Пророкът на народа дядо Влайчо I

Христо Нанев

УВОДНИ СЛОВА
“Мъртвите се хранят от преценки, живите - от любов.”
Елиас Канети
След “масивния паметник” в пет тома на Слава Севрюкова, ред е на не по-малко скромния от
нея житейски, но не като дарба, Влайчо Жечев от Новозагорското село Коньово.
Безсмъртие трудно се завоюва приживе.
Той не е забравен, а несправедливо пренебрегван. Да се премълчава пътя и делото на един от
най-способните ясновидци у нас от двайсетте години на миналия век, та почти до края му, означава да
се подмине въпроса: кой е той и какво даде на своя народ?
Неговата биография бе доскоро в бели петна. Биографията на един представител на
мъченическата история на българската психотроника.
***
Какво ме провокира за самостоятелно издирване на уникалния “прорицател и лечител в сянка”,
коректно осланяйки се на някои публикации и автетиката на спомена?
Преди години бе публикуван документален труд за пророка от неговата родственица (по съпруг)
Мария Жечева. (По-нататък неведнъж ще се позовавам на нея, като за краткост понякога ще си служа
с инициалите й - б. а.)
Защо започнах това обстойно изследване в съвремие, в което ясновидството, сведено до
гадателство в масовото съзнание, се превръща в опустошителна чалга?
Без лично съприкосновение с дядо Влайчо, преди време съдбата ме срещна с прокурорката от
Министерството на Правосъдието М. Ц. В ония години активно работех върху първата моя книга за
почти непознатата дотогава Слава Севрюкова.
Госпожата искрено се учуди, че за първи път чува за тази прорицателка, макар тя да е живяла в
столицата. И с въодушевление разкри пред мен следната история:
“През седемдесетте години на миналия век в София дискретно се провежда конкурс за
ясновидци. Идеята е да се отсеят хората със способности от всевъзможни шарлатани, вещери и други
проводници на мрака. Без излишни сензации и шум конкурсът е оповестен под сурдинка чрез
тогавашните медии.
Явяват се близо двеста кандидати, готови да се подложат на изследване, сред които е и моята
леля.
Конкурсът в тоталитарните години, както навярно се досещате, е далеч от атрактивността на
съвременните телевизионни шоута. Претендентите преминават през иглените уши на отговорни
изпитания, уловки и множество въпроси с повишена трудност от страна на журито. А то се състои от
мастити за времето светила - психолози, психиатри, криминалисти и други.
“Отсяването” продължава почти месец. На първо място е излъчен дядо Влайчо Жечев от село
Коньово.
Комисията констатира: “Носител на дарба, която не е кройка за човешките възможности”.
На второ (нека това да не ви учудва,) е Ванга. Да, да, Ванга.”

www.spiralata.net 1
 Слава Севрюкова не е сред претендентите. Тя не се явява на въпросното “отсяване през сито и
решето”. В ония години системно работи в областта на “голямата наука”, каквото е устройството на
атомното ядро.
***
Необикновената история ме грабна. Изумен бях от два факта.
Първо - един доскоро слабо познат в профилираната литература феномен от някакво забутано
селце да владее висша степен на ясновидство.
Второ - чрез тази толкова отговорна класация българската наука не пропуска да осъществи своя
шанс - да открои истинските носители на свръхсензорика у нас.
Подочул по онова време за прорицателя, непретенциозно наричан сред народа дядо Влайчо, аз
все още почти нищичко не знаех за него. А той се изявява във време, в което властват жени-ясновидки.
И изведнъж... първи.
Този факт превръщаше за мене Влайчо Жечев в респектиращо уникален.
Тогава реших да проведа едно по-обстойно изследване за низвергнатия предсказател. При това,
както узнах, той бе сред феномените, “удостоени” през значима част от живота си с апостолски
гонения.
Тези доводи провокираха философския въпрос: дали хората, които са различни, са избраници? -
Да, но това е и съдбовно изпитание. Днес, повече от всякога, когато древната ни нация по пътя на
банкнотни страсти е застрашена от морална деградация.
Не можех да не си дам сметка: едно е да си имал пряк контакт с феномен, друго - да се
придържаш към оскъдните документи и мемоари за него.
Това е причината в ръцете си, уважаеми читателю, да държиш книга, базирана основно на
автентични спомени. Светли възпоменания в осивелия делник, предадени с любов от близките на
изключителен човек. Един от малцината небесни пратеници по нашите земи.
За разлика от някои “богоцелунати ясновидци”, той никога не е държал да бъде възхваляван.
При това тази отдадена на съдбовността личност се оказва сред хората, пропукали непоклатимата
някога желязна система.
Задава се вълнуващо пътуване в богатия Космос на свръхчувствителен дух.

СЪДБОВНОСТ

Кой е той
“Лесно е да бъдеш герой за един миг. Трудно - човек за цял живот.”
Георги Марков
“В България има много ясновидци. Това показва, че Духът работи тук”- твърди Учителят Петър
Дънов.
“Няма село, в което да не живее човек, можещ нещо повече от другите. Особено внимание
обръщат на ония, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег”-
пише Константин Петканов в народопсихологичното изследване “Характерни черти на българина”.
За разлика от бележития писател, не ни интересуват популярните сред народа масови гадатели, а
хората с божествен дар. Информацията за човешките съдби и за мъглявите завои на времето при тях
тече без опосредстване - кафе, боб, черти на дланите, израз на лицето и други помощни способи.
И тъй, кой е човекът, дошъл като че от друг свят? В юношеството му са го назовавали простичко:
момчето от Коньово. След години - чичо Влайчо. А от почти младежка възраст до края на живота му с
почтителното дядо Влайчо.
С последното той остава в историята на родната феноменология. И което е още по-ценно - в
паметта на народа.
Влайчо (Влайо). Особено етимологично послание сякаш е закодирано в това име - на владетел и
на ваятел на души. Всъщност, най-точното негово название би трябвало да бъде Доброта човешка.
Най-впечатляващото при този пророк и “божи посланик”, проявено в страховити и безбожни
времена е може би уникално нежният му “аз”. Древните са считани, че ако човек не е нежен, значи е
болен. А животът на Влайчо е подчинен на едно единствено царство - на Съвестта.
В неговия роден край някои и сега го наричат “българският Нострадамус” (Д. Тракийски). За Ж.
Тодоров той е “българският Сведенборг” (прочут шведски прорицател - б. а.) или “българският
Ледбитър” (известен английски ясновидец - б. а.)
***

www.spiralata.net 2
 Кой е той? - Той, който цял живот е странял от бо-уващия дявол Хитрост и неговата себична
сестра Облага. Той - от изключително рядко срещаните на земята човешки същества, които са сякаш
замесени от слънце.
Съдбата му е драматично тежка, но не тъжна. Произлязъл от заможен земеделски род, Влайчо от
рано осъзнава - за да добие мъдростта на знанието, трябва да се лиши от материални блага. И богатият
наследник ще предпочете благородството на бедността.
“Народен човек, той живееше сред хората и външно с нищо не се отличаваше от тях. Син на
богат земевладелец, носеше се скромно, дори бедно” - сочи неговата съвременница Пепа Петрова. И
завършва. - Говореше благо и всеки, който се докоснеше до него, се чувстваше окрилен. А после си
тръгваше “с пълна торбичка”. Той даваше, даваше... мъдрост на хората. Колкото до онези, които бяха
на по-ниско стъпало, дядо Влайчо съзнателно се снишаваше, за да бъде и от тях ясно разбран.”
Пред нас, както ще се убеди читателят, е своеобразен феномен. Не само заради това, че в
младостта си се отказва от богатството и поема сред унижените в смирено сиромашество. А най вече
поради факта, че е от малцината, белязани с необикновени способности. Недостъпни за нашите сетива
- непонятни, а някои трудно или почти необясними.
Кой е той? - Да го определиш, значи да го ограничиш.
При това е от странна порода феномени - израснал сред народа, живял за народа. Каквото и да
му е коствало това.
Влайчо - поданик на Светлината.
Думите са слаби. Той е от светлинните хора на Духа.

Детството като премеждие

“Единственият начин да откриеш границите на възможното, е да преминеш през тях и да
стигнеш до невъзможното. “
Кенет Кларк
Роден на Успение Богородично - 15.08.1894 година в село Коньово, Новозагорско. Първороден
син на заможната земеделска фамилия на Петка и Жечо Господинови.
Има брат Господин и две сестри Денка и Мария. Тихо и хрисимо дете, Влайчо носи своеобразна
чувствителност. Навярно затова е любимец на своята майка.
Той е от свободните хора, които се раждат такива. Предците му са полуграмотни, но щедри и
весели. Добронамерени, предприемчиви и енергични - уважавани от своите съселяни.

***
Майката на бъдещия пророк ненадейно се поболява и скоро след това умира.
Жестоко изпитание за прекомерната ранимост на момчето.
Изповедният “Разказ на сирачето” ще съхрани последните слова на мама преди тя да издъхне
пред мъждукащото кандило с иконата на Божия син: “Отивам си, мило дете... На него те оставям, на
Исуса. Той ще се грижи за теб. Моли се на него със сърцето си! И го обичай! Словото му обичай!...”
Родителите би трябвало да формират у децата радост от и към живота. А издъхващата майка във
върховния миг преди смъртта “връчва” невръстното си още синче в “ръцете на Бога”.
Нелек завет.
Сирак несретен, не е трудно да отгатнем какво ще е оттук нататък битието на малчугана в
къщата не на небесния, на земния баща.
Лековитата болка на растежа.
Обречен да живее на село, Влайчо би трябвало да носи в гените си вродена любов към земята. И
наистина, ранната му младост е отдадена на селскостопански труд.
Но ведно с нея, та дори много повече от тази първа любов се проявява и друга. По-неустоима.
Със съзряването тя го грабва.
Издават я, както ще се уверим по-нататък, някои привидно незначителни детайли.
***
От пръв поглед впечатлява - момчето е с изключително изящни нежни ръце. Те завършват с
необичайно дълги и фини пръсти. Толкова различни от примитивните груби длани на селския
труженик. А това говори...
Няма нищо по-лъчезарно на тоя свят от ангелския поглед на едно дете. А неговият е необичайно
проницателен. И това впечатлява.

www.spiralata.net 3
 Той самият - мистериозно същество - без да е ексцентрик, от малък се чувства различен от
другите. Дали защото живее в своето недосегаемо царство?
Изключително съзерцателен, обича да се уединява, за да чете на спокойствие. Изплувало от
вълшебните извори на детството, това негово качество ще се запази до края на жизнения му път. То -
не проява на чудатост, а на осъзната потребност да работи върху себе си.
***
Когато завършва четвърто отделение, близък приятел на семейството подарява на
любознателното момче първата духовна книга - Библията.
Влайчо жадува за такава литература. Някакъв вроден афинитет го тласка към Евангелията и
житията на светците. И една необичайно сърцата вяра за тази тъй крехка възраст го провокира да
възприема по-различно хората и живота им.
Така осъзнава прекомерно рано своята отговорност пред себе си. И пред тях. Благодарение на
духовната литература той сякаш се ражда втори път.
Сирачество и страдание - ръка за ръка. Мъчително изживява загубата на непрежалимата си
майчица и смазан от скръб преждевременно съзрява.
Дали се касае за непредсказуема игра на гени? Или?...
Нелек, но благодатен растеж. Да се заровиш в съкровищницата на духа.
Баща му се жени повторно. Ала би ли могла втората съпруга да замени единствената на света
свидна мама?

Природно интелигентен, прекомерно замислен, Влайчо впечатлява възрастните. Те неведнъж с

почуда забелязват - тайно от тях момчето се потапя в молитвен унес под някой от сводовете на
селския храм. Явление, непривично за палавите негови връстници, отдадени на безгрижие от сутрин
до мрак.
И не само това. По свое желание то се записва в църковния хор. А една пожълтяла тетрадка,
съхранила изживяванията му от онова време, ще остави трогателно откровение:
“И четях редовно Словото, и ходех в църква... Молех се на моите другарчета да ми станат
компания за църквата, но... Пък после се присъединих към хората. Колкото отивах към юношество,
повече четях Стария и Новия завет и посещавах църквата.”
***
Оттогава някои негови съселяни ще се питат: не е ли Влайчо от ангелските хора?...
Вярата при него балансира раната от самотата, болезнено отворена от сирачеството. Може би
тук трябва да търсим корените на една още неоформена душевност, но с необикновена мая, която все
повече му дава основание да се чувства различен.
Това наистина е така. Но по-важно е друго - още в ония години той предчувства появата в себе
си на някаква неоформена сила... Навестяват го “приятели от Невидимостта”.
Понякога ненадейно в съзнанието му изникват проблясъци от накъсани хаотични видения. Те го
грабват, завладяват.
Изненадани от странното негово държание, повечето връстници започват да го отбягват.
Как да не се чувства различен при тази свръх изострена чувствителност?
***
Една вродена, още не напълно осъзната дарба изненадва и възхищава.
С тази си способност докога ще е дете?
За малкия Влайчо с пълна сила бихме могли да отнесем мисълта на Ерик-Еманюел
Шмит: ,Децата-чудо са непоносими не заради дарбата си, а защото те самите вече не са деца.”
Всъщност той е от хората, за които сезонът детство никога не свършва. А и засега не носи
признаците на децата-чудо. Вярно, спохождат го хаотични видения. И толкоз. Това не е шепот от
бъдещето, а откъслечни фрагменти - бледи, неясни проблясъци.
Така е, ала благородството на духа, прието по рождение, както ще се убедим, с годините ще го
въздигне до едно много по-цялостно отдаване на Бога. И на осъзнатата своя мисия. Навярно, защото
носи в сърцето си освен вродена сетивност и много доброта.
И когато най-сетне се състои това, тогава картините и виденията...
***
Животът му се развива не тъй, както си го е представял - учи едва до четвърто отделение. Бащата
на сирачето, той самият полуграмотен, не му разрешава да продължи образованието си.

www.spiralata.net 4
 Защо ли? - Дали защото невежеството е винаги преди знанието? Или, както казват, то го
предшествало...
Причината е съвършено различна. За своите 300 декара ниви, Жечо Господинов в хода на
годините не се нуждае от образовани наследници, а от яките мишци на синовете си в земеделския труд.

И тъй, бащата, убеден, че е прав, не отстъпва пред настойчивите молби на сина, нито на
учителите, които го уверяват колко умно, любознателно и с вродена интелигентност е неговото момче.
В интерес на истината, Жечо е недоволен от отрока си. Упреква го в мързел. И навярно има
основание, защото хлапакът за огромен негов ужас все гледа да се скатае неизвестно къде с
неизменната книжка в ръка.
***
Обречен да остане с начално образование, Влайчо е от хората, които ден по ден до края на
жизнения си път сами ще доизграждат култура и духовен мироглед. От най-ранна възраст, както
узнахме, осъзнато възпитава добродетелта в себе си. И по свой път поема към духовността.
Ама че съвпадение - такава е степента на образование и на другата голяма българска ясновидка,
която също е от неговия край, но от града, от Нова Загора - феноменалната Слава Севрюкова.
(Простете за пристрастието.) (За повече информация вижте книгата “Бъдете в този свят, но не от този
свят”.)
Интелигентността е провокация към проникновението. Тя цял живот ще го подтиква към
самообразование.
Дванайсетгодишен, търсенията на необикновената му природа са такива, сякаш се опитва да
докаже - ограничения за подстъпите към духовността не съществуват.

ГОДИНИ НА ВЪЗХОД

Плодове на зрелостта
“Научи ли се да се радваш на препятствията?”
Надпис върху тибетски камък
Каква е за него съдбата - ангелска или демонична? - Читателят сам да отсъди.
Той е от хората с неизтляващо детство. С умъдряването на годините то при този чудак оставя
живи корени.
Чарът на чистите души, съхраняващи обаятелна невинност на възприятията.
***
Как изглежда бъдещият пророк? Какво е неговото поведение?
Невисок на ръст, той има тънко и изискано телосложение.
“Млад човек с дълго черно облекло” - така го описва негов съвременник.
“Беше слабичък, нежен и много-много сърдечен” - допълва друг.
“Поглед-рентген. Очите му излъчваха светлина и ведно с това някаква странна мекота струеше от
тях” - възкресява жаравата на спомените П. Петрова.
“Говореше с тих благ глас” - изтъква неговият племенник Божил Георгиев.
Младежът Влайчо се носи с дълги до раменете черни коси и добре поддържана брада. С други
думи, още в ония години придобива изключително странен, почти библейски вид, така нетипичен за
хората от село.
Облича се скромно, но винаги чисто, в някаква своя си строга приветливост.
И отново ще акцентираме на една от специфичните негови характеристики - с възрастта се
засилва желанието му за изолиране от другите, за да чете.
А, може би - “да работи с Духа”.
***
Влайчо осъзнава: мисията му в този живот е да се отдаде на едно свято дело - в помощ на
страдащите.
Годините минават, бъдещият пророк възмъжава, а не мисли ни за жена, ни за брак.
Втората му майка силно желае да го задоми в наивната своя вяра така най-сетне “да стане и той
човек като хората”.
Погледът й се спира на кипра мома от Кадийския род от тяхното село - род, заможен, влиятелен,
при това с немалко земи.

www.spiralata.net 5
 Добре тя, милата, ще да си е направила своята сметка. Някои акрани на бъдещия младоженец
навярно биха се възторгнали от подобен избор. Но дали Влайчо ще реагира като другите?
Той, вече узнахме, не е от бедно коляно. Най-голямото богатство на неговата фамилия е
плодородният чернозем, с немалко ниви и ливади. Но нестандартният младеж предпочита да живее
природоестествено, с минималното, макар по наследство да е безкрайно далеч от тегобите на
сиромашията.
Вдигат голяма чорбаджийска сватба.
Българинът в ония нелеки времена умее да се труди, но и от душа да разтушава.
Веселби и танци - три дни и три нощи.
За наложената му избраница, с която ще трябва да свърже живота си, Влайчо, който винаги е
отбягвал словесните фойерверки, по-късно ще изповяда пред белия лист:
“Йорданка не носеше лош характер. Беше мълчалива. Отначало ме обичаше, но щом разбра, че
чета духовна литература, отвърна обичта си...”
Показателен обрат на чувствата, при това още в първите дни.
Но дали тук е цялата истина?
За да стигнем до автентичния й извор, ще трябва да се върнем към съкровените изживявания,
съхранени в неговите спомени.
Когато още в първата нощ ги оставят насаме, младоженецът-пуритан тихо и непринудено ще
прошепне на младата си невяста:
„Данке, ако искаш да живеем с тебе като брат и сестра, остани у нас. Ако ли не, няма да ти се
сърдя, иди си...”
***
Категоричен в свенливата си деликатност, младият чудак по своему чувства вкуса на живота. И е
готов да остане платонично сам в “мимолетната вечност на своето битие”. Носи вътрешно убеждение -
няма да се чувства самотен, защото освен биологични, на земята съществуват и духовни семейства. Те
са за него много по-стойностни. А той все повече приема своята мисия: да е служител и опора на
хората.
Той, който носи привилегията да обича целия свят, рискува завинаги да остане без жена. Освен
това бъдещият ясновидец до дъното на душата си вярва: пророците (това е древна традиция) са
девствени за цял живот. А Влайчо в ония години вече се осъзнава като такъв. Картините на виденията
му се превръщат във все по-цялостни. Уверено ги контролира. При това те са удивително точни.
Отрано се опитва да угаси изпепеляващата жарава на страстта. Да потисне огнения темперамент
на мъжа, да се прости с “животинската любов”. За него Любовта е духовно изживяване.
И да края на живота си, без да е поклонник на така популярното днес гей-общество, той никога
няма да се обвърже и да се радва на обичта на една Евина наследница. Него ще го подхранва
преклонението на стотици и хиляди хора. В по своему осъзната саможертва.
Животът на феномените е изпълнен с изненади. И най-вече с невероятности.
От трудно постижимото съвършенство ли е изкушен?
***
А младата му съпруга е красавица и то каква! - Славата й се носи далеч из околността.
От каква жена се лишава Влайчо издава следният случай, в чиято достоверност ни уверяват
негови близки.
Още не откънтяло ехото на сватбата, а пред дома на ясновидеца са се наредили рояци от
страдалци. Всеки от тях с проблеми - ехей, до небето!
“Младоженецът небесен” стои смирено в една семпла стаичка и поименно привиква
посетителите.
Веднъж, когато излиза сред човешкото стълпотворение, пред очите му се набива млад офицер.
Напет, представителен, търпеливо седи и чака, а редът му отдавна е минал. Седи и от време на време
нервно подрънква с дръжката на сабята си.
Вниквайки в съкровените му помисли, прорицателят разкрива истинското намерение на
мистериозното посещение.
И спонтанен, какъвто е, провиква се от двора към младата си невяста:
- Данке, излез! Един офицер е дошъл специално за теб! Иска да те види!...
Лицето на заклетия любител на женската красота пламва. Смутолевя нещо. Обръща гръб на
множеството и ни лук ял, ни лук мирисал, тихомълком се измушва навън.
Ясновидецът е прочел похотливата му цел: да съзре лика на предопределената хубавица.

www.spiralata.net 6
 Упоменавайки това, не мога да не подчертая: Влайчо в своите спомени съзнателно и деликатно
отбягва да превръща личния си живот в обществено достояние. Напротив - целенасочено и системно
го потулва и като че ли нарочно го избутва на заден план.
Нещо повече, както ще се уверим по-нататък, никога през нелекия свой път не се стреми да
пожъне бърз успех. Не сърфира по рискованата за развитието на таланта вълна на популярността.
***
Това мисли той, но на такова мнение ли е изумително красивата му избраница?
Разочарована, тя три дни умува над ненадейно стоварилата се в живота й тежка дилема -
сестринско- братско съпружество, или всеки по пътя си?
На четвъртия взима решение. И то е категорично.
На петия ден от сватбата младата невеста събира чеиза си. Огорчена, прибира се при своите
родители.
Петдневен брак. Оттук нататък “Влайчовата половинка” ще се разпадне на четвъртинки, на
осминки... Никой никога нищичко повече няма да узнае за съдбата на чудната “нимфа” на живота му.
Ненагледната хубавица ще поеме по пътя на личното щастие. За да потъне и се изгуби завинаги
в прашните паяжини на битието.
***
Нека опитаме непредубедено да проникнем в душевността й. Потисната от това, че мъжът й не я
зачита като жена, едва ли й е било лесно. А пренебрегнатата съпруга може да се превърне в тигрица.
Слава Богу, в случая дотам не се стига.
С какво ли тесто би трябвало да е замесена която и да е девойка (съвременните Евини потомки
да не коментираме!), та да приеме предложеното й абсурдно “семейно щастие“?...
Колкото случилото се да изглежда невероятно, а на някои ексцентрично, та дори и смехотворно
в хедонистичното ни “освободено време”, пред нас се откроява брак, който никога не е бил
консумиран. И, разбира се, в този си вид той няма как да бъде устойчив.
Всъщност, истината е, че Влайчо не търси лично щастие в семейството. Той, който се чувства
нормален здрав мъж, има куража да остане интимно сам до края на жизнения си път. Ясновидството -
това е неговата съдба.
***
Пожарът на кръвта е потушен. Но дали завинаги?
Бъдещият пророк ще погребе неустоимия природен порив на плътта, но не и... излъчването на
мъжа в себе си. И тъй, доброволно, по монашески ще се лиши от жена. Боже мой, каква жена!... Ще го
стори не за ден, не за година - за цял живот.
Да бъдеш прорицател - не е ли това награда за другите и нещастие за себе си? Неговото бавно
самоубийство по пътя на лишенията? Или своеобразно възкресяване?
Не, Влайчо не разсъждава така, той е по своему щастлив с осъзнатото себеотдаване на вроденото
призвание.
Какво ли му се пише оттук нататък на него - надмогналия човешката страст?
***
Кой днес би си представил жената в изключително нестандартна роля на приятелка, духовна
сподвижница и... И комай нищо повече.
Така нашият ексцентричен герой никога не достига до дълбоките и мътни води на брачния
живот.
Влайчо от младежките си години, както узнахме, носи отшелническо-аскетично съзнание. Затова
се разделя с изкушенията на земния свят, за да се отдаде на “небесната своя кауза”. И в името на тази
извисена цел, като опазва с цената на безмерни самоограничения “духовното зрънце” в себе си, той
търси опора в непостижимата за повечето от нас вселенска хармония.
Отказал се от съпруга, лишил се от деца (ведно с това обожаващ децата), той безрезервно, без да
ощетява другиго освен себе си, се вдава на хората.
Право на личен избор.
Интересно е как го постига. За да реализира успешно това, Влайчо владее способността да
контролира енергията на пола. Нещо повече, съумява да я трансформира в друг вид творческа енергия,
подхранваща ясновидството. (Според него, ако човек желае да се въздържа сексуално, необходимо е в
понеделник да не се храни, а да пие единствено и само топла вода.)
Убоден в правотата на саможертвата си, младият пророк, останал само “на топла вода”, съветва
и други мъже да съжителстват със съпругите си така - като брат и сестра.

www.spiralata.net 7
 Някои (ама че късмет!) успяват да намерят такива жени. Той не.
Самотата за него е привилегия. И святост.
***
Съвършенство по пътя на лишенията - една от осъзнатите посоки на неговия живот.
Петър Дънов също запазва “целомъдрие и непорочност чрез безбрачие”.
Аналози, които днес биха били причислени към куриоза. Странните качества на тези отдалечени
от нас във времето странници сякаш се отнасят за някаква съвършено непозната човешка раса. И като
че е твърде рано още за тях.
Отделяме толкова внимание на този своеобразен феномен, защото тук е една от предпоставките
за тяхната ореолна светлина.
Знае се - Учителят и Влайчо в годините на нелеки лични изпитания водят спартански живот.
Но нека да не прибързваме, рано е още да коментираме това, защото нашите герои лично не се
познават.
Е, по-късно ще стигнем и до там.
***
И тъй, по живо по здраво разделил се с Йорданка, Влайчо, по своему вдъхновен, ще изповяда
пред белия лист:
“Аз след това се успокоих, имах вече право да си бъда сам в живота. Отдадох се на по-пълна
духовна работа и образувах кружок (Общество за психични издирвания и духовно братство).”
В материалистичния ни свят твърде вероятно е откровенията на създателя на въпросния “кружок
да прозвучат идеалистически наивно, но те красноречиво издават характера и търсенията на бъдещия
пророк и ясновидец.
Едва ли би могло да бъде другояче. Носител на специфична творческа и лирична природа, той е
сред непознатата порода хора на бъдещето. Или на последните мохикани, за които с основание
допускаме, че са от изчезващ вид.
И тъй, неусетно навлязохме в живота и в митологията на един невероятен чудак. Странно как
откъснат от патриархалната дрямка на своите съвременници на село и в града. А комай и от нашата...
“хиперсексуална будност”.
***
Настъпващият XX век - епоха на разширяваши се духовни пространства. В България по онова
време проникват и завладяват по-напредналите умове модерни западни влияния, каквито са
теософията и окултизмът.
Покорен от тези вдъхновяващи хоризонти, Влайчо решава да създаде в своето родно село
“Духовно сдружение”. За целта той се аргументира: “Такова общество е имало и във Франция.”
Дружеството е “с просветителски амбиции за разпространение на духовността”.
И тъй, стигнахме до някои неизбежни на този етап аналози. По-ерудираният и образован от
“създателя на селския кружок, завършил богословско училище и медицина в Щатите Петър Дънов,
още в началото на миналия век е основал у нас Бяло братство. По-нататък, както ще се уверим,
пътищата на двамата духовни водачи и на техните “общества” няма как да не се срещнат, по-късно и
слеят.
По-интересно и любопитно е нещо друго. Духовното сдружение на младия в ония години
Влайчо се основава не в някой виден град, както е при Дънов, а в земеделска Тракия, в слабо известно
дотогава селце.
За да разберем как и защо това “паметно събитие” се извършва именно там, наложително е да
направим една кратичка характеристика на неговото родно място.
***
Някакво особено благородство на духа излъчват жителите на равното тракийско селце Коньово.
Може би всичко започва от “местния султан”, беят на Атлъолу (турското название на селото),
властвал в него през последните години на тъмното османско иго.
Достолепен, мъдър, изключително справедлив, с тези си качества и с великодушното свое
поведение той е оставил незаличими следи у някогашните свои поданици.
Затова ли 25 години след Освобождението беят авторитетно ще изрече: “Мога спокойно да се
върна в обичното ми Атлъолу, без да се боя от българите.”
А те, изпитали огорченията на някои “золуми” на родната власт, когато най-сетне престарелият
турски първенец развълнуван ще пристигне там, ще го посрещнат с такава радост, умиление и

www.spiralata.net 8
уважение, че той ще пожелае след години (и това негово щение ще е изпълнено) да бъде погребан с
подобаваща почит в мюсюлманското гробище на селото.
Вдъхновяващ модел на благородство, оставил задълго следи в душите на цели поколения.
И това едва ли е случайно. Инак би ли се родил след време именно тук един от стойностните
духовни водачи. В не по-малко труден (в някои отношения и по-нерадостен) период от съдбата на
народа ни.
***
“Семейството е първият обект на личността. Вторият е обществото, а третият - цялото
Човечество” - ще сподели след години ясновидецът Влайчо.
Доброволно отказал се от уюта на дома, той се осъзнава като “посредник между Висшата сила и
човека”. В личен план ще заложи изцяло на втората и третата ценност. И останал верен на идеите и
идеалите си, ще продължава усърдно да се самообразова.
Освен към духовна литература, жив интерес проявява към делото и изкуството на граф Лев
Толстой, с чиито книги са отрупани рафтовете на библиотеката му. А също към творбите на Ремарк,
Петьофи, Махатма Ганди, Николай Рьорих. Та дори и към томчетата на низвергнатите в ония години
“червени пророци” Маркс и Енгелс.
Едно, без съмнение, безсистемно, но упорито непрестанно повишаване на знанията.
Получава множество вестници и списания. Изучава богомилството. В широкопрофилната гама
на своите търсения Влайчо се интересува и от есперанто.
Това издава мащабния обхват на неговите интереси. И е напълно естествено, след всичко, което
е успял да усвои дотук, той неведнъж да изненадва дори високо образовани хора с необичайно
пространната си култура и ерудиция.
“Това, което човек вижда или знае - то е дадено заради него, а не заради хората. Ако беше за
тях, те щяха да виждат. “
Петър Дънов
Как го спохождат първите видения? Него, обречения от дете на духовност?
Различен от връстниците си, за някои от тях изглежда “безнадеждно отнесен”.
Неведнъж се е налагало майка му да се лута в глухото ширнало се поле или из дебрите на
близката гора да го дири. А тя наистина е изпитвала особена слабост и любов към него.
Затворен за света около себе си, осенен от божествена сила, от малък той открехва душа към
тайните на другия “трудно достъпен мир”.
Пред своите племенници М. и Ж. Жечеви популярният сред народа пророк след години споделя:
“Често, когато исках да отворя вратата и да вляза в къщи, нещо я притискаше. После някакъв дух
дискретно ми се усмихваше и сам я открехваше.”
Той от малък съзнава - носи в душата си непознат за другите, извисен, съвършено различен от
техния свят.
Но понякога с него се случват неща, повече от стъписващи за неукрепналата още млада психика.
Изневиделица го нападат духовете на някакви деца.
Когато майка му, чийто фаворит е, прегръща разплаканото, тресящо се от страх момче,
агресивните натрапници мигновено се стапят в пространството. И задълго го оставят на мира.

Видения. Начало на дарбата.

Дали и майката е притежавала способности, подобни на неговите?...
Пред вътрешния взор на малкия Влайчо все по-често се разкриват странни картини. Това засега е
инцидентно. Първото значимо прозрение го осенява като ученик в четвърто отделение. За него той
споделя: “Пасях воловете и видях... война. Прибрах се в село и казах. Но никой не ми вярва.”
Запомняща се среща на единадесетгодишното момче със скептицизма на хората. С този тип
реакции той ще се сблъсква до края на жизнения си път.
***
На 15.09.1912 година царство България обявява война на Турция. Читавите мъже, включително и
бащата на бъдещия ясновидец, са мобилизирани и проводени на фронта.
Едва тогава някои по-будни негови съселяни ще се замислят за стряскащите слова на
някогашния отнесен малчуган, които дотогава са приемали за чудатост.
По същото това време, вече на 18 години, той по утвърдена своя традиция ще се изолира в
недалечната гора. И там с душа, окъпана в сълзи, с извиращи от сърцето съкровени слова ще се моли
за съдбата на майка България.

www.spiralata.net 9
 И тогава ще осъзнае, че притежава способност да се вглежда дълбоко в сърцевината на живота,
да открива още несбъднатото.
Какво е това? - Неизвестното отвъд зримото? И как прониква в него?...

Докато траят бойните действия, придобил зрънце самочувствие, той ще предрича кой от
мобилизираните в селото ще се върне жив и здрав от фронта.
С годините виденията на Влайчо ще се превръщат във все по-конкретни и точни. И няма как със
съзряването да не се чувства различен от другите. Това по-късно ще се окаже присъда.
Без да афишира тези си качества, той ще съпоставя получената информация с реалността. И със
сдържана радост ще открива - успешно съзира закодираното в живота. Това са значими за съдбините
на хората и на народа събития, а не хаотични отломки от невидимия свят.
А необикновената му дарба все повече ще изненадва и възхищава.
Навярно тук трябва да търсим причините той по-късно да основе в родното си село Сдружение
за духовно развитие.
***
През 1921 година нашият герой води в Коньово духовно събрание. Ненадейно по средата на
разпалените дебати му прилошава. Припада.
Присъстващите приятели и съмишленици, както е прието в духовната общност, се наричат
помежду си “братя” и “сестри”, се опитват чрез пламенни молитви и заклинания да му помогнат да
дойде на себе си.
Прежълтял, вцепенен, склопил очи, младият ясновидец едва чуто мълви:
- Напразни усилия. Не достигат Духа... Няма да ме освободите... Чуйте...
Съмишлениците свеждат глави над него.
- Идете в Старо село (съседно на Коньово - б. а.) - на пресекулки приглушено реди изпадналият
в несвяст. - Извикайте оттам моя приятел Петър... Само той ще успее да възвърне духа ми и да го
приюти обратно в тялото.
Влайчовите сподвижници яхват коне, за да препуснат лудо натам.
След известно време припадналият, на чието лимонено лице не е останала капчица кръв, като в
транс процежда:
- Виждам, намериха Петър.
Тишина. След десетина минути:
- Виждам... Петър се качва на коня.
Минава още толкова време.
- Той наближава... Ще похлопа на портата...
Силно чукане прекъсва думите му.
Петър притичва запъхтян и прочита своя молитва. А после извършва “свещен ритуал”.
И... Влайчо идва на себе си.
(По Петър Севков.)
Изживените трансови състояния изглежда все повече пробуждат и въздигат стаената в душата на
бъдещия знаменит прорицател духовна енергия.
Да, разказаното дотук е наистина така, както е истина и това, че пред нас се открояват отломки
от митологията на една значима ясновидска дарба.
***
След този ден из околността се разчува за младежа особняк, надарен с божествена сила. Това му
спечелва скептичната подозрителност на едни и горещата почит на други.
Понася се мълва как той преди да е достигнал Христовата възраст контактува с “мистериозен
дух”, споходил го свише от един светъл и чуден свят. Разпространява се как съзира още
нереализирани събития и участващите лица в тях. И най-важното - че неговите предсказания се
сбъдват.
Надмогнал гравитацията на човешките страсти, заложил на безбрачието, земният път на Влайчо,
излязъл от криволиченията, се събира в самовглъбеност. Това още повече му помага да навлиза в света
на незримото.
Трудно е да получаваш видения, без живота ти да е изчистен като в пустиня. И без да си
преминал през немислими за обикновените люде пустинни изпитания. А белязаните с дарба открай
време са били считани за вход към света на боговете.

www.spiralata.net 10
 Към света на боговете? - Това наистина е така - Онези същите богове, колкото обичани, толкова
в глухо потропващите на мътния хоризонт свирепи тоталитарни времена, отхвърлени и презрени.
***
Житейската съдба на Влайчо с годините сякаш все повече се преплита с една прастара народна
митология. За целунатите от Бога, които говорят с живи и мъртви, с растения и с животни.
И поемат нещастни хорица от близки и далечни краища с проскърцващите си каручки към
неговото село. За да препълнят и задръстят улицата пред дома му.
Те търпеливо и кротко ще висят там със седмици, за да получат просветление и помощ.
***
Как прониква той в съдбите, в света на живи, на мъртви, на хора, а и на животни?
Не извършва това нито на захар, нито на карти, нито ни друго помощно средство, както е
традиционно за повечето гадатели.
Той самият не се счита гадател. Подобно определение не би му се понравило. Влайчо съзнава -
докосналите се до ясновидството са на крачка от Всевишния. А това изисква от тях неимоверна
самовзискателност и изключителен морал.
Лишен от суета, когато е необходимо “да гледа” на изпадналите в беда, той обикновено се
затваря в една скромно обзаведена стаичка. В нея - кандило и маса. На масата - свещник и светото
Евангелие. Божествената книга лежи пред ясновидеца отворена. Влайчо не се нуждае от езотерични
символи и предмети. Той полага внимателно ръце над нея. И... виденията рукват.
***
Когато “гледа” на даден човек, в транспространствените си комуникации рядко се взира в
неговите очи.
Понякога прорицанията могат да впечатлят с изненадваща светлинна спонтанност:
“Тук дойде един Иван. Кой е той?... Какъв ти е на тебе?...”-Забързано пита.
“Ето, сега се явява някаква жена. Тя тихо изрича: “Аз съм Пенка.” Каква ти е тя на тебе?”
С други думи, назовава, подобно на Ванга, имена на починали близки на човека, потърсил помощ.
Когато получава видения, Влайчо, отново подчертавам това, почти никога не се взира в очите на
човека.
Държи Евангелието отворено, но без да чете.
Във върховния миг вдъхновение тайноведецът проникновено “чете” другаде...
Ясновидство на сдържаната емоционалност.
Някои от изникналите картини са внушителни. Въздействието покорява. Може би, той долавя
шепота на съдбата, за който повечето от нас са глухи.
А виденията прииждат. На вълни, на вълни...
***
“Човек има пет сетива - споделя ясновидецът пред Петър Севков. - Те ни дават представа за света.
Шестото е интуицията - да предчувстваш какво ще стане. То е божа благословия. Тогава Духът ти
говори. Седмото е ясновидството - да съзираш картини и събития, които могат да бъдат на огромни
разстояния от съдбата на човека, но все някога ще се привнесат и превърнат в част от нея. Именно тази
даденост, която също е от Бога, е развита при мене.
... Ето, пристига някакъв непознат за помощ. Аз се моля наум. В същия миг нещо, подобно на
една голяма порта се отваря пред вътрешното ми зрение. Съзирам онова, за което ще ме пита човекът
още преди той да е задал въпрос. Предавам му го начаса едно към едно. Това именно е ясновидството,
което аз наричам най-висше, седмо сетиво.”
Със своето необикновено дарование прорицателят не се уморява да изследва едно от най-
великите открай време тайнства - човешката душа.
Някои от съприкосновенията с неведомите светли Сили са изключително болезнени.
И друг път на Влайчо му е ставало зле. “Обзет от Духа” (изразът е негов - б. а.), прилошава му,
докато е на нивата си. Ни жив, ни умрял, докарват го близките му с каруца у дома. Лежи вцепенен,
почти бездиханен. Изпаднал в кома, както по-кьсно споделя за необикновеното свое изживяване, бил
“излязъл от тялото си”. И останал така - в продължение на три дни. “Как не са ме жив погребали!?”-
Искрено, с усмивка ще се чуди след време за сполетялото го изпитание.
,Духът на Свети Стефан - споделя ясновидецът - бе поел с мене по време на странното
изживяване. (Когато го коментира, той назовава случилото се “духовно пътуване” - б. а.)
Повежда го духовният наставник извън село Коньово. Там го среща с едни от най-извисените
духове, които никога повече няма да се прераждат. (Очевиден е аналогът със Слава Севрюкова, която

www.spiralata.net 11
също така контактува с духовете на седемте най-извисени небесни водачи. Те, като Влайчовите,
повече не получават въплъщения на земята).
Младежът се опитва да се върне обратно в тялото си, но строгите духовни покровители не
бързат да го освободят. Едва след като му предават съкровени за неговото бъдеще указания, нашият
странник повторно ще се въплъти в своето физическо тяло. И след вълнуващо трансцедентално
пътешествие по живо, по здраво ще се озове в дома си.
С незначителни отлики са изживяванията на пророка, отнасящи се за аналогично събитие. Те са
изповядани пред Йордана Събева от село Бояджик. “1920 година. През май се случи нещо с мен. Един
ден ме обхванаха тръпки по цялото тяло. Не можех да стоя прав. Заключих стаята. След това отидох
на леглото си, защото сам спях и полегнах. ...На мига се видях - излязъл съм от своето тяло на около
един метър. Помъчих да се върна обратно, но нещо силно, като въздух, ме потегли и не успях. Този
въздух, силният, ме поде нагоре. И преди муха да бръмне, се изнизах от къщата през керемидите.
Опъвах се да се върна, но Силата ме влечеше. Разбрах, че на север пътувам и вътрешно определих, че
беше далечно разстояние, защото много време мина. Най-после там някъде ме занесе Силата. Аз видях
бяла от мрамор стая с продължение на юг и на север. Влязох в нея. На дълга маса, на север и на юг,
насядали светли хора с еднакви облекла. В ума ми се открои глас: “Това са учениците на Господ.”
Апостолите ме видяха. Аз чувах разговора им. Изрече един от тях: “Ще го върнем на земята и ще му
помагаме. Но кой от нас да бъде?...” Избраха първомъченик Стефан за подкрепа. Аз си мислех, че той
не е равен на другите апостоли, но тогаз разбрах - не е така. Със сияйна аура бяха всички те. Най-сетне
аз се отправих обратно по същия път.
...Когато дойдох на себе си, бяха изминали един ден и една нощ. Моите родители хлопали,
викали, но... непробудно съм спял. Ако бяха отворили, като нищо... жив да са ме погребали!
След небесното изживяване боледувах около 30 дни, но аз вече не бях същият.
И от там насетне се отдадох на ясновидството.”
От тоз ден нататък Свети Стефан ще му помага да чете проникновено “книгата на съдбата”.
***
“Бълнуване на силно религиозен човек при мъчително боледуване” - така навярно ще се
произнесат по въпроса скептичните медици.
Да, Влайчо със сигурност е боледувал. Но дали е било само това?
“Чудя се, чудя как не са ме жив погребали през цялото време” - ще се задява той с отшумелите
изпитания.
След срещата си със “светлите представители на Силата от Небитието”, животът на Влайчо
кардинално променя посоката си.

Първа световна война. Изненадващо пророчество

“Убитият също ще дава сметка за убийството. Ограбеният не е без вина за постигналия го
грабеж.”
Аноним
1916 година. Двадесет и две годишен, доброволецът Влайчо е изпратен на фронтовата линия.
Започнала е страховитата Европейска война.
Воден от християнски дълг, макар да постъпва в армията по свое желание, хуманистът отказва да
носи оръжие. И не само това - по същата причина заявява, че съвестта не му позволява да убива хора,
дори и врагове.
Съвестта не му позволявала... На бойната линия нея кой пък я пита?!...
Законите в армията са строги. Зачисляват на доброволеца пушка.
Но както той по-късно признава: “Не съм стрелял срещу никоя неприятелска част, макар да беше
фронт.” (Свободни и наистина демократични времена. Представете си какво би се случило за подобно
своеволие само трийсетина години по-късно... Впрочем, предстои да се срещнем и с това.)
Където и да се намира, нашият идеалист неизменно в раницата си носи Светото Евангелие. На
бивак и през почивка, докато другарите му отдъхват, той тайничко чете. Така по-безболезнено понася
ужасите на бойните действия. Навярно тогава доброволецът проумява - войната е най-пагубното зло
на света. Но и там, сред снарядите и шрапнелите комуникациите с Невидимия свят не престават.
Връхлитат го нови смайващи видения.
Предвижда съдбата на своите другари. Някои от предсказанията му са толкова съкровени, че той
никога пред никого не ги споделя.

www.spiralata.net 12
 Колкото и парадоксално да изглежда, в смразяващата световна касапница редник Влайчо Жечев
Господинов успява да съхрани изконните човешки качества - доброта и сърдечност.
Когато получи колет, на мига споделя храната с другарите си.
Неведнъж, както признава в своите спомени, отстъпва реда си за отпуск на други войници. Те
винаги са по-нуждаещи се от него.
***
Когато е на фронта срещу турците, командирът му многократно го наказва, затова че при
проверка го е залавял да караули с книга, вместо с пушка в ръка.
За да внесе спокойствие в ротата, след фрапиращите провинения военачалникът решава да
изпрати своенравния, но кротък до хрисимост редник в тила като бакар. Та дано там вече да не лази по
нервите на началството.
И наистина, той сякаш най-сетне попада в свои води. Готви с желание и смело пренася храна от
походната кухня до разораната в ями от снаряди фронтова линия.
За да е по-лесно изпълнима нелеката “бакарска мисия”, на него му зачисляват полковото магаре.
Нашият особняк обаче и тук е нестандартен - ни веднъж не яхва кроткия дългоушко, както той
самият признава, за да не го измъчва.
Тътри се едва-едва, плувнал в пот, понесъл с мъка две огромни баки.
Облагодетелствана, сивата “твар божия”, почувствала се привилегирована, по господарски се
поклаща подир него. И поспира от време на време да щипне стрък тревица.
Ужасяващата с кръвопролитията си Европейска война ни прави свидетели на две наистина
сияйни същества. Полковото магаре - щастливо, че гърбът му е освободен от тежести. Влайчо - блажен,
че е успял да отнеме неговия товар.
Колоритна картинка.
***
Войната продължава повече, отколкото командването и войниците са допускали в най-
злокобните си очаквания.
След безплодни обезкръвяващи сражения, стресирани от смазващата безизходица, някои от
нашите солдати отчаяни решават: ще дезертират.
Сърцатият редник далновидно ги напътства:
- Не правете тая грешка, момчета! Чуйте, не отстъпвайте! Кураж! Не бойте се!... Виждам, близък
е денят, когато ще се върнем по домовете.
- Какви ги говориш... Ех, Влайчо!...
А той назовава точната дата:
- На 30 януари, запомнете, ще потеглим за България.
Не е ли съчинил в тоя драматичен миг ободрителна измислица, за да повдигне сринатия дух на
войнството? Какво му дава основание за подобно окуражаващо твърдение?
“В полунощ заспах и е полусън виждам Исус зад мен в светло сияние. Каза ми: “На 30 януари ще
потеглите за България, ще си идете.”
Войниците го гледат и се чудят дали да приемат окриляващата вест?!
“Едни повярваха, други се присмяха, че било лъжа. Кой те пуска в България?...” - След години
ще разказна в спомените си Влайчо.
***
След тежки сражения българският фронт е тотално разбит. Смазана, нашата армия започва в
безпорядък да отстъпва към Кюстендил.
И ето, че най-сетне настава предреченият ден. На 30 януари войсковите командири строяват
ротата, в която служи всеотдайният бакар и с някаква сдържана тържественост точно в 17.00 часа
разпореждат: “Кой, каквото има да сдава, да сдава. Стягайте се за дома!”
Невъзможното е факт. Един незнаен редник е дешифрирал тайните знаци на съдбата.
***
Влайчо уверено поема по не по-малко стръмните стъпала на цивилния живот. Къде ще го
отведат те - към висоти или падения?
Стълбите водят в две посоки - нагоре или надолу. Но съществуват и едни по-различни, духовни
стъпала. Отвеждат навътре, към сърцевината на душата. Те повече от всичко на света влекат оцелелия
фронтовак.
Нека заедно с него да поемем натам.

www.spiralata.net 13
 Мисионер по своя път
“Не вървете след никого. Вървете само след себе си.”
Буда
След демобилизацията, последвала Европейската война, Влайчо се завръща в родното Коньово.
Селцето го приютява в идиличния си магически рай.
И какво? - Да се заеме отново със земеделие?
Уж носи селска мая в гените си, а странно защо тя все по-слабо го тегли.
Друга, по-неустоима страст отдавна го е грабнала и ангажирала будния му ум. Покълнали са в
мечтателната му душа необясними за неговите съвременници интереси.
След продължителни убеждения сред най-младите и природно интелигентни съселяни той
създава духовна общност с гръмко звучащо за ония години наименование “Общество за психични
издирвания и духовно братство”.
Нововъзникналото “общество” е приведено в действие - провежда редовни сбирки, кани външни
лектори, печати брошури във вестник “Витлеемска звезда” (издание за психически издирвания и
любознание,).
В проявленията на този крайно нетипичен за българското село процес се съзира повея на
модерните, проникващи в нашата страна по онова време западни влияния. Да, но Влайчо отстоява
съвършено различно и както винаги оригинално становище: като предлага изобилие от удобства,
цивилизацията все повече ни грабва и обсебва. Неусетно ни закрепостява и превръща в свои роби.
Ако наистина са били такива тенденциите през двадесетте години на миналия век и то в някакво
затънтено тракийско селце, какво да кажем ние в урбанизираното ни съвремие?...
***
И тъй, създал Духовна общност, Влайчо упорито работи за нея. Братството в Коньово, за да е
независимо, успява да си построи самостоятелен салон.
(След години някои любители на тоталитарната терминология в унисон с модата на изтеклите
години услужливо ще назоват общността комуна.)
В нововъзникналата формация младият ясновидец води смислен организационен живот. Това е
неговото духовно Елдорадо. И заедно с хората в нея обработва земята.
А после всички те заедно със задоволство ще седнат да споделят залък хляб. На приятна и мъдра
раздумка. Общите трапези открай време са обединявали и въздигали духа.
Макар да е от заможно потекло, Влайчо не носи усещане за лукс в сърцето си. Отбягва
веществения разкош. За него, както по-късно сам ще сподели, много по-стойностно е онова, което е
отвъд тленното. Загърбва богатството, за да спечели много повече, но вече в други области. И до края
на жизнения си път той продължава да живее в удивителна простота и човечност.
“Ядеше само растителна храна - възстановява спомени Пепа Петрова. - Никога не съм го
виждала да консумира млечни продукти. Обичаше меда и лимоните.”
Оракулът на дело отстоява убеждението: “Най-труден е простият начин на живот.”
Знае се лично със Слава Севрюкова. За пророка от Коньово “примата в сянка на българското
ясновидство” след години ще изповяда личните си наблюдения пред Иван Беленски от Нова Загора:
,Добър прорицател е, но двамата с него сме доста различни. Той е от друга порода ясновидци.”
Навярно е имала предвид, че тя в своите изследователски занимания изключително се отдава в
областта на науката. И така най-добре реализира своята дарба. А неговото поприще е в по-
общочовешки план. В този смисъл той е по-близо до народа.
Изградил невероятна хармония със себе си и света, биографията на този човек не е бедна.
Оформят я, както тепърва предстои да станем свидетели, най-вече външни събития. А те в повечето
случаи са низ от надчовешки изпитания.
***
...И поемат страдалци от близки и далечни краища към младия ясновидец. За да се откъснат от
домовете и поминъка си, да запъплят отдалеч към него, те са с натежали от мъка сърца. И най-вече -
идват с доверие. За да се срещнат с една висша човещина.
В съприкосновението с прорицателя откриват себе си и своя път, отразен в неговите слова. Това
навярно е така, защото всеки от нас реално усеща вкуса на живота едва когато съзре себе си в другия.
А Влайчо е верен съюзник срещу страданията. Човек има чувството, че той е своеобразен
“пожарникар на души”.
Прииждат нови и нови вълни. И учудват местните труженици с многобройностга си.

www.spiralata.net 14
 Но ето, че из Коньово се понасят оплаквания - придошлите стотици и хиляди пришълци биха
могли да внесат зарази и болести по хората и по добитъка.
Дали е заработил типичният български синдром Завист? Или обитателите на това по-различно от
другите населени места са били наистина загрижени за здравето си?...
Възникналият проблем стои с дамоклева мощ над главата на Влайчо. За да го разреши,
ясновидецът взима соломоновско решение.
Тъй като притежава наследствена градина от трийсетина декара накрая на селото, на около
километър- два на изток извън него, той решава да приема търсещите го за помощ там.
Да, но възникват нови усложнения. Тъй като се събират все по-големи групи хора, налага се част
от тях да чакат с дни и седмици, за да им дойде редът.
Тогава белязаният свише построява навес за тях, за да се подслонят и необезпокоявани да
преспиват.
Стореното обаче твърде бързо се оказва недостатъчно. Затуй, подкрепен от свои съселяни, на
това място той издига къщичка от кирпич и тухли, в която да приема страдалците.
Самотна къщица - открояваща се сред равното поле. Влайчо след години свойски ще я назове
“моето манастирче”. Това е неговият път към Бога.
До къщичката той създава зеленчукова и овощна градина. Там разполага няколко реда пчелни
кошери. Сред посетителите преобладават труженици от селата. Разиграват се колоритни сцени.
Някои от чакащите простодушно го молят, докато им дойде редът, да покопаят на градината му.
Влайчо им разрешава.
“Той съзнателно се бе лишил от личен живот - категорична е Недялка Симеонова от с. Коньово. -
Силно вярващ - изцяло бе отдаден на народа си.”
Влайчо предоставя на новосъздаденото общество в селото пространството около своя дом.
“Градината”, така я назовават, е все по-оживена. Приютява “братя” и “cecтри“ от различни населени
места. Някои от тях са бездомници, други инвалиди.
През ваканциите тук се подслоняват деца на хора от братството. Те му помагат в отглеждането
на плодове и зеленчуци. С продуктите им се изхранват, а остатъкът се продава на пазара за касата на
братството. Подобно на граф Толстой, създателят на общността не се чувства привилегирован, не се
свени да работи ведно с млади и стари.
По дух аристократ, той приема в “манастирчето” болни и ощетени от съдбата, придошли от цяла
България.
Живот, лишен от всякаква декорация. Живот на своеобразие и елегантна простота.
***
За да те грабне една житейска съдба, в нея като по неписано правило трябва да присъства нещо
мистично. А при нашия пророк, лечител и ясновидец - боже мили! - мистика, мистика, мистика...
Цигулари и гъдулари са свирили край него. И, вдъхновени от него - за него.
Той самият е музикант самоук. Изпълненията му на цигулка изумяват. Някои от тях са на
границата на виртуозността.
И закъдето да поеме, а той от младини горещо обича да пътешества, никога не се отлъчва от
калъфа с любимия си струнен инструмент.
***
Отдаден на безбрачие, лишен от наследници, Влайчо издържа дечицата на няколко сиромаси.
Учил до четвърто отделение, огорчен, че не е могъл да продължи нагоре, помага им да завършат
средно образование. А едно от тях - и висше.
На някои от своите довереници, които проявяват афинитет към музиката, със скромните си
спестявания по-късно ще им закупи цигулки и мандолини.
Вдъхновеният ясновидец, в чието сърце дори и нощем не залязва слънцето, е пословично
скромен. Откъснат от блясъка на света, за себе си никога от никого нищичко не поисква.
Любовта на хората - това е неговата ярка звезда.
Отразява се в нейните лъчи, а душата му сияе при вида на разрояващото се духовно общество.
Без него, животът му отдавна би изгубил смисъл.
А, както ще се уверим в това по-нататък - край нашия пророк и лечител засияват и осветяват
пътя му нови хиляди слънца...
***

www.spiralata.net 15
 Влайчо е мисионер. Дълбоко в душата си чувства - носи призвание и на пророк. Но какъв пророк
ще е той, като е удивително деликатен и благ. Неимоверно далеч от визията на проповедниците тип
“гневни ангели”.
Тези толкова специфични за него черти ще съзре по-късно Учителят Петър Дънов. И така ще
нарече своя доста по-млад събрат, “пророкът от Израиля”.
Но ако пророк Исайя преди повече от две хилядолетия скандално се е появявал абсолютно гол на
публични места, а Йеремия е пъплел по улиците, впрегнат в кола вместо магаре (далечна аналогия с
войнишките патила на Влайчо). Та, ако за разлика от тях двамата, които така са привличали
вниманието на хората и са събирали по-голяма аудитория за проповедите си, при прорицателя от
Коньово отсъства каквато и да е провокативна показност. Напротив, той разчита единствено на
словото и силата на божественото вдъхновение. Знанията, според него, са изключителна обмяна на
енергия. А нашият изстрадал народ след изнемогата от стоварилата се поредица неблагополучни
войни, се нуждае ведно с хляба и дрехите и от такова захранване.
Влайчо се осъзнава като представител на чудатата гилдия на странстващите проповедници. При
това той е от хората, които силно впечатляват. С естествеността си.

