КУРСОВА РАБОТА

ПО

УВОД В ОБЩОТО ЕЗИКОЗНАНИЕ

М А Л Ъ К С П Р А В О Ч Н И К
 Съдържание

1. Общо и частно езикознание.

2. Класически езици.
3. Международни езици.
4. Отмрели, мъртви, живи езици.
5. Билингвизъм.
6. Диглосия.
7. Вторични лексикални парадигми.
8. Социолекти.
9. Фонема.
10. Фонемни парадигми.
11. Морфема.
12. Видове морфеми.
13. Грамема и граматическа категория.
14. Лексема.
15. Лексикална основа.
16. Лексико-граматически класове думи (части на речта).
17. Паратаксис.
18. Хипотаксис.
19. Същност и основни признаци на езиковия текст.
20. Индоевропейско езиково семейство.

Библиография
 1. Общо и частно езикознание

Лингвистиката (езикознанието) е специализирана наука за изучаването на

естествения говорим човешки език. Наименованието произлиза от лат. lingua и
означава “език”. В зависимост от това, какви точно проблеми си поставя и
решава, науката за езика се дели на два основни дяла – ОБЩО И ЧАСТНО
ЕЗИКОЗНАНИЕ.

а/ Общото езикознание е теоретична дисциплина, занимаваща се с

явленията и характеристиките, които са общовалидни и закономерно присъщи
на всички езици по света. Сред тях са:

-проблемите за произхода и принципите на развитие на езиците;

-географското им разпространение и деление;

-междуезиковите контакти;

-особеностите във функционирането на езиците при различни

общественоисторически и културни условия;

-закономерностите на вътрешното им устройство;

-употребата на отделните им единици в устната и в писмената реч,

използването им от представители на различни социални групи и в различни
комуникативни условия и т. н.

Специална задача на общата лингвистика е изграждането на глобален

теоретичен модел на езика, на основата на който могат да се представят
всички конкретни езици. Тя разработва и обстойни класификации на езиците
по различни принципи (родствени връзки, звукови особености, граматически
характеристики и т. н.). Общото езикознание е призвано също така да създава
и да поддържа основния фонд от специални лингвистични понятия и термини,
с помощта на които могат да се описват всякакви частни явления в отделните
езици.

б/ Частното езикознание от своя страна е по-тясна и конкретна

научна област, която има за предмет изучаването и описването на даден
отделен език –например български, румънски, гръцки, или на отделна група
езици с някакви общи признаци – например славянски, германски, балтийски
езици и т. н. Частното езикознание има за задача да представи в най-големи
подробности:

- спецификата на дадения език (или групата езици) – с оглед на

историческо развитие, контакти с други езици;

- географското разпространение, териториално и социално членение;

 -особеностите на звуковия строй, речниковия състав, граматиката,
правилата за построяване на устни и писмени текстове;

-спецификата на употреба в конкретен момент и в конкретна сфера

(научна, художествена, религиозна, битова и т. н.).

Наред с теоретичните задачи пред частното езикознание винаги стоят и

приложни цели – например във връзка с формирането на стандарти за
книжовна употреба, издаване на различни видове речници и справочници
(правоговорни, правописни, тълковни, преводни и др.), публикуването на
учебници, създаването на специални методики за преподаването на дадения
език като роден и като чужд и т. н.

2. Класически езици
Езикът е тясно свързан с езиковата общност, в която се е зародил и на
която принадлежи. Съдбата на общността определя съдбата на нейния език –
да бъде жив, мъртъв или отмрял, да обслужва само собствената си езикова
общност или да придобие международна употреба.
Мъртъв, от друга страна, се нарича език, който не се говори от никоя
съвременна езикова общност, но е запазен в писмен вид (в ръкописи, книги,
надписи и др.). Мъртви езици са например шумерският, етруският, латинският
и мн. др. Сред мъртвите езици най-важни са т. нар. класически езици:

Фиг. 2. Класически езици.

Тези езици са съхранени в голямо количество писмени текстове и са
подробно описани. Определят се като класически поради изключително
важните за европейската и за световната култура текстове, съставени на тях.
Тези езици подлежат дори на изкуствено възкресяване, какъвто е случаят с
иврит, който е осъвременен през втората половина на ХХ в. и днес се
използва като официален език в Израел.

3. Международни езици

Етноезици, които по някакъв начин са излезли извън територията на

собствената си езикова общност и са започнали масово да се употребяват и от
членове на други езикови общности, получават статус на международни
езици.

Смята се, че най-старият език с международна употреба е бил

финикийският, който поради широките търговски контакти на финикийците
по цялото Средиземноморие е станал общоупотребим из пристанищните
градове на целия регион. По-късно, главно в следствие на завоевателните
походи на Александър Велики, в тази роля влиза гръцкият език, който се
превръща в общ, в койне (от гр. koinos “общ”) не само за носителите на
различни гръцки диалекти (атически, йонийски, дорийски), но също и за
населението с друг роден език по цялото крайбрежие на Средиземно море,
Балканския полуостров и Мала Азия, чак до индийските земи. С международна
функция през цялото Средновековие в Европа е латинският език (главно
като език на католическата църква, но също и като език на науката и
културата). Едва през Ренесанса той бива заместен от френския и това
положение се запазва почти до Втората световна война.

Днес с официален статут на международни езици по целия свят се ползват

английският, немският, френският, руският, испанският, китайският. Водещо
място сред всички тях заема английският, поради което се окачествява като
“световен хиперезик”. Всеки от тези езици се говори в първични езикови
общности с многоброен състав и по определени причини (икономически,
културни, политически) е получил разпространение отвъд пределите на
първичната си общност.

4. Отмрели, мъртви, живи езици

В изследователския периметър на езикознанието влизат всички езици по

света –независимо дали са живи (като съвременния български), мъртви (като
старобългарския), или изчезнали (като прабългарския), дали се говорят от
многобройни човешки общности или от съвсем малки групи, дали са
възникнали много отдавна или сравнително отскоро.си езикова общност или
да придобие международна употреба.
Отмрели (или още изчезнали) се наричат езиците, за които се знае, че в
миналото са съществували, но днес не са запазени. С отмирането на езиковата
общност те са изчезнали, без да оставят след себе си достатъчно писмени
следи, въз основа на които да могат да се възстановят. Отмрели са например
илирийският, дакийският и много други езици, говорени в далечното минало
на Балканския полуостров; отмрели са и някои славянски езици – например
словински и полабски; отмрели са също множество американски индиански
езици. По принцип на изчезване са осъдени безписмените езици, но е
възможно и език с писменост да отмре. Например такъв е случаят с
прабългарския език. По принцип на изчезване са осъдени безписмените
езици, но е възможно и език с писменост да отмре. Например такъв е случаят
с прабългарския език. Знае се, че Аспаруховите българи са ползвали особена
(руническа) писменост, но след претопяването на прабългарската общност в
славянската запазилите се писмени прабългарски паметници (отделни
надписи, печати и др.), са в твърде оскъдно количество, за да се придобие
цялостна представа за прабългарския език. Затова той се смята за отмрял.

Мъртви са езици, на които не се говори от никоя съвременна езикова

общност, но са запазени в писмен вид /надписи, ръкописи, книги и др./.
Примери за мъртви езици са: санскрит, иврит, старогръцки, латински,
старобългарски, шумерски, етруски, хунски, пруски и много други.
Живи са тези езици, които упражняват комуникативна функция /говорят
се/ и служат като основно средство за общуване между членовете на дадена
общност.

