1.

Определение за личност

Проблемите на човека като развиващо се и дейно същество са тясно

свързани с понятието за човешката личност. Личността е носител на
всички дейности, в нея те се интегрират, за да се формира и прояви
поведението на човека в неговия всекидневен живот. Човешката личност е
едновременно и субект на дейностите, и обект на въздействията, които те
упражняват. Ето защо проблемът за личността заема централно място в
психологията. Това е сложен и многостранен проблем, който се разработва
в различни аспекти от няколко науки. Основно място между тези науки
заема психологията, която разработва въпросите за структурата на
личността, за основните ѝ психологически компоненти, главните й
характеристики и закономерности. Разработките на тези проблеми се
основават, от една страна, на методологическите положения на
диалектикоматериалистическата психология и от друга страна, на
конкретните психологичски изследвания върху проявите на личността в
живота.
Личност наричаме човека, разглеждан като субект, т.е. като
принципно способен да избира своите цели и да насочва своето
поведение така, че да направлява хода на собствения си живот, както и да
влияе върху света, в който живее, утвърждавайки по този начин своето
неповторимо присъствие в него.
Личността не се ражда, тя се „заражда”, след като човек постигне
определено равнище на психично развитие – цялостност на психичния
живот, активност и инициативност на поведението, смислова организация
на съзнанието, собствени морални и ценностни критерии, самосъзнание и
самооценка.
Психичното развитие на личността се извършва в рамките на
психично регулираната дейност на индивида, която се определя като
основния механизъм на психичното развитие.
В психологията съществуват различни схващания за това каква е
същността на личността. В същото време обаче, психолозите са единни, че
раждането на човек не съвпада с раждането на личността. Може да се
каже, че личността е лицето, с което човек се представя пред света.
Терминът „личност” в повечето езици идва от латинската дума „persona” –
с нея са назовавали маската, която са слагали актьорите в театрите от
древността, за да изобразят своя герой.
Понятието „личност” в науката започва да се появява първо в
трудовете на френските психиатри.
Понятието за личност е тясно свързано с няколко други близки до
него понятия – човек, индивид, индивидуалност, характер.
Сравнително най-широко значение има понятието човек. С него се
определя онзи биологически вид, който е достигнал най-високо развитие
благодарение на труда и обществения начин на живот. С понятието
индивидуалност се определя онова съчетание на признаци и качества,
които са присъщи на даден човек и с които той се отличава от другите. То
може да се отнесе не само до човека, но и до други организми. Личността
за социалната психология е социалния образ, който индивида приема, за да
изпълни обществените си функции и да изиграе социалната си роля.
Личността е лицето, с което човек се представя пред света. Но това лице
може да бъде разбрано само в отношенията му със социалната
действителност.

2. Психосоциалната теория на Ерик Ериксън за

развитието на личността

Отбелязват се следните ярки приноси на Ериксън:

 изгражда цялостна теория за развитието на личността, акцентът при
която е върху развитието на его-идентичността;
 обръща особено внимание на социокултурния контекст като фактор
за личностно развитие;
 следвайки епигенетичния подход, извежда и анализира осем
последователни стадия в личностното развитие, всеки от които е
свързан с криза, задача за постигане и резултат. Това са: базисно
доверие/ базисно недоверие; автономия/ срам и съмнение;
инициативност/ вина; трудолюбие/ непълноценност; его-
идентичност/ ролево смесване; интимност/ изолация; продуктивност/
инертност, застой; его-интеграция/ отчаяние.
Ериксън е сред малкото изследователи, които описват целия жизнен
цикъл - от раждането до смъртта. Изследва психосоциалното развитие на
изтъкнати личности - Ганди и Лютер.
Концептуална основа на теорията за личностно развитие на Е.
Ериксън е епигенетичният принцип, според който след раждането
индивидът преминава през последователни етапи в развитието си. Те са
обективни (през тях минават всички); последователни (последователност,
която не се нарушава); всеки етап е с най-подходящ, критичен период за
поява в хода на личностното развитие. Преминаването към всеки следващ
етап зависи от готовността на индивида за новата крачка.
Всеки етап е обвързан с базов конфликт, след решаването на който
индивидът излиза по-зрял, адаптивен, витален (жизнен), с развита
идентичност. Последователността на етапите при промяната се определя
от вътрешни закони на развитието. Те обаче действат адекватно само при
подходяща среда, създадена от близките. Така развитието на личността се
определя от неделимото взаимодействие между възникваща вътрешна
способност и посрещаща я от обкръжаващите близки хора и институции
адекватна реакция.
Ериксън подчертава ранимостта на психиката в онази сфера, която в
момента е в центъра на развитието. Така в първия етап детето е особено
ранимо в областта, свързана с доверието към близките, във втората - в
сферата на автономността, в третата - със създадените условия за проява на
инициативност и пр.
Кое дава основание да се използва терминът „криза” за всеки
основен етап в развитието? Смяната в посоката на психичната енергия,
ранимостта в съответната сфера, променящата се перспектива на
развитието, разширяващите се възможности като източник на творчески
сили - всички тези особености водят до своеобразна криза (дават
основание да се използва терминът „криза”) - но не криза като „заплаха от
катастрофа, а повратна точка, критичен период на увеличена нараняемост
и засилени възможности, а следователно и онтогенетичен източник на
творческа сила или маладаптация”.
Ериксън особено подчертава важността на връзката със средата:
„Отношенията между развиващата се личност и средата са живи и
динамични, за да стимулират развитието, те трябва да са гъвкави и
способни за „бързо реагиране”. До вчера детето плаче, когато изпусне
майка си от погледа, днес се стреми към независимост - наистина
интелигентност и гъвкавост е нужна, за да могат близките адекватно да
стимулират новите завоевания на развитието.”
Ериксън (за разлика от Фройд) е оптимистично настроен за
личностното развитие - допусканите грешки в развитието могат да бъдат
преодолявани в хода на целия живот - смята той. Всеки нов етап се
съгражда върху основата на постигнатото от предишните етапи. Ако някои
от тях са преминали недостатъчно добре, в смисъл съответният за тях
компонент е развит недостатъчно, или с изкривена посока, ако конфликтът
не е решен позитивно, пасивите се поемат от следващите етапи и имат
шанс да бъдат решени, но затормозяват ефективното протичане на
развитието.
Разположението на стадиите във времето е представено в следната
таблица:

Стадий Възраст Психосоциална криза Силна страна

1. Орално- Раждане - Базисно доверие – Надежда

сензорен 1 година базисно недоверие

2. Мускулно- 1-3 г. Автономност – срам и Сила на волята

анална съмнение

3. 3-6 г. Инициативност – вина Цел

Локомоторно-
генитална

4. Латентна 6-12 г. Трудолюбие – Компетентност

непълноценност

5. Юношеска 12-19 г. Его-идентичност – Вярност

ролево смесване

6. Ранна 20-25 г. Интимност – изолация Любов

зрелост

7. Средна 26-64 г. Продуктивност – застой Грижа

зрелост

8. Късна 65 г. - Его-интеграция – Мъдрост

зрелост смърт отчаяние

Младенчеството се простира от раждането до около 1-годишна

възраст. Напълно безпомощното бебе зависи изцяло от грижите на майка
си - от нея идва храната, топлината, грижата, безопасността.
Фундаменталното чувство, от което се нуждае то, е увереност, че когато е
гладно, ще му се даде храна, когато му е студено - топлина, внимание
(базисно доверие).
Ериксън нарича базисното доверие „крайъгълен камък” на виталната
личност с основна значимост за душевното здраве през всички периоди на
човешкия живот. Чрез доверието, изграждано между детето и майката през
първата година от живота, се полагат основите на общуването, любовта,
взаимността, присъствието на близките в живота ни по-нататък.
Вторият етап в развитието на его-идентичността обхваща периода
между една и три години. Детето, изградило чувство на доверие към света
и увереност, че средата е благоразположена, минава към следващата задача
- да изгради у себе си чувство за самостоятелност и автономност.
Това, което се съгради като базово чувство за автономност в тази
възраст, в зрелостта ще се проявява като „смелостта да бъдеш независим
индивид, който може да избира и ръководи своето собствено бъдеще”,
отбелязва Ериксън.
Постигането на чувство за автономност е сложен постепенен процес,
свързан с развитие на способността да се вербализират желанията (а това
значи и да се осмислят, осъзнават), да се дава по-близка до реалността
преценка за нещата, логически последователно да се координират модели
за действие и пр. Детето се учи да овладява и канализира мощните си
импулсивни желания. Следвайки Фройд, а и някои културни норми,
определящи амбициите на родителите от западната цивилизация, авторът
определя като централен процес в тази битка овладяването от детето на
процеса по изпразването на отделителните органи. „Развива се обща
способност (всъщност много силна потребност) за да редува волевото
задържане и изхвърляне и най-общо, за да държи здраво и да изхвърля по
собствена воля това, което е било задържано”.
Третия етап от развитието на его-идентичността Ериксън свързва с
„изпробването” на поведенческите модели, на ролите, които детето трябва
да поема като зрял човек. Но основното новообразувание, което се
проявява и развива, е инициативността.
Особено важни са следните акценти: развитието на способност за
инициатива (авторът нарича това „освобождаване на детската
инициатива”); осъзнаването на важността на целеполагането в задачите на
възрастните за справяне със задачите и „реалистично чувство за цел”; тези
две характеристики като предпоставки за осъществяване на собствените
способности; и накрая - важността на процеса на „игра на бъдеще” -
проиграване на желаното бъдеще като реалност тук и сега в играта.
Четвъртият период обхваща възрастта между 6-12 г. Като най-
важна особеност в тази възраст Ериксън определя стремежа на детето „да
учи бързо и жадно”. На тази възраст то с удоволствие: поема задължения;
учи се на дисциплина; усвоява технологии на „правене” на неща; прави
нещата синхронно; взаимодейства с другите, настроено е да споделя
съвместна работа; конструира и планира; наблюдава и имитира работата на
другите - особено тази, която е интересна и разбираема за него;
способностите и инициативата му растат.
С една дума, детето усвоява способността да бъде деятел, да
съзидава.
Ериксън определя този етап от развитието като най-решителният
етап в социално отношение, защото изгражда чувството за технологичния
етнос на културата. Той подчертава, че за училищното образование е
важно да успее да предаде на децата конфигурацията от култура и основни
за преобладаващата технология операции, в комбинация с подкрепа у
всяко дете на чувство за компетентност, т.е. свободното упражняване на
ловкост и интелигентност в изпълнението на сериозни задачи,
незатруднявани от детското чувство за малоценност.
Следващият период - юношеството, обхваща възрастта между 12-18
г. Поведението на юношата става толкова очевидно различно от другите
периоди, че се говори за специфичен начин на живот през пубертета, за
юношеска субкултура.
 Основният личностен процес, свързан с егоидентичността, е
преосмисляне на придобивките в идентичността до този момент, „справяне
с останките на отрицателната идентичност”, поставяне на нови акценти,
интегрирането им в цялостен Аз, постигане на ново чувство за
континуитет и тъждественост, в което да намерят място и проявленията на
новообразуванието половата зрялост. Конфликта за този период Ериксън
извежда от противоречията вътре в его-идентичността.
Деленето на наши и чужди (футболни отбори, банди, етнически
идентичности и пр.) също е свързано с усилието юношата да дефинира
ясно своята идентичност – различна от тази на другите. Доколкото
постигането на интеграция на Аз-а, избистряне на его-идентичността е
основната задача за периода, логично е кризата да бъде свързана със
смущения в този процес – т.нар. ролево смесване.
В пубертета юношата се вълнува кой е той и какъв иска и какъв може
да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го
виждат те и накрая – има ли разминаване между представата му за себе си
и мнението на околните за него.
Основна задача следващия период в развитието на его-идентичността
(възрастта 20 - 25 г.) е развитие на способността за интимност. Ериксън
разглежда интимността в по-широк смисъл – „като истинска и взаимна
психосоциална интимност с друг човек, било то приятелство, еротичен
контакт или съвместно вдъхновение”.
Противоположното на интимността в този период е изолацията.
Ериксън я разглежда през призмата на идентичността като
„неспособността да се поеме риск със собствента идентичност чрез
споделена истинска интимност”.
Интимността е начин да доразвием своята идентичност и й придадем
пълнота и завършеност. Това, което печели идентичността в този период,
казано в едно изречение от Ериксън, е "Ние сме това, което обичаме".
Генеративността е основният термин, с който Ериксън определя
същността на жизнения етап между 26 - 64 г. Това е преди всичко грижа за
следващото поколение, но може да включва и други форми на
алтруистични грижи и творчество, заместващи родителския инстинкт. Ако
обаче човек не е развил способността си за интимност в предходния етап и
регресира до форми на псевдоинтимност, е възможно той да изпадне в
състояние на стагнация, скука и междуличностно обедняване. Индивидите
тогава често започват да се самонаграждават, сякаш са своето собствено
(или чуждо) единствено дете.
Последният стадий от его-идентичността се простира след 65
годишна възраст. Ериксън смята, че това е периодът, чийто позитивен
смисъл е свързан с интегриране на всички придобивки, получени от
досегашните етапи. То се изразява в няколко основни неща: увереност на
егото в склонността си към ред и смисъл; емоционална интеграция, вярна
на образите от миналото; приемане на своя живот като нещо, което е
единствено подходящото за него, приемане своя стил на живот; любов към
собствените родители – такива, каквито са били; разбиране, че собственият
живот е въпрос на собствена отговорност.
Интегрирането на плодовете от предходните етапи обикновено
„навестява” хората, генерирали неща и идеи, преживели живота си
смислено, с грижа за деца и близки. Възрастните, за които животът е
поредица от празни години, грешки и изпуснати шансове, е по-вероятно да
се чувстват отвратени или отчаяни. „Отчаянието изразява чувството, че
времето е кратко, прекалено кратко, за да се опита човек да започна друг
живот и да експериментира с алтернативни пътища към интегритета”.
Положителното качество, развивано в тези години, е мъдростта –
резултат от натрупано познание, зряла преценка и разбиране.
Обобщен израз на кризата в този последен етап дава следната
формулировка: „Аз съм това, което оцелее от мен”.