От приказността до абсурда
“Сетивата не лъжат, лъже съждението.”
Гьоте
Нима себеусещането, че е свише избран и тъй различен от другите, го удовлетворява?
Ето неговият отговор: “Как да съм щастлив, когато хората идват при мен да ме питат къде им е
ключът, къде се е загубило магарето, кой им е откраднал котела и така нататък. Маловажни неща,
които те сами могат да разрешат. Аз искам да питат как да живеят, как да са здрави, как да си помагат,
как да са добри...”
Той воюва за душите на тези хора, та да станат те мъничко по-човечни.И извисени.
Но кой е той? - Свещеник? Лекар? - Ако не, как тъй си позволява да проповядва, без да е поп? И
кой му дава право да лекува, без тапия за доктор?
Медиците и свещениците открай време са били на нож с “нелоялната конкуренция” от страна на
лишените от дипломи в тяхната област.
И преследванията срещу него не закъсняват.
***
С годините Влайчо реализира заложеното в себе си свише призвание - да лекува и да помага на
хората с опропастен живот, като прозорливо разкодира пред тях (когато те са готови за това) тайните
на съдбата.
Но същата тая често пъти немилостива съдба крие и изненади. По време на Сговористкото
правителство (в края на 30-те, началото на 40-те години на миналия век) в България се развихрят остри
гонения срещу религиозните секти.
И ето, че местният фелдшер в комбина със селския свещеник заливат нашия пророк и лечител с
пороища от кал. Двамата негови идейни (и не само) противници ожесточено и борбено (за жалост с
успех) така се увличат в обвиненията пред овластените инстанции срещу него, че той е принуден да се
спасява с бягство.
Омерзен се оттегля от неговото Коньово. (Ама че орисия! - Та нали и Христос някога е бил
прогонен от родния му Назарет...)
Приютява се за известно време при верен свой приятел - инженер Русев в Стара Загора.
Да, но капризната орисница Съдба за пореден път и там го поставя на изпитание. Злото, както се
казва, никога не идва само.
Той узнава за някакъв нещастник, попаднал без вина в Старозагорския затвор. Случаят е
показателен за качествата на нашия пророк, затова не бива да го подминаваме.
И тъй, прибраният зад решетките човечец е имал глупостта да закупи “изключително изгодно”
златни нанизи и украшения. Да, но както после се оказва, те били крадени от благодетеля “търговец”.
Става тъй, че полицията открива благородния метал у въпросния наивник. И скорострелно го
тиква в затвора вместо крадеца.
Той пък за зла участ не познава “търговеца на драгоценните бижута”, не знае дори името му.
Няма как да вкара в дирите на престъпника органите на властта, та да се оправдае. По тази причина
нещастникът е несправедливо обвинен в кражба и натикан зад решетките.

www.spiralata.net 16
 Определена му е гаранция от 1000 тогавашни лева, за да се подготви на свобода за предстоящото
дело. Да, но се оказва, че невинно попадналият в следствието разполага всичко на всичко едва с
половината сума.
Състрадателният, чувствителен към неправдата Влайчо с готовност бръква в джоба си и му
предлага спасителните 500 лева.
Дотук добре. Но от тоз миг насетне на щедрия благодетел му остават само три банкноти на обща
стойност от 50 лева.
Да, обаче той, филантропът, и сега е щастлив - те са му напълно достатъчни, за билет до Коньово.
И без да се замисли, благородният рицар, след извършеното поредно добро дело в живота си, с
чиста съвест и широко сърце поема към гарата.
Върви, безгрижно си свирука.
Не щеш ли, дали отново по някаква сляпа съдбовност, по пътя за натам се натъква на някакъв
беден окъсан младеж. Несретник за оплакване, в окаяни дрипи.
Просякът протяга ръка за милостиня и му поисква 50 лева.
Влайчо, без да се колебае, му дава и последните си. И като безгрижно си свирука, без ни
стотинчица в джоба, продължава за гарата.
Когато я наближава, той започва да се терзае за това, което не е сторил за “зарязания от съдбата”
голтак. Рицарят на доброто решава, че направеното е недостатъчно. Та той би могъл да му подари
своята дреха, или поне ризата си!
Състрадателният Влайчо ще да е бил безкрайно далеч от егоизма на съвремието.
След горчиви самообвинения нашият герой решава да се върне обратно, та да му хариже своята
риза.
Но напразно се лута и разпитва за парцаливия просяк. Оказва се, че никой от хората наоколо не
бил забелязал несретния голтак.
Цял час ще го дири Влайчо, той ясновидецът, а от странника - ни вест, ни кост...
***
Прорицателят се замисля - какво му е пратил “слепият случай”? И дали срещу него наистина е
стоял човек в плът и кръв или това е бил пратеник небесен? Дали не го е изпитвал ще се пожертва ли
до сетната парица, след като веднъж вече благородно е помогнал на онеправдания затворник?
Влайчо с бързи крачки се отправя към дома на стария си приятел инженер Русев. Взема оттам
олющеното си картонено куфарче и калъфа с неотменната в радост и в беда сподвижница - цигулката.
И без дума да отрони за случилото се, сърдечно се сбогува с инженера. Не поисква на заем ни
стотинчица за влака.
И само след миг ние го виждаме с бодра стъпка, усмихнат и с чиста съвест как уверено крачи
към гарата и още по-бодро си подсвирква. Сякаш Бог весело му е намигнал, а билетът за железницата
кротува в джоба му.
Нека да не се изненадваме на това алогично поведение. Ясновидецът е искрено убеден: след
всичко дотук Всевишният няма да го остави в безизходица.
И наистина - както си върви по улицата, той съзира пред себе си банкнота от двайсет лева.
Навежда се. След няколко крачки - втора от двадесет, а до нея - десетолевка.
Влайчо сега още по-дълбоко се замисля: не са ли това същите онези три банкноти, които той
преди часове бе дал на “мистериозния странник”, явил се пред него в окаян вид? Някой го е изпитвал
докъде е готов да се пожертва...
Приказно, нали? Може би звучи и мистично?
Какъв пророк и мисионер ще е той, ако в живота му не витаеха приказността и мистиката...

Ясновидец и проповедник
“Бъди бдителен към обясненията, тъй като това, което може да се обясни, не е самата
истина.“
Из “Крия йога”
Ясновидците по нашите географски ширини са били все страдалци. Затова ли ние сме имали
изключителни прорицатели?
Влайчо поема по земята, а върви по “пътища небесни”. Понесъл бистротата на детството.
С годините той все по-задълбочено навлиза в областа на паранормалното.
“1920-1921 година - начало на ясновидството ми - ще отбележи младият служител на духа в
своите спомени. - Идваха много хора от цяла България, дори от Румъния и Гърция.”

www.spiralata.net 17
 Хроновизията - надничане през времето, колкото наука, толкова и изкуство - е надизмерна. Едно
проникване в реалити време-пространството.
Животът като лабиринт. Лутане из безконечни коридори. Затова ние градим домове, семейства,
фамилии. А някои дори свои легенди в стремежа да разгадаят и по-пълноценно да се реализират в
лабиринта-живот.
Кой от нас не прави опити за вникване в един друг лабиринт - на Съдбовността?
Обяснявайки го, получаваме шанс да се ориентираме по-добре в мъглявите му “кривини”. Така
живеем и “извън него”, а не само вътре в главозамайващите клонати коридори.
Нелесно се битува в тягостните мрачни ребусни контури.
Но, благодарение на чудото Проникновение, животът изглежда по-смислен, по-ясен. И мъничко
по-лесен. Или поне така ни се струва.
Проявленията на ясновидството повече от всичко на тази земя хвърлят ивици светлина в
загадъчните лъкатушения на лабиринта.
Светът бавно, но трайно се променя. Все по-значима в съзнанието на хората е доскоро
пренебрегваната Духовност.
“Империите на бъдещето - вещае бившият премиер на Великобритания Уинстън Чърчил
(носител на Нобелова награда за литература) - ще бъдат духовни.”
Какъв е Влайчо - ясновидец, пророк или проповедник? - Не това е най-важно. Със сигурност е и
първото и второто и третото. Той - един от Учителите не по паранормалност, а по нормалност.
Последното е много по-трудно.
Завърнал се от лабиринтните окопи на злополучната Първа световна война, слухът за
невероятните негови способности плъзва из Коньово и обхожда близките села и градове.
Но това не го прави по-самоуверен и щастлив. Инак щеше ли да вижда отвъд видимото?
Кой би могъл да се нарече ясновидец, ако е в луксозен комфорт със света? Кой би могъл да
прониква в човешките съдби, ако не носи в сърцето си поне част от техните страдания?
***
Магнитът на болката, мъчително стаен в души и тела, притегля стотици и хиляди страдалци към
Влайчо. Към него - Спасителя, който даром дарява дарбата си.
А той е наистина сред Божиите пратеници. Воюва срещу злото, което бавно руши устоите на
света и неусетно ни превръща в прах.
Всеки от нас е център на своя си Вселена. Но той освен това е и център не само на своята си
болка.
Преоткрил в себе си съкровищата на духа, Влайчо е от свише призваните да предадат знания, от
които хората са лишени. Цял живот ще ги подпомага да вярват в извисеността на Човечеството. Затова
рояци от нещастници непрестанно ще го навестяват. А той ще поема и превъзмогва техните страдания.
Нелека мисия.
“Имаше Елгрекови пръсти като на светец от икона - дълги и тънки, с елипсовидни нокти. Много
нежен, много деликатен, крехък, хрисим и смирен - ще сподели в спомените си Пепа Петрова. -
Благост, благост лъхаше от него.”
Уморен, изтощен от срещите със страданието, Влайчо насаме неведнъж тихо ще въздиша.
Докоснали се до него, хората са готови за нов старт в живота. Благодарение на Словото, което
трепти и трогва душите.
Чуден чудак! Сетивата при повечето от нас служат за ориентиране, оцеляване и приспособяване
към средата. А той ползва своите, за да подготвя за завоите на съдбата.
Дали защото е застъпник на надеждата?
***
Покровител на нашия пророк и ясновидец е един от първите християнски мъченици свети
Стефан. Вече узнахме как е свързан до живот с този високо еволюирал дух.
“Чрез неговата могъща сила - ще изповядва след години криптологът на човешките съдби - аз
работя.”
Понесъл товара на доверието, търсят го за какво ли не - за изчезнали животни, за лични
проблеми, за болни и най-вече хора, угнетени от житейски несполуки.
Бдейки над своите довереници, с вяра и молитва отблъсква от тях сянката на страданията и на
смъртта.
Същинската негова сила е в това - да събира фрагменти, къс по къс да възстановява по тях
разрушената история на човешката съдбовност. И да открехва завесите на бъдещето.

www.spiralata.net 18
 Благодарение на него, това бъдеще се превръща в достъпно и (да не прозвучи еретично) в по-
сигурно.
Веднъж някакъв човек в благодарността си, навярно, за да му се хареса, заявява:
“Знам те аз, голям гледач си ти, Влайчо!”.
А той тихичко отвръща:
“Аз, да прощаваш, не съм гледач, а ясновидец.”
И както ще се уверим по-нататък, почти никога не греши в прогнозите си.
Макар с лекота да контактува с Отвъдното, не губи връзка с реалността.
***
Любопитно е как, вече много по-късно в годините на зрелостта, той самият преценя
прогностичните си способности:
“Не може да не съм имал грешки в своята работа... В 10 точки предсказани, все ще се случат една,
две, до три несполучливи.
А това ще рече: на сто - седемдесет достоверно, 20-30 несполучливо.”
Друг път споделя за медицинската диагностика:
“И аз, като докторите, познавам 90 на сто; 10 на сто - не.”
Ако се докаже, че последното е факт, той би трябвало да е не ясновидец, а ясновидище.
(Изследванията на професор Георги Лозанов за прогностичните способности на Ванга показват
до 80% вярна информация.)
Прорицател и проповедник, съзнанието за божията дарба при Влайчо се основава на принципа:
“Не си длъжен да вярваш в чудеса. Ползвай ги!”
“Това се случи преди много години в нашия дом - разказва Петър Севков от село Коньово. -
Един ден на вратата ни почука някакъв непознат старец. Името му бе Андрей. Попита за дядо Влайчо.
Но той този ден отсъстваше от село. Приехме човека, подгонен от неволята, нагостихме го и
настанихме да преспи.
На заранта ясновидецът пристигна. Старецът, който явно го виждаше за първи път, се наведе
почтително да му целуне ръка. С легендите, които отдавна странстваха за него, той изглежда силно го
бе респектирал.
Застинал, дядото се разчувства, очите му се навлажниха. Тихо зарида.
- Недей плачи, айол, то лошото не можем да го възпрем... - Тихо го утеши. - Дошъл си да ме
питаш мене какво ще стане с булката на твоя внук, нали?...
Дядо Андрей мълчаливо кимна. Потрепери.
Ясновидецът още повече се концентрира. И продължи:
- Чуй ме внимателно: мъжът, който е решил да се събере с жената на твоя починал внук,
наистина я обича и я иска, но без детето й. И ще настоява тя да го остави. И тя наистина ще го остави,
но не другаде, а при вас. Да, той ще я вземе, ала запомни, без детето на вдовицата. Момченцето, не се
тревожи, ще живее във вашия дом.
Това му каза, без дори да запита стареца от'де е и за какво е дошъл.
И осенен от връхлетялото го видение, дядо Влайчо вдъхновено продължи:
- А-а-а, ето... Ей го пред мен Атанас, духа на сина ти. Виждам го - височък, с топчесто лице и
черна къдрава коса.
Изгубил ума и дума, дядо Андрей още повече се разтрепери.
Това не можеше да убегне от очите на ясновидеца, който започна благо да го успокоява:
- Не бой се, то лошото отмина. А изгубеното, знаеш, няма как да се върне. Отново ще повторя -
булката няма да вземе със себе си своето момче. При вас ще остане то. И вие ще си го отгледате.
Достигнал до изповедалнята на неговата душа, как ли бе вникнал в мъката на стареца?
- Да-а, при вас ще е - продължи дядо Влайчо, - ама доколкото виждам, няма да го ожените...
- Ама аз... - Промърмори човечецът. - Аз съм вече на шейсет...
- Туй е друга работата, но ти не бой се. Имаш, виждам, още много, мно-о-ого живот. И ще
гостуваш, знам, при мене ехе-е, още колко пъти... - Изгледа с любов дядото, който си бе глътнал езика
от удивление. - Да- а, ще идваш тук, в моя дом. И да знаеш - винаги си добре дошъл!
“И какво стана?” - Заинтригуван, питам разказвача.
“Какво стана ли? Стана така, че предсказанието с годините се превърна в реалност. Момчето
расна-порасна. Левент. Взеха го войник в Ямбол.
На всеки две седмици дядо Андрея дохождаше на свиждане при внука си Андрейчо и пътьом ни
веднъж не пропускаше да навести ясновидеца.

www.spiralata.net 19
 Двамата с него се бяха сприятелили. А приятелство, преминало през горилото на болката, е за
цял живот.”

Влайчо и Петър Дънов

Петър Дънов. - Как звучи, а? - Като камък на дъното. По-точно - като дънен (в смисъл
основополагащ) камък на едно ново здание, на една блестяща култура!
Дънов - уникален духовен водач у нас след Освобождението. Колос в очите на идващите подир
него (или поне съобразяващи се с положеното от него) прорицатели - Ванга, Слава Севрюкова, Влайчо,
Любомир Лулчев, а също и на хиляди и хиляди завладени от магнетичното слово пламенни
последователи.
Двамата с Влайчо се познават.
След като е създал “духовен кружок”, приятели съобщават на ентусиаста, че в близкия град Нова
Загора е изградено братство под ръководството на Учителя.
Трудно е да се определи кога точно се е състояла първата среща между тях, но е факт, че това
общуване изиграва повратна роля в живота на бъдещия ясновидец. Проникването в един многообразен
и богат свят въздига духовния мир на значително по-младия събрат. Той получава образец на
творчески труд и новаторско мислене.
Двамата многократно комуникират, като обменят мнения за света. Отворени за “откровенията на
невидимостта”, това извисява контактите между тях на изключителни нива.
Младият пророк от Коньово прегръща идеите на белия жрец. Става техен ревностен защитник и
пропагандатор. Често посещава съборите на Бялото братство. Изключително активен е в младежката
секция. Най-близки до него са Боян Боев и Минчо Сотиров.
Влайчо предпочита да бъде слушател. Но той изнася и реферати, сказки, беседи: “Ролята на
Бялото братство”, “Сънищата”, “За народните поверия” и други. Творческата му енергия избухва в
стихове и есеистична проза, която той деликатно назовава “откровения”.
***
Под сурдинка се говори: Дънов (приел духовно име Беинса Дуно) бил имал таен личен
ясновидец. Меродавна истина е - никой пророк не може напълно да обозре очакващата го съдба.
От години шества мистериозна мълва, че ясновидец на великия бял жрец е не друг, а именно
Влайчо, който не е от бляскавите словоохотливи духове.
Съхранена е информация как Беинса Дуно го е проверявал и високо е ценил вродената му дарба. ,
Но нека бъдем обективни: Учителят едва ли се е нуждаел от ясновидец - съдбата често пъти се е
разкривала пред него като на длан. По-вероятно е той самият целенасочено да е стимулирал
ясновидството на Влайчо, като с публично отправяните към него въпроси му е давал бащински тласък
в духовното развитие. И в това ще се убедим по-нататък.
***
Вече узнахме - Влайчо, също както и Петър Дънов, съзнателно се отказва от личен живот. Повел
група последователи, по-късно той ще я присъедини към тази на Учителя. И ще бъде братски приет от
него, като “апостол в сянка” на общността.
Влиянието на Беинса Дуно е обайващо силно. В Коньово се създава оркестър от струнни
инструменти. Свирят и играят паневритмия. Младият прорицател е сред тях.
***
Съществува не едно свидетелство за взаимната почит между Дънов и Влайчо.
Не е трудно да се откроят и някои прелюбопитни паралели между тях.
Те са хора не земни, а небесници. Единият е назован от своите сподвижници Учител. Другият,
макар доста по-млад от него, навярно заради внушението и мъдростта, които отрано вдъхва - с
простичкото Дядо.
(Както веднъж вече споменах, така му казват, далеч преди да е достигнал Христовата възраст.)
Неизбежни особено за по-старото поколение са асоциациите между Димитър Благоев, Дядото,
създателят на “партия-столетница”, която по-късно ще поеме кормилото на държавното управление и
Учителя на народа, както след време ще бъде класифициран нейният по-млад вожд Георги Димитров.
Кой от кого ли е заимствал?
Между духовния гигант Дънов и много по-слабо известния приживе и посмъртно Влайчо се
открояват и други аналози.

www.spiralata.net 20
 Те двамата с лекота се пренасят в невидимия свят. Не се нуждаят от помощни средства за
постигане на трансово състояние и проникване в сферите на духовното, в паралелните селения и в
тези на Отвъдността.
Освен това далеч преди Девети септември Дънов неведнъж е укривал Георги Димитров от
неговите преследвачи. Къщата му в Ючбунар на улица “Опълченска” в София е била на калкан с
квартирата на Димитров. При полицейски акции Учителят тайно е помагал на червения поборник да
се прехвърли през тавана в неговия дом. А при по-продължителни полицейски блокади го е приютявал
с дни при себе си. При опасност го е скривал дори под леглото си.
Учителят спасява и сестрата на Г. Димитров Елена при проверка на полицията след зловещия
атентат в църквата “Света Неделя” през 1925.
В онези години както комунистите, така и последователите на Бялото братство са преследвани
от властта.
Трети аналог - Дънов и Влайчо нямат музикално образование, но не им е чуждо изящното
музициране на цигулка.
Макар да витаят мрачни съмнения, известно е как свършва жизнения път на Учителя. Те ще
бъдат обект на следващата книга (ако съдбата позволи) - “Пророкът на короната”, посветена на един
друг, трагичен сподвижник, а в определен период и алтернатива на белия жрец, Любомир Лулчев.
Влайчо също е укривал повече от седмица в дома си знаменит партиен функционер. Това е
преследваният преди Девети септември от полицията болшевишки интелектуалец, философа-марксист
Тодор Павлов, а през друг период Добри Терпешев, по-късно секретар на Българската работническа
партия (комунисти).
И не само това - той е лекувал ранени партизани. И го е правил не, воден от див възторг пред
идеите им, а защото те за него са гибелно обречени хора.
Когато нищо не подозиращият възхода на личната своя звезда бъдещ регент, а по-късно и
академик Т. Павлов, напуска дома на верния свой ятак, Влайчо прозорливо го напътства:
“Внимавай, знам, че заминаваш за Кортен, но виждам, задава се военна блокада на селото и на
Кортенските минерални бани. За да си в безопасност, ти ще стоиш там, където предстои да се
настаниш. В никакъв случай да не си сменил мястото си! Послушаш ли ме, полицейските кордони до
теб няма да стигнат.”
Запомнете тая история, уважаеми читателю, защото тя ще получи трагична развръзка
десетилетие по- късно. Тогава ролите в живота, както често става по странните прищевки (или по-
скоро по скритите закономерности) на капризната орисница Съдба, та техните роли, с произтичащите
от това последствия, ще бъдат диаметрално разменени.
Но дотогава, дотогава нашите герои в своите странствания по белия свят ще изтъркат още много
обувки...
***
А сега, нека да проследим какви планове кроят и с какво се занимават смирените повелители на
духовността Влайчо и Петър Дънов - странници, изплували от недалечното минало. Или акостирали от
бъдещето...
Младият ясновидец често гостува на Бялото братство. Заема в него стойностна роля, а не на
поклонник на движението по пътища, отъпкани от други. Страстен свободолюбец, за цял живот
запазва уважение към достолепния беловлас старец, без никога да се принизи до елементарно
подражание. Той е самостоен “пастир на души”.
В ония години неговите прогностични способности и лечителска дарба мощно избухват. Приет е
като един от хората със свръхвъзможности в обкръжението на Учителя. Сред тях е слабо проучената
трагична личност на Любомир Лулчев и тази на много по-смирения от него Боян Боев.
Това му отрежда подобаваща роля в духовната общност.
Нека този факт да не ни учудва - безкористните срещи на ултранадарените усилват техните
паранормални способности.
***
Годината е 1943. Дънов е уредил събор на основната група на Братството на Изгрева в София, на
който кани и незрящата Ванга. Петричката пророчица, загърбила слепотата си, с желание се озовава.
В края на деня Учителят събира най-близките свои последователи на вечеря. (Позовавам се на книгата
“Ванга. Живот за хората” от Бойка Цветкова.) Гощава ги със супа от грис с резенче лимон, постна
мусака и компот от сливи. Непосредствено до Учителя седи, облегнат на дясното му рамо ясновидецът
Влайчо. От другата му страна е настанена Ванга. И двамата са известни с това, че с лекота проникват в

www.spiralata.net 21
Невидимия свят. Три от най-ярките прогностични светила на България в оня паметен ден са едно до
друго.
Личността на Петър Дънов неотразимо блести над обкръжението. Тържествено се обръща към
своите гости:
- Добре дошли на тая скромна, но от сърце, трапеза! Хвала за всичко на Господа! Нека Бог все
тъй да ни вижда! Защото тук сме хора свободни. Запомнете: където и да се намира, поеме ли по
Божията воля, човек винаги е свободен.
След кратката благословия вечерята започва.
- Божията воля носи блага на живота - отронва след минути Учителят. - А някои от вас, зная това,
четат вещо тайните знаци на съдбата. На Земята всинца сме дошли да служим на Бога. Да изпълняваме
Неговото повеление. Но замисляли ли сте се някога каква е волята Божия за някои от нас?
Гостите благоговейно мълчат. Един от тях плахо се обажда:
- Божията промисъл не се ли изразява и чрез онова, което ние приемаме за чудо, Учителю?
- Искате, знам, мнозина от вас бленуват за чудеса, но не сте готови още за тях... - Деликатно го
смъмря Учителят. - Други пък си въобразяват или тайно се надяват, че сами без помощ отвън могат да
се повдигнат... Но не! Сам без подкрепата на Всевишния никой нищичко на този свят не може да
стори.
Духовният монарх, който както узнахме, е седнал и до Ванга. Той най-ненадейно се обръща към
своя събрат отдясно на него:
- Брате Влайчо, ще разкриеш ли на нашата незряща, но духовно осенена сестра какво ти говори
Небето за нея?
“Настана тишина - разказва Ванга пред Б. Цветкова. Стори ми се, че на брата (те така се наричаха
помежду си) не му се ще много да отговаря на този въпрос. И след години разбрах причината за това.
- Е, какво да й кажа... Млада ще овдовее, къщата й ще стане като клуб. Всеки ден ще се стичат
хора при нея. А пред вратата й ще се издига железен стълб.
Признавам си - стана ми страшно и болно от неговите думи - продължава Петричката пророчица.
- Какви ги говори тоя човек, та аз току-що се бях задомила. Митко (съпругът й - б. а.) от нищо
дотогава не боледуваше... И си помислих: “Говори, говори, то и твоят ред иде...”
Тогава Дънов се обърна към мен и запита:
- А ти, сестро Ванге, какво ще речеш за брата Влайко?
- Какво да му река? - Всичко ли, което “ми казва Небето”?...
- Всичко, всичко. Между нас, знаеш, тайни не е имало, няма и не трябва да има.
- Слушай, брат Влайко. Ке дойде есен, когато не ке успееш да си обереш тиквите. След години
ти няма да продаваш ни тикви, ни мед...” (Край на цитата.)
Учителят ненадейно и някак остро се взира в двамата. Очите му потъмняват.
Издига десница, строго отсича:
- Стига! Дотук с Невидимия свят!... Човеку се ще да е по неговата воля. Но не, волята Божия да
бъде!...
И философски завършва:
- В изпълнение Волята на Бога е силата на човешката душа!
Дали той е бил потресен от драматизма на предреченото или, по-вероятно, да не е искал да внася
нотка униние сред присъстващите с тези, меко казано, зловещи предсказания?... А може би високо
посветеният е желаел да провокира събралите се тук сродни по дух хора, на които е възлагал
неимоверни надежди като прорицатели, да сверят “часовниците на своята природна дарба”... В едно на
пръв поглед невинно “трапезно прорицателство”.
“После разбрах - продължава интригуващия свой разказ Петричката пророчица - Влайко не само
обичал да работи земята, а и сума народ ходел при него заради ясновидството му.
Но дойде есента на 1944 г., а с нея - и новата власт. Сред първите, дето си изпатиха, бил и
Влайко. Когато го арестуват и го изпращат на лагер, той се стягал да си обере тиквите, но го
изпреварила милицията. И не плодовете на есента, той бил прибран... Взели му всичко. Та ето тъй се
сбъдна моето предсказание.” (Край на цитата.)
Или може би, ако се позовем на думите на Учителя, “такава ще да е била Волята Божия”.
(Тук Ванга не е абсолютно прецизна, защото както по-нататък ще проследим фактите, Влайчо е
арестуван на 22.02.1948 година в края на зимата, а не през есента.)
И тъй, сляпата пророчица, която обаче не е лишена от духовно зрение, по-късно споделя, че пред
нея са се разкрили “страхотиите, които го чакат Влайко в Белене”, но не е посмяла изцяло да му ги

www.spiralata.net 22
подскаже. И все пак тя е била абсолютно убедена - въпреки неимоверните страдания, той ще се върне
жив оттам.
Да, но и предсказаното от Влайчо се сбъдва: Димитър, съпругът на Петричката оракулка, си
отива от този свят сравнително млад, а тя остава до края на живота си сама.
***
Любопитно е описанието, което физически незрящата прорицателка прави на събора на Бялото
братство, проведен високо на Седемте рилски езера. Там тя по обясними причини няма как да се
изкачи, ала извлича информация за случилото се по свои духовни канали:
“Не можаха да ме кандардисат, не отидох на езерата, където Дънов ме канеше. А това беше
любимо място на Учителя. Скали, вода - чиста като сълза... Все едно - аз я видях тая красота... ее,
какви величествени планини, какви вековни дървета! А сред дървесата - палатките им. Запалили огън
и цялото братство - край него... Пък Дънов, той седи на най-високото. Вглъбен в духа - същински
светец... До него бяха Влайко и Звездин - здрави, яки мъже. Пък там не можеш ги позна - толкова
мълчаливи и кротки.”
Последна среща с Петър Дънов на 20 декември 1944 година на Изгрева в София. Влайчо пътува
с влак, който този ден се движи със сериозно закъснение. Когато го съзира, Беинса Дуно се обръща
към него пред всички. И е драматично иносказателен:
- Много късно пристигна. Къде се загуби в пустинята? Защо не дойде след огнения стълб на
Йехова?...
Някои следовници на Учителя, които едва ли умеят да четат между редовете, интерпретират тези
слова като разминаване на самородния пророк с върховния жрец и неговата Школа. Това, както ще се
убедим по-нататък, не отговаря на истината.
Други, сред които е Борис Николов, твърдят, че Влайчо никога до оня паметен ден не бил
стъпвал на Изгрева и че това била единствената среща между двамата.
Борис Николов дори пише:
“Влайчо пътува по цяла България, посещава стотици хора от Братството в провинцията и е
пророкувал на хиляди българи. Но той нито един път през цялото време не е дошъл на Изгрева и не се
е срещал с Учителя.”
Цитираният добросъвестен автор назидателно отстоява: пророкът от село твърде късно дойде
при Беинса Дуно. Затова внимавайте, не правете като него!...
Въпросното погрешно мнение за зла участ се налага в публичното пространство. Влайчо се
превръща едва ли не в нарицателно на ученика, късно намерил учителя си! И се съчинява, и се
разраства един мит...
За близостта между двамата свидетелства, както вече узнахме Ванга. За нея говорят и
рефератите, които Влайчо изнася в младежкия клас, а също така и неговите лични спомени за Учителя.
Защо са тогава острите гласове, че той късно се бил добрал до Беинса Дуно? - Дали защото
прорицателят от Коньово се оказва нестандартен, неподвластен на масовите чувства? И не е сред
“демонстративно любящите” в обкръжението на Петър Дънов?
При това след неговата смърт нашият герой поема по свой съвършено самостоятелен път - на
пророк и проповедник сред народа. Да, но и тогава той запазва искрено преклонение, никога не
оспорва палмата на първенството на духовния монарх.
Въпросното погрешно становище се опровергава и от съхранения есеистичен спомен на Влайчо
Жечев “Разговор с Учителя”. На него ще се спрем малко по- нататък в настоящия раздел.

Категорично го отхвърлят и двете фотографии от извора Махабур през 1931 г., (публикувани не
другаде, а в “Изгревът...” т. 17, стр. 600). Там те двамата са заснети заедно, но под снимките това
незнайно защо не е отразено. Ще си позволя да разтълкувам накратко тези фотоси.
На първия от тях Дънов е седнал в центъра на групата, а Влайчо е долу, крайният вдясно. На
втория Влайчо е заел неговото място, а Учителят седи най-високо в левия горен ъгъл на групата.
Каква многозначителна ирония на съдбата: сякаш Беинса Дуно се готви да поеме нагоре към
небесния си път (и той наистина ще го направи след тринадесет години), а Влайчо, заемайки
освободеното от него място в центъра, ще продължи значимото дело. По своему. Нещо, което по-
нататък предстои.
И тъй, посланията на разменените реплики при последната среща на двамата се оказват със
съвършено различен смисъл. Нека да се върнем отново към тях.

www.spiralata.net 23
 Според възпоменанията на Н. Карагеоргиева, в този случай Дънов проявява трогателна
деликатност повече от всеки друг път и то именно към закъснелия прорицател от Коньово:
- Заради вас, които идвате с любов, ще започна отново беседата.
Когато я приключва, обръща се повторно към Влайчо. И този път е повече от всякога
иносказателен:
- Брате, взимай здрав материал и здрави гвоздеи...
“Повечето ученици - открехва съкровени спомени Стефан Харизанов - удивени от тези негови
слова, същия ден се питаха помежду си: за какво ни събра днес Учителят?...”
А Влайчо на свой ред се взира в присъстващите. И тихо отронва:
- Учителят си отива преждевременно... Помнете, той заминава в невидимия свят! Напуща
Земята... Това е последното ни виждане.
Нелека орис.
Влайчо знае: Беинса Дуно, вече в 80-те години, е сравнително здрав. Неговите последователи не
са могли да не забележат - макар и отпаднал, той е в приемливо за възрастта си състояние. Затова с
недоумение отказват да приемат словата на “закъснелия ученик!'.
Така е, но пред Влайчо се разкрива нещо неочаквано - след няколко дни замислят да го приберат
в милицията. Ала той ще ги предвари. Учителят по един свръхестествен път ще си замине от този
нелек свят и това ще е по негово собствено желание.
Трогателно и всеотдайно един ясновидец сред обкръжение на сродни души ще предупреди и
подготви за края на пътя в плът и кръв на друг.
И това - малко преди неговата кончина.
***
Петър Дънов си отива от земния свят в 5 часа и 45 минути на 27.12.1944 година (по нов стил), на
връх Стефановден, на третия ден след Рождество Христово.
На Стефановден?... Дали духовният покровител на Влайчо свети Стефан не е “подсказал” това
на пророка от народа? (За любителите на куриозите, носители на тайни послания, не бива да
пропускаме съвпадението с една друга, още по-горчива рана. На същия ден, но доста по-рано през
1872 година, на Стефановден - дата, мъчително изстрадана от целокупния български народ, край село
Къкрина е заловен Васил Левски.)
***
Влайчо присъства на погребението на беловласия духовен водач. Непосредствените впечатления
от едно от най-тъжните събития в живота си той ще излее в спонтанни, повлияни от случилото се в
сетния миг на раздялата (28.12.1944 г.) куплети:
“...Но внезапно гробът се срина,
сниши се едната страна наполовина.
Казаха някои братя, че това е знак -
любимият Учител сред нас е пак.”
Прочувстеени в искреността си откровения.
Своите наблюдения от срещите с незабравимия Дънов той ще отрази и в художественото есе
“Разговор с Учителя”:
“Колко е голяма радостта, когато Учителят изнася беседите си в Салона. Неговото говорене
освежава и повдига копнежите на спящите у нас добродетели.
Но особено е красива картината, когато след беседа слушателите заобикалят от всички страни
Учителя и като че насила искат от него да изтръгнат още нещо.
Това не е ли копнеж на душите, които търсят светлина, свобода и любов и то чрез един светъл
лъч, пратен от небето?
Учителят не повтаряше нещата... Казваше следното: “Човечеството в многовековния си път е
опитало много методи за разрешаване на задачите в живота и винаги се е натъквало на нечувани
противоречия. Мъчнотиите и страданията, те са го направлявали да търси истинския път... Те са
главният учител в наше време.”
Той каза: “Те ще преосмислят живота. Друго какво може да подкрепи човека на XX век, защото
зад битието на хората има нещо скрито. И този техен живот не е още реален. Докато се подозират,
следят, карат, обиждат, пакостят си един на друг, те не са в реалния живот, а в живота на сенките.”
„Дядо Влайчо малко четеше беседите на Учителя, но много добре го познаваше. Той го носеше в
душата си” - споделя преки наблюдения Н. Карагеоргиева. И това за пореден път потвърждава
близостта между двамата.

www.spiralata.net 24
 Без да е любител на атрактивните словесни тиради, той е прекомерно ярък, за да стане бледо
копие или отражение на друга яркост. Дали защото болезнено чувства света?
Едва ли ще сгрешим със сравнението: ако Дънов е мозъкът на духа на братята, Влайчо е
страдалческото му сърце.
От деня на окончателната раздяла с Великия посветен самородният пророк ще продължи по най-
трудния път неговото дело, като го въплъти в личностна саможертва.
Този “събрат на простотата”, тази свръх енергична натура ще странства от град на град, от село
на село. Ще помага на угнетените от живота с безупречно точни ясновидски предсказания. И като
“един от последните пастири на стадото” деликатно ще насочва нуждаещите се от духовна подкрепа
към Бялото братство.
А това, както предстои да се убедим, ще му създаде сериозни проблеми с новата власт.

Пир по време на чума? Срещи с народа

“Хората смятат, че би трябвало да се занимаваш с тях, след като не се занимаваш със себе
си”.
Гьоте
Влайчо приема в бащината си къща. До него прихождат всевъзможни страдалци, а понякога и
живи смъртници. Изправени пред омагьосания кръг на неизвестността, посетителите с годините се
множат.
Пристигат с каруци и коли цели фамилии. Отсядат пред дома на прорицателя, а там -
стълпотворение. Налага се да чакат с дни, за да бъдат приети. Търсят го преди всичко люде от народа,
а не някакви префърцунени дами - мърморани с напудрени носове.
За да се справи с проблемите на хората, той работи върху себе си, като се калява духовно и
физически. Става твърде рано - към 3-4 сутринта. Дисциплинирал е тялото и ума си.
Разсъмва. Денят започва. И се занизват върволици. Срещите с него - миг Вечност.
Как не му дотяга да дешифрира човешки съдби?
***
Случва се понякога така, че докато кортежът от страдалци чака отвън, многолюдното домочадие
на Жечовата фамилия да вършее. Посетителите, без да желаят, смущават задружния стопански труд,
като отклоняват от него сина на земевладелеца.
За да не безпокои близките си, Влайчо се премества в къщата на свой приятел в
противоположния край на селото. Но и там тълпите го откриват и плъпват.
В този дом живее и приема в продължение на повече от три години.
Тогава някои негови родственици критикуват баща му: “Не те е срам! Да имаш 300 декара ниви,
а да оставиш сина си по чужди къщи, сред чужди хора!... Че е сирак, сирак е, но той все пак не е пълен
сирак, нали!...”
Жечо се сепва. Отделя го, дава му 30 декара ниви. И го подпомага да построи на новия парцел
свой дом.
***
Благодарни заможни хора пращат на Влайчо Библия, а в нея - едри банкноти.
- Би трябвало да знаете - пари не взимам. Защо сте ги проводили?! - Реагира ясновидецът.
Приема с благодарност Светата книга, а паричните знаци отпраща. Той недолюбва нещастните
банкноти. И цял живот ще е в конфликт с тях.
Друг аналогичен случай. Признателни родители, след като е спасил живота на детето им, като
му целуват ръка, се опитват да му пъхнат някой и друг лев в джоба:
- Вземи, Влайчо, вземи де... Труд е това. Труд нелек...
- Недейте! - Отдръпва се. - Не на мене, благодарете на Небето - отронва ясновидецът и отклонява
подаянието.
А после, без да назидава, завършва:
- Истината не се продава, тя се чувства със сърцето... Моля ви, приберете парите. При вашето
голямо домочадие те са ви, както виждам, много по-необходими.
***
“Идваха с коли, откарваха го по домовете на страдащите, които се нуждаеха от помощта му -
спомня си Пепа Петрова. - Водеха го при болни, а те отчайващо се молеха да стане чудо, за да оцелеят.
И то чрез него се сбъдваше.
А в ума му - раздвижен свят от съдби и събития.

www.spiralata.net 25
 Хорските нещастия понякога го претоварваха. Тогава с помръкнали от чуждите болки сетива,
тайно от огромните множества диреше подслон в нашия дом. Приел като свои камарите от страдания,
това мъчително изцеждаше живота му. У нас спокойно и по човешки се приютяваше, да поотдъхне.
Дядо Влайчо говореше бавно, кротко, смирено. Беше внимателен с всички. Това респектираше.
И запомнете от мене - той беше ученик и последовател на Учителя Дънов, а после ясновидец и
лечител.”
***
Пред дома му - хора със стенещи души. С много-много страдания. Те споделят помежду си за
изгарящата ги мъка.
И ето, пред помръкналите им погледи се изправя очакваният Спасител. Той сочи всекиму изход
от омагьосания лабиринт.
Съвършено различен е от тях - няма семейство, никога не е познал жена.
Да, но разговаря с живи и с мъртви. Над богобелязания витаят духове, светли и благородни, като
този на светията Стефан. Те подкрепят живите чрез неговото слово. Хората оцеляват, защото час по
час се бъхтят в осивелия си делник с мисълта за насъщния. А той, защото живее за тях. При това
срещата с него е прекалено хубава, сякаш не е истинска... Как се обяснява това?
Колкото повече човек се докосва до чудесата, толкова по-трудно ги дефинира. Нашият
прорицател е неотстъпно сред изтерзаните - търсят го те, намира ги той.
Как?
Както отбелязва Борис Николов: „Дядо Влайчо пътува по цялата страна и пророкува на хиляди
българи.”
Властите го преследват още преди Девети септември, а странникът снове безпощадно за себе си
от дом на дом сред нуждаещите се от помощ. В живот-саможертва.
И това ако не е пир по време на чума?... Духовен пир.
***
Любопитна е случката, разказана от Димитър Тракийски.
Към гарата на околийския център подтичва млад човек от родното село на лечителя, който
предварително си е закупил билет за връщане.
Насреща му Влайчо:
- Закъде тъй задъхан, Стойчо?
- Отивам си в Коньово. Нося лекарства за мама.
- Не бързай толкоз, няма да успееш. - Подмята с блага усмивка ясновидецът.
Младежът хуква още по-припряно, като секунда по секунда поглежда часовника си. Е, има още
цели петнадесет минути.
Но не щеш ли, на перона на гарата съзира свой набор от армията. Не са се виждали от години.
Влакът пристига. Той знае, че престоят е само две минути, ама раздумката е изкусително сладка.
Едва когато вижда, че стрелочникът дава сигнал за потегляне на машината, младежът се затичва
да се метне в движение, но е възпрян от дежурния полицай:
- Стой на място, самоубиец!
И... пропуска влака.
Светът на ясновидеца Влайчо изобилства с невероятно звучащи истории. Тази е една от тях.

ГОДИНИ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ

Забраната. Кой му дава право да помага?

“Рожби ехиднини! Как може да говорите добро, когато сте зли!”
Из ““Евангелие на Матея” (12:34)
09.09.1944. Настават “нови времена”. Възторжени и окрилени! “Времена на бурен възход”.
За Влайчо - смутни.
Дошла е Свободата. А с нея - големият вакуум.
България според него предстои да бъде окована, а според новоизлюпените вождове - да бъде
въздигната в “прогресивната рамка на цивилизационното развитие”.
Години на духовен срив за нашия народ, изправен пред, както им се ще на новоизлюпените
водачи, “героичен подем”.
Свещеният мрак на изравняващия хората “светъл комунизъм” обича да се кичи с гирлянди
светлина. Утопията - с усещане за святост.

www.spiralata.net 26
 ***
Макар някога да се е грижил за ранени партизани, Влайчо е далеч от “модерната проказа” на
новото време. Комунизмът не го вдъхновява. За “епохата на равенство” този човек не е прогресивен.
Известно е, че се е срещал по височайша покана в двореца Враня през 1938 година с цар Борис
III. На кръстопът в непосилни трудности, монархът по онова време се е безпокоял за политическите
перспективи пред поверената му държава. И не само това. Интересувал се е за живота и съдбините на
неродения още престолонаследник. Посредник на срещата (навярно някои се досещат) е тайният
царски съветник Любомир Лулчев. Двамата с Влайчо се знаят от сбирките на “Изгрева”.
Можем да гадаем: дали “кумирът на царственото провидение”, “довереният на короната
привилегирован ясновидец” е сверявал часовника си, като е сравнявал собствените прозрения с тези на
пророка от народа...
Ясновидецът Влайчо предрича, че престолонаследникът ще е от мъжки пол (Симеончо).
Коронованата особа приема с нескрито задоволство окуражаващото пророчество. Неблагоприятно
обаче е предсказанието за перспективите пред наследника като цар на България. Прорицателят не го
вижда като такъв:
“Нито ще е царствен, нито ще царува!”
Династията е застрашена.
Прогнозата предизвиква в душата на Борис III вълнение от девет бала!
Преуморен физически и психически, монархът през последните преброени години от живота си
бере прекомерно много ядове за съдбините на държавата. Те сега се разрастват с тревожните
перспективи за бъдещето на все по-тежката корона.
Жегнат от страховитото пророчество, Борис III помръква.
***
Така значи, набелязаният от червената власт съмнителен оракул е поддържал тайни контакти с
“ненавистната царствена особа”!
Тъмно клеймо, което никога не ще бъде забравено, нито изтрито. А “окото на властта”, както ще
се убедим по-нататък, е зорко и винаги, ама винаги безкомпромисно.
Широко прокламираната свобода на Девети гради грандиозни дела. Едно от тях... политическите
лагери.
Лечителят и пророкът тепърва ще се запъти натам. И в настръхналите времена ще е принуден да
приеме наложената му съдба зад бодливата тел.
Наистина ли го чака мъчително изгнание? По каква причина?
Той където и да е, носи убеждението, че трябва да говори истината и само истината и да съхрани
достойнството на откърмилия го народ. А също така и чистотата на своята вяра в благодатните нови
(всъщност нелеки) години.
Влайчо многократно е заставал лице в лице с болката на хиляди страдалци. От ранно детство
познава човешката мъка. И сега отстоява справедлива позиция.
Затова го гонят и наказват. Именно затова. Него, не- подвластния на най-масовия инстинкт -
страхът за самооцеляване.
И накрая, но не на последно място, той ще се впусне в задаващата се битка с предизвестен изход,
за да докаже на себе си и на другите, че е по-силен от злото.
Бог да му е на помощ!
***
Настават години на върл атеистичен режим. Епоха, когато възвестителите на една “вече остаряла
истина” (нима тя, като учебниците по история, трябва да се променя с всеки нов режим?) ще гният
обречени по лагери и по затвори.
Българският тоталитаризъм през петдесетте години на XX век е сред най-страховитите в Европа.
Доказателство - огромният брой жертви у нас след Девети септември със съд или без съд и присъда.
Пример: в предизвикалата Втория световен погром нацистка Германия екзекутираните от
Нюрнбергския процес се броят едва на пръстите на двете ръце. У нас - десетки хиляди (според някои
изследователи - стотици хиляди).
Тоталитаризъм, преобразяващ с лекота огромни маси хора в безлична и задължително
екзалтирана в безотказната си послушност тълпа.
Географската карта на Родината предстои да почернее от лагери и затвори. Като катранени
кърлежи те ще се впият в снагата й.
***

www.spiralata.net 27
 Нима животът у нас с настъпилите промени Бог знае колко се е изменил? - Бедните открай време
са се нуждаели от пари. Е, вече имат ли?
Разликата - обещават да им ги дадат. И ред други облаги и благодеяния им обещават. На
полуграмотните.
На най-верните от тях щедро ще им предоставят, като ги поставят на отговорни постове. Без да
придирват дали са подготвени. За да увлекат те пламенно и останалите.
Това са времена, когато грубо материалистическата наука властва повсеместно. Ясновидството
не отговаря на каноните на нейната “обективна философия”.
Под светлите зари на тоталитарния комунистически режим яркото марксистко светило професор
д-р Иван Попвасилев в своята “научна книга” “Телепатия, ясновидство, парапсихология” остро
заклеймява Ванга като “сеячка на лъжи, заблуди и шарлатании”. Всичко онова, което ни предоставят
ясновидците, безпощадно анатемосани от професора-материалист, е “кълбо от безсмислици”.
Времена на безпощадна диктатура. Работи принципът: колкото по-мним е комунизмът, толкова
по-ожесточена съпротива за опазването му.
Политическата атмосфера в България се нажежава.
Вилнее “червена страстна седмица”. С непредсказуеми контрасти.
Новата власт е забранила дейността на ясновидци, гадатели, лечители, знахари... Вихри се
безжалостна кампания срещу тях. Оттук нататък репресиите са само на една крачка.
И те не закъсняват.
***
Страданието - болестта на честните.
Благословен с дарба да съзира онова, което другите не могат, Влайчо прекрасно съзнава какво го
очаква.
А са се занизали като коварни изстрели в гърба донос след донос срещу него. Срещу нежелания
от новата власт трудно контролируем “познавач” и “гледач”.
По същото време около личността му не се вдига Бог знае какъв шум. Това е приглушен,
коварен и може би именно затова опасен шепот.
Всъщност, той не е “гледач” и “познавач”, а ясновидец, но другояче мислят “утвърдените
познавачи” на червената идеология.
Те, които, без да трепнат, са готови да го затрият, тепърва ще вършат черната своя работа. Ще
опитат да преначертаят една жизнена съдба. Съдбата, за която мъдреците казват, че е всичко онова,
което се случва, докато кроим планове за бъдещето.
Влайчо в ония възторжени и мрачни години се очертава като смущаващ въпросителен знак.
Да, но неговите преследвачи поради примитивния си интелект не подозират, че въпросителния
знак може да се превърне в предупредителен...

