Въпрос №1

ОБЩИ СВЕДЕНИЯ ЗА РЕТОРИКАТА. ОБЕКТ, ПРЕДМЕТ И СЪДЪРЖАНИЕ НА

УЧЕБНАТА ДИСЦИПЛИНА. РЕТОРИЧЕСКИ ПОНЯТИЯ.
Що е красноречие? Според Платон “красноречието е изкуството да се управляват
умовете”, според Цицерон “Красноречието е светлина, която създава възможност да блесне
умът”. Буташевич-Петрашевски: „Красноречието служи като оръдие за подчиняване на други
хора.” Само тези определения са достатъчни, за да очертаят най-съществения белег на
ораторското изкуство. Това е неговата социална роля, да въздейства върху масовата психика
на слушателя, т.е. да убеждава, да вълнува и да увлича. Тези именно три задачи са стоели
пред красноречието още от дълбока древност досега. Науката за красноречието, науката за
изкуството да се говори добре още от древността получава названието реторика.
Още Цицерон е казал: „Поетите се раждат, а ораторите се създават.” Независимо дали
имаме талант да говорим добре, ако ние искаме можем да развием този талант. Пример за
това е Демостен. Това е един от най-великите оратори на Древността. Той е роден ІV-ІІІ в.
пр.н.е. От него са достигнали до нас над 60 речи. Демостен е бил един набор от недостатъци.
В Древна Гърция са обръщали внимание на всички изкуства и особено на изкуството да се
говори добре. Слагали са реториката на най-високо място. Наричали са я царица на всички
изкуства. На всички празници са излизали на площадите, имало е подиуми, на които заставал
оратор и започвал да говори по някаква обществено значима тема. От мъничък Демостен
мечтаел да бъде оратор, но пелтечел. Наричали го Пелтека. Бил нисък, хилав, със слаб глас и
с тикове в едното рамо. Когато станал 7 годишен баща му починал. Тримата настойници
злоупотребили с оказаното им доверие и пропилели парите на баща му. Демостен на 16
години сам завежда дело срещу настойниците си. И спечелва. Голяма част от обвинителните
си речи той си произнася сам. Успява да върне голяма част от имотите на баща си. Харесва му
това. Вижда как работи за него умението да говори. Станал платен логограф в съда. Товага е
нямало адвокати. Някои хора не умеели да пишат. Затова имало платени логографи, които
пишели речта срещу заплащане. Добър логограф бил Демостен. Но за него това не било
достатъчно. Той искал да застава пред публика и да говори по общестено значими теми.
Подготвил си реч. Застанал пред публиката. Обидно било да търпят такъв човек с говорен
недостатък да им губи времето. Не се отчаял. Слагал камъче под езика и непрестанно
рецитирал речи на известни оратори. Преодолял недостатъка си. Укрепил гласа си. Увесвал
меч в стаята, където живеел, заставал под него и рецитирал. Мечът му напомнял за нервния
тик и него преодолял. Отишъл на един от празниците. Взел думата, но отново бил изхвърлен.
Абсурд било атиняните да приемат човек, който все още не бил добър оратор. Необходимо
било ясно и точно да формулираш тезата си, и да я аргументираш. Не се отчаял. Прибрал се,
обръснал половината от главата си, за да не се изкуши да застане пред публика. Преписал
Пелопонеската война 7 пъти. Когато се почувствал подготвен, подготвил реч и застанал пред
публика, речта завършила с овации. Станал оратор №1. Признат бил приживе.
Дейл Карнеги започва с един малък курс по красноречие в Америка. Образува
институти в различни градове. В тези институти отиват различни хора от различни сфери на
влияние и действие, и се учат как да използват словото като едно от най-силните оръжия в
словесната бора и влияние върху събеседниците. “Как да влияем на хората и да ги печелим за
приятели”, “Как да проедолеем чувството за безпокойство”, „Как да се научим да се изкаваме
на публични места”. В тези книги стига до златни правила.

1
 Ораторското изкуство е искторически продукт, историческо явление. Няма оратори
образци за всички времена. Идеалът за съвършения оратор се е менил заедно с епохите.
Ораторското изкуство е и национален продукт, национално явление. Свързано е с
особеностите на темперамента, манталитета, с традициите, обичаите, културата на дадения
народ. Това се отнася не само за вербалната реч, но и за звуковата реч, това важи и за
невербалното общуване. Говорът чрез тялото също е национално явление, свързано е с
националните особености, народопсихология. Най-важната е вербалната реч, звуковият език.
Какво бихме правили без възможността да се изразяваме чрез говора? Речта определя до
голяма степен мисленето. Ако човек има по-богата реч има и по-богато мислене.
Обект на реториката. Обект на реториката са всички явления и факти, които са
свързани с устното публично предаване на информация и/или отстояване на становища по
общестено значими теми и проблеми.
Предмет на реториката:
-описанието на ораторското наследство от всички врема.;
-научното систематизиране на всички реторически факти и явления;
-историята, теорията и методиката на преподаването на ораторското изкуство;
-съвременната теория и практика в областта на реториката и ораторското изкуство.
Реторически понятия. Дейността на оратора ще обозночаваме с ораторско изкуство,
ораторска изява, красноречие. Тук не даваме оценка за качеството. Онзи, който произнася
устни публични речи по обществено значими въпроси е оратор. Партньрът на оратора е
аудиторията. Идва от латинската дума “аудиториум”, което значи зала за слушане, но и
слушатели.

Въпрос №2
ИСТОРИЯ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО. РЕТОРИКАТА НА ДРЕВНИЯ ИЗТОК.
Красноречието е най-древното изкуство. Умението на човека да се изразява красиво е
свързано с общуването. Налагало се е една личност да влияе върху промяната на
убежденията, настроенията и чрез това на поведението на друга личност и преди всичко на
множество народи. При решаващи за тяхната съдба обстоятелства естествено е в такива
моменти да е представлявала войната. Именно за изявата на отделни хора по време или преди
война съдим по два начина: от предписмени сведения и от писмени сведения.
-предписмени сведения са легендите, преданията. От тях отделни изследователи правят
своите заключения. Наприемер, според историка Шурц най-примитивните народи на земята
са били убедени, че възникналата необяснимо как членоразделна реч носи някакво страшно
могъщество, че тя въплъщава една огромна воля. Произнасянето на тайнствени изречения в
омагьосана формула може да предизвика действието на колосална принудителна сила. Затова
най-старите китайци са говорели как умеели само с думи дори да убият човек. Древните хора
са приписвали на живото слово някакви дълбоко таени положителни или отрицателни
качества и са смятали, че думата е втората душа на предмета, който се означава. Дори най-
новите изследвания смятат, че името, което са ни дали родителите ни, до известна степен
вляяе на характера ни.
Първите оратори на Древността са излизали да говорят пред публика в тържествени
случаи. Преди започването на бойните действия заедно с тогавашните пълководци или жреци.
Това било част от религиозно-светския ритуал. За оратори в Древността се говори още в

2
Израел, още по времето на Давид и Саул е имало изявени оратори, чиито речии са били, както
преданията казват, прости и кратки. Целта на ораторите била да прославят с доста шаблонни
епитети, почерпени най-вече от народната лесика, да прославят имената и подвизите на
еврейските ръководители. Смята се, че корените на поезията са положени именно по време на
такива тържествени речи. Имаме информация, че в Древния Израел някои от ораторите са
пеели своите речи. Има предания за изключителни ораторски изяви в Нова Каледония, където
задължително са пеели своите речи. В Таити са имали също добри оратори. За ораторското
изкуство се говори и сред негрите в Африка. Тези племена, които са говорели музикални
езици, задължително речите на техните оратори се пеели и едновременно с това се размахвла
диригентска палка, често с различни подскоци и игри от страна ораторите.
-писмените сведения. Благодарение на писмените материали ние разполагаме със
записани речи от дълбока Древност. Когато говорим за такива записани речи от Дълбока
Древност непременно трябва да започнем с книгата „Шу-дзин” /Книга на историята/. Тя се
приема за най-древния известен на човечеството паметник на ораторското изкуство. Това
е много древна книга, която съдържа митове, героически сказания, исторически предания,
ораторски речи. Материалите в книгата обхващат времето от царуването на легендарния цар
Яо /ІІІ хил.пр.н.е./. Три хиляди години книгата се повтаря устно - 640 година Конфуций я
записва. Но книгата е изгорена и продължава пак да се предава само устно. Китайският учен
Фу Шен възпроизвежда 29 глави от тази книга по памет, която е римувана. След това все пак
са открити отделни части, но китайците приемат за автентична книгата само с нови
йероглифи.
Ораторското изкуство на фараоните в Египет. Фараоните в Египет задължително е
трябвало да бъдат подготвени като добри оратори. Благодарение на папирусите, особено на
записите по храмовите стени, ние можем да съдим какво е било ораторското изкуство на тези
изявени хора от Древността. Съхранени са образци на техните реторични речи. Най-вече на
речите на Рамзес ІІ - египетски фараон от19 династия. Качил се е на престола 1290г. и е
управлявал до 1224г. пр.н.е. Изключително активна строителна дейност е водил Рамзес ІІ. По
негово време са построени много градове и храмове. Той знаел как да си осигури безсмъртие.
На всеки построен по негово време храм или по-голяма сграда е заповядвал да бъде изписано
името му. Учените са установили,че в стремежа си да не бъде забравен от поколенията е
заповядвал да бъде изписвано името му на строежи правени от негови предшественици. Той е
бил изключителен оратор. Още като е поел ръководството е трябвало да води войни с хетите.
Първата му битка била несполучлива, по чудо се е спасил. След тази битка той произнасял
една реч, в която заповядвал във всички храмови стени да бъде изписана 1285г. Смята се, че
Рамзес се е удавил, загинал в Червено море, но в действителност е загинал негов син. Рамзес
ІІ е живял над 90г.
Сред видните оратори е владетелят на Нубия – цар Пианхи. Има запазени речи от него,
също изписани по храмовете в пределите на тогавашната Нубия. Неговите речи са изпълнени
с мъдрост, емоции и тогавашно красноречие.

