Р. Бутзин, Г. Бауър, Дж. Крокър и Е.

Хол

Съзнание

Откъс от Христоматия по психология на познанието

Съставителство и превод от английски език Людмила Андреева
Издателство ЛИК, София, 1999

Природата на съзнанието

Не на всички езици има дума за съзнание, но на всички има думи за отделни явления, свързани с него: (1)
будно състояние (противопоставено на сън); (2) телесни усещания като сърбеж или болка; (3) възприятия,
получени чрез слуха, зрението и другите сетива, и (4) размишляване, желание и вярване. Сборът от
съзнания, които наричаме “съзнание”, може да включва видове, които зависят от различни физиологични
механизми.

Съзнанието: субективно и обективно

Традиционно съзнанието е било разглеждано като частен свят, достъпен за анализ предимно чрез
интроспекция. Поради тази причина много психолози някога са го отхвърляли като тема на научно
изследване. Съвременният напредък в изследванията и теорията обаче е възродил интереса на
изследователите към изучаването на съзнанието. След като познанията за вниманието, възприятията,
паметта, мисленето, емоциите и другите области на психичния опит се натрупват, става възможно
съзнанието да се изучава по нови начини. Чрез изследване на физиологичната дейност, придружаваща
промените в съзнанието - например причинените от съня, медитацията или психоактивните вещества -
психолозите са научили повече неща за функционирането му. Нови инструменти и нови методологии
водят до обективни, проверяеми резултати за различните видове съзнание.
Вследствие на това днес съзнанието се разглежда като едновременно субективно и обективно.
Субективното съзнание се отнася до личния ни опит със света, т. е. до начина, по който нещата ни
изглеждат. То включва начина, по който изглежда залезът, или този, по който чуваме или чувстваме
водопада. Съзнанието ни обаче не е съзнание за самия свят, а възприятията ни за него. Преживяваме
интегриран свят и интегрирането на възприятията ни от мозъка създава “единството на съзнанието”. Друг
аспект на субективното съзнание е съзнанието за Аза. Без самосъзнание не бихме могли да се справяме
ефективно със света. Не се раждаме със самосъзнание. То се появява постепенно у прохождащите деца и е
свързано с когнитивното развитие и социалния опит.
Много учени протестират, че изучаването на субективното съзнание е извън обхвата на науката, но си
остава фактът, че хората се справят много добре с комуникирането на субективните си преживявания.
Например въпреки че е възможно пациентите изобщо да нямат предварителен опит с някакво заболяване,
отговорите им на въпроси за характера на болката - дали е остра или глуха, могат да дадат на лекарите
надеждна основа за диагностициране на различни оплаквания. Следователно макар че е трудно да се
изучават субективните аспекти на съзнанието, без такива изследвания е малко вероятно някога да успеем
да разберем взаимоотношението между мозъка и поведението.
Обективното съзнание се отнася до онези аспекти, които могат да се верифицират от другите. Можем да
изучаваме различни процеси на съзнанието, например внимание, възприятие и памет. Възможно е да
правим заключения за съзнанието от способността на организма да решава проблеми. Получаваме
обективни свидетелства за съзнанието чрез измерване на физиологичните промени, които придружават
промените в съзнанието, например мозъчните вълни и движенията на очите. Реакциите от тестове за
долавяне на сигнали, които сочат осъзнаване на стимулите, също са били използвани за изучаване на
съзнанието.
Съществена характеристика на съзнанието е, че имаме известен контрол над него. Можем преднамерено
да се фокусираме върху това, върху което решим да се концентрираме - цвета, формата, същността или
функцията на обекта; фактът е, че категоризираме обектите по някакъв начин, звуците, издавани отдаден
инструмент в оркестъра, и дори теориите, опитващи се да обяснят точно какво е съзнанието. Такава
селективност е от критично значение за всекидневното ни функциониране. Толкова много усещания,
чувства, мисли и спомени са достъпни във всеки момент, че ако обръщаме внимание на всички, бихме
били смазани от информация. Като “оставяме отвън” по-голямата част от наличната информация, можем
да съзнаваме само онези неща, на които желаем да обърнем внимание. Този аспект на съзнанието -
вниманието - е съществена област от когнитивните изследвания.

Мозъкът и съзнанието

От векове се е смятало, че съзнанието и мозъчната дейност са тясно свързани. Невронаучните

свидетелства подкрепят тази идея от близо половин век. Например стимулацията на части от мозъчната
кора при претърпели мозъчна хирургия пациенти създава съзнателни, макар и подобни на сън зрителни и
слухови преживявания. Същевременно независимо от свидетелствата, сочещи тясната връзка между
съзнанието и физиологичната мозъчна дейност, точната й природа все още не е открита. Много
невроучени твърдят, че разграничението между съзнание и мозъчна активност е само семантично. Според
тях съзнанието не е нищо повече от общия сбор на мозъчната активност. Това обяснение превръща
съзнанието и мозъчната активност в две различни равнища на едно и също явление. Ако е така, когато
“изучаваме” съзнанието, просто изследваме същия психичен феномен на различно ниво, измествайки
анализа от неврофизиологичната активност към субективното съзнание за нея.
Носителят на Нобелова награда - психобиологьт Роджър Спери, оспорва такова становище. Неговите
изследвания се фокусират върху пациенти с разделен мозък и той твърди, че съзнанието има роля в
насочването на мозъчната активност и същевременно мозъчната дейност е необходима за появата на
съзнанието. Можем да мислим за съзнанието като възникващо свойство на мозъчната активност по
начина, по който ледът е възникващо свойство на водата. Идеята, че съзнанието се появява по някакъв
начин от мозъчната активност, е привлекателна, защото отразява инстинктивното ни чувство, че със
съзнанието е свързано нещо уникално, непосредствено и волево. Дори ако приемем идеята на Спери
обаче, все още не знаем точно какъв вид мозъчна дейност е необходима за съзнанието или колко сложен
трябва да е мозъкът, за да се появи съзнанието. Невроните “работят” по един и същи начин при всички
създания с нервна система; хората и животните учат по сходен начин. Животните имат ли психични
преживявания? Съзнават ли потока на съзнанието? По-горе видяхме, че съществува повече от един вид
съзнание. Какъв тип съзнание може да има шимпанзето, кучето, рибата? Обръщайки внимание на
селективната природа на съзнанието, Джеймс пише: “Други умове, други светове от един и същи
монотонен, неекспресивен хаос! Моят свят е само един от милионите, по същия начин вкоренен и реален
като онези, които могат да ги абстрахират. Колко различен трябва да е светът в “съзнанието” на мравките,
рибата или рака!”
Опитите да се провери взаимоотношението между мозъчната дейност и съзнанието са надхвърлили
пряката стимулация на кората и са дали някои изненадващи резултати. Изследванията с пациенти с
разделен мозък посочват, че познавателната дейност може да се осъществява и извън съзнанието. В един
експеримент изследователите показват за миг снимка на гола жена на дясното полукълбо на пациентка.
Жената казва, че не е видяла нищо, но се изчервява и започва да хихика, прикривайки устата си с ръка.
Когато е попитана защо се смее, тя изглежда объркана и не може да обясни. Дясното й полукълбо е
видяло голата снимка и й е реагирало, но вербалната й лява хемисфера не е видяла нищо. На друг пациент
с разделен мозък Майкъл Гадзанига показва за много кратко време снимки на пилешки нокът на лявото
полукълбо и на снежен пейзаж на дясното. Помолен да посочи снимките пред себе си, които съответстват
на току-що видяното, мъжът с дясната си ръка (ляво полукълбо) посочва пиле, а с лявата (дясно
полукълбо).- лопата за риене на сняг Когато сме изправени пред такива доказателства за когнитивна
дейност извън съзнанието, се опитваме да си обясним ситуацията. Помолен да посочи снимките, мъжът
обяснява реакцията си в термините на това, което е видяла вербалната лява хемисфера: “О, това е лесно.
Пилешкият нокът върви с пилето, а човек се нуждае от лопата, за да изрине курешките.” Гадзанига
обяснява резултатите си с хипотезата, че в мозъка съществуват съвместно много умствени системи в един
вид конфедерация. Съзнанието възниква от опитите на вербалната лява хемисфера да обясни действията
на множеството умствени системи и именно тази способност за правене на умозаключения е уникално
човешки аспект на съзнанието.

Други равнища на съзнанието

Съзнанието изглежда действа на различни равнища и много от тях са извън субективното ни съзнание.
При някои обстоятелства (например когато говорим насън) можем да осъществяваме сложни дейности,
без да си спомняме или да осъзнаваме действията си. В други ситуации (когато изпълняваме добре
заучени дейности) действията ни са почти автоматични. Когато за първи път се учим да шофираме
например, в най-големи подробности осъзнаваме как изпълняваме всяка задача. С усъвършенстване на
уменията много от тези процеси (например наблюдаването на трафика, приспособяването на скоростта
или сигнализирането на завой) стават автоматични. Трансформацията от фокусирано осъзнаване на всяко
действие към неосъзнаване е типична за повечето умения, които усвояваме с практиката - например
печатането на машина или карането на колело. Действането на автоматично равнище освобождава
съзнанието да обръща внимание на по-непосредствените задачи. Когато шофирането стане автоматично,
можем да водим разговор, докато караме; когато писането на машина се автоматизира, е възможно да
внимаваме в онова, което печатаме, а не в механизмите на оказване на въздействие върху машината.
Когато някаква функция стане автоматична, промяната е толкова съществена, че ако се опитаме да
фокусираме съзнанието си върху някакъв аспект на добре усвоено умение, може да сгрешим - да
напечатаме погрешна буква или да паднем от колелото. Тази автоматична страна на съзнанието обяснява
защо имаме трудности при преподаването на определено умение на друг човек: трудно е да осъзнаем
какво е необходимо да се каже на учещия.
Макар че психолозите не са постигнали съгласие върху това точно как тези равнища на съзнанието трябва
да се категоризират, можем да използваме терминологията на 3. Фройд и да говорим за тях като
подсъзнателни, предсъзнателни и безсъзнателни. Дейностите, извършвани на подсъзнателно равнище, се
осъществяват изцяло извън субективното съзнание. Информацията (спомени и мисли), за която не мислим
в момента, но може преднамерено да се извлече в съзнанието, заема предсъзнателното. Мисли и образи,
които държим потопени - вероятно защото са болезнени или създават психологически конфликт - се
намират в безсъзнателното.

