You are on page 1of 219

ЙОРДАН ДЕТЕВ

СВЕТЪТ
ОБЩУВА
С БОГОВЕТЕ
ИСТОРИЯТА...

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА
“КРАЯТ НА ТРАКИЙСКАТА
АТЛАНТИДА”
КНИГА ШЕСТА

1
НА БЪЛГАРСКИЯ РОД
2
СВЕТЪТ ОБЩУВА С БОГОВЕТЕ

Пролог

С успеха, постигнат от „Краят на Тракийската Атлантида”,


приближих нов читателски кръг до началото на европейската история.
И отбелязах 10-тата годишнина от усилията си да подаря на българския
род произход и минало, а на европейците, липсващите начални
страници от общата ни култура. В този „роман” показах как природата
може да съсипе всяко човешко дело, но само хората могат да погребат
културата. В тънката разлика между съсипване и погребване, виждам
работата на местните археолози. Защото ако делата ни са били само
съсипани, културата ни ще се върне. Така както по нашите земи се е
връщала Свещената трапеза, отгледана в изначалните издания на
Вярата, откърмила изкуството на Свещеното.
От тогава изминаха цели четири години. Но нито за миг не престанах
да работя по продължението на сагата. И ето, тя е пред вас. Сега ще
говорим за това как историята подкрепя и уяснява произхода и
посланията, които ни ностя откриваните артефакти. Сред тях блести с
неувяваща слава Свещената трапеза „Светът общува с Боговете”, която
наричаме Панагюрското златно съкровище.
Някои го наричат банкетен сервиз. Какво всъщност казват?
Други го целуват като тяхно. Какво всъщност целуват?
За да се роди този „банкетен сервиз”, който историци целуват в
захлас, са били необходими два гения – този, на когото е посветен, и
този, който го е измислял и изработил. Разпознахме ли лицата, стояли
зад този ритуален ансамбъл? Вгледахме ли се в тогавашния исторически
контекст? Предстои да видите...
Тук може би прекалих с опита да интерпретирам историята
на свещената трапеза от нашенска гледна точка. Но кога историята на
народа ни ще почнем да разказваме от негово име? Бяхме злонамерено
лишавани от собствена гледна точка към миналото си. Много се
страхуваха да не го открием, още повече – да не го покажем.
Принудителната загуба на памет обезмисля съществуването.
Археолозите ни непрекъснато откриват артефакти, но ги лишават
от контекста, в който са били създавани. Така бяха научени. Инак
е несъмнено, че всеки културен паметник е възникнал в конкретен
момент и по определен повод, предизвикани са били от важен прецедент
в развитието на определени народи или общества. Възможно е, някъде
да са се появили за пръв път в света, родени от въображението на ранен
гений и прихванати от последващи високи умения на група, хора.

3
Уви, често липсата на памет е насилствена, а не заради отпадане
на интереса към артефакти, чийто период на актуалност е изтекъл.
Атеистичното общество например не признаваше изкуството и
археологията на Свещеното. Ясно е, къде е изчезна паметта ни към
значими символи, родени от легенди и предания, към артефакти или
движими/недвижими културни паметници, издигнати във възхвала
на Сакралното. В тази част от културното наследство на човечеството
бивахме смълчавани.
Свещено право на всеки народ е да разказва от свое име своята
гледна точка за историята на света, на мястото си в него и това как се
е учил да се приобщава към останалите. Но изметените от паметта ни
личности, които са правели историята ни, принуждават да си служим с
мъгливи описания, подчинени на външни внушения...
Сгреших, наричайки 4-ия том от поредицата „Тракийската
Атлантида” („Краят на Тракийската Атлантида”), роман. Той е роман,
колкото Платоновата Атлантида, повест.
Ембаргови теми погълнаха изначалната ни духовност, „работата”
на жреците ни, старите ни религиозни доктрини. Оставиха без
обяснение внезапното изчезване на човешките изображения – култови
и битови, срива в развитието на системите за кодиране на информация,
учудващата “липса” на послания към Свещеното.
Тукашното пропадане отся три кардинални причини –
избухнал „конфликт на интереси”, причинен от общественото развитие
(Гамбритас го нарича „война на половете”), завладяване на обетованите
земи от варварски племена или унищожителен природен катаклизъм.
У нас обаче има много селищни могили и във всяка е затворена
„цялата история на света”. Но ние се занимаваме с топографията им, а
не с културната приемственост, засвидетелствана в тях. Къде другаде
един археолог би намерил в малка спретната купчина пръст културни
останки ор 4, 5, 6 хилядолетия, пълни с история, подредена по пластове?
Еднаквите културни белези в богатите и разнообразни локални
свидетелства, които археолозите добиват от всяка могила, са повод
да се сравняват с останалите и късче по късче откритата културна
приемственост между тях да гради историята ни. Да оживеят хората
зад находките, да се появи из небитието нейното многобройно и
високотехнологично население. Генезисът на явлението „Могила”,
родила се през неолита, я прави своеобразен Календар, пътен знак на
културата, „консерва”, в която действително е побрана Историята на
света!
Защо точно Атлантида превърнах в метафора за случилото се в
Тракия? Данните от всичките ми изследвания сочат друг тип природна
4
катастрофа, при която ПОТОПяването е било последен етап на друг
сложен и многостепенен геопроцес. Не можем да виним старите
източници, че не са познавали физическата същност на явленията и
са описали наивно процесите, които ги предизвикали? Проучванията,
които направих, ме отведоха до генералния въпрос: Един и същ Потоп ли
е унищожил (Платоновата) „Атлантида” и (библейската) Месопотамия?
Или Платон и Старият завет описват различни катастрофи?

Изкуство е родено от Свещеното?

Светът е пълен с фантастични сюжети – приказки, легенди,


митове. Летопис от заселването на човешкия бит с чудновати същества,
образи, с които хората се опитват да си представят... невидимия
свят, отвъдното. Те не търсят доказателства за него, а храна за
въображението. Побрали са в себе си споменът за митологичното време,
първа и свидна рожба от осъзнаването на повтаряемостта в природата.
Митологичното е родено и отгледано от повтаряемите елементи на
Време-Пространството. Въображаемите персонажи и събития виреят
най-добре в цикличността. Митологичното описание има за задача да
ги втъче в човешкия бит, превръщайки ги в традиции, за да засели с тях
Вечността. Тя е в отвъдното, хората я заселват с митични същества, но не
допускат персонажите им в реалния свят. Но вярват, че имат присъствие
в живота им. Смесването е заселило Сакралното. Без инструменти
за проучване, въображението и интуицията били единствен способ
за общение, контакт за извличане на „класифицирана” информация.
Наблюдаваната краткост на жизнения цикъл и мащабните доказателства
за циклично обновяване, поддържащо Вечността в природата, родили
темата за Безсмъртието. Тема създала в нашите земи безброй бляскави
ритуали за обезсмъртяване на знайни и незнайни величия.
Веднъж отгледано, чувството е живо и до днес. Знаем, че
липсват доказателства за присъствието на извънземни същества, но
продължаваме да вярваме в обратното.
Откога тези сюжети започнали да ни вълнуват? Всяко от
странните същества има произход и претенции за определени
качества, с които участва в митологичните сюжети и сцените,
които ги възпроизвеждат. Такава е „етимологията” на странните
същества в древността. Кентаврите олицетворявали хора неовладели
животинското в себе си. Появата им в някоя митична „картина” носи
тази характеристика – диви планинци, буйна планинска река... все
щрихи на полу-хора – полу-животни.

5
Веднъж отгледан, символът е космополитен, влиза в общата
„митологична азбука”, която хората са склонни да възприемат и да
вярват в нея. Митичното разхвърля общоприети символи и не е белег
на чуждо присъствие появата му по места, които не са му родина. То е
само глагол в разказа на „картината”.

Кой е Пътят способен да ни заведе при Началото? То не


ползва писменост и се крепи на първичната картинност на сцени от
праисторическия театър, отгледани от Вярата и нейните внушения за
света. От тази близост с „героите” бяхме лишени. Стигнахме до пълно
неведение за техния генезис и символична образност. Идоли и канонични
ваятелства, издаващи култовия им характер, стояха разбъркани, за да
не подредим Изречението, да не извличаме информация за знаковото
им значение, камо ли да сглобим основните архетипи на първичната
Митология. Подминавахме цели сцени от многопластов мъдър и
духовно богат свещен театър. Музейните работници, вместо да ги
събират, се чудеха как да ги разделят по витрините на „чаши”, „купи”,
„лъжици” и т. н.
За капак на всичко, тези отгледани с хилядолетия и още живи
у народа представи, масово определяха като „не-наши”. Май всички
артефакти бяха „не-наши”, докато не изгря величавия образ на...
славяните! Тогава всичко стана общо. И азбуката, и произхода ни.

Идолът е земното въплъщение на Свещеното. Той е израз на


съкровеното желание на хората Божественото да присъства в живота
им и да ги покровителства. Материализирали усета за него в идоли –
предмети, съдове, пластични фигури. С тях оживявала Вярата им, че
Божеството се е вселило в тях.
Идолът е величаво творение в изкуството на сакралното.
Забравим ли дори за миг това, унищожаваме или обричаме на забрава
символиката му.
Справедливо или не, нишката между тези първични пластове
на Вярата и последващите антични изображения бе официално
скъсана. Нещо повече, тези първични духовни пластове въобще не
бяха разчетени. Как тогава да съхраним значението на образите, идещи
от най-дълбоката ни древност с тукашната античност? Тракийската
античност (официално терминът не съществува) бе омаскарена
6
и принизена до имитираща – колко неумело било изкуството й
(безбожно сравнявано с елинското), колко неопитни били „местните
торевти, ваятели, златари и художници”. Профанацията стигна дотам
да „обясняваме“ местния античен пантеон с „ловни”, „разгулни” и
„гуляйджийски” сцени. Удобно забравяхме, дори че тогава сме живеели
в най-голямото царство на Балканите. Кощунствено е тези образи-
символи, отгледани в хилядолетията и превърнали се в архетипни
сюжети, да определят като „биографични сцени от живота на...“.
Символният език е език на превъплъщенията. Той има дълбоки
корени, от които черпи сила, информация, вдъхновение, съдържащи
скрито послание. Всеки предмет, животно, човек, съд имат своята роля в
Митологичната сцена. И заедно правят сюжета. Тук случайни персонажи
или пасивни участници няма. Това не е пейзаж или натюрморт, не са
битовизми – ловни сцени, разюздани гуляи, а обособени персонажи с
определено място и значение в Свещен ритуален театър. Отгледани са
върху историческа канава, но декорът носи неговите пра-вечни канони
на красотата. Добавим ли художественото майсторство, готови сме да
величаем всеки създател, но това не прави творбата му произведение на
изкуството. Тя е изкуство на митологичния разказ, доколкото сцената
от ритуалния минитеатър е... картина. Само дотолкова!

В миналото Николай Хайтов с години кандърдисваше баща


ми, да му разреши да пише по негови научни постижения. Всеки път
баща ми отказваше. Бил съм само свидетел на тези опити, напомнящи
притчата за жерава и чаплата. Но си мислех, че по този начин баща ми
лишава Хайтов от възможността да увлече в миналото ни повече хора,
да го направи високооборотно в публичното пространство...

След като излезе „Краят на Тракийската Атлантида”, допитали се


до Маргарита Ваклинова, ексдиректор на Националния археологически
институт с музей, би ли подкрепила идеята кингата да бъде филмирана.
Тя отвърнала:
- Не е ли по-добре с тези пари да бъде ремонтирана една църква?!

7
БОЖЕСТВЕНИЯТ ЗАМИСЪЛ
Някъде, по някое време

- Време е да изберем личния си план за евакуация – рече Маркъс.


Планетата загива, ресурсите на жизненият й цикъл са изчерпани.
Наближава мигът на катастрофата.
- Добре си поживяхме тук – констатира насмешливо Максус. 12
милиарда години са добър жизнен цикъл. Имахме време да свършим
всичко тук – от едноклетъчното до железните ни прототипи. Впрочем
на колко планети се трудят те?
- Откакто тези проклети роботи почнаха да се самопроизвеждат,
е трудно да се каже. Добре е, че засега няма фатални отклонения в
алгоритмите им, и всичко върви според вложения в тях Изкуствен
Интелект. Ние съзнателно се пазехме от „инжектиране” на
асоциативното мислене, способно да ражда въображение. Очевидно
в това е и съществената разлика между изкуствения и естествения
интелект.
- Ако не бяхме приели овреме Законът за Изкуствения
Интелект, никога не бихме и мечтали за подобен резултат – прекъсна го
отривисто Маркъс. Да благодарим на Бащите му, които го формулираха,
моделираха статута му и наложиха одобрението му.
- Тогава защо се бавим с избора на място за евакуация? – попита
докачено Максус. Щом сме се сдобили с точни параметри, гарантиращи
условия на живот, и са удовлетворени критериите ни за достъпност,
какво умуваме?
- Много лесен е отговорът – неволите ни са чисто транспортни.
Оказа се, че наблизо до нас има малка, синя гостоприемна планета, но
се налага да търсим начини за преселение чрез „минимизацията”...
- Нима ще се откажем от физическите си тела, от нашите
съвършени инструменти за удоволствия и да се пъхнем в някой
сперматозоид, само защото е единствения ни шанс да пропътуваме
дотам?
- А ти какво искаш? – тросна се раздразнен Маркъс. Невъзможно
е да осигурим транспорт за всички. Та само медицинските екипи за
въвеждане в анабиоза с последващо връщане „от оня свят” там, искат
човешки потенциал, технически ресурс и време, с които не разполагаме.
Та ние дори не знаем вече с какво време разполагаме?!
- Че къде бляхме досега? – развика се Максус.
- Оооо, не влизай в този проблем – отвърна помирително
Маркъс. И досега няма единно мнение за края на живота тук. И
досега се срещат вярващи в заветния половин вектор, нужен на оста
8
на планетата, за да избегнем катастрофата. Така че, заради проклетите
изчисления, цялокупното население пропусна всички разумни срокове.
- Има решение – викна Максус. Който иска летален изход тук,
да мре. Другите да си платят луксозното возене до новия дом, а за
останалите – назад към родния сперматозоид.
- Бинго – изсмя му се Маркъс. Да, това са решенията. Но
проектът Панспермия в сегашния момент изглежда без алтернатива.
- И? – сърдито промърмори Максус.
- Има колебания у генните инженери – внезапно със сериозен
тон отвърна Маркъс – знаеш успехите им в „пълненето” с генетична
информация. Сега обсъждат любопитно решение – уникален хромозом
да определя пола и да се репродуцира без изменение при „копирането”
на оригинала.
- Но това е катастрофа! – извика Максус.
- Точно обратното, драги – това е съвършеното copy-pastе. Нали
искаш да пристигнеш цял? - нахили му се Маркъс. - Трябваше да се
съчетаят двете основни идеи - философията на „естествения подбор”,
която разчита на малките случайни отклонения от донора, изменения,
предизвиквани от новата околна среда и получавани по метода „проба-
грешка”. Нали в това е измамният чар на еволюцията. С него тя създава
илюзията, че по този начин е възникнал и се е развивал живота –
едноклетъчните се превръщали в многоклетъчни, те в... и т.н.
И сега магията на ДНК хем не противоречи на променливите
(математическата формула на случайните отклонения), хем има
константна величина, заключила в себе си уникална информация,
която се предава без никакви мутации. На какво ти прилича това?
- Прилича ми на гарантирано безсмъртие! – отвърна Максус, но
на Оригинала!
- Сам падна в капана! Това е само покана. Останалото ще
свършим ние. От личностна гледна точка тази натурална грижа
към безсмъртието на първообраза не е лицеприятна. Тя подчертава
особеното отношение към Оригинала и обезличава в значителна степен
неговите копия. Въпреки че...
- Това е повърхностно впечатление. Околната среда е жив
фактор, тя също се развива в някаква посока. А в случая, който
обсъждаме, детайлите на околната среда са напълно непознати. Затова
не знаем какво ще променят в нас новите условия. За какви „копия на
оригинала” можем да говорим, когато всеки индивидуално и напълно
самостоятелно тества с „голи гърди” устойчивостта и уникалната
реактивност на наследените си биосистеми в непрекъснато обновяващи
се среди?

9
Вариативният начин на мислене, въображението и крайният брой
модели на поведение сами по себе си не решават нови уравнения,
съставяни от нови фактори и нови величини. Усещането за уникалност
у всеки идва от комбинаторния взрив между няколко фактора. Дори на
нашата планета те се променят, камо ли някъде другаде във Вселената.
- Аз мислех, че тези неща се решават от интелекта... – посърна
Максус.
- Не, драги. Интелектът е само една обобщаваща проблемите
дума. Той е основно подчинен на евристиката. Така нареченият „вроден
начин на мислене”, каквото означава евристика, е култивирано ниво на
нещо, което в по-нисшите организми работи като вложен алгоритъм на
поведение, с праволинейност на поведенческите им реакции и желязна
последователност на процесите, които ги осъществяват.
- Нали преодоляхме тези проблеми при „железните”? – опита
да противоречи Максус. Нали от петото им поколение насетне ги
съоръжихме с вариативност в мисленето, сиреч осигурихме им
генериране на няколко идеи за решаване на всеки възникнал проблем?
- Ех, тази твоя слабост към Механичния разум – присмя му се
Маркъс. Все не можеш да й устоиш. Сякаш забрави, че говорихме за
транспортирането.
- Съгласих се. От логична гледна точка май панспермията е
нашето реално телепортиране – пророни замислен Максус.
- Позна – отвърна засмян Маркъс. Нещо повече, транспортирани
ще са всички „интересни” копия на Оригиналите. Те ще са изключителни
индивиди, носещи всички атрибути на Личностното. Та те са зародиша
в наследствената верига, важна брънка в прераждането. Над всеки от
тях тегне личната отговорност да пренесе живия факел...
- Каквото и да си говорим, с нашия живот във формата, в която
го живеем, в момента е свършено – натъжи се Максус. Последното
преселение ще унищожи личностите, в които съществуваме в момента,
и ще ни раздаде „нови паспорти”. Бедата е, че връзката може да бъде
прекъсната, щом на Земята няма да остане нищо.
- Лесно стигна до Главната идея, драги – похвали го Маркъс.
Нашият креативен план работи перфектно за наследствената верига.
Проблемите възникват в други посоки – излишеството на информация,
която сме заложили в организмите, не е гаранция срещу възможен
срив в информационната система. Вечното привличане между двата
пола понякога може да вземе уродлива посока. Нагонът и жаждата за
лидерство твърде често унищожават опасно много животи от силния
пол.
- Само ти си мислиш така, драги. Тези сривове в системата са
10
отдавна предвидени и възможния ефект от тях може да бъде избегнат.
- Как?
- Много прост, но ефективен е отговорът – точно с абсолютното
копиране на оригиналната хромозома на пола. Повтарям: всеки
от половете предава без изменение свръхценната информация
на Оригинала. Конкретният индивид е вън от всяка опасност
от унищожение. Невъзможно е да унищожиш всички копия на...
първообраза. Какъв по-добър начин да постигнеш безсмъртието на
Оригинала!?
- От думите ти излиза, че ние съществуваме не заради
собственото си безсмъртие, а заради безсмъртието на Оригинала!
- С тази разлика, че в реалния живот оставяме делата си и
ги подпечатваме с уникалното си лично име. Затова всяко наше
последващо прераждане идва под друга форма, с чисто „досие” и Ново
име.
- Тези разговори винаги са сложни – констатира Маркъс и
единствената причина е, че ние говорим за Оригинала, а не опитваме да
си представим как Той ни е създавал. Време е да обсъдим тази голяма
тайна, Оригинала... – тихо издума той.
В този момент се чу шум от отваряне на врата. Двамата се
спогледаха.
- Стига сме бърборили, идва Шефът...

Манифестът на „Глобално наследство“

В научната нива, отглеждана на планетата Земя, пренаписваха


историята и пренареждаха глобалното наследство заради откритията
чрез новия инструментариум, когато ни споходи вестта за очаквания
край на човешкото съществуване на Земята. Проектът „Глобалното
наследство” се оказа много полезен именно в този сюблимен момент,
когато човечеството се видя принудено да мисли за своето последно
преселение. По същото време тъкмо приключи статистическата
обработка на изследванията за човешкия геном и хората, за пръв път
в историята, произведоха собствената си земна карта, нарисувана с
кръвта на техния действителен прародител. Произходът и Пътят на
homo sapiens от родното му място до всички точки на земното кълбо
най-сетне намери своя действителен първообраз.
Подозренията, че преди малко повече от 100, 000 г. Африка
била „заразена” с живот, се засилиха, когато учени откриха органични
следи оставени от... метеорит. Вероятно животът на земята е възникнал
от многообразни заряди панспермия, бе заключението. Тяхната

11
свръхустойчивост и неразрушимост към влиянията в едно космическо
пътешествие бяха вече доказани. Въпросът, посещавана ли е нашата
планета от други „по-пораснали” обитатели на Космоса обаче, остана
висящ.
След зачеването на homo sapiens, възмъжаването му продължило
в прародината Африка през първите петдестина хиляди години.
Тогава настанала поредната промяна – резултат от въздействието на
космическите сили върху чувствителни (вибрантни) точки на Земята.
В централната част на континента пасищата, щедро напоявани от мега
езера, разпръснали богата и пълноводна речна система, пресъхнали.
В рамките на едва 200 години сушата унищожила заченките на култура,
а хората се оказали изолирани от пустинята Сахара в двата края на
континента.
Това причинило първото гигантско разселване на homo sa-
piesn в двете посоки на света. Започнала колонизацията на планетата.
Хората плъпнали с малки и плахи стъпки вън от континента-майка, за
да стигнат до гигантската крачка с откритието на Първата устойчива
култура, фундаментална за човечеството и до днес. Тя откъснала
предците ни от несъзнателното им съществуване сред природните
дарове и осигурила господството им. Сега, повече от всякога, хората се
заинтересуваха къде, кога и как се е появила тази устойчива култура? Те
искаха да знаят кое е било решителното предимство, с което предците
ни сломили конкуренцията на останалите биовидове?
Нова надежда предизвикаха откритията, свързани с човешкия
геном. В ДНК веригата обаче се откроиха ред прекъсвания. Въпреки
мощните регенеративни компютърни програми, способни да
интерполират липсите, изследванията на човешки фосили от най-
стари времена посочиха, че между различните видове хоминиди липсва
продължение по... мъжка линия. Несъвместими са ДНК спиралите
им. Независимо от прекъсването, в прастарите органични останки
може да се изясни принадлежността им към определен общ произход
(хаплогрупи).
Потвърди се, че Земята била безпощаден гробокопач не само на
динозаврите. Причините за тоталните прекъсвания в наследствената
верига на човекоподобните продължават да са неясни, но се промениха
драстично представите ни за произхода на човешкия род.
Доказа се, че сме преки потомци само и единствено на homo sapiens.
Въпросът за произхода ни рестартира наново – венец на еволюцията,
резултат от изчезнала кръстоска или от външна намеса, панспермия
или дори генно инженерство на инопланетяни?

12
Тези изследвания получиха развитие благодарение на проекта
„Глобалното наследство”, въвел в нова, непозната фаза целокупното
човечество.

Смъртта на Джордо Малески

В броени минути пронизителният вой от сирените на бърза


медицинска помощ огласи пътя от конгресния център до близката
правителствена болница. Слисаното множество, затворено от
санитарния полицейски кордон, едва се удържаше. Ужасените хора се
питаха един друг за подробности по нечуваната трагедия, разиграла се
преди минути там. Отчаяно търсеха още свидетели на случилото се.
- Кой, как, защо? – въпросите летяха отвред.
- Хванаха ли стрелеца?
- Жив ли е простреляният?
Всички бяха вперили погледи към вратите на конгресния център,
сякаш оттам всеки миг ще излезе с белезници бандитът, извършил
пъкленото дело.
- Дали ще оживее Джордо? – тревожно се питаха запознатите с
трагедията.
В същото време двамата лекари в линейката отчаяно се бореха за живота
на смъртно ранения Малески. Куршумът го бе пронизал в сърцето.
Шансовете да оцелее бяха нулеви. Въпреки това, той продължаваше
да диша, не искаше да си отиде от този свят. Важността на мисията и
незавършеното дело пълнеха дупката, оставена от куршума, и сърцето
му, о, чудо, още биеше.
- Само да издържи докато стигнем до операционната – промълви,
изумен от невероятната съпротива срещу смъртта, д-р Смит.
Захапал джиесема, неговият колега даваше нареждания как да се
подготви операционната. Цели два броя механични сърца вече
„загряваха” там, за да уловят и най-нищожната капка живот у Джордо.
Да го върнат на хората, тръпнещи да научат хилядолетната тайна, която
бе започнал да им разкрива.
Шокът от случилото се телевизиите бяха пръснали навред? Целият
свят бе станал ням свидетел на трагедията. Но не това интересуваше
медиците, поели жертвата след нечувано дръзкото покушение.
Лекарите в линейката, екипите в болницата и всичките им колеги в
света трепереха за съдбата на човека, изправил проекта „Глобалното
наследство” пред грандиозно откритие и... умопомрачителен провал.
Никой още не си даваше сметка за научните и политическите измерения
на случилото се...

13
*

Отрядът по сигурността, подпомогнат от светкавично


появили се полицейски сили, претърсваше сантиметър по сантиметър
залата на конгресния център, където преди минути се бе разиграла
скандалната трагедия. Скоро установиха нещо смайващо. Папката с
доклада на Джордо, заедно с дисковете от презентацията му, ведно
с личния му неприкосновен лаптоп, бяха мистериозно изчезнали. В
последвалата всеобща суматоха никой не бе забелязал нито как, нито
кога това се бе случило. Без никакво съмнение изчезването на доклада
и цялата документация към него, бяха част от план, целящ да осуети
Откритието. Но чий бе този пъклен план? Разследващият екип не се
питаше за причините, а търсеше улики за престъплението. Имаше
надежда извършителите да бъдат изпреварени в опитите за прикриване
следите на чудовищното дело. Следотърсачите обаче скоро усетиха, че
имат насреща си детайлно разработен план, изпълнен с екип от бързи и
прецизни извършители. Противник, способен да планира и осъществи
операция от подобен мащаб, със сигурност щеше да съумее да заличи
следите й.
Никой не смееше да изрече това, което всички мислеха за
похищението – плод на добре замислен и съвършено изпълнен
заговор. В него нямаше случайности. Целта бе затриването на Доклада
и унищожаване на доказателствата, които съдържаше. Могъщи тъмни
сили стояха зад всичко, без значение кои са преките извършители? Ще
има ли светът шанс да се добере до тях? – питаха се всички.
На пръв поглед нещата изглеждаха наивни, дори глупави. Как
така един човек ще акумулира в себе си толкова тайни, че премахването
му ще направи невъзможен достъпа до тях. Как ще изчезнат милиарди
долари и години упорит високоинтелектуален труд на безброй научни
екипи? Що за доказателства бе скрил Малески, та с открадването им
бъдат пропиляни усилията на огромни човешки ресурси и упорит
труд, при това на специалисти от световния научен елит? Експертните
знания, моделирани в информационно-аналитични системи, вече бяха
обработили данните с резултати от специализирани лаборатории със
свръхсложна апаратура. Вездесъщите електронни комуникации и
глобалните компютърни мрежи ги бяха записали по сървърите си...
не, Откритието не можеше да бъде скрито. Затуй немалък брой хора
мислеха, че се касае за лично отмъщение.

14
*

Световната клюка около конференцията „Глобалното


наследство” бе родила мълвата, че Джордо Малески открил следи от
мистериозно изчезнала стара цивилизация, погълната от нечувана
катастрофа. Сега, когато човечеството бе принудено да напусне
майката Земя, в задаващата се тревожна неизвестност на последното
преселение, хората неистово се вглеждаха назад, търсейки следи от
първите си стъпки на планетата. Развиха свръхчувствителност към
всичко, свързано с Началото на културното им съществуване. Избуяха
открити критики. Какво бяха получавали досега? Мъгливи истории,
забулени в тайни, изпъстрени като френско сирене с дупки (хиатуси) от
отчайващи празноти и липси. Експертите се втурнаха да търсят онези
първи култури, чийто произход е ясен, а продълженията – проследими.
Повече отвсякога им трябваше онова Начало, успяло да стигне до днес,
по пътища, които могат да бъдат доказани, а перипетиите на неговото
оцеляване и развитие – видими, а не низ от появи, последвани от
мистериозно изчезване. Само от такова начало биха извлекли полезна,
жизненоважна информация. Скоро всички се заоглеждаха тревожно в
далечното си минало, притеснени от несигурното им бъдеще.
Мнозина осъзнаха, че наивно са се предоверявали. Че
през годините ред горди „разкрития” са били само пропаганда,
изфабрикувана от определени нации. Всички знаеха за скалните
пещери в Ласко и Алтамира, с техните смели и учудващо добри ранни
рисунки. Научните сведения за тези коне и компания, рисувани преди
30, 000 години, пропускаха факта, че са изчезнали безследно, и са се
появили отново в бита и изкуството след цели 25000 години? Какво
значи за живота на Земята 25, 000 години? А от Ласко и Алтамира до
появата на първата устойчива култура, фундамент и на днешното ни
съществуване, стояха цели 20, 000 години!
Какво бе това? Какво принудило тази неразвила се пещерна
култура фантомно да напусне историческата сцена? Нима това очаква
човечеството на новата планета? Как подобни тъмни хилядолетия
биха окуражили хората да оцеляват във всеобхватния Космос? Докато
висшите етажи на властта, подкрепяни от знанието и технологиите,
се бореха да разпределят последните земни ресурси, проблемите на
Последното преселение родиха своя дисциплина, а народите я нарекоха
НАУКА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ.
В тази сюблимна обстановка старите манипулации за
произход и мълчанието относно приемствеността между културите
и човешкото съществувание ядоса хората и те мигом захвърлиха

15
старите археологически публикации. Попаднали в тази ситуация, лесно
разбраха какво е континюитет. Сетиха се да търсят здрава почва под
краката си. Искаха да знаят как и защо първата устойчива култура е
оцелявала до днес. Само тя би ги надарила със знания как да оцелеят.
Изнервените тълпи масово обърнаха гръб на досегашните „състезания”
между специалистите. Те недоумяваха защо са им пълнели главите
с идещи от нищото и стопяващи се пак там, култури. Какви са тези
специалисти? – питаха се хората и защо се предоверихме на лъжите им?
Човечеството, изправено на прага на напускане на планетата-майка, бе
узряло за... Истината. И мнозина повярваха, че тя най-сетне ще излезе
наяве. Такива индикации идеха от екипа на Малески. Вървяха слухове,
че мистичната цивилизация, която той разгадаваше, не била изчезнала.
Била срината от природна катастрофа, но съумяла да се въздигне от
пепелищата. Точно това нейно възкресение било почти перманентно
потулвано от прииждащи връз нея чужди „цивилизации”. Упорито
вървеше от човек на човек, че тази дълго скривана тайна най-сетне е
разбулена.
Очакванията бяха големи. Хората чакаха указания за
поведението, което трябваше да имат. Те не се интересуваха от сляпата
игра на „проба-грешка”, от несигурност, загуби и липси.

Уви, с убийството на Малески тези надежди бяха попарени!?


Какво се беше случило? Не ни ли пращаше сам Господ-Бог своето сурово
условие, ако искаме да продължим в новата спирала на човешкото
съществуване? Окултистите оглушително тръбяха – смърт на старото,
възшествие на Шестата раса, цялата власт на Водолея – нови отношения,
нова справедливост. Изплува призракът на изчезналите човешки раси,
на световните катаклизми...
Но хората упорито търсеха промяна на статуквото, което бяха
наследили. Веднъж отпушен, духът от бутилката бълваше шокиращи
подробности за произхода на човечеството, за живота във Вселената,
за астромеханизмите, променящи климата, за възможностите на
генното инженерство, за способностите на роботите от N-тото
поколение. Всъщност това продължаваше от години и се натрупваше
в подсъзнанието на обществото. Докато сега, оплетени в Световната
мрежа, сякаш в един миг, хората промениха революционно разбирането
си за света и за самите себе си в него.
Още през миналия 20-и век се появиха радикални съмнения за
мястото ни във Вселената. Относителната и квантовата теории бяха
16
посочили относителността на обективната природа на планетата.
Психоаналитиците бяха открили относителността на самосъзнанието
на субекта, а електронните медии избълваха съвършени техно-
трансформации на света, с които сравнявахме изчезването на
познатата реалност. Електронният свят и неговите световни образци,
компютърните симулации с техния интерфейс и въображаема реалност,
загатнаха за това, че света е интерфейсен проблем. После връх взеха
тайните на ендофизиката и нанотехнологиите, два различни пътя за по-
прецизно изучване на интерфейсите, отколкото се бе правило досега.
Разгадаването на вътрешния свят на апаратурите и начина, по който
те комуникират една с друга, неусетно направи хората част от една
„разширена реалност”. Цели поколения заживяха във все по-странна
смес от реално и виртуално, което отглеждаше нова сетивност, идеща
от усещания, доставяни вън от човешката природа и стария физически
опит...
Новата човешка раса влезе решително в друга епоха. Светът,
който дълго се бе чудел накъде отива, се озова другаде, а наивното
твърдение, че в началните 20-ина години на всяко столетие бушували
катаклизми, се оказа безполезно хапче за сън. Сега сънят бе свършил, а
времето за пробуждане изтекло...

ФИЛОСОФСКИЯТ КАМЪК НА ДЖОРДО

Големият принос на Джордо Малески бил в разгадаването на


важни за оцеляването и развитието открития, които стояли досега
обвити в тайни. Той бил разчел най-старата палеобалканската
писменост. Нещо повече, бил възстановил връзката между нея и
всички по-късни писмености. По неизвестен досега на науката начин,
бил открил ключ за дешифрирането й. Създал компютърна програма,
способна да разчете всички знайни и незнайни нейни знаци-печати,
знаци - „драсканици” по дъна на съдове, странни скални знаци и
безброй писмени свидетелства върху глина, които се ветрееха пред
очите на специалистите от векове.
Успехът му бил поразителен, очакваше се чудо. Един могъщ
древен пра-народ щял да проговори от свое име, да разкаже за себе си
и за света около него, да разкаже своята собствена история и как се е
вписвал, как е бил приобщаван към останалия свят. Какви внушения
е приемал и изпращал. Най-сетне науката щеше да извърви пътя от
първите „протогеометрични орнаменти” до първата писменост.
Друго свръхоткритие на Малески било за скалните мистерии
и появата на духовността в митичните Родопи. Най-сетне те щели

17
да бъдат оценностени и положени в темелите на световната духовна
култура. Малески разработил статистически алгоритъм, с който 20-
те различни скални „декорации“ разкривали как тези свещени места
са достигали до Общение с Божествата. Създавани и завещани още от
праисторията, тези неизтриваеми следи от изначалните мистерии на
духа, от първите понятия за време-пространството, от космогонията
и философията чертаела пътя на Свещеното, сътворило тези първи
контактни зони. Така Джордо щеше да повдигне анонимното було над
стотиците тукашни „светилища”.
Но откритията на Джордо далеч не свършвали. Изчезналият
му доклад разкривал и историята на първата металургия. Още в
предварителните интервюта той споделяше, че е проследил кога и
как човечеството за пръв път в битието си само достигнало до Нова
епоха на развитие. Появата на качествено нов материал, извлечен от
друг, правеше обяснима приемствеността на културите и етапите от
зараждането на най-старата до първата цивилизация в света!
Но този истински Месия не бе спрял дотук. И как би могъл,
след като само на километри от Свещената планина го чакали хиляди
златни чудеса от най-старото съкровище в света. Всички те, ювелирно
въплъщение на високи знания. И те се покорили на Малески,
разкривайки предназначенията си, начинa, по който са функционирали
приживе. Така досега непознати инструменти, носещи най-древните
послания, щели да бъдат разгадани. Мнозина се питаха – колко високи
ще да са били познанията в епоха, едва-що изтръгнала човека от
полирането на камъни? Сам Малески се бе питал: може ли да преценим
днес кога за пръв път развитието на технологиите достигнало критична
точка на натрупване, годна да произведе цивилизация?
Що за философски камък обръщал всичко тук – и духа, и
материята в злато, по време, когато да засееш лимец и да издоиш
кравата били единствените пътища към щастието и спокойствието?!
Посочените открития идеха от работата на уникалната
експертна система „Творец на Памет”, създадена специално за проекта.
Милиардите артефакти, представители на десетки човешки култури
по земята, бяха прецизно датирани и сравнени за уникалност от
статистически анализи, предназначени да извличат знания в огромни
бази археологически данни.
Малески се бе справил възхитително. Огромната по обем
работа, свършена от суперкомпютъра „Творец на Памет”, му помогна да
прозре същината на причините, довели до драстичната загуба на памет.
Случайност му даде чудесен контакт с гениалния лаик Ор, разкрил
му невероятните си прозрения, свързващото звено в гигантската
18
топография от опити за съграждане на първата човешка култура. Те
го насочиха в научните дирения. Съоръжен с последно ниво техника
и невиждани технологии, свърхсекретни разработки и последни
открития, той съпоставяше извлечените знания с хронометъра на ДНК
маркерите. Връх на сложната аналитична система бе разработката
„комплексен палео-климатолог”. Напомпан с данни от палеоботаниката
и палеобиологията, той можеше да възстанови с абсолютна точност
климатичната картина на всеки ден от последните 50, 000 години.
Познавайки механизмите, които променят природата, машината
можеше да генерира както минали, така и бъдещи картини от места,
които й посочиш, и във време, което й зададеш. Генерираната картина
бе много по-подробна за отминалите времена.
За да визуализира получаваните разлики в „целунати от
времето”, но иначе еднакви картини , Малески насложи върху сегашната
реална картина виртуалната реалност, възстановяваща техни минали
състояния. Понякога, в зависимост от естеството на настъпилите
промени, се случваше обратното – виртуалната картина бе основна
и върху нея напластяваше реалната. Получената разширена реалност
разкриваше историята на света.
В работата си диреше мястото и начина, по който е била
установена първата устойчива култура, пъта на разпространението,
развитието и въздигането й. На повишено внимание се радваше и
тревожният въпрос, завладял умовете на човечеството – какво и защо
унищожава културите?
Точно тогава се натъкна на нещо странно. Различен тип
трагедии в миналото били причина за загуба на историческа памет.
Тайни общества ги криели от хората заради баланса и спокойствието
на народите. Това статукво поддържали цели исторически периоди.
Появата на нова световна сила предизвиквала ревизията му и желание
то да бъде нарушено. Тогава някой някъде повдигал завесата и паметта
се пробуждала за момент, колкото да бъде нечий аргумент при новото
преподреждане на силите в света. Щом търсеният резултат бил
постигнат, скоро всичко отново било покривано.
Установяването на тази световна норма се губи далеч в
древността и може би обяснява липсата на какъвто и да е коментар
за гръмовната катастрофа застигнала Балканите. Но какво са били те
преди нея? Единствен Джордо успя да провиди в чудноватата културна
внезапност, пръсната от определен исторически момент по света,
невероятната балканска синергия, шествала навред и творила чудеса.
В началото тя се себепознала като божествена, внушавана от
висши същества, на които се кланяли, с чиято помощ вървели напред.

19
Наблюдавайки случвалото се там, Джордо изпитал усещане за вълшебен
дух, ръководен от велик и всепроникваш вселенски ум, носещ се
ефирно над Земята. Въвел хората в най-добрите ресурси и ги издигнал
в културно отношение, повел ги към прогрес. Но земята-хранилница
отказала доскорошната си щедра помощ, за да принуди човеците сами
да търсят свои решения.

ШОК

Щом видя имейла, Фей изтръпна. Нима бе възможно? Нина ди


Блас жива? Oцеляла в онзи воден ад, изпълзяла от страшната пещера
след ужасяващото падане? Не, не е възможно. Някой се опитваше да
стигне до него, но това не беше Нина. Няма как да е тя.
Сърцето му затуптя лудо, докато мислите му препуснаха
назад във времето, в онази безумна нощ, разсякла подземната златна
„тронна зала” от потайното царство в „Дяволското гърло”. Емоциите
му забушуваха отново, възкресявайки клокочещите „казани на дявола”,
които я бяха погълнали в бездната. Пренесе се пак там, в болезнения
кошмар на тогавашната страховита нощ. До ушите му достигна
смразяващия вик на Нина, полетяла към зиналите дяволски гърла,
и преживя мига, когато умът му изключи каквато и да е надежда за
спасението й.
Но кой се опитваше да го вкара отново в този кошмар? Наистина
ли толкова бързо бяха надушили следите му? От програмата за защита
на свидетелите се бяха погрижили да го променят до неузнаваемост,
да му пришият нова легенда, да го запокитят накрай света. Спазваше
строгите инструкции, не влизаше в контакт с хора от предишния си
живот.
- Ще стоиш изолиран дори от преселилите се в „оня свят”,
предупреди го инструктиращият офицер.
Фей бе изпълнил заповедта – забрави всички познати в мрежата,
дори тези, за които бе само виртуален ник. Изключи контактите си със
стотиците маргинали, с които му бе приятно да бъбри – анонимно и
безопасно. За интелигентните участници в Мрежата бе ясно, че всеки
тук е малко или повече маскиран. В това имаше необяснима тръпка –
да си вън от „себе си”, от контрола, вън от официалния статистически
брояч...
Колкото и да критикуваха този „чист контакт”, общуването „душа
в душа” носеше странна наслада. Така в Мрежата мнимото общество се
бореше срещу комерческата среда на реалната действителност. Фей бе
отгледал навик към ежедневните съобщения „на стената”, коментарите,
20
които ги следваха, дори само към простото „лайкване”. Това беше
неговият социален грехомер, измерващ личния му психологичен статус.
И по тази причина настоятелно обсъди с офицера как да се внедри отново
в Мрежата „чисто нов”. Външният камуфлаж бе лесен, стига да забрави
„старите трасета”. Посветиха го в технологичните тънкости. Потъна в
сложна процедура за избягване на проследяващите системи. Научи се
да прикрива реалния си IP-адрес като първа защита от проследяване.
Стана фамилиарен с начините за криптиране на информацията, после
за създаване и поддържане на забраните за достъп и т.н. В броени дни
вече знаеше, откъде можеше да изтече информация за него и как да се
предпази.
След дълги увещания, накрая офицерът отстъпи и го осветли
как да проверява по специален начин старата си поща. Но срещу
обещанието – никакви отговори!!!
И ето че сега стоеше пред реален проблем. Имейлът на Нина
бе в старата му поща и с пълна сила попадаше в графата „забранени
контакти”.

Една ранна утрин невзрачно момиченце нахлу в единственото


кафене от веригата Starbucks в градчето Сарасота, Флорида. То
уверено си поръча шоколадов кроасан и чаша топло мляко, огледа
се непринудено и се отправи към единствения ранобуден клиент –
студент, който тракаше усърдно на лаптопa си.
- Извинете, господине – ще ми разрешите ли да седна при вас?
И да ви помоля за помощ и услуга? Налага се да изпратя един имейл на
майка ми, а нямам собствена електронна поща.
Младежът смаяно повдигна очи над дебелите очила, видя
невинното дете пред себе си и мигом добродушно му кимна усмихнат.
- Заповядайте, млада госпожице. Готов съм веднага да Ви
отстъпя своята кутия и обещавам, че няма да любопитствам какво ще
пращате от нея. Но ще препоръчам първо да закусите – загрижен за
здравето на детето, изрече баткото.
Момиченцето се съгласи охотно, разположи се на масата и заръфа с
апетит кроасана, отпивайки горещото все още мляко. В това време
баткото продължи да трака по клавишите, мърдаше устни, сякаш си
подсказваше нещо и често хвърляше радушни погледи към детето,
намествайки отново и отново очилата си.
А то, милото, като че дебнеше момента, в който да го стори,
разтвори малката си шепичка и му показа листче с надраскан на него

21
имейл адрес.
Баткото се вторачи в него, побърза да привърши, взе грижливо листа
от ръката на детето и завъвежда адреса. После обърна лаптопа към
момиченцето и рече усмихнат:
- Заповядай, в следващите 5 минути е твой. Аз отивам да си
поръчам едно капучино, а ти не се притеснявай от нищо. Пиши си
спокойно, няма да ти досаждам.
Детето се усмихна зарадвано, поблагодари и след миг потъна
във важната си мисия. Бързо се ориентира в обстановката, подмина
полето subject (тема) и премести курсора на мишката направо върху
работния прозорец на мейл съобщенията. Там бързо написа:
„Контролирай молекулните сита на зео лита в резервната клетка”.
После момиченцето грижливо провери настройките, махна опциите
за запазване на чернова от документа в кутията и натисна бутона с
надпис <send>. Изчака съобщението <Писмото е изпратено>, провери
повторно дали не се е запазило в „изпратени” и хвърли невинен поглед
към своя млад интелигентен благодетел, който тъкмо окомплектоваше
със сламка, черна захар и късметче своята грамадна американска
порция капучино. Погледите им се срещнаха, той се усмихна и се запъти
към нея:
- Нима свършихте вече, млада госпожице? – попита я още преди
да бе стигнал до масата, с угрижен вид на човек, чийто следващи 100
години живот зависят от отговора на детето.
- О, да – бързо отвърна момиченцето. После, недочакало
въпросите му, занарежда:
- Тази сутрин повредих домашния компютър. Татко още спеше
и не исках да му създавам проблеми. И сама мога да пратя месич до
мама, която е по работа в Милано. Исках да я предупредя, че вероятно
днес може и да не сме на линия заради досадната повреда.
- Оооо, това ли било – не скри разочарованието си младежа –
пък аз си мислех, че съм част от световна конспирация. И че утре ще ме
изтезават група бандити, за да им издам тайната ти депеша. Но какво
ще стане, ако майка ти „реплайва” в моята електронна поща?
- Не, няма да го направи. Аз я предупредих, че пиша от чужда
поща, а и тя сама ще се досети. Но, ако по невнимание, това все пак
стане, очаквам, че ще й обясните случката. Ще ми е неприятно да ви
безпокоим повече.
Студентът продължи в същия тон този забавен епизод.
- Все пак, как се сетихте за мен? – пошегува се той.
- Татко ме е водил тук и друг път. Забелязах как батковците
вадят своите лаптопи и се пренасят сякаш в друг свят... Стават едни
22
задълбочени, далечни, чак загадъчни, и ме беше страх да не попадна на
такъв. Щеше да ми е трудно да се оправя. А много исках да се справя
сама – редеше като възрастно момичето.
Но в същото време не му остави никакъв шанс да продължи разговора,
защото докато говореше, стана от високия стол, поклони се лекичко и
помоли да й позволи да се прибере, защото баща й сигурно вече се е
събудил и я търси.
После се изниза през вратата, както и дойде, като видение...

Нина седеше в кабинета на стария Ди Блас и тършуваше в нета,


когато в долния десен ъгъл на монитора запремигва алармата, че се е
появило ново съобщение в електронната й поща. Позачудена заради
късния час, тя отиде в пощата и отвори съобщението. От гърдите й се
изтръгна радостно възклицание.
Най-сетне Ор бе намерил начин да й съобщи, че няма право
на директна връзка и трябва да използва резервния канал, който бяха
уговорили навремето. Нина върна кодиран отговор на новия адрес,
подписвайки се „Лина” и без опознавателни знаци. Предлагаше да
получи новата легенда и разрешение да контролира връзката помежду
им с цел опазване от нежелани погледи.
Не след дълго вече знаеше къде е Ор. Разбра, че е под жестока
карантина. Хрумна й страхотен план. Запраши в гугъл и се зарови в
търсене. Отскоро рекламираха едно ново шоу с елементи от космическа
технология, разработвана за проекта „Глобалното наследство”. Казваха,
че създавало изумителна атракция. Science Future съобщи, че това са
нови усещания предизвиквани от Out-of-body-Experience технологии.
Чрез тях разработили „Магията на безсмъртието”, направление
оживяване на образи в Разширената реалност.
Та с нейна помощ създали виртуално шоу с незабравимия Соломон
Бърк. Намери агенция за онлайн билети и посочи, че търси два. Попълни
заявката, но после размисли. Отиде на нов избор и влезе в агенцията
Ticketstube, написа „Rebirth of King Solomon Burke with Soul’s Alive Or-
chestra” и посочи, че търси най-скорошното виртуално шоу в Америка.
Късметът й проработи. Появи се инфо за „Rebirth...“ в Милениум парк,
в Джей Причкър палата на фестивала за госпъл музика в Чикаго. Бяха
останали два от най-скъпите, VIP билети. „Лина“ бързо ги резервира
и въведе за разплащане банковите си инструменти. След минута вече
разполагаше с електронни билети за Вход А2, коридор 3, секция 1, ред
1 и места 25 и 27.

23
Отвори електронната си поща, избра новата поща на „Фей” и
прикачи единия от билетите със следния съпроводителен текст:
„Господин Фей,
От агенцията за продажба на онлайн билети ме помолиха да
Ви препратя тозиспоред заявката, която сте направили по телефона.
Досаден срив в системата им пречи да го сторят лично, а не искат да
Ви бавят. Помолиха ме да предам, че това е последният свободен билет
за събитието, и ще се радват, ако са Ви доставили удоволствие, като
го предлагат на Вас. Добре дошли на възкръсването на най-великия
рок&соул изпълнител. За повече въпроси, не се колебайте да пишете
на познатия Ви имейл на агенцията. Дано не съм ви смутила със своята
експедитивност”.
Лина се поусмихна, натискайки бутона за изпращане на
електронната пратка. Реши да не чака отговор, минаваше 2 часа
след полунощ. Изнесе се към спалнята, заредена с очакване да чете
благодарности на сутринта.

Фей получи съобщението веднага. Възхити се на чудатия план.


Моментално реши да пътува с кола, въпреки разстоянието. Америка
бе издигнала пътуването в култ, та пътища, коли и гориво бяха повече
от достъпни и винаги на топ ниво. Мигом заживя с трепетите, които го
очакваха. Отговори любезно на услужливата „приятелка” на агенцията
и я помоли да им предаде почитания и благодарности...
Денят Х настъпи бързо. Фей резервира стая в малко мотелче
до Милениум парк. Прецени пристигането си ден по-рано, за да огледа
обстановката. Взе само най-необходимото. За непретенциозен човек
като него то се побираше в обикновена пътна чанта. Във втора постави
любимия си лаптоп, камера и фотоапарат. Добави консумативи и
аксесоари към тях. Малко зачуден на суетността си, метна и един шранг,
в който пъхна панталон, сако и 2-3 ризи. Окачи го над прозореца на
лявата задна врата. С обувките бе по-сложно. За него все нямаше удобни.
Все пак пъхна един официален чифт и леко се намръщи при мисълта за
неудобствата, които щеше му донесе. Накрая изкара колата от гаража и
се посади зад волана, ведно с приповдигнатото си настроение. Хвърли
последен поглед на къщата, нагласи GPS-a и потегли.
След 15-ина минути вече бе стъпил на първата магистрала към
щата Илинойс.
Няколкото часа здраво каране смениха пейзажа. От вечното
лято на Флорида се потопи в чудна есен. Реши се на по-дълга почивка
24
и отби към градчето Женева в щата Уисконсин. Влезе в кафене от
веригата Starbucks. Харесваше я заради ароматното кафе и прочутото
разностилие в мебелировката. Винаги избираше солиден кожен
фотьойл с малка маса, „за партия шах”, както обичаше да казва. Поръча
си любимото wet капучино, разположи се удобно и извади лаптопа. След
минутка-две на екрана цъфнаха иконките и се закачи за wi-fi мрежата.
Отиде в една от масовите пощи и набързо си създаде нов адрес, с ново
алиби в него. „Продуха” новия канал с няколко съобщения-запитвания
към рекламни агенции и магазини. След това погна новините. Изчете
няколко злободневни материала. Накрая се върна в новата си поща
и написа уверено дискретния адрес на Лина. Влезе в работното поле,
подвоуми се, сетне бързо натрака: ... „...където и да си... делят ни няколко
часа...”
Изпрати съобщението, облегна се назад и допи капучиното с
огромно удоволствие. Притвори очи срещу есенното слънц,е облещило
се през огромния прозорец насреща. Няколкото стратегически
спирания го бяха убедили, че никой не го следи. Почувства се щастлив.
Ето че съдбата отново му се усмихваше. След дългия кошмарен сън,
който доскоро изглеждаше безкраен...

Лина бе отказала да огласят оцеляването й. Добрите контакти


между американската и българската полиции позволиха то да бъде
запазено в тайна. Старият ди Блас, оттеглил се в Италия, също съдейства
за потулването. Като потомствен аристократ той ползваше някои
неявни протекции. За простосмъртните те изглеждаха незаслужени
привилегии, но какво разбираха тези хора от „Nobles oblige”?
Животоспасяващите операции, които й се наложи да изтърпи, и
последвалите пластични намеси скриха следите от тежките наранявания,
но не възстановиха предишния й вид. И Нина-Лина получи своята нова
самоличност без програми за защита на свидетелите.
Сега тя бе по-хубава отвсякога. Надарена свише от едно вътрешно
озарение, засия като чудодейна икона. Прие с благодарност новата
си съдба. Знаеше, че я чака живот далеч от прожекторите и шумните
медийни изяви. Но не знаеше, че я чака бездънно пътешествие към себе
си.
---
Лина резервира бизнес класа в „Ал Италия” за полет от Милано
до Чикаго. Самолетът излетя по разписание, направи полукръг над
полуострова и се отправи към необятната водна шир. Имаше пълна

25
информация за случилото се до момента. Знаеше, че от нейните усилия
и способностите на човека, който отиваше да срещне, зависеше по-
нататъшната съдба на проекта „Глобалното наследство”.
Лина си имаше своя версия за трагичните събития. Вече знаеше
кои са подбудителите на злодейското престъпление. Те постигнаха
пъклените си цели – ефектът имаше силата на нервнопаралитичен газ
над гилдията на учените. Дори ЮНЕСКО и респективно правителствата
бяха онемели. Тихомълком денонсираха тайното споразумение.
Времето неумолимо течеше. Изглеждаше, че светът се е отказал от най-
грандиозния проект за собственото си себепознание. Бе посегнал към
един блян, който се бе сгромолясал. Но ето, че се появи смъртоносната
опасност, надвиснала над планетата и животът на всичките й обитатели.
Започна мащабната програма „Последното преселение”.
Какво ли следваше от това за проекта „Глобалното наследство”?
Или световният елит ще съумее да се възземе от пепелищата, или ще се
роди поредният... апокриф. Не искаше да повярва, че при глобалните
комуникации, оплетени в Мрежата, новата „ерес” нямаше да сполучи?
Нима едно убийство може да парализира световната воля? Едва ли
само тя и българинът бяха останали единствени Апостоли на Новата
Истина за Наследството на планетата!
Главата й натежа. Тя метна одеалцето връз себе си и се унесе...

В същото време Фей оставяше колата си на паркинга


пред мотела. Отиде на рецепцията, легитимира се. Намериха го в
резервациите и след малко в ръцете си държеше ключ с масивен
месингов топуз. Замъкна се до стаята, досами двора, обезпокоен от
семплия неприветлив вид на сградата и коридора, по който се движеше.
Пътьом съжали, че икономиса хотелските разноски. Слава Богу, стаята
бе чиста и прилична. Като за 60-ина долара на вечер, рече си с усмивка
той.
Върна се за багажа. Не след дълго бодро щракаше по клавишите
на бойния си лаптоп. От него разбра, че Лина вероятно приключва
полета насам. Ориентира се в обстановката, местните новини,
рекламите и се приготви за вечеря в ресторанта в стил „самотна маса
за един”...
Прибра се в хотелската си стая. Започна да систематизира
досегашната история, за да освободи главата си от налетялите го
спомени. Уви, нямаше с кого да ги сподели. Когато разказваше,
взаимодействието между паметта и мислите му, раждаше нови
26
логически връзки, които произвеждаха неочаквани предположения. И
наличната тематична „база данни” се обогатяваше с нови заключения.
Поразителни прозрения даряваха разказа му с... образи. Магичен
механизъм вдъхваше живот на лицата скрити зад сухите данни.
Образите се превръщаха в истински двигатели на действието и
доразкриваха важни подробности в него, ведно с мотивите, довели до
събитието.
За него нямаше никакво значение кога се е случило събитието.
Лицата, участвали в драма, разиграла се преди хиляди години,
изскачаха от нея под формата на артефакт или сцена и ги доразкриваха.
Негов приятел-археолог се бе пошегувал, че трябва да го използват
като „антена на времето”, с която да датират конкретни артефакти
и събитията, които са ги предизвикали. Така щели да ги тестват за
приемственост и континюитет в общата човешка история. Фей се оказа
чудесен архаичен следотърсач, роден да свързва дори яростно посичани
връзки, да възкресява унищожени контакти и идеи, да разгадава коварни
фалшификации, унищожаващи дълбоко скрити тайни... Изумителните
му способности обаче помръкваха, ако наследствената верига, създала
предмета, е била прекъсната.
Близо 3 часа структурираше и преструктурираше, разхождаше
се напред-назад, дори веднъж отиде до капанчето отсреща за бутилка
бира и чипс. Пътьом му прищрака, че вече е наясно кое от случилото се би
могло да се възстанови по памет, как да се преоткрият доказателствата
за него, но и кое е невъзможно да се възстанови, ако мистериозно
изчезналият Доклад на Малески продължи да липсва. Докладът бе
разковничето. Там бяха заровени тайните.

Дадено ли е човеку да познае себе си и своя произход? Позволено


ли му е да открие изначалните пътища, по които е стигнал дотук?
Самата природа забранява на детските спомени да узреят в съзнанието
ни. Малески бе навлязал в тези зони, дали това е причина за смъртта
му? Или са други причините...
Едва ли светът е готов да подреди по нов начин миналото на
планетата. Със сигурност дори пред лицето на всеобщата гибел има
хора, които бранят Легендата, върху която се крепи международното
разделение. Ново преподреждане на Условия и Права, Занимания и
Благоденствие за цели народи и нации едва ли е по вкуса им. По тези
основни въпроси са отгледани рефлексии, а дълголетната практика
е издълбала дълбоки коловози в съзнанието на хората, поставила

27
е удобни етикети на нациите, погрижила се е за обща промосъл в
световната историография. Ново подреждане не би могло да мине
без всеобщо „Разрешение”, базиращо се на труден консенсус между
великите сили. Та кой беше Джордо, че да приложи подобна всевласт
над човечеството?
Тези мисли като гъсти облаци снижиха хоризонта пред погледа
на Фей. Той се отпусна морно на леглото и се унесе...

В мига, в който Фей отвори очи в хотелската стая, самолетът на


„Ал Италия” кацна на летище О’Хеър в Чикаго. Малка изящна дама като
сянка се приплъзна в тълпата, хвърли безучастен поглед към багажното
колело и се отправи към изхода. На скамейка до него седеше достолепен
господин, който щом я видя, мигом се изправи, поклони се лекичко и
я пусна пред себе си. Излязоха на улицата, след секунди пред краката й
доплува „летящото килимче” на черен елегантен мерцедес. Господинът
галантно отвори задната му врата, после се приведе в очакване да
прибере крака си. Увери се, че е настанена удобно, затвори почтително
вратата й, после чевръсто дръпна предната и седна до шофьора. Колата
трепна и литна напред…
Спряха пред хотел от прочутата верига „Милениум плаза” в
Чикаго. Влизането бе дискретно. Сякаш видение премина през фоайето,
рецепцията, асансьора...
Когато Лина отвори вратата на апартамента, попадна в прохладна
полутъмна приятност с изискани очертания от мебелировката и
аксесоарите в хола, които нашепваха накъдето и да се обърнеш:
О, миг, поспри...
Лина дори не забеляза този примамлив капан, отвори куфарите,
облече лека домашна роба и подреди нещата си. После отметна
завивката на огромното пухено легло и се пъхна между чаршафите.
Миг преди да притвори очи, забеляза червената сигнална лампичка на
телефонния апарат, която упорито мигаше. Телефонът бе със секретар,
а мигането означаваше запис на съобщение. Предният гостенин ще да
го е забравил – рече си тя. Нали беше тук инкогнито.

Недалеч от тези събития, Фей се опитваше да укроти скоростта,


тъй като в последния момент забеляза отбивката за Милениум
център. Най-сетне смогна да яхне блестящата серпантина, водеща към
28
гигантското съоръжение. Нареди се на опашката в колоната, която
влизаше на порции през портала, взимаше входен талон и потъваше
в паркинга. След 20-ина минути автомобилните митарства на Фей
приключиха и той бодро закрачи към палатата Джей Причкър. Наближи
причудливата конструкция, сякаш сам Бог опитал да „разопакова”
огромна консервна кутия с гигантски тирбушон и пробвал да го стори
от всички страни на фасадата. Отпред на поляната, по американски,
вече се бяха разположили безгрижно цели семейства, тинейджърски
групи, влюбени двойки – малки общества от хора, движени от огромния
интерес към заобикалящото ги. Бяха дошли сякаш, за да се сприятелят с
обширното туловище, побрано вътре – залата бе с 11, 000 седящи места,
авансцена, „кошара” и „президиум”. Независимо от ясните и прости
указателни табели, мащабът объркваше. Човек губеше ума и дума и му
бе нужно време, за да се ориентира.
След няколко часа в тази зала чудото разширена реалност,
технологичен пик на проекта „Глобалното наследство”, щеше да
възкреси великия Соломон Бърк с неговия величествен трон и горещи
въздишки по красивия женски свят, виещ се пред него, в опит да му
отмъкне я алена роза, я герданче или я дори цяла тениска. Дотогава
Фей трябваше да си уреди правото да вкара камерата си в туловището.
Имаше акредитация от в. „Зората на Сарасота”, с който упорито налагаше
определена легенда за себе си. Искаше на всяка цена да е оперативен
като служебно лице. Така движенията му ще затруднят евентуалните
„съгледвачи“ и ще му позволят добре да прецени обстановката.
С много късмет успя да уреди разрешение. Тръгна да разглежда
парка, да хапне и се разсее преди невероятната си среща с... „Лина”.

