Психично развитие

Идеята за психичното развитие не е приоритет на новото време. Както посочва О.

Карлхайнц наченки на тази идея се срещат още в античността, при Хераклит (Речник по
психология, 1987). В продължение на векове мисълта, че психиката и психичните явления не
представляват “застинала лава”, а се развиват и променят, както в исторически, така и в
индивидуален план си пробива път в науката. Постиженията на класическата немска
философия и откритията в областта на биологията през ХIX век дават силен тласък на тази
идея. В началото на ХХ век в резултат на многобройните теоретични и експериментални
научни изследвания се стига до подробен анализ на процесите на развитие на психиката.
Получените данни са обобщени и интерпретирани от най-различни позиции. Така се формират
и различни, взаимно противоречащи си теории за психическото развитие (пак там).
В най-общ философски смисъл развитието се определя като процес на движение
(изменение) от нисше (просто) към висше (сложно). Характерна черта на развитието е
изчезване на старото и възникване на новото. Развитието на неживия и живия свят, на
човешкото общество и на познанието се подчинява на общите закони на диалектиката.
Развитието е иманентен процес, което означава, че движението от нисше към висше възниква,
защото в нисшето, в скрит вид се съдържат тенденциите, които водят към висшето. Висшето –
това е развито нисше.
Развитието се характеризира с качествени изменения, с появата на новообразувания,
нови механизми, нови процеси, нови структури. Х. Вернер, Л. С. Виготски и други психолози
описват основните признаци на развитието. Най-важните сред тях са: диференциация,
разделение на единни в миналото елементи; появата на нови страни, на нови елементи в самото
развитие; преустройване на връзките между страните на обекта. Съществуват много различни
типове развитие. Съвременната психология трябва да открие това място, което заема
психичното развитие на детето сред тях, т.е. да определи спецификата на психичното развитие,
по която то се различава от другите процеси на развитие. Л. С. Виготски различава
преформирани и непреформирани типове на развитие (Виготски, 1983). Преформираният тип
развитие е такова развитие, при което в самото начало са зададени, закрепени тези стадии, през
които ще премине организмът (явлението), фиксиран е и крайният резултат, до който явлението
ще стигне. Всичко е дадено от самото начало (напр. ембрионалното развитие).
Непреформираният тип развитие е най-разпространен на нашата планета. Към него се
отнасят развитието на обществото, процесите на биологическата еволюция, а също и процесите
на психичното развитие. Този път на развитие не е предопределен предварително. Хората от
различните исторически епохи и култури се развиват различно и достигат различни нива на
развитие. С раждането на детето не са дадени тези стадии, през които то трябва да премине, не
е даден и крайният резултат, който то трябва да достигне. Психичното развитие е
непреформиран тип развитие, но то е особен процес – процес, който е детерминиран от
формата на практическата и теоретичната дейност, която се осъществява на дадено ниво от
развитието на обществото. Човешкото развитие не е дадено, а в определена степен е зададено;
то се осъществява по определен образец, характерен за конкретната историческа епоха
(общество).
Развитието на психиката се определя като процес на последователно и прогресивно,
като цяло необратимо, изменение на психиката на живите същества (Речник по психология,
1987). Различават се главно три големи групи последователно настъпващи изменения, които са
взаимно свързани и взаимно обусловени: филогенеза, онтогенеза и актуалгенеза. Под
филогенетично развитие на психиката се разбира процес на изменение на психиката в резултат
на еволюцията. Онтогенеза на психиката означава нейното развитие от раждането до края на
живота на човека или животното. Актуалгенезата се свързва с психично развитие, което се
осъществява в сравнително кратък период от време, в процеса на психичната регулация на
дейността. Всяка актуалгенеза се извършва на основата на определено равнище на развитие в
онтогенезата, а всяка онтогенеза от своя страна - на базата на определено равнище на развитие
във филогенезата (пак там).
Съществува комплекс от обективни предпоставки, от които зависи наличието и
развитието на психиката – това са условията за психичното развитие. Почти никоя от
съществуващите психологически теории не ги оспорва, независимо че дава превес на едни и
игнорира други. Тук се отнасят:
 политическите и икономическите условия (материални, политически и социални
условия за живот в конкретна историческа епоха);
 специалните условия (условията на живот в групата, в която се развива конкретният
индивид);
 съвкупността от педагогически въздействия;
 природните условия;
 структурата и начините на функциониране на човешкия организъм и преди всичко -
на неговата централна нервна система, които в началото на онтогенезата не са
изцяло изградени. Самите те преминават през процес на развитие, който се нарича
съзряване;
 като независима основа за психичното развитие се определят биологичните условия
(заложбите). Те са предпоставка за развитието на психичните особености в
различните индивиди, но не определят посоката и качеството на развитие на тези
особености.