Подсъзнателни процеси

Някои когнитивни процеси са подсъзнателни: стимулите се наблюдават, но не се регистрират в

субективното съзнание. Макар да не сме в състояние активно да обръщаме внимание на всички
дразнители около нас, съществуват свидетелства, че на някакво равнище получаваме и записваме голяма
част от информацията, която сякаш игнорираме. Възможно е да слушаме разговор на шумно парти,
пренебрегвайки звънтящите чаши, фоновата музика и гласовете около нас; този феномен на коктейлното
парти в действителност е акт на селективно внимание. Докато внимава обаче, мозъкът получава и записва
фоновите стимули.
Подкрепа за идеята, че мозъкът долавя информацията, на която не обръщаме внимание, идва от
експерименти с дихотомно слушане. Изследваните лица носят слушалки, през които чуват две
едновременни, но различни съобщения - по едно за всяко ухо. Когато са помолени да повторят на глас
съобщението, получавано по едното ухо, повечето хора могат да направят това също толкова добре,
колкото и ако нямаше конкурентно съобщение, предавано на другото. След това те нямат спомен за
второто съобщение - това, на което не е обърнато внимание: хората не могат да кажат дори дали е било
смислено или безсмислено. Изследванията обаче показват, че те чуват второто съобщение на
подсъзнателно ниво. Могат да кажат например дали “нечутото” съобщение е изговорено от мъж, от жена
или от двама души. Нещо повече: ако името на лицето е споменато в “нечутото” съобщение, то незабавно
го осъзнава.
Съобщението, на което не е обърнато внимание, се регистрира достатъчно здраво в подсъзнателното, за да
повлияе върху следващото поведение на човека, макар че той не осъзнава чуването му. Например ако това
съобщение се състои от думи за различни категории (“чинка”, “маргаритка”, “пудел”) и от човека се иска
да назове член на категорията “птица”, той вероятно ще изрече “чинка”, макар че няма спомен да е чул
думата. Такъв спомен, който влияе върху представянето, макар че не е възпроизвеждан съзнателно, е
известен като имплицитна памет. Растящ брой доказателства сочат, че при някои типове амнезия
имплицитната памет продължава да действа, въпреки че лицето вече не е способно да си спомня
скорошните събития. Явно значително количество сложно когнитивно преработване се осъществява в
подсъзнателното.
Друг пример на когнитивна активност на подсъзнателно равнище е сляпото зрение. Този феномен се
появява у хора, чиито очи са незасегнати, но са претърпели увреждане на зрителната кора или на
пътищата между нея и латералното ядро в таламуса. Те изобщо не са в състояние да виждат, но могат да
“отгатват” посоката на движение на светлината и дори правилно да сочат към обекти. Макар и слепи, тези
хора продължават да преработват зрителните стимули, въпреки че им липсва пряко съзнание за тях.
Сляпото зрение сочи, че зрителната кора контролира съзнанието за зрението, но не контролира всички
негови функции. Други свидетелства за подсъзнателна когнитивна дейност идват от изследванията върху
подпраговото възприятие .
 Предсъзнателни процеси

Друг тип психичен живот включва информацията, за която не мислим в момента, но можем да
“произведем”, ако решим да го направим. Такива спомени са предсъзнателни. В момента четете този
текст и си мислите за психологията, но ако някой ви попита какво сте правили миналото лято, какви други
курсове слушате или какъв е телефонният ви номер, информацията бързо навлиза в съзнанието ви, така че
можете да му отговорите. Предсъзнателните спомени обхващат целия ви запас от общи познания - от
таблицата за умножение, речника и семейната ви история до всичко, което знаете за химията,
компютрите, финансите и литературата например. Предсъзнателните спомени включват и личните ви
познания: спомени за инциденти, които са ви се случили или на които сте станали свидетели.

Безсъзнателни процеси

Предсъзнателните спомени са тук, когато имаме нужда от тях. Тяхната достъпност ги разграничава от
друг тип информация, която притежаваме, но не можем лесно да извлечем или материала, за който се
казва, че е безсъзнателен. Не всички психолози приемат идеята за безсъзнателното, но е важно това
основно понятие да се изследва, Фройд не е първият, който предлага тезата за безсъзнателното, но тя е
крайъгълният камък в теорията му за личността и остава фундаментална за съвременната психоанализа.
Според гледището на Фройд мотивацията зад някои от нашите чувства, мисли и действия е погребана в
безсъзнателното. Колкото и да се опитваме, не можем с лекота да извлечем този материал от
безсъзнателното в съзнанието, но известна част от съдържанието му се промъква в дегизирана форма в
сънищата, грешките на езика и психичните, и соматичните симптоми.

Естествени състояния на съзнанието

Какво ни казват всички тези разновидности за съзнанието? То е гъвкаво, многопластово и многоаспектно.

Всеки ден то се стимулира естествено от фантазията, съня или бляновете и може преднамерено да се
променя чрез медитация, хипноза или психоактивни вещества. Макар че е трудно да се схване такова
широко понятие, не бихме могли да разберем себе си или човешката природа, ако не разберем явлението
съзнание. Преди век Джеймс подчертава съществуването и значението на различните състояния на
съзнанието извън субективното:

Нормалното ни будно съзнание, рационалното съзнание, както го наричаме, е само един специален
тип съзнание, докато над него и отделени от най-тънкия възможен екран лежат потенциални
форми на съзнание, които са напълно различни.
Можем да преминаваме през живота, без да подозираме съществуването им, но прилагаме
необходимия стимул и за миг те са там в цялата си пълнота – определени типове психичен живот,
който вероятно има някъде своята област на приложение и адаптация. Нито едно обяснение на
тази вселена в нейната цялостност не може да бъде окончателно, ако оставя настрана тези други
форми на съзнание. Въпросът е как да ги разглеждаме, защото те могат да определят нагласите,
въпреки че не могат да осигурят формули и да отворят цяла област, макар да не успяват да дадат
картата. Във всеки случай те не позволяват преждевременно да приключим с обясненията на
реалността.

Фантазия и блянове

Един уникално човешки аспект на съзнанието е способността да се създават алтернативни реалности.

Чрез фантазията избягваме от реалността на всекидневния живот в играта - често по много творчески
начин. Освен ролята й в изкуствата, творческата фантазия е съществена и в науката: голяма част от
напредъка е резултат от прозрения, които учените са получили, докато на игра са си представяли
алтернативни реалности.
Тези алтернативни реалности са част от всекидневния живот, макар че обикновено не мислим за тях като
алтернативни равнища на съзнанието. Между нормалното ни будно съзнание и съня (който ще изследваме
в следващия параграф) лежат различни състояния на съзнанието, които се основават на въображението и
градираните степени на откъсване от реалността. Когато фантазираме, се изключваме от външния свят и
насочваме вниманието си навътре.
Бляновете са позната форма на фантазия. Докато се возите в рейса и попадате в улично задръстване,
можете да си представяте как лежите на слънчев плаж или как водите разговор, в който печелите спор с
шефа ви. Всички имаме блянове, макар да съществуват големи индивидуални различия в типовете
фантазии, които имаме. Бляновете на някои хора са предимно положителни; други са неприятни или
притесняващи. Упоритите различия в тона на бляновете могат да отразяват различия в обичайните
дейности, нагласите, емоциите и настроенията. Бляновете изглежда се появяват на цикли: повечето хора
имат някакъв блян на всеки 90 до 100 минути. Циклите се появяват независимо дали хората записват
мислите си под строго експериментално наблюдение или просто вършат всекидневната си работа. Както
ще видим в следващия параграф, сънищата следват подобен цикъл.
Някои блянове, наречени реалистична фантазия, са тясно свързани с реалистичните ситуации.
Обикновено приемат разказна форма и могат да са ориентирани към проблеми, например въображаем
разговор с шефа ви. Други, наречени аутистична фантазия, нямат връзка с реалността. Бляновете за
живот след няколко стотици години или пътуването до друга галактика са аутистични фантазии.
Други типове фантазия имат още по-малка връзка с реалността. Унесеността се състои от несвързани
образи, сцени или спомени и не е под контрола на фантазиращия. Тя може да е завладяваща при хора,
които са били лишени от сън дълго време и след това внезапно са били събудени. Когато това стане,
човекът обикновено е изключително объркан от неконтролирани мисли и образи, които нахлуват в
съзнанието му. Работещите на повикване при спешни случаи през нощта могат да установят, че
унесеността пречи на дейността им непосредствено след като са били събудени.
Между будното състояние и съня лежат други форми на кратки фантазии - живите, съноподобни образи и
интензивни звуци. Тези образи са също така неконтролируеми, както унесеността. Когато образите се
появяват, докато заспиваме, се наричат хипногогни ( “хипно” значи сън); когато се появяват по време на
прехода от сън и будно състояние, се наричат хипнопомпични.
Някои изследователи смятат, че тези състояния на съзнанието (будно съзнание, реалистична фантазия,
аутистична фантазия, унесеност, хипногогни и хипнопомпични образи и сън) съществуват по континуум.
Нито едно от тях не е ясно определено: едното се прелива в друго, а после в трето. Други автори вярват,
че ключовият фактор е нивото на кортикална възбуда, която се контролира от ретикуларната активираща
система - “пазителя” на съзнанието. Според това становище различните състояния на съзнанието
формират широк спектър, простиращ се от много ниски до много високи равнища на възбуда. Намалената
възбуда води до релаксация и спокойствие, увеличените нива на възбуда са свързани с творчеството,
ирационалното поведение и екстаза.

Сън и сънища

Сънят е радикално променена форма на съзнание. Макар че докато спим, съзнанието ни за външния свят е
намалено, то не е напълно елиминирано. Често сменяме позата си, без да се събуждаме, и очевидно
съзнаваме края на леглото, тъй като много малко от нас падат, докато спят. Освен това сякаш
наблюдаваме средата и преработваме известна смислена информация. Затова спим непробудно в
присъствието на безсмислени звуци, но се събуждаме, ако сме извикани по име. Майката може да проспи
буря с гръмотевици, но да се събуди от плача на бебето си.
Сънят е редовно появяващо се състояние на съзнанието, което действа на принципа на циркадичните
ритми ( “циркадичен” идва от латинското circa dies и означава “на ден”). Той е част от всекидневен
биологичен ритъм, който приема формата на 24-часов цикъл сън/будно състояние. Телесната
температура, отделянето на хормони, бдителността и другите физиологични функции също следват
циркадични ритми, но обикновено не ги съзнаваме. Бдителността например обикновено е най-висока през
деня и най-ниска през нощта, когато хората спят. Този ритъм е толкова изразен, че когато трябва да
работим на нощни смени, имаме трудности със съня деня и сме сънливи на работното си място. Освен
това съществува тенденцията да ставаме по-малко продуктивни и по-податливи на злополуки. Повечето
от нас в крайна сметка се приспособяват към преобръщането на цикъла сън/будно състояние, но
адаптацията отнема известно време. Изследователите не са изненадани от откритието, че инцидентът в
ядрената електроцентрала на около три мили близо до Филаделфия става в 4 ч. сутринта с екип, който е
нощна смяна само от няколко дни.
Причината за свързаните с работата нощно време проблеми със съня и поведението може да се открие в
реакцията на тялото на промяната на естествения ритъм. Тялото протестира срещу това, че от него се иска
да спи по време, което е определено за “будност”. Реактивните полети през няколко часови зони са друг
пример на отрицателната телесна реакция на разстройването на циркадичния ритъм. Ефектите от тях са
по-малко забележими, когато пътуваме на запад през часовите зони, отколкото когато пътуваме на изток.
Пътуването на запад е по-лесно за системата, защото естественият ритъм сън/будност е в действителност
един час по-дълъг, отколкото 24-часовия цикъл .Пътуване от Ню Йорк до Калифорния “удължава” деня в
същата посока като фундаменталния ритъм на тялото. Когато летим на изток, тялото ни е принудено да
остане будно по времето, когато обикновено си лягаме. Знаем, че тези разстройства са следствие от
бързото преминаване на няколко часови зони, защото когато стоим в една и съща зона (полет от Канада
до Южна Америка например), те не се появяват. Разминаването между 25-часовия биологичен ритъм и
24-часовото денонощие може да обясни защо сме склонни да удължаваме социалните дейности, гледането
на телевизия или ученето в обичайното време за сън. По-лесно е да останеш буден до по-късно, отколкото
да се събудиш по-рано. Дневната светлина и редовните часове за ядене, работата и социалното
взаимодействие обикновено поддържат циркадичния ритъм на по-къс график.

Етапи на съня

Голяма част от познанията ни за съня идват от експерименти със съня, които обикновено включват
прикрепването на електроди под формата на малки дискове към черепа и лицето на доброволци и
свързването им с устройство, записващо мозъчните вълни (ЕЕГ), движенията на очите и промените в
мускулното напрежение, докато човекът спи през нощта в лабораторията. Този запис на физиологичната
активност по време на сън е известен под името полисомнография.
Такива изследвания са разкрили две основни състояния на сън: RЕМ (сън с бързи очни движения),
наречен така, защото очите на спящия се въртят под затворените клепачи, и NRЕМ, при който очите не се
движат. Спящият преминава през четири етапа на NREМ сън - от най-лекия към най-дълбокия сън и след
това се връща през всеки етап към лекия сън (вж. фигура 6.1). На този етап вместо да повтори NRЕМ-
цикъла, човекът навлиза в RЕМ състояние. Повечето сънища се появяват в него и състоянието се е
оказало базисно за разбиране на съня и сънищата. От съня с бързи очни движения спящият отново
навлиза в NRЕМ сън и на този етап започва нов цикъл.
Този модел на съня следва един от телесните кратки ритмични цикли, наречени ултрадиен ритъм от
латинското “ultra dies” или “по-бърз от един ден”. Цикълът на съня се повтаря в часовете на сън в
ултрадиен ритъм, продължаващ около 90 минути.
Фигура 6.1. Типове сън и тяхната продължителност, измерена след полунощ по време на нормален
нощен сън на 25-годишен мъж. Хоризонталната ос посочва изминалите минути; вертикалната -
типовете сън. Защрихованите участъци представляват периоди на сън с бързи очни движения (RЕМ)
Какво става с тялото, когато преминаваме през последователните етапи на съня? Всеки етап на съня е
доминиран от определени честоти на мозъчните вълни, измерени чрез цикли за секунда (Нz) (подобно на
звуковите вълни). Когато сме будни, бдителни и с отворени очи, в нашата ЕЕГ доминират бета вълните,
които са бързи и с ниска амплитуда. Когато отпочиваме със затворени очи, бета вълните са заменени от
по-бавни алфа вълни, които са индикация за почиваща психика и тяло. На този етап сме все още будни.
Когато започнем да заспиваме, навлизаме в първия етап, сигнализиран от промяна в модела на мозъчните
вълни (вж. фигура 6.2). Алфа вълните изчезват и са заменени от дори още по-бавни тета вълни. Вторият
етап на съня е белязан от изблици на високочестотни вълни, наречени вретена на съня. Колкото по-дълбок
става сънят (на етапи три и четири), толкова повече ЕЕГ е доминирана от бавни делта вълни. На третия
етап от 20 до 50% от мозъчните вълни са делта, на 4 етап повече от 50% са такива.
Когато човек е заспал дълбоко (четвърти етап), мускулите са отпуснати, а пулсът и дишането са бавни и
ритмични. Тъй като е трудно да бъде събуден някой, който спи дълбоко, знаем малко за природата на
съзнанието през този етап. Когато човекът е вече събуден, е трудно да се определи дали нещо, което той
си спомня, е станало на етап 4 или по време на събуждането. Въпреки това знаем, че мозъкът е активен на
етап 4, защото разстройствата на съня (например сомнамбулизма, говоренето насън и кошмарите) се
появяват на този етап. (Вж. карето за дискусия на някои разстройства на съня, включително кошмарите.)
Фигура 6.2. ЕЕГ-запис на човек в различни етапи на съня и в релаксирано будно състояние, известно
като “алфа”. Забележете, че на по-дълбоките етапи на съня високочестотните вълни с малка
амплитуда отстъпват на нискочестотните вълни с голяма амплитуда. Смята се, че тази промяна
отразява факта, че невроните в мозъка изпращат електрически импулси приблизително на едно и също
равнище и с един и същ модел. Забележете също, че моделът на ЕЕГ при RЕМ е много подобен на етап 1.
Макар че повечето от нас проспиват общите дразнители, които ни заобикалят, не всички спящи са в
състояние да го направят. Понякога тази неспособност човек да продължи да спи е толкова изявена, че се
развива форма на инсомния или хронично безсъние. Страдащите от безсъние често се оплакват, че не
спят достатъчно, макар че когато са приспани в лабораторията, техните ЕЕГ показват нормални модели на
съня. Когато са събудени на етап 2, страдащите от инсомния е по-вероятно от тези, които спят здраво, да
казват, че са били будни, когато са били извикани. Могат да дадат подробен отчет за мислите си по време
на сън и понякога точно да опишат всякакви звуци, които са се появили, докато те са спели. Следователно
изглежда, че някои страдащи от безсъние лица имат проблеми с изключването на външните стимули от
спящото си съзнание.
При определени условия събитията от средата, които следим по време на сън, могат да си проправят пътя
към сънищата ни. Изследванията са установили, че звуци и промени в температурата или в налягането не
инициират връщане към RЕМ сън или към началото на съня. Ако обаче спящият вече е в RЕМ период,
стимулите от средата могат да се включат в съдържанието на съня. Когато лицата на спящи доброволци се
напръскат вода, те споделят повече сънища с вода, отколкото спящи, които не са притеснявани.

Разстройства на съня

За повечето от нас най-тежкият проблем, свързан със съня, е да звъни будилникът, за да станеш и да
отидеш на училище или на работа. От време на време е възможно да имаме трудности със заспиването -
нощта преди изпит или важно интервю за наемане на работа, или когато сме яли и пили прекалено много.
Рядко обаче мислим за съня като проблем. Хората с разстройства на съня често откриват, че свързаните
със съня притеснения доминират живота им. Основните разстройства са инсомнията, апнеята по време
на сън, нарколепсията и кошмарите.
Хората, които страдат от безсъние, имат проблеми или със заспиването, или се събуждат през нощта и не
могат да заспят отново. Както беше отбелязано в текста, повечето пациенти с инсомния спят повече,
отколкото съзнават. Проблемът е, че или сънуват, че са будни, или прекарват повечето от нощта в по-
леките етапи на съня 1 и 2. Например един доброволец, който твърдял, че спи средно по-малко от пет часа
на нощ, спял повече от 7 часа, когато е тестуван в лаборатория.
Някои страдащи от безсъние могат да получат облекчение чрез удвояване на начини за релаксиране,
избягване на кратките периоди
на сън през деня и използване на спалнята само за сън (или за сексуална дейност), а не за ядене, гледане
на телевизия или четене .
Те са инструктирани да си лягат само когато им се спи, да станат и да отидат в друга стая, ако не могат да
заспят, и всяка сутрин да стават в едно и също време независимо колко малко са спали през нощта. Такива
напътствия имат за цел да създадат последователен ритъм на сън и да подредят средата така, че леглото да
се асоциира само и единствено със съня.
Някои случаи на безсъние са причинени от друго разстройство на съня, известно като апнея по време на
сън, при което човекът всъщност спира да диша за 10 или повече секунди и това се повтаря многократно
през нощта. Спирането на дишането събужда спящия, който си поема дълбоко дъх и незабавно заспива
отново. Това може да става дузина пъти всяка нощ - понякога до неколкостотин. Повечето лица, които
страдат от апнея, се будят толкова за кратко, че не съзнават трудностите си с дишането през нощта. Те
могат обаче да са притеснени от сънливост през деня. Други остават будни, но не съзнават какво ги е
събудило и приписват безсънието си на обикновена инсомния. Понякога проблемът с дишането е
причинен от пречки в дихателните пътища. Ако е така, отстраняването на сливиците или аденоидите
може да прекрати апнеята, особено при децата. В тежките случаи възрастните могат да носят маска, която
осигурява непрестанно положително въздушно налягане върху въздухопроводите, поддържайки ги
отворени.
Не всички разстройства на съня включват липса на сън - понякога хората спят прекалено много.
Страдащите от нарколепсия имат чести “атаки на сън” или неустоими подтици да спят. Атаките
продължават от 5 до 30 минути и се появяват по време на отегчителни дейности, например шофиране на
дълги разстояния или слушане на лекция в задушна зала. Много нарколептици имат и кратки епизоди на
катаплексия, през които внезапно загубват мускулен тонус и не могат да се движат, макар че остават в
съзнание за ставащото около тях. Тези епизоди често следват емоционална възбуда. Много нарколептици
преживяват и хипногогни представи или плашещи съноподобни образи, докато заспиват.
Нарколепсията изглежда е разстройство на RЕМ съня. Вместо да навлязат в RЕМ сън след преминаване
на NRЕМ-етапите, нарколептиците често започват нощта със сън с бързи очни движения.
Симптомите на катаплексията и хипногогните представи са също RЕМ феномен, осъществяващ се в
неправилно време. Има медикаменти, които могат да способстват за контролиране на симптомите на
нарколепсията. Стимулантите могат да намалят честотата на атаките на сънливост, а лекарствата,
потискащи съня с бързи очни движения, са в състояние да намалят честотата на катаплексията и
хипногогните представи.
Най-драматичното разстройство на съня са нощните кошмари, които са кратки, мъгляви и ужасяващи.
Те са разстройство на етап 4 на съня и обикновено се появяват в първите два часа сън. Характеризират се
с внезапни, резки промени в автономната нервна система - учестен пулс и дишане, съпротива на кожата и
изпотяване. Човекът съзнава единствено ужасяващата емоция и споделя само ограничено съдържание.
Нощните кошмари са най-чести при децата от 3 до 8-годишна възраст и постепенно изчезват през
юношеството. Освен ако не са много тежки, няма нужда да се лекуват. Подремването през деня и лягането
по-рано, които изглежда намаляват натиска за сън с по-бавни вълни на 4-ия етап, могат да ги редуцират.
Когато тези мерки не успеят и кошмарите са сериозни, супервизираното лечение с валиум, за което се
смята, че потиска съня с бавни вълни, може да е ефективно.

Защо спим?

Прекарваме повече време в сън, отколкото в която и да е друга дейност. Никой не знае със сигурност защо
хората (и всички други животни) трябва да спят толкова дълго или защо изобщо трябва да спят, но са
били издигнати няколко обяснения.
Еволюционните обяснения си задават въпроса каква адаптивна стойност може да има сънят. Някои
изследователи са убедени, че той не е пряко свързан с оцеляването, а представлява начинът, по който
биологичният вид запълва времето, останало след извършването на другите дейности, свързани с
оцеляването. Моделите на сън на различните видове сочат, че животните спят, когато са в безопасност и
нямат належащи потребности, свързани с оцеляването. Според това становище спим, защото няма
отправени изисквания към бдителността ни.
Други изследователи на съня разглеждат връзката между съня и оцеляването по различен начин. Те
смятат, че предшествениците ни са били подложени на изключително голяма опасност през тъмните
часове, когато не са можели да видят евентуалните хищници или опасностите от средата. Сънят през
нощта им е позволявал да стоят настрана от вредата. Тази идея се подкрепя от зимния сън при някои
животински видове. При тях той винаги е през зимата, когато хранителните запаси са ограничени и
суровите метеорологични условия могат да заплашват живота. Зимният сън потиска метаболизма, пулса,
дишането и мозъчната дейност и вследствие на това силно намалява потребността от енергия.
Изследванията върху лишаването от сън обикновено подкрепят становището, че сънят служи за
възстановителна функция. Когато хората са лишени от някаква форма на сън (RЕМ или някой от NRЕМ
етапите), хората са уморени или раздразнителни. Чувстват се сънливи, бързо заспиват, когато им се
позволи, и много трудно се събуждат. След периоди на депривация сякаш като компенсация се
увеличават както сънят с бавни вълни (етапи 3 и 4), така и RЕМ сънят. Някои изследователи вярват, че
природата на умората ни определя потребността от определен етап на съня. Например след тежка
физическа дейност се нуждаем от сън с бавни вълни. Тази идея се подкрепя от изследване на бегачи на
дълги разстояния, които показват голямо увеличение на етапи 3 и 4 след маратон от 92 мили.
Колко дълго могат да оцелеят хората без сън? Макар че повечето от нас спят от 6 до 8 часа всяка нощ, има
документирани случаи на хора, които никога не спят повече от 2 часа на нощ и не демонстрират видни
вредни ефекти. Рекордът по безсъние принадлежи на Ранди Гардинър - изследвано лице, което стои будно
в продължение на 11 денонощия. На единадесетия ден той все още е буден и дори печели игра на
карфици, която играе с наблюдаващия го изследовател. Единственото отрицателно влияние, изпитано от
Гардинър, са преходни леки халюцинации. Въз основа на неговото поведение някои изследователи
твърдят, че е възможно сънят изобщо да не е необходим. Въпреки това хората, които не спят с дни,
фактически могат да изпадат в чести състояния на микросън - периоди на сън, които траят само няколко
секунди. Изследванията с животни посочват, че ако животните непрекъснато са лишавани от сън, умират.
Макар механизмите на съня да не са напълно разбрани, изглежда че той може да включва както
възстановителни, така и еволюционни функции.

Функцията на съня с бързи очни движения

Тъй като RЕМ сънят е такова уникално състояние на съзнанието, изследователите са издигали хипотезата,
че е възможно той да има специални функции. При тестирането на тази идея изследователите
преднамерено лишават доброволци от възможността да сънуват. През няколко последователни нощи
сънуващите са будени всеки път, когато навлязат в период на сън с бързи очни движения. След няколко
нощи става все по-трудно хората да бъдат събудени. Колкото по-дълго са лишени от RЕМ-сън, толкова
по-често той започва да се появява. Когато на петата нощ им е позволено да останат в RЕМ-сън,
преживяват увеличение на съня с бързи очни движения, т. е. прекарват два пъти повече време в RЕМ сън,
отколкото в нормалния случай.
Индиректните свидетелства от развитийните изследвания сочат, че RЕМ сънят може да подпомага
способността на мозъка да реагира. Някои изследователи смятат, че този сън стимулира растежа и
поддържането на нервната тъкан, като по този начин подготвя сетивните и моторните области, за да се
справят с товара на стимулацията от средата на следващия ден. Логически погледнато, потребността от
растеж на нервната тъкан би трябвало да е най-голяма у новородените и да намалява с възрастта и точно
това е моделът на RЕМ, който се наблюдава. Новородените прекарват около половината от времето, в
което спят, в сън с бързи очни движения, бебетата под две години - 30 до 40%, а юношите и възрастните -
около 20 до 25% (вж. фигура 6.3). Когато хората достигнат 70-годишна възраст, се наблюдава
допълнително леко намаление на REМ съня. Сънят с бързи очни движения очевидно изпълнява някаква
психологическа или физиологична функция (или и двете), но точната й природа остава неясна.
Средният човек преминава през 4 до 5 епизода на сън с бързи очни движения всяка нощ, навлизайки в
него приблизително на всеки 90 минути. Физиологичните характеристики на този етап на съзнанието са
толкова противоречиви, че RЕМ сънят често се нарича парадоксален сън. Очевидно е, че човекът в сън с
бързи очни движения не е буден, но ЕЕГ моделът показва повече възбуда, отколкото може да се очаква от
спящо лице: пулсът и дишането са нередовни и силно варират, кръвното налягане се увеличава и се
появяват признаци на сексуална възбуда. Тези физиологични индикации наподобяват на проявяваните,
когато човек е буден и е силно възбуден. Данните от РЕТ-скенера, който показва мозъчния метаболизъм,
подкрепят такова впечатление. Мозъчният метаболизъм по време на сън с бързи очни движения е много
по-сходен с този в будно състояние, отколкото с онзи в NRЕМ-съня. Същевременно по други показатели
човек е по-дълбоко заспал по време на съня с бързи очни движения, отколкото през другите етапи.
Независимо от повишената физиологична активност на RЕМ етапа основните телесни мускули загубват
тонус и се отпускат. Това намаление на мускулния тонус, което прави невъзможно движението на
мускулите, явно действа, за да пречи на сънуващите да наранят себе си или другите, ако разиграват на
живо сънищата си.
Загубата на мускулен контрол на етапа на RЕМ очевидно се контролира от специфична част от
продълговатия мозък. Когато в мозъка на котка тази част се отстрани, животното вече не лежи
неподвижно по време на сън с бързи очни движения, а скача, демонстрира ярост или страх, или играе с
лапички така, сякаш между тях има мишка. След мозъчен инсулт или друго неврологично разстройство
някои хора (обикновено от третата възраст) вече не губят мускулния си тонус по време на RЕМ-сън.
Подобно на котките те се движат и дори се хвърлят из спалнята.
Фигура 6.3. Промени в моделите на сън с възрастта. RЕМсънят като процент от цялостния сън
намалява с възрастта.
Изследователите първоначално подозират, че RЕМ сънят е свързан със сънуването, когато наблюдават
движенията на очите на спящите, които се въртят така, сякаш наблюдават нещо зад затворените си
клепачи. И наистина събудените по време на сън с бързи очни движения споделят сънища с богати
зрителни образи в поне 80% от времето. Спящи лица, събудени по време на NRЕМ период, рядко
разказват подобни на история сънища; те по-скоро споделят за умствена дейност, която приема формата
на упорити идеи или мимолетни образи.

Сънища

Сънищата са съдържанието на съзнанието по време на сън с бързи очни движения. Точно както всички
прекарваме известно време в RЕМ сън, така всеки сънува, дори и тези от нас, които твърдят, че никога не
го правят. Необходими са били специализирани изследвания върху съня, за да се докаже универсалността
на сънищата, но много преди да се натрупат академични свидетелства, сънищата са представлявали
интересна тема. В най-ранните писмени документи те са свързвани с религията, пророчествата,
богатството на хората или съдбата на културите. Вярата, че сънищата означават нещо, се открива в почти
всяко общество.
Зигмунд Фройд твърди, че сънищата са символен израз на изтласкани желания, съхранени в
безсъзнателното. Той е убеден, че те имат два отчетливи съдържателни пласта - единият е виден, а
другият - скрит. Проявеното съдържание е повърхностното значение на съня и се състои от преплитане на
всекидневни събития, спомени и усещания по време на съня. Това проявено съдържание дегизира
безсъзнателните желания на сънуващия, които представляват латентното съдържание на съня.
През последните 35 години провежданите в лаборатории по съня изследвания са убедили много
психолози, че обясненията на Фройд трябва да се отхвърлят. Някои автори смятат, че сънищата са просто
предвидим резултат от физиологичен процес. Според това становище, което е известно като хипотезата за
активацията и синтеза, по време на сън с бързи очни движения кората се активира от случайна
стимулация. Сънят възниква в резултат от опита на мозъка да интерпретира случайните електрически
послания, които получава.
Свързана интерпретация на сънищата е издигната от Франсис Крик (който разделя Нобеловата награда с
колега за работата им върху ДНК) и Грейми Митчисън. Те са съгласни с Хобсън и Маккарли, че
сънуването е случаен модел на освобождаване на нервни импулси в кората, появяващо се тогава, когато
кортикалните неврони са стимулирани от неспецифични сигнали, изпращани от продълговатия мозък.
Освен това обаче те смятат, че изпращането на електрични импулси способства за отслабването на
създадените през деня несъществени нервни връзки, като по този начин подготвя невроните да се справят
със свежата информация от следващия ден. Според Крик и Митчисън мозъкът рутинно преминава през
този процес, за да не се претоварва. По същество неуместната информация се “отучва” или изтрива от
кората, оставяйки място за абсорбиране на нов материал. Според това становище сънуването пречи на
претоварването на мозъка в кортикалните му мрежи - ситуация, която може да доведе до такова
анормално поведение, като неуместни фантазии, натрапливо повторение на някакво поведение и
халюцинации. Макар че е интригуваща, тази теория все още не е проверена.
По-късно Мартин Селигмън и Ейми Йелън разширяват когнитивните аспекти на обяснението чрез
случайното освобождаване на нервни електрични импулси. Те са съгласни, че сънищата се състоят от
случайни зрителни образи, създадени от неспецифични сигнали и емоционална активация, които на свой
ред могат да са повлияни от преживяванията през деня. Според тях сънищата представляват опит тези
отделни образи и емоции да се интегрират, но процесът не е уникален само за съня. Той е същият като
стъпките, които предприемаме в будно състояние, за да интегрираме възприятията си за света. Тези
изследователи установяват, че някои хора са по-ефективни в това отношение от други – откритие, което
може да помогне да се обяснят индивидуалните различия в типовете сънища, разказвани от хората.
В изследването си Селигмън и Йелън сравняват степента на интеграция при сънуването и при активното
мислене. Студентите първо записват поне три съня, а по-късно трябва да напишат разкази за серия от 7
несвързани диапозитива. Някои студенти интегрират диапозитивите в история със строен сюжет, докато
други представят неинтегриран текст. Резултатите от това упражнение показват последователни
индивидуални различия: хората с кохерентни сънища пишат кохерентни истории по диапозитивите,
докато тези с некохерентни сънища пишат несвързани отговори. Очевидно тези, които са добри в
интегрирането на отделни образи, когато са в будно състояние, са добри и в интегрирането на отделни
образи в съня.
Други аспекти на сънуването подсказват, че физиологичните трактовки не могат да обяснят напълно
сънищата. Сънищата често се занимават с всекидневните ни дейности и проблеми. Изследвания с
доброволци в лаборатории по съня посочват, че четири от пет периода на сънуване в типична нощ са
свързани и често се занимават с един и същ проблем. Първият сън през нощта е тясно свързан с
реалността, средните са най-изкривени и фантастични, а последният често се връща към проблема и
опитите да се намери решение. Не е известно дали решението се пренася в будното съзнание, но моделът
предполага, че сънищата могат да имат функцията на решаване на проблеми. Някои изследователи
проучват тази идея. В едно изследване жени, подложени на стреса на развода, са обучени да обръщат
повече внимание на сънищата си с надеждата да се увеличи способността им да решават проблеми.
Каквото и да е обяснението за механизма, лежащ в основата на сънуването, всички изследователи са се
фокусирали върху опитите на мозъка да интегрира или да разбере вътрешната стимулация. По-рано
видяхме, че единното съзнание в будно състояние е резултат от същия процес. Явно будният мозък е
принуден да обяснява различните си вътрешни дейности. Спящият мозък изглежда е мотивиран по същия
начин. На някакво равнище сънищата сякаш са опит да се разберат преживяванията независимо дали са
физиологични процеси или събитията от предния ден.
Изследването на това как сънищата се създават е един от начините те да бъдат обяснени. Другият е да се
опитаме да ги осъзнаем, докато протичат. Някои хора споделят, че имат бистри сънища, т. е. такива, при
които осъзнават, че сънуват. В един експеримент изследователите се опитват да разработят метод, чрез
който сънуващите да ги уведомяват, когато бистрият сън започне. Предварително установените сигнали
включват свиване на юмрук или определена последователност от движения на очите. Понякога такива
опити имат успех.
От време на време лицата с “бистри сънища” споделят, че след като осъзнаят, че сънуват, могат да
променят курса на съня. Тези сънища са свидетелство за съзнание по време на сън и хората понякога
могат да се тренират, за да достигат това равнище на съзнание по време на сън с бързи очни движения.
Ефективно лечение за индивиди с кошмари е те да осъзнаят преживяването на съня. Ако човекът по време
на кошмар може да осъзнае, че сънува, кошмарът внезапно става по-контролируем и следователно по-
малко заплашителен.

Променени състояния на съзнанието

Членовете на почти всяко известно общество са се опитвали преднамерено да променят съзнанието или с
религиозни, или с рекреационни цели. Медитацията, хипнозата и психоактивните вещества са често
използвани методи за напускане на състоянието на будно съзнание.
 Медитация

Медитацията е метод за засилване на вниманието, за да се навлезе във вътрешното съзнание. Целта й

може да е установяването на релаксирано, спокойно състояние на съзнанието или на по-висше ниво на
духовност. В един от типовете й, известен като пътеката на концентрацията, медитиращият човек
отклонява вниманието си от външния свят, фокусирайки се върху някакъв обект, например кратка
молитва, мантра, картина или пламъка на свещта (вж. фигура 6.5). Пътеката на концентрацията се
използва в йога, трансценденталната медитация и суфизма. При друг тип медитация, известен като
пътеката на духовното усъвършенстване човекът се фокусира върху наблюдаването на действията на
самия разум. Будизмът използва и двата подхода.

Фигура 6.5. За да медитира човек, е необходимо да изпразни съзнанието си от разсейващите мисли,

като се фокусира върху прост модел или мисъл, която няма да доведе до разсейване. При някои форми на
медитация човекът се концентрира върху зрителен модел, например мандалата, показана тук, която
непрекъснато връща погледа към центъра.

Медитацията винаги е играла съществена роля в религията. В източните религии тя обикновено става част
от всеобхватна философия на живота. Чрез нея човекът системно напредва през различните нива на
съзнанието, всяко от които се разглежда като по-висше от нормалното будно съзнание. Най-висшата цел
на медитиращия е да навлезе в състояние на съзнанието, в което преживяването на Аза и на света са слети
в по-всеобхватна перспектива, а личните цели и идентичност губят значение. В това състояние съзнанието
на медитиращия се абсорбира в съзнанието за живот, който надскача индивидуалното съществуване. На
Запад медитацията често се използва прагматично, за да осигури релаксирано състояние, което позволява
на човека да се справя по-ефективно със стреса.

Хипноза

Хипнозата е социално взаимодействие, при което реакциите на един човек (хипнотизирания) на

внушенията на друг (хипнотизатора) водят до променени възприятия, спомени и волеви действия. Това
определение е много различно от популярното схващане за хипнозата, според което хипнотизаторът
контролира действията на хипнотизирания, който е принуден да изпълнява всичките му желания.
За всеки, наблюдавал демонстрация на хипноза, състоянието на хипнотизирания човек напомня на
сомнамбул - някой, който е загубил връзка с будното си съзнание, но може да стои прав, да се движи, да
чува, да вижда и да говори. Сомнамбулът и хипнотизираният човек обаче коренно се различават. Първо,
физиологията им е различна. По време на сън консумацията на кислород постепенно намалява, а под
хипноза остава една и съща. ЕЕГ на сомнамбула показва бавните мозъчни вълни от етап 3 и 4 на съня, а
мозъчните вълни на хипнотизирания са тези на будния човек. Второ, сомнамбулът и хипнотизираният се
държат по различен начин. Сомнамбулите сякаш не съзнават присъствието на други хора и не се
подчиняват на инструкции; хипнотизираните осъзнават другите и следват повечето от инструкциите.
Трето, паметта функционира по различен начин. Когато се събудят, сомнамбулите не могат да си спомнят
пътешествията си; когато излязат от хипноза, хипнотизираните лица си спомнят подробностите от
преживяването, освен ако не са били инструктирани да ги забравят.
Макар че е наречена на името на Хипнос - древногръцкия бог на съня, хипнозата не е сън. Независимо от
това дори след дълги години изследвания психолозите все още не могат да кажат какво точно е тя. Много
автори се съмняват, че хипнозата може да се разглежда като отделно състояние на съзнанието.
Една ранна версия на хипнозата, наречена “месмеризъм” е използвана от Франц Антон Месмер (1733-
1815) за лечение на пациенти с психични разстройства. Австрийският лекар вярва, че промените на
магнетичните флуиди в тялото са отговорни за здравето или болестта на душата и тялото. За да се
настроят флуидите, Месмер поставя пациентите в изкуствено индуцирано, съноподобно състояние, в
което са силно податливи на внушение. Много от тях се подобряват и това демонстрира силата на
внушението при лечението на психични разстройства. След смъртта на Месмер месмеризмът се развива в
техниката на хипнозата и се използва от много френски лекари за лечение на психични разстройства. Като
млад лекар Фройд (1865-1939) се натъква на техниката, когато учи при известния френски невролог Жан-
Мартен Шарко (1825-1893). Връща се във Виена, работи заедно с друг лекар - Йозеф Бройер (1842-1925) и
започва да използва хипнозата, за да помогне на пациентите да дискутират свободно проблемите си.
Фройд и Бройер вярват, че докато са в хипнотично състояние, пациентите могат да изразяват
несъзнаваните конфликти, недостъпни за будното съзнание. Макар че Фройд по-късно отхвърля тази
техника, използването й му открива пътя към разработването на психоанализата.

Податливост на хипноза

Не всеки може да бъде хипнотизиран. Около 10% от населението изобщо не реагира на внушенията на
хипнотизатора. Останалите могат да бъдат хипнотизирани до някаква степен - ако желаят и ако вярват на
хипнотизатора. Само около 10 до 15% от хората са силно хипнотизируеми и преживяванията им са
изненадващо по-различни от тези на лицата, които демонстрират само лека податливост. Такива
индивидуални различия са много стабилни: те остават едни и същи във времето.
Психолозите измерват податливостта на човека на хипноза със стандартизирани тестове, например
Stanford Hypnotic Susceptibility Scale (Скала за податливост на хипноза Станфорд). В този тест
изследваното лице е хипнотизирано, тогава хипнотизаторът отправя серия от внушения, например
“Лявата ви ръка ще се вдърви”. Тези, които са неспособни да свият ръката си повече от два инча и които
реагират по подобен начин на подредена серия от внушения, се смятат за силно податливи на хипноза.
Такива хора обикновено имат силно развито въображение. Много от тях са развили уменията си в
областта на въображението през детството, когато често са фантазирали и обикновено са имали
въображаем другар в играта.

Какво става под хипноза?

“Искам да се отпуснете.” В познатия процес на хипнотизиране на някого хипнотизаторът започва, като

бавно убеждава човека да се отпусне и да загуби интерес към външните разсейващи фактори.
Хипнотизаторът тогава внушава нещо лесно, например “Лявата ви ръка ще се вдигне”. След като
хипнотизираният се подчини на няколко лесни внушения, се продължава към по-трудни.
Когато са под хипноза, силно сугестивните хора реагират на много внушения. Някои от реакциите се
появяват под хипноза, но могат да се изпълняват и в будно състояние, след като сеансът е свършил.
Последните се наричат постхипнотични внушения. Те често са прости действия, например “Разтъркайте
лявото си ухо три пъти”, но много хора разчитат на постхипнотичното внушение, за да отслабват, да
спрат да пушат, да релаксират, да контролират болката или да променят поведението си по някакъв друг
начин. Освен това в отговор на хипноза някои хипнотизирани лица преживяват постхипнотична амнезия.
Ако хипнотизаторът каже на човека да забрави определени събития, станали по време на хипнозата, те
сякаш се изтриват от паметта, когато той се върне в будно състояние. При използването на предварително
уговорен сигнал (пляскане с ръце, специфична дума или фраза), паметта се възстановява.
Имат ли някаква валидност твърденията, че хипнотизираните хора могат да се върнат назад към детството
си? В типичния пример на възрастова регресия на хипнотизиралото лице се казва, че е на празненството
по повод 6-ия си рожден ден. Жената започва да говори и да се държи като 6- годишна и надълго и
нашироко разказва за рождения си ден – тортата, свещите, подаръците, гостите и обкръжението. Тя
изглежда убедена, че разказът е точен, въпреки че почти винаги може да се докаже, че лицето е
комбинирало примери от няколко рождени дни и е измислило липсващите детайли. В едно изследване
хора, които са върнати към 10, 7 и 4-годишната си възраст, говорят за учителите и съучениците си,
описвайки ги с най-голяма убеденост. Когато обаче се проверят училищните досиета, много от описаните
деца не са били в техния клас и хипнотизираните лица не осигуряват по-точни подробности от тези, които
не са хипнотизирани. Може би при възрастовата регресия силно внушаемите лица толкова упорито се
опитват да угодят на хипнотизатора, че просто измислят липсващата информация, за да попълнят разказа
си.
Фигура 6.6. Подписи, получени от хипнотизирани лица със затворени очи при “нормално” и
“регресирало” състояние. При възрастовата регресия всеки човек е помолен да се върне във втори клас.
Дали хората временно се връщат в миналото или разиграват въображаемо свое “Аз” от втори клас?
Категоричен отговор на този въпрос все още не е открит.

Дали хипнозата наистина намалява болката? Тя е била използвана с успех за обезболяване на пациенти по
време на хирургични операции и за намаляване тежестта и честотата на поява на мигренни главоболия.
Хипнозата е помагала на хора да издържат на други обикновено болезнени преживявания, без да
споделят, че изпитват болка. В един от примерите 13-годишно момче получава изгаряне от 2-а и 3-а
степен на левия си крак. Винаги, когато сменяли превръзката, то плачело, гърчело се и трябвало да бъде
държано. След като го хипнотизирали, можело да остане спокойно, докато хирургът отстранявал мъртвата
тъкан и превръзвал крака му. Значението на хипнозата при третирането на силна болка изглежда
уникално, макар че не е ясно точно как тя успява да го направи.

Психоактивни вещества

Някои вещества могат да променят състоянието на съзнанието като взаимодействат с централната нервна
система, за да влияят върху настроението, възприятията и поведението. Те са известни като психоактивни
и променят мозъчната химия. Всяко от тях причинява отчетливо състояние на съзнанието. Сред тях са
такива обикновени и често срещани вещества като никотинът и кофеинът в кафето, чая и много
безалкохолни напитки, както и силни вещества като марихуаната, кокаинът, амфетамините, алкохолът,
валиумът, LSD, всяко от които рязко променя съзнанието .

Марихуана

Марихуаната има дълга история в източните общества. Някои култури, които забраняват употребата на
алкохол, я разглеждат като прието психоактивно вещество. След 60-те години на XX в. тя става толкова
често срещана в САЩ, че сред американците над 12-годишна възраст повече от един на трима са я
опитвали. Употребата й достига връх през 1978 и 1979 г. и след това популярността й бавно намалява.
Променящата съзнанието съставка в марихуаната е тетрахидроканабинол (ТНС) - сложна молекула, която
се среща в индийския коноп или канабиса (Саnnabis sativa indica). Растението може да се суши, за да се
произведе марихуана, а смолата от цветовете на женските растения - да се използват за производство на
хашиш (лепкава пудра, която е около10 пъти по-концентрирана от марихуаната). Почти нищо не знаем за
влиянието на марихуаната върху мозъчната химия. Поведенческите й ефекти са непредвидими и до
голяма степен зависят от средата, в която лицето използва наркотика. Независимо от променливостта
редовните потребители в общи линии са съгласни по отношение на ефектите от марихуаната. Сетивните
преживявания се засилват, обектите стават по-отчетливи, а цветовете им приемат по-фини нюанси,
музикалните ноти изглеждат по-чисти, а ритъмът се откроява; храната има по-добър вкус и познати
вкусове приемат нови качества; ароматите са по-богати, а сексуалното удоволствие е интензифицирано.
Притесненията изчезват и се наблюдава чувство на фундаментално добруване и дори еуфория. Особено
на тези, които я опитват за пръв път, всичко изглежда смешно - светът е “космическа шега”. Времето се
изкривява и може дори да спре. Вероятно поради тази причина много потребители казват, че са напълно
вглъбени в наркотичното си преживяване - перцептивно, представно и когнитивно.
Марихуаната може да има отрицателни последици върху съзнанието - да засилва неприятните емоции.
Ако потребителят е нервен или депресиран, наркотикът е в състояние да интензифицира настроението до
степен на силна тревожност и параноя. Лицето може да е убедено, че е болно, умира или полудява. Този
ефект е по-вероятен при неопитни потребители, които приемат изключително голяма доза или не са
подготвени за ефектите.
Изследванията показват, че под влияние на марихуаната се влошават времето на реакция, вниманието,
преценката на изминалото време, моторната координация и шофьорските умения. Опитният потребител
обаче е способен да “слезе на земята”, когато е необходимо да изпълни някаква задача. Може би най-
последователно получаваният резултат е, че марихуаната пречи на някои аспекти на паметта. Докато са
под влиянието й, в някои случаи потребителите не могат да извличат информация от паметта, да
съхраняват материал за по-късна употреба или да си спомнят информацията, представена само преди
секунди.
Изглежда марихуаната няма постоянни ефекти върху познанието. В изследване на 10 американци, които я
употребяват в продължение на 7 години, не се откриват дълготрайни когнитивни ефекти . Коефициентът
им на интелигентност, взет като мярка за интелектуалното им функциониране, е идентичен с тестовите им
резултати отпреди 15 до 20 години. В други отношения обаче дълговременната употреба може да е
пагубна. Първо, продължителната употреба вреди на белите дробове, водейки до рак. Второ, марихуаната
изглежда има лек, временен ефект върху имунната система на организма, така че потребителите са по-
податливи на инфекции. Трето, някои “сериозни” потребители развиват амотивационен синдром,
характеризиращ се с апатия, загуба на амбициите и трудности в концентрацията. Същевременно
съществуват някои индикации, че синдромът представлява най-вече засилване на предварително
съществуващи поведенчески модели .

Стимуланти

Както показва името им, стимулантите стимулират централната нервна система. В зависимост от дозата те
могат да увеличават пулса, кръвното налягане и мускулното напрежение. Сърдечният мускул прави
повече контракции, кръвоносните съдове се свиват, бронхите и зениците се разширяват и надбъбречните
жлези влизат в действие. Основните стимуланти, използвани за промяна на съзнанието, са никотинът,
кофеинът, кокаинът и амфетамините.
Леки стимуланти: никотин и кофеин. Най-често срещаната употреба на никотина е тютюнопушенето
(цигари, пури и лули). Изследванията показват, че пушенето нито успокоява, нито повишава настроението
на пушача. По тестове за изпълнение пушачите не се справят по-добре от непушачите, но когато спрат да
пушат и нивото на никотина в кръвта им спадне, те се представят много по-зле. Основната причина да се
продължи с пушенето вероятно е избягването на абститентните синдроми. Пушачите стават толкова
зависими от никотина, че за много хора отказването от цигарите е изключително трудно. Основните
психологически ефекти от никотина се чувстват при абстиненцията и включват раздразнителност,
главоболие, тревожност, напрежение, неспокойствие и неспособност за концентрация.
Кофеинът - другият стимулант на централната нервна система, се намира в чая, безалкохолните напитки,
шоколада и какаото, но най-честият му източник е кафето. За разлика от много други вещества кофеинът
е свързан с по-силно енергетизирана дейност. Тъй като увеличава бдителността и намалява времето на
реакция, повечето потребители чувстват, че той подобрява всекидневното им представяне. Доза, по-
голяма от 250 mg (кофеиновото съдържание на около две чаши кафе) може да причинява неспокойствие,
раздразнителност, мускулни тикове, нередовен пулс и безсъние. Внезапното отказвне от кофеина често
води до главоболие и депресия.
ИНТЕНЗИВНИ СТИМУЛАНТИ: КОКАИН И АМФЕТАМИНИ. Кокаинът е най-мощният известен
естествен стимулант. Едно изследване установява, че 40% от 27-годишните са го опитвали на някакъв
етап от живота си. Около 8 минути след вдишването кокаинът създава прилив на еуфория, траещ
около 20 минути. Когато се пуши под формата на крак (подобни на кристали частици концентриран
кокаин), създава непосредствена и много по-интензивна еуфория, която преминава за няколко минути.
Потребителите на кокаин твърдят, че наркотикът подобрява вниманието, времето на реакция, паметта и
скоростта по прости умствени задачи. За тях той е полезен при задачи, изискващи бдителност и свободен
поток от асоциации. Въпреки това поради еуфорията взелите кокаин често надценяват способностите и
качеството на работата си. Притокът на енергия, който характеризира кокаиновата еуфория,
обикновено е последван от физическо изтощение, тревожност и депресия, когато ефектът заглъхне.
Големи дози кокаин понякога предизвикват халюцинации. В тежките случаи потребителите имат
чувството, че под кожата им лазят мравки. Ефектът вероятно се дължи на причинената от наркотика
хиперактивност на нервите в кожата. Тъй като кокаинът блокира обратното абсорбиране на допамина и
норепинефрина, големите дози могат да задействат симптоми, подобни на тези при параноидната
шизофрения. Инжекции с големи дози кокаин могат ла причиняват главоболие, хипервентилация, гадене,
конвулсии, кома и смьрт. Смъртта на баскетболната звезда Лен Байъс и на комика Джон Белуши са
широко публикувана демонстрация на възможността за летален изход от свръхдоза кокаин.
Продължителната употреба на кокаин може да причини сериозни и необратими увреди. Вероятно най-
известният ефект от смъркането на кокаин е необратимото увреждане на мукусната мембрана на носната
стена (мембраната, деляща ноздрите); по-малко се знае за засилената податливост на инфаркти.
Амфетамините са синтетични стимуланти. Сред най-често срещаните са бензедринът, декседринът и
метедринът. При умерени дози те създават чувства на еуфория и енергия, засилена бдителност, намалено
време на реакция и засилена физическа координация. Могат обаче и да пречат на концентрацията, а
употребата им често се придружава от тревожност и раздразнителност. Когато се вземат в големи дози,
нерядко създават амфетаминна психоза - състояние със симптоми, които силно наподобяват тези на
параноидната шизофрения. Амфетаминната психоза се характеризира със страх и параноидни заблуди и
може да включва натрапливо повторение на тривиално поведение. Например един юноша прекарвал
часове наред в броене на пуканки. Амфетамините едновременно способстват за освобождаването на
норепинефрин и допамин в синапсите и пречат на обратното им абсорбираме, така че равнищата на двата
невротрансмитери в мозъка се увеличават неимоверно много.

Депресанти

Депресантите въздействат върху централната нервна система, за да редуцират болката, напрежението и

тревожността, да релаксират поведението, да го освободят от задръжки и да забавят интелектуалните и
моторните реакции. В малки дози те водят до интоксикация и еуфория, но намаляват бдителността и
моторната координация, както и забавят времето на реакция. Големите дози водят до завалена реч,
нестабилност и дори загуба на съзнание. Основните депресанти са алкохолът, сънотворните
(барбитурати), транквилантите (например либриум или валиум) и наркотици като хероин и
морфин. Когато се вземат заедно, депресантите са синергистични, т. е. ефектът на два депресанта е по-
голям от сбора на всеки от тях, взет поотделно. Например ако алкохолът се пие с барбитурат, ефектът е
четири (а не два) пъти по-голям от този на всяко от веществата, взети поотделно.
Алкохол. Когато хората пият, равнището на алкохола в кръвта им се повишава и ефектите му върху
поведението са свързани с количеството алкохол в кръвта (вж. таблица 6.2). Във всичките 50 щата на
САЩ ниво на алкохол в кръвта от 0.10% (т. е. 0.10 mg алкохол на 100 ml кръв) или повече се смята да
доказателство за интоксикация.
На ниво мозъчна химия алкохолът видимо влияе върху няколко невротрансмитери по различен начин в
различните части на мозъка Изследователите не могат да обяснят всичките му ефекти, но той изглежда
увеличава наличието на ацетилхолин, намалява норепинефрина и засилва тенденцията нервните
рецептори да се комбинират с GABA (друг невротрансмитер). Намалените нива на норепинефрин
обикновено ни карат да се чувстваме депресирани, докато високите равнища на GABA потискат
освобождаването на нервни електрически импулси.
Освен промените в мозъчната химия очакванията на пиещия могат да определят много от поведенческите
промени, придружаващи поемането на алкохол. В действителност изглежда, че очакванията имат по-
силен ефект върху освобождаването на задръжките, отколкото количеството действително приет алкохол.
Това е особено вярно по отношение на сексуалната възбуда, която е резултат предимно на очакванията, а
не на самия алкохол. Очакваме, че едно или две питиета ще направят социалните взаимодействия по-
лесни, ще намалят сексуалните ни задръжки и ще ни направят агресивни. Много хора наистина смятат, че
алкохолът има такива ефекти. Изследванията показват, че реагираме по този начин предимно защото го
очакваме, така че убежденията ни по отношение на алкохола едновременно поддържат такова поведение
и го извиняват.
Някои от другите ефекти на алкохола обаче (например лошата моторна координация и забавеното време
на реакция) не зависят от очакванията. Тъй като толкова много хора шофират след употреба на алкохол,
тези ефекти могат да са опасни и подобна практика е отговорна за мнозинството от фаталните
пътнотранспортни произшествия. Например между 440-те млади мъже, които са убити в ПТП в
Калифорния, 70% са имали алкохол в кръвта по времето на катастрофата.
Дълговременните ефекти от алкохола върху паметта и преработката на информацията зависят от това
колко алкохол се употребява обикновено в отделните случаи, а не от цялото количество изпит алкохол
през годините. Хората, чийто модел на консумация показва тежки напивания в отдалечени във времето
случаи, е по-вероятно да демонстрират интелектуално влошаване, отколкото тези, които пият едно и също
количество алкохол, но за по-дълго време. Очевидно мозъкът може да се справи по-добре с едно питие
всеки ден, отколкото със седем питиета на един ден, следвани от шест дни въздържание. Понякога
пиещите имат празни петна в паметта, т. е. след като изтрезнеят, не могат да си спомнят какво е ставало
предната вечер. Това е най-вероятно да се случи, ако пият бързо, ако са много уморени, когато започнат
да пият, или ако заедно с алкохола вземат депресант.
Таблица 6.2. Взаимоотношение между пол, тегло, консумация на алкохол и ниво на алкохола в кръвта.
Сънотворни и транквиланти. Сънотворните често се вземат за облекчаване на безсънието. Един клас
много силни депресанти се нарича барбитурати: те се предписват обикновено като “хапчета за сън”
(например нембутал и секонал). Подобно на другите депресанти барбитуратите забавят възбудните
центрове в ретикуларната активираща система, като по този начин причиняват сън. Знае се, че хроничната
употреба на барбитурати крие много рискове. Основната опасност е бързото развитие на привикване, така
че потребителят трябва да взема все по-големи дози (и потенциално летални), за да предизвика
първоначалния ефект на приспиване. Барбитуратите са също силно синергистични. Взети с алкохол,
ефектът им може да е фатален. Поради тази причина повечето от рецептите за сънотворни днес се издават
за небарбитурати, например транквиланти.
Малките транквиланти и небарбитуратните седативи се използват за лечение на симптомите на
тревожността, стреса и безсънието. Някои от най-познатите транквиланти са транксенът, либриумът и
валиумът. Транквилантите и сънотворните имат няколко отрицателни странични ефекти. Тъй като
потискат централната нервна система, могат да утежнят респираторните и сърдечно-съдовите
заболявания, както и да водят до лека депресия, влошено моторно и интелектуално функциониране и
сънливост през деня .
Транквилантите и барбитуратите имат сходни ефекти върху мозъчната химия. Подобно на алкохола те
увеличават количеството GABA, което се съединява с нервните рецептори и потиска излъчването на
нервни импулси. Макар че транквилантите се комбинират с другите депресанти, в сравнение с
барбитуратите е по-малко вероятно да са фатални, когато са взети заедно с алкохол или други депресанти.
Иронията е, че хроничната употреба на тези сънотворни в крайна сметка влошава безсънието. Те блокират
съня с бързи очни движения и в резултат когато страдащият от безсъние се опита да спи без лекарството,
се наблюдава увеличаване на REM съня. Дългите периоди на REM водят до сън на пресекулки, изпълнен
с неспокойно сънуване и кошмари. При този разстроен модел на съня страдащият от безсъние не може да
спи без лекарството, но не може да спи и с него.
Успокоителни средства. Успокоителните средства могат да облекчават болката и тревожността, както и
да индуцират релаксация и унесеност. Много от тях водят и до временно състояние на еуфория. Те
изглежда въздействат върху гръбначния мозък, лимбичната система и кората, където имитират
действието на невротрансмитери като ендорфините, които са свързани с удоволствието и облекчението.
Сред незаконните успокоителни средства най-широко използван е хероинът - вещество, извличано от
опиумния мак. Потребителите си го инжектират директно под кожата или във вената. Венозното
инжектиране води до незабавна еуфория, продължаваща около 15 минути. И двата метода създават
състояние на удовлетворение и добруване, в което изчезват отрицателните чувства вина,
напрежение и тревожност. С редовната употреба човек се пристрастява и се нуждае от все по-големи
дози. Животът на пристрастения се центрира около намирането на пари за купуване на повече хероин, за
да се избегнат копнежът, тревожността, гаденето и другите симптоми на абстиненцията.
Синтетичният наркотик метадон се използва широко в програми за лечение на пристрастени към хероин,
защото удовлетворява копнежа, без да създава силна еуфория. Макар че потребителите стават зависими и
от метадона, много от тях са способни да водят функционален, продуктивен живот, докато са на метадон.

Халюциногенни вещества

Халюциногенните вещества създават халюцинации и включват LSD, мескалин, мексикански кактус и

псилоцибин. Доколкото можем да кажем, халюциногенните вещества са използвани за промяна на
съзнанието още от началото на писмената история на човечеството. Тъй като някои хора вярват, че те
съдържат потенциал за разширяване на човешкото съзнание, понякога се наричат психеделични вещества.
Естествени халюциногени могат да се открият в много разпространени растения, включително
беладоната, буниката (попадийката), татула, грамофончето, мексиканския кактус и някои диви гъби.
Синтетичните халюциногени включват фенциклидина (РСР) и диетиламида на лизерговата киселина
(LSD). Познанията ни за ефектите на някои халюциногени са ограничени, макар да е известно, че те
пречат на преработката на информацията.
Мескалинът, който се извлича от вид мексикански кактус, причинява ярки халюцинации. Ефектите му са
внимателно описани от британския писател Алдъс Хаксли, според когото мескалинът отваря “дверите на
възприятието”. Авторът открива, че под влиянието на наркотика зрителните му възприятия се
интензифицират.
Един от синтетичните халюциногени е PCP или “ангелски прах”. Той може да се приема през устата, да
се пуши заедно с марихуана, да се смърка или да се инжектира. В малки дози създава халюцинации, но в
големи може да причинява ступор, кома или смърт. Дори при малките дози PCP се е оказал опасен,
защото халюцинациите понякога карат потребителя да навреди на себе си или на другите.
Основният халюциноген е LSD и това е един от най-силните известни наркотици. Многобройни
изследвания показват, че той е 4000 пъти по-силен от мескалина. След приемане на средна доза (100 до
300 mg) потребителят тръгва на променящо съзнанието “пътешествие”, траещо от 6 до 14 часа.
Такива “пътешествия” са непредвидими, защото средата, в която е приет наркотикът, първоначалното
настроение на потребителя и очакванията му имат силно влияние върху цялостното преживяване. LSD
влияе върху настроението и човекът може да изпита няколко интензивни негови смени. Той има дълбок
ефект и върху зрителното и слуховото възприятие. При повечето хора халюцинациите първоначално
приемат формата на прости геометрични форми. Тези абстракции скоро се променят в калейдоскопични
образи и евентуално в съноподобни, странни сцени. Възможно е възприятията да са толкова изкривени, че
познати обекти да станат непознаваеми: стената например може да започне да пулсира, да диша и дори да
се стопява. Сетивните впечатления нерядко се преплитат (състояние, наречено синестезия) и
потребителят твърди, че “вижда” звуците или “чува” гледките. Азът може да се раздели на наблюдател и
чувстващ, а времето - да се забърза или да се проточи до безкрайност.
Някои хора смятат LSD преживяванията за мистични и вярват, че те им дават хармонично, единно
чувство за съзнание. Други ги възприемат като кошмар, защото LSD може да създава и изключително
неприятни странични ефекти. Най-разстройващите са реакциите на паника, които често са ужасяващи.
Паниката обикновено се развива сред потребители, които се опитват да се отърсят от създадените от
наркотика преживявания, но откриват, че това е невъзможно. Когато паниката е тежка, е нужен лекарски
контрол. Друг непредвидим аспект на LSD е възможността от ретроспекции - внезапно завръщане на
перцептивните изкривявания и другите ефекти на наркотика месеци или години след вземането на
последната доза.
Знаем повече за ефекта на LSD върху мозъчната химия, отколкото на някои други халюциногени, но все
още не сме сигурни точно как такива ефекти се свързват с поведението. Халюциногенната сила на LSD
явно идва от наподобяването на серотонина - нервотрансмитерът, който играе важна роля в регулирането
на съня и емоциите. LSD блокира влиянието на серотонина върху мозъчната тъкан, вероятно имитирайки
влиянието му върху нервните рецептори. Ниските нива на серотонин са били свързани с тежка депресия и
безсъние, а освен това той е свързан с повишени сетивни състояния.
Опитите на психолозите да изследват съзнанието посочват, че то е много по-сложно, отколкото би
посочило будното ни състояние. По някакъв начин то е различно от преработката на информацията,
защото отделните познавателни функции (възприятие, памет, решаване на проблеми) могат да се
осъществяват и извън него. Изглежда има няколко типа съзнание, макар че изследователите не са
съгласни дали те съществуват хоризонтално (на по-ниски и по-високи равнища), или вертикално (като
паралелни процеси). Гадзанига, който е убеден, че нивата са паралелни, вярва, че често имаме достъп до
продуктите на другите състояния, но не и до самите процеси. В съзнанието ни се осъществяват повече
неща, отколкото можем да “осъзнаем”, но едва когато се разработят нови методи за неговото изучаване,
ще започнем да разбираме какъв огромен потенциал се крие в променените му състояния.