Предмет 

на психологията – психиката. Психологията е наука за човека 
която е ориентирана към изучаване на съзнанието и най­вече към разбиране 
на   същностните   психологически   характеристики   на   човека.   Такава   важна 
характеристика   е   вътрешния   живот   на   човека,   неговият   субективен   свят. 
Психологията   и   нейният   същностен   предмет   трябва   да   бъде   една   нова 
бъдеща психологическа антропология.

Задачи на психологията:

1. Познаване на психическата реалност 

2. На тази основа тези знания изработват средства за практическа помощ 
на хората и то в различни области

Направления в психологията Предмет на изучаване
Психология на съзнанието Съзнанието
Бихевиоризъм Поведението
Фройдизъм Несъзнателното
Хуманистична психология Личността
Когнитивна Познавателни   и   информационни 
процеси
Руска психология(славянска) Психиката и съзнанието

Началото на психологията е свързано със създаването на 
първата лаборатория по психология през 1879г. в Лайпцигския университет от 
Вилхелм Вунд. Той решава да изучава съдържанието и структурата на 
съзнанието и то на научна основа. Поставя се началото на 
структуралистичния подход за изучаване на съзнанието. Съзнанието се 
разбива на психологически елементи, като основен материал за съзнанието са 
усещанията, образите и чувствата. Ролята на психологията е да даде колкото 
се може по­детайлно описание на тези елементи. За постигането на тази цел 
структуралистите прилагат метода експериментална интроспекция т.е. 
изследваният разказва, описва какво чувства, когато се намира в една или 
друга ситуация. 

По­ късно се обособява през 1881г. от Уилиям Джеймс и 
сътрудниците му идеята , че проблемът не от какво е построено съзнанието, а 
да се разбере неговата функция, както и ролята му за съществуването на 
индивидите. Според тях ролята на съзнанието се състои в това да се даде 
възможност на индивида да се приспособи към различни ситуации, които 
възникват в живота на индивидите или да повтаря вече изработени форми на 

1
поведение. Така се заражда функционалистичният подход, който най­общо се 
представя от Уилиям Джеймс, който изтъква, че „съзнателният живот 
представлява едни непрекъснат поток”.

Бихевиористичен подход. Основната теза на бихевиоризма 
(поведенческа психология) е, че поведението е непосредствено следствие от 
влиянието на средата. Както твърдят Милър и Долард, „в своята най­проста 
форма (поведенческата психология) проучва условията, при които се свързват 
ответната реакция и съответния стимул. След като е завършено учението, 
реакцията и стимулът се свързват по такъв начин, че появата на стимула да 
предизвика съответната реакция... „ Резултатите от научаването се свеждат 
единствено до измененията във външното поведение и се изследват 
ефектите на външните събития за индивида.

При тази теоретична ориентация усилията са насочени към 
разкриването на особеностите и закономерностите на:

­ Класическото кондициониране

­ Оперантното кондициониране

­ Социалното научаване

Необходимо е да отбележим и теорията на социалното 
научаване. Основни линии на изследването в рамките на социалното 
научаване са по посока: първо, на социалното научаване в процеса на 
възпитание на децата и подрастващите; второ, социално културен анализ – 
изследване на развитието на личността в различните култури; трето, развитие 
на личността.

Н. Милър и Дж. Долард внасят в научните изследвания 
термина социално научаване, чиито основен проблем става социализацията. 
Съществуват различни виждания относно научаването. Н. Милър и Дж. 
Долард първи правят опит за хвърляне на мост между бихевиоризма и 
психоаналитичната теория.

Те споделят мнението на З. Фройд за ролята на мотивацията 
в поведението като трансформират неговите идеи и заместват принципа на 
удоволствието с принципа на подкреплението. От тяхна гледна точка 
подкреплението е редукция на подбудата, на драйва.

Най­общо можем да кажем, че в основата на теорията за 
социалното научаване лежи схемата стимул – реакция плюс учението на З. 
Фройд. Американските изследователи вземат от Фройд неговата социална 

2
сърцевина, а именно отношението между Аз­а и обществото. Фройдизмът и 
бихевиоризмът в рамките на теорията на социалното научаване подчертават 
ролята на социалното в развитието на детето.

Социалното се разбира като една от формите на стимулиране, 
която предизвиква поведението, а също и като една от формите на 
подкрепление, която го поддържа.

Концепцията на социалното научаване показва как детето се 
приспособява към съвременния свят, как то усвоява привички, норми на 
съвременното общество. Особено място в изследванията на социалното 
научаване е насочването му към разкриване на условията, при които децата 
усвояват навиците на поведение в резултата на наблюдения.

А. Бандура – Агресията ражда агресия.

Когнитивен подход – В последните двайсетина години на ХХ 
век. когнитивният. подход се очертава като едно от най­влиятелните 
направления в съвременната психология. В днешно време съществува твърде 
голямо многообразие от теории и изследвания, чиято пресечна точка са 
вътрешните познавателни процеси, процесите на преработка на 
информацията.