Въпрос №3
ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ.

3
 В Древна Гърция наред с епоса, лириката, драмата, музиката, ваятелството и
архитектурата, реториката е била смятана за творческо изкуство. На нея била приписвана
дори такава важност, че са я наричали “царица на всички изкуства”.
Три са корените на ораторското изкуство на Древна Гърция:
- Народното събрание - в НС всеки, който е вземал думата е трябвало много добре да си
е обмислил речта, тоест да покаже своите умения да убеждава слушателите си по обществено-
значим проблем.
- Атинският съд - наричат го “люлка на красноречието”. Там свободните граждани се
замисляли над умението си да убеждават другите в своята правота. Тогава не е била
възприета идеята за адвокатурата, а всеки сам е трябвало да намери начин да подготви своята
обвинителна или защитна реч и да я произнесе пред съдиите.
- образованието –з адължително във всяко училище се е изучавала реторика.
Задължително е имало часове, в които учениците са обучавани в ораторско изкуство.
В резултат на тези три корена на ораторското изуство в Древна Гърция се развиват най-
важните жанрове на красноречието:
– политическо красноречие
- съдебно красноречие
- тържествено красноречие
Софисти:
Първата теория на реториката е била развита през 5-и век пр.н.е. от сицилийските
гърци в Сиракуза. Най-важен техен представител е Горгий. Той е разработил теорията на
реториката и с нея запознава цяла Атина. Роден е около 483г. и е живял до 385г. пр.н.е.
Горгий разработва някои проблеми от психологията на ораторския труд. Той създава “учение
за удобното време” – тоест необходимостта да се има предвид времето, мястото и
обстоятелствата, при които ораторът ще общува с публиката. Според Горкий първостепенна
задача на оратора е да възбужда страстите, афектите на слушателите. Той казва, че
“манипулацията с разума на човека е средство за неговото поробване”. Държал е и на
външната форма на речите. Предлагал е определени фигури /горгиеви фигури/, които по
своята красота били близки до поезията.
Друг представител на ораторското изкувство е Изократ. Той е роден около 436г.пр.н.е.
и е живял до 338 г. пр.н.е. Според Изократ словото е водач на всички действия и начинания.
Изократ поставя основата на първата истинска школа, където учениците се учели да пишат и
да произнасят речи, като са получавали и специално общо образование. Изократ препоръчва
речта да се движи в кръг. По следната схема:
Кой?------какво?-----къде?----кога?-----как?----по какъв начин?
При Изократ фразите завършвали ритмично. Той въвежда и специални стилистични
принципи, които са основи на цялата по-сетнешна теория и практика на стилистиката. И
Горгий и Сократ са софисти. Какво е характерно за софистите. Те са наричани странстващи
учители по мъдрост. Те са и първите учители по красноречие. Според тях човешката личност
трябва да бъде всестранно развита, да притежава ясни политическа и гражданска позиция, да
участва активно в живота на полиса. Софистите притежавали всички зания на своето време и
ги преподавали срещу заплащане. Като цяло софистите пряко свързвали познанието с умение,
което винаги включвало елемент на субективност. Според тях “истината е такава, каквато
бъде представена” и задачата на ораторското изкувство е измамата. Логическата
аргументация се заменя изцяло с тази на „правдоподбността”. Речта като убеждава измамва
душата, защото словото е вълшебство, заклинание, което омагьосва слушателя и създава
4
илюзия за нещо действително. Софистите надценявали ораторската ловкост за сметка на
съдържанието. Те държат на т.н. “софистична словесна игра – еквилибристиката на словото”,
която от тогава досега се използва, където бедността на съдържанието налага то да бъде
спасявано по този начин. Те обичали да правят гръмки изводи. И Платон и Сократ и
Аристотел ги критикуват.
Философска реторика. Представители на философската реторика:
- Сократ. Роден 469г.–399г.пр.н.е. Сократ е човек, който застанал срещу софистите. Той е
личност, която непрекъснато пристъства в трактатите от дълбока древност досега, но не е
написал нито ред. Той винаги е словесен победител. В какво се изразява неговата теория.
Според Сократ “истината е божествена и следователно и непознаваема за обикновените
простосъмртни”. За свой принцип той взема надписа на Аполоновия храм в Делфи – „Познай
себе си”. Чрез самопознанието човек достига божественото начало, защото боговете са
сътворили човешката личност и са я дарили със способност да разгадава сама себе си.
Сократовата мъдрост е синтезирана така – „Аз знам, че нищо не знам, но има хора, които и
това не знаят”. Вместо красноречие Сократ предлага свой метод за познаване на
действителността, който има формата на диалог – сократова беседа. По същество това е метод
за водене на спор, при който чрез многобройни въпроси незабелязано и ненатрапчиво се
внушава на опонента определена идея. Последователно, търпеливо и аргументирано
философът разкрива противоречията във възгледите на противника и го довежда до
самопризнание на собствената неправилна позиция - до противоречие със самия себе си. Това
е средство за постигане на истината. Сократ не морализаторства, не съветва, не поучава, а
заставя събеседниците си да мислят, принуждава ги да спорят, деликатно ги убеждава, че
мислят неправилно, едностранчиво, противоречиво.
– Платон - ученик на Сократ и учител на Аристотел. Роден е 427г.–347г. пр.н.е. Той
продължава тенденцията, че ораторът трябва да знае истината за доброто и злото, за
прекрасното и безобразното, за справедливото и несправедливото и едва тогава да се учи да
убеждава публиката в тяхната необходимост. Той поставя следните изисквания към
ораторската реч:
1.Речта трябва да има за предмет истинското знание.
2.Речта трябва да бъде средство за усъвършенстване на човешките нрави.
3.Речта трябва да служи на справедливостта.
4.Речта трябва да бъде оригинална, самобитна, да открива прекрасното в живота,
човешката личност, цвета на идеите.
5.Речта да бъде съобразена със социално-психологическата характеристика на
аудиторията.
- Аристотел. Роден 384г.–322г.пр.н.е. Аристотел е син на македонския цар. Той става
учител на Александър Македонски. 20 години слуша лекциите на Платон и основава в Атина
Ликейската школа. Той е сред малкото личности, които изучават почти всички науки на
времето си – истински енциклопедист. Някои запазени негови трудове са: “История на
животните”, “Органон”, “Никомахова етика”, “За душата” и др. Ценно е съчинението му
“Метафизика”. Той не е оратор, той е теоретик. Но произведението му „Реторика” дава най-
точната рамка на теорията на ораторското изукство. Тази книга включва основите на
логиката, на етиката и на философията. В нея се разглеждат 3 въпроса: за езика, за стила и за
структурата на ораторската реч.

5
 Демостен. 384г. – 322г. той е логограф, но изявата му е в политическото красноречие.
Участва активно в политическия живот в Атина. Застава против Филип Македонски, пише
„Филипите”.


Въпрос №4
ОРАТОРСКОТО ИЗКУВСТВО В ДРЕВНИЯ И РЕПУБЛИКАНСКИЯ РИМ
В републиканския Рим политическата и съдебната реторика са имали също толкова
голямо практическо значение, както в Гърция. Консервативните римляни до 2-ри век пр.н.е.
са се борили против проникването на гръцки оратори и философи в Рим. Основата на
римската реторика поставя тържествената реторика. Тя била използвана под формата на
погребални хвалебствени речи. Много по-късно се развива политическото красноречие в Рим.
Първите известни римски оратори са минали гръцки школи. И едва за Марк Тулий Цицерон
може да се каже, че е първият представител на римска ораторска школа. Цицерон е бил
консул на Рим и достига нечувана слава, Сенатът му дава звание „баща на отечеството”. Той
провъзгласа лозунга за разбирателство на съсловията. Изявава се още като консул в
политическата реторика. След подема на неговата кариера на оратор започва упадък на
политическата дейност на Цицерон. Именно през този период, той се стреми да запази
писмено своя полически идеал и пише редица политически трактати. Най-известните му
политически трактати са „За оратора” написан 55г. пр.н.е.,”Ораторът”, „Брут” 46г. Трите
трактата са различни по съдържание и обем, по широта и задълбоченост на обхванатите
въпроси, но и в трите той говори за същността на триединството – “логос-етос-патос”, което
съответства на трите цели на красноречието - да убеждава, да доставя наслада и да увлича.
Цицерон е вярвал във важността на добрия образец, затова в своите произведения се стараел
да покаже идеала на съвършения оратор. Той е признавал необходимостта от школски
упътвания. Цицерон не е успял със своя идеал за съвършения оратор, нито пък със своите
политически схващания. Републиката западнала, появава се империята. В Римската империя
ораторските школи се размножават, но в общи линии ораторското изкувство преживява
упадък. Стилът на ораторските речи бил препълнен с украшения и пресилено остроумие.
Политическото красноречие е заменено с дитирамби /хвалебствено драматизирано
песнопение/, възхваляващи монарха. Свободните републикански нрави са отстъпили пред
суровия императорски режим. Дори историкът Тацит призовавал ораторите да се откажат от
красноречието.
В това време, когато се говори за упадък на ораторското изукство се извисява фигурата
на Марк Фабиус Квинтилиан. Той гледа оптимистично на съдбата на ораторското изкуство.
Бил е адвокат. Императорското семейство било заинтересувано от него и го канят да стане
възпитател на наследниците и му дават консулско звание. 1-ви век пр.н.е. през 77г. имп
Веспасиан обявава Реторската школа на Квинтилан за държавна - това е първото висше
държавно училище в античността. В него платени от държавата учители преподавали римско
и гръцко красноречие. На Квинтилиан поверяват да води катедрата по латинска реторика. И
той става първият в света професор по реторика. Квинтилиан предлага реформи, които да
подготвят добрия човек да е опитен в говоренето. Според Квинтилиан само добрият човек
може да стане оратор. В етическата категория “доброта”, той вмества много по-широко
6
съдържание от моралната строгост, приписвана му от християнските проповедници. Според
него “добър е онзи оратор, който първо воюва за истината, второ – познава вестранно
предмета, за който говори, трето – надарен е от природата с превъзходен ум, 4 – отдаден е за
благото на хората”.

