ТЕОРИЯ НА ВЪЗПИТАНИЕТО – І ЧАСТ

1. Етапи в историческото развитие на педагогиката.

2. Педагогиката като наука – същност, обект, предмет и задачи

Педагогика (на гръцки: παιδαγογια) е социална наука, която изследва същността,

закономерностите, тенденциите и перспективите на развитието на педагогическия процес.
Тя е наука за обучението и образованието на детето и представлява съвкупност от научни
познания, организирани в система и проверени в практиката. Тя е съвкупност от
закономерности, принципи, методи, форми, средства и процедури за реализация на
учебно-възпитателната дейност.
Целта на педагогиката е с научни методи и средства, и по пътя на
експериментирането, да разработва теория за формирането на човешката личност.
Педагогическата дейност се свързва с понятието мъдрост и е неразделна част от
развитието на цивилизацията.
Педагогическата мисъл се заражда в древногръцката, древноизточната и
средновековната теология и философия. Възпитанието и обучението се зараждат с
развитието на човешкото общество. Обществената функция на възпитанието е да подготви
децата за живота на възрастните – да получат необходимите знания умения и навици, да
усвоят писаните и неписани правила на социалното общуване.

1. Етапи в историческото развитието на педагогиката

От съдаването си до днес педагогиката минава през три етапа:
1.1. Донаучен етап – обхваща периода от зараждането на педагогиката до ХVI в.
Педагогиката не е била самостоятелна наука. Възпитанието на децата е било
индивидуално, знанията са били аморфни. Това е период на стихийно развитие.
Първобитното общество. Историците определят първобитното общество като
безкласово – т.е. в него не съществуват класи. Възпитанието възниква още през него, в
зората на човешкото общество. Още с появата си на земята, човекът започва да се
обединява в групи, които стават основата на човешкото общество по-късно. Първобитното
общество преминава през три стадия на развитие, които определят и характера на
възпитанието в тях.
- Първият, най-ранният стадий, е характерен с това, че обединените в групи хора
са в постоянно движение, за да търсят и намират храна, при което ползват дървото и
неогладеният камък за първи оръдия на труда. Съдържанието на възпитанието през този
най-ранен период на човечеството би могло да се търси в контекста на живота, който води
групата, от която децата са част.
Вторият стадий е известен с името матриархат. Постепенно, хората започватда се
обединяват по роднински признак, вървящ по линия на майката, затова първобитният
строй се нарича още родовообщинен. Хората вече живеят заседнал живот, познават огъня
и го използват за приготвяне на храната си. Познават и елементарните форми на
земеделието и скотовъдството.
Особено важно условие за съществуването на рода е свързано и със спазване на
моралните норми и за нарушителите е нямало компромиси. Това е било необходимо за
оцеляването на рода и затова всеки, който ги нарушавал бил наказван жестоко, дори е
прогонван от рода.
- Третият стадий се нарича патриархат. Това е стадият на разложение на родовите
общини. Родовете започват да се съюзяват помежду си за по-голяма сигурност и по-добро
противодействие на многото врагове и така се създават племената. Това е времето, в което
се появяват металните - бронзовите оръдия на труда, които увеличават значително
доходите от земеделието.
Робовладелско общество. Робовладелското общество заменя първобитното и
характерното за него е наличието на двете основни класи - роби и робовладелци.
Възникват и големите робовладелски държави в Близкия и Далечен Изток. Обединението
във все по-големи групи, за да търси сигурност, довежда до създаването на държавата.
Робовладелската държава е държава на малцинството, което притежава всичко и
други, които притежават само физическата си сила. Между тях е прослойката от хора,
които не са роби. Те имат собственост и дори роби, които изпълняват определени
домакински функции. Тази обществена структура в робовладелското общество осигурява
разлика в образованието и възпитанието на младите. Робите възпитават децата си на това,
което им предстои да вършат в бъдеще, тъй като роденият от роб е също роб. Децата на
управляващите, сред които са не само царете, фараоните, императорите, но и тези, които
ръководят духовния живот – жреците, получават друго възпитание и образование, за тях
