Ричард Докинс

СЛЕД БОГ
Ръководство за начинаещи

OUTGROWING GOD: A beginner’s guide

Copyright © Richard Dawkins Limited 2019.
© Деян Кючуков, Превод от английски
© Деница Трифонова, Дизайнер на корицата
© Сиела Норма Ад, София, 2019

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-3023-8
 Анотация
Вярата в безброй богове е съпътствала човечеството през хилядолетията.
Тази вяра се предава с лекота от родителите, държавата и обществото на
децата, които са беззащитни пред внушението, че конкретният бог на
мястото, на което са се родили, съществува и е истинският. Ричард Докинс,
най-известният хуманист на планетата, обаче разбива мита, че вярата в кой
да е от боговете е нужна. И показва колко смислен, достоен и морален може
да е животът след Бог.
Големите въпроси намират своя отговор не в религията, а в науката. В
дванайсет кратки, забавни и информативни глави Докинс описва как
животът се е развил без създател. Той застава открито срещу твърдения,
които векове наред са приемани без замисляне или под принудата на силата.
Вярвате ли в Бог? В кой точно? Библията наистина ли е добрата книга?
Вярата прави ли хората по-добри един към друг?
Вглеждайки се отблизо във фактите, а не във фантазиите, „След Бог” учи
да мислим самостоятелно по най-важните теми на нашето време.

„Нищо не доказва еволюцията по-добре от оцеляването на религиозната

вяра. Вярата нагледно демонстрира, че човекът продължава да е страх-
ливо, недоразвито същество, което се ужасява от смъртта и мрака.”
Кристофър Хичънс,
автор на „Бог не е велик”

3
 Съдържание

Анотация .............................................................................................................3
Съдържание ........................................................................................................4
ЧАСТ ПЪРВА. СБОГОМ НА БОГ ................................................................5
1. Толкова много богове! .................................................................................5
2. А дали е вярно? ...........................................................................................11
3. Митовете и тяхното зараждане .................................................................25
4. Добрата книга? ...........................................................................................37
5. Нужен ли ни е Бог, за да бъдем добри? ...................................................47
6. Как решаваме кое е добро? .......................................................................61
ЧАСТ ВТОРА: ЕВОЛЮЦИЯТА И ОТВЪД ..............................................70
7. Положително трябва да има творец? .......................................................70
8. Стъпки към невероятността ......................................................................85
9. Кристали и пъзели ......................................................................................93
10. Отдолу нагоре или отгоре надолу? .....................................................101
11. Еволюция на религията? Еволюция на добротата? ............................112
12. Да почерпим кураж от науката .............................................................121
За автора ..........................................................................................................134

4
 На Уилям
и всички млади хора, когато пораснат
достатъчно, за да решават сами.

ЧАСТ ПЪРВА.
СБОГОМ НА БОГ
1.
ТОЛКОВА МНОГО БОГОВЕ!

5
 Вярвате ли в Бог?
Но кой бог?
В хода на историята по света са били почитани хиляди божества. Политеистите дори
са вярвали в по няколко наведнъж (theos на гръцки означава „бог“, а poly – „много“).
Вотан (или Один) бил върховният бог на викингите. Други техни божества включвали
Балдур (бога на светлината), Тор (бога на гръмотевиците със страховития му чук) и
неговата дъщеря Труд. Имало и женски божества, като Снотра (на мъдростта), Фриг (на
майчинството) и Ран (на морето).
Древните гърци и римляни също били политеисти. Техните божества, също като
викингските, били много човекоподобни, с присъщите на хората страсти и емоции.
Гръцките богове имали по-късни римски еквиваленти, които изпълнявали същите
функции, като например Зевс (римския Юпитер), гръмовержец и повелител на небесата,
Хера (Юнона), негова съпруга; Посейдон (Нептун), бог на морето; Афродита (Венера),
богиня на любовта; Хермес (Меркурий), пратеникът на боговете, носещ се с крилатите
си сандали; Дионис (Бакхус), бог на виното. Сред основните религии, оцелели до наши
дни, хиндуизмът също е политеистичен, с хиляди божества.
Безчет гърци и римляни вярвали, че техните богове са истински – отправяли им молит-
ви, принасяли им в жертва животни, благодарели им за хубавите неща и ги обвинявали
за бедите. Откъде сме сигурни, че не са били прави? Защо вече никой не вярва в Зевс?
Дори да не знаем точната причина, уверено можем да кажем, че вече сме „атеисти“ по
отношение на тези стари божества („теист“ е човек, който вярва в бог(ове), а „атеист“,
както личи по отрицателната представка „а“ – такъв, който не вярва). Имало е време,
когато римляните са твърдели, че ранните християни са атеисти, защото не вярват в
Юпитер, Нептун и останалата дружина. Днес използваме думата по-скоро за хора, които
не вярват в никакви божества.
Аз, както предполагам и вие, не вярвам в Юпитер, нито в Посейдон, Тор, Венера,
Купидон, Снотра, Марс, Один или Аполон. Не вярвам и в древноегипетските Озирис,
Тот, Нут, Анубис или брат му Хор, за когото, подобно на Исус и много други божества
по света, се твърди, че бил роден от девица. Нито във вавилонските богове Хадад,
Енлил, Ану, Дагон или Мардук.
Не вярвам в Анианву, Маву, Нгай или някой от слънчевите богове на Африка. Нито в
Била, Гноуи, Уала, Вуриупранили, Караур или някой от слънчевите богове на австра-
лийските аборигенни племена. Не вярвам и в множеството келтски богове и богини,
като ирландските Етайн, богинята на слънцето, и Елата, богът на луната. Не вярвам и в
китайската водна богиня Мазу, нито в Дакуага, бога-акула от Фиджи, или в Илуянка,
хетския дракон на океана. Не вярвам в никой от стотиците небесни богове, речни
богове, слънчеви богове, звездни богове, лунни богове, богове на жътвата, огъня,
горите… толкова много богове, че свят да му се завие на човек!
Не вярвам и в Яхве, бога на евреите, но е много вероятно вие да вярвате, ако сте
отгледан като евреин, християнин или мюсюлманин. Еврейският бог е бил възприет от
християните, а също така (под арабското име Аллах) и от мюсюлманите. Христи-
янството и ислямът са издънки на древната еврейска религия. Първата част от христи-
янската Библия е чисто юдаистична, а Коранът, свещената книга на мюсюлманите, също
е частично заимстван от еврейските писания. Тези три религии – юдаизмът, христи-
янството и ислямът, често са определяни като „авраамически“, тъй като могат да се

6
проследят до митичния праотец Авраам, почитан също като родоначалник на еврейския
народ. Ще се спрем по-подробно на него в една от следващите глави.
И трите религии се наричат монотеистични, защото последователите им твърдят, че
имат един бог. Казвам „твърдят“ по няколко причини. Яхве, днешната върховна фигу-
ра – когото поради това ще изписвам с главна буква, „Бог“, – започва скромно, като
племенно божество на древните израилтяни. Според вярванията им той се грижел за тях
като за свой „избран народ“. (Благодарение на една историческа случайност – възприе-
мането на християнството като официална религия на Римската империя от Константин
Велики през 312 от н.е., Яхве днес е почитан по целия свят.) Много съседни племена
също имали собствени божества покровители, които според тях им давали закрила.
Макар израилтяните да тачели своя Яхве, това не означавало непременно, че отричат
боговете на другите племена, като например Баал на ханаанците; те просто смятали, че
Яхве е по-могъщ. А също, както ще видим по-късно, и извънредно ревнив – горко на
онзи, когото хванел, че се заглежда по други богове.
Монотеизмът на днешните християни и мюсюлмани също е доста съмнителен. Така
например те вярват в зъл „дявол“, наричан Сатана (в християнството) или Шейтан (в
исляма). Той се подвизава и под редица други имена, като Велзевул, Лукавия, Принца
на мрака, Нечестивия, Белиал, Луцифер. Не го наричат бог, но го разглеждат като
притежаващ богоподобни сили и водещ, заедно със своите сили на злото, титанична
битка срещу добрите сили на Бога. Религиите често заимстват идеи от своите
предшественици. Идеята за космическа война между доброто и злото вероятно води
началото си още от зороастризма – ранна религия, основана на учението на иранския
пророк Заратустра, която оказва влияние върху авраамическите религии. Зороастризмът
е дуалистичен мироглед, при който добрият бог Ахура Мазда се намира в постоянен
конфликт с олицетворяващия злото Анхра Майню. По света и досега се срещат
зороастрийци, особено в Индия. Това е още една религия, която не изповядвам, а
навярно и вие също.
Едно от най-странните обвинения, хвърляни срещу атеистите, особено в Америка и
ислямските държави, е, че се кланят на Сатаната. Естествено, те вярват в злите божества
не повече, отколкото в добрите. Само религиозни хора могат да допускат, че Сатаната
съществува.
И в други отношения християнството също граничи с политеизма. Да вземем
например идеята за „Отец, Син и Свети дух“, или за божието триединство. През
вековете са се водили немалко разгорещени диспути как точно да се тълкува тя. Звучи
като формула за вкарване на политеизма в монотеистичен калъп. Човек разбираемо би
го нарекъл тритеизъм!
Ранното разцепление в историята на християнството на Източноправославна и
Римокатолическа църква до голяма степен се дължи на спора дали Светият Дух
„изхожда“ (каквото и да значи това) само от Бог Отец или от Отца и Сина. Това
действително са теми, на които теолозите посвещават време и сили.
Що се отнася до майката на Исус, Мария, то за католиците тя е богиня по всичко, освен
по име. Те отричат божествената ѝ същност, но все пак ѝ се молят. И вярват в
„непорочното зачатие“. Според тях всички ние сме „родени в грях“, дори малките
бебета, които наглед са твърде невръстни, за да съгрешават. Но Мария (а съответно и
Исус) представляват изключение. Цялото останало човечество е наследило грехо-
падението на Адам, първия човек. Всъщност той изобщо не е съществувал, така че няма
как да го е извършил. Но теолозите не се притесняват от подобни дребни детайли.

7
Католиците вярват още, че Мария, вместо да умре като всички останали, със своето
„успение“ се е възнесла в небесата. Изобразяват я като „Царица на небето“ (или дори
„Царица на вселената“!), с малка коронка, закрепена върху главата. Всички тези неща
сякаш я правят не по-малко божествена от някое от хилядите индуистки божества (за
които самите индуисти впрочем твърдят, че са само различни въплъщения на един и
същи бог). Ако гърците, римляните и викингите са били политеисти, то същото следва
да се отнася и за католиците.
Католиците се молят също на отделни личности – мъртви мъже и жени, канонизирани
като светци от църквата. Папа Йоан Павел II е извършил 483 такива канонизации, а
новият папа, Франциск, цели 813 в един-единствен ден. За много от светците се счита,
че притежават специални умения, поради което към тях си струва да се отправят
молитви от определени групи хора или за определени цели. Свети Андрей е покровител
на търговците на риба, Свети Бернвард – на архитектите, Свети Дрого – на собстве-
ниците на кафенета, Свети Гумар – на дървосекачите, Света Лидвина – на кънкьорите
на лед. Ако ви е нужно търпение, някой ревностен католик може да ви посъветва да се
помолите на Света Рита от Каша. Ако вярата ви е разклатена, пробвайте Свети Йоан
Кръстни. Ако сте душевноболен, най-добрият ви избор е Света Димфна. Болните от рак
обикновено се обръщат към Свети Перегрин. Ако сте си изгубили ключовете, Свети
Антоний е вашият човек. Да не забравяме и ангелите, които биват от различен ранг, като
се започне от най-високостоящите серафими, мине се през архангелите и се стигне до
вашия личен ангел пазител. И тук католиците ще отрекат, че ангелите са богове или
полубогове, а също ще възразят, че всъщност не се молят на светците, а само искат от
тях застъпничество пред Бог. Мюсюлманите също вярват в ангели, както и в дяволи,
които наричат джинове.
Не мисля, че има особено значение дали ще наречем Дева Мария, ангелите и арханге-
лите богове, полубогове или нито едно от двете. Да търсим разлики между тези понятия,
е все едно да спорим дали горските феи са по-различни от самодивите.
Дори вие да не вярвате във феи и самодиви, твърде вероятно е да сте възпитани в една
от трите авраамически религии – юдаизма, християнството или исляма. Аз например
съм закърмен с християнството. Ходил съм в християнско училище, а на 13-годишна
възраст съм миропомазан като член на Англиканската църква. На 15-годишна възраст
се отказах от християнството окончателно по следните причини. Още към деветата си
година бях съобразил, че ако родителите ми бяха древни викинги, щяха да вярват в Один
и Тор. Ако бяха елини, щяха да се молят на Зевс и Афродита. Дори в наши дни, ако бях
роден в Пакистан или Египет, щях да считам, че Исус е бил само пророк, а не Божи син,
както проповядват християнските свещеници. Ако пък бях от еврейско семейство, все
още щях да чакам Месията, отдавна обещания пратеник, вместо да вярвам, че Исус е
бил този пратеник, както преподаваха в християнското ми училище. В зависимост от
това къде са отрасли, хората подражават на своите родители и се кланят на бога или
боговете на съответните страни. Но тези вярвания взаимно си противоречат, така че
няма начин всичките да са верни.
Ако едно от тях е правилно, защо да е тъкмо онова, на което те учат в родината ти? Не
е нужно да си особено саркастичен, за да възкликнеш: „Колко забележително, че почти
всяко дете следва религията на родителите си, а тя, по някаква случайност, всеки път е
правилната религия!“. Винаги ме е дразнело да слушам как лепват на невръстните
създания етикети от сорта на „католическо дете“, „протестантско дете“ или
„мюсюлманско дете“, макар те да са още твърде малки дори да говорят, камо ли да

8
хранят религиозни предпочитания. На никой не му минава през ум да говори за „деца
социалисти“ или „деца консерватори“, макар това да е също толкова абсурдно. По
същата логика не бива да говорим и за „деца атеисти“.
Хората, които не са религиозни, се наричат с различни имена. Мнозина предпочитат
да избягват думата „атеист“, дори ако не почитат никакво божество, и просто казват:
„Не можем да сме сигурни, няма откъде да знаем“. Тези хора често се наричат
„агностици“. Терминът, произлизащ от гръцките думи за „незнаещ“, „без знание“, е
въведен от Томас Хенри Хъксли, приятел на Чарлз Дарвин и известен като „булдога на
Дарвин“ заради ревностното отстояване на възгледите му, докато самият Дарвин бил
прекалено срамежлив, зает или болен, за да го стори сам. Някои хора, считащи се за
агностици, смятат, че вероятността да има или да няма бог е горе-долу еднаква. Според
мен това е доста мекушаво твърдение и смятам, че Хъксли би ме подкрепил. Ние не
можем да докажем, че феите са измислица, но това още не означава, че шансовете за
съществуването им са 50:50. По-практичните агностици казват, че макар да не са
сигурни, намират съществуването на бог за слабо вероятно.
Друга категория личности не вярват в конкретни божества, но продължават да хранят
идеята за „някаква висша сила“, „чист дух“, креативен разум, за който не знаем нищо,
освен че е създал вселената. От тях може да чуете реплики от рода на: „Не вярвам в
господ (вероятно имайки предвид авраамическия Бог), но все трябва да съществува
нещо отвъд, нещо повече от онова, което виждаме“.
Част от тези личности се определят като „пантеисти“ и са леко мъгляви в дефиницията
на своите вярвания. От тях може да чуете неща като „Моят бог е във всичко“, „Моят бог
е природата“ или „Моят бог е вселената“. А също „Моят бог е дълбоката мистерия на
всичко, което не разбираме“.
Великият физик Алберт Айнщайн е използвал думата „Бог“ най-вече в последния
смисъл. Това коренно се различава от същество, което слуша молитвите ти, чете най-
съкровените ти мисли и опрощава (или наказва) твоите грехове – все свойства,
приписвани на авраамическия Бог. Айнщайн категорично е заявявал, че не допуска
съществуването на бог, вършещ което и да било от тези неща.
Други хора се наричат „деисти“. Те не вярват в никое от хилядите назовани с имена
божества в човешката история, но все пак вярват в нещо малко по-конкретно от
пантеистите. Например в креативен разум, който е сътворил вселената, задвижил е
цялото мироздание в началото на времето и пространството, а после е скръстил ръце и
не е свършил нищо повече. Просто е оставил всичко да се случва в съответствие със
законите, създадени от него. Неколцина от бащите основатели на Съединените щати,
сред които Томас Джеферсън и Джеймс Мадисън, са били деисти. Подозирам, че ако
бяха живели след Дарвин, а не през XVIII век, щяха да са атеисти, но не мога да го
докажа.
Ако някой се определя като атеист, това не значи, че може да докаже липсата на
богове. Строго погледнато, няма как да се докаже, че нещо не съществува. Ние не знаем
с положителност, че няма богове, така както не знаем и че няма феи, самодиви, елфи,
таласъми, леприкони или розови еднорози. Не можем да докажем, че Дядо Коледа,
Великденският заек или Феята на зъбчетата са измислица. Има безброй неща, които
човек е способен да си фантазира. Философът Бъртранд Ръсел дава следния занимателен
пример: „Ако аз заявя, че има порцеланов чайник, кръжащ в орбита около слънцето, вие
няма как да оборите твърдението ми“. Но фактът, че нещо няма начин да се опровергае,
не е достатъчна причина да му вярваме. Строго погледнато, всички би следвало да

9
бъдем агностици по отношение на порцелановите чайници, но на практика ние сме а-
чайнистици. Можем да бъдем и атеисти по същия начин, както сме а-феисти, а-
самодивисти, а-еднорозисти и а-всичко-което-може-да-ви-хрумнисти.
Дори теоретично да не сме способни да опровергаем милионите плодове на въобра-
жението, ние не вярваме в тях. И докато някой не ни даде причина да го сторим, дори
не се затормозяваме да мислим върху тях. Такъв е подходът ни към Тор и Аполон, към
Ра и Мардук, към мистериите на Митра и вуду магията. Защо не направим още една
крачка и не мислим по същия начин за Яхве или Аллах?
По-горе споменах „докато някой не ни даде причина“. Е, много хора изтъкват причини
да се вярва в един или друг бог. Или в някаква неназована „висша сила“ или „креативен
разум“. Следователно редно е да разгледаме тези причини и да преценим доколко са
валидни. Ще се спрем на някои от тях в тази книга, особено в Част втора, която е
посветена на еволюцията.
По тази огромна тема всичко, което ще кажа засега, е, че еволюцията е неоспорим
факт: ние сме близки братовчеди на останалите примати, малко по-далечни братовчеди
на маймуните, доста по-далечни братовчеди на рибите и така нататък.
Мнозина вярват в своя бог или богове заради Библията, Корана или друго свещено
писание. Настоящата глава навярно вече ви е подготвила да се усъмните в подобна
причина за вярване. Има толкова много различни религии. Откъде сте сигурни, че тъкмо
писанието, с което вие сте възпитани, е вярното? А ако всички останали са грешни, кое
ви кара да смятате, че и вашето също не е грешно? Мнозина от четящите тези редове
може да са възпитани с една конкретна книга, християнската Библия. Следващата глава
ще е именно за нея. Кой я е написал и каква причина има да се вярва, че казаното в нея
е вярно.

10
 2.
А ДАЛИ Е ВЯРНО?

11
 Колко от онова, което четем в Библията, е вярно?
Откъде знаем, че дадено историческо събитие действително се е случило? Че Юлий
Цезар е съществувал? Или пък Уилям Завоевателя? Няма оцелели до наши дни оче-
видци, а и очевидците често пъти са удивително неблагонадежден източник, както ще
потвърди всеки полицейски инспектор, работещ със свидетелски показания. Но ние сме
сигурни в съществуването на Цезар и Уилям, защото то се потвърждава от множество
археологически находки, както и от различни документи, писани, докато те са били още
живи. Но когато единственото писмено свидетелство за дадено събитие или личност се
появява десетилетия и векове след като всички очевидци са мъртви, у историците се
поражда съмнение. Доказателството е ненадеждно, защото дълго е предавано от уста на
уста и може да се е изкривило. Особено ако самият автор е пристрастен. Уинстън
Чърчил е казал: „Историята ще е благосклонна към мен, защото възнамерявам сам да я
напиша“. Както ще видим в тази глава, при повечето от историите за Исус в Новия завет
има несъответствия. Старият завет ще трябва да изчака до Глава 3.
Исус най-вероятно е говорил арамейски – семитски език, сроден на иврита. Книгите
от Новия завет първоначално са писани на гръцки, а тези от Стария завет – на иврит.
Съществуват много английски версии, най-известна от които е Библията на крал
Джеймс от 1611 г., наречена така, защото преводът ѝ е възложен от крал Джеймс I
Английски (Джеймс VI Шотландски). Аз лично предпочитам нея заради прекрасния ѝ
английски – което не е за учудване, защото това е езикът от времето на Шекспир. При
все това, понеже този език невинаги е ясен за съвременния читател, тук неохотно реших
да използвам по-съвременната Нова международна версия. Всички цитати са от нея,
освен ако не е указано друго.1
Има една популярна игра, наречена „развален телефон“. Събират се, да речем,
десетина души и първият прошепва някаква историйка на втория. Вторият я предава на
третия, третият – на четвъртия, и така нататък. Накрая, щом я чуе и последният, той я
разказва на всеослушание пред цялата компания. Освен ако историйката не е
изключително кратка и проста, обикновено се оказва, че е променена до неузнаваемост,
което е забавното в играта. Различават се не само думите, но и основни детайли от
съдържанието.
Преди да се появи писмеността, устните разкази, с всички техни изкривявания, са били
единственият източник, от който хората са научавали за историческите събития. А този
източник е крайно ненадежден, още повече ако е лишен от съвременните научни методи
на археологията. Всяко поколение разказвачи е предавало сведенията си на следващото
все по-объркано и неточно, докато накрая истинските факти не са се изгубвали,
забулени в митове и легенди. Днес е трудно да се каже дали зад легендарния гръцки
герой Ахил, или зад прекрасната Елена, заради чиято хубост пламнала Троянската
война, стоят истински личности. Когато Омир е седнал да пише тези истории (а ние не
сме сигурни дори в кой век се е случило това), те вече са били изкривени от дълги
поколения преразказване. Всяка капка надеждна истина в тях се е била изпарила. Ние
не знаем кой е бил Омир, кога е живял, наистина ли е бил сляп, както е популярното
вярване, дори дали е бил един човек, или много хора. И нямаме представа дали
историите, представени от него, са се зародили като реални случки, или още преди да
стигнат до перото му са били художествена измислица.

1
В българския превод е използвано изданието на Св. Синод на Българската православна църква. – Б.
пр.
12
 Същото се отнася и до историите от Стария завет. Нямаме по-голямо основание да
вярваме в тях, отколкото в Омировите стихове за юначния Ахил и хубавата Елена.
Историите за Авраам и Йосиф са еврейски легенди точно както тези на Омир са гръцки
легенди. Ами Новият завет? При него шансовете да открием частица истина сякаш са
по-високи, защото той касае по-скорошни събития – само отпреди някакви си две
хиляди години. Но колко всъщност знаем за Исус? Сигурни ли сме, че изобщо е
съществувал? Повечето, макар и не всички, съвременни учени смятат, че вероятно да.
Нека видим с какви доказателства разполагаме.
Евангелията? Новият завет започва с тях, затова човек може да предположи, че са
писани най-рано. Всъщност най-старите книги от Новия завет, посланията на апостол
Павел, се явяват към края му. За жалост, Павел споменава твърде малко за живота на
Исус. Говори много за религиозното значение на Исус, особено на неговата смърт и
възкресение. Но почти нищо, което дори да претендира да бъде история. Може би Павел
е смятал, че читателите вече са достатъчно запознати с живота на Исус. Но е възможно
и той самият да не го е знаел – все пак евангелията още не са били написани. А може и
да е смятал, че не е чак толкова важен. Липсата на факти за Исус в посланията на Павел
озадачава историците. Не е ли странно, че апостолът, който иска хората да почитат
Исус, не говори за нещата, които той действително е казал или сторил?
Друго, което смущава историците, е, че ако не броим евангелията, за Исус почти няма
споменавания в други източници. Еврейско-римският историк Йосиф Флавий (37–100 г.
от н.е.), пишейки на гръцки, казва само следното:

По онова време там живял Исус – мъдър човек, ако изобщо следва да го наричаме
човек. Защото той сътворил удивителни дела и бил учител на такива хора, що с
радост приемат истината. Спечелил на своя страна мнозина юдеи, а също немалко
гърци. Той бил Месията. И когато, по обвинения на наши старейшини, Пилат го осъдил
да бъде разпнат, онези, които първо се присъединили към него, не спрели да го обичат.
Той им се явил на третия ден, възкръснал за живот. Божиите пророци са предрекли
всичко това, наред с още хиляда други чудеса за него. А племето на християните,
наречени така на негово име, не е изчезнало и до днес.

Много историци подозират, че този пасаж е фалшификат, вмъкнат впоследствие от

християнски автор. Най-съмнителната фраза е „Той бил Месията“. Според юдейската
традиция „Месия“ 2 е названието, давано на дългоочаквания крал или военачалник,
който ще се роди, за да триумфира над враговете на еврейския народ. Християните
проповядват, че този Месия е Исус („Христос“ е просто гръцкият превод на думата). Но
за един благочестив юдеин Исус далеч не е изглеждал като славен предводител, тъкмо
обратното. Неговото послание за мир, стигащо дотам, ако някой те зашлеви по едната
буза, да му предложиш и другата, е тъкмо обратното на онова, което се очаква от един
воин. И вместо да поведе евреите срещу тогавашните римски потисници, Исус сам става
тяхна безропотна жертва. С други думи, за Йосиф Флавий идеята, че Исус може да бъде
Месия, би прозвучала доста странно. А ако по някакъв начин е успял да преодолее
цялото си възпитание и образование и е повярвал в това, то би вдигнал далеч по-голям
шум. Не би се задоволил с простата реплика „Той бил Месията“. Така че учените с право
се съмняват, че става дума за по-късна християнска фалшификация.

2
Буквалното значение е „помазаник“ поради традицията за помазване с миро на царе и първо-
свещеници. – Б. пр.
13
 Единственият друг историк, споменаващ Исус, е римлянинът Тацит (54–120 г. от н.е.).
Неговият текст е по-убедително доказателство за съществуването на Исус поради
простия факт, че Тацит не прелива от обич към християните. Описвайки на латински
език гоненията над тях, извършвани от император Нерон (37–87 г. от н.е.), той казва
следното:

Нерон прехвърлил вината върху омразните поради позорните им дела човеци, които
народът наричал християни, и ги наказал с най-изтънчени мъчения. Този, от когото
иде това име, Христос, бил наказан със смърт през управлението на Тиберий, чрез
прокуратора Понтий Пилат; и потиснатото за момента гибелно суеверие отново
избухнало не само из Юдея, родината на туй зло, но още и из Рим, гдето отвсякъде се
стичат и разгласяват всички ужасни и позорни неща.

Тук вече положително няма по-късни християнски добавки!

Ако теглим чертата, то повечето, макар и не всички, учени смятат, че Исус действи-
телно е съществувал. Разбира се, щяхме да сме далеч по-сигурни, ако имаше гаранция,
че четирите евангелия от Новия завет са исторически верни. Съвсем доскоро никой не
се е съмнявал в тях. Известна е дори фразата „библейска истина“, в смисъл на истина,
която е неоспорима. Но напоследък тази фраза все повече олеква в светлината на
научните изследвания от XIX и XX век.
Кой е писал евангелията? И кога? Мнозина погрешно вярват, че техни автори са
Матей – един от дванайсетте Христови ученици, Йоан Богослов – друг член на малката
група, станал известен като „възлюбения ученик“, Марк – млад съратник на апостол
Петър, и лекарят Лука, приятел на апостол Павел. Но всъщност никой няма и най-малка
представа от кого са писани. Във всеки от четирите случая доказателства липсват, а по-
късните християни просто за удобство са ги кръстили „От Матея“, „От Йоана“ и така
нататък. Трябва да им се е сторило по-удачно, отколкото просто да им лепнат сухи,
неутрални етикети от рода на A, B, C и D. Никой сериозен изследовател днес не смята,
че евангелията са дело на очевидци, и всички са съгласни, че дори най-старото, това на
Марк, е писано 35–40 години след смъртта на Исус. Лука и Матей заимстват повечето
свои истории от Марк, а някои – от изгубен гръцки документ, известен като „източ-
никът Q“. Всичко, присъстващо в евангелията, страда от неизбежно изкривяване и
преувеличение вследствие на десетилетията устно преразказване още преди тяхното
създаване.
Убийството на президента Кенеди през 1963 г. е видяно от стотици свидетели. Заснето
е на филмова лента. Създаден е специален орган, наречен комисията „Уорън“, с цел да
се изясни всеки детайл около случилото се. Комисията получава експертни консултации
от учени, лекари, криминалисти и оръжейни експерти и в крайна сметка излиза с доклад
от 888 страници, заключаващ, че Кенеди е застрелян от Лий Харви Осуалд, който е
действал сам. Но с годините атентатът се обгръща с митове, легенди и теории на
конспирацията, които вероятно ще продължават да се разрастват с всяко преразказване
дълго след като всички очевидци са покойници.
Атаките от 11 септември срещу Ню Йорк и Вашингтон се случиха преди по-малко от
20 години – период, по-кратък от онзи, изтекъл между смъртта на Исус и написването
на първото евангелие на Марк. Фактите от 11 септември са обилно документирани,
отразени от хиляди свидетели и разнищвани оттогава в най-малки подробности. И все
пак мненията не са единодушни. Интернет гъмжи от противоречиви слухове, теории и

14
легенди. Едни смятат, че става дума за американски заговор, други – за израелски, или
дори заговор на извънземни. Мнозина по онова време решиха, без доказателства, че
терористичният акт е режисиран от иракския диктатор Саддам Хюсеин. Това в техните
очи оправдаваше нахлуването на президента Буш в тази страна (макар и никога да не е
било официална причина). А очевидци фотографираха сред облаците дим и прах,
надвиснали над Ню Йорк, нещо, което според тях бе ликът на Сатаната.
Печална истина е – и интернет го доказва по-нагледно от всякога, – че хората са склон-
ни да си съчиняват неща. А слуховете и клюките се разпространяват като епидемии, без
оглед на истината. На великия американски писател Марк Твен се приписва следната
фраза: „Една лъжа може да обиколи половината свят, докато истината успее да си върже
обувките“. Това касае не само злостните лъжи, но и добрите истории, които не са верни,
затова пък са забавни, особено ако ги разказваш без користна цел и не си съвсем сигурен
дали не съдържат зрънце истина. Или пък историите, които са странни и страховити –
друга причина, поради която хората обичат да ги слушат и предават.
Ето един типичен пример за невярна история, разпространила се, защото е впечат-
ляваща и пасва на хорските очаквания и предразсъдъци. Първо малко подготвителна
информация. Напоследък някои автори и проповедници, позовавайки се на определени
пасажи от Библията, популяризираха идеята за „грабването“ или „въздигането“. Така
хиляди хора, най-вече в Америка, започнаха да вярват, че в скоро време малцината
късметлии, избрани заради своята благочестивост, внезапно ще се изстрелят нагоре и
ще изчезнат в облаците, което ще възвести обещаното „Второ пришествие“ на Исус.
Останалите от нас, които не са заслужили, само ще се дивят как техни близки и познати
изчезват без следа. При това вероятно австралийците ще се въздигат в посока,
противоположна на събратята си европейци.
А ето и самата история. Тя не е вярна, но се разказва надлъж и нашир, което показва
на какво е способна добрата измислица. Една жена от Арканзас шофирала зад камион,
превозващ балони с човешки форми и размери. Камионът се блъснал и надуваемите
розови кукли литнали към небесата, понеже били пълни с хелий. Жената, мислейки, че
става свидетел на Второто пришествие, започнала да крещи „Той дойде, той дойде!“ и
се показала до кръста през люка на покрива на своята движеща се кола, за да бъде
въздигната. Във верижната катастрофа, която последвала, загинали 13 невинни жертви,
сред които и тя самата. Забележете подвеждащата точност на бройката: „13 невинни
жертви“. Човек би помислил, че една измислица няма да стигне чак до такива подроб-
ности. Но би сгрешил.
Сами виждате колко апетитна е горната история. Ако някой ви я разкаже като
действителна случка, почти със сигурност ще хукнете да я предавате на своите познати.
Историите се разпространяват, защото са добри, забавни и защото ние се наслаждаваме
на ефекта, който имат върху околните. Картината с надуваемите кукли е не само ярка и
образна, тя резонира с хорските очаквания и предразсъдъци. Защо същото да не е
важало и при историите за Исус, за неговите чудеса и възкресение? Ранните последо-
ватели на новата религия сигурно охотно са ги цитирали, без да си правят труда да ги
проверяват за достоверност.
Помислете си за изкривените интерпретации около 11 септември и убийството на
Кенеди, а после си представете колко по-пълно и лесно могат да се изкривят нещата,
ако няма камери, вестници, нито дори един писмен ред трийсет години след събитието.
Нищо, освен клюки, предавани от уста на уста. Такава е била ситуацията след смъртта

15
на Исус. Из цялото Източно Средиземноморие, от Палестина до Рим, е имало изоли-
рани, разнородни групи от християни. Комуникацията между тях е била трудна и
спорадична. Евангелията още не са били написани, не е имало Нов завет, който да ги
обедини. Те са спорели по много въпроси, включително дали християните непременно
трябва да са евреи (и съответно обрязани), или не. В части от посланията на апостол
Павел прозира лидерът, опитващ се да въведе известен ред в хаоса.
Библейският „канон“, определящ кои книги да влязат в стандартния набор, е
съгласуван окончателно едва векове след смъртта на Павел. Библията, ползвана днес от
протестантите, съдържа 27 книги от Новия завет и 39 от Стария завет. Католиците и
източноправославните имат и неканонични книги, наричани „апокрифи“.
Евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан са единствените, включени в официалния
канон, но както ще видим, има и много други, писани приблизително по същото време.
Канонът като цяло се установява през 325 г. на Първия вселенски събор в град Никея.
Това е съвет на християнските епископи, свикан от римския император Константин
Велики, който приема християнството, прави го официална религия на Римската
империя, а оттам и на цяла Европа. Ако не беше Константин, вие вероятно щяхте да сте
възпитани в почит към Юпитер, Аполон, Минерва и други римски божества. Много по-
късно християнството се разпростира из цяла Южна Америка от две други велики
империи – Португалската (в Бразилия) и Испанската (в останалата част на континента).
Широкото присъствие на исляма в Северна Африка, Близкия изток и Индийския
субконтинент също е резултат от военни завоевания.
По-нататък ще се върнем към не така известните евангелия, за които споменах и които
по различни причини не са включени в канона. Една от причините за отхвърлянето им
е, че са били преценени от участниците в събора като еретични, тоест не напълно съвпа-
дащи с техните „ортодоксални“ схващания. Друга причина е, че са създадени малко по-
късно от четирите канонични. Но както вече видяхме, дори това на Марк не е писано
достатъчно рано, за да бъде потенциално достоверен източник.
Сред причините за одобряването именно на тези евангелия има и някои доста странни,
сякаш повлияни повече от поетичната фантазия, отколкото от стремеж към истори-
ческата истина. Ириней Лионски, една от онези влиятелни фигури в ранната история на
християнството, известни като „Отци на Църквата“, живял век преди Никейския събор.
Той бил убеден, че евангелията трябва да са четири – ни повече, ни по-малко. В
подкрепа изтъквал съображението, че има четири краища на света и четири ветрове. И
сякаш това не било достатъчно, добавял, че в Откровението на Йоан около Божия
престол има четири животни, с четири лица. Това, изглежда, е вдъхновило и
старозаветния пророк Езекил, който вижда как от облаците и огнените кълба излизат
четири животни, всяко с по четири лица. Четири, четири, четири, четири – просто не
можем да избягаме от тази четворка, значи трябва да имаме четири евангелия в канона!
Със съжаление трябва да отбележим, че подобни разсъждения често минават за
„логика“ в теологията.
Книгата на Откровението, между другото, е добавена към канона цял век по-късно.
Някакъв човек на име Йоан имал странен сън една нощ, докато бил заточен на остров
Патмос, и решил да го запише. Всички ние имаме сънища и много от тях са странни.
Моите например почти винаги са такива, но аз не ги записвам и положително не считам,
че са достатъчно интересни, за да занимавам околните с тях. Сънят на Йоан е
изключително чудат (почти сякаш е под влиянието от наркотици) и е добил
изключителна популярност просто защото по някакъв начин е попаднал в библейския

16
канон. Той се счита за пророчески и често се цитира от пламенните проповедници в
Америка. Заедно с Първото послание на апостол Павел до Солуняни, Откровението е
основен източник на идеята за „Грабването“, а също на опасната идея, че дълго-
очакваното Второ пришествие на Исус не може да се случи преди голямата битка
Армагедон. Това вярване е причината мнозина в Америка да желаят пълномащабна
война с участието на Израел в Близкия изток. Според тях тази война ще бъде „Арма-
гедон“.
Хиляди хора, особено в САЩ, където произведенията за края на света набират
удивителна популярност, искрено вярват, че „Грабването“ ще се случи, и то скоро. Има
дори сайтове, рекламиращи платени грижи за вашия домашен любимец, в случай че вие
внезапно и без предупреждение изчезнете в небесата. Наистина жалко, че някои не
осъзнават благодарение на каква случайност една или друга книга е включена в канона.
Дългият промеждутък между смъртта на Исус и появата на евангелията е само една от
причините да се съмняваме в тяхната достоверност. Друга причина са противоречията
между тях самите. Макар всички да са единодушни, че Исус е имал дванайсет близки
сподвижници, налице са разминавания относно тяхната самоличност. Матей и Лука
освен това проследяват произхода на съпруга на Мария, Йосиф, от цар Давид по
съвършено различен начин. При Матей предците са 25, а при Лука – 41. За да се
усложнят допълнително нещата, ако Исус е бил заченат непорочно, то християните не
могат да се позовават на потеклото на Йосиф, за да твърдят, че Исус произхожда от
Давид. Други разлики касаят исторически факти като например датите на управление
на римските владетели и техните дела.
Друга пречка пред възприемането на евангелията като историческа истина е тяхната
обсебеност от сбъдването на пророчествата от Стария завет. Особено при Матей човек
има усещането, че авторът е напълно способен да си съчини някоя случка и да я вмъкне
в текста само за да покаже, че някое пророчество се е оказало вярно. Най-фрапиращият
пример е измислената от него легенда за непорочното зачатие на Мария. Легенда, която
наистина заживява свой собствен живот. Матей разказва как в съня на Йосиф се явил
ангел и го уверил, че годеницата му Мария е непразна не от друг мъж, а от Светия дух.
(Това впрочем се различава от версията на Лука, според която ангелът се явява на самата
Мария.) Както и да е, Матей продължава без капчица свян да уверява читателите:

А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза:
„ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името
Емануил“, което ще рече: с нас е Бог.

Но може би не се изразих правилно. Представата за историческа истина на Матей,

който и да е бил той, се е различавала от нашата. За него сбъдването на едно пророчество
е било далеч по-важно от това какво действително се е случило. Той не би разбрал защо
казвам „без капчица свян“.
От друга страна, Матей не е разбрал и самото пророчество. То се намира в Книгата на
Исаия, глава 7, и от него става ясно, че пророк Исаия визира не далечното бъдеще, а
своето собствено време. Той говори на цар Ахаз за конкретна млада жена, намираща се
в тяхно присъствие, която е бременна в същия онзи момент.
Думата, която Матей цитира като „девица“, е almah в иврита на Исаия. Almah може да
означава девица, но може да означава и млада жена, подобно на думата „девойка“, която
има и двете значения. Когато книгата на Исаия е преведена на гръцки (във версията на

17
Стария завет, наречена Септуагинта, която Матей вероятно е чел), almah се е
превърнало в parthenos, което наистина означава „девица“. Една дребна грешка в
превода е породила целия световен мит за Пресветата Богородица, а също и
католическия култ към Дева Мария като богоподобна „Царица на небето“.
Все същата решимост за сбъдване на предсказания кара както Матей, така и Лука да
представят Витлеем като рождено място на Исус, защото друг старозаветен пророк,
Михей, е предрекъл, че еврейският Месия ще се роди във Витлеем, „града на Давид“.
Йоан в своето евангелие разумно приема, че Исус е роден в Назарет, където са живели
родителите му. А също, че хората били изненадани как той, ако наистина е Месията, е
роден в Назарет. За разлика от Марк, който изобщо не споменава раждането му, Матей
и Лука, в желанието си да изпълнят пророчеството на Михей, търсят начин да го
преместят от Назарет във Витлеем. За съжаление обаче, го правят по два различни и
противоречащи си начина.
Лука намира решение на проблема чрез заповед от „кесаря Август“ да се направи
преброяване по цялата земя. Той леко е объркал датите, защото съвременните историци
знаят, че в Римската империя по онова време не е имало преброяване, което да съвпада
със сюжета. Но да оставим това настрана. За да премине процесът правилно, всеки
трябвало да отиде и да се запише в своя град. Макар Йосиф да живеел в Назарет,
неговият град според Лука бил Витлеем. Защо? Защото по бащина линия произхождал
от рода на цар Давид, а Давид бил от Витлеем. Това само по себе си е смехотворно.
Според самия Лука, Йосиф бил 41-ви правнук на Давид. Кой закон би определил нечие
местожителство според това къде е живял 41-вият му прадядо? Има ли някой и най-
малка представа кой е 41-вият му прадядо по бащина линия? Съмнявам се, че дори
кралица Елизабет знае това. Но за Лука то е доказателство, че Исус е роден във Витлеем.
Родителите му се преместили там от Назарет, за да присъстват в родното място на 41-
вия прадядо на Йосиф по време за преброяването.
Способът на Матей да изпълни пророчеството на Михей е по-различен. Той приема,
че Мария и Йосиф са от Витлеем и затова Исус е роден там. Проблемът му обаче е как
по-късно да ги премести в Назарет. Затова в играта влиза злият цар Ирод. Той дочул за
раждането на Исус във Витлеем и боейки се от пророчеството за нов „юдейски цар“,
който ще го свали от престола, наредил да се избият всички младенци от мъжки пол във
Витлеем. А Бог изпратил ангел, който се явил на Йосиф в съня му и му наредил да бяга
с Мария и малкия Исус в Египет.
Семейството се вслушало в съвета, отишло в Египет и се върнало чак след смъртта на
Ирод. Но дори тогава избягвали Витлеем, защото в друг сън Бог предупредил Йосиф да
се пази от сина на Ирод, Архелай. Вместо това отишли да живеят

„…в един град, наричан Назарет, за да се сбъдне казаното чрез пророците, че Той ще
се нарече Назорей“.