5. Билингвизъм

Присъствието на два различни езика в идиолекта (от гр. idios “свой, личен”
и lektos “подлежащ на казване”) на отделната личност е явление , което се
дефинира като БИЛИНГВИЗЪМ (от лат. bi-“дву-” и lingua “език”), буквално –
двуезичие. Съответно владеенето само на един език се описва като
монолигвизъм.

Съществуват няколко вида билингвизъм:

 Индивидуален билингвизъм – присъщ на един или няколко членове
на езиковата общност, несвързани помежду си /напр. учители по чужди
езици, преводачи и др./. В случай, че се говорят повече от два или три
езика се нарича индивидуален мултилингвизъм /от лат. „multi“ – много/.
Когато даден индивид владее повече от три, четири езика, той се нарича
полиглот /от гр. „poly“ – много и „glossa“ – език, наречие/.
 Групов /колективен/ билингвизъм – характерен за представителите
на дадена социална група, класа, професионален колектив, обединени
според интересите. Например в битова обстановка се използва единият
език, а на публично място – другият. Към тези групи спадат етническите
малцинства, емигранти и др. Това явление се наблюдава и в страни с
два официални езика- например в Канада (особено в Квебек) голяма
част от населението владее френски и английски и според
обстоятелствата използва всеки един от двата езика.
 Масов билингвизъм присъщ на цяла общност или на мнозинството на
нейните членове /не по – малко от 50 %/.

В зависимост от това, в каква степен се владеят отделните езици в

условията на билингвизъм, се прави разлика между симетричен и асиметричен
билингвизъм. При симетричния и двата езика се владеят еднакво добре.
Наблюдава се много по-рядко от асиметричния билингвизъм, при който
усвоеността на единия от езиците е само пасивна или във всеки случай не на
нивото на другия език.
6. Диглосия
 Индивидуалното владеене и използване на две разновидности на един и
същ език се определя като – диглосия /от гр. „di“ – дву „glossa“ – език/.
Диглосията се основава на съвместното съществуване на книжовен и
некнижовен език, или младежки сленг, професионален говор, както и
съвместното съществуване на даден език с диалектите му. Когато в даден
идиолект са представени повече от две разновидности на даден език, може
да се говори съответно за триглосия, тетраглосия. Ако в идиолекта не е
представена само една единствена разновидност на даден език, явлението
се нарича моноглосия.

7. Вторични лексикални парадигми,

Вторични лексикални парадигми са всички групирания в лексикалната
подсистема на езика, които обхващат относително ограничен брой лексикални
единици въз основа на някакъв общ семантичен или формален признак.
7.1. СЕМАНТИЧНИ ГРУПИРАНИЯ в лексиката са обединенията от
словесни единици (единични лексеми и устойчиви словосъчетания), които се
основават на определен тип връзки в лексикалния план на съдържание на
единиците. Това са антонимията, синонимията, хипонимията, тематичните
групи.
а/ антонимия- (от гр. anti “срещу” и onyma, onoma “име”) е най-малкото
семантично обединение в речниковия състав на езика. Тя представлява
отношение на взаимно противопоставяне на две единици по лексикалното им
значение.

Антонимната двойка представлява минимална лексикална парадигма.

Двата й елемента са взаимно противопоставени, но същевременно са
обединени от някакъв общ признак на по-високо ниво. Не всички думи в
езика имат антоними, а само тези, чието лексикално значение е свързано с
някаква идея, подлежаща на градуално оценяване по определена семантична
ос. Например думи като телефон, книга или чета не могат да имат антоними,
защото значенията им не са свързани с никакъв признак, който може да се
оцени по дадена скала.

б/ синонимията (от гр. synonymia “съименност”) представлява отношение

на сходство между лексикалните значения на речникови единици. Смисловото
сходство може да се дължи на това, че със съответните словесни единици се
обозначава един и същ обект (денотат), например вертолет, хеликоптер;
телевизор, телевизионен приемник; търся, диря, издирвам; целина, керевиз;
карфиол, карнабит; царевица, мамул, кукуруз; врат, шия; пейка, скамейка и
др., или на това, че се означават сходни понятия (сигнификати) за различни
конкретни неща или пък едно и също понятие с частично различни отсенки,
срв.: верен, истинен, правилен, коректен; добър, добросърдечен,
добродушен, благ, благодушен, добронамерен; труден, тежък, непосилен,
непреодолим и т. н.

в/ хипонимия (от гр. hypo “под” и hyper “над” и onoma, onyma “име”) е
съотнасянето на лексикалните значения на думите като по-широко (родово)
към по-тясно (видово) понятие и обратно. Думата (изразът) с по-широко
значение, бележещо родово понятие, се нарича хипероним (от гр. hyper “над”
и onoma, onyma “име”). Думата с по-тясно значение, бележещо видово
понятие спрямо родовото, е хипоним. Например думата автор е хипероним
спрямо хипонимите поет, писател, драматург, композитор, художник и др.,
както думата дреха е хипероним по отношение на хипонимите палто, сако,
рокля, пола, блуза, пуловер, жилетка, яке, елек и т. н.

Думите (изразите) които са хипоними по отношение на един и същ

хипероним (като например палто, сако, рокля и др. спрямо дреха), се наричат
кохипоними.
Отношенията хипероним – хипоним могат да бъдат многостепенни:
например писател е хипоним към автор, но е хипероним спрямо белетрист,
романист, автор на новели, автор на повести, а романист на свой ред е
хипероним спрямо автор на исторически романи, автор на детективски
романи, автор на приключенски романи, автор на фантастични романи и т. н.
Или друг пример: автомобил е хипероним спрямо лека кола, камион, автобус,
микробус, ван и др., но е хипоним спрямо превозно средство наред с други
хипоними като мотоциклет, велосипед, самолет, хеликоптер, влак, кораб,
лодка и т. н.

Отношенията хипероним – хипоним стоят в основата на терминологичния

апарат на всяка отделна научна, техническа, изкуствоведска и пр. област на
познанието.

Най-често отношения на хипонимия се наблюдават при съществителните и

при прилагателните. При построяването на текстове употребата на хипоним
(например котка) след вече въведен хипероним (например домашно животно)
създава ефект на уточняване – първо се поднася по-обща информация, а
после по-конкретна.

Обратното редуване – първо хипоним (например китара), а след него

хипероним
(например музикален инструмент или само инструмент) обслужва най-вече
постигането на разнообразен изказ с избягване на дразнещи повторения, тъй
като хиперонимът не поднася нова информация за вече споменатия обект.

г/ Тематични групи се наричат обединения от думи и устойчиви

изрази, отнасящи се до една и съща тематична област. Всички словесни
единици от тематичната група назовават обекти (предмети, признаци, процеси
и пр.) от една и съща област от действителността. Например всички частни
названия на билки спадат към една и съща тематична група, срв. лайка, бял
равнец, жълт равнец, босилек, овчарска торбичка, жълт кантарион, живовляк,
глухарче, риган, мащерка и т. н. Към същата тематична група се отнасят още
бера, събирам, суша, берач, билкоберач, билкар, билкарница, билколечение,
билков и др. Съответно към тематичната група “училище” спадат: училище,
учител, помощник учител, ученик, директор, възпитател, учебник, учебен
предмет, тетрадка, ученическа чанта, бележник, класна стая, учителска стая,
кабинет, показалка, писалка, химикал, тебешир, черна дъска, домашна
работа, класна работа, контролно, оценка, двойка, шестица, обучение,
обучавам, уча, проверявам, преписвам, срок, ваканция и мн. др. По правило
определени участъци от всяка тематична група са организирани чрез
отношения на хипонимия и хиперонимия.