Условията детерминират психичното развитие само опосредствено. Те стават значими
за него (развитието) единствено чрез активната дейност на субекта.
Научното изследване на проблема за психичното развитие се отнася към края на ХІХ
век и началото на ХХ в. (Крайг, 2002, с. 15). Допуска се, че развитието на човека е продукт от
действието на много фактори – вътрешни (природни) подбуди и външни въздействия,
биологично и културно влияние. Процесът на човешкото развитие е силно повлиян от околната
среда, но едновременно с това е неповторим и уникален, защото винаги се отнася до
развитието на конкретния субект.
Да се изследва човешкото развитие означава да се изследва човешкия организъм през
всички възрастови периоди и на всички стадии, като се отчитат биологичните,
антропологичните, социологичните и психичните фактори, които оказват влияние върху
развитието (Крайг, 2002). Особено внимание трябва да се отдели и на човешките
взаимоотношения, защото те стоят в основата на човешкото знание за себе си и за света.
Поради това като условия за развитието Г. Крайг посочва съвместното влияние на биологични,
психични, социални, исторически и еволюционни фактори (Крайг, 2002, с. 15). Терминът
„развитие” според него посочва измененията, които се извършват във времето със строежа на
тялото, мисленето или поведението на човека. Те се случват в резултат на едновременното
протичане на биологичните процеси в организма и въздействията на средата. Тези изменения
имат прогресивен характер, натрупват се и водят до по-сложна организация на организма и до
по-сложни негови функции (пак там, с. 15-16). Някои от процесите на развитието имат
предимно биологичен характер (напр. пренаталният растеж на плода), а други се осъществяват
под влияние на средата. Човешкото развитие предполага взаимодействие на биологичното и
социалното начало. Самата социална среда е многообразна и многопластова и включва
множество елементи, които си влияят взаимно и чрез това влияние насочват човешкото
развитие (напр. семейство, училище, работа).
Развитието през детството и през юношеството е частен аспект на човешкото развитие
(пак там, с. 16). Учените, които работят в тази научна област се стремят да открият и обяснят
връзките и взаимните зависимости между хронологичната (календарната) възраст на децата и
някои важни промени, които се наблюдават в тяхното поведение. По-точно те се стремят да
направят „времеви график” на появата на конкретни форми на поведение в живота на децата.
Това би позволило да се прави сравнителен анализ на развитието на деца, които принадлежат
към различни социални или културни групи. Г. Крайг посочва, че психолозите се стремят да
установят приблизителни „възрастови норми” на формиране на компетентностите на децата в
различни области от техния живот (пак там, с. 17). Тези области са:
 физическо развитие;
 когнитивно развитие;
 психосоциално развитие.
Физическото развитие включва растежа и промените, които настъпват в тялото на
човека, изменението на скелетно мускулния строеж, промените на мозъка и сетивните органи,
както и на теглото и функциите на жлезите с вътрешна секреция.
Когнитивното развитие се отнася до развитието на психичните процеси, които
реализират мисленето и решаването на проблемите. Това са: възприятие, памет, разсъждения,
творческо въображение и реч.
Психосоциалната област на развитие включва формирането и развитието на личността
и междуличностните отношения. Те са взаимно свързани и обхващат измененията в
съдържанието на Аз-концепцията, емоциите и чувствата, в моделите на поведение и
социалните навици. Централни понятия чрез които се описва психосоциалното развитие са
научаване и социализация.

Теории за психичното развитие

Според О. Карлхайнц това, което отличава различните теории за психичното развитие
една от друга, е отношението им преди всичко към условията за развитие, а след това и към
причините за развитие и начина на протичане на развитието (Речник по психология, 1987).
Обикновено кондиционалните теории (те се занимават с анализа и оценката на
условията за психичното развитие) се обединяват в четири големи групи (пак там).
Ендогенните теории разглеждат психичното развитие предимно в зависимост от вътрешни,
биологически фактори. Акцентира се главно върху наследствеността и вродените заложби,
които програмират и предопределят психичното развитие на индивида. Факторите на средата
имат в най-добрия случай само подкрепяща и отключваща психичното развитие роля, а самото
развитие често се свежда до растеж и съзряване (преформизъм, биологизъм, нативизъм).
Екзогенните теории надценяват влиянието на факторите на средата и изчерпват
развитието на индивида с възпитание. От всеки индивид, който при своето раждане е “табула
раза” (чиста дъска) чрез дресура, привикване, обучение и възпитание може да се направи
всичко. Абсолютизирането на обществените условия като фактор, който детерминира
психичното развитие, довежда до създаването на “крайна теория на средата” (емпиризъм,
социологизъм, бихевиоризъм). Съвременните концепции за развитието, основани на теориите
на учене и теориите за социализацията, предлагат по-умерени възгледи, свеждайки развитието
до социалното учене.
