Тема 7

Език и реч. Аспекти и равнища на изследване на езика и речта.

Синхрония и диахрония. Синтагматика и парадигматика

7.1. Език, реч и речева дейност

Понятията език, реч и речева дейност отдавна са диференцирани в
езикознанието в резултат от дейността на редица учени в миналото (не само
езиковеди) – Вернер фон Хумболт, Хегел, Габеленц, Бодуен и др. Фердинанд де
Сосюр1 обаче е извършил това по един по-задълбочен и прецизен начин,
представяйки допълнителни методологически заключения. В своята книга „Курс по
обща лингвистика“ (1916) той разглежда езика и речта като двете страни на
речевата дейност.
Преди да изясним отношенията между речта и езика, ще насочим
вниманието си към изясняване на понятието речев акт, защото и речта и езикът са
свързани с речевата дейност като проява на речевия акт.
Речевата дейност като съвкупност от явления изисква да бъде разгледан
индивидуалният акт на речевото общуване (речевия акт). Речевият акт
предполага наличието на минимум две общуващи лица в конкретна речева
ситуация: лицето А – наричано говорител (адресант) и лицето Б – наричано
слушател (адресат). В процеса на общуването те си разменят ролите –
говорителят става слушател, а слушателят – говорител. Между двамата участници
се установява канал на връзка с два момента – говорене (фонация) и слушане
(възприемане и разбиране на потока на речта).

Фиг. 1 Речев акт

При речевия акт между участниците в общуването протичат два процеса –
на кодиране (планиране на речевото изказване, оформянето му като мисъл и
последяващата му артикулация) и декодиране (слухово възприемане и
разбиране на смисъла на потока на речта).

1
Фердинанд дьо Сосюр (1857 – 1913) – швейцарски езиковед, чиито труд „Курс по обща лингвистика“ (1916)
за езика, които стават методологична основа на т. нар. социологична школа в езикознанието и в много изходни
положения на структурализма.

1
 Речевата дейност е многообразна и разнородна. Тя е едновременно:
 физическа – говорните органи участват в учленяването на звуковете
въз основа на импулсите от мозъка, което води до продукцията на
звукови вълни (изречените думи като звукова материя);
 физиологическа – възприетите чрез слуховия апарат звукови вълни се
трансформират в електронни импулси и стигат до мозъка като
акустически усещания;
 психологическа – акустическите усещания се отъждествяват с
предварително записаните акустични образи на думите въз основа
на което настъпва разбиране на възприетата информация.
Освен това речевата дейност принадлежи и на индивидуалната, и на
социалната сфера. Тя е свързана с конкретния индивид, но протича чрез
особености, които са характерни за всички индивиди от колектива.
Основоположник на теорията за отношенията между езика и речта е
Фердинанд де Сосюр. Споре него езикът е сумата от словесни образи
(акустичните представи в тяхната връзка с понятията), натрупани в мозъка на
всеки индивид от даден колектив. Затова той съществува само в колектива (т.е. в
съзнанието на обществото).
Освен това езикът не се припокрива с речевата дейност. Той е една
определена и съществена част от нея. Нещо повече: езикът е социалната страна
на речевата дейност. Той е външен спрямо индивида, който сам не може нито да
го създава, нито да го променя.
От своя страна речта е индивидуален акт на волята разума. В нея няма
нищо колективно – нейните прояви са индивидуални и мигновени.
Сосюр посочва също така, че езикът и речта са свързани и взаимно
зависими явления. Езикът е необходим, за да бъде речта разбираема и
действена, а речта е необходима, за да се установи езикът.
Съображения за отношенията между реч и език са изказани от други
езиковеди. Някои от тях са:
1) Според Николай Сергеевич Трубецкой, за да се осъществи речева
дейност е необходимо да има най-малко двама участници в
комуникативния акт – горещо лице и слушател, които да ползват една
и съща речева система и да я реализират чрез устна или писмена
реч. Освен това речевият акт има предмет на речта и еднократен по
характер. Езикът се явява необходима предпоставка за
осъществяването на всеки речеви акт. Той е нещо общо и постоянно,
и намира реализация в индивидуалната реч.
2) Английският езиковед Алън Гардинър (1879 – 1963) представя
позицията си за отношенията между език и реч в своя книга The Theory
of Speech and Language (1932). Неговата позиция е следната:
речевият акт има едновременно индивидуален аспект (води началото
си от подтик или волево усилие у едно лице) и социален аспект
(предназначен е за друго лице, което трябва да разтълкува чутото).
Езикът представлява резултат от безчислените речеви актове.

