ТЕОРИЯ НА ЕЗИКОВИЯ ЗНАК

Езикът се определя като знакова система от особен род. Неговите специфични особености, които го
отличават от другите знакови системи са следните:

1.      Езикът е универсално средство за общуване между хората, използва се във всички сфери и видове
човешка дейност. Другите знакови системи обслужват само отделни страни на човешката дейност.
Параезикът има спомагателен характер, не може да замени самия език, системата от знаци-символи
обслужва отделни науки (химия, физика), системата от пътни знаци обслужва движението на превозните
средства.

2.      Езиковата знакова система съществува по два начина – във вид на устройство за пораждане на реч и
във вид на функционираща знакова система. Неезиковата знакова система съществува само по един
определен начин – при възприемане на даден знак се предава определена информация (звън на звънец,
червен и зелен светофар).

3.      Езиковата знакова система изпълнява съвкупност от функции – комуникативна, познавателна,

репрезентативна, емотивна, номинативна, сигнификативна и др. Неезиковата знакова система поначало
изпълнява само репрезентативна функция. Знакът представя даден обект, неезиковите знаци нямат
номинативна функция – те не са названия на обекти.

4.      Езикът е естествена знакова система – тя е първична спрямо изкуствените знакови системи, а те от
своя страна са вторични спрямо нея, производни са, създадени са по модела на човешкия език. чрез езика
се интерпретират другите знакови системи, но не и обратното.

5.      Езиковите знаци изразяват емоциите, чувствата, затова се говори за емотивна функция на езиковия
знак. Това е отнася отчасти и за параезика като спомагателна система с ограничен комуникативен
характер.

6.      Езикът е динамична знакова система. Той се развива и усъвършенства под въздействието на
външни социални фактори и вътрешни причини, свързани със самата структура на езика. Изкуствените
знакови системи поначало са статични, не се развиват самостоятелно. При необходимост хората
извършват единични или коренни промени.

Функции на езиковия знак:: апелативна; емотивна; естетическа; когнитивна; магическа; метаезикова;

номинативна; сигнификативна; репрезентативна; фатическа (контактоустановяваща). Ще разгледаме
само функциите свързани с пряката същност на езиковите знаци:

  Репрезентативна – функцията на знака да обозначава даден обект извън себе си и да дава

информация за него.

  Когнитивна – функцията на знака да съхранява познание за обозначавания от него обект (cognitio –

познание).

  Номинативна – функция на езиковите знаци да назовават обекти и да бъдат техни названия.

  Апелативна – чрез езиковия знак адресантът оказва подбудително въздействие върху адресата.
Чрез подбудително изречение като сложен езиков знак адресантът изразява волята си (Иване, ритни
Пешо по коляното!).

  Емотивна – чрез езиковия знак адресантът изразява своите чувства (emotio – чувство).

Видове езикови знаци: морфема, дума, словосъчетание, изречение, текст.

Теория на Сосюр за знаковия характер на езика:

1.   “Езиковият знак свързва не вещ и название, а понятие и акустичен образ. Езиковият знак е
двустранна психическа същност от понятие и акустичен образ.” Акустичен образ е слуховата представа в
нашето съзнание от звуковата страна на думите, има психичен характер. понятието е форма на мисленето
и също има психичен характер. за тези две страни на знака Сосюр предлага термините, съответно,
означаващо (акустичен образ в нашето съзнание) и означаемо (понятието).

2.   Произволност на езиковия знак – Сосюр определя връзката между означаващо и означаемо като
произволна и той разяснява произволността на езиковия знак със следния пример: понятието ‘сестра’ не
е свързано чрез никакво вътрешно отношение с поредицата от звукове ‘с-ь-о-р”, която му служи за
означаващо. то би могло да бъде също така добре представено и от други последователности от звукове.
За доказателство служат различията между езиците (означаемото ‘вол’ има във френски и немски
различно звучене). По-нататък Сосюр посочва, че всеки начин на изговаряне приет в дадено общество
почива по принцип върху един колективен навик или върху договореността. Произволната връзка между
означаващото и означаемото се възприема като договорена от носителите на езика. Сосюр пояснява и
самата дума ‘произволен’ – тя не трябва да създава представата, че означаващото зависи от свободния
избор на говорещия в даден момент. Езиковият знак, веднъж създаден въз основа на произволната връзка
между означаващо и означаемо, не може да бъде изменян. Веднъж избрано, означаващото не може да
бъде заменяно с друго поради силата на традицията при предаването на езика от едно поколение на
друго. Езиковите знаци са защитени поради това, от всеки опит насочен към тяхното преднамерено
изменение, обаче времето оказва двояко влияние върху езика. От една страна осигурява непрекъснатост
на езиковото съществуване, от друга страна обаче, то подлага на изменение езиковите знаци. Така че ,
освен за неизменяемост може да се говори и за изменяемост на езиковия знак. Под изменяемост се
разбира промяната в отношенията между означаващото и означаемото, която може да се изрази в
настъпване поотделно на фонетични изменения в означаващото и на семантични изменения в
означаемото, или пък в настъпване на двата вида изменения едновременно. Езикът по своята природа е
безсилен да се отбранява от факторите, които постоянно водят до промяна между означаващо и
означаемо. Езикът се изменя под въздействие на силите, които могат да повлияят или на звуковете, или
на смисъла, или и на двете едновременно. В това, че Сосюр приписва на езика две противоположни
качества – неизменяемост и изменяемост няма нищо нелогично. Той иска само да подчертае, че езикът се
преобразява, развива, но говорещите на него не могат да го преобразуват, в което се състои неговата
неизменяемост.

3.   Линейност на езиковия знак – означаващото, имащо слухова природа се разгръща във времето. То
представлява протяжност и за нея има едно измерение, т.е. една линия..