За когнитивните психолози поведението не се свежда само до 
неговите външни, наблюдаеми свойства, но предполага обяснения на ниво 
умствени репрезентации, намерения, убеждения и т.н. Когнитивната 
психология се занимава с това как и защо хората правят избор и вземат 
решение, как се структурира и съхранява информацията в паметта, как се 
оперира с понятия и как се изграждат понятийните схеми и много други.

Представителите на това направление разбират ученето като 
активен умствен процес, чийто основен компонент е знанието. Хората не са 
пасивни получатели на влияния от средата, а активно преработват 
информацията за света. Така се получават нови преживявания, натрупва се 
нов опит, който води към научаване. Ученето води до придобиване на знания, 
а промените в знанията правят възможни промените в поведението.

Важен компонент на процеса е обратната връзка, която дава 
информация за правилността и умереността на изпълненото действие. 
Обратната връзка намалява неопределеността и така води до разбиране и 
чувство за съвършенство . Когнитивният подход към ученето не се центрира 
около една унифицирана теория. Обединяващо звено е понятийният апарат и 
предмета на изследванията.

3
 Фройд – теории: тълкуване на сънища, хипноза, хистерия, 
анализ на свободните асоциации, анализ на творческите произведения – 
рисунки които правят болните, изразяват се чрез произведения

Подтикнат от потребностите на медицинската практика 
Фройд стига до идеята за двупластовият състава на психологията. При това 
определящо в поведението на човека е несъзнателното.

Съществен принос за анализиране на личността е теорията на 
Фройд, който подчертава, че у човека има различни влечения, но основно и 
определящо е сексуалното влечение, в което той включва и това за 
самосъхранение, и обозначава с понятието либидо. Др. съществено влечение 
е неговата противоположност ­ влечението към разрушение и смърт. 
Влечението е вътрешно, негов източник е телесен процес химичен, извършва 
се в част от тялото. Под влиянието на съответните телесни процеси 
влеченията се активизират в душевния живот на човека възниква психична 
енергия и се създава напрежение. Влечението винаги преследва определена 
цел.

Фройд определя либидото като му дава твърде широко 
разбиране ­ като жизнен нагон, жизнена тенденция, жизнен порив, 
обикновено сексуално влечение, количество полова енергия, полов глад, и 
любов. Фройд разграничава два основни етапа в сексуалното развитие на 
човека; предгенитален и следгенитален(същински полов живот). 
Предгенитален – недоразвити генитални органи и либидото е из цялото тяло 
на детето.

През периода от 3­5 години сексуалното влечение на детето е 
към родителя от противоположния пол. Водено от принципа на удоволствието 
детето се стреми към осъществяване на близост с родителя от 
противоположния пол. И изпитва не любов към родителя от неговия пол или 
др. член на семейството. Постепенно детето започва да разбира, че за да 
бъде прието в семейството то трябва да приеме определени забрани и норми. 
Така то се сблъсква с противоречието между принципа на удоволствието и на 
реалността. В резултат на това противоречие възниква потискането , 
изтласкването което са др. характерни понятия за Фройд, и които се 
използват за обяснение на механизмите на несъзнателното. Всички онези 
влечения, желания които са в разрез с реалността не се допускат до 
съзнанието и стават несъзнателни. Тяхното неудовлетворение ги карат да се 
активизират и да измамят съзнанието за да се реализират. Психичният акт 
осъществяван в тяхното съзнание Фройд нарича цензура. Допуснатите от нея 
влечения и желания не стигат веднага до съзнанието , а предсъзнаването.

4
 В резултат на своите изследвания Фройд създава два вида 
структура, а именно: топична (пространствена) и функционална.

Топична – несъзнаването е област, в която бушуват либидните 
желания, които са биологични по произход и същност, не зависят нито от 
времето, нито от външните условия. Те са в непрекъсната борба с цензурата. 
Предсъзнаването е промеждутъчна част, в която влизат приемливите за 
цензурата психични актове. Тук са всички психични процеси, които идват от 
външния или вътрешен свят. Предсъзнаването е нещо като резервоар на 
съзнаваното. Съзнаването е най­късно възникналата съставка на човешката 
психика. Ролята му е да приема или да отбягва дразненията, които идват от 
външния свят. Вътрешните влечения и желания могат да достигнат до 
съзнаваното само, ако не противоречат на принципа за реалност и ако бъдат 
допуснати от цензурата. Съзнаваното е своеобразен буфер между принципа 
за удоволствие и този за реалност. За съдържанието на несъзнаваното, 
съзнанието не е уведомено.

В хода на своите изследвания Фройд осъзнава, че тази 
структура­ типичната не разкрива достатъчно функционалните 
взаимоотношения и интегрирането на отделните психични слоеве и 
разработва втора т.н. функционална структура, в която психиката се дели на 
„То”,”Аз” и „Свръх Аз”.