С всяка изминала секунда госпожа Лина Боренда ставаше все


по-нервна. Пробва да удави напрежението с една вана. Подейства й
тонизиращо. После поработи с лаптопа. Изпрати няколко уведомителни
имейла, похвали се, че е кацнала благополучно, че се чувства отлично.
След кратко колебание кликна върху папката с инициали Д.М.
Задълбочи се в материалите, които грижливо бе сортирала. Подобно на
Фей и нея я глождеше мисълта за съдбата на проекта след кончината на
Малески. Въпросите сами се разлетяха в главата й:
Доколко е съпоставимо сегашното състояние с изводите, които
Джордо бе тръгнал да разкрива пред света, миг преди да го повали
коварният куршум?

29
Остана учудена от констатациите, които се набиваха на очи.
Досега бе живяла с чувството, че смъртта му е безсмислена. Та нали всеки
знаеше над какво работи? Достатъчно бе да се изискат проучванията
на многобройните под-екипи, извършвали анализ на материалите,
които им бе пращал. Колко пъти в разговорите бе „спасявала” Джордо.
Та нали разплитането на ребуса палео-балканска писменост тръгна от
нея?!
След закуската обаче проумя, че без Малески и неговия доклад
нищо от изводите, до които бяха стигнали, не можеше да влезе в
научен оборот. Джордо ревниво пазеше уникалната си логическа схема,
върху която строеше своите изводи. Само той би могъл да опонира
на противни мнения и да защити изводите си. Без него всичко се
размиваше в мъгла. Артефактите увисваха в предишното си състояние,
анонимно, без контекст.
Накрая Лина си даде ясна сметка, че Джордо пръв и единствен
бе синхронизирал уникалното изследване за човешкия геном,
автентичните археологически данни и геоморфологията на терена,
използвайки трите резултата като коректори един на друг.
Увлечена в работа, тя прехвърли времето за обяд. Слезе в
ресторанта, избра крайна маса, поръча си лазаня и тирамису, взе за
ордьовър малко спагети, а за аперитив едно малко чинцяно. Върна се
в стаята. Опита да поспи, но сън не я ловеше. Повъртя се в огромното
легло, след миг се изправи решително, отскочи до банята, освежи
се и започна внимателно да се облича. И нея я тресяха емоциите на
очакването...

Чудесен дамски госпъл квартет започна да подгрява публиката.


Момичетата пееха чудесно – вярно, музикално, дори с артистизъм.
Светеха, но не грееха. Публиката усети това и остана хладна. Фей
непрестанно се озърташе, мястото до него продължаваше да е празно.
Внезапно някой го докосна по рамото. Обърна се и застина. Потъна
в дълбоките очи на възкръсналата Нина. Не знаеше дали промяната й
не е резултат от съзнателни опити, не знаеше дали има нова легенда.
Съдейки по своята участ и оперативната тайна, предизвикана от едно
чудовищно убийство, той бе готов да приеме всякакви причини за
променения й вид. Живата Лина се приплъзна покрай него, после се
сгуши на стола си. Тогава размениха погледи и една дълго стаявана
тръпка пробяга в тях. Ръката на Фей обгърна за миг раменете й.
Секунда по-късно тя стана и без да каже дума, се изниза по пътеката
30
между редовете и се сля с тълпата. Фей остана недоумяващ на мястото
си.
Госпъл певиците отстъпиха сцената на клоун-фронтмен, който
обяви, че пее джаз, но забърка публиката в мизансцен на кабаре от 30-те
години в Германия. Оказа се, че е германец, а групата, с която пееше –
местна чикагска гордост. В началото само маркираше, но прогресивно
навлезе в сценичния си образ. Отпусна глас, собствените му изпълнения
го увлякоха, а с него и публиката. И се почна. Подгряващият час
приключи, но страстите продължаваха да се нажежават. Заниза
кавъри на все по-популярни хитове. Нещата станаха неудържими.
Кулминацията настъпи, когато започнаха бисовете, един, втори...
„Горкото „технопарти...” помисли си Фей. Този хитър дойчовец
ще го компрометира с... предимството на живото изпълнение. Още
едно, две парчета и татко Бърк – възкръснал или не, ще се превърне в...
обикновен телевизор!
Но къде е Лина? Заозърта се, най-сетне я видя. Запалила
елегантна пурета в миксзоната, из която се шляеха журналя и
фотографи. Позачуди се какво ли я държи далеч от него. Преди малко
помисли, че и тя желаеше тази мимолетна прегръдка...
Изведнъж осветлението в огромната зала на Джей Прицкър
палата тотално угасна и за 30 секунди всичко потъна в мрак. После
на авансцената замигаха някакви сигнални лампи, колкото да се видя,
че пространството е пълно със сценични работници, които се щураха
напред-назад в строеж на нов мизансцен. Появи се роял, занареждаха
се столове, пултове, аксесоари. Публиката разшумя в мига, когато
мигалките осветиха оскъдно пищен трон, изтътрузен в средата. Дълго
го местеха насам-натам, докато го разположат на точно определено
място. После тронът се стопи в мрака, изчезна от очите на хилядите
любопитни.
Дългата пауза започна да нагнетява нетърпение. Публиката
започна да нервничи. Избухна на няколко пъти в подканящи аплаузи.
Колко лесно се мени настроението – рече си Фей. На сцената прекалено
дълго нищо не се случваше. Болшинството в залата почна да мисли, че
има техническа повреда.
„За какъв дявол ми е всичко това?” – питаше се Фей, побъркал
се от липсата на Лина. Професионалната му музикална култура се
бунтуваше. Шоуто не го грабваше. Какво ли ги чакаше? В най-добрия
случай, виртуална симулация на най-доброто от Соломон Бърк, великия
соул-рок изпълнител. Нов триумф на... записа. Активиране на спомена
останал от един великан.

31
Усетили че прекаляват с масовото търпение, организаторите
пуснаха светлинен лъч към микрофон, на който застана плешив човечец
и търпеливо заразяснява какво ще се случи оттук-насетне.
- „Соломон” ще раздаде 100 кървавочервени рози – рече той
– но само на дами, които „той лично хареса“. Не дърпайте розата от
ръцете му, ако не ви е погледнал! – строго нареди ментора.
- „Мистър Бърк” ще раздаде и 100 герданчета, но ще ги
получавате само от ръката му, без да ги дърпате или взимате сами. Ще
има още изненади – завърши приповдигнато човечецът. Той се обърна
към мъжката аудитория и я увери, че за нея великият Бърк винаги е
пазел най-важното от шоуто – пеенето си.
Едва-що привършил, неочаквано над трона изгря ярко
изкуствено слънце и освети незнайно кога „настанилият се” в него велик
изпълнител. Приличаше на холограмно изображение, но се усещаше
плът. Гледката бе странна, но внушителна. В трона седеше огромен
черен мъж в блестящи разноцветни ламета, допълнително обсипани
с пайети, мъниста и какви ли не бляскави джунджурии. Цялото това
огромно искрящо нещо, окончаващо със солидни очила и черно бомбе,
усмихнато запя най-големият си хит – „Не се отказвайте от мен”...
Разликата мигом се почувства. Бяха използвали данни от най-
добрите му студийни записи. Сочният му тембър гонеше мъката от
кончината му. Виртуалните му оракули накараха публиката да си спомни
за най-бляскавите му вокални изяви на сцената. В озвучаването с висока
резолюция вибрираше във въздуха дори дишането му. Тембристият му
топъл глас взриви големия спомен за него и неговите сценични върхове.
Ето че светът, след стереоскопичното кино, 3, 4 и 5D технологиите,
сега демонстрираше нов връх – истинско дигитално безсмъртие,
разположило се в магията разширена реалност, изградена от нечувана
симбиоза между физическата достоверност и виртуалността, даряваше
усещания, невидими в обикновения живот.
Последва истинско реалистично хрумване – „Последната
среща с Бърк” – без „пудра”, „без грим”, без героизация... Припомни
мъчителният му последен концерт в тази зала. Последното шоу на
великия Соломон Бърк, наследникът на необятния татко Рей, с който
десетилетия разплакваха чадата на Америка и на света.
Друго щастливо хрумване на изобретателите бе бързото
преминаване през тежката част от програмата и пускането на жива
публика на сцената, завихрила нескончаем дискотечен рок. Приживе
такъв бе гвоздеят в Бърковите шоу програми. На авансцената наскачаха
жени от всички възрасти – едни за да огледат отблизо незабравимия,
други за да разгадават тайните на новата топ-технология. В миг се
32
заформи невъобразимо меле. По-смелите дами бързо се покатериха
на сцената и наобиколиха трона му. Музикантите скромно отстъпиха
крачка-две назад и дансинга в „краката на великия изпълнител” мигом
бе препълнен с екзалтирани почитателки.
- Само че – каза си Фей с усмивка – тук не е ясно дали обичат
спомена за него или музиката, на която служеше. Дамите изглеждаха
всецяло погълнати от вездесъщия рок. Бърк ги водеше като истински
музикален медиатор.

До него камерата тихо мъркаше. Фей реши да се заеме сериозно


с нея – зумира няколко плана и обходи огромната палата с наскачалата
наелектризирана публика. Тъкмо бе фокусирал върху холограмния
Бърк и започна да приближава към него, когато до лявата облегалка на
трона видя... Лина.
- Ама че работа – измърмори на себе си той и насочи камерата
към нея. Лина кършеше снага, виеше се като същинска бяла негърка пред
надвесилия се над нея „бачо Соломон“. Една от дъщерите му участваше
в мизансцена в името на реализма на магията, забърса грижовно с
огромна виртуална кърпа голямото му голо теме, което лъщеше от
обилна пот. Милият Бърк бе моделиран и анимиран съвършено и като
визия, и като реакции.
Лина се наведе над ухото му, прошепна нещо. „Бърк” кимна и
след малко в залата се понесе:
Don’t give up on me...
и... концерта започна отначало.
В следващите три песни Фей не издържа, измъкна камерата от
триножника, нахлузи я на китката си и тръгна решително към сцената.
Като повечето хора тук, той не осъзнаваше какво прави. Магията го
зовеше напред. Разбутването на тълпата не беше лесна работа. Попадна
на импровизирания дансинг, където дамите се надпреварваха в ритъм
енд блус, гъвкавост и грация. О, много от тях бяха просто буйни. Стори
му се, че едва ли някога ще си пробие път до... краката на Великата
Илюзия. Загуби всякаква надежда. Защура се с работеща камера в
ръце.
Обзе го операторска страст. Снимаше... американски планове,
едри планове, панорами, близки и средни... Снимаше... Налетя го
страстта към документирането на възкръсналата вакханалия. Вече
нямаше представа за времето. Не знаеше колко продължи това. Бе
изгубил Лина от погледа си. Беше примирил, че няма да я види повече...

33
Обърна се и понечи да си тръгне. И я съзря. Беше изумителен
контрапункт. Седеше кротко и незабележимо на първия ред зад
вилнеещата дамска тълпа. Изключила се от врявата. Пренесла се в
нейния свят. Неподражаемият. Светът на вълшебствата, на далечните
чудеса, на които тя по свой си начин служеше... Тя индикира, че го е
забелязала, и отмести поглед встрани...

Фей се върна примирено до мястото си. Хората не искаха да


напуснат залата. Станали-седнали, с блеснали очи те коментираха
безспир. За пръв път виждаше поразителния ефект от странното
представление...
По същите причини – за да го обсъди със себе си, Лина се бе
оттеглила от шумотевицата, така внезапно, както се беше потопила
преди това в нея. Искаше да анализира, да осъзнае случилото се и
постави заключенията в личната си „папка”.
Най-сетне хората тръгнаха да напускат, още коментирайки
разпалено. Залата започна да опустява. Фей се зачуди какво да прави.
От Лина нямаше никаква следа. Озърна се дискретно на всички посоки.
Нищо. Нямаше избор. Трябваше да тръгва...
Доближи един служител от охраната на залата. Тъкмо го
подминаваше, когато онзи едва забележимо мръдна с устни:
- Мистър Фей? – почувствал утвърдителния му отговор, отново
безизразно продължи:
- На стола срещу вас ще видите билет от концерта. Вземете го.
На гърба му има съобщение за Вас.
Фей погледна зачудено, хвърли поглед в подсказаната посока и
видя самотен билет да се гуши в сгъвката с облегалката на стола. Без
да бърза, с небрежен жест го взе, поблагодари безизразно и отмина. На
гърба му пишеше:
Парк плаза хотел, 151, N. Michigan ave, ап. 3
Разпозна почерка на Лина. Това бе близо до Милениум парк, само на
две преки. Трябваше да се отърве от колата. Заби към паркинга и плати
за нощуването й там...

34
Радостта от Общуването

На вратата се почука „на синкоп”. Лина отвори с широка усмивка.


Доживяхме да се срещнем...
Фей пристъпи като замаян към нея, а тя разтвори ръце и
го прегърна. Подсъзнанието им изригна и след предългите дни на
неизвестност и раздяла, те осъзнаха, че никога не бяха престанали
да мислят един за друг. Бяха отгледали, с грижа и много любов, една
невероятна нежност. Осъзнаха, че и двамата са й подвластни.
До мига, в който съдбата безцеремонно ги раздели, бяха усещали
огромна симпатия един към друг. Тогава си мислеха, че тя се крепи
на радостта от сходния начин на мислене и съпричастността им към
еднакви цели.
Но в мига, в който сега срещнаха погледите си, разбраха
истинската причина. По време на раздялата, мислите им бяха летели
неуморно към другия, а нещо там, близо до слънчевия сплит, бе
дълбало неумолимо в негова полза. През цялото време Фей не искаше
да повярва, че я е загубил завинаги. Сам Господ бе чул молбите му и
чудото стоеше оживяло пред него.
Лина се бе избавила в ужасяваща битка със смъртта, наранена и
полужива, губеща последните си капки кръв. Със следпоследни усилия
бе изпълзяла през единствения изход на пещерата, 20-ината метри до
шосето, където я бяха открили в несвяст.
Битката за живота й продължи седмици с много променлив
успех. Дълго не идваше в съзнание, лекарите мислеха, че са я загубили.
Преляха й 17 литра кръв. През това време тя се разходи до Рая, омаяна от
красотата и примамливостта му. Но постепенно започна да осъзнава, че
земната й мисия съвсем не е приключила. Силите й за борба се събудиха
и успя да се върне. После остана с месеци в четвъртото измерение, не
знаеше коя е и защо е. Когато се върна на земята, я споходи веста, че е
загубила Джордо... после...
В дългите дни на оздравяването, мислите й се насочиха към Фей.
Той влезе в живота й, изпълни цялото й съществувание. Тя не знаеше,
че любовната мъка бе поразила и Фей. Предстоеше им да научат. Не
бяха я чакали, не бяха се надявали. Животът им до този миг изглеждаше
изчерпан. И двамата бяха понесли жестоки удари на съдбата, без да
имат и ни най-малка вина. Преди да се видят отново, в своите безсънни
нощи, безброй пъти се опитваха да проумеят защо им се беше случило
всичко това? Беше толкова жестоко, колкото и безсмислено. Ако е
божие наказание, то какво Бог искаше да им каже?

35
*

Лина падна в прегръдките му. Слепени от вълшебно лепило


потънаха един в друг. Огромен прилив на нега нахлу и сля телата им.
Многострадалната светица се притискаше неистово в него, търсеше
устните му, впи се в тях. Той бе самата предпазлива нежност, сякаш не
вярваше, че е истинска. Толкова мъничка, ефирна, бе почти в паника,
от страх да не я нарани. Любовта му се омеси със състраданието,
избуя в несънувана нежност. Странна смесица, невиждана смесица.
Неопределима смесица от изтънчена нежност и обожание. Това бе
всичко. То бе достатъчно...
Страхът да не я нарани го преследваше, дори когато се озоваха
в леглото. Фей се чудеше къде се скри уж вроденият му ужас от вида на
рани. Недоумяваше през цялото време, докато милваше всяка фибра
от изтерзаното тяло. Докато целуваше всеки милиметър от него. Лина
бе още само кости, облечени в кожа, но в извивките на перфектното си
тяло бе като изящна индийска статуетка. Истинска, възбудима, буйна,
готова за необуздана любов. Фей инстинктивно търсеше начин да й
отговори, без да прекалява. Галеше я, целуваше я... вече я обичаше...
Минаха два часа, докато се сетят, че не са обелили и дума. Фей
се освежи под душа и се захвана с барчето. Измъкна леки квалитетни
напитки, ядки и шоколад. Подреди масичката, докато Лина се
забавляваше в банята. Не след дълго и тя се появи, препасала бяла
хавлиена кърпа връз гърдите и с бял тюрбан на главата. Вървеше боса
по килима, не, не стъпваше по него, походката й бе сбрала цялата
грация на света. Приплъзна се край него, за да потъне във фотьойла
насреща, поставяйки на табуретката изящните си дълги крака. После
взе приготвената за нея чаша, повдигна брадичка с ръка към ръката на
Фей. Чашите им се срещнаха с лек звън:
Жадувах да те видя – о, чудо, двамата подхванаха едновременно една и
съща фраза.
Спогледаха се смаяни, после избухнаха в буен смях. И разговорът
се отприщи. Ако имаха сто гласа щяха да говорят едновременно с
всичките, постигайки най-красиво звучащата полифония на света,
достойна за проникновения гений на самия Бах. Но имаха само по един
свой глас, през който опитаха да прокарат милион чувства, мисли и
усещания, подлютявали ги месеци наред.
Затънаха в дълбокото удоволствие от общуването. Може би само
музикант-виртуоз, открил идеалния партньор за високото изкуство на
камерното музициране, би разбрал част от взаимното удоволствие,
което изпитваха. Страстта, която се разгаряше помежду им, ги отклони
36
от сложните теми и те забавно редуваха коментари за възкресението
на Соломон, странните изчезвания на Лина, пикантните моменти от
предишни срещи и преживявания.
Питиетата бързо намериха път към гърлата и скоро се предадоха
вечно жадни на ласките. Върнаха се в неземното удоволствие.
Свръхчувствителните им тела потреперваха при всеки допир, сякаш
не докосване, а взрив се възпламеняваше с него. Беше някакво чудо.
Не е за вярване, че и двамата се загубиха в свръхусещания без реални
„бойни действия”. Фей подпита леко притеснен за настроенията на
партньорката си, но я видя по абсолютно същия начин увлечена в нещо
толкова нематериално красиво и замълча... докато утрото просветля.

След закуска се качиха на покривната тераса на хотела и оживено


обсъдиха ситуацията, в която бяха попаднали, начертаха план за
действие. Фей отиде да докара колата. Когато пристигна отново, Лина
го чакаше в линколна. Без забавяне тръгна напред, сподиряна от него.
Отправиха се извън града, но следяха внимателно един за друг. Вече
не искаха да се изпускат дори за минутка. Стъпиха на магистралата и
се стрелнаха в редичка по нея. След 30-ина минути отбиха към ексит с
надпис „Непървил”. Влязоха в градчето. Минаха няколко светофара и
спряха пред малък семеен хотел до реката. Влязоха в кокетен вътрешен
двор. На рецепцията вече ги чакаха. Грабнаха ключа и след секунди
бяха в стаята, нетърпеливи да повторят вълшебствата от предната нощ.
Тази бе нощта на проникването. Дълбоко, всестранно и всецяло.
Опознали се, извървяха най-сетне пътя от тихите наслади на нежността
до бурната страст. И в това бе тяхното чудо. Толкова хора се движат по
обратния път, заблудени, че страстта ще ги дари с нежност. И толкова
много хора угасват върху нейния буен, но тъжен и самотен бряг.
... безумието на плътта догаряше с бавен пламък, когато Лина изрече:
- Завива ми се свят, когато погледна в очите ти. Замайва
ме тяхното светло и спасително знаме и губя представа за форми,
пространство и ритъм...
- Бих искал да премина живота си, без да убивам – продължи
Фей, но докосне ли те някой, ще извърша смъртния грях... в себе си една
дива и красива, една невъзможна любов откривам и следвам нейните
пътища – те са в мене и аз съм целият в тях...
... замаяната Лина:

37
И в този свят, в който всичко е относително, в който се стапят
омраза и болка, весели детски погледи и дива любов, се появи ти... нине,
пристно и во веки веков...
... амин...

Лина стана и отвори капака на лаптопа си. От преживяните


вълнения влезе по навик в старата си пощенска кутия. Там се мъдреше
следното съобщение:
Today is the birthday of Mr. Jordo Maleski. Greet him!
В първия миг се стъписа, после осъзна, че автоматичния четец
на календара с рождените дни продължава неумолимо да напомня.
Не издържа и заплака... Той, милият Джордо, ще продължи, може би
докрая на света, да „живее” в електронната мрежа. Докато някой не се
сети да го изтрие. Но кой? Спомни си, че бе споделял за майка си, която
хич не била фамилиарна с интернет...
Посочи съобщението на Фей, който също се разстрои. Двамата
се облякоха и напуснаха стаята. Слязоха по стъпалата на крайбрежната
улица и тръгнаха по чакълестия бряг досами реката, който следваше
извивките й...

- Къде свършва необходимостта и започва предизвикателството?


– внезапно попита той, пронизвайки с гласа си шума на реката.
- Излишно е да ръсим клетви и заклинания. Това напомняне в
мига, когато се събрахме заедно, сочи, че пред нас стои недовършеното
дело на Джордо.
- Връща ме в спомените за баща ми, който си отиде като откраднат
от тази земя и ми вмени неподозираното качество да се посвещавам на
каузи, в които сам вярвам и които съм обикнал. Великите дела не могат
да изпадат в забвение. Откъде да започнем?
- Знам, очакваш да ти кажа за писмеността? – бързо му отговори
тя. Най-голямото престъпление към историята на твоя народ бе лъжата,
че е бил безписмен. А истината е, че от него започва най-дългата писмена
традиция. Е, гузните ви хранеха със заместители – получавахте тази
истина „обработена” – дали сте азбука на „вси славяни”. Че сте я дали,
дали им сте я. Но заради това последно „разкрасяване на истината”,
светът загуби генезиса на уникалната, най-старата, палеобалканската
писменост. Нейните изначални и последващи издания бяха
38
унищожавани, за да не се виждат корените на последната ви азбука –
„Славянската” писменост.
- Доктрината изискваше задължително изтриване на още думи
– прекъсна я Фей – Произход, Наследство, Духовност.
- Изтриването на прадревните издания на писмеността лиши
тукашната древна цивилизация от ценно доказателство за качество.
В най-добрия случай тя съществува в главите на археолозите и оттам
в паметта на света като местна култура, приела с радост чуждите
цивилизации?! Това унижи най-старата европейска история. Истината
за писмеността бе манипулирана и строго охранявана. Писмени знаци
бяха съзнателно игнорирани, заличавани от терена или скривани из
дълбокия резерв на фондовите хранилища. Те трябваше да останат
неразгадани!
- Точно затова се уповавах на вас – усмихна се Фей, а и за
разчитането на палеобалканската писменост с основание очаквах чудо
от теб. Дори в един разговор, в твое отсъствие, Джордо – вечна му
памет – ми каза, че това е била причината да го придружаваш в опасната
мисия.
- Историята е следната – на свой ред се засмя Лина. Помниш ли,
когато ти разказвахме за средновековните забавления на италианските
мадригалисти, надпреварвали се да „композират”, извличайки музиката
от сричките заложени в текстовете на самите мадригали. Тези
вълшебни срички – до (на италиански още и УТ), ре, ми, фа, сол, ла и си
са средностатистически най-често срещани в италианския език.
Помня разбира се – прекъсна я Фей. Нали Джордо направил забавна
компютърна програма, обръщала в песен всеки въведен в компютъра
текст.
- О, ти имаш чудесна памет, приятелю – похвали го искрено
Лина. Да, доста си поиграхме с нея, достави ни весели моменти и...
дотам. Тогава се чудехме защо това ни се случва? Но както знаеш, няма
случайни неща...
- Опитвам се да предугадя накъде биеш, но оставам в неведение.
Напоследък доста ентусиасти направиха опити за разчитане, някои от
тях сериозни, други спекулативни.
Много точно обрисува обстановката, но ти знаеш, че се зачитат само
успешните опити. Да прескочим историите. Когато се изправихме пред
тайната на палеобалканската писменост и обсъждахме известното
и неизвестното за нея, се сетих за тази компютризирана музикална
закачка. И сега – чуй ме внимателно и сам прецени дали не сме белязани
– оказа се, че вашата първа писменост е именно силабар, сиреч сричкова
писменост. Всяка графема в нея означава една сричка!

39
- Но това е базово откритие – почти извика Фей. Вълшебен
ключ, с който ще бъдат отворени много врати, ще бъдат разкрити много
тайни за балканските народи, за начините по които са се приобщавали
към света...
- Успокой се, скъпи – поусмихна се Лина. Историята, която
ти разказвам, Джордо запази за финала. Знаеш колко обичаше
магьосничествата. Искаше да съобщи за откритието точно на световната
конференция, но не успя... Сега знам само, че най-старата писменост
в света – палеобалканската е силабар. Знам още, че ваши лингвисти,
разпознали в почти неизвестния Линеар А, първата ви писменост.
Това ме провокира да се задълбоча в проблема. Бях шашната, та вие
сте страната с най-дългата традиция в писмеността. Питах се: колко
писмености сте създали през хилядолетията? – 4, 5, 6...?
- Искаш да кажеш, че прочутото „протогръцко” писмо – линеар
Б разчетено от Чедуик и компания, е обикновена заемка от по-стария
линеар А, който имал палеобалкански произход?
Точно това искам да кажа – третият език от прочутия Розетски камък е
на линеар А. Оказвате се жертва на плитко скроена спекулация, която
обаче ни насочи към истинския проблем – липсата на сигурни знания за
стария пеласгийски или както го наричате по инерция – тракийски език.
Това, което ни спъна бе, че нямахме никаква представа за говоримия
език, който отдавна сте обявили за мъртъв и сте престанали да го
търсите, въпреки че той е бил в основата на всички индоевропейски
езици...
Все един ден гърците ще признаят, че са от същото котило.
Няколко племена, решили да се възползват от катаклизма в Черно
море, се отцепили в опит да овладеят първенството между съседите си
и ги оглавят...
Да, капанът с липсата на достатъчно познания за тракийския
език наистина можеше да се окаже проблем... Докато Джордо не
откри цели 4 тома с „тракийски език” – резултат от проучванията на
отдавна покойния ви професор Кирил Влахов. Липсата на достатъчно
интерес в научните ви среди и раздори между наследниците, правеха
достъпа до тях непредсказуем. Малески се зае с проблема, но нямам
информация какво се е случило... Знам само, че в последно време
надлежно документираше наличните артефакти с писмени знаци, а и
доста плочки със силабарна писменост събрахме от иманяри...
Двамата продължиха разходката си мълчаливо. Край реката
задуха, след малко едри капки дъжд западаха тежко по земята. Сякаш
природата си ги прибра в хотелчето. Затвориха вратата на стаята и този
път оставиха само за себе си случващото се помежду им.
40
*

Минаваше полунощ, когато Лина се раздвижи.


- Годишнината на Джордо наистина е подходящ повод да
продължим делото му. Дали да не погледнем официалната публикация
в „Глобално наследство”, може би ще намерим нещо, което да ни насочи
по следите на мистериозно изчезналия доклад? Не вярвам, че някога ще
го намерим непокътнат, но негови части, чернови, заготовки, клипове,
филми, мултимедия и анимация, дори холограмни изображения и други
виртуалистики биха ни помогнали. Те съпътстваха документацията
и илюстрираха изводите. В тях са разсъжденията, доводите и
заключенията на Джордо.
Търсейки официоза, двамата се заровиха из десетки
сайтове, форуми, социални мрежи, фрапиращи блогове. Изумиха ги
нестихващите коментари по темата, явно активирани от годишнината
на Малески. Светът продължаваше да недоумява как гибелта на един
човек спира работата на десетки светила в науката. Лина промълви
засрамена:
Джордо е жив. И крещи да открием неговата истина.
Някои коментари бяха повече от любопитни.
„Отминаха годините, когато гледахме заплашително езотериците.
Изтече “периодът на актуалност” на соц-доктрината, стопирала
архетипните митове. Умря нескопосния опит за замяната им с
Универсалния Мит наречен Партията. Тя така и не разбра, че не би
могла да замени... цикличността, основата на мита. Тя от памтивека
люлее народите. Разполагали в нейното уютно легло своя бит, вяра,
традиции, сиреч своята специфична култура. Причината е прозаична
– първото, което опознал човек по местата, където попадал, били
елементите на климата, носещи природните промени. Та нали от тях
зависел начинът му на живот. Повтаряемостта на елементите отгледали
ритуали, превърнали цикличността в... митично време. То е омесено от
обряди и ритуали на Вярата, върху която се крепи духовното здраве на
човечеството. Да се обезмисля всичко това бе повече от безумие. А се
случи на Изток, в духовната родина на човечеството. Някой бе решил,
че хората ще живеят по-добре без корени, без наследство, без вяра, па
било то и в безсмъртието...
Затова и сегашното отрезвяване е трудно, дори болезнено.
Изтокът се завръща към своите корени безнадеждно объркан. Много
вода е изтекла под мостовете, убитото няма да се съживи, а светът
се хвана за гушите на елементарно религиозно ниво. Това не може да
продължава. Време е отново от Изток да изгрее звезда...”
41
- Виж ти, виж ти – зацъка с език Фей. Да не повярва човек. После
продължиха с четенето:
„... сега езотериците приказват неспирно за изгрева на шестата
раса, която ще възвести новата ера в живота на хората. Така те по
симпатичен начин експлоатират астрономията, отдавна доказала,
че прецесията, чийто голям цикъл е около 26000 години, ни вкарва в
траекторията на различни астрономически съзвездия на всеки 2160
години. Скоро ще напуснем съзвездието „Риби” и ще си навлечем
въздействието на „Водолей”.
Всяко преминаване в друго съзвездие предизвиква голяма
промяна в спиралата на човешкото развитие. Този Върховен Космичен
План работи. Някои учени дори сочат, че той е бил известен отдавна.
Хората оставили ясни знаци за това – преди мита за „Рибата” на Христос,
имахме мита за „Златното руно” точно в разгара на съзвездието „Овен”,
преди него всички се кланяли на „Бика” точно по време на съзвездието
„Бик” и т.н.
Чертите на нова цивилизация отдавна са налице. Тя промени
коренно погледа ни за света и отглежда непрестанно нови и нови
усещания. Чудо е, но те са базирани на старите ни рецептори. През тях
покълва „шесто чувство” и ни превръща в „нови хора”. Вече дори не се
питаме възможно ли е това?
За пръв път (дали?!) в историята на човечеството, експерименти
с нови технологии създават паралелна (виртуална) среда и тя, а не
природата, тества и донастройва рецепторите ни. Технологиите
уплътняват граничните им параметри и миксират нови комбинации
в тях. Симулативните модели са повече от успешни. Те изтръгват от
скромно лимитираните ни рецептори свръхнови усещания. Старите
теории за нашата чувствителност, за ограниченията при възприемане
постъпиха в музея на човешката еволюция. Осъзнахме, че рецепторите
ни са живи устройства, способни да се обучават така, че реакцията им
спрямо едни и същи стимули да се мени. Те не са клипсове, закачени по
главата ни. Много природни фактори влияят върху възприятията ни.
„Нотите са общи, но работят по различен начин в съзнанието ни”.
Екпериментите продължаваха. Щокхаузен пръв унищожи звука,
създавайки от специално записани хармоници нов инструмент, за
който те бяха “тонове”.
Не бяха пощадени и очите ни. Техните биопараметри,
функционални особености, че дори и издръжливостта им бяха
подложени на ожесточени тестове за издръжливост. Симулациите
почиваха върху старите знания за физиологията на зрението. Скоро те
бяха опровергани. Научихме за ред нови поведения на окото – как гледа,
42
как различава цветове и движение, за колко задържа всяка картина, как
лявото око допълва дясното...
И доскоро симулиращата реалност, виртуална среда, започна
да бълва свои собствени продукти – стереоскопичното кино, 3D
киното, Out-of-body-Experience усещания, холограмните изображения,
виртуалния звук и 4D и 5D изображения, съпровождащи картината...
Поколението, отглеждано в такава среда – за добро или зло – не може
да е същото. С него няма как да си приличаме.
Изкуственият интелект в роботиката скоро ще изхвърли
робините от кухнята, от почистването, от охраната. Усещанията, които
придобиваме извън тялото (out-of-body-experience) вече създават
у нас усет за разширена реалност. Влизаме в магазин, харесваме си
часовник и вече го виждаме експониран на ръката ни, а продавача дори
не се е пресегнал за него. Демонстрирайки висша степен на полезност,
разширената реалност навлиза в живота ни, за да запълни двата
паралелни свята – реалния и виртуалния и ни достави своето щастливо
решение, но... на друго ниво.
Дори мисленето ни е обхванато от чудото на свръхинформирания
човек. Липсата на прясна, камо ли подробна информация в миналото,
погубваше любопитство на човека, а вродената му склонност да
разсъждава в условията на недостиг на данни, го пращаше в безброй
заблуди. Така се нароиха (анти)логически умозаключения, базирани
единствено на интуицията (каквото и да означава това) и на емоциите
– механизмът доведе до безброй наивни и погрешни мнения по
фундаментални за човешкото съществуване въпроси. Но сега човекът
получава свръхинформираност по многобройни канали, задълбочени
изследвания пристигат на мига. Роди се свръхинформирания индивид,
способен да смени моментално мнението си по ред доскоро кардинални
за човечеството и битието въпроси. Явлението нарекохме делиберация.
Бушуващата информационно-комуникационна революция промени
общото, а и специализираното ни ниво на компетентност. То се повиши
неимоверно от наученото в Мрежата и възможността за незабавни
справки в безброй електронни справочници, енциклопедии, от
общуването в социални мрежи и капсулирането на групи съмишленици.
Интернет се превърна в универсалния паноптикон.
Срещу тази информационна буря остана да крепи човека,
единствено вродената му евристика. Но делиберацията се превърна в
естествено състояние на индивида. Слава Богу, засега това тласка всеки
към комуникация с ближния...
... Ето че, Лина и Фей неусетно бяха нагазили в дълбоко,
попаднали в окото на бурята в модерните времена.

43
*

Залепиха се за сайт, нарекъл се, с хумор, Уикисекс.


„Щом някой чете този доклад, значи вече съм разсекретен. Не е
тайна, че американци и японци отдавна отглеждат роботи, способни да
заменят хората, особено в стандартни манипулации – от кухненската
работа до гледане на възрастни хора. След падането на „желязната
завеса” обаче към нас хукнаха живи роботчета с много ограничени
способности. Еднаквостта на техните стандарти бе шокираща – мащабен
био-експеримент на соц-системата. Способни да се реализират само на
пазара на нискоквалифициран труд. Приехме ги. Трета световна война
не може да има, а критиките за търговията с мозъци не стихват.
Тези хора създадоха неописуем социално-психологически проблем.
Какво ще правим роботите? Ако пуснем изкуствените домашни
прислужници – чисти, акуратни, честни, захранени само от акумулиращи
слънчевата енергия батерии срещу милионите осакатени от комунизма
същества, с тях ще е свършено, обречени на глад и мизерия техните
страни никога нямаше да изпълзят от Тъмното...

Интелект от ново качество причакваше Лина и Фей в блога на


студентката К.:
„Бурните технологични промени са само върха на айсберга
от открития, които преобърнаха представите ни за света и отгледаха
нашето хиперактивно поколение. Нашата интелигентност се захранва
от източници, непознати до днес. Въображението ни е от нов холограмен
тип, а креативността ни не познава материални граници. В нас зрее друг
модел за общуване, други идеи за социална среда, друго обществено
поведение. Сред нас се формира нова многопосочна система за
извличане и предаване на информация, различна от писмеността.
Освободихме се от прочутото мислене „отляво-надясно”.
Припознаваме се във електронните игри, в симулативните модели, и
вече се чудим как да пъхнем виртуалната реалност във физическия свят,
в който все още живеем. Настана ерата на нова първичност. Изтече
времето на първото виртуално поколение – време на приспособяване
и налагане на тези средства. Удари часът на разширената реалност,
коригираща реалното с виртуални средства.
Настанаха „дни на проверка”. Те преустановиха непознаването
на тази нова култура и нейните практики. Само с „посоляване” на
речника с купешки думи вече не можеше да мине. Ръководителите от
44
стар тип, които трампеха политическата си лояност за остарелите си
виждания за новата среда, ни докараха жестока криза. Очакванията им,
че един ден ще научат „копчето на умната машина” да се подчинява на
ниската им управленска култура, така и не се сбъднаха.
За огромно съжаление тези процеси затрудниха в известна
степен всички. Те се оказаха по-бързи от еволюцията в мисленето ни.
Бог знае какво би се случило, ако не се бяха появили децата-индиго,
родени сякаш от новите измерения в средствата, с които опознаваха
себе си.
Макар и необичайно толерантна, интелигентната матрица изчака
достатъчно дълго, за да даде шанс на всички да се пригодят към новите
модели на работа във всички професии и дейности. Но това време
изтече и технологията, която навремето удесетори производителността
във всяка работна сфера, ни заплаши с нескончаема криза. Късно е да
гадаем докъде ще ни доведе новата парадигма, защото тя вече ни е
довела. Всеки ли разбра за какво иде реч днес? Последното преселение,
което е пред прага ни като светкавица, озари бъдещето, а това което
предстои тук е как достойно да погребем Стария свят.
- Любопитно, нали? – спря четенето Лина. Но Фей бе нетърпелив
и продължи сам:
„Новата смърт, която ни чака означава само едно – ново
раждане. Имаме шанс да бъдем свидетели на изключително рядък
момент в историята – обсъждането му. Пръстите на едната ръка са
предостатъчно, за да преброим предишните подобни смени. Всяка
нова епоха е закопавала „стария свят”, осъждала го е да си отиде.
И винаги имало потърпевши, които се вкопчват в „доброто старо
време”. „Актуализатори” пък искрено вярват в новото съществуване
там, някъде другаде. Те са щастливи, защото знаят, че със сигурност
ще има обществени промени, причинявани от новата среда и ниво на
съществуване.
Нека бъдем смели да посрещнем смъртта преди раждане.
Гениалният Й. С. Бах казва „да” на Добре темперираното пиано,
въпреки че то затрива музикалната природа на звука. Великият Чаплин
се отказва от гения си в пантомимата и сам прекрачва лоното на
говорящото кино...
Това експозе бе в центъра на мощна обща дискусия. При това в
блог посветен на... глобалното наследство на планетата.

*
Най-сетне Лина и Фей влязоха в официалния портал на Проекта.
Отдалеч си личеше, че той е променил своето предназначение.
45
Скъпи съпланетяни,
„Глобалното наследство” иска да представи пред Вселената
добрите практики, съществували на Земята. За да се случи това,
трябваше да проучим... лошите практики. Обезпокоително е точно
сега, но сме длъжни да посочим, че на планетата са изчезвали цели
биогенерации. Каква е била причината? Тежки условия на живот или
трудности в приспособимостта? Провиждаме и планетарен колапс,
умъртвил „доисторическата” фауна. В резултат на „биологическото
прочистване”, чудото, наречено живот, родило нови видове, запълнили
природните ниши. Това, може би, доказва, че животът е резултат
от местна еволюция и утежнява подготовката за предстоящият ни
скок в необятния Космос. Остава ни да се надяваме, че и ние сме от
същото тесто. Няма еднозначен отговор за причините, още търсим
какво им е липсвало, за да оцелеят?
С възцаряването на Разума нещата се усложняват. Homo sa-
piens произвежда култури, но малка част от които се развиват и под
някаква форма са стигнали до днес, повечето изчезват. Археолозите
се трудят да проумеят етапите, през които са минали. Опитват
се да разберат защо са възниквали и загивали, редят световната
мозайка на наследството.
Кое движи махалото от една в друга крайност? Дали
технологичните открития в крайна сметка не са се оказвали пагубни?
Историята на планетата продължава да бъде осеяна с малки „бомби”,
които втрещяват с нелогичността си. Например ранното злато в
Тракия, където в няколко гроба преди цели 6600 години били оставени
над 4000 златни миниатюри, свидетелства за технология и познание,
изпреварили света с хиляди години. Но защо хора по това време ще
прахосват такива усилия и интелектуален труд за едно погребение?
Чий е бил този „чеиз на смъртта”, дали и как е носен приживе?
„Изпреварили времето си постижения”. Как така по едно и
също време на различни места по земята хора, живяли едновременно
и в неолита, и в... бронзовата епоха?! Излиза, че тогава, ако човек
попадне на 100-ина км в „грешната посока”, отива в друго време, в
друго измерение!? Що за парадокс е това човешко развитие? С малко
въображение същото е и днес. Защо сме търпяли и търпим тези
главоломни разлики между човеците? Това не вещае добри перспективи
пред Последното преселение.
Какво ли е означавало да излезеш от каменния век... 3000
години след други? За каква памет към първопроходци и откриватели
говорим при подобни умопомрачителни разлики във времето? За
живеещите през 1600-ната година пр. Хр. и напиращи да преминат
46
тогава от каменната в медната епоха, приказките, че подобно нещо
вече се е случило хиляди години преди това, но на друго място, звучат
наистина като мит... за Атлантида!?
Археолозите сами дообъркват нещата. Как да разбираме
„прозрението” на английски експерти, че пришълци създали
Стоунхендж, когато знаем, че преди него, и то в Европа, такива
съоръжения били съграждани 2500 години преди това. Но продължаваме
да се питаме откъде са дошли тези пришълци, вместо да проследим
пътя, по който са стигнали първооткривателите до там! И що за
население открило и създало първо подобни чудеса?
Локализирахме родината им – Балканите, Родопите,
единствената планина в Европа, където „камъни са местени с акъл”
още през петото хилядолетие пр. Хр. И припознахме в „пришълците”
потомствата на тези открили и измайсторили Родопските
оригинали на копието Стоунхендж.
Но не е само Европа приемник на тяхната висока цивилизация.
От Родопските мегалити до пирамидите в Египет, разстоянието
също се измерва с... 1500 години.
С изследванията на човешкия геном получихме шанс да
проследим пътя на тези родопски бегълци-пришълци.
За да използваме всемирната история при написването на
„Ръководство за оцеляване и развитие”, което всички очакват от нас
днес, трябваше да си изясним тези тъмни страни от изначалната
ни история. Само така ще предпазим бъдещето си от заблуди
и манипулации. Преди нас е съществувала вълнуваща древност,
чието природно съсипване и прибързано погребване скрило много от
въпросите, които тя вече била решила. За да актуализираме нейните
достижения, ни трябваше много време за съпоставяне. Това, че тази
древност още отсъства от културната карта на света, е много лош
атестат за човечеството. И е истинска спирачка пред опитите да
спасим човечеството от загиващата ни планета.

ПРОЕКТЪТ ДНЕС

Всъщност „Глобалното наследство” отдавна бе загубил


първоначалния си замисъл. Бе лесно той да се промени. От самото му
начало неговото висше ръководство бе засекретило управлението на
ресурсите, ангажирани с изпълнението му. Официалните водещи –
ЮНЕСКО и Световния научен съвет, бяха обикновени подизпълнители,
прикриващи проблемът, надвиснал над планетата. Още тогава се бяха

47
появили обезпокоителните данни, че дните на Земята са преброени,
но те все още имаха неясни очертания, а и бяха удавени в дежурния
оптимизъм, че и този път човечеството ще оцелее и планетата ще се
размине с катастрофата. Но заплахата бе вече индексирана. Затуй
всички лидери на страните-членки на ООН се съгласиха с готовност
да съдействат разработката му да продължи под същото име, но с
променени цели и задачи. Сам за себе си проектът бе фундаментален,
а ползите от неговата реализация – всеобхватни. Ред негови програми
и подпрограми идеално паснаха в днешното напрегнато време. Това бе
голямо облекчение и мнозина си казваха
- Добре, че е този проект, за да съсредоточим сега усилията си в
транспортната част на Поспедното преселение.
Постепенно стана ясно, че едва ли ще бъде намерена възможност
за спасението на всички хора. Голяма част от тях нямаше да имат шанс да
се отправят на каквото и да е пътешествие. Над целокупното човечество
надвисна нова заплаха от фатално разделение. Космическите билети
бяха с различна класа – VIP, експерти и общ „салон”. Но бе абсурд да
бъдат транспортирани всички. Малко по-розово бе положението с
програмата за редуциране на човешки материал „Хомо панспермия”.
Но и там вече изнемогваха. Явно някои щяха да останат в нормалния
си човешки вид тук и ще посрещнат смъртта в ужасите на планетарната
катастрофа. Формално грижата за тях бе поверена на шепа оптимисти,
които вярваха, че Земята ще оцелее и цялата тази огромна шумотевица
ще се окаже буря в чаша вода. Уви, точно тази буря в чаша вода бе на
път да изчерпа всички ресурси на земята. Така че дори и да оцелеят,
останалите тук ще бъдат принудени да се върнат в първобитната
ера. Не щеш ли, не по-различна щеше да е съдбата на богаташите,
макар и пръснати комфортно на други места из необятната Вселена.
Осъзнаването на този парадокс роди ново виждане за смисъла на
съществуванието.
Излиза, че богатите не са нищо друго освен... бедни с пари ☺
Песимистите пък бяха убедени, че където и да се пресели,
човечеството неминуемо щеше да стигне до... ново начало, практически
от нищото. Според тях хората са програмирани така, че вечно да не
се справят с последното стъпало от развитието си. Вечно да започват
отначало, вечно да не им стига времето за „последното действие”.
Заради прекомерно прехласване по несъщественото, хората винаги
не ще успяват да се поместят в отредения им отрязък от време. Няма
никога да стигнат да развият технологии, с които да предотвратят

48
„разпадането на поредната планета”. Как не стигнаха цели 12 милиарда
години, от раждането на Земята до смъртта й – питаха те. Ако не си
бяхме губили времето, сега щяхме да знаем как да я ремонтираме,
вместо да я напускаме.

ВЪОБРАЖЕНИЕ ДЕЙСТВИЕ 1

Първите архетипи
... раждат се нови образи

Ориентир в изучаването на първите човешки общества е нивото


на опознаване на време/пространството, изграждащо актуалната
среда. Осъзнаването на повтаряемостта във физическите явления
ражда разбирането за цикличност. Възприемането на цикличността
се е случило заради опознаване на елементите, от които е съставен
един цикъл. Крайният им брой в него дал възможност да се мисли за
подреждането им в определена последователност. А елементите на
цикъла, подредени в определен ред, създават първите азбуки. Азбуката
пък е белег за осъзнато наличие на система, с която интензивно се
работи. Независимо коя и за какво е, такава система вече е част от
знанието и работи в услуга на човешкия прогрес. И историята на
цивилизацията може да започне!
Така протичало опознаването на природата, на климата, на
явленията и феномените, които ги изграждат и които присъстват
конкретно и директно в живота на хората. В резултат, той започнал да
се изпълва със смисъл и значение.
Човешкото битие се поместило удобно в проявите на
цикличното време. Родили се архетипите, сиреч основните Митове. С
тяхното сътворчество въображението създало Митичното време. На
него посвещавали всички ритуали, обряди и... вярвания. Неразривно
свързани с годишния цикъл, те създали Народния календар, синоним
за Устойчивост и Сигурност в живота на хората. Затова посрещането
на знаменателните събития от народния календар е запазено до днес,
макар събитията в него да са далеч от първоначалното си съдържание.
Така по места тачат местната култура – да вържеш мартеничка, да се
окичеш с първото кокиче в определен ден на годината. Историята на
тези рудиментни прояви на фолклора е скрита във времената, когато
в деня на пролетното слънцестоене, слънчев лъч пронизвал каменната
утроба на пещера, когато жертвопринасяли свещени животни в ден,
посветен на пролетното тайнство, когато гадаели по черния дроб,
сърцето или по поличби...

49
Но най-важната дилема, която решавали хората с помощта
на цикличното време е тази за чудната огледална двойка – раждане
и смърт. Тя наплодила разнообразието от погребални ритуали, била
огледало на различните разбирания за възобновяемост и възкръсване
след мнима смърт. Те репродуцират субстракта на Наследството,
поддържат чудото на наследствеността.
Проблемът е централен. Без прераждане животът би изчезнал.
В него е философия на битието. Но какво е смъртта? – питали се от
памтивека хората, питаме се и ние днес. Къде да търсим отговора – в
живота или в смъртта? Кое е ценното, уникалното в това „перпетум
мобиле”, загубило своя край в началото си или своето начало в края
си. Връх на доктрината за наследственост в древността е идеята за
Безсмъртието, шествала с пълна сила по Балканите.

ВЪОБРАЖЕНИЕ ДЕЙСТВИЕ 2
Технологиите движат... времето

Вън от този плътен и устойчив първичен митологичен пласт,


натрупващото се Познание води до усвояване на нови и нови системи,
до друг сорт прояви на абстрактно мислене, също подчинени на
повтаряемостта. Стъпка по стъпка, овладяването им ражда базирани
на тях технологични процеси, водещи до откриване, добиване и
приложение на нови, непознати материи. Според качествата им те се
влагат във всички производства т.е. превръщат се в нови по-мощни и по-
съвършени оръдия на труда. С тях идиличното циклично съществуване
сред митове лежащи върху вече остаряла технологична база бива
смутено от появата на... линейното време. Появи ли се нов технологичен
маркер на линейното време, то вратите към следващата култура са
широко отворени. Настъпва нова епоха. В нея всичко изглежда ново,
различно. Самото разбиране за устройството (структурата) на света се
променя, каквото и да означава това.
Всяка технологична промяна носи криза в митологичното т.е. в
ежедневието. Предизвиква у хората избор на новите средства и ги дели
на консерватори и радикали. Линейното време не сменя цикличността,
а сменя играчките, сред които протича тя. Новите „играчки” влияят
върху старите порядки, базирани на митичното време, защото то е
пряко обвързано с бита на хората. Ситуацията започва да репродуцира
колебания и дискомфорт.
Вечните житейски загадки, залюляни в цикличното време, в
тайните и явни механизми на повтаряемостта, продължават да ни се
случват. И ако митично/цикличното време е „вечната люлка на живота”,
50
то другото – линейното време, е неговия голям Маркер, трасиращ
прогреса на човешките общества... Плод е на непрестанните усилия на
човека да живее по-добре. Да се труди по-леко, да се радва на повече
свобода и лично щастие. Върховна задача на Разума е непрекъснато
да търси начини за постигане на тази висша за хората цел чрез нови и
нови „оръдия на труда”.
Инвариант на същата тази жажда е желанието да си по-силен
от останалите. Тя бълва технологиите на Силата и произвежда
материалите, чрез които се осъществява. Сочи печелившите. И
обяснява насилствените промени в живота на хората.
Археолози и историци маркират историята по линейното
време – добрата стара научна система за датиране – палеолит, мезолит,
неолит, халколит, бронзова и желязна епохи...
Справедливо ли е подобно обозначение?
Някъде за пръв път почнали да променят и заглаждат камъка и
старият палеолит/мезолит се превърнал в неолит, но останалият свят
продължил да живее по старому. Какво се е случило с митологията?
После дошла камено-медната епоха? Какво се е случило с митологията?
После бронза, желязото? Днес силиция и информацията водят света. А
митологията?
Откриването на нов фундаментален материал задвижва със
страшна сила обслужващи го процеси – от добиването до изработката
на всевъзможните му приложения. Това е работа на технологиите.
Те задвижват много линии – за разкриване на физични величини,
природни наличности, превръщат случайности в закономерност,
забелязана от нечия остра наблюдателност и т.н.
Историята на човечеството е низ от последствия на откритията.
Някои звучат нелепо на фона на моментните масови нужди. Какво значи
да откриеш златото и вложиш усилия да го извличаш като материал
едва-що излязъл от епохата на камъка? Oткъдето и да го погледнеш,
по това време се нуждаели от всичко друго, само не и от злато?! Или да
откриеш бронза преди желязото?! Няма логика в откритията, а ползата
от някои изглежда (меко казано) странна.
Откритията променят отношението ни към света. Някъде,
някога се появява ненадейно нещо, предизвиква масово одобрение,
увлича близкостоящите, после и останалия свят. Носено върху крилете
на всеобщия интерес, обществото споходено от такова чудо се замогва,
прогресира, откъсва се далеч напред. То привлича към себе си, като
магнит, целокупното човечество. Само така можем да си обясним защо
Силата преминава от едни в други нации.

51
Технологията върти „колелото на историята” и води до смяна
на световните лидерства. Това основно правило работи от първата,
фундаментална за качеството на живота, технология, до днес.

В днешния свят сблъсъкът на информации от местен характер


с глобализиращото се медийно пространство дообърква знанията ни
за миналото. Сведения от различни локални източници попадат в тв
каналите и човешката история се превръща в центробежна мозайка
в стил „вавилонско стълпотворение”. Всеки изповядва своите местни
заблуди, повечето с отдавна изтекъл срок на годност или родени от
порочно зачатие с фалша. Време е да погледнем по друг начин и на друго
ниво върху човешката история, пишейки глобалното ни наследство.
Номинална грешка е, например, когато археолог от Англия публикува
данни за края на тамошния неолит, без да посочи абсолютната му
датировка, според която в същото това време, на Балканите живеели
в... бронзовата епоха?! Това е изключително голяма разлика между два,
даже непоредни технологични маркера – цели 2500 години, измерени в
„линейно време”.
Археологическата ситуация в света изглежда странно. Нейните
оператори не предлагат повече от еклектичен сбор на местни продукции,
които събират механично в световен пъзел. За топографията това е
обяснимо, но от гледна точка на културна приемственост, на пътя, по
който са шествали откритията и технологиите, е катастрофа. Някой
трябва да подреди тази разнолика мозайка и да ни покаже най-сетне
истинската история на света. Археолозите не са изключителни
владелци на Миналото. Те нямат права върху него, защото ползват
определения, пълни с условности, и предизвикващи низ от номинални
грешки, при описанията на култури, изкуства, религии...

Лина и Фей спряха, за да си поемат дъх.


- Вече не знам какво да мисля – рече Фей. Аз оставам при
спомените с теб и незабравимия Джордо. Ще живея в приключенията,
разбулили мистерии върху свещения им терен. Това е в съзнанието ми
– тайнственото величие на Родопите. Усетът от вълшебната планина,
обгърнала в грижовната си мека прегръдка и живота, и смъртта.
- Знаеш ли, – прекъсна го Лина, казвала съм го и пак ще го
повторя. Познавам Гран каньон. Мащабите му са забележителни. Но
52
там навред са голи камъни, докато ждрелото на Триград е истински
триумф на Живота. Невероятно е да видиш бор в скалите докосващи
небето, да вирее от шепа пръст там.
- Не исках да насочвам разговора ни в тази посока. Боях се
да не предизвикам спомените ти от ужасната нощ, в която сякаш те
загубихме. Това е болезнено за мен, предполагам и за теб.
- Дума да няма, въпреки че се чувствам силна и способна да
погледна истината отново. Да я споделя, значи да я преживея отново.
Това е тежка задача за мен. Би ме върнала в ужасяващия стрес, от който
се опитвах да се измъкна дълги месеци. Досега не съм си го позволявала,
а и не искам.
- Но защо, скъпа? – прекъсна я Фей. Знаеш, сугестологията
лекува чрез ново преживяване на стреса от определен комплекс,
фобия, мания, психоза. Моля те, заради мен, преживей го отново, за да
го превъзмогнеш...

ПЪТЯТ ДО СПАСЕНИЕТО

- Не ми причинявай това – опита да се измъкне Лина. Защо


искаш да се върна в кошмара?
- Не ме разбираш, дори аз не се разбирам, но със сигурност не бих
искал да провокирам подобно нещо в теб. Попитах те, без да се замисля
за последиците, а причината, ей Богу, не е безумното любопитство...
- Никога не бих помислила, дори и за миг, че ти можеш да бъдеш
воден от подобно евтино чувство. Точно затова и те питам?
- Добре тогава, ще бъда искрен докрай. В ужасяващата водна
прегръдка на тази пещера са намерили смъртта си не един и двама. Тя
просто ги е задържала за себе си, а теб пусна, сякаш си богоизбрана.
Заради мисията ти да продължиш напред и ти го правиш. Ти си
посочена! Длъжна си да се пребориш със себе си и да говориш.
- Добре, ще ти разкажа какво се случи долу – започна Лина
като се облегна на стола. – Едва ли ще бъда полезна за хората, които
биха искали да си представят ситуацията, защото тя в голямата си част
остана тайна и за мен. Няма да съм полезна и с описанието на местата,
през които преминах, защото се борех за този свят само с една гола
мисъл, останала безтелесна, безплътна. ... Нямах никакво време да се
съвзема от изненадата, въпреки че миг преди да полетя към зиналата
паст на дяволския казан, вече бях разбрала какво се случва.
- Да, ние чухме ужасения ти писък – прекъсна я Фей, а после
мракът погълна вика ти. Страшна болка нахлу в нас. Джордо полудя. Бе
съсипан от скръб. Костваше ми неимоверни усилия да го утешавам. С

53
теб оживя митът за подземното царство, което те открадна от нас, като
толкова други... Но ето, че с теб се случи чудо. Безкрайно съжалявам,
че Джордо така и не доживя твоя триумф над смъртта. В негова чест
му дължим твоя разказ, реабилитацията на съпротивителните ти сили,
твоя устрем и воля за оцеляване, твоите възможности да победиш
смъртта. Горчиво се разкайвам за тази ми заблуда...
Настана тягостна, предълга тишина. В душите им бушуваха
тежки мисли и страховити емоции.
... първото, което усетих, бе изненадващ удар в корема –
продължи Лина, като дори не му обърна внимание – после последва
канонада от удари, удари, удари... по главата, по гърба, по раменете...
Изглежда бях паднала точно в мига на поредната гигантска въздишка
на дяволският казан, защото засмукана от нея, явно съм преминала в
безсъзнание сифона... Как се е случило това ще си остане загадка за
всички, включително и за мен. Колко време ми е било нужно, за да се
свестя, също никога няма да узнаем. Когато прогледнах, бях все още
във водата, край едни големи камъни, а над мен, на 15-ина метра, видях
скали, подредени като стъпала. В края на тяхната стълба, през един
процеп, се процеждаше утринна светлина...
... вътре в себе си закрещях неистово името на Джордо, завладяна
от ужас, дори болката отстъпи смутено... после потънах в мрака, където
мозък, тяло, усещания изгубиха смисъл... реалният свят бе останал
някъде навън... бях в бездната... времето загуби измеренията си в
нищото... усетих... кога бе това? нямаше мирис... защо бе това? нямаше
звук...какво бе това? ромон на вода като камбанен звън...къде бе това?
нямах сетива...коя бях аз? и видях пред себе си изпънатo, изпразнено
от движение стъпало... защо невиждаща видях един отрязък от света?
...мисъл без тяло – (та къде бе това тяло, че да го преодолея) – ме
накара да разбера, че трябва да се измъкна, защото вече няма на кого
да се уповавам – останала в този свят ми бе само мисълта – знаех, че
трябва да изляза навън... но с какво? Къде е тялото ми, защо не мога да
го усетя, да го видя, да го чуя, да го пипна? Имах желание да се ощипя
и тази останала ми единствена мисъл ме караше неистово да бягам
от там като единствен изход за спасение – спасение от какво, от кого,
защо? Сетих се за баща си, за теб и Джордо и разбрах всичко – на всяка
цена трябваше да съобщя за опасността, която грозеше другите тук –
собствената си смърт можех да понеса, но друга би било непосилен,
безсмислен товар и си заповядах да оцелея на всяка цена...после пак
потънах в бездната...
...мисълта отново ме задърпа – видях се излязла досами
„стълбите”, с проснато на земята тяло, със свита на топка ръка (знаеща
54
какво прави) пъхната в корема, затискаща кръвта ми да не изтича...
Около мен всичко бе потънало в кръв... но защо се виждах отгоре, защо
не усещах това тяло... та нали бе моето и как щях да го изправя, за да
вървя... Да го изправя? ...та то нямаше съдържание –купчина кървящо,
накълцано от ред удари и пробождания, месо – та за какво можеше да
ми послужи? Как да го повлека... мисълта неистово ми нареждаше да
бързам – спасението е само един миг, една глътка въздух, едно дихание
– нямах време... кръвта ми изтичаше... и започнах да крещя без глас
„Отче наш, ти който си на небето....” – осъзнах, че мълвя молитвата...
откъде дойде тази молитва, не беше за вярване ...и тогава чух.
– „Аз съм в теб и ти си в мен – направи го ти, само ти можеш
да се спасиш, не чакай! И разбрах: трябваше да накарам това безплътно
тяло да стигне до светлината и там да подири помощ! Започнах да си
давам отчетливи команди – пълзи, внимавай да не паднеш в бездната –
смъртта те дебне там, заобиколи, завий зад ъгъла, мини до стената – тя
ще те подкрепи нагоре, ще те пази... ...ще ме пази? – та от какво може
да ме опази? Та аз вече съм мъртва –нямам тяло, нищо не усещам, не
виждам, не чувам... ...та аз съм само една мисъл... кой ли би могъл да
открадне една мисъл? ...само тя е като волна птица – нима можеш да я
хванеш, нима можеш да я нараниш? ...само една мисъл ми бе останала
и тя ми даваше нареждания – кратки и ясни, нетърпящи корекция ...
мисълта провлачи това мъртво тяло... колко трудно й се поддаваше,
макар й останало без кръв... милиметър по милиметър... ...милиметър...
нима разстоянието можеше да се измерва в милиметри...та това бяха
цели 15 метра...
...хайде, пълзи... и без това всичко в теб е само една рана... има ли
значение, че кожата ти полепва и остава, примесена с кръвта, по пътя...
пътя... една кървава диря в мрака към спасението... ...спасението...
не моето... а на другите... хайде, пълзи през тишината... тишината...
когато умираш е толкова тихо... смъртта е толкова грижовна – няма
болка, няма звук...няма тяло... ...защо тогава хората толкова много се
страхуват от нея... та тя е толкова грижовна... толкова е хубаво... да си
без тяло – няма грижи... ...толкова е спокойно... оставам тук... Очевидно
съм припаднала.
... когато дойдох на себе си, се видях седнала край един трап.
Изведнъж страхът ме захапа за гърлото и вледени сетивата ми... какви
ти сетива... само студ... Господи, какъв космически, всеобхватен студ,
Господи, колко ме беше страх... страх, че животът ми изтича като пясък
между пръстите и не мога да го задържа... навих якето си на топка и
затиснах кървящата коремна рана с лявата ръка... В устата си имах вкус
на кръв... тънка струйка бавно се стичаше отнякъде си... колко сладка

55
е кръвта... изсмуквах я капка по капка, за да ми даде малко време, за
да захапя изплъзващия се между зъбите ми живот... студ, вледенил
сетивата ми... единственото топло нещо бе вкуса на кръв.... Студът довел
паниката ме сграбчи и ме запокити отново към смъртта... неееееееее!
Даден ми бе миг да усетя вкуса на кръвта... кръвта е живота... даден ми
бе миг да кажа на Смъртта да се махне от пътя ми и да почака... мисълта
ми сграбчи моите сетива свити на топка, започна да нарежда ... Събудих
те, защото си пред стъпалата към свободата, ако не ги преминеш, няма
да избегнеш Смъртта, тя те дебне там... избутай това тяло и тръгни
напред... как да стане... не виждам почти нищо... знаеш как – познато ти
е! Всичко тук е минало през ръцете ти – остави ги те ще те изведат – те
са твоето оръжие... само си го спомни... имаш само миг... бързай......
Да не попадна в дупката...да не попадна в дупката...
Господи, колко тежко е това тяло... да не попадна в дупката...
вече не ми е студено... отново потънах в мрака... остана само мисъл...
идвах на себе си, без да усещам тялото си, не винаги виждах, но това бе,
за да мога да следвам правилната посока към Светлината
Хайде, не се оставяй в лапите й, продължавай да пълзиш... ето,
вече си на ъгъла, остават само някакви си 5 метра, завий покрай този
голям камък, остава ти само една права отсечка до светлината... ...аз
нищо не виждам, нищо не усещам... знам само, че е пред мен... Господи,
къде избяга това време? И мисълта ми е толкова изморена да влачи това
тяло... а току пред светлината откри ново препятствие... там отново ме
дебне смъртта, за да ме препъне...как да я заобиколя... ....хайде, влачи го
това тяло, още малко ти остана... ето вече си пред Спасението... ...но то е
запушено с толкова тежък камък... ...не мисли! – с дясната ръка напипах
прът и го подпъхнах под камъка, повдигнах го, с лявата го бутнах...
камъкът подаде, отърколи се леко в съседното легло и зейна процеп,
мъничък процеп... измъкни се... хайде викай, викай, ще те чуят, викай...

