ТЕМА 1

ПРЕДМЕТ И СПЕЦИФИКА НА ЛИТЕРАТУРНАТА НАУКА.

ОСНОВНИ ДЯЛОВЕ - ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА,
ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА.

Литературната наука е науката за художествената литература, за нейната същност, специфика, структура,

нейната същност, функции и основни закономерности в развитието и. Тя е своеобразна теория на художествената
литература и има свои теми - методология – система от принципи и подходи. Понякога я наричане
литературознание. Тя е хуманитарна наука. Изследване на същността и спецификата на литературата минава през
няколко етапа и те не следват задължителна хронология във времето, а до голяма степен паралелно.

Етап 1: възниква в Античността и е свързан с определение и разбиране на художествената литература от

нехудожествени текстове. Тук имаме формиране на корпуса на литературата, като такъв. Този етап се реализира
само там, където има разделяне на профилно и сакрално.

Етап 2: Този етап се нарича Текстология или филология. Той възниква в Античността, но получава развитието си
през Ренесанса. Тук отново има подбор и преценка, но не на цялостни текстове, а на отделни фрагменти от
текстове като филолога установява каноничните варианти.

Етап 3: Тук възникват интерпретациите на текстовете. Тук идеята е, че всяко следващо поколение има по-голям
опит, по-голямо наслагване на методи. Към текстовете се добавя нещо ново.

Етап 4: При него се работи със сравнителни анализи и оценки на текстове. Засичат се прилики и разлики,
извеждат се общи принципи, които се отнасят до конкретния материал.

NB: Днес съществуващите четири форми (етапи):

 Вкусова критика на нови произведения във вестници, списания и интернет;

 Филологическа критика на стари текстове в научни трудове, академични издания;
 Интерпретация на класиката, които са признати, като универсални произведения. Това именно е
класиката;
 Теоретична критика на интерпретацията.

Филологията възниква в Елинистичната епоха, а в средновековието се практикува в Бенедиктинските манастири

(манастири, в които стават първите етапи за работа с текстове, монасите са тези хора). Започва описването,
преписването , опазването на текстове. Дълго времето филологията е била индивидуално занимание и е била по-
скоро изкуство. Тя става дисциплина чак през XIX век, тогава Фридрих Волф (немски филолог) си поставя задачата
да създаде цялостна интегрална езико-философска наука, която е способна със свои собствени методи да опише
цялото културно богатство на отделните народи. Целта е по този начин да се създаде едно всестранно знание за
културата на миналото. Така още с възникването си Филологията се явява, като историческа наука. През XIX век
партньор и конкурент на Филологията се явява Естетиката (науката за сетивното, видяното със сетивата).
Класическата естетика се опитва да обясни изкуството и литературата с красотата. Естетиката търси същността на
науката. В противовес на нея филологията се занимава с позитивистично описание на текстовете. Тя започва да
се занимава не само със старите текстове, а вече и с новите текстове (новосъздадените произведения). През XIX
век е особено важно изкуството на собствения език. Отделят се отделните нации и се сформират отделните
езици. Литература се превръща в средство за оформяне и поддържане на национално съзнание. Тя трябва да се
учи в училищата и университетите. Така през XIX век Филологията става престижна наука, която защитава
1
националното създание. През XX век от Филологията се отделя Лингвистиката. През XX век фокуса е върху езика.
Тази лингвистика се занимава с речевото общуване, предимно устно. Лингвистиката се занимава с общите закони
на езика. Словесното изкуство преди това се е изучавало под формата на Реториката (наука за изкуството да се
говори добре). Предметът на Реториката е кулминацията. Философията търси истината чрез словото. Реториката
се занимава с практическата страна на изказването. Реториката е по-широката дисциплина като обхват (през XIX
век). С Реториката основно се занимават езуитите (езуит = човек, който перфектно борави със словото).
Реториката е наука от Античността (IV век). През XIX век, тя е изместена от Филологията. Целта на филологията
през XIX век е да разбира и интерпретира старите текстове, така започва да се оформя, като история на
литературата.

 Литературна история – това е емпиричното/практическата дейност по изучаване на съпътстващите

обстоятелства на литературните произведения. Кой, кога, колко редакции има. Изучава и творческата
характеристика на текста. Тя се занимава с неща изясняващи контекста на текста.
 Историята на литературата създава цялостното развитие на националната или световната словесност. Тя
изгражда цялостни обобщения и проследява цялостния литературен процес. През XX век се очертава още
един дискурс.
 Теория на литературата: Дължи се на повишения интерес към езика през XX век.
 През XX век разцвет получава и поетиката – възниква още през Античността. Аристотел има един
трактат наречен „Поетика“, където той дава предписания как да се пише литературата. Поетиката през XX
век се занимава се занимава с поетическата реч (стихотворенията). Тя е наука за формите на словесното
изразяване.
 Херменевтиката – един от методите на науката за литературата. Произлиза от името на Бог Хермес.
Херменевтиката изявява и обяснява смисъла на различните сакрални текстове. Първоначално не се
занимава с художествени текстове. Отново се поражда през XIX век, основоположникът и е Фридрих
Шламермахер. Според него за да бъде избран един текст е необходимо да се разгледа епохата, когато е
бил създаден. Фридрих е вярвал, че трябва да се опитаме да отговорим на въпроса „Какво е искал да
каже авторът?“. През XX век обаче с херменевтика се занимават други философи, като Ханс-Георг Гадамер
и Пол Рикьор. Според Гадамер всяка епоха създава различен дух на текста. Идеята е, че всички
изследователи и читатели на текста, трябва да откриват различни неща. Тоест какво казва авторът на
всеки един читател. Истинската интерпретация трябва да свърже епохата на създаването на текста с
епохата на читателя. Това се нарича херменевтичен кръг.

Основни дялове:
1. Теория на литературата – разработва и систематизира законите и общите понятия на
художествената литература. Понятията за:
J Предмета на литературознанието – литература като особена форма на дейността на
хората;
J Закономерността на историята – развитие на литература;
J Различни страни и елементи на съдържанието и формата на отделните понятия
(образи, конфликти, сюжет, стил, композиция).
Теорията на литературата изучава социалната природа, спецификата и закономерностите в развитието.
Установява общите принципи за разглеждане и оценка на литературния материал. Тя отговаря на
въпроса „Какво са литературните явления?“, от какви етапи са състоят. Теорията представлява
литература като структура, като система. Определя нейните елементи и ги характеризира. Показва
общите принципи и закономерности.

2
 2. История на литература – занимава се с различни национални литератури. Изучва историята на
възниква, развитие на различни направления на литературата в различни епохи и различни
национални литератури, в творчеството на отделни писатели. Проследява всяко литературно
проявление в конкретния исторически период. Тук се обръща внимание върху литературното
събитие, систематизират се отделните факти. Литературата се изучава от фолклора до наши дни
на фона на историческото и развитие. По отношение история на литературата – има външни и
вътрешни подходи при изучаването на литература. При външните, вниманието е върху
външните фактори и тяхната роля при създаването на дадено произведение. Вътрешните
подходи се формират върху самия художествен материал. Те изследват думите без значение от
неговия автор. Изследва се текстовата даденост. През Античността и с понятието за автор и
авторството съществува. Не се различава автора. Това е така, защото текстове били
богослужебни.
Външен подход
Биографичната и културно-историческата школа смятат писателската дейност за
обосновена от избън художестжени явления. През втората половина на XIX век цари уважение
към факта и причините, които го пораждат /подхода/. Има стремеж към точното значение. Тук
понятията се поставят в пряка зависимост от вътрешния свят на автора и неговата съдба, и черти.
Свързването на автора с неговата индивидуалност е ключова за биографичния метод – Шарл
Огюстен дьо Сент Бьов /основоположник/. Той създава поредица от литературни критични
портрети, където животът и творчеството е да изучава за обстоятелства от живота на автора, за
да обяснят произведенията.
Културно-историческа школа – Иполит Тен е основоначалник, французин. Той определя
три фактора за обяснение на литературата – раса, среда и момент. Тоест литературните творби
се определят от епохата(момента), от социалната среда и от расата на автора.
И двата подхода смятат, че литературната творба е отражение на епохата, когато се създава това
творчество. Най-очевидна причина за произведението е автора и става причина за установяването, и за
развитието на този метод на изследване, преди всичко на биографията на автора.
Външен психоаналитичен подход – тук се концентрираме върху психиката на автора, като
тук са важни психоанализата на З. Фронт – Достоевски – „Отцеубийство“, Кара Густаф Юнг –
Психоанализа на Юнг.
Външен социологически подход – заражда се 1910г. Занимава се със социалната среда на
възникването на произведението. Тък стремежът е да се покаже марксизмът. Авторъ се търси, чрез
размяна на своите герои и чрез тяхната социална страна и положение. Марксическата идея дава сложни
принципи:
- Литературата е продукция на дадена епоха и е дадено завишима от нея;
- Литературата е винаги израз на класова позиция;
- Литературата е отражение на социална действителност и никога не може е напълно автономна.
Тоест автора зависи от социалната си принадлежност.

3
 През ХХ век веч се променя гледната точка за художествената действителност, започва да се
смята за изолираност от биографската роля на писателя – човекът е едно, писателят е друго.
Руски формализъм - Развива се в Русия през 50 години на ХХ век и включва така
наречения ОПОЯЗ – „Общество за изучаване на поетическия език“ – през 1916г. в Санкт
Петербург. Тук се фокусират върху езика на произведението. Те смятат, че авторството не
принадлежи на отделна личност или име, а на съответната епоха или школа. Фокусират се върху
самия език на произведението (какви похвали са използвани). Те са наследени от новата критика
през съидиняваният период. Те също приемат произведението за автономен проект. Според тях
произведението не е биографичен документ, не се свързва с биографията на автора. Вътрешно
присъщ на произведението е. Ражда се от елементите на произведението и връзките между тях.
Тази представа предпоставя раждането на структурализма (той се развива 60-те години на ХХ
век), също положението само по себе си, за тях е важна структурата на текста. Те се опитват да
поправят гиоргфологията. Представители на структурализма – Цветан Тодоров.
3. Литературна критика - тя е дял от литературната наука, която се занимава с анализа и оценката
на съвременни, нови пояснения. Литераутрата от миналото тук се използват, като средства за
съпоставка или се идентерпретират от гледна точка на съвременното мнение, обществени
задачи. Литературния критик оценява. Литературната критика се заражда още в Античността (В
Древна Гърция). Зоил е един от първите литературни критици (кучето на красноречието, бичът на
Омир). Зоил критикува Омир по отношение на Илиада (отрицателна критика). Платон също е бил
своеобразен критик. Но реалното възникване е през Ренесанса на XVIII век – началото на XIX век.
Литературната критика се стреми да определи днешното състояние на литературата, да
анализира съвременния процес на литературата и да и даде оценка.

<<Литературна критика се реализира в следните елементи>>

- Отзив/анотация – най-бързата оценка на дадено произведение; съдържа оценка, но не е
детайлно;
- Рецензия – при нея имаме разгърнато изследване на даденото художествено произведение по
отношение на начина на писане; може да има и критика директно насочена към автора. Тя се
пише от специалист.
- Статия - Също се отпечатват във вестници. В други издания имаме широта на написаното;
- Студия
- Монография – много обширно е описано изключително обстойно с всякакви литературни и
извън литературни факти.

NB: И трите дяла Теория, История и Критика не могат да съществуват един без друг. Трите дяла се
съчетават в едно. Науката на литературата има връзка и с други науки:
- С лингвистиката;
- С философията – въпросите за истина и за човека;
- С психология – всеки литературен текст запечатва в себе си част от психиката на автори и на
колективната психика на самата епоха, когато е написано произведението.

4
 ТЕМА 2
ПОНЯТИЕТО ЛИТЕРАТУРА. ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ВИД
ИЗКУСТВО. ЛИТЕРАТУРАТА И ДРУГИТЕ ИЗКУСТВА.

Литературата е всичко написано с думи. Това е многозначно понятие. Терминът литература е нов
като термин. Ражда се през XIX век. До тогава е актуална представата дадена ни от Аристотел – поезия.
Литературата е изкуство на словото. Чак през ХХ век се поставя въпроса какво отличава литературния
факт от други нелитературни факти. От Аристотел до XIX век е подражание на действителността –
мимезис/подражание. Литературата ни показва какво би могло да стане. Художествени текстове
създават един въображаем/измислен факт.
Зараждането на естетиката – литературата е естетичен феномен, идеята за прекрасно е вродено
в нея.
Литературата е съвкупност от текстове подчинени на някакъв принцип (общ принцип). До края на
XVIII – началото на XIX век е нямало лирика. Чак през XIX век имаме лирика и проза.
Литературата е изключение на словото. Неговото градиво е словото.

