Тема 5

Език и общество.
Значението на обществената среда за развоя на речта.

5.1. Езикът като обществено явление

Фактът, че съществува връзка между език и общество, е безспорен. Това,
че езикът е обществено явление, се признава от всички езиковеди. Съществуват
обаче различни схващания по отношение на характера на езика като
обществено явление.
Още основоположникът на общото езикознание – Вилхелм фон Хумболт
(1767-1835) подчертава обществения характер на езика, но смята, че той е
външна проява на духа на народа. Във всеки език е заложено определен начин
на възприемане на заобикалящия ни свят. Или казано с други думи: в процеса на
формиране на съзнанието на обикновените хора, говорещи даден език, се
отразява съвкупността от човешки представи за заобикалящия ни свят, определен
начин на концептуализиране на действителността. В определен смисъл езикът се
намира между света на външните явления и вътрешния свят на човека. Това
негово схващане се доразвива от група немски учени в началото на ХХ в. –
школата на неохумболтиаците.
Школата на натуралистите (Август Шлайхер) приема езика като най-висш
природен организъм и не поставя за разглеждане връзката между езика и
обществото.
Представителите на Психологическото направление (Лингвистичен
психологизъм) – Хайман Щайнтал (1823-1899), Александър Потебня (1835-1891) не
отричат обществения характер на езика, но понеже разглеждат езика от гледище
на психологията, смятат, че основно в езикознанието и най-важно за езиковеда е
психическия по своя характер индивидуален говорен акт.
Представителите на Младограматическата школа – Карл Бругман (1849-
1919), Херман Остхоф (1847-1909), Бетолд Делбрюк (1842-1922), смятат езика за
психофизична дейност на човека: езиковите явления се създават от отделния
индивид в обществото, а обществото се явява пасивна среда, в която
съществуват и се проявяват готовите езикови явления.
Руските езиковеди Ян Бодуен де Куртене (1845-1929) и Алексей А. Шахматов
(1864-1920) приемат, че основна задача на езика е да изразява психиката на
индивида. Нещо повече: според тях, езикът на дадено общество, на даден
колектив, е средноаритметичен сбор от индивидуалните езици на членовете на
това общество.
Представителите на Идеалистическата неофилология – Карл Фослер (1872-
1949), Лео Шпицер (1887-1960), Матео Бартоли (1873-1946) и др. разглеждат езика
като индивидуална, неповторима творческа дейност. Те считат, че индивидът е
творческа личност, която създава езиковите форми, а обществото е инертната
маса, която ги усвоява и развива по-нататък.
Погрешната основа на всички тези схващания е противопоставянето на
обществото и индивида, т.е. приемането на обществото за външна, абстрактна

1
същност, която съществува независимо от индивида, а индивидът се схваща като
самостоятелна сила, отделна от обществото. Подобна гледна точка води до
извода, че езикът е механичен сбор от индивидуалните езици на индивидите, а
неговата социална същност остава на заден план.
Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913) приема, че езикът е социално явление,
но според него задачата на езиковеда е да изучи неговата вътрешна структура.
Останалите направления в езикознанието, които са свързани със
Структурализма1, и които се развиват в средата на ХХ в. – Датски структурализъм
(Копенхагенска школа; Глосематика), Американски структурализъм
(Дескриптивна лингвистика) също смятат, че основна задача на езиковедите е да
изследват структурата на езика и не поставят акцент в работата си върху анализа
на връзката между език и общество.
Една група ученици на Сосюр доразвиват в началото на ХХ в. неговата
концепция за езика и формират Френска социологическа школа в
езикознанието с представители Антоан Мейе (1866-1936), Жозеф Вандрийс (1875-
1960) и др. В редица изследвания на представителите на тази школа на преден
план е изведен проблемът за обществения характер на езика и за въздействието
на социалните фактори върху езиковата еволюция. Основен недостатък на
тяхното схващане за социалната същност на езика е разглеждането на
развитието на езика без да се отчита влиянието на развитието на обществото.
Развитието на обществото не може да не бъде взето под внимание при
изучаването на развитието на езика, тъй като обществото е съвкупност от
отношенията между хората, които се определят от господстващия в дадена
епоха начин на производство и материални блага. Освен това езикът се отнася
към обществените явления, които действат през цялото време на съществуването
на обществото.
Даден език се появява заедно с определена човешка формация. Ако
съответният обществен колектив има необходимите условия за материално и
духовно развитие, това води и до непрекъснато обогатяване и еволюция на езика.
В историята на езика се отразяват под една или друга форма, пречупени през
структурата на езика, важни моменти от живота на народа. Ето защо може да
твърдим, че езикът се ражда и развива с появата и развоя на обществото.
Ако по силата на историческите събития, на определени социални,
икономически, политически, културни и други фактори, дадена човешка
формация е обречена на изчезване, асимилация, заедно с нея се загубва и
нейният език. Обикновено преди това се минава през няколко етапа като
сферата на употребата на съответния език се ограничава все повече. Езикът
умира заедно със смъртта на обществото, независимо дали тя е резултат на
насилственото ликвидиране или поглъщането на съответния човешки колектив или
вследствие на приобщаването на една народностна група към друга по
ненасилствен път или е резултат от смъртта на последния човек, говорещ даден
език.

1
Структурализъм - направление в лингвистиката, което се е проявило под не напълно еднакви форми в
различни страни. Това, което обединява в най-общ план привържениците на това направление, е разглеждането
на езика като сложна система / структура.

2
 Извън обществото няма език, защото зараждането на езика и неговия
развой са обусловени от възникването и развоя на обществото. В обществото
езикът е средство за общуване, за обмен на мисли и взаимно разбиране: езикът
е оръдие за борба и развой на обществото.
Доказателство за това намираме в историческото развитие на отделни
обществени групи и в езиците, които те са използвали. Например в далечното
минало част от Балканския полуостров е била обитавана от траките. Техният език
се отнася към индоевропейското езиково семейство. Археологичните находки в
нашите земи, както и съобщенията у античните автори говорят за развита
материална култура и за забележително изкуство у траките. Преживяла немалко
военни стълкновения (с перси, скити, келти и др.) Тракия била изправена пред
голяма опасност от страна на Рим. В продължение на повече от век и половина
траките отстоявали своята независимост, но през 46 г. паднали под римска власт.
С течение на времето главното тракийско население се романизирало или
елинизирано. В последствие по-голямата част от траките била асимилирана от
огромната славянска маса заляла Балканския полуостров и се включила като
един от компонентите на формиращия се български народ. Тракийският език
постепенно престанал да съществува като средство за общуване и е изчезнал,
като в днешни дни са се запазили само отделни надписи върху отделни
паметници.