Библията- Стар Завет

Библията е универсален източник на човешко знание. Неслучайно е наречена „Книга на

книгите". Думата Библия има гръцки произход и в буквален превод означава книги. В
културноисторически план това понятие обозначава строго определен по обем и
съдържание сборник от свещени за юдейската и християнската религия книги. От
Библията водят началото си духовните пътища в най-новата културна история на
човечеството след Античността. Всичко, постигнато от древния езически свят, в
Библията намира своето продължение, но във философския контекст на
монотеистичните религии на юдаизма и християнството. Политеизмът на Античността
отстъпва място на идеята за единния Бог, създал човека и света. Настъпва
разграничение между духовно-божествено и земно-материално. Съвършен е светът на
Бога, на неговите духовни селения. А човекът като част от земния материален свят е
само негово подобие. Той може да бъде съвършено подобие на Бога само в духовно
отношение, но не и в материално. Плътта му е тленна. Човекът е смъртен, а Бог е
вечен, защото единствено духът е безсмъртен. Така се оформя идеята за спасението,
но по-скоро на човешката душа, която ще се доближи до вечното и безсмъртното в
един друг - отвъден свят, ако човекът е живял праведно, според законите на Светото
писание.

Библията, писана и допълвана в продължение на 1600 години, се състои от две части -

Стар и Нов завет.

Библията е съставена от книги, които са написани по различно време, но в основата на

тяхното систематизиране в свещени книги е вярата в един Бог – монотеизмът. Библията
се разделя на две части – Стар (Ветх) завет и Нов завет. Старият завет разказва за
изпитанията на еврейския народ и за общуването му с Бога и е свещена книга както за
юдаизма, така и за християнството. Новият завет разказва за деянията на Иисус Христос
и неговите апостоли и е свещена книга само за християнството.

Книгите на Стария завет са 39 според канона на православната църква, но в някои от

другите вероизповедания стигат до 50. Макар че точни датировки са много трудни, все
пак можат да различат четири главни исторически периода, около които се оформят
дяловете на старозаветното предание Книгите са създадени между XIII в. пр.Хр. и I в.
сл.Хр., написани са на древноеврейски език, а някои от тях – на арамейски език. В
православните и католическите издания на Стария завет се съдържат само т.нар.
Канонични книги, например Петокнижието на Мойсей (или Тора, т.е. „закон“ на
еврейски), което съдържа две епически книги – Битие и Изход, и три законодателни –
Левит, Числа и Второзаконие. Паралелно с тях съществуват апокрифни книги, като
Възнасянето на Мойсей, Завещанието на дванадесетте патриарси и др.

Новият завет се състои от 27 канонични книги. Четирите Евангелия – на Матей,

Марк, Лука и Йоан, разказват за раждането, живота и деянията, смъртта,
възкресението и възнесението на Христос. Възникват през втората половина на I и
началото на II в. Новият завет е написан в оригинал на гръцки език, като за някои части
(Евангелието от Матей) може да се допусне, че първоначално са написани на армейски
език.

Старият завет се състои от 50 книги, създавани между XIII и I век пр.Хр. Оригиналният
език на почти всички старозаветни текстове е староеврейски, но още в III век пр.Хр. те
са преведени на гръцки. Старият завет се състои от три големи групи текстове.

Първите пет книги, за които се смята, че са написани от Мойсей под пряката

диктовка на Бога, са известни и като „Мойсеево петокнижие“ или „Тора“ (на еврейски
„закон“). Това е разказ за сътворението на света и съдбата на богоизбрания народ на
юдеите, за излизането им от египетски плен начело с Мойсей и 40-годишното
странстване из пустинята, за договора им („завет“ – договор) с Бога творец и
обещанията, които те поемат. Втората група книги са познати като „Книги на
пророците“ и разказват историята на евреите след вавилонския плен и сложните
перипетии в тяхната историческа съдба. Третата група книги – „Писания“ допълват
историческия разказ с множество забележителни свидетелства за философските
възгледи, морала и етиката на епохата. Тук са включени също великолепни лирични
творби (Псалмите Давидови и Песен на песните Соломонова), които и днес служат като
ненадминат образец на поетично творчество.

Първият и най-важен период е около XIII в. пр. Хр. Смята се, че тогава е живял Мойсей,
който под непосредственото ръководство на Бог написал първите пет книги. Наречени
са Петокнижие или Тора (закон). Това са книгите Битие, Изход, Левит, Числа и
Второзаконие. В тях освен историите за създаването на света и оформянето на
еврейския народ са събрани и всички правила, които евреите трябва да спазват при
всеки отделен случай на живота си.