Литературата сред други изкуства

Гръцката дума за изкуство е τέχνη (чете се техни), а литературната дума “ars” – те се мислят като занаят; като
нещо, което може да бъде научено. Съществуват в Древността така наречените свободни изкуства:
- Граматика, реторика, диалектика, аритметика, геометрия, астрономия и музика.
Чак в V век след новата ера, това са изкуства, на които се обучават свободните граждани. И тези 7 изкуства са
били част от образуванието на древногръцките елити. Трябвало е да се притежават от всеки единичен човек.
Разделят се на 3-4. Имаме елементарен тривиум и квадриум.
Трите тривиума са:
- Граматиката, реториката и диалектиката. Граматиката е изкуството за знанието на думите. Реториката е
изкуството да се говори добре – начините на писане. Диалектиката (логика) е изкуството за развитие на
мисленето и за водене на спор.
Квадриум
- Аритметика, геометрия, астрономия и музиката. Аритметиката е наука за числата. Геометрията е наука за
формите. А музиката е наука за хармонията.
Дават ни представа за изкуството, което е равностойно на техника/занаят.

В съвремието думата „изкуство“ е многозначна. Назовават се дейността и резултата от нея. Изкуството

сега е дейност, чиято има творчески съзидателен характер. То е познавателно творческа дейност, чиято задача е
проникването в сложния духовен свят на човека чрез изображението на външните му проявления. С него се
придават ценности, а литературата ги запечатва.
В Древността поезията е била на сериозна почит. Черпят се идеи от музите. Поезията се смята за
Боговдъхновена. Музиката също. И музиката, и поезията са синкретични изкуства (синкретизъм – сливане на
разнородни елементи). И двете са тръгнали от ритуалите.
Приема се, че литературата е едносъставно изкуство, чиито материал за изграждане е словото.
Драмата – предназначена за сцена.
5
Лирика – тя често се превръща в песен.
Повествователната проза – също се прави на сцената и екрана.
В различната епоха се е отдавало предпочитания на различни изкуства. В Античността е скулптурата. В
Средновековието е архитектурата. XVIII век – напред излиза театъра. През XIX век на преден план е
литературата. ХХ век – векът на киното и телевизията. Тоест става един преход от словесна към
зрително зрелищна култура.

Художествената литература като предмет на изкуството

Изкуството на словото първоначално възниква устно и чак по-късно започва да се записва словото.
Винаги обозначава и има характер. Литературата принадлежи към изобразени изкуства; предмети, в
които се създават единични явления, лица, събития и вещи. То това си прилича със скулптурата, а се
отличава от неизвестни изкуства (непредметни), защото в тях се запечатва общия характер на емоцията.
Спецификата на изобразеното начало се определя от това, че словото е условен знак, който не е
близък на предмета, който обозначава. В литературата присъства предмет, но не и пряка нагледност на
изображението. Литературата се основава на умопостигаемата същност на предметите и явленията, но
не и на техния облик.
Спецификата на художествената литература е, че тя отразява действителността и изразява
личността на писателя посредством словото. Нейният похват да обозначава е огромен, защото словото
може да обозначи всичко.
Интегрираща идея на литературата е човекоцентризма, защото главния герой/обект/субект на
изказване (авторът) и адресата/читателя са все хора. Литературата е от и за човека. Тя е своеобразен
разговор на човек в автора и на човека в читателя, а предметът на разговора е човекът и света.
Словесният аспект на литературата е, че той е двупланов. От една страна имаме речта, като
средство на изображение, като способ на изображение на извън словесна зависимост, речта като
предмет на изображение.

ТЕМА 3
6
 СПЕЦИФИКА НА ХУДОЖЕСТВЕНИЯ ОБРАЗ И
ХУДОЖЕСТВЕНОТО ПОЗНАНИЕ

Литературата още от Древността се явява способ за познание и преобразуване на живота.

Аристотел ученик на Платон. Платон също смята, че и то е мимезис/подражание, но при Платон има
един свят на идеите. Творецът на тези същности и Богът. При Аристотел, изкуството е подражание на
реалността, но то се явява не просто отражение на някакви идеални същности, а своеобразно
обобщение. Целта на литературата не е да фиксира единично станалото, а да постигне обобщение.
Аристотел слага литературата на по-високо ниво от историята. Авторът избира какво, как и защо да ни го
покаже.
Спецификата на литературата се крие в това, че тя не регламентира всички страни в реалност,
единичност и индивидуализираност. Творчеството е преобразуване на социална и природна
действителност, създаване на нова реалност в съответствие със субективните представи на автора. Така
имаме преплитане на обективно и субективно. Обектът на изображение в действителността е
независима от съзнанието на писателя и се явява материал за изображение. Субективното (авторското)
е свързано с оценката и тълкуването на тази действителност, и изявява позициите и интересите на
писателя.
Художественото познание е свързано с това, че литературата дава възможност да се разбере
животът и обществените отношения; обогатява опита на читателя, разкрива му закономерността в
света. Едновременно с това дава възможност на читателя да разбере себе си с героите в литературата.
Спецификата на изкуството като познавателна дейност в и сред историята е различено от
научното познание защото не оперира с понятия и доказателства. Тук познанието не идва по пътя на
умозаключението, а чрез предаване на лични впечатления, описание на действие, отношение чрез
показване на характери. Авторите обобщават действителността и я показват чрез образи. Целта на
авторът не е да предаде строго конкретно всичко, а да изрази идейното, националното, да ни насочи и
да ни въздейства.
Художественото познание е емоционално оценяващо проникване в битийните феномени и
същности. Тръгвайки от теорията на Аристотел за подражанието се върви към теорията на
символизацията – представата, че художественото творчество не възпроизвежда единични предмети, а
се стреми да предаде чрез тях универсални, битийни същности. Тоест символът е обикновен способ на
литературата. Изкуството крие своите тайни образи, които трябва да бъдат разшифровани.
За Аристотел изкуството е родено от вътрешната потребност на човека за подражание.
Изкуството като подражание е присъщо на човека. Имаме и удовлетвореност от узнаване на новото
познание.
Изкуството се ражда и съдържа в себе си удовлетворение, наслаждение и полза. Всяко изкуство
носи наслада и е полезно. Възхищава се на майсторството, с което се обозначават нещата. А
възприемащият изпитва удоволствие.
Литературата има творчески и преобразуващ характер. Въздействието на нравственото чувство
има силно влияние.
Катарзис – очистване.

Функции на литературата:

7
 - Познавателна функция – дава познание за човека и света. Литературният художествения модел
на света ни помага да открием някакви истини. Литературата съумява да предскаже бъдещето;
- Комуникативна функция - средства за общуване между различни времена, поколения и народи.
Дава възможност за духовен обмен;
- Оценъчна функция – всяко произведение неименуемо съдържа авторовата оценка на
действителността според автора;
- Естетическа функция – Художествената литература е способна да въздейства на възгледите на
хората, да формира естетически вкус и да формира творческите способности у читателя.
Литературата прилага без принуда естетическия идеал;
- Емоционалната функция – Свързана е с естетическата – предизвиква преживявания у читателя;
- Възпитателната функция – възпитава индиректно и формира човешката душевност. От една
страна учи възприемателя кое е добро и лошо и го учи към инстинкт към прекрасното;
- Езикотворческа функция – художествената литература е основен инструмент за формиране на
книжовния език на нацията.

Специфика на художественото познание и образ

Художествения образ означава външен вид на нещо. Образите са конкретни представи.
Отражение в съзнанието на различни предмети и явления. Съществува чувствено образна и понятийно-
логични представи за образите.
Художествения образ е многолик и многомерен – включва реално и въображаемо, субективно и
обективно, съществуващо и възможно, единично и общо. Създадената художествена обективност
писателят не просто отразява действителността, а и преоформя, доизменя, доизсмисля. И ние
възприемаме този образ като реален и възможен по аналогия с действителността. Този образ се
дооформя благодарение на въображението на читателя.
В основата на художествената литературата, образа е конкретна и обобщена картина на
човешкия живот, създадена с помощта на въображението.
Три основни типа въображение:
1. Изображение на външните изразни движения на човека - мимика и жест;
2. Изображение на човешкото поведението – постъпки, действия и взаимоотношения;
3. Изображение на външното социално положение на човек.
Всички изкуства могат да показват това. Те създават тези образи съобразно възможностите на
техния материал. Литературата използва изкуствени знаци – слова.
Словесният художествен образ има словесни особености:
- Не преминава конкретно и възниква в съзнанието на читателя посредством неговото
задължение;
- Има възможност да изобразява свободна и цялостна представа за човека и света;
- Изобразява свойствата на явленията недостъпни за другите изкуства;
- Чрез хиперболизацията се създават одушевени човешки образи;
- Литературата е способна да предаде мислите.
По отношение на способностите на художествения образ да изобразява човека и човешкото
има няколко типа художествени особености:
- Образ – детайл – изразителните подробности в произведението носещи идейна наговореност;
подробности от бита, пейзажа, портрета, жестове, реакциите, действията и думите на героя.
Статичните описателни образи.
- Образи – събития – динамични моменти от произведението разгърнати във времето и
свързващи предметните особености.
- Образи на характери и обстоятелства – Свързват се с героите и конфликтите в текста.
8
 - Образи на света и съдбата – свързват се разбирането и представите на художеството за битието
и формите му. Образите на света и съдбата са мотиви, топоси и архетипи.
NB: колизия – исторически, обществен, глобален конфликт.
Мотив е устойчив образ, формално съдържателен компонент от текста. Той може да бъде
изведен в предмети на едно или няколко произведения. Образът на мотива е устойчиво повтаряща се
тема, изразена в различни аспекти в някакви вариации.
Топос е образ характерен за цяла култура за даден период или националност, представа за
света, образ на пътя и т.н.т.
Архетипи – устойчиви, универсални схеми, фигури, представи и вярвания, които се предават на
поколенията. Читателите ги възприемат и разпознават.

Форма и съдържание на художествената литература:

Още Аристотел говори за „кое“, като предмет на подражание и „кой“, като средство.
Художествения образ е форма и съдържание в едно съдържание на нещо, а формата е неговата
структура и неговата организация. Към съдържанието се отнасят външните явления, впечатления
породени от литературен текст.
Под форма се разбират всички външни елементи на произведението. Това обаче е трудно и
несъвсем точно разпределение на нещата. За Хегел (немски литературен историк и философ)
съдържанието се свързва с истината и с идеала, а формата е силно помощно средство да бъде
подплатен. Формата е съдържателна, а съдържанието е формално!

В състава на формата носеща съдържанието има 3 страни:

a. Предметно изобразително начало – всички явления и факти, които са обозначени с помощта на
словото и своята съвкупност изразяват художествения свят;
b. Художествена реч – Това е словесната тъкан на произведението;
c. Композицията – структурата на творбата, разположението на отделните единици на предметите
в текста.
Литературният анализ трябва да изхожда от съдържателната форма и да изявява функциалността на
формата на отношение на съдържанието. Анализа в съдържанието се описва с термина интерпретация.
Дава възможност да се осмисли произведението като естествено явления. Всички елементи от формата
имат свой смисъл. Възприемайки формата достигаме съдържанието.

ТЕМА 4
9
 СЪЩНОСТ НА ЕСТЕТИЧЕСКОТО. ЕСТЕТИЧЕСКИ
ХАРАКТЕР НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА.
Думата „естетическо“ за първи път се употребява в средата на XVIII век от немския философ
Александър Баумгартен. В неговият труд „естетика“ означава сечиво, чувство, възприемаемо.
Естетиката се ражда като наука за чувствата и сетивните възприятия и се занимава с общите проблеми
на изречението и в по-точен смисъл, с проблемите на красивото. Изучава структурата на изкуството,
както и условията и формите на естетическото възприемане. За Баумгартен естетиката се
противопоставя на логическото. Според Готфрид Лайбниц (немски философ, отново XVIII век) в
духовния свят на човека има 3 сфери:
- Разум – Учението е логика;
- Чувства – Естетика;
- Воля – Етика.
Основната критерия на етиката е доброто. На логиката е истината, а на естетиката е красотата.
Естетиката се определя като особен род, емоционално оценъчно усвояване на действителността.
Има два аспекта. Първият е обективен/естествен – винаги има конкретен носител и е негово свойство. А
вторият аспект е субективният – тук има взаимодействие между свойствата на предмета и чертите на
възприемащото съзнание. Тоест има наличие на особен род преживявания, така и на обективни
предпоставки за тях. Точно в тези два аспекта се колебаят изследванията на естетиката. Едните се
фокусират върху предмета, а другите до съзнанието върху творческото преживяване и дейност.
Естетическата мисъл съществува още от Античността. Създават се множество учения за
прекрасното и се правят опити за предприемане на естетически емоции. Красивото се е смятало за
присъщо на предмет за обективно свойство на вещите. В Античността красотата се е свързвала със
съвършения външен облик и хармония/
Калокагатия - съчетание за красиво и добро. През Античността идеята е за това, че всичко,
което е подредено е красиво.
През XVIII & XIX век се заражда друга идея за естетика. Имаме идеята на Хегел, който казва, че
красотата и истината са едно и също. Той казва: „Изкуството е онова, което представя истината чрез
сетивно изобразяване.“
Имануел Кант – за него красотата е преди всичко формата на предмета. Той счита, че един
предмет трябва да бъде завършен, съразмерен, да има вътрешни пропорции, за да бъде красив. Той
осъществява прелома към тезата за субективността, прекрасното, критика за способността на съждение
според този текст. Естетиката не се смята за нещо затворено в субекта и явленията сами по себе си са
смалени от естетическите качества. Нужно е човешко отношение към тях, за да се превърнат в субект.
Те получават естетически характери само до колкото са станали обекти на специфично човешко
отношение към тях. Кант коментира способността на човека да възприеме околния свят на принципна
удовлетворението и така да го приема като красив или грозен. Оценката на предмета освободен от
всякакъв интерес, така става оценка за естетическия вкус.
Основни принципи по отношение на естетиката при Кант:
- Естетическото съждение не е свързано с етическото или логическото съждение. Естетическото
съждение е свободно без да има принуда.
- Естетическото е субективно и незаинтересовано съждение за разлика от съждението на
логическото и етическото, които възникват на принципите на интереса. Естетическото съждение
е незаинтересовано.
- Естетическото съждение има претенция за универсалност. Не зависи от лични интереси и може
да се възприема от всичко.

