Annotation

Потопете се в тъмния свят на буреносни страсти и спиращо дъха действие, където шестима необикновени
войни са призвани да защитят расата на вампирите от тяхното пълно унищожение.

В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са
безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които
не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на
вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
АКС е смел и решителен воин, отдръпнал се от света заради лична трагедия. Той е готов да даде всичко от себе
си, за да е част от обучителната програма на Братството, което ще даде на живота му нов смисъл и посока. Но когато
е назначен за бодигард на млада аристократка, той не е подготвен за чувствата, които ще го връхлетят…
ЕЛИЗ е амбициозна и изпълнена с желание за живот. Тя не иска да спазва ограниченията, които статутът ѝ на
аристократка ѝ налага. Но тъй като нейната първа братовчедка е станала жертва на ужасно убийство, баща ѝ иска да
я изолира от света и да ѝ забрани да продължи образованието си. Затова единственото решение е Елиз да получи
бодигард, който да се грижи за нейната безопасност. Но ще успее ли той да опази сърцето ѝ?

„Плашещо пристрастяваща.“

Пъблишърс Уикли

Дж. Р. Уорд — Наследството на черния кинжал: Кръвен обет #2

Благодарности
Речник на термините
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
 31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
Обработка
Сканиране: Daenerys, 2022
Разпознаване, корекция и форматиране:shadow, 2022
Информация за текста

notes
1
Дж. Р. Уорд — Наследството на черния кинжал: Кръвен обет #2
Посветено на моя Татсън, Дий.
С цялата ми обич,

ххх, мама
Благодарности
С огромна благодарност към читателите на Братството на черния кинжал!
Благодаря ви толкова много за цялата подкрепа и напътствия: Стивън Акселрод, Кара Уелш, Клеър Зайън и
Лесли Гелбман. Благодаря също така и на всички в „НАЛ“ — тези книги наистина са плод на колективни усилия.
С обич към отбор „Уод“ — вие си знаете кои сте. Това просто не можеше да се случи без вас.
Нищо от това не би било възможно без: любящия ми съпруг, който ме съветва, грижи се за мен и ми дава идеи;
прекрасната ми майка, която ме е дарила с толкова обич, че никога не бих могла да ѝ се отплатя; семейството ми
(както кръвните роднини, така и придобитите) и скъпите ми приятели.
О, благодаря и на Наама, моята Райтър Дог!
Речник на термините
аструкс нотрум — Личен телохранител, който се назначава с указ от краля.
атендантки — Избраници, служещи като лични помощнички на Скрайб Върджин.
Братството на черния кинжал — Отлично тренирани вампири воини, които защитават вида си от Обществото
на лесърите. В резултат на селекция в рамките на расата братята притежават огромна физическа и психическа
устойчивост, както и способността за бързо оздравяване. Повечето от тях не са кръвни братя, приемат се официално
в Братството по предложение на членовете му. Агресивни, самоуверени и потайни по природа, те съществуват
отделно от цивилните вампири и рядко контактуват с представители на другите класи, освен когато трябва да се
хранят. За тях се разказват легенди и са на особена почит в света на вампирите. Може да бъдат убити само при много
тежко нараняване, например ако получат огнестрелна рана или бъдат прободени в сърцето.
вампир — Вид, различен от хомо сапиенс. Вампирите трябва да пият кръвта на противоположния пол, за да
живеят. Човешката кръв им помага да оцелеят, но силата им скоро се изчерпва. След преобразяването си, което
настъпва към двайсет и петата им година, те не могат да излизат на слънчева светлина и трябва редовно да пият
кръв. Вампирите не могат да „превръщат“ човешки същества във вампири чрез ухапване или преливане на кръв, но
могат да създадат поколение при връзка с човек, което се случва рядко. Вампирите притежават способността да се
дематериализират по желание, но трябва да са спокойни и концентрирани и не трябва да носят нищо тежко със себе
си. Могат да изтриват спомените на хората, докато са в краткотрайната им памет. Някои вампири са в състояние да
четат мисли. Продължителността на живота им е повече от хиляда години, понякога живеят дори по-дълго.
глимера — Основното ядро на аристокрацията, което може да се сравни, грубо и само донякъде, с английското
кралско семейство.
Гробницата — Свещената гробница на Братството на черния кинжал. Използва се като място за ритуали и
хранилище за керамичните урни на лесърите. Ритуалите включват въвеждане в Братството, погребения и
дисциплинарни наказания на братята. Никой не може да влиза в нея, освен членовете на Братството, Скрайб
Върджин и кандидатите за членство на Братството.
двуборство — Конфликт между двама мъжки вампири, които се съревновават за правото да бъдат избрани за
съпруг.
доген — Член на класата на прислужниците в света на вампирите. Догените имат стари, консервативни
традиции в обслужването на по-високопоставените от тях и спазват строг етикет по отношение на облеклото и
поведението си. Могат да излизат през деня, но остаряват сравнително бързо. Продължителността на живота им е
около петстотин години.
Дънд — Ад.
екзиле дубле — Лошият или прокълнатият близнак; този, който е роден втори.
ерос — Избраници, обучени в изкуството на любовта.
Избраници — Жени вампири, обучени да служат на Скрайб Върджин. Представителки на аристокрацията,
въпреки че са се отдали по-скоро на духовен, отколкото на светски живот. Почти не общуват с мъжете вампири, но
могат да се отдават на воините по нареждане на Скрайб Върджин, за да се размножава кастата им. Имат
способността да предсказват бъдещето. В миналото са задоволявали нуждите от кръв на членовете на Братството,
но братята са изоставили тази практика.
изолация — Статут, налаган от краля на жена вампир, в резултат на молба до него, отправена от семейството
на въпросната жена вампир. Поставя я под попечителство и тя трябва да се подчинява безпрекословно на своя
попечител, който обикновено е най-възрастният мъж в семейството. В този случай нейният попечител има
законното право да определя всички аспекти на живота ѝ и да ограничи контактите ѝ със света — всички или само
някои от тях.
крих — Знак в Древния език, символизиращ достойна смърт.
кръвен роб — Вампир от мъжки или женски пол, принуден да задоволява нуждите от кръв на друг вампир.
Практиката да се държат кръвни роби почти е изчезнала, макар и да не е обявена за незаконна.
леаж — Уважително обръщение на сексуално подчинена личност към нейния или неговия доминант.
ленихан — Митичен звяр, прочут със сексуалната си мощ. В съвременния жаргон се използва за мъж с
необикновен размер и сексуална издръжливост.
лесър — Човек без душа, който преследва и унищожава вампирите, член на Обществото на лесърите. За да
бъде убит, лесърът трябва да бъде прободен в гърдите, иначе е безсмъртен. Лесърите не се хранят, не пият нищо и са
импотентни. След време косата, кожата и ирисите им губят пигментацията си, докато станат руси, без капка цвят на
лицето и с бледи очи. Излъчват миризма на бебешка пудра. След като бъдат въведени в Обществото от Омега, всеки
от тях получава керамична урна, в която е поставено сърцето му, след като е било извадено.
 лийдайър — Могъща и влиятелна личност.
лийлан — Гальовна, ласкава дума, която може да се преведе като „любим“, „любима“.
лис — Инструмент за мъчения.
люлен — Подарък, дар.
мамен — Майка. Използва се едновременно като съществително нарицателно и като обръщение, показващо
обич и привързаност.
мис — Прикриване на местности или предмети; създаване на илюзорно поле.
нала (ж.р.) или налум (м.р.) — Дума, която показва силни чувства. Означава „любима“ или „любим“.
Небитието — Царство, където времето не съществува. Там мъртвите отново се събират с близките си и
преминават във вечността.
Обществото на лесърите — Орден на убийци, създаден от Омега за унищожаване на расата на вампирите.
Омега — Зло мистично същество, чиято цел е унищожението на вампирите поради ненавистта му към Скрайб
Върджин. Живее в свят извън времето и притежава огромна власт, но не и съзидателна сила.
период на нужда — Период, през който жената вампир е фертилна и който обикновено продължава два дни.
През този период жената изпитва силно сексуално желание. Той настъпва около пет години след преобразяването на
жената и след това се повтаря през десет години. Всички мъжки вампири реагират, ако са край жена вампир в
период на нужда. Този период може да бъде опасен, конкуриращите се мъже влизат в конфликт и се бият помежду
си, особено ако жената няма партньор.
пирокант — Понятие за обозначаване на слабото място на вампира, неговата ахилесова пета. Тази слабост
може да бъде вътрешна, например пристрастяване, или външна, например обичан човек.
попечител — Настойник на непълнолетен индивид. Има различни степени попечители, като най-мощните са
назначените за такива на жени вампири в изолация.
преобразяване — Критичен момент в живота на вампирите, когато влизат в зрелост. От този момент нататък
те трябва да пият кръв от противоположния пол, за да живеят, и не могат да понасят слънчевата светлина.
Обикновено настъпва към средата на двайсетте години на индивида. Някои вампири не оцеляват след
преобразяването, особено мъжките. Преди преобразяването си вампирите са физически слаби, в сексуално
отношение са неактивни и неотзивчиви и не могат да се дематериализират.
претранс — Вампир от времето преди неговото преобразяване.
принцепс — Най-високото стъпало на вампирската аристокрация, по-висши по ранг са само членовете на
Първото семейство и Избраниците на Скрайб Върджин. Титлата се получава по рождение, тя не се дава.
Първото семейство — Кралят и кралицата на вампирите, както и техните деца, ако имат такива.
райт — Ритуал, чрез който се удовлетворява нечия накърнена чест. Ако извършването му бъде прието от двете
страни, оскърбеният избира оръжието и нанася удар на оскърбителя, който го приема, без да се защитава.
разплата — Акт на смъртно отмъщение, извършвано обикновено от мъжки вампир заради своята възлюбена.
ралман — Спасител.
симпат — Един от подвидовете във вампирската раса, който се характеризира със способността и желанието
да манипулира чувствата на другите (с цел обмен на енергия). През различни исторически периоди те са били
подлагани на неправди и гонения, а в определени такива дори са били подложени на изтребление от страна на
вампирите. Вече са почти на изчезване.
Скрайб Върджин — Мистична сила, тя е съветник на краля, пази архивите на вампирите и раздава
привилегии. Съществува в свят извън времето и притежава огромна власт. Била е способна на един-единствен
съзидателен акт, който е използвала, за да създаде вампирите.
тали — Дума, която показва добри и нежни чувства и може свободно да се преведе като „мила“ или „скъпа“.
трейнър — Дума, която се използва между двама мъже. Може да се преведе свободно като „многообичан
приятел“.
уокър — Индивид, върнал се в царството на живите от Небитието. Към тях се отнасят с огромно уважение,
почитани са заради мъките, които са преживели.
уорд — Еквивалент на кръстник или кръстница на определен индивид.
хелрен — Вампир от мъжки пол, бракосъчетан с жена вампир. Мъжете вампири могат да имат брак с повече от
една жена.
хислоп — Термин, обозначаващ моментна грешка, в резултат на която настъпва повреда или отнемане на
моторизирано превозно средство; например забравяне на ключовете в колата, паркирана пред дома, довело до това
тя да бъде открадната от неизвестни извършители, би могло да се нарече хислоп.
шелан — Вампир от женски пол, бракосъчетана с мъжки. Женските вампири обикновено имат само по един
партньор, защото мъжките вампири строго охраняват своята територия.
1
„Ключовете“, Колдуел, Ню Йорк
Маските определено имаха място в живота на Акс.
Било то буквално — от онези, които скриват лицето, или преносно — от онези, които защитават душата,
камуфлажът определено го караше да се чувства комфортно. Така де, знанието е сила единствено когато ти
позволява да прозреш врага си. А ако това прозрение се отнася до теб?
Акс би предпочел да му опрат нож в гърлото.
А всички му бяха врагове.
Застанал сред поне стотина сексуално възбудени човеци, той беше готов да засити тъмната си страна — нали се
сещате, да метне някое парче прясно месо над телената ограда, зад която беше половият му нагон, и да се дръпне
назад, докато храната биваше поглъщана, разяждащият глад — утолен за кратко.
Никога не траеше дълго. Но нали именно затова бе станал член на клуба.
„Ключовете“ беше частен клуб, в който се допускаха единствено членове и където имаше само две правила.
Никакви непълнолетни. Винаги със съгласие.
След като тези две условия бяха изпълнени, можеше да си начешеш крастата с каквито пороци искаш:
воайорство, групов секс във всякакви разновидности. Имаше стаи за фетиши и места за чукане, снабдени с всички
пособия за връзване, сковаване и провесване във въздуха, които би могъл да си представиш.
Особено тук, в „Катедралата“.
От всички сгради в просторния комплекс тази беше най-голямата и най-впечатляващата. Изпълнена със
завихрени валма бял дим, прорязвани от лилави и сини лазерни лъчи, без никакви мебели, освен олтара, тук
допускаха само най-заклетите членове на клуба.
И винаги се носеха маски, дори в нощи, когато не бяха задължителни за останалата част от клуба.
През процепите за очите в тясната маска на череп, Акс вдигна поглед високо, високо към олтара.
Беше като сцена от „Мълчанието на агнетата“ — човешко тяло, окачено високо над пода, с разперени ръце,
наклонена на една страна глава и изобилие от плът, стелеща се като крила около него. Приликите с Ханибал обаче
свършваха дотук. Не беше мъж, а жена. Не носеше дрехи, а беше гола. Не истинска кръв покриваше плътта ѝ, а
лепкава течност, която се сипеше като дъжд от тавана, падаше върху гърдите ѝ, стичаше се по корема и се
процеждаше по бедрата ѝ, така че тя лъщеше под далечните светлини.
Не беше мъртва, а съвсем жива.
— Искаш ли я? — попита го някой зад гърба му.
Акс се усмихна, без да си прави труда да скрие вампирските си зъби.
Никой тук не знаеше, че той е истински вампир. Не някой неовикториански Дракула менте с козметично
променени кучешки зъби, ботуши с високи токове и боядисана в черно бездруго тъмна коса. А съвсем истински
вампир. С различно ДНК. Различни традиции и език. Различен биологически вид, който включваше пиенето на
кръв от вампир от противоположния пол.
Различен полов нагон.
— Да, ще я имам пръв — отвърна.
Когато служителят изсвири силно и вдигна ръка, давайки знак да свалят подвижното скеле, из множеството се
разнесе вълнение, нарастваща възбуда за първото представление. За частица от секундата Акс си помисли дали да не
се материализира там горе просто за да им изкара акъла, просто защото можеше, просто защото му харесваше да сее
хаос.
Вместо това се покатери по металната рамка с лекотата на паяк в паяжината си.
Когато се озова на нивото на жената, тялото ѝ реагира, извивайки се в гладна дъга, главата ѝ се отметна назад,
устата ѝ се отвори, очите ѝ го умоляваха. Не беше упоена. Беше болезнено будна, миризмата на възбудата ѝ струеше,
плътта ѝ се молеше за освобождаване.
Беше го пожелала. Сред множеството, събрано долу, тя бе пожелала точно него.
— Вземи ме — каза му. — Вземи ме.
Акс протегна облечена в ръкавица длан и затвори устата ѝ с върховете на пръстите си. Наведе се над нея, оголи
кучешките си зъби и се насочи към шията ѝ. Само че не я ухапа. Прокара връхчето на един от вампирските си зъби
по югуларната ѝ вена.
Опъвайки в конвулсията си веригите, с които доброволно бе пожелала да я оковат, тя свърши за него, алхимията
на това да бъде изложена пред очите на тълпата, опасността, която той олицетворяваше, видът секс, от който тя се
нуждаеше, се сляха в освобождаване, от което лицето ѝ пламна и я накара да стене, докато се гърчеше.
Насладата ѝ премина като вълна през гъстото множество под тях.
 Акс също беше възбуден, да. Но не като тях. Не като нея.
Никога като когото и да било от тях.
И все пак гласът в главата му, който му крещеше, че е боклук, бе приглушен от секса. Огънят на яростта, която
изпитваше към себе си, бе угасен от случващото се. Претъпканата с укори къща под истинския му череп за кратко
беше изпразнена.
Така че, да, това вършеше работа на всички.
Вдигна ръка към шията си и развърза тежката си наметка, оставяйки я да се свлече от раменете му. Остана само
по кожен панталон, татуировките и пиърсингите си.
Ръцете му се спуснаха към тялото ѝ и заедно с устата му го обходиха цялото.
И бурята, която създаваше нарочно, помете съсипания пейзаж на душата му, скривайки безнадеждната
опустошеност, която представляваше.
Тя получаваше онова, от което се нуждаеше, той — също.
Което беше добре. След около час трябваше да бъде в тренировъчния център на Братството на черния кинжал,
що-годе в състояние да продължи обучението си. Да бъде войник в битката с лесърите. Да върви по тънката линия
между живота и смъртта.
Това вече щеше да му даде каквото искаше.
Вътрешен мир посредством война: защото, ако се биеш с неживите, несъмнено ще си прекалено зает, мъчейки
се да останеш жив, за да се притесняваш за каквото и да било друго.
Просто съвършено.

***

Щатски университет на Ню Йорк, Колдуел

Елиз, кръвна дъщеря на принцепс Феликс Млади, се усмихна на човешкия мъж, който седеше насреща ѝ на
масата в библиотеката.
— Разбира се, че ще остана колкото е нужно. Няма да те оставя да се оправяш с всичко това сам.
„Всичко това“ беше море от курсови работи, заринали цялата маса, с изключение на шейсетина сантиметра
пред нея и шейсетина сантиметра пред професор Трой Бек. Въпреки че курсовите работи по „Психология 342“ бяха
предадени в електронен формат, Трой предпочиташе да ги разпечата, за да ги провери, и след като се беше справила
заедно с него с изпитите по средата на семестъра, Елиз нямаше как да не се съгласи. Имаше нещо различно в това да
държиш работата в ръцете си, да можеш да напишеш мислите си. Дължеше се на липсата на бързина, решила бе
Елиз.
Твърде лесно бе да прегледаш нещата отгоре-отгоре, когато ги четеш на компютър, но когато пишеше
забележките си на ръка, имаше време да ги обмисли както трябва.
Трой се облегна назад и се протегна.
— Е, като се има предвид, че е десет часът вечерта, броени дни преди Коледа, помощта ти определено ми идва
точно навреме.
Докато той ѝ се усмихваше, Елиз му отправи преценяващ поглед. Като за човек беше висок и имаше яркосини
очи и лице, което бе толкова открито и дружелюбно, че не бе трудно да забравиш, че си чужденец в чужда страна,
наминал за малко и останал, запленен от свободата на местното население.
— Е, това беше последната от моите. — Тя сложи разпечатаните листове върху купчинката с проверени работи
вляво и се извъртя в стола, за да изпъне гръбнака си, при което мъничък изрив на облекчение изригна в кръста ѝ. —
Бяха наистина добра група студенти. Действително усвоиха…
— Извинявай — прекъсна я Трой.
Елиз се намръщи.
— За какво? Аз съм твой асистент. Това ми е работата. Пък и така научавам още повече…
Не довърши, защото бе почти сигурна, че Трой не чува нищичко от това, което му говори. Нефокусирани, очите
му бяха зареяни покрай рафтовете, които обграждаха нишата, където работеха.
Като вампир сред човеци, Елиз винаги бе мъничко неспокойна и сега начаса застана нащрек, оглеждайки се
наоколо, в случай че Трой бе доловил нещо, което ѝ беше убягнало.
Библиотеката „Фостър Нюман“ беше място, където студентите идваха, за да учат, въпреки че бележките вече се
водеха на лаптопи, а в класните стаи отдавна нямаше тебешир. Четириетажна, пълна с рафтове и осеяна с кътчета за
сядане, библиотеката бе място, където Елиз открай време се чувстваше в безопасност, концентрирана единствено
върху обучението и амбициите си.
Когато си беше у дома, в имението на баща си, тогава се чувстваше неспокойна. Преследвана. В опасност.
 Макар и само в преносен смисъл.
Когато не видя нищо, разтърка очи — при мисълта, че ще се наложи да се прибере в онази голяма стара къща,
главата ѝ запулсира.
Седем години от началото на обучението ѝ и ето че започваше да се доближава до целта си. С помощта на
бакалавърската си степен по психология тя бе приета в докторантската програма по клинична психология без
магистърска степен. Целта ѝ бе да открие частна практика като терапевт за расата си, специализирайки в
посттравматични стресови разстройства.
След нападенията отпреди две години мнозина вампири страдаха от травматична загуба, а имаше толкова
малко възможности за помощ на онези, които се нуждаеха от социални работници и терапия.
Разбира се, нападенията я бяха забавили — баща ѝ беше настоял да прекъсне обучението си и да се оттегли
заедно с леля си, чичо си и първата си братовчедка в една безопасна къща далече от Колдуел. Веднага щом се бяха
завърнали, тя отново се беше заловила с обучението си, макар че ги беше сполетяла друга трагедия и още повече
беше усложнила нещата.
Мразеше да лъже баща си всяка нощ. Мразеше измислиците за това къде и с кого отива. Ала какъв друг избор
имаше? Малкото прозорче на свобода, което ѝ бяха отворили, се бе затръшнало.
Особено след като първата ѝ братовчедка беше пребита до смърт преди четири седмици.
Все още ѝ беше трудно да повярва, че Алишън я няма. Баща ѝ, леля ѝ и чичо ѝ също бяха в състояние на шок,
или поне така предполагаше. Никой не говореше за загубата, за тъгата, за гнева. Ала със сигурност реагираха на
случилото се: баща ѝ беше толкова напрегнат и мрачен, че сякаш всеки миг щеше да експлодира. Леля ѝ се беше
заключила в спалнята си от месец насам. А чичо ѝ се бе превърнал в призрак, който бродеше наоколо безшумно, без
сянка.
Междувременно Елиз се измъкваше скришом от имението, за да ходи в университета. Но нима имаше друг
избор? Работила бе в продължение на години, за да стигне дотук, и начинът, по който семейството ѝ се справяше със
загубата на Алишън, беше красноречиво доказателство за това колко много се нуждаеше расата от добри, подготвени
психолози.
Да заметеш всичко под килима, бе сигурна рецепта за междуличностна катастрофа.
— Просто съм уморен — каза Трой.
Изтръгвайки се от мислите си, Елиз го погледна. Първата ѝ мисъл бе, че крие нещо. Втората — че трябва да
научи какво е то.
— Мога ли да помогна с нещо?
Трой поклати глава.
— Не, проблемът е само от моя страна.
Докато той се мъчеше да се усмихне, Елиз долови някаква миризма във въздуха. Нещо…
— Мисля, че е най-добре да си вървиш. — Трой се наведе, за да вземе туристическия сак, в който беше донесъл
курсовите работи, и се залови да ги напъха обратно вътре. — Пътищата стават опасни заради снега.
— Трой, моля те, говори с мен.
Той се изправи, пъхайки широката си риза в светлобежовия си панталон.
— Всичко е наред. И предполагам, че ще те видя чак след Нова година.
Елиз се намръщи.
— Мислех, че искаш да ти помогна с учебния план за „Психология 401“, „Психология 221“ и семинара върху
биполярните разстройства. Утре вечер съм свободна…
— Не мисля, че идеята е добра, Елиз.
Каква, мътните го взели, беше тази миризма?
О! Леле.
Елиз я разпозна и се изчерви. Особено когато той извърна очи от нейните. Беше възбуден. Заради нея. Бе
сериозно, сексуално възбуден. И изобщо не беше във възторг от това.
— Трой.
Професорът ѝ вдигна ръка.
— Виж, нищо не си направила. Не си ти, честна дума.
Когато Трой не продължи, Елиз осъзна, че ѝ се иска просто да го изрече на глас. Не защото бе наистина
привлечена от него, но ненавиждаше всичко премълчано. Беше ѝ дошло до гуша от това и от сдържаността, с която
семейството ѝ посрещаше неизбежните трудности в живота.
Пък и не можеше да се каже, че той не ѝ харесва. Беше привлекателен по един безопасен начин. Умен, забавен
и идол за студентките си. Елиз беше виждала немалко от човеците, на които той преподаваше, да го гледат така,
сякаш е бог.
И, да, може би си беше мислила как ли би било с него. Докосването. Целуването. Останалите неща.
 В момента пред нея нямаше никакви перспективи за мъж и това нямаше да се промени скоро. Особено като се
имаше предвид фактът, че в очите на глимерата тя беше омърсена.
Не че някой знаеше за това, като се имаше предвид, че мъжът, с когото беше преспала, беше убит в нападенията.
— Пълнолетна съм — чу се да казва.
Очите на Трой се върнаха към нейните.
— Какво?
— Не съм млада. Прекалено млада, имам предвид. За онова, което ти се върти в ума.
Погледът на Трой пламна, сякаш това беше последното, което беше очаквал да излезе от устните ѝ. А после
погледна към тях.
Да, помисли си Елиз. Този човек беше безопасен. Никога не би я наранил, нито би оказал натиск над нея —
подобна агресия не му беше в природата, а дори и да беше, тя с лекота можеше да го надвие. Освен това тя никога
нямаше да се обвърже, никога нямаше да има живот изцяло извън контрола на баща си, никога нямаше да преживее
нещо повече от стерилните истории в учебниците си.
— Елиз. — Трой прокара длан през лицето си. — Господи…
— Какво? И, не, няма да се преструвам, че не знам за какво говорим.
— Има правила. За професори и студенти.
— Вече не ми преподаваш.
— Ти си ми асистентка.
— Сама вземам решения и никой друг.
Което действително беше вярно тук, в това късче живот, което имаше в човешкия свят. И проклета да бе, ако
оставеше някакво правило от общество, което дори не беше нейното, да ѝ попречи да прави каквото иска. Имаше
твърде много ограничения сред собствената си раса.
Трой се засмя дрезгаво.
— Не мога да повярвам, че водим този разговор. Искам да кажа, в главата си съм го водил с теб сигурно хиляда
пъти. Просто никога не съм вярвал, че ще се случи наистина.
— Е, не ме е грижа какво мислят другите. — Което също беше вярно. Когато ставаше дума за човеците. — И не
ме е страх.
— Аз не мога да кажа същото. Имам предвид, че никога преди не съм го правил. Знам, че е клише, това за
преподавателя и ученика. Но никога не съм престъпвал тази граница. Мислех си, че съм по-силен от това. Само че
ти си различна и ме караш да постъпвам различно.
Любопитна безпомощност се излъчваше от него, докато я гледаше, сякаш беше водил битка и я беше изгубил.
Ред беше на Елиз да спре поглед върху устните му.
В мига, в който го направи, мирисът му отново лумна и тя видя гърдите му да се повдигат…
— Професор Бек, здравейте!
Човешката жена, която се приближи до него, беше дребничка, със съблазнителни извивки и носеше парфюм. С
грима и русата си коса изглеждаше като излязла от реклама, представяща университета като привлекателно и
забавно място.
— Аз съм във вашия курс, или по-точно бях в него, както и съквартирантката ми. Тя също е тук. Хей! Амбър!
Виж кой е тук! Както и да е, наложи ми се да се върна у дома, защото родителите ми се развеждаха, и вие ми
позволихте да си отложа изпита. Е, аз…
От момичето продължиха да се леят най-различни съществителни и глаголи, а после Амбър, съквартирантката,
доприпка като кученце. Междувременно Трой изглеждаше объркан, сякаш интимността, която бе лумнала, преди да
ги прекъснат, го бе отвела на място, от което трябваше да се върне.
Елиз взе палтото и раницата си, бутна стола към масата и вдигна ръка за довиждане. Докато Трой ѝ кимаше, в
очите му имаше отчаяние, сякаш подарък, за който се бе надявал от дълго време, се изплъзваше от ръцете му и
падаше в пропаст.
Елиз направи знак „обади ми се“ и се отправи към регистратурата. Възрастният служител от вечерната смяна се
беше навел над компютъра, сякаш тъкмо излизаше от системата; синьото му яке и плетената шапка вече го чакаха
върху плота до термоса, който, предположи Елиз, беше празен.
— Лека нощ — каза тя на път към стъклената врата.
Мъжът изсумтя. Това беше всичко, което можеше да очакваш от него.
Навън вятърът беше студен и силен като плесница и Елиз преметна раницата през рамо, за да закопчае палтото
си. Алеята беше осветена от улични лампи и деликатни снежинки прехвърчаха в светлината им, сякаш искаха да
танцуват една с друга, но бяха твърде срамежливи.
За миг Елиз се огледа наоколо, мислейки си, че Алишън никога вече няма да може да се наслади на подобна
тиха нощ, никога вече няма да крачи между завихрени снежинки и да усеща топлината в палтото си и студа по
бузите си. Искаше ѝ се да бе прекарала повече време с братовчедка си. Двете бяха толкова различни, пълна
противоположност една на друга, книжният плъх и бунтарката, и все пак може би бе имало някаква възможност да
избегне станалото. Да промени съдбата.
Да промени обстоятелството, отклонило Алишън от пътя на безопасността.
Само че не било писано.
Елиз тръгна през кафявата трева, далече от светлината, паркинга, сградата с учебни зали.
Когато сенките я погълнаха напълно, тя се дематериализира, понасяйки се в облак от разпръснати молекули
към просторното джорджианско имение на баща си, което се намираше на километри от университета. Мислеше си
за Трой, може би за да се разсее, може би заради искрено любопитство. Вероятно по мъничко и от двете. Така или
иначе, за пътуването ѝ трябваше просто миг и моментно усилие на волята.
Докато приемаше физическите си очертания на моравата пред къщата на баща си, смъртта на Алишън се смеси
със спомена за Трой, гледащ я през отрупаната с листове маса, очите му — горящи, тялото му — излъчващо мириса
на възбудата му. Животът можеше да се промени за миг и не означаваше ли това, че трябва да се възползваш от
всички нощи и дни, с които разполагаш?
Времето беше не толкова относително, колкото илюзия. Ако беше знаела, че братовчедка ѝ ще умре, самата тя
би вземала различни решения. И следвайки същия ред на мисли, ако знаеше, че ѝ остава седмица или може би
месец, не трябваше ли да види как щяха да се развият нещата с един мъж, дори ако той беше просто човек?
Трой имаше номера на телефона ѝ. Тя имаше неговия. И какво правеха? Двамата си разменяха съобщения от
време на време, но само за да насрочат разни неща.
Една среща беше „нещо“ за насрочване, нали така?
Докато прекрачваше прага на масивната входна врата, тя съчиняваше различни разговори в главата си, начини
да започне и да продължи…
— Къде беше?
Елиз замръзна. И осъзна, виждайки пред себе си стоящ часовник и стълбище, които сякаш бяха взети от
Бъкингамския дворец, че здравата е загазила: беше влязла през официалния вход и бе минала право покрай
отворената врата на кабинета на баща си.
С палто, снежинки в косата и раница на рамото.
— Елиз!
Баща ѝ се беше изправил зад покритото си с резба бюро, шокът и ужасът му бяха толкова големи, сякаш току-що
бе видял как в имението му нахлува джип.
Пребледнялото му лице, ококорените очи и кадифеното му сако биха могли да бъдат забавни. При други
обстоятелства.
Изругавайки, Елиз затвори очи и се приготви да посрещне бурята.
2
Имението на Братството на черния кинжал
— Е, какво е това?
Чувайки гласчето на дъщеря си, Рейдж, който тъкмо се канеше да пъхне пистолета си в кобура под рамото,
застина с ръка във въздуха. За частица от секундата реши да се престори, че не я е чул, ала това нямаше да помогне.
За двата месеца, откакто бяха взели Бити при тях, двамата с Мери бяха научили, че тя е страшно умна и също
толкова неотстъпчива.
Обикновено тези две качества страшно му харесваха. Ала когато ставаше дума за това да опише техническите
характеристики на четиресеткалиброво смъртоносно оръжие на едно тринайсетгодишно дете? Как ли пък не.
Прииска му се Бити да имаше празна глава и проблеми с концентрацията.
— Ъ…
Погледна в огледалото над писалището, надявайки се, макар да беше малко вероятно, тя да имаше предвид
нещо друго, каквото и да било. Как ли пък не. Бити седеше върху новото им легло с Мери, онова, което се намираше
в апартамента на третия етаж, който Трез любезно им беше отстъпил, така че те тримата да имат съседни стаи.
Момиченцето беше дребничко, с тънички ръце и крака, заради което на Рейдж му се искаше да се преместят в
тропиците, вместо да живеят във вледеняващия Ню Йорк. По дяволите, дори навлечена с пуловери, които сигурно
тежаха колкото нея, тя изглеждаше толкова крехка.
Ала това бе единственото крехко у нея. Кафявите ѝ очи бяха директни като на възрастен, прастари като
планинска верига, остри като орлов поглед. Гъстата ѝ и лъскава коса се спускаше под раменете и имаше почти
същия тъмен цвят като тази на Мери. А аурата ѝ, нейната — каквото беше там — жизнена сила, дух, душа… беше
толкова осезаема, колкото физическите ѝ очертания изглеждаха преходни.
Рейдж се гордееше с факта, че колкото по-дълго живееше с тях, толкова повече тя израстваше. Не като цвете.
А като дъб.
Това обаче не означаваше, че му се искаше да седне да ѝ обяснява гадните подробности на работата си като
убиец на лесъри.
И, не. Не изгаряше от желание да водят и разговора за птичките и пчеличките. Поне все още имаха двайсетина
години, в които да се подготвят за това.
— Татко?
Рейдж затвори очи. Е, добре де, всеки път, когато го наречеше така, сърцето му ставаше прекалено голямо, за да
се побере в гърдите му, и едно нереално чувство, сякаш току-що беше ударил джакпота от лотарията, изгряваше над
него. Връщаше го към онзи миг, след като двамата с Мери се бяха обвързали и за първи път я беше нарекъл своя
шелан.
Абсолютна, стопроцентова невероятност.
— Какво е това? — не отстъпваше Бити.
Щастливото розово сияние, лумнало в него, угасна, докато прибираше пистолета и закопчаваше кобура над
дръжката му.
— Оръжие.
— Знам, пистолет. Но какъв точно?
— „Смит и Уесън“, четиресеткалибров.
— Колко куршума има в него?
— Достатъчно. — Рейдж взе коженото си яке и се усмихна. — Хей, готова ли си да си направим филмова нощ,
когато се прибера?
— Защо не искаш да ми кажеш за пистолета си?
Защото, ако ти си публиката, не мога да разделя онова, което правя, от описанието му.
— Просто не е особено интересно.
— То те пази жив обаче, нали? — Очите на момиченцето се впиха в черните кинжали, препасани през гърдите
му с дръжките надолу. — Също като ножовете ти.
— Както и други неща.
— Значи, е интересно. Поне за мен.
— Виж, какво ще кажеш да поговорим за това, когато и майка ти е тук? Нали се сещаш, по-късно тази нощ.
— Но откъде да знам, че ще се прибереш вкъщи?
Рейдж примига.
— Винаги ще се връщам вкъщи при теб и Мери.
— Ами ако умреш?
 Първата му мисъл беше: МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕРИ!
Неговата Мери, като квалифициран терапевт (който беше лекувал Зи, с всички негови демони, за бога!), можеше
да се справи с това много по-добре, отколкото един тъпоглав воин като него. Само че неговата шелан беше в
„Убежището“ и работеше, и не му се струваше редно да ѝ се обади и да я прекъсне заради друго, освен кръвоизлив
от артерия или пожар вкъщи. Зомби апокалипсис. Атомна бомба в имението.
Е, добре де, може би и ако бяха останали без чийзкейк.
Трябваше просто да се стегне. Така де, какво беше това в момента? Бащински задължения, а той не само че се
беше писал доброволец именно затова, когато двамата с Мери започнаха процеса по осиновяване, но определено
нямаше желание да си признае толкова рано, че не можеше да се справи.
Отбеляза си наум да потърси онлайн курс за това как да бъдеш баща. Несъмнено трябваше да има учебна
програма за нещо такова.
— Просто се притеснявам — продължи Бити. — Това ме плаши.
Исусе, плашеше и него. Сега, когато тя беше част от живота му, имаше толкова повече за губене.
Приближи се и коленичи. Бити беше обвила ръце около тялото си, погледът ѝ беше твърд, сякаш нямаше
намерение да приеме никакви глупости.
Рейдж отвори уста и…
… я затвори. Зачуди се какво ли бе нужно, за да накара мозъка си да запали. Може би да си фрасне главата в
някоя стена?
— Нали знаеш колата ми? — чу се да казва.
Бити кимна, а той си представи как се рита в главата, докато не се нокаутира сам. От всички неща, които
подсъзнанието или каквото там движеше нещата, можеше да изплюе, трябваше да започне с понтиака?
— Е, спомняш ли си, когато те учех да шофираш?
Да, Битс, точно преди онези хлапаци да нападнат Мери и ти да откриеш, че другото ми Аз е дракон. Ех, че
готин спомен.
Господи, идеше му да повърне.
Бити кимна отново и той продължи:
— Помниш ли, когато се учеше как да използваш скоростите и кормилото, и спирачката? Повтаряше го отново и
отново, докато не го направи както трябва.
— Да.
— Нали знаеш как шофирам аз колата си?
— О, да. — Бити се усмихна. — Бързо. Много бързо и забавно. Като ракета.
— Е, един ден ти ще я караш също толкова добре, колкото и аз. Ще усещаш правилната скорост и ще работиш
със съединителя и газта, без дори да се замисляш. И ако някой изскочи пред теб, ще реагираш толкова бързо и
уверено, че дори няма да си в състояние да си дадеш сметка, че изобщо си си го помислила. Ако някой натисне
рязко спирачки, ще смениш платното инстинктивно. Ще почувстваш, че гумите поднасят по магистралата в дъжда, и
ще знаеш, че трябва да вдигнеш крак от газта, но не и да натиснеш спирачките. И всичко това — защото ще се
упражняваш, упражняваш, упражняваш на кола, поддържана в пълна изправност.
— Ще се упражнявам. Ще шофирам по-добре.
— Точно така. Дори ако хората край теб шофират опасно, ти ще си нащрек и съсредоточена, и подготвена да се
справиш с всичко. — Рейдж сложи длан върху кинжалите си, върху сърцето си. — Бия се от цял век, Бити. И всичко,
което вземам със себе си на бойното поле — оръжията, екипировката, братята, — всичко това цели да ме опази в
безопасност. Дали има пълна гаранция? Не. Но е възможно най-добрата, кълна ти се в това.
Бити свали ръце от тялото си и погледна надолу. Розово-зелената гривна около китката ѝ беше направена от
шлифовани мъниста, които искряха като истински скъпоценни камъни. Тя я завъртя и си пое дълбоко дъх.
— Теб… бива ли те? Имам предвид в битките.
Господи, щеше му се да беше счетоводител. Ама наистина. Защото, ако беше някакъв костюмиран сметкаджия,
нямаше да е принуден да каже на едно невинно създание, че е страшно добър в това да убива.
— Е, бива ли те?
— Много ме бива в това да опазвам себе си и братята в безопасност. Толкова, че поискаха от мен да уча и по-
младите как да го правят.
Бити кимна отново.
— Точно това казаха. На Последното хранене онзи ден. Чух да говорят за това как ти и останалите братя
обучавате другите.
— Именно там отивам сега. Докато ти си тук с Бела и Нала, аз ще се срещна с един клас ученици в Колдуел, за
да им покажа как да се бранят.
Бити наклони глава на една страна и кестенявата ѝ коса се разпиля над рамото. Рейдж я остави да го гледа. Ако
заради това закъснееше за работа, много важно.
— Трябва да си много добър, за да бъдеш учител.
— Така е. Кълна ти се, Бити. Страшно съм добър и не поемам никакви рискове, освен онези, които са
абсолютно задължителни, за да си свърша работата.
— А и звярът ще те пази, нали?
Рейдж кимна.
— И още как. Нали го видя. Знаеш какъв е.
Бити се усмихна, тревогата беше заменена от слънце.
— Той ме харесва.
— Той те обича. Но не обича онези, които са агресивни с мен.
— От това се чувствам по-добре.
— Хубаво. — Рейдж вдигна длани и тя плесна своите в тях. — Никога няма да бъдеш сама, Бити. Кълна ти се.
В този миг, докато се опитваше да пропъди всяка нейна тревога — както и собствените си — замалко да ѝ каже
едничкото, което Бити не знаеше за своите осиновители. Да, новият ѝ старец може и да имаше дракон под кожата
си, ала новата ѝ майка имаше още по-готина тайна.
Мери притежаваше особен вид безсмъртие. Благодарение на Скрайб Върджин — и това си оставаше в сила,
въпреки че майката на Ви вече не ръководеше нещата — Мери не остаряваше и можеше да избере кога да премине в
Небитието. Това беше безценен дар, предпазващ семейството му по начин, по който семействата на другите не бяха
защитени.
И все пак си замълча. Макар да знаеше, че това навярно щеше да помогне на Бити в момента, чувстваше, че
Мери бе тази, която трябва да го сподели, не той.
— Никога няма да бъдеш сама, Бити — повтори. — Кълна ти се.

***

Мери се настани зад бюрото си в „Убежището“, остави чантата си на земята и свали якето си. Протегна ръка,
вдигна ръкава на полото си и се усмихна при вида на розово-зелената гривна, която блещукаше на китката ѝ.
Преди няколко нощи двете с Бити си бяха направили еднакви гривни — седнали на кухненската маса на Фриц в
имението, разпилели комплекта за бижута — изобилие от прозрачни пластмасови кутии, пълни със същинска дъга
от искрящи мъниста. Бяха си приказвали за всичко и за нищо, поздравявайки всички, които минеха оттам, и си бяха
поделили пакет „Комбос“ и кутия „Маунтин Дю“. Освен това бяха направили гердан за Рейдж, гривна с друг цвят за
Ласитър и един наниз, с който Нала да си играе. Дори Бу беше дошъл и се беше свил върху масата, за да ги
наблюдава със зелените си котешки очи.
В едно имение, пълно с безценни неща? Това време, прекарано заедно, бе най-безценното от всички,
незаменимо.
Мери погледна към бюрото и взе една снимка на Бити отпреди две седмици, когато момиченцето си беше
правило селфита с телефона на Рейдж. Бити беше направила щура физиономия, а тъмната ѝ коса бе тупирана така,
че приличаше на излязла от някоя метал банда от осемдесетте.
И действително — Ласитър беше в левия ъгъл и правеше най-добрата си имитация на Ники Сикс.
Неочаквани сълзи изпълниха очите на Мери. Никога не бе очаквала да се превърне в жена, която има снимки на
дъщеря си на бюрото в работата си. Не, тази благословена непозната, тази късметлийка, която имаше съпруг и
семейство, ваканции, които да очаква, и изработени у дома украшения за китката си — това открай време беше
някоя друга, чиято реалност бе нещо, което виждаш по телевизията или в реклама за мебелни магазини, или чуваш
откъм съседната маса в ресторанта.
Докато се храниш сам.
Мери Лус беше медицинска сестра на болната си майка, която бе умряла ужасяващо и твърде млада. Мери Лус
беше боледувала от рак и бе останала безплодна след химиотерапията. Мари Лус беше призрак в покрайнините на
живота, сянка, която минаваше незабелязана през стаята, алегория за това как не искаш да свършиш.
А после животът ѝ се беше променил по възможно най-добрия начин. А сега? Тя бе точно там, където никога не
се бе осмелявала да си мечтае да бъде.
И, да, тази неочаквана съдба идваше с немалка доза посттравматичен стрес. По дяволите, понякога, когато се
събудеше до невероятно привлекателния си съпруг вампир, и особено сега, когато отидеше на пръсти в съседната
спалня, за да нагледа Бити, очакваше да се събуди и да се върне обратно в кошмара на истинския живот.
Ала, не, помисли си, докато оставяше снимката на мястото ѝ. Това бе истинският живот. Тук и сега, това бе
нейната история.
 И тя беше невероятна. Така изпълнена с обич, семейство и щастие, че сякаш слънцето живееше в гърдите ѝ.
Те всички бяха борци, оцеляващи — тя, Рейдж, Бити. Тя се бе преборила с болестта си. Рейдж — с
проклятието, с което бе принуден да живее. Бити — с невъобразимия домашен тормоз, който двете с нейната мамен
бяха понесли от ръцете на рождения ѝ баща. Трите им живота се бяха пресекли за първи път тук, в „Убежището“,
когато Бити и майка ѝ бяха дошли, търсейки подслон. А после майка ѝ бе умряла, оставяйки я сираче.
Възможността да осиновят момиченцето бе изглеждала прекалено хубава, за да е истина. Понякога все още
изглеждаше така.
Ако само можеха да изкарат този шестмесечен период на изчакване и осиновяването станеше факт, Мери
отново щеше да диша спокойно. Поне не се бяха появили роднини. Въпреки че в началото Бити беше говорила за
някакъв чичо, майка ѝ никога не бе споменала да има брат или какъвто и да било кръвен роднина, нито при
постъпването си в „Убежището“, нито през последвалите сесии на терапия. Съобщенията, качени в затворени групи
във фейсбук и яху, не бяха донесли никакъв резултат.
И Мери се надяваше това да си остане така.
И като стана дума за това, Мери включи компютъра и сърцето задумка в гърдите ѝ, изпращайки нездрава
топлина по тялото ѝ. В света на социалните мрежи тя не беше просто аматьор, а същинска анти-Кардашиян, и все
пак всяка нощ — макар и само веднъж тя влизаше във фейсбук.
И се молеше да не открие нищо.
Групата, която проверяваше, бе посветена единствено на вампирите, а членовете ѝ бяха ограничени в рамките
на расата. Създадена от Ви след нападенията и поддържана от персонала на Фриц, тя бе възможност за членовете ѝ
да говорят за всичко — от местоположенията на различни скривалища (винаги закодирани) до гаражни
разпродажби.
Мери прегледа постовете от последните двайсет и четири часа и изпусна рязко дъха си. Нищичко.
От облекчението стаята сякаш се завъртя около нея, поне докато не отвори групата в яху. Рецепти за готвене в
тенджери под налягане. Плетаческа група, която се събираше… ръчни снегорини за продан… въпрос за това къде да
се ремонтира компютър…
Също нищо.
— Благодаря ти, Господи — прошепна Мери и отметна още един ден върху стенния си календар.
Беше краят на декември, което означаваше, че бяха минали почти два месеца. Дойдеше ли май? Можеха да
продължат напред.
Докато ударите на сърцето ѝ се успокояваха, Мери се зачуди как, по дяволите, щеше да понесе това
компютърно изпитание още сто и трийсет пъти, или колкото точно оставаха. Нямаше обаче друг избор. Добрата
новина бе, че успяваше да се удържи да го прави само по веднъж на нощ. В противен случай щеше да бъде на
проклетия си телефон на всеки петнайсет минути.
Трябваше обаче да постъпи справедливо спрямо онзи, който може би бе там някъде. Да лишиш от родителски
права кръвни роднини, бе нещо сериозно и без съвременен прецедент сред расата. Тя, Мариса, като глава на
„Убежището“, Слепия крал Рот и Сакстън, неговият адвокат, бяха принудени да измислят процедура, която да
осигурява достатъчно дълъг период на предизвестие.
Само че чувствата нямат период на изчакване и майките и татковците, които обичат децата си, не могат да
нагласят скоростта на сърцата си.
Сякаш можеше да чете мисли, Мариса подаде глава през отворената врата.
— Има ли нещо?
Мери се усмихна на своята шефка и скъпа приятелка.
— Нищо. Кълна се, никога не съм очаквала месец май с по-голямо нетърпение.
— От самото начало имам добро предчувствие за това.
— Не искам да урочасам нещата, така че няма да кажа нищо. — Мери отново се съсредоточи върху календара.
— Хей, утре вечер няма да дойда на работа. Бити е на преглед.
— А, да. Успех! Жалко, че трябва да ходите чак до клиниката на Хавърс.
— Доктор Джейн твърди, че не разполага с достатъчно добри познания. Очевидно педиатрията при вампирите
е нещо сериозно.
Мариса се усмихна меко.
— Е, нещата между мен и брат ми може и да са сложни, но никога не съм се съмнявала в способността му да
осигурява добра грижа за пациентите си. Бити не би могла да бъде в по-добри ръце.
— Определено бих предпочела да я задържим в клиниката на тренировъчния център. Ала в крайна сметка
единственото, за което ни е грижа, е онова, което е най-добро за нея.
— Именно това те прави добър родител.
Мери погледна гривната си.
— Абсолютно.
3
— Елиз! Не ми казвай, че си била в университета!
Докато изскачаше от кабинета си, баща ѝ приличаше на разярен бик, доколкото това бе възможно за един тънък
като вейка, изискан аристократ. Всъщност по-скоро беше като европейски принц, опитващ се да привлече
вниманието на иконома си. Все пак Феликс Млади беше непривично зачервен и бе пропуснал да закопчае сакото си,
докато се втурваше към нея иззад бюрото.
Ако беше от простолюдието, щеше да мята мебели във въздуха, докато сипе низ от цветисти ругатни.
Докато Елиз стоеше насреща му, в главата ѝ зазвуча онази реплика от „Военнополева болница“: Лицата на
Уинчестъровци не се обливат в пот, а се оросяват от влага. А лицата на Уинчестъровци не се оросяват от влага.
Или нещо такова. Как да не харесваш Чарлс Емерсън Уинчестър III.
— Чакам обяснението ти!
Имаше няколко начина, по които би могла да се оправи с това, предположи тя. Да отрича, отрича, отрича, но с
раницата на рамото и проклетите снежинки в косата, както и с факта, че му беше казала, че ще си остане в стаята и
ще чете, нямаше да е лесно, освен това тя ненавиждаше лъжите. Можеше просто да го подмине, но това беше
недопустимо — беше добре възпитана, което означаваше, че не можеше да бъде груба с по-възрастните от нея.
Така че ѝ оставаше единствено вариант номер три.
Истината.
— Отновоходявуниверситета. — Когато баща ѝ се намръщи и се приведе към нея, тя повиши глас и забави
темпото: — Да, отново ходя в университета.
Баща ѝ притихна, шокиран, и тя се вгледа в него така, сякаш беше непознат. Имаше патрицианско лице,
правилните му черти бяха размити от аристократичното потекло дотам, че макар да си даваш сметка, че беше от
мъжки произход, сексуалната му принадлежност беше шепот, не вик. Косата му беше тъмна, докато в нейната имаше
руси кичури, очите му бяха светлосиви, не сини. За сметка на това дикцията им беше съвършено еднаква, също като
добрата стойка, овладяното държание и ценностната им система.
Така че, да, Елиз имаше чувството, че е извършила нещо нередно. Въпреки че беше преминала през
преобразяването си и беше пълнолетна, особено според човешките стандарти, и не бе сторила нищо по-безразсъдно
от това да седи в една тиха библиотека и да оценява курсови работи.
— Да не би… да не си… как можеш… — Мина известно време, преди баща ѝ да успее да изкара цяло
изречение. — Забраних ти да ходиш там! След нападенията изрично ти казах, че не е безопасно и че не ти е
позволено да ходиш! И то преди…
Елиз затвори очи. Последното изречение остана недовършено, защото ставаше дума за Онова-За-Което-Не-
Говорим.
Името на Алишън не бе изричано на глас от нощта, в която бяха научили, че е починала. Дори не бяха провели
церемония за преминаване в Небитието за нея.
— Е! — настоя той. — Какво ще кажеш в свое оправдание?
— Съжалявам, татко, но…
— Как може да си толкова безотговорна! Ако майка ти все още беше жива, щеше да получи удар! Колко време
продължава това?
— Една година.
— Една година?
В този момент икономът се появи забързано от задната част на къщата, сякаш беше чул суматохата и се
притесняваше, че някой луд е нахлул в имението, за което той беше отговорен. В мига, в който зърна баща ѝ обаче,
догенът даде на заден ход с бързината на мишка, натъкнала се внезапно на котка.
— Правиш го от година? — изсъска баща ѝ с треперещ глас. — Как… лъгала си ме? Толкова дълго?
Елиз свали раницата и я сложи между краката си.
— Татко, какво можех да сторя?
— Да стоиш тук! В Колдуел е опасно!
— Но нападенията приключиха. А дори докато се случваха, убийците нападаха вампири, не човеци. Това е
човешко учебно заведение…
— Човеците са диваци! Знаеш колко много се нараняват един друг! Виждаш го по новините — оръжията,
насилието! Дори да не си била преследвана заради това че принадлежиш към друг вид, можеше да станеш случайна
жертва!
Елиз вдигна очи към високия таван, мъчейки се да намери правилната комбинация от думи, която да накара
всичко това да отмине.
 — Няма да говорим тук. — Баща ѝ понижи глас. — В кабинета ми. Веднага.
Посочи рязко с пръст към отворената врата и Елиз вдигна раницата и се отправи натам. Баща ѝ само дето не
замарширува след нея и тя изобщо не се учуди, когато чу покритата с дърворезба врата да се затръшва зад тях.
Стаята беше прелестна, в огнището припукваше огън, жизнерадостна светлина танцуваше по кожените кресла,
първи издания красяха махагоновите полици, картини с маслени бои на ловджийските кучета, които баща ѝ беше
притежавал в Древната страна, висяха по стените.
— Седни — сопна се, макар и не силно.
Елиз знаеше точно къде се очаква да седне, така че отиде до старинното кресло срещу писалището му и се
отпусна в него, без да пуска раницата си. Последното, което искаше, бе той да ѝ я вземе.
Насред тази конфронтация, раницата символизираше свободата ѝ.
Феликс се настани зад бюрото и сплете пръсти, сякаш се мъчеше да се овладее.
— Прекрасно знаеш какво се случва, когато една жена излезе от дома си без надзор.
Елиз отново вдигна очи към тавана, заповядвайки си да говори тихо.
— Аз не съм като Алишън.
— Излизаш в света на човеците. Досущ като нея.
— Знам къде е ходила тя. Не е било в университета, татко.
— Няма да обсъждаме подробностите. Онова, което ще направиш, е да ми се закълнеш, тук и сега, че никога
вече няма да предадеш доверието ми. Че ще си стоиш у дома и…
Елиз се изправи рязко, преди да осъзнае, че се е раздвижила.
— Не мога да пропилея живота си, като си седя вкъщи нощ след нощ, без да ходя никъде и да правя нищо, освен
да бродирам. Искам да получа научната си степен, искам да завърша онова, което започнах! Искам да имам живот!
Баща ѝ потръпна, като че ли беше толкова изненадан от избухването ѝ, колкото и тя. За да омекоти проявеното
неподчинение, Елиз отново се отпусна в креслото.
— Съжалявам, татко. Не исках да говоря прибързано, просто… Защо не можеш да разбереш, че искам да бъда
свободна, за да живея?
— Не си се родила за това и ти го знаеш. Винаги съм бил снизходителен с теб, но това време отмина. Ще
поканя подходящи мъже за обвързване…
Елиз отпусна тежко глава.
— Искам повече от това, татко.
— Първата ти братовчедка е мъртва. След като родителите ѝ изгубиха сина си в нападенията! Всяка нощ
виждаш страданието им в тази къща! Нима искаш да ме сполети същото? Толкова малко ли те е грижа за мен, че
искаш да скърбя за собствената си дъщеря, след като вече изгубих своята шелан?
Преглъщайки един стон, Елиз се загледа в бюрото. Предметите върху него — сребърните рамки, в които имаше
снимки на нея и майка ѝ, химикалките в поставките, пепелникът, в който почиваше една от лулите му — ѝ бяха
познати като петте ѝ пръста, неща, които винаги бе познавала. Те бяха част от комфорта на дома, символи на
сигурността, която едновременно ценеше и от която искаше да избяга.
— Е? — каза баща ѝ. — Това ли искаш за мен?
— Това, което искам, е да говорим за нея. — Елиз се приведе напред. — Никой никога не говори за Алишън.
Дори не знам как е умряла. Пейтън дойде и говори с трима ви зад затворени врати и в следващия момент стаята ѝ е
заключена, леля е на легло, а чичо прилича на зомби. Никаква церемония за преминаване в Небитието, никакъв
траур, само тази бездна, зейнала между нас насред всеобщото страдание. Защо не можем просто да бъдем откровени
и…
— Не става дума за братовчедка ти!
— Името ѝ е Алишън. Защо не можеш да го изречеш?
Тънките устни на баща ѝ станаха още по-тънки.
— Не се опитвай да ми отвлечеш вниманието от истинския проблем. Който е това, че си ме лъгала, докато си се
излагала на опасност. Станалото с братовчедка ти е в миналото. Няма какво да се обсъжда.
Елиз поклати глава.
— Толкова грешиш. И ако ще се опитваш да използваш като довод каквато и трагедия да я е сполетяла, най-
добре ми кажи какво се е случило наистина.
— Нищо не съм длъжен да ти обяснявам. — Баща ѝ удари с юмрук по бюрото, при което една от снимките в
рамка подскочи. — Ти си ми дъщеря. Това е достатъчно само по себе си.
— Защо толкова се страхуваш да говориш за нея?
— Този разговор приключи.
— Да не би да е, защото смяташ, че си е получила заслуженото? — Елиз си даваше сметка, че тялото ѝ започва
да трепери, докато най-сетне изричаше на глас онова, което си мислеше от седмици. — Никой в тази къща не казва
нищо, защото не одобрявахте държанието ѝ, и фактът, че тя умря заради него, ви изпълва не с тъга, а с гняв? Гняв,
защото се боите от възможните социални усложнения за рода ни?
— Елиз! Не сме те възпитали да…
— Алишън излизаше нощем. Срещаше се с мъже, които не бяха от нашата класа, и общуваше с човеци…
— Достатъчно!
— … а сега е мъртва. Кажи ми откровено за какво се тревожиш наистина — да не пострадам или да не посрамя
теб и рода ни? Една различна жена, в чийто живот има трагично събитие, в крайна сметка би могла да бъде
простена, ала две? Никога. Това ли е твоята истина, татко? Защото, ако е, ми се струва далеч по-грозна от желанието
ми да получа образование.

***

Акс си тръгна от „Ключовете“ с миризмата на човешката жена, полепнала по кожата му. Излезе от лабиринта от
постройки, вдъхна свежия студен въздух и почувства прегрялото си тяло да вдига пара под наметката му. Малки
снежни вихрушки се сипеха от гъстите облаци, а около него градът кипеше от живот, сирени пищяха в далечината,
музиката откъм клуба пулсираше приглушено, грохот от трафик долиташе от Северната магистрала.
Искаше да се прибере и да вземе душ, да отмие всяка следа от мръсния, гнусния секс, който бе правил по
цялото ѝ тяло, ала нямаше време.
Скри се в гъстите сенки, махна новата черепна маска, която си беше направил, и я скри в плаща си. След това
го откачи от рамото си, измъкна тесен черен потник от друг вътрешен джоб и го нахлузи през главата си. Оръжията
му бяха скрити в други отделения и той ги извади. Въоръжи се, събра наметката и я сгъна, така че тя се превърна в
най-обикновено палто до коленете.
Миг по-късно се дематериализира и възвърна физическите си очертания в една задна уличка дълбоко в сърцето
на най-гадната част на Колдуел.
Не беше пръв от съучениците си. Пейтън и Бун вече бяха тук, застанали под едно противопожарно стълбище.
Бяха облечени в черни дрехи и също толкова тежковъоръжени, колкото Акс, ала за разлика от него не миришеха на
секс.
А Пейтън не миришеше на трева и пиячка. Същинско чудо.
Другият мъж се усмихна.
— Забавлявал си се?
— Ни най-малко. — Акс плесна длан в неговата, а после стори същото и с Бун. — Къде са останалите?
Пейтън се усмихна, оголвайки вампирските си зъби. Беше като излязъл от Наръчник за съвършено възпитание и
точно типът копеле, който Акс мразеше по принцип. Богат, русокос, с грижливо поддържани нокти и цивилно
облекло, което сякаш беше излязло от филма „Зулендър“, Пей-пей беше истински трън в задника. Единственото,
което го спасяваше? Беше страхотен стрелец и или прекалено арогантен, или прекалено глупав, за да разбира докъде
се простират възможностите му: по време на тренировки се биеше също толкова яростно, колкото и останалите,
поемаше прекалено големи рискове за себе си и своята безопасност и беше толкова неудържим, че всичко, за което
Акс беше в състояние да мисли, беше ламборгини, което беше изгубило половината си колела, по-голямата част от
шасито и спирачките си.
И се носеше право към тухлена стена.
Така че, да, Пейтън, първородният кръвен син на Пейтън, беше изключението, което доказваше, че
аристократите-нямат-място-на-бойното-поле.
Въпреки това Акс не беше особено гъст с копелето.
Не беше особено гъст с никого.
Бун, от друга страна, беше пълна противоположност на Пей-пей. Тих, огромен и необикновено надарен във
физическо отношение, той беше приклекналият тигър на групата, хищникът, който странеше от всички и се
държеше в сенките, онзи, който бе най-вероятно да се хвърли на гърба ти и да ти пререже гърлото с нож, който дори
не си подозирал, че държи в ръката си. Акс беше почти сигурен, че някой или нещо здравата бяха прецакали Бун в
миналото. При всичкото му външно спокойствие, Бун никога не беше напълно отпуснат или непринуден.
Независимо дали четеше нещо на айфона си, слушаше музика в автобуса или чакаше заповедите на братята, винаги
оставяше чувството, че знае къде се намира всеки един наоколо.
Сякаш очакваше атака… и проклет да бе, ако позволеше някой да го надвие.
Дръж под око тихите води, смяташе Акс открай време. Преди копелето да реши да се вживее в ролята на
Мрачния жътвар.
Крейг и Парадайз бяха следващите, които пристигнаха, облечени в черно и покрити с оръжия. Двамата бяха не
по-малко отдадени един на друг от която и да било обвързана двойка, ала не бяха лигаво сантиментални нито в
часовете, нито извън тях. И слава богу!
Така де, Акс мразеше да повръща, а ако имаше нещо, което да го накара да изпразни съдържанието на стомаха
си, то бе гледката на двама души, които си правят мили очи и си гукат. Преди три години, когато непрекъснато
вземаше хероин, най-големият му кошмар бе, когато бе прекалено надрусан, за да смени канала, по който течеше
маратон на шибаната Сандра Бълок.
Макар че харесваше „Невидима зона“.
Акс им кимна и се отдръпна, докато останалите се поздравяваха. А после се възцари мълчание, в което той се
забавляваше, като гледаше как Пейтън се мъчи да не зяпа Парадайз. Беше едно и също всяка нощ — онзи слабак
вехнеше по жена, която не можеше да има, и беше готино да види хубавеца, който несъмнено имаше всичко, което
бе искал някога, изигран от съдбата.
Ама че жалка гледка.
Човече, това беше урок, който Акс беше научил от майка си. Никога не допускай една жена да има власт над
теб. Това ще те кастрира по-бързо от хирургическа ножица.
По дяволите, нали беше видял какво бе станало с неговия старец, след като майка му ги беше зарязала.
Десетилетия на скръб. Живот, пропилян пред олтара на любовта. Един иначе свестен мъж, повален на колене и
изоставен заради онова, което някой друг можеше да ѝ купи.
Докато старата позната болка лумваше в гърдите му, Акс се дръпна от усещането, макар тялото му да остана
неподвижно. Отново се съсредоточи върху триъгълника Парадайз-Пейтън-Крейг и усети, че се усмихва. Да, това, че
горкото хлапе беше спечелило момичето, го радваше. Крейг беше алфата на всички алфи, де факто лидерът на
малката им група, но идваше от низините, също като Акс. Парадайз, от друга страна, беше дъщеря на Първия
съветник на краля. Едва ли би могло да има по-високо потекло.
Ала ето че беше избрала обикновения тип пред Великия Гетсби.
Браво на нея. Още една причина да я харесва. Освен уменията ѝ в битка.
Последната от групата им беше жена, която би привлякла вниманието на Акс при всякакви обстоятелства. И,
да, облечена от глава до пети в кожени дрехи, той определено се възползва от възможността да се наслади на
гледката… от почтително разстояние. Тя беше кобрата в групата им, жилаво, невероятно опасно красиво създание
със синьо-зелени очи, рефлекси, по-бързи от изригващ пластичен експлозив и потаен характер, който Акс тотално
одобряваше.
Никога обаче не би се опитал да я свали.
Въпреки че беше адски сексапилна, той си имаше няколко причини за тази нетипична сдържаност, най-важната
от които бе, че не сереш там, където се храниш. Въпреки че Крейг и Парадайз някак си бяха успели да ударят
джакпота, ставайки двойка, без да изгубят способностите си в битка или да се намразят, това не беше риск, който
Акс имаше каквото и да било желание да поеме. О, и освен това си падаше по връзките толкова, колкото и по
аристократите.
Докато Ново се подпираше на тухлената стена до него, той ѝ кимна.
— Студена нощ — отбеляза Пейтън, без да се обръща към никого специално.
— Декември е — каза Ново. — Да не искаш да е трийсет градуса.
— Аха.
Ново измърмори няколко цветисти думи по адрес на Пейтън, сред които „арогантно“ и „копеле“, ала никой не
ѝ обърна внимание. Двамата редовно водеха подобни словесни престрелки, но само помежду си, а да ги гледаш
отстрани, помагаше да убиеш времето.
Порив на вятъра нахлу в уличката, сякаш преследван от враг, и ноздрите на Акс се разшириха, докато
проверяваше въздуха за миризмата на братя, човеци или членове на Обществото на лесърите.
Нищо. И това го изпълни с раздразнение.
След седем седмици на интензивно обучение, което включваше всичко — от умения в ръкопашен бой и
огнестрелни оръжия до отрови, бомби и техники на следене — Акс не беше единственият, който смяташе, че са
готови за нещо повече от спаринг битки в тренировъчната зала и изучаване на теорията. Те до един имаха свои
собствени причини да искат да се включат във войната, общото бе, че нямаха търпение да се развихрят наистина.
Така де, ходеха в тайния тренировъчен център на Братството шест нощи в седмицата, по шест-осем, понякога
дори десет часа наведнъж. И не ставаше дума за няколко лекции в класната стая и курсова работа, написана на
лаптопа. Беше тежка, изтощителна работа и никой от тях не се беше провалил, което доказваше, че бруталните
пробни изпити, които бяха пресели първоначалните кандидати и от шейсетима ги бяха свели до шестима,
действително бяха включили правилните участници в тази програма.
Акс отново подуши въздуха. Все така нищо. Беше се зарадвал, когато за първи път им бяха наредили да се
съберат не на мястото, откъдето автобусът ги вземаше, за да ги закара в центъра, а тук, в града, където се водеше
войната.
Може би най-сетне щяха да получат шанс да се бият наистина.
Десет минути по-късно започнаха да си поглеждат часовниците, първоначално — скришом, но постепенно — с
все по-голямо раздразнение.
Акс не си правеше труда да гледа своя. Бяха дошли на уреченото място, в уречения час. Братята щяха да се
появят, когато са готови.
Обаче, дяволите да го вземат, здравата започваше да се изнервя.
Погледна надолу в уличката. Снегът започваше да вали сериозно, ала теченията на вятъра над тези нагъсто
построени четири — и пететажни празни клетки за човеци означаваха, че нищо не проникваше в лабиринта от
задни улички между изоставените сгради. В далечината продължаваха да вият сирени, сякаш човешките шофьори на
линейки и ченгетата играеха на криеница със завързани очи. Никакви хора не минаваха наоколо, тъй като нямаше за
какво да идват насам, нито дори за да си купят наркотици.
Те се продаваха малко по на запад. На около три пресечки от тук.
Акс знаеше, защото си беше купувал…
Изстрелите дойдоха от всички посоки.
Отпред. Отзад. Отгоре.
Акс се метна настрани, за да избегне куршумите, които засвириха покрай ушите и задника му, и моментално
съжали, че не му беше хрумнало да извади оръжията си. Бяха ги учили на това. Проклятие.
Докато се претъркулваше по неравния паваж, опита да извади пистолетите си, но то бе като да се мъчиш да
уловиш топка за тенис, докато пропадаш в пукнатина в ледник: палтото му се развяваше около него, оплиташе се в
ръцете му и го удряше през лицето, а крайниците му бяха непохватни и некоординирани, докато се опитваше да
опази живота си.
Незнайно как успя да се добере до една плитка ниша в стената, извади пистолетите си и се опита да прецени
дали стрелбата беше тест, или дело на врага. Не беше сигурен. Не виждаше нищо, не можеше да подуши почти нищо.
Все още хвърчаха куршуми. Нямаше представа къде да се прицели, как да постъпи, какво изобщо става.
Хаосът беше неочакван. Също като неспособността на мозъка му да прецени дали всичко се случва като на
забавен каданс, или със светкавична скорост. А после един куршум мина толкова близо до лицето му, че опари
връхчето на носа му.
Майната му, реши Акс, докато се обръщаше рязко.
С едно бързо движение заби рамо във вратата зад себе си, правейки прогнилото дърво на трески. Докато
политаше назад, Ново притича покрай него и той стисна ръката ѝ и я издърпа вътре със себе си. Двамата заедно се
приземиха върху цимент, мек като маса в моргата, с преплетени ръце и крака, замръзнали за частица от секундата в
изненада.
Миг по-късно вече бяха на крака и както ги бяха учили, долепиха гърбове и вдигнаха оръжия, образувайки най-
добрата защитна единица, на която бяха способни. Очите на Акс горяха, докато се мъчеха да различат нещо, ала
мракът беше непрогледен. Ушите му запълниха сетивната бездна, изолирайки и изключвайки звуците от куршуми и
от движещи се по уличката тела, за да се фокусират върху…
Нещо капеше вляво от тях. Ново дишаше също толкова тежко, колкото и той. Освен това чуваше ударите на
сърцето си.
Каквото и да беше това място, то миришеше на застоял въздух и дванайсет вида плесен, което означаваше, че не
беше отваряно от…
— Щрак, вие сте мъртви.
Тихите думи бяха съпроводени от дулото на пистолет, опряно в слепоочието му. А ако се съдеше от начина, по
който Ново ахна, Акс бе готов да се обзаложи, че и на нея ѝ бяха заврели пистолет в лицето.
— Мамка му — измърмори Акс.
— Аха — заяви братът Рейдж, без окото му да трепне от ругатнята. — Никой от вас няма да слезе за Първото
хранене утре сутринта. Провалихте се на първия си полеви тест.
4
Понякога е по-добре просто да си тръгнеш.
Не че Елиз се чувстваше по-добре след конфронтацията с баща си. Но поне докато си седеше в спалнята,
взирайки се в отражението си в огледалото на тоалетката, имаше утехата, че нещата не бяха още по-лоши.
Което, като се имаше предвид какво му беше наговорила…
Какво щеше да последва? Да подпали къщата?
Само че действително мислеше всяка от думите си. Никоя от тях не беше някаква демонстрация или опит да му
отклони вниманието. И може би ако бяха различни баща и дъщеря, суровите неща, които бе изрекла, щяха да отворят
вратата към една по-голяма близост, към прошка и споделена скръб.
Вместо това беше последвал гняв и от двете страни и сега баща ѝ щеше да напише прошение до краля с молба
тя да бъде сложена под изолация. А преди си беше мислила, че има проблеми. Ако прошението бъдеше прието — а
като се имаше предвид положението на баща ѝ в глимерата, нямаше причина да не бъде — тя нямаше да има
никакви права. Щеше да се превърне във физическо притежание на баща си, като лампа или кола. Или тостер.
Проклет диван.
Що се отнасяше до баща ѝ, въпросът беше приключен. Елиз повече нямаше да ходи в университета и щеше да
приеме наказанието за лъжата си под формата на неговото настойничество. Точка по въпроса.
На заден план, подробностите от стаята ѝ бяха толкова ясни — завесите от копринен брокат, леглото с
балдахин, френските антики и рисуваните на ръка тапети, излезли сякаш от филм за едуардианска Англия.
Нали се сещате, нещо с Кийра Найтли в корсет и пищна перука.
Нищо от това не бе в нейния стил. По дяволите, та тя дори не знаеше какъв бе нейният стил.
Телефонът ѝ зазвъня и тя го извади от палтото, което така и не си беше направила труда да свали. Погледна кой
се обажда.
— Слава богу — каза и подпря глава на ръката си. — Нуждая се от теб.
— Хей, по средата на тренировка съм. Добре ли си?
Гласът на Пейтън беше приглушен, сякаш беше закрил устата си с ръка.
— Не. Не съм.
— Слушай, сега не мога да говоря. Преструвам се на мъртъв в една уличка.
— Какво? — Елиз знаеше, че братовчед ѝ си пада по разни шантави неща, ама сериозно ли? — Къде си?
— Както ти казах, в една задна уличка — прошепна той. — Току-що ме убиха в едно полево упражнение и си
чакам наказанието. Да се видим след час.
Докато Пейтън ѝ диктуваше някакъв адрес, Елиз поклати глава, макар че той не можеше да я види.
— Не, не разбираш. Докато ти се преструваш на мъртъв, аз съм под домашен арест. Не мога да изляза от тук.
— Какво?
Е, тя също беше пълна с изненади.
— Дълга история. Не мога да изляза, за да се срещнем…
— Разбира се, че можеш. Просто открехни прозореца и се дематериализирай. Ще се видим след час.
Връзката прекъсна и Елиз отдръпна телефона от ухото си, сякаш можеше да накара братовчед си отново да ѝ се
обади.
Пейтън бе този, който бе дошъл да съобщи на семейството какво се бе случило с Алишън. И макар че на Елиз ѝ
беше забранено да присъства в стаята или да научи каквито и да било подробности, по-късно той се беше отбил при
нея и ѝ беше казал, че ако се нуждае от нещо, винаги може да го потърси.
Вероятно го бе имал предвид по-скоро с оглед смъртта на Алишън, но Елиз нямаше към кого другиго да се
обърне.
Когато телефонът ѝ иззвъня отново, тя вдигна незабавно.
— Говоря сериозно, не мога да изляза.
— Моля? — разнесе се мъжки глас.
— Трой! Аз, ъ… очаквах някой друг.
— Просто исках да знам… — Професорът ѝ се прокашля. — Нали се сещаш, дали си се прибрала без проблем.
И че… съжалявам, че ни прекъснаха.
— Е, ти си популярен тип. — Елиз си пое дълбоко дъх и отчаяно ѝ се прииска да можеше да се върне към това
да се тревожи за нещо толкова простичко като въпроса кога двамата ще излязат на среща. — Неизбежно е да не те
заговорят в библиотеката.
— Хей, добре ли си? Звучиш особено. Да не е заради…
— Домашни неприятности. Не заради теб.
 — Знаеш ли, никога не си ми разказвала за семейството си. Искам да кажа, знам, че не си омъжена… но
друго…
Имаше приятен глас, помисли си Елиз. А човешкият му акцент звучеше екзотично в ушите ѝ. Само че беше
толкова трудно да превключи от истинския проблем с баща си към нещо толкова несериозно като излизане на
вечеря.
Което очевидно беше това, към което той биеше.
— Дори не знам откъде си — продължи Трой, когато тя не каза нищо. — Така и не успях да определя акцента
ти. Европейски, знам, но…
Когато той замълча, очевидно надявайки се Елиз да попълни празнините, тя каза:
— Не, действително не съм от Щатите.
— От колко време живееш тук?
О, родена съм в Колдуел. Просто принадлежа към съвсем различна раса от твоята.
— Твърде много ли любопитствам? — попита Трой. — Извинявай.
— Не. Просто… баща ми откри, че ходя в университета, и ми е страшно ядосан. Правех го зад гърба му и когато
се прибрах днес, ме хванаха.
— Той не иска да получиш степен, така ли?
— Не. Той е много… — Елиз се помъчи да си спомни човешката дума. — Консервативен. Нали се сещаш, от
старата школа. Единствената причина изобщо да тръгна на училище е понеже майка ми го убеди, но тя почина,
когато бях в първи курс.
— Толкова съжалявам за загубата ти.
Елиз разтърка главата си, която я болеше.
— Благодаря. Слушай, Трой, не искам да бъда груба, но…
— Значи, това е съвсем различна култура за теб.
— И представа си нямаш — измърмори Елиз, оголвайки вампирските си зъби пред огледалото. — Напълно
различна.
— Е, какво ще правиш? Искам да кажа, ще се върнеш ли изобщо? И не те питам само защото си ми асистент.
Мога ли да помогна с нещо? Навярно бих могъл да поговоря с него…
— Не, не. Честно, това би било… — Ако баща ѝ знаеше, че общува активно с един човек? Че може би дори
обмисля да излиза с него? Вериги в мазето. — Не знам. Точно сега нещата не изглеждат никак добре за мен.

***

Проблемът с това да умреш наужким по средата на тренировъчно упражнение? В края на сесията наистина се
чувстваш умрял.
Или поне толкова близко подобие, колкото е възможно, докато все още имаш пулс.
От Акс се изтръгна стон, докато лежеше по гръб с вдигнати във въздуха крака на пода на изоставената
постройка. До него Ново беше в същата поза, с гръб върху студения цимент, пети на около двайсетина сантиметра
над пода и длани, долепени до хълбоците. Всеки мускул в телата и на двамата трепереше дотам, че зъбите на Акс
тракаха, а по лицето му струеше пот.
Поне те не бяха единствените, които получаваха урок.
Всички бяха „убити“, дори Крейг.
Братът Рейдж премести светлината на фенера си от Акс и Ново към Парадайз и Пейтън, които правеха лицеви
опори, а след това към Бун и Крейг, които изпълняваха коремни преси.
Когато ставаше дума за подобни изпитания, правилото бе, че стигаш до пълно изтощение, никой не искаше да
се предаде пръв. Макар че тялото му беше сгърчено като в юмрук от болка, Акс пусна мозъка си на свобода,
оставяйки го да се върне в „Ключовете“, към онова скеле, човешката жена и публиката. Съсредоточи се върху
подробностите, как я усещаше под ръцете си, вкуса на устата ѝ, мощните тласъци на секса. В това нямаше нищо
емоционално; ако последното, което беше направил, преди да дойде на тренировка, бе да размени местата на
гумите на колата си, щеше да мисли за гаечни ключове, радиални гуми и джанти.
Спомняше си всичко, което можеше, и…
Ослепителната светлина от фенера на Рейдж плисна върху лицето му като киселина.
— Бкдв нбх, коу двн скфг.
Акс се опита да процеди едно Какво?, но то бе като да промуши автобус през ключалка.
Рейдж се наведе и заговори бавно.
— Може да спреш, синко. Достатъчно. Всички останали вече се отказаха.
 Беше като да освободиш парче ластик, след като си го опънал до краен предел. Тялото му се отпусна с едно
пляс! и всичките му части се сгромолясаха на пода, в това число и черепът. Докато в мозъка му лумваше болка, той
нямаше достатъчно сили, за да накара дробовете си да работят. Или щяха да го направят, или нямаше, не го беше
грижа особено, какъвто и да беше крайният резултат.
Някъде дълбоко в ума му пробяга мисълта, че това не е нормално. Не е правилно.
Само че не за първи път имаше подобно равнодушно отношение към собствения си живот и смърт.
Над него се водеха разговори. Вишъс и Рейдж казваха нещо на останалите от класа, ала той беше прекалено
зает с това да напълни отново тялото с кислород, за да чуе каквото и да било.
Когато най-сетне седна, установи, че в помещението бяха останали само учениците. Братята си бяха тръгнали.
Лумна запалка и обля лицето на Пейтън с оранжева светлина, докато той палеше цигара.
— Един през нощта е. Трябва ни храна и пиене. Ама че щура работа беше това днес.
Мърморене. Ругатни. А после Крейг протегна ръка на Акс, за да му помогне да се изправи на крака.
— Идваш ли с нас? — попита го той.
— Аха — чу се да отвръща Акс. — Много ясно.
Беше уморен, беше гладен и беше беден… а когато излизаха заедно, Пейтън настояваше да плати всичко с
кредитната си карта. Нещо, което напълно устройваше Акс, особено при положение че така не му се налагаше да
признае пред никого, че когато не се хранеше в стаята за почивка в тренировъчния център, преживява с нудли.
— Хайде — каза Крейг до лакътя му. — Винаги има утре.
— Искам да се бия сега — измърмори Акс.
— Абсолютно. Това беше адски шибано.
Щрак, ти си мъртъв.
Ако продължаваха в този дух, братята нямаше да им позволят да се изправят срещу врага още месеци напред.
Излязоха навън, без да приказват много — очевидно същите думи отекваха в главите на всички. Поне студеният
въздух им подейства добре. Снегът здравата се беше усилил и успяваше да достигне дори паважа на задните улички.
Докато се отправяха към Комърс стрийт, Акс отново и отново прехвърляше в главата си станалото,
представяйки си как го посреща с вече извадени пистолети, по-добре подготвен за засадата, готов да се бие. Преди
да се усети, любимото следтренировъчно заведение на Пейтън незнайно как се материализира пред него.
Цигареният бар беше точно толкова претенциозен, колкото звучеше, интериорът му — издържан в стила на
английско благородническо имение с цял куп кожени кресла, тъмни солидни масички и барстолчета. Но пък
нямаше телевизори, в ъглите не примигваха човешки спортове, а храната си я биваше… не че неговите нудли можеха
да бъдат база за сравнение. Основният минус? Човешките посетители бяха такива арогантни задници с техните
мерцедеси и рейндж роувъри, и приятелки-в-ролята-на-аксесоари, но поне копелетата бяха толкова погълнати от
себе си, че не ги беше грижа за вампирите, които се смесваха с тях.
Макар че Парадайз и Ново не останаха незабелязани.
И, да, от това на мъжете с тях определено им се прииска отново да извадят оръжие.
Главният келнер се втурна към Пейтън и се впусна в приветствия. Обичайното им място беше запазено за тях и
Акс реши да си спести подмазваческата сесия и се отдели от групата, отправяйки се към задната част, където беше
аварийният изход.
Ново седна до него и той поръча два скоча, по един за двамата, докато останалите се присъединяваха към тях и
се настаняваха в меките столове. В средата имаше ниска масичка с кутия за пури и няколко пепелника, които много
скоро бяха заобиколени от най-различни коктейли, а след това и блюда с тапас.
— … стрелбището утре.
Акс разтърка лице.
— Какво?
— Казах — повтори Ново, — че може би няма да е зле да си спестяваш онзи твой клуб преди тренировките. В
момента изобщо не си в кондиция, а не искаш да направиш лошо впечатление на стрелбището утре.
— Това, което ми прецаква главата, е скапаното ми представяне тази нощ. — Той разклати алкохола в чашата
си, покривайки кубчетата лед със скоч. — По дяволите, може би щях да се справя по-добре, ако бях останал в
„Ключовете“ малко по-дълго.
— Ще ме вземеш ли със себе си някой път? — Ново отпи от чашата си и се облегна назад. — Искам да видя за
какво става дума.
Очите на Акс се плъзнаха нагоре-надолу по тялото ѝ.
— Да, мисля, че ще се впишеш. Не бих го казал за повечето жени.
— Ама че сексист!
— Жените имат по-високи стандарти от мъжете. Но ти си една от нас.
Ново отметна глава назад и се разсмя.
 — Не мога да реша дали да се обидя, или не.
— Ще помогне ли, ако ти поръчам още един скоч…
Беше като автомобилна катастрофа в главата му. В един момент караше по пустата магистрала в обичайното си
състояние на хиперсексуално, самоунижаващо се и самообвиняващо се копеле… а в следващия всичките му мисли,
последното късче съзнание, дори на подсъзнателно ниво, се блъсна в една висока около метър и седемдесет пет
жена с руса коса, ангелски очи, тяло, излязло сякаш от рая, и необичайната комбинация от стреснато изражение и
челюст, изкована сякаш от желязо.
Акс се изпъна в стола, сякаш му бяха пуснали ток в задника, и пред очите му всичко се превърна тунел, а тя
беше светлината в края му, сиянието, което я обгръщаше, родено от неговата реакция на присъствието ѝ…
Пейтън се намеси в картинката.
Жалкото копеле имаше неописуемата наглост да стане и да поздрави новодошлата с прегръдка. А после
заговори с нея и мускулестото му тяло препречваше погледа на Акс, а тилът му, ако питаха Акс, беше отлична
мишена за куршум или чук, или пък дори някое падащо пиано.
— За твое сведение — тихо каза Ново, — ако го застреляш, скочът ми няма да дойде по-бързо. Защото келнерът
ще се обади на полицията, преди да ми донесе питието.
— За какво, по дяволите, говориш? — изръмжа Акс.
А после сведе поглед надолу и… я виж ти, пистолетът се беше озовал в ръката му, готов за стрелба.
За разлика от онази уличка.
Страхотно, мозъкът му сега реши да навакса с правилата за битка.
Мърморейки си под носа, той прибра проклетото оръжие и довърши питието в чашата си. След което
демонстративно се опита да привлече вниманието на келнера… докато всъщност се мъчеше да се наведе и да
погледне покрай Пейтън.
Проблемът най-сетне беше решен, когато кучият син се дръпна настрани и се зае да ги запознае.
И тогава положението наистина се сговни.
— Това е братовчедка ми — представи я той на всички. — Елиз.
5
След като, така и така, я бяха заловили да се промъква зад гърба на баща си, реши Елиз, едва ли можеше да
загази повече, задето беше излязла още един, последен, път, преди мандалото на изолацията да хлопне и тя да бъде
заключена у дома си. Пък и Пейтън щеше да бъде с останалите от тренировъчната програма. Нима би могло да има
по-сигурно място?
Истината бе, че той беше единственият, към когото би могла да се обърне. Може би съществуваше някакъв
изход, начин да… и тя не знаеше какво.
— Нека ви запозная — каза братовчед ѝ, махвайки към насядалите в кръг върху тежки столове.
Елиз би предпочела да го хване насаме, но нямаше намерение да изпусне тази възможност. Пък и винаги
можеха да се отдръпнат в някой ъгъл само двамата.
— Това е Крейг… познаваш Парадайз.
Елиз махна на другата жена.
— Здрасти, леле, здравей.
Парадайз беше дъщеря на Първия съветник на краля, добре възпитана потомка на едно от Първите семейства и
все пак незнайно как бе успяла да се откопчи от традиционните роли и да намери място в тренировъчната програма
на Братството. Навярно би могла да ѝ даде някой съвет?
— Това са Бун, Ново… и Акс.
Елиз кимна на всеки от учениците, докато не стигна до последния. След това не беше сигурна какво направи.
Може би получи апоплектичен удар? Или пък спонтанно сътресение на мозъка? Защото забрави всичко и
всички в мига, в който срещна очите му — барът, човеците наоколо и дори причината да дойде тук бяха изчезнали,
сякаш някой ги беше изтрил с гъба.
Той беше невероятен. Или може би „невероятно опасен“ би било по-точно.
Както и да наречеше ефекта му, шестото ѝ чувство ѝ подсказваше, че той ще промени живота ѝ.
Той седеше извън кръга приглушена светлина, която струеше от тавана, обгърнат в сенки, които сякаш бранеха
един от своите. Имаше черна коса, гъста и щръкнала, и огромно тяло, което изглеждаше така, сякаш можеше да се
хвърли в атака за частица от секундата. Татуировките, които покриваха половината от врата му, и пиърсингите по
левите му ухо и вежда му придаваха още по-страховит вид. И разбира се, дрехите му — черни и широки, загатващи,
че под тях сигурно се крият оръжия.
Навел брадичка към гърдите си, той се взираше в нея изпод вежди, а бледожълтите му очи грееха, приковани в
нея и единствено в нея.
Първата ѝ свързана мисъл бе, че той е хищник. Втората, че иска да бъде хваната.
— Елиз?
Пейтън застана между тях двамата и тя се отърси.
— Извинявай, какво?
Смръщването на братовчед ѝ говореше, че той също бе забелязал връзката и — нищо чудно — не одобряваше
това. Но разбира се, начинът, по който мъжът в ъгъла я гледаше? Не беше нужно да си закрилнически настроен
кръвен роднина, за да не искаш която и да било жена близо до него.
— Седни до Парадайз, ето тук — каза Пейтън. — Да поговорим.
Ама че беше горещо в това заведение, помисли си Елиз, докато си разкопчаваше палтото.
— Елиз? Ехо?
Тя отново се отърси, насилвайки се да се усмихне.
— Извинявай. Какво?
— Седни — измърмори братовчед ѝ, посочвайки тапицираната пейка, която беше придърпал.
— А, да. Разбира се.
Мъчейки се да накара мозъка си отново да заработи, Елиз се настани на пейката и хвърли поглед към Парадайз,
чиято усмивка бе също толкова открита и красива, колкото и всичко останало у нея. Което мъничко я изненада.
Повечето жени с нейните връзки в живота бяха истински гаднярки.
— Пейтън ми каза какво става, докато идвахме насам. — Парадайз подви крака под себе си и се приведе над
облегалката. — Няма да кажа на никого, обещавам. Но те разбирам. Наистина те разбирам.
Елиз поклати глава и започна да пресява нещата, които бе готова да сподели, и онези, които искаше да задържи
за себе си. Да спомене за патологичното отношение към станалото с Алишън? Как ли пък не.
— Баща ми не е лош, наистина.
— Господи, разбира се, че не е. Просто консервативен баща, който се тревожи за дъщеря си в един размирен
свят. Не става въпрос дали е добър, или лош. Става въпрос за правото ти да имаш личен живот, въпреки че си жена в
положение, пълно с ограничения.
Елиз изпусна дъха си.
— Как изобщо успя да се запишеш в тренировъчната програма? Искам да кажа, чух, че ще се допускат и жени,
но…
Докато продължаваше да говори, Елиз сякаш бе в плен на раздвоение на личността: половината от нея бе
потънала в разговора с Парадайз, ала другата бе с онзи мъж, долавяйки тялото, присъствието, силата му.
Ефектът, който имаше върху нея, изобщо не бе като този на Трой, помисли си тя. В библиотеката с онзи човек
бе като да стоиш пред бумтящ огън и да си мислиш: хм, защо да не поседя тук, да протегна ръце и да се насладя на
топлината. Или пък ще остана там, където съм, и ще се порадвам на гледката на пламъците. Или… какво пък, защо
да не взема книга и да почета.
Лежерно, безобидно, определено приятно размишление.
Докато мъжът в сенките ей там? Беше, сякаш е вкочанена до кости и умира от глад, защото е изгубила пътя си в
декемврийска снежна буря и седемнайсет дни по-късно все още се препъва из преспите на предела на силите си,
дробовете ѝ парят от недостига на кислород, вие ѝ се свят, цялото тяло я боли… и изведнъж там, на хоризонта се
явява огън, който се разпростира на цял акър, запален от светкавица в гората, а пламъците поглъщат всичко наоколо,
страховити, ужасяващи, смъртоносни… И все пак е единственият източник на топлина, който да сгрее измъченото
ѝ, сковано, полумъртво от студа тяло.
О, да, да не забравяме и бюфет с любимите ѝ храни досами огнения ад.
С двеста килограма шоколад „Линт“.
И паста. И шампанско.
Да, в този мъж нямаше и помен от приятно размишление. Нито дори избор. Той предизвикваше неудържим
импулс да се добереш до светлината, която струеше от него, като фар в нощта.
А последствията да вървят по дяволите.
— … да поговори с баща ти.
Елиз си срита задника и отново насочи вниманието си към Парадайз.
— С кого ще говорите? С баща ми?
— Какъв по-добър начин да се опитаме да го разубедим? Баща ми също се тревожи за мен и е от старата школа,
но успя да промени мисленето си. Ако някой изобщо е в състояние да повлияе на баща ти, това е той.
— Господи… би било невероятно. — Очите на Елиз се просълзиха. — Но защо би го…
Парадайз улови ръката ѝ.
— Защото знам колко е трудно.
Неочакваното разбиране спря дъха ѝ, добротата я задави. Толкова трудно бе да се бори сама с глимерата и
нейните ограничения върху жените, така невъзможно да се противи на правила, които не бе избрала сама, ала които
въпреки това съсипваха живота ѝ. Едва в този момент Елиз си даде сметка, че се бе предала още преди да бе
започнала да се бори, защото нямаше надежда — освен ако не избягаше от къщи — да промени законовата и
обществената власт на баща си над нея.
— Но той ще ме постави под изолация — каза тя. — Направи ли го, това ще е краят. Всичко ще свърши, преди
да е започнало.
— Кога ще подаде искането?
— Мисля, че още сега. Вече отиде в къщата за аудиенции. Това е единствената причина да успея да дойда тук.
Парадайз извади телефона си и стана.
— Дай ми минутка.
Докато тя отиде да намери по-тихо местенце, за да се обади, Елиз избърса очите си. А когато си пое дълбоко
дъх и се размърда в стола, погледна насреща си…
Мъжът все още се взираше в нея, масивното му тяло беше облегнато назад, коленете му — широко разтворени, в
едната си дълга ръка държеше питието си, другата бе вдигната, за да подпре брадичката му, пръстите докосваха
устата му.
Сякаш може би я целуваше в мислите си.
Горещина опари тялото на Елиз, разля се по вените ѝ в отговор на онези негови очи, на еротичния начин, по
който се беше отпуснал в стола, на всепоглъщащата настойчивост, с която я гледаше. Ала интересно. Колкото и
директен да беше погледът му, колкото и еротичното напрежение да не можеше да бъде сбъркано, той изобщо не
понечи да се приближи и да я заговори. Макар Елиз да бе сигурна, че си представя как правят любов…
— Всичко ще се оправи — каза Пейтън, настанявайки се в освободеното от Парадайз място. — Всичко ще бъде
наред.
Сменяйки предавката — непохватно — Елиз срещна очите на братовчед си.
— Ъ… надявам се. И благодаря за помощта. Не знаех къде другаде да отида.
 — Нали ти казах. По всяко време, навсякъде, аз съм насреща.
Пейтън подръпна от пурата си и изпусна облачета сив дим, които се извиха около главата ѝ. Махна на келнера,
посочвайки празните чаши върху ниската маса, и Елиз се досети, че често идва тук. Разбира се, може би просто се
чувстваше невероятно удобно и уверено в света.
Нещо, към което тя можеше само да се стреми.
Докато той се шегуваше с мъжа, с когото Парадайз се беше държала за ръка, засмивайки се на отговора му, Елиз
не можеше да не огледа преценяващо лицето на братовчед си. Пейтън беше красавец, от онези, които всички зяпаха
и искаха да познават, ала не беше щастлив, или поне тя не го беше виждала такъв. Определено не беше щастлив и
сега. Елиз усещаше, че под жлъчната шеговитост и секси държанието му нещо не беше наред, нещо го откъсваше от
света.
Страдаше в мълчание. Скърбеше сам. Разтърсен, но преструващ се, че всичко е наред.
Какви бяха отношенията му с Алишън? От всички, които биха могли да съобщят за смъртта ѝ на семейството,
защо именно той? Да не би той да я бе намерил или нещо такова?
— Как си? — попита го тя тихичко. — Нали се сещаш, след Алишън…
— Страхотно, ти майтапиш ли се! — Пейтън се приведе напред и изтръска пепелта от дебелия, припламващ
край на пурата си. — Върхът!
Очите му бяха празни, докато ѝ се усмихваше, и изведнъж Елиз почувства, че отново ѝ иде да заплаче. Но щом
той успяваше да бъде силен, тя също трябва да бе в състояние.
А после Парадайз се върна и седна в скута на онзи от учениците, с когото се бяха държали за ръка.
— Баща ми ще говори с него още сега.
Елиз затвори очи с облекчение.
— О, благодаря ти, толкова ти благодаря, наистина се надявам да успее да помогне.
— Баща ми страшно умее да успокоява хората. — Парадайз погледна своя мъж с обич в очите и се усмихна. —
И макар да е истински привърженик на традициите, знае, че те не са всичко.