Въпрос №5
ЕТАПИ НА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС В ДРЕВНОТО ОРАТОРСКО ИЗКУСТВО
Древните изследователи са проследили творческия процес чрез неговите пет елемента:
1. Инвенция - намиране на материала. Това е началният, базисният етап от
подготовката и произнасянето на речта. В древната реторика, той е бил разработен детайлно.
Главно място заемали аргументите, сътворени от самия оратор и зависещи от неговия
характер, настроението на слушателите и от самата реч.
2. Диспозиция - разполагане на събраните аргументи и средства за украсяване на
речта. Осъразмеряване на събраните материали. Още софистите обръщат внимание на този
дял. Те създават композиционна схема от три компонента:
– увод
- изложение – акцентира се върху доказателствата
- разработка – акцентира се върху опровержението
- заключение.
Всеки елемент притежава собствени реторически задачи. Например уводът да предизвика
вниманието и съчувствието на слушателите. Изложението – да намали ефекта от
противниковите доводи. Разработката или опровержението – да възбуди състрадание или
негодувание и пр.
3. Елоквенция - словесно изразяване. Това е третият дял, който е получил голямо
внимание. Според Плутарх „речта трябва да притежава много характеристики и да е
граматически правилна, украсена и гладка”, “колкото може по-кратко или колкото може по-
приятно”.
4. Мемория - запомняне. Този дял още от древността е слабо развит. Например Марк
Порций Катон, наречен по-късно Стари е усвои така добре техниката на запомнянето, ча само
с едно прочитане е можел да запомня до 10 стр текст.
1. Акция - прознасянето на речта. Този дял разработва въпросите на гласовата техника и
ораторската пластика. Гласът на оратора трябва да бъде звучен, интонационно богат.
Тялото трябва да бъде стройно, съразмерно, погледът - открит и изразителен,
движенията - свободни, но пестеливи. Това показва сериозното отношение към тези
изяви.
5.

7
Въпрос №6
КЛАСИЧЕСКА РЕТОРИКА. ОМИЛЕТИКА
Уминята на гърци и римляни от Античността започват да се забравят в
Средновековието. На сцената излиза омилетиката (от гр.омилия – проповед, духовно
общуване, общество, съюз). С тази дума древните християни си служели, когато трябвало да
изразят понятието за духовно общуване помежду си, изразяване чрез разговор или беседа. С
тази дума започнали да се наричат църковните беседи върху текста на светото писание. Като
наука има 2 основни задачи – теоретическа и практическа. Теотерическата задача е да
запознае с материята, законите, формите на църковната проповед в историческото развитие от
Христа до днес. Да запознае със същността, задачите и целта на проповедта, с личността на
проповедника и слушателите на проповеддта и т.н. Практическата задача е да даде умение и
сръчност за ситмематично разкриване и публично изложение на църковните истини, за поука
и назидание на вярващите в Христа.
Християнската идеология през средните векове залива целия европейски свят и се
стреми към господство над интелекта, създава нов християнски мироглед, чиято основна цел
не е познаването на света, а тълкуването на символите. Интерпретацията на свещеното
писание е ограничена от проповядваната сакралност на текста. Волното политическо
красноречие – на Атина и Рим – е заменено с басни и притчи, с помощта на които църковните
проповедници тълкуват света на вещите, хората, идеите. Докато за древните смесването на
стиловете е белег за необразованост и нетактичност на оратора, то християнският
проповедник по необходимост принизява стила и езика и достига до съзнанието на
обикновения и необразования човек, който трябва да го разбере и да повярва в него.
Въпреки че към края на 6-ти век почти в цяла Западна Европа са закрити светските
училища и образованието преминава в компетенциите на църквата, реториката не замира.
Изключителен разцвет тя има във Византия. Магнаурската школа през 9-ти век отдава
особено внимание на тази дисциплина. Патриарх Фотий показва значителни знания по
реторика. Византия изиграва своята роля за запазване на реториката. Вторият фактор, оказал
влияние върху класическата реторика, се свързва с появата и развитието на университетското
образование. През 11-ти век в Константинопол, а през 12 и 13-ти век в Западна Европа се
създават първите университети. В тях се възпитава нова интелигенция, която се чуждее от
църковния мироглед и се стреми към енциклопедични знания. Отново реториката е на едно от
първите позиции в тези средновековни западни университети.
Средновековното красноречие в България.
Благодарение на тези, които създават красноречието в България и разполагаме с
прекрасни произведения – Константин Кирил Философ и неговите последователи, можем да
кажем, че българският език се е наложил като международен език на всички южни и източни
славяни. С неговата писменост са писали и румънците, монголците. Днес 33 езика използват
нашата кирилица.
Още в първите години след приемане на християнствосто от българите по времето на
Княз Борис І през 865г. в България започва буен разцвет на славянската култура. Върху
основите на новите току-що преведени църковни книги, словата в тези книги са написани, за
да се произнасят в живо общуване със слушателите в църковното обредно действие. Това
създава най-благоприятната основа за разцвет на християнското красноречие. В същото време
на определено място се предвижда произнасянето на проповед от страна на
свещенослужители, чието съдържание и облик не са канонизирани при обредния сценарий.
Това дава пълна свобода на духовника да изяви своето словесно майсторство като
8
импровизира съгласно темата. Много от тези проповеди са останали записани за поколенията,
като са служили за образец на нови духовници с по-малък творчески опит. Благодарение на
това обстоятелство днес можем да разполагаме с образци на нашата средновековна
омилетика. В омилетиката на България блясват имената на Константин Кирил – Философ,
Климент Охридски-изявен педагог, учител, проповедник, строител на българската народност.
Константин Преславски – първият проповеднически труд, преценява дейстостта на свещеника
като свещено дело. Черноризец Храбър – имащ важна историческа мисия за защита на
нападките на Византия относно българския език, Григорий Цамблак, Патриарх Евтимий и др.

Въпрос №7
СЪВРЕМЕННА РЕТОРИКА
През 19-ти век ораторското изкуство достига широко развитие в редица държави в
Западна Европа и САЩ. Предпоставки за това развитие са буржоазните революции.
Революциите създават възможност да се изявят видни политически оратори.
По време на френската революция се изявява Жан Пол Марат, който има прозвище –
“приятелят на народа”. Друг е Жорж Дантон, на който е дадено прозвището – “глашатай на
смелостта”. Граф Габриел Мирабо – изключителен оратор, импровизирал речите си, наричан
е “Херкулес на революцията”, само с излизането на сцената пленявал публиката, която през
цялото време е с повишен емоционален градус. Друг оратор е Робеспиер -човек, който много
продължително подготвял речите си, отличавал се с академична прецизност. Тук е редно да
споменем и друг оратор на това време – Наполен Бонапарт. Наполеон е създал ново военно
красноречие. Роден 1869, почива 1821г., започва като младши лейтенант, а през 1804г. е
обявен за император. Речите, които пише, за да ги прочете пред легионите, ги пише и
редактира около седмица въпреки, че те не са повече от 15-20 реда – не са дълги, но са точни
и изпипани. След това прави всичко възможно речите да бъдат прочетени от много хора.
Неговият лозунг: „Да говоря без престореност, да мисля без лицемерие.”
Когато говорим за началото на съвременната реторика редно е да споменем приноса на
М.В.Ломоносов, който отделя в публукациите си сериозно внимание на ораторското
изкуството. Той е първият човек в Русия, който се заема с трудната задача да реформира
руския език и да създаде научни произведения по теория на красноречието. Той представя на
руски език обстоен труд „Кратко ръководство по красноречие”.
В световната научна традиция особено през ХХв. е отделено доста внимание на тази
научна дисциплина. Българската реторика в съвремието ни не е толкова добре разработена.
Можем да кажем, че в предишни години добри оратори са били Добри Войников, Александър
Тошев, Георги Бакалов, Илия Палазов. Това са пионерите на българското ораторско изкуство.
Сегашен теоретик е доц. Величко Румянчев.