10
 - Самоцелност на красивото докато естетическото възприятие се осъществява като игра на
разсъдъка и въображението на духовните особености на човека. Имаме превъзходство на чистата
красота, но е целесъобразност без цел, която предизвиква необходимо заинтересовано
удоволствие.
За Кант красотата се свързва с идеала. За него единствен човекът, като единственото същество, което
има целта на съществуване в своите цели.
Изкуството е преди всичко естетическо явление, защото неговата сфера е създаване с
творческите сили на човека на произведения признавани за естетическо възприятие.
Целостта е главен източник на естетическо постигане. Без да включваме разума прозираме
неговата значимост за нас и неговата същност. Така изхождайки от проявата на вкуса, прекрасното е
това, което възприемаме без оценка.

Конструиране естетическия обект от страна на автора:

На първо място стои срещата на човека с разглеждане и независим от него външен обект задвижва
въображението на автора . Този обект има някакво свойство, което предизвиква емоционална реакция, която
има разтърсващо действие. Въображението на автора дооформя образа и се получава нещо ново и цялостно. В
него авторът вплита собствената си индивидуалност мисли, емоции, представи.

Възприемане на естетически обект от страна на читателя:

Тук се започва със сетивното възприемане на физическата материална страна на изкуството. Възприетия образ
започва да въздейства естествено на зрителя, който изпитва естествена наслада, който обогатява естествена
ценност. При
Литературното произведение е естествен обект, чието съзерцание се явява естествен опит. Естетическият
опит е възприятие основано на удоволствието и интереса, включва в себе си определена ценност, дава образец и
задава очакване и за други ценности. Той е свързан с чувства и емоции за щастие, погнуса и т.н.т. Най-ценното,
което осъществява естетиката в литературата е тази оценка в естетически материал, което е човек.
Съдържа в себе си идеалните представи за човека, какъв би могъл да бъде.

Обикновено естетическите критерии вървят по двойки:

Красиво – грозно и т.н.т
Естетическото се проявява, както вън от изкуството, така и в него, сетивната природа на естетиката е
свързана с това, че ние се сблъскваме в света пряко, въвлечени сме непосредствено в ставането на нещата.
Предметът в художествените произведения става животът в неговите естетически свойства. Всичко това, което е
представено за човешко зрение е слух принадлежащ на пряко, непосредствено. Сферата на естетиката е по-
широка от художествената дейност

ТЕМА 5

11
 ХУДОЖЕСТВЕНА УСЛОВНОСТ. ОСНОВНИ
АСПЕКТИ. ТИПОВЕ ХУДОЖЕСТВЕНА
УСЛОВНОСТ.
Негативна теория
Изкуството е самоценно и самоцелно. Не трябва да се свързва с нищо извън него и не трябва да се обвързва с
факти от обективната действителност. Разбирането на едно произведение няма нищо от реалността дали на
автора, времето, историческия момент и средата, в която се ражда това произведение.

Представа за това, че художествената действителност стъпва на обективната действителност.

Художественото произведение е подражания на обективната действителност. Обективната действителност влия
върху художествената, смята се като вторична, израснала на основата на първичната. Александър Баумгартен
смята художествената условност като хетеро космос, втори сътворен свят на основата на първия. Обективната
действителност влия на художествената. Художествената действителност подражавайки на обективната, не я
копира едно към едно.
Има ли начин художествената действителност да влия на обективната? Как може да влияе нещо, което го
има навсякъде?

Автор  Обективна действителност  Художествена действителност  Читател

Обективна действителност Художествена действителност

Тя влия върху художествената Художествената действителност подражава
действителност, обуславя я. на обективната действителност.

Обяснение на схемата – Авторът стъпвайки на обективната действителност, черпейки идеи от нея, има нужда да
създаде материална форма, която да запечата неговата емоция. Обобщава всички мисли и емоции във
обективното. Адресата и адресантът, авторът и читателя общуват един с друг благодарение на художествената
действителност. Тече ли ток в обратна посока? Читателя спомага на автора да изгради един образ. Читателя в
крайна сметка помага на автора да се доразвие един образ. Автора го започва, той го изгражда, но вече чрез
възприятията на читателя този образ става съвършен цял в главата на всеки един отделен индивид.
Художествената действителност влия ли на обективната? Художествената условност се търси точно в
отношенията между тези две действителности. Всеки факт от обективната реалност става обективен. Левски в
реалния живот, влизайки в едно произведение става друг. Всеки един образ в художествената действителност е
нереален. Обобщение – читателя, четейки, виждайки чуждия опит, чуждите представи за света – обогатява се,
променя представите си за света. Автора има нужда от читатели, които да го мотивират да продължава да твори.
Всеки автор, пишейки, той пише от себе си, но той пише от някакъв опит.

Художествената условност
Книгата на Иван Джаджев – „Естетика“. В нея той казва, че художествената условност е термин, с който се
обозначава, диалектически противоречивото единство между особения свят на изкуството и реалния свят.
Отношения на подобие и размисли. Какво значи понятието условност? Обективната и художествената
действителност са тези две реалности. Едната влия на другата. Можем ли да сложим знак за равенство? Еднакви
ли са? Не са еднакви, защото едната е материална, а другата е въображаема (не съществува). Тоест между тях
няма знак за равенство. Едната реалност е подчинена на едни закони. Всички ние тук сме и съществуваме. Нищо
не е случайно там. Двете действителности не са подчинени на едни и същи закони. В художествената
действителност, всичко е подчинено на автора. Имаме знак на подобие между двете действителност (прилика и
разлика). Един от въпросите, които ни вълнува е въпроса между истина и измислица. Трябва да осъзнаем, че

12
света на изкуството, не е задължително да е функционален. То е условен, той не съществува никъде и неговото
битие е същност е такова недействително. Точно тази недействителност на художествения свят същност е
неговата условност.
Диалектика на истината и лъжата
За древните, мита е бил истина, а за нас е измислица. Във времето се изменя представата, за кое е истина и кое е
лъжа. Кога обаче се случва нещо, което променя нещата? Митовете излизат от измислицата. Дотолкова нереални
неща има, но древните вярвали, че митовете са истина (змейове, дракони). Особено важно е когато
разграничаваме истината от измислицата е рамката, която отделя обективната от художествената
действителност. Словото на приказката е рамкиран от такива начални форми, които читателя като ги чуе,
читателя е наясно, че няма да му се разказва истина (говорим за приказките). Четенето на литература,
общуването с нея е своеобразно ходен по ръба между обективната и художествената действителност. Във всеки
един момент когато четем, ние трябва да успеем по някакъв начин да повярваме, че това което се случва е
реално и възможно. Ще се вълнуваме ли за нещо, което знаем, че не е реално? Не. От друга страна, никога не
трябва да забравяме, че художествен свят, е въображаем. Не може да срещнем героя. Някои образи са толкова
силни и толкова трайни, че за жалост излизат извън пределите за художествената литература. Пример е Бай
Ганьо, който се реализира като характерни черти в хората.
Художествената литературата не е условна сама по себе, а само по отношение на обективната. Тоест тя е
действителна само по отношение на действителната.

Изграждането на художествената условност става посредством два аспекта:

1. Осъзнаване и осмисляне на отношението художествената действителност/обективна действителност.
2. Използване на съвкупност от похвати, чрез които се изгражда художествената действителност и се
обработва материала на изкуството.

За художествената действителност, може да кажем, че има 2 типа художествена условност. Първият тип е
първична/реалистична. Нарича се още скрита. При тази условност, приликите, подобието на обективната и
художествената действителност, са повече от разликите. Съответствието между двете действителност е
основното, пази се. Вторият тип се нарича вторична или още фантастична. Тук несъответствието между двете
реалности надделява. Всяко едно произведение съдържа елементи от действителността. Във
фентъзито/фантастиката има същества, които очевидно няма във реалния жени. Световете са превзети.
Фантастичната условност има засилено условно фантастично. Тук съзнателност се търси нереалното. Първичната
и вторичната вървят ръка за ръка. Когато авторът започва да ни обяснява за квадратни кръгове, ние няма да
можем да му повярваме. За това, трябва да има нещо реалистично. При гротеската специфичното е , че се
създава един образ, който е тотално нереален.
По отношение на това, че имаме две понятия/представи – от една страна се говори за условност на
литературата, а от друга страна за условност във литературата. Какво значи условност на литература и къде
говорим за условност в литературата? Художествения свят е въображаем и това е условност. Всяко изкуство е
условно, защото обработвайки материала създава предмети и образи, които не са реални. Условността в
изкуството зависи от условността за всяко едно изкуство да обработи материала. Всяко едно изкуство си има
похвати, чрез които си изгражда този недействителен свят.

13
 ТЕМА 6
ХУДОЖЕСТВЕНО ВРЕМЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО
ПРОСТРАНСТВО. ХРОНОТОП.
Времето е осмислено и измеримо само чрез пространството. Хронотопа е понятие, с което се означава
връзката с пространството и времевите координати с неговото отношение към реалната действителност.
Хронотопа винаги включва в себе си оценка, ценностен момент, защото е способ на усвояване и осмисляне на
реалната действителност, въплъщаващ творческият замисъл на автора. Този, който дава дефиниция на хронотопа
е Бахтин.
Какво е отношението между времето и пространството в света, в който ние живеем? Колко измерения
има пространството? Три – ширина, дължина, височина. Времето е четвъртото измерение на пространството
според теорията на относителността. Измеримост и неизмеримост – измерваме времето с часове и минути във
физическия свят. Пространството съдържа обект, а времето дори не можем да го видим. Много по-трудно се
постига представата за времето от колкото за пространството. За това, хората са измислили часовника.
Представата за времето трудно се постига и същност времето е било циклично /на древните/. Кога се излиза от
митологичното цикличното време? Преди и след Христа, от тогава се брои времето. Имаме усещане за минало,
настояще и бъдеще. По отношение на кое човека е активен и по кое е пасивен? По отношение на пространството,
човека е пасивен. А времето е активно. Човекът е прашинка във времето и не може да се управлява.

Форми на времето в литературата

1. Образи на биографичното време – детство, юношество, зрялост, старост;
2. Форми на историческо време – характеристики на смяна на епохата и поколенията, образи на събития
в живота на обществото;
3. Форми на космическото време – въплътени представи за вечността и вселенската история;
4. Календарно време – смяна на годишните времена, делник и празник;
5. Форми на ежедневното време – ден и нощ, утро и вечер;
6. Представи за движение и неподвижност – минало, настояще и бъдеще;

Форми на пространството
1. отворено и затворено пространство;
2. Форми на земно и космическо;
3. Форми на близко и далечно;
4. Форми на реално, видимо и въображаемо.

Хронотопът и неотменим елемент от построението на художественият свят. Той се определя до голяма

степен особеностите на метода, стила на автора, изразява типичните за конкретната епоха форми на усещане и
усвояване на времето и пространството в тяхното единство.

Хронотопът е знакова система включваща в себе си няколко семантични/смислови кода:

- Исторически код, който характеризира изобразената от автора епоха и съдържа сведения за време
пространствената позиция на автора;
- Културологичен код, който дава представа за особеностите на националното мислене на писателя, за
тенденциите в развитието на обществото, за бита на героите и техните представи за обкръжаващия ги
свят;
- Философско-естетически код, който отразява нравствените цели и идеали на автора;
- Религиозно-методологически код – разкриват се религиозните представи на автора и съдържа идеята за
цикличния и извлечен характер на битието;
- Географски код – конкретизира времето и пространството и придава усещане за достоверност.
Всички тези кодове образуват смислово цяло, което дава представа за своеобразието на авторовата картина на
света и особеностите на време пространствената организация с творбата.

14
 Външни и вътрешни хронотопи
Външните хронотопи – носят информация за реалността, която обкръжава героя, за мястото и времето
на описваните събития.
Вътрешните хронотопи – обхващат вътрешния душевен свят на героя, разказвача и повествователя, и
разкриват елементи на тяхното познание, памет, въображение. Отличителна черта е относителността,
изменчивостта и нелинейния характер на времето.

Хронотопа се характеризира с динамика и статика

Статиката е свързана с това, че хронотопът съществува независимо от човека и неговите представи за света.
Статиката е винаги основна характеристика на битието и света в литературното произведение. Докато динамиката
е свързана с това, че хронотопът може да се изменя, да свива и да разширява пространствените си граници, да
ускорява или задържа ритъма на движение на времето.