***

Не, каза Акс на нагона си. Категорично не. Няма да имаш тази жена.
Забрави. Откажи се. Обърни гръб.
За бога, беше като да говори на непослушно куче.
Обаче какво, по дяволите?! Тя не просто „не беше неговият тип“, ами представляваше всичко, което той
ненавиждаше в глимерата. Като за начало, не понасяше блондинки. Да, тя не носеше много грим, нито беше
издокарана в разни префърцунени, грозни парцали, които били „на мода“… каквото и да означаваше това. Ала този
неин акцент беше толкова аристократичен, че караше английската кралица да звучи като някакъв пияч на бира от
„Джърси Шор“.
Костната ѝ структура беше още по-зле. Лицето ѝ бе толкова фино и съвършено, че Акс бе сигурен, че би могъл
да проследи потеклото ѝ до самото начало на времето. А очите ѝ? Като сапфири. Устните? Като рубини. Кожата?
Перлена.
Тя бе същински бижутерски магазин от красота. Ала, човече, толкова лесно бе да си представи живота ѝ:
несъмнено живееше в имение в най-най-добрата част на града; спалнята ѝ бе комбинация от Барби и Националната
художествена галерия; баща ѝ със сигурност я натискаше да си намери подходящ мъж от Много Добро Семейство, а
най-голямото ѝ притеснение тази вечер бе кои диаманти да си сложи за Последното хранене.
Добре, че разполагаше с около четири часа, за да реши. Какво облекчение.
Тя бе точно това, което майка му се бе надявала да стане, когато го направи сирак, а баща му — съсипан мъж.
Така че, не. Нямаше да има нищо общо с тази надута, префърцунена, аристократична машина за разплод. Не.
Няма да…
Какъв ли вкус имаше?, зачуди се вътрешният му глас.
— Престани — измърмори той. — Просто си затвори шибаната уста…
Какво ли би било усещането да е гола и под него, с разтворени крака, а женствеността ѝ — молеща се да я
вземе? Дали щеше да простене името му? Или щеше да го изохка…
— Защо не си направиш услуга? — тихо каза Ново.
— За какво говориш? И моля те, не отговаряй, ако не искаш.
— Защо просто не отидеш и не я заговориш?
За миг Акс се поколеба дали да не се престори, че не разбира, но се отказа.
— Не е добра идея. В следващата минута вече ще е гола и тогава ще се наложи да убия всеки с пенис, който я е
видял така.
— Ти си шибано животно — засмя се Ново. — Но аз харесвам това у един мъж. А според мен на онази жена
също ѝ харесва.
— Каква жена? — По дяволите, пак ли остана без пиене? — Мисля, че ти се привижда.
— Ако си само още малко по-възбуден и могат да те арестуват на място като това.
— Ето защо харесвам „Ключовете“.
— Говоря сериозно, трябва да ме заведеш там.
— Само кажи кога.
А после замълча, защото братовчедката на Пейтън се изправи и го прегърна, сякаш си тръгваше.
Погледни ме — заповяда Акс наум… — Хайде де, погледни ме.
Тя очевидно беше добре възпитана, защото поздрави всички, на които я бяха представили, включително, на
последно място, и него.
Мимолетен поглед в неговата посока, кратко помахване с ръка и ето че си тръгна.
Вървеше като някой, когото той би искал да обладае отзад.
Понечи да се изправи, преди да си даде сметка, че се е раздвижил, но Пейтън го стрелна с поглед, който ясно
казваше „да не си посмял“, съчетано с „дори не си го и помисляй“ и за капак — „нито дори във фантазиите ти,
задник такъв“. После обаче се появи неговото спасение.
Във формата на преливащ сутиен и толкова къса минипола, че на практика беше чифт гащички без дъното.
Освен това беше русокоса — любимото на Пейтън.
Всички гадости и раздразнението от тренировката, съчетани с бърбъна, с който се наливаше, се обединиха
срещу закрилническия инстинкт на добрия стар Пей-пей и опитите да му сложи намордник и ето че напращелите
бомби вече седяха в скута на Пейтън, а пръстите ѝ с изкуствени нокти милваха косата на тила му.
Време бе Акс да се изпари.
Тръгна си по-бързо, отколкото някой снайперист би могъл да се прицели и стреля.
Проправи си път през сумрачния интериор на бара като лазерен мерник и излезе в студа.
Инстинктивно разбра, че тя е свърнала наляво.
Също така инстинктивно, тя спря до бордюра в мига, в който Акс се показа.
Докато се обръщаше към него, порив на вятъра улови косата ѝ и я разпиля около лицето ѝ. С големите
снежинки, които се вихреха около нея и палтото ѝ, улавящо дъха на зимата около тялото ѝ, тя бе като излязла от
трескав сън, едновременно истинска и илюзорна.
Акс тръгна към нея, давайки си сметка, че се държи като зажаднял за любов девственик, а не като преситения,
пристрастен към секса мъж, в който се беше превърнал, откакто се бе отказал от хероина.
Очите ѝ се местеха наоколо неспокойно, сякаш той я плашеше, и пъхна ръце в джобовете си, макар и, усети
Акс, не заради студа.
Знаеше го, защото долови мириса ѝ. Тази жена, колкото и плашлива да бе, определено не беше безразлична към
него.
— Знаех, че ще тръгнеш след мен — каза тя дрезгаво.
— А аз знаех, че ще ме чакаш.
Тя вирна брадичка.
— Не чаках.
— Но ако не се бях втурнал навън, ти щеше да го направиш.
Хареса му как стисна челюсти, сякаш я беше подразнил. После обаче се усмихна.
— Ако знаеше, че ще те чакам, защо се втурна?
— Ти го заслужаваш.
Тя отвори уста, сякаш бе очаквала да ѝ каже нещо друго и си бе приготвила отговор. После поклати глава и се
усмихна, извръщайки поглед.
— Това не е ли реплика от реклама за козметика?
— Нямам представа.
— Не си падаш по женски списания.
— Не си падам по жени.
— Какво си мислиш, че съм аз?
Акс не смяташе, че би било от особена полза да изтъкне, че може да си сексуално привлечен от някого и
въпреки това изобщо да не ти пука за него.
— Къде ще се видим? — попита, ръмжейки. — Кажи часа и мястото и ще бъда там.
— Ами ако не проявявам интерес? — провлачи тя и слезе от тротоара.
Акс я последва, докато тя пресичаше улицата. И слава богу, че нямаше коли, защото като нищо щеше да му се
наложи да ги изхвърли оттам.
— Ако кажеш, че не проявяваш интерес, ще отвърна, че лъжеш. Защо да си губим времето с това?
Стигнала от другата страна на улицата, тя се обърна и сложи ръце на хълбоците си.
— Винаги ли си толкова арогантен?
Той дойде съвсем близо до нея и пое голяма глътка въздух, наслаждавайки се на мириса на възбудата ѝ. А после
прошепна в ухото ѝ:
— Наистина ли мислиш, че нещо толкова неубедително като престорен отказ ще ме задържи далече от теб?
В този миг вратата на цигарения бар се отвори рязко и Пейтън изхвърча навън, същинско въплъщение на
закрилническия инстинкт.
— Нищо не отричам — сухо каза тя. — Ала братовчед ми определено ще ни задържи далече един от друг.
— Само ако ти му позволиш.
— Елиз — провикна се Пейтън от другата страна на улицата. — Прибирай се вкъщи.
— И това от същия мъж, който ми помага да се освободя от баща си — промърмори тя.
— Елиз!
Докато няколко минаващи коли му пречеха да се присъедини към тях, Елиз се извърна.
— Приятно изкарване с него.
И пуф, тя изчезна, дематериализирайки се в декемврийската нощ.
— Проклятие — изруга Акс.
Междувременно Пейтън избегна един камион и се затича, за да преодолее остатъка от разстоянието между тях.
— За бога — излая Акс. — Не съм я докоснал…
Прас!
Дясното кроше го накара да изплюе кръв.
— Дори не си го помисляй! — процеди Пейтън. — Тя не е за такъв като теб.
— Защо, защото не съм аристократ като теб ли, задник такъв?
Двамата се сграбчиха за предниците на якетата, оголили вампирските си зъби, макар да можеше да ги видят.
— Тя е достойна жена! — Пейтън понечи да го удари отново. — Не е като пачаврите, които чукаш…
Акс улови ръката му и я изви настрани.
— О, а онази човешка курва на скута ти е същинска светица…
— Братовчедка ѝ е мъртва! Алишън бе тази, която Анслам уби миналия месец, и аз трябваше да отида в дома на
Елиз и да им кажа какво се е случило! Така че, не, не можеш да я изчукаш и да я оставиш опозорена, което е точно
това, което се каниш да направиш. Под онзи покрив и така има предостатъчно болка, а тя заслужава нещо по-добро
от това! По-добро от теб!
Крейг прекоси улицата на бегом и без да губи нито миг, улови Пейтън под мишниците и го издърпа назад.
— Не тук — процеди. — Правите сцена, задници такива.
Акс изруга и се отдръпна, оставяйки в падащия сняг дири, които бързо го отведоха до паважа. Изплю още една
храчка кръв, мъчейки се да не обръща внимание на това колко го сърбят ръцете за отмъщение.
Обаче, дяволите да го вземат, те всички бяха чули за убийството. Анслам, убиецът, бе един от тях, един от
малцината, справили се с пробните изпити и приети в програмата на Братството.
Никой не знаеше, нито би могъл да се досети, че аристократичното копеле бе изнасилвало и убивало жени и
дори бе правило снимки на подвизите си.
Пейтън бе отишъл да намери братовчедка си, след като не бе успял да се свърже с нея, и от онова, което Акс
беше чул, се бе натъкнал на същинска кървава баня. Но не и на тялото ѝ. Оказало се бе, че е умряла в клиниката на
Хавърс, но без нищо, с което да я идентифицират.
Парадайз бе тази, която бе сглобила пъзела, и Анслам едва не я бе убил, когато тя се бе досетила.
Садистичното копеле бе убито в преддверието на дома ѝ.
Истинска бъркотия.
— Не и Елиз — дрезгаво каза Пейтън. — Няма да ти позволя да я съсипеш. И не се преструвай, че няма да
стане точно така. Освен ако не искаш да помолиш баща ѝ за разрешение да се обвържеш с нея, както си му е редът,
стой настрани от нея.
Да, сякаш това щеше да се случи някога. Първо, защото Акс никога нямаше да помоли ничий баща за нещо
такова. И второ, сякаш някой знатен тип като нейния баща би допуснал плебей като него дори да прекрачи прага му,
да не говорим пък да изслуша предложение за обвързване.
Мамка му, Акс не беше достатъчно добър, за да чисти подложките за краката в ролс-ройса на тип като него.
Ала това нямаше значение, помисли си Акс, извръщайки поглед. Бездруго никога вече нямаше да я види.
Как беше изразът? Кораби в нощта.
Те бяха два кораба, разминали се в нощта, за да не се срещнат никога повече.
— Добре — измърмори. — Ще я оставя на мира.
6
На следващата вечер Мери гледаше, приседнала на леглото на Бити, как момиченцето се чуди кое палто да си
облече. Едното беше обемиста червено-черна парка, подарък от краля, която, доколкото Мери можеше да прецени,
бе като да увият детето във фолио с балончета. Рейдж дори се беше пошегувал, че е като онези човешки топки за
хамстери, в които хората се пъхаха и се търкаляха по хълмовете. Другото беше тъмносиньо манто от старомодния
вид, с моряшки копчета и висока яка.
Сърцето на Мери я болеше заради това че Бити за първи път беше изправена пред вземането на подобно
решение. С бедния си произход, досега тя бе късметлийка изобщо да има палто, и от мисълта, че момиченцето беше
прекарало толкова много зими, зъзнейки, на Мери ѝ се повдигаше.
— Не разбирам защо трябва да ходя в клиниката — каза Бити, докато прибираше парката в дрешника си.
Мери от самото начало знаеше, че ще избере вълненото манто. Той беше подарък от Рейдж, а Рот, син на Рот,
баща на Рот, може и да беше крал на цялата раса, но никой не можеше да стъпи на малкия пръст на бащата на Бити.
А тази нощ беше плашеща.
— Мислиш ли, че нещо не е наред? — попита Бити, когато излезе от дрешника.
— Не — отвърна Мери. — Не мисля. Но е хубаво да го знаем със сигурност, а не просто да се надяваме, че е
така.
— Нищо не ме боли. — Бити се приближи до тоалетката и седна пред трикрилото огледало. — А и всички
претранси са дребни.
— Съгласна съм. — Човече, Мери ненавиждаше да повдига въпроса за малтретирането. — Истината обаче е, че
тялото ти е понесло много. Това не означава, че няма да преминеш през преобразяването си и да станеш висока и
силна. Но ако има нещо, което трябва да сторим сега, за да сме сигурни, че това ще се случи?
— Заради счупените кости ли?
— Да.
Бити замълча и като взе четката за коса, се залови да я прокарва през дългите кестеняви вълни, които се
спускаха под раменете ѝ, макар че вече се беше сресала. Мери не я притискаше; вместо това се огледа из стаята,
чудейки се какво още биха могли да сторят, за да направят мястото по-подходящо за тринайсетгодишно момиченце.
Не че Бити искаше нещо, тъкмо напротив — изглеждаше напълно доволна.
Напоследък бяха купили доста неща, трудно бе да не искат да ѝ дадат целия свят.
Трудно бе и да накарат братята да не я глезят непрекъснато. Бити бе пристигнала в имението на Братството с
два очукани куфара и стария си тигър Мастимон и само за една нощ и два дни целият отбор покровителствени
тръни в задника, известни още като Ко-чи (Корави чичовци), започнаха да оставят всякакви неща на прага ѝ, като
приношения на олтар.
Ласитър им казваше Кочовете. След което бяха започнали побоищата. Както и да е…
О, а падналият ангел беше най-лошият от всички, когато ставаше дума за подаръци. Дори тази вечер, на
Първото хранене, той ѝ беше подарил още едно дивиди с „Дедпул“ и суитшърт с червено-черна рибка Дори и
надпис „Къде е Франсис“.
— Наистина не ми се ходи в клиниката на Хавърс — каза Бити, гледайки се в огледалото. — Страх ме е.
Мери затвори очи, спомняйки си как лекуват Бити от травмите, които биологическият ѝ баща ѝ беше причинил.
— Двамата с Рейдж ще бъдем там през цялото време. Няма да се отделим от теб.
— Не може ли доктор Джейн да направи каквото е нужно в нейната клиника?
— Съжалявам, но не.
— Може ли да дойде с нас?
— Не, миличка, тя си има работа тук. Но лично ще говори с Хавърс, след като резултатите от изследванията
излязат. Също като доктор Манело и може би дори Ви.
Бити остави четката и прокара ръка по косата си.
— Добре.
Господи, беше толкова дребничка, докато си седеше там, и Мери би дала всичко тя да бъде онази, която щяха да
мушкат и бодат, и снимат с рентгени и скенери. Бити беше преживяла толкова много, горкото ѝ телце бе понасяло
удари и стрес, които и мнозина възрастни трудно биха преживели. Достатъчно лошо бе, че е трябвало да преживее
нещо такова. Това, че все още бе принудена да се бори с последиците от него, бе невероятно несправедливо.
— Мисля, че след като приключим — заяви Мери, докато се изправяше на крака, — Рейдж ще си вземе
свободна нощ и ще я прекара с нас.
— Каза ми, че ако искам, може да ядем сладолед и да гледаме филм.
— Имаш го.
 Бити все така не ставаше и Мери се приближи до нея.
— Няма да те изоставя.
— Обещаваш ли? — долетя шепотът ѝ. — Страх ме е.
Мери сложи ръка на рамото ѝ.
— Заклевам ти се, че никога няма да те оставя.
Благодаря ти, Скрайб Върджин. И благодаря ти, Рейдж. Когато бяха решили да задвижат процеса по
осиновяването, двамата с Рейдж се бяха съгласили, че дори и той да умре пръв, тя щеше да остане с Бити. Разбира
се, не бяха казали на момиченцето за това. Правилният момент все още не беше настъпил.
Бити си пое дълбоко дъх.
— Добре, да…
Прекъсна я почукване на вратата, последвано от приглушения дълбок глас на Рейдж.
— Как са моите момичета там вътре? Готови ли сте?
— Аха.
— Да.
Рейдж отвори вратата и ето го и него, огромен и красив, широките му рамене изпълваха прага, неземното му
физическо съвършенство беше такова, че Мери понякога все още оставаше без дъх. С руса коса, която бе гъста и
вълниста, очи с цвета на океана на Бахамите и зъби толкова бели, че приличаха на фаянсови плочки (макар никога
да не ги беше избелвал), той неслучайно беше легенда сред жените на расата.
Освен това беше изцяло и напълно отдаден единствено на нея.
На Мери ѝ бе отнело известно време да свикне с това да му вярва. Така де, той можеше да има всяка и всичко,
което си поискаше от една партньорка. Някоя красива и руса като него. Вместо това имаше очи само за нея —
брюнетка със симпатично лице и тяло, станало безплодно от химиотерапията.
Ала за Рейдж тя беше кралица на красотата и интересно, когато беше с него и той я гледаше с онзи негов
поглед, Мери наистина се чувстваше такава.
Бити скочи и се втурна към него, а той се отпусна на едно коляно, за да бъде по-близо до нейния ръст. Улови
ръцете ѝ, големите му длани скриха нейните в шепите си.
— Готова ли си да приключваме с това, така че отново да можем да изгледаме „Дедпул“?
Мери поклати глава.
— Ама че сте предсказуеми.
— „Какво ще направиш сега? — каза Бити. — Дълго мрачно мълчание или гадна забележка?“
— „Тук ме затапи“ — долетя моментално отговорът на Рейдж.
— Да, да, да, да… — Бити сви ръце в юмруци и замаха във въздуха, описвайки мъничък кръг.
— Закълнете ми се отново — намеси се Мери, — че не гледате частите за възрастни.
Бити и Рейдж закриха очите си с ръце, докато отговаряха:
— Не. Правим така и чакаме гадостите да отминат.
Трябва да избираш битките, които водиш — напомни си Мери. — Трябва да избираш битките, които водиш.
Докато се отправяха към вратата заедно, тя подхвърли:
— Защо не погледате нещо друго? Има някои прекрасни документални филми по различни социални въпроси,
които…
Не довърши, защото двамата се обърнаха и я зяпнаха така, сякаш бе предложила да вземат някой спрей и да
нашарят стените на фоайето с вулгарности. Или да уволнят Фриц. Да продадат понтиака на Рейдж за скрап.
— Направо не мога да повярвам, че не сте кръвни роднини — измърмори тя. — Ти поне можеш да надраснеш
тази фаза, Бити.
Момиченцето дойде по-близо и я прегърна с една от своите прегръдки, силна и бърза.
— Може би.
Докато слизаха към втория етаж, Рейдж подхвърли:
— Бит, нали знаеш, че няма да се отделим от теб? Няма да е уместно да присъствам през цялото време, но
Мери ще остане, а аз ще бъда в чакалнята или в коридора отвън…
Когато слязоха по стълбището, се заковаха като един.
Пред кабинета на краля ги чакаше малка групичка: доктор Джейн в хирургичните си дрехи; Мани — с бяла
престилка; Вишъс — облечен за война, и Зейдист — по анцуг и покрит с оръжия.
О, и Ласитър. С хокейна маска и раменни подложки.
— На това му се казва мило изпращане — каза Рейдж, докато отиваше да плесне длан в тази на братята.
— Не ви изпращаме. — Ласитър удари силно по защитните подложки на гърдите си. — Ние сме вашият
антураж.
Мери примига.
 — Моля?
Джейн се усмихна и се съсредоточи върху Бити.
— Идваме с вас.
— Не че родителите ти не могат да се справят — побърза да каже Ласитър иззад маската си. — Но нека бъдем
откровени, работя над събаряне на противника и това е добра практика. Ако онзи кошмарен тънковрат доктор вземе
да човърка твърде много, ще го превърна в картина от карантии.
Вишъс вдигна ръце и разтърка яростно лицето си. Сякаш адски му се искаше да фрасне един на ангела, ала
знаеше, че не бива да пролива кръв пред момиченцето, и самоконтролът, който му беше необходим, за да се сдържи,
го убиваше.
— Ти би могъл да си останеш вкъщи — измърмори Ви. — Определено би могъл да си останеш в ш… къща, ти
ш… к… сине.
Ласитър сложи ръце на нагръдника си и се престори, че ще припадне.
— Не е ли страхотно, когато не може да ругае? Сгрява ми сърцето. Като да гледаш как някой пияница на
ролкови кънки се опитва да играе народна топка в тъмното…
Зейдист, който рядко говореше, сложи край на метафорите.
— Не искам да ходите сами. Така че идваме с вас. За някои неща се нуждаете от семейството си.
Рейдж се закашля, сякаш емоциите го бяха надвили.
Мери каза дрезгаво:
— Толкова ви благодарим. Аз наистина… ние наистина го оценяваме.
Зи пристъпи към Бити и ако се съдеше само по външния вид, всеки родител би искал братът да стои възможно
най-далече от детето им: с робските си татуировки, белязаното лице и огромното воинско тяло, окичено с оръжия,
той приличаше повече на похитител, отколкото на любящ чичо.
Без да каже нито дума, Зейдист протегна ръка.
И без дори да трепне, мъничката боркиня улови ръката на големия борец.
Между Бити и Зи открай време съществуваше специална връзка. Но разбира се, ако си бил принуден да понасяш
нечия жестокост в продължение на години, между теб и света винаги ще съществува нещо като преграда,
независимо колко време е минало и колко хубави неща са ти се случили оттогава.
Именно това ги свързваше. И макар че Мери би предпочела нещо друго да ги беше събрало, винаги бе
благодарна — особено в нощ като тази — че Бити има Зейдист в живота си.
Когато двамата поеха по великолепното стълбище, сякаш някой бе ударил звънец, портите на расата се отвориха
и събраните маси ги последваха навън, където Фриц чакаше с черния си мерцедес.
Страхотното на семейството, помисли си Мери, е, че винаги е до теб.
В истински важните моменти членовете на семейството ти, дали кръвно, или по избор, винаги бяха там, където
трябваше да бъдат, дори да имаха натоварен график и работа, и свои собствени деца.
— Хей — подхвърли Ласитър, докато отваряше вратата на вестибюла, — някой ще поудря ли шайбата с мен, за
да мине времето?
— Не — отвърнаха в един глас всички, включително и Бити.
— Но аз не бих отказал да поудрям нещо друго — измърмори Ви под носа си.
— Страшно обичам, когато ми говориш мръснишки. Дай ми прегръдка. Хайде де, знаеш, че искаш…

***

Нищо.
Елиз не знаеше нищичко за положението си: дали ще може да продължи да ходи в университета, или ще се
превърне в затворничка, нито дори дали все още имаше покрив над главата си.
След като отиде да се види с Пейтън в цигарения бар и се срещна (а може би „сблъска“ бе по-точната дума) с
онзи негов съученик, се беше прибрала у дома, за да изчака завръщането на баща си. На най-долното стъпало на
покритото с дърворезба стълбище срещу входната врата. Като изгубено дете.
Три часа по-късно той се беше появил, с наведена глава и увиснали рамене, а духът му бе като спукан балон.
Дори не я беше погледнал, нито я беше забелязал. Отишъл бе право в кабинета си и се беше затворил там.
Е, добре си поговорихме, татко — помислила си бе Елиз. — Толкова много нови неща научихме.
Но пък нима наистина бе очаквала нещо друго?
След един вътрешен спор относно това дали си струва да се намеси в онова, което се случваше в главата му, тя
бе станала и бе отишла да си легне. Не беше мигнала през целия ден, ала причините не бяха единствено баща ѝ и
искането за изолация.
 Не можеше да престане да мисли за онзи мъж, за татуировките и пиърсингите му, за начина, по който я
гледаше, за онова, което бе казал. Отново и отново разиграваше сцената на тротоара. В главата ѝ все още бяха там,
под падащия сняг, и спореха, а сексуалното напрежение бе толкова гъсто, че сякаш бе въже, което би могла да
подръпне.
Беше шокиращо, като се имаха предвид съвсем истинските неприятности, които ѝ се бяха струпали, че изобщо
имаше желание да направи нещата още по-хаотични. Щеше ѝ се обаче да му беше дала телефонния си номер.
Въпреки това се радваше, че не го беше сторила, защото ако ѝ се обадеше? Щеше да се види отново с него, а това бе
сигурна рецепта за катастрофа.
Не беше нужно да знаеш подробностите за подобен мъж, за да ти е ясно, че забъркаш ли се с него, е като да се
озовеш в песен на Тейлър Суифт.
Или още по-зле…
— Достатъчно — нареди си Елиз и се надигна от леглото. — Достатъчно си предъвквала всичко.
Баща ѝ със сигурност вече беше слязъл в кабинета си. Време бе да хване бика за рогата, както би казала майка
ѝ, и да говори с него.
Прекрачи прага на стаята си и се закова на място. Баща ѝ тъкмо излизаше от спалнята си надолу по коридора и
също замръзна.
Елиз се прокашля и каза:
— Татко, аз…
Той се извърна, без да каже и дума, вдигайки ръка, за да я спре.
— Не сега.
— Кога тогава?
Без да отговори, баща ѝ се отдалечи по коридора, изгубвайки се по официалното стълбище.
Елиз не се сещаше за друг начин да го накара да ѝ обърне внимание, освен да се хвърли пред него, пък дори и
тогава той вероятно просто щеше да мине през нея.
— По дяволите — изсъска тя.
Може би бе време да се изнесе. Ала той несъмнено щеше да я лиши от средства, така че как би могла да плаща
за каквото и да било?
Единствената причина да е в състояние да посещава университета, бяха стипендиите, които беше спечелила. А
те не покриваха неща като жилище и храна.
Внезапен порив да запокити нещо я накара да обърне глава към една старинна масичка. Вазата с цветя би била
съвършена: тънкото ѝ гърло щеше да легне съвършено в ръката ѝ, тежестта на водата и вносните рози бе достатъчна,
за да я накара да почувства, че може да нанесе сериозни щети.
Извърна очи и погледът ѝ се спря върху затворената врата на апартамента на леля ѝ и чичо ѝ.
Чичо ѝ скоро щеше да се покаже, но леля ѝ несъмнено все още спеше. Обикновено оставаше в леглото, докато
Елиз се прибереше от университета, надигайки се само колкото да оправи косата и грима си, преди да се върне
върху сатенените си възглавници. Това не беше никакъв живот, ала след случилото се с дъщеря ѝ? И загубата на сина
ѝ?
Елиз изруга и се размърда.
Преди да осъзнае какво става, вече стоеше пред вратата на мъртвата си братовчедка. Като от разстояние видя
как ръката ѝ се протегна, улови бравата и я натисна. Когато прекрачи вътре, долови повей от парфюма, който
Алишън винаги носеше. „Пойзън“ на „Диор“ — старомоден, да, но винаги ѝ бе подхождал страхотно.
Елиз открай време мислеше, че ако лилавият цвят имаше мирис, би бил именно този парфюм.
Затвори безшумно вратата зад себе си и запали лампата.
Светлина разцъфна в стаята, струяща от кристалния полилей в средата на високия таван. Леглото бе насреща ѝ,
застлано с бледосини чаршафи с бели и златни мотиви и отрупано с толкова възглавници, че можеше да засрами
някой магазин за спално бельо. Стените бяха покрити с ръчно рисувани тапети с прасковено жълти птички,
палуващи сред цъфнали плодни дръвчета — сцена, която през топлите месеци можеше да се види в градината отвън.
Подът беше застлан с дебел килим с кремав цвят, толкова блед, че беше почти бял, а завесите на прозорците имаха
бледосините багри на лятна дреха и бяха също толкова ефирни.
Интериорът бе съвършен за млада жена от добро потекло.
И все пак вещите на Алишън хвърляха дисхармонични нотки в стаята: черен халат, който бе нещо средно от
расо на свещеник и одеждите на демоничен поклонник; кристален череп върху полицата над камината; книги с
черни и кървавочервени кожени корици, пръснати в далечния ъгъл до покрито с гоблен канапе. Имаше също така
тежки черни ботуши, достатъчно високи, за да стигат над коляното, една-единствена обувка с висок ток във формата
на пистолет, черни сакове, пълни бог знае с какво.
Трудно бе да не види следите от другия живот на братовчедка си като дупки в съвършено асфалтиран път. Ала
какво право имаше тя да я съди.
— Не бива да мисля така — простена и разтърка схванатия си врат.
Истината бе, че пътят на Алишън се бе пресякъл с нещо зло, докато се бе опитвала да открие себе си. И именно
това имаше предвид Феликс, нали така?
Елиз се намръщи, спомнила си отново мъжа с татуировките. Той бе всичко, на което баща ѝ се тревожеше тя да
не попадне. Само че не го беше срещнала в университета и точно за това ставаше дума.
— Още по-добре — измърмори тя в празната стая. — Няма да го видя повече.
7
Тренировъчният център на братството беше огромен подземен бункер, оборудван със съоръжения, които бяха
последният писък на технологиите, и опасан от поредица порти, коя от коя по-сигурна и плашеща, държащи
настрани вампири, човеци и лесъри.
Както и учениците, на които на теория им беше позволено да бъдат тук.
Когато „училищният автобус“ намали пред поредния пункт за проверка, Акс се досети, по ъгъла на наклона, че
наближават входа. Затъмнените прозорци не му позволяваха да види нищо, но това не му пречеше да си представи
последните пунктове за проверка като нещо от „Джурасик Парк“ — стоманени стени с височината на язове,
увенчани с километри бодлива тел.
От един месец насам учениците се събираха на определени за целта места във и около Колдуел и се качваха в
това подобие на танк, в който нямаше и следа от нещо жълто или училищно, с брониран корпус, прозорци с
дебелината на ръка и дълбоки седалки.
Е, да, Фриц, старият доген зад кормилото, спокойно би могъл да работи за някое училище. Но само толкова.
Тазвечерното пътуване от една изоставена фабрика в старата индустриална част на града продължи цели
двайсет и пет минути, през които Пейтън се беше взирал в Акс така, сякаш можеше да пробие дупка в мозъка му.
Страшно забавно.
Всички други си гледаха тяхната работа. На предната седалка Ново беше със слушалки. Бун четеше „Enten —
Eller“ на Киркегор, каквото и да беше това. Парадайз и Крейг си разменяха един айфон, сякаш търсеха покемони, но
имаха проблеми с връзката.
Пейтън за разлика от тях очевидно нямаше нищо по-добро за правене от това да вдига пара, подобно на прясно
кучешко лайно върху някоя пряспа.
Акс се справяше добре с това да не му обръща внимание и смяташе да продължи в същия дух до края на
нощта…
— Говоря сериозно — сопна се Пейтън.
Акс отпусна тежко глава върху облегалката — знаеше си, че трябваше да се премести назад, когато Пейтън се бе
настанил от другата страна на пътеката. Разбира се, това би означавало да се вози над задното колело.
— Снощи беше пределно ясен — измърмори Акс. — А аз се съгласих с теб, ако си спомняш.
— Нищо не каза.
— Майната ти, и ще го повторя отново. — Той обърна нехайно глава към другия мъж. — Няма да я докосна.
— Тогава защо я последва навън по този начин?
— Свеж въздух, човече. Нуждаех се…
— Говоря сериозно…
— Хей, имам идея. Какво ще кажеш да не се правим на Емилио Естевес и Джъд Нелсън от гимназията „Мейн
Норт“.
— За какво, по дяволите, говориш?
Бун се обади от предната седалка, без да вдига глава.
— „Клуб «Закуска»“. Смятан от мнозина за най-добрия филм за гимназисти, правен някога. Сниман в
гимназията „Мейн Порт“ в Дес Плейнс, Илинойс, през 1984 година. Джъд Нелсън играе ролята на типичния
разпуснат…
— За твое сведение — намеси се Акс, — това е моята роля. Ти си борецът, Пей-пей. Критичното копеленце с
угоди-на-татенцето комплекс.
Пейтън повдигна вежди.
— От него — той кимна към Бун — очаквам да знае нещо такова. Но ти?
— Не съм бил сексуален маниак през целия си живот. Някога бях наркоман, чийто специалитет беше да заспива
пред телевизора. А ти направи услуга и на двама ни и престани с това. Няма да изчукам непорочно чистата ти
братовчедка. Не е моят тип.
Е, добре де. Може и да беше прекарал целия ден, като се взираше в тавана и отново, и отново прекарваше в ума
си как се бе обърнала към него на тротоара. Как го беше погледнала. Как беше говорила с него.
И, да, ръката му може би също се беше включила. Ала изборът беше между това да се погрижи за ерекцията си
или да се появи в час с бейзболна бухалка в кожения панталон.
Само че не ставаше дума за нея. О, не. Това бе просто знак, че трябва да прекарва повечко време в „Ключовете“.
Автобусът спря и прастарият иконом вдигна преградата между седалките и мястото на шофьора и отвори
вратата за слизане.
— Пристигнахме! Пожелавам ви прекрасна вечер!
 Догенът казваше същите думи със същия жизнерадостен глас всяка вечер и докато се отправяше към вратата,
преди останалите да са успели да се надигнат, Акс осъзна, че това беше нещо като ритуал. Словесният еквивалент
на това да потъркаш заешка лапа за късмет.
На паркинга имаше цял куп автомобили, включително и каравана, която всъщност бе мобилен хирургичен
център, нов хамър, който тъкмо бронираха, два пикапа, които светеха така, сякаш току-що идваха от завода, и нещо с
размерите на багер. Паркингът имаше още нива, но той никога не се беше хабил с тях.
Дори да му беше позволено да отиде там, не беше като да имаше кола или каквито и да било изгледи някога да
се сдобие с такава.
Не, никакво возило за него. В неговия свят нямаше пари за друго, освен за дрехите на гърба му и човешките
данъци за малката къщичка, която баща му беше построил за една жена, на която изобщо не ѝ беше пукало за него.
А, да, и за нудли. Бяха му спрели електричеството и този път нямаше да се хаби да го плаща. Можеше да живее на
тъмно — беше по-добре от това да остава в тренировъчния център като някакъв бездомник. За сметка на това газта
и водоснабдяването бяха общински, така че имаше топла вода, а камината работеше достатъчно добре, за да не му е
студено.
Щеше да оцелее.
Приближи се до подсилената със стомана врата и тя се отвори отвътре, бутната от Дистройър така, сякаш беше
лека като лист хартия.
— Добър вечер — каза братът Бъч. — Днес сме в първата класна стая.
Акс кимна и пое по дългия коридор, подминавайки стаите за разпит и другите помещения за преподаване, а
след това и новичката лаборатория, където буквално взривяваха какво ли не.
Стаята, която използваха, бе най-обикновена класна стая, поне ако се вярваше на онова, което бе виждал по
телевизията през изпълнените си с хероин дни. Имаше две редици дълги маси със столове по двойки, наредени
срещу старомодна черна дъска. На тавана имаше флуоресцентни лампи, подът беше застлан с линолеум.
Тук обаче не се преподаваше никакво четене, писане и аритметика.
А теория на ръкопашния бой, военни маневри, основна първа помощ, групова динамика.
Акс се настани на последния ред; Пейтън — слава богу — седна отпред. Останалите също си намериха места,
готови за нощта.
Братът Бъч затвори вратата и се настани на бюрото, което беше малко встрани. Носеше шапка на „Ред Сокс“,
тениска с лицето на Биг Папи и черен анцуг на „Адидас“. Беше обут с неоново розово-червени маратонки на
„Брукс“.
— Тази вечер — заяви той — ще обсъдим колко лошо се представихте всички в мнимото нападение. Което би
трябвало да ни отнеме между осем и дванайсет часа. След това, ако ни остане време, ще продължим с отровите,
фокусирайки се върху аерозоли и контактни отрови. Ала първо имам предложение за работа за един от вас.
Акс се намръщи. Малко пари, помисли си, не биха му се отразили зле.
— Позицията ще изисква абсолютна дискретност и такт. — Братът ги измери с убийствен поглед. — Както и
отлични познания по лична охрана.

***

Рейдж ненавиждаше клиниката на Хавърс. Е, да, подземното болнично заведение беше сигурно и макар че не
харесваше Хавърс, никой не можеше да укори лечителя за отношението му към пациентите. Ала докато Рейдж
седеше в коридора пред стаята за прегледи, в която Бити и Мери бяха сякаш от сто и петдесет години, всичко му
лазеше по нервите.
Като за начало, ненавиждаше синтетичната миризма на „чисто“, изкуствената лимоново-дезинфекционна воня
дълбаеше в синусите му. По дяволите, беше толкова зле, че непрекъснато си представяше цял куп малки жълти
миньони с кирки и флакони с тази гадост, грижейки се лично за ноздрите му.
Освен това зловещата тишина, която цареше навсякъде, опъваше нервите му, макар че очевидно тя беше нещо
хубаво. Всички тези обувки с меки подметки, щъкащи насам-натам, приглушените гласове, количките с медицински
пособия, които биваха бутани тихичко по коридора.
Ала най-лошото? Просто не понасяше вниманието, което му обръщаха.
Не че сестрите си разкъсваха дрехите и му се хвърляха на врата, но определено не се нуждаеше от
продължителните погледи и ненужното минаване напред-назад покрай него, шушукането и кискането.
През целия си живот си бе имал работа с това… или поне от мига, в който премина през преобразяването си. И
преди Мери се беше възползвал от сексуалното внимание, което получаваше, дотам, че бе оставил след себе си не
толкова репутация, ами същинска религия на чукане. След Мери не проявяваше интерес към никоя друга жена.
Всъщност беше започнал да мисли за лицето и тялото си като за камшик в ръката на мозъка си. Същността, душата,
сърцето му — те нямаха нищо общо с това как изглежда.
И именно там беше работата.
Когато дъщеря ти е от другата страна на тънка врата, облечена в нищо и никаква болнична нощничка, с очи
широко отворени от настоящия страх и миналата травма, докато чужди хора навлизаха в личното пространство на
тялото ѝ, последното, от което се нуждаеш, е цял куп хора да се прехласват по теб, защото според тях си нещо
средно между Чанинг Тейтъм и Крис Хемсуърт.
Може би трябваше да надене хартиена торба на главата си.
Една ръка се отпусна върху рамото му и той подскочи, стряскайки се не по-малко, когато откри Зейдист да седи
до него върху коравия под на коридора.
Насреща им Ви и Ласитър бяха прави и се дрънкаха, заврели лице и хокейна маска на сантиметри едно от
друго. Братът пъхна ръчно свита цигара между устните си и я извади, сякаш си беше спомнил, че не може да запали.
Ангелът изобщо не му се даваше и говореше със скоростта на светлината.
Рейдж нямаше нито енергия, нито желание да се занимава с тях. Единственото, за което бе в състояние да
мисли…
— Достатъчно е изстрадала — чу се да казва. — Господи, от колко време сме тук?
Когато срещна очите на брата, видя, че не бяха жълти, а катраненочерни.
Но, да, той беше адски дразнещ. Мрънкаше за същото от… колко време? Нищо чудно, че брат му започваше да
се изнервя.
— Извинявай. — Рейдж потърка лицето си. — Май няма да е зле да млъкна. Не исках да те ядосам.
Зи го зяпна така, сякаш по средата на челото му беше пораснал рог.
— Не си ти. Просто ми се иска да изровя онзи неин баща и отново да го убия. Ако Нала беше малтретирана по
този начин и костите ѝ бяха чупени толкова пъти…
Братът млъкна. И по-добре. На Рейдж отново му се повръщаше.
— Когато е твоето дете, е направо неописуемо. — Рейдж заблъска главата си в стената, а после се уплаши, че
може да стресне Бити и лекарите. — Не бях готов за това. Искам да кажа, мислех, че трудното на това да си баща ще
бъдат караниците, като например тя да доведе някакъв неандерталец вкъщи и да очаква да не му отрежа топките и
да ги посадя в двора. Ала това? Искам да можех аз да го преживея вместо нея. Просто не е справедливо.
Зи задържа погледа му, солиден като скала, толкова далече от всеки помен за психоза, колкото някога бе
затънал до колене в нея.
— Ти си страхотен баща, знаеш го, нали? Невероятен.
Рейдж извърна очи. Прокашля се.
— Имам чувството, че се провалих пред нея.
— Та ти си тук, с нея, когато тя най-много се нуждае от теб.
— Не, аз би трябвало да лежа върху онази кушетка за прегледи. Моето тяло би трябвало да бъде там вместо
нейното.
— Не е възможно и ти го знаеш. — Зи изруга тихичко. — Най-трудното на това да си баща е да не си в
състояние да направиш така, че всичко с децата да е наред. Понякога най-доброто, което можеш да сториш, е просто
да бъдеш до тях.
— Трябва да има нещо повече.
— Е, ако има и откриеш какво е, кажи ми.
— Ха! Ти си най-добрият баща, когото някога съм виждал.
— Слушай какво, следващия път, когато лежа и не мога да заспя, чудейки се как можах да объркам нещата така,
ще ти се обадя.
— Но с теб е различно.
— Защо? — Когато Рейдж не отговори, Зи не остави неизреченото да си остане такова. — Понеже Нала е моя
биологична дъщеря? Давай, кажи го. Защото, когато го чуеш да излиза от устата ти, ще разбереш колко е тъпо.
— Аз просто… Чудя се дали щях да правя нещата другояче, ако наистина бях неин баща.
— О, имаш предвид като биологичния ѝ баща? Като копелето, заради което тя е върху онази кушетка за
прегледи сега? Искаш да бъдеш като него? О, да, определено би било подобрение в сравнение с мъжа, който седи тук
с вид, сякаш са му отворили гърдите и му правят операция без упойка, защото малкото му момиченце преживява
труден момент.
Рейдж разтърка косата си толкова силно, че по пръстите му имаше косъмчета, когато спря.
— Не можеш да разбереш. Никога няма да бъдеш на моето място.
— Точно това се опитвам да ти кажа. Независимо дали си имал пръст в раждането им, или си избрал да ги
приемеш в семейството си, с теб преживяваме едно и също.
 Рейдж се взря в затворената врата пред себе си.
— Страх ме е, Зи. Просто ме е страх. Ами ако нещо не е наред за постоянно? Нали именно от това се бои
доктор Джейн. Тревожи се, че преобразяването на Бити може да прецака ръцете и краката ѝ толкова зле, че да се
наложи да ги ампутират.
Образът на Бити, танцуваща из фоайето, накара очите му да запарят. Беше толкова активна, не можеше да си я
представи в инвалиден стол, който задвижваше, като духа в тръбичка. То просто го убиваше.
— За какво, по дяволите, говориш? — попита Зи.
— Нещо с плаките на растежа. Имало е счупвания точно по — Рейдж посочи бедрата, ръцете, прасците си —
плаките на растеж на Бити и не са зараснали както трябва. Така че, когато дойде време за преобразяваното ѝ, е
възможно да се счупят, без да може да бъдат оправени.
— Мамка му.
— Мери не знае. — Рейдж отново се залови да си скубе косата. — Да, трябваше да ѝ кажа по-рано, но просто
не знаех как. Обещах на доктор Джейн да го направя. Само че когато става дума за тях двете, съм шибан страхливец.
Предполагам, че се надявах на добри новини, ала колкото по-дълго се бавят вътре, толкова повече си мисля…
Вратата на стаята за прегледи насреща им се отвори и доктор Джейн се показа отвътре.
Един поглед към лицето ѝ и Рейдж разбра, че най-лошото се бе оказало факт.
— Колко е зле? — процеди, докато скачаше на крака. — И какво можем да направим?
8
Поло.
Часове по-късно, докато седеше мълчаливо в задната част на „училищния автобус“, Акс се мъчеше да измисли
откъде, по дяволите, би могъл да вземе поло.
Вдигна ръка към шията си и потърка покритата с татуировки страна, чудейки се дали няма да намери някое
сред вещите на баща си. От което му се прииска да си налее едно по-силничко питие, а може би дори да си
инжектира нещо напълно отрязващо.
Не се беше доближавал до стаята на баща си от смъртта му насам.
— По дяволите — каза на затъмненото стъкло.
За да се откъсне от мислите си, извърна очи от отражението си и я виж ти — на Пей-пей му беше омръзнало да
се прави на защитник на братовчедка си и се беше върнал към обичайното си занимание да се взира в Парадайз,
която седеше до своя мъж.
Никой не си беше изкарал добре тази нощ. Не че тренировките някога бяха купон. Но, да, гадно бе да се
изправиш очи в очи срещу собствения си провал. Онова, което все пак беше забавно? Да види Пейтън напълно
безсилен, докато седеше от другата страна на пътеката, копнеещ да може да проникне в мислите на Парадайз и да ѝ
помогне, да бъде спасителят, от когото смяташе, че тя се нуждае. На практика можеше да прочетеш мислите му, като
в комиксово балонче над главата му.
Съжалявам, мой човек. Тя има всичко, от което се нуждае.
Ново се изправи и дойде при Акс, бутайки го настрани, за да седне до него.
— Аз съм в два часа. Кога е твоето интервю?
— След половин час. — Той разтърка татуировките си, мислейки, че вероятно ще са в негов ущърб. — Ще
трябва доста да побързам.
— Успех.
Протегна му ръка и Акс я стисна.
— И на теб.
— Предполагам, че само ти и аз ще се кандидатираме. — Гласът ѝ се изостри. — Пейтън и така има
предостатъчно пари, а не дай боже, да допусне някаква си работа да му попречи да се напушва. На Бун също не са му
нужни пари, а в свободните си нощи Парадайз и Крейг вече осигуряват допълнителна защита в къщата за аудиенции.
Мамка му, Акс изобщо не изгаряше от желание да се съревновава с Ново — би предпочел да се изправи срещу
друг мъж и, да, това вероятно го правеше сексист. Което беше нелепо — Ново я биваше в битките и в стрелбата също
толкова, колкото и него, силата ѝ бе почти колкото неговата, а по ум дори мъничко го превъзхождаше. Освен това не
изглеждаше като сериен убиец.
Но пък той можеше да свали пиърсингите си. Бам. Ставаше почти нормален.
Освен това изобщо не го биваше в общуването. Така че тя като нищо щеше да го бие в интервюто.
— Какво ще кажеш за един дружески бас? — провлачи Ново.
— За какво?
— Кой ще спечели работата. Загубилият плаща вечерята.
Не би могъл да ѝ купи дори „Кит Кат“.
— Какво ще кажеш спечелилият да плати вечерята.
— Имаш го.
Двайсет минути по-късно автобусът спря и те слязоха. Нощта беше смразяващо студена и никой не се застоя, за
да си приказват. Докато се дематериализираше в къщурката на баща си, Акс си мислеше, че, интересно, никога не я
бе наричал къщата на „родителите ми“. Но разбира се, никакви „родители“ не бяха имали нещо общо с това място.
То бе построено за майка му, но не бе постигнало целта си да я задържи в семейството.
Така че покривът и четирите стени не бяха нищо друго, освен паметник, увековечаващ слабостта на баща му
към една жена.
Прекрачи прага, доволен, че няма ток и лампи, които да запали. Не можеше да понесе кухнята, ненавиждаше да
я вижда и мина като на пожар през нея. Стълбите, отвеждащи на втория етаж, бяха къси и стръмни и той ги взе по
две стъпала наведнъж, отправяйки се към единствената отворена врата.
Държеше спалнята на баща си затворена.
В неговата стая имаше дюшек на пода, дрехи на купчини и нищо друго. Та той дори не спеше тук, защото
камината беше на долния етаж, а трябваше да се топли. През пролетта и лятото обаче щеше да се върне на втория
етаж… или пък не. Кой го беше грижа.
Прегледа набързо собствения си „гардероб“, състоящ се от впити потници, черни дънки и някое и друго кожено
яке или наметало. Не че очакваше някое поло да се е появило като по чудо, донесено от феята кръстница Изглеждай-
По-Нормално. Беше по-скоро за да събере сили да прегледа нещата на баща си.
Десет минути по-късно, все така без следа от поло, Акс прекоси коридора и отвори вратата. Без осветление
никъде в къщата, неголямата стая тънеше в сенки и нюанси на сивото, сякаш самоомразата му бе изсмукала цвета от
всичко.
Не бе в състояние дори да погледне към леглото, все още пооправено от последния път, в който баща му беше
спал в него преди две години, и определено не хвърли дори мимолетен поглед към снимките на шибаната си майка.
Не, не обърна внимание на слоя прах, който покриваше всичко, нито на факта, че един от прозорците се бе
открехнал и в стаята бяха влезли листа и дори сняг.
Тук определено беше по-студено, дъхът му образуваше бели облачета. Сякаш призракът на баща му витаеше
наоколо.
По гръбнака му пробяга тръпка и той се отправи към скрина и прерови нещата в него с груби, разтреперани
ръце. Намери онова, което търсеше, в най-долното чекмедже.
Толкова странна му се струваше мисълта, че дрехата бе носена от баща му. И докато затваряше рязко
чекмеджето и се изнасяше от стаята така, сякаш го гонеха, се закле никога вече да не стъпи тук.
Озовал се в стаята си, свали впития си потник и нахлузи полото на баща си. Отиде до огледалото над евтиния
скрин и се приведе напред, за да се увери, че всички татуировки на врата му са скрити. Преди да се извърне, свали
пиърсингите по протежение на цялото си ухо откъм страната с татуировките. Погрижи се и за тези на веждата.
Следващият ход бе да се въоръжи. Нахлузи раменен кобур и мушна двата четиресеткалиброви пистолета, които
беше получил миналата седмица. Братята гледаха на нещата по следния начин — инвестираха време и пари в
учениците и последното, от което се нуждаеха, бе някой от програмата да се окаже мъртъв заради лоша екипировка.
Така че, след като бяха проверили уменията на всички от класа на стрелбището, им бяха раздали глокове и макар в
тренировъчния център да не се допускаха оръжия, от тях определено се очакваше да ги носят навън.
И да ги използват както трябва, ако се наложи. Което определено не бяха направили предишната нощ.
Излезе от къщата, без да си направи труда да заключи — бездруго нямаше електричество за алармата, пък и не
го беше грижа за нищо там вътре.
По дяволите, би изпитал облекчение, ако някой подпалеше мястото. Не че беше особено вероятно. Живееше в
същински пущинак, най-близкият му съсед беше на почти половин километър и вероятно ходеше на работа с магаре.
Още преди да се материализира на мястото, където щеше да се проведе интервюто, Акс знаеше, че къщата —
или имение, замък или каквото беше там — ще е огромна. Дори бедните хлапета, отраснали извън човешкия свят,
знаеха къде се намират големите имоти, а пощенският код на това място?
О, да, мислеше си той, докато отново приемаше физическите си очертания.
Леле!
Акс поклати глава при вида на каменната постройка пред себе си. Беше висока поне три етажа и дори само
предната част на покрития с оловни плочи покрив изглеждаше с размерите на футболно игрище. С около
седемстотин черни капака на прозорците и входна врата, която повече приличаше на входа на парламент или
общинска библиотека, на Акс му беше трудно да повярва, че тук живее семейство.
Но разбира се, под този покрив едва ли бяха само мама, татко и скъпият наследник. Вероятно имаше десетки
догени.
Досущ като местата, където викаха баща му да работи.
Досущ като разкошния дом, където бе убит по време на нападенията.
Преди да се е отказал от интервюто, без то дори да е започнало, Акс преглътна жлъчта си и прекоси
заснежената морава. Прескочи ниския плет и изкачи стъпалата към входната врата.
Имаше огромно месингово чукало с размерите на ръката му, както и дискретен домофон отстрани.
Тъкмо посягаше към копчето, когато тежката врата се отвори от — какво друго! — иконом в униформа, който
имаше стряскаща прилика със сър Джон Гилгуд в годините му от „Артър“.
— Аксуел, син на Теирш? — попита мъжът със съвършена дикция.
Поради някаква напълно безполезна причина мозъкът на Акс изплю образа на Дъдли Мур и най-добрата му
имитация на пияница: Ти проститутка ли си? Исусе… Забрави! Мислех си, че просто се справям страхотно!
— Господине? — повика го икономът. — Аксуел ли сте?
Опомняйки се, Акс едва не отговори с едно аха.
— Да, аз съм.
— Моля, заповядайте. — Икономът се дръпна назад и махна с ръка. — Ще съобщя на господаря, че сте
пристигнали навреме.
— Благодаря. Благодаря ти.
Нещо в иконома го изпълваше с желание да не се покаже като простак. По дяволите, всичко в тази шибана къща
го караше…
Акс се закова на мястото си. Ноздрите му се разшириха и той пое дълбоко въздух, докато икономът в
пингвинския костюм каза още нещо, преди да се отправи към една затворена врата.
Я чакай, помисли си Акс.
Описа бавно кръг, все така душейки въздуха. Голямото открито фоайе, или каквото там беше, спокойно можеше
да побере три къщи като неговата и пак да остане място за зала за боулинг, плувен басейн и може би пързалка за
кънки на лед. Всичко наоколо изглеждаше адски старо и адски скъпо: подът беше от бял и сив мрамор, навсякъде
висяха кристали, а по стените бяха окачени картини с маслени бои. А, да, имаше и камина, но не като онази, с която
се топлеше денем. Тази тук беше от черен мрамор, със златни гравюри около нея, а огнището беше толкова голямо,
че в него имаше не просто цепеници, а колкото цели дънери.
Акс обаче не го беше грижа за нищо от това.
Онова, което беше доловил във въздуха, като се изключеха миризмите на дърво и смола откъм огъня и сапуна на
догена, както и далечните следи от месо, поднесено някъде на първия етаж, бе уханието на онази жена от
предишната нощ.
Братовчедката на Пейтън или беше гостувала тук съвсем наскоро, или живееше под този покрив.
— Господарят ще ви приеме — разнесе се гласът на иконома иззад него.
О, да — помисли си Акс, докато се обръщаше. — Ще ме приеме, и още как.

***

Понякога кошмарите се случват пред очите ти и нараняват онези, които обичаш, и макар че се молиш да се
събудиш, знаеш, че никаква аларма, никакво повдигане на клепачите, никакво обръщане на другата страна няма да
те спаси.
Мери бе попаднала в един от тези затворени кръгове на страдание.
Бити лежеше на кушетката за прегледи, бял чаршаф и одеяло бяха сгънати отстрани, а слабичките ѝ и бледи
крайници отразяваха светлината от масивната лампа над нея. Беше толкова бледа, лицето ѝ имаше цвета на носна
кърпичка, и цялата трепереше — потръпваща, изцедена сянка на жизненото, щастливо момиченце, което беше
обикновено.
Докато Мери стоеше до нея, подробностите от клиничната обстановка наоколо — писукащите уреди и белите
плочки, шкафовете от неръждаема стомана, хората в сини лекарски дрехи и маски — бяха едновременно кристално
ясни и странно размити. И също като в сън, тези две крайности в скалата на възприятията непрекъснато се сменяха,
всичко ту идваше на фокус, ту отново се размазваше.
Знаела бе, че я чака трудна нощ. Ала бе предполагала, че ще бъде заради събудените спомени на Бити за
малтретирането. Или защото момиченцето бе принудено да се върне в същата клиника, където бе видяло майка си
да умира. Или пък заради клаустрофобичното усещане от скенера, неудобството на прегледа, досадата от чакането
на резултатите.
Изобщо. Не. Беше. Това.
Всяка една от главните кости на Бити трябваше да бъде счупена и наместена наново. Дори на крака, чийто
пищял беше направен от титаний. Без упойка, защото беше алергична.
Беше неописуемо — ужасът, болката, кошмарът. И в този миг бе трудно да не изпитва негодувание срещу
Господ, да не ругае когото и да беше там горе за този порой от лоши новини: плаки на растежа, увредени от лошо
зараснали кости; вероятност за ампутации след преобразяването; това, че заради алергичната реакция на организма
пълната упойка бе изключена.
Малкото болкоуспокояващи, които можеха да ѝ дадат, изобщо не бяха достатъчни.
— Още една — чу се да казва. — Можеш да го направиш.
Бити като че ли не бе в състояние да разбере думите. Беше изгубена в мъгла от агония и Мери едва се сдържаше
на свой ред да не избухне в сълзи.
Само че не можеше да си го позволи.
Наведе се още по-близо.
— Тази е последната, окей? Тази е последната.
Очите на Бити се отвориха широко, блестящи от сълзите, а огромните лилави петна, избили под тях, я караха да
изглежда така, сякаш бе на ръба на смъртта.
— Не мога да го направя. Моля те… накарай ги да спрат…
— Още една. Обещавам ти, само още една. — Отметна бретона на Бити и я целуна по челото. — Хвани ръката
ми. Хайде. Стискай колкото силно искаш.
 — Не мога да го направя… моля те, мамо… помогни ми…
Ридания разтърсиха телцето на момиченцето, карайки нощничката ѝ да изглежда като развята от вятър, и Мери
също се разплака, сълзи се стекоха по бузите ѝ и покапаха по тънкия дюшек върху масата.
Подсмърчайки, молейки се за сила, напълно изгубена, Мери си отбеляза наум следващия път, когато някой я
погледнеше и ѝ кажеше, че тя има всички отговори, да го срита в задника.
— Хавърс, ще ни дадеш ли…
Когато вдигна глава, Мери видя, че лекарят и двете медицински сестри се бяха отдръпнали леко назад.
Погледът, с който той я гледаше, бе така пълен със съчувствие, че ѝ беше трудно да го съчетае с онова, което знаеше,
че бе причинил на сестра си Мариса.
Ала никой никога не би могъл да го укори за това как си върши работата.
— Нека просто дишаме — каза Мери на Бити. — Хайде, дишай заедно с мен…
Скенерът беше показал, че съществува опасност от катастрофална деформация по време на преобразяването.
При вампирите съзряването бе концентрирано в един-единствен взрив, който се случваше по време на
преобразяването им. В човешкия свят то бе равносилно на това някой на четиринайсет години физически да се
превърне в двайсет и пет годишен в рамките на шест часа.
При Бити дългите ѝ кости имаха поредица от фини и не толкова фини извивки поради предишните фрактури.
Мери ги беше забелязала, но не се беше замисляла особено за причините, нито за възможните последици.
Проблемът бе, че когато настъпеше време за онзи експлозивен растеж, бе възможно тези деформации да се строшат
наново, тъй като силата на растежа щеше да бъде под грешния ъгъл.
Крайният резултат? Ампутация. На всички или по-голямата част от крайниците ѝ. Защото в продължение на
около шест месеца след преобразяването, костите на вампирите не можеха да зарастват.
Бяха взели решение да ги оправят още сега. Бити беше тази, която бе решила така. Не искаше да се върне отново
след месец или година, две, пет, за да го направи. Нищо нямаше да се промени и нямаше причина да живее с това,
висящо над главата ѝ.
Ала процедурата ѝ бе дошла твърде много.
— Не мога, не мога… не мога да го направя…
Мери едва ли би могла да е по-съгласна. Тя също не можеше да издържи повече. Твърде много. Изцедена.
Преминала прага си.
Да, тук имаше по-голяма цел, но бяха сторили достатъчно. Не беше ли така?
— Може ли Р-р-р-рейдж да влезе? — заекна Бити.
— Абсолютно. Искаш ли да повикаме и другите?
Всичко, само и само да приключат с това.
— Не, защото плача — подсмръкна Бити. — Не съм храбра…
— О, да, храбра си. — Мери преглътна още сълзи. — Миличка, не познавам никой, който да е по-храбър от теб.
В света на вампирите имаше традиция, която не допускаше мъжете да бъдат част от медицинските
интервенции при жените, но понякога благоприличието бе нарушавано по принуда. Ала сега? Нищо нямаше
значение.
Мери дори нямаше да помоли Хавърс за разрешение. Нуждаеха се от нещо, за да помогнат на момиченцето да
приключи с това.
— Аз ще го доведа — предложи доктор Джейн.
Рейдж се появи и то беше по-силно от Мери. В мига, в който срещна очите му, изхълца толкова силно, че не
можеше да диша. И като истински обвързан мъж, той отиде първо при нея, прегърна я силно, прошепна в ухото ѝ
нещо, чиито думи умът ѝ не бе в състояние да осмисли, ала чийто силен, уверен тон означаваше всичко.
А после цялото му внимание се насочи към момиченцето и кръвта се отцеди от лицето му, когато сведе поглед
към Бити. Ръцете му трепереха, когато ги протегна и я взе в прегръдките си.
Цял куп медицински персонал понечи да се втурне към тях, но Мери ги задържа назад.
— Ръцете и краката ѝ все още се нуждаят от гипс. Внимавай.
Рейдж отпусна момиченцето на мястото му така, сякаш бе направено от стъкло.
— Не съм храбра — простена Бити към него.
— О, да, храбра си — каза той, отмятайки косата ѝ назад. — Толкова си храбра и аз толкова се гордея с теб и те
обичам страшно много.
Двамата поговориха мъничко, а после се възцари тишина.
Сякаш усетил, че моментът е настъпил, Хавърс се обади леко:
— Само още една, последната. И след това — край.
Веждите на Рейдж се сбърчиха и Мери знаеше, без да е нужно да пита, че вампирските му зъби се бяха
издължили, закрилникът в него искаше да изтръгне гръкляна на лекаря. Само че това беше инстинкт, не логика.
 Мери го помилва по ръката.
— Шшш, всичко е наред. Само още една и край.
— Още една… — Рейдж потърка лицето си. — Можем да го направим.
Кимна на Хавърс, който беше придобил притеснен вид. И ето че медицинските служители отново се
приближиха.
Тазът на Бити отново беше завързан за кушетката, обездвижиха по същия начин и единия ѝ крак. Това, което
Хавърс трябваше да направи, бе да хване бедрото на другия и да натисне, докато нещо не изпука. След това трябваше
да дръпне в областта на коляното, докато не видеше през кожата, че костта е правилно наместена — нещо, което
беше относително лесно, като се имаше предвид колко болезнено слабичко бе момиченцето и колко малко мускули
имаше. Щяха да направят рентгенова снимка, за да се уверят, че всичко е както трябва, след което щяха да я
гипсират, та костите да могат да зараснат и да се възстановят правилно.
Счупването и наместването бяха толкова примитивни, толкова брутални, че изглеждаха немислими за
съвременните стандарти за грижа насред високотехнологичното оборудване наоколо. Ала тялото си имаше
неопровержимо механична страна и именно това правеха сега. И отново Мери трябваше да отдаде заслуженото на
брата на Мариса. Беше го правил неведнъж с пациентите си и сега бе бърз, решителен и безпогрешен с всеки от
крайниците на Бити.
За да му даде достатъчно пространство, Рейдж мина от другата страна. Заради огромните му размери сякаш
Великата китайска стена изведнъж се бе издигнала до Бити. Докато улавяше ръката на момиченцето, изглеждаше
едновременно съкрушен и силен.
— Можем да го направим — увери той и Бити, и Мери. — Ще се справим заедно, а после ще си отидем у дома
и ще ядем сладолед, докато гледаме филми. Нали така? Преди да се усетим, ще сме далече от тук, ще бъдем
свободни и ще оставим всичко това зад гърба ни.
Мери кимна, кимна и Бити.
— Давай — заповяда Рейдж.
Хавърс повдигна мъничко болничната нощничка, оголвайки две възлести коленца, които изглеждаха твърде
големи в сравнение с прасците и бедрата.
Господи, до края на живота си Мери щеше да си спомня гледката на тези ръце, облечени в сини ръкавици,
стиснали бедрото на Бити, впиващи се в крехката ѝ плът, и…
Бити запищя от болка.
И само късче от секундата по-късно в стаята за прегледи лумна ослепителна светлина, ярка като експлозия.
В първия миг Мери си помисли, че лампите над тях се бяха взривили, а после мозъкът ѝ направи ужасяващата
връзка.
Откъсвайки очи от Хавърс, тя погледна с ужас към Рейдж.
— Не, не сега!
Само че беше твърде късно.
Звярът се беше пробудил.
9
Достатъчно, реши Елиз, докато слизаше на първия етаж.
След като сякаш в продължение на часове беше прехвърляла всичко през ума си в стаята на братовчедка си,
осъзна, че просто отлага неизбежното.
Ако баща ѝ отказваше да проведе възпитан разговор с нея?
Значи, щеше да стане невъзпитана. Защото това, което бе недопустимо за нея, това, което отказваше да търпи и
миг повече, бе този семеен еквивалент на медийно затъмнение.
Освен това какво можеше да направи баща ѝ? Да се превърне в огромен ръмжащ звяр или нещо такова?
Не се изненада, когато откри вратата на кабинета му затворена и докато прекосяваше фоайето, ѝ беше трудно да
потисне едно не-бих-могла. Никога досега не бе прекъсвала баща си, докато той работеше над семейните
инвестиции, ала после в ума ѝ изплува образът на красивата ѝ майка и тя го използва като таран. Докато
възпитанието ѝ се мъчеше да я възпре, Елиз си представи своята мамен и онова, което тя би сторила в тази
ситуация.
Не почука. Не искаше да му даде възможност да откаже да я приеме.
Просто натисна бравата и прекрачи прага…
Споменът за майка ѝ в миг бе изличен от главата ѝ от гледката, разкрила се пред нея: баща ѝ седеше на стола
си, облечен неофициално с тъмен костюм и връзка. Защото официално би било с бяла връзка и фрак.
Но не това беше шокиращото.
Срещу него се беше разположил друг мъж, мъж с огромни рамене и дълги крака с масивни бедра, които караха
не само стола, но и целия кабинет да изглеждат малки. Косата му беше тъмна, подстригана над тила, полото и
коженият му панталон бяха черни. Също като кобура и пистолета, които видя да се подават под мишницата му.
Мъжът се обърна бавно, за да я погледне. Ала Елиз нямаше нужда да вижда лицето му.
Беше той. Мъжът от цигарения бар. В тялото на Елиз изригна горещина, а в ума ѝ изригна ярост. Откъде баща ѝ
беше научил, че се е запознала с него? Нима докато се бяха карали на улицата, наблизо бе имало друг вампир? Но
хайде де, та те дори не се бяха карали наистина. А и Пейтън ги беше прекъснал…
Пейтън. Кучият му син.
— Татко, аз…
— А това е дъщеря ми — прекъсна я баща ѝ. — Моля те, извини я за прекъсването. Елиз, това е Аксуел.
Мъжът, за когото Елиз бе мислила непрекъснато, се изправи на крака, извисявайки се над нея.
— Приятно ми е да се запознаем.
Елиз замести поглед между двамата, докато Аксуел се покланяше ниско. Като необвързана жена от глимерата,
въпреки че не бяха сами, би било недопустимо дори да ѝ протегне десница, за да се ръкуват, още по-малко пък тя да
го докосне по какъвто и да било начин. И той го знаеше.
И толкова по-добре. Колкото и да беше объркана, едно ѝ беше кристално ясно — ефектът, който този мъж
имаше върху нея, бе станал само още по-силен.
Часовете, прекарани в мисли за него, бяха дестилирали първоначалното привличане в компулсия.
Ала какво, по дяволите, правеше тук? Ако баща ѝ беше сърдит, задето се беше запознала с този мъж предишната
нощ, едва ли би ѝ го представил като Аксуел, сякаш бяха непознати.
Е, те бяха непознати.
Елиз погледна над бюрото към баща си. Той се бе отпуснал тежко в стола, сякаш е прекалено уморен, за да се
придържа към стандартите си за подобаващата стойка.
— Елиз — той махна към празното място до Аксуел, — седни, ако обичаш.
Тя се подчини незабавно, отпускайки се в стола. С периферното си зрение забеляза, че Аксуел не я гледа. Очите
му бяха приковани напред, в баща ѝ.
О, да, определено изглеждаше… е, добре де, „съблазнителен“ може и да звучеше, сякаш е парче торта, което
нямаш търпение да излапаш, ала истината бе, че именно тази дума изникваше в ума ѝ при вида му. Черното поло
толкова му отиваше. Къде се бяха дянали пиърсингите му? Беше ги свалил.
Какво ли би било усещането от допира на косата му? Мека и гъста…
— … ето защо го повиках тук.
Елиз се отърси и избъбри:
— Какво?
— След разговора ми с Абалон, Първия съветник, стигнах до това навярно очевидно, макар и неудобно
заключение.
Страхотно. Беше пропуснала всичко. Ала по всяка вероятност, каквото и да беше казал, едва ли беше в нейна
полза.
— Е, аз не мисля, че е нужно да бъда поставена под изолация. — Елиз скръсти ръце на гърдите си. — Според
мен това е назадничаво решение…
— Поради което вярвам, че това, което е нужно, за да продължиш обучението си, е телохранител.
Елиз се сепна, а баща ѝ кимна към Аксуел.
— Тук е, за да се кандидатира за длъжността. Той е ученик в програмата на Братството на черния кинжал и
идва горещо препоръчан лично от краля. След час очаквам още един кандидат. Ново, мисля, че така се казваше. Той
също идва с най-горещи похвали.
Телохранител? Нима този мъж щеше да охранява… тялото ѝ?
Елиз рязко обърна глава към Аксуел, докато постепенно си даваше сметка какво означава това, но после
побърза да насочи вниманието си обратно към баща си.
— Я, чакай! Значи, ако той ме придружава, ще ми позволиш да ходя на лекции в университета и да си върша
работата като асистент? Ще ми позволиш да завърша образованието си?
Баща ѝ се прокашля.
— Точно така.
— Ти… аз… ние… — Тя попелтечи още малко. — Татко, какво те накара да промениш мнението си?
Феликс затвори очи и си пое дълбоко въздух.
— Първият съветник е достоен мъж, когото уважавам дълбоко. Накара ме да осъзная, че щом той е в състояние
да позволи на дъщеря си да постъпи в тренировъчната програма, несъмнено аз също мога да ти позволя да…
Елиз скочи от стола си и заобиколи бюрото. В семейството ѝ физическите прояви на привързаност обикновено
отстъпваха място на по-официални жестове, като поклони, реверанси и някоя и друга въздушна целувка от време на
време. Ала ѝ беше невъзможно да не даде израз на онова, което изпитваше.
Обви ръце около баща си и той застина, още по-скован от обикновено, макар че след миг се пресегна и я
потупа неловко по ръката.
— Всичко е наред — каза дрезгаво. — Да. Всичко е наред. Наистина.
Не я отблъскваше. Тъкмо обратното, на Елиз ѝ се струваше, че е не по-малко разчувстван от нея. Просто и
двамата не идваха от семейство, в което знаеха как да се справят с близостта. И за двамата това бе като да се
прегърнат с всичка сила, докато тя ридае и се извинява, че го е лъгала и е предала доверието му, а той се зарича да
бъде бащата, от когото тя се нуждае и когото заслужава, а не потисникът, срещу когото бе започнала да негодува.
Елиз се изправи, опъна кашмирения си пуловер и хвърли поглед към Аксуел.
Жълтите му очи бяха впити в нея изпод полуспуснати клепачи, изражението му бе далечно. От гледна точка на
баща ѝ той несъмнено имаше професионално излъчване. Ала Елиз знаеше по-добре. В погледа му имаше огън, огън,
който би могъл да я изпепели.
Ако тя му позволеше.
— Според мен идеята е страхотна — чу се да казва. — Това с телохранителя.

***

Когато Елиз проговори, Акс премести поглед обратно към баща ѝ. Най-сигурният начин да изгуби работата,
преди да я е получил? Да разсъблече дъщерята му в мислите си пред очите му.
Дори бедняк като него знаеше, че това е „невъзпитано“.
Освен това най-странното, като се имаше предвид какви бяха обикновено отношенията му с представителките
на противоположния пол, бе, че да я зяпне похотливо му се струваше, чисто и просто, нередно. Светът беше опасно
място, а тази жена беше необикновена. Мъжете, били те човеци или вампири, копнееха за някой като нея. Да не
забравяме и лесърите.
Тя се нуждаеше от закрила. Заслужаваше я.
Той бе тук в качеството си на професионалист, а нямаше нищо професионално в това да бъде същото, от което
може би щяха да го наемат да я пази.
— Добре, миличка. — Баща ѝ се размърда в стола си. Сякаш би предпочел тя да се отдръпне и да се върне от
другата страна на бюрото. — Всичко е наред.
И това бе някак тъжно, но разбира се, той бе познал предостатъчно родителско отблъскване. Поне тя като че ли
нямаше нищо против, докато се връщаше на стола до него.
— Е, искаш ли да го попиташ нещо, Елиз?
Акс почувства погледа ѝ и дяволите да го вземат, това му хареса. Искаше да усети как очите ѝ обхождат цялото
му тяло.
 Искаше да се излегне до нея в някое легло, а може би на пода… по дяволите, би легнал върху горещи въглени за
нея, ако това щеше да я възбуди… искаше ръката му да бъде около пениса му, докато я гледа право в очите и я моли
да го поеме в себе си.
Тази фантазия за покорство, в която покореният бе той, бе нещо ново за него, но какво пък. Така или иначе,
нямаше да се случи.
— Да? — подкани я той.
— Ъм… значи, аз посещавам Щатския университет на Ню Йорк. Ходя на лекции вечер и работя като асистент
на един от моите професори. Ще можеш ли да се слееш със средата?
Акс виждаше, че според нея отговорът беше „не“, но не беше сигурен, че я е грижа особено. Разбира се, тя се бе
разминала на косъм с това да я затворят в къщата до края на живота ѝ, ако искането за изолация беше подадено.
На нейно място би приветствал възможността да ходи на лекции под каквато и форма да ѝ се представеше;
Дядо Коледа, задник в костюм на Батман… той.
— Ще направя каквото се налага — отвърна, обръщайки се към баща ѝ. — Ще бъда толкова видим или
невидим, колкото поискате. Няма да се поколебая да използвам сила, но няма да предизвиквам човеците. И, да,
готов съм да посрещна куршум за нея, ако се наложи. Нищо не ме плаши и не бягам от нищо. Нито дори от
собствената си смърт.
До него Елиз потръпна, но той не можеше да ѝ помогне. На бойното поле предишната нощ беше получил
солидна доза реалност и прекалено добре знаеше за какво се тревожеше баща ѝ.
Феликс Млади се прокашля.
— Това е добре. То е…
— Онова, от което се нуждаете — довърши Акс вместо него. — Това е нужно, ако искате да защитите дъщеря
си. Целта е да може да си върши работата и всяка нощ да се прибира вкъщи невредима. Мога да ви осигуря това
спокойствие, защото, докато се намира под моите грижи, тя ще бъде единственият ми приоритет, по-важна дори от
мен самия. Нищо и никой няма да има значение, освен тя.
Феликс изпусна дъха си така, сякаш слонът, седял върху гърдите му до този миг, бе станал, за да отиде на
водопой.
— Можете да ми имате доверие — заяви Акс.
— Добре. — Още прокашляме. — Това е отлично, синко. Наистина… отлично.
И ето кога Акс разбра, че е нает.
До този миг Елиз седеше притихнала и напрегната до него, но ето че сега се залови да му обясни програмата си,
която нямаше да бъде проблем, тъй като сега, когато имаха полеви упражнения, часовете при Братството щяха да
започват по-късно.
Изслуша я, а после баща ѝ му съобщи каква е заплатата.
Майчице — помисли си Акс. — Пържоли за вечеря. Електричество. Ремонт на къщата на баща му.
— Разкажи ми за семейството си, синко — рече баща ѝ.
Акс замалко не се дръпна назад, но се овладя. Не беше подготвен за нещо толкова лично. Поне отговорът беше
лесен.
— Родителите ми са мъртви. Не съм обвързан и никога няма да се обвържа. Нищо не ме свързва с каквото и да
било извън тренировъчната програма.
— В нападенията ли изгуби семейството си? — попита Елиз тихо, сякаш преживяваше нещо.
Той присви очи насреща ѝ.
— Единственото, за което трябва да се тревожиш, е дали мога да те опазя жива, и смятам да го направя. Това е
всичко.
Тя се изпъна в стола и Акс потисна усмивката си. Може и да беше жена, но дълбоко в себе си беше боец. И
очевидно не ѝ беше приятно, когато затръшваха врати в лицето ѝ, буквално или преносно.
Образ, в който тя вдигна ръцете му над главата му и вложи цялата си тежест, за да го задържи там, където го
искаше, замалко да извика ерекция зад ципа му.
Повдигна вежда насреща ѝ, предизвиквайки я да отприщи част от тази жар. Ала тя не го направи. Не и пред
баща си.
Човече, нямаше търпение да започне работа. Тя щеше да му дръпне хубава лекция.
А той определено беше нает.
Дори и ако не се беше представил като смъртоносната сила, която баща ѝ търсеше, Феликс погрешно беше
предположил, че Ново е мъж. А нямаше начин благовъзпитан мъжки шовинист като него да допусне една жена да
охранява дъщеря му, независимо колко впечатляващ воин и професионалист бе Ново. И това бе адски прецакано.
Но работеше в негова полза.
Само че той я искаше…
 Работата, искаше работата.
— Е, ще ти се обадя.
Феликс се изправи на крака.
— Да — измърмори Акс и към двамата. — Така мисля. А аз ще ви дам отговора си още сега. Приемам работата
и мога да започна, когато пожелаете.
10
Пълен. Хаос.
Докато звярът изригваше от тялото на Рейдж, събуден от страданието на Бити, Мери закри момиченцето върху
кушетката за прегледи, макар и не от страх, че драконът ще я нарани.
Парчета хоросан се откъсваха от тавана там, където се беше блъснала главата на огромния дракон, и валяха по
пода, докато покритата с шипове опашка се махаше напред-назад, трошейки шкафове и разпилявайки оборудване.
Стовари се върху мивката и разби тръбите.
Под рукналата вода и премигващите лампи Хавърс и персоналът му направиха точно това, което не трябваше.
Вместо да замръзнат по местата си, те се превърнаха в мишени, като затичаха насам-натам, мъчейки се да се
доберат до изхода, заварден от нещо, което можеше да ги изяде.
Но разбира се, не беше като който и да било от тях да си беше имал работа с нещо такова.
— Спрете! Не мърдайте! — изкрещя Мери.
И тогава звярът изрева.
Мери извърна глава, за да предпази едното си ухо, но нямаше намерение да използва ръцете си. Бити беше така
незащитена…
Вратата зад дракона се отвори и Зейдист, Ви и Ласитър подадоха глави в стаята.
— Затворете вратата! — извика Мери. — И стойте отвън!
Най-добрият шанс да попречи ситуацията да се превърне в касапница, бе да осъществи контакт със звяра, да го
успокои и да привлече вниманието му единствено към себе си и Бити. Докато вниманието му беше насочено към
нея, никой нямаше да пострада…
Челюстта на дракона се затвори рязко. А после звярът потрепери, когато влечуговите му очи се завъртяха и се
впиха в Бити. Пуфтене излезе от гърлото му и той пристъпи напред, а огромните крака с дълги нокти думкаха като
валяк.
Мери бавно се надигна, позволявайки другото Аз на Рейдж да види детето.
— Тя е добре. Хайде, увери се сам.
Масивната глава на чудовището се сниши бавно, сякаш не искаше да стресне момиченцето, и Мери се
отдръпна. Муцуната се зае да подуши Бити и от нея се откъснаха въпросителни звуци, наполовина нервно мъркане,
наполовина болезнено хъхрене.
Бити вдигна ръчичка и помилва бузата с лилави люспи.
— Добре съм…
Гласът ѝ беше изненадващо силен и тя се усмихна, сякаш стаята не беше опустошена, хората не бяха уплашени
до смърт, а тя не беше преживяла истинско мъчение.
Мери положи длан върху изопнатия врат на звяра, усещайки мускулите и могъществото му.
— Всичко е наред… шшт… всичко е наред, ела тук…
Без да помръдне глава, нито дори очи, тя прошепна на Хавърс:
— Кажи ми, че успя да наместиш костта.
С периферното си зрение видя как мъжът намести очилата си с розови рамки, които се бяха изкривили на една
страна.
— Из-з-з-звинявай… какво?
— Костта — повтори Мери със същия тих, равен глас. — Свърши ли това, което трябваше?
— Д-д-да, мисля, че да. Т-т-т-трябва да направя рентгенова снимка, за да съм сигурен.
— Да, да изчакаме малко с това.
Сестрите се сгушиха още по-близо една до друга, сякаш се бояха шефът им да не възрази.
— Аз… не — отвърна той, — съгласен съм, че не е препоръчително точно сега. Позволи ми да попитам…
колко дълго… ъ, колко дълго той…?
— Зависи. Никъде обаче няма да ходим, докато Рейдж не се върне.
Бити и звярът все още си общуваха с допир и звук и поне що се отнасяше до Мери, като се имаше предвид
понесеното от момиченцето страдание, двамата можеха да прекарат следващите шест часа заедно, а останалите в
стаята просто трябваше да го приемат.
С тази мисъл тя се огледа наоколо и потръпна. Щяха да са нужни доста пари, за да оправят това опустошение,
помисли си, докато плъзваше поглед по съсипания под, изпотрошения таван, останките от стъклените шкафове. Ала
после отново погледна към своя хелрен и малкото си момиченце. Звярът беше голяма част от шантавото ѝ семейство
и заслужаваше да бъде уважен за…
Вратата се открехна леко и Ласитър, все така с хокейното си облекло, пристъпи в стаята, подавайки нещо. В
първия миг Мери не можа да различи какво е…
Я чакай, това да не беше сникърс?
— Какво правиш? — изсъска тя, приближавайки се предпазливо.
Звярът начаса погледна с ръмжене към ангела. Ала Ласитър дори не мигна. Много ясно.
— Вземи — каза той. — Хапни сникърс. Не си ти, когато си гладен.
За миг се възцари мълчание. А после Мери не можа да се сдържи и избухна в смях.
— Сериозно? Сериозно?
И интересно, когато Ласитър я погледна, изражението на лицето му зад хокейната маска беше палячовско, но
не и очите му. Искрящите му очи без зеници бяха убийствено сериозни, предлагайки ѝ спасителен пояс в
болезнената действителност, че тя обичаше дете, понесло ужасяващ физически тормоз, и това бе нещо, с което
щеше да ѝ се наложи да се справя до края на дните си.
— Благодаря ти — прошепна тя на ангела, когато звярът наведе глава и подуши кафявата опаковка.
— Давай — подкани го Ласитър. — Хапни си.
И виж ти, с прецизност, която беше наистина впечатляваща, с оглед на това, че зъбите му бяха с размерите на
ками, другото Аз на Рейдж взе десертчето между предните си зъби и го лапна.
Частица от секундата по-късно, пуф!, Рейдж се озова разтреперан и гол на пода.
— Ама колко ме бива само, а! — заяви Ласитър тържествуващо.

***

Рейдж се завърна от Царството на звяра сляп, зъзнещ от студ и в абсолютна паника. Подът, върху който се
мяташе, беше хлъзгав и той с ужас си помисли, че това е кръв. Но не, не долови мирис на смърт. Онова, което
надуши, бяха изгорели кабели, хоросан и стипца. Смътно си даде сметка, че не му се повдига, което беше добър
признак, че не е изял никого.
Почакай, защо усещаше вкус на фъстъци и шоколад? И нещо найлоново?
— Мери…! — извика в мрака. — Бити…
— Всички са добре. — Гласът на Мери прозвуча близо до него и съвършено спокойно. — Всичко е наред.
Ръката ѝ го помилва по челото и косата.
— Бити? — промълви той.
— Тук съм, татко. Звярът просто искаше да се увери, че съм добре…
Рейдж изпусна дъха си и осъзна, че лежи сред куп отломки.
Господи, как, по дяволите, звярът се беше побрал в стаята за прегледи? Все пак той не бе в състояние да си
променя размера.
Говор. Стъпки. Нещо леко, метнато върху долната половина на тялото му. Силно стъргане, сякаш местеха
настрани голяма част от стената или тавана, или висок шкаф. Междувременно единственото, което той бе в
състояние да направи, бе да си лежи там като талпа, давейки се в море от болка и раздразнение.
Ама че гадост.
Гласът на Вишъс се разнесе съвсем наблизо.
— Братко, ще те сложим на носилка. След това ще те изкараме от тук. Фриц идва с мерцедеса, защото няма да е
лесно да те качим в понтиака.
Майната му, помисли си Рейдж. Толкова беше уморен от тази гадост.
Бити се нуждаеше от него, а какво ѝ беше дал той? Шибан хаос. Какво, по дяволите, го беше накарало да си
помисли, че би могъл да бъде баща? Та той не можеше…
— Искам да отида с него — заяви Бити.
— Трябва да наместим костите ти, миличка — обади се доктор Джейн.
— Ще изчакам! — излая Рейдж. — Искам да изчакам!
Гласът на Бити стана рязък.
— Сложете ми гипса и да си вървим. Но искаме да бъдем заедно.
Рейдж затвори очи, въпреки че това не промени колко бе сляп. Последното, за което момиченцето трябваше да
се тревожи, бе той.
— Както кажеш, Бит — увери я Вишъс. — Именно затова поисках Фриц да дойде.
— Трябва да се погрижа за баща си.
— Разбира се. — Вишъс говореше толкова меко, колкото изобщо му беше възможно. — И си напълно права,
хлапе. Той ще се справи по-добре, ако си до него.
Не, помисли си Рейдж. Той бе този, който би трябвало да подкрепя Бити.
 Истински шибан кошмар.
Но поне след това нещата се задвижиха доста бързо. Хавърс проправи път и докара портативен рентген, който
потвърди, че бедрената кост бе там, където трябваше да бъде. След това се разнесе миризма на брашно и вода,
докато обездвижваха ръцете и краката на Бити с някакво фибростъкло. Рейдж отказа да се отдели от нея, оставайки
върху коравия мокър под, докато всичко не приключи.
А после си тръгнаха.
Бит седеше в инвалиден стол. Той беше парче месо върху носилка. А мрачният антураж, състоящ се от Зи, Ви и
Ласитър, вървеше плътно зад Мери.
— Хей, Рейдж? — тихичко каза Ласитър.
— Какво?
— Ако не ти потръгне в кариерата ти на обучен убиец, недей да се пробваш с вътрешен дизайн. Никак не ти се
удава.
Рейдж не можа да не се разсмее.
— Ама че си идиот.
— Аха, а ти си добър мъж. Дори ако току-що нанесе щети за около двеста хилядарки там вътре. Не се
притеснявай. Мисля, че ще можем да ти ги приспаднем от данъците. Нали се сещаш, отстъпка за разрушение.
Рейдж усети как ангелът го стисна за рамото, а после се отдръпна. Той си пое дълбоко дъх — сега му оставаше
единствено да издържи, докато двамата с Мери успеят да останат насаме.
Тогава можеше да рухне.
В асансьора последва бавно изкачване. А после леко друсване, когато стигнаха на повърхността.
Студеният, сух нощен въздух бе фантастичен в дробовете му, но изобщо не облекчи болката в гърдите му. И той,
и Бити изстенаха, докато ги качваха в мерцедеса на Фриц.
Което беше нетърпимо за Рейдж, и то не само защото всяка става и кост в тялото му го убиваха.
Той трябваше да вдигне Бити на ръце и да я намести на задната седалка. Той трябваше да сгъне инвалидния
стол и да го прибере в багажника. Той трябваше да я подкрепя, докато се друсаха по пътя.
Той трябваше да я отнесе в стаята ѝ, когато стигнеха в имението.
— Рейдж?
Гласът на Мери го накара да погледне към предната седалка на седана.
— Да?
— Готов ли си?
— Да.
Или поне това изрече на глас. Онова, което двамата си размениха наистина, бе:
Рейдж, знам, че не си добре. Ще издържиш ли, докато се приберем у дома, за да го обсъдим тогава? Наистина
се тревожа за теб и бих го направила тук и сега, ала знам, че не би искал нещо подобно пред другите.
О, господи, Мери, беше ужасно. Чувствам се отвратително. Ще ме обичаш ли все още, въпреки че съм най-
лошият баща на света и никога, никога няма да стана по-добър в това?
Не си най-лошият баща. Всички имаме предел на възможностите си и неща, които ни се иска да бяхме
направили по-добре. Но моля те, не забравяй. Да бъдеш баща, е доживотно обвързване, а ти едва сега започваш.
Недей да обобщаваш, става ли?
Колата потегли, Рейдж си пое дълбоко дъх и…
Бити се пресегна през седалката и улови ръката му.
— Благодаря ти, че дойде с мен.
Той обърна глава.
— Какво?
— Означаваше много, че дойде и че беше в стаята с мен.
Рейдж потръпна.
— Бити, не се засягай, но аз само влоших всичко. Така де, направих стаята на нищо.
— Не бих могла да понеса онази последна процедура без теб. — Гласът ѝ беше едновременно срамежлив и
прекрасен. — Моят кръвен баща никога не е правил нещо такова за мен. Никога не… дори не искаше да ходя в
болницата. Нали се сещаш, всеки път, когато ме болеше… — Тя се прокашля. — Така че, благодаря ти. Ти си най-
добрият баща на света.
А после отпусна главичка върху рамото му.
Очите на Рейдж се наляха със сълзи и запариха, карайки го да примигва насред слепотата си.
— Бити?
— Да?
Той стисна малката ѝ ръка и се прокашля.
 — Искаш ли сладолед, когато се приберем вкъщи?
— Да, моля. Ментов с шоколадови парченца. Всички можем да си хапнем. Ще си вземем три лъжици.
Рейдж затвори очи, неспособен да повярва, колко могъща бе прошката на Бити. Чувстваше се възкресен, докато
в същото време не можеше да проумее великодушието ѝ. Как бе възможно това момиченце да го приема, макар да не
се бе оказал непоклатимата скала, която бе възнамерявал да бъде?
Каква ти скала, по-скоро Годзила.
Усети, че Мери ги гледа от предната седалка. А после, понеже винаги казваше правилното нещо в правилния
момент, тя промълви:
— Не е ли прекрасно да не е нужно да бъдеш съвършен, за да бъдеш обичан?
— Да — отвърна Рейдж дрезгаво. — А три лъжици ми звучи направо райски.
11
Обаждането на мобилния телефон, който Акс беше получил от Братството, дойде около четири сутринта и той
вдигна, седнал пред огъня в къщурката на баща си.
— Ало.
И сякаш я беше изфабрикувал от нищото, жената, за която мислеше непрекъснато, каза:
— Здравей, Елиз е.
— Получих ли работата?
За миг се възцари мълчание.
— Да. Другият кандидат се оказа жена и баща ми…
— Никога не би я наел. Да, досетих се.
— Ъм… дали е възможно да дойдеш у нас? Баща ми би искал да подпишеш едни документи, а после бихме
могли да поговорим по-подробно за следващите няколко нощи. Не съм сигурна, че се уговорихме колко вечери…
— Дай ми десет минути.
— Ъ, окей. Добре. Благодаря ти.
Акс затвори и остана да седи с телефона в ръка. Три… две… едно…
Точно както беше очаквал, следващото обаждане беше от Пейтън. Изобщо не се хаби с какъвто и да било
поздрав, просто вдигна, оставяйки телефона там, където си беше, до бедрото му.
Гласът на другия мъж изригна през малкия високоговорител.
— Ти поднасяш ли ме? Какви лъжи си им наговорил, по дяволите? Не е твоя работа — изобщо! — да охраняваш
братовчедка ми. Ти си…
Акс поднесе телефона към ухото си.
— Не ти решаваш, Пейтън. Съжалявам…
Тряс! Тряс! Тряс!
Акс изви глава към входната врата.
— Ти майтапиш ли се!
— Отвори шибаната врата!
Акс затвори телефона и се изправи, при което коленете му изпукаха. Отиде до вратата, като си мърмореше под
носа, натисна бравата и отвори.
— За твое сведение, никога не заключвам — съобщи отегчено. — Следващия път, когато дойдеш да ми крещиш,
просто влез.
Отдръпна се, сигурен, че Пейтън ще го направи на нищо и — каква изненада! — той се залови да стори именно
това, прекосявайки малката стая, за да отиде до камината.
— Какво, не можеш да усилиш отоплението ли? — сопна се аристократът. — Да не говорим, че е тъмно като в
пещера, освен дето е студено като в зимник.
— Богаташите като теб да не би да ги възпитават да съдят другите? Или това се случва от само себе си, заради
всичките ви пари?
— Това не е някаква шибана игра, задник такъв!
Акс се обърна към Пейтън и извъртя очи.
— Какво, да не ти изглежда, че си играя на „Монополи“?
Пейтън се завря в лицето му.
— Кажи им, че няма да го направиш. Или аз ще го сторя.
— За кого, по дяволите, се имаш? Идваш тук и се разпореждаш! Не ме познаваш, не сме роднини и онова, което
правя в свободното си време, изобщо не ти влиза в шибаната работа.
— Отречи, че я желаеш. Хайде де, излъжи ме в очите и ми кажи, че не я желаеш, а после ми надрънкай цял куп
празни приказки, че ще се държиш професионално!
— За твое сведение, Ричи Рич — Акс заби два пръста в гърдите на копелето, — цял живот съм прекарал край
неща, които не мога да имам. Така че съм свикнал. И ти трябва да си адски доволен, че е така. Защото това правите,
ти и тези като теб, нали? Гледате отвисоко простолюдието като мен.
— Ти си мъж. Това няма нищо общо с произхода ти.
— А, ясно. Значи, мъжете не са способни на никакъв самоконтрол.
— Не са! Не се прави на идиот…
— Значи, ти чукаш Парадайз. Зад гърба на Крейг. Ясно. Разбрах.
Другият мъж се намръщи.
— За какво, по дяволите, говориш?
 Акс се усмихна студено и се приведе напред.
— Ти я желаеш. Желаеш я толкова много, че можеш да го вкусиш. Виждал съм те как я гледаш, преструвайки се,
че не ти пука. Но не е така. Тъй че, да, ако мъжете не са способни на самоконтрол, значи, очевидно си наврял оная
си работа в устата ѝ…
Крошето долетя под съвършен ъгъл и на това му се казваше светлинно шоу. Главата на Акс отхвръкна нагоре и
назад, мозъкът му рикошира в черепа и за миг му причерня пред очите.
— Тотално си луд — процеди Пейтън. — Тотално…
Два пъти. В рамките на по-малко от двайсет и четири часа. Задникът го беше цапардосал два пъти.
Акс извади пистолета, който носеше втъкнат в дънките си, и го долепи до слепоочието му толкова светкавично,
че Пейтън нямаше време да отстъпи назад.
— Предпазителят е вдигнат. А аз нямам какво да губя. Така че защо не започнем с това никога повече да не си
посмял да ми вдигнеш ръка. Направи го два пъти. Третият ще те вкара в гроба.
Пейтън примига. Два пъти. А Акс го погледна право в очите, за да не остави и помен от съмнение, че говори
напълно сериозно.
— Махай се — процеди ниско.
— Грешиш за мен и Парадайз. Тя е със своя мъж. Сама си го избра. Никога не съм бил с нея и никога няма да
бъда. Така че да не си го повторил повече, а ако не се обадиш на бащата на Елиз още сега, сам ще отида у тях и ще им
кажа, че си вън от играта. Няма да припариш в онази къща…
Акс премести дулото само на няколко сантиметра и натисна спусъка. Гърмежът беше силен; ударът на куршума
в стената бе още по-силен.
Пейтън изкрещя и закри главата си, отпускайки се на колене. Ала Акс беше приключил. Пресегна се със
свободната си ръка, сграбчи копелето за скъпото яке и като го издърпа на крака, го блъсна в стената до камината
толкова силно, че мазилката се напука.
— Искаш ли да знаеш защо е толкова студено тук? — процеди. — Понеже не мога да си позволя отопление.
Затова е и тъмно. Ти може и да се радваш на разкоша да не се тревожиш откъде ще дойде следващото ти ядене или
следващият ти мерцедес, но аз броя стотинките и се храня в тренировъчния център толкова често, колкото е
възможно. Нямаш никакво право да ми казваш какво да правя и дали да откажа дадена работа, така че ти да не си
принуден да се изправиш срещу факта, че другата ти братовчедка наскоро беше убита. О, и PS, да ти го начукам! Да
не си посмял да ми стоиш насреща с тузарските си обувки, докато не можеш да бъдеш с жената, която искаш, и да
ми твърдиш, че понеже съм беден, аз не съм в състояние да сторя същото. Не от нас зависи от кого сме привлечени,
ала мислите не са действия. Дори и за тези от простолюдието.
Подсили малката си реч с още едно блъсване в стената. А после пусна другия мъж и се отдръпна, обикаляйки из
малката дневна с разхвърляните ѝ мебели, избелелите завеси и изтърканите килими. В проточилото се мълчание
ненавиждаше факта, че се срамува от къщата на баща си.
Това бе още едно предателство спрямо него. И нещо повече, Пейтън и неговите платинени двойни стандарти
едва ли бяха нещо, до което си струваше да се домогваш.
— Аз ще ти платя — заяви Пейтън мрачно. — Колкото ти предлагат, аз ще го удвоя. Ще го утроя.
Акс се завъртя и се взря в него.
Пейтън вдигна отбранително длани.
— Ще ти платя за една година напред. Още сега.
Акс отвори уста. Затвори я.
В крайна сметка просто взе коженото си яке и се отправи към вратата.
— Къде отиваш? — поиска да узнае Пейтън.
— Затвори след себе си. Или недей. Не ми пука. Но ако не тръгна сега, ще трябва да обяснявам на Елиз защо
съм те убил, а бих предпочел да говорим за програмата ѝ в университета.

