Тема 3

Възникване на сравнително-историческото езикознание. Основни

причини. Основоположници на сравнително-историческото
познание.

3.1. Причини за възникване на сравнително-историческото

езикознание
Отделянето на езикознанието като самостоятелна наука става възможно
по няколко основни причини. Първо, в периода след Великите географски
открития европейците се запознават с множество различни езици. Второ, на
основата на разнообразен езиков материал постепенно се разбира, че езикът е
нещо отделно и различно от собствените си продукти (писмените и устните
текстове). Доказателства за това са научните търсения на редица изследователи
на езика, в резултат на които в края на XVI в. се появява идеята, че повечето
европейски езици принадлежат към едно езиково семейство с общ праезик.
През XVI в. италианецът Сасети, съпоставяйки редица думи от италиански и
староиндийски, забелязва близостта между двата езика. Към средата на XVIII в.
руският учен М. В. Ломоносов (1711-1765) развива мисълта за родствени и
неродствени езици, като за доказателство за родството се позовава на
сходството на числителните в някои индоевропейски езици.
През втората половина на XVIII в. между Европа и Индия се създават
редовни връзки в резултат на колонизаторската политика на Англия. Това дава
възможност на европейски учени да се запознаят по-основно със санскрит.
Кьорду, Джонс и др. посочват сходството на санскритски с редица европейски
езици. езиковед Уилям Джонс (1746 – 1794), който е бил английски чиновник в
Индия, в 1786 г. излага разсъжденията си за родството на санскрит със
старогръцки, латински, готски, келтски и староперсийски. Той изтъква, че тези
езици произлизат от общ източник. Здрава основа поставя сравнението в
областта на морфологията: установява се, че морфологическите елементи на
една група езици са сходни помежду си. Така се определя родството на
индоевропейските езици, а по-късно на семитските, тюркските и други.
Осъзнава се, че езиците имат историческо развитие и в началото на ХІХ в.
започва да се прилага първият специален научен метод, изрично предназначен
за изучаване на езика – сравнително-историческият.

3.2. Периоди в развитието на сравнително-историческото

езикознание
Първият период в развитието на индоевропейското сравнително-
историческо езикознание (1816 – 1870) се свързва с установяването на
сравнително-историческия метод за изучаване на индоевропейските езици
Основен принос за установяване родството между индоевропейските езици
имат Франц Боп, Расмус Раск, Якоб Грим, А. Х. Востоков, Август Шлайхер, които
се считат и за основоположници на сравнително-историческото езикознание.

1
 В началото на XIХ в. датският учен Расмус Раск (1787 – 1832) предлага
система от принципи за установяване на родствата между езиците. През 1818 г.
той посочва в своя труд „Изследване на произхода на древносеверния или
исландски език“, че съществуват определени закономерности, съгласно които
съгласните звукове в германските езици съответстват на точно определени
съгласни звукове в други индоевропейски езици – напр. / f / и / k / в английския
език (напр. в думите father и acre) съответстват на съгласните звукове / p / и / g / в
латинския език (напр. в думите pater и ager).
Много по-голямо влияние оказва работата на немския учен Боп, озаглавена
„За системата на спрежението в санскритския език в сравнение със системата
на спрежението в гръцкия, латинския, персийския и германския” (1816). В нея Боп
доказва родството на една група езици, които днес наричаме индоевропейски,
въз основа на сходството на техните морфологични елементи, и по-специално
въз основа на сходството на глаголните окончания.
В първия том на своята „Немска граматика” (1 изд., 1819) Грим за пръв път
прави опит да разгледа исторически развоя на немския език; той изтъква
значението на закономерностите в звуковите промени на германските езици.
Първият установен закон носи неговото име – Законът на Грим, който се отнася до
промените на една група гласни в германските езици.
През 1820 г. излиза от печат трудът на руския езиковед А. Востоков
„Разсъждение върху славянския език”, който служи като увод към граматиката на
този език. Востоков поставя на научна основа разглеждането на въпроси от
историята на славянските езици, особено на т. нар. историческа фонетика на
славянските езици.
От своя страна Август Шлайхер счита, че теорията на Дарвин за
еволюцията на организмовия свят може да бъде приложена към езика. В своя
труд „Теорията на Дарвин и езикознанието“ (1863) той представя тази идея.
Според него установените от Дарвин закони за видовете животни и растения са
приложими поне в главните си черти и към организмите на езиците, а именно:
„Това, което естествоизпитателите биха нарекли род, у езиковедите се
нарича племе. Родовете, които са в близки родствени връзки помежду си, се
наричат понякога семейства на едно племе от езици. Видовете на един род се
наричат езици на някакво племе; подвидовете – диалекти или наречия на
известен език; на разновидностите съответстват местните говори, или
второстепенните наречия, накрая на отделните растения и организми е
съответен начинът на изразяване на отделни хора, говорещи на известни езици.
Прилагайки докрай уподобяването, корените на езика могат да бъдат наречени
прости клетки“ [Шлайхер, 1863 в Симеонов, Москов и Бояджиев, 1971: 8].
Освен това Шлайхер се стреми да възстанови индоевропейския праезик
като използва откритите закони като едновременно с това има за цел и да
проследи развитието на индоевропейския праезик във всяко от неговите
разклонения. В своя труд „Компендиум“ той представя резултатите от своите
изследвания в този аспект като поставя акцент върху фонетичната страна на
езиците и тяхната морфологична структура.

2
 Въз основа на своите изследвания Шлайхер формулира теорията за
родословното дърво на индоевропейските езици. Същността ѝ се състои в
следното:
 езиците, които са възникнали първи от праезика, са езици, които
могат след това да се разпадат на диалекти, а диалектите – на
поддиалекти;
 всички езици, които произлизат от общ праезик, образуват езиков
род (езиково дърво), което след това се дели на езикови семейства
(езикови клони).
Макар и приносът на Август Шлайхер за развитието на езиковедската
наука да е съществен, той не успява да предложи правилен път за решение на
проблема за същността на езика и неговото развитие, тъй като той погрешно
приравнява езика към природните организми. Нещо повече: Шлайхер и
погрешно търси аналогия между езиците и организмите, като се опитва въз
основа на това да привнесе термините и положенията на естествознанието към
езикознанието. Не може да се търси общност между формирането и развоя на
езика, от една страна, и пораждането и растежа на организма, от друга страна,
защото езикът не е природно, а социално, обществено явление.
Вторият период в развитието на индоевропейското сравнително-
историческо езикознание (1870 – 1916) се свързва с разкриването на
закономерности в развитието на езиковата структура на думите и дейността на
младограматиците.
Школата на младограматиците възниква в 70-те години на ХIХ в. в Лайпциг –
Германия. Тя бързо се налага като ново езиковедско направление, защото
възгледите на нейните представители по основните проблеми на езикознанието
са коренно различни от схващанията на предходното поколение лингвисти.
Нейни основатели са: А. Лескин (1840-1916), К. Бругман (1849-1919), Х. Остхоф
(1842-1907), Х. Паул (1846-1921), Б. Делбрюк (1842-1922). Тя намира привърженици
и в други страни: Франция – М. Бреал, Италия – М. Асколи, Дания – К. Вернер и др.
Московската езиковедска школа, основана от Ф.Ф. Фортунатов, е родствена по
своята ориентация на немския младограматизъм. В по-малка степен това може
да се каже за Казанската школа начело с Ян Бодуен де Куртене.
За тях поставяната от по-старите им колеги крайна цел пред езикознанието
е нереалистична. Те се обявяват за насочване на усилията към изучаване на
живите съвременни езици и тяхната история назад до периодите, за които
съществуват реални писмени документи. Особено значим е приносът на
младограматиците в описанието на основните закони в развитието на звуковия
състав на индоевропейските езици.
Теоретическите положения на младограматическата теория за езика са
формулирани с най-голяма пълнота в следните трудове на нейните
представители: предговора на Х. Остхоф и К. Бругман към първия том на
„Морфологически изследвания”, смятан за манифест на младограматиците,
„Увод в изучаването на езика” – В. Делбрюк. Специално трудът на Паул
„Принципи на историята на езика”, наричан “катехизис на младограматизма”, е
теоретическо обобщение на техните възгледи.

3
 Основните принципи, върху които са изградени теоретичните положения на
младограматическата теория на езика, са: историзъм, психологизъм и
индивидуализъм. Тези три принципа са своеобразно свързани помежду си.
а) Принципът на историзма лежи в основата на младограматическите
схващания за езика. Младограматиците приемат, че при научното изучаване на
езика има място един единствен метод – историческият. Историческото
разглеждане на езика се основава върху сравняването на различни форми,
върху съпоставянето на значенията на думите. Като основна теоретическа задача
те си поставят изясняването на същността на езика, а като основна практическа
задача – да изследват общия ход на историческото развитие на индо-
европейските езици – от най-древния период на тяхното далечно минало досега-
и да посочат законите, които определят насоките на това развитие.
б) Принципът на психологизма за младограматиците се изразява в
признаването на психологията като основа на езикознанието. Тъй като езикът е
продукт на човешката култура при създаването на която взема дейно участие
психическият фактор, то психологизмът в езикознанието се състои в обясняването
на езиковите факти с психологически понятия и принципи. От психологията
младограматиците заимстват идеята, че основен психически феномен е
представата, а основен психически процес – асоциацията. Пренасянето на тези
идеи в езикознанието води до следното – в процеса на езиковите изменения
голяма роля играе аналогията, разбирана от младограматиците като
образуване на нови езикови форми чрез асоциация (свързване), с други
съществуващи форми. Неизбежността на действието на аналогията се дължи на
това, че думите в съзнанието на говорещия са свързани (асоциирани) едни с
други.
в) Принципът на индивидуализма за младограматиците се състои в опита
им да създадат учение за принципите на общественото развитие върху основата
на индивидуалната психология. Истинска реалност притежава само езикът на
индивида. Нещо повече: всеки индивид има свой собствен език и всеки от тези
езици има своя собствена история, т.е. трябва да се различават толкова езици,
колкото индивиди съществуват. В този смисъл езикът е сума, сбор от езиците на
отделните индивиди.
Освен това езикът се приема за изменяща се психофизична дейност на
индивида. При това всяко езиково творчество всякога е индивидуално. Дори и в
случаите, когато няколко индивида създават сходно речево изказване, нито актът
на творчеството, нито неговият продукт престават да бъдат индивидуални.
Историческата концепция на младограматиците, разбиранията им за
същността на езика, за движещите сили на езиковото развитие имат сериозни
методологически слабости, които правят техния историзъм ограничен и
непоследователен. Един от основните недостатъци на тяхната теоретична
платформа е свързан с идеалистичното изопачаване на същността на езика и
на условията на неговото историческо развитие. Въпреки това главната заслуга
на младограматиците се състои в това, че те изградиха стройно учение за
закономерностите в историческото развитие на езика, поставиха въпроса за
законите на езика.

4
 Третият (съвременният) период в развитието на индоевропейското
сравнително-историческо езикознание се свързва с откриването и изследването
на редица неизвестни до това време индоевропейски езици, което довежда до
значително задълбочаване и разширяване на изследванията.
Сред изследванията, които се разработват, бихме могли да посочим:
 Разшифроване на хетския език от Бедржих Хрозни – През 1915 г. той
разчита хетското клинописно писмо (от 18 – 12 в. пр. Хр.). Установява,
че хетският език е родствен с индуския, гръцкия и латинския, от което
излиза, че хетите, са били от индоевропейски произход;
 Изследователската дейност на Холгер Педерсен, който изучава
редица индоевропейски езици – албански, келтски, хетски,
торхайски и др. През 1933 г. той формулира т. нар. Закон на
Педерсен, който описва промяната в ударенията в балтийските и
славянските езици.
 Създаване на ларингалната теория – родоначалник на тази теория е
Фердинанд де Сосюр през 1879 г., но тя получава необходимото ѝ
внимание едва след откриването на хетския език в средата на ХХ в.
Тази теория позволява да се възстанови фонологичната система на
протоиндоевропейския език.
 разшифроване на крито-микенските надписи с линеарно писмо Б
от Майкъл Вентрис и Джон Чадвик – резултатите от тяхната съвместна
работа са публикувани от Чадвик в книгите Documents in Mycenean
Greek (1956), The Decipherment of Linear B (1958) и Documents in
Mycenean Greek (1978).
Изследванията в областта на индоевропейското сравнително-историческо
езикознание през ХХ в. са насочени предимно към генеалогична и типологична
класификация на езиците, езиковите промени, писмените системи,
лингвистична география на диалектите и изучаване на процеса на заемане на
думи в различни езици.