ВРЕМЕНАТА СЕ ЗАТЯГАТ
“Истината никога не бива да бъде превръщана в куче на човека; горко му, който й свирне. Тя не
се води на синджир, за нея не се говори непрекъснато.”
Елиас Канети
Това са мисли на Нобелов лауреат, роден на наша територия, уви (дали за негов късмет) не
израснал у нас. И за съжаление не оставил литературни шедьоври на роден език.
При комунизма реалността е далеч, ама много далеч от току-що цитираните мисли на световния
класик. По време на “най-прогресивния обществен строй” непрестанно се говори и втълпява истината.
Да, ама истината, насажданата, наистина ли е истина?...
Затова пророкът е преследван както от старите (отпреди 1944 година), така и с още повече страст
от новите “политически гладиатори на властта”.
***
Налага се Влайчо да иде в Общинското управление за някаква справка. Там около Председателя
са се събрали на раздумка общински съветници и приятели партизани.
Едва-що съзрели го, те неистово започват да се подиграват на пророка от Коньово. Завихря се
гавра с него, заплашваща да прерасне в опустошителен скандал.
Служителят на добротата решава: мълчанието в инсценираната ситуация е най-достоен отговор.
Това още повече изнервя “храбреците”, решили да събират актив на негов гръб.
Вбесен, че не е удостоен с капчица внимание, Председателят, издигнал се от някакво близко
селце до съблазнителната службица, нарежда:

www.spiralata.net 28
 - Затворете вратата! Немедлено!... Това е съмнителен човек!... Той трябва да остане тук!
Затворете, казах!... - Оглежда се за ефекта и самодоволно се подсмива под мустак. - Е, може ние да го
пуснем, но само, ако този тип успее да докаже пред нашия революционен трибунал, че не е
шарлатанин.
Обкръжението на Председателя се залива в ехиден смях и доволно дюдюка.
Пророкът е получил най-висша почит - приживе освиркан.
***
С риск да бъде изпусната от контрол, обстановката неудържимо се нажежава.
Предусетил това, сдържаният дотогава Влайчо променя тактиката: ще се защитава.
Обръща се към членовете на “революционния трибунал”:
- Вие в Бога вярвате ли?
- Не, не вярваме! - Дружно, с гордост отвръщат марксистите-материалисти.
- А в мене вярвате ли?
- В тебе?... Ха-ха!... В тебе пък хич! - В един глас се изсмиват развеселени.
Влайчо запазва самообладание. И - лично към Председателя:
- А ти Стойка от вашето село познаваш ли я?
- Как да не я знам, тя ми е леля.
- А някои от нейните близки не умряха ли, като се самообесиха?
-Да, тъй е, но... Накъде биеш?... Хм...Ти, к'во общо имаш ти с това?...
- Имам. Аз й казах на нея и на мъжа й, че под пода на тяхната спалня е заровен убит турчин - да
го изкопаят, да го погребат подобаващо в мюсюлмански гробища. И едва тогава ще спрат
самоубийствата. И едва тогава те и техните деца след раждане ще получат спокойствие и ще живеят...
(Тишина.)
Разкъсал накипялото мълчание, Влайчо продължава:
- А чувал ли си да са изкопали скелета на убития? И оттогава децата им да са престанали да
умират?
- Не ни будалкай! Тоя случай, ехеей!... Него,.хе-хе, и кокошките на село го знаят...
- Не ви е достатъчно?
- Не! Не!... Не ни убеди... Тук ще стоиш!... - Провиква се Председателят. - Никой да не отваря
вратите!
- Добре, ти си човек на Партията. А Златка от вашето село, чийто мъж през Септемврийските
събития от 1923 година безследно бе изчезнал, нея знаеш ли я?
- Как да не я знам...
- А известно ли ти е, че най-близките й бяха решили: нейният съпруг е убит? И настояваха тя
повторно да се омъжи?
Председателят мълчи.
- А знаеш ли, че аз я посъветвах да не допуска тоз грях, защото свише ми бе предадено - мъжът й
е жив. И търпеливо трябва да го дочака. Казах й, че той ще се върне след шест години.
Ни звук. “Трибуналът” немее.
Влайчо снижава глас:
- Тук бях неточен. Допуснах грешка... - И с рицарска доблест отсича. - Вместо след шест той се
върна жив и здрав от Сърбия след осем... Да, но жена му ми бе повярвала. Тя, милата, го дочака... И не
поорами семейството си, знаеш ли това?... Ако не, питай я, тя моя съвет не е забравила. Тя ще ти каже.
Питай и нейния съпруг, вашия партиен другар...
- Чувал съм... Нещичко май съм чувал... - Мрънка Председателят, свел глава.
И думица повече не обелва. И нищо той не пита.
- Ех - ще въздъхне Влайчо, - колко неяснота властва по света... Колко надменност и
самонадеяност...
Приятелите на Председателя, оклюмани, не смеят да погледнат прорицателя в очите.
Тогава те някак гузно отварят вратите и неохотно го пускат да излезе навън.
(По спомени на Жельо Тодоров.)
***
Към пророка от Коньово с молба за помощ се обръща непознат младеж. Живо се интересува: ще
успее ли той по рисковани тайни канали да замине за Америка? (По П. Вълчева.)
- Да. - Притворил очи, едва чуто мълви Влайчо. - Виждам те отвъд Океана - жив и здрав ще си.
Животът си достойно ще уредиш там.

www.spiralata.net 29
 Окрилено, момчето благополучно се прехвърля през границата.
Дотук добре. Но възмогналото се младо американче има неблагоразумието да изпрати от
страната на свободата писмо с картичка на своя благодетел. В нея с искрен възторг изповядва:
“Благодарение на теб, успях... Задължен съм ти до живот! Дълбок поклон!”
Да, но при комунизма писмата от капиталистическите страни се разпечатват, четат, проверяват.
И - нов повод Влайчо да бъде под зорката лупа на органите на сигурността.
Едва нарочен, те са вече по петите му.
Оттук нататък всяка негова стъпка ще е под наблюдение и контрол.
***
Да бъдеш честен към себе си и към другите - животът става труден, но пък дирята е достойна.
Така се засвидетелства име и място в душите на хората. Име, подпечатано с клеймото на страданието -
нелеката орисия на почтените.
Влайчо е от хората, които неведнъж на дело са доказвали, че не биха заложили на жалкия избор:
хляб пред свобода. Дали защото добре познатият ни човек от народа избягва да споделя първичните
чувства на тълпата.
При това от добро сърце, както знаем, той самият някога е укривал и лекувал ранени партизани.
Можел е да бъде активен борец. Това би променило посоката на съдбата му.
Да, ала пророкът с достойнство отказва да се възползва от своите “заслуги”. И дори в най-
трудния за оцеляване период на живота си, изправен пред “изпепеляващото дихание на Революцията”,
не извлича изгоди от “героичното минало”.
Той е от оредяващия род хора с принципи.
Така е, но нравите в “новото време” са съвършено различни - колкото по-цветисти са
индивидите, толкова по-бойка е нетърпимостта към тях. Работи военният принцип: “еднаквостта е
красота”.
Комунистите изпитват органична неприязън към някогашните предсказатели. Дали защото също
като тях (Боже мой, думите са слаби, та именно те, ясновидците, действително го правят) надничат в
“необозримото бъдеще”?...
Прорицателите срещу “узаконените проповедници на прогреса”. Рискована конкуренция.
Затова червената власт върло отхвърля свръхестественото и до смърт гони неговите носители.
Дядо Влайчо, както ще се уверим по-нататък, е ярко доказателство за това.
***
Историята, до която се докоснахме има свое логично продължение: предстои да бъде прибран
“на топло” този страшно интересен и все по-неудобен човек, който упорито отказва да се приспособи
към новите условия.
Нека да посвикне с тълпата, да стане част от нея. С други думи, “да се приобщи към народа”.
Или веднъж завинаги да бъде отстранен. Ако е необходимо - и физически.
Въпросът засега е как да се извърши това? И най- вече - на основание на какво? Трябва да бъдат
изработени срещу него железни обвинения.
***
Животът на нашия пророк е на път да бъде взривен. Без гръм и трясък да се срине в отломки и
прах.
Влайчо съзнава опасността, но не престава да се води от вътрешното убеждение: “Страданието е
пътят на любовта.” И с дързост се подготвя да поеме по задаващия се трънлив друм, който предусеща,
че го очаква.
Дали защото знае: с неудачите, които ни връхлитат, битието земно разкрива съкровени тайни. И
най-значимата от тях - въпреки нещастията, колкото зловещи, а понякога и безмилостно смазващи да
са те, животът не свършва.
И ако успешно ги надмогне, тогава...
Каквото и да стане с него, Бог да му е на помощ!

Видение за края на Георги Димитров

“Недалновидно е да гледаш твърде надалеч.“
Уинстьн Чърчил
Влайчо е от хората, които за нищо на света няма да излъжат. Не вярва на измислените истории
за “градящо се велико съвремие”. Камо ли на някакво ефимерно “светло бъдеще”.
Навярно с основание - никъде във времето напред той не ги съзира.

www.spiralata.net 30
 Прорицателят вижда събитията и човешките съдби с очите си. С духовните си очи.
На фона на ширещия се в ония години псевдоинтелектуален културен елит, който изхвърля от
литературата “буржоазни писатели като Вазов”, пред блюстителите на новия ред се изпречва ярка
личност със стъписваща прогностична дарба.
И това - в метежните времена на все по-растяща агресия към авторитетите. Забележете, само към
онези авторитети, които не са с партиен пълнеж.
Отгоре на всичко нашият прогностик не е на страната на овластените червени велможи, а на
библейските пророци, проповядващи (колко старомодно!) почтеност и праведност.
(Господи, какво означаваше последната дума?...)
Така този кротък, готов да стори път на мравката човечец, е причислен към “политически
опасните лица”. Дали защото както ще узнаем след малко, изведнъж ще се окаже в неблагонадеждната
графа “разпространители на слухове”.
И... започват неприятности.

Много неща няма да му простят. И най-вече - че остава верен на себе си. При това той не крие
непоколебимата своя всеотдаденост на една Висша сила, която управлява света.
Какво еднообразие, каква всемирна скръб, ако не съществуваше Бог!
А червените велможи обожествяват химерата Комунизъм. И шумно ръкополагат и горещо се
кланят на нейните “пророци”. Същества - посмъртно, а някои и приживе - въздигнати в недосегаемост.
В настъпващата агресивна епоха, в която залязват старите богове, за да се явят на политическата
арена хора-божества, “ясновидците и прорицателите на новото време” са други - Ленин, Сталин,
Димитров.
Те не се нуждаят от конкуренция.
В тази ситуация кой би се нагърбил да оневини някакъв си селски оракул, недалновидно
отстояващ овехтели за неоматериалистичното време позиции?
“Комунизмът осигурявал правда за всички?” - Ще се обърне с усмивка към най-близките си
приятели Влайчо. И иронично ще ги запита. - “Ако една правда е изгодна за всички - и за умните, и за
глупавите, и за работливите, и за мързеливите, и за почтените, и за разбойниците, правда ли е тя?“
Този особняк не е инакомислещ. Той просто е мислещ. Ще си плати за това!
Повече от очевидно е - чака го главоломен Апокалипсис.
***
Съществуват и някои други събития, които объркват съдбата на прорицателя, излязъл от село.
Оная същата нелека съдба, за която той знае, че миг по миг непрестанно го тества.
Веднъж през 1947 година в тесен приятелски кръг Влайчо споделя под сурдинка, че му е
известно кога ще заболее и умре Георги Димитров. И смело назовава годината -1949. (О, тъй скоро!)
Имал е недопустимата наивност да бъде искрен. И неблагоразумието да разкаже на други
съзряното, при това не завоалирано, а категорично и ясно - той, който никога не е бил разточителен на
слова.
По онова време властва един (знаем кой) едноличен диктатор. По-кьсно ще дойде друг - “другар
уважаем”... Той пък с годините все по-успешно ще се превръща в двуличен диктатор, но това вече е
съвършено различна тема...
И тъй, някой от “преданото обкръжение” на нашия прорицател, навярно, за да се хареса на
червената власт, е “снесъл” казаното между четири уши “там, където трябва”. “Приятелите” с
неоценим принос в доносничеството не прощават.
Днес това предсказание може да изглежда безобидно, та и смешновато. Да, ама в устремените
напред “светли години”...
Подобна информация в ония “славни времена” е смущаваща. Или както е казал един голям наш
сатирик: Дума дупка не прави, но за дума се гони до дупка...”
Да се предскаже краят на вожда, би могло да се тълкува така - политическата система е
несигурна.
Подобно деяние се счита за НЕДОПУСТИМ ГРЯХ през комунизма. Това е светотатство -
ВЪРХОВНО НАРУШЕНИЕ НА ПРАВОВЕРНОСТТА.
Вождът, както показва последвалата (две години по- късно) негова мумификация, едва ли трябва
да бъде приеман за смъртен...
Хората в трудните времена с неимоверни усилия “строят комунизъм”, та тепърва да живеят
щастливо. Актуално обаче е и обратното твърдение: те живеят, за да “сътворяват блага на комунизма”.

www.spiralata.net 31
 Как в ония безметежни години наказанието за фриволности, като тази на Влайчо, да не бъде
сурово?
Да се предскаже края на един изглеждащ здрав и активен държавен ръководител, който при това
е в изключителна интелектуална форма, тази постъпка може да бъде тълкувана като симптом на
нетрайността на новата власт. Тя може дори да се разгледа като подстрекателство към бунт. Нещо
повече - в следреволюционната истерия да се причисли към дамгосващия параграф “ДЪРЖАВНА
ИЗМЯНА”.
***
От тоз миг нататък идеалистичният наш герой е обречен.
Срещу него ще се разиграе една непочтена, ужасяваща до смърт интрига. Не, думите са слаби -
това не е интрига, нито безобидна, както сега на нас ни изглежда, история. Това е истерия.
Е, сега вече няма как да му се размине затворът.
Отдавна нарочен, сам си е изпросил наказанието.
Затова, че не умее да крие истината и не държи устата си затворена, той ще изпита на собствен
гръб какво значи Белене. Там на сигурно място “самозваният пророк да си постои, па кротичко да
поизчака. Па да провери: указаната година фатална ли ще е за вожда Димитров?...
Оттук нататък неговите преследвачи, на които им е необходимо нещо незначително, за да
действат, доволно потриват ръце.
Вече им е потребен единствено и само повод. Какъвто и да е. И ако тяхната жертва не им го
предостави, те не са лишени от способности. Все нещичко ще скалъпят...

И клопката се затяга
“Докато демокрацията развращава масата, като й дава илюзия за равноправие, диктатурата
развращава управниците, като им дава илюзия за всемогъщество. “
Боян Болгар
В началото на 1948 година група офицери от Ямболския военен гарнизон решават нелегално да
пресекат границата с Турция.
Дочули за способностите на феномена от недалечното Коньово, те си уговарят дискретно среща
с него. Да узнаят - ще успеят ли в рискованото начинание.
Както при повечето заговори, предателството и тук не спи. Внедрени в групата агенти на
Държавна сигурност съобщават там, където трябва, за предстоящата визита.
Проследили офицерите, органите на реда ги арестуват. Не другаде, а в дома на недолюбвания от
властта ясновидец. При същия оня “мерзавец и разпространител на слухове за края на вожда Георги
Димитров”.
Да, обаче този дошъл за тях като на тепсия довод изглежда им се вижда недостатъчен. Та да
опекат по- сигурно своята работа, те стъкмяват и втори.

В какво се състои конспирацията? Влайчо, както забелязваме, в случая не върши нищо

осъдително. Не може да избегнем въпроса: “Нима ясновидството е измяна? Или вражеска диверсия?”
Да, ама в ония смутни времена е. И - предостатъчен повод за арест на нарочения.
Перфектно премислен ход. С един куршум - два заека.
Надявали са се навярно така да го “покръстят в предателство”. Или поне да изтръгнат от него
признания за подпомагане на “офицерската авантюра”. И най-сетне - хоп! - да го “тикнат на топло” за
съучастничество.
Известно им е, това реално не е така, но... Но никога не се знае какъв заек ще изскочи от храста.
Пък и нали, както е известно, той някога е подпомагал омразния цар Борис III. Нали е получавал
благодарствени писма от вражи капиталистически държави. Нали е “подкрепял” и други
родоотстъпници в бягството им на Запад... Доводите комай натежаха.
Всъщност, той не е обичан от властниците през царско време, не е обичан и след това.
***
При извършения обиск в дома на Влайчо Жечев оперативните работници не откриват друго,
освен камари духовна литература и купища благодарствени писма. Да, но в някои от тях те намират...
закътани левчета. - Какво дирят банкнотите у тебе, безсребренико?... Охо, виж ти, работил бил без
пари!... - Подхилква се следователят - противен, брутален тип. И продължава загрижен:
- Е, добре, а плащал ли си, уважаеми, за нетрудовите свои доходи данъци на държавата?!...
Нагло се опитва да го шантажира.

www.spiralata.net 32
 - Навярно вие сте забелязали - въпросните пари са в благодарствените до мене писма. Те си
стоят там от години. Виждате - до днес са недокоснати. Ако наистина са ми били необходими, аз,
разбира се, щях да ги употребя. Фактът, че са си още там, би трябвало да ви говори, че тези пари са ми
абсолютно непотребни...
Човек, който да не се нуждае от пари?... - Охо, тук вече се увлече-е-е-е... Ха-ха, че той отдавна да
е построил комунизЪма... На нас ли се подиграва?!...
Това пък е още по-нагло! - Ще трябва да бъде попритиснат по-ячко до стената.
***
И тъй през 1948 г. Влайчо Жечев е арестуван. Иззета е от дома му “съмнителна литература”. По
онова време, както узнахме, той отдавна е бил нарочен за реакционер, продължително и внимателно
следен.
Не можем отново да не зададем въпроса: коя е истинската причина за неговия арест?
Истината - особнякът Влайчо е различен от обикновените трудови граждани. И, разбира се,
първопричината са неговите свръхестествени занимания. Затова той е “неразбран и отхвърлен от
представителите на прогресивната епоха”.
Но има и ред още по-сериозни причини. Този наглец опитва да се конкурира с “пророците на
новото време”: Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Димитров... Той, самозванецът!
Влайчо, Влайчо, човеко хрисим, защо се забърка в тая мръсна игра?

Не, той никога не се е занимавал с политика. Имал е обаче мъжеството да заема и отстоява
самостоятелна позиция. И най-вече да назовава истината.
А от нея, неудобната, се боят с гузните си съвести някои измислени величия, които държат да
останат неопетнени по абсолютно никакъв начин. Именно такива “избраници” са се докопали след
промените на Девети до лостовете на властта.
В малката, но цветиста на колорити дотогава България тотално нахлува сивият тоталитарен
диктат.

За какво и как е арестуван

Защо го преследват? - Не само за това, че не приема обожествяването на някои не богоподобни
особи. Той е дръзнал, без да е партиен функционер, да предсказва съдбите на хората в новото
общество! А и на самото общество.
Това е непростимо!
За ревностните служители на реда “въпросният ясновидец” се оказва непредсказуем. И като
такъв, както им се струва, е опасно след време да се превърне в неуправляем.
Тоталитарните структури тогава, а комай и по-късно ще се усъмняват и дълги години ще гледат
с недобро око на “непредвидимите индивиди”. Ако си послужим с каламбур, в страната на лъжците
лъжата е най-неоспоримата истина.
Да, но Влайчо винаги е говорил само истинската истина (това уточнение в новите условия вече е
задължително).
Дали защото е убеден: “Ако чакаме подходящо време, за да назовем истината, вовеки трябва да я
отпишем - то едва ли някога ще настъпи.”
***
И тъй Влайчо Жечев е нарочен на основание гласуваната от правителството на 20.12.1944 г.
“Наредба-закон за трудово-възпитателни общежития за политически опасните лица”.
Обвинен в противонародна конспирация и агитация, той ще бъде следствен повече от година, а
после ще замине на заточение. За да прекара близо пет лазарника в “червените зандани”. И да плати
ужасна цена за своята духовна съпротива.
Защо на заточение?
Лудостта на гения - да се опълчиш срещу изглеждащата непоклатима “желязна система” само с
една уязвима душа. И с едно... тяло.
***
Малцината, отдадени на свръхсензорика, са като хората на изкуството - свръх раними.
Влайчо има един основен недостатък, който му коства много - не е протежиран от никого.
Ванга в ония нелеки години е под крилото на Людмила Живкова. Столичанката Слава
Севрюкова, родом от Нова Загора, е “под чадъра” на армейския генерал, министър на отбраната Иван
Михайлов.

www.spiralata.net 33
 Без влиятелен гръб, без покровител с позиции в обществото, кой да го защити него в някакво
забутано из равна Тракия селце?
Никакви скандали дотогава не са били свързани с нашия хрисим ясновидец, освен скандално
задаващите се лагери.
И защо именно той, деликатният като божа кравица човечец, да се окаже “враг на народа”? Нима
само затуй, че е различен от останалите?
Да, в новите условия - предостатъчно.
Стара истина е: храна на вълците са свободолюбивите овце, одързостили се да се откъснат за
миг от останалите.
И още: сред птиците никога не рискуват да счупят криле един особен вид - пълзящите.
Повечето хора чудесно се приспособяват към света. А “малцината, които не ги бива за нищо”, не
други, именно те открай време го променят.
***
Пред Влайчо е грехът на една тъмна и страшна епоха. На вездесъщ контрол и на безпринципни
компромиси.
Той се е одързостил да знае, без да пита разрешено ли е това. И го отстоява.
Недопустимо!
Талантът, създаващ си врагове с непреклонната своя позиция, трябва да бъде подравнен. Не
желае ли доброволно - насила.
Талантът на един толкова благ човек.
Влайчо мълчаливо се подготвя за неизбежното. Не се бои от самотата на затвора. Духът му е
силен.
Решил е - каквото и да му се случи в лагера, ще остане в недосегаемия духовен свят. В света на
чистата мисъл и на вярата.
Наивник ли е?
Властта го прибира. Тя “встъпва в законните си права”.
Нашият свободолюбив ясновидец приема затвора като предизвикателство, с което трябва да се
справи. Но и като Велико посвещение. И се зарича пред себе си и пред Всевишния, въпреки
неизбежните изпитания, да не си позволи никога да намрази своите мъчители.
Но дали, като гледа на задаващия се лагер повече със сърцето си и по-малко с разума, този
очарователен идеалист съзнава какво всъщност го чака?
Влайчо ще влезе в лагера, въоръжен само с две неща - с надежда и с вяра.
***
Действието на неговата обречена лична драма приключва. Над съдбата му се спуска тъмна
завеса.
Пророкът от Коньово е арестуван на 22.02.1948 година.
Разследването на “противонародната му дейност”, продължило повече от година, завършва.
Следственият инспектор е изключително груб към “провинилия се”. Какво ще му коства
безогледната арогантност, на това ще се спрем по-нататък.
Преди малко узнахме тайния промисъл на капана, който са му заложили. Понятието промисъл, в
ситуацията, в която е той, понамирисва на не съвсем чистоплътна конспирация.
И тъй, коя е истината за неговото нарушение на закона?
Влайчо Жечев не се и отказва да бъде като повечето хора от оная епоха - няма официално и
друго, скрито и потайно, лице. Уязвим, лишен е от маска, която да смъква у дома и да нахлузва,
излизайки навън.
Навсякъде истински, навсякъде себе си.
Затова е наказан.
Хроника на едно падение.
***
“Когато го задържат през 1948 година и го отвеждат в Бургас - разказва адвокат Cт. Славов, -
милиционерът го предупреждава да си стяга багажа - чака го параход за заминаване.
Влайчо го изумява с отговора си, че не му е нужен параход, защото ще пътува на запад.
И наистина - изпращат го в Перник.”
Постъпва със заповед №194-П от 01.03.1949 на Държавна сигурност за шест месеца в тамошното
ТВО.

www.spiralata.net 34
 Задава се нелеко премеждие. Предстои да се изправи пред едно от най-големите
предизвикателства на живота - затвор и комунистически лагер. И да поеме по своята “Via d'Lorosa”
(път на скръбта).
В живота му приижда катастрофата.
Катастрофа?... - Той не мисли така.

ПО ЛАГЕРИ И ПО ЗАТВОРИ

Следствие .”ТВО Перник”. В прегръдката на Белене

“ Самото страдание освобождава човека от страдание.“
Из “Крия йога”
Арестуван, той попада в следствието.
Първото, което ще му сторят там, е да острижат до корен разкошната му брада и дългите коси. А
после да отнемат всички негови вещи, освен Библията. Превърнала се в настолна книга, Влайчо няма
да се раздели с нея през годините на изпитания. Успява да съхрани и една миниатюрна иконка.
Пред арестанта - сурова и черна Съдба. А с нея - мрачните влажни тунели на мина Перник. За
шест месеца.
Но преди това да не пропускаме една, на пръв поглед, подробност. Тя не е незначителна.
Следователят - противен човек - до който мимоходом вече се докоснахме, се държи
отвратително грубо с арестувания.
Влайчо го предупреждава:
- Внимавай да не свършиш зле!... Пази се, защото и ти ще дойдеш при мене!...
(Запомнете тази реплика, скъпи читателю. По-нататък, както може би се досещате, познавайки
възможностите на ясновидеца, ще се върнем към нея.)
Иносказателен смисъл ли е влагал изправеният пред наказание прорицател в прокобните слова?
Дали е изхождал от неписаното правило, че най-бляскавият ден в живота предхожда най-мрачния?
Или е вещаел нещо друго?
И това ще узнаем.
След мина Перник със заповед № 506 от 25.10.1949 година Влайчо Жечев Господинов ще бъде
въдворен в Белене - ужасяващата “черна дупка” на българския тоталитаризъм. Неслучайно сравнение.
Гравитацията при черните дупки е толкова силна, че те поглъщат абсолютно всичко - до най-беглия
лъч светлинка.
***
Как посрещат на “острова на кошмарите” поредния “неблагонадежден”?
(Нека читателите със слаби сърца и нерви да затаят дъх. Или просто да прескочат предстоящите
редове, които преразказвам, опирайки се на спомените на Т.Б. и А.К.)
Ноември е ледено студен.
В ранното утро на деня, когато пристига окован в белезници, милиционерите го изправят на
плаца в центъра на лагера. И пред всички го събличат за назидание чисто гол.
Връзват го за предварително подготвен кол. И плисват върху зъзнещото мораво тяло на
нещастника няколко кофи заскрежена вода.
А после го предоставят - полужива ледена статуя - на гладния дунавски вятър.
Знак показателен - още с първата крачка е обречен.
След “публичния ритуал на освещаване на новодошлия” надзирателите отпращат стъписаните
концлагеристи на работа.
Не остава сам. Под смразяващите стрели на хищния вятър някакъв милиционер-садист, загърнат
в мечи кожух, завихря “интелигентска гавра” с неговите способности:
- Гледано, ха познай какво те очаква оттук нататък! Обясни ми ти на мене какво ти вещае
съдбата - жив ли ще излезеш от ада? И с коя част на тялото - с главата, с краката напред?...
(Сравнението може да прозвучи някому кощунствено, но не ви ли напомня то за издевателствата
над една божествена личност преди кръстните й мъки?...)
- Не си губи времето с мен, а побързай за вкъщи! - Ще отрони през тракащи зъби посинелият
затворник. - Там сега много повече се нуждаят от тебе...
Милиционерът се смее:
-А, може би, ти, познавачо, ха-ха, като те гледам, ще се нуждаеш много повече от, хо-хо, от
свети Петър...

www.spiralata.net 35
 И така - с часове. Светът на агресията оголва зъби.
Но ето, на острова на безбожието ненадейно дотърчава родственик на милиционера, за да му
съобщи, че боледуващото от месеци негово дете е починало.
Потресен, той се затичва към дома.
И само след минута (във върховния миг в злодея изглежда проработва съвестта) бежешком се
завръща.
Две смърти за един ден са много. Дори за закоравял палач като него.
Размислил за случилото се, разтрива полузамръзналия. В изблик на изненадващо за самия него
състрадание го обвива в милиционерския си кожух, сякаш да изкупи своята вина.
Нещастието смазва. Но, просветне ли стаено в душата пламъче, то при върховни изпитания може
и да пробуди.
***
В ония метежни времена се издават присъди все “в името на народа”. А те би трябвало да са “в
името на властта над народа”. Защото присъдите реално са от хора, сдобили се с власт над него.
Философски е въпросът: съществува ли справедлива власт? Тя винаги е лоялна (към едни) и не
съвсем (към други). И няма как да не е така, докато Темида е сляпа. Но... това вече е друга тема.
За Влайчо и за хилядите като него, преминали през страхотиите на лагери и затвори в ония бурни
и мътни години присъди няма. Въдворен е, както наблюдателният читател вече е забелязал, на
основание на някакви “протоколи”.
Кой издава въпросните заповеди? Чие дело са протоколите? - И всички те с помощта на толкова
угодната формула “в името на народа”...
Колко неправомерно страдание!
Колко жестокости!
Колко смърт!
И така, пет години - в смазващата прегръдка на мина Перник, на зловещия лагер Белене, на мина
Качулка, на уранова мина към трудово-изправителен лагер Бобов дол, на лагер Куциян.
Влайчо събира богат опит из “възпитателните заведения” и затвори на “обновена процъфтяваща
България”.

Българският бермудски триъгълник

“България остана без Господ!”
Султана Рачо Петрова
През Средновековието в изолирани накрай света манастири са заточвали и така отстранявани от
властта неудобни персони, включително от царствени фамилии.
През комунизма лагерите са по-широко скроени и с демократичен обхват. За абсолютно всички,
недолюбвани от новата власт.
Тъй възникват “манастирите на най-прогресивния обществен строй”. И през “светлата ера” на
блянове за всеобщо братство възкръсва и получава нов облик един позабравен средновековен
анахронизъм.
***
Лагерът - средоточие на приравняваща еднаквост.
Лагерът - свещено убежище на опитващите се да се измъкнат от клещите на комунизма. Идеален
за събиране на едно място на “братята” и на “братствата”. Той - комуна в действие. И най-високо
постижение на “най-човеколюбивия строй”.
Лагерът - магнит за хора, уязвени от наложеното обновление. Язва на още неразкритите пороци
на едно опорочено в зачатъка си общество. Самата гнойна язва може ли да изцерява други язви?
Лагерът - пустиня на духа. Затворниците са кактуси с жила навътре. За да приемат кървавото си
причастие.
Лагерът - една устойчива “превъзпитателна система”, която трябва да промени мисленето и
поведението на силом закатанчените в него. Всеки от тях там е нищо, а всички те заедно са в огромния
търбух на превъзпитателното унищожение. То трябва да ги преобрази до неузнаваемост, като
моделира и оформи у тях нови убеждения. А ако те, несретните, не се поддадат на изискванията, без
милост да ги елиминира - първо духовно; второ, ако е необходимо - физически.
Второто твърде често влиза в действие.
***
Трудно е да се “пришие” тук човек.

www.spiralata.net 36
 Условията в сякаш иронично назованите така “възпитателни заведения” са смазващи. Стресът
дебне зад всеки ъгъл.
Затворниците са като оживели от деня на Страшния съд.
Дрехи - от грубо сукно. Вкоравени от мръсотия, прокъсани от труд. И душите на нещастниците
са в пробойни.
Вдигат ги рано преди изгрев слънце. Да работят до късна доба. Превъзпитателно.
Пред портала на зловещия, остров на принудата се шири дълбока до колене гъста тинеста локва.
През нея прекарват сутрин и вечер пленниците на системата. Така ги принуждават да работят на
дигата на Дунава есен и зиме мокри, жвакащи.
Надвечер, завърнали се - пак по същата причина - във вода. Да събират сили за следващото утро.
Полузамръзнали в тъмните бордеи.
Схемата е пределно ясна - в Белене белее властният студ на ужаса. Той, знойно подклаждан,
убива. Пък, който оцелее от ледената целувка на смъртта.
“Това - ще свидетелства по-късно надзирателят Иван Пантелеев - било част от
трудововъзпитателната програма.”
***
Щом тези “неблагонадеждни българи” са тук, те за желязно правоверната лагерна охрана са
подозрителни. Затова, както неведнъж ще сме свидетели, тя си позволява откровени безобразия. Но ги
върши със страст и по вътрешно убеждение. Казано направо, те, за нея са излишни хора, опълчили се
срещу “новото време на всеобщ подем”. Затова наказанията са строги, но както се казва, справедливи.
Обещанието за свобода и равенство прави хората жестоки, защото ги развращава.
Пазачите на унилия остров са безкомпромисни в своята целомъдреност.
Какво целят със сизифовския труд? - Едно и само едно - пречупване на твърдите души и
свеждане на абсолютно всички до безпрекословно послушание. Там се прави толкова много за тях, за
да се научат да се подчиняват.
И най-вече - да бъде смазана като омразна хлебарка човешката индивидуалност. Да се превърнат
всички те в безпрекословни изпълнители, кротко сгушени в болките си стадни хорица. Да не мислят,
но да чуват. И смирено да изпълняват указанията. С други думи - да съществуват, без да живеят.
В епоха на тотален контрол робският труд трябва да погълне енергията им до капка. Изцедили с
ненавист тела, пресушили душите им, опитват се да ги преобразят в стандартни, тоест в безлични. Те
трябва да изгубят идентичността си.
Насилниците изглежда не знаят или не желаят да разберат - нестандартните люде движат света.
Неудобните ръбати личности открай време са изнасяли на гол гръб режещата тежест на историята, а
не примирените адаптьори.
В лагери и в затвори са онези, които, вслушани в сърцата си, не приемат действията на режима.
“Разумните хора” отвън бързо са успели да се приспособят към “новия живот”. А заточените се
опитват да приспособят този “нов живот” към себе си.
Те - безразсъдните, те - низвергнатите. Те - унижените безумци, които открай време “тайно и
полека” акушират прогреса.
***
Белене - гигантски и потаен Бермудски водовъртеж, методично поглъщащ стотици, обявени за
непригодни.
Мизерният “остров на възмездието” трябва да бъде обезлюден. Остров, който обезлюдява
България.
На него властва опакото на живота. Той издава - България боледува.
Пазачите са овладели силата на негативното мислене. Затворниците трябва да поемат от
негативизма. Затова условията тук не са човешки. Но кога в България се е живеело що годе нормално?
Менюто в превъзпитателното заведение е, меко казано, некачествено. Храната - постна.
Дневната дажба - скъперническа.
Преобладава лещата. Тя звънти между зъбите, според затворническия жаргон, “като сачми”. С
тези “сачми” трябва да се преборят стомасите им. И с по тристата грама на ден клисав хляб.
Повечето жертви на режима някога наивно са се надявали, че отлично се познават. Кои са те,
проличава едва в ада, който като лавина ги зарива. Тогава всеки разбира - животът тук е унизително
място за оцеляване.
Ах, тази политика, изправила едни срещу други довчерашни близки и съмишленици!

www.spiralata.net 37
 Затворническата пасмина е хронично гладна. Ако забележи щъкащо животинче - скакалец,
охлюв, жаба, мишка, гущер, лалугер, та и смок - се нахвърля и боричкайки се, излапва гадината
полужива. Гладът боли...
Кокалявите лагерници, преминали в графата “и други”, угнетени, губят индивидуалност. За
месеци се преобразяват в сенки. В прегърбените им измършавели фигури е трудно да се разпознае
човешкото същество.
Целта ще да е била такава - да се късат все повече нишките, свързващи ги с душите им.
Души в “Новата епоха” няма. Няма, не може, не трябва да има!
***
Помещенията на заточениците в Белене са издигнати върху голата земя.
Това са изтърбушени влажни землянки, грубо сковани бараки с глинени стени и покриви от
пръст.
Домове-гробове, плувнали в мръсотия и немара. Със следи от отдавна изгнил, в червеи и
насекоми, някога може би дървен под. Тантурести изкорубени подобия на постройки, високи малко
под човешки бой.
Създадени са такива все от грижи за човека. За да им е по-топло зиме на лагеристите...
Ако тези грубовати картини не бяха истински, щяха да са нескопосни гротески. Но те са факт.
При това факт тъжен и труден за описание. Животът там се чувства.
Всъщност землянките са изградени тъй, че самата мисъл за тях да хвърля в див ужас.
Хората, попаднали във вмирисаните коптори, трябва да бъдат подвластни на страха, омразата и
на всемогъщото невежество.
Така е в сушаво време. Тогава в тях мирише прекрасно. На разложение.
По-кошмарно става, когато завали и пленниците на режима подгизнат до колене във вода.
Тогава заживяват в каша от жвакаща кал. Лежат в калта. Спят в калта. Мият се с кал.
Калта замества пода на окаяните окаляни хора. За да се чувстват виновни. Като нищожни мръсни
дрипи.
А казват: Лагерниците трябва да са част от едно голямо семейство!”
Истината е, че всеки от тях е жалък в самотата си на подгизналата земя. Всеки в полузатъналия в
лепкава тиня Ноев ковчег на своите упования и надежди.
Равни пред силата на глупостта и на грубостта. В абсурдната ситуация, в която са - там, зад
бодливите мрежи, в затворения кръг на забравената любов и на подклажданата всевластна омраза. Там
- при цар Стрес.
Но и това не е абсолютно цялата истина - помещенията са препълнени с подобия на хора. А
отвън прииждат и прииждат, измъчени и сгърчени, нови попълнения.
За разлика от тях дървениците и всевъзможните други паразити са истински. И добре охранени.
***
И най-трудното - живот под фокуса на непрестанно наблюдение.
Отвън са милиционерите пазачи. Охранени като бикове, смразяват сиво-зелените им униформи.
Те самите не страдат заедно с обречениците. Не, за това се иска въображение.
Вживели се в поставената им задача, нямат право да излизат извън нея. А и те не си правят труда
да го сторят. Това е противоуставно.
Да, но някои от тях се престарават. И по-нататък ще узнаем какво ще коства това на злощастните
заложници.
А пазачите са все “хора от потекло”. Аристократи все. Благородниците, знайно е, открай време
са си падали по лова. Някои надзиратели си позволяват да обстрелват каторжниците с пушки, сякаш са
дивеч. Не хора, зверове. И се развихрят мародерства.
Един от тях, Киров, отявлен палач, час по час хвърля ненавистни погледи към окаяните,
развлечени в калта затворници. Кръвожадно ръмжи:
„Живи сте още, живи-и-и... Ама по милостиня!... Да видим... до-ко-га ?!...
По-бързо! Не се влачи! Разкърши се!... Тичай, търтей!...
Раз-два, раз-два!...”
Коронният му номер е да се промъкне сред тях, тих като сянка. В измамна засада.
Необезпокояван, той хубавичко се прицелва с пушка флоберка в предварително набелязаната жертва.
И - дум! - изстрел без предупреждение.
Както той се изразява: “Само така се вкарва ред в кочината”.
Пък, когото уцели.

www.spiralata.net 38
 Злодеят Киров в своята униформа е като зелена мамба - заплашителен и смъртоносен.
Стреля, както самодоволно и цинично се хвали, “за да не ръждяса пушката”. Или да прикрие, че
отдавна е ръждясала неговата съвест. А, може би, да докаже, че съществуват хора без сърца.
Стреля и пращи от самодоволство. Горд със себе си, сякаш е необходимо мъжество, да се
държиш като изрод. Стреля и с брутална страст избухва в смях, когато покоси някого.
Забавляват го реакциите - изкривени гримаси, сподавени викове.
Открай време е известно: името на дявола е Скука. Може би тази садистична твар в пъкленото
си злорадство по своему воюва лагерниците да не безделничат...
Стреля за назидание. За да поддържа перманентен стрес. За него въдворените в строг режим са
мишени.
Прежълтелите им души и тела трябва да бъдат осакатени от изживяното (ако го преживеят).
Досущ като при игра на тото - да види кой ще извади късмет.
***
Демонична фигура. Всъщност, Киров е едно незначително човече. Но какви последици!
Дали тази цинична гад по своему е вярвала в “справедливия избор на съдбата”?...
Страшна е тиранията на залинелия ум. Някои хора СА, ако притесняват. И НЕ СА, ако до смърт
не издевателстват над другите.
За палача душите на затворниците трябва да пропищят от страх. Целта му - непрестанно да
връща нещастниците към болката. Тях, които са на ръба на издръжливостта.
Животът става безжалостен, когато започнем да го живеем на живот и смърт. Дори при дивеча
съществуват ограничения. Ловният сезон е в сила. Тук - не.
Жилвайки ги с олово, в личната си саморазправа той, селяндурът комплексар, навярно се е
изживявал като владетел на света.
Защо този изверг е решавал съдбата на хората? Слепи ли са били, как са му позволявали това
началниците? Защо са затваряли очи пред поредните дерибейства в името на “превъзпитанието”?
Дали защото милиционерите са властта? - А властта тълкува подчинението на милиционерите
като висше съгласие на нацията.
Може би с точните си изстрели вълкодавът на души е считал, че връща жертвите на режима към
действителността. Социалистическата действителност.
“Господи, ще им простиш ли? Те знаят какво правят”- тихо ще въздъхне Влайчо.
Белене - “Остров на спасението” или “обречено Гробище на забравата”?
Белене - арена на борба за човешки души. Изолирана, скрита от външния свят. Там, в обръча на
насилието, е смъртоносният сблъсък на две култури, на две диаметрално противоположни Вселени и
мирогледи за света.
Белене - върхът на копието на комунизма. На него окървавена се гърчи свободата.
От едната, обречена страна, са окаяниците, които издъхват в несъгласие с политическия режим.
(Или просто са били натопени за инакомислието им.) От другата се вихрят неговите върли въоръжени
защитници.
Първите, превърнати в мъченици заради убежденията си, в безспирната война между илюзорния
шанс за някаква свободица и суровия перманентен страх, са разпънати като Исус между два избора: да
съхранят телата или душите си.
За вторите техният избор е безсмислен, та и смешен. За тях Исус е мит.
***
Всъщност Белене е самотен остров за “човешки отпадъци”, опитали се да оцелеят някак от
нахлуващия Червен потоп на стандартността, който залива страната ни, а отчасти и света. Остров,
обграден от Дунав, главната артерия на Европа.
Тези захвърлени вдън земя остатъци от хора плащат най-висока цена за свободата, която не
притежават.
Най-трудно в лагера е да привикнеш с дебнещата ежесекундна опасност.
Ако телената ограда е своего рода убежище за инакомислещите, смъртта е спасение от лагера.
Онези, които не успяват да издържат на физическото и нервно свръхнапрежение, палачите, без да
трепнат, ги “пращат по дяволите”. Земната паст ги поглъща. Не сама, в конкуренция с димящия
утринен Дунав, който замъква обезобразените, посинели в хладната мараня кървави тела в Черно море.
Най-неустрашимите открай време са плащали най-висока, най-страшна цена.
Животът в българските лагери в настръхналите нови условия е под знака на стреса. Само
мъртвите не го изживяват. Жестока истина. И дано кървавите им призраци - единствено възмездие - да

www.spiralata.net 39
смущават съня на мъчителите и на техните наследници! Смъртта за тези жалки хора едва ли ще е
облекчение.
Деструктивна реалност. Властва невидима и още по-страшна “китайска стена на страха”.
Животът тук тече като че под земята. Затворници умират в агония и безнадеждност.
Смъртта в Белене е достойна.
Оцелелите от ледения досег с нея я оставят зад гърба си. Засега. Обръгнали на какво ли не, те се
измъчват най-вече от това: кой ще е следващият?

Влайчо в ада
“Не гледай назад с гняв, нито напред със страх. Гледай наоколо си с разбиране.“
Джеймс Търбър
На острова на кръвта вилнеят ужасии. Но нашият ясновидец не е подвластен на пагубно
рушителни чувства. Решен е за какво си струва да умре. Следователно има за какво да живее. Съдбата
притиска страхливците. Той знае: смисълът на живота не е да се оцелее на всяка цена.
В мъртвешката вселена на лагера хората се намразват един друг където и да са - на плаца, на
работата, в землянките. Натрапено дяволско битие.
За разлика от мнозина, на него не му е толкова трудно - свикнал е да битува сред лишения, в
хроничен аскетизъм. Затова не приема насилническия свят за трагедия. А той е. Въпреки страданията,
не става лош. Със съхранена съвест и прекомерна чувствителност работи в суровите условия върху
себе си. В сърцето на изгубения свят рицарят на човечността е чудак от рядко срещан вид. От хората,
изтъкани от любов. Убеден е - плодът, завещан на другите, не осиротява. За да я има любовта, тя
непрестанно трябва да се отдава. И в бездната на безнадеждността успява да запази душата си.
Комунизмът - апотеоз на човешката мерзост. Преследвани са най-способните хора.
На изолирания от света самотен остров се шири шаренията на живота. Да, но тук всички трябва
да се превърнат в еднакви: еднакво да мислят, еднакво да чувстват, еднакво да говорят.
И парадокс - изложени ежесекундно на смъртни опасности, някои от каторжниците намират
опора в съхранени личности като Влайчо.
В душата си всеки от тях навярно е опазил нещо, не- изречено дори наум. Само чудо би могло да
ги спаси. А наказаният ясновидец през съзнателния си живот е бил отдаден на чудеса. Те, както ще се
убедим, го съпътстват и там.
Нещастието - звездна сол.
Да го направят зависим? Да го превърнат в никой? - Него, подчинения единствено на съвестта си.
Свободата не е извън него. Тя е в душата му. Как да му я отнемат.
И Влайчо дава крила на сразените от съдбата.
Но и той като другите е стигнал до дъното. И потопен в мътната коварна тиня, този съвременен
Диоген, изникнал от неподвластен на “новото време” друг свят, я загребва. И моделира съдбата си
такава, каквато той желае.
Капка утеха в океан от страдания. Капка от кал.
***
Единственото сигурно нещо в лагера е, че там нищо не е сигурно.
Нека да си припомним случая с оперативния работник, който някога в следствения арест грубо
се бе отнесъл към Влайчо. Тогава нашият пророк го бе предупредил: “Внимавай, защото и ти ще
дойдеш при мене!”
“И наистина след два месеца - разказва Борис Николов - арогантният началник пристига в лагера
като затворник. Бил хванат, че прехвърля политически противници на режима по нелегален канал в
чужбина.”
Прорицателят се приближава към него и тихо отронва:
- Добре дошъл! Помниш нали, бях те предупредил, че ще дойдеш при мене...
А доскорошният следовател, който не може да повярва на очите си и отказва да се примири със
сполетялата го съдба, троснато се обръща към ясновидеца:
- Да имаш още нещо да ми кажеш?!
- Добре, но този път наистина ме чуй, защото ще е на живот и смърт!... И тъй, ако решиш да се
измъкнеш от “българския голям концлагер”, нищо че някога си бил човек на властта, ще те разстрелят
като псе при бягството!
След години един от милиционерските босове, на когото Влайчо тайно бил помогнал в
лекуването на боледуващата му съпруга, под сурдинка споделил с него:

www.spiralata.net 40
 - Спомняш ли си оня изтъкан от низост следовател, който някога те бе натикал в концлагера и
гдето пък ние го проводихме след тебе там? Оня вечно недоволен от живота пресметлив мошеник?
- Помня, как да не помня.
- Ще ти разкажа какво го сполетя. Когато след години го пуснахме от там, този уж наш човек
решил, моля ти се, да се измъкне нелегално през границата в Югославия. При опита за бягство го
пречукали като куче.
Влайчо ще свали затворническата си шапка и тъжно ще поклати глава:
- Знам. Аз и това го бях предупредил...
(По спомени на Б. Николов.)
Запомнете и вие, уважаеми читателю, историята на самонадеяния следовател, защото с неговата
тъмна персона предстои отново да се срещнем, вече за последно. И той пак ще е близо до Влайчо, но
това най-сетне ще е за добро. Срещата тепърва ще се разиграе при не по-малко драматични
обстоятелства във въгледобивна мина Бобов дол.
Но дотогава, ех, дотогава доста вода ще изтече по окървавения “бял Дунав”.
***
Узнали, че причината да бъде в гнездото адово е заради “неблагодарното негово ясновидство”,
затворници-зевзеци ще се обърнат към “човека с различна кройка”:
- Какво дириш тук, пророче? Говори се, че си познавал на другите. Ако е тъй, на себе си защо не
позна?...
За тях той е честен, ама честен до наивност. Следователно, недостатъчно умен.
И, разбира се, грешат. Влайчо е от онези, които дори и тук не допускат да бъдат достигнати от
дългата ръка на масовата лудост на “благонадеждната промяна”.
Жалки присмехулници. Как да разберат те, че никой от пророците не е сведущ за изненадите на
собствената си съдба? И кой в абсурдното пространство на този тъжен островен свят би могъл да бъде
на себе си пророк?
Всъщност с нескопосната си гавра те го провокират да погледне някак отстрани на битието, на
срутения свой живот-той, ясновидецът, той, тайноведецът, изпаднал в немилост. За тях важи
максимата: мислиш ли правилно, пълен наивник си; мислиш ли порочно, значи си в час. С други думи
- наш.
Да, но Влайчо е далеч от чувството за самосъжаление. И както сам по-късно признава пред
белия лист, смирено ще им отвърне:
- Дойдох да видя какви са ви умовете. - И едва чуто ще промълви. - А мен ме предупреди Духът,
че ще бъда в затвора.
***
Вътрешният дух на нашия пророк, както забелязваме, не се срива. Поддържа го убеждението -
съдбата му принадлежи на хората. Инак изтъняла, би се скъсила като пламъче на вощеница под
ветровете на несгодите.
Влайчо не възприема стила на палачите, нито пък черния хумор на мрачните шегобийци, за да се
опълчи срещу им и да ги пребори с тяхното оръжие.
Но и той има непростими “слабости” - откровеността невинаги е приятел. Особено в
“убежището на безнадеждността”. При това ясновидецът е толкова чист и спонтанен, че дори на
надзирателите им изглежда простовато непресторен.
Едва ли е трудно да се досетим с какво недоверие са се отнесли към бедния страдалец
сбирщината криминални и всевъзможна друга пасмина подобия на хора, сведени в скотските условия
до първичен стадий на оцеляване.
Навярно в своето озарение той им е изглеждал като странна птица. Или просто... лястовица бяла.

Обреченото братство
“ Човек печели приятели в щастие, а ги изпитва в нещастие.”
Аноним
А рицарят де ла Манча преди да влезе в лагера толкова неустоимо е обичал да лети! Корените на
този нестандартен селянин ще да са били “крилатсГ.
Освен това вдъхновено е кроял надежда (поредна наивност!) да създаде в затвора тайно братство.
Трънливият риск на растежа.
Неведнъж си е задавал въпроса: “Пътят без препятствия води ли нанякъде?”
Той, успелият да съхрани детето в себе си.

www.spiralata.net 41
 Време на надежди и илюзии. Идеи до абсурдност нелепи.
За него естественото състояние на човешкия дух е в полет. В другите му проявления ние, без да
съзнаваме това, го измъчваме.
И той, идеалистът непоправим, ще се опита да реализира тази толкова абсурдна в ужасяващите
концла- герни условия идея:
,Аз там, в затвора, си дадох широко сърце и си казах: “Всичко може да е за добро”... Никого не
обвинявах.”
Прошката - връщане към устоите на духа. Съвестта му наистина ще да е била по детски чиста.
Не е държал злоба в себе си. А навярно е имало кого да вини...
Приземяването за летящите в зверските условия е сгромолясване.
***
С какви хора се среща на привидно “необитаемия за външни лица остров” в заревото на
червената утринна мъгла?
“Там имаше от всички братства - православни и католически свещеници, евангелски пастири,
съботяни, петдесятници...”
Какъв човешки колорит!
А той, милият, в помитащия всичко след себе си лагерен вихър е впечатлен не от друго, а от
отречените, обречени в “прогресивното време” братства.
Но новата власт е взела строги мерки да прибере “на топло” изповядващите различни
религиозни течения. Те трябва да бъдат своевременно изолирани от народа, за да не смущават неговия
революционен и трудов ентусиазъм. Представителите на “неясните братства” да бъдат обезличени,
унифицирани, смазани.
И нов парадокс - именно там, “е сърцето на звяра” мечтателят Влайчо ще направи върховно
усилие да ги събере, обедини и сплоти.
И омъдрял, не след дълго ще разбере: българинът е орел, ама какъв орел! Орел, който носи в
себе си и рака и щуката...
В отстоянието на годините днес не може да не се запитаме: наистина ли непростимо
простодушен ще да е бил целунатият от Бога? Или просто е отказвал да приеме и да се съобрази с
желязната хватка, която с годините се затяга над смаляващите се островчета на духа в някогашна
“свободна България”?
За нас той уподобява безразсъдно врабче, изправено срещу котка.
“Аз направих опити и организирах всички тия братя.
Нашето събрание беше добре обмислено и можеше да работи незабележимо, но почнаха да се
явяват спорове заради различията на вярата на братята.”
Съзаклятниците са обречени. Противоречия, или сред тях е имало люде, треперещи да спасят
кожата си? А също и предани “певци” на лагерната управа? - Със сигурност - и двете. Бедата не
винаги обединява.
И пореден парадокс: хората тук повече от всякъде другаде се съобразяват с онези, от които се
боят. А мазохизмът при някои в извратената среда стига до там, че те ги и... обикват. Жертви, влюбени
в палачите. До степен да умрат, ако ги натирят отвъд телената ограда. Ще ритнат менчето горкичките,
ако освободени, на мига не си намерят нови...
В ада, в който са се озовали, част от “неблагонадеждните българи” не издържат. Доброволно или
насила “плащат на дявола” с честта и себеуважението си за едно мъничко по-сносно битие. (Ах, тези
заробващи загробващи утехи!)
И тъй, въпросните нещастници мамят себе си, мамейки другарите си.
Колкото по-труден е животът, толкова повече растат издайническите уши. Уши, които повече
наблюдават, отколкото слухтят. Уши - подвижни и навред.
“Пътища много - отново, без да вини когото и да е, обграден от лепкавата паяжина на
предателствата, ще констатира Влайчо. - И още повече хора, които са кривнали от правата посока...”
Знакът обаче е ясен - новата власт няма да толерира “бели или каквито и да са други братства”.
БРАТСТВОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО ЕДНО. ЧЕРВЕНО! ЯСНО?!...
Няма и не трябва да съществуват други пророци, освен “вещаещите светъл комунизъм”\
Знакът трябва да бъде категоричен и за селяни, и за граждани, и за работници, и за служители. За
целия народ.
А за онези, които отказват да изпълняват безпрекословните изисквания - лагер и...
***

www.spiralata.net 42
 И тогава за добро или зло (както ще се убедим, за добро ще да е било), изтрезнял в ситуацията,
Влайчо ще се оттегли от своите абсурдни идеи. Далеч от сервилността, до която стигат някои негови
събратя. И от хората - поединично човеци, вкупом стадо.
А може би братята по съдба зад бодливата тел са толкова оскотели, че е невъзможно да им се
влияе с благородство. Това наистина прави острова необитаем...
Ще осъзнае: пред него е грозната сцена-живот. Да бъдеш себе си сред гмеж от издайници и
шпиони не е най-добрият избор. А и той, идеалистът всеотдаен и възвишен, е допуснал съдбовна
грешка - сакралност- та е невидима.
Влайчо ще се концентрира върху мълчанието.
Но от тоз ден битието му ще се превърне в още по-потискащо и смазващо.
Разбира: необходимо е да учи не само от “Свещената книга”, а най-вече от самия живот - и от
най-зловещите негови проявления.
Ранена, нежната душа на низвергнатия прорицател няма как да не е страдала.
Самотата - единствен спасителен “оазис сред затвора”. Самота, която той сам ще избере и
приеме.
***
Ден по ден надеждите умират. А с тях - мнозина от отхвърлените от режима. Умират, но по
мъжки.
Телата на мъртвите, завързвани в чувал от зебло, са отнасяни с лодка на остров Предела. Там ги
закопават плитко, едва на педя в песъкливата земя.
Подивели кучета на деня ги изравят и разръфват в конкуренция с освирепели, скитащи се
островни свине.
Парадоксите на Белене: хората първо трябва да се увълчат, а после да се превърнат в храна на
свинете.
Господи, какви времена! - Започнат ли хора “да ядат хора”, тогава и свинете прояждат хора...
Новата система сякаш “се храни” с човешко. И страшно, и зловещо!
Как? - Като ден по ден палачите издевателстват над “неблагонадеждните българи”, които вече
контактуват помежду си само с очи.
Вадят им душите, а някои за назидание пред всички жестоко ги екзекутират. За да вземе връх
ужасът на страха. Изнемогващият страх.
Нека да не се учудваме на деянията на бикоглавите надзиратели - тези все “бивши хора”. Като
всички, които са бездарни, те са брутални. Повечето от тях - криминални престъпници, избрани от
лагерната управа за бдители на реда и за бригадири.

