През първите векове на османското владичество единствените училища по

българските земи са килийните. Учителите в тях са предимно монаси и

свещеници, по-рядко грамотни занаятчии или търговци. Обучението се изразява
в усвояване на умения по писане, четене и малко смятане. За учебници се
използват предимно църковни книги, а преподаването се осъществява на
църковнославянски или гръцки език. През ХVIII в. килиите получават още по-
широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна
България функционират над сто килий ни училища, по-известни от които са тези
в София, Котел, Търново, Елена, Самоков, в Троянския, Рилския и Етрополския
манастир. Според подготовката на самите учители децата започват да изучават и
история, остроумни четива, писмовници, граматически трудове от руски, сръбски
и гръцки произход. Показателни за новите тенденции в развитието на килиите са
и засиленият интерес на общините към учебното дело, нарастващата социална
роля на даскалското съсловие, появата на първите български буквари като тези
на Христофор Жефарович и Марко Теодорович (1792 г.).
От края на ХVІІІ в. в отделни селища започва изграждането на т.нар. елино-
български училища, в които обучението се извършва на гръцки и български
език. През 1810г. е направен първият опит за създаване на елино – българско
училище в Сливен, просъществувало кратко време, а през 1812г. е направен втори
опит, този път в Котел от даскал Антон. Първото елино – българско училище е
открито в Свищов през 1815г. от Емануил Васкидович, кой то преподава там на
гръцки и църковнославянски. През 1819г. Рай но Попович отваря такова училище
в Котел. През 1820г. след завръщането си в родния град от Европа Иван
Селимински открива елино – българско училище в Сливен. През първата
половина на ХІХ в. гръцки училища са открити и в Пловдив, Самоков, Мелник,
Търново, Сливен. Така гръцката просвета дава тласък на първите осъзнати
усилия за реформиране на традиционното килий но образование в българските
земи.
На новото българско образование били необходими нови, съобразени с
изискванията на времето учебници. В това отношение изключителна роля за
развитието на българската просвета изиграва появилият се през 1824г. в Брашов
“Буквар с различни поучения” на Петър Берон. Рибният буквар е израз на
необходимостта да се скъса с традициите на килий ното образование, и въпреки
липсата на подготвени учители да се тръгне по пътя на качествено ново
образование в светски дух, на роден говорим език и по начин съобразен с
възможностите на учениците, при активното им участие в учебния процес.
Засиленият интерес към знанието, натрупаният през ХVІІІ и началото на ХІХ в.
опит в организирането на килий ните и елино-българските училища, нарасналите
материални възможности на българското възрожденско общество и укрепващото
национално съзнание създават условия за възникване през 30-те – 40-те години
на ХІХ в. на едно от най -мощните общобългарски движения – движението за
новобългарска просвета. Първите прояви на това движение се свързват с
изграждането на новобългарски светски училища, като силен подтик за
популяризирането и развитието на светското образование в българските земи
дават последователните усилия на големия български меценат Васил Априлов.
Първото новобългарско взаимно светско училище е открито в Габрово на 2
януари 1835 г. с материалната подкрепа на Васил Априлов, братя Мустакови,
братя Палаузови и др. видни габровски фамилии. За учител бил препоръчан
Неофит Рилски, кой то заминал за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод.
Започва строителство на нови училищни сгради, оформя се и многоброй но
учителско съсловие. Постепенно примерът на Габровската община се
популяризира широко и още до Кримската вой на(1853-1856) броят на взаимните
училища нараства осезаемо.
През 40-те години на ХІХ в. училищната мрежа се разширява и с първите
девически и класни училища, като първото девическо училище е създадено в
Плевен през 1840 г. от Анастасия Димитрова. През следващите години ней ните
възпитанички основали девически училища във Варна, Ловеч, София, Свищов,
Елена и Шумен и др. Първото класно училище е открито в Копривщица през
1846 г. от Най ден Геров. По-късно класни училища се откриват в Пазарджик (1847
г.), в Калофер (1848 г.), в Пловдив (1850 г.), Елена, Търново, София и др.
