Тема 8

Произход и развой на езика. Глотогенеза – антропогенеза.

Теории за произхода на езика.

8.1. Произход на езика (глотогенеза)

Проблемът за произхода на езика (глотогенеза) е един от основните
проблеми в общото езикознание. Той занимава още от древни времена най-
широки кръгове на обществото, които е възможно и да не проявяват интерес към
езикознанието. Затова и във фолклора на всички народи съществуват легенди за
произхода на езика.
Първите опити за обясняване на произхода на езика датират от древността.
Някои от тях имат ненаучен или фантастичен характер, а други се доближават до
материалистическото разбиране на този проблем.
Древногръцкият историк Херодот разказва интересна легенда за един
опит, проведен от египетския фараон Псаметих ІІ (или Псамтик II), които искал
да установи кой е бил първият, най-старият език на света. Той заповядал да
отгледат две новородени деца в уединение, за да се види кои ще бъдат първите
думи, които те ще произнесат, без да бъдат повлияни от околните хора. Първата
дума, която произнесли децата след две години, била бекос, което означавало
„хляб“ на фригийски език. Изводът бил, че гладът е извикал на живот езика и че
именно фригийският е бил праезикът на човечеството. Днес е напълно ясно, че
подобен опит не би могъл да даде положителни резултати, тъй като речта не се
предава по наследство и не може да възникне спонтанно извън човешкия
колектив, в условията на пълна изолация.
В древна Гърция въпросът за произхода на езика се оказва изместен по
посока на проблема за характера на връзката между нещата и техните [гръцки]
названия. Във възникналата дискусия се включват представители на различни
философски школи. Според едни, които бихме нарекли „натуралисти” (напр.
Антистен, Хераклит, стоиците и др.), тази връзка е естествена, природна, а
според други – „конвенционалистите” (напр. Аристотел, Демокрит, скептиците и
др.), тя е по установеност, по договореност1.
Диодор Сицилийски (І в. пр. н.е.) излага в своята Всемирна история някои
твърде интересни разсъждения относно възникването на най-древната човешка
реч. Според него хората първоначално живеели в диво състояние, близко до
животинското, като се хранели с трева и плодове. „При нападения на зверове
нуждата ги научила да си помагат един на друг и като се събирали заедно под
въздействието на страха, те започнали постепенно да се опознават. Гласът им
бил още безсмислен и нечленоразделен, но постепенно те преминали към
членоразделни думи и като установили помежду си символи за всяко нещо,
създали разбираемо за тях самите обяснение на всичко. А тъй като такива

1
Най-древното старогръцко произведение, посветено на лингвофилософска тема – прочутият Платонов диалог
Кратил, е построено като дискусия за произхода на езика и за отношението между предмета и неговото
название। Представени са и двете становища (за природен афинитет и за конвенционален характер), но не се
стига до категорично заключение.