Елегантно решение от страна на Матей. Не само успява да отведе главния герой жив
и здрав в Назарет, но и мимоходом да изпълни още едно пророчество.
Нека се върна, както обещах по-горе, към другите евангелия, невключени в канона
редом с тези на Матей, Марк, Лука и Йоан. Те са към петдесет на брой и също са писани
през първите един-два века след смъртта на Исус. Окончателните им версии също са
базирани на устни традиции и страдат от съответните изкривявания. Към тях спадат

18
евангелие от Петър, евангелие от Филип, евангелие от Мария Магдалина, евангелие от
Тома, евангелие от египтяните и евангелие от Юда.
В някои случаи е лесно да се разбере защо са били пренебрегнати. Да вземем например
евангелието от Юда. Юда Искариот е главният злодей в цялата история за Исус. Той го
предава на властите, които го арестуват, съдят и в крайна сметка го екзекутират. Според
евангелието от Матей мотивът му бил алчност – предателството му донесло трийсет
сребърника. Проблемът при Матей, както вече видяхме, е обсебеността от проро-
чествата на Стария завет. Той иска всичко, което се случва с Исус, да е в изпълнение на
някое от тях.
Редно е да се зачудим дали и алчността, приписвана на Юда, не е плод на същото
увлечение на Матей. Ето някои пасажи, навеждащи на подобна мисъл, към които ме
упъти специалистът по история на религията Барт Ърман.
В книгата на пророк Захария (глава 11, стих 12) се говори за плащане от трийсет
сребърника. На пръв поглед не е кой знае какво съвпадение. Докато не прочетем и
следващия стих:

И рече ми Господ: хвърли ги в църковната каса, – висока цена, за каквато те Ме

оцениха! И взех аз трийсетте сребърника и ги хвърлих в дома Господен за грънчаря.

Нека запомним „хвърлянето“ и „грънчаря“ и се върнем към Матей, глава 27. Изпълнен
с разкаяние, Юда връща обратно трийсетте сребърника:

Тогава Иуда, който Го предаде, като видя, че Той е осъден, разкая се и върна
трийсетте сребърника на първосвещениците и стареите, като каза: съгреших, че
предадох невинна кръв. А те му рекоха: що ни е грижа? Ти му мисли. И като захвърли
сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси. Първосвещениците прибраха
сребърниците и казаха: не бива да се турят в църковния ковчег, защото са цена за кръв.
И като направиха съвещание, купиха с тях грънчаревата нива, за да погребват
странници.

Първосвещениците не искат да приемат кървавите пари. Затова вместо да ги сложат в

касата, купуват с тях имот, наречен… „грънчарева нива“. Верен на навика си, Матей
приключва с още едно пророчество, този път от Иеремия:

Тогава се сбъдна реченото чрез пророк Иеремия, който казва: „и взеха трийсетте
сребърника – цената на Оценения, Когото оцениха синовете Израилеви, и дадоха ги за
грънчаревата нива, както ми заповяда Господ“.

Откриването на евангелието от Юда е една от най-удивителните документални наход-

ки на XX век. Хората са знаели за съществуването му, понеже е било споменавано и
анатемосвано още от ранните отци на църквата. Но всички са го смятали за изгубено,
най-вероятно унищожено като ерес. Докато през 1945 г. то случайно не е изровено от
работници в Египет, след като е престояло около 1700 години в голям съд, заедно с
други ръкописи и фрагменти. Както обикновено става, минава доста време, преди
безценният артефакт да се озове в ръцете на специалисти, способни да се погрижат за
него, в резултат на което той претърпява известни поражения. Според въглеродния
анализ датировката му е от 280 г. от н.е., плюс-минус 60 години.

19
 3
Откритият текст е написан на коптски език, но се счита, че е превод на по-ранен
гръцки оригинал, вероятно също толкова стар, колкото и четирите канонични
евангелия. Подобно на тях, той не е писан от човека, чието име носи (в случая Юда
Искариот), а от друг автор. Съдържанието представлява основно серия разговори между
Юда и Исус. Историята на предателството се разказва от гледна точка на Юда и до
голяма степен снема вината от него. Юда се представя като единствения от дванайсетте
ученици, който действително разбира мисията на Исус. Както ще видим в Глава 4,
според християнските вярвания Бог е пратил Исус на земята именно за да бъде заловен
и убит и така да изкупи греховете на човечеството. В този смисъл „предателството“ на
Юда само помага на Исус да осъществи божия замисъл. Звучи странно наистина, но
тази странност произтича от основната идея на християнството – че смъртта на Исус е
необходима жертва, планирана от Бог. Човек лесно може да разбере защо старейшините
на Никейския събор са отказали да включат въпросното евангелие в канона.
Различни, но не по-малко разбираеми причини има и за отхвърлянето на Евангелието
на детството от Тома. Неговият автор също е неизвестен, но положително не е Тома
Неверни, ученикът на Исус, който искал доказателство, за да повярва в неговото
възкресение (може би той следва да се канонизира като светец – покровител на
учените). Това евангелие включва удивителни истории от невръстните години на Исус –
период от живота му, който почти напълно липсва от официалния канон. Според него
Исус бил палаво дете, което нямало нищо против да показва свръхестествените си
способности. Още петгодишен, докато си играел край потока, взел кал и сътворил
дванайсет живи врабчета.
Едно врабче се състои от над 100 милиарда клетки – нервни, мускулни, чернодробни,
кръвни и още стотици други видове. Всяка от тези клетки представлява умопомра-
чително сложен механизъм. Всяко от двете хиляди перца на врабчето е деликатно
инженерно чудо. Дори по времето на Исус да не са знаели всички тези подробности,
човек би очаквал възрастните да се впечатлят от магическия трик. Но не – за Йосиф
било по-важно да нахока малкия, задето направил чудото в събота, когато юдейският
закон забранява да се върши каквато и да е работа. Някои съвременни евреи стигат дори
дотам да не щракат електрически ключ, а използват таймери, които го правят вместо
тях. Има също жилищни сгради, където в този ден асансьорът спира на всеки етаж, за
да не ти се налага да „работиш“, като натискаш бутона.
Исус, в отговор на забележката, просто плеснал с ръце и наредил на врабчетата да се
махат. Те се разлетели с шумно цвъртене.
Но според същото евангелие той използвал силите си и по не толкова невинни начини.
Веднъж, докато вървял по улицата, друго дете притичало и го блъснало в рамото. Исус
се разсърдил и казал: „Дотук ти беше пътят“. Същата нощ детето умряло. Естествено,
опечалените родители се оплакали на Йосиф и поискали от него да обуздава магичните
способности на Исус. Твърде неразумна постъпка – в отговор Исус бързо ги ослепил.
При друг случай той бил подразнен от някакво момче и го проклел така, че то повехнало
и се превърнало в труп.
Имало и по-светли моменти. Когато едно от другарчетата му паднало от покрив и се
пребило, Исус го върнал обратно към живота. Спасил по подобен начин и други хора, а
веднъж изцелил мъж, който неволно съсякъл крака си с брадва. Един ден, докато
помагал на баща си в дърводелницата, се оказало, че някаква дъска е твърде къса. Исус

3
Въглеродното датиране е находчив научен метод за определяне на възрастта на археологически
находки. Обяснил съм как работи в The Magic of Reality (London, Bantam Press, 2011). – Б. а.
20
не позволил подобна дреболия да спъва работата и просто я удължил с едно от своите
заклинания.
Днес никой не смята, че чудесата в евангелието от Тома действително са се случвали.
Исус не е сътворявал живи птички от кал, не е убивал със заклинания други момчета,
не е ослепявал родителите им, нито е удължавал дъски. Защо тогава хората вярват на не
по-малко фантастичните случки, описани в официалните евангелия? В превръщането
на водата във вино, ходенето по вода, възкресяването на мъртви? Дали биха повярвали
на чудото с врабчетата или с удължаването на дъската, ако те също бяха включени в
канона? Кое е толкова специалното в четирите книги, извадили късмета да получат
одобрението на група епископи и богослови в Никея през 325 година? Откъде идва
двойният аршин?
Ето още един пример. Матей ни разказва как в момента, в който Исус издъхва на
кръста, храмовата завеса в Йерусалим се раздира на две, земята се разтърсва, гробовете
се разтварят, а тела на починали възкръсват и влизат в светия град. Значи според
официалното евангелие възкресението на Исус не е чак толкова необичайно събитие.
Само три дни преди то да настъпи, куп други хора стават от гробовете и тръгват да се
разхождат из улиците. Действително ли християните го вярват? И ако не, защо? Еднакво
смислено (или безсмислено) е да се вярва както на това, така и на собственото
възкресение на Исус. Как религиозните решават кои невероятни истории да приемат и
кои да отхвърлят?
Вече споменахме, че ако не всички, то мнозинството историци са съгласни, че Исус е
съществувал. Но това не доказва кой знае какво. „Исус“ е латинската форма на
еврейското име Йешуа, което е било често срещано. Бродещите проповедници също са
били често срещани. Затова не е невероятно един или дори няколко от тях да са се
казвали Йешуа. Невероятното е който и да било от тях да е превръщал водата във вино
или калта във врабчета, да е ходил по вода, да е удължавал дъски, да е роден от девица
или да е възкръсвал от мъртвите. Ако ще вярвате в подобни неща, по-добре потърсете
стабилни доказателства. По думите на астронома Карл Сейгън, „изключителните
твърдения изискват изключителни доказателства“. Той на свой ред може би е бил
вдъхновен от цитата на френския математик Лаплас, гласящ: „Тежестта на доказател-
ствата за едно изключително твърдение трябва да е пропорционална на неговата
странност“.
Твърдението, че е съществувал бродещ проповедник на име Исус, не е изключително.
И доказателствата за него, макар и оскъдни, са „пропорционални“ – дребни
доказателства за дребни твърдения. Но твърденията, че майка му е била девица и че е
възкръснал от мъртвите, са повече от изключителни. Затова и доказателствата следва да
са подобаващи. А те не са.
Великият шотландски философ от XVIII век Дейвид Хюм има теория за чудесата и аз
бих искал да се спра на нея, защото е важна. Ще я предам със свои думи. Ако някой
твърди, че е видял чудо – да речем, как Исус възкръсва от гроба или как като момче
сътворява врабчета от кал, – има две възможности.

Възможност 1: Чудото наистина се е случило.

Възможност 2: Очевидецът греши – или лъже, имал е халюцинация, заблуден е,
направили са му фокус и т.н.

21
 „Но моят очевидец е толкова надежден“, ще кажете вие. „Бих му поверил живота си, а
и е имало много други очевидци. Няма как да е сгрешил или да лъже.“ Хюм обаче ще
възрази: „Прекрасно, но колкото и невероятна да е Възможност 2, няма как да не
признаете, че Възможност 1 е още по-невероятна. Ако трябва да избирате между две
възможности, винаги избирайте по-малко невероятната“.
Наблюдавали ли сте някога изпълнението на наистина добър илюзионист? От ранга на
Дерън Браун, Джейми Иън Суис, Дейвид Копърфийлд, Джеймс Ранди или Пен и Телър?
„Това не може да бъде“, крещи вътрешният ви глас. „Трябва да е чудо, няма как да стане
без намесата на свръхестествени сили.“ Но ако илюзионистът е честен, ще ви отвърне
кротко и спокойно: „Не, просто трик е. Не мога да ви разкрия как се прави, защото ще
ме изхвърлят от гилдията, но ви гарантирам, че е обикновен трик“.
Впрочем не всички фокусници са честни. Някои шарлатани правят купища пари, като
огъват лъжици или съветват минните компании къде точно да копаят. Такива хора
успяват да пробутат номерата си, защото жертвите им охотно вярват в чудеса.
Понякога триковете са лесни за отгатване. Помня как по британската телевизия имаше
предаване, посветено на „удивителните“ способности на екстрасенси, телепати и други
подобни. Всъщност те бяха обикновени хитреци, баламосващи телевизионния водещ на
име Дейвид Фрост. Въпросният господин Фрост беше или много наивен, или – което е
по-вероятно – се преструваше на такъв, за да вдига рейтинга на шоуто. Веднъж му
гостуваха баща и син от Израел, които твърдяха, че могат да четат взаимно мислите си.
Бащата поглеждаше дадено число и изпращаше „мисловни вълни“ на сина в другия край
на сцената, който трябваше да го отгатне. Придаваше си изражение на невероятна
концентрация, а после извикваше примерно: „Получи ли го вече, сине?“, на което синът
отговаряше: „Пет!“. Публиката избухваше в неистови аплодисменти, подклаждани от
водещия с глуповати възгласи: „Удивително! Невероятно! Телепатията е доказана!“.
Схванахте ли трика? Нека ви подскажа. Ако числото бе осем, бащата щеше да извика
нещо от рода на „Смяташ ли, че сега ще се справиш, сине?“. Ако беше три, репликата
щеше да е „Успя ли, сине?“. Ако беше четири – „Успя ли вече, сине?“. Но дори ако
илюзионистът е наистина от висока класа (за разлика от тези баща и син) и просто не
можете да отгатнете трика, той винаги съществува. Не е нужно да се улавяте за
сламката, че виждате чудо. Мислете като Хюм.
Нека сега приложим логиката на Хюм към някои популярни номера на илюзионисти,
като преименуваме горните две „Възможности“ на „Чудеса“.

Чудо 1: Илюзионистът наистина е прерязал жената на две. Пен и Телър наистина

взаимно ловят със зъби куршуми от пистолетите си. Дейвид Копърфийлд наистина е
накарал Айфеловата кула да изчезне. Джеймс Ранди наистина е проникнал с голи ръце
в корема на пациента и е извадил вътрешностите му.
Чудо 2: Вашите собствени очи са ви подвели, макар че наблюдавате като орел всяко
движение на илюзиониста и няма начин да сте пропуснали каквото и да било.

Вярвам, ще се съгласите, че Чудо 2, колкото и да не ви се ще да го признаете, е много

по-вероятно. Трябва да изберете него и заедно с Хюм да заключите, че Чудо 1 никога
не се е случвало. Вие сте били надхитрени.
Понякога изглежда, че Чудо 1, което е представяно за истинско, се потвърждава дори
само от големия брой очевидци. Може би най-известният такъв пример е Явяването на
Богородица от Фатима.

22
 През 1917 година три деца от португалското градче Фатима заявяват, че им се е явила
Дева Мария. Едно от децата, на име Лусия, казва, че Богородица говорила с нея и
обещала, че ще се връща на същото място на 13-о число всеки месец до октомври, когато
ще сътвори чудо, за да докаже коя е. Слухът плъзва из цяла Португалия и на 13 октомври
се събира 70-хилядна тълпа, за да види чудото. И според очевидци то наистина се
случва. Дева Мария се явява на Лусия (на никой друг) и детето развълнувано сочи към
слънцето.

И тогава… слънцето сякаш се откъсва от небесата и се устремява към ужасеното

множество. Точно когато вече изглежда, че огненото кълбо ще се стовари върху
хората и ще ги смаже, чудото приключва и слънцето се връща на обичайното си място
в небето, продължавайки да грее мирно както винаги.

Католиците вземат историята на сериозно (мнозина от тях го правят и до днес) и

официално я обявяват за чудо. През 1981 г. папа Йоан Павел II оцелява при опит за
атентат. Той вярва, че е спасен от Богородицата от Фатима, която „отклонила куршума“
така, че да не го убие. Не просто от Богородица, а изрично от Богородицата от Фатима.
Това означава ли, че католиците вярват в множество Богородици и че са още по-
политеистични, отколкото предположих в Глава 1? Че има не само една Дева Мария, а
цял куп, в зависимост от явяването им край някой хълм или пещера.
През 2017 г. нюйоркският епископ Доминик Лагонегро изнесе проповед, в която
цитира своята леля, присъствала сред очевидците на чудото във Фатима. Според нейния
разказ слънцето подскачало нагоре-надолу и се въртяло напред-назад, почти сякаш
танцувало. „Кой друг освен пресветата Божия майка би могъл да накара слънцето да
затанцува?“, засмя се епископът. Но после слънцето станало огромно и започнало да
пада към земята. Това продължило няколко минути, докато дрехите на всички не се
озарили в ярко жълто. После светилото спряло и се върнало обратно в своята орбита.
В своята „орбита“? Каква орбита ще да е това? А също слънцето „падало към земята“
в продължение на няколко минути! Нека приложим анализа на Хюм и към този случай.

Чудо 1: Слънцето е подскачало по небето, а после е започнало да пада към тълпата,

приближавайки видимо в течение на няколко минути.
Чудо 2: Седемдесет хиляди свидетели са изпаднали в грешка, били са излъгани или
заблудени.

Чудо 2 наистина изглежда доста невероятно, нали? Седемдесет хиляди души да

получат едновременно една и съща халюцинация? Или да повярват на една и съща
лъжа? Това наистина ще е рядко явление. Но сравнете го с алтернативата, Чудо 1. Ако
слънцето беше помръднало, нямаше ли това да се забележи от всички в дневната
половина от света, а не само от хората, събрани в едно португалско градче? Ако
светилото ни видимо се бе приближавало към Земята (или по-скоро Земята към него) в
продължение на няколко минути, това щеше да предизвика катаклизъм, който да
унищожи цялата ни планета, ако не и околните.
Следователно, следвайки логиката на Хюм, трябва да се спрем на по-вероятния избор
и да заключим, че прословутото чудо от Фатима никога не се е случвало.
Всъщност аз дори направих някои отстъпки, за да накарам Чудо 2 да изглежда по-
впечатляващо. Откъде знаем, че на мястото действително е имало седемдесет хиляди

23
души? Какви са историческите доказателства за такава огромна тълпа? Дори в наши дни
бройките често се раздуват. Президентът Доналд Тръмп например заявява, че на
церемонията по случай встъпването му в длъжност са присъствали милион и половина
души. Кадрите от събитието показват, че това е огромно преувеличение. И колко от
очевидците във Фатима през октомври 1917 г. твърдят, че са видели слънцето да се
движи? Може би само неколцина, а мълвата е свършила останалото. Впрочем, ако
гледаш в слънцето, както Лусия им е казала да сторят (не го правете, вредно е за
зрението!), нищо чудно да получиш краткотрайна халюцинация и да ти се стори, че
потрепва.
Но по-същественото е, че ние няма защо да се затормозваме с подобни разсъждения.
Дори ако седемдесет хиляди души в един глас твърдят, че са видели слънцето да
подскача и да пада надолу към земята, знаем със сигурност, че това не е така, защото
планетата е още цяла и никой извън Фатима не е забелязал нищо необичайно.
Предполагаемото чудо изобщо не се е случило и от страна на католическата църква е
глупаво да му предоставя официален статут.
За отбелязване е, че подобно чудо присъства и в Книгата на Иисус Навин, което може
би е вдъхновило Лусия да измисли своето. Иисус Навин бил предводител на еврейския
народ и по време на една от многобройните си битки с други племена се нуждаел от още
малко време, за да си осигури победата. Как да постъпи? Решението било очевидно! По
онова време с Бог можело да се говори директно. Трябвало само да го помоли да отложи
нощта, като накара слънцето да спре в небесата. Бог изпълнил искането и удължил деня,
позволявайки му да спечели битката. Естествено, на никой учен и през ум няма да му
мине, че това чудо действително се е случвало. Но има християни фундаменталисти,
вярващи, че всяка дума в Библията е дословна истина. Може да намерите техни
уебсайтове, отчаяно извъртащи нещата така, че да изкарат чудото с дългия ден вярно.
Книгата на Иисус Навин, естествено, е само една от книгите на Стария завет. Нека сега
разгледаме самия Стар завет и се запитаме дали в него има истории, които са истина.

24
 3.
МИТОВЕТЕ И ТЯХНОТО ЗАРАЖДАНЕ

25
 В Глава 2 обсъждахме основно Новия завет. Той се занимава с по-скорошни събития
от Стария и представлява най-добрият опит на Библията да бъде история. Няма да се
задържаме много върху Стария завет. Той ни отвежда още по-далеч в мъглявите селения
на митовете и легендите и изследователите на Библията не го възприемат като сериозно
историческо свидетелство. Но митовете сами по себе си са интересни и важни, затова в
тази глава ще използвам Стария завет като отправна точка за разглеждане на митовете
и начина на тяхното зараждане.
Авраам е патриархът на еврейския народ, общ родоначалник на трите основни моно-
теистични религии днес – юдаизма, християнството и исляма. Но съществувал ли е
наистина? Също както при Ахил и Херкулес, Робин Худ и крал Артур, не можем да сме
сигурни и няма категорични доказателства. От друга страна, съществуването на Авраам
не е изключително твърдение, изискващо изключителни доказателства. За разлика от
удължаването на деня на Иисус Навин, възкресението на Христос или тридневното
оцеляване на Йона в търбуха на кита, няма да е чудно, ако Авраам е живял – или пък
ако не е. Също както цар Давид, друг виден герой от еврейската история. Давид не е
оставил следа нито в археологията, нито в писаната история извън Библията. Това
предполага, че ако въобще е живял, е бил дребен местен владетел, а не велик цар,
възпяван надлъж и нашир.
Като стана дума за възпяване, Соломоновата песен (известна още като Песен на Пес-
ните, което е по-добро заглавие, защото положително не е писана от цар Соломон!) е
единствената секси книга в Библията. Направо е удивително как Никейският събор я е
включил в официалния канон. Ето един забавен факт, свързан с нея. Библията на крал
Джеймс, най-известният английски превод, има редове с коментари в горния край на
всяка страница. Песен на Песните е великолепно поетично изражение на сексуалната
любов между мъжа и жената. Но какво гласи християнският коментар отгоре на
страницата? „Взаимната любов между Христос и неговата църква.“ Направо уникално!
И типично за начина на разсъждаване на богословите – игнорирай онова, което се казва
в действителност, и се преструвай, че всичко е символ или метафора.
В Библията на крал Джеймс има наистина чудесни пасажи. Книгата на Еклисиаста е
поне толкова добра, колкото Песен на Песните, макар поетичността ѝ да е мрачна и да
изразява умора от света. Дори да не прочетете нищо друго от Библията, ви препоръчвам
тези две книги – Еклисиаст и Песен на Песните. Но непременно във версията на крал
Джеймс. Преводите на съвременен английски просто не вършат работа като поезия. Но
вършат работа, ако искате да добиете по-вярна представа за оригиналното съдържание
на иврит. И да разберете неща, които учителите по вероучение по-скоро биха предпо-
чели да не разбирате! Ако не се сещате какво точно имам предвид, изчакайте до Глава 4.
Тези две мои любими книги, Еклисиаст и Песен на Песните, нямат претенцията да
бъдат история. Други книги от Стария завет обаче я имат, като например Битие, Изход,
Царства и Паралипоменон. Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие са наричани
Петокнижие от християните и Тора от евреите. Традиционно за техен автор се счита
Мойсей, макар никой сериозен учен да не вярва, че е така. Както при историите за Робин
Худ и неговата весела дружина от разбойници или крал Артур и рицарите от кръглата
маса, в Петокнижието също може да има залегнали смътни зрънца истина, но нищо,
което да може да се нарече истинска история.
Великият потомствен мит на еврейския народ разказва за тяхното робство в Египет и
героичното им пътуване към Обетованата земя. Това е Израел, земята на млякото и

26
меда, която им е обещана от Бог и за която те се сражават с вече населяващите я
племена. Библията настойчиво повтаря тази легенда. А водачът, извел евреите от Египет
към Обетованата земя, е Мойсей – същият Мойсей, предполагаемо написал първите пет
книги от Библията.
Човек би очаквал такова голямо събитие като поробването на цял народ и масовата му
миграция поколения по-късно да остави следи както в археологията, така и в
документираната история на Египет. За съжаление, както едното, така и другото
липсват. Еврейското робство в Египет вероятно никога не се е случвало, макар
легендата за него да е залегнала дълбоко в еврейската култура. Когато в Библията се
споменават било Бог, било Мойсей, тяхното име често е последвано от „който ви изведе
от Египет“ или друга подобна фраза.
Бягството от Египет се чества ежегодно от евреите по време на празника Пасха.
Независимо дали е мит или истина, историята не е от най-приятните. Бог поискал от
египетския владетел, фараона, да освободи евреите. Може да си помислите, че е било в
негова власт просто да вкара решението в главата му, но не – както ще видим, той
нарочно сторил тъкмо обратното. Но първо решил да упражни натиск върху фараона,
като му изпрати десетте бедствия – всяко едно по-ужасяващо от предното. Имало
нашествие от жаби, гнойни струпеи, скакалци, а също и тридневен мрак. Последното
бедствие било решаващо и именно в негова памет е Пасхата. Бог убил всеки първороден
син във всяко египетско домакинство, но подминал къщите на евреите, пощадявайки
техните деца. На тях било заръчано да намажат вратите си с кръв от агне, така че ангелът
на смъртта да знае кои домове да избягва, когато тръгне на своята детеубийствена
мисия. Някой би предположил, че Бог, като всемъдър и всезнаещ, би следвало да
разпознава къщите и без този белег. Но може би авторът е счел, че агнешката кръв ще
добави интригуваща нотка колорит към историята. Във всеки случай това е легендар-
ното събитие, чествано и до днес от евреите по света.
Всъщност фараонът и по-рано бил готов да отстъпи и да пусне евреите да си вървят,
което най-малкото щяло да спести смъртта на всички тези невинни деца. Но Бог нарочно
използвал магическите си сили, за да го накара да се инати, така че да може да му праща
още бедствия и да покаже на египтяните кой всъщност командва. Ето какво казва
Господ на Мойсей:

Но Аз ще ожесточа фараоновото сърце и ще умножа Моите личби и Моите чудеса

в Египетската земя. Фараонът няма да ви послуша, и Аз ще наложа ръката Си върху
Египет и ще изведа Моето воинство, Моя народ, синовете Израилеви, от Египетската
земя – с велики съдби. Тогава (всички) египтяни ще познаят, че Аз съм Господ, когато
простра ръката Си върху Египет и изведа синовете Израилеви изсред тях (Изход 7:3-
5).

Бедният фараон. Господ „ожесточава сърцето му“ специално за да го накара да откаже

освобождаването на евреите и да му даде повод за още по-сурови наказания. Стига дори
дотам за предупреди Мойсей за предстоящия отказ. А в резултат загиват невинните
първородни деца на египтяните. Боже мой! Както казах, историята не е особено приятна
и можем само да сме благодарни, че никога не се е случвала.
Много по-автентично от предполагаемото робство на евреите в Египет е тяхното по-
късно робство във Вавилон, за което има изобилие от доказателства. През 587 г. пр.н.е.
вавилонският цар Навуходоносор II превзема Йерусалим и отвежда много евреи. Около

27
60 години по-късно самият Вавилон е превзет от персийския цар Кир II. Той позволява
на евреите да се завърнат по родните си места и много от тях го правят. Много от
книгите на Стария завет са писани именно по време на това вавилонско изгнание. Така
че, ако смятате, че разказите за Мойсей, Давид, Ной или Адам са дело на техни
съвременници, помислете отново! Повечето от историята в Стария завет е писана много
по-скоро – между 600 и 500 г. пр.н.е., дълги векове след събитията, които претендира,
че описва.
Анахронизмите често пъти ни помагат да определим кога е създаден един текст.
Анахронизмът е детайл, несъответстващ на времето на действието – например, ако в
театрално представление за живота в Древния Рим някой от актьорите забрави да свали
ръчния си часовник. Ето един забавен анахронизъм от книгата Битие. В нея се говори,
че Авраам притежавал камили. Но археологичните доказателства сочат, че камилите са
опитомени много столетия след предполагаемата дата на неговата смърт. Затова пък са
били домашни животни към момента на вавилонския плен, когато Битие всъщност е
писана.
Какво да кажем в такъв случай за митовете от началото на Битие? За Адам и Ева или
за Ноевия ковчег? Историята за Ной е директно заимствана от вавилонската легенда за
Утнапищим – което не е учудващо, след като Битие е писана по време на вавилонския
плен. Тази легенда на свой ред идва от шумерския епос за Гилгамеш – вероятно най-
старото литературно произведение в света, създадено две хиляди години преди
историята за Ной. Шумерите били политеисти и тяхната версия за потопа гласи, че
боговете не могли да спят, понеже хората вдигали твърде много шум. Уморени от
вечната им врява, те решили да ги издавят с голямо наводнение. Но един от боговете,
Енки, се смилил над мъж на име Зиусудра (в по-старата версия) и го посъветвал да
построи голям съд, наречен „Спасител на живота“. Нататък сюжетът е същият като при
Ной – животни от всички видове се качват на борда, гълъб, лястовица и гарван излитат,
за да търсят дали някъде не се е показала земя, и така нататък, включително до
зрелищния финал с дъгата. Дъгата е дело на друга богиня, Ищар, която я поставя като
знак, че няма да има повече катастрофални наводнения.
В гръцката митология също има сходна история. Върховният бог, Зевс, се разгневил и
решил да сложи край на човечеството. Наводнил света и издавил всички, с изключение
на една двойка – Девкалион и съпругата му Пира. Те оцелели, плавайки с голям ковчег,
който накрая се спрял в планината Парнас. Подобни митове за голям потоп, при който
загиват всички с изключение на едно семейство, има по целия свят. При ацтеките от
древно Мексико например това са Кокскокс и неговата жена, които се носили по водите
върху кух дънер, докато не стигнали планински връх. Там слезли и отново населили
земята със своите деца.
В блажено неведение за политеистичните корени на легендата, благочестивите
християни от Кентъки дори са набрали средства (освободени от данъци) за построяване
на гигантски дървен Ноев ковчег, който посетителите да разглеждат срещу заплащане.
Те би следвало да поразсъждават малко повече. Ако историята за Ной беше вярна,
щяхме да наблюдаваме определен модел на разпространение на животинските видове
от централното място, където библейският ковчег е спрял – планината Арарат в Турция.
Вместо това ние виждаме как всеки континент и остров притежава свои собствени,
уникални обитатели: двуутробни в Австралия и Нова Гвинея, мравояди и ленивци в
Южна Америка, лемури в Мадагаскар. Да не би в Кентъки да си мислят, че господин и
госпожа Кенгуру са скочили от ковчега и са изприпкали чак до Австралия, без да раждат

28
дечица по пътя? А също господин и госпожа Вомбат, господин и госпожа Тасманийски
вълк, господин и госпожа Тасманийски дявол, господин и госпожа Торбеста мишка и
още много други, срещани единствено в Австралия. Фамилията Лемурови пък – с
всичките си 101 вида – са се устремили право към Мадагаскар и никъде другаде! Докато
семейство Ленивци ба-а-вничко са допълзели чак в Южна Америка. Всъщност всички
животни и техните вкаменелости се намират точно там, където би трябвало да бъдат
според законите на еволюцията. Това е и едно от основните доказателства, на които се
е опрял Чарлз Дарвин. Предците на двуутробните са се развили изолирано в Австралия
в течение на милиони години, разклонявайки се в различни видове – кенгуру, коала,
опосум, куока, кускус и така нататък. От други предци в Южна Америка, пак в течение
на милиони години, са се зародили ленивецът, мравоядът, броненосецът и техните
роднини. Различен набор от животни срещаме в Африка. Още по-различен, сред които
и всички лемури – в Мадагаскар. Списъкът може да се продължи още.
Историите за Адам и Ева и за Ноевия ковчег не са истински и никой образован теолог
не би твърдял обратното. Подобно на безброй сходни разкази от целия свят, те са
„митове“. В митовете няма нищо лошо. Много от тях са красиви и увлекателни, но те
не са история. За съжаление, голям брой необразовани хора, особено в Америка и
ислямския свят, ги приемат за такава. Всички народи имат своя митология. Въпросните
два еврейски мита просто са станали изключително популярни по света, защото
случайно са попаднали в свещените канони на юдаизма, християнството и исляма.
Трудно може да се каже откъде е тръгнал един древен мит. Много е вероятно в
основата му да лежи действително събитие, да речем, смела постъпка на местен герой,
като Ахил или Робин Худ. Или сладкодумният разказвач да е забавлявал хората край
лагерния огън със смесица от измислици и разкрасени случки, подобно на
приключенията на Синдбад Мореплавателя. Такъв разказвач спокойно може да
заимства образи от по-ранни митове, вече известни на слушателите му, като тези на
Херкулес, Ахил, Аполон и Тезей. Или, ако погледнем в наши дни, на Супермен и
Спайдърмен. Нещо повече, разказвачът може да не цели само да забавлява публиката, а
да я наставлява с истории, съдържащи поука. Като притчата на Исус за добрия
самарянин или басните на Езоп.
Много митове наподобяват съновидения и не е изключено именно това да е техният
произход. Откакто свят светува, мнозина вярват, че сънищата им са изпълнени с таен
смисъл или предсказват бъдещето. В митологията на австралийските аборигени епохата
на сътворението и на тайнствените, далечни предци се нарича Време на сънищата.
Независимо как се заражда една история – като истина или измислица, като притча
или сън, тя се променя при своето предаване от уста на уста с течение на поколенията.
Смелите и благородни дела се преувеличават, често достигайки свръхчовешки
пропорции. Променят се и имената, както героят Утнапищим от шумерската легенда
става Ной в еврейския вариант. Всякакви детайли търпят вариации. Поредицата от
разказвачи „подобряват“ историята, за да я направят по-впечатляваща и забавна. Или
подхождаща на техните вярвания и аспирации. Или по-типична за образа на известен и
обичан герой. Така, докато настъпи моментът историята най-сетне да бъде записана, от
оригинала ѝ не е останало почти нищо. Тя се е превърнала в мит.
Развитието на един мит понякога става много бързо, за което свидетелстват
впечатляващите примери от нашата епоха. Ние виждаме с очите си тяхното зараждане
и разпространение. Има многобройни митове, че Елвис Пресли е още жив, което може

29
да ви накара да се позамислите относно сходните истории за възкресението на Исус
Христос.
Любимият ми пример от съвременността е „самолетопоклонничеството“, или „карго
култът“, в Нова Гвинея и различни меланезийски общности в Тихия океан. През Втората
световна война много от тези острови били окупирани от японски, американски,
британски или австралийски войски. Техните бази били богато снабдени с какво ли не –
храна, радиоапарати, хладилници, телефони, автомобили и така нататък. Тенденцията
датирала още от XIX век с доставките за колониалните администратори и мисионерите.
Но мащабът на военните доставки бил умопомрачителен за островитяните. Никой от
тях не виждал чужденците да сеят, да жънат, да изработват коли и хладилници и изобщо
да правят нещо полезно. И все пак всички хубави и полезни неща им идвали наготово.
Буквално падали от небето, носени от големите товарни самолети. За местните
изглеждало очевидно, че те са дар от боговете или от предците (почитани от тях като
богове). А действията на нашествениците, колкото и безполезни да им се стрували, явно
били предназначени да умилостивят тези богове и да ги накарат да пускат още повече
благини от небето. Затова островитяните се мъчели да подражават на церемониите с
надеждата да постигнат същия ефект.
Как точно го правели? Преди всичко самолетите кацали на летище, следователно то
било специално, свято място. И те построили свое „летище“ – разчистили гората и
направили подобие на писта, с имитации на диспечерска кула, радиоантени и дори
самолети. След войната, когато базите се опразнили и небесните доставки спрели,
местните очаквали „Второ пришествие“. Те удвоили усилията си да умилостивят
боговете и да върнат приключилата, но незабравена епоха на изобилие.
Карго култовете възникват в десетки независими случаи, на отдалечени един от друг
острови. Някои от тях продължават с пълна сила и до днес. На остров Тана (Вануату)
съществува сходният култ към Джон Фръм. Той е митична фигура, възприемана от
островитяните като Месия, който един ден ще се върне и ще се погрижи за вярващите.
Също като Исус. Има предположения, че името Джон Фръм идва от John from (America),
т.е. „Джон от (Америка)“. Друга версия на култа почита Том Нейви (Tom Navy), т.е. Том
от Морската пехота. Във всеки от случаите на персонажите може да са присадени
свойства на по-стари племенни богове – както когато Утнапищим става Ной.
Пак на остров Тана има и култ, почитащ като бог принц Филип, съпруга на кралица
Елизабет II. В случая не става дума точно за карго, но високият, красив морски офицер
трябва да е изглеждал достатъчно ослепителен и богоподобен в своята бяла униформа,
за да бъде приветстван от тълпите където и да отиде. А мълвата е свършила останалото.
Този мит се заражда през 1974 г., когато той посещава острова. Някои от местните и до
днес очакват Второто му пришествие.
Тези съвременни религиозни култове ни дават представа колко лесно възникват
митовете. Може би сте гледали филма „Животът на Брайън“ от поредицата „Монти
Пайтън“. В него главният герой, Брайън, за негова зла участ, е объркан с Месията.
Докато бяга панически от обожаващата го тълпа, той изтървава една кратуна, а също
единия си сандал. Почти незабавно сред последователите му настъпва „разкол“ и те се
разделят на две съперничещи си групи – едната тачи свещения сандал, а другата –
свещената кратуна. Вижте този филм, ако ви се удаде възможност. Освен че е много
смешен, той е и чудесна сатира на зараждането на религиите.

30
 Илюстрация 1. Как започват религиите?
Някои са толкова скорошни, че всъщност можем да ги наблюдаваме как се появяват.На
острова от Танна в южната част на Тихия океан, принц Филип е почитан като божество,
откакто е било неговото посещение преди близо 50 преди години. Също толкова млади са и
карго култовете на няколко тихоокеански острова. Ако новите религии могат да възникна
толкова внезапно в нашето собствено време, само си представете възможността за
разрастването на изкривени легенди от началото на основните религии по света до днешни
дни.

31
 Дълбоко уважаваният от мен (а и не само от мен) Дейвид Атънбъро разказва за своята
беседа на остров Тана с един от последователите на култа към Джон Фръм на име Сам.
Той изтъкнал на Сам, че след 19 години чакане Второто пришествие на Джон Фръм още
не е настъпило.

Сам вдигна взор от земята и ме погледна. „Щом вие чакате две хиляди години своя
Исус Христос, а той още не е дошъл, аз мога да чакам Джон и повече от деветнайсет
години.“

Основателно възражение (макар Сам да греши, вземайки Дейвид Атънбъро за

религиозен). Ранните християни са вярвали, че Второто пришествие на Исус ще се
случи, докато са още живи. Съдейки по собствените му думи, цитирани в евангелията,
Исус или поне авторите, записали ученията му, също са смятали така.
Мормонството е друг сравнително скорошен култ, който за разлика от онези,
обожествяващи Джон Фръм или Елвис, се е разпространил по целия свят и е станал
богат и могъщ. Основателят му е мъж от щата Ню Йорк на име Джоузеф Смит. Според
твърденията му през 1823 г. той получил видение, в което ангел на име Морони му
показал мястото на древен текст върху заровени златни плочи. Смит ги изкопал и превел
текста, написан на староегипетски, с помощта на магически камък, поставен в
магическа шапка. Когато погледнел в шапката, камъкът му разкривал значението на
думите. Той публикувал „превода“ си през 1830 г.
По някаква причина обаче езикът в този превод не бил неговият съвременен
английски, а този от два века по-рано, от Библията на крал Джеймс. Марк Твен се
пошегувал, че ако се изрежат всички повторения на „и ето…“, Книгата на Мормон ще
се свие до размерите на обикновена брошура. Защо Смит е направил това? Каква игра е
играел? Да не би да е смятал, че Господ е говорил английски? При това от XVI век?
Това доста напомня една друга история (може би измислена, но също така изкусителна
за преразказване, както и тази за куклите, напомпани с хелий). Мириам Фъргюсън,
някогашна губернаторка на Тексас, не била доволна от идеята испанският да стане
официален език в щата и уж направила следния коментар: „Ако английският е бил
достатъчно добър за Исус, то е достатъчно добър и за мен“.
Човек би очаквал, че архаичният английски ще е достатъчен, за да събуди у хората
подозрения, че книгата е фалшификат. Както и фактът, че Джоузеф Смит по-рано бил
осъждан за измама. Но броят на последователите му бързо растял и днес те наброяват
милиони. Самият Смит бил убит през 1844 г., но култът му се разраснал в голяма нова
религия, под лидерството на харизматичния Бригъм Янг. Подобно на Мойсей (виждате
как новите митове заимстват от старите), Янг повел своите последователи в дълго
странстване, за да търсят Обетованата земя. Оказало се, че тя е в щата Юта, който днес
до голяма степен е управляван от тях. Самото мормонство се шири по света под името
Църква на светиите от последните дни или СПД. Има колосален мормонски храм в Солт
Лейк Сити, както и поне още сто големи храма в Америка и по света. Мормонството
вече не е местен култ като този към Джон Фръм на остров Тана. То има в своите редици
видни лидери на американската индустрия, мъже с костюми и университетски дипломи,
един от които едва не стана президент на САЩ. От мормоните се очаква да даряват 10
процента от приходите си на църквата, която в резултат на това е станала баснословно
богата – както лесно ще се уверите, ако видите поразителните ѝ храмове.

32
 И все пак тези процъфтяващи мормонски джентълмени вярват в неща, за които се знае
и е научно доказано, че са абсурдни. Така например Книгата на Мормон подробно
обяснява как американските индианци са произлезли от израилтяни, мигрирали в
Северна Америка около 600 г. пр.н.е. ДНК анализите (които в случая надали са
необходими) категорично доказват, че това не е вярно. За пореден път човек очаква, че
това ще е достатъчно хората да проумеят, че Смит е бил шарлатанин. Но не би.
Има и още. Няколко години след излизането на Книгата на Мормон Смит заявява, че
е превел древни папируси, закупени от колекционер, след като били открити край
египетския град Тива. Смит публикува „превода“ си през 1842 г. под заглавието Книга
на Авраам и твърди, че книгата представлява описание на живота на Авраам и неговото
пътуване към Египет. В нея безброй страници са посветени на описания на младостта
на Авраам, египетската история и астрономия. През 1880 г. Книгата на Авраам е
официално „канонизирана“ от мормонската църква.
Експерти по египетски йероглифи подозират, че „преводът“ на Смит е фалшификат.
Според едно писмо от куратор в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк Книгата на Авраам
е „чиста фабрикация… бъркотия от глупости от началото до края“. Но това не пречело
на благочестивите мормони да съхранят вярата си в нея, още повече че за оригиналните
папируси, съхранявани в Чикагския музей, се твърдяло, че са изгубени при големия
пожар в Чикаго през 1871 г. За лош късмет на Джоузеф Смит обаче не всички папируси
изгорели. Една част били открити наново през 1966 г., когато египтолозите вече разби-
рали езика им. Когато те били преведени правилно, както от мормонски, така и от не-
мормонски специалисти, се оказало, че съдържанието им е напълно различно и няма
нищо общо с Авраам. „Преводът“ на Джоузеф Смит бил просто една сложна и умиш-
лена измама.
И така, вече знаем със сигурност, че Книгата на Авраам от Смит е фалшив превод на
истински ръкописи. Не е ли редно да заподозрем, че по-ранният „превод“ на Книгата на
Мормон, направен от мистериозно изчезнали „златни плочи“, които никой освен него
не е виждал, с помощта на магически камък и магическа шапка, също е фалшификат?
Но дори това не е способно да разклати вярата на мормоните.
Предполагам, че това се дължи на удивителната сила на втълпяването на идеи в ранна
възраст. Хората, които са отрасли с дадена религия, после трудно могат да се отърсят
от нея. Предават я на своите деца, а те на техните и така нататък. Църквата на светиите
от последните дни днес е една от най-бързо растящите религии в света. На фона на това
лесно можем да си представим как се е разпространявал култът към Исус през
десетилетията след неговата смърт. В онази по-ранна епоха не е имало книги, вестници,
интернет – нищо, освен устно предаваната мълва – и хората лесно са могли да преглът-
нат неща от рода на непорочното зачатие, чудесата, възкресението, и възнесението.
За разлика от култовете на мормоните и Джон Фръм, митовете на Стария завет са
създадени твърде отдавна, за да знаем как са се зародили. Всяко племе има мит за своята
поява и това е естествено, защото хората винаги са били любопитни откъде са се взели
те самите и всичко около тях – животните, земята, слънцето, луната и звездите.
Историята за Едем, или райската градина, е еврейският мит за сътворението – един от
хилядите по света, който обаче е влязъл в християнската Библия поради две истори-
чески случайности – че Исус е бил евреин, а Константин Велики е приел христи-
янството. Адам и Ева не са заимствани от вавилонски източници, както историята за
Ной. Колкото и да е странно, тя има някои сходства с митологията на пигмеите – дребни
на ръст племена, обитаващи горите на Централна Африка.