Основни функции на хронотопа:

1. Сюжетоогранизираща функция;
2. Изобразителна функция;
3. Жанрово-определяща функции.

Семантично значение на видовете хронотопи:

1. Цикличен хронотоп – подчертаване на идеята за вечната повторяемост и кръговрат. Геометрично се
отнася с кръга, овала, елипсата. Неговите символи могат да бъдат пространствено времевите картини на
жизнените и природните цикли.
2. Линеен хронотоп – изразява идеята за историзма, за постъпателното движение от миналото към
настоящето и бъдещето.
3. Хронотоп на вечността – представа за спрялото време и пространство. Всичко съществува заедно.
4. Нелинеен хронотоп – разкрива идеята за многоизмерност на битието. Значими са ритъма и смяната на
времето /не на физичните времена/.

ТЕМА 7
ПЕРСОНАЖ, ГЕРОЙ, ХАРАКТЕР В ЛИТЕРАТУРНАТА
ТВОРБА. ИЗГРАЖДАНЕ И ТИПОЛОГИЯ.
15
 Към категорията герои може да се подходи от 2 гледни точки:
- Рецентивна – от гледна точка на възприемателя, чрез героя авторът се изказва, героят е средството за
комуникация на автор и читател. Чрез него читателят изпитва себе си, обогатява своя жизнен опит;
- Продуктивна гледна точка – гледната точка на автора. Героят е фокусиран на автора, чрез него авторът
онагледява своите възгледи и ценности. Героят е смисловият център на творбата, той е фокусът на
творбата.
Персонажът е по-общото понятие, което покрива всяко присъствие в творбата, обхваща действащите лица –
главни и второстепенни, активните и пасивните, постоянните и епизодичните. Персонажите за разлика от героите
могат да бъдат въвличани в действието.
Всеки герой е персонаж, но не всеки персонаж е герой. Разпределението между тях се свързва с
ориентирането на човешкото спрямо темата и сюжета. Основното действие може да не засяга пряко персонажа,
но е задължително свързано с героя. Няма герой извън сюжета. Всяко действащо лице е персонаж, а героя е този,
който движи сюжета.
С понятието герой се обозначава главно действащо лице, писателя на основното събитие, а също така и
значимата за автора гледна точка за действителността. Персонажът е всяко субективно действие. Героят обаче е
доминираща речева структура. Това разглеждане е особено важно за епистоларната литература (За
литературно произведение – който е написан във форма на писма и/или размяна на писма. Епистоларен жанр. Епистоларен
стил.).

Лирически аз
Автор  Лирически говорител  Лирически герой
Той стой Лирически ние
в обективната
действителност Художествена
действителност

Лирическият говорител е този, който разказва за лирическия герой. Отношението на автора спрямо героя
се крие чрез говоренето на лирическият говорител. Когато лирическият говорител и лирическият герой съвпадат,
можем да го наречем ЛИРИЧЕСКО АЗ или ЛИРИЧЕСКИ СУБЕКТ.

Формална типология на персонажите:

- Статични и динамични – типът е статичен персонаж, готова форма на личността. Представя най-често
висшата степен на едно качество или недостатък.
- Главни или второстепенни герои – в главните епически произведения (романи), по правило съдържат
лица от първи и втори план, като второстепенните най-често се възприемат, като служебни, за да
помогнат на развитието на героите от първи план.
- Плоски и плътни характери – според сложността им, плоските притежават по-малко качества и атрибути. А
при плътните има повече качества и често са противоречиви, което им позволява да се развиват и да
бъдат динамични.

Субстанциялна типология на персонажите:

Персона обозначава маската на автора. В Древността, маските са обозначавали определен характер.
Традиционните художествени типове, известни от листовете, фолклора и литературната класика, са тясно
свързани с определени ситуации, тоест с готови мотиви, свързани и определени в сюжета. В архаиката (архаичен)
– това са маските на народния театър на Шута, Измамника и Глупака. Комедия „Дел Арте“ есе развива през XVI
век от пътуващи групи на актьори. В нея ролите и характерите на персонажите са фиксирани веднъж завинаги,
16
както и имената им. Тоест комедията има типични персонажи, като се отличават не само по маската си, но и по
мимиките и дрехите си. По нататък тези типове се развиват в определена роля (анпоа). При анпоата същността на
персонажа се отъждествява с определен устойчив набор от функции.

Актант – обобщен термин, с който се назовава синтактичната позиция на всяко действащо лице. Актант
е функция на текста. Някой който прави нещо в определена последователност.
Характер – Когато имаме герой, не е задължително да имаме характер. Пример от фолклора – Хитър
Петър, но няма черти на този характер. Характера на героя е устойчив набор от поведенчески прояви, качества,
които определят действията и постъпките на героите. Когато имаме герой с характер , той е действен,
инициативен и се разкрива с действието в произведението.
Трагичен герой – тук има вътрешно противоречие , невъзможност да се противопостави на себе си.

Логиката на характера може да бъде развита в 2 етапа

- Героят постъпва по логиката на собственият си характер, а не както авторът иска от него.
- Авторът диктува действията на героя. Авторът държи героя като кукла на конци – марионетка.

Всеки герой има своя логика и своя закономерност, влизаща в предметите на авторската художествена
литература и е неприкосновена за авторовия произвол. Веднъж избрал доминантната на изображение на героя,
авторът е свързан с вътрешната логика на избраното и тази логика трябва да доразвие.

Тип – отношение, образец.

Типът е даден в значително обобщение на едни или други социални явления или индивидуални черни.
В този смисъл, типът е персонаж представен във форма на човека, здраво свързан с неговото
обкръжение, включващо в себе си устойчиви изрази. Литературния тип е образ на човека като
индивидуалност , който е най-характерния за духовния и социален ум. Всяко литературно направление
създава устойчиви типове. През реализма водещ е социалния тип и тук персонажът по правило е
детерминиран (определен от социалната среда). Това са типове литературни герои, които имат общи
характеристики, признаци, тяхното управление и разкриването на образа им става с традиционния
методи, мотиви, сюжети и схеми. Като типът на излишния човек, който има усещане за измисленост и
самотност, който най-често стига до духовна или физическа смърт. Друг тип е типът на малкия човек –
има ограничени битийни възможности, мизерно съществуване, като и тук има неизбежен край. Типа на
обикновения човек – тук виждаме хармонията между човека и бита, прост, но пълен със смисъл живот.

ТЕМА 8
СЮЖЕТ, ФАБУЛА И КОМПОЗИЦИЯ. СЪЩНОСТ И
ФУНКЦИИ В ЛИТЕРАТУРНАТА ТВОРБА.
17
 Фабулата е по-старото понятие на сюжета. Среща се още при Аристотел. За него, това е съчетанието на
събитията в произведенията.
Сюжет е понятие от XVIII век и от френски идва, означава предмет/тема. Сюжета е препокриване на
темата.
През 20те години, формалистите дават конкретно определение какво е фабула и сюжет. Често се
употребяват като синоними, защото и двете подреждат събитийната верига в текста. Формалистите дават
следното определение за фабула – съвкупността от събитията в техните вътрешни връзки, в тяхната логическа и
хронологическа подредба. Тоест фабулата е самата история, самия жизнен материал. Сюжетът е определен като
художествено построение на събития, като структура на повествованието. Те казват фабулата е това, което е
станало, сюжетът е начинът по който историята влиза и е разгърната в текста (сюжета е художествената
реализация на фабулата). При сюжета не е задължително да има последователност на времето. Можем да
разкажем от края към началото или от средата да разказваме към края и да вметнем и за предисторията.

Видовете сюжети
Събитията в едно произведение, в едни случаи на преден план излиза една жизнена ситуация и
произведението се гради на основата на една събитийна линия. Така е в малките епически и особено в
драматическите жанрове, за които е характерно едно действие. Сюжетите в едно действие се наричат
ЦЕНТРОСТРЕМИТЕЛНИ, КОНЦЕНТРИЧНИ ИЛИ ЦИКЛИЧНИ. Те са предпочитани от Античността и класицизма.
Събитията в тях са обвързани от причинно следствени връзки.
Другият тип сюжети са тези, при които събитията са разслоени и са разгърнати в равноправни, независими в една
от друга, събитийни вериги, имащи свое начало и край. Тук събитията се отнасят само във времето. Нямат
причинно следствени връзки помежду си. За това се наричат и ХРОНИКАЛНИ.
Имаме МНОГОЛИНЕЙНИ СЮЖЕТИ, при които едновременно и паралелно се развиват няколко
събитийни линии, които са свързани със съдбите на различни лица, герои и само в определени моменти тези
събитийни линии се допират и пресичат.
Хроникалните и многолинейните сюжети създават СЪБИТИЙНИ ПАНОРАМИ, големи платна. Тези
панорамни сюжети са центробежни, имаме натрупване (първо, второ, трето).
Смисъла на сюжета е да посвети героя, тоест човекът в произведението е за да бъде носител на тези
събития. Крайната цел на автора е да осветят неговият характер /на героя/.

Сюжетът изпълнява съществени функции:

1. Конструктивна функция – скрепват отделните елементи на текста;
2. Сюжетът е нужен за онагледяване на характера на персонажите;
3. Чрез сюжета се показват пряко жизнените противоречия, конфликтите и колизиите, в света и човека.

Сюжетът, в повествователната творба, се състои от конструктивно организирани, с различни способи,

епизоди. Някои от епизодите са сценични. Другите са извънсценични.
Конкретно повествователни епизоди /КПЕ/, които съдържат повествование за конкретни събития/действия
като стъпки на персонажите. Тези КПЕ са сценични.
Другите са сумарно повествователни епизоди /СПЕ/, които разказват за събитието в общи линии, без
конкретика. При тях имаме разказ за ставащото/настоящето в ситуацията. Тези епизоди може да бъдат
придружени с авторови коментари и характеристика. Те обобщават.
Описателни епизоди – съдържат описания на пейзаж, интериор, място на действието, обстоятелства,
ситуации.
Психологически епизоди – имаме показване на вътрешни преживявания. Там се онагледяват процесите
протичащи във вътрешния свят на героите. В зависимост от това, кой от тези типове доминира, някои текстове са
насипени с повече действия, повече диалози, други са психологически.

Задължителни елементи, през които събитийните вериги трябва да минат

18
  Въведение - Имаме запознаване с главния герой, мястото на времето;
 Завръзка – Очертава се някакъв конфликт, началото на събитията;
 Кулминация – връхната точка на конфликта, на историята, на противоборството;
 Развръзка – конфликтите почват да стават ясни, дали ще бъдат разрешени или не;
Незадължителни елементи
 Епилог – седи в края на текста и е след история на разказаната история;
 Пролог – предистория;
Извънсюжетни елементи
 Ретроспекция – случват се чрез форми на диалога;
 Проспекция – мечти, блянове, планове;
 Ретардация – забавяне, задържане на действието, постига се чрез описание;
 Лирическо отстъпление – авторът разсъждава за чувства и мисли;

Конфликти
Основната роля на сюжета е да изразява конфликти. Той се дефинира като противоборство между героите и
средата, героите и другите герои, героите и съдбата. Другият вид конфликти – вътре в същности на самият герои.
Конфликтите могат да бъдат частни и общи, да засягат отделни човек, но могат да бъдат глобални и общи.
Конфликта се поражда от социалнополитически, исторически, битови условия, различия в характера на героите
или в жизненото им положение. Така имаме социални конфликти, нравствени, психологически конфликти,
семейно битови, религиозни. Именно конфликтът в едно произведение съставлява ядрото на темата, а неговото
разрешаване е определящ момент от идеята.
Темата е онзи кръг от жизнени явления, които авторът поставя в центъра на своята творба и които осмисля,
оценява и възсъздава тази творба. Идеята е оценка, това което ни остава от текста като го прочетем.
Композицията – по общото понятие, което организира целостта на текста. През Античността, композицията е
нормативна. Имаме няколко вида композиция – огледална (подредбата на стиховете и образите, които се
обръщат огледално), кръгова композиция (началото и края на текста имат един и същи мотив) и отворена
композиция (текста дава възможност за допълване на историята).

