ЛЕКЦИИ ПО ЕЗИКОЗНАНИЕ

Мирослав Михайлов
Предмет, задачи и основни проблеми на науката за езика

Лингвистиката (езикознанието) е наука, изучаваща езиците, които се говорят по света, или

някога са се говорили. По принцип тя изучава тези езици, за които могат да бъдат получени
някакви сведения. По света се говорят около 4000 езика, точният брой не може да бъде
определен, тъй като не за всички езици има достатъчно сведения. Като пример можем да
посочим езиците, разпространени в джунглите на Южна Америка. Но друга по-съществена
причина е фактът, че и когато притежаваме точна информация за дадени езици, не можем да
преценим дали 2 групи от хора говорят на различни езици, или на различни диалекти на даден
език. Например според някои автори молдовският и румънският са два отделни езика,а според
други молдовският е диалект на румънския. Често влияят извън езикови фактори. Аналогичен
пример може да се посочи с холандски и фламандски език. Всеки език определя дадена
езикова общност, представляваща група от хора ,които във взаимните си контакти един с друг
използват един език. В повечето случаи границата на езиковата общност излиза извън
границата на държавата .Същото може да се каже за българското езиково население.
Компактно езиково население има в Македония, областта Банат в Румъния, западните
покрайнини на Сърбия, Украйна, Молдова. Ако два или повече езика са се развили от 1 общ
праезик, те се определят като близкородствени и с оглед на това се разпределят в езикови
семейства. В рамките му се обособяват езикови групи, а те се разпределят в подгрупи.
Например: праезикът за славянските езици е праславянски. Българският език принадлежи към
подгрупата на Южнославянските езици, групата на славянските езици от индоевропейското
езиково семейство. Праезикът на индоевропейските езици е праиндоевропейският, а на
славянските – праславянски. Славянските езици се разделят на 3 подгрупи:

1. Източнославянски езици- тук спадат руски(най-разпространеният, 250 млн), украински (50

млн), беларуски (8 млн)

2. Западнославянски езици-полски (60 млн), чешки (10 млн), словашки (5 млн), лужишки

3. Южнославянски езици- български,сърбохарватски (15 млн), словенски (2 млн)

Езиците непрекъснато се променят – тяхното произношение, речников състав, граматичен

строй. В резултат на тези промени най-старите писмени паметници на даден език са
неразбираеми за съвременните носители на езика. Праезикът за романските езици е
латинският. Към неговата група спадат френски, испански, португалски, италиански,
каталонски, румънски, провансалски, галицийски. Характерно за групата на романските езици е
това, че във вид на писмени паметници е запазена историята на всеки език поотделно, а
заедно с това има и голям брой текстове на общия праезик –латинският. Това ,което е
характерно за романските езици, се среща много рядко. Например при новоиндийските езици
(хинди, урду, бенгали, пенджали, непали) също има запазени голям брой текстове на техния
праезик – санскрит. Циганският език е новоиндийски. Освен тези групи, групата на германските
езици се разделя на 3 подгрупи: източногермански (отмрели езици), западногермански
(английски, немски, холандски), северногермански (шведски, датски, норвежки, исландски).
Езиците имат големи различия помежду си, но съставляват един клас от явление.
1. Езиците са обединени от факта, че всеки език е достояние на някакъв колектив. Не е
възможно да съществува човешки колектив, без да има езици, членовете на които да общуват
помежду си, както не може да съществува език, ако няма колектив, който да го използва в
своето общуване, защото умре ли последният носител на даден език, с него умира и езикът.

2. Всеки език, независимо от факта дали по силата на исторически обстоятелства има свое
писмо или не, е изключително по своето съвършенство средство на човешкото общество. С
езика се формира мисълта и се предава на други хора.

3. Във всеки език се използват звукове, произнасяни от говорещия към слушащия.

4. Всеки език е членоразделен. Нормалното изказване на всеки език може да се разчлени на

съставните елементи, които се повтарят в други комбинации в състава на други изказвания. Във
всеки език е на лице определена съвкупност от повтарящи се елементи и система от правила –
тези елементи се обединяват в изказване, завършена мисъл, изречение. Изречението се
разчленява на съставящите го думи( лексеми), а лексемите са съставени от морфеми (наставки,
корени, представки, окончания). Морфемите се разчленяват на съставящите ги фонеми (
звукове на езика). Основно предназначение на фонемите е да изграждат материалната
обвивка на значещите езикови единици –морфемите и думите. Езикознанието като научна
дисциплина се дели на частно и общо. Частното езикознание изучава езиковите явления и
факти в отделен език или група близкородствени езици. Частното се дели на синхронно и
диахронно. Синхронното изучава езика, неговата система и структура на определен етап от
развоя му, най-често съвременния етап. Диахронно - проследява проблемите, настъпили в
езика през един по-продължителен период от време – няколко века. Общото езикознание
разглежда особеностите на човешкия език. Проблемите, с които се занимава то, са: произход
на езика, същност и природа на езика, установява се към кои явления принадлежи езикът -
обществени, биологични, психични. То е връзка между езика и обществото и как развитието на
човешкия колектив се отразява на развитието на езика. Общото езикознание разглежда езика
като знакова система. Изучава елементи и правила, по силата на които езиковите единици се
свързват. Елементите, от които се изгражда езиковата система, са: изречение, словосъчетание,
лексема, морфема, фонема. Общото езикознание изучава и въпроса за възникването,
развитието, разпространението и функционирането на различните езикови системи, които се
използват при предаването на звучащата реч в писмен вид. Занимава се с класификация на
езиците, именно въз основа на какви признаци езиците могат да се обединяват в тези езикови
семейства, типове. В рамките на общото езикознание се обособява типологично езикознание –
осъществява съпоставянето не само между родствените езици, но и неродствените. Това
съпоставяне има за цел да се разкрият общите закономерности на езика. Именно то обособява
така наречените езикови универсалии - такива явления и факти, които са присъщи за
всички езици по света, познати на лингвистиката. Като абсолютни универсалии можем да
посочим следните твърдения:

- на всички езици хората говорят с изречения

- във всеки език има гласни и съгласни

- във всеки език има собствени и нарицателни имена

Същност, природа и функции на езика

Същността на езика може да се разкрие въз основа на неговото предназначение и функция

които изпълнява в човешкото общество. Чрез езика се разменя информация, задават се
въпроси, изразяват се твърдения. Общият характер определя същността му, от което
следва изпълняваните от езика функции. Тези функции могат да бъдат изпълнявани
благодарение на неговата семиотичност. Езикът е социално обществено явление. Човешкият
език възниква и се развива само в колектива и само под влияние на речта на колектива.
Социалният характер на същността на производствена и познавателна дейност на човек
предполага общуването на индивида. Основно общуване между мислите е с помощта на
езикови знаци – речево общуване. Като обществено явление езикът се появява с появата на
човешкото общество. Той е изначален, съществува докато съществува обществото. Езикът и
обществото са неделими през цялата история на човечеството. Като най-важно и
основно средство за общуване, езикът е неделим от различните прояви на обществения живот.
Езикът е единственото, универсално средство за изразяване на различни форми на общуване.
Той е най-малката степен в сравнение с други обществени явления и се влияе от промените на
един обществен политически строй с друг. Променят се правни норми, изкуство, наука, а
езикът остава непроменен. Езикът има надкласов характер, но той не е надсоциален, защото
диференциацията, която се наблюдава в социалната структура на обществото, предопределя
диференциация на речевата практика на творците и това намира отражение в езика. Различна
е значимостта на отделните социални варианти на езика. Вариантите на реализация на
езиковата структура, които са приети в дадена социална група, представляват нейната езикова
норма. Общонародният език представлява съвкупност от всички съществуващи норми. В
общонародния език влизат: книжовният, териториалните и социалните диалекти. По
отношение на общонародния език отделните норми са форма на съществуване на езика и по
принцип те са разбираеми в пределите на езиковата общност. Изключение правят само
тайните езици. Взаимоотношенията между отделните форми на съществуването на езика могат
да бъдат различни в отделните езици, а също така и през различните периоди от историята на
даден език.

Книжовният език се създава на базата на определен диалект или други близки диалекти, в
резултат на тяхната интеграция; заема централно място сред останалите форми на
съществуване и функциониране на езика. Предназначението на книжовния език е да обедини
членовете на даденото общество. Едно условие за съществуването на нацията е наличието на
книжовен език. Той представлява обработената и образцова форма на езика на един или друг
народ. Книжовният език е традиционен и не се поддава на влияние от страна на
териториалните или социални диалекти. Той е задължителен за всички членове на езиковия
колектив. Използва се в средствата за масово осведомяване: радио, телевизия, преса.
Книжовният език се характеризира с наличието на писмена форма. На него се пише
художествената литература. Книжовната норма се преподава в училище, в рамките на
книжовния език се оформят различните стилове, защото се използва във всички сфери на
обществото. Териториалният диалект обхваща цялото население на определен район.
Характеризира се със своеобразна лексика, фонетика, граматика. Отличава се от книжовния
език на всички езикови равнища. Социалната диференциация се свежда до наличие на
социални варианти на езика най-вече в областта на лексиката (речниковия състав). Социалните
варианти са характерни за отделните социални групи от населението. Различават се
професионални езици и жаргони. Професионалните езици представляват специфични
лексикални системи, употребявани от тези, които упражняват дадена професия. Те се
използват за назоваването на: машини, детайли, продукти.
Жаргоните (аргон/сленг) са свързани помежду си със съвместно прекарване на времето.
Докато професионалната лексикална система е предизвикана от производствена
необходимост, то жаргонната лексика повтаря това, което е назовано в книжовния език. В
жаргоните се използват думи от книжовната лексика, но с друго значение. При тях се
наблюдава богата синонимика.
Функции на езика

Същността на езика се разкрива въз основа на неговите функции в човешкия колектив. С езика
може да се каже всичко. Като основни ункции на езика се посочват комуникативната функция и
мислооформящата. Тези функции езикът изпълнява в обществото. Езикът изпълнява знакова
система и е най-строго организираната сложна система. Комуникативната функция на езика
служи като основно средство за общуване. Хората могат да използват и други средства за
обмен на информация, но от всички тях езикът е най-важен. Няма човешко общество, в което
да се предпочита друго средство за комуникация пред езика. Общуването се осъществява с
различни цели: съобщаване на събеседника, слушателя, адресата на нова за него информация;
подтикване на слушащия към извършване на определена дейност. Изискване от слушащия да
получи информация. Комуникативната функция може да се реализира в устна или писмена реч.
Всеки човек усвоява езика на тази общност, в която е роден. Всеки мисли на езика, на който
активно общува във всекидневието си.