33
 В еврейския мит Адам е създаден от пръст: И създаде Господ Бог човека от земна
пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа. После,
подобно на градинар, взел присадка от дърво, Бог създава Ева от едно от Адамовите
ребра. Удивително е колко много хора сериозно предполагат – въз основа на тази
измислица, – че мъжете имат едно ребро по-малко!
Адам и Ева били настанени в прекрасната райска градина. Бог им казал, че са свободни
да ядат от нея всичко, което пожелаят, с едно важно изключение. В средата на градината
растяло дървото за познаване на добро и зло, от чиито плодове те в никакъв случай не
бивало да вкусват. Известно време всичко вървяло добре, докато една говореща змия не
доближила Ева и не я изкусила да хапне от плодовете на дървото. Тя го сторила и
убедила и Адам до опита от тях. Уви, в същия миг двамата били изпълнени със забра-
нено познание, включително факта, че са голи. Срамувайки се от своята голота, те я
прикрили с препаски от листа. Това привлякло вниманието на Бог, „който ходеше низ
рая по дневната хладина“ (прекрасна фраза!), и той се досетил, че са нарушили
заповедта му. Разгневил се и завинаги прогонил клетите Адам и Ева от прекрасната
градина, като проклел него с пот на лицето да яде хляба си, а нея с болки да ражда децата
си. Колкото до змията, тя била проклета да се влачи по корем в прахта (и явно също така
изгубила дар слово!).
Сравнете сега еврейския мит за произхода на хората с този на пигмеите. Сходството е
изтъкнато за първи път от белгийски антрополог, който живял сред тях в гората Итуру,
изучавал езика им и превел няколко сходни версии. Ето една от тях.

Един хубав ден в небесата Бог наредил на главния си помощник да направи първия
човек. Ангелът на луната се спуснал и изработил фигурка от пръст. Върху пръстта
обвил кожа, налял в кожата кръв и пробил дупки за очите, ушите, ноздрите и устата.
Отдолу направил друга дупка и вкарал във вътрешността всички органи. После вдъхнал
в малката пръстена фигура своята собствена жизнена сила. Тя влязла в тялото… То
седнало… Изправило се… Започнало да ходи. Това бил Ефе, първият мъж и баща на
всички, които дошли след него.
Бог казал на Ефе: „Наплоди деца, за да населят гората ми. Ще им дам всичко, от
което се нуждаят, за да са щастливи. Няма да има нужда никога да работят. Ще
бъдат господари на земята. Ще живеят вечно. Само едно нещо им забранявам.
Слушай ме внимателно и им предай думите ми, за да ги предадат те на своите
поколения. Дървото таху е абсолютно забранено за хората. Никога, по никакъв повод
не бива да нарушавате този закон“.
Ефе се подчинил на указанията. Нито той, нито децата му доближавали дървото.
Минали много години и един ден Бог рекъл на Ефе: „Ела горе в небето. Трябва ми
твоята помощ!“. Така Ефе отишъл при него, а наследниците му останали на земята.
Дълго време живели в съответствие с неговите напътствия и поуки, докато не дошъл
ужасният ден, в който една бременна жена казала на мъжа си: „Скъпи, приял ми се е
плод от дървото таху“. „Знаеш, че е забранено“, отвърнал той. „Защо?“ „Защото е
против закона.“ „Това е глупав, остарял закон“, настояла тя. „За кого те е грижа
повече – за мен или за някакъв си стар закон?“
Двамата се препирали и препирали, докато накрая той не отстъпил. С разтуптяно
от страх сърце грешникът навлязъл в дълбоката гора. Приближавал все повече,
докато не го зърнал – забраненото божие дърво. Откъснал един плод от него. Обелил
го. Скрил обелката под купчина листа. После се върнал у дома и дал плода на жена си.

34
 Тя отхапала от него. Дала и на мъжа си. Той го сторил. Съседите също. Всички хора
вкусили по малко от забранения плод и всички смятали, че Бог никога няма да разбере.
Междувременно ангелът на луната, който ги гледал отвисоко, се втурнал към
господаря си с думите: „Хората ядоха от плода на дървото таху!“. Господ страшно
се разгневил и им казал: „Вие нарушихте заповедта ми и затова ще умрете!“.

Е, как ви се струва? Дали е обикновено съвпадение? Приликата не е достатъчно пълна,

за да изключим тази опция. А може би са модели, заложени в човешкото подсъзнание,
които намират израз в сходни форми.
Прочутият швейцарски психолог Карл Густав Юнг нарича тези подсъзнателни мотиви
„архетипи“. Юнг би могъл да предположи, че Забраненият плод е универсален човешки
архетип, който се е спотайвал в мозъците както на евреите, така и на пигмеите и незави-
симо е вдъхновил техните митове за човешкия произход. Може би следва да добавим и
архетипите на Юнг към нашия списък от причини, пораждащи митовете. Дали широко
разпространеният мит за световен потоп също не е подобен архетип?
Друга възможност, която навярно вече ви е хрумнала, е пигмейската митология
всъщност да не е напълно пигмейска по произход. Дали в нея няма примеси, донесени
от християнските мисионери? Струва ми се доста вероятно те да са разказали на
местните племена историята за Адам и Ева, а впоследствие, след поколения предаване
от уста на уста в екваториалната джунгла, библейската идея за забранения плод да се е
примесила с техните собствени митове.
Противно на това, Жан-Пиер Але, белгийският антрополог, превел мита (удивителен
човек впрочем, опитайте да напишете в Гугъл името му Jean-Pierre Hallet плюс
думичката badass4), е убеден, че въздействието е протекло в обратна посока. Той смята,
че легендата за забранения плод се е зародила при пигмеите и оттам се е разпространила
към Близкия изток през Египет. Ако която и да е от двете теории е вярна, то различията
между двете версии за сетен път демонстрират силата на „разваления телефон“.
Много племенни митове, включително този за Адам и Ева, притежават поетична
красота. Но има един важен детайл, който не се уморявам да повтарям, понеже твърде
много хора не го осъзнават: те не са истина. Не са история. Повечето от тях дори
отдалечено не се базират върху исторически факти. Ние обикновено възприемаме САЩ
като напреднала, високообразована държава и това отчасти е така. И все пак
поразително е, че почти петдесет процента от населението на тази велика страна вярват
буквално в историята за Адам и Ева! За щастие, останалите петдесет процента също са
там и правят Съединените щати най-голямата научна сила в световната история. Можем
само да си представяме колко по-далеч биха стигнали, ако не бяха удържани от
невежата в научно отношение половина, възприемаща всяка дума от Библията за
истина.
Никой образован човек днес не смята, че митовете за Адам и Ева или за Ноевия ковчег
са дословно верни. Мнозина обаче вярват в други митове – християнски (като
възкресението на Исус), ислямски (като нощното пътуване на Мохамед) или мормонски
(като превода на златните плочи от Джоузеф Смит). Смятате ли, че това е правилно?
Има ли по-добро основание да се вярва в тях, отколкото в тези за райската градина и
Ной? Или за Джон Фръм и товарните самолети? Ако самите вие вярвате в митовете на
религията, в която сте възпитани, защо според вас те са по-верни от митовете на
останалите религии, изповядвани също толкова ревностно от други хора по света?
4
Як тип, кофти тип (англ. жарг.). – Б. пр.
35
 Дотук разгледахме Библията като история и установихме, че тя като цяло не е такава.
Разгледахме я и като мит. Тази характеристика ѝ подхожда по-точно и в това няма нищо
лошо. Митовете са ценно наследство, но библейските митове с нищо не се отличават и
не струват повече от тези на викингите, гърците, египтяните, полинезийските остро-
витяни, австралийските аборигени или всяко от безбройните племена на Африка, Азия
или Америка. Библията обаче има и още една съществена претенция. Тя се нарича
„Добрата книга“, тоест мъдрата и поучителна книга, която ще ни помогне да водим по-
добър живот. Много хора, особено в Америка, стигат дотам да смятат, че без нея няма
как да бъдеш добър човек.
Наистина ли тя заслужава тази блага репутация? Предлагам ви да си отговорите на
този въпрос, след като прочетете следващата глава.

36
 4.
ДОБРАТА КНИГА?

37
 „Всичките животни… влязоха при Ноя в ковчега по две...“ Кой не обича тази история?
Представяме си как семейство Жирафи, семейство Слонове, семейство Пингвини и
всички останали двойки, изчаквайки търпеливо реда си, крачат по мостчето към
грамадния дървен съд, приветствани от усмихнатите господин и госпожа Ной. Мила
картинка. Но почакайте – защо изобщо е имало световен потоп? Бог се разгневил на
хората, задето били греховни. Всички освен Ной, който „намери благодат пред очите на
Господа“. Затова решил да издави всички мъже, жени и деца, плюс всички други живи
твари, с изключение на по един чифт от всеки вид. Май картинката не е чак толкова
мила?
Независимо дали смятаме Бог за изцяло измислен образ, или не, ние пак можем да
съдим дали е добър, или лош точно както можем да съдим за Лорд Волдемор, Дарт
Вейдър, Дългия Джон Силвър, професор Мориарти, Голдфингър или Круела де Вил. В
тази глава ще разгледам действията на Бог, описани в Библията, които дават представа
за неговия характер – без значение дали историите са истина, или измислица. Вие сами
преценете дали все пак е възможно Господ да се обича въпреки всичко. Както го е
обичал един човек на име Йов в следния разказ от Библията.
Йов бил богат, добър и праведен човек. Това дотолкова се нравело на Бог, че той
сключил нещо като облог със Сатаната. Последният смятал, че Йов е толкова почтен и
богобоязлив, защото е отрупан с щастие – има здраве, богатство, хубава жена и десет
любящи деца. Бог обаче твърдял, че Йов ще продължи да бъде добър и да го обича дори
ако загуби всичко. Затова дал разрешение на Сатаната да го лиши от тези блага. И
Сатаната запретнал ръкави. Бедният Йов! Добитъкът и камилите му биват откраднати.
Овцете му изгарят. Слугите му са избити. Силен вятър събаря къщата и погубва
всичките му деца. Но Бог се оказва прав, защото въпреки всички беди Йов не съгрешава
и не изрича дума срещу него.
Сатаната обаче не признава поражението си, затова Бог му разрешава да подложи
праведника на още изпитания. Този път тялото на Йов се покрива с „люта проказа“,
подобна на струпеите, с които биват наказани египтяните. Днес знаем, че тези неща се
причиняват от бактерии (предполага се, че Бог и Сатаната също са го знаели, за разлика
от автора на Книгата на Йов). И все пак той остава твърд в непорочността си и не
похулва своя създател. Затова Бог накрая го възнаграждава, като го изцелява и му дава
двойно повече богатства. Жена му ражда нови прекрасни деца и всички живеят
щастливо до дълбоки старини. Е, жалко наистина за десетте предишни деца и всички
останали хора, избити заради облога, но както гласи пословицата, не можеш да
направиш омлет, без да счупиш няколко яйца.
Подобно на мита за Ной, тази история също е измислица. Авторът ѝ – както и при
повечето книги в Библията – е неизвестен и ние нямаме представа дали той самият е
вярвал, че някога е живял истински човек на име Йов. Не е изключено текстът да е писан
с поучителна цел, още повече че голяма част от него се състои от дълги диалози между
Йов и неговите приятели (известни като „утешителите на Йов“) по въпроси, касаещи
благочестието и морала. Но каквото и да е било намерението на автора, огромен брой
вярващи християни и евреи по света все още смятат, че Йов действително е съществувал
като страдалец с непоколебимо упование в Бог. Следва да добавим и мюсюлманите,
защото тази история, наред с историята за Ной, присъства и в Корана. И същите тези
хора са на мнение, че свещените писания са най-верният пътеводител към добродетелта,
а самият Бог – безупречен пример за подражание.

38
 Ето още един покъртителен епизод, в който Бог изпитва някого, за да провери дали
наистина го обича. Представете си, че една сутрин, докато сте още дете, вашият баща
ви събужда с думите: „Виж какво слънчево време, искаш ли да излезем на разходка сред
природата?“. Идеята ви допада и двамата потегляте, за да прекарате един хубав ден
заедно. Не след дълго баща ви спира и започва да събира дърва. Вие му помагате, защото
обичате лагерните огньове. Но после, когато кладата вече е готова за палене, се случва
нещо неочаквано. Собственият ви баща ви сграбчва, хвърля ви върху дървата и ви
завързва така, че не можете да помръднете. Вие пищите от ужас. Нима се кани да ви
опече? После става още по-зле. Той вади нож и го вдига над главата ви. Вече няма и
капка съмнение. Той ще ви заколи като агне. Ще ви убие и ще изгори тялото ви – същият
човек, който ви е разказвал приказки за лека нощ, учил ви е на имената на птиците и
растенията, давал ви е подаръци, утешавал ви е, когато сте се страхували от тъмното.
Как е възможно това?
Внезапно той спира. Поглежда към небето и добива странно изражение, сякаш води
разговор сам със себе си. Сетне прибира ножа, отвързва ви и се мъчи да обясни какво
се е случило. Вие сте така парализирани от шока, че едва чувате думите му, но накрая
проумявате смисъла. Всичко било замисъл на Бог. Той наредил на баща ви да ви убие и
принесе в жертва върху кладата. Но за щастие, се оказало само тест на неговата
лоялност. Трябвало да докаже на Бог, че го обича – дотолкова, че е готов да убие дори
собственото си дете, ако той му нареди. Щом видял, че баща ви наистина ще го стори,
Всевишният се намесил тъкмо навреме. Чакай! Първоаприлска шега! Всичко беше само
майтап! Много забавно, нали?
Възможно ли е изобщо да погодите по-лош номер на някого? Номер, способен да
травмира едно дете за цял живот и да отрови завинаги взаимоотношенията с родителя
му. Но според Библията Бог прави именно това. Може да прочетете цялата история в
Битие, глава 22. Бащата е Авраам, а детето – синът му Исаак.
Същата история се разказва и в Корана (37:99 – 111). Тук името на сина не се
споменава, но според ислямската традиция това е Исмаил, другият син на Ибрахим
(Авраам), роден от друга майка. Във версията на Корана на Ибрахим му се присънва как
принася в жертва сина си. Само този сън е достатъчен, за да го убеди, че такава е волята
на Аллах. Той се допитва до мнението на своя син и последният, колкото и да е неверо-
ятно, насърчава баща си да го принесе в жертва. Според друга ислямска традиция, която
не присъства в Корана, Шейтанът (Сатаната) опитал да разубеди Ибрахим и да го възпре
от ужасната постъпка. Това сякаш превръща дявола в добрия герой в сюжета. Но
Ибрахим, вместо да го послуша, го прогонил с камъни. Мюсюлманите символично
пресъздават това прогонване по време на празника Айд ал-Адха (Курбан байрам).
Ако вие сте на мястото на Исаак, бихте ли простили някога на баща си? Ако сте на
мястото на Авраам, бихте ли простили на Бог? Ако нещо подобно се случи в наши дни,
Авраам би се озовал зад решетките заради жестокото отношение към детето.
Представяте ли си как би реагирал съдията, ако той заяви в свое оправдание: „Но аз само
следвах заповеди“. „Заповеди от кого?“ „Ами, Ваша чест, чух глас в главата си.“ Или
пък: „Присъни ми се сън“. Какво бихте си помислили вие, ако сте сред съдебните
заседатели? Ще приемете ли подобен довод, или ще пратите обвиняемия в затвора?
За щастие, няма причина да се предполага, че това действително се е случило. В Глави
2 и 3 вече видяхме, че за повечето от историите в Библията липсват доказателства.
Всъщност дори за самото съществуване на Авраам и Исаак няма повече доказателства,
отколкото, да речем, за това на Червената шапчица (също доста смущаваща история,

39
макар и всички да знаем, че е измислица). Но на фона на всичко това Библията продъл-
жава да бъде наричана Добрата книга, а главният ѝ герой, Бог – да бъде представян като
безкрайно благ. Много християни продължават да приемат написаното в нея дословно,
като исторически факт. Както ще видим в Глава 5, според тях е невъзможно да бъдеш
добър и дори да познаеш що е добро, без да приемеш Бог.
Както в примера с изпитанието на Авраам, така и в този с изпитанието на Йов не мога
да се отърва от усещането, че персонажът на Бог е не само жесток, но и… несигурен.
Подобно на ревнива жена в роман, която е неуверена във верността на съпруга си и
нарочно му залага капани, за да го хване в изневяра. Да речем, кара някоя своя
привлекателна приятелка да го изкушава, за да види дали ще се поддаде. А ако Бог е
всезнаещ, би следвало да се очаква, че предварително ще е наясно как ще постъпят Йов
и Авраам.
В Библията Бог често описва сам себе си като ревнив. На едно място дори казва, че
името му е „ревнивец“! Но докато обикновените хора се притесняват от съперници в
романтичните или деловите отношения, той се притеснява от съперничеството на други
богове. И понякога с основание. Както видяхме в Глава 1, ранните евреи не са били
изцяло монотеистични в съвременния смисъл. Те са почитали Яхве като свое племенно
божество, но това не е означавало, че отричат съществуването на други племенни
божества. Просто са смятали, че техният Яхве е по-могъщ и поради това по-достоен за
лоялността им. И понякога са се изкушавали да се кланят на тези други богове – с
ужасяващи последици, ако Яхве ги хванел.
Веднъж, както ни разказва Библията, легендарният водач на израилтяните Мойсей се
качил на една планина да разговаря с Бог. След като го нямало доста дълго време, хората
взели да се чудят дали изобщо ще се върне. Те убедили Мойсеевия брат Аарон да събере
голямо количество злато от народа, да го претопи и да отлее от него друго божество,
зад гърба на Мойсей – златния телец. Днес това може да изглежда странно, но
преклонението пред статуи на животни било широко разпространено сред местните
племена по онова време. Мойсей нямал представа за начинанието, но Бог виждал точно
какво вършат израилтяните и обзет от гняв, спешно го пратил обратно при народа му,
за да сложи край на това. Мойсей грабнал телеца, изгорил го в огън, стрил го на прах и
го сипал във вода, от която накарал хората да пият. Едно от израилските племена,
левитите, не се преклонило пред златния телец. Затова Бог, чрез устата на Мойсей,
заръчал на Левиевите синове: „турете всеки меча на бедрото си, преминете през стана
от врата до врата и назад, и всеки да убива брата си, всеки приятеля си, всеки ближния
си“. Така около три хиляди души паднали мъртви. Но дори това не било достатъчно да
уталожи божия гняв и той допълнително поразил народа заради извършения грях. С
други думи, ако ви е мил животът, по-добре внимавайте да не ядосвате подобен
ревнивец. Най-вече и през ум да не ви минава да се заглеждате по други божества!
Но какво правел Мойсей горе, на планината? Наред с други неща, получавал от Бог
прословутите каменни Плочи на откровението, с изписани върху тях Десетте божи
заповеди. Той ги отнася до лагера, но когато вижда златния телец, пламва от гняв,
хвърля ги от ръцете си и ги строшава. Но това няма значение – Бог по-късно му дава
резервен комплект и ние разбираме, на две отделни места в Библията, какво пише върху
тях. Ако питате днешните християни защо смятат, че религията им е сила на доброто,
те обикновено ще ви цитират Десетте заповеди. Но ако ги питате какво всъщност гласят
те, ще установите, че те често помнят само една: „Не убивай“.

40
 Бих казал, че това е едно доста очевидно правило за добър живот. Правило, което
надали има нужда да се изсича върху камък. Но както ще видим в Глава 5, оказва се, че
то означава просто „Не убивай членове от собственото си племе“. Господ няма проблем
с убиването на чужденци. Означава ли това, че той е расист? По-долу ще срещнем
примери, в които старозаветният Бог нееднократно подтиква своя избран народ да
избива други племена. И то с кръвожадна безпощадност, която трудно ще откриете в
друга литературна творба. А и във всички случаи „Не убивай“ далеч не води класацията
на заповедите. Различните традиции леко се разминават относно тяхната подредба, но
са единодушни относно Номер едно: „Да нямаш други богове, освен Мене“. Отново тази
ревност!

Господ е Бог ревнив и отмъстител; отмъстител е Господ и е страшен с гняв:

отмъщава Господ на враговете Си и не ще пощади противниците Си (Наум 1:2).
Защото не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога), понеже името
Му е „ревнивец“; Той е Бог ревнивец (Изход 34:14).

Друга характерна особеност на Бог според Библията е неговата слабост към мириса на
изгоряла плът, макар и обикновено не човешка. Когато нарежда на Авраам да хвърли
Исаак върху кладата, Авраам разбира, че причината е именно в ненаситния божи апетит
към ароматния дим. След като Бог в последния миг се намесва и спасява Исаак, той
изпраща овен, който се заплита с рогата си в храстите. Авраам схваща посланието,
убива бедното животно и го принася на „всесъжение“ вместо сина си. Официалната
интерпретация в неделните училища е, че с внезапната поява на овена Господ искал да
каже на хората да престанат с човешките жертвоприношения и да ги заменят с
животински. Но нали по онова време Бог е имал навика лично да разговаря с хората –
все пак той е заповядал на Авраам да убие Исаак. Не е ли било по-лесно да им го каже
с думи, вместо да подлага бедния Исаак на такова ужасно изпитание? Ако четете
Библията, ще откриете, че посланията в нея често се предават по заобиколен,
„символичен“ начин, вместо да се изрекат просто и ясно. А и ми се струва, че един
наистина добър Бог би забранил жертвоприношенията, включително на овце.
Защо Господ вече не разговаря с хората така, както е правел с Авраам? В части от
Стария завет той сякаш просто не може да си затвори устата. Двамата с Мойсей също
беседват почти ежедневно. А днес никой не чува и „гък“ от него. Или ако чува, смятаме,
че се нуждае от психиатрична помощ. Не е ли това достатъчна причина да се усъмним
в истинността на библейските истории?
Ето още една от тях, която може да ви накара да се замислите относно божието
милосърдие. В книгата Съдии, глава 11, се разказва за израилтянски военачалник на име
Иефтай, който се сражавал с вражеското племе на амонитците. Иефтай отчаяно се
нуждаел от победа и обещал на Бог, че ако я получи, ще му принесе в жертва първото,
което излезе насреща му, щом се прибере у дома след битката. Господ съответно
изпълнява молбата, като предава амонитците в ръцете му „и им нанася твърде голямо
поражение“. Бедните амонитци, ще си кажете. Но още не сте чули края. Случва се така,
че първото същество, което излиза пред портите да посрещне победоносния Иефтай, е
неговата любима, единствена дъщеря. Тя танцува насреща му от радост, а той с ужас си
спомня своя обет. Но няма избор – трябва да я хвърли на кладата, защото Бог очаква
обещания мирис на овъглена плът. Дъщеря му чинно се покорява на участта си, като
иска само да я пуснат за два месеца в планините, за да „оплаче моминството си“. Когато

41
след два месеца се връща, Иефтай удържа на думата си и прави всесъжение, за да може
Всевишният да получи любимия си ароматен пушек. В този случай бог забравя примера
на Авраам и Исаак и не се намесва. Съжалявам, дъще, благодаря, че го приемаш
толкова спокойно! А, и благодаря, че опази девствеността си. Последното по някаква
причина се е смятало важно за жертвоприношението (стих 39).
Но защо всъщност Иефтай се сражава срещу амонитците и защо Бог му помага да се
увенчае с победа? Старият завет изобилства от кървави битки и всеки път когато
израилтяните печелят, заслугата за това се приписва на техния кръвожаден бог. Книгите
на Иисус Навин и Съдии са до голяма степен посветени на кампаниите, водени от
израилтяните, след като Мойсей ги извежда от египетското робство, за да достигнат
Обетованата земя, земята, „където тече мед и мляко“. Бог им помага да я превземат,
като изтребват злощастните народи, вече живеещи там. В случая заповедите му изобщо
не са заобиколни, а ужасяващо ясни:

Кога преминете отвъд Иордан в Ханаанската земя, прогонете отпред себе си всички
жители на оная земя и изтребете всичките им изображения, и всичките леяни идоли
изтребете и всичките им оброчища разорете; и завладейте земята и заселете се в нея,
защото Аз ви давам тая земя да я владеете (Числа 33:51 – 3).

„Аз ви давам тая земя да я владеете.“ Чудесен мотив за война, няма що. По време на
Втората световна война Адолф Хитлер оправдава нашествието си на изток, към
териториите на Полша, Русия и други държави, с довода, че по-висшата, господстваща
арийска раса имала нужда от Lebensraum, или „жизнено пространство“. Именно към
завземането на такова пространство тласка и Бог своя „избран народ“. При това той има
добрината да направи разграничение между племената, които просто се изпречват по
пътя към Обетованата земя, и онези, които я населяват. На първата група трябва да се
предлага мир. Ако го приемат, ще се отърват леко. В най-лошия случай ще бъдат избити
само мъжете им, а жените – взети за секс робини. Но същото далеч не важи за текущите
обитатели на обещания Lebensraum:

Но в градовете на тия народи, които Господ, Бог твой, ти дава да владееш, не

оставяй жива нито една душа, а предай ги на заклятие: хетейци, аморейци, хананейци,
ферезейци, евейци и иевусейци (и гергесейци), както ти бе заповядал Господ, Бог твой
(Второзаконие 20:16 – 17).

Бог наистина не си поплюва и неговата безмилостна воля трябва да се изпълнява

дословно. Не само при завладяването на Обетованата земя, но и навред в Стария завет:

Иди сега и порази Амалика (и Иерима) и изтреби всичко негово (не взимай за себе си
нищо от тях, а унищожи и предай на заклятие всичко негово); не го щади, а предай на
смърт от мъж до жена, от момък до кърмаче, от вол до овца, от камила до осел
(Първа книга Царства 15:3).

Заповедите включват изтребление дори на децата. Особено момчетата. Момичетата си

струва да се запазят заради… е, прочетете сами и използвайте въображението си (не че
ще ви е нужно много).

42
 И тъй, избийте всички деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали
мъж на мъжко легло; а всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло,
оставете живи за себе си (Числа 31:17 – 18).

В наши дни бихме го нарекли етническо прочистване и насилие над деца.

Тези и други подобни пасажи в Библията смущават богословите. Те могат само да са
благодарни, задето съвременната наука и в частност археологията не откриват доказа-
телства за историческата вярност на историите от Стария завет. Някои оправдават
жестокостите с довода, че те са по-скоро символични и поучителни митове, като
басните на Езоп. Чудесно, но как може да се търси каквато и да било поука в разкази за
брутална кръвожадност, водене на войни за Lebensraum, геноцид, етническо прочист-
ване, изнасилване на жени и момичета и използването им като секс робини?
Съвременните християнски теолози понякога напълно пренебрегват Стария завет и с
облекчение сочат Новия, където Исус се явява в далеч по-благ облик от ужасяващия си
небесен отец. Самият Исус не е толкова сигурен относно разделението. В евангелието
от Йоан срещаме негови слова от рода на: „Аз съм в Отца, и Отец е в Мене“ и „Който е
видял Мене, видял е Отца“. Същевременно неговият персонаж в евангелията действи-
телно казва и върши доста добри неща. В Проповедта на планината в евангелието от
Матей го виждаме като личност, далеч изпреварила времето си. Дори в случай че не е
съществувал, както малцинството от учените смятат, измисленият му образ е
положителен. Но колкото и възвишени да са възгледите в Проповедта на планината,
централната доктрина на християнството, проповядвана от апостол Павел, нейния
главен архитект, е отделен въпрос.
Учението на апостол Павел, обхващащо почти всички съвременни християни,
разглежда всички – вас, мен, всеки, който някога е живял или ще живее, като „родени в
грях“. В Глава 2 вече обсъдихме как „непорочното зачатие“ на Дева Мария обозначава
почти уникалното ѝ освобождаване от клеймото на първородния грях. Апостол Павел е
обсебен от темата за греха. Човек остава с впечатлението, че Бог много повече се
интересува от греховете на един вид същества, населяващи една малка планета,
отколкото от цялото си останало необятно творение. Павел, наред с други ранни
християни, вярва, че всички ние сме наследили греха на Адам, първия мъж, който бил
изкусен от Ева, първата жена, която на свой ред била изкусена от говореща змия. В
Глава 3 вече разгледахме как въпросният грях се състоял във вкусването на плод от
забраненото дърво. Грях толкова ужасен, че накарал Бог да ги прогони от райската
градина и да обрече тях и наследниците им на живот, изпълнен с тежък труд и болка.
Според Августин Блажени, един от най-тачените християнски теолози в историята,
„първородният грях“ се наследява по мъжка линия още от Адам чрез семенната течност.
Дори новороденото бебе, твърде малко, за да стори каквато и да е постъпка, камо ли
лоша, носи непосилното бреме на греха върху крехките си раменца. Сякаш Павел и
неговите последователи смятат, че този Грях (с главно Г) се състои не в злините, които
хората вършат от време на време, а е въплътен в някакъв мрачен дух, в тъмна,
наследствена същност. Родени в него, ние можем да избегнем вечното проклятие в
пламъците на ада само ако се покръстим и бъдем „изкупени“ от жертвената смърт на
Исус. Тази смърт се явява като „всесъжение“ от Стария завет, предназначено да
умилостиви Бог и да го накара да опрости всички човешки грехове, особено
„първородния грях“ на Адам и Ева в Едемската градина.

43
 Днес ние знаем, че Адам не е съществувал. Всяко човешко същество, живяло на света,
е имало по двама родители, а родословието му от предци се е простирало назад през
различни примати и маймуни чак до рибите, червеите и бактериите. Никога не е имало
първа двойка като Адам и Ева, която да сътвори предполагаемия първороден грях, от
който всички ние да носим последствията. Бог трябва да е бил наясно с това дори ако
ранните християни не са го знаели. А възможно ли е наистина да са вярвали в мита за
говорещата змия? Боя се, че да, защото обезпокоително голям брой хора, особено в
Америка, все още вярват в него! Но нека оставим това настрана и се върнем към идеята –
която действително е централна за християнството, – че смъртта на Исус по някакъв
начин е „изкупила“ греховете на човечеството, още от Адамови времена. С други думи,
той е жертвал живота си, за да могат нашите грехове да бъдат опростени.
„Изкупление“ означава заплащане за някаква злина. Някой би се запитал защо, след
като Бог е искал да ни прости, просто не го е сторил. Но не, това не е било в негов стил.
Някой е трябвало да пострада, за предпочитане болезнено и кърваво. Както казва
апостол Павел, „без проливане кръв прошка не бива“ (Послание до евреите 9:22). Той
често обяснява, с различни слова, че „Христос е умрял за греховете ни“ (Първо послание
до коринтяните 15:3).
Фабулата в общи линии е следната (не винете мен, ако не ви се нрави, аз само предавам
официалното християнско вярване). Бог искал да опрости греховете на човечеството,
включително изначалния грях на Адам (който е измислен образ, но да забравим това за
момент). Но Всевишният не може да даде прошката си просто така. Щяло да бъде твърде
просто и лесно. Някой трябвало да плати за нея чрез акт на жертвоприношение. А
греховете на хората били толкова колосални, че жертвата не можела да бъде коя да е.
Нищо друго не стигало, освен изтезанието и агонизиращата смърт на самия божи син,
Исус. Да, Исус слязъл на земята (слязъл, забележете) специално за да бъде бичуван, а
след това прикован с гвоздеи за дървен кръст, където да умре в мъки, в отплата за
нашите простъпки. Трябвало да се пролее кръвта на самия Бог – защото Исус се
разглежда като Бог в човешка форма, – за да може да се снеме бремето на огромния
Грях, висящо на врата на човечеството.
Не знам как ви се струва на вас, но на мен ми звучи доста ужасяващо. Във всеки един
миг, предшестващ гибелта на Исус на кръста, всемогъщият Бог е могъл да се намеси
(както е сторил в случая с Авраам и Исаак) и да каже: „Добре, стига толкова. Няма
нужда да забивате и този гвоздей в дланта на любимия ми син. И без това ви прощавам.
Нека всички се отпуснем и отпразнуваме великото опрощение на вашите грехове“.
Но това очевидно решение на проблема не е било достатъчно задоволително за него.
Ако трябваше да напиша пиеса за случая, щях да дам на Бог следните реплики:

Нека видим сега… Не мога да им простя току-така, защото греховете им са твърде

големи. Дали да не избия три хиляди души, както сторих при онова безчинство със
златния телец? Но не, три хиляди не стигат, за да заличат стореното. Не и три
хиляди обикновени люде. Чакайте, защо не взема да превърна собствения си син в
човешко същество и не го пратя на изтезания и смърт от тяхно име? Да, това вече
ще е достойна жертва. Не просто кой да е човек, а самият Бог в човешка форма! Това
ще свърши работа. Ще стигне, за да изкупи всичките им грехове, включително и онзи
на Адам (ох, колко съм разсеян, все забравям да им кажа, че Адам не е съществувал).
Хайде, стягай се, синко. Съжалявам, но не виждам по-добро решение. И не, не можеш
да вземеш огнената колесница. Ще те сложа в утробата на жена, за да се родиш и да

44
минеш през детството, пубертета и всичко останало. Иначе няма да си съвсем като
хората и аз няма да изпитам усещането, че действително ги представляваш, щом
дойде време да те разпънат на кръст. И не забравяй впрочем, че аз също бивам
разпъван заедно с теб, защото двамата сме единосъщни.

Подигравателно? Да. Грубовато? Може би. Нечестно? Не мисля така и надявам се да

разберете защо не се извинявам. Доктрината за изкуплението, която християните
приемат изключително сериозно, е толкова дълбоко, дълбоко противна, че заслужава
безмилостен присмех. Предполага се, че Бог е всемогъщ. Той е създал разширяващата
се вселена, носещите се в космическия безкрай галактики. Знае всички физически и
математически закони – все пак той ги е измислил. Разбира дори квантовата гравитация
и тъмната материя, с което не може да се похвали никой съвременен учен! Той определя
правилата – следователно има пълното право да прости на когото си пожелае за тяхното
нарушаване. И все пак от нас се иска да повярваме, че единственият начин, за който се
е сетил да убеди себе си – себе си! – за опрощението на хорските грехове (и най-вече
греха на Адам, който никога не е съществувал и следователно няма начин да е
съгрешил), е бил, като изпрати собствения си син (единосъщен с него самия) да бъде
изтезаван и разпънат на кръст в името на човечеството. Макар Старият завет да води
класацията по брой кървави истории, спокойно можем да кажем, че централното
послание на Новия завет е сериозен претендент за мрачната титла „най-ужасяваща
история“ от всички.
Исус е предаден от своя ученик Юда, който го посочва на властите чрез целувка.
Политик, изменящ на своята партия, се нарича „Юда“. Стадата се водят на заколение от
специално обучени „кози-Юда“ – включително в случая на Галапагоските острови,
където привнесени животни нарушават екологичното равновесие. През вековете името
на Юда е станало нарицателно за акта на предателство. Но както вече се запитахме в
Глава 2, справедливо ли е това към него? Планът на Бог е предвиждал Исус да бъде
разпнат, като за целта е трябвало първо да бъде арестуван. Издайничеството е било
необходимо за осъществяването на замисъла. Защо тогава християните традиционно
мразят злощастния Юда? Той само е играел своята роля в божия план за изкупление на
хорските грехове.
Което е още по-лошо, целият еврейски народ е подложен на гонения, понеже
християните го винят за смъртта на Исус. Дори през 1938 г. Пий XII (година преди да
стане папа) нарича евреите хора, „чиито устни проклинат [Христос] и чиито сърца
продължават да го отхвърлят“. Четири години по-късно, през Втората световна война (в
която Италия е на страната на Хитлер), Пий вече като папа се изказва, че Йерусалим
има същата „закоравяла слепота и упорита неблагодарност“, които са го отвели „по пътя
на вината, до убийството на Бог“. И това важи не само за католиците. Мартин Лутер,
германският основател на протестантството, призовава да се палят синагоги и еврейски
училища.
Патологичната омраза на Лутер към евреите намира отглас и при Адолф Хитлер през
1922 г.:

Чувството ми като християнин ми сочи моя Господ и Спасител като боец. Сочи ми
мъжа, който в своята самота, обграден само от шепа последователи, е разпознал
евреите такива, каквито са и е призовал хората да се бият срещу тях и който, Бога
ми, е бил най-велик не като страдалец, а като воин. С безгранична любов, като

45
християнин и като човек, аз чета пасажа, разказващ как Господ най-сетне се е
въздигнал в Своята мощ и е грабнал бича, за да прогони от Храма гнездото от
пепелянки и усойници. Колко страховита е била Неговата битка за света, срещу
еврейската отрова. Днес, след две хиляди години, аз с дълбоко чувство осъзнавам по-
ясно от всякога факта, че именно затова Той е трябвало да пролее кръвта Си на
кръста. Като християнин, аз нямам право да позволявам да ме мамят, но имам дълг
да бъда борец за истина и справедливост… И ако има нещо, което да доказва, че
действията ни са правилни, това е ежедневно нарастващото страдание. Защото
като християнин, аз имам дълг и към собствения си народ.

Впрочем не приемайте твърде сериозно твърденията на Хитлер, че е християнин.

Освен всичко друго той е патологичен лъжец. В тази своя реч той се кълне в
християнството, но в други свои беседи се изказва против него, макар никога да не става
атеист и да не отхвърля католицизма, с който е закърмен. Независимо доколко е искрен
в своята религиозност, речите му намират благодатна почва сред германското
население, подготвено от векове католическа и лютеранска омраза срещу евреите. За
сетен път, както неведнъж е ставало в Европа, всичко започва от легендата, че те са
виновни за смъртта на Исус.
Пилат Понтийски, римският управител, който окончателно одобрява екзекуцията на
Исус, нарежда да донесат вода и публично си измива ръцете, за да покаже, че не носи
вина за нея. Предполага се, че отговорност поемат евреите, когато надават викове:
„кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни“ (Матей 27:25). Много от жестоките
гонения, стоварили се върху еврейския народ в хода на историята, произтичат от тези
думи. И все пак – налага ли се да повтарям отново? – разпъването на Исус е в основата
на божия план. Евреите, искащи смъртта му, само призовават за онова, което Бог
бездруго е решил да се случи. А и не ви ли се струва, че реплика като „кръвта Му нека
бъде върху нас и върху чедата ни“ е доста необичайна и звучи по-скоро като нещо,
добавено впоследствие от предубедена ръка?
Вече нееднократно споменах, че историите, разказани в Библията, най-вероятно не са
верни. Както видяхме в Глава 2, библейските книги са писани дълго след събитията,
които претендират, че описват. Дори да е имало някакви очевидци, те отдавна са били
мъртви. И все пак основната идея на тази глава е друга. Независимо дали Бог е измислен
образ, или не, ние имаме право да избираме дали да обичаме и следваме този образ,
както искат от нас eврейските, християнските и мюсюлманските религиозни водачи.
Какъв е вашият избор?

46
 5.
НУЖЕН ЛИ НИ Е БОГ, ЗА ДА БЪДЕМ ДОБРИ?

47
 В изключително оживената предизборна борба в Щатите през 2016 г. Демо-
кратическата партия трябва да избира между двама водещи кандидати – Бърни Сандърс
и Хилъри Клинтън. Една от водещите фигури в партията, Брад Маршал, предпочита
Хилъри и решава, че е намерил начин да дискредитира Бърни. Подозирайки, че Бърни
е атеист (сякаш в това има нещо нередно!), той пише на двама други партийни водачи
(самата Хилъри не знае нищо за това) с предложението Бърни да бъде публично
предизвикан да си каже религията. При предни дискусии той е споменавал, че е „от
еврейско потекло“, но вярва ли наистина в Бог? Писмото на Брад гласи:

Мисля, че той е атеист… Това може да доведе до няколко процента разлика при
нашите хора. Нашите южняшки баптисти определено правят разлика между евреин
и атеист.