ТЕМА 9
ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРНА ХУДОЖЕСТВЕНОСТ

19
 Всеки национален език е системно единство на 3 елемента:
Разговорен език
Литературен език
Поетически език

Разговорния език е предназначен за битово интимно общуване, не е обработен. Допуска се волност по

отношение на граматиката. Използва ненормирана лексика и основната му функция е комуникативна.
Литературният език не трябва да се бърка с езика на литературата. Получава наименованието си от това, че
писмената литература изиграва основна роля в неговото развитие. Той е правилен, нормативен, приет за
официално обръщение. Няма отклонение от лексиката и т.н. , възниква в опреден етап от развитието на
народите. Това се случва чрез университетите, литературата и т.н., като нормирането му остава в писмена форма.
Поетически език - Езикът на художествената литература, той е многозначен и има допълнително оттенъци на
думите. Той не просто обозначава- при него е важен експресивният елемент. Той предава интуицията на
говорещия или пишещия и съответно неговата оценка. Той не просто съобщава и оценява съобщението, но се
стреми да въздейства на този към който е насочен, да промени възприятието му. Тук се обръща внимание върху
самия знак, чрез литерация, звукопис.
Ако всекидневната реч се стреми не просто да е инструмент за комуникация, но и да въздейства, в
литературната тези възможности на езика се използват целенасочено в последователност. Езикът на
литературата подчинява разговорния език по определен принцип, за да възбуди съзнанието на читателя.
Езикът в литературата има естетически характер. Поетическият засяга два основни въпроса:
1. Въпрос е ‘’Дали поетическият език има субстанциялна или просто инструментална роля ? ‘’
- Според първото гледище художествената литература в езика и то е нейната цел. А според 2рото художествената
литература съществува чрез езика и той е нейно основно средство.
2. Въпрос е ‘’Дали езикът на художествената литература е естествения език или пък не ? ‘’
-Гледището е, че той е особен вторичен език.

Трите възгледа за поетическия език на Цветан Тодоров:

Теорията за поетическия език на формалната школа, те създават сборници на теория на поетическия език. И там
Лев Якубински: ‘’Езиковите явления, трябва да бъдат класифицирани от гледна точка на целта с която говорещият
употребява във всеки отделен случай езиковите си представи. Ако той ги употребява с чисто физическа цел на
общуване, в която езиковите форми (звукове, морфеми и т.н. ) нямат самостоятелна стойност и са само средства
за общуване, но могат да се предложат и други езикови системи, в която практичната цел минава на заден план и
езиковите форми придобиват независим характер.
Поетическия език има цел в самия себе си и стойност за самия себе си . Той постига своята автентична
функция( насочена към самия себе си) бидейки по-организиран, по-систематичен от практическия език.
Така поетическата творба се смята за една свръх конструирана реч, в която всичко е свързано и организирано.
Роман Якобсон определя 6 функции на езика, едната от тях е поетическа. Според него литературността е свързана
с използването на специални езикови елементи, а е въпрос на по-сложна организация на същия този езиков
материал. Тоест литературността не се определя от наличието или имането. Поетическият език, е същият език с
който общуваме всекидневно, но е подреден в определена система, за да може да ни предаде съдържанието на
произведението.
За Якобсон поетическото е поставянето на езика в своеобразно осъзнато отношение към самия себе си.
Поетическата функция доминира, когато комуникацията е съсредоточена в самото значение, когато център на
внимание са думите, а не от кой и какво е казано и с каква цел. Когато пишем и говорим, ние подбираме думи от
възможен диапазон или съчетаваме в изречение.
В поезията обръщаме внимание върху възможните еквиваленти, така и в подбора им. Тоест търсим и
подбираме думи, които са еквивалентни във всяко отношение. Принципът на еквивалентност уста на подбор
върху уста на съчетаване. Думите в поезията за свързани помежду си не само с мислите, които предават, но и за
това, че поддържат модели на прилика, противопоставяне, паралелизъм, свързани с тяхната ситуация, смисъл и
т.н.

20
 Втора теория: Идеята за откъсване на автоминизма на възприятието, което се постига в поетическия език.
Връзката между контекста и знака с който се означава става автоматично. Поезията пази от подобно
автоматизиране. Поетичната връзка между думата и предмета се счита за… и ги откъсва и благоприятства
разбирането. Думата се усеща, като дума, а не просто като представител на обекта.
Виктор Шкловски: той казва, че езикът на поезията трябва да е усложнен, труден. Той има съчинения ‘’
Изкуството, като похват.’’, където издига, като критерии за литературност термина ’’ отстранение ’’, тоест езикът
трябва да е странен, чуден и труден. Той смята, че литературата обновява езиковата чувствителност на читателя, с
похвати нарушаващи автоматизираните форми на възприятията. Тези езикови похвати могат да бъдат жанр и т.н.
Похватът отстранение, е похватът на трудната форма, която увеличава продължителността и задълбочават
възприятието на текст.

Литературен факт и революция :

Юрий Тинянов и неговия текст от 1927 г. ‘’ За литературната еволюция.’’, който твърди, че дадена епоха се
определя, като литература в друга епоха, ще бъде общо разговорно битово явление: Тоест автоматизацията се
явява типичен процес на трансформация на литературата. Точно се случват революциите.

Поезия и проза
Художествената реч се установява в 2 форми: стихотворна /поезия/ и нестихотворна /проза/. Първоначално
поезията доминира. Изказванията се считат за по-удобни за запомняне. В епохата на Античността, словесното
изкуство прави преход от митологичната и …… поезия ( епопея, драма към ПРОЗАТА)
Прозата по това време още не е била художествена, а ораторска, историческа и философска.
Художествената проза започва да битува в басните и приказките. В новото време на прозата и поезията, започват
да се мислят за равни. През 19 в., прозата излиза на преден план, прозата има ориентация към чуждото слово, а
поезията е монологична. В поезията има акцент върху експресията и има речетворческо начало, а в прозата
словесната тъкан може да е неутрална, тоест тук се използва извън емоционално слово.

Състав на художествената реч

- Лексико - фразеологични средства - подбор на думи или словосъчетания, имащи различен произход и
значение. Може да има архаизми, чуждици, диалектизми.
- Речева семантика /тропи/
- Пунктуационно синтактичен, фонетичен и ритмичен пласт.

ТЕМА 10
ОСОБЕНОСТИ НА СТИХОВАТА РЕЧ.
СТИХОСЛОЖЕНИЕ. ОСОБЕНОСТИ.
21
 Тя се нарича мерена реч. Стихът е поетически ред. Строфата е съвкупност от поетически редове. Строфата
обединява стиховете с римни, емоционални, смислови и следва ритъма.
Минимален брой стихове с двустишие – максимум до 14 стиха.
Ритъмът е повторение, поетическата реч е подчинена на ритъма.
Тук се търси ритмическото повторение. Тук се мерят звуковите комплекси: ударени и неударени срички :
/- ударена
0-неударена
Стихосложение- начина на организация на стихотворната реч. Има 4 типа стихостроене, които се делят на
количествени и качествени:
1.Метрическо и силабическо;
2.Тоническо и силаботоническо.

Метрическо - Нарича се още антично, музикално. Заражда се в Античността, характерно за античната поезия. В
гръцкия и латинския езици има дължина на гласната / 1 мора,2 мори/ , тази разлика прави разлика на
организацията на думите. Те се обединяват в стихотворна стъпка – съчетание на / сричка + 1, 2 или повече 0
срички.
ямб-
дактил-
хорей-

Хекзаметърът е метрически стих състоящ се от 6 стъпки. В Хекзаметър са написани множество писания в

Античната литература включително поемите на Омир и Вергилий. В древността всеки един от жанровете на
поезията се изпълнявал в строго определен размер. Това стихосложение не е характерно за … поезия.
Второто стихосложение е силабическо: ритъмът тук се дължи на еднаквото количество срички във всеки
стихотворен ред. Като разположението на / и 0 срички във всеки ред не е еднакво, вътрешно срична пауза
(цезура) . Това стихосложение е характерно за езици в постоянно ударение. Това стихосложение не е характерно
за българската литература, но се среща във фолклора и при първите ни стихотворители П. Славейков, Ботев.
Най-използвани тук са 8? сричният и десетсричният стих. При него имаме равен брой срички във всеки стих.

*Тоническо(ритъм) - Ритъмът се дължи на еднаквото количество на ударените срички, като броят на 0 срички не
е еднакъв, произволен. То е характерно за гръцката литература.

* Силаботоническо стихосложение - Ритъмът тук се дължи на еднаквият или почти еднаквият брой на стиховете
+ важно място на броя и мястото на ударените срички. Тези / и 0 се обединяват в стихотворната стъпка Тук има
двусрични размери:

Ямб- 0/ като това може да се повтаря от 2 до 6 пъти.

0/ 0/ 0/ 0/ 0/ 0/ 0/ 0/ - Мястото на ударената сричка е на 2,4,6,8,10 и т.н.

Хорей- /0 – 1,2,5,7,9 и 14 е мястото на ударената сричка

Трисрични размери:

- Дактил: /00- 1,4,7,10 е мястото на ударението;

-Амфибрахий- 0/0 -2,5,8,11 е мястото на ударената сричка
-Анапест- 00/ - 3,6,9,12 е мястото на ударената сричка –

Това се нарича метър-идеална схема, но има 2 отклонения от нея:

-пирихий- 00 – отклонение
22
- Ямб- 0/,0/ 00,0/
-Спондей- //

Амбиции, омраза, болка, тлен- отнася ги движението вечно.

0/ 00 0/0 /0 / / 0 0 /0 00 / 0
И други думи се завръщат в мен –
0 /0 / 0 0 0 / 0
надежда, обич, доброта, човечност.
0/0 /0 00/ 0/ 0

Свободен стих –Няма строга ритмична организация, съвременната поезия е близка до прозата.

Белият стих- Има ритмическа организация, но няма рими.

11 ТЕМА
РИМА. СЪЩНОСТ, ФУНКЦИИ И ВИДОВЕ.

23
 РИМАТА е съзвучие на еднородни фонетични елементи на звукови комплекси в края на стихотворния
ред. Примери: тлен - мен; вечно - човечност
РИМНО ЯДРО - минималното условие да кажем, че се образува рима, когато имат обща ударена гласна и
обща съгласна след нея.

 Римите имат стихооформяща функция;

 Имаме смислова функция. Римуващите думи са откроени смислово и обвързват смислово и
стихотворните редове, към които принадлежат;
 Римите имат благозвучна функция;
 Римите имат емфатична (акцентирана) функция - и идейно и образно редуващите се думи са откроени,
подчертани;
 Немонична функция - римите улесняват запаметяването на текста.

ПРИЗНАЦИ, ПО КОИТО СЕ РАЗЛИЧАВАТ РИМИТЕ:

1.По място на римуващите се думи в строфата:
* съседни рими *кръстосани
а, а а, б
б, б-Римуване на два съседни реда а, б- Римуването е през ред

* Обхватни рими * Рима кварта

а а
в а- Всички редове съдържат думи, които се редуват
в- Първи и четвърти ред и втори и трети а
а а

*Тавтологична рима - В края на реда има една и съща дума (повторение)

2. По място на редуващите се думи в стиха

*Начална рима *Вътрешна (вътрешностишна) *Краестишна рима - По място на
_о______________________ Римите се намират в средата на редуващите се думи в стиха.
Редуващите се думи се намират редуващите се редове. На края на стиха.
в началото.

3. Клаузула ( завършека на ред и обхваща последната ударена сричка и всички неударени след нея, ако има
такива.)
Видове клаузули:
*Мъжка клаузула - При нея имаме в края на стиха / сричка;
*Женска - Стихът завършва на една / сричка , след последната неударена;
*Дактилна - След последната / сричка имаме 2 неударени срички;
*Хипердактилна - След последната / сричка, имаме 3 неударени срички.

4. Според характера на последния звук в римуващите се думи

* отворена рима- и двете римуващи се думи завършват на гласна.

24
*Затворена рима- При която и двете римувани думи завършват на съгласна.
* Имаме вариант на която едната римувана дума завършва на гласна, а другата на съгласна. СМЕСЕНИ РИМИ.

5. Според характера на римуващите се думи - делението е граматическа дума, където се римува една и съща
част на речта - съществително и съществително; глагол и глагол; И имаме неграматична, където се редуват глагол
и съществително/различни части на речта/.

6. Според точността на звуковото съвпадение

* Точни - Тук съвпадат целите клаузули на думите. От удар. Гл. нататък имаме едни и същи звукове.
*Неточни - Тук клаузулите не съвпадат. Тук съвпада само гласната , а звуковете не са еднакви.

Видове рими:
* Сложна рима: Разбрал, че Далчев;
*Неравносложена рима - едната дума завършва на женска клаузула, а другата на дактилна клаузула;
*Каламбурна рима - Най-често са омоними;
Загорски
За горски
*Асонансни рими - Римуващите се думи имат само гласни;
*Консонансна рима - Тук няма общи гласни, а само общи съгласни.

1. По място - кръстосани, защото са през ред Вечно - Човечност

2. По място в стиха- краестишна рима 1.По място - кръстосани
3.Мъжка клаузула 2.По място в стиха - краестишна рима
4.Затворена рима 3.Женска клаузула
5. Неграматично римуване 4.Смесена клауза
6.Точни рими 5.Неграматични и неточна
6.Неточна

Дълга беше зимата. Пчелите Римата не е графично, а звуково явление!

не дочакаха цъфтежа на цветята пчелите-пити
И умряха върху восъчните пити 1. Кръстосани рими
на килийките разчупили печата 2.Краестишна рима
3.Женска рима
я—йа 4.Отворена рима
‘а 5. Граматична

12 ТЕМА
ПОЕТИЧЕСКА СЕМАНТИКА - ТРОПИ
Изразните средства са интегрална част от изграждането на смисъла. Те са неименна част от смисъла.
Делят се на две основни групи:
* Тропи - те са изрази, думи, чрез които се предава допълнително, преносно значение на думите. Тропите
боравят със смисловите значения на думите. От друга страна, фигурите се отнасят към поетическия синтаксис,
при тях цялостта идва благодарение на промяната, позицията на думите и израза ‘’ удобство’’.