Тайно упование
За да надмогне властващата депресия и резигнация на “острова на безизходицата”, Влайчо се
затваря в себе си: “Тогава сам си работих духовно - пропълзява като сълза свидната негова изповед, -
четях Евангелието и пишех стихотворения.”
Всъщност, не, не се затваря напълно, щом има възможност да чете. Пък и да пише.
Край него - живот в безобразни форми.
Как островът, опустяващ на човещина, да не става все по-необитаем?...
Сетивата в обречения обръч на страха загрубяват. Но не изтлява пламъчето надежда. Влайчо знае:
ако хората в безумен страх изключат последните проблясъци на угнетените си сърца, тогава в душите
настава мрак непрогледен.
А той, представете си, е скрил и носи под куртката малка иконка. Тайно се моли в храма на
душата. За себе си, за враговете. И тихо се себеутешава, надмогвайки душевната агония:
“Щастието консумира, а нещастието се нуждае от молитва”.
При това незнайно как намира сили - позволява си ДА ЧЕТЕ, та дори и ДА ПИШЕ!
Боже мой, не е трудно да проумеем колко либерални ще да са били “трудово-изправителните
заведения” в началото на “Промяната”, наскоро след Девети. Да разрешат на затворниците да
прелистват Светата книга, да си водят записки, да притежават икони, та и някои изтърпяващи
наказания да записват своите стихове.
Е, ще изтече Бог знае още колко тъмна и кървава вода по тихия бял Дунав и нещата до
неузнаваемост ще се променят.
***
Влайчо не се превръща в аутсайдер в затвора, макар да живее в обръч, който плътно се затяга.

www.spiralata.net 43
 Подкрепя го вярата: “Силата на живота е в простите неща. А самотата е най-скъпо платената
свобода.”
Води го убеждението - така наречената “народна власт” уподобява капризна яростна жена. Не
бива да се изрича по неин адрес нищо, което тя не желае да чуе.
И той, изградил си удивителна психическа защита, мъжествено ще понася несгодите. И ще се
осъзнава като личност, при това не личност безлична.
Ще се стреми да живее достойно и там, въпреки зверските условия. Та дори в някаква степен
пълноценно. Загрижен както за себе си, така и за своите събратя:
“Утешавах някои - ще напише по-късно в мемоарите си. - Други съм съветвал, на трети съм
помагал в нужда.”
Българин да помогне на българина? - В този свят още стават чудеса!...
И като сее надежда сред тях, този на пръв поглед слаботелесен човек странно как съумява да
опази силата на духа. И не само нея.
Вярно, невинаги е разбиран от лагерниците, но повечето от тях го уважават.
При сблъсък с най-страшните изпитания, той тихичко си повтаря: “Господ и аз преодоляваме
тези препятствия.”
Харизматичният лагерник е убеден: “Пътят към Бога е в страданието.”
Това му дава желязна устойчивост на изпитанията. И... трудностите наполовина се смаляват.
***
Комунистическите лагери са катастрофа не само за живота на техните обитатели. Това е геноцид
за държавата. Да се лиши от цвета на нацията.
Надзирателите хвърлят изключителни усилия да превърнат нещастниците в “безгрешници”. По
своему, така както го разбират те - великите посредствености. Това е първото условие да бъдеш
надзирател. Ако изпълнението на заповеди е третата им природа, терорът над затворници е втора.
В интерес на истината, не всички от тях са отявлени садисти като Киров с неговата прословута
пушка.
Колкото до запратените тук нещастници, те трябва да се научат да контролират емоциите и най-
вече действията си. На тях им казват какво да мислят, какво да чувстват. Те трябва да приемат
предлагания им “нов калъп на живот и поведение”. И само оня, на когото прилепне желаната от
лагерната управа желязна матрица, само той ще получи златен шанс да излезе жив.
Целта е да ги омаломощят и пречупят. Затова са пълните с веда до колене землянки. Затова са
лютите лагерни кучета, насъсквани срещу тях. Затова са прасетата, за които се говори, че ги “хранят с
полуживи трупове”.
Осъдените (без съд и присъда) до един трябва да се превърнат в безлични овчедушия от едно
голямо и послушно стадо под контрола на надзирателите. Да стават все по-повърхностни и ведно с
това верни - тоест, послушно-праволинейни.

Шансът проработва, изпитанията не спят

“Трябва да живеем така, че да не зависим от живота.“
Диоген
В обществото на забравените от Бога, на Влайчо рядко му изневерява късметът. Сякаш свише го
пазят.
Лагерната управа, преценила, че не застрашава властта, го препраща в кухнята. Може би са
проучили - през Европейската война той е бил готвач и бакар за пример.
Нашият герой прилежно бели картофи, реже лук, носи вода... Новото назначение би било радост
за всеки затворник. Пълният търбух е мъдростта на комунизма. Но Влайчо не залага на стомаха повече,
отколкото на свободата.
Заклет вегетарианец, въпреки че в менюто рядко присъства месо, той, слаботелесният, не го
докосва.
Храни се с киселец, паламида (вид бурен) и някои други по-месести треви, които познава от
живота на село.
На границата на издръжливостта нестандартният каторжник намира подкрепа в тревите. Утолява
глада си освен с тях, с обелки от праз, захвърлени на сметището. Тях внимателно изстъргва от
нечистотиите.
Яде още сурови гъби и царевица. Понякога е доволен, когато намери слънчогледова пита. Тя за
него е деликатес по време на цъфтеж.

www.spiralata.net 44
 ***
По-късно ще го направят бригадир в лагерната зеленчукова градина.
А в това време повечето затворници, както узнахме, в хроничния си вълчи глад са готови да си
изядат и ушите. Като стихия овършават всичко живо по пътя си - бръмбари, скакалци, охлюви, жаби,
мишки, лалугери, змии, гущери...
Двама от тях, които са в неговата барака, като виждат как непретенциозно си похапва сух хлебец,
загрижени, му предлагат от своите “месни деликатеси” с думите:
- Ще умреш, бе, ще пукнеш от глад с тая твоя простотия!... С тоя твой Господ, дето не ти дава да
кусваш месце!
Навярно те по своему са съчувствали на особняка, как ще издържи на тежкия каторжен труд с
оскъдната храница.
Веднъж, когато единият от тях за пореден път го подканя да опита “змийска пържола”, а Влайчо
погнусен обръща глава, той го цапардосва през зъбите с упрека:
- Абе, каква е тая твоя уста?! Да не е златна, та да не кусваш онова, с което се хранят другите...
Кажи, де, някой да се е отровил?!...
В дяволски условия хората подивяват.
А Влайчо благо отвръща:
- Брат, не биваше да ме удряш! Нямам аз вина... Но знам - поглежда го смирено, - не го стори от
зло сърце... Ти извърши това в скръбен за тебе час, защото жена ти сега непосилно страда...
Затворникът със сигурност си е помислил, че Влайчовите слова са от безсилна злоба - та той,
който никога никого не ругае, да разсее мъката си.
Но още на другия ден получава телеграма, че жена му е нелечимо болна.
Тогава със сълзи на очи той ще моли хрисимия си събрат за прошка. По-късно безчувственият
грубиянин ще бере гъби на острова, ще ги пече и ще му ги носи, та тъй да изкупи греха си към
праведника, който се “сохранва с любов”.
Любопитно е, че при всяка мерзост на насилници над Влайчо, без значение кои са, като по
неписано правило тях ги сполетява някакво смазващо изпитание.
Свише ли го пазят?
А той, забележете, как ги оправдава: в мига, когато извършват изстъпление, някои от близките
им боледува, изнемогва или издъхва. На подсъзнателно ниво това отключва у тях агресия. Да, но като
го измъчват, те “стриват за душите си отрова”.
Непосветените люде, под властта на агресията, издевателстват над по-немощните, защото в себе
си смътно чувстват, без обаче да могат да го осъзнаят, как в тия мигове страдат близките им. “Тъмното
вътрешно напрежение”, според нашия пророк, спонтанно пробужда у първичните натури необуздана
враждебност.
На подсъзнателно ниво те изглежда предусещат болките на родствениците си, но тъй като
съзнанието им е затлачено, не тълкуват правилно адреналинния дискомфорт, който ги обзема. И
реагират с издевателства над по-слабите от тях.
Това се касае и за лагерници, и за надзиратели, и за милиционери.
И тъй, мнозина от затворниците, хронично изгладнели, унищожават всяка живинка по пътя си.
Въпреки това те не винаги успяват да изпълнят задължителната дневна норма. Наказанията тогава са
безмилостно сурови.
Нашият отявлен вегетарианец, който не си позволява да посегне на божиите твари, измършавял
като изскокнала от Бухенвалд човешка сянка, воден от жалост, неведнъж ще довършва тяхната работа,
И многократно ще спасява живите смъртници от убийствени наказания.
Чудото на силния дух!
В екстремни ситуации най-значими уроци се получават през сетивата, улавящи болката.
В кухнята му провървява, но не и в каторжния труд. Често пъти го изпращат на обекти, на които
изнемогва заедно с изтърпяващи тежки присъди убийци и рецидивисти.
“Всеки от вас - напомнят надзирателите - трябва да се научи да работи в екип”.
Но рицарят на всеопрощаващата доброта в гнетящата среда е щастлив по своему - при
внезапните обиски не му отнемат иконата на Божия син.
И дори в ужасяващото “убежище на затвора”, съхранил силата на духа, той се чувства волен
като вятъра.
***

www.spiralata.net 45
 Преценила, че не е особено опасен за новата власт, лагерната управа го натоварва да се грижи в
кочината за прасетата.
И поредна изненада - настървени, подивели от човешка плът, обезумелите, страшни за
обречениците свине, кой знае защо, не проявяват ни капчица агресия към него.
Странно - сред животните Влайчо се чувства спокоен. Дали защото защитен от тварите божии,
за известно време е изолиран от безчинствата на зверовете-хора...
Той изпитва нежност и любов към представителите на фауната. Преди да попадне в лагера,
щедро е раздавал от скромните си спестявания на ловците в неговото село при едно единствено
условие - да не избиват дивеча.
Никога не се е боял от отровата, ноктите и зъбите на хищниците.
В своята “манастирска градина” извън селото е ловял змии с голи ръце. Прекомерната
чувствителност не му е позволявала да ги убива. Пъхнати в торба, изнасял ги сред полето и щедро им
дарявал свобода.
Но нека да продължим с патилата на колоритния затворник.
Близките на Влайчо тръпнат: дали е жив? За него витаят зловещи слухове, някои от тях
съзнателно подклаждани от неговите врагове. Хиляди нещастници са изчезнали безследно след Девети.
Времена - жестоки и брутални.
Но на лагер, като на лагер. И тук приятелите и родствениците, колкото да са настрани от
“изгубения свят”, играят спасителна роля в живота на прокълнатите. Подкрепят ги, доколкото им е
разрешено, с провизии - веднъж в месеца.
Получи ли колет, Влайчо разделя храната с прегладнелите си съкилийници. Да укрепи със залък
хлебец разнебитените им тела, с добрина да повдигне духа им.

И нови страдания
Където всички са един и всеки все пак сам...“
Димчо Дебелянов
Веднъж след травма на десния крак на нашия страдалец пламва изгаряща кървава рана. Тя се
разраства, сковава го. Не му позволява да върви. Гнойна миазма, белег от ласките на чудовището
Лагер. Въдвореният в Белене лекар предрича сигурна смърт на белязания.
Влайчо, който “получава информация по свои духовни канали”, го успокоява, че ще живее поне
още 17 години.
Най-лесното спасение в ада, в който е всеки от осъдените, е да се предаде и остави да го влачи
немилостивата съдба. Тогава той се разпада на съставните си части. И обезсилен напуска грубата
реалност на тоя нерадостен свят.
Унизително спасение.
Въпреки страшната прогноза, лагерният доктор, верен на Хипократовата клетва, с риск за
живота си, тайно прави опит да спаси обречения.
В нощния конспиративен мрак, разкъсван бегло от треперлива вощеница, извършва рискована
операция. С някои зловещи детайли. Операция без упойка. Условието е - да не се вдига шум и
надзирателите да не узнаят.
Докторът обгаря засегнатия участък с нажежено на огъня джобно ножче. С него хладнокръвно
изстъргва гнойта до жива плът. И поради липса на дезинфектант, “промива” раната с парцалче,
потопено в преварена вода.
Стиснал зъби, да не изкрещи от болка и да издаде опита за избавление, погледът на затворника
потъмнява.
Той потреперва. Сгърчва се и свлича в несвяст.
- Влайчо е вярващ - подхвърля лекарят на обръгналите на какво ли не негови съкилийници - и
въпреки нехигиеничната среда, само вярата би могла да го спаси.
Това не е първата негова спирка към Небето.
Лагерният пророк дълбоко в себе си знае, не, думите са слаби, той е убеден - съществува СИЛА,
която свише го закриля. И до дъното на душата си е уверен: ще оцелее и ще излезе на свобода. Защото
има какво да даде от себе си на страдащите хора от другата страна на бодливата тел.
Чувства това с всяка пора на кожата си - трябва да оцелее. Длъжен е да оцелее. Без да изневери
на сърцето, без да стане доносник, ще се изплъзне от ноктите на смъртта заради онези, които го чакат,
страдат и разчитат на него.
Убеден е - умират хората, чиято вяра е крехка. Оцеляват калените в изпитанията на смъртта.

www.spiralata.net 46
 Лагерът за него уподобява изпепеляващ пожар. Но той от дългогодишния живот на село е
забелязал: най- ярки и красиви цветя подават стебълца от пепелта на горските пожари.
Могат ли да убият странника, запазил в сърцето си такава по детски извисена невинност? При
това, вече уточнихме, не всички палачи са изверги. А другото, другото... Господ да го пази!
И Влайчо - бит-недоубит - наистина оцелява. Дали защото е закърмен с призванието
Ясновидство?
Но неведнъж, устремен с поредната глътка живот към жадуваната свобода, той ще се окаже в не-
по-малко страшна немилост.
Може би именно заради това, заради искрата Божия, която носи. Но да не прибързваме -
дотогава има още време.
***
Вътрешният негов свят е тъй хармоничен, че в духовния му мир сякаш не го достигат жилата на
ужасиите, впити в островните обреченици, като в Страшния съд. Нещо непростимо!
Това качество няма как да не дразни лагерната управа. Не може да остане незабелязано и от
безбожниците надзиратели. Те за нищо на света не ще му простят, че е различен. Затуй се опитват да
ампутират духа му.
Знаят - за него протези няма. И никога не ще проявят снизхождение към Влайчо по простата
причина, че той съхранява и отстоява цветността си.
Дори само това е достатъчно, за да му вдигнат мерника.
И се стоварва като лавина върху него изпитание връз изпитание.
***
Една вечер за някакво дребно провинение е наказан.
Заключват го с катанец в обора с кобила, от която всички се боят заради буйния й злобен нрав.
Освирепяла сред глутницата хора-зверове, тя трудно допуска някого до себе си.
Сутринта затворническата управа провожда двама лагерници да изхвърлят премазания труп на
ясновидеца в придошлия Дунав.
Утрото е сиво и мрачно, изкривено като устни на мъртвец. Каторжниците плахо отключват
вратата. И що да видят - Влайчо, прегърнал главата на животното, нежно го милва. А то, опряно на
него, кротко предъвква овес.
Това се случва без някой с огнена ръка в паметния миг да разсече небето.
Магьосникът от Коньово не може да бъде премазан от подивелия кон. - Лагерната управа просто
не знае кой е насреща...
- Какво бе момчета? - Усмихва се широко пред изненадата им ясновидецът. - Кротка, добра е
кобилката. Да знаете само какво шарено конче ще си има напролет...
Предреченото се сбъдва.
Дали получава шанс да оцелее, защото във всичко съзира тайно проявление на Бога? И в
подковите на необузданото в зверски условия животно е открил искрица небесна?...
И още знае - ще бъде на тази нелека земя дотогава, докато Онзи горе, от надоблачната ложа
реши.
Последната спирка към Небето е все още твърде далечна за него. Ако Бог не е обичал
ясновидеца, щеше ли да му вдъхне дарба да съзира съдби, да предчувства и да подготвя за
несбъднатото? И най-вече - да го провери с надчовешки изпитания?
Колкото да е парадоксално, освирепелите лагерни кучета не нападат одрипавелия прорицател.
Тях надзирателите-звероукротители, за да държат осъдените в страх, безмилостно ги насъскват срещу
им. Не се бои и от озверените подивели свине, за които се носят легенди, че ги хранят с полуживи
трупове на затворници. Грижи се необезпокояван за тях. Навярно е овладял умението да влияе върху
хора и върху животни.
Наистина, особена Сила витае край него и над него. А може би го опазва оная неназовимата и
фина топлота, която той отдава на хора и на зверове.
Изкушавам се да цитирам съвременен лабораторен експеримент.
Учени поставят сред затворени в пълна изолация маймунки две изкуствени маймунски майки.
Първата е от метал, но пуска мляко. Втората от плюш - топла и мека - но без да дава живителна
течност.
Гладните маймунки избират втората.
Коментарът е излишен.

www.spiralata.net 47
 Утешител на угнетените
Изострените сетива на лагерника не помръкват на острова на Безнадеждността.
Поддържа духа на осъдените, като им разкрива какво вижда за живота и здравето на техните
близки. От разстояние “следи” състоянието на своите родственици.
Когато през 1952 година умира твърде млад негов племенник, още преди да са му съобщили
тъжната вест, Влайчо е неспокоен:
- Днес у нас изживяват голяма мъка - ще сподели скръбта си пред предани свои приятели. -
Отиде си мой близък...
Да, в лагера не е беловласият старец Петър Дънов. Съдбата благосклонно му е спестила това.
“Като си замина, мрак ще има, какъвто не е бил” - прозорливо вещае благородният жрец в едно
от последните свои пророчества. И наистина той “си отива” в края на декември 1944.
Благословен ще да е бил с шанса да не доживее до зловещите години.
На “острова на отчаянието” в ушите на Влайчо не престават да звучат мъдрите слова на Учителя:
“Човек трябва да поддържа връзка с Невидимия свят. Там е Силата! Ако мисли само за
материалното и то го увлече, обрича на гибел Силата.”
Влайчо е поел по окаян трънлив път. Учителят от години се е преселил в Отвъдното. И сега
именно той, по-младият събрат и доверен сподвижник, ще трябва на дело да довърши докрай
завещаното. И той наистина ще го стори. Сред камари от сриващи страдания. Толкова солени, че
влеят ли се в безбрежния бял Дунав, отдавна окървавен, отвратен от безчинства нечовешки, той от
мъка ще пресъхне...
***
Веднъж от кулата на една наблюдателница изскача разлютен надзирател. (По разказ на П.
Вълчева.) Забелязал Влайчо да бездейства за миг на работното място, вбесен започва да крещи в
лицето му, да се заканва. Хрисимият лагерник едва чуто отвръща:
- Какви ги хортуваш?... В тоя миг жена ти ражда, а ти?...
Укротява бесовете му. Само след ден, изумен от предсказанието на лагерния пророк,
надзирателят-безбожник задълго ще е респектиран от него.
Да победиш зверовете-мъчители - не е ли това символ на превъзходството на въдворените?
Тази случка и много други като нея ще им вдъхват задълго упование за оцеляване. Може би,
лагерниците в безнадеждността си се нуждаят повече от храна от митология. А Влайчо с невероятните
си способности (кой би се наел да обясни как става това?) неведнъж ще им я предоставя.
Мистериозните събития с него като упойваща легенда с години ще се носят отсам бодливата
ограда сред полуживите полухора. И дълго след неговото пребиваване ще се говори за странен,
белязан от Бога човек, победил не с мускули, а с духа си коравосърдечните, не спиращи се пред нищо
садисти.
Ще се превърне в съкровен знак, който осъдените на “острова на обречеността” ще носят в
сърцата си, без да смеят да промълвят - комунизмът неусетно се пропуква именно тук, в ада, в който
са неговите най- върли противници. Комунизмът се е оказал безсилен пред духа.
И като всичко друго на тази многострадална земя и това зло ще западне, ще рухне. Ведно с
нещастните “милиционерски и надзирателски величия” един ден ще се сгромоляса, безславно разбито.
За да бъде завинаги изтрито от лицето на Глобуса.
***
“Чувал съм от моя баща, който е бил с дядо Влайчо в Белене, следната история - спомня си
Георги Даскалов от село Любенова Махала, Новозагорско.
Един ден ясновидецът предвижда, че ще се зададе висока вълна по Дунава. Настоятелно
убеждава работещите на сравнително ниския на това място бряг да се отдалечат на безопасно
разстояние. Природното бедствие не закъснява. Обречените са спасени.
За същата история, но вече малко по-подробно разказва и друг съвременник Жельо Тодоров от
Димитровград:
“Един ден Духът съобщил на Влайчо, че ще стане голямо наводнение, за което той да
предупреди лагерното управление. Ако не бъдат взети необходимите мерки, трудно ще се опазят
хората, добитъка и производството.
Да, ама Управителят на лагера, осланяйки се на бюлетина на метеорологичната служба за нивото
на река Дунав, не обърнал внимание на тревожния сигнал на този прост човек, който при това не бил
синоптик.

www.spiralata.net 48
 Но не щеш ли, за огромна негова изненада същата нощ затрещели мълнии, извила се буря. И
дъжд безспирен, като в древния потоп, застрашително се лял.
Тогава всички в лагера били изумени от точното предсказание на Влайчо. Те прекарали ужасна
нощ, треперейки да не бъде залят острова и да се наложи да се спасяват по високите дървета.
Бедствието причинило на лагерната управа невероятни щети.
И ето, че на втория ден след наводнението ние изгледахме гърба на добрия наш дядо Влайчо, с
неговото неотменно вързопче от скъсано вехто чердже. Придружен от един милиционер той завинаги
напусна остров Белене. След известно време научихме, че го изпратили в мина “Бобов дол”.”
Ясновидецът за кой ли път поддържа да не гасне искрицата надежда в душите на живите
смъртници. Окрилява ги с упования, които няма да изтекат между обречените на страдания брегове на
“окаяния остров на въздишките”.
***
Това може да е било така, но спомените на други съвременници са мъничко по-различни.
Чудодейният спасител още същата нощ е строго наказан заради “непростимо отклонение - нарушил
работния ритъм, този диверсант съзнателно е възпрепятствал трудовия процес.”
Санкцията е непосилна. Поставят му задача: след като е изпълнил дневната своя норма, да
продължи и през нощта да мъкне и нарежда торби с пясък на островната дига срещу прииждащите
речни води. Изнемощял, едва крепящ се на изранените си нозе, затворникът се подхлъзва и
катранената паст го поглъща.
Стихията го повлича, а не умее да плува. С последни усилия, без някой да му протегне ръка,
Влайчо се залавя за спасителните коренища на някаква върба и мътните води не успяват да го отнесат.
Корените на върбата - златоносни жилки на живота сред мъртвилото на онемелия остров. В ранното
утро на припламващия ден изцъкленият изгрев няма да начертае своя кървав автограф над Дунава.
***
“Не е това единствената причина за неговите страдания. В съботни дни Влайчо е отказвал да
работи“ - продължава разказът на Г. Даскалов.
За да пречупят духа на затворника, завързват ръцете му и го подлагат на зверска инквизиция.
Провесено, пребитото му тяло се гърчи, стегнато като в менгеме. Изтезанието трябва да го принуди да
спазва дисциплината.
- Ще се трудиш ли, търтей?!... - Демонични са заплахите на палача.
- Ако си решил да ми вадиш душата... грехът да е твой. - Изстенва затворникът.
Смъртната заплаха го докосва, но не успява да го пречупи. Това озлобява инквизитора. Още по-
настървено продължава да го налага. Мъченикът едва чуто простенва:
- Не издевателствай над мене!...
Влайчо от опит знае: онези от арестантите, които не са готови да умрат всеки миг, отдавна да са
си отишли от този свят.
- Освен туй, като ме нараняваш, ти пречиш на моите задължения в трудовия процес...
Какви ги говори? Бог тоз ден сякаш го е изоставил.
Не, това не е така - убеден е прорицателят, - щом му праща изпитания, с него е.
- Аз ли те възпирам, аз?... Негодник!... На ти! На!... - Кипва надзирателят. - И внимавай това да
не е твоята последна спирка по пътя към небето...
Охо, екзекуторът се е оказал поет!
- Щом си решил да ме пратиш на оня свят... Но виждам, жена ти още днес ще те потърси...
Детето ти е зле. Болно, то горкото се нуждае от твоята помощ...
- Така ли? - Стоварва с все сила неокастрената си дряновица върху гърба му мъчителят. - Ти пък
от това се нуждаеш, ясновидецо проклет!...
И продължава да го налага.
Но след малко му светва:
-Добре, ще проверя какви ги говориш! Не е ли вярно, мисли му!... Окажеш ли се мошеник, както
подозирам, лично аз с ей тия две ръце, чуваш ли, пред всички за назидание ще извия като на пиле
мършавия ти врат!
Надзирателят е разкрил истинската си същност.
Както забелязваме, Влайчо не прави унизителни опити да омилостивява палачите си.
Часове след изпитанието съпругата на неговия насилник пристига в лагера, съкрушена от
сполетяла ги беда - внезапната болест на сина им. Ролите мигновено се разменят. Трогнат,
доскорошният инквизитор го развързва и тайно му донася допълнителна порция хляб. Благородният

www.spiralata.net 49
Влайчо, който и сега е успял да избегне “притеглянето на земята”, на часа я раздава на прегладнелите
затворници.
Тази случка ни прави свидетели как нашият лагерник за кой ли път успява да обуздае гнева на
насилника.
Но както се знае, ненаказано добро няма. След седмица въпросният надзирател, проявил в миг
на слабост човещина към каторжника и превърнал се твърде бързо в неудобен за лагерната управа,
мистериозно изчезва от Белене.
Официално съобщават на осъдените, че е преместен по целесъобразност на друга работа.
“Не, не го преместват, убиват го... Никой не е имал право да показва ни капка милосърдие към
прокълнатите.” - Завършва трагичната си изповед Г. Даскалов, син на съратник на ясновидеца.
***
Дали споделеното до тук е истина или пред нас са отломки от страховит лагерен фолклор? И не
са ли това поукрасени фантастични истории на обреченици на границата на живота?
Когато човек е подложен на терор, съществуват три възможности.
Първата: да го смажат и срутят физически и духовно.
Втората: не успеят ли в това, да го ликвидират.
Третата (и тя е кошмарът на палачите): унищожавайки го физически, ако е оставил значими
следи след себе си, подир неговата мъченическа смърт неволно да го героизират.
Тероризиране и героизиране - две толкова различни категории, а между тях сякаш вибрира
особен, понякога зловещ синхрон...
Влайчо, убеждават ни свидетелите на живота му, не загива, но в мислите на своите събратя по
съдба приживе е героизиран. Това проличава от поредицата разкази с митологични нюанси, които се
предават от ухо на ухо в онемелия страховит остров за непосилните негови премеждия. Те като че
уподобяват чудеса на християнски светец.
Нека това да не ни учудва. В колкото по-безнадеждно положение са хората, толкова повече те се
нуждаят, не, те живеят, те дишат и оцеляват, благодарение на вярата в чудеса. А да се съхраниш жив в
кръговете на ада, без да продадеш душа на дявола, не е ли истинско чудо?...
Не можем да не се запитаме и друго: защо винаги, когато изтезават Влайчо като че някаква
смазваща беда свише връхлита неговите мъчители - техни близки страдат, боледуват, жените им
раждат, други ненадейно умират?
Колкото невероятно да изглежда това, при повечето от цитираните случаи сякаш сработва
някаква защита над целунатия от Бога.
Той ли чародеецът е владеел непонятни сили? От Небето ли без гръм и трясък се стоварват
наказания, чрез които да бъде спасен неговия избраник?
***
Не можем да отминем предсказанието на Ванга за безнадеждния живот в Белене и за злочестата
съдба на нейния събрат по дарба.
Тя споделя: “На острова се случва нещо зловещо (ясновидката не уточнява какво). И тогава
Влайчо предупреждава лагерниците:
- Половината от нас ще останат тук. Тези хора ще видят на това обречено място в Белене бяла
Бога... Ще изгубят тела, но не и души... А другите след време ще се завърнат по своите домове.
За мнозина без съд и присъда “безнадеждни българи” това наистина са преброени месеци и дни.
Ванга споделя също така, че й е било известно - събратът й ще е сред оцелелите.
А Влайчо, неведнъж сме подчертавали, за себе си е убеден - ще се съхрани и излезе на свобода.
Знае: сега повече от всякога е необходим на своя страдащ народ и на страната си, обрамчена в бодлива
тел. Тя самата в ония години - един огромен лагер.
На “острова на разбитите души” той мечтателно съзерцава водите на Дунава. А когато на пролет
се разлистват дървесата и цветове обсипват зеленината, сменила сухия клонак, ясновидецът
предчувства - тъй ще се разлисти... да, да, ще се разлисти и неговият живот.
И струните в душата на музиканта, лишен от цигулката си, трептят и пеят, пеят...

Пророчества на границата на свободата

Грубостта. Кога ли тя не е господствала над свръхсетивността?
“По време на лагера - разказва Иван Беленски - Влайчо пророкува: “Една от двете кобили тук
ще роди конче с пет крака.” Надзирателите озадачени, макар неведнъж да са проверявали
способностите на изкусния прорицател, не дочакват бременната кобила да роди.

www.spiralata.net 50
 Жестоко я съсичат. И каква е почудата им, когато забелязват - конче с пет крака.
(Едва ли трябва да изненадва садистичният акт - повечето надзиратели са криминални,
повишени в ранг, за да тормозят редовите политически затворници. За тях не е проблем да убият човек,
камо ли животно.)
Но после, занемели пред “чудото на природата”, тези закоравели типове ще гледат с изумление
на предсказателя. А в погледа им ще се чете: “Той предвиди невъзможното!...” Това ги респектира. И
тогава го освобождават.
...Истина ли ще да е била тази случка или чудата легенда, аз не знам - завършва разказа си Иван
Беленски, - но когато невъзможното стане реалност, до чудото няма и една крачка.”
***
И тъй, с протокол №18 от 03.03.1950 година и заповед от 13.05.1951 г. Влайчо Жечев няма да
бъде освободен, а върнат обратно от Белене в Трудово Възпитателно Общежитие Перник.
Нека бъдем коректни, мъките на “белязания” не свършват дотук. Временно го освобождават от
ада на Белене, за да го препратят повторно в чистилището на ТВО Перник.
Всъщност, по-важно е друго - със своите предсказания той събужда сякаш отдавна отмрялото
или мъждукащо благородно пламъче в душите на осъдените на физическо и нравствено осакатяване
същества. Деликатно им напомня - те са хора. И каквото да се случи с тях, трябва да останат такива.
Налага се и втори извод. И той е по-значим - божествената дарба не може да бъде
дискредитирана дори в преизподнята, в години на най-страховит атеизъм.
***
“Влайчо е в пернишкия рудник Куциян - разказва Д. Тракийски.
Седнали са той и неговите другари по съдба на обедна почивка в забоя на този първи след
Деветосептемврийския преврат политически лагер в България.
За каторжниците тунелът по онова време е единствен източник на светлина.
Но чудовищната пролука крие коварни изненади.
Осенен от внезапно вдъхновение, ясновидецът под сурдинка прошепва на своите, че онова, което
се задава следващия ден, ще е ужасяващо.
- Защо ни плашиш, дядо Влайчо?... - Разтревожени възкликват те. - Какво ще се случи?...
- Достатъчно... Останалото ще узнаете утре. Ако оцелеете... - Иносказателно замълчава
лагерният оракул.
Миньорите-каторжници са в смут. Неведнъж са доказвали, че не се боят от смъртта. Но какво да
сторят сега? Единодушни са - няма да работят. И действително след 10 часа сутринта галериите се
срутват там, където те са били предния ден. “Миньорски комин” с огромни каменни маси е засипал и
задръстил забоя. Разминали се с най-страшното, те ужасени настръхват: “Ами ако не беше ни
предупредил дядо Влайчо?!...”
От тоз ден нататък всеки от тях ще гледа да бъде по-близо до светия затворник. Да му даде рамо
в непосилния труд. Или поне да стисне необичайно фината му десница. И не само това.
А Влайчо тихо ще сведе глава. От опит знае: непостоянна е човешката природа. Колкото до
чудесата, те както бързо впечатляват, така и отминават.
В лагера спонтанно възниква Инициативен комитет. Той подготвя и поднася в писмена форма
кратко изложение до Управлението на затворите в България, което ентусиазирани активисти предават
на местната затворническа управа.
В него е изложена колективната молба на всички от рудник “Куциян” до Министъра на
Вътрешните работи “да бъде помилван гражданинът Влайчо Жечев, който в оня обречен черен ден
спаси не един живот - на затворници, надзиратели и милиционери”.
Разбира се, в молбата не се цитира конкретната негова заслуга. Представят го като лагерник за
пример, съвестно изпълняващ и преизпълняващ трудовата норма.
Последното, както знаем, е истина - за да не наказват изнемощелите, той неведнъж им помага.
Това по-късно - завършва своя разказ Д. Тракийски - е спомогнало за неговото освобождаване.”
***
Аналогичен е и споменът на съвременника на тези събития Г. Христов, но той се отнася за
престоя на Влайчо не там, а в уранова мина Бобов дол. (Не е изключено да е една и съща случка, като
е разменено мястото на събитието - б. а.) Ще цитирам изповедта на нашия пророк за състоялото се,
споделена пред цитирания свидетел на живота му:
“Първият ден ми се дава, че мината се срутва. Не казах. Ами ако “отгоре” ме подвеждат?
Вечерта виждам същото. Пак не казах. Когато ми се даде за трети път ведно с часа на срутването,

www.spiralata.net 51
отидох при Началника и му разкрих всичко. Разумен човек беше. Разпореди на работниците, че
разрешава да влязат в забоя онези, които желаят. Другите той няма да ги задължи.”
Същия ден в галерията се спускат само няколко души, които жестоко пострадват, а техниката е
разнебитена. (По М. Ж.)
Аналогичен е разказът за това паметно събитие и на друг съвременник, Жельо Тодоров:
“Един ден Духът, с който “Влайчо се свързва”, му предал, че към 11.00 часа „Големият рудник”
ще бъде разтърсен от страховита експлозия. И настоял той да иде при Управителя и да го предупреди
за грозящата опасност.
“Но как, Господи? Та аз се страхувам от този човек. Той ще ме бие...”
“Ще идеш! И да те бие, ще изпълниш човешкия си дълг! Но не бой се... няма нищо да ти стори.”
И Влайчо поема към директорския кабинет. Върви напред, а краката му го теглят обратно.
Застава пред вратата на шефа. Потропва.
Отвътре се чува:
-Да- Сърцето на затворника пърха, като птица в капан. Не смее да пристъпи.
Почуква втори път. Чува се повторно:
- Влез.
Разтреперан, Влайчо не посмява да докосне дръжката на вратата.
Почуква трети път.
Кабинетът рязко се отваря. Изправя се пред него самият Началник. Сопнато пита:
- Какво има?
- Другарю Директор, дойдох да ви предупредя, че ако цените вашите работници и милеете за
техния живот, днес до обяд за нищо на света не позволявайте да влизат в забоя.
- Защо?
- Ще ви кажа... Предстои да се случи нещо, което ще опустоши мината.
- Ти това от‘де го знаеш?
- Дали ще ми повярвате... Сънувах и в съня ми се даде да ви предупредя - смотолевя Влайчо. И
бързо добавя. - А моите сънища не лъжат.
- Авария?!... Газ гризу?...
-Да.
- Така значи... - Премисля директорът.
И изведнъж:
- Добре, аз ще намеря работа на шахтьорите вън от рудника. Но ако няма инцидент, ти ще
отговаряш!... И като саботьор ще получиш най-строго наказание за загубите, нанесени на държавата!
- Мой дълг е да ви предупредя, а във ваша власт е съдбата на стотици...
Началникът не се решава тоз ден да пусне работниците в застрашения участък. И наистина в
определеното от Влайчо време “Големият рудник е разтърсен от експлозия. Работниците-затворници
ведно с техните пазачи-милиционери са спасени. Фактът като гръм от ясно небе втрещява онези,
които дотогава са се съмнявали в способностите на ясновидеца.
Началството обаче, както навярно се досещате, не дава гласност на пророчеството. Отношенията
с миньора Влайчо се запазват, сякаш нищо не се е случило. Той не става дори с просено зрънце по-
забележителен. Малцина узнават, че е спасил от смърт, мъки и страдания стотици хора, както и
техните семейства. А държавата - от милиони левове загуба.
И все пак с нестандартния затворник настъпва промяна: Директорът нарежда на следващия ден
да бъде изваден от подземната работа и препратен в кухнята. Там при по-леки условия той изтърпява
остатъка от наказанието си.”
Малко по-различна е версията на Борис Николов за същата тая история:
“Един ден дядо Влайчо отишъл при Началника и го предупредил да не праща затворниците в
рудника, защото ще има свличания на земни пластове и галериите ще са затрупани.
Началникът го запитал:
- Откъде знаеш това?
- Бог ми го каза.
Онзи естествено не му повярвал.
Но дядо Влайчо се приближил към стария следовател (безчовечния мерзавец, който някога, като
разследващ невинния пророк, го бе натикал в лагер Белене, а после той самият по неволя го бе
последвал - б. а.). Помолил го да свидетелства как онова, което преди години му бил предсказал,
станало реалност:

www.spiralata.net 52
 - Началникът не ми вярва, но ти можеш да го убедиш, като му разкажеш как пророчеството за
тебе се сбъдна. И тогава негово величество шефът ще те послуша. И няма да проводи стотици невинни
жертви на сигурна смърт.
Така сторил и думите на бившия следовател хванали декиш. Оня му повярвал. На следващия
ден не пратил никого в мината, а преди обяд станало предвиденото свличане и затрупване на
галериите. Всички били втрещени.
Началникът извикал дядо Влайчо и му отредил:
- Такъв човек като тебе не може и не трябва да седи в затвора. Излизай от тука, но от мен
запомни - много да внимаваш от днес нататък какво ще говориш!” - Завършват спомените.
Според Станка Сотирова нещата обаче стоят малко по-различно:
Когато трябва да започне смяната, в определения от ясновидеца час, тунелите с гръм и трясък
пропадат. Тогава решават да освободят Влайчо.”
Боже, колко състрадателни ще да са били управниците към обречените на смърт!...
По-вероятно за освобождаването на многострадалния “лагерен пророк” да е спомогнало нещо
съвършено различно.
Прииждащият грохот на промените след смъртта на диктатора Сталин отеква навсякъде у нас, та
дори и дълбоко под земята, при обречениците в минните галерии. Ледниковата епоха на комунизма
едва-едва започва да се пропуква.
Свидетелката на събитията, изумили мнозина, Станка Сотирова с увереност предава една дори
още по-приказна версия на случилото се.
Според нея, като се консултирал с висшестоящите след по чудо избегнатата авария, началникът
на лагера уж насаме бил продумал на Влайчо: „Хайде, грабвай си сега торбичката и тихо и кротичко -
дома! Хайде - дим да те няма!...”
Познавайки спецификата на онази епоха, въпреки претенцията за автентичност и на този разказ,
не можем да не се запитаме: факт ли е изложеното дотук или брънка от верига шестващи извън
телените мрежи лагерни легенди? За пореден път вероятно става дума за второто.
Хвърлените в смазващ каторжен труд получовеци в мините едва ли са можели да оцелеят без
беглата надеждица, че съществуват люде, надарени с митическа мощ. И те са по-умни, по-силни и
многократно по-предвидливи от властниците в ненавистния, черен до смърт лагер, който изпива
техните тела и души.

Светлинчица в тунела
“Най-хубавото идва неочаквано.”
Аноним
Нека отново да се върнем към историята с укриването на философа-марксист Тодор Павлов в
дома на Влайчо от смутните времена на полицейски преследвания.
Едва ли читателят е забравил - преди Девети септември пророкът от Коньово бе спасил живота
на нелегалния конспиратор, поемайки риска да го прибере и укрие в своя дом при страховита
полицейска блокада.
И тъй, суровите обществени нрави след смъртта на диктатора Сталин у нас лека-полека се
променят.
Тодор Павлов непосредствено след Деветосептемврийския преврат е назначен за регент. За
своите заслуги той е академик, член на Политбюро и на ЦК на БКП. Някога върло преследван, заел е
високия рул на властта.
И обратно - волният някога като птичка божия Влайчо е “прибран на топло” в зловещото Белене,
в мина Бобов дол и другаде. Да не смущава отдадените на свободен труд социалистически хора. '
Тогава близки на ясновидеца, загрижени за съдбата и оцеляването му, си припомнят неговото
“героично минало”. И решават да му помогнат, като извлекат спасителни облаги от някогашните
заслуги на Влайчо към вече настоящия академик. За целта заминават за София за среща с големеца.
Той любезно ги приема. И искрено се учудва, когато узнава, че в трудово-изправително
заведение е неговия стар познат - тих и хрисим човечец. Той, който е спасявал него и секретаря на ЦК
на Българската работническа партия (комунисти), (после БКП) Добри Терпешев. Той, който е имал
дързостта да лекува ранени партизани. Той, който от добро сърце, с риск за живота си им е помагал с
дрехи, подслон и провизии. Припомнят му всичко това. В края на срещата академичното светило
обещава:

www.spiralata.net 53
 - Ще проверя случая. Ще видя какво мога да направя. Дано да е станала грешка... Ако е тъй, ще
се опитам да помогна.
Обещал е, че “ще види какво може да направи и ако е станала грешка, ще се опита...” (Боже мой,
да не може точно той?!)
Обещал, ама не е помогнал. Академикът-философ в ония “славни години” е прекомерно зает,
думите са слаби, той е обсебен от властта. Не ще да му е била лека “царската корона”, носеща облаги.
А може би прекалено високо се е издигнал в йерархията и вече не е чувал оттам гласа на хорицата от
народа?
На всяка грешка открай време й се ще да е едно голямо недоразумение. Да, но в случая грешка
няма. Машината на властта методично отсява несигурните хора. Влайчо за зла участ е сред тях. Не по
политически убеждения, а заради свръхестествени интереси и занимания.
Отново ще акцентираме: Тодор Павлов е на изключително силни позиции - член на Политбюро,
на ЦК на БКП. Кой би могъл да се противопостави на евентуалното му застъпничество?
Да, но спасителният жест може да му коства някои мънички жертвици.
Не е изключено и друго - с обещанието си “философът-марксист” просто да е искал да затвори
устата на наивните селяци, та да се отърве час по-скоро от тях.
Той самият сякаш е забравил - неговият живот трикратно е помилван, благодарение личното
застъпничество на цар Борис III.
Горчива човешка неблагодарност.
***
Когато затворниците узнават, че техни другари са били хвърлени на свирепите подивели прасета,
те настръхват. Непредсказуем и страшен е животът, стане ли на живот и на смърт.
Нашият пророк, чужд на отмъстителността, с безспорния си авторитет успява да удържи своите
събратя от възмездие. Той не обича да сочи назидателно с пръст. А и нали Учителят някога бе казал:
“Когато е между зли същества, човек трябва да мисли за добрите. И колкото по-издигната е дадена
личност, толкова повече задачи трябва да разреши. И толкова повече страдание тогава ще изпита.”
Влайчо от издигнатите ще да е бил.
Да, но този небесно светъл човек сега е в “геената огнена” на царството земно. Над него е
Небесното царство. А той има жребия да е в нелека позиция между двете. Мъчителна орисия.
За пръв път от години насам през лагера ще мине на проверка влиятелна особа с генералски
пагони.
Коя ли ще е била? Дали Мирчо Спасов, елитен велможа от Живковата клика? - Историята не е
съхранила нейната самоличност. (Генерал Мирчо Спасов - подстрекател и вдъхновител на кървавите
бани у нас след Девети септември на хиляди хора, някои от тях сведени до пълно безправие и
заключени като в кланици в лагерите. С години заместник-министър на МВР, той е дясната ръка на
Тодор Живков. Кой на кого ли е бил чирак?...
През 1984 година личният кабинет на тази печално известна политическа фигура е в сградата на
ЦК на БКП. Непосредствено до него се мъдри кабинетът на “незнаещия нищо за лагерните
издевателства в нашата страна след 09.09.1944” Първи държавен ръководител.
Живков - рамо до рамо с тоталитарния, овластен в пагони лагерен диктатор. Горкичкият Тато...)
- Как сте, как сте? - Ще изкриви усмивка проверяващият към строените в две редици живи
смъртници. Ще пита той уж загрижено, а всъщност лукаво.
- Ами... днес се чувстваме по-добре от вчера - ще отвърне от името на всички Влайчо. И
многозначително ще допълни. - Доколкото тук това е възможно...
Да, добре ще да му е било в Белене - главорезната българска гилотина. Там прекрасно е опознал
хората - поединично човеци, вкупом стадо.
Да съхраниш в душата си доброто след изживените злини, необходимо е вродено благородство.
И не само това - пред него мнозинството хора са сякаш с осакатени сетива.
Зад високите телени мрежи той неведнъж си е мислил: “Не са ли самите комунисти лагерници
като нас? Затворници на своите илюзии...”
Всъщност нещастникът отдавна вече е като едно ошмулено дърво. И въпреки това предусеща -
дори без клони и листа, в него пулсират свежи жизнени сокове. И очаква своя ведър сезон.
***
... Настава бленуваният ден.
Началникът на лагера тържествено строява затворниците. И с глас безцветен прочита пред
всички на кого колко време ще трае присъдата и кой на часа ще бъде освободен.

www.spiralata.net 54
 Когато стига до Влайчо Жечев, за секунди се умълчава. Преди глухо да смотолеви:
- Ще остане толкова, колкото време е минало от началото на неговото въдворяване.
За огромна почуда на шефа и за всички в трудововъзпитателното общежитие, Влайчо тихо, но
отчетливо се обажда от място:
- След два месеца аз няма да съм тук.
Точно след два месеца него го препращат в Перник, където условията мъ-ъ-ъничко са
попомръднали.
Заинтригуван от случилото се, Началникът преди да го освободи изпитателно ще се вгледа в
него. И ще запита очи в очи нестандартния заточеник:
- По кой канал те тебе информираха кога ще те пуснем?
Ама, че въпрос? А, може би, комплимент?! - Като компрес на дървен крак...
- Ако имах хора в Държавна сигурност, щях ли да бъда тук? - Ще отвърне прорицателят.
Както винаги истината.
Да, посветил се е на каузата да оцелее. Но не за себе си. Ведно с това - на втора, по-трудно
постижима идея “да излезе чист и с чест от лагера, за да е полезен навън”.
Влайчо предусеща вопъла на онези, които го очакват. Засега едва доловим, глух, безнадежден.
Част от надигащата се ураганна вълна сподавени викове. Те след тридесет и пет години ще прераснат
в оглушаващ рушителен ропот.
От тях ще се пропука, ще се разклати и срути не Йерихонската, а Берлинската стена на позора. И
тогава това ще отекне у нас.
С надежда радикално да промени живота си, Влайчо е решен - остатъка от годините занапред ще
посвети на каузата Доброта.
Всъщност, той би трябвало да има свой човек в ЦК на БКП (академик Т. Павлов). И втори -
секретаря на ЦК на Българската работническа партия (комунисти) Добри Терпешев. Но на втория,
добър по природа човек, властта в ония години все по-стремглаво се клати под краката му. Огорчен,
политиката за него ще се превърне в противна “уличница”. А и едва ли някога е узнал за случилото се
с някогашния негов безкористен спасител.
Колкото до първия, както вече разбрахме, той и тогава, и по-късно не си помръдва пръста за
Влайчовото освобождаване.

ЦЕНАТА НА ИЗБАВЛЕНИЕТО

Доколко може да бъде свободен един бивш затворник

“Вие сте добри, когато сте едно със себе си. Ала когато не сте едно със себе си, не казвам, че
сте зли.”
Из древен ръкопис
Свобода! Свобода!... Най-сетне СВОБОДА!... Мирът е слязъл на земята.
Колко време Влайчо след златния шанс да не бъде отстрелян с флоберката на палача Киров и
схрускан от прасетата в Белене, е преживял по “трудово-изправителните заведения” на социализма?
Едно изохкване? Или пространен отрязък от живота? Ако може да се причисли към вкуса на
битието бодливата тел.
Но нека се върнем при легендарно звучащите мемоари на неговия съвременник Борис Николов:
Ако читателят си спомня, след предотвратената от ясновидеца смърт на стотици миньори,
Началникът на рудника, както твърди летописецът, се бил обърнал към него:
- Такъв човек като тебе не може и не трябва да седи в затвора. Излизай от тука, но много да
внимаваш какво говориш!...
И тъй, дядо Влайчо се измъква от решетките - продължава авторът на спомените - без пукнат
грош в джоба си, а му се налага да пътува, за да се прибере у дома.
Тогава го спохожда глас небесен: “Наведи се и виж!”
В краката му... портмоне.
Отваря го, а вътре - точно толкова пари, колкото са му необходими за път...”
Най - сетне на свобода! А с него, разкъсали бодливата тел, както ни убеждават цитираните
спомени, по белия свят потайно и полека поемат легендите.
***

www.spiralata.net 55
 Той ще бъде напъхан в мрачните зандани, както сам е записал в една от своите тетрадки “с коса
дълга, с брада неголяма”. А полужив ще излезе оттам това “тайнство на природата” (определението е
мое). Но вече ще е неузнаваем - външно незабележим, стандартен, с ниско подрязани мустаци.
С нищо не впечатляващ. С други думи - “нов човек” и “примерен гражданин”.
Когато го посрещат най-близките му приятели - само кожа и кости, брадясал, парцалив,
потъмнял - те ще го изгледат с почуда.
А тяхното детенце ще извика от вратата: “Мамо, мамо, един страшен дядо!...” И панически ще
побегне.
Отношението към него е било като към престъпник. Завърнал се от кръговете на ада, той е
буквално стопен. Едва крепящ се на краката си, най-близките му с мъка ще го разпознаят.
“Беше опърпан, слаб, ушите му светеха”- с болка разказват семейство Кайракови. Това Влайчо
ли е? - Какво е останало от достолеп- ния мъж? Къде се е дянала гордата му осанка? Най-преданите
приятели ще го посрещнат с радост. Не с окайващи въздишки и състрадание, а с музика и песни те,
сред малцината запазили свободолюбивост- та си, дръзко ще ознаменуват дълго бленуваното
освобождение. Други от родствениците, навярно от мерки за безопасност, боязливо ще се отдръпнат
като мишки от бившия затворник. За да си кютат безхаберно.
В Белене са се опитали да го превърнат в хербарий.
Него?!...
***
“Месец август 1953 година се разтури лагера и нас ни пуснаха - ще запише той в своята тетрадка
и ще завърши с възторг. - Свободни бяхме!”
Това е годината на смъртта на диктатора Сталин. И пореден парадокс: най-много жертви, както
свидетелстват затворниците са дадени наскоро след датата на кончината на “бащицата на народите”.
Недопустимо е, когато си отива “най-великият човек на света”, да го надживеят върлите му
противници.
Лагерите у нас са закрити доста по-късно по поръчение на Вълко Червенков. Макар и след време,
задава се преосмисляне на някои “велики дела”.
Да, но Сталин умира на пети март същата година, а Влайчо защо ли е освободен от ТВО Перник
(със заповед №22) едва на 05.08.1953-та? Бавно, бавно се тътрят у нас промените.
Забележете, краят на каторгата в България настъпва половин година след смъртта на
“легендарния каторжник” на руския царизъм Йосиф Джугашвили, преименуван по-късно. Сталин.
Шест пъти заточван и бягал от имперските затвори, заел след години креслото на държавната власт,
той ще създаде най-безпощадната и безпрецедентна система за терор в съветска Русия и в сателитите й.
След неговата кончина най-сетне и ние ще се избавим от страховитите лагери. Боже мой, няма такова
нещо! Те в социалистическа България се съхраняват до края на строя. А кошмарите им с десетилетия и
десетилетия ги надживяват.
Години след това наследниците на някогашните мъчители ще се опитват да се измъкват от
спомена за зверствата в тях с извинителната усмивка на незнаещите...
***
Влайчовият Ден на свободата.
На бившия заточеник от “острова на страданието” няма да е лесно да се отърси от чувството, че
неговия живот започва едва от тоз миг. И ще е леко обезпокоен: как ще се чувства извън бодливата
ограда, която въпреки всичко (нов парадокс!) е вдъхвала у събратята му по съдба сигурност някаква?...
Престоят в затвора за него е не само изпитание, а както неведнъж се изразява, “своего рода
обучение”. Но то, нека бъдем честни, не го вдъхновява, нито въздига. Напротив, ще излезе оттам,
както узнахме, неузнаваем, изсушен като стафида.
Нашият страдалец е издържал проверката на препятствията. Но после неведнъж с тъга ще се
пита:
“Героите умират. А оцелелите?...”
Инстинктът за самосъхранение му подсказва: спасението минава през формулата да приемеш
онова, което искат от тебе. Или поне да не им се противопоставяш - явно, ни тайно.
Лагерът е имал свои всеотдайни “уши”. Не е лишен от тези същите “всечуващи уши” и така
нареченият “свободен живот”.
Влайчо е извън бодливата тел, ала странно - не е опиянен от свободата.
Защо?

www.spiralata.net 56
 Извън ограничителната мрежа, както ще видим по-нататък, комунистическият режим ще
продължи тайно и явно да го следи и преследва. Копои навсякъде. С тази разлика - когато си навън,
надзирателите са скрити.
Скрити за него?!...
Влязъл в преизподнята с непоклатим оптимизъм, Влайчо ще го замени с мъдростта на
разбирането и на въздигащото търпение. Неизбежни са драскотините по трънливата житейска пътека.
Не малко трудности е преодолял, за да стане по-силен. Но новоизлюпената свобода у нас не е ли
родила своите чудовища?
“Всички революции започват с воюване заради Бог или срещу Бога. А завършват със завоюване
на БОГатство” - горчиво ще сподели той пред свои близки.
Макар да е сред “щастливците”, измъкнали се от дебрите на ада, лагерните кошмари остават
задълго впити в душата му. Престоят зад телената ограда за него е препятствие, което той е успял да
надмогне. Но още по-коварни мъчнотии прииждат след това.
***
Защо излиза жив? - “Няма как да се измъкнеш от трудностите, без да си преминал през тях”-
многозначителният отговор на Влайчо.
Със сигурност е така, но не можем да не се запитаме: да не би да му даряват свобода, след като
безмилостните мъчители са се опитали, ала не са успели да го превърнат в кукла на конци. И въпреки
това все пак са го пуснали.
Но дали на свобода? И няма ли да заплати за тази “подареност” с наложените ограничения на
вътрешната независимост на духа?
Доскорошните негови господари са преценили, че “са успели да му вземат страха”. Но те ведно с
това прецизно са го проучили. И са се убедили в необикновената негова (необяснима за тях, уви, и за
нас) природна дарба.
А, може би (и това е най-противното съмнение), прозорливо са решили да му дадат що-годе
някаква свободица, за да го ползват за... себе си?
***
“Смисълът на всички революции - ще въздъхне пред свои близки бившият каторжник - изглежда
е да се увреди на онези, които не мислят като нас.”
Разпъването на кръст на учителя по праведност би трябвало да го направи известен като жертва
на режима. В соцсистемата обаче е обратно.
Освободен! - Един радостен скок. Приземяващото падане след това уподобява полет на
покрусата.
Всъщност той се връща отново към себе си. Решен - не ще изневери на светлата духовна кауза.
Властите го изолират, но неговите съселяни го обичат, ценят и почитат. Пред най-близките си
рицарят на човечността не скрива, че вижда: в България не всичко е наред, или почти нищо не е наред.
Да, но необичайната негова позиция за хората-адап- тьори, пръкнали се на новата политическа
арена, е стъписваща некултивираност, унаследена от миналото. Стара истина е - само глупците не се
променят.
Приземяване. То в новите условия може да се окаже потрошаващо.
***
Завръща се в родното Коньово. С венец на мъченик. Потаен венец. Размирните години са
отшумели, но не са и времена на свободен избор.
Настъпва сезонът на разочарования. В епоха, страдаща от сърдечен вакуум, повечето хора са
станали праволинейни, та чак скучни. В новия “волен и прекрасен живот” едно плюс едно може да
бъде равно на три (ако Партията реши.)
Ех, хора, хора, защо тъй устремно галопирате към глупостта?!
Повсеместно властва феноменът стадност, сред която медиите бълват “оздравителни лозунги” и
премъдри класови поучения.
“Комунистите не могат да управляват, защото те нямат знания” - за същото това време горчиво и
удивително точно някога бе предупредил мъдрецът Петър Дънов.
“Хората без души нещо читаво могат ли да създадат?” - По своему го допълва Влайчо.
***
Когато си в тълпа, от енергията, която те залива, няма как да не се промениш. Започваш да
говориш по-силно. И, изненадващо за теб самия, глупашки.

www.spiralata.net 57
 Всеки крещи. Започваш да врещиш и ти. А би трябвало да е обратно - да я усмириш освирепялата,
затъняла нещастна сбирщина. Озверена от неуредици и от чакане по опашки. (Опашките при
тоталитаризма създават мъчително усещане за напредък.) От недоимък и от ослепително светли
обещания.
В нелепата ситуация пред смаяното човешко сборище винаги гордо преминават някои
“избраници на новото време”. Самодоволни, сияйни. На тях не им се налага да висят по опашки. На
тях, на носителите на светли обещания.
И това в новосъздаващата се народопсихология би трябвало да е символът на щастието.
А водачите отпред, обяздили страстите на тълпата, врещят с поглед към “сияйните зари” в
прилив на завладяващ патос. Патешки патос. Слепци водят слепци. И ведно с това тайничко раздават
нови и нови привилегии на угодните в сиво смирение тям.
Заревото на “Промяната” за някои е блян. И те вдъхновени запълват с манифестации на
празничност празнотата си.
Господи, какъв калейдоскоп от сияйни слепци!
***
Всеки, който не носи “следи от миналото”, е угодно удобен.
Влайчо не е сред тях. Излиза от лагера, без ни на йота да промени мнението си за доброто в
човешкия род. Нито пък своята вяра и идеали.
Знае: някои хора при определени обстоятелства са му “връчили” свободата. А това означава -
може да си я поискат обратно.
Получил е шанс да преобрази живота си.
Да престане да приема посетители? Да се свие в калъп като смирено сивичко човече, чиято съдба
само тогава би могла да се превърне по своему в цветна?
След победата на социализма сърцата на хората са “фронт на ново бойно поле”. И никой няма
право да воюва за тях, освен заелите властта “борци за социална справедливост”.
Всички знаят: ние имаме демокрация. Демокрация, колкото си искаме. Демокрация, може би, но
свобода (между нас да си остане) внасяме контрабандно. Светът устремно напредва, а у нас открай
време се правят реформи. Реформи, реформи, реформи всякакви.
Бъркотиите, които създаваме в държавата, благозвучно назоваваме РЕФОРМИ.