Той има предвид гласоподавателите от Кентъки и Западна Вирджиния. „Няколко

процента“ действително са от решаващо значение за вота в тези два щата и той разчита
(с основание, за жалост), че много християни биха предпочели да гласуват за религиозен
човек, отколкото за атеист, дори ако неговата вяра е различна от тяхната. Всяко
упование в „по-висша сила“ върши работа, както предизборните анкети доказват отново
и отново. Има гласоподаватели, които с известна неохота биха подкрепили католик,
мюсюлманин или евреин, но все пак биха ги предпочели пред някой атеист. Атеистите
са в дъното на списъка дори ако са висококвалифицирани във всяко друго отношение.
Затова нищо чудно, че Брад Маршал прибягва до подмолния ход да изобличи в
безбожие кандидата, когото не харесва!
Американската конституция гласи: „никога няма да се изисква религиозен изпит като
квалификация за която и да е длъжност или за публично доверие под юрисдикцията на
Съединените щати“. Вярно, Маршал не иска правна забрана за заемане на прези-
дентския пост от атеисти, което би нарушило конституцията. Вярно е също, че
избирателите имат право да знаят религиозната принадлежност на кандидата, за когото
гласуват. Но Маршал умишлено апелира към хорските предразсъдъци, което е против
духа на конституцията. Атеизмът е просто липса на вяра в свръхестественото. Все едно
да не вярваш във феи, или в летящи чинии. Работата на държавниците е да вземат
решения по въпроси като икономика, външни отношения, здравни и социални
политики, законодателство. Защо вярата в свръхестественото да прави някого по-
подходящ за такава длъжност?
За съжаление, много хора смятат, че вярата в Бог – все едно в кой – или в някаква „по-
висша сила“ е задължително условие, за да бъде човек добър. Че без такава вяра няма
как да различиш правилно от неправилно, добро от зло, морално от неморално. В
настоящата глава ще разгледаме именно въпроса за „морала“ – какво всъщност означава
„добро“ и „зло“ и дали се нуждаем от упование в Бог, божества или „висши сили“, за да
бъдем добри.
Преди всичко, защо някой би смятал така? Аз се сещам само за две причини, и двете
не особено ласкателни. Първата е, че Библията, Коранът или някоя друга свещена книга
трябва да ни учат как да живеем и че без такава книга с правила ние няма да различаваме
добро от зло. Вече се занимавахме с тази тема в предната глава и тук отново ще се
върнем към нея. Другата възможна причина е, че ние, хората, имаме толкова ниско
мнение за себе си, че смятаме, че никой от нас – включително политиците – не може да

48
бъде добър, ако Господ не го наблюдава. Това е теорията за Великия полицай в небесата,
или ако леко я осъвременим, за Великата камера за наблюдение в небесата.
Следва да признаем, че тук може и да има доза истина. Всички държави поддържат
полицейски сили, а престъпниците е по-малко вероятно да крадат или да вършат други
тъмни дела, ако се боят, че някой ще ги види. В наши дни обществените места
изобилстват от камери, които често хващат хора да вършат нередни неща – например
да задигат стоки от магазини. Естествено, кандидат-обирджиите по-трудно ще се
поддадат на изкушението, ако знаят, че камерата запечатва всяко тяхно движение.
Представете си сега престъпник, който вярва, че Бог неотстъпно следи действията му.
Мнозина религиозни хора са убедени, че Всевишният дори чете мисли и предварително
ще узнае, ако им мине през ум да съгрешат. Лесно е да разберем защо подобни хора
считат, че един богобоязлив политик е по-малко вероятно да кривне от правия път,
отколкото атеистът. Последният не се бои от „всевиждащото око“ в небесата, а само от
истинските камери и полицаи. Може би сте чували циничната мъдрост „Съвест означава
да знаеш, че някой те наблюдава“.
Склонността да се държим прилично, когато ни гледат, е примитивна, вградена
дълбоко в съзнанието ни. Моята колежка професор Мелиса Бейтсън (която навремето
ми беше студентка в Оксфорд) веднъж направи забележителен експеримент. В нейния
факултет в университета в Нюкасъл имаха кът на самообслужване с освежителни
напитки. Вместо продавач имаше кутия, в която хората пускаха парите за кафе, чай,
мляко и така нататък. На стената бе залепен ценоразпис и от всекиго се очакваше да
даде точната сума. Но дали винаги ставаше така? Сигурен съм, че вие не бихте се
поблазнили от факта, че никой не гледа, но не всички са толкова съвестни. Именно на
това се базираше експериментът.
Всяка седмица Мелиса поставяше в къта нов ценоразпис, украсен с картинка отгоре.
В някои седмици картинката представляваше цветя. В други – различни чифтове очи.
Удивителният резултат беше, че в седмиците, в които на ценоразписа бяха нарисувани
очи, хората ставаха по-честни. Сумата в кутията нарастваше почти тройно в сравнение
с „контролните“ седмици, през които клиентите биваха „гледани“ само от цветя. Не е
ли странно? Ако на мястото на очите имаше истинска камера, щеше да е разбираемо.
Но любителите на кафето отлично са знаели, че „очите“ са само мастило върху хартия
и не биха могли да видят действията им по-добре от цветята. Не става дума за
рационално решение от рода на „По-добре да бъда честен, защото ме наблюдават“, а за
ирационално. Както когато аз застана на върха на някой нюйоркски небостъргач и
погледна надолу. Знам, че няма да падна, че от бездната ме дели дебело предпазно
стъкло. И все пак, стомахът ми се свива от боязън, а по кожата ми лазят тръпки. Може
би това усещане също е дълбоко вградено в мозъците ни, наследено чрез гените на
нашите предци, които е трябвало да са наясно с опасността от високите дървета.
Независимо дали е рационално, или не, изглежда напълно вероятно хората да се
държат прилично, ако искрено вярват, че Бог ги наблюдава. Противно ми е да го
призная, защото ми се ще да вярвам, че сме по-добри. Че можем да сме честни,
независимо дали някой ни гледа отгоре.
Ами ако страхът от Бога не е само страх да не го разсърдим, а от нещо по-лошо – много
по-лошо? Както християнството, така и ислямът традиционно учат, че след смъртта
грешниците ще търпят вечни мъки в ада. В Откровението на Йоан се разправя за „езеро,
що гори с огън и жупел“. Пророк Мохамед от своя страна е цитиран да казва, че „на
най-леко мъчение от обитателите на Ада ще бъде подложен човек, под чиито пети ще

49
бъдат сложени два въглена, от което ще му ври мозъкът“. Коранът (4:56) гласи: „Онези,
които не вярват в Нашите знамения, ще ги изгаряме в Огъня. Всякога, щом кожата им
се опече, я сменяваме с друга кожа, за да вкусят мъчението“. Според мнозина
проповедници дори не е нужно да си сторил нещо лошо, за да се озовеш сред пламъците
на преизподнята. Достатъчно е да си неверник! Най-великите художници са се
надпреварвали да изобразяват кошмарни и ужасяващи картини на пъкъла. Най-
прочутата творба на италиански език, Дантевият „Ад“, разглежда същата тема.
Плашили ли са ви с ада като дете? Вярвали ли сте в подобни заплахи? Изпитвали ли
сте истински страх? Ако можете да отговорите на горните въпроси с „не“, значи сте
късметлии. За жалост, много хора им вярват до сетния си час и това обременява целия
им живот, особено предсмъртните дни.
Аз имам теория относно заплахите и наказанията. Някои от тях са реални – да речем,
че ако те хванат да крадеш, ще влезеш в затвора. Други са доста нереални – като
например, че ако не вярваш в Бог, щом умреш, ще прекараш цяла вечност насред огнено
езеро. Теорията ми е, че колкото по-нереална е заплахата, толкова по-ужасяващо трябва
да е наказанието, за да постигне желания ефект. Затворът е реално място и не е нужно
да се разкрасява със зловещи детайли като подмяна на кожата, за да бъде тя опечена
отново.
Какво бихте казали за хора, заплашващи децата с вечен огън след смъртта им? В
настоящата книга по принцип избягвам да давам собствени отговори на въпросите си,
но тук не мога да се сдържа и ще направя изключение. Според мен тези хора трябва да
се радват, че ад не съществува, защото иначе те самите щяха да са най-достойни да
попаднат в него.
Колкото и ужасяващи да са картините на ада, липсват достатъчно доказателства, че
религията променя поведението на хората, било то към по-добро или по-лошо. Според
някои проучвания религиозните хора заделят по-щедро средства за благотворителност.
Мнозина от тях правят дарения на църквата, която на свой ред насочва парите към
похвални каузи, например борба с глада или помощ след природни бедствия. Но голяма
част от сумите отиват за финансиране на мисионери. Дали това е същата благотво-
рителност като да нахраниш гладни или да приютиш бездомни? Образованието е наглед
достойно начинание, но ако то се състои само в зубрене наизуст на Корана? Или в учене
на децата да забравят племенното си наследство и да го заменят с историите от
Библията?
Нерелигиозните също умеят да бъдат щедри. Тримата най-големи филантропи в
света – Бил Гейтс, Уорън Бъфет и Джордж Сорос, до един са атеисти. През 2010 г. силно
земетресение опустоши бездруго бедния остров Хаити. Страданията бяха
покъртителни. Хора от целия свят, вярващи или не, се стекоха да помагат. Моята
собствена благотворителна фондация, Фондацията за разум и наука на Ричард Докинс,
започна специална кампания, наречена Non-Believers Giving Aid5 (NBGA). Обърнахме се
с призив към дузина сродни организации да се присъединят към нас в набирането на
средства от атеисти, агностици и други невярващи. Хиляди хора откликнаха на нашия
апел и в рамките на три дни NBGA събра 300 000 долара. Изпратихме ги в Хаити до
последния цент, плюс още доста през следващите седмици. Естествено, религиозните
организации също правеха дарения, а мнозина достойни хора отидоха и лично в Хаити,
за да помагат. Не разказвам историята за NBGA, за да се хваля, че нерелигиозните са

5
Невярващи оказват помощ (англ.). – Б. пр.
50
по-щедри от вярващите. Всъщност мисля, че когато са изправени пред криза, повечето
хора по света проявяват щедрост и доброта, независимо от убежденията си.
Всичко това сякаш придава известна правдоподобност на теорията за Великата камера
за наблюдение в небесата. Дали религията действително не възпира престъпниците?
Ако е така, то затворите би следвало да са пълни основно с атеисти. Ето малко
статистика от м. юли 2013, отнасяща се до вероизповеданието, заявено от излежаващите
присъди във федералните затвори на САЩ. 28 процента са се определили като
християни протестанти, 24 процента като християни католици, 5 процента като мюсюл-
мани. Повечето от останалите спадат към будизъм, индуизъм, юдаизъм, племенно или
„неизвестно“ изповедание. А какъв е делът на невярващите? Миниатюрните 0,07
процента. Което значи, че един осъден престъпник е 750 пъти по-вероятно са бъде
християнин, отколкото атеист! Вярно, тук говорим за заявена религиозна
принадлежност, а и кой знае какво се крие зад „неизвестната“ категория. А и общата
бройка на християните в Съединените щати е по-висока от тази на атеистите. Но не 750
пъти по-висока! Цифрите може донякъде и да са изкривени от факта, че затворниците
могат да разчитат на по-ранно освобождаване, ако твърдят, че са набожни.
Образованието също играе роля – нискообразованите хора е по-вероятно да попаднат
зад решетките, а те по-рядко са атеисти. Както и да я погледнете, статистиката далеч не
подкрепя теорията за Великата камера за наблюдение в небесата.
Но дори ако тази теория бе вярна, това пак нямаше да е основание да вярваме във
фактическото съществуване на Бог. Единственото основание да се вярва в нещо са
доказателствата. Идеята за Всевишния, наблюдаващ отгоре, има по-скоро съмни-
телното преимущество да се надяваме, че другите ще повярват в нея. Това би понижило
престъпността и би излязло по-евтино от инсталиране на охранителни системи или
заплащане на полицейски патрули. И все пак представете си колко високомерно ще
звучи, ако кажем: „Ние с вас сме твърде интелигентни, за да вярваме в Бог, но ще е
чудесно, ако другите вярват!“. Моят приятел философът Даниъл Денет нарича това
„вяра във вярата“ – да смяташ, че Бог няма, но че вярата в него е хубаво нещо. Когато
израелският премиер Голда Меир била запитана дали вярва в Бог, тя отговорила:
„Вярвам в еврейския народ. А еврейският народ вярва в Бог“.
Дотук с теорията за Великата камера за наблюдение в небесата. Сега ще се обърна към
другата възможна причина хората да смятат, че е по-добре да гласуват за вярващи
политици, отколкото за атеисти. Тази причина е доста различна. Според някои
религията е хубаво нещо, защото Светото писание ни учи как да се държим добре. Без
подобен наръчник с правила ние бихме се носили сред море от несигурност. Библията
ни дава и добри „модели за поведение“ – възхитителни образи като Бог и Исус, на които
да се стремим да подражаваме.
Но не всички вярващи четат Библията. Някои имат други свещени книги или пък
изобщо нямат такива. Тук ще обсъдя само юдейската християнска Библия, защото е
единствената, която познавам добре, макар казаното в общи линии да важи и за Корана.
Смятате ли, че книги като тези са добри наръчници за добро поведение? И че
библейският Бог е пример за подражание? Ако да, погледнете още веднъж Глава 4. При
Корана нещата стоят още по-зле, защото от мюсюлманите се очаква да го възприемат
буквално.
Десетте Божи заповеди често се цитират като напътствия за праведен живот. В
различни американски щати, особено в така наречения Библейски пояс, кипят
ожесточени спорове около тези заповеди. От едната страна са политиците християни,

51
които искат да ги разлепят по стените на обществените сгради, като например
съдилищата. От другата са хората, цитиращи Конституцията на САЩ, чиято Първа
поправка гласи:

Конгресът не ще приема закон по отношение на установяването на религия или

който забранява нейното свободно упражняване.

Доста ясно, нали? Всеки има право да упражнява каквато си иска религия, по свой
собствен начин. Конституцията забранява единствено установяването на официална
държавна религия. Човек може да окачи Десетте Божи заповеди в собствения си дом –
тази свобода му е гарантирана, и с пълно основание. Но дали е конституционно да се
направи същото в обществена сграда? Мнозина юристи смятат, че не.
Но нека оставим юридическата страна на въпроса и погледнем самите Божи заповеди,
за да преценим дали наистина са добър пътеводител за това как да живеем правилно. В
Библията има две техни версии – една в книгата Изход и друга във Второзаконие. Те са
почти еднакви, но различните религиозни традиции (юдейска, католическа, лютеранска
и т.н.) ги номерират леко различно. Помните, че Мойсей, разгневен заради златния
телец, хвърля оригиналните каменни плочи и ги строшава, затова Бог по-късно му дава
нов комплект. Ето текста според плочите, които остават здрави, както е цитиран в
Изход, глава 20. Бог прави впечатляващо театрално представление, като призовава
народа в подножието на планината Синай и после се явява сред „гръмове, светкавици…
и много силен тръбен глас“. След всяка заповед съм написал кратък коментар, като вие
навярно също ще искате да добавите свой.

Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на роб-
ството.

За евреите това е първата заповед, макар и да звучи по-скоро като изявление. За

християните тя е увод към:

Първа заповед: Да нямаш други богове, освен Мене.

Както видяхме в Глава 4 и както Бог сам често заявява, той е „Бог ревнив“.
В Стария завет неговият образ е болезнено обсебен от съперничеството с други богове.
Той яростно ги ненавижда и се бои, че народът му може да се изкуши да ги почита. Тази
натрапчива омраза към конкурентни божества се запазва дълги векове след времето на
Исус. Християнството вече е станало официална религия при Константин Велики,
когато ранните християнски фанатици вилнеят из Римската империя и трошат статуи,
възприемани от тях като идоли, а от нас днес – като безценни творби на изкуството6.
Голямата статуя на богиня Атина в древния град Палмира (в днешна Сирия) е само един
от примерите. Дълбоко таченият Августин Блажени е сред най-ревностните
унищожители. Тази маниакална страст на ранните християни към заличаване на
образите на други богове може да се сравни със съвременния ислямски фанатизъм на
Ислямска държава и „Ал Кайда“.

6
Както е описано с ужасяващи подробности в книгата на Катрин Никси The Darkening Age (London,
Macmillan, 2018). – Б. а.
52
 Втора заповед: Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на
небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята.

Тук нещата отново опират до съперничеството с други божества, които сред съседните
племена често са под формата на тотеми. За да не остане и капка съмнение, следващият
стих изрично пояснява:

Не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който
за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят.

Какво ще кажете за последното изречение? Бог е толкова ревнив, че ако се кланяте

другиму, ще накаже не само вас, но и потомството, внуците и правнуците ви, които дори
не са били родени по време на прегрешението. Горките невинни дечица!

Трета заповед: Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ
няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно.

Това означава да не използвате божието име в изрази от рода на „Боже, колко си

глупав“ или „Да хванеш Господ за шлифера“. Може да се разбере защо на Бог би му
станало неприятно, но не изглежда чак толкова страшно престъпление, нали?
Положително не и такова, което да си струва да се окачва по стените на съдилищата!
Има далеч по-неприлични фрази, които не са незаконни в повечето държави.

Четвърта заповед: Помни съботния ден, за да го светиш.

Бог приема тази заръка изключително сериозно. В книгата Числа, глава 15,
израилтяните хващат мъж да събира дърва в съботен ден. Да събира дърва! Може да ви
се стори дребно нарушение, но когато Мойсей попитал Бог как да постъпи, последният
хич не бил благосклонно настроен:

И рече Господ на Моисея: тоя човек трябва да умре; цялото общество да го убие с
камъни вън от стана.

Сурова присъда, не мислите ли? Не знам за вас, но на мен убиването с камъни ми

изглежда особено противен способ за екзекуция. Не само болезнен, но съдържащ
допълнителния ужас цял лагер или село да се нахвърли върху жертвата, подобно на
побойници в училищен двор. Това все още се практикува в някои мюсюлмански
държави, включително по отношение на млади жени, хванати да разговарят с мъже,
които не са им съпрузи (някои строги мюсюлмани считат това за тежко престъпление).
За християните пребиването с камъни вече е отживелица и в този смисъл можем дори
иронично да кажем, че мюсюлманите се придържат по-стриктно от тях към светото си
писание. Но дали Четвъртата заповед е толкова важна, че да си струва да я окачим на
публично място, сякаш е основополагащ закон?
Следващите стихове обосновават Четвъртата заповед, изтъквайки, че сам Бог си
починал на седмия ден, след като шест дни се трудил да създаде света и всичко в него.

53
 Шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на
Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти,
ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой
добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена
създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина;
затова Господ благослови съботния ден и го освети.

Подобни умозаключения по пътя на символа и аналогията са типични за богословието.

Щом нещо е станало по определен начин навремето, това е достатъчно основание да
става по същия начин и днес! Разбира се, то не се е случило и първия път, защото никой
не е създал света за шест дни, но това са подробности.

Пета заповед: Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш
дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.

Това е много мило. Хубаво е да почиташ родителите си. Те са те създали, гледали са

те, обличали са те, хранили са те, пращали са те на училище и още куп други неща.

Шеста заповед: Не убивай.

Всеки ще се съгласи, че това е една добра заповед. Вероятно затова и е единствената,

която повечето хора, твърдящи, че спазват Десетте Божи заповеди, успяват да си
спомнят. Няма причина тя да не се окачи по стените на съдилищата, защото убийството
в крайна сметка е незаконно във всяка една държава. Всъщност Шестата заповед
изглежда дори прекалено очевидна. Представете си реакцията на хората, когато Мойсей
слиза от планината и започва да им чете скрижалите: „Ха! Не убивай? Виж ти, как не
ми беше хрумвало досега! Тъй, тъй, тъй. Ще трябва да го запомня. Значи от утре
никакви убийства повече“.
Но въпреки цялата си очевидност Шестата заповед се нарушава в колосални мащаби
по време на война, и то с благословията на духовенството. Вече видяхме как според
библейския разказ самите израилтяни я нарушават в своята битка за „жизнено
пространство“ срещу злощастните народи, населяващи Обетованата земя – и то го
правят по изрична божия заръка. През Първата световна война на британските войници
е заповядано да убиват германски войници и обратно. При това и двете страни са
сигурни, че Бог е на тяхна страна, което вдъхновява поета Дж. К. Скуайър да напише:
Бог чу сражаващите се страни да пеят и скандират:

„Gott strafe England“7 и „God save the King!“8

Боже това, Боже онова, Боже еди-какво си.
„Мили боже, рече си Бог, май ще ми дойде нагорно!“

Заповеди за убиване с претенция за божия благословия са били давани на войниците

във всички вой-ни в историята.
Направете следното сравнение. В онези американски щати, където съществува
смъртно наказание, обвиняемият се изправя пред съд. Делото може да трае седмици и

7
Боже, накажи Англия (нем.). – Б. пр.
8
Боже, пази краля (англ.). – Б. пр.
54
месеци, а обвинението трябва да докаже вината „отвъд разумното съмнение“. След това
могат да се правят многобройни обжалвания, преди присъдата действително да бъде
изпълнена. Заповедта за изпълнението ѝ се подписва от губернатора на щата, който
обикновено приема отговорността много сериозно. После, в самото утро на
екзекуцията, се извършва мрачен ритуал с последната любима закуска на осъдения. Но
когато един войник убива друг по време на война, последният – поне доколкото убиецът
знае – не е извършил никакво престъпление. Не е изправян пред съд, не е получавал
присъда, нито е имал адвокатска защита и право на обжалване. Може дори да не е
постъпил в армията доброволно, а да е бил мобилизиран против волята си. И все пак
заповедта е той да бъде застрелян! През Втората световна война самолети и от двете
страни са извършвали бомбардировки, избивайки хиляди цивилни, отново без съд и
присъда. Това ли е „Не убивай“?
В Англия човек е могъл да се освободи от военна служба, ако заяви, че убежденията
не му позволяват да убива, но преди това е трябвало да застане пред трибунал и да
обоснове тези свои убеждения, което е било мъчна задача. По-лесно е било да избегне
фронта, ако родителите му са принадлежали към пацифистка религия, да речем,
квакерската. Но ако ще той самият да е написал дори докторска дисертация върху
неморалността на войната, това е било недостатъчно. Пак е трябвало да се изправи пред
трибунал, за да получи разрешение да стои извън бойните действия и да кара примерно
линейка. Аз вероятно щях да се проваля при убеждаването. Но тайно щях да стрелям
така, че да не улучвам.
В оригинал Шестата заповед вероятно е значела по-скоро „Не убивай членове на
собственото си племе“. (Освен, разбира се, ако не събират дърва в събота или не
извършват други непростими престъпления!) Знаем това, защото Бог постоянно
нарежда на своя народ да избива други племена безогледно и с наслада.

Седма заповед: Не прелюбодействувай.

Това сякаш е достатъчно праволинейно – не прави секс с друг, освен с брачния си

партньор. Макар че можем да си представим обстоятелства, при които оковите следва
да се поразхлабят. Например, ако имате нещастен и отдавна разпаднал се брак и се
влюбите силно в друг човек. Както ще видим по-късно, според някои хора моралните
правила са абсолютни и нерушими, докато други допускат и изключения. Мнозина пък
са на мнение, че интимният живот е лична територия и не бива да се регулира със
заповеди и закони.

Осма заповед: Не кради.

Както и при „Не убивай“, не виждам особени пречки тази заповед да виси по стените
в съдилищата, защото кражбата, подобно на убийството, е незаконна във всяка държава.

Девета заповед: Не лъжесвидетелствувай против ближния си.

Отново нищо против, независимо дали става въпрос за ближен, или чужд човек.
Крайъгълен камък на законодателството е, че свидетелят, особено под клетва, трябва да
говори „истината, цялата истина и нищо друго освен истината“.

55
 Десета заповед: Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближ-
ния си, (нито нивата му) нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито
никакъв негов добитък) – нищо, което е на ближния ти.

Тук става дума за завистта, иначе казано, за желанието да притежаваш нещо чуждо.
Понякога е трудно да не завиждаме на по-облагодетелстваните от нас, но едва ли е
престъпление, стига да не посягаме, за да присвоим желаните вещи. Дори и това според
някои по-революционни политически теории може да бъде оправдано. Те смятат, че
държавата има право да национализира и преразпределя личното богатство. Не е нужно
да си комунист или анархист, за да проумееш логиката. Либертарианците от своя страна
стигат до другата крайност. Те смятат, че дори данъчното облагане е форма на кражба –
грабене на богатите в полза на бедните. Легендарният разбойник Робин Худ е правел
именно това и образът му се радва на известен романтичен ореол. Също както и по-
съвременните еквиваленти, като бандита от Дивия запад Джеси Джеймс или ирландския
обирджия Уили Бренън.
Забележете впрочем, че Десетата заповед причислява жената и слугите на „ближния“
към неговата собственост, подобно на добитъка. Как ви се струва жената да бъде
възприемана като вещ на мъжа? За мен идеята е ужасна, но тя е дълбоко вкоренена в
много култури и продължава да съществува и до днес в места като Пакистан и
Саудитска Арабия, където е подкрепяна от държавната религия. Някои (аз не спадам
към тяхното число) смятат, че това е достатъчно основание да бъде „уважавана“. Може
би сте чували фразата „това е част от културата им“. В момента, в който пиша тези
редове, в Саудитска Арабия тепърва се прокарва закон, позволяващ на жените да
шофират, а омъжената жена все още няма право да открие банкова сметка без
съгласието на съпруга си. Няма право и да напуска дома, ако не е придружена от него
или от друг роднина от мъжки пол, било то и малко момче. Представете си сцена, при
която зряла жена, може би с университетска диплома, трябва да иска разрешение от
осемгодишния си син, за да излезе на улицата. А той от своя страна трябва да я
съпроводи, за да бъде неин мъжки „закрилник“. Тези онеправдаващи закони са
вдъхновени от исляма.
Представям си, че ако Десетата заповед бе окачена в американска обществена сграда,
не една и две жени щяха да имат забележки по нея. Най-малкото, в интерес на равен-
ството (и съвременната реалност), би следвало да добавим: „Не пожелавай съпруга на
ближната си; нито спортната ѝ кола, нито докторската ѝ диплома“.
Естествено е Десетте Божи заповеди да са отживели и не е честно да виним Библията,
задето е написана преди хиляди години, когато мъжете са притежавали жените си, а
робите са били просто стока. Но от друга страна, не е ли тъкмо там цялата идея? Да,
светът се е придвижил напред, излязъл е от мрака на вековете и ние вече не трябва да
черпим моралните си правила, представите за „добро и зло“ от Библията. Всъщност ние
не го и правим. Иначе трябваше още да убиваме хората с камъни, задето работят в
събота или почитат погрешните богове.
„Но това касае само Стария завет“, ще възразят някои. „Нека се ръководим от Новия
завет.“ Да, има известен резон. Исус е казал доста хубави неща, например в Проповедта
на планината, които звучат напълно различно от тона на Стария завет. Но как да
разберем кои твърдения в Библията са правилни и кои не? Решението трябва да се
базира на източник извън нея, иначе ще се получи порочен кръг, освен ако не се
придържаме към правилото, че новите неща заменят старите. Между другото, ислямът

56
прави именно това, но за жалост, с обратен ефект. Пророк Мохамед има много благи
изказвания в ранните си дни в Мека, но по-късно, след като се мести в Медина, става
войнолюбив поради обстоятелства, свързани с историческата обстановка. Много от
ужасните неща, извършени в името на исляма, намират оправдание в по-късните,
„медински“ глави на Корана, които противоречат на по-ранните и мирни „мекански“
глави и според официалната доктрина ги отменят.
Да се върнем към християнската Библия. Никъде в нея не пише „Забравете Стария
завет и четете само Новия завет, за да разберете кое е добро и зло“. Исус би могъл да
каже това, но всъщност казва тъкмо обратното (в Матей 5:17-18):

Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл,
а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота,
или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.

А също в Лука (16:17):

Но по-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от Закона да пропадне.

За евреин като Исус „Законът“ означава определени книги от Стария завет. Исус,
изглежда, възприема Стария завет в доста розова светлина. В Матей 7:12 той изказва
Златното правило да се държим с другите така, както очакваме те да се държат с нас, а
после продължава, представяйки го като централно послание от Стария завет: „Прочее,
всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е
законът и пророците“.
Вярно е, че ако поровим из Стария завет, ще открием подобни фрази: „Не отмъстявай
и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си. Аз
съм Господ (Бог ваш)“ (Левит 19:18). Други, по-точни версии на Златното правило
присъстват в древни текстове от Египет, Индия, Китай и Гърция. И все пак ще е голямо
преувеличение да се твърди, че това е основен мотив в Стария завет. Както видяхме в
Глава 4, самият Бог е доста вещ в отмъщението, а стиховете, призоваващи към него, са
безброй.

На оногова, който причини повреда върху тялото на ближния си, да се направи също,
каквото е той направил: строшено за строшено, око за око, зъб за зъб; както той е
причинил повреда на човека, тъй и нему да се направи (Левит 24:19-20).

Горното впрочем също е с вавилонски произход, в този случай от „Законника на

Хамурапи“. Хамурапи бил един от най-великите вавилонски царе, а неговият сборник
от закони датира цяло хилядолетие преди Стария завет.
Ето още една версия от Библията, от книгата Второзаконие:

Да (го) не пощади окото ти: душа за душа, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога
за нога. (Каквато вреда някой направи на ближния си, със същото да му се отплати.)
(Второзаконие 19:21).

Бихме могли да кажем, че това е отново Златното правило, обърнато в негатив. Но така
не звучи особено ласкаво, нали?

57
 Самият Исус проповядва тъкмо обратното, като дори цитира същия стих от Стария
завет:

Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не

противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и
другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и
горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две (Матей
5:38-41).

Не мисля, че някога е имало по-ясно и великодушно отхвърляне на идеята за

отмъщението. С него Исус далеч изпреварва времето си.
И все пак отмъщението не му е чуждо. Дори ако оставим настрана Евангелието на
детството от Тома, в каноничните евангелия както на Матей, така и на Марк четем за
дребнава мъст не над друго, а над смокиново дърво:

А на утринта, връщайки се в града, огладня; и видя край пътя една смоковница, отиде
при нея и, като не намери нищо на нея, освен едни листа, каза ѝ: занапред да няма вече
плод от тебе вовеки. И смоковницата веднага изсъхна (Матей 21:18-19).

Във версията на Марк (11:13) се добавя, че причината за липсата на смокини била в

ранното време на годината. Бедното дърво изсъхнало, без дори да дочака сезона на
плодовете!
Християните разбираемо се смущават от историята със смокинята. Някои твърдят, че
тя никога не се е случвала, подобно на епизодите в Евангелието на детството от Тома.
Други просто я игнорират и се съсредоточават върху по-лицеприятните откъси от Новия
завет, докато трети я наричат „символична“. Всъщност смокиново дърво изобщо
нямало, а това била своеобразна метафора за народа на Израел. Вероятно сте забелязали,
че това е любим трик на теолозите – ако нещо в Библията не им изнася, да казват, че е
само символично, никога не се е случвало или пък е иносказателно. И разбира се, те
сами преценяват кои стихове са метафорични, а кои трябва да се приемат буквално.
Има и други места в официалните евангелия, където Исус се разкрива с цялата
суровост на своя старозаветен „отец“. Така например в Лука 19:27 го чуваме да казва: А
ония мои врагове, които не искаха да царувам над тях, доведете тук и посечете пред
мен. Той не се държи особено ласкаво и към майка си, което е учудващо на фона на
почитта на католиците към Богородица. При първото си чудо – превръщането на водата
във вино по време на сватба, когато тя се обръща към него, той отвръща: Какво имаш
ти с Мене, жено? Вероятно на оригиналния арамейски език обръщението е звучало по-
меко, отколкото в преводите. (Един познавач на класическите езици ми поясни, че
думата, използвана за „жена“, понякога можела да има и смисъла на „мила“.) А и ако
трябва да сме честни, след като цялата история с превръщането на водата във вино
положително не е вярна, има голям шанс и въпросният диалог между Исус и Мария
никога да не се е случвал.
Впрочем това не е единственият случай, в който Исус не е точно пример за подра-
жание, що се касае до семейните ценности. В Лука 14:26 той казва на народа:

Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си,
братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик.

58
 В друг случай, докато говори пред множеството, някой му съобщава, че майка му и
братята му го чакат отвън. Отново хладна реакция:

И някой Му рече: ето, майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да говорят с Тебе.
А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми, и кои са
братята Ми? И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите
братя (Матей 12:47-49).

Има и епизоди, в които Исус се явява не толкова като лош, колкото като невеж и
немилосърден. В „страната Гергесинска“ (Матей, глава 8) той среща двама мъже,
„хванати от бяс“ и толкова свирепи, че никой не смее да минава по пътя. Те вероятно са
имали шизофрения или друго психично заболяване, но Исус следва заблудата на онази
епоха, че са обладани от нечисти сили. Той изгонва бесовете от тях, но понеже те няма
къде другаде да отидат, ги изпраща в стадото свине, пасящо наблизо. Демоните се
вселяват в тях и бедните животни (пословично известни като „гергесинските свине“) се
втурват по стръмнината към морето и се давят в него. Не особено приятна история.
Разбира се, няма как да виним хора, живели през първи век, че не са запознати с
психичните заболявания. Прилагането на съвременни стандарти към отминали епохи е
грешка, която добрите историци избягват. Но нали се предполага, че Исус не е
обикновен човек, а бог? Не би ли трябвало да е по-вещ?
Всъщност той не е лош образ, а просто образ на своето време. Представете си, ако
беше изрекъл слова от рода на: „Истина ви казвам, бесове не съществуват, нито могат
да излязат от човека и да се вселят в прасето. Тези двама души са просто психично-
болни. Няма такова нещо като обладаване“. Още по-впечатляващо щеше да звучи, ако
бе проповядвал на учениците си, че земята се върти около слънцето, че всички живи
същества са братовчеди, че континентите са на милиарди години и очертанията им
постепенно се променят… Но не, неговата мъдрост, колкото и да е въздействаща на
моменти, не е мъдрост на бог, а просто на човек, макар като цяло благ и добър.
Ами ако пророкът Мохамед, предавайки Божието слово, бе казал: „О, правоверни,
слънцето е просто звезда като всички останали звезди в небето, но намираща се много
по-близо до нас. На вас ви се струва, че изгрява от изток, пътува през небето и залязва
на запад. Но всъщност въртенето на земята е причината да изглежда така“. Уви, не, той
казва, че слънцето „залязва в кална вода“.
Или пък пророк Илия, или пророк Исая да изрекат: „Слушай, Израилю, словото на
Господа, Бог наш. Сънувах сън и беше ми разкрито, че нищо не може да се движи по-
бързо от светлината“. Вместо това ние получаваме от тях само заръки да не се кланяме
на други божества, както куп други правила как да живеем, съобразени с разбиранията
на хората от онова време.
В Библията, дори и в Стария завет, могат да се открият някои добри пасажи. Но как
поначало да решим кои пасажи да игнорираме, защото са лоши, а кои да следваме,
защото са добри? За целта ни е нужно мерило, метод, който да не произтича от самата
Библия. Но ако разполагаме с такова мерило, защо не използваме директно него? Ако
имаме независими критерии, по които да преценяваме кои библейски поуки да приемем
и кои не, защо ни е нужна самата Библия?

59
 Ще кажете, на теория звучи вярно, но къде е този набор от критерии? Как изобщо
правим разграничение между добро и лошо (включително по отношение на текстовете
в светите писания)? Това е темата на следващата глава.

60
 6.
КАК РЕШАВАМЕ КОЕ Е ДОБРО?

61
 Подобно на всички други животни, и ние, хората, сме плод на стотици милиони години
еволюция. Заедно с останалите части на тялото еволюира и мозъкът, а следователно и
възприятията за нашите действия – какво вършим, кое ни доставя удоволствие, кое е
правилно. Наследили сме от своите предци вкус към сладкото и отвращение към
гнилото. Наследили сме и сексуалните влечения. Всичко това е лесно да се разбере. В
малки количества захарта е полезна, макар и излишъкът ѝ да вреди. Днес живеем в свят,
където тя е леснодостъпна, но при нашите диви предшественици в африканската савана
е било различно. Те са си я набавяли от плодове, а плодовете имат умерено съдържание
на захар, така че е било невъзможно да прекалят. Гниенето е съпроводено с опасни
бактерии. За тях е било добре да избягват гнили храни, оттук и генетично заложеното
чувство на отвращение. При влечението към противоположния пол обяснението е
очевидно – то води до раждане на бебета, а бебетата, щом пораснат, имат същите
сексуални стремежи. Всички ние произхождаме от непрекъсната линия индивиди,
които са се чифтосвали помежду си, и сме наследили техния полов нагон.
Но някои неща не са така лесни за разбиране – като например предаваният през
поколенията стремеж да бъдем добри към околните. Да се сприятеляваме с тях, да
прекарваме времето си заедно, да си сътрудничим, да им съчувстваме в беда, да им
помагаме при нужда. С обяснението на това развитие ще се занимаем чак в Глава 11,
след главите, посветени на самата еволюция. Междувременно мога само да ви помоля
да приемете на доверие, че добротата от определен, специален вид е част от генетичното
ни наследство, също като половия нагон. И че вероятно допринася за нашите морални
критерии и ценности.
И все пак това е само част от отговора на въпроса в началото на настоящата глава,
защото представите за добро и зло се менят, а тези промени в исторически план са
твърде бързи, за да представляват еволюционно развитие.
Човек може да ги види с отминаването на десетилетията като „нещо в атмосферата“,
което не можем да назовем с точност, защото то е съчетание от много фактори.
Преобладаващите морални ценности в нашия XXI век са осезаемо различни дори от тези
преди сто години, да не говорим за ценностите от XVIII век, когато държането на роби
е било нещо обичайно. Със съжаление трябва да призная, че дори собствените ми
предци в Ямайка са го правели и са смятали, че икономиката ще се разпадне, ако робите
бъдат освободени. Великият Томас Джеферсън, трети президент на Съединените щати
и един от основните автори на Конституцията, също е бил робовладелец. Както и
първият президент, Джордж Вашингтон. Можем поне да се надяваме, че те, както и
моите прародители, не са знаели за ужасяващите условия, при които чернокожите са
били превозвани с кораби от Африка.
Между другото, докато белите европейци и американци са вземали роби от Западна
Африка, арабите са правели същото в Източна Африка. Суахили, обособил се като
основен език в екваториална Източна Африка, е възникнал покрай търговията с роби и
съдържа много думи с арабски корен. Африканските вождове, освен че сами са държали
роби, са ги ловели за продан на европейски и арабски търговци. Затова не е учудващо,
че Библията, в съответствие с тогавашния морал, не заклеймява робството. Дори Новият
завет е пълен с призиви от рода на:

Вие, рабите, бъдете послушни на вашите по плът господари със страх и трепет, в
простота на сърцето си, както на Христа, не със слугуване само за очи като

62
човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия (Ефесяни
6:5-6).

Ето и още:

Ония, които са под робско иго, да считат господарите си достойни за всякаква

почест, за да се не хули името Божие и учението (1 Тимотей 6:1).

Негодуванието към робството, което изпитваме днес, е само пореден пример за

промяната „в атмосферата“. Ейбрахам Линкълн, още един от най-тачените президенти
на САЩ, е точен връстник на Чарлз Дарвин, роден в същия февруарски ден на 1809 г.
Дарвин е бил пламенен противник на робството, а Линкълн на практика освобождава
робите в Америка. И все пак нито на Дарвин, нито на Линкълн би им хрумнало, че
африканците могат да са равни на така наричаните от тях „цивилизовани раси“. Томас
Хъксли, приятел на Дарвин, е още по-напредничав и либерален мислител. И все пак
през 1871 г. той пише следното:

Никой рационален човек, добре запознат с фактите, не вярва, че средният негър е

равен на белия човек, а още по-малко, че го превъзхожда. Предвид това, ще е просто
невероятно, когато всички спънки бъдат премахнати и нашият братовчед с масивна
захапка получи справедливо поле за изява, без чуждо потисничество или помощ, той
да може успешно да се конкурира със своя съперник с по-голям мозък и по-малка
челюст в състезание, което се води не с хапане, а с ум. Най-високите места в
йерархията на цивилизацията положително ще останат недостъпни за нашите
тъмнокожи братовчеди.

Президентът Линкълн през 1858 г. заявява:

Ще кажа, че не подкрепям, нито някога съм подкрепял въвеждане на каквото и да

било социално и политическо равенство между бялата и черната раса; че не
подкрепям, нито някога съм подкрепял даването на право на негрите да гласуват, да
бъдат съдебни заседатели, да заемат обществена служба или да сключват брак с бели
хора. Ще добавя още, че между бялата и черната раса има физически различия, които
според мен винаги ще възпрепятстват двете раси да живеят съвместно, при условия
на социално и политическо равенство. А след като не могат да живеят по този начин,
докато остават заедно, едната трябва да има висшестояща позиция, а другата
нисшестояща. Аз, не по-малко от всеки друг човек, съм за това висшестоящата
позиция да бъде предоставена на бялата раса.

Явно каквото и да е „витаело в атмосферата“ през XIX век, тя е била много по-различна
от днешната. И все пак никой уважаващ себе си историк не би обвинил Линкълн, Дарвин
и Хъксли в расизъм. Напротив, за своето време те са били максимално прогресивни. Ако
бяха родени два века по-късно, щяха да се ужасят от горните цитати.
Не е нужно да се чака цял век, за да се забележат промени в моралните ценности. В
Глава 5 се спряхме на бомбардировките през Втората световна война, избили безброй
цивилни и от двете страни. Отначало тяхна мишена са индустриалните центрове, като
Ковънтри във Великобритания и Есен в Германия. Но неточността на атаките

63
неизбежно води до цивилни жертви. Естествено, всяка засегната страна негодува и си
отмъщава. По-късно, с ескалацията на конфликта, цивилните обекти се превръщат в
основна цел. Между 13 и 15 февруари 1945 г. 722 британски и 527 американски самолета
изравняват със земята древния и красив германски град Дрезден с фугасни и
запалителни бомби. Точният брой на жертвите сред населението остана неизвестен, но
по реалистични оценки те са над 100 хиляди. Това е сравнимо с пораженията от
атомните бомби, унищожили Хирошима и Нагасаки през август 1945 г.
А сега да се придвижим половин век напред. За съжаление, войни все още има, но те
дори не се доближават по мащаб до двете световни. По време на конфликта в
Персийския залив също има цивилни жертви, но те се третират по-скоро като злощастни
грешки. Политиците се извиняват за тях и обясняват, че са „странични щети“,
предизвикани от нападенията над „легитимни“ военни цели. Част от причината се крие
в развитието на електронните технологии. Управляемите ракети, използващи сателитни
и други навигационни системи, могат да достигат точно определени координати,
въведени в бордовия им компютър. Това е доста по-различно от безогледните
бомбардировки над Дрезден, Лондон и Ковънтри. Но моралният климат „в атмосфе-
рата“ също се е изменил. През Втората световна война хора като Хитлер и британския
маршал Артър Харис определено са искали да убиват цивилни. Съвременните
еквиваленти на „Бомбардировача“ Харис (недотам ласкавият му прякор в кралските
ВВС е „Касапина“ Харис) се разсипват от извинения, ако някой гражданин бъде поразен
от заблудена ракета.
Помислете само колко доскоро жените не са допускани до избори. Във Велико-
британия правата им се изравняват с тези на мъжете едва през 1928 г. До 1918 г. никоя
жена не е припарвала до урните, а впоследствие – само онези, които са имали 30
навършени години и определен имуществен и образователен ценз. Същевременно
мъжете са могли да гласуват още от 21-годишни. В САЩ жените получават избирателни
права през 1920 г., във Франция – през 1945 г., а в Швейцария – чак през 1971 г. Колкото
до Саудитска Арабия, по-добре не питайте! Но всичко това показва, че промените във
възприятията, в „атмосферата“ се случват удивително бързо. Само допреди век от
устата на напълно порядъчни английски джентълмени са могли да излязат думи от рода
на: „Жените са хубави, мили и така нататък, но просто не умеят да разсъждават логично.
Естествено, че не бива да им се позволява да гласуват“. Представяте ли си някой да
изрече подобна реплика днес?
Моят приятел психологът Стивън Пинкър е написал голяма (и в двата смисъла) книга,
озаглавена „По-добрите ангели на нашата природа“ 9 (заглавието е заимствано от
цитат на Ейбрахам Линкълн). В нея той показва как с течение на вековете и
хилядолетията ние, хората, ставаме по-мили и добри, не така жестоки и склонни към
насилие. Тази промяна не е свързана с генетичното развитие, нито с религията. Просто
нещо „в атмосферата“ се движи в определена посока в исторически план.
Посоката е една и съща, но дали е „правилна“? Аз мисля, че да, а надявам се, и вие
също. Дали това е само защото живеем в XXI век? Оставям на вас да решите. В Глава 4
ние преценихме образа на старозаветния Бог спрямо днешните стандарти. Но точно
както един добър историк не би упрекнал Линкълн за расовите му предразсъдъци, така
и би се поколебал да съди Бог за ужасяващите му дела. Като например за Исаак,
насмалко не загинал от ножа на баща си, или за дъщерята на Иефтай. А също за клетите
хетейци, аморейци и други племена, чиято „земя на мед и мляко“ израилтяните са
9
Очаквайте скоро на http://4eti.me – бел http://4eti.me

64
подтиквани да завземат. В книгите от Стария завет Бог просто действа в духа на морал-
ните ценности, които са „витаели в атмосферата“ по онова време. Но колкото и да
съчувстваме на възгледите му (или по-скоро на възгледите на онези евреи във Вавилон,
които са писали Стария завет), това не пречи на нашата твърда решимост да вършим
нещата другояче в своята собствена епоха. И да противостоим на фундаменталистите,
които се опитват да ни завлекат обратно в миналото.

