ШУМЕНСКАТА ШКОЛА В ИСТОРИЯТА НА НОВОБЬЛГАРСКИЯ

КНИЖОВЕН ЕЗИК

През 50-те и 60-те години на XIX век, след като приключват борбите от
втората четвърт на XIX век за основата на книжовен език между
представителите на Черковнославянската, Новобългарската и
Славянобългарската школа, българските книжовници поставят началото на
сериозни опити за неговото нормативно устройство. В резултат на това се
оформят нови филологически школи (Пловдивската, Търновската,
Каравеловата, Дриновата),предлагат се модели за книжовен език (на Г. С.
Раковски, на Н. Първанов и др.).
По отношение на графиката и правописа в книжовно-езиковата практика на
Шуменското средище в средата на XIX век се наблюдава близост до графиката
на Пловдивската школа, която, както е известно, е най-популярната докъм края
на 60-години на века.По отношение на нормите обаче, отнасящи се до
фонетичния и граматичния стоеж на езика, шуменските възрожденци се
различават от нея. Те се придържат към положения, характерни за Търновската
школа, като обаче донякъде я предхождат.Известно е, че тя става популярна
през 70-години на XIX век.Следователно в Шуменското средище се поддържа
книжовноезиков модел, който не съвпада с модела на нито една от новите
филологически школи.По отношение на графиката той се характеризира със
стремеж да се свърже съвременната тогава графика със старобългарската.
Изграден е не източнобългарската диалектна основа, без да се покрива напълно
с особеностите на шуменския говор.
Много от поддържаните в средата на века норми от шуменските
възрожденци получават широко разпространение през 70-години и единни
след Освобождението(окончание-и при многосрични съществителни от м.р. в
мн. ч.;ъ-окончания при формите на глаголите от I и II спрежение в 1 л. ед.ч. и 3
л. мн. ч. сег. вр.; меки окончания при формите на глаголите от II и някои от I
спрежение в същата позиция; разноместно „ъ” в съседство със старите
сонантни „р”, „л”; бъдеще време с частицата „ще”; източнобългарското
произношение на старобългарската „ь”).От примерите се вижда че, в отделни
случаи има известни различия между някои от авторите.Такива различия се
наблюдават и при най-характерните представители и на други школи(напр.
между Н. Геров и Й. Груев от Пловдивската школа). Следва да отбележим, че
за възприемане на някои от нормите от шуменските книжовници допринася и
популярността в града на „Първичка българска граматика” на Ив. Богоров,
както и неговото учителстване тук.
 В Шуменското културно средище в средата на XIX век има интензивен
духовен живот, обслужван от обработен(и обработващ се) в определена степен
книжовен език.На лице са и опити за теоретично осмисляне на неговите
проблеми, има учители и техни следовници, т. е. в книжовноезиковата
практика на шуменските книжовници има приемственост. Тази практика
излиза и извън рамките на средището, разпространявайки се главно по два
начина.От една страна, в Шумен, станал известен с авторитетните си училища,
се учат ученици и от други краища на страната. От друга страна, оттук излизат
редица писатели, обществени дейци, учители, учебникари, журналисти, които
имат национално значение и в една или друга степен влияят върху
книжовноезиковото съзнание на своите съвременници чрез книгите си, чрез
публикациите си във възрожденския печат, чрез културната и просветната си
дейност.От всичко казано до тук следва заключението, че на Шуменското
книжовно средище следва да се гледа като на един от важните и влиятелните
центрове в историята на българския книжовен език през Възраждането.
Когато в българската лингвоисториография се заговорва първоначално за
Пловдивската, Търновска, Дринова, а по-късно и за Каравелова школа,
книжовноезиковата дейност в Шуменското културно и просветно средище не е
била проучена. Интересът към нея датира от 60-те-70-те години на XX век.
Днес имаме вече достатъчно изследвания и доказателства, които ни дават
основание да включим сред изброените школи и Шуменската
книжовноезикова школа, която се оформя през 60-те години на XIX век. През
70-те години някои от нейните представители правят известни промени в
практиката си, съобразявайки се с развоя на нормативността на НБКЕ. В
основни линии обаче особеностите на нейния модел се запазват до
Освобождението в практиката на Шуменското средище, а много от тях, стават
нормативни след Освобождението. Хронологично с оглед на основния си
кодификационен документ („Кратка българска граматика с упражнения” от Д.
Войников, 1864 г.) Шуменската школа се нарежда след Пловдивската( с
основен кодификационен документ „Основа за българска граматика” на Й.
Груев, 1858 г.) и преди Търновската ( с основен кодификационен документ
„ Граматика за новобългарския език” от Ив. Момчилов, 1868 г.). По своя
характер( главно в графично-правописно отношение) моделът на Шуменската
школа е умерено-етимологичен. Опрян е върху шуменския градски говор, с
избягване на специфични за шуменския диалект тесни диалектизми поради
съобразяване с оформящата се наддиалектност на книжовния български език и
интеграционните тенденции в него. Така шуменския културно-просветен и
обществен център участва в характерния за историята на новобългарския
книжовен език процес на еволюционна нормализация и кодификация чрез
естествен подбор при борба между варианти, част от които са езиково-
правописните модели на школите от втората половина на XIX век.
Въпросът за ролята на диалектните елементи в езика на книжнината е
част от големия проблем за отношението между книжовния език и
териториалните диалекти.
Особен интерес по отношение на ролята на диалектните елементи
представляват художествените творби от третата четвърт на ХІХ век. Тогава
норми, с които съзнателно или стихийно се е съобразявала голяма част от
интелигенцията и които имат наддиалектен характер. Оформянето на това
именно ядро дава възможност родните им, така че до установяването на единна
нормативност се стига по-късно. И все пак, до тоя момент може да се смята за
установено едно ядро от да се появят първите по-съществени опити за
съзнателно въвеждане на диалектни елементи, които изпълняват определени
художествени задачи.
Ако направим преглед на диалектните влияния в езика на Войниковите
комедии ще стане ясно, че през 60-те години авторът си служи с редица
диалектни особености. Формите със стилистична натовареност са малко
(напр.член -о). През 70-те години диалектизмите са използвани предимно със
стилистична оцветеност.
Много особености се срещат в повестите от 60-те години и на други
двама писатели шуменци от Възраждането – В. Друмев и Ил. Блъсков. През
това десетилетие главно чрез творчеството на Д. Войников – баща на
българската драма, В. Друмев и Ил. Блъсков – родоначалници на оригиналната
българска повест, в съвременния български книжовен език се чувства
влиянието на шуменски говор. През 70-те години обаче поради настъпилите
унификационни процеси в книжовния език тясно диалектните черти отпадат.
За книжовни норми се приемат такива особености от говора, които имат
разпространение и в източнобългарски диалекти.
Наблюденията върху езика на драмата "Иванку, убиецътъ на Асеня І" от
Васил Друмев установяват доста силно влияние на родния говор на автора –
шуменския. Това се дължи вероятно на схващанията на възрожденския писател
за характера на книжовния език и по-специално за характера на езика на
художествената литература, а е възможно поради все още нестабилната
нормативност на този език. Същевременно обаче Васил Друмев показва
известно изоставане от унификационните процеси, които все пак съществуват,
макар да се развиват доста трудно и противоречиво в обществено-
историческите условия у нас през 70-те години на миналия век. И това
изоставане с право е било отбелязано от някои негови съвременници. Тяхната
реакция спрямо диалектизмите в езика на драмата е много показателна, от една
страна, за степента на общоприетост и стабилитет на някои книжовноезикови
норми тогава, а от друга страна, за все по-отчетливото оформяне на опозицията
"книжовно-диалектно". Това е възможно при книжовни езици, твърде много
напреднали в своето формиране, какъвто е българският книжовен език в края
на Възраждането.
Въпросът за градските говори през Възраждането като обособен
изследователски обект в литературата по история на новобългарския книжовен
език, се оформя през 60-те – 70-те години на ХХ век. При все по-
задълбочаващото се проучване на книжовноезиковата ситуация, в която се
формира нашият съвременен книжовен език, редица автори все по-сериозно
обръщат внимание на факта, че в по-големите, икономически и културно по-
развитите градове се създава особено междинно езиково явление, резултата от
контакта между местния диалект и езика на определени книжовноезикови
прояви. Усилията на специалистите се насочват към точната номинация на
това явление, към изясняването на неговата същност, към разграничаването му
от сходни езикови реалии (междудиалектно койне, интердиалект, културен
интердиалект) у нас и в други (предимно славянски) страни.
Съпоставката между книжовноезиковата практика на видните
представители на Шуменското книжовно средище през 60-те години на ХІХ
век Д. Войников, В. Друмев и Ил. Блъсков показва редица общи черти. Имат
общи особености по отношение на местния диалект. Ясно личи как езикът на
техните произведения се издига над диалекта, изоставяйки редица негови
характерни черти, но едновременно с това има особености, които свързват
езика им с диалекта, някои от които отпадат в процеса на унификация, са черти
от шуменския градски говор през 60-те години на миналия век. За да бъде по-
пълна характеристиката, е необходимо да се посочат и влиянията от втората
страна на корелацията на местен диалект – книжовен език. Изследването на
чертите на шуменския говор, дошли в него под влияние на определени
книжовни прояви (формиращия се книжовен език, други езици), следва да
бъдат обект на допълнително изследване.
Конкретното проучване на градските говори през Възраждането е
незряла необходимост. Без това представата за книжовноезиковата ситуация, в
която се е раждал и от която се е влияел новобългарският книжовен език от
националната епоха, би била непълна.
Наблюденията върху цитираните художествени творби от 60-те и 70-те
години на ХІХ век ни дават възможност да направим следните по-обобщени
 изводи във връзка с установяването в българския книжовен език на
граматическите форми за изразяване на учтивост при обръщение:
Диалогът на произведенията със съвременна за тогава тематика дава
достоверни сведения за разпространението на учтивата форма в градските
говори през Възраждането. От посочените примери става ясно, че тя е по-малко
стабилна и по-слабо популярна в устното общуване и по-разпространена и по-
стабилизирана в епистоларния стил.
Среща се в обръщение на по-млади към по-възрастни, на по-нискостоящи
в обществената йерархия към по-високостоящи, при общуване между млади
образовани хора. На "вие" се обръщат образованите българи също към
непознати и към чужденци. При тия положения обаче се наблюдават редица
непоследователности и отклонения дори и при образовани лица, което говори
за недостатъчната стабилност на нормата.
Една от институциите, които допринасят за установяването на учтивата
форма е българското светско училище. В килийното училище обръщението е на
употребяват формата "ти" в такива случаи. Учителите се обръщат към
учениците с"ти". В светските училища се поставя началото на изискването
учениците да се обръщат към учителите на "вие". Среща се обаче и практиката
учениците да амо на "ти".
Добри Войников и Васил Друмев са сред възрожденските писатели с
определен принос за възприемането на граматическата форма за изразяване на
учтивост в българския книжовен език. При това при тях не се наблюдават
колебания относно съгласуването на причастията и прилагателните с
местоимението подлог "вие", каквито се срещат често и сред днешните
носители на книжовния език. И двамата автори поддържат последователно
граматическо съгласуване при еловите причастия (вий сте пътували, вий сте
спечелили) и логическото при миналите страдателни причастия и при
прилагателните (Вий сте образован, да бъдете въздигнат). Практиката им обаче
с употребата на учтива форма на "вие" в драми със сюжет от старобългарския и
среднобългарския период, която не отговаря на фактическото положение, не се
възприема от техните следходници.
Ролята на читалищата във формирането на българския книжовен език е
все още недостатъчно проучена, но без съмнение тя е значителна. Българските
читалища, като самобитна обществено-културна институция, обединила
усилията на цвета на българската нация, се появяват през третата четвърт на
ХІХ век (първите читалища се основават през 1856г. в Шумен, Свищов и Лом)
в периода на разгърнати и интензивни градивни книжовноезикови процеси.
 Оригиналните документи, обикновено ръкописни, съхранени в
читалищата, са изключително ценен източник на изследване на
книжовноезиковите процеси. Тези документи ни дават сведения по въпроса за
нормативността, за развоя на административния стил, за състоянието на
съответните градски говори, за модела, по който се е преподавало в местните
училища, и по други по-общи или по-конкретни книжовноезикови и културно-
исторически проблеми.
Общият извод който може да се направи, като анализираме специфични
за административно-деловия стил особености на Устава и Правилника (от
1869г.) на читалище "Св. Архангел Михаил" е, че те са изградени на
съвременната езикова основа с избягване на турцизми, с умерена употреба на
русизми и на интернационализми, а също и със сравнително високата степен на
обработка и подбор на езиковите средства. Това определя разглежданите
документи като ценни свидетелства за историята на административно-деловия
стил на съвременния български книжовен език.
Анализът на системата от книжовноезикови норми в творбите на Сава
Доброплодни от 50-те години на ХІХ век представя техния автор като езиков
строител, стоящ на умерено-етимологични позиции. В редица отношения той
избира по-перспективни положения в сравнение с представителите на
оформящата се по това време Пловдивска школа, с което е в съгласие с
оформилата се по-късно Търновска школа. В някои отношения е на по-прав
път от основателя на Букурещката школа Л. Каравелов. Така че, С.
Доброплодни налага с авторитета си на учител, учебникар, писател,
общественик специфична система от книжовноезикови норми, голяма част от
които стават характерни за Шуменската школа и са в сила и днес.
Тази система намираме и в творчеството на неговите ученици Д.
Войников и В. Друмев през 60-те години на ХІХ век. И двамата поддържат
буквения състав, избран от техния учител. Стремят се да различават
синонимните букви етимологично. За означаване на определеност употребяват
определителни членове. Изключение прави В. Друмев, който в първото
издание на "Нещастна фамилия" (1860) под влиянието на Раковски се опитва
да пише без членове. Много скоро обаче се отказва от тази практика, очевидно
убеждавайки се в нейната безперспективност. Още от 60-те години и двамата с
Войников се ориентират към общия член -те за множествено число. Следват
по това време, но не особено последователно, т.нар. падежни правила при
някои категории имена от ж.р. в ед.ч. и м.р. в мн.ч. През 70-те години обаче и
Доброплодни и неговите ученици ги изоставят.
 С езика на произведенията си С. Доброплодни допринася за
установяването в Шуменското средище на книжовноезиков модел, който не
съвпада с моделите на известните оформили се през третата четвърт на ХІХ век
школи и модели. Този модел е възприет и поддържан от неговите ученици. С
незначителни отклонения го намираме кодифициран в граматиката на Д.
Войников "Кратка българска граматика с упражнения" (1864).
В книжовноезиковата дейност на Добри Войников по своеобразен начин
се преплитат всички основни въпроси на българския книжовен език от третата
четвърт на ХІХ век. Възрожденския книжовник скромно, всеотдайно и
резултатно работи за намиране на най-правилен отговор на тези въпроси.
Основен източник за него е живата народна реч. Нея той подчинява на
обществените и художествените задачи, които си поставя с публицистиката си
и с художествените си творби, издига я до терминологични функции в
учебниците си. Важен източник за Войников е и книжовноезиковата традиция.
С чувство за мярка той обогатява книжовния ни език с езикови средства от
други книжовнообработени езици. Войников се съобразява с развойните
тенденции и самият той влияе положително на редица от тях. Неговият
собствен език е език в развитие. В търсенето на най-подходяща езикова форма
понякога проявява колебания или остава встрани от пътя, по който се развива
езикът на българската книжнина. В повечето случаи обаче именитият
възрожденец се нарежда сред видните, прогресивните и водещите строители на
новобългарския книжовен език.
Промените, които прави Друмев в езиково-правописния си модел, са под
влияние на развойните процеси в книжовния език или на авторитетни негови
представители. В началото на 60-те години той изпитва известно влияние от
схващанията и от практиката на Г.С. Раковски, но през 70-те години прави
някои промени по посока на езиково-правописния модел на М. Дринов. Редица
от нормите, които следва преди това, съвпадат с Дриновите, а с някои
препоръчани от него положения не се съгласява. Друмев проявява и някои
колебания или при фонетико-правописния и морфологичния облик на
отглаголните съществителни, както и при стилистичната им диференциация.
Така с авторитета си на писател, общественик, публицист Васил Друмев
оказва съществено влияние върху градивните процеси в историята на
новобългарския книжовен език в решаващ период от неговото формиране.