4.   Стойност на езиковия знак – Фердинанд дьо Сосюр изяснява това понятие въз основа на играта шах.
Конят става действителен и конкретен елемент само когато придобие стойност във взаимоотношенията с
другите фигури на шаха в рамките на системата от правила,  а извън играта той не представлява нищо. В
този смисъл всяка фигура има съответната своя стойност в системата от правила на шаха – дамата е по-
ценна от тура, турът е по-ценен от офицера. По подобен начин всяка фигура има своя стойност в
системата от думи. за да се уточни стойността на всяка дума е необходимо тя да бъде съотнесена в
системата на езика с други думи. при това съотношение в системата на езика думата придобива
допълнителен семантичен компонент, който Сосюр нарича стойност. За да се определи стойността на
думата ‘хубав’ ние я съотнасяме с други думи – синоними и антоними [хубав-грозен; хубав-красив-
прекрасен-прелестен]. Точно ‘хубав’ придобива допълнителни смислови съставки, всяка от думите в
посочения синонимен ред има своя стойност спрямо останалите думи и на таи основа те се градират по
значение и това определя избора им при употреба.

От съвременна гледна точка ние възприемаме, че езиковия знак има две страни , ние приемаме и
термините, които Сосюр прилага, а именно означаващо и означаемо, но не приемаме, че и двете страни
на знака имат психичен характер. езиковият знак има наистина две страни, но те са материална и
смислова. Материалната страна на думата се състои от съответния брой звукове (к-о-н), смисловата
страна на думата е нейното смислово съдържание във вид на значение на думата (едро, еднокопитно
животно, което се язди и впряга). За тези две страни на знака ние употребяваме термините означаващо
(материална страна) и означаемо (смислова страна).

Сосюр е казал, че между означаващото и означаемото връзката е произволна, т.е. че липсва необходима и
естествено мотивирана връзка. Ето защо между понятието вода и названието на различни езици (water,
wasser) няма определена връзка. И все пак има думи с мотивирана връзка между знака и обекта. Това са
думи от звукоподражателен характер (кукувица, гугутка, кукуригам). Издаваният звук определя думата,
но тази мотивираност не е абсолютна винаги, защото звученето на един и същ природен звук се
възприема в повечето езици различно от носителите на тези езици (бау-уау-гав; ква-кря).
Мотивираността на езиковите знаци от звукоподражателен произход не е повод да се оспорва принципът
за произволност, немотивираност на езиковия знак. Този вид думи са незначителен брой от лексиката на
даден език, възникнали са по-късно в сравнение с останалите. Самата им мотивираност е условна – един
и същ природен звук се възприема чрез различни звукоподражания.

Наред с абсолютната произволност се говори още за относителна произволност или за частична

мотивираност на знака. Езиковият знак е мотивиран, неговата произволност е ограничена в рамките на
езиковата система. Всеки езиков знак (дума) е създаден или може да бъде създаден в рамките на
системата на даден език с характерните за него звукове, словообразувателни модели, граматично
оформяне, принадлежност към даден клас от думи и т.н. Ето защо ние говорим за системна обусловеност
на езиковите знаци. Частичната мотивираност на езиковия знак се изразява във вътрешната връзка между
означаващото и означаемото на структурна и семиотична основа. Тази вътрешна връзка може да бъде
скрита или явна. Вътрешната връзка е скрита при простите думи (пистолет, затвор) и е явна при
производните (млекар, млекарница). Частичната мотивизация се разглежда като вътрешна форма на
думите. С разкриването й се занимава науката етимология (etymos – ‘истински’  произход, logia –
наука). Етимологията е наука за произхода и историята на думите.

Сосюр поддържа концепцията за абсолютната произволност на езиковия знак. Той казва, че езиковият
знак е произволен (условен, немотивиран), докато Платон твърди, че съществува природна определеност
на думата. Ние казахме, че съществува една относителна произволност или частична мотивираност на
езиковия знак. Имайки предвид това, не можем да кажем, че езиковият знак е всъщност нито природно
обусловен от дадения предмет, нито пък е абсолютно произволен (условен, немотивиран). И така, ние
можем да кажем, че връзката между звуковата материя и значението не е природна, не е и абсолютно
произволна, а условно историческа. Например ‘влак’ – в български език – от ‘влачи’, ‘железница’ – от
‘желязо’, ‘воз’ в сръбски език –  ‘возя’, ‘поезд’ на руски идва от ‘пътуване’, ‘Zug’ в немски от ‘тегли’,
във виетнамски – от ‘огнена кола’. Названието на предмета няма нищо общо с неговата природа, то е
дадено по знак, биещ на очи признак на самия предмет, взет като представител на предмета и
преобразуван в нашето съзнание. Връзката между звуковата материя и значението е обусловена,
мотивирана от признаците на предметите, от фонемния състав на езиците, от моделите и морфемите за
образуване на думите, от граматичната структура на езиците, от лексикалната им система и т.н. Ето защо
връзката между думата и предмета се определя при възникването като условна, а след това става
задължителна за даден обществен колектив.

По отношение на понятието стойност на знака можем да сметнем, че професор Сосюр наистина има
голям принос в лингвосемиотиката. В лингвосемиотиката няма единство по проблема дали езиковия знак
е двустранен или едностранен. Вследствие на това има две теории за съотношението между
материалната и смисловата страна на езиковия знак. Поддържат се две теории за съотношението между
тях:

  Билатерална – според нея знакът е единство от две страни – означаващо и означаемо или план
на изразяване и план на съдържание.  Неин създател е Фердинанд дьо Сосюр. Тази постановка
ние приемаме днес и тя се поддържа от повечето езиковеди.

  Монолатерална – според нея знакът се състои само от материална страна. Самата материална
страна е самият знак. Представител на тази теория е Солнцев: “Знакът има една страна –
материална, във вид на късче материя като физическо явление.” Във знака не се включва
означаваното от него значение (мислително съдържание) – червеният цвят обозначава идеята за
забрана, ‘минаването забранено’ не е знак. В думата като единство от звучене и значение, знак е
само нейната звукова страна, звуковете като материално физическо явление (‘маса’ – знак е само
звуковия състав, но самото значение не се включва в него).