Вече установихме, че ценностната система на човечеството се мени от век на век и

дори от десетилетие на десетилетие. Но като изключим генетичните ни заложби, откъде
се е взела тя? И защо се променя? Част от причината са обикновените ни разговори –
както на публични места, така и у дома, край масата за вечеря. Ние се учим един от друг.
Чуваме истории за хора, достойни за възхищение, и се мъчим да им подражаваме. Четем
романи и вестникарски статии, слушаме подкасти, гледаме изказвания по YouTube и
това влияе на съзнанието ни. Парламентите и конгресите ни обсъждат нови закони и те
постепенно навлизат в ежедневието. Съдилищата също еволюират в интерпретацията
на тези закони.
Преди 1967 г. мъжете във Великобритания са могли да попаднат в затвора за хомо-
сексуални действия дори ако не ги афишират публично. Днес, след десетилетия борба
срещу упорития предразсъдък, да бъдеш гей, се счита за нещо нормално и не пречи да
получаваш същия социален респект като околните. Именно парламентарните дебати
(след дълга борба на активистите за равни избирателни права) са довели дотам, че през
XX век жените, в държава подир държава, са допуснати до урните. Депутатите в тези
парламенти несъмнено са били повлияни от призивите и писмата на своите избиратели.
Решенията на съдии и съдебни заседатели също са допринесли за промяната на
нравствения климат. Да не забравяме също академичните трудове и университетските
лекции. Учени и философи, изследвали етичната материя, са оказали своето решаващо
влияние – и тук бих искал да се спра малко по-подробно на тях.
Има различни школи на моралната философия, но аз ще говоря само за две –
абсолютизъм и консеквенциализъм. Те имат коренно различни възгледи върху
преценката за света. Според абсолютизма някои неща просто са правилни, а други
грешни. Няма място за спор, както при геометричното твърдение, че две успоредни
линии никога не се пресичат. Един абсолютист би могъл да каже: „Убийството на друго
човешко същество е престъпление, и толкова. Винаги е било и винаги ще бъде“. Той би
могъл да разпростре това понятие и върху аборта, защото ембрионът също е човешко
същество. Някои абсолютисти стигат дори дотам да включат в категорията самата
оплодена яйцеклетка.
Консеквенциализмът от своя страна разглежда последствията от дадено действие.
Например кой би пострадал в резултат на аборта. Или от отказа от аборт. Следният
хипотетичен разговор между консеквенциалистката (Кони) и абсолютистката (Аби)
дава нагледна представа за начините на мислене. Философите, като се започне от
Платон, през Хюм, та до наши дни, обичат да си измислят диалози между въображаеми
образи и аз ще последвам примера им. Забележете впрочем колко бързо страните
преминават от реалността към „мисловните експерименти“.
Аби: Да се убива е грях. Оплодената яйцеклетка също е човешко същество. Ето защо
абортът, независимо в колко ранна фаза, е убийство. Чух една приятелка да казва:
„Жената има абсолютното право да постъпва както желае със своето тяло,
включително правото да убие ембриона, който носи в себе си. Това не засяга никого,

65
освен нея самата“. Но нали ембрионът е друго същество. То също има права, макар да
е още в утробата.
Кони: Твоята приятелка е абсолютистка, също като теб. Да се претендира за
„абсолютно право“ е абсурдно. Двете разсъждавате по еднакъв начин, но от различни
гледни точки, затова и стигате до противоположни заключения. Докато аз съм
консеквенциалистка. Задавам си въпроса какви ще са последствията. Ти си свободна
да дефинираш оплоденото яйце като човешко същество, ако желаеш. Но то няма
нервна система и не може да страда. Изобщо няма да разбере за аборта, няма да
изпита мъка или страх. Докато жената има нервна система и ще страда, ако е
принудена да роди дете, което не желае или за което не може да се грижи. Затова
бих казала, че приятелката ти е „абсолютистка по правата на жените“, а ти, както
подозирам, религиозна абсолютистка.
Аби: Съгласна съм, че един току-що заченат ембрион не може да страда, но той има
потенциала да се превърне в напълно развито човешко същество. Абортът го лишава
от тази възможност. Ти не би ли нарекла това „последствие“?
Кони: Да, лишаването на плода от бъдещ живот е последствие, но след като той
никога няма да го узнае и да изпита болка или съжаление, защо да се тревожим? По
същата логика всеки път когато откажем да правим секс, потенциално отнемаме
нечия възможност да се роди. Замисляла ли си се за това?
Аби: Интересен довод, но все пак, преди сперматозоидът да е срещнал яйце-
клетката, няма конкретно същество. Избягвайки секса, ти не лишаваш даден индивид
от живот, защото има милиони сперматозоиди и съответно милиони потенциални
индивиди. Но след като яйцеклетката се оплоди, вече е зачената конкретна личност.
Кони: Ако говориш за оплодената яйцеклетка като за личност, значи предполагаш
неделимо цяло. А чувала ли си за еднояйчни близнаци? Те започват съществуването си
от една обща яйцеклетка. Следващия път, когато срещнеш двойка близнаци на
улицата, попитай ги кой е „личността“, а кой – зомбито.
Аби: Хм. Добре, тук ме хвана натясно. Може би е по-добре да сменим темата. Щом
единственото, което те интересува, са последиците от действията, какво лошо има
в канибализма? Сигурна съм, че не би убила човек, за да го изядеш, но защо да не
похапнеш от някой, който вече е умрял и няма да страда?
Кони: Приятелите и роднините му ще страдат, това е последствието! И то е
важно, защото чувствата на хората имат значение. Но за да чувстваш, ти трябва
нервна система. Бременната жена, която се ужасява при мисълта за още едно бебе,
има чувства, а ембрионът в корема ѝ – не.
Аби: Ако продължим с моя пример за канибализма, какво ще кажеш, ако умрелият
няма приятели и роднини? Тогава никой няма да страда, задето си го изяла.
Кони: Тук стигаме до аргумента на „хлъзгавия наклон“. Представи си, че се намираш
на върха на хълм, където си в безопасност. Но склоновете са хлъзгави и ако стъпиш на
тях, докато усетиш, ще се озовеш в подножието, където не искаш да бъдеш. Права
си, че никой няма да пострада, ако изям мъртвец без приятели и роднини. Това е върхът
на хълма. Но обществото ни има дълбоко вкоренено табу срещу канибализма. Самата
идея за него ни отвращава. Ако веднъж го нарушим, има опасност да се хлъзнем надолу,
към непредвидими последици. Ето защо това табу е полезно, подобно на предпазен
парапет на ръба на пропаст.
Аби: Добре, но логиката за „хлъзгавия наклон“ може да се приложи и към аборта.
Съгласна съм, че ранният ембрион не може да усеща болка, страх или мъка, задето са

66
го изхвърлили. Но ако започнем да абортираме бебетата все по-късно, до момента на
раждането и след него? Да убиваме едногодишни и двугодишни деца, защото са
досадни или трудни за гледане?
Кони: Веднага ще ти отговоря, че моментът на раждането е доста добра раздели-
телна линия – един вид „предпазен парапет“, който сме привикнали да спазваме.
Макар че невинаги е било така. В Древна Гърция, след като детето се е родяло, са го
оглеждали и са решавали дали искат да го задържат. В противен случай са го
оставяли отвън на студа да умре. Можем само да се радваме, че днес не правим така.
Впрочем късните аборти са много редки и се правят само при сериозно основание,
обикновено за да се спаси животът на майката. Огромното мнозинство се правят в
началото на бременността. А знаеш ли колко много жени помятат спонтанно,
понякога без дори да разберат, че са заченали?
Но след като засегнахме темата за хлъзгавия наклон, трябва да призная, че съм
противник на всякакви бариери и разделителни линии, каквито вие, абсолютистите,
толкова обичате да прокарвате. Да речем, кога ембрионът става личност – в
момента на оплождането, при раждането или в някоя точка по средата?
Предпочитам да задам въпроса различно – не кога става личност, а кога става
способен да изпитва болка и емоция. Това не се случва в даден миг, а настъпва
постепенно.
Същото важи и за еволюционното развитие. Ние не убиваме хора, за да ги ядем, но
убиваме прасета. И все пак сме братовчеди на прасетата – в смисъл, че ако проследим
нашето и тяхното родословно дърво назад във времето, рано или късно ще стигнем до
общ прародител. Пътьом ще подминем наши предци, подобни на маймуните.
Представи си сега, че тези маймуноподобни хора не са изчезнали и можехме да ги
видим. В кой точно момент щяхме да кажем: „Добре, оттук нататък те вече не са
човешки същества“? Ти, като абсолютист, искаш да прокараш ясно разграничение
между хора и животни. Аз, като консеквенциалист, предпочитам да не прокарвам
никакви разграничения, ако мога да ги избегна. В този случай отново въпросът ми ще
бъде не „Това същество човек ли е?“, а „Това същество може ли да страда?“. Впрочем
според мен някои животни са по-способни на емоции от други, включително и
прасетата.
Аби: Моралните ти аргументи звучат логично, но дори ти трябва да изхождаш от
някакво абсолютистко вярване, не е ли така? Да речем, „Причиняването на страдание
е грешно“.
Кони: Така е, признавам. И все пак моето вярване „Причиняването на страдание е
грешно“ е по-смислено от твоето „Така пише в светото писание“. Ако някой започне
да те изтезава, много бързо ще се съгласиш.
Можете да продължите диалога между Аби и Кони и сами – надявам се, че съм го
развил достатъчно, за да покажа начина на дискусия между моралните философи.
Вероятно сте отгатнали, че абсолютистите често са религиозни, макар и това да не е
твърдо правило. Десетте Божи заповеди са явно абсолютистки, както и самата идея да
се живее по набор от писани правила.
Съществуват обаче и философски школи, заявяващи, че правилата могат да се обосно-
вават по други начини, различни от тези в светите книги. Такава школа е деонтологията,
развита от немския философ Имануел Кант. Той формулира така наречения „кате-
горичен императив“: „Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може да бъде
всеобщ закон“. Ключовата дума тук е „всеобщ“. Така например правило, окуражаващо

67
кражбата, автоматично отпада, защото, ако всички крадяха, никой нямаше да спечели –
крадците просперират само в общество с преобладаващо честно население. Ако всички
постоянно лъжеха, лъжата щеше да стане безсмислена, защото нямаше да има надеждна
истина, с която да се сравнява. Една съвременна деонтологична теория предлага да
съставяме моралните си правила „под булото на невежеството“. Да се престорим, че не
знаем дали сме бедни или богати, талантливи или бездарни, красиви или грозни, а след
това да си изградим система от ценности, при която бихме искали да живеем, без да се
съобразяваме дали ще попаднем на върха, или в подножието на пирамидата. Деонто-
логията е интересна, но няма да ѝ отделяме повече внимание в книга, посветена на
религията.
Спорът кога започва съществуването на човешката личност е до голяма степен
религиозен спор. Много религии поставят влизането на безсмъртната душа в тленната
обвивка в конкретен момент. За католиците това е моментът на зачатието. Католи-
ческата доктрина Donum Vitae10 е много ясна по въпроса:

От мига, в който се оплоди яйцето, започва нов живот, който не е нито този на
бащата, нито на майката, а животът на ново човешко същество със свое собствено
развитие. То никога не би станало човек, ако вече не е човек… От самото оплождане
започва приключението на човешкия живот.

Човек ще рече, че онзи, който го е писал, никога не е чувал за аргумента с еднояйчните

близнаци, приведен от Кони.
Вероятно сте доловили, че моите симпатии клонят по-скоро към нея, отколкото към
Аби. Трябва да призная обаче, че консеквенциалистките мисловни експерименти
понякога водят в неудобни посоки. Да предположим, че миньор е затрупан от срутване
в мината. Можем да го спасим, но това ще струва много пари. Какво друго бихме могли
да сторим с тези пари? Да спасим повече животи и да избегнем повече страдания, ако
ги изхарчим за помощ на гладуващите деца по света. Не би ли следвало един истински
консеквенциалист да зареже клетия миньор, без да се трогва от плачещото му
семейство? Може би, но аз не бих понесъл мисълта да го оставя под земята. А вие? Ето
такива случаи трудно се обясняват с консеквенциалистката логика.
Нека се върнем към основната тема на тази глава. Нужен ли ни е Бог, за да бъдем
добри? Аз отделих доста време на моралната философия, но тя е само един от пътищата,
по които се променят ценностите. Наред с журналистиката, разговорите у дома,
дебатите в парламентарните зали и студентските организации, правните становища и
така нататък, тя допринася за онази „промяна в атмосферата“, правеща морала на XX
век различен от този, да речем, на XVIII век, според който робството е било нещо добро.
Впрочем няма причина тенденцията да спира дотук. Каква ли ще е ценностната система
на XXII век?
Нашият съвременен морал, независимо дали сме религиозни, или не, е много различен
от библейския морал. Или от този на Корана. И слава богу. А и положително не би ни
правило чест да се държим прилично само заради Великата камера за наблюдение в
небесата. Всевишният не ни е нужен, за да бъдем добри.
Означава ли това, че изобщо трябва да се откажем от вярата в Бог? Не. Или поне не
само поради тази причина. Бог би могъл да съществува дори ако не се нуждаем от него,
за да бъдем добри. Той може да е лош според нашите морални стандарти, както божият
10
Дар на живота (лат.). – Б. пр.
68
образ, разгледан в Глава 4, но това пак не означава, че го няма. Единствената причина
да се вярва в съществуването на нещо са доказателствата. Има ли доказателства –
каквито и да било положителни доказателства – за наличието на бог или богове?
Предполагам, че не вярвате в някое от стотиците божества на древните, които
разгледахме в Глава 1. Глави 2 и 3 може да са ви убедили, че свещените книги като
Библията и Корана не дават достатъчно основания да се вярва в Бог. Глави 4, 5 и 6 може
да са ви показали, че религията не е нужна, за да бъдем добри. Но не е изключено
въпреки това да се придържате към схващането, че трябва да има някаква по-висша
сила, някакъв съзидателен разум, който да е създал света и най-вече живите същества в
него, включително и нас. Аз също се придържах към това схващане до около 15-
годишната си възраст, защото бях дълбоко впечатлен от красотата и сложността на
живите организми. Особено от факта, че те изглеждат нарочно „проектирани“.
Окончателно се отказах от самата идея за каквито и да било божества, щом научих за
еволюцията и за истинската причина нещата да изглеждат така. Обяснението – това на
Чарлз Дарвин – е красиво и изящно точно като съществата, които описва. Но излагането
му изисква време. То ще обхване почти цялата Част втора на тази книга и дори тя няма
да стигне, за да отразим подобаващо такава голяма тема. Но се надявам да ви
заинтригува достатъчно, за да разгърнете и други книги, посветени на еволюцията.

69
 ЧАСТ ВТОРА:
ЕВОЛЮЦИЯТА И ОТВЪД
7.
ПОЛОЖИТЕЛНО ТРЯБВА ДА ИМА ТВОРЕЦ?

70
 Представете си газела в африканската савана, бягаща от преследващ я гепард. Тя
напряга сетни сили, за да спаси кожата си. Вероятно и вие, подобно на мен, ѝ
съчувствате. Но гепардът също има малки, които са гладни. Ако не успее да улови
плячката, те ще умрат, а смъртта им ще е дори по-мъчителна от бързия край на газелата.
Ако сте гледали подобна надпревара на екрана – може би в някой от документалните
филми на Дейвид Атънбъро, – вероятно ви е направило впечатление колко съвършено
изваяни са и двете животни. Телата – както на хищника, така и на жертвата – са муску-
лести, напрегнати като пружини, истинско олицетворение на скоростта. Гепардът може
да развие около сто километра в час, а според някои източници дори повече, което си е
истински подвиг, ако не разполагаш с колела, а само с лапи. А ускорението му от 0 до
100 км/ч е само за три секунди, колкото на автомобил „Тесла“ (в „безумен“ режим) или
на „Ферари“.
Гепардът не може да поддържа скоростта дълго. Той е спринтьор, за разлика от вълка,
който е специалист в дългите бягания. Вълците достигат около 60 км/ч, но са
издръжливи и в крайна сметка изтощават плячката си.
Гепардите трябва да дебнат, докато не се доближат достатъчно за кратък, светкавичен
спринт. Не успеят ли, скоро остават без сили и трябва да се откажат от гонитбата.
Газелите са по-бавни от тях (също около 60 км/ч), но правят залъгващи скокове встрани,
което затруднява гепарда да ги хване, още повече че при такъв устрем завоите му се
удават трудно.

Илюстрация 2. Скоростта е в техните гени. Бог ли е проектирал гепардите да ловят

газели едновременно с това е проектирани газели да избягват на гепардите?

Подобно на други антилопи, газелите също скачат и нагоре по време на преследване.

Това е учудващо, защото ги забавя и хаби енергия. Но може би служи като сигнал към
хищника: „Не си прави труда да ме гониш, аз съм здрава и силна газела. Също съм по-
трудна за хващане от останалите. Може да имаш повече късмет с някоя друга от
стадото“. Газелата не осмисля всички тези аргументи. Скоковете просто са
71
програмирани в нервната ѝ система, без тя да разбира защо. Но ако успее да издържи
достатъчно дълго и да изтощи преследвача, ще оцелее. До следващия път.
Както гепардите, така и газелите изглеждат перфектно „проектирани“. Гръбнакът на
гепарда се прегъва почти надве, а после се изтяга далеч назад, тласкайки краката в
неистов бяг. Дробовете са с необичен капацитет за животно с такива размери, както и
ноздрите и дихателните пътища, които трябва бързо да обогатяват кръвта с кислород.
Сърцето също е голямо, за да изпраща тази кръв към трескаво движещите се мускули.
Но дори ако оставим размера настрана, самият факт за съществуването на сърце – тази
сложна, непрестанно работеща помпа с две камери и две предсърдия – е достатъчно
удивителен. Математиката на неговото функциониране е сложна и прецизна. Няма да
се опитвам да я обяснявам, защото дори аз не я разбирам добре.
Как е възникнала цялата тази сложност? Не е ли бил нужен гениален разум, за да я
създаде? Отговорът, макар и учудващо, е категорично „не“ – и в следващите глави ще
видим защо.
Помислете сега за окото на гепарда, стръвно приковано в жертвата, докато припълзява
напред, готвейки се за скок. Или за това на газелата, неспокойно обхождащо храстите
за стаени хищници. Окото на гръбначните представлява камера. Или по-точно
дигитална камера, защото отзад вместо филм има ретина с милиони миниатюрни,
светлочувствителни клетки, наречени фотоклетки. Всяка от тях е свързана посредством
серия от нервни клетки с мозъка. В мозъка има няколко „карти“ на ретината. Под
„карта“ разбирам съответстваща подредба, така че съседните клетки в мозъка са
свързани със съседни фотоклетки в ретината както хоризонтално, така и вертикално.
Сходството с камерата не свършва дотук. Зеницата се разширява и свива от специални
мускули, прикрепени към ириса (оцветената част на окото). Ще забележите това, ако
погледнете собствените си очи в огледало. Осветете с фенерче едното си око и ще
видите как зеницата му се свива. При автоматичните фотоапарати „ирисовата диафраг-
ма“ (дори името ѝ идва от анатомията) се отваря или затваря, за да пропусне правилното
количество светлина. Зеницата впрочем не е нужно да бъде непременно кръгла. При
газелата тя представлява хоризонтална цепка, а при котката – вертикална, която се
разширява до кръг при слабо осветление. Между другото, изображението върху
ретината е обърнато надолу с главата. Можете ли да се досетите защо това няма
значение и околният свят все пак не ни изглежда преобърнат?
Отново подобно на камерата, окото съдържа леща, която може да се фокусира върху
по-близки или по-далечни предмети. Фотоапаратите и рибешките очи го постигат, като
движат лещата напред-назад. Очите на гепардите, газелите, хората и другите
млекопитаещи го правят по по-незабележим начин. Те променят формата на самата
леща с помощта на специални мускули, прикрепени за нея. Хамелеоните пък имат
независимо въртящи се очи, разположени в конични издатини, и могат да ги фокусират
поотделно (използвайки рибешкия, а не нашия метод). Така измерват разстоянието до
плячката си и тя дори не разбира какво я е ударило. Всъщност онова, което я удря, е
лепкавият език на хамелеона, по-дълъг от него самия, който се изстрелва като харпун, а
после се прибира обратно заедно със залепналата за него обречена муха.
Както хамелеоните, така и гепардите се прокрадват към жертвата си полека, докато не
я доближат достатъчно. В случая на хамелеона също имаме нещо като финален спринт.
Помните ли, че гепардът ускорява от 0 до 100 км/ч за три секунди? Е, езикът на
хамелеона се ускорява около триста пъти по-бързо, но улучва (или пропуска) мухата

72
дълго преди да е достигнал 100 км/ч. В крайна сметка той е само малко по-дълъг (!) от
тялото на хамелеона, така че няма време да го стори.
За пореден път изглежда, че зад всичко това стои нечий разум, нали? В следващите
глави за пореден път ще се убедим, че всъщност не е така.

Илюстрация 3. Езикът на хамелеона е красив естествен харпун. Обърнете внимание на

хиоидната кост вътре в тръбната език, който играе централна роля в експлозивната
скорост на харпуна. Елегантен „дизайн“. А дали е така?

Точният механизъм на работа на хамелеоновия език отдавна е обект на догадки. Едно

от ранните предположения е, че той се раздува от хидравлично налягане, подобно на
еректиращ пенис, но много по-бързо. Хидравличният метод се използва също от
скачащите паяци (очарователни малки създания, които подскачат високо във въздуха,
след като са се прикрепили с тънка нишка към земята). Кръвта влиза под налягане в
крачката им, които рязко се изправят и ги запращат нагоре. Езикът на пеперудите
действа по същия начин – в спокойно състояние е навит, но може да се размотава като
онези хартиени тръбички със свирка накрая, които се използват по партитата.
Макар да не е съвсем вярна, хидравличната теория улучва в едно – езикът на
хамелеона е кух. Но не съдържа само течност под налягане, а и дълъг, твърд шип на
подезичната кост. Естествено, езикът е много по-дълъг, така че се прибира на гънки
около нея, сгърчвайки многократно силните си мускули. Това води до следващата
теория – отново погрешна, но малко по-близо до истината. Според нея, щом мускулите

73
се стегнат около подезичната кост, езикът изхвърча напред, както когато стиснете
динена семка между пръстите си. Почти вярно, но не съвсем.
Всъщност никой мускул не може да се свие достатъчно бързо, за да осигури такова
огромно ускорение. За целта енергията на мускулите трябва да се акумулира предвари-
телно и да се съхрани в готовност за освобождаване както при прашката или арбалета.
Вашите мускули не са способни да изхвърлят стрелата с особена скорост, но
натегнатият лък – да. Вие опъвате тетивата постепенно и мускулната ви енергия се
трупа в нея. После, щом натиснете спусъка, тя полита много по-бързо и смъртоносно.
Аналогично, при прашката енергията ви се трупа в разтегнатия ластик, за да бъде
освободена, щом го пуснете.
Как се получава това при хамелеона? Пръстеновидните мускули, нанизани около под-
езичната кост, действително предоставят енергията, но тя се съхранява в еластичната
обвивка, разположена между тях и костта. Именно тази обвивка, а не самите мускули,
„стиска динената семка“ и привежда в действие добре смазания механизъм,
изстрелвайки езика напред.
Езикът не е остър като харпун, а има удебелен край, покрит с лепкав секрет и
завършващ с вендуза. Щом бедното насекомо залепне за него, той се прибира обратно
от друг набор мускули, наречени ретракори. Удебеленият край е сравнително тежък в
сравнение с подобния на връв език, така че се движи на „балистичен“ принцип – което
значи, че веднъж изстрелян, вече не е под контрола на хамелеона. Точно като камък от
прашка или стрела от арбалет. Или от харпун, което е още по-точно сравнение поради
свързващата нишка. Междуконтиненталните балистични ракети се наричат така,
защото летят на същия принцип – за разлика от управляемите ракети, чийто курс към
целта може да се коригира в движение.
Между другото, същият трик със складирането на енергия и рязкото ѝ освобождаване
се използва от скачащи насекоми като скакалците и бълхите. Те притежават едно
удивително белтъчно вещество, наречено резилин, което е по-ефективно като ластик
дори от гумата. Ефективно в случая ще рече, че загубите на енергия, примерно под
формата на топлина, са минимални. Една част неизбежно се губи, в съответствие с
нерушимите закони на термодинамиката, но тук не е мястото да се занимаваме с тях.
Особено удивителен е този трик при устоногите ракообразни, на които позволява да
нанасят невероятни удари с предните си крачка. Тези крайници са еволюирали в нещо
като чифт чукове или бухалки, стоварващи се върху жертвата със скорост от 80 км/ч.
Ускорението при това е като на куршум от пистолет .22 калибър, и то – за разлика от
куршума – под вода! Още веднъж, това се постига благодарение на еластично акумули-
раната енергия. Директната мускулна сила не е способна на подобни подвизи.
Историята с хамелеоновия език има и още детайли. Така например самата подезична
кост се движи напред, за да подпомогне излитането. Все едно лъконосецът да тича като
спринтьор към мишената и да стреля в движение. Вероятно вече казах достатъчно, за да
ви накарам да си помислите: това не може да се е случило без нечий интелигентен
дизайн. Но пак ще сгрешите. Защо трупам тези факти и повтарям, че ще ги обясня по-
нататък? Защото тази глава само поставя проблема, който трябва да бъде обяснен. А той
е голям проблем. Не искам да подхождам към него лековато, затова съм посветил цяла
глава на формулирането му, преди да пристъпим към решението. Както ще видим,
единствено еволюцията чрез естествен отбор е достатъчно голяма теория, за да обхване
този проблем.

74
 Макар хамелеоните да имат изстрелващи се езици и поотделно въртящи се очи, те са
най-прочути заради нещо друго: своята способност да променят цвета си според
околната среда. Политик, който често мени позицията си, за да пасне на общественото
мнение, понякога иронично се нарича „хамелеон“. Някои плоски риби, като например
камбалата, също притежават тази способност. Но безспорни шампиони са октоподите и
някои техни роднини. Хамелеонът и камбалата менят цвета си бавно, в разстояние на
минути. Октоподите, калмарите и сепиите, наричани заедно главоноги, го правят за
броени секунди.
Ако търсите на нашата планета същества, приличащи на извънземни, то главоногите
водят класацията. Те имат по осем (при октопода) или десет (при калмара и сепията)
крайници, подредени около подобната им на клюн уста. Тези крайници изпълняват
невероятно точни и сложни движения, което е още по-удивително поради липсата на
скелет. Това са единствените животни, притежаващи реактивна тяга, служеща им да
плуват бързо заднишком, особено в случай на бягство. Колкото до способността им да
сменят окраската си, те го правят по начин, много сходен със съвременните цветни
телевизори.

Илюстрация 4. Виждате ли октопода на лявата снимка?

Не, и фотографът не би могъл. А после внезапно се материализира, призрачно бяло.

Включете домашния си телевизор и погледнете внимателно екрана през силно

увеличително стъкло. Освен ако не е от старите модели (които имат хоризонтални
ивици), ще забележите милиони малки точици, наричани „пиксели“. Всяка от тях е
червена, синя или зелена на цвят и може да се включва, изключва или мени яркостта си,
в зависимост от командите, подавани от електрониката на апарата. Пикселите са твърде
малки, за да се виждат, докато седите на дивана и гледате някое предаване. Но всеки
нюанс, независимо колко е фин, се съставя от тях. Ако насочите увеличителното стъкло
към някоя ярка и бяла част от картината, ще видите, че и трите цвята пиксели светят
силно. Ако го насочите към червена, естествено, ще светят предимно червените.
Същото важи за сините и зелените части. Жълтият цвят се получава от смесване на
75
червено и зелено, пурпурният – от червено и синьо, и така нататък. Сивото е като
бялото, но с по-нисък интензитет. Движещите се образи възникват от бързата смяна на
яркостта на всеки един от милионите пиксели. По същия начин работи и компютърният
монитор.
Истинско чудо е, че кожата на октопода, калмара или сепията наподобява жив теле-
визионен екран. Пикселите обаче не се командват от електронни платки. Всеки от тях
представлява торбичка, пълна с пигмент – но за разлика от телевизора, не червен, син и
зелен, а червен, жълт и кафяв.
Пикселите при главоногите са много по-големи от телевизионните – все пак една
торбичка не може да бъде безкрайно малка. А как се управляват? Всяка от тях е раз-
положена в орган, наречен хроматофор. Рибите също имат хроматофори, но те работят
по различен начин. При главоногите стената на торбичката е еластична (интересно как
постоянно се връщаме към еластичността), а към нея са прикрепени мускулни клетки.
Мускулите са подредени като лъчите на морска звезда, с тази разлика, че не са пет, а
около двайсет на брой. Когато те се напрегнат, стената на торбичката се разтяга, заема
по-голяма площ и хроматофорът приема цвета на пигмента. Щом мускулите се
отпуснат, еластичните стени свиват торбичката до размерите на точка и цветът ѝ става
незабележим от разстояние. Целият процес се контролира от нервно-мускулния
механизъм и отнема около една пета от секундата. Не е толкова бърз, колкото при теле-
визора, но значително изпреварва кожата на хамелеона, където хроматофорите се
контролират от хормони – вещества, пренасяни чрез кръвта и съответно имащи по-
бавно действие.
Нервите, които на свой ред се подчиняват на мозъчни команди, реагират с достатъчна
скорост, така че, ако прикачим мозъка на калмара към компютър, да можем да гледаме
върху кожата му филми на Чарли Чаплин. Това е само на теория – никой досега не го е
правил, макар че самият калмар се доближава до киноекран с удивителната смяна на
своите багри, пробягващи като облаци по ветровит небосклон. Доктор Роджър Ханлън
от лабораторията по морска биология в Удс Хол бе така любезен да изчете ранната
редакция на тази глава. Щом стигна до частта с Чарли Чаплин, сподели следното. Той
и негови колеги взели мъртъв калмар и свързали един нерв в перката му с iPod. Разбира
се, нервът не може да чува, но електрическите импулси, съпровождащи силната музика,
стимулирали мускулите на хроматофорите. Резултатът бил доста щур, като светлинно
шоу в дискотека. Можете да го видите в YouTube със заглавие Insane in the Chromato-
phores.
Чудесата на главоногите не свършват дотук. Преди всичко трябва да уточним, че
нещата могат да добиват цвят по два начина. Първият е чрез пигмент (мастило, боя,
оцветител), който абсорбира дадена част от слънчевия спектър и отразява останалото.
Вторият е така нареченото „структурно оцветяване“, или иридесценция. При иридес-
ценцията слънчевата светлина не се абсорбира, а се отразява, като това поражда цветове,
вариращи в зависимост от ъгъла на гледане и ъгъла на падане на лъчите. Преливащите
багри в сапунените мехури или в тънкия слой масло върху водна повърхност са именно
иридесценция (Ирида или Ирис е богиня на дъгата в гръцката митология). Друг пример
за явлението са перата в пауновата опашка или сините тропически пеперуди на име
Морфо.
Е, в торбата с фокуси на калмарите не липсва и иридесценцията. Под хроматофорите
има друг слой клетки, наречени иридофори. Те не менят цвета си, но лъщят, често пъти
в сини или зелени краски – ефект, който хроматофорите, бидейки червени, жълти или

76
кафяви, не могат да постигнат. Някои, макар и не всички иридофори, също са способни
да менят цвета си, макар и по начин, различен от хроматофорите.
Понеже слоят иридофори лежи под хроматофорите, тяхното сияние може да бъде
частично или напълно закривано. В добавка към хроматофорите и иридофорите, има и
още един, по-дълбок слой, наречен левкофори. Те пък са бели, защото, подобно на
снежинките, отразяват целия светлинен спектър – не спретнато и подредено като
огледало, а разпръснато във всички посоки.

Илюстрация 5. Как мъжкият калмар става бял, за да изплаши съперниците си, докато
остава кафяв, за да успокои женската? Лесно. Бъдете двуцветни.

За какво са нужни на главоногите всички тези механизми? Най-вече за камуфлаж. С

помощта на хроматофорите те умеят почти мигновено да се сливат с околния пейзаж.

77
Трикът се вижда във великолепния филм, заснет от Роджър Ханлън по време на
гмуркане в Карибско море, край Каймановите острови. Цветни илюстрации 4 и 5
показват два кадъра от филма. Докато д-р Ханлън плува към купчина кафеникави
водорасли, част от тях, за негово учудване и възторг, внезапно добива заплашителна
бяла окраска. Октоподът сякаш изниква от нищото. След това изпуска струя тъмно
мастило, за да замъгли полезрението на натрапника и бързо отплува. Филмът си струва
да се види онлайн. Търсете Roger Hanlon octopus camouflage change.
Забележителното е, че макар главоногите да са такива експерти в маскировката,
собствените им очи не различават цветовете. Как тогава разбират какъв цвят е фонът,
на който се намират? Никой не знае със сигурност, но съществуват предположения, че
имат зрителни органи по цялата кожа или поне по части от нея. Тези органи не са
същински очи и не могат да формират образи. По-скоро наподобяват ретина, разпръс-
ната по тялото и даваща представа за цвета на заобикалящия свят.
Сред останалите цели, за които главоногите използват своите камуфлажни способ-
ности, са сплашването на врагове и ухажването на брачни партньори. В друга част от
своя филм Роджър Ханлън показва вид калмар, служещ си с бял цвят за прогонване на
съперници и с кафяв – за привличане на женски (виж цветна илюстрация 5). Един
екземпляр дори е постигнал удивителен подвиг: едната му половина е бяла, а другата –
кафява, за да се хареса на женската до него. Това си струва да се види. Търсете Roger
Hanlon signaling with skin patterns. Ще забележите как мъжкият променя цвета си
мигновено. Малко по-късно женската се премества от другата му страна и той разменя
половинките на окраската си така, че тя да вижда само ухажорския му костюм.
Главоногите могат да контролират също и текстурата на кожата си, като я покриват с
хребети, шипове или издатини.
Ако поровите в интернет на тема „камуфлаж при животните“, ще откриете още сто-
тици примери за създания, използващи подобни трикове, за да се замаскират и
защитят – паяци, жаби, риби, птици и най-вече насекоми (цветна илюстрация 6 съдържа
няколко такива). Всеки от тях е като творба на талантлив творец, с изключително
внимание към детайла. Думата „творец“ ме връща отново към главната тема на тази
глава. Животните, растенията, техните отделни усъвършенствани части постоянно ни
навеждат на мисълта, че някой ги е измислил и сътворил. През вековете хората са
отдавали заслугата за това на един или друг от безбройните богове, на които се спряхме
в Глава 1.

78
Илюстрация 6. Естествено подбран камуфлаж, всеки последен детайл, усъвършенстван до
съвършенство от острите очи на хищници. Можете да видите защо хората са били
изкушени да поверят на Божията ръка.

За мен самия още по-впечатляваща от камуфлажните способности е самата сложност

на живите организми. Вече дадохме един пример с окото. Още по-удивителен е мозъкът.
Той съдържа около 100 милиарда нервни клетки, наподобяващи разклонени коренища
(виж илюстрацията 7) и свързани по такъв начин, че да можете да виждате, чувате,
мислите, обичате, мразите, да организирате барбекю, да си представите гигантски зелен
хипопотам или да мечтаете за бъдещето.

79
 Илюстрация 7. Нервна клетка

На илюстрация 8 е представена схема на химичните реакции, протичащи само в една

клетка от вашето тяло (а вие като цяло имате над 30 трилиона клетки). Малките точки
са химически вещества, а свързващите ги линии обозначават реакциите, протичащи
помежду им. Не се затруднявайте с надписите в кутийките. Но ако химичните реакции,
описани там, спрат, вие ще умрете.
Да се спрем само на една молекула от нашето тяло, тази на хемоглобина. Той прави
кръвта червена и е от жизнено значение за пренасяне на кислорода от дробовете до там,
където е нужна – например до мускулите в краката на спринтиращия гепард или газела.
В този момент в кръвния ви поток се носят над шест хиляди милиона милиона милиона
хемоглобинови молекули. За една по-ранна книга бях изчислил, че в човешкото тяло
всяка секунда възникват четиристотин милиона милиона нови хемоглобинови
молекули, а също толкова прекратяват съществуването си. Бройката изглежда абсурдно
висока, но никой досега не я е оспорил.
Главозамайваща сложност. За пореден път изглежда, че някой трябва да я е проектирал
и сътворил. И за пореден път, както ще покажат следващите глави, това не е така. С

80
повторението на това настоящата глава цели да покаже колко необятен е въпросът,
преди да пристъпим към неговия отговор.

Илюстрация 8. Химични реакции в клетката

Красотата поставя същото предизвикателство. Ослепителната сияйност на пауновата

опашка, постигната най-вече чрез иридесцентно оцветяване, служи за привличане на
женските. Можем донякъде да я наречем самоцелна. В други случаи красотата е
„функционална“, или полезна. Аз намирам самолетите за красиви поради обтекаемата,
аеродинамична форма, позволяваща им да летят. Същото важи за красотата на птиците
или на бягащите гепарди – макар газелите вероятно да са на друго мнение.
Казаното дотук може да ви е оставило с впечатлението, че живите същества са
съвършени в своя „дизайн“. Не просто красиви, но и идеално пригодени за своята цел –
независимо дали тя е виждане, промяна на цвят, бягане, за да хванеш жертва, бягане, за
да не станеш жертва, маскиране като кора на дърво, впечатляване на женски пауни или
някаква друга. Ако е така, ще трябва леко да ви разочаровам. Недостатъци има, особено

81
ако погледнете под външната обвивка, и те са многозначителни, защото разкриват
еволюционната история. Някои от тях изобщо не свидетелстват за интелигентен дизайн,
а тъкмо обратното.
Различни видове риби живеят на морското дъно и телата им са плоски. Има два начина
да станеш плосък. По-очевидният е да легнеш по корем и да сплескаш тялото си отгоре,
така че то да се разшири встрани. Скатовете са сторили нещо подобно – все едно са
акули, сплескани от валяк. Но писията, морският език и камбалата са тръгнали по друг
път. Те лежат на една страна – понякога лявата, понякога дясната, но никога по корем
както скатовете.
Досещате се какъв е проблемът, ако си риба и лежиш настрана – едното ти око гледа
към дъното и става безполезно. При скатовете проблемът е избегнат, защото очите им
са разположени отгоре върху сплеснатата глава. Как се справят писията и камбалата?
Развиват деформиран, извит череп, така че и двете им очи да могат да виждат. И като
казвам деформиран и извит, имам предвид буквално (виж цветна илюстрация 9).

Илюстрация 9. Дали камбалата е проектирана от Бог? По-вероятно е проектирано от

Пикасо! Всъщност за любопитното изкривяване на главата е виновна еволюционната
история. Никой дизайнер никога не би избрал това начин да направите плоска риба.

Никой уважаващ себе си творец не би проектирал подобно нещо. То няма смисъл от

дизайнерска гледна точка, но говори много от еволюционна такава. За разлика от
общите прародители на акулите и скатовете, предците на тези риби са имали странично
сплеснат профил като херингите. Лявото око е гледало наляво, а дясното – надясно,
както подобава. Но щом са преминали към дънен начин на живот, не е имало дизайнер,
който да ги проектира наново върху чертожната дъска. Оттук и изкривената глава.
Ето още един пример за показателен недостатък – ретината на вашето око. Тя е обър-
ната наопаки, както и при всички гръбначни. Вече описах ретината като слой от фото-
клетки, свързани с мозъка посредством нервни влакна. Разумният начин за свързване
би бил както при главоногите – свързващите „кабели“, водещи към мозъка, да излизат
от задната страна на ретината.

82
 Но при гръбначните не е така – „кабелите“ се намират от предната страна, откъм която
идва светлината. Как тогава успяват да достигнат мозъка? Просто преминават по
повърхността на ретината, получавайки информация от фотоклетките, и се събират в
кръгло петно по средата ѝ, където се гмуркат през нея и отиват назад към мозъка (виж
илюстрация 10). Мястото, където минават през ретината, неслучайно се нарича „сляпо
петно“ – там не се възприема образ. Що за абсурдна подредба! Прочутият германски
учен Херман фон Хелмхолц (който е както лекар, така и пионер във физиката) веднъж
казва, че ако някой му представи проекта за окото на гръбначните, той би го върнал
обратно. И навярно с основание, макар че устройството работи твърде добре – все пак
всички ние виждаме! Слоят нервни влакна по повърхността на ретината е тънък, а и те
са достатъчно прозрачни, за да пропускат светлината.

Илюстрация 10. Ретина на око

Любимият ми пример за лош дизайн е рецидивиращият ларингеален нерв. Ларинксът

е гласовата кутия, намираща се в гърлото. Тя е свързана с мозъка посредством два нерва,
наричащи се ларингеални нерви. Единият от тях, горният ларингеален нерв, разумно
преминава от мозъка директно към гласовата кутия. Другият, рецидивиращият, сякаш е
побъркан. Той слиза от мозъка надолу по шията, подминава ларинкса (където би
трябвало да свършва) и слиза надолу чак в гърдите. Там прави обратен завой около една
от основните сърдечни артерии и се устремява пак нагоре, за да финишира в ларинкса,
където би могъл да спре още първия път. При жирафите това е доста голямо отклонение.
Видях го с очите си, докато асистирах в едно телевизионно предаване при дисекцията
на жираф, който, за жалост, бе умрял в зоологическата градина.

83
 Това наглед безсмислено устройство добива смисъл, ако погледнем назад в историята.
Нашите предци са били риби, а рибите нямат шия. Рибешкият еквивалент на рецидиви-
ращия ларингеален нерв не е бил рецидивиращ. Той е свързвал мозъка с едно от хрилете,
а най-прекият път за целта преминава зад съответната артерия. По-късно, когато шията
се е появила, нервът е трябвало да направи малко отклонение. С поколенията вратовете
са се удължавали, а заедно с тях и отклонението, за да добие абсурдни измерения в
случая на жирафа. Поради начина, по който работят еволюционните промени (и който
ще разгледаме в следващата глава), нервът само се удължава, но не променя маршрута
си, за да прескочи от другата страна на артерията. Един дизайнер, виждайки как той
подминава ларинкса, за да продължи надолу по безкрайната шия, би казал: „Чакай, това
е нелепо“. Отново Хелмхолц би върнал проекта обратно. Аналогичен е случаят със
семепровода, пренасящ нашата сперма от тестисите към пениса. Вместо да избере пряк
маршрут, той отива нагоре в коремната кухина и заобикаля пикочопровода, пренасящ
урината от бъбрека към пикочния мехур. Отново отклонението добива смисъл само от
гледна точка на еволюционната история.
Харесва ми фразата „историята е изписана навред по нас“. Когато ни е студено, кожата
ни настръхва. Това е, защото предците ни са имали козина. Ако козината се изправи,
въздушният слой, задържан от нея, става по-дебел и това подпомага затоплянето. Все
едно си навлякъл втори пуловер. Днес окосмението ни почти липсва, но малките
мускули, които го управляват, още са там и безсмислено откликват на студа, като ни
покриват с „гъша кожа“.
За да завърша тази глава, искам да се върна към гепарда и газелата. Ако Бог е сътворил
гепарда, явно е вложил доста старание да проектира съвършения убиец: бърз, зорък,
свиреп, с остри нокти и зъби и с мозък, посветен на безмилостното преследване на
газели. Но същият Бог е вложил не по-малко старание и в проектирането на газелата.
Докато е замислял гепарди, способни да хващат газели, е замислял и газели, способни
да се изплъзват на гепардите. С бързината си всяко от двете животни осуетява плановете
на другото. Човек неволно се запитва: на чия страна е Бог? Той сякаш трупа препятствия
и пред двете. Да не би да обича кървавите надпревари? Би било кошмарно да си
представим Бог, който се наслаждава на зрелището на ужасената, изнемогваща газела,
в чието гърло всеки миг ще се впият острите зъби, за да я удушат. Или пък на
завърналата се от неуспешен лов майка-гепард, край която жалостиво скимтят умира-
щите ѝ от глад малки.
Разбира се, атеистът не е изправен пред подобен проблем, защото не вярва в
съществуването на богове. Това не му пречи да съчувства на газелите и гепардите, но
поне не се лута в търсене на отговор. Дарвиновата теория за еволюцията чрез естествен
отбор разполага с перфектно обяснение за всичко, свързано с живота на нашата планета.
Както ще се уверим в следващите три глави.