***

Сърцето на Елиз се блъскаше в гърдите ѝ, докато крачеше напред-назад по сиво-белите мраморни квадрати на
пода във фоайето. Баща ѝ беше излязъл, за да се види с чичо ѝ в града. Икономът и прислугата си вършеха тихичко
работата в задната част на къщата, което, като се имаше предвид, че семейното имение се простираше на повече от
две хиляди и петстотин квадратни метра, означаваше, че не се виждаха никакви. А леля ѝ си беше в леглото на
горния етаж.
Елиз погледна към големия часовник върху старинния скрин до главния вход, а после погледна ръчния си
часовник. След това се обърна към старинното огледало до себе си и се взря във вълнообразното си отражение.
Разкривяването ѝ се струваше подобаващо. Не беше сигурна какво прави, какво ще каже.
Попипа яката на кашмирения си пуловер, приглади широкия панталон на „Дона Каран“ над бедрата си.
Обувките ѝ не бяха нещо особено, най-обикновени пантофки на „Тори Бърч“.
Щеше ѝ се да беше по дънки, но баща ѝ не ги одобряваше. Сякаш къщата им беше кънтри клуб с дрескод…
Някакво тракане я накара да се намръщи. Телефонът ѝ, сложен на режим вибрация, звънеше в джоба ѝ и тя
побърза да го извади. Беше Трой…
Силен тътен отекна в просторното помещение — чукалото отвън, използвано от силна ръка.
Докато прибираше телефона в джоба си, без да отговори, Елиз си помисли, че изборът ѝ е показателен.
Сърцето ѝ прескочи един удар, а после и тя подскочи, когато икономът се появи откъм библиотеката.
— О, аз ще отворя — каза му, както се надяваше, с непринудена усмивка. — Не се притеснявай.
Догенът спря, сякаш конфликтът между чувството му за дълг и директната ѝ заповед караше мозъка му да даде
на късо.
— Всичко е наред — настоя Елиз. — Върни се към по-важните си задължения.
Икономът се поколеба още малко, спирайки за миг очи върху голямата месингова брава, сякаш трябваше поне да
си представи как изпълнява задължението си, преди да може да си тръгне. След това се поклони и се отдалечи, за да
се върне към каквото и лъскане, бърсане на прах или инспектиране да беше правил преди това.
Елиз си пое дълбоко дъх и отвори тежката врата. Събра сили, за да погледне нагоре, и…
— Господи!
Аксуел все още беше с дрехите, които беше носил на интервюто, поло и спортно-елегантен черен панталон,
които му стояха все така страхотно. Косата му бе все така черна, гъста и късо подстригана. Лицето му — все така
сурово красиво и въздействащо.
Само че му течеше кръв.
Под лявото му око или пък някъде встрани кожата му беше разкъсана и течеше кръв. Започваше да му излиза и
синина — скулата под раната се подуваше и почервеняваше.
— Ти ми каза да дойда — намръщи се той.
— Окото ти. — Тя посочи. — Ранен си.
Той вдигна ръка и докосна лицето си, ала вместо разтревожен, изглеждаше просто подразнен.
— Имаш ли носна кърпичка? — попита я.
— Какво?
— Носна кърпичка? Тоалетна хартия също ще свърши работа. Само ми посочи къде е тоалетната.
— Говориш сериозно.
— Моля?
— О, за бога. — Улови го за ръката, преди да си даде сметка какво прави. — Нека се погрижа.
Срещна първоначално съпротивление, когато затвори вратата и опита да влезе във вътрешността на къщата с
него, но после той я последва. Поне докато не стигнаха до подножието на извитото стълбище.
— Отиваме на горния етаж — обясни тя, подръпвайки ръката му. — Имам аптечка за първа помощ в стаята си.
Програмата ми за следващия семестър също е там.
— Нямаш ли я на телефона си? И хайде де, не е нужно да го правим на голям въпрос…
— Страх ли те е?
Аксуел се закова на място и от яростния поглед, който впи в лицето ѝ, захвърчаха искри.
— От какво?
— Ти ми кажи. Понеже не мога да разбера защо не искаш да се качиш на горния етаж.
Той изруга под носа си и изкачи стълбището, вземайки стъпалата по две наведнъж. Докато подтичваше след
него, Елиз усети, че се усмихва.
— Е, какво се случи с лицето ти? — попита тя широките му рамене.
— Нищо.
— За твое сведение, ако ще отклоняваш вниманието ми, поне го направи както трябва. Не отиваме за лепенка,
понеже се е случило „нищо“.
— Не ти влиза в работата. Какво ще кажеш за това? И господи, почва да ми писва да го повтарям на всички.
— Какво означава това?
— Голяма къща — отбеляза, когато се качиха на втория етаж, и се огледа наляво-надясно по коридора,
отдалечаващ се и в двете посоки. — Колко стаи има?
— Сериозно ли? — Елиз сложи ръце на хълбоците си. — Това е най-доброто, на което си способен?
Погледът му се прикова в нейния и когато се приведе към нея, тя ясно си даде сметка за огромните му размери
и сила, но не по един застрашителен начин.
А по такъв, който накара очите ѝ да се спрат за частица от секундата върху устните му.
 — Няма да го обсъждам с теб — заяви той. — Ако искаш да се правиш на медицинска сестра, добре. Но само
защото настояваш да ме превържеш, не означава, че ти дължа някакво обяснение. Ясно ли е?
Елиз го изгледа продължително. Бяха опасно близо до това да започнат зле. А ако го изгубеше? Ако той решеше
да си тръгне?
Не искаше да даде на баща си повод да преосмисли решението си.
Отговори на въпроса за къщата — каза си. — Мини в неутрални води.
— Не знам колко стаи имаме. — Изруга тихичко, докато поемаше наляво. — Може би четиресет? Петдесет?
Някъде там. Баща ми я построи през 1910 година.
Много ясно си даваше сметка за него зад гърба си, усещаше тялото му. Присъствието му. Аурата му.
Всъщност установи, че върви различно, хълбоците ѝ се полюшваха повече, раменете ѝ се изпънаха. Нямаше
представа как го знаеше, но беше сигурна, че той преценява очертанията на дупето ѝ, бедрата ѝ. Но разбира се, нали
именно това бе направила — правеше — и тя с него.
— Ето я стаята ми.
Отвори вратата, потискайки желанието да можеше да покаже със замах красивите предмети в нея, като
леглото!, тоалетката!, красивото писалище!, тапетите!
Кое във физическото привличане превръщаше и най-умните хора на света в бръщолевещи идиоти?
— Банята ми е ето тук. — Тя махна към отворената двукрила врата. Сякаш той нямаше представа какво би
могло да бъде облицованото с мрамор помещение. — Ела с мен.
Огледалото над двойния умивалник ѝ предложи хубав изглед към него, когато той спря на прага и не пристъпи
по-навътре.
— Просто ми дай нещо, с което да избърша кръвта. — Очите му се плъзнаха по ваната с извити крачета,
стъклената душкабина в ъгъла, редицата затъмнени прозорци. — Сам ще се погрижа.
Огромното му тяло и черните дрехи изобщо не се вписваха сред бледия мрамор с кристални и златни акценти и
Елиз почувства как през нея минава тръпка на вълнение. Той стоеше на място, където тя редовно беше гола.
Не беше сигурна защо ѝ хрумна тази мисъл, нито защо ѝ се стори толкова еротична. Ала беше така.
Свали една кърпа за ръце с монограм от златната закачалка и завъртя златното кранче. Пъхна пръсти под
струята и зачака водата да…
— Не е нужно да е топла — измърмори той.
Стори ѝ се глупаво да спори с него. Така че просто изчака температурата да стане подходяща и навлажни
хавлията.
— Дай ми я — нареди той, протягайки ръка.
Елиз изцеди излишната вода, приближи се до него и сложи кърпата в ръката му.
— Внимавай… Леле! Какво правиш?
Е, беше очевидно. Опитваше се да изтрие половината си лице.
Елиз го сграбчи за ръката и когато той потръпна, сякаш го беше изненадала, се възползва от реакцията му и си
взе обратно кърпата. Дръпна го по-навътре в банята и го бутна да седне върху пейката до ваната. Дойде по-близо,
отмести ръцете му настрани и се залови за работа.
— Как се случи? — попита, докато попиваше внимателно кръвта. — Не изглежда мръсно. Кой те удари и жив
ли е още?
Отговорът на Аксуел? Стиснати челюсти така, че кътниците му изскърцаха… сякаш в главата си водеше
разговор с някого. С нея? Или с онзи, с когото се беше сбил?
Вероятно с нея.
— Можеш да ми кажеш. — Елиз отново отиде до умивалника и изплакна кърпата. Върна се. — Няма да те съдя.
Приведе се към него и се вгледа в раната.
— Мисля, че ще има нужда от шевове. Доста е дълбока и широка. Виждаш ли с това око?
Никакъв отговор. Единствено ново стисване на челюсти и скърцане със зъби.
— Окей, господин Приказливецо, да видим с какво мога да я скрия. А после трябва да отидеш при Хавърс.
Очевидно си здрав, така че ще зарасне, но може да се инфектира преди това.
Елиз подсуши мястото с другия край на хавлията и отиде до един от шкафовете, навеждайки се над
чекмеджетата, докато ги отваряше едно по едно. Аптечката за първа помощ беше в последното до пода.
Прерови лепенките и бинтовете и извади един от големите квадрати.
— Това ще свърши работа.
Хвърли опаковката в кошчето и се върна при мълчаливия си, мрачен пациент.
— Ами, да, благодаря ти, че попита — промърмори, когато дойде по-близо. — Обичам да ходя на училище.
Страшно ми се удава, но — и то е също толкова важно — там мога да бъда себе си. Никакви очаквания и
ограничения заради това откъде идвам. Единствено собствените ми думи и постъпки определят коя съм. За мен
това е свобода.
Свали предпазните лентички на лепенката, стисна зейналата дупка в плътта му и покри раната, погрижвайки се
превръзката да я затвори плътно. Смачка предпазните лентички в шепата си и отстъпи. Аксуел се взираше право
напред, сякаш едва бе понесъл да бъде близо до нея.
Елиз отново изруга под носа си; имаше чувството, че шансът ѝ да продължи да посещава университета се
изпарява пред очите ѝ.
— Виж — каза уморено, — знам, че с теб не си паснахме, но наистина се нуждая това да се получи. Трябва да
завърша докторантурата си. Това са години от живота ми. Искам да кажа… ако не искаш работата, просто се откажи
още сега и ме остави да се опитам да намеря някой друг, окей? Ехо? Чуваш ли ме изобщо? — Тя вдигна отчаяно
ръце. — Това е нелепо. Защо изобщо дойде?
Може би го беше преценила погрешно. Би могла да се закълне, че се взира в нея, защото я намира за
привлекателна. А може би беше обратното…
Неочаквано Акс сграбчи коленете си и ги стисна.
— Да не получаваш удар или нещо такова? — попита тя. — Защото медицинските ми умения се ограничават до
слагането на лепенки.
Когато той продължи да стои неподвижно на мястото си, Елиз за трети път сложи ръце на хълбоците си.
— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става тук? От линейка ли се нуждаеш? Да не са те ударили толкова
силно, че си получил сътресение? Каквото и да е, най-добре ми кажи още сега или ще те извлека от къщата и ще те
оставя да умреш на моравата отпред.
Горната му устна се повдигна, оголвайки вампирските му зъби, и той поклати глава.
— Ти си просто страхливец — промърмори Елиз. — Огромен, корав тип, а не можеш да говориш за нищо…
— Страхливец? — процеди той. — Мислиш, че съм страхливец.
— Да, така мисля. Какво друго обяснение има?
— Страхливец, а? Добре тогава. Как ти се струва това като проблем?
С тези думи той се изправи и на свой ред сложи ръце на хълбоците си, оставайки така, сякаш то казваше
всичко.
Елиз сви рамене, намръщвайки се.
— Да? И? Искаш да ми напомниш, че си висок два метра? Повече от два метра? Облечен в черно? Какво…
Иииииииии тогава го видя.
А „то“ беше наистина голямо. И еректирало, изпъващо предницата на панталона му.
12
Нали искаше да си общуваме, щеше му се на Акс да каже.
Вместо това просто я остави да види добре малкия му страхливец, който не беше нито малък, нито пък
страхлив. Всъщност пенисът му беше адски дързък, безочлив и като че ли двойно по-голям от обикновено.
А Акс поначало си беше доволно надарен.
Ала майната му, не така искаше да започне с нея… и, да, ако можеше да върне времето назад, не би се появил в
имението на баща ѝ с окървавено лице. Проблемът бе — е, един от проблемите — че така бе побеснял от наглостта
на Пейтън, че изобщо не се беше замислил за раната си… а после тя го беше довела тук, където всичко бе пропито с
нейната миризма, беше го сложила да седне, навлязла бе в личното му пространство и…
Да, беше станал корав.
През цялото време, докато тя му беше оказвала онази своя първа помощ, той се беше надявал, молил, нареждал
си бе да овладее ерекцията си. Къде този късмет. То бе като да крещиш на прасе. Приличаш на идиот, а на прасето
не му пука.
Така че ето ги тук, насред баня, извадена сякаш от „Дяволът носи «Прада»“ (стига Миранда Прийстли да беше
имала сцена с джакузи), той — нелепо възбуден, а Елиз — застанала насреща му, сякаш не можеше да реши дали да
закрие очи и да побегне…
Или да открие какво бе усещането му.
— Не е добра идея — измърмори Акс, след което се обърна и като се намести, излезе в спалнята ѝ.
Страхотно, единственото, на което беше способен тук, бе да се взира в леглото ѝ… и да си представя как ли би
изглеждала гола върху него.
— Почакай — каза тя. — Не си тръгвай.
Акс се завъртя върху скъпия килим.
— Трябва да си намериш някой друг.
Тя вирна брадичка.
— Не искам някой друг. Искам теб.
Акс затвори очи и се опита да не прочете цял куп неща в думите ѝ.
— Да не си изгубил гаджето си? — попита тя.
Акс тръсна глава, за да я проясни.
— Какво?
— Гаджето ти. Да не би… да е минало доста време от последния ти път? Или нещо такова? И, да, знам, че това
е личен въпрос, но я стига — измърмори тихо, — не е като вече да не сме навлезли в личната територия.
В продължение на миг Акс се запита дали тя не си проси комплимент… ала лицето ѝ беше открито, очите —
непресторени, излъчването ѝ — откровено чист изгрев.
Буквално нямаше идея защо бе имала такъв ефект върху него.
Без да иска, Акс спря поглед върху устните ѝ… което беше и причината за проблема му: докато тя го
превързваше, справяйки се много по-добре от него с почистването на кръвта и лепенките, беше погледнал устните ѝ
и начаса се бе изгубил в представата за това каква ли бе на вкус, на допир… И не ставаше дума само за целувки… а
за всичко.
Голи тела и отчаян, жаден секс, отново и отново, докато не рухнеха изтощени.
— Нападенията отнеха семействата на мнозина — прошепна тя. — Беше трудно време за всички ни.
— Не е нужно да ми го казваш.
Тя замълча, сякаш го чакаше да продължи. Когато той не го стори, поклати глава.
— Е, съжалявам за каквито и загуби да си понесъл. Аз… знам какво е.
— Така ли?
— Братовчедка ми беше убита миналия месец. Беше… ужасно. Особено, при положение че брат ѝ вече беше
убит в нападенията.
Изневиделица и без причина, която да види, Акс усети как в гърдите му за миг лумна болка.
— Смъртта винаги е ужасна. Освен ако не е врагът ти.
— Аз… не знам много за войната.
— Ще си вървя.
В края на краищата главата му беше тотално прецакана. В него бушуваше спор между рационалната му страна,
която твърдо вярваше, че да прави секс с Елиз, докато работи за нея, като в същото време я оприличава на
леденостудените аристократи, убили баща му, би било напълно несправедливо. И умопобърканата му страна, която
твърдеше, че да преспи с нея, докато му плащат да я пази, и да я сложи в един кюп с онези задници от глимерата бе
напълно логично.
— От какво точно се страхуваш? — промълви тя. — Ето че отново и отново ти задавам този въпрос.
Акс впи поглед в нея.
— Какво?
— Ами просто се чудя. Искам да кажа, нищо не можем да изгубим, споделяйки информация, мнения и тревоги
с продуктивна цел. А именно да направим така, че да мога да ходя на училище. Може да ме попиташ каквото
поискаш и аз ще ти кажа. Не се боя и предполагам, че се опитвам да съчетая това твое излъчване на корав тип със
защитна фасада с това колко е страхливо да не изразиш себе си пред някой друг.
Акс примига.
Поднасяш ли ме — помисли си. — Два пъти в една нощ?
— Нека те попитам нещо — заяви.
Елиз разпери ръце.
— Каквото поискаш. Аз съм отворена книга.
— Кое е онова у богаташите, което ви кара да смятате, че всичко ви се полага по право? Не просто
материалните неща, но и животът на другите, чувствата, мислите им. Казваш, че не било кой знае какво да
обсъждаме нещата? Че съм шибан страхливец, защото не ти разкривам лични неща, когато ми заповядаш? — Акс
сви рамене. — Нямаш представа за живота ми, нито за това през какво съм преминал, но ако не ти дам достъп до
себе си, когато и както ти поискаш, изведнъж аз съм този, с когото нещо не е наред. За мен ти си чужд човек. Не те
познавам. И не е нужно да те опознавам. Не ти дължа никаква част от себе си.
Това ѝ затвори устата.
И тъкмо когато Акс се поздравяваше, задето я беше сложил на мястото ѝ, тя издърпа чергата изпод краката му.
Отново.
— Господи… напълно си прав. — Отиде до тоалетката и изящната ѝ ръка се плъзна по сребърните четки и
малкото кутийки с пудра и червила върху нея. — Наистина съжалявам. — Погледна го през рамо и се засмя неловко.
— А като си помисля, че правя докторантура по психология. Би трябвало да знам повече за междуличностните
отношения, нали? Май теорията и практиката невинаги вървят ръка за ръка. Извинявам се.
Иииииииии Акс примига отново.
Мамка му, не беше очаквал тя не само да види, но и да уважи границите на личното му пространство.
Напълно объркан, той приседна на ръба на леглото ѝ.
Прокара ръка през косата си, а после подпря лакти на коленете си и се замисли. Да, определено трябваше да се
махне от тук, далече от нея.
Ала вместо да си тръгне, каза:
— Никога досега не съм срещал някой с докторантура.

***

Като се имаше предвид всичко, помисли си Елиз, Аксуел с основание беше изтъкнал грешката ѝ: онова, което
беше забравила (а то бе особено вярно, когато ставаше дума за нови хора), бе, че трябва да уважаваш държанието на
другите. Оставяйки възбудата му настрани, той с нищо не бе показал, че е отворена книга, а тя го беше притиснала,
защото му беше приписала собствените си черти.
Все пак се чувстваше насърчена, че не беше изхвърчал от стаята ѝ.
— Да — каза, прокашляйки се. — Вложих години на труд в образованието си. Ето защо, ами ето защо се
позабравих току-що. Това е такава огромна инвестиция на време и усилия и ако не завърша дисертацията си, имам
чувството, че ще е било за нищо. А и баща ми е толкова труден понякога. Фактът, че ми даде тази възможност, е
истинско чудо и предполагам, че не искам да я изгубя.
Млъкна и Акс изпука кокалчетата си едно по едно.
— По-силно е от мен.
— Да заемаш отбранителна позиция? Обяснимо. Аз те притиснах.
— Да бъда привлечен от теб.
Елиз опита да изглежда спокойна, докато сърцето ѝ прескочи един удар в гърдите ѝ. Ала господ да ѝ е на
помощ, едва не се изкиска.
Изпъна гръб и реши да бъде храбра.
— Няма нищо. По-силно е и от мен да бъда привлечена от теб. — Той обърна рязко глава към нея и тя направи
физиономия. — Хайде де. Повече от очевидно е.
Аксуел се прокашля.
 — Е, ти си на „ти“ с психологията. Според теб това означава ли, че не бива да работим заедно?
— Поне знаем какъв ще бъде проблемът, вместо да трябва да го открием с течение на времето. — Замълча за
миг. — Окей, това беше шега. Очаква се да се засмееш.
Когато той дори не се усмихна, тя…
Изпръхтяването, изтръгнало се от него, навярно бе един от най-непривлекателните звуци, които Елиз бе чувала
през живота си — отчасти на ранен язовец, отчасти на мечка гризли, отчасти на ауспух на стара кола. А после той
изруга и затисна устата си с ръка.
— Господи — избъбри тя, — толкова е сладко.
Насреща ѝ, на фона на момичешкото ѝ легло с красивата му коралова завивка и балдахина, спускащ се от
тавана, воинът с черните дрехи, превързаното лице и смъртоносното излъчване придоби цвета на знак стоп.
— Оригнах се. Това е всичко. — Изпъна гръб и изопна рамене, сякаш искаше да си напомни, че пращи от
мускули. — Виж, никога не съм бил телохранител, така че не знам какво да очаквам от това. Струва ми се, че
въпросът пред теб е дали си готова да ми повериш живота си. Защото именно до това се свежда всичко. Може да
минат сто нощи, без да се случи нищо, но е достатъчна само една, в която ще стане нещо. И тогава ти си преебана —
не в сексуалния смисъл или в смисъл на лош късмет. А си мъртва.
— Съмняваш ли се в себе си?
Той се намръщи.
— Истината ли искаш?
— Винаги. — Елиз вдигна показалец. — Нека го заявя ясно и недвусмислено. Винаги искам истината от теб. За
мен това е по-важно от всичко друго по причини, които, без съмнение, ще научиш.
Акс отново изпука кокалчетата си. Изопна рамене.
— Лично за мен това, че съм привлечен от теб, ще ни бъде от полза. То усилва закрилническата ми природа и
ще ме направи по-смъртоносен. Не съм обвързан с теб и никога няма да бъда, но съм мъж и съм много по-суров от
префърцунените женчовци, с които си свикнала да си имаш работа. Така че, да, ако някой се опита дори само да
докосне крайчеца на косата ти с лакът, ще го убия поне четири пъти, преди да подпаля трупа му.
— И това ако не заслужава да бъде върху картичка за Свети Валентин. — Само че вероятно имаше право. — И
слушай, твърдо вярвам, че не сме онова, което мислим, а онова, което правим. Ще поддържаме отношенията ни
професионални и всичко ще бъде наред.
Аксуел се изправи рязко на крака.
— Добре, прати ми съобщение кога ще ти трябвам утре. Свободен съм до един през нощта, но след това имам
тренировка. — Кимна по начин, сякаш се бяха ръкували, и се отправи към вратата. — Не е нужно да ме изпращаш…
— Почакай, значи, графикът ми…
— Просто ми прати съобщение.
Човече, дотук беше с приказките.
— Можем да го направим — заяви тя на силния му гръб. — Всичко ще бъде наред.
— Сега така казваш. — Той отвори широко вратата. — Да се надяваме, че накрая, колкото и дълго да продължи
това, все още ще мислиш същото.
— Почакай, трябва ми телефонът ти.
Издиктува ѝ номера си през рамо и прекрачи прага, без да го е грижа дали тя беше успяла да го запише, или не.
Ала всъщност го беше грижа.
Под коравата си фасада изобщо не беше толкова равнодушен, колкото искаше да я накара да повярва. Ако беше
така, не би седнал, за да поговори с нея.
Елиз отиде до редицата прозорци, гледащи към предната част на имението, дръпна дантелената завеса и зачака.
Миг по-късно Аксуел излезе през главния вход и пое по алеята.
— Погледни към мен — прошепна. — Хайде де, знаеш, че искаш да го направиш.
На заден план в ума си прекрасно си даваше сметка, че при всичките ѝ високоморални речи за
професионализъм и самоконтрол част от нея наистина искаше той да се развихри на моравата като Джон Кюсак в
онзи филм.
Което беше истинска лудост. И не в клиничния смисъл на думата.
А в смисъла на път, по който не биваше да поема, като се имаха предвид обстоятелствата.
Добрата новина? Докато се отдалечаваше от къщата, Акс очевидно нямаше да…
Закова се на място на няколко метра след третия фенер край пътеката и остана там сякаш цяла вечност. Преди
Елиз да се откаже или пък да излезе навън и да провери дали онова сътресение, за което го беше питала, най-сетне
не бе решило да се прояви, той се завъртя и погледна назад.
Брадичката му се вдигна, сякаш очите му се насочваха към втория етаж.
Елиз изписка и се дръпна назад, оставяйки завесата да падне на мястото си.
 Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите, заля я горещина, която я накара да свали кашмирения си пуловер, сякаш беше
средновековна власеница.
Докато се извръщаше, погледът ѝ се спря на вдлъбнатината, която тялото му бе оставило върху покривката на
леглото ѝ. Изведнъж ѝ се прииска да прокара ръка по нея.
— Какво правя, по дяволите? — попита в тишината на спалнята си.
13
Интересното на това да си направиш филмов маратон, когато не си в състояние да видиш нищо, бе колко много
си в състояние да си представиш.
Разбира се, Рейдж на практика знаеше „Умирай трудно“ наизуст — от мига, в който Джон Маклейн получава
съвета да си свали обувките в самолета, чак докато жена му не фрасна онзи противен журналист по мутрата.
— Как си, Бит? — попита той.
Още преди часове, той, Бити и Мери се бяха настанили в същинските кожени дворци за задници в киносалона
на имението по две причини; първо, за Бити беше много по-удобно да седи с протегнати крака; и второ, безкрайният
парад от кинематографско отвличане на вниманието, който той им бе подготвил от репертоара си със страхотни
филми, бе точно това, от което се нуждаеха, за да си оправят вкуса в устата както емоционално, така и умствено.
Разбира се, първо бяха изгледали „Дедпул“.
Трябва да си в крак с времето, нали така?
После бе ред на „Дяволът носи «Прада»“, от уважение към Мери, която, въпреки че предпочиташе филми,
достойни за „Златната палма“, страшно харесваше Мерил Стрийп като Миранда Прийстли. След това се бяха
върнали към сритването на задници с „Пазители на Галактиката“ (Бит много харесваше Зоуи Салдана в него) и най-
сетне, „Агент и 1/2“.
Скалата вероятно бе един от малцината човеци, които би искал до себе си в битка.
Рейдж просто трябваше да приключи с някоя класика. Пък и бяха минали поне три седмици, откакто беше
гледал как Ханс Грубер пада от „Накатоми Плаза“, а и беше Коледа.
#сезонноподходящо
— Бит? Добре ли си? — Когато отново не получи отговор, Рейдж обърна глава в другата посока. — Спи ли?
Когато не получи отговор и от Мери, се усмихна и опипа наоколо. Първо откри ръката на своята шелан и когато
я улови, тя изсумтя и се сгуши, обърната към него, мятайки крак върху неговия, а въздишката, с която отново потъна
в дълбок сън, бе на пълно задоволство. След това Рейдж откри ръчичката на Бити и също като Мери, момиченцето
се обърна към него и отпусна глава върху бицепса му, а косата ѝ се разпиля и го погъделичка.
Рейдж се усмихна и продължи да не гледа филма.
Въпреки че не виждаше нищо, се чувстваше силен като бик, огромен като планина, смъртоносен като кобра.
Не беше сексистко да искаш да защитиш своите жени. Беше правилно и не защото те не можеха да бъдат умни и
да се защитават сами. Жените просто бяха по-важни от мъжете и винаги щеше да бъде така и до мозъка на костите
си Рейдж се гордееше с това, че може да служи на своята шелан и да бъде баща на една от тях.
Господи, чувстваше се толкова цял със своята шелан и дъщеря си от двете си страни, даващи му всичката му
сила и цел, стабилизирайки го, дори когато не осъзнаваше, че се чувства нестабилен.
Интересно, усещането бе малко като да се влюбиш: откровение, което прави всичко по-красиво, по-
скъпоценно.
Като по даден знак, сякаш съдбата бе решила да му даде специален момент, зрението му бавно се завърна —
трептенето на екрана, очертанията на креслата и тъмният киносалон, красивите му момичета, всичко бавно дойде
на фокус.
И само като си помислеше, че без Мери нямаше да познае нищо от това.
Ала, прескъпа Скрайб Върджин, така болеше да види шините — напомняне за страданието на Бити и неговото
впечатляващо избухване, което го върна към едно място, където не искаше да бъде. И все пак се усмихна. Бити беше
настояла шините на краката ѝ да бъдат сини, а тази на ръката — сребърна, цветовете на рода му. И всички в къщата
се бяха подписали върху тях с черен маркер, имената и пожеланията се сливаха, написаното от краля се смесваше с
написаното от един от догените, брат делеше място с надрасканото от Нала, дори Бу и Джордж бяха оставили по
една следа от лапа с помощта на мастилен тампон.
Бити вече е добре, каза си Рейдж. На сигурно място тук с него и Мери, и останалите от къщата. Всичко щеше да
бъде…
Тъкмо когато Аргайл се качваше в лимузината от осемдесетте, Рейдж видя, че той и семейството му не са сами.
Ласитър се беше облегнал на тапицираната с плат стена вляво, а светлината от екрана танцуваше по лицето му
като пламъка на огън.
Русо-черната му коса падаше около раменете му, простичкият впит потник и анцугът бяха нещо, което би
облякъл един нормален мъж, което означаваше, че на закачалките на падналия ангел изобщо не би трябвало да има
място за тях.
Дори от това разстояние и въпреки сумрака и все още размътеното зрение на Рейдж се виждаше, че
изражението му е мрачно. Дори не гледаше към екрана.
 И това накара Рейдж да си пожелае немислимото.
— Кажи ми, че си тук, за да споделиш някоя шега от „Крайбрежие“ — подхвърли дрезгаво. — Или пък ми
носиш спален чувал с малката русалка.
Ласитър не отговори сякаш в продължение на цяла година, макар в действителност едва ли бе повече от миг-
два. Който и да беше казал, че времето е относителна величина, определено знаеше за какво говори.
— Искам да не забравяш онова, което ще ти кажа — рече ангелът с тон, който накара гласа на Уолтър Кронкайт
да звучи като фалцет, сякаш топките му бяха стиснати в менгеме. — Не губи вяра. Всичко ще се нареди.
Очите на Рейдж се върнаха към шините.
— Хавърс ни каза, че наместените кости ще зараснат за около шест седмици. А след това… е, преобразяването
е плашещо за всички, но тялото ѝ би трябвало да понесе рязкото израстване. Дори ако след това има нужда от
физиотерапия или операция, тогава тя вече ще има други опции за упойка и обезболяващи, и…
Когато отново погледна към стената, ангелът беше изчезнал.
Рейдж се намръщи и се обърна на другата страна.
Ласитър не отиваше към изхода на киносалона; изглеждаше, сякаш изобщо не беше идвал.
— Рейдж? Добре ли си?
Съненият глас на Мери го накара да се обърне към екрана. Отвори уста и… Отново я затвори. Тръсна глава.
Опита отново.
— О, да. Добре съм. Хей… ъ, видя ли Ласитър току-що?
— Не. Тук няма никой, освен нас.
Рейдж примига и обходи тъмното помещение с поглед. Виждаше ли изобщо нещо? Или си беше въобразил
всичко… Да не би все още да беше сляп и да сънуваше?
— А… добре. Да. Ясно.
— Искаш ли да ти донеса нещо за хапване? — Неговата Мери Мадона се надигна, подпирайки се на гърдите му,
за да приглади косата му назад. — Не изглеждаш добре. Да повикам ли доктор Джейн?
Единственото, на което Рейдж бе способен в този миг, бе да се взира в красивото ѝ лице. В историята на света
може и да бе имало жени, които другите бяха смятали за невероятни красавици, чиято костна структура и извивка
на устните, чиито очи и вежди бяха въплъщение на разтърсваща привлекателност.
Ала в очите на Рейдж Нефертити изобщо не можеше да се мери с неговата шелан. За него Мери бе златният
стандарт, който правеше всички други да приличат на прост метал.
— Ей сега ще доведа доктор Джейн…
Тя понечи да се изправи, но Рейдж улови ръката ѝ и я дръпна нежно обратно към себе си.
— Добре съм. Просто имах дълга нощ и дълъг ден. Колко е часът?
Това успя да ѝ отвлече вниманието и тя погледна часовника си — неговият златен „Ролекс Президент“, който
беше с размерите на автомобилна гума около тънката ѝ китка.
— Седем часът е. Сигурен ли си, че нямаш нужда от помощ?
— Всичко, от което имам нужда, е тук. — Той се приведе и я целуна по устните. — И добре, това означава, че
след дванайсет часа трябва да се приготвя за Първото хранене.
— То е сега. Седем вечерта. Е, наистина ли не искаш да хапнеш нещо?
— Не, добре съм.
— Рейдж, какво не е наред?
Той отново се отпусна в креслото.
— Нищо. Беше просто лош сън.
Да. Несъмнено беше просто сън. Ласитър без панталон с ярки зеброви райета и сребърно-розова лента за глава
като на Оливия Нютън-Джон? Плод на въображението му? Определено.
— Сигурен ли си? — меко попита Мери.
Рейдж кимна и изпита облекчение, когато тя се отпусна заедно с него и отново положи глава на рамото му.
Погледна през гърдите му към Бити, за да провери как е, и прибра кичур от тъмнокестенявата ѝ коса зад ухото ѝ.
— Толкова е храбра — промълви.
— Най-смелото момиче на света.
— Господи, миналата нощ в клиниката беше ужасна.
— Имаш предвид преди или след като отново счупиха ръцете и краката на дъщеря ни? Или когато разбих
тавана на клиниката? — Рейдж потърка лицето си, а после улови ръката ѝ. — Не мога да повярвам, че го
преживяхме.
— Нито пък аз. — Но после тя му се усмихна. — Ала именно това правят семействата. Не отстъпваме. Каквото
и да ни се изпречи, излизаме от ситуацията по-силни. Смехът и забавленията, и хубавите мигове са прекрасни и са
част от радостите на живота. Ала трудното, предизвикателствата, с които едва се справяш, връщането към
нормалния живот, което те разтърсва, спира дъха ти и те кара да мислиш, че ще се разбиеш? Ето как се създават
истински здравите връзки.
Рейдж се замисли за братята. За краля. За останалите в къщата. А после за Мери и Бити.
Примига учестено и я целуна по върха на главата.
— Винаги знаеш точно какво да кажеш.
Тя отърка буза в неговата и докосна устни до гърдите му. А после погледна към огромния екран насреща им.
— Е, „Умирай трудно“ ли е любимият ти филм?
— Да, така мисля. — Рейдж стисна ръката ѝ. — „Умирай трудно“ или „Кръстникът“. Да му се не види, страшно
харесвам и „Гневът на Хан“. А да не забравяме и Раян Рейнълдс. Не знам. То е като с различните вкусове сладолед
— твърде много, за да избера един, и зависи от настроението ми.
— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш нещо?
— Повече ми харесва да си седя тук.
Докато Мери се прозяваше, Рейдж обърна очи към филма и опита да се върне там, където беше преди малко.
Ала не успя.
Подобно на строшено стъкло, той просто не бе в състояние отново да сглоби усещането за безопасност и
сигурност.
Ласитър все така беше пред очите му, макар да го нямаше.
14
В съня си Акс отново беше в стаята на Елиз. Носеше дрехите, с които беше облечен, когато отиде у тях, и
седеше там, където беше седял наистина, на ръба на леглото ѝ. Двукрилата врата към банята ѝ беше отворена и
всичко бе такова, каквото бе в действителност, ала неясно, сякаш в ъгъла имаше машина за дим, която бълваше
валма бяла мъгла.
Не можеше да види Елиз, но чуваше гласа ѝ. Говореше му от банята, а гласът ѝ ту се усилваше, ту заглъхваше,
сякаш някой се мъчеше да нагласи звука на света, но ръката му здравата трепереше.
Даваше си сметка, че е страшно възбуден.
Главозамайващо възбуден.
И то бе, преди тя да се появи на прага.
Беше невероятно, впечатляващо гола, нищичко не скриваше кожата ѝ от очите му. И все пак подробностите на
тялото ѝ му се губеха, мъгла забулваше гърдите, корема, женствеността ѝ.
— Желаеш ли ме? — попита тя с променен глас.
— Господи, да, мамка му, да… до болка…
— Кажи ми, че ме желаеш.
Акс разтвори широко колене, сложи ръка върху пениса си и стисна.
— Толкова много…
— Кажи думите.
— Желая те — прошепна той.
Елиз дойде при него като летен бриз, прекосявайки скъпия килим с изящна стъпка, която изтръгна стон от
гърлото му. И ето че тя беше пред него и той посягаше да я докосне, да помилва топлата ѝ кожа. Притегли я между
краката си и уханието ѝ изпълни ноздрите му. Пенисът му изрева, вампирските му зъби се издължиха.
— Елиз…
Вдигна очи към нея и хвана ръцете ѝ над лактите, карайки я да го целуне. Ала колкото повече се опитваше да я
принуди да се наведе и да го остави да вземе устните ѝ, толкова повече тя му се изплъзваше, тялото ѝ се превръщаше
в етер, изпаряваше се пред очите му…
Алармата на телефона отекна до главата му като изстрел, пронизително електронно пиукане, което го накара да
скочи запъхтян от леглото.
Огънят отдавна беше угаснал, не беше останала дори жарава и в дневната бе студено като в хладилник. Беше
заспал с дрехите, които носеше, когато си тръгна от къщата на Елиз. Единствено коженото яке, с което се беше
наметнал, задържаше топлината на тялото му.
Ставите му сякаш бяха от дърво.
Също като пениса му.
Намести го, защото или трябваше да пъхне ръце в панталона си, или да ходи като Квазимодо, и отиде в банята
на втория етаж. Пусна топлата вода, след което излезе, затваряйки вратата, така че топлината да се задържи вътре, и
отиде да си вземе чисти дрехи, не забравяйки нищо, от чорапите до тежките обувки. Залови се да се съблече едва
когато се затвори сред топлата влага.
Първото, което научаваш, живеейки в северната част на щата Ню Йорк без отопление през зимата, е да се
погрижиш да си вземеш всичко, от което се нуждаеш, преди да се намокриш. Да се върнеш в стаята си за нещо
забравено, докато от теб капе вода, бе като да се сгушиш за удобство до електрическа ограда.
Душкабината беше с размерите на солница, тесните ѝ пластмасови стени (горе-долу толкова стабилни, колкото
и кукленска къща) бяха неприятно студени, ако не внимаваш къде заставаш. Водата обаче беше същинско
блаженство и той вдигна лице към сгряващата струя, оставяйки я да облее раменете и гърдите, гърба и задника му.
Не му отне дълго да открие сапуна.
И това накъде се насочи с него изобщо не помогна.
Само че ерекцията му го убиваше и положението още повече се влошаваше, докато галещото усещане от струята
се усилваше и променяше в главата му прецаканото му сиво вещество — превръщащо я в ръцете на Елиз, устните,
езика ѝ.
Беше плътен и тежък в собствената си длан, корав и неподатлив, когато се стисна, и при първото движение
лицето на Елиз изникна в съзнанието му ясно като ден. Да, казваше си, че би трябвало да се чувства виновен за това,
и действително беше така. Имаше нещо гадно да си прави чекия, докато си я представя, след като предишната нощ
бяха решили да сложат черта на това.
Нуждата му да свърши обаче бе толкова голяма, че не търпеше отказ.
Навеждайки се на една страна, Акс подхвана мощен ритъм с ръка. А вампирските му зъби одраскаха
собствената му плът, докато движението ставаше все по-бързо и по-бързо. Горещина лумна в тялото му заедно с още
образи на Елиз в цигарения бар и дори в кабинета на баща ѝ.
Което беше толкова нередно.
Ала то бе като да се опиташ да спреш набрал скорост влак само с жестове.
Удоволствието режеше като бръснач, почти нетърпимо и едновременно с това невъзможно да бъде спряно, а
освобождаването, когато го разтърси, изви гръбнака му толкова силно, че си удари главата в стената на душкабината.
Изрече името ѝ. На глас. И не можа да спре дори след това.
Преди да успее да се съвземе, приливът отново се надигна, ръката му отново подхвана движението си, докато
не стисна зъби, вратът му не се скова и цялото му тяло се вдърви…

***

Какво ли прави Аксуел?, помисли си Елиз, докато излизаше изпод душа и се увиваше в хавлия.
Искрящо бялата постелка за баня бе приятно сгрята от подовото отопление и Елиз се подсуши, без да бърза,
увивайки косата си в кърпа и нахлузвайки хавлиен халат. Давайки си сметка за вълнението, клокочещо под кожата ѝ,
тя си обу клин и кашмирен пуловер, син като океана, след което беше ред не само на сешоара, но и на машата.
Дори си сложи мъничко очна линия и спирала.
Около половин час по-късно, с палто и раница, тя излезе от стаята си с енергична стъпка и пое по коридора.
Когато стигна до затворената врата на братовчедка си, се поколеба. И се зачуди дали един телохранител би
помогнал на Алишън. Дали ако бе охранявана от войник, сега щеше да е жива?
Отговорът на този въпрос би бил по-лесен, ако знаеше какво я е убило.
Нямаше обаче време да се чуди за това. Забърза към първия етаж и само дето не мина на пръсти покрай
отворения кабинет на баща си, в случай че му хрумнеше да се откаже от решението си. После обаче си спомни. Беше
сряда и той играеше бридж.
Толкова по-добре.
Отвън нощта бе нетипично топла. От онези, които я караха да мисли, че човеците с онези техни теории за
глобално затопляне може и да бяха прави.
Акс беше точно там, където ѝ беше писал, че ще бъде — досами обръча светлина, хвърлян от втория фенер по
пътеката.
Тя се приближи.
— Здравей — каза тихо. — Радвам се, че дойде за мен.
Той се изкашля няколко пъти и пристъпи от крак на крак.
— Аха. Нали обещах.
— Да го направим. Право в библиотеката. Пратих адреса ѝ на телефона ти.
— Знам къде отиваме.
Отне ѝ малко повече от обикновено да се дематериализира, защото той очевидно току-що си беше взел душ и
косата му все още беше мокра, а сапунът, който бе използвал, изпълваше нощта с ароматно, съблазнително ухание.
Господи, миришеше невероятно!
Изругавайки наум, тя си заповяда да се съсредоточи и се дематериализира, приемайки физическите си
очертания на километри от къщата си, в сенките край главния вход на библиотеката. Акс пътува заедно с нея,
масивното му тяло се материализира до нейното частица от секундата по-късно.
— Входът е ей там — каза тя ненужно.
— Ще се държа настрани, но достатъчно близо.
— Окей… Почакай, защо си тук? — Елиз махна с ръка наоколо. — Искам да кажа, какво да обясня на
професора си?
— Защо трябва да обясняваш на стареца каквото и да било? На никого не му влиза в работата.
— Сякаш ще останеш незабелязан. — Тя се засмя лекичко. — Ти си горе-долу толкова невидим, колкото
камион.
— Това не означава, че трябва да обясняваш каквото и да било.
Елиз вдигна поглед към невъзмутимото му лице — не можеше да не изпита респект към това колко малко го
вълнуваше какво си мислят другите. Беше приятно различно от тесногръдото мислене на глимерата, с което беше
свикнала.
— Знаеш ли, израствайки в семейство като моето, всичко трябваше да бъде благоприлично и всичко, което не
беше…
Той мина покрай нея, прекъсвайки я.
 — Хайде, да го направим.
Елиз го настигна намръщено.
— Не е нужно да бъдеш груб.
— Не е нужно да ти бъда и приятел. Имам работа, която да свърша, и тя е да те опазя жива. Не съм тук, за да си
общуваме.
Е, дотук с желанието ѝ да започнат добре, помисли си Елиз, докато буташе едното крило на стъклената врата и
пристъпваше във фоайето на библиотеката.
Въпреки че от години идваше тук, сега се огледа с нови очи, забелязвайки, че мястото има цвета на овесена
каша, всичко — твърдият късокосмест килим, белезникавата регистратура, анемичните завеси до каталозите —
приличаше на нещо, което можеш да видиш в купа за закуска.
— Обикновено се срещаме тук.
Тя поведе своя телохранител покрай редицата компютри от лявата страна, а след това покрай етажерките с
книги, докато не стигнаха до третото открито пространство с маси и столове.
Трой беше на същото място, където го беше оставила с онези две студентки предишната нощ. Седеше с гръб към
нея, разпилял курсови работи навсякъде, шалът и якето му бяха метнати на стола до него.
Елиз вирна брадичка и се отправи натам, усмихвайки се широко, когато стигна до масата.
Трой вдигна глава и се сепна.
— Ъ… здрасти.
За първи път бутна стола си назад, сякаш се канеше да стане и да я поздрави, но тя му даде знак да си остане на
мястото.
— Е, радвам се да докладвам, че отново съм в играта — оповести, докато оставяше нещата си срещу него и
сядаше. — Все пак няма да се отървеш от мен.
— Аз не… — Трой тръсна глава, сякаш за да я проясни. — Не искам да се отърва от теб.
Елиз се изчерви, докато той продължи да я гледа.
— Да, баща ми в крайна сметка размисли. Е, с какво искаш да ти помогна тази вечер?
— Аз… ъм…
Елиз зарови пресилено из раницата си за червена химикалка и бележник.
— Мисля, че почти бяхме приключили с проверката. В такъв случай навярно бихме могли да поговорим за
заключителната ми глава? А после смятам, че съм готова за последно обсъждане на…
Когато Трой продължи да пелтечи, Елиз вдигна глава, за да види какво не е наред.
О!
Пребледнял, Трой се взираше с широко ококорени очи в Акс. Който се бе извисил над него, сякаш му вземаше
мярка за погребален покров.
15
Какъв професор беше това, по дяволите, помисли си Акс, докато се извисяваше над човешкия боклук с неговите
хипстърски дрехи, гъста коса и прелъстителни очи.
От професорите се очакваше да бъдат прастари анахронизми с рунтави вежди и сака от туид, от онези мъже,
които дори да бяха на безлюден остров и съдбата на човечеството да беше в опасност, никоя жена не би погледнала,
камо ли да поиска да се възпроизведе с него, без опрян в челото пистолет.
О, и на всичкото отгоре, освен че не беше стар и не носеше сако с кръпки на лактите, копелето зяпаше Елиз
така, сякаш тя бе най-невероятно красивата жена на планетата.
Което, добре де, си беше самата истина.
И все пак.
Трябваше да го пречука, тук и сега…
— О, извинявай — побърза да каже Елиз. — Това е моят, ъ, моят…
— Телохранител — сопна се Акс. — Тук съм, за да държа на разстояние всички натрапници.
И какво ще кажеш за една демонстрацийка, ти, тънковрато, ръсещо психоложки глупости копеле? Какво ще
кажеш да ти строша и двете бедрени кости и да използвам тънкия връх на една от тях като клечка за зъби, след
като ти изтръгна гръкляна с кучешките си зъби…
— Това е Акс — намеси се Елиз, стрелкайки го с гневен поглед. — Тук е просто за да може баща ми да се
чувства спокоен. Прекрасно си давам сметка, че не ме грози никаква опасност…
— Ами… ъ… — Господин професорът подръпна яката на ризата си. — Е, през последните две-три години
имаше няколко случая на стрелба в кампуса. Аз, ъ, разбирам защо това, ъ, би обезпокоило баща ти…
Обезпокоило?
Този тип наистина беше използвал думата обезпокоило.
Искаш обезпокоително? — помисли си Акс. — Какво ще кажеш да те провеся от третия етаж за топките,
докато не запищиш като сопрана, а нагонът ти изпадне от върха на главата…
— Акс — изсъска Елиз и скочи от стола си. — Може ли за момент?
Сграбчи го за лакътя, усмихвайки се решително на онова професорско подобие на Джеймс Франко.
— Ще ни извиниш ли за миг? Веднага се връщаме.
Акс я последва на драго сърце, защото той също имаше да ѝ каже някои неща.
Тя го изтика навътре между етажерките, бутайки го в един рафт с книги за Американската революция, и завря
показалец в лицето му.
— Дръж се прилично или си върви.
— Моля? — процеди той. — Не съм аз този, който излиза с човек. Щях да съм ти задължен, ако от самото
начало ми беше казала истината за причината да искаш да идваш тук. Особено след онези твои високоморални
празнословици за това как „винаги искам истината от теб“. О, чакай, може би си като братовчед си Пейтън и
смяташ, че ние, от простолюдието, стоим толкова ниско под вас, че няма значение, когато ни лъжете.
— Не излизам с Трой!
— Трой. Името му е Трой?!
— И какъв е проблемът? Съвсем нормално име!
— Изобщо няма да говоря за това…
— Не се дръж като задник! Между нас няма нищо!
— О, я стига. Видях как те гледа. А това… — Той махна към лицето ѝ. — Косата и гримът? То е за него, нали?
Издокарала си се за гаджето си, нали?
— Не съм! А той не е…
— Къде се дяна откровеността ти, сладурче…
— Ти наистина ли току-що ме нарече „сладурче“…
— А как искаш да те нарека? „Професоре“? Защото това вече е заето от Трой…
— Ти ръмжеше! Стоеше над него и ръмжеше!
Окей, това вече привлече вниманието му. А тя не беше свършила. Пристъпи толкова близо, че едва ли не се
покатери по гърдите му, и отново размаха показалец.
— Деляха те няколко сантиметра и един гигантски прилив на тестостерон от това да оголиш зъби и да го
убиеш!
— Не е вярно!
И двамата си крещяха… шепнешком. Което беше нелепо, но поне бяха сами тук в дъното.
— Покажи ми — процеди Елиз.
 — Какво?
Сграбчи горната му устна, сякаш той беше кон, и я повдигна.
— Ето! — И пак с проклетия показалец. — Кучешките ти зъби са се издължили! Но нека ти кажа едно —
последното, от което се нуждая, е моят телохранител да изтръгне гръкляна на причината изобщо да му търпя тъпия
задник! Овладей се или ще си намеря някой друг!
Акс изтръгна устната си от хватката ѝ и се приведе напред.
— Никога вече да не си ме докоснала.
— Изобщо не съм искала да те докосвам…
— Лъжкиня.
Елиз потръпна, сякаш я беше наругал. Но бързо се съвзе.
— Ревнуваш.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Не ти хареса как ме гледа той. Признай си. И ако се опиташ да отречеш, че ме желаеш, нека ти напомня за
онази твоя реч от снощи как „привличането работело в наша полза“. Нали си спомняш, когато седеше на леглото
ми? Беше доста убедителен.
Докато тя повдигаше високомерно вежда насреща му, убедена в моралното си превъзходство, на Акс му се
прииска да стреля по нещо. Може би по нея. Може би по себе си. И определено по Трой.
— Знаеш ли, точно сега сериозно обмислям предложението на братовчед ти да ми плати, за да стоя далече от
теб.
Елиз отвори уста, сякаш се канеше да продължи в същия дух като преди малко, но после я затвори рязко,
осмислила със закъснение значението на думите му.
— Пейтън е направил какво?
— Снощи дойде у нас и ми заяви, че ми забранява да приема работата, и когато му казах да върви на майната
си, ми изтърси, че каквото и да ми плащал баща ти, той щял да го удвои, утрои, каквото поискам.
— Защо би сторил нещо такова? — промълви тя, сякаш не бе в състояние да си представи каквато и да било
причина за това.
— Защото на такива като мен им е разрешено единствено да оправяме къщата или колата ви, или пък да
работим в градината ви. — Окей, ето че отново започваше да се ядосва. — Не струваме нищо за такива като теб.
Просто още една стока, която да бъде разменяна…
— Това изобщо не е вярно!
Преди да успее да се спре, Акс процеди ехидно:
— Нима? Е, искаш ли да научиш как загина баща ми? На драго сърце ще ти кажа, като знам колко много си
падаш по споделянето. Баща ми е мъртъв, защото аристократите, за които работеше, заключили всичките си
служители вън от скривалището си. Така че, когато убийците дошли, утайката била избита, макар в скривалището да
имало предостатъчно място за тях. Те блъскали по вратата, умолявали да ги пуснат, ала твоите хора ги оставили да
умрат. Ето как загина семейството ми. И съвсем същото отношение кара шибания ти братовчед да си мисли, че може
да ме купи, и ти позволява да ми държиш речи за откровеност, докато ми разправяш врели-некипели за това какво
правиш с онзи твой професор.
Последва дълго, напрегнато мълчание.
А после Елиз се прокашля.
— Искрено съжалявам за загубата ти. Това е невъобразима трагедия.
— Да не би префърцунената диплома по психология да върви в комплект с тези две изречения, напечатани на
картонче за наизустяване? Или ги научи в час по Как да замажем очите на нисшите класи?
Елиз скръсти ръце на гърдите си и се взря в него. И колкото по-дълго го гледаше, толкова повече на Акс му се
искаше да ѝ обърне гръб и да си тръгне.
Не беше съвсем сигурен защо не го направи.
— Не мисля, че това ще се получи — промълви тя.
— Да, смятам, че си права. И това вероятно е единственото, за което някога ще сме на едно и също мнение.
Тя извърна глава и Акс си заповяда да не обръща внимание на съвършения ѝ профил. Но после тя отново отвори
уста и направо го нокаутира.
Без изобщо да го докосне.
— Гримът беше заради теб. Не заради него. И поздравления, уволнен си. Надявам се да ти е приятно да се
опиваш от женомразството и предразсъдъците си. Очевидно имаш предостатъчно и от двете.
С тези думи тя вирна брадичка и се отдалечи така, сякаш мястото ѝ принадлежеше. Много ясно…
Я чакай. Какво беше казала току-що за грима?????
 ***

Докато се отдалечаваше от онзи задник Аксуел, Елиз не беше сигурна на кого е по-ядосана.
Което, като се имаше предвид колко ужасно се беше държал, определено беше нещо.
Наградата за най-голям задник на планетата беше поделена между него и Пейтън. Акс, защото се държеше
толкова нетърпимо обидно, че наистина ѝ се искаше да повика на помощ малкото самоотбрана, която владееше, и
да го срита в топките, тласкана от мисълта, че цялото онова беснеене, с което ѝ беше излязъл, можеше да стане и
забавно, ако бе поднесено с глас, сякаш беше вдишал хелий. Пейтън, защото беше напълно неуместно да се опитва
да купи когото и да било, най-малкото пък един от съучениците си, който изпълняваше работа за другиго.
Не че това с работата щеше да се получи…
Акс се материализира пред нея така внезапно, че тя изписка и отскочи назад.
А после осъзна какво беше сторил. В място на човеците.
— Да не си луд?! — Огледа се наоколо, за да види дали някой беше забелязал. — Не можеш да го правиш тук!
— Сякаш книгите ще имат мнение по въпроса? — После обаче поклати глава и изруга. — Виж, съжалявам,
окей? Наистина съжалявам. — Срещна погледа ѝ, без да трепне, и действително изглеждаше искрен. — Никак не ме
бива в…
Зачака го да довърши и когато той като че ли млъкна, се поколеба дали просто да не го остави да си тръгне.
Защото си го заслужаваше.
— Продължавай — помърмори. — Слушам те.
— В сближаването с другите. Никак не съм социален.
— Нима? Не думай.
— Вярно е.
Възцари се мълчание, което бързо се проточи. Елиз обаче нямаше намерение да му помогне. Или щеше да
докаже, тук и сега, че е нещо повече от избухлив грубиян, който не може да контролира импулсите си, както и
женомразец, изпълнен с чувство за морално превъзходство, или щеше да е принудена да намери друго решение.
По дяволите, може би Пейтън би могъл да свърши работа. И, да, определено хубавичко щеше да си поприказва и
с него.
Погледът на Акс се спря върху нещо над лявото ѝ рамо. Когато най-сетне проговори, гласът му беше глух.
— Нуждая се от тази работа. Така че… ще ти бъда задължен, ако… проявиш малко снизхождение, когато става
въпрос за изискани обноски.
Тя се засмя рязко.
— Малко снизхождение? Ти се нуждаеш от цели кофи снизхождение. Ти си един от най-грубите хора, които съм
срещала.
Той пристъпи от крак на крак, което, започваше да разбира Елиз, правеше, когато искаше да си тръгне, но си
заповядваше да остане.
— Зависи единствено от теб — заяви тя. — Няма да ти помогна. Ако имаш да ми кажеш още нещо, давай. В
противен случай ще си събера нещата и ще си вървя.
Акс се огледа наоколо, а после смотолеви:
— Живея сам, окей? А тренировъчната програма не е за създаване на приятелства, там става въпрос за живот и
смърт, което едва ли допринася за развиване на междуличностните ми умения. Освен ако не става въпрос за
убиване. Така че наистина не знам как да проведа този разговор. Но съжалявам.
Елиз поклати бавно глава и срещна погледа му.
— Не мога да допусна да бъдеш агресивен с Трой. Да, наясно съм, че ме намира за привлекателна, ала
отношенията ни никога не са били друго, освен професионални.
Благоразумно му спести подробностите за моментното им отклонение от правия път предишната нощ. Не че се
чувстваше виновна за това, дори и след като той беше хвърлил в лицето ѝ онова с откровеността.
Е, добре де, може би не беше съвсем така.
Все тая.
— Трябва да бъдеш на практика невидим. — Вдигна ръка с отворена длан. — И преди да си го казал, не е,
защото си от простолюдието. Така правят телохранителите. Или поне според онова, което съм виждала по филмите,
така правят. Имам си истинска работа, която да върша тук, и вече трябваше да обясня на баща ми защо. Дължах му
това обяснение. На теб обаче — не.
Акс кимна.
— Съгласен.
След миг Елиз си пое дълбоко дъх и махна с ръка между тях двамата.
— Това не бива да се повтаря никога вече. Ясна ли съм? Приключихме с това. Ако не можеш да бъдеш откровен,
без да си груб, и ако не можеш да си вършиш работата, без да излизаш извън контрол, ще си тръгна и няма да
погледна назад. Отново не защото смятам, че съм нещо повече от теб заради произхода си, а защото не заслужавам
някакъв мъж да ми се прави на горила и непрекъснато да се бие в гърдите пред мен. Повече няма да го обсъждам.
Акс примига няколко пъти.
А после се случи най-странното нещо на света. Или поне тя си помисли така.
Дясното крайче на устата му като че ли се повдигна едва-едва, и то не в насмешка. По-скоро сякаш го беше
впечатлила и уважението, което изпитваше към нея, бе последното, което бе очаквал една аристократка да събуди у
него.
— Дадено. — Той ѝ протегна ръка. — И съжалявам, че на два пъти трябваше да обсъждаме основните правила.
Няма да се случи отново.
Напрежението в раменете на Елиз се отцеди и тя пое много по-едрата му длан.
— Дадено.
Когато си пуснаха ръцете, тя се наведе настрани и погледна покрай масивното му рамо.
— Да му се не види. Сега трябва да се опитаме да изгладим нещата с Трой.
— Не се тревожи. Аз ще се погрижа.
— По някаква причина това не ме изпълва с особена увереност.
— Само гледай.
Акс се отправи към масата, на която седеше нейният професор, и Елиз изруга под носа си, правейки
физиономия. След което забърза след него.
Това беше като в „Омагьосан ден“. С Джейсън Стейтъм вместо Бил Мъри.
16
Докато вървеше към професора, Акс се удиви колко по-малко му се иска да го убие. Всъщност, когато стигна до
масата, отрупана с купчини листове, дори нямаше желание да го нарани. В общи линии.
Мъжкият кок, мъдрещ се на главата му, обаче трябваше да си отиде, а той имаше у себе си чудесен ловджийски
нож с назъбено острие, което щеше да свърши отлична работа. Само че се съмняваше това да влиза в кръга на
служебните му задължения.
Трой се сви в стола си, но това не трая дълго. Акс проникна в ума му и изтри спомена за агресията си отпреди
малко. След това му протегна ръка.
— Здрасти, аз съм Акс, телохранителят на Елиз. Не искам да ви прекъсвам, така че просто ще седна — огледа
се наоколо — ей там. Вие си вършете вашата работа, аз ще си гледам моята и всичко ще е наред.
Стига да си държиш ръцете долу от моето момиче, добави наум.
Не че Елиз беше неговото момиче.
Мамка му.
Човекът потръпна и разтърка слепоочието си, сякаш нещо там го болеше, но все пак се изправи и се ръкува с
Акс.
— Приятно ми е да се запознаем. В днешно време никога не можеш да си прекалено сигурен. Помниш ли онази
престрелка близо до Манхатън миналия месец? А после имаше една и в Калифорния.
Акс кимна.
— Аха. Опасни времена. Е, аз ще бъда ей там. Вие се залавяйте за работа.
Докато отиваше към ниския стол, мек горе-долу колкото парче препечена филийка, Акс прекрасно си даваше
сметка, че Елиз го гледа така, сякаш му беше пораснал рог насред челото… и не можа да се сдържи да не повдигне
вежда насреща ѝ.
Паркира си задника на стола, долепи пръсти един до друг и прикова поглед в нея.
Защото това правеха телохранителите, нали така?
Държеше обаче под око и всичко останало. Без да мести глава, непрекъснато оглеждаше мястото, следеше
движенията на малкото студенти, които блуждаеха наоколо като зомбита, с празни очи и изтощени лица. Имаше и
неколцина служители, които Акс разпозна по възрастта им, както и по факта, че не изглеждаха така, сякаш живеят
само на кафе и сандвичи от автомати.
Беше толкова тихо, че макар Трой и Елиз да говореха приглушено, той прекрасно чуваше думите им. Обсъждаха
пасажи в курсовите работи. Академичните кариери на различни студенти в университета. Въпроса за това дали
нещо е било изплагиатствано, или цитирано както трябва.
Каквото и да означаваше това.
Човече, Елиз беше толкова умна, че беше направо плашещо. Подхвърляше термини, които той изобщо не
разбираше, с лекотата на професионален тенисист, посрещащ топките на противника си. А после заговориха за
нейната дестинация… дестилация… дисертация? — и всичко стана още по-сложно.
Теоремата… теорията… тезисът ѝ беше върху лечението на биполярно разстройство при юношите и дали бе
възможно подобна диагноза да бъде поставена на деца преди пубертета. Каквото и да беше това. И как трябвало да
бъдат лекувани както фармакологично, така и с терапии чрез разговор и изкуство.
Сериозна работа и Трой очевидно беше впечатлен.
Когато малко по-късно Акс погледна часовника си, с изненада установи, че бяха минали три часа и двамата
тъкмо започваха да си събират нещата. Той се изправи на крака и се протегна, но не се приближи, защото искаше да
ѝ покаже, че не е диво животно… пък и бездруго чуваше какво си говорят.
И, да, знаеше, че Трой се кани да поиска нещо, защото взе да хвърля погледи към него, а очите му шареха
наоколо, сякаш беше дете, което се кани да пъхне ръка в буркана с курабии.
Акс погледна към Елиз. Тя неведнъж бе хвърляла погледи към него и трябваше да си признае, че вниманието ѝ
му беше приятно. В началото на вечерта беше очевидно, че го прави, защото се чуди дали той няма да прецака
обещанието си да обърнат нова страница и да се нахвърли върху човешкото ѝ приятелче, но постепенно бе
започнало да му се струва, че причината е съвсем различна.
Което го изпълни с още по-топли чувства към добрия стар Трой.
Когато се възцари неловка пауза, Акс се усмихна на двамата.
— Всичко, което имаш да ѝ кажеш, може да бъде изречено пред мен. Ще го отнеса в гроба си.

***
 Елиз трябваше да отдаде заслуженото на Акс. Не само че не се бе конфронтирал с Трой, но и се беше държал
напълно професионално, стоейки настрани, но все пак достатъчно близо, та ако някой се приближеше до масата
или я застрашеше, да може да реагира незабавно.
Това я изпълни с надежда.
Онова, което беше трудно, по дяволите, почти невъзможно?
Усещането от очите му върху нея. По някаква причина жълтият му поглед я караше да се чувства по-жива,
кожата ѝ тръпнеше, макар той да не я докосваше, а желанието да провери дали все още я гледа бе постоянно жужене
на заден план в главата ѝ.
— Ами… — Трой хвърли поглед към Акс. — Ъ…
Естествено, думите на Акс, че може да говори спокойно, страаааашно бяха помогнали с разсейването на
неловкостта.
Друг път.
— Да? — подкани тя Трой. — Искам да кажа, ако става дума за Коледа, вече ти казах, че няма проблем да
работя. Просто ще трябва да се срещнем някъде другаде.
— Ъм, да. — Още един поглед към Акс, който си стоеше на мястото, а по лицето му играеше усмивчица, сякаш
притеснението на Трой му доставяше удоволствие. — Мисля обаче, че приключихме с курсовите работи. А и твоята
дисертация е почти готова.
— Много съм доволна как върви.
Трой се прокашля.
— Все още ли имаш желание да ми помогнеш със семинара след зимната ваканция?
— Абсолютно. Искаш ли утре да го планираме? Кога започват часовете?
— Ъ… — Той извади телефона си и зарови из него. — На трети януари. Записали са се трийсет студенти, които
почти до един имат нетрадиционен опит в тази област.
— Страхотно. Нямам търпение.
Докато тя закопчаваше раницата си, Трой избъбри:
— Искаш ли утре да вечеряме заедно?
Елиз вдигна рязко глава. Примига. Опита се да осмисли поканата.
Което беше глупаво. Предишната вечер прекрасно си даваше сметка накъде вървят нещата. Интересно,
запознанството с Акс беше променило толкова много. Твърде много.
Отказваше да погледне към него.
Не че беше нужно да го прави, за да зърне арогантното удоволствие върху лицето му: предполагаше, че тя ще
откаже на Трой, и беше доволен от това.
Я по-полека, приятелче, помисли си с непривично озлобление.
— Ще ми бъде приятно, Трой. — Извика усмивка на устните си. — Би било чудесно. Но ще трябва да е след
осем. Твърде късно ли е?
Начинът, по който Акс опули очи, я изпълни с топло задоволство. Не че се гордееше с това. Господи, какво
правеше?
— Съвършено. — Трой се усмихна толкова широко, че очите му грейнаха. — Искаш ли да те взема от вас?
— Ъ… мисля, че ще е по-добре да се срещнем там. Къде искаш да отидем?
Докато те обсъждаха различните възможности (морска храна беше изключена за нея, той обичаше тайландска
кухня, тя предпочиташе китайска, какво ще кажеш за онзи бразилски ресторант, „При Игнасио“, фантастично,
разбрахме се), с периферното си зрение Елиз следеше Акс.
Не беше доволен.
— Ще се видим там. — Тя си облече палтото и метна раницата през рамо. — И още веднъж благодаря. Нямам
търпение.
— Аз също.
Трой имаше трапчинка на едната буза. Кой да предположи, помисли си Елиз, докато се обръщаше и се
отдалечаваше.
Акс мълчеше до нея, докато излизаха от сградата. Ала не беше нужно да казва нищо — тя вече знаеше за какво
ще бъде следващата им караница.
Когато се озоваха на моравата, се обърна към него и сложи ръце на хълбоците си.
— Няма да дойдеш с нас.
Веждите му отново подскочиха.
— Къде? Оооооо, на срещата ти. Да, ще дойда.
— Не, няма.
— Чакай, нека да видя дали съм разбрал правилно. Искаш да бъда професионалист, освен когато не искаш?
 — Искам малко лично пространство. И не отивам на лекции.
— Не мислиш ли, че баща ти би искал да си охранявана на среща с човек? Бих могъл да се обзаложа, че ще иска.
— Не е необходимо. — Добре, това прозвуча неубедително дори в собствените ѝ уши. — С мен всичко ще бъде
наред.
Той замълча за миг.
— Окей. Както желаеш.
Аха, сякаш щеше да се съгласи с нея за нещо такова.
Докато Елиз чакаше да види с какво ще ѝ излезе сега, докато чакаше електрическите искри отново да полетят
между тях, тялото ѝ пращеше от горещина, застанало нащрек, а очите ѝ бяха впити в пълните му устни, в очакване те
отново да се раздвижат.
— Хайде — каза той. — Да те заведем у дома. Имам тренировка и трябва да се преоблека в бойни дрехи.
Я чакай… какво?
Акс махна с ръка.
— След вас, милейди.
Елиз примига. А после си каза, че е лудост да бъде разочарована, задето няма да продължат да се карат.
— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита той.
— Не, нямам — измърмори тя и като затвори очи, полетя към дома.
17
На следващата вечер Мери стори всичко по силите си да настани Бити възможно най-удобно в билярдната. Ала
дори след като ѝ осигури купа прясно изпукани и поръсени с масло пуканки, пакет шоколадови бисквити,
безалкохолна джинджифилова бира, бутилка вода, дистанционното на огромния телевизор над камината, броеве
„Космополитни за момичета“, „Нешънъл Инкуайърър“ и „Пийпъл“, и… все още имаше чувството, че я изоставя
самичка в пустошта насред снежна буря.
Което беше пълна лудост. Ала така е, когато си майка.
Приседнала на дивана до нея, тя помилва стъпалото на Бити, обуто в мек чорап.
— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре?
Усмивката, която получи в отговор, бе непринудена и щастлива.
— О, да, и още как. Бела и Нала ще дойдат, след като изкъпят Нала. А Ласитър обеща да гледа „Спасени от
звънеца“ заедно с мен.
— Добра душа е той, ангелът.
— Освен това обеща да ми боядиса косата.
— Какво?!…
— Шегувам се. — Бити се усмихна още по-широко. — Не можах да се сдържа.
Мери стисна предницата на копринената си блуза.
— Майчице, ще ми докараш сърдечен удар.
— Татко също се отби. Каза, че ще си тръгне по-рано от работа и ще ми приготви специално Последно хранене.
— Днес е в Къщата за аудиенции.
— Заради това, което се случи в клиниката ли не е на бойното поле?
— Нуждае се от още малко време, за да се възстанови.
— Добре. — Момиченцето притихна. — Тревожа се…
— За какво? — Мери се прехвърли на другото краче, масажирайки малките пръстчета в тяхната възглавничка от
мек вълнен плат. — Кажи ми.
— Ами ако нещо се случи с него? Искам да кажа, знам, че звярът го пази, но…
— Той е специално обучен, миличка. Има най-добрата екипировка. Не поема ненужни рискове.
— И той това каза.
— Никога не би те излъгал. — Мери се намръщи. — Сигурна ли си, че не искаш да си остана вкъщи?
— Другите деца имат нужда от теб. Ти си с мен през деня.
Толкова си красива, помисли си Мери, докато се изправяше.
— Можеш да ми се обадиш по всяко време. — Мери извади мобилния телефон от чантата си и го размаха във
въздуха. — Винаги е с мен.
— Знам. Приятна нощ, мамо.
Мери затвори очи за миг. Господи, това бе дума, която не можеше да повярва, че казват на нея. И заедно с
„шелан“ бе най-любимата ѝ дума на света.
— Доскоро. Обади ми се, окей?
— Обещавам.
Тъкмо когато излизаше от стаята, се появи Ласитър, русо-черната му коса се спускаше почти до задника му,
белите му одежди бяха като от някое парти с тоги.
Мери понижи глас.
— Кажи ми, че не възнамеряваш да ѝ боядисаш косата.
Ангелът придоби невинно изражение.
— Тя много харесва розовото.
— Ласитър, сериозно ли говориш? Трябва да го обсъдиш с нас, преди…
— Не виждам нищо лошо в това да има розова коса.
— Аз също. Проблемът е какво ще трябва да направиш, за да получиш този цвят. Плешивостта определено не е
нещо, което ще одобря. А ако изгориш косата на това дете, не ме е грижа дали си божество, Рейдж ще намери начин
да те убие. И без това вече има шини на ръцете и краката, не е нужно да изгуби и косата си на всичкото отгоре.
— Няма да е задълго — измърмори Ласитър.
— Моля?
— Шините.
Мери погледна към Бити. Момиченцето изглеждаше напълно доволно, облегнато назад със списание в ръце.
— Шест седмици ми се струват цяла вечност — прошепна Мери. — Но ти си прав.
 Ангелът сложи ръка върху рамото ѝ.
— Всичко ще бъде наред.
Нещо в гласа му докосна сърцето ѝ и облекчи болката така сигурно, сякаш ѝ беше дал обезболяващо за навехнат
глезен.
— Върви — каза той. — Няма да се отделя от нея.
— Обичам те, Ласитър — рече тя, без да откъсва очи от дъщеря си.
— Знам.
Мери отново го погледна.
— Да не би току-що да ми цитира Харисън Форд?
— Да, Леа. Освен това е вярно. Върви, майко, тя е в безопасност.
Мери го прегърна за миг и излезе от имението. Докато се качваше във волвото си, телефонът ѝ изпиука и тя
изтърси половината съдържание на чантата си, в случай че Бити имаше нужда…
Беше съобщение от Рейдж.

Нямам търпение хоризонтът да бъде чист тази вечер. Да се срещнем в джакузито довечера?

Мери се засмя. „Хоризонтът е чист“ бе кодовият израз, който използваха за правене на любов. И интересно,
откакто Бити се беше появила в живота им, сексът бе станал още по-страхотен, защото трябваше да бъде планиран,
вместен между всичко останало, таен.
Там съм — изпрати в отговор. — Само че аз ще напълня джакузито, така че нивото на водата да е колкото
трябва.
Никой не искаше повторение на потопа от последния път, когато се бяха опитали да правят секс в джакузито.
Освен това Ласитър вече беше изкупил всички стоки с изображението на малката русалка в Щатите. И откъде, по
дяволите, щеше да намери втора препарирана херинга с размерите на фолксваген?
Но разбира се, това беше въпрос, който бе най-добре да си остане без отговор.
Все още се усмихваше, когато двайсетина минути по-късно паркира пред „Убежището“. Докато влизаше през
гаража, усещането, че всичко в света ѝ е наред, бе като по тялото ѝ да се разлива слънчева светлина, стъпваше леко и
си тананикаше.
— Здравейте — каза на групичката, правещи джинджифилови курабии в кухнята. — Леле, ухае страхотно.
Поздрави няколко от децата и техните майки, доволна, че коледната традиция, която беше предала, беше
вкарана в добра употреба.
— Браво на теб — похвали едно момченце, чиято курабия беше направо удавена от слоеве червена и зелена
глазура.
Стълбището, отвеждащо на втория етаж, беше в предната част на кипящата от живот къща и тя все още си
тананикаше, когато стигна до горната площадка. Кабинетът ѝ беше близо до този на Мариса, но когато пъхна глава
вътре, шефката ѝ я нямаше.
Беше наистина хубаво да подреди в ума си задачите си за нощта: докладите, които искаше да довърши, срещата
със служителката, която отговаряше за новопостъпилите в „Убежището“, а после общото хранене, преди да се
отправи към дома.
Толкова по-лесно от това да се справи с травмата от случилото се в клиниката на Хавърс.
Седеше зад бюрото си от известно време, отговаряйки на имейли, говорейки по телефона, настройвайки се да
се залови с докладите, когато осъзна, че не беше спазила традицията си.
— … мисля, че е наистина добро решение — каза на жената от другата страна на линията. — Хубаво е да бъдеш
близо до семейството си. Нуждаеш се от допълнителна помощ и подкрепа в този преходен период.
Жената, с която говореше, беше прекарала около осем месеца в къщата, жертва на тормоз от приятеля си, който
беше заплашил да я убие, когато му беше заявила, че къса с него, след двайсет и две години заедно. За щастие, бе
имала „Убежището“, където да отиде и да бъде на сигурно място, докато постепенно бе превъзмогвала
десетилетията на тормоз.
Вече се справяше сама, а що се отнася до гаджето ѝ — нещата при него също вървяха по-добре. Макар че това
не беше резултат от вглеждане в себе си и личностно израстване. А защото една нощ Бъч и Рейдж му бяха отишли на
посещение тъкмо преди изгрев-слънце.
Мери не беше задала почти никакви въпроси. Всъщност само един: копелето диша ли още? Положителният
отговор, който получи, бе всичко, което ѝ беше нужно, а от само себе си се разбираше, че мъжът повече нямаше да
закача бившата си приятелка. Не и ако искаше да опази ръцете, краката, главата и тестисите си там, където им беше
мястото.
— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза Мери и наистина го мислеше. — Добре, страхотно. Нямам
търпение. Чао.
След това отвори фейсбук на компютъра си и влезе в затворената група само за вампири. Предишната нощ не я
бе проверявала и жизнерадостното ѝ настроение означаваше, че като никога стомахът ѝ не беше свит от болка,
докато преглеждаше съобщенията, които нямаха абсолютно нищо общо с Бити.
— Много добре — каза и понечи да…
Почти беше излязла от акаунта си, когато забеляза червената единичка върху иконката на месинджъра.
По някаква глупава причина се огледа наоколо. Сякаш онзи, за когото беше предназначено съобщението, щеше
да се материализира зад бюрото ѝ или да влезе през отворената врата.
Никога досега не беше получавала съобщение във фейсбук. Не го използваше често. Всъщност единственото,
което беше качила в него, бе запитването дали някой знае нещо за семейството на Бити и най-вече за чичото, за
когото момиченцето беше говорило, след като майка му беше починала. Онзи, който уж всеки момент щял да дойде
за нея, въпреки че майка ѝ никога не го беше споменала, нито беше посочила адрес на какъвто и да било роднина.
Онзи, за чието име Бити дори не беше сигурна. Рин, Рун или нещо такова.
Трябва да беше спам. Президентът на Нигерия, обръщащ се към нея с молба да му помогне с финансовия му
проблем в замяна на три милиона щатски долара, внесени в личната ѝ сметка. Или пък оферта за виагра. Може би
някой сайт за порно.
Заповяда си да се стегне, ала въпреки това трепереше, когато премести курсора върху червената единичка и
щракна с мишката.
Когато видя от кого бе съобщението, дъхът заседна в гърлото ѝ, а светът се завъртя около нея.
Името на изпращача беше „Рун“.
18
Когато прие физическите си очертания на паркинга пред бразилския ресторант „При Игнасио“, на площад
„Лукас“, Елиз оправи косата си и приглади полата, която носеше. Не беше особено ветровито, слава богу, така че с
главата ѝ всичко си беше наред, а полата ѝ не беше решила да повтори номера на Мерилин Монро.
Което беше добре, защото Трой вече бе слязъл от колата си и тъкмо я заключваше.
— Здравей — обади се тя и излезе от сенките.
Усмивката му беше толкова мигновена, че Елиз усети как я жегва мъничко вина.
— Здрасти! Намери мястото, а?
— Трябваше да го потърся в интернет. Не излизам много.
Макар да беше принуден да се върне назад, Трой я пресрещна на средата на паркинга, за да я придружи до
входа.
— Е, като се има предвид колко много работиш, изобщо не се учудвам. И леле, изглеждаш невероятно.
— Благодаря. — Господи. — Ти също.
Косата му беше пусната и леко извитите ѝ крайчета докосваха раменете на вълненото му палто. Носеше кремав
рипсен панталон и туристически обувки. Около врата му имаше артистично увит червен шал.
Само че не беше Акс. И това би трябвало да е нещо хубаво. Задържа вратата отворена и направи галантен жест.
— След теб.
— Благодаря.
Въздухът вътре беше пропит с божествено ухание и стомахът ѝ изръмжа от одобрение и нетърпение. Почти не
беше яла от предишната нощ. Твърде погълната бе от друго.
Не от мисли за Трой.
За съжаление.
При вида на Трой, салонната управителка, красива човешка жена с тъмни очи и коса, която сякаш бе излязла от
реклама за шампоан, изобщо не се хаби да погледне към Елиз.
— Имате ли резервация?
— Маса за двама. На името Трой. До прозорец.
— Веднага.
Жената взе две менюта и тръгна през празния ресторант. Е, почти празен. В другия край имаше възрастна
двойка човеци, групичка от трима души в дъното и още една двойка.
— Нали е почти Коледа — обясни салонната управителка, — вечерта е доста спокойна.
— Благодаря — промърмори Елиз, докато сядаше и вземаше менюто си. — Учудвам се, че изобщо е отворено.
— Нали ми плащат. Това е единственото, което ме интересува. Келнерът ви ще дойде веднага.
Тя се отдалечи, поглеждайки през рамо към Трой, за да види дали я гледа. Не я гледаше. Усмихваше се на Елиз.
— Наистина се радвам, че най-сетне го направихме. — Той прокара ръка през косата си. — И се радвам, че
обсъдихме… е, нали се сещаш, в случай че от това излезе нещо… аз, ъ, мисля, че е добра идея да се прехвърлиш на
друга позиция. Така или иначе, аз не съм част от докторантската ти комисия, защото съм твой научен ръководител,
така че в това отношение няма проблем.
Късно този следобед ѝ беше пратил съобщение, в което повдигаше въпроса за това, че бяха преподавател и
студент, и Елиз се беше съгласила с всичко, макар прекрасно да знаеше, че никога няма да имат връзка.
Акс заемаше твърде много място в главата ѝ. Не че щеше да има връзка и с него.
— Не се опитвам да те притискам — побърза да каже Трой, вдигайки отбранително ръце. — Изобщо не
приемам за даденост, че от това ще излезе нещо. Просто се радвам, че имам шанс.
Елиз се усмихна и отвори тежкото меню, защото не беше сигурна как да отговори на това.
— О, виж само какъв богат избор.
Окей, направи го доста левашки. Ала истината, за която не можеше да си затваря очите, бе, че бе прекарала
целия ден, мислейки за Акс, спомняйки си как бе срещнал погледа ѝ, онази полуусмивчица върху устните му, когато
го беше предизвикала, звука на гласа му.
Начина, по който тялото му се бе изтегнало в онзи стол в библиотеката…
Престани.
И без това цял ден не беше спала заради него. Сега нямаше да прояви неуважение към Трой, като го
пренебрегне заради някой, който дори не беше с тях. Особено когато онова, което трябваше да стори, бе да измисли
начин да му откаже, без да го засегне.
Страхотна първа среща. По дяволите.
А, да — никога, никога повече нямаше да държи лекции на когото и да било за това как трябвало да се разкрие
и да бъде себе си.
— Какво ще си поръчаш? — попита го.
— Пържола. — Тя вдигна глава и Трой се засмя. — А ти?
— Не знам. Вероятно… пържола.
Този път и двамата се засмяха и беше невероятно колко бе лесно. Докато седеше срещу Трой и гледаше милите
му очи и красивото му лице, не се чувстваше неспокойна и несигурна. Не се готвеше за караница. Не си мислеше
неща, чието място бе в някой еротичен роман.
Когато беше близо до своя телохранител, от друга страна?
— Елиз? — повика я Трой, когато келнерът им се приближи до масата. — Искаш ли чаша вино?
— Да — избъбри тя, макар че не пиеше. — Бяло, ако обичате.
— За мен червено.
Мъжът в черно-бяла униформа кимна.
— Мога ли да ви препоръчам за предястие дрън-дрън-дрън…
Докато думите му влизаха в едното ѝ ухо и излизаха от другото, Елиз се размърда на мястото си и изпъна гръб.
Заигра се с полата си. С лявата си обувка.
А после си даде сметка, че и двамата мъже я гледат така, сякаш я чакат да одобри или откаже нещо.
— О, да, звучи прекрасно.
Един господ знаеше какво щяха да ѝ донесат, но сякаш имаше някакво значение. Опитвайки да се съсредоточи
върху Трой, тя го остави да говори. Лицето и ръцете му се оживиха от историята, която разказваше, ала тя като че ли
не го чуваше, макар да седеше насреща му.
Човече, ама че беше горещо тук.
Подръпна яката на блузата си и осъзна, че не си беше съблякла палтото. Това трябва да бе причината. Обливаха
я горещи вълни, защото не само беше увита в няколко метра вълна, но и недалече от там печаха пържоли на открит
огън и…
Я чакай.
С чувство на ужас, тя се приведе покрай Трой и погледна към самото дъно на ресторанта.
Досами аварийния изход, на една маса за двама в най-сумрачната част на заведението самотна фигура,
облечена в черно, седеше с нищо, освен чаша вода пред себе си.
Очите на Акс грееха в мрака. Докато вдигаше чашата си в поздрав към нея.
Кучи син…
— Извинявай, какво? — попита Трой учудено.
Господи, да не би да го беше изрекла на глас?