...някой се опита да я вдигне...


- ,,Мили Боже, колко е тежка...” ...чух някой да казва... нима само
това ми бе останало от сетивата... та друго не ми трябваше... нали се
изкомандвах да стигна и да предам предупреждението...
- Аз съм Нина. Моля, обадете се на телефон... ...успях само,
защото не признавам неуспехите... ...провалите ме карат да потърся
друг начин, да се изкача едно стъпало по-нагоре, да потърся друг път...
...да, за мен няма ситуация без изход... затова сега, виждайки единствено
със сърцето, си, наредих си да оцелея...
56
... затова, макар и с жизнени показатели, сведени до нула, с една
топка воля, стисната между зъбите, преминах през Смъртта, казвайки
й, че трябва да почака.. ...имах цел, успях да стигне до нея, да предам
посланието си и едва тогава потънах...в нищото...

------
... 13 дни по-късно, когато излязох от кома, научих кое как се
е случило. Пазачът, който всяка сутрин идва на работа, чул отдалеч
палето си, затворено в бараката, странно да скимти. Наоколо едва се
развиделявало, царяла абсолютна тишина. Щом наближил, малкото
паленце надало неистов лай, скачало по портата, докато не му
отворил... когато най-сетне го пуснал, то дотърчало до проснатото
ми тяло, за да изпревари последния ми дъх и ме откъсне от танца на
Смъртта, сподирено от стопанина си. Той долепил ухото си до устните
ми и заедно с последните мигове, които съществувах в съзнание, чул
посланието ми... Господи, а аз си мислех, че крещя...

Бум на общите изследвания

Веднъж осъзнали важността на природните условия, открили


начин да върнат часовниците си назад, общите изследвания получиха
мощен тласък. Днес за палеоклиматолозите не са проблем разходките
с хиляди години в миналото, нито симулирането на природната
обстановка – палео-ресурси, палео-ботаника, палео-биология. Така
оживяха гибелните фактори, управлявали поведението на хората,
а археологическите данни влязоха в пряко съприкосновение със
средата, в която са били създавани. „Оръдията на труда и оръжията”
проговориха на ниво тогавашни знания и умения. И за мистериозно
изчезнали култури дойде просветлението – кое, как и защо се е случило.
Погибел застигала много популации в обширни географски области.
Европа се оказа център на тези изследвания. Публична тайна
е, че там е културното начало на човечеството, на древната култура,
отгледала първата цивилизация. Това насочи изследванията. Защото
първите култури били неустойчиви, множество спорадични нейни
прояви оставали без продължение. От научна гледна точка те не са
начало. Стана ясно, че белегът устойчивост може да бъде поставен
едва върху земеделието и пастирството, осигурили културната нишка
в историята на човешките борби за съществувание. При това е с най-
голям стаж в историята. Каквото и да се случи на планетата земя,
земеделието ще присъства в икономическия й паспорт.

57
Проблемът с Началото

Откъде започва историята на Европа? Кога и къде „първите


европейци” стъпили на континента? Досегашните предположения
сочеха пещерите с палеолитни рисунки – Ласко във Франция и
Алтамира в Испания. Определят номиналната им възраст на 30, 000
години. Нови открития, отново на пещерни рисунки в същата част
на Европа, премести началото на тези прояви – преди цели 42, 000
години. Приехме, че последните данни не противоречат на въведените
в проекта общи критерии.
- Наистина е любопитен този въпрос за началото – не се сдържа
да измърмори Фей.
- Тук аз съм само „защитен” слушател – отвърна весело Лина.
- Какво пък е това? – зачуди се той.
Зная баналната история довела на бял свят теорията за навлизане
на „африканските отци” в Европа през Гибралтарския пролив. Тази
теория беше подкрепяна единствено от откритията на Мерселино де
Саутуола още през 1879 г. Нарекоха тази пещерна култура оринякска,
в очакване да се намерят нейни следи и другаде да намерят и нейни
продължения.
- Но наистина ли това са първите европейци? – възрази Фей.
Доскорошната липса на знания за точната поява на истинския
прародител на човека и откриването на останки от хоминиди на
възраст 2, 3 че и повече милиона години изигра лоша шега на тези
убеждения. Приемаше се, априори, че някога, в много далечното
минало, Атлантическата водна плоча още не се била подпъхнала под
Евразийската и Африканската, Гибралтарския проток, подобно на
Босфора и Дарданелите, бил още сухопътна зона. Очакваше се, че
появата на човека в Европа (кой да знае, че става дума за качествена
разлика между неандерталец и кроманьонец) е била преди появата на
т.нар. вътрешни морета, които Атлантическия океан дълбае постоянно
и с могъща сила.
- Нима искаш да кажеш, че днес, когато всички климатолози,
палеогеолози и палеогеографи са единодушни, че в последните 150,
000 години водната преграда е съществувала в сегашния си вид, е било
невъзможно тя да е била масово преодолявана?
- Отговорът е във въпроса – изтарикати се Фей. Но няма как
да не смущава фактът, че липсва каквото и да е продължение на тази
култура в Европа чак до... 3200 г. пр. Хр., сиреч между скалните рисунки
и последвалите ги човешки култури по тези места лежи дупката от
необясним 25, 000 годишен хиатус?!
58
- Може би археолозите се нуждаят от повече време и много
повече шанс – отвърна му примирено Лина.
- Само констатирам – озъби се Фей. Според законите на
археологията тези пещерни рисунки не са история. Те са просто най-
старите артефакти от homo sapiens, но не знаем нищо за продължението
на тази култура. Както и за произхода й. Изчезването на създателите й
им отрежда съдба подобна на други, спорадично появяващи се култури,
например Раветската.
- Щом първите европейци не са тези стъпили на материка откъм
Гибралтар, тогава откъде са дошли? – мина нататък Лина.
В научния свят опитите да се начертае Пътната карта на Човека
не са спирали нито за миг. Започваха неизменно със Средна Африка,
там непрестанно одревняваха възрастта на откриваните хоминиди
– австралопитеци и питекантропи. Едва днес можем да проследим
истинските си прародители, как и кога са донесли и в Европа първата
устойчива култура – тържествено издекламира Фей.
- Да, но рамката, в която протичаха дебатите ни с Джордо,
гласеше неизменно, че преди около 13, 000 години, след края на
ледниковия период, homo sapiens се е „събудил” по различен начин –
точно това събуждане го учудваше – опита да се усъмни Лина. Докато
не събра ведно археологическите данни и основните открития в ДНК
анализите. Бях с него, когато попита:
- Ключовото откритие – неолит, не е ли веществен документ
за качествената разлика в мисленето между homo sapiens и
неандерталците? Не е ли доказателство, че „предишните човеци” не са
били способни на подобен тип мисловна дейност? Действията, които
е провокирала, сочат несрещани преди качества – вариативност в
мисленето, асоциативност, въображение и развитие на паметта, за да
провидиш в природните дарове-доскорошните ти оръжия и оръдия
на труда, „своите интелигентни инструменти”, с които да извличаш
устойчиво препитание и да покоряваш враждебните прояви на
планетарната фауна. С появата на „огладения камък” тръгва спор
подобен на този за яйцето и кокошката. Никога няма да стане ясно
земеделието ли е извикало на живот каменните палешници или
обратното.
- За мен е по-любопитно защо избрахте Тракия за илюстративен
пример на този принципно важен въпрос от историята на човешката
култура?
- Щом говорим за едно „вечно” за земята откритие, а не за
рудимент от изчезнала култура, значи търсим оптималните му режими
на съществуване, дълга и бляскава традиция до днес. Сега учудва ли

59
те, че я откриваме насред Балканите? Не ни заблуди, че това е живо и
до днес основно средство за прехрана от производящото стопанство.
Точно земеделско-пастирското стопанство се възцарило най-рано и за
„вечни времена”, докато ще я има планетата. От откриването й до днес,
човечеството не е спирало и за миг да оре, сее, жъне, да гледа животни
с възхитителна устойчивост, запазена марка и стандарт за прехрана.
- Всички знаем кога и къде се е появило то най-рано. Но я ми
кажи днес каква е съдбата на това историческо място? Именно новото
изискване към проекта и неговата Глобалметрия повиши критериите
към това изследване и извлече важната нишка за надежност и
устойчивост. По тази причина избрахме място, където процесът би
могъл да бъде наблюдаван in situ и днес. Насочвайки вниманието си
към нескончаемото плодородие, каквото се наблюдава в последните
близо 9000 години в Тракия, ние изследваме феномена в неговата
комплексност.
Допълнителни съображения калибрираха появата на тази
земеделска култура в Европа, не по-рано от края на осмото хилядолетие
преди Христа. Ние доказахме, че действително преди повече от 10, 000
години, Европа е получила качествен сценарий за култура и развитие.
Този източник позволил в кратки срокове да се справи с всичко по пътя
си до днес.
- Но кой ще да е този източник? И откъде ще да е нахлул с такава
мощ в Европа? – не се спираше Фей. Възможните отговори елиминираха
без остатък иначе изящните пещерни рисунки. Мощната диаспора
очевидно е дошла от другаде, за да се установи по такъв безапелационен
начин в Европа. С други думи, кой е играл ролята на Стара Европа?
Така както е поставен въпросът, неговият обхват, както и
мащабите на тази нечувана културна дифузия карат научният свят
наистина да се пита кой от известните в археологията субекти би
бил способен за подобна експанзия? – заключи тържествено Лина.
Така се спуснахме в сърцето на Балканите. Няма друго място, където
първата устойчива култура да е градирала развитието си през всичките
хилядолетия до днес, да е осигурявала изхранването на разширяваща
се популация, разселвала се непрекъснато във всички посоки.

Решиха да започнат от най-сложното – да проникнат в бърлогата


на Джордо Малески. Видя им се перспективно да претърсят кабинета
му, в опит да проникнат в компютърните му тайни. Най-естественото
нещо бе там да открият копие от доклада или поне някакви чернови.
60
- Какво ли се е случило с къщата му? – питаше се Лина. Тя се сети,
че навремето имаше ключ от нея, запазен от време оно, стига, разбира
се, да не е сменена бравата. Малески бе ерген и живееше в къщата сам.
- Това да ни е проблемът – възкликна Фей. Но съм убеден, че
къщата е запечатана.
- Вероятно е така или е под наблюдение, ноооо сега се сещам,
Джордо има майка, която живее в района на Бостон. Тя би имала
пълни наследствени права. Впрочем веднъж я мернах преди много
години, когато с Джордо учехме в Ню Йоркския университет. Тогава
не сколасах да се запозная лично, но съм говорила няколко пъти по
телефона с нея...
- Взимаме това за сведение и продължаваме напред. Нищо
не знаем, а и не е задължително да е там, но да поровим в нета за
информация. Сега, около годишнината от смъртта на Джордо, някой
находчив журналист може да се е присетил да „оближе” темата по
домашному.
Лина избухна в смях. Едно от качествата, които я привличаха у
Фей, бе невероятното му чувство за хумор. Наричаше го „остроумно-
фина дебелащина”. Мозъците им наистина работеха на една честота, а
общуването им ги вдъхновяваше. Водени от тази „ментална близост”, те
се радваха на вълшебна лекота в отношенията. Не можеха да се наситят
на умствената енергия, която бликаше помежду им, постилайки чудат
килим, с който в миг можеха да се пренесат навсякъде. А за свят,
съществуващ във виртуалната си реалност, това имаше безкрайни
измерения.
- Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало – твърдеше
Лина, напълно убедена, че е получила просветление. Чувството
й я опияняваше, особено след като в последно време бе живяла с
убеждението, че животът й незаслужено е катастрофално увреден.
Отново се залепиха на монитора. Вездесъщият Гугъл им посочи
Матю Броснън, журналист от Бостон глоуб, известен с пристрастията
си по темата, и убеден привърженик на тезата, че Балканите са световен
праисторически център, а днешна България – родина на първата
цивилизация. Той бе публикувал In Memoriam Jordo Malesky. В обширна
статия, посветена на живота и делото му, маститият журналист
разглеждаше впечатляващо бурния път на гения, дръзнал да обръща
представите на света за изначалната му история. Заглавието гласеше:

Уникален случай – бляскава политическа кариера


завършила с още по-бляскава научна кариера.

61
„Дори стореното от Ал Гор е детска игра в сравнение с чутовното
дело на Малески” – зачетоха те.
Статията, придружена с много снимков материал и дори видео,
извика много сълзи по лицата на двамата съмишленици. Лина избухна
в ридания, когато се разпозна на някои от тях. Същото застигна и Фей.
В единствената снимка от България, той седеше в позата на закрилник
над ранения Джордо – очевидно снимката бе след инцидента в
Родопите. Най-сетне стигнаха до текущата информация и о, небеса –
снимки на къщата. Оказа се, че старата госпожа Малески се е нанесла
там, и като типична македонка я бе направила център на вселената.
Изключително колоритната персона бе поканила многоуважаемия
мистър Броснън и заедно със сантименталния й разказ бе успяла да се
увековечи в няколко церемониални пози.
Вече знаеха какво ги очаква. От опит знаеха, че журналистическото
описание далеч не казваше всичко, около къщата със сигурност гъмжи
от невидими очи и уши, които внимателно наблюдаваха какво се случва.
Трябваше да си опитат късмета, каквото и да им костваше. Залогът бе
твърде висок. Но как да се преборят с враговете, които ги дебнеха?

Фей се добра до бейзмънта, където бе личният кабинет на Джордо.


Отвори вратата и попадна в светая светих на уважаемия си приятел,
доста постреснат от струпаната в него техника. Компютърната система
бе най-простото нещо там. Видя монитора й на бюрото и за момент
усети колебание. Дали ще е способен да подкара цялата тази техника?
Постепенно осъзна, че проблем би възникнал само ако трябваше да
възстановява някакви връзки. Потъна в удобния президентски стол
и го лъхна работен уют завещан от човек, способен да управлява
света. Зашари с поглед из устройствата и лесно откри компютъра от
вътрешната дясна страна на работния плот. Включи монитора, после
натисна стартовия бутон. Машината изписука и хардовете замъркаха в
търсене на базовия софтуер. След секунда на екрана блесна:
System not found
Изтрили са хардовете – Фей не беше никак учуден. Щеше да
е непростима грешка, ако враговете им – същите, които бяха успели
да задигнат всичко от залата за пресконференции на ЮНЕСКО – бяха
оставили лабораторията на Джордо неизтърбушена. Не се колеба нито
за миг. Измъкна от джоба си малък транспортер (преносим диск) и за
секунди го включи през USB порта към компютъра на Джордо. После
се помая докато открие специалния бутон за стартиране на системните
62
настройки и се вмъкна в BIOS-a. Блокира достъпът до хардовете
и посочи за системно зареждане: USB устройства. После записа
настройките и насочи машината към подвижния си диск.
Операцията мина успешно. Вече бе в свръхмощната шестядрена
машина на Джордо. Когато зареди Windows 12, погледна в хардовете
му, колкото да се увери, че не ги бяха откраднали. За останалото се
бе подготвил. В диска му имаше няколко мощни unerase програми.
Молеше се дисковете да не бяха форматирани физически. Шансът бе
голям, за подобен род форматиране се изисква много време, а едва ли
враговете на Джордо са разполагали с такова.
- Щом не са ги откраднали, може би са бързали – каза си Фей.
Реши да провери що за форматиране са приложили. Пусна
повърхностен unerase на основния диск. И моментално хвана логическата
нишка на престъпниците. Подозирайки, че на основния диск има само
системни и програмни файлове, те го бяха само „зацапали”. Фей посочи
кои файлови формати иска да бъдат възстановени, после стартира
Quick unerase. Веднага започна да ги „вади” цели-целенички, разбира
се, с повредени имена. Фей се съсредоточи върху текстовите формати,
защото прецени, че едва ли видео, анимация и дори изображения
Джордо би държал на основния диск. За тях си има втори диск, там по
традиция се запазваха потребителските файлове с големи размери.
Не щеш ли, сред текстовите файлове пробяга наименование,
което силно го заинтригува. Забрави ума и дума, забрави къде се
намира, забрави, че горе Лина едва удържа напора на любопитната
мама Малески. Отвори и зачете:

Колко потопа?

Стане ли дума за потоп, тълковните речници бързат да уточнят


– природна катастрофа, религиозно събитие (библейският потоп),
морално-етична категория, легенди (митовете за потопа)!
„Веднъж моят неоценим приятел Джери Стейтън – картограф,
картолог и художник, чийто произведения предизвикват възхищението
ми от студентски години, въртеше безцелно грамадния глобус в
кабинета ми, когато попадна случайно на Балканския полуостров. Взря
се там, после дълго и внимателно го изучаваше с лупата си и накрая
промълви:
Тук в прастари времена е избухнал гигантски вулкан. Околният
ландшафт на огъналата се земна кора разказва и днес историята на
планинския пръстен, образувал се около него на Централните Балкани.
Ред процеси довели до първичен грандиозен потоп.

63
Започнахме спор. Таях надеждата с хитрина да изследвам
тайните коридори на аналитичната му мисъл, да видя как модерните
познания по геоморфология анализират в обратен ред физическите
процеси и откриват причините им. Мечтаех да се докосна до финото
му артистично преображение, защото Джери е известен с това, че
рисува уникални картини, инициирани от геоморфологията. Искаше
ми се да стори същото и с образуването на Балканите. Джери наистина
нарисува няколко уникални картини, вдъхновени от бушували на
Балканите геопроцеси. С тях направихме изложба в галерията на майка
ми в Бостон.
По-късно неговите гениални предчувствия бяха потвърдени
от мастити палео-геолози. През терциера на Балканите наистина се
разразил грандиозен изначален потоп. Преди него образувалата се
падина задълго била... дъно на море. Оттичането му, когато и както и
да се е случило, бил истински Потоп. Станал е далеч преди появата на
предците ни. А причина за падината, оградена от плътен планински
пръстен бил... мощен вулкан.
Геолозите описаха тази класическа схема от самото й начало
– огромна планина на Централните балкани буквално била взривена
преди терциера от могъщ вулкан, изхвърлил към небето гигантски
потоци от лава, застинала навред в красиви лаколити и плутони.
Изтръгната от недрата на земята, тя отворила в тях огромен кратер и...
вулканът рухнал в самия себе си. В огромната дупка нахлуло старото
терциерно море. От опита му да угаси лавата се образували стотици
горещи гейзери.
Изминали стотици хиляди години. Дебелината на наносите,
свличани на дъното на гигантското езеро, надхвърлила 1000 м. и
то над кристалинния цокъл на Родопите. Плодородни наноси с
подобна дебелина няма никъде другаде по света. Те са в основата
на неизтощимото плодородие на Тракийската низина. Виждал съм
много плодородни долини. В Европа на трите й полуострова има по
една – в Ломбардия, в Каталуния, но тази е най-богатата. Събирани
отвред, свличани от планините ведно с планинските реки наносите
се наслагвали по дъното, което се и повдигало вследствие на други
тектонични процеси.
Най-сетне водата пробила планинския пръстен и се втурнала
надолу... едно гигантско оттичане, за което няма друго определение
освен страховит първичен потоп... После постепенно водата се оттекла,
дъното на езерото се показало и се оформил водосборният басейн на
основната река, Марица, разполовяваща надлъж Тракийската низина...

64
Този потоп бил ранен, за него няма сведения и свидетели. Но за
следващия са в изобилие.
Във фолклора на всички народи има описание на потоп. Но какво е
фолклорът? Тогавашната... уикипедия!? – тук Фей се усмихна в скръбта
си. Незабравим бе този Джордо, с неговите неочаквани стремглави
паралели.
Да, фолклорът за всички народи си е един първичен гугъл.
С него архаичните общества въвели редица „ключови” (разбирай,
съдбоносни) думи (сиреч събития). Те били маркирани в тях, подобно
на днешните метаданни. Това обяснява защо думата „потоп” отключва
толкова сходни дефиниции. Внимателното им зачитане днес откроява
факта, че с Потоп са описани различни, макар и сходни на пръв поглед
явления. Днес знаем със сигурност, че са ги предизвиквали различни
физически процеси. Дали можем да ги разграничим по техните външни
и остатъчни белези, останали ни от архаичната „уикипедия”? Ето какви
образи рисуват тогавашните очевидци:

„Валя непрекъснато, цели 40 дни”


„Първия ден бушува южният вятър, налитайки стремглаво, запълвайки
планините, сякаш война е сполетяла хората. Те не се виждаха един
друг...”
„Водата се издигнала на голяма височина и цялата земя била потопена
в нея...”
„Изведнъж се раздал страшен рев и грохот...”

Безспорно близки в резултатите, но различни в процесите,


които са ги предизвикали, тези свидетелства все пак измерват силата
на стихията с реагиращите рецептори на очевидците им. Тук критерий
е степента на пораженията, които са предизвикали:
В един случай „било достатъчно да си на планински връх, да се
покатериш на дърво или дори на покрива на къща, за да се спасиш”,
при други описания, нищо живо не е оцеляло... докато триумфа и
находчивостта не дарили света с притчата за „кораба на Ной”. Сега
можем да заключим – винаги е имало оцелели... „за кадем”.
Заключението от древните сведения е, че описват различни
потопи, предизвикани от разни физически процеси. Силата и размерът
на разрушенията са много относителни. Описанията остават в плен на
литературните умения на разказвачите.
Сред тях две са стигнали до нас по особен начин – Старият
завет и разказът на Платон. Те превръщат явлението потоп от геоложко
събитие в археология, морално-етична и религиозна тема.

65
Археолозите събраха данни за потопа в Месопотамия.
Геоложката среда, в която са били намерени, изглежда изяснена. На
дълбочина 11 метра под съвременното ниво, следвал до триметров
кален слой. Под него имало следи от живот, който е бил затрупан. А
над него, в близост до повърхността, разкопки предизвикали други,
по-нови артефакти. Явно, потопът, след отминаването му, не е оставил
заплашителни следи. И животът на същото място бил възобновен.
Само инстинктът подсказал на археолозите да продължат
разкопките и под калния слой. И да стигнат до... Потопа, погребал
старата шумерска култура. Останал открит въпросът, какво измерва
триметровия „хиатус от кал”? Време, сила на явлението...
Явно е минало достатъчно дълго време, щом хората заселили
отново прокълнатото място?! Не са знаели или са открили причината
за потопа, убедени, че той няма да се повтори?!
Археолозите проявили далновидност и били богато
възнаградени. Хиляди глинени таблички възстановили древния
шумерски епос за... героя Гилгамеш и потопа. Подсказали и причината
„следващите” хора да не се плашат от природния гняв.
Епосът разказва, че потопа бил Божие наказание, сиреч Боговете
поискали рестарт на проекта си?! В древната „уикипедия” попаднала
и друга ключова дума – Морал. После историята била преписана от
Стария завет. Приликите са така обилни и значителни, че с право сочат
разчетения древен шумерски мит за пряк източник на старозаветното
описание. Еднакви са и отношението към случилото се, и моралните
оценки за хората, предизвикали „божествения гняв”. Различен е
единствено неговият източник. В оригинала това били езическите
божества, докато в Библията вече е гневът на единствения Господ-Бог.
Обяснимо – епосът за Гилгамеш е писан по време, когато властвала
старата политеистична религия, докато старозаветния потоп е описан,
за да налага монотеима.
Старият завет използвал древния епос съзнателно, за да
погребе достойнствата на праисторическия свят. Кому е било нужно
прибързано да погребва Стария свят? Нима всички отминали епохи
трябва да се погребват по такъв начин?
Но ето че на същия хоризонт неочаквано се появи втори, ощетяван
досега кандидат. Данните за наличие на друг потоп, унищожил блестяща
цивилизация, повече не могат да бъдат пренебрегвани. Случилото се в
Залива на днешното Черно море крещи за справедливост.
Наред със старата шумерска култура, съсипана от потопа, описан
в Стария завет, имаме и друг голям потърпевш. Неговата трагедия
хронологически е попаднала във фокуса по-рано, по времето на Платон
66
и съчинението му за Атлантида, митичната първа цивилизация. В него
той наопаки, величае до идеализъм достиженията й. Но нищо повече,
с това само й урежда едно пищно погребение. А ведно с него и това на
народа, който съдбата принудила да изживее гигантски кошмар.
Дали е утопия за идеалната държава, за Висшата хармония
между Хората и Природата? Ако възприемем разказа му като
литературно съчинение на историческа основа, то имаме използване
на една ключова дума, но за две описания на различни катастрофални
бедствия? Имат ли обща причина за катаклизма? Геолозите могат да ни
кажат.
Но същото могат да сторят и археологическите данни. В земите
около Черноморието те са на блестящо цивилизационно ниво и говорят
за погиването на първата праисторическа цивилизация. Докато тези
от Шумер, независимо от хилядите таблички писменост с епоса на
Гилгамеш, изглеждат по-скромни.
Но кой от двата потопа бил по-древен?”

Фей изчете всичко на един дъх. После набързо прикачи


служебни имена на 10-ината текстови файла, които се мандахерцаха
из десктопа и се обърна към следващия диск. И тук удари на камък.
Ситуацията бе коренно различна. Той бе форматиран по всички
правила. А това означаваше смърт за записаната на него информация
или поне денонощие работа, в случай че след изтриването никой не
бе записвал нищо върху него... Нямаше избор. Трябваше да провери.
Стартира програмата, въведе настройките и я пусна в действие. После
стана от стола и се запъти към стълбите водещи до приземния етаж.

Госпожа Малески

Фей се изкачи в антрето, отвори вратата на приемната и онемя.


Край камината весело се смееха Лина и... (това надмина всичко случвало
се досега) сякаш оживяла, собствената му майчица. Госпожа Малески
бе съвършено нейно копие – дребничка и леко съсухрена женица,
изключително подвижна и витална. Тя тъкмо разказваше с увлечение, а
Лина слушаше с искрящи очи. Двете жени бяха в разгара на одухотворен
диалог, но го прекъснаха и почти едновременно се обърнаха към него.
- Госпожо Малески... започна Лина
- Сандра – казах ти дъще, викай ми Сандра – прекъсна я
усмихнато старицата.

67
- Това е мой приятел, господин Фей – продължи Лина.
Здрависаха се. Размениха традиционни любезности. Веднага след това
двете продължиха прекъснатия разговор.
- Миличка, ти питаше какъв бе Джордо като дете? С какво се
занимаваше? Кое го бе запалило? Веднага ще ти отговоря, не, по-добре
е да го илюстрирам – рече загадъчно старицата. После стана, отиде до
една картина в хола и зад нея заизмъква... огромна карта. С пламнали
очи погледна към двамата съзаклятници и рече:
- Това не е обикновена карта, а... Родословното дърво на Земята.
Когато беше малък, Джордо непрекъснато разпитваше баща си и дядо
си за наследството на Земята. Непрестанно им досаждаше с въпроси от
рода на:
Кога са се появили реките, океаните и моретата? Кои дървета са
поникнали най-рано? Колко дълго живеят зайчетата? Откъде извират
поточетата...
Така още в детските си години, синът ми тръгна сам да съставя
първото родословно дърво на земята. Дядо му действаше по негово
указание и му помогна единствено да разчертае таблото, постави
му различните периоди от възрастта на планетата и започна да му
разказва кога, кое и къде се е появявало. Малкият Джордо се опитваше
да нарисува казаното. Получи се прелюбопитна картинка. Скоро тя се
превърна в детската му мания. Щом научеше нещо ново, правеше ново
пано и започваше отначало. Знанията му нарастваха с всеки изминат
ден, а интересът му се засилваше. Баща му се видя принуден да го
посвети в някаква си тайна. Измислиха хитроумна рецепта, по която
можело да се извадят невредими всички листа от тази родословна
„баница” на земята. Сега ще видите последното, което Джордо сътвори
за историята на планетата.
Лина и Фей буквално се нахвърлиха на огромния чаршаф.
Гледката бе неописуема. Дизайнерското представяне бе великолепно.
Най-отгоре бе написал:

ИСТОРИЯ НА ЗЕМЯТА

68
69
В карето, оформящо заглавието, бе поместил със ситен шрифт
следния текст:

Геолозите са нашите ментори. Те ни обясняват реда, по който


събитията настъпвали на Земята. Най-големият интервал за геоложко
измерване се нарича ЕОН. Един еон включва в себе си изключително,
за планетата ни, събитие. Еонът се дели на няколко ери, те на геоложки
периоди, а последните на геоложки епохи. Отскоро вторият еон
Докамбрий (първият е Фанерозой) се „разпадна” на ерите – Хадей,
Архай и Протерозой, които вече считаме за еони.
Днешният облик на Земята е резултат от еволюция, дълга 4,5
милиарда години. За по-голямата част от нея (криптозоя) липсват
достатъчно данни. През последните 600 милиона години, древните
континенти и океани непрекъснато меняли своите очертания и
положения. Обяснение на това дрейфуване ни дава теорията за
тектоника на плочите. Според нея, Земната кора прилича на корубата
на костенурка –състои се от относително самостоятелни плочи
(континентални и водни), които се намират в непрекъснато движение
една спрямо друга. Причината за тези движения са конвекционните
течения в Земната мантия. Над местата с възходящи движения
(срединно-океанските хребети и континенталните рифтове) се формира
нова океанска кора, а над местата с низходящи движения (зони на
субдукция) старата земна кора бива поглъщана. По този начин нови
океани (морета) разкъсвали континетите, а океаните пък се затваряли
при сблъсък и формиране на нови континенти.
* Най-напред на Земята се образували планините. По-късно се
появили и континенталните щитове (тектонични плочи), а в живата
природа – синьо-зелените водорасли, бактерии и низши гъби. В
протеразойската ера вече имаме представители на всички безгръбначни
животни. Сведения за климата все още не са обработени от новите
експертни програми.
* Ерата на Палеозоя е характерна с топъл климат, водорасли
и появата на морските безгръбначни. Заедно с тях под земната
кора колебателните движения на магмата оживяват континентите и
океаните. През 4-те епохи на палеозоя се наблюдават разнообразни
явления в климата, морфологията на земната кора и живата природа.
* В епохата Селур климатът е сух, каледонското
планинообразуване е увеличило сушата и на нея излизат псилофити
водорасли, както и безгръбначните животинки – рако-скорпиони,
паякообразни, стоноги, както и безкрили насекоми, Появили се също и
ланцерни риби.
70
* В епохата Девон на палеозойската ера (възраст от 360 милиона
години) отново връщаме вниманието си на колебателните движения,
които движат сухоземните и водни плочи над тях, климатът е вече по-
влажен и равномерен, но като цяло остава сух континентален. Появяват
се папратовидните растения, семенни папрати и всички спорови
кордоити. Но това, което впечатлява най-много, е излизането на бял
свят на стегоцефалите – гръбначни животни на сушата.
* В епохата Карбон настава ново, херцинско планинообразуване,
климатът е влажен и топъл, но вече е очевидна тенденцията за
прогресивно застудяване и засушаване, последващи всеки процес
на планинообразуване. Друга дълготрайна тенденция е започналото
обособяване на климатичните пояси. Растителният свят може да се
похвали с появата на голосеменни растения и разцвет на папратовидните,
които приемат гигантски форми. Карбонът в животинският свят ще се
запомни с разцвета на земно-водните и с появата на влечуги.
* Ето ни в популярната Пермска епоха на палеозоя. През нея
в Северното полукълбо се образува Авразия, а в южното – Гондван.
Климатът е още топъл, но сух, което не се харесва на гигантските
папрати и те измират, за да отстъпят място на многообразието от
голосеменни растения. Влечугите се развиват много бързо. Появяват
се зверозъби гущери. И гигантските земноводни измират.
* Напускаме палеозойската и влизаме в мезозойската ера. Триас е
първата епоха в нея, която отново има за характеристика колебателните
движения на континенти и океани, климатът се запазва, прогресира
развитието на голосеменните растения и се появяват бозайниците.
* Другият хит от глобалното наследство на земната природа,
e епохата Юра. Положението на континентите и океаните може да
се характеризира с една дума – трансгресия. Климат – равномерен,
топъл и влажен, който не променя растителния свят, чиято главна
характеристика е разцвет на голосеменните. Но веднъж започнала да
се променя качествено, фауната избуява в нови измерения – появяват
се птиците, а влечугите са в пълния си разцвет. Целият страховит
свят на динозаври и компания, който киното и новите технологии ре-
инкарнираха така внушително, има своето царствено време в епохата
Юра.
* В следващата епоха Креда настава необясним биологичен
регрес на влечугите, но идва ново поколение в птичото многообразие.
И при растенията има новости – появяват се покритосеменните
растения. С Алпийския планинообразувателен цикъл започва да се
проявява вече посочената тенденция – климатът все още може да бъде

71
наречен топъл и влажен, но вече значително по-студен. С това и тази
ера отива в миманса на глобалното наследство.
* Неозойската ера е на “някакви” си 60-70 милиона години.
В епохата на Терциера се оформят съвременните очертания на
континенти и океани, но климатът застудява решително. Господстват
покритосеменните растения и се появяват първите човекоподобни
маймуни – парапитек, дриопитек. Господстват птици и бозайници, а
насекомите получават голямо развитие.
* Днес още живеем в Кватернер-а. Започнала е преди милион
и половина, два милиона години. Климатът е много неспокоен, с
междуледникови периоди и заледявания. Независимо от всичко,
растителният свят придобива днешния си съвременен вид. Може да
се каже още, че и обособяването на климатичните пояси придобива
днешния си вид.

----
Лина и Фей не можеха да откъснат очи от таблото. За тях то
бе иконата на Джордо, скрила в безбройните пластове времето от
неговото детство до неговата кончина. Обхванати от особени чувства,
те дори и не забелязаха мама Малески, която човъркаше нещо в края
на тръбата, промушена в горния край на многолистовата „баница”.
Бяха я помислили за носеща при евентуалното окачване на таблото
с Родословното дърво на Планетата. Оказа се, че отвън тя е покрита
с имитация на дърво, но вътре е куха. Скоро старицата започна да
измъква от кухината един свитък. Озовал се в ръцете й, тя го растла
на масата и всички впериха погледи в него. Лина изохка, затвори очи,
болка се изписа по лицето й. Бе разпознала почерка на Джордо, който
пишеше:
„Да, такова е началото на нашата планета до появата на homo
sapiens. Описаната дотук природна история, Човекът получил в
наследство. С него бил длъжен да се съобразява, него трябвало да
проучва, за да редува приспособяване с налагане при съществуването
си.
Това са и първите стъпки, с които започва и нашият проект,
акумулирал целия интелектуален потенциал на планетата и разказващ
за процесите, формиращи промените в климата, причините за текущото
състояние на климатичните пояси. Ще продължа да следя връзките:
климат-геоморфология-природни източници-флора и фауна. За да ги
визуализираме търсим архетипите на описаните явления и феномени.
Които ще презентираме като класически илюстрации, с които ще
представим всеки къс от историята на земята, а после и на човечеството
72
като предизвикан от съответните глобални и взаимновлияещи си
процеси.
Заоглеждахме терените, в които „като по учебник” протекли
тези основни „мотори” на Наследството. Многобройните кандидатури
довлякоха куп субективни проблеми, които направиха избора ни
труден. Всеки искаше да изберем неговия район. Настана неописуема
врява, особено когато явленията и количествените им характеристики
се припокриваха. Затова се заех с обосноваването на анализ, с точни и
ясни критерии за оценка.
Така се появи моята глобалметрия. Тя израстна върху научна
схема, обхванала академично изброените явления и феномени,
геонаследството ни, позволило на Майката Земя да подготви люлката
на живота за раждането на хората, а после и за тяхното „кърмене”.
Разделих глобалметрията на три основни категории – оформянето на
планетата Земя, появата на живи организми – флора/фауна и Пътят на
човека – от хоминидите до homo sapiens. Не след дълго Глобалметрията
бе приета единодушно като водещ метод в проекта от Световния научен
комитет и получих правото да селектирам за илюстрациите според
защитената от мен генеративна хипотеза и критериите за избор.
И според глобалметрията ще илюстрираме различните еони,
ери и епохи, чрез главните събития, които протичали тогава на земята и
които ги характеризират. Започнахме работа по селекцията на образци
от образуването на земната кора и процесите, които са я оформяли –
световният океан, земетресение, вулкан, ледник, потоп, генезисът на
природните богатства, поява и еволюция на растителния и животинския
свят и т.н. Събирателната дейност протичаше гладко, после въведохме
условие за избор – място, онагледяващо класически геоложките
събития, в тяхната най-характерна логическа последователност.
Така построихме Модула с „правилата” за поведение на земната
кора в последните 4 милиарда години. Инвариантите на всяко конкретно
явление ще вървят при демонстриране на холограмния модел.
Настана истинско състезание между кандидатурите,
демонстриращи къде най-ярко е показвала разрушителната си
мощ природата, къде са най-добрите образци от всевластващата й
креативност, къде... Наложи се да коригираме оценъчната система,
търсейки правилната пресечна точка между количествените показатели
на явлението и по-атрактивното му „качество”.
За да намерим верния алгоритъм, въведохме правило за
континюитет: непрекъснатост на веригата стимул-реакция-стимул – и
така проследихме как резултатът от едно събитие влияе на следващото
и същевременно обяснява предното.

73
Очертаха се две противоположни тенденции – прогресивна
и регресивна. Едната сочеше как в природата се е установявала по-
благоприятна среда, другата как тя е унищожавала стореното дотогава.
За момент изпаднахме във всеобщо недоумение – нима
бъдещето ни зависи от сляпата природна стихия? Учени припомниха,
че в природата няма еднозначни явления. Лошото за едни е добро за
други. Дори смърттта ознаменува поява на нещо ново. Природата не
търпи екологични ниши.
Ние проследихме и двата пътя – този на развитието и този на
унищожението. Съпоставихме ги, за да преценим кое надделява, кое е
водещото, главното. Чакаше ни огромен обем работа преди да понесем
„кашоните с подаръците” към Лабораториите по Разширена Реалност,
където щяхме да визуализираме „пътната карта” на тази удивителна
Книга за Глобалното Наследство!
Вървяхме добросъвестно и упорито по етапите за локализиране,
проучване, регистриране и подготовка за виртуална възстановка
на всички топ-огнища за геоинформация на планетата. Класирахме
ги според критериите на Глобалметрията и неочаквано за всички
открихме... нашия главен заподозрян. Той опазил всички страни от
многостранните процеси образували планетата Земя, после продължили
да поддържат неизменно развитието на устойчиви култури, чак до
появата на първата цивилизация. И тук ни чакаше изненада, оставила
ни без дъх – сакралното място се оказаха... Балканите.
Така се роди, неподозирано, едно ново Петокнижие...

Фей неволно изохка:


- Сега разбирам как рисува този феноменален Джери Стейтън.
- Вие познавате Джери? – възкликна мама Сандра.
- О, не – стъписан й отвърна Фей. Само съм чувал за него.
- Интересно, скоро след покушението над сина ми, ме посети
братът на Джери, който не познавах. Вече се бях преместила тук. Той
ми се представи. Изказа ми своите дълбоки съболезнования и ме
помоли от името на Джери да прехвърли някаква галерия с картини
на брат му, които Джордо бил записал на своя компютър. Аз помня
отлично блестящата изложба, която Джери направи в моята галерия
в Бостон. Можех ли да му откажа? Та 40-те табла на Джери тогава
се разграбиха като топъл хляб, при това на астрономически цени, а
моите 30 % комисионна ми донесоха печалба, която издържаше мен
и галерията ми цели 2 години. Затова с уважение и признателност
74
допуснах атлетичния млад мъж до кабинета на Джордо долу. Той не се
бави особено. След 10-ина минути бе отново при мен, за да ме помоли
да го разведа из къщата, направила му била огромно впечатление.
Сторих го с гордост. Обиколката се превърна в едно от най-тежките
изпитания в живота ми. Той сякаш познаваше всяко кътче тук, спираше
се, говореше непрекъснато за Джордо и огромното уважение, което той
и брат му имали към него. Няколко пъти избухвах в ридания, докато
накрая съвсем ми прилоша. Тогава ме отведе в спалнята и ми поднесе
успокоително. Унесох се в неспокоен сън, а когато се освестих, си беше
отишъл.
Лина и Фей слушаха изповедта на горката старица, чиято ужасна
съдба – да преживее смъртта на любимия си единствен син, очевидно
жестоко я измъчваше. Сълзите отново се стичаха по светлото й лице. За
момент Фей се зачуди дали да й каже какво всъщност се беше случило.
Изглеждаше неизбежно. Та нали трябваше да се върнат тук утре, за да
вземе възстановените файлове след зверското забърсване на втория
диск. Той смигна на Лина в знак, че иска да обсъдят насаме нещо важно.
Лина стана, отиде до креслото и прегърна старицата:
Майко Сандра, моля ви, овладейте се. Омрачнявате и нас. Ще ни
разрешите ли да изпушим по цигара в двора?
Осиротялата г-жа Малески кимна одобрително.
- Но, моля ви, още минутка. Вчера, докато чистех, открих нещо.
Искам да ви го дам. Вие по-добре от мен ще го прецените, уважите и
оползотворите. Дано Джордо продължи да ви бъде полезен – завърши
с горест осиротялата женица, стана и се запъти към спалнята. След
минутка се върна с бял дневник, на чиято корица Малески бе написал:

АНТРОПОГЕНЕЗА!

Лина и Фей мигом се спогледаха. После Лина взе от ръцете


на треперящата от вълнение дама тази нова следа от изчезващото
наследство на Джордо Малески. Двамата поблагодариха и се изнизаха
към задния двор на къщата. Лина се разстрои, защото видя отново
любимата беседка с барбекюто до гаража, където навремето отседнаха
и прекараха незабравима приказна вечер с Джордо, преди да се включи
в грандиозния проект „Глобално наследство”. Скоро се овладя и отвори
дневника.
Антропогенеза
Благоприятната биосфера води ли непременно до появата на...
човек? Във вселената има много места, предлагащи условия за живот,
но далеч по-малко „човеци”.

75
Знаем ли произхода ни тук?
Рожденото ни място – в средна Африка, изглежда сигурно. Какво
е имало там, та в последните 3-4 милиона години различни „хоминиди”
се появявали и изчезвали все на това място? Теорията за панспермия,
носена от метеорит, паднал в северна Африка, има ли доказателства?
Вече прогледнахме в генното инженерство. И една присадка, па било то
и в мозъка, изглежда почти рутинна. Но кой и върху кого я е извършил?
И ако целта му е да ни създаде „по свой образ и подобие”, защо упорито
отказва да влезе в официален контакт с нас?
Еволюцията залага на постепенното усъвършенстване –
хоминидите били четирикраки, после отлепили предните си крака,
после гръбнакът им започнал да се изправя, а опашката да закърнява
и още, и още... В края превърнали предните си лапи в ръце, започнали
да ходят и управлявани от появилия се отнейде Разум, колонизирали
планетата и почнали да коват сами бъдещето си. Този еволюционен
прогрес ли е причина моделите да се подменят с нови, все по-
усъвършенствани, докато се появил... homo sapiens sapiens. А след него?
Днес в тази еволюционна хипотеза се появиха пробойни, причинени
от ДНК, анализите. Те доказаха, че homo sapiens са различни от
предишните хоминиди и са преките ни родители. Но те, както и ние,
нямаме общо с по-старите човекоподобни.
„Колонизирането” на планетата почнало след като първите
поколения прекарали в прародината си, Африка, отдавайки се на
„себестроителство”. Време за адаптация на местен биологичен вид,
„заразен” с мозък от инопланетяни? Или „порастване” на разум, венец
на еволюцията?
Тези констатации още не решават свръхвъпросите, на които
и до днес човечеството търси отговор. Малка е утехата, че никой век
досега не ги разгада. Поне заличихме много заблуди...

КОГА ЗАПОЧВА ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕКА?

Homo erectus се е появил преди 2 милиона години – изчезнал


Homo cepranensis – преди 800000-900000 години – изчезнал
Homo antecessor – преди 780000-850 000 години – изчезнал
Homo heidelbergensis – 600 000-250 000 години – изчезнал
Homo neanderthalensis – 160 000 – изчезнал преди 14 000 години
Homo sapiens – прародителят ни – преди около 150, 000 години –
оцелял до днес.
От сегашните ДНК изследвания идва идеята ми, че само homo
sapiens създава култура. Къде е скритото му оръжие? Кое качество на
76
ума го прави властелина на планетата? Това качество подлежи ли на
еволюция в рамките на някакви си 70, 000 години?
Дълбокият анализ показа, че хипотезите за „ново качество” на ума са краен
брой. При степенуването им заключих, че новото качество се нарича...
Въображение. Веднъж появило се на света, подобно на земеделието,
то остава устойчив двигател и до днес. Израства до основен критерий,
чертае мислената граница между хората. Въображението е величина,
отличаваща индивидите един от друг и днес. Сред безбройните му
характеристики, способността да провидиш нещо, което наглед не
съществува в реалната среда/ситуация, е основна причина да откриваш
повече от едно решение за всеки възникнал проблем. (ново качество)
Появата на вариантно мислене поражда необходимост от запаметяване
(трето производно качество) и води до развитието на кратковременната
памет. Тя пък влиза в контакт с дълговременната, сиреч с подсъзнанието
и образува... съзнание.
И пътят към Познанието бил открит пред Новия човек!
И до днес откритията се правят от хора с богато въображение.
Въображението е вероятната рожба на асоциативното мислене.
Първите веществени доказателства за реализиране на въображението
са оръдията на труда и оръжията от огладен камък. Тяхната поява слага
край на конкуренцията с неандерталците! И отваря пътя към първата
устойчива култура – земеделската и пастирската.
Може ли въображението да е рожба на еволюцията? Кои негови
заместители при по-нисшите организми са били способни да
„еволюират”? Инстинктът, който ръководи действията като вложен
алгоритъм? При homo sapiens негов рудимент е евристиката, генетично
заложен начин на мислене. Той е сред най-жилавите ни наследства.
Всеки човек може да промени физическите и наследствените си
характеристики, но е почти абсурдно да промени евристиката, с която
идва на този свят.
Днес повече отвсякога можем да разберем какво е въображение. И да
посочим, че появата му се е материализирало в... неолитната революция.
Тя е пратила неандерталците „на бунището на историята”.
Липсват сведения за материализирането на качествено новото мислене
в годините, когато homo sapiens се самоизграждал и себеутвърждавал
в Африка. Точно тогава обаче дошло време за поредната драстична
промяна на климата. Тя превърнала тучните пасища в пустинщ и
променила до неузнаваемост условията на живот според „писалката
Отгоре”. Разделила хората и ги отпратила по света. „Североафриканците”
поели своя път към Азия и Европа..., южноафриканците тръгнали да
покоряват Америките и Океания.

77
Слаби са сведенията за тях от следващите години, прекарани в
разселване по планетата, в нейното опознаване, в сложното редуване
на адаптиране с налагане. Целият свят вече бил тяхна арена. Насред
пътешествия и проучване на непознати условия, сполетял ги и нов
природен катаклизъм – ледниковият период унищожил много от
шансовете им за развитие.
И изведнъж, преди 13-ина хиляди години, започва нещо
невиждано. Появили се първите артефакти от огладен камък,
предхождан/последван от открития на земеделието и пастирството.
Така поредицата неуспешни опити за устойчиво съществуване и
развитие, най-сетне се увенчали с успех.
Как да съединим тези появи и пропадания, да прокараме
нишка сред редицата несполучливи опити за оцеляването на няколко
доисторически култури? Казвам това с уговорката, че хипотезата,
според която само homo sapiens са способни да създадат култура, никой
не я е приел за доказана.

Още за чудото

Природната „философия” на човешкия геном удивлява.


Кръстосването между мъжа и жената смесва гените на родителите, но
запазва без модификации мъжката (уникална за мъжа Y хромозома) и
женската (митохондрийна) хромозоми, които прехвърлят оригинала по
еднополов път – от баща към син и от майка към дъщеря. С уговорката,
че майчината хромозома приемат децата и от двата пола, но момчетата
не я препредават. Прилича на абсолютна идентификация на ниво
изначален прародител.
На повърхността е друго – момичетата масово приличат на
бащите си, а момчетата – на майките си. Природата отново е мъдра, ако
бе следвала вътрешната логика за копиране на оригинала, би загинала
от собственото си еднообразие.
Тези особености позволиха проследяването на произхода
на човека. Всички хоминиди преди homo sapiens, не са се запазили.
Пропадането на наследствената верига подхранва различни хипотези
за незнайна кръстоска между нови и стари човешки видове... или за
намесата на друг, извънземен вид, нещо което учените вече допускат.
Гени от по-стари и още непроучени женски екземпляри били кръстосани
с мъжки кроманьонски (homo sapiens) представители. А последните
са... поредното чудо на природата?
Търсенето на предходни гени, от предишни човешки видове,
стигна до задънена улица. На принципа на изключването се счита за
78
окончателно доказано, че модерният човек, чийто представители сме,
се е появил на планетата не по-късно от 150, 000 години. Предишните
човешки клонове са отпаднали от еволюционната спирала, от тях най-
късно неандерталецът, преди около 14, 13 000 г. Как се е стигнало до
нашия действителен прародител, през колко и какви кръстоски е
минал, за да стъпи на сегашната „еволюционна права”, продължават да
са въпроси с хипотетични отговори.
Вероятно бащината линия е била прекъсвана неведнъж. Нейни
междинни представители са живяли кратко и не е открит генетичен
материал годен за проследяване.

---
Много от нас, обладани от езотерика, допускат наличие
на по-стари цивилизации, на цели светове, но ако се придържаме
към науката, светът е толкова стар, колкото са стари артефактите
и толкова цивилизован, колкото са уменията отложени в тяхната
изработка. Историята измерва кои и кога са били издигнати в културно
отношение до степен годна да бъдат наречени цивилизация. Тя пресява
доказателствата за качеството на цялостната система – селищна,
духовна, икономическа и управленска и що за парадигма е донесла на
света.
Специално внимание заслужават основателите. Целта на
оцеляването е проста – да се закрепиш, да преживееш, да се изхраниш
устойчиво в един годишен цикъл. Хармонията между природата и
човешките дейности води до ред „улеснения”. Те идват от внимателното
наблюдение над природата, а първият резултат от него е разбирането,
че всичко се подчинява на цикличността, управлява го цикличното
време. Този първи резултат от опознаването родил митологиите.
Те утвърждават повтаряемостта и своеобразно я изучават, за да я
превърнат в познание и норма на поведение.
Малочислените популации, каквито се предполага са били
първите homo sapiens диаспори, били нестабилни и лесно влияещи
се от еволюционни фактори, което водело до изменения в честотата
на определени гени. Генетичният дрейф предизвиква загубата на
определени гени в популацията, като по този начин засилва различията
между малочислените популации и води до образуване на нови
биологични видове.
Освен случайния генетичен дрейфт, при размножението на
гените играят роля и други фактори като естествен и „социален” подбор.
За оцеляването е важно дали една мутация води до някакво предимство
и точно тези мутации се разпространяват в по-голяма степен. Учените

79
се заеха да създадат математически модел на генетичния дрейф и
откриха нещо важно и свръхлюбопитно.
След пет поколения може да се очаква 12-кратно увеличение
на преобладаващите маркери спрямо началното разпределение
на популацията. С една дума, преобладаващото става още по-
преобладаващо.
Статистиката е желязна наука, а преселенията битуват само в
представите ни от 19-ти век. За да се получи същия ефект вследствие
на преселение, то трябва местното население да се избие до крак.

Една добра илюстрация на дрейфа на гените:


Само след 5 генерации маркер „0” се появява 12 пъти повече от маркер „3”

0 0 0 1 2 3 3
0 0 0 0 0 0 1 1 2 2 3 3 3
0 0 0 0 0 0 0 1 1 2 3 3 3
0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 3 3 3
0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 0 3

Гъвкавостта на гените оставя архетипи, те раждат Митове


– онези, първите митове, цялостните, носителите на Познанието,
не на „о-мит-яването”. Езикът, културните реалии (маска, огледало,
котел, “гробница” – заключваща се отвътре врата) се “избистрят” след
продължително джуркане, за да се “избие подложката”!
Хаплогрупа от преселили се хора, на празно място, означава,
че само тези гени, които са занесли, се умножават. Съотношението на
групите им се запазва.
*

“Но как ще кажем в необятното пространство,


лишено от въздух,
без звук,
кои сме,
защо сме,
къде сме,
какво знаем,
към какво се стремим?

Въпросите валяха от всички страни, всеки искаше час по-скоро


да прогледне в обещаните чудеса, да нахрани въображението си, да
80
открие омайните видения, да се докосне до невижданата досега форма.
Как ли в действителност изглежда тя?
Тази първа среща на научния елит с организационния комитет,
състояла се след смъртта на Малески, бе заредена с творческо
напрежение. Всеки от присъстващите бе донесъл купища въпроси и
огромна доза любопитство, помамен от темата: – да демонстрираме
постигнатото и набележим следващите мерки. Хората изглеждаха
подготвени, чудесата на разширената реалност с години работеха
върху общественото съзнание. Това увеличи очакването, че е дошъл
момент дълго „настройваното” ни въображение, отглеждано в
безпрецедентната виртуална среда, да оплоди уникално нов продукт,
триумф на цивилизацията от новата епоха.
„Виртуалното” бе заплодило ред нови рефлекси в обществото.
Всеки гражданин на планетата отдавна придоби навици да не зачита
старите разбирания за време-пространството. Та окото на камерата го
пренасяше в миг навсякъде, където е стъпил човешки крак. Роди се чудо
– всяка дума, звук, картина, видео, анимация... попаднали в мрежата,
се превръщаха в безсмъртни артефакти от кутията на всеобхватната
киберпамет. Тя бе подчинена на „киберплодородието” – записите за
всяко нещо бяха далеч повече от един. Съществуваха хиляди записани
негови инварианти. Дали тази дигитална култура би изчезнала с
преселението на целокупното човечество? Хората предусещаха, че
проектът ще демонстрира нов модел – независима памет и мислене на
изкуствения интелект.
Готовността на човеците начаса да сменят бързо убежданията
си по фундаментални въпроси, не бе вече въпрос на развитие на
адаптивните им способности. Тя бе свързана с дългото присъствие
на делиберацията (всестранната свърхинформираност) в живота им,
която завърши преображението на човешкия род, унищожавайки
базата крепяща старите представи, заблуди и суеверия. Благодарение на
моменталното разпространение на актуална всестранна информация
навред, хората сменяха начаса мнението си, щом откриеха факти за
това.
„Глаголът Гугъл” и Уикипедията, наред с независимите медийни
иновации, с разгръщането на онлайн телевизията, разбиха старите
илюзии за масмедии и насадиха нови принципи в обществото,
сепарирайки го на малки групи по интереси. Връзките в тези групи бяха
за хората по-важни и от роднинските им отношения.
Нароиха се куп последици. Обществени спазми избухваха на най-
неочаквани места по най-различни поводи. Придобиха застрашителна
масовост и доведоха до общ управнически стрес.

81
Хората жадуваха за своето „космическо” огледало. Официалните
цели на „Глобалното наследство”, които довчера поразяваха с мащабите
и многоплановостта си, сега изглеждаха скромни пред предстоящото
Последно преселение. То по свой начин наля масло в огъня на
обществения интерес и заинтересованост. Ведно с тях разпалваше
страсти и предубеждения, реанимирани от дълго наслоявани и
старателно отглеждани овехтели нагласи и заблуди. Прокламираното
намерение, наследството на планетата да бъде представено чрез
мотивирани ключови моменти от нейната история, роди ред съмнения.
Всяка нация и нейното място на планетата, дори отделен човек, бяха
убедени, че заслужават да са във видимата част на проекта, заради
изключителните си качества, годни да бъдат световен пример. Тази
„готовност” преминаше всякакви граници. Роди животрептящата среда
на мултикултурното общество, в многоезичие на слово и писмености,
в пъстрото ветрило от семиотични подложки и разнообразие на
семантичните основи. Погледнато отвън и отгоре, обществото готвещо
се за напускането на домашното огнище и последно преселение
в страховития необятен Космос, странно се бе доближило до...
изначалните първобитни общества. Дали не се връщаха към някаква
праформа... някога, много отдавна? Накъде всъщност се бяха запътили?

Участниците бяха истински превъзбудени. Повечето не бяха се


срещали от трагедията, торпилирала световния конгрес и довела до
смъртта на уникалния Джордо Малески. Напрежението нарастваше.
Въпросите се стреляха във всички посоки. Хората забравиха
официозността и всеки говореше на... родния си език. Сякаш пълна
с пришълци от вселената, залата заприлича на второ „вавилонско
стълпотворение”.
В миг се усетиха, млъкнаха и се заоглеждаха. Недоумяваха
как информацията, която се готвеха да изпратят в Космоса, ще бъде
достъпна и разбираема и на планетата А, и на всички не-А планети?
Нали вече знаеха, че между съществуващите форми на живот във
Вселената има и такива, чиито условия са взаимноизключващи се.

Но как по дяволите изглежда всичко това – чу се мощен бас от


залата.

