, защото смятах, че той ще обедини бургундците и ще ме
пази!
– Ето, че не опази теб и моето дете!
Кримхилда се бе вкопчила в крака на хуна, той се опитваше да ходи и я
влачеше по пода. Прекрасната рижа коса на жената бе разчорлена.
Кралицата плачеше и трепереше.
– Не вземай Булмунг! Той е прокълнат! Всеки, който го е носил, е бил
убит! Заради Булмунг и властта над бургундците Хаген и Гернот убиха
милия ми Зигфрид, пак заради него аз убих брат си Гернот!
– Не заради него ще умре Гизелхер, а заради това, което е станало с
Ортлиб! – каза Атила.

На другия ден Атила наистина поведе скирската гвардия на боен поход

срещу Вормс. Вождът на хуните бе начело на малката армия, а Едекон и
Мена-Саг яздеха след него. Тази малка войска не съответстваше на тримата
велики военачалници. Никой, който видеше Атила начело на такава
„армия“, не би повярвал. Та той през миналата година бе предвождал най-
голямата войска въобще събирана досега в света, тази година армията му
също бе огромна. Сега той яздеше начело на стотина конника. Въпреки това
Атила като че ли не забелязваше, че зад него нямаше армия. Според него
всеки един от скирите беше като за десет човека. Воините му знаеха това и
бяха сигурни, че ще се докажат пред своите владетели. Скирите, подобно
на бургундците, бяха германи, те бяха най-източните германи, а
бургундците – най-западните. Скирите познаваха начина на воюване на
тези, срещу които вървяха, и ги бяха побеждавали много пъти. Тази тяхна
увереност се излъчваше от поведението им. Скирската гвардия
изглеждаше все едно германските богове на войната са слезли сред хората и
яздят по тази земя.
Битка обаче не се състоя. Армията на бургундеца се разбяга, когато чу, че
срещу нея е войската на Атила. Глупаците сигурно си помислиха, че Атила
предвожда същата армия, която бяха видели миналата година в битката при
Каталаунум. Гизелхер се скри във Вормс, но „доброжелатели“ отвориха
вратите на замъка.
Атила измъчва Гизелхер, докато онзи не му разкри къде е скрито златото
на нибелунгите. Атила твърдеше, че по-голямата част от това злато е
хунско. Той настояваше, че сам е донесъл най-големия къс самородно

225
злато на Данкрат и Гундахар, като зестра за Лебед. След това Гундахар бе
отровил сестра му. Сега той искаше да си върне това злато, защото, да го
остави тук, щеше да означава да позволи да оскверняват
паметта ѝ. Гизелхер каза, че златото се намира под водите на река
Рейн, дори назова залива, в който бе потопено. Това беше близо
до мястото, където Кримхилда бе убила Гернот в онзи ден, когато тя видя
мъртъв мъжа си Зигфрид. Авитохол си припомни много добре онази
поляна и гората, поточето, извивката на реката. Струваше му се, че може
да намери мястото.
– Само аз и Кримхилда можем да те заведем там – каза Гизелхер, който
очакваше Атила да го вземе, за да му покаже къде е златото.
– Аз знам мястото – каза Авитохол и с това осъди Гизелхер на смърт.
Въпреки молбите на Кримхилда, Атила посече Гизелхер с Булмунг. Така
според много бургундци доказа, че мечът няма да обедини германите.
Хунът обаче имаше друг план.
– Някой ден второто ми дете с Кримхилда ще държи този меч в ръце и ще
обедини германите! Той ще бъде законен наследник на тези земи! Аз ще
завещая на децата си всички земи от Иберия до Китай. Всичко това ще бъде
тяхно. Тогава няма да има Рим и Константинопол. – Атила вдигна меча и
го размаха пред очите на Мена-Саг, като го гледаше предизвикателно.
Другите мъже не разбраха какво става. Дори Едекон, който бе балтавар,
не можеше да си обясни поведението на единия брат.
– Какво ще кажеш сега, а? Какво ще кажеш?
Авитохол разбираше всичко, затова стоеше неподвижно и наблюдаваше
брат си. Откакто мечът на Атила се бе счупил и бе разбрал, че истинският
меч, този, изкован от боговете, се намира в ръцете на брат му, той се
чувстваше несигурен. Явно вождът на хуните търсеше основание да
властва. Той се нуждаеше от знак свише и такъв знак можеше да бъде
само свещен меч. При други обстоятелства сигурно би убил Авитохол и би
взел Меча на боговете. Атила обаче смяташе българите за изродски народ,
те имаха пряка връзка с Бог. Хунът сигурно се страхуваше от отмъщение,
от божествено наказание и това го възпираше да посегне на брат си и да
стане притежател на истинския меч. Атила осъзнаваше, че това, Авитохол
да носи истинския меч, е божествен избор и не смееше да се изправи срещу
него и да предизвика Бог. Каганът на хуните беше смел човек и можеше да
предизвика всеки, но пред лицето на Бог не смееше да сквернослови и
сквернодейства. Той беше смирен и преклонен пред Бог.
Атила обаче не можеше да се примири. Той щеше да чака знак от Бог, че
трябва да държи Меча на боговете в ръката си, а дотогава търсеше друго
свещено оръжие. Дори бе накарал Авитохол да му изкове меч, за да има с
какво да се бие, но си личеше, че това оръжие е временно. То не

226
отговаряше на потребностите му, а той искаше свещен меч. Сега Атила бе
доволен, защото в ръцете си държеше свещения меч на всички
германи. Той, разбира се, не бе от ранга на Меча на боговете, но все пак бе
свещено острие. Този меч, макар че не бе чак толкова стар и не беше
древен, вече имаше история. Заради него бяха умрели няколко владетели
и той бе държан от ръката на Зигфрид. Атила знаеше, че той също ще
придаде още по-голяма стойност на този меч. Щеше да го превърне в
легендарно оръжие. Някой ден щеше да го използва, както използваше
пръстена-печат на Хонория. Той или синът му щяха да се появят по тези
земи и да претендират за престола на всички германски владетели.
Сега Атила бе щастлив и вреше меча в очите на Авитохол, без да каже и
дума, „изричаше“ всичко това.
– Този меч! Този меч е свещен! Догодина с него ще поразя вражеските
войски на Флавий Аеций и Маркиан и въобще всеки, който се изпречи пред
мен!
Авитохол не отвърна по никакъв начин. Той не искаше да участва в
борбите на Атила. Можеше да си позволи да бъде великодушен, защото
притежаваше истинския меч. Разбира се, това Атила можеше да нарече
високомерие.
– Вече имам нов достоен меч – каза Атила.
На връщане към Ксантен хунът имаше два прекрасни бойни меча. Атила
бе щастлив не заради битката, която въобще не се бе състояла, не заради
това, че бе убил и последния претендент за бургундския престол, най-
малкия син на Данкрат и Ута, не защото щеше да вземе златото на
нибелунгите, разбира се, не и защото бе отмъстил Ортлиб, а
защото държеше в ръка Булмунг. През по-голямата част от времето той
наистина не го оставяше в ножницата. Атила яздеше и държеше меча в
ръка, понякога правеше движение, все едно посича някой враг.
Почти при всяко спиране Атила се приближаваше към Прокажения и на
шега замахваше с меча около него. Това поведение дразнеше Авитохол. В
него имаше предизвикателство. Разбира се, българинът не се
притесняваше, че може да бъде наранен. Той знаеше, че това не е агресия
или предизвикателство за битка. По някое време той се ядоса и каза:
– Атила, имаш много хубав свещен меч. Виждам, че си доволен от него,
искаш ли да провериш дали острието наистина е добро? Искаш ли да
сблъскаме двете оръжия?
Атила трепна. Той много добре знаеше кой меч е в ръцете на брат му и
беше сигурен как ще завърши битката между двете остриета. Булмунг със
сигурност бе много добро оръжие, но нямаше как меч, изкован от ръката на
водача на нибелунгите Албрих, да е по-добър от истинския Меч на
боговете. Преди време, когато бе притежавал меча, изкован от брат му и

227
Ковендра, Атила се бе убедил колко добро оръжие бе онова. Дори бе
смятал, че е Мечът на боговете. Но дори онзи меч не можеше да се сравнява
с оръжието, което Авитохол държеше в ръка.
Атила беше щастлив, че в ръцете му се намира Булмунг, и бе твърдо решен
никога да не го сблъсква с меча на брат му. Сега мъжът се сви. Много добре
знаеше какво ще стане, ако сблъскат двата меча. Авитохол го смачка с тези
думи. Атила скърцаше със зъби от яд, но не отговори нищо на
предизвикателството на брат си. Воините усетиха всичко това. Те знаеха
колко зле се бе почувствал техният водач при счупването на предния меч
и си помислиха, че се притеснява това да не го сполети пак.
По някое време Атила се приближи до Авитохол и каза:
– Къде е този залив, за който говореше Гизелхер?
– Той се намира срещу планината Вогези (днес Оденвалд). Там, докато
Зигфрид ловуваше, бе убит от Хаген и Гернот.
– Откъде знаеш? – попита Атила.
– Бях там – просто отвърна Авитохол.
– Какво си правил там? Ти си навсякъде – личеше си, че хунът се
забавлява.
– Съвсем случайно минавах от тук.
– Как бе убит Зигфрид, първият мъж на Кримхилда?
– Докато пиеше вода, Хаген подло го прободе с копие в кръста. След това
двамата с Гернот го преследваха из поляната и го пронизаха много пъти.
Докато яздеха, Авитохол се оглеждаше внимателно. Той търсеше
поляната и онова поточе.
Един ден, както си гледаше напред, българинът забеляза, че пред тях се
бе изправила армия, голяма колкото тяхната. Срещу тях, строени в боен
строй, стояха стотина конника. Отдалече си личеше, че тези бяха готови за
битка и бяха дошли до тук именно заради тях.
– Мена-Саг, ти говориш всички езици, отиди и виж кои са тези и какво
искат! – каза Атила, като извади Булмунг и го развъртя внимателно, като
че ли да усети тежестта и баланса на оръжието. За хуна бе ясно, че предстои
битка и бе доволен, защото Булмунг щеше да получи своето бойно
кръщение.
Авитохол препусна срещу мъжете.
– Стой! – извика предводителят на войската и мъжът накара Аспа да спре
на място.
– Кои сте вие и какво искате? – Авитохол попита на бургундски.
– Аз съм Ортвин от Мец, племенник и последен сродник на най-
прославения воин на всички германи, Хаген. Наскоро той бе намерен убит
в Троне, подло, с удар с кама в гърба.

228
 – Заслужил си го е – каза Авитохол. – Някога, когато е бил при хуните,
той е бил воин, но след това се превърна в убиец.
– Как смееш?! – извика Ортвин и извади своя меч. Той се намираше близо
до своите воини и те можеха да чуват думите на клеветника пред тях.
Авитохол продължи да говори и също извади своя меч.
– Хаген уби Зигфрид, като го удари подло в гърба. Уби го като
страхливец.
– Това е клевета. Всички знаят, че точно Етцел е убил Зигфрид. След това
е убил и Хаген, като страхливец, с удар с кама в гърба, докато чичо ми се е
молил, без оръжие в черква.
Авитохол не чуваше какво говори този Ортвин. Той продължи:
– След това Хаген уби сина на Зигфрид и Кримхилда – Гунтер, и сина на
Етцел и Кримхилда – Ортлиб. Въпреки това не Етцел е убил Хаген. Ти
искаш мъст и ще я получиш! – Авитохол бе готов да посече този мъж. В
този момент обаче Атила се приближи и каза:
– Кой е този?
– Това е Ортвин от град Мец, племенник на Хаген.
– Мец съм го разрушавал до основи – каза Атила, видимо доволен.
– И за това ще си платиш! – извика Ортвин. – Имам да те убивам за толкова
много неща!
Атила се втурна напред и, преди воините да се усетят, Ортвин падна от
коня, а част от главата му липсваше. Атила въобще не обърна внимание на
мъжа. Все едно това, което бе направил, бе нищо. Той гледаше към меча и
си личеше, че е удовлетворен от стореното.
Едекон, който също се бе приближил, се изправи с огромния си кон срещу
воините на Ортвин и ги изгледа заплашително. След това изрева като звяр,
а мъжете се обърнаха и препуснаха. Скирите ги преследваха вяло и не ги
избиха всички. Те само искаха да ги прогонят. Атила и
Авитохол продължиха да вървят по десния бряг на Рейн, като се оглеждаха
внимателно. Едекон и воините му се върнаха щастливи от препускането и
забавлението, което си бяха устроили с воините от Мец.
– Тези бяха много уплашени – каза Едекон. – Това е заради ужаса, който
Атила им причини преди битката при Каталаунум. Тогава той използва
хората от Мец, за да уплаши цяла Западна Европа. Тези воини няма да
забравят това години наред и този ужас ще ги спохожда още поколения
наред.
Най-накрая на Авитохол му се стори, че откри поточето и полянката. Той
си спомни каруците и шейните, натоварени със злато и скъпоценности.
Мъжете тръгнаха по течението на потока. Авитохол се чудеше защо
Гизелхер не бе извадил златото или поне да бе опитал. После разбра, че това
злато щеше веднага да привлече вражеските владетели и войски. Може би

229
най-малкият син на Данкрат бе решил, че великата река Рейн ще пази
златото по-добре от него. Той бе оставил нещата така. Разбира се, беше взел
и някои мерки. С учудване Авитохол забеляза, че точно в залива на река
Рейн, където бяха потопени съкровищата на нибелунгите, имаше
селище. Атила заповяда на Едекон и хората му да атакуват беззащитното
село. То се наричаше Лохенхайм27. Авитохол помнеше, че лагерът се
наричаше Лохе.
В следващите дни гражданите на Лохенхайм вадеха златото от реката.
Зимата вече бе в разгара си. Много хора загинаха и замръзнаха в ледените
води на реката. Атила обаче не се интересуваше от живота на хората. Скоро
цялото злато на нибелунгите се оказа в ръцете на хунския вожд. Сега
Атила бе още по-доволен. Той имаше меча Булмунг и, както твърдеше,
зестра за сватбата си с Илдико. Всички тези думи караха сърцето на
Авитохол да се свива от ревност.
Булмунг бе причинил смъртта на Гизелхер и Атила бе доволен от бойните
качества на оръжието. Освен това хунът бе убил и последния жив роднина
на Хаген и по този начин бе отмъстил донякъде за смъртта на Ортлиб.
Групата на Атила напредваше бавно, защото зимата бе в разгара си, а тук,
в северна Бургундия, тя бе особено жестока. Мъжете бързаха да се
прибират. Те знаеха, че напролет отново ще започнат приготовленията за
следващия боен поход и нямаше да имат време да си починат. Атила също
разбираше това и ги уверяваше, че скоро ще се върнат в Хуния.
Когато пред тях се появиха крепостните стени на Ксантен, мъжете си
отдъхнаха.
Крепостните порти и тези на двореца като че ли сами се отваряха пред тях.
Воините, които ги пазеха, и хората по улиците ги посрещаха с наведени
глави. Явно вестта за стореното от Етцел и неговите хуни вече бе
достигнала до тук.
Атила ходеше напред, сякаш всичко наоколо и тези земи му
принадлежат. Все едно току-що бе победил най-голямата армия, изправяла
се срещу него. Тримата мъже вървяха право към тронната зала. Те бяха
толкова бързи, че когато церемониалмайсторът на бургундците ги покани
да влязат, те всъщност се оказаха сами в тронната зала. Не след дълго се
появи Кримхилда, която още на вратата отпрати всичките си придворни
дами и стражата и влезе в залата напълно сама. Без да погледне мъжете, тя
се отправи към трона. Кралицата изглеждаше спокойна. Преди малко
Авитохол би могъл да се закълне, че бургундците знаят за смъртта на
Гизелхер, а може би и на Ортвин, сега обаче поведението на Кримхилда го
убеждаваше в противното. Тя изглеждаше величествено и спокойно.

27
През XIII век селището е разрушено.
230
Изведнъж, преди още да седне на престола, тя се спусна към Атила, който
бе най-близо до нея от тримата, и като крещеше и плачеше, започна да го
удря с юмруци по гърдите. Атила едва ли усещаше някаква болка. Личеше
си, че ударите на жената са от безсилие, а не за да го наранят. Тя може би
искаше да му причини болка, но в нея не бе останала и капчица сила.
– Защо? Защо го уби? Нали ти казах да не го закачаш?
Атила стоеше непоклатим като скала. Той сякаш не забелязваше ударите
на жената.
– Нали ти казах, че някой трябва да плати?! Нищо не можех да направя!
Масата бе сервирана от вас, трябваше да се плати сметката! Така и стана.
– Но той ми беше брат! Последният ми брат! Ти уби Гунтер, на когото
кръстих сина си, сега уби и Гизелхер! Убил си двама от тримата ми братя!
– Да, а ти уби третия – Гернот, какво значение има? Всеки плаща за това,
което е направил или не е направил. Явно братята ти не е трябвало да
живеят.
Кримхилда стоеше разчорлена, задъхана и развълнувана, тя приличаше
повече на луда.
– Защо? Защо го уби? Нали те помолих? Как с тези ръце, по които кръвта
на брат ми още не е засъхнала, смяташ да ме прегръщаш? Как ще мълвиш
с тези устни, че ме обичаш, след като не ме послуша и уби брат ми? Как ще
искаш да бъда твоя жена?!
Разбрах, че освен Гизелхер си убил и Ортвин.
– Да! – каза Атила и изпъчи гърди. – Убих го, отмъстих за Ортлиб!
Ликвидирах последния останал сродник на Хаген!
– Защо го направи? Той не е бил виновен!
– Той сам дойде при мен. Предизвика ме! Обвини ме, че съм убил подло
чичо му, че съм го пробол в гърба с кама! Нарече ме „страхливец“!
Авитохол наблюдаваше цялата тази среща, скрит зад качулката на Мена-
Саг. В тронната зала бяха само четиримата и той можеше да смъкне
качулката, но помещението бе огромно, имаше много врати, входове и
изходи и във всеки момент можеше да нахлуе някой, който не биваше да
вижда, че той и Атила имат еднакви лица. Качулката освен това
прикриваше очите му и той можеше да ги насочи накъдето си иска. Сега
българинът се замисли за нещо. Той го бе знаел и досега, но за пръв път го
„видя“ по нов начин. Хаген бе убит с удар с кама в гърба. Досега не му бе
направило впечатление оръжието на престъплението. Ками имаше
навсякъде и всеки можеше да е пробол Хаген в гърба. Той самият бе дал
на бургундката тиунска кама. Дали с нея тя не бе убила Хаген? Кримхилда
обаче се бе държала така, все едно знае и има връзка със случилото се с
убиеца на Гунтер и Ортлиб. Едва сега Авитохол осъзна, че това убийство
поразително много приличаше на извършено от куриос. Хаген бе убит с

231
кама в гърба по странен начин. Можеше ли в Бургундия да има куриоси, но
от тези, константинополските, хората на Евгениус? Защото убийството
приличаше на изпълнено от тях.
Кримхилда се бе държала така все едно тя е отмъстила, като е убила Хаген
или е поръчала убийството на някой куриос. Някакъв смътен спомен се
появи в паметта му, нещо, което бе забелязал, но тогава не му бе обърнал
внимание, а сега то се бореше да излезе и носеше някакво обяснение в себе
си. Тази „сянка“ се движеше и като че ли присъстваше в спомените им от
онези дни, когато Зигфрид бе убит. Авитохол си спомни камата, която
кралицата бе забила в гърдите на брат си Гернот, и уверения начин, по
който го бе направила. Като същински воин! По-скоро като куриос! Сега
българинът се питаше, можеше ли Кримхилда да е имала нещо общо с
Евгениус и тя да е куриос? Не! Веднага отхвърли тази мисъл. Не! По-
вероятно бе да е платила на куриос да убие Хаген.
Думите на Атила върнаха българина към реалността.
– Освен това златото на нибелунгите вече е при мен – като каза това,
Кримхилда го погледна с безумния си поглед.
– То също е прокълнато. Има предания, които казват, че в това злато е
късметът и щастието на Бургундия. Над него е направена магия. Тя е най-
силната и се отнася за цяла държава. Магията е направена от дракона, който
е трябвало да го пази. Това не е човешка магия.
Знаете ли, че може да има такава магия? – попита Кримхилда, като огледа
тримата мъже.
Авитохол знаеше, че повечето неща, които българите правеха и в които
вярваха, можеха да се нарекат магия.
– Ако това злато бъде изнесено от Бургундия, над земите ни ще се простре
тежка прокоба! Плач, мор и глад ще настъпят над нашите земи! Това ще
бъде нашият край, най-голямото ни нещастие! Това за нас не е просто
злато, а е защита от небесно проклятие! В същото време се смята, че този,
който дръзне да го отнесе от тук, не го чака нищо добро, а само мъка, смърт
и гибел!
– Не вярвам в такива глупости! – каза Атила. – Моите жреци
непрекъснато ме плашат, Н'Кара постоянно крещи: „Смърт! Гибел! Кръв!“
Свикнал съм! Твоите думи няма да ме уплашат!
– Смята се, че лично драконът Фафнир пази съкровището на нибелунгите.
– И това няма да ме уплаши! Попитай Авитохол, той ще ти каже, че ние
също сме дракони, той е Барадж, а аз съм Елбеген или обратното.
Авитохол си спомни, че предишния път, когато бе раздразнил Фафнир и
изби всички воини в малката пещера, те тримата отново бяха заедно.
Тогава българинът бе изпаднал в поредното си бойно умопомрачение.

232
 – Не ме е страх от Фафнир! – каза Атила. – Това е твоята зестра за нашата
сватба. Това злато е наше. Най-скъпото нещо в него е огромният къс
самородно злато, който преди години донесохме от Хуния за сватбата на
Лебед. Сега аз си го вземам, не виждам как това може да донесе нещо лошо
на мен, а какво ме интересува, че ще бъде проклятие за Бургундия? Това
злато вече ми донесе зло, винаги ще го свързвам с убийството на Лебед.
Това злато си тръгва с мен от тук, независимо какво ще се случи с мен или
с Бургундия, независимо дали някой иска това, или не!
Кримхилда се приближи до Авитохол и нежно хвана ръката му. В този
жест имаше толкова много копнеж, желание, нежност и мекота, че сърцето
на българина се разтопи. Това докосване, този нежен жест го разтърси
повече от удар. Авитохол отвърна на нежното докосване на кралицата и
помилва ръката ѝ. Той бе сигурен, че никой не видя това. Тя отвърна и като
че ли ръката ѝ се „разтвори“ в неговата. Авитохол отново бе щастлив. Той
бе сигурен, че Кримхилда ще избере него. Бургундката изпращаше толкова
противоречиви сигнали, които го караха да се мята от дълбоко униние,
отчаяние и тъга до щастие и радост. Тя променяше решенията си
непрекъснато, а с това караше Авитохол и Атила да променят настроенията
си.
Атила погледна Кримхилда, която държеше ръката на Авитохол, и, като ѝ
подаде ръка, каза:
– Не забравяй, че догодина ще се омъжиш за мен! Догодина ще има
сватба!
– Я има сватба, я не! Я се ожениш за мен, я за някоя друга! Виж, Авитохол
е готов да се ожени за мен веднага! Нали, Авитохол? – по начина, по който
говореше Кримхилда, си личеше, че тя се заяжда с Атила, че го
предизвиква.
На Авитохол му се догади. Никога не си бе представял, че ще стане
свидетел на това как жената, която обича, се опитва да предизвиква брат
му да се ожени за нея. Българинът дръпна грубо ръката си. Преди малко
тази жена му се бе сторила толкова влюбена в него и приемаща го, а сега
изведнъж бе станала студена и безчувствена. Авитохол осъзна, че тя го
използва, че всички тези жестове към него, цялата тази нежност е измамна.
Чрез него тя искаше да накара Атила да ревнува и да я поиска горещо. Тя
го използваше като оръжие, възползваше се от чувствата му.
– Добре, ще се оженим през лятото! – каза Атила.
– Лятото е далеч – отвърна Кримхилда. Тя се бе променила. Това като че
ли не беше същата жена, която преди малко, скърбейки за брат си, се бе
хвърлила и нападнала Атила с юмруци.
– Добре, ще се омъжим напролет.

233
 – Пролетта е далеч. След няколко дни ще има празненство, защото започва
новата 453 година. Помисли дали да не ми предложиш на новогодишния
пир?
По това, което Кримхилда и Атила си говореха, изглеждаше, че
бургундската кралица няма нищо против да се омъжи за Атила. Авитохол
си спомни, че наскоро си бе мислил, че това е напълно нормално. Въпреки
това тези мисли не го успокоиха.
Бургундката се увърташе около Атила като лисица около персийска птица
(кокошка). Тя имаше рижа коса и същия хитър лисичи поглед. Атила бе
дебелата сочна птица, която тя скоро щеше да захапе за врата. Сега, когато
бе отстрани, Авитохол много ясно виждаше всичко това. Той искаше да
извика на брат си, да го предупреди. Атила обаче щеше да помисли, че това
са брътвежите на човек, загубил битката за една жена и едва ли би му
обърнал внимание. В същото време българинът осъзнаваше, че не би имал
нищо против да е на мястото на Атила. Тогава сигурно и той не би прозрял
това, което сега му се струваше очевидно. А дали ако в момента Илдико
се обърнеше към него и му се усмихнеше, ако хванеше ръката му и се
докоснеше до него, той нямаше отново да спре да вижда очевидното? Сега
разбираше, че щеше да стане точно така. Влюбените бяха най-слепите и
глупави хора в света.
В следващия момент се случи точно това. Кримхилда се обърна към него,
докосна се до тялото му, притисна се нежно до него и тихо прошепна в
ухото му.
– Те ме ужасяват! Ти искаш ли да се ожениш за мен?
Като същински глупак, за миг само забравил всичко, което бе мислил
досега, Авитохол промълви най-глупавото нещо, което бе изричал досега.
– Да! – каза той.
Жената се разсмя звънко. Тя сякаш бе доволна от това, което чуваше. По
всичко си личеше, че играе театър. Той едва ли бе толкова добър, но както
всеки влюбен човек, Авитохол спираше да мисли логично и въобще да
мисли, когато тази жена се приближеше по-близо до него и му даваше
шансове.
Кримхилда отново се приближи до Авитохол и направи същото, както
преди малко. Този път обаче тя прошепна в ухото му нещо съвсем
различно.
– Ще бъда с теб! – нежно прошепна Илдико. – Ще бъда за теб Лилит и
Ева! Ще те обичам като Таис и Нефертари, като Баяра и Анна!
Авитохол отскочи назад. Той гледаше бургундката с невярващ поглед.
Откъде тя можеше да знае за всички тези неща и за Лилит и Ева? После се
сети, че навярно е ученичка на Баяра и Анна. Сигурно те ѝ бяха разказали
всичко за него.

234
 Скоро настъпи новата 453 година. Хунската делегация остана тук по
настояване на Кримхилда. Тя се държеше странно, като непрекъснато се
хвърляше в ръцете на единия или другия брат. Този ден Атила и Кримхилда
стояха отново един до друг на троновете. Хунът беше заел трона на
Зигфрид, пиеше вино и се държеше като същински бургундски крал.
Едекон седна до Авитохол, който отново бе с качулка, и прошепна в
ухото му на хунски.
– Какво става? Илдико се държи с вас все едно сте глупаци! Тя се
подиграва с вас открито! Разиграва ви! Не виждате ли какво става? Хайде,
Атила е по-емоционален, освен това тя го омайва повече, но ти си по-
разумен, не виждаш ли какво прави тя?
Авитохол знаеше, че Едекон е прав. Когато се намираше далеч от
Кримхилда, той много добре разбираше всичко и усещаше, че тя ги
правеше на глупаци, особено него. Бургундската кралица сякаш ги
настройваше един срещу друг и го открито, пред очите на всички и най-
вече пред техните погледи. Когато тя се приближеше обаче, се случваше
нещо и той започваше да играе играта, която кралицата искаше. Авитохол
не можеше да си обясни всичко това, но му се струваше, че докато играе
играта на Илдико, има шанс да спечели сърцето ѝ. Сега това му се струваше
унизително, но все пак знаеше, че Кримхилда може би е последната любов,
която Тангра му отпускаше да изпита в този живот. Той можеше да прояви
разум и да се откаже от тази борба и от това да го „правят на маймуна“, но
така щеше да отхвърли любовта. Авитохол бе поставен в изключително
тежко положение да избира между унижението и любовта. Сега той
избираше гордостта и така отговори на Едекон. Ако след малко
обаче Кримхилда се приближеше, той не знаеше какво би казал и направил
и кой избор би взел.
Атила пи много вино и беше много шумен. Бургундските рицари го
гледаха навъсени, но нищо не смееха да кажат.
Всички те знаеха какво бе причинил този мъж на Бургундия и не желаеха
да са тук, но бяха принудени от Кримхилда. Атила като че ли осъзнаваше
тяхната слабост и безсилие и се веселеше за тяхна сметка.
– Нямам нужда от Зеркон – извика по някое време той, като гледаше към
Едекон и Мена-Саг, – като имам тези тук!
В началото на вечерта се случи инцидент. Атила тъкмо обясняваше на
висок глас, че златото на нибелунгите е негово, разказваше как е донесъл
като дар къса самородно злато за сватбата на Лебед във Вормс, когато един
от мъжете стана и каза:
– Ние сме бургундци, но от Долна Бургундия. Нямаме нищо общо с
Данкрат и Ута, единственото, което ни свързва, е това, че Нейно
величество Кримхилда сега властва над нас. Ние винаги сме служили на

235
рода на нашия предишен крал Зигфрид. Владетелю Етцел, виждам, че за
вас ние всички сме едно, но по това време ние не сме се подчинявали на
Данкрат, а на бащата на Зигфрид – Зигмунд. Златото на нибелунгите
никога не е било в наши ръце, но и ние смятаме, че е най-добре то да остане
в земята на бургундците. От деца сме чували приказки и легенди за това
богатство. Това е богатството на целия свят. Нашата роля е да съберем това
злато не за да търгуваме с него. Само по себе си то е скъпоценност. Това
злато нибелунгите, подземните хора, са събирали заради боговете. Смята
се, че то трябва да бъде дадено в дар на боговете, затова те са
пратили дракона Фафнир да го пази от хората. Владетелю, не отнемай това
злато! Нещо лошо ще се случи! Бедствия ще нападнат цялата земя, бури,
наводнения, земетресения, проливни дъждове, небето и замята ще се слеят
и ще премажат хората! Не ни причинявай това! Алчността на един човек
не бива да е причина за нещастието на всички хора!
– Ти кой си? – косо попита Атила.
– Владетелю, аз съм Екварт.
Пияният Атила се приближи до мъжа, като се олюляваше. Той правеше
някакви гримаси, каквито всеки пиян прави, но това, върху надраното,
зловещо лице на хунския вожд, не изглеждаше смешно.
– Е, Екварт, ти ли ще ми кажеш какво да правя?! – питаше зловещо Атила.
Само за миг, от пиян добряк, той се превърна в хищник, дребните му черни
очи проблясваха зловещо. – Думите ти са обида за мен! Звучиш ми като
Мена-Саг! Магия, дракони, богове, проклятия! Това са приказки за
малки деца и глупаци! Златото ще дойде с мен!
– Владетелю, не вземай златото! – промълвиха няколко от бургундските
велможи.
Едекон и Авитохол знаеха колко опасен може да бъде Атила, когато е
изпил толкова много от силното бургундско вино. В този момент вождът
на хуните извади Булмунг. Той знаеше, че тези мъже много добре познават
това оръжие и ще се подразнят да го видят в ръцете на чужденец. Атила не
каза нищо за меча, но бавно го движеше пред очите на воина, като че да
му го покаже. Бургундските вождове настръхнаха.
– Ще отнема златото, благословията над земята ви, отнех ви Булмунг,
убих Гизелхер, ще отнема и най-скъпото нещо, което земята ви е раждала
някога, вашата кралица Илдико, и това не е всичко!
Като чуха думите на мъжа, всички те се наежиха, все едно бяха готови във
всеки момент да скочат върху него.
Изведнъж Атила рязко промени тона, с който говореше. Едекон и
Авитохол бяха нащрек, защото го познаваха много добре и знаеха, че това
не е повод за успокояване. Най-опасен бе владетелят не когато гледаше
навъсено и изглеждаше зловещо, а когато започнеше да се шегува и

236
настроението му рязко се променяше. След като започнеше да се прави
на шут, изведнъж рязко, толкова рязко, че никой не можеше да разбере
откъде му е дошло, той убиваше някого и то толкова жестоко, че после за
тази смърт се разказваше с години. Сега Авитохол и Едекон бяха наясно
какво се случва. Те се спогледаха и в този поглед се казваше всичко.
Двамата мъже скочиха и се затичаха към владетеля. След това го хванаха.
– Оставете ме! Пуснете ме! – крещеше Атила. Те обаче не бяха вчерашни.
Може да се каже, че двамата спасиха живота на Екварт и предотвратиха
напрежение между хуните и Бургундия или между делегацията и целия
германски двор.
Двамата мъже отведоха Атила, после измиха главата му с ледена вода.
Атила крещеше и кълнеше, жалваше се, че водата е ледена и ще настине,
но когато тримата се върнаха, той вече изглеждаше по друг начин. Каганът
на хуните се изправи и каза:
– Днес е празник, започва новата християнска година. В този тържествен
момент искам да обявя, че ще отведа Илдико със себе си. Когато
пристигнем в Хунград, който вие наричате Бран, по-най-бързия начин ще
вдигнем сватба. Празненствата ще продължат три денонощия, за да разбере
целият свят, че Атила – вождът на хуните, се жени за Илдико. Това е
кралска сватба. Илдико е най-красивата жена, която съм виждал. Преди
години срещнах една жена, която имаше като нейната коса и също
беше воин и майка в едно. Това бе моята първа жена, която се
казваше Керка, а вие наричахте Хелка. За съжаление миналата
година Керка умря. Тя напусна този свят и остави сърцето ми опустошено.
Илдико вие наричате Хилда. Хилда ще смени Хелка в сърцето ми и ще влее
своя живот и енергия в мен!
Всички знаеха колко много жени има Атила и едва ли вярваха на думите
му, но никой не смееше да каже нещо.
– Смятам да се оженя за Илдико – каза Атила. Той погледна към Мена-
Саг и продължи: – И никой не може да ме спре!
Кримхилда явно искаше да успокои бъдещия си мъж, защото направи
някакъв знак. Фолкен шпилманът запя някаква песен. Този бе подобен на
трубадурите и бардовете. Шпилманите бяха народни певци. Те можеха да
нареждат песните и епосите си до безкрай. Този Фолкен, освен народен
певец, беше и известен гуслар, дотолкова, че му викаха Гусларя.
Той засвири на своята гусла и мъжете като че ли се успокоиха. Скоро
виночерпци, наследници на стария Зинолд, който живееше в двора на
Атила, започнаха да наливат в чашите ледени вина, а Ринолд, който
отговаряше за кралската кухня и бе главен готвач, и хората му започнаха да
поднасят вкусни гозби. Скоро празненството се успокои. Устите на

237
повечето мъже бяха заети с ядене и пиене и никой не мислеше и да се кара
с другите, пълният корем е най-големият враг на войните и скандалите.
По някое време Атила се изправи и заговори. Фолкен, който пееше тихо,
замлъкна съвсем.
– Още утре нашият отряд, воден от Едекон, ще тръгне да се връща! Ще
вземем Илдико със себе си! – каза хунският вожд. След малко добави: –
Кралице, двете кралства – Горна и Долна Бургундия, останаха без
владетели! Сега властта на двете Бургундии е в твоите ръце! Кого ще
оставиш да управлява, докато те няма?
Изведнъж, колкото и да бе странно, на Атила не заговори нито
Кримхилда, нито Екварт, нито някого от другите мъже, насядали около
масата. Думата взе Фолкен, който каза:
– Владетелю Етцел, личи си, че идваш от далечни земи, където законите
на властта са различни от нашите. Ние имаме традиция и никой няма право
да я нарушава! Знае се, че когато владетелите на Бургундия не са на
територията на страната ни, началникът на придворната готвачница и
готвачите поемат надзора над страната. Така че от векове се знае кой
трябва да управлява земите ни, докато нашата законна кралица Кримхилда
или нейният наследник не се върнат.
– Кой ще управлява Бургундия? – попита изуменият Атила.
– Да, владетелю Етцел, докато Кримхилда я няма, Бургундия ще се
управлява от Ринолд.
Мъжът, който в момента носеше блюдо именно към Атила, се изправи и
изпъна като струна. Той не приличаше на воин, а още по-малко на
владетел.
– Този?! – попита Атила, като го посочи. Мъжът явно се почувства
неудобно, защото все още държеше подноса.
– Това е пълна глупост! Не мога да повярвам на ушите си!
Как така главният готвач ще управлява страната? Че той не е владетел,
дори не е воин?! Защо не оставите да управлява воин, нали ако се случи
нещо, някой трябва да води армията?
– Гладът е по-голям враг от войната! – каза Фолкен и това явно трябваше
да обясни всичко. – Той трябва да управлява страната в мир, да се прибира
реколтата, да се събира храна за зимата. Всички бургундци трябва да са
сити, за да са щастливи. Нашите предци са преценили, че това най-добре
може да направи главният готвач на двора.
– Не мога да разбера това! – продължаваше да говори изуменият Атила. –
Това при нас, хуните, няма как да се случи! Все още не мога да разбера,
защо не воин?
В този момент се намеси Кримхилда и каза:

238
 – Нашите предци са били много мъдри и са имали богат опит. Те са
решили така, защото очевидно всеки воин, в отсъствието на владетеля, ще
се изкуши да завземе властта и да подмени династията. Очевидно готвачът
никога няма да посмее да направи това.

239
 XVII

– Атила, каган на хуните – тържествено извика Казон. След това, вече по-
малко тържествено и по-тихо, извика: – Мена-Саг.
Атила се бе прибрал внезапно, без да изпрати отряд, който да извести за
пристигането му. Те двамата с Авитохол току-що бяха скочили от
гърбовете на своите коне и оставиха воините да се погрижат за тях.
Кримхилда и останалите мъже от свитата останаха да изчакат в брезовата
горичка.
Атила вървеше като пълновластен господар на този дворец и тази зала.
Всъщност той наистина бе такъв.
Елак изчака баща си. Той стоеше прав отстрани на престола. Личеше си,
че младият мъж не смее да седне на престола в присъствието на баща си.
Атила беше гневен и това си личеше от острата му походка и отривистите
му движения. Той заговори още преди да е стигнал до края на червения
килим.
– Елак, Денгизих, какво се случи в битката срещу Маркиан? Какво сте
направили? Защо не победихте?
Елак погледна към брат си, който стоеше от другата страна на престола,
като че ли очакваше помощ и молеше той да отговори на този неудобен
въпрос. След това започна да говори и да се оправдава, но баща му го
прекъсна безцеремонно.
– Мънкаш като малко дете! Това, онова... Тази година ще можеш да
измиеш тази лепкава рядка кал на позора, която е полепнала по теб! Това
искам да чуя, че ако трябва, ще пожертваш живота си, за да изчистиш срама
от челото си и пак да можеш гордо да вдигнеш глава!
Останалите мъже в залата, които бързо се събираха, отдалече чуваха
виковете на кагана. Всички те заемаха местата си и оставаха с гузно
наведени глави. Мъжете не знаеха какво да кажат, а и това бе разговор
между Атила и сина му и те не можеха да се намесят.
– Едекон – извика Казон и след като великанът се присъедини към
братята, тримата се качиха на площадката. Атила стоеше в средата, Едекон
от едната страна, а Мена-Саг от другата. Двете момчета застанаха на
килима, а мъжете в залата се наредиха зад тях, защото само тримата не
бяха взели участие в това поражение.
– Чег, отвън е Илдико, кралица на Бургундия, нека твоите воини
помогнат на скирите на Едекон да я настанят в покоите ми! След два-три
дни ще има сватба.

240
 – Сватба! Сватба! Да е жив и здрав Атила, нашият велик владетел! Да са
живи и здрави Атила и Илдико! – същите мъже, които преди миг имаха
вид на покрусени от поражението, което бяха претърпели от легионите на
Маркиан, сега крещяха от радост. Авитохол отново се изуми на скоростта,
с която хуните сменяха настроенията си.
– Веднага да започне подготовка за сватбата! – заповяда каганът на
хуните.
Мъжете в залата не очакваха повече подканяне. Всеки тръгна нанякъде,
като че ли му бе поставена задача и знаеше какво точно трябва да прави.
Авитохол се замисли, че всъщност от последната сватба на Атила не бе
минало много време и сигурно всеки наистина знаеше какво да прави.
Българинът се усмихваше и добре че имаше качулка на главата си и това
не се видя.
– Балтаварите в термата! – извика Атила, макар в залата вече да цареше
суматоха.
След малко всички балтавари се намираха в кръглата терма. Тя не бе
затоплена и те стояха облечени с дрехите си, въпреки това бяха наредени
в кръг.
– Братя – каза Атила, като погледна към Авитохол, който беше до него, –
двамата с Авитохол решихме да посветим за балтавари моите пазачи и
Деел. Решихме да направим това, защото само объркваме пазачите и им
пречим да изпълняват задълженията си. Когато станат балтавари, те ще
могат много по-добре да ни пазят, а и за нас ще е по-лесно да не се крием
от тях.
– Ромул Август, Ирник, повикайте Богар, Ладан, Уркон и Деел! – след
думите на Атила, двамата млади мъже напуснаха термата. Съвсем скоро
на ниската желязна порта се потропа и в помещението влязоха четиримата,
които и без това стояха отвън на пост. На събирането присъстваше и
Евдокс. Авитохол се замисли, че от балтаварите липсва единствено Баяра.
Той непрекъснато очакваше, че тя ще се появи отнякъде. Изведнъж Атила
каза:
– Винаги само една жена е знаела тайната ни и това е била Н'Кара.
Очаквам я всеки момент да се появи внезапно!
– Не е само тя – поправи го брат му, – те двете със сестра ѝ Анна са
специални жени, българки и шаманки. Познавах цялото им семейство,
баща им, майка им, баба им, дядо им. С техния брат бяхме най-добри
приятели, макар да не се разделихме като такива.
– Кой е брат им? – попита Атила. – Не съм чувал нищо за него?
– Казваше се Тарвил и ми бе най-добрият приятел като дете. После той
порасна и стана много добър воин. Как така не съм ти разказвал за него?

241
 – Вие, българите, всички бяхте много добри воини – подигравателно каза
Атила. Авитохол не обърна внимание на язвителната забележка.
– Те са специални, затова и двете могат да се броят за балтавари. Те двете
„виждат” бъдещето и могат да „видят” неща, които се случват далеч от тях.
Сигурен съм, че те двете знаят всичко за нас и дори това, че в момента сме
се събрали тук и говорим за тях.
Българинът се сети, че бе направил балтавар и Илдико, но сега не му се
мислеше за това. Изумени балтаварите гледаха неразбиращо Авитохол, а
той продължи да говори:
– Когато няколко воина се съберат на едно място, духовната мощ, която
притежават, се отразява в света на Силата. Хората, които имат сетива за
тази Сила, „виждат” това. Затова те могат да „виждат” битката между
големи воини, независимо къде се провежда тя.
Личеше си, че Атила не е доволен.
– Отново говориш тези български глупости.
След това Авитохол и Атила посветиха останалите трима пазачи в
тайната на балтаварите. Личеше си, че пазачите са много доволни от това,
че вече знаят най-голямата тайна на хуните. Когато Авитохол свърши да
говори, Богар попита:
– Владетелю Авитохол, може ли да попитам нещо?
Авитохол мълчеше и само кимна.
– Може ли да попитам? Олджибай беше ли балтавар?
– Едни от първите балтавари бяха Олджибай и Флавий Орест. Те бяха
хората, които ме придружиха при обиколката ми из света – отвърна
Авитохол. – След тях, вече по-късно, балтавар стана Едекон. Всички
балтавари носим ками на коланите си. Това са най-старите ками,
произлизащи от скитския акинак. Те се наричат тиунски или балтаварски
ками. Някога българските тиуни, които бяха личните пазачи на българския
кан ювиги, носеха такива ками.
– Те са били нещо като нас – каза Богар.
– Ние ще ви дадем по една кама, след това четиримата ще отидете до
селището на Алиде, в тамошната ковачница да изковете четири ками.
– Тези ками ги познавам много добре – каза Ладан. – Мога да ги изкова
със затворени очи.
– Добре! – съгласи се Авитохол.
– Кога да направим това? – попита Ладан.
– Веднага! – отвърна Авитохол.
– Но това означава да не присъстваме на сватбата – каза Богар.
– Вие заради пиршеството ли? – подигра се с думите му Денгизих.
– Не! Притесняваме се да не се случи нещо на владетеля, все пак ще има
много гости, посланици!

242
 – Нищо няма да стане – успокои ги Едекон. – Ние всички ще сме тук.
Цялата скирска гвардия и „черните конници” на Чег, а и всички ние ще се
опитаме да го опазим за три-четири дни.
Четиримата трудно се съгласиха, но накрая се обърнаха и тръгнаха.
След като най-новите балтавари напуснаха термата, Авитохол помоли
петимата млади балтавари да поемат охраната на младоженеца. Те
трябваше да сменят пазачите на Атила. Той назначи Елак да води охраната
на мястото на Богар. След това, без повече думи, всички балтавари се
разотидоха и се вляха в потока забързани хора, които се грижеха за
подготовката на сватбата.
На другия ден се случи нещо, което не можеше да се каже, че бе голяма
изненада, но все пак никой не го очакваше в такъв един момент. На Ирник
му се роди второ дете. Синът на Авитохол бе безкрайно щастлив. Той
нахълта в библиотеката, без да почука, и завари Авитохол седнал на
прекрасния дървен стол, който доскоро бе поставен като престол в
тронната зала. Същият онзи, с подлакътници изобразяващи вълк и сърна.
Българинът се опитваше да се абстрахира от суетата и шума около
подготовката на сватбата. В момента той бе отворил и четеше някаква
книга, която явно му бе интересна. Ирник нахълта и застана до него.
Авитохол усети, че се е случило нещо изключително. Той внимателно
затвори книгата, като запомни докъде е стигнал, и в очакване изгледа сина
си.
– Татко – каза разпалено Ирник, – току-що ми се роди второ дете!
Новината зарадва Авитохол.
– Какво е? – попита развълнуваният дядо. – Момче или момиче?
– Момче е!
– Как смяташ да го наречеш?
– Първият ми син се казва Баяр, нарекох го така на най-силния воин от
българите, на човека, който е бил твой учител и повече от баща. Искам да
нарека втория си син Баян.
– Баяр и Баян – каза Авитохол. – Двете имена са много близки по звучене.
Баяр и Баян – повтори мъжът и произнесе така двете имена, все едно ги
оформи, заобли в устата си, като че ги опита на вкус.
– На мен ми харесват.
– Нали знаеш, че всеки кан ювиги трябвало да има най-малко трима сина.
Първият трябвало да наследи престола и да бъде канартикин. Той трябвало
да бъде най-добрият воин и водач.
– Значи добре съм го нарекъл Баяр – каза Ирник.
– Така е.
– Вторият син ставал съдия и трябвало да бъде справедлив, той носел
титлата боил таркан. Третият син ставал колобър, по-скоро водач на

243
колобрите – кан колобър, обикновено него наричали Баян. Може би трябва
да наречеш третия си син Баян.
– Това никога не си ми го обяснявал по този начин – каза по-младият
българин.
– Да! Ти може би си канът ювиги на България. Ти искаш да си върнеш
онази България, в която никога не си бил. Аз смятам, че не бива да се
връщаме, а да продължим напред и да отидем на запад и там да се опитаме
да градим нова България.
– Къде? – попита Ирник.
– Може би в Бургундия, при франките в Галия, а може би в Британия.
– Добре, тогава ще спазя традицията. Тъй като последно те чух да говориш
за моя чичо, брата на майка ми Баяра – Тарвил, може би ще е добре да го
нарека Тарвил. Баяр ще бъде канартикин, Тарвил може би ще стане боил
таркан. Третия си син ще нарека Баян.
Ирник беше доволен, че е измислил име не само на втория, а и на третия
си син. Той тръгна да напуска библиотеката още по-вдъхновен. Преди да
излезе от помещението, Авитохол му каза:
– Освобождавам те от задължението ти да пазиш Атила. Момчетата и без
това няма да ти разрешат да дежуриш.
– Отивам да им кажа – каза щастливият баща.
– Бягай! Радвай се!
Кримхилда разбра, че на Ирник се е родило дете, затова го посети в
южното крило. Тя много се радваше на бебето, държеше го в ръце и си
играеше с него. Може би правеше това, защото наскоро бе загубила своето
дете. Авитохол ходеше непрекъснато с качулка и се представяше за Мена-
Саг. Българинът следеше бургундката. Той искаше да говори с
нея, очакваше, че ако може да я издебне да останат насаме, тя ще му довери
нещо лично. Тя обаче се държеше хладно, сякаш не го познава и не е
балтавар. Кримхилда явно не желаеше да остават насаме, а искаше да
говорят само пред Атила. На Авитохол му ставаше все по-ясно, че това са
нейни игри, с които цели да ги скара двамата с Атила.
По някое време Атила също се появи да види втория син на Ирник. На
колана си той бе препасал двата меча. Единият, изкован от Авитохол, а
другият бе Булмунг.
През следващите дни Авитохол си почиваше. Той се опитваше да не
мисли за предстоящата сватба. По цели дни българинът си играеше с
Фенрир. Звярът вече бе доста стар и като че нямаше сили да си играе. Той
лягаше в сеното, полагаше глава в скута на българина и се оставяше да го
милва. Един ден, докато българинът стоеше при него, кучето се
изправи бавно и мъчително, като въздъхваше. То изгледа Авитохол, все
едно се сбогуваше. В това време в бараката влезе някакъв воин. Той бе

244
пратен да му съобщи нещо за сватбата. За миг Авитохол забрави за
особения поглед на Фенрир. Когато отново се сети за него и го потърси, го
откри кротко полегнал в една купчина есенни листа, издъхнал и вкочанен.
Приятелят му не искаше да го притеснява и в последния си миг се
бе сбогувал с него и си бе отишъл от този свят. Авитохол се сбогува, това
бе последният му спомен за Бьор. На другия ден бе денят на сватбата. Без
да казва на никого, българинът зарови своя приятел зад двореца, точно до
бараката.

245
 XVIII

Тази вечер, може би заради това, което се бе случило на Ирник, или заради
загубата на Фенрир, или пък заради предстоящата сватба, той сънува
„драконов сън”. В съня си той бе женен за Керка и тя бе първата му жена.
Освен нея му предстоеше да се ожени за новата си жена, огненокосата
Илдико. Още докато сънуваше, той се сети, че всъщност сънува реалността
на брат си Атила. Авитохол можеше да управлява съня си и да избере какво
да сънува. В следващия момент той прави любов едновременно с двете
огненокоси жени. Изведнъж нещата обаче излязоха от контрол, защото
Илдико се опита да го убие. Тя обаче не успя и уби Керка.
Авитохол се стресна в съня си. Когато се събуди, цялото му тяло бе обляно
в пот, мокри бяха дори завивките му. Дълго след това той остана седнал,
без да може да разбере какво точно бе сънувал. Мъжът се притесняваше,
защото си бе позволил да се съвкупява в съня си с мъртвата първа жена
на брат си и с жената, за която днес му предстоеше да се ожени. Българинът
седеше на ръба на леглото и се чудеше какво да прави. Той не знаеше кое
време е и дали вече не трябваше да става. Изведнъж Баяра, която лежеше в
леглото до него, се размърда. Като го видя в това окаяно състояние, тя го
докосна със сухите си, хладни и приласкаващи ръце. Шаманката го
прегърна и се опита да го успокои. След това отнякъде тя извади суха, топла
кърпа и започна да го подсушава, като обтриваше тялото му. Българинът бе
благодарен на жена си. Той се чудеше откъде се бе появила, но си призна,
че в този момент имаше нужда от нея. Баяра нежно прегърна главата му и
го целуна по разчорлената коса, все едно му бе майка. Авитохол се усмихна.
Почуди се дали да ѝ разкаже за странния сън, който бе сънувал. Той се
ядосваше на себе си заради похотта, която си бе позволил да изпита към
тези две жени. Явно това, че наскоро бе загубил две жени – Емьоке и
Илдико, а много преди това и Керка, го караше да сънува такива сънища.
После се замисли дали това не бе пророчески сън, дали Атила не бе в
опасност, но отхвърли тези мисли. По-скоро му се искаше. Авитохол
отново се ядоса на себе си. Яд го беше, че не заради властта или нещо друго,
а заради жени сънува, че е на мястото на брат си.
Едва сега Авитохол се учуди, че Баяра бе в леглото му. Кога се бе появила
и как така незабележимо се бе вмъкнала под постелята му? Той винаги бе
спал леко. Как бе преминала през вратата на покоите му? Много добре си
спомни, че внимателно бе залостил вратата. Все пак Баяра бе шаманка.
„Тя сигурно е влязла в съня ми” – си каза Авитохол, след което се изсмя
силно, но не чу смеха си, сякаш някой бе запушил ушите му. След това се

246
обърна и прегърна Баяра, все едно бяха млади любовници. В този момент
българинът искаше да прегърне по-младата Емьоке, но се замисли дали
през цялото време всъщност не е бил влюбен в Керка и дали заради нея сега
не желаеше другата огненокоса жена – Илдико?
Изведнъж се сети за Таис и Нефертари. Явно Керка не бе единствената
жена в живота му. Неочаквано обаче Баяра скочи срещу него, в ръката си
тя държеше тиунска кама. Авитохол пъргаво избегна удара ѝ, само защото
бе подготвен. От одеве той осъзнаваше, че се случва нещо странно, затова
бе нащрек. Той успя да хване ръката на жената. След това, като я обърна по
гръб, я „прикова” към твърдите дъски на леглото. В този момент за свой
ужас видя, че това не беше Баяра, а Илдико. Това бе много по-вероятно.
Сигурно Илдико бе дошла да го посети в нощта преди сватбата. Може би
все пак тя обичаше него. Сърцето му се сви и запърха като крилца на
пеперуда. Все пак оставаше въпросът как Илдико бе преминала през
залостената врата, а и защо преди малко я бе видял като Баяра? В този
момент един натрапчив спомен се появи в съзнанието му. Българинът си
спомни за онази вечер, когато чрез магия Баяра го бе измамила. Тогава той
бе виждал трите жени с лицето на желаната от него Емьоке. Дали сега не
ставаше същото? Това явно бяха някакви шамански номера. Изведнъж
Кримхилда или Баяра му каза: „Аз ще убия Атила и ако мога, и теб! Аз съм
куриос!” Авитохол се сети, че камата, с която тя го бе нападнала, може би
не е била тиунска, а куриоска.
В този момент се събуди. Беше сънувал сън в съня. Авитохол беше потен,
от него течеше вода, като от водопад. Той седна в леглото и впи нокти в
дървото, за да е сигурен, че е буден. Разбира се, в леглото до него нямаше
никаква жена. Въпреки студа в стаята, той стоеше гол. След това бос,
стъпвайки по студения под, отиде и провери вратата. Тя си бе все така
залостена и явно никой не бе влизал в света на хората при него. Мъжът
разтърси глава. Всичко това не е било шамански сън и в него нямаше нищо
пророческо, а е било просто бълнуване на изоставен, застаряващ мъж.
Авитохол вървеше като зашеметен из коридорите на дървения дворец.
Нуждаеше се отново да види Тарвил, да разбере как е преживял внукът му
първата си нощ. Той знаеше, че понякога малките бебета умират внезапно
в съня си. Може би лошият сън го накара да провери дали с внука му
всичко е наред. Той вървеше по коридора, не знаеше кое време на деня или
нощта беше. Сънят го бе разстроил. В този момент неочаквано пред него
се изправиха Илдико и Атила. Вчера Авитохол бе опитал да заговори
бургундката, но тя бе отказала да му отговори. Отначало той си бе
помислил, че тя прави това от целомъдрие, все пак бе избрала Атила и
сигурно затова не желаеше да говори насаме с Авитохол. По-късно
обаче разбра, че тя говори с него само в присъствието на брат му и прави

247
това, за да ги дразни. Повече не искаше да участва в тези нейни игри.
Лошият сън също го караше да се ядосва на себе си и собствената си
наивност. Българинът тъкмо се канеше да ги отмине, когато Атила го спря
и каза:
– Братко, няма ли да ми честитиш? Нима не се радваш за нас?
– Радвам се – студено отвърна Авитохол.
– Не се радваш, личи ти – каза Илдико. – Ние не искаме нашето щастие да
е за твоя сметка, Авитохол.
Българинът се сети, че бе направил Кримхилда балтавар и отново съжали
горчиво. Изведнъж бургундката гневно каза:
– Чух, че онзи ден балтаварите сте се събрали, мен защо не ме поканихте?
Аз също съм балтавар, пълноправен както всички останали!
Докато Илдико говореше, Атила се намръщи. Личеше си, че не му е
приятно да чува тези думи и не одобрява това, което Авитохол бе
направил. Атила се обърна с омраза към брат си и каза:
– Нека Авитохол ти отговори! Авитохол, кажи ѝ!
– Авитохол, нали ти ме направи балтавар, защо не ме покани? – попита
Кримхилда. Този път това се стори на българина изключително нахално,
граничещо с наглост.
От яд и безсилие той успя само да изскърца със зъби.
– Ти накъде си тръгнал? – попита Атила. – Ние отиваме да видим Тарвил,
да разберем как е прекарал първата си нощ. Илдико иска отново да види
бебето. След това мисля да я запозная с останалите си жени и най-вече с
Емьоке. Не знам защо Илдико си е втълпила, че с Емьоке могат да станат
приятелки, може би защото и двете наскоро загубиха децата си.
Авитохол се зачуди дали да сподели с Атила за съня си, дали да го
предупреди. Той обаче нямаше как да му разкаже какво бе сънувал, а и
явно всичко бе някаква глупост. Замисли се дали да каже на Атила за
Фенрир, но знаеше, че брат му не бе толкова близък с полукучето-
полузвяра и реши да си премълчи.
– Ирник на кого е син? – попита Илдико. – Ако е на Атила, значи вече съм
баба – каза бургундката, като се смееше. След това се обърна игриво и
тръгна към покоите на Ирник, като каза: – По-късно ще се видим на
сватбата!
Авитохол тръгна в друга посока, той не желаеше да вижда внука си в
присъствието на бургундката.
Към обяд Дървеният дворец се огласи от музика. Тронната зала бе пищно
пременена, постепенно започна да се изпълва с хора и веселбата започна.
Всички хора бяха облечени с най-новите си дрехи. Те изглеждаха щастливи
и доволни, че Атила се жени за пореден път. „Тази сватба ще е ново начало
за нашия народ и владетеля ни!” – говореха хуните. „Илдико ще

248
направи така, че Атила да забрави Керка, ако е добра любовница, ще
го накара да забрави дори прекършения Меч на Марс!“ – казваха те и се
хилеха многозначително. – „Нашият владетел, вместо един, вече има два
меча – говореха други. – Говори се, че най-новият му меч бил кралският
меч на бургундците, някакъв си Булмунг, казват, че Илдико му го била
дала.”
Сватбата бе много по-голяма и пищна и нямаше нищо общо с предишната
сватба на Атила, и това не беше само заради чумата и глада. На сватбата
присъстваха и жените на кагана. Първа, на мястото на Керка, беше Ерекам,
дъщерята на Ескам, до нея седеше Рика, а след това бяха насядали другите
жени на владетеля. Последна, най-открая седеше Емьоке. Илдико се
държеше подчертано добре само с нея. Личеше си, че тя я приема като
приятелка, като своя по-малка сестра и съюзничка. Може би в нея виждаше
единствената опора сред другите жени на Атила. Кримхилда бе около
тридесетгодишна, а дъщерята на Едекон – с десет години по-
млада. Червенокосата бургундка ухажваше Емьоке, която явно изглеждаше
наранена и беззащитна, заради загубата на детето си. По някое време тя се
притесни и това ясно се видя. Какво ли си говореха двете жени?
Авитохол използва един момент, в който кралицата бе отишла при Атила.
– Какво те попита? – запита той Емьоке. – Защо се притесни?
– Не съм забелязала. Попита ме кой е баща ми.
– Ти какво ѝ каза?
Емьоке изгледа Авитохол изумена.
– Как какво? Истината, че Едекон е мой баща, а Хунулф и Одоакър са ми
братя.
Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-весела и шумна ставаше
сватбата. Хуните се веселяха, все едно не бяха претърпели поражение от
Маркиан, само няколко месеца преди това. Всички пиеха вино, сякаш бе
вода, а те имаха задача да превърнат това място в безводна пустиня.
Колкото повече вино се изпиваше и колкото по-силни ставаха виковете,
толкова по-малко се споменаваше сватбата и младоженците и все повече се
разказваше за изминалите войни и битки. Всички мъже говореха за
плячката и победите от 452 година, за разрушаването на високите
крепостни стени на Аквилея, за победата и превземането на Медиолан, за
странното разминаване с армията на Антемий край Тересте. Колкото и да е
странно, никой не се опита да си обясни защо Антемий ги бе пропуснал. В
същото време премълчаваха за поражението от Маркиан.
Мъжете продължаваха да пият. Градусът на настроението им се
повишаваше. Явно спомените за битките ги караха да пият на по-големи
глътки.

249
 По някое време Атила се изправи, застана пред залата и извади
едновременно двата си меча. Той направи това, за да може всички да ги
видят, и изкрещя:
– Ще ги разбия! Ще ги унищожа! Техният край дойде! Славата и животът
на Рим бяха до тук!
Някой от насядалите около масата провокира Атила, като каза:
– Няма ли само пак да им вземем златото?
– Мисля, че това няма да е достатъчно! Досега се съгласявах, но те си
позволиха да ни нападнат!
– Владетелю, дали като убием гойния коч, това няма да ни обрече на глад?
– Ще умрем от глад, но ще ги убия! Те си позволяват да си мислят, че
могат да си играят с мен!
Виното продължи да се лее, а песните, които се пееха, като че ли нямаха
край. Бургундските пратеници бяха тук и поздравяваха своята кралица
Кримхилда.

Кримхилда се държеше много властно и на всеослушание каза:

– Аз не съм дошла до тук, за да стана една от многото жени на Етцел! Аз
съм дошла, за да стана негова „първа жена” и кралица, да заема мястото на
Керка! – Шумът бе утихнал и всички чуха нейните думи. Елак и Денгизих
се намръщиха, явно думите на новата жена на баща им не им допаднаха,
защото тя се осмеляваше да замества и да се сравнява с майка им. – Аз съм
родена като принцеса на Горна Бургундия, кралица съм на Долна
Бургундия, вдовица съм на крал Зигфрид, който бе най-добрият воин...
Хуните прекъснаха думите на кралицата. Те свиркаха, викаха и се смееха
подигравателно, някои крещяха, а други направо вадеха оръжията си и
заплашително тръгнаха към късата маса и двата трона. Това, което ги спря
обаче, бе погледът на техния вожд.
Атила седна на стария си трон, а Илдико седеше на трона с вълка и
сърната. Той отново го бе отнел от брат си.
– ... на Запад – допълни Кримхилда. – Аз съм дъщеря на крал Данкрат и
кралица Ута.
При тези думи и откритите претенции на Илдико, всички жени
настръхнаха. Личеше си, че Ерекам и Рика никак не бяха доволни. Емьоке
седеше и наблюдаваше всичко това, но изглеждаше някак
незаинтересована. Кримхилда вече не търсеше подкрепа в Емьоке, а в
Авитохол. Като изразяваше своето пренебрежение към хуните, тя накара
гусларя Фолкен да засвири някаква дълга протяжна песен. Пияните
хуни започнаха да се кълчат, за да подиграят чуждата музика. В интерес
на истината на Авитохол музиката на хуните и тази на бургундците му се
струваха почти еднакви. Всички очакваха Кримхилда да танцува с мъжа

250
си Атила. Хуните искаха да видят какво ще сторят двамата. Атила се
изправи и изтупа, личеше си, че се готви да танцува с жена си. Илдико
обаче явно имаше други планове и, след като се изправи, предизвикателно
прекоси залата и се отправи към стола на Мена-Саг. Тя протегна ръка и му
предложи да танцува с нея. Авитохол бе стъписан, той искаше да откаже,
но всички погледи бяха вперени в него. Освен това се сети, че сам бе
измислил рицарските норми за отношенията между рицарите и
дамите. Авитохол не беше страхливец.
– Не мога да танцувам – каза той.
– Аз ще те науча – отвърна бургундката.
След това двамата започваха да танцуват. Авитохол беше изключително
тромав. За това допринасяше персийската ризница, която бе облякъл.
Наметката му също постоянно се оплиташе в краката му и на няколко пъти
той се препъваше в нея. Хуните наблюдаваха това, което се случваше, и
искрено се забавляваха. Авитохол се чувстваше много неудобно и скоро
усети, че цялото му тяло е плувнало в пот.
Българинът не желаеше да погледне Кримхилда, въпреки това тя му каза:
– Погледни ме! Много си срамежлив! От какво се притесняваш?
– Ти ме излъга! Отначало беше с мен, после се отдаде на Атила.
– Не съм се отдала! Той ме изнасили! Страхувам се от него!
Авитохол чуваше думите на Илдико, но знаеше, че всичко това е лъжа.
Тя обаче продължаваше да говори в качулката на Мена-Саг. Хуните бяха
изненадани от близостта между двамата.
– Не искам да бъда с Атила! Не го обичам! Не желая да се омъжвам за
него! Авитохол, обичам само теб и винаги съм те обичала! Искам да се
оженим и да живеем заедно!
Думите на младата жена достигаха до ушите му, но му беше трудно да ги
възприеме. Вече смяташе, че тя няма с какво да го изненада и каквото и да
каже, той няма да ѝ повярва. Сега обаче българинът се поддаде на думите
на младоженката.
– Какво говориш?! Та ти в момента се омъжваш за брат ми?! Ако искаше
да си с мен, трябваше да се омъжиш за мен! И да направиш това много по-
рано, още когато те питахме кого от нас избираш! Тогава ти избра него!
– Реших, че така ще бъда по-близо до теб, любими!
– Но как?!
– Искам да се виждаме. Като доказателство, веднага след сватбата искам
да ме посетиш в покоите ми!
– Ти нямаш покои – студено каза Авитохол. Така той скри стъписването
си.
– Добре, в покоите на Атила.

251
 – Но как?! Това ще бъде вашата първа брачна нощ! Какво ще правим с
Атила?
– Обичам опасностите! Така, като крадем всеки миг на интимност, ще ми
бъде още по-хубаво! Искам външно да бъда жена на Атила, но всъщност
ще бъда с теб! Днес не бях тръгнала само да видя сина на Ирник, а и да
проуча южното крило, в което, както разбрах, живеете само ти и Ирник!
След сватбата, ела при мен! Ако не, аз ще дойда при теб!
– А какво ще правим с Атила? – попита Авитохол с ирония, но Илдико
явно не го разбра.
Жената отново се наведе към ухото на Мена-Саг и прошепна:
– Ще го убием!
Авитохол не можеше да повярва на ушите си. Той също не можа да
разбере дали кралицата каза това сериозно. Мъжът я отдалечи от себе си,
за да я види по-добре. Тя се усмихна и се притисна в него.
– Той ще бъде толкова пиян, че едва ли ще може да изпълни съпружеските
си задължения. Ела! Искам да имаме дете! – Авитохол тъкмо се успокои,
когато Кримхилда отново отне опората изпод краката му. – А кой знае,
може наистина да го убия! Ти мислил ли си някога да убиеш Атила? Ако го
направиш, можеш да имаш мен и Хуния, короната, едновременно! Ти
можеш да вземеш престола на Атила и съм сигурна, че ще управляваш
много по-добре от него! Ти ще овладееш Хуния, аз ще поставя двете
Бургундии в краката ти, заедно ще победим франките, като зестра от
Хонория ще получиш Галия и Иберия и така скоро целият Запад ще е твой!
Нашият син ще ти помага! След това ще се справим с Италия! Нека го
заченем още тази нощ! – Кримхилда продължаваше да говори омайно и да
го примамва. – След това ще дойде ред и на Константинопол! – Авитохол
се преструваше, че мечтае и вярва на думите на жената. Той бе взел
решение да играе тази роля.
През цялото това време, докато говореха, те танцуваха.
– Хареса ли ти танца?
– Не! Хареса ми да си говорим!
– Това е начинът да си говорим пред всички, без да будим подозрение.
Авитохол се чудеше какво да прави след сватбата, дали да не отиде в
покоите на брат си. Ако прекара нощта с Илдико, това щеше да бъде
изневяра и предателство към Атила. Авитохол беше българин и човек на
честта, той не можеше да причини това на брат си, а и на никой човек. В
същото време искаше да отмъсти на Атила, който преди години му бе
отнел Керка, а сега направи същото с Илдико.
Когато безкрайно дългата протяжна музика най-накрая спря, Авитохол
изпрати Илдико до трона ѝ. Там го чакаше Атила, който просъска:
– Престани да ме унизяваш!