Мислообразуваща функция

Чрез нея се съобщават мисли, с помощта на езикови средства чрез писмена или устна
употреба. Мисленето се извършва в езикова форма. При човека има два типа мислене:
сетивното и рационалното. Сетивното мислене, (наричано още нагледно-образно) е присъщо и
за животните. То протича във вид на образи, усещания, възприятия, представи, възприемани
по сетивен път чрез слуховите, зрителните, вкусовите или обонятелните органи. Мисленето се
осъществява на равнището на една сигнална система. Втората сигнална система протича с
рационалното мислене – осъществява се чрез понятия и категории, които са свързани със
съответните знаци/думи и изрази езиково (словесно, вербално, речево). Говори се за
мисловната функция на езика. Човек формулира своите мисли чрез средствата на езика, на
който говори. В този случай това е родният език, а може да бъде и допълнително овладян език.
Мисловната функция на езика винаги съпътства комуникативната, дори я предхожда, тъй като
всичко, което е казано или написано за него преди това, е написано. Мисловната функция
може да се реализира независимо от комуникативната в условията на вътрешната реч - когато
човек мисли за себе си. Бива два типа: съкратена, редуцирана и съвпадаща с външната реч, и е
необходимо само да бъде озвучена.
Други функции на езика са: емотивна, поетична, фатическа, метаезикова.

Емотивна –

проявява се, когато в процеса на общуване не се предава съществена информация, а чувства,

емоции, неговото вътрешно състояние. Целта й е върху адресата да се повлияе емоционално, у
него да бъдат предизвикани същите емоции, които изпраща говорителят . Изразява се с
помощта на интонацията, специални думи, изрази, ударението.

Поетична (естетическа) –

Проявява се, когато езикът се използва за постигане на естетическо въздействие върху

адресата. Постига се чрез специален подбор на думи, изрази, конструкции, чрез прилагането
на граматични правила, чрез употребата на различни стилистични фигури, посредством
особеното съчетаване и подреждане на езиковите елементи на определени схеми.
Естетическото отношение към езика означава, че речта може да се възприема като естетически
обект. Най-забележима е естествената функция в художествени текстове и преди всичко в
поезията.

Фатическа (асоциативна функция на контакта) –

Когато не се предава информация, не се въздейства емоционално, а се осъществява разговор с

цел да се преодолеят бариерите, некомуникативността, и да се подготви провеждането и
осъществяването на съдържателен разговор. Използват се стандартни фрази. Те са
повърхностни. Проявява се, когато се използват езикови средства от речевия етикет.

Метаезикова –

проявява се, когато говорещото лице желае да направи своето изказване по-разбираемо,
достъпно за слушащия. Наблюдава се и в устната и в писмената реч. Прилага се и при
съставянето на тълковните речници.

Език. Език и реч

Езикът е стихийно възникнала в човешкото общество и развиваща се система от членоразделни

езикови знаци, което служи за целите на комуникацията и която е в състояние да изрази цялата
съвкупност от знания и представи на човека за света. Признакът стихийност на възникване и
развитие, както и безкрайните възможности за приложение, отличават човешкия език от
изкуствените езици и от различните системи за сигнализация, създадени на базата на езика.
Отвлечените понятия и съжденията отличават човешкия език от езика на животните, който
представлява съвкупност от сигнали, предаващи реакциите на животните. Човешкият език е и
членоразделен. Езикът е едновременно условие за развитието и продукт на човешката култура.
Звуковата материя представлява основна и първична форма за изразяване на мисълта. Същите
видове писмо само предават звуковата реч в зрително възприеманата форма. Изключение
прави йероглифното писмо, защото с него се подават понятия. Различните видове писмо са
вторична форма на изразяването. Звуковата форма притежава признака линейност (езиковите
единици не могат да се използват едновременно, а се разгръщат и разполагат една след друга
във времето и пространството). В човешкия език съществува система от значещи езикови
единици - морфемите и думите. При тях има план за изразяване и съдържание. Връзката
между материалната обвивка и значението й е произволна, т.е. дадена материална обвивка не
изисква съответно значение. В езика се срещат думи с близко значение (синоними),
противоположно значение (антоними), подобни по звуков състав (пароними) или с еднакъв
звуков състав, но различни по значение (омоними). В лингвистиката се различават две форми
на съществуване на езика, съответстващи на противопоставянето на езика и речта. Езиковата
система се реализира чрез речта. Речевата дейност представлява форма на социална активност
на човека. Ако не се съотнася с определена комуникативна цел, изречението, предаващо
извършена мисъл, не може да бъде факт на речта. Съобщаване на информация, подтикване на
слушателя към определено действие, изискване да се получи определена информация.
Изключителен принос в изучаването на проблема за езика и речта има швейцарският езиковед
Фердинанд дьо Сосюр („Курс по обща лингвистика”). Ян Бодуен де Куртене е основоположник
на казанската лингвистична школа

Според Сосюр, езикът е социално явление, той трябва да се изучава независимо от индивида,
докато речта е свързана с конкретния индивид. Речта е индивидуален акт, при който се
различават комбинации, чрез които говорещото лице използва езиковата система за
изразяването на своите мисли. Речта е винаги индивидуална. Под реч се разбира не само
устната, но и писмената. Речевият акт представлява двустранен процес, който обхваща устното
общуване, говоренето и слуховото възприемане. При писменото общуване речевият акт
обхваща писането и четенето, като участниците могат да бъдат отдалечени във времето и
пространството. Речта представлява конкретно говорене, реализиращо се в звукова или
писмена форма. Тя е процесът на говорене и неговия резултат. Речта е реализация на
системата на езика. Езикът се разкрива само в речта и само благодарение на речта изпълнява
своето комуникативно значение. Речта е материална, тя има линеен характер и в нея думите са
разположени последователно. Речта е динамична, а езикът е статично явление. Речта е
безкрайна, тя е вариантна, докато езикът е инвариантен, той е представен като постоянно
цяло. Езикът на един колектив представлява система от елементи, които са единици от
различни равнища - система от правила за функционирането на тези единици. Речта има
индивидуален характер, винаги се осъществява от определено лице, което чрез нея предава
своите мисли и чувства.

Семиотика. Видове знаци и знакови системи

Семиотиката е научна дисциплина, която анализира същността и природата на знака, техните

свойства, разглежда и класифицира различните видове знаци. Тя изследва отношенията между
знаците и създава обща теория на знаковите системи. Неин основоположник е Чарлс Пиърс
(той пръв изследва същността, свойствата и отношенията между знаците. Дава им
класификация въз основа на тяхното сходство.) Като обект на изучаване от семиотиката Пиърс
определя знаковите системи, които се използват в човешките колективи.
Със знаците се срещаме в случаите, когато вместо действие, предмет, се използва материален
факт. Човек възприема не само непосредствено, но в значителна степен с помощта на знаците.
Те играят важна роля в живота на хората и в техните взаимоотношения. С помощта на знаците
се преодоляват ограниченията на пространството и времето. Посредством тях човек трупа,
дава и получава информация за околната действителност. Знакът е материално идеална
същност, с помощта на която се получава нещо ново. Той е носител на определена
информация. Всеки знак е свързан с човешка дейност, място, сфера на действие. Един или друг
знак предава информация с други знаци. Единични знаци не се срещат, те са елементи на една
или друга знакова система, а тяхната значимост се определя от свойствата на цялата система и
от значението на други знаци от системата. Знаците, които се свързват с еднакви функции или
предназначения, образуват еднородни групи и се обединяват в знакова система (знаци,
образуващи единство, въз основа на вътрешните отношения между тях и използването им в
определена сфера на човешката дейност). Повече знакови системи = по-висока степен на
неговото социално развитие. В семиотиката се обособяват два типа знаци:
- Естествени (признаци, симптоми) - те са част от предмета или явлението, което хората
възприемат и изучават. Пр.: Снегът е признак на зимата. Димът е признак на огъня.
Ние се интересуваме от условни/истински знаци, предназначени за формиране, съхраняване и
предаване на информация. Те заместват, представят предмети и явления, но не са част от тях.
Тъй като служат за целите на общуването, се определят и като комуникативни и
информативни.Сред условните знаци са :
- сигнали – използват се за предаването на информация на разстояние (сигнал е светофарът,
училищният звънец). Характерно за тях е, че информацията, която носят те, се определя от
ситуацията и се свързва с определено място и време.

- символи – нагледно, образно мотивирано и информацията, която носят, не се определя от

ситуацията. За предаване на информация се използва определена символика, символите
запазват структурно сходство с означените предмети или явления, посредством отделни
елементи те предават цялостния образ на означаемото. Пр.: Гербове, медали; всяка област на
знанието има свой символ.
За истински знаци се смятат знаковите единици , при които между това, което означават, и
знака липсва каквото и да е сходство (езикови знаци). Всичко възприемано от сетивните органи
на човека, материално явление, може да бъде знак. Знакът трябва да означава нещо, трябва да
изразява някакво понятие. Той е двустранна единица (има план на изразяване и съдържание).
Знакът притежава признака комуникативност , защото носи информация и служи за общуване.
Знакът се използва в обществото и затова се определя като социален. Знаците изразяват
обобщено нещата. Що се отнася до външната страна на знаците, отбелязваме материалност
(да се възприема от сетивните органи, акустична , оптична), линейност (разполагат се в линия
във времето и пространството, не е възможно да бъдат произнесени едновременно),
възпроизводимост (не се създават в процеса на общуване, те са готови и само се използват).
Своеобразието на езика като знакова система се свежда до:
1. Останалите знакови системи са предназначени за предаването на ограничена информация, а
езикът е всеобхватно средство за информация, за оформянето на мисълта и разкриването на
емоционално-психическите отношения.
2.Кръгът на употреба на другите знакови системи е ограничен. Езикът обслужва обществото
във всички сфери на дейност.
3.Останалите знакови системи са възникнали в резултат на еднократно уговаряне, а езикът се е
създавал и развивал постепенно.
Лингвосемиотика - Сосюр определя езика като система от знаци и разкрива свойствата на
езиковия знак. Според него, езиковия знак притежава две свойства, които са от първостепенно
значение:

1. Произволност - връзката, която обединява материалната обвивка на знака и значението, е

произволна.