Вторият период обхваща събитията, случили се след завръщането в Обетованата земя

(X – IX в. пр.Хр.). Основната история тук, описана в четирите книги Царства, е свързана с
възникването на юдейската държава под управлението на цар Давид и неговия син
Соломон. По това време е построен и първият Йерусалимски храм, в който се е
съхранявал кивотът със свещените скрижали, които Яхве изпраща на Мойсей на върха
на планината Синай. На тези две каменни плочи са записани Десетте божи заповеди.
Към тази част от Стария завет принадлежат и книгите Еклезиаст, Притчи Соломонови,
Псалми Давидови и Песен на Песните. В тях са отразени основните принципи на вярата,
както и правилата за общуване на човека с неговия Бог.

Третият период от оформянето на старозаветния канон е свързан с времето на

вавилонския плен, под който евреите попадат заради разединението си и заради
нарушаването на договора с Яхве (VIII - VI в. пр. Хр.). В резултат от преживените
исторически изпитания се появяват книгите на пророците – Исайя, Йеремия, Данаил и
др. В тях се прокарва идеята, че спасението ще дойде с появата на един богоизбран
водач - Месия, който ще върне народа в правия път на вярата и отново ще въздигне
царството. По-късно християните възприемат тези пророчества като основно
доказателство за предопределената поява на богочовека Исус Христос.

Четвъртият период обхваща времето след освобождаването от вавилонския плен до

прогонването на евреите от земите им. По това време писанията за пръв път са
преведени на гръцки език - т.нар. септуагинта или превода на седемдесетте, за който
се вярва, че е боговдъхновен. В края на периода се случват и събитията, описани в
Новия завет, поставили началото на християнската вяра.

Първата от петте книги в Тората – книгата „Битие“, разказва историята за сътворението

на света. В нея Богът творец е създател на всичко видимо и невидимо. Чрез своето
творящо слово (да бъде светлина!, да има твърд посред водата! и т.н.) той за шест дни
създава дните и нощите, небето и земята, небесните светила. Земята се населва с
растения и животни, а в шестия – последен ден на сътворението, е създаден човекът: И
сътвори Бог човека по свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори
(Битие 1:27).

Първите хора живеят в рая и имат непосредствена връзка със своя Създател. Човекът е
безсмъртен, господар на видимия свят, а най-важният дар, който получава от Бога, е
свободната воля - способността сам да взема решения и така да променя съдбата си.
Ако върши добри и богоугодни дела, го очаква награда в този и в отвъдния свят, а ако
върши зло и гневи Бога – го очаква възмездие.

За разлика от древногръцките митове за възникването на света, според които в

началото е Хаосът, тук в началото е само Бог. Той е съществувал преди всичко друго и
сам създава света от нищото, само със силата на мисълта и словото си. Чрез
светлината, която в християнството се възприема като синоним на Божията сила и
премъдрост, Творецът отделя деня от нощта и създава времето. Така поставя основите
на света. После оформя и пространството чрез противопоставянето небе – земя. На
небето Бог поставя небесните светила и чрез тях обозначава времето – денонощия,
сезони, години, делници и празници. На земята моделира пространството посредством
създаването на океани, морета, хълмове, планини, равнини.

Бог дава живот на мъртвата материя, населявайки я с всякакви растения и

животни. Връхната точка в творческата му дейност е създаването на човека – любимото
Божие творение, което Създателят моделира „по свой образ и подобие“. Като
сътворява човека, Бог създава и своя образ на земята и го провъзгласява за неин
владетел. Тялото на човека е направено от кал. Според християнските митологични
представи човекът е смъртен – идва от пръстта и в пръстта ще отиде. Непреходното у
него обаче е душата, вдъхната от Бог чрез собственото му дихание. Тя ще живее във
вечността и след смъртта на човешкото тяло.
 Бог отрежда на човека много важна роля – да назове животните и така да ги
отдели едно от друго, всяко да има свой облик и свое име. Както Бог чрез словото
създава света, така и човекът чрез словото прави света пъстър и разнообразен.

Бог помага на своето любимо създание да преодолее самотата си, давайки му

жената за помощник и другар. Тъй като е сътворена от реброто на Адам, жената става
плът от плътта му и така между двамата се създава силна и нерушима връзка, която по-
нататък ще постави основите на човешкия род.