Въпрос №8
ОСНОВНА РЕТОРИЧЕСКА КЛАСИФИКАЦИЯ НА ОРАТОРСКИТЕ ИЗЯВИ.
9
 Изяснявайки въпроса за класификацията на красноречието реториката разполага с
различни мнения. Винаги, когато търсим различни мнения, тръгваме от Древността, като се
започне от Аристотел, който смята, че има три вида реч: съвещателна реч, съдебна реч и
тържествена реч /епидейктическа/.
Цицерон и Квинтилиан разглеждат два вида реч: съдебно красноречие и
извънсъдебно красноречие.
Александър Ташев разглежда устно и писмено красноречие.

Основна реторическа класификация на устните публични изказвания.

Монологични изказвания: доклад, реч, лекция
Диалогични изказвания: полемика, особени /неосновни/ форми на ораторска изява.

Въпрос№9
ДОКЛАДЪТ КАТО ОРАТОРСКО ТВОРЧЕСТВО.
Докладът е делово устно публично изказване. Той е основната част на събранията,
съвещанията, конференциите, симпозиумите, конгресите. Докладът обосновава
необходимостта от разглеждането на поставените въпроси, дава необходимата за това
разглеждане основна информация, набелязва насоките на разискванията, предлага методика
за анализ, определя стратегията и тактиката за постигане на поставените цели, решава
конкретни задачи и т.н.
Видове доклади: /Класификация на докладите/:
1. Информационни доклади:
-реферат /автореферат/
-обзор
-анализ
-проект
-отчет
2. Тържествени доклади
-персонален реферат
-протоколен реферат
Информационни доклади.
1. Доклад-обзор - това е изказване с информационно ориентировъчен характер, най-
често се използва при съобщаване на новостите в областта на икономиката, науката,
политиката, изкуството. Затова говорим за икономически доклад, научен доклад, политически
доклад, седмичен, месечен доклад-обзор.
2. Доклад-анализ. При него кръгът от въпроси е сведен до минимум. Целта е
изчерпателно да се даде гледната точка на изказващия се по даден въпрос и състоянието до
момента на този въпрос.
3. Доклад-проект – насочен е към бъдещето. По същество не се различава много от
доклада-анализ, но докладът-проект проектира, анализира бъдещето. Той има за цел да
1
информира аудиторията за динамиката на въпроса. Такъв доклад може да бъде хипотеза,
прогноза, програма, план, предложение за решение.
4. Доклад-отчет - не е просто делово изказване, защото произнесен и одобрен от тези,
за които е предназначен, той става официален документ за извършена дейност, така че той е
официален документ за извършена дейност. Това определя и неговите изисквания: да бъде
достоверен, ясен, точен, изчерпателен, конкретен, изводите да са логически издържани, да са
с научна и практическа обоснованост.
5. Доклад-реферат. Рефератът е вторичен завършен жанр на информационно изказване.
За да има реферат е нужно: произведение /реч, статия, научен труд и др./, което да се
представи /реферира/. Да се направи реферат означава:
-да се формулират първо основните въпроси на произведението;
-мирогледната позиция, от която авторът е видял тези въпроси;
-методика на изследването;
-методика на изложението;
-цел и задачи на разглеждания труд;
-структура.
Разновидност на реферата е автореферата – синтезиран реферат на собствено
произведение. Съвсем синтезирано горните неща трябва да се посочат, тоест резюме. /до 32
страници/.
Тържествени доклади.
Тържествените доклади са официални изказвания, посветени на значителни минали
събития от живота на учреждението, оранизацията, държавата, народа. Те се четат и при
честване на заслужили дейци, при кръгли годишнини от раждането, смъртта и постъпките на
велики личности.
Според съдържанието си те са два основни вида:
1. Персонални тържествени доклади /юбилеен, похвален или траурен доклад/ за някоя
заслужила личност.
Примерна стурктура за траурен: живот – дела /образование, дейност/ – смърт – заслуги –
завети
Много рядко приживе човек е признат.
Примерна хема за приживе: живот – дело – значение на това дело – пожелание към този
човек
2. Протоколни тържествени доклади.
Схема:
факт /явление, събитие, дело/ – значение на този факт /явление, събитие, дело/ -
изводи - завети – пожелания

Въпрос №10
ЛЕКЦИЯТА КАТО ИНФОРМАЦИОННО ИЗКАЗВАНЕ. ВИДОВЕ ЛЕКЦИИ.
Към монологичните форми са и лекциите. Те са информативни изказвания с
общообразователна цел. Те удовлетворяват естествения стремеж на хората да научат нови
неща, да разширят общата си култура, да повишат квалификацията си, да усъвършенстват
извънслужебната си дейност.
ВИДОВЕ ЛЕКЦИИ:
1
 І. пропагандни лекции - към тях спада научната лекция и популярната лекция.
ІІ. квалификационни лекции - към тях се отнасят учебната лекция и инструктивната
лекция.
НАУЧНАТА ЛЕКЦИЯ е адресиран към слушателите специалисти обзор на новостите
в дадена област. Това е реферативен професионален коментар на нечий труд. Анализ или
ситематизация на някакви факти, явления, процеси и закономерности. Специалистът се
нуждае от допълваща, задълбочаваща или обобщава досегашните му знания информация и
чрез научната лекция я получава.
ПОПУЛЯРНАТА ЛЕКЦИЯ /или научнопопулярна/. Популярната лекция е адресирана
към аудиторията от неспециалисти по разглежданите въпроси. Тя превежда постиженията на
науката на езика на конкретните слушатели.
УЧЕБНАТА ЛЕКЦИЯ. Тя е най-организираната лекционна форма. Това е методическа
единица от завършен тематичен цикъл. Всяка лекция от този цикъл е неделима част от
някакво цялостно познание за природата и обществото. /те също са реферативен
професионален коментар/
ИНСТРУКТИВНАТА ЛЕКЦИЯ. Тя може да бъде епизодична, циклична. Има тясно
практическа насоченост и строго ограничен тематичен обхват. Предметът й обикновено се
изчерпва с разясняването на някакви нововъведения, правилници, с обясняване действието на
машини, уреди и т.н. Типичен пример са инструктажите при постъпване на работа.

Въпрос №11
ВИДОВЕ РЕЧИ
Речта е устна публична изява на собственото активно отношение на оратора към
конкретни хора, факти, явления, събития, процеси и т.н.
Речта е кратко емоционално и целенасочено изказване по вълнуваща актуална,
злободневна и общественозначима за дадената аудитория тема.
Като род на публичните изказвания речта трябва да се използва само тогава, когато е
възникнала или е предизвикана необходимата обстановка - нито по-рано, нито по-късно.
Произнася се по конкретен повод, пред конкретна аудитория и затова речта е неповторима и
неповторяема.
Тематичният кръг на речта трябва да бъде ограничен. Най-често такова изказване се
основава върху един факт, един въпрос, едно събитие. Това е така, защото повишеният
емоционален градус на аудиторията, на който обикновено ораторът обикновено разчита при
произнасянето на речта, не може да се експлоатира дълго. Затова винаги казваме, че речта е
оперативна, площадна, предимно митингова и парламентарна форма на красноречие и не бива
да продължава повече от 10-15 минути.
ВИДОВЕ РЕЧИ:
І. Агитационни речи:
- призоваваща реч
- въодушевяваща реч
- увещаваща реч.
ІІ. Тържествени речи:
- приветствена реч,
1
 - напътстваща реч,
- траурна реч,
- юбилейна реч.
Агитационните речи - винаги предхождат или съпътстват извършването на някакви
действия. Те са най-оперативната и открита форма за ръководене волята и действията на
слушателите, за подчиняване цялостното поведение на аудиторията на обща цел. В
зависимост от реакцията, която искаме да постигнем, с агитационното си изказване речта
може да бъде увещавахща, призоваваща и въодушевяваща.
Увещаващата и призоваващата реч обикновено се построяват по следната схема:
Факт /явлението/ - алтернативност на положението /приемаме ситуацията или не,
набелязваме възможните изходи съвсем деликатно, и нашето виждане без да подчертаваме и
когатое повишен градусът на аудиторията – призив за действие/ - възомжни изходи –
правилни изходи – алтернатива – обещание – призив за действие.
Призоваватаща реч е насочена към слушателя и иска реакция – действие.
Увещаващата реч е насочена към читателя и иска реакция – отношение.
Схема на ораторското въздействие при убеждаващ тип речи:

Тържествените речи са постоянен атрибут в протокола при посрещане и изпращане

на официални лица, на празници. С тях се оказва уважение и обществено признание за
колективни дела или лични заслуги. В зависимост от целите те са: напътствени, приветствени,
траурни и юбилейни.
- Напътствени речи - произнасят се преди някакви действия, пред випуски на учебно
заведение, при раздяла с ръководител и т.н. В зависимост от ситуацията те имат преходен
характер, те са тържествено-въодушевяващо изказване. То може да бъде построено по
различна схема, но най-често използваната и пълна схема е следна:
Преминат етап – неотвратимост на предстоящото – роля на напътстваните в
предстоящото – жалонни /основни/ моменти от бъдещето – пожелания
- Приветствените речи. Характерът им зависи от много фактори: от това кой говори,
кога говори, на кого говори, от чие име говори и т.н. Тук влизат: речите при посрещане;
речите при изпращане; благодарствените слова.
Структура на тези речи. Между приветственото обръщание, тоест увода, и
пожеланието, тоест заключението, може да се включи най-различен по съдържание материал.
Този вид речи са много трудни. Трябва да намерим най-прекия път хем да кажем всичко за
този човек, едновременно с това да него дразним с нещо.
Благодарствените слова имат разновидности:
-заангажиращи варианти на приветствие. След като изтъкне личните и
обществените качества на приветствания ораторът дава възможност да се разбере директно
или чрез намеци какво очакват или какво искат от този човек, като не забравя предварително
да похвали добрите му намерения и дела. Това е дипломатически ход и той предпоставя
възможнотст на човека да отговори.
-благодарственият вариант: той обикновено се произнася при раздяла. В едната
страна се отбелязават заслугите на този, с когото се разделяш, от другата страна - на
домакина.