съществуват дворцови школи, училища, в които по различни начини се усвояват знанията
за избраните.
Древна Гърция също е част от робовладелския свят, която дава цивилизационните
рамки на европейската общност. Нейното географско положение спомага за оживени
контакти с Близкия и по-далечен Изток, главно по море. Това води до свързване на
културите и взаимодействието им.
Възпитанието и образованието през Средновековието
Онова, което характеризира образованието и възпитанието през тази епоха е, че по
съдържание и по организация, то е подчинено на църквата. Тя проповядва Светото
писание и така образованието и възпитанието се подчиняват на написаното в свещеното
писание и църковните книги.
Обучението има за свое съдържание изучаването на свещените книги, житията на
светците, съчиненията на известни църковни писатели, които са тълкували и
популяризирали различни проблеми свързани с християнската вяра. Цялото образование и
възпитание от V век до ХІІ-ХІІІ век, когато в Европа се появяват първите ренесансови
идеи, има изцяло религиозен характер.
 Условията за възникване на училището са две - наличие на държава и наличие на
писменост. Робовладелската епоха е създала известен опит в уредбата на училищата и
Средновековието се възползва от него. През него, обаче, нещата са в ръцете на църквата и
тя измества държавата. Затова и училищата се ръководят от църквата, заради което носят
името църковни училища. Познати са три вида църковни училища; енорийски, катедрални
иманастирски. Те възникват в градовете на Италия върху основата на катедралните
училища през Х век. След тях са университетите в Оксфорд, Парижкият университет
/Сорбоната/, Кембридж и други. Тези университети поставят началото на едно по-високо
образование и нещо много важно, свързано с тяхната същност на самоуправлявящи се
общности – те са извън църковната власт. Университетът се оглавява от ректор, който
често е избиран от студентските среди. Средновековните университети имат 4 факултета:
артистичен, богословски, юридически,медицински.
Възпитанието и педагогическата мисъл през Възраждането
Епохата на Възраждането е известна като епоха на Ренесанса и още като епоха на
хуманизма в Европа. Тя се характеризира със състоянието на обществото, културата,
идеите в периода ХІV- ХVІ век. Реално това е времето, в което бавно феодализмът започва
да отстъпва на следващите го обществено-историческии мирогледни промени. По
българските земи те настъпват доста по-рано отколкото в Западна Европа и единствено
нашествието но османците и падането под тяхна власт, прекъсва този обществен и
културен устрем. Най-видимият белег, че настъпва нещо ново и различно са промените в
изкуството и литературата. Образците, които художниците изобразяват в стенописите си и
картините си са различни от досегашните. В запазените малко средновековни стенописи
по стените на нашите църкви /Бояна, Земен/ са изобразени сякаш живи хора, а не светците
типични за средновековната, църковна стенопис. Така е и в Западна Европа, но малко по-
късно, а тази промяна идва от Балканите и главно от Византия.
Още в края на Средновековието, ХІІ-ХІІІ век, различните съсловия успяват да
намерят различни форми и училища, за да може техните млади хора да се образоват
подходящо. Така в Италия се откриват първите училища на търговците и занаятчиите,
които дават освен начална грамотност и полезни, професионални знания. Тези училища се
издържат от съсловия, по-късно редица градски управи виждат в тях възможност за
създаване на единни училища за цялото градско население. Така наречените цехови и
гилдови училища се обединяват, минават на подчинение и финансова издръжка на
градската управа и прерастват в т.н. градски или магистратски училища. Постепенно в тях
се отхвърля дисциплинарния подход от училището през Средновековието. Вниманието
към детето е вече като към развиващ се човек, но физическите наказания, въпреки идеите,
ще останат още дълго в европейското училище. За разлика от Средновековието, религията
започва да ограничава влиянието си над училището. Обществото в лицето на неговите
водачи започва да ръководи образованието.
1.2. Класически етап – обхваща периода от ХVII – ХХ век. През този период
педагогиката става самостоятелна наука и бурно се развива . Появява се потребността от
формиране на учители с професионални знания и умения. Най-видни педагози през този
период са Жан Жак Русо, Песталоци, Джон Лок, Ушински и др.