Първите хора (съблазнени от дявола) бързат да злоупотребят с дадената им свобода на

избор. Те нарушават единствената забрана в рая – забраната да ядат от дървото на
познанието: От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и
зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш (Битие
2:16-17). Всъщност, макар да е проява на неподчинение към Бога, този първи човешки
избор има изключително важни последици. Познаването на добро и зло е
фундаментално важно за функционирането на човешкото общество. Лишени от етична
норма (от разбиране за разликата между добро и зло), хората губят ценностните си
ориентири и живеят извън социалните структури – днес хората са често свидетели на
тази морална безпътица. И все пак заради своето непослушание Адам и Ева са жестоко
наказани – те и всички техни потомци губят своето безсмъртие, жената е осъдена да
ражда чедата си в скръб и болка, а мъжът – да се труди с пот на лицето за хляба си.
Изгонени от рая, те завинаги губят пряката връзка с Бога (отпадат от Бога чрез греха,
оттам - „грехопадение“).

Фаталната роля на Ева, подтикнала Адам към вкусването на забранения плод,

превръща жената в синоним на греха. Обвинението към жената като главен виновник
за грехопадението ще доведе в целия юдейско-християнски свят до вековно
подчинение на жената пред мъжкия авторитет; подобно на децата, робите и
чужденците, тя е лишена от равни права.

След изгонването от рая Адам и Ева създават първите си потомци. Първите им двама
синове са Каин и Авел. Подобно на други двойки в световните митове (т.нар.
„близначен мит“) те влизат в борба помежду си. Каин започва да обработва земята, а
Авел става пастир на овце. Скоро те принасят в дар на Бога и първите плодове на труда
си – Каин дар от земните плодове, а Авел – първородните на стадото си и тлъстината
им. Бог приема благосклонно само приношението на Авел, но отхвърля приношението
на Каин. Каин е дълбоко огорчен. А Бог му дава и обяснение за случилото се – то е опит
да се наложи пълното подчинение и смирение пред волята на Твореца и да не се
изпадне в непокорство въпреки видимата несправедливост: Ако правиш добро, не
повдигаш ли лице? Ако пък не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече
към себе си, но ти владей над него!(Битие, 4:7).
 Каин не се съобразява с това предупреждение; обхванат от завист и ревност, той
убива брат си и така поставя началото на братоубийството и като цяло на всички
убийства. Когато Бог го пита къде е Авел, Каин се опитва да скрие постъпката си: Нима
съм пазач на брат си?.

Това разгневява Бога и Каин е проклет да бъде изгнаник и скитник по земята, приела
кръвта на брат му. Но все пак Божието наказание е ограничено – тъй като не иска
смъртта на грешника, Бог поставя на Каин особен знак, така че всички да го
разпознават, и заплашва, че всекиму, който убие Каина, седмократно ще се отмъсти
(Бит. 4:15). Така белязаният братоубиец се отдалечава от лицето Господне и по-късно
поставя началото на многоброен народ, съгражда първия град и се смята за
изобретател на музиката и на занаятчийските инструменти.

Историята на Каин и Авел е забележителна с това, че поставя междучовешките

отношения в началото на всемирната история. Първото, което правят хората след
изгонването от рая, е убийство, при това на най-близкия – брата. И ако грехът на Адам е
срещу Божията забрана, т.е. насочен е извън човешката общност, то грехът на Каин е
срещу базисния принцип на общността – взаимната отговорност, уважението към
ближния и човешката солидарност.

Старозаветният сюжет за Мойсей разказва историята на първия библейски пророк.

Повествованието обхваща 120 години, тъй като според разказаната в Изход история
Мойсей е изживял три живота по 40 години – живота на царедворец като приемно дете
на дъщерята на фараона, мирния живот на пастира и семейния човек, мисията на
водача, който освобождава своя народ от египетското робство след 40-годишни
скитания в пустинята в търсенето на Обетованата земя – Ханаан.

Произходът и животът на Мойсей са изпълнени с чудеса и перипетии. Дъщерята

на фараона го намира в тръстикова кошница, пусната по реката. Така е спасен от
заповедта на египетския фараон да се избиват новородените мъжки еврейски деца.
Първите 40 години от живота си прекарва като египетски принц.

Мойсей обаче убива египетски надзирател, който нанася побой на един от

евреите, и за да избегне наказанието на фараона, бяга в пустинята Синай, става пастир,
оженва се и води уседнал живот. Един ден, докато пасе стадото си в подножието на
планината Синай, Мойсей вижда чудотворно видение – къпинов храст, обхванат от
ярък пламък, който гори, но не изгаря. Бог му казва, че е избран да спаси евреите, като
ги изведе от египетската земя, и му дава способността да върши чудеса.