Асиметрия на езиковия знак

Езиковият знак може да се сегментира на звукове в плана на изразяване. Например, млекарница се

разчленява на десет фонеми (м-л-е-к-а-р-н-и-ц-а). В плана на съдържание думата се разчленява на семи
като минимални значещи елементи чрез морфемите (млек-ар-ниц-а). Разчленяването на плана на
изразяване не съвпада с разчленяването на плана на съдържание, затова ние говорим за асиметрия на
езиковия знак, т.е. несъразмерност между двете му части – означаващо и означаемо (план на изразяване и
план на съдържание). Асиметрията на езиковия знак се разглежда и в друга насока (теза на Карцевски) –
асиметрия са тенденциите на развитието на двата плана. Планът на изразяването постоянно се използва
за създаването на нови съдържания, думата получава нови значения. Например, “И ти си една риба.” –
т.е. мълчаливец, по този начин планът на изразяване (р-и-б-а) получава ново съдържание. От друга
страна планът на съдържанието на ‘мълчаливец’ – човек, който не обича да говори – получава ново
изразяване – р-и-б-а. Глаголът ‘отсъствувам’ се е превърнал в ‘отсъствам’ – те са дублетни форми, някои
морфеми са отпаднали, значението е едно и също, но планът на изразяване еволюира.

Знак за знака (конотативен знак)

За знак на знака се говори, когато даден знак може да стане знак на друг знак. Постановката на знак за
знака е свързана с начините на пренасяне на значение (метафора, метонимия), т.е. с вторичната преносна
употреба. Например, лице (човек) – муцуна (животно) – мутра  денотат е съответната част на главата,
ако муцуна се употреби вместо лице, тогава муцуна означава лице и става знак на знака вследствие на
преносното значение, тогава муцуна става синоним на мутра.

Аспекти на езиковия знак

Езиковият знак при своето функциониране в определена знакова ситуация: се отнася към даден обект
(знакът обозначава нещо); съотнася се към понятието за обекта (знакът означава нещо); съотнася се към
адресанта и адресата (знакът се създава и използва от човека); съотнася се към други езикови знаци
(знакът може да бъде свързан с други езикови знаци). На тази основа всяко едно от тези съотнасяния на
знака се разглежда като аспект на езиковия знак (концепция на Клаус).

  Езиковият знак обозначава обект – на тази основа езиковият знак изпълнява денотативна функция
и има денотативно значение. разглеждането на езиковия знак в тази насока се определя като
сигматичен аспект. Сигматиката (наука за значението на думите) е отделена от семантиката като дял
от семиотиката. [знак ~ обект / знак ~ денотат]

  Езиковият знак е носител на значение, съотнася се към понятието за обекта. Това създава
съотношението знак ~ понятие за обекта или знак ~ сигнификат. На тази основа езиковият знак
изпълнява сигнификативна функция и има сигнификативно значение. разглеждането на езиковия
знак в тази насока се определя като семантичен аспект, който се изучава от семантиката като дял от
семиотиката.

  Езиковият знак се създава и употребява от хората, чрез езика като система от знаци те общуват
помежду си. Това създава отношението знак ~ човек (адресант ~ адресат). На тази основа езиковият
знак изпълнява прагматическа функция. Разглеждането на езиковия знак в тази насока се определя
като прагматически аспект, изучаван от прагматиката като дял от семиотиката.

  Езиковият знак може да бъде свързан с други езикови знаци въз основа на определени правила.
Това създава съотношението езиков знак ~ езиков знак. В системата на речта езиковите знаци се
намират в линейна последователност. Връзките между тях се разглеждат като синтагматични
отношения. Разглеждането на различни знаци в тази насока се определя като синтактически аспект
изучаван от синтагматиката като дял на семиотиката (речта – изучава се от синтаксиса като дял на
лингвистиката).

Пърс включва в него „качество” и „отношение” (или „реакция”), но добавя и „представяне” (или
„опосредстване”). Последната категория е ключова за обяснението на всеки познавателен акт и според
него нито един категориален опис не може да се смята за завършен и универсален без нея. Важно
уточнение е за ключовата роля на представянето в семиотичната доктрина на Пърс, която разглежда
знака като динамично и триадично отношение.
Категориите на Пърс са йерархично структурирани: всяка от тях се основава на предишната и трите
действат едновременно, макар една винаги да е доминираща. Тази взаимозависимост между тях намира
израз и в последвалата промяна в наименованията им, подчертаваща математическата им обосновка:
„качество“, „отношение“ („реакция”) и „представяне“ („опосредстване”) са заменени с Първичност,
Вторичност и Третичност. Трите категории стоят в основата на семиотичната доктрина на Пърс и
разбирането му за знак като динамично отношение между три елемента.

Основната характеристика на знака, върху която се съсредоточавам в представянето на Пърсовата

семиотична доктрина, е елементът на интерпретация: знак е нещо, което стои вместо нещо друго за
някого. От това следва, че знакът е средство за опосредствано отношение и в случай че такова не е
осъществено, той не изпълнява основната си функция да представя и означава.

Триадичният принцип стои в основата и на класификацията на типовете знаци на Пърс. В проясняването

на това твърдение развивам последващите си разсъждения за различните знакови трихотомии, които
Пърс достига. Твърдението, което се поражда от проведения анализ, е, че в десетте знакови трихотомии
се разкрива Пърсовото убеждение за свързаността между философия, логика и семиотика. Това означава,
че всяко явление във вселената можем да определим като относително разумно, както и че материалните
феномени следват логически модели, които са резултат от еволюционно развитие. ЗНАК [Sign].
Триадично отношение между три подзнака, принадлежащи съответно на трите измерения на
репрезентамен, обект и интерпретант. Третичният интерпретант е активният елемент в това
взаимодействие: той препраща първичния репрезентамен към вторичния обект. Триадичната връзка,
върху която се гради знака може да бъде представена чрез следната схема:

Фиг. 1. – Знакът като триадична връзка.