Ян Амос Коменски (1592-1670) е чешки педагог, философ и богослов, с името на

който сесвързва началото на систематизираното педагогическо знание. Ето защо
историците на педагогиката го наричат „баща на педагогиката”.
Роден е 1592 година в Моравия. Детството му протича под грижите на хората,
които ръководят родното му място. Много рано остава сирак и грижата за него поема
общината на „чешките братя”, от която семейството му е част. Получава солидно
богословско образование, завършвайки Хайделбергския университет. В духа на времето,
се завръща у дома и поема ръководството на училището. Историческите събития по това
време са причина голяма част от моравците да емигрират в Полша. „Чешките братя”се
установяват в полския град Лешно. Той става център на тяхната общност, в него се
открива и добре уредена гимназия. Коменски поема и нейното ръководство. В личен план
той претърпява огромно нещастие, загубвайки семейството си. Като педагог по професия,
Коменски вниква в дълбочината на педагогическите явления и търси техните обяснения
през призмата на неговата философско - богословска подготовка.
Автор е на огромен брой съчинения с философско-богословски и педагогически
характер. Получава известност и е канен от редица европейски монарси да организира
образованието в съответните страни. Мирогледът на Коменски е в основата на неговите
възгледи, в това число и на педагогическите. Той е смесица от християнски мироглед и
демократизъм, характерен за такива сектантски общности като тази на „чешките братя”.
Коменски гледа на живота през призмата на реализма и същевременно богословското в
него дава своето отражение. За него целта на възпитанието се свързва с подготовката за
вечния живот, която трябва да се постигне на земята чрез научно образование,
нравственото и религиозно възпитание. Убеден е, че човек става човек само чрез
образование. Така поставена, целта на възпитанието предполага една добре организирана
дейност, която да осмисли човешкият живот.
„Велика дидактика” дава представа за най-важните проблеми на образованието и
възпитанието, които е разработвал Коменски. Очевидно е, че неговата практическа
дейност до голяма степен предопределя и педагогическото му творчество. „Велика
дидактика” е основният педагогически труд на Коменски и представлява синтез на
проблемите за възпитанието, обучението и училищната организация. Ето защо, макар и
наречена дидактика, която свързваме главно с обучението, книгата на Коменски с
латинското название „Didaktika magna”, представлява по-скоро обща педагогика, която
разглежда и философските проблеми на педагогиката.
Такъв проблем е например природосъобразността при възпитанието и обучението.
Тя се разбира като вникване в природните закономерности и пренасянето им във
възпитанието и образованието. Природата е великата учителка на човека. От нея той може
да се научи на точност, на ред, на търпение и на всичко останало. Коменски дава
непрекъснато примери от природата, за да онагледи процесите на възпитание и
образование. За времето това позоваване на природата, а не на Свещеното писание, както
е през Средновековието, е равносилно на позоваване на живота и е революционно по
характер.
Джон Лок (1632-1704) е един от първите, които отбелязват влиянието на
социалната микросреда на формирането на личността на детето. Според него, това
влияние е по-силно дори от влиянието на образованието. Детската душа е "tabula rasa"
(чиста дъска) - всичко, което ще бъде написано на нея зависи от обкръжаващите
обстоятелства и образованието.
Клод Хелвеций (1715-1771) счита, че държавата е плод на обществен договор и
главната й цел е създаването на условия за пълнокръвен и щастлив живот на всички хора.
В съвременното общество образованието зависи преди всичко от различните форми на
управление: монархия, деспотия и република. Просветата на народа е винаги право