***

Акс се облегна назад и започна да брои наум колко дълго ще ѝ е нужно, за да се извини, че трябва да използва
тоалетната и да се отправи към него на пожар.
Десет… девет… осем…
Бинго, помисли си, когато Елиз се изправи и се понесе към него.
Когато стигна до масата му за двама, превърната в маса за един, Акс усети, че изпитва някакво перверзно
удоволствие, че бе успял да я вбеси. Беше отвратително да я види как влиза с онзи човек, как сяда заедно с него и се
смее на каквато и шега да ѝ беше поднесъл.
Особено когато изглеждаше по този начин, с разпусната коса и пола над коленете.
— Какво правиш тук? — процеди тя.
— Вечерям. — Той посочи ножа и вилицата и повдигна салфетката, която беше разстлал в скута си. — Познай
какво си поръчах? Пържола. Ще вечерям пържола.
По дяволите, трябваше да си я поръча сурова, та да може да я разкъса с вампирските си зъби.
— Не може да бъдеш тук.
— Нима? Да не е някакъв закон на физиката, за който не съм чувал? Тази седмица се научих да взривявам коли,
както и как да направя граната от кутия от кока-кола, четка за зъби, десетина сантиметра тиксо и мини шоколадово
руло. Ала нищо за това защо не мога да отида на вечеря там, където искам. Ще ме просветите ли, ваше височество?
— Трябва. Да. Си. Вървиш.
— Добре де, излъгах за гранатата. Мога обаче да те уверя, че възнамерявам да вечерям тук. — Той посочи
масата. — Точно тук.
— Това не е…
 — Професионално? Не съм на работа. Така че да бъда тук не е извън кръга на задълженията ми, защото изобщо
не попада в него.
— Ти си луд.
Акс реши да кара направо и се взря в нея.
— А ти си… страшно красива тази вечер.
Това ѝ затвори устата. И Акс се възползва, за да плъзне поглед по пълните ѝ устни, прелестната ѝ шия с цвят на
сметана, извивката на гърдите ѝ и краката, обути в черен чорапогащник, който не скриваше гладките ѝ прасци и
изящните глезени.
— Толкова си красива в този миг — промълви, спирайки отново поглед върху устните ѝ. — И знам, че тази
вечер е за него. Но всичко е наред. Приемам го. Ала най-малкото, което можеш да направиш, докато аз седя тук и те
гледам с онзи мъж, е да ме оставиш на мира, за да се наслаждавам на това да те съзерцавам. То е всичко, което
имам.
Елиз скръсти ръце на гърдите си. Свали ги. Огледа се наоколо.
Но не си тръгна.
— Значи, ти също си мислила за мен — каза той, давайки си прекрасно сметка, че я съблазнява с тона на гласа
си. — Цял ден ли не мигна, мятайки се в онези твои разкошни чаршафи, представяйки си ме върху теб… в теб?
Елиз ахна, а той се приведе напред.
— Ще се преструвам колкото искаш. Ако това е нужно, за да работим заедно. Никога няма да споменавам
това… — Той махна между тях. — … между нас. Ще бъда добро момче, което държи настрани ръцете си, както и
своите фантазии. Ала в този момент, честна дума, в главата си аз правя любов с теб. Ей там, на масата, пред него, за
да докажа, че мога.
Плъзна демонстративно поглед по тялото ѝ, оставяйки всичко да се изпише върху лицето му: разяждащия гняв,
бездънната яма на желанието му, необузданата животинска похот. Не скри нищо.
И господ да им е на помощ, тя трябваше да избяга.
Трябваше да му дръпне още една невероятно логична реч, онази нейна интелектуална версия на „върви на
майната си“, която бе безкрайно по-изискана, отколкото той заслужаваше.
Трябваше да го уволни.
А после да си тръгне решително.
Елиз обаче не стори нищо такова.
Вместо това разцъфна пред него, тялото ѝ реагира с прилив, който усили естествената ѝ миризма в букет, от
който Акс се вкорави като камък под масата.
— Върни се при него — изръмжа той гърлено. — Когато приключите, ще те чакам отвън.
Устните ѝ, онези, които беше вкусил в сънищата си, се отвориха, за да пропуснат запъхтения ѝ дъх.
— Да — прошепна задъхано. — Отвън.
Докато тя се извръщаше, Акс изрече името ѝ. И когато тя го погледна, ѝ каза:
— Недей да бързаш. Харесва ми колко много боли очакването.
19
В Древната страна част от ежедневието на краля беше да приема поданиците си и да правораздава по всякакви
въпроси — от спорове за имот и прошения за поставяне под изолация до обвързвания сред аристокрацията, райтове
и дори убийства и други престъпления.
Ала докато Рот отказваше да се възкачи на престола в продължение на няколко века, тази практика бе
изоставена. Това се беше променило неотдавна и традицията бе възобновена с пълна сила. Аудиенциите се
провеждаха в имението, в което Дариъс беше живял, преди беемвето му да бъде взривено от врага. Всяка вечер, от
понеделник до петък, членове на расата идваха при великия сляп крал и търсеха съветите, напътствията, решенията
и благословията му.
Тази нощ програмата отново е пълна, помисли си Рейдж, докато за кой ли път отваряше двукрилата врата към
трапезарията, за да пропусне един хелрен със своята шелан и новородения им син. Бяха от простолюдието, облечени
в простички, но чисти дрехи, малкото им съкровище беше увито в скромно одеялце. При обикновени обстоятелства
Рейдж просто би кимнал и би ги оставил да влязат, и дори би избързал напред, за да им отвори тежката главна
врата.
— Грижи се за тях — каза той на хелрена.
Мъжът запелтечи, смутен от това да бъде заговорен от един брат, и Рейдж сложи ръка на рамото му.
— Знам, че ще го направиш.
— Да, господарю, да — поклони се другият мъж. — Ще дам живота си за тях.
Рейдж се усмихна на жената и малкото, но не посегна да ги докосне — нито жената и определено не и бебето.
Това би било в разрез с протокола: въпреки че от гледна точка на вампирското общество Рейдж беше на върха на
хранителната верига и се радваше на цял куп почести и респект, в Древната страна би било немислимо едно
новородено и майка му да имат контакт с мъж, дори и във формална обстановка, през първата година от живота на
детето.
Интересно, откакто аудиенциите бяха възобновени, Рейдж и братята отново се бяха върнали към древните
обичаи. Така им се струваше редно.
Особено в този случай, сега, когато Рейдж от личен опит знаеше какво е да си баща.
— Още веднъж, поздравления — каза той на двойката, отдръпвайки се настрани, за да ги пусне да излязат в
студа навън.
Бащата на жената ги чакаше на алеята пред къщата в десетгодишна хонда акорд и от начина, по който изскочи
навън, засиял в усмивка при вида на младото семейство, би могъл да си помислиш, че кара ролс-ройс.
Рейдж му помаха и дядото направо занемя и се поклони толкова ниско, толкова бързо, че едва не падна, а после
Холивуд затвори вратата, та зимният вятър да не изсмуче цялата топлина от фоайето.
— Хубавото време снощи бе химера, а? — подхвърли на рецепционистката.
Белин, втора братовчедка на Парадайз, вдигна глава от компютъра.
— Нали? Не ме издавай, но съм си свалила обувките под бюрото и съм си обула вълнени чорапи.
Рейдж кимна към огъня, който беше доста позатихнал, откакто го беше подклал преди час.
— Искаш ли да сложа още дърва?
— Не, благодаря. — Тя се усмихна и вдигна очилата си. — Само на краката ми е студено.
В чакалнята имаше двама души, но предстоеше нова вълна от посетители.
В много отношения Рейдж би предпочел да е на бойното поле или да смила учениците от бой, ала никога не
беше сто процента себе си веднага след като звярът беше наминал на посещение, така че тези административни
задължения бяха по-подходящи за него.
Така де, всички братя трябваше да работят и тук, изпълнявайки дълга си като лична охрана на Рот. Между
човеци, лесъри и членове на глимерата, свързали се с шайката копелета, не можеха да поемат никакви рискове с
живота на краля: в къщата с Рот винаги имаше поне двама членове на Братството. Тази вечер бяха той и Вишъс,
което винаги беше забавно.
Най-вече защото двамата можеха да играят на добро ченге/лошо ченге. И по-точно, Ви можеше да си седи там с
ледените си очи и ръчно свитите си цигари и да кара поданиците на Рот да се насират в гащите, докато Рейдж се
усмихваше на всички и ги приветстваше с добре дошли.
Връщайки се обратно в онова, което някога беше трапезарията, той застана под покритата с дърворезба каса на
вратата и зачака, докато близо до летящата врата към кухнята в другия край на стаята Сакстън преглеждаше няколко
документа заедно с Рот. Сакстън беше просто невероятен, грижеше се всички документи да бъдат съвършено
изрядни и се допитваше до тревните закони винаги когато се налагаше.
Помещението, където кралят приемаше поданиците си, беше простичко и съвсем не тронно: просто две кресла,
поставени едно срещу друго пред огъня, едно за краля и едно за поданиците му, макар че наблизо имаше и други
столове, които можеше да бъдат придърпани, ако се наложеше. Върху масичка на колелца бяха сервирани кафе, чай
и газирани напитки, както и бисквити и други закуски.
Вълна студен въздух нахлу във фоайето зад него и той се обърна с усмивка към който…
… и да беше…
Сърцето на Рейдж не толкова спря, колко умря в гърдите му.
Новодошлият беше млад и здрав, с яки мускули, но не се виждаше да носи оръжие, сякаш полагаше физически
труд, а не беше воин. Дрехите му бяха прани толкова пъти, че дънките се спускаха около хълбоците му като завеси, а
якето му беше прекалено тънко за декември. Тежките му обувки бяха износени. Не носеше бижута. Ръцете му бяха
празни, не миришеше на нищо странно.
Всичко това нямаше нищо общо с онова, което бе забило кол в гърдите на Рейдж.
Лицето на мъжа беше… лицето на Бити.
Той имаше същия нос и бузи, същата челюст и уста, просто чертите му бяха преминали през филтъра на
годините и мъжествеността. А косата… косата му бе също така кестенява и гъста, макар да беше по-къса.
Очите също бяха еднакви.
Мъжът не погледна към него. Вместо това се приближи до рецепцията, повдигайки ръка към слепоочието си,
сякаш обикновено носеше шапка и инстинктивно се опитваше да я свали.
Бързи стъпки се приближиха зад Рейдж, но той не им обърна внимание, поне не и докато Ви не се появи с
изваден пистолет.
— Какво не е наред? — попита братът.
Рейдж се опита да отговори. Е, като че ли успя — нещо излезе от устата му.
— Какво? — Ви се огледа наоколо, без да забележи нищо притеснително. — Добре ли си?
В този миг мъжът, който очевидно беше роднина на Бити, вдигна поглед от рецепцията, сякаш чул гласа на
Вишъс. В мига, в който го видя, Ви изруга, ниско и продължително.
Телефонът на Рейдж иззвъня, но на него и през ум не му мина да вдигне. Като на забавен кадър той тръгна към
другия мъж, крачка след крачка.
Новодошлият, който и да беше той, отново беше насочил вниманието си към рецепционистката и говореше тихо
с акцент на някой от простолюдието, но млъкна и се обърна, когато Рейдж спря пред него.
Без да каже нищо, Рейдж се взря в очите му.
— Съжалявам — каза мъжът. — Нямам записан час. Не бях сигурен къде да отида. Ще си вървя, дадох ѝ
телефона си. Не искам неприятности.
Вдигна юмруци пред себе си, сякаш готов да се защитава, дори и срещу един брат, но беше очевидно, че
предпочита да не се стига дотам. Макар да не трепваше, погледът му не беше агресивен, излъчването му бе
спокойно и бдително, докато се разкрачваше леко и преместваше тежестта на тялото си.
Класическа подготовка на някой, свикнал да се бие, без обаче да е подстрекателят.
— Как се казваш? — попита Рейдж, давайки си мрачно сметка, че около тях започват да се събират хора.
Ви, Сакстън, дори Рот.
Не го казвай — молеше се Рейдж. — Не го казвай, не го казвай…
— Рун. Името ми е Рун. Сестра ми почина преди около два месеца. Дойдох за моята племенница Лизабит.

***

Мери остави телефона и вдигна ръце към лицето си. Докато се взираше в монитора на компютъра, четейки и
препрочитайки краткото съобщение, в главата си пищеше, макар от устните ѝ да не излизаше нито звук.
— Рейдж… — простена. — Господи…
Отново взе телефона. Отново му позвъни. Гласова поща за четвърти път.
Явно беше с краля, но господи, защо точно сега…
— Успокой се — каза си на глас. — Дишай и се отпусни.
Би могло да е всичко. Някой, който си прави шега и който по една случайност знаеше името, което Бити беше
назовала. Някой, който бе чул, че Мери е обвързана с един от братята, и искаше да се възползва от това,
представяйки се за чичо на Бити… макар че… ами тя не се беше идентифицирала като приемната ѝ майка.
А може би беше просто грешка, съобщение за някой друг.
Аха, защото това беше особено вероятно.
— По дяволите, Рейдж.
Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че изпусна мобилния си телефон и трябваше да се наведе и да опипа под
бюрото, за да го намери.
Тази смяна на позицията не беше никак лоша идея, като се имаше предвид, че сериозно ѝ се повдигаше.
Изправи се и…
Мариса стоеше на прага на отворената врата. Изглеждаше така, сякаш бе видяла призрак. Страхотно. Очевидно
тази нощ вселената никак не се скъпеше на разтърсващи живота събития.
— Мери.
В мига, в който чу мрачния ѝ тон, Мери стисна зъби. Ставаше въпрос за нея. За съобщението, което беше
получила.
Или пък Рейдж беше ранен или убит.
Изправи се на крака.
— Кажи ми.
— Трябва да отидеш в къщата за аудиенции. Още сега. Един млад мъж се е появил и…
— Твърди, че е чичо на Бити.
Мариса пристъпи в стаята.
— Рейдж ли ти се обади?
— Не. Аз… Няма значение.
Мери посегна към палтото си. Изпусна го, както беше изпуснала телефона. Нужни ѝ бяха два опита, за да го
вдигне. След това не можа да пъхне ръка в ръкава.
— Зейдист е отвън. — Мариса ѝ помогна да се облече, а после оправи реверите ѝ, сякаш Мери беше дете. —
Ще те закара.
— Мога и сама.
— Не. — Мариса ѝ подаде чантата. Телефона. Уви червения ѝ шал около врата и го завърза хлабаво. — Той ще
те закара.
Дръпна се, така че Мери да излезе първа.
Ала Мери не помръдна. Незнайно как, съобщенията от мозъка към краката ѝ се губеха в дебрите на сивото ѝ
вещество. Заповедта да се отправи навън, по стълбите и през входната врата се бе пръснала като есенни листа,
отнесени от студен северен вятър.
Семейството ѝ. Скъпоценното ѝ малко семейство.
Тя и Рейдж, сега с Бити.
А може би… без Бити.
— Просто искам да се върна назад — чу се да прошепва през неочаквани сълзи. — Искам да върна нощта назад,
искам лост за заден ход, искам да си бъда вкъщи през деня и тримата да гледаме филми и да спим заедно.
Говореха емоциите, не логиката, разбира се. Защото дори да съществуваше магическо дистанционно, което бе в
състояние да върне времето назад, личното съобщение все така щеше да бъде изпратено и сблъсъкът все така щеше
да се случва.
И най-вече, ако по някаква ужасна воля на съдбата онзи мъж действително беше чичо на Бити, Мери нямаше
никакво право да отнеме на малкото момиче кръвните ѝ роднини.
— Не мога да го направя. — Тя запуши устата си с ръка. — Не мога да го направя…
Мариса я прегърна силно, задържайки я в обятията си. Нямаше думи, защото какво можеха да си кажат? Че това
може би е измама?
Или пък истинска, законна родителска фигура, дошла да си поиска Бити.
— Рейдж е там — каза Мери изведнъж, дръпвайки се рязко. — Господи, Рейдж е в къщата за аудиенции.
Ето защо не си вдигаше телефона. Чичото, или който и да бе наистина, се беше появил в къщата за аудиенции.
Втурна се към стълбите, допреди миг парализираните ѝ крака се бяха събудили за живот.
Докато стигне до входната врата, следвана от Мариса, сълзите вече се стичаха по лицето ѝ с всичка сила. Не им
обърна никакво внимание. Прекоси моравата на бегом, без да усеща студа, нито да забелязва, че чантата се удря в
хълбока ѝ или че с другата си ръка стиска телефона си в мъртвешка хватка.
Зи стоеше до понтиака на Рейдж, а подстриганата му до голо глава и белязаното лице грееха в мрака.
Отвори ѝ вратата откъм мястото до шофьора и когато тя скочи вътре и не можа да се справи с предпазния колан,
той протегна ръка, макар да мразеше да бъде близо до хората, и го закопча. Частица от секундата по-късно вече беше
зад волана.
Двигателят изрева, гумите изсвистяха върху паважа, докато Зи натискаше педала за газта, мощният двигател
накара задната част на колата да поднесе за миг, а после те полетяха напред.
Докато ускоряваха, Мери дишаше тежко, учестено, докато не ѝ се зави свят и бе принудена да се наведе напред
и да подпре ръце на таблото.
Въпреки че имаха Бити от толкова скоро, момиченцето бе като част от тялото ѝ, и то не ръка или крак. А орган,
без който не можеш да живееш. Сърце. Мозък. Душа. Само че в този случай той не можеше да бъде трансплантиран.
Господи, не можеше да го направи…
Зейдист сложи ръка върху нейната и остана така, сваляйки я само когато се наложеше да смени скоростта. И
усещането за неговата сила бе единственото, което я спираше да не закрещи на глас, докато стъклото пред нея не
стане на парчета.
Щеше да си спомня това пътуване до края на живота си.
Трагично.
20
— Зи вече я води насам — каза някой.
Рейдж не осъзнаваше почти нищо. Смътно си даваше сметка, че се намира в кухнята на Дариъс, седнал край
маса, достатъчно голяма, за да побере осем, може би дори десет души, ала сега там седеше само един.
Един потресен, шашардисан, приготвил се за катастрофа кучи син.
— Мери… — Гласът му се прекърши. — Тя ми звънеше…
Лицето на Рот изникна до неговото, когато кралят се настани на съседния стол. През тъмните му очила Рейдж
усещаше силата и подкрепата на своя брат и водач.
— Зи я кара насам с колата ти. Много скоро ще пристигнат.
— Къде е…
Какво се бе канил да попита?
Задната врата към кухнята се отвори, пропускайки нова вълна студен въздух, досущ като преди двайсетина
минути.
В мига, в който усети мириса на своята Мери, той скочи от стола и се обърна рязко.
— Мери…
— Рейдж…
Срещнаха се край печката и той я прегърна толкова силно, че сигурно спря дъха ѝ.
— Всичко е наред — промълви, доловил мириса на сълзите ѝ. — Всичко е наред…
Как ли пък не. Изобщо не знаеше дали е така. Ала тя трепереше до него и той се съмняваше дали изобщо чува
нещо.
По дяволите, животът му отново беше връхлетян от ураган, колоните на жалкото му съществуване се извиваха
толкова силно от вятъра и плющящия дъжд, че всеки миг щяха да се прекършат, вратите на постройките на плажа се
тряскаха, докато покривите им отхвърчаха греда по греда, прозорците се трошаха…
Не че драматизираше или нещо такова.
— Ела — каза дрезгаво. — Седни.
Притегли Мери към масата и я настини на стола до краля.
— Къде е… къде е той? — попита Мери.
— Ви говори с него. — Рейдж потърка слепоочията си, зад които туптеше болка. — Те, ъ, отидоха в
библиотеката зад… няма значение. Знаеш къде се намира стаята.
Защо, по дяволите, бръщолевеше за разположението на стаите?
Рот се намеси.
— Вишъс се зае да вземе данните на мъжа и ще ги провери заедно със Сакстън. Мисля, че ще е най-добре, ако
вие двамата останете тук, без да се виждате или говорите с него, докато не изясним нещата.
Колкото и меко да бяха изречени думите, това не беше молба. Не че Рейдж имаше намерение да спори. В този
случай бе най-добре да стоят настрани.
— Така е — глухо каза Мери. — Имаме конфликт на…
— Интереси — довърши Рейдж.
Той също седна и взе ръката на Мери в своята. Тя я стисна в отговор, а после всички потънаха в мълчание.
От време на време Рейдж плъзгаше поглед наоколо — по искрящите плотове, готварската печка с осемте си
газови котлона, хладилника. Тъй като беше нощ, прозорците над мивката… край масата, където седяха… насреща
им… бяха просто черни стъкла, разделени от ярки бели дъски.
— Колко дълго ще отнеме? — попита Рейдж, без да се обръща към никого специално.
— Просто трябва да чакаме — прошепна Мери. — Отговорът вече е написан, остава единствено да открием
какъв е.
Рейдж я погледна; ненавиждаше болката, изцедила цвета от лицето ѝ, разширила зениците ѝ, караща ръцете ѝ
да треперят.
Би посрещнал куршум вместо нея.
Всъщност имаше чувството, че го е направил. Твърде жалко, че в крайна сметка и двамата бяха простреляни.
Погледна часовника, който си беше купил наскоро — копие на ролекса, който ѝ беше подарил, когато бяха
започнали да излизат заедно.
Мамка му, не беше сигурен дали иска Вишъс да се появи още сега, или след часове.
— Как изглежда? — прошепна Мери. Когато Рейдж не отговори, тя се прокашля. — Бъди откровен. Как
изглежда?
Мина известно време, преди Рейдж да е в състояние да отговори, а когато го стори, бяха само две думи.
— Като нея. Изглежда… досущ като Бити.
21
Акс се намираше в Ада. И се опиваше от болката.
Седеше в далечния ъгъл на ресторанта и гледаше как Елиз се усмихва на онзи човек. Как накланя глава, сякаш
професорът ѝ казваше нещо особено интересно. Как ръкомаха. Как се смее.
Взря се в очите му. Чукна винената си чаша в неговата. Взе парченце от храната в неговата чиния, за да я опита.
И през цялото време беше толкова неописуемо красива, потрепващата светлина от свещта на масата играеше по
лицето и шията ѝ, по раменете и косата ѝ.
Ненавиждаше това, че тя бе с друг. Че вечеряха заедно, което му се струваше по-интимно от секса, който
правеше редовно. Изпълваше го агресия само като си представеше мислите, които, сигурен бе, се въртяха в главата
на другия мъж.
Само че обичаше болката. Ревността бе агония, която го оставяше опияняващо осакатен, и той се отвори за
болката на това да стои отстрани и да гледа.
Въпреки че едва я познаваше, в този миг я обичаше. Тя беше проводникът към източника на мъчението му и
колкото и привлекателна да я намираше физически, властта, която имаше над него, я превръщаше в богиня.
— Ще желаете ли още нещо? — попита го келнерът.
Акс поклати глава.
— Само сметката.
— Ето.
Мъжът постави кожената папчица до лакътя му и се отдалечи. Не че Акс можеше да го вини. Беше си поръчал
единствено вода и хлебчета, преди да предизвика възторг у всички, поръчвайки си кафе.
Сметката му беше пет долара. Той остави единствената десетачка, която имаше, и си помисли: Хей, петдесет
процента бакшиш. Вижте ме само какъв съм тузар.
Докато отпиваше поредната глътка вода, бе осенен от нетипичен и нежелан момент на интроспекция: докато
Елиз отново се смееше, той смътно си даде сметка, че се намира в ужасно кофти положение.
По нейния си почти невинен начин тя бе разтърсила света му из основи. Повалила го бе на колене. Настояваше
за цялото му внимание, без дори да си дава сметка, че иска каквото и да е от него.
В замяна той щеше да поиска нещо от нея. В мига, в който останеха насаме.
А тя нямаше да му откаже.
На масата на Елиз сметката също беше пристигнала и след като я платиха, двамата станаха, което беше сигнал
за Акс да се измъкне през аварийния изход зад себе си. Никаква аларма не запищя, когато натисна лоста на вратата,
и свежият въздух, който го посрещна, го накара да осъзнае колко силно миришеше на пържоли вътре.
Тялото му тръпнеше, така че изобщо не усети студа. Придържаше се в сенките на едноетажната сграда, докато
минаваше отпред, а заскрежената земя скърцаше под обувките му. Входът на ресторанта имаше сенник без
странични панели, а паважът отдолу беше застлан с нещо, наподобяващо беден роднина на червения килим на
филмова премиера.
Щастливата двойка излезе миг по-късно. Трой обви ръка около кръста на Елиз, докато слизаха по трите
неголеми стъпала.
Вампирските зъби на Акс се издължиха за частица от секундата, но той остана на мястото си. Порив на вятъра
улови косата на Елиз и я развя към професора така, че крайчетата ѝ се разпиляха по рамото му.
Тя се засмя и прибра непокорните кичури, събра ги на кок и ги пъхна под яката на палтото си. А после
продължиха да си бъбрят. Не беше трудно да се досети за какво. Професорът махна към паркинга, сякаш предлагаше
да я откара у дома. Елиз поклати глава. Той отново посочи към колата. Тя сложи ръка върху неговата и отново
поклати глава.
Поднасяше му находчива лъжа защо не може да я откара у тях.
Акс се усмихна така, че всичките му зъби грейнаха в мрака. О, не, тя нямаше да отиде никъде с добрия стар
Трой с мъжки кок. Освен това знаеше точно къде се намира Акс — вятърът духаше откъм него и носеше миризмата
на възбудата му право в ноздрите ѝ, докато човекът дори не подозираше за присъствието му.
Тези двукраки плъхове бяха толкова лесни.
Нямаше обаче целувка на първата среща. О, не.
Беше повече от очевидно, че Трой се кани да си опита късмета. Елиз обаче направи крачка назад и сложи ръце в
джобовете на палтото си. Трой уважи поставената от нея граница и вдигна ръка за довиждане.
Което му спаси шибания живот.
Елиз остана под сенника, брулена от вятъра, докато той се качи в съвсем приличното си субару и излезе на
заден ход. След това се приближи до сенника, свали прозореца и подхвърли нещо с усмивка. Елиз се засмя. Помаха.
 Чао, чао, мой човек.
Тя изчака задните светлини да завият наляво, излизайки от паркинга, и да се отправят по главния път.
След това се обърна към Акс.
Тръгна към него.
И той я остави да измине цялото разстояние, без да помръдне от мястото, където беше стъпил с тежките си
обувки.
Когато тя се изправи пред него, от гърлото му се откъсна мъркане.
— Как беше вечерята? — попита с ръмжене. — Хареса ли ти?
Устните ѝ се раздалечиха, дъхът ѝ излезе на пресекулки.
— Той е приятна компания.
— Не те попитах за него. Как беше пържолата?
С тези думи той се пресегна и сложи ръка на тила ѝ. Притегли я към себе си, притискайки хълбоци в нея, та
ясно да ѝ даде да разбере какви са намеренията му.
Елиз ахна и затвори очи, отпускайки се безсилно.
Акс я бутна до стената и я притисна с тялото си. Освободи косата ѝ и вятърът я развя около него. Сложи длани
върху студения камък от двете страни на главата ѝ и като се приведе, доближи уста досами ухото ѝ.
— Е, как беше той… — провлачи.
Преди Елиз да успее да отговори, той улови възглавничката на ухото ѝ между устните си и я засмука, гризвайки
я накрая лекичко с вампирските си зъби.
— Хмм? — Изплези език и я близна. — Как беше той?
В отговор ръцете ѝ се вдигнаха и се вкопчиха в раменете му толкова силно, че Акс усети ноктите ѝ през кожата
на якето си. О… мамка му… искаше му се тя да го направи, когато е гол, оставяйки малки полумесеци от кръв върху
плътта му. А после да го ухапе по врата и да вземе от кръвта му.
Акс прокара устни по линията на челюстта ѝ и се задържа на милиметри от устата ѝ.
— Не отговори на въпроса ми, Елиз.
Тя дишаше толкова тежко, колкото и той, възбудено, тялото ѝ копнееше за него. И като стана дума за
задоволство? Онзи господин Самото човешко съвършенство с тузарските си обувки и шал, който цяла вечер бе седял
срещу нея с остроумието и интелектуалността си, никога нямаше да изтръгне подобна реакция от нея.
НИ-КО-ГА.
— Ще излезеш ли отново с него? — провлачи той. — Защото мисля, че би трябвало да го направиш.
При тези думи Елиз трепна и се дръпна назад.
— Какво…?
— Харесва ми да те гледам заедно с него.
— Защо?
— Защото боли. А сега ми дай онова, което искам — изръмжа той и като стопи разстоянието между устните
им, я целуна настойчиво.

***

Барът в клуба беше дълъг, препълнен и шумен… и пълна загуба на време, ако не се броеше алкохолът. Ново даде
знак на бармана да ѝ донесе още един скоч и плъзна поглед по редицата мъже и жени, наблъскани, сякаш бяха крави
пред яслата с храна.
Би изпитала истинско презрение към тях. Стига да не беше една от стадото.
— Заповядай — каза барманът. — Заведението черпи.
Беше висок, по-слаб, отколкото тя харесваше у мъжете, но обръснатата глава, татуировките върху гърдите и
флеш-пиърсингите в ушите му бяха точно по вкуса ѝ.
— Благодаря. — Ново вдигна четвъртитата чаша за поздрав. — Кога свършваш работа?
— В четири.
— Ще го имам предвид.
Отдалечи се, отправяйки се към място, където не искаше да бъде и от което не можеше да избяга.
Както обикновено, Пейтън беше организирал тази среща в „Леденосиньо“, техно клуб, без който сякаш не бе в
състояние да живее. И също както обикновено, им беше намерил места във ВИП сектора, зад кадифено въже, което
държеше утайката настрани.
— Толкова скоро? — подхвърли мъжът от охраната, докато ѝ правеше място да мине.
— Взех си питието. Всичко е наред.
 Той я погледна объркано, ала Ново го остави да се чуди защо бе отишла да си вземе нещо за пиене, при
положение че в кадифената секс пещера на Пейтън имаше обслужващ персонал.
Не че имаше секс.
Бун все още пиеше същата водка с боровинков сок, с която бе започнал вечерта, оглеждайки човешкото
множество с дистанцираността на ентомолог в лабораторията си. Парадайз и Крейг се бяха отпуснали и не бързаха
да си тръгнат, което се случваше, когато двама души бяха свободни да се чукат, когато си поискат. А Пейтън? Пейтън
беше с две-три свои версии — агресивни хетеросексуални мъже, облечени в скъпи костюми с впити панталони.
Тази сбирщина от повдигнати вежди, лаконични жестове и увереността, че светът ти е длъжен, беше по-
тягостна и от скъпите им одеколони.
Определено не бяха нейният тип.
Отново се настани до Бун, кръстоса крака и се облегна назад в лъскавия, мек кръгъл диван. Защо, по дяволите,
някой би сложил материя, която бе като намазано с мазнина прасе там, където се предполагаше да седят пияни хора,
бе истинска загадка. Но разбира се, също като Пейтън, в този клуб най-важна беше фасадата. Опашката пред входа
беше километрична (не че те си бяха губили времето да чакат благодарение на Пейтън), на паркинга отзад имаше
цяла армия от мерцедеси, а ако видеше още един тузар, свалящ още една мадама с изкуствен тен и огромни бомби,
Ново щеше да…
По дяволите.
Отегчаваше сама себе си с вътрешните си тиради. Защо тогава не си тръгваше?
Отговорът на този въпрос беше насреща ѝ. И разбира се, изобщо не поглеждаше към нея.
О, не, Пейтън се беше привел напред и гледаше покрай едно от костюмираните си другарчета и въпреки че
носеше очилата си със сини стъкла, въпреки лазерните лъчи, пресичащи замъгления въздух, беше очевидно в кого
беше вперил очи.
Очевидно бе кого иска.
Парадайз.
И колкото по-дълго Ново го гледаше как съзерцава тяхната съученичка, толкова по-силна бе принудата да си
признае, че тази негова обсебеност бе част от притегателната му сила. Така де, той бе всичко, което Ново не
намираше за привлекателно, и все пак тя винаги разбираше, когато той се появеше в стаята или излезеше. Знаеше
какви дрехи носи. Как се бие. В какво настроение е, дали се храни, или пие, дали е на телефона си. Забелязваше
кога косата му бе подстригана и кога започваше да израства. Кога е ранен, уморен, недоспал.
Знаеше кога чука човешки жени в тоалетната на клуба.
Сякаш беше някакъв фар. Само дето ѝ показваше пътя към място, където тя изобщо не искаше да отиде.
Така че, да, тази негова пристрастеност към Парадайз, тази неуловимост — ето какво трябва да беше
обяснението за това привличане.
Това трябва да беше…
Парадайз се приведе напред и каза нещо на Пейтън и той отметна глава назад, смеейки се, сякаш тя беше
смесица между Луи Си Кей и възкресен Джордж Карлин.
Ново пресуши половината си скоч. Когато вдигна очи, видя, че Пейтън стои пред нея.
— Хей, ние ще си вървим. Ще се видим утре в клас.
Потупа я по рамото и си тръгна, следван от антуража си от трите си приятелчета и копия.
Бун стана и се протегна.
— Аз май също ще си вървя. Приятна нощ.
— И ние ще си тръгваме. — Парадайз се усмихна и улови ръката на Крейг. — Приятно изкарване.
Иииии ето че остана сама.
Едно от предимствата на това да си напълно самодостатъчен и независим бе, че не те е грижа, когато останеш
сам. Ала по някаква причина тази вечер изведнъж ѝ хрумна, че никой от тях не би зарязал Парадайз по този начин.
Не че Ново изпитваше неприязън към другата жена или я смяташе за слаба. Просто ѝ се струваше… странно.
Или нещо такова.
Все тая.
Загледа се покрай празните места към човеците от другата страна на ВИП сектора. Имаше вероятно триста
мъже, които би могла да изчука, ако поискаше, включително и бармана, господин Свършвам в четири. И също
толкова жени, ако беше в настроение за това.
Твърде жалко, че никой от тях не я привличаше…
Пейтън изникна пред очите ѝ сякаш от нищото, дотам, че тя се зачуди дали не беше холограма, създадена от
мозъка ѝ.
— Забравих си телефона.
О, значи, беше истински, защото една холограма нямаше защо да обяснява съществуването си. Ала вместо да
отиде до дивана, където беше седял, той остана на мястото си.
— Да? — провлачи Ново.
— Какво правиш?
— Седя. — Тя посочи дивана. — Мислех, че е очевидно.
Когато погледът му се плъзна по тялото ѝ, тя присви очи.
— Мисля, че въпросът по-скоро е какво правиш тук ти, Пейтън?
22
Елиз усещаше коравата стена зад гърба си и още по-коравото тяло на Аксуел пред себе си и нямаше друго място,
където би искала да бъде.
Особено когато той започна да я целува.
Беше точно толкова гладен и властен, колкото и във фантазиите ѝ, устните му смазваха нейните, ръцете му бяха
груби, еротичната му жажда — всепоглъщаща. И господи, тя ѝ се отдаде изцяло, притисна гърди до неговите, вкопчи
се в раменете му, отдаде му се.
Целувката бе всичко, което си беше мислила, че ще бъде, и повече дори. Студената декемврийска нощ изчезна,
погълната от горещината между тях.
Ала какво ѝ беше казал? Че искал тя отново да излезе с Трой?
Оттласна го от себе си.
— Не разбирам…
Акс улови лицето ѝ в големите си длани и размърда хълбоци до нейните, така че огромната му ерекция се
отърка в корема ѝ, защото беше много по-висок от нея.
— Защо си губим времето с приказки?
Добър въпрос. Макар и мъничко обиден.
— Защо би искал отново да изляза с Трой?
През цялата вечер се бе насилвала да се съсредоточи върху Трой, да следи разговора, да задава правилните
въпроси в правилния момент, да се смее, когато се очакваше. Ала през цялото време се разсейваше от Акс, седнал в
дъното на полупразния ресторант, солидното му присъствие… беше най-прекрасният буреносен облак, който бе
виждала в далечината.
Насочил се към нея.
— Защо? — настоя тя. — Ако ти причинява такава болка…
— Защото ме възбужда.
Акс наведе глава и отново я целуна, устните му бяха меки като кадифе, езикът му беше дързък и властен. И
господи, желаеше го толкова силно, гърдите ѝ копнееха до болка за ръцете му, за устата му, женствеността ѝ гореше
между краката ѝ…
Заповяда си да се отскубне от ръцете му. И закрачи наоколо, за да проясни главата си.
— Не. Няма отново да изляза с него. Няма да го използвам. Искам да ме желаеш заради мен самата. Ако не съм
ти достатъчна, без разни игрички, така да бъде. Определено нямам намерение да те съблазнявам, като се правя на
недостижима под носа ти.
Акс се усмихна, разкривайки напълно издължените си вампирски зъби.
— Окей. Ще те взема по всеки начин, по който мога да те имам.
Е, и това ако не беше повече от двусмислено. И, прескъпа Скрайб Върджин, как само я гледаше с тези негови
жълти очи. Спокойно би могла вече да е гола.
Така че защо да не довършим започнатото, реши тя.
— Къде можем да отидем? — попита дрезгаво.
— Имам къща недалече оттук. Мястото е сигурно и съвсем уединено.
Мобилният му телефон се раззвъня и Елиз изруга заради прекъсването. И все пак, когато той не понечи да
отговори, тя кимна към него.
— Няма ли да вдигнеш?
— Не.
— Ами ако е нещо спешно?
— Като за начало, няма кой да ми звъни. — Очите му се впиха в устните ѝ. — Е, ще дойдеш ли у нас?
— Да — прошепна тя. — Само че как да разбера адреса?
— Аз ще се погрижа за това.
Елиз посегна към чантата си.
— Знам, че звучи странно, но имам малка ламинирана карта на Колдуел и…
— Елиз. — Тя вдигна глава и Акс отново се усмихна с онези негови огромни вампирски зъби. — Виж.
С тези думи той дръпна ръкава на черното си кожено яке, оголвайки вътрешната страна на китката си. След
това поднесе ръка към устата си и като изсъска, се ухапа, забивайки кучешките си зъби дълбоко в плътта.
Елиз отвори устни в потресено ахване, а после ги облиза, когато опияняващата, подобна на вино миризма на
кръвта му се разля между тях.
— Това би трябвало да ти помогне да ме откриеш, където и да съм — каза той ниско, протягайки ръката си към
нея. — Вземи от мен, Елиз. Нека те видя как пиеш. Още сега.
Вампирските ѝ зъби тръпнеха, докато се издължаваха, и тя нито за миг не си помисли за поне дузината
правила, които нарушаваше: мъж от простолюдието!, на обществено място!, без страничен наблюдател!, възбуда
и от двете страни!
Майната му. Нямаше да допусне нищо да я отклони. Сграбчи мускулестата му ръка и като притегли китката му
към устата си, засмука. Вкусът му беше най-опияняващото нещо, което бе усещала някога, разля се в нея и я замая.
— О… да… — простена той. — Мамка му… да.
Изведнъж динамиката между тях се промени — Акс рухна до стената, сякаш коленете му се бяха подкосили,
докато Елиз се превръщаше в агресора, а той — в нейната плячка.
И през цялото време, докато пиеше от него, тя не откъсваше очи от издутината зад ципа на панталона му.
Ето какво искаше, реши, докато гледаше ерекцията му. И той нямаше да ѝ откаже.

***

— Забравих си телефона.
Докато Пейтън повтаряше съвсем същите думи, които вече ѝ беше казал, Ново се подсмихна.
— Вече го каза. Е, защо не го търсиш?
Пейтън потупа демонстративно сакото си.
— О. Ето че бил тук. Виж ти.
— Да. — Ново допи малкото останал скоч в чашата си. — Къде са трите ти приятелчета?
— Не знам. Не ме е грижа.
— Егоистично. — Тя нарочно прекръстоса обутите си в кожен панталон крака и потърка бедра едно върху
друго. Ненавиждаше начина, по който в сърцевината ѝ лумна горещина за него. — Ти си истинско лайно, Пейтън,
знаеш ли го?
— Да, знам.
— Е?
— Искаш ли нещо за пиене?
— Имам си.
— Какво ще кажеш да отидем у нас?
Ново повдигна вежди.
— В имението на баща ти, имаш предвид.
— Не, имам си мое жилище. Апартамент в „Стърлинг“. Понякога оставам там.
— Би трябвало да се досетя — отвърна тя сухо. — Никакви мотели за такива като теб. Е, кажи ми, ако отида
заедно с теб в този твой апартамент, какво ще правим там?
Очите му се плъзнаха от устата към гърдите и бедрата ѝ, преди много бавно да се върнат обратно към лицето ѝ.
— Каквото си поискаме.
— Да не би в този момент да ме чукаш в ума си, Пейтън?
— Да — изръмжа той.
— В онази твоя тузарска хотелска стая?
— Апартамент, не стая. И не. Представям си те наведена над този диван, кожения ти панталон — събут, езика
ми — в теб, докато ти свършваш до лицето ми. А после те изчуквам с пениса си.
Електричеството, което я прониза, бе едновременно добра и лоша новина. Последното, което би искала, бе да
се чувства по този начин край някой като него.
Само че природата не я беше грижа.
— Това възбужда ли те? — провлачи той.
— Може би. — Ново довърши скоча си, остави чашата настрани и бавно се изправи на крака. Погледна го право
в очите, защото беше висока колкото него, и заяви: — Само че имам по-добра идея.
— И каква е тя?
Наведе се към него и сложи ръка между краката му, наслаждавайки се на начина, по който той си пое рязко дъх,
сякаш адски го беше изненадала. Докато прокарваше ръка по дължината му през тънкия му, съвършено ушит
панталон, почти ѝ се искаше да го накара да свърши за нея насред тълпата.
Ала не, той не заслужаваше това освобождаване. Не и след като беше прекарал цялата нощ, зяпайки друга.
Желаейки друга. Мечтаейки си да бъде с друга.
Плъзна вампирски зъби по шията му и прошепна в ухото му:
— Мисля, че трябва да отидеш в този твой апартамент, да си свалиш дрехите и да си представиш Парадайз по
този начин, докато си правиш чекия. — Пусна го и отстъпи назад, присвивайки очи. — Проклета да съм, ако бъда
заместител на друга жена. Ако това е, което искаш, тук има двеста жени, които с радост ще приемат дарението ти
от сперма.
С тези думи тя се отдалечи. Без да поглежда назад.
Отчасти защото не искаше да му достави това удоволствие. Но най-вече защото по-скоро би умряла, отколкото
да позволи той да види колко много я беше наранил току-що.
Никой, бил той мъж или жена, нямаше да види това.
Никога.
23
— Господи, прелестно е!
Акс стисна зъби, докато затваряше задната врата на къщурката. Трябваше да въведе Елиз през предния вход, така
че тя да не види кухнята, обляна в лунна светлина.
Твърде късно. И бе очевидно, че тя няма да се задоволи с една обиколка набързо.
О, не. Вместо да го последва към свода, тя се приближи, за да разгледа листата, резбовани около прозорците,
прокарвайки пръсти по дървото, което баща му часове наред бе дялкал и изглаждал.
— Кой е направил това? — ахна тя. — Това е невероятно, никога не съм виждала нещо такова.
На сребристосинята светлина косата ѝ блещукаше като ореол, сякаш бе ангел, паднал на земята.
Твърде жалко, че всички неща, които той искаше да направи с тялото ѝ, бяха като взети от наръчника с правила
на някой демон.
И мамка му, долавяше кръвта си в нея и това беше невероятно.
Тя обви ръце около себе си и потрепери.
— Отоплението не работи. Следващата седмица ще го оправя. Да отидем при камината.
Ала тя и този път не го последва.
— Ама наистина, чие дело е всичката тази дърворезба?
Приближи се до дървената маса и столовете с облегалки от бор и пречки с формата на бръшлянови листа.
— На баща ми.
— Наистина ли? Баща ти е направил това? Господи, та той е бил художник!
— Ела.
Тя се завъртя и отиде при шкафовете.
— Колко ли дълго му е отнело?
— Студено ти е. Ще запаля огън.
Докато излизаше от кухнята, Акс съблече рязко коженото си яке и го метна на един стол. И, да, порутеното
състояние на всичко наоколо му тежеше, както и фактът, че в къщата нямаше нито отопление, нито осветление,
нито храна. Мястото, където живееше, нямаше нищо общо не само с нейния дворец, но този коптор не беше дори на
нивото на обикновената къща на някой от простолюдието.
Приклекна пред камината, взе ръжена, който бе подпрял на тухлите, и избута пепелта настрани. След това
намачка парче вестник, сложи няколко съчки, които беше събрал на двора предишната нощ, и постави една-
единствена цепеница отгоре.
През есента беше продал една от резбованите фигурки на баща си за четиристотин долара в ибей и бе
използвал парите, за да купи няколко кубика дърва, които да му стигнат за по-голямата част от зимата. И, да,
навярно би могъл да заложи още няколко от дървените животинки и птички в мазето, ала не бе в състояние да се
раздели с никоя от тях.
Въпреки че ги ненавиждаше до последната.
Отвори металната кутия, в която държеше кибрита, взе една клечка и я запали с палец.
Вестникът се сгърчи от горещината, преди да се остави да бъде погълнат, пращейки и изпращайки вълни от бял
дим в отдушника.
Почувства присъствието ѝ в мига, в който тя се появи в стаята.
— Толкова е…
— Западнало. Знам.
— Не, исках да кажа, че е уютно. — Акс се изсмя рязко, а тя тръгна да обикаля наоколо, докосвайки мекия стол
и тапицирания диван, чиято избеляла материя го накара потръпне. — Навярно ще му се отрази добре да го
постегнеш малко, но е такова съвършено гнезденце. Мъничко съм изненадана.
Акс отново се обърна към огъня и се залови да го разпали. Точно така, както щеше да направи с нея след броени
минути.
— Ненавиждам това място.
Изправи се на крака, при което коленете му изпукаха, а ерекцията, бушуваща в панталоните му, бе притисната.
Той обаче не я намести. Искаше тя да бъде тази, която да го стори.
О, да, светлината на пламъците, падащи върху нея, бе още по-прекрасна от лунните лъчи.
Тя се намръщи при вида на нара пред пламъците.
— Не — каза Акс. — Не знаех, че ще дойдеш. Принуден съм да спя тук, за да ми е топло.
Лицето ѝ се отпусна.
— Гледай да си оправиш отоплението, така че да можеш да се върнеш в леглото си.
 — Аха. — Акс посочи към пода пред себе си. — Ела тук.
Тя прекоси неголямото грейнало пространство като сън, а трептящата оранжева светлина правеше красотата ѝ
загадъчна и недостъпна, дори когато дойде толкова близо, че би могъл да преброи ресниците ѝ.
Акс се пресегна, отметна косата ѝ, наведе главата ѝ назад и покри устните ѝ със своите. Докато езикът му си
проправяше път в нея, ръката му се плъзна надолу по рамото ѝ и спря в основата на кръста ѝ, преди да я притегли
към него с рязко движение.
Гладен, беше толкова гладен и възнамеряваше да започне бавно.
Намерение, което бързо отиде по дяволите.
В следващия миг вече беше свалил палтото ѝ и бе измъкнал блузата от полата ѝ, за да се добере до топлата кожа
на кръста ѝ. Образи, в които тя беше с човешкия мъж, го караха да бъде груб, ала тя като че ли нямаше нищо против.
Беше също толкова несдържана, колкото и той, зарови ръце в косата му, притисна се в тялото, одраска тила му.
— Легни — простена той. — Веднага…
Вдигна я на ръце, коленичи и я постави върху малкото мекота, която можеше да ѝ предложи.
Твърде жалко, че бяха само няколко постелки и нищо повече.
С полюшване на тялото, което едва не го накара да свърши, тя вдигна ръце над главата си и се изви в дъга,
докато той обкрачваше бедрата ѝ. Едно по едно той разкопча изящните копчета на блузата ѝ.
Струваше му се престъпление да ги скъса с един замах.
— От какво са направени?
Гласът му беше толкова нисък, че едва се чуваше.
— Седеф — изпъшка тя.
Изобщо не можеха да се сравняват със сияйната ѝ кожа.
Акс разтвори бавно двете копринени половини и всичко изведнъж спря, неистовата забързаност секна и дъхът
му замря при вида ѝ. Гърдите ѝ бяха скрити зад бели дантелени чашки и невинността и сексуалността, които това
съчетаваше, бяха толкова съвършени и по-възбуждащи от всичкото анонимно, екстремно чукане, което той правеше
от години.
— Може ли? — чу се да пита.
Което беше странно. Само че се чувстваше на ръба на това да изживее религиозно откровение. Струваше му се
непростимо да проникне в която и да било част от храма без нейното изрично разрешение.
— Позволи на мен — каза тя.
С ръце, които трепереха едва-едва, тя отново се изви, ръцете ѝ се пъхнаха зад гърба ѝ и охлабиха чашките,
издути от твърдите ѝ зърна.
— По дяволите. — Той ли говореше? Не знаеше. Беше си изгубил ума. — Елиз…
На това му се казваше мъчение. Да я гледа как сваля първо едната, а после другата презрамка, задържайки
сутиена на мястото му, накара пулса в пениса му да се ускори трикратно.
А после тя захвърли преградата настрани. Беше съвършена. Просто… съвършена.
Акс наведе глава и започна с език, близна зърната ѝ, преди ги засмуче едно по едно. Струваше му се толкова
правилно, да бъде приведен пред нея по този начин, да я боготвори с устата си, тялото му беше на ръба на това да
изгуби контрол, кръвта бушуваше във вените му.
Чувстваше се толкова жив, но не по онзи маниакален начин, по който се чувстваше обикновено посред
чукането.
Докато заравяше лице в гърдите ѝ, бе принуден да намести ерекцията в панталона си или щеше да започне да
пее във високите регистри. А после посегна към копчето на гърба на полата ѝ и тя му помогна, извивайки се на една
страна. Да, искаше да разкъса дрехата върху хълбоците ѝ, за предпочитане със зъби, но отново нямаше да го направи,
и то не само защото тя трябваше да се прибере облечена с нещо у дома.
Търпението се отплащаше.
Без да престава да я целува, карайки я да стене, той свали полата, чорапогащника и гащичките ѝ едновременно,
плъзгайки ги надолу по дългите ѝ, дълги крака.
След това се облегна назад.
Под палещия му поглед тя отново вдигна ръце над главата си и се раздвижи, протягайки се, извивайки се, а
пламъците обливаха кожата ѝ със светлина, която сякаш бе хиляда негови ръце върху плътта ѝ. И господи, колко по-
прекрасна бе реалността на кожата ѝ от съня му: гърдите ѝ с щръкналите им зърна, плоската равнина на корема ѝ,
голата ѝ сърцевина и сметаново белите ѝ бедра караха онова, което подсъзнанието му бе извикало в съня му онзи
ден, да бледнее.
Плъзвайки ръце от ключицата до хълбоците ѝ, той замилва тялото ѝ, а после последва пътечката с уста,
спирайки до пъпа ѝ.
Вдигна поглед нагоре, над невероятните ѝ гърди, и видя, че устните ѝ бяха полуотворени; дишаше тежко и го
гледаше с широки, удивени очи, сякаш никога досега не се бе чувствала по този начин.
Гласът на Пейтън отекна в главата му: Ще я изчукаш и ще я оставиш опозорена.
Акс пропъди думите от главата си, имаше намерението да я люби с уста, докато тя не разбере точно колко
красива бе в очите му. А после щеше…
Не. Всъщност нямаше. Нямаше да довърши този акт. Нямаше да свърши в нея. Просто щеше да я доведе до върха
с езика и устата си, а после щеше да…
Мамка му.
Мамка му.
Облегна се назад, макар че да се отдръпне от нея бе като да смъкне парчета от собствената си кожа със зъби.
— Какво има? — прошепна тя. А после се усмихна. — Да не би да е мой ред да те видя?
Когато не получи отговор, се намръщи и седна.
Господи, начинът, по който гърдите ѝ се полюшваха, така пълни и готови за него, почти успя да отвлече
вниманието му достатъчно, за да го накара да продължи.
Почти.
— Аксуел?
Той потърка лице.
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
— Може ли, ъ… може ли никога вече да не ме наричаш Аксуел.
— Добре.
— Единствената, която някога ме е наричала така, е майка ми. Ненавиждам това име.
— Е, разбирам защо не би искал да мислиш за своята мамен в момент като този.
Усмивката ѝ избледня, когато той не каза нищо повече. А после придърпа блузата над гърдите си.
— Мисля, че знам за какво се притесняваш — каза рязко.
— Така ли?
Погледът ѝ твърдо срещна неговия и го задържа.
— Не се притеснявай. Не съм девствена.
24
Е, ето как изглеждаше Акс, когато е сащисан.
Докато го чакаше да изрази с думи каквото и да мислеше, Елиз откри, че клати глава.
— Знаеш ли, всъщност е доста хубаво да го споделя с някого.
Акс разтърка лице, а после извърна очи, поглеждайки към огъня. На треперливата светлина татуировките върху
едната страна на шията му като че ли се движеха върху кожата. Изглеждаше опасен. И секси. И внезапно така далече
от нея.
— Мислех, че ще изпиташ облекчение. — Елиз се намръщи. — Пък и хайде де, така и така, щеше да откриеш,
ако бяхме правили секс.
— Не съм си развалил мнението за теб, ако това се чудиш.
— Така ли? Е, показваш го по доста странен начин.
Акс поклати решително глава.
— Не, ни най-малко.
— Какво има тогава?
— Искаш честност, а?
— Да. — Тя придърпа едно от двете одеяла върху долната половина на тялото си и скръсти ръце над покритите
си с блузата гърди. — Каквото и да е, искам да знам.
Акс измърмори нещо под носа си. А после заговори забързано:
— Искам да знам кой е бил… за да мога да отида и да го убия.
Елиз примига. А после разбра.
— Господи, изобщо не беше така. Исках го…
— Мамка му, сега наистина искам да убия копелето.
Елиз избухна в смях и когато той я изгледа яростно, вдигна отбранително ръце.
— Не ти се подигравам, честна дума. Просто… опиянена съм от облекчение, че не си си развалил мнението за
мен.
— Не, не съм. Ни най-малко. Адски ревнувам, но не те съдя. — Замълча за миг. — Е, кой беше той?
Елиз извърна очи към огъня и отвори шлюза на спомените.
— Беше мъж, от когото пиех кръв. Разбира се, имаше свидетели. Ала една нощ, дори не съм сигурна защо,
реших, че искам да знам какво е. Цялото изживяване.
Акс заръмжа. А после се прокашля, за да спре звука.
— Извинявай.
Елиз се усмихна.
— Няма нищо. Поласкана съм. — За тези си думи получи изсумтяване. — Както и да е, отидох да го потърся в
апартамента му в града. Намерих си оправдание и се измъкнах от къщи. Той беше от глимерата, разбира се, и
приятел на баща ми. — Тя се намръщи. — Изненада се, но не ми отказа. Бях много млада, майка ми наскоро бе
починала при неуспешно раждане. Имаше толкова много скръб в къщата, мисля, че просто исках да избягам от нея.
Правихме секс, дори не бих казала, че правихме любов. За мен то бе просто съприкосновение на цял куп телесни
части, не бих казала, че ми хареса наистина.
Замълча, усещайки изпепеляващите му очи върху себе си.
— Довърши историята — каза той тихо. — Това не е краят, нали?
— Не. — Елиз си пое голяма глътка въздух. — Винаги съм била мъничко различна от останалите жени от
аристокрацията. Искам да кажа, съвсем не като братовчедка ми Алишън, не съм безразсъдна или нещо такова.
Просто никога не съм си падала по фестивали и балове, и събития. Една вечер, не повече от седмица-две след това,
баща ми ме помоли да го придружа на един бал и мъжът беше там. Със своята шелан. Нямах представа, че е
обвързан. И през ум не ми беше минало да го питам. Искам да кажа, в средите на аристокрацията има толкова малко
мъже за хранене и стига да има свидетели, когато вземаш нечия вена, няма защо да се притесняваш за възможността
за секс. Въпреки това се почувствах ужасно, когато срещнах погледа ѝ. А той очевидно не ѝ беше казал. През цялата
нощ не ми обърна никакво внимание, което беше правилно, и цялата история остави лош вкус в устата ми. Не
защото изпитвах емоционална привързаност към него, а защото го бях използвала, а той ми беше позволил да го
направя. И заедно двамата бяхме извършили предателство спрямо нея. — Елиз въздъхна, бавно и продължително. —
Той загина в нападенията, тя също. Нямаха деца. Ала разкаянието ми е живо и ще продължи да бъде така.
— Бил е шибан развратник.
— Бях почти сигурна, че е правил същото и с други жени, които пиеха от него. В противен случай защо му е бил
онзи апартамент? Не беше мястото, където живееше или прекарваше деня с нея. Всичко беше една голяма каша и
стана причина да се съсредоточа върху психологията. Исках да разбера как действат чувствата на хората, а в това
отношение вампирите и човеците не са кой знае колко различни. Например знаеш ли какво беше наистина гадно от
моя страна?
— Какво?
Трудно ѝ беше да повярва, че говори толкова свободно, ала начинът, по който Акс я слушаше — мълчаливо, без
да я съди — бе нещо нечувано в нейния свят.
— След като се запознах с неговата шелан, част от мен се радваше, че е обвързан, защото знаех, че няма да каже
нищо. Бях се притеснявала за това. Изгубила бях своята мамен и не исках да изгубя и баща си, защото вече не съм
годна за обвързване. Можеш ли да си представиш колко е себично това!
— На мен ми прилича повече на самосъхранение. И знаеш ли, онзи, с когото се обвържеш, който и да е той, ще
бъде най-големият щастливец на планетата.
По някаква причина начинът, по който го изрече, ѝ причини болка. Вероятно защото ясно даваше да се разбере,
че бъдещият ѝ хелрен няма да бъде той. Ала това беше лудост по толкова много причини.
— Всъщност никога няма да се обвържа. — Когато той смръщи вежди насреща ѝ, тя поклати глава. — Не искам
никой да ми казва какво може и какво не може да правя. Предостатъчно го получавам от баща ми. Искам да кажа,
всичко вкъщи става на неговата, според неговата строга система на социални очаквания и това какво се вписва в нея.
А то не е много. Искам да бъда независима и ще открия начин да го постигна. Ще довърша образованието си и ще
открия своето място в света. Нямам представа какво ще бъде то, но ще събера пари, за да мога да се изнеса, и
тогава… — Тя се изсмя рязко, неловко. — О, да, баща ми ще ме лиши от наследство и ще бъда мъртва за глимерата и
семейството си. Само че ще си струва… — Леле, никога досега не бе оформяла плана си в думи дори пред себе си,
камо ли пред някой друг. — Както и да е — продължи, — ама че мечта, а? Нищо не може да се сравнява с малко
самоунищожение, нали?
— Не мисля, че е самоунищожително. — Акс се взря в очите ѝ. — Мисля, че е страхотно.
— Наистина ли?
— Да. — Той разпери пръсти, а после ги сви в юмруци. Изпука кокалчетата си едно по едно. — Ще прозвучи
глупаво.
Елиз зачака.
— Кое?
— Това, че да искаш да бъдеш независима, дори да ти струва всичко, ме кара да ти имам доверие. — Той сви
рамене, сякаш се опитваше да омаловажи думите си. — Кара ме да ти вярвам, че не си като богаташите, които убиха
баща ми. Защото онези типове никога не биха се отказали от стила си на живот. И преди да ми кажеш, че
обобщавам, може би е така, но ако не можеш да проявиш дори малко състрадание към някого от простолюдието,
когато въпросът е на живот и смърт, определено няма да се откажеш и от диамантите, кожените палта и огромното
си имение, за нищо на света.
Елиз въздъхна тъжно.
— Наистина съжалявам за станалото с баща ти. Надявам се, че го знаеш.
Сега бе негов ред да се засмее рязко.
— Знаеш ли кое е най-тъжното? Онова, което му причиниха, начинът, по който умря, дори не е най-лошото.
Елиз не се изненада, когато той изпълзя до камината и сложи още дърва в огъня.
— Мисля, че ще е най-добре да си вървя — промълви тя, докато Акс ненужно дълго продължи да се занимава с
огъня.
— Да. — Той погледна рязко през рамо. — Не е, защото не те желая.
— Добре.
Ала настроението се беше променило и не можеха да се върнат там, където бяха. Но Елиз вярваше на думите му,
че все още…
— Мога ли да те видя утре вечер? — попита той, без да я поглежда.
— Да. Къде?
— Тук. — Той разбута горящите цепеници и върху ръката му се посипа дъжд от искри. Не че го беше грижа. —
Утре имам дълга тренировка. Ще свърша късно, но ти каза, че няма да ходиш в библиотеката, нали?
— Така е. В колко часа?
— Ще ти кажа допълнително. Вероятно около четири. Ще имаме известно време.
— Значи, ще бъда тук. Бих могла да чакам. Ако ми имаш доверие да остана тук сама…
— Бих ти доверил живота си.
Това, че го каза почти разсеяно, я убеди, че наистина го мисли. И то я сгря цялата, много повече, отколкото
огънят.
— Значи, имаме среща.
 — Щом искаш да го наречеш така — провлачи той.
— А ти как би го нарекъл? — Елиз се залови да се облече, затруднявайки се, когато стигна до закопчаването на
сутиена. — И нека първа го кажа — нямам търпение да те видя отново.
Когато най-сетне се облече, стана, стиснала палтото си в ръце.
— Лек ден, Акс. Ако си помислиш за мен, можеш да ми пратиш съобщение. Не те притискам. Просто ми се ще
да го кажа, защото ми се струва, че може би няма да го направиш, дори ако ти се прииска.
Акс също се изправи и се протегна, при което тялото му изпука. И, да, тя се възхити на мускулите под тясната
му тениска.
— Ще те изпратя.
Излязоха от стаята в мълчание, но той я улови и я насочи към входната врата, не тази през кухнята.
— Ще ти е студено — рече Елиз, когато излезе в нощта и той я последва.
— Няма значение.
И наистина, стоеше силен срещу вледеняващия вятър, непоклатим, великолепен.
— Бъди внимателен — каза тя. — Нали се сещаш, на тренировките. Предполагам, че не е лесно.
Той издаде гърлен звук, който би могъл да бъде всичко, от „до“ до „все тая“.
— Окей, тогава… — промърмори тя.
По някаква причина тъмните прозорци на къщурката караха уютното местенце да изглежда студено и празно
като самия космос.
Не искаше да го остави тук съвсем сам. Ала нима имаше някакъв избор?
— Ами лек ден…
Преди да слезе от малката веранда, той я сграбчи и я притегни към себе си. Не я целуна обаче. Просто я взе в
прегръдките си, притискайки я силно до гърдите си. Тя го прегърна също толкова силно.
Струваше ѝ се, че бе минало дълго време, откакто бе прегръщал някого. Знаеше също така, че не иска да я
пусне.
Прегръдката беше, помисли си Елиз по-късно, още по-хубава от всяко обещание за умопомрачителен секс.

***

И ето че тя си отиде.
Акс остана на стъпалата пред къщурката на баща си дълго след като Елиз се дематериализира. Мозъкът му
бушуваше, онова, което двамата с Елиз бяха споделили, бе толкова различно от това, което обикновено правеше с
жените — по дяволите, с когото и да било — че се чувстваше разтърсен до мозъка на костите.
Толкова отдавна не бе изпитвал подобна близост с някого.
И, да, не му харесваше как се чувства сега. Нещата, които тя му беше казала за себе си, се въртяха в главата му,
изтръгваха от него най-различни емоции, които изобщо не му трябваха. Беше толкова гадно, че единственото, което
му идваше на ума, бе да отиде и да се сбие с някого. Знаеше как да се бие. Знаеше какво да прави, как да нанася
удари, как да избягва чуждите. По дяволите, знаеше го, преди да постъпи в тренировъчната програма.
Но онова, което се беше случило пред огъня там вътре? Нямаше представа как да се справи с него. Нито с
последиците му.
Беше по-лесно, докато гледаше на Елиз просто като на някого, когото да изчука. Ала сега? Тя бе личност.
Когато най-сетне влезе вътре, стомахът му ръмжеше от глад, но в къщата нямаше нищо за ядене, пък и той беше
свикнал коремът му да е празен. Затвори вратата с намерението да си вземе душ и да легне да спи, но не стигна
дотам. По някаква ненормална причина беше привлечен от кухнята, от вратата в далечния ъгъл, от скърцащото старо
стълбище, което го отведе в мазето.
Ненавиждаше мазето.
Когато стигна до най-долното стъпало, протегна ръка в непрогледния мрак за газената лампа, която висеше на
една кукичка. Завъртя напоения в керосин фитил, като почти се надяваше той да не светне…
Пламъкът беше жълт като огъня, неподвижен като луната.
И призраците от миналото се събудиха за живот, докато погледът му се плъзгаше из работилницата на баща му.
Пое си дълбоко дъх и усети мириса на тресчиците и дървените стърготини, които покриваха пръстения под
като сняг с цвят на мед. Макар че нищо ново не бе изработвано тук от две години насам.
Протегнал лампата напред, Акс се приближи до високата маса с надраскания плот и безбройните инструменти,
и рисунките, окачени по голите греди на стената отзад. Имаше парчета дърво, които никога нямаше да получат
артистична форма, както и наполовина издялани фигурки — зайчета, птички, катерички и цветя, които изглеждаха
така, сякаш се мъчат да се отскубнат от квадратите, в които бяха пленени.
 Насреща, върху сложна система от полици, баща му беше подредил завършените си произведения. Приличаше
на горска сцена — очарователни създания палуваха заедно в миниатюрна гора, животинки, приклекнали,
премятащи се, тичащи, катерещи, седнали красиво насред миниатюрни изящни дръвчета и съвършено издялани
камъни.
Акс ненавиждаше гледката на онова, на което баща му беше способен. Умението му беше майсторско, крайният
резултат — нещо, чието място бе в музея или под грижите на колекционери.
А ето че стояха тук в мазето.
Искаше му се да ги подпали. Да ги изгори до последното.
Беше толкова жалко, че мъжът бе прекарвал тук цели дни, всеки ден, създавайки всичко това с надеждата
жената, която го беше изоставила заради едно по-добро предложение, да остане впечатлена, когато се върне.
Виждаш ли обаче — искало му се бе на Акс да каже — тя никога няма да се върне.
И се бе оказал прав.
Баща му беше толкова фин мъж. Необразован, но с истински фина душа. И разбира се, в съответствие с
природата си, не се беше справил с измяната, обръщайки се към алкохола и агресията, отдавайки се на безразборен
секс или малтретирайки момченцето, останало с него. Вместо това просто беше угаснал, превръщайки се в призрак,
който влизаше и излизаше от стаите като полъх и прекарваше почти всичкото си време тук долу.
Акс го беше мразил заради слабостта му.
И, да, част от него все още го мразеше.
Ала трагедията в нощта на нападенията бе направила този негов справедлив гняв на нищо, добавяйки
самоомраза и вина към отровния коктейл, който и така носеше навсякъде със себе си.
Господи, какво правеше тук долу? Да бе, сякаш не беше повече от ясно.
Отправи се обратно по стълбите, без да обръща внимание на това, че се препъна леко. Взе лампата със себе си и
я остави горе, до вратата към кухнята.
Нуждаейки се от нещо, каквото и да било, върху което да се съсредоточи, освен скъпоценните си шибани
чувства, той отиде при коженото яке и извади телефона си. Само дето не знаеше на кого се канеше да се обади или
пише.
Не и на Елиз, това беше сигурно.
Така и не стигна дотам да отвори почти празния списък с контактите си. Някой му беше оставил съобщение на
гласовата поща от непознат номер.
Прослуша го, сбърчил вежди, но още след първите две думи вече знаеше кой е.

Добър вечер, Аксуел. Обажда се бащата на Елиз. Има една допълнителна задача, която бих искал да ти
възложа, и ще ти бъда задължен, ако утре вечер ме посетиш, един час след залез-слънце. С нетърпение
очаквам визитата ти. Благодаря.

Какво, по дяволите, беше това?

Изневиделица жуженето на пристрастеността му се обади, онова, за което той открай време мислеше като за
смесица от раково образувание и дракон, се надигна на задните си крака и зарева.
Добрата новина? Поне не мислеше за Елиз.
Лошата? Обадеше ли се веднъж това жужене, щеше да се усилва и усилва, докато не се видеше принуден да се
погрижи за него. И откакто се беше отказал от хероина, съществуваше един-единствен начин, който действаше…
Телефонът зазвъня в ръката му, звукът бе силен като пистолетен изстрел в притихналата къща.
Вдигна още преди второто иззвъняване да спре.
— Ново.
— Здрасти.
От другата страна се носеше някакъв шум и той се намръщи, усилвайки силата на звука с палец.
— Къде си?
— В един клуб. Нали знаеш онзи клуб, пълен с богаташи от Европа, където Пейтън непрекъснато ходи.
— Аха.
Акс отдръпна телефона от ухото си и погледна колко е часът. Освен това забеляза, че батерията му свършва.
Мамка му, беше забравил да го зареди в ресторанта. Когато живееш без електричество, се научаваш да смучеш ток
отвсякъде, откъдето можеш, и да си зареждаш нещата къде ли не.
Когато Ново не каза нищо повече, той се намръщи.
— Да не си пияна и да имаш нужда някой да те вземе? Защото аз нямам кола.
— Не, искам да те помоля за нещо.
— Какво?
 — Искаш ли да се изчукаме?
Акс повдигна вежди. И за частица от секундата се заигра с мисълта тя да дойде и двамата да се развихрят из
цялата къща, трошейки мебели, блъскайки се в стените, оставяйки огъня да угасне, защото горещината на телата им
бе повече от достатъчна, за да ги стопли.
— Това „да“ ли е? — провлачи тя с нисък, секси глас, който би трябвало да му подейства по-силно от ръка в
панталона му.
Без да сваля телефона от ухото си, Акс се приближи до камината, наведе се и взе одеялото, което Елиз беше
увила около себе си. Поднесе го към носа си и вдиша дълбоко.
Почувства липсата ѝ толкова силно, че изпусна проклетото нещо, сякаш го беше опарило.
— Не сера там, където се храня, Ново — чу се да казва.
Прелъстителките нотки в миг се изпариха от гласа ѝ.
— Благодаря ти за намека, че сексът с мен би бил изпражнително страхотен.
— Знаеш какво исках да кажа.
— Няма да се привържа емоционално — измърмори тя сухо. — Вярвай ми.
— Знам. — Акс си помисли за задника Пейтън и обсебеността му от Парадайз. — Само че енергията в групата
и така е достатъчно прецакана, а някой все ще разбере. Нещо такова не е лесно да се скрие.
— Окей. Ще се видим в клас.
— Но ще те заведа в „Ключовете“.
— Кога? — попита тя.
— Нощта след утре. — Акс затвори очи и изрече останалото забързано: — Ще отидем заедно. Тогава е нощ за
гости. Там ще откриеш онова, което търсиш. Аз винаги успявам.
25
Минаха пет часа, преди Вишъс да се върне в кухнята на къщата за аудиенции. И Рейдж не беше сигурен дали да
се радва, че първоначалният разговор с чичото е приключил, или до смърт да се бои да научи резултатите.
Ви се настани на масата при останалите, видимо уморен — косата му бе щръкнала назад, сякаш беше
прокарвал ръце през нея, татуировките на слепоочието му сияеха, контрастирайки с прекалено бледата му кожа, а
ръката в ръкавицата трепереше леко, докато палеше цигара и всмукваше дълбоко.
Рейдж вдигна чаената чаша, от която пиеше топъл шоколад, и побутна порцелановата чинийка към брата. За да
има пепелник. След това се облегна назад, улови ръката на Мери и зачака.
Не беше изненадващо, че мина известно време, преди Вишъс да проговори, и дори Зи се приближи и седна.
— Ето какво научихме. — Ви тръсна цигарата си в чинийката, въпреки че в крайчеца ѝ не се беше събрала
пепел. След това я посочи. — Благодаря.
— Няма защо — измърмори Рейдж.
По дяволите, почти не му се искаше да го чуе. Мери, от друга страна, се беше привела напред, очевидно готова
да посрещне новините, каквито и да бяха те.
Рейдж почерпи от бойния ѝ дух. Защото в момента беше истински слабак.
— Значи, Рун ми даде всички подробности, с които разполага за майката на Бити. Имената на родителите им.
Къде и кога е родена. Къде и с кого е живяла, преди да дойде в Колдуел. Как се е запознала с онзи задник, с когото
беше обвързана. Онова, което знаеше за станалото, след като тя се преместила тук. — Братът всмукна от цигарата си
и изпусна струя дим. — Освен това ми разказа къде е живял, с какво се е занимавал, с кого е общувал.
— Какво работи? — попита Мери дрезгаво.
— Физическа работа. Живее в Южна Каролина. Работи в едно голямо имение там.
— Кой е родът му? — попита Рот. Сякаш беше готов да отиде и да го лиши от имущество, все едно бяха в
Древната страна. — И историите му достоверни ли са?
Ви вдигна разперена длан, въпреки че Рот не можеше да я види.
— Виж, не искам да ти казвам как да си гледаш кралската работа…
— И все пак ще го направиш — измърмори Рот.
Ви се съсредоточи върху Мери, сякаш си даваше сметка, че тя е тази, която е най-засегната от случващото се.
— Най-разумният и отговорен ход според мен е лично да отида там и да проверя всичко. Разполагам с адреси,
имена, включително и на семейството, за което работи. Разполагам с всички подробности за живота му досега…
— Ще дойда с теб — заяви Рейдж и понечи да стане.
Вишъс го спря с жест.
— Не, няма.
— Да не мислиш, че ще оставя някой друг да стигне до дъното на тази гадост…
— Не — обади се Мери. — Ти имаш конфликт на интереси. Също като мен. Това трябва да бъде направено от
неутрална трета страна.
Рейдж се облегна назад в стола си. От мисълта да не участва в подобно разследване му се прииска да заблъска
чело в масата, докато не я направи на трески, а после на прах…
— Глупости — заяви Рот. — Нека поговоря с него. Веднага ще разбера дали казва истината, или не.
Ви поклати глава.
— Що се отнася до фактите такива, каквито той ги вижда, да. Само че не е толкова просто.
— Напротив, е. — Рейдж си даваше сметка, че звярът се бунтува под кожата му, разбуден от стреса. — Ако се
окаже, че е лъжливо копеле…
— Не става въпрос за това — прекъсна го Мери. — А дали е годен за родител…
Рейдж пусна ръката на своята шелан и стовари юмруци върху масата с такава сила, че разцепи тежките дъбови
греди по средата.
— Ние сме нейните родители! Ние сме шибаните ѝ родители!
Мери скочи след него. Улови една от ръцете му и увисна на нея с цялата си тежест.
— Рейдж, трябва да се успокоиш…
— Аз съм нейният баща! Ти си нейната майка…
Отскубна се от Мери и преобърна масата, принуждавайки братята и краля да отскочат назад, когато порцелан и
стъкла се разлетяха навсякъде и се пръснаха на парченца.
— Това са пълни глупости!
Братята в миг се озоваха при него — Зи го сграбчи изотзад, стискайки го в хватка около врата. Бъч се появи
изневиделица — кога беше дошъл в къщата? — и го хвана отстрани през кръста, Мери се мъчеше да застане пред
лицето му, така че той да може да се съсредоточи върху нея.
Единствената причина звярът да не изскочи бе, че вече бе излизал предишната нощ. Ако не беше онова в
клиниката, щеше да срине цялото задно крило на някогашното имение на Дариъс.
— Не може да я отведе! — изкрещя на никого и на всички. — Току-що я взехме! Не може да я отведе… той е
шибан непознат…
— Рейдж. — Мери се изстъпи пред него, подскачайки, за да улови погледа му. — Рейдж, трябва да…
Срещайки широко отворените ѝ тъжни очи, той простена:
— Тя е наша… тя е наша… този непознат не може да ни я отнеме… тя е наша…
Бръщолевеше, знаеше, че бръщолеви несвързано, ала имаше чувството, че някой бе отпушил дъното на мозъка
му, и всеки страх, който таеше в себе си за бъдещето на Бити, се изливаше през устата му.
Мери го остави да продължи така още известно време, преди да поеме юздите.
— Рейдж. Истината е, че знаехме, че ще трябва да изчакаме шест месеца. А Бити е споменавала, че има чичо.
Ние трябва… колкото и трудно да е това, трябва да го направим. Така е справедливо, така е законно.
— Тя е моя дъщеря. Тя е твоя дъщеря.
— В нашите сърца, да. Ала по закон…
— Майната му на закона!
— Не става така и не бива да става така. Помисли малко. Ако бяхме преминали през последния етап на
осиновяването, не бихме искали след време да изникне някой с права. Ето защо дадохме онова обявление и
изчакахме да видим дали някой ще отговори.
— Не мога да повярвам, че си толкова логична…
— Разкъсвам се отвътре също като теб, Рейдж. Само защото се опитвам да не рухна, не означава, че не кървя.
Рейдж престана да беснее и братята го пуснаха. Той притегни Мери към себе си и я притисна до гърдите си.
Поглеждайки над главата ѝ, видя как Ви угаси ръчно свитата си цигара в мивката и веднага запали нова.
След дълго мълчание най-сетне го попита:
— Ти ли ще бъдеш? Ти ли ще отидеш там и…
— Да. — Ви дръпна толкова силно от цигарата си, че едва не я свърши отведнъж. — Аз съм най-подходящият за
това. Не само че проведох интервюто с него, но от всички нас аз съм този, който е най-вероятно да остане
неутрален.
Вярно бе, помисли си Рейдж. Ви бе най-умният от тях. Най-логичният. Онзи, който бе най-малко вероятно да
позволи да бъде повлиян от емоции.
По дяволите, как се бяха озовали в тази ситуация?
В жестока поредица от образи той видя Бити в киносалона с тях с Мери, ръцете и краката ѝ — в онези шини.
Спомни си как я учи да шофира из двора и нагоре-надолу по хълма, как ѝ помага да си оправи леглото рано вечер,
как хапват заедно сладолед и лошите сънища, от които я беше събуждал… Мери, която се усмихваше на малкото им
момиченце…
— Колко дълго? — попита, когато Бъч и Зи се заловиха да раздигнат столовете и отломките. — Колко дълго ще
отнеме?
— Най-малко две нощи, може би три. Ала ще се видя с абсолютно всички, докато съм там. Или благодарение на
положението ми, или защото ще опра пистолет в главата им.
— Никаква принуда — предупреди го Мери мрачно. — Не мога… не можем да го допуснем.
— Вземи Фюри със себе си — нареди Рот. — Неговият характер ще балансира твоя.
— Добре. — Ви кимна веднъж. — Както наредиш, господарю.
— Утре ли ще тръгнеш? — попита Рейдж.
— Не, веднага след като си допуша цигарата. Вече говорих с Джейн, имам и къде да отседна.
— Братко… — започна Рейдж.
— Не — прекъсна го Ви. — Да не си посмял да ми благодариш. Това е някакъв кошмар и аз го ненавиждам.
Ненавиждам всичко в него. Ала дяволите да го вземат, ще го направя както трябва, какъвто и да е изходът.
Възцари се дълго мълчание. Очите на Ви се фокусираха в някаква точка на около половин метър пред лицето
му — беше очевидно, че вече прави планове, съставя списъци, обмисля нещата, които трябва да свърши.
Рейдж плъзна поглед по хаоса, който беше посял в кухнята.
— Къде е чичото сега? — попита дрезгаво.
— Настаних го в една от сигурните ни къщи в Колдуел — отвърна Ви, докато изпускаше дима от цигарата си. —
Не искаше да приеме, но аз му казах, че няма избор. Не мога да ти кажа адреса, в момента между вас тримата
наистина не може да има никакъв контакт. Твърде много емоции.
Рейдж отиде до преобърнатата маса и помогна на Зи да я вдигне. Тя отказваше да застане изправена — единият
ѝ крак беше изкривен, плотът беше пукнат, една дъска липсваше там, където я беше праснал с юмрук. Искаше му се
да върне тежката мебел на мястото ѝ и те всички да насядат около нея, и всичко да си бъде както преди, ала това
беше невъзможно.
— Каза ли му… — Мери се прокашля. — Каза ли му за нас?
Ви се облегна на стената и докосна козята си брадичка с ръката в ръкавицата.
— Казах му, че Бити се намира при добро, грижливо и проверено приемно семейство, което се грижи за
безопасността ѝ. Не навлязох в подробности, нито споменах официалното осиновяване. Освен ако действително
няма законови права над нея, не е нужно да разкриваме повече информация за вас.
— Той… — Мери потърка лицето си. — Той какъв е?
Рейдж притихна, застивайки, докато вдигаше стола, на който беше седял и който беше отхвръкнал в другия край
на стаята.
Ви сви рамене.
— Това възнамерявам да разбера.

***

Мери и Рейдж почти не продумаха, докато се връщаха в имението с понтиака, но през цялото време се държаха
за ръце, освен когато Рейдж трябваше да смени скоростите. През последната част от пътуването Мери се взираше
през прозореца, дърветата покрай селския път бяха като неясно петно в нощта, а луната над главите им бе толкова
ярка, че нямаше нужда от фарове.
— Не знам как да се държа, когато я видим — подхвърли Рейдж. — Искам да кажа, как да бъда нормален.
— Аз също.
Бяха решили, че няма смисъл да казват на Бити за мъжа, който се беше появил. Ами ако се окажеше, че лъже?
Би било толкова жестоко. И все пак как щяха да се преструват, че всичко е наред и не се случва нищо необичайно?
Щяха да са им нужни актьорски умения, които далеч превъзхождаха техните способности.
Коремът на Мери я болеше, болка, появила се в мига, в който беше прочела онова съобщение в кабинета си, и
която се усили още повече, когато поеха към имението — изкачване, от което несмлените омлет и бейгъл, които бе
изяла на Първото хранене, сякаш се превърнаха в циментово блокче в стомаха ѝ.
Когато огромната сива постройка изникна пред тях със своите гаргойли и безброй прозорци, на Мери ѝ се
стори, че не може да диша.
— Не е нужно да бързаш с паркирането — промърмори, докато Рейдж забавяше, за да завие покрай зазимения
фонтан в средата на вътрешния двор. — Господи…
Рейдж се пъхна между втория хамър на Куин и новото ауди на Ви. Угаси двигателя и фаровете. Дори си
разкопча предпазния колан. Ала никой от тях не понечи да слезе. Седяха и се взираха напред, към поръсената със
снежец поляна, ширнала се до ръба на гората… към долината далече под тях… към звездното небе над главите им.
Имаше толкова много грозота, с която Мери се чувстваше готова да се пребори. Това не означаваше, че ѝ е
приятно да става свидетелка на трагедии, болести, загуба. Ала поне с тях знаеше на какво да се позове.
Но това?
Е, животът е пълен с изненади, нали така?
О, да, определено би предпочела да научи какво е да спечелиш от тотото. Или пък да обиколиш света. Да
станеш президент на Съединените щати.
Но не и този емоционален скок с бънджи, когато научи, че никога няма да бъде майка. След което откри, че ще
бъде. А после то ѝ беше отнето.
Може би щеше да ѝ бъде отнето, напомни си.
На всичкото отгоре Бити беше в инвалиден стол, възстановяваща се от онова, което ѝ бяха сторили в клиниката
на „Хавърс“.
— Хайде — заяви. — Да вървим да я видим.
Слязоха от колата заедно и се срещнаха до багажника, Рейдж обви ръце около раменете ѝ. Когато стигнаха до
фонтана, Мери почувства съжаление, че беше спрян и покрит с брезент: мекият плисък на водните струи бе нещо,
което в ума ѝ бе неразривно свързано с дома. Ала зимата в северната част на Ню Йорк не беше сезон, в който би
искал оголени външни тръби да бъдат пълни с Н2О, дори ако системата работеше.
Главният вход на имението на Братството приличаше на вратата на катедрала — широки каменни стъпала
отвеждаха към портал, който имаше още по-царствен вид благодарение на резбата, която украсяваше касата му.
Рейдж ги въведе във вестибюла и те доближиха лица до камерата и зачакаха някой, най-вероятно Фриц, да ги пусне
да влязат.
През цялото време един глас в нея пищеше, че не е в състояние да го направи, че не е в състояние да срещне
погледа на Бити, без да бъде откровена, че не е в състояние да я излъже, дори и само като премълчи нещо, не е в
състояние…
— Добър вечер, господарю и господарке — поздрави ги древният иконом с усмивка, докато отваряше тежката
врата. — Как сте?
Сякаш са ме простреляли в сърцето, Фриц, благодаря…
Мери прекрачи прага. Намръщи се. Огледа се наоколо.
В първия миг не разбра какво чува. Смях, да. Смехът на Бити, но защо беше съпроводен от…
Балон, пълен с вода, прелетя досами лицето ѝ и тя трябваше да се наведе рязко, ако не искаше да подгизне. А
после Бити изхвърча от кухнята, стиснала един червен и един син балон с вода в двете си ръце, а косата ѝ се
развяваше зад нея.
— Какво, по дяволите! — кресна Рейдж, пристъпвайки вътре.
— Здрасти, мамо! Здрасти, татко!
Бити се втурна в билярдната, последвана от Ласитър, който беше вдигнал жълт балон над рамото си… поне
докато не го запокити по нея и не я уцели в гърба. Писък на удоволствие се изтръгна от момиченцето и то се обърна,
прицелвайки се в лицето на Ласитър.
Съвършен мерник.
Пляс!
Ала не там беше въпросът.
Докато водната бомба избухваше, измокряйки лицето и русо-черната коса на ангела, Рейдж го сграбчи и го
повдигна от пода, поваляйки го по гръб на земята, след което го стисна с две ръце за врата, сякаш възнамеряваше да
изцеди и последната капчица живот от тялото на безсмъртния ангел.
Или нещо такова. Все тая.
Мери се втурна към тях.
— Рейдж…
— Какво, по дяволите, си ѝ направил! Къде са ѝ шините!
Майката в Мери я накара да смени предавката.
— Да, какво, по дяволите! Трябва да ги носи още шест седмици! И да не ходи!
Ласитър се опита да отговори, ала притиснатият му гръклян не пропускаше никакъв въздух. Бити бе тази, която
разреши загадката.
— Той излекува ръцете и краката ми! Не го наранявай! Той ги оправи… честна дума! Не го наранявай, татко.
Рейдж начаса пусна Ласитър и се пльосна по задник на земята, осъзнал, че този изблик на агресия навярно
беше пробудил лоши спомени.
Бити обаче като че ли не се тревожеше за това.
— Вижте! — Тя подскочи от един крак на другия. Завъртя се с разперени ръце. Изкиска се щастливо. — Като
нова!
Докато местеше поглед от нея към ангела, на Мери ѝ мина през ума, че изненадите за тази нощ ѝ стигат.
— Какво… какво си направил с нея?
Бити и този път отговори вместо приятелчето си. Заради цялото онова кашляне и давене за глътка въздух.
— Просто пусна слънчева светлина по ръцете и краката ми. Сложи ръце над шините, без дори да ги докосва, и
аз почувствах топлина, а после… не знам, вече нищо не ме болеше. Свалихме шините с трион в гаража. Това беше
най-готината част.
Мери усети, че ѝ се завива свят, и трябваше да седне на пода.
— Какво сте направили с трион?
Когато Ласитър най-сетне вдигна глава, лицето му беше зачервено, но поне вече не изглеждаше като току-що
спасен удавник.
— Не ми хареса, че тя страда.
— Видяхте ли? — каза Бити. — Така че не му се сърдете.
Мери поклати глава.
— Не разбирам…
— Защо тогава ги остави да ѝ строшат костите? — изплющя гласът на Рейдж. — Ако си бил в състояние да
сториш нещо такова, защо, по дяволите, просто си стоя там, докато я измъчваха в онази стая за прегледи?
Ласитър се надигна и седна. Странните му на цвят очи без зеници срещнаха погледа на Рейдж, без да трепнат.
— Не е моя работа да променям съдбата. Не мога да го сторя, без да наруша равновесието, и понякога цената за
един дар е по-лоша от това изобщо да не го получиш.
Мери си помисли за сделката, която Рейдж беше сключил, така че тя да живее, преди Скрайб Върджин да
научи, че не може да има деца. Сделката, според която условието тя да се излекува от рака бе Рейдж никога вече да
не я види, нито да говори с нея, въпреки че двамата бяха влюбени.
Вселената се крепеше на равновесие.
— Само че — падналият ангел вдигна показалец — това не означава, че не мога да омекотя падането на
плочките домино на съдбата. Ако разбирате какво имам предвид. Да облекча болката, без да променя посоката? Това
мога да сторя.
Бити се усмихна.
— А аз определено предпочитам да тичам, където си поискам, сега, а не след шест седмици. Освен това от
онези шини вече ме сърбеше. А къпането? Ъгх.
Мери запримигва учестено, за да пропъди сълзите, които напираха в очите ѝ, и стисна ръката на Ласитър.
— Благодаря ти!
— Мамка му — прошепна Рейдж. — Съжалявам. И мамка му, не трябваше да казвам „мамка му“. По дяволите.
Искам да кажа… проклятие.
Докато нейният хелрен се бореше с ругатните, Мери имаше чувството, че е на път да рухне, и Бити очевидно го
усети, защото се наведе, за да я прегърне.
— Добре съм. Знам, че се тревожите. — Тя се усмихна и задърпа Рейдж да се изправи. — Хайде, да вървим за
Последното хранене. И преди да си ми казал да оправя тази бъркотия, Фриц не ни позволява.
Като по даден знак във фоайето се разнесе силно бръмчене.
— Страшно обича онази негова мокросмукачка — каза Ласитър. — Това не звучи ли доста мръсно?
— Не и пред детето ми — измърмори Рейдж.
Всички се обърнаха към иконома, който действително беше включил оръдието си и щастливо изсмукваше
мокрите петна по мозаечния под, облечен в официалната си черно-бяла униформа. Лицето му придоби загрижено
изражение и той спря. Изключи магическата си пръчка и попита:
— Някой ще желае ли нещо? Последното хранене ще бъде поднесено след десет минути. Може би нещо за
пийване?
— Не се нуждаем от нищо, Фриц. — Рейдж звучеше изтощен. — Но ти благодаря, мой човек.
Догенът се поклони и продължи да смуче. Което, Ласитър имаше право, действително звучеше мръсно.
— Хайде, татко, със сигурност си гладен. — Бити го дръпна за ръката. — Нали, мамо?
Господи, това болеше. Тези обръщения, те бяха като парчета строшено стъкло в сърцето ѝ.
— Да — отвърна Мери бавно. — Предполагам, че няма да е зле да хапне нещо.
Което не означаваше, че му се искаше да го направи. И все пак не можеше да откаже на малкото си момиченце
и двамата се отправиха към трапезарията — мъничката фея, която току-що си бе възвърнала подвижността,
подскачаше до едрия като канара мъж, който вървеше така, сякаш бе полумъртъв.
Мери подскочи, когато пред лицето ѝ изникна протегната ръка, за да ѝ помогне да се надигне от пода. Ласитър
се бе изправил и я гледаше от голямата си височина със сериозно изражение.
Изведнъж фактът, че икономът почиства останките от битка с водни балони, стана кристално ясен най-вече
защото великолепното, многоцветно фоайе с колоните си от малахит и червен мрамор, с високия три етажа
изрисуван таван, с огромната камина и голямото стълбище беше последното място, където би искал да проведеш
такава.
Срещайки очите на ангела, тя попита:
— Ти знаеше, нали?
— Че Фриц ще се влюби в мокросмукачката?
— Че чичо ѝ ще се появи и двамата с Рейдж ще се приберем вкъщи съсипани? Знаеше, че това разсейване ще ни
помогне?
— О. — Той направи пренебрежителен жест с ръката, която Мери все още не беше поела. — Не съм толкова
умен.
— И също като нас не можеше да я гледаш как страда?
Ласитър приклекна до нея. Посегна към лицето ѝ и помилва едната ѝ буза с дясната си ръка и другата — с
лявата.
След това ги сви в юмруци толкова силно, че вените му изпъкнаха. Миг по-късно отвори длани — в средата им
имаше по един шлифован диамант, отразяващ светлината наоколо с отблясъци в цветовете на дъгата.
— Майчини сълзи — прошепна. — Толкова твърди… толкова красиви.
— Аз не съм ѝ майка — задавено каза Мери. — Господи, не съм ѝ майка наистина.
— Напротив, си. А аз ще ги задържа, за да ти ги дам, когато всичко свърши.
— Ще се окаже, че не лъже. Усещам го. Чичото… той е истински.
— Може би. — Ласитър отново се изправи. — Но защо да не ги задържа, просто за всеки случай?
Ангелът се отдалечи — с коса, от която капеше вода, и раздърпани дрехи, а златните бижута, с които беше
окичен, бяха като част от слънцето, което носеше със себе си дори когато беше вътре.
Мери погледна към свода, през който бяха изчезнали Рейдж и Бити.
Когато почувства, че е в състояние да отиде толкова далече, се изправи и го стори.
26
На следващата вечер Елиз беше в банята и си сушеше косата, когато телефонът ѝ завибрира върху мраморния
плот.
Сграбчи го толкова бързо, че едва не изпусна сешоара на пода.
Само че не беше Акс.
— Най-накрая — каза, докато изключваше сешоара.
— Какъв поздрав е това? — попита мъжкият глас от другата страна.
— Такъв, какъвто заслужава някой, на когото му отнема толкова дълго да ти върне обаждането.
Пейтън, син на Пейтън, изруга тихо.
— Извинявай. Бях зает. Сега обаче съм изцяло твой. Добре ли си?
Елиз се извърна от огледалото и подпря дупе на плота. Беше ѝ горещо в пухкавата хавлия, ала нямаше да я
съблече. Въпреки че не беше видео обаждане, не ѝ се струваше редно да е гола, докато говори с братовчед си.
— Защо си се опитал да купиш Акс?
За миг се възцари мълчание.
— Значи, става въпрос за новия ти телохранител.
— Било е наистина обидно.
— Нека те попитам нещо. Кой точно си мислиш, че те пази? Знаеш ли изобщо нещо за него?
— Това подвеждащ въпрос ли е? Ако е, просто ми кажи. Нямам намерение да играя игрички.
— Елиз, семейството ти вече изгуби толкова много…
— Спести ми го. Аз живея в тази къща, окей? Сякаш не знам колко много страдат всички!
— Да, а аз бях този, който трябваше да гледа родителите на Алишън в очите, докато им съобщава, че тя е
мъртва.
— Наистина ли искаш да се състезаваме кой повече страда заради смъртта на братовчедка ми? Сериозно?
— Елиз… — От другата страна се разнесе продължително мърморене. — Виж, няма да споря с теб.
— Добре, защото се чувствам в безопасност, когато съм с Акс. Той се държи изключително възпитано с мен. И
не ми е приятно, че си го унижил, опитвайки се да го подкупиш за нещо, което изобщо не ти влиза в работата.
— Ти определено ми влизаш в работата.
— Не, не ти влизам. Аз съм ти трета братовчедка. Нищо повече. — Докато мълчанието се проточваше, Елиз
усети, че е бясна. — Може би не трябваше да ти звъня.
— Може би. — Пейтън изруга. — Трябва да затварям. Трябва да се приготвям за час. Искаш ли да поздравя
момчето ти от теб?
— Защо се държиш така? И той не е „момчето ми“.
— Късмет с него. Ще ти трябва…
— Не, няма да ти позволя да го направиш. Или ще ми кажеш за какво се притесняваш наистина, или си
признай, че си покровителствен задник. Това са двете ти възможности, Пейтън. Онова, което няма да ти позволя, е
да ми играеш игрички, след което да се нацупиш, сякаш ти си обиденият от моето държание.
Възцари се мълчание. Последвано от нерадостен смях.
— Ето защо никога не бих могъл да излизам с теб. Оставяйки настрани факта, че сме братовчеди.
— Да не забравяме, че и аз не те моля да излизаме заедно.
— Добре, държа се прекалено закрилнически, без да имам право на това. Ето.
Елиз изпусна дъха си и се усмихна лекичко.
— Ти си истински трън в задника, знаеш ли го?
— И други са го казвали. — Пейтън въздъхна. — Виж, знам, че хора като нас не говорят за тези неща, но не
мога да забравя станалото с Алишън. Не мога, не мога да го пропъдя от мислите си. И, да, давам си сметка, че това
сигурно е налудничаво. Просто… не мога да спя… аз… нещо в главата ми се прецака. Не ми е лесно.
Елиз понижи глас до шепот.
— Толкова съжалявам.
— Вината не е твоя. Господи, изобщо не е твоя.
— Какво се случи с нея? Никой не иска да ми каже. Никой не иска да ми каже друго, освен че е загинала в
света на човеците. Дори нямаше церемония по преминаване в Небитието. Беше, сякаш един ден тя е тук, а на
следващия я няма, сякаш никога не е съществувала. А междувременно леля изобщо не излиза от стаята си, а чичо
броди безцелно наоколо. Толкова бих искала да можех да помогна или да разбера… или поне най-сетне да знам
какво е станало.
Възцари се дълго мълчание.
 — Пейтън? Там ли си? Ало?
— Видях какво ѝ бяха причинили. Видях… насилието, което я уби.
— Господи, Пейтън…
— Не аз бях този, който я намери. Аз обаче открих какво ѝ бе сторено.
— Нищо чудно, че ти е трудно. — Елиз запуши устата си с ръка. — Нямах представа.
— Не беше убита от човек. Беше един от нашите.
— Кой? — прошепна Елиз.
Пейтън се прокашля.
— Виж, не се опитвам да бъда гадняр и не искам да ти затворя толкова набързо, но наистина трябва да се
приготвям. Може ли да се срещнем и да говорим на живо?
Елиз си помисли за срещата си с Акс.
— Утре вечер?
— Свободен съм. Ще дойда у вас.
— По-добре аз да дойда у вас. Особено ако ще говорим за нея. Не искам някой да ни чуе.
— Добре. И, Елиз, съжалявам.
— За какво?
— Не знам. Ще се видим утре. Ела, когато можеш, аз ще съм си в стаята.
— До утре.
Докато затваряше, Елиз усети как я полазва особена тръпка и за миг предположи, че е заради онова, за което
бяха говорили с Пейтън. Ала не… Не беше това.
Пусна телефона на плота и се огледа наоколо, но я стига — сякаш някой щеше да се спотайва в някой ъгъл в
бялата ѝ мраморна баня с всичките ѝ запалени лампи.
Оставяйки телефона зад себе си, Елиз отиде в спалнята. Огледа всички ъгли, никой от които не беше тъмен,
защото и тук всички лампи светеха.
Само че всъщност не беше уплашена. По-скоро бе тръпнещо нащрек…
— Акс? — каза на висок глас.
Показа се в коридора, въпреки че беше по розов халат. Последва инстинкта си до главното стълбище. Слезе на
долния етаж…
Свеж въздух. Някой току-що беше влязъл в къщата.
И… мирисът на Акс. Именно него бяха пуснали. Освен това благодарение на кръвта, която бе взела от него
предишната нощ, знаеше точно къде се намира в момента.
Извърна рязко глава наляво и видя, че кабинетът на баща ѝ е затворен.
Без да вдига никакъв шум, тя се прокрадна по мраморния под в гостната, която се намираше зад работната стая
на баща ѝ. Сляпа за прелестните сребристо-прасковени тапети и завеси, отиде до вградената етажерка, отрупана с
порцеланови петлета, патици и най-различни други птици.
Механизмът беше скрит на нивото на рамото ѝ вдясно и когато го задейства, цялата етажерка, построена преди
около сто и петдесет години, се отдели от стената и се плъзна безшумно настрани.
Елиз се шмугна в скрития коридор, дръпна старовремския метален шнур с дървена дръжка в края и ето че
рафтовете се върнаха на мястото си, движейки се толкова плавно, че порцелановата колекция изобщо не се
размести.
Вътре беше тясно и влажно, но не беше студено, а от процепите край корнизите високо над главата ѝ се
процеждаше достатъчно светлина, та да успее да направи пет крачки напред до няколкото дървени стъпала,
изкачващи се към една стена.
Стъпи предпазливо с пантофите си върху летвите. Не тежеше кой знае колко, но се тревожеше да не бъде
издадена от някое изскърцване. Когато стигна до най-горното стъпало, посегна към плъзгащ се панел на височината
на очите си.
Плъзна го настрани и ето че видя кабинета на баща си — огъня насреща, фигурата на баща ѝ и Акс, седнал
срещу него.
Да, гледаше през „очите“ на един портрет. Досущ като във филмите.
Майка ѝ лично беше изрязала дупките в картината и баща ѝ едва не беше припаднал. Ала майка ѝ можеше да си
позволи да направи нещо такова.
Тя бе единствената, която можеше.
Ако внимаваше да не диша тежко и не обръщаше внимание на шума на тръбите и тихия шепот на вятъра между
гредите на тавана, Елиз можеше да чуе за какво си говорят.
Баща ѝ седеше зад бюрото си, което беше логично. Очевидно тя бе доловила присъствието на Акс в мига, в
който той беше прекрачил прага на къщата ѝ. Нормално бе да предположи, че много скоро той също щеше да се
досети къде е тя…
И наистина, ето че той се намръщи и погледна право към нея. Изражението му бе почти подразнено, сякаш не
можеше да разбере защо, по дяволите, вниманието му бе привлечено от двестагодишен портрет на вампир с
официално облекло.
— Благодаря ти, че дойде — каза баща ѝ, оправяйки копчетата на ръкавелите си под ръкавите на тъмносиньото
си сако. — Разбирам, че първата ти вечер с дъщеря ми е минала задоволително.
Думите му начаса извикаха образа на Елиз гола, изтегната пред огъня на Акс, устата и ръцете му…
Окей, това трябваше да спре още сега.
Акс обърна очи към баща ѝ. Отново погледна към портрета. Заповяда си да се съсредоточи.
— Тя се прибра у дома невредима.
— За което съм ти дълбоко благодарен. — Баща ѝ се усмихна и изглеждаше искрен. — Тя е моето сърце.
Толкова ми напомня на майка си. Огнен дух, необуздан интелект, не се бои почти от нищо. Това е причината да се
притеснявам.
— Както и да ме наемете.
— Действително. — Феликс се прокашля. — И като стана дума, бих искал да разширя задълженията ти.
— Как?
— Никога не бих я поставил под изолация. Тя не би го понесла добре. А си давам сметка, че понякога ѝ се
налага да излиза от къщата не само заради обучението си. Може би за да отиде на някой празник или събиране на
жени от нейния обществен кръг.
О, да, защото тя просто нямаше търпение да излезе и да си направи педикюр заедно с цял куп обсебени от
идеята да се обвържат Барбита.
Определено би предпочела да си спести парите, да задържи ноктите на краката си за себе си и да прочете
дисертацията си още веднъж.
— Бих искал да ѝ намеря ухажор.
Елиз се намръщи. О, по дяволите, не.
— Имате ли някого предвид? — попита Акс.
— Има немалко подходящи мъже, чиито семейства искат да ги видят задомени. Тя е пълнолетна, и то отдавна.
Време е, но съм сигурен, че ако ѝ кажа, че подкрепям тази идея по какъвто и да било начин, тя ще се разбунтува.
Така че се намирам в много трудно положение.
— Какво искате да направя аз?
— Знам, че снощи тя излезе от къщи. Не знам къде е била. Не е уредила да я съпроводиш до училище. В
противен случай ти щеше да ми изпратиш часовете, както се разбрахме и както направи предишната нощ.
— Искате да я следя. Дори когато не е на училище.
— И да ми докладваш къде ходи. Разбира се, ще ти платя.
Акс се размърда в стола, кръстоса крака, глезен върху коляно. Хвърли поглед към портрета. Отново погледна
напред.
— Имам тренировки. Не мога да бъда с нея двайсет и четири часа в денонощието.
— На телефона ѝ съм инсталирал приложение за следене на местоположението ѝ. Иконома ми доста го бива с
технологиите. Би могъл да следи къде ходи тя и да ти съобщава координатите.
— И пак да попитам: ами ако съм в час?
— Би могъл да разследваш къде е била след това. В свободното си време.
— Нека видя дали съм разбрал правилно. Не желаете тя да бъде поставена под изолация, но искате да знаете
къде ходи и ако не мога да бъда там, искате да се правя на детектив и да открия какво върши и с кого?
— Да. — Феликс се усмихна с облекчение. — Точно така.
По дяволите, татко, помисли си Елиз. И разбира се, Акс щеше да го направи. Беше ѝ казал, че се нуждае от
тази работа, а повече пари винаги бяха добре дошли…
Акс се изправи.
— Съжалявам. Това не е за мен.
— Какво? — каза баща ѝ.
Какво?, помисли си Елиз.
— Вижте, нямам проблем с това да ѝ бъда телохранител. Но да се промъквам зад гърба ѝ и да ви докладвам
какво прави, така че да го използвате против нея, не е по моята част. Ако сте толкова загрижен какво прави и с кого
се среща, защо просто не я попитате. Дъщеря ви е един от най-откровените хора, които някога съм срещал. Тя ще ви
каже. Достатъчно честна е за това, дори ако разговорът е труден.
— Но аз ще ти платя повече. Двойно.
— Леле. И вие сте едни… — Акс хвърли един последен поглед по посока на Елиз. — Трябва да си вървя.
Тренировката ми започва след час, а не съм ял.
— Ще ми се да размислиш. — Феликс изглеждаше като балон, на който бяха изкарали въздуха. — Нужна ми е
помощта ти.
— Не, нямате нужда от мен. Просто трябва да поговорите с дъщеря си, не да се отнасяте с нея, сякаш ви е враг.
— Просто искам най-доброто за нея.
— Ако има някой, който знае какво е то, това със сигурност е тя.
Докато Акс се отправяше към вратата, Елиз затвори панела и скочи от стъпалата. Повдигна ръба на халата си и
се втурна към подвижната етажерка.

