Писмеността е сред най-важните предпоставки за съществуването на един

народ. Без книжовност няма език и при това положение хората са обренени
на бездуховност, невежество и мрак. Без слово хората не могат да се
разберат и не могат да общуват един с друг. Чрез писмеността хората могат
да запазят своята история, могат да създадат произведения, които да те
пренесат в един друг свят, един необикновен и безграничен свят, който за
момент да те откъсне от реалността.
Писаното слово остава завинаги. То остава в историята. След като някой го
прочете то ще остане в паметта и душата му. Чрез написването на нещо
човек ще може да предаде посланието си на много повече хора и дори той
да почине преди да е завършил своята мисия, написаното ще бъде
предавано и препрочитано. Хората ще разберат с точност това, което се
опитва човек да им каже, докато при разказването устно винаги нещо може
да се преиначи. С написаното слово хората предават знания, а основната цел
в живота на човек е да научава и да се развива, благодарение на наученото.
Написаното стига до поколения. От древността писмените сведения са били
преписвани и разпращани в различни библиотеки. Хората са можели,
прочитайки ги да научат историята на събитията, които са се случили преди
много време. Още с написването на „История славянобългарска“, Паисий
Хилендарски поставя едно ново начало. Начало, което ще остане завинаги.
Той събира историята, културата и езика на българския народ и ги запечатва
в страниците на своята книга. Имено защото е написана, всички днес могат
да се запознаят с нея. В днешно време непрекъснато се печатат нови книги,
които стигат до хората. Чрез написването на една книга авторът я изпраща
към поколения напред. Написаните думи остават завинаги - те остават не
само на страниците на книгите, но и в мислите на хората.
Написаното може да се запази точно. При написването на една творба тя
може да остане много дълго в историята една и съща, без човек да я
промени. Запазват се не само написаните слова, но и посланието, което те
носят. Благодарение на това, че много от българската история е била
записвана, ние днес я познаваме. Един от най-ярките примери за това е
произведението „За буквите“ от Черноризец Храбър. От тази творба можем
да научим историята на славянската азбука, можем да се докоснем до
миналото на нашия народ. Неизвестния книжовник черноризец храбър, той
сякаш в това свое съчинение създава дом. Писменото слово е като дом,
докато устното се скита. Обикаля по света, не може да намери своя уют. И в
този уют думите намират своя дом чрез писмеността. Тя е убежище за
думите, а следователно и за нашите усещания. Написаните слова са вечни, те
се предават и препрочитат отново и отново. Преписват се, за да не бъдат
изгубени или преправяни и достигат до нас.
Още от времето на първата българска държава написаното има по-голяма
сила. Първите писани закони са създадени от хан Крум и те са се спазвали не
само защото са били толкова строги, но и защото са били записани и всеки е
можел да ги прочете. Друг пример за писмени историческите паметници са
създавани от хановете и царете текстове върху каменни колони, които и до
днес се пазят и могат да се прочетат. Пишат се учебци, които ни учат на
знание. Те не се разказват, защото само от разказване човек не може да
запомни всичко от казаното му. Учебниците се пишат и се запазват във
времето, за да може всичко това, което е открито като полезни знания и
умения да се предаде на следващите поколения. Написаните слова имат по-
голяма сила и остават в историята и затова конституцията на всяка една
държава е писмен документ. Тя се записва, за да не се забрави. Затова
написаното се запазва във времето.
Устното слово достига до съвремения човек чрез посредничеството на
писмеността, така е със старогръцката митолоция. Ние я познаваме толкова
добре, тя се е првърнала в класика. Имено защото многото митове са
послужили за основата на литературата. Литературата е едно голямо
културно достижение. Страрогръцката литература е устна, но имено
древните гърци са я „записали“ в литературата. Трансформирали са я в
писмено слово, защото другите форми на експресивната словестност са
невъзможни, защото без писменост литературата е непостижима.
През средновековието писменото слово се обрързвало със свещената вяра, с
религиозната символика. Голяма част от литературата тогава е култува и това
пак става чрез писмено слово. Четящият човек е красив. Устното слово е
емоционално експресивно, но не може да развие интелекта, потенциала на
отдлекния човек. Писането е с раздаване на вселени, писането е само по
себе си духовна наслада и човек чрез писане може най-трайно да се изрази и
да се положи във света, както е при патриарха на българската литература
Иван Вазов, който казва „и мойте песни ще се четат“.
Писменото слово говори за трайност, то се коментира, то вълнува, то
ангажира човешките световъзприятия и затова ние четем често древни
текстове. Затова устното слово е малко като писане по вода. Пишеш, но не
остава, а писаното така получава своя нов живот. Така човек се потапя, то
дава усещане за безсмъртие, за трайност, за преходност. Например Айнщайн
казва че 3 неща му дават усещане за безкрайност-звездите, романът „Дон
Кихот“, и романът „Престъпение и наказание“ на Достоевки. Така той дава
примери за писмени текстове, които остават и му дават усещане за
безграничност.
Написаното има по-голяма сила, достига до по-голям кръг от хора, живеещи
по различно време, предава точно и ясно посланието на своя автор. Именно
затова то остава завинаги в историята, то се запазва и съхранява. Намисаното
ни дава усещане за безкрайност, пренася ни в необятни за нас светове и
култура. То се съхранява завинаги.
С написването на едно произведение авторът гарантира то да бъде опазено
във времето, гарантира също посланието му с това призведение да бъде
предадено, независимо какво е то. В крайна сметка написаното остава, но не
всяко написано нещо се помни. Помнят се и се ценят само стойностните
призведения, които могат да отворят очите на хората за проблемите,
действията и света около тях.

В българската култура има и текст изразяващ молитвено слово,

предадено чрез буквите. Константин Преславски написва своята азбучна
молитва, като послание, като сакрализиране на буквите. Буквите
придобиват свещен статус.