2. Линейният характер на означаващото (на материалната обвивка) - което се възприема

слухово, се разгръща във времето и се характеризира със заети от времето признаци. То
притежава пространственост и има едно измерение - линията. Всички знаци, употребени в
състава на други по-сложни знаци, се разполагат в линейна последователност.
Езиковите знаци се обособяват в три равнища:
1.изречение - суперзнаково равнище
2.словосъчетание, лексема, дума, морфема - знаково равнище
3.сричка, фонема – субзнаково равнище

Системен характер на езика

За първи път в езикознанието за система и структура говорят представителите на пражкия

лингвистичен кръжок. С термина система се определя вътрешноорганизирана съвкупност от
взаимосвързани и определящи се елементи. Структурата представлява схемата на
взаимоотношенията между елементите в системата - цялостен обект, състоящ се от елементи,
които се намират във взаимни отношения. Системата е дискретна, тъй като в нея се отделят
елементите. Системите могат да бъдат относително прости - изградени от относително
еднородни и непосредствено взаимодействащи елементи. Сложните системи се групират в
подсистеми, връзките между които могат да бъдат преки и косвени. Отделят се два основни
вида системи:
Материални - онези, които са изградени от материални елементи, намиращи се в определени
взаимоотношения. Те са безкрайно разнообразни по своите свойства и особености, тъй като са
разнообразни и елементите, от които се състоят. Материалните системи се делят на първични
и вторични.
- първични – изградени са от материални елементи, които са значещи сами за себе си. Те
представят в системата себе си и своите свойства. Възникват или независимо от дейността на
хората, или благодарение на човешката дейност. Делят се на естествени и изкуствени.
- вторични - изградени са от материални елементи, значещи за системата не толкова по силата
на своите свойства, колкото по силата на приписаните им свойства. Възникват от дейността на
хората като средство за запазване на информация. Те се използват като средство за предаване
на тези идеи и за общуване. Наричат се още знакови (семиотични) и към тях принадлежи
човешкия език. Езикът е вторична материална система.

Идеалните системи - изградени са от елементи, представляващи понятия, идеи, които се

свързани с определени взаимоотношения. Те възникват от дейността на хората, от мисловната
дейност. Породени са от най-сложната първична материална система на човешкия мозък.
Изразители на елементите на идеалните системи са елементите на вторичните системи. Те
предават приписаните им свойства. Пр.: физичните качества на звука „в” не определят това, че
в системата на българския език се използва като предлог (влизам В стаята) или като представка
(Вливам).
Елементите на вторичните материални системи означават нещо, което се намира извън тях.
Това е причината да бъдат определяни като семиотични. Функциите на вторичните материални
системи са:
1. служат за изразяване на идея.При значещите езикови единици (морфеми, думи)
материалната обвивка се свързва с определено значение, независимо дали тя е изградена от
една или няколко фонеми.
2. те разграничават елементите на идеалните системи. Звуковете на езика се използват за
образуването на физическото разнообразие от езикови елементи. А различията между
елементите се използват за различаването на изобразяваните с тези елементи идеи. Езикът
като сложна вторична материална система притежава няколко равнища и в тях се обединяват
единиците с еднаква сложност. Те са относително еднородни и не се намират помежду си в
йерархично отношение, но влизат в такива отношения с единиците от други равнища.
- Йерархичност – характеризира отношенията между единиците с различна сложност (по-малко
сложни единици влизат в по-сложни като техни съставни части).
Пр.: Фонемите се разполагат линия в състава на морфемите, морфемите - в думите, думите - в
изречението.

Елементите на системата притежават следните свойства:

Системообразуващи - елементите ги притежават, независимо от тяхното участие в системата.
За езиковите единици системообразуващи са свойствата на думите като части на речта.
Системно придобити – свойства, с които системата снабдява елементите.
Системнонеутрални - които не са съществени за отношенията на един елемент с друг, като
конкретните звукови обвивки на думите и техните значения.

Парадигматични и синтагматични отношения в езика

Идеята за системния характер на езика се открива и в редица други разработки на автори

преди Сосюр, но той пръв основава теоретически системния характер на езика чрез
въведеното от него понятие за съотносителната значимост на езиковите единици, а също така
и чрез понятията синтагматични и асоциативни отношения между езиковите единици. Вместо
асоциативно отношение се използва парадигматично отношение - отношенията между
единици, които могат да заемат една и съща позиция (аз чета, той чете, ние четем, вие четете).
Те не са дадени непосредствено в речта, а се обединяват в едно цяло и разликата между тези
единици се определя от позицията. Парадигма образуват единиците, които взаимно се
изключват в една и съща позиция. Всеки член се определя от други членове от същата
парадигма - като понятие е разработено в морфологията. В морфологията системата на
парадигма се определя системата от словоформи, които образуват една лексема - > образецът,
схемата на словоизменението. Лексемите от всички части на речта имат различен брой
словоформи. Различават се и в отделните езици. В българския език съществителното има 4
словоформи (книга -книгата; книги - книгите), прилагателното има 8 словоформи (красив -
красивият; красива - красивата; красиво - красивото; красиви - красивите). В другите славянски
езици прилагателните имат 5 словоформи.
Структурата на парадигмата се определя от характера на граматичните категории, присъщи за
съответните части на речта. Пълната парадигма се разделя на подпарадигми, но морфологично
парадигмата се характеризира с вътрешно затворена и количествено определена редица от
форми. В парадигмата една от формите се обособява като основна.Тя представя лексемата в
речниците и при описанията. За глагола основна форма е инфинитив; за съществителното име -
формата за именителен падеж единствено число; прилагателните – именителен падеж, мъжки
род, единствено число.
В лексикологията понятието парадигма се прилага по отношение на синонимите като думи,
притежаващи еднакво или близко значение, но различаващи се по материална обвивка, и
антонимите - с противоположно значение. Синтагматичните отношения ->линейните
отношения между езиковите единици в потока на речта. Те се изразяват по схемата и/и.
Синтагматичните отношения, основани на линейния характер на речта, изключват
възможността да бъдат произнесени едновременно два езикови елемента, а те се произнасят в
линейна последователност. Систематичните отношения винаги присъстват в речта и това
съотношение на последователността.
С термина синтагма се определя съчетаването и тясното сливане на 2 или повече единици,
разположени в определена линейна последователност, една след друга в потока на речта.

Фонетика и фонология

Фонетиката е научна дисциплина, която изучава звуковата материя на езика и историческите

изменения, настъпващи в нея. Изучава звуковете, звуковите единици (срички), а също така и
звуковите явления – ударение и интонация. Изучава ги от гледна точка на:
1. Акустичните (физическите признаци).
2. Дейността, която извършват съответните човешки органи при произношението и при
слуховото възприемане на речта.
Съвременна фонетика - обширна научна дисциплина, състояща се от две поддисциплини:
Обща фонетика – изучава възможностите на човешкия речеви апарат и начините на
реализация в отделните езици:

1. частна фонетика – изучава звуковия материал на един или друг отделен език и се разделя
на:

– описателна (синхронна) – изучава звуковата система на отделния език на определен етап от

неговия развой, най-често това е съвременния;

– диахронна (историческа) - изучава промените, които настъпват в звуковия строй на езика

през по-голям период от време (няколко века).

Фонетиката изучава звуковия материал на езика. Тази, в която се реализира човешката мисъл в
процеса на речевото общуване, без да се познават свойствата на звуковия материал,
следователно без да се имат предвид данните от фонетиката, не може да се говори за
сериозно изследване не езика. Фонетиката изучава звуковата материя като определена
физическа дейност, нещо, което може да се регистрира/измери със съответната апаратура.
Фонетиката най-напред и в най-значителна степен, в сравнение с други области на
езикознанието, се превръща в точна наука. Фонетиката разполага с най-точните методи и
изследване. Учените отдавна са се замислили върху проблема за използването на акустичната
разлика между звуковете в езика, затова преди повече от половин век като самостоятелна
научна област се отделя дисциплината ФОНОЛОГИЯ (има за обект на изследване
предназначени функции, които изпълняват звуковете и звуковите явления в езика). Характерно
за представителите на пражкия кръжок е разграничаването на дисциплините. Те разглеждат
фонетиката като отделна научна дисциплина от фонологията. Според тях, фонетиката има за
предмет изследване на звуковата материя от акустичен и физически аспект, фонологията от
функционален аспект. Основните положения от възгледите на пражките лингвисти са отразени
в книгата на Николай С. Трубецкой „Основи на фонологията” /1939/ в Прага на немски.
Трубецкой определя фонетиката като наука за звуковете на речта. Фонологията изучава звука и
звуковите явления, независимо от техните функции в речта. Тъй като се занимава с конкретни
физични явления, във фонетиката трябва да се прилагат методите от естествените науки.
Фонологията според него е наука за звуковете на езика.
Фонологията е научна дисциплина, която изследва отношението между звуковия комплекс и
неговата езикова значимост. Разграничаването на тези две научни дисциплини, установено от
представителите на пражкия лингвистичен кръжок, има голямо значение от методологична
гледна точка – става ясно, че само една наука не може да обхване звуковата материя в нейната
сложна реалност. В съвременната лингвистика с термина ФОНЕТИКА се означава делът от
езикознанието, който изучава начините на образуване на звуците на речта и техните акустични
свойства – изучава физиологията и акустиката на звуковете на речта. Система на фонологията
се определя този дял от езикознанието, който изучава звуковете на езика като средство за
разграничаване на материалната обвивка на значещите знакови единици (морфемите и
думите). Фонологията изследва функционалните свойства на звуковете, звукосъчетанията,
ударение, интонация.