252
 – Нищо не съм направил – Авитохол се мъчеше да се оправдае.
Притеснен от думите на Илдико, българинът се чудеше какво да прави.
Той беше бесен, че бургундката се омъжва за Атила. Кръвта му кипна и
той каза:
– Кримхилда беше моя и ти ми я отне! Емьоке също бе влюбена в мен!
– Подозирах нещо такова – каза Атила. – Детето твое ли беше?
– Не знам... Мисля... Мисля, че не... Не! Не знам всъщност! – запелтечи
Авитохол. След малко той се успокои. Той наистина не знаеше дали детето
на Емьоке не бе негово. Тогава се бяха случили толкова странни неща.
Вечерта, преди да бъде с трите жени, той беше с Емьоке. Много пъти бе
мислил за това, но не бе намерил верния отговор. След малко каза: – Нека
говорим за теб! Ти си изрод! Аз съм ти брат, познавам те от дете и съм най-
близо до теб! Ти се държиш отвратително с всичките си жени!
– Откъде накъде ще говориш за жените ми! Те са си лично мои!
– Когато вземаш моите жени, става и моя работа! Ти никога не си обичал
Керка, Ерекам, Рика, не обичаш Емьоке, нито сега Илдико!
Атила започна да се смее.
– Българин да ми говори за любов! Вие сте студени и безстрастни.
Празненството продължи цяла нощ. На сутринта някои мъже и най-вече
жените искаха да се приберат и по този начин сватбата да свърши. Атила
се изправи, препречи с тяло изхода и ги заплаши, че ще се впусне в битка
срещу всеки, който си тръгне толкова скоро от празненството му. Мъжете
и жените видяха, че вождът на хуните е много пиян, а и в очите му имаше
войнствен блясък. И тъй като никой не желаеше да бъде видян като
римлянин и нападнат, всички се върнаха по местата си и се впуснаха в още
по-бурно празнуване. Това се повтори няколко пъти. Някои от хуните се
напиха толкова много, че и да искаха да си тръгнат, вече не можеха да го
направят. Жените, разбира се, намираха начини да напуснат, но мъжете
останаха, за да „бранят честта си”. Това бе истинска владетелска сватба, без
преувеличение, тя продължи три дни и три нощи. Виното се лееше
изобилно като вода. Атила отваряше все нови и нови бъчви. Някои от тях
бяха отлежали скъпи вина на много години, но пияните хуни едва ли
можеха вече да ги оценят. Много от тях бяха толкова пияни, че нямаше да
различат виното от вонящата мътна блатна вода. Те се наливаха като
бездънни мяхове. Виночерпците имаха много повече работа от тези, които
трябваше да носят храна. Мъжете като че ли нямаха сили вече да дъвчат и
преглъщат, затова само пиеха. Това бе най-голямата сватба, която дворът
на хуните бе виждал. Атила се женеше, все едно това щеше да бъде
последната му жена в този живот. Това бе сватба между крал и кралица,
достойна за всеки кралски европейски двор. Години наред всички щяха да

253
говорят за това празненство, но участниците в него бяха толкова пияни, че
едва ли щяха да си спомнят много.
Последното нещо, което повечето от мъжете помнеха, бе как Атила се е
качил с крака върху масата, извадил е двата меча и крещи:
– Това сме ние, хуните! Бием се като демони, празнуваме като зверове!

254
 XIX

В края на третата нощ изтощените до смърт Атила и Илдико се оттеглиха

в покоите си. Това приличаше повече на оттеглянето на армия, след срамно
поражение. Елак, Денгизих и другите млади балтавари влачеха телата на
двамата младоженци, все едно са ранени или са претърпели най-лошо
крушение. След като владетелят се оттегли, тези, които разбраха, че това се
случи, тръгнаха да си ходят. Всъщност „тръгнаха” не е най-точната дума.
Повечето пълзяха, влачеха се по корем по пода, а някои само грухтяха и с
това изразяваха желанието си да се движат, но всичко оставаше само в
мечтите им. Много от хуните не разбраха, че владетелят вече не е в залата.
Гостите лежаха на пода под масите, където продължаваха да пият или се
бутаха и водеха някакъв безкраен пиянски разговор. Скоро жените и
прислужниците на много от прославените хунски вождове дойдоха да си
ги вземат. Ако те не бяха сторили това, нямаше сила на света, която да ги
пренесе до дворците и юртите им. За миг настъпи суматоха, защото някои
от пияните мъже липсваха. Някои от тях бяха излезли да се облекчат и не
се бяха върнали, други бяха объркали посоката, в която да си тръгнат. Така
или иначе скоро всичко се пренесе навън и стихна. Дворецът сякаш опустя.
Разбира се, в тронната зала все още имаше няколко мъже, които
разговаряха помежду си на неразбираем език, някои от тях бяха толкова
пияни, че спяха, други бяха толкова обсебени от „разговора”, че не бяха
забелязали промяната. Те обаче бяха много по-тихи и почти незабележими.
Скоро от скирската гвардия останаха само няколко воини, които да
ги пазят. Цялото внимание на двореца се измести заедно с Атила и Илдико
към покоите на младоженците.
Тъй като Ладан, Уркон и Богар, а и Деел не се намираха в двореца, а бяха
отишли в селището на вдовицата на Бледа – Алиде, за да изковат новите си
балтаварски ками, а младите балтавари, без Ирник, който имаше дете, бяха
пазили три денонощия, без да мигнат, Авитохол ги освободи от
задълженията им. И понеже повечето мъже бяха спали направо на масите,
в промеждутъците между храненето и пиенето, а и старите воини по-леко
понасяха безсънието, българинът реши на пост да застанат той, Флавий
Орест и Едекон. Мъжът знаеше, че това няма да е никакъв пост, защото
нищо нямаше да се случи. Атила и Илдико изтощени се прибраха в покоите
си. Беше нужно само да се стои отпред, пред вратата. Това със сигурност
щеше да бъде най-скучният пост, на който бе стоял. Авитохол бе толкова
сигурен, че всичко ще бъде наред, че можеше да остави покоите на брат си
без охрана. Освен това пазачите на двореца бяха достатъчни, за да

255
гарантират неговата сигурност, въпреки това не го направи. Елак,
Денгизих, Хунулф, Одоакър и Ромул Август изглеждаха много зле. Те бяха
преуморени и недоспали. Младите мъже благодариха и се оттеглиха. Така
на пост останаха само те тримата.
Старите мъже, разбира се, нямаше да останат прави и да пазят истински.
Те щяха да останат до сутринта или до обяд и после да се оттеглят.
Авитохол донесе три стола и тримата тежко се отпуснаха върху тях. Столът
на тежкия Едекон най-тъжно простена.
Сега, когато останаха тримата, Авитохол се замисли дали не бе по-добре
да остане сам на пост? Така можеше да обърне внимание на думите на
Илдико и да я посети в покоите на брат си. Мисълта за това деяние обаче
бе толкова гнусна, че той изпръхтя и поклати глава.
– Какво става? – попита Едекон.
Авитохол бе толкова доволен, че никой не може да види мислите му.
Освен това беше сигурен, че Илдико бе говорила само така, за да го дразни
и отдавна бе забравила за думите си, а и от тогава бяха изминали три
безкрайно дълги и тежки денонощия. Българинът искаше да остане на пост
не защото смяташе да посети Илдико, а защото понасяше най-леко липсата
на сън. Той беше българин и тумир, а едно от първите неща, на които учеха
българските деца, беше как да спят, как да се събуждат и да издържат на
безсъние. Те бяха държани будни и в условия на тежка умора и
недоспиване, бяха карани да мислят, да водят битки и да изпълняват тежки
походи. Това да издържа без сън дълго време бе едно от най-важните
неща за всеки български воин. Тумир също можеха да не спят дълго време
и трябваше да запазят чистотата на своя разсъдък и яснотата на спомените
си.
– Седим тук като някакви глупаци – каза по някое време Едекон. От одеве
тримата пазачи седяха върху столовете си и мълчаха. Всеки бе потънал в
мислите си. Авитохол знаеше, че в този момент всеки се бори с дрямката
и скуката.
– Докато Атила е вътре с Илдико, ние тук висим като сополи – каза Орест
и тримата тихо се засмяха. Наистина, ситуацията, в която се намираха,
беше нелепа.
– Все пак по-добре да сме ние. Щеше да е неудобно покоите да пазят Елак
и Денгизих, докато баща им е вътре с друга жена, която на всичкото отгоре
каза, че иска да заеме мястото на майка им.
– Така е – съгласи се Едекон. – Щеше да е сконфузно. Глупаво е децата ни
да стоят тук на пост! Май наистина е най-добре ние да седим тук – тримата
стари глупаци!
Мисълта, че Атила и Илдико са вътре и могат да се отдадат един на друг,
завари Авитохол неподготвен. Макар това да бе най-естественото нещо в

256
първата брачна нощ, той дори не се бе замислил, че това може да се случи.
Изведнъж се почувства много зле. Това също бе нетактично. Той да стои
на пост и да пази пред вратата, докато брат му спи с последната жена, която
бе обичал.
– Атила е толкова пиян, че едва ли може да изпълни съпружеските си
задължения – каза Авитохол.
В този момент, като отрицание на думите му, от вътрешната страна на
спалнята се чу шум. Сърцето на българина се сви и му прималя. Явно най-
лошите му помисли се бяха оказали верни. Атила нито бе толкова пиян,
нито толкова изтощен. Авитохол се вслуша с премаляло сърце.
– Какво става, Авитохол, целият пребледня? – каза Флавий Орест.
На Авитохол наистина не му беше добре. Сърцето нещо го пробождаше.
Двамата мъже му помогнаха да развърже наметалото си. От одеве той бе
смъкнал качулката си, но държеше наметката, за да не го изненадат.
Отдолу все още носеше персийската ризница. Мъжете му помогнаха да
смъкне тежките доспехи. Авитохол бе останал три денонощия с
ризницата напълно ненужно. Сега също нямаше смисъл да я носи.
– Друг път случвало ли се е да ти премалее и сърцето да те пробожда? –
попита Флавий Орест.
– Не! Никога! За пръв път ми се случва!
– Може би трябва да отидеш Евдокс багаудът да те прегледа.
Шумовете отвътре продължаваха.
– Атила няма да пропусне тази нощ! – каза Едекон и на Авитохол отново
му прималя.
– Неслучайно се говорят онези неща за него и жените му – каза Орест. –
Тези деца не се правят със спане!
Шумът отвътре продължаваше. Той приличаше повече на борба. Атила
явно се забавляваше буйно с Илдико. На Авитохол му беше все така зле,
но като свали ризницата, малко му олекна. В този момент вратата на
спалната рязко се отвори. Тримата мъже се сепнаха, явно никой от тях не
бе очаквал това да се случи. Те се бяха отпуснали на столовете, но
изведнъж се стегнаха, защото не можеха да допуснат техният каган да ги
види в такъв вид. Тримата се поизправиха, без да иска, Едекон бутна своя
стол и той силно изтрополи на пода. Едрият скиро-хун притеснен се наведе
да го вдигне. На вратата обаче не стоеше Атила, а Илдико. Тя изглеждаше
великолепно. Потна, с разчорлена коса, приличаше на жена, която току-що
се е отървала от „ласките” на Атила. Жената прибра краищата на
разтворената си копринена нощница. Сърцето на Авитохол се сви. Той
трепереше. Дали Атила не се бе строполил мъртво пиян и уморен върху
пода или леглото и сега тя не бе излязла, за да го повика? В този момент

257
българинът съжали, че не бе останал сам да пази покоите.
Жената заговори, с което доказа правотата на разсъжденията му.
– Авитохол, нали имахме уговорка? – каза тя. – Няма ли да влезете?
Двамата мъже изгледаха учудено българина. Той се зачуди какво да каже,
за да се оправдае пред Орест и Едекон. Скиро-хунът бе проницателен мъж
и сигурно щеше да се сети какво става. В същото време той бе чист и
държеше на семейните ценности. Авитохол се чувстваше много неудобно
от него. С Флавий Орест се познаваха от най-ранна младост и двамата бяха
живели заедно във Вавилон, бяха посещавали храмовете на Ищар.
Римлянинът го бе виждал още с Таис в Персия и Египет и на него някак си
можеше да обясни и да се оправдае за това, което смяташе да направи.
Ситуацията наистина бе много неудобна, но слабините на Авитохол
пламнаха, като видя Илдико. Той знаеше, че волята му не може да се
пребори с похотта. Мъжът искаше да откаже, но не можеше, затова реши
да влезе вътре, а след това да се опита да се пребори със страстта и
тръпките, които пълзяха по вътрешната страна на чреслата му. Той се
приближи до Илдико и прошепна:
– Какво правиш?! Луда ли си? Всички ще разберат!
– Авитохол, елате вътре! – каза Илдико по-високо, така че другите мъже
да чуят.
– Какво ти става? Искаш всички да научат, че сме били заедно ли? Атила
е вътре и може още да е буден – шепнеше Авитохол. Той не беше сигурен,
че двамата мъже не го чуват. Той обаче бе толкова развълнуван, че не
знаеше колко силно говори.
– Той не е буден! – каза тя.
– Как? Допреди малко слушахме това, което двамата правихте.
– Нищо не сме правили! – каза бургундката. – Влез и сам ще се увериш!
Авитохол се чувстваше притиснат. Той осъзна, че няма как да откаже на
поканата. Като изгледа извинително двамата мъже, които щяха да останат
отвън, и понеже се чувстваше задължен, мъжът каза:
– Атила нещо не се чувства добре, ще вляза вътре да видя какво става!
Едекон и Орест се спогледаха с изумени погледи. Те осъзнаваха, че има
някаква предварителна уговорка между Илдико и Авитохол.
Авитохол прекрачи в спалнята на Атила. Кримхилда се движеше до него.
Много пъти бе виждал тази спалня, но сега тя бе пременена, явно
подготвена за първата брачна нощ.
– Какво става? – попита българинът, така че мъжете отвън да могат да го
чуят през затварящата се врата. – Къде е Атила? Луда ли си?! Тази вечер е
брачната ви нощ?
– Вече е заран – някак отнесено каза Илдико. – Ела!

258
 Жената правеше примамливи жестове, но той почти не я виждаше, защото
цялата спалня бе украсена с висящи от тавана воали. Те бяха в различни
меки цветове и придаваха на вътрешността на помещението примамлив,
магически вид. Воалите висяха и създаваха коридори, стаи в стаята.
Авитохол беше виждал много легла с балдахини, но там коприната или
платът висеше над леглото. Тук цялата стая бе изпълнена с воали. Освен
това тези воали бяха най-скъпите и ефирни, които бе виждал, явно изтъкани
в далечен Китай и пристигнали в Хунград с някой от даровете от
Константинопол. Дори в императорските покои на Рим, Константинопол и
Хастинапутра нямаше толкова скъпа сърма и коприна. Авитохол за пръв
път ставаше свидетел на такъв разкош. Даже в Ктесифон не бе виждал
такова нещо. Мъжът бе сигурен, че бургундката има пръст в това спалнята
да бъде украсена по този начин. Той наблюдаваше как воалите се движат,
откликващи на най-малкото движение на въздуха в стаята, на най-
лекия полъх, те пречупваха светлините от факлите и светилниците и
създаваха феерия от нежен шум, движение и светлина.
Авитохол виждаше Илдико през няколко воала и не беше сигурен дали
сенките не го мамят. Сам бе виждал мираж в пустинята и знаеше, че
понякога сетивата могат да бъдат заблудени. Сега му се струваше, че
бургундката го зове. Воалите го успокоиха. Така поне до известна степен
оставаше скрит и нямаше опасност да се окаже веднага очи в очи с Атила.
А за това, че във воалите можеше да се крие нападател, който да
го изненада, даже не се сети. Мъжът не вярваше, че по това време на нощта
и в такъв момент някой може да планира нападение.
Авитохол предпазливо следваше бургундката, той като че ли внимаваше
да не настъпи нещо. Бавно отгръщаше воалите един след друг, за да не бъде
изненадан и изведнъж да не се окаже лице в лице с Атила. Сега се чудеше,
ако това стане, какво да му каже и не можеше нищо да измисли,
въпреки това напредваше бавно.
Колкото и да се стараеше, нито за миг не успя да види Илдико, без
помежду им да има някакви воали. Мъжът се чудеше дали това не бе
някаква игра на криеница. Много пъти бе виждал как младите момичета
караха момците да ги преследват и като се кикотеха и преструваха, че се
опитват да избягат, рано или късно им се отдаваха. Сега той бе сигурен, че
тя прави точно това. Жената бе винаги пред него. Тя явно искаше да я
последва, но той нямаше намерение да прави това. Авитохол опитваше да
си спомни какво е разположението в спалнята на брат му. Беше влизал тук
преди много години. Сега се опитваше да се ориентира в обстановката и
напредваше, пристъпвайки леко, като внимаваше да не настъпи брат си,
който вероятно лежеше проснат на земята. Можеше и това да е причината,

259
поради която Кримхилда го бе извикала, да ѝ помогне да преместят Атила
върху леглото.
Авитохол вече се приближаваше до леглото и го виждаше през все по-
малко воали. Топлината от огнището и факлите караше ефирните платове
да се движат, а светлината ги правеше да изглеждат като живи. Преди да
влезе в спалнята, българинът бе свалил ризницата, в бойния му колан бяха
втъкнати само две ками и Мечът на боговете. От одеве той бе с наметката,
но малко по-разхлабена и, за да вижда по-добре, с отметната качулка.
Болката в сърцето му като че бе отминала. С всяка крачка виждаше все по-
ясно леглото. Въпреки воалите, забеляза, че там имаше някого. Много ясно
различаваше тъмния силует на мъж проснат върху леглото. Авитохол беше
сигурен, че това е брат му. Той едва сега като че ли осъзна, че жената го
води към леглото. Българинът отметна няколко завеси, а накрая и
последната. Пред погледа му се показа проснатото върху леглото огромно
тяло на Атила. Веднага разбра, че в позата на брат му има нещо
неестествено. Атила лежеше изпружен, лицето му бе бледо, с посинели
устни, а в крайчеца им видя тънка струйка кръв. Незабавно забрави за
жената, тя и без това се намираше някъде наоколо. Така и не разбра дали тя
знаеше в какво състояние се намира Атила. Когато се приближи към брат
си, видя, че от гърдите му стърчи дръжката на кама. Изведнъж осъзна, че
Атила е ранен. Тази мисъл го вцепени. Каганът на хуните бе прободен в
гърдите и лежеше пред него в безпомощно състояние. Раната бе точно там,
където преди малко бе усетил болка. Там той самият имаше рана от
куриоска кама, Ирник също бе ранен на това място, а и Баяр имаше белег
точно там. Изведнъж мъжът си спомни легендите, в които се разказваше за
връзката между братята близнаци. Преди малко той бе изпитал болка, може
би точно в момента, в който Атила е бил ранен. Само за миг през главата
му мина мисълта, че това може да е някаква груба шега на брат му. Не
можеше да повярва, че Атила е мъртъв. Авитохол бе разкъсван от
две желания – да се втурне да помага на брат си и в същото време да остане
на място, за да разбере какво се случва. Раздвоен между тези двете, той
остана известно време неподвижен. Докато стоеше, се сети за съня, който
бе сънувал в навечерието на сватбата. Тогава бе отхвърлил този сън като
налудничав. Сега се питаше дали ако бе повярвал, можеше да направи
нещо, с което да помогне на Атила? Мисълта, че трябва да се приближи и
да направи нещо, се наложи, но след известно време. Авитохол преглътна
на сухо, а гърлото му драскаше, като че ли бе глътнал пясък. Той се
приближи бавно и видя, че адамовата му ябълка се размърда. Атила все още
беше жив и явно искаше да каже нещо. Изведнъж струйката кръв стана
много по-дебела и от устата му потече повече кръв. Авитохол се
проклинаше задето не бе обърнал внимание на съня и не бе повярвал, че

260
е шамански и пророчески. Той се обвиняваше, че няма право да се нарича
шаман. Едва сега разбра, че е могъл да предотврати случилото се. В съня
му бе казано толкова ясно, че Илдико ще убие брат му, а след това ще се
опита да нарани и него. Мъжът си спомни, че преди време Атила отново бе
ранен в гърдите и тогава топлината на термата го бе спасила.
В този момент отново видя дръжката на камата. Всъщност той я гледаше
от одеве, но едва сега осъзна това, което виждаше. Не! Не можеше да
сгреши, тази дръжка бе на тиунска кама, същата като онази от съня му. Още
в съня си той бе проумял, че всъщност тиунската кама е куриоска. Авитохол
знаеше, че всеки куриос има по една кама и само протокуриосът носеше
две. Това означаваше, че Илдико нямаше друга кама, ако въобще тя го бе
направила. Всъщност тази кама, която сега стърчеше от гърдите на брат му,
той, глупакът, лично я бе подарил на бургундката, когато бе решил да я
посвети и да я направи балтавар. Мъжът се приближи още малко, за да види
дали дръжката на камата е неговата.
За Авитохол нямаше никакво съмнение, че тази кама е била държана от
куриос. Оръжието стърчеше точно там, където вече неведнъж бе виждал да
забиват камите си куриосите.
В този момент посинелите устни на Атила се раздвижиха и той прошепна
нещо. Българинът се наведе над брат си. Той сигурно щеше да му
прошепне кой е убиецът.
– Там... там... там някъде. Виждам там, братко... няма болка, не се
страхувай от смъртта! – Атила говореше на пресекулки, а гласът му сякаш
идваше от отвъдното.
Авитохол го гледаше като сокол. В този момент останалата част от света
престана да съществува и останаха само те двамата.
– Братко, кой беше? – попита Авитохол. Едва сега той проумя, че мъжът
пред него, който береше душа, е брат му Атила.
– Аз... Аз... няма значение. Братко аз отлитам! Душата ми ще препуска в
степта, вече чувствам биещото сърце на вълка в мен...
Авитохол се подразни, че брат му не му обръща внимание и не му казва
кой е убиецът. В този момент обаче той имаше по-важни мисли от неговите
въпроси.
Докато гледаше умиращия Атила, Авитохол усети леко разместване на
въздуха зад гърба си. Там някой отместваше почти безшумно воалите, но в
стаята цареше мъртвешка тишина и той го чу или по-точно го усети.
Авитохол се обърна и видя Илдико, която отместваше последната завеса
към леглото. Българинът се питаше дали бургундката имаше нещо общо с
това, което се бе случило с брат му? Отговорът дойде по-бързо, отколкото
очакваше. В ръката си тя държеше тиунска, не, куриоска кама. Като тигрица
жената скочи към него и го атакува с камата в ръце. Авитохол вече не се

261
нуждаеше от думите на Атила, изведнъж прозря всичко. Сега беше време да
защити себе си и брат си. Със силен удар в ръката на бургундката той отби
камата ѝ. Оръжието излетя и издрънча някъде встрани от леглото. Все пак
воалите щяха да го спрат и то нямаше да отиде далеч. Илдико се втурна
след камата, явно искаше отново да я вземе и да го нападне. Авитохол
осъзнаваше, че трябва да се справи с жената, но сега трябваше да обърне
внимание и на брат си. Не искаше Атила да си отиде от този свят в самота,
докато той преследва и се бие с Кримхилда. Когато обаче се обърна към
него, видя застиналите му черти и разбра, че бе закъснял. Атила си бе
отишъл. Лицето на владетеля бе напълно неподвижно, пребледняло,
приличащо на жълта восъчна маска. Толкова много пъти бе
виждал мъртъвци, че не можеше да сгреши. Атила беше мъртъв, той бе
сигурен в това. Атила беше мъртъв! Едва сега започна да осъзнава какво се
бе случило. Вече нямаше брат, бе загубил най-близкия си човек. Повече
нищо не го обвързваше с Атила. Сега трябваше да види къде бе отишла
убийцата на брат му. Мъжът се изправи тъкмо навреме. Илдико бе
намерила камата и тя отново бе в ръката ѝ. Жената вече тичаше към него.
Авитохол реагира инстинктивно и с бързо движение избегна удара. В този
момент картината от съня му отново изплува пред очите му и съжали, че
по-рано не се бе доверил на съня си. Сега реши да опита да поправи това.
Мъжът започна да повтаря действията, които бе видял да прави в съня
си. Кримхилда бе жена, а Авитохол смяташе, че жената не бива да се удря
при никакви условия. Самият той бе накарал Динадан да запише това в
кодекса на рицарите. Авитохол обаче беше българин и знаеше, че жените
са равноправни с мъжете. Те можеха да бъдат воини, да станат амазонки.
Ето, Кримхилда бе избрала да бъде куриос. Той не удряше жената, а
куриоса. Авитохол бе сигурен, че Евгениус е разчитал и на това, че ако
някой ден тя се изправи срещу него, той няма да смее да я удари истински,
а ще се стъписа. Сега това можеше да струва живота му, а и нито за миг не
забравяше, че бургундската куриоска бе убила брат му в момент, когато
той ѝ се бе доверил напълно и се е намирал в безпомощно състояние. Без
да се замисля, Авитохол удари жената с всичка сила в главата и тя излетя
назад. Сигурно бургундката би се хлъзгала дълго по пода, ако не бяха
воалите, които я спряха. Той тръгна натам. Трябваше да я обезвреди. Тя
искаше да го убие. Нещата нямаха нищо общо с честта. Тя беше убиец и
искаше да отнеме живота му, но той щеше да я изпревари. Българинът се
втурна към мястото, където трябваше да се намира бургундката, но там нея
я нямаше. Изведнъж завесите се разместиха. Вече знаеше, че тези воали не
са били за украса. Бургундката ги бе поставила не за да омагьоса Атила и
да го предразположи за любов. Тези воали бяха оръжие. Кримхилда ги бе
подреждала и знаеше точно как са поставени. Те имаха за цел да

262
го заблудят. Не за Атила, а заради него бяха поставени. Той се втурна след
разместването на воалите. В един момент осъзна, че по-дребната и лека
бургундка се възползва от тях. Камата все още беше в нея. Мисълта, че
иззад всяка завеса към него може да е насочено острието на кама, го накара
да се чувства несигурен. Тогава той реши да действа така, както
Александър с гордиевия възел. За да реши задачата с него, не трябваше да
бъде внимателен и деликатен, защото това щеше да отнеме времето и
вниманието му. Авитохол сграбчи завесата, която се изправи пред очите
му, и силно я дръпна надолу, при което тя се скъса с пращене. Звукът бе
много силен. От одеве толкова неща се бяха случили, че той не се бе сетил
да извика. Този шум обаче сигурно щеше да предизвика вниманието на
Орест и Едекон, които се намираха отвън.
Авитохол дръпна още няколко воала. Скоро Илдико, която, като плъх, се
криеше от него, щеше да се окаже лице в лице с преследвача си. Неочаквано
се случи най-лошото. Не разбра дали някой от воалите, които бе съдрал, е
попаднал на горяща факла или в огнището, или бургундката имаше пръст в
това, но след малко видя как някои от завесите горят. Нима щеше да умре
по този начин, изгаряйки жив, до тялото на брат си? Къде ли се бе дянала
Кримхилда? Дали не бе планирала именно по такъв начин да го убие?
Димът лютеше на очите му и го задушаваше. Пламъците му пречеха да
вижда добре. Само за миг му стана много топло, затова задърпа още по-
силно воалите. Ако успееше да ги смъкне, те нямаше да горят толкова
силно. Изведнъж осъзна, че е бил излъган. Илдико се бе скрила някъде и
навярно го дебнеше. Авитохол проумя, че ако остане по-дълго тук, може да
загуби свяст, а миг след това щеше да последва и ударът в гърдите му. В
този момент клекна, долу димът не бе толкова гъст. Сега беше важно
да бъде бърз. Той стоеше в очакване и в този миг бургундката го нападна.
Тя явно също се чувстваше зле и не можеше да изчака. Жената можеше да
го остави да изгори заедно с нея, но вероятно предпочиташе лично да го
прободе. Това му помогна. Той се изправи рязко и я отхвърли. Не знаеше в
този момент къде се намира острието, но и не го интересуваше. Беше
сигурен, че ще убие бургундката, дори тя да го прободеше. Сега тялото му
бе под въздействието на могъща сила, която бе извън материята и не
можеше да бъде спряна с нож, дори смъртта на тялото му не можеше да я
възпре.
От удара жената отлетя и тежко падна върху леглото, до мъртвото тяло на
мъжа си. Авитохол скочи след нея и „прикова” с огромните си длани
ръцете ѝ към леглото. Жената се мяташе в безпомощност. В този момент
той седна върху гърдите ѝ. Тъй като бе много по-тежък от нея, започна да
я задушава само с масата на тялото си. Преди малко се бе замислил дали тя
не бе премахнала Атила заради него, за да може той да заеме мястото му.

263
После обаче разбра, че тя искаше да убие и него. Жената се бореше с всички
сили. Отначало Авитохол искаше да я успокои, защото бе помислил, че
жената се е съпротивлявала на Атила. Той обаче бе видял колко пиян бе
брат му. За него вече нямаше никакво съмнение, че нападението на Илдико
е било напълно непровокирано и преднамерено. Мисълта, че Кримхилда е
куриос, бавно се настаняваше в главата му. Бургундката бе куриос и
нарочно бе дошла до тук, за да ги нападне. Ударът в гърдите тя бе нанесла
като професионален убиец, по съшия начин, по който удряше Евгениус.
Кога бе станала убиец? Евгениус ли я бе обучил? Сега обаче нямаше време
за тези въпроси.
Българинът се чудеше какво да прави с Кримхилда. Все повече се
задушаваше от горящите зад гърба му воали. Реши да освободи едната си
ръка и да удари с нея Илдико. Щеше да направи това толкова силно, че да
убие бургундката или поне да я изпрати в страната на сънищата. В момента
обаче, в който я отпусна, тя се изплъзна и отново му избяга. Тя
грабна камата, която преди малко бе изпуснала на леглото, и
изчезна някъде, скри се в дима. Авитохол осъзна, че е полузадушен, иначе
не можеше да си обясни как си бе позволил да изпусне бургундката.
Изправи се рязко, но отново му се зави свят. Всичко това го разгневи.
Жената се бе скрила някъде зад горящите и димящи воали, трябваше да я
открие, затова я последва. Тялото му обаче се оплете във висящите като
дрипи завеси и те се омотаха около ръцете и краката му. Авитохол всячески
се опитваше да махне от себе си проклетите воали, които го бяха оплели
като върви. Той рязко ги дръпна и те се разкъсаха с пращене. След това
опита да извади своя меч, но и той се оплете в тях. Българинът мислеше
бързо. В този момент извади камата си. Понеже бе подарил едната си
кама на Кримхилда, когато я бе посветил в балтавар, сега тя имаше две
ками. Едната стърчеше от гърдите на брат му, а другата се намираше в
ръката ѝ. Тя със сигурност искаше скоро тази кама да стърчи от неговите
гърди.
С камата Авитохол разряза воалите и освободи меча си. След това
размаха Меча на боговете и започна да сече воалите. Скоро в цялата стая
летяха парчета коприна, които бавно падаха на земята. Всичко това
ограничи огъня и постепенно димът намаля. Авитохол се опитваше да
открие бургундката. А тя го чакаше зад един от последните останали
воали. Щом го видя, тя скочи напред като котка и се опита да го
прободе. Българинът съжаляваше, че бе свалил персийската ризница.
– Аз съм валкирия! – крещеше Кримхилда.
В този момент Авитохол си спомни за малкото кльощаво момиченце с
остри коленца. Толкова много я обичаше, че дори си бе помислил, че може
цял живот да бъде с нея и да я направи своя жена. С неподозирана гъвкавост

264
той се огъна и острието мина съвсем близо покрай него. Авитохол се
опита да ѝ нанесе удар, той обаче бе по-едър и тежък от бургундката, която
на всичкото отгоре бе по-млада и се движеше доста по-бързо от него. При
други обстоятелства той би се ядосал на това, но сега нямаше време за
нищо.
Изведнъж вратата на спалнята се отвори. Пазачите отпред сигурно бяха
чули силните шумове и бяха решили да влязат, за да видят какво се случва
вътре или пък бяха надушили дима.
– Авитохол, Атила, какво става тук? – викаше Орест, който се движеше
напред. – Какви са тези завеси? Тук е имало пожар.
Авитохол знаеше, че трябва да говори пръв, за да подготви мъжете,
затова извика:
– Орест, Едекон, Атила е мъртъв! Илдико го е убила!
– Какво?! Какво? – мъжете бяха стъписани от вестта, която току-що бяха
чули, и не можеха да повярват на думите му.
– Да! Внимавайте! Илдико е въоръжена!
– Аз ще затворя вратата! – каза Едекон и се върна назад. След миг се чу
хлопване на врата и димът, който от течението бе започнал да се разсейва,
отново се сгъсти. Сега, когато завесите вече ги нямаше, повечето от тях
бяха изгорели и стъпкани, българинът успя да огледа помещението.
Следите от битката между Авитохол и Кримхилда бяха оставили жестоки
поражения на стаята. Тя приличаше на бойно поле. Въпреки дима,
Авитохол виждаше Орест, който внимателно се приближаваше все повече
към него.
– Къде е Атила? – високо попита Орест.
– Лежи прободен върху леглото.
– Жив ли е?
– Не! Мъртъв е!
– Авитохол, сигурен ли си?
– Да! – категорично отвърна българинът. – Внимавайте! Въоръжена е!
– Не е вярно! – из стаята се разнесе гласът на бургундката. Авитохол не
очакваше, че тя ще проговори и бе изненадан. – Авитохол го уби! Авитохол
уби брат си!
Българинът бе изумен от наглата лъжа.
– Вижте, дори тиунската му кама стърчи от гърдите на брат му – като каза
това, бургундката се изправи. Всички мъже видяха, че в ръката си тя все
още държеше кама. Авитохол бе толкова потресен от лъжите на
Кримхилда, че не знаеше какво да отговори. – Да! Да! – жената
продължаваше да лъже. – Авитохол уби Атила, моя мъж!
– Това не е вярно! – каза Орест. – Не вярвам Авитохол да е убил Атила!
– И аз не вярвам! – откъм входа се чуха думите на скиро-хуна.

265
 – Тя уби Атила! – извика Авитохол. Той не искаше да се защитава, а да
ги накара да я задържат.
– Повиках го, за да ми помогне да пренесем Атила до леглото – извика
Кримхилда, – след като го направи, той извади едната си кама и я заби в
гърдите на брат си.
Авитохол усещаше, че думите на бургундската кралица правят все по-
силно впечатление на Едекон и Орест. Те като че ли се замисляха все
повече върху това, което тя говореше. Сега тя стоеше с вдигната нагоре
ръка, а там се намираше камата. Този жест бе много силен от нейна страна
и сигурно и тримата щяха за цял живот да го запомнят. Тя все едно
се предаваше и оставяше в ръцете на Орест и Едекон, които да отсъдят по
право спора между двамата. Авитохол осъзнаваше, че с този жест, с така
вдигната ръка към тавана, тя все едно призоваваше Бог за свидетел на
думите си.
– Когато ме повика, той вече издъхваше – Авитохол опита да се оправдае.
Той осъзнаваше, че трябва да направи нещо значимо, за да привлече
двамата воини на своя страна.
– Не е вярно! – извика Илдико, а в гласа ѝ се долавяха нотки на
отчаяние. – Вижте, моите ръце са чисти! Вижте кървавите му ръце! Ето я
моята кама! Тя ми бе дадена от Авитохол! Вижте я! – жената показваше
ръката, в която още стискаше камата. – Аз друго оръжие нямам! Авитохол
държи кама в ръката си, но според мен той има две ками.
– Да! Авитохол е единственият от нас, който има две балтаварски ками –
каза Орест.
– Така е – съгласи се и Едекон.
Авитохол осъзнаваше, че губи словесния спор с Илдико. Тя говореше
толкова точно, като че ли бе подготвила и обмислила думите си
предварително. Той искаше да обясни, че сам бе дал едната си кама на
Илдико, когато я бе посветил в балтавар, и понеже тя е куриос, лично
обучен от Евгениус, сигурно и той ѝ е дал куриоска кама, затова тя имаше
две ками, а не той. Всички тези думи сега обаче нямаше да свършат работа,
защото тя бе започнала първа да говори и да прави своите внушения. Тя го
водеше и той не можеше да я изпревари с нормални доводи.
– Накарайте Авитохол да покаже двете си ками! – продължаваше да
говори огненокосата жена.
– Авитохол, не ми се сърди, покажи ми втората си кама! – каза Флавий
Орест. – С теб се познаваме почти от четиридесет години, знаеш колко сме
близки и те обичам! Моля те, покажи ми втората си кама!
– Орест, Едекон, ние сме балтавари, как може да повярвате на думите на
тази жена, а не на мен?! Едекон, ти сам си ми казвал, че тя е интригантка,
защо ѝ вярваш?

266
 – Не знам, Авитохол, покажи ми камата си! – повтори настоятелно
молбата си Орест.
В момента Авитохол имаше в себе си две ками. Едната бе на Авзоний, но
само една бе балтаварска.
Изведнъж двамата мъже едновременно започнаха да крещят, но някак
приглушено:
– Предателство! Предателство! Авитохол, ти си го убил! Защо?
– Не съм аз, тя беше! – извика Авитохол.
– Но едната ти кама все още е забита в гърдите на брат ти? – извика Орест,
който стоеше до леглото. – Ние те обичаме, но сме преди всичко балтавари
и трябва да бдим над живота на нашия владетел и да накажем този, който
си е позволил да му посегне! Ти си убил брат си, докато е трябвало да
бдиш над живота му! Така ти опозори себе си, но и нас! Какво да правим,
Авитохол? Какво да правим? – Орест крещеше, но си личеше, че не прави
това от гняв, а заради безизходицата, в която според него Авитохол ги бе
вкарал. Личеше си колко объркан и притеснен е синът на Татул.
В този момент на вратата, зад гърба на Едекон, започна да се чука. Явно
други пазачи, начело с Елак и Денгизих, бяха чули шумовете от борбата и
бяха решили да се намесят, след като бяха видели, че пред вратата на кагана
няма никого.
Всичко това нямаше как да се случи, ако беше друг ден и пазачите на
Атила бяха при него. Днес денят обаче не бе обикновен. Точно затова
мъжете отвън се бяха забавили толкова много.
– Какво да правя? Да ги пусна ли? – извика Едекон.
– Никого не пускай, докато не решим какво да правим! Трябва да разберем
какво е станало! Не искам да пускаме други хора, защото така може да
изпуснем убиеца! Илдико, Авитохол приближете се до леглото! – извика
Орест. Личеше си, че той е много внимателен, защото следеше двамата с
върха на меча, който държеше в ръка. – Дръжте камите в ръцете си и ги
вдигнете нагоре! Да ги виждам!
Авитохол знаеше, че може да се опита да го пребори. В началото на
тяхното запознанство Флавий Орест не беше никакъв воин, той беше слаб,
плашлив и посредствен боец. На българина му бе странно, че сега именно
той го държеше като заложник.
– Елате към мен! – каза Орест. – Авитохол, ти ли го уби?
Авитохол се ядоса на глупостите, които говореше Флавий Орест, на това,
че не му вярваше. Вярно, че думите на Илдико звучаха логично и наистина
от тях излизаше, че той е убил брат си. Българинът се замисли, че и той на
тяхно място щеше да си помисли същото. Орест ги бе накарал да се
приближат, за да може да държи едновременно и двамата под око. В същото
време той се приближи до Атила, за да провери как е, дали Авитохол не го

267
бе излъгал, че е мъртъв. Имаше ли все още някаква надежда да бъде спасен?
Кримхилда първа бе вдигнала камата си, личеше си, че се подчинява на
думите на Орест и няма никакво намерение да бяга или да оказва
съпротива. В този момент българинът осъзна какво правеше тя. Тя не
искаше да се оправдае, нито смяташе да се измъкне от смъртоносния капан,
в който бе попаднала. Не! Нея не я интересуваше дали Орест и Едекон ще ѝ
повярват. Тя бе куриос и имаше още една задача и сега се бореше да я
изпълни. За това бе целият този цирк с предаването. Кримхилда не искаше
да го „натопи”, а да се приближи до него и да го убие. Това я интересуваше.
Тя бе куриос и задачата ѝ бе да убие тях двамата с Атила. Вече бе изпълнила
първата част от задачата си и сега се бореше за втората. Авитохол проумя,
че се намира в голяма опасност. Със сетни сили Илдико се опитваше да
се докопа до него. Това прозрение го порази. Във всеки момент тя можеше
да го атакува. След това Орест и Едекон щяха да разберат истината, че тя е
убила Атила и него, но вече щеше да е твърде късно. А може би след това
тя щеше да се опита да изиграе някой от куриоските си номера. Авитохол
бе доволен, допреди миг той се бе обвинявал, че не е никакъв тиун, след
като позволи владетелят да бъде убит. След това той се бе подвел под
въздействието на емоцията и притеснението, но ето, че сега отново бе
започнал да разсъждава.
Авитохол и Кримхилда вече бяха доста близо един до друг. Българинът
погледна очите на жената и зад външния блясък и студенина усети онази
мъртвешка дълбочина на Нищото и смъртта на човек, намиращ се на ръба
на бездната. Гледайки я в тъмните очи, той все едно се взря в бездънен
кладенец. Това го накара да потрепери. Орест продължаваше да държи
острието на меча си насочено към тях, а с другата си ръка се опитваше
да докосне врага на кагана, за да се увери, че е мъртъв.
В този момент, без никаква подготовка, без да се издаде и с най-малко
мръдване, Авитохол спусна ръката си и прободе Кримхилда право в
сърцето. Той го направи, без да бърза или влага особена сила в движението
си, все едно това е най-естественото нещо на света. Двамата мъже бяха
вцепенени от изненада. Едва ли биха се изненадали повече, ако ударът бе
нанесен с бързина и сила. Даже самата Кримхилда не разбра какво се случи,
единствено изохка тежко. Ако някой наблюдаваше всичко това отстрани,
би казал, че Авитохол малко артистично е пробол жената. Надали би
повярвал, че ударът е бил смъртоносен. Орест повдигна поглед от мъртвото
тяло на Атила и там се четеше учудване. Той едва сега като че ли осъзна,
че не контролира ситуацията. Илдико обърна главата си към Авитохол,
тя изглеждаше така, все едно иска да каже нещо на мъжа, който току-що я
бе убил. Авитохол също очакваше поне в последния си миг бургундката да
си признае и така да го оневини, да каже нещо за любовта им или да се

268
оправдае. Тя стоеше пред него и бе загубила последната битка в живота си,
вече нямаше за какво да мълчи. Той бе напълно сигурен, че тя е куриос и
очакваше поне в последния си миг пред смъртта да се разкрие. Тя
обаче мълчеше, устните ѝ бяха като изсечени от мрамор. В този момент тя
изпусна камата на пода. Пръстите на ръцете ѝ се сгърчиха конвулсивно,
сякаш се вкопчваха в живота. Тя все така гледаше Авитохол и той можеше
да се закълне, че там видя любов, съжаление, желание да бъдат заедно.
Вместо добра дума, тя обаче промълви: „Той беше!” – и изля отровата и
лъжата си в света, който напускаше. Това бяха последните ѝ думи.
След това тя се строполи на пода, като подкопана бойна кула.
Когато жената рухна и вече не бе сред живите, изведнъж Авитохол видя
изумения поглед на Орест, който продължаваше да сочи към него с върха
на своя меч. Българинът забеляза, че острието, макар и леко, трепереше.
– Какво стана? – питаше той, но сам не знаеше към кого бе насочил
въпроса си.
Авитохол прибра своята кама, взе оръжието на Кримхилда и също го
прибра в пояса си. След това, без да обръща особено внимание на Орест и
на това, че той все още го сочеше с треперещото острие на меча си, все
едно е виновен за нещо, каза:
– Илдико беше куриос! Задачата ѝ бе да ни убие двамата с Атила.
Българинът отново се сети за съня си и за присъствието на Евгениус в
лагера на бургундците онзи ден, когато Зигфрид бе убит. Той си спомни
това чрез орендата. Тя като че ли му го показа. Сега вече, напълно сигурен,
мъжът изрече мислите си на глас.
– Кримхилда беше ученичка на Евгениус. Кога е станало това, не знам,
но тя не дойде до тук само за да се омъжи за Атила, а за да ни убие. Тя
изпълни първата част от задачата си и искаше да изпълни и втората, да
убие мен, затова я убих. Вие защо не ми повярвахте?
– Аз още не съм сигурен, че това, което казваш, е истина! – каза Орест. –
Всички тези неща може сега да си ги измисляш. Ти уби Кримхилда и за мен
това е най-сигурното доказателство, че има нещо, което се опитваш да
скриеш!
Авитохол гледаше Орест и в погледа му наистина видя, че той не му
вярва. Ромеят бе разколебан и може би затова се въртеше като
ветропоказател, без да спуска и за миг острието на оръжието си от него.
– Орест, стига си се излагал, свали оръжието си! – строго каза Авитохол.
– Какво става? Какво става? – викаше Едекон от вратата. Прокъсаните,
прогорели, висящи като дрипи, воали му пречеха да чуе какво си говорят
двамата. В стаята вече почти нямаше дим, макар все още да миришеше
силно.
– Как е Атила? – попита той.

269
 Орест се чудеше какво да прави. Личеше си, че е безсилен пред това,
което ставаше. Той прибра своя меч, а след това, вече по-спокойно,
провери как е Атила.
– Мъртъв е! – каза той. След това провери и Кримхилда и каза: – Илдико
също е мъртва!
– Ще залостя вратата и идвам!
Скоро огромният скиро-хун се присъедини към другите двама.
– Какво стана? Какво стана? – питаше невярващият Едекон. Личеше си
колко развълнуван е той. Авитохол знаеше, че двамата с Атила не се
харесваха много, Едекон сигурно неведнъж бе пожелавал смъртта на
свадливия хун, но сега се виждаше колко потресен е той. Скиро-хунът се
взираше в безжизненото тяло. Той внимателно огледа кръвта, която
бе изтекла от тялото на мъртвия каган и бе пропила в завивките. – Атила е
мъртъв! – каза потресен генералът.
Едва сега, когато и Илдико бе мъртва, мисълта, че брат му вече не е сред
живите, отново нахлу в главата му. Този, когото отначало познаваше като
Ат, бе неотменна част от живота му. Онова жизнено, щуро хлапе, което бе
станало най-силният владетел, може би на целия свят, вече не бе сред
живите. Коленете му се подгънаха и той седна направо на пода.
Мъжът стоеше, а взаимните случки между него и Атила изплуваха пред
него. В този момент брат му бе като жив пред очите му и той забрави, че
стои пред група му. Авитохол стоеше така ни жив, ни умрял, а пред очите
му продължаваха да се нижат образи от живота на Атила. Отстрани може
би изглеждаше, че той стои така, защото е сломен от загубата на брат си и
се моли за неговата душа. Той обаче не правеше нищо такова. Както и при
смъртта на Олджибай, душата му на шаман искаше да последва душата на
брат му, да го настигне при Брода, да се бори със смъртта и да го върне.
Авитохол обаче много добре помнеше как монголецът не бе пожелал да се
върне. Олджибай смяташе, че е изминал земния си път и не желаеше да
остава и миг по-дълго тук. От тогава Авитохол бе мислил много за това
дали шаманите трябва да се борят за всяка душа? Дали не бива да оставят
тези, които Бог викаше при себе си и продължаваха по Пътя си? Българинът
бе разбрал, че пред лицето на смъртта хората се разделят на два вида.
На едните им се живее, те са влюбени в живота, готови са да понесат мъките
и страданието в последните години преди края, както и безсмислието на
това да доживяват живота си. Сред тях има и добри, и лоши. Други пък се
чувстват уморени и не желаят повече да останат в този свят. Те сами се
отказват от живота и когато решат, че краят им наближава, сами
правят последната крачка към смъртта.
Авитохол знаеше, че Олджибай не желаеше повече да живее, но той бе
умрял или животът му бе отнет миг преди естествения му край. Докато

270
животът на Атила бе отнет в неговия разцвет или поне когато му
предстояха още много дни. И двамата бяха умрели от насилствена смърт и
от куриоска кама, но единият бе напуснал света много по-млад.
Авитохол беше сигурен, че брат му би искал да се върне в света на хората.
Скоро му предстоеше да покори Европа, а малко след това да стане и
световен владетел. Той навярно си мислеше, че в света на хората го очакват
жените, децата и хуните, а може би и новата му жена, ако не бе разбрал, че
коварният удар бе дошъл от нейната ръка. Атила със сигурност имаше
много неща за довършване в този свят. Той бе толкова изпълнен с живот,
толкова гладен за победи и да властва. Животът му бе прекъснат толкова
внезапно, бе убит като птица в полет.
Авитохол си представяше много ясно какво бе станало. След като цели
три денонощия каганът се бе веселил най-много от всички и не бе спрял
нито за миг да бъде в центъра на събитията, Атила и Илдико се бяха
прибрали в покоите си. Брат му бе изпил много вино и понеже не беше спал,
сигурно е бил много изтощен. Българинът не можеше да знае дали той бе
поискал да бъде с Илдико, или не, след цялото кралско угощение, а и сега
това нямаше значение. Той се бе отпуснал на брачното ложе, а бургундката
се бе възползвала от умората му и това, че се бе разкрил пред нея. Тя се бе
добрала до куриоската си кама и, без да му дава никакъв шанс да се защити,
я бе забила до дръжката в гърдите му.
Докато Авитохол стоеше така, отсъстващ, до мъртвото тяло на
бургундката, Едекон и Орест се чудеха какво да сторят. Двамата си
шепнеха нещо припряно. Отвън мъжете думкаха по залостената врата. По
шума и натиска върху вратата си личеше, че от другата ѝ страна са се
събрали много разтревожени хора. Явно всички бяха озадачени и бяха
сигурни, че вътре се случва нещо странно. Сред тях със сигурност
бяха синовете и най-близките хора на Атила, както и балтаварите, и
скирската гвардия.
Авитохол стоеше все така вдървен в шамански размисъл, накрая той реши
да не се намесва в делата на живота и смъртта. Той осъзнаваше, че някой
ден може би щеше да съжалява, че не е направил всичко възможно, за да
върне брат си. Сега обаче той смяташе така и нищо повече не можеше да
направи. Авитохол отвори очи и видя Орест и Едекон, които го гледаха в
очакване. Българинът се изправи и опита да прекрачи, но краката му не го
слушаха, а тялото му бе натежало, все едно ризницата отново бе върху
гърба му. Авитохол гледаше двамата мъже, сякаш ги виждаше за пръв път.
Личеше си, че двамата балтавари го чакат, за да решат заедно какво да
правят.
Авитохол погледна мъртвото тяло на брат си, после Кримхилда, която
лежеше просната върху пода. Мъжът се замисли. Армията на Атила се

271
намираше пред поредния боен поход. Сватбата на кагана и надеждата щяха
да се преборят с пораженията на чумата и глада, които бяха опитали да
сломят хуните предната, а и тази зима. Авитохол се замисли за бъдещето,
макар че в този момент, пред мъртвото тяло на Атила, му бе трудно да
направи това. Той се чудеше дали да не заеме мястото на брат си. Досега
много пъти бе мислил над това, но само теоретично. Балтаварите дори
имаха уговорка как да се действа при смърт на някого от братята близнаци.
Сега той погледна изпитателно Едекон и Орест в очите и там видя колко
разколебани от думите на бургундката бяха двамата. Да! Беше сигурен, че
те го подозират, че е убил брат си. В тях имаше колебание, но и яд, че не
бяха изпълнили задълженията си като пазачи. Той осъзна, че ако в този
момент им предложи да прикрият смъртта на брат му и се опита да заеме
мястото му, те няма да го последват. Също така, с това предложение, той
щеше да затвърди у тях убеждението им, че той ги е предал и е убил Атила
в момент, когато на тях е била поверена защитата на кагана. Авитохол
разбра, че това няма да е добър ход. Той никога не бе мечтал да седне
на хунския трон. Когато това се бе случвало, за него бе по-скоро тегоба.
Сега, с един такъв ход обаче, той можеше да запази и продължи борбата
на брат си. Никога не бе очаквал, че ще се окаже толкова близо до това да
стане владетел на хуните и на най-голямата империя в света и нещо
толкова малко може да го разделя от това. Всъщност в момента само
двамата му другари балтавари му пречеха да посегне към хунската
корона. Все пак Авитохол реши да опита.
– Да се представя за Атила? – каза той, но видя как очите на двамата мъже
се разшириха от недоверие и подозрение. – Ще кажем, че Кримхилда ме е
нападнала и аз съм я убил. След това ще се представям за него, ще
продължим подготовката за войната, а напролет ще тръгнем на боен поход.
Няма да допусна нищо да се промени.
– Мисля, че народите ще надушат това – каза Едекон. – Те се подчиняваха
на Атила, но на теб няма.
Авитохол се замисли, че това, което правеха, бе нещо като заговор. Те
искаха да подменят управлението на хунската империя. Нито един от тях
обаче не беше хун. Авитохол беше българин или поне смяташе себе си за
такъв, Орест бе римлянин или ромей, той така и не разбра какъв всъщност
е синът на Татул, само Едекон имаше хунска кръв от Грот, но той беше и
вожд на скирите. Авитохол се замисли, всъщност може би и Атила не беше
хун. За себе си бе сигурен, че е българин. Щом обаче двамата бяха братя
близнаци, значи и Атила беше българин.
– Това не е мое лично желание, ние, живите, понякога трябва да говорим
заради мъртвите. Като казвам това, аз говоря с устата на брат си. Той би
искал това.

272
 – Не говори от името на Атила! Може би ти си го убил и сега искаш да
заемеш неговото място и да седнеш на престола!
Докато слушаше думите на Едекон, Авитохол се натъжи. Едва сега сякаш
осъзна, че пред него не лежи мъртъв само мъжът, който му бе отнел
Кримхилда и с когото се бе скарал жестоко след битката при Каталаунум.
Мъртвият мъж бе същото онова дете, с което бе пораснал и двамата
мечтаеха някой ден да властват над света. И ето днес, когато им
оставаше една крачка това да се случи, той лежеше мъртъв пред него.
– Това не може да стане! – каза Едекон. – Чуй тези мъже отвън! Едва ги
удържаме, как ще им обясним защо не сме отворили? Мисля, че няма да
можем да ги спрем!
– И аз така мисля! – каза Орест.
Авитохол се приближи до тялото на брат си, хвана дръжката на камата и
рязко я извади. От това от раната бликна гъста, лепкава кръв.
– Какво правиш?! — извика Орест.
– Нищо! Знам колко много врагове на Атила биха се радвали да научат, че
е умрял така. Няма да им доставя това удоволствие! – като каза това,
Авитохол загърна тялото с една завивка. Понеже кръвта вече се съсирваше,
по нищо не си личеше, че той е мъртъв. Така единствената кръв, която
се виждаше, бе потекла на струйка от ъгъла на устните му. Българинът
почисти острието на камата във вътрешната страна на завивките, след това
прибра оръжието в колана си. Така той вече имаше три напълно еднакви
ками.
Едекон и Орест наблюдаваха Авитохол с отвращение, все едно е лешояд.
Те обаче не издържаха, когато той се приближи до Атила и свали двата
меча от бойния му колан.
– Какво правиш?! – извикаха двамата мъже.
– Това с мечовете е нещо между мен и Атила! Не се намесвайте! Единият
меч е мой, защото аз го изковах, другият е Булмунг, който също трябва да
е мой! Сега нямам време да ви обяснявам!
– Аз мисля, че тези оръжия би трябвало да ги наследи и получи Елак, все
пак той е престолонаследникът! – каза Едекон.
– Не искате ли аз да наследя Атила, да го заместя на престола и да се
представя за него?
– Не знам – отвърна Едекон.
– Все още не съм сигурен, че ти не си го убил! – каза Орест.
Авитохол не беше глупав, той знаеше, че в съвета на балтаварите, където
със сигурност щеше да се реши кой да заеме хунския престол, никой
нямаше да го избере за наследник на Атила. Брат му вече не бе сред живите,
но естествено неговите синове щяха да поискат да наследят престола. Ако
това се бе случило в България, Елак, който бе първородният,

273
престолонаследникът, канартикинът, щеше да наследи престола. Денгизих
щеше да стане съдия – боил таркан, а Ирник щеше да е водачът на жреците
или канът колобър. Тук, в Хуния, обаче братята си поделяха империята,
макар най-големият да имаше първенство измежду тях. Авитохол беше
сигурен, че Елак и Денгизих ще посегнат към властта и желязната корона.
Другият силен в съвета, Едекон, щеше да бъде подкрепен от синовете си –
Хунулф и Одоакър. Орест щеше да бъде последван от Ромул Август.
Авитохол можеше да очаква подкрепа единствено от Ирник. Българинът
току-що разбра, че съветът на балтаварите няма да го подкрепи и той не
само сега, но и в последствие няма да може да претендира за престола.
Предложението му бе отхвърлено. Ирник също нямаше никакъв шанс да
претендира за престола на Атила. Това можеше да стане само ако с Елак и
Денгизих се случеше нещо и той бъде припознат като трети син на Атила.
Балтаварите обаче знаеха, че това не беше така. В този критичен момент
Авитохол разбра и нещо друго. Повечето народи, които участваха в
империята на Атила, скоро щяха да се опитат да си възвърнат свободата и
независимостта. Те щяха да поискат да се отделят от хуните, да разкъсат
целостта на империята и да ръфат от месата ѝ. Това, което Баламбер,
Алпбий, Каратон, Руа, Бледа и Атила бяха успели да изградят, всичко това
скоро щеше да рухне и да бъде разрушено. Авитохол бе чувал, че
остготските съюзници на хуните открито са заявявали, че при първа
възможност ще се отделят от тях и ще изградят собствена
остготска империя. Сега това бе напълно възможно и беше сигурен,
че Амаликите мечтаят за това. Готите бяха най-големият народ в Европа. В
Източната империя те заемаха големи области в Мизия, Тракия, Елада,
Илирик и Далмация. На запад техните братя владееха огромни територии в
Галия, Иберия и Италия. Най-много обаче бяха в земите, които хуните
смятаха за свои, а римляните наричаха Панония. Там, покрай бреговете на
Балатон, живееше народът на Валамир – най-големият от братята. Другите
двама бяха пръснали народите си из пустата и заемаха обширни територии
в империята на хуните и най-вече в Дакия. Авитохол знаеше, че не всички
народи бяха като остготите, разбира се, хуните имаха стари и традиционни
съюзници, най-верните и приятелски народи бяха гепидите на Ардарик и
скирите на Едекон. Остготите сигурно щяха да са първите, които щяха да
изоставят хуните. Българинът беше сигурен, че не след дълго между
народите, които доскоро бяха стояли рамо до рамо в битките срещу
враговете на Атила, ще има война и те щяха да се изправят едни срещу
други. Мъжете пред него със сигурност щяха да участват в тези крамоли.
Авитохол не знаеше дали те осъзнават това и какви са плановете им, но
явно се разминаваха с неговите.

274
 Българинът не можеше да определи къде щеше да бъде мястото на Флавий
Орест в това, което предстоеше. Едекон също бе труден за предвиждане.
Той бе син на Грот и един от най-влиятелните хунски велможи, в същото
време не можеше да претендира за престола, защото не бе от рода
Дуло. Като водач на скирите, той можеше също да поиска да напусне
империята, за да се отдели и да стане самостоятелен владетел и крал на
скирите.
Сега Авитохол не знаеше дали това не беше пророческо мислене, но все
пак осъзнаваше, че нямаше какво да направи. Ако можеше да властва като
Атила, би се борил заради хуните, за да запази могъществото на империята
им. Защо обаче да го прави? Той нямаше никакво основание да се опитва
да запази Хуния силна, защото същата тази Хуния бе унищожила
България. Силна Хуния означаваше скоро да няма България. Всъщност
какво мислеше? България въобще не съществуваше, а той мислеше за
силна България! Изведнъж мъжът проумя, че след като Едекон, Орест и
останалите се отказват от Хуния, той няма защо да воюва за нещо, за което
тези, които са най-заинтересовани, не се борят. Беше сигурен, че те се бяха
отказали от Хуния, преди още тялото на Атила да бе изстинало. Авитохол
неведнъж бе казвал на Атила, че трябва да изгради нов тип империя, която
да може да остане и след смъртта му, да е по-дълговечна от Рим. Той
искаше брат му да не изгражда типична номадска империя, която основно
зависи от силата на нейния владетел. Когато владетелят е стабилен, жесток
и добър воин, империята е могъща, когато той е слаб, империята е слаба,
руши се или съвсем изчезва. Атила беше могъщ владетел и по негово време
Хуния бе силна, всички вождове в света, без няколко германски
народа, вестготите и Ашина, му се подчиняваха. Тази Хуния бе толкова
голяма и силна, че рухваше под собствената си тежест. Авитохол бе
предложил на тези мъже да се опита да запази силна Хуния, но те му бяха
отказали.
– Ако не искате да седна на престола, Хуния скоро ще се разпадне – каза
Авитохол. – Между народите ще избухне братоубийствена война.
– Това ще решим на съвет на балтаварите – каза Едекон.
Авитохол разбра всичко.
– Единственият шанс да запазим Хуния е да скрием смъртта на Атила –
каза той.
– Какво ще кажем тогава за Мена-Саг? – попита Орест.
– Ще го погребем и аз ще бъда Атила. Ще кажем, че Мена-Саг е отишъл
някъде, може би всички ще си помислят, че Атила му е направил нещо, но
едва ли някой ще си позволи да изрече обвинение.
– Няма да стане! – каза Едекон. – Нека Бог да ни покаже какво да правим!
Ще пусна воините! Авитохол, сложи си качулката! – каза огромният мъж,

275
после отиде до вратата и я отлости, а с това отне възможността на Авитохол
да се представи за Атила. Българинът знаеше, че това означава
война. Отначало това щеше да бъде сблъсък между балтаварите, който
скоро щеше да прерасне в открита война. Всъщност вече нямаше смисъл да
има балтавари, те бяха ненужни.
В стаята нахлуха много воини, най-отпред се движеха Елак и Денгизих.
– Какво е това? Какво е това? – питаха те и в същото време сваляха
висящите, разкъсани и обгорени воали. Скоро застанаха пред леглото на
баща си, като го гледаха изумени. Авитохол осъзна, че трябва да говори,
иначе нещата можеха да тръгнат в посока, която не е изгодна за него.
– Баща ви е умрял в съня си – каза Авитохол.
– Умрял?! – извика Денгизих.
– А какво прави Илдико мъртва на пода? – попита Елак.
– Изведете воините, нека в спалнята останат само балтаварите! – каза
мъжът с качулката.
Ирник и Ромул се заеха да изпълнят заповедта, скоро към тях се
присъединиха и задъханите Хунулф и Одоакър.
– Какво е станало? Вярно ли е това, което чухме? – питаха те. Скоро
вратите на покоите на Атила бяха затворени. Авитохол направи знак на
всички балтавари да застанат в кръг.
– Нека повикат Евдокс! – каза той. – От селището на Алиде, където ги
пратихме, за да си изковат балтаварски ками, нека повикат и пазачите на
Атила и Деел! Нека дойдат по най-бързия начин, независимо дали са успели
да ги изковат, или не!
Скоро Евдокс се присъедини към балтаварите. Той явно бе чул нещо и
сам бе тръгнал за покоите на Атила.
– Какво е станало тук? – попита старият багауд и с това зададе въпроса,
чийто отговор всички мъже в стаята искаха да чуят.
– Атила бе убит от куриос – каза Авитохол. – Кримхилда го уби!
– Кой е куриосът? – попита Елак, който явно все още не можеше да
разбере какво се бе случило.
– Кримхилда е куриосът – повтори българинът.
– Илдико?! – учудено повтаряха всички, отказвайки да проумеят думите
му.
– Това е невъзможно! – каза Елак.
– Така беше, но не искам това да се споменава извън тази стая! Знам, че
другите мъже, които бяха в стаята, вече са разпространили вестта за
смъртта на Атила и тя се носи като пожар над степите. Скоро целият
Хунград ще знае, че Атила е мъртъв.
Още не бе изрекъл тези думи, когато до ушите на мъжете достигна нечий
вой. Причината за този самотен скръбен вопъл, който се носеше над

276
зазоряващото хунско небе в този студен, ясен зимен ден, можеше да бъде
само една и мъжете знаеха каква е. Скоро същият вой се разнесе и из
двореца и от вратата пред спалнята. Мъжете знаеха, че това са жените
на Атила. Скоро трябваше да ги пуснат вътре, затова Авитохол заговори
трескаво и шепнешком, но ясно и отчетливо.
– Вземете тялото на Кримхилда и го заровете в земята!
– Къде? – попитаха Хунулф и Одоакър.
– Където и да е! Завийте го в някое одеяло! Евдокс, завий тялото на Атила,
така че да не си личи, че е убит от удар с кама! Не искам паметта на брат
ми да се почерни от това, че великият воин и владетел е бил убит подло от
някаква жена!
Всички ще говорим, че след пиршеството изведнъж на Атила му е станало
лошо.28
След малко Елак отвори вратите на спалнята и пропусна вътре жените на
баща му. Първи прага прекрачиха Ерекам и Рика, а след това другите жени
влязоха плахо, като безплътни, ефирни и несъществуващи сенки. Авитохол
искаше да види дали Емьоке е с тях, но не можа да го направи,
защото качулката му пречеше. Българинът едва прикриваше всички
мечове, които висяха на българския му боен колан. Сега той трябваше да
се прибере в покоите си. Авитохол напусна спалнята на Атила отчаян, с
отпуснати рамене. Брат му беше мъртъв, а балтаварите бяха отказали да го
подкрепят. Когато мина покрай стола, на който бе седял, той се наведе,
хвана персийската си ризница, която все още стоеше на пода, и като не
обръщаше никакво внимание на прииждащите хора, тръгна по коридорите
на двореца. Изглеждаше така, все едно се движи безцелно, сломен от
скръбта. Беше благодарен, че южното крило се намира съвсем наблизо.
През цялото време, докато вървеше из тъмните коридори, мъжът срещаше
и се разминаваше, а понякога и се сблъскваше с разтревожени, забързани
прислужници и воини. Всеки бързаше, изпълнявайки някаква мисия, която
бе ясна само на него, но всички те бяха устремени към покоите на кагана.
Авитохол си спомни за съня си и знаците, които бе получил, но не им бе
обърнал внимание. Затова се бе оказал неподготвен за последствията. Щом
се прибра в спалнята си, започна да сваля снаряжението си. Отвсякъде се
чуваха викове. Явно воините, които съвсем доскоро бяха
празнували сватбата на Атила и Илдико, сега се връщаха.
Българинът знаеше, че скоро ще плачат с кървави сълзи.

28
Тези легенди за смъртта на Атила се разказват и до днес. Някои изследователи
смятат, че той е починал вследствие на масивен инфаркт, други говорят, че е издъхнал
в съня си, а има и такива, които твърдят, че е починал, след като повърнал в съня си и
така се е задушил.
277
 Изведнъж на вратата се потропа. Българинът се втурна да скрие мечовете.
Той бе отнел двата меча на Атила и не искаше това да се разчува. Оръжията
се раздрънчаха. Мъжът ги скри в единия ъгъл на спалнята. След малко
тръгна към вратата. Почукването, тихо, но настоятелно, бе престанало.
Щом се приближи до вратата, осъзна, че е останал въоръжен само с
трите балтаварски ками. За него моментът бе много опасен, защото някой
можеше да се опита да го убие. Елак и Денгизих можеха да решат, че
Авитохол представлява опасност за тях. Освен това едно изречение се бе
„забило” в главата му и не му даваше мира: „Те винаги се движат по двама!”
То се отнасяше за куриосите. Авитохол знаеше, че те винаги са двама и ако
видиш един куриос, това означава, че някъде се намира и втори и никога
не бива да се отпускаш, докато не откриеш и не убиеш и него.
Авитохол провери камите си и попита:
– Кой е?
– Татко, аз съм – гласът бе на Ирник.
Авитохол бе забравил, че е ужасно изтощен, понеже не бе спал от три
денонощия, а преди това бе прекарал една тежка нощ, в която бе сънувал
шамански сън. Сега обаче, когато отвори вратата и видя Ирник, той се
успокои и силите го напуснаха.
– Татко, какво става? Как си? Изглеждаш много уморен.
– Взех мечовете на Атила и дойдох да ги оставя.
– Всички излязоха отпред, пред двореца.
– Сигурно плачат с „кървави сълзи”. Аз обаче повече няма да го правя.
Дори за Атила няма да го направя. Вече ще тъгувам като българин. Знам,
че е грозно да говоря така, но смъртта на Атила е моето раждане. Ирник,
слушай какво ще ти кажа! Скоро империята на хуните ще се разпадне!
Всичко това, което виждаш и ти изглежда непоклатимо, скоро ще рухне,
ще изчезне, няма да го има!
– Какво говориш?! – Ирник не можа да сдържи учудването си.
– Да, знам, че сега изглежда невероятно. Искам обаче да знаеш, че това
скоро ще се случи.
– Откъде знаеш, татко?
– Аз предложих на Едекон и Флавий Орест да заема мястото на Атила, но
те не пожелаха. Това означава, че всеки един от тях ще има претенции към
престола, какво остава за Елак и Денгизих. Ти имаш задача, всички знаят,
че си трети син на Атила. Не бива да правиш нищо особено, само трябва
да си пред очите на хората и да се държиш по-близо до Елак и Денгизих.
– Но, татко...
– Това е много важно за България. Ако получиш част от наследството на
Атила, можеш много по-бързо да възстановиш България! Стягай се, синко,
излизаме!