84
 8.
СТЪПКИ КЪМ НЕВЕРОЯТНОСТТА

85
 Предната глава бе пълна с удивителни примери на животни, притежаващи редки
физически качества, умения за маскировка или пък вършещи хитроумни неща, за да
оцелеят. След всяка история аз питах: не е ли нужно зад всичко това да стои всемъдър
творец, бог, който да го е измислил и създал? Кое в тези примери – а подобни на тях
могат да се дадат за всяко животно или растение, съществувало някога – кара хората да
предполагат, че има създател? Отговорът е: невероятността. Сега ще поясня какво точно
имам предвид.
Когато кажем, че нещо е невероятно, това означава, че шансовете да стане случайно
са много малки. Ако раздрусаме в шепата си десет монети и ги хвърлим на масата, доста
ще се учудим, ако всичките покажат „ези“. Това може да се случи, но ще е слабо
вероятно. Ако обичате математиката, може дори да пресметнете каква точно е
вероятността. При положение че сто монети покажат едновременно „ези“, шансът пак
не е изключен, но е толкова минимален, че ще заподозрете някакъв трик. И ще бъдете
прави. Готов съм да заложа всичко, което притежавам, че ще е трик.
При хвърлянето на монети изчисленията за даден резултат са сравнително прости и
праволинейни. За появата на нещо като човешкото око или сърцето на гепарда трудно
ще си послужим с обикновена математика, но пак можем да кажем, че те са много, много
невероятни. Неща като сърца и очи не възникват просто по игра на случайността.
Именно това изкушава хората да мислят, че са били създадени от някого. А моята задача
в тази и следващите глави ще е да докажа, че подобно мислене е грешно. Създател не е
имало. Невероятността си остава, независимо дали говорим за око, или за творец,
способен да създаде око. Трябва да има някакво друго решение на задачата с неверо-
ятните неща. И това решение е предоставено от Чарлз Дарвин.
При живия организъм еквивалентът на хвърляне на монети би бил да разбъркаме
всички части на даден орган – да речем, окото. Така лещата може да се озове в задната
му част вместо в предната. Ретината – пред роговицата вместо зад лещата. Зеницата да
се свива на тъмно и разширява на светло вместо обратното. Или да се отваря от звука
на тромпет, а да се затваря от мириса на лук. Лещата може да е катраненочерна и да не
пропуска светлина, вместо да е ясна и прозрачна. Зеницата и ретината може дори да не
се появят изобщо.
Или представете си гепард, чиито части са разбъркани на случаен принцип. Всичките
му четири крака може да се озоват от едната страна и той постоянно да се килва встрани.
Или предните и задните да са обърнати в противоположни посоки и да изглежда, че
вместо да тича, животното се мъчи да се разкъса на две. Сърцето да е свързано с трахеята
и да помпа въздух вместо кръв. Зъбите да са в ануса вместо в устата. А един тотално
разбъркан гепард изобщо нямаше да има нито крака, нито сърце или зъби. Щеше да е
просто една каша – като гепардово пюре.
Сами разбирате, че това е безсмислица. Има безброй комбинации, в които може да
съчетаете частите на гепарда, но само минимален брой от тях ще са способни да тичат,
да виждат или да имат бебета. Или дори да останат живи. Същото важи и за хамелеона –
далеч не всяко съчетание ще може да изстрелва езика си и да улучва насекоми.
Съвършено очевидно е, че животните и растенията не са възникнали по игра на
вероятностите. Каквото и да е обяснението за бързите гепарди и газели, за ловкия
хамелеон, за хроматофорите, и иридофорите и левкофорите на калмара, за милионите
други животни и растения по земята, то не е в случайността. Всички сме съгласни по
този въпрос. Каква е алтернативата?

86
 За жалост, точно тук много хора тръгват по погрешния път, считайки, че единствената
алтернатива на случайността е разумният създател. Ако и вие смятате така, ще сте в
добра компания – почти всички са били на същото мнение до появата на Дарвиновата
теория в средата на XIX век. Но това е грешно. То не е просто грешна алтернатива, а
изобщо не е алтернатива.
Една от най-известните защити на теологичния аргумент е тази на преподобния Уилям
Пейли в неговата книга „Естествена теология“ от 1802 г. Представете си, че се
разхождате из полето, казва Пейли, и случайно ритнете камък. Няма да се впечатлите
особено. Той просто си лежи там и има обичайната груба, неправилна форма. С нищо
не изпъква сред всички останали камъни. Но представете си, че вместо на камък се
натъкнете на часовник.
Часовникът е сложен механизъм. Ако отворите задния капак, под него ще видите куп
фини зъбни колелца, пружинки и миниатюрни винтчета. (По времето на Пейли,
естествено, това е нямало да бъде съвременният електронен ръчен часовник, а джобен –
механичен, с майсторска ръчна изработка.) И всички тези миниатюрни части се
съчетават, за да вършат нещо полезно – в случая да показват времето. За разлика от
камъка, часовникът няма как да възникне по случайност. Той трябва да е съзнателно
проектиран и изработен от някого.
Разбира се, лесно може да се досетите накъде бие Пейли – точно както часовникът е
изработен от часовникар, неща като окото, сърцето и прочее също трябва да имат своя
създател. Възможно е сега, след като чухте този аргумент, да ви е още по-трудно да
повярвате, че той е грешен и че всъщност няма нужда от всемогъщ творец.
Примерът с разбъркването показва, че каквото и да е обяснението за прекрасната
невероятност на живите организми, то не е в случайния шанс. Но сега към
невероятността ще добавим един принцип. Той е малък, но много важен – Дарвиновият
принцип. Да предположим, че вместо да разбъркваме всички части на гепарда на
случаен признак, за да получим просто една ужасна каша, променим само малка част от
животното – отново на случаен признак. Тази част е съвсем дребна – да речем, някое
гепардче се роди с по-дълги нокти от предното поколение. Това не му пречи да бъде
пълноценно дишащо, живеещо и тичащо животно, но има вероятност промяната леко
да понижи шансовете му за оцеляване. Или пък да ги повиши. Може би ноктите ще му
дадат по-добро сцепление със земята, като шпайковете на лекоатлетите, или по-добър
захват на жертвата. Така газелата, която иначе би му убягнала, ще има по-малък шанс
да се измъкне.
Кое е дало на този индивид по-дългите нокти? Някъде в генома на гепардите има ген,
определящ тяхната дължина. Всяко поколение го наследява от родителите си, но тъкмо
в този случай той не е съвсем същият, а се е променил. Това се нарича мутация – процес,
който не е конкретно насочен към усъвършенстване, а протича на случаен принцип.
Повечето мутации всъщност влошават нещата, но някои – като в нашия пример с леко
удължените нокти – ги правят по-добри. Тогава животното или растението, в което са
настъпили, има по-високи шансове да оцелее и да ги предаде на потомството си. Дарвин
нарича този процес естествен отбор (макар и да не използва думата „мутация“).
Случайната мутация може да намали остротата на ноктите и да ги направи по-
неспособни да улавят плячката. Колкото по-дребна е промяната, толкова повече
вероятността тя да е положителна доближава 50%. За сравнение, представете си, че
промяната е голяма и ноктите на гепарда израстат с цяла педя. Това неминуемо ще
намали шансовете му за успех. Животното ще се препъва в тях и няма да може да хване

87
нищо. Ако краката му изведнъж се удължат до два метра или се скъсят до двайсет
сантиметра, то бързо ще загине.
Дарвин също осъзнава, че положителните мутации почти винаги са минимални. Но
мутациите, които учените изследват, обикновено са големи по простата причина, че
малките трудно се забелязват. А понеже големите мутации, независимо от посоката им,
почти винаги са лоши, това кара някои хора да се съмняват в еволюцията, защото
остават с впечатлението, че мутацията по принцип е вредна за оцеляването. Това може
да е вярно за мутациите, достатъчно съществени, за да бъдат изследвани в лаборатории.
Но дребните са онези, които движат еволюцията.

Илюстрация 11. Вижте какво може да направи селекцията. Ако (изкуственият) подбор
отнема само 30 века, за да трансформира дивото зеле (Brassica oleracea, горе в ляво) в
брюкселско зеле, карфиол, зеле и романеско (без да споменаваме броколи, къдраво къдраво
зеле, колраби и т.н.), само помислете какво може да направи (естественият) подбор по
време на 3-те милиони века, откакто нашите предци са били риби.

88
 Дарвин убеждава читателите си в силата на отбора, като първо дава пример с
домашните животни. Хората са опитомили дивите коне, получавайки от тях десетки
различни породи. Някои от тях, като например впрегатните или кавалерийските, са по-
едри от предците си. Други, като понитата, са далеч по-дребни. Това е постигнато чрез
кръстосване на индивиди, притежаващи съответните признаци. Същото се наблюдава и
при кучетата. Поколение след поколение, започвайки от дивите вълци, ние сме създали
както грамадните догове и ирландски вълкодави, така и миниатюрните чихуахуа и
йоркширски териери. От дивото зеле, което е най-обикновено невзрачно растение, сме
селектирали брюкселското зеле, карфиола, къдравото зеле, броколите, алабаша и
геометрично изящното романеско (виж цветна илюстрация 11). Всички те са плод на
изкуствената селекция, провеждана от хората. Фермери и градинари, кучкари и
гълъбари от векове насам са наясно със силата на отбора.
Онова, което Дарвин гениално отбелязва, е, че човешката роля всъщност не е нужна.
Природата върши това сама, и то от стотици милиони години. Някои мутирали гени
помагат на животните да оцеляват и да се възпроизвеждат. Тези гени стават все по-често
срещани в популацията. Други правят оцеляването и възпроизводството по-трудни и
стават по-редки, докато накрая не изчезнат съвсем. Нужни са само няколко века, за да
се превърне един вълк в гонче или сетер. Представете си колко по-големи промени
могат да настъпят за милион векове. От момента, в който нашите рибешки предци са
изпълзели от морето, са изминали три милиона века. Това е огромен период от време,
даващ необятен простор за еволюция – стъпка по стъпка, с течение на поколенията.
Нека подчертаем още веднъж – положителните мутации, макар и случайни, са дребни.
Мутиралото животно не е някакъв объркан изрод, а се различава почти незабележимо
от своите родители.
Нека се върнем към нашия гепард, за да видим как природата играе ролята на градинар
или животновъд. Индивидът с по-дългите нокти пораства и те му помагат да тича една
идея по-бързо. Съответно малките му са по-добре нахранени и имат по-високи шансове
да оцелеят и да дадат свое поколение. Някои от техните деца – правнуци на мутанта –
ще наследят променения ген и също ще имат по-дълги нокти. Те също се тичат по-бързо
и ще имат повече деца – пра-правнуци на първоначалния мутант. И така нататък. Сякаш
човешка ръка систематично прави селекция, подбирайки най-бързите екземпляри. Но
такава ръка няма. Оцеляването действа вместо нея. Сами разбирате какво се случва
нататък. С хода на поколенията мутиралият ген става все по-разпространен в попула-
цията, докато накрая всички не го получат. И всички вече тичат малко по-бързо,
отколкото са го правели предците им.
Това обаче повдига летвата пред газелите. Не всички газели могат да тичат еднакво
бързо. Никоя не тича със скоростта на гепарда, но някои са по-бързи от други и те имат
по-висок шанс да оцелеят и да имат свои малки. Децата им, на свой ред, ще наследят
пъргавите гени. Тромавите гени ще се озоват в стомасите на гепарди, лъвове и леопарди
и ще имат по-малък шанс да останат в бъдещото племе на газелите. Ако дадена случайна
мутация допълнително ускори бягането, тя ще получи разпространение. Това може да е
промяна в копитата, в сърцето или в сложния химически състав на кръвта. Подроб-
ностите нямат значение. Ако някой ген по какъвто и да било начин помага на газелите
да оцеляват, той ще се предава през поколенията, докато, както и в случая на гепарда,
не обхване цялата популация. Така постепенно както хищниците, така и потенциалните
им жертви стават по-бързи и вече говорим за еволюционна промяна и от двете страни.

89
 Едно удачно сравнение е това с надпреварата във въоръжаването. Разбира се, отдел-
ната газела също води надпревара с отделния гепард, но тя приключва бързо с победа
на гепарда, който получава обяд, или на газелата, която спасява кожата си. Надпре-
варата между видовете тече по-бавно и резултатът от нея е усъвършенстване на оборуд-
ването за оцеляване – с други думи на скоростта, издръжливостта, сетивата, състава на
кръвта, захранваща мускулите с кислород, и така нататък.
Точно както в човешкия живот, нищо не идва безплатно. За подобренията трябва да се
плаща. По-бързите крака са по-дълги и с по-леки кости, което повишава вероятността
от фрактури. Човешката изкуствена селекция е изпреварила естествената в отглеж-
дането на бързи коне. Но тези животни имат дълги и тънки крайници, каквито не се
срещат при дивите им роднини. В естествени условия те биха им помогнали да избягат
от хищниците, но едно счупване би ги направило лесна плячка. Затова „надпреварата
във въоръжаването“ търси компромис. Дивите коне тичат бързо, но не чак толкова
бързо, колкото състезателните. А последните, за жалост, често си чупят краката и се
налага да бъдат застрелвани.
Има също и чисто икономически съображения. Силните и пъргави мускули са скъпи
за производство, защото изискват много храна. Тази храна може да се превръща и в
друго – например в мляко за бебетата. Човешката оръжейна надпревара също е скъпа.
Колкото повече пари влагаш в бомбардировачи, толкова по-малко остават за
изтребители. Да не говорим за болници и училища.
Помислете за изчисленията, които трябва да прави едно растение, да речем, картоф.
Растението е добър пример, защото някой може (погрешно) да реши, че газелата,
гепардът или конят правят сметки в главата си, но никой не би го допуснал за един
картоф. Та нашият картоф има определен лимит „пари“, с които да играе. Под „пари“
разбираме енергийните ресурси, идващи първоначално от слънцето, превръщани във
валутата на захарта и често складирани като скорбяла, да речем, в грудките на корено-
плодните. Картофът трябва да изхарчи определена сума за листа (с които да
фотосинтезира, за да прави още пари), за корени (през които да поема вода и минерали)
и за подземни грудки (където да спестява пари за следващата година). Още и за цветове
(с които да привлича насекоми за опрашване и разпространение на гените, включително
гените за правилно харчене). Картофените растения, които правят „сметките“ си
грешно – да речем, не харчат достатъчно за грудки, – имат по-малък шанс да предадат
гените си на поколенията. Така те ще стават все по-редки, а уменията на популацията
да води правилно своя бюджет ще се подобряват.
Имайки вече предвид, че не става дума за съзнателни изчисления, нека се върнем към
газелите и видим как те съставят своя бюджет. Детайлите са различни от тези при
картофа, но принципите са същите. Газелите трябва да се пазят от лъвове и гепарди. За
целта трябва да са бдителни и плашливи. Да имат зорки очи и чувствителен нос, който
да ги предупреждава за опасности. Но също трябва да прекарват много време в паша.
Тревата съдържа по-малко хранителни вещества от месото, така че едно тревопасно,
като газела или крава, се храни почти непрекъснато. Ако животното е прекалено
плашливо, то ще хуква да бяга при най-малката тревога и ще остава винаги гладно. В
африканските савани могат да се видят зебри и антилопи, пасящи пред очите на
лъвовете. Те наблюдават хищниците, в случай че им хрумне да ги нападат, но
същевременно продължават да хрупат трева. Естественият отбор е постигнал деликатно
равновесие между прекалената плашливост (която ще им пречи да ядат) и
недостатъчната плашливост (която ще ги превърне в ястие).

90
 Еволюцията се състои от изменения в пропорциите на гените в дадена популация.
Външният ефект се състои в промяна на телесната структура или поведението на
индивидите, но всъщност причината е, че някои гени стават по-многобройни за сметка
на други. Гените се разпространяват или отмират като пряк резултат от своето
въздействие върху тялото и поведението – не само при гепардите и газелите, но и при
зебрите, лъвовете, хамелеоните, калмарите, кенгурата, папагалите, биволите, пеперу-
дите, дърветата, бактериите, изобщо всяко животно, растение, гъба или микро-
организъм. Всички те съдържат гените, позволили на дългата поредица от предци да
оцелее и да ги предаде нататък.
Вие, аз, министър-председателят, вашата котка, птиците, чуруликащи край прозореца
ви – всички ние можем да обърнем поглед назад и с гордост да заявим: никой от нашите
предци не е умрял, преди да достигне зрелост. Мнозина други са умрели млади и зелени,
но не и те. Нито един не е паднал от скала, не е бил изяден от лъв или покосен от рак,
преди да успее да направи поне едно дете. Това е очевидно, като се замислим, но
същевременно е много, много важно. То означава, че всяко животно, растение, гъба или
бактерия, всеки от седемте милиарда души, обитаващи планетата, носи гените на успеха
в оцеляването и в даването на поколение.
Факторите, от които зависи оцеляването, варират при различните видове. При
гепардите те засягат спринта. При вълците – дългото бягане. При тревата – доброто
абсорбиране на слънчева светлина и понасянето на пасящи крави (или на моторни
косачки). При кравите – храносмилането на трева. При ястребите – реенето в небесата
и спускането върху плячката. При къртиците и африканските мравояди – способността
за копаене. При всички живи същества „икономиката“ трябва да е в правилен баланс.
Хиляди неща във всяко кътче на тялото трябва да са добре стиковани и да работят
съвместно и в синхрон чрез всяка една от милиардите клетки. Общото между тези
фактори е едно – всички те способстват оцеляването и предаването на гените към
бъдещите поколения.
Вече се съгласихме, че сложен и съвършен орган като човешкото око е твърде неверо-
ятен, за да възникне спонтанно (подобно на часовника на Пейли). Това ще е все едно да
хвърлим сто монети и всички те да покажат „ези“. Но едно съвършено око може да
възникне чрез случайна промяна от недотам несъвършено око. Последното, на свой ред,
от още по-несъвършено и така нататък, докато не стигнем до едно съвсем просто око.
Но дори най-простото око е по-добро от никакво око. То умее да прави разлика между
ден и нощ, а вероятно и да засича надвисналата сянка на приближаващ хищник. Същата
логика важи не само при очите, но и при краката, сърцата, езиците, перата, кръвта,
козината и листата. Всичко у живите същества, независимо колко е сложно и
невероятно, може да бъде разбрано чрез нея. Каквото и същество да гледате, то не се е
появило изведнъж, а постепенно, стъпка по стъпка. Невероятността изчезва, щом
осъзнаете, че то е резултат от безброй дребни, бавни промени.
По-горе казахме, че невероятността означава, че шансовете нещо да стане случайно са
твърде малки. Пейли е бил прав за часовника – той няма как да се появи без намесата на
часовникар. Но часовникарят също не е паднал от небето – той се е родил като сложно
същество, човешко бебе, което е пораснало и чрез своя мозък и ръце е усвоило
часовникарството. Тези мозък и ръце са еволюирали стъпка по стъпка, от дълга серия
предци, които са приличали на маймуни, земеровки, риби и така нататък. Всичко е
ставало плавно, на етапи, без чудодейни промени.

91
 Един творец се нуждае от обяснение, също както и часовникът. Часовникарите имат
своето обяснение: те са родени от жена и са плод на еволюцията, както всички останали
живи същества. А какво да кажем за Бог, предполагаемия създател на света около нас?
Ако не задълбаваме твърде много, той изглежда удобно обяснение за съществуването
на невероятни неща като хамелеоните, гепардите и часовникарите. Но ако се
позамислим, ще видим, че самият Бог е дори още по-невероятен от часовника на Уилям
Пейли. Едно същество, достатъчно умно и съвършено, за да твори, трябва да се е
появило във вселената сравнително късно като продукт на дълго и бавно изкачване от
предходната простота. Пейли е смятал, че неговият аргумент с часовникаря потвърж-
дава съществуването на Бог. Но всъщност, ако вникнем добре в него, той върши тъкмо
обратното – опровергава подобно съществуване. Бедният Пейли дори не си е дал
сметка, че красноречиво и убедително хвърля камъни в собствената си градина.

92
 9.
КРИСТАЛИ И ПЪЗЕЛИ

93
 Нека се върнем отново на часовника на преподобния Пейли и видим по какво
всъщност той се различава от камъка. И към двата предмета можем да приложим теста
с разбъркването. Ако вземем конкретен камък и разбъркаме частите му, ще ни е нужен
доста късмет, за да направим отново съвсем същия камък. Така че в определен смисъл
камъкът е също толкова невероятен, колкото и часовникът. И все пак камъни по света
има колкото щеш и те не са особено впечатляващи. За разлика от часовника. Ако
разглобим часовника, дори хиляда пъти да съберем частите му на случаен принцип, ще
получим хиляда различни бъркотии, но нито една няма да показва времето (освен ако
нямаме невероятен късмет!). Това е и главната разлика между камъка и часовника. И
двата са еднакво невероятни като съчетание от части, но часовникът е уникален и по
друг, по-интересен начин: той прави нещо полезно, показва времето. Камъните нямат
това свойство. Както и да е направен камъкът, няма нищо, което да го отличи сред
безброй други, въргалящи се наоколо. Но от всички възможни сглобки на часовника
само една е правилна и показва колко е часът.
Представете си обаче, че както се разхождате из полето с преподобния Пейли, се
препънете в следното:

Илюстрация 12. Пирит (Минерал, FeS2)

Ще допуснете ли, че то просто е „възникнало от само себе си“ като камъка на Пейли?
Вероятно не.
Както вие, така и Пейли ще сте по-склонни да мислите, че то е излязло от ателието на
дизайнер, на творец. Би изглеждало съвсем на място в някоя лъскава галерия, нали?
Като ценна творба на прочут скулптор. Блестящите кубове изглеждат толкова
съвършени, вградени с вкус в грубата скална основа. За мен бе истински шок да открия,
че никой не е изработил тези красиви детайли. Те са се образували сами, точно като
камъка на Пейли. Всъщност те са вид камък.
94
 Това са кристали, а кристалите нарастват спонтанно. При това някои добиват пер-
фектни геометрични форми, сякаш са изсечени и полирани от майстор. Специално тези
са на железен дисулфид, но има и много други, съставени от различни химични
елементи, които са не по-малко впечатляващи. Някои, като диамантите, рубините,
сапфирите и изумрудите, се продават за баснословни цени, а хората ги носят като
украшения около вратовете и на пръстите си.
Да повторя – никой не е изработвал тази красива скулптура от железен дисулфид. Тя
просто се е образувала сама, подобно на всички естествени кристали. Железният дисул-
фид се нарича още пирит, или „златото на глупците“, заради жълтия си, лъщящ цвят.
Хора, които са го намирали, често са се заблуждавали, че са открили истинско злато, и
са подскачали от радост само за да останат горчиво разочаровани по-късно.
Кристалите имат такива правилни геометрични очертания, защото формата им се
определя пряко от подредбата на техните атоми. Когато температурата на водата спадне
под нулата, тя кристализира в лед. Молекулите на леда заемат позиции една до друга,
подредени като войници на парад. С тази разлика, че дори един скромен по размери
кристал има милиарди молекули, чиито редици се простират до безкрай във всички
посоки, включително и вертикално. Тази триизмерна подредба се нарича кристална
решетка. Диамантите и другите скъпоценни камъни са кристали, всеки със своя
собствена структура. Камъните, скалите и пясъкът също са направени от кристали, но
често пъти толкова дребни и разбъркани, че трудно можете да ги различите.
Можем да получим кристали и по друг начин – като разтворим дадено вещество във
вода и после изпарим водата. Ако искате, опитайте с обикновената трапезна сол, или
натриев хлорид. Разтворете чаша сол във вода и оставете разтвора да съхне в широк,
плитък съд. Щом течността намалее, ще видите как се образуват солни кристали. Те
имат формата на кубове, подобно на пирита, или на по-големи структури, изградени от
кубове и изглеждащи като четиристранни пирамиди – „зикурати“. Това, което се
случва, е, че атомите на натрия и хлора се разпознават и си подават ръце. Тези ръко-
стискания се наричат химични връзки. Технически погледнато, в случая говорим не за
атоми, а за йони на натрия и хлора, но разликата не е от значение. Йоните, които все
още плават свободно из разтвора, се сблъскват с вече образуваната решетка, разпоз-
нават йона, с който могат да се съчетаят, и се свързват с него. Така кристалът расте.
Причината за квадратните страни на солните кристали е, че „ръцете“ на отделните йони
са разположени под прав ъгъл една към друга. Така цялото образувание приема формата
на „войниците“ на парада. Вече се досещате за причината не всички кристали да имат
еднаква форма. Ако ъглите на връзките са други, тя ще се промени. Така например
флуоритът кристализира като октаедър, или осмостенник.
Понякога дребните кристали се залепват един за друг и образуват по-сложни форми,
като например снежинката. Вероятно сте чели, че няма две еднакви снежинки. При
водата броят на „ръцете“ е шест, така че естествената форма на всеки миниатюрен леден
кристал е шестоъгълна. Снежинката обаче не е единичен кристал, а постройка,
изградена от множество шестоъгълни „тухлички“. Тяхната форма се предава на цялата
структура, така че всяка снежинка има шестостранна симетрия (в илюстрацията по-долу
са дадени няколко примера). Резултатът е красив и всеки път различен.

95
 Илюстрация 13. Кристална структура на снежинките

Струва се да се замислим защо снежинките винаги са уникални. Причината е, че всяка

има своя, единствена по рода си история. За разлика от солните кристали, които
нарастват в течен разтвор, снежинките нарастват, полепвайки по себе си ледени криста-
ли, докато падат през облаци от водна пара. Има два фактора, определящи „микро-
климата“ във всеки облачен слой – единият е влагата, а другият температурата. По
време на летежа си към земята снежинката е изложена на множество различни
микроклимати, в зависимост от моментните промени в тези фактори. В резултат,
подредбата на структурата ѝ следва уникален модел, като пръстов отпечатък на усло-
вията, през които преминава.11
Кое прави снежинките красиви? Подобно на образите в калейдоскопа, това е
симетрията. Всичките шест страни, шест ъгли, шест връхчета и разклонения са
симетрични. А защо са симетрични? Защото отделните им части имат еднаква история
на нарастване през „историческите“ слоеве от влажност и температура. Впрочем, макар
всички снежинки да са уникални, не всички са особено красиви. Красивите са онези,
които попадат по илюстрациите в книжките.
Ако бяхме по-невежи, можехме да си помислим: „О, снежинките са толкова красиви и
неповторими. Без съмнение са плод на безграничното въображение на някой талантлив
създател“. Но вече видяхме, че снежинките и останалите кристали са по-скоро като
камъка на Пейли, а не като часовника на Пейли. Науката ни дава пълно и ясно обяснение
на техните красота и симетрия, а също на тяхната неповторимост. Подобно на камъка
на Пейли, те са възникнали от само себе си. Когато молекулите (или нещата изобщо)
спонтанно се подреждат по определен начин, процесът се нарича „самосглобяване“.
Както скоро ще видим, самосглобяването е много важно за живите организми.
Любимият ми пример за живо самосглобяване е изобразен в началото на тази глава.
Това е вид вирус, lambda bacteriophage. Всички вируси са паразити, а този, както
подсказва името му „бактериофаг“, напада бактерии. Вярвам, ще се съгласите, че
прилича на лунен модул за приземяване. И се държи като такъв – каца върху
повърхността на бактерията и застава там, здраво опрян на „краката си“. После пробива
дупка в клетъчната ѝ стена и инжектира генетичния си материал, своята ДНК, чрез
централната „сонда“, която прилича на игла на спринцовка. Бактерията не може да
направи разлика между собствения си генетичен материал и този на вируса. Тя няма
11
Дължа своето разбиране за снежинките на прекрасната книга на Брайън Кокс Forces of Nature
(London, Collins, 2018). – Б. а.
96
друг избор, освен да се подчини на инструкциите, закодирани в неговата ДНК, а те ѝ
нареждат да произведе още много вируси, които после на свой ред тръгват да „кацат“
по други бактерии и да ги инфектират. Но онова, което ни интересува в настоящата
глава, е, че тялото на вируса се самосглобява, като кристал. Или като набор от кристали.
Главата действително изглежда като украшение, което бихте окачили на врата си (ако
не беше толкова миниатюрно). Както тя, така и останалите части на вируса се образуват
по подобие на кристалите от молекули, плаващи във вътрешността на бактерията, които
„щракват“ на местата си в нарастващата структура.
Когато започнах да обсъждам кристалите, използвах сравненията с войници на парад
и със стиснати ръце. Сега ще сравня образуващия се кристал с нещо друго – с недовър-
шен пъзел. Подобно на пъзела, той расте, като добавя късчета към себе си. Но за разлика
от него, не е разположен в една плоскост, като върху плота на маса, а е триизмерен.
Около сърцевината му се носят свободни йони, да речем, тези на натрия и хлора във
водния разтвор, и постепенно прилепват към нея. Същото сравнение може да се
приложи и към случващото се в живите организми, в частност към ензимите. Ще видим
какво представляват те след минутка.
Помните ли илюстрацията от Глава 7 с химичните реакции, протичащи в живата
клетка – онази сложна схема с точици и преплетени линии? Може да се зачудите как
толкова многобройни реакции могат да се случват в едно и също миниатюрно
пространство, без да се объркват и да си пречат взаимно. Да предположим, че влезем в
химическа лаборатория, съберем всички стъкленици от рафтовете и ги изсипем
наведнъж в голям, общ съд. Ще се получи ужасна каша, а не е изключено да настъпят
опасни реакции и дори експлозии. И все пак в клетката цял куп вещества успяват да
стоят разделени и да не се смесват. Защо не реагират помежду си? Сякаш са затворени
в отделни стъкленици, но не са. Как тогава се получава?
Част от отговора е, че вътрешността на клетката не е един общ съд. Тя е изпълнена със
сложна система от мембрани, които служат като стените на колби или епруветки. Но
това още не е всичко. Далеч по-интересна е ролята на ензимите. Ензимите са катали-
затори – вещества, ускоряващи химичните реакции, без те самите да се влияят от тях.
Като чевръсти лаборанти някои катализатори са способни да повишават скоростта на
процесите до милиони пъти. Така всички вещества, събрани заедно, стоят спокойно,
докато не се появи катализатор. Отделните реакции се включват само тогава, когато е
необходимо, чрез специфичен катализатор. Можете да си представите ензимите като
електрически прекъсвачи, способни да се включват и изключват. Само ако те
присъстват в клетката, дадена химическа реакция може да протече. Нещо повече,
ензимите задействат други ензими. Разбирате колко съвършена става системата за
контрол, когато едни прекъсвачи включват или изключват други прекъсвачи.
Ние знаем, поне в общи линии, как работят ензимите. Тук на дневен ред идва идеята
за пъзела. Представете си хилядите молекули, носещи се в клетката, като късчета от
този пъзел. Молекула X трябва да намери молекула Y и да се съедини с нея, за да
направи XY. Съчетанието между X и Y е само една от стотиците жизненоважни
химични реакции, изобразени в заплетената схема в Глава 7. Има известен шанс X да се
натъкне на Y. Има още по-малък шанс срещата да стане под подходящ ъгъл, за да се
слеят. Това настъпва толкова рядко, че оставено на шанса, съединението XY ще се
образува извънредно бавно. (Това ми напомня за първата ми училищна забележка,
когато бях седемгодишен: „Докинс има само три скорости – бавна, много бавна и

97
стоп“.) Но има ензим, чиято роля е именно да ускорява съчетанията между X и Y – а в
случая на много ензими „ускорява“ е меко казано.
Процесът отново протича на принципа на пъзела. Молекулата на ензима е голяма и
сложна буца, с множество изпъкналости и вдлъбнатини по повърхността си. Казвам
„голяма“ от молекулярна гледна точка – по наши ежедневни стандарти тя пак е твърде
малка, за да се види през слаб микроскоп. Да се върнем към нашата XY реакция. Сред
вдлъбнатините по повърхността на ензима има такива с формата на X, които са в
непосредствено съседство с други, с формата на Y. Затова той е така добър в ускоря-
ването на тази конкретна реакция. Работата му е да улавя двата типа молекули и да ги
поставя една до друга точно под нужния ъгъл, за да се съчетаят, а после да пуска новото
съединение да плава из клетката. Точно като конвейер, използващ суровините X и Y, за
да бълва поток от XY молекули. В същата клетка, естествено, има и други ензими,
перфектно приспособени да ускоряват други процеси. Термините „форми“ и
„вдлъбнатини“, които използвам, са изключително опростени, но ще се придържам към
тях, защото са удобни за целите на тази глава. „Форма“ означава по-скоро химическа
склонност.
Ензимите са основният, макар и не единствен отговор на загадката защо химичните
процеси в клетката не протичат едновременно и не си пречат един на друг. Има стотици
ензими, като всеки е специализиран в конкретна химична реакция. Но в повечето клетки
присъстват само по един или няколко ензима. Тяхното въздействие звучи почти като
магия. Точно както краката на гепарда са перфектно оформени за бяг, така и те са
перфектно оформени да ускоряват конкретна химична реакция. Откъде са взели тази
съвършена форма? Да не са изваяни от длетото на божествен молекулярен скулптор?
Не. Тяхната поява е малко по-сложна версия на начина на нарастване на кристалите.
Отново става дума за самосглобяване.
Всяка протеинова молекула представлява верига от по-малки молекули, наречени
аминокиселини. Има много различни видове аминокиселини, но само двайсет от тях се
срещат в живите същества. Всички те имат имена и аз бих могъл да ги напиша, но не е
нужно да влизаме в такива подробности. Важното е да знаем, че са двайсет на брой.
Всяка протеинова молекула е като огърлица с аминокиселини вместо мъниста
(откопчана огърлица, а не такава под формата на кръг). Протеините се различават един
от друг по точната последователност на мънистата, от които са съставени, но самите
мъниста са само двайсет вида, колкото са аминокиселините.
Помните как ставаше нарастването на солните кристали – частиците от пъзела,
плаващи във водния разтвор, разпознават „партньори“ и се прикачват към тях.
Представете си сега мънистата в протеиновата огърлица като набор от двайсет вида
късчета за пъзел. Всички те пасват на други късчета някъде по същата верига. В
резултат, веригата се нагъва сама в себе си, добива специфична форма като парче връв,
образуващо сложен възел.
Аз описах молекулата на ензима като сложна буца с множество изпъкналости и
вдлъбнатини. Не звучи точно като връв, нали? Но е именно това. Въпросът е, че всяка
верига аминокиселини има свойството да се нагъва в определена форма. Отделни звена
се привличат от други звена и се прикрепят към тях, образувайки триизмерен пъзел.
Така всяко копие от дадена верига има еднаква форма, с точно определени изпъкналости
и вдлъбнатини.
Всъщност последното не е съвсем вярно и изключенията са интересни. Някои вериги
са способни да се нагъват в два алтернативни възела. Това може да е от изключително

98
значение, но ще спра дотук, защото главата започна да става прекалено сложна.
Важното е да запомним, че всяка протеинова молекула е верига от аминокиселини,
които се свързват като късчета на пъзел с други аминокиселини от същата верига,
образувайки конкретна форма.
Тук ще направя малко отклонение, което наглед няма пряка връзка с темата, но хвърля
интересна светлина върху идеята за пъзела. Става дума за нашето обоняние.
Представете си аромата на роза. На пчелен мед. На лук. Ябълки. Ягоди. Риба. Пура.
Блатна вода. Всеки аромат е различен и неповторим, независимо дали е приятен,
дразнещ или отвратителен. Как молекулите, носещи се из въздуха и влизащи в носа ни,
създават тези усещания? Отговорът отново е в пъзела. По лигавицата на носа ни има
хиляди различно оформени вдлъбнатини, всяка от които е в готовност да приеме
молекула, идеално пасваща в нея. Да речем, молекулата на ацетона (веществото,
съдържащо се в лакочистителя) попада в своята вдлъбнатина. Тя незабавно изпраща
съобщение към мозъка, гласящо: „Моят тип молекула току-що пристигна“. Мозъкът,
знаейки откъде идва посланието, си казва: „Аха, мирише на лакочистител“. Мирисът на
розата или на доброто отлежало вино е съставен от сложен набор молекули, а не само
от една, както при ацетона. Но принципът на пасващото късче от пъзела си остава в
сила.
Да се върнем на нашия разказ. Вече видяхме как последователността от навързани
помежду си аминокиселини в „огърлицата“ е отговорна за специфичната форма на
протеиновия „възел“. И как вдлъбнатините по повърхността на свой ред са отговорни
за ролята на ензима при ускоряване или включване на даден химичен процес.
Необходимите съставки са там, готови да влязат в реакция. Но от всички възможни
ензими в клетката има само един или няколко. Тяхното присъствие е решаващо. Те
определят какво върши тази клетка, дори какво представлява.
Вероятно се питате от кое зависи последователността на аминокиселините във
веригата на даден ензим, а оттам и формата на буцата, в която тази верига се нагъва.
Отговорът е – от генетичната молекула, или ДНК. Този отговор е от неизмерима
важност, затова и съм му посветил отделен параграф.
Подобно на протеиновата молекула, ДНК представлява верига, или огърлица от
късчета на пъзел. Но тук мънистата не са аминокиселини, а градивни елементи,
наречени нуклеотидни бази. Те не са двайсет на брой, а само четири. Имената им се
съкращават като A, T, C и G. T може да се свързва само с A (и обратно). C може да се
свързва само с G (и обратно). Молекулата ДНК е изключително дълга верига, много по-
дълга от протеиновата молекула и за разлика от нея, не се сгъва на „възел“. Вместо това
стои разгъната, като дълга спирала – всъщност две спирали, преплетени помежду си
като изящна стълба. Всяко „стъпало“ от тази стълба представлява свързани
нуклеотидни бази, като има едва четири вида стъпала:

A-T
T-A
C-G
G-C

Последователността от бази носи информация почти по същия начин, както

компютърният диск. Тази информация се използва по два начина: генетичен и
ембриологичен.

99
 Генетичният се състои просто в копиране. Чрез сложен процес целият пъзел бива
възпроизвеждан отново и отново. Това се случва чрез делене на клетките.
Ембриологичният начин е удивителен. Четирите букви от кода се четат в комбинации
от по три наведнъж. Има 64 възможни комбинации (4 x 4 x 4 = 64) и всяка от тези 64
комбинации се „чете“ или като препинателен знак, или като една от 20-те
аминокиселини, влизащи в състава на протеиновите вериги. Естествено, употребявам
думата „чете“ в преносен смисъл – за пореден път всичко става автоматично, на
принципа на сглобяването на пъзел. Бих се радвал да навляза в още подробности, но
това не е тема на книгата. За нашите цели е важно единствено, че последователността
от четирите типа бази в ДНК веригата, прочетена в комбинации по три, определя
последователността на 20-те типа аминокиселини в протеиновата верига.
Последователността на аминокиселините от своя страна определя начина, по който
протеиновата верига ще се нагъне на „възел“. От формата на „възела“ (неговите
вдлъбнатини и други особености) зависи как той ще работи като ензим и кои химични
реакции ще задейства в дадена клетка. Химичните реакции дават насока що за клетка
ще е това и как ще се държи. А поведението на всички клетки, действащи заедно – и
това е най-удивителното от всичко, – определя развитието на ембриона и неговото
превръщане в бебе. С други думи, в нашата ДНК е закодирано развитието ни от
единична клетка до новородено, а после израстването ни до зрял индивид. Което е и
тема на следващата глава.

100
 10.
ОТДОЛУ НАГОРЕ
ИЛИ ОТГОРЕ НАДОЛУ?

101
 Джон Холдейн, един от великите учени на ХХ век, а също удивително колоритна
личност, веднъж изнасял публична лекция. Щом приключил, някаква дама от публиката
се изправила и изрекла коментар от рода на:

„Професор Холдейн, дори при милиардите години еволюция, за които говорите, ми е

трудно да повярвам, че е възможно да се стигне от единична клетка до сложния
човешки организъм с неговите трилиони клетки, организирани в кости, мускули и
нерви, със сърце, което помпа непрестанно в течение на десетилетия, с километри
кръвоносни съдове и бъбречни нефрони, а също с мозък, способен да мисли, чувства и
говори“.

Холдейн ѝ дава забележителен отговор:

„Но, госпожо, вие сте го постигнала сама. И ви е отнело само девет месеца“.

Дамата е могла да възрази: „Да, но моите девет месеца развитие като зародиш са били
предопределени от ДНК-то, дадено ми от моите родители. Не ми се е налагало да
започвам от нулата“. И естествено, е щяла да бъде права. Нейните родители са получили
генетичната информация от своите родители и така нататък назад през поколенията.
Онова, което се е случвало през милиардите години еволюция, е, че ДНК инструкциите
за изграждане на бебета непрестанно са се надграждали и усъвършенствали от
естествения отбор. Гените, способстващи оцеляването, са били предавани нататък за
сметка на другите, които не са били толкова добри. Съответно са се променяли и
бебетата – бавно и постепенно, в течение на милиони поколения.
Има една детска песничка, озаглавена „Всички ярки и красиви неща“. В нея Бог се
възхвалява за прелестта на своите творения, особено на живите същества:

Той направи им сияйните им цветове,

Той направи малките им крилца.