ЗНАК (Трите основни трихотомии на -). Описват девет нови вида подзнаци, както е представено в
таблицата по-долу.

Първичност Вторичност Третичност

Трихотомия на репрезентамена … Квализнак Синзнак Легизнак
Тихотомия на обекта ……………. Икона Индекс Символ
Трихотомия на интерпретанта …… Рема Дицизнак Аргумент

Таблица 1. – Трите основни трихотомии и деветте вида подзнаци

СИНЗНАК [Sinsign]. Вторичен подзнак от измерението на репрезентамена. Синзнакът e индивидуално

проявление, “въплъщение” или “реализация” на един квализнак. Вж. Реплика.

ПОДИНДЕКСИ [Subindices]. Въпреки, че се намират в действителна, реална връзка с обекта, към който
се отнасят, подиндексите не са индекси, тъй като не са индивиди. Подиндекси са например:
съществително собствено, показателно местоимение, буква, прикрепена към диаграма.

СИМВОЛ [Symbol]. Третичен подзнак от измерението на обекта. Препраща към обекта, който означава,
по силата на някакъв закон, представляващ най-често съчетание от общи идеи. Обектът на символа,
както и самият символ са общи, неопределени. Следователно са налице “съществуващи” случаи, на това
което символът означава, дори и когато става дума за въображаеми случаи. Значи символът предполага,
по един или друг начин, наличието на индекс.
Теория и практика на знака
I. Част: Пърс и Сосюр. Опит за съпоставка

Съвременните научни изследвания в областта на знаците се базират върху два източника: върху Чарлз С.
Пърс (1839-1914), основоположник на семиотичното течение и върху Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913),
основоположник на семиологичното течение.

В началото е необходимо да направим някои предварителни уточнения. Познаваме теорията на Сосюр за

знаците единствено от неговия Курс по обща лингвистика, издаден след смъртта му и съставен от
записките на студентите по време на неговите лекции. Въпреки, че част от текстовете на Пърс за знака
също са публикувани след смъртта му и че не знаем със сигурност какво той би запазил или отхвърлил,
безспорно е, че авторът на всички текстове в Collected Papers е Пърс.

Като пионер в много области, до края на живота си Пърс не престава да работи върху теорията си за
знаците, дори и когато други теми привличат вниманието му. Първоначалния вариант на теорията си той
представя през 1867 – 1868 г., след което през 1877 – 1878 г. разработва “прагматическата” й страна,
между 1880 и 1885 г. я поставя върху основите на логиката и я развива в тази нова насока от 1894 до
смъртта си. Сосюр засяга темата за теорията на знака едва във втория си курс по обща лингвистика през
1908-1909 г., въпреки че, според твърденията на Адриан Навил, той е имал свои виждания по този въпрос
преди 1901 г. Безспорен факт е, че семиотиката на Пърс предхожда семиологията на Сосюр.

Сосюр се увлича много повече по изучаването на езиците, отколкото по изграждането на теории за езика.
Неговата лингвистика се основава преди всичко върху езиковия анализ, а семиотиката идва на по-късен
етап като обща теория за езиковите знаци. Лингвистиката не ангажира цялото му внимание, защото по
същото време (1909 – 1911 г.) той се занимава с разгадаването и анализа на сатурновия стих и посвещава
на тези си проучвания много повече време, отколкото на лекциите си по обща лингвистика. След смъртта
му, сред записките му не е намерено нищо или почти нищо, отнасящо се до лингвистиката или
семиотиката, но пък за сметка на това е оставил сто и петдесет тетрадки с бележки и материали, засягащи
сатурновия стих.

Първият проблем (ще ограничим следващите си забележки само до него), стоящ пред читателя на Пърс
или Сосюр е свързан с контекста, в който са възникнали и са се развили семиотиката на Пърс и
семиологията на Сосюр. Жорж Мунен определя Сосюр като “човек на своето време”. Това означава, че
теорията на Сосюр се вписва в контекста на асоциативната психология от онова време и на зараждащата
се в края на века социология на Дюркем. Впрочем, както отбелязва Мунен, ако се приеме, че “езиковият
знак свързва не вещ и название, а понятие и акустичен образ”, това означава езиковите факти да
произтичат от “приетите за даденост” мисловни факти, за които лингвистът “вероятно знае много по-
малко, отколкото за речевата дейност”.

Според Сосюр, езиковият факт не е нищо друго освен “психологическа същност”. От друга страна,
Сосюр заема от социологията на Дюркхайм идеята, че “речевата дейност е социален факт”, без може би
да забележи, че си противоречи с твърдението, че езикът е изграден от “асоциациите, скрепени от
колективното съгласие”, тъй като тези асоциации неизбежно минават през отделния индивид, или казано
по друг начин, са извън него. Разбира сe, Сосюр се опитва да се измъкне от това противоречие, като
разграничава езика от речта, т.е. както казва той самият “социалното от индивидуалното”. Дали това
обаче, не е ловък опит да заобиколи проблема с риск да усложни системата, без да се измъква напълно от
противоречието, коренящо се в невъзможното съчетание на психологизма и социологизма?