3. Други концепции за идентичността

Други автори, които представят проблема за човешката идентичност

и нейните кризи през жизнения цикъл са:
 Гордън Олпорт, който представя седем фази на развитие, които се
разгръщат от младенчеството до юношеството:
1) Телесен Аз - Олпорт го нарича „доживотна опора на нашето
самосъзнание”, въпреки че е все още далеч от цялостния Аз на
човека.;
2) Аз-идентичност - Във втората фаза от развитието се появява
чувството за Аз – идентичност. Детето започва да съзнава
непрестанната си идентичност като отделен човек. То научава своето
име, разбира, че отражението в огледалото днес е на същия човек,
който е видяло вчера, и вярва, че чувството за „мен” продължава
независимо от променящите се обстоятелства. Олпорт смята, че най-
важният аспект на Аз-идентичността е името на човека. То става
символ на човешкото съществуване, идентифициращо Аза на човека
и разграничаващо го от всички други Азове на света.
3) Самооценка – отнася се до чувството на гордост у детето в резултат
от научаването само да върши нещата. Олпорт смята, че това е
критична фаза в развитието: ако родителите фрустрират детската
потребност да изследва, появяващото се чувство за самооценка може
да бъде нарушено и в резултат могат да възникнат чувства на
унижение и гняв. Централна за появата на самооценката е детската
потребност от автономия. Тя се проявява чрез негативното
поведение на около две годишна възраст. По – късно, на 6 или 7
 години, самооценката вече се определя по – скоро чрез
съревнованието с връстниците.
4) Разширяване на Аз-а – около 4 годишна възраст. Това е началото
на човешката способност да се разширява собственото Аз толкова
много, че да включва не само неща, но и абстракции, ценности и
убеждения.
5) Аз-образ – отнася се до това как детето гледа на себе си, мнението,
което то има за себе си. Този образ /или серия от образи/ се развива
от взаимодействието между родителите и детето. Чрез научаването
на родителските очаквания детето развива основата на чувството за
морална отговорност и за формулиране на цели и намерения.
6) Рационален Аз - След като детето започне училище, се появява
рационалният Аз. Научават се нови правила и очаквания от
учителите и съучениците и нещо още по-важно: предоставят се
интелектуални дейности и предизвикателства. Детето научава, че
може да решава проблеми, като използва логиката и рационалните
процеси.
7) Стремеж към идентичност – това е изключително критичен период.
Човек се ангажира в подновено търсене на Аз – идентичност, която е
съвсем различна от тази на две годишна възраст. Юношата
експериментира различни маски и роли, проверява Аз-образа си,
опитвайки се да намери личността на възрастния. Най-важният
аспект на това търсене на идентичност е определянето на жизнената
цел. Значението на този стремеж е в това, че за първи път човек е
загрижен за бъдещето, за дългосрочните цели и мечти
 Карл Роджърс – според него В процеса на израстване на детето
започва да се развива Азът. Същевременно ударението при актуализацията
се измества от физиологичното към психичното. Роджърс не определя ясно
кога се осъществява тази трансформация, но оставаме с впечатлението, че
тя започва в детството и завършва в късното юношество. След като Азът се
появи, започва да действа тенденцията към себеактуализация. Този
продължаващ цял живот процес е най – важната цел в живота на човека.
Себеактуализацията е процесът на ставане на себе си, на развитие на
собствените уникални психични характеристики и възможности. Роджърс
вярва, че хората имат вродена необходимост да създават и че най-важният
творчески продукт е собственото Аз – цел, постигана много по-често от
здравите личности, отколкото от психично болните хора. Конкретните
начини за развитие на Аза и дали той ще се окаже здрав или не, зависят от
любовта, която детето получава в ранното си детство. По времето, когато
Азът започва да се развива, детето се научава да има нужда от любов.
Роджърс нарича тази потребност положително отношение. Основната
предпоставка за появата на здравата личност е получаването на безусловно
положително отношение в ранното детство.