пропорционална на неговата свобода; образованието зависи пряко от обществото... "всяка
важна реформа в моралната част на образованието предполага реформа в законите и
формата на управление".
Жан-Жак Русо (1712-1778) е един от основните педагогически мислители,
създател на концепцията за "свободното образование" (На български се употребява
терминът "свободно възпитание". Той е придобил гражданственост във време, когато
терминът образование още не се е употребявал широко; освен това във френския език
education се употребява и в смисъл на възпитание, и в смисъл на образование; Русо го
употребява в по-широк контекст - cultivation). Главната му идея е извеждане на преден
план на индивидуализма, който е несъвместим с гражданствеността ("човек или
гражданин"). Човек трябва да се възпитава за него самия, а не за другите или за
обществото. Образованието е развитие на природата на детето, следване на неговото
свободно развитие (принцип на природосъобразността).
Естественото развитие няма нищо общо с общественото развитие, тъй като
"...всичко излиза добро отръцете на Създателя, всичко се изражда в човешките ръце.
Предразсъдъците, авторитетите, нуждата, примерът, всички обществени учреждения,
обкръжаващи детето заглушават в него природата и не му дават нищо в замяна.". Затова е
най-добре да отделим детето от обществото и да го възпитаваме така, че то нищо и от
никого да не изисква и да не се счита пред никого и за нищо задължен. Нека човек да е
"самотен в човешкото общество и да разчита само на себе си."
Йохан Песталоци (1748-1827) счита, че всички злини идват от обществото, а
образованието трябва да се насочва от "природата на човека", която отличава човек от
всички други същества на Земята. Основната концепция за образованието е
природосъобразното развитие и формиране на силите и заложбите на човешкото сърце, ум
и умения.
Йохан Хербарт (1776-1841) счита, че социалната среда може да оказва и оказва не
само негативно, но и позитивно влияние на развитието на личността и задача на педагога е
не да изолира детето от обществото, а да използва влиянието на средата за целенасочено
образование. Образованието има две групи цели: професионални, свързани с жизнения
път на всеки и плод на личен избор, свързани с обществената нужда (разделение на
труда); и задължителни, нравствени, единни за всички.
Хербарт прави Втората революция в образованието. Той е теоретикът на
колективното образование на XIX век. Той прави педагогиката наука за образованието.
Той свързва образованието с интелекта. Преподаването се свежда до управление в урока
на интелектуалната дейност на учениците, а ученето е непосредствено използване на
интелектуалния апарат. Урокът може да се построи или по исторически, или по логически
способ, като това моделира мисленето на учениците. Урокът има три фази: започва с
припомняне на стария урок (ясност); продължава с връзка на стария с новия урок.
представяне на новия въпрос, теория, примери, беседа (асоциация, система); завършва с
упражнение с новите знания (метод). Преподавателят води образователния процес, а
учениците изпълняват модела, зададен от него.
1.3. Трети етап от ХХ век до наши дни – тава е период на разцвет на
педагогическата наука, свързан с развитието на информационните системи. Прилага се
системния подход и отношенията между възпитаника и възпитателя, между детето и
възрастния , т.е. учителя въздейства върху ученика.
Емил Дюркем (1858-1917) изследва влиянието на обществените процеси и
фактори върху образованието. Хората не могат нито да създават, нито да изменят по своя
воля реално съществуващата система на образование. Тя е също такава даденост,
наложена отвън и не поддаваща се на съзнателни изменения, както и самото общество.
Системата на образование винаги е консервативна, ориентирана към миналото, тъй като
новото, което носят съвременниците е нищожно малко в сравнение с предишните