Пърс, който е съвременник на Фердинанд дьо Сосюр e с доста напредничави възгледи за своето време.
Той отрича психологизма, което, както ще видим по-нататък, му позволява да възприеме по-адекватна
позиция по отношение на социологията. Пърс е постоянен и последователен в антипсихологизма си.
Това ясно личи от статиите му от 1868 г. и от писмата, които пише до Лейди Уелби към края на живота
си. “Да се даде теоретично обяснение на изречението, пише той през 1902 г., означава да се обясни нещо
непонятно по своята същност, отнасящо се до психическо действие, което е най-неясното от всички
възможни явления и факти”. В една от статиите му от 1868 г. има твърдение, което се доближава
максимално до една от най-дръзките тези на Мишел Фуко: “Така, както твърдим, че едно тяло е в
движение, а не че движението е в тялото, би трябвало да кажем, че ние сме в мисълта, а не че мислите са
в нас”. В писмо до Лейди Уелби от 1904 г. Пърс пише: “Избягвам да се позовавам на психологията, която
няма нищо общо с идеоскопията”. Идеоскопията, която Пърс често нарича феноменология, а още по-
често фанероскопия, е същинският контекст на неговата семиотика. Той смята за необходимо да уточни,
че определението за “идея”, или за “феномен” или “фанерон” не бива да се смесва с това на английските
философи, които са придали на това понятие “психологическа конотация, която се старая да изключа”.
Идеята е “всичко, което присъства в разума, независимо от начина или от смисъла, и което съответства
или не на нещо реално или не”. По думите на Пърс, фанероскопията “старателно избягва всякакви
спекулации, отнасящи се до възможната връзка между нейните категории с физиологични, мозъчни или
други факти”. Това не означава, че тези категории не могат да имат психически произход. Те имат
психически произход, но този им произход не засяга логическата им същност. По същия начин,
психическият произход на числата (т.е. фактът, че са възприети и обмислени от “разум”) не засяга
математическата им природа. Има логици, които опират логиката върху резултатите на психологията: те
смесват “психическите истини с психологическите истини”.

Няма да е коректно, ако упрекнем Пърс, че е привърженик на бихевиоризма, защото въпреки че по един
или друг начин е защитавал тази теория, тя не е в основата на неговата теория за знаците. Дали обаче
Пърс е бил бихевиорист? Исторически погледнато, бихевиоризмът като теория, се появява след като
Пърс вече е написал “бихевиористките” си текстове, някои от които са публикувани в изданието “Ревю
филозофик” (Revue philosophique) през 1878 и 1879 г. Когато Пърс ги е писал, Уотсън все още не е бил
роден. След това уточнение, ще е вярно ако кажем, че принципът на прагматизма има своята роля в
семиотиката на Пърс, тъй като той е използван, за да се намери отговор на въпроса, който картезианският
анализ оставя висящ, давайки оценка за значението на идеята според яснотата и отчетливостта. Пърс си
задава въпроса “Какво е ясна идея?” и отговаря: “Да преценим практическите въздействия, които
смятаме, че може да предизвика обектът на нашето схващане. Схващането на всички тези въздействия,
означава цялостно, пълно концептуализиране на обекта”. Ако две идеи се с еднакви следствия,
извършват идентично действие или водят до едни и същи последици, то те всъщност са една и съща
идея; ако една и съща идея има различни следствия или последици, то тя е съставена от две или повече
идеи в зависимост от съответните случаи. Пърс заменя картезианска интуиция с научното
експериментиране във всичките значения на думата “експериментиране”, включително и
експериментирането в лабораторни условия, каквото е “мисловното” експериментиране на
математическата физика, която между другото също прибягва до опити за доказване на дадена хипотеза
или идея. Предпочитайки експерименталния метод пред интуитивния, Пърс избира действието и
отхвърля интроспективната психология за състоянията на съзнанието, не за да се насочи към някое друго
течение в психологията, пък било то и бихевиоризъм. Какво е знакът?, пита Пърс. На първо място знакът
е това, което върши, а това, което върши е означаване, или, иначе казано, знакът е правилото за действие.

Антипсихологизмът на Пърс е косвената причина за неговия социологизъм, който е свързан със

семиотиката, подобно на връзката на прагматизма му с критиката на Декарт. Теорията на Пърс може да
се определи като социална, защото тя не е психологическа и отхвърля субекта на дискурса. Да поясним.
Пърс винаги е защитавал социалната природа на знака. За разлика от Сосюр, който противопоставя езика
и речта, Пърс просто премахва субекта на дискурса. Говорещият, разбира се, е “Аз”, но това, което казва
не е и не може да бъде “субективно”: “Аз-ът” е място, където знаците се срещат и колкото и да е странно,
място в което се събират интерпретантите и това място не е изолирано, а напротив – то е място на
ситуация, а всяка ситуация е социална.

В противовес на теорията за знака на Сосюр, теорията на Пърс е множествена и ангажирана (със или без
политическо значение в зависимост от това дали се прилага в политически контекст). Схващането за
множественост и ангажираност на знака произтича, според семиотиката на Пърс, от самата природа на
знака.