Белегът различност
“Въображаемото равенство - средство за подчертаване на неравенството. “
Гьоте
Доскорошният затворник започва работа като пчелар в местната земеделска кооперация.
С любов облагородява лимони. От душа се грижи за тях, като щедро раздава плодовете на
бедните.
И парадокс - той твърде скоро отказва да получава заплатата си на пчелар. Как тъй отказва? Кой
му дава право да отказва? Защо другите не отказват?... От какво се издържа? От не трудови доходи ли?
Режимът не е милостив. А това означава - този режим не се чувства силен.
Всъщност “от уста на уста” като лятна вихрушка се е понесла вестта, че Влайчо е на свобода.
Мнозина с надежда са поели към неговото село.
Оо-о, така значи! Той се бил издържал от онова, което му носят - храна, облекло. И със
сигурност... пари.
И този вече “свободен човек” дръзва отново да се среща с хора???!
***
Може би, благодарение на върлите преследвания тайно се е разраснала вярата в милосърдния
старец. Силните на деня, неочаквано за тях, са го превърнали в мъченик в сянка.
Но той никога не се е чувствал мъченик. За него е унизително да афишира своята низвергнатост.
Не приема и роля на безгръбначен, като някои доскорошни свои другари по съдба. Не изпитва
капчица страх от противниците си. Умъдрелият отшелник е далеч и от възмездието.
А страданията му не спират, нито пък те него го възпират по още по-трънливата жизнена пътека.
Страданието - път към съвършенството. На честните.
***
Завърнал се от каторга, Влайчо съзнава: живее сред мъртви души.

www.spiralata.net 58
 Отвъд телената мрежа е другият, може би по-мъчителен лагер. Хората там “доброволно” се
самонадзирават. Затворници с вкостени мозъци, до живот зазидани в черепните им кутии. Безотказно
в сивото им смирение работи факторът СТРАХ. Страхливците умират всеки ден.
Прорицателят, проникващ в тайните на човешкото сърце, не може да не се запита: “Какво е
станало с гордите допреди години люде?! В какво са се преобразили те, за които говорят, че се били
радвали на “мир и благоденствие”?
И с болка ще изтрезнее: “Нима аз съм същият?...”
Живее сред оцеляващи. С души обосели, забързани за никъде. Ни живи, ни мъртви. Живи
мъртъвци. Живи.
И “гордият някога ясновидец” (определението е на Ванга) неусетно след глътките свобода,
последвали лагера, за пореден път се затваря в себе си - като всеки наранен човек.
Страшен, не, оглушителен е тътенът на пълзящите.
***
А пред дома му са се занизали страдалци, натоварени с човешки проблеми.
Светът на ясновидството е последното негово свободно пространство. Той няма да допусне да му
го отнемат. Като ги посреща с топлина и любов, Влайчо им помага. И за кой ли път не иска ни
стотинка за себе си. Оставят му понякога от благодарност три-четири домата. Ще изяде единия, а
другите ще раздаде на болните, които с дни висят пред вратата му.
И с изправено чело ще продължи по Пътя. Но това ли е неговият Великден, за който е мечтал и
който е успял да дочака? - Все на ръба...
***
Влайчо се доближава до Ванга в едно - по огромните опашки от хора пред своя дом. И се
отличава от нея поне в едно: не осребрява предсказанията си.
Аналози. И специфични разминавания.
И той като нея ще излезе пред своята къщица, ще извика по име някой от множеството, за който е
преценил, че повече от другите се нуждае от помощ.
На разтревожен мъж тихичко ще прошепти: “На тебе няма да гледам. Побързай да се прибереш -
у вас те чакат хора...”
Странно. Но когато човекът се завръща, той ще завари своите близки - скупчени, посърнали в
двора на къщата. Съпругата му, за чийто здраве е отишъл да пита, е починала.
На друг, дошъл в мразовит януарски ден от далечен край на България до Коньово да узнае за
болното си дете, ще предаде пропито от неясноти прозрение: “Рожбицата ти ще спре да плаче на 17-
18 февруари.”
И той ще се прибере у дома. А на 17 февруари детенцето му тихо ще отпътува от този свят.
Деликатно поднасяне на безнадеждността.
***
Съзнателно и целенасочено в селото го държат в сянка, настрани от общественото внимание.
Някога наивно се е утешавал, че драмата на неговия живот е в лагера. Сега съзнава: страховитата
драма е в новите условия да бъдеш на свобода.
Човек научава само онова, което е преживял във време на преживяването на душите. Другото -
прочетено и чуто - не оставя прорезни белези в съзнанието. А Влайчо какво ли не е живял и преживял.
И какво ли не е научил и преучил, страдайки. Най-значимото за него е да не се озлоби след всичко
дотук.
Няма да го стори: “Раните от житейските удари и разочарования може да се разраснат, но те
никога не бива да избуяват в плевели на омразата” - философски ще изповяда пред близките си.
Бъдеще - несигурно. Но като опазва вяра в доброто, той не се чувства изхвърлен на ронливия
бряг на живота. Този толкова благ човек съхранява великодушие, въпреки нестихващите скверни
заплахи и гонения срещу него. В това е чарът му.
***
Минават години. После пак няма да го оставят на мира. Ще го влачат клетия старец от едно
милиционерско управление на друго. Защо? - Защото носи белега различност.
Той ще продължи по ТРЪНЛИВИЯ ПЪТ. В епоха, в която от нищо се прави нещо. В епоха на
единен строй. Единност, която ражда обезличаваща еднаквост.
“Какъв кабахат (вина - б. а.) ми намериха? - Огорчен, ще се пита той след години. - Казаха, че
съм лъгал хората. Аз, без да отварям писмата, зная какво пише в тях. Без да ме попита човек, знам за
какво е дошъл.”

www.spiralata.net 59
 Той е жертва на подозрения.
Не са наивни тези вопли, а задушевно правдиви. С преследванията срещу ясновидеца е
извършено престъпление срещу святата правда и здравия разум.
Всъщност Влайчо е имал недалновидността да вижда твърде далеч. В свят на тъмни люде, които
обичат да се кичат с изкуствена светлина. Подвластни на егоистичния разум за оцеляване. Хора с
черно-бели разсъждения, с черно-бели мечти. С черно-бели действия.
Уви, в тежки периоди, потиснато от беди, българското общество понякога реагира, като се
преструва на мъртво. Докато се размине опасността. Изпитан способ за оцеляване на застрашените
животни в царството на хищниците.
***
Това е така, но след мъчителни изпитания нашият пророк ще получи просветление по въпроси,
за които по-рано не е имал отговор. И ще осъзнае - животът в трудово-изправителните
превъзпитателни заведения на Родината му е дал безценен урок:
“Причината да съм в лагер беше, че аз всичко, каквото някога виждах, го съобщавах на питащия.
Сега вече избирам: това, което ще кажа, да е от полза за развитието на човека.”
Самовзискателността на прорицателя както винаги взима връх. За него всяко изпитание крие
поука.
И нови парадокси - години след концлагерите и затворите все по-често ще се нуждаят от
неговата подкрепа някои от най-злостните му преследвачи. И не само те.
“Онези, които не посмяха да му помогнат, докато бе в лагера - връща ни в онова страшно време
Божил Георгиев - после го издирваха под дърво и камък за помощ - за себе си, за деца, за внуци...”

Пчелите по-добри от хората

“На мен е абсолютно ясно, че цялата човешка дейност не е просто плесен на повърхността на
земното кълбо, а че тя отчасти се ръководи отгоре. Такова е моето разбиране и възприемане на
Бога. “
Академик Е. Велихов
Влайчо е препратен в класата на декласираните. За да бъде там напълно смазан. Лишен от
духовна среда, той по логиката на своите преследвачи би трябвало да се е превърнал в получовек. И
тогава го спасяват... пчелите. Те нахлуват - жужаща вихрушка - в живота, като по своему му помагат
да не бъде обезличен от човешкото бездушие.
Да съхраниш усещане за доброта след изживените злини, потребно е вродено благородство.
Из си дойдох в селото - ще разкаже по-късно пророкът. - На брата си в семейството отидох. За
да не бъда на него в тежест, започнах работа на пчелина в стопанството. Десет години бях там като
отговорник на пчелина. По съвест работих.”
Той, който винаги е отбягвал фалшивия блясък на прехваленото ново общество, се завръща към
природата и снижава до простотата на пчелите.
За да не забелязва, че живее на ръба, Влайчо се себеотдава на една, според него, по-
добронамерена, в някои отношения по-хуманна от нашата общност. Тя, която в жужащия си ромон е
тъй близка и толкова различна.
Заради компетентните познания, трудолюбие и високи добиви на мед, бившият каторжник е
избран за председател на местното Пчеларско дружество.
С гравитацията си към царството на пчелите той извършва своеобразен опит за оцеляване от
“добрините на хората”.
“Най-после реших да избягам от селото и да не се връщам там. Но народът пак върви и ме
търси...” - Ще отбележи с известна доза изохкване нашият герой в своите мемоари.
Що за съдба: да е репресиран цял живот - той, обичания от народа. Освен заради всичко друго, и
за това. А хората го търсят, за да се докоснат до любовта. Тя - най-сладка там, където е забранена.
Като пчелар запазва специфичната си нестандартност. Съзерцава подредеността и завидната
хармония в общността на крилатите трудолюбки. Свят, сътворен от всемирна високо разумна Сила.
Вдъхновява се в наблюденията си от справедливото общество на медоносните насекоми. При
това няма как да не отбележи - то в някои отношения е по-коректно от нашето.
И дядо Влайчо ще продължава да контактува, въпреки забраните, с нещо изключително ценно за
него. Ще опознава сили, отдалечени от съзнанието на обикновените хора.
Медените работливки го спасяват от опитите за изолация. Строгите властници неведнъж ще се
опитват да откъснат страдалците, нуждаещи се от него. От тях да, но не могат да го лишат от пчелите.

www.spiralata.net 60
 С интерес ще разглежда как царицата-майка жужи в кошера, докосва се до всяка своя
работничка. Стимулира ги и така сякаш им влива сила. А на крилатите труженички им е приятно да
чувстват, че тя е край тях.
Така след години ще направи и той - ще поеме сред народа, ще се доближава до всеки. Ще
повдига духа. И животът на мнозина ще стане по-смислен от това.
В своята работа все повече ще уподобява неуморна пчелица, събираща и раздаваща от човек на
човека прашеца Мъдрост. И никога няма да нарани цветята, пчелите, а още по-малко хората, на които
ще го предаде.
***
Влайчо е високо ценен от агронома на местната кооперация.
През пролетта на 1960 година дългогодишният пчелар угрижен го предупреждава:
- Сериозна опасност грози засятото от вас захарно цвекло. Тя идва от цвекловия хоботник
(паразит - б. а.) Тая година, да знаете, се задава голяма напаст от него, ако не се вземат спешни мерки.
- Защо мислиш така, дядо Влайчо?
- Защо ли? Защото зимата бе мека, хоботникът оцеля и може да нападне отглежданите с любов
култури. Ако желаете, послушайте ме, ако не... Казвам ви: необходимо е отсега да се запасите със
съответните препарати. После ще е късно.
И тъй, още на другия ден започва превантивна борба срещу непроявилия се паразит.
В резултат на своевременните мерки, в стопанството в Коньово се получават рекордни добиви,
при това от неполивани площи. Кооперацията в селото същата година е национален първенец по
отглеждане на цвекло.
“Винаги сме били благодарни за добрите съвети, които ни е давал бай Влайчо” - лаконичен е
агрономът Д. Илчев. (По М.Ж.)
Ясновидецът със своите небесни послания доказва, че може да бъде полезен на хората, без да е
професионално подготвен в съответната агро-област. За духовните знания няма прегради.
“Пчелите ме разбират прекрасно. И това е толкова възвисено, че душата ми ликува... “ - Тази
сърдечна изповед той ще направи пред един от своите приятели.
А по друг повод ще подчертае:
“Само ние, човеците, сме носители на съзнание, че сме живи и че ще умрем. При растенията
подобно съзнание отсъства. При животните това не е болезнено откроено.”
Свободното време на пчеларя преминава в грижи за цветята, зеленчуците и плодните дръвчета.
Той, който умее да комуникира с растенията и животните, все повече съзнава - трябва да остави
стойностни уроци на хората. Те, лишени от досег с него, ще са като в обречен, гневно жужащ кошер.
Никога не си позволява да къса цветя. Това е “безразсъдно отнемане на благословен от Бога
живот”.
Често пъти с каручка кара вода на пчелина. И тук запазва една отколешна традиция - не сяда в
превозното средство, за да не измъчва кроткия си дългоух Помощник. Така, както правеше, ако си
спомня читателят, някога край окопите на Първата световна война.
Странно! Исус е яздил осел, а Влайчо...
А при него прииждат и прииждат на вълни угнетени хора, водени от отчаяние и надежда.
Страхове и болки дълбаят тела и души. Как да ги скрие всички тях, поелите от дома му с
благодарност в зениците от безмилостните забрани на силните на деня?
***
...Задава се поредно предизвикателство. А домът му зашумява, разроява се. И превръща в един
огромен кошер.
Работейки с пчелите, Влайчо не лети. Той никога не се научава да лети. Той просто пристъпва.
Но не по земята, по облаците.

“Свобода!”... и по-трудни времена

“Аз никога не се чувствам уверен. Уверен, значи заспал. Уверен, значи с претъпени сетива.”
Андрей Баташов
След Девети септември “бунтарската народна власт” със закон забранява традиционните
религиозни прояви: черковни празници и събори на храмови годишнини. И не само това. Зачеркната е
дейността на ясновидци и лечители.

www.spiralata.net 61
 Пред угроза са изправени популярни сред народа “гледачи”: Ванга от Петрич, Влайчо от
Коньово, Слава Севрюкова от София, Георги Нанев от Стара Загора, хироманта Рашо Рашев от същия
град и мнозина други.
И пореден парадокс - онези, които безпощадно ги клеймят, в критични за тях ситуации първи
нарушават ограниченията. Инкогнито посещават Ванга, Слава Севрюкова, Влайчо. Те, уж строгите
цербери, са безпомощни без тях.
Харизмата на дядо Влайчо с годините все повече се откроява. Но растат и преследванията.
Милицията неведнъж обискира дома му.
Нашият ясновидец променя отношението си към многобройните свои посетители: “Аз отначало
им се молех да не идват при мен, а да ходят в църква, там да дирят помощ, понеже сега има закон.
Гласувано е, че който се занимава с гадание, наказва се със затвор и с глоби. Но колкото и да им се
молех, те по-много се трупаха...” - Горко ще окайва в изповед пред белия лист злочестата си съдба.
За известно време пророкът помага на страдалците пред неговия дом почти нелегално.
Но все по-огромни тълпи окаяници се скупчват край открояващата се в полето самотна “къщица-
манастир” в очакване на чудо. Наглед - невзрачни хорица, ала всеки - с неимоверни тежести.
“Сутрин, когато станехме от сън, дворът бе ограден от хора - споделя племенницата на
ясновидеца М. Жечева. - А щом отворехме пътната врата, не можехме да се разминем.”
“... Мили са ми хората - ще напише Влайчо в своите записки за ония години. - Но на властта не е
добре. Страдащите се озлобяват срещу нея.”
Навярно има защо.
***
Едва излязъл от затвора, поток от болни и всевъзможни неудачници от цялата страна потича към
него. А с тях - и контра-реакцията, на която ще станем свидетели.
Участъковият лекар, изгубил клиентела, съчинява пространно изложение до властите в Сливен.
Там загрижено описва: “В село Коньово развива оживена дейност някакъв шарлатанин, гледач и врач.
Въпросното лице, именуемо Влайчо, събира народа, лъже го, граби...”.
Случва се обаче така, че в деня, когато набеденият за шарлатанин е извикан при разследващия
неговата дейност лекар в окръжния град, детето на някаква медицинска сестра от дълго време
безрезултатно е лекувано в завежданата от него болница. Тамошните доктори са го отписали като
безнадежден случай.
И точно тогава (съвпаденията се подреждат като по неписан закон) колежка на медицинската
сестра, под сурдинка й прошепва:
- Големият лечител дядо Влайчо от днес е в болницата! Иди при него, питай за детенцето. Може
пък той да помогне...
Не е трудно да го открие. И преди да е изплакала мъката си, “прорицателят-еретик” я утешава:
- Знам, сестро - докторите са вдигнали ръце от твоя син, но ти не бой се за него!
- Моля ви от душа... Моля... - Трогната от искрицата надежда, целува, облива в сълзи ръцете му
нещастната майка. - Помогнете!
- Защо се обръщаш към мен? Аз съм просто човек - кротко мълви старецът - помоли се на Бог,
той е всемогъщ... И не е безразличен към човешките беди.
И зареял поглед, продължава:
- Ето, сега ми се каза, че синчето ти е в агония. Но то, миличкото, както виждам, е с душа на
ангел. Всевишният е готов да се смили, да го подкрепи...
До два дни, както ми се предава, синът ти ще оздравее.
Невъзможното става. Докато магистратите в бели манти разследват под лупа “незаконната
дейност на лечителя Влайчо” в болницата, състоянието на детето до края на втория ден неочаквано се
подобрява и то до степен да бъде изписано. Случилото се като прериен пожар обхожда лечебното
заведение. И тогава, тогава става нещо невероятно - на единия край стриктно до педантичност
обследват многострадалния народен лечител, а на другия се тълпят отчаяни хора - да ги лекува или
поне да чуят от устата му някоя окуражителна думица.
- Аз сам нищо не мога - оправдава се пред тях Влайчо. - Не се подвеждайте, хора! Не аз, Бог
твори чудеса. Той просто чрез мене дава на другите, ако те са заслужили...
Опасно противоборство на две съвършено различни сили. - Душата на хуманиста Влайчо срещу
бездушната администрация. Паметен сблъсък. В болницата назрява конфузна ситуация.
Това, разбира се, не повлиява на “безпристрастното разследване” срещу наколадения обвиняем.
Под страх от затвор на него за пореден път му е “най-строго забранен приема на хора”.

www.spiralata.net 62
 ***
А сега, нека да се обърнем към спомените на столетницата Кера Тодорова, публикувани в
пловдивския вестник “Акцент”. Препечатани са тук с незначителни съкращения:
“Когато започна национализацията, отидох при един гледач в Старозагорско. Казваше се Влайко.
Исках да го питам: какво да предприемем? Изведнъж той взе да изговаря някакви непонятни слова:
- Ето, сестрите ти, близначките, са тук. Предават ми - много са добре. Те са ангелчета, защото са
отишли горе още като бебета.
Рекох си тогава: какви ги дрънка тоя? Та той, горкичкият, комай не е с ума си!...
Но когато по-късно споделих за предаденото от ясновидеца пред мама и пред леля, те онемели
попиваха всяка моя дума с изскокнали от орбитите очи. Изведнъж избухнаха в плач.
Мама за пръв път тогава сподели пред мене, че е имала още две дъщери, въпросните близначки.
Но когато преди много-много години бягали, спасявайки се от турците, била принудена да ги изостави
в планината. От глад те, горкичките...”
***
От този приказно звучащ, но автентичен спомен можем да направим поне три извода:
Първо: Влайчо свободно разговаря с души на мъртви. Оттам с лекота изтегля информация както
за нас живите, така и за света на Отвъдното.
Второ: той отговаря на въпроси, които не са му поставени. И е изключително точен.
Тези негови реакции шокират. Няма как да не са стъписват хората, докоснали се до прорицателя.
Трето: до бившия затворник се допитват личности, пострадали от национализацията, в очакване
да получат насоки как да реагират. Търсят го с вяра именно него - той е харизматичен, доказал се в
името на една свята кауза. И е с качества на духовен водач.
Последното, като имаме предвид, че е от заможно съсловие, не е трудно да се досетим - няма как
да не го прави перманентна мишена на властта.
С битието си до тук сърцатият ясновидец доказва - невъзможно е да бъде помлян от
безмилостните воденични камъни на комунизма. Това обяснява защо е под непрестанна угроза.

Окото на закона бди

“Аз съм за един друг - за един творчески комунизъм... Не да свалиш издигнатите, а да се
издигнеш до тях. “
Боян Болгар
Годината е 1965. В Коньово със специална мисия пристига Антонов, началник на милицията в
Нова Загора, с част от своя антураж. Разпорежда се да бъде незабавно привикан местния ясновидец в
Кметството. Лято е. Без да бъде предизвестен за какво го търсят, Влайчо се явява на срещата в бяла
риза, като за последно...
- Наложително е да говоря с тебе! - Началникът го стрелка изотгоре.
И строго от глава до пети оглежда разследвания, сякаш той самият е ясновидец и знае как
провинилият се би опитал да се измъкне.
Доволство издава изражението на лицето му. Свикнал арестантите да треперят пред него, като
поразени от мълния, навярно е очаквал Влайчо да кротува като агънце.
Издържал на изпитателния взор, ясновидецът не трепва. Едва забележимо поклаща глава. И ни
дума.
МВР-шефът вбива още по-остро в него кинжалите на очите си. Опитва се да го подчини. Или
поне да го смути. И с глас, нетърпящ възражение, нарежда:
- Тук в това село никакви външни хора повече да не сме чули да идват! Ясно?!... - Впива се
заплашително в него. - Казах, никакви!
Влайчо мълчи. Знае - каквото и да отговори, в тази ситуация ще е безсмислено.
- Не разбрах, ясно ли се изразявам?! - Повтаря милиционерското величие, а суровата му долна
челюст се издава напред. - Сборища, казах, да няма! - Нахлул в тишината, зъби се.
(Напрегнато сковаващо мълчание.)
И сякаш, да подчертае авторитета на думите си, началството продължава:
- В противен случай ще се наложи да те прибереме обратно в затвора!
- За какво прегрешение? - Ясновидецът разбива удавническото мълчание. Мекият му спокоен
глас контрастира на разпитващия.
Милиционерската акула с ненавист го оглежда, сякаш срещу нея стои някакво вселенско
бедствие.

www.spiralata.net 63
 - За какво ли?... И смее да пита... Трябва да внимаваме с бившите лагеристи! И най-вече с теб...
Ти си човек, опасен за народа! - Отсича острозъбо със стържещ глас. А сивото му мъртвешко лице е
като изплувало от сенките на мрака.
От тази заплаха Влайчо би трябвало да се почувства в безтегловност.
А обвиняемият хладнокръвно:
- Обяснете, какво съм нарушил?
(Смее да задава и въпроси?!...)
- Какво си сторил ли?... Аха!... Бай Влайчо - снишил глас, преминава към фамилиарност
милиционерът. И коварен като вирус, след неочаквания завой прави опит за усмивка, - разбери, на
този театър ли, фарс ли, как да се изразя, трябва да се тури веднъж завинаги край. Съгласи се, аз все
пак не съм баламурник. Не твърдя, примерно, че си негър, но ако сложиш ръка на сърцето си, не
можеш да не признаеш, имаш, знаем, своите не съвсем невинни прегрешения...
Човекоядецът го оглежда с такава доброта и умиление, сякаш за нищо на света не би желал да го
измъчва. И променил тактиката, сгърчва устни в усмивка:
- Затова лично аз съм дошъл в твоето село - отронва с крайчеца на устата си. - Да си поговориме
по човешки с тебе. Да се разбереме, да се помириме.
И още по-мило:
- Ето, аз те разбирам, ти си човек възрастен, годините, знам, натежават. Седемдесет и един
лазарника не са шега... Нуждаеш се от почивка... Откажи се от тия работи, бе! Откажи се, та и ние да
те оставиме най- сетне на мира - витиевато завърта фраза. А усмивката му е разкисната.
(Зад стряскащото начало и последвалата привидна любезност Влайчо съзнава - блюстителят на
реда е готов да го прегърне като анаконда. И да потроши костите му.)
- Чуй ме внимателно - продължава милиционерският велможа. - И ти ще разбереш: ние не
искаме от тебе много. Но това, което искаме, трябва да го получим! Ще го получим! И ти ще ни
съдействаш!
(Ясновидецът предчувства - искат всичко.)
Влайчо сякаш едва забележимо се поколебава, преди да проговори:
- Никакви проблеми не съм ви създавал - тихо отвръща.
Дълго мълчание. Антонов продължително се взира в него с жълтите си очи изпод опърлените от
тютюн клепачи. Сивкавият му тен издава болнав вид.
- Никакви проблеми ли? - Опитва отново да го размаже с поглед.
Гласът му изведнъж избухва:
- Добре, щом провокираш... Пристигнал съм да осъществиме с тебе контакт с някои журналисти
от различни вестници - общински, окръжни, ако трябва, и национални. С други думи, с тях сме ти
уредили среща. Защо ли? Защото трудовите хора не от днес и не от вчера с основание се възмущават,
или според теб, злословят... Ще провериме това. Оплакват се, че ти си измамник и шарлатанин... -
Говори като картечница, за да не позволи на жертвата да поеме дъх. - Така значи, а, лапаш не трудови
пари от безпомощните наивни хорица!... И е крайно време, крайно време сам да признаеш, че това е
истина!
- Добре, ама то не е вярно.
- Не било вярно?... М-м, да... Това не трябваше да го изричаш. Не, не трябваше... - Впива отново
очи в него лешоядът. Но този път вече със стръв и отработен интелект на хрътка.
(Трескава тишина. Като пред буря.)
- Ти беше в Белене и се върна жив оттам, нали? - С хитро до жестокост изражение се вторачва в
жертвата.
- Надявам се, разбра сладостта на свободата... - Отронва премерено с крайчеца на устните си.
Замълчава отново.
- И тъй, ако искаш да те оставиме на спокойствие - обръща се ултимативно, - изходът е един. И
той е следният: на предстоящата среща с медиите ти чистосърдечно ще се разкаеш за това как в
близките 30-40 години си заблуждавал и лъгал хората с набеденото твое “ясновидство”. Няма да е
трудно нали? И едва тогава ние ще те оставиме на мира.
Влайчо не потръпва. Не отговаря. Тихомълком повдига ризата си.
Оттам се изнизват, тупват върху кметското бюро множество белоснежни пликове с писма:
- Искате от мене предателство? Няма да го получите. И няма какво друго да ви кажа... Колкото
до това дали съм бил лъгал или не трудовите хора, моля, четете. Това са, както сам бихте могъл да се
уверите, благодарствени писма. Те ще ви обяснят дали съм лъгал... - Отвръща с достойнство.

www.spiralata.net 64
 И той, упоритият селянин, със сдържана любезност отклонява предложението.
(Невъзможно е в този разговор да не прескачат искри. Сблъскали са се два камъка. Единият -
кремък, преминал през най-ужасяващите лагери и затвори в България. Другият - одялван с години
воденичен, свикнал безмилостно да помила всичко по пътя си.)
- Тъй ли? - Слуша го с изострено внимание босът с пагони. - Защо мислиш така? Убеди ни тогава
нас, че не си шарлатанин! - Оглежда го насмешливо, с, вълчи апетит.
- Мен ме изследва професор Георги Лозанов от София, от Института по сугестология. Допитайте
се, ако не вярвате, до него. Той самият ще разкрие дали аз лъжа или не.
- Професор Лозанов? - М-м-м, виж ти!... - Милиционерът поглежда с презрение наглия
подозрителен тип. - И тъй, ние ще докладваме за това там, където трябва...
За миг сякаш е леко разколебан.
Но бързо се окопитва:
- Тъй да бъде... А сега отговори: кой ти свише предава онова, което ти в незаконните срещи с
хората, които твърдиш, че те търсят, им говориш?
- Казва ми го Исус Христос - благо отвръща.
- О-о-о, виж ти, Христос, значи... Е, да, Исус Хрис- то-о-о-ос... - Провлачва с ирония. Май става
вече ин- тересно-о-о. - Другарят началник сякаш винаги е бил милиционер.
Оглежда го с насмешка:
- А ти, признай, какъв си му на сина божий? Негов посредник?... - Наостря уши.
Претегля го от глава до пети, този път вече убийствено отвисоко, сякаш е изрекъл нещо
непристойно.
И заговорва с поривиста заигравка на изкусител, но изкусител принципен. А е готов да изстиска
сока от душата му.
- Може би ти си наместник на царя небесен?!.. - - Изведнъж повишава тон.
След малко:
- По-кротко, човече!... Е, актьоре богов, харесва ти изглежда да се представяш пред хората за
пророк или за светец? - Но отговори ми, за какъв дявол?!...
Влайчо мълчи.
- Отговори, отговори, праведнико! Отговори, сине Божий. - Ядно изсъсква. Смръщва вежди и
удря с юмрук по масата в опит да прекърши “инсценировчика на светостта”.
Влайчо думица не отронва.
Колкото да се напряга, началникът не може да надуши страха му.
Изведнъж побеснява:
- Ти не си гений, ти не си дори полугений. Ти си... ти... Ти си луд!... Нещастник!... Дурак!... С
професор някакъв решил мене да разиграва... Но аз ще проверя тая работа!... Шарлатанин, третокласен
шарлатанин! - Изругава и сякаш забива юмрук в лицето му.
Влайчо мълчи. - Абе ти кого будалкаш?!
Надвесва се над него МВР-властелинът. Всеки миг ще го млатне. Не с думи, със зъби ще го
захапе за шията.
И не докосва с пръст ни един от купчината побелели от страх пощенски пликове.
Но милиционерският бос също си е подготвил свой таен коз.
След малко Антонов изважда от джоба си кутия “Слънце”, любимите цигари, издаващи човека
от народа. Запалва една. Продължително всмуква. Хитро примижава. И потънал в дим, като някакъв
древен магьосник, взрян още по-изпитателно в жертвата, сменил отново тактиката, милиционерът се
обръща изведнъж някак тайнствено:
- Добре, ти твърдиш, че си говорел с Христос... - Постепенно повишава тон, преди да хвърли
поредните обвинения с размах в лицето му. - Да, но дали имаш реални, нека да ги наречеме
свръхспособности или не, тези неща ще трябва да се изяснят. Да се докажат. И да се защитят.
Той сякаш се готви да нагази с милиционерските си ботуши в мистериозната зона на здрача.
Държи се така, сякаш чете мислите и чува непромълвеното.
- Прав ли съм?... Мълчиш. М-м, да...
Плюе на пода и размазва.
- Тъй да бъде...
Успокоил глас, титанът на справедливостта ненадейно предприема нова стратегия:
- Но ако действително е така, както ти твърдиш, тогава ние ще трябва да те изследваме тебе,
пророче. Да или не? Шарлатанин или “пратеник божи”? - Това единствено фактите и обективните

www.spiralata.net 65
обстоятелства ще докажат... Затова още на мига ще се наложи с тебе да направиме един простичък
експеримент.
Милиционерският началник, верен на своя стил, светкавично за кой ли път е променил
стратегията си. Какво ли крои?
- Ето, аз след секунди ще напишеме някои цифри. Да видиме дали ти ще ги познаеш?...
Поглежда го победоносно, с нескрита насмешка. Този път мърдане няма. Жертвата трябва да
налапа въдицата.
- А сега, драги ми пророко, ако обичаш, обърни се с лице към стената.
- Наблюдавайте го да не надзърта! - Прошушва с глас, от който изстива кръвта.
И мълчаливо се надвесва над бюрото.
- Не започвай с цифрата 7! - Обажда се гърбом към него Влайчо.
Изрича го ей тъй, без напрежение.
Антонов мигновено зачерква написаното. Мрачно, педантично го оглежда.
Не може да бъде! Този негодник като че чете мислите му...
- Не ми обяснихте какво ще стане, ако ви дам правилен отговор? - Обажда се ясновидецът
повторно от ъгъла на стаята, без да удостои с поглед все по-настървената акула.
- Ако отгатнеш?... Ако отгатнеш... Хм, разбира се, ние, няма две мнения, тогава, ала само тогава,
ще те пуснеме... Но ако не, мисли му, човече! - Зловещо изсъсква. - В противен случай ще трябва да си
признаеш истината пред журналистите, или просто не ще ни оставиш избор, освен този път завинаги
да те закопчееме и то не другаде и при това не обратно в лагера, нито в кауша, а в лудницата при едни
досущ като тебе...
Гърбом към Антонов, Влайчо усеща - в него сякаш се е взрял човек без поглед.
- Или, може би - отново просъсква, - ще трябва да те прибереме този път вече окончателно в
Белене, от'дето неотдавна се завърна. Но сега при доста по-утежнени за тебе условия... Готов ли си?
- Да - ясновидецът молитвено е скръстил длани. Неразбираемо тихо нещо мълви.
- И тъй, време е да те провериме! - С предимството на скучните поглежда го с нехайно-
пренебрежителна гримаса инквизиторът. - Питам отново, готов ли си?! - Обръща се към него, навярно
да го смути. Но този път още по-строго, коварно, с нескрита доза ехидност.
Преди това блюстителят на реда дискретно е показал на близко стоящите изписаното
трицифрено число.
- Да... - Ясновидецът изстрелва на един дъх. - Числото е... 347...
Антонов застива със зейнала уста. Нервно оглежда изписаното. Изправя глава. Отново го
поглежда. Този нахалник се опитва да го позори пред подчинените му. И сега го кара да се чувства
като кретен. Вдига листа към прозореца. - Не, не прозира. Сънува ли? Ами ако пред него наистина е
човек-чудо? Гледа, гледа написаното и не може, не може да проумее. Как е възможно?... Изведнъж
пребледнява. Отпуска се на стола. Остро, като на зъл пес изсъсква:
- Махай се от очите ми! Повече да не те видя!...
Влайчо поема към дома. Вглъбен, мълчалив, като тъмния тоз ден небесен свод. Издържал е и
това изпитание. Но душата му е свита. Знае, материалистите, за които Земята е център на света, на
техния свят, дълбоко срастнати с изкушенията на битието, никога не ще преглътнат факта, че отново е
излязъл с чест. Как да му простят те, безчовечните, човещината и най-вече необяснимите за тях
способности? Отмъщението на негодните. Никога няма да се примирят с надарените. Няма да им
простят дори само заради това, че те не са и да искат, и гьона да си скъсат, не могат да бъдат поне
мъничко като тях.
***
От тоз ден нататък Влайчо ще е като трън в петите на властниците. Каквито и добрини да върши
той, невписващият се в материалистическата им доктрина, за тях ще е по-черен от черните.
В “епоха на непритежание”, след като са национализирали българската земя (включително
неговата), те до края на земния му път ще искат, ще се опитват да му отнемат единственото, което
досега не са успели да изтръгнат - дарбата.
Или ако не - публично да го дискредитират и позорят. Те, с тяхното отношение към един вроден
психотронен талант. От тоз ден нататък той все повече ще се замисля за своята съдба. И ще се
задържа все по-рядко в родното си село.
А житието му до неузнаваемост ще се промени.
“Среден път няма. В света управлява или доброто или злото.”
Петър Дънов

www.spiralata.net 66
 Дядо Влайчо неведнъж се среща със силни на деня и с тяхната мания за величие. Такъв бе
случаят с арогантния до смърт милиционер.
Поколенията след години навярно ще знаят за ограничения самодоволник, манипулатор и
духовен пигмей само това, че въпросния тип е издевателствал над един светец.
Но нашият разказ неудържимо напредва. Предстои да се открои поредна визита, ала тя е от
съвършено различно естество. Среща с мастития партизански командир Чочоолу.
***
Кой е Чочоолу? - Неизбежно е това кратко уточнение за по-младото поколение.
Турско езично име; в пряк превод - “син на Чочо”.
Стойо Неделчев, носител на колоритната анадолски звучаща фамилия Чочоолу, е роден в село
Арнаутито (сега Калояновец), Старозагорско.
Започнал “героичното си битие” като ловък конекрадец и многогодишен криминален контингент
на полицията преди Девети. Още тогава той ще стане национално популярен като партизанин от
диверсионната група на “парашутистите”, проникнали със съветски самолет в България.

Мистерия с генерал Чочоолу

Изключителен стрелец, съдбата с години е била благосклонна към него. Цар на пистолета, умеел
е да се прицелва и гърбом. С куршум безпощадно точен.
По време на Отечествената война той е политически комисар.
Какви са подвизите на героя на фронта? - Това ни разкрива следната случка.
Сред неговите подчинени избухва брожение срещу некомпетентното командване, заради което се
дават нелепи жертви от наша страна. Бойният дух на полка е сринат. Понасят се пораженски гласове
за безсмислието на войната.
- Ония, дето искат да са върнат обратно у дома, три крачки пред строя!... Ходом марш! -
Командва политкомисарят Чочоолу.
Двама по-решителни войници се престрашават.
Командирът изважда пистолет и без да ги удостои с поглед, ги застрелва в челата.
- Дотук ясно! - Издухва цевта на пистолета - Има ли други желающи за дома?!...
Смее ли някой да гъкне.
И тъй неговият полк продължава несломимия си марш напред.
***
Години след бойните действия, произведен в чин генерал, Чочоолу се сдобива с луксозна къща
на една от главните улици в Стара Загора, свързваща ЖП-гарата с хълма Аязмото.
И не другаде, непосредствено до дома на героя новоустановената народна власт издига
внушителен паметник на “бащата на народите” Сталин. Знак красноречив - на лично уважение към
подвизите на партизанския командир и военачалник.
“По времето на Хрушчов през 1956-1957 г. обаче задухват свежи ветрове.
Спуска се решение до ОК на БКП в Стара Загора паметникът на кървавия, ненавистен вече
диктатор да бъде съборен - пише Димитър Тракийски от Нова Загора.
Партийното решение може да е задължително за всички, не и за някогашния командир-легенда.
Ден и нощ с пистолет в ръка той е дежурил да брани идола си.
И никой не се е престрашавал с пръст да го побутне...”
***
Герой или палячо? - Читателят сам да прецени.
Като колоритно зловеща фигура се проявява пред нас Чочоолу. Чувствал се е недосегаем, както
в “славното минало” за куршумите на жандармерията, полицията и войската, така и по-късно за някои
решения на новата власт.
И едно от най-тежките за него, които в крайна сметка трябва да преглътне, е това - да се прости
със своя кумир Йосиф Висарионович. Решение, което той е считал за непростима грешка и цялата му
първична същност до края на героичното негово битие е отказвала да приеме.
Живял с години в СССР, не е разрешавал да бъде гътнат паметника на предостойния съветски
лидер и толкоз. Бил е убеден - заблуждението в този случай е върховно!
Прекомерната негова преданост и идеализъм при новите политически обстоятелства обаче му
изиграват коварна шега - превръщат го приживе в исторически анахронизъм.
Докато “червеният динозавър” на живот и смърт брани от своите застрашения си идол, Влайчо е
на границата на живота. Изолиран от света, бере душа в призрачните лагери.

www.spiralata.net 67
 Но не е далеч времето, когато съдбите на двамата драматично ще се кръстосат. От този сблъсък
ще хвърчат искри. И това в никакъв случай няма да е по силата на някаква сляпа случайност.
Такива са фактите. Всъщност те са нелицеприятни истини, споделяни някога под сурдинка в
Стара Загора, превърнал се в ония години в “град на героя”.
Да, обаче и бившият партизански командир като всички други в крайна сметка си е все пак човек.
И като такъв е нямало как да бъде лишен от уязвимост.
***
Случва се така, че посред бял ден племенницата на Чочоолу, дъщеричка на неговата сестра,
мистериозно изчезва от детската градина.
Някакви хора, представили се за нейни близки, са отвели детето от там.
И никой повече не го вижда.
Неочакван развой за славния генерал, лягащ и ставащ със зареден пистолет под възглавницата.
Могъщество, което се равнява от една страна на храбростта, от друга - на жестокостта му.
Чочоолу е вцепенен. - Как може съдбата да му поднесе такъв страшен удар?
Той, който е убивал стотици хора, без да му трепне окото, на свой ред е покрусен - нечуваната
дързост! - да посегнат на невръстната негова племенница. Ах, как ще потъмнее репутацията му! И
“живата партизанска икона” се гризе от безсилие. А му иде да грабне пистолета и...
***
Същата нощ Стара Загора осъмва, блокирана от милиционерски кордони. Завардени са всички
входни и изходни артерии на града. Пиле не може да прехвръкне. Започват издирвания с обучени
кучета и най-съвременни средства. Без резултат.
От оперативно проведените разпити на персонала в детската градина се узнава единствено, че
някакви мъж и жена, представили се за близки на детето, са го поели от нищо неподозиращата
учителка, за да го закарат в дома на неговите родители. Нищо повече.
Чочоолу е разярен. Считал се до тоз ден недосегаем, изведнъж някои да посегнат на честта на
една “легенда”]? - Ех, какво ги чака!... Само да узнае кои са!...
Не можем да не се питаме: колко ли жертви са лежали на съвестта на партизанското величие? За
стари грехове ли е трябвало след години да си плаща? На него самият му е пределно ясно - немалко
български майки е зачернил. Не е лишен от врагове. Да, обаче, както той неведнъж гордо е заявявал -
те отдавна вече са... под земята. А ето, най-ненадейно... И той страда, страда.
Някои демонстрират пред обществеността в града и пред лицето на цялата страна, че не се боят
от него.
Сега, когато той е в силата си - тряс! - удар в гърба.
***
Чочоолу по рождение ще да е бил лишен от каквито и да са терзания и страхове, но тръпне сега
за своята племенничка.
Дали пък “изникналите сякаш от небитието терористи” не са предугадили, че тя му е била по-
мила от самия него. За да го засегнат именно тук. Това ли са посмели да причинят враговете на
червеното преосвещенство? Да се чувства и той като всички - безсилен пред ударите на съдбата? И
най-вече пред неизвестността?
В живота понякога е така - когато не може да бъде уязвено “величието на деня”, неговото
страдание по неволя се поема от някой от близките му. А от това много, убийствено много боли.
Дните неудържимо летят. От племенницата на преславния (знаем с какви подвизи) командир -
ни кост, ни вест. Откуп ли ще искат за детето? Живо ли е? Ако - да, къде? Дръзко предизвикателство,
смразяващо кръвта.
Отгоре на всичко всевластната народна милиция изведнъж да се окаже абсолютно безпомощна.
Подиграват ли му се? Иде му, иде му да ги разстреля. Партизанската-легенда побеснява: “Не е
възможно нищо да не се направи!...” Генералът за пръв път в живота си е безсилен. А в безсилието си
човек става уязвим.
***
Тогава пристъпва към акт, който едва ли някой някога е допускал, че именно той би могъл да
стори. И това изглежда невероятно, след всичко, което упоменахме за него.
Жената и сестрата на “легендата”, подочули оттук-оттам за необикновените възможности на
дядо Влайчо, със сълзи започват да молят Чочоолу да ги заведе час по-скоро в Коньово. Те навярно са
знаели, че на ясновидеца му е забранен приема на хора. Но кой би могъл да възпре големия
партизанин?

www.spiralata.net 68
 И тогава прословутият неверник и отявлен атеист, воден от неволята, от нема и как изведнъж ще
капитулира пред горещата молба на своите близки. Изглежда и в него е имало капчица милост. Поне
към своите.
“В деня на посещението - спомня си Ж. Тодоров - при Влайо контрабандно се били промъкнали
няколко подгонени от страданието посетители.
А той тихо ги укорява:
- Какви ги вършите бе, братя, какво правите, сестрици? Вие не знаете ли, че ми е забранено да
приемам?... Ето генерал Чочоолу, както виждам, всеки миг ще пристигне да дири племенничката си...
И какво ще сторите, като се изтърси ей сега, питам ви - ще останете ли, ще бягате ли? Защото, като сте
при мене, може да ме злепоставите...
В тоя миг в дома му влита Чочоолу” - драматично завършват спомените.
Техният автор не изяснява какво се е случило с нещастните сиромаси - бягали ли са, крили ли са
се...
И тъй ясновидецът от Коньово този път ще трябва “да гледа” на човек, влюбен в своя ореол.
***
“Генерал Чочоолу пристигна в един мрачен есенен ден - спомня си Божил Георгиев от Коньово.
- Валеше дъжд като из ведро, а той - с бежовия си “Мерцедес”. Малцина в ония години караха
“Москвич”, а партизанският командир - най-модерна за времето немска кола.
Случи се обаче тъй, че “Мерцедесът” му затъна в непроходимите калища пред селото. Наложи се
да го изтеглят със съветски трактор.
Цялото население тогава се събра да види чудесията на германската техника.
Заведоха славния командир при бай Влайчо. Заедно с него пътуваха един мъж и две жени.
Навярно близки на детето...”
“Чочоолу идва с жена си, сестра си и трети придружител, вероятно от милицията - уточнява Ж.
Тодоров. - Влайо обаче не ги приема. Връща ги, като им обяснява, че му е строго забранено от властта
да ясновидства.
Чочоолу на мига се мята на своя “Мерцедес” и светкавично отгърмява в дъжда. Докато муха да
бръмне, той се завръща, като води със себе си Председателя на Селсъвета. Влайо продължава, макар
вече по-меко, но осторожно да се защитава:
- Ако беше за хора възрастни, нямаше да им кажа нищо, но невинна детска душица...”
И тъй, двамата се изправят един срещу друг - Чочоолу срещу Влайчо.
Единият - със зареден в джоба пистолет. Другият - с божествената дарба Ясновидство.
***
- Ще посоча къде е внучката ви - шепти прорицателят.
- Кой посмя да стори т'ва?! - Прогърмява генералът, а гласът му е страховит.
- Не, пред моите очи самоличността на извършителя не се открива. - Тихо мълви.
Но изведнъж и неговият глас се преобразява. Става категоричен, твърд:
- Преди да ви разкрия къде виждам детето, настоявам да чуя вашата мъжка дума, че за нищо на
света няма да отмъщавате на онези, които са извършили това посегателство.
При тези обстоятелства има ли Чочоолу друг избор? Неохотно обещава.
- Е, сега вече мога да ви предам: вашата племенничка е жива - продължава в транс ясновидецът. -
Но, както я съзирам, тя е до смърт уплашена. В тежко положение, в безсъзнание... Но не бойте се,
макар да бере душа, детето е живичко... Намира се на дъното на един запуснат сух кладенец.
Генералът стаява дъх.
- Търсете, ще го намерите. Във вашия район е, в околностите на Стара Загора... Извън ей онова...
недалечно селце... На север от него... Бързайте!... Но преди това вземете с вас лекар за спешна помощ.
[Пророкът назовава името на селището.)
В кладенец?
Чочоолу, чийто врагове (както той публично се гордее) са на два метра под земята, а изведнъж -
що за отмъщение - да спуснат именно там невръстното дете. Рискът да сбърка при такава конкретна
прогноза за ясновидеца е голям.
Какво ли го чака тогава?...
- Ами ако не е там?! - Заплашително сключва гъсти вежди партизанското величие.
- Видях. Там е.
***
“Мерцедесът” като вихрушка излита от селото.

www.spiralata.net 69
 Същият ден служителите на реда се изправят пред гледка, която спира дъха.
Нещастното момиче, полуживо-полуумряло, е проснато на дъното на кладенеца, на упоменатото
от ясновидеца място. Незабавно го изваждат и по спешност откарват в болничната реанимация.
Влайчо за кой ли път е отнел ореола на най-зловещата тайна на света - всевластната смърт.
“Ха сега идете и обяснете на неверника атеист как може да се случи такова нещо!”- Възкликва
след поразителното изживяване свидетелят на разигралите се събития и Влайчов съмишленик Б.
Николов. А после с нескрито задоволство и някак тайнствено завършва. - “Е, ама може!...”
***
Експанзивният Чочоолу на следващия ден повторно се озовава с “Мерцедеса” си в Коньово.
Дарбата с небесен обхват няма как да не респектира. Дори него - върлия материалист. Генералът
простодушно се обръща към кмета на селото:
- Тоя чиляк не го изтървавайте! Чухти ли?!... Не го изтървавайте, казах!
Кметът разтреперан застава в поза “мирно”. Само дето не му козирува.
- Отделете там, все жа стъкмите, едно стайче. - Назидателно го наставлява. - И някакво момче
или момиче, колкото да го обслужва. Пък, ако ще, срещу няк'ва таксичка... Да приема, да'й полезен на
съвета, та и на хората. И го наблюдавайте!... Ясно ли са изразих?
Сваля каскет, почесва се по плешивото теме и продължава:
- Аз, Стою Чочоолу, ви казвам, използвайте гу! Полезен чиляк жа й за селото!
- Ама, другарю!...
- Ник'ву другарю!
И какъвто е рязък и непредсказуем, изважда пищов и тропва с него връз кметското бюро:
- Косъм да не съм чул да падне от главата на тоз чиляк! - Впива поглед в представителя на
властта. - Инак аз лично пак жа съм тук! И да сме наясно - ей с т'ва желязо... на място... виновника!...
Ж. Тодоров дори отива още по-далеч, като твърди, че след случилото се Чочоолу уж бил
направил събрание в село Коньово. Там публично изрекъл на управниците в селото:
- Другари, к' вото било, било... Добро ли зло ли, то вече... Оттук нататък обачи никой повичи да
ни пречи, да ни спъва работата на гледача! А вий жа напра'йте къща, дори не къща, вила жа построити,
та да са подслони и той кат' хората. Щото Влайчу си имаше, а вий му я зехте...
Осъдителните слова на командира звучат доста пресилено и са на границата на митологията.
Едва ли партизанският генерал би се заел да прави събрания, да прокламира да строят на бившия
комунистически каторжник къща, та дори и вила, та да почне необезпокоявано от властта своята
“незаконна работа” на пророк и лечител.
А някога Влайчо бе лекувал ранени партизани. Нима за онези берящи душа нещастници е било
от значение това, че няма тапия за доктор? - Е, ще мине време, те ще се вземат в ръце, ще позатлъстеят
и тогава...
Големите гонения срещу него започват по-късно, когато доскорошните неуки хора заемат
властта.
Каква ли метаморфоза ще да са изживели довчерашните революционери, когато стават
управници?
И изведнъж той се оказва трън в петите, ама какъв трън - прът в колелото на прогреса им.
“Да се помогне на Влайчу!” - Така мисли Чочоолу, на свой гръб видял хаир от удивителните
прогностични способности на коньовския ясновидец. И без окото му да мигне като нищо ще гръмне
оня, пък който ще да е той, който би застрашил неговия спасител и благодетел.
Но такова ли е мнението на другите управници-атеисти? И кой би разрешил на някакъв селски
гадател да приема в ония, знаем какви, времена?
При това зад злощастния Влайчо не стои така, както в някогашните години зад Ванга,
всесилната Людмила Живкова, а някакъв ръбат чешит. Някакъв трудно управляем партизанин. Е,
вярно, “светило”... ама от месна величина.
***
Дотук стеклите се събития като че ли най-сетне са благоприятни за ясновидеца.
Да, но и свидният наш дядо Влайчо не е за подценяване. И той твърдо и с характер на живот и
смърт отстоява изконните свои принципи. Минал е през едни от най-зловещите миазми на света -
лагерите на смъртта. И е със самостоятелно становище по много въпроси.
Той самият отказва “да гледа” за пари. Това, убеден е до дъното на душата си, противоречи на
святите негови идеали.

www.spiralata.net 70
 Как след всичко дотук обреченият герой да е обичан от силните на деня, като е изпреварил не
само техния “прославен ден”, а комай и новото време...
И животът на “злочестия ясновидец” все тъй многострадално ще продължава постарому.
След чудотворното спасение и изписване от болницата на племенницата му, Чочоолу и неговото
семейство устройват пищно тържествено угощение. Първи сред гостите е трябвало да бъде “главният
виновник за щастливото избавление. Той обаче учтиво отказва: вегетарианец, от нищо не може да се
възползва на банкета - ни от алкохола, ни от печеното агне, нито пък от танците. А и по принцип в
пиршества не участва. Тогава благодарният генерал купува за човека-чудо тенекия с мед и я носи в
дома му.
Но Влайчо, както пише Ж. Тодоров, връща и този подарък: “Той гребнал с пръст от меда, вкусил
го и рекъл: - Аз нямам нужда от какъвто и да е армаган. Заслугата за спасението на детето е Божия, не
моя! А колкото до меда, той повече се полага на вашата племенничка. Когато след години тя го изяде,
ама до последна капчица, едва тогава душата й ще се успокои от кошмарите на преживяното...
Генерал Чочоолу не бил особено очарован от повторния отказ, но що да стори - изпълнил
желанието на своя благодетел и спасител” - трогателно завършват спомените.
***
Съществува информация, че след като се разчуло за невероятното избавление на племенницата
на генерала, на него строго му било внушено от Партията въпросният факт за нищо на света да не се
разтръбява. Инак той би могъл да навреди на атеистичната й политика.
Говори се дори че Влайчо и Чочоолу се били споразумели помежду си: никъде пред никого да не
споделят за случилото се. Ако пита някой за него, те упорито да повтарят: “Няма такова нещо”.
Но когато двама души знаят една съкровена тайна, докога ли тя ще е тайна?...
“Чочоолу някога ми обеща на никого да не казва, но пуста човешка суета... Когато най-лошото
го подмина, той гордо разправяше пред цяла България, че бил идвал при мене...” - Смее се след години
в най-близък приятелски кръг дядо Влайчо.
***
След тази среща плъзва окриляващ слух, че маститият партизански командир лично е издействал
на ясновидеца право свободно и легално да приема нуждаещите се от цялата страна.
И потичат към него хора, и безкрайни вълни от страдалци заливат отново дома му.
Уви, по-нататък ще узнаем какво ще му коства това.