Опит за компромис между ендогенните и екзогенните течения са теориите за
конвергенцията на двата фактора – наследственост и среда. В. Щерн развива тезата за двата
фактора, съгласно която психичното развитие е резултат от конвергенцията (взаимодействието)
между “унаследяването” и “придобиването”. Все пак превес в тези теории има ендогенната
окраска, а заобикалящата среда има само допълващо значение: средата трябва да реализира
това, което вече е експонирано в заложбите.
Четвъртата голяма група кондиционални теории за психичното развитие са диалектико-
материалистическите теории. В тяхната основа е залегнала марксистката концепция за
развитието. Тя застъпва едно последователно диалектическо учение за детерминацията на
психичното развитие. Психиката на човека не се развива в резултат на въздействащи върху
него и независими от него условия; човекът не се третира като пасивен обект. Човекът и
неговата психика по-скоро се развиват в активното и действено съприкосновение с вътрешните
и особено външните условия на неговото съществуване, в диалектическото единство между
“интериоризация” и “екстериоризация”.
Интериоризацията представлява процес на изграждане и формиране на психичната
дейност на човека, възникване и развитие на психичните функции и структури в процеса на
практическата и предметната дейност.тя е едната страна на основния механизъм на
възникване и развитие на съзнанието (Речник по психология, 1989).
Екстериоризацията е другата страна на този механизъм. тя представлява изява на
психични компоненти във външната, практическа, предметна дейност. Продукт на
екстериоризацията са материални и идеални обекти, социални отношения и поведенчески
форми (пак там).
Различните условия придобиват своята значимост не пряко, а опосредствено, чрез
дейността на индивида. Именно тя, дейността, се разглежда като условие за развитието на
психиката.
Втората голяма група теории, наречени каузални теории, акцентира върху причините
за развитието (Речник по психология, 1987). Една част от тях, метафизично-механистичните,
откъсват причините за развитието от реалните условия за живот и приемат, че индивидът
постоянно се стимулира за развитие чрез “вселените” в самия него инстанции или
целенасочени тенденции за разгръщане. В някои случаи причините за развитието се
отъждествяват чисто механистически с условията на развитието (външни и вътрешни) и те
(условията) се представят като непосредствени стимули за развитието (напр. ортодоксалният
бихевиоризъм). Към каузалните теории се отнася и теорията за равновесието, която в известна
степен се приближава до научния отговор на въпроса за произхода на движението и
активността на развитието. Тя се основава на факта, че живите организми имат тенденцията и
свойството да поддържат в определени граници постоянна своята вътрешна среда: организмът
реагира саморегулативно на дразнители, като възстановява равновесието си. По своята същност
тази теория е диалектическа, но тя обхваща само едно от взаимодействията между индивида и
околната среда – приспособяването.
Теорията за спонтанността (също каузална) отъждествява саморазвитието със
спонтанното развитие на потребностите, желанията и интересите на децата. В резултат на това
обучението се превръща в случайна и в известен смисъл напразна дейност (педагогика по
волята на детето).
Съществува и една голяма група теории, които са свързани с анализ и
интерпретация на хода на развитието (Речник по психология, 1987). Те се различават
помежду си главно по това дали разглеждат развитието като непрекъснат или прекъснат
процес. За теориите, които разглеждат развитието като растеж, то (развитието) представлява
постоянно нарастване и има следната типична форма: в началото на развитието се наблюдава
повече или по-малко ускорено нарастване, което все повече се забавя в хода на развитието.
След достигането на определен връх кривата на развитието показва тенденция към спадане. В
повечето случаи се приема, че съществува синхрон между физическото и психичното развитие
и по този начин често се стига до идеята за психофизичната идентичност. Съвременните
бихейвиористични концепции, ориентирани към теорията на ученето, се опират именно на този
модел за развитието и обръщат внимание предимно на количествените изменения в
поведението и преживяванията.
Теориите, които разглеждат развитието като поредица от степени и фази, допускат, че
развитието протича прекъснато. Като пространствен модел на теорията за степените на
развитието служи представата за стълбата. Допуска се, че развитието следва последователни
периоди, като всеки следващ по необходимост се изгражда на основата на предходните и
задължително представлява ново, по-висше качество на поведение (психика). Подобни са
теорията за развитието на сексуалността на З. Фройд и теорията за развитието на
интелигентността на Ж. Пиаже. Пространственият модел на “фазовите теории” е спиралата.