Знакът е триадично отношение. Третичността на знака при Пърс има двоен произход: тя се основава на
математиката и на философията на Кант. Математическо начало: “Невъзможно е да се образува
автентична тройка, без във нея да се включи нещо, чието естество е различно от това на отделната
единица и на двойката”. Така например “фактът, че А подарява на В подаръка С, представлява тройно
отношение и като такава то не може да бъде сведено до комбинация от двойни отношения. В
действителност, самата идея за комбинация предполага третичност, защото комбинацията е нещо, което
е такова каквото е, заради отделните елементи или участници, които поставя в отношение. Можем да се
абстрахираме от този начин на разсъждаване и да приемем, че А дава С на В, без наличието на двойни
отношения между А и В, В и С и А. А може на направи от В богат човек, В може да получи С и А може
да се раздели със С, без задължително А да подарява С на В. От това следва, че тези три двойни
отношения трябва не само да съществуват паралелно едно на друго, но и да се сливат в един единствен
факт. Виждаме следователно, че триадата е неделима на диади” . Начало от философията на Кант: през
1867 г. Пърс предлага нов списък от категории, заявявайки, че целта му е да “обедини в едно различните
сетивни възприятия”, което не би билo възможно без обособяването и въвеждането на категории . За
Пърс обаче, подобен синтез не може да бъде постигнат в рамките на интуицията, както прави Кант,
поради факта, че Пърс е отрекъл интуицията и психологизма във всичките му форми, както личи от
антикартезианските му статии от 1868 г. За Пърс “единицата, до която способността за разбиране свежда
възприятията, е пропозиционалната единица”. Впрочем, логиката на отношенията позволява в
пропозицията да бъдат разграничени: първична пропозиционална функция или иначе казано, отношение,
чиито свързващи обекти или термини не са посочени (- обича -), проста вторичнапропозиция, която
показва, че съществува връзка между някакви обекти и термини, наричани от Пърс индекси (Езекил
обича Хулда, изразено като Rij) и сложна третична пропозиция, изграждаща отношението (свързващо,
разделящо, предполагащо или друга) между пропозициите. Оттук произлизат и трите логико-
фанероскопични категории: първичността, категория на качеството, свързана с областта на
възможностите; вторичността, категория на съществуването, на действието, осъществено в неговата
единствена неповторимост, тук и сега; третичността, категория на свързващата мисъл, отнасяща се към
областта на средствата. Знакът бива първичен когато насочва, препраща към самия себе си, вторичен
когато насочва директно, hic et nunc към съответния му обект и третичен, когато насочва към
интерпретанта му. (Знакът, взет сам по себе си, както и неговите обект и интерпретант, са знаци сами по
себе си и в качеството им на такива се намират в триадична връзка с тях самите, с техния предмет и
интерпретант.) Названието интерпретант произтича от това, че този знак изпълнява ролята на преводач.
Така например, “ако потърсим в един френско-английски речник думата “homme” (мъж), ще видим, че
срещу думата “homme” стои думата “man”, която представя homme като дума, съответстваща на същото
същество на два крака, което и самата дума man изразява”. Пърс обяснява, че въвеждането на
интерпретант се налага, единствено поради факта, че получаваме множество впечатления. Ако у нас
оставаше едно единствено впечатление, то “концепцията за позоваване на някакъв интерпретант”
нямаше да е необходима, поради липсата на множество, което трябва да се доведе до единство .

Безспорен е фактът, че теорията на Сосюр е диадична. Всичките анализи на Сосюр са дихотомични:

означаващо/означаемо, език/реч, синхрония/диахрония, и т.н. Трябва ли да търсим в това доказателство
за “дихотомичен нрав” на Сосюр, както предлага Марсел Коен? В такъв случай би трябвало да говорим
за “трихотомичен нрав” у Пърс. Това означава да твърдим че, както отбелязва Марсел Коен, този
дихотомизъм е “абсолютно ненужен при изучаването на лингвистиката”. Всъщност, семиологията на
Сосюр е дуалистична, тъй като тя се основава върху теорията за асоциациите, подобно на цялата западна
философия от Платон насам, като тук можем да включим и картезианството, намерило своето
продължение в теорията за асоциациите. Докато за Пърс семиотиката е другото название на логиката:
“почти безусловната и формална доктрина за знаците”, за Сосюр семиотиката “би била съставна част на
социалната психология, а оттам — и на общата психология”. За да избегнем недоразумението, трябва да
уточним, че тук става въпрос за това какво място заема теорията за знаците сред останалите “науки”.
Когато споменахме, че теорията за категориите обяснява теорията на Пърс за знаците, имахме предвид
нещо съвсем друго, а именно отправни система или обяснителен контекст. Въпреки че за Сосюр
психологията е отправно място или точка за семиологията, можем лесно да разграничим семиологията,
като психологическа наука от психологическата философия, характерна за теорията за асоциациите, с
която си служи Сосюр, за да изрази теорията си за знаците. Фактът, че тази философия присъства
мълчаливо, не променя нищо, освен може би това, че след като си дава сметка, че за да формулира
теорията си за знаците, е необходимо да разполага с изразни средства, различни от тези на семиологията,
Сосюр е принуден да обяви лингвистиката, която принадлежи към областта на семиотиката (“езикът е
семиологично явление”, за “общ образец за всяка семиология” . За оправдание на Сосюр, трябва да
посочим, че от една страна, той напълно осъзнава, че психо-социалният анализ на знака води до
“пренебрегване на характерните особености, присъщи само на семиологичните системи изобщо и на
езика — в частност” и от друга страна, че “проблемът за езика е преди всичко семиологичен” (ibid.). “
Вероятно, според думите на Мунен, ако беше живял по-дълго Сосюр щеше да изгради и структурира
цялата си доктрина, използвайки като отправна точка теорията си за знака”. Тогава може би въпросът за
логическата основа на теорията му щеше да бъде поставен по начин, по който да не може да бъде
избегнат. Дали Сосюр щеше да се откаже от диадичната логика? Дали щеше да въведе трета величина в
теорията си за знака, подобно на съвременника ни Барт? (“Означаването, пише Барт, такова каквото се
възприема от епохата на стоицизма насам, е съставено от три компонента: означаващо, означаемо,
референт”). Не се наемаме с предположения какво е можело да се случи. Със сигурност обаче можем да
твърдим, че триадичната теория за знака е носител на множествена и ангажирана семиотика, която
Роланд Барт не би оспорил и чийто първообраз и модел се гради върху елементи, зададени от Пърс, и до
който Юлия Кръстева изглежда прибягва самоволно.

