ШКОЛИ ВЪВ ФОЛКЛОРИСТИКАТА

Поява и развой на фолклористиката в европейския етнокултурен кръг.

Класически фолклористични школи
Същинският интерес към народните прояви в европейския свят датира от
втората половина на 18. век – времето на романтичните идеи в литературата и
културната история. Като първоначинатели в научния взор към словесните
народни творения се считат Братя Грим. През 19 век в Западна Европа се
обособяват и първите фолклористични школи. В началото се поставя въпроса
за произхода на фолклора на европейските народи. Счита се, че началото на
фолклорните представи за света може да търсим в забравените
индоевропейски митове.
Митологическа школа: идеализация на старината; създават я братята Якоб
и Вилхелм Грим в Германия, а в България до нейната концепция се доближава
Г. С. Раковски. Чрез методите на сравнителното езикознание, което се стреми
да установи по данните на езика родството на индоевропейските народи, Братя
Грим търсят сходни явления между народите в областта на фолклора. Според
тях записаните през 19 век текстове са спомен от архаичната култура на
европейците, които имали обща митология. Прави се опит да се възстанови
картината на старата индоевропейска прарелигия. Това е обвързано и с идеята
за един общ праезик. Привържениците на тази школа поддържат идеята за
първобитната, прастара основа на фолклорните произведения, отричат ролята
на конкретната историческа действителност, недооценяват самобитността и
националното своеобразие на фолклора. Не виждат неговата зависимост от
материалните условия, а това води до антиисторизъм и мистицизъм. По
отношение на приказките се налага становището, че те са следствие от
демитологизирани текстове/ обредни действия. Инициацията1 е ритуален
еквивалент на мита, а сватбата на развитата вълшебна приказка.
Миграционната школа се основава на разбирането за значително
индийско влияние върху Европа. Основател е Теодор Бенфай. Превежда на

1
(Инициацията е буквално "тайно посвещаване").Древните хора са възприемали порастването като смърт на детето и
раждането на възрастния. В тотемните общества юношата е прекарвал своята инициация извън племето, изучавайки
племенните тотеми, закони и ритуали и упражнявайки дейности, типични за мъжкото съсловие. Чак след
придобиването на тези знания и умения, често и след полагането на изпит/изпитание, юношата е можел да се завърне
в селото като възрастен индивид. Юношата трябва да мине през тази инициация за да може да бъде интегриран в
племето като зрял индивид. Това е означавало да познава племенния тотем. Без това той няма да е пълноправен член
на това племе. При инициацията на юношите първата разлика е по полов признак. Тази на момичетата и тази на
момчетата се различават една от друга в различните култури.
Вариантите са много: момчетата може да са подложени еднократно или многократно (етапно) на изпитания. Тези
изпитания са от различен характер, като могат да бъдат и доста жестоки: в някои общества юношите били буквално
измъчвани и постфактум оставяни сами в гората. Който успеел да излезе бивал приет в обществото.
Друг вариант е юношите да бъдат събирани в специални къщи извън селото. Там те живеели и бивали обучавани.
Правилата в тези къщи отново може да са съвсем разнообразни. В някои общества било позволено, даже
препоръчително, в тези къщи за младежи да идват и момичета. Така момчето можело да се "упражнява" в бъдещите
си съпружески задължения. Още един вариант е инициацията да бъде извършена чрез церемония.
 немски „Панчатантра“ и открива сходство между немските приказки на братя
Грим и индийските. Поддържа тезата, че при търговските, военните и
културни контакти между народите фолклорните текстове мигрират и можем
да говорим за странстващи сюжети/ мотиви. Индийските приказки се
превръщат в матрица и инвариант за европейските, но при адаптацията им на
локално ниво, те търпят значителни промени, проявяващи се в смесване на
различни мотиви и форми, и са подложени на своеобразна асимилация от
отделните народи. Наблюдава се съвпадането на даден герой с друг герой,
който е географски по-отдалечен. Броят на странстващите мотиви/ сюжети е
сравнително ограничен: тримата братя и златната ябълка, омагьосаната царска
дъщеря, двубой на герой с хтонични същества/ връзка с т.нар. посветителни
обреди, изоставени деца, инициация на герой, посещаване на други светове,
странстването на душата, спасяване на деца от човекоядци ... Обичайно тези
сюжети завършват щастливо – със сватба.
Изводът – сходствата във фолклора са следствие не на наследствата от
някогашната обща митология, а от културно-историческите връзки.
Достига се до извода, че Изтокът е оказал огромно влияние върху фолклора и
литературата на европейските народи.
Антропологическа школа: търси произхода на приказките в единството на
човешката психика и съзнание, а тяхното сходство свързва с общите
вярвания, обреди и ритуали на първобитните племена. Андрю Ланг и Едуард
Тайлър утвърждават становището, че сходството във фолклора се дължи на
общите принципи на развитие на културната история. Тайлър се стреми да
покаже, че всички народи и култури могат да се поместят в еднин непрекъснат
и прогресивно развиващ се ред. За световната известност на Тайлър спомага
разработената от него анимистична теория2 за произхода на религията,
според която в основата на всички религии стоят примитивни представи
за душата и духовната същност. В бита, обичаите и творческите прояви на
отделни народи, които нямат контакт, се наблюдават сходства и поради
общото в човешката природа, в единните закономерности, които определят
развитието на първобитното общество /свързва се с Дарвиновата теория/.
Поддържа се тезата, че приказните сюжети се самозараждат. Народните
приказки, според Тайлър, са отражение на определени впечатления, фантазии,
емоционални състояния и преживелици в определен стадий от човешката
еволюция, които подлежат на развитие.
Психологическа школа: доразвива някои от вижданията на
антропологическата школа.Търси се общото в човешката психология, търси
се психогенезиса на религиозните и поетически представи. Подчертава се
ролята на безсъзнателното и полусъзнателното – сънища, халюцинации ...