Езикови звукови единици. Фон, алофон, фонема

Звукът, който се произнася в речта, представлява не само определено трептене на въздуха и

резултат на определена дейност на човешките говорни органи. Изпълнява определени
функции в езика и речта. В системата на езика се обособяват фонемите, а в потока на речта се
обособяват ФОНИТЕ (отделните звукове, на които може да се разчлени в плана на изразяване
отрязък от речта). Звук + друг звук представлява материално и сетивно възприемано средство
за оформяне и изразяване на мисълта. Звукът е съставна част от материалната обвивка на
езиковия знак.
1. Звукът също може да представлява материална обвивка
Езикът може да служи като средство за общуване, защото морфемите и думите се
материализират в звукове, произнасяни от говорещия и възприемани от слушащия. Фонемите
са представени от своите варианти. Броят на вариантите е много по-голям от този на самите
фонеми.
Основни функции на фонемите:
конститутивна – изразява се в това, че фонемите изграждат външната материална обвивка на
морфемите и думите като значеща езикова единица. За да изпълняват своите функции,
фонемите трябва да бъдат различни и това различие да се установява от слуховите органи.
дистинктивна – изразява се в това, че с помощта на звука в езика се разграничават
материалните обвивки на значещите езикови единици –морфеми и думи. Тъй като фонемата е
обект на възприятие, без това езикът не може да бъде средство на общуване.
рецептивна - възприятие, от една страна фонемите се различни, а от друга - в състава на
материалната обвивка на морфемите и думите техният брой е различен, те са разположени в
различна последователност. Материалната обвивка на всяка дума или морфема трябва да се
отличава от останалите, тъй като се свързва с определено значение. Във всеки език има
няколко десетки различаващи се помежду си слухово фонеми, които комбинирайки се
помежду си, служат за оформяне на материалната обвивка на значещите езикови единици.
Отделянето на фонемите в езика става в резултат на тяхното противопоставяне на различни
елементи на звуковата обвивка на морфемите и думите.
опозиции – Словоформите, в които се извършва противопоставянето, се наричат минимални
двойки. Подбират се думи или словоформи, чиято материална обвивка се различава само по
една от фонемите.
Пр.: кал, дал, сал и т.н.
в двойките – дом-дам; сом-сам; сол-сал
отделяме гласните фонеми О-А
В примера ТАМ-ДАМ фонемите Т и Д изпълняват дистинктивна функция, тъй като те
разглеждат двете словоформи -> Т и Д са две отделни фонеми, те са две отделни фонологични
единици, които образуват фонологична опозиция. От противопоставянето се вижда, че
различията между Т и Д се дължат на наличието или липсата на един от съставящите принципи
ЗВУЧНОСТ - БЕЗЗВУЧНОСТ
А в примера ДАЛ-ДЯЛ признакът твърдост е в основата на разграниченията на тези две
фонеми.
Противопоставянето на фонемите е всъщност противопоставеност на различни
артикулационни (учленителни) и акустични признаци, наречени диференциални. Съвкупността
от диференциални признаци определя фонологичното съдържание на фонемата. Понятието
диференциален признак произтича от противопоставянето. Диференциален признак е
относително понятие и той съществува само докато има признак, който му е противопоставен.
Диференциалният признак се определя като белезите на фонологичните единици, които по
контраст се противопоставят на белезите на други фонетични единици на същия ред.
Представителите на пражкия лингвистичен кръжок определят фонемата като СЪВКУПНОСТ ОТ
ДИФЕРЕНЦИАЛНИ ПРИЗНАЦИ. Различието между фонемите се свежда до наличието или
липсата на определени диференциални признаци, като се сравняват минимум две двойки се
вижда, че два звука, които се срещат в различно обкръжение и служат за различаване на
смисъла, са две отделни фонеми. В лингвистиката са установени 12 двойки диференциални
признаци, но всички взети заедно не се срещат в нито един език.
Н.С.Трубецкой предлага следното практическо правило за разграничаване на фонемите и
вариантите:
1. Ако 2 звука се срещат в една и съща позиция, те са равни на 2 отделни фонеми.
2. Ако два звука не се срещат никога в една и съща позиция, то това са варианти на фонемите
(алофоните) - те се намират помежду си в отношение на допълнително разпределение. В
дадена позиция се среща само един вариант и не може да има друг вариант на същата фонема.
Фонемата е абстрактна езикова единица. Тя е инвариантна. Основните признаци на фонемата
се запазват в различните звукови реализации и затова фонемата по отношение на своите
варианти е инвариантна. Диференциалните признаци на фонемата могат да се реализират в
различни звукове, в които се представя една фонема.
Варианти на фонемата
- задължителни – всяка една в съответното условие е задължителна и при нормално
естествено произношение не може да бъде заменена от друг вариант на същата фонема.
Избират се автоматично и не се забелязват от носителите на езика. Основен вариант,
произнесен изолирано или в условие на най-малка зависимост от съседните звукове.
-позиционни/комбинаторни - определят се от въздействието на съседните звукове, но
запазват известен брой черти, типични за фонемата.
Пр.: сал (сал) - (с) – основен вариант
сол (сол) - (с’)- позиционен вариант
При произношение неустната съгласна ‘’с’’ в съседство с устната гласна ‘’о’’придобива признака
лавиалност (устност).

Ударение и интонация

Ударението и интонацията се наслагват върху общата и последователно звучаща линейна реч.

Те са допълнителна характеристика при описанието на хронологичната система на езика.
Определят се с термина ПРОСОДИЧЕСКИ СРЕДСТВА.
Ударението представлява отделянето с помощта на усилването на гласа, повишаване на тона,
увеличаване на интензивността и силата на изговаряне на една от сричките в състава на
думата или словосъчетанието. В зависимост от рамките, на които става подчертаването,
ударението бива: словесно и синтактично.
- словесно – наблюдава се в отделна дума или в група, състояща се от пълнозначна дума и
една или повече свързани с нея служебни думи, които нямат свое собствено ударение.
Видове:
1. Динамично/силово - усилване на гласа. Съпътства се от напрежение при артикулацията,
може да бъде силно и слабо. Характерно е за европейските езици.
2. Свободно ударение - може да пада върху всяка от сричките в думата. По отношение на
отделните думи ударението е строго фиксирано и не може да се мести произволно. Свободно
ударение има в английския, италианския, руския, българския.
3. Свързано/фиксирано ударение - то винаги пада върху определена поред сричка в думата;
върху първа - чешки, словашки, унгарски, естонски; върху последна – френски, тюркските
езици; на предпоследна – полски.

- синтактично - състои се в това, че в рамките на изречението и словосъчетанието ударението

на отделните думи, които ги изграждат, не са равностойни.
Видове:
1. фразово/синтагматично/ - действа в рамките на синтагмата, която представлява съчетание на
две или повече думи, обединени от общ смисъл. Представлява неутрална разновидност на
синтагматичното ударение. Различава се по това, че една дума е подчертана повече, отколкото
останалите.
2. Логично ударение - когато искаме да подчертаем определено понятие от нашата мисъл. Не е
строго определено, а зависи от субективното схващане и от желанието на говорещото лице да
обърне внимание на някой от другите.
Към ударението в широк смисъл на думата се отнася явлението СРИЧКОВ АКЦЕНТ. При него в
рамките на сричката се наблюдават изменения на височината на основния тон, които,
противопоставяйки се, изпълняват смислово различима функция - тонове. Езиците, в които има
сричков акцент, са политонични. При тях има наличие на музикално-словесно ударение.
Думите, които нямат свое ударение, се наричат клитики. Клитиките се делят на енклитики и
проклитики.
- енклитики - неударени думи, които се обединяват в едно цяло с предходната дума.
Пр.: Как си?
Без ударение са: формите на СЪМ, предлози, частици
- проклитики - неударени думи, които се обединяват със следващата дума, запазваща
ударението.
Пр.: На море

Интонацията представлява изменение на основния тон, интензивност, тембър,

продължителност на звучащите изречения. Интонацията е важно средство за формирането на
изказването и предаването на смисъла. Противопоставя изреченията според целта на
изказването (съобщение, подбуда, възклицание, въпрос, подразбиране). Интонацията оформя
изказването, разчленяването на ритмични групи, и е активен фактор за емоционално
въздействие върху слушателя. Единица на интонацията е интонационната конструкция.

Учение за сричката

Сричката, заедно с фонемата, се отнася към субзнаковото равнище на езика. В българския език
и други индоевропейски езици сричката не се свързва с никакво значение. Определя се като
минимална произносителна единица на речта. Може да се състои от един звук или от няколко
звука, разположени в съседство помежду си в речевата верига и обединени в неделимо от
произносителната гледна точка цяло. Разчленяването се наблюдава във всеки език. Не
представлява трудност да се установи броят на сричките в думата. По-трудно е да се определи
мястото, където минава границата между две срички. Центърът на сричката се образува от
гласен звук на периферията се разполагат съгласните. Сричката може да се състои от една
гласна. Теориите за сричката са:
1. Експираторна – привържениците й разглеждат сричката като единство и я определят като
съчетание от звукове, произнасяни с едно издишване. Границите се определят от затварянето
и притварянето на устата или когато напълно се прекъсва или намалява излишната въздушна
струя.
2. Теория за пулсациите – сричката представлява отрязък от речта, който съответства на
редуванията на напрежението на говорния апарат при изговарянето на отделни думи. Сричката
се характеризира с нарастване и спадане на мускулната енергия. Звуковете, които могат да
бъдат продължени без отслабване или усилване, се наричат сричкообразуващи -вокали.
Несричкообразуващи са звуковете в състава на сричката, които се изговарят или с постепенно
усилване на учленителна енергия, или с постепенно намаляване, ако са в края.
Консонантите/съгласните са несричкообразуващи, тъй като сричката се произнася с мускулно
напрежение, но нашата реч е верига от импулси.
3. Сонорна теория - в нейната основа се намира акустичният критерий на сричкообразуването.
Основава се на относителната звучност на звуковете. Според нея, звуковете се разделят на
осем групи според степента на звучност. Сричката е съчетание на по-звучен с по-малко звучен
елемент. Сричката се определя като отрязък от речта, който се характеризира със звучност.
Гласните притежават най-високото степен на звучност. Носител на сричката може да бъде
всеки звук, който притежава по-висока степен на звучност от съседните.
Теорията за сричката е разработена преди всичко върху материал от славянските и
западноевропейските езици. В тях разчленяването на думата на срички не съвпада с
разчленяването на морфемите. Сричките в българския език и в други индоевропейски езици не
са свързани по смисъл.
Пр.: сте-на стен-а; кни-га книг-а; у-ли-ца улиц-а

В езици като китайски и виетнамски думата се формира от сричка. Сричната и морфемна

граница съвпадат. От гледна точка на структурата сричките се делят на отворени и затворени.
- отворени – които завършват на сричкообразуващ елемент (гласен звук)
Пр.: ре-ка, кни-га
- затворени - когато сричките завършват на несричкообразуващи елементи (съгласни)
Пр.: ден, път, там, сам и т.н.
Структурата на сричките в българския език може да се представи по следния начин
V- ВОКАЛ
C-КОНСОНАНТ

Учение за морфемата

Морфемата, заедно с думата и словосъчетанието се отнася към знаковото равнище на езика.