Един и същи знак принадлежи към различни категории, видове знаци и класове от знаци в зависимост от
това дали е разглеждан спрямо него самия като първичен, спрямо неговия обект като вторичен и спрямо
неговия интерпретант като третичен. Спрямо него самия, той е това което е, независимо от неговите
обект и интерпретант. Като първичен обаче ще бъде разглеждан като възможност за знак, т.е. като
квализнак; като вторичен той е действителен знак (белег, конкретен отпечатък): синзнак, а като третичен
ще се разглежда като кодиран знак или по-точно казано като първообразен знак: легизнак. Знакът може
да прилича на, да посочва или да замества обекта, който означава. В този случай той е респективно
икона, индекс и/или символ. Спрямо интерпретанта си, знакът може да бъде просто възприет или
представен (рема), изказан (дицизнак) или пък изтълкуван посредством инференцията, във всички
значения на тази дума (аргумент). Така, ако заимстваме един пример от Пърс, следата, оставена от
стъпките на Петкан спрямо нея самата е квализнак, знак за някакво качество (каквото е, и независимо от
факта, че е оставена в пясъка). Тя е и синзнак, тъй като е единствената такава следа там, на това точно
определено място, на острова на Робинзон, но не може да бъде легизнак, защото легизнакът е знак за
закон и следователно притежава общ характер, какъвто липсва на отпечатъка от стъпката на Петкан.
Този отпечатък би могъл да бъде легизнак в един различен контекст, ако, подобно на пръстовите
отпечатъци, служи за разпознаване на Петкан и различаването му от другите обитатели на острова, в
случай че там има такива. Спрямо своя предмет, стъпката на Петкан е идеален пример за икона, макар и
обърната, подобно на образа на всеки, който се оглежда в огледало. В същото време обаче, тя е и индекс,
индикация за присъствие на острова и то не на каквото и да е присъствие, а на присъствието на човешко
същество, чиято форма на стъпалото е “символ” за интерпретиращия, който съдейки по начина, по който
формата е представена и по това, какво посочва, стига до заключението, че някъде на острова има човек.

От примера по-горе можем да обобщим, че семиотиката на Пърс е едновременно семиотика на

представянето, на комуникацията и на значението. Знакът като такъв има собствено съществуване, едно
не-знаково съществуване така да се каже, също както посланикът, освен, че е представител на държавата
си, е и това, което е спрямо него самия. Той има своя лична житейска история, която го отличава от
предшественика му и от ролята му в момента, когато връчва акредитивните си писма. Думите “роля” и “в
момента, когато” дават много точна представа за другите две нива на знака, на един и същи знак. “Роля”
насочва към значението, което е правило за интерпретация в система, изградена от интерпретиращи
знаци. Връчването на акредитивните писма е вид игра, която следва свои правила и значението на
жестовете е общо за всички: то важи за всеки посланик и за всяко връчване на акредитивни писма.
Думите “в момента, когато” показват, че играта протича точно в този момент: в момента се осъществява
комуникация, състояща се в представяне на акредитивни писма.

Следователно комуникацията представлява конкретен индивидуален акт, събитие от и в историята.

Значението е правило за действие: то определя смисъла на всеки акт от един и същи тип в система от
дадени знаци. (Разбира се, представянето, комяникацията и значението могат да бъдат възприети
съответно като първични, вторични и третични). Тази система обхваща само символи, но те от своя
страна не насочват единствено към символи; те насочват и към знаци (характерни), които могат да бъдат
индекси (екзистенциални) на обекти. Тук става въпрос за обекти във всичките значения на това понятие:
възможен, екзистенциален или общ. Превземането на Бастилията е символ в системата от значения на
френската история. То насочва към някаква идея за свобода, за отричане и отхвърляне на деспотизма. Но
документите, достигнали до нас (въпреки, че сградата на Бастилията е била разрушена), представени от
нашето въображение и образно мислене, са индекси за едно състояние на Франция, което историята
описва и което се интерпретира посредством системи от символи. Нека не се заблуждаваме обаче,
обвързаността на действието не се ограничава само до определено действие, тъй като няма действие без
правило за действие, което едновременно съставлява и придава смисъла на действието. Обвързаността е
винаги социалната, пресечна точка на трите разклонения на знака.

Трябва ли да се избира между Пърс и Сосюр? Въпросът може би трябва да бъде зададен по друг начин.
Може ли да се изгради модел въз основа на опита? Или пък, дали може да се прави анализ на опита, през
призмата на даден модел, чиито принципи и аксиоми отхвърлят всякаква случайност за сметка на
пълната обоснованост на решението? С други думи, как трябва да се избира? Като се има предвид, че
моделът е автономен и не позволява външна намеса, ще е безсмислено да говорим (и да съдим) за
семиотиката на Пърс, използвайки терминологията на Сосюр и съответно за семиологията на Сосюр,
посредством терминологията на Пърс. В крайна сметка, потвърждението за тяхната правота идва от
логическата издържаност на модела, който представят и от възможностите за анализ, които този модел
позволява. Човек не може да избира без да се обвързва с избора си.

Проблясъкът на знака

Динамиката на семиотичното мислене и знакът, в ролята на посредник между разума и външната