При изграждането на текстове според развиваната тема (или подтема) се

използват думи и изрази от съответни тематични групи.

д/ Най-големите сематични обединения в езика се наричат семантични

полета. Това са свръхголеми тематични групи, които обхващат в себе
синазванията на елементи от такива понятийни полета като например “време”
(епоха, ера, хилядолетие, век, десетилетие, година, месец, седмица,
денонощие, ден, нощ, час, минута, секунда, дата, сезон, пролет, лято, есен,
зима, утро, обед, следобед, вечер, полунощ, скоро, рано, късно, после и т. н.),
“пространство” (вселена, небе, земя, океан, море, височина, дължина,
ширина, горе, долу, вляво, вдясно, вътре, вън и мн. др.), “разум”, “култура”,
“социален живот”, “душевни преживявания”, “здраве”, “растителен свят”,
“животински свят”, “жива природа”, “мъртва природа” и т. н.

7.2. ФОРМАЛНИТЕ ГРУПИРАНИЯ в лексиката се дължат на съвпадения

или сходства в изразния план на словесните средства. По принцип тези
групирания са маломерни – обхващат двойки или тройки езикови единици.
а/ Когато изразните планове на две или повече езикови единици съвпадат,
се говори за омонимия (от гр. homos “еднакъв” и onyma, onoma “име”), а
съответните единици се наричат омоними. В отношение на омонимия са
например глезен (част от крак) и глезен (гален), кóла (напитка) и кóла
(средство за колосване), степ (вид танц) и степ (равнина с тревна
растителност), брак (съпружество) и брак (некачествена продукция), син (за
цвят) и син (дете от мъжки пол) и мн. др.
 Разграничават се пълна и частична омонимия. За пълна омонимия става
въпрос в случаите, когато всички граматически словоформи на единиците
съвпадат напълно, както е например при кóла и кóла (кóла, кóлата, кóли,
кóлите). Частична омонимия е налице, когато една или повече от
словоформите на двете единици съвпадат, но останалите се различават. Такъв
е например случаят с прилагателното син (синият, синия, синя, синята и т. н.)
и съществителното син (синът, сина, синовете и др.), които съвпадат само в
представителните си словоформи; срв. Също прилагателното чест (честа,
често) и съществителното чест (честта).

Някои единици съвпадат формално само при изговаряне, но се пишат

различно, срв. смог и смок, под и пот, дог и док, шев и шеф, маг и мак.
Звуково съвпадение може да се получи също и между дума и съчетание от
дума и предлог или дума и частица, например подслон и под слон, открит и от
Крит, закон и за кон, небе и не бе, небето и не бе то и мн. др. Може да се
получи дори тройно звуково съвпадане, срв. с теб, степ (вид танц), степ
(равнинна местност). Звуковото съвпадане се нарича омофония (от гр.
homos “еднакъв” и phone “звук, глас”), буквално “еднакво звучене”.

Срещат се и обратните случаи – съвпадение при писане, но различие при

изговаряне. В такъв случай се говори за омография (от гр. homos “еднакъв”
и grapho “пиша”, буквално “еднакво писане”. В български например има много
такива случаи поради неотбелязване на ударението в писмената реч.

7.3. ФОРМАЛНО-СЕМАНТИЧНИ ГРУПИРАНИЯ в лексиката се получават в

резултат на речева грешка, която е породена от неразличаването на единици
със сходни формални характеристики при същевременно сходство и в
съдържателния им план. Когато две (или повече) приличащи си думи се
употребяват погрешно една вместо друга, се говори за паронимия (от гр.
Para “при, покрай” и onyma, onoma “име”).

Явлението се наблюдава главно по отношение на двойки или групи чужди

думи – например ескорт, експорт и импорт; емиграция, имиграция и миграция;
адресант и адресат; афект и ефект; компания и кампания и др. Нерядко обаче
паронимията се дължи на бъркане на българските съставки на чужди по
произход думи, например лиричен и лирически, икономичен и икономически,
тактичен и тактически, символен, символичен и символистичен и др. В
паронимни отношения стоят и изцяло български думи и форми, например
съребрена линия и сребърна линия. Особено често се бъркат двойки думи с
представките пре- и при-, с- и на-, о-и у-, от- и у-, про- и за-, напр. предавам
и придавам, преписвам, приписвам ипредписвам, съблюдавам и наблюдавам,
оказвам и указвам, отдавам се и удавам се, прочитам и зачитам и др. На
паронимната употреба се дължат и чести грешки при прилагателни на -ов- и -
ск- или -ов- и -ен-, напр. Вазови – вазовски, смислов –смислен и т. н.
Паронимно се използват понякога и отделни предлози – например у и в, с и
към, с и на в случаи от типа: в нас вместо у нас, у града вместо в града,
съотнасят се към вместо съотнасят се с, в съответствие на вместо в
съответствие с и др.

8. Социолекти.

Социолекти /англ. „sociolect“ – общество от лат. „societas“ – диалект/

социални диалекти са езикова разновидност, присъща на повече или по-малко
обособени групи, изградени на основата на производствени или други
интереси на социален слой или класа в обществото. Социалните диалекти
притежават особености във своя речников състав, но споделят граматиката на
литературния език или местния териториален диалект. Социалните диалекти
не могат да бъдат пълноценно средство за общуване и нямат потенциал да се
развият в самостоятелен език. Те са ограничени по употреба – използват се
само сред конкретен социален кръг, в конкретни ситуации и имат
изключително устна проява. Те биха могли да се подразделят на:
o Класови жаргони – специфични езикови кодове, които се
използват от представителите на висшето общество паралелно с
народния език, този код /дворцов/ е бил и остава неразбираем за
обикновените хора. Понякога е възможно в ролята на класов
жаргон са бъде използван и чужд език.
o Социолекти от арготичен тип/арго/ – имат конспиративна
функция. Това са тайни езици към които спадат криминогенните
групи в обществото, както и тайните професионални говори. Арго
езиците имат голям словесен пакет с кодиран характер, който
включва арготични заместители на стандартните думи.
o Професионалните диалекти представляват специфични
лексикални системи, употребявани от тези, които упражняват
дадена професия. Те се използват за назоваването на: машини,
детайли, продукти.
o Сленгове /от англ. „Slang“ – жаргон/ – това са групови говори,
характерни за групи хора със сходни интереси, възрастови
особености, общи задължения и сходен начин на живот. Сленгът се
отличава с характерна лексика и фразеология; засилена употреба
на жаргонизми; много ярко изразен емоционален и експресивен
 характер, целящ психологически афект. Пример за такива групи са
войниците, студентите, учениците и др.
9. Фонема

Езикът представлява много сложна система, която включва огромен брой

разнообразни по обем, строежна сложност и функции единици, между които
съществуват най-различни връзки и взаимоотношения. Единици на езика са
фонемите, сричките, акцентът, интонацията, морфемите, граматическите
значения и граматическите категории, лексемите, конструкциите на
словосъчетанията и изреченията, текстовите модели.

Фонема – (от гр. phone „глас, звук”) Тя е най-малката незначеща

сегментна единица на езика, която е линейно неделима по-нататък. Тя
представлява абстрактен звуков тип, обобщена слухова представа за
поредица сходни физически звукове, които се чуват в речта на носителите на
даден език.

При замяната на една фонема с друга се получава друга дума.