1
 Траурните речи. Те са най-старите форми на спонтанно битово и официално
красноречие, те са почтителна оценка към починалите.
Структура на траурна реч:
живот – кога и къде е роден – конкретни дела – смърт /героична или трагична/–
заслуги – завети /грижата му към семейството, сериозното отношение към работата, добрият
микроклимат, ако съществува в колектива благодареине на него /. Такъв вид реч се произнася
или на траурен митинг или на панахида или пред ковчега на покойника или надгробно слово.
Самият характер, ситуация, място подсказва, че не бива да бъде дълга – от две до три минути
трябва да трае една такава реч. Препоръчително е да се говори вместо да се чете, всеки сам си
преценява доколко в такъв момент може да имповизира. Но когато се огласяват някакви
траурни телеграми или писма, всяка чужда мисъл задължително се чете, казва се от кого е
получена тази телеграма или писмо и се чете пред присъстващите.

Въпрос №12
ЮБИЛЕЙНИ РЕЧИ
Юбилейни речи - тържествени изказвания, посветени на събития или заслушени личности.
Техни разновидности са:
1. поздравленията - два вида:
- приветствие
- официален адрес
2. наздравици /тостове/.
3. разказването на спомени - с времето все повече отпада като юбилейна реч.
ОФЦИАЛЕН АДРЕС - това е една изискана форма, в която да се подчертае празника
на даден човек, който има или юбилей или сериозно признание. Той е развълнуван в дадения
момент, и за да има възможност след това да прочете написаното от колегите с мисъл за него.
Официалният адрес се отнася за един човек, кояйо има някакъв сериозен празник – юбилей
или сериозна награда. Официалният адрес се пише в свободна форма /не е задължително да е
написан на ръка/.
Схема на официалния адрес:
Обръщение - винаги в обръщението уважаеми + името, напр. г-н Петров.
Съдържание - трябва да се потърси компромисен вариант, тоест да се прецени кое от
личната и творческата биография на чествания трябва да се включи в адреса. Хубаво е да се
даде оценка за участието му в съвместната работа, да се посочи с какво той е допринесъл
трудът ни да бъде по-полезен, съвместната ни работа по-резултатна.
Оценка за индивидуалността на личността - да се мисли за конкретния човек.
Поздравителна фраза -зависи от нашето лично отношение към човека, към когото
сме се обърнали
Подпис - обикновено се подписва най-висшестоящия от групата, която е подготвила
официалния адрес.
Официалният адрес трябва да бъде дълъг не повече от страница.
ПРИВЕТСТВИЕ - отправя се към повече хора – към колектив на дадено предприятие,
към фирма, във връзка с важно събитие от тяхното съществуване. Може да бъде свързано и с
някакво награждаване, с отбелязване на кръгла годишнина за дейността. Задължително се

1
подготвя в писмена форма, чете се пред публиката и сле дтова се връчва на поздравените, за
да остане в техния архив, като важно средство за признанието, което имат.
Схема на приветствието:
Обръщение - уважаеми колеги.
Изложение - трябва да се говори не изобщо, а в текста да е ясно, че се обръщаме към
един колектив когото добре познаваме. Не е нужно да се впускаме в подробности, важно е да
личи кой е адресантът на приветствието. Изложението трябва да остане при сегашния момент,
трябва да се подчертае ползата от работата на колектива, ползата от съвместната ни работа с
него и оценката, която този колектив получава не само от нас, но и оценката, която му дават
други, защото и ние я подкрепяме.
Заключение - не бива да се нарушава поетия тон, не трябва да се завършва с лозунги,
а по приятелски. Отново подписът е на най-висшестоящия в йерархията.
НАЗДРАВИЦИТЕ. В българския език се срещат три термина: напивка /разговорен
стил/; наздравица; тост. Тостът е дошъл в нашия език от английския. Още в ангийския език тя
е многозначна, полисемантична дума:
1. препичам филии на огън,
2. грея се на огън,
3. пия за .…
4. наздравица или тост
5. лице или събитие, за което се пие наздравица. З
6. жена, която е обект на всеобщо възхищение.
При нас е дошло с четвъртото си значение – наздравица-тост. Наздравицата се отнася
към тържествените юбилейни речи. Наздравицата е монологично изказване, което е свободно
в съдържателно и в конструктивно отношение. Но свободата на наздравицата е относителна.
Наздравиците са национално обособени, тоест различни са. Докато англичаните предават на
тоста философски смисъл, тоест в речта има словесен ребус, завоалиран подтекст, то
французите с шеговит, галантен тон произнасят кратката тържествена реч, изпъстрена с
различни похвати за постигане на изразителност. Немците съвсем точно, сухо и
недвусмислено назовават причината, за която вдигат наздравицата. Най-уникални са
грузинските тостове. Те се отличават с неповторимостта си при изграждането на текста, с
неочаквания преход и остроумие. Тостът е малка тържествена реч. Тостът се вдига винаги
след предястието. Докато се носи основното ястие се използва времето за тост. Тостът се
вдига от най-високопоставения - на сватбата е кръстникът, в семейството – най-възрастният,
на юбилей- най-високопоставеният. Тостът задължително трябва да е добронамерен.

Въпрос №13
ДИАЛОГИЧНИ ФОРМИ НА ОРАТОРСКА ИЗЯВА. ПОЛЕМИКА
Красноречието е изказване по обществено значима тема. !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Диалогичните изказвания биват два рода:
І. Полемика или спор.
ІІ. Особени форми на красноречието
ПОЛЕМИКАТА е спор, ораторски диалог, който с оглед предварителната уговорка на
участниците може да бъде дискусия или диспут.

1
 Дискусията е теоретичен спор за подготвяне или постигане на общо становище или
решение. Целта на страните в дискусията е споразумение. Тоест крайната цел на този диалог
е изясняване на позиции, изработване на обща платформа по предмета на спора и т.н.
Разговорът може да има действително дискусионен характер само ако се води между
приблизително равни в служебно, обществено, образователно и интелектуално отношене
партньори. Това обезпечава еднакъв език, еднакви средства за общуване, равнозначност на
казано и разбрано. Най-разпространената схема на дискусията е следната:
Диспут - също е теоретичен спор. В него обаче не се обсъжда вярно-невярно, полезно-
безполезно. Той цели да наложи като единствено правилно, вярно, целесъобразно, разумно
някакво предварително взето решение. Диспутът е борба за победа в спора. Но на
участващите в диспута не е нужно просто победа за победа. Съкрушителният логически удар
върху опонента е психологически удар върху слушателите. Диспутът е показно съкрушение.
При победа привличаме нови привърженици за своята кауза.
Схема за водене на диспут:
Теза /твърдение отношение към нещо/ - Контратеза /твърдение, което се противопоставя на
първото твърдение/ - Арбитраж /задачата на арбитража е да установи различията между
тезата и контратезата/ - Аргументация на тезата и на контратезата - Арбитраж / приема,
уточнява или отхвърля аргументите/ - Опровержение на контратезата и на тезата -
Арбитраж
Този цикъл може да се повтори многократно, докато бъде излъчен победителя.
Диспутът е състезание. Щом е състезание, има и условия:
- трябва да бъдат определени категориите на състезателите- трябва да бъдат със
сравнително малка разлика във височините, тоест тези, които спорят трябва да бъдат
относително равни в интелектуално, образователно, служебно и обществено положение. При
това положение те ще имат приблизително еднакъв начин на милене, еднакъв език, еднакви
средства за общуване, които ще осигурят еднозначност между казано и разбрано. Отсъства ли
тази еднозначност се превръща в монолог.
- трябва да има мерни единици – система от норми, закони, да има съдии /самата аудитория
може да бъде арбитър/
- трябва да има регламент – да са определени рамките на спора; обемът, формата и броя на
изказванията; правата и задълженията на участниците и на арбитрите; времетраенето на
заседания и т.н.
Подготовка за спора.
Първо условие: преди всичко да знаем какво искаме, защо го искаме и с какви средства ще го
постигнем - тоест да имаме ясна цел, точно формулирани задачи и необходимата за тяхното
изпълнение професионална подготовка.
Второ условие: да знаем какво иска опонента, защо го иска и по какви пътища смята да
постигне целите си.
Трето условие: да знаем пред какви съдии, комисия, жури публика ще водим словесната
борба и какви са техните предварителни позиции по предмета на спора.
Да спориш значи да доказваш или да опровергаваш.
Доказателството е мисловен процес, който се състои от поредица операции, правещи
достъпни и разбираеми основанията на някакво съждение чиято истинност не е очевидна или
аксиоматична. Доказателството се състои от 3 елемента: тезис, аргументи и демонстрации.
Тезата е мисъл или логически свързана поредица от мисли за нещата, явленията или
процесите, чиято истинност подлежи на доказване. Противоречащото на тезата твърдение се
1
нарича “антитеза” или “контратеза”. За подпомагащите, поясняващите или близките на тезата
съждения се употребява термина “сътеза”.
Аргументите /основания, доводи/. Това са предпоставките, от които логически, по
необходимост произтича тезата. Като аргументи или предпоставки за истинността на едно
съждение се използват достоверни факти; утвърдени заключения за природата, обществото и
мисленето; и аксиоми.
Демонстрацията - това е доказателството, начинът, по който правим достояние на
опонента и слушателите логическата връзка между тезата и аргументите.
Опровережение - също е доказателство. Опровержението е поредица от операции,
които показват, че при извеждане на съжденията съдържащи се в тезата има фактически
неточности, нарушени са законите на диалектическото мислене или пък не са спазени
нормите и правилата на формалната логика. Има два вида опровержение:
- пряко опровержение - когато направим очевидна непригодността на тезата или пък
като докажем, че приложените аргументи са неверни, че изводите на опонента не произтичат
от посочените основания.
 косвено опровержение. При него първоначално приемаме тезиса на опонента за верен и
правилен. Като предпоставка за ново съждение ние го свързваме с друго - безспорно
истинно и правилно твърдение. По всички правила на логиката извършваме разбираема за
присъстващите мисловна операция и от двете съждения правим нов извод, с който нито
опонентът, нито слушателите могат да се съгласят. Невярността на новото заключение е
косвено доказателство за несъстоятелността на противниковия тезис.


Въпрос №14
ЕФЕКТИ ПРИ ВОДЕНЕ НА ДИСПУТ
Спорът може да бъде средство за търсене на истината –този спор е дискусията. За
обосноваване на идеи и позиции, за убеждаване на опонент – това е диспут. Това е спор за
победа на всяка цена.
Мнение на личности за спора:
Платон казва, че “човек спори с друг, но може да спори и със себе си. Както уважава и
изслушва себе си, така трябва да вниква и в думите на опонента.”
Концепцията на римските оратори пък се предлага от Квинтилиан – “Може да спори
човек, който е свободен. Защото спорът е търсене на истината и свобода на мисълта. Целта на
спора е да убедим някого в нещо и да опознаем себе си, а защо не и да се
самоусъвършенстваме.”
Джон Солсбъри казва, че “когато застанеш срещу противник, преди всичко трябва да
внимаваш да не допуснеш да те нарани по какъвто и да било начин.”
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ УЛОВКИ:
Теоретиците в тази област са набелязали следните уловки:
Задължаващи комплименти – те имат характер на традиционна стръв и са начин да се
намали съпротивата на опонента. Например “Вашата честност и принципност са добре
известни, затова ще се съгласите че... “, или “Като добре информиран човек знаете, че...,” и
др. Тези фрази поставят на пиедестал, но имат друга цел. Хем се признава опитът,
познанието, хем заангажират опонента да стане по-отстъпчив. Фин начин да се намали
съпротивата на опонента.
1
Игра на самолюбие – сигнал за такава уловка са фрази: “А не ви ли е известно, че….”, или
“Науката отдавна е доказала, че…..”, или ”Всепризнат факт е, че...” В такъв случай е по-добре
да се преодолее суетата и самолюбието и да се поиска пояснение. Хваща се една дума и се
пита, докато опонента не се оплете в собствените си аргументи
Подменяне на логическите операции на мисленето с готови формулировки и цитати –
близка до втората, но има нюанс, вместо с действителни аргументи, се помита с авторитетни
източници :”Както е казвал еди-кой си”. Публиката като цяло “предпочита готовата храна”-
това е начин да бъде накарана да мисли. А за да се измъкнеш от такава ситуация – искай
отлагане, може да е блъф. И го използвай – отговаря се с друга уловка.
Убийство чрез мекост-демагогска уловка, при която противникът признава, че сте прав, но
сте твърде краен в преценките и изискванията си. Съгласява се с вас, но настоява за
смекчаване на позицията ви. Като най-често апелира към човещината и добротата ви. Тази
техника има две разновидности: иронична – ако опонента има самочувствие, че е по-
възрастен и опитен, започва “Да, вие по-добре разбирате, вие сте специалистът” или
бащински вариант – снизходително подминаване или премълчаване на някои моменти от
изказването на младшата страна в спора “Е, млад си, ще поживееш, ще се научиш...” В този
случай трябва да оставим емоциите настрана и да се държим като равностойна страна в спора,
не бива емоцията да взима превес – в спора вземат ли превес емоциите – загубил си –
нужно е да се овладее емоцията. Тази уловка много често се използва при преговори и
споразумения
Нарушаване на равновесието – целта е да се принуди опонента да излезе от кожата си, това
е интересна полемична схватка, използва се много често. Разновидности:
- Ходене по нервите – реторическа, но много резултатна форма. Ако опонентът открие,
че дума, жест или факт ви дразнят, започва да го използва с цел да ви изведе от равновесие.
Ако ангажирате вниманието си със собствените си преживявания, трудно ще организирате
отбрана или атака. Раздразнението е сигурен белег, че са засегнали или поне доближили
уязвимото място. Опитайте се да разберете дали се прави нарочно или случайно, ако е
нарочно – имитирайте раздразнение, накарайте го да мисли, че е успял и да се отпусне и
нападайте.
- Неразбирането – другата разновидност, която се използва за разходка по нервите на
опонента. Многократно се изисква от вас да обяснявате очевидни неща, принуждават ви да
обяснявате, да повтаряте всяко нещо, задават ви глупави въпроси. Отговориш ли – сам
изглеждаш глупак, ако избухнеш – още по-лошо, трябва да се отбягва. Най-добре е да се
отговори с шега. Или на шегата – сериозно.
- Свирене на тънката струна – третата разновидност, която е сигурен начин да намалим
контрола и сигурността. Всеки има свое хоби или слабо място, докосването му е пусков
момент за страстите и клъвне ли се на тази стръв – опонентът става сляп и глух за друго,
темата се измества, слушателите се губят. Задължително трябва да сме наясно с противника и
да знаем уязвимите му места, които можем да използваме. Към тази уловка е и заплахата – тя
действа директно върху волята на опонента и затова е най-грубото средство за изваждане на
противника от равновесие. Без да се прави опит за опровержение, противникът е заплашен, че
защитаваната от него теза ще му донесе материални, морални или други загуби.
- Други видове: Насмешката, Демонстрация на недоверие към думите на противника,
Рязка отрицателна оценка към съжденията на опонента, Обидни реплики и т.н.
Подмяна на тезиса – удобна и често употребявана форма за бягство от спора. Има три
основни модификации:
1
 - когато опонентът не е в състояние да удържи собствената си позиция, ви обвинява, че
не сте го разбрали правилно или неправилно тълкувате мислите му.
- нюансировката – може да се изрази в разширяване, усилване, отслабване или
стесняване на тезата.В такъв случай любовта се обявява за разгул, грешката – в престъпление.
- лепенето на етикети – достатъчно е нашето твърдение да се отнесе към някоя от
презираните и отхвърляните от слушателите категории: нихилизъм, анархизъм, неофашизъм
и др., и ние ще загубим благоразположението на аудиторията. За да се предотврати такава
ситуация се намесва арбитражът.
Консумиране на интереса – вашето критично изказване може да бъде обезсилено
предварително с твърде елементарен, но действащ трик – още докато говори, противникът
обявява и оборва вашите евентуални възражения – така той изконсумирва интереса на
слушателите към това, което ще кажете. Хората не обичат да им се повтарят едни и същи
неща, и щом чуят повторението, те се настройват негативно – при това към този, който казва
своите доводи. В съдебната реторика този метод се използва много често.
Искрящи заключения – това е тактика, при която противникът поднася фойерверки от
данни, формулировки, предложения, интерпретации на идеи – всичко изглежда така умно и
неотразимо, че може да създаде комплекс за малоценност. И докато трае този психологически
шок, противникът обявява несъстоятелността на вашата теза. Единственият изход е чувството
за хумор.
Алтернативно поставяне на въпроса – полемичнво средство срещу опоненти с лабилна
нервна система, с нестабилно обществено или служебно положение. Ако не си това, значи си
за онова – то е чуждо, опасно, лошо. И всеки, който отстоява “онова” изневерява на нашите
традиции, опит, правила и др.
Непременно следва да се проучи публиката, пред която се изправяме – съдиите,
например. Има три основни правила при подготовка за спор:
Първо – подготовка,
Второ – проучи противника
Трето – проучи публиката.

