Тема 9

Езикова култура. Правописни и правоговорни норми

на СБКЕ

Езиковата култура представлява част от общата култура на човека,

свързана с актуализация на изразните средства в зависимост от ситуацията
на общуването (официална или неофициална), темите на общуването и
събеседника. Джонатан Суифт определя езиковата култура във връзка със
стила като употреба на “нужните думи на нужното място”.
Правоговорът е дял от фонетиката, който изучава и установява правилата
и нормите на книжовното произношение. КЕ има функционално
предназначение за общо, единно и задължително средство за общуване на
всички негови носители. Това единство се постига чрез правоговорните
книжовни норми, които са исторически установени образци на устна реч,
задължителни за всички носители на езика. Създаването на единния
книжовен правоговор става в борба между двата основни диалектни
изговорни типа в БЕ – източнобългарския и западнобългарския. По силата
на ред езикови причини, предимно от културноисторически характер, в
основите на книжовните правоговорни норми лягат
североизточнобългарските произносителни особености, но в редица случаи
се възприемат и черти от западнобългарско произношение.
Правоговорът е сбор от правила за устната реч, които осгуряват
еднообразно и
единно призношение в съответствие с нормити на книжовния език.
Значението,
което има правоговорът за устната реч, може да се сравни с ролята, която
има
правописът за писмената реч. Правоговорът и правописът в много
отношения са
взаимно свързани – препоръките за правилно произношение се основават
на
писмената форма на думите. Правоговорът се променя под влияние на
писмото и,
обратно, общоприетото наложило се произношение може да измени
писменото
отбелязване на отделни думи и форми.
Обемът на понятието правоговор е широко. Под правоговор се разбира
най-напред
правилното нормативно произнасяне на фонемите и техните варианти,
както и тяхното
правилно свързване в потока на речта. В този широк смисъл се
употребяват често и термините книжовно произношение, книжовен
изговор, произноситилна норма и други.
Към правоговора не се отнасят дикцията, която разглежда звуковата реч от
гледище
на точност, яснота и отчетливост, и инттонацията. Спомагателен раздел на
правоговора са и т.нар. правила за четене, с които дават указания за четене
на букви и съчетания от букви, в случаите когато писмото и
произношението не съответстват едно на друго.
Правоговорът се създава в продължение на много години въз основа на
законите,
по които функционира фонемната система на даден книжовен език, въз
основа на
възприетите изговорни традиции и тенденции на тяхното развитие.
Правоговорни норми. Нормативността е характерна особеност на
книжовния език.
Както в областта на граматиката, така и в областта на правоговора на
книжовния език
са свойствени общоприети норми. Правоговорните норми в книжовния
език са
исторически установени, те се развиват, променят се, но и в същото време
запазват и
традиционните черти, признати от всички в даден период за правилни.
Необходимостта
от строги и точно установени правоговорни норми в книжовния език от
неговия
характер функции – да бъде общ и единен като средство зо общуване и
обединяваща
връзка за всички негови носители. Единен и общ за всеки книжовен
правоговор се
налага и от съществуването на диалекти като разновидности на
общонародния език,
които имат все още свои живи фонетични особености.
Основните черти които определят българското книжовно произношение,
се създават
през епохата на Възражденето. Тогава когато се оформя и националният
книжовен
език. В основата на книжовния правоговор ляга разпространената в
балканските говори
разговорна реч. Установен като норма стихийно, на основата на
севороизточните
произносителни норми, изграждащия се книжовен правоговор се е
разпространявал
като образец из цялата българска територия. За това е спомогнало и
обстоятелството, че
някои от особеностите на североизточната устна реч са имали опора върху
голяма част
от българската диалектна територия. Все пак различията между двата
основни
диалектни изговорни типа – източния и западния, съществували от старо
време и
запазени и днес, са били значителни и са затруднявали създаването на
единен книжовен
правоговор. Различията са обхващали изговора на гласните в неударено
положение,
изговора на променливото и етимологичното я, изговора на гласна /ъ/ в
съчетание с
/р,л/, характера и броя на палаталните съгласни, изговора на глаголни
окончания и
членната морфема, мястото н ударението и др.
Постепенно и последователно, когато западнобългарските области
започват активно
да участват в политическия и културния живот на страната, в книжовното
произношение влизат и западнобългарските изговорни особености.
Непромененият
изговор /а,о,е/ в книжовния изговор се съобразява по началото с изговора
им в
западните диалекти. Изговорът на непроменливото я в книжовния език
(поляни, селянин, хиляди) е също западнобългарска особеност.