Фонемната система на българския език е изградена от 45 фонеми: 6 гласни
/вокали/ и 39 съгласни /консонанти/. Фонемата е звуков тип, който служи за
различаване на материалния (външния) облик на думите и техните
граматични форми и който съществува реално в речта под формата на звукове
или звукови разновидности, които нямат различителни функции по отношение
един на друг. Общо казано, фонемата е звукът, изпълняващ една и съща
функция. Звукът се определя въз основа на артикулационни и акустични
характеристики. Отделните звукове на речта не са носители на значение.
Абстрактните единици на езика имат свои разновидности, определяни
като варианти (от лат. varians “видоизменящ се”). За вариантите на основните
езикови единици също има специални термини, чийто формален белег е
съставката ало- (от гр. allo- “друг”). Вариантите на фонемата например се
наричат алофони.
Вариантите на езиковите единици са ясно разпознаваеми от всички
носители на съответния език и без колебание се схващат от тях като
разновидности на съответна по-обща същност. Например алофоните [а] и [à]
(неударено и ударено /а/) в съвременния български език се разпознават от
всички носители на езика като разновидности на по-абстрактна единица –
фонемата /а/. По подобен начин аломорфите -книг- и -книж- без колебание се
свеждат до една и съща коренова морфема, както и граматическите алолекси
книга, книгата, книги, книгите се възприемат като варианти на една и съща
речникова единица.
 10. Фонемни парадигми
Във всеки език фонемите са организирани в 4 фонемни парадигми. Това са
парадигмите на вокалите, консонантите, сонантите и глайдовете.
Включените в една парадигма фонеми са обединени от общи артикулационни
(учленителни) и акустични (слухови) характеристики и същевременно се
различават в артикулационно и акустично отношение, а и по определени
функционални възможности, от фонемите в другите парадигми.
а/ Вокали (от лат.vocalis-„гласен”) или гласни се наричат фонемите от
типа на /а/,/о/,/е/,/и/,/у/ и /ъ/. Те се изговарят при свободен и широк проход
за въздушната струя, която поради това е относително слаба. Озвучената от
гласните струни въздушна струя свободно, без да среща някакво препятствие
по пътя си, навлиза в гърлената, устната или носовата кухина и резонира там,
при което се чува съответният вокал. Тъй като пътят на въздушната струя е
открит, при учленяването на вокалите всъщност се чуват единствено
трептенията на гласните струни. Затова от физическа гледна точка вокалите
се определят и като тонове.

-Вокалната фонемна система се състои от 6 гласни фонеми, които се

учленяват в устната кухина. Различават се по това, че устните и езикът
придават различна форма на устната кухина. При /о/ и /у/ устните са
изтеглени напред и са окръглени- затова тези фонеми се определят като
лабиални, т.е. устнени.
-При /е/ и /и/ устните са леко разтеглени встрани, езикът е изтеглен назад
и относително повдигнат, поради което въздушната струя е принудена да
премине покрай предната част на твърдото небце.Затова те се наричат
палатални, т.е. небни, а общото слухово впечатление при тях е за
относителна мекост. Съответно при /а/ и /ъ/ устните и езикът са в най-
неутрално положение.Разликата между широките и тесните български гласни
се получава от съответно по-широкия и по-тесния челюстен ъгъл,с който се
изговарят.
б/ Консонанти-(от лат.consonans-„съзвучен”) са фонемите от типа на /б/,
/п/, /в/, /ф/, /д/, /т/ и т.н. Те се изговарят по значително по-сложен начин в
сравнение с вокалите,тъй като озвучената гласна струя се сблъсква по пътя си
с някакво препятствие, което трябва да преодолее. По тази причина
издишваната струя е сравнително по-силна, отколкото при изговарянето на
вокалите. Наличието на препятствие в говорния апарат създава допълнителен
източник на трептения, които се наслагват върху трептенията на гласните
струни. Ефектът от това е появата на звук с характер на шум (от физическа
гледна точка). Затова фонемите от тази група се наричат шумови съгласни.
Естеството на препятствието-плътна преграда,тесен проход или комбинация
от преграда и проход, създадени в устната или в гърлената кухина, определя
за съответните консонанти т.нар.модален признак. Например /б/, /б’/, /п/,
/п’/, /д/, /д’/, /т/, /т’/, /г/, /г’/, /к/, /к’/ в българския език се учленяват чрез
плътна преграда, създадена от прилепянето на два говорни органа един до
друг на определеното място в устната кухина. Затова тези консонанти се
наричат преградни. А тъй като в момента на преодоляване на преградата се
чува лека „експлозия”, те се определят и като експлозивни. От друга страна
/в/, /в’/,/ф/, /ф’/, /з/, /з’/, /с/, /с’/, /ж/, /ш/ и /х/ се учленяват чрез
преминаване на озвучената въздушна струя през силно стеснение на гласовия
проход на определено място в устната кухина и поради това те се наричат
проходни. За същия тип фонеми се използва и означението фрикативни (от
лат.frico-„трия”), понеже съответният звук се получава от триенето на
въздушната струя в стените на създадения проход. Чрез комбинация от
преграда и проход се учленяват фонеми като /дз/, /ц/, /ц’/, /дж/, /ч/. Те се
наричат преградно-проходни или още африкати(буквално”нетриещи се”).
Препятствието, което трябва да се преодолее от въздушната струя, за да
се изговори даден консонант, винаги е на точно определено място в говорния
апарат. Поради това за консонантите винаги е валиден някакъв
диференциален признак по локалност, т.е. по място на учленяване.
Например /б/, /п/, /в/ и /ф/ и съответните меки фонеми се учленяват в района
на устните и поради това носят признак лабиалност или устненост. Като
дентални или зъбни се определят /д/,/д’/,/т/ и/т’/ заради учленяването си в
района на зъбите. Върху алвеолите, в предната част на небцето се
учленяват /з/, /з’/, /с/, /с’/,/ дз/, /ц/ и /ц’/ и затова се наричат
алвеолни(венечни) или препалатални(преднонебни). В средната част на
твърдото небце се учленяват серията консонанти /ж/, /ч/, /дж/ и /ч/. Те се
определят като палатални(небни) .Най-навътре в устната кухина, в района
на мекото небце се изговарят /г/,/г’/,/к/,/к’/ и /х/, определяни като веларни
или меконебни. За български мекото небце е последното място,на което се
учленяват консонанти,но в езици като немския, холандския, а също в иврит и
арабските езици консонанти се учленяват в гърлената кухина. Те се наричат
гърлени или гутурални.
в/ Сонори-или още Сонанти се наричат фонемите от типа на /р/, /л/, /м/
и /н/. При тяхното звучене се чува известно количество тон, но също и
определено количество шум, защото учленяването им показва характеристики
подобни на вокалите, но и характеристики, наподобяващи учленяването на
консонантите.
Също като при консонантите, за сонантите е валиден локален признак,
тъй като всички сонанти се учленяват с помощта на преграда, създадена
някъде в устната кухина. Например /м/ и /м’/ се учленяват чрез преграда,
създадена от плътното долепяне на устните една до друга, поради което тези
фонеми по локален признак са лабиални. Сонантите /н/, /н’/ и /л/, /л’/ се
характеризират в локално отношение като алвеолни, защото тяхната
преграда се създава в района на венците. В българския език, но и в другите
славянски езици, както и в повечето езици от балканския и
средиземноморския район, фонемите от типа на /р/ или /р’/ се учленяват
чрез преграда, която се изгражда от допирането на върха на езика до
предната част на твърдото небце. Затова българските /р/ и /р’/ се определят
като препалатални,(преднонебни) или предноезични. В други
езици,например във френски, съответната фонема се учленява в района на
мекото небце и се определя като веларно или задноезично. В славянските
езици,също както и в парадигмата на консонантите, за сонантите е валидно
разграничаването по палаталност. По този признак българските сонанти
образуват следните фонемни двойки: /р/:/р’/, /л/:/л’/, /м/:/м’/, /н/:/н’/.
Наличието на значително количество тон при сонантите се дължи на
специфичния начин, по който въздушната струя се справя със създадената
преграда: преградата просто бива избягната по някакъв начин. Например
при /м/,/м’/ /н/,/н’/ въздушната струя, стигайки до съответната преграда,
навлиза в носовата кухина и затова тези фонеми звучат носово-те имат
признак назалност. Фонемите /л/ и /л’/ и подобните им фонеми в други езици
пък се учленяват чрез странично заобикаляне на преградата-въздушната
струя минава от двете й страни. Затова тези фонеми се наричат латерални,
т.е. странични. А спецификата на фонемите от типа на /р/ и /р’/ е
вибрирането на преградата, поради което те се определят като вибранти.
г/ Глайдове-(от анг.glide-„плъзгам се”) са най- малобройната група
фонеми. Те се учленяват като свръхкратки звукове, съдържащи повече шум и
по-малко тон, чрез бързото приплъзване на въздушната струя през стеснение
на гласовия проход в района на устните или на твърдото небце. На тези места
се изговарят съответно лабиалният глайд у кратко /у/ и палаталният й глайд и
кратко /й/,наричан още йота.
Особеност на глайдовете е, че те винаги са придружени от вокал, например
в комбинации като /ай/, /ой/ или /йа/, /йо/. Най-типичните за даден език,
редовно срещани в неговите думи и показващи единство в историческия си
развой комбинации от глайд и вокал се наричат дифтонги.