25
1. Тропи - Те са 4 групи
1.1 Метафорични
- Епитет е художествено определение:
*преки епитети - показват характерни черти за даден предмет
*Метафорични епитети - Дават художествено определение
-Двойни и тройни епитети:
*Прости епитети( златна нива)
*Сложни епитети (нива златокласна)
*Постоянни епитети (гора зелена)
Те са устойчиви конструкции, на-често се срещат във фолклора.

2.Сравнение: Имаме 2 обекта, които се съпоставят, като принципите на по-познатия обект ни дават сведения за
другия. Тук задължителен елемент е ‘’като’’. Има и отрицателно сравнение, на принципа на отрицанието.
2.1 Разширено сравнение - Имаме пряко дадени изразите за сравнение.

3.Метафора
Тук е скрито/съкратено сравнение (липсва ‘’като’’). Метафората е пренос на качествата и признаците на един
обект върху друг на основата на някаква прилика между тях.
3.1. Видове метафори - Прости и разгърнати.
При простите метафори имаме единични сравнения. Разгърнатите имат серия от метафорични сравнения.

От една страна имаме:

*Адективни метафори - златна нива; това са метафоричните епитети
*Глаголни метафори - Тук става преноса в глагола: Луната спи.
*Именни метафори- Тук преноса е на ниво съществителни/ Сноп от лъчи/

4.Олицетворение: Разновидност на метафората. Тук се предават човешки качества на предмети и явления на

неживата природа. Там където имаме метафора, където се вижда човешко качество при предмет е
олицетворение.
-Овеществяване- Сърце от камък.

5.Алегория
Иносказание- казва се едно, но се подразбира друго. Човешки качества върху животните.
Например: Басните. При алегорията имаме понятие, образ, същност, която е намерила своя образ. Имаме една
абстракция, която е намерил някакъв образ.

6.Символ
Той е близък до алегорията. Многозначен образ с богато смислово съдържание. Един образ крие в себе си много
значения. Той е богат образ. Смисълът е универсален.

7.Антономасия: Собственото име на митологическия герой ; литературен герой или реална историческа личност,
започва да се използва, като нарицателно за качествата на определен човек.

8.Алюзия:
Намек за общоизвестен исторически или литературен факт: ‘’Пирова победа ’’- Губиш тотално.

МЕТОНИМИЧНИ ТРОПИ

26
1.Метонимия - Имаме преименуване/замяна на названието на един предмет, обект или явление с друг.
Възоснова на ясна връзка между тях. Върхът отговори с друг вик ‘’ Ура ‘’;
2.Синекдоха - Вид метонимия, при която връзката на предметите сменят названията си е количествена.
Единичното дава представа за общото. ‘’ Но хляба не стига, деца! ‘’ , ‘’ Бащино огнище ’’;
При метонимията връзката е качествена, а при синекдохата е количествена.
3. Перифраза - При нея вместо директно да се назове дадения предмет, се дават негови признаци и качества,
представяме го описателно;
4.Евфемизъм - Вежливо говорене, използваме мек и приятен израз;
5.Дисфемизъм - Съзнателно огрубяване на речта.

ИРОНИЧНИ ТРОПИ
1.Насмешка - Закачка, леко осмиване;
2.Ирония - Казваме нещо, което трябва да се счита с обратен знак. Разбира се по интонацията. Утвърждава се
нещо, което трябва да се приеме противоположно;
3.Сарказъм - Груба, отявлена подигравка;
4.Гротеска - Образ максимално деформиран, уродлив.

КОЛИЧЕСТВЕНИ ТРОПИ
1. Хипербола - Преувеличаване на качества и признаци.
2.Литота - Преумаляване. Използва ‘’ не ‘’ и ‘’ няма ’’ , което има за цел да дискредитира.

ФИГУРИ
Фигури на тъждеството
1. Фигура на уточнението - Народът се радва, ликува, тъждествува.

Фигури на неравенството
1.Климакс - възходяща градация, степенуване на качества и признаци във възходящ ред;
2.Антиклимакс - Низходяща градация.

Фигури на противопоставяне
1.Оксиморон - съчетаване на противоположни понятия в едно съчетание; страшно хубава;
2. Антитеза - Противоположното на по-големи смислови образи, емоционално идейни( изграждам-руша);
3.Парадокс - Най-често представлява изречение при което едната му част отхвърля другата.
‘’Тоз който падне в бой за свобода, той не умира.’’;

4.Контраст - Противопоставяне на цели глави в текста;

5.Инверсия - Смяна на обичайния словоредна думите или изразите в изречението: Човешко сърце- Сърце
човешко;
6.Елиспа - Изпадам: Тук се пропуска част от израза, като се подразбира;
7.Паралелизъм - Във вариант синтактичен и образен. Тук се противопоставят някакви конструкции;
8.Риторичен въпрос - Не се търси отговор ,а е отправна точка за започване на разговор;
9.Апосиопеза - Замлъкване, внезапно спиране на речта;
10.Поанта - Връхна точка на емоция на смисъла в текста.

Видове повторения
- Синтактични повторения- Анафора, мезофора; епифора;
- Лексикални повторения - Словоизлишество, очертава се с много думи предмета на речта. Вместо ефект, става

27
дефект;
- Морфологични повторения - Етимологична фигура; Използване на думи и изрази с един и същи корен.

ПОЕТИЧНА ФОНЕТИКА - Средствата, с които се впрягат звуците;

ОНОМАТОПЕЯ - Звуково подравнение – дрън-дрън;
АЛНЕСТЕЗИЯ - Едновременно използване на повечето сетива;
АСОНАНС - Повторение на еднакви или подобни гласни звукове;
ДИСОНАНС/АЛИТЕРАЦИЯ - повторение на гласни.

ТЕМА 13
СТИЛЪТ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА
ЛИТЕРАТУРА
1. Същност,обем и граници на понятието
Понятието ‘’стил ’’ идва от stilus/способ на писане/. По отношение на литературата има 2 концепции за стила:
1. Моноситично - ‘’Стилът ’’ се явява оценъчно понятие;
2. Плуралистично - Описателно понятие.
Според моноистичната класификация съществува единен и добър стил, който е ценностно отделен
вариант на езика е различаващ се от обичайната безстилна употреба на езика. Вътре в него може да има
различни варианти на всички те заедно се противопоставят на нехудожественото естество на езика. Моноситична
представа за стила се схваща като идеално съвършено състояние на езика, към което трябва да се стремят
28
писателите. Така се ражда теорията на класическия стил и всички останали стилове се смятат за отклонения или
деформации. Този стил носи е себе си истината за света, хармонията. Европейската риторика определя стиловете
като 3 – висок, среден и нисък. Тази теория се отнася само към съвременния език - латинския и е неприложима
към смятаните по това време варварски езици. За образец на латинския език се счита Вереил. По негово време се
създава т.нар. Вергилиево колело.
Има 3 сектора, които съответстват на трите основни текста на Веркимий:
‘’ Вуколики ’’- То представя пастирския, селския живот в природата - нисък стил;
‘’Георгики’’- Дидактическа поема за земеделие, скотовъдство и т.н. – Среден стил;
‘’Енеида’’- Висок стил.
Трите стила характеризират не само плана на изразяване, но и плана на съдържание на речта . Тоест
стилът служи за класификация не само на езика, но и на реалния свят.

2. Плуралистична представа
Според нея има множество равноправни стилове. Според нея няма неутрален стил, няма нестилистична версия
на употреба на езика, а всяка такава е стил. Жорж Бюфон 1780г. в текста си ‘’Думи за стила ’’ твърди - ‘’Това е сам
човека, колкото хора, толкова стилове.’’ Стилът според Бюфон е вътрешна форма на мисълта. Способ за нейното
изказване, той помага за канализирането на мисълта. Така Бюфон разграничава стил, който е ясен език на
мисълта.
Понятието ‘’ Стил ’’ най-общо се мисли в 2 аспекта. В широк смисъл под ‘’стил’’ се разбира нещо общо,
обща вътрешна формула, лежаща в основата. Така говорим за общи особености на литературните направления
или течения. Това са т.нар. големи стилове. Техните признаци са много абстрактни. Тук съществуват различия,
съществуват различни варианти и още повече авторски стилове. В тесен смисъл под стил се разбира нещо
особено и специфично. За индивидуалния авторски стил, или стил на отделно произведение, съществуващ в
рамките на големия стил. На малкия са присъщи особености на големия, но има свои черти. Индивидуалния стил
не е завинаги фиксиран, а може да се променя. Индивидуалният стил на даден автор се проявява в езика.
В много тесен смисъл под стил се разбира маниера на писане и особености на използваните … на езика.
Понякога в качеството си на стил се използват: почерк, маниер. ‘’Маниерът’’ в някои случаи може да бъде
маниерно писане, стремеж да не принадлежи на никой друг или стремеж да прилича на някого. ‘’Стилът ‘’ е
сложно понятие, включващо различни елементи на художествената норма, които образуват естетическо
единство. Тук говорим за принципи на изпълнение на художествения образ .Съотношение на сюжетност,
описателност, психологизъм.
Стилистичните похвати и други особености - Фонетични, лексикални на художествената реч.
Стилообразуващи фактори на литературата са идейното съдържание, начинът по който човек вижда света.
Стиловото единство включва структурата на произведението, конфликтите, системата от образи, способите за
разкриване на характера.
Стилът е устойчиво единство на образната система и средствата на художествената изразителност.
Определящо своеобразието на дадено литературно произведение, творчество на писател или литературно
направление. Първоначално стила се е схващал., като езикова организация на изказването подчинена на
смислово съдържание на текст. Всеки вид реч иска определен стил на словесен изказ. Ето защо се извеждат в
риториката някои качества на стила. Създава се и теорията на трите стила и се изграждат нормативните искания
към него. Стилът се изучава от отделна наука, наречена ‘’ стилистика’’ края на 18 в. , началото на 19 век., стилът
става стилистическа категория. Европейската литература еволюира от риторическата усложненост на класицизма
към стилистична простота. Все по-често се използва по-непринудена реч, вместо високо риторична. През 19-20
век тази свобода на изразяването се свързва с осъзнаването, както от страна на писателите, така и от другата
страна на учените, като свободна форма на диалог с читателите. Писмените форми на художествената реч…
Става въпрос за романи, мемоари- имаме освобождаване от догмата.

29
 През 20в. се отделят 2 направления в стилистиката, лингвистична стилистика, която се занимава с
типологията, структурата на езика и от друга страна литературоведска. Стилистиката изучава системата от
езикови елементи и средства в тяхната подчиненост на естетическата функция. Най-ярка специфика на
художественото слово свързана с емоционалността на художествения образ.

Стилистичния анализ може да се осъществява по 2 способа:

1. Основава се на последователно разглеждане на произведението и тълкуването, като проявление.
В този смисъл стихът става индивидуална езикова система на произведението.
2. Способ не противоречи на първия: изследване на индивидуалните способи, които отличават тази конкретна
система с друга с която тя е сравнима. Основа на този метод е съпоставянето. Целта е да се установи каква е
функцията им.
NB: И ДВАТА СПОСОБА РАЗГЛЕЖДАТ СПЕЦИФИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА РЕЧ, РАЗГРЪЩАЩИ СЕ В
НЯКОЛКО СФЕРИ.

СТИЛИЗАЦИЯ - Тя представя преднамерена и явна организация а даден автор към по-рано съществуващ стил. На
неговите черти и свойства. В епохата на Романтизма, писатели не рядко пишат в духа и маниера на фолклорния
жанр. Стилизацията е близка с подражанието доколкото се явява на някакъв образец. Авторът се стреми към
еднаквост. При народната имаме отчуждаване на писателя от процеса на имитация с цел постигане на параден
ефект. Тоест имаме прилагане на чужда стилистика с цел да бъде осмивана. Стилизацията може да бъде жанрова
или историческа.
‘’ СКАЗЪТ ‘’ – за разлика от пародията е ориентиран към нелитературното слово, което е битово не разговорно и
чуждо за писателя, той представя предаване на историята от страна на разказвач и той е специфичен като глас.
Неговият глас е определен от живите социални слоеве и използва устна, разговорна, литературна реч. Използва
разговорни конструкции ,често има обръщение към слушателя, коментари, самия начин на говорене ни дава
всякакви представи.

ТЕМА 15
ЛИТЕРАТУРЕН РОД. ТРАДИЦИОННИ И
СЪВРЕМЕННИ ГЛЕДИЩА ЗА ЛИТЕРАТУРНО-
РОДОВОТО ДЕЛЕНИЕ. ГРАНИЦИ И
ВЗАИМООТНОШЕНИЕ МЕЖДУ ЛИТЕРАТУРНИТЕ
РОДОВЕ.