реалност, за Пърс са спиралата, по която се завърта всяко познание за света. Той разгръща концепцията
за знака под общия знаменател на активността, като взема под внимание динамичния характер на
външната реалност. Така Пърс поставя акцент върху отношенията, които знакът създава или е способен
да създаде. За него „знак е нещо, A, което означава някакъв факт или обект, B, за някаква
интерпретираща мисъл, C”. Знакопораждането не е директна връзка между външен обект и знак. Тo е
предпоставенo от функцията на интерпретанта, който се явява „поредица от поведенчески нагласи, с
които възприемателят трябва да влезе във връзка, за да разбере знака” Именно интерпретантът дава
възможност да се говори за семиозиса като безкраен процес, защото позволява на другите два елемента
да влязат в следваща триада, като променят позицията си.
      Но при Пърс концепцията за интерпретанта се изменя и развива с времето. Постоянно в нея остава
твърдението, че той е ментална същност и може да съществува като мисъл или чувство. Тук е
необходима уговорката, че „чувство” се използва не във всекидневния си смисъл на емоционален
феномен, а като вид възприятие, което е още неосъзнато и принадлежи към сферата на чистата потенция.
Отначало Пърс допуска само съществуването на актуални мисли и чувства, които се превръщат в
интерпретанти. Но това слага преграда пред знаковия процес, като го ограничава до сигнификацията,
случваща се тук и сега. Тогава, каква е ролята на феномените, които имат потенциала да бъдат знаци, но
все още не са изречени? За да реши този казус, в по-късните си есета Пърс доразвива концепцията и
включва в нея и възможните интерпретанти. Той продължава да разработва идеята за интерпретанта,
въпреки че междувременно създава доктрината на прагматизма и метафизичната си серия есета.
     Според Пърсовата дефиниция, при протичането на всеки индивидуален акт на означаване
динамичният интерпретант може да бъде различен, защото е „директният ефект, произвеждан от Знака
върху Интерпретатора”. Така един знак и един обект могат да имат различни динамични интерпретанти
според условията, в които се реализират. Динамичният интерпретант е този, който гарантира
непрекъснатото знакопораждане в света, или безкрайния семиозис.  Дотук концепцията на Пърс за
видовете интерпретанти не поражда противоречия. Едва ли може да се спори, че феномените носят
потенциал за означаване, или пък с факта, че един знак може да придобива различни значения според
средата и интерпретатора. Но определенията, които Пърс дава за същността и функцията на третия тип
интерпретант, наречен „краен“, не са така категорични. „Крайният интерпретант е това, към което е
насочена актуалността”. А на друго място го определя като това, което „се отнася към начина, по който
Знакът има за цел да представи връзката си с Обекта” . Веднага след това Пърс допълва: „Признавам, че
моята собствена концепция за този трети интерпретант все още не е напълно свободна от замъгленост” .
Как да се разбира тогава крайният интерпретант? Ако динамичният е самостоятелно, актуално събитие,
то „крайният интерпретант е правило”, което би могло да се формира у интерпретатора.
      Но ако знакът има способността да пренася различни значения според промените в своя динамичен
интерпретант, как е възможно съществуването на постоянен краен интерпретант, който е правило? За да
бъдат обяснени тези две на пръв поглед противоречиви тези, мисленето за тях трябва да бъде разширено
чрез други Пърсови концепции. Ключова за правилното решаване на проблема е Пърсовата тенденция за
установяване на навици (habit-taking tendеncy). Тя въплъщава естествения стремеж на разума към
установяване на правила за мислене, а оттам и за действие, с цел спестяване на ментална енергия във
всекидневния живот. На този принцип са подвластни не само хората, а всичко във вселената. Но
установяването на навици или правила също е потенциалност. То може да се случи по отношение на
дадено явление, но може и да не се случи. Ако разгледаме крайния интерпретант в светлината на habit-
taking tendеncy, противоречието му с динамичния силно намалява. „Крайният интерпретант установява в
рамките на дълъг период от време тенденция към привикване”, а динамичният е актуално събитие, което
вече се случило и е определило значението на знака. Според неговата актуалност, крайният интерпретант
може да доведе до пораждането на навик (но това може и да не се случи), който е потенциално заложен.
Така двете идеи не си противоречат, а се допълват. Дотук можем да обобщим, че Пърсовата концепция за
интерпретанта съдържа две потенциалности и една актуалност, които правят знаковия процес динамичен
и безкраен. Наличието на повече потенция в явленията в сравнение с реалното им осъществяване, е
идеалистично. От друга страна, проблемът за видовете интерпретанти се съотнася и към една късна идея
на Пърс – тази за тихизма (tychism), или за съществуването на абсолютен шанс във вселената, от който
започват всички нови процеси.
      Свързването на идеята за крайния интерпретант с навика дава отговор на още един въпрос: Как е
възможно приблизително еднаквото тълкуване на знака от всички членове (не задължително хора) в
дадена група? Много изследователи от Античността до XIX век обясняват този факт с тезата за общата
конвенция за значението. За разлика от тях, Пърс дава напълно различен отговор с идеята за навика,
който се формира, защото съществува като потенциалност у човека и у всички явления в света. Дори
бегло сравнение на двете тези показва неяснотата при първата и логичната последователност при
втората. Ако приемем идеята за конвенцията в общността, която фиксира значението на знака, веднага се
пораждат други въпроси: Кога и как се случва тази конвенция? Защо всички участници в групата я
приемат (това е твърде идеалистична представа)? Имало ли е знак и какъв е бил статутът му преди да се
достигне до общото съгласие за него? Тезата за общата конвенция не може да премахне тези неясноти,
което поражда недоверие към нея.
      Разработвайки идеята за знака през годините, Пърс често я променя и допълва. Освен горната
класификация на интерпретантите, той дава и втора, в която ги разделя на емоционален, енергетичен и
логически. Първият съответства на чувството, което възниква при възприемането на знака. „Ако знакът
произведе някакъв друг значим ефект, това ще се случи чрез посредничеството на емоционалния
интерпретант, а този следващ ефект винаги съдържа напрежение. Него аз наричам енергетичен
интерпретант”. За да определи природата на този „следващ ефект”, който има ментален характер, Пърс
го означава с термина „логически интерпретант” и описва неговото значение и действие така:
„единственият ментален ефект, който може да бъде произведен и който не е знак, но има важно
приложение, е промяната на навика (habit-change), или промяната в човешката нагласа за действие” .
Отнасянето на логическия интерпретант към сферата на навика насочва много изследователи към идеята
за близост, дори за тъждественост между него и крайния интерпретант от първата триада. Но тази теза е
прекалено спорна, а при по-задълбочен анализ на Пърсовата семиотична доктрина дори могат да бъдат
приведени доказателства за обратното.
      Пърс никъде не съпоставя двете класификации на интерпретантите, нито посочва коя от тях има по-
голямо значение в неговата семиотична доктрина. На места дори заменя крайния интерпретант с термина
„нормален интерпретант”, без да дава обяснение за причината. Сложността на проблема за
интерпретанта идва от неговата динамика, от факта, че той е едновременно нещо лично и нещо
общовалидно, че е устойчив, но може и да се променя. Всъщност двете триади интерпретанти при Пърс
са вход към безкрайния семиозис и към еволюцията на мисленето. Първата триада дава обяснение на
проблема, как интерпретацията на знака изминава пътя от личното възприятие и мислене до
формирането на общовалиден навик за разбиране, засягащ цялата група. В нея се съдържа дълго
търсеният отговор за едновременния личностен и колективен характер на знаците. Втората триада
посочва пътя на обновление на мисленето за знака, възникването на нови чувства, пораждащи нови
значения, които могат да се превърнат в нови навици за мислене.