11. Морфема

Морфологичната подсистема обхваща съвкупността от морфеми и

изразяваните от тях значения. Морфемите /от гр. „morphe“ – форма/ са най-
малките значещи единици на езика. Те са двустранни същности – имат план
на изразяване, който осигурява тяхната материализация, и план на
съдържание, обхващащ значенията /лексикални или граматически/, на които
морфемите са носители. Морфемата е основната градивна единица на думата.
Тя е най-малкият езиков елемент, носител на значение, състои се от една или
повече фонеми, и в сравнение с фонемата изпълнява по- висока функция.
Нейната основна функция е да изразява, поне едно минимално значение, с
което да участва в изграждането на плана на съдържание на лексемите
(думите), като езикови единици от по-висш порядък. Например в думата
вазата коренът -ваз- съдържа три фонеми, граматическият показател -а- е
изграден от една фонема, а показателят -та – от две фонеми. В план на
съдържание морфемата може да носи в себе си минимално лексикално
значение /напр. коренът – „ваз“/ или пък граматическо значение /като
показателите – „а“ и „та“/, при това лексикалните значения са свързани с
предметната отнесеност на обозначаващите единици, докато граматическите
изразяват признаци или отношения, или на самите назовавани неща или на
самите езикови единици.
Морфемите са абстрактни (инвариантни) езикови единици, които имат свои
варианти, наричани АЛОМОРФИ. Всеки от аломорфите при актуалната си
употреба в речта се проявява в конкретни “екземпляри”, определяни като
МОРФИ. Най-голям брой аломорфи има при корена.
Пример: (ръка) рък-а (ръц-е) ръч-ен
12. Видове морфеми
Видовете морфеми се описват по различни критерии – например според
мястото на морфемите спрямо границите на думата, според значението, което
носят, според техния план на изразяване. По местоположение спрямо
границите на думата морфемите се делят на две големи категории:
вътрешнословни /намиращи се в думата/ и извънсловни /стоящи отделно
от думата/.
Вътрешнословни се наричат всички морфеми, които се разполагат в
границите на думата. Те изграждат основата на думата или показват нейните
граматически значения. Например корените, наставките и представките
изграждат основата на думата, а граматическите показатели разграничават
отделните й словоформи, напр. /„раз-по-ред-и-тел-к-а-та“, „пре-по-да-ва-м“,
„в-ним-а-тел-н-о“/. Най-важните морфеми в състава на думата са корените.
Те стоят в ядрото на думата /без тях думата не може да се образува/ и
изразяват най-важната част от нейното общо лексикално значение, напр.
/„чайник“, „прочитам“/ и др. Възможно е коренът да изрази цялостното
лексикално значение на думата. Това се наблюдава при най-основните думи,
напр. /„майка“, „баща“, „дете“/.
Извънсловни са всички морфеми, които стоят извън границите на думата.
Например извънсловни морфеми са показателите за бъдеще време /“ще“/,
граматически частици от типа на /“се“/ и /“ли“/. Всички останали
вътрешнословни морфеми, които не са корени, се наричат афикси /от лат.
„affixus“-прикрепен/. Афиксите са допълнителни морфеми, които се добавят
към корена на думата, за да изградят лексикалната й основа, или към
лексикалната основа на думата, за да изразят граматическите значения на
съответната словоформа.
В зависимост от това, какви значения изразяват, афиксите се делят на
лексикални и граматически.
Лексикалните афикси се прикрепят към корена, за да изградят заедно с
него основата на думата, в която се изразява цялото й лексикално значение,
напр. /чай+ник, за+пис/ и др. Поради това, че чрез добавянето на лексикален
афикс към корена се получава нова дума, афиксите с лексикално значение се
наричат още словообразувателни или деривационни /от лат. derivatio
„отклоняване“/.
Добавянето на граматически афикси към основата на думата води до
изграждане на отделни словоформи на същата дума, напр. /„чайник-ът,
чайник-а, чайниц-и; запис-и, запис-ът“/ и др. Поради способността си да
изменят думата граматически, като образуват съответна граматическа
словоформа, афиксите с граматическо значение се наричат
словоизменителни или още релационни афикси /от лат. „relatio“ –
отношение/, а също и флексии /от лат. „flexio“ – изменение/. Според
позицията си спрямо корена афиксите се делят на няколко подвида. Този
критерий е чисто формален и посочва единствено мястото на афикса, без да
взема предвид значението и/или функцията му.
Словообразувателната представка /префикс/ – стои пред корена или пред
друга представка и променя значението на думата /пре-, из-, по-, раз-, за-,
под-, от-/ и др.
Всички стоящи зад корена афикси се определят като постфикси /от лат.
post „след“/. Постфикси са например всички наставки /суфикси/ и повечето
граматически афикси флексии, напр. /“селото, говорителят, възпитателите“/ и
др.
Съединителната морфема интерфикс /от лат. „inter“ – между/ често при
сложните думи двата корена са съединени чрез помощна морфема, наричана
интерфикс напр. /-о-/ и /-е-/ /слъч-о-глед, вод-о-пад, дет-е-гледач, кон-е-
крадец/ и др.

13. Грамема и граматическа категория

 Към морфологичната подсистема наред с морфемите се отнасят също
грамемите – елементарните абстрактни граматически значения, както и
техните обединения – граматическите категории. С термина ГРАМЕМА се
обозначава минималното граматическо значение в качеството му на
абстрактна (инвариантна) езикова единица. Грамеми са например единствено
число, неопределеност, винителен падеж, свършен вид, първо лице, деятелен
залог, бъдеще време и т. н. Грамемите винаги са обединени в групи
(парадигми) с други грамеми от същия тип.