30
 Различията на родовете е основано на различията на функциите на словото. Така се отделят трите рода, всеки
от които съответства една от тези функции. При епоса доминира изобразителната функция. При лириката –
изобразителната функция, а при драмата комуникативната.
Литературните родове се формират още в най-ранните етапи на съществуване на обществата в първобитното
творчество. Според Александър Веселовски родовете възникват от обредните хорове на първобитните народи,
при които имаме ритуал, който се включва словесно изразяване, възгласи на радост или печал. От възгласите на
най-активните участници в хора (наричат се корифеи), възникват лироепическите песни, които постепенно се
отделят като ритуал. На тяхна основа после се оформят епическите повествования, а от възгласите на хора се
оформя/възниква лириката, която първоначално е групова и колективна.
Драмата възниква от обмена на реплики между хора и корифеите. Тоест според тази теория родовото
деление започва още от древността и се случва благодарение на отделянето на обредите. Има и друга теория.
Литературните родове възникват независимо от ритуалите по времето на древните и според нея митологичните
сказания на основата, на които последствие възникват прозаическите легенди и приказки, възникват извън тези
хорове. Не са се пеели участниците в ритуала, а всъщност са се разказвали от представители на племето и то
вероятно на малко на брой хора.
Лириката също може да се мисли като възникнала извън обредите и появила се благодарение на трудовите и
битовите отношения по време на трудовият и битов живот на хората.

Има два подхода към литературния род:

Първият подход е зададен от античността и е свързан с устният характер на литературата. При него
литературният род се схваща като тип отношение на изказващия се към съдържанието на творбата.
Понятието род възниква в древна Гърция. Платон в своята книга „Държавата“ дефинира следното
отношение - поетът може първо пряко да говори от свое лице, като този тип говорене има
преимуществено място в ДИТИРАНГИТЕ (хвалебствени песни в почест на Боговете). Това е най-
важното свойство на лириката. На второ място поетът може да строи произведението си във вид на
обмен на думи между героите без да смесва техните думи със своите, което е характерно за
комедиите и трагедиите. Трето – поетът може да съединява своите думи с чуждите думи, които
принадлежат на действащите лица. В трета глава от поетиката си, Аристотел също дефинира отликите,
които седят в основата на делението на литературните родове. „Поетът може да изобрази едни и
същи неща с едни и също средства, но по различен начин, тоест като или разказва или сам без да
променя своите лице (както е в лириката) или представя всички герои - техните постъпки и идеи“.
Точно по начина, по който литература представя човека и света – тя се дели на тези три основни рода
– епос, лирика и драма. Епосът представя предимно външния свят – събития, хора, действия,
конфликти. Това става чрез разказ и чрез описание. Лириката изразява основно вътрешния свят на
човека, отношение му към света, неговите чувства мисли и емоционално състояние. Драмата
представя действия, тяхната непосредственост чрез постъпките и думите на героите. ВАЖНО - В
драмата действията се показват, а не се разказва за тях.
Второто гледище към литературния род – зададен от немската класическа естетика и философия – 18-
19 век. Немската класическа естетика обвързва литературния род в понятията ОБЕКТ и СУБЕКТ.
Лириката се мисли като най-субективният род. Епосът е най-обективният род, защото представя
цялостна картина на света, а в драмата имаме синтез на епос и лирика – имаме синтез на обективно и
субективно.

В новото време, има още една тенденция за обвързване на същността на литературните родове - епосът
изобразява събитие разгръщащо се на основата на миналото – разказва за нещо станало. Драмата съдържа
действие разгръщащо се по посока на бъдещето. Докато лириката разкрива чувство съдържащо се в настоящето.
1930г. немският лингвист Карл Бюлер, дава още една трактовка за литературните родове – обвързвайки
ги с речевите актове. Според него речевите актове имат 3 аспекта. Те включват в себе си съобщение за предмета
на речта (репрезентация), експресия (т.е. изразяване на емоциите на говорещия), апелация (т.е. обръщение на
говорещият към някого, което прави изказването действие само по себе си).

31
 В лирическите произведения доминира речевата експресия. При драмата – апелативната, действената
страна на речта. А думата в драмата е своеобразна постъпка, осъществена в определен момент на действието.
Епоса широко се опира както на експресивните, така и на апелативните аспекти на речта. До колкото състава на
произведенията влизат в изказване на героите, които заменят техните действия, но при епоса доминира
съобщението за нещо външно за говорещия изявено във формата на повествование.
Литературният род е формално съдържателна категория. Родовият определител има комплексен
характер и е устойчиво съдържание на определени характеристики.

Родови характеристики
1. Отсъствие или наличие на сюжетност, като организиращо начало с творбата – при епоса и драмата
имаме сюжетност. При лириката – нямаме.
2. Принципно изложение на съдържанието
А) Дали доминира съобщаващият от описващият принцип, при който имаме изложение от страна на
пряко назован или неразказвач, който се обръща към даден реципиент/възприемател/адресат и който
предава съдържанието на изказването /характеристика на епоса/.
Б) Дали организиращото начало е действено комуникативният принцип (характерно за драмата);
В) Експресивния принцип на изложение на съдържанието (както е и при лириката)
3. Обемът на съдържанието – епосът се характеризира с обемност. Лириката – с краткост. А в драмата
имаме регламентирани форми – имаме цели, действия, картини.
4. Системата на съставящите го композиционни форми. Лириката е свързана най-вече с монолога. При
драмата водещ е диалога, а при епоса имаме смесеност.
5. Темп на развитие и природа на времето. При епоса имаме забавен темп на разгръщане на
съдържанието и епоса е ориентиран към миналото. При драмата имаме бързина и непосредственост
при разгръщане на съдържанието и устременост към бъдещето. При лириката имаме мигновенност и
сегашност.

Критерии Епос Лирика Драма

1. Цел Изображение на човека,
обективно във
взаимодействие с други хора и
събития.
2. Предмет Външния свят в неговата
пластична обемност –
пространствена времева
протяжност и събитийна
наситеност. Имаме
изображение на характери,
обстоятелства, социална и
Изобразяване на мислите и
чувствата на автора поет.
Вътрешния свят на личността в
неговата импулсивност и
спонтанност, възникване и
смяна на впечатления, мечти,
настроения, асоциации,
предизвикани от
взаимодействието с външния
Изобразяване на
човешката личност в
действие - конфликт с
другите хора.
Външния свят представен
чрез характери и
целенасочени действия на
героите както и техният
вътрешен свят.

32
 природна среда, в която
взаимодействат героите.
3. Съдържание Обективното съдържание на
реалната действителност в
нейните материални и духовни
аспекти представена с
типизирани от автора
характери и обстоятелства.
4. Организация на Текстът има основно
художествената реч преимуществено описателно
повествователна структура,
като особена роля имат
предмет на изобразителните
детайли.
свят.
Субективният вътрешен свят на
поета и духовния живот на
човечеството изобщо
Текстът се отличава с повишена
експресивност. Особена роля
играят образните възможности
на езика, както и неговата
ритмическа и звукова
организация.
Обективно съдържание на
реалната действителност,
представена в
художествено типизирани
от автора характери и
обстоятелства,
предполагащо сценично
въплъщение.
Текстът има предимно
диалогична структура, в
която са включени
монолози на героите

Епичност – наричаме спокойното съзерцание на живота, в неговата сложност и многоплановост, широта на

възгледа за света и неговото възприятие в цялост. Епичността като идейно емоционална нестройност има място
във всички литературни родове, не само в повествователните.
Драматизъм – наричаме настройка на съзнание, свързано е с някакви напрегнати преживявания, развълнуваност
и тревога.
Лиризмът – обвързва се с повишената, възвишена емоционалност и тя може да е характерна както за речта на
разказвача, така и за героите.

Между родови и извън родови форми:

Лироепос – включва лироепически поеми, установили се през епохата на романтизма, балади и
лирическа проза, която по правило е автобиографична. Има преливане между родове.
Извън родови форми – очерк – вниманието на автора е съсредоточен върху външната реалност.
Събитийният ред не играе доминираща роля, а доминират авторови описания, разсъждения. В очерка
доминира нещо съвсем друго. Преобладава неповествователно излагане на събития, а ред от
впечатления, спомени, душевни движения а героите. Човешкото съзнание е представено като
неподредено, хаотично. Това са романи, в които това е основното.
Есеистика – до голяма степен се преплита с лириката, защото имаме някакви описания на размисли,
пряка изява на чувства и емоции. Има и синкретизъм – сливане на философско, публицистично.

ТЕМА 16
ЕПОСЪТ КАТО ЛИТЕРАТУРЕН РОД. ЕПИЧЕСКИ
ВИДОВЕ (ЕПОПЕПЯ, РОМАН, НОВЕЛА, РАЗКАЗ)
Думата епос буквално означава слово, реч. Води началото си от запевите на корифеите. В корифеите се
разказва за някакво станало събитие. В епоса организиращото начало е разказа, повествование за действащите
лица и техните съдби, техният живот. Това е своеобразна верига от словесни съобщения, разказ за нещо станало
по-рано.

33
 При епоса има дистанция от една страна между станалите събития и този, който разказва за тях и от
друга страна временна дистанция между времето на ставане на събитията и времето на разказа за тези събития.
Това е така наречена ЕПИЧЕСКА ДИСТАНЦИЯ.
Принципа не епоса е принципа на обективността. Нещата са обективно случили са. Отличителни черти на
епоса са протяжност, забавеност, задържане на действието, относителна самостоятелност на частите и
епизодите.
При епоса имаме насочване към самите предмети, към действителността. Вниманието е към външното и
обективното. В епоса като литературен род се разкрива живота във всичките му формите (и частният и
общественият живот на хората, отношението им към света, средата в, която живеем).
Епическият сюжет е различен от драматическият. Средата до голяма степен мотивира действията и
характерите на героите, за това и епическите герои са разкрити изцяло. Всичко, с което те се сблъскват, се
изобразява. Имаме възможност да видими, да разберем вътрешната формулировка. В епоса имаме човешка
личност поставена на широк фон.
Епическият човек е конкретизиран, назован с име. Той винаги може да отговори на въпроса „Кой е той?“,
„Кой съм аз?“. Действията са му конкретизирани по посока на това къде и кога са станали, какви са основанията
му, каква е логиката му. Тоест имаме отговор на въпроса „Защо?“. Епическото повествование събира в себе си
такова количество съдби, характери, събития, детайли, колкото нито един литературен род/ изкуство.
Повествователната форма още повече дава възможност за проникване и то в дълбочина, на вътрешния свят на
човека. Характерите на героите в епоса са сложни, съставят множество черти, свойства, и се намират в движение,
осъществяване и развитие. Тоест те са динамични, променящи се.
Отличителна черта на епоса е, че човекът тук е представен всестранно. Може да бъде не само видят, но и
чут. Героят може да бъде описан като външност и като състояние. Може да бъде двустранно развит чрез
описание или пък пряка критика, дали от страна на автора или пък да характеризира себе си чрез словото.
Епическите произведения включват и дават образ на изказванията на действащите лица. Активно си
взаимодействай с тях, защото епическият текст е сплав от повествователна реч и реч на героите. Той е посредник
между изобразеното и читателя и нерядко влиза в ролята на свидетел на показаните лица и събития. Текстът на
епическото произведение много често не съдържа сведения за съдбата на повествуващия/ този, който разказва,
сведения за действащите лице, за обстоятелствата кога, къде разказва историята, за неговите мисли и чувства.
Едновременно с това обаче, речта на повествователя притежава не само изобразителна, но и изобразителна
значимост.

Повествовател и разказвач
Повествовател – вид разказвач. Два термина, които обозначават едно и също. Този, който води разказа в
епическото повествование. Повествователя е този, който ние не го виждаме, не е обозначен в текста. Той е само
реч, не е образ, не се показва по никакъв начин. Повествователя е гласът зад кадъра, който ни разказва.
Повествователя знае всичко. Знае какво е станало, знае как ще завърши историята. Той има цяло познание за
случилото се. Повествователя е невидим дух на повествованието. Той е посредник между нас /обективната
действителност/ и героите /художествената действителност/. Разказвачът е определен като индивидуалност.
Функцията на разказвача има своите преимущества. Автора иска да видим света отвътре, не отвън.
Ролята на разказвача е да свързва героите с нас като читатели.
1. Повествование от трето лице – той повествование. Той е най-скритият и осигурява обективност, широта,
панорамност, представяне на героите
2. Първо лично аз повествование - имаме усещане за по-голяма достоверност, субективност. Така разказът
става по интимен. Влиза в ролята на участник в действието.

ЕПИЧЕСКИ ВИДОВЕ

Роман - Най-голям по големина

Повест - Среден по големина
Новела - Среден по големина
34
 Разказ - Най-малък по големина

Романът като най-голяма форма дава възможност за всестранно обрисуване на многообразието на

действителността. Като форма има сложен сюжет. Най-често като повествованието е съсредоточена съдбата на
няколко личности в процес на тяхното изграждане, развитие и взаимодействие, което е съчетано с разгърнато
представяне на времето и пространството и по този начин се обхващат голям кръг от жизнени явления и човешки
характери показани в развитие. Основното в него е изобразяването на човешката личност като обикновено се
характеризира един главен герой, който е носител на основния идеен замисъл на автора.
Повест – повествованието е съсредоточено в определен период като се изобразяват редица епизоди от
живота на главния герой, който е обрисуван най-плътно и все пак в по-тесни връзки с няколко други лица, герои,
които са обрисувани малко по-повърхностно. В центъра на действието обикновено седи едно основно
събитие/главен герой. Пейзажът и описанието са пестеливи, мащабът е по-малък.
Новела – Доближава се до повестта и романа като тук липсва описателност, а водещото е интригуващата
сюжетна линия, най-често с необикновен парадоксален край.
Разказ – малък обем, действието се развива в кратък отрязък от време, ограничен брой действащи лица.