1
обединения съществували навсякъде по света, езикът се оказал не при всички
еднакво звучащ, доколкото всяко обединение съставяло по случаен начин своите
думи: оттук и разнообразието в характера на езиците, а първоначално
възникналите обединения поставили началото на (всички) племена.”
Римският поет и философ Тит Лукреций Кар (І в. пр. н.е.) предлага
материалистическо обяснение (в духа на епикурейската философия) за
произхода на езика в прочутата си поема За природата на нещата. За него
езикът не е индивидуално дело, а е възникнал в общество поради естествената
потребност на хората да говорят.
Проблемът за глотогенезата занимава и великия представител на
Просвещението Жан-Жак Русо (1712-1778). В своето Есе за произхода на
езиците той излага следните основни мисли: Речта, която служи за съобщаване
на нашите чувства и мисли, различава човека от животните. Езиците на животните
се унаследяват и не еволюират. Началният човешки език не е служил за
изразяване на първични потребности (глад, жажда и пр.), а на страсти (любов,
омраза, гняв). Човешкият род се е появил първо в топлите области, а след това се
е прехвърлил и в студените. Основната причина за различията между езиците се
крие в климата и в начина на тяхното формиране. Древните хора са живеели
пръснати, разединени, без друга форма на обществена организация, освен
семейството. Едва при обединяването на хората, вече като втори етап се явява и
езикът, създаден по условен път, чрез „обществен договор”.
Представителите на другото направление във философията от XVIII в.
(Монбодо, Хердер и др.) критикуват теорията за „обществения договор“ и търсят
обяснение за възникването на езика във вътрешните потребности на човека.
Поради тази причина те приемат, че езикът е възникнал във връзка с мисленето.
Това схващане е правилно, но езикът и мисленето се разглеждат независимо от
развоя на обществото, като едновременно с това се допуска и вродена
способност на човека да мисли и да изразява мисълта си чрез езика. Тази
теоретична постановка, при която развоят на мисленето и езика се разглежда
откъснато от развоя на обществото, се запазва в езикознанието от XIX в.
Привържениците на звукоподражателната (ономатопоетичната) теория
твърдят, че най-древният език се е появил вследствие подражаването от
първобитния човек на звуците в обкръжаващата го природа (звуковите сигнали на
животните, свиренето на вятъра, бученето на бурята, шумът на листата на
дърветата или на течащата вода и пр. ). Действително във всички езици се срещат
звукоподражателни думи, напр. кудкудяка, бръмбар; бухал, бърборя, тик-так и
др.. За сравнение:
 лат. bubo, арменски bu, български бухал;
 лат. cuculus, рус. кукушка, фр. coucou, нем. Kuckuck, англ. cuckoo,
български кукувица;
Но в същото време на звукоподражателната теория за произхода на езика
могат да се противопоставят редица сериозни контрааргументи и съображения,
а именно:
(1) Звукоподражателните думи в различните езици са сравнително
малобройни;

2
 (2) Не всички звукоподражателни думи са старинни;
(3) Огромен брой думи, които служат за назоваването на жизнено
необходими за човека предмети и явления, не крият в себе си
никакъв елемент на звукоподражание.
Други учени (напр. А. Шлайхер) се стремят да обяснят възникването на
езика от спонтанно изтръгналите се звукове (рефлексни звукове, възклицания) от
устата на древния човек при съприкосновението му с различни предмети и
явления от действителността или пък вследствие различни чувства и афектни
състояния (междуметна теория). Досегашните опити да се изведе езикът само от
реакциите на човешкия гласов апарат на едни или други впечатления, получени
от околния свят, са неубедителни. Трудно може да се допусне, че първобитните
хора са имали до такава степен развити усет и способности, че да реагират по
различен начин на всеки обект от действителността. Възникването на речта трябва
освен това непременно да се свърже със зараждането на съзнание у човека, но
това положение не е отразено в междуметната теория.
Индивидуалистичните теории за глотогенезата пренебрегват обществения
характер на езика. Те разглеждат появата на езика у отделния индивид откъснато
от обществото. От това обстоятелство произтича и незадоволителното решение
на този сложен проблем. В трактата си Езикът: Неговата същност, развой и
произход (1922) прочутият датски лингвист О. Йесперсен прави преглед на
предходните теории и излага привлекателната, но малко вероятна хипотеза, че
езикът е възникнал като игра. Според Йесперсен говорните органи са били
упражнявани първо в пеене през свободните от работа часове, а едва след това
се появила продукцията на реч. Съмняваме се, че в своя изпълнен с всякакви
опасности и с непрекъсната борба за оцеляване, доста кратък живот
първобитните хора са разполагали със свободни часове, които да отдават на
„веселата игра” (merry play) за създаването на езика.
Представителите на т.нар. трудова (синергастична) теория за
глотогенезата (напр. Лудвиг Ноаре, Карл Бюхер и др.) са направили сериозен
опит да свържат възникването на езика с трудовата дейност. Според Ноаре
човешкият език се е сраснал в своето неудържимо развитие с колективното
битие на човека. В своя труд Произход на езика (1877) Ноаре посочва, че напр.
глаголите, като думи за означаване на действия, са най-необходимата съставна
част от всички езици, защото езикът е породен от труда и винаги го е съпътствал.
Тази теория представлява крачка напред в сравнение с различните
индивидуалистични глотогенетични тези, но и тя не е докрай издържана. Ноаре не
намира качествена разлика между човешкия труд и действията на някои животни.
Той приема съществуването на някаква изначална „творческа сила” на човешкия
разум, която според него е послужила за основа на организацията на
обществото и на труда и като предпоставка за появата на езика. Освен това
обявяването на глаголните корени за съставни елементи на най-древната
човешка реч не е съобразено с твърде елементарния характер на първичната
човешка звукова система за комуникация.