поколения. Целите и даже средствата на образованието са предписани от историята на
развитие на обществените представи и не подлежат на изменение.
Училището е една институция за социализация, имаща връзки с всички останали.
То е главната социална група, формираща младото поколение, а не семейството.
Училището най-добре изразява изискванията на обществото, придава системата от
обществени ценности и преди всичко моралните ценности. Училището осъществява
преход от емоционалния морал на семейството към много по-строгия морал на
гражданското общество. В съвременния свят ролята на семейното образование е
незначителна, тъй като семейството губи своите социални функции, в това число и
възпитателните, предавайки ги на държавните институции.
Джон Дюи. Третата революция в образованието прави Дж. Дюи (1859-1952), който
го свързва със социалните и психологически проблеми на живота. Уроците трябва да се
построят не по исторически или логически, а по психологически и социологически способ
(линията на Коменски и Русо). Те трябва да предизвикват интереса на учениците и да ги
мотивират за участие.
Дюи прави педагогиката философия и наука за образованието. В образователния
процес основното са интересите на учениците, формулировката на проблеми и хипотези.
Ученикът действа като учен. Той счита, че образованието е социална функция, то пряко
зависи от характера на даденото общество. Макар и училището да отразява изискванията
на обществото, трябва да се има предвид, че всяка повече или по-малко оформена епоха е
оставила свой отпечатък (следа) в системата на образование. Ето защо в училище винаги
се сблъскват старото и новото, консервативните и прогресивни сили на обществото.
Мария МОНТЕСОРИ (1870–1952 ) решила да стане инженер, но след като се
записала в техникум обаче, тя сменила специализацията си на медицина. И така през 1896
г. Монтесори станала първата жена в Италия, завършила медицинско училище. Не след
дълго, Монтесори станала възпитател. Наблюденията, които тя направила върху „децата
идиоти“ в приютите и нарасналото й убеждение, че умствената недостатъчност е в
основата на педагогическия проблем.
От тях стъпката към изучаването на педагогиката и на философията на Русо,
Песталоци и Фробел била кратка. Монтесори изнесла поредица от лекции за специални
методи на обучение в Римския институт за обучение на учители, назначена била за
директор на медицинско-педагогически институт и преподавала в Педагогическото
училище на Римския университет. А през 1907 г. тя открила първата Casa dei Bambini -
школа за „нормални“ деца в Рим, докато родителите им били на работа. През годините
пише „Метод на научната педагогика, прилаган при възпитанието на децата в „Домове на
детето“ (1909), „Самовъзпитанието в началните училища“ (1912), „Основите на моята
педагогика“ (1934), „Абсорбиращият дух“ (1949) и др. А когато Мусолини затваря
всичките й училища, Монтесори отпътува за чужбина - първо Холандия, после в Идния.
След края на Втората Световна война се завръща в Европа, тя пътува по конференции,
пише и организира учителски курсове до последно. Към датата на смъртта си има три
номинации за Нобелова награда.
ФРЕЙРЕ. Идеята за образователна справедливост откриваме в педагогиката на
Пауло Фрейре (1921–1997). Това е Четвъртата революция в образованието - зависимост от
политическите перспективи. Без да отрича колективността на образованието по Хербарт и
психологизма и социологизма на Дюи, Фрейре въвежда в образователната теория
политически компонент. Педагогическото действие трябва да бъде политическо действие,
но не какво да е, а такова, което прави хората свободни. Дюи иска същото, но счита, че
образование и демокрация вървят заедно и че образованието има смисъл само в
демокрацията. Фрейре мисли за образованието в страни без демокрация като фактор,
двигател за достигането до демокрация.
 2. Педагогиката като наука – същност, обект, предмет и задачи