82
Лекторът Джефри Харт взе светлинната палка, насочи я към
екрана и заговори.
Дами и Господа, живеем сред нестихващи успехи на високите
Технологии, заели се да отгледат нов свят. Той отдавна се превърна
във виртуално огледало на реалния довчерашен свят и ни поведе
по знаменитите пътеки на Идеалното в неудържимото ни човешко
въображение. Тези зашеметяващи постижения са простичко обясними
– дължим ги на компонентите, с които новото огледало отразява
вселената и които наричаме мултимедия. Но защо високите технологии
отгледаха точно тези електронни отражения на разнообразните форми
за споделяне раждани през хилядолетията? Кои и какви бяха техните
първи стъпки? Библията ни кара да повтаряме:
„В началото бе Словото”. Но в нашата земна история,
първенството е за изображенията. Те на свой ред са отгледали
първични системи за кодиране на информация. И нашите разсъждения
за изначалното задоволяване на глада за информация и споделяне
обикновено спират дотук.

ИЗОБРАЗИТЕЛНОСТ
СЛОВО
ПИСМЕНОСТ

Но чрез тях човечеството, преди да стигне до електронното си огледало,


бе отгледало още форми. Те имаха сякаш въображаем произход, който
се визуализираше в

РИТУАЛНИТЕ ДЕЙСТВИЯ и
ЖРЕЧЕСКОТО ОБЩЕНИЕ С БОГА (БОЖЕСТВАТА)

Но кое ни позволяваше да твърдим, че само в тези 5


комуникационни канала изтича целият ни живот, всичките му
проявления?
Способността да се взаимодейства с всеки от компонентите и
помежду каналите, вън и вътре в тях, роди това усещане.
Лекторът се усмихна снизходително, изчака да премине лекото
брожение из учените глави и продължи. Нека сега ви запитам:
Успяха ли информационните технологии да отгледат техни копия в
новата виртуална реалност? Отговорът е недвусмислен – ДА!

83
По абсолютно същия начин се развиваха мултимедийните
компоненти. След установяването на „Великата петорка”, която току-що
цитирах, технологиите се захванаха да я доразвиват вътре в самите себе
си. Нещо повече, всеки от тях обхваща всички форми на компонента.
Ето примерите:
СЛОВО (ЗВУК, АУДИО) – без значение дали е Говор (слово), Звук
(ефект, дори
шумове) или Музика. И така до днес, когато боравим с компонента
„Аудио”, който е цивилизовал Звука.
ПИСМЕНОСТИ (тях наричаме текстове, които интелигентни
„тексперти” превеждат на всички езици на земята – живи и мъртви).
Имахме решителен пробив и покрай текстовите формати, отгледахме
всевъзможни писмени системи за кодиране на информация. Определено
трябва да заявя, че и древните, и супермодерните разработки за
криптиране на информацията много ни помогнаха. Няма да навлизам
в подробности. Тази част от системата е достъпна за тестване и съм
убеден, че ще ви бъде забавно.
ИЗОБРАЖЕНИЯ (картини, снимки, образи) от всякакъв формат,
източник, виртуален или естествен произход и порядък – създадени,
за да отразят, генерират и/или обрисуват всичко земно. Стара истина
е, че компютърните изображения ни помогнахме да отбележим края
на статичната изобразителност, чиито окови спъваха художниците
от хиляди години. Разработките, свързани с тези изображения, ни
доведоха до нови, непознати страни на технологичните процеси.
Появи се явлението „рисуване със звук” например. То ни позволи да
конвертираме изображенията, превръщайки звуковия „поток от данни”
в друг поток от данни, които Универсалният Конвертор показва с over-
lay. Така открихме неподозирани взаимни влияния и значения между
носителите на сигнали във времето и сигналите в пространството. Днес
е достатъчно да „харесате” една картина и ще чуете нейния музикален
образ.
Ако правилно следите мисълта ми, в аналозите си стигнахме до
ритуалните действия. Тяхното художествено „разхубавяване” може да
наричате според имената от миналото към днес – обряди, театрални
постановки, опери, спектакли... В проекта „Глобално наследство” те
битуват чрез добрия стар компонент:
КИНОФОРМИТЕ (видео, телевизия, риалити формати, но също
и по-новите – стереоскопично кино, 3D технологии, холограмни
изображения). Стигнахме до убеждението, че тези модерни артформи
са еквивалент на ритуалните действия. В техния генезис лежи
ритуалния характер в постъпките на човеците. Те са отглеждали през
84
хилядолетията финеса и въображението, с които се славят днешните
компютърни артисти...
АНИМАЦИЯТА (визуални изкуства, мултимедиен стриминг
във виртуални среди) – ето го чудния чист продукт на човешкото
въображение, равен на скритите взаимодействия оплождащи света на
Идеалното. Тук е големия пробив на новите технологии, на новата среда.
Защото опитите за взаимодействие със света на Идеалното страдаха (до
появата на виртуалната реалност) от липсата на среда, в която могат да
бъдат визуализирани и показвани. Точно по тази причина от дълбокото
минало към нас идеха плашещи и мъгляви сведения за жреци и шамани,
Причината е в тази липса, в тази неспособност на обикновения човек
да види „невидимият свят”. В недалечното минало това роди гигантски
извращения. Спомнете си за комунистическия атеизъм. Но след като
създадохме подходящата електронна среда и развихме съответните
изразни средства, докоснахме Идеалното чрез виртуалната реалност.
Сношението между тях ражда тази продукция. Ще подчертая отново –
в зародиша на този компонент е древното Жречество, Духовенството,
призвани да ни учат ДА СИ ПРЕДСТАВЯМЕ, да усещаме, за да вярваме
и търсим общение с нематериалния свят.
Основите на тези 5 компонента отдавна изградиха компютърната
философия в края на 20-и век. Никой не вярваше, че те ще оцелеят дълго,
графичните възможности бяха толкова скромни. Но тези единствени
инструменти, с които „сканираме” нашия свят, за да го пренесем във
виртуалното, получиха всестранна програмно-техническа поддръжка,
развиха се и сега правят действителността по-хубава и дори приучиха
сетивата ни да я възприемат. По този начин се родиха нашите нови
сетивни усещания, нещо считано доскоро за истинско чудо. Оказа се, че
нашите рецептори крият неподозирани функционални възможности,
комбинирайки вече известните ни техни параметри. Останалото е
предмет на доказаната им способност да се обучават така, че реакцията
им към едни и същи стимули да се мени.
Признавам, че тръгнахме „на сляпо” по този път, и ето че
получихме съвършено нови средства, с които да представим глобалното
наследство – от памтивека до сегашната секунда, от дълбините на
океаните до вселенските простори, от...
Той продължи да говори, но вече никой не го слушаше. С всяка
негова дума хората ставаха все по-нетърпеливи... Те чакаха чудото...

85
*

Знам, искате да видите Формата. Да я сравните с тази от


собственото ви въображение. Предупреждавам, ще има хора на седмото
небе, други ще останат хладни, дори критични. Но, позволете ми да
кажа още няколко думи в „Упътването” – усмихна се той.
Петте компонента работят чудесно като вложени една в друга
сфери. Всяка от тях се подчинява на еднозначно семантично значение,
но го интерпретира на своя език. Данните описани по пет различни
начина сме вложили като памет в системата. По същество вградената
памет е дълговременна. Тя функционира като кратковременна в
мига, когато една мисъл се втурва като стрела, пронизва сферите в
търсене на най-бързодостъпния за генериране свой образ, чиято цел
е да извлече представата на мисълта за самата себе си и да потърси
контакт с другите й представяния. Намирайки себе си в системата, тя
проследява заложените вътрешни връзки там и ги показва. По такъв
начин разказва събитието, за което са я попитали...
- Но кое отключва тези пластове, кое ги активира, кое ги кара да
взаимодействат помежду си?
- Нежели, погледнати отвън, ние хората, не сме точно такива?
Нима някой може да прокара през многоезичния ни хор дори една
общовалидна и всеразбираема мисъл? – отвърна на репликата лекторът
Дж. Харт. Но да си дойдем на думата – попитахте кое отключва тези
пластове и ги кара да взаимодействат помежду си на макро и микрониво?
Никой не наруши тишината, затова той продължи.
- Дойде ред да говорим за материализирането на Мисълта,
на НВ Мисълта. Тя е супервайзера на нещата, свръхинструментът,
който Мултимедийния кристал имитира чрез... интерактивността.
Интерактивността-мисъл е Стрелата, за която споменах преди малко,
тази, която в миг може да прониже всичките вложени сфери. И тук е
голямата тънкост на системата материализирала проекта „Глобалното
наследство”. Той съществува като Модел, чието самообучение
се осигурява от взаимодействието между заедно растящите
Интерактивност („проводникът на Мислите”) и Памет (връзките,
които се създават в сферите с мултимедийни компоненти). Всъщност
петте сфери напоени, всяка по своему, с информация от глобалното
наследство на планетата Земя, са по-бързи от Мисълта, а не обратното,
както досега бе прието да се смята. Само миг след като бъдат пронизани
от Стрелата-Мисъл, те вече са се НАСТРОИЛИ на нужната „вълна” –
и СЛОВОТО (аудио файловете), и ПИСМЕНОСТИТЕ (текстовете),
и ИЗОБРАЗИТЕЛНОСТТА (илюстрациите), и КИНО-ФОРМИТЕ
86
(ритуалите), и – АНИМАЦИЯТА (жреческите общения с божествата).
Всичките са се подредили „по цвят”, подобно кубчето на Рубик и в
активираната, релевантна на мисълта зона, отговарят според случая в
произволен или фиксиран ред, материализирайки МИСЪЛТА, която
ги е пронизала. Заедно те изграждат РАЗШИРЕНАТА РЕАЛНОСТ
представяща нашата планета – и физическите представи за нея,
и усещанията, които те предизвикват. Точно тук е най-големият
технологичен секрет на системата „Глобалното наследство” –
показването на усещанията, визуализирани с подпрограмата Out-of-
body-Experience. Досега те стояха вън от нашият човешки опит.
Системата разполага с няколко режима на работа. Този, наречен
„Демо” се стартира по подразбиране и е напълно автоматизиран. На
неговото ниво изборите са случайни и невидими за окото (изборите
правени в хода на работата на системата са подчинени на обичайния
заподозрян – генераторът за случайни числа), a според получаващия
се случаен избор се показва я звук, я картина, щ видео или анимация.
Летейки в Космоса в този автоматичен режим, тя разказва своите
съчетания за планетата Земя. Попадне ли в нечии ръце (осъществяването
на разбиранията за достъп, вложени в системата са неин голям секрет),
минава в режим „Селективен представител” и отново върши същото, но
визуализира изборите, които прави. Щом към системата бива приложен
активен външен избор, тя отива на следващото ниво „Директен
участник”. Оттам-насетне в системата са заложени принципите на
обучаващата се машина чрез нивото „Пълно взаимодействие”.
Ето, по този начин в общи линии е изграден модулът, който
ще занесе знанията ни за планетата Земя във Вселената. Това бе целта
на проектът „ГЛОБАЛНОТО НАСЛЕДСТВО”, уважаеми дами и
господа, колеги. Кой знае, тази безценна информация, която ще кръжи
в Космоса, може да ни спаси от предстоящото Последно преселение.
Затова искаме да бъде реализирана част по-скоро. Да бъде пратена сред
новите ни приятели в Космоса, които и да са те. Нима това не е една
солидна възможност за спасение?

В залата се вдигна невъобразима и продължителна врява.


Тя дори стресна Джефри Харт. Шумните коментарии продължиха
необичайно дълго. Всеки искаше да отсъди за себе си ефективността
на проекта. Най-сетне присъстващите осъзнаха, че са изпуснали
нервите си и обиждат лектора – лекцията още не е свършила. Гълчавата
постихна и заваляха първите въпроси:

87
- Но как ще привлечем вниманието на иноземци? – попита
евразийския представител, застъпник на новия евразийски съюз,
доминиран от руснаците.
- Много просто, това вече го обсъдихме – отговори му лекторът.
В демо режима, който стартира системата по подразбиране, от базата
знания се избира безспир на случаен принцип, а избраните холограмни
извадки чертаят уж в хаотичен ред откъси от историята на земното
наследство. В този си вид експертната система „Глобално наследство” ще
се рее из Космоса. Тя има наглед скромна цел, да привлече вниманието
на представители на Космическия разум, позвайки от най-ниското –
„пасивен представител” и средното ниво - „наблюдател”.
Разбира се, говорим за комуникационните нива на системата. За
способностите й да общува. Да общува с Боговете, както биха казали
нашите предци.
Комуникациите в системата могат да се разглеждат като външни
и вътрешни. Външните вече описах – мултимедийните симулации,
изграждащи виртуалните образи на нашето познание, всичко до което
сме проникнали в проекта „Глобалното наследство”.
- А вътрешните? Как сте показали вътрешното им представяне?
– чу се глас в залата.
- Ама че скучен въпрос – провикна се някой, явно технократ –
какво му е любопитното на вътрешното представяне – Нули и Единици?
- Ооо, погледът към изчислителните процеси, преди
преобразуването им в току-що наречените „външни” резултати, може
да бъде също много любопитен и поучителен. Идеите за показване
на двоичната система в акция, далеч не се изчерпва с нули и единици.
На ниво физически сигнали, тя даже няма нищо общо с тях. Тук става
дума за форми на „обличане” на кибернетиката т.е. на управляващите
процеси протичащи на всички нива и форми на материята – живи и
неживи. А както знаем формите могат да бъдат разнообразни и много
впечатляващи!
- Нима всичко, от начините по които експертната система взима
решенията си, е показано? – попита любезно-заинтересовано японски
учен.
- Достатъчно ПОКАЗно е – натърти лекторът, за да може всеки
разум да схване как всъщност работи системата. И да му се прииска да
я опознае по-подробно като съдържание – поусмихна се той.
Колкото и да ни я обяснявате, все ще останат „бели петна” – издума
скептично французина Пиер Рошер. – Дайте ни да пипнем поредната
„черна кутия” – провикна се той.
- Какво имате предвид? – нападна го докачен водещият.
88
-Първото, което ми минава през ума – подмина яда му френският
учен – е как така, аз ще имам в главата внезапно попаднала ми отнейде
мисъл и всички вложени 5 компонентни сфери вече ще са се настроили
да я посрещнат и коментират?
- Отговорът е във въпросът ви, колега – нали сте чували за
метаданните?
- Чувал съм и още как – докачи се на свой ред франсето – а вие
щом сте работили с тях, значи знаете колко фалшиви следи могат да
бъдат закачени за подобен род „претърсвания”, поради наличието на
безброй синонимни, антонимни и пр. погрешни „припознавания”?
- Не бихте приказвали така, ако знаехте за метода „компаративни
метаданни”, който разработихме. Той работи паралелно с всички сфери
и е изключено да бъде подведен, защото в миг открива противоречие в
данните.
- О, това е вече твърде, твърде любопитно и предполага
наличието на свръхмощен изчислителен център – изрече заинтригуван
англичанина.
- Затова е по-добре да не говорим – скастри го лекторът.
Постарали сме се – изрече строго той.
- Тогава ще ни кажете ли кои елементи на Изкуствен интелект
сте вложени във вашата фамозна експертна система? – продължи да го
дразни английския колега.
- За тях мога да говоря цяло денонощие – внезапно, широко
усмихнат и дружелюбен, отвърна лекторът. Все пак ние пращаме в
Космоса не агитационно табло, а цялостна пълноценна информация
за планетата, способна да влезе в действителен и ползотворен контакт
на всички нива с космическия разум, където и под каквато форма го
намери.
- Нима вече можем да кажем, че нашата цивилизация е стигнала
апогея си и е способна да бъде равностоен партньор на вселенския
разум по всички космически въпроси? – бързо изрече Юн, в който
всички припознаваха новият Марвин Мински.
- Основната грешка в постулата на Мински – принуди се да
започне от там лекторът, беше тази, че в него той не формулира ясно
основната задача, стояща пред нашето човечество – да ИЗВЛЕЧЕ
информацията за нашата планета и да открие начин да я разкаже
всекиму и навсякъде – без оглед на граници, разстояния, среди и
т.н. Сега тази очевадна задача, стояла пред човечеството от мига на
неговото осъзнато присъствие на земята, мисля е постигната и този
проект е неин венец. Ние сме много горди да декларираме пред вас, че
в този решителен за съществуването на нашата цивилизация момент,

89
можем да пратим в Космоса, преди нас и нашето Последно преселение
там, Историята на нашата цивилизация и на нашата част от Вселенското
наследство.
- Значи ли това, че системата е едновременно и аналитична, и
генеративна? – чу се глас затънал в недоумение.
- Да, точно това значи! – решително отвърна лекторът .
- А способна ли е тя да осигури всеобща „чуваемост” на данните,
които изпраща? Точно тук уравнението бъка от неизвестни!
- На пръв поглед сте прав, но само на пръв поглед – системата
е контактна, сиреч свръхинтерактивна. А който иска да получи от нея
„квалифицирана информация” ще трябва да се погрижи да разгадае
форматът на данните, които тя му праща. В крайна сметка ние не сме
го скрили, напротив, разработихме уникален комуникационен канал,
симулиращ невронната ни система.
Тук залата отново се люшна в глъч и шумотевици. Всички
усетиха, че са се сдобили с нови отговори на извечни въпроси и стоят
пред откритие от нов тип и ново качество. Този път Джефри Харт
седеше безмълвен и загадъчно усмихнат. Когато врявата позаглъхна,
той каза тържествено:
- Дами и господа, щастлив съм да ви представя система, която
чете мислите ви – какво говоря – тя направо ги онагледява и когато
те оформят въпрос, системата без колебание минава направо към
отговора.
Внезапно настана гробна тишина. Хората не искаха да повярват
на чутото. Бяха ли го чули? Дори сред тази отбрана публика, отглеждана
от максимата на Артър Кларк – всяка напреднала технология не се
различава от магията – казаното им дойде в повече. Мнозина в тази
свръхпосветена публика биха повярвали, че „облепен от сензори и
датчици човек би позволил на изкуствен интелект да му подскаже
заключение за ситуация, по която мисли”, но така казано: „системата Ни,
чете мислите Ви” – изглежда повече от шокиращо, то звучи... абсурдно.

*
В същото време Лина и Фей държаха в ръцете си манифеста,
личното обръщение на Джордо Малески, неговото изстрадано символ
верую. В него той полагаше пред нозете на смълчаното човечество,
сенките от едно скрито минало, затрило великото Начало. Бе го
озаглавил:

90
КАКВО ПРЕЧИ НА ПРОЕКТА „ГЛОБАЛНОТО НАСЛЕДСТВО”?

„Човешкото въображение се пали лесно от необикновеното,


където и когато да се е случило то. Мигом прелита над времето и
пространството, за да общува с него. Затова останките от миналото
никога не са долюбвани от „господарите на света” и те взимат крути
мерки да ги унищожат, да ги затрият от лицето на земята. Но вън от
тези „субективни” причини, още ред други се възправят на пътя ни към
истината за Началото:
Нелеки са препятствията пред непосредственото възприятие
– времето е досъсипало грандиозни строежи и съоръжения – някога
напуснати или разрушени те просто биват затрупвани.
Климатът се е променил, от там и природата, а геоморфологията
по места е изменена до неузнаваемост. Много обетовани кътчета в
миналото сега са пустини, в които с мъка различаваме „браздите” на
пресъхнали реки. Природни катаклизми са довели до изчезването на
суша, до потъването на острови, до появата на нови морета.
Някога свръхплодородна, но плитка, почвата отдавна се е
изчерпала, превръщайки се в днешните голи сипеи. Упорита вода
е обръщала огромни скали в обширни плажове със ситен пясък, а
свлачища или огромни приливни вълни са връхлитали цветущи селища,
засипвайки ги с дебели пластове от тиня...
Забравата е застигнала артефакти в места, които природата е
опазила и до днес, но пък изчезнали безследно знанията за тях. Липсват
сведения за добив на суровини и технологии за изработката им, да не
говорим за историята им.
Тъжна гледка са страни, чийто суровини и днес биха ги
направили богати, но в сегашното им състояние липсата на технологии
погубва и волята им за извличане. Още по-безумно е да видиш, че по
тези места в миналото не само разполагали с технологии за извличане
на същите суровини, но са ни оставили и световни образци в изкуството
и археологията от същите тези материали.
Само местно безхаберие ли е налични артефакти от величаво
минало, от любопитна и важна за света история, да се подлагат
ожесточено на забвение? По такива места, вяло и безидейно се въргалят
останки от историческата памет на човечеството загубили спомена за
тяхното предназначение. Мяркат се величествени руини с неизяснен
произход и без исторически контекст. Как искате местното общество
да бъде заинтересовано от културното си наследство? Сред него бродят
археолози и иманяри, пъдят случайните туристи и опитни любители
на старини, които нарушават отвреме-навреме покоя им, в люта битка

91
със змии и подивяли кучета – всички те заинтересувани достъпа до
миналото по тези места да бъде забранен – нине, пристно и во веки
веков.
Твърде много са подобни места на планетата. Те сочат за една
отколешна практика на погребване на миналото, на „стария” свят идеща
от всеки нов победител. В такива места, по правило, във ВСЕИЗВЕСТНО
историческо време, се е разпореждал могъщ имперски завоевател. С
установяване на неговото господство, унищожението на завареното
и загубата на паметта за него се превръщат в дълготрайна традиция,
ревностно поддържана дори и от наследниците на завоевателя, въпреки
че той отдавна е загубил актуалността си.
В по-късни времена върху историческата истина за тези места се
разстила ужасна смес от фалшификации и полуистини... Ражда се
вакуум, обричащ на провал всякакви опити истината да възкръсне.
Там отдавна е спуснат за изпълнение класическия имперски
списък от похищения, осигуряващи перманентна загуба на памет за
минало, на произход и наследство, особено това свързано с традициите,
културата и религията. Този списък започва с унищожаване на (паметта
за) светилищата, на светите места, следват ги историческите паметници,
изчезват и историческите личности, които са били лице на местната
древна история. Така се зачерква произход и наследство.
Краят на този унищожителен поход завършва с похищение на
писмените паметници – в тежки форми се стига да симулиране „липса
на писменост”.
Накратко, забраната тежи върху Произход и Духовност, а
културното наследство се поставя в контекста от изфабрикувана
фалшива История на анонимността.
Резултатът е ясен – блестящи култури и цели цивилизации
изчезват без следа. Велики народи от миналото още търсят своите
сегашни наследници, а ред „модерни” нации са лишени от корени! Как
искате да се доберем до началото, ако не успеем да се преборим с тези
пречки?
По време, когато великите сили размътят пластовете, за да
пренаредят света, от коша с лъжи, няколко се подлагат на критика,
но единствено с цел да скрият най-голямата. Тогава попадаме във
водевила на взаимните обвинения и най-много да научим, чий е бил
„божествения гняв” грабнал страшната гума, изтрила от паметта ни,
тази или онази опасна „подробност”. Суетнята е особено голяма около
днешния приемник на „стопила” се в миналото велика сила.
С тези пречки трябва да се пребори проектът, ако наистина
иска да качи във Вселената „верният файл” за глобалното наследство на
92
Земята. Всичко друго би ни компрометирало.
Но как да се доберем до знанията погребани по такива места?
Как да стигнем до драмата, превърнала ги в сегашната духовна пустош?
Как да открием следите на многобройните някогашни поклонници,
посещавали техните свети места, за да общуват с божествата,
предвождани от умели Посветени?
Финалът на това експозе бе поразяващ!
„Глобално наследство” няма шанс да създаде и презентира
своята световна културна карта, да преоткрие свещената древност, да
проникне в тайните и величието на отминалите времена, ако не открие
защо са се разселвали хората?
Следваше списък от страни засегнати от диагнозата. Фей дори
не го отвори. Знаеше, че там първото място е отредено за България!

Природните бедствия

Природните бедствия от страховито и опасно естество са сред


първите заподозрени за паническо напускане на територии. В тяхната
брутална форма, те десйтвително са смъртоносни за живеещите там
хора. Пред по-леките опасности населението изчаквало „на бивак” да
отминат, след което се завръщало „по родните си места”. Това сочат и
археологическите доказателства.
Този род причини могат да бъдат откривани и обследвани.
Тяхната история лежи отложена в недрата на земята. В геоложките
пластове са скрити всички природни катаклизми. Смъртоносни
природни процеси и преди хората са сменяли лицето на Земята,
превръщайки пасища в пустини, планини в сипеи, езера в морета.
Водели до нагъване на земната кора. Припокриващи се пластове от
такива промени изискват познания и наблюдателност, за да се подредят
и деградират процесите, които са ги предизвикали. Физическите
процеси и предеизвикващи ги реакции следват в определен ред и
логическа последователност и се развиват в определена рамка. Точно
определени причини предизвикват изригването на вулкан например
– от скъсаната земна мантия се изхвърлят потоци от лава, те отварят
в центъра на „бълващата фуния”, огромна дупка. Затова накрая всеки
вулкан рухва в... самия себе си.
Лавата изважда на повърхността цялата химия на земните
недра. Тя застива във вулканични скали, находища от кристали и руди.
Планини, в които е имало усилена вулканична дейност са богати на
термални извори.

93
... Ред катаклизми имат свое класическо описание. Сред тях е и
потопа. Разнообразни причини могат да го предизвикат. Те следва да
бъдат надлежно обследвани, описани, степенувани. Някои са способни
на глобален катаклизъм, който рециклира ред процеси.

Военната експанзия

Наблюденията върху възхода и падението на цивилизациите


нароиха множество мнения относно причините за тяхното
изчезване. Едната е, че цивилизацията изнежва управляващата
класа, отбранителните й рефлекси намаляват и от тъмата изплуват...
варварите. Има нещо вярно и психологично – блясъкът на разкоша,
битовите наслади на разточителен лукс с право предизвикват тълпата,
а армията на неуспелите да се докоснат до подобни блага е винаги
огромна и не винаги безропотна. Макар и злокобен, стресиращ, този
сценарий следва логиката си и работи до... появата на нов технологичен
пробив. Който сам сменя съществуващата ситуация и възцарява нов
стандарт, нови параметри и в крайна сметка ново мислене.
Други идеи хранещи военната експанзия, пристигат от появата
на нови оръжия, възможностите за логистична военна подкрепа, от
театъра на бойните действия и моментните способности за предвижване
и разгръщане. Иначе казано, от състоянието на „въоръжените сили”
пряко съответстващо на стандарта на епохата, в която са се разигравали
действията им.
Днес ни е трудно дори да си представим, че за разстояние от
100-ина километра някога са били нужни 3 дни поход. Това съблазнява
политиците да спекулират с древната история. Свидетели сме на
драстични манипулации. Те стигат дотам, че ни „описват” мащабни
нападения и дори бойни действия на широк фронт по време, когато
нямало дори коне...

Граждански войни

Предизвикват ги религиозни или икономически промени. По-


прецизно казано, в основата им са нови икономически отношения,
които логично поставят на преден план други категории хора и те
посягат към властта. Но няма политическа клика, която да е била
съгласна с обективния хода на историята. Един от инструментите да
противопостави активно своето несъгласие е религията. Във времената,
когато религиите още не са оформили етноси, посягат върху самите
божества.
94
Пренесено в праисторията това роди чудото, наречено от Мария
Гимбутас, „война на половете”. Тя твърди, че доброто матриархално
общество доминирано от Великата богиня-майка било „нападнато”
от мъжете, ковачи-демиурзи и се разразила гражданска война. От
икономическа гледна точка изглежда справедливо, носителите на
метала – символът на новата епоха искат място на първия ред в
историята. Но щом говорим за археология ще ни трябват данни. А те
казват, че промяната е била бърза, драстична и всеобхватна. Липсват
каквито и да са рудименти от старата вяра, което изглежда съмнително.

Най-сетне в ръцете на Лина и Фей бяха основните постулати,


върху които е бил построен Докладът на Джордо. След епичното
приключение от второто посещение в къщата му и драмата с неговата
майка, Фей бе успял да възстанови потребителските файлове от изтрития
втори диск. Сред безброй снимки, виртуални възстановки, анимации и
видео се мъдреше уникален пътепис на Джордо от митарствата им из
България. В него откриха вълнуващи реминисценции, предизвикали
взрив от сълзи. Имаше едно „Ламенто за Нина”, писано след ужаса
преживян в „Дяволско гърло”. То силно я разстрои. Трябваха и цели 3
дни на усамотение и вцепенение, за да преодолее чувствата си. В крайна
сметка обаче, след като претърсиха файловете в папките – от кора до
кора – установиха, че Докладът на Джордо Малески липсваше.
Осъзнаха, че задачата, която си бяха поставили се бе превърнала
в тяхна лична кауза. Но нима има специалист в науката, който да не се
вълнува от откритията си? Та товае величието на едно откритие? Да
прогледнеш там, където за останалите няма нищо, да посочиш величави
образи и събития, за чийто сенки останалите отдавна са загубили
зрението си...
Взеха важно решение. Бяха научили премного. Пазеха живи
спомените, разговорите, обсъжданията с Джордо, добраха се до ред
негови подготвителни материали. Можеха (ли) да продължат сами.
Трябваше да се помирят с паметта му и да измолят разрешение.
Отидоха в катедралата „Свети Георги”, любимата катедрала на
Джордо в Южен Бостон. Взеха две огромни свещи. Влязоха, запалиха
ги и застанаха пред иконата на Свети Георги. Сведоха глави, а мислите
им литнаха в единение с техния непрежалим приятел и отсега-нататък
техен покровител. Сълзите се стичаха по наглед безиразното лице на
Лина, което сочеше, че в момента тя е някъде далеч. Фей също изтри
дискретно насълзените си очи.

95
Колко ли стояха? Огромните свещи бавно догаряха. Първа
от вцепенението се отърси Лина. Тя внимателно забоде свещта си в
пясъка, последвана от Фей.
- Боже, закриляй ни – промълви благородничката.

Седнаха да подредят по важност извлечения от личния


компютър на Джордо архив.
„Палеогеологията ще ни помогне да вникнем в създаването на
земната кора. Много нейни „процесуални тайни” ще бъдат огласени, за
да ни припомнят, че природните сили ни управляват, а не ние тях. Ще
видим отстрани какво правим с планетата си, как изтощаваме ресурсите
й. Ще демонстрираме, че възможностите на Земята да балансира
вредите, способностите й сама да се организира, възстановява, дори
да се усъвършенства не са безкрайни. По тази пътека ще отидем до
етапите, по които са изграждани условията за възникване на живот.
Живот, който сме на път да й отнемем.
Из „Хронология на геологичното наследство и могъщите
репродуктивни и съзидателни способности на Майката Земя...”
Тук материалът беше изтрит, продължението липсваше. Лина и
Фей се размислиха се, защураха се. И се досетиха, че Родословното дърво
на Земята, което мама Малески им подари ще им помогне да продължат.
Очевидно Джордо го бе запазил, във вида, в който им го показа майка
му. Посоката беше ясна... Краят му, в унисон със стратегията възприета
в проекта, следваше да подбере представителна извадка от всеки гео-
епизод, за да послужи за изработване на демонстративен модел, който
трябва да бъде качен в системата. Това бе указание накъде да се насочат,
какво да търсят. Олекна им.

За визуализация

Има различни пътища, по които може да се стигне до истината


за миналото, но само един по който може да се изследва историята на
Земното природно наследство, което сме получили като дар, преди да
сме я превърнали в Родословие на Нашия човешки свят. Ние сме големи
длъжници към Архива на Земята. Впечатляващи физико-химични
процеси от земните реакции на внушавани от Космоса астросъбития
предизвиквали безброй локални реакции и водели до климатични
промени. Те са оформяли задълго планетата, далеч преди появата на
какъвто и да е живот на нея.
96
„Убеден съм, че в тази „предчовешка” геоистория са се случвали
всички събития, на които сме станали свидетели впоследствие, а може
би и такива, които тепърва ще се случат” – пишеше Джордо.
Твърде дълъг период от гео-историята на Земята са тъмни
страници, коментирани само от някакви мъгливи предположения.
Не щеше ли в папката „палеогеология” нашите познайници откриха
файл със заглавие:

ПРАИСТОРИЧЕСКИЯТ КЛОНДАЙК

Отдавна светът методично увеличава своето внимание върху


изобилието от масивно антично злато, откривано на централните
Балкани. И ако не бе „Желязната зевеса” използвана от гърците в полза
на „вечните” им претенции върху античната история на света, отдавна
щяхме да сме открили източниците на това вълшебно разточителство.
Не остана и капчица съмнение кой е водещ обект в разказа за Златото и
първата епоха белязана с него. Затова реших да обходя за допълнителни
сведения и проучвания този район (и без друго бях наоколо).
Рудите, истинската алхимия на земните недра, подсказаха своето
присъствие, още докъде бяхме с екипа в най-плодородната низина на
Европа. Местните археолози ни посочиха и първия меден рудник в
света. Той е забележителен, но по-изумително е природното богатство
на Родопите. Присетих се за Клондайк, за прочутата златна треска
в Аляска разразила се в края на 19-и век. Точно по последния от
критериите за избор, работещи в Глобалметрията, бях посочил:
Време на откриване – 5000 г. пр. Хр.
Импакт (въздействие) върху населението. Появата на първото
самостоятелно стъпало в общочовешкото развитие.
Това, което открихме в тези планини надмина всичките ни
досегашни сведения и очаквания. Този прастар европейски Клондайк
грабна приза в избора на Илюстративен пример за златни залежи и
тяхното най-ранно откриване и разработване.
След появата на най-дебелия къс плодородие, осигуряващ
9000 години препитание, научния, техническия и творческия екипи се
преместиха, едва на километри от местопребиваването си, за да открият
следващият претендент за илюстрация N 1. Щедростта на природата
тук започна да ни озадачава... Причината е в голямото разнообразие на
източниците и способите за добив – златни и сребърни жили, кварцови
скали, златоносни реки...

97
*

Лина не издържа и се разплака.


- Знаеш ли, бях с Джордо, когато откривахме златото на
Родопите – рече тя, докато Фей безуспешно се опита да я утеши.
Минавахме през някакво пусто село. На разбития тротоар, до
една от безлюдните къщи стоеше малко момиченце, цялото в сополи, в
мръсните си оскъдни дрешки. Играеше си. Това, което ме покърти, бе
играчката й. Държеше в ръцете си една пласмасова кукла, без глава и без
дрехи... Вгледахме се онемели и поразени. Зашарихме с поглед наоколо.
И какво видяхме мислиш? Цялото село бе иззидано от... златоносни
камъни.
Открихме само една 100 годишна старица, последен обитател
там, в забравената от Бога обител. Тя ни разказа историята – преди
десетилетия хората от село Сърнак започнали да строят домовете си,
без да знаят, че строят върху едно от най-богатите находища от злато.
С златоносните камъни вдигнали къщите си. А дори камъните, с които
ограждали нивите си, съдържат около 15 грама злато на тон камък...
Селото беше напълно безлюдно. Хората го бяха изоставили,
заради немотията и потърсили препитание в Турция. Без да знаят какво
са притежавали.
Така откривахме Златото на Родопите. То е навсякъде там.
Всички реки са златоносни. Регистрирахме над 20 находища. После
злато и сребро заоткривахме навсякъде и в Средните, и Западните
Родопи.
- Край всяко от намерените находища – прекъсна я Фей, има
рудници от древността. Запазили са се инструментите, с които се е
добивал ценния метал – с каменни чукове и хромели за смилане на
рудата.
- Родопите и Странджа са пълни със злато. Златото се намира
в разсипно състояние по речните легла и в конгломерати. И това
местното население е знаело от дълбока древност. Навсякъде, където
има тракийски светилища, има златни мини. Ние дори им сменихме
името, наричахме ги не светилища, а миннометалургични центрове,
където се добивало и преработвало златото.
Битката за тяхното злато в древността може да бъде проследена
с границите на районите в Родопите и Странджа. Те са днешните
граници. Доскоро там бе пълно с войски, бяха закрити зони.
Има достатъчно златни находища, в които златото е във вид
на руда и се добива по познати технологии в галерии. Грешката на
досегашните изследователи бе, че златото се търсеше в дълбочина. А
98
тук става въпрос за хоризонтални пластове. И сондите минаваха през
тях, но не го засичаха.
Златото е разположено в речните корита. Технологията
за добива му е класическа, в корита златоносния пясък
се промива с водни струи, а златото се утаява в сито.
И, о, чудо. Извадиха голям късмет. Откриха цял, целеничък и
непокътнат епизод от Доклада. Наричаше се:

КНИГА ВТОРА
Тайното обсъждане
Технологията прави промяната задължителна!

Няма друг измерител в историята на човечеството от появата


на нова технология. Тя задължително променя нещо в представата за
самите нас и за света в който живеем. Ако носи фундаментален характер
и е способна на всеобхватна приложимост (коя ли технологии не е с
такава?!) променя и качеството на живот. Но в обществото настъпват
конфликти между старите доминации и новите двигатели на прогреса.
Всички упражнявани до този момент дейности и занимания се нуждаят
от задължително опресняване. Ред професии стават излишни, на други
функциите затихват, докато съвсем нови умения и качества излизат на
преден план. Носителите им с право искат да са в първи, да ръководят,
защото чрез тях стават промените. Да, но това не се случва от само
себе си. И не минава безпроблемно. Нагнетява се конфликт, раждат
се напрежения. Особено, ако старата управляваща клика откаже да
последва прогресивните тенденции.
Случвало се е винаги при появата на нов технологичен Маркер
на линейното време. Уви, линейното време брои периодите между
Началото и Краят на всяка епоха. Докато се колебаем кой път да
поемем, вече сме закъснели. Независимо от главоломните промени
днес в схващането ни за света, окъсняхме макар и (може би) с „няколко
минути” от възможността да прескочим задаващият се страхотен
катаклизъм и сега сме принудени да мислим за Последното преселение.
Дано то не е... отвъд битието.
Такава била ситуацията и когато срещу неогладеният камък в
ръцете на неандерталците се изправил огладения каменен топор носен
от кроманьонците. Излиза, че още неолита позволил на хората да
осъзнаят какво е Технология – да откриеш способ, с който да подчиниш
на волята и фантазията си една суровина и да я превърнеш във... всички
възможни инструменти на прогреса.

99
Подобно откритие прави разлика между суров материал и
това какво извличаш от него. Проводникът на прав ток ни дал сляпата
сила на електрическата енергия, докато пак ток, само че променливия,
роди... изкуствения интелект. Разликата идва от начина на употреба на
откритата суровина.
Някога, някъде сред кремъци, рогове, кости и случайно
моделирани от природата каменни удобства, се родила идеята за
обработка и оглаждане на камъни. И те се започнали да се превръщат в
тесли, брадви, чукове, мотики, палешници... Кое ли е било първичното?
В оръжие или оръдие на труда се е превърнал първия обработен камък?
Едва ли някога ще узнаем. Но изглежда по-вероятно неолитът да е
предизвикал земеделието, а не обратно...
Тази „малка крачка в камъка” осигурила гигантска стъпка в
живота на човечеството – от безличното „оръдие на труда” се появил
„първият инструмент”. И скоро животът на хората станал устойчив,
родила се и първата устойчива култура.
Каменните сечива с полирана до блясък повърхност изумяват
и днес с изработката си. С тях започнали чудесата на технологиите. С
право може да ги наречем ПЪРВОТО ЧУДО на света.

Откритието, с което далеч не всички археолози са съгласни


е, че историята на човешката култура започва с (уточнената вече)
появата на homo sapiens в общото глобално наследство. Твърде дълго
припознавахме различни видове примати за носители на човешка
култура. Последни сред най-заподзрените бяха неандерталците. Във
всичко това се намесват и идеологически причини. Привържениците на
еволюцията считат предишните човекоподобни издания просто за по-
стари поколения предци и това ги кара да изучават и тяхната „култура”.
Останалите не мислим така.
Произходът на homo sapiens, приносът и участта му доскоро
бяха неясни, а началото му търсеха преди милиони години.
Днес Великото кроманьонско преселение от Средна Африка по
целия свят доби ясни параметри и очертания, с появата на кръвната
карта и пътят на хаплогрупите из планетата. Още се питаме дали това
преселение може да е модел на преселението, което подготвяме? При
определени обстоятелства, да. Тукашното велико преселение се е
състояло във вече населена с био и ботаническо разнообразие планета
и е било дело на същества, близки до техни предшественици. Де такъв
шанс да открием такава планета с естествено развитие на високи форми
100
на живот, т.е. планета осигурила условия за еволюция. Уви, такава още
не сме открили. Наличностите, които имаме към момента са безлюдни.
Някои от нас ще попаднат на места, където условията на живот ще са
дори по-трудни, а възможностите за развитие ограничени. С една дума,
само открития правени на местна почва ще ни осигуряват някакъв
напредък. Без технологии животът е несигурен, а при определени
обстоятелства невъзможен. Отсега сме наясно, избор нямаме. Няма
да сколасаме да преселим всички земляни, камо ли да занесем някаква
техника вън от най-необходимата за самото преселение.
Затова нека видим на какво ни е научила историята?
Заселването на планетата с кроманьонци станало на няколко
миграционни вълни. Първата от тях преди 50-ина хиляди години.
Може да се прогнозира, че преселническата вълна иде от Северна
Африка, а причината е поредното превръщане на Сахара от пасище в
пустиня. Преселниците познават камъка, макар и още необработен,
но осъзнато оръдие на труда и оръжие. Вероятно познавали и грубата
обработка на други материали – дърво, кожа... Артефакти от тях не са
достигнали до нас, поради нетрайността им. Имало е и съперничество
– кроманьонците заварили по пътя си през Близкия изток и Балканите
към Европа по-стар, човекоподобен вид, неандерталците. Прогнозата
е, че са възниквали разни форми на съперничество между тях.
Учудващ факт е, че неандерталци не са срещани в Африка, Австралия
или Америка.
От тези времена, нашите преки предшественици са ни оставили
няколко палеолитни културни пика – преди 35000-30000 години –
Ориняшки, преди 22000 години – Граветски, между 22000 и 17000 години
– Солютрейски и между 18000 и 10000 Мадленски. От тези времена, по
други места все още се срещат следи от материалното присъствие и на
неандерталците.
Очевидно заедно са търпели несгодите на ледниковия период.
Живеели на ръба на оцеляването. Уви, тези следи страдат от много
неизвестности, прекъсвания, пропадания. А и следите на неандерталци
и кроманьонци седят омесени...
Преди около 13, 000 години обаче, homo sapiens направили
революционно откритие донесло им ново качество в живота. И
надпреварата, и съперничеството с неандерталците били предрешени.
С откриването на неолита доминацията им станала неоспорима и скоро
се овеществила... неандерталците изчезнали от земната карта.
Затова нека се вгледаме внимателно в това събитие, което великолепният
Гордон Чайлд нарече неолитна революция.

101
Преди това обаче, да кажа априори и моето заключение.
Изкуството, да повторя, изкуството, е запазената марка на нашите
предци. Бих отишъл дори по-напред: развитието на образното мислене
способно да създава изкуство е белег само на homo sapiens. А индивиди
способни на художествено мислене, могат да направят света много
различен.
Не закъсняват и доказателствата за това ми твърдение, още от
времето на мезолита – например Натуфийската и съседната й Зазийска
култура. Те съществували в Леванта около 12 500 - 9500 години преди
Христа. Класическата археология отдавна е приела, че тази култура е
една от трите центъра родили неолитната революция на homo sapiens,
ведно с тези открити в долината Загрос и в Мала Азия.
Натуфийците водели уседнал живот, а събирали диви растения,
но не ги култивирали. В прехраната се включвал и риболова. Приносът
им – познавали и ползвали правия сърп, хромела и чукалката, строили
хамбари за зърното. Означава, че са развили земеделието. Първи
опитомили кучето. Всичко това, да повторим – между 12 500 и 9 500
години преди Христа. Ранният период на тази култура – 12 500 до 10
800 години преди Христа, късният бил между 10800 и 9500 години
преди Христа. Паметниците са намерени в днешна Палестина, с център
долината на река Йордан, на юг била ограничена до Долен Египет, на
север – до река Ефрат. Жилищата на натуфийците били полуземлянки
- често с каменни основи, но изградени от строителна смес от глина
и пясък. Конструкцията се крепяла на стълбове, а покрива й ☺ бил
от сплетена тръстикова растителност. Интериорното решение било
в кръгла или овална форма с диаметър от 3 - 6 метра. В центъра се
изграждало кръгло или правоъгълно отворено огнище. Площта на
селищата на натуфийската култура достигали 1000 - 3000 м², в които се
побирали до 100-150 жилища. Малка част живеели в пещери. Ползвали
миниатюрни каменни оръдия, като стрели и ножове, поставяли върху
дървена или костна основа сърпове за жътвените ножове. Правили
опити за шлифоване на камък. За мелене на зърно, използвали каменни
блокчета (до 80 см и тегло 100-150 кг) и пести, а понякога - вдлъбнатини,
издълбани в скала. Ползвали прототипи на харпуни и куки за ловене
на риба, направени от кост. Плетели кощници. Храната им включвала
дива пшеница, фасул, бадеми, жълъди, шам-фъстъци. Ловували газели,
елени, диви бикове, глигани и един вид азиатско диво магаре. Правили
си украшения от черупки и животински зъби (за колиета, окачалки за
дрехи, украса на шапки), стилистичната украса на различните селища
докладва за разделение и обособяване на племена. Оръдията на труда
и други предмети за бита били украсени с геометрични мотиви (мрежа,
102
зиг-заг, вълни), има и гравюри на животни (тотемни газели и друг
едър рогат добитък, сови, кучета, костенурки и рядко хора) правени
по дръжките на костните оръдия на труда. Некрополите им били
разположени предимно в изоставени къщи от техните селища, по-рядко
в пещерите (Кармел, Юдейските планини). Понякога върху гробовете
поставяли варовикови камъни. Позата е ембрион, а гробът поръсвали с
охра. В някои селища черепът се отделял, украсявал се с раковини и се
съхранявал или погребвал отделно. Имало е и колективни погребения
през ранния натуфийски период, а гробните места се ползвали
многократно. Около една трета от разкритите скелети са на деца?!
Натуфийците свързват с произхода на хората говорещи
семитски езици. Това е спорно твърдение.
Нека приемем, че сме минали част от неолитното развитие и
сме в центъра на земеделието. Дълго утвърждавах този момент тук –
най-старата устойчива култура.
Най-ранните земеделци населявали Али Кош в началото на
VІІІ-то хилядолетие пр. Хр. Намира се в предпланините на Загрос, в
долината Дех Лоуран. Неговите обитатели познавали култивирани
зърнени растения – голозърнест шестреден ечемик и пшеница –
еднозърненка и двузърненка. Умеели да оглаждат каменните оръдия.
Районът на планината Загрос се води за първи близкоизточен център
на неолитната революция. Днес това е територията на днешния
Югозападен Иран и Северен Ирак. Известни са още няколко подобни
поселения. Част от тях по-ранни – Карим Шахир, Ганджа Дарех-
Тепе и Тел Асиап, но там няма открити култивирани зърнени храни.
Вторият център бил в територията на днешна Сирия, Израел и Йордания.
Там била култивирана пшеница и двуреден ечемик, огладени каменни
оръдия се срещат от края на VІІІ-то хилядолетие пр. Хр. Открити са в
Йерихон и Бейда.
Третият център на неолитната революция в Близкия изток
обхваща земите на Южна и Централна Анатолия. От Хаджилар имаме
двуреден ечемик и огладени оръдия още от втората половина на VІІІ-то
хилядолетие пр. Хр.
Доказателства за връзки и приемственост между тези центрове
липсват, по-скоро те са били независими един от друг, но сходните
предпоставки изкушават археолозите да ги обединяват в опит да
опишат един цялостен близкоизточен модел на неолитната революция.
Там, на кръстопътя на три континента, сред многобройни диворастящи
хранителни съчинения, добре напояван и заграден от пустини,
скриващи този оазис от дивите племена, някой неволно изтървал
семена пред прага си, бил наблюдателен да види, че точно те скоро

103
поникнали, бързо избуяли и на свой ред дали много повече семена. И
така от шепа семена извадил цяла реколта.
Става за начало на приказка. Но какво е продължението?
Почвата-хранителка, това пухено легло на зачатието, покълването
и плодородието, се оказало плитко и лесно се износило. Климатът
продължил да се променя и от славния някога „полумесец”, заченал
световното земеделие, останали днешните голи сипеи. Днес от
Анкара надолу, през целия днешен Иран, няма и помен от мита за
самовъзникналото земеделие. От благоденстващите някога плантации,
напоявани от реките Йордан, Тигър и Ефрат днес няма и помен. Сякаш
тези хора били подмамени от природата.
Неолитните следи от този ранен стадий изглеждат добре
проучени. На пръв поглед те даваха приоритет на Близкия изток
и Анатолия. Но ето че след падането на желязната завеса, при нас
започнаха да пристигат научни сведения, че на Балканите, в стара
Тракия (днешна Тракия и Мала Азия) могилната култура, чийто
основна характеристика е земеделската култура и пастирството се е
появила по устието на р. Марица също през осмото хилядолетие преди
Христа (Ходжа Чешме). Дори и да приемем, че тя се явява приемник
на близкоизточните земеделски култури, много скоро се е превърнала
в тяхна родина. Напоследък се изясни, че скоро след това тамошните
земеделци бързо изчерпали суровинната си база и били принудени
да практикуват земеделие другаде. Сиреч вероятно преселението на
кроманьонците продължило към Европа.
В тази част на света (Балканите) пред преселниците стояла тя,
тогава още сухоземна част на Евразийския континент. Дълго живяхме
в заблуда, че Пътят към Европа бил през Гибралтар. Но не би.
Хипотезата, че кроманьонска вълна от раннонеолитно
земеделско време тръгнала към Европа през Балканите (Стара Тракия,
сега Мала Азия+Тракия) има своите дълбоки научни основания. Тази
линия проучи проектът „Глобално наследство”. Откри неоспорими
факти, че неолитната революция тук осигурила охолен и устойчив
живот, развила блестяща могилна култура. Дали тогава между Балканите
и Мала Азия е съществувала сухоземна връзка? Палеогеолози получиха
спешна задача да проучат кога Дарданелите и Босфора свързали Егейско
с Мраморно и Мраморно с Черно и Азовско морета – последните
морски площи от веригата „вътрешни” морета, дълбани с милиони
години от гранични сблъсъци между тукашни земни тектонични
плочи, при които подпъхналите им се краища, Атлантическият океан
потапял. С други думи трябваше да проучим кога е било последното
действие от пиесата „вътрешни морета”, които Атлантическия дълбае
104
от хилядолетия.
Преселението на първите европейци е било сухопътно,
необезпокоявани са преминавали от Анатолия в Поречието на Марица
и Балканите. Търсете европейското неолитно начало там, в същинска
или още Стара Тракия, там е родното място на Европейската култура.
От технологична гледна точка и с оглед последвалото устойчиво
развитие на човечеството, земеделската и пастирска култура тук
маркира присъствие вписало се завинаги в хранителния паспорт на
човечеството.
Обърнахме се и към генетиците като арбитри на откриваните
археологически данни. Те определиха два потенциални източника
на ново заселване. Единият изглежда необезпечен откъм сигурни
артефакти, но пък бе солидно натрапван. Идва от Близкия изток, през
Кавказ и после покрай Черно море. Другият е чак през степите на
Централна Азия, където хората се приспособили към суровите условия,
спасявани от наличието на големи тревопасни животни. Много сили
бяха положени за тези неокончателни изследвания, сочещи че на
Балканите бабите били от Близкия изток, а дядовците от степите на
днешен Казахстан?!
Европейският генетичен пул формирали следващите миграции
– тази от началото на късния мезолит и особено неолитната, донесла в
Европа устойчивостта на човешката култура.

Производящото стопанство

Дали ще открием планета, чийто обитатели да превърнем в


прехрана или ще ни се наложи още от самото начало да се погрижим за
прехраната си по производствени начини?
Засега планетите, които изследваме не дават еднозначен
отговор. Сравнихме данните от началните стъпки на човечеството
със възможностите, които стоят сега пред нас, но нашите археолози
настояват, че наличието на богата био и ботаническа среда е сред
плюсовете за човешкото развитие. Но дали факта, че и кроманьонците
били в началото само ловци и събирачи на готова храна не е забавил
развитието им? Личи си по първобитния им начин на живот. Живеели в
пещери или в заслони – следите им са отложени в еднослойни открити
селища, трудно откриваеми днес. Не разполагали с надеждни сечива и
оръжия, но пък били галеници на природата, чийто хранителни дарове
тя им поднасяла на тепсия. В преследване на тези лесни за достигане
дарове, те са прахосали голяма част от времето и са се забавили в
развитието си. Но са успели в главното – осъществили са гигантско

105
преселение и са наложили своята доминация над природата.
Нашите археолози още не могат да решат дали разпространението
на земеделието е било свързано с масово придвижване на нова
„категория” хора-земеделци или са се разпространявали само знания,
умения и технологията за него? Нещото, с което всички са съгласни е,
че земеделие означава уседналост, а уседналостта означава култура,
израстнала върху устоите на бит, дом, уют и свързаните с тях празници
на духа и веселието. Всичко е още предмет на внимателен анализ и
тънка преценка, но изглежда част от днешното европейско население
са потомци на древните ловци от палеолитната и мезолитната епоха,
друга част – на дошлите от югоизток палео-балкански земеделски
племена и незначителна част – на пришълци от следнеолитното време.
Допитахме се до дигиталния оракул-климатолог кога Плодородният
полумесец престанал да защитава името си, за да сме сигурни дали
е имало състезание между това първо земеделско огнище и Трако-
малоазийския район, несъмнено обетована земя.
Ясно е, за вече закоравелите земеделци настанало тежко време.
Последвала миграционна вълна в търсене на подходящи условия? Нека
повторим – дали хората открили земеделието са мигрирали в търсене
на други подходящи условия или овреме са „продали патента” на
съседите си едва ли ще научим някога. Знаем само, че и технологията е
предмет на търговия.
Археологическите данни сочат известно предимство във
възрастта за могилите в днешна Мала Азия. Това идва от пътя на
придвижване и практически е без значение, щом Балканите и Анатолия
са били обща суша. Къде за пръв път са стъпили на континента първите
европейски земеделци? Мала Азия и сега лесно и естествено прелива
в свръхплодородната Тракийска низина, за чийто уникални качества
вече узнахме. Тази благословена за земеделие земя е отгледала първите
европейци. Тя е тяхното родно място.
В нея, с хиляди години, изкусни фермери практикували и
развивали земеделието и пастирството пръскайки го в цяла Европа. За
по-малко от 1000 години тази култура се разпространила на Балканския
полуостров, цялото крайбрежие и земите отвъд Дунав. Генетичните
маркери, свързани с тези миграции, имат силно присъствие в
Средиземноморска Европа и постепенно отслабват с движението на
север. Тогавашните неолитни хора практикували допотопно земеделие,
затова естественото плодородие на почвата, добрата водоснабдителна
мрежа и климата били жизнено важни за основаването на техните
селища и техните първи плантации.
Всички опити да се смени трасето на този естествен европейски път
106
на заселване, приспособяване и културно налагане нямат научно
основание и са били политически. Археологическата истина е
безспорна – от късния неолит насетне пътят, по който са се пръснали
във всички посоки, установилите се в Стара Тракия първи европейци,
бил белязан от тяхната самородна и специфична култура. В края на
тази Първа европейска култура те започнали своя културен поход и
разпространение.
*
- Вече се прояснява мотивът за убийството на Малески – рече
замислен Фей.
- Явно е имал намерение да разкрие истинските причини, заради
които е бил стартиран проекта „Глобалното наследство” – съгласи се
Лина.
- Мислиш, че е щял да каже за Последното преселение?
- Съдейки по това, което чета – да. Той го казва тук директно и
конкретно.
- Не ще да е само това. Защото както виждаш свръхновината за
Последното преселение вече шества по света, не слиза от медийните
табла.
- Дано успеем да открием какво друго още?

---
Оплетени в съвременното делене на държави и държавици,
на съюзи и противоборстващи си междудържавни обединения,
изследователите на древни култури и цивилизации изглеждат
парализирани. Те откриват артефактите, но не и хората, които са ги
създали. Ползват се от наследството им, но мълчат за участта им. В
някои случаи това прилича на отцеотстъпничество.
Думата ми е за първите европейци. Ахейските племена, които
гърците считат за свои прадеди, пристигнали по тези земи на няколко
талази, далеч по-късно след тях, почнали да викат на местните „стоте
племена”, да ги зовят „траки”, после собствена физиономия заоформяли
гети, даки и т.н. – всеки с племето си. Истината за началото лъсва днес,
когато определението „Стара Европа” пасва като дялан камък върху
Началото на европейската култура, която почнахме да пишем.
Тя започва вливането на устойчивост в културата на Стара
Европа. Но нашественици ли са нейните носители? Ако бях убеден
че са, нямаше да си хабя мастилото. Историята познава толкова
нашественици.
За да има преселение е нужен сюблимиращ сблъсък между

107
новоустановил се стандарт и катаклизъм, прогонващ хората от
родните им места. Този катаклизъм може да бъде природен, военен,
икономически.
Висока култура била пренесена в Европа от заселници дошли от
Балканите. Но къде е нейното рождено място? Щом говорим за появата
на качествено нов етап, той следва да бъде засечен ясно и категорично?
Открихме го, Белегът, сочещ, че най-старата европейска култура е идела
от населението в долината на Марица.
Непрестанно от тамошните могили изкачат гениални инвенции
от глина и камък. Ами неолитната кухня? Какво познаване на природните
закони доказват зърнените култури и зеленчуци? Какво прекрояване на
връзката човек и животно било извървяно – от простото убиване за
прехрана до... млякото и вълната.
Всички познати днес обработки на храни – термични и
консервационни са открити тогава. Насреща си имаме разумно и
находчиво същество. Сред многобройните достойнства на Разума
блести Изобретателността. От този находчив човек ни дели единствено
дългия низ технологии, изработили простите инструменти, после
индустриалните машини до днешната интелигентна автоматика. Днес
е лесно да прогнозираме пътя ни – роботите вече свършиха „мръсната
работа”, колонизираха планети със сходни характеристики, способни
да поддържат живот.

Лина и Фей изчетоха на един дъх тази Кинга втора от изчезналия


Доклад. Дълго мълчаха опитвайки се, всеки по свой начин да асимилира
всички страни на тази внезапно блеснала пред тях широка картина,
вплела в едно и археология, и палеогеология, и палеоклиматология,
и доказателствата от новата фаза на генетиката. Тя бе различна от
познатите досега, повтаряни до втръсване постулати...
- Историците твърде често бъркат предмета на своята
дейност с политиката – първи наруши мълчанието Фей – впримчват
нечувани усилия в опит да „докажат” етническа, верска, културна или
дори битова близост между хора, които нямат общи исторически
спомени. Те изнасилват естествената история на човека и слугуват на
конюнктурната политика.

*
108
- Знам за какво говориш – прекъсна я Фей. Имам спомен от
детските ваканции прекарани в селото на баща ми.
Каза това и в миг се промени. Вълшебна пръчица махна
напрежението, тялото му се отпусна, а сините му очи се размечтаха.
- Извини ме – прошепна. Връхлетяха ме спомени. Връщам се
в безгрижните детски години, в онзи волен и естествен живот, който
живееха в типичното тракийско село. Живот простичък, безхитростен.
Живот без чудеса, изтичаш покрай хората тихо и спокойно, както
Марица тече в равнината. Никой не се пита нито откъде извира, нито
къде се влива. Тя е даденост, осъдена е да тече...
- Когато осиротях, често съм се чудел как от този свит и скромен
селянин е израстнал мастит учен – баща ми... отрасъл в равнината,
беден сирак, най-големият сред безброй братя и сестри. Загубил баща
си на 12 години, а бил най-големият от бащината челяд. Още ме можел
да оглави воловете, не стигал рогите им. Останал с петокласно местно
образование чак до... 21-вата си годишнина. За да дръпнат братята...
Как и защо точно той тръгнал с твърдост, устрем и воля да покорява
стъпалата на науката?
Та там, в летните ми селски спомени е и цигулката, която носех и
с която огласях големия селски двор. Околните ме приемаха с интерес,
държаха се нормално. Значи е имало среда за такива чудати момчета
като мен – мислех си, не без гордост, за рода ми.
Аз също бях самата сърдечност и любопитство. Най-често
се въртях при един от татковите братя. Беше Ковачът на селото.
Ковачницата му бе пристройка в двора, до къщата, в която отсядахме.
Имаше пещ и леярна. От ранна утрин до късна вечер в работилницата
му се нижеха куп клиенти от близки и далечни села. Беше голям
майстор. Поправяше всичко, което му носеха – от шевни машини до
„децки” колелета.
Но най-голяма магия криеха ковашките му услуги. Изработваше
или преправяше всякакви земеделски сечива. Хващаше парчето желязо
с големите ковашки щипки, зариваше го в жарта и раздухваше огъня в
пещта... След време вадеше нажежения до червено къс, слагаше го на
наковалнята и започваше да го млати с ковашкия чук. И така докато
чичо ми-ковача и клиента оставаха доволни от резултата. Тогава бързо
потапяше изделието във варел с вода. Желязото изсвистяваше и след
минута-две оръдието на труда бе готово.
В очите на съселяните си чичо ми беше факир. На младини му
викали Димитър Хвърчилото, защото пробвал да пребори земното
претегляне, скачайки с разтворен чадър от покрива на плевнята. Било

109
само за начало на експериментите му, та скоро акраните забравили
прякора, защото майсторлъците му го издигаха в очите им, все по-
високо и по-високо.
Аз го помня от тези му, високосни години. Нямаше нещо
от желязо, което да му се опре. Донесеш му чертеж или дори само
приблизително опишеш какво искаш и той го правеше пред очите ти.
За времената, когато в селския труд влизаше механизацията, нямаше
равен на себе си в цялата околия. Все нещо ще се строши и си вече в
опашката пред ковачницата.
С дни висях при него. Понеже гостувахме лятос, излизах оттам
само заради жегата и изпаренията. И се размечтах. Помолих го да ми
измайстори нещо. Мислех за една малка подкова, нали открай време
я считат за талисман. Но той каза, че за мен имал друга идея. Чичо
нямаше деца и за любовта му се състезавахме аз с братовчед ми.
Загледа се в мен, в лицето ми и започна да взима някакви мерки
– нос, очи, чело, уши, дори устни...
Една вечер се вмъкнахме тайно в ковачницата. Той измъкна
отнейде тънък златен лист и започна да го реже и крои с ковашките
ножици, парче по парче. После от всяко започваше да вае нещо върху
наковалничка с фин инструмент. Гледах го омагьосан, докато пред мен се
появяваха „наушници”, очи с ретина и зеница, малка диадема спускаща
се от челото, нос, устни, дори обици... около двадесет анатомично
оформени къса. Накрая обработи парче кожа по извивките на лицето
ми. После се зае да я импрегнира.
След три дни ми връчи моята златна маска и ми каза – спомняй
си за мен, когато отида на оня свят. Не след дълго се самоуби.
Чичо бе свят човек, дъновист. Това разбрах след смъртта му,
когато научих, че близкостоящите до него роднини „дори книгите му
взели”. Не зная дали беше богат. Не се интересувам от тези подробности.
Може би затова, в моя род нямам щастието да наследявам материалното
наследство, а само духовното.

