Тема 6

Език и мислене.
Видове мислене. Външна и вътрешна реч.

6.1. Отношение между език и мислене

Отношението между език и мислене е един от проблемите, които са
предмет на изследване от редица науки – теория на познанието, логика,
психология, езикознание, физиология и др.
Следва да посочим, че по този проблем е писано доста от философите.
Въз основа на различните философски възгледи можем в обобщение да
посочим следните зависимости между езика и мисленето:
(1) Езикът и мисленето са тъждествени
В този случай можем да говорим за моноизъм – абсолютен (пълен)
моноизъм и непълен моноизъм.
Абсолютният моноизъм се изразява в примитивното и ненаучно схващане
за неразграничаване на език и мислене – гледна точка, изразена от Аристотел,
стоиците и др. Това субективно-идеалистично схващане за езика е основано на
следните положения: Светът е комплекс от усещания и това, което ни дават
нашите усещания, представлява светът. Светът е равен на нашите възприятия.
Битието се идентифицира със съзнанието.
Според непълния моноизъм мисленето съществува в различни
разновидности и само една от тези разновидности е тъждествена на езика. В този
случай става дума за словесното мислене, чрез което се изразяват устно мисли,
чувства, предава се информация и т.н., докато музикалното1 и техническото
мислене напр. не могат да се отъждествят с езика.
(2) Езикът и мисленето са напълно различни
В този случай можем да говорим за дуализъм. Този начин на разглеждане
на отношенията между език и мислене е характерен за представителите на
Семантичната философия, разпространена в САЩ.
Философите семантици (напр. Стюарт Чейз) твърдят, че езикът е
недостатъчно съвършен, поради което е безсилен да даде правилни сведения за
действителността. Освен това езикът няма никаква връзка с действителността, а
само я изопачава и обезобразява. Изопачаването на действителността става
причина за възникването на конфликти в обществото. Ето защо представителите
на Семантичната философия предлагат като средство за спасение на
човечеството от войни и конфликти създаването на един общ език –
рационализиран английски език, който да замени всички останали езици.
(3) Езикът и мисленето съществуват паралелно без вътрешна връзка
между тях
Съгласно представителите на тази позиция, езикът и мисленето следва да
се разглеждат самостоятелно един от друг. Това е т.нар. обективно-
идеалистическо разбиране за езика и мисленето (Хумболт, Щайнтал, Вунт и др.).

1
Музикално мислене – идеята за музикалното произведение се „ражда“ в главата на композитора

1
Обективните идеалисти откъсват езика от мисленето, като го абсолютизират и го
представят като плод на божествено откровение, дар Божи.
(4) Езикът и мисленето съществуват паралелно и връзката между тях е
взаимообослувена
Подобна позиция е била изразена още през XVII в. от Хердер2, но
Фердинанд де Сосюр сравнява отношението между езика и мисленето с лист
хартия. Така, както е невъзможно да определим коя е лицевата и коя опаковата
страна на лист хартия, по същия начин не можем да определим какво е
отношението между езика и мисленето.
Философите приемат, че известен приоритет има мисленето. Според тях
езикът служи, за да реализира нашите мисли. Ако приемем една такава
взаимозависимост, то трябва да приемем, че езикът и мисленето се намират в
отношение на форма и съдържание. Тези философи, които считат, че езикът е
форма на мисленето, се аргументират с т. нар. „мъка на словото“, защото се
знае, че съдържанието изпреварва формата в своето развитие. Но всъщност
формата оказва влияние върху развитието на съдържанието, което води до
противоречие в това твърдение. Именно за такова противоречие се смята
„мъката на словото“ – изразяването с думи на мисъл, която за самия човек не е
твърде ясна. Мисълта получава пълна точност и завършеност само тогава, когато
намери точна и завършена словесна формулировка. Всъщност „мъката на
словото“ се дължи на нелекия преход от „вътрешна“ към „външна“ реч, но
причина за „мъката на словото“ не е езикът, а индивида – неговата невъзможност
да намери подходяща дума или израз, за да формулира мисълта си.
Макар и да съществуват различни гледни точки за отношението между език
и мислене в обобщение можем да посочим, че езикът е непосредствено
свързан със съзнанието. Той е средство за общуване, за изразяване на мисълта и
е продукт от социалния живот на човечеството.

6.2. Същност на мисленето

6.2.1. Що е мислене?
Първият признак на мисленето е, че то е процес на опосредствувано
познание на явленията на действителността, т.е. опознаване на връзките между
предметите и явленията от заобикалящата ни действителност. Например: фактът,
че има осветени места от слънцето означава, че слънцето грее.
Вторият признак на мисленето се състои в това, че то предоставя
обобщено познание за действителността. Например: наблюдавал съм
многократно, че когато слънцето грее, предметите на земята се осветяват.
Следователно в обобщение на моите наблюдения аз мога да твърдя, че когато
слънцето грее, предметите по земята се осветяват.

2
Йохан Готфрид фон Хердер (1744-1803) е германски философ, поет, литературен
критик, теолог и преводач.Според него народът се образува около общ език — пазител и носител на общото
наследство.

2
 Но от друга страна мисленето ни дава възможност да знаем и това, което
не сме наблюдавали непосредствено. Освен това то ни дава възможност да
предвидим хода на събитията и резултатите от нашите собствени действия.
Изходно начало на нашето познание са усещанията и възприятията. Въз
основа на възприятията се образуват представи. От представите по пътя на
абстракцията се образуват понятия. Понятията се свързват в съждения. А въз
основа на съжденията правим умозаключения, чиято най-висша форма за
научните закони.
С други думи мисленето е процес на обобщено и опосредствано
познание на действителността. Мисловният процес е активен, целенасочен,
волеви акт, при които се опитваме да решим някакъв проблем или задача.

6.2.2. Видове мислене

В зависимост от начина, по който се разглежда мисленето, са възможни
различни класификации. Ще разгледаме само някои от видовете мислене.
(1) В зависимост от това дали възниква при непосредствено
възприемане на даден обект, при предметно-манипулативно
действие с него или при обработката на сетивни данни различаваме
конкретно (нагледно, образно) и абстрактно мислене.
Нагледното мислене бива два подвида: нагледно-действено и нагледно
образно.
 Нагледно-действено мислене – характеризира се с протичане на
мисълта и мисловните операции на основата на конкретните
действия. То е типично за децата от предучилищна възраст.
 Нагледно-образното мислене протича на основата на образи,
пряко формирани в процеса на възприемането на предметите
или формирани по-рано, но сега извикани в сензорната сфера
с оглед решаване на поставената задача. Използва се както от
децата, така и от възрастните.
Абстрактното мислене се осъществява въз основата на понятия и
съждения. Процесуалната структура се свежда до механизмите типични за
логическите операции. Абстрактното мислене е труден за реализиране
психичен процес. Лесно е да се мисли нагледно, лесно е да се възприема,
запомня, възпроизвежда, но да се формира мисъл на базата на понятия,
формирани посредством други, е много трудно изпълнима задача.
(2) Според типа решавани задачи и произтичащите от това структурни и
динамични особености, мисленето се дели най-общо на
теоретическо и практическо.
 теоретическо мислене - насочено към обяснение, към
познание на най-отвлечените закономерности;
 практическо мислене – насочено към решаване на
практически проблеми и задачи.

3
 (3) Словесно-логическо мислене – използва понятия и логически
конструкции на основа на функционирането на езика без да
използва някакви емпирични данни и образи.
(4) Понятийно мислене – мислене, основано само на понятия. При
нормалния човек то е подчинено на словесното мислене като негов
продукт, а при глухонемите то се е развило въз основа на
абстрактното мислене. Понятийно мислене имаме напр. при
решаването на задачи във висшата математика.

6.3. „Външна“ и „вътрешна“ реч

Понякога се случва така, че човек мисли нещо, но не може да го изрази с
думи. Това се дължи на разликата в начина, по който протичат нашият говор
(„външната реч“) и нашите мисли („вътрешна реч“).
Вътрешната реч е тясно преплетена с нашето мислене. Тя се различава от
външната не само по това, че протича безгласно, а и по своя строеж. Причина за
тази разлика е, че вътрешната реч е предназначена за самия мен, а външната
реч обикновено е предназначена за друго лице. Когато говорим с друго лице, е
важно то да разбере нашата мисъл, поради което речта ни трябва да бъде
добре структурирана, граматично и семантично правилна, и достатъчно ясна и
подробна. Това обаче не е необходимо, когато говорим със самия себе си.
Затова вътрешната реч е откъслечна, елиптична. Тя съдържа само съществените
елементи на мисленето. Освен това вътрешната реч не винаги е граматично
оформена и обикновено не е достатъчно добре стилизирана. Тя наподобява
лаконичния стил на телеграмите, защото предава само най-същественото.
Вътрешната реч има едно предимство пред външната. Тя протича много
по-бързо и по-леко от говора, защото може да изпусне всичко онова, което не е
необходимо за самия мен в дадена ситуация.

6.4. Мислене у глухонемите

Глухонемите не са чували звукова реч, но у тях мисленето работи. Щом
глухонемите са лишени от език, то техните мисли не могат да възникнат въз
основа на езиков материал. Мислите им могат да възникнат и да съществуват въз
основа на онези образи, възприятия и представи, които се натрупват в техния бит
за предметите от външния свят и за отношенията помежду им благодарение на
другите сетива – зрителни, осезателни, вкусови и обонятелни усещания.
Не бива да се забравя, че езикът и мисленето не са тъждествени.
Глухонемият по рождение затова е ням, защото не може да чува звукова реч.
Езикът на глухонемите е копие на звуковия език. Чрез жеста глухонемите се
учат да разбират езика (и мисленето) на нормалните хора. Връзката между език
и мислене обаче не бива да се пренебрегва, защото често при глухонемите
хора се наблюдава изоставане в умственото развитие.