ГОДИНИ НА СКИТАЛЧЕСТВА

Живот с примка на шията

“ Онези, които не излизат от укрепленията си, са побеждавани.”
Любима максима на Наполеон
1965. Годината на срещата с Антонов, блюстителя на реда в Нова Загора, е смазващо тежка за
ясновидеца. След драматичната раздяла с милиционерското величие той отново е привикан. И строго
предупреден - от тоз ден е под домашен арест. На всяка цена трябва да прекрати приема.
Да престане да се среща с хора? - Преследваният пророк изпитва жал към следваните по петите
от немилостивата съдба. Животът, лишен от срещите с тях, обеднява. А и хората ще са ощетени от
светлинката на надеждата.
Ох, властите не знаят какво ги чака...
***
Тридесет денонощия след това, за да се подготви за стръмнините на новите изпитания, нашият
обреченик ще се подложи на пречистващ пост и молитва.
А в това време, сочат фактите, от съвета били изпратени служители да отпращат прииждащите
при ясновидеца, тъй като забраната е извънредно строга.
Ограниченията на комунизма - могъщо средство за терор. И както ще станем свидетели, те дават
ефект.
Нежната душа на мъченика, като вижда неправдата, се терзае. Изпитва вина, че е далеч от
търсещите го обрулени от живота хорица.
Тогава кметът на село Коньово дружески ще го посъветва:
- Бай Влайчо, ти знаеш - нямаме лошо мнение за теб, но при сложилите се обстоятелства, налага
се да изпълняваме нареждането на по-горната власт. За мене е ясно, че хората не могат без тебе. Но за
да не сме принудени да ги пъдим, па и да се разправяме с тях ден по ден, послушай, излез известно

www.spiralata.net 71
време от селото. Иди някъде, ама по-далечко при твои приятели, та да се позагубят дирите ти. И
властта да те остави тебе най-сетне, па и нас на мира...
Не лишен от основание съвет. Ясновидецът трябва да засвидетелства лоялността си.
И “парен каша духа” - поема из друмите на неизвестността. Но това не е пътят на плахото
смирение. От една страна - наложен избор. Натрапена промяна. Живот с примка на шията. От друга -
дълбоко вътрешно упование. Реализация на вроден порив за странстване.
Той доброволно прегръща наложената му прокуда. По природа духовен търсач, надява се
скиталчеството да възвърне отнетото равновесие.
Изгнаничеството е като смъртта - личността по-ярко се откроява.
***
За да се самосъхрани в опасната за него ситуация, Влайчо доброволно ще се самопотули. Ще се
превърне в заточеник. Приютен незнайно къде - в Родината.
Без него ще се стопят кортежите от посетители, обрамчили дома му. Той привидно ще се
откъсне от страдащите. А всъщност ще поеме по техния зов. Защото някои от онези, които го търсят,
всеотдайно ще го укриват, признателни за помощта му.
Ясновидецът ще навлезе в нова рискована роля, съзнавайки - не може да бъде задушен със
забрава. И привидно абдикирал от грижите към търсещите го, ловко ще спринтира между
многобройните преследвачи. Трудно се уцелва подвижна мишена.
“Той се криеше от управниците и от хората, които се нуждаеха от него - пише племенницата му
Мария Жечева, - но във всеки град и село имаше приятели.”
Непрестанното чергарство носи свои предимства - поддържа особена близост.
***
Задава се поредна болезнена сага.
Оставил бащина земя и къща, Влайчо ще пътува в незнайност и мрак из друмищата прашни към
угнетените души. И като успешно маневрира, няма да се съобрази напълно с дяволските
разпореждания на новите, властници. Да, той ще бяга, ще се спасява. Но докато бяга, ще прави едно -
тайно ще помага на онези, които се нуждаят от него. Инкогнито ще върши онова, за което го гонят.
“След туй започна неговото велико разпъване на кръст - ще запише в спомените си съратникът
по дух Борис Николов. - Хората го диреха, а той пътуваше само нощем.
През деня се укриваше в домовете на приятелите. Там го намираха онези, които се нуждаеха от
подкрепата му.
То беше криене, както за него самия, така и за онези, които идеха при дядо Влайчо за помощ и
съвети.”
***
Може ли носителят на свръхчовешко упование да е безпомощен пред преследвачите? Те, които
едва ли подозират, че гонят най-смирения човек на света.
Самоизмамата е за слухтящите по дирите му. Радват се, че го няма пред празния му дом. И как
да допуснат - хорските сърца са бездна, в която е стаен.
Поел към зова сподавен на скръбта, пророкът-лечител през тоталитаризма ще пътува в тотална
нелегалност. Само така ще се отърве от обвиненията, че продължава да приема хора и да сее светлина.
Въпреки възбраните, ще го извършва, съзнавайки опасността. И без да се огъва, ще продължи да
работи за Доброто. За да не е смазващо тъмно в човешките души.
Ще се превърне в хроничен пришелец и странник - не по повеля, по съдбовност. Ще живее в
единство с хората, с природата, със Създателя. И това ще въздига силата му.
Безспирното движение го държи далеч от дремещата затлъстялост на битовото щастие. Пътят е
неговото убежище.
Неуморни прихождения на чудака, невписващ се в последния провал на Човечеството,
комунизма. С чергарския живот той бавно и полека ще разбива непоклатимостта на всевластния
червен контрол.
Ако е странник, нашата страна също като него странства - в тоталитарното гето.
Като Матей Преображенски до сетните си дни Влайчо ще митарства от село на село и от град на
град. Като Христов апостол не ще остане задълго на едно и също място. Ще пътува, приеман и пазен
от свои най-верни хора. И ще съхрани човека в себе си, без да се превърна в скитаща се сянка.
Преследваният пророк е убеден: когато не е на показ, няма как да е на прицел.
Личност с характер, той за сторонниците на закона е “преустановил да се занимава с
ясновидство”. Стопили са се вдън земя рояците пред дома му.

www.spiralata.net 72
 Неоткриваем за властите, като крилат е - мярка се, изчезва. И като се прехвърля от място на
място, странстващият предсказател и лечител деликатно ще се освобождава от свободата, която са “му
връчили” след оковите на лагера.
***
Най-слабо позната страна на живота му.
Кошмарното хоро, което го е тресяло в лагерите, продължава. Дългът диктува дълъг път.
Изгнаник в Родината, среща се с близки и съмишленици в тайни квартири. И тайно изважда хората от
тъмнината на сполетялата ги съдба.
Пророкът, който отказва “да бъде опитомен”, се е превърнал в пътуващо светилище.
Необикновена съдба. Едни го сравняват в безконечните негови обиколки с Левски, други - със
Свети Иван Рилски, заради аскетичното в смиреност отшелничество.
И тъй, отвъд телената мрежа животът му продължава, но е все на ръба. Влайчо до сетните си дни
ще е в главоломен слалом по острието на бръснача. Оцеляване на границата. Или върху жаравата - по
нестинарски.
За да не бъде окончателно смазан, заклейменият от властта сменя град след град, село след село.
Като блудник, както им се ще на силните на деня. Така те се самозалъгват, че са го победили.
Или като Апостола.
Тъй по неволя създават на светия човек аура на мъченик. Истината е, че в душата си бившият
лагерист винаги се е чувствал свободен.
***
Влайчо се превръща в изключително находчив. Това е най-удивителната страна на неговото
съхраняване и стоическо оцеляване като личност.
До живот в угроза, своеобразният принц на отшелничеството е като яребицата, която печели
състезание със скорострелния сокол, благодарение на непредсказуема маневреност.
Във време, когато повече от всякога е изкушение ловната страст - да се стреля по крилатите...
“Не съм само аз така. Сплетени и объркани до лудост има много братя и сестри днес”- ще
изповяда скиталецът пред белия лист.
Нашият ясновидец е типичен случай на виртуозно изплъзване от преследвачите в държава с
желязна хватка и ограничения.
Навсякъде пътува с ожулено картонено куфарче. В него държи най-свидното - Библията. Ведно с
купчина писма, малко дрехи и калъфа с любимата цигулка. (Съхранено, куфарчето е реликва в
музейния кът в родното село на пророка - б. а.)
***
...И се завихрят неговите одисеи. (Одисей означава “човек на болката”. Боже мой, това ли бил
той, хитроумният Одисей\)
Житието на Влайчо до неузнаваемост се преобразява. Като “сменя ден по ден пейзажа”, той
помага на търсещите хора да преоткрият в него себе си.
И нов парадокс - в невъзможната ситуация поддържа изключително дейна кореспонденция.
Пликовете праща в пощенски кутии от различни населени места, преди да отпътува от тях. Понякога в
сложната конспиративна дейност, за да потули следи, ползва децата на домакините, при които се е
установил, за преносвачи на белите послания.
Така властта трудно обхваща и не успява да затвори в клещи динамичните му координати.
Не се ли превръща той за нея в “подземна опасност”?
Далеч от хитростта, Влайчо е природно интелигентен. И по природа търсеща личност.
Търсещият никога не се изчерпва. Но при социализма търсещия го намират.
Нима тази приказка ще е без край?
Хора, пазете се от търсещите!... Хора, със свещ дирете търсещите...

Изгнаник в родината
“Пътува странник прашен, окъсан и одърпан, погрознял...“
Из стиховете на Влайчо
Деветосептемврийският преврат запраща във варварщината една стабилна дотогава държава,
поела от десетилетия по демократичен път.
Какво предлага новата власт? - Бедност на духа, охолство на стомаха.
Втората световна война е приключила. Но в България продължава друга - тиха, невидима,
страховита - противоборстват желанието за свобода и страхът да бъдеш различен.

www.spiralata.net 73
 Нашият хроничен скитник няма как да бъде приравнен с другите. Както изтъква Радой Ралин за
прелестите на социализма: “Не добродетелите, а пороците изравняват хората.”
Той ще измине затулени в мъгла пътища. Ще ги освети. Ще докаже, че е силен. И не е
унизителен животът на тая грешна земя, който му налагат.
“Когато срещнете скиталец - пише Влайчо в своето художествено есе “Скиталецът”, - никога не
се мъчете да разгадаете неговата тайна. И пътищата му не знаете.
Излишно е да му показвате измамните миражи на вашето щастие, които той отдавна ги е имал и
захвърлил щедро на бедняците.
Кой заробеник може да даде нещо на свободния човек?”
Пророкът показва стил. Загадъчни странствания на една повече от загадъчна личност по време
на власт, която презира, не признава и ожесточено преследва проявите на “опасната загадъчност”.
***
Любопитно е, че още преди 09.09.1944 година, Влайчо носи в душата си желание да пътува, да
проповядва. Да раздава утеха на угнетените от живота.
Някои последователи на Бялото братство още тогава го определят като “един от странстващите
пророци и ясновидци на България”. Вдъхновени от идеята за прераждане, те съзират в сияйната му
фигура превъплъщение на “древен пророк на Израиля”.
Да живее в мир с враговете си, това е неговата победа в натрапената му лична война. Властите го
преследват, а той не страда. Отшелничеството - втората му природа. Странник по предопределение, по
своему е щастлив в една “наложена съдба”.
***
“Оформил се като ясновидец - пише за него новозагорчанинът Д. Тракийски, - получил
известност и ореол на светец и лечител, той пътуваше като мисионер и в най-тоталитарните години
разнасяше Божията благодат със слово, вяра и кураж.
Когато бе невъзможно да избегне “опекунството на доброжелателите”, той поемаше към
Кръстова гора. В сърцето на Родопа, където според предание е заровен къс от разпятието на Христос,
той потъваше в молитви и усамотение.”
Как да намери покой този неспокоен дух на свободен човек, а не на заробеник, който носи
семето на истината?
Не друго, а духът на самурая го спасява от преследвачите. От град на град, от село на село,
чергарят, пуснал корени в сърцата, не се превръща в уличен пророк и в просяк, оцеляващ от
милостиня. Мистериозно лъкатуши, без да издава бъдещите си координати. И без да се жалва от
съдбата си.
С богобелязаните е така - колкото повече ги преследват, толкова повече народът ги търси. И по-
свидни са му те.
А над главата на алтруистичния скиталец тегне неотменно “дамоклевият меч на милицията”.
Узнали за ясновидеца по свои канали, хората го издирват и водят нуждаещите се от помощ при
него. Шансът да се срещнеш със странстващия прорицател - щастие, постигнато след рисковани
изпитания. Чарът на трудната постижимост.
Влайчо е “ловец на бури” в човешките души.
***
“По време на Отечествената война моят свекър воюваше на фронта - разказва Пенка Станкова от
с. Коньово. - Подириха го от Съвета, но се оказа, че в неговия полк такова лице нямало. Не на шега се
разтревожихме: да не би да е дезертирал? За да разберем истината, с неимоверни мъки успяхме да се
домогнем до дядо Влайчо:
- Зарежете тревогата - успокои ни ясновидецът. - Неприятно недоразумение. Нещата ще се
изяснят. Не бойте се, няма тъмно петно върху Йордан.
След седмица от щаба на полка, където той служеше, изясниха - “станала е грешка”.
Така далеч преди това, благодарение на чичо Влайчо, ни бе олекнало на душите.”
“Ние сме от село Малко Дряново” - споделят две жени.
Те отдавна го дирят. Най-сетне застават пред портичката на дома, където е отседнал. Ненадейно
отвътре се подава непознат старик: “Искате среща с дядо Влайчо? - Добре. Ей го, пред вас!”
Да ви напомня това реакцията на един неуловим и потаен Апостол, понесъл с Евангелието
камата и револвера в тъмата на робството?

www.spiralata.net 74
 Като не могат да го пречупят, какво им остава на преследвачите, освен да го ликвидират
физически. Да, но ясновидецът, презиращ популярността, е станал известен. Възниква опасност да го
героизират и превърнат в мъченик.
Той се носи уверено по тайнствения си път, а зад него се клатушка на пачи крака сянката на
недолюбваната слава. Какво пък, като не могат да го озаптят, колко им е, ще го ползват за себе си.
Предвидим обрат. Нека читателят не се учудва. Ако някой започне да се диви на стихийно
властващите у нас с години глупотевини, опасно е да не изпадне в нестихващ захлас...
***
“Помагаше на всички - ще запише в спомените си Б. Николов. - И комунистите го търсеха.”
И нов парадокс - те го преследват, а той е в мир със света, със себе си. И с преследвачите.
Конкретен пример: “Една вечер партийният секретар на Азотно торовия завод в Стара Загора,
изпаднал в безизходица, го подири. Той бе от хората, които бяха задължени да го държат на мушка. Но
пуста неволя...
Поехме към неговия дом с лека кола - разжарява огнището на спомените Божил Георгиев.
Спряхме по-далечко от неговата къща, да не му създаваме неприятности. Дядо Влайчо смело пое
напред.
В дома на секретаря го очакваха шестима души.
- Много скоро пристигнахте! - Зарадван искрено, възкликна партийният активист.
- Вие от де сте? - Изгледа го изпитателно Влайчо, след като дружески си стиснаха ръцете.
- Аз ли?... Е, ами аз... Как тъй от де?... Ами аз съм от Димитровград!
- Чуй ме, момче, ти не си от Димитровград. Ти там живееш, но виждам, родом си от Долни
Дъбник. От Северна България е коренът ти.
Партийният онемя. Как ли загадъчният старец разкри рожденото му място?
- Знам вашите проблеми и ще ви помогна - едва чуто зареди дядо Влайчо. - И ще ви моля сетне,
като свършим работата, да ме отведете с автомобила си до Димитровград. Вие, както забелязвам, сте
решили да пътувате за натам.
Така понякога той се придвижваше - с колите на онези, които би трябвало непримиримо да го
гонят, да са негови смъртни врагове.
...По-късно, след като получи помощ от ясновидеца, партийният секретар тайно идваше през
вечер при него. Отрупваше го с подаръци от душа и сърце...
- С какви подаръци, бай Божиле? - Разпитвам с интерес.
- С какви подаръци?... Ха-ха!... С постни храни, с какви... - Възкликва разказвачът - Той друго не
похапваше.”
“Когато Влайчо поемаше из страната - продължава историята на Божил Гзоргиев, - неговите
укриватели го препращаха помежду си от човек на човека... И домовете им тогава се изпълваха с
окаяници. А когато те си тръгнеха от него, на душата им ставаше леко, леко... Сякаш се прибираха с
летящо килимче.
...Но не след дълго, неочаквано за всички ясновидецът поемаше неизвестно къде.
Тогава някои, подочули кое-що, шепнешком се питаха помежду си:
- Кой бе този човек?
Отговаряха им под сурдинка:
- О, това бе дядо Влайчо.
-Дядо Влайчо?!- Възмутени се сърдеха. - Ами защо не ни казахте?!...”
***
Непрестанно ли трябва да бяга и да се крие, с набраздено от грижи чело, за да не изпият върлите
негови преследвачи последните глътки от живота му?
Неспокойна душа, като сменя координати, Влайчо гарантира свободата си.
Задължително е да подчертаем - пред нас не са реакции на отчаяние. Скиталчеството го окриля и
му дава шанс да не премине в отстъпление. Отхвърлил безпътството, оставил го е на своите
противници. На ония, които в някогашните години уверено водят народа към “светли висини”.
След време, както отбелязва пророкът, “ще се разбере каква е била “светлината” и “висотата”
им...
***
- Защо скиталчестваш все странниче? - Ще се обърне към него близък приятел.

www.spiralata.net 75
 - Аз цял живот ходих при смазаните, при търсещите, след търсещите, а понякога и подир
виещите от скръб, болка и отчаяние души. Те не можеха без мене. А вие ме питате: защо?... - Защо
ли?... Човек трябва да бъде в безспирно движение - с блага усмивка ще отвърне Влайчо.
И ще продължи:
- Гледам в очите ви и чета... ново защо? - Ще отговоря. Само забързано течащата вода е бистра и
годна за пиене...

Среща се многократно с лечителя Петър Димков. Той самият, преследван, неведнъж арестуван,
го приютява с топлина и любов в своя дом в София.
Достоверна е информацията (на нея ще се спрем по-късно), че до него, заинтригувана от дарбата
му, е търсила ясновидски прорицания Людмила Живкова.
Тя обаче не го долюбва не само защото преди Девети до него се е допитвала царската корона, а и
заради някои лични предсказания - за нея и за тоталитарната власт на баща й.
Влайчо й предрича, че я чакат нелеки премеждия. Но Людмила повече от всичко е смазана от
едно стъписващо пророчество: “Твоята фамилия е прокълната. И ти и тейко ти ще свършите зле.“
Може ли хипер амбициозната “червена принцеса” да му прости и да преглътне това?... За
разлика от някои угодни предсказатели, Влайчо не се старае да й се хареса. И проблемите на нашия
откровен до болезненост и болезнено почтен пророк продължават.
(Случилото се по всяка вероятност е било след убедителния приз на дядо Влайчо на конкурса за
ясновидци, за който стана дума в увода на книгата.)
И тъй, спирките в неговите странствания сякаш нямат край. Но Коньово е най-важната от тях.
Тя е гарата на живота му.
“ ...Когато дирите изгода, вие сте като корен, който се впива в майката земя и суче от гръдта й.
Нима може плодът да каже на корена: “Бъди като мен - зрял, пълен със сладост, пращящ от изобилие!”
Плодът изпитва потребност да раздава, тъй както и коренът - да получава. “
Из древен ръкопис
“Задал се бе градоносен облак - разказва Недялка Симеонова от Коньово. Селските сетива
безпогрешно улавяха заплахата.
Затрополиха, вдигнаха струйки прахоляк едри ледени капки. Очите на всички с ужас бяха
вперени в застрашително прииждащата угроза. Дядо Влайчо мълчаливо се изправи пред множеството.
Издигна молитвено длани.
И паднал ничком на колене, отправи с упование взор към Небето:
- Господи, ако удариш с градушка градината на братството, нашите хора ще престанат да ми
вярват... И на тебе, Господи... Моля те, Милостиви! Моля те, пощади всинца ни!...
Рече. Разсече с ръка небосвода и...
И като с нож отрязана, градушката се изви настрани и отмина. Посевите бяха спасени.
Той вършеше чудеса с вярата си.” - Завършва разказ неговата съселянка.

Хоризонтът не е толкова черен

Знаменателната случка се отнася за времето отпреди големите гонения срещу него.
Някога гении като Гьоте и Юго са изисквали от своите поклонници, преди среща с тях, “да се
отърсят от тъга и от всякаква меланхолия”.
При Влайчо е съвършено различно - ама че участ! - той доброволно до корен поема тъгата и
меланхолията на страдащите. Срещата с него е скъпоценен дар. С братско разбиране ги отпраща. И си
тръгват обновени.
Светът за повечето от нас се заключава основно в онова, което виждат очите и чуват ушите ни.
Но когато ощетени от съдбата, посетят пророка от народа, те неусетно се преобразяват. Дали защото,
благодарение на него се докосват до невидимия свят, а това променя.
Влайчо съхранява надеждата в доброто. И възвръща вярата в Бога в душите на смазаните от
живота.
Човеците във всички времена са градили семейства и кариера... Той гради съдби. Затова го
обичат и приемат с топла усмивка. Често пъти през сълзи, но с упование. Какво по-благородно от това
да приютиш страдащите в светая светих на душата си...
А когато си тръгнат от него, у тях неусетно расте, камбанно прозвънява Вярата.
***

www.spiralata.net 76
 Друг път, както си седи пред самотната своя къщица сред полето, вглежда се проницателно
нагоре и с лице на състрадателен отшелник, какъвто е, едва чуто промълвява: “Я, какъв тъмен облак
се е задал!...” В тоя миг на небосвода няма и следа от облаче.
Близките му го гледат с почуда. Приемат непредсказуемата му реакция за странност. Едва по-
късно те ще схванат какво е имал предвид.
След час пространството пред селото откъм ЖП- линията притъмнява от народ - близо 200-300
души от цялата страна се изсипват на гаричката. И поройно прииждат, прииждат към дома му.
При утешителя на души с очакване на поредно чудо. А някои дори на невъзможното. Наболели
от страдания, да се докоснат до един невероятен дух.
Животът без него?... Среща се с хората, за да им бъде опора. Ако не може да ги подкрепи, да
изтрие сълзите им.
Да ги въздигне с утешителната Вяра. Да промени живота им към по-добро.
***
Друга история.
Пътува дядо Влайчо с влак от Пловдив за Нова Загора. От гара Михайлово се качват при него
двама младежи.
Освен тях няма никой в купето:
- Старче, свободно ли е?
- Свободно.
Умълчават се.
Не след дълго нарушават нервно неловката тишина:
- Дядо, закъде си се отправил, бе?
- За там, закъдето и вие... - Стрелка ги с усмивка старецът.
(Многозначителен отговор.)
- А-а! Ами че ти от'де знаеш закъде сме?...
- Знам, за Коньово - конкретизира той. А усмивката му озарява купето.
Изненадани, те възкликват:
- А!... Ама ти?... Ти да не си дядо Влайчо?...
Младежите се поотпускат.
А той, предусетил изопнатите струни на разбунените им души, строго заръчва:
- Момчета, изслушайте ме. На следващата гара, чувате ли, ще слезете. Ще хванете обратния влак
и ще се приберете по най-бързия начин у вас. И първото, което ще сторите, ще е да се извините на
вашите съпруги. Па после тихо, кротко и с любов ще си ги приберете у дома. Те, казвам ви най-
отговорно - не са виновни. Вината е ваша. Затова проявете здрав разум!
А тя каква била работата? - Въпросните млади хора - буйни глави и заклети бохеми - да вземат
след една обилна почерпка да се изпокарат със съпругите си. Да ги набият и вкупом да ги прогонят.
Горките женици, огорчени с плач се прибрали при своите родители.
Едва по-късно, когато побойниците изтрезнели, те се сепнали. Притеснени не на шега от
стореното, поели с влака за дядо Влайчо да го питат: как ще свърши тая грозна история?
И тъй, буйните глави го търсят, а той се оказва във влака, в тяхното купе.
***
Пророкът съзнава - не може да промени съдбата на всички. Но бавно, с усърдие и труд
пренасочва живота на един, на втори, на трети... И помага на мнозина да отворят сърца към доброто.
Ако довчерашния роб на битието узнае грешките, които е сторил и промени посоката на живота
си, роб ли ще е?

ДАР НА ПРИРОДАТА

Способности
“Вярно и значимо е това, което е приложимо и към човека и към цялото човечество.“
Закон на Куросава
“Виждам причините и последствията на нещата, минали, настоящи и бъдещи. На всички явления
във времето и пространството - на хората, растенията, животните.
Виждам местонахожденията и онова, което става тук, в света, и на оня свят” - изповядва Влайчо
пред свои приятели.
И това наистина е така.

www.spiralata.net 77
 “Той съзираше като на филмова лента човешките съдби - споделя Пепа Петрова. - Нищо скрито
нямаше за ясновидеца - мисли, действия, чувства. Всичко това сякаш бе прозрачно за респектиращо
проникновения му взор.
Пред него се разкриваха възможностите на хората- с каква обагреност са душите им и доколко
могат те самите себе си да опознаят. И оттук - до каква степен, в коя област да се реализират.
Беше убеден: колкото човек е по-свързан с Духа, толкова той е по-силен.”
Харизматичният прорицател работи с трудно познаваемото - нереализираната човешка съдба.
Как? Дали го постига, защото животът му е рана? През нея ли усеща болката на всеки индивид и
тази на света?

Масовите представители на сапиенса днес, както във всички времена, гледат с пренебрежение на
сетивата, които генетично им липсват. Някои в щастливото си самодоволство дори не подозират, че
такива съществуват.
Малцината, които ги притежават, за тях са и си остават “тайнство на Природата”. А всъщност те
самите са неосъзнати носители на Светлина.
***
Лечител и проповедник, ясновидството е ракетното гориво на нелекото му съществуване. Да
проникваш в човешките съдби - болезнено, понякога и тъжно занимание.
Как пътува в незнайното?
“Обикновено пред него стоеше Евангелието - спомня си Борис Николов. - Той прелистваше
страниците, спираше се на някой стих, тихомълком го прочиташе. После се обръщаше към оня, който
седеше срещу му, в очакване на предсказание. Тогава дядо Влайчо му казваше това, което бе получил
за него свише. Пред нас е споделял, как прелиствайки Светата книга, като погледне човека срещу себе
си, открояват се в съзнанието му картини. Той ги тълкува или превежда буквално.”
Колкото до божествената му даденост, ясновидецът изповядва пред П. Петрова: “Нищо мое няма
в моята дарба. Предоставена е свише, но не за мен, за хората.”
“Милосърдие, енергия и някакво особено сияние излъчваше - продължава авторката на
спомените. - Радваше се, че е жив и може да работи за другите.”
Лагерната мечта се е сбъднала.
***
“Ясновидецът пожела мисловно да посети дома ни, в който никога не беше идвал - разказва Г.
Недялков. - Съзря портрета на мама над леглото ми. А също така и нощната моя масичка, отрупана с
камари от книги.
- Я сега да видим измежду толкова бумаги дали ще открием Библията?
Търси я горкият, но никъде не я зърна. А аз, аз се свивах, сви-и-ивах от срам...”
***
С лекота намира изчезнали предмети, хора и животни.
Дарба, будеща почуда. Тя изключително много му помага при конкурса в столицата за носители
на феноменални способности.
Един конструктор споделя пред прорицателя мъката си. Ценни за него вносни пергели от
Германия сякаш са се изпарили от работното му бюро.
Човекът, дешифриращ тайнствените завои на съдбата, разкрива пред него:
- Едно чернооко момченце работи в твоя отдел. Когато сте сами, кажи му, че ти е известно - тези
пособия са у него. Затова по-добре да ги върне на мястото им.
Още на другия ден безценните пергели се появяват на конструкторския плот.
***
Ползва телепатия.
За това негово умение са съхранени немалко примери. Ще посоча два от тях.
“Поехме към човека-чудо с моята кака - разказва С. Сотирова от Ямбол. - По пътя тя
непрестанно ме питаше дали е млад или стар. Вечерта, когато застанахме пред ясновидеца, той се
обърна към нас с лъчезарна усмивка. И първите му думи бяха:
- Някои идват да ме видят млад ли съм или възрастен. Нека те сами да преценят - това ли е най-
важно за човека или онова СЪКРОВЕНОТО, което той носи в душата си?
Така тайноведецът, за когото нямаше нищо скрито, деликатно ни подсказа, че е прочел мислите
на моята сестра.”
Доктор Чернев, ветеринарен лекар:

www.spiralata.net 78
 “Една сутрин при мен дойде зоотехникът от село Коньово. Беше загрижен, че в местната
кооперация масово загиват пчелите. Помоли ме да ида да ги видя, пък и щял да ме запознае с прочутия
в сливенския край ясновидец дядо Влайчо.
Това не ме впечатли, защото аз съм от Петрич и прекрасно познавам феноменалната Ванга.
Тръгнахме. По време на краткото пътуване си мислех да питам дядо Влайчо как дишат пчелите и
дали лястовичките са им неприятели. Така се надявах да разбера наистина ли той притежава
въпросните способности, за които толкова се говори.
В пчелина ме посрещна не висок, но излъчващ изключително благородство човек. Какво беше
моето изумление, когато домакинът, протягайки десница, се засмя и каза:
- Ти сега искаш да ме питаш как дишат пчелите и лястовичките дали са им врагове.
Дядо Влайчо беше прочел мислите ми.” (По М. Ж.)
***
Владее, но само, в екстремни случаи ползва хипноза.
При едно от безконечните негови скиталчества из страната пред харизматичния ясновидец се
задават група мургавелки. Една от тях настойчиво го моли да му гледа на ръка.
Но когато екзалтираната фея започва цветисто и със състрадание да акцентира на нелекия живот
по време на брака му, Влайчо я прекъсва, поклаща неодобрително глава и се обръща с усмивка към
своите приятели:
- Сега ще видите нещо, което едва ли подозирате, че би могло да съществува.
В следващия миг вдига ръка. Разсича с нея въздуха. От устата му се изтръгва глух сподавен звук:
-Ху!
Уличните магьоснички онемяват. Застиват на местата си. И остават така като парализирани.
Узнал, че са лишени от предсказателски талант, а заблуждават хората, за да смъкват пари от тях,
с нестандартното действие дядо Влайчо им дава запомнящ се за цял живот урок.
Малко след това той ги освобождава от хипнозата и продължава по пътя си. (По М. Райчева)
***
Нашият прорицател с лекота прониква в света на Отвъдното. Комуникира с душите на хора,
отишли си от земните селения. С хората е човек, с духовете - дух. Контактът с мъртвите - не мит, а
реалност. Душата е онова, което се среща със смъртта и оцелява. Освен това той по свръхсетивен път
съзира предстоящи събития в мистериозния свят на Отвъдността.
Открит е въпросът: дали пред него единствено се разкриват човешките съдби, проектирани
някога свише? И дали той самият в известна степен не ги направлява?
Г. Дончева от град Раднево (по М. Ж.) споделя: “Влизам при ясновидеца. Сядам. И без думица
да произнеса, Влайчо започва да говори:
- Виждам баба ти. Ако можеш да я съзреш през моите очи, ще узнаеш на какво хубаво място е тя.
При нея виждам и най-големия ти вуйчо.
А аз - продължава авторката на спомените, - си мисля, че се касае не за най-големия вуйчо, а за
най-малкия, понеже той в момента е много зле - след масивен инфаркт.
Ясновидецът замълчава. Дълго-дълго се взира в пространството пред себе си. Усмихва се и
сякаш, за да отговори на въпроса ми, подзема:
- Да, при твоята баба се явява и най-малкият ти вуйчо.
Само след два месеца той почина!!!”
Без да се счита за екзорсист, Влайчо Жечев влиза в контакт с полтъргайсти. И им отдава от
своята светлина и енергия, за да отпътуват в Отвъдността.
Дано аналогията да не прозвучи богохулно - Христос и първите му ученици също са прогонвали
демони.
“Многократно е гостувал в моето село Козарево, Сливенско - разказва писателят Иван Влайков.
Веднъж там се бе явил нечист дух (полтъргайст). Потропваше по таваните и стените на
къщицата на едни пословично бедни хорица. Безмилостно ги тормозеше. Ние, любопитните малчугани,
дивеехме: какво ли ще да е това чудо? Най-интересното - веднъж, когато тропането по стените и
тавана бе станало непоносимо, някакъв възрастен човек се опита да разбере откъде приижда
тайнствената Сила. За целта той проведе следния експеримент: доближи до мястото на топуркането
сито, посипано с брашно.
И каква бе неговата, а и на всички изненада - тропането напористо продължаваше, а брашното в
ситото не трепваше... Това още повече стъписа селяните.

www.spiralata.net 79
 “Нечиста сила ще да се е вселила и зачернила нещастния дом!... Да не сте припарили натам!”-
Думаха разтреперани старците.
А когато въпреки пламенните молитви, безсилен пред “злото” се оказа и селският свещеник,
хората проводиха да извикат на помощ последната надежда - дядо Влайчо.
Той SOS пристигна. И за по-малко от половин час незнайно как успя да се справи с “натрапника
дух”, като завинаги го прогони от дома на окаяните хорица.
После старците разказваха, че ясновидецът им разкрил: “Това е духът на непогребан по
християнски човек от преди много години под пода на бедняшката къща”.
Влайчо с уважение извършил необходимите религиозни ритуали. И едва тогава, както сетне се
узна, “нечистата сила” вече необезпокоявана и никого необезпокояваща, завинаги отплува в покоите
небесни, та отдъхна цялото село.”
***
Привидно нереалното през неговия поглед е сурова реалност. Понякога тя пращи от колорит.
Показателен в тази тъй интригуваща тема е и друг аналогичен случай. В град Гълъбово също се
появява невидим натрапник. (По М. Ж.) В някаква стара къща ненадейно започват да летят камъни
към прозорците и към нейните обитатели, без да се забелязва кой ги мята. Обувките на стопаните
тайнствено изчезват. И за всеобщо изумление се озовават на покрива на дома им. Притеснени от
набезите на “вещерската прокоба”, узнали за способностите на ясновидеца, видели се в чудо,
собствениците на “конфликтния имот” нямат друг избор освен да проводят при него пратеници с
молба за помощ.
Влайчо откликва. И поема към хората в беда, но този път не сам, а съпроводен от двамина свои
приятели. (По-нататък ще узнаем причината за този по-различен в случая негов подход.)
Едва-що пристигнал в дома, ясновидецът се обръща към невидимия натрапник - Уважаеми дух,
ако си тук, моля те, удари ме... (Каква почтителност към астралното явление!)
На мига към него полита камъче и леко го плесва по широката дреха.
Призракът се е обозначил. Мистично!
Да, но Влайчо в този сюблимен миг с духовното си зрение успява да открои астралната ръка, от
която предметът е излетял. Тя се оказва на висок несретен мъж с брада.
От “света на междинните селения” духът подир това разкрива пред третото око на прорицателя
мъчителните обстоятелства, при които бил застигнат от смъртта. Харизматичният ясновидец и
неговите съмишленици близо седмица престояват във въпросния дом. Със силна вяра и с усърдни
молитви тримата заедно успяват да успокоят угнетения дух.
Забележете, в екстремната ситуация те не го прогонват, а с любов му помагат, след като гневът
за извършената към него несправедливост вече се е уталожил, той плавно да отплува в селенията на
Отвъдността. Така освобождават “пленената от земния свят страдаща астрална същност”.
***
И тъй, стигаме до отговора на загадката: защо в този случай Влайчо не е сам? Ще се опитаме да
хвърлим светлина по въпроса с пълното съзнание, че обяснението добавя нови догадки.
Най-вероятно причината е следната... Но за да я разкрием, ще се наложи да се върнем към някои
похвати на легендарната Слава Севрюкова. Някога пред най-близкото свое обкръжение тя бе
изповядала как при контакт с проявленията на астрала, прииждащи от невидимостта, наличието на
повече съмишленици й осигурява по-мощен енергиен заряд на посланията, които отправя към тях.
Това й помага и за информацията, която те й предават. Подкрепен от група сродни души, медиумът,
извършващ желания контакт, не се изтощава енергийно.
Тук навярно е причината Влайчо в нашия случай да води със себе си подкрепление.

Как надмогва времето и вниква в съдбите

“Логиката е последният пристан на лишения от въображение. “
Оскар Уайлд
Приемем ли каузата ясновидство за реалност, познатият ни свят с известни условности би могъл
да бъде причислен към царството на чудесата. Тогава се изправяме пред още по-върховни загадки. А с
разрешаването на някоя от тях, се открояват нови, по-обширни и трудно обозрими хоризонти.
Сетивата - стръмна, понякога дори хлъзгава пътека към Разума. Немалко хора са с вроден вкус
към свръхестественото. Малцина обаче притежават необходимите сакрални качества и духовна
вещина. Само те проникват в неговата същност. Тогава свръхестественото вече не е чудо, а реално
земно явление.

www.spiralata.net 80
 Дръзновение е да се изследва съзнанието и психиката на псифеномените. Но дори да се разкрие
значима част от техните възможности, ще бъдат разбунени само някои аспекти на една тайнствена от
векове човешка Вселена.
Традиционната наука засега не декодира какво провокира появата на феномена прорицателство.
Изхождайки от някои становища в съвременната психотроника, това явление би могло да бъде
разгледано като виртуозно боравене с категорията време. За нас, делничните хора, ако животът е
ампутиран от ежечасието, той спира. Да, но за най-изявените прорицатели, минало, настояще и
бъдеще не съществуват. Времето за тях е едно.
***
Петър Дънов, Ванга, Слава Севрюкова - исполински върхове, очертали великолепна панорама на
българския ясновидски небосклон. Плеяда богобелязани, акустирали сякаш от бъдещето. Непознатото
не е извън, а вътре в тях - толкова тайни крият и повечето от тях те, уви, отнесоха със себе си...
За да се докоснем до техните нестандартни способности, не на последно място и до тези на дядо
Влайчо, задължително е,да напуснем протритите коловози на стандартното мислене.
Повечето хора открай време се нуждаят от посредници между Бога и себе си. Потребни са им
мъченици.
За добро или за зло (за добро е), Влайчо е сред тях. Запазва чистота в мисленето, в чувствата, в
действията. Вярва - само духовно съхранените могат да преминат границите между световете.
Единствено на тях се разрешава да проникнат в тайнството Съдбовност.
Тук срещата излиза отвъд стандартните предели: “Аз внимателно преценям какво да кажа и за
какво човекът, потърсил помощта ми, е готов”- споделя дядо Влайчо пред Пепа Петрова. И
продължава -.Духът ясно и отчетливо ми “говори”. Но аз знам - лично моя е отговорността за
поднасянето и тълкуването на приетото от Духа.”
“Отстрани изглеждаше сякаш той с лекота съзира съдбите и като с вълшебна пръчица отстранява
проблемите на хората. Но това бе част от една сложна информационна система.
А ефектът от неговото ясновидство толкова зашеметяваше, че повечето хора дори не успяваха да
запомнят онова, което им бе казал” - завършва авторката на спомените.
И тъй, как прониква във време-пространството?
***
Влайчо контактува с духове на мъртви. Благодарение на тази си способност, като хвърля мост
към непознатите селения на Отвъдното, той достига до “тайнствените крипти на душите”.
Така е устроен светът - духовно чисти хора да комуникират с неунищожимите разумни
проявления на Отвъдността. Затуй ли още в Средновековието шества мистичната вяра, че единствено
и само пред истински рицари се разкрива великата тайна на свещения Граал.
Защо ли понякога от мъртвите трябва да узнаваме за поуките, житейската съдба и възмездията
на живите?...
Втори информационен източник за него е духът на свети Стефан, небесният му покровител.
Ангелобожий навярно ще да е човекът, комуникиращ с духа на една толкова извисена
благородна същност - на първия християнски мъченик, отдал живот за вярата.
Поривът на необикновено силната му мисъл - трети информационен източник.
Откъде черпи сведения? - Дали не от Оня, Който бди над нас непрестанно?... И Който за
чувстващите с ума на сърцето, е ЦЕЛИЯТ СВЯТ?
Влайчо комуникира с ВИСШИЯ НЕБЕСЕН РАЗУМ. Искрата Божия озарява неговите видения.
Вселенската памет - пети информационен източник. Контактува с извисени духове и с издигнати
в небесната йерархия нива на съзнание. Това е част от структурата на Вселенската информационна
банка. Видението нахлува в душата му като ек на църковна камбана. Пренесъл се в други измерения
на време- пространството, скритите реалности се открояват като на длан пред него.
Прорицателят е убеден: колкото по-високо в духовната йерархия е един ясновидец, толкова той
прониква по-далеч във времето и в пространството.
Силно развита интуиция - шести информационен източник. Интуицията - една от съставките на
научното познание. Преобразява го в многократно по-продуктивно. Спасява ни при критични
ситуации.
Примитивно или свръх извисено качество е тя? - Учените спорят по този въпрос.
Регресиите дават основание да се твърди, че интуицията освен всичко друго е и носител на опит
от предходни животи. Да, това е така. Но тя е и висше проявление на отворен духовен канал.
Телепатията - седми информационен източник.

www.spiralata.net 81
 Досега неведнъж ставахме свидетели на случаи как Влайчо умело си служи с нея.
Съвременните открития за силата на подсъзнанието и свръхсъзнанието предоставят нов прочит
на доскорошните представи за естеството на разума. Съзнанието може да се разгледа като съвкупност
от сетивност, разработена в настоящия живот. Благодарение на нея, ние придобиваме информация,
чрез която се ориентираме в битието и го контролираме.
Подсъзнанието крие (думата е точна - то наистина крие) набор от опитности, овладени в
миналото - информация от отминали животи.
В свърхсъзнанието са вложени програмите на бъдещето, които предстои да се реализират.
Подсъзнанието, което се приема като тъмна страна на човешката психика, е значима съставка на
нашето светоусещане. Подкрепя ни да се съхраним и да реализираме кармични предопределености от
предходни реинкарнации.
Свръхсъзнанието спомага за по-пълноценна реализация на земната мисия.
Това съпоставяне хвърля светлина върху някои странни теоретични трактовки на най-
нестандартните български научни изследователи през “мъртвия и безплоден сезон на тоталитарните
години”.
Основният въпрос, който занимава професор Гзор- ги Лозанов, проучвал феномена от Коньово, е
дали дядо Влайчо прилага потенциал, включващ непознатите възможности на под- и свръхсъзнанието.
И още (забележете това!) - дали той, разгадавайки човешките съдби, ведно с това съумява да
конструира и направлява бъдещето на хората, докоснали се до него.
Според нас прорицателят разкодира съдбата, но да е неин повелител?... - Това е пресилено.
Колкото до изследванията на упоменатия бележит учен, малко повече на тях ще се спрем по
нататък.
***
Психотронният свят на нашия ясновидец е реален. В много отношения неговите възприятия са
изпреварващи - съзира събития и процеси, които предстои да се състоят.
Влайчо внимателно наблюдава действителността, но и проникновено я разгадава, като я изпълва
по своему с чудеса. Всъщност той прониква в непознатите й страни.
Всичко на тази земя има своята предопределеност. Както е казал народът: “Каквото е писано на
глава, на камък няма да иде”.
За съжаление от изложеното дотук узнаваме колко малко знаем за скритите съставки на земното
битие. Ние, които се гордеем, че сме от страната на живота...
Разкодирането модела на бъдещето е изключително сложен, за съжаление почти непроучен
процес.
Това е така. Но по-важно е друго - постиженията на ултрасензорния феномен в ясновидството,
както неведнъж сме се убеждавали, ни дават реално основание да му вярваме.
Докоснахме се до една, може би, миниатюрна част от неговите “пророчески потайности”.
За да опознаем по-цялостно психотронния диапазон на дядо Влайчо, нека продължим нататък.

Пътник през световете

“Колкото повече изучаваш себе си, толкова по-малко презираш другите.“
Нодие
Писателят Иван Влайков разказва: ,Дядо Влайчо неведнъж е гостувал в родното ми Козарево,
Сливенско.
Той имаше странен обичай - да застава на голям бял камък насред реката. И там да заема поза
винаги с лице към водопада.
Седеше смирен, сред пръски и лъчи, а водата яростно фучеше над него.
Сребърната лента стремглаво политаше надолу, разбиваше се на пяна и разпиташе на водни
искри. А после се уталожваше в гъргорещи водовъртежи.
Старецът, в молитвена поза, съзерцаваше откроилата се гледка с божествената й сребърна
красота. С полъха на вятъра се появяваше и изчезваше, облян в ослепителен прах.
И така с - часове.
Ние, децата, с любопитство го наблюдавахме. Някои дори се осмеляваха да го запитат: защо
седи все там, на големия бял камък срещу грохотно ридаещия водопад?
Той, който едва ли се е чувствал изоставен, създаваше впечатление на човек, който се
наслаждава на самотата си.

www.spiralata.net 82
 На наивните ни (сега си мисля) въпроси дядо Влайчо едва забележимо се усмихваше. И без да
трепне, без да вдигне очи от лицето на водопада, загадъчно отвръщаше:
- Още сте твърде малки, за да узнаете защо. Но аз все пак ще ви кажа... На това място, милички
мои, се намира една от невидимите за човешкото око врата към световете.
И потънал в себе си, старецът заключи:
- Оттук пътувам в другите светове и те разкриват пред мене своите тайни...
После благо се усмихна:
- Е, доволни ли сте?
Едва ли схващахме онова, което обясняваше.
Немеехме пред него като омагьосани.
Питам се сега: какви ли ще да са били неговите светове с техните неразгадаеми мистерии?
Дали се е свързвал именно тук с Отвъдността? С мъртвите странно как е комуникирал? Те ли са
му# предавали “връзката с ключове” към съдбините на живите?
Това си мисля. Но в ония мигове в моята развихрена детска фантазия водопадът оживяваше в
разстлал се в пространството бял ангел от пара. В него старецът сякаш се къпеше. А той разпалено
трептеше в ослепителни пръски от лъчи.”
***
Заслушан в удивителните спомени на писателя, изкушавам се да направя поредната съпоставка.
Някога Слава Севрюкова под сурдинка бе изповядала:
“Когато дух от Отвъдното поеме към мене, предавам му част от моята енергия. Той я приема и
се материализира.
Едва тогава аз осъществявам контакт с него.”
Водопадите са екзотични природни оазиси. При стоварване на разпенената водна маса отвисоко с
гръм и трясък, се отделя огромно количество прана (природна енергия).
Вероятно, вместо “да дава” на мъртвите от своята енергия, та “те да се материализират”, дядо
Влайчо е ползвал естествената сила на природата, струяща между Земята и Небето. Тя - гориво на
“божествения негов двигател” за духовно странстване.
Духовете, “напоени с прана”, с лекота са се проявявали пред ясновидския взор. И принцът на
волното скиталчество в онези мигове без напрежение е извличал информация от тях.
Може би именно това му е давало основание да назове сриващата се с гръм и трясък разпенена
вода на това място “врата и мост между световете”.
Заредени енергийно, духовете тук навярно са разкривали пред удивителния човек, с
неосквернени от варварските набези на цивилизацията ум и сетивност, съкровени тайни. С тяхна
помощ е съзирал по-ясно съдбите на хората, изпаднали в беда.
***
Косвено потвърждение на отстояваната теза дава финалът на разказа на И. Влайков:
“Когато дядо Влайчо подир време бавно поемаше от водопада към село, лицето му тихо сияеше.
И някаква странна светлина пролазваше по него.”
Ранните спомени на писателя. Децата са с далеч по-изострена чувствителност от възрастните.
Не е изключено и друго: край водопада ясновидецът да се е зареждал с енергия, за да може да
издържи на огромните натоварвания, които са го очаквали в ежедневието, белязано от болката
човешка.
Има и трета възможност: именно на това място да се е завръщало у него “забравеното знание”.
Съвременната психология твърди, че то се крие в дебрите на човешкото под- и свръхсъзнание.
За жалост малцина избраници носят природния дар да проникват в тези тайнства...
Подобни явления на енергийно зареждане се наблюдават и при отколешната познайница на
нашия герой Ванга. Според признанията й, тя е повишавала енергийния си баланс по сходен начин.
Петричката пророчица се е зареждала в близост до геотермалните извори, бликащи в местността
Руните.
Аналозите са очевидни.
***
Не сме сами в този свят. Не сме сами и в Отвъдния.
Невидими застъпници - духовните същности на починали наши близки, а също така и извисени
същества от Отвъдността всеотдайно ни подкрепят и закрилят.
Ще цитирам конкретни примери от практиката на ясновидеца.

www.spiralata.net 83
 Г. Неделчев от Cт. Загора споделя: “Брат Влайчо пожела да се усамотим той и аз в съседната
стая на едно диванче. Тогава ясновидецът ме помоли да се изместя малко, за да направим място да
приседне между нас моята майка, която наскоро се бе преселила в Отвъдното. Изтръпнах.
Изживяването беше невероятно. После Влайчо каза, че с нея били пристигнали моите дядо и баба,
също покойници. Без никога да ги е виждал, назова имената им и с подробности описа техния външен
вид.” (По М. Ж.)
Друг случай.
Влайчо разкрива пред Ив. Димитров от с. Малко Чочовен, Сливенско: “Пред мене се явява
твоята първа съпруга. Тя е починала. Казва се Яна. Държи на ръце детенце, отишло си от този свят,
когато е било на 40 дни. Тя иска да ти предаде...”
...И се занизва информация за нелеките изпитни, които тепърва го очакват.
И всичко, което “предава душата” на упоменатата жена, след време едно към едно се сбъдва.
Последното ни задължава да направим извода: за да подаде безпогрешна информация на своите
близки, душата на починалата жена е била на високо еволюционно стъпало на развитие.
Но да се върнем отново към току-що цитираното преживяване. Човекът, с когото Влайчо се
среща, наистина е имал съпруга, която рано си е отишла от този свят. Името й действително е Яна. А
нейното детенце си е отишло от този свят, когато е било на 40 дни...
На друг посетител, обърнал се за помощ към него, прорицатепят предава: “Майка ти и баща ти са
останали сирачета. Те са умрели неграмотни. В момента са тук, но ти не можеш да ги видиш.” (По М.
Гзоргиева.)
Всичко предадено от него, се оказва на 100 % истина.
И се занизва информация за живите, струяща от техните близки от света на Отвъдното.
Изглежда хората, които обичаме, никога не си отиват от нас. Необясним феномен.
Чудото да проникнеш в необозримата и тайнствена Вселена на Отвъдността, е донякъде
аналогично на това: да се озовеш в приказната пещера на Али Баба. С една изключително съществена
отлика от нашия до болка познат земен свят. Там не богатството, а познанието е съкровище. И не
грубата сипа, а почтеността е съхраняващо, а не рушително оръжие.
***
Като ревностен защитник на школата по теософия, Влайчо не се бои от неживота. Той е убеден в
реалността на прераждането. За него земното ни битие и онова, което назоваваме смърт, са различни
проявления на душата в плът и отвъд плътта. Колкото до смъртта, тя не е нищо друго, освен
вълнуваща среща със Създателя.
За феномена от Коньово е ясно: ние не изчезваме завинаги в Небитието. Човек не е жертвен
агнец. Изграден от звезден прах, той не умира еднократно. И не само веднъж се ражда...
Животът - цикъл на създаване и унищожение - дори когато с финала на физическото тяло
привидно е приключил, продължава, но по своему, под друга форма. И тогава след известен период от
време, когато съответната духовна същност е готова за това, той започва в плът и кръв отново.
Превъплъщаването разкрива земните ни проявления като съставка на една слабо позната на
съзнанието множественост.
Усложненото познание за живота и смъртта не само въздейства успокояващо. Процесът на
реинкарнация освобождава от разяждащото душите в Отвъдността чувство на неудовлетвореност. С
надежда за постигане на онова, което в предходни съществувания те не са успели.
За да се реализираме, нас ни отпращат многократно на земята. С чист порив, извиращ от
духовната сърцевина, с много енергия и нов благороден шанс да успеем.
За човека, запознат с “телесната преходност отвъд живота”, каквото да го сполети, не е фатално.
Така, както на земята не съществува нищо непоправимо.
Природата непрестанно се рециклира. Извечен закон. Негово проявление е и периодичната поява
на душата в нова плът и кръв. Това именно е прераждането.
***
Подобни философски съждения няма как да не скандализират хората, които цял живот
канонично се опитват да ни поучават, че трябва да преминем своя земен път единствено и само през
настоящото наше раждане и смърт. И Нищо повече. Каква убийствена скука!
Прозренията на пророка дават упование по-смислено и съдържателно да изживеем настоящото
свое съществувание. И да продължим напред - смело, но не безразсъдно, с повече прозорливост. И
поне с капчица мъдрост.

www.spiralata.net 84
 Това е златен шанс да променим последиците на отдавна вече случилото се. А и този тъй стар,
не дотам познат свят, ДЗ го превърнем в едно по-разумно място за живот.