В резултат на продължителния развой и от смесването на източни и
западни
фонетични особености се създават обобщени, устойчиви и реално
съществуващи
книжовни правоговорни норми, неделима част от практикуването на
книжовния език,
които в много отношения имат наддиалектен характер. Днес съвремените
книжовни
правоговорни норми са обособени от една или друга диалектна основа и не
могат да се свържат непосредствено с характерните особености на даден
североизточен диалект, на чиято основа са се оформяли. В структурата на
книжовната норма диаликтните черти и особености съществуват само като
отразени. Днес за книжовно се приема това произношение, което е
освободено от каквито и да е диалектни особености и окраски, в това число
и североизточните. Заетите например от североизточните говори
местоимения тъзи, онъзи имат книжовен изговор тази, онази. Изговорът на
променливото я в книжовния език също не отговаря на фактическото
положение в нито един български диалект. Правоговорните норми на
книжовния език се развиват самостоятелно и се утвръждават като
общонационални върху своеобразното обединение и синтез на диалектни
черти, на старо и ново състояние. От съществуващите варианти на
произношение книжовният правоговор избира това, което отговаря на
приетите традиции, на тенденциите на развитие и последователност на
системата. Правоговорът като съставна част на езиковата култура си
поставя за задача да разпространи и внедри правоговорните норми, да
създаде съзнателно отношение към
тях.
Правописните норми представят системата от правила за изписване на
отделни думи и на техните форми. Българският правопис е организиран
около няколко принципа, които намират отражение в правописните прави-
ла. Морфологичният принцип осигурява еднаквото изписване на една и
съща морфема в състава на различни думи или в различни форми на дума-
та (въздигам, възстановявам). Фонетичният принцип осигурява определе-
на близост между изговор и изписване, както и опростяване на азбуката –
тъй като букви без звукова стойност отпадат (голяма носовка, е-двойно).
Етимологичният (или традиционният) принцип осигурява единството
на съвременния език с негови минали състояния – наличието например на
буквите щ, ю, я. Смисловият принцип се проявява при слятото, полусля-
тото и разделното писане на някои думи и словосъчетания. Водеща роля
при организирането на правописните норми играят морфологичният и фо-
нетичният принцип. По традиция към правописните правила се включват и
правилата за употреба на главни букви.
І. Основни правописни норми.
1. Двойно -НН- при прилагателните имена се получава при изпадането на
звука – Е от наставката – ЕН от мъжки род във формите за женски и
среден род: машиНЕН, машиННа, машиННо; цеНЕН, цеННа, цеННо;
закоНЕН, закоННа, закоННо.
2. Двойно – ТТ- (ЩТ) при членуване се появява при съществителни от
женски род, които завършват на – Т, когато се членуват с определителен
член – ТА: папраТ – папраТТа, чесТ – чесТТА, пролеТ – пролеТТа.
Същото правило важи и за съществителни от женски род, завършващи на –
Щ: НоЩ – ноЩТА, помоЩ – помоЩТА, свеЩ – свеЩТА.
3. Удвояване на съгласни. Удвояването на съгласните в думите се
получава когато:
а) Когато представката завършва със същата съгласна, с която започва
коренът на думата: поДДържам, наДДумвам, наДДелявам.
б) Когато коренът завършва със същия съгласен, с който започва
наставката: реВВам, дръННах, криВВам, звъННах, даскаЛЛък, акъЛЛия.
4. Представките РАЗ-, ВЪЗ-, ИЗ-, БЕЗ- – винаги се пишат с буквата З:
разучавам, развличам се, разузнавам, възпитавам, възлагам, възвишение,
известен, избегна, извеждам, безславно, безлично, безбрежен. Изключение
прави само думата въстание.
5. Правопис на отрицателната частица НЕ. Отрицателната частица ‘НЕ’
винаги се пише отделно от глагола: не може, не знае, не идва, не говори,
не бяга.
Но когато глаголът назовава действие, което е непълноценно,
отрицателната частица ‘НЕ’- трябва да се пише слято с глагола: недочува,
недовижда, недооценява, недообмисля.
Отрицателната частица ‘НЕ’ се пише слято с прилагателните имена,
които образуват нова дума с противоположно значение: внимателен
– невнимателен, здравословен – нездравословен, голям – неголям.
Отрицателната частица ‘НЕ’  се пише отделно от деепричастията: не
желаейки, не вкусвайки.
Отрицателната частица  ‘НЕ’  се пише отделно от миналите несвършени
деятелни причастия: не желаел, не вкусвал.
Слято се пишат сегашните деятелни причастия, които образуват с
отрицателната частица ‘НЕ’ нова дума с противоположно
значение: невиждащ, нечуващ.
Слято се пишат миналите свършени деятелни причастия, които образуват
с отрицателната частица ‘НЕ’ нова дума с противоположно значение и се
употребяват като съгласувани определения в изреченията: Храниш се
като невиждал!
6. Членуване на имената. Членуването на имената от мъжки род ед. ч. се
среща в няколко варианта:
- Пълен определителен член -ът, -ят (човекът, снегът, домът, пътят,
учителят, новият, старият).
- Кратък определителен член -а, -я (човека, снега, дома, пътя, учителя,
новия, стария).
Пълната форма -ът, -ят се употребява, когато думата е подлог или
сказуемно определение на подлога: Снегът затрупа всички пътища. Това
е новият учебник по литература. Учителят изпитва учениците. Домът се
напълни с хора.