КОДЪТ НА ГЕНИЯ

Навсякъде по планетата откриваме свидетелства, че хората,


макар и по различен начин, минават по еднакви пътища на развитие.
Какво ли означава това? Ако за момент игнорираме стила и начина на
живот, изкуството на Свещеното и особеностите на битовата естетика,
ще останем с чувството, че развитието следва свой унифициран код,
присъщ и приеман от всички хора и единственото, което се случва в
човешката история е да ни каже кой кога е стигнал до поредния етап.
110
Ако това е биологически вярно, тогава защо откритията направени от
едни, стресират други и се стига до чести конфликти?
Изглежда естествено, когато някой открие нещо важно, другите
мигом да го последват. Да прегърнат откритието, докато то се превърне
в неделима част от техния бит, в качествен белег на културата им. Уви,
днешните наблюдения не са така оптимистични. Нима съпротивата
ражда гениите очертали нови пътища в човешката дейност?
Ако съпоставим откритията правени с помощта на научното,
художественото и технологичното мислене ще разберем, че по
различен начин те се подчиняват на еднаквите закони на Творчеството.
Технолози например ни убеждават, че откриването на сплав (в случая
бронз) било по-сложно от извличането на желязо?! Но се е случило.
Днес е лесно – имаме глаголът гугъл с готови отговори по всички
въпроси. Имаме и конкретни имена, истории на откритията, които са
извършили. Но миналото остава безмълвно. Тук-таме освен артефакт,
разчитаме по някоя дума, фраза или дори цяло изречение. И разбираме,
че и преди, и сега, цялата власт е на... фантазията.
Вещи епиграфисти съвестно разчитат надписите. Подхващат
интерпретации... Няма безписмено минало. Писменост е имало винаги.
Има само неспособни или несмеещи да разчетат различните кодове за
запис на информацията.
Досега бе лесно. Мислехме, че първите човеци не са били като
нас. Произлезли били от маймуните, първобитни, с неразвит мозък и
крайници. Трудът ги направил хора и т.н. и т.н. – една безкрайна редичка
глупости.
В тази „акустика” археолозите откриваха нещо от живота
на „първобитните” хора и коментираха с високомерие намираните
артефакти.
Първобитен свят, първобитни хора, първобитни вещи...
Но историята е чудесен нагледен учебник как памет и мислене,
взаимосвързани и заедно растящи, са се развивали.
Едва в днешно време разбрахме, че си имаме работа с нам
подобни, пълноценни същества, които с голи ръце съумяли да
колонизират планетата. Това са същите съвършени хора, каквито сме и
ние – с изтънчени сетива, остър ум и наблюдателност, много находчиви
и обичащи... лукса и удобствата. Време е да осъзнаем, че битките с
останалите конкуренти от животинския свят на планетата са отдавна
приключили и няма нужда да ги пренасяме помежду си днес.

111
Влошаването на условията за съществуване, дори без
непосредствена заплаха за живота е вечна причина за преселение по
планетата.
Ръководният екип на проекта „Глобалното наследство” осъзна,
че историята на човечеството е в безкрайните опити за извличане
на информация за планетата – каква е и защо е, какво обича и кое
ненавижда, какво предлага и какво отказва и т.н. и т.н.
Не беше трудно да се стигне до подобно заключение – на
планетата „бедствията и авариите” са безчет, природата е щедра, но и
често ни кара да плащаме жестока цена за своето щастие...
Който си мисли, че човешкият прогрес е планирано равномерно
развитие, способно да се саморазпръсква, той не живее пълноценно
на този свят. Очарование на днешния живот е, че откритие може да
направи всеки и с него да промени не само своя живот. В бъдещите им
контексти, някои открития едва ли могат да се нарекат прогресивни.
Трябва да признаем известна случайност на откритията. Има много
истории за разпространението им.
Но преди да объркам окончателно нещата ще кажа, че
Откривателят (който и да е той, когато и да е бил) вече не живее в сегашно
време. Той отглежда Бъдещето. Любопитството на останалите ще
превърне Откритието в практика, която, за да се осъществява, ражда...
технология за използване на откритото. И Чудото се разпространява.
Само фундаменталните носят Нова епоха в живота на всички
хората. Всички открития изискват време, за да се разпространят,
но фундаменталните искат много време, защото са „задължителни”
за целокупното човечество. Това ги прави незаобиколими, сиреч
превръщат се в праг, в стъпало, без което няма как да продължиш напред.
Това, че всички, рано или късно, заживяват в новата епоха не означава,
че времето за разпространението й може да бъде пренебрегнато. В
неговия отрязък е разположена Историята. Нея търсят археолозите,
опитвайки се да подредят артефактите, пътя на разпространението им
и всички съпътстващи подробности.
Дали е възможно да се възстанови цялостната картина от Миналото?

Тайнствата на могилите

Всички могили са основавани при добро познаване науката


на Земния дух и с ясни критерии и стандарти. В много случаи при
разкопавания стигащи до стерилна почва се установява, че тя е била
„горена”. Много са практическите съображения за подобно горене на
почвата – разчистване на горски терен, дезинфекция на почвата върху
112
която ще се строи и т.н. Но е ясно, че подобно обгаряне погледнато
отстрани внушава определено ритуален характер. Неминуемо след
„пожара” започвал ритуал по „първата копка”, живи са тези традиции и
до днес. Ето визуалната представа на тази подготовка за застрояване –
очертаване на обособено пространство, по-късно елините го наричат
„теменос”. Следва свещен огнен кръг съотносим единствено с живите до
днес традиции – нестинарството. Върху този кръг започвал строежа на
какво? На „къщите” на ОСНОВАТЕЛИТЕ на селището. Следват хиляди
години, в които паметта им се тачи, заема особено място в съзнанието
на останалите в селището. Именно това натрупваме, подновяване,
въздигане на първоначалния свещен кръг оцелява и до днес, затова
наричам могилата сакралната част от селището, негов акропол. То не е
обикновено място, не е територия за живеене особено на придошлите
по-късно, прииждащите или на новите поколения на рода. Самата
структура на това праисторическо общество основано на строг родов
ред го изключва. Това е представителната част от праисторическото
селище. Не е случайно, че откритията, които се правят там са важни
и знакови както за живота, така и за предназначението на селището
в общата икономическо-занаятчийска и селско-стопанска дейност. В
същото време на много места се срещат еднослойни останки на голяма
територия, които се датират и са синхронни с определена епоха, чийто
слой се открива във вертикала на могилните напластявания. Именно
това изкуствено създаване на надгробни могили. Това зариване,
затрупване с пръст, което наблюдаваме в по-късно време и то за съвсем
нови по характер „подмогилни съоръжения” показва, че става дума
за реминисценция от миналото, от времената, когато се е основавала
тукашната могилна култура.
Ранният неолит настъпил в Тракия в началото на осмото
хилядолетие. Засичаме го в устието на Марица. Тукашният ранен
неолит също бил безкерамичен. Датират го по раннонеолитни тесли
и брадви. После се появили керамични съдове - монохромни и груби.
Появили се и временни, открити селища. Тези селища са трудни за
намиране. Вследствие корозията и многобройните стопански намеси,
могат да бъдат открити и правилно датирани само от добър специалист
и то, ако попадне на точното място.
В следващата фаза на неолита се появяват цели 44 постоянни
селища-могили и то само в горното поречие на Марица. Независимо
от очевидната си близост, някои са доста по-стари от съседите си.
Разликата е 150-ина години.
В онези времена между Тракия и Мала Азия текат естествени
процеси на интеграция и обмен. Дали това не е вторичен белег за

113
липсата на водни прегради – Босфора и Дарданелите? Еднаквостта
на среднонеолитната култура сочи наличието на общ етно-културен
комплес. Несъмнени са контактите, обмяната на информация, стоки,
дори умения. Средният неолит тук е пълноценно развит и с масирано
присъствие в цяла Тракия и... Родопите, където се срещат селища чак
до 800 м. надморска височина. Първите прояви са от края на седмото и
началото на шестото хилядолетие. Очевидно неолитното земеделие и
пастирството намерили свръхблагодатна почва тук.
През късния неолит тукашните скъсали „пъпната си връв” с
околния неолитен свят, еманципирали се и развили неподражаема
култура. В края тя смело поглежда към нови терени, заселва Дунавската
област и причерноморието - изключителни прояви на първата
устойчива култура в Европа.

Протогеометричният стил е многозначителен – сочи три свои


корена - кодиране на информация, осъразмеряване на пространството
и естетика. Роден в тази епоха той продължава през цялата балканска
праистория, за да премине в българските шевици след Христа.
Междувременно успял да развие една от най-устойчивите системи
за запис на информация – жреческите заклинания, да „избродира”
физиологична и медицинска информация, да овладява свещената
геометрия на пространствата и Космоса, да навигира чрез първите
уреди за измерване на посоки.
Всичко това пази приемственост с малоазийския неолит, но е
само подготовка към едно неочаквано и несрещано другаде развитие.
Културата тук придобива собствени, уникални черти. Нейната
география се разширява и обхваща цяла Тракия и крайбрежието, а в
края през старопланинските проходи прехвърля Балкана, за да нахлуе в
Дунавската равнина. Появява се и в Крайбрежието на границата между
късния неолит и ранния енеолит. Последният е дал мощен тласък
във всички посоки, довели тукашната уникална култура до Първата
цивилизация, която света още не познава.

КЪСНИЯТ НЕОЛИТ – АВТЕНТИЧНОТО ЛИЦЕ НА ТРАКИЯ


Първа европейска култура

Къснонеолитната култура обхванала цяла същинска Тракия – от


Егейско море до Балкана и от Черно море до р. Вардар. В тази територия
тя празнува както възникването си, така и своя апогей. В прехода към
114
каменно-медната епоха, тя навлиза в Дунавската равнина – на север
и на запад от Балкана. Нейното население установило свой маниер
на хармония с природата, открива несрещани другаде възможности.
Оползотворяването им изковало предимствата на уникалните суровини,
дали шанс на местната култура да се развие по-бързо от останалите и да
открие цяла следваща епоха в живота на човечеството. Специфичната
среда тласнала развитието в нови, невнятни за останалия свят посоки.
Късният неолит е първата разгърната проява на тази непозната до днес
самобитна култура.
Различава се рязко от среднонеолитната култура – нейните
керамични съдове и предмети са черни на цвят, нови смеси на глината и
нов способ за изпичането й. Керамиката наподобява тази от бронзовата
епоха и немалко археолози конфузно я бъркат при датирането, което
всява много недоразумения в цялостната интерпретация.
В украсата добавя нещо ново – рисуваните орнаменти отстъпват
място на инкрустацията – вдлъбнати, канелюрени, „барботино” и
други depth техники запълвани с бяла охра. Геометричните шарки
продължават шествието си и са най-дълготрайния и многозначителен
белег на староевропейската култура.
Появяват се съдовете с крака и високи дръжки. Олтарчетата
напускат схематичната си триъгълна форма и приемат зооморфни
изображения – овен, козел..., инкрустирани с вдлъбната украса
запълвана с бяла охра. В култовата пластика зооморфните изображения
– прото-ритони се появат нови „герои” с „кухини на плодородието”.
Същото се случва и с много популярната от късния неолит насетне
антропоморфна пластика, сред която доминира образа на т.нар.
Велика Богиня-майка. Там, в „кухините-утроби” поставяли различни
предметчета, инструменти, дори зърна за посев. Детев успява да
възстанови къснонеолитна къща там. Открива и голямо керамично
ателие, в същата могила намерил повече от 400 фигурки.
Започва първата „специализация” – свободен избор на
сюжети, дори във вярванията. В могилата край с. Юнаците отпочнали
„производство” на идолна „птича” пластика. В къснонеолитно селище
в местността Рандолин дол край Велинград пък се забавляват с
керамични „плодчета”, прилични по форма на днешните сини сливи.
Битовата портретна и скулптурна пластика на хора, появила се именно
в късния неолит, ухае на свобода, хумор и експресия, едно истинско
забавление за хората, след усилния ден.
Несрещано дотогава по света явление – наред с идолната
пластика, с нейните канонични женски изваяния, сред глинените им
глави, бюстове и цели фигурки трудни и в различни многозначителни

115
пози, започват да се мяркат битови изваяния на хора – първите
портрети на коренните жители в Тракия, в полуострова. Може би
и други материали (нетрайни) са били използвани за потретуване,
изключително привлекателна и развлекателна дейност за населението
тук. Стилът е впечатляващо експресивен. Всеки образ е „нарамил” свое
характерно изражение. Постигнато е нещо уникално – лош „рисунък”,
но колко дух и характер.
Водещ култов ансамбъл тук са пет съда, открити in situ почти
цели, край огнище в къснонеолитно жилище от същата могила в
Пловдив. Един прекрасен прототип на познатите от римско време
балсамарии, изваян като човек-съд и събиращ около 0.5 литра – с глава,
лице, два „ръкава” и смесително туловище. Триъгълната „кошница” с
три дръжки и многозначителна шахматна украса в центъра на всяка от
страните несъмнено е първото кандило.
Подобни ритуални кътове имали (почти) всички къснонеолитни
къщи. Войнстващият атеизъм сведе до 0 научния интерес към тях и
отвори вратите на вандализма, довел до физическото унищожение
на много от тези кътове. Знам за 5 случая, когато подобна ритуална
керамика е била просто натрошавана.

Той я замъкна край скалите до морето, където от високото


голяма тръба бълваше горещите потоци на термален извор, които в
студеното време пръскаха милиони изпаряващи се мигом капчици,
превръщащи се в кълба от пара.
- Спокойно, водата е само 48 градуса – сякаш отгатнал тревогите
й рече Фей и я поведе към каменното ложе, в което се разбиваше с
грохот топлия извор.
... вятърът засвистя покрай думите му и разлюля морето. То
подгони една вълна и я разби в краката на Лина. Хиляди ледени пръски
разбудиха тялото й. То се изпъна като тетива на лък, трябваше й само
една стрела, за да разреди разбушувалите се емоции. Тя жадно погледна
Фей...и се мушна под мощната струя от тръбата. Горещият водопад се
стовари с непосилна мощ върху й, направо я преби. Тялото й мигом се
стегна, за да удържи могъщата водна струя. Тогава всяка частичка от
нея усети, че е жива.
Фей неусетно приседна до нея и леко я докосна с върха на
пръстите си. Опиянена от тази магия тя наведе глава назад, отвори
широко уста и водата влетя в нея. Разпери ръце, сякаш да прегърне
водния свят. Фей, Лина и природната стихия в една магия. В езерцето
116
отвреме-навреме се разбиваха морските вълни, сякаш да не пропуснат
общуването...и..да охладят емоциите. Луната стана по-ярка и очерта
блестяща сребърна пътека. Лина мигом се извърна към Фей, който
усетил дъха й притвори очи. Тя нежно, като полъх на вятъра, приплъзна
пръсти в неговите и...го поведе по лунната пътека...към безкрая...

САМО ЗЛАТО ЛИ Е ПЪРВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ?

- Ще скрия, ако кажа, че край морето винаги ме нападат спомени


за Атлантида и изумителните хиляди златни спомени от нея - прошепна
в ухото му Лина. Над 40 години научният свят е в недоумение, кои са
били владетелите на мистичното съкровище, гарантирано най-старото
в света, открито в халколитните златни погребения от днешната
крайбрежна ивица на Черно море, близо до днешна Варна. Те били
поставени като ритуални дарове в едни съвсем обикновени, комунални
гробища. Сравним ли ги с античната практика това буди още по-голямо
недоумение.
- Кой може да лежи така спокойно в онези пра-древни времена,
редом със своите най-обикновени поданици? При това неограбен цели
6600 години? - даде воля на мислите си и Фей.
- Отговорът е ключа към загадката на най-старото съкровище в
света. Учените доскоро титулуваха вождът им цар, жрец или дори цар-
жрец. И имаха своите основания за това. Но не е ли твърде рано за
подобна институция? При това без каквито и да е синхронни паралели.
Нима тогавашното ранно общество вече натрупало опит и богатства от
„принадения продукт”, че да си позволи подобни институции?
- Опасно е да вземаш страна за неща, които са се случили „за
първи път”. Каква ли е била възможната професионална и социална
реализация, предизвикваща подобна „всенародна почит и уважение”,
несъмнено напълно искрени, щом гробището без охрани и секрети
оцеляло цели 6600 години?
- Ще изплува ли селището оставило странните покойници сякаш
от Платоновия блян? Да се сетим за Първият Ковач-Демиург в света.
За Откривателят на златото? За Тънкият Проектант, за Майсторът
на хилядите златни апликации, разглеждани днес като украшения,
властови инсигнии, белези за ранг, социален и материален статус, дори
като уреди за... навигация в морето... на отвъдното. Тяхната полза е
практически равна на нула, но интелектуалната и познавателната им
сила е оплодила евристично всички последващи цивилизации!
- Мога ли да кажа подобно нещо? И а го докажа? Ако успея, то
наистина ще говорим за Първата цивилизация, за митичната Атлантида.

117
Тук Фей извади пред смаяната Лина своята златна маска и
заговори на себе си:
- Още не знам дали искам да бъда погребан с нея, но мили Боже,
нека това реши тази жена, която сега я гледа...

---
Ако това бяха само някакви украшения – гривни, обеци,
торкви или дори нагръдници – може би щяхме и ние да ги отминем
с пренебрежение. Ако това бяха само властовите инсигнии (знаци) –
жезли (царски или жречески) и т.н. – отново бихме затворили очи пред
тези лъскавини. Може би ще постъпим по същия начин, ако преценим,
че стотиците златни рога, бичета, крави и бикове, „многозначителните
бумеранги”, всъщност златни сърпове са били единствено „горд атестат
за богатството” (социален статус), което постигнал приживе и с което
си е заминавал велможата, жаждащ да бъде разпознат от Всевишния в
целия си блясък и великолепие.
Но напоследък се множат подсказките, че сред тези вълшебни
дарове на лукса и престижа, до свидетелствата на битовия разкош, лежат
първите уреди (?!), които някога човечеството е изработвало. Истина е,
че те са част от непозната система за измерване, неразгадана до днес
археометрия, родена в симбиозата изкуство, наука и технология.
Чак след хиляди години, друг гений от ренесанса, Леонардо
осъществи подобна симбиоза. Сега в компютърния век, имаме реален
шанс да разберем истината за измервателните системи измислени от
първата цивилизация. Нищо, че тези системи биха имали единствено
историческа стойност, те са уникални. Оцелялата до днес местна
музикална култура, която струи от недрата на тази земя, подсказва
безпогрешно колко оригинална е била и първата постигната
цивилизация в света.

ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Най-поучителни са проучванията свързани с прехода от една


епоха в друга, място за промени и сравнения. Всички стари постижения
се валидизират чрез жестока „проверка на времето”. Оценява се
тяхната ефективност и полза в светлината на новите технологични
открития. Бързият възход обаче води до конфликти в обществото и
управленските структури. Причината е в новия социален и обществен
климат, предизвикан от промяната на структурирания възглед за света.
Артефактите не са материал, от който да се сглоби цялостна картина.
Те са пръснати в различни стадии – изчезване, оцеляване или
118
преднамерени похищения. Помагат емпиричните знания за извечните
човешки нужди – жилище, работа, храна... Учудва колко стабилни и
устойчиви са духовните потребности – наличие на обрядни кътове,
ритуални предмети или (поне) култова пластика.
Идолната пластика охотно приема медните апликации, което
следва да е указание, че между Вяра и нови средства за изповядването
й е нямало конфликти, подобни на днешните!
Специално внимание заслужават златните „духчета”. Единични
бройки или в ограничени количества те са пръснати на много места
в Тракия и Балканите. Сякаш напомняли за погребалните ритуали и
вярвания, документирани в халколитния некропол край Варна. По
същия начин глинените медальони с жречески символи напомняли в
могилите за родопските мистерии.
Наистина сме в центъра на смяна на епохи, едно много рядко
срещано явление в историята на човечеството. Причините да се
вглеждаме в нея се множат. Ние влязохме в историята на поредната
цивилизация, но ето че сега ще излезем от географията.
Смяната довела праисторическия възход до неговата
кулминация. Време е да се запитаме, ако е имало някога цивилизация
в праисторията, то какво различно би добавила тя, след откритата тук
нейна първа формална проява?
Откриването на металите изглежда неизбежно и изглежда
обективно обусловено. Но е факт, че земите около Централните
Балкани са богати на свидетелства за най-рано достигнат нов етап в
живота на човечеството. Факт е също, че тук непрекъснато откриваме
знакови артефакти от тази нова епоха, които нямат аналози в света от
онова време, а техни бледи копия се появяват по правило най-малко
1000 години по-късно. Какво да означава всичко това, освен първа
цивилизация?
Ред открития на “приумици” подсказват за свободно общество,
чийто просперитет бил дело на всеки. Всички находки водят до
заключението за непозната, уникална за последвалите антични времена
обществена среда между равни. Халколитният некропол не се различава
от днешните комунални гробища, а в него са погребани неколцина
„велможи” и стотици най-обикновени поданици. Подобно егалитарно
общество е немислимо за последвалите епохи на обожествяване, краен
вождизъм и т.н. Няма друга епоха, където максимата на равенството да
е била изповядвана в такава степен и в такава свободна форма.
Ето откъде започва бурния прогрес. Докато за останалия свят
технологичното (линейното) време е спряло, тук часовникът го навърта
скоростно, а стрелката започва да се колебае достигайки диапазон от

119
1200 години пред останалия свят!
Днес това ни изглежда немислимо. Подобно „разстояние”, такъв
каданс в паралелното съжителство между човешки общества няма
аналог в историята на човечеството.
Може би затова чудото не е припознато като първата световна
цивилизация?! Та ние нямаме нито сетива, нито разум да проумеем
подобно изпреварване. Даже не можем и да си представим как изглежда
и какво означава. Но фактите са красноречиви. Тази е и цялата сложност
да разберем това мистично общество и всеобщото облекчение
настъпило при неговото изчезване. Това е общество, което не може
да бъде обрисувано с думи, затова Платон сякаш изчерпва реалните
оценки и отива в мираж. Точно това прави нашите изследвания важни.

Всички материални доказателства открити тук били възможни


в едно специално общество с управленска структура хармонизираща
по фантастичен начин обществените отношения. Да се опитаме да
прозрем в тях, почвайки с митичното време.
В епохи, когато се осъществява технологична революция,
линейното време литва напред и разрушава старите модели на поведения
в бита. Тогава, учудващо, но факт!, ролята на митичното време се оказва
много важна, защото в динамично променящата се среда, то единствено
крепи традициите и устоите в бита. Митичното време е рожба на една
сложна проекция от Вяра и Космогония, населили духовната традиция
на един народ. В него е скрито Свещеното семе на консерватизма. То
продължава своето съществуване, сякаш нищо не се е случило, нито
пък ще се случи. Изкушавам се да кажа, че митичното време е един
свръхсимпатичен опит на хората да се докоснат до Вечността обърната
в Безкрай.
Колчем променените условия и поглед върху света (парадигмата)
изкушавали хората да променят нещо в ценностната си духовна система,
получавали отпор от многобройните любители на митичното време.
Назрявал конфликт на синхронизацията между двата вида време,
в които е потопен нашия живот – как и какво ще се промени в него,
заради Новото, според което се изпълняват всички човешки дейности.
Неминуема е промяната в митологичните схеми. Върти се нов кръг от
спиралата на човешкото развитие. Ако тези съждения са верни, да ги
нанесем в миналото, при първата в света смяна на епохи, прехода от
„неолитната революция” към не по-малко фундаменталната първа от
епохите на металите.
120
*
Централната фигура в този некропол безспорно е Лидера,
с възможни два сценария – Царят-жрец със свитата си или Ковач-
демиург в компанията на новата каста „металурзите”. Или... и двете! Ако
е цар със свита, тогава къде е Царството му? Не че след него ковачите
и рударите са оставили повече от себе си, освен късната им поява като
литературни герои. Но поне има достатъчно „веществени следи” от
тяхната дейност.
Смущават най-обикновени поданици край тях. Поданици на
кого? На златната мина и златарското ателие край главния майстор и
„цеховите” отговорници? Или поданици на първия Цар-Жрец в света?
Истината е, че от цялата последваща история на човешките общества,
едва в днешно време подобно съжителство на земята, по пътя към
отвъдното е възможно. А такива общества наричаме егалитарни!
Голямо недомислие е, че по някакво странно стечение на
обстоятелствата, златата от некропола разглеждат изолирано.
Спецификата на погребалните ритуали ги лишават на практика
от реална археологическа база. Изтръгнати от контекста на една
възхождаща епоха, те никога няма да й принадлежат всецяло, нито пък
ще помогнат да се докаже нейната висша цивилизационна стойност.
Разбираемо, но вредно е това вторачване в златото от некропола.
Златни артефакти пръснати из могилите далеч не липсват – с. Юнаците
(Пазарджишко), с. Виница и с. Голямо Делчево (Шуменско), с. Завет
(Бургаско), гр. Русе, с. Долнослав (Пловдивско) и др. Да не подценяваме
и крадливата ръка на иманярите! А златото от с. Хотница, например,
не е и никак малко – цели 340 грама. При това в този район злато се
„отглеждало” далеч преди датата на варненските погребални дарове.
Както и би следвало да е. Но ако поставим за оценка златните артефакти
от вътрешността ще забележим, че те са по-скоро напомняне за нейнатаа
(може би не само духовна) принадлежност към онази ритуална раздяла,
чийто некролог българите имаха щастието да открият.
Ако нещо различно, уникално се е случвало някога по тези
земи, то това е точно в тази епоха. Откъде обаче е почерпила такава
огромна преднина пред останалия свят? Съобразно хронологията и
географията на досегашното описание говорим за същинска Тракия,
с прилежащи Родопско-Странджанско-Сакарския планински масиви
и Крайбрежието. Това е родното място, инкубатора и генератора на
тези чудеса. Останалите площи от Балканите и Мала Азия са само
подходяща акустика.
Над всичко блести мъдростта на Великата Богиня-Майка.
Изключителното разнообразие, с което тя е представена говори, че

121
култа обхваща традиционни и възвишени прояви към изкуство на
Свещеното. Ваяни от мрамор, изрязвани от кости, моделирани от
глина били нейните среднонеолитни изображения. После костните са
с апликации от мед или злато – обеци (Разград), торкви, колани или
калци.
Интересен сюжет са златните идоли, „духчета”. Най-богата и
разнообразна е галерията от глинена култова пластика на правостоящи
или седящи жени, вече с реалистични глави и анатомични акценти.
Връх в изобразителното изкуство е жената-майка от Поповица
(Пловдивско), голямата двойна фигура от Старозагорските минерални
бани. Те са моделирани в положение или с вдигнати нагоре ръце
(адорация), по съдове или на столчета, с рожби или сами. Богинята-
майка била моделирана и по съдове, с релефи или рисунки по телата
или по дръжките им. Тези изображения не са с единствен сюжет. Те
търпят различни интерпретации, защото в тях са вложени различни
идеи.
Най-силно впечатлява ранното портретуване на обикновени
люде, което попълва и разнообразява галерията от праисторически
образи, започната още през късния неолит. Изглежда любовта към
моделирането достига връх, многобройни са пластичните свидетелства
– макети на жилища, на коли, маси, столове, легла, канапета. Мания
сравнима с по-късното автономно монетосечене във Филипопол,
от което научаваме над 400 от най-важните забележителности на
античния град. Истински прототип на тази ценна информативна
идея е в енеолита, чието величие бихме могли да възкресим чрез тези
керамични модели от бита.

Какво е цивилизация?

Разбиранията за цивилизация включват писменост, изкуства,


високи технологии водещи до откриване на качествено нови материали
извлечени от непознати суровини. Резултатът от всичко това е нова
ера. Откритието е било фундаментално – сменили са се всички оръдия
на труда и оръжията. Новото качество сменя метричните системи,
които ситуират човека в пространството и времето, дават му средства
за измерване на относителните и дори на абсолютните величини.
Усещането за света, за неговата структура се променя. Сигурни
цивилизационни белези са стабилното битие, надеждната защита от
нападения и природни бедствия. Цивилизацията има впечатляваща
обществена организация, определен ред, равновесие между свободи
и задължения, висока духовност и материално обезпечаване. Запазена
122
марка „цивилизация” носи новата парадигма. Без нови представи
за света, различни от съществуващите дотогава, няма основание за
присъждане на подобно „звание”.

Къде е ключът към успеха? На какво се дължи такъв невиждан


прогрес? Той е в откритията в Родопите и опитомяването на техните
свръхценни, белязани сякаш за точно тази епоха, суровини. Всички
минали постижения и посоки на развитие са предмет на спор. В тях
е скрита цялата философия на Технологиите като ускорители на
линейното време. Не се чудим, защо нефта не е открит в античността,
нали? А го е имало и тогава. Но, логично погледнато, златото е най-
излишното нещо, изпречило се на пътя на устременото към всестранно
подобряване на живота си общество. С какво животът на тези
праисторически хора би се подобрил чрез златото? Отговорът шокира
с безсърдечна категоричност – с нищо!
Кой е подмамил местните туземци, заслепявайки ги с тези
лъскави тенекийки? И защо да го прави? Дано не е същият подмамил
хората в илюзорния земеделски рай на „Плодородния полумесец”,
където скоро от неолитната революция за местните, останал сал един
спомен.
От тукашната златна цивилизация също няма и помен. Само
разточително златно великолепие от халколитния некропол (според
упорити слухове далеч не единствен). Без него тази епоха изглежда
далеч по-величава и много смислена. Не се учудвайте. Здравият разум
и стремежът към подобряване на живота, който витае над могилите
е техният истински дух, той не се определя от това великолепие.
Всички биха били склонни да мислят така, ако ги нямаше... Родопите и
Странджа-Сакар.
Тайните на непозната култура, постигнала първичен,
хармониращ и омайващ... синкретизъм. Тук, в Родопите я срещаме
на всяка крачка. Обединяват я необичайни за смесване днес неща
– естетика с геометрия, дизайн с планиметрия, изкуство и наука,
технология и духовност, астрономия, медицина, инкрустация...
Какво причинило този първичен, непрактикуван по света
синкретизъм? Логично е за поведение на хора, изправени пред
необходимостта да осъзнават първите понятия и първите изкуства под
знака на Свещеното. Тукашните експерти щедро употребяват думичката
ПРОТО и с нея кръщават тези прояви – прототраки, протописменост,
прото... Прекаляването се усеща на всяка крачка и издава плаха

123
неувереност да се изследва генезиса и опит да се пришие към други,
вече известни на света явления, без да се държи сметка, че това би го...
обезличило.
Вън от тази квази-научна постановка, в началото на Балканите
всички откривателски дейности и свързаната с тях практика,
били сакрализирани. Сякаш самата Велика Богиня-майка бди над
способностите на хората да създадат дори глинена чиния в пълна
хармония с природата, с усет и благодарност към Свещеното начало.
По същия начин изтръгвали и природните тайни, за да получават
своите нови и нови практически възможности.
Ролята на ковача също била сакрализирана – истински Създател,
творящ от една в друга материя, свръхново, нечувано и невиждано.
Ведно с неизбежните небивалици... като за компютрите доскоро и ще
усетите тогавашната среда на Ковача-демиург.

Открих безброй неща и по безброй поводи, как уникалното


тукашно обожествяване на природата прави човешката намеса в нея,
напълно невидима. Преди да действат, хората разчитали внимателно
знаците, които природата е оставила и с богоговеене и респект,
добавяли своя.
Всичките им знаци са от места, които природата е белязала.
Дали са се досещали за причините довели до тези причудливи скални
изваяния? Факт е, че нито едно от тях не е останало подминато.
Знаменитият Кристо, съзнаващ или не, е потомък на същите тези
митични цивилизатори в Родопите. Може да се спори единствено за
степента на сакрализацията. Но тогавашната дейност, схващана сега
като сакрална се е възприемала тогава като научна дейност.
Усетът към природата на тукашните слънцепоклонници ме отведе до
един тракийски мост в Родопите. Немислимо бе да го разпознаеш. Само
внимателно изследване в основите открои малък, но много здрав свод
над водата от издялани каменни клинове. Над него бяха натрупвали
пласт, подир пласт, тонове пръст докато изравнят гърбините на двата
хълма, които свързва.
*

Съпоставяйки материали, средства и технологии, изглежда


допустимо едно съоръжение да има двойна употреба. Но защо да се
добива вино, горе, в планината? Какво ни убягва, за да открием солиден
аргумент, който би мотивирал древните за подобно снабдяване с
124
вино? Сега грозде по тези места не вирее. Единствената причина може
да е била морализаторска – консумацията да бъде контролирана –
днес добре знаем колко поразии може да създаде пиенето. Факт е, че
пиенето на вино било сакрализирано. Пиенето и танца били част от...
свещенодействия. Аз оставам тук, насред тази тежка дилема.
Натрупахме ли достатъчно съображения мотивиращи
производството на вино в планината, като важна част от ритуала?
Щом нещо се сакрализира, то минава на специален режим и може да е
всякакво.

Сакрализирани, със сигурност, били и дейностите съпътстващи


металургията. За да ги проследим, трябва да намерим нейни следи.
Търсим суровини, мина за добиването им, съоръжения за извличането
и... поти за топене, които всъщност се откриват на много места по
могилите.
Сред всички тях единственото, което не може да се премести е
мината (жилата) за добиване на суровини и съоръжението за извличане.
Когато заговорим за добив на злато в праисторията, започваме и
свършваме с приказки за... късовете самородно злато, „намирали
се тук-там през неолита”. Продължаваме със спорадични сведения
от археолози намерили късове магнетитна руда и поти за топенето
й. Опростено казано търсим златоносен район и „шарапана” в него.
Намираме ги!

ВТОРА ЧАСТ

Драматичното пътуване на Фей, прекосил океана, добрал се до


Атина и потеглил оттам към Черноморието, бе изцедило всичките му
сили. Костваше му изключителни усилия на волята да подтисне емоциите
си, щом пристигна във владенията, които го помнеха от годините, когато
бе млад, неразумен, буен. Най-сетне стъпи на крайбрежната ивица и се
запромъква в натоварения трафик към мястото на срещата. Лина му
бе пратила рисунка, вместо кодирана депеша. Бе нарисувала ивицата
с крайморския булевард, отбивката към плажа до спортния комплекс,
пльоснал се досами пътя и накрая малкия пясъчен овраг, на който по
корем, навирила крака и с книга в ръце, „четеше” с поглед, зареян над
буквите в морето, където пишеше – Очакваща. Така и я намери...

125
... спряха да си поемат дъх. Съдбата ги беше запокитила в морето.
Пясъкът, вълните... чайките...
Излегнаха се отново на плажа, с очи към небето, „за да се види
хубаво синьото в тях”, както го бе помолила измъчената от чакане дама.
Няколко минути най-високата част от света гастролираше в очите им.
- Знам как можем да стигнем до истината. Дългата ми работа с
емоциите и сугестиите ме дари с фин усет, улавящ прекрасната духовност
на гениални музиканти. Така се отвори в съзнанието ми една вълшебна
врата към миналото. Колко далечно може да е то, научих от баща ми.
Той оформяше представите ми за него, а регресивните разходки в него
отпочнах по време на музикалните си прераждания, чийто следовник
съм от години. Щом грабнех цигулката в мен влизаше някой велик
дух от миналото, изпадах в делириум, във всепоглъщаща регресивна
автохипноза. Музицирането беше като сбъднато вълшебство. Затварях
очи, прокарвах лък по струните и... заживявах в своите други животи.
Литвах към преражданията си, те бяха моите пътувания във времето.
Имах уникален контакт с авторския дух, записал се в образи от звуци,
които живееха във всяка изпълнявана от мен пиеса. Едва сега, когато
напуснах тези райски владения, разбирам защо като изпълнител
дълбоко впечатлявах публиката си. После и като диригент, колегите си
музиканти, с които музицирахме заедно. Това ще да е – затварях очи и
потъвах в друг свят.
Натрупах многопосочна практика в боравенето и преживяването
на този феномен – връщането назад във времето и в пространството,
където се криеше миналото на гениите. Стремях се към тях, отдавах
им се без остатък, за да докосна духа им, да попия творческата мощ на
126
велики хора. Тези ми занимания граничеха със спиритуализъм, имаха
за мен силата на осъзнати прераждания. Ясно усещах, че докосвам
отминали животи. Нещо повече, щом се потопях в друга пиеса, знаех че
съм попаднал в нечий друг минал живот.
По-късно разбрах, че подобни занимания наричали регресивна
хипноза.
- И аз съм имала своите моменти. От малка съм запленена от
образите. Убедена съм, че образното мислене е най-старото мислене,
отгледало първите видове мислене, които е развил homo sapiens-
a. Нещо повече, още сега ще обобщя, че според мен художественото
мислене е по-старо от научното, да не говорим за технологичното.
Помня, че по този повод, още като студентка бях привлечена от
Джордо за съвместна работа по един негов трактат на тема
Изобразителност, съзнание и значение в археологията
Питахме се, защо ни харесват образите?
Нашата култура ни потапя в тях и всеки знае как докосват
емоциите ни, но малцина – как докосват мисълта ни. Удивително е
колко малко се интересуваме от причините за влиянието им, което
ни обкръжава отвред. Какво бихме открили, ако научим как хората
възприемат образите?
Вече имаме нови инструменти за подобно изследване. Преди тях
науката все още се страхуваше от тяхното значение. Но се появи нова
област, наречена “Изкуствен интелект”, която започна да формулира
своите идеи за “представяне на знания”. Нима тези идеи могат да се
приложат към нещо толкова субективно и ирационално, естетично и
емоционално, каквото са образите?
В недалечното минало нашата култура отгледа един универсален
мит, в който виждахме емоцията по-сложна и неясна от интелекта.
Знаем малко за очевидните процеси на разума, за начина, по който се
организират и представят идеите. Но откъде идват те, сякаш са пликове
по пощата? Произходът им е скрит в замъглени процеси, към които
нашите обичайни мисли са напълно индиферентни.
Митовете предизвикват синтезирана емоция, а емоциите имат
свойството да привличат вниманието, докато процесите на разума
(по-сложни и деликатни) изискват частни, самостоятелни занимания.
Чакаше ни упорита работа.
Голяма част от това, което вече знаем за ума, се появи през 20-и
век благодарение на разработки, смятани за лични и недостъпни –
Фройд в работата му върху мечти и шеги за възрастни, Пиаже върху
мисленето и играта на децата.

127
Защо ни харесва изобразителността? Обикновено я мислим
за проява на изкуството, считано от мнозина единствено за източник
на удоволствие или сила. Страх ни е, че разбирането може да развали
удоволствието. Уви, страхът е основателен, изкуството често губи мощ,
когато психологическите му корени бъдат показани. Случи ли се, мигом
тръгваме на лов за нови илюзии!
Как да помогнем на незапознати с тайните на художественото
мислене научни работници да тълкуват картина, скулптура или
каквато и да е визуална композиция. Най-често това е занимание на
археолозите, които често попадат на непознати шедьоври от миналото и
се опитват да ги разтълкуват. Прилагат свои методи, своите източници
за извличане на информация, но по правило те нямат нищо общо
със законите на изкуството и развитието на изразните му средства.
Добавим ли неговия художествен език от образи-символи, актуални
в отдалечени исторически епохи и намирали се тогава в своя пиков
период на актуалност, става ясно, че често резултатът не е по-далеч от
обикновеното любуване.

Досегашното разбиране на образност бе затрупано от опити


за някакви универсални значения, които учените търсеха, сякаш
анализират спектъра на далечна звезда. Родиха безброй коментари
от ням филм: двама седят на масата... един е насочил меч и ще съсече
противника си... слездваха интерпретации изсмукани от литературни
(писмени) източници. И се позваше:
Както е казал Платон, Аристотел, Омир и... може да се е случило
по време на Троянската война... или при царуването на Лизимах и т.н.?!!
В същото време с просто око е видно, че посланието на картината
е съвсем друго. Насилването на образите в нея, с цел да ги напъхат в
литературните източници, лансиращи известни митове и легенди е
дори обидно за творците им. Излиза, че изкустото съществува само, за
да може всеки следващ да преповтори илюзиите на предшествениците
си.
Никой не помисли, че тези повърхностни описания на
образността я отвеждат вън от самата нея. Никой не се и опита
да погледне с очите на художник или скулптор, на творец, който
използва познатата образност за СОБСТВЕН разказ, за да ни предаде
СОБСТВЕНИ мисли, които изполват уж цитираното събитие само, за
да разположи в тях своето оригинално послание. Творецът може да
заеме известен сюжет, за да разкаже с негова помощ съвсем друг, свой
разказ. И днес най-често е така. Този, който рисува икони, изографисва
образа на Христос, за да ни предаде своите мисли и чувства, своето
128
лично мнение за Него.
Попадайки на визуална композиция от определена историческа
епоха, ние действително откриваме някои актуални практики,
управлявали тогавашния всеобщ интерес и одобрение. Всяко време
и историко-географско пространство е било населено с определени
образи – природни или човешки персонажи, които били в неговото
ежедневие и били активни в съзнанието на хората. Към тях всеки
индивид имал свое отношение, заради това са привличали всеобщ
интерес, а някои и всеобщо одобрение.
Нещото, за което всеки има мнение, е непригодно за еднозначна
употреба и не може да се радва само на едно значение. Пещерните
рисунки сочат образи, работили в тогавашното съзнание, както днес в
него работят телевизорът, компютърът и интернет.
Други причини водят Художника към образите. За Твореца те
са само материал, канава, върху която вае своите мисли, чувства, реди
своите послания.
Но това не е цялата археологическа беда. Тя настъпва, когато
исторически актуални някога образи, днес са напълно изчезнали.
Актуалните им значения в епохата, в която са създавани, са се
стопили и са изтрити от паметта. Изчезнал е и усетът за тях.
Тези аргументи ни задържаха по-дълго в сферата на
художественото мислене. Мислехме, че познаването на спецификата му
и фамилиарността ни с безбройните артистични прояви, ще го доближат
до Съзнанието ни и оттам ще може да формулираме историческото му
Значение.
Пазехме се и от друга грешка – литературните описания за
творбите със сигурност са по-нови от артефакта, който описват. Сиреч
самите те са в капана на митове от по-ново време. Колко по-ново е
въпрос на конкретни уточнения.

Историческият бекграунд

В археологията, особено по-старата, е много трудно да говорим


за историческата среда. Най-често я заменяме с термина археологическа
база, сиреч придружаващия масов материал, намерен около мястото,
където е открит и артефактът. Индиректно по този материал го датират
или поне той съпътства датирането му. Независимо от споровете,
възникващи при оценката на историческата среда, следва да кажем, че
тя носи пребогата информация – като концепция, като структура, като
гледни точки.

129
Ето крещящ пример – често наричаме образите иконични, а
изображенията – иконографии, докато говорим за... Идоли. И сме
в огромно прегрешение, защото между Идол и Икона разликата е
огромна. Те са продукт на различен тип мислене, усещане, емоция. И
тази въпросна разлика е дошла от образността, оформяла е съзнанието
и се е отлагала в Значението.

Еднаквите образи не работят еднакво в нашето съзнание

Ролята на Твореца

Всяка картина, посветена на Свещеното, е огледало на


художник, който по това време е предизвиквал всеобщо одобрение.
Абсурд е да мислим, че едно изделие от чисто злато в античността е
било изработено от случаен майстор. Би било пародия да мислим, че
авторът на едно ново произведение само премахва предразсъдъците на
своите предшественици?! Все едно да формулираме “закон”, обявяващ
телевизионните сценарии за природен феномен, неповластен на
времето, в което са създавани, на обичаите, нравите или... търговските
ограничения.
Откъде идват идеите?

Философите ни казват, че нашият свят се гради от Реално и


Идеално. Те захранват образното (художествено) мислене откак свят
светува. Имитациите на природните форми са лесно разпознаваеми.
Добавим ли допира с тях, който в стари времена бил чест и директен,
става ясно, че преди да кажем, „змията е символ на...” трябва да видим
контекста, с който е била използвана в сцената.
Проблемът с търсенето на универсални закони на мисълта е
нерешим, защото памет и мислене си взаимодействат и растат заедно.
Ние не научаваме за нещата, а се учим на начини как да мислим за тях
и така всъщност се учим да мислим. Преди методите на изкуствения
интелект, разбирането на мисленето бе комплицирано. Единственото,
което разбрахме бе, че резултатите, които получаваме на повърхността,
не показват сложността на процесите, които ги предизвикват. Затова се
опитваме да разберем принципите, които управляват процесите, сиреч
които ги моделират. В голяма част от нашия трактат разсъждавахме
върху това как запознаването с образи занимава нашите, по-рано
придобити лични познания.
Табу за теоретиците на визуалното бе да се питат, защо ни харесва
това, което виждаме? Те бяха забравили какво търсят. Разбира се, не
130
можем да обясним вкуса, защото хората имат различни предпочитания.
Но трябва да намерим причините за това многообразие от вкусове,
което означава да разберем, че визуалното не е само визия, а и начина,
по който хората я обработват. Трябва да погледнем под повърхността,
в психологическите детайли на нейното създаване и усвояване.
Ако обяснението на мисленето изглежда по-трудно от това да
обясним образите, нека припомним, че понякога разширяването на
проблема го опростява!

Визуалната композиция като обучаваща машина

Хиляди образи ежедневно минават през ума ни, после изчезват.


Когато видим някои от тях пак, си ги припомняме. Нещо трябва да
остава в ума, за да предизвика подобно разпознаване. Може би това не
са самите образи, а начинът, по който сме ги запомнили?
Склонихме да приемем, че образността е най-рано развилото
се мислене. Тогава пещерните рисунки от Ласко, Алтамира, Сахара,
Малайзия... , които срещаме хиляди години преди появата на първата
устойчива култура, лесно ще бъдат обяснени. Първият вид мислене
иде от образността, върху нея са били построени първите „езици”, тя е
основоположник – свидетел и оценител на първите култури.
Как образното мислене е развило художественото мислене и е
отгледало изкуството във всичките му прояви?
Внезапно се появиха нови идеи, когато сравнихме „картината”
с учител. Тя завладява вниманието на учениците с два наглед
противоречиви компоненти, смесени по неподражаем начин в нея.
Изградена е само и единствено от познати и непознати (нови) елементи.
Няма твърда рецепта за съотношенията помежду им. Ако преобладават
познатите, картината бързо ще ни омръзне, просто копие на вече
видяно. Ако новите елементи пък са повече, ще загубим интерес,
защото съзнанието ни няма да може да разбере значението.
Опитахме се да отговорим на въпроса, по какви начини една
визуална композиция (картина, скулптура, нарисуван предмет) може
да „преподаде урока”, който изобразява. Далеч бяхме от мисълта,
че художниците имат намерение да преподават, но техните творби
могат да бъдат видяни в ролята на „преподаваща машина”. Авторите
измислят най-различни начини да експонират съдържанието, което
искат да разкажат. Тези начини включват и идеи, които карат умовете
ни да мислят върху сюжета, елементите на композицията, рисунъка,
разположението на декорите и актьорите и т.н. и т.н.

131
Постепенно методите на изкуствения интелект оформиха
няколко генерални извода, които споделихме.
Осъзнахме, че нещо има смисъл (значение) само след като сме
научили няколко начини за неговото представяне.
Осъзнахме разликата между знам и разбирам. Всички сме
съгласни, че да разберем нещо, трябва да знаем какво означава. То
изглежда смислено само, ако имаме няколко гледни точки и когато
получаваме различни асоциации от него. Тогава го търкаляме в умовете
си, можем да го видим по различни начини и никога няма да дойдем до
окончателно мнение за него. С други думи, няма да можем да спрем
да “мислим” за него. Ако една композиция има само един начин, едно
обяснение, една идея, не бих нарекла мисленето, което предизвиква,
ценно.
Появиха се и първите рецепти:
Нещо има “смисъл”, само когато има няколко. Ако сме го
разбрали само по един начин, не сме го разбрали изобщо. Никога не
търсете “реални” значения. Това важи особено за думи като “разбиране”.
- Но защо сравнявате картината с обучаваща машина? – не се
стърпя да попита Фей.
- Никой не си спомня дума по дума една лекция, нали? – отвърна
му Лина. Нито си спомня всички бележки по нея. Но ако веднъж сме я
разбрали, значи ще имаме “собствени” мрежи от знания по темите, които
е осветлила, научили сме се как ги променяме, как да ги съотнасяме
към други.
- Искаш да кажеш, че както никой не може да си спомня всички
думи от едно заседание, така никой не може да използва един образ по
единствен начин! Веднъж появил се сред нас, този образ се е превърнал
в локус в мрежата на всички други неща, които познаваме и чиито
значения зависят от един на друг...
Внезапно Фей се обърна към Лина.
- Разкажи ми за детството си? Върни се в миналото. Искам да
споделиш моментите, в които смяташ, че си се чувствала добре, които
помниш.
Лина се замисли дълго, после отвърна:
- Знаеш ли колко дълбока е връзката на моята фамилия с
Балканите?
- Спомням си, че бе говорила за това – отвърна Фей. А и сам
подозирах, че любовта ти към нашите земи не е случайна.
- Аз също помня този разговор в една жежка нощ край един воден
басейн в любимия ти Пловдив. Тогава душата ми се бе „разтворила”.
Дълго я заключвах и дисциплинирах преди това, та рядко й позволявам
132
подобни волности, затова още помня случая...
- Какво си спомняш когато решиш да разбиеш ключалката и
изключиш дисциплината? – окуражи я Фей.
Приказвайки, Лина се върна към тържеството по случай
завършване на училището, после разказа за грижите на баба си, която
обожавала, за игрите с децата в квартала... Разплака се при спомена за
една нейна любима кукла, подарена от майка й...
Миг по-късно самата тя вече бе в утробата на майка си. Фей я
поведе до мястото, където трябваше да започне пътешествието й.
- Сега си в пространството между животите си – усещаш лекота,
спокойствие. Мястото е познато на духа ти, затова ти е леко и приятно,
носиш се в пространството... Появява ти се мисълта за зала ... попадаш
в нея сега – едно светло, голямо пространство, някак безкрайно, в което
се пази Знанието като хроники. Позволи си да дадеш форма на тези
хроники, разгледай ги и остави онази, която е за минал живот, който ти
се струва най-важен. Фокусирай вниманието си, иди на тази хроника и
я вземи със себе си. Ако не можеш да я вземеш със себе си, кажи си –
„Да, да, аз запомням тази хроника”. Това е достатъчно.
- Огледай се – в залата на хрониките има портал на времето
и пространството. Открий го – може да е врата, дупка, тунел, арка,
прозорец или нещо друго, което не успявам да ти посоча....
- Ще го познаеш, около него има бяла златиста светлина. Виждаш
го... Сега ще броя от 5 до 1 и като кажа 1 ще преминеш през този портал
и ще попаднеш в онзи минал живот, чиято хроника взе със себе си...
Ти си приятно отпусната и напълно защитена. Ще възстановиш
мисли, образи и усещания, свързани с този минал живот, и ще ми
разкажеш за тях. 5 – приближаваш се към Портала; 4 – До портала
си; 3 – виждаш образи и мисли, вече усещаш този живот; 2 – Докосни
портала; 1 – мини през него!
---
Ето те в ново пространство – спокойна, отпусната... огледай се,
просто го опознай – тъмно или светло, открито или закрито е. Позволи
на портала, през който премина, да изчезне, за да видиш реално новото
място. След малко ще заговориш и с всяка дума, мислите, образите,
усещанията ти ще са по-силни, а съзнанието все по-отпуснато. Позволи
на тялото ти да приеме форма сега. Мислено вдигни ръце към очите си
– виж дали са мъжки или женски ръце, дали са детски, юношески или
старчески. Виж дали можеш да видиш дрехите си, да ги усетиш. Кажи
ми как изглеждаш. Вече можеш да говориш.

133
ВРЕМЕ Е ДА СИ СПОМНИШ
НЯКОГА, НЯКЪДЕ

Умиращата благородница държеше в ръце изумителен


античен ритон, взирайки се във величествения расов жребец от чисто
24-каратово злато. Чувстваше, че силите я напускат. Мислите й витаеха
около тестамента, който току-що бе съставила. В гаснещия й поглед
оживяваха дългите години, прекарани край тази безценна реликва,
пропита от потентната експресивност на чистокръвния ат, акумулирал
в себе си излъчването на изящното антично изделие. Той възбуждаше
магична привързаност, пред която бледнееха всички романизирани
любови. Това е силата на истинското, на голямото изкуство – каза си
старата дама. То няма възраст. И след хиляди години успява да възкреси
красивата експресия и възвишените мисли, повикали го на живот. Те са
способни да събудят духа на отминалата епоха.
Хиляди часове бе съзерцавала този съвършен шедьовър, този
„ярък тон” в мелодията на своята епоха. Заедно с останалите шедьоври
от нея, те тъчаха втора, скрита „мелодия в мелодията”. Тя пише
Историята на Изкуството. Повече от 60 години достолепната дама
бе чакала световните експерти по „ярки тонове” в арт историята да
определят мястото му в нея. Уви, този уникат от съкровищницата на
световното изкуство, по всичко изглежда, нямаше да разкрие тайната
на своя произход и великолепие. С годините не се откри познавач-
оценностил тази вълшебна мелодия от Песента на света...

Лейди ди Блас получи ритуалния златен рог като сватбен


подарък преди цели 65 години. Тогава научи единствено, че е автентично
изделие с неизяснен произход. Безброй безсънни нощи се опитваше
да проумее къде може да е откърмено това велико изкуство? Как ли
е изглеждала по това време родината му, чии изкусни ръце го бяха
„изваяли” от кофкия благороден метал? И накрая... кой го бе измислил?
Кой е Геният, оставил ни пъстрия изящен ребус от фини философски
послания, разположени току под устието му? Кой го бе заръчал, чия
собственост е бил? Опитваше се да си представи как е изглеждал
притежателят му, да усети духовния му профил. Уви, зад познатите
многозначни образи-символи надничаше безвъзвратно една изгубена
история.
Ценната „пратка” идваше от разкопки в бившия дворец на цар
Навуходоносор II във Вавилон. Дълго младата дама мислеше, че е на
134
самия цар, предизвикал гения на Верди за операта „Набуко”.
Ритоните били сред пищните слабости на вавилонските царе.
Благородната фамилия на дамата не тачеше притежателя му, създал
бе толкова неволи на евреите. На тайни затворени партита дори
отпиваха от ритона му под звуците на знаменития хор от операта...
като възмездие! Ритонът ги водеше по нишката, вплела изкуство
и археология на Свещеното в разбудилото се чувствено сърце на
гениалния композитор.
Но един ден неин близък, експерт, цвилейки от възторг, поде
изкуствоведски разговор с жребеца в ръка. Докато го обхождаше словом
и галеше със страхопочитание, неочаквано той посочи специфичен
слънчев знак, лепнат върху челото му. И каза, че знакът не принадлежи
на месопотамското изкуство. После по ред други, вторични белези
я убеди, че ритонът има друг, неизвестен произход. Лейди ди Блас
осъзна тогава, че този ритон може и да не е на Навуходоносор II. Но
кой би могъл да бъде неговият поръчител и първи притежател? Без
съмнение това бе царски ритон, появил се в Европа около разкопките
на археолога-авантюрист Колдевей, откривателя на Вавилон.
В бурния спор, експертът, някак между другото, съобщи на
сеньора Николета, че в същия вавилонския дворец бил починал, по-
късно, самият Александър Велики.
- Дааа, същият – кимна той в отговор на учудената й физиономия...
Николета ди Блас не му мисли много. Тя проведе в прагматичен тон
разговор с експерта и с негова помощ поиска спектрален анализ на
златото, от което бе изваян ритонът. От лабораторията пристигна
любопитна вест – определяха възрастта му около последната четвърт
на четвърти век пр. Хр., близо век след смъртта на цар Навуходоносор
II. ... и точно по времето на великия македонец...?!
Изумителното откритие остави лейди Николета ди Блас пред
сложна дилема. Тя изгуби ориентация в търсенето произхода на
уникалния ритон. Едно странно чувство се загнезди в съзнанието й... От
този миг бе цялата в слух и зрение, щом отнякъде се появеше материал
свързан с тази величава епоха и митичния завоевател.

Не след дълго вниманието й бе привлечено от любопитна


информация, идеща от Балканите. Там откриха най-изящното и
артистично съкровище, също от... края на четвърти век преди Христа.
Цели 9 ритуални съда от чисто злато ослепиха света със своя блясък и
великолепие. Сред тях се мъдреха 7 невероятни ритона.

135
Уникалните шедьоври били намерени случайно до тухларната
фабрика в местността „Мерул” край Панагюрище. Тамошните власти
твърдяха, че трима братя, копаейки пръст в селски двор, за да добият
глина за изпичане на тухли, изкопали съкровищетио! Снимки на
импозантното откритие обиколиха световните медии. Една от тях
остави Николета ди Блас без дъх. На нея фронтално бе сниман ритон с
глава на елен в едър план. На челото му се мъдреше абсолютно същия
слънчев знак, познат й от нейният любим златен кон. Ето че странното
й чувство, появило се в мига когато научи, че бил създаден по времето
на Македонеца, придоби нови измерения. Мненията на учените мигом
се разделиха. Филелините незабавно обявиха съкровището за гръцко.
Мнозина не го бяха виждали дори на снимка, но вече тръбяха, че
елинистичната епоха получила ново блестящо потвърждение. Всуе
посветени в тайните на източния блок учени и интелектуалци мълчаха
замислени. За фамилия ди Блас, потомци на палеобалканската култура,
настанаха тежки дни на проучвания и неочаквани разкрития...

Скоро уникатните 9 съда тръгнаха по света. При първото им


гостуване във Франция, сеньора ди Блас бе сред поканените на приема
при откриването на изложбата. Без никакво забавяне тя се залепи
за витрините, а очите й трескаво зашариха по ритоните. Най-сетне
го откри. Да, това беше. Абсолютно същият знак, сякаш артистичен
щемпел на ваятеля, синтезиран като за печат, като указание за
произход?! Кой го бе поставил по напълно идентичен начин върху трите
ритона? Слънцепоклонници от тогавашна Европа да искаш. Но точно
този „печат” досега не бе откриван. И изведнъж – такава фрапантна
еднаквост. Разстоянията, които имали своя роля и в Античността, тук
се оказаха успоредени.
- Ама че дилема – каза си ди Блас.
По-късно, по собствени канали, тя поръча тайна експертиза
на материала и на гостуващите ритуални изделия, която доказа
недвусмислено, че нейният ритон е бил част от... Панагюрското златно
съкровище...