СЛЕДИТЕ

Опити за изследване на феномена

“И нищо, което човек е извършил някога всеотдайно, не е сторено напразно. “
Стефан Цвайг
Психотрониката придобива значение само тогава, когато посветилите се на нея носят висока
духовна стойност. Влайчо Жечев е сред тях.
Веднъж при него пристига професор Георги Лозанов от София, шеф на новооснования в ония
години Институт по сугестология. С цел - да изследва “един от големите ясновидци на България”.
Това по всяка вероятност се случва след проведения конкурс за феномени, за който бе дума в уводната
част на настоящата книга.
Професорът престоява в село Коньово десетина дни. Движи се неотлъчно до дядо Влайчо.
“Науката още не може да даде аргументирано обяснение за същността и генезиса на феномените.
За мене е ясно, че Влайчо контактува с духове. Моят замисъл - споделя Лозанов - е да узная
колко време ясновидецът говори с духа на свети Стефан. Той, както твърди, го подпомагал,
предавайки му автентична информация.
И тъй, изключително важно е за мен в какъв отрязък време контактува с него - минута, две,
пет?... А през останалата част от денонощието какво се случва между тях?... Това ме интересува!”
Професорът разказва пред племенника на Влайчо Еюжил Георгиев, природно интелигентен и
мъдър човек: “Постигнал съм известен успех в експериментите си в една софийска болница. Мой
пациент успя да предаде какво става в съседната на неговата стая, без, разбира се, да присъства там.
С аргументирани изследвания аз искам да проуча: Първо: какво се извършва в мозъка на Влайчо.
Второ: коя е причината някои хора да осъществяват подобни трансцедентални контакти, а други -не.”
***
Това разказва професор Лозанов, през седемдесетте години оглавил Института по сугестология.
Какво обаче сполетява този злополучен учен след време?
Въпросният Институт след не дълго и не особено славно функциониране бива закрит.
Безценният негов архив безвъзвратно изчезва. Потъват сякаш вдън земя изпреварили своето време
многогодишни изследвания. А титулярът на уникалния дори за съвременните мащаби Институт е под
домашен арест.
След “Промяната” на 10.11.1989 г. Г. Лозанов огорчен емигрира в Германия. Умира на
06.05.2012 в Сливен.
Но да продължим разказа нататък. В ония години професорът е уредил Ванга свободно да
приема посетители срещу съответната такса в Общинския съвет в Петрич. Благодарение на това
широко сред народа прогърмява славата й. За примата в светлината на прожекторите на българското
прорицателство витаят легенди.
Загрижен за съдбата и перспективите пред енигматичния ясновидец от Коньово, Г. Лозанов
предлага да се застъпи аналогично и за него. Влайчо възроптава:
- На мене ми е даром дадено от Бога, професоре! Даром и аз на хората ще давам!
И решително отхвърля предложението.
Неговата дарба никога не се институциализира.
***
Факт, който без съмнение доказва, ако не друго, поне това - макар да е излязъл жив от кошмара
на лагерите и затворите, той никога не е сътрудничил на Държавна сигурност.
“Повечето лагеристи - изтъква дългогодишният емигрант, професорът по история в САЩ,
Никола Алтънков - са били принуждавани да подписват декларация за сътрудничество с някогашните
тайни служби. Инак са могли да видят свободата само през крив макарон...”
Влайчо Жечев сред тях ли е бил? - Тъй като не успяхме да открием досието му, ще се опитаме
чрез неговото поведение и съдба да дадем косвен отговор на този въпрос.
Ако бе вербуван, би ли се възпротивил той на условията, които му налагат? И щяха ли да
продължат до края на живота безмилостно да го преследват?

www.spiralata.net 85
 При това властите ден по ден приживе го обграждат и зазиждат в смразяващо мълчание. Никога
не е официално възхваляван в качеството му на феномен. Ако кажем, че той е прочут, задължително е
уточнението - между четири уши.
С оглед на някогашната система у нас - поредно доказателство за отстояваната теза. Освен на
онеправданите и на Бога, не е служил на никой друг.
В ония години всемощната, смазваща всякаква съпротива машина на ДС работи с Ванга.
(Това през така наречената “Промяна” е потвърдено от Димитър Иванов, шеф на отдел в Шесто
управление на мощната репресивна структура.)
А именно тук специалните емисари удрят на камък. При този толкова мек, деликатен човек.
Дали защото той е от наистина тайнствен свят, а не от оня, създаван и до ден днешен още въздиган от
тайните служби?...
След всичко изброено за него дотук, как ясновидецът-безхлебник да построи своя църква? А
неговото “манастирче” е отдавна разпиляно в пущинака.
Какво пък, нима той самият не е своеобразен храм?
***
Пред свои приятели със свойствената си скромност Влайчо след време ще изповяда:
“Не искам никога нищо да пишат за мене. Моята мисия на тази земя е аз да пиша върху душите
на хората за тяхно добро. За славата на Бога и на България.”
“Някога ежедневно през него са минавали 200-300 души - отбелязва за оня период от живота му
неговият съвременник Ж. Тодоров. - Властите допускат, че той получава големи парични приходи.
Затова изискват да го обложат с данък-доход, като за целта бъде определена задължителна такса за
посетителите.
“Ясновидецът без портфейл” не приема, заявявайки, че не взима никакви пари, като се мотивира:
- Аз не ги викам хората, те сами идват. Ако вие можете, отпратете ги!...
Тъй значи - неверниците да се възползват от вярващите, като се облагодетелстват финансово на
техен гръб! И бедните да продължат да хранят богатите...
Като не приема тъй изкусителното предложение да влезе в наложената му схема, Влайчо
извършва своеобразен преврат в морала на епохата. Няма да му простят. И... си спечелва Белене.”
Пророкът от Коньово, както узнаваме, с достойнство отхвърля да бъде “рицар на заплата”, та
като “чиновник-ясновидец” да обслужва онеправданите.
Поел е по свой път в прорицателството. Път на безсребреничество, по който му импонира комай
единствено Слава Севрюкова.
И този светъл праведник до живот отстоява мисията си. Вече узнахме на каква цена.
***
“В София на два пъти са го викали да изследват центровете на неговия мозък - разказва Петър
Севков. - Изследваха, изследваха, изследваха...
Накрая немощно вдигнаха ръце: “Нищо особено - най-обикновен човешки мозък”.
Да, те може някога някак да проникнат в сложната материя мозък - смее се авторът на спомените,
- но нима са в състояние да стигнат до великата тайна на духа?'
Бедата на повечето съвременни специалисти е - те отказват да допуснат, че сме носители и на
нещо повече от физическо тяло.
“Необразованите хора - изтъкват с ирония някои учени - прибягват до мистика.”
Образованите пък често пъти, уви - до безплодни научни щампи.
***
Друг случай. Пристига в село Коньово знаменит професор от Ленинград (сега Санкт Петербург).
(Това най-вероятно също така ще да е след проведения в столицата “конкурс за ясновидци” - б. а.) С
лек автомобил и с преводачка той се отправя директно към дома на ясновидеца.
Изключително любезен:
- Ден добрь!, ден добрьП - Предразполагащо и по славянски топло се обръща професорът.
Дядо Влайчо от вратата го посреща:
- Добър ден, но съжалявам, ще се наложи да ви разочаровам. Аз зная за какво сте дошли...
Маститият учен е със сериозна изследователска мисия. Пристигнал е отдалеч с ангажираща
покана от виден институт в Ленинград за задълбочено изследване на феноменалните способности на
прорицателя. Начинанието ще се финансира от институцията, чийто представител е той.
Това би могло да донесе на нашия многострадален герой популярност и слава. То е и златен
шанс най- сетне да престанат преследванията срещу него.

www.spiralata.net 86
 - Зная, вие работите по въпроса да откриете обяснение на “промислите на съдбата”. Но аз не
мога да ви служа като опитно зайче за тази цел. - Без да е чул мотивите на изследователя, изненадващо
го апострофира Влайчо. - И ще ви отговоря защо? Защото съм убеден: само Бог може да крои
бъдещето и единствено от Него зависи то.
И отпраща попарения от отказа му учен.
***
“Разказват, че покойната Людмила Живкова многократно е провождала свои “куриери” при
ясновидеца - пише Д. Тракийски. - Някои дори подозират, че дядо Влайчо е бил сред тайните й
съветници. Други пък убедено твърдят, че е казал на последния неин пратеник:
- Предайте на Людмила - предстоят й нелеки премеждия. Да внимава! Прескочи ли най-
страшното от тях, което е твърде близо, Бог й е отредил дълъг живот.
Вярно ли е това или поредна легенда? - Край богобелязаните гъмжи от чудатости...”
Знае се със сигурност, че той е имал поне една среща с Людмила Живкова. Веднъж вече стана
дума за това.

Вяра и морал на ясновидеца

Моралът - алфата и омегата на живота. При феномените ценностите не се прокламират,
присъстват ненатрапчиво. Те са “имунната им защита”.
Защо е така? - Докато позитивната енергия колебливо блика, вредителната струи и залива света.
При морал нон грата, злото със старозаветната си власт инжектира отрова, блокира движението в
духовен план нагоре. Това ерозира мирът в душите и между хората.
Дядо Влайчо има широки интереси, невероятна работоспособност и воля. И станал в най-ранна
доба, денят като по неписано правило започва и завършва с вдъхновено упование. Неговата съкровена
молитва: “Благодаря ти, Господи, за всичко, което си ми дал и си ме научил. Благодаря за великата
Благодат, която имаш към нас.
Ние те познаваме - всеистинен, всемъдър и всемилостив. За всичко ти благодаря - и за добро и за
лошо.”
Пророкът е дълбоко вярващ. С молитва силна - тя всякъде го съпровожда.
Изгубили целостта на живота си, хората, които го търсят, идват с доверие. Инак би ли могъл да
промени съдбата им. Той препоръчва да не се прекалява с молби към Всевишния: “Ние с безспирните
си щения се опитваме да извадим Бог от неговото състояние на наблюдател и безпристрастен
посредник. Няма нищо лошо в това да се уповаваме на Висшата сила, но първо трябва да се потрудим,
да заслужим желаното. “
В душата си знае: “Бог помага на хората, но най-вече на добротворците.”
Моралът и вярата - устои по пътя към трудно достижимото съвършенство.
“Ние цял живот вършим едно - ще въздъхне пред свои близки Влайчо, - помиряваме се с
Господ.”
Странстващият пророк изповядва: “Без вяра и нравственост се изплъзва равновесието между
даване и получаване. Тогава душата потъва в дяволското гърло на ненаситността.
Това изкушение в настъпващите нови времена все по-силно ще застрашава човеците.”
Не приема двойнствените ценности. Тези негови качества му създават проблеми особено при
така наречената “народна власт”.
Безкористният ясновидец, както знаем, не се нуждае от лептата на страдалците, на които е
помогнал. Даровете им преотстъпва на обитателите на бараките в близост до неговото “манастирче” и
на по-бедни хорица от селото.
Но има и изключения. След като е оказал помощ на изпаднал в беда заможен господин, онзи
благодарен му предлага пари. Ясновидецът връща благодеянието. Човекът е огорчен. Подир дълго
настояване най- сетне склонява.
“След две седмици чух за едно момиченце - споделя свидетелката на това събитие С. Сотирова, -
което се хвалеше с новичка цигулка, подарена му от дядо Влайчо.
Тогава разбрах защо той все пак се бе съгласил да приеме отплатата.”
“За да поеме човек по пътя на Господ, той преди това трябва да стане господар на човешките си
страсти”- изтъква прорицателят.
И допълва: “Няма пророк, който преди това да не е победил поне един свой порок.”
Пред група последователи на Бялото братство се изправя прокъсана женица, понесла на ръце
пеленаче.

www.spiralata.net 87
 След като им препречва пътя, тя настойчиво припира да им врачува.
Светлият рицар на духа внимателно се взира в нея.
Проникнал отвъд видимото за очите, проследява капацитета на “предсказателските й
способности”.
Влайчо сдържано й подава шепа монети.
И с думи прости, ала взети с болка от сърцето, едва чуто й прошепва:
- Слушай, жено, нахрани с тия пари чедото си. Пък недей повече да врачуваш. Недей, моля те, да
лъжеш хората, чу ли?!... Не ти е дадена свише дарба да вникваш в човешките съдби. С добро ти говоря,
послушай ме - грях си взимаш Иа душата!...
Самозванката е вцепенена. Насаме с угризенията си.
***
Друг път сред навалицата пред неговия дом се откроява затънала в бедност майка. Тя брани с
дрипа обсипаното в гнойни рани лице на своята рожбица от мухите, впиващи се жадно.
На въпроса на по-състрадателни хорица защо тъй дълго чака за прием нещастната жена, той с
болката на мъдро опрощение ще въздъхне насаме пред тях:
- Тя е грешница и трябва да осъзнае своите прегрешения. Едва когато почувствам, че наистина
го е сторила, тогава ще я насоча към нов път в живота.
Влайчо не страда от алтруистичен сантимент. За него промяна настъпва само след осъзнато
покаяние. Затова дори когато наставлява, прави го с такава благост и любов, че човек няма как да не
приеме укора с разбиране.
Въпреки споделеното дотук, не можем да не се запитаме: какви ли бушуващи вихри от ада е
съзрял този свръх деликатен човек в дебрите на душата на нещастната майка?...
Понякога ясновидецът вика последния от опашката, струпала се пред дома му. Преценил е, че
той има спешна потребност от помощ. За него не винаги първия по ред, ще е първи приет.
***
Веднъж пред верни свои приятели загрижено ще сподели: “Запомнете, желаете ли нещо много
силно, то рано или късно ще се реализира.”
Друг път ще подхвърли: “Вижте злото как е обединено. Време е и доброто тъй да се сплоти.
Много ми е мъчно, че хората са отчайващо разнобойни.”
Според ясновидеца: “Мракът в сърцата може да бъде надмогнат само чрез духовно
просветление.”
“Ученикът - напътства дядо Влайчо - е добре да прочете Библията най-малко три пъти в живота
си. И като навлиза в нея, дълбоко да я преживява, за да може да я превърне в дело. Тя е настолна
книга!”
Пророкът се стреми да предаде съзряното в човешката съдба, като до търсещите помощта му да
достига онова, от което те се нуждаят. За целта формулира болезнената понякога истина така, че да не
нарани. И за нищо на света да не вгорчи надеждата.
За Влайчо: “Би било добре погледът на човека да излъчва мекота. Дори устните да не се
усмихват, чудно е, когато от него струи Светлина. Погледът е поздрав на душите.”
Прорицателят е от странната порода хора, растящи навътре. Помага на онези, които не желаят
повече “да се заплитат в слабостите си”, да ги преодолеят. И да станат по-добри.
***
Ясновидецът цени природната дарба и не допуска да я оскверняват. Не от гордост, от
самоуважение.
“В нашия край съществуваше едва ли не неписана традиция. Изпаднеха ли в беда, жените се
раздумваха помежду си: “Хайде да идем при Влайчо да ни гледа!” И поемаха към него като на
благочестиво поклонение - споделя Ив. Беленски от Нова Загора.
Но някакъв неверник, горд с това, че е надмогнал “бабините деветини”, властващи над слабия
пол, веднъж остро пред всички ги нахокал:
- Не си губете времето!... Шантави женища!... Къде сте се набутали при тоя търгаш!...
И му теглил една по нашенски засукана”благословия”.
Поклоничките на Влайчовия дар се възмутили:
- Как смееш да богохулстваш за светия човек, глупако!... Не си взимай грехове!...
- Добре де, ако е такъв, както вие ми го представяте - не отстъпвал невярващият, - хайде да
направим един експеримент. Да проверим тоя чалнат ще познае ли аз току-що какво наговорих по
негов адрес?! - Лукаво под метнал.

www.spiralata.net 88
 И презрително се засмял, като за по-сигурно добавил втори, по-страстен и по балкански
пиперлив “благослов”.
Умникът имал самочувствие. Изглежда ще да е бил от хората, които не приемат недосегаемото за
сетивата. От онези, които се съмняват във всичко, та дори и в това, което може да им извади очите. И
са убедени в правотата си.
Да, но орисницата Съдба, като си няма друга работа, още на деня тъй се завъртяла, че същият
този Тома неверни трябвало да поеме с нуждаещите се от помощ женици, да ги откара при
прорицателя с леката си кола.
...След срещата, преди да се отправят обратно към дома, те - трогнати, до сълзи развълнувани -
една през друга се надпреварвали да споделят колко са доволни от подкрепата на ясновидеца.
И ето, че изкушението пощипнало любопитството на селския скептик: “Искам и аз...”
Та и той, набеденият апостол на съмнението, на свой ред понечил да открехне лортичката на
гледача.
Но бил строго срязан:
- Ти, дето ме псуваше, нямаш работа с мене!... Хайде, сбогом! Не искам да те виждам! И Бог да
се смили над теб...
Вярата на дядо Влайчо не му пречеше да носи някаква достолепна гордост. Пазеше личното си
достойнство и не допускаше да му се подиграват” - завършва разказ Ив. Беленски.
***
Аналогична е следващата случка, разказана от Д. Тракийски.
Двама конници от село Джиново галопират през полето за дома на прорицателя. По пътя
единият от тях се усъмнява в способностите му и остро го наругава. А после самодоволно през смях
подхвърля:
- Хайде да разберем прехваленият коньовски гледач ще познае ли аз що му “отсъдих!'?
И този скептик над скептиците ще да е бил притиснат от алчността на егото.
Когато пристигат, ясновидецът тихо се приближава. И нечуто за другите отсича:
- На вас двамата от Джиново няма да гледам. Вие не вярвате в Бога. А Продан - посочва към
третия от тях, когото вижда за пръв път в живота си, - тоя Продан, дето грубо сквернословеше срещу
мене, той никога повече не ще пристъпи прага на моя дом! - И се отдалечава с недосегаемо
достойнство.
Неизтребими са подвизите на самодоволството, подплатено с безверие.
Влайчо е лишен от самолюбие, но не от доза честолюбие. Разбираемо, животът му е отдаден на
каузата Ясновидство. Свръхделикатният човек е безкрайно далеч от прословутата нашенска мая на
неверието.
“Вярвайте - от душа изповядва, - вярвайте в Доброто! Без вяра животът е погубен.”
Колкото до гостите от Джиново, те гузно смушили конете си. И посрамени поели обратно за
своето село” - завършва разказът на Д. Тракийски.”
Клетите хорица с не особено извисен дух. Изглежда не са знаели, че скепсисът е първа стъпка
към вярата.
***
Влайчо не долюбва иманярите.
“При моя дядо навремето гостуваше един негов приятел, който бе любител на легендите за
баснословни богатства, закопани на потайни места. В този смисъл той бе повече “иманяр на
изкусителната приказка”, тъй като се славеше със сладкодумието си.
Събираха се неведнъж двамата с дядо Влайчо на приятелска раздумка - разказва Иван Беленски.
- И двамата майстори-разказвачи, те говореха за какво ли не, но никога конкретно за
местоположението на “прокълнатите тайни съкровища”.
Но ето, че един ден при дядо ми пристигат някакви нафукани софиянци с “Мерцедес”.
“Мерцедес” в село? - За ония години това бе сензация!
Представят се пред него:
- Ние сме служители на Държавна сигурност. Дошли сме при вас по служба. Ще искаме да ни
заведете до местността Текето.
- Защо ви е там да ви водим?
Те някак гузно се спогледали:
- Ами-и, имаме достоверна информация, че на това място от турско време е закопано златно
съкровище.

www.spiralata.net 89
 Моят старец се усъмнил в “отговорната мисия” на непознатите. И за да провери кои са те и
наистина ли са онези, за които се представят, ги съпроводил до дядо Влайчо, та уж той да им обясни
къде е въпросното място.
Ясновидецът ни най-малко не бил очарован от посещението:
- Момчета, ако сте дошли да ме питате за злато, ще ви отговоря - изпреварил въпросите им. - В
същата оная местност, закъдето сте се упътили, там е. Но на вас няма да ви се удаде да го откриете. Не
е то ваша работа... Затова, като ви гледам какви сте важни фигури... - Позасмял се под мустак. - Да си
грабвате калпаците и дим да ви няма! Да се връщате бързичко там, от'дето сте дошли, че ще стане
лошо!...
Те на мига отгърмели с “Мерцедеса” си. И никой повече не ги видял.”
Влайчо не долюбва света на алчността и презира търсачите на бързо и лесно забогатяване.
Ясновидството е висше проявление на трудно постижим, високо морален процес.

Проповедникът
“ Мога да ви говоря за доброто във вас, ала за злото - не. Какво е злото, ако не добро, измъчено
до смърт от глад и жажда?“
Из древен ръкопис
Пред своите сподвижници Влайчо обича да споделя за проблемите и завоеванията на теософията,
за “невероятната хармония с природата, която постигат хората, докоснали се до нея”.
За него това е трудно достъпна наука, доказваща чрез познанието за прераждане, че животът е
неунищожим, следователно вечен.
Влайчо Жечев се нарежда сред самородните проповедници и пророци, още приживе (о чудо!)
признати в собствената им страна. Не от другиго - от народа. От унизения низвергнат народ. Хората го
обичат, думите са слаби - обожават го. И приживе съхраняват и въздигат, понесли го в душите си.
“Вярваха му, защото раздаваше себе си, без да се жали” - припомня неговата съселянка Н.
Симеонова.
Обаятелен събеседник, контактите с него са далеч от делничните “слепи разговори”.
Хората за прорицателя са еднокрили ангели. Общувайки с тях (понякога само с мълчание) той
сякаш им пришива второ крило.
Цени смисленото безмълвие: “Най-много страдания на тоя свят ражда изреченото, преди да е
обмислено.”
Твърди: “Един от най-активните мускули в човешкото тяло е езикът... Позволява ни да се
докосваме до неща, които мнозина търсят, малцина откриват... Но той може и да ни погребе.”
Деликатен проповедник, без да се държи като месия, адмирира красотата на простите неща:
“Ще обидите човека, обилно не напоите ли със Знание, Мъдрост и Доброта неговата жадна душа.”
Всъщност съветва, а не поучава.
Категоричен е: “В живота не всичко е практическа изгода. В него може да получим полза, или
поука. Второто понякога е и плод на поражение. Но то в духовен план е по-ценно.
Човечеството върви напред, благодарение на трудностите, с които се сблъсква и успешно
преодолява.”
Изповядва: “Злото със зло не може да се изкорени. Злото с добро се надмогва.”
И воюва срещу старата, колкото света дяволска орис, завладяла душите. Не чака прииждащите
вълни от нови пороци да покрият и заличат следите на старите.
Влайчо цени мъдростта: “Ние не знаем какво искаме, докато не го загубим. А човешката природа
е такава, че сме склонни да оправдаваме злото заради огромната му власт и сила. Горко на доброто.”
И още: “Изпитанията са безценни дарове на живота. Те са нашата проверка: ще надмогнем ли
трудностите или те ще ни огънат?
Никога не са самоцелни. Носят поуки за нашето развитие. Като преодоляваме тежестите, добре е
да вникнем в техните послания - защо са ни изпратени и какво да променим у себе си.
Трябва да им бъдем благодарни. Те ни очукват и заглаждат като речни камъни и така ни правят
по- събрани и устойчиви на ударите на съдбата.”
Пророкът не наставлява, не е тартор. Сърдечното събеседване - неговата “Библия на
делничността”.
***

www.spiralata.net 90
 Представените по-долу изповеди са извадки от непринудени разговори с потърсилите помощта
му: “Злото трябва да се разграничава от доброто. То съжителства редом с него, а понякога обича и да
се представя за него.
Затова трябва да работим за доброто. И да бъдем нащрек в изпитанието Живот.
По-лесно е добрият човек да стане лош, отколкото лошият да се превърне в добър.”
Убедено твърди: “Това, което си мислите, че е лошо за вас, винаги се превръща в добро, но след
време. Да, обаче вие не сте в състояние да го осъзнаете, когато то ви е притиснало и трови душите ви.
Каквото и да ви сполети, погледнете на него от добрата му страна. И благодарете за случилото се,
защото съществува и от него по-лошо.” (По П. Петрова.)
“В живота винаги има два полюса. Добрият извисява духа. Лошият по своему е полезен - това са
нелеките уроци на Мъдростта, ако сме узрели за нея.
Но ние узнаваме това едва след като надмогнем изпитанията.”
И още: “Изкушението идва първо и си отива последно. Трябва да бъдем съвестни ученици на
мъдрия учител Живот.”
“Щастието консумира. Нещастието се нуждае от молитва и икона.”
“Само трудът в търсене на истината може да промени нас, а и съдбата ни.
Истината и неистината са две листа на едно и също дърво - Дървото на познанието. За оня, който
е лишен от любов и търпение, неговите плодове са зелени и кисели.
Не се подвеждайте, не дирете единствено и само сладките плодове! Дълбайте навътре и надолу-
към същината, към горчивите негови корени...”
Влайчо неведнъж е помирявал хората със съдбата им. Дали защото искрено вярва: Хоризонтите
са вътре, а не извън нас.”
“Ние трудно помъдряваме със старостта. Човек е мъдър или не по рождение. Среброто в косите
не е белег за това.
И все пак - усмихва се иронично пророкът от народа, - добре, че никой още не издава нотариални
актове за мъдрост...”
А после добавя:
Хората са щастливи не с притежаваното, а с онова, което мечтаят да постигнат и работят за него.
Но ако вие сте поели към мъдростта, благодарете за всичко, което ви поднася животът.
Неведнъж съм казвал и пак ще повторя: благодарете и за мъчнотиите и за злото, защото от всяко зло
по-голямо зло има.”
Защитава становището: “Смисълът на живота не е в привидно големите неща, а в
прозорливостта да вникнеш в съкровената негова тайна. За какво ни е дългият живот, ако не е
изпълнен с добрини?”
И още: “Тъмните страни в душата на човека са несъвършенство. Незнанието е несъвършенство.”
И най-вече: “Колкото по-извисена е една душа, през толкова по-големи изпитания тя трябва да
премине. Това е трънливият път на търсещите.”
***
Дядо Влайчо с неговия витиеват керван от аксиоми и колоритни сравнения.
Мотото на самородния мъдрец е:”Дайте ми лоста на истината и аз ще преобърна света.”
Винаги е мислил самостоятелно. И с делата си е поощрявал другите към това.
“Той ни е държал за ръка, докато бавно сме израствали”- ще признае негов съвременник.
Пророкът от народа няма готови формули за абсолютната истина и лъжа. Сам търси отговорите
и не се уморява деликатно да подкрепя поелите след него: “Не се бойте от трудностите. Радвайте им
се, защото те са двигател на живота. Освободите ли се от тях, вие все едно не съществувате.”
“Когато сте в затруднено положение и намерите изход от него, не забравяйте - всеки изход е
начало на нов път. “
“Материални благини се постигат, като се отнема от хората. Духовни - като им се дава”- една от
любимите му максими.
Обрекъл се е на второто.
***
Влайчо помага на хората не само със съвети, а и като променя посоката на живота им. Неведнъж
насочва мнозина да преминат към вегетарианство.
Интересен е случаят с комуниста Руси Караиванов. На него, който от години е лишен от деца,
оракулът предсказва, че ще се сдобие с наследници, ако завинаги изключи месото от трапезата.

www.spiralata.net 91
Вслушал се в съвета му, той е ощастливен не с един, а с няколко продължители на рода. В резултат на
това Караиванов става активен участник в Бялото братство.
Колко силно е било въздействието на нашия проповедник, вникващ в съкровеността на живота,
можем да узнаем не само от признанията на преданите последователи, а най-вече на онези, които би
трябвало да бъдат негови идейни противници, какъвто бе цитираният случай. Те след това се променят
до неузнаваемост.
Неочакваната метаморфоза, читателите няма как да не се досетят, създава неприятности на дядо
Влайчо. А на Руси Караиванов - сериозни усложнения с доскорошните му партийни другари.
Да, но “постъпилият в лоното на вегетарианството” не закъснява да изложи пред тях своята
позиция: “Братя, разбрах, че с оръжие и насилие нищо не се постига. Така не може да се освободи
човека, а само се препраща от едно робство в друго.
Все едно да препродаваш стадо овце от един господар на друг, докато третият се яви, остриже
вълната, издои млякото. А накрая дори одере кожите на овцете...”

Лечителят
“Болестите, от които страдаме, са обвинителен акт срещу нас.“
Петър Дънов
“Съвременната медицина ражда дистрибутори на медикаменти.”
д-р Мария Папазова
За да вникнем в първите стъпки на лечителската дейност, трябва да се върнем към годините на
младостта.
Прибрал се благополучно от окопите на Първата световна война, слухът за дарбата на
ексцентричния младеж плъзва из селото и поема из околността.
Особено се е прочул със следния, вече цитиран случай. Някакъв човек от съседно село се
оплаква, че след раждането децата му умират. Влайчо го съветва да изкопае пода на спалнята си. Там,
обяснява му, ще открие скелета на убит турчин. Едва когато го препогребе с подобаващо достойнство
в мюсюлмански гробища, щастието на бащинството ще го споходи.
След като изважда въпросния скелет, “пъпната връв на злото” е прерязана като с нож - децата му
оцеляват. Изпитанията престават.
Мълвата за коньовския прорицател поема от човек на човека, от село на село и от град на град из
целия
Сливенски окръг. И далеч извън него.
***
Властва открай време неписано правило: когато страданието забие в душите и в телата ни нокти
и ни повали, тогава настъпва часът на пророка и на лечителя.
Влайчо знае - въпреки искрицата божественост, ние на тая грешна земя сме в тела крехки и
раними.
Той е дълбоко убеден: “Истината изцерява душите.”
Нашият лечител е приел съдбата на страдалците като своя кауза. За да ги спаси (понякога и това
е необходимо) от тях самите.
Такава е била мисията му - да пречиства и въздига душите човешки.
Болестта според него е плевел, но тя е и коректив, за да бъде променена посоката на битието.
Духовната максима на церителя е: “Нещастни, болни и страдащи сме, защото злото и безчести-
ето от десетилетия са пуснали корени в сърцата ни.”
Вече казахме: “Влайчо е владетел и ваятел на души.” Всъщност той е хуманен застъпник на
отчаяните от живота пред Всемогъщия небесен Владетел.
Да, той лекува най-вече души. Телата след това, както изповядва, сами се възстановяват. И
обновени, едва тогава чародеят-изцерител ги “вгражда” обратно в душите...
Срещите с него са лечебни:
“Когато отида при болен, който е безнадежден, според становището на медицината, в страдащия
аз се стремя първо да събудя покаянието му от негови или на родителите грехове. Та да заплаче със
сърцето си за тях...
После го помолвам да обещае да служи на Исуса, след като оздравее.
Тогава и аз го лекувам с моето присъствие, с моята вяра, придружена с неговата вяра” -
лаконично кратък е.

www.spiralata.net 92
 Още от дълбока древност хората били убедени, че болестите и страданията се причиняват от
грехове. Дотук нищо ново.
Да, но словата при народния лечител са толкова различни. Те извират от сърцето и стигат до
сърцето. Лечебни слова. С тях успокоява и възстановява. Докосва страдалците с кадифения си поглед,
опрощава ги с блага усмивка. Той самият е като билка за тях.
От богатия свой опит на срещите с хиляди и хиляди хора Влайчо е стигнал до извода: “Нищо не
разболява повече от приемането на чужди страдания.
И ведно с това нищо не възвисява духа така, както приетите чужди страдания.”
***
Пророкът-лечител констатира:
“Нещастията, болестите не са случайни. Те са следствие на наши прегрешения и нарушения на
закона на Великата Правда.”
И тъй, както отбелязахме, теорията за греховете, като източник на болести, е почти толкова
стара, колкото Човечеството. Да, но изцерителят, надничащ в съдбините и в минали прераждания, е
убеден - това е факт.
Затова ли неверниците го отблъскват? - За човека, раздаващ живот и упование, “вярата е основно
средство за отърсване от болки и страдания.”
Наредят се на опашка пред дома му хора обезнадеждени, но непокаяни в душата си, а
ясновидецът:
- Върнете се! Вие не носите вяра. Чух ви какво говорите за мене още преди да сте поели насам...
“Срещу жена от село Коньово, при това негова близка, той, пословично благият, въстава:
- Махни се от мене! Ти ми пречиш да обслужвам страдащите!
Смазващо искрен, какво ли е открил в нейното минало или настояще? Какво е доловил в
мрачните дълбини на душата й?...” (По Божил Георгиев.
“На друг, дошъл да моли за съпругата си, благо отвръща:
- Да кажеш на твоята невеста, дето е белязана с девет пръста, да си обърне кожата наопак. И
когато най-сетне стане човек и тя като другите, чак тогаз да дойде за помощ при мене” - спомня си
Пенка Станкова от Коньово.
Невероятно! Жената на въпросния просител действително е била с девет пръста на краката...
***
“Той имаше изключително дълги и тънки пръсти на ръцете - възстановява спомени Б. Георгиев -
и когато говореше, погледът му често ги докосваше. Те като че излъчваха някаква енергия.”
Влайчо не само опитомява страховете на хората, а и практически им помага. Но преди това
внимателно се взира в лъченията на тяхната аура и разшифрова нейните послания. С духовното си
зрение прониква и описва болните органи.
Вижда с каква обремененост са дошли людете на белия свят. Пред него се разкрива дали едно
заболяване носи кармичен отпечатък или не. Оттук - дали и доколко е лечимо.
Някои от страдащите изцерява с билки. Други - от разстояние или с пряк досег на деликатните
си длани. С допир отнема болестта и болката. Трети толкова силно му вярват, че ги възстановява с
присъствието си. Като магическо биле е за тях. Четвърти насочва конкретно при кой лекар, в кой град
и в коя болница да дирят помощ. (Аналог с Ванга.)
И ето, че стигаме до “проклятието” ясновидство: Ванга е сляпа, Влайчо бездомен.
Да, но Ванга гледа с очите на хората, а обездоменият Влайчо е приютен в техните сърца.
***
“Той познаваше тайната на билките - категорична е Пепа Петрова. - Често пъти препоръчваше
подходяща храна вместо медикаменти. За него здравословното хранене бе задължителна съставка към
лечението.
Държеше на растителното ястие и на суровоядството.
Твърдеше, че колкото по-наситен на цвят е един зеленчук (червена чушка, коприва, глухарче),
толкова по-чист и богат е на минерали. И тогава е по-полезен за човека.
Веднъж бе изповядал пред мен:
“Захарта стимулира мозъка, но не толкова кристалната, а плодовата. Аз непрестанно работя с
хора и когато съм уморен следобед, към 15-16 часа организмът ми изпитва глад за захар.”
На масата в неговата стаичка неотменно присъстваше кутия със захарни бучки.”
***

www.spiralata.net 93
 Нестандартният лечител от опит знае: заболяването не би могло да бъде преодоляно, без да се
отхвърли вътрешната съпротива на болния. За здравословното изпитание има причина и тя е дълбоко в
миналото на страдалеца, а понякога и в това на неговите предци. Не се ли осъзнае и надмогне тя,
оздравяването е кауза пердута.
Затова той цери не болестта, а душата на болния. Истината лекува. Цери с истина.
Или както находчиво отбелязва неговият съвременник и добър познат от златните години на
възхода на някогашното Бяло братство Любомир Лулчев: “С болния човек можеш да се сприятелиш, с
болестта му-никога.”
***
Ще се спра накратко на някои рецепти на Влайчо.
При поява на твърда бучка по тялото, той препоръчва мястото да се покрива с лапа от квас (с
него хората някога са замесвали хляб). Без да е продължително лечението, както изтъкват мнозина, на
които е помогнал, бучката се стапя. С тази рецепта успешно е лекувал тумори (понякога и
злокачествени).
Една жена споделя (по П. Вълчева):
Целият й гръбначен стълб е ошипен. Скована от месеци на легло, тя едва се придвижва.
Дочула за възможностите на дядо Влайчо, докарват я с кола при ясновидеца-лечител.
И - неприятна изненада - неговата къща е под безпощадния контрол на милицията. След поредна
проверка строго му е забранено да приема посетители. Болната, лишена от последния влак на
надеждата, е отчаяна. В тоя миг към нея приближава непозната женица. Тайно й пъха в джоба сгъната
на две хартийка. На нея с ясен ръкописен почерк е изписано: “Седем глави целина се варят в седем
литра вода до омекване. Прецедена, течността се държи в хладилник. Пие се сутрин и вечер по 1/2
лимонадено шише от течността. До изчерпване на цялото количество. Прекъсва се един месец. И пак
се повтаря.”
Ясновидецът по свои духовни канали е узнал за целта на посещението и мистериозно се е
притекъл на помощ. С простички и достъпни, като жива вода, билки.
Благодарение на приложената терапия, болната след време напълно се възстановява.
“За мен брат Влайчо беше най-добрият лечител - убеден е Ж. Танев. - Когато лекарите безсилно
вдигаха ръце и отписваха болния, помагаше той”.
Той, безкористният. Знайно е на каква цена запазва това качество до сетните си дни.
,Дядо Влайчо владееше силата на мисълта - убедена е П. Петрова. - Бях десет годишна, когато се
появи огромна брадавица на ръката ми. И понеже народният лечител имаше обичай да отсяда у нас, да
поотдъхне за час от тълпите болни хора, които денонощно го обсаждаха, реших да се обърна за помощ
към него.
Той взе бучка морска сол. Обиколи с нея три пъти брадавицата. И тихичко заръча:
- Я сега, моето момиче, изтичай бързо да хвърлиш тая солчица в кладенеца! И повече да нямаш
грижа!...
Сутринта, когато се пробудих, от грозната формация не бе останала следа.
Оттогава насам, честен кръст, не ми е излизала ни една брадавица.
Моята баба страдаше от шипове в коленните стави.
- Сутрин от 9.00 до 11.00 часа ще печеш колене на слънце, покрити с бял чаршаф - посъветва я
дядо Влайчо. - А после ще ги мажеш с равни части свинска мас и газ.
Не смея да твърдя, че шиповете се стопиха, но след няколко месеца болките й напълно отшумяха.
Дядо ми го боляха ушите. Тежко чуваше.
Нашият, вече домашен лечител, препоръча:
- Това може да се оправи, но трябва да си много упорит. Ще ядеш суров кромид всеки ден,
докато ти потекат сълзи от очите.
Дядо се оказа изключително старателен. След няколко месеца, колкото да звучи невероятно,
проблемите му отшумяха.”
Е, как след всичко до тук лечебните методи на нестандартния народен закрилник да не са “жива
вода”?...
Съсредоточен, когато започне да навлиза в съдбите на хората, всичко останало губи значение за
ясновидеца-лечител.
В някогашните си приеми той често пъти приближава поотделно до всеки от чакащите. И
откроява пред него онова, което е съзрял за здравето и бъдещето - на човека, който му се е доверил, а
понякога и на неговите близки, ако те се нуждаят от помощ.

www.spiralata.net 94
 “Влайчо бе казал на някакво момче с тебеширено бледо лице - спомня си Божил Георгиев:
- Ти си дошъл, защото майка ти е болна. Не се тревожи, най-лошото ще й се размине. Тя дълго
ще се лекува преди да оздравее.
Тъй и стана.”
***
След среща с покровителя на надеждата един от многобройните му посетители изумен споделя:
Дядо Влайчо сякаш знаеше и кътните ми зъби. Имах нелечимо болно дете. Къде ли безуспешно
не дирих помощ.
А той отсече:
- Ще идеш в София в Александровската болница при доктор Симеонов. Само той ще го излекува.
И така стана.
Та сега съм дошъл отново при моя спасител, ама вече за други тегоби.”
Привързан към хората, Влайчо бързо и трайно отнема болката им.
Да, това е факт. Но има и още нещо. След общуване с нестандартния лечител настъпва тотална
промяна в техния мироглед. Срещата с чародееца сякаш разтопява гнетящия лед в душите им.
Вярата - най-древното лекарство. Традиционната медицина все още немее пред нейните чудеса.
Вярата, носеща мъдрост. Дали защото съдбата, след съприкосновение с богобелязания, вече не е
така сляпа?
***
Чудодейните изцеления продължават. Доближи се Влайчо до някой от чакащите, чиято душа е
смазана от безмилостни удари и рани. И тихо промълви:
- Твоята съпруга се притеснява, че сестра й е на легло. Ти й предай... Жена ти, виждам я, та тя е
по-болна от нея, ама на себе си горкичката капчица внимание не отделя. Да й предадеш това, чу ли?
Ако овреме вземе мерки, виждам, има шанс да оздравее.
Дългите пръсти на ръцете му криеха странно излъчване - възкресява спомени дядо Божил. -
Когото докосне, преобразяваше го. Не пестеше сили. Себераздаваше се.”
“С три сеанса той изцери неизлечимо болна жена - спомня си Недялка Симеонова от с. Коньово.
– За мене той е втори Исус на земята.”
***
Лекува широка гама от заболявания, но не абсолютно всичко. И тук се натъкваме на уникален
случай:
“Баща ми заболя от рак на кръвта - споделя X. Видев. - Проведената медицинска терапия не му
помогна.
Болестта еволюира. Стомахът му напълно отказа да работи. Не приемаше ни храна, ни вода.
Това издаваше - не е далеч краят му.
Едва що влязъл у дома, Влайчо се обърна свойски към болния, който береше душа: „Дядо Видьо,
ти знаеш - твоята болест е нелечима за лекарите. За лекарите да, обаче за Бог невъзможни неща няма!”
Предписа рецепта: “Една кафена лъжичка пелин се залива с вряла вода. След като изстине, се
прецежда. Пие се сутрин, обед и вечер по 50 г преди ядене.”
Резултатът не закъсня.
Още същата вечер той се подсили с компот от череши. И задържа храната.
На другия ден успя да изяде дори едно сварено яйце и половин купа кисело мляко.
След хранене, по предписание на лечителя, той задължително дишаше дълбоко около двадесет
минути.
И така баща ми не само се излекува, а и живя дълго след това.” (По М.Ж.)
Фантастично, нали?
Дали е решаващо въздействието на билката? Или болният се е изцерил, защото е познавал
човека, възкресяващ живота? При това той неведнъж му е помагал и е вярвал в божествения му дар.
***
Дядо Влайчо не само цери, но и открива спящата заложба на лечителската дарба.
За това разказва билкарят Данчо Йовчев:
“Преди 31 години ясновидецът предсказа бъдещите ми способности. Цяла България знаеше за
него. Говореха, че надминавал и баба Ванга. Стотици нещастници със седмици спяха пред портата му,
да им дойде редът.

www.spiralata.net 95
 Баща ми бе болен от рак, а пуста сиромашия - нямахме пари за погребение. Колкото до мене, уж
млад, уж здрав, пък не можех да стана - на тояга се подпирах. Докторите все повтаряха: “Нищо ти
няма, нищо ти няма...”
Рекох си: ще навестя дядо Влайчо. Да ме подготви кога ще си “отиде” тате, та да посъберем
някоя и друга парица за погребение.
На вратата пред неговия дом се появи достолепен старец. Тогава узнах - това бил ясновидецът.
Той ме извика по име. Заразправя в коя болница, на кой етаж, на кое легло лежи тате. От какво е
болен, кой ден ще си замине от белия свят.
Каза ми да се стягам, да събера пари за последната земна раздяла с него. За целта препоръча да
ида при кметицата на село Гавраилово в осем и половина сутринта на следващия ден. Виждал - тя
щяла да ми даде работа, та да припечеля за погребението.
Така и стана. По професия съм строител. Кметицата настояваше за бърз ремонт на училището.
...Платата стигна до стотинка за изпровождането на баща ми в последния му земен пристан. А
той наистина си отиде на предсказаната дата.
Колкото до мене, дядо Влайчо разкри, че съселянка ми е направила магия:
“След 17 години ти сам ще се освободиш от прокобата. И едва тогава дарба свише ще ти се даде.
Сън ще сънуваш и си длъжен да го послушаш. От мен запомни: бери билки на Еньовден и то преди
изгрев слънце!”
Всичко се изпълни, както бе предречено.
Преди години сънувах странен човек - от глава до пети в бели дрехи. Той ми заръча: “От днес ти
започваш да прогонваш магии, проклятия, стрес, завист, злоба, които чупят човека. Започваш да
развързваш, да отключваш и да връщаш късмети.”
Мъжът от съня произнесе думичките, с които да го правя. И ми показа кога, как, къде и какви
билки да бера.
Събудих се. Записах посланието на съня и го запечатах за цял живот в паметта си.
Дядо Влайчо вече бе починал, а аз Още се питам: не бе ли негов образът на Пратеника, който ми
се яви?...
И ето - стабилизиран, както бе предречено, на свой ред съм дал здраве на мнозина.
***
Може настоящата книга да прозвучи някому като житие на светец. Може, но тя е изтъкана от
автентичност.
Показателен е фактът, че дядо Влайчо продължава да помага на хората не само приживе, а и
посмъртно.
Ще цитирам удивителен случай. (По М. Ж.)
Някаква жена открива бучка на гръдта си. Медиците й определят дата за операция. Тя се
подготвя за уречения ден с надежда за успешна хирургическа интервенция.
Но... ненадейно на сън й се явява лечителят дядо Влайчо. Той я успокоява и съветва да свари
ленено семе в мляко. Старателно да налага с него болния участък.
Жената, която някога се е домогвала до услугите на лечителя, се вслушва в съня.
След като процедурата с лапата се повтаря три-четири нощи, бучката на гръдта й изчезва. И...
оперативната интервенция отпада.
Влайчо за кой ли път доказва:
“Най-успешната операция е онази, която може да се избегне.”
Чрез рецепта, осенила болната насън, като с невидим скалпел туморът е отстранен.

Пророчествата
“Щом престанат хората да се боят от онова, което трябва да им вдъхва страх, задава се най-
страшната заплаха.“
Лао Дзъ
От предбиблейски времена какви ли не знамения и пророчества витаят сред Човечеството. И
какво? - Променили ли са те нас и нашия свят?
Да. При това много древни предсказания са живи, съхранени в свещени книги. И едва ли трябва
да минат още 5 000 години, за да се уверим в тяхната сила и величие.
Някога гърците и римляните вярвали, че оракулите предсказват и формират бъдещето. Оттогава
насам малцина са възхвалявани така, както Делфийските питии. И никой не е повече порицаван от
провинилите се прорицатели.

www.spiralata.net 96
 Интелигентните хора на XXI век, по на “ти” с миналото, правят все по-дръзки опити да
надзъртат отвъд завесите на още несбъднатото. Та нали слепият Омир преди почти три хилядолетия
клейми човешката посредственост: “Глупавият съзира и проумява само онова, което вече е станало. “
Какво ли ни очаква, когато бъдещето бъде развенчано и лишено от тайнството на неизвестността?
Няма ли да похитим тогаз най-сладостния му чар?
Тук ще да е причината пророците да говорят за някои съставки на предстоящи събития и
процеси. И, както неведнъж сме бивали свидетели - в някои само области.
Отново ще повторим: алтернативата ЯСНОВИДСТВО поставя проблема: не ни ли лишават
прорицателите от прелестния сюрприз на живота, неизвестността?
Но ако не бяха те, нестандартните, подготвящи за непознатото, как бихме се чувствали в
бъднините със старите си разбирания?
***
А може би ясновидците от висок ранг с някои приказно звучащи предсказания ни омайват?
Напротив, държат ни будни, като подготвят за... разсъмването на света.
Както напомня Петър Дънов: “Всичко, от което се нуждаем, е вътре в нас.”
Но как се стига до него?
Влайчо не е сред плеядата слепи прорицатели, за които се твърди, че били наказани от Бог,
защото разгадавайки още неосъщественото, прониквали във “Върховния творчески замисъл”.
Зрящ е както за изненадите на Живота, така и за мистериозния свят на Отвъдността.
***
Тайнството Бъдеще. В душите на повечето от нас - ни помен от него. То е като задънена улица
от нереализирани събития. Да, в душите на повечето.
Броят се на пръсти онези, които се пренасят на недосегаемите негови територии. “Разкрива се”
единствено на еволюиралите.
И парадокс - хората, които вярно прогнозират бъдещето, остават в него. Завинаги.
Благодарение на пророците (благословени свише “палачи на властелина Време”) загадъчното
Утре излиза от сянка. Руши се световната мистерия Неизвестност.
Дядо Влайчо, след всичко, което узнахме за способностите му, няма как да не е сред тези (и
обичани и низвергнати) люде. Той е от малцината разкодирали спасителни изходи от задаващите се
пред нас опасни мега лабиринти.
Неговите прозрения очертават контури от тайнствените карти на Неоткроимото.
Нека надникнем какво ни разкриват някои от тях.
***
Както навярно читателят ще се убеди, пред нас са уникални пророчества.
Могат да бъдат обособени в два раздела:
- индивидуални;
- регионални, национални и световни.
Условно разграничение. В някои лични предсказания няма как да не са вплетени общо значими и
дори такива с национални параметри.
Годините до сбъдването (или несбъдването) на националните и световните прорицания
далечните потомци предстои да преброят с ударите на сърцата си...