278
 – Но ти досега не си ми давал да плача с „кървави сълзи”.
– Не казвам, че трябва да „плачеш” с останалите хуни, но отиди при тях.
Скоро двамата мъже излязоха навън. Отпред, пред брезовата горичка, в
ледената утрин гореше огромна клада. Огнените езици се „разтваряха” в
светлината и съвсем изчезваха на фона на огромния меден, съвършено объл
диск. Около огъня стотици, хиляди воини обикаляха в кръг. Те бяха
отъпкали огромен кръг, в който се движеха. Доскоро чистият бял сняг вече
се бе превърнал в червен, от стичащите се по него „кървави сълзи”. Мъжете
крещяха, плачеха, раздираха дрехите си, виеха като вълци срещу студената
избледняваща луна. Всички те вървяха в транс и явно бяха не на себе си.
Това, което впечатли Авитохол и Ирник, беше, че целият Хунград и може
би цяла Хуния бяха излезли навън и отправяха своя вик и стон към небето.
Хуните оплакваха своя най-голям владетел. Те като че осъзнаваха, че с
кагана им си отиваха и тяхното могъщество и слава. Те не плачеха толкова
за Атила, колкото заради себе си. Всички те знаеха, че ако довчера се бяха
борили, за да властват над целия свят, скоро можеше да им се наложи да се
борят за оцеляването си.
Хуните плачеха като малки деца, горещо и неудържимо, все едно току-що
бяха загубили родителите си, своята опора, надежда и утеха. Атила си бе
тръгнал от този свят, а народът на хуните бе осиротял.
Авитохол чуваше и виждаше всичко това и скръбта обзе и него. Тези мъже
плачеха, защото бяха загубили своя велик владетел, но той бе загубил брат
си. Атила повече никога нямаше да дойде при него, за да си говорят или да
слуша безкрайно дългите му разкази. Авитохол бе забравил всички лоши
неща, които се бяха случили между тях, и чувстваше само липсата. Едва
сега като че ли проумя, че Атила му беше брат. Той винаги бе смятал, че е
по-малкият му брат. До този момент бе разбирал това е разума си, а сега го
почувства със сърцето си.
Българинът знаеше, че в степта убиваха близнаците, защото се смяташе,
че те ще разделят света на Добро и Зло. Единият брат ще стане добър, умен,
справедлив, той ще донесе радост на света, а другият ще въплъти в себе си
всички лоши качества и ще стане самото Зло. Номадите знаеха, че Злото
е лошо, но и Доброто можеше да обърка света. За да предотвратят това и
понеже не знаеха кое от децата ще бъде Злото, те погубваха и двете. Никъде
другаде по света не постъпваха по този начин. С времето Авитохол се бе
уверил, че номадите грешат. Той бе виждал близнаци в Индия, самите
синове на Кумарагупта, Скандагупта и Пуругупта. На запад имаше много
близнаци. Там не ги убиваха, а ги оставяха да живеят. Българинът се бе
уверил, че това твърдение, че единият от тях става добър, а другият – лош,
не е вярно. Да! То просто не беше вярно. Номадите обаче нямаше как да
разберат това, а и как да го знаят, като от хилядолетия не бяха виждали

279
живи близнаци. Авитохол стоеше, наблюдаваше въртящия се кръг и го бе
обзело някакво странно вцепенение. Мислите му сякаш бяха замръзнали и
се движеха много бавно. Те бяха станали като водите на зимна река, които
са примесени със сняг и киша. Той стоеше и наблюдаваше огненото колело,
което се въртеше около главината, защото всеки воин, освен че плачеше с
„кървави сълзи” и държеше нож или кама в ръката си, в другата държеше
факла. Гледката на огнения кръг бе наистина впечатляваща. Колкото
повече просветляваше, толкова светлините на факлите изсветляваха.
Факлите и огромната клада, която гореше в средата на кръга, вдигаха гъста
мараня, въздухът над тях трепереше и се движеше. Това караше слънцето
да изглежда сякаш танцува. Все едно не беше кръгло, а полюшва хълбоци.
Авитохол стоеше напълно неподвижен и наблюдаваше всичко това. Той си
спомняше как дядо му го бе карал да стои напълно неподвижен, за да се
слее с природата, да стане част от заобикалящия го свят. Тогава за пръв път
бе призовал своите Съюзници. Авитохол знаеше, че има двама Съюзници,
по-късно бе разбрал, че единият е бил Съюзникът на Атила. Сега се запита
какво ли се случва със Съюзника му, дали отново не се е сдобил с двама?
Дали в момента Ерлик кан не бе отново цял и единен? Той стоеше, гледаше
огненото шествие, но не го виждаше, не го възприемаше като такова. На
Запад се смяташе, че близнаците имат много силна емоционална и духовна
връзка, която е по-силна от тази на сестрите и братята, и тя продължава цял
живот. Разказваха се много истории за това как близнаците, дори когато се
намират далеч един от друг, усещат какво се случва на другия. Някои хора
смятаха, че те имат една обща душа. В момента Авитохол се убеждаваше
колко по-прави са западните хора от номадите. Мъжът чувстваше толкова
осезаема липса, все едно бе загинал или бе загубил част от себе си. Той бе
сигурен, че те са българи, със сигурност баща им бе някой от българските
вождове, но не беше Баяр, който никога не бе имал деца. Като дете
Авитохол си бе мечтал за това, но с времето бе разбрал, че се
самозаблуждава, че опитва да приеме желаното за истина. Той познаваше
всички семейства в своето поселение и беше сигурен, че не е от рода Вокил,
от кой род беше обаче, не знаеше. Много пъти се бе питал дали майка им и
баща им знаеха какво става с тях? Дали щяха да се гордеят с тях, ако видеха
колко велики военачалници и владетели бяха станали? Авитохол много
пъти се бе замислял кой от тях бе добрият и кой лошият. Отначало бе
мислил, че понеже е по-разумен и спокоен, той е добрият. Атила беше
много по-остър и зъл, много по-емоционален и спонтанен. По-късно обаче
Авитохол бе започнал да изпада в странни състояния на бойно
умопомрачение и след като се съвземеше, виждаше какво бе причинил на
хората около себе си. Сега той отново се замисли за това. Защо? Атила беше
мъртъв и това вече нямаше значение. Всъщност той правеше това не

280
толкова заради Атила, колкото заради себе си. Не! Той не беше
добрият, сега виждаше това още по-ясно. Твърде много зло бе причинил на
света и много по-малко добро. Не бе довел до никъде основната си мисия.
Беше вземал много повече от живота, отколкото бе дал. Авитохол бе
длъжник на живота. Той бе по-лош от Атила. В битките, в които бе
участвал, бе избил не по-малко врагове от Атила. Брат му, разбира се, също
не беше ангел и в никакъв случай не бе Доброто. Той имаше
някакви садистични импулси, които понякога не го правеха много по-
различен от палачите. Освен това Атила собственоръчно бе избил най-
близките си роднини Мамас, Атакам и Бледа.
Авитохол стоеше, наблюдаваше зрелището пред себе си, а душата му бе
все така вцепенена. Той остана така през целия ден, не усещаше умора, глад
и студ. По бузите му се стичаха топли сълзи, които сигурно щяха да
замръзнат, ако не бяха качулката и наметката.
Мъжете, които се въртяха в кръг през целия ден, бяха участвали в сватбата
на Атила. Те не бяха спали от много време, очите им бяха тъмни и хлътнали.
Повечето от тях отдавна трябваше да са рухнали, но те издържаха, крепени
от транса, в който бяха изпаднали. Кръгът, монотонното движение,
виковете, екстазът, в който се намираха мъжете, им вдъхваха сила. Хуните
крещяха, плачеха и се самонараняваха. Това, което българинът
наблюдаваше, приличаше на Дионисиевите мистерии и имаше всички
техни белези на въздействие. На Изток биха казали, че тези мъже са в
динамична медитация.
Той вече не мислеше за бъдещето на хуните и за това, което щеше да се
случи с Хунската империя. Българинът виждаше всички хунски първенци
там, в кръга, хора като Едекон, Чег, Хунулф, Одоакър, Елак, Денгизих,
Есла, Скот и Онегез, въобще всички. Всички гости на сватбата стояха
отстрани и наблюдаваха зрелището, което се разиграваше пред очите
им. Там бяха Ардарик, братята Амалики и други вождове, както
и бургундската делегация. Никой от гостите не бе успял да си тръгне и сега
тези, които бяха дошли да празнуват сватбата на Атила, присъстваха и на
неговото погребение.
Авитохол беше сигурен, че повечето хунски вождове са обладани от
мисли за съдбата на държавата, след смъртта на Атила, и че всеки един от
тях е готов да посегне на престола. Той виждаше искрената скръб, изписана
по надраните лица, и знаеше, че повечето от тях обичаха брат му, те бяха в
основата на мита за него и доскоро бяха готови да се разделят дори с живота
си заради него. Атила обаче бе мъртъв и те бяха останали без вяра.
Българинът вече виждаше в бъдещето. Според него скоро те щяха да се
обърнат едни срещу други, като хищни животни, щяха да се нахвърлят
помежду си и върху това, което бе останало от клетата жертва,

281
наречена Хуния. Това, което бе градено с толкова труд от
последните хунски владетели, щеше да бъде разрушено за няколко години.
Най-големите беди щяха да бъдат причинени от така наречените вътрешни
врагове, самите хуни, тези, които уж най-много обичаха Хуния. Те щяха да
разкъсат тялото ѝ отвътре. Тези врагове бяха дори по-опасни от външните
врагове. Разбира се, империята, създадена от предците на Атила и
Руа, имаше и други врагове, това бяха народите, които участваха в
империята, кои доброволно, кои насила. Те можеха да се нарекат близките
врагове. Българинът знаеше, че дори тези, които се бяха присъединили към
хуните доброволно, бяха направили това под заплаха. Докато тези, които
бяха включени в империята насила, първо са били побеждавани и
бяха отстъпили само пред угрозата да бъдат унищожени напълно. А
народите, които не се бяха съгласили, след това, като българите, бяха
унищожавани и вече ги нямаше. За българина нямаше никакво съмнение,
че тези народи ще се опитат да се освободят и отделят от империята и да
отметнат чула на нейната власт. Близките врагове българите понякога
наричаха „врагове-приятели”. Авитохол знаеше, че най-силни от
доскорошните приятели на хуните са остготите. Сигурно Валамир щеше да
е първият, който щеше да вдигне оръжие срещу Елак или този, който
застанеше начело на империята на хуните. Ардарик пък бе най-старият
съюзник на хуните. Той дори не можеше да се нарече съюзник, а приятел,
защото кралят на гепидите прекарваше повече време в двора на Руа, а и по-
късно при Атила и Бледа, отколкото в своя собствен. Сигурно Едекон и
Ардарик щяха да са последните, които щяха да изоставят хуните.
Хуните имаха и външни врагове. Тях българите наричаха „далечни”.
Срещу тях те се бяха изправяли в открити битки. Това бяха най-вече
Флавий Аеций и Маркиан. Авитохол си представяше какво облекчение и
дори радост щеше да предизвика вестта за смъртта на Атила в Равена и
Константинопол. Скоро всички врагове – вътрешните, близките и
далечните, щяха да се нахвърлят върху най-голямата империя на
света. Това щеше да предизвика война. Една част от Авитохол
бе разтревожена, а другата – доволна. Той не можеше да определи кое бе
по-добро за българите, Хуния да е силна или слаба, да я има или няма. Той
изпитваше скрито задоволство, защото чрез гибелта на империята на Атила
щеше да се освободи място под небето за българите и да се сбъдне това, за
което мечтаеха двамата с Ирник. Доскоро той се чувстваше зле, защото
Едекон и Орест категорично бяха отказали да го подкрепят. Той съвсем
сериозно бе предложил да заеме мястото на Атила, скоро обаче тези така
или иначе щяха да се обърнат срещу него. Авитохол осъзнаваше, че със
смъртта на Атила много скоро животът му щеше да се промени. Той беше
една част от Атила, беше част от владетелския двор, скоро щеше да се

282
окаже никой. Можеше да се опита да остане до Елак и да го подкрепя,
разбира се, вече само като Мена-Саг, но това означаваше също и да се
опълчи на всички врагове. Неговият интерес обаче не бе еднакъв с този на
Елак, той беше българин и трябваше да продължи своето пътешествие. Бе
останал толкова дълго в Хуния, че бе забравил, че тя е само една от
междинните точки на неговото пътешествие. Авитохол бе решил да се
опита да създаде нова България някъде на запад, а Ирник смяташе, че това
трябва да се направи в майката степ, там, където вече е била България.
Някога той мислеше, че двамата със сина си не бива да се разделят.
Българите и без това бяха много малко, за да са разделени. Ирник
обаче вече имаше ново семейство и то бе свързано е масагетите
и акацирите, все народи от Изтока и степта. Поличбите, които Авитохол
получаваше, пък го водеха на Запад. Той тълкуваше всяко нещо, което му
се случваше, но по различен начин, и мощите на влъхвите, и заминаването
на Бероес за Британия, и предупреждението на Баяра за предстоящата
война на запад, и това, че децата му Ланселот и Гуинивър се
намираха някъде в Галия или Германия. Освен Ирник, всички
други пътища го отвеждаха на запад.
Авитохол стоеше и наблюдаваше огнения кръг. Мракът бе започнал да се
сгъстява и той отново стана видим и впечатляващ. Едва сега мъжът осъзна,
че стои навън вече почти денонощие. Освен това всички хуни бяха тук и
той нямаше как да ги изостави и да се отдели от тях. Мъжете
продължаваха да се движат в транс. Той стоеше, без да усеща времето.
Не желаеше да се прибира, а и никой не го правеше. В двореца бяха
останали само Ромул Август и Хунулф, които пазеха тялото на мъртвия
каган. Младите балтавари се сменяха, разбира се, Елак, Денгизих и Ирник
не участваха. Те трябваше да изразяват скръбта си публично, пред всички
хуни, за да видят хората колко обичан родител е бил Атила, че е бил баща
на благодарни синове.
По някое време се замисли, че от доста време не бе виждал Ирник. Къде
беше той? Авитохол го бе предупредил да се навърта около Елак и
Денгизих. Накрая не издържа и прати Одоакър да го доведе и скоро синът
му застана до него.
– Къде беше? – строго попита Авитохол.
– Не ми е удобно. Всички ме гледат обвинително в ръцете и лицето, все
едно ме питат: „Ти защо не плачеш с „кървави сълзи? Не тъжиш ли за баща
си?” Затова се прибрах вътре. Искам да съм близо до Тарвил, да си играя с
него. В този важен момент жена ми се нуждае от присъствието и
подкрепата ми. Аз избирам живота пред смъртта!
– Бягай! Бягай при хунските вождове! – строго каза Авитохол, но Ирник
не му обърна особено внимание.

283
 – Искам да ти кажа, че Богар, Ладан, Уркон и Деел се върнаха.
– Тук ли са? – попита Авитохол.
– Да!
– Ирник, присъедини се към кръга.
Ирник бавно тръгна към огнения кръг и с неохота се включи в него.
Авитохол обаче не го дочака, той се размърда, след което се обърна и влезе
в тронната зала. Казон го нямаше на неизменното му място и нямаше кой
да извика името му, Авитохол беше благодарен за това. Той вървеше по
дългата червена пътека, а четиримата мъже, които току-що
бяха пристигнали от селището на Алиде, го очакваха пред трона.
– Владетелю, Авитохол, дойдохме веднага, колкото се може по-бързо,
както сте заръчали! – каза Богар.
– Не успяхме обаче да изковем камите – допълни Ладан.
– Няма нищо – каза Авитохол. Той се изправи, на колана му висяха пет
ками. Двете бяха неговите, едната, от които бе на Евгениус, другата той бе
дал на бургундката и с нея тя бе убила Атила; една кама бе отнел от
Кримхилда, явно това бе нейната куриоска кама, а другата бе камата на
Атила. Освен това в себе си носеше камата, която бе различна от тиунските
ками, някога тя му бе подарена от краля на вандалите Гейзерих, но
преди това бе принадлежала на римския генерал Авзоний. Без да
се замисли, българинът извади четирите напълно еднакви тиунски ками и
ги подаде на четиримата мъже пред него. Камата на Евгениус той даде на
Деел. Така най-новите балтавари получиха своите тиунски ками. На
Авитохол му остана само камата на Авзоний. Сега обаче не му беше до
това какви ками са в него. Той намести камата с красива дръжка от слонова
кост, отрупана със скъпоценни камъни. Мъжете бяха радостни, но
в същото време притеснени. Богар каза:
– Може би не трябваше да оставяме Атила и да ходим в селището на
Алиде. Ако бяхме тук, навярно щяхме да го спасим – Богар каза това, но
говореше внимателно, за да не го обиди. Той сигурно знаеше, че в момента
на смъртта именно Авитохол, Едекон и Орест бяха стояли пред вратата на
пост.
Вечерта напредваше, Авитохол отново излезе навън и зае предишното си
място. Зрелището бе наистина впечатляващо и сега, когато отново го видя,
нямаше как да не признае това. Скоро четиримата пазачи, явно подучени
от Авитохол, излязоха през главния вход на Дървения дворец, а в ръцете
си носеха носилка, в която бе поставено тялото на владетеля. В момента, в
който народът видя своя владетел мъртъв, из нощта се разнесоха викове и
крясъци до възбог. Скоро градът пое виковете им. Целият Хунград
крещеше, плачеше и се молеше. Всички хуни се бяха стекли на алая и,
колкото и да бе голям, той бе изпълнен от гъсто множество. Мъже и

284
жени бавно и някак лениво се движеха в кръг, в тишина оглеждаха тялото
на мъртвия каган, след което отново се включваха в безкрайното въртене в
кръг. Воплите и писъците ту се засилваха, ту намаляваха. Всички
присъстващи бяха изтощени, в същото време бяха като обсебени. Личеше
си, че очите им не виждат само този свят. Пред очите на Авитохол всичко
се въртеше като разпадащи се шарени картини, звукът достигаше до ушите
му някак насечен, разпокъсан. Изведнъж огромният, бавновъртящ се огнен
кръг му заприлича на тежкото каменно колело на воденица. Тя като че
премилаше народа на хуните, всички, които влизаха в кръга. Авитохол
наблюдаваше всичко това като омагьосан. По някое време осъзна, че
не може да мисли нормално. Мозъкът му бе „възпален“ от скръб по
изгубения брат. Атила бе последният жив роднина, част от спомените му за
онази България, която вече не съществуваше. Още една нишка, свързана с
родината му, бе скъсана. Освен това бе изгубил и най-добрия си приятел.
Авитохол си припомняше разпокъсано някои части от своя живот.
Едва сега той като че ли осъзна колко хаотични са били действията му,
колко често е зависел от случайността и спонтанните си прищевки, от
емоционалните си изблици, от тласъците на сляпата съдба. Това, което бе
вземал за логика, като връв, на която да нанизва отделните случки,
структурата, гръбнакът на живота му сега се изнизваше от ръцете му,
изчезваше и животът му се разпадаше пред очите му. Разпокъсаните
парчета се завъртяха и той като че ги виждаше и оценяваше по различен
начин. На няколко пъти пред очите му се появяваха образи и хора, които не
можеше да определи истински ли са, вижда ли ги наистина, или са сенки,
изплували от видението му. Авитохол бе сигурен, че трескавият му,
възпален мозък му устройва шеги. На няколко пъти му се стори, че от
тълпата го наблюдават умните, разбиращи очи на Бероес, той го „виждаше”
толкова стар, колкото го бе видял при последната им среща и това го накара
да се усъмни. Авитохол разтърси глава и се взря в тълпата. Не беше виждал
мъдрия човек от толкова много години. Скоро осъзна, че това е игра на
въображението му, тъй като „виждаше” лика на мъдрия си учител повече
със сърцето си, отколкото с очите. При спомена за онзи Бероес той отново
се почувства сигурен, успокоен от това, че щом халдеецът е наблизо,
отново ще си възвърне усещането за мисия и значимост, за смисъл на
живота си. Това го накара да се почувства като дете, открило пътя към
лоното на майка си. Авитохол примлясна и в следващия момент осъзна, че
това е било само видение. Той се взираше в обезобразените лица на воините
пред себе си и повече не успя да види Бероес сред тях. Когато след малко
му се стори, че вижда Баяра, вече не се подведе, а го посрещна много
хладнокръвно. Авитохол се запита къде ли се намираше Баяра в този
момент? Дали нямаше все пак да се появи отнякъде, за да изпроводи в

285
отвъдното душата на най-великия хунски владетел? Тъкмо си
помисли това, когато видя как всички хунски шамани се приближиха към
кладата. Те обаче не бяха предвождани от първожреца – слепия, престарял
Кама, а от Гьорхе. Авитохол наблюдаваше действията на жреците, които
изпълняваха жертвоприношения близо до огромната клада и явно
изпращаха душата на Атила в отвъдното. Това, което правеха, оставаше
незабелязано от останалите. Може би при други обстоятелства хуните биха
притихнали и със затаен дъх биха наблюдавали техните действия, днес
обаче всички бяха като обсебени, всеки се бе самозатворил в собствения си
свят и се бе отдал на мъката си.
От всички погребения, които Авитохол бе виждал, това бе най-
внушителното и впечатляващо, то многократно превъзхождаше по
драматизъм, „кървавите сълзи” по Руа и Бледа. На българина му се
струваше, че целият хунски народ, всички съюзни народи, целият свят
тъгува по смъртта на брат му. В очите на тези мъже обаче виждаше повече
загриженост и страх за собствената им участ. Всички те много добре
знаеха, че могъществото на Атила, това, че той ги бе предвождал,
че техният владетел бе държал в ръката си Меча на Марс, им бе осигурявало
сигурност и дори могъщество.
Хунските вождове и воини продължаваха да се въртят в кръг, огънят
осветяваше лицата им, облени в кръв, сълзи и пот, от устите на много мъже
излизаше пяна. Едва сега Авитохол осъзна, че воините не бяха върху
гърбовете на своите коне. Мъжете повдигаха мътните си, кръвясали очи
срещу луната и виеха като ранен в сърцето вълк. Много от тях, изпаднали
в някакво затъмнение на съзнанието си, режеха чамбасите и хунските си
прически. Авитохол знаеше символиката на косата и разбираше, че с това
те искаха да покажат, че със смъртта на Атила божествената сила и
благодат, изливали се досега върху тях, ще секнат. Така и без това
проскубаните прически на хуните, рязани с камите им, ставаха още по-
неугледни. С камите, които държаха в ръце, воините нанасяха жестоки рани
по лицата си, други обаче, като че забравили, че имат ками, деряха кожата
си направо с нокти. Мъжете, и най-вече жените, забиваха ноктите дълбоко
в плътта си и раздираха бузите си, сякаш искаха да смъкнат кожата от
лицата си. Те плачеха със сълзи, които се стичаха надолу на вади по
нарязаните им, надрани и кървящи бузи и така раните им се виждаха още
по-ясно. Някои от по-екзалтираните воини, за да докажат любовта си към
мъртвия каган, режеха части от своите пръсти, най-често малкия, други
режеха части от ушите си и след това ги показваха на хората около себе си.
През време на третата нощ, всички бяха окървавени изцяло. Авитохол се
притесни, че това рязане може да завърши с масово самоубийство. Мъжете
очевидно бяха изпаднали в транс и като не изпитваха болка, можеха да

286
направят всичко със себе си. Скоро това спря. Сега мъжете се
приближаваха до тялото на мъртвия каган, което на лунна светлина
изглеждаше още по-бледо, като изсечено от мрамор, и започваха да крещят
с всичка сила. Авитохол бе чувал как вият оплаквачките в народа на
българите. Там обаче това бяха жени, техните гласове се извиваха и
преплитаха, те пищяха зловещо. Тук, при хуните, това правеха мъжете.
При раздяла българите запазваха достойнство и невъзмутимостта на своя
дух. Хунските мъже обаче не се срамуваха и извиваха гласовете си
към Бог. Авитохол трябваше да си признае, че виковете на мъжете го
трогваха повече от българското оплакване. Тези мъже бяха бойни другари
на Атила и се сбогуваха със своя вожд, във всичко това имаше нещо много
трогателно, което развълнува Авитохол до дъното на душата му. Мъжете
крещяха:
– На кого ни оставяш? Сираци сме вече! Почина нашият баща и брат!
Умря нашият най-добър владетел! Умря този, който вдъхваше сили и ни
вдъхновяваше за нови победи, който ни караше да вярваме, че сме най-
силни!
Други мъже, като в античен хор, припяваха и пищяха към небето.
– Ти ни водеше към победи! Ти беше наш баща! – тези думи крещяха
воините ветерани със страшни окървавени лица, а по белите им като сняг
увиснали мустаци се стичаха кървави сълзи. Кръвясалите им очи страшно
се сливаха с окървавените им лица и контрастираха с белите им коси. В този
момент, с прозиращите под кървавите вади бледи страни, тези страховити
воини изглеждаха наистина притеснени и уплашени.
Воините ветерани диреха с поглед Елак, в него те търсеха следващата си
опора. Те го оглеждаха внимателно и изпитателно, все едно ще го купуват
или трябва да измерят стойността му в злато. След това отместваха поглед
от него, а там прозираше разочарование. „Млад е още – говореха с очите си
ветераните, – няма да може да ни поведе като баща си към победи!”
Скоро над тълпата се разнесе мълва, която обясняваше защо жрецът Кама
не беше на погребението на Атила. Така и не се разбра кога точно, дали
след като бе чул вестта за смъртта на Атила, или преди това, той бе починал.
Някои казваха, че сърцето на стария първожрец не понесло тежката новина,
други говореха, че Кама умрял точно в мига, в който Атила се срещнал със
смъртта си. Авитохол не знаеше на кого да вярва, но като шаман не
изключваше възможността Кама да е придружил душата на брат му към
Брода.
Авитохол се почувства много уморен. Той се сети, че не бе ходил по
нужда, откакто Атила бе умрял. Досега не бе обръщал внимание на това и
почти три денонощия бе останал неподвижен и безмълвен, с поглед
втренчен в огнения кръг. Сега той се размърда и бавно раздвижи рамене,

287
след това, като отнесен, тръгна към двореца, но не влезе вътре, а прекоси
горичката и тръгна да го заобикаля. Искаше да отиде отзад и да се облекчи.
Там бе заровил Фенрир. Когато отиде там, видя Богар, Ладан и Деел, които
заравяха тялото на Илдико направо в земята, увито единствено в едно
одеяло. Авитохол се взираше в огнената коса на бургундката. Доскоро
красивото ѝ лице, сега се бе разтегнало в грозна, предсмъртна гримаса.
Авитохол не можеше да повярва, че това сухо тяло е на изпълнената
с живот и страст бургундка. Той си я спомняше как като малка тичаше из
двореца на баща си и крещеше, че е валкирия. Българинът наблюдаваше
как мъжете я поставяха в гроба и се питаше, беше ли я обичал наистина?
Кримхилда, кралицата на Бургундия, дъщерята на Данкрат и Ута,
последната оцеляла и останала жива след своите братя. Преди нея бяха
напуснали този свят и Гунтер, и Гернот, и Гизелхер. Децата на Кримхилда –
Гунтер и Ортлиб, също бяха мъртви. Кримхилда бе останала последна от
рода на Нибехунгите, наричани от някои Нибелунги. Сега като омагьосан
гледаше как пръстта, хвърляна от пазачите, бавно затрупва и поглъща
бургундката.
Авитохол се облекчи, а след това се върна и отново впери поглед в
огнения кръг. Небето бавно бе започнало да се прояснява и обагря в
огненочервено. В този момент пред очите му изплува някакво видение.
Там, върху небето, той видя Чашата. Мъжът затвори очи, но черната сянка
с форма на чашата не изчезна. Това бе същият онзи Свети граал, който цял
живот бе носил със себе си и който бе изгубил по време на Каталаунската
битка. Сега си спомни това, което Н'Кара някога му бе казала: „Следвай
Чашата!” Изведнъж Чашата започна да променя формата си, като
постепенно се превърна в казан. Мъжът не разбираше много, но се
опитваше внимателно да следи всичко, което му се разкриваше.
Три денонощия хората не се бяха хранили и не бяха спали и сега се
виждаше колко изтощени са всички. Очите им бяха хлътнали и около тях
имаше черни кръгове. Така те изглеждаха още по-страшни. Българинът
знаеше, че мъжете са на ръба на своите физически и психически сили.
Нямаше как да издържат още дълго и скоро щяха да рухнат, само се
чудеше кога ще се случи това. Издръжливостта на хуните все пак
го впечатляваше. На четвъртата заран слънцето проби облаците. Авитохол
се замисли, че последните три дни времето бе все така мрачно, не много по-
светло от вечерта. Тази заран обаче слънцето проби и освети земята, това
като че ли изтръгна мъжете от транса, в който бяха изпаднали. Някои от тях
се стряскаха и събуждаха. Други, като видяха мъртвото тяло на кагана,
сякаш отново осъзнаха, че Атила е мъртъв и подновиха своя вой. Мъжете
плачеха и в това нямаше превзетост и поза, тези сълзи трогнаха Авитохол
повече от „кървавите сълзи” от последните три денонощия.

288
 Българинът знаеше, че скоро тялото на брат му трябва да бъде погребано,
но нямаше кой да го заповяда. Затова реши да се нагърби с това. Той се
приближи до Елак.
– Владетелю Елак – заговори Авитохол, – мина много време, трябва да
погребем Атила, защото, въпреки студа, започва да мирише и да се
разлага! – докато говореше, Авитохол се опитваше да открие и Денгизих.
Елак явно не бе на себе си и само кимна. Авитохол разбра, че той не е в
състояние да води церемонията по погребението баща си. В този
момент забеляза пазачите на Атила, те явно вече бяха завършили
с погребването на тялото на Илдико. Понеже видя, че Елак не се чувства
добре и не може да взема решения, той каза:
– Владетелю Елак, виждам, че скръбта ви е смачкала, знаем, че вие
загубихте баща си, а аз – брат си! Искате ли аз да проведа церемонията по
погребението на баща ви?
– Добре! – каза Елак и само кимна.
След това Авитохол се оттегли. Той спешно извика пазачите на Атила
при себе си. Скоро Богар, Ладан, Уркон и Деел застанаха пред него. Богар
се огледа, за да се убеди, че са само балтавари и каза:
– Владетелят Авитохол.
– Богар, Ладан, Уркон, Деел, върху вас ще падне основната част и тежест
от погребението на кагана Атила. Преди това обаче трябва да подготвите
ковчег. – След това Авитохол разказа на четиримата пазачи какво да правят.
Те се обърнаха и тръгнаха. – И побързайте! – извика мъжът след тях.
Българинът се замисли как да погребе тялото на брат си. Той се чудеше
какво погребение да избере. Знаеше, че трябва да го погребе като хун,
защото брат му бе смятал себе си за хун, бе живял като такъв и бе владетел
на хуните. В същото време бе напълно сигурен, че той и Атила са българи.
След като дълго мисли, накрая реши, че брат му, като изключителен човек
и владетел, трябва да бъде изпратен от този свят със специално погребение.
То не можеше да бъде българско, защото хуните щяха да полудеят от ярост.
Всички знаеха приживе какво бе отношението на Атила към българите.
Авитохол реши да направи така, че никой никога да не открие тялото му и
да го поругае, а желаещи за това щеше да има много.
Скоро Богар и Ладан пристигнаха с ковчезите, натоварени върху една
каруца. Пазачите вдигнаха носилката, върху която бе поставено тялото на
Атила, и понесоха мъртвия каган. Авитохол накара Денгизих да доведе
коня на Атила – Вилам. Мъжете носеха мъртвия каган през алая, а
множеството насъбрали се хуни се разтваряше пред тях, както вълните
на Червено море пред Мойсей. След като прекосиха алая, бавно тръгнаха
между юртите. Целият Хунград бе излязъл и се прощаваше с Атила. Всички

289
хуни плачеха, дори малките деца, които едва ли разбираха какво точно се
случва, ридаеха, защото виждаха майките и бащите си разстроени.
Процесията пресече града и скоро стигна до границите му. Сега, пред
лектиката с Атила, се простираше степта. В този момент Авитохол се
обърна към хората, които съвсем спонтанно следваха мъжете с носилката
и така се образуваше процесия, и извика:
– Напред ще продължим само аз, Елак, Денгизих и четиримата пазачи!
Нека всички жени и деца на Атила останат тук! Ето, аз дори ще хвана
едната дръжка и така Деел може да остане тук! Колкото по-малко хора
отидем, толкова по-добре!
– Владетелю Мена-Саг, аз искам да нося тялото на Атила! Не ме
лишавайте от тази чест, моля ви!
Като се приближи до Деел, Авитохол се опита да му прошепне нещо, но
в този момент Ирник каза:
– Владетелю Мена-Саг, аз също искам да се простя с баща си! – Ирник
много добре знаеше, че Атила не му е баща, но той явно реши да играе
театър и да не се дели от „братята си”, може би защото Авитохол му бе
казал така. Българинът обаче нямаше време да обяснява, той пристъпи към
Ирник и каза:
– Доведи нашите два коня!
Ирник се обърна и тръгна да изпълни заповедта на баща си.
– Разпрегнете този кон и впрегнете в каруцата коня на Атила Вилам!
В този момент Едекон се приближи до Авитохол и каза:
– Аз и моите скири няма ли да дойдем?
– Не! – категорично отговори Авитохол. – Вие имате друго задължение.
Нареди на твоите скири да избият тези от „черните конници” на Чег, които
пратих, за да подготвят погребението! Искам всички да бъдат избити и да
не остане никой, който да знае къде е погребан брат ми!
– Но, владетелю Авитохол!
– Това е цената! Така трябва да бъде! – каза българинът. Той гледаше
Едекон с поглед, който можеше да се усети физически, той бе по-остър от
острието на меча.
Авитохол видя блясъка, който се появи в очите на сина на Грот, и
решителното изражение на лицето му. Той знаеше, че заповедта му вече е
изпълнена и „черните конници”, натоварени да изпълнят поставената им от
Мена-Саг задача, съвсем скоро щяха да бъдат мъртви.
Едекон се приближи до българина и се огледа, за да види дали има хора
наблизо, някой, който да чуе думите му, и каза:
– Владетелю Авитохол, не е ли редно всички балтавари, които бяха най-
близките хора на теб и Атила, да присъстват на погребението?

290
 – Не! Имах видение, аз знам как трябва да погреба брат си, дори ти и
скирската гвардия не бива да идвате. Когато Ирник дойде, задръж и него!
Едекон, умолявам те, задръж го и не го пускай, спри го! Ти си баща, направи
ми тази услуга като баща! – като каза това, Авитохол се обърна.
След тези думи, някакво мрачно предчувствие обхвана Едекон. Денгизих
водеше каруцата, в която бе впрегнат Вилам. Бойният кон на Атила не бе
доволен от това.
Жените на Атила, явно усетили какво си говорят Мена-Саг и Едекон,
отново започнаха да вият. Най-старата от тях бе Ерекам, но сред тях бяха и
Рика, Емьоке, която всъщност дори не бе жена на Атила в библейския
смисъл на тази дума. Авитохол беше сигурен, че предвид обстоятелствата
и това, че Емьоке загуби детето си и Атила я бе взел за жена, без да я обича,
само за да спаси името ѝ, те двамата дори не бяха оставали насаме.
Българинът гледаше изпитото ѝ от мъка и недоспиване лице и му стана
тъжно. Жените на Атила плачеха и скубеха косите си. Те падаха на колене,
а след това с голите си ръце удряха замръзналата, твърда като камък,
земя. Скоро по ръцете им се появи кръв. Те удряха земята, а от горещите
им сълзи, от кръвта, потта и топлия им дъх тя започна да се топи и да се
превръща в кал, кървава кал. Пръските от калта цапаха лицата, косите и
телата им, но те сякаш не го забелязваха. Това ги караше да изглеждат
страшни, все едно не бяха хора, а творения, току-що измъкнати от
калта. Ако Приск и Теодор Кирски можеха да видят случващото се, щяха
да изпитат удоволствие, защото точно те бяха измислили лъжата, че хуните
не се раждат от жени, както всички останали хора, а се създават от кал и
нечистотии. Ерекам, която бе шаманка, започна да крещи като непозната
по тези земи птица. Космите на хората, чуващи воплите ѝ, настръхнаха.
Тя се мяташе наляво-надясно и говореше на някакъв неизвестен език.
Авитохол разбираше много добре думите ѝ, защото тя говореше на езика
на българските шамани – кам тепе. Мъжът се замисли дали Н'Кара я бе
научила на този език, или може би всички шамани говореха на него?
Изведнъж към жените на Атила се присъедини и Чила. Досега сестрата на
Едекон бе стояла зад гърбовете на роднините си. Това действие на жената
не направи особено впечатление на мъжете. Сигурно и те, като Авитохол,
знаеха колко стара, дълбока и всеотдайна, пък макар неизказана и
несподелена, е била любовта на Чила към Атила. Българинът беше
сигурен, че това не е останало скрито от хората и сега се виждаше, че
те приемат поведението на жената. Останалите жени също не реагираха по
никакъв начин. Навярно и те бяха запознати с това, което скиро-хунката бе
изпитвала към мъжа им, и я приеха между тях съвсем естествено. Любовта
на Чила към Атила бе много преди повечето от тях въобще да го познаваха.
Макар да познаваше и обичаше Атила, преди той да се ожени за първата си

291
жена Керка, Чила не се опита да измести някоя от жените или да ги пререди.
Чинно тя се нареди на края на редицата, там, сред последните жени на
Атила. Всъщност до последните живи жени, защото последната жена на
Атила – Илдико, вече не бе сред живите. Чила застана точно до
племенницата си Емьоке и всички възприеха това за съвсем нормално.
Изведнъж Чила, иначе нежна, тиха и деликатна, сега се изправи
отривисто, очите ѝ бяха като вперени в отвъдното. Жената, чиито глас
повечето мъже никога не бяха чували, сега изкрещя, така че всички ги
побиха тръпки.
– Владетелю Атила, любов на моето сърце, светлина на дните и на
самотните ми нощи! Не мога да живея без теб! Макар да не беше никога
мой, когато беше жив, душата ми ликуваше само при мисълта, че си жив,
че се намираме в един и съши свят, че си добре и си толкова близо до мен,
че имам шанс да те срещна! Но това никога повече няма да се случи! За
какво да живея?
Чила бе разкъсала ризата си, личеше си, че изпитва страхотни терзания.
Жената извика:
– Не искам да живея повече, без Атила няма живот за мен, не виждам
смисъл да живея повече! Не можах да бъда до него приживе, ще бъда с него
в отвъдното! Искам да сложа край на живота си, моля ви, дайте ми меч или
кама! Моля ви! – докато говореше, Чила бе протегнала ръце към брат си
Едекон. Той обаче се преструваше, че не вижда сестра си и не
чува думите ѝ. От очите на жената се ронеха сълзи, така както си бе на
колене, тя тръгна към брат си с протегнати напред ръце. Емьоке стоеше на
колене до нея. Изведнъж тя се метна към леля си и опита да я задържи. Чила
обаче, все едно не забелязва младата жена, продължаваше да ходи на колене
към брат си. Иначе крехката и мълчалива жена, се оказа изключително
силна, тя продължаваше да пълзи към огромните като колони крака на
Едекон.
Авитохол се чудеше какво да стори. Жените на Атила го бавеха. Той
пристъпи към Чила, може би за да я подкрепи, но в никакъв случай не за
да ѝ даде меч или кама.
– Никой да не ѝ дава нож или меч! Ако някой го направи, ще го убия! –
заплашително извика Едекон. Той явно не разтълкува правилно
намеренията на българина.
– Не желая да живея и миг без Атила! За мен това няма да е живот! Атила
бе любовта на живота ми, той е светлината на света, той е цветята и
билките, без него светът няма да е дъхаво сено, а слама! Аз се посветих на
Атила, през живота си не погледнах мъж, нямам деца...
– Лельо! Лельо! – извикаха всички роднини. Младите Хунулф и Одоакър
се втурнаха да спрат Чила. Те се опитваха да успокоят и вразумят леля си.

292
Те явно бяха притеснени, защото никога не бяха виждали старата жена в
тази светлина. Сигурно никога не се бяха замисляли, че и тя има чувства,
че е живо човешко същество, със страсти и свои емоции. Докато младите
мъже се опитваха да възпрат леля си, Едекон остана непоклатим.
– Лельо, спри се! Ще те отведем да си починеш.
– Сбогом момчета, знаете колко много ви обичам! Обичам ви до болка,
повече от себе си! Не ми се сърдете, че ще последвам своята голяма любов!
Разберете ме! Атила бе моята голяма любов! Братко мой, Едекон, вие
двамата с Чат ме отгледахте като ваше дете, след като баща ни Грот бе
убит от българите! Вие за мен бяхте като мои бащи! За теб, Мена-
Саг, никога не е била тайна моята любов към Атила, още от дете.
– Така е – каза Мена-Саг и кимна в знак на съгласие. Едекон все така
стоеше напълно неподвижен, все едно не чуваше нищо от това, което
ставаше пред него.
От одеве Авитохол не помръдваше, но Чила се оказа най-близо до него.
Момчетата, отчаяни от тежките думи на леля си, я бяха пуснали. Изведнъж
коленичилата жена скочи към българина и посегна да отнеме камата му.
Мъжът се отдръпна и загърна краищата на наметката си, така че оръжията
по българския му колан да не се виждат и жената да не може да се добере
до тях. Той наблюдаваше окаяната жена. Години наред Чила бе крила
любовта си към Атила. Сега тя „изригна” и даде свобода на чувствата си,
без да се свени и притеснява.
Авитохол го болеше душата, като виждаше колко наранена е Чила. Той се
чудеше как да ѝ помогне. Изпита желание да я утеши и вразуми, да я
приласкае. Спонтанно той клекна и така се приближи до нея. Преди това се
огледа, за да се убеди, че наоколо са само балтавари. Пред него стояха
пазачите на Атила и Деел, зад гърба му бяха Едекон, Хунулф и Одоакър,
които също бяха балтавари, с телата си те го скриваха от погледите на
останалите хора. Изведнъж той взе решение как да успокои жената. Мъжът
бавно отметна качулката си и видя как изражението на Чила се променя и
бавно от учудване премина в ужас.
Защо ужас? Авитохол гледаше очите на жената и не можеше да повярва,
че тя не разбира, че Атила е жив. Българинът очакваше съвсем друга
реакция. Той мислеше, че това ще я зарадва и накара да избере живота пред
смъртта. Беше му много тежко, като виждаше мъката на жената. От нея
той бе видял само добро. Сестрата на Едекон обичаше и се грижеше за
всички около себе си. Тя бе добър човек и грижовна жена. Чила бе
пълна противоположност на братята си, въобще на всички мъже
от семейството ѝ. Авитохол искаше да я успокои, да я върне към живота,
след това щеше да реши кога да ѝ разкрие истината, че не е Атила. Както
и очакваше, Чила бе учудена от това, че допреди малко бе гледала

293
любимия си мъртъв, а сега той стоеше пред нея напълно жив. Отначало в
очите ѝ имаше силен блясък и Светлина. Постепенно погледът ѝ загуби
блясъка си и очите ѝ помътняха. Със студените си ръце тя хвана и силно
стисна топлите, сухи и силни длани на Авитохол.
– Атила, обичам те! – промълви Чила. – Не знам истински ли си, или си
плод на моето въображение, това няма значение, щастлива съм, че имам
възможност да ти кажа колко много те обичам!
Авитохол се чувстваше много неудобно, защото знаеше, че лъже жената
и тази измама е жестока.
– Защо не се радваш? Защо си толкова тъжна? – попита Авитохол.
– Щастлива съм – отвърна тя, – макар да знам, че това е измама! За мен
обаче вече е късно.
Като чу за измама, сърцето на Авитохол се сви. Нима Чила подозираше
какво се опитваше да направи той? Дали това бе някаква интуиция, която
бе присъща на много силно влюбените и обичащи жени? Авитохол бе
чувал, че жените и майките имат такава интуиция. Чила или познаваше
много добре Атила и можеше да го разкрие, или имаше някаква
скрита сила да провижда.29
– Защо? – попита учуденият Авитохол.
– Преди малко бях толкова отчаяна, че изпих една чаша с отровни билки!
Не исках да живея без теб! Сега съжалявам! Толкова много съжалявам! – в
очите на жената за пръв път се появи страх за живота ѝ. – Прибързах
глупачката!
Докато Чила говореше, блясъкът от очите ѝ съвсем изчезна и те станаха
тъмни, все едно бяха зацапани с кал стъкла. Ръцете ѝ се стегнаха
конвулсивно и започнаха да се вкочаняват. Тя се обърна и отпусна на
земята. Авитохол наметна качулката си. Хунулф, Одоакър и Емьоке се
втурнаха към лежащата върху ледената земя жена. Едекон също се наведе
само за да види как Чила издъхва.
– Какво стана? – попита гневният генерал. – Как умря? От какво?
– Не го направих аз – Авитохол опита да се оправдае. – Не се уби с кама,
а бе изпила някакви отровни билки.
Българинът държеше главата на Чила и милваше лицето ѝ. Сети се, че вече
бе изпадал в такава ситуация, тогава обаче имаше противоотрова. Тогава
той бе избрал да спаси живота на Александрийския патриарх Кирил. Сега
обаче нямаше лек. Авитохол се запита дали да не премине в света на
шаманите и да я последва до Брода? Дали да не се опита да я задържи и да
я върне? Къде обаче да я върне? Тя сама бе поела към отвъдното, сама бе
взела отровата. Ако я върнеше тук, Чила щеше да се окаже очи в очи със

29
провижда, провидалец – предсказва, предсказател, пророк, прорицател
294
света на лъжата. Той не можеше и не искаше да ѝ причини това. Освен това
не беше сигурен дали от Брода може да бъде върнат човек, който е изпил
отрова, не знаеше дали тялото може да понесе това.
Всички мъже се надвесиха над мъртвата вече Чила. Хунулф донесе
отнякъде носилка, за да не лежи тя върху ледената мръсна земя. Жените на
Атила, освен него, вече оплакваха и Чила като една от тях. Емьоке скочи
към Авитохол и се опита да отнеме камата му. Погледът на младата жена
бе безумен. Българинът веднага разбра какво искаше да стори тя и
стисна ръката ѝ. След това я прегърна и тя се успокои, тихо започна
да ридае, сърцето ѝ бе като на малко подплашено пиле. Българинът
мълвеше нежни слова. Той успя да успокои младата жена и след това, като
помилва бузата ѝ, я пусна. В поведението на другите жени се усещаше
неудобство. Те може би се обвиняваха, че това, което трябваше да стори
всяка една от тях, за да докаже голямата си любов към Атила, бе направила
Чила, която дори не му беше жена. Може би в себе си всяка една от тях се
оправдаваше с това, че трябва да се грижи за децата си, за да не ги остави
кръгли сираци. Участта на тези жени беше ясна. Всяка от тях щеше да
получи селище, в което да отгледа децата си. Може би някои от тях щяха
да се върнат в родните си домове и при родовете си. Авитохол много пъти
бе посещавал дома на Алиде – вдовицата на Бледа, и знаеше, че животът на
вдовиците на Атила няма да бъде много по-различен.
След като се увери, че Емьоке е много по-добре и я повери в ръцете на
двамата ѝ братя, Авитохол нареди Чила да бъде натоварена на каруцата.
Едекон, а може би и Хунулф, и Одоакър, искаха да последват Чила в
последния ѝ път. Авитохол обаче им обеща, че ще я погребе заедно с Атила
и ги разубеди. Едекон се съгласи, че това би направило сестра му щастлива
и накара останалите да останат на място.
Авитохол направи знак и процесията продължи. Някак тъжно и самотно
тя навлизаше в ледената пуста.
Българинът бе скрил туга, медния щит и трите меча в единия от ковчезите.
Желязната корона, която двамата братя бяха носили, сега се намираше на
главата на владетеля. Авитохол се сети, че покривалото за нея, със златната
пчела, бе подарил на Деел и той го използваше като знаме. Върху
каруцата привързан стоеше флагът на Атила, с изрисуван върху него червен
меч и голяма златна топка на върха му. Явно смяната на знамето наистина
се бе оказала лоша прокоба за брат му.
След като Чила бе качена на каруцата, четиримата мъже понесоха
носилката върху раменете си. След тях Елак и Денгизих стояха върху
каруцата и внимателно водеха Вилам. Върху каруцата се намираха трите
ковчега, които Авитохол бе накарал Ладан и останалите пазачи на Атила да
изковат.

295
 Скоро скромната групичка, коя го изпращаше Атила в последния му път,
се отдалечи и „стопи” в далечината, пред погледите на мъжете и жените,
които стояха и плачеха в покрайнините на Хунград.
Авитохол вървеше най-отзад и се питаше дали душата на брат му вече се
е отделила от тялото му. Той знаеше какво смятаха християните за душата.
Българинът се чудеше дали злото от душата на брат му може да се отдели
и да влезе в него. Те бяха съвсем еднакви и душата му можеше да се
заблуди. Може би това бе една от причините да убиват близнаците, родени
в степта. Той помнеше своите припадъци и беше сигурен, че има Зло в себе
си. Сега се питаше какво ще стане, ако Злото от Атила се слее с неговото?
Тогава може би щеше да стане най-лошият човек в света и съвсем щеше да
загуби контрол над живота си.
И за още нещо си мислеше българинът. Той се питаше какво ли правеха в
момента двете им астрални тела, тези, които заедно представляваха Ерлик
кан? Дали неговото е останало само, а другото е загинало? Авитохол се
притесняваше в този момент да мисли за това, защото не желаеше да има
видение, но се случваше точно това. Изведнъж пред очите му изплющя
знаме. То бе чисто бяло, а върху него имаше изрисуван червен дракон. Вече
бе виждал това знаме във виденията си. То се движеше свободно в
пространството, сякаш летеше, носено от вятъра. Срещу него се движеше и
плющеше на вятъра друго знаме, чисто червено, с изрисуван върху него
бял дракон. Знамената бяха напълно еднакви, както и драконите, все едно
бяха рисувани от една ръка. Изведнъж бялото знаме изчезна и на негово
място се появи бяло знаме с черен дракон. На мястото на другото знаме се
появи бяло знаме с червена мечка. Авитохол наблюдаваше тези промени и
нищо не разбираше. Беше почти сигурен, че първите две знамена
символизираха него и брат му. Точно заради това те бяха напълно еднакви
и само цветовете им бяха сменени. За него нямаше никакво колебание, че
двамата с брат му са дракони, змейове, че са Барадж и Елбеген. Едно обаче
не можеше да разбере, какво точно олицетворяваше смяната на знамената?
Може би изразяваше това, че Атила вече не бе сред живите.
Смътно усещаше, че има връзка с някаква война, за която Н'Кара му бе
казала, че ще се състои на Запад.
Авитохол започна да мисли как да скрие от света тялото на Атила. Спомни
си колко много и различни начини за погребение и грижи за мъртвия бе
виждал по света. Сети се за балсамирането, което египтяните са
извършвали на своите покойници. Те вярвали, че душата на мъртвия и
тялото му остават свързани, дори след смъртта, и някой ден отново ще се
свържат във вечността. Някога душата ще се върне на земята и ще потърси
тялото си. Затова след балсамирането телата на египтяните били поставяни
в гробници и скрипти, за да могат да бъдат лесно открити и да са достъпни

296
за притежателите им. Авитохол реши да постъпи с тялото на брат си по
противоположен начин, да го скрие, и така да погребе завинаги тяхната
тайна. Той искаше да живее и да продължи прекъснатото си пътуване.
Дълго време Авитохол бе мислил как да скрие тялото на брат си от хората,
които биха искали да поругаят честта на най-значимия владетел в света.
„Как?” и „Къде?”, това бяха най-важните въпроси, на които трябваше да си
отговори. Той дори бе готов да помисли дали да не го изгори на клада, както
правеха индийците. Българинът обаче не знаеше как ще реагират хуните,
ако видят как тялото на техния каган изгаря, дали няма да изтълкуват това
като светотатство. Сети се и за това, което огнепоклонниците перси правеха
със своите мъртъвци. Те оставяха телата на мъртвите на върха на
кули (дагоби) и хищните птици изкълваваха телесата им. Авитохол си
спомни страховитата гледка, която тези тела, целите отрупани с огромни
птици, представляваха. При този спомен той изпръхтя от ужас и разтърси
глава. Ако причинеше това на брат си, хуните нямаше да го изтълкуват по
друг начин, освен като предателство и отмъщение. Сигурно
балтаварите щяха да са първите, които ще се обърнат срещу него. След като
бе решил, че все пак най-добре е да го погребе, дълго време бе мислил къде
точно да постави тялото на брат си, как да го скрие в пустата, която бе равна
като тепсия и нямаше и едно възвишение, където да стори това. Древните
номади точно затова бяха строили своите кургани. Хуните обаче не правеха
могили, а и Авитохол искаше за Атила специално погребение. След дълго
мислене, бе осъзнал, че за него има едно свещено място в пустата. Там той
бе получавал знаци от Тангра и орендата го бе отвеждала винаги там.
Когато трябваше да се случи нещо специално, все там се случваше.
Сега мислеше за онова езеро със сухото дърво, което бе изгоряло и се
намираше близо до селището на Алиде. Това място наистина бе специално
за него. Там бе видял падналия ангел, мечът му бе върнат от езерото, от там
бе взел желязо за меча на Ирник, там бе изковал камите и туга, там бе
срещнал Аранка, както тогава наричаха Аурелия Амата. Може би там се
бе родило едно от неговите деца. Въобще мястото до езерото бе специално
за него, за брат му обаче то нямаше никакво значение и той не можеше да
разбере защо да го погребе там. Може би някой ден точно неговото тяло
щеше да бъде положено там. Тази мисъл го накара да настръхне и по-
подробно да си припомни мястото и всичко, което му се бе случвало.
Накрая бе измислил как и къде да погребе Атила. Сега той водеше мъжете
и малката им процесия точно натам. Авитохол вървеше зад каруцата,
теглена от Вилам, и наблюдаваше тялото на Чила, което грозно подскачаше
върху каруцата с ковчезите. На българина му се струваше, че жената
изпитва болка от това.

297
 През цялото време процесията се движеше покрай река Марош. По някое
време мъжете видяха, че реката бе прекъсната от някакъв насип, който бе
издигнат така, че я отклоняваше. Мъжете, които носеха лектиката с тялото
на Атила, се оглеждаха учудени, когато минаха покрай насипа и
изведнъж пред тях се откри обезводненото дъно на река Марош. По някое
време те се спряха, обърнаха се и така и четиримата гледаха това чудо
невиждано. Мъжете стояха слисани и не помръдваха. Всички хуни много
добре познаваха това място и неведнъж бяха минавали от тук. Пресичаха
тези земи почти при всеки боен поход и занапред пак оттук щяха да
минават. Така владетелят щеше да ги посреща и изпраща всеки път, при
всяка война и боен поход. Тук река Марош се вливаше в по-голямата река
Тиса. Сега обаче мъжете виждаха, че река Марош бе отклонена и липсваше.
Мъжете отново погледнаха вдясно (виж схема 1, стр. 404), там имаше дига,
която спираше и отклоняваше водите на Тиса. Вляво пък бе дигата, която
отклоняваше водите на Марош. Мъжете се спуснаха по стръмния бряг и с
неуверени стъпки тръгнаха по меката кал, която бе останала там, където
някога се бе намирало дъното на реката. След това внимателно поставиха
носилката с Атила върху меката земя и свалиха тялото на мъртвата
Чила. Така двете носилки с телата на двамата стояха едно до
друго. Авитохол ги изгледа. Колкото и да бе невероятно, до Атила нямаше
да лежи някоя от жените му, нямаше да е мъртвата му първа и любима жена
Керка, нито последната му жена Илдико, ни го щеше да е втората му жена
Ерекам, нито Емьоке. За вечни времена до него щеше да бъде положена
Чила, чиято чиста любов бе съпровождала Атила през целия му живот,
а явно и в безсмъртието. Така тя, която не му бе никаква, щеше да лежи
завинаги до любимия си мъж. Авитохол си спомни онзи поглед и това как
бе решил, че я е излъгал. В крайна сметка тя обаче бе постигнала това, което
желаеше. Бе успяла и ето я сега, така бе стигнала до тук. В този момент
Авитохол престана да се обвинява, че бе излъгал Чила в последния ѝ миг.
Тя всъщност бе умряла щастлива.
Българинът накара мъжете да оставят камите си, за да не им пречат, да
вземат лопатите и започнаха да копаят дълбок гроб на самото дъно на
реката. Мястото на погребението бе подготвено от „черните конници” на
Чег, които по негова заповед след това трябваше да бъдат убити от воините
на Едекон. Той вече беше сигурен, че заповедта му е изпълнена и не
бе останал жив човек, който да знае какво бяха направили и къде.
Четиримата мъже изкопаха голяма дупка. После българинът ги накара да
пренесат на ръка трите ковчега. На Авитохол съвсем случайно му хрумна
как да постъпи с тялото на брат си, когато се сети за нещо, което бе видял
преди много време в далечна страна. След това, колкото повече го
премисляше, толкова повече се убеждаваше, че погребението трябва да

298
бъде направено точно по този начин. Докато останалите мъже бяха
тъгували за Атила, Авитохол бе накарал пазачите да изковат три ковчега.
Единият, най-големият – от желязо, вторият, по-малък – от сребро, и
третият, най-малък, в който да бъде поставено тялото на Атила – от чисто
злато. Това, което го бе вдъхновило и насочило да направи това, бе
Серапинеумът в Александрия. Това свещено място бе обградено с високи
железни врати, вторите му стени бяха от сребро, а третите – от злато.
Авитохол си спомни всичко това, както и за погребалните култове към
бога-бик Апис. Той знаеше, че неслучайно древните египтяни бяха избрали
тези три метала.
Мъжете поставиха тялото на кагана в златния ковчег, след това затвориха
капака. Докато правеха това, Авитохол, Елак и Денгизих се сбогуваха за
последен път с Атила. След това седмината поставиха златния ковчег,
който тежеше много, в сребърния. Двата ковчега станаха много тежки,
затова им се наложи да напрегнат силите си докрай. Когато обаче поставиха
двата ковчега в железния, въпреки усилията им, не можаха да го помръднат.
В този момент Авитохол доведе Вилам, който бе разпрегнат от каруцата.
Едва когато впрегнаха силния Вилам, успяха да смъкнат тежкия железен
ковчег в дупката. Щом положиха ковчега на определеното място, всички
заедно, като по сигнал, рухнаха върху него. Мъжете дишаха тежко и едва
успяваха да си поемат дъх.
Когато всички си отдъхнаха, Авитохол осъзна, че трябва да поеме най-
неприятната част от погребението в свои ръце. Българинът се изправи и
каза:
– Богар, Ладан, Уркон, Деел, докарайте празната каруца! Там има един
вързоп, оставете го на земята! – във вързопа Авитохол бе оставил и техните
ками. – Избутайте я насам!
В това време българинът накара Елак и Денгизих да отвържат коня от
тежкия железен ковчег. Вилам бе свободолюбив жребец, той бе от
небесните български коне и не биваше да умира завързан или окован.
Авитохол знаеше, че най-ценното жертвоприношение при арийците, след
човешкото, е това на бял жребец. Вилам бе жребецът, който Атила най-
много бе чакал и обичал, точно на него трябваше да се падне честта да го
изпроводи в отвъдното. Двамата да препускат заедно във вечността и да се
представят пред Тангра. Българинът наблюдаваше Вилам, който като че ли
предусещаше намеренията му. Мъжът премина в света на шаманите и като
заговори на кам тепе, се приближи до жребеца, потупа го по нежната
и плоска шия, като че понечи да го целуне и така усети дългите косми и
най-нежната кожа на муцуната му. Авитохол и Вилам останаха така, все
едно се целуваха. Изведнъж с рязко движение мъжът пресече врата на
животното, той нанесе удара с ръката си, в която стискаше камата на

299
Авзоний. Животното подскочи, то сякаш се разсъни и разбра
предателството на българина. Жребецът нанесе няколко къча и се опита
да изтръгне кожените ремъци от ръцете на синовете на Атила. Младите
воини едва удържаха поводите на бащиния си кон. Авитохол използва
момента, в който двамата мъже се бореха с прекрасния жребец. Той ясно
виждаше облите, изпъкнали мускули на гърдите на коня. Те бяха бели, а
кожата на Вилам бе нежна и чиста като коприна. Сега те бяха облени в
кървава пяна. Българинът нанесе още един удар, после още един и още
един. Вилам се бореше със сетни сили за живота си. Пръскащата кръв
изцапа лицето на българина, който бе свалил качулката си, малко след като
бяха напуснали Хунград. Изведнъж Авитохол реши да промени тактиката
и нанесе силен удар в сърцето на прекрасното животно. Той удари толкова
силно, че заби камата до дръжка. Жребецът изведнъж застина, след това
изхърка грозно. Авитохол никога не бе чувал кон да издава такъв звук. От
дупката в гърдите му хвърчеше кръв. Мъжът стоеше и не знаеше какво
повече да направи. Краката на Вилам се изпънаха и преплетоха, след това
се подгънаха и скоро един от най-красивите и силни коне в света, намиращ
се в разцвета на своята сила, рухна в калта, току до ковчега на Атила.
Топлата му кръв изтичаше от посечения врат и сърцето и образуваше топла
локва от гъста, лепнеща, димяща кръв. Кожата на коня потръпваше, а той
безпомощно риташе. Авитохол целият бе изцапан с кръв. При удара в
сърцето българинът не бе успял да измъкне камата на Авзоний, тъй като
ръката му бе изцапана с кръв. След това конят бе паднал върху страната, от
която бе камата и така тя остана затисната от тежкото туловище на жребеца.
Докато всичко това се случваше, пазачите на Атила бяха докарали
каруцата и сигурно бяха станали свидетели на това как тримата мъже бяха
успели да повалят и умъртвят Вилам. Сега те продължаваха да гледат
втрещени към гроба. Авитохол бе останал без кама, затова той се възползва
от времето, в което всички бяха изтощени и поразени от смъртта на
Вилам, и се покачи по брега. Отиде до вързопа и оттам измъкна една от
балтаварските ками, без да гледа коя точно взема. Когато се върна при
мъжете, ги накара внимателно да поставят носилката с Чила върху
железния ковчег на Атила. След това четиримата се заеха да заравят гроба
на кагана на хуните. Дупката бе много голяма. Отначало пръст риеха
пазачите, а когато те се измориха, Авитохол, Елак и Денгизих ги
заместиха. След като няколко пъти се сменяха, те почти бяха затрупали
гроба. По някое време Авитохол явно се умори много, защото каза:
– Нека починем малко!
От устите на мъжете излизаха огромни валма пара. Пазачите току-що
бяха хвърляли пръст и като забиха лопатите, тежко се отпуснаха върху
ледената мокра земя. Авитохол отиде да огледа изкопа. По някое време,

300
като продължаваше да гледа вътре в него, като че избираше нещо, той
извика:
– Богар, Ладан, Уркон, Деел, елате тук!
Четиримата пазачи се подчиниха веднага. Цял живот бяха изпълнявали
заповеди. Авитохол ги накара да застанат с гръб към изкопа и каза:
– Стройте се!
Мъжете отново се подчиниха безропотно. Авитохол ги гледаше и се
чудеше какво да каже. Те стояха мирно, с тела изпънати като струни.
– Мъже, воини! – каза Авитохол. – Вие изпълнявахте вярно своята задача
да пазите тялото на кагана Атила. Той лично ви избра и ви гласува своето
доверие, за да бъдете негови пазачи. Днес обаче каганът е мъртъв. Знам, че
вие нямате никаква вина за това, че той бе убит – Авитохол говореше
така, че Елак и Денгизих, които почиваха върху остатъка от купчината, с
която трябваше да затрупат гроба, да не могат да чуват. – Аз обаче получих
яснота как точно трябва да погребем нашия владетел, така че то да остане
скрито за вечни времена и никой да не може да го открие и поругае.
– Владетелю Авитохол – каза Богар, – не знаехме, че Атила е бил убит!
На нас ни казаха, че е починал в съня си! Вие, Орест и Едекон сте го
пазили, можете ли да ни кажете какво се случи?
– Илдико уби Атила! – каза Авитохол. – Момчета, обичам ви! – продължи
да говори българинът, макар това да нямаше връзка с предишните му думи.
От одеве той се чудеше какво да каже. Изведнъж Богар, който бе много
умен, каза:
– Владетелю, ние също ви обичаме много! Пазихме вас и Атила с еднакво
желание и жертвоготовност! Сторете това, което сте решили, ние ви
разбираме, знаем, че ще го направите по задължение! Ние не сме малоумни
и разбираме всичко!
Авитохол гледаше невярващо мъжете и не можеше да повярва, че те се
досещат какво се кани да направи.
– Знаете ли какво трябва да направя? – попита той.
– Да! – потвърдиха и четиримата мъже.
– Познавам ви от толкова много години, от първия момент, от който съм
в Хунград. Деел, теб те обичам като свой собствен син, познавам те от дете,
от деня, в който научи, че баща ти не е между живите. След това те следях
как порасна и стана воин.
– Владетелю Авитохол, можете ли да свършите по-бързо? Много сме
уморени! Копнеем за среща с Бог!
– Момчета, не мога! – каза Авитохол и за малко щеше да изпусне камата.
– Владетелю Авитохол, ние ви разбираме – като каза това, Богар
пристъпи към българина, отне балтаварската кама от ръката му и сам се
прободе в сърцето, след което се строполи на земята. Огромният Ладан се

301
наведе над мъртвия си командир и отдаде чест. Богар издъхна в същия
момент. След това Ладан изтръгна камата от ръката му, която
конвулсивно я стискаше дори в смъртта си. Ладан, както си бе на
колене, подаде камата на Авитохол и каза:
– Владетелю, направете го вие!
Авитохол пое камата и мълниеносно я заби в сърцето на гиганта. Не
искаше повече да го измъчва. Обичаше огромния мъж и бе свикнал с него.
Толкова много пъти двамата бяха ковали заедно подкови и оръжия. Ладан
отначало остана на колене, а след това тежко падна. Макар от ниско,
огромното му тяло направи така, че земята под краката им се
разтресе. Мъжът се пльосна по очи върху калната земя и сигурно остави
отпечатък в меката глина.
Авитохол остана омаломощен. В този миг Уркон сам се приближи до
българина. От пазачите на Атила, него познаваше най-малко. Уркон отдаде
чест на българина, хвана ръката му и сам заби камата в корема си. Авитохол
се опита да дръпне ръката си, но Уркон бе силен и надделя, той заби
камата до дръжката. Българинът усети дъха и почувства тръпката, която се
разнесе из тялото на умиращия мъж. Дори му се привидя черна мъгла, която
излезе от устата му. За пръв път видя и усети смъртта по този начин.
Смъртта, слабостта или умората направиха така, че на Авитохол да му
прималее и той, омаломощен, се отпусна на земята. Знаеше, че трябва да
убие и Деел, но нямаше сили да го стори. Черен мрак се спусна над очите
му и той не знаеше какво се случва с него.
Когато отвори очи, небето вече бе напълно тъмно. Елак и Денгизих бяха
запалили четири факли и продължаваха да заравят гроба на баща си.
Студеният въздух му помогна да се разсъни. Българинът седна направо
върху студената земя и първото нещо, което попита, бе „Къде е Деел?”
Мъжете обаче не спираха да хвърлят пръст и сякаш не му обърнаха
внимание. От разрохването, от това, че долу имаше голям ковчег, както и
труповете на пазачите, Вилам и Чила, над гроба се бе получила могила.
Скоро младите мъже започнаха да отъпкват могилата, те правеха това в
транс. Българинът обаче разбра всичко. Деел бе мъртъв, заровен в гроба на
Атила. Авитохол на няколко пъти бе опитал да го накара да не идва, защото
знаеше какво ще се случи. Мъжът мислеше, че хунът е глупав и не разбира,
но сега вече бе сигурен, че четиримата през цялото време са знаели, че ще
умрат. Дали Деел сам бе сложил край на живота си, или това бяха сторили
Елак и Денгизих, това нямаше значение. Все пак бе благодарен, че не му се
бе наложило той да го стори, защото знаеше, че нямаше да намери сили да
го направи.
Както си седеше, Авитохол се замисли, че така, както си бе лежал в
безпомощно състояние, ако искаха, Елак и Денгизих можеха да го убият и

302
да го хвърлят в гроба на брат му. По този начин той също щеше да
придружи Атила в саракта, пред лицето на Тангра, където четиримата му
верни пазачи щяха да го пазят.
Авитохол се изправи на крака, коленете му се огъваха под него. След това
като отнесен, отиде до отъпканата могила. Все още не можеше да разбере
защо Елак и Денгизих не го бяха убили. Мъжът знаеше, че скоро те ще се
изправят срещу него. Как ли щяха да реагират, ако знаеха за
предложението, което бе направил на Едекон и Орест в нощта на
убийството на Атила? Тогава той бе поискал да замести Атила като
владетел и по този начин да измести Елак, но никой не го бе подкрепил.
Авитохол харесваше синовете на брат си. Те бяха доблестни воини, добри
хора и бащи. Авитохол ги обичаше като свои племенници, но той беше
българин и имаше мисия. В бъдещите битки между тях и Ирник той щеше
да избере сина си. Трябваше да опита да възроди България, а това явно
щеше да стане върху пепелта на Хуния. Авитохол знаеше, че Елак и
Денгизих ще се опитат да запазят силата и могъществото на хуните, а това
означаваше война. Истинският живот на Авитохол бе започнал в момента, в
който България бе умряла, точно Хуния я бе убила. Явно той щеше да
завърши живота си в една последна битка, в която, за да се възроди
България, Хуния трябваше да загине. Докато отъпкваше могилата на брат
си, Авитохол си мислеше, че ако двамата мъже до него можеха да разберат
какво си мисли, веднага щяха да го убият или поне да съжалят, че не го
бяха сторили, докато е бил в безпомощно състояние.
След като заровиха тялото на Атила, мъжете забиха няколко горящи
факли в насипите и започнаха да разравят дигите. Елак и Авитохол
разрушаваха насипа на Марош, така че реката да залее гроба с могилата.
Денгизих ровеше насипа на Тиса. Цяла нощ мъжете ровиха дигите, които
„черните конници” бяха изградили, за да преградят реките. Когато
на сутринта помогнаха на водата да скъса дигите, тримата бяха напълно
изтощени. Освен това, те отново бяха преградили пътя на реката да минава
отстрани. Мъжете стояха с лопати в ръце, а от устите им излизаше пара, все
едно бяха дракони. Елак и Денгизих гледаха талазите на Марош, които
заливаха гроба на баща им. Реката бавно изпълни коритото си, по което
доскоро бе текла, и скри гроба на Атила за вечни времена.30 Авитохол също

30
Гробът на Атила не е открит и до наши дни. Гробовете на Атила и Чингиз хан са
едни от най-търсените в света от столетия насам. Знае се, че тялото на Атила е било
положено в златен, сребърен и железен ковчег и е било скрито на място, където се
вливат две реки. Авторът смята, че това е устието на реките Марош и Тиса, близо до
днешния град Сегед. Също така е сигурно, че всички приближени на Атила, които
участвали в погребението му, били посечени и заровени в гpoбa му, за да го придружат
и пазят във вечното му пътешествие.
303
наблюдаваше как реката разкъсва земните насипи и се връща към старото
си корито. В това имаше нещо много величествено, неминуемо като
съдбата. Българинът бе подпрял кръста си, защото го болеше от дългото
стоене наведен, за да разравя пръстта. След като изчакаха да се развидели
напълно и се увериха, че мътните талази на реките се сляха и гробът на
Атила остана скрит за света, тримата хвърлиха лопатите в реката. Авитохол
внимателно огледа брега, за да се увери, че не са останали някакви следи и
по нищо не може да се определи къде е гробът. Не бе останало нищо,
което да напомня за трагичните събития, които се бяха случили на това
място през изминалата нощ. Вече можеха да потеглят към Хунград.
Авитохол взе тежкия вързоп, в който бяха трите меча, четирите ками, щита
и туга със златния връх.
Когато мъжете се прибраха, никой не попита за пазачите на Атила.
Едекон, Хунулф, Одоакър, Орест, Онегез и Скот бяха приготвили след
тризната (погребението) страва (угощение). Масата в голямата зала бе
отрупана с питки, а отвън, в брезовата горичка, вряха казаните с овнешки
курбан. Едекон очакваше знак от Елак и, когато той го даде, всички
хуни, които бяха крайно изтощени от тридневната тризна, хапнаха за пръв
път от сватбата на Атила. Хората все още бяха зашеметени от това колко
бързо след сватбата каганът си бе отишъл от този свят. Много от тях не
можеха да повярват, че случилото се е истина и се надяваха той да се появи
изневиделица отнякъде, други мислеха, че това е една от неговите груби
шеги. В последните четири-пет нощи се бяха случили толкова много неща,
че никой не се сети да попита за последната жена на Атила – Илдико.
Делегацията, която бе дошла за сватбата, си бе тръгнала, без никой да каже
и дума. Сега Бургундия щеше да се управлява от Румолд – кралския готвач.
Само като се сетеше за това, на Авитохол му идеше да се изсмее, но нямаше
сили за това, а и от мъка в гърлото му бе заседнала горчива буца. Той бе
седнал в брезовата горичка, облегнал гръб на бялата кора на едно дърво, и
наблюдаваше дима, който весело се извиваше от котлите. Изведнъж
се сети, че в последното му видение чашата се бе превърнала в казан. Какво
можеше да означава това? Чашата бе Гуинивър, а казанът бе Атила.
Мислите му бяха толкова разпокъсани, а умът му – толкова уморен, че
нищо не можеше да измисли. Едекон и синовете му раздаваха курбана не
само за помен на Атила, а и заради Чила. Едва сега Авитохол разбра
тяхното усърдие при подготовката на курбана.
Старият воин седеше и с гърба си чувстваше меката и топла кора на
брезата. Той бе примижал и се радваше на топлите лъчи на слънчицето.
Това, което обаче наистина го стопляше, бе горещата овнешка супа, която
миришеше прекрасно. Този вкус, мирисът, топлината, това за него бе
животът и той бавно се връщаше към него. Сам вече не знаеше откога не

304
бе живял, спал и не се бе хранил нормално. С треперещи ръце
късаше малки залъци хляб и ги топеше в топлата димяща течност.
След това напоени, меки и ароматни ги лапаше, изсмукваше и поглъщаше
бавно. Той осъзнаваше, че няма да може да преглътне нищо сухо, без
ароматната течност. Скоро мъжът започна да къса малки парченца месо,
които също се топяха в устата му. Когато отпи от курбана, усети как
живителната топлина се разля из устата и тялото му и така сякаш го
връщаше отново към живота. Първите залъци той пое насила, но след
малко, с възвръщане на силите му, се върна и желанието за живот.
Едва сега осъзна колко е гладен. След това едва се въздържаше да
не изсипе купичката в устата си. Той се хранеше някак припряно, с
треперещи ръце. Скоро обаче видя дъното на дървената купичка и му се
прииска да хапне още. Авитохол опита да се изправи, подпирайки се на
дебелия ствол на дървото, тялото му обаче бе ужасно изтощено и отказа да
му се подчини. Тъкмо събираше сили и се канеше пак да опита, когато
нечия нежна ръка се присегна отстрани и отзад и пое купичката от
ръката му. Той не се съпротивляваше, сега нямаше сили за това. Жената,
която бе отнела купичката му, явно бе прочела мислите му, защото скоро
му я върна пълна с горещ курбан. Този път в него имаше много повече
месо. Точно това бе искал мъжът. Той пое купичката с благодарност и,
както си бе седнал, с колене стърчащи нагоре, притисна горещата купа
между вкочанените си ръце, корема и краката си. Отново почувства как
топлината го сгрява и се разлива из тялото му. Тя го връщаше към живота
и нормалното му съществуване. От одеве той искаше да види кое бе това
същество, което му се бе притекло на помощ, искаше да благодари, но
нямаше сили да вдигне глава и да пророни и една дума. Когато се стопли
достатъчно и пое топлината на храната в себе си, събра сили и бавно
плъзна погледа си от краката, после по дрехата на жената и видя, че това
бе Емьоке. Жената му се стори като ангел, кожата ѝ бе светла, прозрачна,
чиста и красива. Тя стоеше права до него, явно помагаше на роднините
си, които основно се грижеха за курбана и през цялото време разсипваха
горещата супа с огромни дървени черпаци от казаните.
– Емьоке – едва произнесе Авитохол, – ела, седни до мен!
Младата жена се поколеба. Тя явно осъзнаваше колко много работа има и
колко мъже и изтощени хора разчитат на помощта ѝ. Авитохол усети
колебанието ѝ, но сега не му беше до другите. Нуждаеше се от някого, с
когото да поговори. Младата жена се подчини на молбата му и, като хлъзна
гърба си по същия ствол на брезата, тежко се отпусна до него. Така двамата
седяха един до друг, с гърбове опрени на прекрасното бяло дърво и един о
друг. Емьоке сигурно очакваше той да ѝ каже нещо важно. По това как
жената бе седнала, той разбра, че и тя е много изморена. Вместо да

305
заговори, Авитохол се замисли колко му е хубаво да седи тук, опрял гръб в
Емьоке, отпиващ от топлия курбан, вкусващ ароматното, топло варено
месо. Двамата останаха дълго време така, мълчаливи, притихнали и
неподвижни. Авитохол наблюдаваше суетнята покрай казаните и това
някак го успокояваше. Даваше му усещането за дом, какъвто никога не бе
имал, за род и роднини. Струваше му се, че е дете, че е в безопасност, че
всички тези хора са му най-близките на света. Той гледаше плавните,
уверени жестове на мъжете, разсипващи курбана, тези, които се тълпяха,
мъжете, които цепеха дърва или поддържаха огъня. Тези прости неща,
пъстрото множество сега го радваше толкова много и го караше да се
чувства жив.
След като погълна и втората купичка, той се почувства много по-добре.
Авитохол искаше да попита Емьоке как е приела смъртта на Чила, но
осъзнаваше колко неуместно щеше да бъде това. Затова той мълчеше и
продължаваше да наблюдава мъжете, роднините на Емьоке и тълпящите
се хора покрай казаните с курбан.
– В душата ми се борят две същества – каза по някое време Емьоке, –
едното иска да умре и да последва Атила. Аз бях негова жена, макар никога
да не останахме насаме. Той се ожени за мен заради детето ми – като каза
това, Емьоке хлъцна, а по бузите ѝ се затъркаляха две кристални сълзи. –
Авитохол, през тази година се промениха толкова много неща. Винаги съм
мислила, че Атила е лош и зъл, а той се оказа добър и разбиращ. Той се
отнасяше с мен по-добре, отколкото с дъщерите си. – Авитохол се
усмихна. Предвид, че бащата на Емьоке бе Едекон, той бе сигурен, че тя е
права. – Винаги съм мислила, че ще бъда с теб, а станах жена на Атила.
Нещо, което никога не съм очаквала, че може да се случи. Сега останах
сама, леля Чила, която ми бе като майка, ни напусна заради този, който
стана мой мъж.
– Не говори така! Все още имаш баща, майка, братя, толкова много хора
държат на теб и те обичат!
– Знам – каза тя, но изведнъж с променен тон попита: – Къде е Деел? Не
го видях да се връща!
Авитохол не каза нищо и не трепна, а това „говореше” повече от всякакви
думи.
– Казах ти, че съм сама. Младите балтавари си имат жени и семейства, ти
си далеч от мен, Атила умря, Чат и Скила, Чила – също, както и детето ми –
горчива буца заседна в гърлото на младата жена и тя се разрида. – Искам да
умра! Една част от мен иска да умре, другата иска да скочи към теб, да
те прегърна и целуна, да ти кажа колко много те обичам, колко искам да
бъда твоя жена и да изживеем живота си заедно!

306
 Думите на Емьоке разтопиха сърцето на стария воин. Той се разнежи и
от курбана, и от това, което тя му казваше, започна да чувства горещи
вълни, които го заливаха. Българинът чуваше това, за което толкова много
години бе копнял. Сега обаче тези думи вече не му въздействаха. Това не
бе заради любовта, която бе изпитвал към Илдико, нито заради това, че
Емьоке се бе омъжила за брат му, нито заради детето. Просто времето, в
което двамата можеха да са заедно, бе безвъзвратно отминало. Авитохол
заговори бавно и отдалеч.
– Всеки човек в живота си прави два типа избори. Тези две същности
непрекъснато се борят в душата му. Повечето от нашите избори са избори
на живота, те ни привързват и връщат към живота. Има обаче много избори
на смъртта. Хората мразят да правят такива избори, те се опитват да
живеят безгрижно и да правят само избори на живота. Предпочитат да
са повърхностни, но да избягват изборите на смъртта. Колкото повече
животът на хората изтича, като пясък между пръстите им, толкова повече
изборите на живота пред тях намаляват и се увеличават изборите на
смъртта. Някога ти каза, че съм стар и ме видя като избор на смъртта. Като
млада искаше да правиш своите избори на живота. Днес някои от хората,
които тогава избра, вече не са между живите. Ти самата се сблъска с
твърде много смърт. Сега ти ме избираш от страх, като избор на живота, а
доскоро смяташе, че съм избор на смъртта. Виж как се променят нещата!
– Аз искам да бъда с теб и те обичам! – нежно и някак отнесено каза
Емьоке.
– Не! Ти не ме обичаш! Какво е любовта? Преди време бих дал всичко, за
да чуя думите, които току-що изрече. Днес обаче знам, че на света има
неща, които са забранени, те са невъзможни, едно от тях е да бъдем заедно.
Времето, което можехме да сме щастливи, вече отмина. Разбира се,
можем да бъдем заедно, но вече нищо няма да бъде същото, никога повече
няма да бъдем щастливи. Има едни връзки, които не могат да се състоят
поради това, че на двамата им липсват много неща. Това, което единият
предлага на другия, не му е достатъчно. Повечето хора се разделят или
въобще не се срещат поради липса. Много хора обаче се разделят от
излишък. Между тях се натрупва много „боклук”, казват се много думи,
случват се много неща и повече не могат да бъдат заедно, защото това,
което в началото ги е събирало, по-късно ги раздалечава. Много хора
живеят и са заедно привидно, но са отчуждени. Излишъкът е точно толкова
голям враг на отношенията между хората, колкото и недостатъчността.
Затова хората трябва да внимават какво казват, да не използват много силни
думи, да са деликатни в отношенията помежду си.
Ние с теб вече не можем да бъдем заедно, защото между нас се случиха
неща, които няма как да върнем или забравим.

307
 – Авитохол, аз те обичам! – нежно каза Емьоке. – Искам да бъдем заедно!
– Аз също те обичам! – отвърна Авитохол и посегна и нежно обгърна
рамото на крехката жена. В последно време тя бе изстрадала толкова много.
Мъжът наистина я обичаше и не желаеше тя да страда.
Изведнъж българинът се почувства толкова изморен. Бавно и мъчително
се изправи, след това се наведе и я целуна по челото. Едекон и братята ѝ
сигурно видяха това, но сега това не го интересуваше.
Авитохол спа няколко денонощия, това не бе истински сън, а някакъв
кошмар. През цялото време той се мята потен като риба на сухо.
В последните дни българинът ходеше бавно, цялото тяло го болеше, все
едно бе пребит. Без Атила Дървеният дворец все едно опустя. Дори децата
като че ли не смееха да проплачат, да се изсмеят или да повишат глас.
Жените на брат му преминаваха по коридорите като безплътни сенки и щом
го срещнеха, бързо се шмугваха в някакви странични коридори или стаи.
Те някак гузно го подминаваха, сякаш ги бе страх и бе заплашен животът
им. Из целия дворец се чуваха приглушени стонове и рев, но не можеше да
се разбере откъде идваха те. Настроението на всички бе мрачно и
подтиснато.
Понеже Кама също бе напуснал този свят, Иддар стана върховен жрец на
хуните.
Зимата премина неусетно за Авитохол. Чуждите владетели, дошли за
сватбата на Атила и станали свидетели на неговото погребение, отдавна се
бяха прибрали по земите си. Елак наследи престола на баща си, но това не
направи впечатление на никого. Всички бяха като глухи, ушите им
глъхнеха и не чуваха добре, пред очите им тъмнееше и не виждаха
нищо. Птичките и първите лъчи на пролетното слънце не успяха да накарат
пред очите на хората да просветне и на устните им да „изгреят” усмивки.
Всички ходеха с пребледнели лица, все едно бяха смъртно болни и
обречени на гибел.
Времето, в което воините на Атила и неговите съюзници трябваше да
тръгнат на „последен поход срещу Рим и Запада”, отмина, без никой да
забележи. От съюзниците на най-великия доскоро владетел нямаше и следа.
Елак бе притеснен. Личеше си, че младият владетел, който официално пое
властта и седна на престола, се е отдал на скръб и не му е до война и бойни
походи.
Авитохол беше сигурен, че скоро най-големите врагове на хуните няма да
бъдат Рим и Константинопол, а доскорошните им съюзници. Мрачни
времена очакваха империята на хуните.
Всичко, което ставаше в Хунград и около Авитохол, страшно много му
приличаше на нещо, което се бе случвало вече в световната история.
Предният път, в който велик владетел бе създал за толкова кратко време

308
толкова огромна империя, бе Александър Велики. Разбира се, македонецът
бе направил това много по-бързо, само за около десетина години. След
смъртта на македонеца, тя не бе удържала под натиска на собствената си
големина. Тогава там, във Вавилон, наследниците на Александър –
диадохите, бяха започнали да поделят империята на този, който пръв бе
пожелал да стане световен владетел и Втори Зевс. В Хуния ролята на
диадохите се играеше от съюзниците на Атила. Разликата се състоеше в
това, че Александър не бе имал наследници. Точно това бе довело до
разпадането на империята му. Атила имаше много синове, това обаче не
промени много ситуацията. Съюзниците не се подчиниха на
Елак, мълчаливо те се отдръпнаха. Сега си пролича, че всеки един от тях е
участвал в съюза от страх, само благодарение на силата и жестокостта на
Атила. Ако Елак имаше част от качествата на баща си, щеше да опита
отново да ги обедини. Това обаче щеше да стане след „убеждаване”.
Авитохол следеше отстрани случващото се. Ако балтаварите бяха
пожелали, всичко това можеше да не се случи, но нито Едекон, нито Орест
бяха съгласни с него. Българинът беше сигурен, че ако в този момент той
бе предрешен като Атила, дори брат му да бе мъртъв, в Хунград щеше да
цари оживление, всички съюзници щяха да са тук и да се готвят за война, а
може би хунските коне вече щяха да мачкат гъстата лепкава кал на Запада.
Пред силата, интелекта и целеустремеността на Авитохол и ужасът от
суровия Атила, никой дори нямаше да се замисли дали да се включи в
превземането на Запада. Сега обаче Мена-Саг бе безсилен. Той
обикаляше двореца като безплътна сянка, като някакъв призрак, а раменете
му бяха безпомощно отпуснати. Българинът се възмущаваше от всичко,
което се случваше, защото това бе предателство, а той ненавиждаше
предателството и измяната. В същото време той оправдаваше народите.
Империята на хуните бе издигната между насилието и принудата, нищо в
този свят не може да става насила или поне не може да издържи така дълго
време. Авитохол много пъти бе предупреждавал брат си, че ако не промени
нещата, всичко ще завърши по този начин, но Атила отказваше да го
приеме и не можеше да го разбере. Очевидно не му бе повярвал. Сега една
част от Авитохол ликуваше, защото се бе оказал прав. Той съжаляваше, че
българите бяха между първите, паднали като жертви на хуните.
Случващото се донякъде бе възмездие за това, което хуните бяха
причинили на неговите сънародници.
Пролетта настъпваше бавно. Чуваше се, че съюзните народи и племена се
оттеглят от териториите на хуните и се готвят за война. Авитохол се
разхождаше из брезовата горичка, пред входа на двореца. Някога копията,
забити тук, бяха като гора, като боен отряд. Сега те бяха много по-малко,
всъщност бяха останали само няколко самотни стърчащи копия и

309
знамена. Български туг също нямаше. Единият, който преди бе стоял
в горичката, в момента се намираше в ръцете на остгота Андаг, а тугът с
позлатения връх Авитохол бе прибрал в покоите си. След като Атила бе
погребан, българинът знаеше, че повече никога няма да седне на престола,
вече нямаше защо и как да се представя за брат си. От този момент той
прибра щита, меча и туга от поставката зад престола. Тези символи
бяха български и нямаше смисъл да стоят зад гърба на новия хунски
владетел. Макар че, ако Атила беше българин, нещо, в което беше сигурен,
синовете му също бяха българи.
След смъртта на Атила, българинът непрекъснато носеше Меча на
боговете, а от другата страна на колана, като втори меч, закачаше Булмунг.
Мечът на Атила, който му бе изковал, стоеше прибран заедно с две от
камите и копието. В бойния му колан бяха втъкнати и камите на Евгениус
и Селигиус. Мъжът все още вярваше, че камата на Евгениус може да му е
била подарена от Баяр и така той я тачеше като спомен от неговия учител.
Преди да постави Атила в ковчега, той бе свалил желязната му корона и
сега тя също се намираше до оръжията. Спомни си думите на Н'Кара, че
трябва да събере Чашата, Меча и Короната. Две от нещата вече бяха в
ръцете му. Той не знаеше дали става въпрос за същата корона, или по
принцип за властта. Макар и желязна, тази корона за него бе точно
това. Короната бе властта, но явно нямаше да бъде над Хуния. През живота
си бе виждал короните на повечето владетели. Всички те бяха много по-
скъпи и красиви от тази корона, но за него тя бе най-ценната. Тя не бе
изящна, пищна, показна и натрапчива, а сурово и дисциплинирано, без да
парадира, символизираше властта, суровата номадска власт. Тази корона
му се струваше най-близка до българската идея за власт. Дали това не
трябваше да стане короната на Нова България? Желязна корона, защо не?
Авитохол не можеше да погледне желязната корона, без да се сети за
Атила, но и за още един човек му напомняше тя. Той си спомняше
златотканата кърпа с пчела, която години наред бе покривала короната.
Преди битката при Каталаунум, той бе подарил тази кърпа на Деел и мъжът
я бе използвал като свое знаме. Българинът съжаляваше, че не бе успял
да си я върне. Така камата на Авзоний и кърпата с пчелата бяха погребани
там, на дъното на реките Марош и Тиса. Знамето на Деел лежеше до бялото
знаме с червен меч на Атила.
Друго нещо, което българинът бе отнел, без другите да забележат, бе
медальонът с вълка на Атила. Беше го взел за спомен. Това бе знакът на
неговия брат. Авитохол знаеше, че двата медальона трябва да са един до
друг.
Балтаварите вече не се събираха и термата с кръглия басейн опустя. Елак
явно не се нуждаеше от съветници, а и повечето от тях го напуснаха. От

310
империята на Атила не остана почти нищо и хуните като че ли останаха
сами. Тайната на двамата братя вече никого не интересуваше и нямаше
никаква стойност, така и балтаварите станаха ненужни.
В този ранен пролетен ден, един от първите, в които слънцето бе напекло
и бе успяло да затопли въздуха, Авитохол се разхождаше из брезовата
горичка. Стволовете и бялата белезникава кора излъчваха мека, приятна
топлина, която караше душата му да ликува и за пръв път от много време
той се чувстваше жив. Мъжът усещаше топлината, която напичаше
гърба му, той искаше да отметне качулката си и да остави слънцето да
помилва лицето му, да усети нежната слънчева целувка.
– Татко – дочу глас близо до себе си, – дълго време мислих. Чувствам се
някак странно, все едно ушите ми са заглъхнали и не чувам добре,
цветовете на света изчезнаха и виждам само в сиво и кафяво! Искам да
направя нещо, да се почувствам жив! Дори когато гледам Баяр и Тарвил,
вече не изпитвам радост! Чувствам, че трябва да променя нещо!
– Какво смяташ да правиш? – някак лениво попита Авитохол. Едва сега
той се замисли, че от много време не бе говорил с Ирник за нещо сериозно.
Всъщност той не бе говорил с никого.
– Само нещо много силно може да прекъсне черната дупка, в която съм
изпаднал. Мисля, че само повторното създаване на България може да ме
изтръгне от това отчаяние.
Авитохол слушаше сина си и не можеше да намери думи, които да изрече.
– Татко, дълго време мислих – продължи Ирник, – опитвах да си спомня
всичко, което си ми казвал за „Да”, за България и българите. Разбрах, че за
да създам отново България, ми е нужен враг. Ако имам силен враг, ще мога
да мотивирам хората си и ще създам могъщ народ, който ще се бори и ще
побеждава.
– Не! Ако това си разбрал, значи не си разбрал много. Ако създадеш
народ само за да воюва, това ще е просто и лесно. Наистина, българите
воюваха и побеждаваха, но най-важното за тях бе съдържанието. Те не
воюваха само за да оцеляват или да побеждават. Те имаха мисия и воюваха
заради нея. Българин означава духовно извисен човек. Народ от оцеляващи
е скован от страх, оцеляването вкарва хората в калта, кара ги да озверяват
и оскотяват. Не бива да създаваш такъв народ! Такива народи има много!
– Но така ние ще бъдем силни и ще оцелеем! Ще надживеем всичките си
неприятели!
– Така е. Но ако народът не е от българи, няма значение дали съществуват
и дали ще оцелеят. Те не бива да пазят само себе си, егото си, а мисията,
която им е поверена от Бог. Трябва да създадеш народ, който да има
непрекъсната, неразривна връзка с Бог. Народ, който да бъде воден от
орендата. Народ не докоснат от Бог, а обичан и воден от него. Българите

311
не се нуждаят от враг, както повечето народи. В света няма народ, който
да не е воювал със съседите си. Българите не бяха такива. Те бяха пратени,
за да се движат сред народите, да намират път към всеки народ. Тяхната
мисия, свързана със света, бе да разпръсват Светлина и да обединяват, а не
да разделят и покоряват.
– Татко, след като създам народ, отначало, понеже ще бъдем слаби, ще
трябва да се включим в някоя империя. Какво да правим?
– Българите често са го правили, но най-вече, за да запазят мисията си.
Случвало се е да участват в империи и макар да не са били най-големият и
силен народ, макар империята да не е била наричана на тяхното име, те са
били хората с мисия и са осмисляли съществуването на това държавно
обединение.
– А какво е „българска империя”?
– „Българска или източна империя” е нещо, което опитах да обясня на
Приск Панионийски. Българската империя е уникална, защото в една
държава трябва да се вкарат различни народи, но без насилие и принуда.
Виж какво става с империята на хуните! Тя се разпада, защото Атила не
можа да разбере замисъла на „българската империя”. Това е нещо много
трудно за разбиране, а още по-трудно за създаване. Обикновената империя
е все едно да вкараш принудително няколко най-обикновени хора в една
юрта. Те могат да живеят, но между тях, както е в обикновените семейства,
винаги ще има боричкане за власт, крамоли, скандали, недоволство, дори
клюки и омраза. Разбира се, ще има и стремеж да бъдат заедно, но това
често ще бъде от страх. От страх да не са слаби, да оцелеят. Българин
означава човек, който е духовно буден и живее осъзнато, който се замисля
за всяко свое действие и постъпка, който се е преборил с егото си, който
се бори с комплексите си. Представи си такова семейство, такъв род!
Българската империя е, когато всеки народ, който влезе в империята на
българите, е такъв, осъзнат и духовно буден, когато той присъства в
състава ѝ осъзнато. Разликата между двата начина за създаване на империя
е огромен.
– Татко, а къде да я създадем? – попита Ирник. – Двамата с теб имаме
различни мнения по този въпрос. Аз искам да възродя България на същото
място, където е съществувала преди.
– Ако България бе свързана с една земя и аз бих смятал така. Знаеш, че
мястото не е имало огромно значение за народа ни. Чувал си за Седемте
свещени стъпки.
– Да, чувал съм. Може би майката-степ е мястото, откъдето сме тръгнали
и пак трябва да се върнем в нея.
– Ние сме народът на Седемте свещени стъпки. За нас, докато не
завършим пътуването си, няма значение къде ще бъдем. Ако степта е

312
последната ни стъпка, значи държавата трябва да бъде там. Не знам тумир
да са говорели за майката-степ като за наша първа стъпка. Чувал съм ги да
казват, че Арбат (Родопа) и Тракия е била първата ни стъпка, според други
тя е била в Месопотамия. Аз обаче не съм сигурен. Където и да създадем
отново България, ако ни води Бог, ще стигнем до правилното място.
Аз съм човек, който цял живот се вслушва в орендата и знаците, които тя
ми праща. Всички знаци на съдбата, които получавам в последните години,
говорят за това, че България трябва да бъде създадена на ново място.
Знаците на съдбата ме водят на запад. Според мен следващата България
трябва да бъде създадена някъде там и да бъде свързана с келтите, в Галия,
Иберия или Британия, а може би на север при германите, там където
живеят саксите, англите или може би бургундците. Булмунг се намира в
моите ръце и може би това не е случайно. А може би трябва да я създадем
в Британия? – като каза това, Авитохол потупа ножницата на меча,
който висеше на десния му хълбок. – Много пъти съдбата ме отведе до
Рейн, не знам. Всички номадски народи пътуват на запад и там свършва
пътешествието им. Там някъде се намира моят учител Бероес, когото
келтите наричат Мерлин. Там са твоят брат Ланселот и сестра ти
Гуинивър, майка ти Баяра също е там. Тя ми предсказа, че някъде на запад
се води битка, нещо като Армагедон, и аз ще взема участие в нея. Затова
смятам, че моят път е на запад. Освен това цял живот съм бил преносител
на регалии. Първия туг загубих в Пещерата на Тангра, Мечът на боговете
още е у мен, но там, при Каталаунум, загубих Чашата. Не мога да се върна
на изток, преди да съм открил Чашата. Разбира се, по пътя си се сдобих с
други тугове, изковах щит, за свое удоволствие си направих медальонче
от туг, щитче с тангристки кръст и два кръстосани меча.
– Аз също имам такова – вметна Ирник.
– Мисля, че не е редно да се караме къде да възстановим България. Може
би е по-добре двамата да опитаме да създадем две Българии, ти на изток,
аз на запад. Бог ще реши коя България ще оцелее. А може би двете
Българии ще си помагат взаимно.
– Татко, ти си прав, сигурно така ще е най-добре.
Докато мъжете говореха, на алая започнаха да се събират някакви воини.
Какво ставаше? Авитохол видя, че това са хората на Едекон. За свое
учудване той забеляза, че зад гърба на воините нещо липсваше. Там,
откакто съществуваше Хунград, се намираха палатките на Едекон, Чат и
Чила. В последните години те бяха останали последните юрти в центъра на
селището. Много пъти бе виждал онези юрти и дори бе прекарал първите
си дни в дървената барака зад тях. Спомни си сребърната топка и знамето с
червената ръка и червения меч. Сега юртите ги нямаше там и в дъното на
алая зееше голяма черна дупка, като някаква рана.

313
 Авитохол видя знамето с меча и червената ръка, което се развяваше над
конниците.
– Какво става? – попита Авитохол.
Ирник забеляза Хунулф някъде до Едекон и тръгна към него. Около
скиро-хуна се бяха събрали всичките му роднини. Авитохол остана в
горичката, защото се чувстваше твърде слаб. Изведнъж зад гърба си
почувства някакво движение. Там някой го дебнеше. В този момент се сети
за мисълта: „Те винаги се движат по двама!” Той бе убил Илдико.
Авитохол беше сигурен, че тя беше куриос, а това означаваше, че някъде
наоколо може би се намираше и друг куриос. Него той не успя да открие,
ако твърдението беше вярно, вторият куриос трябваше да се намира някъде
наоколо. Мъжът се зачуди кой ли е бил вторият куриос, дали го познава?
Човекът зад гърба му хлъзна ръцете си по кръста му. Авитохол осъзна, че
е закъснял. Този, който се намираше зад него, го бе издебнал и изпреварил.
Тези ръце го пристягаха през кръста все по-силно, в същото време и някак
нежно. Те като че ли бяха на жена. Авитохол щеше да извика от учудване
от това свое откритие. Всъщност, като се замисли, нормално бе вторият
куриос на жена да бъде жена. Сега разбра, че не знаеше нищо за куриосите
жени. Не си спомняше българките, макар да бяха послужили като
първообраз на амазонките, някога да бяха ставали тиуни. Това не
означаваше ли, че Евгениус, куриосите и мъжете на запад все пак
уважаваха повече жените и ги смятаха за достойни и пълноправни хора?
Човекът зад гърба му бавно прекара ръцете си по българския му боен
колан, те все едно проверяваха дали всичко си е на мястото. В същото
време движението им бе неотстъпчиво, като на някаква змия. Авитохол
искаше да се дръпне, да отскочи, да хване ръцете и да се освободи от
неприятното усещане, но знаеше, че това може да коства живота му.
Накрая ръцете го обгърнаха и притиснаха. Вече бе напълно сигурен, че
това е жена, но тя явно притежаваше голяма сила. Коя ли беше? Коя ли
жена можеше да си позволи да се държи с него по този начин? За да се
увери, че нападателят е жена, Авитохол погледна надолу и наистина, видя
малки и нежни ръце. С изумление проследи как чевръстите пръсти
посегнаха към десния меч – Булмунг. През това време Авитохол напълно
забрави, че зад него има човек и може би куриос. За миг ги възприе
като две отделни същества. Това обаче със сигурност бяха ръцете на
куриос, никоя обикновена жена не би си позволила да пипа острието на
меч. Ръцете извадиха меча леко от ножницата и като някаква сляпа твар
започнаха да го опипват. Пръстите на едната ръка бавно пълзяха по
острието, докато другата го държеше изваден. От одеве Авитохол се
питаше дали куриосът знае, че в него се намира Мечът на боговете? Дали
не търсеше него? Оръжието обаче, което жената бе хванала, не бе Мечът на

314
боговете, а Булмунг. Изведнъж Авитохол ясно видя как единият от
пръстите, който бавно „пълзеше” по острието, остави кървава следа по
него. Човекът зад гърба не разбра веднага, че се е порязал. След миг ръката
се отдръпна от лезвието, а другата пусна меча, който тежко влезе в капията
си.
– Много е остро! Порязах се! – каза нечий женски глас. Авитохол с
учудване откри, че го познава. Това бе гласът на Емьоке. Българинът
мислеше трескаво. Можеше ли Емьоке да е куриос? Спомни си интереса
на Илдико към Емьоке и това, че тя се опитваше да се сближи с нея. Не
можеше да повярва, че дъщерята на Едекон, внучката на Грот, е станала
куриос. В същото време, щом Евгениус се бе решил да направи куриос
Илдико, защо да не постъпи по същия начин и с Емьоке? Българинът беше
сигурен, че водачът на убийците е предложил на Кримхилда власт.
Всъщност тя власт имаше предостатъчно. А може би да запази и увеличи
владенията си. Вероятно Евгениус имаше пръст в защитата и
увеличаването на златото на нибелунгите. Какво ли бе предложил на
Емьоке? Не вярваше тя да се бе стремила към властта, златото и луксът
също едва ли бяха я привлекли. Та Едекон и роднините му все още
живееха в юрти! Авитохол се сети, че Емьоке имаше проблем с мъжете не
защото не бе избрала него. Беше сигурен, че тя не е била с Деел, както бе
смятал в началото. Деел го бе уверил в това, а хунът никога не би го
излъгал. Всъщност едва сега се замисли, че така и не се разбра кой е бил
бащата на детето на Емьоке. Българинът продължи да мисли за дъщерята
на Едекон като за куриос. Сега се изумяваше как по-рано не се бе сетил за
това. Тя имаше достъп до тях двамата, беше близка с него и в същото време
се бе омъжила за Атила. Въобще бе направила това, което по-късно
Илдико бе сторила.
– Авитохол, мечът ти е много остър! – каза Емьоке, но в гласа ѝ нямаше
страх, а закачка. Българинът отговори съвсем сериозно, като воин.
– Най-обидното нещо за един меч е да го държиш тъп и ненаточен. Мечът
е създаден, за да убива и реже, ако не е остър, той няма защо да съществува
и става безполезно парче желязо.
Емьоке се усмихна тихо и каза:
– Не бъди толкова сериозен, Авитохол!
– Емьоке, какво искаш?
– Искам да остана при теб – закачливо каза хунката. Тези думи преди
време биха го накарали да се чувства щастлив, а сърцето му да прималее
от любов. Сега този глас отново го развълнува, но нещата вече не можеха
да се върнат.
– Знаеш, че не мога. Ти си жена на брат ми! – След малко се поправи: –
Негова вдовица.

315
 – Така е. Ние обаче никога не бяхме заедно. Атила беше много добър с
мен, нито веднъж не ме разпита, нито ме притесни. Той се отнасяше към
мен с бащинска топлина, все едно съм му дъщеря, всъщност много по-
добре от дъщерите си.
– Какво става? Какво е това? – попита Авитохол, като посочи с глава към
алая.
– Баща ми иска да отдели скирите от хуните. Авитохол, ние си тръгваме
и мисля, че това ще бъде завинаги. Той и братята ми искат да създадат
държава на скирите. Ние ще вземем своето място сред източните германи.
– Но ти ще останеш, нали?
– Не! Той иска да ме вземе със себе си. Баща ми твърди, че между мен и
Атила не е имало брак, защото не е бил консумиран. Аз мисля, че той иска
да ме вземе като оръжие, за да може някой ден да претендира чрез мен за
престола.
– А ти какво искаш?
– Аз искам да остана близо до теб, но мен никой не ме пита. Говорих с
Хунулф и Одоакър, но те не искат и да чуят да остана. Страх ги е да не
бъда използвана като заложничка.
– Какво?! – Авитохол беше изумен. Той знаеше, че империята на хуните
ще се разпадне, че останалите народи ще се разбягат, но смяташе, че
Едекон, който наполовина беше хун, няма да позволи това да стане и ще
останат с хуните докрай. Авитохол беше сигурен, че скирите на Едекон и
гепидите на Ардарик ще изоставят хуните последни. Ето обаче, че Едекон
вече изтегляше своите скири и правеше това, преди още империята на
хуните да се бе разпаднала и далеч преди битката. Явно огромният генерал
желаеше властта много повече, отколкото му личеше. Този, чието име
стряскаше сънищата на мъжете от Изтока и Тибет и всяваше ужас във
враговете от Галия, Рим и Константинопол, се бе оказал различен човек.
Сега българинът осъзна защо Едекон и Орест, веднага след смъртта на
Атила, бяха отказали той да заеме мястото на брат си. Дали Едекон не бе
предвидил това и те двамата с Орест не се бяха уговорили предварително?
Излъгали ли го бяха? Кръвта нахлу в главата му. Ако тогава знаеше
това, което сега виждаше, веднага би ги убил и двамата, а после би поел
властта, без да се съобразява с мнението на когото и да е. Щеше да смъкне
качулката си и да твърди, че е Атила. Той беше сигурен, че никой нямаше
да си позволи да възрази. Ръцете му се разтрепериха от ярост, горещо
съжаляваше заради пропусната възможност.
– Баща ми иска да си отидем завинаги, не искаш ли да остана с теб? И без
това повече не мога да бъда жена на Атила и баща ми ще ме вземе със себе
си!

316
 Авитохол искаше да задържи Емьоке, но не можеше да го реши толкова
внезапно, трябваше да помисли малко. Вече беше сигурен, че никога повече
нямаше да има шанс. Досега всички жени в неговия живот му бяха давани
от Тангра, той винаги бе усещал орендата и любовта като едно. Така бе
станало и с последните му жени. Още когато желаеше дъщерята на Едекон,
знаеше, че тя ще е последната му любов. Въпреки че тя бе много по-млада
от него, любовта му към нея бе много силна. Когато тя го отхвърли, той се
почувства много зле. Тогава бе почувствал, че повече никога няма да има
възможност да бъде с друга жена. Кримхилда се бе появила изневиделица и
това го бе накарало да се чувства щастлив и благодарен, че му бе позволено
да обича още веднъж. Всичко с Илдико обаче се бе оказало лъжа. Авитохол
се чувстваше много наранен и вече не му беше до жени. В последно време
дори не бе мислил за това. Сега Емьоке му предлагаше да остане с него.
Българинът отдавна бе забравил, че преди малко бе мислил, че тя е куриос.
Бе отхвърлил тази мисъл на мига, в който тя бе отдръпнала ръцете си, след
като се бе порязала. Разбира се, че Емьоке не беше куриос. Ако тя бе такава,
той отдавна щеше да е мъртъв, нямаше да го пусне, да се пореже, а после
да говори с него. Авитохол не знаеше какво да ѝ отговори, той копнееше да
бъде с нея, в същото време не можеше да забрави, че тя го бе отхвърлила,
защото го бе смятала за стар. Емьоке не го бе оценила като човек, не бе
видяла душата му, не го бе поискала като дълбочина, а бе видяла
само външността, възрастта му. Той знаеше, че от тук нататък по-млад няма
да стане и ако тогава, когато бе по-млад, жената го бе сметнала за стар,
какво щеше да стане, когато стане на шейсет години или ако доживее до
седемдесет? Авитохол се замисли дали да не ѝ даде втора възможност и да
бъде с нея, докато тя можеше да издържи? Онази част в Емьоке, която
бе българска, отново неудържимо го привличаше към себе си.
Авитохол все още не ѝ бе отговорил, когато към него се приближи Ирник.
– Емьоке – каза той и кимна, за да поздрави младата жена, – татко! – Ирник
гледаше към нея и се чудеше дали да каже това, което бе научил. Тъй като
Авитохол го гледаше с очакване, той каза: – Едекон и скирите си тръгват.
Явно Орест и Ромул Август също ще се присъединят към тях.
Подозренията на Авитохол за заговор между Едекон и Орест се
потвърждаваха. Старият воин попита:
– Орест какво ще прави с Едекон?
Авитохол не се учуди на това, което Ирник му бе съобщил. Той вече го
знаеше. Вестта за Орест обаче го учуди. Той нямаше сили да понесе
раздялата със своите другари. Орест обаче си тръгваше, без дори да се
сбогува с него. Той се държеше като гузен. Авитохол си спомни Тибет,
Ктесифон, Египет, където двамата бяха рамо до рамо, във Вавилон Орест
наистина бе предпочел компанията на Бахрам пред неговата, по-късно във

317
Филипопол с Олджибай бяха останали последните гладиатори. Флавий
Орест бе човекът, с когото бе прекарал най-дълго време от живота си.
Можеше да нарече свои приятели много малко хора, но Орест бе един от
най-близките му. Наистина, в последно време вече не се виждаха толкова
често.
В този момент видя ромея, до него бе синът му Ромул Август. Те яздеха
добри коне и се приближиха до Едекон. Тъй като Авитохол и Ирник стояха
„скрити” в брезовата горичка, нямаше как водачът на скирите и Орест да ги
забележат. Едекон гледаше към Дървения дворец, явно очакваше Елак
да излезе и да се сбогува с него. Елак сигурно прекрасно знаеше какво се
случва на алая пред двореца, той обаче очевидно нямаше намерение да се
вижда с един от най-приближените на баща му мъже и вождове. Всъщност
младият мъж не можеше да задържи Едекон и Орест, нито да ги спре.
Авитохол искаше да се плесне по челото, но така че да го заболи. Той не
можеше да си прости, че онази нощ точно те бяха отказали да го признаят
за водач. От мнението на тези двамата бе зависило дали ще се запази
целостта на хунската империя и те не бяха пожелали това. Той вече бе
напълно сигурен, че тези двамата са имали някаква предварителна
уговорка, всъщност в този момент той го нарече „предателство”.
Българинът се ядоса и посегна към Меча на боговете. Искаше да скочи
срещу Едекон и Орест и да ги посече. Съжаляваше, че не бе сторил това по-
рано, тогава, в онази нощ. Мъжът докосна дръжката на меча и в този
момент се сети за Емьоке, която само преди миг бе опитала да „отнеме”
единия от мечовете му. Той се огледа. Къде бе отишла Емьоке? Младата
жена я нямаше. В този момент Авитохол се почувства много стар и уморен.
Едекон махна с ръка, явно бе разбрал, че няма да дочака Елак. Мъжът
пришпори огромния си черен кон и тръгна по пътя на запад. След него
яздеха синовете му и Флавий Орест с Ромул Август. Авитохол си помисли,
че ако Деел беше жив, и той трябваше да тръгне със своя род. Там някъде
българинът видя белия кон на Емьоке. Мъжът искаше да извика, да
дотича, да настигне Емьоке, да я хване за ръката, да я свали от коня и да я
поеме в обятията си, а след това да я прегръща, докато не я разтопи. Той
обаче отново усети тази предателска слабост. Не знаеше старостта ли бе
това, или орендата му подсказваше, че не бива да го прави? Двамата
българи само изгледаха как скирските водачи, следващи Едекон, напускаха
алая и Хунград.
Авитохол се чудеше какво ли ставаше с рода на Грот, който трябваше да
бъде воден от Едекон, но все пак бяха хуни?
Докато скирите напускаха Хунград, денят отмина. Двамата мъже
наблюдаваха всичко това като зашеметени. Здрачът им попречи да видят
последните скирски конници. Изведнъж, с напускането на скирите, градът

318
сякаш още повече опустя. В следващите дни и нощи той стана тих, глух и
скучен, като че ли животът си бе тръгнал с тях. Точно срещу двореца, там
където от толкова много време се намираха юртите на Едекон, сега стоеше
грозно петно. Алаят наруши формата си и зейна като рана в сърцето на
поселението, а с това Хунград загуби облика си.
В следващите дни Авитохол се чувстваше самотен, едва сега усети
липсата на Емьоке. Дъщерята на Едекон завинаги го бе напуснала.
Съжаляваше за начина, по който бе отблъснал красивата, млада жена. Така
той бе забранил любовта за себе си. Сега се чувстваше опустошен.
Всъщност Емьоке си бе тръгнала преди той да успее да ѝ каже, че иска да
остане, че също я обича и желае да бъдат заедно, да си дадат последен шанс.
Докато бе търсил думите, за да ѝ каже всичко това, тя си бе тръгнала. Той
често мислеше за нея, а сърцето го болеше. Смъртта на Атила като че ли бе
неговата смърт. Цял живот бе мислил кой от тях ще умре пръв. Ето, че бе
получил отговор на този въпрос. Друго нещо, което се бе питал, беше кой
от двамата с Атила е добрият и кой лошият? Някога бе сигурен, че той е
добрият, а Атила – лошият. Сега вече не бе толкова убеден в това. Атила бе
изживял своя живот чисто и последователно, а той все още имаше да
доказва, че е добър и силен, предизвикателствата все още бяха пред него.
Лятото бе в разгара си. Хуните бяха като зашеметени, с нищо не
показваха, че са готови за война. Елак се движеше като сянка из двореца и
Хунград.
Към средата на лятото до Хунград достигна мълвата какво папа Леон I
разказвал за срещата си с Атила, а той бе излъгал нагло и безсрамно. Папата
бе измислил една история, която може би от страх се бе появила в трескавия
му, тресящ се от ужас мозък. Той бе скалъпил целия този разказ, за да
отмъсти на Авитохол, когото смяташе за Атила, за унижението, което бе
преживял, за това, че се бе влачил на колене пред него. Той разказваше,
че докато Атила и той водели преговорите, като равен с равен и хунът се
намирал върху гърба на своя прекрасен жребец, папата стоял неподвижен
и достолепен. Той единствен от всички в Рим посмял да се изправи очи в
очи с дивия владетел. Дори Валентиниан и Флавий Аеций се били
разтреперили и отказвали да се срещнат с Атила. Папата описваше срещата
край Мантуа като нещо величествено, случило се извън времето, като
среща на титани. Та докато двамата най-велики мъже според папата седели
върху гърбовете на своите коне и разговаряли, всеки защитаващ правото си
да владее света, цялата природа сякаш се заслушала в думите им. Леон I
твърдеше, че Атила бил толкова свиреп и тъп, че едва говорел, той
непрекъснато повтарял: „Светът ми принадлежи, аз сам, със силата на
оръжието си, ще го докажа!” В този момент папата започнал да разказва на
варварина за Христос, за божията църква, за спасението, което Сина Божи

319
донесъл на човечеството, за любовта и смирението. Атила обаче, като
истински дивак, продължил да повтаря своите нелепости. „Аз, такова света,
със силата на своя меч, ще докажа!” Авитохол си представи как тази
история се разказва из задимените, схлупени, миришещи на прокиснало
вино и пот кръчми, как беззъби пияници поругават честта на брат му, а и
неговата и го обземаше истинска ярост. Той се гневеше не само на папата-
лъжец, на цялата западноевропейска сган, но и на Едекон и Орест. Ако тези
двамата го бяха подкрепили, в момента Европа щеше да бъде в краката му
и подкованите копита на жребците им щяха да мачкат черепите на
отсечените глави на тези, които сега му се подиграваха.
Българинът стискаше юмруци и скърцаше със зъби. Ако беше на мястото на
Атила, не само че нямаше да ги подиграват, но цялата западна земя щеше
да трепери от ужас.
Леон I разказал още, че докато Атила говорел като някой малоумен,
побъркан, като луд, той му обяснявал, че светът не принадлежи на меча, а
на кръста. Той му казал, че кръстът и христовата вяра ще превземат света,
че някой ден неговите деца и наследници ще бъдат покорени от неговия
кръст, че ще бъдат обезличени, че ще пълзят на колене, ще молят за
трошици, ще се борят да докажат на западните хора, че имат правото да
живеят редом до тях, като равни, но единственото, което ще постигнат, е да
бъдат роби и в най-добрия случай прислужници. Според разказа на папата,
Атила усетил силата и истината в думите му, „видял” бъдещето на народа
си и на всички източни хора и понеже разбрал, че ще стане така, се
разтреперил от ужас и безсилие. Пророческата сила на думите на папата
била толкова голяма, че в този момент се разбрало, че той е най-могъщият
владетел, че бъдещето му принадлежи, че той е истинската сила и власт на
Запад. Кръстът победил меча и му било съдено да властва над него.
Неочаквано папата се навдигнал, така както си бил върху седлото, и
изобразил голям кръстен знак във въздуха. И в този момент се случило
чудо. Над главите на папата и Атила се появили апостолите Петър и
Павел, които кръжали над тях в небето, а в ръцете си държали голи мечове.
Двамата светии ужасили варварина и от страх той се свил върху седлото на
коня си и започнал да се моли, като гледал ужасен нагоре. След това той
слязъл от коня и се проснал в нозете на папата, плачел, пълзял на колене и
молел за пощада. Като слушаше лъжите на папата, Авитохол полудяваше
от ярост. Той много добре си спомняше всичко, много ясно бе видял страха
в очите на Леон, как той бе пълзял и се бе молил, как му бе дал цялото си
злато. В този момент още веднъж съжали, че се бе случило всичко това, че
Атила не бе сред живите, че Едекон и Орест не го бяха подкрепили. На
Авитохол му идеше да върви и да крещи, така че всички да го чуят. „Нали
ви казвах, че не е важно кой ще победи, а кой след това ще разказва за това!”

320
Беше се случило това, което сам бе предсказал. В този момент осъзна, че
битката, която бяха спечелили като багатури, загубиха като тумир. Папата
явно щеше да се наложи още по-драконовски над Запада и дори щеше да
опита да подчини номадските и източните народи. Тангризмът, учението
на българите, Светлината, бяха загубили, а християнството бе спечелило.
Това, за което Авитохол се бе борил, бе загубено, така че той бе претърпял
поражение в три от четирите си същности. Беше спечелил само като
багатур, но беше победен като тумир, като историк и дипломат, бе загубил
като религия и мисия, като колобър; откакто Атила бе мъртъв, той се бе
провалил и като владетел. От четирите той бе загубил трите, а това
означаваше, че бе загубил като цяло. (APPENDIX IV)

321
 XX

Лятото на 453 християнска година отмина без никой да забележи това.

Всички хунски велможи като че не бяха на себе си. Те ходеха като отнесени,
движеха се като сенки, все по-ясно ставаше, че няма да се размине без война
между Елак и хуните и доскоро близките им съюзници. Едва през зимата
хуните сякаш че започнаха да се съвземат, вдигнаха погледи и с учудване
откриха, че са живи и все още се намират върху лицето на земята.
През зимата на 453-454 година до двореца на Елак започнаха да пристигат
лоши новини. Чу се, че гепидите, начело с Ардарик, са обединили около
себе си всички германски народи. Гепидите, херулите и скирите се готвели
за война. За съжаление и ужас на Елак, Едекон бе подкрепил
Ардарик. Скирът в него явно бе надделял над хуна. „Черните
конници” донесоха, че и Флавий Орест е получил област и той и хората му
също щели да се включат във войната срещу хуните. Все по-ясно ставаше,
че Елак, Денгизих и Ирник скоро ще се изправят в битка срещу
доскорошните си най-добри другари Хунулф, Одоакър и Ромул Август.
Авитохол си спомни, че същото нещо се бе случило и с диадохите на
Александър. Авитохол знаеше, че това бе практическият край на сектата на
балтаварите. Тези, които можеха да управляват света, ако бяха единни, сега
се бяха обърнали едни срещу други. Най-дълговечният и стар съюзник на
хуните – Ардарик, който бе приятел още на Руа, а след това и най-верен
съюзник на Бледа и Атила, сега повеждаше борба срещу синовете
им. Скирите и Едекон, който бе син на Грот и наполовина хун, също се
изправиха срещу тези, на които бяха служили най-вярно. Авитохол бе
потресен, само преди година той бе готов да се обзаложи с всеки, който
пожелае, на това да му отрежат пръстите, че Ардарик и Едекон ще са
последните, които ще изоставят хуните и ще се обърнат срещу тях. Сега
той осъзнаваше колко жестоко бе грешал. Точно тези двамата и Флавий
Орест бяха първите, които се отметнаха и ги предадоха. Колкото и да бе
странно, Амаликите (Съвършените) – тримата остготски крале, за които
Авитохол бе сигурен, че ще са първите, всъщност застанаха зад хуните и
единствени обещаха да ги подкрепят. Тази вечер се очакваше братята
Амалики – Валамир, Теодимир и Видимир, да пристигнат в Хунград и да
бъдат приети в двореца.
Авитохол тръгна към покоите си, той искаше да се види със сина си. В
последно време нещата се променяха много бързо и те спешно трябваше
да вземат решение какво да правят. Скоро го откри и двамата се оттеглиха
в библиотеката, където можеха да говорят на спокойствие.

322
 – Татко – каза Ирник.
Авитохол не отвърна нищо, само кимна с глава.
– Татко, какво става? – младежът зададе въпроса си и изглеждаше много
сериозен.
– Ирник, дойде време да изберем и нека Тангра ни изпрати своята оренда,
за да направим мъдър и боговдъхновен избор! От това, което тази вечер
решим, ще зависят хиляди животи и дори съдбата на цял един народ!
От много години аз, като Прокажения или Мена-Саг, живях при хуните.
Това продължи повече от тридесет години. Тридесет безкрайни проклети
години се крих под качулката, преструвах се на прокажен, играех ролята на
Атила. Този дворец, който сега ми се струва като затвор, някога бе
убежище, което ми даваше защита и сигурност. В началото ми бе толкова
приятно да се скитам из коридорите му, тогава за мен той бе истински
палатиум. Тридесет безкрайно дълги години! Някога се молех Атила да
умре, за да се почувствам свободен. Ето, вече мина една година, а аз съм
все така нещастен. Сега ми се налага непрекъснато да ходя скрит под
омразното наметало. Мразя го! Докато съм в този дворец, нямам
друг избор, освен да го нося и да се крия като плъх. Омръзна ми! Вече съм
твърде стар, за да се крия, животът ми мина скрит зад друго лице! Не желая
повече да оставам тук!
Знаеш, че двамата с теб имаме различни мнения къде трябва да бъде
България. Аз ще замина на запад, ти – на изток, и двамата обаче нямаме
никакво колебание, че мисията ни е да възродим България и народа ни.
– Татко, аз съм решил да нарека народа и държавата Хунугури 31. Преди
това обаче искам да подкрепя първите си братовчеди. Те наистина са ми
като братя, трябва да застана до тях в този труден момент.
– Хунулф, Одоакър и Ромул Август също са ти като братя.
– Така е – съгласи се Ирник. – Настъпиха тежки времена, трябва да
направя своите избори.
– Това, да подкрепиш Елак и Денгизих, означава да запазиш силата на
хуните, нашата мисия се различава от тази на хуните! Двата ни народа са
изправени един срещу друг!
– Но, татко, българите ги няма и хуните ни запазиха, като ни прикриваха
в утробата си!
– Така е, доскоро те ни бяха нужни, за да оцелеем. Тяхната сила ни
осигуряваше защита. Аз самият им предадох подковите, обогатих тяхното
Торе с нашето бойно изкуство „Да” и им предадох бойната мъдрост на
българите. Нещата обаче се промениха. Днес силата на хуните може да бъде
опасна за нас. Ако те победят, ще се опитат отново да обединят народите,
31
Този народ и държава в по-късни времена са познати като хоногури, оногундури,
хуногундури.
323
които доскоро им бяха „съюзници”, и няма да се съгласят да ни отделят
територията, нужна ни за България. С Атила все пак имахме някакви
договорки. Елак със сигурност няма да се съгласи с тях. Тази вечер е добре
да поговорим с Елак.
Авитохол и Ирник бяха повикани в тронната зала на двореца. Двамата
вървяха и много добре знаеха защо са повикани.
– Ернах, брат на кагана Елак – извика Казон. След малко добави: – Мена-
Саг.
Елак седеше на стария трон на Атила. Той се бе изкривил, явно дясната
ръка, която преди години бе счупил при падане от кон, го болеше, защото
я придържаше. Авитохол не знаеше дали той осъзнава това, или е по-скоро
момент на слабост. Двамата българи се огледаха, те бяха
изпреварили братята Амалики. Ирник бързаше и баща му се досещаше,
че може би това бе причината.
– Братко – каза Ирник, – дошъл съм тук, за да говорим насаме. Разговорът
ни е само за пред балтавари.
– Очаквам Амаликите – отвърна Елак. – Сега ли трябва да говорим?
– Да, няма да отнеме много време.
Елак се намръщи. Тази настойчивост явно не му хареса. Ирник бе
последният от младите балтавари, които останаха с него и брат му, явно и
той бе дошъл, за да му съобщи някаква лоша вест.
Престолонаследникът направи знак и всички пазачи се отдръпнаха, така
че да не могат да чуват. Денгизих остана прав до трона на брат си.
– Е, какво искаш, Ирник? – попита Елак, като изгледа него и мъжа с
качулката.
– Елак, Денгизих, аз искам да взема участие в битката на ваша страна! Ще
ви подкрепя!
Едва сега по напрегнатите лица на братята се появи усмивка.
– Това е добра новина! – каза Елак, видимо доволен.
– Макар да нямам много армия, аз мога да привлека на ваша страна
акацирите и масагетите.
– Това също е добре – каза вече усмихнатият Елак. – Ирник, радвам се,
че си решил да ни подкрепиш. Авитохол! – добави младият мъж и се
поклони на Мена-Саг. Той бе сигурен, че Авитохол има пръст в решението
на по-младия българин.
– Имам едно условие – продължи Ирник.
– Какво е то!
– Искам да ми обещаете, че ако победим, ще ми отделите земя!
– За какво ти е земя? Ти винаги си добре дошъл сред нас!
– За да има място за мен и народа ми!
– Че ти си от българите, тях вече ги няма под небето.

324
 Личеше си, че думите на Елак жегнаха младия българин, а и по-стария.
– Аз също искам земя – каза Денгизих.
Елак притисна ръката си и направи болезнена гримаса. Авитохол вече бе
сигурен, че прави това несъзнателно и болката може би е повече в главата
му, отколкото в ръката.
– За вас винаги ще има място в пределите на империята ми, защо правите
това?
– Хуните винаги сме поделяли земята между наследниците на владетеля.
Ирник не е истински син на Атила, но винаги съм го възприемал като един
от нас и съм знаел, че някой ден ще трябва да поделим земята помежду си,
както преди това са го правили Руа, Октар, Муенчак и Ойбарс. Не бързах,
защото ме е страх, че това ще направи народа ни по-слаб.
– Аз нямам нищо напротив ти да си начело, братко – каза Денгизих, – но
и аз искам да имам земя.
– Баща ми Авитохол и Атила бяха братя – не се стърпя Ирник. – Двамата
с него също имаме право на земя.
– Никой не може да докаже, че Авитохол и Атила са били братя...
– Та те бяха близнаци – не се стърпя и го прекъсна Ирник.
– Те двамата твърдяха така – каза Елак и погледна под качулката на
Авитохол. От там обаче не последва никаква реакция.
– Това се виждаше и не е нужно някой да го казва или доказва. Авитохол
и Атила бяха братя близнаци. – Ирник говореше пламенно. Авитохол само
слушаше. Той искаше да чуе какво смята да прави новият каган на
хуните. – Как можеш да говориш така, ти беше балтавар?!
– Не отричам, че двамата са братя, но баща ти не е от хуните. Няма земя,
която да му дадем! – Елак сигурно не се замисли, че в присъствието на
Авитохол говори така, все едно него го няма. Авитохол можеше да
отговори, но нарочно остави Ирник сам да защитава правото си на земя и
това да я има България. Той знаеше, че двамата скоро ще се разделят
и синът му трябва да поеме мисията си в свои ръце.
– Хуните са отнели от нас, българите, земите ни. В последната битка
между хуните и българите баща ми е бил свещен знаменосец туглу и е
носил българския боен флаг – копието с конска опашка. Освен това на
последния Съвет на Великите боили е бил избран от последния български
владетел, който бил от рода Вокил – кана ювиги Иратаис, и кавкана Баяр
за престолонаследник – канартикин. Баща ми има права над цялата земя на
българите! Нея искам да ми върнеш! Тази земя е от Мала
Скития (Добруджа) чак до Българско море (Каспийско море).
– И аз искам земята на Ойбарс, тази, която после е принадлежала на чичо
Бледа!
В този момент Казон извика:

325
 – Синовете на Ерманрих, наричан от римляните Вандаларий. Родът на
Амаликите, Съвършените, се води от пръв между равни, най-големия син
и водач на остготите Валамир, зад него втория син на Ерманрих Теодимир,
най-накрая, но не по слава и смелост, Видимир. След тях се движи
известният вожд на остготите Андаг, който носи със себе си копието, на
което набучи вожда на вестготите Теодорих.
– Никога не се разделям с него – извика Андаг, като се смееше.
Това накара и хунските вождове да се разсмеят.
– Тази земя принадлежи днес на остготите – припряно каза Елак, който
явно бързаше да приключи разговора с балтаварите и да обърне внимание
на своите гости. – Част от Източна Панония, Дакия, Причерноморието са
техни. Винаги съм смятал, че Амаликите ще са първите, които ще ме
предадат. Техният народ е силен и многоброен. Те са различни от
нас. Голяма част от тях живеят в пределите на Източната християнска
империя, Мизия и Тракия. Техните братя са най-силният народ на запад.
Как да ви дам земите им? Това означава да има война и този път, нападнати
отвсякъде, ще я загубим!
В първия момент излезе все едно Елак е накарал Казон да каже толкова
много и добри думи за Амаликите. Но Авитохол знаеше, че викачът е
разбрал какво се случва пред престола и сам е измислил всичко. В края на
краищата залата бе негова лична територия и той владееше всичко, което
се случваше вътре. Викачът се възприемаше като част от Елак и от
мъжа, който седеше на трона, той бе продължение на неговата воля.
Това забави готите точно колкото бе нужно. Сега те вървяха бавно и
величествено, а мантиите, които носеха над кожените си облекла, се
развяваха, придавайки на грубите им, насечени воински походки мекота,
грация и величественост. Тримата братя бяха следвани от тежкия и нисък
Андаг, с копието в ръка.
Авитохол примижа. Той се опита да си представи остготската делегация
като българска. Така, с туг, можеше да се движи и владетелят на българите.
След като заеха местата си, Елак започна да говори. Той се обърна
директно към Валамир и каза:
– Владетелю Валамир, каква вест ни носите? – личеше си, че той не е
много щастлив от предишния разговор, който бе провел с брат си Денгизих
и Ирник. Все пак обещанието на Ирник, че ще го подкрепи, заедно с
акацирите и масагетите, трябваше да го е зарадвало. Може би затова сега
Елак изглеждаше доволен. – В този момент, когато всички се отказват
от мен и отхвърлиха съюза и договорите с баща ми, вашето лично
посещение ни трогва!
Със сигурност Елак искаше да каже „силно притеснява”, което много по-
точно щеше да отговаря на истината, но запази добрия дипломатичен тон.

326
Такова високо представителство можеше да бъде само поради две неща, те
или идваха да окажат своята подкрепа, или бяха тук, за да заявят очи в
очи, като истински мъже, че обявяват война на хуните и владетеля им. В
последно време всички бягаха от Елак и се готвеха за война и сега младият
владетел бе напълно сигурен какво можеха да им кажат Амаликите. Те поне
имаха чест и идваха открито да му го заявят в очите.
Престолонаследникът се размърда. Той седеше на трона на Атила, който
бе твърд и неудобен. Ръката отново го болеше. Авитохол бе прибрал дори
трона, от който доскоро управляваха двамата с баща му. Той бе много по-
красив, величествен и удобен от това, върху което сега му се налагаше да
седи. Може би тронът му трябваше да съответства на империята, която
водеше. Само за една година от това, което владееха хуните и баща му, не
остана и помен. Най-верните съюзници на Атила го подведоха и бяха
изтеглили народите си от империята, като откъсваха големи територии.
Пръв бе Ардарик, последвани от Едекон и Флавий Орест. Елак беше
сигурен, че ако в момента можеше да разкаже на баща си какво бе станало
в двора след неговата смърт, той не само, че щеше да се разгневи, но и
нямаше да повярва. Ето, че сега и братята му искаха да го изоставят или
поне му поставяха условия и се опитваха да извият ръцете му.
– Ние сме дошли до тук, за да изразим нашата подкрепа за вас! – каза
Валамир.
Като чу тези думи, Елак за малко щеше да извика от изненада, но и от
удоволствие. Ръката веднага спря да го боли.
– Какво?! Какво?! – той не можеше да повярва на ушите си.
– Ние бяхме верни съюзници на баща ви, заедно участвахме в много
битки, победихме в най-голямата битка в света, при Каталаунум –
говореше Валамир.
– На ей това копие намушках Теодорих – извика вождът Андаг, който се
намеси в разговора, без да го прекъсва. Думите му обаче бяха казани
толкова на място, че накараха хората в залата да избухнат в бурен смях.
Дори тримата братя, които се отличаваха с голямо самообладание, се
разсмяха. Явно не издържаха на упоритостта, с която Андаг винаги
изтъкваше това. Те сякаш знаеха какво ще каже той, а и кой знае
колко пъти това им бе повтаряно. Стаяваното напрежение от очакваната
лоша новина, споменът за победата сега избухна. Всички воини се смееха,
тупаха по рамото най-близкостоящия до тях и го поздравяваха, все едно
битката току-що бе приключила и сега разбираха, че са победили.
– Ние идваме, за да ви окажем нашата подкрепа – продължи да говори
Валамир, когато хората в залата се успокоиха и настъпи тишина. – Аз и
двамата ми братя, с цялата войска на остготите, ще застанем рамо до рамо
с вас! Научихме, че кралят на гепидите Ардарик, който бе ваш верен

327
съюзник от памтивека, сега събира армия около себе си. Той е
обединил войските на всички ваши бивши германски съюзници.
– Да, тези днес живеят в земите, които някога бяха принадлежали на
Ойбарс, а по-късно на Бледа – вметна Елак, без да го прекъсва.
– Със съжаление научихме, че скирите на Едекон са го подкрепили, както
и херулите, и останалите германи.
– Владетелю Валамир и вие, достойни братя Амалики, щастлив съм от
подкрепата, която ми оказвате! Никога няма да забравя за помощта в този
труден за нас момент! Когато дори най-добрите ми приятели ме напускат
и се опитват да ме изнудват, вие идвате и ми казвате, че ще ме
подкрепите! Извинете моята мнителност и ми кажете, има ли нещо,
което да ви принуди да го сторите?
– Владетелю Елак – каза Видимир, – предварително бяхме решили да ви
подкрепим! Ние сме мъже на дълга и смятаме, че да бъдем лоялни е важно
за нашата чест!
– Но защо, вие сте много различни? Чувал съм, че сте говорили, че при
първа възможност ще си тръгнете и напуснете съюза с нас!
– Нещата бързо се променят. Някога смятахме така, но днес сме
притиснати. Научихме, че Ардарик и Едекон са поискали помощ от
императора на Източната империя – Маркиан, и той също се готви за
война. В Тракия и Мизия се събират легиони. Повечето от тях са
командвани от остготи и много от воините в тях са наши сънародници. Те
обаче ще се окажат в нашия тил. Така ние ще бъдем притиснати от две
страни. Всичко това затвърди нашето решение да ви подкрепим и да се
бием рамо до рамо с вас. Вие ще сте нашата конница, а ние – вашата
пехота. Ние знаем, че поотделно сме незавършени, но заедно ще победим!
– Приемам вашата подадена ръка, ще има съюз между хуни и остготи!
Ние ще победим! – Последният вик на Елак бе подет от всички мъже в
залата. В този момент те бяха много по-малко от времената, през които на
престола седеше Атила. Все пак мъжете бяха толкова възторжени, че ревът
им се разнесе из алая, а от там – над целия Хунград. Денгизих, Ирник и
Мена-Саг може би бяха единствените, които не крещяха и не изразяваха
открито увереността си в предстоящата победа.
– Есла, това вярно ли е? – попита Елак, когато бойните възгласи
заглъхнаха.
– Да! Днес смятах да ви съобщя, че Маркиан се готви да подкрепи
Ардарик и Едекон.
– Докъде са изпаднали Ардарик и Едекон, да се съюзят с нашите най-зли
врагове?!
– Гейзерих, който бе съюзник на баща ви...

328
 – Кой беше Гейзерих? – попита Елак, който явно в този момент си
мислеше за нещо друго. Личеше си, че каганът е искрен и не се сеща кой
точно от владетелите е Гейзерих.
– Гейзерих е вожд на вандалите, днес те владеят цяла Северна Африка.
Отношенията между Атила и Гейзерих винаги са били много сложни.
Отначало хуните преследваха вандалите и поради тази причина вандалите
прекосиха цяла Европа, Херкулесовите стълбове и превзеха Северна
Африка и Картаген. По-късно те бяха наши съюзници, макар че Атила на
няколко пъти ги подвеждаше. Мена-Саг знае това и може да потвърди –
говореше Есла. – Днес Гейзерих смята, че за смъртта на Атила изцяло е
виновен Рим. Той възнамерява да отмъсти и ще нападне Рим. Гейзерих
моли и вие да нападнете Рим.
– Не мога да направя това! – каза Елак. – Рим е далеч, а Тракия и Мизия
са близо. Първо трябва да се справим с Ардарик и Маркиан, след това ще
дойде ред и на Рим. – Елак изгледа Денгизих и Ирник и каза само на тях. –
Преди да сключим договор с нашите приятели, остготите, трябва
да изясним нещата с вас. Братя мои – каза той високопарно, – земите, които
пожелахте, в момента принадлежат на остготите! Вие искахте да ви дам
техните земи! Сега те са тук и предлагат своята подкрепа! Как да избера
вас пред тях? Колкото и да е странно, в този момент аз ще избера остготите
пред вас, защото вие ме изненадвате, а те ми подадоха ръка!
– Какво, кой е искал земите ни? – попита Андаг заплашително и пристъпи
напред. Мъжът беше много опасен и имаше бойно предимство, защото в
ръката си още носеше изключително дългото и тежко копие с конска
опашка на върха.
– Това копие е наше! – каза изведнъж Ирник. – Върни ни го!
Лицето на Андаг се изчерви. Личеше си колко възмутен е той от това
искане.
Всички мъже в залата изведнъж видяха колко лесно и бързо договорът,
който току-що бе сключен, може да се разтрогне.
– Това копие ми е подарено лично от Атила! То ми е спомен за него, няма
да го дам на никого! Ако някой иска да ми го отнеме, да заповяда!
– Аз няма да го вземам, а ще си го върна! – каза самонадеяно Ирник. –
Това копие е свещено, то ми принадлежи! – мъжът говореше твърде
директно, добре че не спомена българите. Само балтаварите разбираха
всичко, което той казваше.
Сърцето на Авитохол се сви от ужас, не заради думите и че Ирник можеше
да се издаде, че е българин. Той знаеше колко добър воин е Андаг с копието.
Елак и Денгизих също бяха възбудени. Те знаеха, че Хунулф и Одоакър
бяха ходили при него да ги учи да се бият с копие. Авитохол беше сигурен,
че Андаг е много по-силен и добър от Ирник и навярно можеше да

329
го победи само с една ръка. Синът му обаче бе твърде самонадеян, за да се
спре и помисли, че това може да коства здравето и живота му.
Безразсъдното му поведение разгневи Авитохол.
Двамата мъже се гледаха като бойни петли. Личеше си, че са готови за
битка. Елак бе видимо разтревожен, братята Амалики също не бяха
доволни. Те се притесняваха, че бяха дошли при хуните с добро, а ето, че
всичко можеше да свърши много зле.
Авитохол искаше да възпре сина си, но докато си го помисли, двамата
мъже скочиха и се вкопчиха в битка. В това време Андаг все още държеше
копието, което му пречеше. Ирник се възползва от това. Макар да
изглеждаше много по-слаб, той бе гъвкав, жилав и бърз, а и силен. Като
истински българин, той бе много добър в битките и борбата. Той удари
Андаг с юмрук в главата, остготът се опита да се прикрие, но със същата
ръка, с която все още държеше копието, и само потрепери. Ударът на
Ирник бе много силен и попадна в долната челюст на вожда. При
това набитият остгот падна тежко на пода. Добре че Андаг бе толкова
силен, главата и челюстта му явно също бяха здрави и понесоха този удар,
без да се счупят. Ирник пое копието от ръката му. Амаликите скочиха
напред. Те не желаеха да има разправия. Явно много добре познаваха
гордостта и честолюбието на Андаг и се опасяваха от това да не нарани
брата на Елак. Авитохол също се втурна да помага, както и Денгизих.
Андаг се съвземаше бързо. Той понечи да се изправи, а очите му се въртяха
страховито в орбитите им. Амаликите се опитваха да успокоят своя
вожд. Мина време преди Андаг да се изправи. Когато разбра какво се бе
случило, може би заради удара, той не се разгневи, нито поиска реванш.
Остготът изглеждаше странно примирен. Той се усмихваше, дори потупа
Ирник по рамото. Личеше си, че се радва на това, което Ирник бе сторил и
дори беше щастлив.
– Добър си! Силен си! – говореше Андаг и се радваше, все едно ще
продава Ирник. – Задръж копието, заслужаваш го! Ще се бием ли заедно в
битката срещу Аларих, Едекон и Маркиан?
– Ще се бием! – отвърна Ирник, но го смънка.
– Ще направя всичко възможно да ни подкрепи – каза Елак.
След тези думи Ирник се обърна и с рязка походка тръгна по червения
килим, той сигурно знаеше, че напуска Дървения дворец завинаги.
Следващият път, в който можеше да мине пак по този килим, бе само като
съюзник, васал или владетел.
– Ернах, трети син на Атила – извика Казон и ги стресна, защото те вече
бяха забравили за него. – Мена-Саг!
След като излязоха навън, Авитохол каза:
– Ще участваш ли в битката?

330
 – Сигурен съм, че Елак ще ми даде земя. Ако го направи, ще му помогна
и ще се бия на негова страна.
– Вече имаш туг.
– Да!
– Ирник, доведи Теку и Аспа, аз ще отида до покоите ни да взема някои
неща.
– Предупреди Томирис, Баяр и Тарвил да излизат!
– Аз ще вляза от страничния таен вход откъм термата. Не искам повече да
минавам през тронната зала! Оттам ще мина. Там ни чакай!
Ирник кимна и, като носеше туга, тръгна към оборите.
Скоро Авитохол, Ирник, Томирис, Баяр и Тарвил, който бе още бебе,
напуснаха пределите на града. Всички те се намираха върху гърбовете на
конете си. Ирник държеше в едната си ръка Тарвил, а в другата стискаше
копието, което току-що бе отнел от Андаг. Авитохол също носеше туг, но
той бе със златен връх. Баяр бе седнал зад майка си и никак не бе доволен.
Той явно смяташе, че вече е достатъчно голям, за да язди собствен кон.
Авитохол и Ирник яздеха напред.
– Татко, дали съм достоен да създам новото начало на българите? От този
момент всички българи ще бъдат част от мен, как се живее с такава тежест?
– Ти си достоен и смел човек, Ирник! Сигурен съм, че ще възродиш
българите и ще го направиш по най-достоен начин! Вярвам ти! Мисля, че
те възпитах много добре, следвай орендата, мисли за Българския бог и ще
бъдеш истински българин! А ако ти си такъв, и народът, който създадеш,
ще бъде истински, духовен и светъл!
По някое време Авитохол „закова” своя жребец, отиде и целуна по челото
снаха си Томирис и внука си Баяр. След това се приближи до сина си и го
прегърна. Двамата мъже се сбогуваха. Авитохол повдигна Тарвил, сети се
за стария си приятел, той го държеше все едно го показва и предлага
на Небето и залязващото слънце.
– Имай още много деца! – каза Авитохол.
– Да! Следващия ще го нарека Баян, както знаеш.
– Може би на земята трябва да има две медни гумна със златни стожери –
каза Авитохол, като се смееше. Той извади медальона на Атила и го подаде
на Ирник. Старият мъж направи това спонтанно. Макар да знаеше, че
медальоните трябва да бъдат един до друг, много искаше да подари
нещо скъпо на сина си. Този медальон бе носил брат му Атила, най-
близкият му човек, сега бе време да го носи този, който в момента му бе
най-скъп и близък. Този знак дълго време бе стоял в меча, който Атила
смяташе, че е Мечът на Марс. Всъщност се бе оказало, че това е бил Мечът
на хората, изкован от Ковендра и Авитохол. Сега бе време да застане
във втория меч, изкован от Авитохол – Призрачния меч.

331
 – Ирник, сложи този медальон в рингчето на своя меч. На Призрачния
меч, закален по начина, по който са го правили амазонките.
– Татко, аз друг меч нямам! Благодаря! – Двамата мъже се прегърнаха,
така както си бяха върху седлата.
– Ирник, ти си истински българин, успех в мисията, с която си натоварен!
– Татко, ще се боря за България и Хуногури! – каза Ирник, като се
поправи. – Ще видиш, че скоро ще създам Бългоба!
Възрастният воин помилва главичката на Баяр, целуна челото и на Тарвил,
а момченцето се разплака. Авитохол го върна на баща му, обърна коня си и
го пришпори. Мъжът бързаше към огромното, спускащо се към хоризонта,
слънце, което от маранята изглеждаше сякаш е вавилонска жрица или
танцьорка, която се движи в ритъма на някакъв свой собствен танц.
Изведнъж Авитохол се обърна към Ирник и извика:
– Ирник, ще създадем ли Велика България?
– Ще я създадем! – извика Ирник, който също бе обърнал своя кон към
баща си. – Ще я създадем, дал съм итзиги тагрок, вече съм оня мъж, дал и
изпълняващ свещена клетва, дал съм обещание за това! От този момент
пътят ми е на изцяло отдаден и посветен човек!
– По-силно, не те чувам! – може би нарочно извика Авитохол.
– Да, създаваме я!
– По-силно! По-силно! – продължаваше да крещи Авитохол. – Извикай
така, че Бог да те чуе, да събудиш душите на българите в саракта!
Създаваме ли Велика България?
– Да! Създаваме я! – крещеше с пълно гърло Ирник. От този вик малкият
Тарвил явно се сепна, защото проплака.
– Как? – питаше Авитохол.
– С любов.
Авитохол се усмихна доволен. Личеше си, че отговорът на Ирник му
допадна. Той отново извика:
– Създаваме ли Велика България?
– Създаваме я!
– Как?
– С вяра!
– Не! С вяра не може! Вярата няма място във Велика България.
– Добре, без вяра.
– А как?
– С упование!
– Да! Упованието в Българския Бог, това е орендата.
– Да, с орен да!
– Ирник, създаваме ли Велика България?
– Да!

332
 – Как?
– Със смелост!
– Създаваме ли Велика България?
– Да!
– Как?
– С чест и достойнство.
След това Авитохол се обърна и сръга Аспа, но все така продължаваше да
пита Ирник, който му отговаряше. Младият българин продължаваше да
изброява: „Дълг, самоотверженост, жертвоготовност...”
Докато говореше, Авитохол се бе устремил към хоризонта, към Запада,
Ирник направи същото. Той обаче насочи своя взор към Изтока. Въпреки
това двамата продължиха да викат, докато гласовете им не заглъхнаха
съвсем. Всъщност те не спряха да викат и след това, продължавайки
някакъв свой безкраен разговор. В един момент мъжете се сетиха, че
това не бе разговор помежду им, а с Бог.
Ирник и семейството му поеха към мрака на изток. Авитохол осъзнаваше,
че им предстоят трудни времена и можеше никога повече да не види сина
си и внуците си. Беше сигурен, че Ирник ще се бори и ще направи всичко
възможно да изпълни мисията си. Тангра щеше да реши кой е прав, той
или синът му, а може би и двамата. Самият Авитохол не знаеше как сам,
без жена и деца, ще успее да създаде България на запад. Той обаче
чувстваше непреодолимо желание да отиде натам. Там се намираха
дъщеря му Гуинивър и синът му Ланселот. Явно първата му задача бе да
ги открие, може би след това Анна и Баяра и чак тогава да мисли за
България. Сети се, че Бероес трябваше да се намира сред друидите –
келтските жреци. Българинът беше взел всички мечове и ками със себе си,
носеше медния щит с тангристки кръст, както и туга с позлатен връх и бяла
конска опашка. На врата му висеше сребърният медальон. Авитохол
притежаваше две от регалиите, за които му бе казала Баяра – това бяха
Короната и Мечът. Мечът бе Мечът на боговете, а Короната той
бе смъкнал от главата на мъртвия Атила и също носеше със себе си.
Липсваше само Чашата или Светия граал, на български тес – свещения
потир. Към тези регалии обаче можеше да се включи и медният щит, и
туга, всички тези предмети бяха свещени, на български се наричаха зис32.
В кожения вързоп Авитохол бе сложил и своя черен шлем. Не знаеше дали
този предмет е свещен, но му се струваше, че е така, защото през повечето
време върху него имаше бяла конска опашка, освен това имаше място за
короната, а може би той самият заместваше короната по време на битка.

32
зис – свещени реликви
333
Авитохол се опитваше да си спомни как се наричаше шлемът на български
и скоро се сети. „Тоуле!”
– Тоуле! – устните на българина произнесоха свещената дума. Вече бе
сигурен, че и шлемът е зис – свещена реликва. Мъжът намести персийската
си ризница и продължи напред към своето бъдеще или към неизвестното.

334
 XXI

Авитохол скита из западните земи през цялото лято на 454 християнска

година. Той се зачуди откъде да мине, на юг от високата планина, през
Северна Италия или през земите на германските племена. Сърцето
непрекъснато го влечеше на юг. Постоянно мислеше за думите, които папа
Леон I бе казал за срещата им край Мантуа и за това как безцеремонно бе
излъгал. Мечтаеше да се приближи до папата, за него нямаше да има
значение в Рим ли ще го сгащи, или в манастира – Западната Кула. Щеше
да се приближи като тиун, като куриос, изневиделица, да го стисне за
гърлото, а след това да му разкрие лицето си, да му се представи като
мъртвия Атила. Авитохол си представяше ужасеното му лице и изпита
удоволствие, което му бе трудно да скрие. Българинът искаше да попита
гнусния християнски червей само едно: „Защо лъже?“ Много добре си
представяше как щеше да изглежда папата, той щеше да се тресе от ужас,
да се кръсти, да се пули, очите му щяха да изскочат от ужас, да се изпусне
от страх, докато крещи: „Сатана! Сатана! Ти си Сатаната!” Тези мисли го
караха да се усмихва и всеки път оставяха у него усещането, сякаш това
вече се е случило и му ставаше много приятно. Всичко това го изпълваше
с желание да продължи по-бързо напред. Той като че ли бързаше да
изпълни мисията си и по-скоро да се изправи очи в очи срещу лъжливия
глава на Западната черква. Въпреки желанието си да потърси папата,
Авитохол мина през земите на германите. Той не си позволи желанието му
за мъст и това, да получи лично удовлетворение, да повлияе на мисията му.
След като премина през земите на германите, Авитохол тръгна из Галия.
Движеше се „на сляпо”, ако някой можеше да проследи пътя му, сигурно
би го помислил за търговец, който се чуди на кого на продаде стоката си,
или за луд. След Реймс той пое на юг към Лугдунум. Там някъде трябваше
да се намира Ланселот. Ако бе оцелял след битката с хуните, трябваше
именно там да се е върнал. Когато минаваше покрай Бургундия, българинът
искаше да се отбие и от любопитство да види какво бе станало, кой
управляваше земите, след смъртта на Кримхилда и избиването на цялата
династия на Нибелунгите. Той обаче бързаше. Не мина и през двора на
франките, макар че искаше да влезе и да надникне в двора на
Меровингите. Българинът бе винаги наметнат с качулката и се
преструваше на монах, но през цялото време слухтеше и мислеше за това,
че всъщност, откакто Атила не бе сред живите, много повече му се
налагаше да се крие под омразното наметало. Той не бе постигнал свобода,
както цял живот бе мечтал, а още повече му се налагаше да се крие като

335
плъх. Авитохол вече не поддържаше хунска прическа и сигурно все по-
малко приличаше на хун, но той и без това вече не го желаеше. За да
прикрие красотата и силата на Аспа, намяташе върху коня един прокъсан
чул. Неговият верен спътник, с когото бе неразделен от толкова
много години, все още беше силен, макар вече много по-лесно да
се уморяваше. Старостта преследваше Аспа по петите. Авитохол се
съобразяваше с това, че силите на другаря му са много по-малки и
ограничени и не го пришпорваше, нито го караше да върви по-дълго,
отколкото можеше да понесе. Мъжът разглеждаше търсенето на Ланселот
и Гуинивър като разходка, затова не преуморяваше себе си и стария си кон.
Сега беше важно да са отпочинали, за да имат в запас сили и издръжливост
и ако се наложи да сторят нещо спешно, да могат бързо да реагират.
Българинът не можеше да се крие, защото трябваше да се смесва с хората,
да е близо до мълвата. Той разпитваше за Ланселот и ту попадаше на
гореща следа, ту я губеше. Вечерите спеше в страноприемници. Те бяха
гнездо на клюки и слухове и там имаше най-голям шанс да научи нещо за
сина си.
В Лугдунум мина през същата онази страноприемница, където бяха
отседнали предния път. Там научи, че ханджията бил умрял преди много
време. Отначало помисли, че го е покосила чумата, но после разбра, че бил
заклан най-жестоко от някакви момчета. Българинът се зачуди дали не
става въпрос за същите, които за малко не бе убил във Филипопол. Тук,
в Лион, Авитохол бе застигнат от вестта, че някъде в далечна Панония се
бе случила огромна битка. Това стана в края на лятото. Орендата му
подсказа, че и Ирник е взел участие в нея. Наистина, когато се разделяха,
той не бе решил какво да прави и не бе получил предложение от Елак. Само
след няколко дни той разбра, че Денгизих и Ернах също са взели участие в
това огромно сражение и бяха подкрепили брат си. То се бе състояло между
хората на Атила, след като той бе починал. Авитохол научи, че Амаликите
също бяха останали верни на дадената дума, което не го изненада особено.
Битката се провела до река Недао. Ардарик и Едекон нападнали хуните,
същите тези, чиито хляб бяха яли в продължение на много години, от
другата страна воините на Елак били притиснати от легионите на Маркиан.
Сражението било свирепо и кръвопролитно, за един ден хуните загубили
30 000 воина. Сред тях бил и самият Елак, каганът на хуните, наследникът
на Атила. Да! Елак бе загинал. Само година след смъртта на баща си, новият
каган на хуните бе загубил живота си. Авитохол седеше облакътен на
масата и не можеше да повярва. Елак, когото познаваше от дете, синът на
Керка, бе мъртъв. Той бе живял твърде кратко и бе изгорял. Властта и
престолът на хуните го бяха убили.

336
 Сърцето на българина се сви от притеснение за живота на Ирник. Дали и
той не бе загинал в кръвопролитната битка? После научи с облекчение, че
Денгизих е заел мястото на брат си. Щом за сина му не се чуваше нищо,
това може би означаваше, че е жив. Това успокои притесненото
бащино сърце. Беше сигурен, че Ирник ще се разбере с новия
каган. Авитохол си спомни, че при последната им среща Денгизих бе
поискал същото, което и те. Може би скоро Ирник щеше да тръгне да
сбъдва мечтата си, да създаде нова България на същото място, на което се
намираше онази България, която Авитохол бе носил в сърцето си.
След като обиколи всички по-големи галски градове, старият воин стигна
до Северна Галия. Почти навсякъде познаваха Ланселот и той бе оставил
следа, най вече в кръчмите. Авитохол научаваше за всичките му
„подвизи” – двубои и сбивания. Синът му наистина си живееше славно. Той
бе скитащ боец с меч, но се биеше и с голи ръце. Мъжът бе горд, защото
научаваше, че той е негов достоен наследник. Ланселот бе обикалял
градовете, бе участвал в битки срещу местни бабаити и воини, биел се за
пари, а понякога само за едната прехрана. Авитохол не научи за нито една
загуба на сина си. Ланселот се бе уговарял да охранява този или онзи
търговец за пари, да пази села от разбойници и набези. Въобще синът му бе
известен, но не винаги с добро.
Накрая българинът влезе и в град Лутеция Паризиорум. Той бе не много
голям, но извивките на река Сена и хълмът, на който се намираше храмът
на Артемида, който сега бе превърнат в манастир, се виждаше отдалеч.
Авитохол тръгна из тесните, но прави улички, по които помията се
изливаше направо на улицата.
Първоначално потърси кръчма. Скоро стигна до един форум, който бе с
неправилна форма. Въпреки че наскоро не бе валял дъжд, площадът бе
потънал в кал и нечистотии, може би защото всичко течеше направо на
улицата. В момента, в който кракът му затъна в една дълбока локва, над
форума се разнесе нещо като ропот. Авитохол дочу хората да говорят за
някаква светица. При бойния си поход бе чувал, че тук, в Галия,
има някаква светица – Света Женевиев. Мъжът търсеше Ланселот, но беше
сигурен, че няма да го открие тук, по-скоро опитваше да продължи
загубената нишка от преследването на Гуинивър. Тук някъде, в този град,
бе загубил следите на дъщеря си и папа Леон I. Дали пък съдбата няма да
се окаже благосклонна и отново да срещне папата? Авитохол затвори очи,
а може би ще има късмета да срещне едновременно папата и дъщеря
си. Българинът чу, че на площада имало светица. Името, с което я наричаха
обаче, не бе Женевиев, а Урсула. Тълпата бавно го повлече към центъра на
препълнения форум. Хората явно искаха да погледнат светицата отблизо,
да я чуят или докоснат. Авитохол се остави на волята на тълпата, той

337
държеше поводите на Аспа, който отново бе наметнал с прокъсания чул
и ходеше до него. Накрая Авитохол спря, защото всички около него се
заковаха на място. Пред себе си видя не една, а много жени. Всички те бяха
облечени в някакви много странни дрехи. Това бяха кафяви раса, като
власеници, но от много по-скъп и нежен плат. На главите си жените имаха
бели парчета плат, които бяха оформили като качулки. Те се спускаха и
върху гърдите им. Белият плат скриваше косите и вратовете на жените и
единствено лицата им оставаха на показ. Белият цвят и прекрасните им
чисти, красиви лица създаваха усещането сякаш около главите на жените
има аура, божествен нимб, ореол. Авитохол се прехласна по прекрасната
гледка, която дузината жени представляваха. Това, че бяха забулили голяма
част от главите си, пречеше на българина да различи техните лица. В този
момент воинът видя жената, която стоеше начело на цялата тази група. Тя
бе много нежна и красива и веднага я разпозна. От лицето на Гуинивър се
излъчваше чистота, невинност и светлина. Хората се приближаваха до нея,
коленичиха направо върху калта и целуваха крайчеца на дрехата ѝ, все едно
бе епископ, кардинал или папа. За него вече бе ясно, че Гуинивър бе тази,
която хората наричаха Света Урсула. Гуинивър явно бе създала това, за
което бе мечтала. Тя бе оформила нещо като женски монашески орден.
Папата със сигурност ѝ бе помогнал. Сигурно бяха отседнали тук, в
Лутеция. В този момент се заслуша в това, което хората говореха, и разбра,
че предположенията му са неверни. Гражданите на Лутеция
приветстваха Света Урсула, която явно току-що се завръщаше от дълго
пътешествие, което бе започнало от Рим. Там тя се бе срещнала лично с
папата. Авитохол знаеше за топлите контакти между Гуинивър и папата и
не се усъмни в мълвата. Колкото повече време минаваше, толкова повече
хора се събираха на площада. Някои идваха специално, за да чуят разказа
на Света Урсула. Явно вестта, че Урсула и придружителките ѝ се намират
в Лутеция, бе обиколила улиците на града. Авитохол си спомни, че
Гуинивър бе избрала папата пред него, на него бе поверила живота си. Той
въздъхна с облекчение, все пак папата не бе опитал да я убие или окове,
каквито опасения имаше той. За учудване на българина, гражданите на
Лутеция наричаха папа Леон, папа Кириак33. След това се замисли, че
дъщеря му със сигурност бе подкрепяна и от мъжете около папата, като
епископ Лупус. Авитохол преброи придружителките на тази, която сега се
наричаше Урсула. Като воин той бе свикнал да брои противниците, както и
своите войски, за да може да прецени по-добре какво да прави в
предстоящата битка. Разбира се, сега не очакваше да влезе в битка срещу
жените, които бяха нежни, красиви и изключително крехки и деликатни
33
Папа Кириак — митически персонаж, олицетворява истинския папа. В легендата
за Света Урсула се разказва за срещата между папа Кириак и нея.
338
създания. Освен Гуинивър, преброи единадесет жени. Около себе си тя бе
събрала подобни на себе си, чисти и непорочни създания, които явно се
опитваха да изградят първия женски монашески орден в западното
християнство. Доколкото разбра, гражданите на Лутеция наричаха жените
урсулинки.34
Авитохол слушаше какво говорят жените и хората. Той разбра, че след
срещата си с папата, Света Урсула и нейните сподвижнички бяха
преминали през Опидиум Обиорум (днес Кьолн) и Базел. Българинът беше
сигурен, че тя е посетила и Западната Кула, но това явно не беше нещо,
което искаше да разказва пред хората.
След като чу достатъчно, мъжът дръпна поводите на Аспа и се опита да
се оттегли. Форумът обаче се бе изпълнил с много хора и продължаваше да
се пълни от прииждащите тълпи. Да излезе и напусне площада, който
приличаше повече на алай, отколкото на форум, се оказа много по-
трудно, отколкото бе очаквал. Когато напусна форума, беше изтощен,
изкалян, все едно току-що се бе измъкнал изпод колелата на каруца. След
като се почисти в движение, започна да търси кръчма, в която да преспи.
Не след дълго срещу него се зададе отряд от воини, които бързаха към
форума, на който в момента се намираше дъщеря му. Те сигурно бързаха,
за да въведат ред. Българинът се отдръпна от пътя им, опита се да прикрие
прекрасния лактофаест жребец и се сви. Стражниците минаха по пътя, все
едно бяха най-елитната армия в света. Това предизвика подигравателна
усмивка на устните на българина. Той обаче не искаше неприятности, сега
трябваше да е невидим, скрит и незабележим. Затова се сви, издържа
на пренебрежителните погледи на мъжете и скоро продължи да се движи
по пътя. Душата му ликуваше, защото бе открил дъщеря си. Тя може би бе
научила, че баща ѝ Атила е мъртъв и сигурно това я бе успокоило.
Българинът беше убеден, че папата, който безспорно разчиташе на
услугите на наследниците на Евгениус и чиито епископи и монаси бяха

34
Орденът на Света Урсула или урсулинки съществува и до днес. През годините са
съществували няколко ордена на Света Урсула. Най-известните от тях са „Сестрите
урсулинки от Тилдонк” и „Сестрите урсулинки Светото Сърце Исусово”. Тези ордени
са били наследници на един по-стар орден, който може би е изчезнал. Днес до нас е
достигнал един орден, който е създаден през 1535 година от Анджела Меричи, чието
цяло име е: „Римски съюз Орден на Света Урсула”, за по-кратко го наричат „Общество
на Света Урсула”. Днес празника на Света Урсула се празнува от католическата черква
на 21 октомври. Орденът на урсулинките има интересна и оригинална монашеска
униформа с големи шапки. Те са най-популярният женски монашески орден, който има
за задача да се грижи за религиозното образование на жените в християнската черква.
Последователките му работят основно с момиченца и подрастващи девойки, като
опитват да им изяснят основните категории в християнството.
339
пръснати из цялата Западна земя, като изграждаха стройна мрежа
от доносници и информатори, не е пропуснал да ѝ каже това.
Мина време преди Авитохол да открие една страноприемница, в която
срещу един цолдос го нахраниха и му позволиха да прибере коня си в обора.
Смяташе тук да остане да пренощува. Сега обмисляше какво да прави. Не
желаеше повече да се среща с Гуинивър. Много ясно си спомняше как
дъщеря му го бе наскърбила. Тя го смяташе за своя най-голям
враг. Авитохол вървеше из мръсните улици на Лутеция,
обикаляше локвите, прескачаше купчините от нечистотии с лекота,
все едно бе пеперуда. Оглеждаше града и се опитваше да запомни всяка
улица. Той беше тиун и непрестанно мислеше за това, че във всеки един
момент това място може да стане арена на битка. Той трябваше да има
преднина. Това не беше разходка. Набелязваше страничните улички и
места, в които би могъл да се скрие или да напусне полесражението. Така
неусетно, докато разучаваше града, стигна до стените на манастира,
които някога са били стени на храма на Артемида Галска. Мъжът
се повъртя малко тук. Жените все още не се бяха прибрали. Хората, жадни
да чуят разказа им, явно не ги пускаха да се върнат в обителта, отредена за
тях. Българинът беше сигурен, че този храм е най-естественото обиталище
на Урсула и урсулинките.
През следващите дни Авитохол спа в страноприемницата и всеки ден се
навърташе все покрай стените на този храм. Той искаше да научи нещо за
дъщеря си, каквото ѝ да е. През останалото време обикаляше улиците,
седеше срещу пияни мъже, наливаше ги с вино и ги разпитваше за сина си.
Той не се бе отказал от това да издири Ланселот. Това, че съдбата го сблъска
първо с Гуинивър, беше добре, но той трябваше да събере при себе си и
сина, и дъщеря си, след това щеше да мисли какво да прави нататък.
Един ден няколко от сестрите урсулинки излязоха из града. Явно
трябваше да набавят нещо за ядене, защото обикаляха пазарите. Където и
да отидеха, те предизвикваха вниманието на околните със странните си
дрехи. За Авитохол не беше трудно да се приближи до тях. Без кон, облечен
с наметката, под която успяваше да променя тялото си и то всеки път
да изглежда различно, мъжът бе в състояние да проследи всеки, а и сестрите
урсулинки не бяха бдителни като воини, които непрекъснато очакват да
бъдат проследени и нападнати. Авитохол не изпита никакви затруднения, а
и многолюдният град, блъсканицата по препълнените улици му помагаше.
От жените разбра, че младите монахини не са излезли просто да пазаруват,
а се готвят да напуснат града. Те имаха задачата да купят провизии, нужни
за пътуването. Колкото и да се приближаваше и ослушваше, Авитохол не
успя да разбере къде се канеха да отидат сподвижничките на Урсула. Той
бе сигурен, че всички те ще се движат вкупом. Скоро се отказа да слухти,

340
за да не бъде разкрит. Мъжът се върна в страноприемницата, плати, а след
това, като натовари всичко, което имаше в две дисаги и един дълъг кожен
калъф, отиде до стените на манастира. Българинът се чудеше дали да не
изчака монахините извън града, но Лутеция имаше много порти и не знаеше
през коя ще решат да го напуснат.
Тази нощ Авитохол прекара пред стените на манастира. През нощта
заваля дъжд, който го измокри до кости. На сутринта, когато жените
напуснаха божията обител, той бе много нещастен и имаше окаян вид, все
пак се зарадва, че няма да му се наложи по-дълго време да виси пред
портата на манастира.
Сестрите урсулинки се движеха в строй, все едно бяха воини. Все така
облечени с интересните си дрехи, те ходеха толкова леко, сякаш се носеха
над земята. Авитохол ги съпроводи с поглед отдалеч, защото бе спокоен, че
няма как да изгуби всички тези жени. Когато излязоха от града, той ги
последва. Видя от коя порта тръгнаха и накъде поеха. Той очакваше, че ще
отправят на юг, към Орлеан, към Арл и Троа, но за негово учудване те поеха
на север, към земите на франките.
Авитохол ги следваше отдалече и добре че бе така, защото забеляза, че те
бяха следвани, или е по-правилно да се каже пазени, от група воини, които
също не ги наближаваха. Тези хора бяха чужденци, облечени със странни
униформи. Българинът си помисли, че са тиуни. Опита се да ги преброи, за
да не бъде изненадан впоследствие. След няколко дни успя да разбере, че
това са някакви чужденци от планините. От най-високата планина в
Европа – Алпите. Явно папата бе решил да смени хората на Евгениус с
такива, живеещи в планината, близо до Западната Кула. Авитохол знаеше,
че някога семейството на Гуинивър бе пазено от български тиуни. След
като те бяха избити от хората на Евгениус, той бе решил да бъдат сменени
с воините на Меровингите, но явно сега папата бе определил това да бъдат
хора от планината.35
Докато следваше групата, Авитохол изучи всички начини, по които тези
мъже се движеха. Нямаше никакво съмнение, те не бяха нападатели, а бяха
пратени да ги пазят. Българинът се замисли, че ще е много рисковано да
отвлече Гуинивър, докато около нея имаше толкова много девици, а и
пазачи, затова реши да изчака. Когато се увери, че наистина се движеха
към земите на франките, Авитохол разбра, че трябва да действа.
В последните години франките малко по малко се придвижваха на запад и
наближаваха земите около Лутеция. Една нощ българинът изби всички
пазачи, като преряза гърлата им с камата си. Погреба телата им в един общ
гроб, а конете им отведе със себе си. Това бяха дребни планински коне,

35
И до днес папата и Ватикана се пазят от швейцарски гвардейци.
341
които обаче можеха да му донесат някакво злато. Той знаеше, че тези
кончета обикновено са много издръжливи. След това избърза напред и
застана на пътя на девиците. Те ставаха рано и се движеха пеша като
някакви поклоннички. Още на сутринта той чу шума от приближаването
им. Авитохол бе привързал конете на планинците, а своя кон бе оставил
свободно да пасе. Сега мъжът седеше на един пън встрани от пътя до малко
огънче, което бе наклал. Като видя, че жените наближават, старият воин се
изправи. Те се движеха и шумно си говореха, като се смееха,
така приличаха повече на младите жени в някой двор, които имат за цел да
радват очите на сановниците. Всички урсулинки бяха изключително
красиви и сияеха, явно духовната чистота и непорочността им бе оставила
отпечатък върху лицата и телата им. Сигурно жените не знаеха, че бяха
пазени от воини и се осланяха на вярата си. Когато забелязаха странника,
те се стъписаха и смеховете им, които преди това отекваха в гората,
секнаха. Мъжът с качулката изглеждаше заплашително, той приличаше на
гебет и сигурно смути душите на младите създания. Авитохол бе сложил
персийската си ризница, а на българския си колан бе препасал два меча и
две ками. Бе преценил, че копието и тугът няма да му трябват срещу
невъоръжените жени. Авитохол бе решил да поговори с Гуинивър и да я
отведе със себе си. Не смяташе да прилага насилие, само в краен
случай. Жените го гледаха и явно осъзнаваха, че този мъж има
някакви специални намерения към тях, защото се движеха все по-бавно и с
по-малки стъпчици, докато накрая съвсем спряха. В този момент
българинът видя, че Гуинивър, която стоеше най-отпред, държи в ръцете
си някаква книга, сигурно Библията. Тя я постави пред корема си и кръстоса
великолепните си нежни ръце с дълги пръсти.
Авитохол наблюдаваше Гуинивър и за миг през главата му мина мисълта,
че и други хора може би са се опитвали да въздействат на дъщеря му. Това,
което тя направи с книгата, бе типичен жест на затваряне, на скриване на
енергията и намеренията, магически, шамански жест на защита. Сигурно
Гуинивър бе получила някакво обучение и от Лициния Евдокия и Аурелия
Амата. Българинът знаеше, че жената на Валентиниан се бе запиляла по
тези земи за няколко години. Ако и тя, подобно на Аурелия Амата, бе
родила син от него, може би го бе отгледала тук, в Галия. И понеже в
основата на всичко стоеше Баяра, която ги бе водила, Авитохол погледна
ръцете на момичето, все още сключени в защитен знак, и беше сигурен, че
е станало точно така, че Гуинивър бе съчетала в себе си езичеството и
шаманството с кръвта на своя предтеча и християнството. Всъщност в
нейната кръв естествено се бе сляла кръвта на Спасителя и Светлината на
българите. Тези два народа някога бяха живели на едно място и си бяха
поделили начините, по които да опознават Бог. Евреите – чрез книга, а

342
българите – чрез оренда. Може би в младата жена, която бе негова дъщеря
и сега той наблюдаваше пред себе си, тези две части отново се бяха слели.
Може би тя имаше възможност по двата начина най-пълно и цялостно да
опознае Бог. Тя наистина бе най-естественият избор за създаване на нов
орден, да покаже нов начин за единение с Бог, да го опише по уникален
начин. Авитохол отметна качулката си. Той знаеше, че няма как да накара
Гуинивър да го последва, без да ѝ разкрие кой е. Със сигурност тя знаеше,
че е мъртъв и той разчиташе на изненадата и стъписването. Понеже
Атила бе мъртъв, не се налагаше след това да избива урсулинките. Това
обаче щеше да продължи да създава митове и за Атила да се говори, че още
е жив. Авитохол бе премислил всичко това и бе решил да действа по този
начин. Не го интересуваше, че за Атила щяха да продължат да се говорят
странни неща, които подхранваха въображението на хората.
Жените или разпознаха лицето на варварския вожд Атила пред себе си,
или възкликнаха от ужас. В последните години Авитохол бе отказал да
плаче с „кървави сълзи” и белезите по лицето му бяха започнали да
заздравяват, сега той си бе пуснал брада, която допълнително ги
прикриваше. Освен това бе оставил косата си да расте свободно. Отначало
тя растеше във всички посоки и изглеждаше смешно. Авитохол знаеше, че
не толкова белезите, колкото суровото му изражение на воин, участвал в
стотици битки и причинил смъртта на хиляди хора, ги стъписваше. Те бяха
невинни, чисти и непорочни, а той бе пълна тяхна противоположност.
Българинът си спомни, че някога и той беше млад и невинен. Какво бе
станало, за да се превърне в това, което представляваше днес?
Всъщност целият му живот го превърна в това.
Българинът не знаеше дали жените зад тази, която сега се наричаше Света
Урсула, го разпознаха, но тя със сигурност го позна. Това той прочете в
погледа ѝ. Очите на дъщеря му се разшириха, това можеше да види само
той. Авитохол разбра, че трябва да говори направо.
– Гуинивър, ела с мен! – той се сети, че това ще изненада момичетата
отзад, които познаваха водачката си като Урсула. Сега обаче нямаше време
да се замисля за такива неща.
– Аз не съм Гуинивър, аз съм Урсула. Сестра Урсула – каза спокойно, но
твърдо Гуинивър. – И никога няма да дойда при теб!
Този отговор раздразни Авитохол. Нещата явно нямаше да се случат по
лесния начин. Българинът нервно тръгна към дъщеря си. Той бе решен и
готов на всичко, за да я отведе със себе си. Беше сигурен, че всички около
него, както и той самият, трябва да се подчинят на мисията му отново да
създаде България. Той се подчиняваше на волята на Тангра,
Гуинивър трябваше да направи същото.

343
 – Тръгвай с мен, Гуинивър! Аз съм ти баща, затова си длъжна да ми се
подчиниш!
– Няма! Ти си чудовище! Къде беше, татко – тя подчерта думата „татко”, –
когато имах нужда от теб? Ти донесе само нещастие на майка ми! Ти си
самото Зло! Сестри мои, спасете ме! Спасете ме, от това ще зависи вярата
и религията ни!
Жените зад Гуинивър някак плахо тръгнаха срещу Авитохол. Те
изпревариха своята вдъхновителка и вървяха като агнета на заколение.
Българинът не знаеше какво могат да му сторят тези. Той можеше да ги
пребори всичките, само с една ръка. Тези девойки, чистите им лица,
невинността в погледа им, опита им да изглеждат решителни и
заплашителни, всичко това го разсмиваше. Като се направи, че не ги
забелязва, Авитохол заговори на дъщеря си, която едва можеше да
различи. От одеве той говореше на Гуинивър на български и тя му
отговаряше на същия език.
– Гуинивър, аз съм ти баща! Подчини ми се!
– Никога! Исус е мой отец!
Авитохол знаеше много добре какво имаше предвид Гуинивър. Тя
действително бе потомка на Спасителя, но в същото време бе негова
дъщеря. Едва сега като че ли осъзна, че всъщност, чрез Гуинивър, той бе
свързал кръвта си с тази на Христос и така тя бе станала част от религията
на християните. Това бяха правили всички тиуни, които трябваше да
пазят Светия граал. Какво означаваше това? Със сигурност това им бе
заповядано от тумирите и колобрите.
Авитохол се питаше дали Гуинивър не знае нещо за Чашата, която бе
загубил наблизо, по време на битката при Каталаунум? В едно бе сигурен,
че свещените предмети си имат собствен път в света на хората и често той
е по-различен от пътя на хората, които ги носят. Всъщност хората често
могат само да пренасят свещените предмети, но не и да ги притежават,
както те често си мислят. Щом Чашата не беше в него, явно така е трябвало
да стане. Той знаеше, че Гуинивър е Светият граал, но сега нямаше време
да мисли за това.
Авитохол понечи да тръгне напред, да разблъска жените и да се докопа до
Гуинивър. Ако трябваше, щеше да я отведе насила. В този момент
невинните жени скочиха срещу него и се вкопчиха в дрехите, в колана, в
каниите на оръжията му. Ръцете им обвиха силните му бедра. Всички
урсулинки се опитваха да го докопат и задържат. Докато мъжът се чудеше
какво да направи, Гуинивър побягна към Аспа. Конят сигурно разбра, че тя
е българка и има нещо общо с него, защото я допусна до себе си. Гуинивър
отвърза денковете и кожения калъф, в който се намираха останалите ками,
меча на Атила и копието с бялата опашка. Когато обаче понечи да се метне

344
върху гърба на Аспа, той се изправи на задните си крака. Жената явно
проумя, че няма да може да подчини коня и лека като фея прибяга към
конете на планинците, които стояха завързани встрани. Те бяха по-ниски и
мирни и повече щяха да ѝ подхождат. Гуинивър се движеше като някакво
видение, носено от лекия полъх на вятъра. Подобно на дива котка, тя се
метна върху гърба на единия от конете, след това отвърза поводите и на
другите животни. Като истинска българка, тя пришпори коня. Гуинивър бе
навела тялото си към късия врат на животното, а останалите коне, усетили
се свободни, я последваха. Тя обаче не препусна назад, обратно към
Лутеция, където да потърси защита, а напротив, продължи напред, към
земите на франките. Явно младата жена бе запазила връзките си с двора на
Меровингите. Авитохол бе сигурен в това и точно затова се бе
почувствал длъжен да пресрещне жените, преди те да са навлезли дълбоко в
територията на франките, където щяха да получат още по-сериозна защита.
Като гледаше гърба на отдалечаващата се бързо жена, Авитохол осъзна, че
я бе изпуснал. Нямаше никаква представа накъде е тръгнала дъщеря му.
В този момент разбра, че трябваше да извади кама и да се опита да я
прониже, но Гуинивър му бе дъщеря и той не можеше да я убие, а и тя се
бе прикрила зад врата на коня, наоколо пък препускаха останалите коне. Тя
му беше нужна. Българинът осъзна, че това е слабост. Може би трябваше
да убие Гуинивър, тя го бе видяла жив и сигурно скоро щеше да предупреди
паната и останалите си опекуни, които щяха да се втурнат на лов за него.
Авитохол изпитваше импулси да се освободи от ръцете, които се впиваха
в него и го приковаваха, да се метне върху гърба на Аспа, да препусне и
настигне дъщеря си. В края на краищата пътищата им може би се сливаха.
Това, че тя не се бе върнала към Лутеция, беше добре. Той също искаше да
я заведе в някой двор, независимо франкски или бургундски. Бургундия бе
останала без владетели, защото всички мъже и жени от рода на
Нибехунгите или Нибелунгите бяха мъртви. Може би беше добре да
създаде нова бургундска династия, начело на която да застане Гуинивър.
Тя беше родена и, през цялото време досега, бе живяла във владетелския
род на Меровингите.
Мъжът опитваше да отблъсне урсулинките от себе си, да се откопчи от
ръцете им, те обаче се впиваха все по-силно и силно в него. Ръцете им бяха
като корени, а пръстите им – като техни власинки, които го обвързваха и го
пристягаха все повече и повече. С ужас видя как две от жените,
докато техните посестрими го обграждаха, го пуснаха и отидоха до Аспа и
от кожения калъф, от който се показваха дръжките на меча и копието,
извадиха оръжията. Те извадиха меча, който той бе изковал, от канията, а
две от жените хванаха в ръцете си дългата дръжка на туга. На Авитохол му
стана ясно какви бяха намеренията им. Личеше си, че за пръв път

345
хващат оръжия в ръцете си. Острието на тежкия меч те влачеха по земята,
а върхът на копието, който неуверените женски ръце насочиха към гърдите
му, трепереше.
В този момент Авитохол проумя, че бе подценил урсулинките. Те бяха
опасен противник, точно толкова, колкото всички останали врагове, срещу
които се бе изправял в живота си, и можеха да го убият. Досега никога не
си бе позволявал да подцени врагове и да ги допусне толкова близо.
Авитохол усещаше женските ръце, които се бяха вкопчили в българския му
боен колан и не му позволяваха да извади някое от оръжията си.
Жените го бяха стегнали в плътен обръч и все повече и повече се
приближаваха. Скоро той нямаше да може да помръдне и дори да вдиша.
Авитохол се опитваше сам да се извади от летаргията, в която бе изпаднал.
Той не знаеше дали това не е някаква християнска магия, някакво
заклинание, което Гуинивър или урсулинките бяха изрекли. Колебаеше се
какво да направи. От известно време наблюдаваше всичко, което му се
случваше, все едно виждаше себе си някак отстрани, като наблюдател,
сякаш то не се отнасяше за него. Нима съдбата и Тангра му бяха отредили
такава смърт, такъв край, тук, в средата на нищото, в Галия?! Да бъде
погубен от някакви си жени?! Той, ученикът на Баяр, нима ще позволи да
бъде убит от някакви си девици, решили да станат монахини?! Срам!
Гърдите му се повдигаха и спускаха, душата му преливаше от възмущение.
Много добре знаеше какво трябва да стори, но не можеше да се реши да
сработи. Струваше му се неуместно това, на което трябваше да станат
свидетели тези невинни създания. Нима те можеха да бъдат истински,
достоен противник? Авитохол дишаше дълбоко. Накрая той сякаш се реши
и се изтръгна от „християнската магия”. Понечи да извади своя меч, но не
успя. Не можеше дори да помръдне. Погледна позлатеното острие, което,
танцувайки, се приближаваше към гърдите му. Изведнъж, като спасителен
лъч в тъмнината на съзнанието му, се появи ярката мисъл какво да направи.
С удар освободи ръцете си, след това, колкото и да му бе неприятно,
започна да нанася юмручни удари на жените около себе си. По някое време
се усети, че посяга и хваща малкия сребърен тангристки кръст, който
висеше на врата му.
Изведнъж пред очите му причерня. Авитохол отново като че ли бе
свидетел на действията си, но този път всичко стоеше по друг начин. Той
чуваше звуците, шумовете на битката някак отстрани, а тялото му бе
изтръпнало като крак, който си държал дълго време свит под себе си.
Мъжът виждаше ударите, които нанасяше в жените, които, облечени в
странните си кафяво-бели дрехи, с необичайни шапки, отлитаха, все едно
бяха бели птици. По някое време той се почувства достатъчно свободен,
посегна и хвана дръжките на мечовете. Авитохол знаеше, че през дългия

346
си живот неведнъж бе изпадал в такова състояние на боен транс. Колкото и
да бе странно, това винаги бе правил в критични ситуации, но срещу
недостойни противници. Така бе избил някакви жалки бандити в
египетската пустиня, после бе нападнал и избил нибелунгите в тяхната
пещера. Вече знаеше, че същото ще се случи и с урсулинките.
В този момент дойде ударът. Копието, което двете жени държаха, бе
забито в гърдите му. Той погледна позлатеното острие, бялата конска
опашка, хлъзна погледа си по дръжката и видя нежните женски ръце, на
които не бе отредено да носят оръжие. Накрая видя уголемените,
изплашени очи на жените. Те бяха изпълнени с ужас от това, което току-що
бяха сторили.
Авитохол се усмихна. Нима по този начин щеше да се раздели с живота
си? Нима щеше да загине от ръцете на тези жени? Не! Погледна встрани и
видя, че във всяка една от ръцете си държи по един меч, в лявата държеше
Булмунг, а в дясната – Мечът на боговете. Той стоеше така, с копие забито
в гърдите и разтворени ръце. Потресените от ужас урсулинки, които все
още го държаха, сигурно си помислиха, че са го убили, защото го пуснаха.
На Авитохол му идеше да се изсмее. Той бе напълно жив, ударът на
копието, какъвто и да се бе сторил на жените, беше лек и го бе наранил
съвсем повърхностно. Нямаше как да умре от такава рана. Той можеше да
нарече това одраскване. Наистина, върхът на копието бе пробил ризницата
му, но острието бе „парнало“ съвсем леко гърдите му. От болката Авитохол
разбра, че вече е бил раняван на същото това място от Олджибай. Тогава
острието почти го бе пронизало. Сега ударът бе много по-лек. Авитохол не
чувстваше болка. Той се дръпна назад и с учудване видя кръвта, която
потече по ризницата му. Изведнъж пред очите му се появяваха откъслечни
картини, които биваха прекъсвани от моменти на тъмнота и
умопомрачение. Авитохол виждаше двата меча, които се движеха
свободни, като крилете на птица. Блестящите остриета преминаваха през
телата на жените и ги обагряха в кърваво. Мъжът се взираше в кървавите
пръски, които бяха съвсем неуместни в цялата тази картина на красота,
непорочност и чистота. Това, което виждаше и запомняше, бяха
уголемените им, изпълнени с ужас очи. Те бяха още деца. Скоро жените,
които го бяха ранили в гърдите, изпуснаха копието, защото четирите им
ръце бяха отсечени до лактите и за миг останаха вкопчени в грубата дръжка
на копието. Двете тела останаха прави още миг. От лактите им пръскаше
кръв като фонтани, а лицата им само за миг пребледняха. След това двете
тела се проснаха като отсечени на земята, а от ръцете им продължаваше да
пръска кръв. Авитохол не им обърна внимание, не отсече главите им, за да
облекчи мъките им. Той се нахвърли към останалите живи урсулинки.

347
Скоро се разбра, че битката между българския воин и младите монахини е
неравностойна. В този момент той спря и застина.
Авитохол отвори очи. Стоеше изправен, в ръцете си държеше мечовете,
по които се стичаше кръв. Огледа се и това, което видя, го ужаси. Наоколо
бяха разпръснати насечените тела на урсулинките. Мъжът не помнеше
нищо, но много добре знаеше, че тази кървава вакханалия е плод на
неговите ръце. Да! Той бе сътворил всичко това. Бе отнел живота на
единадесет млади, невинни, честни жени. Това не беше битка, а
екзекуция. Ето, че се превръщаше в това, в което толкова пъти бе упреквал
Атила. Дали не бяха прави западните хора, които смятаха, че е Сатаната?36
Българинът избърса кървавите остриета на мечовете в едно останало
чисто парче от дрехите на младите монахини и ги прибра в ножниците им.
След това се приближи до двете единствено останали що-годе цели жени.
До тях, върху земята, лежеше тугът му. Той го взе и видя следите от ноктите
на жените, които, дори в смъртта си, се бяха вкопчвали в дръжката. След
това откри другия меч, който урсулинките бяха взели, и почисти и него.
Сега беше време да се махне колкото се може по-бързо от това място.
Авитохол прибра всички оръжия в кожения калъф. Когато обаче понечи да
се качи върху гърба на коня, усети силната болка в гърдите си. Все пак успя
да се качи на седлото. Той беше българин и можеше да върши всичко от
седлото на своя кон. Така, в движение, щеше да се погрижи за раната си. С
петите си сръчка хълбоците на жребеца, а с бедрата си го управляваше.
Можеше да управлява коня само с пети и бедра, без да държи поводите.
Двамата с коня се сляха и станаха едно цяло същество, с обща воля.
Авитохол насочи Аспа в посоката, в която преди малко бе отпрашила
дъщеря му. Той обаче бе ранен и не можеше много да бърза, немислимо бе
да накара Аспа да галопира, защото щеше да се раздруса и да го заболи.
Затова се движеше в аян. Мъжът се замисли дали ако бе приел още в
началото да нарани младите жени, сега Гуинивър нямаше да бъде в
ръцете му? Той така или иначе бе пожертвал урсулинките, те
лежаха мъртви зад гърба му, но дъщеря му я нямаше. Авитохол осъзнаваше,
че опитът му да запази жива Гуинивър го бе поставил в тази неизгодна
ситуация.

36
Днес телата на единадесетте урсулинки и Света Урсула са положени в Кьолнската
катедрала. Легендата разказва, че те са били пресрещнати и посечени от Атила, който
поискал да отведе със себе си Света Урсула.
348
 XXII

Лицемерие. Висше лицемерие. Всичко в света около него бе изтъкано от

лицемерие.
Валентиниан пристъпваше с отривиста походка, която противоречеше на
отпуснатата му, някак сгърчена фигура. Всеки, който познаваше вечната
меланхолия, в която той се намираше, освен в моментите, в които изпадаше
в неврастенични пристъпи, би се учудил. Робата му се развяваше. Тя бе от
толкова фин плат, че реагираше и на най-лекото движение и полъх на
вятъра. Той се движеше под колонадата, която приличаше на открит
коридор, на двоен перистил. Мраморните плочи потрепваха и кънтяха, при
докосването на леките му сандали, което показваше колко качествени и
скъпи са. Мъжът вървеше и се наслаждаваше на ленивото есенно слънце,
което осветяваше великолепната градина на двореца в Равена. През лятото
тези сенки спасяваха от жегата, но през есента те като че ли ставаха по-
дълбоки, по-тъмни и хладни. Те бяха като изрязани в градината и показваха
границата между този свят и нещо друго, мрачно, тъмно, непознато, което
се спотаява толкова близо до хората, че те не го виждат. Понякога
Валентиниан ги виждаше като дупки, в които може да скочи и да отиде
някъде другаде, да премине в друг свят.
Денят беше 21 септември 453 година. Не прекрасното време или
колонадата, която пресичаше великолепната градина и свързваше двореца
с откритата зала, която лятото се ползваше като тронна зала, го караха да
мисли за лицемерието. Мислите му бяха продиктувани от двамата мъже,
които го придружаваха и ситнеха зад него. Колонадата бе достатъчно дълга
и той имаше време да помисли за всичко това. Императорът се движеше
отпред с широка крачка, а двамата мъже подтичваха след него. Изведнъж
той рязко се обърна и бавно, с остър поглед, изгледа изпитателно мъжете,
които сега стояха пред него. Единият бе евнухът Ираклий. За разлика
от повечето евнуси, които, след като загубеха мъжествеността си,
напълняваха и се разплуваха, личният му секретар беше дребничък, сух и
пъргав. Фигурата на другия мъж силно контрастираше с тази на евнуха.
Макар да не бе евнух и да произлизаше от един от най-древните и
благородни родове, самият той бе сенатор и патриций. Валентиниан огледа
разплутото, безформено тяло на мъжа пред себе си. Видя големия му объл
корем, който прозираше през широката роба, виждаше мазната му потна
шия, надиплена на много пластове.
Старият сенатор Петроний Максим имаше прекрасна жена. Императорът
се облиза, защото наскоро бе изпълнил това, за което бе мечтал през

349
последните години. С хитрост бе примамил жената на сенатора в двореца,
след това я бе изнасилил жестоко и я бе заплашил с великолепната си
златна кама с дръжка отрупана със скъпоценни камъни. Валентиниан
незабележимо спусна ръката си и опипа камата, която винаги носеше със
себе си. Той не направи това, защото се притесняваше да не бъде нападнат
от сенатора. Не! Сладката възбуда отново го обзе, като си спомни зрялото
и в същото време сочно тяло на жената на патриция. Устата му се изпълни
със слюнка, щом си спомни как тя се съпротивляваше, гърчеше се,
опитваше се да избяга, той обаче я бе заплашил с острието на камата.
Когато си тръгна, тя бе обезчестена, унизена и състарена. Жената бягаше
гола из улиците на града, а в погледа ѝ блестяха пламъчетата на безумието.
Валентиниан беше сигурен, че старият, грозен патриций е наясно какво се
бе случило. Дори жена му да не му бе разказала, той би могъл да разбере от
мълвите из града, защото целият град, дори империята, говореше за
изнасилването. Беше ли го заболяло? Сигурно. Те обаче бяха сенатори, цял
живот се бяха учили да се прививат пред императора и то от
поколения насам. Когато бяха сенатори, се подчиняваха, а когато
станеха владетели, си го връщаха. Петроний Максим никога нямаше да
властва и щеше да си остане така, цял живот наведен, лицемерничещ.
Валентиниан си представи как минава зад гърба на стария патриций и
потръпна, после си представи жена му и се успокои и усмихна. Всъщност
той не се интересуваше дали сенаторът изпитва болка, да унижава околните
за него беше радост. Беше му интересно и приятно да наблюдава
как патрицият, който гледаше на света и на всичко около себе си с
присъщото на рода му високомерие, сега се гърчи в краката му. Той знаеше
какво зло му бе сторил, но за да е близо до властта, беше готов да
раболепничи пред него. Мразеше ли го? Сигурно. Точно заради това, което
Петроний Максим му говореше, се бе замислил за лицемерието. Само
голямо лицемерие можеше да накара сенатора да говори за нещо
друго, освен за това, което бе сторил на жена му, за унижението, на което
ги бе подложил. Императорът гледаше мазния, потен врат на стария
сенатор. Лицето на мъжа бе обляно в пот, а капчиците се търкаляха по
гладкото му, плешиво теме, после по челото, по дебелите като на прасе
бузи, после вадичките потичаха по диплите на врага му, които, като канали,
ги отвеждаха до тогата отпред на гърдите му. Там потното петно видимо
нарастваше и заплашваше скоро да се слее с другите две петна, образували
се под мишниците му.
Императорът смяташе, че точно Петроний Максим трябваше да бъде
евнух или поне приличаше на такъв. Той погледна към Ираклий, който бе
лек и подвижен. Всъщност Петроний Максим също бе скопец, но духовен,
защото беше мъж без чест, а кой знае, можеше и в леглото да не е мъж. В

350
този момент отново си припомни жена му, но изведнъж до съзнанието му
достигна това, което сенаторът говореше. Императорът се опита да се
съсредоточи върху думите му, но натрапчивото видение на голото тяло на
жена му постоянно се появяваше пред очите му и го разсейваше. Отново
опипа камата и му идеше да се изсмее на иронията на съдбата.
– Ваше величество, Флавий Аеций е в Равена – говореше Петроний
Максим.
– Знам, нали аз го повиках, по настояване на вас двамата – Валентиниан
каза това и се опита да си представи изражението на лицето на патриция,
ако сега, както си стоят, извади своята кама и, без никакво предупреждение,
я забие в мазните му гърди. Толкова истински и колоритно си го
представи, все едно наистина се случваше. Императорът често
имаше подобни видения, той беше сигурен, че някой път няма да издържи
и наистина ще убие човек пред очите на всички останали. Ръцете го сърбяха
и знаеше, че няма да се интересува кой ще е човекът, виновен ли ще е, или
някой невинен.
В същото време Валентиниан знаеше, че това, че в градината и под
колонадата са само тримата, е илюзия. Хората на префекта на
преторианската гвардия – Боенций, бяха навсякъде наоколо. Боенций бе
сменил на поста Майориан, след като Флавий Аеций бе разбрал, че
Валентиниан го е посочил за свой наследник. Сега Боенций отговаряше за
неговата сигурност. Разбира се, те нямаше какво да направят, ако той реши
да убие някого. Те трябваше да пазят него, а не патрициите и другите от
яростта му.
– Той е много опасен човек, Ваше величество! Той присвоява всички
данъци, които са предназначени за вас и империята. Той и сега ръководи
цялата империя, но явно е решил да превземе и трона. Той ще ви убие,
Ваше величество! Ако вие не го убиете пръв, той ще го направи. Задайте
си въпроса „Защо му беше на Флавий Аеций да сгоди сина си Гауденций за
вашата дъщеря?” Само заради едно нещо, Ваше величество. Той не само
ви краде, не само е обсебил държавата, но сега иска да седне и на трона!
Вие не бива да оставяте това така! Аеций е решил да смени династията на
Теодосий Велики със своя собствена. Той се смята за по-достоен от вас
за престола. И ще го направи по закон, като ожени сина си Гауденций за
вашата дъщеря Евдокия Младша, а като ви убие, ще го направи и по
насилствен, незаконен начин.
– Чух вашето мнение – каза Валентиниан. – Ираклий, ти как мислиш,
сенатор Петроний Максим прав ли е?
Ираклий се огледа в безпомощността си. Личеше си, че търси някого, зад
когото да се скрие. След като не откри възможност да стори това и нямаше

351
как да се направи, че не съществува или не е разбрал въпроса, наведе глава
и каза:
– Да, Ваше величество, мисля, че е прав.
– Смяташ, че Флавий Аеций краде от данъците и затова империята е в
толкова тежко положение?
– Това се говори открито в Рим. Мълвата обикаля цялата империя –
отвърна секретарят.
Валентиниан се зачерви от гняв. Той не можеше да повярва, че най-
знатният и властен човек в империята го бе предал и срамил по този начин.
През цялото време той се бе подигравал с него. С едната ръка бе крал, а с
другата бе искал дъщеря му за жена на своя син. Неслучайно миналата
година се бяха скарали толкова жестоко. След битката при Каталаунум,
Аеций се завърна като велик военачалник и изживяваше своя триумф. Това
го бе направило още по-силен. Всички говореха за това колко велик е като
военачалник, как се бори да запази духа на Рим. Това обаче дразнеше
императора и той го възприемаше като натякване. Всяка похвала за
смелостта и победата на Флавий Аеций той чувстваше като обида и
обвинение към него. Всяко изтъкване на достойнствата на „последния
римлянин” бе намек за това колко слаб, страхлив, недостоен и
незначителен е той. Цяла година понасяше всички наоколо да говорят само
за това как Флавий Аеций се е изправил в битка и е победил самия вожд
на хуните, най-жестокия човек и владетел – Атила.
– Единият лъже, че е победил при Каталаунум – тихо каза Валентиниан и
си личеше, че това няма връзка с разговора между тримата. Двамата мъже
обаче не посмяха да го прекъснат, – другият лъже, че Атила пълзял на
колене пред нозете му! Всички са толкова смели и са такива герои!
Лъжци! Всички те са лъжци! Къде съм аз? Кой съм аз? Все едно съм
нищожество, според тях мен ме няма! Сякаш не аз съм владетелят на Рим!
Всъщност аз съм най-могъщият човек, аз съм внук на Теодосий Велики,
властта е в моите ръце!
Ще ги убия и двамата! – извика Валентиниан. Той бе извадил своята
скъпоценна кама и я размахваше пред очите на Петроний Максим и
Ираклий, все едно възнамерявала ги убие.
Двамата мъже се свиха, защото не бяха чули добре думите на
Валентиниан и не знаеха дали не бяха казани за тях.
– Аеций няма да ми прости, че не го послушах, когато миналото лято той
препоръчваше да изчакаме войските, пратени от моя брат,
константинополския василевс. Тогава „победителят от Каталаунум”,
„победителят на Атила” се бе сврял в миша дупка и трепереше, отказвайки
да пресрещне армията на варварина и молеше да се изчакат легионите на

352
Маркиан и Антемий. Той не искаше да воюва и успя да събере само
един легион, защото според него нямахме злато.
– Злато е имало, Ваше величество – императорът бе прекъснат от
Петроний Максим. – Злато е имало, моите куриоси (шпиони) ми доложиха
за това, но Флавий Аеций не е искал да го пръска за война. Искал е с него
да си купи патрициите и сенаторите, да остави Атила да опустоши Северна
Италия, за да може народният гняв да се обърне към „страхливия,
слабоволев император” и един ден смелият победител на
Атила, „последният римлянин” да ви наследи на престола, носен
на щитовете от същия този народ.
– Какво?! – императорът не можа да скрие изумлението си. –
Предателство! Но това е предателство!
– Да, Ваше величество, той никога няма да ви прости, че като изпратихте
папата да преговаря, вие провалихте плановете му. Така Атила бе спрян и
вие останахте на престола.
– Значи съм постъпил правилно?
– Да!
– Но пък папата излъга и се направи на герой.
– И това е вярно.
Валентиниан си спомни с какво облекчение Рим научи новината, че
Атила е мъртъв. В това имаше пръст божието провидение и папата се бе
възползвал от тази новина. Той нямаше да му прости това.
– Първо ще се справя с „последния римлянин” – последните думи
императорът произнесе с подчертана ирония, – а след това ще дойде редът
и на папата. Той също ме дразни много, като непрекъснато се самоизтъква
и навсякъде говори, че той бил водач и на светската власт. Много водачи,
много герои! – недоволен мърмореше Валентиниан.
– Да, но сега най-важен е Флавий Аеций – каза Петроний Максим. –
Първо трябва с него да се справите! Той е най-голямата заплаха за вас!
– Ираклий, ти съгласен ли си?
– Съгласен съм с всяка дума, произнесена от многоуважавания Петроний
Максим – каза секретарят.
Това бе достатъчно на Валентиниан. Той прибра камата в пояса си и се
обърна, този път с още по-решителна походка тръгна по коридора на
колонадата. Двамата мъже ситнеха зад него.
– Какво ти става?! Полудял ли си? – шепнеше Ираклий. – Ако Флавий
Аеций разбере, живи ще ни одере! Ако Валентиниан не го убие и само му
каже тези неща, ние сме мъртви!
Петроний Максим нямаше нужда от това Ираклий да му предава тревогата
си. Старият патриций и без това бе достатъчно притеснен. В същото време
душата му вътрешно се усмихваше със зловеща, ехидна усмивка. Ако някой

353
бе чул това, което бе казал на Валентиниан, щеше да си помисли, че верният
Петроний Максим брани своя император от продажния, алчен предател
Флавий Аеций. Патрицият обаче знаеше, че не беше така. Той бе най-
големият враг на Валентиниан. Копнееше да го хване за мършавия врат, да
го удуши със собствените си ръце, докато сложи край на жалкия му,
безчестен, недостоен живот. Валентиниан бе нищожество и през целия си
живот незаслужено бе заемал престола. Той бе донесъл на империята точно
толкова нещастие, колкото на хората около себе си.
Всъщност Петроний Максим бе наговорил всички тези неща за Флавий
Аеций, защото „последният римлянин” бе лоялен и верен на императора.
Сенаторът не можеше да разбере тази вярност на мъжа, който разполагаше
с най-много власт в империята. Точно тази вярност щеше да струва живота
на Флавий Аеций. Петроний не желаеше да го напада, защото осъзнаваше
колко опасно е това. Той искаше Валентиниан сам, по ирония на съдбата,
да унищожи единствения човек, който можеше да го предпази и спаси.
Връщане назад нямаше. Сенаторът се чувстваше унижен, наранен и
оскърбен. Валентиниан го бе унижил, бе поругал честта му, бе подмамил
жена му в двореца и там я бе изнасилил. Беше я заплашил с кама, със същата
тази кама някой ден Петроний щеше да го убие. Сега обаче искаше да се
наслади на отмъщението, което бе подготвил за бързащия напред мъж. Той
мечтаеше да отнеме живота му, но щеше да опита да направи това с
чужда ръка. Щеше да стои отстрани, да наблюдава и да се наслаждава.
Отмъщението е по-сладко, когато го прави някой друг от твое име, когато
жертвата не знае откъде ѝ идва и смята, че това е съдбата ѝ. Тогава
отмъщаващият се чувства като бог на справедливостта и възмездието.
Вместо лично да убие Валентиниан, да го прободе с камата си или да го
удуши със силните си ръце, щеше да го накара да убие Флавий Аеций, а
това на практика щеше да бъде самоубийство. След това щеше да дойде ред
и на самия император. Щеше да реши как да завърши недостойния си живот
влечугото, което бързаше напред, но за да може някой ден да направи това
собственоръчно, сега трябваше да остави глупака да действа.
Скоро тримата мъже влязоха в залата, която бе образувана от колони. Тя
бе отделена от градината с леки, ефирни, прозрачни завеси, докарани лук
от Изтока. Лятната зала бе пълна с хора. Валентиниан, по настояване на
Петроний Максим, бе повикал в Равена Флавий Аеций, папата, магистър
милитума Рицимер, Майориан. Тук, разбира се, беше и преторианският
префект Боенций. На приема щяха да бъдат и жените, и дъщерите им.
Валентиниан влезе и с решителна стъпка се насочи към клиноса. Той
ходеше изправен и искаше с поведението си да покаже на всички тези
червеи и „герои”, че в края на краищата той е владетелят, от него зависи
всичко, той е цезарят и императорът, той е върховният владетел. Тук, в

354
лятната зала, той нямаше трон, а се излягаше направо върху
мраморни клиноси. На централното място в залата бяха поставени
три клиноса. Средният и най-централен бе неговият. Този отляво бе за жена
му, а отдясно бе принадлежал на мъртвата му вече майка, Гала Плацида. Тя
бе починала в Рим и я бяха погребали там, а великолепната ѝ гробница в
Равена бе останала празна. От тогава никой не бе седял на клиноса на майка
му.
Докато прекосяваха залата, Валентиниан кимаше на хората, които вече
го очакваха.
– Вие двамата застанете зад клиноса на Гала Плацида!
Ираклий много добре знаеше на кого бе принадлежал доскоро този клинос
и дори нямаше намерение да сяда върху него.
Валентиниан седна на клиноса си, изпъна гръбнак и усети камата. Той бе
истинският владетел и всички трябваше да разберат това. Нито Флавий
Аеций, нито папата, бяха такива. Устата на императора бе пресъхнала от
жажда, затова направи знак на прислужниците. Две деца се приближиха до
него и му поднесоха чаша с вино. Преторианският префект Боенций трепна.
Не можеше да си спомни тези деца. Струваше му се, че ги вижда за пръв
път. Кои бяха те? Той явно не можеше да помни и децата прислужници.
След като поднесоха виното на императора, двете деца отидоха до
Петроний Максим и Ираклий, които стояха прави зад клиноса на Гала
Плацида, и размениха няколко думи. Щом двамата познаваха
момчетата, това означаваше, че той бе изпуснал нещо, това го притесни.
Боенций гледаше лицето на Петроний Максим и се уплаши. За миг то
пребледня като вар, след това старият сенатор се разтрепери. Явно това,
което момчетата му говореха, го развълнува. Мъжът подгъна крак, все едно
щеше да падне, но се подпря на клиноса. Сенаторът изглеждаше като
човек, който е научил най-лошата вест в живота си. Ираклий, който се
намираше най-близо, веднага му се притече на помощ. Момчетата, като
продължаваха да му говорят, също опитаха да го подхванат и да му
помогнат. Тази драма, макар да се случваше пред очите на всички, като че
ли остана незабелязана от повечето присъстващи, защото тяхното
внимание бе приковано от императора.
Валентиниан погледна наляво, там видя жена си Лициния Евдокия и двете
си дъщери. Преди година-две дъщерята на Теодосий и Елия Евдокия бе
избягала и се бе скитала някъде. Валентиниан бе запазил бягството ѝ в
тайна. От двора той бе направил това с лекота, и без това бяха свикнали
рядко да ги виждат заедно. На дъщерите му бе най-трудно да обясни къде
е майка им. Скоро се разнесоха слухове, че са виждали августата в Галия,
където тя се скитала боса и одърпана, като някоя окаяница. Някои
свързваха името ѝ със Света Женевиев, но така и не можа да се разбере

355
точно как. Други слухове я пращаха в Константинопол и дори в Йерусалим
и Александрия, където издирвала своята майка. И други, още по-
невероятни слухове, се носеха за августата. След няколко години
императрицата се върна и, без никакво обяснение, зае своето място в
двореца и продължи да се грижи за дъщерите си. Валентиниан обаче
тя отбягваше. Доносниците съобщаваха, че когато е в Рим, императрицата
тайно се среща с водачката на весталките, Аурелия Амата, и ѝ дава злато.
Валентиниан не се интересуваше от това, но го явно дразнеше папа Леон,
който сега стоеше начело на една групичка, която се намираше леко
встрани. Зад него бе секретарят му – Проспер Тирон Аквитански, и
неговият апокрисиарий – Сидоний Аполинарий, който наскоро се бе
върнал от Константинопол. Най-отзад бе застанал епископът на град Троа –
Лупус, който явно бе гост на папата. Валентиниан знаеше, че доносниците
на папата сигурно са му донесли за топлите отношения между
императрицата и тази, която се опитваше да възроди ордена на весталките,
и че това много го гневеше. Това пък радваше императора, който чрез жена
си отмъщаваше на Леон. Валентиниан знаеше, че в последно време папата,
освен че лъжеше, че Атила е пълзял в нозете му, се опитваше да създаде
женски монашески орден в Галия. Там той подкрепяше някоя си Света
Урсула, за която се твърдеше, че се отличавала със своето целомъдрие и
свят живот. Тя била много красива млада жена, в същото време се
говореше, че била много умна и начетена. Мълвата разнасяше, че знаела
всички тайни, които може да знае една жена, нея почитаха дори езическите
жреци, както се твърдеше, тя бе запозната и с най-дълбоките тайни
на християнството. Покрай нея имаше някаква тайна и той трябваше да я
разкрие. Валентиниан би подкрепил Света Женевиев, която и да е тя, за да
я противопостави на Света Урсула. Съвсем скоро щеше да воюва с Леон и
трябваше да се готви за това. След Флавий Аеций, щеше да дойде ред и на
папата, затова сега изгледа групичката около него, все едно беше армия.
Погледът му се спря на Лициния Евдокия. В ръцете си тя държеше някаква
проста дървена чаша, от която даваше на Плацидия Младша и Евдокия
Младша да пият. Валентиниан се възмути. Как може василевсата да им дава
да пият от проста дървена чаша? Нима бяха свършили златните бокали?
Докато оглеждаше присъстващите в залата, притеснените Петроний
Максим и Ираклий се приближиха зад гърба му и започнаха да му говорят
нещо. Сенаторът явно се бе пооправил след лекия припадък, който бе
получил. Не се разбирате как Валентиниан успява да ги слуша, след като
двамата говореха едновременно, единият – на едното ухо, другият – на
другото.
– Флавий Аеций – извика императорът и направи жест, с който да пропъди
двамата мъже, които го бяха нападнали, все едно бяха досадни мухи. Този

356
жест явно бе към Петроний Максим, който бе по-активен. – Флавий
Аеций – повтори той. – Ти си предател, крадец, търпях те толкова години,
но повече не мога! – Валентиниан се бе изправил и се движеше към
измамния сенатор. В този момент Аеций гледаше към сина си Гауденций,
когото смяташе да ожени за дъщерята на императора. „Последният
римлянин” бе изумен от словесната нападка на Валентиниан, макар да
знаеше колко непостоянен и лабилен е той. Сигурно Петроний Максим и
Ираклий му бяха казали нещо срещу него. Аеций разбра, че трябва да се
пошегува с императора, мислеше да каже, че не бива сватове да си говорят
така. По този начин искаше да успокои цезаря, а след това щеше да разбере
от какво бяха продиктувани думите му. Ако се окажеше, че за това са
виновни Петроний Максим и Ираклий, щеше да ги накара да страдат. Бе
успял да се справи с майката на Валентиниан – силната и властна Гала
Плацида, та нямаше да се справи с тези два плъха! Той бе най-
влиятелният и могъщ мъж на Запада, истинският владетел на Рим, най-
богатият човек в империята, победителят на Атила...
„Последния римлянин” не успя да довърши мисълта си, защото, без
никакво предупреждение и забавяне, Валентиниан извади някаква кама и я
заби в гърдите му. Старият мъж бе изненадан от внезапната атака.
Императорът бе нанесъл удара с две ръце отгоре и продължаваше да
натиска. Аеций, явно все още не бе разбрал какво се бе случило, той се
бореше да остане на крака, като че ли това бе много важно.
Всички в залата бяха изумени случващото се пред очите им.
Преторианският префект Боенций се чудеше какво да стори, все пак
лоялността му към императора надделя. Магистър милитум Рицимер също
не помръдна, както и Майориан. Единствено Авит, който стоеше до
Гауденций, извади своя меч, но и той не посмя да се притече на помощ на
своя опекун и приятел. Как да го направи? Трябваше да вдигне оръжие
срещу императора!
Папа Леон и епископ Лупус бяха потресени. Папата бе застинал със
зинала уста, все едно викът се бе вкаменил на устните му.
Валентиниан продължаваше да натиска камата си все по-силно в гърдите
на Флавий Аеций. Той гледаше в очите му и крещеше:
– Как е да си толкова велик? Къде е славата ти сега? Какво, боли ли те?
Опитай със среброто и златото, които крадеше от мен, да излекуваш
болката!
В този момент „последният римлянин” рухна върху мраморния под.
Гауденций се втурна към баща си. Авит, който бе прибрал меча си, го
последва. Ако той не бе прибрал оръжието си, Боенций щеше да е длъжен
да се намеси.