Обединенията от еднотипни грамеми се наричат ГРАМАТИЧЕСКИ

КАТЕГОРИИ. Граматическата категория представлява парадигма от минимум
две грамеми, обединени от общ парадигмен показател и същевременно ясно
противопоставени помежду си. Например граматическата категория вид на
глагола в славянските езици обединява в парадигмата си грамемите свършен
и несвършен вид; граматическата категория род на съществителното в
български, руски, гръцки, немски и други езици включва грамемите мъжки,
женски и среден род; граматическата категория лице на глагола включва
грамемите първо, второ и трето лице; категорията степен за сравнение на
прилагателните (и на наречията) обединява положителна, сравнителна и
превъзходна степен; категорията време на глагола в съвременния български
език е деветчленна и включва значенията сегашно време, бъдеще време,
бъдеще предварително, минало несвършено, минало свършено, минало
неопределено, минало предварително, бъдеще в миналото, бъдеще
предварително в миналото.

14. Лексема

ЛЕКСЕМАТА е двупланова, относително самостоятелна езикова единица,

която служи за назоваване на обекти от действителността и е градивна
единица на изречението.

Лексемата представлява абстрактна дума от речниковия състав на езика с

всички нейни граматически словоформи, преки и преносни значения,
произносителни и словообразувателни варианти. Лексемите не се използват
поотделно в комуникацията, а винаги като градивни елементи в състава на
конкретни изречения, но в изреченската конструкция имат относителна
позиционна свобода – за разлика от морфемите лексемите могат да сменят
мястото си в състава на изреченията. Освен това всяка лексема
самостоятелно, без помощта на други езикови единици назовава неща от
света.

В план на изразяване лексемата притежава определен фонемен състав,

получен от съвкупността на фонемите в изразния план на морфемите, които я
изграждат. Фонемният състав е организиран в общо акцентно единство от
характерното за всяка отделна лексема словно ударение, а при по-дълги
думи фонемната, респ. сричковата верига се организира от две ударения, срв.
кнùга, разговàрям, литератỳрнокритùчески, фрèнско-италиàнски.

В план на съдържание лексемата притежава както лексикално, така и

граматическо значение (граматически значения), срв. слънце, луна, море,
чета, разглеждам. Лексикалното значение се носи от лексикалната основа на
думата, а граматическите й значения се изразяват чрез граматически
показатели в нейните граници и/или извън тях, срв. слънцето, луната, чета,
чете се, щях да съм чел, ще съм чел; анг. the sun “слънцето”, the boys
“момчетата”; нем. der Mond “луната”, dieKinder “децата”. Повечето думи имат
по две или повече свързани помежду си, но все пак различни лексикални
значения – преки и преносни.

Всяка лексема има морфемен строеж. Изградена е от минимум две

морфеми (едната от които може да бъде и нулева), срв. дом, стол, книг-а, дет-
е. В морфемната структура на думата се обособяват лексикална основа и
граматически показатели, добавени към нея. Лексикалната основа обхваща
корена и всички други морфеми със словообразувателна функция и изразява
цялостното лексикално значение на лексемата. Лексикалната основа може да
бъде проста (книг-а), производна (книж-ар, книж-ар-ниц-а), или сложна
(книг-о-про-да-в-ниц-а).

Лексемата винаги спада към определен лексико-граматически клас

(част на речта) – тя е или съществително, или прилагателно, или глагол и т. н.

Лексемата изпълнява две основни функции – номинативна и

синтактична. Номинативната функция (от лат. nomen “име”), наричана още
називна или именуваща, се състои в способността и предназначението на
всяка отделна лексема да служи като наименование на уникален единичен
обект или на цял клас относително еднотипни неща. Като названия на
уникални обекти служат собствените имена, например Африка, Мисисипи,
Родопи, Токио, Стефан, Моканина. Другите (нарицателните) лексеми от езика
назовават цели класове еднотипни обекти (предмети, абстрактни същини,
признаци, процеси и т. н.), например континент, река, планина, град, радост,
идея, чета, мисля, зелен, бавно, ура и т. н. Синтактичната функция се състои
в способността на всяка лексема да се включва като градивен елемент в
състава на изречение и самостоятелно да изпълнява в него точно определена
синтактична роля (например на подлог, сказуемо, пряко допълнение и т. н.).

15. Лексикална основа

ЛЕКСИКАЛНА ОСНОВА на думата се нарича онази нейна част, която

остава постоянна (с непроменлив морфемен състав) във всички граматически
словоформи на думата. Лексикалната основа на практика се намира, като се
отстранят граматическите показатели (афикси с граматическо значение и/или
извънсловни граматически показатели). В зависимост от това, как са
изградени, лексикалните основи се делят на три вида – прости, производни
и сложни.

Проста или непроизводна се нарича лексикална основа, която е равна

на корена (т. е. освен корена в думата няма никаква друга морфема с
лексикално значение). В такъв случай необходимите за образуване на
отделните словоформи граматически показатели се добавят директно към
корена, срв. град-ът, къщ-а-та, сел-о-то. Основните (първични, непроизводни)
думи във всеки език, наричани още “коренови”, се характеризират с проста
лексикална основа, срв. дом, стол, бряг, дъб, кон, студ, хляб, чук, нож, маса,
гора, нива, майка, баща, дядо, дете, поле, лозе, море, дърво, цвете, бял, чер,
син, жълт, чета, пиша, ям и т. н.
 Производни се наричат лексикалните основи, които са
образувани от корен и добавени към него един, два или повече афикси с
лексикално значение. Речниковият състав на всеки език се обогатява главно
благодарение на “произвеждането” на нови лексикални основи чрез
използване на префикси, постфикси или комбинации от префикси и
постфикси със словообразувателна функция. Някои езици, като тюркските и
угро-финските, използват за целта само постфикси. Производни думи са
например пътник, престол, изгрев, подпис, преподавател, следовател,
преобразувам, разтърсвам, разобличавам и т. н.
 Третият тип основи са отново производни, но традиционно се
наричат сложни, тъй като се образуват чрез композиране на два или повече
корена в структурата на думата, към които могат да се добавят и лексикални
афикси. Лексеми със сложна лексикална основа са например мироглед,
слаботоков, свещенодействам, българско-гръцки, природонаучен и т. н.

16. Лексико-граматически класове думи (части на речта)

Първични лексикални парадигми са най-големите обединения от лексеми,

които в съвкупността си изчерпват целия речников състав на езика. Това са
лексико-граматическите класове (традиционно наричани части на речта) в
които без остатък се включват всички думи от езика.
Лексико-граматически клас се нарича парадигма от лексеми, които са
обединени от един абстрактен лексикален признак и от общи
граматически характеристики. Всяка лексема назовава по определен
начин обекти /предмети, действия, признаци и т.н./. Поради това тя има
задължителен набор от граматически категории и изпълнява специфични
синтактични роли в изреченията.
Абстрактният лексикален признак /категориален/ е свързан с
начина на назоваване на нещата от действителността. Всички думи от даден
клас /въпреки че имат различни лексикални значения/ интерпретират
назоваваните от тях обекти като същности от един и същ тип.
Общите граматически характеристики на думите от един и същ
лексико-граматически клас са от морфологично и синтактично естество.
Обикновено се описват между четири и шест основни класа думи:
съществителни, прилагателни, числителни, глаголи, наречия и междуметия.
Всеки от основните лексико-граматически класове може да се подразделя на
подкласове: съществителни – собствени и нарицателни, прилагателни –
качествени и относителни и др.
Лексико-граматическият клас на съществителните имена
обединява лексеми, които интерпретират съответните обекти от
действителността като предмети и имат сходни граматически характеристики.
Съществителните опредметяват назоваваните от тях предмети.
Предметност е лексикалния признак. Някои признаци са осмислени като
предмети, други като чувства и емоции /радост, скръб, мъка, изненада,
щастие и др./, отношения /зависимост, подчиненост и др./, абстрактни същини
/мода, опит, корупция и др./, процеси /бягане, писане и др./, признаци на
предмети /дължина, отдалеченост и др./.
В граматическо отношение съществителните имена във всеки език се
характеризират с точно определен набор от граматически категории и със
способността да изпълняват определени синтактични роли в изречението.
Синтактичните роли на съществителните в изречението са: подлог,
пряко допълнение, непряко допълнение, обстоятелствено пояснение и др.
В морфологично отношение – род/м.р., ж.р., ср.р./, число/ед.ч.,
мн.ч./, падеж/в руски, немски, турски езици и др./, определеност,
неопределеност/членуване/ и др. Видовете съществителни биват два вида,
собствени и нарицателни.
Съществителни собствени – обозначават единични уникални обекти.
Сред тях се разграничават топоними /названия на географски обекти –
Пирин, Варна, Берлин и др./, антропоними /названия на хора – Емилия,
Валентина и др./, зооними /названия на животни – Чочко и др./.
Съществителни нарицателни – обозначават еднотипни обекти,
напр. /къща, птица и др./.Следващо деление в класа на съществителните
имена се получава за сметка на противопоставянето между неместоименни и
местоименни съществителни. Специфика на местоименните съществителни в
лексикално отношение е, че те назовават съответните обекти като
принадлежащи към категорията „предметност“ и с оглед на общи признаци
като отношение към акта на общуване, познатост/непознатост,
включеност/невключеност и др.
Лексико- граматически клас на прилагателните – обединения на
думи с общ категориален признак „признак, качество, атрибут“ и общи
граматически категории. Прилагателните се делят на два подкласа:
Качествени – асоциират се с качествени признаци на обектите, напр.
/червен, бял, възпитан, невъзпитан и др./.
 Относителни – асоциират се с признак, който е кодирано отношение на
названия обект към друг обект от действителността, напр. /дървена маса,
метална дръжка и др./. В лексикално отношение между двата подкласа няма
съществено различие, но в граматическо значение има. Качествените
прилагателни, за разлика от относителните, притежават и категорията степен
за сравнение, напр. /от нем. gut – besser – am besten, viel – mehr – am
meisten, gerne – lieber – am liebsten, hoch – höher – am höchsten/ и др.
Характерни граматически категории за тях са: род, число,
определеност, падеж, степен за сравнение. Те също биват неместоименни и
местоименни, напр. /от нем. welche, solche/ и др. Всички прилагателни имат за
основна синтактична функция изпълнението на ролята на съгласувано
определение към някакво съществително. Типична е и синтактичната роля на
предикативно име /от нем. Dieses Haus ist modern. – Тази къща е модерна./.
Лексико-граматически клас на числителните имена – представят
обозначаваните от тях извънезикови същности като количествени признаци на
предмети. Изпълняват функцията на съгласувано /по число/ определение /от
нем. ein Mann, drei Männer/ или на предикативно име /къщата беше една,
мъжете станаха трима/. Те са също неместоименни и местоименни /от нем. so
viel, so sehr, einige, kein/ и др.
Лексико-граматически клас на глаголите: Глаголът изразява
граматичното значение действие. В понятието за глагол влиза отношението за
лицето, независимо какво е то. Той обединява единици с абстрактен
лексикален признак процесуалност и синтактична функция сказуемност
/предикативност/. Глаголите интерпретират назоваваните от тях същности
като процеси, протичащи във времето. Всеки глагол може сам или с помощта
на формален подлог да образува изречение, напр. /от нем. Er weiß., Es
regnet., Ich arbeite./ и др. Граматически категории на глаголите са: време,
наклонение, залог, лице, число вид /в славянските езици/ и др.
Лексико-граматически клас на наречията: Лексикален показател –
признак на процес /идвам утре, бягам бързо, пиша нечетливо/ или признак
на друг признак /идвам чак утре, пиша много бързо/. Специфична за
наречията е функцията обстоятелствено пояснение. В семантично
отношение се делят на: наречия за време /от нем. morgen, danach, früh, später
и др./, за място и посока /от нем. rechts, draussen, oben, links и др./, за
начин /от нем. fleißig, irgendwie, fahrlässig и др./.
Видове наречия: първични – напр./от нем. jetzt, hier, dort, da, gestern,
danach/ и др.; произведени от основите на лексеми от други класове: от
глаголи /от нем. im Laufschritt, durchlaufen/, от съществителни /кръгом,
вкъщи/, от прилагателни /високо, вляво, надясно, страшно, вероятно,
любопитно/ и др. неместоименни – напр. /от нем. früh, spät, links/ и др.
местоименни – напр./от нем. jetzt-damals, hier-dort, so-sonst, irgendwo-
nirgendwo/ и др. Местоименните наречия не се степенуват.
Лексико-граматически клас на междуметията: Междуметията са
части на речта, които изразяват чувства или волеизявления /искане, заповед/,
или наподобяват /звукоподражават/ природни и животински, както и резултат
от производствена дейност звуци, шумове и гласове. Видове междуметия:
звукоподражателни, напр. /мяу, пляс, тик-так/; емоционални, напр. /ох, ах,
олеле, ура/; с характер на волева подбуда, напр. /ей, ало, стоп, дий/;
получени от глаголни основи, напр. /беж – беж, скок – подскок/ и др.
Междуметията са единствения клас думи, които не притежават граматическа
категория и поради това са граматически неизменяеми думи. В изречението
обичайната им функция е сказуемната.
17. Паратаксис
Между думите в състава на словосъчетанието и между простите изречения
в състава на сложното изречение съществуват два типа синтагматични
отношения, наричани синтактични връзки – паратаксис (съчинителна връзка)
и хипотаксис (подчинителна връзка). Чрез тях съответните елементи се
организират в синтактичната конструкция на словосъчетанието или на
изречението.

ПАРАТАКСИС (от гр. parataxis “нареждане”) или още съчинителна

връзка се нарича такъв тип свързване, при който елементите на
конструкцията са равнопоставени и просто се нареждат един до друг. В такъв
случай в конструкцията няма главен и подчинен елемент. Елементите на
конструкцията съществуват паралелно един с друг, поради което този тип
връзка се нарича още координация (от лат. coordinatio “съответствие, взаимна
съгласуваност”).

18. Хипотаксис
ХИПОТАКСИС (от гр. hypotaxis “подчиняване”) или подчинителна
връзка е налице в случаите, когато конструкцията на словосъчетанието или на
изречението включва неравнопоставени елементи, един от които е главен, а
другият е в подчинено положение. За назоваването на тази връзка се
използва и терминът субординация (от лат. subordinatio – “подчинение”).

19. Същност и основни признаци на езиковия текст

ЕЗИКОВ ТЕКСТ се нарича всяко построение от езикови единици, което

има цялостен характер, съществува автономно и в конкретна ситуация
изпълнява самостоятелна и пълноценна комуникативна функция. Долната
граница на текста е едно просто изречение, тъй като текстът има
комуникативно предназначение, а най-малката езикова структура, способна
да участва със собствен принос в комуникацията, е простото изречение.

Всеки един текст, освен че представя даден тип дискурс и в зависимост

от това се характеризира със съответен лексикален и граматически облик,
винаги се изгражда по типовия композиционен план на даден жанр –
например писмо, басня, епиграма, молба, новела, поема, протокол, интервю,
статия, телефонен разговор, дискусия, беседа, лекция, научен доклад,
резюме, метеорологична прогноза, хороскоп и т. н. В зависимост от жанровата
си принадлежност текстът се характеризира с различно вътрешно членение,
например увод – изложение –заключение при научните публикации или при
ученическите литературни съчинения, експозиция – корпус – морал (поука)
при басните, лийд (въведение) –корпус – факултативно заключение при
новинарските съобщения, факултативно заглавие – корпус – слоган (девиз)
при печатната реклама и т. н.

Сред ОСНОВНИТЕ ПРИЗНАЦИ на езиковия текст задължително трябва да

се споменат следните: автономност, линейност, свързаност, граматичност,
цялостност и завършеност.

а/ Автономност на текста се нарича неговото самостоятелно

съществуване, отделеността му от останалите неща около него. Например
някои текстове се поставят върху отделни табели или се публикуват в отделни
книги (романи, повести, научни монографии и др.).

б/ Признакът линейност е специфична характеристика на езиковия

текст. Неговите елементи винаги се подреждат и се възприемат един след друг
в непрекъсната еднопосочна последователност, Линейността на езиковия
текст е производна от линейността на отделните елементарни езикови знаци
(морфемите) и тяхното подреждане в непрекъсната линия в състава на
лексемите, които на свой ред се включват в синтагматични отношения в
състава на словосъчетанията и изреченията, а изреченията влизат в
синтагматични връзки помежду си, за да изградят текста.

в/ Признакът свързаност на отделните текстови съставки както

помежду им, така и със съответната тема, развивана в дадения текст или
текстов фрагмент.

г/ Под граматичност или още граматическа добреоформеност на текста

се има предвид построеността на текста при спазване на правилата на
текстовата граматика.

д/ Цялостност се нарича построеността на езиковия текст по някакъв

единен типов план в съответствие с изискванията на даден жанр. Например
текстът на писмената молба до определена институция е цялостен, ако са
попълнени всички композиционни позиции, характерни за жанра: адрес и
наименование на институцията, жанров определител Молба, наименование на
адресанта, изложение на молбата, формула за уважение на адресата, подпис
на адресанта, дата и място на подаване на молбата. По подобен начин текстът
на баснята е цялостен, ако в нея се съдържат трите необходими
композиционни части – експозиция, корпус и морал (поука). Съответно
текстът на телефонния разговор е цялостен, ако започва с формули за
проверка на канала за връзка (Ало, Обажда се Х., Търся У.), съдържа
монологично или диалогично изложение и завършва с общоприета формула за
приключване на разговора (Дочуване).

е/ Признакът завършеност обикновено е в паралел с признака

цялостност, но се отнася не до композиционната структура на текста, а до
неговата смислова изчерпателност, до оптималното разкриване на съответната
тема. В добре организираните текстове са налице едновременно и двата
признака – текстът е цялостно построен и тематично изчерпателен.

20. Индоевропейско езиково семейство

Под езиково семейство (рус. семья язиков, фр. famille de langues, нем.
Sprachfamilie, англ. family of languages) се разбира съвкупност от езици (живи
и мъртви), произлезли от един и същ праезик, който се е говорел на
определена територия.
В пределите на индоевропейското езиково семейство такива групи са:
славянската, балтийската, германската, келтската, италийската, романската,
иранската, индийската група.
Езикът, на които хората говорят е един от най-важните признаци за етническа
принадлежност. На основата на различните езици е създадена т.н.
лингвистична (езикова) класификация на народите в света. Тя се основава на
различията в речниковия фонд и граматическите правила на отделните
езици. Въз основа на тази класификация народите в света се поделят на
езикови семейства, езикови групи и подгрупи.
По настоящем в света съществуват 15 големи езикови семейства. Те от своя
страна се поделят на различни по численост, езикови групи и подгрупи.
Езиковите семйства могат да бъдат разглеждани и по териториален признак,
т.е. по континенти и региони.
В континента Европа са представени няколко големи езикови семейства. Най-
голяма разпространение от тях има т.н. индо-европейско езиково семейство.
То се поделя на отделни езикови групи(германска, романска, славянска,
келтска и балтийска) като самойстоятелни групи се разглеждат и езиците
гръцки, арменски и албански, тъй като те нямат свои езикови аналози.

Индоевропейско езиково семейство

1. Славянска група: а) източна подгрупа - руски, украински,
белоруски; б) западна подгрупа - полски, кашубски (?), чешки, словашки,
горнолужишки, долнолужишки, полабски (+), словински (+); в) южна
подгрупа – старобългарски език, български, сръбски, македонски, хърватски,
босненски език, словенски .
2. Балтийска група: литовски, латвийски (латишки, летонски),
старопруски (+).
3. Германска група: а) източна подгрупа (+) готски, вандалски,
бургундски; б) западна подгрупа - немски, английски, нидерландски
(холандски), фламандски, африкаанс, фризийски, идиш (?); в) северна
(скандинавска) подгрупа - датски, шведски, норвежки, исландски, феройски
(фарьорски).
4. Келтска група: а) галска подгрупа (+); б) гаелска подгрупа -
ирландски, шотландски, манкс/мански (+); в) бритска (бритонска) подгрупа -
бретонски, уелски, корнийски/корнуълски(+).
5. Италийска група: (+)-умбрийски, оскийски, латински.
6. Романска (неолатинска) група (продължение на народнолатинския):
а) гало-романска подгрупа - френски, провансалски (окситански),
франкопровансалски (?), гасконски (?), каталански; б) иберо-романска
подгрупа - испански, португалски, галисийски (?); в) итало-романска
подгрупа- италиански, сардински/сардски (?), реторомански (ладински); г)
балкано-романска подгрупа - далматински (+), румънски,
истророманс-ки/истрорумънски (?), мегленорумънски/мегленитски (?),
арумънски (?)
Към романската група се отнася и еврейско-испанският (judeo-espafiol,
judeo-espagnol - ладино), който представлява старинен испански диалект,
интерферирал с други (напр. балкански) езици.

7. Гръцка група: старогръцки (+), средногръцки или византийски (+),

новогръцки.
8. Арменски език
9. Албански език
10. Индийска (индоарийска) група: староиндийски (+) - ведически,
санскрит; средноиндийски (+) - пракрит, пали; новоиндийски - хиндустани
(хинди, урду), бенгали, пан-джаби (пенджаби), раджастани, гуджарати,
асами, маратхи, не-пали, бихари, ория, кашмири, сингалски, цигански и др.
11. Иранска група: староирански (+) - староперсийски, авестииски;
средноирански (+) - средноперсийски (пехлеви, пахлави), согдийски,
хорезмийски (хоразмийски), скитски (сакски); новоирански - (ново)персийски
(дари, фарси), афгански (па-що, пущу. пащу), белуджски (балучи).
таджикски, осетински, кюрдски (курдски), памирски езици и др.
12. Други (отмрели) индоевропейски езици: хетски, лувийски,
палайски, лидийски, ликийски, тохарски А и Б, пеласгийски, тракийски,
дакийски, фригийски и др.

Библиография
Бояджиев Ж., Увод в езикознанието. Пловдив, 1995
Добрева Е., Увод в езикознанието. Шумен, 2004; Добрева Е. Увод в общото
езикознание. Велико Търново: ФАБЕР, 2009
https://ibl.bas.bg/