3
 Карл Бюхер, който е изследвал живота на редица първобитни народи,
твърди, че поезия, музика и труд са образували единно цяло; поезията и музиката
са били предназначени да регулират трудовия ритъм.
Интерес за езиковедите представлява и рефлексната теория на Вунт. Той
смята, че при появата на езика най-важното не било само звукът, а звуковият
жест, т. е. онези артикулационни движения, които, както и всички други жестове,
са показващи или подражателни движения и съпровождат жестикулацията на
ръцете и на цялото тяло. Според него езикът на жестовете и звуковият език се
развивали едновременно и паралелно, но по различни пътища и за разни цели.
С помощта на жестикулиране хората си предавали своите представи за
предметите, а със звуковия език те изразявали различните си чувства. Движенията
на лицето, устата и особено на езика, отначало непроизволни, почнали по-късно
да служат за образуване на членоразделни звукове на речта. Тези движения на
говорните органи Вунт нарича „звукови жестове”. „Звуковите жестове” се
отличавали според Вунт от другите жестове по това, че те били свързани с един
изразителен звук, който получавал своята артикулация или модулация чрез
мимическо движение. По-късно звуковият език ограничил „жестикулационния”
език, т.е. „Думата убила жеста.”
Теорията на Вунт не решава въпроса с какво се е започнала човешката
реч, тъй че неговите схващания не могат да се смятат за обяснение на проблема
за произхода на човешката реч.
В началото на последното десетилетие на ХІХ в. Ян Бодуен де Куртене
формулира една твърде интересна хипотеза за „хоминизацията на езика”
(Vermenschlichung der Sprache), която наистина се отнася повече до еволюцията
на човешката реч, отколкото до нейния произход. Твърдят, че впоследствие той се
бил отказал от нея, тъй като не разполагал с достатъчно аргументи в нейна
подкрепа. Тя се състои в следното: Артикулацията се е премествала постепенно
от ларинкса към устната кухина. От гръкляна до устата, от задната част на езика
до предната му част, като са били необходими хилядолетия, за да се прехвърли
звукообразуването от един сектор към друг.

8.2. Произход на езика (антропогенеза)

Проблемът за глотогенезата представлява комплексен проблем и за
разрешаването му се използват както някои лингвистични данни (напр. отделни
фази в развоя на детската реч; езиците на първобитните племена, запазили се и
до днес в някои кътчета на нашата планета; някои архаични думи и конструкции в
съвременните езици и пр.), така и много факти и постановки из областта на
антропологията (науката за произхода на човека и за физическата му природа),
палеонтологията, сравнителната зоология, археологията, праисторията,
етнографията, философията, социологията, психологията. Този извънредно
труден проблем може да получи правилно решение само при условие, че се
анализират задълбочено и се свържат всички фактори, които са играли
съществена роля в този процес. Безусловно необходимо е да се застане на