Дори ако вярвате, че Бог има нещо общо със създаването на животните, разбирате, че
той няма как да е направил директно сияйните цветове, нито малките крилца. Те, както
и всички останали части от живия организъм, са възникнали от една-единствена клетка
чрез процеса на ембрионалното развитие. А това развитие се определя от ДНК
посредством ензимите, действащи по начина, разгледан в предната глава. Ако Бог има
роля в направата на сияйните цветове или малките крилца, той трябва да го е сторил
чрез манипулиране на развитието на ембриона, което ще рече манипулиране на ДНК.
Естественият отбор, който всъщност създава сияйните цветове и моделира малките
крилца, също го прави чрез ДНК. Той „надзирава“ развитието на ДНК в течение на
много поколения, а оттам индиректно и развитието на телата.
Вероятно сте чували израза, че ДНК е „чертеж“ на организма, но това е дълбоко
погрешно. Можете да направите чертеж на къща или кола, но не и на бебе. Този факт е
съвсем отделен от факта, че къщите и колите се проектират, а бебетата – не. Ето къде е
разликата. При чертежа имаме съответствие „едно към едно“ между всяка част от
къщата или колата и нейното изображение. Съседните части на чертежа отговарят на
съседни части в реалния обект. Ако чертежът се изгуби, можем да го възпроизведем
отново, като просто измерим щателно обекта и го нарисуваме в умален мащаб върху

102
хартия. Аз съвсем наскоро го направих със своята къща. Дойде човек с лазерен уред, взе
размерите на всяко помещение и после за броени часове изработи подробен план, по
който може да се построи точно копие на къщата ми.
С бебетата няма как да сторите това. Няма съответствие „едно към едно“ между
частите на бебето и точките в ДНК веригата. На теория би могло и да има – идеята не е
напълно абсурдна. Чертежът на моята къща, създаден след внимателно измерване на
всяка стая, би могъл да се дигитализира и вкара в компютър. Съвременните генетични
лаборатории са способни да превърнат всяка компютърна информация в ДНК код,
включително и чертежа на къщата ми. После тази ДНК може са се сложи в епруветка и
да се изпрати в друга лаборатория, да речем в Япония, където ще я разчетат и ще
възпроизведат с абсолютна вярност чертежа. Това ще позволи на японците да построят
точно копие на моята къща. Не е изключено на друга планета именно така да се правят
деца – родителските тела се сканират и генетичната им информация се дигитализира.
После съхранената информация се използва за получаване на ДНК (или тамошния
еквивалент на ДНК), за да се изградят организмите на следващото поколение. Но на
нашата планета не се случва нищо подобно, а и между нас казано, не вярвам някога да
се случи. Една от причините (а има и други) е, че сканирането на родителското тяло
неизбежно ще възпроизведе дефектите, като белези и счупени крайници. Така всяко
поколение ще акумулира белезите и счупените крайници на всичките си
предшественици.
Да, ДНК е код, който може да се оприличи на дигитален компютърен код. И да, тя
предава информация от родители към деца в течение на безброй поколения. Но не, тази
информация не е чертеж или скица на бъдещото бебе, нито сканиране на родителското
тяло. Генетичната лаборатория може да я разчете, но не и да отпечата от нея живо
същество. Единственият начин да се превърне човешката ДНК в бебе е, като се постави
в утробата на жена!
Ако ДНК не е чертеж, какво е тогава? Тя е набор от инструкции за това как да се
направи бебе, което е съвсем различно. Можете да я оприличите на рецепта за пригот-
вяне на торта или на компютърна програма от рода на: „първо направи A, после B,
после, ако C е вярно, направи D, в противен случай направи E…“, и така нататък, в
течение на хиляди стъпки. Компютърната програма е като много дълга рецепта,
усложнена от разклонения. Рецептата е като много кратка компютърна програма, само
от десетина стъпки. Рецептата не е обратима като строежа на кола или къща. Не можете
да реконструирате рецептата, като просто вземете мерки на тортата. Нито да
реконструирате компютърната програма, като наблюдавате функционирането ѝ.
Начинът, по който се строят къщите, е „отгоре надолу“, в смисъл че на първо място е
архитектурният проект. Архитектът чертае набор от подробни чертежи с размерите на
всяка стая, с инструкции от какво да са направени стените, как да са завършени, къде да
преминават водопроводните тръби и електрическите кабели, къде да са разположени
вратите и прозорците, с точните местоположения на всеки комин и подпорна греда. Тези
чертежи се предават на изпълнителите – зидари, дърводелци и водопроводчици, които
ги следват дословно. При строежа отгоре надолу, по предварително зададен проект, най-
отгоре стои архитектът, или по-скоро неговият план.
Подходът „отдолу нагоре“ е много различен. Най-добрият пример, за който се сещам,
е термитникът. Вижте цветна илюстрация 14 и ще останете поразени. Даниъл Денет
прави удачно сравнение, за да илюстрира разграничението между двата подхода
въпреки потенциалната сложност и прилика на резултата. Вдясно е снимката на

103
„Саграда Фамилия“, великолепната катедрала в Барселона. Изображението вляво е на
термитник, фотографиран от Фиона Стюарт в националния парк Айрън Рейндж в
Австралия. Той е просто гнездо от кал, построено от колония насекоми, като по-
голямата му част се намира под земята. „Камбанариите“ на повърхността са сложен
набор от комини, построени с цел вентилация и климатизация на подземното жилище.

Илюстрация 14. Два вида архитектура. Църквата La Sagrada Família е проектирана до

последния детайл от велик архитект. Замъкът на термитите, сниман от Фиона Стюарт в
Австралия, не е проектиран. Не от термити, не от тяхната ДНК, не от Бог

Приликата е почни стряскаща. Но барселонската катедрала е била проектирана и

начертана до последния детайл. Неин автор е прочутият каталунски архитект Антони
Гауди (1852–1926). Термитникът не е проектиран от никого и нищо, нито дори от ДНК.
Строили са го отделни насекоми, следвайки прости правила. Никой термит не е имал и
най-бегла представа как трябва да изглежда готовата структура. Никъде не е съществу-
вало изображение, скица или идея за тази „църква“ от кал.
Не знам какви точно са термитските насоки за строеж, но предполагам, че са нещо от
рода на „ако стигнеш до върха на калния конус, лепни още едно топче кал отгоре“.
Социалните насекоми използват химикали – кодови миризми, наречени феромони –
като средство за комуникация. Възможно е поведението на отделния термит да зависи
от това дали определена част от постройката мирише на един, или друг феромон. Когато

104
дадена структура се появява в резултат от следване на прости правила, без да
съществува общ план или замисъл, говорим за метод „отдолу нагоре“.
Друг впечатляващ пример за подобен дизайн са скорците, образуващи огромни ята
през зимата (виж цветна илюстрация 15). Тук онова, което изглежда като замисъл, не е
сграда, а техният въздушен балет – затова, вместо да кажа, че не е имало архитект, ще
кажа, че не е имало хореограф. Никой не знае защо го правят, но привечер те се събират
на групи, наброяващи хиляди екземпляри, и летят бързо, с перфектна координация, без
да се сблъскват, като правят завои и преобръщания едновременно, сякаш под палката
на диригент. Цялото ято се движи като едно „животно“, което дори има ясно очертан
контур. Наистина трябва да видите някои от кадрите, заснети за това чудо на природата.
Може да потърсите в YouTube, като напишете Starling winter flocks.

Илюстрация 15. Трудно е да се повярва, че скорците не са режисирани от майстор-

хореограф, толкова перфектно координирани са те. Ятото изглежда като един организъм,
гигантска въздушна амеба. Но няма хореограф.

Наблюдавайки как колосалното сборище от птици се издига, спуска и маневрира в

такъв синхрон, неволно изпитвате усещането, че трябва да има „командващ полета“,
може би скорец началник, който по телепатия да предава на останалите: „Завой на-
дясно… набери височина… а сега рязко наляво“. Изглежда като плод на нечий ум, но
не е. Няма хореограф, диригент, архитект, нито командващ. Както напоследък става
ясно, индивидуалните птици, следвайки поотделно прости правила, възпроизвеждат
ефект, наподобяващ композиция. Като термитите, но с по-ускорено темпо. И резултатът
не е катедрала от кал, а впечатляващо въздушно представление.
Силата на подхода „отдолу нагоре“ при подобна хореография е нагледно илюстрирана
от един находчив компютърен програмист на име Крейг Ренълдс. Той пише програма,
наречена „Бойдс“, която симулира полета на птиче ято. Може би очаквате, че той е задал
модела на движение на цялото ято, но не – това би било подход „отгоре надолу“.
Ренълдс прави друго – влага много усилия в задаване на поведението на отделната
птица, с правила като: „Наблюдавай внимателно съседа. Ако той направи еди-какво си,
ти направи така и така…“. След като моделира поведението на тази птица, той я
„клонира“ – създава десетки нейни копия и ги „пуска“ в компютъра. После наблюдава

105
поведението им, което силно наподобява това на истинско ято. Цветна илюстрация 16
показва една още по-красива симулация, надграждаща върху тази на Ренълдс. Тя е
програмирана от Джил Фантоза за Експлораториума – интерактивния научен музей в
Сан Франциско.
Същественото при това програмиране е, че то работи на нивото не на цялото ято, а на
отделната птица. Поведението на ятото възниква като следствие. По същия начин,
„отдолу нагоре“, работи и ембриологията, при която отделните клетки в зародиша
играят ролята на птиците в ятото. Ембриологичното развитие включва много движения
на клетките, с динамични сгъвания и оформяния на мембрани и тъкани. Но отново,
както и при летящите скорци, то се случва без хореограф, без архитект.

Илюстрация 16. Компютърна симулация показва как се прави.

Ембриолозите работят върху въпроса как от ДНК се изгражда бебе. Вече се знае доста,
но тук няма да навлизам в подробности, защото това би отнело цяла отделна книга. За
нашите цели е достатъчно просто да разберем, че ембрионалното развитие, процесът,
чрез който се изграждат телата, е процес „отдолу нагоре“. Също като изграждането на
термитниците или координацията на ятата от скорци. Няма план, нито чертеж, а вместо
това всяка клетка в развиващия се зародиш следва свои собствени малки правила,
подобно на отделния строящ термит или летящ скорец.
Ще засегна съвсем накратко ранното съществуване на ембриона, за да покажа как
работят тези правила. Оплоденото яйце, както знаем, е една голяма клетка, наречена
зигота. Тя се дели на две, после на четири, на осем, и така нататък. След всяко делене,
количеството материал не се променя, така че общият размер остава същият. Когато
броят клетки нарасне до около сто, те оформят куха сфера, наречена бластула. Понеже
размерът на бластулата е приблизително същият като на зиготата, отделните клетки
вече са много малки и образуват външната стена на сферата.
Те продължават да се делят и броят им нараства, но сферата не става по-голяма.
Вместо това, в резултат от местните правила, следвани от всяка клетка, част от стената
започва да се вдлъбва навътре. Накрая вдлъбването стига дотам, че сферата е обвита от
два слоя клетки, вместо от един. Тогава тя вече носи името гаструла, а процесът по
формирането ѝ – гаструлация.

106
 Илюстрация 17. Зародишно развитие. Вижте повече в Уикипедия

Вярно, гаструлата не е много сложна и изобщо не прилича на бебе. Но позволява да

видим как принципът „отдолу нагоре“, следван от всяка поотделно работеща клетка,
оформя гаструлата – чрез разширяване на стената на бластулата и нейното вдлъбване,
за да се получи двустенната гаструла. По аналогични правила, действащи локално по
целия ембрион, той променя формата си и започва все повече да наподобява бебе.
След гаструлацията настъпва друг процес на „вдлъбване“, наречен неврулация. Той
завършва с образуването на куха тръбичка, която в крайна сметка ще се превърне в
централна нервна система. Този процес се осъществява, като отделните клетки работят,
следвайки местни правила на принципа „отдолу нагоре“. Следващата илюстрация
показва как се образува нервната тръба – първо чрез вдлъбване, а после чрез отделяне
на вдлъбнатата част.

107
 Илюстрация 18. Неврулация

Детайлите са различни от тези при гаструлацията, но важи същият принцип за местни

правила, действащи „отдолу нагоре“.

108
 Помните как Крейг Ренълдс пише компютърна програма, симулираща ято птици,
задавайки поведението само на един екземпляр. След това той прави множество копия
на този екземпляр и наблюдава поведението на цялата група. Тя започва да кръжи
подобно истинско ято, точно както в природата, без Ренълдс изобщо да е програмирал
групово поведение. То се появява от само себе си, отдолу нагоре, като следствие на
изпълнението на правилата от отделните членове. Един учен на има Джордж Остър,
занимаващ се с математическа биология, прави същото, но имитирайки не птици, а
клетки в ембрион. Създадената от него програма симулира поведението на отделна
клетка. За целта той използва много детайли, вече известни на биолозите. Доста сложни
детайли всъщност, понеже клетките са сложни структури. Но по-същественото е, че
Остър програмира не цял ембрион, а една-единствена клетка. Включително склонността
ѝ към делене, която е сред най-важните, но и много други функции. После я пуска на
компютърния екран, за да види какво ще се случи.
Щом клетката започва да се дели, всяко копие наследява свойствата и поведението на
оригинала. Ако в случая на Ренълдс птиците се държат като ято скорци, то в случая на
Остър клетките се държат като… Но по-добре погледнете долната илюстрация, за да
видите резултата. И го сравнете със схемата на истинската неврулация по-горе. Разбира
се, те не са напълно еднакви, както и птиците на Ренълдс не са досущ като истински
скорци. Но той отново показва силата на принципа „отдолу нагоре“, когато няма
архитект или хореограф, а се следват само прости, местни правила.

Илюстрация 19.

109
 По-късните фази на ембрионалното развитие са твърде сложни, за да се занимаваме с
тях тук. Различните тъкани и органи – мускули, кости, нерви, кожа, черен дроб,
бъбреци – се развиват все така чрез клетъчно делене. Техните клетки може да изглеждат
различно една от друга, но всички имат еднаква ДНК. Причината за различния им вид
е „включването“ на различни отрязъци от ДНК, тоест на различни гени. Във всяка
отделна тъкан са включени само малка част от десетките хиляди гени. Това означава, че
в клетките на тази тъкан се произвеждат само някои от ензимите – тези незаменими
лаборанти, които е възможно да се произведат и действително се произвеждат в други
тъкани. В резултат, клетките на отделните тъкани се делят и нарастват различно,
следвайки свои местни правила, на принципа „отдолу нагоре“. Щом тъканта достигне
нужния размер, растежът престава, в съответствие със същия принцип. Понякога
нещата се объркват и тъканта продължава да расте – клетките не се подчиняват на
правилата, които им казват да спрат да се делят. Тогава получаваме тумор, като при
рака. Но за щастие, това става рядко.
Нека сега направим паралел между ембриологията и кристалите, които разгледахме в
Глава 9. При кристалите, независимо дали става дума за пирит, диаманти или снежинки,
красивите форми се появяват вследствие на химичните връзки между молекулите. Ние
сравнихме тяхната подредба с войници на парад. Същественото е, че никой не е
измислял формата на кристала. Тя се е появила на принципа „отдолу нагоре“, следвайки
прости правила.
После видяхме как химичните връзки могат да произвеждат и далеч по-сложни неща
от кристали чрез процес, наподобяващ сглобяване на пъзел – това са протеиновите
молекули. Техните вериги от своя страна са способни да се нагъват и да образуват
„възли“. „Вдлъбнатините“ в тези възли им позволяват да действат като ензими –
катализатори на точно определени химични реакции в рамките на клетката. Както
споменах и по-рано, думата „вдлъбнатини“ е силно опростена. Някои от тези възлести
молекули са истински малки машини, миниатюрни „помпи“ и „всъдеходи“, които
буквално крачат из клетката и припряно изпълняват химически поръчки! Вижте Your
body’s molecular machines в YouTube и ще останете смаяни.
Ензимите могат също да „включват“ други ензими, които на свой ред катализират
други химични реакции. Всички тези вътреклетъчни реакции трябва да работят в
синхрон, следвайки местни правила като в симулацията на Джордж Остър, за да
направят ембрион. А после и бебе. При това всяка стъпка се контролира от ДНК, като
при сглобяване на пъзел. Все едно наблюдаваме нарастването на кристал – но сложен
кристал, от много специален вид.
Процесът не спира с раждането. Той продължава, докато бебето се превръща в дете,
детето във възрастен, а възрастният – в старец. И разбира се, разликите в ДНК при
отделните индивиди (дължащи се на случайните мутации) предизвикват разлики в
протеините, които „кристализират“ или „образуват връзки“ под въздействие на тази
ДНК. Ефектите от тези разлики се проявяват в течение на поколенията. Може би даден
гепард ще тича малко по-бързо от останалите. Или по-бавно. Езикът на хамелеона ще
се изстрелва една идея по-надалеч. Камилата ще може да измине няколко километра
повече през пустинята, преди да рухне от жажда. Бодилът на розата ще е малко по-
остър. Отровата на кобрата – малко по-силна. Всяка мутация в ДНК може, след дълга
серия от междинни ефекти върху протеиновата и клетъчната химия, да даде отражение
върху развитието на ембриона. Това влияе върху шансовете на индивида да оцелее и да
се възпроизведе. Съответно промяната в ДНК е повече или по-малко вероятно да

110
присъства в следващото поколение. Така в течение на еволюцията гените, които се
разпространяват в популацията, са „полезните“ гени. Онези, които дават на животното
бързина. Или дълъг език. Или способността да изминава много километри без вода.
Това накратко е Дарвиновият естествен отбор, причината животните и растенията да
са толкова добри в онова, което вършат. Техните отличителни способности варират
според видовете, но в крайна сметка всички те са добри в едно – в оцеляването и
предаването на своята ДНК на потомството. След хиляди поколения естествен отбор
забелязваме (или поне бихме забелязали, ако живеехме достатъчно дълго), че
средностатистическото животно в популацията е променено. Случила се е еволюция.
След стотици милиони години тази еволюция вече е толкова голяма, че прародителят,
приличащ на риба, има потомък, приличащ на земеровка. А след милиарди години от
прародителя, приличащ на бактерия, се е получил потомък като вас и мен.
Всичко у едно живо същество е такова, каквото е, защото е еволюирало в течение на
безброй поколения. Това важи и за хората и човешкия мозък. Склонността към
религиозност е свойство на мозъка, както и склонността да харесваме музика и секс.
Затова е разумно да предположим, че религиозните вярвания имат еволюционно
обяснение, подобно на всичко останало у нас, в това число морала или добротата към
ближния. Какво може да е това еволюционно обяснение? Ще потърсим отговора в
следващата глава.

111
 11.
ЕВОЛЮЦИЯ НА РЕЛИГИЯТА?
ЕВОЛЮЦИЯ НА ДОБРОТАТА?

112
 До съвсем неотдавна почти всички на света са били набожни. Днес, като изключим
Западна Европа, където религиозните са малцинство, повечето хора, включително в
Съединените щати, все още вярват в някакъв бог или богове, особено ако не са добре
образовани в областта на науката. Не трябва ли да има някакво Дарвиново обяснение за
този феномен? Дали вярата във всевишна сила не е помагала на нашите предци да
оцеляват и съответно да предават гените за тази вяра?
Подозирам, че отговорът вероятно е да. Разбира се, това не означава, че божествата –
все едно какви – действително съществуват. Въпросът е, че вярата в нещо въображаемо
също може да е от полза и дори да ви спаси живота. Да разгледаме някои примери.
Помните как газелите и зебрите трябва да поддържат деликатно равновесие между
прекалената плашливост и недостатъчната плашливост. Представете си сега, че сте
праисторически човек, обитаващ африканските степи в далечното минало. Също като
газелите вие трябва да намерите баланс между страха си от лъвове и леопарди и нуждата
да вършите разни неща – да речем, да си търсите храна или брачен партньор. Докато
копаете корени ямс, изведнъж чувате шум и вдигате глава. Виждате движение в тревата.
Или е лъв, или е просто вятърът. Тъкмо сте попаднали на сочна грудка и не ви се ще да
я оставяте. Как да постъпите?
Ако решите, че е лъв и действително се окаже лъв, валидното предположение може да
ви спаси живота. Това е ясно. Следващата част е по-трудна за разбиране. Дори в
конкретния случай да не е лъв, общото вярване, че тайнствените движения и звуци
вещаят опасност, може да е животоспасяващо. Защото в някои случаи в тревата
действително ще се крие лъв. Ако прекалите и започнете да бягате при всяко прошумо-
ляване, ще пропуснете ямса и останалите житейски дела. Но ако улучите верния баланс,
ще оцелеете, независимо че понякога ще бягате от въображаеми опасности.
Ето едно малко по-техническо обяснение. Хората имат склонността да вярват в
съзнателната сила. Съзнателна сила е онази, която нарочно прави нещо с определена
цел. Вятърът, шумолящ в тревата, не е такава сила, но лъвът е. Неговата цел е да ви
изяде. Той модифицира поведението си по сложни начини и действа гъвкаво и
енергично, за да предотврати шанса да му избягате. От такава сила си струва да се
пазите, но същевременно може да се окаже загуба на време и сили, ако става дума
просто за вятър. Колкото по-опасно е съществуването ви като цяло, толкова повече
балансът се измества към подозиране на съзнателна сила навсякъде – дори там, където
не съществува.
В наши дни вече няма нужда да се пазим от лъвове и саблезъби тигри, но много хора
още се боят от тъмното. Децата се плашат от торбалан, възрастните – от крадци и
разбойници. Докато лежите нощем в леглото си, чувате шум. Може просто гредите на
старата къща да проскърцват, а може и да е въоръжен грабител. Накратко, вие се
страхувате от съзнателна сила, способна да ви навреди, за разлика от „несъзнателната
сила“, като гредите или вятъра. Този страх, дори ако е неуместен или ирационален, е
дълбоко заложен у нас като наследство от далечното минало. Моят колега д-р Анди
Томсън казва следното в своята книга „Защо вярваме в Бог(ове)“: Далеч по-вероятно е
да вземем сянката за крадец, отколкото крадеца за сянка. Ние имаме склонността да
виждаме съзнателни агенти навред около себе си, дори когато такива липсват.
Цялата религия се крепи на това.
Религиите на нашите предци са били „анимистични“, което ще рече, че те са смятали
предметите около себе си за одушевени. Така възниква древногръцката митология,

113
забавно пресъздадена в книгата на Стивън Фрай „Митос“. По целия свят е имало
божества на реките, гръмотевиците, морето, луната, огъня, слънцето, а също и демони
на тъмните гори. Слънцето е било смятано за съзнателен агент и омилостивявано с
молитви и дарове, за да е сигурно, че пак ще изгрее. Също огънят, който се е нуждаел
от постоянно подхранване, за да не угасне, небесният гръм с неговия ужасяващ звук,
атмосферните промени, така капризни и непредсказуеми, но толкова важни за живота.
Положително има начин да се прекрати пагубната суша? Едно голямо
жертвоприношение на бога на дъжда би трябвало да свърши работа. А ако къщата ви е
отнесена от порой, значи не сте угодили на боговете на бурите и те са ви сърдити.
Яхве еволюира в съзнанията на хората и се превръща в Бог на евреите, а впоследствие
също на християните и мюсюлманите. Преди това той е бил „бог на бурите“, едно от
многото божества на ханаанските народи, от които произхождат евреите. Други
ханаански богове, почитани редом с Яхве през Бронзовата епоха, включват бога на
плодородието Баал, а също върховния бог Ел и съпругата му Ашера. Според някои
изследователи на религиозната история в даден момент образът на Яхве се слива с тези
на Ел и Ашера, за да стане единствен Бог на евреите. Така от анимизма на Бронзовата
епоха се поражда монотеизмът на Желязната епоха. По-късно християнството и
ислямът също възприемат този Бог.
Споменах, че хората са принасяли жертви в надеждата да прекратят сушата и да
предизвикат дъжд. Но защо са смятали, че това ще помогне? Човешкият мозък е устроен
така, че да търси зависимости. Естественият отбор ни е научил да забелязваме кога едно
нещо следва друго. След мълнията се разразява гръм, след струпването на облаци вали
дъжд, след суша няма урожай. Но логиката невинаги е толкова пряка и ясна. След
полово сношение настъпва бременност, но само понякога.
Ние често смятаме, че откриваме зависимост, когато такава липсва. Или пък
пропускаме да я забележим. Статистиката разграничава два вида подобни грешки.
Едните се казват фалшиви позитиви, а другите – фалшиви негативи. При първите ние
виждаме връзка между причина и следствие, каквато всъщност не съществува, както
при суеверията. Няма нищо общо между черната котка, пресякла пътя ви, и
последвалото злощастие, но много хора смятат тъкмо обратното. При втория вид не
виждаме действителната връзка между събитията, да речем, между ухапването от комар
и заболяването от малария. Тя е открита от сър Роналд Рос едва през 1897 г.
Миналата година се молихме на бога на дъждовете и после заваля. Положително има
връзка?
Не, няма. Това е фалшив позитив. Така или иначе е щяло да вали. Но е трудно да се
отърсиш от предразсъдъка.
Детето имаше треска. Принесохме една коза в жертва на боговете и то оздравя.
Затова най-добре да заколим коза и следващия път, когато някой се разболее.
Имунната система често се справя със заболяванията сама. Но опитайте да го кажете
на суеверен човек, който вярва, че курбанът е свършил работа.
Дори ако забележите редовна, повтаряща се закономерност, това още не означава, че
едно събитие поражда друго. Да речем, че часовникът на църквата в нашето село винаги
бие малко след часовника в съседното село. Означава ли това, че часовникът на
съседното село кара нашия да бие? Само наблюдението не е способно да отговори на
този въпрос. Дори продължителното наблюдение. Единственият начин да проверим е
експериментът. Трябва да манипулираме ситуацията. Да се качим на камбанарията в
съседното село и да спрем часовника. Бие ли тогава часовникът в нашето село? Или да

114
преместим стрелките му с десет минути напред. Запазва ли се тогава същата последо-
вателност? Разбира се, ще трябва да повторим експеримента достатъчен брой пъти, за
да изключим ролята на случайността.
Провеждането на експерименти, за да се установи дали дадена зависимост действи-
телно съществува, изисква специална, педантична настройка на ума. Не всеки ще тръгне
да прави опита с часовниците например. А ако става въпрос за лъвове, любознателният
подход може да се окаже и фатален. Затова нищо чудно, че предците ни са предпочели
да се осланят на суеверията.
Прочутият поведенчески психолог Б. Ф. Скинър демонстрира суеверието при гълъ-
бите, като ги кара да „забелязват“ несъществуващи закономерности, тоест фалшиви
позитиви. Той поставя осем гълъба в отделни кутии, наречени „кутии на Скинър“. Всяка
от тях е снабдена с механизъм за хранене, който се задейства, когато птицата направи
нещо, примерно клъвне с клюна си превключвател, монтиран на вътрешната стена.
Скинър обаче променя това, като прекъсва връзката, така че поведението вече няма
нищо общо. Храната се подава спорадично, независимо какво прави гълъбът. И дали
изобщо прави нещо.
Резултатът е удивителен. Шест от осемте птици развиват различни суеверни навици.
Една от тях се върти обратно на часовниковата стрелка, сякаш е убедена, че това
движение ще накара механизма да пусне зрънца. Втора многократно пъха глава в един
от горните ъгли на кутията. Две други клатят глави наляво и надясно като махало –
отначало бързо, а после по-бавно. Пети гълъб вирва рязко човка нагоре, сякаш под-
хвърля несъществуващ предмет във въздуха. А шести прави кълвящи движения към
пода, но без да го докосва.
Скинър нарича това поведение суеверно и според мен е прав. Вероятно се е случило
следното. Гълъбът прави нещо, да речем, пъха си главата в определен ъгъл на кутията,
точно преди хранилката да се задейства. Той решава (не непременно съзнателно) че
именно това е повикало храната. Затова го прави повторно и по случайност отново
улучва момента. Така суеверният навик се затвърждава. По същия начин нашите предци
са развили обичаи да се молят или да принасят жертви за изцеление. Интересно е да се
отбележи, че изолираните един от друг народи в различни части на света развиват
различни суеверия точно като шестте гълъба в отделните кутии на Скинър.
Шансът на комарджиите също е случаен, независимо дали се намират на масата за
рулетка, или на ротативките. Някой от тях обаче решава, че му върви повече, когато
носи „късметлийската си риза“. Или когато изрече молитва. И също като гълъбите на
Скинър започва да го прави отново и отново. Никога не печели джакпота, но не може
да се отърве от навика. Няма как да въздействате върху вероятността знаците на
ротативката да съвпаднат. Нито топчето на рулетката да попадне в желаното гнездо. И
все пак играчите на хазарт от Монте Карло до Лас Вегас не спират да се опитват,
подтиквани от всевъзможни суеверия.
Много отдавна, още преди компютрите да се сдобият с екрани, те печатаха резултатите
си на устройство, наречено телепринтер. Веднъж в компютърната стая на университета
наблюдавах студент, който, изгарящ от нетърпение, почукваше с кокалчетата на
пръстите си по телепринтера. Положително е знаел, че това няма да накара устройството
да побърза, но нищо чудно да го е правил преди и тъкмо тогава компютърът да е изплюл
отговора. Навикът се е запечатал у него също като при гълъбите на Скинър.
Представете си група наши суеверни предци, решили по време на суша да принасят
жертва на бога на дъждовете. Те го правят всеки ден, докато накрая действително не

115
започва да вали. Минават много дни, докато богът – както те смятат – не бъде
умилостивен. На тях обаче и през ум не им минава да спрат с жертвоприношенията, за
да видят какво ще стане. Един учен би постъпил така. Но те не са учени. И не искат да
рискуват, като разгневят боговете.
Примерът е хипотетичен, но според мен правдоподобен. Много племена правят това
и до ден днешен. А експериментите на Скинър не са хипотетични, нито фактът, че
комарджиите вярват в щастливи числа, молитви и талисмани. Хората имат склонност
да прибягват към суеверие тогава, когато развитието на дадена ситуация е несигурно, а
те желаят даден конкретен изход. В своя стремеж за оцеляване те открай време се мъчат
да откриват закономерности в заобикалящия ги свят. Суеверието е страничен продукт
от това усилие. Подобно на зебрите, балансиращи между риска да останат гладни и да
бъдат изядени, нашите предци е трябвало да балансират между риска да забележат
зависимост там, където я няма (фалшив позитив, или суеверие), или да я пропуснат там,
където я има (фалшив негатив).
Ето още едно съображение. Праисторическите хора, обитаващи африканската савана,
са били заобиколени от всевъзможни опасности. По земята са пълзели отровни змии,
скорпиони, паяци и стоножки. По дърветата са се криели питони и леопарди, в
храсталаците лъвове, а в реката – крокодили. Възрастните са знаели за тези опасности,
но децата е трябвало тепърва да ги учат. Затова родителите са ги наставлявали, точно
както днешните родители ги предупреждават да се огледат наляво и надясно, преди да
пресекат улицата. Естественият отбор е работел в полза на родителите, обучаващи
своите деца. А също децата, в чиито гени е било заложено да слушат родителите си.
Това е лесно да се разбере. Сега идва по-сложната част. Ако родителите наред с
добрите съвети дават и лоши, детският мозък няма как да разграничи едните от другите.
Ако бе способен да го стори, съветите изобщо нямаше да бъдат нужни. Да допуснем, че
родителят даде безполезен съвет от рода на „Трябва да се молиш пет пъти на ден“.
Детето няма да разбере, че той е безполезен. Естественият отбор е вградил в мозъка му
правилото да слуша родителите и това правило важи дори когато казаното от тях е
глупаво или невярно. Или базирано на суеверие.
Вероятно се питате защо родителите биха втълпявали в главите на потомството си
глупави или неверни неща. Отговорът е – защото те също някога са били деца, наставля-
вани от своите родители. Така лошите съвети, наред с добрите, се предават от поколение
на поколение. Колкото до първоначалното им зараждане, то вероятно наподобява
суеверията при гълъбите на Скинър. С хода на поколенията погрешните идеи се
разрастват и доукрасяват по метода на „разваления телефон“, разгледан в Глави 2 и 3.
В различните части на света те получават различно развитие, както ще се уверим, ако
днес се озърнем около себе си.
Естествено, има и будни деца, които, щом пораснат, търсят доказателства и се
отърсват от безполезния баласт, наследен от предните поколения – или го надрастват,
ако цитираме заглавието на настоящата книга (в оригинал „След Бог“ е Outgrowing
God – б.р.). Вярвания като това, че трябва да се молиш по пет пъти на ден, или да прина-
сяш в жертва кози, за да се излекуваш от малария, се предават като „страничен продукт“
на разумните вярвания. Или по-скоро като страничен продукт на свойството на детския
мозък да вярва на родители, учители, свещеници и други възрастни. А естественият
отбор е моделирал това свойство, защото голяма част от поуките на възрастните са
полезни.

116
 Теорията за страничния продукт е чисто дарвинистко обяснение за религията. При
дарвинистките обяснения говорим за това кои гени стават доминиращи в дадена
популация. Има и други обяснения, които наподобяват дарвинистките, но не са такива.
Например цели народи могат да оцеляват по-добре от други заради своята религия,
което значи, че и религията оцелява заедно с тях. Представете си две нации с различни
религии. Едната има войнолюбив бог, като Яхве/Аллах. Или като свирепите божества
на викингите. Свещениците на тази религия проповядват, че куражът в сражение е
добродетел и че воините, които паднат на бойното поле, ще отидат в специални райски
селения. Ще пируват във Валхала или ще получат за награда прекрасни девици. (Аз
лично съчувствам на бедните девици, а вие?) Другата нация има миролюбив бог или
богове. Свещениците не зоват към война, нито обещават небесно блаженство на
падналите в нея. При равни други условия коя нация ще се сражава по-храбро? Коя е
по-вероятно да покори другата? И коя религия ще получи по-широко разпространение?
Отговорите са ясни от само себе си. Историята показва как ислямът, благодарение на
военни завоевания, е стигнал от Арабия до Близкия изток и Индийския субконтинент.
Същото важи за християнството, пренесено от испанските конкистадори в Южна и
Централна Америка.
Освен военното дело има и други възможни начини, чрез които религията е способна
да облагодетелства дадени племена или нации. Така например общите вярвания,
митове, ритуали и традиции помагат на обществата да се сплотят и да си сътрудничат
по взаимноизгоден начин. Съвременната наука е наясно, че молитвите за дъжд не могат
да променят времето, но представете си, че събиранията и ритмичните ритуални танци
допринасят за единството на племето? Идеята заслужава да ѝ се отдели внимание и
някои уважавани мои колеги са го правили.12 Друга възможна недарвинистка причина
за процъфтяването на религията е, че крале и духовници са използвали вярата на хората,
за да доминират над своите общества. Още една, която вече се доближава до
дарвинизма, е, че самите идеи, включително религиозните, се конкурират помежду си,
подобно на гените, за доминация в човешкото съзнание. Нарекъл съм такъв тип идеи с
името „мем“, по аналогия с „ген“. Тук не разполагаме с достатъчно място, за да обсъдим
различните теории. Аз само ги нахвърлям, за да ви дам представа за дебатите, които
текат. Но сега трябва да продължа напред.
В Глава 6 ви обещах да се върна към въпроса защо естественият отбор способства
добротата – поне определен вид доброта, която вероятно служи като еволюционна
основа за нашите морални критерии и ценности. Веднага трябва да подчертая, че според
мен най-важни са промените в тези ценности, за които говорихме в Глава 6. В нашите
мозъци е заложен потенциал както за добро, така и за зло. Между двете съществува
баланс, но с течение на историята този баланс се измества към доброто.
И така, каква е еволюционната основа за добротата? В Глава 8 видяхме как еволюцията
се свежда до това, че успешните гени стават по-разпространени в генофонда на
популацията. Това са гени, позволяващи на индивидите да тичат по-бързо (макар и не
толкова бързо, че да си счупят краката като състезателни коне). Гени, които правят
насекомите, гущерите и жабите по-незабележими на фона на дървесната кора. Гени,
които карат родителите да са грижовни към своите деца. Последното изглежда очевидно
от гледна точка на естествения отбор – нали същите тези гени оцеляват и в телата на
добре гледаните деца.

12
Например Джонатан Хайд в книгата The Righteous Mind (London, Penguin, 2012) и Ювал Харари в
Sapiens (London, Vintage, 2014). – Б. а.
117
 Но от друга страна, не само преките наследници на индивида носят копия от гените
му. Същото важи и за неговите внуци, племенници, братя и сестри. Колкото е по-
далечно родството, толкова по-малка е вероятността даден ген да бъде споделен. Генът
за спасяване на живота на собственото ви дете или сестра има 50 процента шанс да
присъства в същото дете или сестра. Генът за спасяване на племенник има 25 процента
шанс да присъства във въпросния племенник. Генът за спасяване на първи братовчед
има 12,5 процента шанс да бъде носен от спасения братовчед13.
Така естественият отбор облагодетелства индивидите, които поемат известен риск, за
да спасят живота или по друг начин да помогнат на свой братовчед. Още повече
облагодетелства индивидите, поемащи риск, за да помогнат на племенник или
племенница. А най-вече онези, които помагат на свои братя, сестри или деца в каквото
и да било отношение – не само за да спасят пряко живота им, но и за да ги нахранят,
подслонят или предпазят от хищници.
Теоретично, помощта към брат и сестра има същата стойност за естествения отбор,
както и тази към свое дете. Но на практика човек по-често има възможност да спаси или
нахрани син или дъщеря, отколкото брат или сестра. Затова и първият тип грижа е по-
разпространен. Вторият се среща при социални насекоми от рода на мравки, пчели, оси
и термити. Също при птици като жълъдовия кълвач в Америка и бозайници като голия
земекоп в Африка.
От животните не може да се очаква да разпознават кои са близките им роднини.
Правилото, вградено в мозъка на птицата от естествения отбор, не гласи „Храни децата
си“, а по-скоро „Храни всичко, което отваря човка и цвърти в гнездото ти“. Благодаре-
ние на това кукувицата успява да приложи трика със снасянето в чужди гнезда. Малкото
кукувиче обикновено се излюпва първо и изхвърля останалите яйца. Приемните
родители, подчинявайки се на правилото, откликват на гладното му цвъртене и го
хранят.
Нашите предци вероятно са бродели на групи, подобно на павианите. Впоследствие са
заживели в малки селища. И в двата случая това са били родствени общности – почти
всички наоколо са били чичовци, лели и братовчеди. Така че правилото „Дръж се добре
с всички“ е било еквивалентно на „Дръж се добре с генетичните си роднини“. Ние вече
не се намираме в родовообщинния строй и не всеки, когото срещаме, ни е братовчед, но
правилото все още е залегнало дълбоко в съзнанията ни. Част от склонността ни да сме
учтиви помежду си вероятно има чисто дарвинистки корени.
За жалост, има и обратна страна на монетата. В селищата на първобитните хора
правилото „Бъди враждебен към всеки, когото не си срещал преди“ е било еквивалентно
на „Бъди враждебен към всеки, който не ти е роднина“. Или „Бъди враждебен към всеки,
изглеждащ различно от теб и хората, които познаваш“. Такива генетични заложби може
да са в основата на расизма и ксенофобията – неприязънта към чужденци и имигранти.
Но сложният човешки мозък предлага и по-широки възможности. За разлика от
мравките и жълъдовите кълвачи, хората разполагат с разсъдък и инструменти като
речта, помагащи им да разберат с точност кой им е роднина. Тоест да заменят правилото
„Дръж се добре с всички“ с по-конкретното правило „Дръж се добре с всички, за които

13
Важно е да разберем тези цифри правилно. Вероятно сте чели, че повечето от нашите гени са общи
за всички хора. Това е вярно, както е вярно и че споделяме повечето си гени с шимпанзетата и с много
други животни. Цифрите, за които говоря, касаят вероятността даден ген да бъде споделен от роднини,
която надхвърля „базовата“ вероятност всеки от популацията да го притежава. – Б. а
118
знаеш, че са ти роднини“. Бушмените !Кунг14, живеещи в пустинята Калахари, се смятат
за най-близки до нашите предци от всички съвременни народности. Те са със
светлокафяв тен и са обитавали Южна Африка дълго преди чернокожите нашественици
да пристигнат от север. !Кунг са ловци и събирачи, като всяка племенна група има своя
запазена територия. Ако член на друга група прекрачи границите, той е в опасност,
освен ако не успее да убеди домакините, че е роднина с някой от тяхната група. Веднъж
мъж на име Гао навлязъл в чужда област, наречена Кхадум. Тамошните обитатели го
хванали и се държали враждебно. Но Гао излязъл с аргумента, че баща му носи същото
име като един от обитателите на Кхадум. Впоследствие са оказало, че там дори живее
човек на име Гао. Това предполагало родствени връзки. Местните променили
отношението си, приели Гао и му дали храна.
Централният планински хребет в Нова Гвинея в продължение на хилядолетия е бил
изолиран от останалата част на света. През 30-те години на ХХ век австралийски и
американски изследователи с удивление откриват там население от близо милион души,
до този момент изолирано от останалата цивилизация. Първите срещи са доста
стряскащи и за двете страни. Според археологичните данни тези хора живеят там от
около петдесет хиляди години. Някои са ловци и събирачи като !Кунг, докато други
преминават към земеделие преди девет хиляди години – малко по-късно, отколкото това
се случва независимо в Близкия изток, Индия, Китай и Централна Америка. При това
планинците от Нова Гвинея са разделени на стотици племена, враждебни помежду си и
говорещи взаимно неразбираеми езици. Както и при !Кунг, тази враждебност включва
дори различни родови групи от едно и също племе. Хората, навлизащи в чужда
територия, са в реална опасност, освен ако не докажат, че имат местни братовчеди или
други роднини. Успеят ли, развръзката е мирна. В противен случай може да се стигне
до насилие и дори смърт.
Естественият отбор способства добротата и по още един, не по-маловажен начин.
Според теорията на „реципрочния алтруизъм“, ако днес сториш добро някому, утре
можеш да очакваш същото в отплата. Подобна „размяна на любезности“ дори не е
нужно да става съзнателно. Естественият отбор сам облагодетелства гените, залагащи в
мозъците склонността към връщане на услуги. Един учен на име Джералд Уилкинсън
прави интересно проучване при прилепите вампири. Те се хранят с кръвта на едри
животни, като кравите. Денем се крият в пещери, а нощем излитат в търсене на
препитание. Жертвите са трудни за откриване, затова пък, ако бъдат намерени,
предлагат същинско угощение. При успешен лов прилепът се прибира в дневното си
убежище, претъпкан до пръсване, но в противен случай го грози гладна смърт. Поради
малките му размери, тя настъпва доста по-бързо, отколкото при хората.
Експериментът на Уилкинсън убедително демонстрира как след завръщане в пещерата
някои прилепи разполагат с излишък от храна, докато други са с празни стомаси. Тогава
гладните започват да просят от по-щастливите си събратя. Последните повръщат част
от кръвта и я споделят с тях. На следващия ден ролите може да са разменени. Така всеки
има полза, ако прояви щедрост след сполучлив лов, защото е в правото си да очаква
отплата при нужда. Тогава Уилкинсън решава да промени правилата, като работи с
прилепи, уловени от две различни пещери, които не се познават помежду си. Един
случаен прилеп се държи гладен и се пуска ту при „своите“, ту при „чуждите“, за да се
провери какво ще бъде поведението на групата. Резултатът неизменно е един и същ: ако

14
Препинателните знаци при имената на бушменските племена представят различни „цъкащи“
съгласни. – Б. пр.
119
прилепът е от „своята“ пещера, той бива нахранен, а ако е от „чуждата“ – не. Разбира
се, общото местообитание предполага и генетично родство. По-късно Уилкинсън
заедно със свой колега доказва, че реципрочността, или връщането на услуги, в случая
е дори по-важна от роднинските връзки.
Изводите на Уилкинсън навярно ви се струват напълно логични, защото сте хора и
знаете как се държат човешките същества. Ние имаме силно развито чувство за това кой
ни е направил услуга. Това е като дълг, който трябва да заплатим. Не го ли сторим, се
чувстваме гузни. А също разочаровани, ако някой забрави сторената от нас добрина.
Но върнете се мислено в нашето праисторическо минало и се поставете в някоя от
онези малки общности. В нея не само всички се познават взаимно и помнят възник-
налите услуги и задължения между отделните индивиди, но и вероятно ще живеят
заедно до края на дните си. Всеки е потенциален източник и получател на услуги за
дълго време напред. Затова естественият отбор способства правилото „Дръж се добре с
всички, поне докато не ти дадат повод за обратното“. Никога не знаеш кога ще ти се
наложи да прибегнеш до техните услуги. Нормално е нашите мозъци да са наследили
тази нагласа. Днес живеем в големи градове и постоянно общуваме с хора, които никога
повече няма да срещнем, но инстинктът ни повелява да бъдем учтиви с тях, освен ако
не са ни дали повод за обратното.
Идеята за реципрочността, или размяната на услуги, е в основата на всяка търговия.
Днес малцина от нас отглеждат своя храна, тъкат свое облекло или се придвижват със
собствена мускулна сила. Ние купуваме от магазините продукти и облекла, идващи от
целия свят. Возим се на велосипеди и автомобили, които изобщо не можем да направим
сами. Използваме влакове и самолети, сглобени в различни фабрики от стотици
работници, които не се познават помежду си. В замяна даваме пари, които печелим
всеки по свой начин. Аз например пиша книги и изнасям лекции, лекарят лекува хора,
адвокатът води съдебни дела, механикът поправя коли и така нататък.
Повечето от нас трудно биха оцелели, ако изведнъж се пренесат десет хиляди години
назад във времето. Тогава храната се е получавала чрез събиране, ловуване или
земеделие. През Каменната епоха всеки мъж вероятно е изработвал сам своето копие,
но е имало такива, които са дялали кремъчни остриета по-умело от останалите.
Същевременно други не са били толкова сръчни майстори, но са хвърляли копието по-
силно и точно, поваляйки жертвата. При това положение, размяната е идвала напълно
естествено. Направи ми хубаво и остро копие, а аз ще ти дам от месото, щом се върна
от лов.
По-късно, през Бронзовата и Желязната епоха, кремъчните оръжия и сечива са
заменени от метални, а стопанството се е усъвършенствало. Постепенно, с появата на
парите, размяната е станала индиректна. Днес преките сделки, наричани бартерни, са
изключително редки, а на места и незаконни, защото без участието на пари трудно могат
да бъдат обложени с данък. Но целият ни живот продължава да зависи от хора,
притежаващи различни умения. А правилото „Ако не познаваш някого, дръж се учтиво“
продължава да е в сила. Наред с други, не по-малко древни правила от рода на „Бъди
подозрителен, освен ако не си изградил отношение на доверие“.
По всичко личи, че има известни дарвинистки причини за това да бъдем добри, които
може би са в основата на понятията ни за правилно и неправилно. Но според мен от
далеч по-голямо значение е по-късно развитият морал, обсъден в Глава 6. А и нищо от
казаното дотук не променя заключението на Глава 5: Нямаме нужда от Бог, за да бъдем
добри.