Индивидуални
“Когато човек се мисли за силен, Бог се оттегля. И го оставя да изпита силата си.”
Петър Дънов
Значима част от пророчествата на оракула са от лично естество. Затова настоящият раздел е по-
обширен.
Ще се спра на най-впечатляващите.
“През 1961 година трябваше да се уволня, а наборът ни от месеци го задържаха - разказва Петър
Севков от с. Коньово. Мои приятели, с които съм споделял за способностите на дядо Влайчо, угнетени
от забавянето, ме помолиха:
- Попитай вашия ясновидец кога ще е уволнението?
...И ето, получавам писмо от татко: “Сине, бях при чичо ти Влайчо по твоя въпрос. Той ми
предаде:
“Пиши на Петърчо, че за Нова година наборът му в службата го чака голяма радост.”
Като узнаха за това, войниците в лудешки възторг почнаха да ме подхвърлят на ръце.

www.spiralata.net 97
 И тъй, окуражени почнахме да броим дните. Броим и чакаме. Чакаме и броим. Броим и чакаме.
Изкривени от очакване. Но минава 24 декември. Отшумяват 25, 26, 27, 28... А уволнение няма и няма.
Едва на 30-ти вечерта пристигна бленуваната заповед. Сдадохме вещевото имущество и аз поех
към Коньово да отпразнувам Нова година. Първото, което направих преди да се прибера у дома, бе да
се поклоня и да целуна ръка на свидния дядо Влайчо.”
***
“Синът ти ще посети много държави”- предсказва ясновидецът на своя родственик Божил
Георгиев.
Не можех да повярвам: Как ще стане това? Та аз никога не съм поддържал червената власт!
С Десети ноември започна Промяната. След като завърши висше образование моят син, като
ветеринарен лекар беше на работа в Англия, Франция, Испания, Германия и Турция.
И друго той предрече за него: - Когато стане на 50 години, момчето ти сериозно ще се разболее,
но след време ще се оправи. Запомни това и не се бой!....
Замълча. И, може би, вслушан в шепота на душата си, тайнствено продължи:
- У вас виждам едно момиченце.
- Нямаме такова.
Лицето му вдъхновено затрептя:
- Ще се яви.
След години моят син се ожени и Бог го дари с дъщеря.
Но да се върна на предсказанието за болестта. Убеден в способностите на ясновидеца, сърцето
ме свиваше.
На петдесет години синът ми се разболя от хепатит. В тежка форма. Лекуваха го и го изписаха.
Уж здрав, а той не бил напълно изцерен. Хепатитът повтори. Задълбочи се. Стана хроничен.
Разтревожих се да не изгубя момчето - заболяването заплашваше да прерасне в цироза.
Но, сполай на Всевишния, синът ми замина в София при много добър чернодробен специалист. И
- с болестта дотук.
Да, ама проблемите на човека, както се казва, го следват до сетния дъх.
Боях се за живота на моя баща, който след смъртта на мама се отчая и посърна. Искрено
страдаше по нея.
Една нощ в просъница дочувам тревожен глас: “Бо- жи-и-ле!... Божи-и-и-и-ле!...”
Сепнах се. Бях абсолютно сам в стаята.
Обезпокоен, обърнах се заранта за помощ към чичо Влайчо.
- Ти позна ли тоз глас? - Без да трепне, изгледа ме изпитателно.
-Не.
- “Божиле, Божиле...” - Замислено повтори. И още повече се вглъби.
След малко:
- Хм, та това е била твоята майка... От Отвъдното, да знаеш, тя те брани от беди. И не друг,
именно тя е искала да те предупреди и подготви да не се плашиш от “рибарите” (наблегна на думата),
които по-късно ще дойдат...
- “Рибарите”?!... - Изгледах го в почуда.
- Баща ти, запомни, до сетния си дъх няма да ти създава никакви трудности. Както “странства
той по земята”, тъй неусетно ще отпътува от белия свят...
- Кога? - Едва ли имах право да узная това, но вече бях задал въпроса.
- Тук вече няма да ти отговоря.
...Минаха години.
И стана тъй, че татко, както гледаше телевизия, един ден в благ унес заспа. И поел чрез
телевизионния екран “по света”, повече не се пробуди...
Сбъдна се предреченото.
***
Това са все предсказания, докоснали душите и оставили в тях белези за цял живот.
Не по-малко интересен е случаят с цигуларя от Пловдивската филхармония Венец Маринов.
Неговата съпруга е бременна, ала според медицинските заключения, поради сериозни отклонения
в сърдечната дейност, тя едва ли ще износи плода. Препоръката на докторите е да се извърши аборт по
целесъобразност.
Узнал за прорицателя от Коньово, маестрото поема с влак към него.
Влайчо го посреща с блага усмивка:

www.spiralata.net 98
 - Добре дошъл! Както забелязвам, при теб също като при мене, звънят струни на цигулка!...
- Тъй е, но друго ме води при вас... - Угрижен, тежко въздиша музикантът.
- Знам, знам... Но ти не се тревожи. - В твоя случай се касае за медицинско недоглеждане. Чуй, за
нищо на света не махайте детенцето!... За жена ти не съществува никакъв риск. А рожбицата ви ще е
жива и здрава. И не само това... Виждам красиво къдрокосо момиченце... Послушай ме.
Широко и ведро се засмива ясновидецът. А после закачливо добавя:
- Ти по-добре приготви... още една цигулка. Дъщеря ти не само, че няма да създава проблеми, а и
дарбата ти ще вземе, па комай и пулта...
Окрилен, музикантът се доверява. И наистина - ражда се здраво момиченце. Унаследила любовта
към музиката и струнния инструмент на баща си, Марияна Маринова от години е оркестрант в
Пловдивската филхармония.
***
И тъй славата на дядо Влайчо се е понесла.
“Работех отскоро в “личен състав” на Операта - разказва Спаска Панова.
ЕДИН ден при мен плахо влезе млада женица с тъжни очи. Представи се: - Виолета.
Сподели, че е работничка в нашия технически отдел, но помещението е студено, трудът тежък,
заплатата нищожна и едва изхранва три малки дечица. Помоли, ако има възможност, да й помогна за
по-лека работа.
Изгледах я съчувствено. И докато се чудех какво да й отговоря, тя отсече:
- Мене ме праща при вас дядо Влайчо.
- Не го знам.
- Не сте чували за него?!... Ясновидец е, посещават го мнозина - с приповдигнат тон заразказва. -
Той всичко, ама всичко познава!
Любопитството бе взело връх:
- Е, и какво ви предсказа вашият ясновидец?
- Каза: “В операта една нова жена е дошла. Виждам я, слаба, черноока, с ле-е-еко прошарени
коси. Само тя би могла да ти помогне... Пази се да не я разочароваш!...”- Това ми предаде дядо Влайчо.
Незнайният оракул точно ме бе описал. Но какво можех да сторя за многодетната майка?
Дни след това ме натовариха с допълнителна длъжност - секретарка на Директора на операта.
Трябваше да поема втората работа по съвместителство - бедни времена - с една заплата.
Ангажираността ми се бе удвоила. Нуждаех се от помощ.
В тоя миг си спомних за Виолета. Изпратих я на курс по машинопис. После с разрешение на
Директора тя бе настанена в стаята при мене. Помагаше ми до обед, а след това продължаваше в
работилницата. Временно.
В началото, прекомерно стеснителна, новата служителка не вдигаше глава от машината. Скоро
обаче някак свойски взе да навестява кабинета на заместник- директора. И да остава там по задълго...
Бе предусетила неговия афинитет към алкохола. Умен, възпитан мъж, но пуста слабост.
Оказа се - Виолета му носила питиета на работното място. За това се разбра случайно. Един ден,
като почука на неговата врата, неволно изпусна някаква бутилка. Стъклото се пръсна, ракия плисна.
Навярно е целяла да си осигури в лицето на заместника опора. Работата й харесваше.
Един Ден тя ме шокира:
- Мама предупреди - сподели с хитра усмивчица: “Гледай какво ще “даваш”, гледай какво ще
правиш... Но там, където си, там да останеш.”
Онемях. Колежката бе без задръжки!
Виолета стабилизираше позиция. И не криеше амбиция да стигне до кабинета на Директора.
Веднъж, когато трябваше да му занеса кафе, тя охотно откликна. Влезе със самочувствие. И за
пореден път остана там повечко...
Когато излезе, смутено се измуши навън.
Подир нея вратата с трясък се отвори:
- Коя е тая?!
- Помага ми в деловодството. Нали вие разрешихте... - Едва промълвих.
- Да се маха от тук! Повече да не съм я видял! - Изруга Директорът. И тръшна вратата.
Какво ли се бе случило между тях, та той да изгуби контрол?
Тоз ден Виолета повече не се яви на работа. На следващия й казах да се върне на старото място.
И тъй, сбъднаха се думите на ясновидеца Влайчо: “Тя ще ти помогне... Пази се да не я
разочароваш!...”

www.spiralata.net 99
 ***
Целунатият от Бога, но не докоснал се до жена нестандартен прорицател с лекота вниква в
съдбите на представителките на слабия пол.
Някои от предсказанията му са на битово-психологическа основа.
На Кина Христова от с. Малко Чочовен, Сливенско предвижда:
- Майка ти често боледува. Да й кажеш да иде на църква и да помоли свещеника да й чете над
главата. Едва тогава тя ще оздравее.
И друго предрича:
- Виждам, твоята голяма сестра е омъжена във вашето село. Сега тя е лехуса и изживява
неприятности от своята зълва. Да й предадеш да се не тревожи. Ще мине време, зълва й на свой ред ще
се омъжи. И тогава отношенията между тях ще се оправят.
И двете предсказания се сбъдват.
Д. Недкова от Сливен се домогва до ясновидеца, обременена от терзаеща я с години несрета.
- Ти идваш да ме питаш за деца. Знам, отдавна си омъжена... Запомни това, което ще ти предам.
Днес плачеш, вайкаш се. Ще имаш, да, виждам, ще се сдобиеш със свои рожби... Ала по-късно с
горчиви сълзи ще се окайваш, ама вече от тях...
Господ след време ще ти дари не едно, а две дечица. Но премного ядове ще береш...
Каквото й предрича, след години я спохожда.
Стамо Марков от Стара Загора разказва:
“Вуйчо ми някога бил предупреден от дядо Влайчо:
- Ще живееш дълго, ако се опазиш от една висока зидария. Бъди нащрек, та дано някак да ти се
размине!...
Човекът споделил с най-близките си странното прорицание. Но като повечето мъже, лишен от
афинитет към духовните послания, скоро забравил грозящото предупреждение.
Да, ама дяволът си няма работа. Веднъж напуканата стена на старата му къща внезапно се
срутила, а за зла участ той бил под нея.
Издъхнал на място нещастникът.”
“От моето село Маленово, Ямболско, много хора ходеха при”познавача от Коньово”, както го
наричаха.
Навестяваха го, притиснати от болести и за решаване на какви ли не житейски казуси - разказва
писателката Гена Маркс.
В Сливенския, Ямболския и Старозагорския край всички го знаеха. За тях той беше това, в което
по-късно за мнозина се бе превърнала Ванга.
Тогаз аз бях още дете. Нашето теле се изгуби. Три дни го дириха - няма го. Баба ми реши да се
допита до Влайчо. И тъй като бях страшно любопитна, взе ме за из път. Когато за пръв път го съзрях -
брадат, дългокос, странен на вид, той, заел молитвена поза, в оня паметен час ми заприлича на
Христос.
След кратка молитва дядо Влайчо отвори очи. Погали ме нежно по главичката.
А после строго се обърна към баба:
- Ивано, да вземеш детенцето си и веднага да се приберете у дома. А после да идеш в местността
Дерето. Знаеш я - е-е-е извън вашето село. Там с мъжа си ще намерите изгубеното теле. И побързайте
до ден-два. Виждам, времето се разваля, есента е към края - вълците да не го изядат!
Още същия ден телето бе открито там, където ясновидецът бе предрекъл.
***
И тъй, дойде редът на “гвоздея на личните предсказания”. Едно привидно персонално
пророчество. Но в него, както ще се убеди читателят, се спотайват иносказателно загатнати послания
от национално естество.
Николай Бояджиев от село Плоска могила, Старозагорско, с вълнение споделя: “Веднъж, когато
гостуваше у нас дядо Влайчо, вече доста възрастен, ме бе взел на колене. Милваше ме нежно по
косицата, подрусваше ме, бащински ми се радваше. В тоя миг на разнеженост ненадейно от устата му
се отрониха следните слова. Не, това не бяха слова. То бе изповед:
- Ех, моето момче, ако знаеш какъв живот съм живял някога ... Страшен, смазан живот. По-окаян
от кучешкия...
Ясновидецът се умълча:

www.spiralata.net 100
 - Ти си още твърде мъничък. Но ще дойде време да разбереш през какви кръгове на ада е минал
ехеей преди години дядо ти Влайчо... Човешките изстъпления са страшни. Те могат да превърнат
живота ни в по-онеправдан и от този на четириногите...
Изрече го тъжно. Замисли се.
И едва доловимо продължи:
- А сега чуй ме добре. И хубаво, ама хубаво запомни - това, което ти казах, ще го разбереш, но не
по-късно, нито по-рано, а именно тогава, когато ще си достигнал Христовата възраст.
Какво ли влагаше в загадъчните слова милият старец?
...Оттогава минаха години и години. Дядо Влайчо отдавна си бе заминал от белия свят.
Настъпи в България така наречената “Промяна”.
Един ден включвам телевизора и - що да видя - документален филм за страшния лагер в Белене.
Косите ми настръхнаха от издевателствата и ужасиите, оживели от синия екран.
В тоя миг в съзнанието ми като лъч проблесна предсказанието на пророка. За него се говореше,
че е бил жертва на този чудовищен лагер:
“Ех, моето момче... Ще дойде време да разбереш през какви кръгове на ада е минал някога ехеей
преди години дядо ти Влайчо... И това, което ти говоря, ще го разбереш, но не по-късно, нито по-рано,
а именно тогава, когато ще си достигнал Христовата възраст...”
Да, аз бях точно на тридесет и три.”
Прорицателят, няма две мнения, категорично е знаел за “демократичните изненади”, които се
задават пред нашата страна и пред Източна Европа.
Загатнал за бъдещето, той не доживява онова, което ни спохожда. Но е подготвял за него, както
се оказва, с удивителна точност.

Регионални, национални и световни

“Нашата демокрация не е смляна.“
Райна Кабаиванска
“Той бе много смирен и приемаше философски тегобите и властващите парадокси в България -
раздухва жаравата спомени за пророка Пепа Петрова. - Кой каквото и да му причини, неговата реакция
бе една - любов. Това объркваше обикновените хора.”
Да, подобно поведение няма как да не е смущавало. Особено тях, обикновените.
Но да започнем с някои предсказания, свързани с родното село на прорицателя. И най-вече с
прословутата “градина”, която е отдал на своите “братя и сестри”: “Там - предрича Влайчо - ще бъде
създадено училище на Бялото братство.”
И още: “В оня район след много години ще се изгради великолепна Школа за деца.”
Двете пророчества още не са се сбъднали. И все пак “в оня район” все по-често напоследък се
събират последователи на Петър Дънов, за да играят паневритмия.
Дали това не е знак за тяхното осъществяване?
Един ден това място може да се окаже историческо.
***
Бъдещето - съвкупност от не напълно контролируеми събития. През очите на пророка то е
реалност, изкусно извлечена от “великия замисъл на Всевишния”.
Всяка година в края на декември (находчивият читател може да предугажда - това е на връх
Стефановден) дядо Влайчо отделя два дни, да се отдаде на най- значимите си видения. Тогава
внимателно проследява “кодовете на бъдещето”, през задаващата се година. Кодове, които ще излетят
от тайнствената кутия на Пандора.
Тези дни той отказва срещи с посетители. Старателно записва получените свише откровения.
Някои от тях по-късно отпечатва под надслов: “Видения на ясновидеца Влайчо от село Коньово за ...
година.”
Това не са самоцелни занимания. Пророкът, както забелязваме, носи чувство за историчност.
Предвижда събития за времето от 1970 до 1985 година. Прогнозира какво ще се случи и по-
късно - след още 30-40-50 години.
Коректността изисква да отбележим - не прониква толкова напред във времето, както Слава
Севрюкова. Неговите прорицания не са във висша степен глобални, нито толкова стъписващи във
фундаменталността си. И все пак дарбата му респектира.
***
“Ще дойде време, когато зеленчуците ще стават все по-силно токсични.

www.spiralata.net 101
 Те растат в земята и близо до нея. Плодовете, за разлика от тях, са на високо и приемат повече
слънце. Тук е причината зеленчуците да бъдат по- замърсени.” (По П. Петрова.)
Някои негови предсказания отдавна са факт.
Други се реализират.
Трети предстоят.
Подготвя “Вечен календар”. Там са дадени съвременните години и по-напред. В него цветисто
възкръсва “духът на нашето време”.
Въвеждайки ни в дебрите на феноменалната реалност, през мъдрия поглед на ясновидеца
преминава с грохот величието и падението на не една епоха.
Въпреки нелеките изпитания, които се задават пред нашия народ, дядо Влайчо е убеден:
“Българският корен е здрав, дълбок и жилав. Нацията ни ще оцелее в задаващите се изпитни.”
“Неведнъж го привикваха в София да помага на мастити величия - разказва П. Севков.
Помня, там бе и през зимата на 1965 година.
След като се завърна, с интерес го разпитвах:
- За какво се интересуваха, чичо Влайчо, столичните големци?
- За какво ли?... - Най-вече за здравето - на тях, на техни близки и роднини.
Накрая, преди да поема за дома, един униформен изпитателно се вторачи в очите ми и строго
запита: “Абе, я не говори общи приказки, а кажи как я виждаш нашата работа - голямата политика!...
Та кажи, бай Влайчо, с властта докъде ще я докараме? Ама честно отговори: виждаш ли опасности?”
А аз им отвръщам: ,Догодина през април ви готвят една “изненада” в София. Ама не бойте се,
няма да успеят...
Така че - успокоявам ги тях, не на шега разтревожените от това, което току-що им бях подсказал
и предупредил, - не се страхувайте за властта. Вие сте.”
Бившият каторжник загатва за някои тревожни аспекти на неясното бъдеще. Останалото за
силните на деня с верните им специални служби е първолашка работа.
Само след месеци проблясък на мълния озарява страната. Разчува се за неуспешния опит за
преврат на генералите Анев и Горуня. Това е през април на предречената година.”
Когато в Съветския съюз се срива от власт Хрушчов, въпросните борбени генерали, непокорни
бивши партизани, се опитват със силата на оръжието да свалят от власт Тодор Живков, но заговорът
им е разкрит и разгромен в зародиш.
Обоснован интерес буди позицията на прорицателя: “Вие сте...”
Някогашният затворник отдавна вече не е опасен за държавата. Но репликата “Не се страхувайте
за властта, вие сте” издава неговото пренебрежение към един друг “феномен” - великото изкушение
ВЛАСТ.
Дядо Влайчо - уточнява авторът на спомените - не винаги конкретизираше имената на хората.
Той и в този случай изключително дискретно е подсказал на големците за “задаващата се
бъркотия”. При това най-общо, доколкото те да се подосетят. И почти винаги без детайлни
подробности.
Силните на деня и друг път дискретно са се допитвали до него. Но те не успяват да го превърнат
в марионетка. Не го изкушават благинките на властта. Не се замесва в политически страсти. И колкото
да го привикват, не им става симпатизант.
Спазва изпитаното правило: “С политици приятелство да нямаш.”
В последвалите години някои от управляващите се съветват с Ванга и не толкова със Слава
Севрюкова.
***
“Бях на 17-18 лазарника - продължава разказът на Петър Севков. - Занимавах се с пчеларство.
Годината бе 1957.
Един ден дядо Влайчо ме заговори, без да съм му задавал конкретен въпрос:
- Времената сега са все по-объркани. Политиката не върви много на хубаво.
И още по-загадъчно подзе:
- OL. Не ме гледай така, миличък. Това ще да е да добро! Та ти си още, ехеей... Не се тревожи,
млади момко!
Умисли се.
И отсявайки внимателно всяка думица, някак още по-тайнствено продължи:
- След трийсетина години в държавата ни и по света ще станат знаменателни събития...
(Отново се умълча.)

www.spiralata.net 102
 - Зле ли ще е тогава, чичо Влайчо? За нас, за страната?... - Запитах го със страх, ала без да
схващам накъде бие и за какви тревожни изненади загатва.
- Ех, пък ти... Разбира се, няма да е лесно... Тогава ще бъде изпуснат “духът от бутилката”. Ще
заиграе свободолюбивият бяс в душите на сънародниците. Но той и твърде бързо ще бъде попарен... Е,
ще мине известно време, още някоя и друга година и тогава държавата ни напълно ще се оправи.
Навярно е имал предвид нашето време - завършва с нотка на оптимизъм спомени П. Севков.”
Прогноза, интригуваща с актуалността си. В нея отглъхва тътенът на вече известни нам
глобални събития.
(И все пак, ако въпросното предсказание действително се е отнасяло за нашето съвремие,
загатнатият “период, който ще мине и страната ни ще се оправи”, комай ще да е бил доста и доста, ама
прекоме-е- е-е-ерно продължителен - б. а.)
А дотогава?
Дотогава, както веднъж иносказателно се бе изразил пророкът, та “дотогава живите блажено ще
спят”...
***
По време на “зрелия социализъм” най-страшно е чувството, че животът ще продължава вечно
така.
Влайчо разбива на пух и прах тези витаещи в съзнанието на мнозина страхове. Искрено е убеден
- утре няма да е като днес.
Цитираните предсказания с категоричност се отнасят за хората, “строящи светло бъдеще” в ония,
помним какви, години.
Комунизмът - една голяма удивителна. Много удивителни след време започват да будят
сериозни съмнения, та дори и подозрения. И оклюмани - с годините - все повече... въпроси.
!!!!!? ????...
Днес с чиста съвест се питаме: не е ли комунизмът един от най-апокалиптичните грехове на
Човечеството?
Чудовищата се раждат от грехове.
***
“Комунизмът не постигна и няма да постигне нищо - ще се усмихне пророкът пред верен свой
приятел, - но не можем да не признаем възвишените му намерения.”
Такава оценка ще даде ясновидецът, пострадал от тази толкова страховита за него система.
А после далновидно ще добави (годината е 1981):
“Строящите комунизъм се оказаха особена порода хора. Те се опитват да излязат от кризата,
която сами сътвориха със своето лицемерие. Та то, самото лицемерие, не е ли криза?”
Тази негова мисъл кореспондира с удивителното прозрение на Конфуций: “Управниците, които
не подготвят народа си девет години напред за промяна, всъщност го предават.”
Без съмнение продължението на прорицанията на дядо Влайчо се отнася за времето след
10.11.1989 г., когато наследниците на някогашните велможи ще сътворят не една и не две нови партии
(повечето от тях “върло опозиционни”). И в предизвиканата от тях суматоха виртуозно ще се
преобразят във водещи капиталисти. За да си останат пак те на власт, но вече под “всемогъщия чадър
на парите”.
“Социализмът ще се срути от това, че на един работещ десет души му дават съвети как да се
труди по-добре.”
Дали към тях нашият прорицател причислява “червения мъдрец” - селският хитрец, бащицата на
народа ни Тато, първенец по “указания”, “насоки”, “съображения”, “нови почини, наставления и
постановления”? - “Гениален творец” на една “Велика епопея”...
Всъщност той говори за “Време, когато “великата битка за комунизма” тихо и безславно вече ще
е отшумяла”. Неговият крах ще е доказал, че нищо човешко не му е чуждо на “гениалното творение на
дядо Маркс” - и отрицанието, и забравата. А строят, заплашващ да срине дотогавашния “прогнил и
обречен свят”, ще се е разкрил като немощен и обречен.
Или както откровено се изразява в своите мемоари не друг, а “най-бележитият стратег на новото
време” Тодор Живков (така някога го ласкаеха): “Комунизмът се оказа едно недоносче”.
Но това ще произнесе едва след края на своето “велико управление” - той, първият милионер-
комунист, обогатил се с над милион и половина тогавашни лева чрез своите (кой политик сам пише
речите си?) десетки и десетки “премъдри томове”.

www.spiralata.net 103
 А дотогава? - О, дотогава тоталитаризмът триумфално е тласкал тълпите да треперят пред
“титаничния талант” на Тато...
Всичко ново се посреща с присмех. И всичко старо отшумява с... присмех.
“Вие няма да повярвате, но ще дойде време, когато мъжете ще носят обеци и ще си слагат
забрадки и ленти на косите.
Те ще започнат да приличат на жени, а жените - на мъже.
Светът ще се пообърка. Но няма как - и това ще трябва да се изживее...
Затуй ви казвам: ако е потребно да се мине през ада, вие продължавайте да вървите и да вървите,
без ни за миг да спирате, нито да се обръщате назад.”
В разговор по друга тема пророкът бие тревога, съзрял в сиянието на бъдещето премигваща
предупредителна светлина:
“Ще има чистене... И за нищо на света няма да бъде онова, на което хората се надяват и очакват.
То ще е нещо, което човешкият род още не е виждал, не е чувал и дори не е подозирал за него.
Това върховно “пречистване на души” ще стане чрез силата на Природата.”
Много по-оптимистични и вдъхновяващи са неговите прорицания за духовното развитие на
Човечеството. Някои от тях кореспондират с тези на Слава Севрюкова:
“Занапред ще има много повече надарени хора с чисто чувство Ясновидство.”
По-обстойно на тях ще се спрем в следващия том.

Кореспонденция и лично творчество

“...Един живот ще гасне без протест, тъй както тихо бе дошъл, без вест.“
Иван Дочев
Влайчо кореспондира с членове на Бялото братство, а също така и с мнозина от онези, които
някога са го търсили и с години са се домогвали до помощта му.
Строгите и неотлъчни негови ОГРАНИЧИТЕЛИ най- сетне са решили, че някогашния затворник
“е влязъл в правия път”.
Колкото до Влайчо, той не само, че се изплъзва от техния рамкиращ обхват, а и поддържа
сложна система от комуникациии със свои симпатизанти и фенове. Чрез срещи и кореспонденция.
Последното извършва по тотално контролираната, тайно разпечатвана държавна поща. Прави го
с конспиративна ловкост и изключителна енергичност.
Как? - Както той скромно изповядва: “Води ме Духът”.
***
Докато неуморно се мести от град на град, от село на село, Влайчовите епистоларни контакти не
престават. Никога не осъмва в самота и изолация. Знае: ,JKueu са само духовно пробудените.”
Някои от писмата му са съхранили трогателни изповеди:
“Аз ходя между вярващи, при болни, по стари манастири да ги изследвам. Пиша. И внимавам да
не съм в тежест на никого.”
“Той нито ядеше, нито спеше. По цял ден не оставяше писалката, а децата носеха написаното на
пощата”- спомня си Божил Георгиев.
“Много писма получаваше - възстановява миналото С. Сотирова. -Ина всички съвестно
отговаряше.”
“Любопитното е, че ясновидецът, който не владееше чужди езици освен есперанто,
кореспондираше с хора от различни държави. - споделя Виолета Иванова.
За мене необяснимият въпрос е как този човек с четвъртокласно образование е четял писмата от
чужбина? И най-вече - как им е отговарял?...”
Дядо Влайчо е получавал многобройни послания по пощата: от Турция, от Гърция, от Сърбия и
Румъния, а също от Русия и Австралия - пише Димитър Тракийски. - И прилежно ги е кътал на
потайни места.
Той феноменално е вниквал в дълбочина на проблемите на потърсилите го отвъд граница, без да
познава иностранната реч.
Загадка, повече от тайнствена”- отбелязва авторът на спомените.
И продължава: “При честите внезапни обиски в дома му някои от писмата попадат в ръцете на
властта. И от безобидната муха се пръква гигантски политически слон...”
***
Ако все пак някакво влечение е вълнувало този изчистен от страсти живот, то е било това - да
пише и да изповядва душата си.

www.spiralata.net 104
 На войник, който предстои да замине на фронта през Отечествената война (1944-1945 г.) сърцато
ще влее сили (по М. Ж.)

“Където те пратят, смело натам ще поемаш. От нищо да не се боиш! - Жив отиваш, жив, виждам,
ще се върнеш.”
Окрилен от оптимистичната прогноза, младият боец неузнаваемо ще се преобрази - ще извърши
чудеса от храброст. И от 30 души в кавалерийския взвод под дъжд куршуми и снаряди единствен той и
един негов другар ще оцелеят.
***
В годините на преследване Влайчо все повече развива и усъвършенства специфичната своя
конспиративна система в кореспонденцията:
“Пишеше писма, а аз ги пусках в различни пощенски кутии, защото бяха много. Да не будят
съмнение” - спомня си адвокат Стоян Славов от Стара Загора.
Преследван за това, че е помагал на мнозина, а е лишен от каквото и да е образование,
безподобният скиталец, е принуден да оцелява “навсякъде гонен, вся къде приет”.
Връзката с хората по време на доживотното му чергарство се извършва по отработена система -
чрез кореспонденция, адресирана до брат му Динко. Той събира белите послания в специално
подготвен за целта чувал.
Когато харизматичният ясновидец след дълги странствания се прибира в родната къща, на часа
се заема с тях. Но понякога домът толкова рядко го приютява, че отговорите закъсняват с месеци и
години.
Специфичната комуникация не стихва до края на предългия негов жизнен път, когато ръцете на
стареца вече треперят.
Да, измъчва го тремор, но нашият рицар пак е изключително работоспособен. Не минава ден без
страничка деликатни напътствия към приятели и хора, изпаднали в беда.
От оцелелите негови фотографии пред нас се откроява достолепен, побелял старец с живи
пламъчета в очите.
Как ли е горял, без да изгуби дарбата и активността си с пепелта на годините...
Извисен над видимо и невидимо, Влайчо отрано е пленен и от второ изкушение - магията
Изкуство.
Покрай “всекидневните драсканици” пише стихове и кратки разказчета. Назовава ги откровения.
Дали защото те са заченати в мигове на изповедален екстаз?
Това не е грубовата лирика на простоват селяк, макар да преобладават стихове с наивно
изложение и не винаги изискана стилистика.
Позволявам си да публикувам откъси от тях - издават търсенията на един извисен дух.
Тематично са отдадени на идеите на Бялото братство, на Учителя Дънов, на живота и посланията
на Исус.
Отнасят се за всички святи хора, които: “с благи думи и дела добри пример са на враговете си
дори.”
Други са носители на социални акценти: “Някъде пътник, изпаднал, уморен, застива пред прага
на гроба студен. Другаде вдовица и сираче... А в затвора старец разкаял се плаче...”
От някои стихотворни послания прозират сатирични и екологични, изпреварили с десетилетия
своето съвремие акценти.
Провокирани са от самозабравили се в неуредиците на новото време “борци за социална
свобода”. Те си въобразяват, че подчинили майката Природа, властват над нея: “Това не е наше
желание и задача, тая голяма пролетна суша. Ние, кооператорите, дойде ни до гуша: не можем -
природата не ни слуша...”
Виж ти, кооператорите се възмущавали... На тях им било “дошло до гуша”...
Едно нещастие през ироничния поглед на самородния поет вече не е страховито. То е
вразумяване!
Някои поетични “откровения” звучат почти апокалиптично. Написани със сила и страст, те
излъчват мистериозна иносказателност, почти като при катрените на Нострадамус:
“На места трус, мор и глад,
люти страдания на стар и млад.”
Или:
“И видях: облак черен пред мен се изправи.

www.spiralata.net 105
 Това зли дяволи ли бяха, не зная.
Но в форма на много страхотни картини -
хаос от димящи фабрични комини.
...Че съществува мрак в душата
на брата човек
в лъжливата култура и индустрия на XXвек...”
(Из стихотворението “Видение за културата на XX век”)
“Лъжлива култура и индустрия” на възхвалявания някога нов век? Не е ли прекомерно смело за
ония години?! (Влайчо си отива от този свят през пролетта на 1981 -б. а.)
Самородният поет е мислител, търсач на правда, а не бунтар. Но е уверен: колкото повече се
лъже през прехваления социализъм, толкова повече хората се стремят към истината.
И все пак, ако последните цитирани строфи се бяха озовали пред зорките очи на едни други...
“търсачи”, поели по следите му? Какво ли още щеше да се стовари върху препатилата глава на
достолепния побелял старец?...
Поезията на Влайчо Жечев е нееднородна. Не лишена от декларативност, изразява неподправена
позиция и смело гражданско чувство. Далеч от шедьовъра, стихотворните послания не винаги са
носители на художествена подплатеност. Не в стилистичното изваяние на лиричната изповедност, а в
откровеното изненадващо изложение е силата на поета-пророк.
Не ни е известно негови стихотворения да са печатани в литературни издания извън свързаните с
Бялото братство.
(За онези, които се интересуват от съхраненото лирическо наследство, то е събрано в книгата на
М. Жечева “Дядо Влайчо - феноменът от Коньово”.)
***
Бедняшкото, невинаги стойностно от съвременна позиция, “имане” на лирика-скитник. Може би
то му е помагало да надмогва задушаващата, понякога дори заплашваща да го срине мъка човешка,
която ден по ден е поемал от страдалците.
Заниманията в мерена реч не са психическо разтоварване на някакъв непретенциозен автор. Чрез
тях той метафорично оформя потока на своята мисъл.
Творецът Влайчо Жечев е убеден: “Потребна е сила за надмогване на страданието.
Да, човешката душа е болка, но тя е и билка”.
***
По-стойностни в художествено отношение са неговите есета с автобиографичен характер. Сред
тях са “Разказ на сирачето”, “Скиталецът”, “Страданието”, “Моят сън”.
Скромно творческо наследство.
Влайчо не е лишен от чувство за историчност. Неговата “Автобиографии обхваща възлови етапи
на житейския му път. Тя за нас е най-ценна.
Сред публичните негови изяви са и поредица реферати, изнесени пред Братството ('Сънищата”,
“Ролята на Бялото братство”, “За народните поверия” и други.)
***
Цитираните дотук произведения разкриват спецификата на една личностна различност. Издават
романтична душа, оцветяваща по своему натрапчивата сивота на делника.
Част от стиховете и есеистичната проза са повлияни от църковните книги, от които Влайчо не се
отделя. Това се отразява на стилистиката им.
Като в стародавното “Житие и страдание грешна- го Софрония”, в своята “Автобиография” той
просто- душно изповядва: “Моля се, чета редовно Словото и все очаквам омилостивяване от Исуса за
многото, ми грехове и за греховете на пощурелия свят. Амин.”
Аскетът до сетния си ден не се счита съвършен.

ОТЗВУКЪТ НА ЕДИН ЖИВОТ

“Когато една врата се затваря, друга се отваря. Но често стоим толкова дълго, гледайки
затворената, че не забелязваме отворената.”
Аноним
Влайчо не се залъгва, че е постигнал всичко в живота. Знае: домогне ли се човек до материално
изобилие, това означава - не са били високи духовните му цели.
А има ли по-голямо изпитание за душата от упойващото успокоение на успеха?

www.spiralata.net 106
 Годините напредват. Надхвърлил осемдесетте, възрастта му е такава, че милосърдният старец
все повече се нуждае от тихото спокойствие на дома. А безпощадната Съдба го е орисала - макар да не
е лишен от свой покрив, да не притежава такъв. Или поне да не може спокойно да отдъхне там.
Преследван от една страна от тайно прииждащи страдалци, от друга - от неотслабващи заплахи на
органите на закона.
За да се размине с наказанията поради “недопустимите за властта занимания”, обреклият се на
народа ясновидец почти до сетните си дни пътува. И - помощ отгоре - старостта не е сурова за него.
Съдбата поне в това благосклонно се е усмихнала на белите му коси.
***
Влайчо заема стойностно място на странстващ рицар-сетивник в историята на по-новата
българската психотроника.
Както Петър Дънов не доживява да съзре с очите си тъмните проявления на “грандиозните
промени” у нас след Девети, така и на нашия пророк не му е писано да доживее до грохотния крах на
комунизма.
Все едно, той е убеден в безславното му рухване. Пред не един предан приятел го е предричал.
Ясновидецът с ангелска душа винаги е гледал смело напред. Но ето, че настава време да обърне
взор нагоре...
***
“През януари 1981 година той се разболя от мъчителен грип - разказва Пепа Петрова. - По онова
време бяхме го подслонили у нас. Баба ми се грижеше за него.
После сякаш оздравя, но вече бе отпаднал. Физическите му сили в суровата зима се топяха.
...След като той отпътува от белия свят, моята баба, която много държеше на него, не можа да го
прежали. Замина си и тя.”
Преди да се раздели с близките си, дядо Влайчо завещава най-свидното свое богатство -
сподвижницата цигулка на една достойна негова посестрима - ясновидката Руска от Нова Загора.
Реликвена драгоценност, с нея ще я погребат.
***
Човекът, който винаги е предусещал замислите на съдбата, тихо и кротко напуска земния мир.
Оттегля се особнякът, за когото светът е временно убежище. Отпътува “вечният чергар”.
Ще застане пред зиналата тъмна бездна. За да остави на нея тялото си, на хората - духа.
Макар години да е оцелявал на ръба, той съумява да запази душата си от унижения. Преследван,
но не победен. “Неуморният пътник!' ще продължи своето безкрайно пътешествие, но вече в другия,
навярно по-справедлив свят.
Той си отива. Без него продължава човешката безконечност.
Смъртта - естествен ход на живота. Мъдро го оголва, възвръща изгубената симетрия и по своему
пречиства. Тя отпраща битието на Влайчо в историята.
От мига, в който поема последния си път, никой вече не може да нарани нежната му поетична
душа. Отпадат преследвачи, врагове, ненужни страсти. Единствено и само небето ще го прегърне с
облачни криле.
Пред него е краят на тунела. Или началото на един ДРУГ. Край на заплахите, край на арестите.
Ще го следва почитта на незабравата.
***
На 08.05.1981 година слънцето изгрява за последен път за него.
То - обреченото на Вечността. Един човек залязва в ранното утро. С него залязва утрото.
Приключва мъчителна житейска съдба. Съдба като един миг.
На тази дата спира природният му часовник. С последния удар на сърцето на достолепния старец
Настоящето отпътува от него, а духът му - от грубата материя. За да го прегърне и съхрани
Безконечността.
Природата отпраща тялото му в земята. А душата принебесва.
Този ден зачерква фреската на един мъченически живот.
Заминава си в крайна бедност богаташкият някога син. Ваятелят на души напуска нелекия земен
свят, както някога великия Рембранд - с чифт дрехи и един куфар.
На тоз ден Всевишният и свети Стефан (небесният Влайчов защитник) са решили да приключат
дните на търсещата, но и сочеща пътя душа. - Дали за да го намерят те? За себе си?
А и ние след смъртта му - ако сме готови - за нас.

www.spiralata.net 107
 Той лишеният от свой дом, той, скитникът, откъде ли ни гледа сега с разбиране и любов - може
би накрай света от небесната си къща?
***
Смъртта на някои хора носи облекчение на света. Влайчо няма допирни точки с тях.
Неговото погребение е на 10.05.1981 година. (Странно, каква ли е връзката на този
изключителен дух с моята рождена дата?)
Въпреки усърдните давления на властите, с грандиозно стеклия се народ то ще се запомни.
Изсипва се тоя ден, дали като небесен отзвук, да изтрие и последната прашинка на жизнения му
път, пороен дъжд.
Небосводът го посреща с нежна сплав. Какво ли послание влага небесната влага?
Него го залива Вечността.
Тялото на Влайчо отдъхва, обляно в цветя. Дъждът трудно ще измие мерзостите, обгръщали
живота му.
Небето, възроптало, отказва да го предаде на земята.
Гробната камера прогизва във вода. Не смогват да я изгребат. Безконечната стихия заплашва да
потопи основите на изкопа с ковчега.
Господи, досущ като в някогашните лагерни землянки!
Подгизнал, свещеникът надве-натри произнася прощално слово за мъченическия живот на
покойника, който е умрял, за да ни надживее.
Дъжд като из ведро над смъртния одър. А никой от присъстващите над петстотин признателни
души не помръдва от мястото си.
Какво земно богатство от приятели!
Достойно - Влайчо не е издъхнал в нищета.
В историята, писана от властимащите, краят му не е отбелязан от нито един вестник. Не реагира
дори най- незабележимата, най-нищожна селска радиоточица.
Днес наложеното някога мълчание говори твърде много на можещите да чуят.
***
И куриоз. В този траурен ден не една - две сватби в селото.
Но, като по уговорен знак, в един и същи час музиката при двете секва.
Снели шапки, просълзени, стъжените сватбари мълчаливо застават на крака. Да изпратят в
синовна признателност големия дух.
Минута, в която те се прощават с него, като го преотстъпват на Небето. Или го освещават.
Стотици хора от различни краища на страната тоз ден ще се стекат на погребението на
неканонизирания светец. В не едно населено място в Старозагорско, Сливенско, Ямболско, Бургаско,
Пловдивско, Хасковско, Димитровградско и в други райони на Южна България камбаните в жалеен
траур бият погребално.
Така хиляди, на които той е помогнал, отдават уважение към светителя.
На последната среща с него пристигат монаси и монахини чак от далечно Русе.
България този ден я боли.
***
Нелека жизнена история. А на финала (нека по- чувствителните читатели да прескочат
следващите редове) - гротескно трагичен реквием.
Съдбата и на този праведник не се разминава посмъртно без светотатството на някакъв
самовлюбен Херострат.
В битка за безценното имуществено наследство на него, бедния.
Всъщност битката е за това - на кого е завещал той природната своя дарба? И кой ще е
продължител на мъртвия вече неканонизиран патриарх на ясновидството?
След края на пророка някакъв мургавелко на име Шибил (ама че съвпадение с романтичния
герой на Йовков!) незнайно как успява да задигне и да се бие в гърдите, че се е сдобил с личното
негово Евангелие. Към Свещената книга Влайчо се е обръщал, изправен лице в лице със съдбата на
многобройни страдалци.
Инициативна група от Коньово, водена от племенника на ясновидеца Божил Георгиев, предявява
иск за връщане на сакралната реликва обратно в селото. За подготвяния негов музей.
- Не може! - Самонадеяно отговаря “приватизаторът” на Светото писание.
- Как тъй да не може? И защо да не може? От'де накъде пък да не може?!
- Аз с тая Библия съм почнал да лекувам! - Изпъчва гърди самозваният наследник.

www.spiralata.net 108
 Върховно издевателство над онова, което не е посмяло да оскверни опустошителното време.
,Да сте чували някой страдащ да е бил излекуван от Шибилчо и то само защото е свил Библията
на дядо Влайчо?” - Иронизира го председателят на въпросния комитет.

Оценки
“Един феномен, един опит не може да докаже нищо. Той е звено от дълга верига и е валиден
само във връзките си.”
Гьоте
Трудно се пише за феномени от толкова висок ранг. Още по-трудно е да бъде обхваната
същността им в недоловимите връзки между тях. Те надмогват духовната нищета.
Петър Дънов, Слава Севрюкова, Стойна Преподобна, Ванга, Влайчо - плеяда от звездни пророци
в тъмната и страшна епоха на тоталитаризъм. Небесни пратеници, те са проводници на една още
неразпрос- тряла се на земята свръхсетивност.
Някога сподвижник и последовател на Учителя, като “представител на другостта” във
властващото време на всеобща унификация, Влайчо е и остава самостойна духовна фигура.
Съхранил специфика, той е себе си. Смело заявява другостта в една почти военизирана
политическа система. А със своята смърт надживява палачите си.
Сред властващите униформи - човек със заклеймяващия етикет “различен”. С него тихо изгаря
на собствената си клада.
Далеч от обгрижваната стадна култура, той отказва да плати данък на ограниченията на времето.
Това е сред най-отличителните му качества.
***
Кое у този мъж, не почитан официално приживе у нас, а носен в сърцата на толкова много хора,
не е енигматично?
Обаятелен, тих, той е от магнетичните духовни водачи.
Думите бледнеят - през своя не кратък жизнен път по един почти виртуозен начин Влайчо успява
да не придобие никакви материални блага. Дали защото знае - ние получаваме не за да притежаваме.
Отдаден на истинността, прорицателят от Коньово цял живот печели души. Затова не умира
изоставен. Нито беден.
Но да се обърнем към съвременниците, които са негово огледало.
***
“Той самият - една голяма духовна величина. В сърцето му - ни капчица его - спомня си П.
Петрова.
- Затова бе добре дошъл във всеки дом.”
“Влайчо ни помагаше да се отваряме пред света с всичките си заложености и дарби, дадени ни
от Бога - споделя Г. Неделчев. - За да стане този свят по- добър, по-единен, по-хармоничен.
А докосването до неговия необикновено светъл мир пробуждаше усещане за Вечност.”
“Невидимата светла сила винаги е провождала свои апостоли на земята. От простия и неук
полуграмотен млад селянин Влайчо Бог създаде голям и всеизвестен ясновидец в цяла Юго-източна
България.” (Жельо Тодоров)
“Името му се носеше като легенда...
Пред нас бе оживял пример на пророк от времето на Стария завет. Той беше и образец на
апостол от времето на Христа.” (Борис Николов)
„Ако има жив светец на земята, това за мен е дядо Влайчо” - изповядва негова съвременница.
“В дома на посетеното семейство - пише М. Жечева - сякаш не влизаше дядо Влайчо, а Исус
Христос. Целуваха му ръцете, дрехите, коленичеха пред него.
Боже, каква любов, каква признателност!...”
След незабравимите мигове на срещите с него, някои с възторг го наричат спасител. Спасителят
от Коньово.
***
Обожанието - естествено и спонтанно - не е единствената благодат, която го обгръща.
Уважителното “бай”, с което отрудените хорица по нашите села се обръщат един към друг, при
него е заменено с респектиращото достопочтено “дядо”. Сякаш той, който носи на хората надежда и
утеха, уподобява някакъв мистериозен Дядо Коледа. Или един много по-извисен НЕБЕСЕН ДЯДО...

www.spiralata.net 109
 И наистина, с част от кореспонденцията си Влайчо провожда на деца-сираци и на техните
близки подаръци, а в тях деликатно пъха по някоя закътана парица.
След всичко споделено за него дотук, как тъй добре прилегналото към името му Дядо да не се
изписва с главна буква?
Какво пречи на този божи избраник да получи широка публичност и признание приживе?
Първо - естествената скромност на едно непретенциозно битие.
Влайчо не воюва за популярност и слава. Знае - когато реката Живот ни отмие, тогава
проблясват и се отсяват зрънцата златни на божествения дар.
А големите дарования, като по неписана традиция, у нас рядко излизат пред светлината на
прожекторите. Дали защото повечето от тях изгарят на една много по-извисена и ярка клада - тази на
огнената си душа?
Второ - значима част от неговия жизнен път преминава, потиснат от агресивна атеистична
система.
Трето - и той като Слава Севрюкова не е от бравурните ясновидци.
Големите предсказателски постижения, като всички стойностни дадености, не се набиват на очи.
Съдбата на дядо Влайчо, както се оказва, в много отношения е значително по-тежка и мъчителна от
тази на софийската му духовна посестрима.
Но пророкът от народа простичко и ясно отстоява - такава е неговата мисия.
***
А сега, скъпи читателю, предстои изненадваща оценка от този небивало скромен човек за дара
ясновидство.
За божествената мисия на Ванга дядо Влайчо писмено поверява: “Тя по духовна сила е втора в
Европа. Първи по духовна сила е...”
Многозначително многоточие. Повече от красноречиво. Читателят навярно сам се е досетил
(след състоялия се някога конкурс на ясновидци в национален мащаб) кому принадлежи призът.
Влайчо, който е ясновидска величина, освен всичко друго, разбива мита, че “големите пророци
са жени”.
***
Близостта между магьосника от Коньово и Слава Севрюкова.
Твърде опростен е изводът, че двамата са от Новозагорския край. Сходството между тях е
съдържателно.
Съзнателната незабележимост не скрива стойностното им влияние и заслуги, макар всеки от тях
да работи на различни фронтове на ясновидството.
Но между белязаните от Бога се открояват и различия. Най-същественото - на Севрюкова рядко
й се дават имената на непознати хора, с които влиза в контакт. При Влайчо е обратно. Той извършва
това с лекота и почти не греши. Тук е аналогичен с Ванга.
И все пак приликите взимат връх.
Слава не е сред гръмките имена на родната психотроника. Влайчо - също.
И двамата се изкачват надолу - към стръмнините на душата. И двамата съзнателно се смаляват с
растеж навътре.
За да добият приглушена неизвестност.
Друг аналог. Влайчо е обичан и боготворен от мнозина, докоснали се до него. И още приживе
(без да желае) се превръща в легенда. А едва вече посмъртно той ще излезе от примката на
неафиширането, която сам си е надянал.
***
“Влайчо Жечев е голям феномен от ранга на Ванга - изтъква Кубрат Томов, - но почина много
рано, преследван от комунистите. Затова не бе с такава известност.”
Отговаря ли това на истината? Та той не живя кратко, а почти 87 години. Въпреки тоновете мъка,
която неизбежно е поемал от хилядите страдалци и която е отхвърлял от тях.
Близък повече до хората на бъдещето, неговият глас няма как да не бъде чут от далечните,
надявам се, по- признателни и оценъчни потомци. Дано неродените генерации да са по-обективни и
непредубедени.
“В Сливенския край хората не ценят Ванга така, както Влайчо.
„Да не съм Влайчо, та да зная” - носи се още крилатата идеоматична фраза. Там мнозина са го
познавали, или все нещичко са чували за способностите му.

www.spiralata.net 110
 Ванга може далеч повече да е популярна, но тя, колкото грубо да звучи, “продаваше” дарбата си
за по 10-20 лева. Влайчо не се изкушава. И цял живот бе преследван за това” - завършват с тиха
тържественост спомените на Божил Георгиев.
***
Пророкът от Коньово носи хуманизъм, който не може да бъде пренебрегнат.
Сигурно е едно - духовният рицар оцелява, ако не другаде, в легендите. Някои очевидци от
неговото село убедително разправят и се кълнат в най-святото, че преди 40-тия ден са го виждали -
светъл и лъчезарен - като жив над неговия гроб...
А наследството на пророка мъчително стене в душите.
“Той ни е държал за ръка, когато сме израствали”- с благодарност ще признае негов
съвременник.
Дядо Влайчо е синоним на село Коньово, а Коньово - синоним на дядо Влайчо”- категорична е
М. Жечева.
***
Родното му гнездо се превръща в сакрално в най- новата ни духовна история.
На 02.07.2009 година към читалището е открит музеен кът. Посветен на нестандартния пророк -
той самият музей на човечността.
В изложбената зала са експонирани лични вещи, дрехи, снимки, благодарствени писма, чернови
на сказки, стихове, лечебни рецепти и лични книги на Влайчо.
Историята другояче не може да се отблагодари на тихите свои строители в областта на
преследваното доскоро прорицателство и лечителство, сред които е и той.
Започнал мисията си като един от пророците от народа, след океан от страдания ще я завърши
като пророкът на народа. И ще получи най-престижния неофициален “орден за ясновидство” - върли и
безмилостни гонения до края на земния му път.
Откриването на музея е събитие за всички радетели на духовността. Съселяните му кръщават
улица на него.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ СЛОВА
Оттук нататък едва ли е възможно името на пророка и лечителя да остане като незабележима
бележка под линия в историята на българската психотроника. Време е да излезе от наложеното над
личността му десетилетно мълчание.
И днес се питаме: не е ли лична победа на ДЯДО ВЛАЙЧО над неговите “доброжелатели” дори
само това, че повече от тридесет години след смъртта му свободно пишем и говорим за него? Той
вълнува, трогва и въздига душите.
А ордата преследвачи - тях кой ги знае?...
Немалка част от споделеното в настоящото документално-белетристично четиво може да звучи
като калейдоскоп от истории, с вплетени в тях звездни нишки от митове. При феномените това комай
е закономерно. Приели жилав тракийски и славянски ген, легендите от хилядолетия бушуват в кръвта
ни.
Да, но само носители на необикновени способности могат да преобразуват тази колоритна
амалгама в реалност.
***
Има ли нещо вечно в този свят? - Вечна е само липсата на вечен двигател.
Ако въпреки всичко на земята отдавна съществува някакъв стар, почти колкото нея вечен
двигател, това е нестихващото човешко удивление пред света на чудесата.
1998-2012 г.
Предстои да излезе втора част на настоящата книга.
В опита да обясня процесите при ясновидеца, съзнавам - обхванах част от неговата видима
страна. А онова другото, незримото - цялата магия е в него...
В продължението ще опитам в по-висша степен да достигна до Същността.
Читателят ще преживее някои неразкрити досега моменти от съдбата на нашия герой.
Задава се среща с държани от години в тайна уникални негови предсказания за България и за
света.
Тепърва ще се узнае съхранено ли е в Държавна сигурност личното досие на ясновидеца? Ако е
унищожено, защо? Кой би имал интерес от евентуалното му укриване?

www.spiralata.net 111
 Ще разберем създаден ли е втори, вече частен, музей на дядо Влайчо? Какво е експонирано в
него и би ли могъл да ни изненада?
И още много и много непознати неща за тайнствения прорицател на низвергнатите и унижените.

БЛАГОДАРНОСТИ
Тази книга излиза с любезното съдействие на Аниша Калева, Катрин Маринова от Италия и на
Мануш Комитски.
Авторът благодари за подкрепата. Преди всички на достолепния Божил Георгиев от с. Коньово,
племенник на дядо Влайчо, а също така (ин мемориам) на близкия приятел и съмишленик на пророка
Жельо Тодоров от Димитровград.
Признателност изказва и на Петър Севков, Пенка Станкова от същото село, на Димитър
Тракийски, Пепа Петрова Севкова, Борис Николов, Георги Даскалов, доктор Недялка Христолова,
Виолета Иванова, Иван Беленски, Иван Влайков, Гена Маркс, професор Никола Алтънков,
Александър Димитров - Феликс, Стамо Марков, Пенка Вълчева, Деньо Неделчев, Спаска Панова,
художника Панчо Панев, Желяза Апостолова, Латка Желева, Благородна Манчорова, Николай
Бояджиев, Атанас Коларов, Стефан Харизанов, Димитрина Ангелова, Жана Кръстева, Варта Корисян,
Марийка Димитрова, Иван Ненчев, Пенка Ножарова, Станка Сотирова, Петрана Панева, Янка Вълчева,
Янка Мачева, Стефан Димов.
И на десетки и десетки приятели и съмишленици в това нелеко начинание.

БИБЛИОГРАФИЯ:
Г. Василев, Дядо Влайчо феноменът-скиталец, в. “Нов живот”, Кърджали, бр. от 29.09.2007г.
Г. Петков, Последното слово, в. “Братски живот”, бр. от 24.11.2007 г.
Гълов, Г., Петър Дънов, изд. Импулс, С., 2001 г.
Дуно, Б., Акордиране на човешката душа (архив на Боян Боев) том III, изд. Бяло братство, С.,
2001 г.
Жечева, М., Дядо Влайчо. Феноменът от Коньово, изд. LiterNet, Варна, 2005 г.
Иванова, И., “Не Ванга, а дядо Влайчо е феномен № 1”, в. “Уикенд”, бр. 24 от 11-17.06.2011 г.
Нигохосян, X., Никакъв бастун!, в. “Акцент”, бр. от 16-21.06 2006 г.
Попвасилев, И. Г., “Телепатия, ясновидство, парапсихология”, изд. “Медицина и физкултура”, С.
1974 г.
Сборник “Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее”, V,VI,VIII,X том.
Сборник “Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее, III том, Борис Николов “Дядо
Влайчо (1894-1981), стр. 129-131, С., 1995 г.
Стоянова, М., “ДС крие досието на пророка Влайчо”, в. “Монитор”, бр. от 04-10.12.1910 г.
Стоянова, М. “Дядо Влайчо казвал кой ще се върне от фронта, лекувал, помагал. И го пратили в
Белене” (Интернет)
Титянова, А., “Церя с еньовски билки”, сп. “Журнал за жената”, бр. 46, 2006 г.
Тодоров Ж. “Спомени” (ръкопис). Личен архив на неговия племенник, художника Панчо Панев.
Хубенова, К., “Нямо дете проговори”, в. “Шок” бр. от 03-06.2004 г.
Цветкова, Б. “Ванга. Живот за хората”, изд. “Алиса -МГ”, С” 1998 г.

За контакти с автора: 0887921262

Христо Нанев

www.spiralata.net 112