Развитието се разглежда като постоянно циклично повтарящо се редуване на две фази, всяка от
които последователно се представя на по-висше равнище.
Основният проблем на всички теории, които разглеждат хода на психическото развитие
в онтогенезата е, че им липсва критерий, обективно и теоретично обоснован, за отделяне на
новото качество, което ще направи възможно характеризирането на същността и
разграничаването на отделните степени на развитие.

1.3.1. Психодинамични концепции

Това направление в психологията е популяризирано от Зигмунд Фройд. Според
представителите на това направление човешкото поведение се ръководи от скрити, несъзнавани
импулси, свързани със сексуални и агресивни влечения. Тези импулси са егоистични по своята
природа и са помогнали на човека да се възпроизвежда, и да се съревновава с другите през
хилядолетната история на неговото развитие. В същото време те са дълбоко несъвместими със
съвременния начин на живот и правилата, по които се осъществява съвместното съжителство
на хората. Поради това възрастните, като носители на закона и морала на обществото потискат
импулсите и техните прояви у младото поколение. Създава се противоречие, което може да
доведе до емоционално разстройство в зряла възраст, чиито корени не се осъзнават и чието
лечение изисква разкриване на потисканите в детството импулси. З. Фройд разработва такъв
метод за лечение, наречен от него психоанализа. Често психодинамичната перспектива се
определя и като психоаналитична.
1.3. Теории за психичното развитие
Според О. Карлхайнц това, което отличава различните теории за психичното развитие
една от друга, е отношението им преди всичко към условията за развитие, а след това и към
причините за развитие и начина на протичане на развитието (Речник по психология, 1987).
Обикновено кондиционалните теории (те се занимават с анализа и оценката на
условията за психичното развитие) се обединяват в четири големи групи (пак там).
Ендогенните теории разглеждат психичното развитие предимно в зависимост от вътрешни,
биологически фактори. Акцентира се главно върху наследствеността и вродените заложби,
които програмират и предопределят психичното развитие на индивида. Факторите на средата
имат в най-добрия случай само подкрепяща и отключваща психичното развитие роля, а самото
развитие често се свежда до растеж и съзряване (преформизъм, биологизъм, нативизъм).
Екзогенните теории надценяват влиянието на факторите на средата и изчерпват
развитието на индивида с възпитание. От всеки индивид, който при своето раждане е “табула
раза” (чиста дъска) чрез дресура, привикване, обучение и възпитание може да се направи
всичко. Абсолютизирането на обществените условия като фактор, който детерминира
психичното развитие, довежда до създаването на “крайна теория на средата” (емпиризъм,
социологизъм, бихевиоризъм). Съвременните концепции за развитието, основани на теориите
на учене и теориите за социализацията, предлагат по-умерени възгледи, свеждайки развитието
до социалното учене.
Опит за компромис между ендогенните и екзогенните течения са теориите за
конвергенцията на двата фактора – наследственост и среда. В. Щерн развива тезата за двата
фактора, съгласно която психичното развитие е резултат от конвергенцията (взаимодействието)
между “унаследяването” и “придобиването”. Все пак превес в тези теории има ендогенната
окраска, а заобикалящата среда има само допълващо значение: средата трябва да реализира
това, което вече е експонирано в заложбите.
Четвъртата голяма група кондиционални теории за психичното развитие са диалектико-
материалистическите теории. В тяхната основа е залегнала марксистката концепция за
развитието. Тя застъпва едно последователно диалектическо учение за детерминацията на
психичното развитие. Психиката на човека не се развива в резултат на въздействащи върху
него и независими от него условия; човекът не се третира като пасивен обект. Човекът и
неговата психика по-скоро се развиват в активното и действено съприкосновение с вътрешните
и особено външните условия на неговото съществуване, в диалектическото единство между
“интериоризация” и “екстериоризация”.
Интериоризацията представлява процес на изграждане и формиране на психичната
дейност на човека, възникване и развитие на психичните функции и структури в процеса на
практическата и предметната дейност.тя е едната страна на основния механизъм на
възникване и развитие на съзнанието (Речник по психология, 1989).
Екстериоризацията е другата страна на този механизъм. тя представлява изява на
психични компоненти във външната, практическа, предметна дейност. Продукт на
екстериоризацията са материални и идеални обекти, социални отношения и поведенчески
форми (пак там).
Различните условия придобиват своята значимост не пряко, а опосредствено, чрез
дейността на индивида. Именно тя, дейността, се разглежда като условие за развитието на
психиката.