120
 12.
ДА ПОЧЕРПИМ КУРАЖ ОТ НАУКАТА

121
 Преди появата на Дарвиновата теория почти за всеки е щяло да прозвучи абсурдно
твърдението, че цялата красота и сложност на живия свят са могли да се появят без
намесата на творец. Искала се е доста смелост дори за да допуснеш подобна
възможност. Дарвин е имал тази смелост и днес знаем, че е бил прав. В науката все още
има нерешени загадки, а някои хора и досега се изкушават да говорят неща в духа на
времето отпреди Дарвин: „Не разбираме как изобщо е започнал еволюционният процес,
значи Бог трябва да е дал началото“. „Никой не знае как се е зародила вселената, значи
Бог трябва да я е създал.“ „Нямаме представа откъде идват физичните закони, значи Бог
ги е измислил.“ Където и да се намери пролука в нашите познания, религиозните хора
бързат да я запушат с Бог. Но за тяхна досада науката има навика да наваксва и сама да
запушва тези пролуки. Дарвин се е справил с най-голямата, следователно ние трябва да
имаме куража да очакваме, че и останалите една по една ще изчезват. Това е и темата
на настоящата последна глава.
Убеждението, че живите същества са създадени от Всевишния, е било въпрос на здрав
разум. Дарвин разбива това убеждение на пух и прах. Целта на тази глава е да разклати
прекалената ни увереност в разпространените убеждения, като се започне с относително
тривиални примери и се стигне до по-сложни. Всеки пример завършва с фразата „Това
сигурно е шега!“15, често използвана от прочутия тенисист Джон Макенроу при оспор-
ване на съдийски решения на корта. Накрая ще стигнем до основния въпрос – привидно
разумното убеждение, че трябва да има Бог, за да се обясни зараждането на вселената и
други още нерешени загадки.
През 2014 г. един тийнейджър бива заснет да уринира във водохранилище в САЩ.
Местните власти вземат решение да пресушат и почистят резервоара, което струва към
36 000 долара. Обемът на водата е 140 милиона литра, обемът на урината – навярно сто
милилитра. Съотношението ѝ спрямо водата е по-малко от една милиардна част. В
резервоара е имало различни отпадъци и мъртви птици, а навярно и много животни са
уринирали в него, без никой да забележи. Но реакцията на отвращение сред гражданите
е толкова силна, че предизвиква източването на цялото водохранилище. Разумно ли е
това? Как бихте постъпили вие на тяхно място?
Всеки път когато изпиете чаша вода, има висока вероятност да погълнете поне една
молекула, преминала през пикочния мехур на Юлий Цезар.
Това сигурно е шега! Напротив, вярно е.
Ето и обяснението. Водата в света е в постоянен кръговрат заради изпарението,
дъждовете, реките и така нататък. Във всеки момент по-голямата част от нея се намира
в океана, но дори онази, която не е вътре, минава оттам с течение на десетилетията.
Броят молекули в една чаша вода е около 10 трилиона трилиона. Общият обем вода на
планетата е 1,4 милиарда кубични километра, което би напълнило само към 4 трилиона
чаши. Казвам „само“, защото 4 трилиона е микроскопична цифра на фона на 10 три-
лиона трилиона. С други думи, в една чаша има трилиони пъти повече молекули,
отколкото има чаши в морето.
Ето защо с относителна увереност можем да кажем, че всеки от нас е пийвал от
урината на Цезар. Естествено, примерът е напълно случаен. Със същия успех можехме
да изберем приятелката му Клеопатра или пък Христос. Или всеки друг, стига да е
минало достатъчно време, за да се извърши кръговратът. А онова, което е вярно за една
чаша, е далеч по-вярно за цяло водохранилище. Резервоарът в Америка е съдържал
15
На английски: You cannot be serious! – Б. пр.
122
урина не само от злощастния тийнейджър, но и от милиони други хора, включително от
Атила, Уилям Завоевателя, а вероятно и от мнозина от вас.
Въздухът се намира в подобен кръговрат като водата, но по-бърз. Броят въздушни
молекули в един бял дроб е неизмеримо по-голям от броя бели дробове в света. Вие
почти със сигурност сте вдишвали атоми, издишани от Адолф Хитлер. А според
секретарката на Хитлер той е бил доста болнав.
Науката често носи изненади. Трябва да имаме куража да се справяме както с тези
изненади, така и с мистериите, които остават нерешени.
Томас Хъксли (приятелят на Дарвин, когото срещнахме в Глава 1) казва: „Науката не
е нищо друго, освен обучен и организиран здрав разум“. Но аз не съм сигурен, че е прав.
Историите, които разказвам в настоящата глава, сякаш противоречат на здравия разум.
Галилей предизвиква този разум с твърдението, че ако изключим въздушното съпротив-
ление (тоест експериментът трябва да се проведе във вакуум), едно гюле и едно перо,
пуснати от еднаква височина, ще паднат едновременно на земята.
Това сигурно е шега, Галилей! Напротив, вярно е.
Ето защо Галилей е прав. Според Исак Нютон всички тела във вселената се привличат
помежду си благодарение на гравитацията. Силата на привличане между две тела е
пропорционална на произведението от техните маси. Гюлето има много по-голяма маса
от перото, но от друга страна, и много по-трудно се ускорява до същата скорост. Двата
фактора взаимно се компенсират и в резултат гюлето и перото удрят земята едно-
временно.
Нека поясним разликата между маса и тегло. На повърхността на нашата планета
масата на дадено тяло е равна на неговото тегло – да речем, 75 килограма за възрастен
човек. Но в космическата станция същият този човек ще бъде безтегловен, докато
масата му ще е все така 75 килограма. Гюлето ще се носи из тази станция като балон,
но опитате ли да го тласнете, ще са ви нужни доста усилия. Същевременно, ако не сте
опрели гръб в някоя стена, вие самите ще отплавате в обратна посока. Ако гюлето
срещне предмет по пътя си, ще му нанесе „масивен“ удар и може да го строши. Ако
улучи някого по главата, усещането съвсем няма да е като от балон, макар гюлето и
главата да са безтегловни. Теглото е мярка за земното притегляне, упражнявано върху
дадено тяло. Масата е мярка за количеството материя, съдържаща се в това тяло. Ако в
космическата станция опитате да претеглите гюлето на кантар, както то, така и кантарът
ще плават свободно наоколо, така че върху претеглящия механизъм няма да се упражни
никакъв натиск. Теглото ще бъде нула.
Същото ще стане и ако скочите от самолет, седейки върху кантар. Вие и кантарът ще
падате едновременно, така че механизмът няма да отчете нищо. По време на падането
теглото ви ще бъде нула, но масата ви ще остане в пълен размер.
Това ни води и към отговора на въпроса защо гюлетата (също като хората и кантарите)
се носят в безтегловност в космическите станции. Мнозина погрешно смятат, че поради
голямото разстояние те се намират отвъд гравитационното поле на земята. Напротив,
това разстояние е доста близко и земното притегляне е почти без промяна. Причината
телата в космическата станция да са безтегловни е, че също като при скачането от
самолет те постоянно падат. В случая това падане е кръженето по околоземна орбита.
Луната също постоянно пада около Земята и затова е безтегловна, макар да има маса от
10 хиляди милиарда милиарда килограма.
Луната е безтегловна и постоянно пада около Земята?
Това сигурно е шега! Напротив, вярно е.

123
 Ние възприемаме повърхността на своята планета като обветрена и набръчкана, цялата
покрита с дълбоки долини и назъбени планински вериги. Все пак Еверест е почти девет
километра висок, а покорителите му биват приветствани като герои. Но ако смалим
Земята до размерите на топка за пинг-понг, тя ще бъде съвършено гладка на допир. Дори
Еверест ще е по-дребен от зрънцето на най-ситната шкурка и изобщо няма да се усеща.
Това сигурно е шега! Напротив, вярно е.
Можете да проверите и сами. Измерете една топка за пинг-понг. После проверете
височината на Еверест и диаметъра на Земята и направете изчислението.
Защо планетите са кръгли? Защото гравитацията ги притегля от всички страни към
центъра и дори твърдата материя, при наличие на достатъчно време, се държи като
течност. По-дребните космически тела от рода на кометите не са кръгли, а ръбати и
безформени. Това е, защото тяхната гравитация е твърде слаба, за да им придаде форма.
Плутон е достатъчно голям, за да бъде сферичен, но понеже отстъпва по размери на
някои известни „планетезимали“, неотдавна планетарният ранг му бе отнет, което
разочарова мнозина. Но в крайна сметка класификацията е въпрос на дефиниция и
семантика. Марс, бидейки по-малък от Земята, има по-слаба гравитация, която да
„придърпва“ неравностите му навътре. Поради тази причина той има планини, по-
високи от Еверест. Ако беше топка за пинг-понг, щеше да е далеч по-грапав от нашата
планета. Колкото до миниатюрните му луни Фобос и Деймос, те приличат направо на
картофи.
Някога за хората се е подразбирало от само себе си, че светът стои неподвижно, а
слънцето, луната и звездите се движат около него. Та нали усещаме стабилната земна
твърд под нозете си? Докато слънцето ежедневно пълзи от изток на запад по
небосклона. Звездите също, стига човек да има достатъчно търпение да следи техните
менящи се позиции. Гръцкият математик Аристарх (ок. 310–230 г. пр.н.е.) вероятно е
първият, осъзнал, че Земята се върти около слънцето и именно това въртене създава
впечатлението, че то се движи по небето. Дръзката истина е забравена за дълги векове
и впоследствие отново открита от полския астроном Николай Коперник (1473–1543). Тя
дотолкова противоречи на „здравия разум“, че Галилей е заплашен от инквизицията,
задето отстоява Коперниковата теория.
Това сигурно е шега, Галилей! И ние ще те изтезаваме, ако не си вземеш думите назад.
Ако погледнете картата на света, ще забележите, че западният бряг на Африка и
източният бряг на Южна Америка изглеждат така, сякаш ще паснат като парчета от
пъзел. През 1912 г. един немски учен на име Алфред Вегенер има смелостта да погледне
сериозно на този факт и изводите от него. Той излиза с теорията, че очертанията на
континентите се менят и че някога Африка и Южна Америка действително са били едно
цяло. Приживе Вегенер е осмиван. Как може нещо толкова масивно като цял континент
да се разцепи по средата на две половини – Африка и Южна Америка – и те да се
раздалечат на хиляди километри разстояние? И все пак именно това се е случило.
Това сигурно е шега! Напротив, вярно е.
Вегенер е бил прав. Е, почти. Допреди около 130 милиона години Африка и Южна
Америка са били съединени. После между тях се е появила цепнатина. Отначало
толкова тясна, че сте могли да я прескочите. После да я преплувате. Сега преминаването
ѝ отнема часове, дори със самолет. Вегенер леко е сбъркал в детайлите. Днес
разполагаме с убедителни доказателства, че цялата повърхност на Земята се състои от
застъпващи се „плочи“, които я покриват подобно на броня. Те се наричат „тектонични
плочи“ и се движат, но твърде бавно, за да го усетим през нашия кратък живот. Някои

124
сравняват движението им със скоростта на растежа на ноктите. То обаче не е гладко, а
на тласъци. За известно време замира, а после рязко тръгва отново, което често пъти
предизвиква земетресения.
Тектоничните плочи не се състоят само от суша. Голяма част от тях е скрита под
океана. Континентите са като издатини, „яздещи“ върху плочите, които се движат и ги
носят на гърбовете си. Между плочите няма пролуки. Щом се притиснат една в друга,
се случват различни неща, включително земетресения. Две плочи могат да се плъзгат
успоредно (това се случва в прочутия разлом Сан Андреас в американския щат
Калифорния). Или едната да влезе под другата, което се нарича „субдукция“ и води до
образуването на големи планински вериги като Андите или Хималаите. Последните са
се издигнали, когато плочата, носеща Индия (по онова време огромен остров, пътуващ
на север), се е подпъхнала под азиатската плоча. Доказателствата за тектониката на
плочите са завладяващи и убедителни. Но аз няма да навлизам в тях тук, защото вече
съм го сторил в книгата „Магията на реалността“. Ще посоча само, че това е поредното
удивително явление, наглед противоречащо на здравия разум.
А сега нещо толкова невероятно, че е чак стряскащо. Поне на мен ми се струва така.
Вие и столът, върху който седите (а също масата, от която се храните, твърдият камък,
в който се спъвате), се състоят почти изцяло от празно пространство.
Това сигурно е шега! Напротив, вярно е.
Цялата материя е съставена от атоми, а всеки атом се състои от малко ядро, около
което кръжи облак (поради липсата на по-точна дума, макар че е малко подвеждащо) от
далеч по-малки електрони. Между тях няма нищо освен празнота. Диамантите са
пословично твърди. Както видяхме в Глава 9, диамантът представлява кристална
решетка, изградена от точно разположени въглеродни атоми. Ако обаче си представите
въглеродното ядро увеличено до размера на тенисна топка, най-близката съседна топка
в кристалната решетка ще се намира на 2 километра разстояние. А пространството
помежду им ще бъде празно, защото електроните са твърде малки, за да имат значение.
Ако бяхте тенисист, смален до мащаба на тези топки, другите топки щяха да са твърде
далеч, за да ги видите.
В книгата си „Сътворение“ моят колега Стийв Гранд пише:

„Помислете за някое изживяване от детството си. Нещо, което си спомняте ясно,

което можете да видите, почувствате, може би дори да миришете, сякаш все още
сте там. В крайна сметка наистина сте били там по онова време, нали? Как иначе ще
го помните? Но точно тук е бомбата със закъснител: вие не сте били там. Нито един
атом, присъстващ в тялото ви днес, не е бил там, когато това събитие се е случвало…
Това сигурно е шега! Напротив, вярно е.
Материята тече от място на място и само в определен момент се събира, за да
образува вас. Следователно, каквото и да представлява вашата същност, тя не е
материята, от която сте направени. Ако косата ви не настръхва от казаното,
прочетете го отново, докато не настръхне, защото е важно.“

Следва ли оттук, че човек, арестуван за престъпление, което е извършил преди 30

години, не може да бъде държан отговорен за него, защото вече не е същата личност?
Как ще реагирате, ако сте съдебен заседател и адвокатът на защитата излезе с този аргу-
мент?

125
 Ето и друг интригуващ факт, следващ от Специалната теория на относителността на
Алберт Айнщайн. Ако се качите на космически кораб, движещ се със скорост близка до
светлинната, и се завърнете, след като календарът на борда отброи 12 месеца, ще сте
остарели само с година, докато всичките ви приятели на Земята ще са умрели от старост.
За света ще са минали стотици години, а за вас – само една. Самото време на кораба,
включително всички часовници и календари, както и процесът на стареене, ще са
забавени по отношение на хората на Земята. Но що се касае до вашите спътници на
борда, всичко ще изглежда напълно нормално. Така че при завръщането ви на Земята
може да ви посрещне вашият пра-правнук като старец с дълга бяла брада.
Това сигурно е шега! Напротив, вярно е.
Посланието на тази глава е, че науката редовно преобръща понятията, продиктувани
от „здравия разум“. Поднася ни изненади, които могат да бъдат объркващи и
стряскащи – и ние се нуждаем от известна смелост, за да следваме фактите натам,
където ни водят, дори ако посоката е неочаквана. На моменти истината се оказва
изненадваща и дори плашеща. Самият аз се изпълвам с боязън от странността на
квантовата теория. И все пак тя трябва да е вярна, защото експериментите потвърждават
математическите ѝ прогнози с точност, еквивалентна на предсказването на размерите
на Северна Америка до част от милиметъра.
В какво се състои „странността“, за която говоря? Тук няма място, за да вникнем в
удивителните експериментални резултати. Ще спомена само така наречената
„копенхагенска интерпретация“ на някои от тези резултати. Според нея определени
събития, наречени квантови събития, не са се случили, докато някой не провери дали са
се случили. Звучи налудничаво, а самата идея е осмяна от австрийския физик Ервин
Шрьодингер, един от създателите на квантовата теория. Шрьодингер дава пример с
котка, затворена в кутия, снабдена с убиващ механизъм, който се задейства от квантово
събитие. Докато не отворим кутията, не знаем дали котката е мъртва, или не. Но тя
положително трябва да е или жива, или мъртва, нали? Не и съгласно копенхагенската
интерпретация. Според тази интерпретация котката не е нито жива, нито мъртва, докато
не отворим кутията, за да проверим. Твърдението звучи абсурдно, както смята и
Шрьодингер. Но въпреки това мнозина изтъкнати физици поддържат копенхагенската
интерпретация. Наскоро някой ми изпрати забавна карикатура. Пред кабинета на
ветеринаря търпеливо чакат собственици на домашни любимци. Сестрата излиза и се
обръща към един от тях с думите: „Относно вашата котка, господин Шрьодингер. Имам
добри и лоши новини“. Доста остроумно, наистина.
Привидната абсурдност на копенхагенската интерпретация подтиква други физици
към различен подход спрямо квантовата теория, наречен „интерпретация за многото
светове“ (да не се бърка с теорията за мултивселената, до която ще стигнем след малко).
Според интерпретацията за многото светове светът непрекъснато се дели на трилиони
алтернативни светове. В някои от тези светове котката вече е мъртва. В други е още
жива. В някои от световете аз съм мъртъв. В други светове (задължително включващи
света, в който пиша тези думи) съм жив. В някои светове (доста редки) имам зелени
мустаци. В едни отношения интерпретацията за многото светове изглежда по-малко
абсурдна от копенхагенската интерпретация, а в други – далеч по-абсурдна от нея. Не
се притеснявайте, ако сте объркани от този и предходния параграф. Аз също съм
объркан и тъкмо там е идеята – научната истина е плашеща и е нужна смелост, за да се
изправим пред нея.

126
 Навремето обвинителите на Галилей са били уплашени от еретичната идея, че Земята
се върти и се движи около слънцето. Всеки може да се уплаши, щом открие, че той
самият и предметите около него са почти изцяло празно пространство. Но това не пречи
твърдението да е вярно. Всъщност научната истина е не само объркваща и страшна, а и
вълшебно красива. Нуждаете се от кураж, за да се изправите пред нейните заключения,
а с куража идва възможността да се насладим на това вълшебство и красота. Да се
откъснем от комфорта на опитомените, привични вярвания и да прегърнем дивата
истина. Както стори моята приятелка Джулия, когато загуби християнската си вяра.
Джулия Суийни е американска актриса и комедиантка, автор и изпълнител на забавния
моноспектакъл „Да се освободиш от Бог“. Джулия е добро католическо момиче. Когато
пораства, започва да подлага на съмнение вярата си. Мисли дълго и задълбочено върху
нея. Много неща не се връзват. Различни аспекти от религията ѝ се струват лоши, а не
добри, както са я учили. Тя чете книги за наука и атеизъм. Докато един ден съмненията
ѝ не стигат дотам, че чува в главата си глас. Първоначално той е само тих шепот: „Няма
Бог“. После се усилва: „Няма Бог“. А накрая се превръща в сърцераздирателен вик: „О,
БОЖЕ МОЙ, НЯМА БОГ!“.

Седнах и си помислих: „Добре, признавам. Няма достатъчно доказателства, за да

продължа да вярвам в Бога. Светът се държи точно както човек би очаквал, ако
нямаше висше същество, висше съзнание и свръхестествена сила“.
Собствената преценка ми казваше, че е много по-вероятно ние да сме измислили Бог,
отколкото Бог да е измислил нас. Потръпнах. Усещах как почвата се изплъзва изпод
краката ми…
Но после ми мина през ума: „Но не знам как да не вярвам в Бог. Не знам как се справят
хората. Как стават сутрин, как преминават деня си“. Призля ми и си рекох: „Добре,
успокой се. Нека само за секунда наденем очилата на невярването. Просто ще видим
как изглежда светът през тях и веднага ще ги свалим“. Сложих тези очила и се огледах
наоколо.
Неудобно ми е да го призная, но отначало главата ми се замая. Запитах се: „Чакай,
как така Земята ще виси в пространството? Нима просто се носим из него? Това е
толкова опасно!“. Дощя ми се да изтичам и да уловя Земята в ръце, за да не изпадне
случайно от космоса.
Но тогава си спомних: „О, да, нали гравитацията и ъгловият момент ни удържат и
вероятно ще се въртим около слънцето още дълго, дълго време“.

Джулия смело следва доказателствата и логиката, дори ако те я извеждат извън зоната
на комфорт, привична още от детинство.
Настоящата глава разглежда стъпките на смелостта, които трябва да извървите по пътя
към атеизма. Една доста голяма стъпка касае произхода на цялата вселена. По-долу ще
се спрем на нея. Но както споменах в увода, още по-голяма е стъпката към разгадаване
на еволюцията на живота. Това е стъпка, която човечеството вече е изминало и ние
следва да черпим смелост от нея.
Често съм се питал защо сме се бавили чак до средата на XIX век, за да стигнем –
благодарение на Чарлз Дарвин – до пълната истина за еволюцията чрез естествен отбор.
Тя, както, надявам се, съм илюстрирал в Глави 8 и 9, не е чак толкова трудна за
разбиране. Нямате нужда от сложни изчисления, за да стигнете до принципа. Дарвин не

127
е бил математик, нито пък Алфред Уолъс, който открива идеята малко по-късно и
независимо от него. Защо никой не го е сторил преди тях?
Аристотел (383–322 г. пр.н.е.) е считан за един от най-великите умове в историята. Той
до голяма степен полага принципите на логическата мисъл. Наблюдава и описва в
педантични подробности животните и растенията. Но изобщо не засяга очевидния
въпрос, който те повдигат, а именно откъде са се взели? Архимед (287–212 г. пр.н.е.)
има гениални проблясъци както във ваната си, така и извън нея (може да откриете
историята за ваната в интернет, макар че и тя вероятно е възникнала като онези забавни
за преразказване митове, които разгледахме в Глава 3). Но идеята за еволюцията не му
минава и през ум. Ератостен (276–194 г. пр.н.е.) изчислява обиколката на Земята, като
сравнява дължините на сенките по пладне на две места, отстоящи на определено
разстояние едно от друго. Блестящо! Пресмята също точния наклон на земната ос (на
който се дължат сезоните). Все подвизи на мисълта, за които повечето от нас могат само
да мечтаят. Тези умни древни гърци са били заобиколени от животни и растения (а
също, разбира се, от хора) и положително са се чудили как те са „сътворени“ толкова
красиво и целесъобразно. Но така и не са се натъкнали на зашеметяващо могъщата, но
проста Дарвинова теория. Не го е сторил и Галилей, нито гениалният Нютон16. Нито
който и да било друг от великите философи в историята. Идеята е толкова очевидна, че
наглед всеки нормален човек без особена научна подготовка би я прозрял както си седи
в креслото, с по-голяма лекота, отколкото би решил умерено трудна кръстословица.
(Говоря от личен опит, понеже съм безнадежден в решаването на криптирани кръсто-
словици.) И все пак тя хрумва едва в средата на XIX век, и то не на някой велик
математик, а на двама естествоизпитатели и пътешественици – Чарлз Дарвин и Алфред
Уолъс. А също, както изглежда, независимо от тях и на трети човек, шотландския
земевладелец и овощар Патрик Матю.
Защо е отнело толкова дълго време? Според мен сложността, красотата и „целе-
съобразността“ на живите същества твърде силно са навеждали на мисълта за разумен
създател. Била е нужна голяма смелост, за да се направи скокът в разсъжденията. Нямам
предвид физическа смелост, като тази на войник в битка, а интелектуална: смелостта да
подходим към наглед абсурдното и да си кажем: „Това сигурно е шега, но нека за всеки
случай проверим и тази възможност“. Отначало е изглеждало абсурдно да се
предположи и че гюлето ще пада със същата скорост като перцето, но Галилей има
интелектуална смелост да изследва възможността и да я докаже. Изглеждало е
абсурдно, че Африка и Южна Америка са представлявали общ материк, но Вегенер има
смелостта да проучи идеята. Изглеждало е напълно абсурдно, че сложен орган като
човешкото око не е „проектиран“ и сътворен от никого. Но Дарвин има смелостта да
разгледа тази теория. И днес знаем, че е бил прав. Както за окото, така и за най-дребния
детайл от всяко живо същество.
Простата истина за естествения отбор е била под носа на всички онези умни гърци,
както и на блестящите математици и философи преди Дарвин. Но никой от тях не е имал
16
Нютон е сложна смесица от противоречия. Изключително рационален учен, от една страна, той
пропилява голяма част от живота си в безплодни занимания като алхимия и библейска хронология.
Като оставим настрана гениалността, той не е много благ характер, за разлика от Дарвин. Държи се
зле със своя съперник, учения и изобретател Робърт Хук. Същевременно, когато кучето му Даймънд
събаря лампата и изгаря важни документи, върху които Нютон работи, той не губи самообладание, а
възкликва: „О, Даймънд, Даймънд, ако само знаеше каква пакост стори!“. Поне така гласи добре
познатата история. Според някои историци това никога не се е случвало. В такъв случай е поредният
добър пример за зараждането на мит като тези, обсъдени в Глава 3. – Б. а.
128
куража да подложи на съмнение наглед очевидното. Те погрешно са вземали всичко
около себе си за сътворено отгоре надолу, макар че еволюцията „отдолу нагоре“ е била
изписана с едри букви отгоре му. Действителното обяснение е било толкова заслепя-
ващо просто, че се е искала особена смелост да тръгнеш по този път. Сякаш твърде
просто, за да даде отговор на тежкия въпрос за живота в цялата му сложност и
разнообразие.
В наши дни доказателствата на Дарвиновата теория изключват всяка друга алтер-
натива. Остават някои подробности за доуточняване. Например все още не знаем как
точно е стартирал процесът на еволюцията преди около четири милиарда години. Но
главната загадка на живота – как той е станал толкова сложен, разнообразен и красиво
„проектиран“ – е решена. Последното, което искам да подчертая в тази книга е, че
интелектуалната смелост на Дарвин, Галилей и Вегенер трябва да ни вдъхновява да
вървим напред. Всички примери за наглед абсурдни твърдения, които впоследствие се
оказват истина, трябва да ни вдъхнат смелост да се справяме с оставащите големи
загадки на съществуването. Как е започнала самата вселена? Откъде идват законите,
които я управляват?
Едно предупреждение, преди да продължим. Галилей, Дарвин и Вегенер са предло-
жили дръзки и изненадващи идеи и са се оказали прави. Много други хора предлагат
дръзки и изненадващи идеи, но дълбоко грешат. Само смелост не е достатъчна. Трябва
да съумеете и да докажете идеята си.
Нашето разбиране за вселената се е разширило през вековете. И самата вселена се
разширява, буквално с всяка изминала секунда. Някога хората са смятали, че цялото
мироздание се свежда до Земята, с кръжащите отгоре ѝ слънце и луна и със звездите,
представляващи малки дупчици по полусферичния похлупак на небето. Днес знаем, че
вселената е неизмеримо голяма, но знаем още и че някога е била неизмеримо малка –
според последните изчисления преди около 13,8 милиарда години.
Разширяващата се вселена е откритие на ХХ век. И досега по света има хора –
включително 102-годишната ми майка, – родени в космос, състоящ се само от една
галактика. Днес тя живее в космос от 100 милиарда галактики, раздалечаващи се с бясна
скорост една от друга. Разбира се, това не е точният начин да го кажем. Както тя, така и
Шекспир, Галилей, Архимед и динозаврите са се родили все в същата разширяваща се
вселена. Но през 1916 г., когато майка ми се е появила на бял свят, никой не е познавал
друга галактика освен Млечния път. По времето на Галилей познанието не е стигало
дори дотам. Научните истини са валидни дори никой наоколо да не подозира за тях.
Били са верни, преди да се появи човечеството, и ще останат верни след неговото
изчезване. Това важно съображение убягва на мнозина иначе находчиви мислители.
Вероятно е дори нашата разширяваща се вселена от 100 милиарда галактики да не е
единствената. Мнозина учени смятат – и то с основание, – че има милиарди други като
нея. В такъв случай тя е само една от многото, намиращи се в обща мултивселена. Ще
се върнем на идеята след малко.
Физиците днес имат доста добра представа за случилото се в най-ранната история на
нашата вселена. Под „най-ранна“ имам предвид първата част от секундата след нейното
раждане. И не само раждането на Вселената, но и на самото време. Какво ще рече
„раждане на времето“? Какво се е случвало преди това? Според физиците задаването на
подобен въпрос е неправилно. Все едно да питаме какво има на север от Северния
полюс. Но това може да се отнася само до нашата вселена. В случай, естествено, че тя е
само една сред милиардите в мултивселената.

129
 Днешните вярващи в Бог (поне по-образованите от тях) вече са се отказали да
привеждат живия свят като доказателство за наличието на създател. Това е така, защото
разбират, че когато става дума за живота, Дарвиновата еволюционна теория дава пълно
обяснение. Вместо това са превключили на други видове аргументи. С известно
отчаяние – или поне на мен така ми се струва – се улавят за други незапълнени
„празноти“, най-вече касаещи космологията и произхода на нещата, включително
фундаменталните физически закони и константи.
Нека обясня какво имам предвид. Има някои стойности, които могат да се измерят
точно, като броя на протоните в един атом сребро. Има и други, които могат да се
измерят приблизително, като броя молекули в чаша вода. Има и математически
коефициенти, чиято стойност е постоянна, като π (пи) – съотношението между
дължината на дадена окръжност и нейния диаметър. Но има и стойности, които
физиците просто приемат, без да знаят защо те имат определена величина. Те се наричат
физически константи.
Един пример е гравитационната константа, обозначавана с буквата G. Както ни учи
Нютон, всички тела във вселената, включително планети, гюлета и пера, се привличат
взаимно. Колкото по-отдалечени са телата едно от друго, толкова по-слабо е
привличането (обратно пропорционално на разстоянието на квадрат). И колкото по-
масивни са телата, толкова по-силно е привличането (право пропорционално на
произведението от двете маси). Но за да се получи действителната сила на привличане,
накрая трябва да умножим и с друго число – гравитационната константа G. Физиците
смятат, че G е постоянна за цялата вселена, но не знаят защо има точно такава стойност.
Възможно е да си представим алтернативна вселена с различна стойност на G. А ако G
се отклони дори малко, вселената ще е много, много по-различна.
Ако G беше по-ниска, отколкото е, гравитацията щеше да е твърде слаба, за да събере
материята на бучки. Нямаше да се образуват галактики, звезди, химия, планети,
еволюция и живот. Ако G беше по-висока, звездите нямаше да съществуват такива,
каквито ги познаваме, нито щяха да се държат по същия начин. Всички щяха да
колабират под собствената си гравитация и вероятно да стават черни дупки. А ако няма
звезди, няма планети, еволюция, нито живот.
G е само една от физическите константи. Сред останалите са скоростта на светлината
и „силното ядрено взаимодействие“, което свързва атомното ядро. Има над дузина
такива константи. Всяка от тях притежава стойност, която е известна, но поне засега не
е обяснена. И във всеки от случаите може да се каже, че ако стойността им бе различна,
познатата ни вселена нямаше да може да съществува.
Това кара някои теисти да хранят надеждата, че Бог все пак се крие някъде зад
кулисите. Сякаш стойността на всяка фундаментална константа е била зададена с копче,
което се върти като на старомоден радиоапарат. И всички копчета трябва да са
настроени вярно, за да съществува вселената, каквато я познаваме, а следователно и ние
самите.
Колкото и силно да е изкушението да вярваме в някакъв креативен разум, в божество,
въртящо тези копчета, в никакъв случай не бива да му се поддаваме. Поради причините,
разгледани в предходните глави. Идеята такава прецизна настройка да се е случила сама
може да изглежда невероятна, защото има толкова много променливи. Но във всички
случаи наличието на бог, способен да я извърши, е поне толкова невероятно, ако не и
повече. Откъде той ще знае как да го стори? Въвеждането на бог в уравнението не го
решава. То само измества решението с още една крачка.

130
 Дарвиновото обяснение на поразителната невероятност на живота, от друга страна, е
голям пробив. Преди неговата поява фразата от настоящата глава „Това сигурно е
шега!“ незабавно би се стоварила върху всеки, осмелил се да оспори божественото
творение. Цялата тази сложност и функционалност – скоростта и пъргавината на
лястовицата, гладкото реене на албатроса или ястреба, удивителното устройство на
ретината или мозъка, да не говорим за всяка от милиардите клетки в тялото на слона,
блестящото оперение на колибрито или пауна, – всичко това да се е появило от само
себе си, без ничия помощ и насока, единствено благодарение на еволюцията?
Обяснението на нещо относително просто като произхода на физичните закони и
константи би трябвало да е детска игра в сравнение с горното. Разбира се, ние все още
не сме решили тази задача. Но успехът на Дарвин и неговите последователи в
решаването на по-сложната задача за живота и неговата фина настройка към нуждите
на оцеляването следва да ни даде кураж. Особено ако добавим към него и всички други
впечатляващи успехи на науката. Списъкът от тези успехи е дълъг. Без антибиотиците,
ваксинацията и хирургията мнозина от нас щяха да са мъртви. Без инженерството
трудно щяхме да пропътуваме на няколко километра от мястото, където сме се родили.
Без агрономията повечето хора щяха да гладуват. Тук обаче искам да поставя акцент
върху една конкретна наука, свързана с дълбокия въпрос, който ни занимава – как
вселената е станала такава, каквато е?
Космолозите, работещи по света и конструктивно съчетаващи своите открития, са
изградили подробна теория за случилото се след Големия взрив. Но как да се провери
подобна теория? Първо трябва да въведете „изходните условия“ – тоест начина, по
който смятате, че са изглеждали нещата непосредствено след Големия взрив. После, по
пътя на дедукцията, да стигнете до сегашното им състояние – разбира се, ако теорията
ви е вярна. С други думи, теорията трябва да е способна да предскаже настоящето,
тръгвайки от далечното минало.
За съжаление, детайлите са твърде сложни, за да си послужим с математически доказа-
телства. В добавка към гравитационните сили, има още милиарди и милиарди дребни
местни взаимодействия, например в завихрящите се облаци газ и прах. Такава сложност
може да се преодолее само като въведем в компютъра „модел“ и го задействаме, за да
видим какво ще се случи. Нещо подобно на модела „Бойдс“ на Крейг Ренълдс, който
разгледахме в Глава 10, но много по-сложен. И като казвам „компютър“, говоря чисто
условно – никой компютър не е достатъчно мощен, за да симулира колосално
изчисление като растежа на вселената. Най-напредналата досега симулация се нарича
Illustris и за нея е бил необходим не един компютър, а 8192 процесора, работещи
паралелно. При това става дума не за обикновени, а за суперкомпютри. Симулацията на
Illustris започва не от самия Голям взрив, а триста хиляди години по-късно (съвсем
кратко време в сравнение със следващите 13,8 милиарда години). Дори всички тези
суперкомпютри не могат да симулират всеки детайл от всеки атом. Но въпреки това е
запленяващо да се сравни прогнозираната форма на вселената с настоящата
действителност.
Погледнете цветна илюстрация 20, която съдържа нещо като шега. Снимката е
разделена на две през средата. Едната половина е от реалната вселена – прочутата
фотография Hubble Deep Field, направена от орбиталния телескоп Хъбъл през 1995 г.
Другата половина е на вселената, предсказана от Illustris. Можете ли да познаете коя е
истинска и коя не? Аз не мога.

131
 Не е ли удивителна науката? Ако смятате, че сте открили бяло петно в човешкото
познание, което може да бъде запълнено с Бог, моят съвет е: Погледнете назад в
историята и никога не залагайте срещу науката.
Симулацията на Illustris, както казах, започва триста хиляди години след Големия
взрив. Нека сега се върнем още по-назад, към самия произход на космоса и въпроса за
фундаменталните константи и фината настройка – цялото онова „въртене на копчетата“,
за да застанат в правилното положение. Да разгледаме отново проблема, изхождайки от
една интересна идея, наречена „антропен принцип“.

Илюстрация 20. Снимка-трик. Горната половина е истинска снимка на реални галактики.

Долната половина е компютърна симулация на Illustris (вижте https://www.illustris-
project.org/) на развитието на Вселената започващо почти веднага (само 300 000 години)
след Големия взрив. Можете ли да разберете разликата?

132
 „Антропос“ на гръцки означава „човек“; оттук произлизат и думи като „антропо-
логия“. Ние, хората, съществуваме. Знаем, че е така, защото сме тук и разсъждаваме за
собственото си съществуване. Така че вселената, която обитаваме, трябва да е вселена,
способна да ни породи. Планетата, на която живеем, също трябва да има правилните
условия за нашето възникване. Неслучайно сме заобиколени от зелени растения. Всяка
планета, на която липсват зелени растения (или техен еквивалент), не би могла да
създаде същества, способни да мислят за собственото си съществуване. Ние се нуждаем
от зелените растения като основен източник на храна. Неслучайно виждаме звезди в
нашето небе. Вселена без звезди би била вселена без всякакви химически елементи, по-
тежки от водород и хелий. А вселена, изградена само от водород и хелий, не би била
достатъчно богата на химикали, за да генерира живот. Антропният принцип е почти
прекалено очевиден, за да се нуждае от обяснение. Но все пак е важен.
Животът, какъвто го познаваме, се нуждае от течна вода. Водата съществува като
течност само в тесен температурен диапазон. Ако е твърде студено, замръзва. Ако е
твърде горещо, се изпарява. Нашата планета е точно на такова разстояние от слънцето,
че водата да бъде течна. Другите планети от Слънчевата система са или твърде далеч
като Плутон (да, знам, че Плутон вече не се брои за планета, но съображението си
остава), или твърде близо като Меркурий. Всяка звезда има своя оптимална зона – не
твърде гореща и не твърде студена, а точно каквато трябва. Земята е в оптималната зона
на слънцето. Меркурий и Плутон, по противоположни причини, не са. Но разбира се,
казва антропният принцип, Земята трябва да се намира в оптималната зона, след като
ние съществуваме. Иначе изобщо нямаше да възникнем на нея.
Онова, което важи за планетите, важи и за вселените. Както вече споменах, физиците
имат основания да предполагат, че нашата вселена е само една от многото в „мулти-
вселената“. Теорията за мултивселената следва – поне според някои тълкувания – от
„инфлационния модел“, който днес се възприема от повечето космолози, макар да звучи
по-невероятно от всичко останало в науката. Няма откъде да знаем дали всички тези
милиарди вселени имат еднакви физически закони и константи. Настройката на
гравитационната константа G например може да варира в произволен диапазон. Въз-
можно е само в редки случаи тя да има оптималната за нас стойност. Тоест само малък
брой вселени да са „фино настроени“ и техните закони и константи да са „правилни“ за
еволюцията на живота. И разбира се (отново антропният принцип), ние трябва да се
намираме в една от тези малко вселени. Самото ни съществуване свидетелства, че
нашата вселена трябва да е фино настроена. Една приятелска вселена сред милиарди
потенциално враждебно настроени паралелни вселени.
Това сигурно е шега!
Все още е твърде рано, за да допълним Но е вярно. Физиците трябва да свършат още
работа по въпроса. Можем само да кажем, че изглежда обещаващо. Нещо повече – и
това е основното заключение от тази последна глава, – в историята на науката смелата
стъпка напред, към плашещата празнота на наглед невероятното, често пъти се е
оказвала вярна. Мисля, че е крайно време да съберем цялата си смелост, да пораснем и
да се отърсим от всички богове. А вие?

133
 За автора

Клинтън Ричард Докинс (роден през 1941) известен най-вече като Ричард Докинс е
виден английски етолог, еволюционист, биолог, привърженик на направлението на
неодарвинистите и автор на научно-популярни книги. Той е открит атеист, хуманист,
скептик и спада към най-изявените критици на креационизма.
Ричард Докинс е роден на 26 март 1941 г. в Найроби, Кения. Произхожда от заможно
фермерско семейство. И двамата му родители са се интересували от природните науки
и са отговаряли на въпросите на сина си с научни термини.
Докинс споделя, че получава в детството си „нормално англиканско възпитание“.
Въпреки че започва да се съмнява в съществуването на Бог, когато е 9-годишен, по това
време той е убеден в достоверността на аргумента, че след като може да се забележи
ред и дизайн в природата, то следователно Бог като Творец съществува. Около 15 – 16
годишен стига до заключението, че теорията за еволюцията на Дарвин дава по-добро
обяснение за разнообразието на живота и става атеист.
Докинс се мести в Англия с родителите си, когато е на 8 години. През 1962 година
завършва зоология. Защитава магистърска степен през 1966 г. и докторска през 1989 г.
Има три брака и една дъщеря от втория брак. Първите два приключват с развод.
Понастоящем е женен за актрисата Лала Уорд. През 2013 г. Докинс публикува първи
том от мемоарите си.
Докинс става известен през 1976 с книгата си „Себичният ген“, в която обяснява в
популярна и общодостъпна форма редица възгледи на теорията за еволюцията от гледна
точка на гените. Той въвежда думата мем и предлага да бъде основано ново научно
направление под названието меметика. Книгата му „Разширеният фенотип“
публикувана през 1982 е значителен принос към еволюционната теория. В нея той
изказва твърдението, че ефектите във фенотипа не се ограничават само с тялото на
организма, а могат да се разпрострат в околната среда, включително и в телата на други
организми.
Най-известните му творби са „Себичният ген“, „Сказанието на прадедите“,
„Делюзията Бог“, „Най-великото шоу на Земята“, „Наука в душата“, „След бог:
Ръководство за начинаещи“, „Магията на реалността“.

134
 Ричард Докинс

След Бог
Ръководство за начинаещи
Британска
Първо издание

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Катя Найденова
Коректор: Стойчо Иванов
Предпечат: Петър Дамянов

http://4eti.me

Формат 84/108/32
Печатни коли 18
Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg