Учебникарската книжнина през Възраждането

След като искрата на националното съзнание е запалена, необходимостта от просвета и образование

започва да расте. През Възраждането масово се създават килийни училища, в които децата изучават
черковнославянската азбука по метода: Азъ – А, Буки – Б и т.н., след което сричат или четат
„Наустницата“, „Псалтира“, „Апостолът“ – единствените учебници, с които са разполагали даскалите. В
началото на 19.век настъпват промени, а именно преход от килийно към светско училище. Вторият етап,
свързан с преобразуванията на училищата, е създаването на елинските училища, чрез които навлизат по-
съвременни методи в българското образование.

Необходимо е да отбележа, че през Възраждането думата учебник не позната, тя за почва да се използва

едва в края на 19.век, а до тогава неин достоен заместник е букварът. Правени са опити да се определи
общият брой на букварчетата, като най-точен в статистическите данни се оказва Маньо Стоянов. Според
него букварите, български по произход, са 107 на брой, а в това число се включват и преиздаваните
заглавия. Като основно значение на думата буквар се разбира книга, по която децата се учат да четат, но
има и второ значение - малка по формат книга (в речника на Н. Геров). Функциите, които е изпълнявал
букварът, са няколко: служи не само в килийното училище, но и извън него. Като учебна литература има
функцията да възпитава и образова, а като светско четиво служи по-скоро да информира, да обогатява
мирогледа на слушатели и читатели. Когато говорим за учебник през Възраждането, е неоходимо да
подчертая, че не винаги учебната литература и учебната книга се препокриват. Това е така, защото
букварчетата имат смесено съдържание – гатанки, притчи, молитви, които стоят редом до научни,
справочни, репортажно-публицистични текстове. Освен това в множеството създадени буквари, читанки
и помагала, авторите включват и свои литературни творби, а други - преработват фолклорни текстове, с
което допълнително се обогатява съдържанието. Литературните творби имат възпитателен елемент, в тях
липсва метафоричният език и стил. Дидактичното помагало е основен способ за развитие и обогатяване
на ценностите на учениците, който същевременно е в синхрон с идеала за свобода и любов към родното.

В своя научен труд А. Странджева реконструира възрожденския идеал, на базата на учебникарската

книжнина, като обобщено можем да изведем следното: учебникът е храмът на познанието и този, който
навлезе в дълбините му ще бъде богат, не материално, а нравствено. В противовес със съвремието, в
което на образованието се гледа като на билет към голямата заплата. Образованият човек през
Възраждането е не само по-добър, но и умее да съхрани духовно-нравствените връзки с ближните си, да
съхрани рода и потеклото си. От друга страна, просветеността е връщане назад, път, който води в
миналото, за да се поучим от него, за да не повтаряме грешките на предците си, като по този начин
знанието се превръща в градиво на едно по-добро бъдеще.

Приодът от 1824 до 1878г се отличава със стремителен подем на учебникарската книжнина. До средата
на 19.век преобладават дидактическите пособия, които са с енциклопедичен характер, т.е. смесено
съдържание. Едва през 50те на 19.век излизат на бял свят тематичните учебници, но и в тях след всеки
урок се включват литературни текстове, които, от своя страна, са предпоставка за възникването на
детската литература у нас.

През 1824 д-р Петър Берон издава „Буквар с различни поучения“, който е уникален в няколко насоки:
букварът на Берон е първият български учебник, освен това в него е описана подробно взаимоучителната
метода и звуковата метода, които са непознати до тогава в България. Берон е родом от Котел, завършва
Бейската академия, следва философия, а след това медицина в Хайделберг и Мюнхен. Владее перфектно
9 езика – живи и мъртви. Преди да запише медицина издава своя „Рибен буквар“ в Брашов, който се
състои от 8 части: предисловие, молитви, добри съвети, умни ответи, басни, различни истории,
физически сказания – растителен и животински свят и аритметика. В предисловието подробно е описана
взаимоучителната метода, чрез която могат да се учат 100 деца на различни възрасти. На десет чина
сядат по десет деца, като на първите редици сядат по-големите, а най-малките на последните. Първият,
най-вдясно, се нарича чиноначалник, той усвоява материала най-бързо от останалите 9. Учителят
преподава на първия чин (10 деца), а на следващия ден второто дете от първия чин преподава на децата
от втория чин,на третия ден третото дете преподава на тези от третия чин и така до десет, а
чиноначалникът само наблюдава процеса, т.е той изпълнява ролята на възпитател. Уроците са кратки,
точни и ясни, без излишна терминология, за да се възприемат по-лесно. Берон е против физическото
наказание, което също е важен момент в дидактиката. В буквара място намират и картинките, защото с
непосредствената нагледност се постига по-лесното възприемане на материала. Берон е против това
децата да учат на черковнославянски, затова Рибния буквар е написан в стила на източнобългарското
наречие, или казано по-точно езикът на буквара е близък до разговорния. Друга специфичност е
въвеждането на звуковата метода, буквите да се произнасят А, Бе, Ве, Ге, а Берон пояснява, че този
метод е въведен в Петербургската академия. Притчите, басните, различните истории целят да култивират
ценностната система у децата.

През 30те на 19.век излиза друго дидактическо помагало, наречено „Славянобългарское детоводство…“,
а негови автори са Неофит Бозвели и Емануил Ваксидович. Бозвели става таксидиот (пътуващ монах) и
през 1814 се отправя към Свищов, градът е напълно опустошен след Руско-турската война, а народът се е
разбягал из Влашко и околностите. Бозвели заедно със своя съмишленик основават първото елино-
българско училище през 1815. „Детоводството“ представлява поредица от 6 книги: буквар, читанка с
Езопови басни, граматика, аритметика, землеописание и писмовник, отпечатани през 1835 в Крагуевац,
Сърбия. В предисловието на третата част (граматика) Бозвели се обявява против килийните училища,
против изучаването на Чесослова, Псалтира и всякакви други черковни книги. Апелира за независими от
църквата училища, които да разполагат със собствена литература, както и за масово просвета на
населението.