4
здрави позиции при осветляването на въпросите за произхода на човека, за
формите на живот, труд и обединение при първите хора.
Най-лесно решение на въпроса за произхода на човека и на езика може
да се намери в теологичен аспект. Библейската теза се заключава в следното.
Бог е не само създател на света, но и пръв езикотворец: „И Бог нарече
светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ”; “И Бог нарече простора Небе”; „И Бог
нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета” (Битие 1; 5, 8, 10). Дял във
възникването на езика е имал и Адам: „И Господ Бог образува от земята всички
полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как
ще ги наименува; и с каквото име назоваваше човека всяко одушевено
същество, това му остана името. Така човека тури имена на всеки вид добитък,
на въздушните птици, и на всички полски зверове” (Битие 2; 19-20)*.
Диференциацията на този прастар език също се дължи на Божие
вмешателство: „А по цялата земя се употребяваше един език и един говор” [Но
човеците, в пореден пристъп на възгордяване, решават да съградят кула до
небесата.] „А Господ слезе да види градът и кулата, които градяха човеците. И
рече Господ: Ето, едни люде са, и всички говорят един език; и това е що са
почнали да направят; и не ще може вече да им се възбрани какво да било нещо
що биха намислили да направят. Елате, да слезем, и там да разбъркаме езикът
им, тъй щото един други да не разбират езика си. Така Господ ги разпръсна от
там по лицето на цялата земя; а те престанаха да градят града. За това той се
наименувá Вавилон [т.е. бъркотия], защото там Господ разбърка езика на цялата
земя; и от там Господ ги разпръсна по лицето на цялата земя” (Битие 11; 1, 5-9).
Библейската теза за глотогенезата е в определен смисъл твърде удобна и
привлекателна, тъй като, първо, възникването на езика се пренася в едно
обозримо минало (преди няколко хиляди години: -4004 или -5508) и, второ, самият
акт на езикотворчеството и на разделяне на езиците е представен по доста
опростен и категоричен начин.
Някои автори са се опитали да съчетаят библейската теза с
еволюционистката постановка за произхода на езика (и човека). Тук бихме
желали да цитираме Ст. Младенов, който беше вярващ. След като прави
преглед на различните схващания за произхода на езика (библейска теза или
„традиционалистична теория”, ономатопоетична теория, междуметна теория,
нативистична теория, еволюционизъм, синергастична теория), нашият именит
учен заключава: „Но... тая свръхмаймуна има не една необикновена дарба –
чува в себе си божествения глас насъвестта, чувства в себе си свободата
на нравствената, добра воля и обладава способността да мисли, да създава
най-отвлечени понятия и да проявява своя творчески дух по един особен начин,
неприсъщ на никое друго същество в природата, по начин божествен: човек не е
обикновено животно, а е сътворен по образ и подобие на Бога.” (Увод во
всеобщото езикознание, София, 1943).
Проблемът за произхода на езика стана неимоверно сложен, ако се
приеме, че най-важното средство за общуване е възникнало по естествен път и
че неговият генезис трябва да се обвърже с биосоциалната еволюция на човека
(антропогенезата).

5
 Коя е била прародината на човечеството? Много привърженици има
хипотезата за африканската прародина, която се подкрепя от обилни и твърде
разнообразни палеонтропологични находки. Наред с нея съществуват две други
хипотези: азиатска и европейска. Не е изключена и паралелна еволюция от
хоминиди към хомо, извършила се на два континента, примерно Африка и Азия.
Що се отнася до американския континент, там не са отбелязани промеждутъчни
изкопаеми форми между маймуните и човека и следователно не е било
възможно да протекат на местна почва първоначалните етапи на
антропогенетичния процес. Заселването на Америка е станало късно (преди 20-
30 хиляди години), към средата на последния ледников период, през т.нар.
Берингов мост (или Берингия), съединявал някога Североизточна Азия със
Северозападна Америка. Някои изместват тази граница с още малко,
базирайки се на останки от хора, намерени в Североизточна Бразилия и
датирани отпреди 32 хиляди години. Напоследък бе оповестена хипотеза, според
която австронезийски аборигени са достигнали Америка още преди 50 хиляди
години.
Редица антрополози посочват, че е погрешно да се защитава хипотезата,
че очовечаването на висшите маймуни се е извършвало навсякъде, където те са
съществували. Причината за това са палеоантропологични и археологични
открития, които свидетелстват, че човекът е придобил анатомични белези, сходни
със съвременните едва към края на плейстоцена.
Според едно от преобладаващите мнения в съвременната антропология
предшественици на най-древните хора са били някои изкопаеми хоминоидни
примати (австралопитеки, т.е. „южни маймуни“, род Australopithecus, включващ
и парантропите), обитавали преди 2-5 млн. години Източна и Южна Африка.

Фигура 8.1 Австралопитек2

Поради настъпилата рязка промяна в природните условия (климатични

изменения, обезлесяване на съответните области), тези същества, които били
обединени в групи (стада), преминали към наземен живот в саваната.

2
Снимки от https://history.framar.bg/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-
%D0%B0%D0%B2%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BA%
D0%B0 [Актуална към 01-09-2018]

6
Австралопитеките вървели почти напълно изправени; предните крайници, които те
вече не използвали като средство за придвижване, им служели за защита от
нападенията на враговете и за намиране на храна. При тези прехоминиди се
наблюдават някои анатомични черти, които ги доближават до човека:
конфигурацията на костите и крайниците, някои особености на зъбите и др.
Черепната кутия на австралопитеките е имала среден обем 575 см3 (от 450 до
700 см3), т.е. може да се предполага, че мозъкът е бил сравнително по-добре
развит, отколкото у съвременните човекоподобни маймуни. Представителите на
това промеждутъчно звено между животните и човека (или най-малкото – някои от
тях) са използвали примитивни оръдия за вадене на корени, за лов, за
самозащита. Едно от мненията в съвременната наука е, че в съобществото от
австралопитеки е функционирала рудиментарната система от „афектни
викове”, които са съобщавали за намирането на храна, за появата на опасност
и за други жизнени ситуации, т.е. играели са ролята на “стадни стимулатори”.
Някои смятат, че австралопитекът, след като е изразходил еволюционните си
възможности, е изчезнал, без да остави по-висша човекоподобна форма.
Според други автори обаче е угаснал само единият от видовете, докато другият
(Australopithecus africanus) е продължил еволюционния си път в посока към Homo.
Някои находки в последно време дадоха възможност да бъде формулирана
доста оспорваната хипотеза за т.нар. Homo habilis („сръчен човек“), съществувал
едновременно с австралопитека. Открити са били и груби оръдия от кварц,
кварцит и вулканичен камък, най-старите от които датират от преди 2,6 млн.
години. Средният обем на черепа на тези хоминиди възлиза на 680 см3, т.е. със
стотина кубически сантиметра повече, отколкото у австралопитека.
Архантропите (най-древните маймуноподобни хора, Homo erectus), с
изкопаеми представители питекантроп (първа находка на о. Ява, 1891),
синантроп (Китай), атлантроп (Алжир, Мароко) и пр., се появяват преди 600-700
000 или повече (до 1 милион) години3.

Фигура 8.2 Архантроп4

3
През 2000-та г. в Музея на човека (Париж) бе организирана изложба под надслов “Homo erectus в
завладяването на света”. Новите наблюдения могат да се сумират така: Homo erectus се е появил преди 1,8 млн.
г.; мозъчен обем – от 800 до 1200 см3; доста добре обработени сечива; преди около 400 000 г. е започнал да
използва огъня; тръгнал от Африка, е населил Китай, Индия, Европа.
4
Снимка от https://studfiles.net/preview/5369867/page:9/ [Актуална към 01-09-2018]

7
 При останки от синантропи, които са най-добре познатите измежду
изброените по-горе фосили, са били намерени примитивни каменни сечива от
кремък, пясъчник и др., еленови рога със следи от обгаряне и обработка.
Архантропите са живеели в първобитни стада, които представляват твърде
своеобразният начален етап в историята на първобитнообщинния строй. Обемът
на черепния мозък на питекантропа е достигал 870 см3, а на синантропа – 1075
см3 (при съвременния човек – средно 1200-1300/1500 см3).
Съществуват антропологични доказателства за зараждането на съзнание и
на говор още в периода на маймуночовека. Изследването на черепи на
архантропи (чрез отливки на вътрешната им кухина) показва явно развитие на
онези мозъчни дялове, в които са разположени моторният център на речта и
ядрото на слуховия анализатор. Езикът на маймуночовека ще да е бил съвсем
елементарен, дифузен, нечленоразделен [някои автори може би попресилват
нещата, говорейки за членоразделна реч още при синантропа], но той е имал
вече социална функция, т.е. не само е сигнализирал за нещо, но и е подбуждал
към общи действия. Той вероятно се е състоял от няколко десетки викове-
изречения (звукове-съобщения).
Първичният материал на древната човешка реч може би е бил
комплексен: унаследени от животинските прадеди звуци, „жизнени шумове”
(образувани в устата или носа) на антропоидите, подражания на звуковете от
околната природа или на механичните звукове, съпровождащи трудовите
процеси*.
Следващият стадий в палеонтологичната история на човека е бил стадият
на палеоантропите (първобитните хора) – неандерталците – Homo sapiens
neanderthalensis (първа находка в Германия, 1856), появили се през средния
плейстоцен. Те изработвали разнообразни и подчертано специализирани (до 60
типа!) каменни и костени (а също вероятно и дървени) оръдия, които служели за
сечене, рязане, пробиване на отвърстия, за остъргване на кожата на убитите
животни и пр.
Неандерталците живеели на орди, които представлявали завършващ етап
на еволюцията на първобитното стадо. Има едно смущаващо обстоятелство:
съществуват податки, че първите неандерталци са били по-съвременни, т.е. „по-
неоантропни” същества в антропологично отношение в сравнение с късните
(класическите) неандерталци и са употребявали по-усъвършенствани оръдия на
труда. Означава ли това, че (част от) неандерталците са били в крайна сметка
безплодна клонка в еволюцията на човека?

8
 Фигура 8.3 Неандерталец5

Средният черепен капацитет на палеоантропите се определя на 1450 см3

(1300-1600 см3). Наблюденията върху черепи на неандерталци дават основание
да се предполага, че техните езични мускули са били вече много по-натоварени,
което вероятно е било свързано с преминаването към членоразделна реч.
Постепенното преместване на звукопроизвеждането към устната кухина водело
до активизирането на езика и мекото небце. Някои автори, опирайки се на
постиженията на съвременната експериментална фонетика (включително на
симулацията на възстановен по данни за черепа гласов апарат), сравнителната
анатомия и антропологията, формулираха следната теза: Все още твърде
бедната реч на неандерталеца е била вече членоразделна, придобита, а не
вродена; този наш предшественик е можел евентуално да произвежда
двайсетина различни срички.
Еволюцията на човека продължава да следва своя нелек път и така се стига
до стадия на неоантропите (хора от съвременен физически тип,
неантропи, Homo sapiens sapiens) с изкопаема форма кроманьонецът (първа
находка във Франция, 1868), който се е появил в началото на късния палеолит
преди около 40 хиляди години. Настъпва рязък подем на производителните сили,
засилват се социалните качества на човека, зараждат се началните форми на
родова организация. Основните анатомични изменения засягат архитектурата на
черепа и развитието на челните дялове на мозъка. В резултат от наличието на
един минимум осигуреност в борбата за съществуване се появява нов вид
съзидателна обществена дейност – художествената. Речта претърпява по-
нататъшна еволюция и придобива напълно свързан характер. Както отбелязват
някои учени, човешкият език е нещо уникално, най-малкото защото притежава
синтаксис.
Учени напоследък твърдят, че сходствата между ДНК у съвременния човек и
човекоподобните маймуни били по-големи, отколкото между човека и

5
Снимка от http://www.bbc.com/earth/story/20151116-what-did-the-neanderthals-do-for-us [Актуална към 07-09-
2018]

9
неандерталеца. Неандерталците по мнението на някои съвременни изследвачи,
не били наши предци, а представлявали по-скоро страничен клон в еволюцията
на човека. Накрая, според някои специалисти, неандерталецът е съжителствал в
продължение на няколко хиляди години със следващия представител на човешкия
род – кроманьонеца, като се е смесил с него или е бил изтласкан.
Човешкият език е възникнал преди десетки хиляди години (100 000, 200 000,
повече?). Той се е появил поради необходимостта от ефикасно средство за
общуване и затова можем с пълно основание да твърдим, че той има обществен
характер още от люлката си. Езикът е изиграл съществена роля за окончателното
отделяне на човека от животните. Невъзможно е да си представим
съществуването на човешкото общество, на каквато и да било наука и култура и
в крайна сметка съществуването на самия човек без езика. Езикът – най-важното
средство за формиране и изразяване на нашите мисли, незаменимо оръдие в
опознаването на обкръжаващия ни свят и на самите нас, от най-удивителните
неща, на което не винаги обръщаме достатъчно внимание – е велико благо за
човешкия род, могъщ двигател на човешкия напредък