***

В банята на новата спалня, която делеше с Мери, Рейдж се увери, че пълнителите на двата му пистолета са
заредени, след което пъхна двата си черни кинжала в ножниците им и провери резервните си муниции.
— Весела Коледа! — каза на отражението си в огледалото над мивките.
Интересно, този човешки празник отбелязваше раждането на спасител, а ето че той отиваше на бойното поле,
търсейки смърт.
И, да, определено изглеждаше като убиец, особено когато си облече дълго кожено яке и покри русата си коса с
прилепнала черна шапка.
Разбира се, би могъл да е облечен с розов халат и пухкави пантофи и очите му пак биха го издали.
Извърна се от огледалото и отиде в спалнята. Когато преди два месеца се бяха преместили тук, мястото начаса
им се бе сторило като дом, защото Бити беше с тях. Сега то му приличаше на хотелска стая, нещо красиво, но
временно.
Ако момиченцето ги напуснеше, нямаше да останат тук. Всъщност никога повече нямаше да се качи на третия
етаж.
Излезе от спалнята и отиде в съседната стая, спирайки на прага. Мери и Бити седяха по анцузи на леглото,
косата на момиченцето бе все още влажна от душа. Мери разресваше дългите кичури, като започваше от края и
стигаше до върха, докато Бити бъбреше за коледното тържество, което Бет и Бъч организираха тази вечер.
— Значи, този голям, дебел тип в дрехи от червено кадифе се спуска през комина? — тъкмо питаше
момиченцето.
— Да. Оставя подаръци под дървото и на сутринта всички отварят чорапите и пакетите си. Натъпкваш се с
храна в четири следобед. Гледаш футбол и заспиваш. Събуждаш се в девет часа. Пак си гладен. Така че хапваш още
нещо. Лягаш си и заспиваш като пребит.
— О, това е празник тъкмо като за татко! Само че трябваше да го направим по изгрев тази сутрин.
— Трябва да намерим време, което да е удобно за повечето в къщата.
Да, тържеството се подготвяше от седмици, но след появата на онзи мъж в къщата за аудиенции, на никого не
му беше до празнуване. Рейдж и Мери обаче бяха настояли да не се отказват от плана.
Може би щеше да им отвлече мислите, като малкото чудо на Ласитър, битката с балони — съвършено навреме
организирано приятно вълнение за момиченцето.
Бити продължи да задава въпроси за детството на Мери, а тя ѝ отговаряше по същия начин, по който решеше
косата ѝ — бавно и нежно, сякаш никога вече нямаше да има възможност да го прави.
— О, татко! Здравей!
Бити се обърна към него и лицето ѝ бе така открито, усмивката — така искрена, че Рейдж едва не рухна отново.
Само че не го направи. Влезе в стаята така, сякаш бе нощ като всяка друга, каза нещо, усмихна се, потупа Бити по
рамото, целуна Мери по устните, каза им довиждане.
Бити изглеждаше притеснена.
Мери беше примирена и тъжна.
Искаше му се да остане с тях. Само че трябваше да върви.
Звярът може и да бе останал в клетката си от плът миналата нощ, но с цялото напрежение, което изпитваше,
това нямаше да трае дълго, така че трябваше да си намери битка, за да изпусне парата. Това бе единственото му
спасение.
— Пази се — каза Бити, докато Рейдж излизаше.
— Винаги — прошепна той през рамо.
Вместо да отиде на мястото, където се бяха уговорили да се срещнат, за да се присъедини към Зи, Бъч и
учениците, той се насочи право към задните улички в западната част на финансовия район на Колдуел, дълбоко в
сърцето на бойното поле, тръгвайки по тротоарите и сенките, които кръстосваше от… колко време вече?
 Нощта бе също толкова студена, колкото и предишната, ала във въздуха се усещаше влага, която загатваше за
сняг. На човеците това щеше да им хареса. То беше „в духа“ на празника им.
Никой не бродеше между изоставените сгради, които беше избрал да обикаля, не се виждаше нищо, освен
изгорелите останки на стар седан, един гниещ диван и редица хилави мъртви дръвчета по напукания тротоар.
Нямаше коледни елхи, блещукащи по прозорците. Нямаше смях на празнуващи хора. Нямаше коледни песни,
звънчета на шейна, елени, подаръци.
Рейдж си пое голяма глътка въздух, при което усети парене в гърдите, и сякаш се върна там, откъдето беше
тръгнал.
Откакто Мери беше дошла в живота му завинаги, все така му харесваше да убива, защото благодарение на
добрата стара програма за възпроизвеждане на Скрайб Върджин още от зачатието си бе създаден да брани расата.
Нямаше ги обаче предишното отчаяние, тръпнещото нещастие, тъжното чувство, че заради проклятието си не е
господар на съдбата си, а неин роб…
Обърна се рязко и вдигна нос. Отново си пое дъх. От гърдите му се изтръгна ръмжене.
Лесърите бяха по-малко от всякога, а членовете на Братството бяха надушили един съвсем различен враг.
Опитваха се да разберат кой и какъв бе той. Подобна коренна промяна във войната рядко вещаеше нещо хубаво
и бе сигурен признак, че Омега замисля нещо.
Ала вонята на бебешка пудра, която го посрещна сега? Беше като да види как се сбъдва едничкото му желание.
Е, едничкото, освен това Бити да остане там, където ѝ бе мястото.
Оголвайки вампирските си зъби, Рейдж тръгна на лов.
27
Единственият начин, по който срещата би могла да бъде по-обидна, реши Акс, беше, ако бащата на Елиз бе
намекнал, че дъщеря му тайно пласира наркотици. Проституира след залез-слънце. Води двойствен живот, като
краде бонбони от бебета и рита кутрета.
Невероятно, помисли си, докато излизаше през внушителния вход и се отдалечаваше от имението.
На около двайсет крачки вляво, застанала насред вледеняващия вятър — я, чакай, това да не беше пухкав розов
халат за баня? — Елиз беше като видение. Само дето бе от плът и кръв, косата ѝ се развяваше на вятъра, мирисът ѝ
изпълни ноздрите му, присъствието ѝ стопли нощта, сякаш бяха в тропиците.
— Какво пр…
Не можа да стигне по-далече. Тя се втурна към него и се хвърли в прегръдките му, обвивайки ръце около врата
му, стискайки го с всичка сила.
— Почакай, какво правиш? Елиз, не бива да те видят така.
Повдигна я от земята и я отнесе зад едно голямо кленово дърво, чийто дънер щеше да им осигури малко
уединение.
— Какво правиш тук? — попита, докато я пускаше да стъпи. — Ще хванеш пневмония…
— Просто трябваше да ти благодаря.
— За какво… — Акс млъкна. — Ти си била. Ти си била зад онази картина.
— Знаех, че си в къщата. Но не знаех защо. Чух какво каза на баща ми. Благодаря ти!
Акс искаше да изрече правилните думи. По дяволите, каквото и да било. Ала начинът, по който тя бе вдигнала
грейнали очи към него, косата ѝ — чиста и уханна, тялото ѝ под халата, от което си спомняше всеки сантиметър…
Взе лицето ѝ в шепи и помилва бузата ѝ с палец.
— Сънувах те. Цял ден.
Тя се усмихна още по-широко.
— Така ли?
— Мм-хм.
— Какво сънува?
— Това.
Наведе глава и я целуна, превземайки устните ѝ със своите, обвивайки ръце около нея, за да я притисне към
себе си. Зимният вятър танцуваше около тях, посипаха се снежинки, сякаш тъмнокадифените небеса над тях
насърчаваха влюбените навсякъде.
Най-сетне Акс се отдръпна и разтърка раменете ѝ.
— Нямам търпение тази нощ да свърши.
— Аз също.
Тя сложи ръце върху гърдите му и ги помилва.
— Ще ми се да не трябваше да си отиваш.
— Така или иначе, не мога да остана тук.
— Би могъл…
— Не искам да ти навлека неприятности.
— Никога.
Господи, не можеше да се насити на лицето, на шията ѝ, на усещането от кръста ѝ под дланите си. Тя бе като
наркотик, от който искаше да вземе още и още, и фактът, че това го изпълваше с желание да побегне в обратната
посока, бе истинска ирония, като се имаше предвид, че бе прегърнал хероина и кокаина с отворени обятия. Секса.
Насилието.
Ала на гласа, който му крещеше да избяга от нея и никога да не поглежда назад, се противопоставяше един друг,
още по-силен копнеж да бъде близо до нея и да остане близо.
В ума му изневиделица изникнаха образите на онези фигурки на баща му.
Той се отдръпна рязко. И начаса почувства липсата на допира им. Усети как объркването в главата му става още
по-голямо.
— Съжалявам. Трябва да вървя.
— Бъди внимателен там, окей? — прошепна Елиз, обвивайки ръце около себе си.
Акс кимна и с един последен поглед към нея се дематериализира на мястото на срещата, на югозапад от
имението ѝ.
Силен порив на вятъра го блъсна в лицето, докато отново приемаше физическите си очертания, и той пое
голяма глътка въздух. Откакто се помнеше, прекрасно умееше да потиска емоциите дълбоко в себе си и да ги затваря
там. Сега стори същото, пропъждайки всякакви чувства и мисли за Елиз.
Твърде жалко, че все още можеше да усети вкуса ѝ.
Следващият, който се появи, бе Пейтън. Двамата се изправиха един срещу друг и Акс бе готов да се сбие, дори
ако за това се наложеше да го предизвика.
Ала тогава пристигнаха Крейг и Парадайз и застанаха между тях.
— Не — заяви Крейг. — Няма да го бъде. Загуба на време, загуба на енергия, а тук, в истинския свят, това е
опасно отвличане на вниманието. Какво, по дяволите, ви става?
— Нищо — отвърна Акс, без да отмества поглед. — Абсолютно нищо.
— Добре. — Крейг не помръдна. — А с теб, Пейтън?
— Нямам никакъв проблем.
Парадайз улови братовчед си под ръка и го дръпна настрани.
— Е, щеше да ми разкажеш за онази жена, заради която се върна в клуба снощи, забрави ли? Готина ли е?
Класическо отвличане на вниманието и колко жалко, че изобщо беше нужно. Ала господин и госпожа
Тренировъчна програма имаха право. Тази вечер отново щяха да имат полева тренировка. Никакви класни стаи,
никакъв спаринг в тренировъчната зала.
Истински оръжия и истинска веселба, както се бяха изразили братята.
Последното, от което се нуждаеха, бяха междуличностни драми, които да ги отвлекат.
В гроба.

***

Елиз сякаш се рееше над земята, докато се качваше на втория етаж по стълбището за прислугата. Последното,
което искаше, бе да я хванат по халат, лъхаща на нощния въздух и мъжа, когото току-що беше целувала в предния
двор.
Интересно, искала бе именно това тръпнещо привличане, когато само преди няколко вечери си бе представяла
как излиза с Трой. Искала бе точно това разцъфване, макар да не беше знаела точно какво е то. Търсила го бе и го бе
открила. И то беше красиво.
Сапуненият мехур на щастието ѝ не издържа дълго.
Пое тихичко по застлания с килим коридор на втория етаж, мина покрай затворените врати на апартаментите
за гости и покоите на баща си и наближи отворена врата.
Гласът на чичо ѝ беше далечен, макар той да бе съвсем наблизо в мрака вътре.
— … тази вечер. Навярно биха могли да ни сервират нещо за хапване на някоя тиха маса, само за нас двамата?
Отговорът на леля ѝ беше толкова тих, че Елиз не можа да различи думите.
— Ами… — промълви чичо ѝ. — Да, ще се върна по-късно. Навярно някой друг път, след време. Мисля, че
има… Какво?… Да. Знам, че не спиш…
Елиз обви ръце около себе си и забърза с наведена глава и приковани в килима очи. Чичо ѝ обаче трябва да я
беше чул или усетил, защото тъкмо когато тя стигна до стаята им, той се показа в светлината.
Лицето му беше лицето на череп, кожата — посивяла от стрес и страдание, очите — празни.
— Елиз — каза с мъртвешки тон. — Как си тази вечер?
Елиз се поклони и също премина на древния език:
— Добре съм, чичо мой. А ти?
Това беше обичайният отговор на обичайния въпрос, който не очакваше искрено описание на състоянието ѝ,
просто проява на учтивост, така както някой би казал „наздраве“, след като кихнеш.
— Добре съм. Благодаря.
А после вратата се затвори.
Елиз не беше виждала леля си от трагедията насам и можеше само да предполага в какво състояние се намира
тя.
Отиде в стаята си, където си обу удобен клин и пухкав пуловер, който баща ѝ не одобряваше. Погледна си
часовника и видя, че остават дъъъъъълги часове, преди да дойде време да се измъкне тайно.
Без да вземе телефона си, естествено.
Много ти благодаря, татко.
Настани се на френското си писалище. Имаше научни статии, които трябваше да прочете, както и онзи учебен
план за семинара през януари, който Трой ѝ беше пратил рано този следобед. Мислите ѝ обаче бяха разпилени, в
главата ѝ се въртяха късчета от разговора на Акс с баща ѝ, телефонното обаждане на Пейтън, онази целувка на
поляната, както и онова, на което бе станала свидетел току-що в коридора — всичко това задръстваше мозъка ѝ и му
пречеше да разсъждава.
По някаква причина отново се озова в коридора пред стаята на Алишън.
Този път влезе направо, но после се поколеба, несигурна какво прави, какво търси. След миг се приближи до
дрешника, защото нямаше къде другаде да отиде.
Затвори се вътре и се огледа наоколо. Дрехите по закачалките бяха разбъркани, по пода имаше купчини
захвърлени неща.
Господи, все още миришеше на Алишън и любимия ѝ парфюм.
Гардеробът на Алишън — ризи, поли, дънки, ботуши, обувки с високи токчета, бяха все неща, които Елиз
никога не би облякла — тесни, къси, кожени, с капси и нарочно направени цепки. Докато Елиз следваше правилата,
Алишън категорично отказваше да се съобразява с очакванията на обществото.
Класическата дихотомия добро момиче/лошо момиче.
Клинично погледнато, не беше никаква загадка защо никой не говореше за смъртта ѝ. Баща ѝ изпитваше вина и
може би мъничко чувство на превъзходство, задето неговото дете, „консервативната“ жена, бе тази, която беше
оцеляла. Брат му беше обезумял от скръб и изпълнен с горчивина, че дъщеря му, непокорна и трудна, бе срещнала
онзи край, с който всички се бяха опитвали да я сплашат, докато леля ѝ вероятно искаше да сложи край на живота
си.
Междувременно Елиз се опитваше да живее собствения си живот, уловена между тъга и копнеж за
независимост.
Ама че бъркотия. И като стана дума…
Взе една черна блуза, придържана от безопасни игли и почти нищо друго, и я окачи на една закачалка. След
това стори същото с една вълнена риза, направена на ленти. Черно боди, върху гърдите на което имаше червено
петно, сякаш онзи, който го носи, е бил прострелян в гърдите.
Не беше сигурна защо разтребва… всъщност, глупости, знаеше точно защо го прави. Искаше да помогне на
семейството си и не се сещаше за друг начин, по който би могла да постигне дори съвсем незначително подобрение.
Баща ѝ не можеше да понесе тя да му предложи прегръдка. Чичо ѝ не бе в състояние да я погледне. Леля ѝ нямаше
да стане от леглото, освен ако не беше, за да отиде в гроба.
Това бе всичко, което Елиз имаше.
В един момент — след няколко месеца, след година, след десетилетие — някой щеше да дойде и да опакова
всички тези вещи и те щяха да бъдат прибрани в мазето или на тавана, защото в аристократичните семейства, нищо
никога не се раздаваше или препродаваше. Смяташе се за лош късмет.
Може би щяха да ги изгорят някъде в имота.
Но поне ако тя стореше това сега, може би онзи, който дойдеше, нямаше да види бъркотията.
Мислите ѝ се върнаха към онова, което Пейтън ѝ беше казал, и тя поклати глава. Баща ѝ винаги се беше държал
така, сякаш Алишън е убита от човек. Но да открие, че убиецът беше друг вампир?
Какво, по дяволите, беше станало?
28
С появата на Ново и Бун на сравнително добре осветената уличка тренировъчният клас се попълни и много
скоро от другия ѝ край се зададе превозно средство с размерите на сграда. Беше мобилният хирургичен център на
Братството и когато спря, Акс си помисли, че това бе то. Дотук с игрите.
Братът Бъч, наричан още Дистройър, слезе от мястото до шофьора.
— Дотук бяхме с тренировките.
О, да.
— Това не е изпитание или тест. — Братът бръкна зад себе си и извади спортен сак, горе-долу с размерите на
телохранител. — Ще сменя мунициите ви. Това са куршуми с кух връх, подсилени с нещичко допълнително.
Естествено, Бун, натегачът на класа, не можа да се сдържи:
— Какво?
— Вода от светилището на Скрайб Върджин. Или онова, което беше нейното светилище. — Братът затвори
вратата, удари с юмрук по преобразената каравана и тя се отдалечи. Бъч пусна сака на земята и го отвори. — Хайде,
размърдайте се.
Бун беше пръв — извади пълнителите от пистолетите си и ги смени с новите.
— Дай ми и този на кръста ти — нареди Бъч.
Още подмяна. После беше ред на Крейг, Парадайз, Ново. Акс получи новите си куршуми последен и се нареди
до останалите. Нямаше човеци — не се разхождаха наоколо, не се препъваха по тротоара, дори не минаваха с колите
си. Дали беше заради онзи техен празник с елхичките и подаръците, или заради вледеняващите температури, Акс не
знаеше. Нито го беше грижа.
Това обаче не означаваше, че са сами.
Зейдист беше на десетина крачки от там, белязаното му лице и бездънно черните очи бяха нещо, от което дори
Акс го побиваха тръпки. Тормент стоеше до брата. Също като Джон Матю, Блейлок и Куин.
Мамка му, помисли си Акс. Изобщо не се майтапеха.
Бъч отново проговори:
— Краят на войната наближава. Това означава, че лесърите стават все по-трудни за откриване и все по-лесни за
убиване, защото единствените останали са съвсем наскорошни новобранци. На предишното ни полево упражнение
нещата не се развиха никак добре за вас, така че сега ще ви сложим в двойка с брат или воин. Заедно със своя
ментор ще се разпръснете от запад на изток. Не се отклонявайте, освен за да влезете в бой и дори тогава — само ако
е необходимо. Ако това се случи, и вие, и менторът ви ще сигнализирате на всички останали. При получаването на
сигнал, всички ще се съберем, връщайки се към претърсването си, единствено след разбор на ситуацията. Недейте
да се отклонявате самоволно. Недейте да мислите независимо. Не позволявайте да ви убият. Някакви въпроси? И
нека ви напомня, идиоти такива, че това не е тренировка. Сега е моментът да си тръгнете, ако смятате да го
направите. Оттук нататък то ще бъде смятано за дезертьорство и ще бъде основание да бъдете освободени от
програмата. Бих предпочел да се изнесете сега, а не по средата на мисията.
Никой не си тръгна. Никой не губи времето на другите с глупави въпроси.
До един бяха знаели, че тази нощ предстои.
— Акс — рече Бъч, — ти си с мен. Парадайз, ти си с Тор. Зи получава Бун. Крейг е с Джон Матю. Пейтън, ти си
с Куин. Блей ще бъде съгледвач в тази мисия и ще върви по покривите пред нас. Дръжте пистолетите си вдигнати,
очите си — отворени, а телефоните си — включени.
Никой не продума, докато двойките се събираха и на всяка от тях беше възложен участък. Планът беше всеки да
покрие определената му територия, докато кварталът не започнеше да се подобрява, горе-долу след около трийсет
пресечки. След това щяха да се придвижат с шест улици на север, в обратната посока от центъра, защото войната
обикновено се водеше далече от небостъргачите с техните охранителни камери и пазачи. Тъй като би могло да
доведе до намесата на човеци, а те бяха последното, от което войната се нуждаеше.
Това бе единственото правило, следвано както от Братството, така и от Обществото на лесърите — никаква
човешка намеса, ако е възможно да я избегнат. А ако някой човек все пак се окажеше въвлечен? Бъркотията трябваше
да бъде почистена възможно най-бързо.
На Акс и Бъч бе възложен най-отдалеченият участък и те затичаха натам, защото Бъч, като нечистокръвен
вампир, не можеше да се дематериализира. Не че това имаше някакво значение. Тъй като беше от рода на самия
крал, братът беше як като булдог и Акс едва смогваше да не изостава.
Когато стигнаха до Пета улица, Бъч извади пистолетите си. Акс стори същото.
— Насам, синко — каза братът със своя бостънски акцент. — Отваряй си очите на четири.
Двамата тръгнаха напред, придържайки се към фасадата на тухлените постройки от двете страни на улицата,
което означаваше, че представляват отлична мишена. Ала Акс не откъсваше очи от прозорците от другата страна на
улицата, покривайки Бъч, който правеше същото за него. И двамата се оглеждаха за проблясъци на светлина или
движещи се фигури зад стъклата на адвокатските кантори, агенциите на социалните служби, благотворителните
организации…
Това бяха най-хубавите постройки, които щяха да видят.
И, да, упадъкът наоколо настъпи наистина бързо. Много скоро по пет- и шестетажните сгради започнаха да се
появяват следи от времето и разрухата — предни веранди с напукани стъпала, като зъби, на път да изпопадат,
лющеща се боя, а не след дълго — и липсващи прозорци.
Сега Акс газеше през кишава мръсотия, боклуци, захвърлени джанти, бирени кутии и бутилки от алкохол, части
от двигатели и бог знае какво още. Не че го беше грижа. Имаше солидни грайфери на войнишките си ботуши,
сигурна крачка и остри като бръснач инстинкти, които работеха на пълни обороти. В действителност цялото му
тяло кипеше от енергия, кръвта клокочеше във вените му, показалците му върху спусъците бяха готови да се
развихрят.
И през цялото време очите му се местеха между сградите от другата страна на улицата и пътя пред него, само за
да се върнат отново към покривите и мръсните прозорци.
Да се каже, че откри своя ритъм, би било неправилно. Не може да става дума за ритъм, когато си наясно, че
всеки миг може да започнеш да стреляш или да кървиш. Ала определено беше минал на режим битка…
Той пръв долови миризмата.
Докато минаваше покрай началото на една тясна уличка, вятърът довя нещо, което миришеше на разлагащо се
животно, глазура от ванилия и бебешка пудра.
Знаеше, че не бива да спира, макар краката му да се поколебаха за миг. Вместо това скочи от другата страна и
се долепи до ъгъла на съседната изоставена сграда. Привлече вниманието на Бъч с кратко изсвирване и не беше
нужно да обяснява повече.
Братът начаса мина от другата страна на уличката.
Акс си даваше сметка, че сърцето му се блъска в гърдите, ала дишането му си остана бавно и равномерно. Ако
започнеше да пъхти, това щеше да навреди на слуха му, което определено нямаше да помогне. Най-сетне щеше да се
изправи срещу врага…
Мамка му, помисли си, когато вятърът довя нова миризма.
Кръв.
Там вътре бе пролята вампирска кръв.
В този миг телефонът в ръкава му се обади и той сви лакът, за да види какво пише на екрана, който се виждаше
през прозрачния джоб на войнишкото му яке.
Мамка му, Куин и Пейтън бяха влезли в бой.
Почти незабавно дойде още едно съобщение. Тор и Парадайз — също. Както и Джон Матю и Крейг.
По закона на всеобщата гадост.
А когато си даде сметка, че Рейдж не беше с тях, си помисли: по дяволите, ами ако братът беше там и се биеше
сам?

***

В дрешника на Алишън Елиз бе описала пълен кръг, оставяйки след себе си подредба, достойна за витрина на
бутик. Всички дрехи бяха сгънати или висяха по закачалките, дори някои от тях да бяха смачкани или пък нарочно
окъсани дотолкова, че едва се държаха. Освен това беше прегледала нещата, разпилени по килима, подреждайки
чантите и обувките по цвят и модел.
Отстъпи назад, за да прецени резултата, и се намръщи. В далечния ъгъл като че ли бе останала някаква
купчинка, така че тя коленичи и дръпна… оказа се нещо като вързоп, голяма, широка торба или… не, беше черно
наметало. Което миришеше на…
О, не. Цигари, алкохол, други неща.
Елиз го сгъна, канейки се да го върне на мястото му, когато се наведе и отново погледна в ъгъла.
Там имаше нещо. Посегна, протягайки се докрай.
— Какво, по дяволите? — измърмори.
Кутия. Метална, ако се съдеше по хладината ѝ.
Опита се да я издърпа, но тя се оказа прекалено тежка. Нужни ѝ бяха и двете ѝ ръце и дори така беше трудно.
Оказа се нещо като каса, от онези минисейфове с дебели, подсилени стени и капак. Имаше ключалка и когато
Елиз пробва, изобщо не очакваше… Само че тя поддаде. С достатъчно натиск, горната половина изщрака и се
надигна. Елиз обаче не я отвори докрай.
Седна на пода, сложи кутията между краката си и се замисли за онова, което правеше. Това вероятно беше
лично. Нещо, което родителите на Алишън би трябвало да видят първи. И все пак, когато опита да си представи как
им носи нещо, принадлежало на дъщеря им, знаеше, че няма да се приеме добре. Затова, макар да изпитваше
смесени чувства, надзърна вътре.
Купчина сгънати листове, приличащи на документи. Нищо друго.
Извади ги и ги приглади. Договор за недвижимо имущество. Наем на… нещо, което, изглежда, бе апартамент.
Някъде в центъра, ако се съдеше по адреса на улица с номер, а не с име.
Там ли бе оставала Алишън през всички онези нощи и дни, когато не се беше прибирала у дома?
— Ние го наехме за нея.
Елиз ахна и се обърна рязко.
Леля ѝ стоеше на прага на дрешника и господи… изглеждаше така, сякаш е била жертва в автомобилна
катастрофа или пък катастрофа с мотор, който тя бе карала: косата ѝ, някога неизменно фризирана и падаща изящно
по раменете ѝ, сега бе в безпорядък, корените ѝ — два нюанса по-тъмни от платиненорусото, което бе така
популярно сред жените от глимерата. И вместо моден костюм на „Ескада“ или пуловер на „Сейнт Джон“, с
изобилие от перли на врата и ушите, носеше смачкана, лекьосана нощница, която някога бе от коприна, но сега
приличаше на смачкана на топка хартиена салфетка.
Очите ѝ бяха широко отворени и безумни.
Не гледаше обаче към Елиз. Взираше се в подредените закачалки.
— Ти ли го направи? — попита с пресекващ глас.
Когато влезе навътре, стъпките ѝ бяха също толкова несигурни.
— Извинявай. — Елиз побърза да прибере листовете в кутията и да я затвори. — Аз просто… Не знаех с какво
да помогна.
И, да, да подслушва бе толкова похвално.
— Нещата ѝ… — Хилава ръка се протегна и докосна дрехите, които Елиз беше подредила. — Господи, колко
ненавиждах дрехите ѝ.
Елиз бутна сейфа там, откъдето го беше взела, и се изправи.
— Не биваше да влизам тук…
— Не, няма нищо. Ти… справила си се много по-добре от мен.
— Нямах намерение да…
— Взехме ѝ апартамент под наем, защото не можехме да понасяме да идва и да си отива по всяко време на
нощта. Раздърпана. Пияна. Надрусана. Воняща на секс.
В главата на Елиз закънтя аларма. Както и изразът Внимавай какво си пожелаваш.
Не това си беше представяла, когато ставаше дума за разговор.
Измършавялата ръка на леля ѝ стисна една от късите поли и я дръпна.
— Баща ѝ беше сигурен, че това прокуждане ще сложи край на неподчинението ѝ. Че като отиде да живее там,
ще осъзнае глупостта си и ще се откаже от предишното си поведение. — Смехът ѝ бе самото въплъщение на лудост.
— Вместо това тя започна да прави каквото си поиска, дори повече от преди. Аз не можех да се докосна до нея. Той
едва се опитваше. И през цялото време тя все повече се влошаваше. Доставяше ѝ удоволствие да ни измъчва.
— Лельо, вероятно би трябвало да говориш с чичо…
— Мразех я. — Тя дръпна полата от закачалката и я хвърли на пода. — И в смъртта ѝ я мразя още повече.
— Сигурна съм, че не го мислиш наистина…
— О, мисля го, и още как. Тя беше мръсна курва, тогава и завинаги. Получи си заслуженото…
— Ти си ѝ майка — избъбри Елиз. — Как можеш да го кажеш?
Леля ѝ пристъпи навътре и стисна в юмрук една от блузите. Смъкна я от закачалката, която се разлюля и я
удари по лицето. Тя като че ли изобщо не забеляза.
— Погледни какво ни причини! След като изгубихме сина си, сега имаме убита дъщеря! Която бе намерена
обляна в кръв и полумъртва пред един дом за жертви на домашно насилие! Как може да ни посрами така!
Единственото, на което Елиз бе способна, бе да се взира в пепеливото, съсухрено лице на леля си, докато тя
обръщаше дрешника надолу с главата.
Тя бе причината за безпорядъка, не Алишън. Тя бе изпокъсала дрехите… и щеше да го направи отново, тук и
сега.
Изведнъж Елиз почувства, че ѝ се иска да заплаче. Мисълта, че очакванията на обществото напълно бяха
унищожили дори биологическата връзка между майка и дъщеря, бе… невъобразима.
И все пак нито за миг не би се досетила за истината. Преди смъртта на братовчедка ѝ всичко беше прикрито,
леля ѝ и чичо ѝ се появяваха на всички събития красиво облечени и усмихнати, неизменно съвършената двойка.
Докато дъщеря им бе поела по пътя на самоунищожението след смъртта на брат си — отначало полека, а после все
по-неудържимо, докато разпадането на семейството бе станало очевидно и за останалите в къщата.
За останалите в обществото.
— Вече не сме добре дошли — процеди леля ѝ, докато смъкваше още и още закачалки, мяташе дрехи по пода,
тъпчеше ги с босите си крака. — Никъде не ни канят! Отхвърлени сме от обществото и тя е виновна за това!
Елиз преглътна с усилие и погледна към вратата.
Беше почти сигурна, че ще повърне.
— Да не би да те шокирах с откровеността си? — подхвърли леля ѝ ехидно. — Изглеждаш така, сякаш си
видяла призрак.
— Не — прошепна Елиз. — Не призрак. Пред себе си виждам лицето на зло, каквото никога не съм очаквала да
видя в собственото си семейство.
Препъвайки се, тя бутна от пътя си живия труп на леля си и изскочи не само от стаята на Алишън, но и от
имението.
Когато се озова на моравата пред къщата, подпря ръце на коленете си, наведе се и повърна в храстите.
След което затича по алеята, без дори да я е грижа, че няма къде да отиде.
29
По даден от Бъч знак, двамата с Акс пристъпиха в тяхната уличка зад изоставените постройки, отправяйки се
един господ знае към какво.
По дяволите, беше по-тъмно, отколкото Акс беше очаквал, макар да осъзнаваше, че това бе, защото нямаше
представа какво ще се случи, и беше инстинктивна реакция да си мисли, че светлината би го поставила в по-добра
отбранителна позиция.
Не след дълго до ушите им достигнаха звуците на битка, които бързо се усилваха, също като миризмата на
пролята кръв, както вампирска, така и лесърска.
Натъкнаха се на първия гърчещ се лесър на около осем пресечки от там и Бъч едва забави крачка, докато
подминаваха проклетото създание. Просто извади черен кинжал, вдигна го над главата си и прониза неживия право
в гърдите, изпарявайки го с пукот и дим — нещо, което Акс виждаше за първи път.
Не му беше времето да мисли за това обаче: осъзнаването на факта, че всеки миг може да го прострелят в
главата, го караше да се съсредоточи върху онова, което бе живо, не това, което изпращаха обратно при Омега.
Не след дълго попаднаха на черни петна, лъщящи върху тротоара като разлята нафта, а после беше ред на
червените пръски по тухлените стени…
Отекнаха изстрели.
Бум! Бум! Бум!
Бъч и Акс се втурнаха напред, удвоявайки скоростта си, докато не стигнаха до началото на друга задна уличка.
Заковаха се на място зад ъгъла и заеха позиция за стрелба, Бъч — обърнат напред, Акс — в обратната посока.
Акс хвърли бърз поглед през рамо. Господи, никога нямаше да забрави сцената, която се разиграваше на
петнайсетина метра от там.
Рейдж беше заобиколен от трима лесъри, до един въоръжени с ножове, и се биеше с тях с голи ръце, въпреки че
на гърдите му висяха кинжали. А ако се съдеше по червения водопад, шуртящ по лявата му ръка, очевидно беше
прострелян поне един, вероятно и повече пъти. Изглеждаше така, сякаш го бяха залели с червена боя…
Един лесър изскочи иззад същия ъгъл, зад който се бяха скрили Акс и Бъч преди малко, и слава богу за
обучението. Вместо да губи жизненоважна секунда, помисляйки си Мамка му!, Акс натисна спусъците на
пистолетите си…
Засякоха. И двата.
Бъч започна да стреля по посока на битката, опитвайки се да повали убийците, без да уцели Рейдж, което се
оказваше невъзможно, защото братът все така продължаваше да се бие, въпреки че кръвта му изтичаше.
— Кама! — изкрещя Акс. — Веднага!
И този път подготовката си каза думата. Бъч хвърли поглед назад за секунда, давайки си сметка, че нямат друг
избор, освен Акс да се хвърли в сърцето на битката, и извади истински черен кинжал.
— Без демонстрации! Просто свърши работата!
С тези думи метна оръжието и Акс го улови, хвърляйки се напред, замахнал право към гърдите на убиеца.
Не пропусна целта си.
Черното острие потъна точно там, където трябваше, сякаш в стоманата имаше самонасочващ се механизъм.
Нямаше обаче време да празнува.
Заблуден куршум — или рикошет от пистолета на Бъч, или излязъл от дулото на един от двамата убийци,
появили се внезапно в уличката — го улучи в бедрото. Лумналата болка бе, сякаш някой бе забил нажежен до
червено ръжен в крака му.
И тогава иззад ъгъла се показа още един убиец.
Нямаше време за мислене.
Акс скочи върху него, повали го на паважа и се озова отгоре му. Само че бездушното копеле беше хитро или пък
наистина му се живееше, защото успя да сграбчи прясната рана на Акс и да стисне.
Черна пелена се спусна пред очите на Акс, контролното му табло даде за миг на късо.
После обаче побесня. Вкопчи ръка в гърлото на лесъра и за миг зърна оголени човешки зъби, с техните странни
плосковърхи резци, татуировка с формата на сълза под едно кафяво око и рошава коса, която изглеждаше така, сякаш
не беше подстригвана от месец.
А после вдигна кинжала над рамото си така, както бе направил Бъч, и го прониза в главата, забивайки острието
през черепа и дълбоко в мекото сиво вещество зад костта.
Конвулсии. Тялото на лесъра се разтресе като парцалена кукла, пръстите му пуснаха бедрото на Акс и ръцете
му тупнаха върху асфалта, сякаш ръкопляскаше, докато краката му ритаха, сякаш плуваше.
Акс се претърколи настрани и повърна от болка. После обаче се пресегна да си вземе кинжала, който стърчеше
над веждата на убиеца…
Беше заседнала. Не можеше да я извади. Беше я забил толкова силно, че беше строшил черепа и острието бе
потънало в шибания паваж.
Скочи на крака, като се олюляваше, и си помисли: майната му, поне убиецът нямаше да отиде никъде.
Нямаше повече съзнателна мисъл.
Очите му осигуриха моментална преценка на ситуацията: Бъч беше вкопчен в ръкопашен бой, борейки се за
контрол над пистолета си с един убиец, който изглеждаше като защитник от някой отбор по американски футбол, а
Рейдж тъкмо рухваше на колене в средата на уличката, докато силата не просто го напускаше, а изтичаше от него
заедно с кръвта му, образувала локва под него.
С боен вик Акс се хвърли напред, въпреки огнестрелната рана в крака.
Скочи на гърба на първия изпречил му се лесър, вкопчвайки се с бедра в него и стискайки ушите му с ръце.
След това извъртя главата му надясно толкова рязко, че лигаментите и сухожилията от лявата му страна се скъсаха и
изскочиха от кожата.
Беше ред на следващия.
Оставяйки тялото да падне, където си иска, той се метна напред в същия миг, в който един убиец разви верига и
понечи да я увие около гърлото на Рейдж. Как ли пък не! С бързо движение Акс извади по-малкия си ловджийски
нож и събори лесъра настрани.
Намушка го толкова мълниеносно и толкова пъти, че не просто го обезвреди, а направо го смля на кайма.
След което трескаво се насочи към последния.
Той имаше нож. Дълго, назъбено острие, което можеше да причини сериозна вреда, особено на брат, който
очевидно беше на ръба на това да изгуби съзнание. Ръцете на Рейдж се размахваха безцелно, вместо да нанасят
стратегически удари, равновесието му никакво го нямаше, кожата му беше бяла като снега.
Акс се подхлъзна и падна. Тежко. Приземи се лошо.
Докато се хлъзгаше по снега, коженият панталон го предпази от ожулване, но не и от още една огнестрелна
рана, която пристигна с вече познатата пареща болка, но този път в рамото. А нещо като че ли го и прониза може
би?
А после Рейдж рухна и вече нищо друго нямаше значение. Могъщият брат се подпря на едната си длан, а после
и на другата и резултатът изглеждаше трагичен — убиецът с ножа щеше да мине отзад и да пререже гърлото му,
довършвайки започнатото.
Никакъв рев този път. Акс също губеше сили.
Вместо това просто се надигна, макар зрението му отново да примига, и се втурна напред не толкова тичайки,
колкото препъвайки се и залитайки.
Нещо жужеше около главата му, откъде се бяха взели мухи посред декември?
Господи, тялото му изведнъж натежа двойно.
Мамка му, миризмата на кръв беше толкова силна.
Не го беше грижа. Добра се до Рейдж, сграбчи го за косата и вложи цялата останала му сила, за да издърпа
брата настрани от свистящото острие на лесъра…
Акс бе този, който срещна ножа.
И той потъна дълбоко. Право между ребрата му.
Ахна и очите му се вдигнаха към небето. А после всичко изведнъж тръгна на забавен каданс. Светът
пропадаше… не, вероятно беше той, нали?
Ама какви бяха тези мухи?
Бум! Приземи се тежко. Не че го усети през одеялото от вцепененост, в което беше увит. Просто предположи, че
го е направил, защото отскочи, сградите около него заподскачаха, докато земното притегляне не победи законите на
баскетболните топки и падащите тела, които не оказваха съпротивление.
Издиша.
Металически вкус. Гъргорене. До ушите му достигна ужасяващо гъргорене и предположи, че се дави в
собствената си кръв.
Последното, което видя, докато губеше съзнание, бе как Рейдж се претърколи и го погледна така, сякаш бе също
толкова изненадан, колкото и той.
Братът отвори уста и каза нещо, окървавената му ръка се протегна към него, сякаш за да му предложи нещо, за
което да се хване.
Акс опита да вдигне ръка.
Ала беше твърде късно.
Това беше краят.
30
Сърце на воин.
Рейдж никога не беше виждал нещо такова. И определено не го беше очаквал от един ученик. Самият той
рухваше. Действителността на войната му напомняше, че битките са като Майката Природа: независимо колко
добре си обучен и подготвен, от време на време потокът на събитията може да се обърне против теб и само за миг да
се окажеш затънал до уши.
Именно това се бе случило с него.
Изгубил бе твърде много кръв. Противниците му бяха твърде много. Беше твърде арогантен, решавайки, че може
да се справи, когато половината му ум беше у дома с Бити и Мери, а болка раздираше душата му.
И определено трябваше да използва шибаните си оръжия.
Нещата се бяха обърнали твърде бързо. Краката му бяха омекнали и той си бе дал сметка, че ще падне и тогава
всичко щеше да свърши, а бащиното обещание, че ще се пази, ще бъде превърнато в лъжа. Щяха да се нахвърлят
отгоре му и да го убият и дори звярът нямаше да е в състояние да го спаси. Очаквал бе драконът да се появи и той
почти го беше направил, ала тъкмо когато трансформацията беше на път да се случи, той бе получил артериална
рана, кръвта му бе бликнала и това беше краят.
Все пак веднъж звярът го беше спасил в подобно състояние, но не и тази нощ.
Не и тази нощ.
И тогава се беше появил Акс и бе нападнал първия от твърде многобройните лесъри, забивайки кама в гърдите
му. След това се бе прехвърлил на следващия, приковавайки черепа му към асфалта, само за да бъде нападнат
изотзад от един огромен убиец, който се метна на гърба му, налагайки го по лицето и раменете с верига.
Само че ученикът не можеше да бъде спрян. По дяволите, Акс като че ли изобщо не бе забелязал, че на гърба му
има нещо. Дори облян в кръв, намушкан, прострелян в крака и с един лесър на гърба, възседнал го като кон, той не
можеше да бъде отклонен — хвърлил се бе към Рейдж и в крайна сметка бе посрещнал ножа, предназначен за
неговото гърло, между ребрата си.
Рухнал бе като огромен дъб в гората.
И ето че сега Рейдж посягаше към него, протягаше му ръка през паважа, докато снегът се сипеше по облените
им в кръв тела.
Толкова храбър.
Нефокусираните очи на Акс се преместиха към него, погледите им се срещнаха. Кръв течеше от устата на Акс и
обливаше гърдите му.
Благодаря ти, синко — оформиха устните на Рейдж. — Благодаря ти…
Изведнъж към тях се втурнаха сума народ, братята, а после и Мани с хирургичната си каравана, и още други.
Последва незабавна хирургическа интервенция, направо на земята, за него и за Акс, и Рейдж отказа да изгуби
съзнание. Просто нямаше да го направи.
Въпреки че тялото му беше студено и вцепенено, зрението замаяно, а сърцето се блъскаше в гърдите му, той
отказваше да напусне реалността.
Боеше се, че няма да се завърне.
Престана да вижда какво правят на Акс, когато Мани се залови с кървящата рана на рамото му, и той вдигна очи
към небето. Снегът, който се сипеше от небесата, кацаше върху миглите му и се топеше и той си представи Мери и
Бити, доближили глави, усмихвайки му се, сякаш бяха в снежно кълбо.
Пристигнаха две Избраници и когато една китка бе порязана и поднесена към устните му, той направи онова,
което трябваше, за да оцелее.
Надяваше се Акс да стори същото. Не искаше смъртта на хлапето да му тежи на съвестта…
След известно време го качиха на една носилка, също като Акс. Не бяха закрили лицето му с чаршаф, значи,
трябва да беше жив, нали така?
— Искам да го видя — нареди той.
Окей, „помоли“ вероятно беше по-точно, като се имаше предвид колко слаб беше гласът му.
Избутаха носилката му до тази на Акс. Той беше гол и целият в превръзки, венозна система се вливаше в ръката
му, от ребрата му излизаха тръбички, сърдечен монитор пиукаше като развален метроном.
— Ще умре ли?
Лицето на Мани изникна пред неговото.
— Не и ако зависи от мен. Това се отнася и до теб. — Хирургът се обърна назад и нареди рязко: — Качете го в
линейката.
Рейдж изсъска, когато носилката се раздвижи с друсане, а после пред очите му се разкри страхотен изглед към
ярко осветения таван на караваната на Мани. Натовариха Акс зад него.
— Не казвайте на Мери — рече Рейдж на когото и да го слушаше.
Лицето на Мани отново изникна пред него.
— Сериозно? Наистина ли мислиш, че това е възможно? Току-що ти направих около сто и петдесет шева и ще
трябва да довърша започнатото в тренировъчния център. Наистина ли мислиш, че нещо такова може да бъде
потулено?
— Не искам да се притеснява.
Физиономията на Бъч също се появи в картинката. Изглеждаше бесен.
— В такъв случай не е трябвало да се хвърляш в битка сам, задник такъв. Исусе Христе, да не искаше да умреш
там…
Мани му запуши устата.
— Достатъчно. Сега той е мой пациент. Може да се превърне в твоя боксова круша, когато не е с катетър и е в
състояние да стои на собствените си крака, за да се изпикае.
— Акс ми спаси живота…
Това бе последното, което Рейдж каза, преди да изгуби съзнание.

***

Имаше нещо магическо в коледните дръвчета.

Мери седеше в библиотеката на имението, вдигнала крака на масичката пред бумтящия огън, с чаша топъл
шоколад в ръката и захарно бастунче между устните, и съзерцаваше съвършената елха насреща си. Украсена с
гирлянди от червено кадифе, златни топки и червени и златни светлинки, които блещукаха между клонките, тя
въплъщаваше традицията, с която Мери, Бет, Джон Матю, Бъч и Мани бяха израснали. Напомняне за миналото,
което ѝ помагаше да свърже двете части от историята на живота си, преди и сега.
— Там отдолу има толкова много подаръци — заяви Бити, връщайки се в стаята, след като си беше допълнила
чашата с какао. — Взех и още маршмелоус. Искаш ли?
— О, благодаря, но все още не съм изяла моите.
Мери потупа дивана до себе си и сякаш това бе най-естественото нещо на света, Бити се приближи и се сгуши
до нея, подвивайки излекуваните си от Ласитър крака под дупето.
— Май ще е най-добре отново да пусна песните. — Мери посегна към дистанционното на стерео уредбата. —
Страшно харесвам Бинг Крозби.
— Ооооо. „Зимна приказка“ — каза Бити. — Мисля, че тази ми е любимата.
— И на мен.
— Мислиш ли, че татко ще иска отново да гледаме „Сам вкъщи“, когато се върне от работа?
— Мисля, че би могла да си заложиш главата.
Между тях се възцари мълчание, тихото припукване на огъня и старомодната коледна музика бяха единствените
звуци, изпълващи уютната стая.
— Мамо?
— Хммм? — Мери отпи глътка шоколад и се удиви как дори когато всичко бе толкова объркано, топлата
напитка бе все така вкусна. — Нуждаеш ли се от нещо?
— Какво става?
Ииииии ето че течността в чашата ѝ сега имаше вкус на мръсна сапунена вода.
— Какво искаш да кажеш?
— Знам, че нещо не е наред. С татко се държите особено. Да не съм направила нещо лошо? Не искате ли да ме
осиновите?
Мери се надигна толкова рязко, че едва не лисна какаото си върху дивана.
— Господи, не, искаме те, завинаги.
Момиченцето се взираше в дървото насреща.
— Сигурна ли си?
— Сто процента. Бити, погледни ме. Моля те. — Красивите очи на момиченцето се обърнаха към нея. —
Никога не се съмнявай колко много те обичаме. Каквото и да става, това е едничкото, за което никога не бива да се
притесняваш.
— Тогава какво не е наред?
Мери се поколеба. Не искаше да я лъже, но едновременно с това новина като тази за появилия се мъж не беше
нещо, което искаше да сподели в отсъствието на Рейдж. И най-вече все още не знаеше какво да каже за „чичото“,
появил се отникъде.
— Ъ…
Звукът на забързани стъпки я накара да настръхне. В имението определено не искаш да чуеш този звук да се
приближава към теб, когато хелренът ти е на бойното поле.
Джон Матю се появи на прага и Мери скочи на крака при вида на пребледнялото му лице.
— Колко е зле?
— Какво става? — попита Бити уплашено. — Татко… Какво се е случило с татко ми?
Джон Матю се залови да обяснява на езика на знаците и уплахата на Бити още повече се усили.
— Какво има? Какво не е наред?
— Добре, добре е. — Мери посегна към момиченцето. — Всичко е наред. Ранен е, но го карат насам. Ще отида
да го видя…
— И аз ще дойда.
— Не мисля, че е добра идея, миличка.
Бити скръсти ръце на гърдите си.
— Аз член ли съм на това семейство, или не?
Мери преглътна буцата, заседнала внезапно в гърлото ѝ.
— Няма да ти хареса онова, което ще видиш.
— Той беше с мен, когато бях при Хавърс. Аз ще сторя същото за него.
Джон Матю подсвирна тихичко и когато Мери погледна към него, каза нещо на езика на знаците. Тя кимна,
взела решение.
— Добре, ела с мен. Ала ето как стоят нещата: зависи от лекарите. Може да ни пускат само по една наведнъж
или изобщо да не ни пуснат.
— Ще направя каквото кажат доктор Джейн и доктор Манело.
Мери протегна ръка и Бити пристъпи към нея за една бърза, трескава прегръдка. След това забързаха след
Джон Матю във фоайето, покрай голямото стълбище и надолу в подземния тунел, отвеждащ в тренировъчния
център.
Докато се носеха под флуоресцентните лампи на тавана, се държаха за ръка, вървейки в крачка — Мери скъси
малко своята, а Бити удължи нейната.
— Недей да плачеш, мамо — каза момиченцето тихичко.
— Не знаех, че плача — прошепна Мери, докато си бършеше бузите. — Толкова се радвам, че си с мен.
31
— Не, няма да остана тук.
Акс понечи да седне в болничното легло и негодуващият ропот, изтръгнал се от всяка кост, сухожилие, мускул и
сантиметър от кожата му, бе толкова оглушителен, че не можа да чуе вероятно крайно разумното обяснение на
доктор Манело за това защо трябва да го кара по-полека.
— Не. — Акс посегна към иглата на системата в ръката си. — Тръгвам си.
Доктор Манело го стисна здраво за китката.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
— Сам ще го извадя, ако ти не искаш.
— Слушай, хлапе, нека ти напомня, че само преди един час те оперирах насред шибаната улица.
— Чувствам се отлично.
— Устните ти са посинели.
— Тялото си е мое.
Докато двамата се разправяха, строгият интериор на болничната стая и повдигащото се легло, в което го бяха
сложили, му лазеха по нервите. Също както и болничната нощничка. И това, че беше бос. Както и мисълта, че може
да го задържат тук през целия ден.
Всъщност всичко му лазеше по нервите.
— Сериозно? — отвърна хирургът, но поне пусна ръката му. — С това ли ми излизаш? Тялото си е мое?
Това ли беше казал? Не си спомняше.
Все тая.
— Стори ми се добър отговор. — Акс тръсна глава. — И хайде де, нали взех вената на Избраницата. До шест
часа всичките ми рани ще са заздравели, отвътре и отвън. Костите ми не са счупени, сам каза, че нямам сътресение,
освен това спасих живота на член от Братството на черния кинжал.
— И смяташ, че това ти дава правото да духнеш от тук ПЛП?
— Окей, нямам представа какво означава ПЛП.
— Против. Лекарско. Предписание. Задник.
— Е, това би било ПЛПЗ, нали така?
— Искам да те светна, че обмислям дали да не ти фрасна един.
— Нямаше ли някаква хипотетична клетва, която вие, човешките лекари, давате?
— Хипократова. И хипотетично можеш да си тръгнеш и да получиш усложнение и след три часа да се наложи
отново да ги отворим, само че тогава ти ще си седиш вкъщи с пръст в задника и кръвта ти ще си изтече.
— Пръстът ми никога не се е доближавал до тази област.
— Може би трябва да пробваш. Може да ти размърда мозъка.
Беше по-силно от Акс. Разсмя се и много скоро доктор Манело се присъедини към него, поне докато Акс не се
закашля и не се улови там, където беше намушкан.
— Видя ли? — мрачно каза доктор Манело.
— Просто ме наболява малко. — Акс си пое дълбоко дъх и почти успя да скрие гримасата си. — Виж, докторе,
просто ме остави да си вървя. Ще взема автобуса и…
— Няма да успееш да се дематериализираш.
Мамка му. Вероятно беше прав.
— Какво толкова те чака вкъщи, по дяволите? — попита доктор Манело. — Котка? Някакъв пес, който се боиш
да не ти изяде къщата?
— Просто искам моето си легло. — Въпреки че спеше на пода. — Нищо повече.
Доктор Манело се облегна на стената, смръщвайки се така, сякаш някой, който не говореше неговия език, се
канеше да пусне наковалня върху крака му и той се опитваше да измисли как да му каже, не, моля те, не го прави.
— Наистина ще си тръгнеш — измърмори той.
— Дори ако се наложи да вървя пеша до вкъщи.
Последва дълго мълчание.
— Добре — заяви доктор Манело най-сетне. — Ще те закарам с линейката.
— Какво? Мамка му, докторе, не мога да те помоля да го направиш…
— Какъв друг избор имам, твърдоглаво копеле такова? Просто ще изкуцукаш от тук, ще се скриеш в шибания
автобус, ако се налага, а после ще слезеш някъде в Колдуел, само за да откриеш, че изобщо не си в състояние да
вървиш, и да умреш като препържена палачинка под лъчите на слънцето. След като изхабих най-малко три метра от
най-добрия си хирургичен конец и поне няколко кичура от косата ми посивяха, докато те закърпвах, арогантен
Хъмпти Дъмпти такъв.
— Я чакай, Хъмпти Дъмпти не беше ли паднал и се пръснал на парчета? Мисля, че метафората, която търсиш, е
по-скоро нещо с лепило? Тиксо?
Доктор Манело се усмихна и посочи към торбичката на системата.
— Имаш ли някаква представа какво бих могъл да ти пусна тук?
— Това звучи доста мръснишки. А аз напоследък си падам по жени, така че не си мой тип.
Хирургът се отправи към вратата, като се смееше.
— Дай ми десет минути да се организирам. Елена ще дойде, за да те изключи от машинариите. Но ако
докоснеш системата в ръката си, няма да те пусна да си отидеш. Ще го направим както аз кажа, ясно?
— Ясно.
Миг преди човекът да затвори вратата, Акс попита дрезгаво:
— Може ли да видя Рейдж? Нали се сещаш, преди да си тръгна.
Доктор Манело погледна през рамо.
— Да, и той питаше за теб. И можеш да останеш там колкото си искаш, защото отиваш с инвалиден стол. О, хич
не ми мрънкай за това.
— Изобщо не съм се оплаквал.
— Засега.
Вратата се затвори и Акс си помисли, че поне този тип го разбираше.
И виж ти, след като го „изключиха от машинариите“ и той стъпи бос на пода, изправянето на крака се оказа
доста трудно. Хирургът май беше прав за това, че няма да стигне далече.
Елена, медицинската сестра, го изчака търпеливо да се премести запъхтян от леглото в инвалидния стол, след
което го откара през две врати от там и почука.
— Влез — разнесе се женски глас.
Сестрата отвори вратата и Акс сам избута инвалидния стол вътре. Живата картина около леглото бе като
излязла изпод четката на Норман Рокуел: Рейдж, лежеше по гръб и изглеждаше ужасно, а любящата му шелан и
тъмнокосата му дъщеря стояха до него.
И интересно, макар изобщо да не вярваше в светостта на семейството, гледката на тримата заедно го направи
мъничко сантиментален. В крайна сметка това бе нещо, което всеки би искал, защото виждаше колко са близки,
Рейдж — уловил ръката на момиченцето си, и Мери, която Акс бе срещал мимоходом един-два пъти, прегърнала
дъщеря им през рамото.
— Не исках да ви прекъсна — смотолеви Акс.
— Не — Рейдж му направи знак, — влез…
Акс избута стола си до леглото и си помисли: мамка му. Натисна спирачката и се изправи с усилие, улавяйки се
за пречките на леглото, за да се задържи.
Леле. Повдигаше му се.
— Благодаря ти, синко — дрезгаво каза Рейдж. — Ти ми спаси живота.
Човече, очите му бяха толкова сини, че почти не изглеждаха истински. И грееха с непролети сълзи.
— А, няма нищо. Просто се радвам, че… е, нали се сещаш… — Мамка му, я чакай, да не би и той да започваше
да се просълзява? — Виж, трябва да вървя…
Рейдж стисна ръката му с учудващо силна хватка и повтори:
— Благодаря ти, че ми спаси живота. Направи услуга и на двама ни и не се опитвай да се преструваш, че не е
така. Ти си единствената причина да съм жив сега.
Акс просто си стоеше там като някаква талпа. Нямаше представа какво да направи.
Мери наруши мълчанието, обаждайки се от другата страна на леглото с треперлив глас.
— Не знам как да ти се отплатя.
— Нищо. Нищо не искам, госпожо. — Акс вдигна очи, високо, високо нагоре, така че да задържи напиращите
сълзи. — Най-добре да си вървя. Отивам си вкъщи.
— Изписват те? — попита Рейдж. — Не се засягай, синко, но не изглеждаш достатъчно добре, за да дишаш без
чужда помощ, камо ли да си отидеш вкъщи без надзор.
— Нищо ми няма.
Братът се засмя.
— Звучиш досущ като един от нас.
Още едно кратко мълчание, през което Акс отчаяно се мъчеше да не зациври.
— Ела тук, синко.
Рейдж изпръхтя, докато се надигаше в леглото, и по някаква тъпа, малоумна, ненормална причина Акс се
приведе към него. Докато се прегръщаха, се чу да казва:
 — Ами ако не бях стигнал навреме? Това… все това се разиграва в главата ми.
— Само че ти стигна навреме.
— Но ако не бях? Щеше да умреш и вината щеше да е моя.
Рейдж го пусна и рухна върху повдигнатата горна половина на леглото.
— Не, вината щеше да е моя. Ще говорим за това по-късно, но вярвай ми, като някой, който прекрасно познава
този начин на мислене, няма по-голяма глупост от това да се укоряваш заради нещо, което съдбата е решила дали да
се случи, или не.
— Да.
— Знаеш ли? — Братът изпусна дъха си накъсано. — Ще ми се да ти кажа, че войната става по-лесна. Ала не е
така. Просто свикваш с това колко е ужасна. Това поне мога да ти обещая. И, хей, ти започваш с успех. По-добре,
отколкото като… — Рейдж хвърли поглед към дъщеря си. — Нали се сещаш. Трън. Метла. Четка за баня. Стик за
хокей. Прът за шатра. Прът за шатра. Прът за шатра.
Акс се засмя и се отпусна в инвалидния стол, което беше едновременно облекчение и мъчение.
По дяволите, логично бе да си помислиш, че бедрото му ще е благодарно, че вече не трябва да носи тежестта му,
нали? Защо тогава отново пулсираше?
— Утре няма да има часове — каза Рейдж.
— Аха, слушай, вярно ли е, че никой друг не е пострадал, само ти и аз?
— Имало е още няколко кратки схватки, но нищо сериозно. Останалите убийци просто избягали. Сякаш се
страхували да не ги изпратят у дома. Мисля, че нещо се случва с Омега. Не знам.
Акс кимна, все едно имаше какво да добави към обсъждането на Омега, Обществото на лесърите или
подробности от кухнята на войната. Което изобщо не беше така. Просто се беше оказал на правилното място в
правилния момент и не беше прецакал всичко.
Имаше чувството, че го изкарват някакъв герой, какъвто изобщо не беше.
Единствено той знаеше каква лъжа беше това.
— Ами, ъ, аз ще си вървя. Доктор Манело ще ме откара у нас.
— Сигурен ли си, че е добра идея, синко?
Акс хвърли поглед към семейството на Рейдж.
— Аз, ъ… някой ме чака.
Усмивката на Рейдж бе бавна и многозначителна.
— Е, това е добре, синко.
— Всъщност прекалено добре за мен.
— О, и това го разбирам. Вярвай ми.
Акс кимна на жената и момиченцето и даде назад с инвалидния стол, за да може да го обърне и…
Момиченцето заобиколи леглото и застана пред него. Беше толкова дребничко и крехко на вид, с китки, които
едва ли бяха по-дебели от пръстите му, и раменца не по-широки от разперената му длан. Ала прелестните ѝ кафяви
очи бяха будни и интелигентни, а косата ѝ — лъскава и гъста. С клина си и симпатичния червен коледен пуловер на
снежинки, тя го плашеше повече от глутница лесъри.
Ами ако я прекършеше? И не че някой искаше от него да я вдигне, но ако издишаше по-силно и тя се строшеше
като стъкло?
Е, като за начало, независимо дали беше полумъртъв, или не, Рейдж щеше да скочи от болничното легло и да го
превърне в лак за пода.
— Ъ… — Акс погледна към родителите ѝ, обзет от паника. — Ъ…
— Може ли да те прегърна? Задето спаси баща ми? — попита момиченцето.
Акс начаса погледна към Рейдж. И, да, може и да поклати глава, както когато някой те попита: Хей, искаш ли да
подържиш тази хапеща костенурка? Или: Какво ще кажеш да те заразим с малария? Или вечния шлагер: Защо не
скочиш в тази пълна с алигатори септична яма? Със свински пържоли около врата и печени ребра, натикани в…
Акс се намръщи. Мери и Рейдж изведнъж бяха придобили изражения, сякаш някой беше умрял. Какво, по
дяволите?
Мамка му, не искаше да ги засегне. Отново погледна към момиченцето.
— Ъ… да. Разбира се.
Детето се хвърли на врата му, прегръщайки го толкова силно, че дъхът му спря. Акс вдига ръце и я потупа по
крехките като на птиче лопатки.
А после замръзна, когато тя прошепна в ухото му:
— Той ми спаси живота. Ще ми се един ден да мога да сторя за него това, което направи ти.
Откъсна се от него така бързо, както го беше прегърнала, и странно — в гърдите си Акс почувства зрънце… не
беше сигурен какво бе то. Знаеше само, че бе топло и пълната противоположност на вледеняващата самоомраза,
която носеше обикновено там.
Детето се върна при родителите си и преди нещата да бяха станали още по-разчувствани, отколкото си бяха и
така, Акс им помаха за последен път, а после момиченцето дойде и му отвори вратата, защото той нямаше представа
как да излезе от стаята без чужда помощ.
Доктор Манело стоеше в коридора отвън.
— Готов ли си?
— Аха.
— Да го направим.
Двамата поеха по коридора — добрият доктор с някакви тузарски мокасини на краката, а Акс със задник в
стола, чиито колелца скърцаха по лъснатия под.
Пътува в задната част на линейката, защото стъклата отпред не бяха затъмнени.
Акс нямаше нищо против да не знае точното местонахождение на тренировъчния център. Така имаше време да
помисли.
По някаква причина думите на Рейдж отекваха в главата му.
Няма по-голяма глупост от това да се укоряваш заради нещо, което съдбата е решила дали да се случи, или
не.
Акс простена и разтърка очи. Господи, толкова беше уморен…

***

— Хей, пристигнахме.
Акс подскочи и изруга, когато в тялото му изригна агония, всичките му рецептори за болка лумнаха изведнъж.
Доктор Манело беше в задната част на линейката, надвесен над инвалидния стол.
— Искаш ли да ти помогна да слезеш?
— Не. — Акс стисна зъби и сложи длани върху тапицираните облегалки отстрани. — Сам ще го направя.
Хирургът се дръпна назад, проницателните му, непропускащи нищо очи бяха нащрек за всякакви признаци на
сериозни проблеми, докато Акс се изправяше на крака.
— Можеш да задържиш нощницата и пантофите. Мамка му, задръж и инвалидния стол, моля те.
Акс изсумтя, докато се тътреше към задната врата.
— Като награда от телевизионно състезание? Не, благодаря, можеш да си вземеш стола.
Докато хирургът скачаше със завидна лекота, за да отвори широко двукрилата задна врата, Акс имаше чувството
че е на сто и осемдесет хиляди години. Успя обаче да слезе със съвсем мъничко помощ и се затътри към…
Защо от комина на къщурката излизаше дим? Все още беше само три часът през нощта.
Потискайки болките навсякъде из тялото си, той се съсредоточи върху това кой беше в къщата му… Да, беше
неговата Елиз.
Не че беше негова.
Явно бе решила да дойде по-рано.
— Ще се справиш ли оттук нататък? — Дъхът на хирурга излизаше на бели облачета от устата му. — Искаш ли
да ти помогна да се настаниш вътре?
— Не, благодаря, докторе. — Акс погледна към него и му протегна ръка. — Задължен съм ти.
— Така е. Само че обслужването с усмивка е безплатно. Просто се погрижи да дойдеш да те прегледам щом
падне нощта, окей? Знам, че няма да имате часове, но трябва да ти сваля шевовете.
— Дадено.
Двамата се ръкуваха, след което хирургът затвори вратата на мобилната си операционна и си тръгна, докато Акс
се отправяше към входната врата.
Мамка му. Не биха му се отразили зле няколко минутки, за да се среши и да си измие зъбите, преди да се види с
Елиз. Да не говорим пък за превръзките…
Ха, а тя си беше мислила, че цепнатата кожа край окото му беше нещо сериозно.
Поне не можеше да го обвини, че не поддържа нещата между тях вълнуващи. Или най-малкото — изненадващи.
32
Чувствата бяха лукави малки дяволи.
Нерядко, знаеше Елиз, когато те сполети нещо разстройващо, шокиращо или дезориентиращо, преживяваш
каквото и да е то — конфронтацията, тормоза, лошите новини, злополуката по твоя вина или пък по вина на някой
друг — и излизаш от изпитанието с облекчение, че всичко е свършило.
И тогава започваш да го предъвкваш.
Докато седеше пред огъня, който беше напалила в камината на Акс преди часове, загледана в жълто-
оранжевите пламъци, тя отново и отново разиграваше в главата си „майчинския“ монолог на леля ѝ. Господи,
имаше чувството, че мозъкът ѝ е като грамофонна плоча, а мислите ѝ бяха иглата, която дращеше на едно и също
място.
Дори след като беше проникнала в къщата, която не беше нейна (е, да, входната врата не беше заключена), и
въпреки че седеше тук, на същото място, където двамата с Акс едва не бяха правили любов предишната нощ,
единственото, което виждаше и чуваше, бе станалото в онзи дрешник…
Шум от двигател пред малката къщичка я накара да скочи на крака и за миг я обзе паника при мисълта, че по
някакъв начин баща ѝ бе успял да я открие. После обаче долови присъствието на Акс, а кръвта, която ѝ беше дал, бе
като пътеводна светлина, за която беше благодарна.
Ами ако се разсърдеше, че е дошла толкова рано? Трябва да беше около три. Три и половина? Което не беше чак
такъв проблем, колкото това, че беше пристигнала тук малко преди полунощ.
Може би той нямаше…
Вратата се отвори широко и когато Акс пристъпи тежко в къщата, Елиз трябваше да запуши устата си с длан, за
да не изпищи. Протегна слепешком ръка и се подпря на топлата фасада на огнището.
Акс беше в болнична нощница, босите му крака бяха пъхнати в чифт пантофи. Движеше се така, сякаш изпитва
огромна болка, а по ръцете и рамото — а несъмнено и на други места — имаше превръзки.
Ала не това бе най-лошото. Лицето му беше нашарено, сякаш се бе приближил твърде много до цял куп ножове
или пък бодлива тел.
Забелязал реакцията ѝ, той се закова на място.
— Толкова ли е зле?
— Господи… — Втурна се към него с разперени ръце, но после спря. — Къде не си ранен? Какво се случи?
Преди Акс да успее да я спре, тя мина от едната му страна и обви ръка около кръста му, за да го подкрепи.
— Облегни се на мен.
За нейна изненада, той го направи. И това я изплаши почти толкова, колкото и видът на лицето му.
— Ела до огъня — каза, макар вече да отиваха натам. — Да не си избягал от болницата? Как са те пуснали да си
тръгнеш?
Когато стигнаха до нара, му помогна да се отпусне върху него. Светлината от огъня играеше по тялото му и,
надяваше се Елиз, го сгряваше. В мига, в който го настани що-годе, тя скочи и се втурна да затвори вратата.
— Да ти донеса ли нещо? — попита, когато се върна и приклекна до него.
В отговор той просто вдигна поглед към нея; очите му омекнаха, напрежението се отцеди от лицето му.
— Всичко, от което се нуждая, е тук до мен.
Посегна да я погали по бузата и тя се приведе към него, така че да не му е твърде трудно.
— Какво се случи, Акс?
— Няма значение. — Пръстите му се плъзнаха по линията на челюстта ѝ, по шията ѝ. — И вече нищо не ме
боли.
Елиз наведе поглед към тялото му и изруга. Нощницата се беше повдигнала, разкривайки дебела превръзка
около бедрото му. Както и подутина под другата му ръка там, където бяха ребрата му. И, о, господи, лицето му.
— Толкова ли съм грозен? — прошепна той.
— Никога. Не и за мен.
— Няма нищо, можеш да го кажеш. Ти харесваш истината, забрави ли?
Единственото, което Елиз бе в състояние да стори, бе да поклати глава, защото очите ѝ започваха да се наливат
със сълзи, ръцете ѝ трепереха и всичко като че ли рухваше около нея.
— Добре съм — тихо каза той. — Ела, легни до мен.
Елиз се изтегна и се подпря на лакът.
— Няма да ми кажеш какво се е случило, нали?
— Просто не е важно.
— Напротив, важно е.
 Той обаче не отговори. Лежеше и се взираше в нея.
— Ще ми се да можех да направя нещо — каза тя.
— Можеш.
— Какво?
— Донеси ми четката и пастата за зъби от горния етаж и чаша с вода. Страшно ми се иска да си измия зъбите.
За частица от секундата Елиз помисли, че се шегува. А после се усмихна, защото молбата му я накара да се
почувства полезна.
— Нещо друго? — попита, докато се надигаше.
— Да, но ще ти кажа, след като си измия зъбите.
Елиз примига. А после поклати глава.
— Ти… ти не ме сваляш, нали?
— Да не би това да те обижда?
Тя избухна в смях.
— Ни най-малко. Просто в случай че не си забелязал, ти си полумъртъв.
Акс се усмихна и бе толкова прекрасно да го види такъв.
— Ни най-малко. Ни най-малко.

***

Невероятно бе как смяната на обстановката те кара да живнеш.

Когато Елиз се върна от втория етаж с поисканата ментова система за освежаване и чаша за изплакване, сякаш
му вляха доза морфин. Само че без опиата и спринцовката. Изобщо не усещаше болка.
— Защо не го направя вместо теб? — предложи тя, вдигайки четката и тубичката.
Акс кимна и тя се залови за работа, навеждайки глава. Косата ѝ, която бе прибрала в опашка, се плъзна над
рамото ѝ и се люшна напред, докато тя изстискваше бялата паста върху твърдите косъмчета.
Окей, това прозвуча мръсно.
Разбира се, в настоящото си настроение би могъл да вземе нещо толкова невинно, колкото махането на
капачката, изстискването на тубичката или начина, по който държеше четката му в ръка, и в мислите си да го
превърне в нещо порнографско…
— Как ще го направим? — попита тя.
Акс плъзна поглед по тялото ѝ и отговори наум: Като вдигнеш нощницата ми и ме възседнеш, след като се
съблечеш. А после ще ме яздиш като бика, който съм.
Леле. Страшно романтично.
— Ще се надигна и… — Простена и остави безполезната топка на врата му да тупне обратно назад. — По
дяволите!
Усмивката на Елиз изникна над него.
— Отвори уста.
Той се подчини, хладният, освежаващ аромат беше напълно удавен от нейното ухание, от нейната красота, от
неговия копнеж. Тя приключи, като изплакна четката в чашата с вода, отново и отново, отмивайки пастата от устата
му по този начин, и дори ако крайният резултат не беше съвършен, поне вече не усещаше вкус на кръв в устата си.
Нямаше да го усети и тя.
Елиз сложи чашата и четката настрани и дръпна ръба на пухкавия си пуловер надолу, за да избърше устата му.
— Така по-добре ли е?
— Прекалено зле ли съм за целувка?
— Не — прошепна тя.
Приведе се към него, но той я спря.
— Ще разпуснеш ли косата си?
Споменът за това как кичурите на косата ѝ се развяват около онзи човек пред ресторанта все още бе в ума му и
той искаше да притежава това късче приказна магия, която някакъв друг тъпак бе преживял с нея, да му го отнеме,
да го направи свое.
Освен това обожаваше миризмата на шампоана ѝ.
Тя свали ластичето от косата си и се върна при него, лицето ѝ беше обвито като в рамка от меките вълни. И ето
че устните ѝ докосваха неговите, а той използваше цялата си сила, за да сложи ръце над лактите ѝ.
— Може да легнеш върху мен? — каза до устата ѝ.
— Къде си ранен?
 — Намушкаха ме в ребрата, нищо особено…
Тя се надигна рязко.
— Какво?!…
Акс махна с ръка.
— Не е проблем.
— Искам да видя.
Хммммммм. Ако го съблечеше, щеше да придобие съвсем ясна представа точно колко бе зле. От друга страна,
щеше да бъде гол-голеничък.
Съвестта му надделя.
— Ъ, не нося нищо отдолу. Ама наистина нищо.
Очите ѝ се премрежиха.
— Нямам нищо против.
Сексапилният ѝ тон накара хълбоците на Акс да подскочат.
— В такъв случай махни проклетото нещо от мен. В кухнята има ножица. До печката.
Звукът на стъпките ѝ през малката къща, също както когато се беше качила на горния етаж, го накара да осъзнае
колко празно бе мястото обикновено и колко тихо бе всичко тук, далече от града. В тази селска част на Колдуел
нямаше шум от среднощен трафик, нито светлина от сгради и улични лампи, наблизо нямаше съседи.
Интересно, досега не бе имал особено високо мнение за този имот, ала усамотението му харесваше. Особено
когато тя беше тук.
— Ще бъда внимателна — каза Елиз, връщайки се от кухнята, и коленичи до него. — Мисля, че ще трябва да
започна отдолу.
Дъхът на Акс секна, а после стана учестен.
— Елиз?
— Какво? — попита тя, навеждайки се към ръба на нощницата с ножицата.
— Нали си даваш сметка, че аз…
Странно бе как мъж като него, правил почти всеки възможен сексуален акт, нерядко пред очите на множество
хора, изведнъж беше станал срамежлив. Ала разликата бе, че искаше Елиз да хареса как изглежда. В онези други
ситуации не му беше пукало.
— Какво? — прошепна тя. — Искам да те чуя да го казваш.
— Корав съм — простена той. — За теб.
Да, това беше най-несексапилното нещо на света, което пациент би могъл да каже на една жена. Да чуеш как
някакъв пребит, превързан, изпозашит Франкещайн ти казва, че едничката част от него, която не беше посинена, е
готова за действие.
Ала по някаква причина нея като че ли изобщо не я беше грижа как изглежда. Усмивката ѝ беше приказна.
— Е, в такъв случай ще трябва да направя нещо по този въпрос, нали така? — промърмори тя.
Пенисът му потръпна, сякаш правеше коремни преси, а Елиз се залови за работа със сребърната ножица, чиито
остриета искряха на светлината на пламъците, когато тя започна да реже право през средата.
Режещият звук на двете остри половини, срещащи се отново и отново, съвсем близо до ерекцията му, едва не го
накара да свърши.
А после тя прокара ножицата по дължината ѝ.
Акс се вкопчи в одеялото, стискайки ръце в юмруци, отметна глава назад и като изскърца със зъби, простена:
— Свършвам… господи…
Освобождаването беше по-могъщо от което и да било в секс клуба, усещанията толкова ярки и чисти, че бяха
като остриетата, разрязващи тялото му.
Само че се тревожеше какво ще си помисли тя за това. Не искаше да стигне твърде далеч, твърде бързо…
Не, напразно се беше тревожил. Елиз беше запленена, белите ѝ вампирски зъби прехапаха долната ѝ устна,
сякаш се мъчеше да сдържи собствените си стонове на наслада, очите ѝ бяха впити в пениса и еякулацията му, а
тялото ѝ — готово да го възседне.
Само че когато всичко свърши, ножицата продължи към корема му. После още по-нагоре, към гърдите и чак до
врата му.
Акс не би могъл да помръдне, дори да искаше. Особено когато, след като приключи, Елиз отмести плата
настрани и се облегна назад.
— Искам да те докосна — каза с благоговение, което го накара да пламне.
Първо го целуна и господи, беше невероятно да се намира под неин контрол, в нейна власт. Беше гол, уязвим
заради нараняванията си и толкова зажаднял за нея, че тя би могла да направи каквото си поиска с него, а той би я
умолявал за още, по-силно, отново, отново, отново, Елиз, моля те, вземи ме отново…
 Ръцете ѝ бяха като вода, милваща кожата му, езикът ѝ близна устата му и проникна в нея, вземайки, докато
даваше от себе си. А после започна да го целува по шията.
— Какви са тези татуировки? — попита, докато устните ѝ докосваха вената му. Ключицата. — Само от едната
страна? Също като обиците и пиърсингите ти.
— Две половини — промълви той, докато долната част на тялото му се извиваше, ерекцията му — гореща и
тежка, почиваше върху корема му.
— На теб?
Той кимна и се опита да отговори.
— На това кой съм, кой ми се иска да бях.
Елиз замълча за миг.
— Кой искаш да бъдеш?
За частица от секундата настроението бе заплашено, появиха се пукнатини в горещината и страстта. Не можеше
да позволи това да се пръсне. То бе прекалено хубаво, прекалено рядко.
— Акс?
— Искам да бъда добър. Наистина. — Мамка му, звучеше като дете. — Искам да бъда добър син, не прекършен.
— Е, аз мисля, че си добър.
Ти не ме познаваш наистина — помисли си Акс, обзет от внезапен страх.
Мамка му, ами ако откриеше, че е мръсен женкар, както и бивш наркоман, предал баща си, когато той бе имал
най-голяма нужда от него?
Може и да беше тъжно, ала колкото и незаслужена да бе вярата ѝ в него, той се нуждаеше от нея. Вярата ѝ в него
бе почти като прошка, нещо, за което той отчаяно копнееше, но никога не бе очаквал да открие.
— Искам да бъда добър за теб — каза и наистина го мислеше.
Във всеки възможен смисъл.
Само че сега нямаше време да се замисля над това, защото Елиз бе тази, която бе добра за него — устните ѝ се
плъзнаха надолу по тялото му, докато не спряха до пениса му. Мамка му, очите ѝ бяха приковани в него над гърдите
му, а после тя протегна език и вкуси връхчето му. Акс изруга силно и тялото му се разтърси, докато тя го поемаше…
Парване от болка на място, където мъжете обикновено не понасяха никакъв дискомфорт, го накара да скочи и
да влоши нещата.
— Ау! — извика, когато зъбите ѝ го одраскаха отново. — Не, не… не спирай…
— Извинявай! — Тя седна, обзета от паника, възбудата му беше все така в дланта ѝ. — Никога преди не съм го
правила… забравих за зъбите…
— Не спирай…
— Не искам да те нараня…
— Харесва ми.
Изведнъж абсурдността на сексуалната ситуация осени и двамата. Акс не бе сигурен кой се разсмя пръв, но
скоро и двамата се заливаха от смях.
Беше толкова хубаво да бъде свободен от болката и празнината и вместо това да изпитва не само удоволствие,
но и щастие.
Беше минало толкова много време.
Откакто майка му си беше тръгнала, без да поглежда назад.
33
Елиз не можеше да повярва, че играе ролята на изкусителка, когато в действителност бе правила секс само
веднъж, не ѝ беше харесало, и определено никога не се бе опитвала да направи… е, нали се сещате.
Господи, сексуалната ѝ страна бе толкова потисната, че не можеше да каже думата дори в главата си.
Свирка.
— Да. Моля.
Отговорът на Акс я накара да осъзнае, че го бе изрекла на глас.
— Леле, всичко това май никак не ми се удава?
Той се протегна и я помилва по бузата.
— Ти си невероятна. Караш ме да изпитвам неща, каквито не съм изпитвал никога преди. Съвършена си точно
такава, каквато си, и точно с това, което правиш.
— Но нали току-що те ухапах по…
И между другото, направо не можеше да повярва, че просто си седи там, с пениса му в ръка, сякаш беше нещо
най-обикновено, като телефонна слушалка.
— Кажи го — нареди той.
— Ъм…
— Дръжка, салам, пенис, кур.
Още смях с него, двамата заедно, а после бе време да се върне към започнатото.
— Някакви предложения? — попита дрезгаво. — Какво харесваш?
Хълбоците му подскочиха и за миг тя отчетливо си даде сметка за големите бели превръзки около бедрото и
онази на ребрата му. После обаче очите му пламнаха и той задиша тежко, а гласът му падна с една октава и
изведнъж тя не мислеше за нищо друго, освен за вкуса му.
— Прокарай език… по мен… и около върха…
Без да откъсва очи от неговите, тя протегна език и се наведе, за да последва указанията му.
— Елиз…
Да, знаеше извън всяко съмнение, че този път го е направила както трябва — ерекцията завибрира в ръката ѝ,
тазът му подскочи, върху лицето му се появи изражение на абсолютна страст и удивление.
— Толкова си красива… — каза задъхано, докато я гледаше.
Без да престава да ближе връхчето му, тя отвори широко уста, опитвайки се да държи зъбите си настрани, и
очевидно успя, защото, макар че той замръзна, нямаше викове. Вместо това гърбът му се изви в дъга и той последва
ритъма, който бе открила: нагоре и надолу, смучейки го, галейки го в основата с ръка. По-бързо… по-бързо…
— Ще свърша… — простена той и се вцепени, и в същото време се опита да я оттласне.
Не, тя щеше да довърши започнатото.
Акс изруга дрезгаво, а Елиз пое целия му оргазъм, което сякаш го подлуди от страст, конвулсиите и отговорът в
устата ѝ бяха най-еротичното нещо, което тя бе в състояние да си представи.
Когато всичко свърши, той се отпусна безсилно толкова рязко, че крайниците му се удариха в пода.
— Харесва ми вкусът ти — каза тя, облизвайки устни.
Което накара ерекцията му да подскочи в ръката ѝ.
— Качи се върху мен — нареди той дрезгаво. — Искам да бъда в теб, качи се.
За частица от секундата Елиз се зачуди — наистина ли щеше да го направи?
Размерът на нараняванията му я плашеше. Ако това можеше да се случва, когато излизаше да се бие всяка една
нощ, колко време щеше да мине, преди изобщо да не се прибере у дома?
По тази логика би трябвало да го направи, защото всеки миг можеше да го изгуби.
А после си помисли за себе си, за годините, които бе прекарала на резервната скамейка на живота. Годините, в
които се беше държала според ценности, които ѝ бяха наложени отвън, не такива, родени от онова, в което вярваше
наистина.
В този миг един красив мъж, който бе неизменно мил и изпълнен с разбиране, и я бе подкрепил дори срещу
баща ѝ, искаше да бъде с нея. А тя беше необвързана, привлечена от него и се намираше в уединението на едно
свещено място.
Би било безумие да откаже. Особено когато толкова силно го желаеше.
Свали си пуловера и блузата с дълъг ръкав, която носеше отдолу. Махна сутиена и се изправи.
А после продължи по-бавно, защото Акс я гледаше с благоговейни очи, очевидно мъчещ се да запомни всяка
подробност от тялото ѝ. Клинът се плъзна надолу по бедрата, по колената ѝ и тя го изрита настрани и се изправи
над него, останала само по бели бикини.
 — Ще се обърнеш ли за мен?
Гласът на Акс бе почти умоляващ.
Тя се повдигна на пръсти и се завъртя, показвайки му дупето си. А после пъхна палци под плата и смъкна
бельото си до пода, навеждайки се, без да разтваря крака, така че да му покаже точно онова, което знаеше, че иска
да види.
Не беше нужно да казва нищо — гръмовното мъркане и вулканичните му очи ѝ казваха всичко, което искаше да
знае.
Стъпи над него, обкрачвайки хълбоците му. Светлината на пламъците по кожата ѝ, тежестта в гърдите ѝ,
настойчивият копнеж между краката ѝ я караха да се чувства могъща и властна и се радваше, че се случва по този
начин.
Щеше да бъде невероятно. Защото двамата с Акс щяха да го направят такова.
Коленичила, тя сложи длани от двете страни на главата му и го целуна, отново и отново, давайки си ясно
сметка колко отворена бе сърцевината ѝ над възбудата му, колко бе готова, колко съвършено бе всичко това. И докато
устните им продължаваха да се движат една до друга, топлината на тялото му се надигна към нея и дланите му
помилваха бедрата, кръста ѝ, уловиха гърдите ѝ в шепи. Когато не бе в състояние да понася чакането и миг повече,
Елиз бе тази, която пое контрола, докато го докосваше до женствеността си, отърквайки го в себе си.
И двамата изругаха.
А после тя го постави внимателно на правилното място и се отпусна върху него. Усещането от разтягане и
изпълване изобщо не беше болезнено и тя се радваше, че вече бе изгубила девствеността си, така че този
дискомфорт вече беше преодолян и можеше да се наслаждава на всеки миг от случващото се.
Използвайки кръста и хълбоците си, тя започна да го язди, а той ѝ помогна, отвръщайки на нейните тласъци със
свои. Гърдите ѝ се полюшваха, дъхът ѝ излизаше на пресекулки, а светлината на огъня превръщаше всичко в забавен
каданс, а може би мозъкът ѝ го правеше.
Задаващото се освобождаване бе като влак в тялото ѝ, набиращ скорост, наслада, която се усилваше и усилваше,
излъчваща се от женствеността ѝ. И през цялото време не преставаха да се целуват, не откъсваха очи един от друг
и…
Нейният оргазъм дойде пръв и неочаквано, като скъсан ластик, само че нямаше болка, единствено изригване и
прилив на вълна след вълна от прекрасни контракции, в които ѝ се искаше да се изгуби завинаги. А после тласъците
на Акс станаха още по-мощни, потъваха все по-дълбоко, с несдържан ритъм така, както бе станало и в устата ѝ.
След това? След като всичко свърши? След като горещината започна да угасва?
Той поде всичко отначало.