Въпрос №15
ОСОБЕНИ ФОРМИ НА ОРАТОРСКА ИЗЯВА
Особените форми на красноречие обединяват второстепенните ораторски изяви, свързани с
ръководенето и участието в различни по равнище и предназначение събирания.
Това например е воденето на събрания, а там най-вече си проличава умението на оратора,
защото той се превръща в буфер на страстите – кому да даде думата, кому да я отнеме, как да
насочи спора.
Класическата схема на събирането:
Встъпително слово - официалното начало на деловата част. Обикновено в него се разясняват
целите, задачите и структурата на събирането, т.е. плана, дневния ред. Набелязва се
направлението, по което е желателно да се движи разискването. Освен организационно-
технически функции, встъпителното слово има решаващо значение за атмосферата на
събирането. То трябва да предразположи присъстващите и да ги превърне от пасивни
слушатели в активни участници
Доклад –видовете доклади и схеми са познати – виж въпрос №9
1
Съдоклад – винаги има основен доклад, но има и други
Прения - въпроси, отговори, изказвания
Изработване на общо становище
Обявления – това са устни изказвания, които включват огласяването на документи, апели,
общи решения и др.
Заключително слово - обобщава, формулира и прави равносметка на извършеното. То
определя пътищата, по които биха се развивали разглежданите въпроси в бъдеще

Въпрос №21
ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ХУМОР В РЕЧТА НА ОРАТОРА
Известна истина е, че хората вместо да мислят, предпочитат да се смеят – второто е по-лесно
и по-приятно.
Цицерон определя значението на смеха в ораторската реч така:
Първо – да предизвика весело настроение, което прави слушателите доброжелателни,
защото всеки се вдъхновява от остротата, заключена често в една дума.
Второто предназначение на смеха е, че чрез него ораторът разбива или обърква,
унищожава или заплашва, или пък усмирява противника.
Третото предназначение – остроумието помага на оратора да смекчи суровостта и
строгостта и да разруши такива тежки обвинения, които трудно може да опровергае с
помощта на доказателства.
Горгий /основателят на теоретичната реторика/, съветва: “Сериозните доводи на противника
обърквай с шеги, а шегите – със сериозност”.
Средновековните оратори, въпреки че в омилетиката няма волности, но по-сетнешните
оратори също се спират на този въпрос. Гьоте казва, че “който се разкрива с весели слова,
никого не отегчава”. Молиер твърди, че “чувството за хумор отличава човека от животните.”
Чувството за хумор може да се разгледа от две страни:
Първата - наличието на това чувство у възприемащия комичното - нищо не
характеризира човек повече от това, което намира за смешно /Гьоте/. Интересни са
констатациите, че по-голям колектив от слушатели се разсмива много по-лесно, отколкото
неколцина слушатели. Тук играе роля психологическата заразителност.
Втората страна се отнася до виртуозността, с която се придават комични ситуации
или пък тънката наблюдателност и находчивост при комичното осмисляне на явленията.
Толстой разграничава три категории разказвачи на смешни истории: първата категория са
разказвачи, които се смеят докато говорят, а публиката остава сериозна; втората – това са
разказвачи, които се смеят заедно със слушателите; в третата влизат разказвачи, които са
сериозни, докато разказват смешни истории, докато слушателите се смеят – това са
истинските разказвачи, защото смешното върху сериозното лице изглежда още по-смешно.
Условия за успех на смешното:
1. хуморът има място в ораторската реч само ако звучи естествено и органично. Всяко
натрапено остроумие дразни слуха, пречи да се осъзнае същността на спора. Похватите,
създаващи комична ситуация трябва да се използват твърде деликатно поради опасността от
неумение да насочим острието на смеха срещу себе си. Плоските, недодялани, груби шеги и
остроти не само не предразполагат аудиторията, но могат и да я настроят негативно към
оратора.
2
 2. да се познава добре публиката, нейните предпочитания, възраст, интереси.
3. кой предизвиква смеха. Още древните уверяват, че глупост, произнесена от
всепризнато умен човек, се посреща с много по-бурен смях, отколкото ако я произнесе друг.
Въпросът е в личността, която ни разсмива.
4. краткостта - още едно важно условие. Когато комична ситуация започне да се
предава много обширно, тя започва да дразни.
5. важно е условието и за неочакваността на смешното. “Очакваната шега вече не е
шега”. Още древните са казали, че “остроумието трява да блесне и като мълния да се стовари
върху главите на слушателите”. Често ораторът сам разваля впечатлението от речта си, като
например вместо да остави комичната ситуация да се появи неочаквано, той започва да я
представя, да обещава колко смешно ще стане – публиката очаква обаче винаги повече.
6. умереност при използването на различните разновидности на смешното в речта на
оратора. Питагор казва, че “шегата е лаконична и също като солта трябва да се употребява
умерено”.
Разновидности на комичното – средствата за постигане на този ефект са твърде
разнообразни:
Остроумието – то най-често се получава от контраста. Например, реплика като “В
нашата община приемането на подкуп е ограничено – как – ами общинарите имат приемни
дни” или “Когато чета вещно право – все едно, че аз съм написал учебника, а когато съм на
изпит –все едно, че друг го е чел.”
Хуморът – според Исак Паси, той е по-универсална форма на смешното в сравнение с
пародията и иронията и същевременно е най-субективна негова форма. Хуморът е начин на
мислене и чувстване , като светоусещане, като оношение към живота. Хуморът открива в
малкото – голямото, както и обратното. В хумора човек се издига над света, възприемайки го
като игра, т.е. “хуморът е най-съвършената форма на естетическа свобода”. Най-хубавият
хумор е топлият, добронамереният, който не наранява никого.
Иронията – насмешка, подигравка. Точният превод от гръцки е “правене на тъп”.
Иронията представлява употреба на дума в смисъла на антоним. Играе се с двойка значения.
Говори се едно, а се разбира друго. Иронията изразява чувствата, които се пораждат от
различието между идеала и действителността. “Немам непосредствен началник, оти моят е
посредствен.” Иронията привидно утвърждава явни недостатъци, отживяло старо,
несъвършенно ново, така се поражда смях. Предмет на осмиване са жизнени явления и
образи, които се приемат като неподходящи за определени обстоятелства. Посредством
ирония се изказва снизходително порицание, критична оценка, остра нападка. Цицерон пише
за иронията:” Когато се говори едно, а се подразбира друго”. Иронията е изключително
приятна, вплетена в разговора, но е недопустима в съдебната реч. Квинтилиан следва
вижданията на Цицерон – “Иронията прониква незабелязано в мислите, казва едно, а означава
друго. Под форма на похвала се отхвърля нещо, а посредством упрек – се възхвалява.”
Сатира – чрез нея се отрича изцяло явлението, фактът, поведението.
Сарказмът – висша степен на отричане чрез похватите на комичното. Сарказмът е зъл
и безпощаден, убийствен. Някои автори още от древността определят целта му така: да
унищожи противника, като представи за нищожно онова, което той смята за сериозно или за
отрицателно онова, което врагът смята за положително и главно. Особено голямо значение
има онзи саркастичен смях, насочен към свещените завети на врага, към онова, което според
него има особен авторитет. Сарказмът е кулминацията на комичното провокиране на

2
емоциите. Страстите при него се нажежават и след саркастичен дуел в залата лесно може да
се очаква експлозия.