357
 Императорът все още държеше кървавата си кама и така започна да я
показва на хората, като се смееше. Когато стигна до Петроний Максим,
той извика:
– С жена ти ми беше много хубаво, но ти няма да заместиш Аеций!
При тези думи Петроний Максим извика, изстена и проплака, краката му
отново се подкосиха и той рухна на земята безжизнен. Валентиниан като
че ли остана доволен от това, което видя. След това безумният поглед на
цезаря се премести върху папата, хареса му да види как онзи се смачка и
смали пред погледа му.
– Ти си следващият! – извика той. – Ти и Петроний Максим!
Когато стигна до клиноса, където трябваше да се намират Лициния
Евдокия и дъщерите му, видя, че тя ги отвеждаше, като бе прикрила очите
им, за да не виждат. И по-добре, че постъпваше така. Това успокои
императора, той не искаше децата му да го видят по този начин, в тази
светлина и с кървава кама в ръка.
Валентиниан разпери ръце и нарочно изпусна камата си, която, като
подскочи няколко пъти, зловещо издрънча. Звукът от нея бе силен и отекна
в залата като камбана, макар че това не бе истинска зала. Този звън стресна
и потресе всички, които се намираха в помещението със стени от завеси и
току-що бяха станали свидетели на безцеремонното убийство на най-
силния и влиятелен мъж на Запада и то извършено собственоръчно от
самия император.
– Да! Да! Да! – крещеше Валентиниан. – Вече никой няма да посмее да
говори, че съм страхливец, че в живота си никога не съм се изправял срещу
истински противник, че бия единствено жени, че съм насилник! Аз съм
воин и си позволих да вдигна ръка срещу най-влиятелния сенатор и
патриций на Рим! Видяхте ли? Видяхте ли? – крещеше императорът. – Кой
сега е най-силният? Аз съм истински мъж!
– Това е нашата гибел! – тихо каза Авит, който отблизо видя как Флавий
Аеций издъхна в ръцете на сина си. Последната дума на сенатор Аеций бе
„Атила”. – Добре че Атила вече не е сред живите, само това може да ни
спаси и да ни даде още малко живот! Ако Атила беше жив, Рим щеше да
умре догодина!
Валентиниан остана така с разперени ръце, той отметна глава назад и сега
наподобяваше разпятие.
– Кажете ми, не е ли истина, че смъртта на Аеций бе прекрасно
изпълнена? – този въпрос явно бе отправен към Петроний Максим и
Ираклий. Вместо тях обаче отговори Авит.
– Прекрасно или не, не знам – каза Авит, – едно е сигурно, вие току-що с
лявата си ръка отрязахте своята дясна.

358
 Този, който бе роден в Дуросторум (Силистра), бе живял при хуните, а
след това практически бе управлявал Римската империя в продължение на
четиридесет години, „последният римлянин”, последното упование и щит
за спасение на Рим и Западна Европа, бе мъртъв. Повечето сановници бяха
сигурни, че това е краят на империята, просъществувала почти
хилядолетие. По ирония на съдбата точно този, който бе призван
да управлява империята, бе поставил началото на нейния край. Всички
присъстващи мъже, дори да не бяха чули думите на Авит, бяха благодарни,
че хунът Атила бе мъртъв, защото на Запад имаше само един човек,
въпреки лъжите на папата, който той признаваше за равен и можеше да го
спре. Западната империя на християните бе в опасност, хуните все още
бяха силни, можеха да бъдат нападнати от остготите, от германите, дори
от вестготите, които уж им бяха съюзници, а и вандалите със своите кораби
обикаляха Средиземно море като гладни вълци. Тази тревожност и
очакване се бяха загнездили в душите на всички присъстващи.
– Вън! Всички вън! Оставете ме сам! – Валентиниан произнесе тези думи,
но те прозвучаха някак глухо в ушите му.
Воините на Боенций се заеха да изпълнят заповедта на императора.
Валентиниан ги гледаше как избутват хората от залата, все едно са добитък.
На пода да лежат останаха двама души. Единият бе мъртвият Флавий
Аеций. Преторианците изтикаха Гауденций и Авит, които последни се
отделиха от тялото на мъртвия патриций. Да лежи на хладния мрамор
остана и Петроний Максим.
Валентиниан беше уморен и задъхан, като след дълга нощ, в която бе
правил любов. Той се чувстваше все едно току-що се бе освободил от
напрежение, натрупвано дълго време. Най-накрая бе убил човек и се
чувстваше много щастлив. Мъжът се просна върху клиноса, като стоеше
все така с разперени ръце.
– Какво му стана на този? – попита Валентиниан.
– Ираклий може би знае. Две деца му казаха нещо и той за малко не
припадна, а след това го стори.
– Повикайте Ираклий! – заповяда Валентиниан. – А може просто да го е
страх и като жена да е припаднал при вида на кръвта – каза императорът на
Боенций.
След миг евнухът плахо влезе в залата, тъкмо за да види как
преторианците безцеремонно влачат по пода тялото на припаднали
Петроний Максим и го изнасят извън залата, все едно е ненужна дрипа.
Отначало той погледна приятеля си, за да види дали е жив, но като не видя
кървава следа, се успокои.

359
 – Ираклий, знаеш ли защо на Петроний Максим му стана лошо? – попита
Валентиниан, който никак не се срамуваше от начина, по който се бе
разплул върху клиноса си.
– Да, чух, Ваше величество. Две момчета, някакви прислужници, които
виждах за пръв път, му съобщиха, че жена му се е самоубила. Доколкото
чух, тя е оставила писмо, в което обвинява вас за смъртта си и твърди, че
го прави заради това, което сте ѝ сторили!
– Нека умира! – арогантно извика Валентиниан. – Не ме интересува!
Зад завесата, захвърлен върху пода на колонадата, лежеше старият
Петроний Максим. Преторианците го бяха извлекли и го бяха изоставили,
а около него не бе останал никой. По някое време от очите на сенатора
потекоха сълзи. Устните му се раздвижиха и промълвиха някакви думи,
които за другите може би бяха неразбираеми.
– Аз ще отмъстя за теб! Това, че Валентиниан уби Флавий Аеций и по този
начин се самоуби, но бавно, не е достатъчно! Аз ще продължа! Няма да
спра, докато Валентиниан не умре! След това ще се оженя за Лициния
Евдокия и така ще поругая неговата чест! Око за око! Аз ще отмъстя за теб,
мила моя!

360
 XXIII

Авитохол преследваше дъщеря си, която се движеше бързо пред него,

като че следваше някакъв предварително подготвен план и предначертан
път. Гуинивър или не знаеше за смъртта на единадесетте си спътнички, или
това не я бе разстроило особено. Скоро Авитохол се убеди, че тя не знае,
че са мъртви. Можеше ли да си мисли, че урсулинките бяха успели да го
задържат? Тя продължаваше да се движи на изток, към земите на франките.
Явно все пак бе решила да потърси защита в двора на Меровингите, където
бе израснала. Хилдерих щеше да я защити. Те двамата бяха отраснали като
брат и сестра. След като се погрижи добре за раната си, Авитохол се
забърза, той искаше да я настигне, преди тя да се скрие зад стените на
Турне. Колкото повече навлизаше в земята на франките, толкова повече му
ставаше ясно, че тя не бърза към столицата на Меровингите. По някое време
Гуинивър внезапно кривна на север. Там се намираше брегът. Накъде се
бе отправила дъщеря му? Можеше ли да иска да се прехвърли от другата
страна на протока и да отиде в Британия?
Авитохол я преследваше като сянка. Той отсядаше в страноприемници,
спираше в кръчми и навсякъде питаше за самотна, красива, млада монахиня
със странна дреха, която язди кон. Гледката явно бе толкова необичайна, че
той веднага научаваше за това кога младата жена бе преминала от тук и
каква преднина имаше.
Когато обаче се отдалечи от Турне и наближи брега, българинът установи,
че някакъв отряд го преследва. Те със сигурност бяха франки. Явно
Гуинивър все пак бе успяла да предупреди Хилдерих какво се случва.
Една вечер той прецени, че се намира съвсем близо до брега. Въпрос на
бързина бе дали ще успее да залови дъщеря си, преди да пресече
Британския проток (днес Ла Манша), или ще я изпусне. Вече бе напълно
сигурен, че тя се кани да направи точно това, всички знаци го
потвърждаваха. Авитохол реши да не спи. Колкото и да го боляха гърдите
и изтощен да се чувстваше, той пришпори Аспа. Прекрасният му кон се
подчини.
Скоро достигна малко крайпътно селище с една кръчма, чиито зацапани,
кални прозорци светеха примамливо. Навън духаше силен вятър и валеше
дъжд, въобще времето бе отвратително, въпреки това Авитохол не бе
спирал. Вече бе късна вечер, когато той се добра до кръчмата. Беше
сигурен, че Гуинивър е някъде наблизо. Може би в този момент тя се
намираше вътре. Беше щастлив, най-накрая я бе настигнал и то тъкмо
навреме. Преди да влезе в кръчмата, отиде до обора. Ако Гуинивър беше

361
тук, дребното, издръжливо планинско конче, което тя яздеше, трябваше да
е в обора. Той огледа коневръза и го откри. Сърцето му ликуваше. Значи
все пак бе успял да я настигне. Българинът завърза жребеца си до нейния.
Най-вероятно тази вечер дъщеря му бе решила да пренощува тук. Време бе
да я залови. Сега се чудеше как да го направи. Реши да опита с добро и ако
не успее, да я грабне и отведе. Конете бяха чувствителни животни и
настиваха много бързо, затова внимателно изтри гърба на прекрасния си
жребец със стиска суха слама, след това му даде малко зоб. Аспа трябваше
да е отпочинал, нахранен, напоен с вода и готов да ги отнесе двамата.
Авитохол не бързаше. Беше направил каквото можеше, сега трябваше да е
спокоен, хладнокръвен и разумен, добре да прецени всичко, без да е
припрян. Беше дошъл решителният момент, в който да действа.
Авитохол остави коня, без да го разпряга. Той знаеше, че трябва да е готов
във всеки момент да потегли, затова не свали дори дисагите, както и
колчана със стрелите. Мъжът провери ризницата си, намести българския си
колан, опипа двата меча, след това опита бързо да ги извади, същото
повтори и с камите си. Когато се увери, че всичко е наред, се загърна
с наметката и излезе навън в дъжда. Вятърът се опитваше да разгърне
краищата на пелерината му, но той се бе увил като какавида. Когато мина
покрай светещите, зацапани прозорчета, поспря и надникна вътре.
Внимателно огледа помещението и видя голяма група от мъже с рижи
бради и коси, които пиеха може би бира и бяха много шумни. Мъжете
говореха на готски. Те бяха някакви моряци, които разказваха на висок глас
безкрайните си истории. Имаше още един-двама души, но дъщеря си той
не видя. Това не го учуди. Дори да бе вътре, тя едва ли щеше да остане
толкова до късно и в компанията на тези мъже. Гуинивър сигурно се бе
оттеглила в стая, ако имаше такава, или пък се бе отдръпнала в някой тъмен
ъгъл, където да си почине. След като огледа внимателно всичко, отиде до
вратата, поспря се до нея и се замисли как да влезе, без Гуинивър да го
усети. Беше обиколил и видял, че кръчмата няма заден вход. Не след дълго
натисна вратата и се опита да влезе незабележимо. Със себе си обаче пусна
в топлото помещение дъжда, вятъра и студа отвън. В следващия
момент вратата се затръшна с трясък и това със сигурност разбуди и
разтърси кръчмата и отекна в цялото селище. Авитохол се проклинаше
заради нескопосаното си влизане. Всички мъже го гледаха с недоумение,
сякаш се опитваха да преценят дали с това влизане той не ги предизвика.
Авитохол изтупа наметалото си от дъжда. Вътре бе много топло, което
щеше да му помогне по-бързо да изсъхне. Българинът пое от тежката
миризма на помещението. Едва сега установи колко е гладен. Той понечи
да седне на един стол, но в този момент към него се приближи някакъв
мъж, явно ханджията.

362
 – Добър вечер! – на германски каза Авитохол.
Ханджията го гледаше, без да каже нищо. Личеше си, че е изключително
мнителен. Явно много рядко се случваше в толкова късен час и в такова
лошо време в кръчмата да отседне непознат посетител.
– Ти откъде си? – попита ханджията.
Авитохол разбра, че бе посрещнат на нож и реши, че ще му трябва време,
за да стопи ледовете.
– Отдалече съм – уклончиво отговори българинът. Той пооправи
наметката си, но не смъкна качулката си.
– Няма ли да свалиш качулката си? – заядливо каза ханджията.
– Не! – отвърна Авитохол.
– Искаме да видим лицето ти! – личеше си, че мъжът говори и от името
на посетителите.
– Не може! – каза българинът.
Като чуха това, няколко от мъжете се изправиха.
– Чу ли какво ти каза човекът? – на готски каза единият от тях, който бе с
най-буйната коса и рижа брада.
Авитохол стоеше и мълчеше. Готите тръгнаха заплашително към него. В
ръцете си те държаха голи огромни мечове. Българинът знаеше, че тези
едри и тежки мъже са бавни и тромави и не са достойни противници. Той
не искаше да привлича вниманието. Сега най-важното нещо бе да
залови Гуинивър. В този момент обаче разбра, че няма да може да отвлече
дъщеря си, докато тези бяха тук. В едно бе сигурен, че тези не са свързани
с дъщеря му. Явно присъствието им тук бе напълно случайно. Авитохол
виждаше нападението, то не бе целенасочено, а някак вяло, като че имаше
намерение само да го сплаши. Изведнъж той бръкна и светкавично извади
мечовете си и ги насочи към гърлата на най-близките мъже. Всички спряха
мигновено на място. Готите бяха стъписани и изненадани от скоростта, с
която той извърши движението си. Те дори не бяха успели да вдигнат
остриетата си и да ги насочат срещу него. Сега си пролича, че бяха
искали само да сплашат току-що влезлия мъж. Авитохол обаче не
се шегуваше и всички присъстващи осъзнаха това. Той не разбра от какво
бяха впечатлени повече, от скоростта, с която бе насочил върха на
мечовете си към гърлата им, или от това, че ръцете му и остриетата не
трепваха.
– Спокойно! Спокойно! – извика мъжът, който явно бе стопанинът тук.
– Приберете мечовете! – сериозно каза Авитохол. Това, че мъжете не
виждаха лицето му, не ги правеше по-спокойни и те много добре разбираха
колко сериозен е странникът.

363
 – Ние нищо, таковата – каза мъжът с рижата брада. – Искахме само да
знаем как изглеждаш. Сега разбираме, че си сериозен човек и сигурно си
воин.
– Воин съм – потвърди Авитохол. – Искам да хапна и да си почина, че
яздих дълго, а виждате, времето не е добро.
След тези думи мъжете седнаха и се успокоиха. Те се върнаха към пиенето
на бира също толкова бързо, колкото и бяха прекъснали това.
Когато ханджията се приближи да му сервира, той го попита:
– Някаква жена със странни дрехи на монахиня да е отсядала тук?
– Да! – каза мъжът. – Беше тук.
– Как така беше?! – Авитохол не можа да скрие изумлението си.
– Тя си тръгна. Пристигна по здрач и настоя веднага да тръгне. Каза, че
някакъв демон я преследвал. Бил облечен като гебет и не свалял качулката
от главата си – докато говореше, кръчмарят явно осъзнаваше думите,
които изричаше. Той разбираше, че думите на жената се отнасяха точно за
странника, с когото говореше. Авитохол понечи да се изправи. Храната
пред него бе топла и, макар да не миришеше много добре, щеше да я
изгълта, защото бе премалял от глад.
– Да не си мръднал! – просъска Авитохол.
– Тя е говорила за теб! Ти си демон! – мълвяха посинелите устни на
ханджията.
– Накъде тръгна?
– Тя даде много злато и нае един кораб. Тази нощ или най-късно утре
заран ще има буря и никой не иска да рискува и да излезе в открито море.
Тя обаче успя да се договори с екипажа на единия от двата кораба,
привързани долу за пристана.
– Кога тръгна?
– Мина време. Сигурно вече са в открито море.
Авитохол осъзна, че я бе изпуснал съвсем за малко. Той не можеше да си
го прости. Накрая, когато трябваше да скочи и да я хване, както правят
това опитните котки, той се бе забавил, а може би все още можеше да се
направи нещо.
– Каза, че на пристана има и друг кораб, къде мога да намеря капитана?
– Вече е много късно, времето е лошо, едва ли в такова време някой ще
се съгласи да изведе кораб в океана. Това е равнозначно на самоубийство.
– Къде живее капитанът? – почти извика Авитохол. Добре че шумните
мъже от съседната маса крещяха, та неговият вик остана нечут.
– Той, корабът, не е тукашен, на пришълци някакви е.
– Къде е капитанът?
– Там! – каза кръчмарят и с носа си показа съседната маса. – Не съм
сигурен, но мисля, че е онзи здравеняк с най-дългата рижа брада и коса.

364
 Авитохол стана. Гърлото му се бе свило. Толкова много го беше яд, че в
момента не можеше да преглътне и един залък. Когато се изправи до
масата, глъчката спря.
– Кой е капитанът? – попита той.
Онзи същият мъж се изправи, този път той вече изглеждаше наистина
гневен.
– Аз съм.
– Какви сте вие? Откъде сте?
– Ние сме готи. Наричат ни още викинги и бандити, но не сме такива.
– Добри моряци ли сте?
– Най-добрите! – наддадоха гласове всички едри мъже.
– Искам да ме превозите до Британия, може ли да го направите?
– Разбира се – отговаряха мъжете един през друг. – Стотици пъти сме
ходили до Британия. Обрали сме сума ти селища там – изпусна се един от
викингите.
– Да тръгваме тогава! – каза Авитохол, който остана много доволен от
това колко лесно се бе разбрал с моряците.
– Какво?! – всички се изумиха. – Сега?! Веднага?! Ти си луд! Навън ще
има буря! В такова време никъде не тръгваме!
– Ще ви платя двойно – каза Авитохол.
– Не, в такова време не тръгваме! – категоричен бе капитанът. – Това е
равносилно на смърт. Ние сме смели, не сме безумци.
– Току-що чух, че сте много добри моряци, явно не сте чак толкова добри,
щом ви е страх да тръгнете в някакъв си дъждец!
– Нас не ни е страх, но утре ще бъде по-лесно да потеглим. Сега е много
опасно. Най-добре е да изчакаме бурята да отмине.
– Бързам! Трябва да тръгнем веднага! – каза Авитохол. След малко
добави: – Да не би да се страхувате, че корабът ви няма да издържи?
Българинът дразнеше едрите мъже и се опитваше да ги засегне на чест.
Отсреща му се развихри буря от ругатни и груби викове. Всеки мъж
искаше по-силно от другите да обясни на наглия чужденец, че те са най-
смелите моряци, че са обиколили половината свят, а корабът им е най-
здравият, бърз и надежден.
– Добре! – извика мъжът с наметката и прекъсна урагана от думи. – Значи
можем да тръгнем веднага! Можете ли да настигнете един кораб и да
спасим една монахиня, която се намира на борда?
– Тази монахиня ние я видяхме – каза капитанът. – Тя не изглеждаше да
е отвлечена. Нещо си намислил, не е ли твърде млада за теб? Иначе беше
хубавка! Най-красивата жена, която сме виждали! – каза той и се усмихна
съзаклятнически.

365
 – Какъв е проблемът, ние сме пирати – каза същият онзи мъж, който бе
признал за нападенията над Британия. – Нападали сме много кораби и сме
ги обирали и потопявали. Ще се опитаме да вземем и този кораб на
абордаж.
Капитанът изгледа строго подпийналия мъж.
– Значи можете да го направите?
– Трябва да се договорим за цената – каза капитанът.
– Ще ви платя тройно.
– Не! – извика капитанът. – Или четворно, или няма да тръгнем!
– Добре! – изненадващо бързо се съгласи българинът.
Това свари викингите неподготвени.
– Няма да тръгнем в този дъжд! Това е самоубийство! – извикаха мъжете.
– Златото ще е много – опитваше да ги уговори капитанът.
– Няма да тръгнем! Там има водни змейове и русалки, морски чудовища!
Няма да излезем в океана в такова време!
Авитохол остави мъжете на масата да се разберат. През това време огледа
помещението, като че търсеше някаква следа от Гуинивър. Мислеше, че тя
все пак може да се е скрила и ханджията да го е излъгал. Не откри обаче
нищо, което да потвърди подозренията му.
Мина много време, а моряците все не се разбираха. Накрая Авитохол
издърпа капитана при себе си и постави в ръката му голям къс самородно
злато. Мъжът гледаше блестящия къс като омагьосан. След това
българинът отброи по три златни цолдоса на всеки един от готите.
Златото накара капитана да освирепее. Той раздаде по две монети на
човек, след това с яростни ритници изритваше от масата тези, които,
въпреки че бяха взели златните пари, отказваха да станат и се кълняха, че в
такова време няма да излязат навън, а камо ли да се качат на кораба.
Капитанът ги заплашваше, че ако не го последват, няма да се върне да ги
вземе.
Скоро цялата група напусна кръчмата. Мракът, дъждът, вятърът и бурята
ги погълнаха като някаква бездънна паст. Авитохол им каза, че ще се
забави, през това време те трябваше да подготвят всичко за отплаване.
– Къде е пристанът? – Авитохол попита кръчмаря, който очевидно не бе
доволен, че този мъж му отмъкна клиентелата, която той възнамеряваше да
скубе до сутринта и може би още няколко дни.
Въпреки яда си, страхът явно надделя в него и той посочи къде е
пристанът и даде описание откъде мъжът може да се спусне към морето.
Авитохол се чувстваше много изморен и не знаеше по кое време на нощта
се случва всичко това. Навън бе започнало да просветлява и гръмотевици
разсичаха небето. Студът и вятърът проникваха през стените на кръчмата
и мъжът настръхна. Той искаше наметката му да изсъхне, копнееше да се

366
сгрее, но нямаше време. В този момент се замисли дали не бе
много рисковано да тръгват да преследват Гуинивър в такова лошо време
и през нощта? Сега обаче най-важното нещо бе да не се отдалечи много от
дъщеря си.
– Мъдри хора говорят, че това ще е най-свирепата буря от хиляда години
насам. Дори някакъв християнски светец е предрекъл, че нещо лошо ще се
случи на земята.
– Не ме плашат брътвежите на някакви луди хора – каза Авитохол. –
Длъжен съм да последвам жената!
– Ти наистина си Сатаната! – каза кръчмарят. – Няма никакво съмнение,
че е така! Никой нормален човек няма да тръгне в такова време да
прекосява океана! Не знам как успя да подлъжеш глупаците! Може би се
съгласиха, защото бяха много пияни!
– Подгрей ми храната и не говори глупости! – каза Авитохол.
Малкото останали мъже в кръчмата също обсъждаха безумието, което
Авитохол бе накарал викингите да сторят. „Те са луди! – казваха мъжете. –
Ще загубят живота си в тази буря!”
– Не бих се доверил на тези разбойници – отговаряше друг. – Сигурно ще
убият мъжа и ще изхвърлят тялото му в океана.
– Вие него не го мислете – намеси се в разговора им кръчмарят. – Той е
Сатаната! Злото!
Мъжете наведоха глави и започнаха да си говорят още по-тихо.
Авитохол седна на масата. Тъкмо се канеше да хапне, когато вратата се
отвори с трясък. Отначало помисли, че това са викингите, които искаха
нещо да му съобщят. Беше сигурен, че в такава буря, по това време никой
друг нямаше какво да прави тук. Този път новодошлите наистина
предизвикаха ужас в останалите мъже, които се свиха и сгушиха в
дъното на помещението, там където се намираше огромното огнище.
Четиримата мъже, които влязоха, не бяха викинги, а воини, облечени с
дълги наметала, а дългите им коси под шлемовете бяха подгизнали. Те
говореха на франкски и Авитохол веднага разбра кои са.
– Кой тук е кръчмарят? – извика единият от тях, който явно бе командирът
им. През това време останалите му спътници шумно изтръскваха
наметалата си.
Авитохол дочу отвън да цвилят коне. Сигурно там ги чакаха още воини.
– Аз съм – отвърна кръчмарят, който изглеждаше наистина уплашен и
жалък.
– Преследваме един мъж, който ходи винаги с качулка на главата си – каза
мъжът и в този момент видя седналия Авитохол, който тъкмо се канеше да
лапне първия си залък. Българинът изпита съжаление. Тази вечер явно не
му бе съдено да хапне.

367
 Авитохол рязко се изправи, а пейката, на която седеше, падна зад него.
Той бе въоръжен и готов за битката. Франките извадиха своите оръжия, но
мъжът пред тях като че ли не им обърна внимание. Вместо да извади
оръжията си, той посегна и извади някакъв медальон, който висеше окачен
на врата му. Това сигурно бе някакво кръстче или нещо свързано с неговата
вяра.
Българинът държеше медальона в ръце. Той се бе обърнал с лице към
вратата, така че всички гости се намираха зад гърба му, а воините бяха
пред него.
– Кой си ти? – попита мъжът. – Рицар ли си? Ти ли изби урсулинките?
Насякъл си ги на парчета.
Мъжът заговори с глас, който сякаш идваше от отвъдното. Този глас
накара и най-смелите франкски воини да потреперят от ужас.
– Аз съм вашата смърт! Аз съм този, който ще изпроводи душите ви там,
откъдето няма връщане! Аз не съм рицар, аз съм този, който създаде
рицарите! Казват, че съм Сатаната, но аз съм нещо повече! – след като каза
това, той отметна качулката си и на устните на франките застина вик на
ужас. Те стояха като вкаменени и не можеха да помръднат.
Посетителите в кръчмата не виждаха лицето на мъжа или гебета, но бяха
сигурни, че той наистина е някакъв демон и изглежда ужасно, щом
предизвика такава реакция във воините. За кръчмаря нямаше никакво
съмнение, че монахинята е била права и Нечестивият наистина я преследва.
В следващия момент в кръчмата стана страшно. Мъжът извади двата си
меча и ги развъртя. Този бе някакъв демон. На главата си имаше три плитки.
Той беше много бърз и, без никакво церемонене, изби мъжете, не само това,
докато падаха на земята, насече телата им на парчета. Хората около
кръчмаря за малко щяха да влязат в огъня от страх. Странникът обаче не им
обърна никакво внимание. Той наметна качулката си и, без дори да се
огледа, взе тежкия кожен калъф и излезе в дъжда.
Не мина много време и отвън се разнесоха стонове, които, въпреки бурята,
мъжете различиха, след това чуха и препускането на коня му. Мъжете
стояха, прегръщаха се и трепереха. Никога досега не бяха виждали толкова
много смърт и ужас, и всичко бе станало толкова бързо. Те не можеха
да мислят, да говорят, струваше им се, че това е кошмар, че е нереално.
Повечето от тях се бяха подмокрили от ужас, а на други, останалите им
зъби, тракаха зловещо.
Дори когато след време в кръчмата се втурна втората група франки,
мъжете не можеха да обяснят нищо. Те стояха и плачеха, трепереха и се
тресяха от ужас. На един от тях бе побелял огромен кичур коса, друг
заекваше и така явно щеше да остане до края на живота си. Само кръчмарят
посочи към пристана, а единствената дума, която можеше да произнесе, бе:

368
„Сатаната!” Авитохол пришпори към брега своя верен жребец. От
всяко движение на великолепния Аспа се излъчваше сила и достойнство.
Когато застана на ръба, изведнъж небето просветна и той видя корабчето.
То бе малко и в него нямаше никакво място за животни, особено за кон.
Мъжът проумя, че няма да може да вземе Аспа със себе си. Беше сигурен,
че след първия отряд франки, идваше и друг, по-голям отряд. Трябваше да
бърза, защото нямаше да може да се справи с много повече воини.
Той скочи на крака и свали всички самари, взе и кожения калъф. От едната
си страна небето бе започнало да просветва. Без да усети, нощта бе
отминала и скоро щеше да настъпи заранта. Това му помогна да огледа
отново кораба. Той бе наистина много красив и Авитохол за миг се
прехласна по него. Морското корито изглеждаше леко и деликатно, но
моряците го бяха уверили, че с него са кръстосвали всички познати морета.
Те се кълняха, че много пъти са пресичали морето до Мъглявата земя.
Корабът бе с огромно, красиво правоъгълно платно, което сега, заради
силния вятър, бе полуприбрано. То бе боядисано в широки бели и червени
вертикални ивици. Корабът бе много елегантен и красив, с дълга обточена
форма. Рисунъкът му бе съвършен. Явно майсторите, които го бяха
направили, освен на здравината, се бяха прекланяли и пред
красотата. Дръвчетата, от които корпусът бе скован, бяха изящно извити. А
може би корабът не бе скован с гвоздеи, защото Авитохол не виждаше
метални глави. Изглеждаше така сякаш е изсечен от едно цяло гигантско
дърво. Най-отпред имаше резбована страховита глава на дракон. Тя бе
толкова красива, че създаваше усещането все едно не е направена от
човешка ръка, а е отсечената глава на истински дракон. Всъщност целият
кораб изглеждаше като омагьосан с лоша магия дракон, който е
бил проклет да бъде вдървен. Лекият извит корпус на дракара37 бе подобен
на змиевидното тяло на дракона, дървените летви се застъпваха една с
друга като люспи, платното сякаш бе крилете му, а главата бе най-отпред.
Как щеше да се довери на този кораб? Та той приличаше повече на речен,
а не на морски и много повече би му подхождало да се носи по мастилените,
лениви води на Нил, но не и да плува в тези студени, бурни води. Корабът
не беше сив, като тези, които досега бе виждал. Той бе шарен, отстрани на
бордовете бяха закачени огромни кръгли щитове, оцветени в знаците на
различните фамилни гербове на воините, които бяха насядали на двата
борда и бяха хванали в мощните си ръце дългите гребла. Това правеше
кораба много цветен и красив.

37
дракар – „дракон”, кораби, с които готите (викингите) обикаляли познатия тогава
свят
369
 Тези мъже със сигурност бяха някакви пирати. Те твърдяха, че идват от
Готланд, някъде от север.38
Авитохол бе наел този кораб в последния момент. Той не го бе избирал.
Усещаше дъха на преследващите го франки, налагаше му се да бяга като
страхливец, а това не му се нравеше. В този момент осъзна, че трябва да
побърза. Погледна тъжните големи очи на Аспа. Потупа коня по врата, а
той наклони красивата си глава към него, все едно щеше да прошепне нещо
в ухото му. Спомни си когато бе видял за пръв път майка му и баща му
там, в далечен Тибет. Двата божествени коня, после малкото жребче,
когато Аспа се бе родил. Той му бе неотменен спътник през всичките тези
години, негов другар и приятел. Колко пъти двамата бяха влизали в битка
и бяха спасявали живота си взаимно. Колко пъти бяха летели из степта.
Всъщност едва сега мъжът осъзна, че най-щастливите моменти в живота
му бяха, когато препускаше из степта и се чувстваше истински човек и
наистина свободен, и когато беше в битка. Това бяха най-щастливите
му мигове и всеки път Аспа бе до него, като негов най-верен другар. В този
момент се замисли, че конят му вече бе стар. Авитохол не искаше да се
разделя с великолепния бял жребец, но нямаше избор. Поне щеше да дари
свобода на другаря си. Някой ден щеше да се върне и тогава отново щяха
да бъдат заедно. Авитохол си го помисли, но сам не повярва, че това ще се
случи. След това свали юздите и седлото на Аспа и го потупа по-гърба.
– Бягай, Аспа! Бягай! Хайде, свободен си!
Конят не разбра какво става. Цял живот бе живял с него и не знаеше какво
означава „свободен“. Явно свързваше свободата с това да са заедно. Аспа
се повдигна на задните си крака и изцвили.
– Хайде, Аспа! – каза Авитохол и опита да го прогони, като го плесна по-
силно по хълбока. Жребецът обаче не помръдна. Той пое удара и го
погледна учудено с големите си тъжни очи. Животното не можеше да
разбере какво иска от него стопанинът му. Мъжът се дразнеше, защото
конят го бавеше, а той трябваше да бърза. Корабът с Гуинивър бе отплавал
и трябваше да го последва колкото се може по-скоро, не биваше да изостава
с много. Сърцето му и без това се бе свило от това, че трябва да се раздели
с верния си другар. Може би трябваше да го остави при някого и след време
да си го потърси, но сега нямаше време за това.
Авитохол се опитваше да се отърве от Аспа, но не успяваше. В този
момент видя франкските конници да се задават с бесен галоп към него.
Трябваше да бърза. Не можеше да допусне конят да провали бягството му

38
Авторът намеква, че според много историци историята за викингите е била
измислена и допълнително героизирана в Швеция в средата на XIX век, от една група
ентусиасти, студенти от Упсала. Истинските жители на Швеция са готи. Всъщност
Швеция се състои от две исторически области – Остерготланд и Вестерготланд.
370
и да го забави. Беше сигурен, че Аспа ще го разбере. Българинът се обърна
и се затича към кораба. Готите вече отблъскваха корпуса от пристана.
Трябваше да излязат извън обсега на стрелите на франките, за да са в
безопасност. На дървения пристан нямаше друг кораб, така че франките
нямаше да могат да ги последват. По най-бързия начин Авитохол скочи
върху борда на кораба. Мъжете го подхванаха и му помогнаха да се
закрепи. Те знаеха, че сега трябва да са бързи. Викингите налягаха
на веслата, а платното плющеше, удряно от поривите на вятъра.
Авитохол не гледаше към морето, а към брега, откъдето се чуваха да
отекват копитата на коня. Аспа бе стъпил на дървения пристан, сякаш
искаше да изпрати отплаващия кораб.
„Какво прави това глупаво животно? Защо не бяга?” – помисли си
българинът и разпери ръце.
– Ъс! Ъс! – викаше той и пляскаше с ръце, за да подплаши жребеца.
Искаше Аспа да се обърне и да избяга, не желаеше великолепното животно
да попадне в ръцете на франките, макар вече да бе сигурен, че ще стане
точно така.
В момента, в който Авитохол се взря в препускащите конници и за миг
изпусна снежнобелия жребец от поглед, се случи нещо неочаквано, което
го накара да извика. Вместо да се обърне и да побегне, Аспа се засили и
скочи в бурното море. За миг жребецът потъна, а след това изплува над
вълните. Изведнъж главата му се стори по-малка, тя бе мокра, ушите –
дръпнати назад, а в очите на животното се четеше ужас. Той заплува след
кораба. Дракарът обаче бе много бърз и вече бе навлязъл навътре в морето.
Авитохол не знаеше какво да направи. Той гледаше главата на жребеца и
огромните му, красиви очи.
– Обърни кораба! – извика Авитохол към капитана на готите.
– Не можем – с гърлен вик извика готът. – Обърнем ли, ще ни избият с
лъковете си, а и морето е много бурно и ще се разбием в скалите на брега!
Конят пръхтеше и се опитваше да настигне кораба. Авитохол стоеше
изправен и тревожно наблюдаваше това, което се разиграваше пред очите
му. Корабът пореше вълните, а Аспа ту потъваше, залят от някоя вълна, ту
изплуваше като сух дънер. Сърцето на българина се свиваше всеки път,
щом главата на великолепното животно се скриваше под водата или
зад някоя вълна. Всеки път той очакваше, че повече няма да види своя
другар. Аспа обаче не само изплуваше, той бе толкова упорит, че скоро
започна да настига кораба. Силен беше той и сега, за пореден път, го доказа.
Макар и на възраст, все още бе изключително животно. Авитохол
наблюдаваше своя другар, който не искаше да се раздели с него, и изпита
гордост и радост. В очите на животното се четеше любов и вярност към
приятеля му, който се бе качил на кораба и така го изоставяше. В тези очи

371
се виждаше радост, че двамата са заедно, макар и по този начин. Авитохол
се изпоти. В същото време този поглед бе обвинение към него, че го
изоставя, че предава другаря си. Никога през живота си не бе получавал
такъв поглед от човек, ето, че сега едно животно го караше да се чувства
така. Авитохол разбра, Аспа не бе обикновен кон или животно, той бе човек
и бе напълно равен с него.
Поривите на вятъра бяха толкова променливи, че за миг корабът застина
на място. Конят се възползва от това и се доближи до борда му. След това
се опита да се покачи. За живота си се бореше огромното животно и
цвилеше от радост, мислейки, че се е спасило. Аспа повдигна предните си
копита и опита да се покатери върху ниския борд на дракара. Авитохол
знаеше, че на кораба няма място за кон, но трябваше да направи нещо.
Той искаше да скочи, да му помогне да се покачи върху борда, да
го прегърне, да изрази любовта и привързаността си към верния си другар,
а след това да го отведе до Британия и там пътешествието им да продължи,
но не помръдна от мястото си. Мъжът бе като неподвижна, безжизнена
скулптура. Сякаш душата му се бе вкаменила. Постепенно Авитохол
започна да осъзнава какво се случва. Готите, усетили, че конят иска да се
покатери, в първия момент се отдръпнаха. От усилието обаче конят
потъна, а едва след това отново изплува и понечи да се покачи, но не успя,
а само нанесе няколко силни удара по борда с подкованите си копита. Това
обаче залюля кораба и той се накланяше страховито от борд към борд.
След това конят опитваше да се закрепи, като риташе с предните си копита
по единия борд и щитовете, а от тежестта му корабът отново опасно се
наклони. Ударите на копитата отекнаха и заглушиха шума на вятъра.
Мъжете осъзнаха, че жребецът ще разруши кораба, затова започнаха
безмилостно да удрят с веслата си бедното животно по предните крака и
по главата. Аспа дори не се пазеше, той не обръщаше внимание
на моряците и на жестоките им удари и все така гледаше Авитохол, а
погледът му бе изпълнен с много любов, привързаност и доверие, в него
се четеше молба да не го изоставят. В този момент мъжът скочи към
готите, готов да се бие с тях.
– Оставете го! – крещеше българинът.
Моряците го хванаха и задържаха, все едно е луд.
– Ще ни потопи всичките! Ще ни издави! – крещяха те и продължаваха да
удрят с веслата си Аспа, където сварят. Личеше си, че искат да го убият, да
го удавят. Конят цвилеше и сякаш не ги виждаше, той гледаше само
Авитохол и не отделяше поглед от него. Аспа не можеше да разбере защо
хората го удрят и не го оставят да се покатери при тях. Той нямаше как да
разбере предателството и малодушието на своя стопанин и отказваше да
повярва, че е така. Българинът продължаваше да се бори с готите, но всички

372
те бяха силни мъже и го задържаха. Сърцето му плачеше с кървави сълзи.
Какво правеше Аспа, защо се подлагаше на това? Защо му причиняваше
всичко това?
Най-после мъжете го пуснаха, отново седнаха на веслата и наблегнаха на
тях. Аспа продължаваше да плува, но вече доста зад кораба и все така
гледаше с любов и привързаност българина. Животното със сигурност бе
наранено. То явно не смяташе да се връща. Брегът толкова се бе отдалечил,
че дори да искаше, конят нямаше да може да се върне. Авитохол стоеше на
задната част на дракара и наблюдаваше отдалечаващата се глава и
плуващия с последни усилия свой приятел. От ноздрите на коня се чуваше
силно пръхтене и се издигаха пръски, като облачета. В този момент мъжът
се замисли, че Аспа винаги му е бил верен и неведнъж е жертвал живота
си заради него. Авитохол стоеше изправен, а от очите му се стичаха сълзи.
Той обаче не се срамуваше от сълзите си. Конят изнемогваше и все по-често
главата му изчезваше под водата, а когато за пореден път изплуваше, в
погледа му се четеше ужас, като че ли бе надзърнал в страховитата бездна
и там бе видял участта си. Мъжът не желаеше приятелят му да се дави така –
бавно и мъчително. В този момент той хвана лъка си в ръка. Очите му бяха
премрежени от сълзи. Извади една стрела и стреля близо до коня. Искаше
да го прогони, да го спаси, да го накара да се върне. Жребецът обаче не
разбра това. Стреля още няколко пъти около него, за да го сплаши.
Аспа, изнемогвайки, продължаваше да плува към ниския борд на кораба.
Той отказваше да разбере, че там не е неговото спасение и че Авитохол иска
от него да се върне, да се простят.
Българинът отново се замисли в колко битки двамата бяха влизали заедно,
спомни си го като младо жребче, като великолепен ат, спомни си го в
Персия, в Египет, после в Константинопол, когато заради него бяха
затворени, после във Филипопол, после как препускат из степта... Въобще
целият му живот бе свързан с този кон.
Аспа обаче все така плуваше, губейки сили, вярвайки в предаността на
Авитохол. Лъкът на българина продължаваше да стреля все встрани и така
воинът не можеше да намери сили да се раздели с животното с достойнство.
Накрая Авитохол намери сили в себе си, натегна тетивата по-силно и
пусна стрелата. Скоро водата около Аспа се оцвети в червено. Конят се
опита да се спаси. Той изцвили, огромното му черно око гледаше право в
българина. В този поглед имаше обвинение, въпрос и много вярност и
любов.
Конят риташе и се бореше, а под него водата завря и кървава пяна го
обгърна отвсякъде. Авитохол се прощаваше с великолепния жребец и
отново натегна лъка. Този път стрелата удари животното в силния, като на
бик, врат. Аспа сякаш опита да полегне, но бавно потъна. Едно последно

373
усилие го накара да извади ноздрите си над водата, след което започна да
потъва. Авитохол продължи да гледа бялото петно, което се носеше към
дъното, и се прощаваше с него. Той наблюдаваше разкошната бяла грива и
опашката, които се носеха от водата. Завинаги щеше да запомни това място.
Тук оставаше най-любимото му същество. Една част от него потъна в
тези води и завинаги щеше да остане погребана тук.
Това, което Авитохол бе принуден да направи, не бе убийство, а
жертвоприношение. Той помагаше на своя другар, лишаваше го от
възможността да страда. В битката всеки воин трябваше да е готов да стори
този жест за своя другар. Това не беше убийство, то произтичаше от най-
дълбоки другарски чувства, така воините за последен път изразяваха
доверието и любовта си един към друг. Това наистина бе
жертвоприношение. Най-силното жертвоприношение на арийците бе
убийството на бял жребец. Така Вилам бе последвал Атила в гроба, в
смъртта си Руа бе свързан с Парвати, дори Теодосий II бе загинал заедно с
Мадара. Парвати бе убила и Яздегерд. Траките, българите, скитите,
сарматите, всички те смятаха, че убийството на бял жребец е най-
свещеното жертвоприношение. То ги свързваше е Бог. Неслучайно така
персите ознаменуваха смъртта на стария владетел и възкачването на новия
на трона, а индийците имаха Ашвамедха Яйна. Въобще смъртта на бял
жребец винаги бе свързана със смъртта на владетеля, който бе яздил това
животно. Авитохол наблюдаваше бавно потъващия Аспа, който може би
все още бе жив, защото, както му се стори, продължаваше да се движи под
водата. Българинът осъзнаваше, че убийството на бял жребец означава
смърт, но и ново начало, духовно прераждане, катарзис. Смъртта на Аспа
явно бе и неговата смърт и скоро той щеше да се възроди като нов човек.
Българинът бе напълно сигурен, че неговата смърт – физическа или
духовна, не е далеч. Той затвори очи, това бе неговият край.

Край

374
 ЕПИЛОГ

След Валентиниан III, който управлявал повече от 35 години, на престола

в Равена се възкачил старият сенатор Флавий Петроний Максим. Това
станало на 22 март 455 г., след като Петроний Максим убил собственоръчно
Валентиниан. Той произлизал от знатното патрицианско семейство на
Анициите и по онова време бил един от най-богатите мъже на Рим. Преди
да стане император, той бил два пъти преториански префект и консул. През
453 г. участвал в заговора и имал пръст в смъртта на Флавий Аеций (21
септември 454 г.).
Петроний Максим убил Валентиниан III на 16 март 455 г., обзет от луда
ревност, след като преди това бил унижен и оскърбен от императора, който
с измама примамил жена му в двореца и там я изнасилил. След това жена
му се самоубила, но това не предизвикало никакво съчувствие у
Валентиниан.
След като убил Валентиниан, за да си отмъсти, той успял да склони жена
му – Лициния Евдокия, да се омъжи за него, а дъщеря ѝ, Евдокия Младша,
омъжил за своя син Паладий.
Въпреки влиянието и златото си, той обаче не успял да си осигури
подкрепата на военните и когато към Рим наближила флотата на
вандалския вожд Гейзерих, повикана на помощ от Лициния Евдокия,
Петроний Максим бил принуден да се спасява с бягство. Тъй като бил горд
патриций и човек на възраст, той отказал да се предреши, яхнал кон с
намерение да напусне Рим и да го изостави в ръцете на вандалите. Но
когато препуснал из улиците на Вечния град, бил разпознат
от притеснените граждани на Рим, които, гневни и заплашени от
нападението на вандалите, го пребили с камъни.
На 2 юни 455 г. вандалите на Гейзерих превзели Рим и го подложили на
разграбване и опожаряване в продължение на две седмици. Смята се, че
това е най-жестокото плячкосване на града и след него той окончателно
загубил блясъка и значението си. Много автори определят това нападение
като последните дни на Рим, онзи бляскавият, могъщият Рим. И докато
при нападението и превземането на Аларих градът останал почти невредим,
сега той бил жестоко и смъртоносно ранен. Вандалите взели със себе си
всичко, което могли да отнесат от града.
Като последен представител на властта и гражданите на Рим и като
единствен, който останал от символите на властта на Западната империя,
се оказали черквата и папа Леон I Велики. От този момент папата и всички
негови наследници ще смятат, че имат право да се намесват в

375
политическите боричкалия и ще се поставят по-високо от светската власт.
Папа Леон I Велики неведнъж след това ще изтъква факта, че
при нападението на Гейзерих всички побягнали и само той единствен имал
смелостта да се изправи пред вожда на вандалите, така както преди това
постъпил с вожда на хуните Атила.
Гейзерих отвлякъл Лициния Евдокия, която го повикала на помощ. Или
по-скоро тя тръгнала доброволно с него, като взела със себе си и двете си
дъщери.
На престола в Равена, след Петроний Максим и плячкосването на
вандалите, се възкачил човек от средите на военните. Авит управлявал
империята от 10 юли 455 г. до 17 ноември 456 г. Той бил благородник от
Арверн (Галия). По времето на Флавий Аеций бил негов най-доверен човек,
особено в последните години от управлението на „последния римлянин”.
Заемал длъжностите преториански префект и магистър милитум на Галия.
Взел участие в похода на Аеций срещу вестготите на Теодорих, по-късно
рамо до рамо с вестготите воювал срещу Атила в битката при Каталаунум
(Шалон сюр Марн).
След убийството на Петроний Максим, Западната империя останала без
император. Тогава в Галия, в град Арелат (Арл), гало-римските легиони
сами провъзгласили Авит за император, след като станало ясно, че
Теодосиевата династия е прекъсната. Предвождайки своите легиони и
подкрепян от съюзниците си вестготи, той тръгнал към Рим. Вестготите го
подкрепили с голяма войска, защото имали да връщат на вандала Гейзерих
заради това, което бил сторил на принцеса Берта. Те се опитвали да
ограничат влиянието на вандалите в Европа и да ги изтласкат в Северна
Африка и Картаген.
Официално Авит бил провъзгласен за римски император през октомври
455 г., когато влязъл в Рим. Там той заварил хазната напълно изпразнена,
властта се търкаляла по улиците на Рим, но никой и не мислел да я вземе.
Римляните, които били напълно разорени и ограбени от вандалите,
били озверели и, подтиквани от глад, мародерствали, всеки воювал срещу
всички. Държавността била напълно разрушена. В Италия градското
население напускало градовете и се заселвало в селските райони,
спасявайки се от вандалските набези. С разпадането на римската
цивилизация, организираната търговия, основаваща се на парите, изчезвала
и била заменяна с натурална размяна. В Галия и Италия се повторило
това, което преди двадесетина години се случило в Британия.
На високите постове в империята Авит назначил предимно галски
патриции, които били дошли с него в Италия. Това предизвикало
неодобрението сред италийските родове, които гледали на тях като на
натрапници, недостойни да властват над тях, истинските римляни. Той

376
позволил на вестготите да завземат Иберия и така им се отплатил за
подкрепата, но в същото време укрепил границата с вандалите.
Маркиан – императорът в Константинопол, не одобрявал Авит за
император на Рим. Макар самият той да нямал кръвно родство с
Теодосиевата династия, обвинявал Авит, че не е от тази династия и че се е
самопровъзгласил за император. Историята на Маркиан учудващо много
приличала на тази на Авит. Разликата била само тази, че Маркиан се
оженил за Пулхерия, която била от Теодосиевата династия, а Авит нямало
как да се ожени за Лициния Евдокия, която по това време била отвлечена
от Гейзерих в Картаген или сама била тръгнала с него, за да осигури защита
на дъщерите си.
През март 456 г. вандалите отново стоварили войски в Италия и ограбили
град Капуа, също така островите Сицилия и Корсика, но били отблъснати.
Новият император Авит не бил никак популярен в Италия и бил
възприеман като чужденец и узурпатор на престола. В Рим избухнали
бунтове, когато той решил да свали бронза от обществените сгради на Рим,
за да плати на вестготските наемници. Гражданите твърдели, че между
вандалите и Гейзерих и вестготите и Авит няма никаква разлика. Рицимер,
който бил от германски произход, но бил магистър милитум на Италия и
под чиято власт били италийските легиони, се възползвал от омразата на
римските граждани и старите патрициански, италийски родове и насочил
войските си срещу Авит. Скоро Рицимер бил подкрепен от Майориан,
когото лично Валентиниан III обявил за свой наместник на престола. Той
също произхождал от стара италийска фамилия. Така Авит бил принуден
да напусне Рим. Скоро сенатът на Рим обявил Авит за свален от престола.
През октомври 456 г. Авит и неговите войски били победени при
Плаценция и той бил принуден да се откаже от престола.
След детронирането му, Авит се подстригал и приел епископски сан. На
следващата година обаче бил отровен по заповед на Рицимер и Майориан,
които не можели да повярват в искреността на вярата и делата му и се
страхували той да не се прибере в Галия, където имал огромна обществена
и военна подкрепа.
Следващият император на Рим станал Флавий Юлий Валерий Майориан.
Той управлявал от април 457 г. до август 461 г. Майориан бил подкрепян
от магистър милитум Рицимер, който управлявал армията на Рим и държал
в ръцете си реалната власт. Рицимер решил да постави Майориан на трона,
за да официализира властта си. Той знаел, че римляните няма да го признаят
за император, защото бил от германски произход и ариан. След като
половин година тронът останал свободен, той го предложил на Майориан,
който и без това бил посочен от Валентиниан III за негов наследник.

377
 Майориан се отличил като командир още по времето на Флавий Аеций,
побеждавайки франките в Галия и алеманите в Италия. Обявяването му за
наследник на престола обаче предизвикало неодобрението на Аеций и
Майориан бил принуден да напусне службата си. По време на бунта срещу
император Авит той служил като магистър еквитум – началник на
конницата. Той се съюзил с Рицимер и така на 1 април 457 г. Майориан бил
обявен за император близо до Равена, пет месеца след детронирането на
Авит. По-късно бил признат официално за император на Рим от новия
източен император Лъв I Макела и официално коронован на 28 декември
457 г.
Майориан се опитал да възстанови славата на Рим и да върне империята в
нормалното ѝ русло. През 457-458 г. потушил бунта, избухнал в Галия след
свалянето на Авит от престола, разгромил вестготите при Арелат, днешен
Арл, и победил алеманите в Италия. След като окончателно прогонил
вандалите от Европа, започнал да подготвя мащабна кампания срещу
тях, но вече на тяхна територия. Воините на Гейзерих се били укрепили в
Северна Африка и нападали империята, като стоварвали десанти на
различни места по Средиземноморското крайбрежие на империята.
Майориан решил да сложи край веднъж завинаги на това, като превземе
Картаген и го унищожи. Преди да стигне до Северна Африка, той обаче бил
принуден да си върне пълния контрол над Галия и Иберия. С помощта на
германски и хунски войски, той подчинил вестготите и си върнал властта
над Галия и Иберия. Германските войски били осигурени от Рицимер, а
хунските съюзници били водени от наследника и втори син на Атила –
Денгизих.
Майориан се опитал да възстанови градовете, наредил безплатно да се
укрепят рушащите се обществени сгради, създал нови граждански служби,
които да следят за корупция, разглеждал оплакванията срещу своеволия на
местни богаташи, борил се срещу злоупотребите с власт и влияние на
висши и средни римски чиновници.
През 460 година тайно започнал да събира флот в град Нови Картаген в
Иберия, откъдето да предприеме поход към Картаген – сърцето на
империята на Гейзерих. Шпиони на вандалския крал обаче успели да
осуетят намеренията му, като подпалили флота в пристанището.
Отначало Рицимер подкрепял Майориан, но по-късно, притеснен от
неговата самостоятелност и амбиции, започнал да осъзнава, че трябва да се
отърве от него. Освен това германецът Рицимер не можел да прости на
Майориан, произхождащ от стар римски род, че бил приеман от всички
стари патрициански фамилии по-добре от него. Притеснен за своята власт,
която се опирала само на войската, той предпочел да го премахне от
престола. След подпалването на корабите в пристанището на Нови

378
Картаген, войската от наемници – хуни и германи, се превърнала в опасност
за самия император. Той им бил обещал война и плячка, но се наложило да
ги разпусне. Германите, подучвани от Рицимер и неговите
командири, вдигнали бунт, обявили свалянето на Майориан от престола и
го задържали под стража. Това станало през лятото на 461 г. някъде около
Арл в Галия, при завръщането му към Италия. Рицимер хвърлил Майориан
в тъмница, където той се разболял от дизентерия, а след това бил
екзекутиран. Рицимер се притеснявал от ропот сред старите италийски
фамилии и живият Майориан би бил заплаха за него и властта му.
След смъртта на Майориан, Рицимер потърсил следващ император. Той
не искал да остави Рим в безвластие, но и сам не можел да заеме престола.
Затова избрал за заместник на Майориан човек, който твърде много
приличал на него. Той също произлизал от знатен италийски род и бил
сенатор от Лукания. Либий Север или Север III е от така наречените
„призрачни императори”, които управлявали в края на Римската империя и
само формално притежавали властта, но тя се държала от техните магистър
милитуми, които обикновено били варвари. Император Север III
управлявал от 461 до 465 г. Той бил провъзгласен за император на 19
ноември 461 г. в град Равена. През цялото време на неговото управление
властта реално се намирала в ръцете на всесилния магистър милитум
Рицимер.
Войските на Илирик и Галия обаче не признали новия император. Той не
бил подкрепен и от император Лъв I Макела, владетел на Източната
империя.
След възкачването на Север III, вандалите отново нахлули в Италия и се
опитали да наложат Олибрий на престола в Равена.
През 462 г. император Север отстъпил галския град Нарбона на
вестготите, като в замяна те нападнали обявилия се за независим гало-
римски военачалник Егидий, който твърдял, че се бори да възстанови
неправдата с премахването на Авит от престола. С помощта на франките и
Хилдерих, Егидий отблъснал вестготската армия, но внезапно умрял. Знае
се, че няколко години Арелат (Арл) и Галия били римски, защото през
това време император Север III сякъл монети с лика си на тях.
През есента на 465 г. император Север III бил свален от престола по
заповед на Рицимер. Магистър милитумът свалил Майориан от престола,
защото бил много амбициозен, а Север III – защото бил слабоволев.
След като сменил последователно Майориан и Либий Север, Рицимер
поставил на престола в Равена Флавий Прокопий Антемий. Той бил от
италийски род на патриции, по-късно станал зет на император Маркиан,
като се оженил за дъщеря му Марция Евфемия. Същият бил най-довереният
човек на Маркиан, негов стар боен другар, преди това бил назначен за

379
управител на Филипопол и ръководител на Тракийските легиони. От него
Марция Евфемия имала пет деца. Най-голямото – дъщеря им Алипия,
се омъжила за Рицимер. Първият син Антелион починал през 475 г.,
вторият син и трето дете – Маркиан (внук на Маркиан), се оженил за
втората дъщеря на Лъв I Макела и Верина – Леонция. Третият син на
Марция Евфемия и Антемий се казвал Прокопий Антемий, а последният –
Ромул. (виж графика 1, стр. 404)
Антемий бил внук на Антемий, преториански префект, който през 410 г.
управлявал цялата източна империя, след като евнухът Антиох бил убит и
преди властта да поеме Хризафий. Той бил един от наставниците на младия
Теодосий II.
Внукът Антемий имал боен опит от битките срещу готите и хуните по
Дунава. След избирането на Лъв I Макела за император в Константинопол,
Антемий се издигнал в йерархията и дори бил смятан за един от
претендентите за престола.
След отстраняването на Либий Север от престола минали две години на
междуцарствие, преди източният римски император да се намеси и да
избере за западен римски император най-добрия си приятел – Прокопий
Антемий. Антемий бил провъзгласен за цезар в Константинопол и
пристигнал в Италия през пролетта на 467 г., като водил със себе си
войските, дадени му от Лъв I. На 12 април 467 г. Антемий бил коронован в
Рим като август със съгласието на всесилния Рицимер.
Антемий успял да привлече на своя страна италийската аристокрация. Той
обаче бил набеден за еретик от духовниците в Рим и от папа Леон I Велики,
които повели целенасочена борба срещу него.
През 468 г. двамата императори Лъв I Макела и Антемий подготвили
двоен десант, за да унищожат Картаген, Гейзерих и вандалите му, но той се
провалил с цената на големи поражения най-вече за източния флот,
командван от Василиск, и армията, предвождана от Ираклий. След това
Антемий започнал война срещу вестготите и сарматите, сключил съюз с
бритите и галите срещу тях. През 470 г. войските на тяхната коалиция били
разгромени близо до Арл, а Рим загубил окончателно владенията си в
Испания и Аквитания.
Отначало Рицимер подкрепял Антемий, който безспорно бил добър воин
и администратор, през цялото време обаче той не забравил, че бил пратен
от Константинопол и че двамата с Лъв I Макела са много силни и опасни
противници. Рицимер се възползвал от слабостта на Антемий и
организирал военен метеж срещу императора, който през това време се
разболял и бил обсаден от варварските наемници на своя главнокомандващ.
След ожесточена петмесечна обсада, градът бил превзет и Антемий бил

380
принуден да се укрива в една от църквите, преоблечен като просяк. Скоро
след това, на 11 юли 472 г., бил разпознат и обезглавен.
Следващ император станал Олибрий. Той бил цезар от 11 юли 472 г. до
23 октомври 472 г. Олибрий принадлежал към аристократична фамилия и
бил родом от Рим. След разграбването на Рим от вандалския крал Гейзерих
през 455 г., Олибрий избягал в Константинопол, където през 464 г. станал
консул. В същото време се оженил за Плацидия Младша, дъщеря
на Валентиниан III и Лициния Евдокия. Това дало възможност на Гейзерих,
чиито син Хунерик се оженил за Евдокия Младша, по-голямата сестра на
Плацидия Младша, да претендира за престола заедно с Олибрий. Всъщност
през 461 и 465 г. Гейзерих се опитвал да направи Олибрий император на
Рим.
През 472 г. Олибрий бил пратен в Италия от Лъв I Макела да подпомогне
император Антемий срещу зет му Рицимер. Той обаче се съюзил с
германския магистър милитум и след като подпомогнал убиването на
Антемий, се обявил за император, нарушавайки уговорките, с които го бил
пратил Лъв I Тракиец. Заради сватбата си с Плацидия Младша, Олибрий
може да се счита за последен представител на Теодосиевата династия. Той
умрял от чума през 472 г. и бил надживян от съпругата си Плацидия
Младша и дъщеря си Аниция Юлиана.
След смъртта на Олибрий в края на 472 г. тронът на Западната империя
останал незает повече от четири месеца. През това време умрял Рицимер.
Рицимер, макар никога да не станал император, фактически управлявал
по времето на пет императори. Роден през 405 г., той бил германски генерал
и арианин, син на Речила, крал на свевите, а майка му била дъщеря на
вестготския крал Валия. На младини живял в двора на Валентиниан, където
получил боен и дипломатически опит под ръководството на Флавий Аеций.
През 457 г. Лъв I Макела дал на Рицимер титлата патриций. Така той
станал регент на Западната империя и това, което било останало от нея. Той
практически управлявал Италия.
През 473 г. Рицимер умира покосен от чума, в треска, с висока
температура. Той бил женен за Алипия – дъщерята на Марция Евфемия и
Антемий, но двамата нямали деца.
Новият магистър милитум, който наследил Рицимер, се опитал да повтори
това, което правил неговият предшественик, както и да не намали властта,
която той имал дори над престола. Той се наричал Гундобад и бил син на
бургундския крал Гундиох и племенник на Рицимер. Той решил да постави
на престола своето протеже – комит Глицерий. Това станало на 3 март 473
г. Глицерий бил човек с неясен произход и потекло, служил под
командването на Рицимер. След това Гундобад се изтеглил с войската си от
Италия и отишъл в Германия, където поел властта над бургундците.

381
 През 473 г. вестготите се обърнали против Глицерий, завладели Марсилия
и Арелат в Галия, но не успели да навлязат в Италия. По същото време от
Източната империя тръгнали остготите. Източният император не одобрявал
Глицерий и го обявил за узурпатор на престола в Равена. Чрез преговори
и подкупи, Глицерий осуетил опасността двете готски армии да се обединят
срещу него.
Константинопол и император Зенон, чието варварско име било
Терасикодиса Рунсумвладест, обявили Глицерий за узурпатор и през 474 г.
изпратили срещу него управителя на Далмация Юлий Непот, който също
предявил претенции към властта. Останал без военна подкрепа, Глицерий
се предал и бил детрониран близо до Рим, след което приел духовнически
сан. Той прекарал остатъка от живота си като епископ на Салона, намиращ
се на 8 км. от днешния град Сплит. По-късно участвал в убийството на
Юлий Непот.
Следващият император на Рим станал Юлий, наречен Непот, което
означава „племенник”. Той бил син на Непоциан, главнокомандващ
войската – магистър милитум при император Майориан. Майка му била
сестра на Марцелин, управител на Сицилия и Далмация. От чичо си Непот
той наследил управлението на Далмация. Бил женен за една от
племенниците на източноримския император Лъв I Тракиец,
откъдето идвал и прякорът му Непот (Племенникът).
През 473 г. получил титлата патриций. Издигнат бил за цезар в Равена от
василевсите Лъв II и Зенон против слабия западен император Глицерий.
След свалянето на Глицерий от престола на 24 юни 474 г., получил титлата
август.
Флавий Ромул Август, наричан пренебрежително „Ромул Августул”
(Ромул Августчето), бил римски император от 31 октомври 475 г. до 4
септември 476 г. Той е последният император на Западната империя, който
е от римски произход, след него властта поемат варварски императори.
Ромул Август бил син на Флавий Орест, който служил като военачалник
при Атила и дълго време живял в двора му. През 475 г., начело на варварски
наемници – хуни и германи, той въстанал срещу властта на Юлий Непот и
го прогонил от трона. Вече старият Орест решил да постави върху римския
престол своя син.
Докато синът стоял формално на престола в Равена, Флавий Орест
управлявал реално от Рим. Поради своето слабоволие, Ромул Август бил
наречен „Августчето”. Той се оказал неподготвен за престола и отказвал да
възприеме западната политика и интриги. След няколко месеца Одоакър, с
когото израснали заедно в двора на Атила и били приятели, вдигнал бунт
срещу Ромул Август и самия император. При това свое действие той бил
подкрепен от брат си Хунулф, който по това време бил магистър милитум

382
на Източната империя, и от баща си Едекон. Едекон и Одоакър изявили
претенции за земи в Италия, на което Орест се противопоставил решително.
С войската си Одоакър обсадил армията на Флавий Орест и го взел в плен,
след което лично го обезглавил. Докато го обезглавявал, той крещял нещо
неразбираемо. Някои изследователи смятат, че Одоакър бил много по-
голям от Ромул, но според други те били родени в един и същи ден, на едно
и също място, по времето, когато бащите им били на служба в двора на
Атила.
Така на престола в Равена и начело на Рим фактически застанали двама от
най-доверените хора на Атила и те управлявали целия Запад.
Одоакър обсадил Равена и детронирал Ромул Август. Ромул Август бил
умен, красив и добър човек и Одоакър отказал да го убие, както се канел
предварително; той го оставил свободен, дал му голяма издръжка и го
пратил на „заточение” в Неапол, което някои тълкуват като предварителни
уговорки между двамата мъже зад гърба на Орест, сина на Татул.
Макар Одоакър да се обявил за цезар на Западната империя, той приел
властта от Източния император – василевса. Макар и формално, признал
властта на Зенон (Терасикодиса) над себе си и получил от него титлата
патриций. Одоакър изпратил знаците на властта на западния император в
Константинопол с посланието: „Както слънцето е едно на небето, така и
императорът трябва да е само един на Земята!” Така, макар и символично,
Зенон бил признат за единствен християнски император и било
осъществено нещо, за което мечтаели всички владетели от Теодосиевата
династия – да обединят двете империи под единна власт.
Днес се смята, че всички тези действия бележат заника на Западната
Римска империя, а годината 476 се смята за последната от Античността и
първата от Средновековието.
Следващите императори на Рим били варвари. Одоакър бил първият
варварски император и наследил Ромул Август. Той бил син на скиро-хуна
Едекон – един от най-верните хора, съюзници и военачалници на Атила.
Одоакър бил по-малкият брат на Хунулф, който в Източната християнска
империя се издигнал до длъжността магистър милитум и на този пост
наследил Аспар. Смята се, че Одоакър израснал в двора на Атила, по
вероизповедание бил арианин и вероятно бил неграмотен.
Одоакър водел охраната на западноримския император Антемий. След
като през 475 г. генерал Флавий Орест изгонил последния легитимен
император на Западната империя Юлий Непот и издигнал на престола своя
син Ромул Август, варварските помощни войски (федерати), с водач
Одоакър, се разбунтували и поискали земя в Италия, което Орест
отказал. Понеже практически вече нямало римски войски и

383
легиони, единствената армия в империята била тази на Одоакър. Така на 22
август 476 г. той бил обявен за крал.
В края на август 476 г. Одоакър убил Орест, а след това и неговия брат
Констанций, който в началото наричали „Млади”. Същата година свалил и
Ромул Август от престола. Одоакър, който не признавал западната
цивилизация и не я ценял, съобщил в Константинопол, че Западът няма
нужда от свой август и се подчинява на единствения владетел – Зенон. Той
искал да бъде обявен за крал на Италия под източноримска защита.
Одоакър раздал много земи в Италия на прииждащите от север германи,
предимно херули, скири и тюринги, като запазил непокътната римската
правна и данъчна система. Също така сякъл монети.
През 477 г. завзел властта над Сицилия. През 481 г. завоювал Далмация, а
през 488 г. разрушил царството на ругите в Норик. Неговият брат Хунулф
преселил романското население от северните граници.
От 488 г. Одоакър имал стълкновения с балканските остготи, които били
подкрепяни от Константинопол, за да превземат Далмация. Одоакър скъсал
контактите си в Константинопол и през 490 г. издигнал своя син от
Синигилда – Тела, за цезар. След неуспехите през 489 г. при Изонцо и
Верона и на 11 август 490 г. на Ада и дълга обсада на Равена, след
Гарвановата битка през 493 г., на 27 февруари 493 г. сключил примирие с
остготския крал Теодорих Велики, най-вече заради заплахата от глад.
Няколко дни по-късно Одоакър бил убит в двореца му в Равена, като
отмъщение лично от Теодорих Велики. Синът му Тела се спасил в Галия,
но бил убит още същата година при опита му да се завърне в Италия.
Следващият владетел, който бил коронован в Равена и управлявал от там,
бил Теодорих Велики, но той не бива да се бърка с вестгота Теодорих, който
управлявал от Толоз. Този Теодорих бил син на втория от братята
Амалики – Теодомир. Той бил остгот и от Византия предприел поход със
своето племе и превзел Италия и Равена. За него ще разкажем след малко.
Това бе разказ за това какво е станало с действащите лица от книгата и със
Западната Римска империя, след смъртта на Атила.

Сега нека видим каква била участта на действащите лица, описани в

книгата, в Източната империя.
След смъртта на Теодосий II, на престола го наследила сестра му
Пулхерия, която се омъжила за Маркиан. Маркиан вече имал първи брак и
дъщеря от него – Марция Евфемия, която живеела във Филипопол и се
омъжила за Антемий, същият който по-късно станал император на Рим.
Остатъка от живота си Елия Евдокия (Атинаида) – дъщерята на
последния водач на Атинската философска школа Леонтий, преживяла в
Йерусалим. Отначало тя била отлъчена от черквата и била фалшиво

384
обвинена, че живее с двама монаси в разврат, като мъж и жена. Те били
намерени мъртви, явно убити от ръката на куриос. Легендата разказва, че
Евдокия успяла да спре убиеца да направи същото и с нея, като се покаяла
и му разказала цялата истина, а тя била, че е невинна и някакъв
константинополски сановник пишел доносите срещу нея. Куриосът разбрал
истината и, след като се върнал в Града, убил поръчителя.
До края на живота си Атинаида твърдяла, че е несправедливо обвинена от
съпруга си за връзката с Павлин. С годините и заточението тя ставала все
по-затворена в себе си и продължавала да пише героични текстове за
победата на римляните над персите и религиозни оди. Една нейна поема за
Св. Киприан е много известна през цялото Средновековие. Макар отначало
да била отлъчена от черквата, по-късно отново била приета в лоното ѝ. Тя
починала на 20 октомври в Йерусалим и била положена в двора на
базиликата „Св. Стефан”, която приживе била издигнала със свои лични
средства. Дори на предсмъртния си одър тя плакала за Теодосий II и
горчиво се разкайвала, че е станала жертва на грозна и зла клевета. Днес тя
е призната за светица и празникът ѝ се чества на 13 август.
Пулхерия живяла твърде кратко, след като се омъжила за Маркиан и заела
престола в Константинопол за втори път. Те, макар и в брак, запазили
чистотата и целомъдрието на императрицата и никога не се докоснали
плътски. Маркиан се отнесъл с уважение към обета ѝ за чистота и бездетие.
През месец юли 453 г. императрица Флавия Пулхерия починала и завещала
по-голямата част от имуществото си на бедните.
Маркиан се опитал да наложи реформи в черквата и в последните години
от живота си бил принуден да се намеси в политиката на Западната
империя, която, след като слабохарактерният Валентиниан III публично
убил Флавий Аеций, тръгнала надолу. В Константинопол обаче се
развилнели страстите и борбата между могъщия Аспар и Маркиан. На 25
януари починал императорът, който от дълго време не се чувствал
добре. Мълвата твърдяла, че не е умрял от естествена смърт, а Аспар го
тровил дълго време.
След смъртта на Маркиан настъпила династическа криза, защото не
останали потомци на Теодосий Велики по мъжка линия. Опорочената
императрица Елия Евдокия доживяла дните си в Йерусалим. Дъщерята на
Теодосий II и Елия Евдокия – Лициния Евдокия, след смъртта на
Валентиниан III, се омъжила за Петроний Максим, но по-късно била
отвлечена с дъщерите си в Картаген при Гейзерих. В този момент най-
силният и значим човек в империята се оказал магистър милитум Аспар, за
когото се знае, че е остгот, но има сведения, че бил българин. Той
осъзнавал, че макар да е патриций и магистър милитум, шансовете му да
стане император в Константинопол и да наследи Теодосиевата династия

385
са нищожни. Освен че бил варварин, той бил арианин и знаел, че
обществото в Константинопол никога няма да го приеме за василевс. Аспар
взел активно участие в налагането на Маркиан на престола, а явно и в
неговото премахване. След смъртта на Маркиан, той се оглеждал за
следващ император и решил такъв да стане тракийският трибун Лъв.
Император Лъв I бил родом от Тракия, от Родопа планина, затова често,
освен Макела (Месарят), заради неговата жестокост и поради това, че
някога имал дюкян с жена си Верина, в който продавали прясно месо, бил
наричан още Трак или Бес. Той е основател на тракийската династия на
византийските владетели. Говорило се, че много опитно въртял
касапския нож. Знае се, че бил надарен с изключителни ораторски качества
и умеел да въздейства на тълпата.
За да предадат по-голяма законност на процедурата по коронясването му
на 7 февруари 457 г., Лъв измислил оригинален начин да стане василевс.
Той накарал константинополския патриарх Анатолий да му сложи
кесарикията (императорския златен венец) на главата, все едно венчава
империята за него.
След като седнал на престола, Лъв започнал да се разграничава от Аспар,
който отначало държал цялата власт. Той осъзнал, че близостта с Аспар
може да му коства живота и за да не се получи това, което ставало в
Западната империя, където Рицимер сменял императорите като носни
кърпи, той отблъснал Аспар от себе си и привлякъл друга фигура,
която набирала все по-голяма мощ. Владетелят на исаврите Терасис или
Терасикодиса Рунсумвладест, който вече водел източните легиони, станал
негов приближен човек. Освен това Василиск, братът на императрицата,
бил магистър на Тракия. Отначало Лъв обещал да омъжи дъщеря си за сина
на Аспар – Ардибур, но по-късно се отметнал и я дал за жена на
Терасикодиса, който приел христовата вяра и бил наречен Зенон. Зенон
станал водач на императорската гвардия. Той застанал срещу Аспар и го
победил в подмолна борба. Ардибур и Патрициол били убити в края на 471
г. независимо от това, че преди това Ардибур бил провъзгласен за кесар.
Лъв, с помощта на Василиск и Зенон, се разправил с остготите, които
държали властта на Константинопол най-вече чрез Аспар и синовете му.
Той направил това с неподозирана жестокост и макар все още официалното
обръщение към него да било: „Благочестивият христолюбив богонаречен
триумфатор и август Лъв” или „Самодържец цезар Лъв, благочестив
победител триумфатор, винаги почитаемият август”, хората просто го
наричали „Касапа”.
Когато на Римския престол застанал гъркът Прокопий Антемий, Лъв I
веднага нападнал вандалите. Западноримската ескадра, водена от адмирал
Марцелиан, отплавала от Далмация и Сицилия. Лъв пратил огромна армия

386
по суша, начело на която застанал Ираклий – синът на консула Флор.
Византийската флота била водена от Василиск, който бил горделив човек,
винаги стремящ се към слава, именно Аспар настоял той да е начело на
флота.
Отначало всичко вървяло добре. Марцелиан и римският флот превзели
Сардиния, а Ираклий, след като напуснал Египет край Триполи, нанесъл
поражение на вандалите и тръгнал към Картаген. Василиск също се
намесил и удържал няколко малки победи по море над флота на вандалите.
Той първи пристигнал край Картаген откъм море, но не го атакувал, а
зачакал. Той се подлъгал по предложението на Гейзерих за преговори.
Вандалът му предложил няколкодневно примирие. През това време обаче
той наредил корабите му да бъдат натоварени с „гръцки огън” и една нощ,
под прикритието на тъмнината, се приближили до флота на Василиск и го
подпалили, като го унищожили напълно. Нощта се изпълнила с писъци
и кръв, вандалите избили и издавили всички моряци и войници от корабите.
След това изчакали ираклиевите войници, който пристигнали изтощени от
дългия преход през пустинята, и ги разгромили. Така бойният поход, който
започнал толкова величествено и в който взели участие над 100 000
войника, бил напълно разбит и завършил безславно.
Докато се разигравало всичко това, Лъв I Бес бил принуден да отблъсква
хунско нашествие в Дакия.
През 471 г. Василиск убил Аспар, като го обвинил за загубата край
Картаген през 468 г. За да отмъстят смъртта на Аспар, готите на Теодорих
Страбон (Велики) нападнали Филипопол, опустошили Тракия и атакували
Константинопол.
През това време Зенон (Терасикодиса), зетът на Лъв I Бес, убил водача на
готите Ардабур, сина на Аспар.
Император Лъв I Макела (Месарят, Касапа, Тракиец или Бес) починал на
18 януари 474 г., оставяйки на престола своя малолетен внук Лъв II, който
бил син на дъщеря му Ариадна и Зенон (Терасикодиса).
Лъв II, син на Ариадна и Зенон, се родил през 467 г. На 18 ноември 473 г.
бил обявен за съуправител на своя дядо Лъв I. Скоро след смъртта на Лъв I
Макела, на 9 февруари 474 г., по време на тържества на хиподрума,
седемгодишният император предал властта на своя баща, а след девет
месеца се разболял и умрял. Константинополската мълва упорито
настоявала, че Зенон е отровил сина си.
Зенон, Терасис, Терасикодиса Рунсумвладест бил син на Кодиса, който
израснал в двора на Руа и Атила. Кодиса и първата жена на Атила – Керка,
били брат и сестра. Терасис бил вожд на планинското племе исаври. Две
години след като дошъл на власт, бил заточен и последният западноримски
император Ромул Август. Сменилият го от власт Одоакър,

387
след детронирането на Ромул, върнал царските регалии – короната и
пурпурната мантия, на Зенон.
Зенон се появил в Константинопол с отряд исаври през 447 г., в
навечерието на войната с хуните. Отначало той водел източните
анатолийски легиони, през 464 година станал водач на отряда от
чуждонаемни войски – ескувити, през 569 г. станал консул, а след смяната
на Василиск, поел командването и на Тракийските легиони.
Въпреки всичко това и че бил женен за дъщерята на Лъв I Макела, бесът
не му завещал престола, а го предал на внук си, което може би струвало
живота на сина на Терасикодиса – Лъв II.
Като встъпил на престола, новият император се отдал на пиянство и оргии.
От това се възползвала бившата императрица Верина, жената на Лъв, която,
заедно с брат си Василиск, предприела метеж. През нощта на 9 януари на
Зенон и Ариадна им се наложило да бягат и те потърсили убежище
в исаврийската столица и крепост Вар. През това време Василиск се
възцарил в Константинопол.
Зенон живял една година във Вар. Той успял да привлече пратените от
Василиск войски на военачалниците Ил и Трокунд към себе си, привлякъл
на своя страна и началника на тракийските войски Армат и когато през
август 476 г. тръгнал към столицата, Константинопол го чакал с отворени
врати, а гражданите го приветствали. За да го подкрепи, Армат поискал от
Василиск да бъде признат за магистър милитум. Василиск му обещал да
направи това, но след това се отметнал и наредил Армат да бъде убит, а
сина му подстригал за монах.
Като благодарност за помощта, той направил магистър милитум водача на
остготите Теодорих, по-големия син на Теодомир, втория от братята
Амалики.
На 21 септември силно земетресение разрушило много от градовете,
включително и столицата. Преди още да бъде възстановен градът, през 479
г. въстанал Маркиан, синът на римския император Прокопий Антемий,
който бил женен за Леонция — втората дъщеря на Лъв I и Верина. Зенон
избягал от горящия дворец, а в кръвопролитното сражение на тримата
братя: Маркиан, Ромул и Прокопий, с императорската войска, водена от Ил,
те удържали победа.
Все пак на военачалника Ил му се отдало в нощта след битката да подкупи
много от началниците на Маркиан, така Маркиан бил заловен, подстриган
за монах и пратен на заточение заедно с жена си.
Верина била заточена на Халкидики, при Маркиан и Леонция, откъдето
майката пишела тъжни писма на дъщеря си да вразуми мъжа си да ги
освободи. Ариадна започнала да говори на мъжа си да освободи майка ѝ
Верина. Зенон се посъветвал с Ил, който казал, че в никакъв случай не бива

388
да я освобождава, защото тя била в основата на всички заговори. Дори му
намекнал, че тъща му трябва да бъде убита. Ариадна сметнала
това изказване за опасно и оскърбително и решила да изпревари
военачалника. Тя наела куриос, който се приближил и замахнал към главата
на военачалника, за да нанесе смъртоносен удар. Неговият телохранител
обаче, с риск за живота си, прикрил тялото на своя господар и така мечът
само отсякъл дясното ухо на Ил. Зенон веднага се разграничил от това, но,
без да вярва на никого, като не искал да повтори участта на Аспар, Ил
напуснал Константинопол и отишъл в Антиохия, където потърсил своя
приятел Леонтий Сириец. Двамата разбунили източните легиони и в края
на 480 г. успели да освободят Верина от плен. Тя провъзгласила за
император Леонтий Сириец в киликийскияг град Тарс. До края на живота
си, през 483 г., Верина търсела съюзници на въстаниците.
На 27 юли 484 г. узурпаторът Леонтий завладял Сирия и Антиохия.
Императорът изпратил срещу метежниците армиите, водени от Йоан Скит
и Теодорих, който по-късно станал император в Равена и бил наречен
„Велики”. Армиите на Теодорих и Йоан Скит се изправили срещу тези на
Ил и Леонтий и ги разбили, след това ги обсадили в малоазийската крепост
Папурия. След като оставил войски, които трябвало да блокират
въстаниците, Теодорих тръгнал да се връща към Константинопол. Той
заповядал на войската си да безчинства и започнал да превзема градове по
пътя си, заплашвайки да превземе Константинопол. Притесненият Зенон
поставил върху Теодосиевите стени последните си резерви, въпреки че
Теодорих не бързал да напада града.
Теодорих обсадил Константинопол, но на Зенон му се отдало да изпрати
сестра му, която да го уговори, и скоро той вдигнал обсадата на
Константинопол и се насочил към Италия. Така през 488 г. Теодорих,
начело на своите остготи, тръгнал към Равена. Така Зенон успял да се спаси
от остготите, които извел от пределите на империята си, освен това успял
да насочи Теодорих Велики срещу Одоакър, когото в Константинопол
смятали за напълно недостоен да бъде император на Рим, за разлика от
Теодорих, който дълго време бил живял в двореца в Града на градовете.
Теодорих Велики, синът на втория от братята Амалики – Теодомир,
победил Одоакър, сина на Едекон, и станал следващият император в
Равена.
През същото време воините в крепостта Папурия се предали и Ил и
Леонтий били екзекутирани, а главите им били набити на пики и под
шумните възгласи на народа били разнасяни из хиподрума.
Разправил се с метежниците, Зенон дал воля на жестокостта си.
Последните три години от управлението му били съпроводени от небивал
терор.

389
 След смъртта на Зенон, жена му Ариадна обещала пред хиподрума, че ще
бъде свикан сенатът, който да избере новия василевс. Армията обаче и
сенатът отказали да сторят това и тежестта все пак паднала върху Ариадна.
Тя решила да назначи за нов император силенциария Анастасий.
Силенциарий бил човекът, който изисквал от хората, покрай които
минавал императорът, да пазят тишина. Ариадна била все още
красива жена, а Анастасий, за когото тя се омъжила, бил висок,
красив, чернокос, с дълга коса, по него въздишали всички
константинополски жени. Очите му били различни – черно и сиво, откъдето
и дошло прозвището му Дикор (с две различни очи).
Хунулф, по-големият брат на Одоакър, направил кариера във Византия,
където достигнал до титлата магистър милитум. През 469 г. участвал в
разгрома на германския съюз в битката при Болия против остготите, в която
баща му Едекон бил убит. След разпадане на империята на Атила, Едекон
създал скирска държава, но след смъртта му, тя също престанала да
съществува. Много от скирите постъпили на служба в римската армия.
Хунулф се насочил към Източната империя и станал комит, а брат му
Одоакър отишъл в Западната империя, където станал император.
Хунулф се сражавал като генерал на Илирия по нареждане на император
Зенон. От 479 г. помагал на брат си Одоакър. Хунулф станал „дясна ръка”
на Одоакър. През 487 г., във войната срещу ругите, Хунулф водел армиите
по заповед на брат си. През 493 г., при убийството на Одоакър от Теодорих
Велики, Хунулф намерил убежище в една църква, но бил убит от стрелец с
лък през някакъв процеп.

Всички мъже, които някога държали Меча на боговете и за които

изглеждало невероятно, че някой ден могат да бъдат владетели, станали
императори. Това се отнася за Маркиан; за момчето, което Авитохол спасил
от светилището на Дионисий, познато с името Лъв I Макела, Бес или
Тракиец; Терасис – синът на Кодиса, също станал василевс; на
императорския престол седнали и Петроний Максим, Авит, Майориан,
дори Юлий Непот, който бил младо момче и срещнал Авитохол в Тересте;
Ромул Август и Одоакър също станали императори. Всеки, който се бил
докоснал до меча, станал император, колкото и невероятно да изглеждало
това във времето, в което го държал.

Хилдерих I бил меровингски крал на салическите франки, който наследил

на престола баща си Меровей. Той укрепил Турне за своя столица. През 463
г. в Орлеан, заедно с римския генерал Егидий, победил вестготите и спрял
тяхното настъпление нагоре по река Лоара. След това се изправил срещу

390
воините на Одоакър. Хилдерих I умрял в Турне през 481 г., където бил
погребан.
Следващ крал на франките станал синът му Хлодвиг I, на съвременен
френски език Луи I. Той бил син на Хилдерих I и жена му Регина, която
била принцеса от рода на тюрингите.
През 486 г. Хлодвиг победил последния римски управител на Северна
Галия – Сиагрий, и разширил границите си на запад. След това сключил
договор с краля на остготите Теодорих Велики, който се оженил за сестра
му Аудофледа. През 491 г. неговите войски разбили тюрингите, а след това
и алеманите в битката при Толбиак. Оженил се за бургундската принцеса
Клотилда през 493 г., която била католичка и през 496 г. той и народът му
официално изоставили арианството и приели католицизма. През 500 година
не могъл да победи бургундците, но през 507 г. при Поатие разгромил
Тулузкото кралство на вестготите и ги изтласкал от Галия в Иберия. След
това преместил столицата на франкското кралство в Лутеция Паризиорум
(Париж). Въпреки това коронацията на френските крале продължила да се
провежда в Реймската катедрала и да се извършва върху Реймското
евангелие, и винаги това ставало чрез миропомазване.

В Индия, след Чандрагупта, властта била взета от Пуругупта, който

управлявал заедно със своя брат близнак – Скандагупта. В аналите обаче е
останало само името на Пуругупта. Съществуването на Скандагупта било
пазено в тайна и името му останало в сянка.

След смъртта на Атила, властта била наследена от най-големия му син

Елак. Личало си обаче, че суровият нрав на Атила всъщност обединявал
народите от всички краища на света и никой от тях не бил доброволно техен
съюзник. След смъртта на Атила, Хунската империя започнала да се
разпада. Елак се опитал да задържи империята, но всички вождове искали
да се отърсят от властта на хуните и било невъзможно да бъдат спрени. Елак
се скарал с братята си Денгизих и Ирник. В този момент най-близките
вождове и приятели на Атила го предали. Едекон и синовете му се
оттеглили на север, при скирите, след това Одоакър отишъл към Рим, а
Хунулф – към Константинопол. Единствено Амаликите го подкрепили.
Най-остро срещу хуните застанал вождът на гепидите Ардарик. Той бил
приятел на Руа и най-верен съюзник на Атила, но решил да обедини всички
германски народи срещу неговия син. С помощта на армията на Маркиан
опитал да унищожи хуните в битката при река Недао, през лятото на 455 г.,
в Панония. В тази битка загинали повече от 30 000 хуни, най-големият син
на Атила – Елак, също паднал мъртъв.

391
 След това властта поел Денгизих. Той владеел западните земи, а Ирник –
източните, областите на изток от Мала Скития (Добруджа). Той решил да
отмъсти за смъртта на баща си Атила и брат си Елак. През цялото време
настоявал, че хуните трябва да насочат удара си към Константинопол.
Първата му битка обаче през 456 година била срещу доскорошните
му съюзници остготите. Тя се състояла при река Вар (Днепър).
През 466 г. Денгизих нападнал Византия, но Ернах (Ирник) не го
подкрепил и не му изпратил войски на помощ. През 467 г. Денгизих
прекосил Дунав и наложил данък на местното население. През 468 г.
поради това, че те отказали да плащат, той отново пресякъл Дунава и
провел наказателна акция наречена „Дунавска война”. През 469 г. бил убит
от Анагаст (остготът Теодорих Велики, който по-късно убил и Одоакър) в
Тракия. Отсечената му глава е изложена в хиподрума в Константинопол за
забавление на византийския император Лъв I Макела.
Ирник (Ернах) се заел да създаде нова държава. Той опитал да сбъдне
пророчеството на Н'Кара, че именно той е спасението на народа си. Не се
знае кой точно народ се опитал да съхрани Ернах, хуните или българите, и
като Ернах или Ирник доживял живота си. Авторът е сигурен, че това
станало като Ирник. Той е човекът, който имал най-голям принос за
създаване на България. След смъртта на брат си Денгизих, той отново
присъединил към държавата си западните земи на бившата Хунска
империя. Съюзил се с масагетите, кидеритите, тези, които наричат себе си
акацири. Според една легенда на сина му казвали Масгут (Масагетът) или
Булгар (Българинът), според друга той имал двама синове, „единият се
казвал Утигур, а другият – Кутригур. След смъртта на баща си, те се
разделили и дали имената си на управляваните от тях племена, така че
дори и днес някои от тях се наричат утигури, а други – кутригури.” Това
може би има някакво основание, защото само няколко години след това кан
Синдилх е вожд на утигурите, а първият му братовчед – кан Заберган, е
вожд на кутригурите. За Ирник и сина му се казва, че водели народа на
оногундурите.
В българските източници се знае, че той имал четирима синове: Мундо,
Гостун, Могер и Айяр (Авар).
Продължението на историята на българите можете да прочетете в
поредиците исторически романи „Артур”, „България” и „Покръстването”.

Кан Ирник успява да възроди народа на българите и само за две-три

поколения те стават силен народ и като феникс се възраждат от пепелта.
Оттогава България е силна държава, която взема участие в историята на
Европа и света, ние ставаме толкова значими, че вече не може да бъде

392
скрито съществуването ни. А може би колобрите и тумирите решават, че
е време да излезем „на светло”.

Ние сме народ с многовековна история. Дуло е един от най-древните

владетелски родове в света, които съществуват още от зората на
цивилизацията. Днес повечето народи на Стария континент се представят
за такива, каквито не са. Гърците се смятат за наследници на античните
елини, а те са повече славяни от нас, французите са повече готи, сармати и
алани и много малко гали. Те са наследници на франките, които някога
са живели в степите на Украйна и Русия. Испанците са вандали, вестготи,
баски и сарацини и много малко ибери. Шведите са вестготи и остготи.
Германците се състоят от много племена и никаква чиста арийска кръв, за
която твърдял Хитлер, не тече в техните вени. Ако в Европа има арийци,
това сме ние. В Европа няма народ с чиста кръв. Във вените на българите е
претопена кръвта на много народи и всички те са били братски и са били
свързани с българите. Ние непрекъснато сме подлагани на опити историята
ни да бъде фалшифицирана. Някои хора държат да докажат, че сме славяни,
други настояват, че това не е така. Истината е, че в нас има славянска кръв,
но тя е много по-малко, отколкото се твърди. Смесването на българите
и славяните става много по-късно и в много по-малки размери. В България
винаги се е подценявала и омаловажавала ролята на българите. Някои хора
много държат да нямаме нищо общо с тюрките. В нашите вени има още
остготска кръв, печенежка, куманска, много малко тракийска кръв, въпреки
опитите на някои да докажат, че сме траки. Когато се създава
България, траки вече почти няма, само в най-високите части на планините
и най-вече в Родопа. Много от тях са християни и силно елинизирани. Все
пак ние сме най-много българи, голяма част от народите, които по-късно са
вливали кръвта си в народа ни, също са били с български произход.
Ние сме народът, който най-дълго е запазил името си, на нашата
територия се намира най-старата държава в Европа. Ние сме били велик,
достоен за уважение народ от просветени хора. Вярвам, че скоро пак ще
бъдем такива. Днес една част от нас са недостойни и опитват да завлекат и
останалите българи със себе си. Тези „демократи” са най-шумните,
всъщност те работят за обезличаването на българите. Ние сме народ с
мисия и винаги сме били такива. Където и да сме се
намирали, непрекъснато сме се отличавали от останалите народи и
сме предизвиквали тяхната омраза. Винаги сме имали силна държава и ясно
изразена идентичност, иначе нямаше да се запазим и оцелеем в такава
близост до Византия, която тогава е била център и притегателна сила на
целия Западен свят.

393
 България е била много по-голяма, отколкото ние си я представяме. Тя е
оказвала влияние на целия Балкански полуостров, на цяла Източна Европа
и на номадските народи, а ръцете на колобрите и тумир като пипала са се
протягали към далечни народи и към целия познат тогавашен свят, към
франки, келти (гали, брити, белги, пикти, фир болги), хървати, авари и
маджари, руси, тюрки, бургунди, англичани. Ние сме се фиксирали върху
историята на българите само на юг от Дунава, така наречената област Чика,
но като че сме се отрекли ѝ не знаем за земите, които днес не попадат в
територията на съвременна България. През почти цялата си история сме
владеели това, което днес е Сърбия, Белград-Браничевската област, а
Сърбия се е намирала в днешно Косово. Нашата територия достигала до
Пеща, който е бил наш граничен град. Затова и хървати, и други твърдят,
че са българи. По-голяма част от България се е намирала от северната
страна на Дунава, областите Трансилвания, Влашко, Банат, Молдова,
Украйна и Северното Причерноморие, част от днешна Европейска Русия.
Действията на тумир обясняват това, което правят българите, както при
ересите, така и при налагане на писмеността, и при възлагане на мисии на
други народи. Не е чудно решението на Григорий Цамблак да изнесе
мисията към Киевска и Московска Рус. Ние и руснаците сме братя, но не
защото сме славяни, самите руснаци са малко славяни, за разлика от
западните славяни. В тях е претопена кръвта на почти всички
номадски народи, най-вече скити, сармати, алани, масагети,
роксолани. Неслучайно „Именника на българските кане” е открит в Русия.
Най-голям принос за налагане и възхода на славянските племена в Европа
има българският ювиги кан Шамбат, който е от рода Дуло. Той е брат на
Кубрат и заедно с Атила (Аспарух) създават държавата Само или Дулоба.
Именно Шамбат легитимира, размества и решава кое славянско племе
къде да живее. Славяните съвсем не са били толкова безобидни, колкото ни
ги описват. Те били войнствен народ, родствен с германите и готите и е
невярно твърдението, което ни внушават, че превзели Европа само защото
били многобройни като море. Шамбат им осигурил бъдеще и предначертал
границите на съвременните им държави. След това ги повел и застанал
начело им, за да може да се противопостави на българите на брат си.
Разбира се, в неговата армия също имало българи.
Днес много народи настояват, че са българи. Повечето от тях имат кръвна
връзка с народа ни, други са били част от империите, които сме създавали
или част от които сме били. Явно за тях е било престижно да се
идентифицират с предците ни. Такива са кабардино-балкарци, чуваши,
башкири, чеченци, казахи, тюрки, татари и други.
Където и да са се намирали българите, те са предавали мисията си на
народите около себе си, а и не само. Дори да не са били най-големият народ,

394
те успявали да наложат волята си и са водели империите в посоката, която
са желали.
Златна България е била изградена по същия начин, по който преди това са
били създавани всички номадски български империи. В средата бил
разположен народът на българите или родът Дуло, това била обата, около
която се нареждали останалите народи. И това съм проследил в следващите
си книги.
България е жива и днес. Колкото и да сме недостойни, все още ни има
върху лицето на земята. Ние даваме възможност на орендата да се всели в
нас. Един ден отново ще бъдем истински българи или поне една част от нас.
Нашето бъдеще е да се борим и отново да дарим Светлина на света. Ние
сме Новият Прометей. Нашата следваща крачка не е да се преместим на
ново място в света, въпреки че в последно време се местим все по на запад,
а да се издигнем нагоре към това, което хората наричат Епохата на Водолея.
Българите са народът, който може да даде на света новата религия,
духовност и разбирането за новата „матрица”. Да покаже какво
означава извънсистемен и извънматричен. Да живее България!

Ако желаете да научите как продължава историята на Авитохол,

прочетете поредицата „Артур“ на Токораз Исто! Тези от вас, които харесват
разказите за крал Артур, ще научат още много нови неща за него и ще
разберат за връзката му с българите.

395
 APPENDIX I

Каталаунската битка е типичен пример за това как много битки, спечелени

от воинските народи, които се отличавали с честност и гордост, след това
са им били отнети, откраднати, описани от християнските хронисти като
техни поражения. Това в много голяма степен се отнася до нашата история.
Когато се четат така наречените „извори“, трябва много да се внимава,
защото често зад тях се крие пропаганда, не рядко хронистите са били
подведени или пък са пристрастни и недобросъвестни и сами са измислили
голяма част от лъжите. За живота на Атила има разказани много лъжи. Една
от тях е срещата му с папа Лъв I Велики, когато за пръв и единствен път
римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за
милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития
владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на
Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин.
Рафаел в картината си („L'Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514 г.,
Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните
разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време
над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки
тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се
сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за
това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем
различен начин.
В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти.
Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са
описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е
било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и
достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е
разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като
достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за
него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват
всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и
превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам
да развенчая тези лъжи, да отделя пропагандата от реалността. Не
претендирам, че пиша истината, защото истината е мит, блян, нещо което е
непостижимо. Този, който претендира, че знае истината, е лъжещ или
самозаблуждаващ се глупак. Дори в настоящето ние не знаем истината, а
какво да говорим за отдавна отминали времена. В следващите си книги ще
се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и

396
внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници.
Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била
писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем
със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм
Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин,
колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за
да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това
бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с
държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на
българите!

397
 APPENDIX II

Римляните и ромеите непрекъснато са се опитвали да изопачават

истината. Това се отнася и за хронистите от другите държави, които също
били пристрастни и са накланяли везните в своя полза. Може би затова
според някои хора историята не е наука. Те мислят така, защото тази
„наука” често стъпва върху източници, които са субективни, много
манипулативни и пропагандни. Затова е трудно да се разбере каква е
била истината. В по-късни времена тя често е била изкривявана и
извъртана. Днес в историята е записано с големи букви, че в битката при
Каталаунум римляните, техните съюзници и Флавий Аеций са удържали
победа над хуните, Атила и неговите съюзници. Това обаче е римска
пропаганда и лъжа. За всеки безпристрастен изследовател е ясно, че Флавий
Аеций не е удържал победа, така както се възпява в аналите. Разбира се,
Атила също не е победил. Все пак трябва да се отбележи, че воините на
Атила излизат по-силни от тази битка и очевидно не са разбити.
Доказателство за това са последвалите събития. През следващата 452
година Атила отново се появява с огромна армия в Северна Италия и я
опустошава, разрушава Аквилея, превзема Тересте (Триест), Виченца,
Верона, Бреша, Медиолан (Милано). Той отново предвожда многочислена
армия, а „победителят“ Флавий Аеций не може да му противопостави дори
един легион, не може да привлече и един съюзник. Надали Атила би успял
да стори всичко това, ако е бил разбит и разгромен.
За автора е ясно, че загубата на Атила в битката при Каталаунум е груба
манипулация и лъжа. Той се изкушава да напише, че каганът на хуните е
победил, но това също няма да е истина. Ясно е, че в сражения като това
при Каталаунум, когато и двете армии са се оттеглили и битката може да се
сметне за равна, всяка от страните ще претендира, че е победила. Очевидно
е обаче, че хуните и техните съюзници са били в много по-добро състояние
след края на битката. Единствено тяхното суеверие и счупването на Меча
на Марс е спасило римляните от поражение.
Днес много хора, които наричат себе си историци, четат само римските
или византийски автори и приемат написаното от тях за чиста монета. Те
смятат, че щом нещо е написано, то е истина. Знаем обаче, че много лъжи
също са били написани и то съвсем неслучайно. Древните автори съвсем не
са били непорочни и чисти. Разбира се, древните писатели и историци
трябва да се изучават, но не бива да им се предоверяваме, трябва да се знае,
че всеки един от тях е пречупвал реалността през една своя
интерпретативна матрица. Тази лупа е била образувана от невежеството,

398
незнанието, предубедеността на автора и въобще всичко, което е
характерно за човешките слабости. Когато днес четем древните
анали, трябва да имаме предвид тази интерпретативна матрица и да се
опитваме да търсим зрънцето истина в купата с плява.
Такова изкривяване може да се проследи в почти цялата българска
история. За съжаление тя е писана най-вече от нашите врагове, не само
византийци, но и българи. След като българите стават християни, те също
започват да изкривяват историята, не само поради народностна, но и заради
верска пропаганда. Много пъти ромейските хронисти са писали откровени
лъжи и пропаганди, които днес книжните плъхове, които наричат себе си
историци, повтарят, без да съзнават, че това са манипулации. Историкът
трябва да бъде човек с житейски опит, човек на себепознанието, който
познава себе си, за да може да претендира, че познава епохата, която
изследва. Той трябва да разбира и да „живее“ с народите, които изучава. За
да може да пресъздаде миналото, той трябва да е наясно със своето
настояще, да изследва казусите, без да има предварителна нагласа какво
трябва или иска да докаже и да не е пристрастен. Той трябва да е отдаден,
да има силата да се постави на мястото на хората, които изследва. Всъщност
той не трябва да изследва, а да се слее с хората, за които говори. Аз се
опитвам да правя точно това. Изваждам очите си и опитвам да ги поставя в
очните кухини на нашите предци. Правя това със себеотричане. Опитвам
се да видя света през техните очи, да ги опозная и обикна. Когато пиша за
българската история и българите, аз го правя като българин, това винаги
е липсвало в нашата история. В книгите си не натрапвам истини, нито
казвам какво е било, а опитвам да предам на хората тази интерпретативна
матрица, за да може всеки, който чете, ако иска и може, да види света през
очите на предците ни.

399
 APPENDIX III

Папа Леон I или Лъв I Велики бил първият папа, който създал папството
такова, каквото го познаваме и до днес. По негово време за пръв път
започнали да казват на папата „домус“, което означава „купол“. Това не
било, защото той живеел под куполите на базиликите или защото това бил
домът на епископите. Куполът символизирал небето, той бил това, което за
номадите бил курганът, щит, който брани историята, вярата и съкровищата
на черквата. Папата създал структурата на християнството. Христова вяра
плюс църковна община, структура от хора плюс сграда (базилика или
катедрала). Той направил така, че западната черква да замени
падналата империя, в нея папата бил император. Поради тази причина на
Запад духовният глава доминира и определя политиката над светските
владетели. Това става най-вече с определяне на браковете и забраната те да
бъдат разрушавани.
Смята се, че папа Лъв I Велики поставя началото на папизма. Преди него
папата е просто един от водачите на християнството. Може би пръв сред
равни, макар това често да било оспорвано. Дори на Халкедонския събор
неговата позиция се изравнява с тази на Константинополския
патриарх. Леон I създава католичеството на базата на писанията на
Августин Блажени. Той създава идеята за нещо като християнска държава,
със специален статут в центъра на Рим – Ватикана. Той пренася книгите от
манастира край Мантуа във Ватикана, където са в по-голяма сигурност. До
края на Средновековието двете най-големи библиотеки в Европа
са Ватиканската и Будинската, създадена от Атила.
Много хора са се чудели за целта на хунския поход през 452 година. Било
очевидно, че целта не е Рим, разбира се, не били Аквилея и Медиоланум.
Може би целта е била Кулата в Мантуа. Отначало той искал да я разруши,
но по-късно просто взел част от книгите. За автора е съвсем ясно, че
задачата на този поход не е била военна и за плячка, а да се нанесе духовен
удар върху западното християнство. Това обяснява много от действията на
Атила през това късно лято.
Папизмът се изразява в това, че католическата църква (Ватиканът) ще
управлява и властва над западните владетели и монарси, че църковната
власт ще бъде над светската. За да аргументират това, папите изтъкват, че
когато всички императори на Рим и Равена изоставили Европа, единствен
папа Леон I Велики имал смелостта да се опълчи на нашествениците,
на владетеля на хуните Атила през 452 година и на нашествието на
Гейзерих през 455 година. Папата говорел, че когато Сатаната дошъл, за да

400
сложи край на света, явно визира Западната Римска империя, нито един
коронован владетел не посмял да се опълчи срещу него, само и единствено
божият наместник на земята го сторил. Наследникът на апостол Петър
навсякъде бил посочван като единственият защитник на христовото стадо
срещу вълците, когато империята вече не съществувала.
Папата в западното християнство бил хранител на тайните. В
католическата и в източната християнска черква Атила останал като Бичът
Божи, като Сатаната, който е изпратен, за да накаже християните заради
това, че са се отклонили от правия христов път (кой е той и до днес не се
знае), той трябвало да укаже края на света, да помете света, стария строй,
религиите, вярата, християнството. Хидаций смятал, че Атила –
Антихристът, носи второто пришествие на света. Неговият образ е
проникнат във всяка християнска деноминация като Антихриста.
Според хората от V век този път Бог, освен мор, е пратил и своето оръжие
„Бичът Божи“, самия Сатана. Той ги изкушавал със силата и свободата си,
с това, което бил и заплашвал да ги убие. Той приличал на змия, а
европейците и християните били вцепенени пред погледа му мишки.
Хората описвали това състояние, от което не виждали изход, като
вцепенение. Те били безсилни да се борят, осъзнавали, че ще умрат,
но нямали сила и воля да направят каквото и да е. Те сякаш проумели, че
бог ги е изоставил, вдигнал е десницата си от тях.
Срещата на папа Леон I Велики и Атила е станала легендарна. За пръв и
единствен път в историята на Рим папата пада на колене пред светски
владетел и то пред варварин и езичник и със сълзи на очи моли за живота
си и за мир. От тогава до сега такова нещо не се е случвало. Атила поискал
не само злато, а и каруци с книги. Именно тези книги по-късно ще окажат
влияние върху латинската писменост и католическо влияние над Унгария.
Повечето свидетели потвърждават, че папата пълзял пред Атила и го
умолявал да остави „Светия град Рим на мира“. По-късно обаче, когато се
прибрал в Рим, той разказал твърде различна история. Папата твърдял, че
когато застанал пред Атила, варварският владетел, осъзнавайки своята
слабост и неверие, се разтреперил, ужасен пред мощта и силата на вярата
на наместника на свети Петър. Понеже Лъв бил облян в светлина, Атила
прикрил очите си с ръце, за да не ослепее. Като поддръжници на вярата, над
главите на двамата се появили свети Петър и свети Павел, те дължали в
ръцете си мечове и това допълнително изплашило Атила, който признал
своята слабост и се отказал от идеята си да опустоши и нападне Рим. Така
папата, с помощта на светците, стълбове на християнската черква, спасил
Рим – града, Империята и всички граждани. Неслучайно в VIII век Павел
Дякон нарисувал срещата на Атила с папа Лъв Велики като сцена,
при която един старец, стоящ близо до Лъв Велики, размахва заканително

401
своя меч и прогонва Атила. Може би това е самия свети Павел. И до днес
във Ватикана съществува една фреска на Рафаел от 1512-1514 година, която
изобразява папата на кон. Той изглежда уверен в себе си, мъжете, които го
придружават, са нарисувани спокойни, лицата им излъчват някаква странна
смелост. Невъзмутими те вървят срещу бясната орда на хуните. В това
време Атила, виждайки, че от небето към него се спускат апостолите Петър
и Павел, уплашен се отдръпва рязко назад. Символите в тази рисунка няма
нужда да бъдат тълкувани, те са ясни. Интересното е, че във фреската на
Рафаел каганът на хуните е облечен като турчин. Както се вижда,
опасността от Атила се е пренасяла на всеки нашественик, дошъл от изток.
В продължение на хилядолетия за Запада Атила си остава универсалното
Зло!

402
 APPENDIX IV

От този момент българите сме печелили много битки като воини и

багатури, но сме загубили като тумири, историци и дипломати. Освен като
тумири, много пъти сме губили и своята мисия – Светлината, която
трябвало да разнесем из света. От тогава ние сме губили по малко от своята
идентичност и Светлина, за да се превърнем днес в това, което сме.
Никога не бива да забравяме, че победата трябва да бъде удържана на
всички нива. Днес се намираме в етап, в който войната, в която участваме,
вече няма начин да воюваме с оръжие. Борбата ни обаче като тумири и
колобри трябва да продължи. Аз затова заедно с меча взех и перото. С
книгите, които пиша, искам да направя точно това. Първо, трябва да
изясним на себе си кои сме, каква е мисията ни, как да станем истински
българи и едва след това да влезем в битка. А ние постъпихме обратното.
Влязохме в света и в един съюз напълно неподготвени, не само
икономически, а и като идентичност. Днес голямата битка е за идентичност.
Ние се люшкаме в самооценката към себе си, от повърхностно и шумно
патриотарство, без покритие, до някаква измислена,
идеализирана представа за себе си, която с нищо не се различава от тази
на съседните народи. Мизерията и липсата на знания и визия за българския
народ изграждат нашия патриотизъм до шовинизъм и
националсоциализъм. Стана така, че вече е обидно да се наричаш патриот.
Някакви хора с ниски чела, футболни агитки и партии обсебиха правото да
се наричат българи. Те са шумни, пищят и са арогантни. Книгите, които
пиша, имат за цел да ни напомнят какво е да си българин, да ни накарат да
знаем и обичаме своята история, да почувстваме орендата и да се съхраним
като хора и народ, който има мисия.

403
404
 РЕЧНИК НА СТАРИТЕ БЪЛГАРСКИ И ТЮРКСКИ ДУМИ

Кан ювиги, (кана сюбиги, канас ювиги) – най-висшият от канете,

върховен владетел
Кан – наследствена владетелска титла, водач. Титла, която се предавала
по кръвно родство.
Хан – тюркска избираема длъжност, обикновено на войсково или
племенно обединение
Кавкан – завоевател, военен съветник на кана. Титлата се равнява на
министър председател, министър на външните работи и е равна на Велик
везир в Османската империя, той обикновено е и наставник на децата на
кана, равнява се на шахин в исляма
Багаин – армейски генерал
Боил, бойлар – един от шестте лидера на Съвета на шестте, които помагат
на кана да взема решения, той отговарял за воините и армията
Било – сановник от висок ранг
Уче – водач
Кназ – водач
Къл (персийски) – кръв
Копан – водач
Канартикин – наследник на кана, престолонаследник, първи владетелски
син
Табар – дипломат, пратеник
Таркан – данъчен
Туглу – знаменосец на свещения флаг
Бейлик – племенен организатор, управител на област
Торе – закон на традицията
Торвини – обичай
Имает – обещание
Онк – човек, който дава обещание
Ли – клетва
Тану – свидетел
Усц – причина
Белиг – документ
Ертем – добродетел
Алб ертем – героична добродетел
Бег – първо раждане
Девташлар – божествени камъни
Децедач – потомък

405
 Сограми – син (дете)
Сограмни – син на...
Ис, Иси – майстор
Йовок – слуга
Зера – вестоносец, може би от тук зера таркан
Зери – вестоносец на...
Орд – престъпен, престъпление
Обиязек – изпълнение
Оба – средна земя, център, крепост, (на тюркски орду). Обикновено била
обграждана с вал и изкоп. Средата на номадската империя, там бил
разполаган аула (чертогът).
Утигур – съюзени хора, едно от българските племена, едно от имената на
българите. Смята се, че техен пръв водач бил кан Синдилх.
Кубарт – събор, събиране
Котригур – видни, изтъкнати хора, прославен народ, едно от българските
племена, едно от имената на българите. Смята се, че техен пръв водач бил
кан Заберган.
Итил, Идил – река Волга
Оногур – десет обединени племена, оногур, оногондур, хуногундур, едно
от българските племена, едно от имената на българите. Смята се, че Ирник
и синът му са създатели на този народ.
Дуло – факел, факла, един от владетелските родове (Атила, Кубрат,
Аспарух, Тервел, Севар). Има няколко династии Дуло.
Гур – племе
Булг – смесен, обединен
Шерек – армия
Туг – свещен флаг, копие с конска опашка, носен от туглу
Ок – стрела
Бос – пронизване
Бинчег – ездач
Алаша – кон
Теку-див, неопитомен, необязден кон
Тумир – секта от разказвачи, по-късно в арабската религия тумир се
нарича фараш (този, който поставя молитвеното килимче и насочва
молитвата в правилна посока)
Кюпе – въоръжение, броня
Естрьогни кюпе – верижна (плетена) ризница
Хоумс кюпе – подсилена кожена броня, потопена в мазнина (зехтин)
Хумс хи кюпе – подсилена кожена броня – множествена (многопластова)
Тоуле – шлем
Олхаси кюпе – обсадна кула (въоръжена кула за обсада)

406
Хлобрин – машина за подкопаване на стени
Зиткой – укрепен военен лагер
Гер – палатка, навес
Тарло – поле
Йеч – главен, началник
Аул – столица

Сомор – годината на Плъха (първа година), Водолей

Шегор – годината на Бика (втора година), Риби
Барс – годината на Тигъра (трета година), Овен
Дванш – годината на Заека (четвърта година), Телец
Верени – годината на Дракона, Змея (пета година) Близнаци
Дилом – годината на Змията (шеста година), Рак
Имен шегор, Туки – годината на Коня (седма година), Лъв
Теку – годината на Овена (осма година), Дева
Бичин – годината на Маймуната (девета година), Везни
Тох – годината на Петела (десета година), Скорпион
Етх – годината на Кучето (единадесета година), Стрелец
Докс – годината на Свинята (дванадесета година), Козирог

Ал – едно
Ту – две
Чит – три
Звир – четири
Вук – пет
Ше – шест
За – седем
Ес – осем
... – девет
Ел – десет
Естек – единадесет

Алем – първи
Тутом – втори
Читем – трети
Звирем – четвърти
Вюком – пети
Шеем – шести
Заем – седми
Есен – осми
... – девети

407
 Елем – десети

Тангра – Бог, единствен, познат, най-висш от всички

Еврем – Вселена
Юй – слънчев лъч
Шар – Слънце, дух
Саи – Луна
Нон – Венера
Бия – Марс
Хие – Меркурий
Уо – Юпитер
Ке – Сатурн

Уов – звезда, комета, планета

Онгун – животински тотем
Тонгун – райският дух от ястребовия тотем (духа на ястреба)
Обузгам – духа на тотема на бика
Мала – земя
Уанчу – небеса, небе
Ришинекаа – огън
Увма – вода
Оренда – божествена сила на кана ювиги и българския народ
Хос – магия
Капище – светилище
Кумир – идол
Балван – идол
Си – свещен
Итзиги – свещен
Тагрок – клетва
Тагрок итзиги, Итзиги тагрок – свещена клетва
Тес – свещен потир използван в клетвена церемония (нещо като граал),
може би идва от скитите
Зис – свещени реликви
Ол – знак
Ум – вяра
Дуану – човек, молитва
Микез – добра молитва
Резет – Да бъде!
Ит – мъдър
Йог – погребение
Асо – тленни останки

408
 Курт – вълк
Аспар – сокол
Бори (барс, баръс) – тигър
Етх – куче
Го – кокошка
Теин – червена катерица
Борю – теле

Кара – черно
Сари (саръ) – жълто
Текно – съд за пиене
Йеме, ичме – ядене и пиене
Боза – ферментирало питие, направено от просо
Кумис – ферментирало кобилешко мляко
Алма – ябълка
Длеч – грозде
Шо – щастлив
Хе – да танцуваш
Ихш – любов
Хау ан – Приветствам те!
Йо – приятелство

Ешмедеме – гощавка
Еседжу – питие (алкохолно) от кобилешко мляко

Тенгри – мъжките духове на заобикалящия въздух – духове, богове, в

тенгризма
Етучен – женски духове на земята, огъня и водата

Тиуни – специална канска гвардия

Колобър – жрец на Тангра
Чамбас – кичур коса оставян на върха на темето
Бат – първороден син, наследник, от там днешното батко, бате
Чресло – бедро
Вулиас таркан, боил таркан – втори владетелски син, съдия, справедлив
Ичургу боил – главнокомандващ на армията, военачалник
Имник – началник на конницата
Бори таркан – комендант, командир на крепост

Авус – восък

409
 Суджув – медовина
Халандж – бреза
Хаданк – топола
Халиче – езеро

Саракт – държава, България, път, боен поход, боен строй, територията,

върху която са българите, духовната територия на всеки българин
Асо – прах, тленни останки
Чит – почит

410
 ИНТЕРВЮ С ТОКОРАЗ ИСТО, АВТОР НА МНОГОТОМНИТЕ
ИСТОРИИ „ТАНГРА” И „ЯТАГАН И МЕЧ”

– И така, да започваме.
– Не искам това интервю да бъде като обикновените интервюта от тип
А, задаване на въпроси, отговори, а след това нищо. Съгласих се да говоря
с теб не за да задоволя някакво нездраво любопитство към моята личност,
а само защото искам да съм по-близо до хората, които са прочели цялата
поредица „Тангра“. Тях мога спокойно да нарека свои приятели.
Искам да допусна хората, които четат книгите ми, по-близо до себе си, да
ги направя съпричастни на това как пиша. Надявам се, че по този начин те
ще вникнат по-дълбоко в идеите ми.
Имам желание този разговор да стане откровение. С него искам да
прегърна всеки, който е стигнал до тук в четенето на поредицата, да изразя
своето възхищение и благодарност към всички четящи хора, да им покажа
респекта, който изпитвам към тях. Аз съм писал книгите и много добре
знам какво означава да ги четеш. Моите книги не могат да се четат

411
нормално, те провокират въпроси, изискват осмисляне, промяна и
катарзис.

– Разкажете ми нещо повече за себе си!

– Аз съм духовно същество, „светла глава” (българин), имам красив ум.
Сложен съм като личност и не мога да бъда разбран от елементарни
същества. Посветих живота си на това да бъда духовно буден, да живея чрез
сияещото същество в себе си, да пиша, тренирам и живея осъзнато, като
воин, с пълен контрол над действията и постъпките си. Опитвам се да живея
чисто и ясно, за мен е въпрос на чест да бъда тих и незабележим. На никого
не натрапвам своите идеи и възгледи.
Смятам, че хората, които са стигнали до тук в четенето, са задълбочени и
съм сигурен, че думите ми ще резонират в тях и ще могат да ме разберат.
Аз се различавам от нормалните хора.

– По какво?
– Имам външни и вътрешни разлики.

– Какви са външните?
– Не ме оглеждай! Те не са в тялото ми (смее се). Една от външните ми
разлики е, че съм странен и духовен от дете. От най-ранна възраст се
интересувам от духовния път. Освен че тренирам от 5-6 годишен, аз съм
човек, който никога в живота си не е употребявал алкохол.

– Как, съвсем ли?

– Да! При мен думите означават това, което е вложено в тях. Никога
означава никога. Никога не съм пил ракия, не познавам вкуса на виното,
никога не съм близвал бира. Вегетарианец съм и съм бил такъв през почти
целия си живот. Не пуша, никога не съм употребявал анаболни стероиди
и допинг, не пия кафе, черен чай и кола. Аз съм чист.
Досега никога не съм посещавал дискотека. Не мога да стоя в заведения,
в които се пуши, защото се задушавам. Не се занимавам с хазарт и избягвам
всички пороци.
Освен този вид хигиена, спазвам и хигиена на мислите си и общуването
с хората. Така например досега никога не съм псувал, не завиждам, не
мразя, не водя разговори тип А, освен когато се наложи.

– Г-н Цветкашки, вие пишете под псевдонима Токораз Исто, какво

означава той? Защо се мръщите?
– Приготвили сте си въпросите предварително, нали?

412
 – Да! Трябва да питам заради читателите.
– Токораз Исто означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии. Така може да
се преведе името на слепите разказвачи на българската история – тумир.
Токораз Исто означава тумир. Аз съм тумир, но днес много малко хора
знаят какво означава това, затова реших да пиша под псевдонима Токораз
Исто. Нито за миг обаче не забравям, че това означава тумир. Аз съм
наследник на тумир, на слепите гъдулари и гуслари, които пеели своите
поеми чак до края на XIX век, на всички медноусти и хлевоусти български
разказвачи, които вечер край огнището разказвали български приказки и
митове. Аз съм слушал такива разказвачи и се опитвам да съм
достоен продължител на тяхното дело.

– Г-н Токораз Исто, сагата „Тангра” е най-голямата книга, която съм

виждал, може ли да ми кажете колко години я писахте?
– Писах тази история точно пет години и двадесет и седем дни. Тя отне
пет години от живота ми. Пет години живях с героите, страдах с тях, биех
се, оцелявах, слушах и изричах мислите им, вървях рамо до рамо с тях в
изтощителни бойни походи и пътешествия. Пет години страдах с
българите, борих се за всеки един от тях, самоотвержено се раздавах, за
да създадем отново България, да възродим нашия народ. Това се случваше
не само в книгата, но и в настоящето. Днешна България е смъртно ранена и
скоро няма да я има, тя се намира в ситуацията, описана в книгата. Докато
пишех за онази България и тогавашните българи, възраждах не само тях, но
и днешна България. Пишейки, водех своята борба. Аз бях Авитохол,
воювах, създавах и възраждах България, освен воин и багатур, бях и тумир
и записвах историята на българите.
„Тангра” е най-голямата сага и роман, издаван досега в света, тя трябва да
се разглежда заедно с поредицата „Артур“, която е неотменна част от нея.
Освен това е най-голямата книга за българската история, най-голямата
книга за Атила.
Романът „Тангра” не е обикновена книга, той е създаден с много любов,
но и с много мъка. В него има вложена много оренда и всеки, който го чете,
ще почувства това.

– Все пак от колко книги се състои поредицата? Защо я написахте

толкова дълга?
– Поредицата „Тангра“ се състои от 13 тома и повече от осем хиляди
страници. Българският народ е древен и велик и историята ни може да бъде
описана достойно само в едно толкова значимо съчинение. Много пъти са
ме питали защо книгите ми са толкова големи, не можах ли да опиша
всичко това в една книга или в по-малко страници.

413
 Поредицата е толкова дълга, защото разказаната в нея история е значима
и важна, това е историята на целия ни народ. Героите, описани в нея, са
велики хора и личности, не е редно да бъдат окастрени и описани в някакво
книжле. Те имат нужда да живеят, да се разгърнат, да дишат волно. Ако сте
чели „Тангра“, знаете, че няма как всичко описано в нея да бъде сбутано в
една книга, претупано или осакатено. Ако се направи това, книгата няма да
бъде същата, историята ще е различна, аз няма да съм Токораз Исто, а и
едва ли ще има хора, които ще я прочетат. Сигурен съм, че тези, които
мислят, че биха чели книгите ми, ако бяха по-кратки, нямате да го направят.
Аз пиша за хората, които обичат да четат много и имат концентрация и
търпение да го правят. Обичам истинските, големите, значимите истории.
За съжаление днес големите хора, а и учениците не четат достатъчно. Дори
в училище все по-малко четат оригиналните романи, които изучават, и все
повече четат съкратените, преразказани и адаптирани книги (учебни
помагала). Когато ги попитам как може да четат тези „парцали“, те ми
отговарят, че нямат време за истинските книги. Да, но преразказаният
роман е претоплена и развалена манджа, той е нищо. Това е все едно вместо
филм да гледаш снимки. Тези съкратени романи са мъртви, те нямат душа.
Това е надгробният камък на романа. И добре,, като нямат време да четат,
с какво запълват толкова ценното си спестено време? Осмислят ли го
повече от четенето на един добър роман, на една стойностна книга? Аз не
знам нещо по-стойностно, с което можеш да замениш четенето. Не! Те
просто го разпиляват. Пестят от четене, за да прахосат времето си за
глупости.
Повечето млади хора въобще не четат, дори когато са задължени, а какво
остава да имат изграден навик да четат за удоволствие в свободното си
време.
„Тангра”, освен исторически роман, е и Книга на Пътя, а както всеки Път,
така и духовният се нуждае от време, за да бъдат изминати определени
стъпки. В книгата описах стъпките, които един човек изминава, за да стане
воин и от дете да се превърне в просветен човек. Описах търсенето и
опознаването на Бог, които всеки човек преживява, откриването на личната
религия. Няма как да опиша всичко това в една книга.
Книгите, които пиша, са толкова дълги, защото днес „матрицата” и
ежедневието са много агресивни, те ни преследват навсякъде, владеят
улицата, влизат в нашия дом, остават ни без лично пространство, нахлуват
в главите ни, обсебват мислите ни. Със своите книги се опитвам да дам
възможност на всеки читател, поне докато чете, да си отвоюва лична
територия. Опитвам се да осигуря повече време и по-широка територия за
всеки читател, решил да остане насаме с мислите си, да отдели време за

414
себе си, за себепознанието си. Голямата, задълбочена книга осигурява
повече такова време, от което всеки човек на Пътя се нуждае.
Съвременните писатели пишат по един модерен начин. Днес повечето
книги са малки, оправданието за това е, че хората, в забързаното ни
ежедневие, нямат време да четат големи книги и истории. Хората са
свикнали да бъдат заливани от информация и те не я търсят, а отбират какво
да четат и слушат и по-скоро се бранят от нея. Преди години не беше
така. Тогава ние бяхме „гладни“, търсехме, събирахме и
трупахме информация и знание. Днес повечето информация е спам, който
е нежелан и прониква навсякъде и хората основно се защитават от него; те
са свикнали да получават информацията накъсано, клипово, атрактивно,
като ярки проблясъци. В глобализирания свят и потребителското общество
рекламата е изключително агресивна. Съвременните хора нямат силата да
запазят концентрация дълго време. Те са информационни невротици. Може
би поради това днес авторите пишат леко, ефирно, написаното от тях се
завърта около думите и тяхното значение. Този начин на писане е
виртуозен. Когато четете такава книга, у вас остава един приятен вкус,
такива текстове носят наслада и удоволствие. Това обаче е само
забавление, което е мимолетно. Те засищат читателя, но това е по-
скоро захар, някакъв сладкиш, а не истинска храна. Те забавляват, но не
хранят душата, такива книги не са култура, а халтура. За съжаление днес за
сериозни автори се смятат именно писатели, които забавляват читателите и
пишат халтури.
Аз не искам това. Знам, че пиша тежко и тромаво. Понеже искам да кажа
много неща, да споделя личната си философия, ми трябва сериозна
история. Аз харесвам истинските сюжети, световните истории. Такива
отдавна вече няма. В последно време постоянно се преразказват стари
истории, днес е времето на преразказаните истории, римейците.
Аз пиша книги, които имат силата да променят хората, а не само да ги
забавляват.

– Не се ли притеснявате, че толкова дълга поредица може да

отблъсне голяма част от читателите?
– Книгите, които пиша, са за смели хора, които обичат да четат много. Не
съм популист и не мога да обещая да разкрия най-голямата тайна на
човешкото съществуване в някакво книжле. Такива измамници и
псевдоучители на пазара има много. В своите книги не давам илюзорни,
универсални съвети, а пиша за истинския, личния Път, не давам
псевдодуховни съвети и не забърквам духовна алхимия. В моите книги се
разказва за това как човек може да открие себе си, как да потърси мотивите
за израстването си в себе си и да измине сам личния си духовен Път. Моите

415
книги могат да бъдат четени и разбрани само от хора, предварително
подготвени да направят това. За да стигнат до момента, в който могат да
разберат посланията ми, те трябва да са чели много, да са изследвали
душата си. Тези, на които „Тангра” им се струва голяма, тежка, сложна и
смятат, че някои неща в нея се повтарят, всъщност не са готови за нея. Не
е възможно, а и не е нужно човек да чете нещо, за което не е готов.
Ръката, която посяга, трябва да е достатъчно силна и подготвена, за да
може да понесе тежестта на това, което иска да вземе!

– Не се ли притеснявате, че с тези думи ще обидите хората, които

не обичат да четат?
– Аз не казвам нищо различно от истината. Знам, че тези, които не обичат
да четат, няма да стигнат до края на тринадесета книга и няма как да
прочетат тези мои думи. А и стига сме били толкова внимателни, деликатни
и толерантни към неграмотността, простотията, чалгата и елементарните
хора. Може би, защото не сме категорични в оценките си към тях, те са
толкова силни, толкова много, арогантни и нагли. Стига сме ги щадяли.
Понеже знам, че те няма да прочетат това, няма да говоря повече за тях,
за да не досаждам на сериозните и задълбочени читатели, за които тези
думи явно не се отнасят, но мнението ми за този тип хора е ясно и
категорично. Те са плевели, троскот, задушават и унищожават всичко.
Най-страшното нещо в живота е простотията, простащината, липсата на
култура и духовност.

– Какво казахте за повторението?

– Много хора смятат, че в книгите си повтарям някои неща. Това обаче не
е така. Тъй като сложните неща, за които пиша, са многоизмерни, аз се
опитвам да ги обходя и опиша от всички страни. Така читателят все някъде
ще открие описанието, което му резонира и съответства на неговото
ниво. Използвам тази тактика, защото пиша за сериозни теми, за дълбоките
въпроси, които истинските хора непрекъснато си задават. Когато читателят
не е готов и няма достатъчно информация, интерес или чувствителност, на
него му се струва, че написаното се повтаря, че е мудно и тегаво, не може да
схване детайла и уникалността на гледната точка. Докато чете моите книги,
човек не бива да бъде индиферентен и дистанциран, той трябва да се
променя, да изживява духовно развитие. Ако той прави това, и прочетеното
ще се променя.
Аз смятам, че книгите ми трябва да бъдат четени повече от един път.
Много добре знам как пиша и осъзнавам, че книгите ми не са за хора,
които четат от любопитство или за да се забавляват. Аз пиша за тези, които
изпитват страст към четенето и имат духовна потребност да четат.

416
 – Вие казахте, че вашите книги трябва да се четат по няколко пъти,
защо?
– Когато четете няколко пъти един и същи текст, особено ако той е
написан по специален начин, както пиша моите книги, ще можете да
разберете как се променяте, какво духовно израстване сте преживели.
Според мен книгите ми трябва да се четат най-малко три пъти. Първият
път трябва да се чете заради историята. Това е най-емоционалното и
повърхностно четене. Второто четене е от уважение към автора, вложил
своите идеи в книгата. Освен това книгите са толкова дълги, че вторият път
историята става много по-ясна и човек си спомня неща, които е забравил.
Също така, когато се върне за втори път да прочете началото, той вече знае
много по-добре какво ще се случи и обръща внимание на детайли, които
първия път не е забелязал. Когато книгата се чете втори път, историята вече
не е толкова доминираща и на преден план излизат идеите на автора.
Третият път чете само читателят, който го прави заради себе си и се
променя и използва книгата като Път.
За да четеш книгите на Токораз Исто, трябва да си специален, избран,
човек на Пътя, златно зрънце. Не! По-скоро самоизбрал се човек.

– Когато започнах да чета вашите книги, дълго време не успявах да

ги открия в книжарниците, защо е така? Защо ви няма навсякъде?
– Това е дефект на разпространителската мрежа. Иначе всички
декларират, че са за това да се пишат и издават български автори, но
всъщност се лансират само тези, които не носят финансов риск и са
утвърдени като имена.
Ако не можете да ни откриете или ако някоя книга я няма в
книжарницата, можете да я поръчате директно на телефоните на
издателството. Знаем, че поредицата е дълга и ще е трудно всеки том да се
открие, затова ние ги предлагаме директно.

– Но повечето хора въобще не знаят за вас.

(смее се)
– Ние сме като народа на българите, липсваме. Цялата медийна среда,
свързана с изкуствата в България, се контролира изцяло от София. Тя е в
ръцете на шепа псевдокултуртрегери, които решават какво в България да
се чете, слуша или гледа. Те не са лоши хора, но налагат на публиката
собствения си вкус. Не са виновни толкова те, колкото концентрацията на
медийна и културна власт. Тези хора се правят, че нас ни няма, че хора като
мен не съществуват. Културните центрове извън столицата като: Пловдив,
Бургас, Варна, Русе, Велико Търново, Плевен, Стара Загора, Кюстендил, за

417
тях не съществуват. Те ни игнорират. Големи писатели като Цончо Родев и
Димитър Мантов си отидоха в тишина и са обречени на забвение. Днес
много малко хора знаят за Величка Настрадинова или кой е бил Хаим
Оливер.
Днес продажбите на книгите не зависят толкова от написаното в тях, а по-
скоро от това колко си известен. За да си „голям писател” днес, трябва да
се правиш на маймуна, да те развеждат като панаирджийска мечка из
телевизионните студия на сутрешните блокове. Не искам като някои хора
да спя в телевизора, да се натрапвам.
Тук искам да вметна нещо. Наскоро гледах централната емисия новини на
телевизията на една друга държава, там, в продължение на двадесет
минути, говореха за новите книги, театрални представления и изложби, за
концерти и културния живот на тази държава. И това се случи преди
политиката, убийствата, катастрофите. Моята мечта е да доживея да видя
това и в България. Мечтая за времето, когато за нашите журналисти
културата ще стане по-важна от политиката, бедствията, смъртта и
евтините сензации, когато духът за българина ще стане по-важен от
ежедневието.
Аз съм горд човек и няма да се принизя до нивото на някои „писатели”.
Знам, че по този начин има опасност идеите, които влагам в своите книги,
да достигнат до по-малко хора, но аз винаги съм разчитал на това, което
пиша. Надявам се, че читателите ще ги харесат и препоръчат на свои
приятели.
Смятам, че в срещата на читателя с книгата има нещо сакрално и
магическо. Ако един човек трябва да прочете дадена книга, те двамата се
намират, при колкото и странни обстоятелства да става това понякога.
Псевдокултуртрегерите не ме разбират и харесват и се преструват, че не
съществувам. Не знам какво трябва да се случи, за да ни забележат, да
признаят, че ни има. В главите на някои хора издаването и налагането на
книги е война. Те се борят за награди, ако не могат да спечелят, сами ги
организират, манипулират вотове, плащат на интернет тролове и воюват в
сайтовете за книги. Аз не желая да участвам в такава мръсна война. Мога,
но духовната ми чистота не го позволява.
Смятам, че тези хора грешат. Ние, писателите, не се конкурираме,
писането не е работа, нито може да бъде бизнес. Всички ние, писателите,
учителите по български език и литература, по история, издателите,
библиотечните работници, хората в книжарниците, читалищата, сме от
едната страна на барикадата, ние сме в една армия и трябва да убедим
хората да четат, да направим така, че да им е приятно, интересно и полезно
да го правят. Днес ние сме отговорни за бъдещето на

418
българската литература. Аз не разглеждам другите писатели като
конкуренция, не ги възприемам като противници и врагове.

– Когато беседвахме преди интервюто, споменахте, че пишете

книгите си по особен начин. Разкажете ни нещо повече за това!
– Пиша книгите си сложно, стратегически и тактически.

– Какво означава стратегически?

– Най-важното в стратегията на един писател е, като пише, да има какво
да каже. Писателите не са такива само защото пишат. Такива „писатели” аз
наричам драскачи. Писател не може да бъде професия и работа. Дори това,
че пишеш красиво, не те прави писател. Човек не може да работи
като писател. Писателят е човек, който разкрива душата си, а това не може
да бъде работа и няма как, докато правиш това, да мислиш за продажби и
печалби. Писането е раздаване и искреност, няма как да продаваш душата
си за пари и да си искрен. Затова смятам, че писател не е професия,
журналист е професия, но писател не е.
Писателят трябва да има какво да разкаже на хората. Писането е
раздаване, късане на парчета плът и душа от себе си. За да раздаваш, трябва
да имаш в повече. Писателят трябва да бъде голям, значим човек, който има
мисия и участва в голяма борба. Дребнотемието не бива да занимава
мислите на човека на изкуството и писателя. Само големият, значим,
разпознаваем човек, който води стойностен живот, може да бъде писател.
Освен това той трябва да бъде смел, за да има силата да разкаже историите,
които са в него, и да допусне хората в душата си. Трябва да бъде алтруист,
за да иска да ги сподели с читателите, да бъде честен и искрен, за да могат
да му се доверят. Писателят трябва да пише само докато има какво
да разказва. Това е моята стратегия, когато пиша.
Иначе тактиките, които използвам, когато пиша, са много. Писането,
освен духовно занятие, е и чисто занаятчийство. Човекът, който има какво
да каже, трябва да намери подходящ начин да направи това. Аз сам се учех
да пиша, правех това, докато четях, доверявах се на орендата и на
своята душа. Днес имам изключителна яснота за това как трябва да се
пише, може би някой ден ще предам знанията си, но в същото време
осъзнавам, че всеки писател трябва да бъде самобитен и е добре сам да
научава уроците си.

– Може да проведете курс по майсторско творческо писане.

– Никой не знае.

419
 – Разкажете ни малко повече за тактиките, които използвате за
писане!
– Не съм сигурен дали е редно да ви разказвам. Не знам дали ще е
интересно.
Както казах, писането е занаят, а всеки занаят си има майсторлък. Има
нещо, което Николай Хайтов наричаше „подадине”. Тази дума е от
Родопите. Това е нещо пратено отгоре, спуснато свише. Аз го наричам
оренда. Това означава да пишеш само когато получаваш потвърждение.
Човек може да се нарича писател само когато пише значими неща, които
трябва да бъдат написани, да разказва истории, които чувства, че са нужни
на света. Ако се колебаеш дали да напишеш една книга, или не, по-добре
не я пиши! Ако не си сигурен, че си заслужава да си заложиш живота заради
някоя история, не я разказвай! Ако няма значение една книга написана ли
е, или не, има ли я, или не, ако тя не докосне хората, ако не ги променя,
няма смисъл от нея и е по-добре да не бъде писана! Аз пиша само след като
се убедя, че трябва да напиша тази книга, да опиша дадена история, че без
нея светът няма да е толкова ярък и красив, няма да е завършен. Пиша само
когато съм сигурен в това, само когато се налага. Искам всяка моя книга да
докосва, да бъде значима, да бъде потребна на хората и света. Чрез книгите
си се опитвам да оставя следи, да променя хората и човечеството.
Иначе пиша, като отначало изграждам скелета на сюжета, той е като
гръбнак, след това между ребрата започвам да „филетирам”, докато не го
създам като човек. Описвам историите, уплътнявам сюжета и накрая
поставям душа. Това са кратки текстчета със завършен вътрешен смисъл.
Всяка книга за мен представлява човек и тя трябва да бъде жива.
Аз обичам да пиша с висока глаголна температура. Пиша на принципа на
така наречените „седем златни страници”. Според този принцип на всеки
седем страници трябва драстично да се сменя темпото и това, за което се
пише. Всичко, което пиша, е вдъхновено от орендата, опитвам се в
текстовете ми да има повече Сила и Бог и по-малко мен. Смятам, че
скромността е най-голямото достойнство на всеки човек и писател. Да
твориш и пишеш те издига на нивото на Създателя, на Твореца, затова
скромността е задължителна за всеки писател. Писателят трябва да бъде
повече азов и по-малко егов. Когато постигне това, текстът става
изключително дълбок. Понякога самият писател може да не осъзнава
цялата дълбочина, която е заложена в това, което пише. Той трябва да
държи перото, но ръката му да бъде направлявана от Силата. Такива
текстове аз наричам боговдъхновени, те трябва да се четат с осмосмисъл.
Колкото и да се четат такива текстове, в тях винаги се открива
дълбочина, те носят искричка от някакво божествено прозрение. Аз
пиша така, може би защото го правя в състояние на медитация и общение с

420
орендата. За мен да пиша е част от себепознанието ми, от Пътя, това е моя
медитативна и духовна практика.
Освен това, докато пиша, в текста влагам така наречените „архетипни
думи”. Това са думи, които оказват дълбоко, подсъзнателно въздействие на
читателите. Те карат човека да резонира по определен начин и така, докато
чете и мислите му са заети с разбирането на повърхността на написаното,
подсъзнанието му също „чете” и реагира на архетипните думи. Моите
книги човек „чете” с всичките си същности.
Когато пиша, го правя триизмерно. Както всеки писател, аз нареждам
буквите, думите, редовете и страниците линейно, но го правя по малко по-
различен начин. Смятам, че всеки писател е крадец, в същото време той е
черноработник – хамал. Представи си, че съществува една стая, в която е
заключена историята, която искаш да разкажеш. Тази стая хората
наричат реалност. В нея обаче няма приказки и разкази. Писателят твори в
един друг свят, който е различен от реалния. Него можеш да си го
представиш като друга стая. За да бъде написан един роман, писателят
трябва да пренесе идеите си от едната стая в другата. Между тях наистина
има врата, но тя е вечно залостена. И така писателят като черноработник
разбива историята на малки парченца, почти невидими, и след това като
хамал ги провира и пренася под вратата. Затова казвам, че писателят
е черноработник – каменар, хамал и крадец.

