Термините „Детство” и „Юношество”.

Историческо развитие

Детство
Детството е период, който продължава от раждането до пълната социална и психична
зрялост на човека. Това е период на превръщане на детето в зрял човек (Обухова, 1999).
Продължителността на детството в различните общества и култури е различна. Времевото
структуриране на детството (етапите на детството) е продукт на историята. Затова да се
проследи историята на детството е един от трудните проблеми на съвременната психология на
развитието.
Понятието детство се свързва не само с биологичната незрялост на човешкото
същество, но и с определена социална позиция, с права и задължения, които са присъщи на
този период, с видове и форми на дейност, които са достъпни в детската възраст (Обухова,
1999).
Счита се, че малките деца са придобили „статуса на деца” в края на ХІХ и началото на
ХХ век. Детството се превръща в значим период в човешкото развитие благодарение на
законите, които забраняват детския труд и са насочени към опазване на живота на децата, и
защита на техните права.
Думата «дете» дълго време има значение, което е различно от това, което се влага днес
в нея. Напр. в средновековна Германия думата е означавала «глупак» (Обухова, 1999, с. 10).
Детството се разглежда като бързо преминаващо и без стойност и значение за човешкото
развитие. Безразличието към детството в средните векове се определя главно от особеностите
на нивото на развитие на социалната среда – характерна за епохата е висока смъртност при
децата и висока раждаемост в семействата.
Открието на детството като особена възраст се отнася към ХІІІ век и развитието на
отношението към детството може да се проследи в произведенията на изкуството (живописта)
на ХІV и ХV век (Етнографът и историк Ф. Ариес проследява историята на детството чрез
присъствието на децата в произведенията на изкуството от ХІІІ до ХІХ век). Ф. Ариес
посочва, че едва през ХVІ и ХVІІ век се появява специално детско облекло, което отличава
детето от възрастния (по Обухова, 1999). Според него, създаването на детски костюм е външна
проява на дълбоките вътрешни промени в отношението на обществото към детето. То (детето)
вече започва да заема важно място в живота на възрастните. Пак по това време учените
започват да използват за описание на човешкия живот термини, които се употребяват и до днес
– детство, подрастваща възраст, юношество, младост, зрялост (Обухова, 1999, с. 10).
Откриването на детството позволява да се опише пълният цикъл на човешкия живот.
Л. де Мос посочва шест основни модела, които описват промените в отношението
родители - деца през последните 2400 години (Дж. Лъго, Енциклопедия по психология и
поведенческа наука, 2008). Всеки модел показва, че това отношение се подобрява. В резултат
на това, поколенията подобряват психичното си здраве, осмислят се специфичните потребности
на децата.
1. Детеубийствен модел (от древността до ІV век от н.е.). Родителите се освобождават
от нежеланите деца, като ги убиват чрез глад, излагане на опасности, удушаване, задушаване и
др.
2. Модел на изоставянето (ІV – ХІІІ век). Тогава се е
вярвало, че децата имат душа и не могат да бъдат убивани. Те са изоставяни в манастири,
сиропиталища, домове на богати хора. В семействата е имало емоционална изолация на децата
и физическо насилие.
3. Амбивалентен модел (ХІV – ХVІІ век). Този модел се появява, когато родителите
позволяват на своите деца да навлязат в емоционалния живот на възрастните (буквално
означава, че възрастните едновременно са привличани от децата си и не харесват децата си).
Децата трябвало „да се вместят” в модела на възпитание на родителите си, в техния Аз-образ
4. Нахълтващ модел (ХVІІІ век). Децата се разглеждат като по-малко опасни,
родителите имат по-малко отрицателно отношение към тях, те могат да обичат своите деца
повече. Заражда се педиатрията и общественото образование.
5. Модел на социализацията (ХІХ - средата на ХХ век). Развива се напълно
съвременната концепция за детството. Обществото и родителите зачитат потребностите на
децата, породени от тяхната възраст. Създават се и влизат в сила закони за защита на правата
на децата и закони за детския труд.
6. Подпомагащ модел (от средата на ХХ век до днес). С помощта на родителите
(знаещи как да се грижат за своите деца и обичащи своите деца) децата активно развиват себе
си. Този модел предполага образовани родители.
Културното развитие на обществото води до промяна в отношението към детето. За
педагозите от ХVІІ век любовта към детето се проявява в психологическия интерес към
възпитанието и обучението, защото за да се овладее поведението на детето е необходимо то да
се познава и разбира. Вниманието на родителите вече се привлича от всички аспекти на детския
живот. Появата на училището като обществена институция извежда детето извън родителското
възпитание в семейството. Универсална мярка за развитието през детството става ученическият
клас и преминаването на детето от клас в клас. Ученическият клас се превръща в определящ
фактор за диференциация на възрастта вътре в самото детство. Според Ф. Ариес понятието
детство е свързано с училището и класната организация в училище. Според него на всяка епоха
съответства определена привилегирована възраст: ХV век – младост; ХІХ век – детство; ХХ век
– юношество.
Науката за психичното развитие на детето се появява в края на ХІХ век като част от
сравнителната психология. Причините за това трябва да се търсят в контекста на времето -
интензивно развитие на производството, различно ниво на социалния живот, оформяне на
структурата и статута на съвременното училище (Крайг, 2002, Бърк, 2012). Ясно се формулира
и поставя като особено актуален въпросът „Как да се учат и възпитават децата?”