Използвана литература:
1) Бояджиев, Ж. Увод в езикознанието. Изд. „Христо Г. Данов“. 1995, с. 15-26.
2) Георгиев, Вл. и Дуриданов, Ив. Езикознание. С., 1972, с. 239-246.

Въпроси и задачи

1. Потърсете легенди или предания за произхода на езика, съществуващи

във фолклора на отделни езикови общности.
2. Прочетете описанието на същността на три теории за произхода на
езика, които не са разгледани в лекцията. С кои от възгледите бихте се
съгласили и защо?

1) Теорията за универсалната граматика

Една от хипотезите за възникването на езика принадлежи на Чомски и
неговите последователи. Според тях езикът е своеобразен алгоритъм, който се
задейства автоматично; възникнала в определен момент от еволюцията на
човека, системата не е зависела пряко от естествената среда, не е имала
функционален характер и е била лишена от биологична ефективност.
Универсалната граматика постулира, че съществуват вродени основни
принципи на езиковия апарат, валидни за всички езици. Последните теории на
Чомски (1995) премахват специфичните за даден език правила и редуцират
дескриптивните изказвания до две категории: инвариантни (универсални) езикови
принципи и специфични за даден език параметри. От тази гледна точка

10
усвояването на езика предполага само да се научи необходимия лексикон
(лексеми, морфеми и пр.) и да се фиксират предварително избраните
параметри. Граматиката на всеки конкретен език представлява именно подобен
предварителен избор. Чомски се мотивира с факта, че всички деца учат първия
си език с удивителна скорост; при това, независимо от езика, който най-напред
усвояват, децата допускат характерни и повтарящи се грешки. Въз основа на
подобни факти Чомски приема, че детето е генетично програмирано да говори:
правилата за склоненията на думите и синтактичната им организация са
заложени в мозъка му. Единственото, което трябва да направи всяко дете, е да
приложи граматичните правила към думите и синтаксиса на майчиния си език: в
общи линии тази генетично заложена граматика е вариант на универсалната
граматика, валидна за всички езици.

2) Моторната теория
По-пълна неврологична обосновка предлага моторната теория,
разработена от Джакомо Ризолати (Giacomo Rizzolatti) и Майкъл Арбиб (Michael
Arbib). Според двамата учени (вж. Ризолати, Арбиб 1998: 188-194) способността
за имитиране се дължи на наличието на т.нар. "огледални клетки", открити и при
хората, и при маймуните. Това са неврони, разположени в премоторния кортекс,
които осъществяват връзка между наблюдаваното (чуждото) и собственото
поведение. "Огледалните клетки" се активират при проява на значителна
активност от страна на себеподобни: наблюдаваните действия активизират
вътрешния моторен код.

3) Теория за невронните връзки

Подходът към произхода на езика, познат като „теория за невронните
връзки", се развива през 90-те години на ХХ в. заедно с динамичната теория и
биологическия модел на невронната пластичност на американския професор
по когнитивни науки Джефри Елман (Jeffrey Elman). Елман (1999: 25) отхвърля
натуралистичната идея за заложения в мозъка ни код на т. нар. „универсална
граматика" на Чомски и защитава тезата за невронните мрежи като
физиологична основа, благоприятстваща появата на нови структури при
решаване на нови задачи в нова обстановка.

Китова, М. Основни хипотези за произхода на езика. – В: Китова, М. Езикът и

религията – два различни модела на света [онлайн ресурс]. – изд. LiterNet,
07.10.2018 <https://liternet.bg/publish29/mariia-kitova/ezik-i-religiia/osnovni.htm>

11