***

Беше най-страхотният секс в живота му.

Спиращ дъха, реши Акс много, много по-късно, когато Елиз най-сетне се изтегна върху гърдите му, телата им
бяха заситени, а еротичната им жажда — минала на заден план, поне за следващите час-два.
Акс прокарваше връхчетата на пръстите си надолу-нагоре по гръбнака ѝ, наслаждавайки се на усещането от
гладката ѝ кожа, тежестта на тялото ѝ, миризмата на женствеността ѝ. Би могъл да остане така до края на жалкия
си живот.
Знаеше обаче, че скоро ще съмне.
— Елиз? Будна ли си?
— Мммм?
Той я помилва по косата.
— Трябва да е почти шест часът. Макар да ме убива, най-добре се прибирай.
Тя повдигна глава от гърдите му. Очите ѝ бяха сънени на угасващата светлина на огъня, устните ѝ бяха подути от
целувките му, а бузите ѝ — все още пламнали.
— Искам да остана тук — каза тя.
— Аз също искам да останеш. Ала мислиш ли, че това ще помогне на положението ти? От теб зависи.
Тя се намръщи и притихна за миг.
— Между другото, съжалявам, че дойдох по-рано.
— Не беше кой знае колко. Освен това винаги си добре дошла, по всяко време. Никога не заключвам. Просто
влизай.
— Дойдох още преди полунощ.
— Защо? — Акс прокара длан по рамото ѝ. — И отново, наистина нямам нищо против. Нанеси се тук, ако
искаш.
Мамка му, наистина ли го каза на глас?
— Бях разстроена. И нямаше къде другаде да отида.
Начаса закрилническият му мъжки инстинкт лумна, вампирските му зъби се издължиха, тялото му застана
нащрек, въпреки нараняванията му.
— Какво стана? И кого трябва да убия?
И, да, това последното беше шега само наполовина.
Поне тя се усмихна леко. Но това не трая дълго.
— Аз, ъ… ами нали ти казах, че братовчедка ми беше убита? Помниш ли?
— Аха. Разбира се.
— Ами… отидох в стаята ѝ. След като ти си тръгна. Не го бях планирала, то просто… в крайна сметка се озовах
там. Влязох в дрешника ѝ и взех да разтребвам. Цареше такава бъркотия, навсякъде дрехи, обувки…
Когато тя не каза нищо повече, Акс я погали по рамото.
— Разкажи ми, Елиз. И знай, че думите ти са на сигурно място.
— О, имам ти доверие. Просто… толкова е грозно.
— Имам опит с грозните неща. Не се страхувам от тях.
Тя изпусна дъха си на пресекулки.
— С братовчедка ми Алишън изобщо не си приличахме. Искам да кажа възпитаната дума за нея… беше
разпусната. Дрехите ѝ не бяха като моите. Не мислеше като мен. Не се държеше като мен и страшно ѝ харесваше да
бъде бунтарка. Беше красива и извън контрол и винаги съм имала чувството, че ѝ харесва да прави нещата напук на
родителите си.
— Познато ми е — подхвърли той с далечен глас. — Това на никого не е помогнало.
— Може би ако беше имала повече време? Не знам. Може би щеше да се промени. — Елиз изпусна рязко дъха
си. — Както и да е, бях в дрешника ѝ и разтребвах, когато леля ми влезе и ме изненада. Не я бях виждала от нощта, в
която Пейтън дойде да им съобщи за убийството. Тя изглеждаше толкова зле. Болна. Сякаш бе остаряла с хиляда
години, сякаш бе гладувала и бита.
Акс се обърна настрани, така че сега двамата бяха един срещу друг, и я прегърна.
— Беше ли благодарна за това, което си направила?
— Не. Ни най-малко. — Погледът на Елиз стана далечен. — Тя наговори отвратителни неща за дъщеря си.
Единственото, което за нея има значение, е реномето и мястото на семейството в глимерата. Беше изпълнена с гняв
и озлобление за това, че е покрита със срам. Разстроена, че не я канят по партита. Никога не съм виждала подобна
потресаваща проява на егоизъм и не мога да спра да си мисля: нищо чудно, че Алишън се държеше по онзи начин. С
такава майка?
Акс изскърца със зъби, задавен от гняв.
— Няма нищо по-ужасно от себична майка. Това здравата може да те прецака.
Като например жена, зарязала мъжа и детето си заради парите на глимерата. О, да. Беше чел тази книга, гледал
беше и филма, беше си купил тениската с надпис, термочашата и дивидито. Имаше и плакат над леглото си.
Не каза обаче нищо за това. Сега говореха за Елиз и дяволите да го вземат, наистина искаше да чуе какво има да
му каже тя.
Елиз поклати глава.
— Толкова бях разстроена, че изтичах по стълбите и изскочих навън… и повърнах на моравата отпред. А после
продължих да тичам надолу по хълма, чак до пътя.
Акс си я представи как се носи в нощта и сърцето ѝ се къса, а никой от семейството ѝ не знае какво изпитва,
нито го е грижа.
— Радвам се, че си дошла тук. И ми се ще да бях знаел.
— Благодаря ти, че не се сърдиш.
— Никога.
— Помолих Пейтън да ми каже какво се е случило с Алишън. Ще го видя утре.
Акс трябваше да овладее връхлетялото го безпокойство. Защото онова копеле по-добре да не си отваряше устата
по въпроса за телохранителите.
— Трябва да открия истината. — Елиз извърна очи. — Трябва да знам, макар да не разбирам защо е толкова
важно. Смъртта е необратима, нищо няма да се промени, ако науча какво е станало. Ала мозъкът ми не иска да се
откаже и аз няма да се съпротивлявам.
— Може би искаш да научиш какво е станало, защото не можеш да получиш истинските отговори, които искаш.
— Моля?
— Ами… — Акс се прокашля. — Може би не можеш да попиташ баща си какво мисли наистина за тази смърт.
Може би има и други неща, които би искала да знаеш за него. Какво мисли за загубата на майка ти. За какво се
тревожи нощ след нощ. Може би не можеш да го достигнеш. — Акс се замисли за своя баща, затворен в мазето с
всички онези парчета дърво. — Може би искаш да знаеш какво изпитва наистина към теб. Ала знаеш, че това никога
няма да се случи. Никога няма да бъдете близки. Той винаги ще бъде някъде другаде. А най-гадното е, че макар да си
даваш сметка за всичко това, то не означава, че търсенето ще спре. А не можеш да живееш с него до безкрай, без да
полудееш. — Извърна очи от Елиз, но после отново я погледна и сви рамене. — Така че търсиш факти, опитвайки се
да се сближиш с него, защото това правят хората. Търсят на погрешните места нещата, които не могат да открият на
правилните.
Елиз просто се взираше в него и той се почувства като идиот.
Та тя караше докторантура по психология, по дяволите. Какво разбираше той!
— Или пък не — смотолеви. — Нямам представа какво говоря…
Елиз го прекъсна с целувка.
— Господи, толкова си умен.
— Така ли? Искам да кажа… да, същински Айнщайн. Все тая.
Тя се засмя.
— Не, наистина. Абсолютно си прав. Просто никога не съм се замисляла за това по този начин.
В продължение на един дълъг миг Акс просто се взира в нея. Докато тя не го попита:
— Защо ме гледаш така?
Акс я целуна, но после се дръпна назад.
— Май трябва да си вървиш.
— Мисля, че си прав. Ако ще прекарам деня с теб, искам да бъде честно. А това няма как да се случи по
телефона с баща ми. И не само защото оставих проследяващия си телефон вкъщи.
— Ако те изхвърли от дома, можеш да отседнеш при мен. И се шегувам само наполовина.
— Толкова си мил.
Пръхтенето, изтръгнало се от него, беше грозен звук, нещо, което би искал да потисне, но не беше успял. И, да,
тя се разсмя, което го накара да не го мрази чак толкова.
После обаче тя се надигна и за съжаление, се залови да се облича. Когато беше готова, коленичи и придърпа
едно от одеялата над голотата му.
— Сигурен ли си, че ще бъдеш добре сам тук? Тревожа се.
— Щом онова, което направихме току-що, не ме уби, мога да ти гарантирам, че ще изкарам до залез-слънце.
— Говоря сериозно.
— Добре съм, наистина.
Тя го целуна, а после отиде до огъня и го подкладе.
— Не е нужно да го правиш.
— Твърде късно. — Тя му се усмихна през рамо, докато наместваше дървата, които беше сложила току-що. —
Знаеш ли какво правя в момента?
— Изглеждаш по-изпепеляващо, отколкото онова, което се случва в огнището?
— Опитвам се да не попитам кога ще те видя отново.
— Отговорът е съвсем лесен. Утре в четири сутринта.
— Това среща ли е?
— И още как. — Акс пъхна една стара възглавница от диван под главата си. — Обади ми се, когато се прибереш,
окей?
— Разбира се. Къде ти е телефонът?
— О, мамка му. Нямам представа. Вероятно в тренировъчния център заедно с това, което остана от дрехите ми.
А нямам стационарен телефон.
— Е, аз ще се оправя. Мога да се грижа за себе си.
— Върви — каза той. — За да съм сигурен, че си в безопасност, преди да е изгряло слънцето.
Елиз кимна и си тръгна, затваряйки тихичко вратата след себе си.
Останал сам, Акс си помисли: Господи, къщата е толкова празна.
34
На следващата вечер, докато се обличаше, за да се види с Пейтън, Елиз не мислеше за никой от двамата си
братовчеди, а за Акс. Тревожеше се как е прекарал деня. Как са раните му. Дали бе оставил огъня да угасне и се бе
превърнал в ледена висулка.
Трябваше да оправи отоплението в къщурката си. Времето щеше да се влоши още повече, преди да се оправи.
Някъде през май.
Проблемът бе, че ѝ се струваше малко нахално просто да цъфне у тях с едно Хей, исках само да видя дали все
още дишаш! Освен това по време на сексуалния им маратон беше споменал, че ще му махат шевовете в клиниката, а
несъмнено, ако не отидеше, някой щеше да дойде да го потърси.
Нали?
— По дяволите — каза, докато излизаше от стаята заедно с телефона си и проследяващата програма.
Беше пропуснала Първото хранене. Просто не би могла да седи между баща си и чичо си и да води празен
разговор не само заради онова, което беше направила с Акс, но и след това, което беше видяла у леля си предишната
нощ. Дори с всичките си познания по психология не можеше да потисне толкова много емоции.
Може би беше достойна дъщеря на баща си и не искаше да споделя.
На първия етаж почука на затворената врата на баща си и когато чу гласа му, отвори и пристъпи в кабинета.
Баща ѝ седеше зад бюрото, облечен в костюм и изглеждаше като модел от реклама за цигари.
Някъде от 1942 година.
— Добър вечер, татко.
Той вдигна очи от документите си.
— О, здравей, миличка.
— Татко, отивам да се видя с Пейтън. Баща му и майка му ще бъдат там. Искаме да обсъдим партито за
рождения ден на Парадайз. Той наближава и двамата ще организираме малко събиране в нейна чест у тях.
За първи път от толкова време насам Феликс се усмихна. Усмихна се наистина. Дотам, че дори остави златната
си писалка върху попивателната.
— О, миличка, смятам, че това е чудесно. Просто великолепно.
— Знаех си, че ще останеш доволен. — Трябваше да положи усилие, за да не допусне в гласа ѝ да се промъкне
укор. — Не знам колко време ще отнеме.
— Изкарай си приятно. Ще се видим на зазоряване.
— Да, татко.
И като се поклони леко, тя излезе, гърдите ѝ бяха свити от болка, защото би дала всичко баща ѝ да се отнасяше
така към обучението, работата, истинските ѝ планове. Ала не, той се радваше, че тя организира парти.
Каза си, че просто е такъв, че поколението му е такова, че не познава нищо друго.
Ала болеше да бъде подценявана по този начин.
Когато излезе навън, осъзна, че си е забравила палтото, ала то нямаше значение. Затвори очи и се махна от
имението, понасяйки се на вълна от облекчение през студения въздух.
Имението на Пейтън не беше далече и бе също толкова великолепно, колкото онова, в което живееше тя, макар
и в различен стил. Това на баща му беше в стила на Тюдорите, с цял куп ъгли, куполи и интересни стаи… не че тя
познаваше мястото особено добре.
Когато стигна до входната врата, ѝ отвори иконом, облечен в същата униформа като догените у дома ѝ.
— Добре дошла, господарке. Господарят Пейтън си е в стаята. Помоли да го изчакате в библиотеката.
— Разбира се.
Елиз го последва в огромна стая, пълна с подвързани в кожа книги, тежки, средновековни мебели и масивни
месингови полилеи.
С изобилието от гоблени и картини с маслени бои, както и с начина, по който стъпките отекваха по сивия
каменен под, мястото бе като излязло от „Хари Потър“, само че без совите и магическите пръчки.
Как някой можеше да се чувства у дома си тук, бе загадка, но разбира се, за глимерата външните впечатления
бяха по-важни от удобството. А това място определено беше впечатляващо.
— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита икономът.
— Не, благодаря.
— За мен е удоволствие. — Той се поклони ниско и излезе заднешком. — Господарят няма да се бави.
Преди Елиз да успее да си намери местенце за сядане, телефонът ѝ иззвъня и тя вдигна с гримаса.
— Пейтън? На долния етаж съм. Какво? А… да, не, няма нищо. Не ме е грижа… Разбира се. Къде…? Окей,
добре.
 Затвори и отиде до друга дъбова врата. Пое по коридорите в задната част на къщата, откри килера, взе пакета
царевичен чипс, за който братовчед ѝ я беше помолил, и забърза към втория етаж по стълбището за прислугата. След
като се вмъкна в някакво перално помещение, докато една камериерка отмине, тя изтича по…
Пейтън стоеше на вратата на стаята си, подпрял една ръка на касата, докато ѝ махаше с другата.
— Здрасти!
Беше без тениска, по сатенено долнище на пижама и имаше умствената функция на микровълнова печка.
Страхотно. Точно от каквото имаше нужда, по дяволите.
— Пейтън — рече Елиз, когато се приближи до него. — Точно колко си пиян?
— Страшно много. И друсан. И чакай, мисля, че взех малко кокаин преди около два часа. Но действието му,
общо взето, отмина.
— Е, ето ти доставката на натрий. — Тя му подаде пакета и го изгледа сърдито. — А аз се прибирам.
— Нищо такова няма да направиш. С теб ще си поговорим.
— И как точно ще стане това? Толкова заваляш думите, че съм почти сигурна, че говориш на френски. Или е
италиански?
— По-вероятно е да ти излея всичко, което знам, ако съм пиян.
— Имаш предвид да разлееш онова, което пиеш. От чашата си.
— Хайде де, Елиз. Съжали ме. Да не мислиш, че ще ми бъде лесно?
Елиз поклати глава и скръсти ръце. После обаче изруга и го заобиколи, за да влезе в стаята му.
— Не е нужно да си пиян, за да говориш за каквото и да било.
— Това и пакет чипс ще ти спечели обяд.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Нямам представа — измърмори Пейтън, докато затваряше вратата.
Стаята му сякаш беше с размерите на футболен стадион, с част за сядане, в която имаше дивани и столове като
в дневна, телевизор с размерите на киноекран и огромно — кръгло — легло. Декорът беше издържан в стил „Грей
Гус“ — навсякъде се търкаляха бутилки от водка. Празни… А, не, там, до отворената баня, имаше осем чисто
новички, неотворени шишета.
И разбира се, джакузи с размерите на олимпийски басейн, помисли си Елиз, докато надничаше в мраморните
му дълбини. Кой да предположи, че изобщо ги произвеждаха толкова големи?
— Ще ми направиш ли една услуга? Искаш ли да си облечеш тениска? — попита тя, когато отново се обърна
към него.
Пейтън се беше изтегнал върху леглото, кръстосал крака в глезените. Премрежените му очи можеха да накарат
сърцето на всяка жена да се разтупти. Всяка жена, която не познаваше Акс.
Не е била с Акс.
Нямаше отново да бъде с него много скоро.
Нищо не можеше да се сравнява с нейния татуиран мъж.
— Искаш ли да се присъединиш към мен? — провлачи Пейтън, описвайки кръг с ръка върху завивката с
монограм.
Възглавниците му също имаха монограм, както и балдахинът, който висеше от един златен венец на високия
таван.
Разбира се, в това великолепие нямаше нищо чудно. Той беше нещо като принц, чистокръвният син на едно от
Първите семейства, наследник на огромно състояние, един от най-желаните ергени на расата.
Освен това беше и привлекателен с русата си коса и сините си очи, излезли сякаш от някоя фантазия.
— Да не би да ми отказваш? Не съм свикнал да ми отказват.
— Мога да го повярвам.
За миг се възцари мълчание.
— Е, телохранителят ти обади ли ти се, за да се изфука какво стори снощи?
— Не, не е и ще ти направя услуга, като ти кажа да си затваряш устата за него. Ако нямаш да кажеш нищо
хубаво, не искам да го чуя.
— Нищо ли не спомена? Трудно ми е да го повярвам.
Елиз се намръщи. Нямаше никакво желание да си играе на криеница за информация с един пиян, но ако
ставаше дума за Акс?
— Е, какво е направил?
— Спаси живота на един брат.
— Какво?
— Съвсем сам. — Пейтън зарея поглед към телевизора насреща и футболния мач, който даваха. — Истински
герой от плът и кръв. Братът Рейдж буквално нямаше да е жив днес, ако Акс, дори след като бе прострелян, не бе
успял да спре ножа с тялото си, предназначен за брата, докато на гърба му имало лесър, който го налагал със
стоманен камшик.
Светът се завъртя около Елиз и тя протегна ръка, за да не падне. Когато не откри нищо, на което да се опре,
отиде, препъвайки се, до великанското легло и приседна на ръба.
— Беше невероятно — каза Пейтън тихо, а погледът му стана далечен. — Видях го с очите си. Бяхме
разпределени на различни улици, но изведнъж навсякъде загъмжа от убийци. Аз последвах моя до уличката, където
Акс се биеше, тъкмо когато го намушкваха. Помислих си, наистина си помислих, че е мъртъв.
— Той изобщо не го спомена — прошепна Елиз.
Пейтън взе кана, пълна с лед и нещо газирано, от нощното шкафче и изпи поне една четвърт от нея.
— Никога не съм правил нещо, което дори бегло да наподобява на това. — Той отпи още една голяма глътка. —
Може би е правилният мъж за работата ти.
— Той се държи… — Елиз се изкашля. — Съвършено професионално. Ти беше ли ранен снощи?
— Не. Никой друг не пострада сериозно. Сякаш Акс получи всички наранявания вместо нас.
Двамата замълчаха, докато насреща им футболният мач си течеше, а човеците по трибуните бяха облечени в
синьо-оранжево и бяло-червено.
— Какво е това? — попита Елиз вцепенено. — По телевизора?
— Айрънбоул отпреди няколко години. „Обърн“ срещу „Алабама“. „Обърн“ печели с бекрън от сто и девет ярда.
Боен орел!
— Какво означава това?
— Нямам представа. Такава е бойната песен на „Обърн“. Нашият ветеринар, който е човек, е ходил на училище
там. Ето защо съм от техния отбор, още отпреди двайсет години. Нали знаеш, по навик.
Пейтън довърши питието си, а после добави:
— Не мога да повярвам, че Акс не ти е казал.
— Не мисля, че е от тези, които се фукат.
Пейтън се засмя.
— Да, не мисля, че го е грижа за каквото и да било. — А после изведнъж стана сериозен. — Е, значи, искаш да
знаеш за Алишън, така ли?
— Да.
— Окей — каза той след един дълъг миг. — Ще ти разкажа всичко.

***

Не беше ядрена физика.

Приведен към огледалото над мивката в банята си, Акс избърса стъклото от парата от душа и взе ножичката за
нокти, която беше намерил в шкафа. Извъртя се, нагласяйки тялото си под правилния ъгъл и се залови за работа.
Пъхваше върха на малките остриета под всеки един от хилядата шевове и режеше, след което използва пинсета,
за да извади конците. Повтори същото упражнение и на бедрото си. Провери, за да е сигурен, че не е пропуснал
някой. Не. Всичко беше чисто. И всичко беше зараснало толкова добре, че белезите бяха почти невидими. До
зазоряване никой не би могъл да се досети, че изобщо е бил ранен.
Тялото му не беше схванато. Зрението и слухът му действаха отлично. Никакво главоболие, разтегнати мускули,
болка в ставите. Кръвта на Избраниците наистина беше страшна работа.
Е, това, както и фактът, че след като Елиз си тръгна, беше заспал непробудно. И мамка му, беше я сънувал, ярки,
еротични фантазии, разиграващи се в ума му, дотам, че когато най-сетне се събуди, протегна ръка, сякаш тя бе до
него.
И виж ти, за първи път в историята на света нямаше никакво желание да отиде в „Ключовете“. Това, което
искаше, бе да се прибере навреме у дома, за да се види с Елиз в четири часа. Само че беше обещал на Ново да я
заведе в клуба и докато са там, щеше да ѝ уреди членство, та повече да не се налага да го моли.
Подобно място определено щеше да ѝ се отрази добре. А кой знае, може би той вече надживяваше тази фаза от
живота си…
Заповяда си да спре — смътно притеснение бе надигнало глава и заплашваше да развали фантазията му за това
каква щеше да бъде нощта.
Господи, по някаква причина отново видя онези фигурки, изработени от баща му, онези безсилни малки изрази
на траур.
Като се имаше предвид колко силно започваше да се привързва към Елиз, дали и той нямаше да свърши като
татенцето си? Съсипан, когато връзката им свършеше, по всяка вероятност, когато Елиз разбереше къде ѝ е мястото
— в глимерата, с такива като нея.
Мамка му, от колко време я познаваше? Пет нощи? Беше я видял за първи път преди шест?
Отказвайки да срещне погледа си в огледалото, той отново провери дали раната на бедрото му не кърви. Огледа
мястото, където беше намушкан. И се пъхна под душа.
Десет минути по-късно вече беше облечен в черни дрехи, с наметало и маска на череп. Дематериализира се на
запад от там, приемайки физическите си очертания на един паркинг на две-три минути от клуба. Ново вече го
чакаше на уговореното място.
И майко мила.
Беше облечена в черен костюм от винил по тялото, който подчертаваше всяка нейна извивка, колан с ресни
падаше над тесните ѝ хълбоци, гърдите ѝ изглеждаха страхотно, краката ѝ бяха дълги като магистрала. Черната ѝ
коса беше сплетена, носеше ботуши с шипове до бедрата и изглеждаше досущ като коравата мадама, каквато беше.
Не си беше сложила маската обаче и очите ѝ се плъзнаха по тялото му. Не сексуално.
— Не мога да повярвам, че си жив.
Акс се приближи до нея.
— Готова ли си?
— Добре ли си наистина? За да го направим…
— Да вървим.
— Акс.
— Какво?
Ново разпери ръце и го прегърна, сковано и твърдо, само за миг. Акс се прокашля, задавен от чувство, в което
нямаше нищо сексуално, и си помисли: Виж ти, ето че бедните и богатите си приличали по нещо. Нямаше
никакво желание да обсъжда предишната нощ с Ново и не защото не я харесваше.
— Радвам се, че си жив — каза тя така рязко, сякаш беше мъж. — И съм адски впечатлена, че си.
— Благодаря. А сега да не говорим повече за това. Очевидно си готова за тази нощ. Не че съм очаквал нещо
друго.
— Аха, да го направим.
Ново си сложи маската — празни дупки на очите и черна мрежа на устата — която ѝ придаде извънземен вид.
Акс пое решително към клуба с тежките си войнишки обувки. До него Ново се движеше с обичайното си
смъртоносно изящество. Докато вървяха, покрай тях профуча линейка с примигващи светлини; шофьорът ѝ наду
сирената, докато се приближаваше към кръстовище със светофар. Появи се снегорин, една от огромните оранжеви
машини на общината, в чийто търбух имаше цял тон сол. А после видяха двама човеци, бързащи по отсрещния
тротоар, сякаш се връщаха от дилъра си и нямаха търпение да се надрусат.
Отвън „Ключовете“ приличаше на най-обикновен гараж, с безлична фасада, зад която сякаш се криеше
неголяма сграда. Как ли пък не. В действителност клубът се състоеше от няколко свързани помежду си постройки,
проектирани така, че да преливат една в друга посредством няколко покрити пасажа.
Имаше само един вход, но няколко изхода, винаги преди следващия сектор.
Колкото по-навътре влизаше посетителят, толкова по-хард ставаше всичко.
Никакво чакане на опашка за Акс. Когато се приближи до мъжете от охраната — които бяха облечени като
посетителите, но с нещо червено някъде по дрехите — той им показа по-висшия си ключ и те му кимнаха да влезе
заедно с Ново.
Подходяща музика. Машини за дим. Лилави лазерни лъчи, пресичащи мрака.
Тълпа, състояща се предимно от човеци с маски и винил, и кожени дрехи. Жени в клетки от плексиглас, телата
им — извити така, че интимните им части бяха изложени на показ за всеки, който ги поискаше, както и да ги
поискаше. Мъже, завързани на пода с лицата надолу и задници във въздуха. Ями, пълни с гърчещи се тела и
преплетени крайници. Хора, провесени във въздуха. Бичуване. Близане.
И това беше само началото.
Акс продължи бавно напред, а множеството се разтваряше пред него, дръпваше се от пътя му. Което говореше,
че човеците не са чак толкова глупави, за колкото ги смятаха вампирите. Тези двукраки плъхове може и да не знаеха
с какво точно беше различен и ги превъзхожда, но много внимаваха около него.
Когато влязоха в следващата сграда, музиката се промени, басът стана всепроникващ, като гореща пара, пусната
в студена стая.
Мъжете харесваха Ново. Жените — също.
Ново, от друга страна, беше като затворена книга. Тя сякаш се рееше над всичко това, докато безликата ѝ маска
се въртеше на всички страни.
— Какво търсиш? — попита Акс над думкащия бас.
Акс би предупредил всяка друга жена, както и повечето мъже, че онова, което предстои, ще накара тези
въвеждащи стаи да изглеждат безобидни. За нея обаче не се тревожеше.
— Всичко, което не е русо от мъжки пол — отвърна тя със синтезиран глас.
Акс се усмихна.
— Да не повярваш.
Когато тя не каза нищо повече, той просто сви рамене и продължи напред. Подминаха неколцина от редовните
посетители, които разпозна било по маските или по телата, ала той знаеше точно кого търси.
— Искам да се срещнеш с някого — каза, когато минаха към следващата полутъмна стая, в която се чуваха
повече стонове, отколкото музика.
Тела се гърчеха в една яма в центъра, гола жена беше покрита от мъже, виковете ѝ на екстаз бяха триумфиращи,
въпреки че тя бе тази, която поглъщаха.
— И аз искам да срещна някого — отвърна Ново с онзи свой електронен глас.
— Не за секс. А за да подадеш молба за членство.
— Готов си да гарантираш за мен…
С мълниеносни рефлекси Ново се обърна, улови един маскиран мъж за гърлото и го прикова към стената.
— Аз не съм жената в ямата, задник такъв — процеди. — Докоснеш ли ме по дупето още веднъж, ще ти
откъсна ръката и ще те накарам да я изядеш. Ясна ли съм?
Идиотът закима като онези кукли с клатещи се глави, а Акс зачака да види дали Ново няма да кастрира
копелето просто от любов към спорта.
Побърза да се намеси, когато един от персонала се приближи:
— Посегна ѝ без взаимно съгласие, повече от един път. А тя е с мен.
Беше видял как мъжът на няколко пъти пусна ръка на Ново, докато двамата вървяха, но не му влизаше в
работата да има мнение по въпроса. Основното правило на клуба беше: „Всичко е позволено“. Макар че второто
правило бе не по-малко важно: „Съгласието е задължително“.
Би се намесил, ако знаеше, че на Ново не ѝ харесва.
Човекът от персонала кимна.
— Ясно.
— Освен това искам да я предложа за членство. Името ѝ е Ново.
Всички, които работеха за собственика на клуба, бяха просто Персонал. Никакви лични имена, никакви
фамилии. Единствената причина да знаеш кои са, бе начинът, по който се приближаваха, и това, че по дрехите им
винаги имаше нещо червено. Е, в неговия случай — и по миризмата им, която разпознаваше, след като беше член от
две години насам.
— Дайте ми десет минути — каза Персоналът. — Не спирайте, аз ще ви намеря.
В това време Ново вече бе позволила на нахалника да си поеме дъх, сваляйки ръка от него и отдръпвайки се
назад.
— Приключихме ли тук? — попита Акс.
— Аха.
Продължиха напред към следващата стая, а после към още една, докато най-сетне се озоваха в „Катедралата“. С
високия си таван и издигнатата, подобно на олтар, конструкция над пода „Катедралата“ бе мястото, където се
случваха публичните представления и където той беше изчукал онази човешка жена преди близо седмица.
Нещо се случваше и в момента — един мъж бе закачен високо във въздуха, а други двама мъже му се
изреждаха…
— Ти беше по-добър преди шест нощи — разнесе се шотландски акцент.
Акс се обърна към мъжа, който го беше заговорил. Беше висок около два метра, облечен в кожен панталон и
нищо друго, пиърсингите в зърната на гърдите му блещукаха на слабата светлина, ръцете и гърдите му бяха покрити
с татуировки на обложките на албуми, превърнали се в класика, всичко от „Секс Пистълс“ и „Гънс енд Роузис“ до
„Рамоунс“. Носеше маска на Мрачния жътвар и огромни кубинки.
— Освен това издържа по-дълго, мой човек.
С тези думи мъжът се отдалечи, което беше кофти — излъчването му беше допаднало на Акс.
— Значи, си бил там горе? — попита Ново. — Завързан?
— Не аз бях завързаният.
Тя се засмя тихо.
— Защо ли не се учудвам. Хич не те виждам като някой покорен.
Нито пък той. Ето защо се бе учудил колко му беше харесало да бъде безсилен пред Елиз.
— Защо не искаш да е рус? — попита, за да смени темата.
— Ненавиждам богатите руси задници.
Акс спря и я погледна.
 — Пейтън?
— Аха, не съм му фенка.
— Е, бездруго не си неговият тип.
— Все тая, той пък не е моят.
Ново продължи напред. Раменете ѝ бяха напрегнати, гърбът — изопнат като струна, излъчването ѝ — сякаш бе
сграбчила някого за топките… поне в мислите си.
Акс я настигна.
— Нямах представа, че го желаеш…
Тя се обърна рязко и въпреки че очите ѝ бяха скрити зад маската, Акс почувства, че го изгарят.
— Не го желая.
— Да бе, да. Хайде де, все едно това ме интересува.
Ново доближи лице на сантиметри от неговото.
— Радвам се, че ме доведе тук. Но не ми се прави на психиатър, окей? Няма да го бъде.
— Защо се държиш толкова отбранително? Да не мислиш, че ще взема да го раздуя пред всички или нещо
такова?
— Сериозно говоря, Акс. Не се бъркай.
— Значи, знаеш за него и Парадайз, а?
— Че кой не знае. Ако си падаше още повече по онази жена, щеше да се срасне нея.
— След което Крейг щеше да го заколи.
— Е, поне с всичката трева, която пуши, Пейтън може да мине за органично месо, хранено на паша. — Тя
извърна поглед. — И не си падам по него.
— Все тая. — Акс вдигна отбранително длани. — На никого няма да кажа.
Ново вдигна очи към секса, който кипеше на олтара.
— Значи, си го направил, а? Нямах представа, че си падаш по публичен секс.
— Не това беше смисълът.
— А какво тогава?
Ясно му беше какво прави тя — опитваше се да проникне в главата му, защото той беше проникнал в нейната за
миг.
— Просто изгарях енергия. Нищо повече.
— Очевидно си впечатлил тълпата.
Един от персонала се приближи до тях, не онзи, с когото бяха говорили преди малко.
— Ти ли си Ново?
Ново стисна челюсти и погледна човешкия мъж право в очите през маската си.
— Да.
— Ако искаш да станеш член, ти и поръчителят ти може да ме последвате.
Ново хвърли поглед към Акс.
— Наистина ли ще ме предложиш? — Акс кимна и тя сви рамене. — Добре. И благодаря.
Двамата тръгнаха след Персонала и докато си проправяха път през множеството, тя подхвърли тихо:
— Освен това познаваш шефовете. Впечатляващо.
Акс сви рамене.
— Старая се да задоволявам.
35
Докато седеше заедно с Мери в библиотеката, пред коледната елха със светлинките и украсата ѝ и неотворените
подаръци, Рейдж скърбеше за загубата на онова, което се бе надявал да бъде любимият човешки празник на неговата
шелан. Беше планирал толкова прекрасно изкарване за малкото им семейство, Бити най-сетне щеше да отвори
всички подаръци, които събираха, откакто бе дошла да живее с тях, и да им се зарадва.
Момиченцето имаше нужда от толкова много неща, а още повече бяха тези, които Рейдж искаше да ѝ даде.
Беше оставил под дървото и няколко изненади за своята Мери. Не че тя щеше да одобри. Неговата шелан беше
минималистка, а може би би било по-точно да я нарече „необходимистка“. Не си падаше по скъпи бижута, коли или
дрехи. Харесваше електронния си четец и книгите, които имаше на него, които до една нямаха картинки, но за
сметка на това бяха пълни със ситни букви и думи, които Рейдж дори не беше чувал. Не колекционираше нищо,
предпочиташе да носи едни и същи обувки, докато не се разпаднат, а чантите ѝ бяха функционални, а не модно
изявление.
Вероятно така ставаше, когато си напълно реализиран като личност: няма защо да се мъчиш да определиш себе
си с нещо друго, освен с това кой и какво си. Никакви нездравословни навици на хранене, пиене или хазарт.
Никаква сексуална дисфункция. Никакви дългове по кредитни карти за неща, които не можеш да си позволиш, но си
твърдо решен да имаш.
Беше красиво… и дразнещо, когато искаш да обсипеш своята шелан с подаръци.
А после се беше появила Бити и ето че за негова огромна радост, Рейдж имаше нов обект за подаръчната си
невъздържаност. Само че нищо от нещата под елхата не беше докоснато.
Въпреки че коледната нощ бе дошла и отминала, подаръците си стояха неотворени, не само неговите и тези на
Мери и Бити, но и на всички останали в къщата. Просто си стояха там, видим израз на щастие, преобразено в страх
и тъга.
По дяволите, ако грижливо опакованите кутии, както и техните раздърпани, прекрасно криви другари бяха
плодове, щяха да са изгнили и накацани от мухи, а някога съвършените им кожи от хартия и сатенени панделки —
проядени от плесен.
— Тя толкова обича Нала — подхвърли Мери.
Между тях имаше само една „тя“. Нямаше нужда от имена.
— Така е.
— Бела оценява помощта ѝ.
— А Бити изкарва малко пари.
И двамата говореха глухо не защото не ги беше грижа, а защото отчаяно искаха да бяха свободни да ги е грижа.
Мирисът на турски тютюн бе първата следа. Стъпките на тежки обувки, идващи към тях, бяха втората.
Рейдж и Мери скочиха от дивана. Рейдж знаеше, че до края на живота си ще помни как вратата се отваря и
родният син на Скрайб Върджин пристъпва в стаята. Вишъс се беше върнал по-рано от Южна Каролина.
И — каква изненада! — беше напълно невъзможно да прочетеш каквото и да било върху татуираното му лице.
Най-вече защото пиеше „Грей Гус“ направо от бутилката.
Ви затвори вратата с ритник и се приближи. Настани се срещу тях и замени водката с ръчно свита цигара, което
поне даде на Рейдж малко по-добра видимост към лицето му, за да се опита да разчете изражението му.
Къде ти, при положение че диамантените очи бяха остри като бръсначи и отказваха да срещнат неговите.
Да, знаеше какво предстои, още преди Ви да отвори уста.
— Казва истината — рече братът. — За всичко.
Имаше нещо символично в това, че Вишъс закриваше гледката към подаръците под дървото, голямото му тяло
беше физически израз на действителността, че подаръкът, който бе Бити в живота им, щеше да им бъде отнет.
Ви отпи от бутилката и продължи:
— Казва истината за това кой е. Откъде е. Кои са били родителите му, тоест бабата и дядото на Бити, както и
затова че и двамата са мъртви. Освен това се срещнах с хора от къщата, където работи — там е от десетилетия,
добър служител, на когото може да се разчита, не е кръшкач. Живее сам в имението им, страни от другите. Сред
всички там е широко известен с това, че сестра му, майката на Бити, е избягала на север с някакъв гаден тип, без
съгласието на семейството си. — Той погледна към Мери. — Никой не е знаел за съществуването на Бити, докато ти
не си качила информацията във фейсбук, след което отнело известно време да стигне до него, защото той изобщо не
ползва интернет.
Рейдж усещаше как напрежението в тялото на Мери се усилва с всяко изречение така, сякаш я налагаха с
юмруци. Самият той имаше желание да изреве, но на кого да се разкрещи? На Ви, този, който бе донесъл новината?
На чичото на Бити? Който не бе сторил нищо лошо, освен да дойде, след като бе научил, че племенницата му е
останала сираче?
На коледното дърво? Да, защото гирляндите страшно щяха да се впечатлят.
— Мамка му — прошепна.
Ви се приведе напред и изтръска пепелта от цигарата си, облечената му в черно ръкавица представляваше
стряскащ контраст с изящния пепелник на „Ермес“.
— Помолих Рун да дойде в Южна Каролина и да се срещне с мен и той го направи. Лично ме заведе в дома си,
въпреки че работодателят му вече го беше сторил. Готов бе да ме запознае с всички. Харесват го, макар да е
затворен.
— Но е готов да се грижи за нея? — избъбри Мери. — Едно дете ще… — Не довърши и улови главата си в ръце.
— О, какво говоря. Кръвта е по-важна от всичко.
— Не знам дали може да се грижи за едно дете — каза Ви. — Това не ми е в компетенциите. Така че Мариса…
Почукване на вратата накара Рейдж да подскочи, но беше просто Мариса, която влезе, прегърна Мери, седна до
Ви и се залови да им изложи някакъв план за оценяване на нещо си и решаване на… каквото и да беше там.
В ума си Рейдж се отдръпна далече, далече назад, очите му се върнаха към коледното дърво и се задържаха
върху светлинките, блещукащи в тъмнозелените клонки и начина, по който лъскавият станиол на някои от
подаръците отразяваше златните отблясъци на огъня.
— … Рейдж? — попита го Мери.
Той се отърси.
— Извинявай, какво?
— Съгласен ли си с всичко това? Да отидем в къщата за аудиенции и да се срещнем с него там?
— Аха. Разбира се.
Всичко го зяпнаха.
— Имаш ли някакви въпроси? — меко попита Мери.
Рейдж отново прикова поглед в подаръците.
— Мога ли да дам на Бити това, което ѝ купих за Коледа, преди да си отиде?

***

Час по-късно Мери и Рейдж свиха по алеята пред къщата за аудиенции към задните гаражи. Докато Мери се
опитваше да събере мислите си, Рейдж паркира понтиака, изключи мощния двигател и фаровете, а после двамата
останаха да седят там, взирайки се в живия плет насреща си.
Нямам представа как да го направя, помисли си Мери.
През целия път насам се бе опитвала да открие някаква емоционална опора, някаква гледна точка… нещо,
което да ѝ помогне да погледне най-близкия роднина на Бити в очите и да не рухне.
Така и не бе открила нищо.
— Готова ли си? — попита Рейдж.
Изкушаваше се да се престори на силна заради него, защото знаеше, че се измъчва също толкова, колкото и тя.
Ала откровеността надделя.
— Не. — Погледна го в очите. — Не съм.
— Аз също.
— Обичам те.
— Аз също те обичам.
Това бе най-добрият и единствен начин да го направят, нали? Простичките думи, които си размениха, бяха обет,
даден и от двама им, да се справят с това заедно, потвърждение, че както бяха споделили радостта от това да
приемат Бити в живота си, така щяха да споделят и болката от загубата ѝ.
Те слязоха заедно от колата и затвориха вратите. Мери повдигна пухкавия си пуловер и втъкна полото в
панталона си. Сякаш представителният вид можеше да има какъвто и да било ефект върху предстоящото.
По дяволите, не беше нужно Рун да ги харесва или одобрява. Нямаше да им дава позволението си за каквото и
да било. Не, просто щеше да отведе дъщеря им…
Мери си заповяда да спре дотук.
Рейдж задържа вратата на кухнята отворена и докато прекрачваше в къщата, тя си напомни, че Бити само им се
струва тяхна дъщеря. От гледна точка на закона изобщо не беше така. И разбира се, тъй като разумът винаги
надделява над чувствата, реалността нямаше да подкрепи емоцията.
Ви вече се бе дематериализирал от имението и ги чакаше на масата, която Рейдж се бе опитал да потроши.
— Мариса е вътре заедно с него.
 — Окей — промълви Мери.
Рейдж не бе в състояние да каже нищо и тя улови голямата му длан.
— Готови сме, когато той е готов.
Вишъс кимна и се изправи на крака.
— Ще се върна, когато е време.
Последва неловък период на чакане, който Рейдж прекара, като обикаляше от долап на долап и вадеше пликове
с чипс, кутии с курабии, пакети с хляб, буркани с кисели краставички, за да ги върне после обратно на мястото им.
Сякаш искаше да яде от нерви, ала стомахът му не намираше никоя от възможностите за съблазнителна.
Или дори поносима.
След бог знае колко време Ви подаде глава през летящата врата насреща.
— Готови са.
Това като че ли бе най-дългото разстояние, което Мери бе изминавала в живота си. Отне им сякаш цяла
вечност, за да минат покрай килера, да излязат във фоайето, покрай основата на стълбището и надолу по един малък
коридор… и Мери нямаше нищо против.
В мига, в който видеха онзи мъж, щяха да навлязат в една съвсем нова реалност.
Вратата на библиотеката беше затворена и Ви почука веднъж. Когато Мариса отговори отвътре, той отвори и
Мери примига, приковала очи в пода.
А после, незнайно как, се озова в стаята.
Също като в имението на Братството, и тук имаше припукващ огън и първи издания по полиците… и уютно
подредени мебели… дори чай и чиния с курабии върху една масичка. Никакво коледно дърво обаче. Никакви
собственоръчно опаковани подаръци. Никакъв Бинг Крозби.
И ето го и него.
Първото ѝ впечатление от чичото на Бити бе, че е също толкова нервен, колкото бяха и те. Беше скръстил ръце
на гърдите си, потрепваше с крак, а очите му се местеха между нея и Рейдж.
Втората ѝ мисъл бе, че е едър. Много по-едър, отколкото би предположила, като се имаха предвид ръстът на
Бити и деликатната конструкция на Аналай. Облечен с чисти сини дънки и червено-синя вълнена риза, той заемаше
почти целия диван, на който седеше, и не защото беше дебел. Целият беше в мускули — очевидно беше земеделски
работник.
Косата му бе тъмна, досущ като тази на Бити. Очите му имаха същия светлокафяв цвят. Кожата му беше с цвета
на тази на Рейдж. Лицето му… да, в него ясно се долавяше ехо от чертите на Бити.
Мариса се надигна от стола до него, където беше седнала.
— Нека ви представя.
Рун се изправи и, да, беше много висок. И на няколко пъти избърса ръце в дънките си, докато ги представяха
един на друг.
Протегна ръка единствено на Рейдж, което беше проява на уважение и показваше, че е запознат с вампирския
етикет. Като се имаше предвид, че двамата с Рейдж са обвързани, би било напълно неуместно да я докосне без
изрична покана от нейна страна или от страна на хелрена ѝ.
— Господарю — каза с нисък, тих глас.
Рейдж стисна ръката му и докато се ръкуваха, Рун се поклони ниско.
След това се обърна към Мери и стори същото, без обаче да се здрависа.
Мери погледна към Рейдж. Лицето му имаше далечно изражение, ала очите му бяха не толкова присвити от
агресия, колкото тъжни.
— Защо не се настаним удобно? — предложи Мариса, посочвайки креслата и диваните наоколо. — Някой иска
ли чай?
Очевидно се обръщаше за помощ към изисканите си маниери и това беше полезно, запълни тишината, докато
Мери приемаше предложението за чаша с топлата напитка, защото се нуждаеше от нещо, което да прави с ръцете си.
Вишъс остана прав в далечния ъгъл, заплашително присъствие, напомнящо, че останалата част от къщата е
празна, всички ангажименти на краля са отложени, така че да имат това неутрално място за среща. Единствен той
стоеше на стража.
Но разбира се, присъствието му бе предостатъчно, за да всее усещане за сигурност…
Само дето изведнъж Мери забеляза една фигура на задната тераса. Зи, ако се съдеше по остриганата почти до
голо глава. И… я чакай, това да не беше… да, до един от прозорците от другата страна стоеше Бъч.
Несъмнено наоколо имаше други членове на Братството, невидими, и тя почерпи сила от това, че семейството
ѝ беше тук заедно с нея и Рейдж.
— И така, всички знаем защо сме се събрали. — Мариса се приведе напред и подаде пълна чаша чай на Мери
със завидно сигурна ръка. — Може би някой би искал да каже какво мисли.
 Всички погледнаха към Мери, включително и чичото. Което ѝ подсказа, че Рун навярно знае каква е
професията ѝ. Тя се прокашля и реши да кара направо.
— Най-важното в случая е Бити. Нейното здраве, добруване и щастие са единственото, за което ни е грижа, но
разбира се, уважаваме кръвната ви връзка.
Рун сведе поглед към дланите си. Те бяха покрити с корави мазоли, ръцете, подаващи се изпод навитите ръкави
на ризата му, бяха мускулести и с изпъкнали вени.
— Бих искал да я видя. — Гласът му беше мек, тих, без следа от агресия. — Сестра ми… Трудно ми е да
повярвам, че си е отишла. Да видя Лизабит, би било…
Гласът му заглъхна и Мери се намръщи. Изненада бе да изпита състрадание към него.
— Чувствам, че се провалих пред сестра си. — Той поклати глава. — Да живея с това, е проклятие… Искам да
кажа, опитах се да я намеря, когато тя се премести тук, на север. Само че не разполагах с почти никакви средства.
Все още е така, а тя просто изчезна с онзи мъж. Знаех, че ще я убие. Всички го знаехме. — Прокашля се и гласът му
стана по-дълбок, по-силен. — Лизабит е единственото, останало от сестра ми, и да сторя всичко по силите си за
нея, означава да изпълня дълга си, с който се провалих пред Аналай.
Мери преглътна с усилие, а Рун я погледна право в очите и довърши:
— Няма нищо, което не бих сторил за това дете.
36
Пейтън говореше ли, говореше, и докато Елиз седеше на ръба на леглото му и го слушаше, картината на другия
живот на братовчедка ѝ, която се разкриваше пред очите ѝ, бе едновременно смайваща и ни най-малко изненадваща.
— Почакай, какъв е този клуб? — попита тя.
— „Ключовете“, намира се в центъра. Никога не съм ходил. Нещата, които се случват там, не са по моята част.
— Но Алишън е била член?
— Аха. Ходеше там, когато… е, нали се сещаш.
— Когато какво? Кога е ходила?
Сините очи на Пейтън казваха: Не се прави на глупава. Но когато видя, че тя наистина не разбира какво се
опитва да ѝ каже, поклати глава.
— Само ако повече приличаше на теб.
Елиз потръпна, мислейки си, че като се има предвид къде щеше да отиде в края на вечерта, едва ли би могло да
се каже, че е въплъщение на целомъдрието, за каквато Пейтън я имаше.
— Защо е ходила там? — настоя тя.
— Виж, Алишън непрекъснато преследваше нещо ново. — Пейтън посегна към поредната бутилка водка и си
наля в чашата. Бучките лед отдавна се бяха разтопили, но той като че ли не забелязваше или пък не го беше грижа.
— Винаги търсеше. И нерядко го намираше там.
— Значи, е пиела и е вземала наркотици.
— И правеше секс. — Пейтън изруга, сякаш не искаше да говори за това. — Чукаше се пред всички. С най-
различни човеци, по най-различни начини. По това си падаше, истински хард неща. А в Колдуел те се случват
именно в онзи клуб. Тя непрекъснато ходеше там.
Елиз неволно потръпна при мисълта за подобно място. Определено не се виждаше там.
Не, тя беше по моногамността. С Акс.
Не я съдеше обаче. Пък и бе знаела, че с Алишън имат различни вкусове.
— Значи, е отишла там и някой я е открил и я е наранил?
— Анслам я откри и я уби, искаш да кажеш.
Елиз затисна устата си с ръка, а очите ѝ се разшириха.
— Я чакай… Анслам… Имаш предвид нашия Анслам? — Познаваше го, откакто се помнеше. — Той не беше ли
част от тренировъчната програма? Чух, че е загинал по време на мисия? Така ми каза баща ми.
— Нищо подобно. — Пейтън се взираше напред, към мача по телевизията. — Ни най-малко. Сигурна ли си, че
искаш да ти кажа?
— Да. Трябва да знам.
— Анслам нараняваше жени както от расата, така и човешки… и ги е снимал, докато го правел. В един момент
имал нещо с Алишън, не знам точно кога, никой от двамата не ми е казал. Между тях очевидно се е случило нещо…
— Пейтън не довърши; наведе глава, а гласът му стана толкова тих, че Елиз едва различаваше думите му. — Отидох в
апартамента ѝ в града, след като никой не я беше виждал от няколко нощи. И тогава открих колко лошо беше
пострадала. Какво бяха сторили с нея.
Нещо го задави и Елиз трябваше да положи усилие, за да му даде достатъчно време, за да овладее емоциите си.
Имаше чувството, че ако се опита да го утеши или прегърне, той ще се изтласка настрани онова, което си спомняше.
Пейтън се прокашля.
— Имаше страшно много кръв. По чаршафите… Искам да кажа, леглото беше подгизнало. Кървави отпечатъци
от стъпки по килима и от ръце върху стъклената врата на терасата. Тя обаче не е умряла в апартамента. Незнайно
как, успяла е да се дематериализира от там. Открили я на поляната пред „Убежището“, онова място за жертви на
домашно насилие. Била в много лошо състояние. Не знаели коя е… Завели я при Хавърс, но тя починала. Ала докато
не отидох в апартамента ѝ няколко нощи по-късно, нямали представа коя е.
— Толкова съжалявам — прошепна Елиз.
— Аз също. Сигурно ужасно е страдала.
Елиз затвори очи.
— А за теб трябва да е било много трудно да видиш всичко това.
— Нищо ми няма — рязко каза той.
Докато изсипваше още водка в гърлото си.
— А после — продължи, — виждаш ли, една от снимките изпаднала от раницата на Анслам в автобуса до
тренировъчния център и Парадайз я намерила. Именно тя сглоби парчетата от мозайката и Анслам се досетил, че
знае твърде много. Отишъл у тях и я нападнал, едва не я убил. Ала тя и Крейг се разправили с него. Умрял във
фоайето у тях. Когато намерили още снимки у него, всичко си дошло на мястото.
Елиз разтърка очи.
— Баща ми… Когато ти дойде у нас онази вечер, какво му разказа? На него и на леля и чичо?
— Беше мъчително. Родителите ѝ просто се вцепениха. Никога няма да го забравя. Не демонстрираха
никакви… бяха напълно безчувствени. Беше от шока. Очевидно. Баща ти бе този, който заплака. По-късно членове
на Братството отидоха да ги посетят, след като останалото излезе наяве. Защото, когато им съобщих за смъртта ѝ,
все още не знаехме кой го е направил.
Очите на Елиз се наляха със сълзи, когато си представи баща си да плаче.
— Мисля, че родителите ѝ я обвиняваха — промълви Пейтън. — Сякаш сама си беше виновна, че са я убили. И
знаеш ли, стори ми се, че отново я убиват с онова тяхно отношение. Искам да кажа, някой я е пречукал, защото не е
гледал на нея като на личност с индивидуалност и право на живот, а след това да стоварят вината върху нея? То е,
все едно да сториш същото отново. И господи, собствените ѝ родители.
Двамата потънаха в мълчание, сякаш над стаята се беше спуснал покров.
— Казах ти, че е по-добре да не говорим за това — измърмори Пейтън.
— И дълбоко грешиш. — Елиз се изправи и тръгна из стаята, спирайки пред телевизора. Сега играеха други
отбори, с червено-черни и синьо-бели екипи. — Смятам, че трябва да говорим за това. Не само като семейство, но и
като общност.
— Кога ще се проведе церемонията за преминаване в Небитието?
— Не мисля, че ще има такава.
— Но тя трябва да бъде погребана.
— Беше кремирана. Мисля, че това ще бъде всичко.
— Е, аз все още се моля за нея — измърмори Пейтън и вдигна чашата си. — Да бъде благословена душата ѝ,
нека почива в Небитието… и така нататък. Обикновено когато съм пиян, което напоследък е през по-голямата част
от времето.
— Мислил ли си да говориш с терапевт? — Елиз се обърна към него. — Това е твърде много, за да го задържаш
в себе си.
— Как ли пък не. Предстои ми да се включа във войната. Ако не мога да се справя с кървища и смърт, най-
добре да се откажа още сега, а нямам намерение да го направя.
— Но тук става дума за смъртта на член от семейството. Не за враг.
Пейтън сви рамене.
— Всичко с мен ще е наред.
— Е, ако имаш нужда от някого, аз винаги съм насреща.
Той се усмихна разсеяно.
— Знаеш ли, наистина се гордея с теб, доктор Елиз.
— Така ли? — Тя се изчерви. — И между другото, все още не съм защитила докторска степен.
— Не се нуждаеш от такава. Всъщност някой наскоро ме научи, че жените по нищо не отстъпват на мъжете.
При тези думи усмивката му се стопи и на Елиз ѝ се стори, че е тъжен.
— Кой беше това?
— Никой специален.
Лъже, помисли си тя. Но уважи желанието му да не говори за това.
— Тревожа се за теб — рече меко.
— Нали ти казах, всичко с мен ще е наред.

***

За първи път, откакто беше станал член на „Ключовете“, Акс се държеше назад и гледаше случващото се
отстрани.
Ново все още беше с Персонала. Акс я беше оставил сама в стаята за интервюта, след като беше дал на
момчетата в червено резюме на човешката история, която тя си беше съчинила. Което го накара да се замисли —
дори не знаеше на колко е години, какви бяха семейството, миналото ѝ. Имаше подозрения, че надали то е било от
лесните.
И не защото тя си падаше по същия секс, по който и той.
Или поне същия секс, по който си беше падал.
Истината бе, че е възможно да си съвсем в ред и пак да харесваш чукането, което се случваше тук. Ето какво не
разбираха хората извън този начин на живот, или както там го наричаха. Да, имаше и такива, които се опитваха да
избягат от нещо. Такива, които бяха прецакани в главата. И може би неколцина социопати. Ала огромната част от
членовете на клуба си бяха съвсем наред.
По дяволите, същото беше и с тиндър1. Срещите на сляпо, урежданията с колеги, свалките по барове. Навсякъде
те очакваше смесица от добро и лошо…
Жена с оголени гърди и дълга кожена пола мина плавно наблизо; бялата ѝ коса беше вдигната високо, а със
стиймпънк украсата на главата си изглеждаше така, сякаш двайсет и първи век и викторианска Англия се бяха
счепкали… и остатъците от конфликта се бяха размазали върху лицето ѝ.
Жената спря пред него. Гърдите ѝ бяха покрити единствено с два метални диска, придържани с помощта на
пиърсинги, деликатна верижка минаваше между връхчетата им.
Акс беше правил секс с нея няколко пъти — веднъж на олтара, а след това и на други места. Не знаеше името ѝ,
нямаше телефонния ѝ номер. За сметка на това прекрасно познаваше женствеността ѝ.
Всяка друга нощ би отишъл някъде с нея.
Ала сега броеше минутите до срещата си с Елиз и никой тук, нито където и да било на планетата, не можеше
дори да се доближи до онова, което го очакваше в края на вечерта.
Поклати глава, а жената кимна и се отдалечи.
— Не е твоят тип? — провлачи Ново.
Акс погледна към гласа. Ново се беше появила от дъното на помещението, а той дори не беше забелязал, че се е
върнала.
— Искаш ли да поостанеш още малко? Или ще си вървиш и ще се върнеш друг път?
Ако си спомняше правилно, току-що приетите членове трябваше да изчакат известно време, преди да ги
одобрят. Но докато това станеше, можеха да идват като гости на клуба.
— Тя наистина ли не ти хареса? — Ново се загледа след отдалечаващата се жена, сякаш онова, което виждаше,
определено ѝ беше по вкуса. — Не?
— Не и тази вечер.
— Е, знам, че не се пазиш за мен. — Изрече го без капчица горчивина. Нещо, което Акс оценяваше. — Сигурен
ли си, че не искаш да споделиш нещо? Ще ти олекне… Я чакай малко!
— Да вървим.
Акс се отправи към изхода.
Ново го последва, без да се отказва.
— Малката братовчедка на Пейтън. Онази, която се появи в цигарения бар. Ще се видиш с нея, нали?
— Не.
— О, да, имаш…
Акс спря. Обърна се. Погледна Ново право в очите.
— Какво, по дяволите, би правила свястна жена като нея с мен? Помисли за това.
Можеше да си представи смръщването на Ново зад маската ѝ.
— Е — каза тя, — когато го представиш по този начин, няма какво да ти възразя.
Страхотно, помисли си Акс, докато продължаваха през стаите за секс — беше спечелил този спор, защото е
боклук. Беше като да получиш награда, защото всички други са се отказали от надпреварата. Защото не искаха да са
на пистата с такъв като теб.
Но все тая. Това с Елиз нямаше да продължи дълго, знаеше го от дъното на душата си. Въпросът бе кога и колко
гадно щеше да свърши.
Ала дотогава той беше на линия. Абсолютно.
37
Рейдж почти би предпочел да го мрази.
Беше дошъл в къщата за аудиенции, готов да защити своята шелан и семейството си. Това бе нещо като война, а
на бойното поле бе роднинската връзка срещу компетентността: бяха ли двама компетентни, небиологични
осиновители по-добри от един не толкова компетентен, но биологически свързан потенциален родител? В края на
краищата дори ако Рун имаше пари, определено нямаше да живее в толкова безопасен дом и среда, колкото Рейдж и
Мери.
Така де, те двамата живееха заедно с Първото семейство.
А Рун беше необвързан, не особено образован и нямаше никакъв опит с деца на каквато и да било възраст.
Така че, да, Рейдж беше влязъл в библиотеката, готов за битка.
А ето че вместо това сега седеше срещу един опечален, почтителен и уравновесен вампир. И през цялото време
му се щеше да може да открие нещо — каквото и да е, — което да не е наред с чичото на Бити.
— Е — меко каза Мариса, която в течение на този разговор неведнъж ги беше подканяла деликатно да сторят
едно или друго. — Смятам, че следващата стъпка е Рун да се запознае с Бити.
Рейдж оголи вампирските си зъби за миг… и бързо ги скри.
— Как предлагаш да го направим? — обади се Мери.
— Мисля, че би трябвало да е под наблюдение, но не от някого от вас — отвърна Мариса. — Смятам, че е най-
добре двамата да се запознаят в ситуация, в която предаността на Бити няма да бъде разкъсвана надве. От лоялност
ще иска да остане вярна на теб и Рейдж.
— От колко време е с вас? — попита Рун.
— Два месеца — отговори Мери.
Рейдж отвори уста и каза, преди да успее да помисли:
— Но сякаш е от цял живот. Обичаме я така, сякаш ни е родна дъщеря, и тя изпитва същото към нас и…
Мери го смушка с лакът.
В стаята се възцари неловко мълчание.
— Никой не се съмнява в обичта ви — каза Мариса все така меко.
Рейдж се изправи рязко и започна да обикаля наоколо.
— Ами добре. Защото тя е факт и това няма да се промени. — Той изгледа Рун яростно. — Дори когато ни я
отнемеш, ние ще продължим да я обичаме. Тя ще продължи да бъде в сърцата и мислите ни. Само за да сме наясно,
когато си тръгнеш от тук заедно с нея и се върнеш там, откъдето си дошъл? Няма да мине нито една шибана нощ, в
която тя — той посочи към Мери — и аз да не мислим за нея, да се чудим как е, да се тревожим за нея…
— Рейдж — обади се Мери. — Рейдж, успокой се…
Рейдж спря пред другия мъж.
— И искам да запомниш едно. Ако някога я нараниш…
Ви се приближи и го улови над лакътя.
— Окей, достатъчно.
— … ще те изкормя жив и ще изям сърцето ти направо от гърдите…
Разнесе се остро изсвирване и за миг Зи и Бъч се озоваха в стаята през френските прозорци. Единият от тях
застана пред Рейдж, а другият — зад него и той изведнъж осъзна, че беше сгрешил. Мислеше си, че са тук, за да
предотвратят нападение отвън.
Ала с френските прозорци, отключени по този начин? Очевидно всички се бяха притеснявали повече за
убийство, с него в ролята на агресора.
Рейдж не можеше да не отдаде заслуженото на Рун. Вместо да се свие на дивана като някакъв женчо или да го
удари пръв, той се изпъна в цял ръст и зае отбранителна позиция.
Досущ като преди две нощи.
— Няма нищо — каза проклетият шибан чичо, докато Рейдж усещаше как го издърпват назад. — Може да ме
удари, ако иска.
Това накара всички в стаята да застинат.
Ви го погледна.
— Не спомена, че животът ти е омръзнал.
— Не ми е омръзнал.
— Тогава искам да бъде отбелязано в досието му, че има сериозни проблеми с преценяването на риска —
измърмори Вишъс сухо.
— Пуснете ме — настоя Рейдж. — Няма да го фрасна. Просто обяснявам как стоят нещата.
 Очевидно никой не му повярва, защото братята не го пуснаха.
— Радвам се, че изпитваш това — каза Рун, — защото означава, че сте се грижили добре за нея, откакто е при
вас. Което изобщо не може да се каже за родния ѝ баща.
По дяволите, трябваше ли копелето винаги да казва правилните неща?
Мери се прокашля.
— Смятам, че ние с Рейдж трябва да съобщим на Бити. Искам да съм сигурна, че ще ѝ бъде казано по
правилния начин. Не искам да чувства, сякаш е грешно да иска да го види, да бъде с него… да замине с него. — Тя
погледна към Рун. — С теб, имам предвид.
Рун не отместваше очи от Рейдж.
— Много мило от твоя страна.
— Просто това, което е най-добро за нея. — Мери прибра косата зад ушите си. — Това е единственото, което
има значение. И като стана дума, смятам, че е най-добре да тръгваме. С Рейдж трябва да ѝ го съобщим очи в очи. А
утре, веднага след падането на нощта, дали бихме могли да отложим ангажиментите на краля с още една вечер, тъй
като това място е неутрална и безопасна територия?
— Имате го — заяви Ви.
— Окей. — Рун бръкна в джоба си. — Само че, ъ, може ли да ѝ дадете това от мен? Може да го прочетете и вие,
разбира се. Просто исках да ѝ се представя. Не мога да чета или пиша, така че го продиктувах.
Нещо трябва да се беше променило в стойката на Рейдж, защото братята го пуснаха, макар и да не отидоха
много далече.
Ръката на Мери трепереше, докато поемаше онова, което се оказа няколко листа с редове, откъснати от
тетрадка със спирала, оръфаните краища бяха леко извити в единия край на иначе чистата хартия.
— С радост ще ѝ го дам — промълви тя.
— Както казах, може да го прочетете. Не е кой знае какво. Не е добре написано или нещо такова. Просто исках
да знае кой съм.
— Добре.
— А последната страница е… ами нищо особено.
— Окей.
След това разговорът замря. Рун отново седна и се загледа в огъня. Мери отиде до Рейдж и го улови под ръка.
— Има още нещо — обяви Ви, обръщайки се към чичото. — Кралят иска да те види. Преди да се запознаеш с
Бити, ще трябва да се срещнеш с него.
Рун кимна бавно.
— Добре. Каквото е необходимо.
Ала очевидно не изгаряше от желание да го направи. Понеже криеше нещо може би?, зачуди се Рейдж.
— Аз също ще бъда там — заяви той. — Ще присъствам на тази среща.
— Рот иска да бъде на четири очи. — Ви поклати глава. — Което означава без теб или Мери.
— Наистина би трябвало да бъдат само те двамата. — Мери го помилва по ръката. — Кога ще стане това? Най-
добре да изчакаме срещата да се състои, преди да кажем на Бити…
— Може да присъства, ако иска. — Рун сви рамене и всички очи се обърнаха към него. — Нямам какво да крия.
Искам да кажа, аз съм никой и съм свикнал с липсата си на положение. Какъв смисъл да си придаваш важност, ако
нямаш с какво да я подкрепиш и всичко, което си правил някога, е да водиш простичък, честен живот? Това е нещо,
което можеш да обясниш дори на един крал, с вдигната глава и като го гледаш в очите, независимо кой друг е в
стаята.
Рейдж примига. А после му хрумна ужасна мисъл.
Мамка му, при други обстоятелства би могъл дори да хареса този тип.
— Оценяваме това, Рун. — Мариса отново успокояваше нещата с мекото си държание. — Но ще е по-добре, ако
сте само ти и кралят. И един страж.
— Рот каза, че може да дойде тук още сега — обади се някой.
— В такъв случай да си вървим. — Мери погледна към Рейдж. — Нека просто си тръгнем, става ли? Ще отидем
някъде и ще изчакаме да ни съобщят как е минала срещата, преди да се приберем у дома.
Някой каза нещо… Мариса. А после Мери заговори. Всички закимаха, сякаш се бяха съгласили за нещо.
И ето че беше време да си вървят. Рейдж обви ръка около кръста на Мери, докато отиваха към двукрилата врата.
Поспряха, изчаквайки Зи да им отвори.
Докато прекрачваше прага, Рейдж хвърли поглед през рамо. Рун все още седеше на дивана срещу огъня, с почти
недокоснатия чайник и чаши пред себе си, ръцете му почиваха върху бедрата, очите му бяха разфокусирани.
Беше нервен. Но нямаше да се откаже.
— Хайде — каза Мери.
 Много скоро Рейдж вече беше зад волана на понтиака, двигателят бучеше, отоплението работеше.
— Искаш ли да хапнем нещо? — попита, макар че не беше гладен.
— Защо не. Да отидем в онази денонощна закусвалня, която харесваш. Онази с най-различните пайове.
— Звучи добре.
И така, десетина минути по-късно вече паркираше между огромен пикап и едно беемве. Във въздуха отново
прехвърчаха снежинки, ала бяха рехави, сякаш облаците страдаха от страх от раздяла и не искаха да ги оставят да
полетят.
„Денонощният“, както се наричаше мястото, бе най-обикновена закусвалня, с примигваща табела отвън и
редица барстолчета до плота вътре. Имаше и странично помещение с маси и отегчени, враждебни сервитьорки,
както и лоялна клиентела, сред които и Рейдж. В менюто? Безплатно кафе, убийствен пай и закуска по всяко време
на денонощието, както и сандвич „Рубен“, от който можеше да видиш Господ на всяка хапка.
Обичайната му маса беше в дъното, близо до аварийния изход, и сервитьорката от нощната смяна кимна натам.
Което беше нейният начин да каже: Здрасти, хубаво е да те видя отново. Любимото ти място е свободно. Ей
сега ще ти донеса кафе. А, да, радвам се, че този път си довел и жена си.
Като се имаше предвид всичко, което се случваше, липсата на жизнерадостни приказки определено беше плюс.
Двамата с Мери се настаниха на масата. Поднесоха им кафе в големи чаши. Рейдж си поръча бананов пай със
сметана, маслена торта със сметана и шоколадова глазура и парче ябълков пай. Мери поиска още една вилица за
дегустация.
Преди да се залови със сладкишите, Рейдж сложи телефона си върху масата, в случай че в джоба на коженото му
яке имаше проблем с обхвата.
Седяха мълчаливо, телефонът с угасналия си екран беше като шибана черна дупка, засмукваща в себе си
всичката материя и енергия наоколо.
Мери отпиваше от кафето си. Вилицата ѝ си стоеше върху сгънатата салфетка. От време на време плъзгаше
поглед из полупразното заведение.
— Знаеш ли какво ми харесва на това място? — подхвърли тя.
— Паят? — попита Рейдж между две хапки.
Които тази вечер сякаш бяха от картон.
— Е, да. Но и това колко е светло. Обикновено нощем всичко е толкова сумрачно. Не го бях забелязала, докато
не дойдох да живея с теб и нощта се превърна в ден и обратното. Сякаш по някаква причина хората приглушават
осветлението в ресторантите след залез-слънце. Ала това място ми напомня какво е да бъдеш навън през деня.
— Съжаляваш ли за тази промяна в живота ти? — попита Рейдж, избърсвайки си устата.
— Ни най-малко. — Очите ѝ се вдигнаха към неговите. — Имам теб и това прави всичко по-добро.
— Не и в тази ситуация с Бити.
— Нищо не би могло да направи това по-добро.
— Абсолютно вярно.
Рейдж бутна чинията с бананово-сметановия пай настрани. Половината парче все още си стоеше. Нямаше
представа защо го беше поръчал. Не си падаше по бананите и дори с хрупкавата бисквитена коричка,
консистенцията на крема и сметаната толкова си приличаха, че му се повдигаше.
Ето защо не обичаше и пай с лайм. Или шоколадов мус…
Господи, наистина го болеше, нали? След като обсъждаше различните видове десерти в главата си.
— Не ти ли хареса? — попита Мери.
— Не особено. Но реших да пробвам нещо ново.
Аха, защото това бе нощ за разширяване на хоризонтите. Или пък искаше да изпробва теорията, че има бог,
който ще ти помогне да запазиш дъщеря си, ако като жертвоприношение успееш да надвиеш порива си да повърнеш.
— Толкова пъти съм идвал тук — продължи, докато придърпваше чинията с ябълков пай. — От години. И през
ум не ми е минавало, че това място ще се превърне в част от нашата история.
Защото определено никога нямаше да забрави точно къде седят, какво яде и как изглежда Мери в този миг.
— Знам точно как се чувстваш — промълви тя.
Докато се залавяше с пай номер две, Рейдж хвърли поглед на останалите в заведението — двама души до
прозореца и трима, седнали на равни разстояния на барплота.
Един господ знаеше какво се случваше в живота им, добро или лошо. Обикновено в главите ни анонимността
на непознатите е синоним на спокойствие и безметежност, чисти, неизписани страници, но изобщо не е така. Всеки
има своята драма. Просто няма как да знаеш каква е тя, ако не го познаваш.
— Какъв беше онзи израз за живота? — измърмори Рейдж. — Че никой не се отървава жив?
Зънн!
И двамата подскочиха. Рейдж изпусна вилицата върху чинията, Мери разля кафето си.
 Той се приведе над телефона, въведе кода, който беше рожденият ден на Мери, и зачака съобщението да се
отвори на екрана.

„Рот каза, че е окей. Може да продължим.“

И двамата се изпънаха и за миг останаха неподвижни.

А после, без да каже нито дума, Рейдж извади две двайсетачки от портфейла си, Мери избърса разлятото кафе
и те се отправиха към изхода.
Не знам как да го направя — мислеше си Рейдж, докато излизаха навън. — Не знам как да погледна
момиченцето в очите и да му кажа да отиде да се запознае с чичо си. Не знам как да я оставя да си отиде.
В колата той се обърна към Мери.
— Обичам те. Не знам какво друго да кажа.
— Непрекъснато си мисля, че ще се събудя, ще си поема разтърсваща глътка въздух и ще почувствам как ме
залива огромно облекчение, защото е било просто лош сън.
Рейдж поспря, сякаш за да даде възможност на реалността да се възползва от тази идея.
Когато нищо не се промени, когато не зазвъня аларма, когато Мери не го побутна, за да се събуди, той изруга,
запали двигателя и потегли. За да проведе с дъщеря си един невъзможен разговор, от който никой нямаше да
спечели.
38
— Е, къде отиваш? — попита Пейтън, излегнал се на леглото.
Елиз усети, че се изчервява. Можеше само да се надява, че той е прекалено пиян, за да забележи.
— Просто искам да си проветря мозъка. — Тя извади телефона от джоба си. — Ще вдигнеш ли, ако баща ми се
обади?
— Ще се видиш ли с Акс?
— Не точно сега. — Това бе най-близкото подобие на истина, което можеше да му предложи. — Тази вечер
няма да ходя в университета. Наистина трябва да сложа ред в мислите си, а това няма да се случи, ако се прибера у
нас.
— Така че ще те попитам отново? Къде отиваш?
— Наистина не знам. Но ще бъда в безопасност, уверявам те.
Пейтън вдигна показалец.
— Не мислиш ли, че ако не знаеш къде отиваш, е особено важно да вземеш телефона си с теб?
— Не и ако в него има проследяващо приложение, инсталирано от баща ти. И ако не искаш да бъдеш обсипан с
въпроси в мига, в който се прибереш у дома. Не и ако просто искаш да си поемеш дъх, без да загазиш заради това.
Пейтън се оттласна от възглавниците и стана. Докато отиваше до масата зад дивана, се олюляваше, сякаш в
стаята духаше силен вятър.
— Тогава вземи моя. Кодът е нула-четири-едно-едно. Просто за да имаш телефон в себе си. И не съм наивен.
Няма да те притискам, но очевидно няма да се прибереш вкъщи на зазоряване. Просто се пази, окей? Не искам да
открия още един труп и да се чувствам още по-ужасно, защото съм допринесъл за станалото.
— С мен всичко ще бъде наред.
— Това е моята лъжа… искам да кажа, реплика. — Той се приближи и ѝ подаде айфона си. — И докато ти ме
гледаше със съжаление, докато ти я поднасях, аз го правя с друга мисъл. Нарича се предупреждение.
— Ще внимавам. Кълна ти се.
— Не ме карай да съжалявам — измърмори Пейтън, докато ѝ отваряше прозореца.
— Няма.
Елиз му даде кода на телефона си и пъхна неговия в джоба на палтото си. След това с една бърза прегръдка и
махваме на ръка се дематериализира от стаята му, оставяйки го с човешките му мачове и водката… и призраците,
които го преследваха.
Не отиде далече. Прие физическите си очертания в градината на имението му, за да направи точно това, което
му бе казала, че иска да направи — да подиша чист въздух. Наоколо се вихреха снежинки, но все още не валеше
сериозно, вятърът беше вледеняващ. Погледна през рамо към имението и видя Пейтън да ходи из банята, русата му
коса улавяше светлината, тялото му, голо до кръста, бе толкова яко, че за миг си помисли, че вече не прилича на
аристократ. Приличаше на войник.
Сгуши се в дрехата си, знаейки, че е твърде рано да отиде у Акс. Беше ѝ казал, че вратата му е винаги отворена,
но…
Не се дематериализира веднага, когато ѝ хрумна една идея. Ала когато го обмисли, се понесе по въздуха и прие
очертания пред един небостъргач в сърцето на града.
Отстъпи назад в средата на празната улица и се залови да брои етажите. На адреса в документите, които беше
открила в дрешника на Алишън, номерът на апартамента беше даден като 1403.
— Ключа ли си забрави?
Елиз погледна наляво. Човешка жена с открито лице и приветливо държание стоеше на тротоара пред входа.
— Тук съм, за да се видя с братовчедка си — отвърна Елиз. — Позвъних, но не отговаря. Тя е на четиринайсетия
етаж.
О, да, определено държеше на откровеността, но строго погледнато, беше казала истината: Алишън никога
нямаше да отговори на каквото и да било.
— Хайде. — Жената се отправи към вратата. — Може да влезеш с мен.
— Благодаря.
Елиз я последва във фоайето и двете размениха няколко учтиви думи пред асансьора и докато се носеха нагоре.
Жената слезе на петия етаж и Елиз продължи сама. Когато асансьорът оповести със звън, че е пристигнала на
правилния етаж, тя слезе и се огледа на двете страни. Малка табелка с номера я насочи наляво и тя пое по застлания
с килим коридор, подминавайки врата след врата.
Когато стигна до тази, която търсеше, вдигна ръка, за да почука… и я свали. Натисна бравата, но разбира се,
беше заключено.
 Е, това беше страхотен план.
Сложи длан върху боядисаното дърво и остана така, а чутото от Пейтън отекваше в главата ѝ. По един тъжен
начин сега се чувстваше по-близка с братовчедка си от когато и да било преди, макар да бе твърде късно за каквато и
да било връзка.
Господи, наистина искаше да влезе в този апартамент.
И, да, Акс беше прав. Опитваше се да открие начин да се сближи с баща си, със семейство си и го правеше по
единствения начин, който виждаше пред себе си. Беше несъвършено търсене, да. Ала тя нямаше да спре. Не и докато
не опиташе всяка…
Телефонът на Пейтън се обади в джоба ѝ и тя го извади, смръщила вежди. Беше Пейтън, звънящ от нейния
телефон.
— Ало?
— Гаджето ти се обади. — Пейтън изпусна дъха си така, сякаш пушеше. — Можеше просто да ми кажеш.
Акс се беше обадил?
— Моля?
— Трой, гаджето ти. Казах му, че си излязла, че съм братовчед ти, и попитах дали да ти предам нещо. Иска да
му се обадиш. Предполагам, че се опитва да се свърже с теб. Елиз, какво правиш, по дяволите? Това не е вампирско
име.
Елиз се намръщи.
— Само дето не е казал, че излизаме заедно, нали? Защото не е вярно. Той е един от професорите ми, а аз съм
му асистентка. Нямам никакво намерение да се забърквам с него. Той е причината да се нуждая от Акс.
Е, той беше една от причините. Единствената, която Елиз можеше да спомене в смесена компания.
Всъщност пред когото и да било.
— Просто бъди предпазлива — каза Пейтън след миг.
— Винаги. А сега няма ли да престанеш да пушиш и да пиеш и най-сетне да изтрезнееш? Както вървят нещата,
ще ти е нужен цял месец да се върнеш в нормалното си състояние.
— Напълно си права. Приятна нощ, но ми звънни, ако ти потрябвам.
— Обещавам.
Елиз затвори и изведнъж съвсем ясно си даде сметка за мястото, където се намираше. Беше сама, в човешкия
свят, в сграда, където братовчедка ѝ беше убита.
Коридорът с всичките си врати ѝ се бе сторил напълно безопасен, ала когато асансьорът звънна и един мъж
слезе от него, Елиз внезапно се почувства ужасно несигурна. Ами ако решеше да я нападне с оръжие? Дали някой
щеше да ѝ помогне? Никой не знаеше къде е, освен Пейтън, а ако се съдеше по начина, по който заваляше думите,
очевидно го деляха две подръпвания от джойнта, преди да се отреже напълно.
Елиз доближи телефона до ухото си и се престори, че говори с някого.
— Така ли? И какво стана?
Тръгна по коридора, приковала очи в килима и следейки човека, който се приближаваше към нея, с
периферното си зрение. Той не изглеждаше особено заинтересован от присъствието ѝ.
Един от плюсовете на това да носи дънки и дълъг торбест пуловер бе, че тялото ѝ бе напълно скрито. Въпреки
това се напрегна, докато се разминаваха, но той просто продължи по пътя си, също като нея.
Качи се в асансьора и пое надолу.
Нямаше търпение да отиде у Акс.

***

Рейдж изобщо не бързаше да се прибере у дома. Ала разстоянието между закусвалнята и имението на
Братството не се промени, а както винаги, той беше отличен шофьор.
Скоро — прекалено скоро — двамата с Мери вече влизаха във фоайето.
Следвайки смеха, те откриха Бити в билярдната. Бела седеше на дивана, а момиченцето им си играеше на
криеница с Нала между масите за билярд.
Беше толкова безгрижна, стрелкаща се от едно място на друго, движейки се бързо, но не толкова, че Нала да не
може да я хване и да победи от време на време. По-малкото момиченце носеше гащеризонче с голяма ягодка, а
жълтите му очички грееха като малки слънца. Бити беше облечена с един от пухкавите пуловери на Мери, който ѝ бе
толкова голям, че се развяваше около ръцете и тялото ѝ.
Докато двамата с Мери гледаха играта на двете деца, мирисът на скръбта им бе толкова тежък, че ноздрите му
запариха. Бела трябва да бе доловила парливата миризма, защото се обърна рязко.
 От изпълнено с надежда, лицето ѝ в миг стана печално.
— Момичета — каза тя, изправяйки се на крака. — Мисля, ъ, че е време за къпането на Нала. Бити, родителите
ти трябва да поговорят… ъ…
— Здравейте! — възкликна Бити, която тъкмо се беше навела и гъделичкаше Нала, когато ги видя. — Как… —
Тя се намръщи. Изправи се. — Какво не е наред? Не трябва пак да ходя при Хавърс, нали?
— Не, миличка. — Мери пристъпи в стаята и прегърна Бела за миг. — Налага се обаче да поговорим.
— Да не съм направила нещо лошо?
— Не. — Рейдж кимна на Бела, докато тя вдигаше Нала на ръце и си тръгваше натъжена. — Нищо такова.
Искаш ли да седнеш с нас?
— Добре.
И ето че тримата седяха на кожения диван, обърнат към телевизора, с Бити по средата. Върху екрана над
камината вървеше епизод на „Зайнфелд“ с изключен звук. Онзи, в който ментовият бонбон на Креймър се озова в
един пациент в хирургията. Един от любимите на Рейдж.
Идваше му да направи телевизора на парчета.
— Какво става? Плашите ме.
Рейдж се прокашля и погледна към Бити. Когато не можа да каже нищичко, стана и закрачи напред-назад. Или
това, или щеше да грабне някоя бейзболна бухалка и да разкраси интериора на стаята.
Мери се зае да оправи нещата, както винаги, и господи, Рейдж ненавиждаше начина, по който я разочароваше.
Ала гласът ѝ звучеше завидно уверено.
— Миличка, спомняш ли си, когато говореше за чичо си? Нали се сещаш, веднага след като твоята мамен
премина в Небитието. Каза ми, че той ще дойде да те вземе.
— Да, обаче не го вярвах наистина. — Красивите кафяви очи на момиченцето се местеха между седналата до
него Мери и Рейдж, който обикаляше около най-близката маса за билярд. — Никога не го бях виждала. Просто…
надявах се, че някой ме иска. А после вие ме поискахте и сега всичко е наред. Имам си дом.
Мери си пое дълбоко дъх. И когато не можа да продължи, Рейдж разбра, че ще трябва да се вземе в ръце — не
можеше да остави Мери да се справи с това съвсем сама. Приближи се до дивана и коленичи пред момиченцето.
— Ами той се свърза с нас. Виждаш ли, Мери се опита да го намери, преди да дойдеш да живееш с нас, защото
така беше правилно. Когато не получихме отговор, бяхме тъжни за теб, но се радвахме за нас.
Бити се намръщи и се отдръпна мъничко от него.
— Почакай… той е тук? Жив е?
Мери кимна.
— Да, и току-що се срещнахме с него. Изглежда много мил и искрен. И страшно иска да се запознае с теб.
Момиченцето се смръщи още повече и скръсти ръце на гърдите си.
— Е, аз пък не искам. Искам да живея тук с вас и братята, и Ласитър, с Нала и Бу, и Джордж. Това е моят дом.
Рейдж потърка лицето си.
— Той е твоето семейство, миличка.
— Вие сте моето семейство.
— Бити — започна Мери. — Той е брат на майка ти…
Бити скочи от дивана и се обърна рязко към тях.
— Това е заради ръцете и краката ми, нали? Не искате да се оправяте с дете, което може да остане сакато след
преобразяването си. Вече не ме искате, защото съм недъгава…
— Бити!
— Изобщо не е вярно!
Ала момиченцето не ги чуваше.
— Искате да си отида! Добре тогава! Просто ме изхвърлете!
С тези думи момичето изскочи от стаята. Мери и Рейдж се втурнаха след него, мъчейки се да го настигнат.
— Бити, спри! — извика Мери, докато изкачваха голямото стълбище на бегом. — Бити, изобщо не е така…
Момиченцето спря по средата на стълбището и се обърна към тях.
— Не ме обичате… Никога не сте ме обичали! Не ви е грижа…
Гласът на Рейдж се изтръгна като гръм от него, изригвайки толкова оглушително, че едва не разтърси къщата.
— Лизабит! Няма да държиш такъв тон на майка си!
Ето че бащата в него излезе наяве, помисли си той вцепенено.
Е, това определено накара всички да млъкнат. И да замръзнат по местата си.
Една нещастна прислужница пред кабинета на Рот изпусна бърсалката за прах и хукна да се скрие.
А Рейдж очевидно не беше приключил с въдворяването на ред. Изкачи стъпалата по две наведнъж, стигна до
Бити и се наведе, така че очите им да бъдат на едно ниво.
 — Разбирам, че си разстроена. Ние също сме разстроени. Това не беше част от плановете на никого от нас, ала
ето че се случи. Той изглежда добър мъж, във вените му тече твоята кръв и трябва да се запознаеш с него. Не те виня,
че си толкова емоционална, и двамата с Мери ще те подкрепим във всичко това. Няма обаче да позволя да си
мислиш, че не те обичаме, сякаш си наша родна дъщеря. Ти не си недъгава. Ти си съвършена и умна, и истинска
благословия за всеки, който те познава. И ние винаги ще те обичаме.
Имаше още толкова много неща, които би могъл да каже: Ти си единственото дете, което някога ще имаме.
Умирам върху тези стълби, също като моята Мери. Без теб ще бъдем нищо.
Ала това бяха проблеми на възрастните. Нещо, с което двамата с Мери трябваше да се справят. Не бяха
проблеми на Бити и той нямаше да ги стовари върху раменете ѝ.
Момиченцето избухна в плач.
— Не искам да се разделяме…
Мери обви ръце около нея. Рейдж обви ръце около двете си момичета.
Тримата заедно седнаха насред голямото стълбище и заплакаха.
39
В крайна сметка Акс остави Ново в „Ключовете“, след като тя си намери обещаващ кандидат — всъщност
човешката жена, с която Акс бе правил секс неведнъж, онази с пиърсингите на зърната и коса като на Круела Девил.
Знаейки, че съученичката му е в добри ръце (своите собствени), той ѝ кимна и посочи към изхода и в отговор
получи кимване.
За първи път в историята изпита облекчение да се прибере у дома и мамка му, нямаше търпение да се изкъпе. В
мига, в който прекрачи прага, хвърли черната си наметка на един стол и отиде право под душа.
Въпреки че не беше правил секс, нито дори беше докоснал когото и да било, искаше да изтърка всеки
сантиметър от тялото си, преди да се види с Елиз.
Горещата вода и сапунът бяха истинска благодат и той дълго остана така, отметнал глава назад, наслаждавайки
се на струята, стичаща се по лицето и гърдите му. Тъкмо се канеше да излезе, когато усети, че вече не е сам в
къщурката. И наистина, на вратата се почука тихо.
По устните му се разля усмивка.
— Подранила си.
— Извинявай — долетя гласът ѝ през затворената врата. — Ще те изчакам на долния етаж…
— Не мога да си достигна гърба. — Акс отмести завесата на душа настрани. — Ще ми помогнеш ли?
Вратата се отвори полека и ето я и нея, прелестното ѝ лице надникна, русата ѝ коса беше разпусната, бузите —
зачервени от студа, а може би си мислеше за същите неща, за които и той.
Ерекцията му беше моментална и докато се надигаше, той остана с лице към Елиз.
Въпреки че нямаше почти никаква светлина, знаеше накъде се насочиха очите ѝ. И се задържаха там.
— Харесва ли ти това, което виждаш? — изръмжа той.
— Да…
— Тогава ела тук. Водата е топла.
Елиз пристъпи в банята, затваряйки вратата зад себе си. Свали пуловера и блузата си в тясното, изпълнено с
пара помещение. Плъзна дънките надолу по дългите си крака. Отърва се от сутиена, а после и от бикините си.
Акс се дръпна назад, за да ѝ направи място при себе си. Тя повдигна устни, за да го целуне, докато в същото
време слагаше ръце върху него. И то не върху раменете или бицепсите му, нито върху корема и дори задника му.
Гръбнакът на Акс се изви в дъга толкова рязко, че главата му се удари в стената.
— Мамка му…
— Господи, извинявай…
— Сякаш ме е грижа!
Целуна я, ръмжейки, а хълбоците му подскочиха, когато тя го стисна по-силно. Сексуалното напрежение между
тях се разгоря, превръщайки се за частица от секундата от тих пламък в слънчево изригване. А той изобщо не беше
нежен. Отчаяният копнеж правеше ръцете му груби, докато я придърпваше към себе си, устните му — безмилостни
върху нейните, и жаждата му излезе извън контрол.
Прескъпа Скрайб Върджин, нейният копнеж по нищо не отстъпваше на неговия.
— Толкова те желая — простена до устните ѝ.
— Ами вземи ме.
Въпреки че бедрата ѝ бяха хлъзгави от топлата вода, той ги сграбчи и я повдигна, намествайки я около
хълбоците си. След това намери сърцевината ѝ с пръсти — толкова беше готова за него — и, о, да, тя пое контрола,
като посегна между телата им, улови ерекцията му и…
Акс изруга, когато намери целта си. Тя изохка името му.
И тогава той нахлу яростно в нея, потъна дълбоко, приковавайки я към стената с тласъците си. Тя пое всичко,
което имаше да ѝ даде, вкопчена в раменете му, обвила крака около таза му с всичка сила.
Акс стисна зъби, когато гладката гореща хватка на женствеността ѝ го завладя на всички възможни нива. Само
че нямаше да свърши пръв. Нямаше да го направи преди нея, защото сега тя бе по-важна от онова, което се случваше
с него. Много скоро тялото ѝ бе разтърсено от мощни конвулсии, главата ѝ се отметна назад, ръцете ѝ се вкопчиха
необуздано в него.
Женствеността ѝ се стегна около възбудата му.
Господи, изцеждаше го толкова добре, че той се остави да полети, изливайки се в нея, изпълвайки я. Мократа ѝ
коса плющеше в лицето му, струваше му се, че тя го обгръща целия, въпреки че телата им бяха свързани само на едно
място.
Е, да, едно адски важно място.
Когато първата вълна отмина, Акс я свали внимателно от себе си, слагайки я да стъпи на земята.
 След това приглади мократа ѝ коса назад и взе лицето ѝ в шепите си.
— Хей — прошепна, целувайки я много по-овладяно. — Радвам се, че дойде. Искам да кажа… че си тук, за
да… мамка му. Просто се радвам да те видя.
— Аз също.
Усмивката ѝ беше мъничко срамежлива и той обожаваше контраста между това колко бе страстна и колко
скромна можеше да бъде.
Отново се зае с нея, но този път не бързаше с целувките, задържа се дълго на устните ѝ, обсипвайки ги със
своите, ближейки я с език. Парата, кълбяща се около тях, беше като лек летен бриз. А студеният дъх на зимата, също
като всяка друга реалност, освен тях двамата, бе пропъден от това свещено място.
Гърдите ѝ бяха точно толкова съвършени, колкото си ги спомняше, и когато се отпусна на колене, стигаше
точно до зърната ѝ и ги целуна, докато мачкаше дупето ѝ, а после пъхна ръце между краката ѝ.
Тя изкрещя името му, когато я докосна, а пръстите ѝ се заровиха в мократа му коса, докато топлата струя
продължаваше да ги облива.
Повдигна единия ѝ крак на рамото си и тя политна в ъгъла, ахвайки, разтърсена от тръпка. Започна да я вкусва,
като ръмжеше гърлено, дразнейки я и тя трябваше да опре длани в стената, задържайки се изправена благодарение
на напрежението, което той създаваше в нея.
Акс беше в рая.
И нямаше никакво намерение скоро да се върне на земята.