Морфемата е абстрактна езикова единица, тя е най-малката значеща езикова единица. Има
план на изразяване (материална обвивка) и план на съдържание (значение).
Лексемата също е двустранна езикова единица. Тя има материална обвивка и значение, може
да се употребява самостоятелно в изречението, докато морфемата се среща в състава на
думите и техните словоформи.
В зависимост от мястото, което морфемите заемат в рамките на думите и словоформите,
биват:
- префикс (представки)
- ядрена морфема (корен)
- суфикс (наставка)
- флексия (окончание)
Суфиксите и флексиите се определят с един общ термин – ПОСТФИКСИ.
Префиксите, суфиксите и флексиите определяме с термина АФИКСИ.
Афиксите са всички морфеми, освен ядрената.
Задължителен компонент в състава на всяка дума от който и звук да е, е ядрената морфема. Не
е възможно да съществува лексема без ядрена морфема. Ядрената морфема е носител на
основното лексикално значение на думата. Думите с общ корен (сродни) образуват
словообразувателно гнездо. Пр.: уча, учение, учител, ученик и т.н.
Ядрената морфема не само се намира в центъра на това гнездо, но и е в центъра на формиране
на лексикалното значение.

Думите, които съдържат префикси в морфемната структура, са ПРЕФИГИРАНИ. В българския

език най-много префикси се съдържат в глаголите. Префиксите не се срещат във всяко езиково
направление. Те липсват в унгро-финските езици (унгарски, фински, естонски), липсват и в
тюркските езици. За езиците от индоевропейското езиково семейство е характерно, че
ядрените морфеми в най-голяма степен, а в по-малка префиксите и суфиксите, се повтарят в
състава на редица думи, при което настъпват изменения както в значението, така и в
материалната обвивка.
Пр.: река - речен; тека - течен
Такива тъждествени по своето значение морфеми, които се различават по звук и състав, се
наричат АЛОМОРФИ. Вариантите на морфемите са МОРФИТЕ и в подобни примери се вижда,
че може да се наблюдават варианти на материалната обвивка на морфемите, както има и
различни варианти на словоформите и от друга страна има и многозначни морфеми, както и
многозначни думи.
Пр.: флексията „а” изразява граматично значение за женски род, единствено число,
именителен падеж.
Най-често аломорфи се срещат при ядрените морфеми.
Пр.: тек-/теч-/-ток/-тич-
пред-/прежд-/-прид-
-ен/-н-
Аломорфите се намират помежду си в отношение на допълнителна дистрибуция – в позицията,
в която се среща един аломорф, не може да се среща друг аломорф на същата морфема. В
случаите, когато морфемата не е представена в различни думи или словоформи от своя
вариант, говорим за наличие на НУЛЕВА МОРФЕМА. Нулевите морфеми откриваме сред
словоформите на една и съща лексема и случаите, когато липсата на морф е показател за
определено граматично значение.
Прилагателните имена във форма за мъжки род, единствено число имат нулева флексия.
Съществителните имена в мъжки род имат нулева флексия.
(Ø-нулева флексия )
Пр.: студент – Ø Префикси Пр.: Ø -добър
студент-а по-добър
Студент-ът най-добър
Функции на морфемата
В състава на думите и словоформите според функциите, които изпълняват, афиксите се делят
на:
Деривационни – това са най-често префиксите и суфиксите. Те служат за образуването на нови
думи и за промяна на лексикалното значение.
Пр.: пиша, препиша, изпиша, напиша;

гадател, родител, учител, строител

Граматични афикси – граматични функции изпълняват префиксите, суфиксите и флексиите.
Пр.: с помощта на префиксите се образуват степените за сравнение
при прилагателните:
красив, по-красив, най-красив
при наречията :
бързо,по-бързо, най-бързо
При глаголите с префикс се образува вида на глагола:
чата (несвършен вид), прочета (свършен вид)
пиша (несвършен вид), напиша (свършен вид)

Афиксите се използват при образуването на личните, неспрегаеми глаголни форми –

ВЕРБОИДИТЕ
Вербоидите са форми на глагола, които притежават свойства на глагол и на друга част на речта.
Така например деепричастието притежава свойства на глагол и наречие.
Пр.: ходейки, четейки, рисувайки
Причастията притежават свойства освен на глагол, но и на прилагателно име:
- сегашно деятелно причастие ( - щ) – четящ, ходещ, разказващ и т.н.
-минало деятелно причастие(-л)- казал, ходил, видял и т.н.
-минало страдателно причастие(-н,-т)- разказан, прочетен, изпит, набит и т.н.
Сред граматичните афикси се обособяват словоизменителните (релационни) - флексии, с
помощта им се изразяват категориите: род, число, падеж - при имената; лице, време, число –
при глаголите.
Флексията изпълнява словообразувателна деривационна функция.

Учение за частите на речта

Общото граматично значение на основните части на речта е еднакво за всички езици.

Граматични белези във всеки език са строго специфични. Обособяват се два големи класа от
думи, като всяка от тях включва в състава си няколко части на речта.

1. Клас на пълнозначни думи:

- съществително - изразява граматичното значение предметност. Историческото ядро на

съществителното име е било заобикалящия свят. По-късно в езика се появява съществителното
с по-абстрактни невеществени значения, назоваващи отрязък от време - ден, семица, година и
т.н., назоваващи свойства, независимо от техните носители (белота,зеленина и т.н). В
невеществените съществителни се наблюдава фиктивна предметност. Основни синтактични
функции са: предлог (Книгата е на масата . Ученикът пише. Художникът рисува.)
Съществителните могат да се използват и в ролята на сказуемното определение.
Пр.: Новият ученик е отличникът на класа.
Съществителното може да изпълнява функцията на определение на друго съществително
(атрибутивна функция).
Пр.: Душа-човек.
Злато-човек.

Граматичните категории, присъщи на съществителното име, са: род, число, падеж,

определеност, неопределеност.

Род - обхваща всички съществителни от езика и се проявява в тяхното свойство да се съчетават

с определени форми на съгласуемите думи.
Пр.: Нов учебник. Нова книга. Ново палто.
Смята се за една от най-малко логичните, защото отнасянето на съществителното към мъжки
или женски род в сферата на съществителните, назоваващи предмети, изглежда
немоделирано. Във всеки език своето отражение намира естественият/биологичния пол, но
това засяга само съществителните, назоваващи лица или животни. При тези съществителни,
отнасянето към мъжки или женски род зависи от семантиката на думата. В българския език и
другите славянски езици категорията род е представена от три грамеми (мъжки, женски и
среден). В повечето европейски езици родът има две грамеми - за мъжки и женски род. Като
граматична категория родът липсва в тюркските езици. Категорията род има исторически
характер. Броят на грамемите род може да се променя в развоя на езика. В староанглийския
граматичната категория род е включвала мъжки и среден род. В съвременния родът е
престанал да бъде граматична категория. В българския език съществителните имена се делят в
три рода , въз основа на флексиите като морфологичен показател, независимо от семантиката
на думата. В езика съществува една малка група съществителни от общ род. Те служат за
назоваване на лица от двата пола (той е голям будала, тя е голяма будала).

Число – изразява понятието количество, наред с лексикалните начини на изразяване.

Използват се и числителните имена. Категорията е присъща и на числителни, прилагателни,
глаголи. Като граматична категория предава количествени характеристики на предметите на
мисълта. Като независима граматична категория е характерна за съществителните имена и за
личните местоимения.
Пр.: Книгата е на масата. Книгите са на масата.
При останалите разреди думи се среща синтактичната категория число, защото формите за
число при глагола се съгласуват с формите на съществителното и личното местоимение.
Представена е от единствено и множествено число. На лице е противопоставянето по признака
единичност – множественост. В древните индоевропейски езици се среща двойствено число.
Използвало се за назоваването на естествените двойки предмети (уши, очи и т.н.). В
словенския има двойствено число.

Падеж - категорията падеж е такава именна категория, с която се изразяват отношения между
имената и останалите членове на изречението, като по този начин се представя отношение
между предметите и явленията от околната действителност. Падежът установява отношение на
определено име в дадена подформа към останалите членове на изречението. Значенията на
категорията падеж могат да бъдат субект на действието, пряк обект, косвен обект (адресат),
оръдие на действието, пространствени отношения. Категорията падеж е характерна за
съществителните, прилагателните, числителните имена и местоименията, както и за
причастията. Категорията падеж в различните езици е представена от различен брой грамеми.
- 2 в английския (общ и притежателен падеж)

Граматичното значение на категорията падеж се изразява с помощта на флексии в състава на

словоформата по синтетичен начин - в угро-финските езици). В славянските езици категорията
падеж се изразява и с флексии, и с предлози, т.е по синтетико-аналитичен начин. Категорията
падеж има исторически характер, защото броят на грамемите падеж може да се променя в
историята на езика, или категорията да престане да съществува.