Кратката форма -а, -я се употребява, когато думата не е подлог: Той
отиде в града. Шейната мина през снега. Децата слушаха думите на
учителя.
7. Употреба на главни букви:
а) С главна буква се пишат нарицателни приложения към собствени имена
на известни личности или литературни герои, когато са станали част от
собственото име: Бай Ганьо, Бачо Киро, Йоан Екзарх, Матей Миткалото,
Презвитер Козма.
б) С главна буква се пишат прозвища, добили значение на собствени
имена: Апостола Васил Левски, Майстора Владимир Димитров.
в) С главна буква се пишат географските имена на държави, улици,
читалища, кина, континенти, морета, океани, реки, местности, имена на
фирми и сдружения.
г) С главна буква се пишат имената на празници: Великден, Гергьовден,
Йордановден, Никулден, Лазаровден, Нова година, Коледа, Бъдни вечер,
Ден на жената, Ден на независимостта.
8. Слято, полуслято писане.
Слято писане:
а) Слято се пишат сложни съществителни имена, в които едната част е
смислово подчинена на друга: водоизточник, газопровод, киносалон,
самообразование, местоположение, параход, вертолет.
б) Слято се пишат названия на празниците и селища, в които подчинената
основа е съществително лично или фамилно име: Димитровден,
Лазаровден, Петровден, Велинград, Димитровград, Костинброд.
в) Слято се пишат сложни съществителни, чиято подчинена основа е
числително бройно, свързано с главната основа без съединителна гласна:
двуокис, седемдневен, тригодишнина.
в) Слято се пишат сложни съществителни имена предимно със съставки от
чужд произход, в които подчинената основа е съществително име:
блоксхема, вакуумапарат, емайллак, фрезмашина, киловатчас.
Полуслято писане. Полуслято се пишат някои сложни думи с
неравноправно смислово отношение между изграждащите ги основи:
вагон-ресторант, помощник-аптекар, заместник-министър, генерал-майор,
кандидат-студент, дом-паметник, храм-паметник.
9. Пренасяне на части от думи на нов ред. При пренасяне на части от
думи на нов ред се използва малко тире като показател за прекъсване, за да
не се породят двусмислици: само - лети, сто- личен, прав- див. При
пренасяне на части се полага изискването за такова тяхно разделяне, което
осигурява преди всичко лекота и яснота. Думите се пренасят по срички,
като на нов ред винаги пренесената част трябва да започва със съгласна
буква: айс – берг, само – лет, зоо – лог, уче – ник, дъс – ка, ком- пю-тър.
10. Правопис на сложни прилагателни имена за цветове. Разделно се
пишат прилагателните имена, обозначаващи съчетаване от два различни
цвята: синьо-бял, червено-чер, кафяво-зелен, оранжево-червен. Слято се
пишат прилагателните имена, при които се обозначават различни нюанси
на цветовете: светлозелен, мътнобял, тъмносин, пламенночервен,
небесносин, тревистозелен, златистожълт, кобалтовосин, изумруденозелен.
11. Степенуване на прилагателните имена и наречията.
Прилагателните имена и наречията се степенуват с частиците по- и най-:
голям, по-голям, най-голям; силен, по-силен, най-силен. Но когато ‘по’
изпълнява ролята на наречие, то тогава се пише отделно: По това време
заваля дъжд. По леда имаше драскотини от кънки.
12. Правопис на пълните и кратки форми на предлозите С (със), В
(във).
Пълната форма на предлога със се пише, когато следващата дума в
изречението започва с буквите С или З: Със словото общуването между
хората е по-богато и пълноценно. Със знанието и съгласието на
родителите си Иван отиде на море. Само със защита на околната среда
можем да опазим богатствата на природата.
Кратката форма на предлога С се пише, когато следващата дума в
изречението започва с всякакви други букви освен З и С: С тренировки
телата ни укрепват физически. С четене на книги човекът става духовно
по-богат.
Пълната форма на предлога във се пише, когато следващата дума започва
с В или Ф: Във вашия клас има най-много отличници. Във фризера има
замразени хранителни продукти.
Кратката форма на предлога В се пише, когато следващата дума започва с
всякакви други букви, освен В или Ф: В училище получаваме
систематизирани знания. В града пристигна цирк.
13. Правопис на думи с непостоянно Ъ. Непостоянно наричаме онова Ъ,
което присъства във формите за единствено число, а се изгубва в
множествено число: могъл - могли, добър – добри, метър – метри. Когато
се съмняваме дали дадена дума се пише с А или с Ъ – поставяме думата в
множествено число и ако гласната Ъ изчезне, то при единствено число на
същата дума пишем Ъ, а не А: бегъл – бегли; топъл –топли, вопъл –
вопли. Но ако в множествено число се появи гласен звук А, то и в
единствено число се пише А: писАли – писАл, виждАли – виждАл,
избягАли – избягАл.