През 1869г. в Щип Й осиф Ковачев отваря първото педагогическо училище,
което подготвя учители за класните училища. С подобна насоченост било и
откритото през 1874г. училище в Прилеп. Година преди това Шишманов отваря в
Свищов търговско училище, към Лясковския манастир се обособило
богословско училище (1874г.), а в Самоков се открила и семинария (1876г.).
Етапи в развитието на новобългарска просвета
Постепенно идеята за изграждане на модерно училище си пробивала път и
примерът на габровското население бил последван от Елена, Търново, Сливен,
Свищов, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за около едно десетилетие
на територията на страната възникнали над 50 взаимни училища, а до
Освобождението броят им е около 1500.
Класните училища запознават учениците с различни страни на човешките
знания в областта на обществените и природо-математическите науки. Те са с
обогатено учебно съдържание, с разширен обем на преподаваните учебни
предмети, с нова организация на учебния процес, обучението е от три до четири
години.
До Освобождението класните училища запазват автономност при съставяне на
своите програми. Те са съставяни от учителите, според степента на тяхната
професионална подготовка, педагогическите им възгледи и предпочитания и
донякъде и според политическата им ориентация. Всеки нов главен учител можел
да променя програмата. В класните училища се подготвят и новите учителски
кадри. В Габрово и Пловдив класните училища достигат своя завършен вид, като
се превръщат в гимназии, съответно със седем и шест класа.
По-известни учители по това време са братята Константин и Димитър
Миладинови, Добри Чинтулов, Илия Блъсков, Захари Круша, Петко Славей ков,
Й оаким Груев, Сава Филаретов, Иван Момчилов, Христаки Павлович и др.
По инициатива на българските търговци в Одеса, Букурещ и Цариград и с
подкрепата на цялата българска интелигенция през 70-те години се подема
идеята за откриване на висше училище. Така до Освобождението възникват и
първите три гимназии, създадени на основата на съществуващите вече класни
училища. Първата била открита в Болград (Бесарабия) през 1859г., последвана
през следващите години от Пловдивската и Априловската гимназия в Габрово
(1872/1873). На няколко пъти били обсъждани дори проекти за откриване на
университет, но тази идея могла да се реализира едва през 1888г.
Мнозина българчета получават образование и в училищата, създадени от
католически и протестантски мисионери в Пловдив (1860г.), Стара Загора,
Самоков – мъжко и девическо (1870г.), Шумен, Търново, Ловеч, Битоля, Кукуш,
Солун, Калофер, Казанлък, Одрин и други градове. Тези училища имали своите
програми, добра организация и по-високо ниво на преподаване. Езикът на
обучение в тях е български, а повечето от учителите – българи. Съществуването
им обаче има сериозно културно – политическо значение, което се проявява
главно в две посоки: от една страна създава заплаха за религиозното, а оттам и за
политическото единство на нашия народ, а от друга – предизвиква естественото
сравнение между тях и българските училища и по този начин активизира силите
на националната културна общественост.
През 30 - 50-те години на XIX в. руското културно проникване в българските
земи видимо се засилва. Съществена роля изиграва българската колония в Одеса
(Васил Априлов), която съумява да издей ства през 1840г. първите стипендии за
обучение на млади българи в Херонската семинария и Одеския лицей . По – късно
Русия отпуска 20 стипендии за българи в Киев, Москва и Петербург. От Русия се
доставят учебници и учебни помагала за българските училища, а руското
правителство отпуска значителни средства, с които подпомага развитието на
просветното дело.
До създаването на Екзархията през 1870г. управлението на училищата се
осъществява от общините чрез църковните или създаваните по-късно училищни
настоятелства. Училищното дело се централизира.
До Освобождението в българските земи е изградена мрежа от училища, които
обхващат почти всички деца и в най -лошия случай ги правят грамотни.
Практически от българските училища излизат деца с килий но, основно или най –
много с класно образование.
Българското просветно дело е изградено без държавна подкрепа, а с парите на
самите българи.
Читалищата, към които се създавали обществени библиотеки, читални, неделни
училища представляват уникална българска културна институция. Началото на
читалищната дей ност било поставено в Лом, Шумен и Свищов през 1856г., като до
Освобождението броят на читалищата достигнал около 200. Най – известни от тях
са Цариградското читалище, създадено през 1866г. и букурещкото читалище
“Братска любов”, основано през 1861г. от Г. Раковски.