Пр.: съвременен български език.

В старобългарския има 7 падежа (именителен, винителен, дателен, творителен, локатив,

родителен, звателен), а в съвременен български това липсва.

Определеност/неопределеност – тази категория не съществува във всички езици, може да се

изразява или с членна форма – служебна дума (английски, немски, френски), или с членна
морфема, както в българския език – книгаТА, ученикЪТ (и в румънски и албански). Категорията
неопределеност се предава или посредством липсата на членна морфема, или със служебна
дума (английски, френски).

- прилагателно - изразява граматичното значение на качество/свойство, като назовава не

отвлечено, не съди за себе си, а като признак, който е даден в някакъв предмет.
Пр.: Бял сняг ,бяла стена и т.н.
Ако прилагателното бъде употребено без съществително, се превръща в название на предмета
според някои от неговите признаци.
Пр.: Млади хора - младите
Когато прилагателното се употребява в ролята на съществително, се наблюдава явлението
субстантивация. Основната функция на прилагателното е атрибутивната. Когато се употребява
самостоятелно, изпълнява функция на съществителното. Прилагателното назовава статичен
признак, не се изменя във времето, но признаците, означени с прилагателни, могат да се
променят според степента на интензивност. Тук се открояват степени за сравнение при
качествените прилагателни.

- глагол - изразява граматичното значение действие. Назовава динамичен признак, който

протича във времето. Назовава го не отвлечено, а по време на неговото възникване от
действащото лице. В понятието за глагол влиза отношението за лицето, независимо какво е то.
Пр.: в неопределената лична употреба на глагола (говорят, казват) има отношение към
известно лице, а в обобщено лична употреба има в примера: „Каквото посееш, това ще
пожънеш.”
безлични глаголи – мръква се...
Основна функция е предикативната – изпълнява ролята на сказуемо в изречението. Характерни
са следните категории:

Лице - отнася се извършителят на действието с говорещото лице. Категорията лице е

представена от 3 грамеми:.

- Грамемата първо лице е такава форма на глагола, която означава,че извършител на

действието е говорещото лице (разказвам, рисувам – АЗ).

- Второ лице - показва, че действието се извършва от лицето, на което се говори (пишеш,

пееш, слушаш – ТИ).

- Трето лице – извършителят на действието е лице или предмет, които не участват в

разговора.

Граматичната категория лице може да се предава с помощта на флексии или чрез лични
местоимения или и двата начина, взети заедно. В българския език в повечето случаи флексията
е напълно достатъчна за изразяването на категорията лице.

Изключение правят омонемичните форми за 2 и 3-то лице мин. св. вр. (ти чете, той чете) и 2и 3-
то лице мин. несв. вр. (ти четеше, той четеше).

В редица езици, в които словоформите от парадигмата на глагола съвпадат, е абсолютно

задължителна употребата на местоимения. Така е в: английски, френски и др.
Вид на глагола – означава основни свойства, характеризиращи протичането на даден процес в
неговото отношение към определен резултат, показват неговата еднократност, многократност,
продължителност. Категорията вид на глагола изразява гледната точка на говорещото лице
относно характера на протичане на действието. Представена е от 2 грамеми: свършен,
несвършен вид.

Свършен вид - завършеност на действието, еднократност

Несвършен вид - многократност на действието, незавършеност

Категорията вид се изразява с помощта на префикси или суфикси (чета – несв. вид, прочета –
св. вид)

Време - това е такава граматична категория, която съотнася действието или процеса с момента
на говорене и затова моментът на говорене се приема като отправна точка за
разграничаването на 3-те глаголни времена: минало време – действие, което е извършено
преди момента на говорене; бъдеще - действие, което ще се извърши след момента на
говорене; сегашно - действие, в което се включва и моментът на говорене.

Съществена черта на категорията време е, че тя се отнася за времето на действието или

събитието с времето на изказване, при това времето на изказване се приравнява към момента
на говорене. В плана на съдържание категорията време изразява отношение на действието към
момента на говорене или към някой друг момент от гледна точка на предходността,
следходността, едновременността. Различават се абсолютни и относителни времена.
Абсолютните времена са тези, които изразяват действие, непосредствено съотнасящо се с
момента на говорене. Това са: сегашно – аз чета, минало - аз четох, бъдеще - аз ще чета.
Относителни времена са тази, с които се израз отношение на действието към друг момент, най-
често към времето на протичане на друго действие. Относителните времена се използват за
означаване на последосвателността на действието, а именно дали дадено действие предхожда
друго действие в миналото или в бъдещето. Пр.: мин. Предварително - бях тръгнал, бях видял,
бях чел; бъдеще предварително – ще съм чел, рисувал; бъд. в мин. - щях да ходя; бъд.
предварително в миналото – щях да съм купил и т.н.

Наклонение (глаголна модалност) - с категорията наклонение се изразява отношението на

съдържанието на изказването към действителността, а в случаите, когато става въпрос за
действие, което няма място в дадена ситуация, се изразява отношението към волята и
желанието на говорещото лице. Различават се наклонения на реалността (изявително); на
изявително наклонение се противопоставят грамемите, които представят глаголното действие
като нереално, възможно, предполагаемо, желателно, забранително, или действие, което
зависи през своето осъществяване от друго действие. Броят на грамемите наклонение в
отделните езици е различен,но най-универсални са изявително и повелително наклонение.
- Изявителното показва, че има съответствие между съдържанието на изказването и
действителността; говорещото лице смята, че действието е реално, а в плана на изявителното
наклонение се противопоставят глаголните времена.
- Повелителното наклонение предава волята на говорещото лице, с цел да подтикне слушащия
към извършването на определено действие. Във връзка с това практически повелителното се
ограничава с формите за 2-ро лице ед. и мн. ч.
Залог - във всички езици се наблюдават залоговите отношения - отношения на действието към
обекта и субекта. Категорията залог във формите на глагола изразяват различни типове
отношение между членовете на изречението (подлог, допълнение) и реалните участници в
описваната в изречението ситуация. Това са: реално действащо лице (агент), това е обектът на
действието ( пациенс). Залоговите отношения се изразяват не само във формите на глагола,но
и в структурата на цялото изречение. Основна опозиция е активност - пасивност. При израз на
залоговите отношения става въпрос за активни или пасивни конструкции, в които глаголът е
един от възможните участници за изразяването на залоговите отношения. Категорията залог е
представена от 2 грамеми: деятелен (актив), страдателен (пасив)

- Деятелен залог - форма на глагола, при която подлогът съответства на реалното

действащо лице /художникът рисува картина/. При него действието е представено като
излизащо от носителя на глаголния признак. Извършителят на действието е подлог и се
намира в центъра на изречението.

- Страдателен – форма на глагола, при която подлогът съответства на обекта /Картината

се рисува от художник./. В центъра на изречението, в позицията на подлог се намира
обектът, той търпи действието върху себе си. Субектът взема отношение в ролята на
допълнение /съчинението се пише от ученика/. Образува се само от преходни глаголи
– които назовават действие, разпространяващо се непосредствено върху обекта. /Пиша
роман./

Освен личните глаголни форми, в които е представено отношението на извършване на

действието, в езика съществуват и нелични, неспрегаеми глаголни форми. Определят се с
термина ВЕРБОИДИ.
Вербоидите притежават свойства на глагол и на друга част на речта.
Свойства на глагол и съществително притежават инфинитива и супина. Инфинитива запазва
граматичната категория вид и залог . Супина е отглаголно съществително ,което се използва
във функция близка до инфинитива за изразяване на цел след глагол за движение( Отивам на
реката за вода). Вербоидите назовават действието, динамичен признак отвлечено, а не във
връзка с конкретен извършител на признака. Групата вербоиди притежава свойства на глагол и
прилагателно, това са ПРИЧАСТИЯТА.
Причастията представят действието като свойство на предмета или лицето. Притежават
глаголните категории залог, вид, време, запазват същите синтактични връзки, но причастията
се съгласуват по род, число, падеж. Видовете причастия са: сегашно деятелно (четящ, ходещ),
минало свършено деятелно (чел, ходил), минало несвършено деятелно (четял, ходел), минало
страдателно (разказан, изпит). Деепричастието е вербоид, който притежава свойство на глагол
и наречие. Деепричастието назовава действието като признак, характеризиращ друго действие
(четейки, разказвайки и т.н.).

- наречие - основното му граматично значение е да назовава признак на признака,

характеризират глагола. Във връзка с това в изречението наречията функционират в ролята на
обстоятелствени пояснения.
Пр.: Разказвам интересно. Идвам рано.
Наречията могат да характеризират и прилагателно:
Пр.: Изключително талантлив. Пословично мързелив.
Няма словоизменение, при тях липсват каквито и да е било граматични категории. Само
качествените наречия имат степени за сравнение.
Пр.: близо, по-близо, най-близо

- числително - граматично значение - означаване на количество. Това може да бъде количество

предмети (пет коли) или като абстрактно число (3×3= 9). Назовавайки брой предмети,
числителното се среща в съчетание със съществителни и влиза с тях в определена формална
връзка. В зависимост от семантиката на думата числителното може да променя своята
материална обвивка.
Пр.: Два стола. Двама студенти.

- местоимения (думи заместители) - образуват система, успоредна на частите на речта, и я

дублират.
- аз, ти, той, тя, то, някой, никой… - заместват предметите в граматичния смисъл на думата и се
използват вместо съществителни.
- мой, твой, никакъв, свой… – назовават свойства и се използват вместо прилагателно.
- заместват имената, посочват нещо, което вече е споменавано.
- повтарят граматичните категории на частите на речта, които заместват, но личните
местоимения притежават и категорията лице.
- характерно е противопоставянето на признака близо - далеч; този – онзи; одушевеност -
неодушевеност / кой, що, някой, нищо.

2. Клас на служебните думи

- морфологични - участват в образуването на аналитични форми при изразяването на

граматичното значение - предлози, следлози, спомагателни глаголи, членни форми, форми за
образуване на степените за сравнение.
- синтактични (съюзи,частици) - свързват думите в състава на изреченията и словосъчетанията.

Учение за грамемата. Граматична категория

Лексемата като абстрактна езикова единица в речта, в текста е представена от своите варианти.
В плана на изразяване вариантите на лексемата са словоформите, а в плана на съдържание
вариантите са словоупотребите. Като езикова единица лексемата е инвариантна. Броят на
словоформите за отделните части на речта е различен. Глаголът има най-голям брой
словоформи. Вътрешната страна на всяка словоформа се състои от отделни елементи на
граматичното значение.
Пр.: четоха – 3 лице, мн.ч., минало свършено време, изявително наклонение
пише - 3 лице ,ед.ч., сегашно време, изявително наклонение
улицата – женски род, единствено число, определеност
червената – женски род, единствено число, определеност
Всеки отделен елемент на граматичното значение се нарича грамема.
Грамемата е елементарното граматично значение. Всяка грамема влиза в редица от еднородни
и противопоставящи се елементи.
Пр.: грамема м.р. влиза в редицата род и се противопоставя на грамемите ж.р. и ср.р.;
грамемата 1л. влиза в редицата лице и се противопоставя на грамемите 2л. и 3л.; грамемата
ед.ч. влиза в редицата число и се противопоставя на грамемите мн.ч. и двойствено число.
Съвкупността от еднородни грамеми образуват граматичната категория.
Пр.: съвкупност от грамемата страдателен залог и деятелен залог образуват граматичната
категория „залог”.

Начини на граматичното изразяване

За изразяване на граматично значение и отношение се използват следните средства:

1. Афиксация – най-употребяваният начин на граматично изразяване. Състои се в

прибавянето на афикси (префикси, суфикси, флексии) към корена или основата на
думата. В тюркските езици се използват само суфикси, липсват префикси. В други пък
обратно - така е в някои индиански езици. В българския език се използват и префикси и
постфикси.

2. Вътрешна флексия – това е такъв начин на граматично изразяване, който се състои в

изменението на звуковете в корена. Като начин на граматично изразяване е широко
застъпен в семитските езици (арабски, староеврейски, иврит). В тях повечето думи са
образувани от корен, съставен от 3 съгласни звука. Между съгласните се вмъкват гласни
и по този начин се образуват не само нови думи, но се образуват и граматичните форми
на една и съща дума. Вътрешна флексия се среща и в индоевропейските езици, както и
при английския - при образуването на формите на неправилните глаголи се използва
вътрешна флексия с или без афиксация – за образуването на формите на мн. Ч. на
някои съществителни също се използват вътрешни флексии.

3. Словоред – това е разположението на думите, изпълнява важна граматична функция в

много езици, най-вече в езици с аналитичен граматичен строй. Защото в тези езици
мястото на думата в словосъчетанието и изречението се определя от тяхната
граматична роля. Ако настъпи промяна в последователността на членовете на
изречението, това води и до изменение на неговия смисъл. /Майката обича детето./
Относително свободен е словоредът в синтетичните езици, тъй като падежните
окончания разкриват в какви отношения влиза съответната дума. В старобългарския
словоредът също е свободен, но с развитието на аналитизма и с отпадането на
падежните флексии се ограничава произволното разместване на членовете в
изречението. В съвременния български език подлогът е разположен в началото на
изречението, следва сказуемото, след него допълнението (като прякото предхожда
непрякото).
Пр.: Учителят даде книгата на детето.
С помощта на словореда се израз следните отношения: субектно-обектни /Детето
удари топката./Топката удари детето./, атрибутивни отношения - когато съществително
играе ролята на определение (злато човек), отношение съдържащо и съдържание
/чаша мляко, купа сено и т.н/, суплетивизъм - начин на граматично изразяване, при
който различни словоформи на една и съща дума има различна материална обвивка
 /лични местоимения: аз, мене, ме, той, него, го, тя, нея, я, те, им, ги/; /форми на
спомагателния глагол съм - аз съм, той е, тя е, аз бях, той беше…/; /човек, хора /; /редни
- бройни: един - пръв, две - втори/.

Учение за лексемата. Лексикология

Лексикологията е дял от лингвистиката, който изучава лексиката (речниковия състав) на езика.

Лексиката се състои от думи и устойчиви словосъчетания, които функционират в езика като
отделни думи. Лексикологията изучава лексемите, които са двустранни езикови единици,
които притежават материална обвивка и значение. Броят на лексемите и устойчивите
словосъчетания наброява от няколко десетки хиляди до няколкостотин хиляди. Точен брой не
може да се установи, тъй като лексикалният състав постоянно се допълва, а от друга страна има
думи, които престават да се използват и лексиката отразява непосредствено промените, които
настъпват в обществото, промените в материалната и духовната култура, затова казваме, че
лексиката се намира в непрекъснато изменение. В същото време във всеки език има
лексикален пласт, който се запазва със столетия. Това са: названия на части на тялото, названия
на растения, животни. Лексикологията изучава речниковия състав от различни гледни точки и
затова в рамките на лексикологията се обособяват няколко по-частни дисциплини. Това са:
ономасиология (дял от лексикологията, който изучава процеса на именуването, тъй като
лексемата е основен номинативен елемент на езика), семасиология (научна дисциплина,
изучаваща семантиката/значението на езиковите единици), етимология (дял от
лексикологията, изследващ значението и произхода на морфемите и думите като значещи ез
единици), фразеология (изучава устойчивите словосъчетания в езика – фразеологизмите),
ономастика (изучава собствените имена в езика), лексикография (изучава събирането на
всички лексикални единици в езика с описанието на значението на всяка лексема и дава
описание на лексиката във вид на речници на съответния език). Лексемата като езикова
единица притежава материална обвивка, съставена от 1 или няколко фонеми, разположени в
линейна последователност, притежава 1 или няколко значения, които образуват нейното
съдържание. Тази формулировка се отнася и за морфемите, но за разлика от морфемата, която
се среща само в състава на думите и техните словоформи, лексемата притежава признака
самостоятелност. Тази самостоятелност е 2 вида:

1. Позиционна – свежда се до липсата на твърдо установена линейна връзка с думите, които са

разположени в съседство в речевия поток . В повечето случаи има възможност думата да се
отдели от съседните думи чрез вмъкването на други думи.

2. Синтактична самостоятелност – изразява се в способността на думите да изпълняват

определени синтактични функции, тоест да бъдат отделни части на изречението или самите те
да съставляват израз. Това свойство притежават само пълнозначните думи, а служебните
(предлози, съюзи, частици) не притежават това свойство. Лексемата е централна езикова
единица, тя е основен номинативен елемент на езика, тъй като по своята природа лексемата е
предназначена за назоваването както на конкретните предмети, явления, признаци от
околната действителност, така и за назоваването на абстрактни същности. От вътрешноезикова
гледна точка лексемата е такава езикова единица, чрез която се определят останалите езикови
единици. По-малките от лексемата единици (срички, фонеми) се разглеждат като нейни
елементи или части, а по-големите(израз, словосъчетание) се определят като съвкупност от
думи. Лексемата е само елемент от тях. Тя, с останалите лексеми от речниковия състав, служи
за постояване на акта на комуникация. Лексемата е абстрактна езикова единица, тя е
инвариант в речта. В текста е представена от своите варианти, в плана на изразяване
вариантите на лексемата са словоформите, а в плана на съдържание са словоупотребите. Като
езикова единица лексемата притежава обобщено инвариантно значение. То се реализира в
речта чрез словоупотребите, които са носители на вариантните значения. Инвариантното
значение на лексемата е относително устойчиво, а вариантното - изменчиво. Лексемите
посредством своето значение са свързани с реалиите (предметите, явленията от
действителността). Всяка от тези реалии играе определена роля в живота на хората. Едни от тях
са по-важни, срещат се по-често, други се срещат по-рядко, но това намира своето отражение в
езика и се свежда до факта, че различните думи имат не еднаква честота на употреба.
Установено е, че думите, които се срещат по-често, имат по-опростена морфемна структура, те
са по-древни по произход и притежават повече значения. Своеобразието на семантиката на
думите е в основата на тяхното формално делене на служебни и пълнозначни. Служебните
изпълняват преди всичко граматични функции, някои от тези функции са аналогични на
функциите на флексиите като елементи от състава на пълнозначната дума. В пълнозначните
думи лексикалното значение преобладава над граматичното значение. Едно от най-важните
свойства на думата е обобщаващият характер на нейното значение. С думата назоваваме не
отделен предмет, явление или свойство, а цели класова от тях. Значението на думата е една от
най-сложните не само лингвистични, но и философски и логически категории. От лингвистична
гледна точка се смята, че най-правомерно да се признае възгледа за значението на думата като
за употреба. Конкретното значение на една или друга лексикална единица се разкрива от
езиковите и неезиковите условия, в които се използва. Определеното значение на думата се
разкрива с оглед на нейната употреба в изречението или речта.

Фразеология

С термина фразеология се означава:

1. Дял от езикознанието, който изучава фразеологичния състав на езика в неговото съвременно

състояние и историческо развитие.

2. Изучава съвкупността от устойчивите словосъчетания в дадения език.

Като дял от езикознанието, фразеологията изучава свойствата на фразеологизмите, въз основа
на които се обособяват основните признаци на фразеологичността и се решава въпросът за
същността на фразеологизмите като особени езикови единици. Фразеологията разкрива
процесите на образуване на устойчивите съчетания, разкрива закономерностите на тяхното
функциониране, изследва спецификата на фразеологизмите като вторично образувани знаци,
особеностите на знаковата функция, свойствата цялостност и възпроизводимост, изучава и
връзките им с останалите единици от речниковия състав на езика. Като най-съществени
принципи се посочват тяхната възпроизводимост, структурна неделимост и семантична цялост.
По признака възпроизводимост фразеологизмите приличат на думите като речеви единици и
се разграничават от свободните словосъчетания, с чийто строеж и значение се занимава
синтаксиса. В речта фразеологизмите не се образуват всеки път наново, а се възпроизвеждат
както думите - като готови речеви единици.
Пр.: Като го гледам, ме боли сърцето. Заради него влизам в огъня.