***

Елиз погледна надолу покрай гърдите и корема си и бе такъв еротичен шок да види огромния мъж на пода на
душкабината, с взиращи се в нея пламнали очи…
Втори оргазъм разтърси тялото ѝ и тя започна да се отърква в устните му, усилвайки насладата си. В отговор
той стана още по-несдържан.
Беше като обладан от нещо и обладаваше нея, а еротичната наслада бе едва ли не повече, отколкото тя можеше
да понесе. Усещанията рикошираха из тялото ѝ, мозъкът ѝ пращеше, сетивата ѝ горяха.
Не искаше да спира.
И той не го направи.
Много по-късно, след като отново я беше вдигнал около хълбоците си и двамата бяха правили още див,
необуздан секс, водата започна да изстива и те най-сетне излязоха изпод душа. Акс имаше само една хавлия и първо
се погрижи за нея, подсушавайки я с нежни ръце. И докато се грижеше за тялото ѝ, по лицето му се четеше нежност,
каквато татуировките и пиърсингите му сякаш казваха, че никога не би показал на когото и да било.
— Ела — каза, — да слезем при огъня, преди да е дошло време да си вървиш. Трябва да си изсушиш косата, за
да не хванеш пневмония.
Прокара набързо вече мократа хавлия по тялото си, а после ѝ каза да почака и я остави в банята. Миг по-късно
се върна с чисто одеяло и я уви в него.
Взе я в силните си ръце и я понесе по стълбите, сякаш беше лека като перце. Когато я остави пред огъня, Елиз
забеляза, че го беше наклал, за да ѝ е топло.
— Ще ми се да не трябваше да си вървиш — каза, докато се изтягаше до нея върху одеялата.
Леле, беше толкова гол. Наистина, изцяло гол и макар че току-що бяха правили секс по хиляда различни начина,
единственото, което Елиз искаше да прави, бе да изпива с поглед тялото му.
— Не трябва — чу се да казва.
— Моля?
Тя вдигна очи към неговите и поклати глава.
— Оставих телефона си у Пейтън. Той ще ме покрие, ако баща ми се обади. Казах му, че с Пейтън планираме
тържество за рождения ден на Парадайз, и той е страшно доволен да прекарам нощта по този начин.
Когато Акс не отговори, Елиз усети, че я залива несигурност.
— Освен ако не искаш да си…
Акс я накара да замълчи с целувка.
— Не искам никога да си отиваш.
Е, и това ако не я стопли повече и от огъня. Твърде жалко, че признанието като че нямаше същия ефект върху
Акс.
Той отново обърна очи към огъня и стисна челюсти. Елиз докосна лицето му. Прокара връхчетата на пръстите
си по татуировките на врата му. Проследи очертанията на рамото му.
 Опитвайки се да върне предишното настроение, тя прошепна:
— Не мога да повярвам, че срещнах някой като теб.
— Дегенерат?
— Ни най-малко.
Лицето му придоби далечно изражение.
— Не се опитвай да ме превърнеш в герой, Елиз. Изобщо не съм такъв.
— Винаги си бил добър с мен.
Той седна и сякаш си тръгна, макар да остана на мястото си.
— Акс, защо ти е толкова трудно да повярваш на доброто в себе си? Искам да кажа, Пейтън ми разказа какво си
сторил за брата Рейдж. Спасил си…
— Недей. — Той зарови лице в шепите си. — Елиз, моля те, спри.
Елиз сложи ръка на рамото му. Той се дръпна и от това я заболя, но тя му осигури лично пространство.
— Помогни ми да разбера защо, Акс. И няма да говоря повече за това.
Мълча толкова дълго, че Елиз започна да си мисли, че ще я помоли да си върви. А после той се прокашля.
— Знаеш, че баща ми работеше в къщата на един аристократ в нощта на нападенията. Вече ти разказах за това.
— Той замълча за миг. — Всъщност нека се върна по-назад. Спомняш ли си кухнята, която толкова ти хареса, когато
дойде тук за първи път?
— Да. Невероятна е.
— Тя е в памет на майка ми.
— Толкова съжалявам, че е починала… чудех се…
— О, не е мъртва. Живее в имението на един благородник и си изкарва прехраната по гръб, като всяка друга
проститутка. — Веждите му се спуснаха толкова ниско, че очите му на практика изчезнаха. — Така че, да, в
действителност баща ми почина много преди да бъде убит.
— Толкова я е обичал — тъжно каза Елиз. — О, Акс…
— Ненавиждам онази кухня. Ненавиждам всяко едно листо и тъпите рози, които извая за една жена, която не го
искаше. И господи, трябва да видиш какво има в мазето. Баща ми прекарваше по цял ден там, правейки статуетка
след статуетка, след като майка ми си отиде. — Светлината на пламъците играеше върху чертите му, загрубели от
гняв. — Беше толкова жалък с начина, по който скърбеше за нея. Тя изоставя и него, и детето си, просто си тръгва
една нощ, толкова отвратена от живота им като семейство, че дори не си дава труда да вземе която и да било от
дрехите или вещите си. И какво прави той? Срива се от скръб. Така де, а би трябвало просто да я отпише и да
продължи да живее живота си.
Елиз поклати глава.
— На колко години си бил?
— Беше преди преобразяването ми. Трябва да съм бил десетина годишен. Тя ни замени с по-добър модел, сякаш
бяхме стерео оборудване. Прастар касетофон, докато тя искаше да бъде с айпод. Изобщо не погледна назад, а баща
ми никога вече не погледна напред. Зацикли на едно място, убеден, че тя всеки момент ще влезе през вратата, ще
каже, че съжалява, и ще заеме мястото си до нас двамата. Ама че глупак. Така де. Ние живеехме в тази скапана
малка къща, с очукана таратайка и грубите му ръце на работник върху тялото ѝ. А синът ѝ? Аз бях мършаво малко
келешче. — Той поклати глава. — Ала бързо пораснах, когато тя ни отсвири. Нямаше да скърбя за нея. Мразех я и се
радвах, че не се върна. Не знам къде е сега и не ме е грижа. По дяволите, надявам се да са я убили в нападенията.
Елиз си пое дълбоко въздух.
— Не мога да си представя колко предаден си се почувствал. Както задето тя ви е напуснала, така и защото
баща ти също те е изоставил.
Акс сви рамене.
— Само че той не си тръгна. Хранеше ме. Осигуряваше ми покрив над главата. Просто бе прекалено обсебен от
своята фантазия за нея и божественото ѝ завръщане. — Акс се намръщи и отново се съсредоточи върху Елиз. — Не
мога да повярвам, че говоря за това.
Елиз реши да рискува и като се протегна, го погали по ръката.
— Никога няма да те съдя, Акс. Искам да го знаеш.
— Сигурна ли си?
— Продължавай да говориш и ще ти го докажа.
Акс изпука кокалчетата си едно по едно, а огромните мускули на раменете му се издуваха и отпускаха, докато
го правеше.
— Вземах много наркотици. След преобразяването ми. Просто не можех да понеса да бъда тук с баща ми.
Мразех го, наистина го мразех, макар че нищо от станалото не беше по негова вина. Той беше добър мъж, може би
мъничко мекушав, но заслужаваше повече от онова, което получи от своята шелан. Повече от онова, което получи от
своя син.
— Бил си просто дете. Като деца, трябва да оцелеем, така че се изкривяваме, за да паснем в семейството, в
което сме се родили. Принудени сме да се справяме някак и понякога го правим по начини, които ни вредят.
Акс поклати глава.
— Не бях дете, когато започнах да ходя по запои. Когато зачезвах с нощи наред. Когато се изолирах от него. В
крайна сметка разбих сърцето му точно толкова, колкото и тя. — Той стисна челюсти. — Нощта, когато загина, бях в
града. Бях друсан от… мамка му, три-четири дни, редувайки кокаин с хероин, сякаш ставаше дума за панаирни
атракции.
— Нямало е да можеш да го спасиш — прошепна Елиз. — Дори не е нужно да знам подробностите. Нямало е да
можеш да го спасиш, Акс. Трябва да си простиш…
— Той ми се е обадил. По време на нападението. Оставил е шибано съобщение на телефона ми точно когато се
е случвало. Искаш ли да знаеш откъде знам кога е било? Защото го прехвърлих на гласовата ми поща. А после, когато
видях, че ми е оставил съобщение? Изтрих го. Аз…
Акс извърна поглед, за да скрие очите си.
— Акс, не си отговорен за това, че майка ти го е изоставила. И не си отговорен за смъртта му…
— На това ли ви учат в онези твои часове по психология? — Той подсмръкна силно и потърка лице в сгъвката
на лакътя си. — Да успокоявате всички, дори да са лоши и да са сгрешили? Нали се сещаш, въпреки че в
действителност са задници, които разочароват хората в живота си?
Елиз го погледна с нетрепващ поглед; искаше ѝ се да може да срещне очите му.
— Не, учат ни, че самоомразата в крайна сметка се обръща срещу теб.
— Какво означава това?
— Че докато не престанеш да се чувстваш отговорен за отношенията и избора на родителите ти, ще виждаш
всичко през призмата на самообвиненията. И това ще те разяде отвътре.
— Но аз изтрих съобщението му. — Акс потърка лицето си с корава ръка. — Последните му думи на този свят
и аз ги захвърлих като нещо непотребно. С нищо не съм по-добър от нея. Изоставих го, когато той имаше нужда от
мен.
— Затова ли едва не си се убил миналата нощ, за да спасиш Рейдж? Просто е трябвало да помогнеш на някого и
си отказал да позволиш на когото и да било да те спре?
Акс не отговори веднага.
— Може би.
— Нерядко намираме начини да повтаряме нещата, докато не ги направим както трябва. Ала това може да бъде
опасно. Особено ако се опитваме да поправим неща, вината за които изобщо не е наша.
Спомнила си как стои пред апартамента на Алишън, Елиз се зачуди дали не би трябвало да се вслуша в
собствения си съвет.
— Акс, може би няма да е зле да помислиш над радикалната идея, че майка ти не си е тръгнала заради теб или
баща ти. Тръгнала си е заради самата себе си. Изоставила ви е заради някакъв свой недостатък. А може би двамата с
баща ти не са били съвместими. Или пък се е влюбила в друг. Има цял куп причини, поради които една връзка може
да се провали. Едно нещо обаче знам с абсолютна сигурност. Никое дете, независимо как се държи, не е отговорно
за това да задържи родителите си заедно. Това зависи от възрастните. То е тяхна работа.
Акс дълго мълча. След това се изправи, уви одеяло около кръста си и застана над нея.
Мамка му, помисли си Елиз.
Защо ѝ трябваше да се опитва да се прави на негов терапевт? Като за начало, никой не се нуждаеше от подобно
нещо във връзката си. И второ, тя нямаше нужната подготовка.
Само защото съм изкарала определен брой часове по психология, както беше казал той, не означава, че съм
квалифицирана да поучавам хората как да живеят.
— Извинявай — каза тъжно, докато също се изправяше. — Ще си вървя, не биваше да ти наприказвам всичко
това. Нека само си взема дрехите от банята.
40
Докато Елиз се изправяше, увита в одеялото, което ѝ беше дал, Акс все така не можеше да намери думите, които
искаше да каже.
— Господи, толкова ме е яд на себе си — промърмори тя, докато се извръщаше. — Ще си вървя, преди…
Акс улови ръката ѝ.
— Не искам да си вървиш.
Тя го погледна през рамо, изглеждаше слисана.
— Но…
— Искам да… — Акс се прокашля. — Искам да ти покажа нещо.
Улови я за ръката и я поведе покрай стълбите, в кухнята и до вратата към мазето. Не можеше да повярва какво
прави. Не можеше да повярва какво бе казал. И наистина, ама наистина не можеше да повярва, че тя изобщо не
изглеждаше ужасена.
И като че ли изобщо не го съдеше.
От което му се прииска да навлезе още по-дълбоко в миналото си заедно с нея. Въпреки че в това нямаше
никакъв смисъл.
Отвори вратата към мазето, запали фенера, който бе оставил в началото на стълбите, и я поведе по дървените
стъпала. Когато стигнаха долу и жълтата светлина се разля наоколо, Елиз ахна.
— Той е направил всичко това? Баща ти?
Пусна ръката му и се приближи до рафтовете със завършени фигурки.
— Те са… невероятни.
Акс остана назад, давайки си сметка, докато тя разглеждаше горските създания, с които баща му бе потушавал
— или пък усилвал — скръбта си, че ѝ показва част от себе си.
— Беше творец — чу се да казва. — Майстор. И все пак пропиля всичко, вехнейки по нея.
— Затова ли не си се обвързал? — промълви Елиз, докато изящната ѝ ръка държеше приклекнало зайче с
наострени уши. — Страх те е, че някоя жена ще те изостави и ще ти причини това, което е било причинено на баща
ти?
— Не… — Акс сви рамене, въпреки че тя не го гледаше. — Не мисля много за това.
Страхливец, каза си. И какъв лъжец бе само. Беше съвършено права за причината. Е, това… както и фактът, че
никога не бе срещал жена като нея.
Елиз върна зайчето на мястото му между една сърна и една миеща мечка и се приближи до него с прелестната
си походка. Когато сложи ръце над лактите му, той подскочи при допира ѝ, но не се отдръпна.
— Няма да се опитвам да те оправя, Акс. Това не е моя работа. Но ако мисля, че грешиш, ще ти го кажа, а ти сам
ще решиш как да постъпиш. Няма да те съдя.
— Е, вече знаеш всичките ми мрачни тайни.
— И все още съм тук, нали така?
Акс посегна да я погали по бузата и изобщо не се учуди, че ръката му трепереше.
— Толкова ме плашиш.
Би предпочел да се изправи срещу хиляда лесъри, отколкото да застане очи в очи с нея, увита в одеяло, пред
стената на скръбта на баща му. И все пак не си тръгваше. И определено нямаше да ѝ каже да си върви.
— Интимността плаши — каза тя, милвайки го по ръцете. — Ако допуснеш някого до себе си, той може да те
нарани. Ти си израснал, вярвайки, че това е естествена последица от факта да обикнеш някого. Хората неизменно се
провалят пред теб. Ти се проваляш пред тях. И всичко рухва. Ала не е нужно да бъде така.
Акс сложи ръце на кръста ѝ и я притегли към себе си, притискайки я към тялото си. Взря се в сините ѝ очи и
прошепна:
— Излъгах.
— За какво?
— До ужас ме е страх от теб.
Тя поклати глава.
— Можеш да ми имаш доверие. Няма да те изоставя.
Акс я целуна по устните. Защото искаше да го направи. И защото копнееше да сложи край на този разговор.
— Да се махаме от тук. Студено е.
И дори повече от това — изпитваше суеверен страх, че лошият път на родителите му бе нещо, от което двамата
с нея можеха да се заразят. Вирус на връзките или нещо такова.
Когато се върнаха на първия етаж, побърза да я заведе в дневната. Слънцето скоро щеше да изгрее, а най-
дебелите завеси бяха там.
По дяволите, досега не се беше замислял особено за това, но през деня не се чувстваше в безопасност тук с нея.
Искаше да бъдат зад стоманени врати, скрити толкова дълбоко под земята, че сякаш онова огромно, смъртоносно
огнено кълбо в небето изобщо не съществуваше.
Когато отново се настаниха пред огъня, легнали един до друг, каза:
— Не съм вземал наркотици от нощта, в която научих, че е убит. Отказах се от тях. Все още пия от време на
време, но не както преди.
— Значи, това е било дъното ти — отбеляза тя.
— Предполагам.
Чувстваше се неловко, че не ѝ каза за всичкия секс, който беше правил. Но нали беше приключил с това.
Посещението в „Ключовете“ тази нощ бе същинско откровение как сега изобщо не се нуждаеше от това, когато
имаше нещо истинско…
Звън на телефон откъм другия край на стаята го накара да се намръщи.
Беше неговият. Крейг бе минал по-рано, за да му го донесе.
Звъненето спря. Само за да започне отново.
— По дяволите! — изруга Акс, докато се изправяше.
Прерови джобовете на наметалото си, извади телефона и се намръщи.
— Ново? Всичко наред ли е?… Да, аз съм добре… Не, вкъщи съм си. Ти къде си?… Сега ли си тръгваш?…
Ново, сериозно, всеки миг ще съмне. Какво, по дяволите, правиш… Какво?… Да, аз също губя представа за времето
там, но, Исусе, не ме карай да съжалявам, че те вкарах… Добре. Искаш ли да затвориш и да ми се обадиш, когато се
прибереш? Ама че задник.
Затвори и се върна при Елиз с телефона в ръка.
— Извинявай — каза, докато лягаше до нея. — Колега от тренировъчната програма. Страшен инат, а в
идиотщините може да се мери дори с мен. Просто… нали разбираш, не искам някой да пострада.
Елиз кимна.
— Разбира се. Искаш ли да отидеш да се увериш, че е добре?
Акс направи физиономия.
— О, с Ново всичко ще е наред, стига само…
Телефонът отново се обади и той вдигна, преди звъненето да е спряло.
— Къде си? — Изпусна дъха си. — Добре. Друг път не оставай толкова до късно, окей? Винаги можеш да
отидеш отново, но не и ако не си между живите. Ще се видим утре, задник такъв.
Смееше се леко, докато затваряше.
— Ама че психопат.
Елиз се усмихна, в усмивката ѝ имаше нещо далечно.
— Трябва да си особен тип, за да правиш това, което правите братята и вие.
Акс долови, че настроението ѝ се беше променило, и поиска да я успокои.
— Не се тревожи. Знам какво става в главата ти, но аз съм в безопасност. Внимавам и…
— Акс… мисля, че се влюбвам в теб.

* Обработка: Daenerys, shadow *

Страхотно, помисли си Елиз. Не това бе очаквала да излезе от устата ѝ. Ама изобщо.
И докато тази бомба избухваше между тях, Акс примига, сякаш беше проговорила на чужд език. Което, да,
определено бе реакцията, на която се надяваш, когато кажеш на един мъж, че го обичаш.
— Господи. — Тя зарови лице в шепите си. — Не мога да повярвам, че го казах.
С лек натиск той я накара да свали ръце. Изражението му беше…
Е, усмихваше се.
Лека усмивка, не широка, разкриваща вампирските му зъби. Но определено беше усмивка, малка, тайна
усмивка, предназначена единствено за нея… и, подозираше Елиз, създадена единствено от нея.
Ето за какво става дума, помисли си, докато му се усмихваше в отговор.
— Кажи го отново — прошепна той. — Изпрати още слънчева светлина към мен, за да съм сигурен, че те чух
правилно.
Елиз прекрасно си даваше сметка, че пред нея има два пътя, по които би могла да поеме. Можеше да отрече
казаното, да го омаловажи, да заложи на сигурното. Или пък можеше да полети.
Избра прекрасния полет пред страха.
 — Влюбвам се в теб.
Акс се усмихна по-широко, а в следващия миг вече я целуваше, полагайки я по гръб на пода. Със сигурни ръце
махна одеялото между тях и се озова върху нея, а горещата му корава ерекция се плъзна между краката ѝ.
Беше най-естественото нещо на този свят да го целуне в отговор и да го приеме в себе си. Този път нямаше
трескави тласъци, а единствено нежно, плавно движение, което я сгря, преди да я възпламени.
Докато правеха любов пред огнището, Елиз почувства, че светът ѝ е съвършен. Да, беше в самото начало на
връзката им, ала с откровеност и доверие всичко беше възможно.
Особено когато Акс отпусна глава и прошепна в ухото ѝ:
— Аз също се влюбвам в теб.
Елиз се изкиска.
О, да, от нея се изтръгна момичешко кискане, подхождащо повече на жена, която си прави маникюр, боядисва
си косата и носи високи токчета и секси полички.
При този звук Акс спря и се дръпна лекичко.
— Това каквото си мисля ли беше?
— Не, ни най-малко.
— Да не би моята кандидатка за доктор по психология да…
Тя затисна устата му с ръка.
— Не съм.
— Си.
— Не съм.
— Си…
Той потъна в нея докрай и Елиз се изви под тялото му, а по вените ѝ се разля наслада.
— Акс…
— Признай си.
— Какво? — промълви тя.
Два тласъка на хълбоците му. А после отново спря.
— Изкиска се.
— Не е честно… — Нов тласък и този път тя заби нокти в дупето му. — Довърши това, което започна.
— Признай си, че се изкиска!
— Защо?
Смееха се толкова силно, че нямаше значение какво казват. Балон от щастие бе погълнал и двамата и те се рееха
в това безметежно пространство, недосегаеми за външния свят.
— Е, добре, изкисках се…
В отговор на нейната капитулация, Акс се залови сериозно за работа, потъвайки дълбоко в нея, преди да
протегне ръка, да улови единия ѝ крак и да го вдигне високо, така че тялото ѝ се изви на една страна и той можеше
да влезе още по-дълбоко.
Дори през насладата си Елиз не откъсваше очи от него. Беше великолепен на светлината от огъня, воинското му
тяло я доминираше, мускулите му бяха изпъкнали в ярък релеф, а дебелите вени на врата и ръцете му — издути под
загорялата кожа.
Когато оголи зъби, тя разбра, че ще потърси югуларната ѝ вена, и тя го искаше. Извърна глава на една страна,
оголвайки се за него…
Сблъсъкът беше брутален, зъбите му се забиха дълбоко и тя изпищя, ала не от болка, макар да болеше по един
прелестен начин.
Това беше белязването, за което беше чувала. Това бе притежанието на една жена от мъжа, предявяването на
правата му. И действително той я задържа така, забил зъби в шията ѝ, докато я белязваше отвътре, изливайки се в
нея.
Само че още не беше приключил.
Преди Елиз да успее да си поеме дъх, той я преобърна, издърпвайки я на четири крака. След това се надигна
над нея, ухапа я от другата страна и ето че отново беше в нея.
Беше с лице към огъня и зрението ѝ се люшкаше с всеки мощен тласък, пламъците танцуваха ту на едната, ту на
другата страна, косата ѝ се разлетя, влизайки в отворената ѝ уста.
В един момент тялото ѝ рухна върху одеялото, докато той отново и отново нахлуваше в нея, свършвайки толкова
пъти, че миризмата на обвързването му полепна по нея.
Елиз изгуби бройката на оргазмите си.
Единственото, за което я беше грижа, бе той никога да не спира.
41
На следващата вечер, след като слънцето вече бе на сигурно място зад хоризонта, а температурата падаше все
по-ниско под нулата, Рейдж отново трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол.
Беше във фоайето на имението, застанал пред двукрилата врата на вестибюла. Не, това не беше вярно. Стоеше
встрани от нея и се взираше през старинните, пълни с мехурчета стъкла на прозорците с изглед към вътрешния двор.
Което означаваше, че не вижда почти нищо.
Доста уместно, като се има предвид, че нямаше представа как ще се развият нещата.
Не толкова чу или помириса, колкото усети двете си момичета да се задават по голямото стълбище и се обърна.
Бити беше облечена в рокличка от червено кадифе, която двамата с Мери ѝ бяха купили в подготовка за човешкия
празник, бял чорапогащник, черни лачени обувки и вълнено черно палто, ушито през викторианската епоха и
предавано през поколенията в семейството на Бела.
Двамата с Рив искаха Бити да го носи, а с яката и ръкавелите от черно кадифе и страхотната си сатенена
подплата то определено бе ушито по-добре от всичко, което можеше да се намери по магазините в наши дни.
Да, облеклото на Бити беше така подходящо и празнично, ала въпреки хубавите си дрехи тя сякаш отиваше на
бесилката.
Мери не изглеждаше по-добре.
А той? Той имаше чувството, че някой му бе отсякъл ръцете и краката и го бе захвърлил на пода, та кръвта му да
изтече.
Не че някой правеше сравнения.
Когато двете му момичета прекосиха мозаечния под с разцъфналото ябълково дърво, той си пое дълбоко дъх.
— Готова ли си, Бити?
Ама че тъп въпрос, помисли си, докато тя спираше пред него.
— Моля ви — каза с треперещо гласче. — Елате с мен! Не ме карайте да ходя сама.
Рейдж я помилва по бузата с разтреперана ръка.
— Няма да бъдеш сама. Фриц ще те закара, а Вишъс и Зейдист ще те чакат там.
Всъщност Ви и Зи щяха да следват мерцедеса, дематериализирайки се на равни интервали по пътя, докато тя не
пристигнеше в безопасност в къщата за аудиенции. Биха пътували в колата с нея, но се притесняваха Бити да не си
помисли, че чичо ѝ е опасен, ако от двете ѝ страни седеше по един въоръжен до зъби брат.
— Не мога да го направя. — Бити погледна отчаяно към Мери. — Моля ви, не ме карайте да ходя. Ами ако той
ме вземе?
— Няма да го направи. — Мери пристъпи напред и приглади косата ѝ. — А ние ще бъдем тук и ще те чакаме.
Всъщност в мига, в който всичко свърши, Рейдж ще се дематериализира там и ще се прибере заедно с теб в колата.
— Така ли? — попита го Бити. — Обещай ми.
— Тържествено обещавам…
— Какво ще кажеш да дойда с теб и да остана с теб през цялото време?
Тримата се обърнаха едновременно при звука на безплътния, синтезиран глас. Нямаше никой, въпреки че
звучеше като…
— Ласитър? — каза Рейдж, оглеждайки се из празното фоайе. — Къде си, по дяволите?
— Бити — разнесе се отново гласът. — Протегни ръка.
Момиченцето се подчини… и около дланта му се появи мъничко езерце златна светлина.
— Топло е — каза то удивено.
Петното от светлина се плъзна по ръката ѝ до рамото и остана там, като птиче. А после странният призрачен
глас каза:
— Ще бъда с теб през цялото време. Не е нужно никой да знае. Само ти и родителите ти…
Рейдж и Мери потръпнаха при тези думи.
— … и най-важното — няма да бъдеш сама. Става ли?
Бити си пое дъх, бавно и продължително.
— Добре. Това е чудесно. Благодаря ти.
Светлина на фарове огря прозорците до входа и Рейдж усети, че иска да изскочи навън и да се разкрещи на
Фриц да се маха.
— Ами добре — каза Мери с обтегнат глас. — Голяма прегръдка.
Докато двете се прегръщаха, Рейдж не откъсваше очи от малкото слънчево зайче върху рамото на Бити. Беше се
смалило още повече, така че бе почти невидимо, нещо, което лесно може да убегне от погледа.
Щеше да дължи много на ангела за това.
 — Толкова си храбра — каза Мери над главата на Бити. — Страшно се гордея с теб.
— Не съм храбра, страхувам се.
— И въпреки това го правиш, което е самата дефиниция на храброст.
Мери я пусна и прибра косата си зад ушите. Непрекъснато поглеждаше настрани, а очите ѝ блестяха от сълзи,
които очевидно бе твърдо решена да не пролее.
Бити застана пред Рейдж и като вдигна високо-високо поглед към него, каза:
— Обещай, че ще дойдеш.
Рейдж приклекна, при което коленете му изпукаха като трошащи се клони.
— Обещавам. Ви ще ми съобщи веднага щом приключите, а телефонът е в мен.
Показа ѝ го и тя обви ръце около врата му. Той я притисна до себе си и като затвори очи, отправи молитва към
небето всичко това магически да се оправи.
А после двамата с Мери изпратиха момиченцето през вестибюла, надолу по стъпалата и до черния мерцедес.
Фриц отвори вратата на Бити, след което я затвори и се поклони дълбоко на Рейдж и Мери.
Задните фарове, отдалечаващи се надолу по хълма, бяха най-трагичната гледка, която Рейдж беше виждал
някога.
Двамата с Мери дълго останаха там, изправени един до друг в студа, много след като червените светлини вече
ги нямаше.
— Да се прибираме — глухо каза неговата шелан най-сетне. — Окей.
— Не ни остава друго, освен да чакаме.
— Аха.
Тя се извърна и се отправи към къщата. Ала по някаква причина Рейдж не беше в състояние да помръдне.
Просто си стоеше там, неподвижен, загледан в пълната луна.
Сърцето му беше в мерцедеса. Сърцето му се отдалечаваше от него, напускаше тялото му и пътуваше в онази
кола към някой друг, към едно друго семейство, към бъдеще, което не включваше него и Мери…
— Рейдж?
Обърна се рязко и погледна към имението. Мери стоеше на прага на вестибюла и държеше вратата за него.
Искаше да отиде при нея, ала тялото му като че ли бе глухо за сигналите, идващи от мозъка му. А после реши,
че би трябвало да каже нещо, но думите не идваха.
— Извинявай — промълви.
Моментна пауза, а после Мери се втурна към него, прекоси разстоянието между тях, хвърли се в прегръдките
му. Докато я притискаше до гърдите си, Рейдж не можеше да повярва, че това наистина се случва.
— Все повтаряш — простена тя, — че знам точно какво да кажа. А ето че сега нямам представа какво да кажа,
какво да направя, не мога да ти помогна, не мога да помогна на Бити, не мога да променя нищо…
Чувствайки се напълно безпомощен, Рейдж я помилва по гърба.
— Трябва да спра това — брътвеше тя. — Трябва… да му попреча да се случи… господи, тя си тръгна… Рейдж,
момиченцето ми си отива от мен, моето дете…
В крайна сметка той я взе на ръце, притискайки я до гърдите си, докато тя хлипаше.
Най-сетне риданието ѝ утихна и тя си пое няколко накъсани глътки въздух.
— Господи, толкова съжалявам…
— Защо? — Все така държейки я в прегръдките си, Рейдж отметна косата ѝ назад. — Защо се извиняваш?
— Защото трябва да бъда до теб. Трябва да те подкрепям.
В продължение на един дълъг миг той просто се взираше в лицето ѝ, проследявайки с очи чертите, които
познаваше толкова добре. А после се усмихна леко.
— Моя Мери Мадона, като ми позволяваш да се грижа за теб, ти ме правиш силен. Даваш ми сила, като
разчиташ на мен да се грижа за теб.
— Само че не е справедливо. Ами ти…
Рейдж поклати глава.
— Трябва ли отново да ти обяснявам за обвързаните мъжки вампири? Ти си моята причина да съществувам. И
никога не съм те обичал по-силно, отколкото в този миг.
— Дори ако Бити си тръгне?
Очите на Рейдж се вдигнаха към луната над главите им. Ярката, грейнала луна.
— Ако Бити си тръгне, нищо вече няма да бъде същото за мен. Нищо няма да бъде толкова светло или забавно,
или свободно. Завинаги бях променен в мига, в който тя влезе в живота ни, и предполагам, че не съм го разбирал
напълно до този момент. То се случи мигновено и ще е нужен цял живот, за да го превъзмогна. — Отново погледна
към своята шелан. — Но има едно-едничко нещо, което ще остане непроменено. И това са чувствата ми към теб.
Всъщност любовта ми към теб е единственото, което ще ми помогне да остана изправен в края на всичко това.
 Очите на Мери отново се наляха със сълзи, особено когато той я целуна.
— Силата ни трябва да бъде подложена на изпитание — прошепна той, — за да знаем, че все още е тук. А аз
винаги ще бъда твоят воин, моя Мери. Завинаги.
Мери вдигна ръка и го помилва по бузата.
— Обичам те — промълви.
Рейдж кимна.
— Ще се справим с това, Мери. Дори ако в края сме облени в кръв и куцаме. Ще продължим напред, защото
може би тя ще дойде да ни види някой ден, след като порасне. Може би няма да ни забрави. Кой знае. Ала дори ако
не го стори, двамата с теб трябва да бъдем семейство. Иначе… господи, алтернативата е немислима.
42
— Я чакай, значи, днес нямате часове?
Докато му задаваше този въпрос, Елиз си обуваше дънките, седнала на тоалетната чиния в банята на горния
етаж, а кожата ѝ все още беше влажна от душа.
Акс поклати глава и като си сложи крем за бръснене, взе самобръсначката.
— Трябваше да имаме, но не знам какво е станало. В съобщението пишеше, че братята са „заети с друго“,
каквото и да означава това.
— В такъв случай дали бихме могли да отидем на Първото хранене?
— Разбира се, къде?
Окей, беше страшно секси да гледаш как мъжът ти се бръсне. А Акс го правеше толкова умело, прокарвайки
ножчетата по линията на челюстта си, по брадичката, над горната си устна. Лампата над огледалото не светеше, но
Елиз виждаше достатъчно добре, благодарение на свещта, която той беше запалил и бе оставил до порцелановата
мивка.
— Харесва ми светлината на свещи тук — отбеляза тя.
Още повече ѝ харесваше това, по което се разливаше тази светлина: яките гърди на Акс и плочките на корема
му, които бяха така релефни, че хвърляха сенки, силните бедра.
Той я стрелна с очи.
— Ако продължаваш да ме гледаш по този начин, няма да излезем от къщата преди залез-слънце утре.
Елиз се усмихна.
— Ако не беше така приятен за гледане, нямаше да го правя. Така или иначе, първо трябва да мина през
Пейтън, за да си взема телефона.
Акс се намръщи.
— Ще дойда с теб.
— Не е нужно.
— Не искаш да те видят с мен?
Елиз потръпна и вдигна поглед към лицето му.
— Не, ни най-малко. Защо казваш такова нещо?
— Защото ревнувам.
Окей, това беше секси. После обаче събра две и две.
— Я чакай, от Пейтън?
Акс изплакна самобръсначката под водната струя, чукна я два пъти в ръба на мивката и се залови да обръсне
другата половина на лицето си.
— Да.
Елиз вдигна ръце с разперени ръце.
— Нека ти кажа още сега, че няма от какво да се притесняваш. Първо на първо, снощи го видях гол до кръста…
Акс се обърна толкова рязко, че се поряза.
— Какво…
— … и не може да ти стъпи на малкия пръст.
Акс присви очи.
— Опита ли се да те сваля?
— Не и никога не би го сторил.
Елиз се изправи и се притисна в него. Протегна език и близна потеклата яркочервена кръв, което изтръгна
моментална физическа реакция от нейния мъж.
Преди Акс да успее да каже каквото и да било, тя се отпусна на колене, отвори уста и пое ерекцията му,
засмуквайки го дълбоко.
— По дяволите… — Разнесе се силен трясък, когато Акс се облегна тежко на стената. — Мамка му…
Елиз извади ерекцията му от устата си и прокара език по долната ѝ страна, а после около главичката.
— Все още ли ревнуваш от него?
— Евкаеесд джго ео фаиофкал флла.
Или нещо от този род.
Усмихвайки се, Елиз отново се залови за работа, докосвайки го, смучейки го, дразнейки го с острите връхчета
на вампирските си зъби. Много скоро той вече дишаше тежко, тялото му се напрегна и ето че свърши в устата ѝ, а тя
беше безжалостна — изцеждаше го, докато той не рухна, а цялата му сила го напусна и преля в нея.
И господи, начинът, по който очите му не можеха да се откъснат от нея, сякаш тя бе най-сексуално
възбуждащата и задоволяваща жена на планетата.
— Ще имам да ти връщам — каза, заваляйки думите така, както Елиз не го беше чувала да прави преди.
— А аз с нетърпение очаквам да си взема дължимото. Но мисля сега да сляза на долния етаж, в противен
случай никога няма да излезем от тук.
Акс измърмори нещо и тя го остави с най-голямата усмивка на лицето си.
Беше невероятно, че е в състояние да го превърне в глина в ръцете си. Кой да предположи.
Застанала пред угасващия огън, тя извади телефона на Пейтън и набра номера си.
Братовчед ѝ вдигна незабавно.
— Здррррасти.
— Слава богу, че си жив.
— Ти също. Къде си? И, не, татенцето ти не се обади. Искаш ли да знаеш защо?
— Защо? — Елиз премести телефона до другото си ухо, за да загащи ризата си. — И моля те, кажи ми, че не е,
защото е дошъл да ме търси у вас в секундата, в която слънцето залезе.
— Не се обади, защото пренастроих проследяващия софтуер.
— Какво си направил? — Елиз тръсна глава. — Извинявай, какво?
— Направих така, че според GPS локатора цяла нощ си била в стаята си. Е, от три сутринта, което е напълно
прилично време за прибиране.
— Пейтън, не се засягай, но не си чак толкова умен.
— Как ли пък не! Нали ходя на лекции. Братът Вишъс лично ни научи как се прави. Така че стига баща ти да не
провери в стаята ти, всичко е наред. А на мен никой ли не ми е звънял?
— Не знам. Получи няколко съобщения, но не съм ги чела. Не ми влизат в работата.
— Е, никой не дойде да те търси в стаята ми, така че все трябва да съм направил нещо като хората. Можеш да
ми разцелуваш задника, когато ти върна телефона.
— Моля?
— Да се видим в цигарения бар след половин час, ще ти го донеса там. И като бонус, ще се изкефя да чуя как
ми казваш колко съм страхотен в присъствието на тъпия ти телохранител, защото и той ще бъде там с останалите.
Винаги се появява, когато има безплатна храна.
Елиз направи физиономия. Само че беше задължена на Пейтън. За съжаление.
— Ама че си егоист.
— Ха! Ако аз съм причината да си навън цял ден, без да загазиш? Бих го нарекъл точност, не его, когато става
дума за това, че съм бог.
— Доскоро.
— Бас държа, че нямаш търпение. Чао, чао.

***

Първата им спирка беше имението на семейството на Елиз. Акс я остави да влезе в къщата на баща си сама и
докато я чакаше на замръзналата поляна отпред, се зачуди какво ли би било да живее в място като това. С
прислужници и вещи, които можеха да напълнят цял музей, и пари, пари навсякъде.
Помисли си за своята неотоплена мрачна къщурка.
Дали майка му беше успяла? Дали бе получила онова, което бе заявила на баща му, че иска? Да стане
господарка на къща като тази? Дали беше щастлива, ако изобщо бе жива? По дяволите… дали някога мислеше за
него? Дали се чудеше какво бе станало със сина, когото беше изоставила?
Елиз излезе от къщата и по жизнерадостната ѝ походка Акс се досети, че всичко е наред. Баща ѝ не бе
заподозрял нищо.
— Готов ли си? — попита, когато стигна до него.
— Винаги. Всичко наред ли е с баща ти?
— Никакъв проблем. Казах му, че ще се срещна с Пейтън навън и че ти ще ме придружиш, и той бе напълно
съгласен.
Акс едва не я целуна. После обаче си спомни, че мястото вероятно бъкаше от охранителни камери. По
дяволите, все още се тревожеше да не са ги видели зад стария дъб онази вечер.
— Да вървим. — Тя му се усмихна толкова широко, че нямаше как да не отвърне на усмивката ѝ. — И нека те
предупредя, че Пейтън се мисли за бог, защото е пренастроил GPS системата на телефона ми.
— А, да. Ви ни показа как… И аз трябваше да се сетя. А ако онзи твой братовчед се смята за бог, то е, защото
пак слуша какво му казва онзи негов бонг.
 Акс се дематериализира в града пръв и огледа улицата. След това прати съобщение на телефона на Пейтън,
който все още беше у Елиз, и ѝ каза да дойде.
— Това доста прилича на среща — подхвърли тя, докато отиваха към цигарения бар. — Не мислиш ли?
Когато го улови за ръка и я задържа, Акс се намръщи.
— Сигурна ли си, че искаш да им кажеш за нас?
— Е, аз съм по откровеността, нали така? Нямам какво да крия.
— Отвориш ли веднъж кутията на Пандора, не можеш отново да я затвориш.
— Не се страхувам. Ами ти?
Той се прокашля.
— Ни най-малко.
Когато стигнаха до входа, Акс отвори вратата и я задържа за нея. Трябваше да си признае — искаше Пейтън да
знае, че Елиз е негова и само негова.
— Ще се водя по теб — промърмори, докато я последва в заведението.
— Добре. — Тя преплете пръсти в неговите. — Да го направим.
Докато отиваха към обичайната маса на Пейтън, Акс си даваше сметка, че се е изчервил като момиченце, но
може би приглушеното осветление и димът, който изпълваше въздуха, за да създаде атмосфера, щяха да го скрият.
Интересно, при всички жени, които беше чукал, никоя досега не го бе обявявала за свой. Никоя не го бе искала. И
тази мисъл го накара да осъзнае още нещо за Елиз: тя знаеше какво иска. Никакво увъртане, никаква
непоследователност, нищо прикрито или фалшиво у нея.
Беше солидна като скала.
А като се имаше предвид, че той бе имал емоционална бездна за майка и призрак за баща?
Окей, достатъчно с психоанализата.
Пейтън вече беше на масата и приказваше с някакви мъже, а спортно-елегантният му тузарски костюм и ризата
с разкопчана яка го караха да изглежда точно такъв, какъвто беше: мъж, роден в привилегия, онзи, който винаги
печелеше момичето, имаше лъскавата кола, водеше глутницата.
Очите му се насочиха към уловените за ръка Акс и Елиз.
Акс беше готов за всичко. Ала единственото, което получи, поне в този момент, не беше нещо особено: Пейтън
просто ги изгледа, след което се усмихна дистанцирано, когато Елиз пусна ръката на Акс и се приближи до него.
Копелето не стана, а я остави тя да отиде при него, което изпълни Акс с желание да го накара да плюе зъби и да
си изкара червата.
— Не съм ли страхотен? — заяви Пейтън, сякаш беше шибаният папа или нещо такова. — Хайде, кажи го, не се
стеснявай.
Елиз повдигна вежди, извади телефона му и го размени със своя.
— Ти си невероятен. Изумителен. И абсолютен самохвалко. Което, като се има предвид колко си млад, е
впечатляващо.
— Ще се направя, че съм чул само първите две, ако нямаш нищо против. — Пейтън погледна към Акс и тонът
му стана по-твърд. — А това ако не е мъжът, за когото всички говорят. Големият герой. Седни и изпий едно питие.
Или пък, като се има предвид, че си на работа, може би трябва да останеш прав в ъгъла и да я гледаш,
телохранителю.
Елиз замръзна, но не и Акс.
Настани се срещу Пейтън, с ръце върху масата, готов. Не мислеше, че Пейтън ще го провокира открито, но
очевидно вече беше солидно почерпен и от него се излъчваха териториални хормони, сякаш имаше нотариален акт
за Елиз в задния си джоб.
Шибано копеле.
Елиз скръсти ръце на гърдите си.
— Не мога да повярвам, че го каза.
Пейтън сви рамене.
— Това е истината. Той работи за баща ти, не е ли така? Очаква се да те пази, не е ли така? Къде точно бъркам?
— С тона си, като за начало.
— А! Интересно. Значи, му се притичваш на помощ. — Пейтън вдигна чашата си със скоч. — А аз си мислех, че
се очаква да бъде обратното.
— Тръгваме си. — Елиз поклати глава. — Това е нелепо. А ти се държиш безобразно.
— Нима? Нима преценката ти действа само когато не чукаш някого?
Ииииииии това беше.
Акс се изстреля от стола и се нахвърли върху копелето. Сграбчи го за гърлото, преобръщайки кожения му стол,
и го принуди да отстъпи назад, докато не стигнаха до аварийния изход и не изхвръкнаха навън.
 Когато се озоваха на улицата, завъртя Пейтън и го прикова към стената на сградата.
— Време е да дадеш на заден ход.
— Задник такъв — изсъска Пейтън. — Изчука я, нали?
Елиз изскочи от цигарения бар, но Акс я спря, нареждайки ѝ:
— Върни се вътре!
— Акс, не го наранявай…
— Остави ме да се оправя…
— Пусни го…
Тузарските мокасини на Пейтън се полюшваха над земята и лицето му започваше да посинява, ала беше
толкова бесен, че сякаш не му пукаше.
— Защо искаш — Пейтън се бореше за въздух — тя да се махне?
Акс изръмжа, оголвайки вампирските си зъби.
— Защото не е нужно да види какво ще направя с теб.
— Акс, моля те…
В този миг Ново се материализира от другата страна на улицата и се запъти към тях с ленива крачка, по-скоро
развеселена, отколкото изненадана, докато аварийният изход се затваряше с щракване.
— Пейтън — провлачи тя, — винаги знаеш как да се забавляваш, нали?
— Ви… — Той се задави и се закашля. — … наги.
Трудно бе да се каже точно в кой момент Акс се усети, че са загазили. В един момент мислеше единствено как
да убеди Елиз да се върне в заведението, така че да може да убие Пейтън, а в следващия…
Ново долови миризмата в същия миг, в който и той, и обърна глава по посока на вятъра.
— Мамка му! — изруга тя под носа си.
Акс пусна Пейтън на земята, оставяйки го да стъпи на краката си и да си поеме дъх.
— Елиз, прибирай се вътре. Веднага!
— Не, няма да си тръгна, докато…
Акс я улови за ръката и я задърпа към вратата.
— Това е лесър. Тази миризма не е от боклук, а от шибан лесър.
Тревогата, изписала се върху лицето на Елиз, бе добрата и лошата новина: лошата, защото никога не искаше да я
вижда уплашена; добрата, защото начаса престана да спори с него.
Акс натисна бравата на вратата, през която бяха излезли, и… Заключено. Аварийният изход беше заключен.
Много ясно.
— По дяволите! — изсъска.
Имаше само един пистолет в себе си, но когато погледна към Ново, видя, че тя вече вадеше оръжие. Пейтън
също, само че идваше към Елиз.
— Аз ще се погрижа за нея — заяви той.
— Не, аз отговарям за нея…
— Тя ми е братовчедка…
— Вие двамата ще престанете ли…
Тримата се разкрещяха, което беше най-лошото, което можеха да сторят, защото в другия край на улицата
лесърът, който до този момент нямаше определена цел, погледна натам.
И тръгна към тях.
— Аз ще се погрижа…
Обвързаният мъж в Акс затвори устата на Пейтън с рев, достоен за Годзила — доказателство, че каквото и
цивилизовано лустро да имаха вампирите, дълбоко в себе си те бяха животни, неподвластни на никаква логика,
когато бъдеха притиснати.
Особено мъжете.
Шокът на Пейтън беше очевиден, само че точно сега нямаше време да задава въпроси откъде се беше взело това
обвързване. Убиецът, който до този миг се беше приближавал, за да разбере дали са човеци, или вампири, получи
своя отговор и подсвирна, викайки подкрепление.
Акс бутна Елиз зад себе си.
— Стой зад мен. Използвай ме като щит.
А после вдигна пистолета си. Вече имаше трима убийци и…
— Още един вляво — извика Ново.
Акс обърна глава натам и изруга.
— Пейтън…
— Да, аз също я покривам.
Братовчед ѝ също я прикри с тялото си, а Акс извади телефона си и се опита…
— Влез в „Контакти“ — каза, тиквайки телефона в ръцете на своята жена. — Прати съобщение на братята.
Трима лесъри. Човеци навсякъде. Елиз по средата.
Положението надали можеше да се сговни повече.
43
Щеше да полудее.
Просто щеше да полудее.
Двамата с Мери седяха в билярдната на имението, което беше празно, ако не се брояха догените: Рот и Бет бяха
отишли да си починат в Манхатън; Фюри беше в имението на Рив в Адирондак заедно с Избраницата; Ви, Зи, Тор и
Бъч бяха в къщата за аудиенции с Бити и онзи неин чичо, както и Мариса, а Ласитър беше слънчево зайче върху
рамото на момиченцето. Междувременно Ай Ем, Трез и Рев бяха в „сЕнКи“ и „При Салваторе“, където Рев
помагаше на сенките да оптимизират бизнеса си. Останалите жени бяха излезли на момичешка вечер. А от Първото
хранене насам не беше виждал никого от младите попълнения.
Сякаш всички в къщата знаеха, че те се нуждаят от лично пространство, за да се самоунищожат.
Рейдж отново си погледна ролекса.
— Колко още може да продължи?
— Не знам. Искам да кажа, може да се проточи с часове. — Мери си погледна телефона. — Мариса каза, че ще
ми прати информация при първа възможност.
— По дяволите! Имам чувството, че чакам да науча дали съм болен от рак.
— Като някой, който го е преживял? Да, доста прилича.
— Аз просто…
— Мамка му! — Мери скочи на крака. — Забравих!
— Какво си забравила?
Мери закри лицето си с ръце.
— Писмото, което той ми написа. Така и не го дадох на Бити. Господи, не искам Рун да си помисли, че се
опитвам да създавам пречки!
Изхвърча от билярдната и се втурна по голямото стълбище. Броени минути по-късно се върна запъхтяна,
стиснала сгънатите листове в ръката си.
— Какво пише? — попита Рейдж. — Така де, нали ни каза, че може да го прочетем.
Да прочетат писмото, като че ли бе начин да споделят с Бити онова, което тя преживяваше в момента.
— Наистина се надявам… е, вече нищо не може да се направи. — Мери седна и разгърна листовете. — Ще се
извиня. Не беше нарочно… просто всичко е толкова емоционално.
Потъна в мълчание, докато четеше написаното с молив, а веждите ѝ се движеха нагоре-надолу, докато очите ѝ
се плъзгаха по редовете.
— Какво пише?
— Извинявай. Ъ, работи в онова имение като момче за всичко, оправя огради, грижи се за ливадите и
постройките. Гледа котките, които живеят на двора, и двете кучета пазачи. Живее сам. Казва… о, това е ужасно!
— Какво, малтретира сексуално добитъка във фермата?
Мери го стрелна с поглед.
— Не, звучи така, сякаш се извинява, че няма образование. — Тя отгърна на следващата страница. — О…
разказва за майката на Бити.
— Какво?
Когато Мери не отговори, Рейдж не настоя и зачака, потропвайки с пръсти по коляното си. Проверявайки
шибания си часовник. Подритвайки дивана с крак.
Най-сетне Мери вдигна очи.
— Толкова е тъжно. Направо… сърцераздирателно. Разказва за всички неща, които двамата с Аналай са
правили като деца. Звучи така, сякаш са имали прекрасно детство в онова имение. Родителите им работели за
собствениците на земята, двете семейства живеят заедно от поколения. Ала всичко се променило, когато Аналай
срещнала бащата на Бити. Рун говори почтително за това и не навлиза в подробности. Казва обаче, че никога не
престанал да мисли за сестра си и многократно се опитвал да я открие. Известно време дори не знаел, че са дошли в
Колдуел.
Рейдж разтърка лицето си.
— Знаеш ли, щеше да бъде много по-лесно, ако можех да го мразя.
— Дали? — промълви Мери. — Не съм толкова сигурна.
— Той не може да се грижи за нея като нас.
Мери отгърна последната страница.
— Господи…
— Какво? — Окей, сега му се искаше да посегне към камата си. — Какво…
 — Виж това.
Тя обърна листа към него. Господи, и още как! Бялата страница беше покрита с невероятно подробни и
невероятно красиви рисунки с химикалка — голямо имение и поля… малка къщурка… куче… котка, заспала свита
на кълбо.
— Той е художник! — ахна Мери.
Докато очите му се плъзгаха по рисунките, на Рейдж му се искаше да мрази всичко в това писмо и тъпите му
картинки. Искаше да се изсере върху листовете, да ги накъса на парченца… мамка му, да ги закачи за дънера на
някое дърво и да ги направи на решето с куршуми.
Само че не можеше.
И разумът, и инстинктите му казваха, че Рун е свестен мъж, непретенциозен — което не означаваше, че е
глупав — просто мъж, водил честен живот, изпълнен с тежък труд. И, да, трагедията на загиналата му сестра
можеше да бъде облекчена единствено ако се погрижеше за племенницата си.
Телефонът на Мери избръмча върху дивана и двамата посегнаха едновременно. Мери беше по-бърза и начаса
отвори съобщението.
— Мариса е. Рун и Бити все още говорят. Бити била много срамежлива в началото, но сега му задава въпроси.
Ще хапнат заедно.
Аха, защото бяха пропуснали Първото хранене, дори той не бе в състояние да сложи залък в устата си.
— Ще продължи още известно време — довърши Мери. — Така и трябва.
Рейдж разтърка очи. Толкова беше странно. Когато Рун се бе появил и се бе оказало, че не лъже, нещо в него се
бе разкъсало — пронизваща, раздираща болка. Сега с всяко ново късче информация Рейдж имаше чувството, че
Бити е кораб, който отплава в морето, отдалечава се полека, първо с метри, а после с мили, докато той остава на
брега.
Сега емоциите му улягаха в една всепоглъщаща тъга.
— Е, какво искаш да…
Ред бе на неговия телефон да се обади и той се намръщи, когато видя екрана.
— Мамка му.
— Какво има?
Докато Мери погледне към него, вече беше скочил на крака.
— По дяволите! Има спешен случай в града. Слушай, кажи на Мариса да ми се обади, когато Бити е готова. Сега
трябва да вървя, но мога да се освободя.
Или поне се надяваше да може.
— Какво е станало?
— Ученици са се счепкали с лесъри, а искам братята да останат с Бити и чичото, тя е по-важна.
— Пази се — рече Мери.
— Винаги. — Той се наведе и я целуна. — Знаеш го.
Ненавиждаше да оставя своята шелан сама, с широко отворени, уплашени очи. Само че нямаше никакво време
за губене. Качи се на горния етаж, облече си бойни дрехи и като открехна един прозорец, се дематериализира на
мястото, от което Акс бе изпратил SOS.
Търсил си бе нещо, с което да се разсее.
Да спаси трима ученици, не беше точно това, което бе имал предвид, но щеше да свърши работа.

***

Сърцето на Елиз се блъскаше в гърдите ѝ, туптейки толкова силно, че бе истинско чудо как не се пръсна.
Иззад широките рамене на Акс виждаше как тримата лесъри се приближават, телата им се движеха със
смъртоносно-плавна крачка, лицата им бяха студени и безизразни, лишени от всякаква емоция.
Имаха пистолети.
Жената — Елиз не си спомняше името ѝ, но я разпозна от нощта, когато се беше запознала с Акс — се изстъпи
на пътя им, с вдигнат пистолет и смъртоносно изражение.
— Спрете на място — нареди тя. — Или ще ви застрелям.
Четвърти лесър, появил се сякаш от нищото, избухна в смях.
— Така ли, кучко? Знаеш ли изобщо как да използваш…
Цялото тяло на Елиз подскочи, когато във въздуха отекна силно бум! и убиецът падна на земята.
— Господи! — ахна тя.
Ала това бе последното, което успя да проследи с поглед. Изведнъж всичко се завъртя на хипербързи обороти
— куршуми захвърчаха навсякъде и рикошираха, а тя усети как я завъртат и бутат зад нещо голямо и метално.
Кола? Контейнер за боклук? Не, беше захвърлен хладилник с размерите на джип.
Частица от секундата по-късно Елиз почувства силно парване по рамото, сякаш някой бе допрял нагорещена
маша до кожата ѝ, само че не можеше да се тревожи за това, защото Акс скочи пред нея, а Пейтън я закри отстрани.
— Над нас е! — извика Пейтън.
Какво? — помисли си тя.
— Кучи син!
Акс изруга и като се прицели към небето, изпрати дъжд от куршуми нагоре и ето че върху тях се стовари тяло,
от което шуртеше черна кръв и което миришеше на бебешка пудра и развалено мляко.
— Аз съм вън от играта! — обяви Акс и Елиз предположи, че е останал без куршуми.
Някой изруга. Още изстрели. Болеше я и глезенът.
А после Пейтън политна. Свлече се като одеяло, плъзнало се от ръба на леглото.
— Пейтън! — изпищя Елиз, докато се обръщаше.
Тъкмо посягаше към него, когато жената войник я сграбчи за гърба на палтото и я издърпа на крака.
— Можеш ли да стреляш?
Елиз примига, зрението ѝ се замъгли. Около тях продължаваха да свистят куршуми. Господи, откъде идваха? А
после се съсредоточи върху жената срещу себе си.
— Тече ти кръв! Т-т-т-тече ти…
Плесницата долетя отляво и изплющя върху лицето ѝ. Ефектът бе като да отвориш прозорец в пълна с дим
кухня и ето че вече бе в състояние да се съсредоточи върху жената войник.
— Можеш ли да стреляш? — попитаха я отново.
— П-п-прицелвам се и дърпам спусъка — избъбри Елиз.
— Точно така.
Внезапно почувства тежко парче метал в дланта си.
— С две ръце. И само ако наистина се налага.
А после я вдигнаха и я хвърлиха.
Докато летеше във въздуха, с коса, плющяща около лицето, и вцепенено тяло, ѝ мина абсурдната мисъл: как се
случи това, по дяволите? Как се беше…
Бам!
Приземи се по дупе, удряйки се в нещо… Контейнер за боклук. Бяха я хвърлили зад контейнера за боклук на
бара.
Докато се мъчеше да си поеме дъх, ръцете ѝ трепереха толкова силно, че бяха размазано петно. Нямаше обаче
да изпусне пистолета.
Погледна към уличката и видя Акс, вкопчен в ръкопашен бой с един от лесърите. Жената стоеше над Пейтън,
който — о, господи! — изглеждаше така, сякаш беше улучен в главата. Кръв… толкова много кръв!
А човешката полиция вече идваше насам — звукът на сирените им долиташе до ушите ѝ.
И тогава ходът на събитията се обърна. Изневиделица най-огромният вампир, когото Елиз бе виждала някога, се
материализира насред уличката. Беше рус, облечен в черно и се хвърли в атака като демон. Сграбчи убиеца, с когото
Акс си разменяше пестници, и го метна към стената на сградата, сякаш беше парцалена кукла.
Акс се зае със следващия, новодошлият — който несъмнено беше брат — стори същото.
Появиха се още лесъри, очевидно повикани от другарите си, ала Акс, братът и жената войник се бяха
развихрили — прекършваха вратове, воняща черна кръв шуртеше, тела застилаха паважа…
Тъкмо когато нещата започваха да утихват, точно преди ченгетата да пристигнат, нещо привлече вниманието на
Елиз.
Леко проблясване.
Лесърът, който беше прострелян в главата, онзи зад хладилника, откъдето бяха започнали, все още мърдаше —
беше вдигнал пистолета си и се целеше в брата.
— Ще стреля! — изпищя Елиз.
Всичко сякаш тръгна на забавен каданс — Елиз с ужас видя как братът извърна горната половина на тялото си
към нея, точно срещу стрелеца.
А после лесърът натисна спусъка, изпращайки куршум след куршум в огромните гърди на Брата. Бум! Бум! Бум!
Някой изпищя — вероятно тя — когато русокосият брат вдигна ръце и политна назад върху паважа. А убиецът
все така стреляше.
Мамка му, реши Елиз.
Без да се замисля, подтиквана от агресия, толкова нетипична за нея, колкото и необуздана, тя изскочи иззад
прикритието си, прекоси уличката на бегом и дойде толкова близо до лесъра, колкото можа.
 След това вдигна оръжието си… и стреля.
Бам! Бам! Бам!
Стиснала пистолета с протегнати ръце, с нетрепващи очи и тяло, тя остави оръжието да говори. Черна кръв я
оплиска, докато продължаваше да се приближава и стреля, да се приближава и…
Не знаеше кога да спре.
Не, по-скоро не можеше да спре.
Дори когато пистолетът замлъкна, когато пълнителят или както там се наричаше, вече беше празен, дори когато
убиецът бе направен на решето от куршуми, тя остана на мястото си, надвесена над него, насочила оръжие към
целта си, а тялото ѝ трепереше толкова силно, че зъбите ѝ тракаха, коленете ѝ се чукаха едно в друго, дъхът влизаше
и излизаше в гърлото ѝ на пресекулки.
А показалецът ѝ все така натискаше ли, натискаше спусъка…
— Елиз? — обади се Акс от толкова голямо разстояние, че едва го чуваше. — Елиз… миличка… зад теб съм.
— К-к-какво…
— Просто ще взема пистолета, окей? Нека го взема… Не, не се обръщай към мен. Остани така.
Ръцете му се плъзнаха нежно по нейните, освобождавайки внимателно оръжието от скованите ѝ пръсти.
В мига, в който пистолетът вече не беше в ръцете ѝ, Елиз се обърна към него и избухна в сълзи.
— Опитах се да спася брата, опитах се…
— Трябва да се махаме…
Елиз погледна покрай яките мускули на ръката му към мъртвото тяло на брата: русокосият воин лежеше по
гръб, разперил ръце, а тежките му обувки се поклащаха настрани.
— Опитвах се да го спася, господи…
— Елиз, трябва да се махаме, преди човеците да са дошли…
Насреща им, жената войник вдигна Пейтън на ръце.
— Той не е добре. Къде да отидем…
Полицейските коли спряха със свистене на гуми в другия край на улицата. Човеци изскочиха от тях и се
втурнаха към сенките, където бяха те.
— Не можем да го оставим…
— Пуснете оръжията! — долетя усилен от мегафон глас. — Пуснете оръжията или ще стреляме!
И тогава нещата станаха направо сюрреалистични. Като във филм, братът се надигна и седна на паважа.
Погледна надолу към гърдите си, изруга и каза нещо, което прозвуча като: „Фриц току-що я купи“.
След това бръкна сякаш в собствената си плът, извади един куршум и го метна през улицата.
И именно тогава забеляза полицейските коли.
— Проклетите му човеци, не отново. — Изправи се на крака и потръпна, но иначе изглеждаше съвсем добре. —
Вие двамата, вземете ранения и жената и вървете натам. — Той посочи другия край на уличката. — Мани би
трябвало да се появи… а, ето го и него.
Точно в този миг голямо, четвъртито превозно средство спря в срещуположния на човеците край на уличката.
— Вървете!
При звука на рязката заповед, Акс улови Елиз за ръката и затича. Жената, която държеше Пейтън в ръцете си,
стори същото и те се понесоха през кишата към превозното средство.
Широката му врата се отвори и Елиз се канеше да скочи вътре, когато хвърли поглед назад. Ярки светлини
заливаха стените на сградите, отекваше силен пукот, но не бяха изстрели.
Братът изпраща лесърите обратно при Омега — помисли си със страхопочитание. — Мили боже, нима
наистина виждаше всичко това?
— Качвай се — каза Акс, побутвайки я в добре осветената вътрешност на колата.
Последва я и затвори след тях.
— Дръжте се! — извика някой от предната част. — Ще друса, стойте на пода!
Колата изрева, подскочи и ето че те се понесоха напред. Елиз политна назад и падна върху Акс. Как бяха…
какво беше…
Толкова бързо. Умът ѝ не бе в състояние да осмисли колко бързо се бе случило всичко: в един момент вървяха
към Пейтън в цигарения бар, а в следващия се беше озовала в екшън филм, само дето изобщо не беше филм. А
истинският живот.
Погледна насреща си и примига, за да преглътне сълзите си. Жената войник държеше Пейтън в скута си,
подпряла се на една маса, вградена в средата. Това е линейка, осъзна Елиз. Огромна линейка с цял куп съоръжения
по стените и в стъклените шкафове наоколо.
— Жив ли е? — попита.
Другата жена не вдигна поглед.
 — Да. Засега.
Имаше толкова много кръв. О, прескъпа Скрайб Върджин… кръвта…
Но поне като че ли се движеха все по-бързо. На път, надяваше се Елиз, към някой, който можеше да оперира тук
вътре. И докато летяха напред, друсайки се и подскачайки, а оборудването около тях тракаше, Акс я държеше, за да
не се превърне в топка за боулинг, обвил ръце около кръста ѝ и застопорил крак в основата на операционната
платформа.
— Как го направи? — измърмори тя. — Братът… как успя да оцелее?
— Бронирана жилетка — мрачно отвърна Акс. — Трябва да е бил с бронирана жилетка и тя му спаси живота.
44
Адреналинът продължаваше да циркулира в тялото на Акс, когато подвижният хирургичен център спря в
някакъв гараж в града и доктор Манело отвори плъзгащата се врата.
И дори тогава нервите на Акс бяха на ръба. Много ясно.
Слезе от колата линейка и се огледа из сумрачното, индустриално на вид помещение, което миришеше на
бензин, газ и стар метал. И се опита да се престори, че не е на път да си изгуби шибания ум.
Не можеше да повярва, че Елиз не само бе попаднала в засада заедно с тях, но и бе изстреляла около кило олово
в един лесър, който имаше пистолет, а най-лошото бе, че всичко това бе по негова вина. Ако с Пейтън не се бяха
хванали за гушите, никога нямаше да се озоват на грешното място, в грешния момент заедно с всички онези лесъри.
И, да, шибаният ѝ братовчед, златното момче Пейтън, нямаше да бъде прострелян в главата. Ами ако Рейдж не
успееше да се измъкне от онази гадна ситуация с човеците? Ами ако ченгетата го простреляха или пък някой лесър,
или пък…
Този кошмар с отворен край бе пропъден, когато една странична врата се отвори и в помещението нахлу
миризмата на вампирска кръв и лесърска смърт.
— Как е Пейтън? — попита братът Рейдж, пристъпвайки в светлината, хвърляна от линейката. — И с какво
мога да помогна?
Докато минаваше покрай Акс, Рейдж го потупа по рамото за поздрав, но вниманието му бе приковано в доктор
Манело, който беше сложил Пейтън на операционната и закачаше цял куп машинарии към тялото му. Преди да
получи какъвто и да било отговор, доктор Джейн се появи през същата врата, през която и той, облечена в
хирургически дрехи като Манело и също като него погълната изцяло от пациента си.
Във вътрешността на линейката Ново се бе долепила до далечната стена, обвила ръце около себе си и свела
глава. От брадичката ѝ капеше кръв. Беше ранена там. Както и под лакътя.
Нечий телефон се раззвъня.
— Моят е — обади се Елиз.
Акс начаса обви ръка около нея, докато тя доближаваше телефона до ухото си.
— Трой? Не, наистина съжалявам, ала в момента не мога да говоря. Утре? Разбира се. Какво? Ами… един
приятел пострада. В Спешното отделение сме. Не, всичко ще бъде наред. Ще ти се обадя утре. Чао.
Тя затвори и се облегна на Акс, сякаш изобщо не ги бяха прекъсвали. Което правеше по-малка вероятността той
да тръгне из Колдуел, за да намери професора ѝ и да му фрасне един просто от любов към спорта.
Е, добре де. Нямаше да го направи. Поне не и в света извън ревнивите си фантазии.
И защо изобщо мислеше за това точно сега?
— Ще се оправи ли? — попита Елиз, без да се обръща към никого специално.
— Просто трябва да чакаме — чу се да отговаря Акс. — И да се молим.
Така де, може и да не харесваше особено Пейтън, но това не означаваше, че иска копелето да се превърне в
зеленчук или да легне в гроба. Особено ако Елиз бе замесена дори най-бегло в станалото.
След известно време Рейдж подаде глава от линейката.
— Слушайте, искам вие двамата да се приберете у дома. Тук с нищо не можете да помогнете. Ще ви съобщим
какво става с него.
— Той…
Елиз не довърши изречението си, сякаш осъзнала безполезността му.
— Ще сторим всичко по силите си за него. — Рейдж погледна към Акс. — Отново беше страшно полезен,
синко.
— Вината беше моя.
— Това пък как ти хрумна? Да не си изпратил сигнална ракета или нещо такова? Пуснал си обява във вестника,
че искаш да прострелят приятелчето ти в главата? Не мисля така. Хайде, вървете. Заведи я у дома и ти също се
прибирай. — Рейдж премести очи към Елиз. — А ти беше невероятна. Наистина се прояви, когато трябваше.
— Не мога да стрелям — смотолеви тя. — Никога досега не съм стреляла.
— Е, вече си. И съжалявам, че се наложи да усвоиш това умение.
С разтуптяно сърце, Акс я отведе до вратата и я отвори. Пръв прекрачи навън и когато се огледа, видя, че са под
мостовете, недалече от реката. Магистралата минаваше над главите им и от време на време до ушите им долиташе
звукът от кола или камион.
— Върви — каза той на Елиз. — Аз идвам след теб. У вас.
Тя кимна по начин, който разби сърцето му. А после затвори очи.
Отне ѝ поне минута, може би две, за да се дематериализира.
 Акс я последва мигновено, понасяйки се в студената нощ в облак от молекули, които като че ли бяха по-добро
олицетворение на истинската му същност от по-организираната му телесна версия.
Разпилян, това като че ли го определяше най-точно.
Прие физическите си очертания до нея — нещо, което бе възможно заради кръвта, която бяха споделили.
Тя го улови за ръката и го поведе към входната врата, но той я спря.
— По дрехите ти има кръв. Няма ли някой заден вход, който бихме могли да използваме?
Елиз плъзна поглед по себе си, сякаш бе забравила какво изобщо са дрехи, да не говорим пък с какво е облечена
и в какво състояние бе то.
— Интересно — прошепна. — Именно така започна всичко.
— Моля?
Очите ѝ се вдигнаха към него.
— С теб. Влязох през входната врата по погрешка и баща ми ме видя. Ако не го бях направила никога нямаше да
се запозная с теб.
Аха, и каква загуба би било това? — мрачно си помисли си Акс. — Току-що стреля по един лесър, замалко да
те убият и носиш следите на битката по себе си.
— Кажи ми къде е задната врата — заяви той мрачно — и ще ни вкарам вътре.

***

Нямаше нищо, което би могъл да направи.

Докато доктор Джейн и Мани се грижеха за Пейтън, зашивайки раната на слепоочието му, преценявайки
сътресението му, мъчейки се да овладеят прекалено ниското му кръвно налягане, Рейдж усещаше, че започва да му
писва от ситуации, в които не можеше да стори нищичко.
Погледът му се насочи към Ново, която не беше помръднала през цялото време. Сякаш се беше вкаменила.
— Искаш ли да си вървиш?
— Не.
При други обстоятелства Рейдж би настоял, ала Ново беше корава. Каквото и да се случеше, тя можеше да се
справи.
Телефонът му извибрира и той го извади светкавично.
— Мамка му, трябва да вървя — каза, след като прочете съобщението. — От Мери е.
— Тук сме в безопасност — каза Мани.
— Ще изпратя някого.
— Би било добре.
Миг по-късно Рейдж вече беше излязъл и се бе дематериализирал. Прие физическите си очертания пред къщата
за аудиенции и се втурна по стъпалата, отвори входната врата и…
Във фоайето имаше цял куп хора и всички до един се обърнаха към него…
Пълен. Хаос.
Мери ахна. Бити изписка. Някой изруга… Ви, ако не се лъжеше. А после двете му момичета се втурнаха към
него, говорейки със скоростта на светлината, жестикулирайки, сочейки към гърдите му.
Нямаше представа какво му приказват.
— Задръжте! — Рейдж вдигна ръце с отворени длани. — Как мина с Рун? Бити, добре ли си?
— Прострелян си! Тече ти кръв!
— Ъ?
А после се погледна. О, да, коженото му яке беше надупчено от куршуми, по дланите и дрехите му имаше
яркочервена кръв, а от камите, които беше прибрал в ножниците, капеше черна лесърска кръв.
А, да. Битката.
— Добре съм — заяви. — Нищо…
— Още сега ще се обадя на доктор Джейн! — извика Мери и посегна към телефона си.
— Не! — Рейдж вдигна ръка. — Те оперират. А аз не съм ранен…
— Скоро преживях да те видя прострелян в гърдите! Защо стоиш прав? Рейдж!
Той пристъпи към своята шелан и разгърна рязко ризата си, така че копчета се разлетяха и заподскачаха по
мраморния под, разкривайки онова, което доскоро беше чисто новичката му бронирана жилетка. И което сега
приличаше на швейцарско сирене.
Рейдж се удари в гърдите.
— Кевлар. — Извади още един куршум и го пусна на пода, където той се търкулна и отиде да си играе с
изпопадалите копчета. — Нося го, откакто ме простреляха последния път. Искам да кажа, да, разбрахме се, че ти ще
останеш с нея, след като аз умра, но няма нужда да бързаме с това.
Изведнъж си даде сметка, че Рун стои в далечния ъгъл, а очите му не пропускат нищо.
Рейдж се прокашля.
— Или поне нямаше причина да бързаме.
Възцари се мълчание. А после Мери и Бити го прегърнаха и заприказваха една през друга, без да обръщат
внимание, че е потен и изцапан с кръв.
— Зи — каза той над главата на Бити, докато тя пъхаше пръсти в дупките на бронираната жилетка. — Трябва да
отидеш в гаража. Незащитени са, а оперират Пейтън. Ви, сигурен съм, че още един чифт ръце ще са им от полза.
Думите му бяха последвани от обсъждане, някой предложи Рун да се прибере там, където беше отседнал.
И това напълно промени атмосферата. Бити се обърна към чичо си, също като Мери.
— Кога ще те видя отново? — попита с обичайната си директност.
— Утре вечер? — предложи Рун с характерния за него тих маниер.
— Добре.
Поне не се прегърнаха, помисли си Рейдж горчиво, докато другият мъж се покланяше и след няколко думи към
Мариса и Мери се отправи към вратата.
— Почакай — спря го момиченцето.
И без предупреждение се хвърли напред… и го прегърна.
Досущ както го правеше, когато все още опознаваше Мери и Рейдж — беше само за миг, ала първият признак,
че отваря сърцето си.
Рейдж усети, че в очите му напират сълзи. Повече от каквито и да било подробности за срещата от рода на той
каза/тя каза, говорихме за това или онова, постъпката на Бити му разкри точно как бе минало времето ѝ с Рун.
Интересно, докато двамата с Мери я осиновяваха, имаше мигове, знаци, че между тях се заражда връзка, че
нещата се променят, отиват в една определена посока. Като например, когато ѝ показа понтиака и тя хареса
миризмата му, когато двамата с Мери я заведоха в „Ти Джи Ай Фрайдейз“ на площад „Лукас“ и той ѝ каза, че може
да си тръгнат, ако това ѝ се струва твърде много, посещението в сладоледаджийницата…
Сега зърна съвсем същото.
Само че вместо към открит път…
… то водеше към тухлена стена.
45
Пейтън се събуди с най-ужасното главоболие в живота си. Само че изобщо не го беше грижа за болката.
До устните му бе допряна китка и най-невероятната кръв се изливаше в устата му, стичаше се по гърлото му,
събираше се в корема му. И колкото повече вземаше, толкова повече инстинктът за оцеляване го караше да пие, да
пие и да не спира.
Едва когато отвори очи, видя чия беше кръвта.
Над него стоеше Ново, с изпито, пребледняло лице, раменете и ръцете ѝ бяха голи, а якето ѝ — захвърлено на
една страна.
Да не би да се движеха? — помисли си, когато нещо подскочи и той го усети с цялото си тяло…
В миг разправията в цигарения бар се завърна пред очите му, двамата с Акс — хванати за гушите, Елиз,
изтичала да ги разтърве, Ново… лесърите…
— Мъртъв? — измърмори той, откъсвайки устни от китката ѝ. — Господи… Рейдж мъртъв ли е?
— Само лесърите — отвърна Ново и отново притисна китката си до устните му.
Пейтън изпусна дъха си и отново се залови да пие. След години или поне часове, ала най-вероятно просто
десетина минути, се отпусна, блаженото усещане за заситеност бе по-успокояващо и от морфин.
Никоя друга еуфория не можеше да се сравнява с това. Само че не можеше да допусне да се изгуби в
прекрасното усещане. Не и докато Ново стоеше над него по този начин.
— Ще се оправя.
Или поне това искаше да каже. Като че ли не излезе както трябва. Или това, или слухът му не действаше.
— Какво? — попита Ново, навеждайки се над него, сякаш близостта беше преводач за глупости.
Пейтън се прокашля и заповяда на мозъка си да се върне онлайн.
— Елиз добре ли е? Акс?
— И двамата са добре.
— Ти?
Ново разпери ръце и се завъртя в кръг и не за първи път Пейтън забеляза, че е страхотна мадама, макар и
мъничко плашеща. Просто беше толкова корава, а тялото ѝ бе сякаш изтъкано от ръбове и мускули.
Пейтън усети, че започва да се възбужда, и го сметна за добър знак.
— Радвам се, че не си пострадала — каза дрезгаво.
— Да не би да се разчувства?
— Не, възбуждаш ме.
За миг тя като че се слиса. А после го погледна яростно, което за тях двамата вероятно беше напредък. В
смисъл — нещата се връщаха към обичайното.
— Поднасяш ли ме?
Пейтън сви рамене.
— Ти си привлекателна жена. Несъмнено не съм първият мъж, който ти го казва. А пък открай време високо
ценя нежния пол.
Ново отметна глава назад и се разсмя. Ала в смеха ѝ нямаше и помен от веселие.
— Нека видя дали правилно съм разбрала ситуацията. Двамата с теб сме в мобилната операционна на
Братството, на път към тренировъчния център, защото ти беше прострелян и в главата ти има тръбичка, за да
намали отока в мозъка ти, а ти ме сваляш?
— Сивото ми вещество не е единственото, което се уголемява.
— Ти си непоправим уличник.
— Нали си наясно, че за повечето хора думата „уличник“ е обида. — Пейтън се опита да вдигне ръка, за да
подчертае думите си, но не успя. — Лично аз я приемам като комплимент. Доказателство за моята отдаденост на
работата ми.
— Работата ти?
След всичко, което се беше случило тази вечер, защо пък да не прекарат пътуването до тренировъчния център,
като се дрънкат: мозъкът му не можеше да си намери място в черепа и тази енергия имаше нужда от освобождаване,
а Ново определено не се даваше лесно.
— Ами да — заяви той. — Работя над това да бъда с жени. Повторението е майка на знанието.
Когато Ново просто скръсти ръце на гърдите си и отново се облегна на стената, той се намръщи.
— Ако се движим, не трябва ли да седнеш?
— Да, но не искам.
— Опазил ме бог да ти предложа да бъдеш разумна.
 — Това е първото интелигентно нещо, което те чувам да казваш.
— Откакто дойдох в съзнание?
— Откакто те познавам.
Пейтън се разсмя, но от това главата го заболя и той спря.
— Отговори ми на един въпрос. Къде беше снощи?
— Моля?
— По-бавно ли искаш да говоря? Аз съм този, на когото му е пукнат черепът.
— За какво, по дяволите, говориш?
За миг Пейтън обмисли възможността да е получил удар и да страда от афазия. Но, не, говореше си съвсем
нормално.
— Снощи ти звънях.
— Не си.
— Мм-хм. — Понечи да кимне, но пронизващата болка го накара да спре. — Сигурен съм, че ти звънях.
— Не и от твоя телефон.
А, да.
— Мамка му, беше от телефона на Елиз. Тя трябваше да го остави при мен, за да отиде да изчука Акс.
О, да, звучеше озлобено. Което беше доста нагло, като се имаше предвид, че Акс вероятно беше помогнал да му
спасят живота тази вечер.
Какво ти вероятно. Със сигурност.
Ново се намръщи.
— Акс беше с мен.
Сега бе ред на Пейтън да я зяпне недоумяващо.
— Извинявай, какво?
— Акс ме заведе в „Ключовете“.
Пейтън се опита да седне. Изохка и Ново сложи ръка на гърдите му, принуждавайки го да легне.
— Ще престанеш ли да мърдаш! — сопна се тя.
— Защо, по дяволите, те води в „Ключовете“? Никоя жена не би трябвало да ходи там.
Неравност на пътя изпрати вълна от болка по цялото му тяло, сякаш дори асфалтът вземаше нейната страна.
А Пейтън си мислеше, че преди малко го беше погледнала убийствено. Ако така и така вече не беше по гръб,
погледът ѝ със сигурност щеше да го нокаутира.
— Като за начало, аз помолих Акс да ме заведе. И правих секс с жена, така че, да, там ходят и жени.
Пейтън примига няколко пъти. А после отново си надяна лаконичната маска.
— Не знаех, че си по тази част.
— Харесвам и мъже, и жени, и хора, и вампири.
— И Акс.
— Да, и Акс.
Връхчетата на вампирските му зъби започнаха да го сърбят.
— Бас държа, че сте си изкарали страхотно. Преди той да се прибере у дома при братовчедка ми. — Вдигна
ръка, за да потърка лицето си, ала венозната система му пречеше да се движи толкова свободно, колкото му се
искаше. — Казах му да не припарва до нея. И преди да си започнала да ми четеш лекции, не, не е, защото тя е
аристократка, а той е от простолюдието. Елиз не е като нас. Тя е… чиста. По-добра от нас. Заслужава уважение,
също като Парадайз.
— О, яяяяяяяясно. Твоята прогресивна парадигма за жените. Все забравям в коя от двете категории ме беше
сложил?
— Спести ми го, Ново. Знаеш какво имам предвид. Парадайз и Елиз за нищо на света не биха припарили на
подобно място, още по-малко пък биха чукали напълно непознати или съучениците си от програмата просто ей
така.
— Бих искала да ти напомня, че в момента Парадайз чука един от съучениците си от програмата.
— Да, но това е връзка. Парадайз беше девствена. Също като Елиз. По дяволите, как изобщо ще се обвърже
сега?
Ново дълго се взира в него.
— Знаеш ли какво намирам за изумително?
— Какво? И ако е цветът на очите ми, аз изпитвам същото към твоите…
— Как може да си такава сексистка, съдеща другите свиня. Изчукал си двайсет-трийсет жени, откакто те
познавам. И не се опитвай да го отричаш, бях в клубовете и съм те виждала как си тръгваш с тях. И все пак твърдиш,
че една жена не бива — и дори не може — да прави същото. Кажи ми, тези твои двойни стандарти изобщо ли не те
притесняват? Поне малко?
— Жените са различни. — Пейтън сви рамене. — Това е факт.
Ново се загледа над главата му и Пейтън имаше силното подозрение, че в мислите си тя довършва започнатото
от лесъра.
— Не — каза тя най-сетне, — в действителност задниците са си просто задници, независимо какво имат
между краката си.

***

Далече от там, в една съвсем различна част на Колдуел, Елиз въведе Акс в спалнята си и затвори вратата.
— Успяхме — заяви и се насочи право към банята. — Без никой…
В мига, в който зърна отражението си в огледалото, се закова на място и сложи ръце на бузите си. Господи…
кръвта!
Акс пристъпи до нея и поклати глава.
— Не исках никога да виждаш подобно нещо. Още по-малко да се окажеш насред него.
— Това ли е животът ти? Ходиш там… всяка нощ… едва не те убиват, докато една нощ някой лесър не довърши
започнатото?
— Недей да мислиш за това. Не бива.
— Как да не го правя? — Обърна се към него и почувства, че иска да го докосне навсякъде, сякаш по тялото му
имаше дупки от куршуми и други рани, които незнайно как бяха пропуснали. — Как бих могла да забравя?
Сякаш знаеше от какво се нуждае, Акс откри устните ѝ със своите и я целуна дълбоко. Завладяна от нуждата да
го има, тя смъкна с груби ръце първо неговите, а после и своите дрехи, оставяйки ги на купчинка на пода, докато
двамата отиваха под душа.
Докато в неговата баня имаше проста кабинка с душ, кабинката в нейната представляваше просторно
помещение с шест душа, сипещи вода, която можеше да бъде настроена на различни температури. И нямаше нужда
от почти никакво чакане за топла вода.
Елиз обаче не се нуждаеше от всичкия този лукс. Не и за да бъде с него, нито сега, нито когато и да било.
След като се насапунисаха един друг и отмиха отвратителните спомени от нощта, излязоха от банята и Елиз
угаси всички лампи, освен една в далечния ъгъл. А после легнаха в голямото ѝ легло, под меките завивки и правиха
любов тихо, той беше отгоре ѝ, очите им се срещаха, докато телата им се сливаха в едно. Тя първа стигна до
освобождаване, драскайки гърба му с нокти. Той я последва много скоро, хълбоците му подскачаха и се блъскаха в
нейните, докато могъщият му оргазъм я изпълваше и събуждаше още един у нея.
Нямаше обаче време за близост след това.
— Трябва да си вървя — прошепна той. — Не мога да остана тук.
— Разбира се, че можеш. Баща ми никога не влиза в стаята ми.
— Не искам да поема дори минимален риск да ти навлека неприятности. И без това тази нощ замалко не те
убих.
Измъкна се от топлото гнездо, което телата им бяха създали, и Елиз също стана, обличайки си розов халат.
Стори ѝ се ужасно той да покрие вече чистата си кожа с дрехите, изцапани в битката, ала Акс като че ли нямаше
нищо против.
И ето че той застана пред нея и я погали по раменете.
— Не мога да повярвам колко храбра бе днес.
— Храбра? Шегуваш ли се? Ако мога да използвам един по-разговорен израз, направо щях да напълня гащите.
— Отиде право до онзи лесър, без да преставаш да стреляш. Ако не си умирах от страх за теб, адски щях да се
възбудя.
Тя се усмихна леко, но усмивката ѝ бързо се стопи.
— Кога ще те видя отново?
— Утре вечер. И преди да си ме попитала, да, със сигурност. Ще ти съобщя веднага щом науча нещо за Пейтън.
— Моля те. — Елиз се намръщи, спомняйки си цигарения бар. — Съжалявам, че се държа така с теб. Той…
понякога може да бъде старомоден и труден, но не е лош.
— Не искам да умре. И не искам да си имам неприятности с него. Просто трябва да ме остави на мира и аз ще
направя същото.
Елиз кимна, а после изпадна в странно вцепенение. Не искаше той да си тръгва, ала знаеше, че няма да се
чувства удобно, ако остане, и не можеше да го вини.
— Мамка му — промълви той. — Ела тук.
 На сигурно място в ръцете му, тя се отпусна и го прегърна здраво, усещайки топлината и силата му.
— Ще ми се да можех да ти помогна по някакъв начин — прошепна той, докато я галеше по гърба. — Имам
чувството, че само ти вредя.
— Не е вярно! — А след малко каза: — Всъщност… — Отдръпна се леко и си пое дълбоко дъх. — Има нещо,
което би могъл да сториш за мен.
— Само кажи и го имаш.
46
На следващата вечер Рейдж и Мери оставиха Бити да отиде отново в къщата за аудиенции, за да се види с чичо
си.
Не беше по-лесно, реши Мери. Не. Определено не беше нещо, с което свикваш, особено след като Рейдж беше
прострелян.
След като мерцедесът пое надолу по хълма, двамата с Рейдж се върнаха в къщата и спряха във фоайето.
Имението беше притихнало — догените раздигаха след Първото хранене, братята изпълняваха задълженията си за
нощта, шеланите им — също.
— Чувствам се мъничко изоставена. — Мери отиде и приседна на най-долното стъпало на стълбището. —
Искам да кажа, в известен смисъл нашият живот свършва. А всички други продължават. Знам, че говори тъгата ми,
но именно така се чувствам.
Рейдж се приближи и седна до нея.
— Аз съм до теб.
Тя го погледна.
— Толкова се радвам, че снощи носеше онази жилетка. Но защо не ми каза?
— Тя е просто добавка към бойното облекло. Нали се сещаш, след последната рана в гърдите се разминах на
косъм. А сега, когато Бити е тук… — Той се прокашля. — Така де, накарах Фриц да ми набави няколко. Изпробвах
доста от тях. Тази, която носех снощи, ми беше любимата. И си свърши работата.
— Ще си поръчаш ли още?
— Предполагам.
Мери го прегърна през раменете, макар не чак до другата страна заради размерите му.
— Бити толкова се зарадва, че си добре.
— Тя е мило хлапе.
Рейдж сведе поглед към ръцете си, чоплейки ниско изрязаните си нокти, а Мери почувства вече познатата
скръб, с която, усещаше, щеше да е принудена да живее до края на дните си. Щеше да има моменти, когато тя
нямаше да е толкова остра, каза си Мери. И други, когато щеше да е дори още по-ужасна. Ала тя вече бе неин
спътник, белег върху вътрешностите ѝ, който винаги щеше да бъде с нея.
Не беше нужно да пита Рейдж, за да знае, че и с него щеше да е същото.
— Съжаляваш ли? — попита го тихо.
— За това, че я приехме у дома си ли?
— Да.
Рейдж дълго мълча, а тя изучаваше красивия му профил. Русата му коса имаше нужда от подстригване. Бузите
му изглеждаха по-хлътнали от обикновено. И мрачната светлина в красивите му сини очи го караше да изглежда
много по-стар.
Докато го галеше по гърба, Мери почувства как звярът следваше допира ѝ. Докато прокарваше ръка над впития
потник, татуираният му образ се движеше, за да остане с нея.
— Не знам — отвърна Рейдж. — Толкова е трудно. Мъчително. Но, не, дори и така, пак бих искал да я вземем в
семейството ни. Ако всичко, което съдбата ми е отредила, са два месеца, в които бях неин баща, докато тя открие
истинския си дом. Благодарен съм за това, което ми беше дадено. Бих предпочел да страдам през следващите хиляда
години, задето не е с нас, пред това да е сама в света, да е принудена да оправи ръцете и краката си, да се чуди къде
ще се озове.
Мери отпусна глава върху бицепса му.
— И аз изпитвам съвсем същото.
— Между другото, дължа ти извинение.
— За какво?
— Трябваше да ти кажа какво ще се наложи да направят с ръцете и краката на Бити. Не исках да те тревожа и се
надявах, че всичко ще бъде наред.
— О, господи, не се притеснявай за това. Минало — заминало.
— Аха.
Дълго седяха така, заобиколени от тихите звуци на разговор в кухнята и далечна прахосмукачка, и Рот,
приказващ с някого в кабинета си на горния етаж.
Най-сетне Бу, черният котарак, се появи отнякъде и седна пред тях.
— Имаш ли нещо да ни кажеш, Бу? — промълви Мери. — Не бихме отказали някоя добра новина.
Котаракът измяука няколко пъти, но им бе трудно да го разберат, а после тръгна нанякъде, несъмнено — по
важни котешки задачи.
— Обсъди ли с Мариса как ще го направим? — попита Рейдж. — И кога?
Мери си пое голяма глътка въздух.
— Тази вечер един социален работник отиде отново да провери къщурката на Рун. Ще има нужда от редовни
посещения, за да се уверят как вървят нещата, но Ви си е свършил работата отлично. О, и още нещо — оказва се, че
работодателят на Рун може да осигури образование за Бити. Което е фантастично.
— Няма да познава никого.
— Не познаваше никого и когато дойде в тази къща. Но се адаптира.
— Няма да знаят какво обича да яде. Кой е любимият ѝ сладолед… Сега е във фаза ментов с парченца шоколад.
— Тя ще им каже. — Мери потърка очи. — Ще ѝ помогна да си събере нещата. Мисля, че ще е най-добре да не
го проточваме по-дълго, отколкото се налага. Преходът ще бъде достатъчно труден за нея и без да е принудена да
остане в този междинен период твърде дълго.
— Няма да остана на третия етаж. В мига, в който тя си замине, се връщам в предишната ни стая.
— Добра идея. — Мери раздвижи врата си. — Горкият Трез. Само го разкарваме нагоре-надолу.
— Точно сега като че ли нищо не го вълнува.
— Така е.
На Мери ѝ беше трудно да не бъде обзета от същото отчаяние.
— Днес ще отида на работа — насили се да каже. — Нямам никакво желание, но ще го направя.
— Аз също. В полунощ има среща, за да говорим с класа за случилото се снощи.
— Пейтън оцеля ли?
— Да, Мани изпрати съобщение на всички ни. Това копеле е невероятен хирург. Отокът в мозъка е спаднал,
показателите му са добри. На хлапето няма да му разрешат да тренира или да се бие още няколко нощи, но много
скоро ще е напълно здрав. Ново му спаси живота.
— Толкова се радвам, че всички оцеляха.
— Беше на косъм.
Въпреки че беше време да отива на работа, Мери не помръдна. Просто седеше до своя мъж и когато той се
пресегна и улови ръката ѝ, тя отново отпусна глава на рамото му.
Да тръгнат без теб, беше особен вид загуба.