Лейди ди Блас бе силно развълнувана. Нито знания, нито


спиритуализъм й позволиха да изгради що-годе достоверна хипотеза,
свързваща тези отдалечени краища. Провокацията бе чудовищна.
136
Добре знаеше, че историческата стойност покачва неимоверно
оценностяването на артефактите. Тя имаше всичко, за да стигне до
откритие – интелект, познания, власт и пари, за които не съществуваха
граници и забрани. Закле се да разгарае тази мистерия.
Започна мащабни проучвания. Съкровището идеше от антични
тракийски селища в подножието на Централните Балкани. Но колко
малко знаеше света за антична Тракия! Още в началото на миналия век,
при спасителни разкопки на тракийско селище там, в същата местност
„Мерул”, първите археолози от освободилата се балканска страна
преварили чевръстите иманяри и разкопали сребърно съкровище,
век и половина по-старо от сегашното. Случило се през далечната
1903 г. – „първа лястовица” за богатата антична култура в Тракия. Но
сеньората не спря дотук. Търсеше произхода на тези чудеса. Ценността
им предполага дълга предистория, културни натрупвания, наличие на
много и разнообразни митове за Свещеното.
Резултатите не закъсняха. С помощта на съдбата и щастливата
случайност попадна в любителски блог, разказващ за тамошен култов
център. Според автора му, бил създаден, когато заотглеждали първата
устойчива култура в Европа. Името на този автор не бе сред официално
номинираните в научната колония, та благородничката подходи
анонимно и с подозрение, но ето че се натъкна на истинска златна мина.
Откри неканонично ерудиран човек, опазил се от сталинистката научна
школа.
Ще спестя комичните подробности, с които официозните
институции се надпреварваха да оплюват този автор – бил
непрофесионалист, самозванец, самодеец...
След много съпоставяния и най-различни анализи с помощта
на формалната логика, естетика и философия на изкуството, ди Блас
успя да сглоби пъзела.
Въпросният център бил сред първите културни проявления,
създаден преди цели 7600 години в съседната местност „Мрамор”,
намираща се в непосредствена близост до „Мерул”, източника на
Шедьоврите. Умения, интелект и непозната евристика устойчиво са
се развивали там в продължение на хиляди години. Любопитна карта
даваше представа за бурната им популация и пътища, по които местните
овладявали все нови и нови терени. Уникалното им Сътворчество се
раждало в неподражаема хармония с природата. Ако й отнемели нещо –
камък, кристал, руда, дърво, бързали да заличат следите и възстановят
мястото, както било намерено преди „операцията”. Удивителната им
грижа към Майката-Природа беше направо трогателна. Тя правела
присъствието им неоткриваемо.

137
С помощта на Свещеното развили невероятни форми в
изкуството насочвани от техните Богове – Слънцето и майката Природа.
Дооформяли земните им феномени така, сякаш били ваяни от един
дизайнер. Днес удивителните им намеси в скалите, сред гигантската
открита галерия под небето, са цяла дилема за изследователи и...
природозащитници. Сеньора ди Блас прогледна с невиждащо досега
„трето” око в тази мистична култура и тръгна по следите й... А те бяха
навсякъде. Пламналото й съзнание трескаво очакваше продължение...
Озаптяваше я прагматичният ми баща, който я посъветва да
спре, за да даде шанс на експертите да разкажат какво всъщност се е
случвало по тези земи. Тя зачака с трепет разкриването на удивителната
сага. Още млада, пълна с живот и мечти, тя вярваше, че един ден ще
се появи като горда притежателка на важна част от най-големия
шедьовър в една величава епоха. Начетена и интелигентна, тя имаше
цялото време на света, за да прегърне славата и да увековечи името си...
Но годините се нижаха една след друга и нищо не се случваше.
Фамилията ми продължи да следи с вълнение перипетиите по
изследванията на „новооткритата” част от съкровището. Продължаваха
също така да пазят мълчание и да си дават вид, че не знаят за наличието
на други ритуални съдове от „божествената трапеза на Сакралното
Общение”.
*

Преместихме се в Америка, където баща ми бе назначен за


посланик. Заживяхме в друг свят.
На един прием в посолството се появи двойка благородници
от норвежки произход. Запознаха се и скоро изпаднаха в дружески
разговор. Не щеш ли, фамилията Сор се оказа замесена в пикантния
сюжет. От дума на дума, с недомлъвки и многозначителни забележки
шокираната новосформирана компания установи, че нещо тайнствено
ги свързва... после... nobles oblige... последва покана за поверителна
среща...
На нея се изясни, че новите им приятели разполагат с други
два златни ритона с протомета на изумително изваяни коне, обърнати
вляво и вдясно. Трепетно съмнение заживя в главите им.
И ето, че удари часът на вълнуващо рандеву – Срещата на
трите ритона. Новодошлите два прекрасно допълваха сватбения
подарък на графинята – „централното” протоме с конска глава.
Наредени един до друг трите ритона образуваха чудесна „руска тройка”.
Любопитен бе сюжетът, декориран в конските амуниции, истински
връх на миниатюрното изкуство. По челото, ланитите и сбруята бяха
138
декорирани митологични сцени с трима различни царе. Сред богове
и богини, с лъв и куче в краката си, двама от тях преследваха сърна,
докато третият вече я бе пронизал с копието си – символични сцени от
местна митология.
За разлика от фамилия ди Блас, новите собственици не знаеха
нищо за произхода на тяхното съкровище, нито къде е намерено, нито
как, нито от кого, на кого, за кого, нищо. Бяха го купили евтино от
черния пазар, почти на цената на златото, от което бе излято. При това
продавачите му дори мислеха, че не е злато, а електрон.
И настъпи истински сюблимен момент, когато графинята
откри същия тайнствен слънчев знак и по челата на новите членове от
„тежката царска кавалерия”. Това шашна всички. Ето, че компанията
разполагаше с недвусмислено доказателство за общия произход на
пръснатото по света съкровище.
Назначиха още експертизи, които потвърдиха, че и тези находки
са „панагюрски”, сиреч източник е същото ателие.
Градусите на напрежението мигом скочиха до небесата.
Новосформираната „иманярска” дружинка имаше обща цел – да изясни
съдбата на съкровището, останало зад желязната завеса.
А там артефакти продължиха да извират от всички страни.
Малка част от тях ставаха обществено достояние, другите попадаха в
каналите за трафик на ценности или в тайнствените трезори на властта.
Поразяваше съотношението между едните и други – 1:7 в полза на
черния пазар. Без да говорим за качеството, там първенство имаха
артефактите, предлагани на черно.
Изворът на тези находки утвърждаваше недвусмислено, че
родината на изумителните 9 съда е в Тракия, в свещените гънки между
Централните Балкани и Средна гора? Новоизлюпените приятели
стояха пред нечувано изпитание. На тайно съвещание разпределиха
ролите си. Фамилия Сор тръгна по дирите на доставчиците. Скоро
се изясни, че следите водят към Балканите, но от друга тяхна част -
днешна Македония. Решиха да почистят собствената си градина.
Оставаше един проблем – как да свържат хилядите километри, които
деляха ритоните им? Излязли от едно ателия, изваяни от ръцете на
един гениален майстор, те се бяха пръснали по света. Що за драма бе
съпровождала техния път?

Междувременно лавина от новини не ги остави да скучаят.


Откритията в България следваха едно след друго. Появи се нов хит. До

139
златните и сребърни ритони, придружавани или не от други ритуални
съдове за общение с боговете, се занареждаха хероони-мавзолеи,
погребани под тонове пръст, „къщички за душата” на величави, но никому
непознати царе. В работата на местните археолози личеше подражание
на съветската археологическа школа, пазеща анонимността на несметни
съкровища, докато... централната политическа власт не посочи чии са
били?! Сякаш тези царе, гордо оставили лика си по монети и пръстени,
бяха шайка разбойници, а техните последни домове, пещерите на Али
баба.
Всички възторзи по правило получаваха грешни адреси и
интерпретации, а затрупаните им молитвени домове определиха
суховато като „подмогилни съоръжения”?!
Митологичните сцени, намирани там, както и по ритуалните
съдове, получаваха „щедри” описания на ниво „ловна сцена”, „гуляй”
или „секс с непозната”?! Никой не потърси генезиса на тези прояви.
Как ли пък не, нали клеймото „БЕЗПИСМЕН”, бе лепнато с имперско
благоволение, връз този благословен народ.
Напълно отчаяна, след дълги години чакане, сеньора Николета
ди Блас взе важно решение – закле се сама да разплете тайната, да
проникне отвъд мрака, хвърлен върху тази изящна култура. Това бе
мигът, когато тръгна да ме посвещава в нейната малка тайна.
*

Минаваше време. Науката трябваше да оповести опитите за


тълкуване на сцените и „актьорите” по съдовете на съкровището.
Дългите години рушене и забвение на местната културна традиция
и идентичност прие гротексни форми. Останали без конкуренция,
възползвайки се от „желязната завеса”, гърците стигнаха прекалено
далеч в амбициите си да убедят целия свят, че всичко в античността е
било тяхно дело. Те лесно спечелиха световното „обществено мнение”.
Всеки опит да се заговори за „местен ритуален език”, да се докосне
Свещеното под сакралния покров на местния пантеон биваше удавен в
многобройните външни покушения върху тукашната „иконография”.
Отчаяната дружина огорчено наблюдаваше как всяко ново
откритие в тези земи се превръща в поредно доказателство за пълната
загуба на памет, обзела обществото-наследник. Възможно ли бе да
са толкова успешни унищоженията, съпътствали отчаяната съдба на
местните? Нима толкова дълбоко и лесно „гумата” бе изтрила всички
спомени от разигравалите се по тези земи бурни събития? Или ставаше
въпрос за нещо друго?

140
През годините системата неглижираше всички открития за
богатата местна митология. За тях вече бяха приготвени етикети,
които щедро лепяха – „ловни сцени”, „гуляи” и „похот”. Те издаваха,
че специалното „отношение” към религията водеше до абсолютна
забрана за разходки в езичеството. Обявявани за окултни практики
на съмнителни шамани, редакциите и научните съвети просто не
приемаха за публикуване подобни трудове, хорово заклеймявани като
”ненаучни”. И местните учени намираха спасение от безизходицата в...
откровено преписване на древногръцката митология. Поведението им
бе елемент от двойно застраховане срещу обвинения в нелоялност към
официалната доктрина и, пази Боже, системата!
Колко блестящи прояви, развили се върху първичния автохтонен
религиозен пласт, роден тук, на Балканите, бяха пренебрегнати?
Скрити зад удобната формула – елинистична епоха, никой не потърси
причините, уточняващи взаимоотношенията й с местния пантеон.
Елинистичната епоха, официална доктрина на гръцката държава,
бе спасението от гузна съвест или откровена умствена оскъдица.
Разбираеми бяха последвалите влияния, наслагвани връз първичните
разбирания, но кой изследовател проучи този първичен завет на
местните идоли и тяхното изначално коренно значение? И как би
могъл, когато официалната тукашна научна доктрина “внасяше”
траките на Балканите ведно с елините? Комично през елинистичната
епоха местните открития се връщаха по родните си места „обновени”
единствено с вносните им имена. Положението беше отчайващо.
Всеки грабнал перото, за да описва „Панагюрското съкровище”,
мигом се потапяше в хвалебния хор за „елинския му произход”.
Всеобщата възхита стигна дотам, че местни учени получаваха титли и
звания заради „откритията”, свързани с „новата перла” в короната на
древна Елада. Едно подир друго следваха откритията – „мерни знаци
използвани в малоазийския град Лампсак”, надписи на древногръцки
богове и богини доказвали...
Чии бяха всъщност тези посвещения? Към кого са били
отправяни те? Действително творецът им бе изписал имена на
божества с елински наименования, но с тях разказваше друг сюжет.
„Културолози” се втурнаха в обширни разходки из елинската митология,
за да пришият митологичните сцени към този или онзи мит. Абсурдите
стигаха дотам, че очевадните разлики бяха обяснявани с „вербалната
поръчка”, т.е. поръчителят на съкровището бил обяснявал с думи, как
трябва да изглежда то!?
Четейки тази щедро ръсена изящна словестност, целяща да
прикрие незнаенето на истината, благородната дружина доби чувството,

141
че някой се опитва да вкара насила натуралистично представените сцени,
отколешен белег на местното изкуство, приливащо от експресивен
драматизъм и жизненост, в калъпа на друг сценарий. Независимо от
външните сходства личеше разликата между посветителските надписи
и общото послание на изумителната Свещена трапеза.
- Та как тракийската свръхбогиня Бендида, с нейното тройно
проявление - свързваща съдбите на хората, пазителка на морала и
семейството и озаптяваща дивата природа се превърна в... амазонки от
канички-ритони? Какъв е този умопомрачителен отказ от бащиното?
Как никой не видя в тях принадлежност към друг мито-ритуален кръг.
Нима местните археолози не трябваше да са чували за официалния
прием на Бендида в гръцкия мито-ритуален кръг, за „Бендидиите”,
онези нощни надбягвания с коне в нейна чест случвали се по това време
из Атина? – възмущаваше се мама.
- Но защо никой не допуска, че подобно спиращо дъха изящество
може да се е родило от ръцете на местен майстор, разказал историята
на... света, общуващ с боговете от онова време? – възкликна възмутена
и приятелката й, която не издържаше на скудоумията.
- Защо мислите така? – пробваха да им опонират техните
половинки? (За мой срам, аз също бях на тяхна страна, колчем до ушите
ми достигаха темите, по които дебатираха).

- Та кой майстор в Древна Елада, в края на четвърти век преди


Христа, не би се прочул с тези си умения? И как е бил пропуснат от самите
гърци, тогавашни и още повече днешните, впрегнали всичките си сили,
за да докажат, че от класическия период насетне, до идването на Рим,
културата на Европа е тяхна? Как така такъв филигранен ваятел, такъв
уникален гений, ако е бил елин, е останал анонимен и вън от прочуващата
се компания на Праксител, Фидий, Поликлет или Лизип, които отдавна
се мъдрят в световната енциклопедия по история на изкуството? Да
не би да е загинал млад и зелен. в несъществуващата тогава Елада и
да се е преродил в Тракия, където злато и сребро да искаш, ритони и
ритуални съдове да търсиш. И как днешните гърци, болезнено ревниви
към всичко що е културно наследство в европейското пространство, ще
са пропуснали гениалните умения на тази „своя” свидна рожба?
- Нека не дообъркваме нещата – обади се несмело Бо Сор,
съпругът от норвежката фамилия. Но творците, които цитирахте, са
били скулптори.
- Да, защото в Гърция няма злато и сребро – тросна му се госпожа
Сор. Да ти припомням ли „Роби-бегълци” на Лукиян и преследващите
ги Хермес, Херкулес и Философия:
142
„Те не се интересуват от бедността на Атика... трябва да ги
търсим там, където има много злато и сребро.
– О, значи в Тракия” – „досетил” се Хермес.
- Признаваме, че предвид анонимността, покрила съдбата на
тези земи, по-вероятно изглежда да е местно дело, заровено пред лицето
на поредното нашествие по тези земи... Но не бива да се пренебрегва
вероятността ритуалната свещена трапеза да е поръчана от самия
Александър Велики!?
- О, моля ви – почти извика госпожа Сор – Невъзможността
да се даде „правилен” отговор чие е съкровището, няма нищо общо с
неговия поръчител. Аз настоявам, че ако е ваяно в елинско ателие, с
цел подарък, това щеше да бъде посочено с надпис, похват, използван
доста преди появата на тази ритуална свещена трапеза, създадена
в сънища-общения между богове и бого-човеци. Но и подобно чудо
липсва, въпреки че в гърлата на ритоните лесно може да поставиш
подобен знак. Нали не мислите, че всеки ден са се създавали подобни
артистични шедьоври от над 6 килограма чисто злато? Време, търпение
и свръхталант е коствала изработката му, макар и с обработка на мекото
и ковко чисто злато.
- Познавам подобни „изкусители на Свещеното” – намесих се аз.
При митарстванията ми по тези земи, открих уникален дървен кръст с
незначителни размери, в който бяха издълбани 20 миниатюрни сцени
от библията. Изработван бил в продължение на 13 години, а майсторът
му накрая ослепял. Пази се и до днес в един манастир, ако се не лъжа,
наричан Рилски.
Макар и разпалени, тези спорове не водеха доникъде.
Единствената полза от тях бе, че осъзнахме своята безпомощност
да се справим с предизвикателствата, пристигнали в частните ни
колекции. В условията на войнстващия атеизъм зад „желязната
завеса”, изследванията, посветени на религията и още по-малко на
предхристиянските й издания, предизвикваха нулев интерес сред
сервилните археолози. Всуе се гневяха на техните „доводи” за липсата
й там. Пръв осъзна това мистър Сор:
- Ако за Вярата се съди само по отсъствието или присъствието
на изображения бихме стигнали до извода, че по тези земи е нямало
религия.
- Ми тогава да кажем същото и за Персия, защото там не
изобразявали Бог? – отвърна жена му.
- Откъде се е пръкнал по-късно Тракийският конник с неговите
стотици оброчни плочки? – усмихна се присмехулно Сор.

143
Тези спорове не водеха доникъде. Искаше се... компетентност.
Пръв осъзна това господин Сор. Именно той предложил да бъда
посветена в каузата.
- Нека посветим в проучванията си Вашата начетена и
свръхинтелигентна дъщеря - казал той на нашите. Чели сме нейни
материали, знаем, че изучава академично история на цивилизацията.
Нека я въвлечем в светлата тайна и я помолим да се заеме с изследването.
Сам можете да прецените, Вие сте всепризнат спец по римска античност
– обърнал се той към баща ми, посланикът, Н.П. Никола ди Блас.

В същото време в научните среди на запад течеше дискусия дали


съкровището не е принадлежало лично на Александър Македонски? И
фактът да се премълчава предвид неизрядните гръцки претенции към
произхода и делото на този велик балкански завоевател. Времето течеше.
Археологическите открития не стихваха. С всеки изминат ден ставаше
по-ясно, че те имат местен произход и са били дело на богата местна
култура, практически неизвестна. С нея разказът за античното изкуство,
посветено на Свещеното, приемаше съвсем други измерения. Отваряха
се недрата на изтъкано от първична вяра и съвършен натуралистичен
стил майсторство, отлежавало с хилядолетия, чието начало се губеше
още в меката и гъвкава глина. Но местната научна гилдия упорито
търсеше други родители на откриваните от нея „сиротни дечица”. И
ги търсеше все в едно предопределено от политическата конюнктура
място. Нищо чудно, нали бе приела да нарича славяни своите предци.
Фалшиви следи дори изместиха центъра на тази бляскава култура
в... Скития. Стигнаха дотам да обърнат посоката, издигайки голям
научен фетиш, че скитският „зверинен стил” бил повлиял на Балканите,
а не обратно?! Специалистите се скриха зад своите недосегаеми
терминолигични стени - „Нека затворим вратата за непосветените”!
Тук в ролята на непосветените, цял един народ. Постепенно медийното
и обществено пространство се изпълни с щуротии и обикновени
глупости.
Ненормалната обстановката оправдаваше частното притежание
на дял от Свещената трапеза?! Друг лишаваше мамения народ от
заслужена чест и гордост. Иманярството процъфтяваше, а специалистите
не коментараха залавяните понякога „случайни находки”. Взимаха ги
в музеите на безценица, за да ги заключат в... килера. Създаваше се
една безумна традиция заради зависимостта им от идеологеми. И една
огнедишеща антична култура изглеждаше затрупана навеки.
144
Но съдбата се усмихна широко, направо шокиращо. Багерист
заора в... най-старото съкровище на света. Всички затаиха дъх, а
фамилия Сор отрониха: „Сега или никога”.
Първите сведения звучаха оптимистично. Бяха попаднали
на липсващото звено, некролога на първата цивилизация. Странни
погребални ритуали, пълни с многозначителна символика и златни
знаци на властта, на богатството, на личната украса.

Аз вече работех по проблемите. Първото ми впечатление беше


кошмарно. Опитът да прогледна в историята ме сблъска с необичаен
факт – тази „земя” сякаш я е нямало на картата на Стара Европа.
През античността около нея ври и кипи, издигат се и падат империи,
разширяват се темелите на европейската култура, раждат се Науката,
Изкуствата, Образованието – нея я няма, няма и няма. Това казваше
официалната история и официалните историци. Те, истинските
законодатели на официалната „мода” даваха тон за местно културно-
ИСТОРИЧЕСКО наследство и запушваха устите на останалите
специалисти. По този начин желязната завеса скри историята от
покорените балкански народи. Останалото свърши Болшая советская
енциклопедия...
Но артефактите разказваха друго. Уникална цивилизация,
някога център и генератор на културата в Стара Европа, сега бе поела
най-ранните сблъсъци между Запада и Изтока, опарила се още с първите
искри на този дълговечен конфликт.
От нея непрестанно никнеха изящни изделия, традиционно
ограбвани откъм историческата си стойност. Липсата на това
оценностяване обаче не пречеше на иманярите да захранват световните
аукциони с невероятни произведения на античното изкуство. Те
пристигаха обвити в „разбираема” анонимност. Зад мъглата й няма
хора, камо ли гении, жреци, изкусни майстори, че дори и царе.
Уникалните творби, които те предлагаха на безценица, бяха сякаш дело
на безплътни, зад тях не стоеше никой. Сякаш суров и безпощаден
властелин бе отнел правото на тези хора да присъстват на световната
сцена, какво говоря – дори на местната сцена. Разпоредил бе днешните
й потомци да са неми свидетели, докато други прекрояваха старата
история и присвояваха нейните приноси, нейния дух и Вяра, ролята й в
тогавашния свят.

145
Чудех се и се маех. Говорих с майка ми, сеньора ди Блас:
- Защо е толкова важно Балканите да бъдат „заключени”?
Кому е нужно те да не се пречкат в модерните исторически процеси?
Kакво толкова крие тяхното далечно минало, та е така важно да бъдат
изключени от световната история? Няма такава опция да се заграбва
старата им история и да се изтрива миналото им дори и само като фон!
Трябваше да открия причината. Основната от тях забелязах
веднага. Тези изумителни антични изящества идеха от епоха, когато
според гърците се наливали основите на елинизма. Днешните му
наследници неуморно твърдяха, че античността е „тяхна”, че те са
изродили европейската цивилизация!? Поставиха тържествено етикет
на епохата: елинистична! Нея самият Александър Велики (?!) пръснал
по тогавашния свят на върха на бойното си копие, но за беда дошли
римляните и почнали да я изопачават..., подражавайки й.

Нима наистина няма кой да съпостави откритото с историята


на света от онова време? – питаше майка ми. Да проследи стила на
артефактите от Персия, съграждала с цар Кир, най-голямата империя
по време на династията на Ахеминидите, историята на Близкия изток
и Халдейската империя, които тъкмо отхвърлили управлението на
Асирия? На Навуходоносор II и победоносните му битки с Еврейското
царство? На упадъка в Египет, превзет от Персия, на разпокъсаните
елински градове и морето от балкански племена дръзнали да се
обединят в първото европейско царство, далеч преди времето на
великите македонски царе Филип II и Александър? На...
Сеньора ди Блас не бе сред хората отказващи се от целите си.
Веднъж опознала бутафорията обвила историята на Стара Европа и
курдисаното начало на европейската култура, тя тръгна да разплита
лъжите оплели истината. Беше завършила история на античното
изкуство и познаваше методиката на сравнителното изкуствознание.
Без никакво колебание се прицели в епохата на македонските владетели.
Вече знаеше, че там е заровен ключът за осветлението.
Продължи да изучава историческия бекграунд. Над всичко в
митологията на онези времена властваше неутолимия стремеж към
обезсмъртяване. Изкуство и археология бяха изтънчено вплетени
в Свещеното общение с Божественото. Но тази истина бе оплетена
в куп лъжи, имащи за цел съзнателното унищожаване на знанията за
местните митове, за символиката движела „актьорите и декорите”.

146
Мама внимателно наблюдаваше методичното унищожаване
на едно удивително културно наследство, скрито в недрата на тази
балканска страна. Това я мотивира за тежка изследователска работа.
Тя имаше оръжия, с които да запълни явния вакуум в световната памет.
Сравнителен анализ между религия и обществено устройство, отчитащ
историческите обстоятелства и политическите действия в тогавашния
свят, щеше да свърши работа.
- Разбирам, прошепна Фей. Продължи да следваш разказа
си, без значение къде ще те отведе той, в коя част от времето или от
пространството...

Историческият фон
Ахеменидското царство
През 6-и век пр. Хр. цар Кир II Велики от династията на
Ахеменидите успя да обедини персийските племена и да разгроми
мощното Мидийско царство. Той изфабрикува мита за освободителната
мисия на персите. И разчисти пътя за персийска експанзия. Не след
дълго Кир Втори превзе Вавилон (539 пр.н.е.). Освободи евреите
от плен, вече можели да се завърнат по родните си места. Последва
„освобождението” на Сирия, Палестина и Лидийското царство, ведно
с някои малоазийски гръцки градове (540 пр.н.е.). Така цяла предна
Азия попаднала в ръцете на персийската династия. След смъртта на
Кир Велики, синът му продължи неговата политика, завзе Египет, а
империята достигна зенита си при управлението на следващия цар,
Дарий I, който поведе войски дори към Тракия.
Одринското царство

А на Балканите съграждаха царство си одринците. Негов


основател и стратег е Терес I. Той преведе в изпълнение единствено
възможния управленски план, предвид порядките на коренното
население и на обществото, което по един или друг начин бе вече
сформирано. От памтивека тук икономическите обекти били обособени
в групи от цъфтящи села, начело с местен владетел. Високата доходност
от произвежданите стоки му осигуряваше завидно благоденствие.
Величественият му земен път завършваше с ритуал за обезсмъртяване
– от просто ограждение с камъни до масивна ограда от квадри, зад
които съгражда хероон-мавзолей или ритуален дом. При смъртта Му
съоръжението затрупваха с пръст, а мястото обявяваха за свещено.
Векове наред на него по същия начин погребват вторично хора от
същата династия и съответстващ ранг. В резултат изниква надгробна
могила имитираща оцелелите акрополни могили на праисторическите

147
селища. С нея владетелят заявявал принадлежността си към коренното
население и хилядолетните си права върху него.
Висши съображения определят избора на място. Превес взима
убеждението, че всевишният го е посочил чрез природата, затова
некрополите (надгробни могили) се открояват насред владяната област.
Това са предпланински или планински места, но не е проблем да са и
насред свръхплодородната земя. Грандиозното насипване с пръст е
финалът на погребалния ритуал. И на стремежът към овековечаване на
така сложилото се статукво.
Приживе владетелят разполага с живота на поданиците, въздава
ред, организира церемониите, посветени на архетипа – прочутите
мистерии. В тях по време на зимното слънцестоене пресъздават
ритуално смъртта му, а напролет честват възкресението. По този начин
циклично обновяват Вярата си, покланят се на Природата, Слънцето и
Безсмъртието.
Първият пролетен ден тук посрещат като Начало на годишния
цикъл. Възкресението на природата напролет е най-яркият знак за
прераждането, за вечността, поддържана от невидимите висши сили,
които управляват света. Затова са важни ритуалите претендиращи, че
владетелят общува с тях. Вярват, че той е техен пратеник, отпуснат им
„назаем”, за да ги пази и напътства, да изживее живота си сред тях и
в уречен ден и час, да се върне горе, при Своите. В това е дълбокият
смисъл да „делегират” правата му на Полу-бог. Всяка пролет той
възглавява посветителски, но и посреднически ритуал на общение,
за да измоли... Плодородие. Празникът обновява вечните надежди за
природна щедрост към най-старото земеделско общество в Европа.
Е, днес някои наричат пролетната царска обиколка с прозаичното –
събиране на данъци.
Проблемът пред Терес Първи е простичък. Трябва да убеди
местните династи и парадинасти, че нему, на Царя, се пада честта на
най-важния, пролетния празник да осъществи царската си обиколка по
техните земи и облечен в бляскави доспехи, да води церемониите, да
въздава благословия и – особено важно – да получава даровете!
Много хубава система, но в прилагането й сега се появи остър
жречески конфликт. Старата каста на жреците, отгледана още в края на
неолита в Родопите, не си и помисли да отстъпи правата на изповядване
на най-големия религиозен празник. Едно е местният вожд на племето
да си присвоява когато и където може и жречески функции. Съвсем
друго – това да прави цар-обединител. Той със сигурност би застрашил
институцията на жреците-беси в Родопите, властвала над света от
хилядолетия.
148
Породилият се проблем не търпи отлагане, трябва да се реши
в тежка обстановка, изискваща незабавни обединителни действия.
Отвред пристигат сведения, че подобни обединителни процеси вървят
с голям успех по други места и това ще застраши независимостта
на царството. С други думи защитата от чужди нападения изисква
незабавно обединение.
От изток вече се задава голямата заплаха. Времето за трупане
на сила и могъщество свърши, иде време за първите световни империи.
Силните на деня вече искат управление на целия свят. За пръв път в
историята си, човечеството посегна открито към имперската идея.
Мнозина са привържениците й. За да им се противопостави, местното
море от роднински племена трябва да се обедини. Да създаде силна
централна власт и институцията Цар-самодържец. Латентното
съществуване на властови паритет между отделните владетели на
окрупнените икономически територии на пръв поглед помага. Но ето че
Бесите, жреческата каста на тракийските племена, минират усилията.
Основателят на царството, Терес, реши да премести ритуалите от
Главното им светилище, което от хилядолетия е духовен център на
Балканите и Стара Европа. Той мисли, че избира по-малкото зло.
Запазва привилегиите на местните властелини, но отнема централната
духовна власт от бесите.
Те обаче останаха непреклонни. Затуй започна да строи
светилища другаде. Родопските почнаха да линеят. Светилища от
нов, царски тип, започнаха своя живот в предпланинските местности
покрай Балкана и Средна гора, по протежение на равнинна Тракия.
*

По целия свят се носят легенди за несметните богатства


на тукашните династи и парадинасти. Особено силно отекват те в
бедната Атика. Популярността на местните ритуали и свързаните с
тях свещени съдове и предмети открай време приковават вниманието.
Почнали още с керамичните свещени трапези, последвал ги блясъкът
на златните свещени ансамбли и благородството на среброто, огъня на
медта. Стотици ритуални съдове са неми свидетели на тези чудновати
мистерии. Те трасират царствения земен път на местните велможи.
В същото време доскоро раздираното от вътрешни междуособици
ахеменидско царство, завзема нови и нови територии, покорява нови
и нови народи. Посоката на завоеванията му сочи непоколебимо към
Тракия и нейните богатства.
В Стара Европа почна сбогуване с овехтелите обществени
модели, наченаха се опити за ново развитие и обединение, търсеха се

149
нови принципи. Босфорът и Дарданелите отдавна бяха отделили Мала
Азия от антична Тракия, а сред многобройните тракийски племена
се появиха търговски центрове на елинските племена. Засилената
търговия с тях не е това, което днес й се преписва. Ахейските племена
тогава възприемаха като част от общотракийския пейзаж.
В стари праисторически времена те се учили от Анатолийско-
Балканския културен блок. Но след чудовищния потоп унищожил
Балканската енеолитна цивилизация, културата на Средиземноморието
взела връх, защото паниката заляла централните Балкани и настанало
интензивно вътрешно преселение. То довело мнозина до номадски
живот, обедняване и дори подивяване. Застоя и нарушеният ритъм,
в който попаднали вълшебните доскоро Балкани, изкушил мнозина
и отнел предимствата им. Страхът сковал усета им към новото,
непознатото, замръзнали всякакви търсения на естествени усилватели
за общественото им развитие. Това довело до негативна промяна и след
близо 500 години регрес, те загубили културното си първенство.
Когато благословените им земи най-сетне поели въздух и
започнали да се възземат отново, изоставането в общественото
развитие ги дърпало назад. Както се случва по време на застой избуяли
ламтежите от свръхдоходи. Стремежът да владееш икономическите
и духовни лостове хвърлил в братоубийствени битки алчните местни
династи и парадинасти. Либералната традиция в ритуалите „по
места” довела до „свръхпроизводство” на династии, което събудило
съперничеството между старите родове, захранвано от една много
разпространена местна пакост – самопровъзгласяването.
В същото време населението оставало консервативно.
Чувствително към старото статукво то мигом заставало „под знамената”,
щом някой го убеди, че вярата му е застрашена.
Новата религиозна доктрина, чийто родоначалник несъмнено е
Терес I, основателят, заслепила народа с обожествяването, уповаващо
се на извечната тукашна вяра в безсмъртието. Флиртът на Царя със
Слънцето-Бог започвал с раждането му и продължавал до самата му
смърт, когато се „възкачвал” на небето при своя Баща. Новата доктрина
отгледала абсолютната царска институция, неограничавана от други
вертикални управленски структури.
Майка ми, по свои пътища, бе стигнала до същата проблемна
обстановка, в която тръгна да обединява местните велможи великият
Терес Първия, основателят.
- В кое е успял нейният създател? – питаше се мама Николета.
Сполучил ли е в държавното строителство при тази заварена
хоризонтална управленска структура – лабилна, многосъставна и
150
многоетажна? Надявал ли се е въобще, че ще превърне местните
феодали в свое аристократично обкръжение? Та те са имали твърде
много власт.
Въпреки плаващата основа, раждаща чести конфликти,
исторически планът все пак проработил. Между Терес I и Котис I
царството контролирало територия, включваща крайбрежията на
Егейско, Мраморно и Черно море от устието на Места при Абдера до
устието на Дунав. Във вътрешността на запад, то стигало чак до горното
течение на Струма.
Местният управленски модел бил в естествено противоречие с
устройството на някои елински „градове-държави”, създавани по-късно
и на друг принцип. Коренячеството се оказало пагубно – ред тракийски
племена останали хладни (сиреч независими) към Първата европейска
държава, а някои, като трибалите на север, даже основали свое царство.
Подобна била съдбата и на племената в земите на днешна Сърбия и
Македония.
Незарастваща рана в сърцето на новото царство обаче била
независимостта на бесите от Родопската област. Хиляди години там
укрепвал жреческият център на Балканите и утвърждавал ролята им на
проповедници и оракули. Свещената планина се противопоставила на
новата религиозна доктрина. Родила девиза: Неподвластни никому,
никога!
Исторически, Родопите отгледали европейската духовност,
те са изначалната й светиня. Считани са за праобраз на Великата
богиня. Централното им прорицалище е с нейния образ. Там властвали
мистите, жреците на тракийските мистерии. Там другарували с
боговете, създали своя център на света, своята космогония, ритуалите
си заченати от самата Велика богиня-майка. Жреците-беси имали
вековечни претенции за духовно лидерство над останалия свят. И
духовните им водачи не приемали никаква друга роля, по-малка от
водаческата. Пазели вярата на населението във Великата богиня-майка,
дошла по-късно при тях като Бендида, със сина си Сабазий, върховното
мъжко божество.
Това което подкопало замисъла на Терес I било борбата между
властите, която предизвикали одринските царе, с необмисленото
местене на Вярата от Родопите към „царските им долини”, строени
в изобилие досами Стара планина и Средна гора. Влюбени в
самодържавието, в неделимостта на властите – светската и духовната,
те пробили с доктрината на безсмъртието, стария култ към Богинята-
майка. Но бесите отказали да подкрепят подобна кощунствена промяна.

151
В едно били прави – устоите на Вярата трябва да са там, където е
възникнала. Те не бива да се местят.
Не знам дали от Терес започва тази промяна, но има изобилни
данни, че царете на одринското царство са се стремили всячески
да преместят „храмовете на Вярата”, откъсвайки ги от Свещената
планина. Те не пожелали да делят властта си с жреческата институция,
защото според новата им управленска доктрина те сами били такава
институция. Скрит или явен, конфликтът за „умовете и сърцата”, какво
говоря за Вярата на поданиците, се оказал раздорен факт.
Но нищо не могло да подчини старите родопски светилища,
прорицалища, обсерватории, камо ли металургичните центрове за
добив на руди. Кой и как да премести златоносните реки от Родопите
или богатствата на планината? Борбата с външните заплахи била
вече видимо неизбежна, но бесите-жреци оставали непоколебимо
непокорни. Сякаш в изграждащото се царство на одринците нямало
място за тях.
Опитвайки да решат в своя полза конкуренцията със Свещената
планина, царете създавали нови места за свещенодействията си, за
Вярата на поданиците си. Появили се прословутите им хероони-
мавзолеи, тези особени „къщички за душата”. Тях откриваме пръснати
в района на Тракия, най-богатата част от царството. Подир Терес I,
основателя, царете все търсили убежище в гънките на Средногорието
и Стара планина. Там династи и парадинасти съграждали своите вечни
обиталища... докато един ден, Котис I започнал величествения куполен
храм край днешен Старосел. Подобни „съоръжения” откриваме из
Долини на тракийските династи и парадинасти в стара Тракия.
*

Дълго проучвахме с мама житието и битието на Балканите


довело до появата на феномена Македонски – баща и син.
Борбата за надмощие тук не е спирала нито миг. Казахме си
дори, че вече не е важно за какво точно надмощие става въпрос. В
името на надмощието, обстановката независимо от грозящите външни
опасности, била пълна с интриги и междуособици, организирани
и инспирирани от „царските особи”, вечно жадни за власт. Всички
изглеждат впримчени в „дворцовите хитрини”, където убийства и
подкупност били ежедневие. И всички си имали своите основания за
параноята.
Ахейските племена добре помнели урока за „чука и наковалнята”,
от който едва се измъкнали чрез Троянската война. Те лесно можели да
попаднат отново между могъщата Тракия и безкрайната Азия, този път
152
в клещите на перси и одринци. Споменът за Онази неспирно величана
война им сочил пътя за разкъсване на неприятелския „сандвич”.
Заоглеждали се за нова Елена. Този път в ролята на „хубавата Елена” се
оказал не кой да е, а синът на вероломния балкански гений, Филип II
Македонски.

Атина и Спарта били вечно воюващи за и против демокрацията


елински градове. Одринците оставали разпокъсани. След бесите,
избягали им трибалите и македоните. И то така, че създали свои царства.
В този си вид Стара Европа изглеждала лесна плячка за персите.
Но дори и в апогея си, Ахеменидското царство не успяло да я
покори. Нито Дарий I, нито Ксеркс постигнали големи и трайни успехи
във войните срещу нея. Единственото, в което успяли било поставянето
на фаталистичен знак на вечно подновяващ се сблъсък между Западът и
Изтокът, превърнал Балканите в негова арена и... трансмисия.
Независимо, че в последващите години управлението на
Ахеменидите било белязано от упадък и разруха, а древните културни
центрове, които доскоро правели историята, замрели, персийската
заплаха ще да е била причина за нескончаемите опитите за сключване
на съюзи и обединения, всички с нетраен характер, докато не изгряла
звездата на Филип II.
Македонците, подобно на трибалите, също оформили свое
независимо царство. И сами почнали да дирят Път и Начин за развитие,
в пъстрото ветрило от местни управленски експерименти. Без никакво
съмнение, по това време тук, в Стара Европа отворила врати най-голямата
„фабрика” за обществени модели в света. Македонската войнственост
е сигурен белег за роднинска връзка с тракийските племена. Обща
кръв тече в жилите им. Изначалната им духовност също е откровено
„неелинистична”. Нейният произход иде от коренните балкански
жители и техните прочути в древността мистерии. А склонността към
еднолично лидерство тук граничи с братоубийството.
В тази неспирнa, староевропейска битка между Богоизбрани се
откроил Филип II. Оказал се за момента най-силният. Лесно подчинил
на волята си коринтците, после и останалите елини. Дошло време да
мери сили с Терес II и Керсеблепт, които и бездруго воювали помежду
си. Но военният му гений, оплоден от мистичния спиритуализъм на
епирската принцеса Поликсена-Мюртиле, която гърците прекръстили
Олимпия, родили Александър и идеята да поверят обучението му на
един учител по история и амбиция – Аристотел, същият, който напуснал

153
дълбоко огорчен Атина, сломен от всехваления Платон, победител в
битката за шеф на тамошната Академия.

- Да обобщим „за протокола” – примоли се Фей.


Най-силно и проспериращо било царството при Котис I,
почнал строежът на прочутия мистериален хероон край Старосел,
както и други „храмове на Плодородието”. Там те са над 100. В тях
изповядвали мистичните Култове на Прераждането и на Възкресението,
белязали ги с ритуали за общение с божествата. Негово дело била и
укрепената царски тюрзис, „столицата” на Одринското царство при
„Кози грамади”. Котис I вярвал, че с тях полага основите на новата
религиозно-управленска доктрина в царството. Искал да създаде
институция отделна от духовната доминация на бесите-жреци. И успял.
Сътвореното от него, доизкусурявали следващите одрински владетели.
Всеки от тях надграждал създаденото, както персийските царе строили
своя Персеполис. Стъпалата с изчезналите днес лъвове например, са
правени от Аматок Втори и Терес Втори. Няколко столетия царството
се въздигало.
Но добрите времена отминали. Когато в съседното царство
царувал Филип II Македонски, боричканията за трона на одринците
достигнали своя апогей. В Пропонтида се укрепил Керсеблепт, а в
горна Тракия – Терес II. И войната избухнала. Сигнал за нея било
убийството на Котис I от политически заговорници, вдъхновени от
Атина. В последвалите размирици се появил „усмирителят” Филип II, за
да отнеме властта от съперниците Терес II и Керсеблепт. Последвалите
действия сочат, че Керсеблепт бил припознат като основен съперник, а
смъртта му ознаменувала покоряването на царството.

Това е действителната история на света в края на пети и през


четвърти век пр. Хр. Упоритата и находчива сеньора Николета, с
моя помощ, успя да я изтръгне от ширещата се в света пропаганда за
раждането на демокрацията в Атина, просеща непрестанно помощи от
Спарта, а в последната имало всичко друго, само не и демокрация.
Пропагандата разказва още, че тогава Елада навлизала в своя
„класически период”. Всъщност тогава, по голите нагорещени камъни
философи, езичници, агораджии и обикновени „карабинери” от бедна
Атика си преразказвали слуховете за несметните богатства на Тракия.
154
Филип II, синът на Аминта и татко на Александър Велики (ако
истинският не е змееглавият Дионис ☺) бил гениален пълководец
и вероломен политик. Домогващ се до ролята на Обединител, той
се превърнал в номиналния господар на Стара Европа. Днешните
претенции на гърците, че бил от тяхното „коляно” са неверни. Филип
II е един от многобройните царе в Балкано-Анатолийския регион, но
поданиците му – племето на македоните, са сред коренните жители
на региона, сред които – по собствените им твърдения – не били
гърците.
Причините за тези сегашни гръцки „корекции” на историята
са заради рекламата на цивилизационния модел „град-държава” и
победата на демоса над царското единоначалие, които донесли на света
„елинизма”. Това ги прави родина на демокрацията, на която е нужен
ореол от пришито й величие. Тези сегашни претенции със сигурност не
са работили в Македонското царство, основано от Перика. Генезисът
на македонското племе по никакъв начин не го сродява с наследниците
на придошлите по тези места „ахейски племена”. То липсва от тяхната
историография, по простата причина, че е сред завареното население.
Как ли са се сродили? При всички случаи не е било непорочно зачатие.

Филип II лесно подчинил елинските градове. Но как да


подчини могъщото одринско царство? Независимо от вътрешните
си междуособици, неговите царе, че дори и многобройните му
парадинасти, били силни и войнствени, тяхното естествено състояние.
В самото царство враждували Терес II от същинска Тракия – легитимен
цар и Керсепблепт – претендент с династични права, властващ в
Пропонтида. Започнала яростна братоубийствена война. Независимо
от разединението в стана на одринците, Филип го чакала трудна военна
кампания. Военните действия продължили повече от две години. За
пример ще спомена, че Александър за две години войни, завладял над
60 града и ред народи в Азия.
По време на двегодишната си кампания, Филип постепенно
изтласкал Керсеблепт от Пропонтида и го подгонил в същинска Тракия.
Накрая в решителен бой го убил край култовия мистериален дом до
Старосел. Там и бил погребан.

155
*

Научавайки тези подробности, трагедията на одринците докосна


по особен начин мама. До нея достигнаха още поверителни сведения
от иманяри, открили самото погребение. По свои канали тя успя да
се запознае с откупените и прехвърлени на запад артефакти. Сред тях
блестеше изваяно от чисто злато огромно котиле, разсечено ритуално
на две. Съдът е висок над 60 см и тежи около 4 кг. Отвън е опасан от 6
ленти с митични сцени от златен „филм” за живота на Керсеблепт. На
дъното му била поставена монета на царя.
Разглеждайки го, Николета ди Блас потръпна. Каква трагедия.
Това ритуално котиле бе съхранило мигът, в който най-старото
балканско царство, родено върху руините на първата праисторическа
цивилизация в света, възкръснало след ужасната природна катастрофа,
сполетяла тези земи. Въззело се от пепелищата, за първи път от появата
си, тогава то загубило своята независимост. Богатото въображение на
мама ди Блас дълго бе сподиряно от мрачните сцени...
Изглежда в армията на командира на Керсеблепт – Харидем
е имало наемници от повечето градове на Пропонтида, Тракия и
Мизия, както и от Еолида, Йония, Кария. Това сочат монетите, които
бяха поставили около гроба на убития Керсеблепт. Били са част от
погребалните дарове, намерени на отсрещен хълм, ведно със златното
котиле и ред други артефакти. Самият владетел е бил погребан
вероятно на хълма над днешния язовир “Пясъчник”. Намира се на
около 6-7 км южно от прочутата “Четиньова” могила, днешното име
на мистерийния хероон, започнат от Котис I. Вероятно тогава е бил
„погребан” и самият хероон – зазидан бил дромоса, съборени купола и
фронтона на фасадата, а самият храм бил дозасипан.
А столицата на вр. “Кози грамади” била превзета с щурм от
частите на Филип...
Дотук аз, баща ми и фамилията Сор успявахме да удържим
майка ми далеч от „бойното поле”. Но щом се добра до сюблимния миг,
тя просто изчезна, замина инкогнито за театъра на бойните действия...
Какво е правила и как научих едва на смъртния й одър... Но в
момента пред очите ми е самият Филип II Македонски.
- Иди при него. Имаш цялото време на света. Слушам те –
прошепна Фей.
*

- Повали ме оръжието на коварството? – простена умиращият


Филип. Ето сега опасенията ти, че не е останало нищо за завоюване, се
156
оказаха напразни. За мен е късно да гадая чия коварна ръка причини
смъртта ми. Въздай й заслуженото. След коварната смърт на достойния
Котис I, ето, че и аз ставам жертва на тази най-ниска човешка мерзост.
Но жребият ни избра да защитим народите ни от персийските рояци,
нека пребъде делото ни, що съградих с толкова труд.
- Знаеш, че не ще оставя враговете ти без подобаващо наказание.
Но ще довърша и святото дело. Ще унищожа Дарий Кодоман. И то ще
стане веднага, походът към Персия е въпрос на дни – отвърна безутешен
младият Александър.
- Заклевам те, не разделяй задачата, която ти завещавам, тя е
една! – простена Филип.
- Животът изтича между пръстите ти, помисли какво още
важно имаш да ми заръчаш? – вгледа се тревожно синът в лицето на
умирающия му баща.
- Преди да тръгнеш в този смъртоносен поход, иди и се допитай
до жреците на Сабазий! – заръча на смъртния си одър Филип.
- Но защо при бесите? – попита зачуден Александър. Мислех, че
ще ме пратиш при оракула от Делфи? – цял живот повтаряш, че искаш
върху буйното ми тракийско сърце, хладна елинска глава.
- Атиняните няма да ти помогнат, сине мой. Те не помагат
никому. Те умеят само едно – да те употребят за свои си цели и после да
те предадат на заколение. Те не знаят що е доблест, чест, достойнство.
Измислиха този флирт с демоса, уж за да управляват с участието на
народа! Те никога – ще повторя макар, че ми коства мъка – никога
няма да сложат имперска корона на главата ти. За тях ти винаги ще си
останеш буйният варварин, обучен от недолюбвания Аристотел.
- Но защо пък ти мислиш, че онези горди непокорници в
свещените Родопи ще ме посрещнат с отворени обятия?
- Защото на тях им е чуждо коварството – те или ще ти
откажат, което означава – завинаги, или ще извършат пророчеството
като истински служители на божествата им. За тях е въпрос на чест и
призвание да служат на Свещеното. В крайна сметка ти си тяхна кръв,
нима не знаеш?
- Че това какво общо има с гадаенето? – изрече бързо Александър,
сякаш усещаше, че дъхът на баща му ще секне всеки миг.
- Ще ти кажа една тайна, сине мой. Тайна, която досега съм крил
от теб, която не исках да научаваш. И Сабазий ми е свидетел, че тази
тайна щях да отнеса в гроба, ако не се бе случило сега това с мен.
- Целият съм в слух, татко – прошепна угрижен Александър,
вече прилепил почти ухото си до устните на умиращия си баща.

157
- Много преди да се появят по тези земи гърците, сине, жреците
от прорицалището, където ще отидеш, бяха отгледани от Великата
богиня-майка, от Бендида, майката на върховното им божество
Сабазий. Тя ги посвети в тайните на безсмъртието. Никой на този свят
не знае по-добре от тях тази тайна. Дойде ред ти да се погрижиш за
собственото си безсмъртие. Затова те пращам там – каквото и да ти
предрекат, ще се сбъдне! И да знаеш – там е Домът на твоя Дух! Нима
не искаш да узнаеш дали ще си Безсмъртен? – с последно усилие изрече
Филип и издъхна. Така отлетя едно общение далеч от мнимата вяра и
официозните претенции между божиите наместници...
---
Александър застина като бяла мраморна статуя над баща си.
Една сълза се плъзна по бузата му и падна върху гърдите на онзи, който
така и не успя да укроти буйния си нрав, който го нападаше, хокаше,
гонеше като див звяр, но който го обичаше повече от всичко на света,
макар и да не умееше да изразява тази своя сурова обич.
Мислите му се понесоха подир бащините думи. Идеята за
среща с жреците на Сабазий прониза съзнанието му. Още помнеше
разказите на баща си, прекарал повече от две години в люта бран
със своите войнолюбиви братовчеди. Помнеше с какво възхищение
суровият воин му говореше за Тракия, за нейната плодородна земя, за
красивата Пулпудева, за свещената планина нежно обгърнала чудната
райска долина. Още тогава хитрия Филип бе усетил неприязънта на
гордите беси, жреците от светилището на Сабазий, господарите на
митичната Родопа, чийто свещени склонове се приплъзваха гальовно
в красивата низина, но пазеха строго своите тайни. Още тогава Филип
бе засвидетелствал своето преклонение към скритите в планината
тракийски мистерии, в които го била посветила мистичната му съпруга
Мюртиле.
Докато един ден срази храбрия Керсеблепт, преследвайки го от
Пропонтида чак до царската резиденция в Средногорието. 150, 000-на
войска бе развъртял в Тракия тази хала, царят на одризите, за да го
спре и две години бе успявал...
Сега Александър получаваше прекрасната бойна платформа
наготово. Върхът на нейното копие сочеше към Персия, а зад него седеше
един усмирен тил. Прозорливият младок усети, че истински спокоен ще
е само, ако получи благоволението на най-голямата вътрешна опозиция
на одриНците, независимите беси, които владееха прочутото в цял свят
светилище. Славата на тамошния главен прорицател бе по-голяма от
тази на делфийската пророчица.

158
*

Александър ставаше нетърпелив. Вече втора седмица откак


проводи парламентьор в Родопите, а нямаше ни вест, ни кост. В
последните нощи не бе мигнал. Гризяха го съмнения. Нима над похода
срещу персите тегне някаква забрана свише? Нали баща му, Филип, бе
застигнат от смъртта току пред прага му. Много пъти в тъмните нощи
се питаше, способен ли е да пренебрегне прорицателите и да тръгне без
тяхното предсказание? Всеки път отговорът идеше един и същ: не!
Не му оставаше нищо друго. Да чака и да се надява на съдбата и
вярата в щастливата си звезда.
Най-сетне пратеника се прибра изморен и силно впечатлен от
видяното. Донесе обнадеждаващи вести. Забавили го заради голямото
съборище на мистите-жреци, без което никой не можел да вземе
решение. Бесите били в сложна ситуация. Те дълбоко симпатизирали
на сразения Керсеблепт, имали отколешен обет да не допускат разправа
на брат срещу брата, както и битки между народи от едно коляно...
Спорили разгорещено дали да приемат гостуването на Филиповия син,
който иначе всички считаха за свой. Нужна била внимателна преценка,
подобно събитие можело да ги злепостави пред своите, пред цял свят?!
Тежки, безсънни, пълни с размисли и скръб по доброто старо време
нощи...
Една сутрин повикали пратеника и му разпоредили:
Посещението на Александър ще е в деня на пролетното
равноденствие. Ще го посрещнем, ще разменим дарове. Ще научи какво
го чака, но не и подробности. Всичко, което ще му кажем, касае само
военните му подвизи. За останалото ще му връчим паметен знак.
Александър нямаше избор. Прие условията и нареди да
подготвят визитата по всички правила за гостуване на равни по сан.
Разкошна златна колесница в естествен размер, управлявана от самата
Бендида и Сабазий, бе неговият дар за Прорицалището.
По същото време в Болинтош, главният жрец също започна
своята подготовка. Заедно с мистерийните приготовления, той мислеше
с какво да дари Александър.

Златоръкият наблюдаваше невярващ десетките пратеници от


градове и цели области от Пропонтида, Мала Азия и Тракия, които
се бяха стекли за обезсмъртяването на Царя. Всеки представител
стискаше в ръка монета от своя град, за да откупи от мрачния Хадес

159
пропуск в отвъдното на почитания предводител. Положиха ги ведно
с други вотивни дарове, все спомени от битки, водени под неговото
смело ръководство – върхове на копия, стрели... и една странна вещ
– счупената ос от бойната колесница на царя. Именно това счупване,
случило се в разгара на последната люта битка, се бе оказало фатално и
причини трагичната му смърт.
Положиха тези важни знаци от историята на неговото царуване
край него, до величествената клада...
Впрочем за погребението на Керсеблепт всички скърбящи бяха
направили едно изключение. По каноните в Тракия той трябваше да
бъде погребан незабавно, защото бе убит по време на война. Но всички
настояха да се направи едно изключение – царят да бъде погребан с
традицията и почестите на починал владетел. Трагизмът на тази първа
загуба на независимост подсказа това специално поведение.
- Моля те, върни се в там – упъти я Фей. Нека видим тази
мистична погребална практика на обезсмъртяване, за която до днес се
носят легенди...

... Затвориха очите му, в които още тлееше жестокостта на


битката. После дойде ред на ритуалната баня. Изкъпаха го и намазаха
тялото му с вино и благовонни масла. Привързаха брадата му, защото
бе застинал последния му вик в боя и така бе посрещнал смъртта.
После поставиха възглавничка под главата му. Започнаха да го обличат
в парадната униформа на воин-предводител. Ръката му бе посечена, та я
пришиха. Тялото му беше още топло и лесно поставиха дясната му ръка
върху сърцето, а лявата повдигнаха с дланта нагоре, както приживе той
поздравяваше насъбралия се народ и своята вярна войска. Завързаха
ръцете му така, че когато тялото изстине да запази приветствената си
поза. Пришиха към дрехата на гърдите му златния нагръдник. Накрая
овенчаха главата му със златен дъбов венец.
Положиха го върху каменен олтар в централната камера на
хероона. Над главата му поставиха личните му вещи за хигиена и любими
дребни предмети. В мига, в който го поставиха, от всички страни се
спуснаха оплаквачки-фригийки, чийто пронизителни писъци огласиха
околните рътлини, блъснаха се по скалите и се понесоха над равнината.
Нямаше други на света, способни на подобни викове-стенания, викове-
зов. Тракийките-оплаквачки от Фригия бяха всеизвестни в целия
античен свят. Нещо повече. Търсеха ги отвред.

160
Но сега не идеха в услуга, дори не точно за ритуал. Тези жени
скърбяха истински, ридаеха, плачеха, скубеха косите си, удряха чела
у каменния олтар. Постепенно овладяха огромната си скръб, вдигнаха
чела и виковете им се понесоха към небето. Простряха ръце, сякаш
са техни проводници към отвъдното. Защо бяха тези стенания? С тях
оплаквачките викаха духа на предците. Виковете съобщаваха, че се е
случило непоправимото и тук ги очаква техен събрат-новопредставен.
Викаха ги да се спуснат отгоре, да го поемат, пречистят и понесат със
себе си в отвъдното...
Главната оплаквачка занарежда величавата история от
царуването на Керсеблепт. Дума по дума тя възкресяваше земния му
път – възкачването на трона, борбата му с вътрешни и външни врагове,
успехите му в озаптяване алчността на сподвижниците и великите
дела, които той, последният от царете на Одринското царство, бе
извършил. Чу се колко големи бяха заслугите му за добруването на
народа в царството. Какви огромни усилия му е коствало опазването
на поданиците от външните врагове. Лека-полека разказът стигна до
интригата на Филип II, съюзил се с Терес II, другия претендент за трона
и за братоубийствените битки с него, пламнали и продължили цели 2
години. Имаше така много за разказване.
Керсеблепт, единствен от дългата и славна верига одрински
царе, не бе краен в противоборството с жреците-беси от Родопите.
Изправен бе пред нерешимата дилема поставена от отказващи да
променят старата Вяра. Той единствен прозря, че този разкол ще погуби
царството. Опита се да спре враждата и да възстанови свещената
хармония, люляла народа му през хилядолетията, когато за пръв път
в Европа се родила Духовността. Познаваше историята й – събирана
прашинка по прашинка в Свещената Родопа, тя отгледала първите
пясъчинки на Вярата в коренячеството. Онази неземна привързаност
към местните светилища, чийто произход и основаване се били
загубили далеч, далеч в миналото и се били омесили с Божественото
начало.
Вместо успехи обаче, колебанието бе използвано от опозиция
и в крайна сметка изпи горчивата чаша до дъно. За да го спре и му
оспорва трона, съперникът му Терес II, който владееше земите в
низината около Пулпудева, бе подкупен от вероломния Филип, обяви
се за негов съюзник и така проигра шанса могъщите траки да запазят
своята независимост. И всичко това в навечерието вещаещо неминуемо
първия сблъсък между Изтока и Запада. Тежката поука гласеше, че и
най-силното царство рухва, щом в него се настанят трайно раздори и
делене. Даже не беше важно по каква причина се случва това.

161
После оплаквачката изпроводи обожествения цар-герой горе,
сред своите Богоравни, със заръки да измоли по-щастлива участ
за почерненото си господарство. Заръките нямаха край. Войската
беше победена, но не и покорена. Затова всички очаквания свише
започваха и свършваха с възвръщането на тракийската независимост и
възстановяването на голямото балканско царство.
В първия ден край смъртното ложе на владетеля влизаха само
най-близките му – родственици, бойни съратници, управляващи
области и велможи. В дъното на залата като сянка седеше любимата му
жена, останала без сълзи и с каменно изражение, на което бе запечатана
цялата мирова скръб.
Във втория ден го посещаваха представители на градовете,
негови съюзници.
На третия ден го изнесоха и положиха на дървено ложи върху
отсрещния хълм. Тогава местността почерня от народ дошъл да го
изпрати.

Златоръкият, отвлечен от одринците, гениален бески ваятел,


най-сетне, след кончината на Керсеблепт, бе успял да избяга. Той беше
живата легенда на бесите-рудари и металурзи. Потеклото му почваше
от митичния първи ковач-демиург по тези места, онзи изковал златните
изделия от некропола край Варна.
Беше присъствал на погребението на владетеля и видя със
собствените си очи как измайстореното от него огромно котиле от
чисто злато, бе ритуално разсечено на две, а на дъното му поставиха
полегнала, монетата с лика на царя. Много умение и сръчност вложи
той в този любим на Керсеблепт съд, превърнат отдавна в династичен
символ... уви, на противоборството. Бе го опасал с „филм”, съдържащ
сцени от потеклото и великите дела на Владетеля. В шест външни кръга,
опасали съда от дъното до устието, те разказваха с митологичния език
на образите, историята за триумфа и трагедията на този последен
одриски цар.
Династията му бе избрала това котиле, за свой „герб”.
То присъстваше на всички царски монети. С него демонстрише
претенциите си за продължител на хилядолетните традиции в тези земи.
Представителите на тази династия не пропускаха повод да подчертаят,
че са наследници, последно поколение на коренното население тук на
Балканите. Те винаги търсеха връзка с всеки оцелял символ, знак, място
и дори поставяха неолитни вотивни дарове в някои свои погребения.
162
Уви, насреща си те имаха непоколебими противници-роднини. Онези,
които бяха приели лабриса, символ на битка и победа за свой царски
знак.
Всуе Златоръкият се опитваше да внуши на владетеля, който
и без друго показваше привързаност към стария култ на Великата
богиня-майка, да върне ритуалите по местата, където те с хилядолетия
са били извършвани.
Златоръкият бе страна във вековния спор между двата
местни династични клана, чиито войни съсипваха великото царство.
Династията, към която принадлежеше Керсеблепт, поставяше котиле
на гърба на монетите с царските им ликове, докато династичната
линия, водеща към Терес II, имаха лабриса (бойната двойна брадва) за
свой знак. Така и пред лицето на смъртта двете воюващи династии не
спираха да разделят народа си.
........