За да съществува нормално всяко общество трябва да извършва разнообразни

дейности. Хората произвеждат, разпределят и потребяват необходимите за жизнени
функции на организма продукти; те създават материални и духовни ценности; изграждат и
съблюдават правни, политически, военни и морални правила за човешкото общежитие.
Обществената практика е вътрешно диференцирана на различни видове дейност, или
жизнени сфери, или конкретен вид практика. Педагогическата е една от тях.
Педагогиката е наука за възпитанието, обучението и образованието на
личността като обществени явления.
Съществуват различни становища и дискусии относно възникването на
възпитанието и обучението. Според теорията на Шарл Летурно – френски философ,
социолог, възпитанието е възникнало преди човешкото общество. То съществува и при
животните, които учат своите малки да опазват живота си, да търсят храна, учат ги с живи
примери, т.е. осъществяват естествено възпитание. Но това са животински инстинкти и
дресиране, а човешкото възпитание има своя специфика, то е преди всичко съзнателен
процес.
Американският психолог П. Монро създава теория, която обяснява възникването
на възпитанието при първобитния човек с подражанието на децата на по-възрастните
членове на общността, т.е. възпитанието е „несъзнателно подражание”. Това е
едностранчиво обяснение, тъй като всеки човек е със свои потребности, интереси и
особености, с които възпитанието следва да се съобразява. Приносът на Монро е, че
свързва възпитанието с възникването на човешкото общество.
Н. Василев в книгата си „Човекът-възникване и еволюция” обяснява
необходимостта от оцеляване на човека с приспособяването му към средата и
приспособяване на средата, с нов тип взаимодействие „човек-среда”.
Изясняването на възпитанието и обучението се свързва с качествената разлика в
отношението „организъм-среда” между човека и животното. Човекът има нужда от
жизнен и социален опит, от предаването му от поколение на поколение чрез социални
дейности, каквито са обучението и възпитанието. С усложняването на социалния опит в
качествено отношение и с количественото му нарастване се променят и начините и
формите за неговото предаване и усвояване. Това става все по-трудно само в семейството
и тесния социален кръг и се налага обособяване на специални образователни
институции – училищата и специална образователна и възпитателна дейност.
Терминът „педагогика” идва от гръцката дума „пайдагогос”, която се образува от
две думи: „пайс” – дете и „ага” - водя за ръка и в буквален превод на български език
означава детеводител. В Древна Гърция така са наричали роба, който водел детето до
училище, прибирал го след занятия и го наглеждал. Постепенно значението на думата се
променя и педагог започват да наричат човек, умеещ добре да възпитава и обучава, а
впоследствие и притежаващ специална подготовка за това.
 Думата „педагогика” в буквален превод означава „детеводство”. Необходимо е да
се разграничават двете понятия: „педагогическа дейност” и „педагогическа наука”.
Възпитанието, обучението и образованието са практически дейности за формиране на
човека, а педагогиката е теоретичното познание, обяснението и обосноваването на тези
дейности.
Обект на педагогиката са училищното възпитание, обучение и образование
като относително цялостни, като специфични функции на културната човешка
общност в определени възрастови групи. Това е по-общо дефиниране и не показва
спецификата на педагогиката. Достатъчно е да се посочи, че възпитанието, обучението и
образованието са обект и на други науки: педагогическата психология, когнитивните
науки, социологията на образованието и т.н.
Предмет на педагогиката са общите свойства, връзки, отношения, динамика,
структури, закономерности, форми и технологии на функционирането и развитието
на училищните процеси на възпитание, обучение и образование като фактори и
средства за развитие на човека през определени възрастови периоди.
Задачите на педагогиката са детерминирани от нейния предмет и от
потребностите на обществото от педагогически знания. От своя страна задачите
характеризират насочеността на развитието на педагогиката. Те са:
1) Разкриване и изучаване закономерностите на организацията и
функционирането на образованието, възпитанието и обучението.
2) Определяне съдържанието на образованието, възпитанието и обучението.
3) Обосноваване на системи от принципи, методи, форми и средства за оптимално
образование, възпитание и обучение.
4) Извеждане на критерии за обективно оценяване на образоваността,
възпитаността и обучеността.
5) Оформяне изискванията към подготовката и квалификацията на
педагогическите кадри.
Социалният характер на педагогическата наука позволява да се разграничат
следните функции:
- Светогледна функция - Усвояване на знания за педагогическата реалност,
формиране на педагогически възгледи и убеждения, които определят педагогическата
дейност и поведение. Тази функция изразява отношението на педагогическия субект към
педагогическата наука, професия, други педагогически субекти, самооценка на
собствената дейност и поведение.
- Методологическа функция - Разглеждане на педагогическата теория, като
основа за интерпретация и конструиране на частно научните педагогически знания. Това
позволява да се извърши научно ориентиране при анализ на теории, технологии, системна
същност и връзки, предметна специфика на частните педагогически науки. Тази функция
разглежда и анализа на взаимодействието на педагогиката с другите социални науки.
 - Системообразуваща функция - Обосноваване на строежа и взаимовръзките
между научните педагогически знания в самата педагогика, както и между всички частни
науки в системата на педагогиката. Най-тясно се проявява в анализа, синтеза и оценката
на съществуващото, и възникващото ново педагогическо знание.
- Описателно-обяснителна функция - Представяне на съществени
характеристики на изследваните от педагогиката явления, на характерни за тях причинно
следствени зависимости и закономерности. Тази функция изисква наличие на много ясен
понятиен апарат и обосновани в познавателен план изследователски методи.
- Прогностична функция - Предвиждане на развитието на педагогическата наука
и дейност, базирайки се на изучаване закономерностите в тях.
- Конструктивно-преобразователна функция - Извеждане на научно обосновани
аргументи за усъвършенстване на педагогическата практика и усъвършенстване на учебни
системи. Реализирането на тази функция е обвързано с изследователска и
експериментална дейност.
- Рефлексивна функция - Отчитане на влиянието на резултатите от научни
изследвания и анализи върху педагогическата практика и последваща корекция във
взаимодействието между теория и практическа дейност.
- Образователно-политическа функция - Обосноваване и научно осигуряване на
политиката в областта на образованието с помощта на педагогическото знание.