Юношество
Според Г. Крайг юношеството като отделен период в детството, разбрано в широкия
смисъл на думата, има по-късен произход (при това в развитите страни от Западна Европа)
(Крайг, 2002, с. 31). През ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХ век, когато обществото има потребност
от неквалифицирана работна ръка момчетата и момичетата бързо навлизат в трудовия процес и
стават възрастни. Ф. Ариес свързва отделянето на юношеството като самостоятелен период в
живота на човека с въвеждането на военната служба и на задължителната военна повинност.
През ХХ век Първата световна война ражда феномена „младежко съзнание”. „След епохата,
която не познава юношеството идва епоха, в която юношеството става, най-ценената възраст”
(Обухова, 1999, с. 14).
Авторът, който обръща внимание на системното изучаване на особеностите на
юношеството е Стенли Хол (Енциклопедия по психология и поведенческа наука, 2008). Той
публикува двутомен труд «Аdolescence” (Юношество) през 1904 г. Според Ст. Хол
подрастващата възраст в развитието на личността съответства на епохата на романтизма в
историята на човечеството. Това е междинен стадий между детството и зрелостта (по Обухова,
1999, с.341). Този период възпроизвежда епохата на хаоса, когато варварските тенденции се
сблъскват с изискванията на социалния живот. Ст. Хол първи описва амбивалентността и
парадоксалността на характера на подрастващия и отделя в него противоречието, което е
присъщо на тази възраст – умора, безумна веселост, униние, увереност в себе си,
консерватизъм, страст, егоизъм и алтруистично поведение. Той определя периода като период
на „буря и натиск”. През 1924 г. немският философ и психолог Е. Шпрангер издава книгата
„Психология на юношеската възраст” (по Обухова, 1999, с.342). Той разработва културно-
психологическа концепция за подрастващата възраст и разглежда юношеството като период на
„врастване в културата” (пак там). Според него главното психично новообразувание на тази
възраст е откриването на Аза, възникването на рефлексията, осъзнаването на своята
индивидуалност. Изследването на биологическия аспект на пубертетния период е представено в
трудовете на Ш. Бюлер. Тя отделя физическа (телесна) и психична пубертеност. Според нея
културното развитие на обществото води до удължаване на периода на психичната
пубертетност (по Обухова, 1999).
През втората половина на ХХ век техническият прогрес принуждава обществото „да
увеличи” периода на обучение на младите хора в училище. Това ги прави (младите хора) за по-
дълго време икономически и психически зависими от родителите. Юношеството се удължава
като период, разположен във времето.
Юношеството (adolescence) се разглежда като период на преход от детството към
ранната зряла възраст. То започва приблизително от 11-13 години и продължава до 18-21
години. Неговата продължителност, както и началото му и краят му зависят от културната
среда и от биологичното развитие на индивидите. Повечето автори са съгласни, че
юношеството започва през пубертета (11-13 години), но в научните среди има големи
разногласия за неговия край. Поради това краят на юношеството може да се търси между 17 и
35 години в зависимост от това, с какъв аспект от човешкото развитие се свързва - дали с
достигането на връх в израстването на организма, или с достигането на психична зрялост
(Енциклопедия по психология и поведенческа наука, 2008).
В началото на ХХІ век културата на външната среда, от която се влияе съдържателната
характеристика на юношеството се определя от няколко фактора:
 възрастовата сегрегация;
 продължителната икономическа зависимост на младото поколение от по-
възрастното;
 нестабилността на света;
 средствата за масова информация.

Литература
Бърк, Л. Изследване на развитието през жизнения цикъл. С., 2012.
Гиппенрейтер Ю.Б. Введение в общую психологию. М., 1988.
Десев, Л. Речник по психология. С., 1999.
Десев, Л. Речник по психология. С., 2008.
Енциклопедия по психология и поведенческа наука, под. ред. на У. Едуард Крейгхед, Чарлз Б.
Немероф, С., 2008.
Крайг, Г. Психология развития. СПб., 2002.
Леви, Л. Увод в психологията. С., 2002.
Обухова, Л. Ф. Возрастная психология. М., 1999.
Сиймън, Дж., Д. Кенрик. Психология. С., 2000.
Шулц, Д., С. Шулц. История на модерната психология. С., 2006.