2
Убеждението, че души имат и животните, растенията и други материални обекти, които
управляват, до някаква степен, човешкото съществуване. Тази нагласа се среща при малките деца
и първобитните племена, които не могат да си обяснят по друг начин явленията, чийто механизъм
не разбират. Детето, което вижда, че луната го придружава по време на вечерната разходка, е
убедено, че тя го следва. Така и бушуващите стихии се обясняват от примитивните умове с
божествения гняв, който хората се опитват да успокоят с изкупителни жертвоприношения.
Джеймс Фрейзър прави опит да обясни най-ранните поетични прояви чрез
магията, която е предхождала религията. В магическите словесни формули е
зародишът на поетическото народно творчество.
Психоаналитическа школа: Психологическият анализ на фолклорните
прояви/ в частност приказката навлиза в науката през двадесети век в лицето
Карл Юнг. Фолклорните прояви се свързват с колективно несъзнателното –
несъзнавани душевни състояния, изразени чрез образи – сянката=тъмната
страна, старецът=духовна хармония.... Налага се понятието „архетип“ –
несъзнателно душевно събитие, изразено чрез образи. Приказките – най-вече
вълшебните – са средство за психоколективна терапия, защото разглеждат
общочовешки проблеми. За индийските приказки със сигурност се знае, че
имат такава функция.
Финска школа, още Скандинавска или Финландска: каталогизиране;
предприема се широко сравнително проучване на приказните сюжети като се
проследява тяхното хронологическо и географско пътуване. Картографират и
каталогизират главно приказни фолклорни мотиви и сюжети. Често обаче се
прилага формалистично, външно съпоставяне на вариантите; до
статистическо описание и систематизация на голи сюжетни схеми, без да се
отчита достатъчно идейното съдържание, образността.
Историческа школа: В. Милер от Русия търси съответствия в реалната
история на народите като събития и исторически личности, отразени във
фолклорните текстове. Този подход обаче пренебрегва художествената страна
на фолклорните прояви и фолклорната творба добива неправомерно статута
на историческите документ.
Структуралистическа/ структурална школа: Вл. Проп обосновава
сходствата във фолклора посредством тезата, че наблюдаваме общи
положения при изграждане на приказките. Важен елемент от системата на
приказния модел са действащите лица – носители на приказния конфликт и
двигатели на повествованието. Действащите лица във фолклорния приказен
модел притежават множество характеристики – социални и чисто физически
особености, чиято повторяемост и стереотипност предизвикват редица
интерпретации. Проп определя тези характеристики като атрибути, като под
това означение разбира „съвкупност от всички външни качества на
персонажите: тяхната възраст, пол, положение, външен вид, особености на
този вид и т.н.”. Трябва да отбележим, че до голяма степен атрибутите в
приказката са продукт на историческата действителност и са повлияни от
регионалните особености и социално-битовата среда. Резултат от това най-
често са реалиите и някои религиозни представи и образи в някои текстове.
Все пак обаче бихме могли да констатираме атрибути, които се реализират
приблизително еднакво и на базата на сходни принципи в модела на
фолклорната приказка. Ако в народната приказка трудно бихме могли да
говорим за вътрешен свят на героя, по същия начин стои въпросът и с
обкръжението му. Понятието родно място е от значение, само доколкото е
свързано с хода на действието и обикновено се споменава само в началото на
приказката. Повествованието рядко конретизира града или селото – родно
място на героя. Подобна е ситуацията и с роднинската принадлежност на
героя. Той се отделя от родителите си тогава, когато те вече не са от значение
за хода на действието. Родителите на героя обикновено маркират рамковата
схема, появявайки се в началото и в края на приказката – при отпращането и
завръщането на героя. Братята, мащехата и доведените деца в общия случай
са представени като противоположности на героя, негови „контрастни
образи”. В приказката не съществува ясна принадлежност към определен род
или общество. Законите на фолклорния модел се проявяват в
пространствената и времева неопределеност на приказното повествование,
която обикновено намира отражение в началните формули на приказката.
Проп също констатира обвързаността на приказката с обреда на
посвещаването (т.нар. инициационни/ преходни обреди, например сватбата),
чиято социална функция в архаичното общество е да въведе посвещавания в
родовия строй и да го направи негов пълноправен член.