Като възпроизводими единици фразеологизмите имат единно значение, възникнало в резултат

на семантична информация. По характера на своето значение, фразеологизмите приличат на
думите и значението им може да бъде предадено с отделна дума.
Пр.: През куп за грош. (небрежно)

Повечето фразеологизми имат лексикални съответствия, по-голямата част са еднозначни, но се

срещат и многозначни фразеологизми (полисемантични).
Пр.: Блъскам си главата: 1. Мъча се да проумея нещо. 2. Съжалявам за нещо, което се е случило
по моя вина.

Докато при многозначната дума има едно основно значение и другите са производни от него,
то при многозначните идиоми значенията са равнопоставени, те не произтичат едно от друго.
Говорейки за системния характер на фразеологичния състав, трябва да отбележим наличието
на фразеологични синоними (Играя по свирката на някого./Вървя по гайдата на някого.). В
езика има и фразеологични антоними (Цепя стотинката на две./Имам широки пръсти.).
Принципите, по които могат да се класифицират фразеологизмите, са: функционално-
стилистични, граматични, структурно-семантични. Най-често се прилага структурно-
семантичният принцип, според който има 3 вида фразеологизми:
1. Фразеологични сраствания (идиоми) – те са неделими фразеологизми, чието единно
цялостно значение не се извежда от значението на отделните компоненти. По това те приличат
на немотивираните думи.

Пр.: Ни в клин, ни в ръкав. От кол и въже. Опичай си ума. На куково лято.

2. Фразеологични единици - тяхното единно цялостно значение произтича от преносната
употреба на думите, влизащи в състава им.

Пр.: Виря нос. Избърсвам сълзите на някого.

3. Фразеологични съчетания – в тях само една от съставните думи е употребена в преносно
значение, а останалите се използват в основното си значение.

Пр.: Мечешка услуга. Вълчи глад. Бия път. Убивам времето.

Етимология

етимологията е дял от лексикознанието, който изучава произхода и историята на значещите

езикови единици - морфеми и думи. С термина етимология се определя и техният произход.
Етимологията като лингвистична дисциплина принадлежи към диахронната (историческа)
лексикология. Разработва учение за произхода на думите и техните корени. Първите опити за
етимологични изследвания са започнали в Древна Гърция,жкогато е създаден терминът
етимология. Първи труд, в който са формулирани основните принципи на етимологичните
проучвания, е „Етимологични изследвания в областта на индоевропейските езици” с автор
Август Фридрих Пот. В лингвистиката се използва терминът вътрешна форма на думата –
значение, което отразява този признак, по който е назован даден предмет като цяло.
Мотивиращото значение е вътрешната форма, защото новото значение се развива на основата
на вече известното. Във всеки език има думи, чиято вътрешна форма не се открива при
ежедневната употреба. Всяка дума притежава вътрешна форма, но с течение на времето тя се
забравя. Вътрешната форма може да бъде открита само чрез изучаване на тяхната етимология.
Етимологията се използва, за да се намерят и обяснят най-старите значения и форми на
думите. Широко се използват знанията за родството между езиковите и звуковите закони,
които са действали на езика в далечното минало. Етимологията на думата включва и историята
на думата.
Историята на думата изучава процесите, които са настъпили в думите и които са отразени в
запазените писмени паметници на дадения език. Етимологията има за задача да проникне по-
далеч от писмените паметници и да определи отличителния белег, въз основа на който при
класификация и обобщение е възникнала думата.
Принципи:
1. Точно съответствие на звуковата страна на думата
2. Идентичност на техните значения
Трябва да се отчитат промените, които са настъпили в звуковия строй на материалната обвивка
и да се вземе предвид по кои фонетични закони са настъпили тези промени. Трябва да се
познават добре звуковите закони на сравняваните езици.
Етимологичният анализ си поставя за задача да разкрие, основавайки се на фактите от
близкородствените езици, най древните факти за думите. Основно място заема
характеристиката за най-старата форма на думата и предположенията за най-старата
формулировка на значението на думата. Етимологичният анализ има за цел да изучи тези
думи, чието значение в съвременния език е немотивирано. Това са думи, претърпели промени
в материалната обвивка или звуковия състав, в морфологичната структура и в семантиката.
Научната етимология отчита съответствията между близкородствените езици, докато
народната етимология -етимологизирането, осъществено с оглед на случайно попаднали
съзвучия, без да се отчитат фонетичните закони и промените в семантиката.
Народната етимология е тълкуване на значенията такива, каквито се представят в съзнанието
на хората, които осмислят думите според индивидуалните асоциации. Наблюдава се в
диалектиката на речта на необразованите хора, които осмислят навлезлите в тяхната реч думи
от чужд произход. Именно желанието да се разбере води до грешното възстановяване на
неизвестната вътрешна форма.
Мотивацията се основава на случайна близост, в следствие на което думата се преосмисля.
Има случаи, в които звуковото производство на една дума в друга става причина за семантична
промяна и тя се фиксира и в общонародния език.

„табу”- 1. Етнографско – религиозна забрана върху определени действия за избягване на

враждебните прояви на свръхестествените сили (при първобитните).
2. Лингвистично – забранява се употребата на определени думи. Тази забрана е предизвикана
от емоционални, културни, исторически фактори.
-евфемизми - заменят „табу”.

Ономастика
Тя е дял от езикознанието, който изучава собствените имена от езика. С термина ОНОМАСТИКА
се определя системата от собствени имена в даден език. Във всеки език има собствени и
нарицателни имена – подчиняват се на съответния език и образуват отделни подсистеми .

-нарицателни - еднородни предмети, изразяват общото родово понятие за тях.

-собствени - индивидуализират. По произход са вторични, най-често са образувани от готови
лексикални единици. Определени признаци са: - ------ приложимост към точно определен
обект
- единична асоциация на името с обекта
- липса на връзка с понятието
Ако някой от тези признаци не е на лице, то собственото става нарицателно. Във всеки език се
наблюдава процеса на преминаване от едната в другата група:
- названия на физични единици поред техния откривател - Волт, Ват, Ампер
-имена на литературни герои - Дон Кихот, Отело, Хамлет
-названия на алкохолни напитки - Бордо, Малага

Изучаването на собствените имена от лингвистична гледна точка е предизвикано от факта, че

те отразяват особеностите на езика и неговите диалекти. Срещат се имена, в които корените са
от думи, заменени от други думи в езика. От извънезикова гледна точка собствените имена се
изучават, защото носят разнообразна информация от културата на народа. В тях се съдържат
сведения за промените в природо-геологичната среда, за животинския свят в миналото и т.н.
В ономастиката се обособяват два основни дяла:
1. Топонимия – Дял от ономастиката, изучаващ местните географски названия –ТОПОНИМИ. С
термина топонимия се назовава и съвкупността от топонимите в землището на дадено село,
район, страна. Анализира съвкупността от местни названия според назоваваните обекти и
информация. Разнообразието на географските обекти намира отражение в техните названия.
ХИДРОНИМИЯ - назовава естествените водни обекти.
ОРОНИМИЯ - сухите географски обекти.
ОЙКОНИМИЯ - населените места.

2. Антропонимия - Дял от ономастиката, изучаващ възникването, географското

разпространение и социалното функциониране на собствените имена на хората в дадено
селище, район, страна. Изучава личните, бащините и фамилните имена, прякори, псевдоними,
криптоними. Антропонимичните системи на близкородствените езици се разграничават едни
от други.

По своя произход личните имена биват: домашни и от чужд произход.

-домашни - за българския език те идват от прабългарски (Крум, Кубрат, Тервел, Омуртаг; около
15); славянски (Станимир, Станислав, Братимир, Братислав…; има 3 речника с личните имена в
българския език – на Стефан Илчев, Никола Ковачев и Йордан Заимов).
- навлезли с приемането на християнството –гръцки, еврейски, латински.
Системата на фамилните имена при българите е сравнително нова. Утвърждава се след
Освобождението. Образува се с наставките (-ов, -ев, -ски, -ен). Българският език има богата
система от лични и фамилни имена.
Типологична класификация на езиците

Инкориориращи – ескимоски езици.

Характерно за тях е, че изречението се построява като сложна дума и корените на думите се
прилепват една към друга. Частите на цялото са членове на изречението и елементи на
сложната дума.
подлог - вмъкват допълнения със своите определения и обстоятелствени пояснения - сказуемо
В инкориориращите езици всички от корените имат свое самостоятелно значение. Основна
единица на речта е изречението.

Коренни/изолиращи езици - китайски, виетнамски/

В тези езици не се използват афикси – безафиксни езици. Граматичното значение се изразява
със служебни думи, които не са загубили връзка с пълнозначните думи чрез словореда с
помощта на ударение, интонация. Една дума в китайския може да се използва и като
прилагателно, и като наречие, и като глагол, без да е нито една от тези части на речта в нашето
разбиране, т.е. извън изречението думата не принадлежи на нито една от частите на речта. В
китайския език има думи с един, два или три корена. Голямо значение се отдава на
интонацията. Важна роля имат служебните думи и словореда.

Аглутиниращи/ прилепващи – езиците от тюркско и угро-финско езиково семейство

Те нямат префикси, а само суфикси. Граматичните афикси са еднозначни. Афиксите се
прилепват един към друг. Морфемната структура на думите и словоформите е прозрачна. Ясна
е границата между корена (основата на думата) и граматичните афикси. С термина основа на
думата се различава онази част от думата, която включва в себе си корена (ядрената морфема)
и словообразувателните афикси. В основата на думата не влизат релационните
афикси(флексиите). Аглутинативните афикси, които се прилепват към корена/основата, могат
да променят своя звуков състав съгласно законите на синхармонизма (вокална хармония).

Флективни езици – индоевропейските.

В тях граматичното значение и отношение се изразява най-вече с флексиите. Флексията в тях е
многозначна. Освен флексии, за изразяването на граматично отношение се използват и
аналитични средства (словоред, предлози, следлози). Няма език, в който да се използват само
флексии, т.е. граматичните значения да се предават в рамките на словоформата на думата.
Използват се и аналитични средства.