2
 3) Според съветския езиковед Вадим Михайлович Солнцев (1928 – 2000)
езикът е функционална материална система със знаков характер,
чието функциониране под формата на реч представлява
използването на тази система като средство за общуване.
Във връзка със становищата на споменатите лингвисти и с оглед на
десетките други публикации от редица филолози през ХХ в., може да се направи
следното обобщение на отношението между език и реч:
1) Езикът и речта са двете страни на речевата дейност.
2) Езикът има системен характер, а речта е реализацията на тази
система.
3) Езикът е абстрактна система, а речта се отличава с конкретност.
4) Езикът е социално явление, а речта – индивидуално явление.
Следва да посочим, че речта има социална функция и тъй като тя е
присъща на индивида, но като член на обществото, то тя е специфична форма
на съществуване на социалното.
Друг начин за представяне на отношенията между езика и речта е
следния2:

Език Реч
Всеобщо достояние Индивидуалното му използване
Социално, надиндивидуално Индивидуално
Общо Отделно, единично
Нейната реализация в определена
Система ситуация
Текст, изказ
Абстракция Конкретни изказвания
(Особен вид) код, генератор на речта Съобщение (последователност от звукове,
носеща информация)

При описването на отношенията между речта и езика е необходимо също

така да се уточни, че хората се различават не само по своите физически белези
и уникалността на организма си, но и по своята реч. Можем да твърдим това
поради следното:
 На всеки човек е присъщ определен, неповторим начин на
изразяване;
 Всеки човек притежава различен по обем и състав речник;
 Наблюдават се индивидуални различия при изговора на звуковете;
 Всеки човек използва по различен начин многозначността на думите
и експресивните възможности на езика;
 Всеки човек генерира различни по дължина и структура изречения.;
 Динамичните особености на речта (темп, паузация) са в несъмнена
връзка с типа висша нервна дейност на индивида, т.е. те зависят от
динамиката на нервните процеси, протичащи в съответното лице.

2
Бояджиев, Ж. Увод в езикознанието. Изд. „Хр. Г. Данов“, с. 35

3
 В никакъв случай не бива да се абсолютизират индивидуалните
особености в говорните актове на отделните хора, защото тези индивиди са
обединени в определен езиков колектив. Или казано в с други думи: езикът като
обществено явление съществува и се проявява в безбройните индивидуални
речеви актове (т.е. в частното), които са възможни само като разнообразни
реализации и материализации на езика. По такъв начин езикът и речта са
взаимно свързани и се изискват взаимно.
Друг аспект, в който можем да разглеждаме отношенията между език и
реч, са промените в езиковата система. Те се появяват в езика чрез речта – напр.
смяна на името на даден предмет, промяна в структурата на изречението и др.
Необходимо е да уточним, че тези промени не настъпват стихийно и мигновено.
Нещо повече: в езика не се задържа всичко, което възниква като новост в
речевата дейност. В него се запазват само онези индивидуални
новообразувания, които са утвърдени от общуващите един с друг хора, понеже
отговарят на определени тенденции, очакващи подходящ момент на
реализация. Онези изменения, които не отговарят на потребностите на колектива
и които биха попречили на общуването, биват пренебрегнати от мнозинството и
се изгубват.

7.2. Аспекти и равнища на изследване на речта

7.2.1. Синхрония и диахрония
Въпросът за аспектите на изследване на речта – синхрония (изследване на
езиковите явления в отделен етап от развоя на езика) и диахрония (изследване на
езиковите явления в техния развой) за първи път в езикознанието е поставен от
Фердинанд де Сосюр.
Схващането си Сосюр представа чрез следната фигура:
С

А В

Оста АВ назовал ос на едновременност и отбелязал. че тя засяга

отношенията между съществуващи неща, където всяка намеса на времето е
изключена. Оста CD (оформена като стрелка!) назовал ос на последователност,
върху която може да се разглежда едновременно само едно нещо, но където са
разположени всички изменения на нещата от първата ос.
От тази изходна постановка могат да се оформят следните два аспекта на
изследване на езика:

4
  синхрония – проследяват се съотношенията между елементите на
езиковата система в тяхното едновременно наличие (изключва се
намесата на времето);
 диахрония – проследява се съотношението между един езиков
елемент и неговите предишни форми, появили се последователно
във времето.
Тези два аспекта на изследване на езиковите явления и езиковия развой
изразяват правото на съществуване на две лингвистики:
 синхронна лингвистика (от гр. synchronos - „едновременен“) –
изследва езика като система от взаимносвързани и
взаимнобослувени елементи в даден момент;
 диахронна лингвистика (от гр. dia - „през“ и chronos - „време“, т.е.
„през времето“, „разновременен“) – изследва езика във времето, в
процеса на развитието му. Тя изучава отношенията между
последователни елементи, които се заменят едни с други във
времето,
Противопоставянето на двете лингвистики е абсолютно и то се проявява
навсякъде. То е проблем не само на езикознанието, но изобщо на теорията на
познанието. Отдавна е известно, че движението е нещо абсолютно. Това важи и
за езика – той еволюира и не може да престане да се променя. Докато покоят в
понятие твърде относително. Това също може да се каже и за езика, защото
всички страни на езика са подложени на изменение, т.е. на всеки период от
време съответства повече или по-малко значима еволюция.

7.2.2. Синтагматика и парадигматика

Основоположник на учението за синтагматични и прагматични отношения
е Фердинанд де Сосюр. Според него елементите на езика се намират в два
вида отношения – синтагматични и асоциативни (наречени по-късно
парадигматични).
Синтагматичните отношения са отношенията между речевите единици
непосредствено в линейната верига на речта (потока на речта във времето). Те
се изразяват по схемата и-и. Съвкупността от синтагматичните отношения, т. е.
правилата и закономерностите за свързване на речевите единици, са определят
като синтагматика.
Синтагматичните отношения могат да бъдат илюстрирани по следния
начин: речта представлява последователност от изречения, намиращи се във
връзка (отношение) помежду си, т. е. речта се сегментира на изречения.
Изречението пък е последователност (линия) от синтагми, намиращи се във
връзка помежду си, т.е. то се сегментира на синтагми. Синтагмата е
последователност пък от думи, намиращи се в отношения помежду си. Думата е
последователност от морфеми, намиращи се в отношения помежду си, а
морфемата е линия фонеми, намиращи се в отношения помежду си.
Тук е уместно да се посочи, че терминът синтагма се въвежда от Сосюр.
Синтагмата се разбира като съединение (сливане, съчетание) на два или повече
езикови елемента в линейната последователност на потока на речта с цел