ТЕМА 17
ЛИРИКАТА КАТО ЛИТЕРАТУРЕН РОД.
ЛИРИЧЕСКИ ВИДОВЕ (ЕЛЕГИЯ, ОДА, БАЛАДА,
СОНЕТ)

35
 Лириката е свързана с музиката и танца. Първоначално се изпълнявала под съпровод на мелос.
Понятието „лирика“ се създава още 2-3 век от Александрийските филолози, но осмислянето на лириката като
литературен род става едва през 18 век. През вековете някои лирически видове се раждат и умират.
Дневник на душевни преживявания е наричана лириката. Жанровата и специфика се свързва с засилената
субективност като тук на преден план излиза единичното състояние на човешкото съзнание. Лирическото
преживяване се предоставя като принадлежащо на говорещия. Литературната емоция е основата на всичко. Това
преживяване не толкова се описва с думи, колкото се изразява с максимална енергия. За разлика от епоса и
драмата, в които се изобразяват определени характер, действащи в различни обстоятелства, лириката отразява
отделни състояния на характера. Основната речева форма на лириката е вътрешния монолог. Художественият
образ, който въплъщава емоционалните преживявания носи субективната авторова оценка, се наричат
ЛИРИЧЕСКИ СУБЕКТ/ ГЕРОЙ.
Лирическият субект е измислен образ, който смесва едноличността и индивидуалното чувство и
множествеността /многостранен характер на емоционалния свят на човека/. Лириката не просто възпроизвежда
някакво чувство, но и го трансформира, обогатява, възвисява.
Имаме автопсихологическа лирика, която представя стихотворения явяващи се акт на самоизразяване на
поета и от друга страна имаме ролева лирика, която запечатва преживявания на лица, на хора, които са различни
от автора. Тоест лирическите преживявания запечатани в произведението, могат да принадлежат както на самият
писател, така и на други не приличащи на него хора. В лириката имаме непосредственост на преживяването и
възприемането. Възприемателя напълно се потапя в емоционалната атмосфера на текста.

Субективност
Емоционалност Отличителни черти
Експресивност на лириката

Лирическият образ има емоционален характер. Субективността е свързана с субективният характер на

лирическото изграждане, при което поетът се стреми да разгледа себе си и вниманието е винаги към субекта.
Изразителността идва от тази оголена енергия, която се излива от преживяването.

Тип на изграждане на лирически творби:

1. Лирически произведения, в които преобладава непосредствено чувство, емоция. Отнася се за
интимната/любовна лирика.
2. Лирическо произведение по повод външен обект – природна картина, образ на човек.
3. Лирически произведения, в които се предава някаква случка. Има някакво действие. Може да са
епически песни, балади или други лироепически форми.
4. Лирически произведения, в основата на които преобладават размисли.

Лирически видове
Елегия – идва от елегос, което означава тъжна песен. Доминиращи са чувството на печал, тъга,
безизходица. Подосновата на този лирически вид са оплакваческите песни. Първоначално литературната
елегия няма тъжен характер, а притежава размишления, афоризми, подканения. В древна Гърция,
елегията се е пишела елегически дистих. По-късно се обособява като жанр проникнат в тъжно
меланхолични чувства. Римската елегия е била с любовно съдържание. Тонът в елегиите е минорен. Има
тъжни чувства, мисли, разсъждения. По повод някаква трагическа колизия или психологически конфликт,
който притежава героя. Димчо Дебелянов пише елегии. Противоположна на елегията е одата.
Ода – Имаме патетика, бодрост, възторг, възхищение, жизненост, оптимизъм. При одата имаме възхвала
на някакъв външен обект, който предизвиква възхищение. Ако елегията е лична, одата е мащабна,
проникната от мощен патос. Тук имаме преклонение пред героизъм на народ, историческа личност.
Стилът е риторичен. Имаме много възхищения, възклицания, обръщения, градации и т.н.т. Имаме
тържествено приповдигнат тон. „Опълченците на шипка“ е ода. Разновидност на одата е химнът. По този
начин понятието химн се превежда като хвалебствена песен.

36
 Пейзажно стихотворение – тук посредством природни картини се изобразяват различни чувства и
настроения. Една от разновидностите на пейзажното стихотворение е лирическата миниатюра. Тя има
тънък лиризъм и задушевност при изобразяване на дадена природна картина, която дава повод за
размишления и поражда определени настроения. Пенчо Славейков - „Сън за щастие“. Като разклонение
на пейзажното стихотворение има УРБАНИСТИЧНА ЛИРИКА. Тази лирика рисува особеностите на
града, живота на градския човек.
Марилистична лирика – свързана с изображение на морски картини. Изпъква сложното взаимодействие
между човек и природа като връзката може да бъда както в хармония, така и в контраст. Тоест може да
има аналогия между чувствата на героя и изобразяваните природни явления или пък противопоставен
контраст. При пейзажните стихотворения много често имаме персонификация на природните явления и
пейзажните елементи.

Лироепически видове
Поема – голямо или средно по обем произведение с повествователен или лиричен сюжет. Като
стихотворна форма са съчетани чувства и мисли, настроения с описание на случки и събития. Лирическата
поема се ражда в Италия и най-често е любовна. Епическата поема възниква като повествователна песен,
представяща важни събития от живота на нацията и прославяща героични личности и техните постъпки
като има идеализация, хиперболизация на героите. Цикъл от епически поеми съставя епопеята. Имаме
социални поеми, битови поени.
Роман в стихове – в стихотворна форма е представена цялостна картина.
Балада – Фантастичен сюжет; в основата и стои необикновено история; има трагизъм и тайнственост;
използват се множество поверия, легенди; има специфична мистика;

Твърди поетически жанрови форми

Те са с голям обем и със строга организация. ТУК ТРЯБВА НИЕ ДА ПРОЧЕТЕМ ЗА СОНЕТА И СОНЕТНИЯ ВЕНЕЦ.
ТРЯБВА ДА ЗНАЕМ РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ИТАЛИАНСКИЯ И АНГЛИЙСКИЯ СОНЕТ.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

37
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

ТЕМА 18
ДРАМАТА КАТО ЛИТЕРАТУРЕН РОД.
ДРАМАТИЧЕСКИ ВИДОВЕ (ТРАГЕДИЯ, КОМЕДИЯ,
ГРАЖДАНСКА ДРАМА).
38
 Аристотел обвърза драмата с култа към Бакхус/ Дионис. Най-ранният драматически вид възниква като
част от народните празненства в чест на Бог Дионис и изпълняването на тези тържества в негова прослава
наречени ДИТИРАМБИ, които се изпълняват от хорове и спътници облечени в сатири.
„Драо“ от гръцки означава действам. В това се състои спецификата на драмата, действието е основно. По
правило е предназначена за сцена. Това, за което в епоса се разказва като за нещо свършено, тук в драмата се
представя в качеството си на живо, разгръщащо се в настоящето (защото е пред очите на зрителите), показано
чрез конфликти и във формата на диалог. Драмата обединява обективният и субективният принцип. Действието в
нея се мотивира от вътре на вън, докато при епоса действието и събитията се мотивират обратно. Действието е
основно. Разгърнато повествователно описателно изображение липсва. Драматически ремарки – това са
списъците на действащите лица. Понякога има кратки характеристика. В драмата всичко е диалог и действие.
Времето на изобразеното действие в драмата трябва да се помести в строгите марки на сценичното действие. В
обикновената драма се играе 3-4 часа. Текстът на драмата представлява верига от изказвания на персонажите,
техни монолози и диалози и изказване на персонажи. Драмата е ориентирана към сцената, към масовото и
публичното. Предназначена е да занимава любопитството ни. Ражда се на площадите където хората се веселят,
забавляват се. Пеят в радост и в мъка. Драмата се ражда и развива във връзка с масовите тържества, със смеха, с
веселието. Драмата не е само трагичното, тя е комичното.
Драматическият характер е търсеща и искаща индивидуалност, която се стреми да постигне целите си и в
този си стремеж, тя се натъква на друга такава искаща индивидуалност и става конфликт/сблъсък .
Драматическото действие още в самото си начало в изходната си ситуация, обвързва героите, противопоставя ги
един на друг и развитието на действието в нито един момент не забравя този конфликт. В този смисъл
драматическото действие е винаги свързано с конфликта, има винаги напрегнат характер.
Драматическите герои действат говорейки и говорейки действат. Тоест диалогът е едно от
характеризиращите драмата средства за постигане на действията.
Диалогичното слово има две функции:
- Израз на душевното състояние на героя, проява на същността на характера му, на неговата
целеустременост.
- Диалогичното слово е средство за въздействие върху другите герои. То е практическа стъпка в
задълбочаването на конфликта, в развитието на действието. Диалогът е както средство за изграждане на
отделния характер, така и средство за изграждане на действието.

**Антракт - Времето между две части на театрално представление или концерт; пауза, почивка.
Антрактът е присъщ само на драмата. Това, което образно казано става зад сцената е маловажно да бъде
показано, но е важно за цялото драматично действие. Антрактът изпълнява ролята на разказвача в епоса.
Пресява важното от маловажното и дава възможност въображение да възстанови целостта на действието.
Антрактът е драматичен композиционен принцип пресяващ случващото се между две картини; дава възможност
за обхващане на голям период от време, за обгръщане на повече събития без да се нарани цялостното развитие и
да се прекъсне действието. Връзката между отделните сцени понякога става чрез своеобразни словесно
обяснителни вериги, които предават какво е станало.
Драмата има два живота – театрален и собствено литературен. Имаме драма за сцена и драма за четене.
В началото започва като чисто театрален тип изкуство и чак след 17ти век се определя като творба за четене.

Драматически видове – комедия, трагедия и гражданска драма

Трагедията е разновидност на драмата основана на неразрешимостта на конфликтите на героите със
света и белязана с трагически изход. Има отличителна сериозност на конфликтите, които се поставят. Разкриват
се противоречия, дълбоки вътрешни и външни сблъсъци, които се предават в пределно наситена форма.
Аристотел дефинира трагедията, като преход от щастие към нещастие. При трагедията обикновено имаме една
трагична личност поставена в трагична ситуация с трагичен изход, която предизвиква състрадание. Същността на
39
трагична ситуация и трагичния изход се състои в това, че се осъществява гибел на идеалното, на прекрасното в
реалното. Тази гибел може да бъде както реално физическа, така и духовна. Героят в стремежа си към идеала се
сблъсква с дадена личност с някаква неопределена бариера. И всъщност носителя на красивото, прекрасното не
оценява този сблъсък. Той губи сблъсъка си с реалността. Най-добрите трагедии са тези, при които и двете
личности, които се противопоставят са носители на някакъв идеал, на някакви добродетели. Те са положителни
сами за себе си, но надмощието на всяка една от тях, унищожава другата. Двете страни на конфликта могат да
бъдат два различни субекта (Антигона и Креон) или два взаимно свързващи се мотива от вътрешната човешка
сфера – лично щастие и дълг, разум и чувства.
Комедията е разновидност на драмата като литературен род, в която разновидност ситуациите и
действията са представени от към смешната им страна (проникнати са от комичното). Комедията всъщност е
устремена към осмиване на безобразното, на анти идеала, това което противоречи на общественото. Смешното
идва от това, че героите са носители на качества и признаци, които всъщност намират външна изява с обратен
знак. Вътрешното, което носят не съответства на тяхната външна изява. Те не съответстват на поведението си и
предназначението си и за това стават жертва на смеха. Комичното възниква на основата на контраста между това,
което е и това, което претендира да бъде. За това важна роля играят хиперболата, контраста. Конфликтът и тук
подобно на трагедията е между идеално и реално. Но това реално не съответства на естетическият идеал. То
предизвиква насмешка и чрез смеха се осъществява моралното надмощие и победа над него и посредством това
се възражда идеала.
Гражданската драма възниква в епохата на просвещението през 18 век и нейните герои са обикновени
хора, а техните конфликти са обикновени конфликти, които свързваме със собственото си ежедневие. Имаме
делничност – делнични проблеми и конфликти; няма отчетливи страсти. Пак има конфликт, но той не е така
напрегнат и в крайна сметка на свършва задължително с трагичен изход. Няма неразрешими кардинални
противоречия. Тук у героите няма ясно изразена трагическа вина (недостатък на характер, който води до това
героят да извърви този път от щастието към нещастието). Противоречията освен, че не са толкова неразрешими,
носят индивидуален характер. Имаме драматически конфликт, при който героят е поставен пред драматическа
дилема – някакъв труден избор. Но тази дилема не е толкова неразрешима, като при трагедията. Има изпитания,
които човешката личност преживява.

40