***

След като си облече палтото и уви шал около врата си, Елиз отвори прозореца над ваната и се дематериализира
там, където Акс я чакаше в града, водена от споделената кръв.
Когато прие физическите си очертания пред адреса, за който се бяха уговорили, той беше вдигнал поглед към
жилищния блок, сякаш преценяваше стабилността му.
— Алишън живееше на четиринайсетия етаж — обясни Елиз, след като се целунаха за поздрав. — Входната
врата е заключена, но може би терасата е отворена?
— Имаш ли представа от коя страна на сградата са били прозорците ѝ? Тук има стотици апартаменти.
Елиз се замисли къде я беше оставил асансьорът. Посоката на коридора. Накъде беше поела.
— Гледа към Хъдсън. От онази страна.
— Да заобиколим.
Двамата отидоха до другия ъгъл на небостъргача, шмугвайки се през някакви вечнозелени храсти, докато не се
озоваха до страната с изглед към реката.
Елиз отметна глава назад, придържайки косата си с ръка, за да не ѝ влиза в лицето, докато вятърът плющеше в
гърба ѝ.
— Почти всички апартаменти светят. — Тя преброи етажите. — Но на четиринайсетия етаж има два, които са
тъмни. Ако приемем, че фоайето се брои за приземен етаж. Един от тях трябва да е нейният.
— Не ме е грижа дали ще се наложи да проверим и в петдесет от проклетите апартаменти. Ако привлечем
вниманието на някой човек, просто ще му изтрия спомените.
Елиз кимна.
— Ти ли ще си пръв?
— Не, ти. Искам да те пазя, докато си на земята.
Тя кимна, затвори очи и остави молекулите си да се понесат във въздуха, сливайки се на терасата на един от
двата притъмнели апартамента. Акс я последва мигновено, материализирайки се до нея.
Елиз отиде до плъзгащата се стъклена врата, сложи ръка върху дръжката и като се приготви да не успее…
 Да.
— Заключено е.
Акс заслони очите си с длани и надзърна вътре.
— Струва ми се съвсем обикновено човешко жилище. Не място, където живее един от нас.
— Съседния?
— Съседния.
Прехвърлиха се на следващата тераса и първата мисъл на Елиз, докато поглеждаше през стъклената врата, бе:
това по никой начин не е апартамент на вампир. Дори при мрака, царящ вътре, ѝ се стори, че завесите са бели и
прозрачни — нещо, което изобщо не би могло да спре слънцето.
— Тук има кървав отпечатък от ръка — мрачно каза Акс. — От външната страна на вратата.
Елиз погледна натам, накъдето ѝ сочеше, и сърцето ѝ заби учестено. Затвори очи за миг, за да се овладее, а
после посегна към дръжката на вратата…
Тя се плъзна без проблем, сякаш стъклото изпитваше облекчение да се махне от пътя им.
— Мирише на кръв — дрезгаво каза Елиз. — Съвсем слабо… и е на Алишън.
Прекрачи прага и впечатлението, че всичко е издържано в бяло, стана още по-силно. Дори килимът беше с
цвета на лист хартия. Когато очите ѝ привикнаха с мрака, погледна към леглото насреща. Чаршафите ги нямаше,
също като възглавниците. Останали бяха само таблата и дюшекът.
— Искаш ли да запаля лампата? — попита Акс.
— Да, моля.
Въпреки това подскочи, когато стаята бе обляна от светлина.
О, пресвета Скрайб Върджин. Върху дюшека имаше петна, повечето от тях — в горната част, близо до таблата.
По килима имаше кафеникави следи от стъпки. Още едно кафеникаво петно върху касата на вратата.
Сякаш насилието бе прецедено през изтеклото време, изгубило повечето, но не всичките си характеристики.
Ала и това, което беше останало, бе предостатъчно.
Обвила ръце около тялото си, въпреки че не беше студено, Елиз излезе от спалнята и прекоси неголемия
коридор. Дневната също беше издържана в бяло, със същите ефирни завеси и чисто бели мебели. Кухненският бокс
беше съвсем обикновен, плотовете — чисти, шкафовете — празни. В хладилника също нямаше нищо.
Не се виждаше нито следа от кръв. Не че това беше кой знае какво облекчение.
— Идвала е тук, за да взема наркотици — каза Елиз на Акс, когато той се приближи по коридора. — Очевидно
това е било мястото ѝ за партита. Една нощ довела някого…
Не просто някого, напомни си. Анслам. Един от тях — и не просто вампир, а член на аристокрацията.
Или поне някога бе член на аристокрацията. Сега и двамата бяха мъртви.
Елиз тръгна из неголямото помещение, макар и сама да не знаеше какво се надява да открие. Поредният
пример, предположи, че дори да си учил за емоциите в продължение на години, това може и да не ти помогне,
когато твоите собствени чувства са оголени и наранени.
Върна се в спалнята и се отправи към дрешника. Трябваше да го направи. Това бе почти като да затвори кръга,
да пристъпи вътре и да бъде посрещната от… празнина. Нямаше нищо, освен няколко якета по закачалките и
официална рокля, паднала на пода.
Алишън очевидно бе дошла тук след някой от приемите на глимерата. Смъкнала бе благовъзпитаната си маска.
И бе…
— Толкова е тъжно — промълви Елиз, докато вдигаше червения сатен от пода.
Само че не беше изискана рокля. А наметало — красиво поръбено, със седефени копчета. Когато понечи да го
закачи, нещо я удари по крака.
— Ау. — Залови се да прегледа гънките, чудейки се какво ли виси от наметката или пък се намира в някой
скрит джоб. — Добре, това болеше.
Намръщи се, изваждайки голямо парче черен метал от подплатата. Беше тежко и имаше странна форма подобно
на ключ, но не съвсем.
— Намери ли нещо? — разнесе се гласът на Акс зад нея.
— Не знам. — Тя му показа предмета. — Какво е това според теб?
Когато не получи отговор, хвърли поглед към него и завъртя предмета в ръцете си.
— Някакво оръжие за самозащита? Не е като вътре да се крие нож или… може би е ключ, само че не е за никоя
врата, която съм виждала.
— Нямам представа. Но мисля, че трябва да си вървим.
— Да.
Изкушаваше се да вземе това, което беше намерила, каквото и да бе то, само че не искаше да бъде принудена да
обяснява, ако го откриеха у нея, защо бе отишла в апартамента на Алишън и бе душила наоколо.
 Пъхна предмета в джоба на наметката, след което излезе от дрешника, затваряйки вратата зад себе си.
Приближи се до едно кресло, приседна и се загледа в леглото.
— Благодаря ти, че дойде с мен.
Ясно си даваше сметка, че Акс бе застанал до стъклената врата, през която бяха влезли, огромното му тяло я
изпълваше цялата.
— Наистина го оценявам. — Поклати глава, представяйки си онова, което се беше случило в тази стая. —
Предполагам, че… нали се сещаш, просто трябваше да дойда тук.
— Аха.
— Мисля, че сега мога да продължа напред. Стигнах толкова далече, колкото е възможно. Това е задъненият
край, който означава, че трябва да спра. Просто ще скърбя за нея по своя си начин. Може би дори ще направя
някаква версия на церемония по преминаване в Небитието. — Тя си пое дълбоко дъх. — Интересно, сега се
чувствам по-близка с нея, отколкото докато беше жива. А всяка скръб е нещо лично, нали? Всеки скърби по свой
собствен начин за своите роднини. А тя е именно това — близки или не, във вените ни течеше една и съща кръв и
нищо не може да промени това.
Акс мълчеше, но вероятно защото не знаеше какво да каже, и Елиз го разбираше. И тогава той ѝ даде нещо по-
важно от думите.
Приближи се, коленичи пред нея и протегна ръце.
Елиз се отпусна в прегръдките му с въздишка на благодарност.
Понякога не се нуждаеш от правилните думи.
Нуждаеш се единствено от правилния човек.
47
— Значи, нямаш нищо против, ако отида у вас? — попита Елиз малко по-късно.
Двамата с Акс стояха на улицата пред блока, апартаментът отново бе затворен, а спомените за това как се
разхожда из онези стаи се бяха отпечатали завинаги в ума ѝ. Но крехък мир започваше да пуска корени в сърцето ѝ.
— Акс? — повика го тя в хапещия вятър.
Той поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди мислите за мястото, където бяха току-що.
— Извинявай. Какво?
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да отида у вас? Обещавам ти, че просто ще си седя пред огъня и
вероятно ще заспя.
— Искам да си там — отвърна той, прибирайки кичур коса зад ухото ѝ. — Приятно ми е да си те представям
пред огъня у нас. А и срещата ми не би трябвало да се проточи кой знае колко.
— Толкова се радвам, че Пейтън е добре и си почива у дома.
— И аз.
— Благодаря ти отново, че дойде с мен.
— Всичко, каквото поискаш. — Целуна я, без да бърза. След това отстъпи назад. — Нека те отведа на сигурно
място у нас, а после се налага да вървя. След минути трябва да съм на уговореното място.
Елиз побърза да се дематериализира, той също и ето че я въвеждаше в къщата си и настояваше да накладе огъня
за нея, макар това да означаваше, че ще закъснее.
— Днес температурата може да падне и до минус двайсет — заяви, докато слагаше цепеници върху запалените
подпалки. — Всичкият този канадски въздух, който се спуска на юг и ни превръща в ледени висулки.
Елиз допря длани до опарените си от вятъра бузи.
— А и в града беше толкова ветровито. Слушай, и сама мога да го направя.
— Знам.
Много скоро в камината весело припукваха пламъци, а Акс изчезна в дъното на къщурката.
— Ще заключа задната врата — провикна се откъм кухнята. — А като изляза, искам да заключиш и входната.
Когато се върна в дневната, Елиз вече седеше пред огнището, но отново стана.
— Със сигурност.
— И ми се обади, ако се случи нещо.
— Обещавам.
— Резервният ми пистолет е под възглавницата на дивана, ето тук. Зареден е и със свален предпазител.
— Нямам намерение да стрелям никога повече. Или поне дълго занапред и дори тогава само ако е змия в колата
ми. А сега няма ли да тръгваш най-сетне? Ще изпуснеш автобуса… и да — провлачи тя, — когато се върнеш, ще бъда
гола.
От гърдите на Акс се изтръгна ръмжене.
— На това му се казва мотивация.
Бърза целувка и той излезе от къщата, викайки:
— Заключи! Или няма да тръгна!
Елиз се засмя и побърза да пусне резето.
— Заключено! Върви!
Върна се пред огъня и седна, свила колене и обвила ръце около краката си. В спокойното усамотение мислите ѝ
се насочиха към Трой и това с какво нетърпение очакваше да започнат семинара след Нова година. Беше проявил
такова разбиране, когато му беше казала, че макар наистина да го харесва, наскоро бе започнала да се среща с
някого, така че двамата няма да могат да излизат. Изглеждал бе почти облекчен, обяснявайки, че вероятно е за добро,
като се имаха предвид професионалните им отношения.
Така че в това отношение всичко беше наред.
Акс щеше да я придружава до университета и обратно, така че тя да бъде в безопасност. Нямаше търпение да я
види как преподава…
Порив на вятъра връхлетя къщурката, свирейки през капаците на прозорците и карайки стрехите да стенат.
Последва го още един и тя се обърна и се огледа. Струваше ѝ се, че я наблюдават, но… не.
Наоколо нямаше никой.
Когато трети яростен порив на вятъра изрева навън, Елиз можеше да се закълне, че усети студа му чак вътре. Но
навярно бе, защото в ума си отново и отново виждаше насилието, на което бе станала свидетел на уличката вчера и
онова, което си бе представила да се разиграва у Алишън.
Стана ѝ студено, въпреки че беше с палто.
 Акс бе наклал силен огън и поне от него се носеше топлина. Но определено не би отказала…
Изправи се и отиде до стола край входната врата. През облегалката му беше преметнато хубаво, дебело одеяло и
когато го вдигна, Елиз усети, че миришеше на тялото на Акс. Съвършено.
Докато го отнасяше към огъня, от гънките му изпадна нещо и тя се наведе, за да…
В първия миг не можа да повярва какво вижда. Дотам, че вместо да вдигне предмета, коленичи до него.
Парче метал. Боядисано в черно. С причудлива форма. Като ключ, но не съвсем.
Сърцето ѝ се заблъска в гърдите и тя се огледа наоколо, което беше нелепо. Сякаш мебелите или накладеният
огън щяха да ѝ помогнат да се справи с проблема.
Да приеме, че преди петнайсетина минути беше погледнала Акс и го бе попитала какъв е този „ключ“ и той бе
отговорил, че не знае.
Пусна плата, който държеше, разстла го на пода и изобщо не се изненада, когато откри, че е наметка. Досущ
като тази на Алишън.
От едната страна имаше голяма издутина и тя прокара ръце по нея, чудейки се дали би искала да отиде по-
далеч. Но разбира се, трябваше да го направи. Бръкна вътре с разтуптяно сърце и…
Изруга и изпусна маската на череп. Зловеща на вид, тя бе кошмарно реалистична, с подвижен механизъм, така
че той да може да говори, докато я носи.
Ръцете ѝ трепереха, докато връщаше чудовищния предмет на мястото му. А после се наведе, вдъхна дълбоко и
усети миризмата на Акс… както и други неща.
От които ѝ се прииска да повърне.
Образи и спомени изплуваха в ума ѝ: те двамата, заедно, приказващи си в мазето; той, усмихващ ѝ се за първи
път; целуващ я пред онзи бразилски ресторант; телата им пред същия този огън.
Може би имаше някакво недоразумение или обяснение защо я беше излъгал. Несъмнено трябваше да има.
Елиз сгъна наметката и се загледа в металния предмет.
Да, определено имаше обяснение, но изведнъж Елиз усети, че се бои да го научи.

***

Общо взето, Пейтън не можеше да се оплаче.

Беше се изтегнал в леглото си, всяка негова нужда беше задоволявана от семейната прислуга, а болката му —
овладяна от опиати, които, като никога, бяха напълно законни. И да не повярваш, главата му работеше отлично. С
други думи, ръководеше тялото му и дори бе способна на приемливи мисловни процеси като, да, определено искаше
аутсайдерите „Луивил Кардинълс“ да победят фаворита „Кентъки“ в баскетболния мач.
Беше заложил немалка сума във Вегас с помощта на букмейкъра си.
Не можеше обаче да каже, че е щастлив. Дори и с опиатите в тялото си.
Не можеше да изкара станалото с Ново от главата си и споменът определено не беше от приятните.
Проблемът не бе, че му пукаше за това, че е задник. По дяволите, ако го беше грижа за това, да се е обесил в
дрешника си още преди години.
Онова, което не му даваше мира, бе мисълта, че Ново го смята за задник.
Мамка му, май беше по-старомоден, отколкото се имаше.
Определено беше постъпил по същия начин с Парадайз, когато тя му беше казала, че възнамерява да се включи
в тренировъчната програма. А как бе свършило това? Тя бе станала примас, най-добрата от учениците в онази
брутална ориентация, през която те всички бяха преминали. Така че, да, беше сгрешил по отношение на нея.
Дали не грешеше и за Ново? За жените като цяло?
Може би просто трябваше да прави секс с нея.
В мига, в който тази мисъл му мина през ума, започна да става корав, в което нямаше нищо чудно. Тя го
привличаше още от първия ден.
Сърцето му обаче принадлежеше на Парадайз, не че имаше какъвто и да било шанс с нея, при положение че
съществуваше Крейг. Което беше отвратително. Просто между тях се беше зародила истинска близост по време на
нападенията, след всички онези телефонни обаждания, когато и двамата бяха в скривалищата на семействата си
извън Колдуел, откъснати от всички, освен от най-близките си.
Имаше ѝ доверие така, както на никой друг.
И бе привързан към нея така, както към никой друг…
Почукването на вратата беше тихо, прекалено тихо, за да бъде икономът или медицинската сестра, която имаше
бицепси като Попай Моряка и като че ли страшно обичаше да го подмята като парцалена кукла, докато му сменяше
превръзката.
 — Влез! — Когато видя кой е, се надигна в леглото. — Елиз, здрасти. Какво правиш тук? Какво не е наред?
Тя не му отговори. По дяволите, като че ли изобщо не беше в състояние да говори. Просто затвори вратата зад
себе си и остана там, пребледняла и разтреперана.
Първата мисъл на Пейтън бе, че Акс ѝ е направил нещо.
Втората? Ако действително беше така, с мозъчна травма или не, Пейтън щеше да го кастрира.
— Ела — повика я, потупвайки леглото до себе си. — Какво мога да сторя за теб?
Елиз обаче тръгна напред-назад из стаята. Доста време мина, преди най-сетне да проговори.
— Ти ми каза… в началото…
— Какво съм ти казал? — подкани я той нежно. — Говори с мен.
— За Акс… че не го познавам наистина.
Кучи син!
— Така е. Какво стана?
Елиз бръкна в джоба на палтото си и извади нещо. В мига, в който го видя, Пейтън се намръщи.
— Какво ще правиш с това?
— Значи, знаеш какво е?
— Да. Пропуск за един секс клуб в града. „Ключовете“. Не съм член, но съм ги виждал от време на време.
Алишън имаше поне един, веднъж я попитах какво представлява.
— Не е нейният. — Елиз се загледа в металния предмет. — Само че тази нощ отидох в апартамента ѝ. Просто
трябваше да го направя. Акс беше с мен. Когато открих нейния, той заяви, че няма представа какво представлява.
— Чий е този тогава?
Вече се беше досетил, но искаше тя да го каже.
— На Акс.
— Значи, те е излъгал?
— Да. — Елиз поклати глава. — Открих го случайно. Беше в джоба на наметката му. Намерих и маска на череп.
И двете са негови. Усетих миризмата му по тях, беше съвсем прясна.
Тя млъкна и го погледна, и Пейтън осъзна, че се намира на кръстопът. И интересно, след като Ново го беше
нарекла задник, никак нямаше да му е приятно да бъде откровен, ако това бе, което Елиз наистина искаше.
— Искам да бъдеш откровен с мен.
Мамка му.
— Окей.
— Защо не го одобряваше? Защото е от простолюдието, защото обича хардкор секс или… заради нещо друго?
Забелязал миналото време, което бе използвала, Пейтън замълча, макар в главата му определено да не беше
тихо: гласът на Ново отекваше в съзнанието му, укоряваше го за двойните му стандарти по отношение на мъжете и
жените. За това, че съди двата пола различно.
И изведнъж, като гръм от ясно небе, му просветна: ако смяташе, че жените, които спят с когото им падне, са
уличници, това означаваше, че жените са виновни за това, че самият той е сексуално разпуснат и като че ли жесток,
когато ставаше дума за противоположния пол. Така де, ако чукането беше окей за мъжете, но не и за жените,
колкото и жени да изчукаше, без да изпитва нищо, колкото и сърца да смачкаше, никой не можеше да го държи
отговорен.
Защото беше мъж.
Абсолютното непоклатимо оправдание за един задник.
Пейтън затвори очи и отпусна глава върху пухените възглавници. С оглед на всичко и най-вече на факта, че едва
вчера му бяха пуснали един куршум в тиквата, спокойно можеше да мине и без това просветление.
Най-вече защото опиатите, колкото и да ги биваше с изтриването на физическата болка, бяха безсилни срещу
емоционалното парене в гърдите му. Срещу онова, което му казваше, че не е свестен тип. Въпреки външния си вид.
Въпреки парите си. Въпреки потеклото си.
Ново беше права, той е задник.
— По дяволите — прошепна.
— Извинявай. Не биваше да те поставям в това положение.
— Не, всичко е наред. Аз съм добре. Ти си добре.
Как ли пък не. Елиз беше емоционална развалина, а той имаше чувството, че преживяваше криза на
самоличността.
— Най-добре да си вървя…
— Не — каза Пейтън остро и отвори очи. — Виж, не искам да се намесвам между вас двамата. Снощи го
направих и замалко всички ни да убият. И макар сега наоколо да няма лесъри и никой да не е въоръжен, просто ще
се опитам да не бъда такъв съдещ другите задник.
 Щеше да се наложи да се извини и на Акс.
— Ново, това е жената, която се би заедно с нас снощи. Нали? — попита Елиз.
Пейтън кимна.
— Да. Защо?
— Бях забравила името ѝ. Но ти ни запозна през онази първа вечер, когато дойдох в цигарения бар.
— Аха.
Очите на Елиз се просълзиха, но тя подсмръкна и запримигва, вдигнала поглед към тавана.
— Миризмата ѝ беше върху наметката. Не го осъзнах, докато не тръгнах насам. Усетих миризмата ѝ в мобилната
операционна, когато беше с нас. Спомням си как… — Пейтън извърна очи, а Елиз овладя гласа си. — Бил е с нея. И
то наскоро. Преди не повече от една-две нощи.
Пейтън мълчеше. Интересно, едва предната вечер с радост би се възползвал от тази възможност да направи Акс
на нищо.
Освен това ревнуваше, но не Елиз. Беше бесен, че копелето е излизало с Ново.
— Виж — каза най-сетне, — единственото, което мога да те посъветвам, е да послушаш инстинкта си. Той
никога не греши.
— Е, инстинктът ми казва, че докато двамата сме били заедно, той е посещавал съмнителен клуб и е правил
секс с друга.
Пейтън поклати глава.
— Знаех си, че това няма да свърши добре за теб. Искам да кажа, мамка му, ясно ми е, че двамата сте
пълнолетни и можете да правите каквото си искате, но именно затова му казах да стои далече от теб.
Обикновено страшно обичаше да е прав.
Но не и тази вечер.
Ни най-малко.
48
Седнала зад бюрото си в „Убежището“, Мери не можа да свърши нищо.
Е, това не беше съвсем вярно. Успя, при това доста добре, не че искаше да се хвали, да премести купчина
бележки по случаи, формуляри за прием и графици от десния в левия ъгъл, при което прегледа всяка страница за
граматически и печатни грешки и петна от кафе.
Същински висш пилотаж.
Браво на нея.
Облегна се в стола си и мръдна мишката, за да провери на монитора колко е часът. Майчице. Три през нощта.
Рейдж не се беше обаждал — очевидно онази кратка среща, отнасяща се до нападението над учениците
предишната нощ, не се бе оказала чак толкова кратка.
Пое си голяма глътка въздух и от миризмата на шоколадови курабии, печащи се във фурните на долния етаж, я
обзе тъга. Спомни си как се бе опитвала да накара Бити да се включи в печенето заедно с останалите, след като
майка ѝ беше умряла. Момиченцето предпочиташе да си седи в таванската стая, която беше споделяла със своята
мамен, оскъдните ѝ вещи бяха прибрани в онези нейни очукани куфари, плюшеният ѝ тигър и кукленската глава
лежаха върху леглото до нея.
Тогава дори не знаеха на колко точно години е.
Господи, оттогава сякаш бяха минали хилядолетия…
Телефонът ѝ се обади и тя погледна екрана с надеждата, че е Рейдж. Нуждаеше се от оправдание да си тръгне…
Не беше той.
Изправи се, втъкна блузата си в панталона с разтреперани ръце и внимателно си облече палтото. След това взе
чантата и телефона си.
Вместо да каже на всички долу, че излиза, изпрати групово съобщение, че си тръгва.
Сега не беше моментът да се изправи пред когото и да било и да говори за каквото и да било, най-малкото —
пред състрадателните жени, които работеха тук и за които щеше да бъде като отворена книга.
Навън нощта бе ужасно студена и това ѝ се струваше правилно. След като се качи във волвото и запали
двигателя, измина дълги километри, преди вътрешността на колата да се затопли осезаемо, но това нямаше
значение. Беше прекалено вцепенена, за да усеща топлина или студ.
Къщата за аудиенции на краля не беше близо и все пак пристигна твърде бързо. Разбира се, беше възнамерявала
да използва пътуването, за да се овладее, но би могла да отиде до Калифорния и обратно и нищо нямаше да се
промени.
Тъкмо слизаше от колата край гаража, когато Рейдж се материализира.
Когато го видя, за миг бе изкушена да се хвърли в прегръдките му и отново да заридае, но не — нямаше
енергията за това, макар емоциите в гърдите ѝ да бяха все така огромни и трудни за овладяване.
— Хайде — каза той глухо. — Да приключваме с това.
Влязоха през задната врата, използвайки кода си, и прекосиха кухнята на път към библиотеката.
Когато пристъпиха в официалната стая, Бити седеше на дивана пред огъня. До чичо си.
Мамка му, семейната прилика беше толкова видима.
Недей да плачеш — заповяда си Мери, насилвайки се да се усмихне. — Да не си посмяла да накараш Бити да
почувства и зрънце вина за това.
Ти си възрастната. Тя е жертва на домашно насилие, сираче и дете.
Недей да правиш случващото се още по-лошо.
Разбира се, това с нищо не промени начина, по който се чувстваше. Но поне строгата лекция, която си дръпна,
отвлече вниманието ѝ и не ѝ позволи да рухне.
Мариса, която седеше до двамата, се изправи със завидно изящество.
— Благодаря ви, че дойдохте.
Сякаш бяха външни лица, пристигнали на среща в адвокатска кантора. За да обсъдят спор за ограда или нещо
такова.
Само че те действително бяха външни лица, напомни си Мери.
Незнайно как, двамата с Рейдж успяха да приседнат на дивана срещу Бити и Рун. Казаха се разни неща. Кой
знае какви. Рейдж бе също така притихнал, както и тя.
Господи, не бе в състояние да срещне погледа на Бити за повече от една-две секунди. Трябваше да направи
нещо по този въпрос…
— Е, Рун? Или пък Бити? — каза Мариса. — Бихте ли искали да вземете думата?
Възцари се дълго мълчание. Мери бе тази, която най-сетне го наруши. Поглеждайки право в очите на Бити, с
глас, който почти не трепереше, тя заяви:
— Всичко е наред, Бити. Всичко е наред, всичко ще бъде…
— Значи, ще му позволите да се премести тук? — попита момиченцето. — И да живее с нас?
Мери примига.
— Извинявай… какво? — Тя тръсна глава. — Моля?
Бити погледна към чичо си.
— Искам да дойде да живее с нас тримата. А той каза, че е съгласен. Не е нужно да бъде осиновен, както
правите вие с мен. Само че си няма семейство, а ние имаме голямо семейство, а татко винаги казва, че колкото
повече, толкова по-весело. А и живеем в голяма къща. Има място. Рун може да помага. Нали знаете, това му е
работата.
Мери отново тръсна глава. Отвори уста и пак я затвори.
— К-какво?
Рейдж се приведе напред.
— Извинявай, какво искате да кажете?
Рун се прокашля.
— Нищо не ме задържа в Южна Каролина. Бити е единствената ми роднина и не бих отказал да започна
начисто. Не е нужно да живея заедно с вас…
— Нужно е — отсече Бити и го погледна. — Имаме голяма къща. С куче и котка. Ти обичаш котки и кучета. Ще
дойдеш да живееш с нас и родителите ми ще се погрижат да получиш работа… Мамо? Какво не е наред?
Мери не бе в състояние да отговори. Не и със сълзите, които се стичаха по лицето ѝ, дъха, засядащ в гърлото ѝ,
и цялото ѝ тяло, чувстващо се така, сякаш ще експлодира.
Уловила главата си в шепи, единственото, което бе в състояние да стори, бе да си седи там и да плаче.
Когато Бити проговори отново, гласът ѝ прозвуча съвсем близо до нея.
— Ще го харесаш, мамо. Обещавам ти.
Мери протегна ръце и притисна дъщеря си до гърдите си. Нямаше думи, никакви думи.
Не, чакай. Имаше.
— Сигурна съм, че дори ще го обикна.

***

Първата мисъл на Рейдж бе, че сънува. Най-сетне сънуваше и естествено, подсъзнанието му създаваше свят на
фантазиите, в който всичко се нареждаше като по мед и масло. Да. Всеки миг алармата щеше да се раздрънчи до
главата му и той щеше да се озове обратно в ада.
Само че… не се случи нищо такова.
Рейдж протегна ръка, давайки се сметка, че Бити и Мери се прегръщат и говорят, а Мери плаче.
Воинът у него, кален в безброй битки, в които всичко се беше обърквало неочаквано, бе точно толкова склонен
да повярва, че това се случва наистина, колкото и че Дядо Коледа слиза през комина.
Изправи се на крака и кимна на Рун.
— Искам да говоря с теб. Насаме.
Чичото стана, без изобщо да се поколебае.
— Където поискаш.
Естествено, никой нямаше да ги остави насаме. Вишъс, когото Рейдж дори не бе забелязал в стаята, ги
последва, когато те излязоха във фоайето и затвориха вратата след себе си.
Само че Рейдж нямаше никакво намерение да се развилнее. Гласът му беше тих, очите му — приковани в тези
на другия мъж.
— Мислех, че дойде, за да я отведеш.
Рун кимна.
— Така е.
— Е, какво се промени? И помисли сериозно над думите си. Защото на моята шелан сърцето ѝ кърви там вътре.
Отново. И започва да ми писва от това, което я кара да плаче.
Рун се отдръпна, но не за да отстъпи. Вместо това закрачи напред-назад, едрото му тяло очевидно бе
неспособно да овладее емоциите му.
— Да, исках да я отведа със себе си в Южна Каролина. Така е. И няма да се извинявам нито на теб, нито на
когото и да било друг за това, че исках да постъпя както трябва с някого, в чиито вени тече моята кръв. А после
дойдох тук и ми казаха единствено, че тя живее с приемни родители. Едва по-късно научих, че сте започнали
процеса по осиновяването ѝ. Наистина харесах и двама ви и е очевидно, че се грижите отлично за Бити. А снощи,
когато ти се появи, прострелян? — Той посочи входната врата. — Искаше единствено да си тук и да им помогнеш. А
когато те видя, Бити беше едновременно ужасена и облекчена. И тогава вие тримата застанахте заедно. Ето там. —
Той отиде и се спря на мястото. — Гледах ви и си помислих, че това е семейство. Това… това е, което исках да има
сестра ми, макар да знаех, че няма да го намери с онзи неин мъж. Това исках да донеса в живота на Бити, но тя вече
го има. С вас. Разказа ми как сте я взели при себе си. Как я учиш на разни неща — за филми, за коли, за живота.
Колко е добра Мери с нея и как се е грижила за сестра ми в дома за малтретирани жени. Как сте били до нея, докато
са оправяли костите ѝ… И за твоя звяр. И между другото, всичко, което мога да кажа за това, е — леле. — Рун
поклати глава. — Тя през цялото време говори за вас. Обича ви така, сякаш във вените ѝ тече вашата кръв. А да
поправя грешката със сестра ми не е достатъчна причина да разбия едно семейство. Просто не е.
Рейдж само си стоеше там и примигваше като идиот.
— Значи…
— Ще подпиша каквото поискате. Нали се сещаш, за да го направим законно. — Другият мъж вдигна длани с
разперени пръсти. — И честна дума, не искам да се нанасям при вас или нещо такова. Не искам да се натрапвам.
Това беше нейна идея, но бих искал… не знам, ако се съгласите да ми позволите да я виждам може би веднъж на
всеки две години…
Рейдж дори не си даде сметка, че се е раздвижил. Ала в следващия миг вече беше стиснал другия мъж в
смазваща костите прегръдка, толкова силна, че мускулите на раменете и ръцете му се издуха.
— Ще дойдеш да живееш в имението. — Бутна го назад, а после трябваше да го улови, защото Рун се олюля. —
И ще ти намерим работа. И ще се настаниш при нас. Така ще бъде.
Рун изглеждаше слисан.
— Ъ…
— Първо Рот ще трябва да одобри това — обади се Вишъс. — Вече те проверихме, но кралят ще трябва да си
каже думата.
— Всичко ще е наред. — Рейдж изпъна кожения си панталон. — Ще бъде страхотно!
Рун разтърка челото си, сякаш го болеше.
— Почакай, благодарен съм ви и така нататък. Но защо бихте го направили? Аз не съм ви никой.
— Глупости — заяви Рейдж. — Ти си един от семейството.
49
Е, това беше страшна веселба, помисли си Акс, когато най-сетне слезе от автобуса заедно с Ново, Бун, Парадайз
и Крейг. Срещата се беше проточила цяла вечност — въвели бяха нови процедури за влизане в битка в града, нови
оръжия бяха изпробвани и поръчани, преглеждали бяха отбранителни практики и им ги бяха набивали в главите,
докато не му се беше приискало да закрещи.
Но поне братята нямаха намерение да изключат истинските битки с врага от програмата. Ни най-малко.
Добрата новина? Най-сетне можеше да се втурне вкъщи при Елиз.
С едно бързо махване за довиждане през рамо, Акс се дематериализира, приемайки физическите си очертания
на поляната пред дома си. Усетил миризмата на огъня и доловил присъствието ѝ, той се усмихна.
Невероятно бе колко много може да донесе някой в живота ти. Да те изпълни отвътре. Да те направи
едновременно по-силен и по-умиротворен.
Изкачи стъпалата и почука, изгарящ от нетърпение тя да му отвори…
Когато нищо не се случи, той се намръщи. Почука отново. А после извади връзка ключове, които не беше
вярвал, че някога ще му се наложи да използва. Отвори и…
Първото, което забеляза, бе, че Елиз не седеше пред огнището, върху одеялата, където бяха правили любов.
Беше на дивана, там, където топлината на пламъците едва достигаше.
Второто, което привлече вниманието му, бе, че в скута си държеше наметката, с която той ходеше в
„Ключовете“.
Акс бавно затвори вратата.
Тя обърна очи към него, срещайки спокойно погледа му. Ала лицето ѝ беше безизразно, върху него не се четеше
никаква емоция, никакъв живот нито в очите, нито в изражението ѝ.
— Какво става? — попита той, заповядвайки си да говори нормално.
Скръсти ръце и се облегна на вратата. В главата му се зареди литония: Тя ще те напусне, знае и ще те напусне,
знае… ще се окажеш досущ като баща ѝ… нестроен, фалшив хор, който заплашваше да го подлуди.
— Намерих това — каза тя, прокарвайки ръце по диплите на черния плат. — Намерих и онова, което беше в
него. Маската и ключа.
Бум, бум, бум, бум…
За частица от секундата Акс погледна през рамо, мислейки, че някой блъска по кухненската врата, за да влезе.
Не. Беше сърцето му.
— Аз… от часове седя тук и си мисля. — Тя потърка с пръсти основата на носа си. — Прехвърлям през ума си
неща, които да ти кажа. Въпроси, които да ти задам, като например как можа да стоиш срещу мен у Алишън и да се
преструваш, че не знаеш какво открих там. Как можа да ме излъжеш…
Спря, защото гласът ѝ ставаше все по-висок и настойчив и като че ли си заповяда да се овладее.
— Така че отидох у Пейтън веднага след като намерих ключа ти, след като открих, че ме излъга.
— Страхотно — измърмори Акс.
Можеше да си представи с какво удоволствие Пейтън ѝ беше наговорил най-различни…
— Той не навлезе в подробности. Всъщност не каза почти нищо. Оценявам това, че не се намеси. Изобщо не
трябваше да го поставям в подобно положение. Само че не знаех къде да отида, а когато са в плен на силни чувства,
хората невинаги вземат най-добрите решения.
Акс зачака, знаейки, че краят предстои, и той не се забави.
— И предполагам… ето какво е заключението ми. — Елиз махна между тях. — В нощта, когато се запознахме,
бях решила да започна да излизам с Трой. Беше необмислено решение. Сега си давам сметка, че случилото се с
Алишън и стресът у дома подкопаваха част от мен и дори не осъзнавах колко слаба ставам. Въртях се отчаяно,
мъчейки се да намеря изход, и тогава срещнах теб. Хвърлих се в това между нас — каквото и да бе то — с главата
напред и без да се замисля.
Ето го, помисли си той. Минало време.
Каквото и да бе. Не каквото и да е.
— В крайна сметка — заключи Елиз — не ми дължиш нищо. С теб нямаме връзка. Фактът, че си правил секс с
Ново в онзи клуб, а след това дойде тук и беше с мен…
— Я чакай, какво? — излая той. — Кога се е случило това? Ако ще пренаписваш историята, поне ми дай списък
с датите, в които се предполага, че се е случило, така че да не изоставам с информацията.
Елиз му хвърли отегчен поглед.
— Завел си я в клуба. Преди две нощи. И не се преструвай, че не е така. Бях тук, когато тя ти се обади, а ти
искаше да се увериш, че се е прибрала невредима. Тогава не събрах две и две, защото бях забравила името на жената,
която беше с вас в нощта, когато се запознахме.
— Не съм правил секс с нея. Нито онази нощ, нито когато и да било.
— Може и да е вярно. Само че не мога да ти повярвам. Не мога да повярвам на нищо, което ми казваш. Дори не
ме поправи, когато я нарекох „той“. Излъга ме, че не знаеш какво представлява ключът у Алишън. Как бих могла да
знам кога казваш истината?
Акс се изсмя рязко.
— Казах ти неща, които не съм споделял с никого.
— Нима? Или беше просто начин да предизвикаш съчувствието ми, да спечелиш нечестно доверието ми?
— Ти майтапиш ли се?
Елиз сви рамене.
— Там е проблемът с лъжите, Акс. Излъжеш ли веднъж, другите нямат представа за какво друго не си казал
истината. Идвам от семейство на лъжи и мълчание. Не мога да се върна в този свят на сенките с някого, с когото
имам интимни отношения. Няма да го направя. Още в началото ти казах, че откровеността е най-важното…
— Откровеност? Ти ще ми говориш за откровеност? От колко време се измъкваш тайно от къщата на баща си?
И си призна само защото те заловиха. Размени си телефона с най-доброто си приятелче Пейтън, така че никой да не
знае, че си тук с мен. Влезе с взлом в шибания апартамент на братовчедка си. — Той размаха пръст в натежалия от
напрежение въздух между тях. — Искаш да ме изкараш задник? Добре. Давай. Но нито за миг да не си посмяла да
ми се правиш на някаква светица, високо в кулата си от слонова кост. Защото това са глупости, сладурче.
Единствената разлика е, че аз не те съдя и не си въобразявам какво ли не.
Елиз наведе очи към угасващия огън. След миг кимна.
— Имаш право.
— Благодаря ти за одобрението. То означава толкова много за мен.
Тя се изправи и остави наметката настрани, прибирайки шибания ключ в джоба ѝ.
— Само че не променя нищо. Истината е, че не ти се сърдя, задето си спал с Ново, задето си отишъл в клуба
или задето го криеше…
— Сигурна ли си в това?
— Да. — Елиз се обърна към него. И от начина, по който го гледаше, Акс разбра, извън всяко съмнение, че това
бе последният път, в който са заедно под един покрив. — Сърдя се на себе си. Сърдя се, защото не си дадох сметка,
че се опитвам да се справя с емоционален проблем, засягащ дисфункционалното ми семейство, като си отвличам
вниманието с една необмислена физическа авантюра.
— Да, изглежда, че всичко ти е ясно. Дори си му лепнала префърцунени психологически етикети. Браво на теб.
Да, държеше се като озлобен кучи син, но какво се очакваше да направи? Процесът беше приключил, бяха го
признали за виновен и произнесли присъдата. Смъртна присъда.
Защото това щеше да бъде животът без нея.
Смърт.
Елиз поклати бавно глава и си облече палтото.
— Не биваше да се забърквам в нищо, с никого. И както казах, не те обвинявам. Ти не ми дължеше нищо. Не е
като да сме водили задушевен разговор за моногамия, а после ти да си отишъл и да си бил с друга. Познавам те едва
от седмица, така че, е… научих си урока.
Акс присви очи.
— И какво точно научи?
— Че единственият, на когото можеш да имаш доверие наистина, си ти самият. И докато не го забравяш, всичко
ще бъде наред. Каквото и да се случи.

***

След като каза каквото имаше да каже, Елиз остана да се взира в Акс през стаята и имаше чувството, че гледа
непознат.
Което всъщност бе по-вярно, отколкото илюзията за близост, която се бе зародила заради страхотния секс,
който бяха правили. Но така де. Когато бе създала расата, Скрайб Върджин бе наредила нещата както трябва. Тъй
като в резултат на секса можеше да се стигне до бременност, стига жената да е в периода си на нужда, раждането
можеше да е смъртоносно, а малките бяха трудни за отглеждане, мъжете и жените трябваше наистина да искат да
скочат в леглото, така че расата да оцелее.
В противен случай никой нямаше да поеме риска. Никога.
Така че сексуалното напрежение и сексуалното изразяване бяха нещо могъщо и потенциално разрушително,
когато онова, което правеше възпроизвеждането на расата възможно, намереше израз в случайна афера между двама
души, които изобщо не би трябвало да бъдат заедно.
Тя бе живото доказателство за това.
И, да, искаше да говори с Акс за болката си, за чувството на отхвърленост и измяна. Искаше да крещи и да вика,
да хвърли нещо. Да го изрита може би. Ала знаеше, че това бе убеждаване, преговор, в добавка към наказание —
като му разкриеше повече за себе си, очакваше той да се промени и отново да стане онзи, за когото го беше мислила.
Ала как беше изразът? Когато някой ти покаже какъв е в действителност, трябва да му повярваш още първия
път.
Акс се беше разкрил в истинската си светлина. Но само защото беше допуснал грешка и бе заловен по случайно
стечение на обстоятелствата.
Тази вечер Елиз бе погребала символично Алишън. А сега щеше да положи в гроба и това между нея и Акс.
— Нямам какво друго да ти кажа — заяви тя. — Ще си вървя. Пожелавам ти всичко най-хубаво и няма да говоря
за това с никого. Ти, разбира се, си свободен да постъпиш както искаш. Не искам да ме защитаваш. Аз съм голямо
момиче и ако има лоши последици, ще ги посрещна.
Защото в действителност ситуацията с него не беше единственото, което бе обмисляла, докато седеше тук сама,
чакайки го да се върне.
Беше взела още няколко решения.
— Довиждане, Акс.
Тялото ѝ трепереше лекичко, докато се приближаваше към него, но не защото се боеше, че може да я нарани
или да каже нещо ужасно. Просто близостта бе трудна, защото, въпреки че когато ставаше дума за него, умът ѝ беше
минал на друга предавка, тялото ѝ все още го желаеше.
Само че това никога вече нямаше да се случи.
— Мисля, че си се насочила към правилното поле за изява — подхвърли той, докато се отместваше от пътя ѝ.
— Извинявай, какво?
Очите му откриха нейните.
— От теб ще излезе отличен преподавател. Страшно те бива в едностранните разговори и имаш всички
отговори. Написа ми двойка, изрита ме от класа и си готова за следващия ученик. И се чувстваш страхотно.
— Не — меко каза Елиз. — Не страхотно. Ала най-погрешното, в което хората се мъчат да се убедят, е, че
трябва да бъдат щастливи през цялото време.
— Никога не съм вярвал в това. А ти току-що доказа, че съм прав.
Акс се наведе и ѝ отвори вратата, а после потъна в къщата, без да поглежда назад.
Което беше окей.
Тя щеше да стори същото.
Озовала се навън, Елиз се дематериализира у дома си и след като влезе в имението, се отправи директно към
кабинета на баща си. Почука на вратата, изчака и влезе.
Както винаги, баща ѝ седеше зад бюрото си. Безупречно облечен. Заровен в документи. Работеше над
инвестициите си.
— Добър вечер, дъще моя. Как си?
Елиз не си губи времето с предисловия. Седна, без да са я поканили, и заяви направо:
— Ще се изнеса веднага щом си намеря квартира. Имам известна сума, която мамен ми остави, и смятам да
работя повече часове в университета. Бих искала да остана тук, докато си търся апартамент, но ако от това ще се
чувстваш неудобно, ще си намеря друго място.
Баща ѝ изпусна химикалката, а челюстта му увисна. Елиз кимна.
— И, да, твърдо съм решила. Съжалявам, ако това ти причинява тъга или неудобство, и много бих искала да
поддържаме връзка. Разбира се, ти решаваш и ако пожелаеш да се дистанцираш от мен, временно или за постоянно,
това ще разбие сърцето ми, но ще те разбера. — Тя се изправи. — Трябва да живея собствения си живот така, както
аз искам. И това не е нещо, което ти или който и да било може да ми позволи или забрани. Зависи единствено и
изцяло от мен. И се радвам, че е така.
50
На следващата вечер, някъде около полунощ, Мери стоеше встрани и гледаше как Бити минава през вестибюла
заедно с Рун и го въвежда в огромното пъстро фоайе в имението на Братството на черния кинжал.
Предишната нощ Рот… в действителност всички мъже в къщата бяха говорили с Рун, или по-точно го бяха
подложили на такъв разпит, че накрая Бити и Мери почти дето не трябваше да го отнесат до едно от леглата в
някогашната къща на Дариъс.
А после, веднага след залез-слънце, Рун, Рейдж и Ви бяха отпътували на юг, за да говорят с работодателя му,
който дори не беше поискал предизвестие. Имаше толкова малко лични вещи, че тримата бяха успели да ги поберат
в раници и сакове и да се дематериализират заедно с тях в Колдуел, пътувайки на отсечки от петдесет-сто
километра.
— Не е ли красиво! — възкликна Бити и като пусна ръката на чичо си, заподскача наоколо. — И не се тревожи,
ще свикнеш. Обещавам ти!
Рун изглеждаше така, сякаш му се вие свят, докато очите му се местеха между позлатата и колоните.
— Това е… Е, работех в голямо имение. Но нищо, което да може да се сравнява с това.
Бити отново го улови за ръката и го издърпа в билярдната.
— Ела да видиш масите за билярд!
Докато двамата изчезваха в другата стая, Рейдж обви ръце около раменете на Мери и прошепна:
— Къщата му беше безупречно чиста, Мери, но в нея нямаше нищо. Само легло и маса с един стол. Направо да
ти се скъса сърцето, но беше готов да направи така, че нещата с Бити да се получат. Работодателят му ми каза, че Рун
искал да работи повече часове, та тя да може да посещава училището в имението. Бил е готов да стори всичко по
силите си.
В този миг откъм вратата на вестибюла долетя звън и Мери погледна към екрана на охранителната камера.
— О, Сакстън е.
Приближи се и пусна адвоката на краля да влезе.
— Идваш да се присъединиш към празненството?
Русокосият адвокат беше безупречно облечен, както винаги, с вратовръзка и коралова риза, която прекрасно
подчертаваше тъмния му костюм с кърпичка в джоба на гърдите. И господи, миришеше толкова хубаво.
И господи, прекрасно бе да ѝ бъде толкова леко на сърцето, че да забелязва подобни неща.
Откакто Рун и Бити бяха предложили „плана“, както Мери го наричаше, имаше чувството, че ѝ бяха върнали
живота. Беше невероятно. Всичко си беше както преди, сякаш болката и страхът, и несигурността изобщо не бяха
съществували.
И интересно, макар Мери да не знаеше от собствен опит какво е да родиш, реши, че бе преживяла нещо, което
поне емоционално приличаше на това: беше изгубила контрол, раздирана от болка, тя бе драпала напред през
часовете и дните, ужасена и уловена в кошмар, който сякаш никога нямаше да свърши. А после имаше разкъсване и
жизненоважно отделяне само за да се озове с дъщеря си в обятията си, на сигурно място. Светът отново бе такъв,
какъвто трябваше да бъде, животът ѝ беше по-пълен, отколкото когато и да било, защото преходът беше свършил и
всички бяха добре от другата страна на изпитанието.
Беше истинско чудо, а болката, вместо да ги осакати, бе направила връзката между нея и Бити още по-силна.
— Всъщност — отвърна Сакстън — донесох документите, които Рун поиска.
Докато адвокатът вадеше куп сгънати листове от вътрешния си джоб, Мери ясно си даде сметка, че двамата с
Рейдж бяха застинали.
— Рун само трябва да ги подпише — обясни Сакстън.
— Да подпиша какво? — каза Рун, появявайки се във фоайето заедно с Бити.
При звука на гласа му Сакстън се обърна… и се сепна.
— Все още не се познавате, нали? — попита Мери. — Сакстън, това е Рун, чичото на Бити. Рун, това е Сакстън,
пазител на всички документи, стратег и страхотен тип.
Сакстън продължаваше да се взира в другия мъж, докато той се покланяше ниско.
— Господарю.
За миг се възцари мълчание. А после Сакстън му протегна ръка.
— Моля те. Просто Сакстън.
Рун се взря объркано в протегнатата десница.
— Аз… дланите ми са груби.
— Но разбира се — промълви Сакстън, отпускайки ръка. — Искаш ли да прегледаш документите и да ги
подпишеш?
 Когато отново се възцари мълчание, Мери се обади:
— Сигурен ли си, че искаш да…
— Да — заяви Рун. — Трябва да има яснота, ако се наложи да се вземат решения или тя не е в състояние да
говори в случай на медицинска криза.
По някаква причина Мери отново се просълзи. А после си спомни, че той не може да чете.
— Но ти трябва да знаеш какво пише в документите.
— Пише, че вие сте нейни родители, нали така?
— Да — промълви Мери.
— В такъв случай ще ги подпиша.
— Така действително е най-разумно — намеси се Сакстън. — Нека отидем в библиотеката. Вие двамата също
може да дойдете.
— Насам — каза Мери, поемайки през мозайката с цъфналото ябълково дръвче. — Рейдж?
— Идвам. Бити, ще дадеш ли няколко минутки на възрастните? Защо не намериш Ласитър и не му сриташ
задника вместо мен?
— Дадено! — каза момиченцето и се втурна да намери ангела.
Когато влязоха в библиотеката, Мери затвори вратата и видя, че Рун се взира в елхата.
— О, това е коледната ни украса. Аз съм човек… или поне бях. Дълга история.
Което я накара да се замисли за нещо…
— Ще ми прочетеш ли документите? — помоли я Рун. — Моля те.
— О, да. Да, разбира се. — Тя взе листовете от Сакстън и те всички се настаниха пред огъня. — Това е… —
Трябваше да се прокашля, докато държеше страниците пред Рун. — С това… с това се отказваш от всичките си
родителски права над Бити. — Тя посочи. — Това тук е името ти. А това — нейното. Текстът гласи, че оттук нататък
не можеш да предявяваш никакви претенции за права над нея, нито към каквито и да било облаги, които биха могли
да ѝ се полагат, нито да участваш или да имаш думата в каквито и да било решения, засягащи живота ѝ. Нали знаеш,
че подпишеш ли го веднъж, няма връщане назад? Не може да бъде отменено.
Рун се взря в листа, а после посочи името си.
— Това е моето име, ето тук?
— Да.
— А това нейното?
— Да, точно така.
Той се взира известно време в думите.
— Интересно, това е единственият път, в който имената ни ще бъдат заедно.
Мери преглътна буцата, заседнала в гърлото ѝ.
— Рун, не е нужно…
— Някой има ли химикалка? — попита той.
Сакстън, който като че ли потискаше някаква емоция, извади златна химикалка.
— Ето, използвай моята.
Рун я взе и за миг изглеждаше поразен от нея. А после придоби разтревожен вид.
— Аз не мога… нямам подпис. Не знам как да напиша името си.
— Какъвто и да било знак — меко каза Сакстън — ще свърши работа. Аз ще се подпиша под него, за да
удостоверя, че ти си го сложил. Ето тук.
Рун кимна, когато адвокатът посочи един ред в долния край на втората страница. След това се наведе над листа.
Дълго остана така. Много по-дълго от двете секунди, които бяха нужни на повечето хора, за да надраскат името
си.
Когато отново се надигна, Мери затисна устата си с ръка.
— Това съм аз — каза Рун, посочвайки малката рисунка на лицето си, която беше нахвърлял. — Това е моят
знак.
Беше невероятно красиво изображение на чертите му. И всички притихнаха.
— Само това знам как да направя — обясни Рун.
Сакстън подръпна основата на носа си.
— Прекрасно е. И напълно достатъчно.
След това също се подписа, заверявайки документа, и се изправи.
— Ще отида да го архивирам в къщата за аудиенции.
— Но после се върни — каза Мери. — Моля те. В края на нощта ще имаме малко тържество за добре дошъл.
Ела и ти, ако можеш.
Адвокатът погледна за миг към Рун.
 — Добре. Благодаря, ще дойда.

***

В автобуса на път към тренировъчния център, Акс седеше най-отзад, далече от останалите. Пейтън беше далече
напред, избрал си място близо до преградата, която ги делеше от шофьора.
Не беше погледнал назад, докато се качваха. Не погледна назад нито веднъж, докато пътуваха на север.
Но освен това не слезе, когато спряха на паркинга и всички други се отправиха към класната стая.
— Мен ли чакаш? — попита Акс, когато останаха сами.
Сега вече другият мъж се обърна.
— Да.
— Не е нужно да те нападам в гръб. Спокойно мога да го направя и лице в лице.
— Знам. — Пейтън подпря лакти на коленете си. Трудно бе да се разчете настроението му, докато се взираше
напред. — Предполагам, научил си, че Елиз дойде да ме види снощи.
— О, съобщи ми, и още как.
— Не съм казал нищо за теб и Ново.
— Е, радвам се за теб. Елиз ми обясни колко мрази лъжците, а като се има предвид, че никога не съм чукал
Ново, поне в това отношение си чист.
— Това си е твоя работа, не моя.
— Напълно си прав.
Дългата тишина, която се възцари, бе изненадваща.
— Приключихме ли тук? И за твое сведение, нищо няма да ти направя. Не искам да имам нищо общо с теб и
това не се е променило от деня на ориентацията насам.
— Баща ѝ ми се обади. Тя се изнася от къщи. Помоли ме да я наглеждам и аз се съгласих.
Елиз се изнасяше от дома си? Леле!
А после си напомни, че това вече не му влизаше в работата, нали така?
— Значи, получи онова, което искаше. — Той се изправи. — Поздравления. Разбира се, за такива като теб
всичко винаги се нарежда, нали…
Ново изкачи стъпалата на автобуса и надникна вътре.
— Да не се убивате тук вътре или какво?
Акс поклати глава.
— Не. Всичко е наред. О, той обаче мисли, че съм те чукал преди две нощи… или когато и да бяхме в клуба.
— Какво?
— Чу ме.
Ново се взря в Пейтън.
— Акс ме предложи за членство. Ето защо ме заведе там. И то, защото го помолих. О, и между другото, отказа
ми, когато му предложих да бъде с мен. Отказа ми недвусмислено. Исусе, Пейтън, възможно ли е да си още по-голям
задник?
Акс се отправи към вратата на автобуса, клатейки глава.
— Няма значение. Всичко е наред. Продължаваме напред.
Мина покрай Ново и слезе от автобуса, отправяйки се към отворената врата на центъра.
Докато вървеше към тренировъчната зала, където щяха да бъдат тази нощ, ясно си даваше сметка за цял куп
неща: като за начало, беше изтощен, ала имаше чувството, че ще му се наложи да свикне с това. Болеше го, но и към
болката трябваше да се приспособи.
Освен това беше ужасен.
Следеше всяка мисъл в главата си, търсейки признаци, че е на път да рухне, като баща си. Беше като да търси
пукнатини в основата на съществото си, в очакване цялата постройка да се срути, предусещайки парализата, която
беше гледал в продължение на години.
Вече беше осакатен отвътре. Несъмнено същото щеше да се случи и отвън.
Защото жалката истина бе, че се беше обвързал с Елиз.
Да, както тя беше изтъкнала, бяха само няколко нощи, само че — както бе чувал неведнъж, но никога не го
беше вярвал — когато ставаше дума за мъжете и сродната им душа, не беше нужно никакво време; нужна бе
единствено правилната жена.
А Елиз бе правилната жена за него, макар той да бе грешен за нея. Така че, да, беше осакатен и щеше да остане
такъв до края на живота си.
Но какво пък.
Беше осакатяван и преди. Свикнал беше.
Както на някои просто им беше писано да са щастливи, така други никога не печелеха в лотарията на живота.
51
В края на нощта, когато всички в имението на Братството се събраха и се настаниха около масата в
трапезарията, Рейдж зачака Мери да му даде знак.
И когато тя го стори тъкмо докато поднасяха угощението за Последното хранене, той се обърна към седналата
до него Бити.
— Хей, ще дойдеш ли за минутка с мен и майка ти? Всичко е наред, просто искам да поговорим за нещо.
— Разбира се! — Момиченцето скочи на крака, готово да върви. — Чичо Рун, ей сега се връщам. Ти остани с
Кочовците.
Рун примига недоумяващо.
Ласитър се приведе към него.
— Кочове. Бити има проблем с говора. Толкова е тъжно…
Бити го плесна по ръката.
— Корави чичовци. А ти ще престанеш ли?
— Никогаааааааа! — изкряка ангелът, преди да я дръпне закачливо за косата.
Бити заподскача напред и Рейдж извика след нея, притискайки Мери до себе си:
— В библиотеката, Бит. Отиваме в библиотеката.
— Слушам.
— Готова ли си? — прошепна той на своята шелан. Тя кимна и той промълви: — Всичко ще бъде наред.
Влязоха в библиотеката и Рейдж затвори вратата зад тях. Човече, чувстваше се така, сякаш се беше върнал
обратно в собствената си кожа, в собствения си живот, в собствения си океан, плуваше с лекота по течението, а не
срещу него. И Мери се чувстваше по същия начин. Прескъпа Скрайб Върджин, хубаво бе да види светлината,
завърнала се отново в очите на неговата шелан, и усмивката върху лицето ѝ.
А що се отнасяше до Рун? Той беше същинско съкровище. Тих, изпълнен с достойнство и изобщо не беше
някакъв женчо. Беше настоял сам да отнесе нещата си в стаята за гости, която му бяха приготвили в коридора със
статуите. И вече се оглеждаше за неща, които да оправи, да изчисти, да подобри.
Фриц като нищо щеше да го намрази.
— Какво има? — попита Бити, а после вниманието ѝ беше отвлечено от коледната елха. — Леле, трябва да
отпразнуваме твоя празник, мамо. Но още не. Рун има нужда от подаръци. Трябва… трябва да открием какво
харесва, а аз имам джобни пари. Мога да му взема нещо и сама, но и вие трябва да го направите.
Мери се засмя и притегли момиченцето на дивана.
— Определено.
— Ура! Е, какво става? Татко, трябва да гледаме „Дедпул“ заедно с него. Той не е гледал никакви филми.
Никакви! Нито дори „Челюсти“. Направих списък и двамата с теб ще го прегледаме заедно. Ще си направим график
за гледане, така както сторихме с мен.
Рейдж кимна.
— Абсолютно. Този пропуск е по-съществен от грамотността.
Мери зарови лице в ръцете си.
— Вие двамата сте луди.
Рейдж вдигна длан с разперени пръсти и Бити я плесна със своята.
— Само така — рече Рейдж. — А сега трябва да станем сериозни. Майка ти иска да ти каже нещо.
Бити се съсредоточи върху тяхната Мери.
— Давай, мамо.
Леле, прекрасно бе тази дума отново да бъде в речника им.
В краткото мълчание, което се възцари, Рейдж се намръщи и се огледа наоколо.
По някаква причина имаше чувството, че не са сами… и все пак в библиотеката като че ли нямаше никой друг,
освен тях.
Мери улови ръката на Бити и я погали по опакото на дланта.
— Спомняш ли си, когато ти казах, че бях болна?
— Ракът не се е върнал, нали? — попита момиченцето уплашено. — Ти няма…
— Не, не. В никакъв случай. И именно това трябва да ти кажа.
— Какво? Не разбирам.
В сигурен низ от съвършено подбрани думи Мери разказа историята от начало до край. За рака. За Рейдж,
появил се в живота ѝ. За намесата на Скрайб Върджин и какво означаваше тя.
— Искаш да кажеш, че си… безсмъртна? — ахна Бити. — Като божество или нещо такова?
 — О, не. Не, не, не като божество. Никога. Това е работа, която определено не бих искала. Това обаче
означава… ами погледни го така. Сама решавам кога да премина в Небитието. Нали знаеш, че всички постепенно
остаряват? С всяка година стават все по-стари? А понякога им се случват лоши неща и те се разболяват или ги
раняват?
— Да. Както с татко, когато го простреляха. Преди да почне да носи онези жилетки. Или както стана с моята
мамен.
Докато Мери протягаше ръка, за да помилва детето по бузата, Рейдж си помисли: Ах, моите две момичета.
Моите две съвършени момичета на светлината на огъня…
— Е, за мен не е така — продължи Мери.
— Значи, можеш да живееш толкова дълго, колкото и аз?
— Да.
Очите на Бити се насълзиха. А после тя обви ръце около Мери.
— Значи, никога няма да ме изоставиш! Никога няма да изгубя майка си!
Океееееееееей, време за прокашляне.
— Никога. — Мери притисна момиченцето до гърдите си и се усмихна през красиви сълзи. — Никога. Не
исках да го крия от теб, но просто не исках и това да повлияе на решението ти да останеш с нас.
— Просто се чувствам такава късметлийка. Такава късметлийка. — Бити се дръпна лекичко назад и погледна
към Рейдж. — Ами ти?
— Бронирани жилетки, момичето ми. — Подсмръкна така, сякаш имаше сенна хрема. Защото определено не
плачеше или нещо такова. О, не. — Тренировки и екипировка. Както ти казах и преди, всяка вечер, когато излизам
да си върша работата, твърдо възнамерявам да се върна при моите момичета.
Бити помълча за миг, а после кимна.
— Добре, но внимавай.
Нещо привлече погледа на Рейдж и той се намръщи.
Слънчево зайче. На килима. До елхата.
— Ласитър! — извика той. — Ти сериозно ли?
Ангелът се появи изведнъж, а русо-черната му коса и златните халки и огърлици създаваха онази аура, която го
обгръщаше винаги. Или пък, мамка му, това сияние си беше просто той.
— Какво ви казах? — заяви ангелът, издокаран в зебров клин, излязъл сякаш от гардероба на Стивън Тайлър. —
Имайте вяра. И всичко ще бъде наред. Какво. Ви. Казах.
Рейдж нямаше как да не се засмее.
— Фантастично. Още една причина да се надуваш.
— Величието се познава по делата. — Ангелът се завъртя в кръг, а после се направи на Майкъл Джексън,
тръгвайки назад с лунната походка, докато не спря, вдигайки се на пръсти. — Освен това съм страхоооооооотен.
Мери и Бити също се разсмяха и Рейдж се облегна назад с усмивка.
А после се замисли. Окей, след като Рун не бе гледал дори „Челюсти“, откъде щяха да започнат?
Вероятно не от там. Нито пък от Джейсън. Майкъл. Фреди. Рун не беше някой женчо, но все пак не искаха да
го накарат да се насере в гащите, нали така?
— Какво има? — попита Мери.
Рейдж разтърка лицето си и погледна към Бити.
— За чичо ти… може да се наложи да започнем по-полека с филмите. Не искам да му изкараме акъла.
— „Умирай трудно“? — предложи дъщеря му.
— Прекалено е.
— Сериозно, толкова ли е зле?
— Сериозно.
Възцари се тишина. А после двамата заявиха едновременно, с един и същи тон:
— „Дяволчетата“.
На това му се казваше бащинска гордост, помисли си Рейдж, докато отново вдигаше длан и Бит я плесна с
всичка сила.
52
Имаше нещо в навечерието на Нова година, което те кара да искаш да започнеш начисто.
Няколко вечери по-късно Пейтън седеше на ръба на леглото си, издокаран в дрехите си за ходене по клубове, и
преглеждаше съобщенията на телефона си. Толкова много покани — от момчетата в глимерата, от човеци, които
мислеха, че е част от клубната сцена на Колдуел, от жени, жени… още жени.
А съобщенията не спираха да пристигат.
Парадайз и Крейг щяха да разпускат в нейната къща и го бяха поканили да се присъедини към тях, само дето
бяха добавили, че са сигурни, че ще е прекалено зает да купонясва някъде. Бун щеше да бъде с тях. Никой не знаеше
къде ще е Ново.
Акс определено не беше информирал никого какво смята да прави.
Пейтън остави телефона настрани и се загледа пред себе си. Беше неприятно трезвен и твърдо възнамеряваше
да промени този факт.
Аха.
Всеки миг щеше да надигне някоя бутилка или да дръпне от бонга и да отплува в черепа си, далече от кашата,
която клокочеше в главата му от известно време насам.
Мислите му се върнаха към предишната нощ, когато заедно с Акс и останалите кръстосваха улиците с
изоставени сгради, инстинктите им бяха нащрек, оръжията — вдигнати и готови за стрелба, братята — с тях.
Беше нова фаза.
Вече не бяха ученици, не и наистина. По-скоро войници в подготовка.
Акс беше сдържан, както винаги, без да издава и следа от емоция за каквото и да било, обтегнат като струна,
увита около нечий врат. Ала, човече, виждаше се, че страда. Беше отслабнал. Торбичките под очите му бяха толкова
големи, че можеше да събереш багаж за кратка екскурзия в тях. А мрачното му настроение бе осезаем товар, който
той носеше със себе си във всяка стая, всяка уличка, всяко пътуване с автобуса.
Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че Елиз не беше в по-добро състояние. Пейтън я беше видял как
изглежда, когато бе дошла при него.
Времето и прекъсването на връзката ѝ с Акс определено не бяха оправили това.
Мамка му, помисли си Пейтън, докато разтъркваше лице. Просто… мамка му.
Телефонът му иззвъня. Сигурно за петдесети път. Поредното обаждане, за да го поканят кой знае къде.
Когато най-сетне взе телефона си, Пейтън отвори списъка с контакти и набра номер, който бе избирал само
веднъж досега.
Едно позвъняване. Две. Три…
— Ало?
Той се прокашля.
— Ново? Виж… недей да затваряш, окей? — Последва пауза. — Ало?
— Какво?
— Слушай, искам да ми направиш една услуга.
— Освен ако не става дума да те фрасна с тиган, не мисля, че проявявам интерес.
— Какво ще правиш тази вечер?
— Нищо, което да включва теб.
Пейтън размърда пръсти в дизайнерските си мокасини.
— Нуждая се от помощта ти.
— Ако искаш да си смениш характера, опитай в ибей. Не е нужно да подбираш кой знае колко. Всичко, освен
сериен убиец, би било подобрение.
Пейтън се взираше в празния, тъмен екран на телефона си.
— Ало? — повика го Ново.
— Искам да ми помогнеш да поправя една грешка. И не се ебавам с теб, аз наистина не мога да го направя сам.
Нещо в гласа му, или кой знае какво, явно я докосна.
— Пиян ли си?
— Не. Не съм и друсан. — Той прокара пръсти през косата си. — Мамка му, може би е част от проблема ми.
Само че първо трябва да оправя това, а после… Е, все тая.
— Къде си?
— У нас.
— Слез и отвори входната врата. — Ново звучеше подразнена. — След минута съм при теб.
Пейтън остави телефона в стаята си. Честно казано, беше му дошло до гуша от хората, обаждащи се по него.
Докато излизаше, мина покрай едно огледало. Видя същото лице, същата коса, същите привлекателни черти, които
виждаше всяка нощ от живота си.
И все пак не можа да познае себе си.
Може би онзи куршум му беше повредил мозъка, помисли си, докато прекрачваше навън.
Защото, откакто го бяха простреляли в главата, определено не се чувстваше както трябва.

***

Елиз седеше пред компютъра и преглеждаше обяви за жилища под наем, когато домашният телефон до малката
лампа от „Тифани“ се обади.
Вдигна и чу иконома да ѝ съобщава, че има гости, които я чакат в салона.
— Благодаря. Ей сега ще сляза.
Когато затвори, ѝ хрумна, че не беше попитала кои са. Ала всъщност не я беше грижа. Може би нейни
братовчедки. Или пък баща ѝ беше организирал намесата на загрижени доброжелатели, за да я откаже от взетото
решение.
Ала дори това не можеше да я уплаши. Щом можеше да преживее загубата на Акс, можеше да преживее всичко.
Излезе от стаята си и пое по коридора, минавайки покрай някогашния апартамент на Алишън. Нищо не се беше
променило. Чичо ѝ все така се рееше наоколо, сякаш е безтегловен, опитвайки се да открие почва под краката си,
докато неговата шелан се самоунищожаваше в спалнята им. Баща ѝ все така не разбираше защо тя трябва да си
тръгне, защо толкова настояваше да получи докторска степен, защо трябва да бъде такъв бунтар.
Всичко ще бъде наред, опитал се бе да я убеди, стига само тя да уседне и да престане да говори за неща, които
просто не беше нужно да бъдат обсъждани.
Да, трябваше да му го признае — не ѝ казваше, че не иска никога вече да я види.
Но беше тъжен, че тя си отива.
Елиз също. Щеше да ѝ липсва семейството, в което беше отгледана, дори ако то бе толкова съсипано, че
единственият шанс да води истински, пълноценен живот бе извън него. Само че не можеш да промениш другите.
Единствено себе си.
И като стана дума — не беше чула нищо от Акс.
Не че бе очаквала друго.
Учудваше се обаче колко много ѝ липсва. Дразнеше се от това. Проблемът бе, че върховите моменти на…
каквото и да бе това между тях… бяха толкова прекрасни, че в тихите моменти на размисъл беше невъзможно да не
си ги спомня и да не тъгува за тях.
Ала това беше нормален процес.
Или поне това беше научила през годините си в университета.
И част от онова, което щеше да ѝ помогне да преодолее тъгата си, бе семинарът с Трой, който започваше след
няколко дни.
Щеше да се справи.
Защото нямаше да допусне нищо друго.
На долния етаж прекоси мраморните плочки във фоайето и се отправи към салона, ала се закова на място,
преди да прекрачи прага.
— Пейтън? И…
Окей, трудно бе да произнесе името на другата жена. Трудно бе да погледне това невероятно тяло, от което
просто струеше сексапил.
— Имаш ли минутка? — попита Пейтън. — Трябва да поговорим.
Елиз кимна и си заповяда да пристъпи напред. Пейтън изглеждаше страхотно, както обикновено, спортно-
елегантният му костюм — очевидно ушит по мярка — ризата с разкопчана яка и съвършено пасващите дрехи бяха
доказателство, че бе готов да посрещне новата година със стил. Ново, облечена изцяло в черни кожени дрехи,
изглеждаше подготвена по-скоро за битка.
Или за хардкор секс.
Елиз поклати глава на собствените си мисли и затвори вратата зад гърба си.
— Какво… Какво мога да сторя за вас?
Господи, макар да си заповяда да запази самообладание, сърцето ѝ биеше до пръсване.
Ново погледна към Пейтън. Той погледна към нея, а после прикова очи в Елиз.
— Трябва да знаеш някои неща. Става дума за Акс.
Елиз вдигна ръце с отворени длани, сякаш за да се предпази от нападение.
 — Не, не трябва да знам нищо за него.
— Да, трябва.
— Не, наистина не трябва. И освен ако нямате и друга причина да бъдете тук…
— Никога не съм правила секс с него. — Гласът на Ново беше ясен, непринуден и спокоен. — Той ме заведе в
клуба, да. За да стана член. Помолих го да стори това за мен, като услуга. Никога не съм била с него и доколкото аз и
той — тя посочи към Пейтън — знаем, Акс не е спал с никого от нощта, в която се запознахте.
Пейтън заговори бързо, сякаш се боеше, че Елиз ще избяга от стаята и ще му отнеме възможността да каже
онова, което искаше.
— Давам си сметка, че не ми влиза в работата, но ти ме въвлече във всичко това, когато дойде у нас.
— Знам, че си намерила онзи негов ключ. — Ново кимна към Пейтън. — Той ми каза, че Акс се е престорил, че
не знае какво представлява. Не искам да говоря от негово име, но когато те приемат в клуба, не бива да говориш за
него. Не бива да разкриваш на никого какво представлява ключът, къде се използва, за какво става дума. То е само за
членове и ако се раздрънкаш, те изхвърлят. Не твърдя, че заради това не ти е казал за ключа на Алишън. Но това е
нещо, върху което да помислиш. Преди да го захвърлиш като непотребна вещ, задето те е излъгал.
Умът на Елиз започна да прехвърля информацията. Колкото и да не ѝ се искаше да отваря отново тази врата.
Твърде трудно се бе оказало да я затвори.
Пейтън пристъпи напред, спирайки пред нея.
— Нова година е. Искам да започна следващата година както трябва. Ето защо го правя. Виждаш ли, има хора,
които ме смятат за задник…
При тези думи Ново измърмори под носа си нещо, което прозвуча като „Не думай“.
— … и предполагам… май наистина съм такъв. — Пейтън сви рамене. — Така че, да, Акс е в ужасно
състояние. Изглежда полумъртъв. И виж, не ти казвам как да постъпиш. Но би трябвало поне да знаеш истината.
Какво ще направиш или няма да направиш, зависи от теб. Той не е съвършен, но и не е като мен. Не е негоден за
нищо.
53
Акс така и не осребри чека, който бащата на Елиз му изпрати.
Не. Остави го на полицата над камината, знаейки, че в един момент ще го изхвърли в пламъците. Но не и тази
вечер. Не и предишната. Нито тази преди нея.
Просто чекът като че ли бе последната му връзка с Елиз и, да, беше достойно за презрение, но това му беше
хубавото да живееш сам — никой друг не узнаваше слабостите на мислите, на сърцето ти, всичките ти малки
ритуали. Беше като да пееш фалшиво под душа — нищо, което да трябва да споделяш с когото и да било.
Седеше гол пред огнището и на гърба му беше студено, само че не го беше грижа. Не го беше грижа за нищо,
откакто Елиз беше…
Почукване на входната врата отвлече вниманието му от пламъците.
— Отворено е — извика, без да го интересува кой е, знаейки, че може да се добере до пистолета си за миг,
ако…
Акс скочи на крака. А после си спомни, че е гол, и грабна една възглавница от стария диван.
— Елиз? — извика към затворената врата. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Гласът ѝ беше приглушен.
— Имаш… имаш ли нещо против да вляза?
Акс сви рамене. Най-вече защото мозъкът му даваше на късо и го правеше прекалено глупав, за да говори.
А после си спомни, че тя не може да го види.
— Да. Искам да кажа, влез.
В следващия миг тя прекрачваше прага и пристъпваше напред, бавно, сякаш се боеше, че той всеки момент
може да размисли.
Господи, изглеждаше страхотно. Но разбира се, тя винаги изглеждаше страхотно. Дори когато го мразеше.
— Виж, не знам… — Тя се прокашля. — Не знам как да го кажа, така че…
— Давай. Каквото и да е, аз съм готов да го посрещна.
Вече бе взривила бомба в гърдите му. Какво, ако сега изгубеше и ръцете, и краката си? И, да, да, да, би трябвало
да ѝ се развика и да я направи на нищо, задето го беше обвинила несправедливо. Ала, честно казано, нямаше
енергията за това.
— Съжалявам.
Акс се сепна.
— Какво?
— Аз… слушай, наистина съжалявам. Възможно е да съм те преценила погрешно…
— Почакай, какво?
От устата ѝ се заизливаха думи, които той не разбра съвсем. Нещо за това как Пейтън и Ново дошли в къщата на
баща ѝ. Онзи ключ. Членство. Никакво обсъждане. Никакъв секс.
— Какво? — повтори той.
— Както казах, дойдоха, защото Пейтън не се чувстваше добре заради станалото. Смяташе, че съм те осъдила
несправедливо.
Акс примига. А после сви рамене.
— Е, и?
— Ами, ъ… — Тя поклати глава. — Ще ми кажеш ли защо не ми обясни за ключа?
— И този път ще ми повярваш?
— Да, мисля, че ще ти повярвам.
Акс прокара ръка през косата си и отново се озова в дрешника на една мъртва жена, която не познаваше, заедно
с Елиз, стиснала в ръката си онова парче метал.
— Помислих си… помислих си, че няма да разбереш. Нали се сещаш, ще ме отпишеш или нещо такова. Не
знам. Отказах се от наркотиците, но в известен смисъл все още се лекувах чрез секса. Просто се мъчех да избягам от
собствената си глава.
— Някога наранявал ли си някого? В… ъ, клуба?
— Искаш да кажеш като Анслам? Не. Никога. И никога не съм бил с Алишън. Дори не я познавах. Много хора
ходят там. — Той разпери ръце. — Все тая, просто исках да вярваш в мен. Исках да бъда мъжът, за когото виждах, че
ме имаш. А пристрастеност към секса определено не беше част от тази картинка.
— Изпитваш ли нужда да се върнеш там?
— Не и откакто те срещнах. Когато заведох Ново в „Ключовете“, нищо там не ме интересуваше. Вече не беше
както преди. Исках да бъда единствено и само с теб.
 — Все още ли е така? — прошепна тя.
Акс скръсти ръце на гърдите си.
— Какво искаш от мен, Елиз? Защо дойде?
— Аз просто… толкова съжалявам. Направих си заключения без никакво основание и те обвиних в какво ли не.
И наистина съжалявам. Предполагам, че емоциите ми надделяха.
— Няма нищо — измърмори той. — Искам да кажа, всичко е наред.
— Не, не е. — Изглеждаше толкова тъжна. — Предполагам, истината е… ами… както ти каза, аз съм по-добър
преподавател, отколкото ученик. Реших всичко и ти си прав, дори не ти позволих да се защитиш.
Във възцарилото се между тях мълчание на Акс му се искаше да закрачи напред-назад, но, ехо! — беше чисто
гол.
— Ще те попитам отново. Защо си тук?
— Защото… обичам те. Ето защо.
Мина известно време, преди Акс да осмисли думите ѝ, а когато това стана, напълно изгуби дар слово. В най-
жалките си фантазии си беше мечтал — по дяволите, беше се молил — за тази промяна у нея. Надявал се бе това да
бъде единственото чудо, което е получил в живота си. Възможно ли бе да е истина?
Завладян от емоции, единственото, което бе в състояние да стори, бе да се наведе, да вземе нещо от дивана и да
протегне ръка.
Елиз се приближи.
— Какво е това?
— Би трябвало да е птица — смотолеви той, докато ѝ го подаваше. — Не знам какво се получи накрая. Както и
да е. Аз също те обичам.
Очите на Елиз се отвориха широко.
Акс сви рамене. А после се усмихна.
— Какво? Да не искаш да ти се развикам, задето ме обвини несправедливо? Ти очевидно достатъчно се
измъчваш заради това, а като някой, който непрекъснато се укорява за всичко, знам, че винаги сме по-сурови със
себе си, отколкото с когото и да било. И я стига, аз се обвързах с теб. Можеш буквално да ме прегазиш с кола, да ме
подпалиш и да ме хвърлиш от някой мост и аз пак ще те приема обратно. Не че препоръчвам подобен подход към
сдобряването…
Елиз се хвърли на врата му, прегръщайки го толкова силно, че дъхът му спря. Ала той нямаше нищо против. Да я
усеща до себе си, да вдъхва уханието на косата и кожата ѝ, да знае, че е близо, не само физически, но и в сърцето
му?
На кого, по дяволите, му трябваше кислород?
— Обичам те — повтори, докато тялото му започваше да трепери. — Господи, обичам те…

***

Не така бе очаквала да се развият нещата. Ни най-малко.

Беше се приготвила да посрещне порой от укори. Почти бе сигурна, че щеше да я изхвърли от къщурката, и нима
би могла да го вини? Беше си въобразила цял куп неща, защото беше наранена и се чувстваше предадена и обзета от
параноя. По дяволите, беше го ударила там, където болеше най-много, превръщайки го в стратегия за справяне със
скръбта ѝ.
И, да, нещата може би бяха започнали по този начин, но определено бяха прераснали в нещо много повече: ако
Акс бе просто психологическа патерица, нямаше да ѝ липсва толкова мъчително. Всяка секунда, всеки удар на
сърцето ѝ, всяко поемане на дъх.
— Обичам те — каза Елиз, — толкова те обичам, а замалко да съсипя всичко и…
— Шшт, не е нужно да мислим за това.
— Само че аз трябва да изкупя вината си и отново да спечеля доверието ти, и да…
Акс я пусна да стъпи на земята… Леле! Беше толкова гол и, да, определено реагираше на присъствието ѝ. И, да,
тя реагираше на неговото.
— Елиз. — Той отметна кичур коса от лицето ѝ. — Слушай, няма да те съдя, задето се опитваше да защитиш
себе си. Истината е, че не се познаваме много добре, а доверието идва с времето. Ти реагира емоционално. Аз
реагирах емоционално. Случват се такива неща. Не знам за теб, но лично аз предпочитам да се съсредоточа върху
бъдещето, вместо върху едно недоразумение, което е нещо нормално в отношения между влюбени.
— Ами ако Пейтън не беше казал нищо?
— Само че той го направи.
 — Ами ако ти не ме беше пуснал да вляза?
— Само че го направих.
— Ами ако не ми беше повярвал…
Акс сложи нежно пръст върху устните ѝ.
— Мисля си за нещо, което Рейдж ми каза преди известно време.
— Да не би да е за преподаватели, които са пълни идиоти по собствения си предмет?
— Ти не си идиот. И, не, става дума за… ами нощта, когато му спасих живота. След това се измъчвах, досущ
както правиш ти сега. Ами ако не бях стигнал навреме, ами ако това или онова, и той ми каза, че е безсмислено да
се укоряваш за нещо, което съдбата е решила да се случи. Така че, дори ако Пейтън не беше казал нищо, пак щяхме
да се съберем, защото така е било писано.
— Но… но…
— Елиз, нима не разбираш? Вратата ми винаги е била отворена за теб. Винаги е отворена за теб.
И ето че я целуваше и я слагаше да легне пред огъня.
Елиз се извиси заедно с него в облаците още преди да остане гола. Сърцето ѝ бе свободно, възелът в гърдите ѝ
бе развързан, погрешният курс, който животът ѝ бе взел, бе оправен.
Миг преди да се слеят, се дръпна лекичко назад.
— Значи, вратата ти е винаги отворена, така ли?
— Винаги.
— Така значи… — Усмихна му се, мислейки си, че ако е възможно да е по-щастлива, сърцето ѝ щеше да се
пръсне. — Защото по една случайност аз се изнасям от къщи.
Веждите му подскочиха.
— Нима?
— Натъжава ме, но там просто не е правилното място за мен.
— Знаеш ли, не бих отказал един съквартирант. Всъщност тъкмо си мислех, че си търся красива, интелигентна
жена, която я бива както с остроумните отговори, така и с пистолета.
Елиз закима.
— А аз си търся място, което да е сигурно, безопасно, уединено, сгрявано от открито огнище и в което всяка
нощ има фойерверки благодарение на тип, който е татуирал половината си тяло и няма нищо против жени, които си
въобразяват какво ли не.
— В такъв случай бих казал, че си пасваме съвършено.
При тези думи гръбнакът му се изви и той я изпълни дълбоко. Тя ахна и по устните му се разля усмивката на
мъж, който прекрасно си дава сметка за ефекта, който има върху своята жена.
— Пасваме си съвършено — простена тя, — ала има нещо.
— Какво е то?
— Не мисля… — Тя хвърли поглед към парчето дърво, което ѝ беше дал. — Не мисля, че те бива в изкуството.
Акс избухна в смях.
— Нали? Какво, по дяволите, е това? Реших да се пробвам по стъпките на баща си и открих, че изобщо не е за
мен.
— Сигурен си, че е птица?
— Не знам…
Докато говореха един през друг, полунощ дойде и отмина, водейки със себе си нова година, ново начало и за
двамата.
Ново начало, което щеше да продължи цели два живота.
54
— Чакай, този е за М. Р.!
Седнала в библиотеката с чаша топло какао в ръка и захарно бастунче в устата, Мери се усмихна, когато Бити се
втурна към Първото семейство с опакован в станиол подарък. Момиченцето беше облечено в рокля от червена тафта
със зелен шарф и беше като излязло от картинка. Ако не се броеше едно: носеше и бейзболното кепе на Ласитър с
еленови рога. Което би било почти приемливо. Ако не беше надписът: „Гринч може да върви на елфа си“.
Е, реши Мери, поне не беше истинска ругатня.
Всички в къщата се бяха струпали около коледната елха. Е, всички, освен Ласитър, който беше бог знае къде.
През последния един час си бяха разменяли подаръци, отбелязвайки човешката Коледа на Нова година заради
всичко, което им беше на главите преди.
Рейдж се приведе към нея.
— Е, двамата с теб ще си поиграем ли на открий-имела-ми, след като детето заспи?
Мери усети как тялото ѝ се сгрява.
— Определено.
От нейния хелрен се изтръгна мъркане.
— И знам точно къде да го сложа.
Тя го смушка с лакът.
— Шшт, престани да мислиш за това. Все още ни предстои тържество.
— Винаги можем да отскочим до банята. Килера. На двора.
— Под нулата е!
— Аз ще те сгрея.
Мери отметна глава назад и се разсмя в същия миг, в който Рот каза:
— Какво е?
— Детско камионче! — Бет се усмихна на Бити, докато слагаше играчката в скута на сина си. — Със
собствените си пари ли го купи?
— Да. — Момиченцето страшно се гордееше. — Нали каза, че според него ще му хареса.
Джордж, кучето водач на Рот, подуши играчката и я близна.
— О, да, наистина ще му хареса… — Бет се засмя. — Да, право в устата.
Докато първородният син на краля задъвка гумите на камиончето, Бити се върна с танцувална стъпка до елхата
и затършува под нея.
— Последният подарък е за теб, чичо.
Рун седеше през две кресла от там, по онзи свой самодостатъчен начин, който Мери започваше да свързва с
него. Не беше резервиран — тъкмо обратното, винаги бе топъл и открит — просто като че ли все още не беше
свикнал с всички хора и виковете, и смеха, и постоянната размяна на майтапи между братята.
— Благодаря — тихо отвърна той.
Стаята притихна, докато Бити слагаше голямата плоска кутия в скута му.
— От всички нас е! — възкликна момиченцето. — Аз също дадох малко пари.
— Всички вече бяхте толкова щедри. — Рун погледна към купчината дрехи до стола си. — Не знам как да ви се
отблагодаря…
— Да, да, да — прекъсна го Ви. — Ще го отвориш ли най-сетне?
— Вишъс! — изсъска Джейн от ъгъла. — Сериозно…
— Какво! Хайде де, часове наред помагах на Рейдж да избере правилния…
— Така си е — намеси се Бъч. — Само да ги беше видяла.
Рейдж сви рамене.
— Е, какво? Това е важен подарък, не искахме да изберем погрешния цвят.
— Да не е още един пуловер? — попита Рун. — Вече имам два.
— Защо просто не отвориш кутията? — подкани го Рейдж. — Хайде, синко.
Интересно, Рейдж го беше взел под крилото си от нощта, в която Рун се бе нанесъл в къщата, и беше толкова
мило да ги гледаш заедно. Рун се водеше по Рейдж, учеше се от него, прекарваше много време с него.
Оказало се бе, че е преминал през преобразяването си едва преди петнайсет години.
И Рейдж вероятно нямаше да го признае, поне не и в близкото бъдеще, но Рун бързо му ставаше като син.
О, да, това беше момчето на Рейдж. Всеки път, когато Рун направеше нещо ново, като например да тренира
заедно с братята в залата с тежести или да се запише на курс по английски, за да се научи да чете, или да гледа
ужасните филми на Рейдж и Бити, по лицето на Рейдж се изписваше гордост.
 Вселената му беше подарила две деца на цената на едно…
Рун повдигна капака на кутията и зарови из тънката хартия вътре. След това се намръщи.
— Почакайте, какво е това?
Вдигна малък ключодържател с копче.
Рейдж скочи от мястото си.
— Хайде, синко, трябва да се запознаеш с нея!
Бити изписка и задърпа чичо си за ръката.
— Тя е отвън… ей там…
— Ето, натисни копчето тук…
— Почакайте, какво…
Рейдж отвори френските прозорци и всички наставаха от местата си, задръствайки изхода.
За да видят солидния пикап форд с не знам какъв си двигател и двойно не знам какво си, и не знам колко си
конски сили под капака, и дрън, дрън, дрън окачване и дрън, дрън, дрън скорости…
Мери остана назад, гледайки ги как излизат, а после охранителното осветление лумна, давайки ѝ прекрасен
изглед към пълното изумление на Рун, изместено постепенно от предпазливо вълнение.
А после той се обърна към Рейдж, но не можеше да го погледне в очите. Рейдж обаче знаеше какво прави и го
сграбчи в мечешка прегръдка, докато Бити подскачаше наоколо като светулка.
Да, помисли си Мери, това бе най-прекрасната Коледа, която бе имала.
— Мери.
При мекия звук на името си тя се обърна, оглеждайки се зад себе си. А после се намръщи.
— Ласитър?
— Тук съм.
— Къде? — Мери продължаваше да се оглежда. — Защо гласът ти отеква така?
— Комина.
— Какво?
— Заседнах в шибания комин.
Мери изтича до камината и се отпусна на четири крака. Надникна в тъмния димоотвод и поклати глава.
— Лас? Какво, по дяволите, правиш там?
Гласът му долетя някъде над нея.
— Недей да казваш на никого, става ли?
— Какво…
Една ръка се показа от отвора. Една почерняла от сажди ръка, облечена в червен ръкав, поръбен с бяло. Което
сега беше посивяло от пепел.
— Заседнал си! — възкликна тя. — Слава богу, че не запалихме огъня!
— На мен ли го казваш? — измърмори ангелът със своя безплътен глас. — Трябваше да духна клечката на Фриц
поне сто пъти, преди най-сетне да се откаже. Мамка му, това прозвуча доста мръсно. Както и да е, напомни ми
никога повече да не се опитвам да се правя на Дядо Коледа за хлапето ти. Никога вече няма да го направя, нито дори
за нея.
Мери се протегна още малко, но цепениците в огнището я спряха.
— Ласитър, защо просто не се дематериализираш…
— Нанизах се на някаква желязна кука. Не мога да се изпаря. Ще вземеш ли това?
— Кое?
— Това.
Той протегна ръка към нея. В шепата му имаше… кутийка? Малка, тъмносиня кутийка.
— Отвори я. И преди да попиташ, вече го обсъдих с тъпоглавия ти хелрен. Не ревнува или нещо такова.
Мери седна назад и поклати глава.
— Повече се притеснявам за теб…
— Простоотворишибанотонещонайсетне.
Тя свали капака и откри малко по-малка кутийка вътре. От кадифе.
Отвори я… и ахна.
Диамантени обици. Две съвършено еднакви, искрящи, диамантени…
— Майчини сълзи — меко каза кънтящият глас на Ласитър. — Толкова твърди, толкова красиви. Казах ти, че
всичко ще бъде наред. Те ще ти напомнят колко си силна, колко силна е обичта ти към дъщеря ти и как дори и в най-
лошите моменти нещата винаги успяват да се наредят както трябва.
Примигвайки, за да пропъди сълзите, Мери си спомни как плаче във фоайето пред ангела, как ридае, защото
всичко бе изгубено.
 — Толкова са красиви — каза дрезгаво.
Извади едната обица от кутийката, свали перлата, която украсяваше ухото ѝ, и я замени с диаманта. След това
стори същото от другата страна.
— Мери! — извика Рейдж от отворената врата. — Ела да видиш… — А после млъкна и се усмихна. — Значи,
ти ги е дал, а?
— Да. — Тя остави кутийката настрани. — Но, Рейдж, имаме проблем…
— Нали ти казах да не ме издаваш! — излая Ласитър.
Рейдж се намръщи.
— Ласитър?
— Да ти го начукам! — долетя приглушеният отговор.
Мери посочи към огнището.
— Ласитър е заседнал в комина, облечен като Дядо Коледа и набучен на нещо, поради което не може да се
дематериализира. Така че имаме проблем.
Рейдж примига веднъж. А после отметна глава назад и се разсмя толкова силно, че прозорците се разтресоха.
— Това е най-страхотният коледен подарък в историята на света!
— Да ти го начукам, Холивуд! — изкрещя Ласитър от комина. — Да ти го начукам толкова силно…
Братята започнаха да се връщат в стаята и Рейдж тутакси се залови да им докладва за ситуацията, като само
дето не се подмокри от смях. След това се приближи до камината, подпря ръце на коленете си и се провикна:
— Какво е чувството да си проктолог? Харесва ли ти колко е тясно? Бих те нарекъл нещо друго, но дъщеря ми
може да ме чуе. Започва с „в“ и завършва на „р“!
— Ще те убия веднага щом изляза от тук!
— Искаш ли кукла с малката русалка за компания? О, почакай, защо не напъхам онази препарирана херинга в…
— Да го духаш!
Докато двамата си разменяха все такива реплики в духа на празника, а останалите се насъбраха около тях,
заливайки се от смях, Ви реши, че навярно биха могли да пуснат верига от ремаркето на новия пикап на Рун. Мери
стоеше отстрани и просто гледаше семейството си.
— Мамо?
Насочвайки вниманието си към Бити, тя се усмихна и я помилва по дългата тъмна коса.
— Весела Коледа, мамо. — Момиченцето я прегърна. — Това беше най-страхотната Коледа, не мислиш ли?
Искам да кажа, знам, че ми е първата, но не мисля, че може да бъде по-хубаво от това.
Мери притисна дъщеря си до себе си и плъзна поглед по купчината отворени подаръци и километрите
смачкана хартия за опаковане, и пълния хаос, и усети, че я изпълва такава радост, че тялото и душата ѝ се
превърнаха в щастлив балон, който се издигна във въздуха, макар краката ѝ да бяха стъпили здраво на земята.
— Не, Бити, никоя Коледа не би могла да бъде по-хубава от тази.
Бити се намръщи.
— Ще го извадят ли някога от там?
Мери се разсмя.
— Да. Само че никога няма да му позволят да го забрави. Никога. О, да, това определено е Коледа, която всички
ще запомнят завинаги!
Обработка
Сканиране: Daenerys, 2022
Разпознаване, корекция и форматиране:shadow, 2022

Информация за текста
Информация за текста

Издание:

J. R. Ward
Blood Vow (2017)
The second book in the Black Dagger Legacy series

Дж. Р. Уорд
Кръвен обет
Наследството на черния кинжал #2
Преводач Вера Паунова
Редактор Стефана Моллова
Технически редактор Симеон Айтов
Коректор Соня Илиева
Оформление на корица Кремена Петрова
Компютърна обработка Владислав Кирилов
Ибис, 2020
ISBN 978-619-157-339—4

notes
Бележка под линия
1
Най-популярното приложение за срещи в света. — Б.р.