До Освобождението се създават 40 женски дружества, които подпомагат
образованието на момичетата. Те си поставят главно благотворителни и
просветни задачи, но главната им цел е умственото и моралното израстване на
българката. През 60-те години на XIX в. се учредили и ученически дружества, а
през 1868г. започнали да се организират и първите учителски събори (Стара
Загора ). Първото учителско дружество било създадено през 1871г. в Русе.
През втората и третата четвърт на ХІХ в. мнозина българи получават своето
образование и в чужбина, като най -популярни били университетите, семинариите
и гимназиите във Франция, Русия, Австрия, Германия, Италия, Румъния, Гърция,
Сърбия. През 40-те години на века по-големите европей ски държави започват да
отпускат и специални средства за стипендии за български младежи, както и да
предоставят помощ на българските училища с учебни пособия и литература.
Освен в големите университети в Париж, Мюнхен, Рим, Виена, Хай делберг,
Москва, Петербург, Берлин, Прага, Лай пциг мнозина българи продължават
образованието си и в самата Турция, където след Кримската вой на се създават
колежи и лицеи по западен образец. Важна роля за разпространение на модерните
знания сред възрожденските българи играят и католическите и
протестантските училища, откривани в различни имперски градове от чуждите
мисионерски станции (Цариград, Смирна, Самоков, Стара Загора, Пловдив, Битоля,
Одрин, Солун и др.). През 50-те и 60-те години на ХІХ в. сериозни реформи
започват да се осъществяват и в съществуващите мюсюлмански училища в
българските земи. Безспорните успехи на новобългарската просвета подтикват
управителя на Дунавския вилает Мидхат паша да предложи на Високата порта
проект за създаване на общоосмански училища. Тези идеи предизвикват
недоволство сред българското население и правителството е принудено да се
откаже от реализацията им. Затруднения възникват и в Македония, където
учебното дело е белязано от страстите на българо-гръцкия църковен спор. В
редица селища българските учители са подложени на натиск от страна на
гръцкото духовенство. Ярък пример в това отношение е трагичната съдба на
братята Димитър и Константин Миладинови, които в резултат на интригите на
гръцкия владика Мелетий са арестувани и през януари 1862 г. умират в
цариградския затвор. Засилващата се гръцка и сръбска пропаганда принуждава
цариградските българи да предприемат активни дей ствия в подкрепа на
просветното дело в Македония.
Учебникарска литература и учителите
Учителите били малко и средствата за откриване на нови училища не достигали,
взаимоучителната система прави светското образование достъпно за повече
български деца. За първи път тя е приложена в Смирненското елино – българско
училище от Константин Фотинов. Тази система ражда т.нар. взаимни училища,
първото от които е открито през 1835г. в Габрово.
След Петър Берон трябва да се споменат буквара на Васил Ненадович от 1826г.,
учебника по аритметика на Христаки Павлович от 1833г., “Болгарская граматика”
на Н.Рилски от 1835г., “Славяноболгарское детеводство” на Н. Хилендарски
(Бозвели) и Ем. Васкидович и др.
През първата половина на XIX в. в книжовния живот на българите се появили и
някои нови жанрове. За нуждите на просветното дело се развила и т.нар.
даскалска поезия, обособило се и специално учебникарско направление, в което
били съсредоточени основните усилия на възрожденската книжовна
интелигенция. Между имената на авторите на такъв вид книжнина са и тези на
Петър Берон, Неофит Рилски, Емануил Васкидович, Васил Априлов, Неофит
Бозвели. Отначало учебникарите превеждали и адаптирали чужди образци, най –
вече от руски, гръцки или сръбски произход. Постепенно тематиката и
съдържанието на възрожденските учебници се разнообразили. През втората
четвърт на века, освен задължителните граматики, започнали да се печатат
учебници по история, география, физика. През септември 1869г. по -инициативни
български емигранти създали в Браила и Българско книжовни дружество,
което си поставило за цел да “разпространява всеобщото просвещение у
българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване” и
същевременно да полага грижи “ за обработване на българския език, на
българската история и на народната наша словесност въобще”. За
популяризиране на своята дей ност дружеството започнало да издава през 1879г.
и “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”.