Оплаквачките сами се появиха отново в последния трети ден


и пред разплаканото множество повикаха духа на предците. Отново
занизаха в тъжна песен разказа за подвизите му и очаквания за следващо
избавление. В един момент, сякаш по даден знак, те млъкнаха внезапно
и за миг настана оглушителна тишина. Постепенно тя се изпълни с
приглушения шепот на хиляди хора, които гледаха как четирима мъже
облечени в черно вдигат носилката с великия цар и я понасят бавно
нагоре, където го очакваше кладата. Стигнаха там и го положиха върху
й. После се дръпнаха настрани, а отзад се появи мъж в бяло, носещ
запалена факла. Той я подпъхна в основата на кладата, развъртя я
сред специално положените под нея лесно запалими съчки и я постави
сред тях. Огънят бързо се разгоря. Огнените езици ставаха все по-
високи и ето, че лизнаха тялото. Въздухът около него затрептя, сякаш
величественият цар оживя и започна да се топи от погледа, литвайки към
небесата. Огънят забушува с пълна сила и скри мощите на владетеля.
Навред се пръскаха стотици пукотевици идещи от горящите дървета.
Душата на последния одриски цар заискри и се понесе в небитието.
Отнейде се изви вятър и завихри последния й земен танц, който се
възнесе нагоре, нагоре. Изключителен миг! Великият слънцепоклоник
се сливаше със своя Бог-Слънце, за да приеме Безсмъртието. От този
миг насетне Керсеблепт, повелителят на поданиците на земята, засия в
небосклона с лъчите на своя баща...

163
.............
След кладата множеството се бе качило на Свещеният хълм
за последно сбогом с царството на одринците. Там сръчни работници
зазидаха дромоса, събориха купола и фронтона на фасадата,
подпъхвайки длетата си в жлебовете на камъните. После започнаха
да засипват този Последен Независим Мистериален Царски Дом. От
низините заприиждаха стотици каруци с пръст, която започнаха да
изсипват горе, за да го погребат. Техният безсмъртен цар бе вече при
баща си, Слънцето. С него си бе отишла обаче и тяхната независимост.
Пред очите на пратениците оттеглили се на близката височинка,
никнеше Последния Могилен Некропол, свидетелстващ Кои и Как
Основавали Стара Европа. Там на същото голо бърдо изневиделица
се появиха други майстори и на върха набързо сглобиха голям дървен
кран. Докато пратениците-гости се чудеха какво се случва, върволица
от двойки могъщи биволи закатери височините. Зад всяка от тях, върху
дървена скара, се тътрузеше овързана голяма скала. За постеля й служеха
дебели ощавени бичи кожи. Скалите бяха естествени, откъртени
при основата си, сякаш някой бе решил да мести планината. Но ето,
че първата двойка пръхтящи черни страшилища превзе последните
метри до върха и неколцина здравеняци наместиха скарата под крана,
освободиха скалата от придържащите я въжета и сръчно привързаха
краищата на кожите, връз които лежеше о куката на крана.
Щом привършиха, мигом завъртяха дружно грабнаха дръжките
по голямото дървено колело, завъртяха го, скалата се отлепи от земята
и заплува над върха. Четирима могъщи юначаги умело я запровождаха
към предварително изкопана дупка, в която с вещина я наместиха по
особен, известен само на тях начин.
Докато се трудеха, втората двойка биволи вече пръхтеше
неспокойно във вратовете им. По традиция биволите трябваше да
бъдат отведени встрани и заклани за угощението. Стотици маси вече
очакваха поданиците на царя.
Но Златоръкият следеше работата тук на върха, където започна
да се заоформя странна скална композиция. Постепенно проумя нейния
разказ. Тя пресъздаваше последния миг от историята на царството
на одринците – скалната композиция също бе Посечена по средата...
Множеството наблюдаваше с интерес този скален паметник, достоен
за родопските чудеса пазени в хиляди скални светилища, отгледали
пракулта към Великата Богиня-майка, сега Бендида и нейния син
Сабазий (Спасителя)...
Не след дълго всички разпознаха сцената и покъртителен стон се
изтръгна от гърдите им – досами тях, пред очите им, изкусните древни
164
майстори бяха възпроизвели последния ритуал преди погребението на
владетеля – разцепването на златното котиле. Без никакво съмнение
те го оставяха да напомня на поколенията, за вечни времена днешната
трагедия, сполетяла царството. Оставяха този „кръстен” знак срещу
могилния некропол, който насипаха едва-що отсреща.
Мъжете потрепериха под тежестта на нечуваната трагедия,
преживяха я отново, а жените подхванаха тъжна песен. Светът се
прощаваше със своята изначална история. Европа погребваше своите
основатели...

Златоръкият се възползва от суматохата настанала с угощението


и подготовката за състезанията с лък и меч, и с просълзени очи яхна
коня, пришпори го и полетя стремглаво към равнината. След няколко
часа езда навлезе в дебрите на Свещената планина и се запромъква към
Светилището на бесите.
... Когато се изправи пред Главния жрец Брюзекерис, той вече
имаше решение. Бе наясно какво се случва. Над траките надвисват
тежки времена, а и току-що бе загубил последния защитник на старите
традиции и на разумните компромиси. Беше безсмислено да се надява на
чудо. Затова реши да напусне светските съблазни и да прекара остатъка
от живота си в служба на своя бог Сабазий. Там, горе, в усоето, пред
олтара докосващ покрива на разбития сега тракийски свят. Дълбоко
в себе си чувстваше, че тази първа загуба на независимост ще донесе
големи беди за балканския му род. Нещо в него се съпротивяваше
и не искаше да го повярва. Нима времето на тази райска долина, на
великолепните градини, на тези горди планини, бе изтекло? Нима вече
нямаше да ги опазват от алчността на близки и далечни врагове? Всуе
се бяха възродили след онзи далечен, ужасяващ удар на природата, след
катаклизма, изтрил половината от полуострова.
Пред очите му още се редяха картините от траурната церемония,
в сърцето му още гореше огънят на кладата възнесъл Царя-Жрец.
В ушите му още звучаха писъците на оплаквачките, викащи духа
на предците. В душата му тежаха горестните слова на безбройните
пратеници отблизо и далеч. Бе казано много, бе казано всичко за тази
тежка загуба. Щеше да му стигне за цял живот. Но сега трябваше да се
спасява Духа на Началото, онзи извечен дух, който бяха отглеждали тук
с хиляди години.

165
*

Брюзекерис прие с благодарност решението на Златоръкият.


Сам Бог Сабазий нареждаше нещата. Жрецът вече мислеше за него,
от момента в който разбра, че самият Александър Македонски ще
престъпи прага на Главното прорицалище, за да му предскажат съдбата
и да провидят бъдещето на света. Съветът на жреците бе обявил, че ще
разменят тежки дарове с госта. Възложиха на Брюзекерис решението,
а той веднага помисли за него, заради славата му на изкусен майстор-
златар с фин артистичен дух. Сам отгледан от жрец, Златоръкият добре
знаеше тънкия митологичен език на света, който пресъздаваше в
изящни стенописи, гравюри върху съдове, ритуални златни и сребърни
свещени ансамбли.
- Уважавам волята ти – рече приятелски Главният жрец. В
тежки времена живеем. Не беше лесно, нито редно да се борим с
царете на одринците, знаехме какво ще последва. Но те искаха от нас
невъзможното. Искаха сами да унищожим изначалната ни Вяра, да
обърнем гръб на светилищата ни и да ги... преместим, хвърляйки в
потрес коренното население, унищожавайки най-ценното в него – Духа
на коренячеството, който пазят нашите светилища. Дори вероломният
Филип, нахвърлил се над бащинията ни като свиреп варварин, не бе
си и помислил подобно нещо, камо ли да ни унищожава. Виж сега как
и синът му, Александър, смирено моли да го приемем, с тежки дарове
в ръце, а не с меч и разруха. Виж елините от бедна Атика са друго, те
вечно ще ламтят за богатствата ни.
Опитахме се, о Сабазий, да въведем одринските царе във
вразумление. Всуе пращахме делегации до всеки укрепил се на престола.
Напразно, те се дебнеха един други, тънеха в поквара и братоубийства,
но в едно бяха единодушни – чудеха се как да ни унищожат, за да
не пречим на тяхната мнима божественост. И забравиха напълно
за външните си врагове. Съсипвахме сме от мъка, че пропиляваха
дълговечните ни усилия, направили от Болинтош духовен център на
света.
- Те ви обвиняваха, че времената били други, че не искате да
се промените и продължавате упорито да изповядвате остарелите си
вярвания. Ревнуваха дори Свещената планина, защото от памтивека
за хората тя е самата Велика богиня-майка. Опитваха се всячески да
омаловажат извечната вяра и приноса на Родопа за нашата изначална
духовност. Почнаха да местят Духовния център между Хем и
Средногорието. Дори аз бях заблуден. Трябваше ми време да разбера,
че Вярата не се крепи на блясъка на златото или смъртоносните
166
аргументи на меча. Длъжни сме да я пазим там, където се е зародила,
където първите й прашинки почнали да се наслагват в душите ни. Там,
където сме заквасени с първичния земен дух, посрещнал ни пръв на
този свят, който ни е приютил, който ни е отгледал. Няма по-голямо
престъпление от това да разрушиш главното светилище на народа си и
да унищожиш изначалния пра-мит. Не, не е наша вината за сегашното
положение. За хората е по-важно къде да изповядват обичаите си,
отколкото да имат общ владетел.
- Станалото-станало, сега да не се окайваме, нека приемем
действителността такава, каквато е. Към това те призовам. Предлагам
ти една много специална задача...
- Слушам те, мой водителю – прекъсна го Златоръкият.
- След месец тук приемаме много специален гост, самия
Александър, бъдещия повелител на народите. Той е още невеж за
трудностите, които го чакат. Не военните, за тях той е повече от добре
подготвен, а за верските. Там, закъдето се е запътил, ще се сблъска с
много и различни митове, с много непознати ритуали и обряди, с други
духовни измерения, също с хилядолетия проектирани у хората там.
Затуй иде при нас. Иска да е подготвен. Иска да види в лицето една
прадревна истина открита и пазена тук. Иска да се поучи на уважение и
преклонение пред лицата на земните мъдрости и благата на различните
култури. Ние сме тук, за да му помогнем да се справи. Да му ги поднесем...
Нека му дадем шанс да се докосне до изначалното разбиране за
всемирния дух, въплътил се в безброй човешки същества, плъпнали по
цялата земя. Нека разбере тази сложна и фина, тази невидима материя.
Искам да му я разкажеш и покажеш, както само ти умееш. Изработи за
него една специална Свещена трапеза, с която ще го посветим в нак-
добрите традиции от общуването с божественото, в нашия мистичен
ритуал. Ти вече видя и усети всички други гледни точки. Сблъска се с
други вкусове, разбирания. Нека пръв сред майсторите да вплетеш в
нея духът и вярванията на всички народи, които Александър познава,
но и които тепърва ще срещне.
Няма да ти се меся в избора на средствата. Направи я като...
обобщение. Ти знаеш не по-зле от мен кой, къде и защо е днес, какво
и как го е постигал, какъв иска да бъде. С теб няма да коментирам
блясъка на гения Македонски. Разчитам да видим многогласния хор,
който общува, който слави божествата по земята. Как и в какво ще
втъчеш тези духовни нишки ти единствен ще преценяваш. Излишно
е да обсъждам с теб нашата кауза, нашата мисия... Брюзекерис спря
заради блесналите насреща му очи на велик Творец.

167
- Не са необходими повече приказки – каза Златоръкият. Кога
мога да започна?
- Веднага, имаме инструменти, имаме злато... Но преди да
започнеш, виж това – каза Главният, обърна се, повдигна завесата зад
себе си и измъкна от нишата една блестяща златна фиала. Повъртя я
в ръцете си и я подаде към Златоръкия. Той я взе и я заразглежда с
любопитство.
- Откъде е? – попита с възхищение.
- Дариха ни я нашите от светилището в Самотраки. Те знаят
намеренията ни. И много държаха да участват с част от историята на
света. Тяхно право е да присъстват в общата ритуална трапеза.
- Виждам много хумор в нея – заоглежда я Златоръкият,
обръщайки дъното на фиалата. Реминисценция от духовното нашествие
на наши жреци в Египет е. Тогава спасявахме тукашното наследство
след Потопа и запалихме огъня на слънцелюбивите беси там. Жалко, че
фараоните, като нашите одриски царе, разпиляха божествения ни дар
и унищожиха тайните знания, с които ги дарихме при бягството си от
водния ад тук. Увлечени в безмерното преследване на вечността, днес
тези Синове на Слънцето загубиха окончателно битката със земното
време, удави ги могъществото на Ахеменидите.
- Да, не успяхме да надделеем над природните им дадености,
не успяхме да ги убедим, че безсмъртието не е в опитите материята
да печели битката със земното време. И сега страда народът им. И ще
страда още, защото техните напразни усилия го принудиха да изповядва
мит без бъдеще.
- Все пак подносът-фиала пази тракийско присъствие. Получил
се е чудесен хибрид между египетските задявки и знака на Могилата,
подпрял центъра на съда. Елините го наричат омфалос – „пъпът” на
света. Нали ги въведохме в тайните на първата култура на земята –
могилната.

- Предоставям ти фиалата, казано по нашенски – подноса, за


да ти бъде чудесен водач и вдъхновител как да съчетаеш историята
и културите, изкуството и различните художествени маниери, за да
откриеш и сътвориш Посланието ни и да го вплетеш сред вечните
вярвания в Свещеното. Само така ще напомним на Александър за
духовното си влияние, през Елада и средиземноморските народи до
Мала Азия, Шумер и Египет – напътстващо издума жрецът. После се
обърна към Златоръкия с надежда:
- Виждам, че мислим еднакво, чувстваме еднакво, имаш усет към
посланието, което искам да проводим с нашия дар. Колкото до уменията
168
и начинa ти на мислене – нямам никакви съмнения нито в качеството
на изразните средства, които би употребил, нито в овладените митове
на другите народи, непознати нам. Хайде, бягай, че се размечтах. Вече
съм любопитен да видя работата ти!
- Излишно е да продължаваш, скъпи татко – тихо промълви
синът, защото Златоръкият бе син на Главния жрец. Това, което ми
предлагаш е свръхпредизвикателство, но слава на Сабазий и Великата
богиня, ще създам тази Свещена трапеза „Светът общува с Боговете”.
- И за миг не съм се съмнявал в теб, но исках да се уверя, че си
прозрял какво стои зад булото на първите 7 базови промени в живота
ни тук. Само ние ги преживяхме в пълен комплект. Модерният свят
ги погреба ведно със старата ни балканска цивилизация и точно те са
обречени на забрава. Тях искат да пропуснат всички, уви, дори и нашите
кръвни братя.
- Кой е виновен? Защо е толкова трудно да ги помним? – запита
с тревога синът.
- Отговорът не е труден. Огледай се, дори природата крие първите
7 години от живота ни. А точно тогава тя влага в нас, своите извечни
тайни, прехвърля и презарежда за нов живот сакрална информация,
която всеки от нас носи в кръвта си. Точно тогава обменяме специални
неща, родени от първия ни досег със сегашното време, в което се
появяваме и в което ще преживеем земния си път. Ако се раждахме
„зрели” или помнехме тези тайни, които прераждането „разопакова”
от първите си контакти с живата реалност, мнозина от нас щяха да са
сериозно шокирани. Разликата между вложеното от оригинала, с което
идваме на този свят и това, което ни е съдено да преживеем, не е никак
малка. Затова не е позволено всекиму да помни началните стъпки,
когато почне съзнателен живот в зряла възраст. И в това има известен
чар...
- Но защо толкова лесно забравяме изначалното си минало?
- Не е дадено на всеки да чопли там. Там е скрит Произходът,
там са нашите наследствени белези, там е цялата информация за
съдбата, която ни предстои. Оттам започва всичко. Останалото е само...
повторение изпълнено във времето... Всеки би могъл да възстанови
наследствената си нишка, ако знае какъв е бил и знае Началото си.
- Затова ли мнозина забравиха, че основахме първата култура
тук?
- Не, не е затова, сине мой. Враговете ни са виновни. Животът
е състезание между живите. Къде, къде е по-удобно да се декласира
миналото. Изглежда дори справедливо – равен старт. Връщането към
Началото, отдаването на почит и уважение към Първопроходците за

169
някои е излишно. Откъде-накъде ще се делим по произход? – казват те.
За да ни пробутат свои версии за него, те крият Началото ни и пробват,
уви с успех, да го прекрояват според техните интереси...
Настана тежко мълчание.
- Остави ме – каза след дълга пауза Златоръкият. Вече знам
какво да направя...
Баща и син се прегърнаха крепко, после всеки пое по своя път...

Наближи пролетта, а с нея и Денят. Приготовленията бяха


трескави. Отнякъде се промуши информация, че скоро божественият
Син на Филип II ще гостува в главното светилище на Свещената
планина. До жреците стигаха и слухове, че военачалникът на бесите
решил да му организира засада, за да отмъсти за поруганата чест на
балканските земи. Идеята Александър да дойде инкогнито и да остане
незабелязан се проваляше. Незабавно пратиха куриер да го извести
за опасностите, които го дебнеха. Предлагаха му таен маршрут, по
който да се придвижи. Инак не гарантираха безопасността му. Пътят
до прорицалището минаваше през много теснини, катереше открити
била, а и самото светилище бе на най-видно място, връз високо плато,
извисяващо се над всичко наоколо. Около му, от всички страни зееха
пропасти, но непобедимата родопска природа бе облякла скалите в
дървета и храсталаци. Подпираха ги гъсти, почти непроходими гори.
Височината на платото-връх бе оптическа измама. При добра видимост
всеки стрелец с лък би поразил, която и да е мишена по него.
Спасение предлагаше само прорицалището построено върху
платото. Солидната постройка, макар и от дърво можеше да защити
високият гост. Но как ще стигне до нея? Храбростта на Алекандър
Македонски бе вън от съмнение.

Златоръкият ваяше уникални сцени. Бе скицирал отдавна


общия сценарий на трапезата, отделните съдове-идоли, бяха посветени
на Свещеното от близо и далеч, най-доброто сред вярващите по
света. Стилът зависеше от произхода и белезите на културата, която
ги бе създала. А формата идеше от дълбините на първите вярвания.
Беше като доказателство за произход. Над формата и стила лепеше
последния религиозен пласт. Коментираха го актуални митологични
образи. По този начин, следвайки реалната си хронология, пласт върху
170
пласт, съдовете носеха разказа за историята на световната религия.
Най-старата образност идеше от Идолите. И вярата, че в тях се
е вселило божеството.
На противоположния полюс бе античната елинска иконичност.
Траките, като по-стар народ, винаги са бяха надсмивали на елините
заради отношението им към религията. Те не приемаха, че може да
се изповядва по такъв лековат начин. Още в дълбоките мистерии
от изначалното си минало общуваха с божествата си директно и
конкретно, а не само чрез свидетелства за добро отношение.
Над всичко прозираше хилядолетното изкуство на Основателите
на световната култура. Очакваната сплав, жизненоважна за високото
изкуство на Свещеното, спасяваше отделните съдове, а и целият
ансамбъл от неизбежната еклектика. Под ръцете му, ден след ден,
растеше една Божествена трапеза-обобщение на световното изкуство
на Свещеното от последната четвърт на IV-ия век пр. Хр. Резултатът
бе ослепителен. Изящният ансамбъл приковаваше погледа като съща
Горгона Медуза. Пред нея всеки застиваше в захлас, като вкаменен.
Мнозина щяха да се загубят в разказа й. Твърде много причини
предизвикваха възхищение – изящни форми, изключителен рисунък,
впечатляващи обеми... плуваха в благородството на чистото злато.
Оплетени в митологични сюжети съдовете разказваха... Историята на
света общуващ с Боговете.
..............

Но чия история на света? – събуди се Николета. Ако приемем,


че изкуството се е развивало благодарение на локалните усилия и
таланти, то в кой момент може да кажем, че се е сдобило с черти
достойни за една нова категория – световно изкуство. Може би това
е момента да възкликнем първия световен шедьовър от злато през
епохата на Александър – заключи тя. Сепна я тази мисъл – събуди в нея
спомена за най-старото обработено злато – съкровището от Некропола
край Варна. Кога изминаха 4000 години? – запита се с усмивка тя. После
отново потъна в сън...

Александър бе сколасал с даровете (той винаги успяваше).


Беше уникално бижу - изящно изваяна златна колесница, теглена от
чифт прекрасни жребци, чиито юзди държеше всевластната Бендида,
охранявана от мъдрия Сабазий (Спасителя).

171
Македонският цар отхвърли с усмивка страховете на пратеника
за опасностите. Каза му, че си има собствен план за достъп до
Светилището, но няма да го споделя с никого. Промълви само, с
решителна увереност, че ще бъде Там, в уречения ден и час. Останалото
било негова грижа.
Всъщност дълбоко в себе си, Александър знаеше, че никога
не би могъл да владее тези размирни земи, без съгласието на вечно
бунещите се беси от сакралните Родопи. Чувстваше и преклонение към
мистичната духовност, заключена в мистериите им, на които майка
му го бе посветила още от невръстна възраст. Бе закърмен с огромен
респект към Духа на митичната планина и нейните жреци-мисти, чиято
кръв течеше наполовина и в неговите жили.

Сеньора Николета стана от смъртния си одър и тръгна


подир спомена. Присегна се, взе дистанционното и хвърли поглед
към огромния стереоскопичен екран. После нагласи пред очите си
хитроумна приставка за стереоскопични изображения и включи
предпоследния blue ray диск от блокбъстъра, съхранил скитанията й по
следите на една величава епоха...
Бе свършила немислимото – издири и обследва всички изящни
златни изделия от това време. В началото съпостави само близките
по форма и предназначение ритуални съдове, които намираше от
тогавашния свят.
Първо ритоните от Ахеменидското царство. Бяха най-близо до
тези от Шедьовъра. Те й проясниха произхода и предназначението на
зоомофорните изображения, които според вярванията бяха приемали
определени значения...
Връзката човек-животно се оказа наситена с много история. На
младини симпатичен асистент я запозна с физическите свойства на
сетивата и изясни защо доставяните от тях възприятия са променливи
и се променят под влияние на външни фактори – географски и
климатични разлики, „фини настройки” и способностите на човек да
се обучава така, че реакцията му спрямо еднакви стимули се мени.
Асистентът я въведе внимателно в дебрите на зооморфизма. Той
започваше лекциите си така:
„Колеги, човешките сетива не са клипсове, закачени по главите
ви, а обучаеми сензори”. Реакцията им обуславя образите, които
получавате. Както се казва:

172
„Нотите са общи, но „работят” различно в съзнанието. Петелът
например кукурига различно за различните народи – немците са
убедени, че вика: „кьохе-кьохе”, французите са сигурни, че е „кокорико”,
англичаните – „кока-дудал-ду”... и т.н.
- Кое кара хората да чуват различно песента на петела? – питаше
младият мистър Кок. - Само несъвършенствата на сетивата ни ли?
Той превеждаше безброй любопитни примери на слухови, зрителни и
оптични измами, предизвикани от сетивата ни.
Водейки ги по този тънък лед, произходът на едно или друго
суеверие, появата на масово заблуждение, раждането на символиката и
на идеалните възприятия изглеждаха естествени и обясними процеси.
Но само ако се добереш до историята, породила появата на Знака –
предупреждаваше той. И сочеше пример:
„В древността в Персия и Египет родили митичното същество
грифон, често срещан „герой” в техните свещени сюжети. А дали той не
е рожба на първите... „разкопки”? – питаше симпатичният учен дявол.
Точно в златоносните области на пустинята Гоби и днес
откриваме фосилни останки от тайнствени същества с гърбав клюн.
Археолози свидетелствуват, че пак оттам са вярванията, че грифоните
били пазители на златни съкровища. Заедно с това, отново археолози
доказват, че в далечни времена там бил развит златодобива. При
копаенето древните златотърсачи неминуемо попадали на странни
скелети. Свързали непознатите „митични същества” с мотива на
разкопките – златото. И ги взели за Пазители на златото, чийто блясък
озарил първите цивилизации. Едва в наши дни разбрахме, че това са
останки от протоцератопс, двуметров динозавър с папагалски клюн и
гребен на шията, наподобяващ... крила. Друг физически кандидат за
прототип на грифона е лешояд, обитавал европейските и азиатските
планини.
Сеньора Николета предпочете да вярва, че този динозавър
е автентичният прототип. Счете лешояда за онагледяващ образа.
Античните общества пръсват мита за грифона по целия тогавашен
свят. Той се радва на широка популярност. Естествено появяват се
и най-различни вариации по отношение на това, което мислили, че
символизира. Нещо като песента на петела – завърваше краткото си
експозе учителят Кок.
Това фантастично хибридно чудовище, обединяващо глава,
крила и нокти на орел с тяло на лъв, през вековете някои смятали
за олицетворение на царственост, смелост. Други го товарили със
значения за непорочност, трети на сатанизъм, обявявали го за зло и
алчно, но това са профанации на изначалната му семантика – Пазител

173
на съкровищата на Свещеното. Тя се потвържава от най-старите му
присъствия в светилища и гробници на древен Египет и Персия, които
го обявяват единодушно за дух-пазител.
С времето комбинацията от царствена сила и благородство на
лъва с бързината и зрението на орела, направили от грифона идеален
символ за аристократичните гербове. Срещаме го при различни
употреби, начиная древния Персеполис... Тази персийска гордост
действително получила широко разпространение в пред-античния
свят. Навлязла и в Европа през Балканите. Митичното същество,
оплождано от народното въображение, обсебило и свещените трапези,
в качеството си на важен пазител на Общението с божествата при
срещите с... безсмъртието.
Винаги е така – каза си ди Блас. Когато се намираш в родината на
определен идол, забелязваш множество варианти на митологичността
му, но видиш ли го в по-отдалечени краища на света, там присъства
предимно с „класическото” си значение в сцената. Тя прие, че в подобна
роля персите употребили грифона като дух-пазител в прочутите им
ритони от чисто злато.
Тъкмо привършваше изследването си за крилатия лъв, когато
попадна на мнение, изказано от мастит учен, че Грифонът е враг на
конете!? Откъде ли се е промъкнало това в характеристиката му?
Затова ли техните „конски” ритони бяха отделени от останалата част на
съкровището?
Тази дилема е завладя. Подмина без ентусиазъм факта, че
на почит като свещени в Персия били още бикове и коне. В ритони
превръщали също овни и козли, идоли на плодородието. Там са
медиаторите-елени, биковете-символи на властта и могъществото...
Постепенно тя осъзна, че събирането на ансамбли от идоли-ритони
е важна част от композирането на една Свещена трапеза и е пряко
отговорна за посланията, които носи.
- Върни се колкото трябва назад във времето, за да изясниш
мисълта си – разпореди се Фей. Това е важно, не бива да го пропускаме
– рече на себе си той.
*
Как се родила идеята за Ритон? Той ли е първото
проявление на Идола? Какво е предизвикало появата му в ритуалния
свят на древните народи? Какво символизира присъствието му в
Свещените трапези? Къде му е мястото в митологичните сцени?
Запазват ли архетипното си значение ритоните? Зооморфизмът по-стар
ли е от антропоморфизма? – госпожа Сор, новоувлечената в произхода

174
на религиите благородна дама, гордата притежателка на уникалните
два златни ритона с протоме на кон, ме заливаше с въпросите си.
Отговорих, че отдавна проучвам проявите на богоязливите очаквания
у древните хора за плодородие и щастлив живот. Дори проучвам
начините, по които тези надежди били овеществявани. И вече бях
стигнала до идеята, че надеждата за плодородие заживяла още в
новопокръстения за стопански дейности неолитен homo sapiens.
Резултатът от дискусиите ни беше, че пожелах точно тази тема за
курсова работа. И спечелих грант. Един отдавна мечтан тур по следите
на ритоните щеше да очертае дали
Ритон и Рог на изобилието са рожба на една идея?!
Праисторическите зооморфни съдове привличат отколе
вниманието и са широко разпространени. За наливане и пиене ли са, за
съхранение на продукти, на предмети?! Нима целта им била домакинята
да не бърка солта с брашното? Да не й се прашат иглите и конците?
Изваяни с изящество, въображение, че дори и с хумор, богато украсени,
те сочат раждането на Идола или са простичък Знак на надеждите за
Плодородие? Произходът им е земеделски, изключително устойчив и
широко разпространен на Балканите. Олицетворение са на триъгълника
Свещено – Човек – Плодородие. Той ражда „рога на изобилието”
и неговия „мокър” вариант – ритона. С гениална простота обслужва
очакванията за Плодородие на всички – простолюдие, жреци-царе или
само духовни пастири.
През уникалната къснонеолитна култура, родена в Тракия, се
появяват антропоморфни глинени пластики с кухина-утроба, в която
откриваме разнообразие – костено шило, костена игла, „грахови зърна”,
дори живи семена от лимец.
Кухината-утроба е изродила всички идоли в Тракия. Тя
наплодява и Роговете на изобилието, обсипани с дарове на природата
и Ритоните за пиене/възлияние. Точно в къснонеолитната култура тук
идеята се доразвива в многобройни пра-дева Марии, в чиито утроби
откриваме посочените дарове.
Подминаваме обществените спецификации, които биха уяснили
съдбата на зооморфните и антропоморфни пластики, ваяни от ръцете
на най-умелите майстори, все уникати, предизвикващи респект и
преклонение. Знак, че в кастата на праисторическите майстори само
най-добрите работели за Свещеното.
Първите европейски идоли и аватарите в индийската религия са ли
аналогични? Разнообразието от форми при индийците било заради
различните въплъщения на бога Вишну, а тук заради прояви на
политеизъм, т.е. различните идоли представят различни божества?

175
Този тип пластики за простолюдието олицетворявали надеждата
за Плодородие, за изобилие, докато в жреческите кръгове имат роля
в свещените ритуали за общение с божествата. Тези изваяния първи
докосват изкуството, те са съвършени, от тях струи жизненост и
реализъм, в присъщия местен експресивен стил.
На обратната страна стои по-късната, антропоморфна идолна
пластика. Лицата са схематични, без индивидуални черти. Сякаш
ваятелите казват:
„Не сме ги виждали”?! Честно и правдиво е подобно отношение – то
ражда канона, в такива прастари времена това е любопитна отлика
и важен инструмент за разбиране на изначалния пластичен език на
древните.
*

Но аз Съм в Тракия – възрази му Лина, в гордата прародина


на тези явления. Там е най-дългата традиция на зооморфно
идолопоклоничество. Белег е на еманципираността на местната
култура от привнесените раннонеолитни черти. С него почва началото
на автентичната култура на Стара Европа.
Тукашното идолотворчество няма паралели с останалите
праисторически култури, вън от големия балкано-анатолийски етно-
културен комплекс. Сам по себе си този факт е неопровержимо
доказателство за еднородно население. То е проследимо в пластиките
на животни и хора. „Кухината на Плодородието” е техния канон.
Пластичните решения са многообразни, различни са и даровете,
които поставяли в тях. Традицията крепят ритоните и другите идоли.
В следващите епохи те се инфилтрират като местни символи с ред
особености. Техният език е език на превъплъщенията. Той има дълбоки
корени, от които черпи сила, информация и вдъхновение. Трудността
в разчитането на посланията, вложени в него, идва при по-късната
му употреба, защото над изначалните му значения се наслагват нови.
Обикновено те са част от сцена с повечко актьори и декори. Именно
тази обща „картина” спомага да се изясни идеята, с която са вложени, с
която участват в нея.
- Символите изграждат митологични сцени. В тях всеки предмет,
животно, човек, съд имат своя роля и заедно правят Свещения сюжет.
Случайни персонажи няма. Няма и пасивни участници. Те са сцени от
Свещен ритуален театър. Според индивидуалните умения на създателя
си, някои са истински шедьоври, но това не прави творбата класическо
произведение на изкуството. Тя се докосва до изкуството като начин на
изобразителност. Само толкова!
176
*

За да усети някои особености Златоръкият моделира съдовете


от глина. И докато бяха още влажни, надраска върху им ескизи за
всеки детайл от митичните сцени, които смяташе да изобрази по
тях. Работеше с непознато вдъхновение. Задачата му – мащабна и
вдъхновяваща – го окриляше в най-смелите му видения. В първите
дни след разговора с Жреца той не стъпваше по земята. Летеше в
специалната утринна белота над любимите Родопи, а пред взора му се
стелеха омайни гледки – планината-гигантски олтар към Божествата, в
чийто пантеон сега ще побере света. И елини, с техните модификации на
първите паневропейски богове, и египтяните-копти – стари балканци
от времето преди Потопа, оцелели мимо безумията на фараоните, и
дори многоликите перси, които – с право или без – считаха коренното
балканско население за роднини, пристигнали по-рано на новия
континент.
В обширните 23 провинции на основаната от Кир I империя
действително имаше и „наши” хора, но Златоръкият търсеше друго – да
събере Световната вяра в една Свещена трапеза, единяваща безсмъртни
Владетели с различни Богове.
Формите отблизо и далеч, които извая, носеха първичната информация
за идентичност. Постави по тях знаци-символи за произход. Накрая
митологични герои и божества добавиха мистерии на единение с
Бога, каквито света познаваше още от времето на Първия елен-ритон.
Изваян изящно от меката глина и нашарен божествено той остана най-
старото общение на Слънцето-Бог с Главния му медиатор на земята.
Дал на хората комка от Първият Свещен граал.
Главата му бе пълна с ритони, амфори, кани... – все съдове,
населявали Свещеното през векове и народи. Всеки от тях в уникална
форма – елени, козел, овен, образи (най-сетне) на великата Богиня-
майка... Той бе погълнат от тях, а Върховното божество, въплъщаващо
се многообразно, водеше ръката му. Траките бяха известни като
създатели на експресивни изображения, но тези тук стояха някак
студени, застинали в очакване да прогледнат в един задаващ се Нов
свят.
Всеки от тези идоли получи свое „оперение”, уникална украса.
Всеки щрих от нея носеше символ, за чието значение отдавна хората
имаха общоприето споразумение. На челата на разкошните елени
грееше символът на Слънцето-Бог. Седеше там, за да напомня за
прочутите мистерии с първия ритон, онзи от местността с чудното име
„Долът на 40-те извора”.

177
*
Брюзекирис свика висшия съвет на Жреците. Пристигнаха
всички пазители и прорицатели от многобройните светилища в
Родопите. Системата на Посветените общуваше на всички нива с
божествата и отговаряше за всички земни прояви на Сакралното.
Трябваше да обсъдят посещението на бъдещия господар на света
и внимателно да преценят случващото се с него и около него. Почти
веднага избухна спор, до кое ниво в посвещаването да бъде допуснат
Александър. Спорът се разгоря в мига, когато Брюзекерис съобщи
пророчеството си, че той ще покори всички царе, които срещне по пътя
си, но няма да се върне. Звездата му ще остане да свети и озарява небето
над света, но родните земи няма да го приютят в пазвата си. Погребан
в чужди земи, ще сее вечни раздори между народите...
- Но защо да не му казваме? – попита раздразнен Брюзекерис.
Нима не идва при
нас, за да узнае съдбата си?
- Не, той идва само за едно – отдавна знае какво иска и какво
ще прави. Търси начин да го покаже на всички, с които му предстои
противоборство. Чака от нас да го короноваме за Повелител на света,
какъвто ще бъде. Въпрос на време е. Взел е вече решения за формата на
управление, която иска да наложи по света. Точно това иска да каже чрез
нас. Нищо друго не го интересува. Ако бе решил друго, ако смяташе да
се възползва от елинската пропаганда за нов тип управление, щеше да
отиде в Делфи, не тук. Там сега са прекрояват моделите на управление.
Нали и тракийските царе се подведоха в някакви опити да налагат
нови разбирания. Всички възможности е преценил Александър и не
случайно се е спрял на нас. Той вече е полу-бог и ще бъде безсмъртен.
Роден е за Славата и ще живее само за нея. Той е съвършеното оръдие
на Аристотел, неговият учител по история и амбиция!

- Щом е „наш кадър” и изповядва нашия начин на мислене,


длъжни сме да го накараме да се огледа и сам да си постави правилните
задачи. Той е опасно надъхан младеж, млад и способен да работи срещу
собствения си живот. Той е прекрасно и всестранно обучен. Знае
най-доброто от днешното знание. Можеше да бъде прекрасен жрец,
астроном, математик. Но лудата кръв на дивия Филип тече в жилите
му и го води неотклонно към едно-единствено преклонение – това на
Силата. Нищо не го опиянява повече от Силата, която е в него и ще
го направи най-могъщия! Свръхмотивиран е за бъдещата си военна
кампания. А и всички го тикат натам. Тя е жизненоважна за нашия свят.

178
Ние също ще го подкрепим. Може би, ако научи, че няма да се върне, би
погледнал по друг начин на мисията си...
- Но защо? – възропта Главният жрец. Нима всички хора не са
осъдени на същата съдба? Че кой от нас се е върнал. От раждането си
следваме неотклонно Звездния път, нагоре към Него. Само който не е
роден, той... Александър си има майка, наша послушница, наша плът и
кръв. Тя трябва да го е научила – завърши с примирителен тон.
- Едва ли е имала време. Премного грижи й създаваше Филип, а
малкият е вече Цар, едва навършил 19.
- Но защо да се намесваме в бъдещата скръб на една майка,
която ще научи за кончината на сина си, без да може да го види и да се
прости с него?
- Те сами отгледаха това противоречие. Знаеха, че животът е
една дългосрочна стратегия. Избираш я при определено стечение на
обстоятелствата, после вървиш по инерцията й, но едва накрая, уви,
разбираш дали стратегията ти е била печеливша. Още когато военният
гений на Филип II изобрети това чудо, македонската фаланга, на всички
бе ясно, че отглежда любимата играчка на своя син. Александър бе
закърмен от военни игри и нашенска мистика, която засука от майка
си. И когато избраха именно Аристотел да просветли главата му, стана
ясен замисъла. Детето да си играе с играчката и да я показва на целия
свят! Той е смъртно заразен с гения на Войната и Властолюбието.
- Александър бе отгледан в легенда и още като дете започна да
живее в легенди. Чувството, че прави историята, му е така присъщо,
както въздуха за живота на останалите хора. Наследените качества,
знания и наблюдателност така щастливо се вплетоха, че всичко което
правеше, до което се докосваше, оставяше усещане за оживял край нас
Божи дар. Той започна да пръска легенди около себе си още от дете.
Позна дълбочината на мъжкото приятелство, силата на оръжията, а с
Буцефал и сянката му, създаде тежък проблем в царството ни!

- О, това е проблем, създаден с детска небрежност – смръщи


вежди Брюзекерис. Роди конфликт с учението на нашите царе. Как така
конят, тяхното свещено животно, с което си тръгват заедно от този
свят, за да се преродят в соларния си символ, ще се страхува от земната
игра на Слънцето?! Що за божи посредник е той тогава? – завърши
поусмихнат главният жрец.
- Да по отношение на дружбата с Хефестион и Буцефал
Александър е странен. Но аз мисля, че тези му странности се родиха
в една детска дружба и заради ранната му инициация. Той не успя да
възмъжее – обади се за пръв път Златоръкият.

179
- Присъствието на Парменион осигурява топлата връзка между
баща и син, гаранция за вярност и преданост. Той е просто вторият
баща на Александър – добави щрих към портрета на бъдещия висок
гост Брюзекерис.
В препирни и одумвания словесните дуели продължиха още час.
Накрая Главният жрец рече с глас, нетърпящ възражение:
- Ще посрешнем високия гост подобаващо за бъдещ господар на
света. Ще разменим дарове. Нашият изработи Златоръкият.
Казвайки това, се обърна към олтара. Слънцето го бе огряло с лъчите
си. Хвана плаща, наметнат връз него и го дръпна към себе си.
В същия миг пред всички блесна с ослепителна светлина
Свещената трапеза „Светът общува с Боговете”.
Жреците ахнаха. Изящество от Изкуство и Вяра, огряни от
най-благородния метал на планетата, предизвика всеобща възхита. В
практиката си всички жреци често предизвикваха божествени видения.
Имаха самочувствие, че са виждали повече от всеки простосмъртен.
Бяха пътували из Вселената сред магически гледки, но такова чудо
виждаха за пръв път. Геният на Златоръкият бе надминал всичко.
Въображението му се бе издигнало високо над познатите религиозни
практики, над всички теофании, над суеверията и проповедите. Бе
литнал над света в единение с Боговете. И то как само. Различните
вярванията по земята бяха хвалебни гласове, сляли се в един вселенски
хор, славещ хармонията в общуването с божественото. Някакъв
невиждан досега синкретизъм, бе обединил Вярата на всички, за да я
поднесе в олтара на Свещеното.
Наобиколиха златната трапеза. Пиеха с очи отделните ритони,
съдовете, невероятните сцени и ефимерния рисунък по стените им.
Познаваха всички сюжети, но сякаш ги виждата за пръв път, прочитът
им бе различен. Невероятни емоции събуди този смел нов поглед върху
античните сюжети. Да, в трапезата си даваха среща всички религиозни
визии по света и по форма, и по тематика. Тук, в своята тракийска
постеля се бяха разположили и елини, и перси, и африканци, и...
- Изумителен ансамбъл – изрече възхитен от собствения си син,
Брюзекерис.
- И всяка линия в него е обгърната в дълбочина, начиная с нашата
изначална духовност и корените й в нея – добави възхитен Жрецът от
светилището на Орфей в Източните Родопи.
- Това, което направи Орфей с музиката си, сега стори
Златоръкият с тази своя творба – отвърна му Главния жрец.
- Жалко, че ще остане анонимен за света, както повеляват
законите на жреците-беси.
180
- Където й да бъде сложена, който и да я види, ще открие в нея
себе си и своята Вяра, независимо дали е тъдява или в далечна Азия.
- Аз не съм склонен да я даваме на Александър – изплю камъчето
най-сетне жрецът от Орфеевото светилище. Той просто даде гласност
на нещо, които всички си мислеха.
- Но защо, той ще оцени посланията й, сигурен съм.
- Много е просто. Защото знаем, че той няма да се върне от този
поход, но се разбрахме да запазим от него тази тайна. Защо да пращаме
в неизвестното това чудно изделие, това съвършено творение?
- Аз предлагам друго – помирително се намеси Жрецът-пазител
на светилището в Острец. Да му дарим само част от трапезата сега,
останалото като се върне от успешната си мисия. Нека това бъде
посланието ни. Той вече афишира, че ще го следва. Нека развява чудните
си коне, начело с Буцефал, по света. Нека покорява всички народи по
земята. И когато се завърне като триумфатор, ще го посрещнем като
властелина на света и ще го дарим вовеки с нея! Не вярвам, че това
ще подейства. Но си струва да опитаме, въпреки че знам – Александър
ще извърви триумфално фаталния си път, за да смеси своето величие с
проклятието на победените народи...

Върнах се от дългото пътешествие из Близкия изток. Цял месец


обикалях музеите в днешен Иран и Ирак. Нещо повече, успях да надзърна
в някои „нерегламентирани колекции”. Резултатът беше впечатляващ.
Имах отговори на много въпроси, открих много съзнателно накъсани
връзки.
Мама ди Блас бе впечатлена и развълнувана от аналитично-
изследователските ми постижения. Затъна до гуша в примерите, с
които изпъстрих дисертацията си. Основно място в нея заемаше
сравнителният анализ за еволюцията на ритоните, която проследих
от неолита до античността. За определено откритие може да се
счита посочването на мястото им в свещените трапези. Ритуалното
им ползване и значение бях следила с особено внимание. Прозрях
причините, довели до появата на тази устойчива във времето и широко
разпространила се форма. Търсех във всяка конкретна изработка
определени данни за приложението й. Получи се една дълга и красива
еволюция, довела украсата им от изначалния геометричен стил, през
флоралните мотиви до митологичните сцени от ритуалния разказ.
Имах и своите попадения. Мама се развесели страхотно, когато прочете
присъдата над ахеминидските ритони:
181
„Орнаментиката, съпътстваща иначе доста дебелашката им
форма, издава зле прикрит интерес към вместимостта, продиктуван
по-скоро от зооморфните черти и симетрията, нежели от геометрията.
Някаква особена близост вещаеха растителните орнаменти при
устието, близост с лозата, доставчикът на вълшебното питие.”
Накрая грабна диска, който снимах по време на обиколката
ми, за да се любува на обновените изображения, с които бях обсипала
дисертацията си. Съзерцаваше „на живо” тези горди общения на
Ахеменидските царе с персийските божества, когато вниманието й
привлече чудесна купа с човешка глава, очевидно на красива царица
или цар с нежни черти. Прииска й се да я има, да напълни тази купа и
поднесе към устните си това миловидно лице.
От същата възраст бяха близките до душата й коне и елени.
Сред тях, като „бисер между мъниста”, грееше нейното притежание...
Красивата й разходка тъкмо щеше да приключи с изящната
гривна, заключвана с два вълшебни ажурни крилати грифона, когато
пред смаяните й очи се занизаха кадри от руините на свещения град на
персите – Персеполис.
- О, това е работа – възкликна мама и се вторачи в чудесния
материал за Персеполис – „ритуалния град на персийските царе”. Тя се
захласна по изящните каменни релефи представящи церемониите по
посрещане на пролетта. Вниманието й привлече възрастен достолепен
мъж носещ „Tribute bearers” – съд за почит, удивително напомнящ
„амфората-ритон” от Панагюрското съкровище. Милата, тя не вярваше
на очите си. Стопира кадъра, увеличи изображението – не, не можеше
да има грешка, този съд по форма, а вероятно и символика, повтаряше
амфората-ритон.
- Искам да поговорим за Персия и за това.
- ... Това е почти цяло поколение след Сайръс, основателят на
Персийската империя завладяла страните, простиращи се от Индия до
Гърция, от Централна Азия до Африка.
- На какво се дължи тази тяхна огромна мощ? Нечувано
Откритие? Технология, пратила ги в нова епоха? Намиране на суровини,
довели до несметни богатства?
- Дължи се на Кир Велики и декларацията му, чe всички теми
(области) ще са равноправни членове на империята му! Дължи се на
демонстрираната безпрецедентна толерантност към разнообразието
от култури и религии в тогавашния свят.
- Е, това не прави автоматично „нов стандарт”!
- Да, разбира се, че не прави. Това показва само една от умните
и прозорливи постъпки на Дарий, който създал още: централизирано
182
правителство, добри пътища и организирана военна машина, донесли
на империята недостигано ниво и нечуван просперитет.
- ... огромна и могъща империя, която вече се наслаждавала на
три столици: Суза, Вавилон и Сардис. За какво му е четвърта?
- Дарий решил да изгради нещо по-великолепна от трите
столици, които спомена, взети заедно и това бил церемониалния
Персеполис с празничния ритуал Norooz.
- Това пък какво е?
- Началото на новата година в началото на пролетта – засмя
се Нина. Най-важната от Заратустра-церемониите. Забеляза ли
астрологичния им символ - “лъв напада бик” при влизането през
портите. Неговото значение е да покаже „завладяването на зимата от
пролетта”. Впрочем и на Балканите с идването на пролетта посрещали
началото на нов цикъл в календара.
- Но как е възможно един човек, пък бил той и самият Дарий, да
построи всичко това?
- О, Дарий само започнал монументалния проект, останалото
свършили неговите наследници. Синът му Ксеркс добавил зала със
100 колони и известната Ксеркс порта на Персеполис. През епохата на
Ахеменидите всеки император добавял своя секция в тази столица, за
да я направи по-величествена.
- Да, това което видях е наистина импозантно – порти, колони и
стълбища с каменни релефи – руини от един свещен град. Процесии от
хора с ритуални съдове, предвождани от Главен Жрец или от персийски
благородник. Точно те са причина да те потърся. Сред принасящите
съдове има такъв, който копира досущ златната амфора-ритон от
„нашето” съкровище. Затова те питам: Кои са тези хора и що за съдове
носят? Очевидно става дума за важна церемония, щом е намерила
мястото си в този централен каменен фриз. Впрочем същият сюжет е
представен и на други места там.

- Тези мъже-приносители били представители на народите,


живеещи под управлението на Дарий. Всеки от тях носи съд за почит,
която му въздават в деня на пролетното слънцестоене, тамошната Нова
година. Тогава бил и този Празник. Главната роля на всеки “приносител
на почит” е ключът към неговата идентификация. Възможно е този
твой съд, да е бил носен от...
- Ти не коментира твърдението ми, че и на Балканите почитането
на Пролетта с подходящи церемонии и свещени трапези има най-дълга
традиция.

183
- Че как да е иначе? Нали са били най-ранното земеделско
общество в Европа. Настъпването на пролетта е особен миг на
пратеничество и надежди. В най-ранните времена, когато този ритуал
се е раждал, е бил освещаван със свещени животни-медиатори,
които жертвопринасяли, а душите им сновяли между Слънцето-Бог
и хората. Имало е церемония, обряд разиграван между върховния
жрец и свещеното животно. Запазен е архи-мита за едногодишния
елен-сръндак. Точно той бил пренасян в жертва. Дори се опитвах да
изследвам връзката между опитомяването и свещенодействията с
животни. Но именно заради еленът се отказах.
- Това е интересно и интригуващо, но ние все пак говорим за по-
нови времена. Как се е изменял този прастар ритуал тогава? Да не би
царят да се е превръщал в свещена крава? – опита се да ме иронизира
старата ди Блас.
- Царят тогава се изхитрил да грабне всички власти – жрец,
главнокомадващ, съдник... Натоварен с толкова много власт и всички
очаквания на света, той трябвало да се погрижи за... божествения
си произход. Та може би твоята ирония има резон – в ритуалите по
обезсмъртяване, церемониите за възкресение, чествани по Първа
пролет, заемали важно място – Царят ще да е играл много роли – на
Жрец, на Свещено животно-медиатор... Нали най-важната част била
разходката до Слънцето-Бог... Цялата Кукерландия на света била на
Балканите.
- Едно е сигурно – отвърнах й след кратка пауза аз, че тази
„амфора-ритон” е особено важна част от свещените съдове на
съкровището и е особено важно да бъдат разтълкувани сцените по нея.
- Да, това е обаче най-трудният въпрос. Засега можем да кажем
единствено, че нашето съкровище е богат синтез на всички сюжети
от древността, изработката му е съвършена, а стилът – най-доброто
от дотогавашните стилове в онази епоха - събрал квинтесенцията на
всички школи в тогавашните изкуства на Свещеното: и персийската, и
елинската, и тракийскиата, и египетската,,,
- Не ги вади от мито-ритуалния разказ! – само това ще ти кажа,
иначе си права. Но ме смущава големият шум около елинистичния
произход на трапезата.
- Защо мислиш така? – стресната попита майка.
- При всичките ми обикаляния по музеите – частни и държавни,
не попаднах на други златни артефакти от същинска Елада. Там, където
ги имаше, се мъдреха странни надписи „от района на Черно море”, „от
Балканите”, от „неизвестен източник”...

184
- О, ти май прекаляваш! – бе готова да се скара мама ди Блас.
Засрами се – нали всички сюжети по съдовете са от древногръцката
митология?
- Не бъди толкова сигурна! – отвърнах й с твърд тон. Вие,
лаиците, имате много превратно разбиране за Елада и елинизма, оттам
и за това, което наричате митология на Елада. Но нека оставим тази
тема настрана засега, иначе рискуваме да навлезем в политически и
пропагандни теории.
- Винаги си била такава! – сериозно разгневена заяви мама.
Тръсваш бомбата и обявяваш... примирие!
- Не е това – заоправдавах се. Истината е, че отваряме тема –
обширна и дълбока, за която нямам време сега...
- Кажи поне за фиалата? – примоли се мама.
- Ще кажа! Не е била част от работата на гения, създал
съкровището!
- Аааааа – успя да промълви старата ди Блас и напусна
полесражението.

„ЗАПАД”-”ИЗТОК”

Античният сблъсък между Запада и Изтока предстоял. След


природата, погрижила се овреме да „разчупи” Евразия, сега хората,
живеещи на двата континента, започнали откровено да си противостоят.
След 6-и век пр. Хр. светът бил обхванат от борби за надмощие.
Царствата вече поглеждали към своята мегапродукция – Империята.
Първи успели персите.
Призракът на световната империя провокирал ответни мерки.
Многобройното балканско население минало през тежък избор – да
се осланя на военния гений на Македонските царе или да падне под
гнета на персите. Елинските градове-„държави” нямали избор. Те се
предали на вероломството на Филип, но се домогнали в двора му чрез
Аристотел, до подрастващата там световна Звезда на войната. С това се
изчерпва цялата им родова връзка с македоните.
Останалите племена на Балканите имали собствено мнение. Те
не се бояли от близките си родственици. Общото им обединение не
успяло, заради ламтежите на владетелите от Пела, неотстъпчивостта
на трибалите и непокорството на духовните водачи на тогавашния
свят, бесите.
В Централните балкани и Поречието на Марица, в Пропонтида
и западно от Струма одринците успяли сякаш да скрепят Съюз
между Седемте големи племена, оформили през хилядолетията етно-

185
географските си културни области. Те са се оформили през античността
в резултат на дълги хилядолетни развития. И днес остават живи, ярки
със своя самобитна и лесно различима култура. Надеждите били, че
ще си подадат ръце в създаденото централно балканско царство, най-
старото държавно обединение на Балканите.
Артефактите сами разказват къде, кога и как се е случвало
гореказаното. Тракийската низина е пълна с надгробни могили на
династи и парадинасти. В рамките на малко повече от 200 години, там
се оформила голямата „Долина на тракийските царе”. Какво следва да
означава това?
Сравнителната археология, някои откъслечни епиграфски
паметници позволяват да възстановим историята им. Неин естествен
център е Тракия, прародината на европейците.
Първата надгробна могила на изгряващото царство била
съградена върху руините на много старо праисторическо селище (край
Дуванли). На върха на неговия акропол, започнат още през късния
неолит, откриваме свръхбогати погребения с изящни сребърни и
позлатени ритуални съдове, с филигранни украшения от чисто злато.
Но откриваме също и неолитни фигурки и предмети. Какво освен знак
за приемственост да наречем това?
Този период започнал в края на 6-и век пр. Хр. Той ни
позволява да обсъдим кой е основател на златната антична история на
Балканите? Отговорът е недвусмислен – новите поколения, потомци
на местните, завещали ни златните митове във Варненския енеолитен
некропол. Имало е вътрешни размествания на Балканите между
местните племена, можем да допуснем хаос и липса на ориентация
след катаклизма потопил първата цивилизация в света. Но не и да се
съгласим, че е имало мощно военно нападение сломило Балканите, че и
отвъддунавските територии.

Лейди ди Блас натисна паузата на дистанционното и притвори


очи. Унесе се към изпъстрената с опасности и драматизъм обиколка в
страните, днешни наследници на Персийската империя – Ирак, Иран...
и потръпна пак при спомена за тайната си мисия в Афганистан...
Тези земи говореха на специфичен пластичен език. Всеки от
техните ритони, животински и човешки идоли, канички, подноси и
съдове за възлияния бе част от сцена в мини-театъра на основен пра-
мит. Неговият актуален разказ слагаше символичен знак в общата
композиция на Свещения ансамбъл. Още в праисторията тези Свети
186
„зародиши” считаха, че писаното слово само накъсва цялото и го
заключва в капана на думите. Докато образа казваше всичко и то
веднага, един поглед бе достатъчен. И въпреки това посланията, които
носеха тези отдавна утвърдени и препотвърдени герои, бяха различни.
Езикът на образите бе неимоверно по-силен и красноречив. Къде в това
свещено общение е мястото на някакви си думи?
Фиалите заместили старите ритуални подноси в края на 4-и век
пр. Хр. Някои ги наричат „съдове за възлияния”, което ги сродява с чаши
и купи от по-старите керамични периоди, но тогава де са подносите,
тези вечни участници в не една Свещена трапеза. Фиалата може да бъде
третирана като ритуален поднос. В нея можеш да поставиш земеделски
дарове, ритуална погача, дори вотивни дарове.

ОБЩЕНИЕ НА СВЕТОВЕТЕ

Отношението към смъртта ни е завещало многобройни


погребални ритуали. Раждането и смъртта са плюса и минуса между
които протича, като променлив ток, животът ни. За едни това са Начало
и Край, за други това е Цикъл, кръговрат, Връщане. При прераждането
имената, с които идваме отново на този свят, се сменят и едва ли е
приятно да съм аз, но с друго име. Приживе правим всичко заради
името си. Справедливо е да си го вземем със себе си в отвъдното. Но
ако наистина се връщаме, защо под чуждо име? Наполеон е вярвал, че
е прероденият Александър, но Александър в какво е вярвал? Че е Бог,
Архетип, Оригинал? По-тематично няма как да бъде.
Разликата между продукцията от Варненския некропол и тази от
Панагюрското съкровище е в Повода. Погребалният ритуал е финален
за хората в общуването на световете. Той придружава скъпи покойници
в последното им земно пътешествие? Въображението ми избухва при
мисълта за траурното шествие, вървящо подир един красавец облечен в
пурпурна мантия, обсипан със злато и дарове (само златото му е близо
2 кг), стискащ царски жезъл в едната си ръка, копие и позлатен лък в
другата. Кого са изпращали? Кой е, откъде идва?
Как от пръснатите праисторически могилки, преливащи от
свидетелства за тежките усилия на бедни земеделски труженици, са
били извлечени повече злато и мед, отколкото е намереното по целия
свят през онова време? В неговата обработка са вложени повече
фантазия, умения и знания, колкото може да поберем в мислите си за
тази епоха. Но за богатство ли се е считало това?
Кой е проектирал и изработил предметите? Що за послания
съдържат тези увековечени по такъв начин цивилизационни знания?

187
Странна е погребалната „хореография” в некропола.
Преминаването в отвъдното тук е ключовата тема за тази уникална
цивилизация. Тя стои над ювелирната изработка и техническото
съвършенство в изработките. Но що за семантика е вложена в
артефактите?
Заключението, че съкровището разкрива прояви на първата
цивилизация в света е възможно само, ако тези въпроси получат
еднозначен и синхронен отговор.
Колко и какви познания били кодирани в тези изделия? Какво
означават символичните погребения? Защо „най-важният покойник”
носи всички властови инсигнии? На кои племена е бил вожд? Нима
в средата на петото хилядолетие пр. Хр. първото междуплеменно
обединение било факт? Нима тук вече посягали към първата държавна
структура на управление? Виждам още крайбрежни ритуални
погребения, които са потулени, след случайното откриване на
съкровищата край Варна. Виждам десетки потънали селища...

Археологическите сведения сочат недвусмислено, че към


края на енеолита властовият център на Балканите се преместил към
Крайбрежието. Виновно било развитието на икономиката. Някои нови
производства били стратегически, други – с особено значение за бита
и жизнения стандарт, трети – далеч по-атрактивни от неолитните.
Местна от Тракия култура проникнала през старопланинските проходи
в Дунавската равнина и сегашния варненски залив още в края на късния
неолит. Връзките между племената, населяващи тези земи изглеждат
безспорни, има ред свидетелства за интензивен обмен на стоки,
изделия и услуги помежду им. Изключителното развитие на Родопите
и Странджа-Сакар предизвикало масов интерес на хора от близки
и далечни места. Поклонническите ритуали, които вече описахме
не са фантазия, а обикновена възстановка. Равнините отглеждали
прехраната, в Родопите и Странджа-Сакар – мистериите, посветени на
безсмъртието, пророчествата и контактите с Вселената. Колелото на
историята придвижили напред новооткритите материи. Но който е бил
там, под звездното небе и огромните звезди-паници, ще ме разбере.
Там още се пази спомена за Голямото Откритие на човечеството.
И тогава тръгнали да местят властовия от духовния център. За разлика
от античността, не знаем къде е бил той? Вероятно край (неоткритата)
“столица”-център на общите територии. Бил е наблизо. Некрополът го
доказва.
188
Време е да се изправим лице в лице с истината за... „Езерото”
– Море. Търсим повече суша и по-малко вода от наличните днес.
Откриваме ги по цялото крайбрежие, по традиция все случайно –
множество потънали селища!? И символичните погребения получават
неподозирано обяснение...

Царят на Атлантида

Ако вярваме на слухове, светът търси митичната Атлантида


повече от 2500 години. През това време, по внушение на Платон,
неизменно си я представя като погибел на високо развита и идеално
организирана архаична цивилизация. Прилича му на този цар-
жрец, известен от 40 години, целият в „сърма и коприна”, обсипан
от горе до долу със злато, който все някога се е разхождал приживе
наоколо, с цялото си изумително великолепие, да е бил последният
владетел на... Атлантида? Един нов прочит на златни и костни уреди2
определено създава прецедент. Предългата археологическа немощ към
тези златни “бумеранги” (всъщност символни сърпове) и “духчета”
позволи на някои да провидят в тях уреди за навигация, за измерване
на разстояния, градуси и прочие сигнали за ориентация във време/
пространството. За да се защити подобна хипотеза обаче ще са нужни
и „карти”, изработвани чрез тези уреди. Но къде е кодът за измерване,
създал първите карти в света? Въпросът за най-старата, изначалната
археометрия е отдавна поставен. Прокрадва се усещане, че тези първи
в света уреди за навигация са поставени в гробовете, за да указват
точното местонахождение на... митично изчезналия остров Атлантида!

В генезиса на духовността

Цяло чудо е, че Родопите още не са световен резерват на


ГЛОБАЛНОТО наследство от първостепенна важност. Те са най-
подходящият му цитат. Имат уникална геоморфология, създавана чрез
катаклизми, предизвиквала различни климатични промени и оформена
в забележителни природни феномени.
Историята на Родопите е поучителен урок. Изумителната
планина позволила на хората да развият първичната духовност и заедно
с тях се превърнала в истинска люлка на европейската цивилизация.
Гърците нарекли това орфизъм и го персонифицирали в митовете за
Орфей, а римляните върнали старото му име – тракийски мистерии.