Втората голяма група теории, наречени каузални теории, акцентира върху причините
за развитието (Речник по психология, 1987). Една част от тях, метафизично-механистичните,
откъсват причините за развитието от реалните условия за живот и приемат, че индивидът
постоянно се стимулира за развитие чрез “вселените” в самия него инстанции или
целенасочени тенденции за разгръщане. В някои случаи причините за развитието се
отъждествяват чисто механистически с условията на развитието (външни и вътрешни) и те
(условията) се представят като непосредствени стимули за развитието (напр. ортодоксалният
бихевиоризъм). Към каузалните теории се отнася и теорията за равновесието, която в известна
степен се приближава до научния отговор на въпроса за произхода на движението и
активността на развитието. Тя се основава на факта, че живите организми имат тенденцията и
свойството да поддържат в определени граници постоянна своята вътрешна среда: организмът
реагира саморегулативно на дразнители, като възстановява равновесието си. По своята същност
тази теория е диалектическа, но тя обхваща само едно от взаимодействията между индивида и
околната среда – приспособяването.
Теорията за спонтанността (също каузална) отъждествява саморазвитието със
спонтанното развитие на потребностите, желанията и интересите на децата. В резултат на това
обучението се превръща в случайна и в известен смисъл напразна дейност (педагогика по
волята на детето).
Съществува и една голяма група теории, които са свързани с анализ и
интерпретация на хода на развитието (Речник по психология, 1987). Те се различават
помежду си главно по това дали разглеждат развитието като непрекъснат или прекъснат
процес. За теориите, които разглеждат развитието като растеж, то (развитието) представлява
постоянно нарастване и има следната типична форма: в началото на развитието се наблюдава
повече или по-малко ускорено нарастване, което все повече се забавя в хода на развитието.
След достигането на определен връх кривата на развитието показва тенденция към спадане. В
повечето случаи се приема, че съществува синхрон между физическото и психичното развитие
и по този начин често се стига до идеята за психофизичната идентичност. Съвременните
бихейвиористични концепции, ориентирани към теорията на ученето, се опират именно на този
модел за развитието и обръщат внимание предимно на количествените изменения в
поведението и преживяванията.
Теориите, които разглеждат развитието като поредица от степени и фази, допускат, че
развитието протича прекъснато. Като пространствен модел на теорията за степените на
развитието служи представата за стълбата. Допуска се, че развитието следва последователни
периоди, като всеки следващ по необходимост се изгражда на основата на предходните и
задължително представлява ново, по-висше качество на поведение (психика). Подобни са
теорията за развитието на сексуалността на З. Фройд и теорията за развитието на
интелигентността на Ж. Пиаже. Пространственият модел на “фазовите теории” е спиралата.
Развитието се разглежда като постоянно циклично повтарящо се редуване на две фази, всяка от
които последователно се представя на по-висше равнище.
Основният проблем на всички теории, които разглеждат хода на психическото развитие
в онтогенезата е, че им липсва критерий, обективно и теоретично обоснован, за отделяне на
новото качество, което ще направи възможно характеризирането на същността и
разграничаването на отделните степени на развитие.

1.3.1. Психодинамични концепции

Това направление в психологията е популяризирано от Зигмунд Фройд. Според
представителите на това направление човешкото поведение се ръководи от скрити, несъзнавани
импулси, свързани със сексуални и агресивни влечения. Тези импулси са егоистични по своята
природа и са помогнали на човека да се възпроизвежда, и да се съревновава с другите през
хилядолетната история на неговото развитие. В същото време те са дълбоко несъвместими със
съвременния начин на живот и правилата, по които се осъществява съвместното съжителство
на хората. Поради това възрастните, като носители на закона и морала на обществото потискат
импулсите и техните прояви у младото поколение. Създава се противоречие, което може да
доведе до емоционално разстройство в зряла възраст, чиито корени не се осъзнават и чието
лечение изисква разкриване на потисканите в детството импулси. З. Фройд разработва такъв
метод за лечение, наречен от него психоанализа. Често психодинамичната перспектива се
определя и като психоаналитична.
1.3. Теории за психичното развитие
Според О. Карлхайнц това, което отличава различните теории за психичното развитие
една от друга, е отношението им преди всичко към условията за развитие, а след това и към
причините за развитие и начина на протичане на развитието (Речник по психология, 1987).
Обикновено кондиционалните теории (те се занимават с анализа и оценката на
условията за психичното развитие) се обединяват в четири големи групи (пак там).
Ендогенните теории разглеждат психичното развитие предимно в зависимост от вътрешни,
биологически фактори. Акцентира се главно върху наследствеността и вродените заложби,
които програмират и предопределят психичното развитие на индивида. Факторите на средата
имат в най-добрия случай само подкрепяща и отключваща психичното развитие роля, а самото
развитие често се свежда до растеж и съзряване (преформизъм, биологизъм, нативизъм).
Екзогенните теории надценяват влиянието на факторите на средата и изчерпват
развитието на индивида с възпитание. От всеки индивид, който при своето раждане е “табула
раза” (чиста дъска) чрез дресура, привикване, обучение и възпитание може да се направи
всичко. Абсолютизирането на обществените условия като фактор, който детерминира
психичното развитие, довежда до създаването на “крайна теория на средата” (емпиризъм,
социологизъм, бихевиоризъм). Съвременните концепции за развитието, основани на теориите
на учене и теориите за социализацията, предлагат по-умерени възгледи, свеждайки развитието
до социалното учене.
Опит за компромис между ендогенните и екзогенните течения са теориите за
конвергенцията на двата фактора – наследственост и среда. В. Щерн развива тезата за двата
фактора, съгласно която психичното развитие е резултат от конвергенцията (взаимодействието)
между “унаследяването” и “придобиването”. Все пак превес в тези теории има ендогенната
окраска, а заобикалящата среда има само допълващо значение: средата трябва да реализира
това, което вече е експонирано в заложбите.
Четвъртата голяма група кондиционални теории за психичното развитие са диалектико-
материалистическите теории. В тяхната основа е залегнала марксистката концепция за
развитието. Тя застъпва едно последователно диалектическо учение за детерминацията на
психичното развитие. Психиката на човека не се развива в резултат на въздействащи върху
него и независими от него условия; човекът не се третира като пасивен обект. Човекът и
неговата психика по-скоро се развиват в активното и действено съприкосновение с вътрешните
и особено външните условия на неговото съществуване, в диалектическото единство между
“интериоризация” и “екстериоризация”.
Интериоризацията представлява процес на изграждане и формиране на психичната
дейност на човека, възникване и развитие на психичните функции и структури в процеса на
практическата и предметната дейност.тя е едната страна на основния механизъм на
възникване и развитие на съзнанието (Речник по психология, 1989).
Екстериоризацията е другата страна на този механизъм. тя представлява изява на
психични компоненти във външната, практическа, предметна дейност. Продукт на
екстериоризацията са материални и идеални обекти, социални отношения и поведенчески
форми (пак там).
Различните условия придобиват своята значимост не пряко, а опосредствено, чрез
дейността на индивида. Именно тя, дейността, се разглежда като условие за развитието на
психиката.
Втората голяма група теории, наречени каузални теории, акцентира върху причините
за развитието (Речник по психология, 1987). Една част от тях, метафизично-механистичните,
откъсват причините за развитието от реалните условия за живот и приемат, че индивидът
постоянно се стимулира за развитие чрез “вселените” в самия него инстанции или
целенасочени тенденции за разгръщане. В някои случаи причините за развитието се
отъждествяват чисто механистически с условията на развитието (външни и вътрешни) и те
(условията) се представят като непосредствени стимули за развитието (напр. ортодоксалният
бихевиоризъм). Към каузалните теории се отнася и теорията за равновесието, която в известна
степен се приближава до научния отговор на въпроса за произхода на движението и
активността на развитието. Тя се основава на факта, че живите организми имат тенденцията и
свойството да поддържат в определени граници постоянна своята вътрешна среда: организмът
реагира саморегулативно на дразнители, като възстановява равновесието си. По своята същност
тази теория е диалектическа, но тя обхваща само едно от взаимодействията между индивида и
околната среда – приспособяването.
Теорията за спонтанността (също каузална) отъждествява саморазвитието със
спонтанното развитие на потребностите, желанията и интересите на децата. В резултат на това
обучението се превръща в случайна и в известен смисъл напразна дейност (педагогика по
волята на детето).
Съществува и една голяма група теории, които са свързани с анализ и
интерпретация на хода на развитието (Речник по психология, 1987). Те се различават
помежду си главно по това дали разглеждат развитието като непрекъснат или прекъснат
процес. За теориите, които разглеждат развитието като растеж, то (развитието) представлява
постоянно нарастване и има следната типична форма: в началото на развитието се наблюдава
повече или по-малко ускорено нарастване, което все повече се забавя в хода на развитието.
След достигането на определен връх кривата на развитието показва тенденция към спадане. В
повечето случаи се приема, че съществува синхрон между физическото и психичното развитие
и по този начин често се стига до идеята за психофизичната идентичност. Съвременните
бихейвиористични концепции, ориентирани към теорията на ученето, се опират именно на този
модел за развитието и обръщат внимание предимно на количествените изменения в
поведението и преживяванията.
Теориите, които разглеждат развитието като поредица от степени и фази, допускат, че
развитието протича прекъснато. Като пространствен модел на теорията за степените на
развитието служи представата за стълбата. Допуска се, че развитието следва последователни
периоди, като всеки следващ по необходимост се изгражда на основата на предходните и
задължително представлява ново, по-висше качество на поведение (психика). Подобни са
теорията за развитието на сексуалността на З. Фройд и теорията за развитието на
интелигентността на Ж. Пиаже. Пространственият модел на “фазовите теории” е спиралата.
Развитието се разглежда като постоянно циклично повтарящо се редуване на две фази, всяка от
които последователно се представя на по-висше равнище.
Основният проблем на всички теории, които разглеждат хода на психическото развитие
в онтогенезата е, че им липсва критерий, обективно и теоретично обоснован, за отделяне на
новото качество, което ще направи възможно характеризирането на същността и
разграничаването на отделните степени на развитие.

Литература
Адлер, Ал. Индивидуална психология. С., 1993.
Александров, П. Боби Скинър – човекът отвъд психологията. - Встъпителна студия към “Отвъд
свободата и достойнството”/ Б. Скинър/, С., 1996.
Ананьев, Б.Г. Избранные психологические труды, М., т.1, 1980.
Анциферова, Л. И., М. Г. Ярошевски. Развитие и съвременно състояние на чуждестранната
психология. С., 1979.
Белинская Е.П. Временные аспекты Я - концепции и идентичности / Е.П. Белинская // Мир
психологии. - М., 1999. - №3. - С.141.
Бургов, Пр. Специфика на Аз-концепцията и самооценката в периода на ранна зрялост. – В:
Психология 2011. ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, 2012.
Бърк, Л. Изследване на развитието през жизнения цикъл. С., 2012.
Виготски, Л.С. Собрание сочинения. М., т.4, 1984.
Виготский, Л. С. Собрание сочинений. Т. 3., М., 1983.
Головаха, Е.И., А.А. Кроник, Психологическо время личности. К., 1984.
Джонев, С. Социална психология. Т.2. С., 1996.
Енциклопедия по психология и поведенческа наука, под. ред. на У. Едуард Крейгхед, Чарлз Б.
Немероф.С., 2008
Ериксън, Е. Идентичност. Младост и криза. С., 1996.
Ериксън, Е. Идентичност. Младост и криза. С., 2013.
Зазо, Р., А Валон. Детство. С., 1988
Крайг, Г. Психология развития. СПб., 2002.
Крайг, Г., Д. Бокум, Психология развития. СПб., 2005.
Коев, М. Време. Периодичност. Баналност. Богословски опит върху красотата на битието. С.,
2012.
Маслоу, Е. Мотивация и личност. С., 2001.
Минчев, Б. Психология на човешкото развитието. ВСУ, 2005.
Минчев, Б. Обща психология и психология на развитието С., 2011.
Обухова, Л. Ф. Возрастная психология. М., 1999.
Психологическое время в сруктуре самосъзнания взрослого человека. Сб. «Вестник
Кемеровского Государственного Университета» №2 (22). Кемерово: «Компания ЮНИТИ»,
2005. http://hpsy.ru/public/n2461.htm
Психология человека от рождения до смерти. Под общей редакцией А.А.Реана, СПб., 2002.
Речник по психология (превод от немски) С., 1987.
Сапогова, Е.Е. Психология развитие человека. М., 2005.
Сиймън, Дж., Д. Кенрик. Психология. С., 2000.
Силгиджиян, Х. Е. Ериксън: едно предизвикателство към научните и културни възгледи на
жизнения път на човека.- Встъпителна студия към “Идентичност – младост и криза” /Е.
Ериксън/, С., 1996.
Скинър, Б. Ф. Отвъд свободата и достойнството. С., 1996.
Славин, Р. Педагогическа психология. С., 2004.
Словарь практического психолога. — М.: АСТ, Харвест. С. Ю. Головин. 1999.
Стоева, Т. Азът в психологическата терапия и консултация. С., 2016.
Фройд, З. АЗ и ТО. - В: Отвъд принципа на удоволствието. С., 1992.
Фройд, З. Въвеждане на нарцисизма. - В: Отвъд принципа на удоволствието. С., 1992.
Фройд, З. Въведение в психоанализата. С., 1990.
Фройд, З. Лекция ХХХІ. Разчленениена психологическата личност. Продължение на лекциите
за въведение в психоанализата. - В: Въведение в психоанализата. С., 1993.
Фройд, З. Тълкуване на сънищата. С., 1993.
Фром, Е. Анатомия на човешката деструктивност, С., 2003.
Шаповаленко, И.В. Возрастная психология, М., 2005.
Эльконин,Б.Д. Введение в психологию развития.М., 1995.
Юнг, К. Г. Избрано. Книга първа. С., 1993.
Bandura, A. Social learning theory. 1997.
http://www.razvitie-zhurnal.ru/psikhologiya-lichnosti/psixologicheskij-vozrast-chto-eto-kak-opredelit-
svoj-psixologicheskij-vozrast-i-stat-molozhe.html
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5

Литература
Адлер, Ал. Индивидуална психология. С., 1993.
Александров, П. Боби Скинър – човекът отвъд психологията. - Встъпителна студия към “Отвъд
свободата и достойнството”/ Б. Скинър/, С., 1996.
Ананьев, Б.Г. Избранные психологические труды, М., т.1, 1980.
Анциферова, Л. И., М. Г. Ярошевски. Развитие и съвременно състояние на чуждестранната
психология. С., 1979.
Белинская Е.П. Временные аспекты Я - концепции и идентичности / Е.П. Белинская // Мир
психологии. - М., 1999. - №3. - С.141.
Бургов, Пр. Специфика на Аз-концепцията и самооценката в периода на ранна зрялост. – В:
Психология 2011. ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, 2012.
Бърк, Л. Изследване на развитието през жизнения цикъл. С., 2012.
Виготски, Л.С. Собрание сочинения. М., т.4, 1984.
Виготский, Л. С. Собрание сочинений. Т. 3., М., 1983.
Головаха, Е.И., А.А. Кроник, Психологическо время личности. К., 1984.
Джонев, С. Социална психология. Т.2. С., 1996.
Енциклопедия по психология и поведенческа наука, под. ред. на У. Едуард Крейгхед, Чарлз Б.
Немероф.С., 2008
Ериксън, Е. Идентичност. Младост и криза. С., 1996.
Ериксън, Е. Идентичност. Младост и криза. С., 2013.
Зазо, Р., А Валон. Детство. С., 1988
Крайг, Г. Психология развития. СПб., 2002.
Крайг, Г., Д. Бокум, Психология развития. СПб., 2005.
Коев, М. Време. Периодичност. Баналност. Богословски опит върху красотата на битието. С.,
2012.
Маслоу, Е. Мотивация и личност. С., 2001.
Минчев, Б. Психология на човешкото развитието. ВСУ, 2005.
Минчев, Б. Обща психология и психология на развитието С., 2011.
Обухова, Л. Ф. Возрастная психология. М., 1999.
Психологическое время в сруктуре самосъзнания взрослого человека. Сб. «Вестник
Кемеровского Государственного Университета» №2 (22). Кемерово: «Компания ЮНИТИ»,
2005. http://hpsy.ru/public/n2461.htm
Психология человека от рождения до смерти. Под общей редакцией А.А.Реана, СПб., 2002.
Речник по психология (превод от немски) С., 1987.
Сапогова, Е.Е. Психология развитие человека. М., 2005.
Сиймън, Дж., Д. Кенрик. Психология. С., 2000.
Силгиджиян, Х. Е. Ериксън: едно предизвикателство към научните и културни възгледи на
жизнения път на човека.- Встъпителна студия към “Идентичност – младост и криза” /Е.
Ериксън/, С., 1996.
Скинър, Б. Ф. Отвъд свободата и достойнството. С., 1996.
Славин, Р. Педагогическа психология. С., 2004.
Словарь практического психолога. — М.: АСТ, Харвест. С. Ю. Головин. 1999.
Стоева, Т. Азът в психологическата терапия и консултация. С., 2016.
Фройд, З. АЗ и ТО. - В: Отвъд принципа на удоволствието. С., 1992.
Фройд, З. Въвеждане на нарцисизма. - В: Отвъд принципа на удоволствието. С., 1992.
Фройд, З. Въведение в психоанализата. С., 1990.
Фройд, З. Лекция ХХХІ. Разчленениена психологическата личност. Продължение на лекциите
за въведение в психоанализата. - В: Въведение в психоанализата. С., 1993.
Фройд, З. Тълкуване на сънищата. С., 1993.
Фром, Е. Анатомия на човешката деструктивност, С., 2003.
Шаповаленко, И.В. Возрастная психология, М., 2005.
Эльконин,Б.Д. Введение в психологию развития.М., 1995.
Юнг, К. Г. Избрано. Книга първа. С., 1993.
Bandura, A. Social learning theory. 1997.
http://www.razvitie-zhurnal.ru/psikhologiya-lichnosti/psixologicheskij-vozrast-chto-eto-kak-opredelit-
svoj-psixologicheskij-vozrast-i-stat-molozhe.html
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5