Върос№22
НЕСЛОВЕСНО ОБЩУВАНЕ – СЪЩНОСТ И ЗНАЧЕНИЕ. КОМПОНЕНТИ НА
НЕВЕРБАЛНАТА КОМУНИКАЦИЯ
Несловесното общуване в ораторското изкуство, т.е. общуването с езика на тялото, а не със
звуковия език – много често се пренебрегва. Но още древните са казали, че е важно не само
какви речи се казват, но и как са произнесени. Специални науки се занимават с езика на
тялото.
Компоненти на несловесното общуване:
ИНТОНАЦИЯТА - е комплексно звуково явление, което в речта функционира на
равнището на фразата чрез промените на своите честотни, интензитетни и темпорални
характеристики, възприемани субективно като промени в мелодиката, силата и времетраенето
на сегментните единици. Характеристики на интонацията:
Мелодиката – това е промяната в честотата на основния тон, тази промяна се приема
като промяна на височината.
Силата – това е обективно качество на звука, което субективно се приема като
гръмкост. В ораторското изкуство тази интонационна характеристика намира приложение
при изразяването на отношение, за поставяне на акцент, за нюансиране, като средство,
улесняващо контакта.
Темпът – определя се като скорост, с която се изговарят речевите отрязъци за единица
време, обикновено по-важните съобщения се казват с по-бавен темп.
Ударението – една част от думата да е по-силна от другите и т.н.
Паузата – те също са към интонационните изразни средства –има логическа пауза,
психологическа пауза /която зависи от психологическото състояние на оратора/, и начална
пауза – особено полезна за начинаещите оратори, за да могат да се концентрират, да се
овладеят, да огледат публиката. Но в съдебната практика съществуват и паузи за изразяване
на колебание, за премисляне – хезитационни паузи. Без тях не може да се мине, но колкото са
по-малко, толкова по-добре – значи толкова по-добре се е подготвила страната, защото твърде
многото паузи внушават несигурност.
Тембърът – това е специфичната окраска на гласа, която позволява да се
разграничават гласове с еднаква височина и сила.тембърът зависи до голяма степен от
особеностите на речевия апарат на отделния човек, от пола, от здравословното състояние на
говорещия, от възрастта, от възпитанието и в значителна степен от специалното обучение.
ВЪНШНИЯТ ВИД - в никакъв случай не трябва да се подценява. Той не се изчерпва с
облеклото, но той е най-лесен начин за промяна. Роланд Варта сравнява дрехите с езика, а
психологът Аргайл казва, че “дрехите говорят преди всичко за принадлежност - действителна
или фиктивна”. Принадежност към поколение, социална група, нация, професия. Външният
вид и по-конкретно облеклото, повишава значението си, когато информацията за партньора в
общуването е недостатъчна или изцяло липсва.
Модата е общ социално-психологически механизъм, който се разпростира дори и над
идеологията, философията, религията и т.н. Особено променлива е модата по отношение на
облеклото. “Няма човек извън модата”, казва Вячеслав Зайцев. Човек е или старомоден, или
2
съвременен или изпреварил времето си. Четвърти вариант няма. Модата не е само изискване,
но и оценка. Оценката може да бъде положителна, но може да бъде и санкция, изразяваща
отрицателно отношение към онзи, който не спазва законите.
ЕЗИКЪТ НА ТЯЛОТО – с него се занимава науката кинесика. Тя разглежда: първо –
изражението /имаме над 20 000 изражения/. От лицето най-важната част е погледът – очите не
само възприемат, но и предават информация, особено при реторичното общуване.
Аудиторията иска очите на оратора. Погледът трябва да се приплъзва навсякъде, грешка е да
се гледа в една точка или един човек – той ще се чувства неудобно, а останалите – изолирани.
Жестикулацята – също говори за човека. Жестът е лаконично, но значимо движение на
тялото, с което се изразява състояние, отношение и се предава информация. Жестът уточнява
словесните откъси, добавя информация към тях, подчертава словесното значение, осигурява
обратната връзка. Изразеният чрез жест подтекст има определящо значение при общуването.
Жестовете показват, че речевият етикет е национално обусловен. Позата на тялото – тя
отразява еоционалното състояние на общуващите и съпътства говора по начин, близък до
този на жестовете, но по-забавен като движение. Пространствено поведение – това е
разстоянието между оратора и аудиторията.В последните десетилетия се оформя наука,
наречена проксемика- това е наука за влиянието на пространственото поведение върху
общуването. Едуард Хол е нейн изследовател, който я нарича пространствена психология.
Той изследва как човек използва пространството, за да предава информация на останалите.
Като компоненти на пространственото поведение се определят: близостта, ориентацията,
движението във физическата среда, териториалното поведение. Това също са невербални
форми, които са различни според епохата, възпитанието, обичаите и др. С оглед на
характеристиката близост са обособени 4 разстояния: интимно, лично /очертаната с мислена
линия пространствена линия около човека, зад която не трява да се влиза, нарушаването на
тази линия предизвиква реакции, говори за стрес./; социално-консултативно пространство -
то е между 1,2 до 3,6 метра и е характерно преди всичко за диалогичните хора; публичното -
то е над 3,6 метра и се използва при монологичните реторични форми.

Въпрос №24
СЪДЕБНА РЕТОРИКА
Съдебната реторика възниква преди хиляди години, като особено разцъфтява в древна
Атина, а по-късно в древен Рим. Тя отговаря на официалната съдебна институция, породена
от изискванията публично да бъдат регулирани и преодоляни междуличностните конфликни
отношения на равнището на класовото общество.
По интересен начин е било заобикаляно законовото искане за лично обвинение и
защита в древна Гърция. Нуждите на обществото, наличието на сравнително много закони,
сравнително ниското интелектуално равнище на основната маса от населението, охраната на
частната собственост и други, са изисквали квалифицирана правна помощ. Такава
квалифицирана правна помощ са давали логографите в Атинския съд. Те са изготвяли по
поръчка или срещу заплащане обвинителните или защитните речи. Други квалифицирани
лица в съда са били синегорите – те са пишели речите, но за разлика от логографите, лично
са произнасяли съставените от тях речи, но от свое име, а не като представители на
спорещите страни – те са били твърде близко до съвременните адвокати.
В Рим са били познати три вида защитници:
2
 адвокати – давали са само правни съвети, но не са учасвали в пренията;
лаудатори – участвали са в пренията, но се ограничавали само до характеристика на
личността на подсъдимия;
патрони – произнасяли са съдебните речи и са се ползвали с изключително уважение.
Съдебната инстанция от векове изисква две противоположни позиции на реториката с
оглед на необходимостта правораздаването да се извършва на основата на достоверната
истина. В съдебната зала от едната страна е обвинението, а от другата – защитата, съдийският
състав е по средата, който трябва да изслуша безпристрастно и двете страни, да прецени
утежняващите и смекчаващите вината обстоятелства, за да издаде възможната най-
справедлива присъда.
Обвинението пледира за осъждането на подсъдимия – обикновено в максимална
степен. То поствя акцента върху така наречените утежняващи вината обстоятелства.
Защитата обосновава най-малката или оправдателната присъда – тя поставя логически
акцента върху смекчаващите вината обстоятелства.
Основна тема на разискванията и дискусиите в рамките на всеки съдебен процес,
каквато и специфика той да притежава, е винаги темата за войната. Основно изискване на
съдебната реторика е умението да се построяват логически правилни по структура,
убедителни доказателства. Изводите за виновност или невинност на обвинаемия винаги
трябва да се правят на основата на установения фактически материал, като резултат на
неговата интерпретация в рамките на определената правна система.
Съдебната публика е следните три вида:
-решаваща аудитория,
-участваща аудитория
-присъстваща аудитория.

Въпрос №25
СТРУКТУРА НА СЪДЕБНАТА РЕЧ. ВСТЪПЛЕНИЕ
От древността – 4 части, сега са три: встъпление, главна част и заключение.
ВСТЪПЛЕНИЕ на съдебната реч.
Още Аристотел в своите произведения пише за встъпленията на съдебната реч. Той
смята, че встъплението е средство за контакт с аудиторията преди всичко и като такова може
да бъде съвсем произволно и без особена връзка с изложението. Като пролог, увод – да се
знае за какво става дума по-нататък в текста.
Квинтилиан подчертава, че встъплението в никакъв случай не може да се разглежда
като незначителен или второстепенен елемент на съдебната реч.
Според Цицерон встъпллението трябва да отговаря на същността на делото така, както
предверията и входовете съответстват на размерите на домовете и храмовете.
И днес встъплението като начало на контакта между съдебния оратор и съдебната
аудитория не може да бъде подценявано.
Структура на встъплението: по Матвиенко
- да се направи оценка на обществено-политическото значение на делото
- да се покаже спецификата на делото
- да се изложи плана на речта
- да да се приведат общи предпоставки за обосноваване на защитната позиция
2
 - да се вземе отношение към момент от речта на прокурора
 да се направи характеристика на подсъдимия


Въпрос №26
СТРУКТУРА НА СЪДЕБНАТА РЕЧ. ГЛАВНА ЧАСТ.
ГЛАВНА ЧАСТ на съдебната реч.
Тя се разделя на повече или по-малко намиращи се в тясна връзка помежду си
елементи. Според Величко Руменчев анализът на доказателствата трябва да стои в основата
на главната част на една съдебна реч.
Структурата на главната част на съдебната реч: по Галдинер-Матвиенко
- Изложение на фактическите обстоятелства на престъплението
- Анализ и оценка на събраните доказателства
- Обосноваване и квалификация на престъплението
- Анализ на причините и условията, улеснили извършването на престъплението
- Характеристика на личността на подсъдимия и потърпевшия
- Съображения за наказанието, което следва да бъде наложено
- Предложение за размера на наказанието
- Разглеждане на въпросите, свързани с възмездяване на причинените щети

Въпрос№27
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА СЪДЕБНАТА РЕЧ
В “Реторика” Аристотел набелязва 4 елемента на епилога в ораторската реч. При
съставяне на епилога на оратора е нужно:
- да се постарае да разположи добре слушателите към себе си и лошо към
противника
- да приложи преувеличение и омаловажаване
- да разпали страстите на слушателите
- да напомни за какво е произнесена речта
За всичко това Аристотел дава и конкретни съвети, някои от които трудно биха могли да
бъдат приети днес.
В Древния Рим според Квинтилиан в заключението трябва да преобладава
преувеличанието и да има блестящи думи и красиви изрази.
В действителност тези теоретически постановки на античните автори съответстват и на
тяхното виждане – победа на всяка цена чрез създаване на привидно правдоподобие.
Естествено е в заключението превес да вземе емоционалността, защото всичко, подлежащо на
доказване, е доказано. И всичко, подлежащо на опровержение, е опровергано.
Основните елементи на заключението на съдебната реч са:
1. Формулировка на алтернативна позиция – иска се само от защитника
2. Изводи и обобщения
3. Просителен пункт
В общи линии теоретиците препоръчват по-патетичен край на речта, но това е уместно,
ако отговаря на духа на цялата реч и по продължителност, стил, емоционалност.
2
Заключението трябва да съответства на речта като цяло.То не е нещо независимо, то
заключава речта и това трябва да стане колкото се може по-естествено. Затова Робърт Харис
казва, че заключението трябва да бъде разумен и приятен завършек, привлекателен,
внушителен и колкото се може по-гладък, безупречен по слог. То трябва да оставя приятно
впечатление в ума на съдебните заседатели, трябва да бъде добре построено – прилично,
уместно, кратко.
Не бива да се остава с впечатлението, че основно предназначение на заключениеот е да
впечатли, доставяйки наслада – то е финал на едно въздействие, част от него, а не допълнение
или украса.
По израза на Аристотел: “В заключението се дават последните удари с чука.” Но ако е
построено уместно.