189
В европейския паспорт на наследството Свещената планина
е съпричастна и със златната халколитна ера. Покрай астрономията,
писмеността, Вярата и... Металургията, покрай обожествяваната фигура
на Ковача-Демиург, цялата планина била сакрализирана. Очертала е
Пътят на Вярата, която се присича с Пътят на Човека в Европа. Тук той
го застила с Науката и епохалните открития на първата цивилизация,
посипана със злато и кристали, с чудодейни ритуали за предсказания,
пророчества и Общение с божествата, дали им Светената Вода,
Изначалния хляб, Вълшебния винен Елексир и Огъня на Възнесението.
Тук били осъзнавани много от въпросите, които „никой век не разгада”.
Тук ведно с металургията и астрономията, времето и пространството
били откривани, докато мистите съзерцавали Кръговрата.
Но вечер, заедно, в центъра на селището или край общото
огнище, те превръщали в ритъм и песен натрупаната мъдрост и ни
завещали уникален фолклор. Той е рожба на колективното творчество
на жреците-мисти. Така те предавали знанията от век на век. Защо
днес не се създават такива песни? Защото изчезна задълго от живота
тук една цяла прослойка, Жреците от Родопа. Те припознаваха в нея
своята Велика Богиня-майка, на която били благодарни, че им разкрива
своите тайни. Превърнали свещената планина в свой идол, решили, че
самата Тя е Богинята-Майка и повярвали, че са нейни синове. Покачили
се по нейните скални феномени и издълбали нишите, „шарапаните”,
металургичните съоръжения, астрономичните знаци, улеите, ямите,
открили там своето общение с Космоса и божествата.
Далечен спомен днес за тези времена е песента на родопските
чанове. А в песните още звучи гласът на Жреца. В онези бавни,
безмензурни, „ad libitum” вопли на необятната родопска душа, останала
да броди в мъглата, стелеща се и до днес над митичната планина. Кога
светът ще опознае това изящно ламенто,?
СРЕЩАТА

Застанали на Родопските скални площадки – с погледи вперени


в звездното небе, слизащо при огньовете, които като светулки
блещукаха по отсрещните близки и далечни върхове – Жреците
медитираха. Енергията, извираща от скалните недра, пулсът на земния
дух, примигването на огньoвете и блещукането на звездите довеяха
в душите им космическия отговор, който днес докосваме в нашия
песенен фолклор.
Там, край огъня, обличаха посланията си в думи. И ги редяха
в песен. Разказът им се превръщаше в обща приказка. От съседните
върхове също се носеха песни и самата Планина запя с хиляди гласове.
190
За Празника – през нощта срещу лятното слънцестоене,
потеглиха поклонниците от цяла Тракия, от Балканите, Анатолия,
от Дунавската и Рейнската равнина, от причерноморските степи...
Не ги плашел ни път, ни липсата на подслон. Събирали се с хиляди
край Мулдавската обител, в „Долът на Четиридесетте извора”. Там,
при началото на Вярата. И тръгнаха по тайните пътеки нагоре. Към
Долнослав, към Червен, към... Великата богиня-майка и нейните
стотици светилища в свещената планина. Поклонниците носеха факли
и отдалеч, от Върха на платото, от Онзи камък с лика на Богинята,
от покрива на своя величав свят, процесията изглеждаше като огнен
змей, виещ се в меките гънки на планината. Докато накрая се сбраха на
Главното светилище Болинтош, където ги чакаше Главният жрец.
Горе, на космическата площадка за Общение с Родопския дух, още от
времената, когато там единствено властвала мъдростта на Великата
богиня-майка, ставаше посвещаването. Главният жрец пееше на върха
и песента му разказваше за доброто, за красивото, за единството.
Множеството слушаше онемяло от величието на гледката, от тази
среща между скалата и небето...
Когато се поокопитиха от магическия транс от песента, довеян
с величавата гледка, що разкрива Скалата, превъзнесени от енергията,
що извира от нея, те се пръснаха в отделни лъчи към другите Седем
светилища. Там ги чакаха другите жреци край пронизващи мрака
огромни огньове.
Погледнат отгоре, от Космоса, изпълзелият в планината Огнен
Змей се бе превърнал в хилядоглава ламя, чиито шии се виеха във
всички посоки, а главите й се стремяха сякаш да погълнат Свещените
огньове, пръснати по скалните върхове. Из цялата планина ехтяха
песните на жреци и поклонници.
*

Един от хилядите, Александър, придружаван от Хефестион и


Парменион, забулени като поклонници, се доближиха до Главният жрец
Брюзекерис и му се представиха. Александър се съгласи да изчака края
на церемониите, дори пожела да участва в тях. В движение съставиха
плана. Във възлиянията, с които обикновено завършваха церемониите,
щяха включат и гадаене за неговото бъдеще. После работата ги погълна.
Златоръкият поведе Александър и компанията му по тайните пътеки
из светилището, за да им разкаже неговата история. Въведе ги в
скривалище, където пазеха фигурките на първите прорицатели. По
глинените пластики те разпознаха най-старите свидетелства, оставени
от първите жители на Балканите.

191
- Не знаех, че прорицалището е толкова старо – промълви
Александър.
- Цялата история на света – от сътворението до теб – е събрана
в различни тайници тук – отвърна му Златоръкият. Заразказва им
историята на светилището – от основаването до... голямата вода.
Времето, когато половината централни Балкани били потопени от
придошлия потоп, унищожил великолепието и блясъка на най-старото
царство в света. Спомена им, че пазят доказателства и от това ужасно,
трагично време. Александър поиска да узнае. Тогава Златоръкият
ги заведе при отвесните скали, на които още стояха издълбани две
огромни скални халки.
- Тук вързал сала си Йон, докато спасявал живия свят от
побеснялата вода – рече му той. Тук са посрещнали фучащата
природа заливаща ги отвред, ведно с буря и урагани. Най-сетне водата
поспаднала и те отплували към Спасението.
Накрая гениалният майстор ги отведе в основата на скалата, наблизо
бяха издълбаните в нея стъпала. Разбута храсталаците и освети с
факлата си сребърна оброчна плочка на мастит мъжага, с дълга брада и
огромна сопа в ръка. Той седеше на трон целият обвит със змии.
- Това е то, нашето върховно Божество. Добре познатия ти
Сабазий!
- О, ето го, Спасителят! Заради него прекосих планини, реки и
равнини. Да го срещна и да го попитам какво ме очаква – рече очарован
Александър.
- А сега, нека аз те изненадам с нещо. Надявам се приятно –
каза тайнствено македонският цар. Той смигна на компанията си и
тръгнаха напред, сподиряни от Златоръкият. Удари с пестник под една
издатина в скалата и тя поддаде, после настъпи друг камък в земята,
под едно дърво, което отмести и се отвори проход. Заслизаха по него. В
скална зала, охранявана от въоръжени хоплити и осветявана от факли,
блестеше Дарът на Александър Велики. Почитта му към едно Велико
начало. Колесница от чисто злато с водачи Сабазий и Великата Бендида.
С един поглед Златоръкият оцени дара на Александър. Порази
го почитта и уважението, с които младият гений се бе отнесъл към
посещението си в Светата родопска обител. Сочеше недвусмислено на
света къде се е родила първата духовност, къде се е състояло за пръв път
това неземно Общение между Богове и Поклонници. Синът на Главния
жрец мигом прозря защо Александър предпочете тяхното светилище
Болинтош, посветено на богът Сабазий пред храма на Аполон в Делфи.
Вече знаеше, у младия Македонски живееше един истински спасител.
- Сега е наш ред – издума Златоръкият и поведе дружината.
192
*

Александър бе поразен. Пред него сияеше Свещена трапеза,


пред която светът би коленичил в очакване на общуването с любимите
си божества. Сред пиршеството от форми, рисунък и блясък той в миг
разпозна любимия си Буцефал, чиято разкошна глава се подаваше от
ритон, греещ, сякаш нарочно, точно насреща му. Горе, при устието,
украсено с низ от палмети, седеше на величествен престол самият
Господар на света. Трона носеха седмина. Представители на прочутите
Седем етно-култури отгледани тук. Около тях споделяха възторзи
представители на всички култури, допринесли за Всемирното общение
с Боговете. Случваше се за първи път от Сътворението на света досега. И
център на този античен свят бе той, Александър. На могъщите гърди на
Буцефал се мъдреше малка издайническа дупчица, чакаща вълшебната
течност, виновна за всички гадания в тази част на света. Същата, с
която след час щяха да се допитат до Сабазий - пред величествения му
олтар качен на Покрива на балканския свят - за да пророкуват с нейна
помощ съдбата на великия Александър.
От двете страни на „черния принц на конете” Буцефал, стояха
други два вихрогона. Носеха усещането, че сам Бог би яхнал тези
великолепни създания, за да се наслади на света, който бе създал.
Парменион и Хефестион се спогледаха. Нещо им подсказа, че това са
техните бойни другари. Въпреки че горе, под устието липсваше разказ.
То бе украсено с лоза и гроздове.
Отляво на тази великолепна тройка ритони несъмнено бе
Бендида, чийто образ се бе разтроил в три изящни канички-ритони,
отдясно се бяха скупчили многобройните братовчеди от Тракия. Цели 4
невероятни ритона разказваха историята на Вярата родена и възмъжала
тук, в Родопите и китна Тракия. Носени от своето достолепно потекло,
гордите чада на великолепната местна природа (но и на грижата на
стопаните по тези земи) представяха сцени от последващата история, за
да покажат, че е дошло време за обединение и надграждане. Отдавайки
дължимото на всички чудеса, сътворени от местните, те възставаха
срещу досегашните ежби и междуособици, за да ни кажат, че светът ще
стане друг в момента, в който се обедини.
Централният сюжет в тази Свещена трапеза Златоръкият бе
разположил в голяма амфора с обло дъно. Сцената бе драматична.
Около една врата, която Алекандър веднага разпозна – вратата на
хероона почнат от цар Котис I – се бяха скупчили цели осем персонажа.
Зад вратата трима, пред нея петима. Последните очевидно нападат с
извадени мечове, зад тях тръбач свири за атака. Полуотворил вратата

193
на царството, изплашен и опитващ се да преговаря бе сегашният
стопанин. Какво можеше да каже на нападетелите си? Че в момента
очаква Александър и Главният жрец, който гадаеше бъдещето, да решат
съдбата му.
В основата на амфората две срещуположни дупки устите на
„етиопци” (така в античността наричали африканците), превръщаха
елинския съд в любимия на траките ритон. Но това бе особен, двоен
ритон. Той подсказваше и изискваше вълшебното възлияние да се
извършва от двама едновременно. И ето ти поредното остроумие на
траките – съд с особено предназначение. Кому и защо бе нужна тази
корекция?
*

Александър си припомни, че у траките съществува отколешна


традиция да скрепяват важни решения с едновременно пиене от
ритуален съд. Пиели не само по двама, а дори цели трима водачи. В
детските си години Аристотел му показа старо съкровище от същинска
Тракия и го бе препитал може ли да определи предназначението му?
- Предполагам – каза предпазливо малкият Александър - този
съд иде от ритуал, с който са се гласували важни управленски решения.
- Но защо ще са трима? – попита Аристотел, след като кимна
одобрително с глава,
- Ако трима души искат да съобщят тържествено, на
всеуслушание решението,
което всеки със свой глас е взел по важни обществени въпроси, няма
по-хитроумен начин от това приспособление.
- Че кои могат да са тези трима водачи? – уж зачуден продължи
да го разпитва неговият учител по история и амбиция.
- Единствено водачите на Светската, Религиозната и Военната
власт.
- А как би оживил подобна управленска схема? – продължи да го
тормози Аристотел.
Александър дълго се взираше в това чудно приспособление,
дирейки отговор, после се реши на експеримент – пусна течност от
горната тръба и забеляза, че до всяка от трите „лъжици” бе изработена
изкусна система от тръби-проводници, която лесно може да забрани
или разреши достъпа до всяка от „лъжиците”.
- Ще кажа, че решенията си тези водачи взимали с вишегласие, без
значение от ранга на всеки от тях. Примерно Жрецът и Военначалникът
биха могли с успех да се противопоставят на намеренията на Царя, ако
гласовете им се окажеха срещу неговия.
194
Нямаше как да забрави тази случка, защото Аристотел за
пръв път гласно го бе поощрил и похвалил. Още тогава Александър
проумя дълбочината заложена в тракийската система на управление.
Независимо, че в нея нямаше място за „гласа на народа”, тя бе далеч от
сляпото водене на стадо.

Александър си я припомни сега, виждайки по какъв елегантен


начин прочутите с коварството си гърци бяха поставени на място.
Според основния замисъл на амфората, преработена в ритон от
свещения ансамбъл „Светът общува с Боговете”, скрепяването на
общението чрез елексира на възнесението изискваше едновременно
пиене на домакин и гост. Като последна защита срещу очакваните
вероломства това трябваше да стане едновременно с вино от един
съд. Александър също познаваше тези гръцки навици. Той се зарадва
чистосърдечно, щом разгада остроумието вложено от Златоръкият.
Беше истински впечатлен от елегантността, с която тази наглед
незначителна модификация приобщаваше подобаващо Елада към
замисъла на уникалната Свещена трапеза, като коригира деликатно
всеизвестните й слабости.
Но това бе само един незначителен щрих в разказа, който бе
надиплил върху амфората Синът на Главния жрец. Тук инвенцията му бе
надминала всичко, което светът бе виждал до момента. Той използваше

сцена, напомняща нашумяла по това време поема на Есхил: „Седмина


срещу Тива”. Но само напомняше нещо с нея, а не я цитираше. Какво

195
бе накарало този изкусен майстор да прибегне до смисъла на нейния
сюжет? – питаше се завоевателят, сам син на вероломния Филип.
Като всичко елинско и в нея ставаше дума за коварство. Този път на
тема как брат мами брат си, за да му отнеме царството. Но, както и при
самата форма на съда, съдържанието, което бе вложил в популярния
сюжет, изумяваше. Уж рисувайки го, Златоръкият разказваше друго.
Централно място и тук заемаше врата, но не една от вратите на
Тива, а вратата на хероона, положил основите на Одринското царство.
Митичният му основател, обезсмъртен, вече от небето, гледаше
случващото се с делото му. Сцената вледеняваше с откровеността си.
Чакаше се съдбата и на Котисовото дело.
Александър добре знаеше кои са тези балкански братовчеди
и кой отвори кутията на Пандора на Балканите. След дълги и
умопомрачителни битки за надмощие, седемта етно-варианта на най-
древната европейска култура сега стояха пред разтурване на общото
си бащино огнище. Счепкани в смъртоносна хватка, а всички от едно
коляно на изначална балканска култура. Независимо от военните
си победи Филип II сам бе грабнал оръжията на враговете си и ги бе
надминал по коварство, вероломство и кураж. Тук битките сякаш
нямаха край. Началото им всички знаеха – Троянската война.
Златоръкият не можеше да спре тези междуособици. Но с
уникалната си образна мисъл, бе съумял да изобрази пред Александър и
вечността, трагизма на братоубийството. С едничката надежда да
внуши на балканските братя безумието на братоубийството. Гениалният
творец бе вплел в картината надежда, че очакваното пророчество, за
което идеше сам Александър, ще усмири балканските страсти.
Съвсем съзнателно той постави тази сцена, над която витаеше духът на
известната разпра за власт между братята Етеокъл и Полиник, убили се
взаимно в „братски” двубой.
Александър остави внимателно амфората-двоен ритон в
средата на Свещения ансамбъл и се поклони на Златоръкият. Същото
сториха Хефестион и Парменион. А творецът ги прикани да продължат
запознанството си със Свещената трапеза. Обърна се и ги остави
сами с даровете. Той вече бе убеден, че бъдещият владетел на света и
приближените му са наясно с кода им.

Александър се загледа в трите канички. Вече имаше очаквания.


И те се оправдаха – съдовете бяха доработени в ритони. Гений е този
велик художник – каза си воинът-ценител. Използва подложката за
196
канава, художествен грунд носещ произхода, върху който рисуваше
своите проекции за световно братство. Не, тези канички-ритони
оформени като глави не бяха три богини от гръцкия пантеон. В тях се
оглеждаше многообразието на тяхната прамайка. От времената, когато
хората предпочитаха да вярват само и единствено в нея. Тя идеше от
най-старите, от първичните пластове вярвания, които бяха застлали
изначално балканските земи. За да тръгнат да учат на духовност
останалия свят. Образът й бе роден във времената и местата откърмили
монотеичната религия. Но съществуването й през хилядолетията бе
наслоило върху й няколко образи, с които гърците, по-късно, бяха
облекли своите богини. Затова непосветените в историята на религиите
по тези земи, ги приемаха като Атина, Хера и Афродита. Всъщност това
бяха три основни въплъщения на прародителката им, Бендида.
Централен образ в трите й преображения - според посланието,
което отправя тук - е воинският, каза си Александър. Затова е с шлем.
Но каква е нейната война? Знам от мама, че нейната висша функция в
живота на хората, е да ги пази, покровителства и свързва съдбите им.
Преди всичко тя е Пазителка. Битките й са цивилизаторски, затова я
изобразяват най-често как укротителка на дивата природа. Символ на
извечната й тукашна традиция, завещана ни още в праисторията.
Но защо върху шлема й са кацнали тези два орлови грифона?
Тяхната родина е далече, скоро ми предстои да се сблъскам с
подопечните им, които вярват, че грифоните пазят несметните им
богатства. И аз идвам, за да им ги отнема. Затова са и така решени да
ме спрат. Но аз ще поставя техните грифони за украшение на моя шлем!
Централният образ от трите явявания на Бендида се пазеше,
като останалите, от крилат сфинкс – синтезиран в света образ. В
главната каничка-ритон, синът на Брюзекирис бе казал всичко за
Великата Бендида и очакванията си пред идещия господар на света.
Останалите канички само маркираха другите й образи.
Напомняха сложния за разбиране от непосветени Свещен брак
със Сабазий. Бендида е морализаторка, покровителства брака и
семейството. Във вечната битка с “дивата природа” Златоръкият бе
уяснил ролята й на воин, поставяйки над нея богато украсен шлем.
Красотата и блясъка на тези златни Бендидии подкрепяха сравнително
нова традиция в елинския свят: официалното й приемане в Атина.
Допълващото послание – да възпре братоубийствените тъмни сили
обладали местните царе...
Зооморфните ритони потъваха в безбрежието на тракийския
свят. Два с протоме на елен, носещи изначалния соларен знак на челата.
Знак-печат от времето на първите Идоли,когато местното балканско

197
население ги заотглежда в ред изящни реплики през вековете. Реплики
в развитие, но верни на своя изначален произход, те приемаха с охота
заемките и надгражданията, повод за единение, не за съперничество.
Нима може някой да страда, че друг вярва в същото божество? Вярата
оставяше други кодове в душите на хората. В общия мито-ритуален
кръг има място за всички свещени разкази. Заедно те съставяха общата
съкровищница със световни образи. Творците ги използваха като...
изразни средства. За тях те бяха като смесването на боите, с които се
рисува картина. Посланията зависеха от други фактори в композицията.
Но защо в една от най-майсторските работи на Златоръкият,
върху чудесно изваяната глава на елен бе сложил сцената „Присъдата
на Парис”? Защо не? – рече си Александър. Вертикалното четене на
творбата създаваше изреченията в нея. Творецът вече бе оставил белега
за произход – слънчевия знак върху челото на елена, за да подскаже
хилядите години, през които тук бил свещено животно, местният
пратеник към Слънцето-Бог, медиаторът-посланик на хората, които с
него изявяват надеждите си за Плодородие.

Какво има да му се чудя как майсторът бе използвал мита, за да създаде


с него поредната си алегория? – рече си Македонски. Легендата за
Парис и неговата присъда - коя от трите богини – Хера, Атина или
Афродита да получи златната ябълка. На фокус всъщност е опасната
красота на Афродита, Тя напомня за бедите донесла на хората хубавата
Елена, от Троянската война. Иначе за какво му е този сюжет? Александър
се подсмихна самодоволно, доловил тънката язвителност, с която
Златоръкият се бе надсмял над елинския мит, поставил богините в
ролята на глупави кокетки.
Не така стоеше въпросът със свещения елен. Любимият идол
в тракийския свят, носеше на „раменете” си подвизите на Тезей и
198
победата му над Минотавъра (маратонския бик) – и Херакъл, заловил
Керинейската сърна, за да не опустошава нивите на хората. Извечното
послание тук сочеше, че нито сляпата сила, нито природните колизии
плашат Вярващите в Свещеното.
Овенът-ритон пък носеше на гърба си Дионис и Ериопе

(Ариадна). Те естествено пируваха. Около тях, в съзвучие, веселбата


декорираха две разголени менади танцуващи в екстаз.
Не е за чудене. Дори сред приятелите ми има хора, които
бъркат Свещената трапеза с банкетен сервиз за угощения! – позасмя се
великият пълководец. Не всеки е роден за високи материи – утеши се
той. А и стига да не прекаляват, да не парадират и да не демонстрират,
простоватите на мен не ми пречат.

199
Козелът олицетворяваше Хеброс, прочутата река, майката на
Плодородието на Балканите, а и не само там, както започна да става
ясно. В ежедневните разговори тук често можеше да се чуе, че който
владее Тракия, той владее най-големите дарове на природата. Хеброс,
живителната влага, водоносната система на Тракия, „другият елемент”
без който природни дарове няма никъде. Здравият разум бе научил
тракийците, че за да има теофания, трябват земни дарове.
Изумителният ритон с протоме на козел показваше апетитите
на балканците към земите на Хеброс. Той бе понесъл на гърба си
една Богиня-майка и двата Бога-близнаци Аполон и Артемида – най-
почитаните Богове от елинския пантеон в Тракия. Край тази троица -
не само според траките - винаги витаеше духът на Победата. И, разбира
се, Нике беше тук.
Царят на образите бе уважил по своеобразен начин и
писмеността, елинската писменост. За нещата, които бе убеден, че не
са сред разпознаваемите в неговия свят, бе поставил име. Наивно, по
художнически използвано. Прилича на онзи виц за художник, заел
се да рисува лъв, но за по-голяна сигуноср, написал отдолу: “ЛъФ”. И
като Златоръкият бе сбъркал името. В случая на Хера, хеле останалите
изписал правилно.

Александър се опита да открие друг прочит на това свещено


изделие. Той имаше инвенцията да го стори, но сега тя го остави
безпомощен. Осъзна какво му пречеше – козелът не беше сред
свещените животни в елинския свят и това ограничаваше автоматично
възможностите за тълкувания. Този ритон сблъсква неелинската среда
с елински персонажи. Що за послание раждаше?
200
*

Пазителите на съкровището, бдящи над входа на всеки негов


съд, съставляваха цяла отделна група. Над всеки съд, „входът” пазеше
символ на силата и... магията. Нищо не бе случайно в тази свещена
трапеза – каза си с възхищение бъдещият господар на света. В „групата
на пазачите” бяха лъвове, кентаври, грифони, крилати сфинксове. Все
символи на „магическата” охрана от цял свят. Александър нямаше
как да не оцени колко внимателно бе поставял пазачите им във всеки
конкретен повод Творецът.
Най-земни и откровени в присъствието си бяха лъвовете. Жив
спомен и преображение, внушаващи царска сила и мощ. Царските
ритони в Тракия до един бяха охранявани от този вдъхващ респект и
дори страх пазач.
Две от каничките с преображенията на Бендида пазеха крилати
сфинксове. Родени в Египет, митичните същества по стара изпитана
елинска рецепта бяха модифицирани с крила на раменете! Друга закачка
с тяхната технология за приобщаване на чужди културни прояви. Това
му напомни, че те не само възприемат идеи отвън, но и ги преиначават,
заради прословутия си нрав да представят всичко за свое.
Веднъж доукрасен вносният образ, около него заживява
елинския фолклор, за да го погърчи. И сфинксът, с тяло на лъв, но с глава
и гърди на жена, вече крилат, заживява като техен. За останалото имат
грижа легендите и митовете. Александър се развесели, припомняйки си
как в Едиповата легенда, този (вече елински) персонаж задава гатанки и
убива тези, които не успеят да му отговорят.
Още на времето Аристотел му бе разказал смешната случка,
описана от автора на легендата, когато зададената му гатанка била
разгадана с лекота от самия него (Едип), вследствие на което сфинксът
се... самоубил ☺
Не, наистина няма по-добър пазач за Бендида от крилатия
сфинкс. Та нали Великата богиня е част и от елинския пантеон. Но
защо между сфинкса и шлема на богинята, Златоръкият бе подредил
два орлови грифона, чийто далечна родина трудно може да бъде
уличена във възхвала на изначалната земна богиня-майка? Това ще да
е послание към всички хора. И към мен, да помогна това да се случи –
каза си Александър...
*

Но кого приканя край себе си тази уникална Свещена трапеза?


– запита се великият пълководец.
201
Край нея седяха перси, египтяни, „етиопци”... Над всичко
блестеше изкуството в общуването с Боговете, отгледано тук на
Балканите, уви вече почнали да се делят на елини, траки, македони,
гети, трибали, беси и мисти от златна Странджа. Всички стари култури
бяха почетени. Уникалността на този ансамбъл от сакрални съдове бе
в неговия велик синтез. С който канеше света край Свещената трапеза
и внимаваше да не остави непочетен всеки посветен в стремежа му
за единение с Божественото. На пръв поглед Творецът бе акумулирал
непостигана досега синергия, разхождайки се из световното културно
пространство. Но той бе осъществил синкретизъм и във времето. Всеки
съд пристигаше при нас из дълбините на своя произход. Носеше ги
неговата форма. После идеше стилът на изработка. И накрая образите
залепени по него. Те успяваха да покажат първичните пластове на
Вярата, нейните чисти стъпки след Раждането й, незаличимите следи в
душата на всеки. В нея човечеството оглеждаше изминатия път.
Златоръкият бе докоснал непостижимото. Разправил се с местните
раздори, давайки културни рецепти на балканците – тези все най-гордите,
все най-юначните, все най-силните и най-смели индивидуалисти – как
да заживеят в хармония, помиряваща тяхната различност. Достойният
син на Великия жрец бе открил отвъд хоризонта, замъглен от ежби и
алчност, път по който чакаше светът да общува с Боговете.
Александър бе открил своя астрален близнак от духовната си
проекция. Нему не бяха никак чужди тези послания. Напротив, живееше
заради амбицията да ги разнесе по целия свят. Неговата философия бе
същата.
- Мили Боже – рече си бъдещият господар на света – с този
човек мислим еднакво. Но само с него ли? – подсмихна се Великият.
Ето защо всички наоколо обичат македонците и ги считат за свои –
позасмя се той, величественият поклоник на Духовността. Сепна се и
се огледа. Бе време да се качи при Брюзекирис.

Ехото от песните още заглъхваше, удряйки се по отсрещните


скали, когато Главният жрец запя последния химн на възхвалата.
Неговите другари от висшия съвет на жреците подеха процесия в кръг
около него, кадейки с родопски билки. В същото време останалите
жреци вече пристигаха от всички светилища в Родопите и тръгнаха
през множеството към Покрива на Тракийския свят. Те хванаха
исото и ето че едно гигантско ручило се подложи под величествения
бас на Брюзекерис. Поклонниците полудяха от възторг и религиозен
202
екстаз. Метнаха се встрани, сторвайки път до стъпалата, водещи към
Светилището на Сабазий. Те вече усещаха, че предстои знамение, а в
Свещената планина е пристигнал висок гост.
Процесията от облечени в бяло и носещи факли жреци, които
се възкачваха по скалните стъпала към високото плато се понесе
нагоре, сякаш светлите духове на предците се възнасяха към небето
за величавото Общение със Сабазий. Поклонниците занемяха. Горе
новопристигналите се заподреждаха в редица като бяла стена пред
олтара, въздигнат над огромна скална дупка в платото. Когато и
последният жрец се присъедини към стената, от двете краища се
зададоха двама и тръгнаха един към друг. Срещу главният жрец
Брюзекирис вървеше блестящ младеж в пищни царски одежди.
- Това ли е? – понесе се шепот в тълпата.
- Да, това е, самият Александър Македонски – се чуваше отговор
отвред.
Междувременно Александър стигна до Брюзекерис и коленичи
пред него, поемайки ръката му. В отговор Главния жрец го докосна с
жезъла си по главата, грабна ръката му и го притегли към себе си.
Двамата се отправиха към олтара. Миг по-късно отдолу лумна
огън и се издигна високо. Вятърът го подхвана, въздигна и заискри в
небето.

- Бъдете сигурни – изрече Александър държейки в ръце


вълшебния ритон с Буцефал, един ден, за да уважат творението ви и
за да общуват със Сабазий, тук ще дойдат всички, които сте почели в
тази Свещена трапеза. Кълна се – кълнем се, поправиха го Хефестион и
Парменион, които също грабнали лъскавите си ритони – във Великата
Богиня, че от този момент насетне този ден няма да е далеч.

- И как би могъл – на свой ред ги прекъсна великият Александър.


След възхитителното пророчество, което току-що получих.
- Радвам се да го чуя. Дваж ще се радвам и да го видя. Но пътят
ви не е лесен, а задачата е трудна и опасна – отвърна им Брюзекерис.
- Но защо ни го натрапваш – запали се Александър. Нали вече
знаем какво ни чака?
- Знаете само за лъскавата страна на славата. Аз съм длъжен да
спомена и трудностите – примирително издума Жреца.
- Добре – Александър беше вече извадил меча над този нов
възел. Ще направим следното. Оставям трапезата тук, да ни чака. И

203
ще се върнем, заедно с новите й поклонници, които ще посветим в
мистериите по време на похода ни към Персия.
- Братко мой, аз обаче ще задържа ритона – не се сдържа
Хефестион.
- И аз се присъединявам към решението на приятеля ти – обади
се и достолепният Парменион.
- То е ясно, че Буцефал тръгва с Александър – довърши тирадата
Жреца.
- Александър замълча, а след секунда се усмихна широко и рече:
- Нека е така!

Отмина поредният празник на родопските поклонници. Този


път той имаше с какво да се запомни. Великият Александър Македонски
придружен от най-верните си другари не само посети Болинтош, но му
бе дадено и най-голямото откровение свише. В нощта на пророчествата,
сам главният жрец-прорицател бе провидял съдбата му.

---
Доще време поклонницте поели, както всяка година, обратния
път към домовете си помъдрели, за да занесат в тях Огъня на Знанието,
избуял в душите им.
Ведно с него отнасяли и прочутите глинени таблички, раздавани
от жреците, които казвали, че на тях са записани вълшебни заклинания
на Великата богиня-майка. Това били техните сакрални знаци,
напомнящи им за случилото се. Да ги четат повечето от тях не можели,
но помнели наизуст всяка дума чута в планината, всяка интонация.
Затова било достатъчно само да ги погледнат, за да запеят песента що
слушали там високо, в Свещената планина.

В броени години светът щеше да достигне поредния нов,


непознат до този момент етап. Щеше да се смали, сбран в юмрука на
един богоравен, дръзнал да потърси общение с боговете на всички хора
по земята. И да едини световете им.
Няма вечни империи. Тази, първата се оказа трайна, колкото бе
животът на нейния повелител.
Духът му отиде на небето, но делото му, земните му подвизи
влязоха в умовете на хората и така геният получи двойно безсмъртие.
204
Преди това той ни остави важен знак, който незнайно защо криехме до
днес. Сам най-начетен и посветен в духовните практики, той посочи
Родопите за Великата книга, Великия покровител на първите европейци.
В изучаване на природните феномени, биосферата, различните скали,
качествата на кристалите и... рудите. Но и за онези едри като паници
звезди, които се спускат вечер в уютните гънки на уникалната планина.
Заради тях жреците-мисти дълбаели в скалите звездни карти, строели
обсерватории, наблюдателници и съзерцавали кръговрата. За да научат
небесните тайни за себе си и хората.

Уточниха последните детайли от плана си. Фей прие без


колебание своя дял. Трябваше да се отскубне от властите, които го бяха
въдворили в грижа за сигурността му. Едва ли ще е лесно, той съзнаваше
добре, че е част от надеждата им да се доберат до злосторниците
застреляли Джордо Малески. Да, Фей бе само една беззащитна мишена,
бягащ заек, по който пробват точността на отстрела си осъществилите
своя пъклен план.
Но друг път пред тях нямаше. Без съмнение, Джордо би бил
по-доволен, ако види труда на живота си осъществен. В името на
Истината, в името на приятелството с безвреме угасналия им приятел,
сега добавиха и новоизгрялата си гореща любов. Фей прие кръста и се
отправи към своята Голгота.
Всичко вече бе уговорено и уточнено в детайли. След като
заредиха на бензиностанцията, на раздяла поседяха с Лина на тази
последна спирка в памет на миналото и първа за общия им път. На път
за колите, преди да се метне в своята, пред отворената й врата Фей
извика:
- А знаеш ли докъде бе стигнал с пътната карта на Балканите?
- Знам само, че успя да задейства свой статистически екип в
Пало Алто, за да обработи пробите и ги обобщи – после ги съпостави с
официалните публикации за Пътя на човека - отвърна Лина.
- Джордо бе убеден, че родното място на първите европейци са
Балканите, но убежденията трябва да се доказват. Проблемът беше, че
в онзи ранен етап липсваха проби от там. Нали помниш как го бяха
подредили при взимането на проби в Родопите?
Угрижен Фей кимна, скочи в колата и потегли с мръсна газ. Лина
го изгледа с любов и надежда...

205
*
Решиха Лина да вземе чартър до Варна, а Фей се върна в
Сарасота, където му предстоше сложна игра с контролиращите го
органи. Обсъдиха всичко – начините за контакт, сроковете, планът за
действие, опорните точки... Целта бе една, единствена – да възкресят
похитения доклад на Джордо. Повториха си още веднъж тесните
места в него. Определиха спорните моменти, съпоставиха ги с новите
доказателства. Накрая Фей остана много загрижен. На възлюблената
му Лина се падаше тежкия първоначален товар. Тя трябваше да свърши
черната работа сама. Предложи й да го изчака, докато надхитри властите
и мине в нелегалност. Но Лина гореше от желание да се докаже, бе
непоколебима, жена от класа, с потенциал и възможности. Или както
казваше Джордо:
- За Лина, само най-доброто!

По следите на безследно потъналите


Атлантидски дарове

Неочаквано там двамата станаха свидетели на друг разказ около


поредно потопено селище. Този път от района на ТЕЦ Варна, местността
Лъджата. Данни за него изскочиха изневиделица, независимо, че
обектът бил под археологически контрол известен, а откритото било
поставено под пряко наблюдение. Точно затова артефактите му не би
следвало да предизвикат интерес. Но дали е така?
Събитието се е случило четири години след случайното
откриване на халколитния некропол. Съдове и еленови рога, натрошени
стълбове и дори лодка еднодръвка се появили ненадейно при дълбаене
за ново разширение на канала свързващ Белославското езеро. Работило
се за изграждане на пристан за разтоварване на въглища, досами
централата. Днес създаденият тогава кей е известен като Въглещарския
пристан.
Задачата била да се дълбае до дълбочина 15 м. Кофите на
дълбачката започнали да изхвърлят предимно пясък и чакъл. Според
сведение на Николай Увалиев, работил на обекта като леководолаз,
но журналист по професия, след издълбаването на кея, следвало
„трамбоване” на дъното с едри късове чакъл. После затапили дъното
с гигантска бетонова тапа, която да затиска тинята и да пречи на
последващо затлачване, в опит да се пази достигнатата дълбочина.
Екип леководолази чакал реда си за трамбоването. Всички наблюдавали
работата на дълбачката да достигне указаната дълбочина.
206
Тогава станало нещо неочаквано, но не и непредизвестено.
В последните метри от дълбаенето, кофите почнали да вадят черна
глинеста кал, което учудило чакащите.
Не след дълго се зачуло как зъбците на кофите от дълбачката
почнали да трошат дървени стълбове, да загребват и вадят на
повърхността големи дървени късове. Живата и много добре запазена
сърцевина на прерязваните от зъбците дърва веднага впечатлило
всички. Някои твърдят, че дори лодката еднодръвка от музея била
открита там.
После кофите започнали да изнасят и изсипват на конвейерната
лента дръжки от съдове, цели съдове, парчета керамика и еленови
рога. Чудесата него ден не свършвали. Кофите започнали да загребват
и вдигат на повърхността... цели съдове! Впрочем повечето съдове от
находката били цели. И до днес личи как някои от тях били прясно
счупени от зъбците на драгажните кофи.

Разполагаме и с проба от тази глина. Скулпторка, намираща


се случайно на местопроизшествието, решила да извая от нея свои
пластики.
Тогава най-сетне спрели работата и повикали археолог.
Той стоял край дълбачката три дни. През това време сред дебелия
пласт глинеста тиня със същия цвят на съдовете, се появили много
животински кости и еленови рога, цели съдове и много керамични
фрагменти. Заключението на археолога обаче било: откритото не
представлява интерес за музея?!
Който бил там поискал да си вземе „за спомен” от освободените
артефакти. Така колекцията стигна до нас. Моя позната взела толкова,
колкото могла да сложи в обемист туристически сак, заедно с килограм
от глинестата почва, която гребнала от конвейерната лента. Била
убедена, че от същата глина са направени съдовете, заради еднаквия
цвят. По-късно от нея тя изваяла няколко човешки глави и други
миниатюри, които са материал за по-нататъшни изследвания. Такъв
материал може да се окаже и прибраната заготовка от еленов рог.
Ще ни заведеш ли при човека съхранил тези артефакти?

Когато в живота на хората се случи нещо съдбовно,


то идва или като Идеалната хармония,
или като Божие проклятие!

Потеглихме към центъра на града. Въведоха ни в един уютен


дом. И не щеш ли във витрината на хола забелязахме въпросната

207
колекция от праисторически съдове, един еленов рог и край тях няколко
скулптирани глави от глина. Полюбопитствахме. Домакинята разказа,
че мъжът й контролирал драгажните дейности при прокопаване на
въпросното разширение на канала. Често го придружавала до обекта и
така станали свидетели и участници в събитието. Почти не я слушахме
– пред нас се мъдреха Атлантидски дарове. Веднага ни направи
впечатление цялостта на съдовете. Един бе цял целеничък, по други
личеше, че са били прясно отчупвани от зъбците на кофата. Колекцията
бе изключително разнообразна по възраст. Това може да се случи само,
когато останките са били разбъркани от извънредни обстоятелства. В
по-малко от десетина съда бяха представени цели три праисторически
епохи. Имаше изящен енеолитен фрагмент, стори ми се, че има ранен
бронз, но имаше и... късен неолит!? Нещо отричано досега от всички
местни археолози.
Докато разглеждах, разговаряхме. В хода на разговора уточнихме
детайлите, които вече споделихме.

Една ранна утрин в района на въглищарския пристан се появиха


десетина работници в сини комбинизони на които пишеше:ь

Спасителни разкопки

Те започнаха да сканират терена и не след дълго да го ограждат.


Лентата със същия надпис свързваше побитите колчета. Очерта се един
квадрат, чиято южна страна остана отворена. В средата работниците
разчистиха площадка, която застлаха с бетонови плочи доставени
междувременно от два самосвала.
От юг се зачу боботене и не след дълго от мъглата изплува
огромен камион с кран, в чиято каросерия се мъдреше голяма сонда.
Скоро той навлезе в квадрата и спря в центъра му. От каросерията
слязоха двама яки мъжаги, единият се присегна и спусна някакъв
лост, който задвижи куката към сондата. Тя бе обхваната от примка,
която закачиха за куката, след което с помощта на 10-ината работници
спуснаха сондата нагласяйки краката й върху бетонните плочи.
В този момент откъм канцелариите на кея се появи един
човечец, който размахваше ръчички и викаше нещо. Всички спряха
работата и ухилени се обърнаха към него. Щом видя резултата от
виковете си човечето намали ход и спря с емоционалните излияния.
Накрая пристигна при групата и важно рече:
208
- Началникът вика вашия ръководител да се яви за справка при
него. Документ носите ли? Какво са тези мероприятия?
Без да обели и дума мъжагата, който ръководеше операцията по
свалянето и позиционирането на сондата, грабна чантата си и кимна
на новодошлия, че е готов да тръгне след него. Минутка-две по-късно
двамата прекрачиха прага на шефския кабинет.
- Приятно ми е, Бойчо Огненов – поусмихна се новодошлият
и подаде ръка на плешив и дебел господин, пльоснал се в огромния си
президентски стол.
- Какви са тези непонятни действия, г-н Огненов? – почти
гневно отвърна шефът на пристана.
Вместо отговор Огненов отвори чантата си и извади един
документ на бланка, с подпис и печат. Подаде го, докато питаше:
- Не ви ли се обадиха от инспектората на министерството?
Там поеха задължението да ви информират за мен и екипа ми, както
ще прочетете в приносящия документ издаден от Министерството на
културата и съгласуван лично с премиера.
Дебелият забоде нос в писмото. Докато четеше телефона на
бюрото му звънна. Той с досада го вдигна и каза троснато:
- Моля?
В следващите няколко секунди изражението му премина през
деветте кръга на ада, мина през комичното и се спря в най-жалкия
пласт. Изглежда това беше в резултат от словото на отсрещния, което
пласт по пласт сваляше самочувствието на началника. И така след
има-няма 16-ина секунди накрая той свит до неузнаваемост плахо и
сервилно изрече:
- На Вашите услуги, господин министър-председателю. Ще
окажа пълно съдействие. Поемам грижата... – краят на раболепието му
дойде далеч преди завършека на словото му, тъй като отсреща се чу
изщракване и връзката прекъсна.
Вместо огорчение, началникът на въглещарския кей се обърна
сияещ към г-н Огненов и отчетливо му заяви:
- Приемете моето уважение към важната ви мисия и уверението
ми, че разполагате с целия наличен ресурс и човешки потенциал на кея.
Желая ви успех.
После неочаквано енергично се изправи и подаде отривисто
ръката си.
- Пропуснах да ви предупредя – навъсен заговори Огненов
държейки ръката му, че задачата ни не бива да предизвиква клюки и
нездраво любопитство. Когато свършим, ще ви открия и лично ще ви
докладвам. Но дотогава, моля ви, не ни безпокойте. Уверявам ви, че

209
вашето съдействие ще бъде отчетено и възнаградено подобаващо, но
само ако запазите спокойствието ни.
Бойчо Огненов кимна и напусна кабинета.
Не след дълго сондата бе инсталирана и забоботи на път за
земните недра. Контейнерът започна да се пълни със земна маса.
Ненадейно отнейде изникна жена придружавана от двама мъже. Те се
здрависаха приятелски с групата и нейния ръководител. Без забавяне
се насочиха към контейнера и заразглеждаха с нескрит интерес земната
маса.
- Искаме да получаваме информация за дълбочината, в момент
в който се появи различие в почвата – обърна се единият от мъжете
към ръководителя.
- Няма никакви проблеми, ако своевременно ни сигнализирате
– отвърна усмихнат той.
- Започваме да го правим – вече сме пришити към контейнера –
върна усмивка мъжът. А с каква скорост се движи сондата?
- Зависи от земната маса, която срещаме. Ако не попаднем на
скали, вървим с метър на час.
- Ние се надяваме на по-благосклонна почва – прогнозира
мъжът.
... В началото в контейнера попадаше най-обикновен чернозем.
След три метра и половина нещата придобиха благоприятен характер.
Навлязоха в пясъчни наноси с различни примеси, в които сондата
проникваше като в масло...
Но ето че на 12-ия метър ситуацията рязко се промени. Сондата
навлезе в черна глинена почва. И започна да пълзи сантиметър по
сантиметър. Минаха един, после втори метър. Глината не свършваше.
Стъмни се. Нямаха оборудване за нощна работа и бяха принудени да
прекратят...

- Не можем да заминем всички. Абсурдно е да го мислим


това да се случи физически. По-големи надежди дава проектът
„Панспермия Земя”, но си има своите особености и ограничения. По
каквито и начини да го мислим, мерим, кроим, прекрояваме, почнем ли
реализация, строителство, виждаме че ресурсите, с които разполагаме
не позволяват дори да се надяваме. Окончателно се изясни, че немалка
част от нас ще трябва да останат тук, на земята и да посрещнат съдбата
си. Предстои ни да вземем важно решение кои ще са тези хора и как
можем да им помогнем, поне да облекчим мъките им, да им осигурим
210
някакъв, макар и минимален шанс, за да се надяват на чудо. Въпреки че
шанс да оцелеят – нека не се лъжем излишно – такъв шанс практически
не съществува – така започна шефът на ООН.
- Нека първо се споразумеем на какъв принцип ще се вземе
решението кои заминават и кои остават – прекъсна го руският
представител Воронин.
- Аз предлагам да се отпуснат паритетни квоти на всяка нация и
тя сама да решава своя вече локален проблем – предложи китайският
представител.
- Ние никак, ама никак не сме съгласни с това предложение –
гневно се провикна израелският представител. Добре знаем, че нашите
хора са пръснати по света и съставляват една особена категория сред
населението и на страни, където далеч не винаги сме зачитани.
- Ние пък добре знаем, че постигнахте всяка от целите си и
имате доминиращо лоби навсякъде, където има ваши хора – обади се
представителя на Обединения арабски свят.
- Това не ни гарантира справедливо решение на въпроса –
тросна му се израелецът.
- Справедливо е кантара да мери и заслугите към човешката
цивилизация, а не само количествата човешка тор – викна високомерно
гръцкият предводител, но вместо гневни реплики, изказването му
събуди искрен смях. Когато той утихна американецът попита:
- Исторически подход ли предлагате, колега?
- Че какво по-справедливо от него – дръзко му отвърна гърка.
Призовавам всички тук, когато ви се разсее холестерола в кръвта, да си
припомните на кого дължите цивилизацията.
Този път смехът бе не само силен, но и продължителен. Той предизвика
взрив от нестихващи коментарии. Светът мъчително се чистеше от една
дълговечна заблуда. Кой знае колко щеше да продължи всичко това, ако
над врявата не се бе извисил гласът на американците:
- Колеги, за да не превръщаме дебата в историческа говорилня,
предлагам да прекратим всякакви разговори и предложения, които се
опитват да експлоатират стари исторически клишета. Да го сторим в
памет на Джордо Малески, чието дело ни позволи да прозрем някои
трупани с годините заблуди и стигнем дотук, да сме в състояние да
обсъждаме ефективно Последното преселение, в условията на неговата
абсолютно доказана неизбежност. Нека не завещаваме на злощастната
ни планета и още по-злощастните й последни обитатели, стари
фалшификации, заради нашето неслучило се ново разбиране за хода
на историята и нейните първа култура, цивилизация или имперски
страсти.

211
- Не виждам защо каза това последното – обади се австралийският
говорител.
Имперските страсти имат и своите положителни черти. Те ни научиха
как да събираме човечеството на едно място и да изслушваме неговите
представители.
- За локомотивите в историята и настоящото ли говорим, колега
– попита германецът, който досега слушаше с каменно изражение
случващото се. Ако правилно съм те разбрал, народите по земята
отдавна живеят в сянката и благословията на водещите нации, които
продължаваме да наричаме на жаргон Велики сили. И не само ги
възприемат като естествени водачи и разпоредители, но са склонни да
им се подчиняват къде с желание, къде не съвсем.
- Досегашните критетии за „Велика сила” не отговарят на
сегашните стандарти – възмути се швейцарският представител. Прогрес
ли наричате пагубното увлечение на човечеството по дрънкането на
оръжия и, уви, заплахите за тяхната смъртоносна употреба!?
- Не, разбира се, но не може да се отрече, че именно тази
надпревара във въоръжаването ни донесе сегашния технологичен
напредък, който ще ни позволи да се измъкнем от карастрофата, която
предстои – репликира го французинът.
- Имало е, има и сега тежки моменти в човешката история, когато
Духовността е била гонена, усмивана, бламирани са били нейните
проекции у хората, да не говорим, че нерядко просто нейните прояви
са били забранявани. Слушам и не вярвам на ушите си, как никой не
призова Небесните сили за закрила и съдействие – изрече с горест сам
папата.
В настъпилата тишина се чуха само одобрителните възгласи и
аплодисменти на малката българска делегация.
- Искам да вмъкна – обади се отново американецът, че за да
имаме сега този публичен дебат ние прокламирамхе точка първа от
Конвенцията за Последното Преселение, която всички вече подписаха,
светът познаваше хиляди задкулисни и тайни споразумения, договори,
съглашения и какво ли още не, извършвани зад гърба на хората!

---
Дебатите продължиха близо три часа. Казаха се много умни
и интересни предложения, но и безкрайно отегчителни неща. Ако
някой слушаше отстрани, щеше да му хрумне, че в този последен земен
разговор за бъдещето на човечеството се огледаха всичките му минали
прегрешения, заблуди, коварства. Но щеше и да види също, как една
невидима граница се изправяше като червена нишка пред периодично
212
появяващи се пагубни предложения. „Божествената нишка” я бе нарекъл
Джордо Малески. Тя свързва хората с Всевишния и ги спира да вършат
самоубийствени безумия. Тя се усеща най-осезателно, щом светът се
приближи до границата на всеобщото унищожение, пред глобална
катастрофа – бе добавил последният велик ум, отишъл се от коварна
ръка в мига, когато съобщаваше на света своите епохални исторически
открития.
В крайна сметка надделя предложението, проблемът да бъде
отнесен до Съветът за сигурност, да бъде обсъден в дълбочина и да
бъдат взети належащите решения за съдбата на хората. Отговорността
да бъде на великите сили, които отдавна гледат на света като на свой
протекторат. И не само гледаха, но и си го бяха разпределили.
Никой не си правеше илюзии за неутралните нации, но за да
уважат етикета, на тях предоставиха възможността сами да отсеят
„ненужните” си сънародници. Разбира се, с условието, че квотата им ще
бъде драстично редуцирана.
На заседанието в Съвета за сигурност надделя убеждението за
търсене на балансиран подход към тежкия проблем с изоставянето на
събратята. Това означаваше да се държи сметка за всички досегашни
характеристики, с които са били оценявани човешките индивиди в
хода на историята им. След дълга и на момента отегчителна борба на
мнения, доводи и контрадоводи поддържани предимно от евразийски
представители се реши водещи да бъдат личностните качества. Но на
кои личности? – бе попитал с право руският член. Въпросът бе приет
резонно и се откри любопитна формулировка при която хем бяха
отчетени официозните медии, хем Мрежата бе бракосъчетана с тях,
като квотите им бяха поделени поравно. Резултатът се получаваше от
една сложна формула за изчисление на популярност+принос+генетична
приспособимост. Всуе програмистите и останалите специалисти от
технологичното звено уверяваха шефовете на света, че подобна системка
е напълно и бързо реализуема. Дори капацитетът на една е достатъчен
да обработи входните данни, независимо от големия им брой, заради
различните източници, които трябваше да бъдат препитани.
Накрая всичко си дойде на място, когато Великите се спогодиха
да бъдат толерантни един към друг и да решават проблемите по
същество, в рамките на своите зони на влияние, определени след
последното премерване на силите между тях.
Въпреки множеството противни мнения и най-пресни
доказателства, Русия успя да запази родството си със „славянските”
народи. Още на времето, освен че бе нескопосан политически акт,
то изопачаваше историческата истина, карайки я да приеме нейна

213
стара имперска идея, за произход. През всичките години след
формулирането на „панславянизма” от императрица Екатерина II, тя
упорито поддържаше и всячески се стремеше да опреснява образа й,
колчем срещу самото му измислено съществуване се появеше някое
писмено сведение или артефакт.

*
Не след дълго в определени зони по земното кълбо програмата
„Последното преселение” тихомълком беше свалена от екраните,
замлъкна в емисиите, изчезна и от дневния ред на обществата
живеещи там. Отначало отвред се чуха въпроси, защо се случва това.
Смислен отговор така и не се получи. Хората се почувстваха обсебени.
Последваха бурни протести, движения, митинги, заплахи. Но плъзна
и слух, че грешка в изчисленията е предизвикала ненужна паника и
сега, за да не пострада реномето на учените, липсва ясен отговор,
защо спират дебатите и приготовленията. Всуе, близки и роднини на
обсебените от другите части на света настояваха, че в техните нови
родини приготовленията текат с пълна сила. Всеки от тях е намерил
мястото си в тази или онази част от програмата и получава ежедневни
инструкции за подготовка.
Стигна се дотам, че тукашните леко се подсмихваха на
роднините си емигранти. Явно на други места по земята пазеха далеч
по-ревностно реномето на своите прехвалени учени.
Лина и Фей следяха с интерес случващото се. Намираха се в
епицентъра на събитията. Тук, в централнобалканската страна почти
всички бяха убедени, че им се е разминало. Еуфорията от Божието
спасение, поднесено им отново на тепсия събуждаше леки и радостни
чувства. Течеше всенародно веселие.
Лина първа се усети, че има нещо нередно. Заподозря Великите,
че са захвърлили местните на произвола на съдбата. Направи
нужните сондажи и не след дълго беше убедена в това. Опита се да
противодейства. Отговориха й, че си въобразява и без доказателства
никой няма да я вземе насериозно.

В централата на ЮНЕСКО се появи странна двойка. Тя поиска


среща с Генералния секретар на организацията. Отказаха им, но по-
късно се разбра, че двойката ползва солидни протекции и срещата се
уреди. На нея двамата поднесоха красиво подвързана книга, чийто
заглавие сочеше:
214
“Where Did Oldest European Culture Originate?” by Jordo Malesky

Шефката на организацията не можеше да повярва на очите си.


- Това да не е Докладът на мистър Малески? – попита тя, не
можеща да прикрие огромното си любопитство.
- Заповядайте, уверете се сама – отвърнаха й Лина и Фей.
Женицата отвори книгата и зачете:

Where Did Oldest European Culture Originate is a synthesized and


expanded edition of the monograph “Prehistoric Settlements in the Valley
of Maritsa River”, sponsored after a competition by Republic of Bulgaria’s
Ministry of Culture. In the book, senior research fellow Dr. Peter Detev de-
scribes 350 settlements, dating from the Early Neolithic to the Late Hallstatt
Period, investigated by him in Thrace. His work continued for 52 years. He
excavated 40 sites – prehistoric settlements, necropoleis, inhabited caves,
etc. Some twenty were completely excavated and the rest were investigated
by means of field surveys of unique methodology. Based on this research
work, he created a major scientific work. It presents not only the topogra-
phy of the settlements, but also proofs of their cultural continuity. In the
beginning, they belonged to the Early Neolithic Balkan-Anatolian Cultural
Block. In the last phase of the Neolithic, the settlements in Old Thrace and
the valley of Maritsa in particular became a separate and leading area of pre-
historic culture. Peter Detev raises the hypothesis and attempts to prove the
existence of an original, autochthonous culture in Thrace (Maritsa Culture)
with elements that he describes and lists very precisely and in great detail.
The first monograph was edited and published by Jordan Detev, Peter Detev’s
son, who also presents this work that is complemented with new discoveries
and is consistent with modern methodology of research and analysis, and
with calibrated data. The result is “Where Did European Culture Originate?”
– an attempt to bind together the history of a particular prehistoric period
as a derivative of several cultural blocks, identified by science. In order to
answer the question “Where did European culture originate?”, we should ex-
amine the Early Neolithic Balkan-Anatolian Cultural Block and the Early
Neolithic Mediterranean Cultural Block. Both blocks emerged in the same
period – the middle of the 7th to the beginning of the 6th millennia BC. In
order to find the differences between the blocks, the author uses the con-
cepts of “synchronic” and “diachronic” (prof. H. Todorova). It enables him to
formulate the hypothesis that the leading role was of the agricultural Early
Neolithic culture of the Anatolian-Balkanic area, the achievements of which
created the Balkan Late Aeneolithic Block (mid-5th to the 4th millennia BC)

215
that dominated over the entire prehistoric world that we know.
However, in the end of the Early Bronze Age there were a series of internal
displacements in the Balkans, resulting from a terrible natural catastrophe.
In result, the Mediterranean Cultural Block gained the upper hand in the
development, particularly well manifested with the coming of the Classical
Antiquity (Hellenistic to Roman periods).
The book is an overview of the early history of the Balkans, copiously
illustrated with proofs that it was precisely in Thrace where the earliest Eu-
ropean culture emerged and evolved in the first (prehistoric) civilization in
the world. It also offers a hypothesis about the devastating flood that erased
it from the face of the Earth. This hypothesis combines for the first time geo-
logical and archaeological evidence and investigates possible reasons that
led to the tragedy in the Black Sea and the disappearance of the civilization
that a millennium later Plato called “Atlantis”.

“Where Did European Culture Originate?” is an amazing study on


Prehistoric Thrace, the Rhodopes and Strandzha-Sakar, the littoral of the
prehistoric lake and what transformed it into the present-day Black Sea.
Jordo Malesky

Малко по-късно, през идната седмица, същото събитие се повтори


и в секретариата на ООН. То бе представено в Съвета за сигурност
и предизвика бурни дебати там. Но задачите пред Съвета, броени
дни преди заминаването вече бяха други. Все пак руснаците внесоха
проекто-резолюция, с която се разграничиха от съветския режим
и декларираха, че уважават историята, така каквато е била. В този
напечен момент за повече нямаше нито време, нито ресурси...

Раздялата
- Ела с мен, любими – с горест и страст умоляваше Лина. Уредила
съм всичко. Ще има място и за теб в красивата Вселена, тя ни очаква.
- Не, не искай това от мен, скъпа – отвърна й трогнат Фей. Ние,
от нашия род, винаги оставаме при своя народ.
- Но не след дълго, той няма да съществува, сам знаеш това.
Какъв е смисъла от тази саможертва?
- Мила Лина, аз се радвам извънредно много, че нещата при
вас се подредиха, сигурен съм, че в новата си родина ще се чувствате
прекрасно. Щастлив съм да знам, че човечеството ще продължи да
съществува. От сърце ви желая светло бъдеще и чудесни перспективи.
Но ти не знаеш, мила моя, какво представляваше моя народ. Хората
216
живееха обезверени, тъпкани, лъгани, мачкани. Някой трябваше да е
при тях, да ги ободрява, да им вдъхва кураж. Малцина имахме куража
да се борим. Жътвата беше богата, но жътварите бяхме малко. Тогава,
в най-тъмното време, без каквато и да е надежда за просветление, не
ги напуснах, та сега ли? Това е моят народ и по повелята на дедите
ми, оставам при него. Прощавай, любима. Един ден, някъде там, сред
звездите където отиваш, ще бъдем заедно завинаги...
- Помниш ли, преди време ми разказа историята за твоята маска
със златни апликации, която чичо ти бе изработил и ти подарил. Тогава
ми рече, аз да реша съдбата й, да реша вместо теб. Е, добре, аз реших –
искам я. Нека бъде с мен!
- Разбира се, че помня. И прекрасно знарх, че този миг вече
настъпи. Ще се изненадаш ли, ако кажа, че се бях подготвил за него.
Казвайки това, Фей бръкна в чантата си и измъкна маската. После
прегърна Лина и я пусна в торбичката, която висеше на рамото й.
- Нека поне тя бъде винаги с теб, любима – каза тихо той.
Лина обърна обляното си от сълзи лице и тръгна към изхода.
Вървеше бавно, бавно, всеки миг бе готова да спре и да се обърне. Ако
ме повика, отивам с него, каквото и да се случи след това – мислеше си
потънала в горест тя.
Но, ето че вратата с надпис „Изход” се изправи пред нея. Лина се
поколеба, не издържа и се обърна. Уви, Фей беше изчезнал...

Една сутрин рано белобрад старец седна в градинката срещу


Римския стадион, извади цигулката от калъфа и прокара лък по струните,
после нервно започна да ги настройва. До него малко момиченце
заподрежда скромна купчинка книги. На най-горната пишеше:
„Откъде е започнала историята на Европа”.
Случаен минувач, закъснял пияница-баровец, едва-що
заприбирал се след гигантския нощен запой, мина покрай екзотичната
двойка, хвърли поглед върху книгите и промърмори:
Кой ли го интересува...
Чул това старецът възнегодува.
- Ти пък какво се обаждаш – скастри го баровецът. И без друго
нищо не можеш да изсвириш!
- Кой, аз ли? Хайде кажи какво искаш да ти хвана, па да видим –
изрепчи се беловласият цигулар.
- Хвани тогава, долното Ми! – подигра се пияницата, избухна
във весел смях и продължи по пътя си...

217
ЕПИЛОГ

След пунликуването на книгата „Краят на Тракийската


Атлантида”, допитали се до Маргарита Ваклинова, ексдиректор на
Националния археологически институт с музей, би ли подкрепила
идеята кингата да бъде филмирана. Тя отвърнала:
- Не е ли по-добре с тези пари да бъде ремонтирана една църква?!

218
СВЕТЪТ ОБЩУВА С БОГОВЕТЕ

Историята...

Първо издание
Автор Йордан Детев
Редактор проф. Сн. Симеонова
Коректор Александър Детев
Печатни коли 13
Печатница “Славейков”
Дадена за печат на 16 .09.2013
Отпечатана на 25.09.2013

www.detev.com
ул. У. Гладстон 39
gsm 0896584601
E.mail j_detev@abv.bg
skype j_detev
facebook - Йордан Детев
219

You might also like