– Защо крадец?
– Крадец, защото всяка история, която разказва, той открадва. Тя не е
негова. Той я взема от света на мрака и я пренася в света на хората.
Триизмерната история той смила, превръща в думи, пренася я под
вратата – тънка и двуизмерна. Читателят прави същото, но наобратно. Той
чете линейния текст и го пренася в другата стая с въображението си и там
го превръща в триизмерен.
Всъщност читателят и писателят правят едно и също нещо. Аз чета много
и постоянно, чета с вдъхновение и страст. За мен да чета е толкова важно,
както и да живея. Моето семейство винаги е било много четящо.
Непосредствено преди да почине, баща ми четеше по една книга на ден, в
болницата му носехме повече книги, отколкото храна и лекарства. Аз
съм писател, но не като чукчи, което казало: „Аз искам да стана писател, а
не читател!” Всеки ден прочитам около 350 страници. Когато бях млад си
бях въвел лимит да не чета повече от 500 страници на ден. Често, разбира
се, не можех да издържа. Докато четях, си изградих вкус към словото и
думата, култивирах естетика на изказа. Станах писател, за да запиша
историите, които исках да прочета, но все още не бяха написани. Започнах
да пиша, защото обожавах да чета. За мен да си читател и писател е едно и

421
също нещо. Да четеш не те поставя в пасивна позиция. Всъщност всеки
читател е писател, защото, за да прочете един текст, той го интерпретира и
пренаписва в себе си, адаптира го и го чете по свой начин. Книгата, макар
написана по един начин, се чете по толкова начини, колкото читатели
я вземат в ръце. За мен всеки читател е мой съавтор.
Когато пиша, се опитвам да го правя сложно и в дълбочина. Разбира се, и
аз пиша с редове и думи, но се опитвам да не го правя плоско и двуизмерно,
а сложно, бездънно и проникновено.
Представи си лист хартия. Това е друга една от тактиките ми. От двете
страни той е изписан с думи и редове. Всеки читател го прочита и разбира,
след това, ако е подготвен и не го чете само за забавление, той ще го
смачка, ще го премеле през себе си. При това обаче той вече не е тънък,
плосък и редовете не са линейни. Смачканият лист става обемен,
триизмерен, превръща се в безформена фигура, в която редовете
се докосват по различен начин, те вече не са това, което са били. Аз смятам,
че книгите ми не бива просто да се четат. Всяка страница трябва да се
премила, прекарва през себе си, да се смачка, след това на определени
места, които никой не знае, се получават така наречените „къси
съединения”. Човек получава прозрение. И всеки път, в който листът се
смачка, фигурата ще бъде различна и тези „къси съединения”, еврики,
които никой не може да предвиди, ще бъдат на различни места.
Затова казвам, че пиша сложно и триизмерно. Разбира се, освен
тази тактика, използвам още много такива. Понякога се шегувам и казвам,
че да пишеш е проста работа, а да си писател – не.

– Казахте, че пишете сложно и триизмерно, какво означава това?

– След Освобождението в България имало традиция да се пишат по-
прости неща, да се използват плоски сюжети. Смятало се, че току-що
освободените селяни и занаятчии няма да са в състояние да разберат по-
сложни произведения и герои, а и нямало как нашите предци, водещи в
общи линии прост, обикновен живот, да обхванат и резонират на един
сложен и противоречив образ. Затова първите произведения били писани
опростено и книгите и пиесите, които се превеждали, били адаптирани.
По този начин нашата литература и героите ни са били много близки до
американската комиксова култура, където добрите са само добри, а
лошите – само лоши, всеки положителен герой се изгражда като свърхчовек
и това винаги става на фона на също толкова значим злодей.
Чак по-късно някои от нашите писатели започнали да пишат по-сложни
истории, да изграждат комплексни образи, често противоречиви, в които
протичали по-сложни процеси, поставени пред избори и дилеми, въобще
образи по-близки до истинските, реални хора.

422
 Аз се опитвам дотолкова да уплътнявам образите, че те да станат
истински, реални, като живи, от плът и кръв. Дори влагам нещо повече в
тях. Опитвам се да опиша хора завършени, духовни, граничещи до
митичното, хора на мисията.
Тези образи имат дълбочина и история и са по-сложни дори от
триизмерните образи, те са многоизмерни.

– Какво е отношението ви към процесите, които протичат в

българския език?
– Аз съм човек на словото и имам специално отношение към думата. Мога
да кажа, че не ми харесва това, което се случва с българското слово. В
последните години ние сме небрежни към езика си, което е отражение на
цялостното отношение към нас самите. Българският език и писменост
са част от нашата идентичност и за нищо на света не бива да се лишаваме
от нея. Аз се боря за това българите да запазят своята идентичност и облик
не само с историята и езика, а и по всеки друг начин.
Днес като голямо достойнство се смята това да владееш няколко чужди
езика. Смята се, че това едва ли не е признак на интелект, а то съвсем не е
така. Не е важно колко езика говориш, а какво би могъл да кажеш чрез тях.
Народите, които имат собствено достойнство, държат на своя език, а не се
опитват да го заместят с чужди езици. В света се води война на езиците.
Англоговорящите са най-агресивни, те се изправят срещу франкофоните,
испаноговорящите или рускоговорящите. Французите могат да говорят
немски и английски, но нарочно не го правят. Италианците също държат на
своя език. Ние се отричаме от езика си с една криворазбрана
космополитност. Българите трябва да изучават, почитат, ценят и обичат
езика си, да осъзнаят, че той е част от нашата идентичност и специален код
и е едно от нещата, които могат да ни запазят в бъдеще!
Не ми допада това, че днес младите хора имат много ограничен речников
запас и непрекъснато осакатяват езика ни. Много от думите, които някога
нашите баби и дядовци са използвали, вече са непознати, а в тях е вложена
красотата, дълбокият смисъл и мъдростта на народа ни. Аз имам много
широк речников запас, знам много диалекти, но непрекъснато ми се налага
да ограничавам думите, които използвам, за да мога да бъда разбран. Водя
война с моите редактори, които настояват за това.
Не харесвам и ме одобрявам употребата на чуждици, които изместват
някои много красиви и звучни, сочни български думи. Според мен някои от
дублетните форми, които в последно време се лансират, са легитимиране
на неграмотността. Езикът не бива да бъде лакей, а воин и да
отстоява позициите си. Недопустимо е да разваляме езика заради мързела

423
и неграмотността на съвременното поколение! Нека те се ограмотяват, а не
да се опростява и опошлява езикът ни!
Не харесвам неграмотността. Дразня се от неправилното членуване на
някои думи и ако мога все пак да оправдая и да съм снизходителен към
неграмотността на отделни хора, не мога да се примиря, когато виждам
това в официални документи и на табели. Възмущавам се от табели като:
„Внимание! Обекта е под наблюдение!” или „Не спирай! Гаража се
използва!” Докато вървя по улиците, непрекъснато редактирам надписите,
табелите и текстовете на рекламите. Примери за неправилно членуване
има навсякъде около нас. Непрекъснато споря с хора, които твърдят, че
пълният член нямал никакво практическо значение. Такива хора не са
писали и не са чели. Пълният член понякога изцяло променя смисъла на
изречението.

– Говорите толкова безкомпромисно, все едно във вашите книги няма

грешки.
– Разбира се, че има. Книгите ми са огромни и е невъзможно да няма
грешки. Има разлика между това да четеш и да редактираш. Редакторите
винаги са под стрес, притеснени от срокове, те ваят текста. Случвало се е
читатели да ни посочват грешките, мен винаги ме е било яд, но когато
пишеш и редактираш, отговорността е много голяма, напрежението също и
може да се допусне грешка. Освен това един текст може да
се усъвършенства до безкрай. Когато се допусне грешка е едно, но когато
си неграмотен, това е съвсем друга работа.
За мен думите, българският език и граматика са свещени, те са магия, в
която аз се „къпя“ и „плувам“.
В същото време ненавиждам превъзнесения „висок” стил, надутите,
високопарни изказвания. Те показват неяснота на мисълта, обърканост,
комплекс за непълноценност и опит за речеви снобизъм. Хората, които
пишат и говорят по този начин, са несъстоятелни, ако пишат, те са
драскачи. Моят девиз е: „За сложните неща с прости думи!”
Искам да кажа още нещо, но не знам дали е редно.

– Кажете! Сигурно ще е интересно!

(Токораз Исто се замисли дълго, след това заговори)
– Понеже искам да пренеса читателя в описваната епоха, той да види
всичко със собствените си очи, все едно е там и самият той участва в
описаните събития, му давам очи и му показвам „интерпретативната
матрица”, но в същото време правя и нещо друго. В моите текстове има
неща, които се отнасят до подсъзнанието, това, което ви обясних за
архетипните думи, но в същото време текстът съдържа оренда и скрити

424
думи, които са по-дълбоки и от архетипните. Това са магически, шамански
думи, които „говорят” на Съюзниците на всеки човек, който чете. Може
би това е осмосмисълът. Затова понякога читателите ми казват, че се
намират в степта или присъстват на някои места, описани в книгата.
Всички мои книги общуват със Съюзниците на хората, с астралните им
тела и ги повеждат в едно астрално пътешествие. Тези книги са
колобърски, шамански, в тях се съдържа магия, която отвежда душите на
читателите в саракта на българите. Моите читатели непрекъснато ми
споделят необичайните неща, които им се случват, докато четат книгите
ми.

– Това, което описвате, е много интересно и магическо. Докато ви

слушах, дори настръхнах. Сега, като се замисля, може би и аз съм
усещал това, за което говорите.
– Да! Магията не е измислица. В моите книги има магия, те трябва да се
преживяват, да се четат задълбочено, с всички същности, с осмосмисъл.

– Какво е осмосмисъл, от одеве на няколко пъти го споменахте?

– Това е да живееш, да общуваш с хората, да четеш, да тренираш и
работиш с всичките си същности, да го правиш осъзнато. Това е върхът в
човешкия живот, най-висшият начин, по който той може да се изживее. Да
четеш с осмосмисъл означава да четеш с разума, с емоциите си, с чувствата,
с духа и душата си, с астралното тяло, със Съюзника, да се намираш в
саракта. Това означава да четеш в настоящето, в миналото и в бъдещето и
там, където времето не съществува. Да пишеш с осмосмисъл означава да
четеш и да пишеш едновременно, да гледаш книгата с очите на наблюдател,
в същото време да се потопиш, „удавиш“ в нея, да преживееш промяна и
катарзис, да изминеш двойния Път на себепознание, навътре към себе си и
в същото време навън, към Бог, да извървиш Пътя
на самоусъвършенстване. Осмосмисъл може да постигне само човек, който
следва Пътя на тангристкия кръст, но там той е два пъти по-сложен. Да си
в осмосмисъл означава да достигнеш до божествена дълбочина, прозрение
и свръхсмисъл. Осмосмисълът изгражда свръхчовек.
Аз съм човек на осмосмисъла, следвам тангристкия кръст, двойния път
навътре и навън, живея, пиша и тренирам осъзнато. Пиша книгите си с
осмосмисъл и този, който претендира, че разбира, трябва да ги чете с
всичките си същности. Тогава книгата оживява и става едно магическо
пътешествие.
Тангра е бил богът на нашите предци. Всеки един от тях е влагал в него
по-възвишена или по-нормална представа. Неговият символ е този.

425
 Това, което аз наричам Тангра, моята представа за него може да се изрази
със символа на тангристкия кръст.

В поредицата „Тангра” обаче описвам още един Бог, този, до когото

достигат най-проникновените мисли на героя. Този Бог съм нарекъл
Български Бог. Всъщност така са го наричали древните българи. Знакът на
този Жив Бог в развитие, на това, което можеш да разбереш от Бог и да
достигнеш в общението си с него, когато си в най-предния си фронт,
може да се нарече осмосмисъл, осмобог или Български Бог и неговият
символ са осем знака на Тангра един срещу друг.

426
 – Защо точно осем?
– Осем е числото на безкрайността. Този символ изразява безкрая на
боговете. Той е най-върховният Бог, там, докъдето всеки един от нас може
да достигне, това е символът на личната религия, на медитацията в
развитие, на всичко.
Този символ не е точно знак на Бог, макар в него да участват много богове;
той е знак и на живота, на материята, на промяната. Той не изразява някакъв
мъртъв, фиксиран, разбираем Бог, а Бога в развитие, живия, променящия
се, в който участва и тленното, преходното и точно това го прави истински,
вечен, непреходен и жив.
Его това е символът на осмосмисъла, на осмобог, на Българския Бог, това
всъщност са два тангристки кръста един в Друг.

427
 – Това е много интересно! Мисля, че ще бъде интересно на
читателите, защо не желаехте да го разкажете?
– Защото е много лично. Хората, които са го усещали, знаят, че тези неща
няма смисъл да се разказват. Писането и четенето са нещо уникално. Аз не
просто пиша текста, а общувам лично с всеки мой читател, нашите светове
се сливат и ние ставаме изключително близки. Това общуване е лично и
интимно, то не може да се осветли, разкаже или обясни. Щастлив съм,
че по този начин общувам с толкова много хора. Благодарен съм на всеки
човек, който чрез книгата ме допуска в своя дом, в личната си територия,
в душата си. Осъзнавам отговорността, която нося, и доверието, което ми
е гласувано. Затова не искам да говоря за неща, които са само между мен
и моите читатели.

– Сега, нека поговорим малко за поредицата ви „Тангра”. Доколкото

схванах, в нея говорите за една липсваща днес България?
– Това не е точно така. Докато има и един жив истински българин,
България ще я има! България днес съществува най-малкото, защото
изградих душата си на българин, не само аз, а и надявам се много от хората,
които четат книгите ми. Опитвам се да живея просто и честно, по начина,
който съм описал. Започнах изграждането на България от себе си, изминах
пътя от обикновен човек до българин, от Тангра до Българския Бог. След
това се обградих със специални и чисти хора, мъже и жени на орендата,
създадох Българското бойното изкуство „Да Дао“ и по този начин възродих
древните бойни умения на нашите предци. Воините около мен са
истински багатури, чисти хора с мисия и светли амбиции. Около мен има
„хранени хора”, на които давам Светлина, а те ми отвръщат със
самоотверженост и ме даряват с надежда, че все още може да има истински
българи, че борбата си заслужава. Най-близките до мен хора са като Съвета
на Великите боили.
Преди това обаче аз започнах и продължавам със себе си. След това, чрез
книгите си и „Да Дао“, изграждам българи около себе си и така постепенно
разширявам границите на държавата ни. (смее се) Някой ден държавата ни
може да стане наистина голяма.

– Да не сте планирали да стане по-голяма от България?

– Не! Насила никого не можеш да направиш духовен, чувствителен и
умен. Аз говоря не за територия, а за една държава на духа. Не, по-точно
империя на духа, защото в нея може да има хора с различна от българската
кръв. Затова я наричам Велика България, защото досега в света, в
цялата световна история не е имало такова нещо.

428
 – Велика България не се ли е наричала държавата на Кубрат?
– Неговото име не е било Кубрат, така са го наричали византийските
хронисти. Всъщност той се е казвал Курт, но за това друг път. Иначе,
разбира се, че държавата на Курт не се е наричала „Велика България”, днес
ние така я наричаме. Кан Курт е наричал държавата си България, той не е
бил нито толкова глупав, нито горделив и самовлюбен, нито самонадеян, за
да я нарича „Велика”.
Аз обаче говоря за една империя на духа, която може да обхване целия
свят и да бъде много повече от България. За съжаление не всеки човек,
роден на територията на България и дори наричащ себе си българин, е
такъв. Обикновените, смачкани от матрицата хора, „сивите мишки”,
биологичните машини, те не са и не могат да бъдат българи, те са паплач
и няма значение къде са се родили, за какви се смятат и каква кръв тече
във вените им. Дори по-лошо. Те са срам, защото имат такава кръв, но не
са направили нищо с нея и живеят като скотове. Такива хора нямат дух и
индивидуалност, те са родени мъртви и повечето от тях остават такива
докрай. В същото време познавам хора с турски имена, които са
интелигентни, одухотворени, живи, те са българи. Всеки човек може да
стане българин!

– Обяснявате нещата много просто и ясно. Толкова ли е лесно

всъщност?
– Да! Нещата са много прости и ясни. Само слабият ум и малките хора ги
виждат сложни и объркани и това е така, защото в главите им е джунгла.
Реших да говоря с теб, за да допусна хората по-близо до себе си, не за да
обяснявам какъв голям писател съм. Въпреки че съм добър разказвач и
имам дар слово, доскоро не желаех да се срещам с читатели. За мен да бъда
тих и незабележим бе въпрос на чест. Аз нямам нужда да шумя, да
привличам вниманието върху себе си, да ставам известен, да съм
голям писател, да пиша бестселъри. Аз съм човек с мисия. Давам това
интервю и се срещам с читателите от уважение, правя го като жест към тях.
Знам, че никой умен човек не се интересува от другите просто ей така.
Любопитството е привично за духовно низките хора. Тъй като нямат
значим собствен живот, те живеят чрез живота на другите хора и се
идентифицират с някой друг. Клюките и жълтата преса съществуват,
защото животът на голяма част от хората няма стойност и цвят. Те
надзъртат с нездраво любопитство в живота на другите, но от това
не произтича нищо добро.
Умните хора се интересуват от другите само за да вземат нещо
стойностно, което може да им бъде полезно, да допринесе с нещо за живота
им или ако трябва, да помогнат на другите.

429
 Реших да дам това интервю, за да кажа на хората, на моите читатели,
нещо, което според мен е много важно, а то е, че е възможно да се живее
по начина и според духовното учение, което съм описал в книгите си. Аз
изследвам личната религия, живея в Епохата на Водолея, следвам орендата
и четворния Път на тангристкия кръст, опитвам се да съм духовно буден,
въобще следвам осмосмисъла. Създадох в себе си Велика България и търся
хора като мен, с които да изградим истинската България. Аз живея един
изключителен живот и се намирам в непрекъснато състояние на щастие.

– Все пак мислите ли, че може да съществува една идеална България?

– Защо не? Аз живея в такава България. Ако не очакваме отново някой
отвън да осмисля живота ни, ако всеки от нас поеме живота си в
собствените си ръце, ако промени себе си към по-добро, ние ще живеем в
една по-добра България. И стига сме се оплаквали и сме търсили
виновници! Никой не ни е длъжен за нищо и не ни е виновен! Никой отвън
не може да развали нашия живот! Повечето неща си ги причиняваме самите
ние, един на друг, или допускаме да ни ги причинят. Ако променим себе
си, ще променим отношенията помежду си, а и отношението на другите към
нас. Така ще изградим една по-добра България. Политиката не може да ни
помогне. Тя се опитва отвън да накара хората да се променят, това
обикновено става чрез принуда и насилие. Политиката е функция на
социума и „матрицата”. Нашата политика е жалка, защото хората, които ни
карат да направим нещо и искат да ни управляват, не са искрени, те са
бездуховни, плоски, двуизмерни, тъпи, елементарни, парвенюта, сноби,
жалки и малки душици, подвластни на „матрицата”, но неспособни да я
използват, неосъзнати и объркани умове, без визия за бъдещето. Промяната
на България не може да бъде наложена, първо, защото няма от кого, второ,
защото така не може да стане. Принудата при нас винаги ще породи
съпротива или самозатваряне и дистанциране.
Промяната на България трябва да започне тихо, отвътре, това ще бъде
истинската трансформация. Точно това се опитвам да направя чрез книгите
си, да запазя българите и България. „Тангра” и останалите ми книги са
оръжие, но не за да го насочваме към други народи или да го размятаме
напразно, а за да се съхраним. Най-важното е да започнем да
изграждаме България от себе си и когато всеки изгради в себе си
Велика България, ще имаме и истинска България, за която днес можем само
да мечтаем.
Днес ние се задушаваме от бюрократщина, корупция, несправедливост,
насилие, неспазване на правилата и законите. Трябва да престанем да се
оплакваме и да плачем, а да се борим! Да докажем, че имаме чест и

430
достойнство! Не е важно само да оцеляваме, а да има защо да го правим!
Чрез живота си ние трябва да заслужим правото да живеем!
Ако направим това, България ще стане по-добро място за живеене. Трябва
да си спомним, че най-важното нещо е уважението. Само човек, който може
да уважава и почита, ще бъде уважаван от другите. Парите не са най-
важното нещо, те са валидни само в света на материята. Парите,
богатството, властта са нищо, те са тленни и преходни. Българите трябва да
се научат да преследват истинските стойности в живота.
В последните години ние ужасно занижихме качеството си на живот. Той
зависи от това, което правим, с което занимаваме мислите си. Човек не е
това, с което се храни, не е това, което мисли за себе си, няма значение
каква кола кара и къде живее, с какво се облича и кичи, той е това, за което
мисли. За съжаление днес голяма част от българите мислят за
незначителни, ежедневни, преходни неща, главите им са наврени в калта.
Повечето от нас, притиснати в ъгъла, мислим единствено за своето
оцеляване, а когато човек се бори за оцеляването си, е трудно да прояви
гордост и достойнство. Всеки българин трябва да има красив, просветлен,
извисен и светъл ум, да живее живота си уникално, неповторимо,
оставяйки след себе си неунищожима следа. Във всичките си книги пиша
за това.

– Това, което пишете в книгите си, е много интересно, в тях вие

описвате цяла Вселена.
– Моите книги са цяла Вселена, те изграждат цял един свят. Книгите ми
описват сакралния свят на българите – саракта, „Свещената земя на
Тангра”. Радвам се, че ви харесват!

– Много ми е интересно откъде сте черпили информация за всичко

това, какви източници сте използвали?
– Първо, искам да кажа, че аз имам огромна библиотека. Както вече казах,
чета много. Освен това коректно изследвам всички източници, ако сте чели
книгите ми, знаете за какво говоря.

– Да, така е!
– Освен това в книгите си съм описал живота си, това, което съм чувал,
живите разкази. Много хора, като прочетоха „Ятаган и Меч”, започнаха да
питат: „Откъде знаете това?
Откъде знаете толкова много за еничарите? Вярно ли е, че някои от
предците ви са били еничари? Откъде знаете толкова много за Бимбелови?
Откъде знаете, че Индже е бил от Бимбелови?” След като прочетоха
„Тангра”, ме питаха за българското бойно изкуство „Да”, за багатурите,

431
колобрите и за орендата, за Тангра и тумирите. Сигурен съм, че ще бъдат
не по-малко учудени от това, което ще прочетат за Артур или за първите
български владетели и кане, за истинската история на България, за
свещените български родове.
В своите книги аз описвам историите, живото слово, приказките и
митовете, които като дете съм слушал от устата на опитни разказвачи.
Затова и псевдонимът ми е свързан с разказване, а не с писане. Разказването
е било преди писането. Искам да направя така, че хората да приседнат с
моята книга в ръце и прехласнати да послушат историите, които разказвам.
Освен това през цялото време чувствам орендата, която ме води, „чувам”
шепота на безмълвните устни на поколения тумир, които ми разкриват
сакралната история на нашия народ, а и на света.
Искам да ви кажа още нещо за източниците.
Моите книги са изпълнени с много душа и оренда, ако човек я усети, няма
да има нужда да пита откъде знам това или онова, защо съм го написал,
какви източници съм използвал. Хората, които четат и съпреживяват
моите книги, не питат за това. Ако някой го стори, това означава, че е човек
с липси и разглежда историята ни дистанцирано, че не смее да се потопи в
романа. Такива хора са неверници и смятат, че след като отговоря на
въпросите им, това ще направи текста по-достоверен и те ще се доверят на
написаното. Това е така, защото те са свикнали винаги външен авторитет
да им гарантира достоверност. Те обаче могат много по-лесно да бъдат
измамени. Те не вярват и не биха се доверили на себе си, на повика на
своята душа, а биха повярвали на византийски или древен хронист само
защото той го е написал. Такива хора нямат смелост да „плуват“ в света,
който самите те създават. Аз не разглеждам историята само като наука, а
и като средство за себепознание.

– Вие казвате, че описвате живата история на България, какво

означава това?
– Боли ме, когато чувам интересните истории на народа ни, разказани от
слепци, но не като тумир, а от хора слепи за красотата, без яснота за
истината. Такива хора унищожават нашата история, превръщат митовете,
приказките, легендите ни от приказно красива поляна в гьол, газят я, докато
не стане кал, премисат я под недостойните си нозе. Аз се опитвам да
разкажа истинската ни история красиво, деликатно се докосвам
до легендите и приказките, опитвам се да не ги нараня и изменя, искам да
накарам хората да мечтаят, да се извисят духовно. Боря се срещу
историците, които разказват историята ни, но при това отнемат нейната
красота. Те имат способността да убиват всичко, до което се докоснат, да
отнемат цвета му, да го правят сиво и скучно. Нашата история винаги е била

432
разказвана от враговете ни. Те, разбира се, са я разказвали както им е било
угодно. За съжаление днес нашите историци, тези, на които е съдено да
воюват за историята ни, са жалки папагали, продължения на волята на
онези лъжци и манипулатори, описвали предците ни като варвари, мръсни,
недостойни и жалки хора. Дори първите наши християнски историци са
описвали предците ни като недостойни езичници. Тъжното е, че
днес нашите историци и учители по история с нищо не са по-добри от
византийските и римски историци. Разбира се, има и изключения, но
повечето от тях преподават историята ни по начин, който може да
предизвика само отвращение, да отблъсне и дистанцира децата. Затова днес
повечето млади хора не знаят какво е да си българин и не се чувстват
такива, те са безродници, хора, които живеят без корени, като че ли светът
започва от тях. Те са повече европейци и американци, отколкото
българи. Аз се боря срещу всичко това. Опитвам се да разкажа истинската
ни, жива история, да го направя красиво, да накарам хората да мечтаят, да
се влюбят в историята ни, чрез предците ни да започнат да разбират и
обичат и себе си. Аз пиша по този начин, колкото и това да не се харесва на
някои хора. Ще се боря за България и за българското, докато съм жив!
Аз пиша за нашата история с любов и положително отношение. В наше
време почти не останаха исторически герои, които да не са поругани.
Може би защото сме недостойни, не можем да повярваме, че нашите
предци може да са били по-велики и значими от нас и ги принизяваме до
степента на собствената си незначителност. Нихилизмът и
самоунищожението дълбоко са пропили нашия живот и действия. Днес
ние вече нямаме примери, повечето от нашите герои са стъпкани в калта.
Образите на героите, които се налагат, са описани като икони, плоски,
еднозначни и двуизмерни. Ние не познаваме нашите владетели и предци.
Аз искам да опиша българите и владетелите ни такива, каквито са били –
силни, понякога противоречиви, достойни, мъже на честта. Стилизираните
и плоски образи само отблъскват хората от историята ни.

– Вярно ли е това, което разбрах от книгата „Ятаган и Меч ”, че вие

сте от змеев род?
– Да, така е. Аз съм змей, но не съм единственият. Змейовете не
съществуват само в приказките, ето, вие виждате пред себе си жив змей!
(като разперва ръце, се смее)

– Явно не искате да ни разкажете повече.

– Четете книгите ми, там съм казал много. Който има очи, ще види, който
има уши, ще чуе, който има ум, ще разбере.

433
 – Като чета „Тангра”, а и „Ятаган и Меч”, не мога да разбера как
точно пишете. Тези книги са огромни. Правите ли си предварителен
план?
– Всичко, което пиша, го знам предварително, то е в мен, отлежавало е с
години. Всичко е в главата ми. Понякога се чувствам слаб, а ненаписаните
страници като планина се извисяват над мен, заплашвайки да ме смачкат.
Често се притеснявам, че времето няма да ми стигне, за да напиша
всичко, моля се за повече сила и издръжливост.
Иначе зная всичките си книги почти наизуст. Отначало пиша на ръка,
понякога дори не поглеждам това, което съм записал, защото мога да го
повторя дословно. Имам чувството, че книгите ми не могат да бъдат
написани но друг начин.

– А как работите?
– Първоначално всичко записвам на ръка, с химикал върху листове. Знам,
че моите колеги пишат на компютър, аз обаче съм старомоден. Ръкописът
на „Ятаган и Меч” тежеше повече от 30 кг., а на „Тангра” е в пъти по-
тежък.

– Как тогава пишете по толкова много?

– Аз работя много, фанатично, пиша почти непрекъснато. Спазвам старата
римската максима „Nulla dies sine linea” (Нито ден без изписан ред!) Когато
не пиша, чета или тренирам. Както е казал майсторът на бойните изкуства
Катаро Йошида „Моят живот е четене, писане и бойни изкуства!”
Аз пиша по три книги на година. Имам голям екип от компетентни
редактори и коректори. Изградил съм стройна система, по която работим,
ние сме като смазан механизъм, всеки има задачи и срокове.
Осъзнавам, че може би времето няма да ми стигне, за да напиша всичко,
което съм планирал. Със съжаление виждам как хората около мен „убиват
времето си”, как го пръскат и не го ценят. Благодарен съм на моите
приятели, които опитват всячески да ми помагат и ми даряват от своето
време.

– Разкажете ми малко повече за Велика България и тангристкия

кръст. Съществува ли всъщност знакът на тангристкия кръст?
– Да. Повечето хора познават само знака, който наричаме „знак на
Тангра”.

434
 Това всъщност е символ и на българите и България. Има още много знаци,
които са открити,

435
 но най-висшите от тях са тангристкият знак и осмосмисълът.

Тези знаци по-късно са преминали в християнството като сложносъставни

кръстове.

Снимка на сложносъставен кръст от Араповския манастир

Тангристкият кръст иначе е съставен от четири тангристки знака слети в

едно.

436
 – Какво означава той?
– Това съм го описал в книгите си. Хората, които са чели поредицата
„Тангра“, знаят, сега няма смисъл да го преразказвам. Тези символи имат
много значения, но всеки ги разбира според живота си и това, което
представлява. Това е знак за медитация, изобразяващ Българския Бог.
Неговото най-дълбоко разбиране е само за посветени. В знака е
закодирано какво трябва да направи всеки човек, за да стане
истински българин. За да получи орендата и да я събира в себе си,
той трябва да следва пътя на багатур, тумир и колобър и да обедини всичко
това като кан. Това аз наричам Велика България.

– Значи нямате предвид Велика България на три морета или подобни

националистически лозунги?
– Не! Говоря за всеки отделен човек. Велика България може да бъде само
в нас. Ако ние не сме българи, на колкото и морета да е България, колкото
и хора да живеят на тази територия, няма никакво значение.

Тумири има ли още?

– Да! Днес в България има тумири и аз съм един от тях. Пиша под
псевдонима Токораз Исто, което, както вече казах, означава тумир. Има и
воини, макар че повечето от тях са неосъзнати. Аз съм воин и създадох „Да
437
Дао“ – новото българско бойно изкуство. В „Да Дао“ имаме много
багатури и хора, които се борят, за да станат истински българи. Освен това
съм и колобър.

– А кан има ли?

(усмихва се)
– Да! България има кан. България отново я има, щастлив съм, защото
виждам стремеж във все повече хора да станат истински българи. Сигурен
съм, че голяма част от читателите ми са такива.

– Има ли материални доказателства за това?

– Да! Вече създавам Нова България. Има Съвет на Великите боили,
подготвяме медните гумна. Боря се някой ден да създам пълноценна
България, да изградя ново българско капище, курган на Българския Бог.
Най-малкото поредицата „Тангра”, а и останалите ми книги са
материално доказателство за това.

– А вие ли сте този кан?

(смее се)
– Щом искате толкова да знаете. Да! Аз съм канът на българите! Аз съм
от рода Дуло, но около мен има хора от Вокил и от други родове. (смее се
по-силно) Има и от рода Ерми (Ашина).
Сега сериозно! Кан за себе си може да бъде всеки истински българин,
който следва четворния път на тангристкия кръст. Това сакрално знание е
заложено в символа на тангристкия кръст.

– А как стои въпросът с този бог Тангра? Така ли наистина се е

наричал богът на българите?
– Аз бях много честен и в книгата си ясно написах мнението си за това.
Много хора, чели-недочели, се опитваха да ми кажат, че Тангра не е бил
бог на българите. Тях ги дразнеше, че Тенгри е името на тюркския
езически бог. Наистина, сведенията за това, че едно от имената, с което
българите наричали Бог, е било Тангра, са много оскъдни, но пък това са
единствените следи. Смятам, че при своите скитания из света българите са
променяли имената, с които са наричали Бог. Това със сигурност често е
зависело от народа, с когото са били в досег. Например, когато сме били в
досег с тюрките, едно от имената е било Тангра. На някои хора това не
им харесва. Те мразят турците и искат да нямаме нищо общо с тях.
Сведенията обаче са други. Ние сме били в тесни контакти с тюркските
племена, както и с хунските, хазарските, сарматските, аланските,
германските, такъв е бил нашият път. Разбира се, били сме в контакт с още

438
много народи и племена. На всички тях сме оказвали голямо влияние,
както и те са ни въздействали. Знам, че някои хора искат да сме живели в
Америка, да сме били високи, снажни, руси, да сме били скандинавци,
американци или славяни, но не сме. Ние сме оказали влияние на тюркутите
и на техния род Ашина, който наричаме Ерми или Ирми. Били сме част от
Тюркутския каганат. Най-голяма роля за създаването на България на Курт
(Кубрат) и Дулоба на Шамбат има чичо им кан Органа или Сибир хан,
който бил от рода Ашина. Майката на Курт също била тюркутка от рода
Ашина, който в този момент се наричал още Кюнграт. За това обаче ще
четете в поредицата „България”. Искам да кажа, че е нормално българите
да са наричали своя бог Тангра. За това все пак има някакви сведения,
докато за всички други предположения няма нито едно доказателство.
Най-много сведения има за това, че българите са наричали бога си
„Българския Бог” или просто „Бог”. В поредицата „Тангра“ най-коректно
съм описал своето мнение за това. Смятам, че при обиколката (Седемте
свещени стъпки) на българите те са наричали своя Бог и с други
имена. Когато са били в Шумер, сигурно са го наричали Енлил, Еа, Денгир,
в Египет – Едфу, Хор, със сигурност е имал и други имена. Едфу и Тангра
в Сребърна България (Волжко-Камска, Котрагова България) са се запазили
до по-късни времена. Аз съм единственият, който пише за Българския Бог,
както най-често намираме изписан бога на българите, това означава, че те
са го отличавали от боговете на другите народи.

– Тази обиколка, за която говорите, означава ли, че българите и

хуните са били близки народи?
– Да! Хуните,тюрките, сарматите, хазарите, славяните, бургундците,
келтите, по-късно маджарите и аварите, франките, хърватите, босненците,
англичаните, русите са били част от нашето пътешествие. В „Тангра” аз
написах, че Атила и Авитохол са братя близнаци, защото това може да
обясни много от легендите, които се разказват за Атила. Исках да разкажа
за близначните култове, толкова разпространени сред номадските народи.
За това, разбира се, няма исторически сведения. Написах, че Атила и
Авитохол са братя и това е една от малкото ми художествени намеси в
книгата. Иначе за мен е очевидно, че Атила и Авитохол са едно и също
историческо лице, както и че хуните и българите по онова време са били
едно. Ние сме били един от най-големите народи в империята на
хуните, може би самите българи са били наричани хуни и сме имали голям
принос за всички битки, както на изток, така и на запад. След разпадането
на хунския съюз, ние сме все така липсващ народ, какъвто сме били и в
империята на хуните.

439
 – Това означава ли, че Атила може да е бил българин?
– Да! Атила е бил българин. Българите са били един от големите народи
в империята на хуните. Ние сме управлявали империята. В нашата история
това често се случва, българите да не са най-големият народ, но да властват
над останалите народи в империята, в която са вземали участие, (усмихва
се) Днес ние сме наследници на Атила или Авитохол.

– Защо се смеете?
– Спомням си как като деца, когато вилнеехме из коридорите на
училището и класната стая, нашата учителка ни гонеше, а след като ни
заловеше, като се опитваше да изтръгне ушите ни, крещеше:,Диваци!
Хуни! Варвари!” Не знам дали тогава е осъзнавала колко е била права. Ние
сме наследници на всички тези народи, (смее се)

– Г-н Токораз Исто, запознат ли сте с твърдението на някои

съвременни учени историци, че българите са били християни много по-
рано от годината на Покръстването?
В последно време много наши учени започнаха да прокарват невярната
теза, че родът Дуло и българските кане са били християни. Отначало
говореха това за Тервел, а по-късно за Кубрат, Аспарух и накрая за всички.
Това е лъжа. Ако владетелският род на българите е бил християнски, щеше
веднага да покръсти народа на българите. Християнството винаги е било
агресивна религия, която е воювала срещу другите духовни учения и
религии. Владетелите християни нямаше да търпят да властват над народ
от езичници. Християнството изгражда нетърпимост към
инакомислещите. Тази теза е съшита с бели конци. Когато попитам
учените откъде съдят за това, те ми казват: „Християнството е добро за
българите, то ни е съхранило.” Това не е вярно, не християнството ни е
съхранило, а българският дух. Дали наистина християнството е толкова
добро за нас? Дали приемането му не е първият опит да бъдем обезличени
и асимилирани? Дали то не е най-злата прокоба, която тегне над нас? Дори
да приемем, че то е добро за нас, нещо, с което не мога да се съглася, това
не означава, че древните български кане от рода Дуло са били
християни. Освен това, ако българите вече са били християни, как
тогава Борис-Михаил ги е покръстил? Ето един кратък текст,
който разкрива, че това не е било истина. Вижте колко ясно, просто и
красиво е казано. Всяка дума има сила и прогаря, толкова тежи на мястото
си. В този текст си личи презрението на българите към християните. „Ако
някой търси истината, бог вижда и ако някой лъже, бог вижда. Българите
сториха много добрини на християните, а християните забравиха. Но
бог вижда.” Християните явно са ромеите, но българите нямат нищо общо

440
с тях и това авторът на тези древни редове много ясно е показал. От
неговите думи е видно, че гърците и християните лъжат и са неблагодарни.

– Защо българите сме били наричани с толкова различни имена?

– Ние, българите, сме уникален народ. Най-мразените народи в света
винаги са били тези, които са претендирали, че имат директна връзка с Бог
и са натоварени с мисия. Разбираемо е защо е било така. Било е много
трудно да се воюва или спори с такива народи. Двата най-изявени
месиянски народи в света са евреите и българите. Те са били свързани още
от Междуречието. Някои изследователи смятат, че юдеите били
наречени така, „хора отвъд реката”, когато живеели отвъд река Ефрат и тя
била наричана още с най-древното си име Буранун. Тогава юдеите били
източните семити или акади, а българите – шумерите. Българите са предали
своята мисия на евреите.
На останалите народи им било трудно да се изправят в спор, битка или да
живеят редом с нас. Освен чисто военно, те са воювали срещу нас и
идеологически. Били са принудени да правят това. През цялото време са ни
мразели, но и са се бояли от нас. Римляните и ромеите воювали с българите
по няколко начина. Те или говорели за нас, че сме недостойни и
незначителни, гордостта им не позволявала даже да допуснат, че сме равни
с тях, а какво остава, че ги превъзхождаме. Друго, което правели, било да
ни игнорират. Така доскоро изглеждаше все едно изведнъж в V-VI век
нашият народ се появява от нищото. Те не са ни споменавали, отнасяли са
се с нас все едно не съществуваме. Точно заради това пътуването на Атила
(Аспарух) изглежда като идване от недрата на Азия, появяване от нищото,
а то не е било такова. Византийските и римски историци не пишат за
българите, за да не могат някой ден техните наследници да претендират за
тяхното наследство. Те са били сигурни, че някой ден светът ще се
управлява от наследниците на същите тези българи. Затова е много трудно
да разберем кои са били нашите предци, как са живели и какви са били.
Така те създали от българите една мистификация. Българите са
„липсващият народ”, „бяло петно” на картата на света. Това било правено
напълно умишлено. Аз задълбочено изучавах движението, нрава и
историята на всички номадски народи. Древните християнски хронисти, за
да объркат още повече нещата, използвали и други похвати. Освен да
премълчават, понякога наричали народа ни с имената на съществуващи
народи. Така например българите били наричани още: скити, сармати,
кимерийци, масагети, хуни, варвари, бурджани, кумани, печенеги и с още
много други имена, при условие, че с някои от тези народи били близки, с
други не чак толкова. Други от имената, с които ни описвали, те сами
измисляли.

441
 Това е причината да сме били наричани с толкова различни имена и днес
е трудно да проследим историята си.
Мога да ви дам един конкретен пример, макар че те са много.

– Да, разкажете ми!

– Синът на Ирник се наричал Масгут, така мюсюлманите наричали
масагетите. Баща му Ирник бил българин от рода Дуло и син на Атила или
Авитохол. Майка му била дъщеря на каган бека на масагетите Руа или
Ружа. В мюсюлманските източници той е наричан Ружа Джуреш. Този
Масгут или Масагетът явно носил това прозвище заради майка си. Той
се оженил за Бика, която била тюркиня от рода Ерми или Ирми, така
българите наричали най-известния тюркутски род Ашина. Смятам, че тази
жена била дъщеря на Асян-ше (Асен-ше), един от първите кагани на
Ашина. Те имали четири деца: Мундо, Гостун (Елбир, Бирман), Могер и
Айяр (Авар). Всички те били женени за българки. Във византийските и
римски източници се говори, че Ирник и Масгут са създатели и водачи на
някакво племе наречено оногундури (хоногундури, хоногури). След
няколко години изведнъж за кан Синдилх се казва, че предвождал някакъв
народ на утигурите, а кан Заберган пък водел котригурите. Как става така,
като кан Синдилх е син на най-големия син на Масгут – Мундо, а кан
Заберган е син на втория син на Масгут – Гостун?
Всъщност Синдилх и Заберган са внуци на Масгут. Те двамата са първи
братовчеди. Как така дядото Масгут е вожд на оногундурите, а внуците му
водят народа на утигурите и котригурите? Тук много добре се вижда, че зад
всички тези имена всъщност се крие народът на българите. Те не са
се наричали по никакъв друг начин освен българи.
Посветих много години от живота си, за да изуча и проследя пътя на
отделните български родове през вековете. Днес почти всеки човек може
да проследи родословното си дърво и кръвната си линия директно от
седемте свещени български рода и от най-дълбока древност. Аз направих
това за себе си.

442
 дъщерята на каган бека
на масагетите
Ружа Джуреш
Ирник

Бика
Масгут (дъщеря на Асен-ше)
(оногурндури)
род Ашина (Ерми)

Мундо Гостун (Елбир, Могер Айяр

Бирман (Авар)

Синдилх Заберган
(утигури) (котригури)

– Това е много интересно! Можете ли да ми кажете и на мен от кой

български род съм?
– Това е едно от най-важните неща, които съм описал в поредицата
„България”. Всеки род, всяко населено място има връзка с древните
български родове.

443
 – Нещата, които пишете, не са популярни, не съм ги срещал в нито
една друга книга и исторически роман, тях има ли ги описани в други
източници и книги?
– Художествената измислица в моите книги е много малка част.
Историята и историческите герои са достоверни. Не съм виновен, че голяма
част от нещата, които съм описал, са непознати. Много хора, като четат, ми
казват: „Е чак пък толкова велики не сме били!” Били сме! Това, че днес
имаме робска психика и се подценяваме, че ни е страх на глас да
изречем кои сме, не означава, че предците ни не са били велики. Нашите
деди нямат вина за положението, до което сме се довели. Много често съм
принуден да смекчавам малко историите, за да не смутя съня на някои хора,
на които им е неудобно да знаят откъде произлизат, за да не могат да
сравнят и видят колко са пропаднали. Дори тогава те са недоволни и пищят,
че съм си измислял, че съм изграждал лъжливи представи и химери. Вижте
докъде сме стигнали, щом не можем да приемем истината, а какво остава,
ако трябваше да изграждаме митове! Сред българите е имало велики воини,
учени и хора на духа. Имало е и незначителни хора. Аз не искам да пиша за
сивите и недостойните. Виждам, че днес те са предпочитани за
наши предци, техните наследници са много повече, те са обсебили народа
ни, политиката, медиите и не искат да знаят, че е имало и други, духовни
българи. Аз обаче помня своите дядовци и прадядовци и пиша за тях,
опитвам се да запазя светлата им памет. В някои от нас все още има зрънце
Светлина, оренда. Аз пиша за тези хора. За смелите, будните, умните,
бъдещето принадлежи на тях. Те няма да си позволят да
омаловажат предците си, за да оправдаят собствената си
незначителност. Напротив, ще използват Светлината, за да се издигнат на
ниво, което може да ги направи достойни хора и наследници на онези
българи, духовните, извисените, истинските, бръснатите, „светлите глави”.
Нашите историци са длъжници, защото не умеят да разказват за историята
ни живо и увлекателно. Всъщност това е ролята на писателите. Българите
знаят история си повече от писателите на исторически романи, отколкото
от историците. Ние знаем за Аспарух, Кубрат, Крум, Борис, Симеон,
Самуил най-вече от романите на старите писатели: Петър Карапетров,
Димитър Пантелеев, Денчо Марчевски, Стоян Попов, Теодосий
Анастасов, Цветан Минков, Христо Братанов-Бран, а по-късно от
романите на Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Фани Попова-
Мутафова, Андрей Гуляшки, Цончо Родев, Димитър Мантов, Емилиян
Станев, Димитър Талев, Иван Вазов, Крум Велков, Людмил Стоянов,
Йордан Вълчев, Анани Стойчев, Йордан Тодоров, Иван Богданов, Иван
Тренев, Евгени Константинов, Стоян Загорчинов, Мария Смилова, Борис
Брайков, Стефан Цанев, Николай Хайтов, Орлин Василев и още много

444
други. Извинявам се, ако съм пропуснал някого. Има добри писатели на
исторически романи и сред съвременните български писатели.
Не разбирам ревността на някои историци към нас, съвременните
български писатели. Това е може би защото те издават повече книги от нас
и ни смятат за някакъв вид конкуренция. Аз не виждам нещата така. Хората,
които се интересуват от история, не могат да бъдат заставяни да четат само
това или онова, те ще четат и мен, и тях. Аз уважавам всеки човек, който в
тези трудни времена се опитва да поддържа огъня на българщината.
Историците в повечето случаи разглеждат една мъртва история. Те се
опират прекалено много на източници, които враговете ни са писали
злонамерено и манипулативно. Разбира се, и сред старите историци има
такива, на които можеш да се довериш, и такива, които са писали
пропаганди, измислици и лъжи. Днешните историци се облягат прекалено
много на археологията. Те работят като по шаблон. Откриват керамика и
започват: „Тази керамика принадлежи на..., това означава, че социално-
икономическите отношения са били..., народът се е намирал в етап...” Те
описват една мъртва история, която е измислена от тях. В тази история те
са някакви уж безпристрастни наблюдатели, разглеждат народа ни
дистанцирано, неангажирано, като че е жаба, която дисекцират, а
всъщност правят това невежо. Те постъпват така, защото нямат силата и
познанието да се отдадат на историята, да се хвърлят в нея, да плават, да се
гмуркат, да се давят.
Моят подход е друг. Аз се опитвам да разбера доблестните ни предци, да
бъда достоен за това да общувам с тях, да умилостивя душите им, да ги
прилаская, да стана един от тях, те да ме допуснат до себе си и в техния
свят, да ми разрешат да погледна света с техните очи. Когато пиша, аз го
правя в състояние на единение с тях, като свидетел, аз живея в своите герои,
намирам се редом до тях. Това наричам „да разкажа историята живо“. Аз
отстъпвам тялото си на техните души, ставам техен мост, по който те
преминават в настоящето, стремя се към тях и така взаимно се проникваме.
Когато пиша, го правя в състояние на медитация. Подобно на древните
хроникьори и тумир и аз се опитвам, докато пиша, да съм отсъстващ, да
влагам колкото се може по-малко от егото си, да съм скромен и примирен.
Аз смятам, че съм недостоен, затова, колкото по-малко от мен има, толкова
поточно мога да опозная и опиша предците си.
Всеки човек живее в собствения си свят и има различно описание на света.
Двама души, дори да живеят на едно и също място, в едно и също време,
живеят в различни светове. Какво да говорим за различни хора, разделени
от разстоянието на времето. Това, което кара хората да виждат
реалността по различен начин, е една „интерпретативна матрица”,

445
която всеки един от нас изгражда. Точно тя е нашето его,
нашата индивидуалност, това сме ние.
Когато пиша, аз се опитвам да се доближа до нашите предци, да изчезна и
да разбера каква е тяхната „интерпретативна матрица”. Тя ми позволява да
погледна света с очите на тогавашните хора. Колкото повече знам и съм по-
смел, толкова по-точно мога да се поставя на тяхно място. В своите
книги не толкова описвам света на нашите предци и давам мнения и
описания наготово, аз се опитвам да „въоръжа” читателите с тази
„интерпретативна матрица” и те сами да погледнат през очите на своите
предци. Ако те имат силата, смелостта и желанието да направят това, много
от делата на нашите кане и владетели, на нашите предци, които сега
изглеждат неразбираеми, нелогични и дори налудничави, ще се
прояснят. Това ще обясни цялата ни история. Когато днешните
българи опознаят тази „матрица”, ще се доближат до своите предци, но ще
пренесат това и в днешния ден. Така ние ще станем по-достойни българи и
ще променим и настоящето си.
Нашите историци не могат да претендират, че знаят историята на
българите, след като първо те самите не са българи. За да разбереш народа
на „светлите глави”, ти самият трябва да си достоен, да си „светла глава”,
да си човек на себепознанието и орендата. Второ, трябва да си готов, да си
достатъчно смел, за да се поставиш на мястото на хората, които твърдиш, че
познаваш, да си бил рамо до рамо с тях. Не можеш да претендираш, че
познаваш българите, а да си чувал за тях само от разкази на византийски
или чужди автори. Ако не познаваш тангризма и вярата на българите, ако
не знаеш за мисията им, няма как да разбереш действията на канете и
предците ни. Ако не познаваш орендата, ако не си я усещал, няма как да
обясниш действията на кан Крум, когато, точно преди нападението над
Константинопол, заповядал на своите тиуни да го удушат с копринена връв.
Той сторил това, за да не се прекъсне потока па орендата, да може
„свръхестествената сила на досегашния владетел да премине по
възможност непокътната в неговия наследник”. Тангризмът, орендата и
„интерпретативната матрица" могат да обяснят жестокостта на Крум край
Сердика, защо нашите владетели отсичали главите на враговете си и ги
обковавали като бокал, от който пиели, желанието на Крум да забие
копието си в Златния рог или Златната порта на Константинопол ще даде
друго разбиране на Покръстването, на случилото се със сандъка от
Терасчина, действията на канете от Вокил, Киригар и Чакарар, които
чакали своя кан от Дуло. Това, което станало с Петър и Асен и защо
въстанието им преди това започнало с бунтове в Странджа, и защо точно
Странджа. Ще обясни действията на Иван Асен II, кои са комитопулите,
защо Самуил преместил столицата в Преспа; въобще могат да се обяснят

446
много неща, които за нашите историци изглеждат неясни и им дават
странни обяснения. Аз съм мъж на орендата и ясно виждам това и се
чувствам длъжен да го опиша.
Повечето наши историци не са истински учени. Не може да има учен
историк, който да използва доказателствата, за да обоснове само неща,
които потвърждават тезата му, а всичко друго да пропуска. Това не е наука,
а манипулация, псевдонаука. Преди да се нарекат учени, първо трябва да
знаят повече и да не си позволяват според конюнктурата и желанията си да
измислят разни неща. Повечето техни твърдения са необосновани,
голословни, изсмукани от пръстите, те са пълни измислици и лъжи. В
моите книги се опитвам да оборя повечето глупости и лъжи на
нашите псевдоучени. Аз въставам срещу тях. Чрез книгите си искам
да доближа читателите до истината, да им дам очи и заедно с тях да
възродим спомена за едни достойни хора, които са ни дали живот и са ни
завещали великото си име и честта си.
Имам желанието да разкажа цялата история на България като посветен
човек, човек с оренда, който познава Тангра и Българския Бог. Ще разкажа
за възкресението и създаването на България, за Покръстването, за това как
е създадено богомилството и други български ереси.

– Вие описвате много разбираемо духовния път на хората и

отношенията между тях. Наистина ли е толкова лесно да се
постигне всичко това?
– Да! Отношенията между големите, зрели хора са много ясни и
принципни. Когато хората са големи и духовно будни, когато са завършени
личности, те не играят роли и игрички, не се нуждаят от маски, не
прикриват нищо, не допускат болката или страхът да изкривят всичко. Те
са честни и прями. Когато познаваш себе си, познаваш и другите, когато
уважаваш и обичаш себе си, уважаваш, обичаш и почиташ и тях.
Отношенията между обикновените хора, матричните същества, макар да
изглеждат сложни, да са обременени с емоции, комплекси, страхове,
борбички за надмощие и егото, всъщност са елементарни. Всички те са
продиктувани от „матрицата”, от комплексите на тези хора. В такива
отношения липсва каквато и да е оригиналност, те са матрично обособени
и обременени. Ако познаваш основните постановки на „матрицата”,
познаваш всеки „човек”, защото той действа по един и същи начин като
останалите. Реакциите на всички матрични хора са еднакви, интересите,
мечтите, химерите, които преследват, също са сходни, еднакви са идеите
им за любов, вяра, щастие. Такива хора реагират елементарно
и първосигнално, затова те и отношенията им за мен са предвидими и
напълно безинтересни.

447
 – За тях говорите така, сякаш е лесно да бъдат управлявани.
– Да! Понеже реакциите им са типови, могат лесно да бъдат предвидени,
манипулирани и управлявани.

– Защо тогава това не се наблюдава?

– Това е така, защото начело на обществото и държавата ни стоят напълно
неподготвени, невежи, некадърни, малки и жалки хора, некомпетентни,
объркани и уплашени.
Според мен всеки български политик трябва да познава прекрасно
„матрицата”, да знае как функционира, от кои принципи и законите се
ръководи. „Матрицата” е душата, колективният разум и памет на
обществото. Ако не я познаваш, не можеш да ръководиш процесите в
социума и управляваш така, както днес ни управляват. Знам, че е прекалено
да искаме от нашите политици да бъдат умни, интуитивни, чисти и
извънматрични, но можем да искаме поне да управляват читаво социума,
като се съобразяват със законите на „матрицата“. Според мен голяма част
от грешките на нашите политици идват от това, че те са егови, затова са
дребнави, честолюбиви, алчни, крадливи, зависими, мързеливи,
страхливи, завистливи, зли, ограничени и некомпетентни.
Аз смятам, че истинският политик и особено този, който претендира да
води народа на българите (просветените хора), трябва да бъде извисен
духовно, човек на орендата и Пътя, да е над материалните неща, да може
да изтръгне своето сърце като акт на саможертва. Той трябва да е
провидалец и да вижда в бъдещето. Само искрен, смел и жертвоготовен
човек може да води истинските българи.

– Като ви слушам, всичко ми изглежда толкова просто и ясно. Вие

можете ли да научите на това нашите политици?
– Да, но при условие, че те го поискат. Ние имаме една много хубава
поговорка: „Турен ум в глава не стои!” На никого не мога да обещая, че
ще разбере „матрицата”, нито че ще го науча да управлява според
законите ѝ. Все пак, щом има претенции да управлява, той трябва да знае
за нея и ето, стигаме пак до там, че хората, които са начело на някаква
структура, трябва да са чувствителни и духовни. Трябва да опознаят себе
си, оттук да познават другите и чак тогава да се научат да разбират
„матрицата” и да имат кристална яснота за това какво се случва в хората,
как да задоволяват техните потребности и да ги управляват.

– Искате ли да поговорим за политика?

– Не! Всъщност не желая да говорим за политика. Искам да кажа само
едно. Ние влязохме в един политически съюз напълно неподготвени. На

448
всички ни е ясно, че бяхме зле икономически и влизането ни беше акт на
милостиня. Все пак това не бе най-страшното. Ние влязохме в Европейския
съюз потресаващо наивни и незнаещи къде отиваме и какво ни очаква там.
Нашите медии и политици ни бяха изградили една невярна картина
на благоденствие. Европа изглеждаше надмогнала дребнавото си его,
алтруистична, готова да води народите и да сподели благата, свободите и
достиженията си. Това се оказа грозна измама. Ние решихме, че сме
очаквани с отворени обятия, че сме желани и оценени. Всъщност в света
протича една битка, която е по-лоша от войните, които се водеха с оръжия.
Това е войната за идентичност. Вече никой не воюва за територии или поне
тези народи, към които ние се присъединихме. Бъдещето на света е да бъде
единен, да се глобализира докрай. Тогава националните държави ще
изчезнат и светът ще стане една огромна империя. В този конгломерат от
държави корпорациите ще властват и ще стават все по-силни, дори по-
силни от някои държави. Европейският съюз и Съединените щати са пръв
опит да се направи това. От столетия тези държави воюват както за
територия, така и за идентичност. Те изграждат химери и карат хората да
мечтаят за техния измислен образ, всеки човек е чувал за „Американската
мечта”, в Европа е същото. Тази битка е жестока, държавите подчиняват на
пропагандата си целия свят, опитват да накарат хората да мечтаят да живеят
там, да загубят своята идентичност, да бъдат американци, англичани,
французи, германци, испанци или италианци. Тази битка на Европа със
света се води повече от две хиляди години. Разделението на Ромулум и
Варварикум остава и до днес. На нас ни бе обещано да преминем от
единия свят в другия и изведнъж в цялата тази война се включихме
ние, окаяни, ошмулени, нещастни жертви. Ние скочихме в аквариума с
акулите, но не сме акула, а гол шаран. На всичкото отгоре скочихме по
собствена воля и то с небивал възторг и ентусиазъм. Днес ние сме най-
голямата жертва на Европа, една от поредните ѝ жертви. Нашите жалки
опити да се преструваме на акули предизвиква само подигравки и
неприкрити насмешки у тези, с които сме в един аквариум и които сервилно
наричаме „свои партньори”. Ние нямаме бъдеще в Обединена Европа,
освен като обслужващ персонал, за нас не е отредена друга роля. Ние
ще бъдем използвани, изядени, погълнати, изсмукани, претопени
и изплюти. Един ден просто няма да ни има. Ние и днес вече сме много
малко, не само физически. Днес голяма част от българите не искат да бъдат
такива. Ние създадохме нова порода хора, те не са българи, а европейци.
Нашият космополитизъм е жалък и смешен, ние просто сме бедняци, които
молим за работа, нашите хора продължават да обикалят света като
гурбетчии и повечето от тях никога няма да се върнат в България.

449
 Това, което пиша, е отговор на всичко, което се случва в света. Всъщност
ние имаме бъдеще и можем да дадем на света това, което ще бъде бъдещата
световна религия – личната религия, това, което се нарича Епохата на
Водолея. Досега нито една значима религия и духовно учение не са
създадени в метрополията, а винаги в някоя от провинциите. Може би
новото духовно израстване на света ще започне от България. Ние можем
да дадем духа на Общосветовната империя, това, за което са мечтали
Александър Велики и Атила. Ние имаме бъдеще в света само ако знаем
кои сме, откъде идваме и какво ни отличава от останалите народи. Това се
опитвам да обясня в книгите си. Обвиняват българите, че са
свръхиндивидуалисти, че не работят добре в екип. Може би това е
бъдещето на света. Свят на личности, а не на индивиди, с по-малко
„матрица” и повече самоосъзнаване.

– Излиза, че хората, които четат книгите ви, знаят повече за

политиката от тези, които днес ни управляват.
– Вие го казвате.

– Религията, която пропагандирате...

– Аз не пропагандирам никоя религия.

– Добре! Тангризмът, в който вярвате...

– Аз не вярвам в никоя религия. Смятам, че вярата е едно от най-големите
злини на човечеството.

– Заради религиите ли?

– Да, и заради това, но хората вярват не само в Бог. Те използват вярата за
всичко. Вяра е да приемеш нещо на доверие, без да се замисляш върху него,
без да си позволиш да го анализираш и осмислиш. Аз смятам, че вярата е
антипод на осъзнаването и Пътя. Където има вяра, има комплекс, няма Път
и не може да има осъзнато вървене и живот. Осъзнатият човек никога не
страда от авторитети и не приема „истини” на доверие. Най-големият
авторитет в живота на хората е Бог и вярата в него се нарича религия.
Ако си представим, че човек е една сграда, той има видима част и
подземия. В подземията, в мазетата се намира подсъзнанието, архетипите,
там са ужасите, страховете, комплексите на всеки един от нас.
Обикновеният човек затваря вратите на тези мазета и понеже го е страх да
ги осветли, той вярва, че вътре има това или онова, че то е такова или
онакова, че е страшно или не. Той вярва, но никога не е сигурен. Там остава
зоната на здрача и той постоянно е в очакване от там да изпълзи
нещо ужасно. Затова една част от вниманието му е насочена натам.

450
 Искам да отбележа, че атеизмът също е вяра. Вярата не винаги има връзка
с религията. Във всяка вяра има суеверие.
За мен вярата е излишна, аз нямам нужда от нея и я презирам. Сигурен
съм, че бъдещето на човечеството минава през унищожаване на нуждата от
вяра. Някой ден на хората ще им бъде трудно да обяснят какво е вярата и
суеверието и защо е било нужно да ги има. Разбира се, днес ние сме много
далеч от този момент.
Осъзнатият човек не се страхува да влиза в подземията си. Това се нарича
себепознание. Той осветява онези изби и най-тъмните кътчета на своето
подсъзнание. Така той унищожава ужасите и демоните, загнездили се там.
Когато ги извлачиш на светло, ти отнемаш силата и значимостта на
сумрачните изчадия. Осъзнатият човек никога не остава подземията си без
надзор, затова той не вярва, а изучава, бори се за контрол, няма тъмни,
непознати кътчета в душата си, в които се налага да има вяра.

– Разбрах! Обяснихте го много достъпно. Сега искам да попитам за

вашия тангризъм, но ми става все по-трудно да формулирам въпроса
си.
– Понякога става така, когато се говори за сериозни неща.

– Добре, разкажете ми за вашия тангризъм, за вашата религия!

– Това, което живея, не е религия. Религия има само когато има вяра.
Религията изгражда последователи и адепти. Аз не вярвам в религията,
начинът, по който живея, мога да нарека духовен Път.

– Да, вие следвате духовен път.

– Не, аз нищо не следвам. Това, което съвсем условно наричам „лична
религия”, означава всеки сам да върви, да твори религията си, да не върви
след някого или да спазва някакви писани от „матрицата” закони, често
маскирани като „божии заповеди”.
Смятам, че религията е опит духовният път да бъде адаптиран към
обикновените хора, които нямат духовна будност, в резултат на което се
получава това уродливо явление.
Хората, следващи тази или онази религия, са вярващи, те нямат силата да
опознаят Живия Бог, затова обикновено създателите на религиите и
техните първи последователи, за да могат да им предложат едно
приемливо описание на света, опитват да дадат една опростена,
стилизирана представа за Бог. Тъй като духовно мъртвите хора не могат да
обхванат идеята за Живия Бог, те го убиват. Във всяка религия вярват
в един мъртъв и застинал Бог.

451
 – Това за всяка религия ли се отнася?
– Да! Всяка религия вярва в мъртвия Бог. Когато убиеш Бог, ти губиш
неговата единност и виждаш разликите, затова във всяка религия Бог е
различен. Иначе Живият Бог е един, в света има една единствена
парадигма, която е най-близка до реалността. Вярата изкривява и убива Бог.
Истинският Бог е без вяра, без предубеждения, реалността, тук и сега,
всички тези понятия се отнасят за Живия Бог, а той е един. Осъзнатите хора,
които познават Живия Бог, знаят това. Колобрите и тумирите са носили на
вярващите от различните религии познанието за Живия Бог.
В книгите си аз разказвам за Живия Бог и „личната религия". Тангризмът,
за който пиша, е такъв и само като такъв има смисъл да съществува.
Безсмислено е да се създава нова религия, която с нищо няма да се
различава от съществуващите вече и отново ще става въпрос за вяра и
последователи, които ще убият Бог, но ще го нарекат Тангра. Не това са
правили духовните ни предци, наречени „светли глави”. Разбира се, имало е
и хора с ниска духовност, които са убивали и Тангра, но аз пиша за
истинските българи, за тумирите и колобрите, за хората, следващи
четворния път на тангристкия кръст и Живия Бог.
В последно време се появяват хора, които говорят, че са тангристи и
вярват в древната отческа религия. За съжаление повечето от тях имат
предвид някаква примитивна вяра в нещо, което са си измислили. Те
говорят за мъртвия Бог, някои се правят на интересни, а други са откровено
луди.

– Няма ли сред тях някой, който да говори за Живия Бог?

– Живият Бог може да се нарече Български Бог. Да го опознаеш, изисква
огромно усилие на волята, дълбочина, прозрение и оренда. Нито един от
тях няма предвид този Тангра, Българския Бог, за който аз говоря. Техният
Тангра е мъртъв и не се различава от останалите богове.
Аз смятам, че няма нужда да се създава поредната религия, която да се
нарича тангризъм. Според мен „личната религия” е бъдещето на
човечеството и ние, българите, имаме шанс да го представим, да въведем
хората в Епохата на Водолея. Това правя аз чрез книгите си. Смятам, че
българите най-лесно могат да възприемат тези идеи. Не бива да забравяме,
че сме наследници на тумир и колобър. Личната религия е толкова
деликатна и трудна за извеждане, разбиране и следване, че дори е
неправилно да бъде наричана с някакво име, както е трудно Живият,
Българският, Променящият се Бог да бъде именуван, затова аз го наричам
Неназовимото.

452
 – Защо първоначално бяхте казали, че „Тангра ” ще бъде от 20 тома,
а след това стигнахте до 13?
– Поредицата трябваше да е от 20 тома, но се притеснихме да не изтощим
читателите, да не ги уплашим с една толкова дълга поредица.

– Не! Книгите се четат много леко. Аз съм изумен. Отначало и аз

изпитах притеснение, но след това разбрах, че съм грешал. Може би
първата ми бе най-трудна, след това, за моя изненада, ставаха все по-
интересни и ги четях на един дъх!
– Радвам се, че е така. Все пак взехме решение да разделим „Тангра” на
две части. Сега работя върху продължението на „Тангра” – „Артур”, което
ще бъде от пет тома.

– Бихте ли дръпнали малко завесата и да ни разкриете за какво ще се

разказва в тази поредица?
– В „Артур” историята на Авитохол продължава в Британия. Тумир и
колобрите на няколко пъти прехвърлят мисията от българите на други
народи. Едни от тези народи са келтският и английският. В последно време
на Британските острови се откриват все по-нови и нови артефакти. Вече
е почти сигурно, че Артур е живял в V век, че не е бил саксонец, норман
или брит (келт), а е бил сармат. Така някога са наричали българите. Освен
това в основата на Адриановия вал (древния град Калмен) бяха открити
знаци на Тангра и надпис: „Тенгрийците бяха тук”. Знае се, че българи са
живели в град Дева, Камулодунум (Камелот). Има подозрения,
че рицарството в Западна Европа и Англия, кръглата маса, мисията с Граала
са внесени от българи. Дори във филма „Крал Артур” от 2004 г., в който
крал Артур бе изигран от Клайв Оуен, той и рицарите му бяха представени
като степни воини.
Ако някой смята, че знае и е чел или гледал филми за Артур, след като
прочете поредицата „Артур”, ще разбере колко малко е знаел.

– Добре, вие обяснихте за петте книги на „Артур”, но все пак липсват

две книги.
(Токораз Исто се смее силно)
– Вие упорито продължавате да броите. Всъщност, когато започвам да
пиша, не знам до последния детайл какво ще се случи в книгата. Опитвам
се да не се намесвам в историята и да решавам какво да стане. Като ваятел
аз създавам героите, опитвам се да ги изградя достатъчно реалистично, след
това им вдъхвам живот и ги освобождавам. От този момент аз вече съм само
наблюдател. Те действат и живеят сами. Аз не ги контролирам, оставям ги
сами да се представят пред читателите, да се обрисуват чрез постъпките си.

453
 Смятах, че „Тангра” трябва да бъде от 15 тома, но героите ми не бяха
съгласни и, както винаги става, те се наложиха. Така че „Тангра” е от
тринадесет тома. Всъщност всички книги, които смятам да напиша в
бъдеще, са свързани, всички те са един огромен, безкраен роман, това е
историята на България.

– Всички тези книги имат връзка, така ли?

– Да! Това е една безкрайна история, която продължава и до днес. Може
би най-дългата история, писана досега в света, много искам да бъде и
толкова интересна. За да се разбере по-добре и пълноценно поредицата
„Артур”, преди това трябва да се прочете „Тангра”, иначе няма да стане
ясна цялата история. Това се отнася и за другите ми книги. Всички те
трябва да се четат в такава последователност. Първо „Тангра”,
после „Артур”, „България”, „Покръстването”, следващата поредица за
Второто българско царство и накрая „Ятаган и Меч”, която също е част от
тази поредица. Тя бе планувана да бъде последната книга. Ако сте я чели и
я прочетете след всички поредици, ще я разберете по различен начин. Ще
проумеете връзката между куриосите и кесиджиите, Вавилонската кула и
скрипторията и всичко останало.
Пожелавам приятно четене на всички, които ще посегнат към книгите ми!

– Благодаря, за мен бе изключително преживяване да разговарям

толкова дълго с Вас и да слушам думите ви.
– За мен беше чест! Нека Българският Бог бъде с всички хора, кои го
следват орендата и се борят, за да изградят Велика България в себе си!
Успех и приятно четене!

454
 Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман
Тринадесета част

ИРНИК

поредица ТАНГРА
книга тринадесета ИРНИК
© автор: Токораз Исто
© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Алпер Мюмюн,
Стоян Цветков, Владимир Фриш, Петя Тодорова
художник корица: Веселин Анков
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД
© Всички права запазени

http://4eti.me ™

ISBN 687163813683

Издателство "Оренда", Пловдив

7524-ва българска година,(2015)

455