Образованието, като социална система се характеризира със следните качества:

гъвкавост, динамичност, вариативност, адаптивност, стабилност, прогнозируемост и
цялостност. Системата на образованието трябва да е гъвкава и своевременно да се
адаптира към промените в обществото, но да проявява устойчивост в педагогическата си
същност. Целостността е присъщо качество на образователната система. Системата е
отворена, чувствителна към промените в себе си и във външната среда. Съвременното
образование има хуманистичен и личностно центриран характер, който допринася за
акцентиране върху гъвкавост, динамичност, за да се отговори адекватно на обществените
потребности.
Училищните педагогически процеси са конкретно изменение и движение в
времето на състояния, предизвикани от целенасоченото преднамерено взаимодействие
между възпитатели и възпитаници, учителите и учениците, между хората и социалните
групи, като един от факторите със средствата за развитие на човека. Чрез педагогическите
процеси се осъществява динамиката на училищното възпитание, социализация, обучение
и образование за по-кратък или по-дълъг период от време.
- Възпитанието е особен вид междуиндивидуално и социално взаимодействие,
социална и друга форма на практика, специфичен човешки феномен, който притежава
исторически и перманентен характер. Чрез възпитанието се използват, някои управляеми
фактори, условия и средства на човешката личност в посоката на нейното оптимално
развитие. Възпитанието търси преднамереното и целенасоченото влияние върху психо-
социалната еволюция на човека, за да го обогати като развиваща се система и да му
осигури личностна и професионална перспектива. Преобразуващото въздействие на
възпитанието има своя смисъл и в поставянето на някои граници пред естествените
прояви на човешката личност и ги вмества в желани и полезни за индивида и общността
ценности и норми.
- Социализацията в училище е институционализиран процес на овладяване и
присвояване от ученика на значения, норми и ценности, които осигуряват и допълват
възможностите за живот в различните човешки общности.
- Училищното възпитание е един от преднамерените комплексни
институционални фактори и условия на децата, подрастващите и юношите и девойките в
училищна възраст, които фактори и условия са целенасочени към създаването,
утвърждаването и промяната на социално и индивидуално желани качества, свойства и
ценности на личността на ученика.
- Обучението е друг особен вид междуиндивидуално и социално
взаимодействие, също специфичен човешки феномен, който притежава исторически и
перманентен характер. Основното му предназначение е възпроизводството на социален
опит, както и на културни ценности, което се извършва чрез целенасочени дейности и
процеси на учене и преподаване върху основата на учебното съдържание.
Обучението в неговата процесуалност е преднамерено организирана форма и
средство на образованието. Обучението носи и силно изразен възпитателен характер.
- Училищното обучение е друг преднамерен комплексен институционален
фактор и условие за развитие на децата, подрастващите, юношите и девойките в училищна
възраст, които се конструират от обучаващите и образователните взаимодействия между
дейността на учениците и дейността на учителите в училищна институция и среда. –
Образованието е въздигане на човека от природно в културно същество,
създаването му в духовно отношение. Чрез образованието, възпитанието и обучението се
повишава адаптивният потенциал на човека и се осигуряват възможностите за
социокулутурно развитие.
- Училищно средно образование е времеви отрязък и очакван резултат за
усвояване на определени фрагменти от общия и специализирания човешки опит, чрез
който ученикът се въвежда относително зависимо и относително автономно в минимума
от социална, културна и професионална адекватност.
- Ученикът в средното училище е лице от определен клас и възрастова група,
което участва в училищните процеси на обучението и възпитанието на съответния вид,
степен и етап на училището.
- Учителят в средното училище е специално подготвено професионално лице,