5
образуване на съчетание от по-високо йерархично равнище (напр. дума, израз,
изречение). Например:
 на две морфеми като морфемно съчетание – а-тел, и-тел (в
писател, строител);
 две морфеми като дума – книж-ар, книг-а;
 основа и морфема като словоформа – книжар-и;
 две думи като словосъчетание – жълта рокля, син химикал;
 думи като сложна дума – заместник-председател;
 дума и словосъчетание като разширено словосъчетание – хубав
пролетен ден.
Освен посочените съществуват и следните видове синтагми:
 фонетична синтагма – последователност от тактове, обединени
акцентно и интонационно във фонетично единство, разграничено
чрез паузи;
 синтактична синтагма – свързване на словоформи при
образуването на изречение (напр. зимното слънце + грее слабо =
Зимното слънце грее слабо.)
Парадигматични отношения са отношения между езикови единици, които
могат да заемат едно и също място в една и съща позиция, защото те са
обединени от общ признак, даващ възможност между тях да се извършва
селекция. Те се изразяват по схемата или-или. Парадигматичните отношения
свързват единиците на езика по отношение на сходство по форма, по смисъл
или двете в едно.
Най-напред понятието парадигма се разработва в морфологията. С
термина парадигма се определя системата от слаби форми, които
образува една лексема. Парадигмата това е образеца, схемата на
словоизменението. Напр. парадигмата на глагола чета в сегашно време включва
чета – четеш – чете – четем – четете – четат, а парадигмата на съществителното
име в българския език включва четири словоформи – книга – книгата и книги –
книгите.
В парадигмата една от формите се използва за основна, Например при
думите това е формата, която представя лексемата в речниците. За глагола в
българския език това е формата в 1 л., ед.ч., сегашно време; за съществителното
име – неопределената форма за единствено число (напр. човек, двор, книга,
ръка и др.) и т.н.
Парадигматичните отношения между определени езикови елементи могат
да бъдат обединени в ред от езикови елементи. Прието е членовете на реда да
се подреждат вертикално във вид на таблица. Например:
 редът маса: маси: масата: масите въз основа на общия елемент
мас- може да бъде представен по следния начин в таблица:
мас-а
мас-и
мас-ата
мас-ите

6
  парадигмата на глагола ходя да бъде представена по следния начин
в таблица:
ход-я ход-им
ход-иш ход-ите
ход-и ход-ят
Парадигматичните отношения между вариантите на дадена лексема
може да бъде представена по следния начин:

Членове на парадигмата Парадигматични отношения

(варианти на лексемата) между вариантите на лексемата
ученик ученик : ученици
ученици ученик : ученикът
ученикът ученици : учениците
учениците ученикът : учениците

Парадигматичните отношения между вариантите на лексемата образуват

в своята същност съвкупност структурата на лексемата като система от
варианти.
От съществено значение при описание на парадигматичните отношения е
да се посочи, че парадигматиката на езиковата единица е затворена система.
Към нея не могат да се включват нови членове.
Парадигмата от езикови единици обаче е отворена система. Това може
да бъде показано на равнището на лексемата като езикова единица. Поради
факта, че лексемата е образувана от морфеми, всяка морфема може да
послужи като общ елемент за образуване на парадигми. Например:

Парадигмен Парадигмен Парадигмен Парадигмен

показател показател показател показател

игр- -а -ач по-

игра игра играч поиграя
играя вода метач почета
игрище жена бегач поспя
игров къща гледач помисля
и др. и др. и др. и др.

Парадигмата от езикови единици обаче е отворена система спрямо

наличните вече членове и спрямо възможността да бъдат образувани нови –
карач, сметач, четач и др.
Според Моско Москов (1982) парадгиматиката и синтагматиката са двете
форми и двата вида на функциониране на всяка единица като елемент на
езиковата система и структура. Парадигматиката е система от закономерното
вариране на единиците на езика (вкл. и чрез техните варианти) в процеса на
тяхното функциониране, а синтагматиката е система от закономерно

7
съчетаване на единиците на езика също в процеса на тяхното функциониране,
във вид на речеви единици.
Можем да откроим следните особености на синтагматичните и
парадигматичните отношения:
(1) Синтагматичните отношения реализират комуникативната функция
на езика. Въз основа на тях се образува речта като продукт (текст).
Езикът като средство за общуване функционира чрез
синтагматичните отношения. Затова те са още и функционални
отношения.
(2) Синтагматичните отношения предхождат парадигматичните. Въз
основа на синтагматичните се създават парадигматичните. Напр. с
употребата в речта на една нова дума възникват останалите ѝ
словоформи и се оформя парадигмата ѝ.
(3) Парадигматичните отношения са свързани с характеристиката на
езика като средство за общуване, а синтагматичните – с речта като
продукт.