Мойсей настоява пред фараона да освободи еврейския народ, но фараонът не се

съгласява и тогава Бог поразява египтяните с десет бедствия, „напасти“ – нашествия на
насекоми, болести и затъмнения. Най-тежко е последното – умират всички първородни
мъжки деца в Египет, пощадени са само еврейските деца, защото по заповед на Бога
евреите са белязали вратите си с кръвта на жертвено животно. Това наказание заставя
фараона да освободи еврейския народ.

На върха на планината Синай Мойсей получава от Бог основните му напътствия

върху две каменни плочи – скрижали. Това са Десетте Божи заповеди на закона на
Стария завет. Докато Мойсей е на Синай, евреите си правят идол, на който се кланят –
Златния телец. Мойсей осъжда тяхното идолопоклонничество и унищожава идола.

Скиталчеството на евреите през пустинята е 40-годишен път на изпитания и

духовно израстване, така че от роби да се превърнат в свободни хора. Едва тогава
могат да стигнат до Обетованата земя – Ханаан.

Десетте Божи заповеди са основополагащите правила, които трябва да ръководят

живота в съгласие с Божия закон. Първите четири от тях засягат задълженията към
Бога, а останалите шест – задълженията към ближните. Първата заповед препраща
отново към завета на Бога към неговия народ. Втората заповед забранява създаването
на идоли и свещени изображения. Това правило, което и до днес се спазва от юдеи и
мюсюлмани, за християните е обезсилено чрез раждането на Христос в човешки образ.
Третата заповед забранява напразното изговаряне на Божието име, а четвъртата
призовава към спазване на определения ден за почивка (за евреите това е събота) и
така разделя потока на времето на делници, изпълнени с труд в прослава на Бога, и
празници, посветени на размисъл и богопознание.

Неслучайно днес повечето хора обикновено си спомнят по-добре втората група

правила. Те задават базисната структура на човешкото живеене в общност. И тъй,
петата заповед налага отношение на подчинение и респект към представителите на
предишното поколение, което е ключово важно за функционирането на
патриархалното общество, а днес е подложено на драматично преосмисляне. Шестата
заповед: Не убивай!, на пръв поглед е напълно еднозначна. Ще отбележим обаче, че за
юдеите тя означава единствено „не убивай никого от своето племе“ и съвсем не се
отнася до чужденците (целият Стар завет описва поредица от кръвопролитни сражения
между евреите и техните съседи и врагове). Седмата заповед: Не прелюбодействай!, се
отнася до небрачните контакти и засяга по-скоро жените, които – както преди, така и по
време на брака, са длъжни да спазват ритуална чистота. Макар да изглежда напълно
ясна, и следващата – осма заповед, се отнася само до кражбата от съплеменници.
Разбойничеството и особено кражбата на добитък са обичаен начин за обогатяване,
който дори се насърчава, ако ограбеният е враг или чужденец. Деветата заповед
осъжда публичната злонамерена лъжа и клевета, като отново се прави разлика между
„ближния“ и „другите“. Да наклеветиш брат си е грях, но да излъжеш врага си е
хитрост... Последната, десета заповед, често се свежда само до пожелаването на
„жената на ближния“; обърнете внимание, че жената е поставена редом с роба и вола,
т.е. разглежда се като собственост. Заповедта се отнася по-скоро до „пожелаването“,
т.е. завистливия поглед към чуждото, отколкото до реално притежание.
 Всичките Десет заповеди са възприети като задължителни и от християните.
Важно е да се добави, че християнството значително разширява тяхното действие –
отнася ги не само до „ближните“, т.е. до хората от същото племе, род или семейство,
но и до всички останали хора, дори до враговете. Така старозаветният морален кодекс
се универсализира.

С историята на Каин и Авел се извежда една от най-устойчивите теми в литературата –

за братоубийството. Каин влиза в историята на християнството като първия и най-голям
грешник; често името му се използва като синоним на предателство и братоубийство. В
поемата си „Божествена комедия“ Данте Алигиери му отрежда място в деветия кръг на
ада. В покъсната литературна традиция Каин е прототип на човек, нарушил връзките на
кръвното родство и така поставил под съмнение самата основа на човешкото живеене
заедно. Драмата на разделението и противопоставянето между хора с общ произход
съпровожда човечеството от древността до наши дни и поражда някои от най-
трагичните и кървави конфликти в историята.Тези конфликти са постоянна тема в
литературата.