което освен образователна степен по дадена специалност от регистъра за висшето
образование притежава и учителска квалификация и правоспособност, съобразно с
държавните изисквания на съответната страна.
 - Педагогическото отношение е фундаментална педагогическа категория, която
изразява съвместното битие в педагогическия процес на неговите субекти и обекти. Всяко
нещо може да се интерпретира и разглежда в различни отношения. Всички свойства на
педагогическия процес могат да се изразят само чрез педагогическите отношения, а
педагогическите отношения са възможни и действителни само и отново чрез
педагогически отношения. В следствие на възпитателното и учебното съдържание
педагогическите отношения са обективни. Освен това педагогическите отношения са
вариативни, те са отношенията на равнозначни страни и по принцип, асиметрични.
Педагогическите въздействия са едни от формите на човешките взаимодействия в
училищната институция, като те съществуват и в други институции и общности.
Педагогическите взаимодействия са форми на непосредствени или опосредствани
отношения и връзки на най-малко два субекта на педагогическия процес, чрез който се
създават и изменят състоянията на неговото функциониране и развитие.
- Педагогическата комуникация е процес на взаимодействие на субектите в
педагогическия процес, с предаване или обмен на информация или съобщения,
посредством приетите в него знакови системи, прийоми и средства за изразяване, условия
и структурни компоненти на комуникацията, наличие на общ език, канали за
предаване на информацията и нравствените правила за осъществяване на комуникацията.
Условията, които е необходими да се създават, се наричат комуникативна компетентност.
Комуникацията в съвременните общества често се подлага на деформация, затова е
необходимо да се търси нейната свободна изява.
Видовете педагогическа комуникация са: междуличностна; личностно групова;
между групова; вербална; невербална; повседневна; специализирана; иновационна;
ориентационна; стимулираща; корелационна; обективна; екзистенциална.
- Педагогическата информация е система от сведения, съвкупност от знания за
педагогически обекти, субекти, процеси, норми, принципи, закони, теории, както и
сведения от други области. Информацията е основна общо научна категория, а
количеството на информацията е величина, обратно пропорционална на степента на
вероятност на това събитие, за което става дума в съобщението.
Информацията се дели още на потенциална и активна. В следствие на
информацията се говори и пише за информационно общество, което доминира, като пети
сектор над икономиката, селското стопанство, промишлеността и услугите.
- Педагогическо въздействие е влияние, което се оказва от единия субект на
педагогическото взаимодействие, който остава относително неповлиян от същественото
въздействие. Педагогическите влияния могат да съществуват отделно или комбинирано:
по силата на принудата; по силата на възможността да се наказва; по силата на авторитета
и превъзходството; по силата на администрирането и правото; по силата на
подкрепата; по притегателна и привлекателна сила.
- Педагогическо общуване е вид субект-субектно отношение, една от формите на
педагогическото взаимодействие. Чрез педагогическото общуване се придобива
личностно измерване на педагогическото взаимодействие. Педагогическото общуване е
особена социално и междуличностна размяна, която функционира според типа
педагогическа задача и ситуация: за започване на отношения, за отказ от тях, за
себеразкриване, за отказване на подкрепа, за управление на конфликти.

Използвана литература:

1. Атанасов, Ж., М. Люлюшев и др. История на педагогиката и българското

образование, В. Търново, 1992.
2. Иванов, Ив. Теории за Образованието -УИ "Епископ Константин Преславски",
Шумен, 2004.
3. Педагогика : Унив. Учебник / Състав. Пламен Радев. – Пловдив : Хермес, 2001.
4. Попов, Л. Обектът на педагогиката, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1998.
5. Основи на възпитанието: Курс лекции / Мария Белова и др. – София Булвест 2000.