 С термина „То” се обозначава несъзнаваното, а с „Аз” – 
съзнаваното. Тук Фройд уточнява, че между „То” и „Аз” няма рязка граница, 
доколкото цензурата действа от изискванията на принципа за реалност, а 
също така и изтласкването е несъзнавано, от което следва, че част от „Аз”­ а е 
също несъзнавано. С термина „Свръх Аз” Фройд най­ кратко казано 
обозначава външна социална действителност, която е закрепена в 
определени норми, изисквания, традиции, морал. „свръх Аз­ът” или „Идеал Аз­
ът” е това, което той се идентифицира и същевременно от което се страхува и 
му се подчинява. То е нещо като съвест в най­широк смисъл.

В началото на живота на всеки човек то се ръководи от 
инстанция която се нарича „То” т.е. детето действа на принципа на 
удоволствието. „То”­то е изцяло несъзнателно, но желанията на детето трябва 
да намерят своите реалистични форми на удовлетвореност, ето защо от „То”­
то се отделя една структура която се нарича „Аз”. Задачата на тази структура 
е да намери такива пътища и начини за да удовлетвори желанията на детето 
или „Аз” се превръща в слуга на „То”­то. „Аз”­ът е ориентиран към принципа на 
реалността. Някъде към 4 година детето е принудено да се ориентира и към 
системите за забрани т.е. от „То” произтича др. инстанция която се нарича 

5
„Свръх Аз”. И която действа в посока противоположна на „То”­то. От този 
момент започва и основният вътрешен конфликт които е между желанията и 
забраните. „Аз”­ът се превръща в поле на битки между тях. При травмини 
ситуации този конфликт е причина за изработване на психологически защити.

Психологическата защита е форма на несъзнателна 
психическа активност, която позволява макар и временно да се облекчи 
конфликта, да се снеме напрежението, а в конкретни ситуации така да 
деформира събития и преживявания , че те да не нанесат вреда на 
представата на личността за самата себе си. Идентификацията е 
психологическа защита – детето решава този проблем като се идентифицира с 
родителя от своя пол т.е. детето няма сили да промени и да реализира своята 
не любов към родителя, ето защо то започва да заема неговата позиция и да 
прилича на него. Това става по несъзнателен начин. Това е проекцията, това е 
приписване на другите на собствени скрити свойства и преживявания. 
Регресията това е временен преход на по­ранно примитивно ниво на развитие 
т.е. период когато човек се чувства по­защитен. Рационализация това е 
приписване на своето поведение на удобни, но неправилни и невредящи на 
самоуважението причини. Повечето психологически защити не снемат 
проблема само по един адекватен начин, които снема проблема това е 
сублимацията. Сублимацията означава пренасяне на нереализираната 
енергия в др. области. Ярък пример за проява на сублимация Фройд 
представя Да Винчи.

А. Адлер – последовател на Фройд. Неговата централна идея 
е за несъзнателния стремеж на човека към съвършенство. Този стремеж е 
изходен и неизбежен по отношение на преживяване на чувството за собствена 
непълноценност и необходимостта то да бъде компенсирано. Според него 
преживяването на чувството за собствена непълноценност е естествено по 
силата на това, че всяко дете вижда обкръжаващите го като по­силни, по­
умни, но тези преживявания могат да се задълбочат , могат да имат 
деформиращ характер и това да е причинено от недемократичните отношения 
на детето с родителите. Тук той подчертава, че основна задача на родителите 
да подсигурят чувство за безопасност като особено голямо е значението на 
майката. Адлер има принос към семейната психология, той е един от първите, 
който разгръща влиянието на поредността на раждането на детето в 
семейството и как това се отразява както на неговите отношения, и на 
другите. Той изтъква, че опитът от получените отношения до 5 години 
определя характера на детето. Първоначално Адлер е смятал, че 
компенсацията трябва да върви по линията на самоотвърждаването или както 
той се изразява чрез удовлетворяването на волята за власт, малко по­късно 
той говори и самоотвърждаване за сметка на чувството за превъзходство. 
6
Има два начина за компенсация: конструктивен и деструктивен. 
Конструктивният означава самоотвърждаване в дейност за благото на др. и 
сътрудничество с тях, деструктивният е за сметка на унижаването на др. и 
тяхната експлоатация. Изборът на това какъв начин на самоотвърждаване ще 
избере личността зависи от развитието на социалния интерес. Според него 
това е чувство на съпричастност към човека, готовност към сътрудничество. 
Той смята, че това по всяка вероятност е вродено, но по своята сила то е 
слабо и при неблагоприятни условия може да изчезне или да се деформира 
т.е. агресията, твърде голямата разглезеност. При проявите на агресия 
според него личността сякаш отмъщава на човечеството, а при проявите на 
разглезеност се проявява в позицията на вземащ. И в двата случая няма 
достатъчно адекватен и пълноценен интерес.

К.Г. Юнг основа за неговата теория е колективното 
несъзнателно, което съществува в душевния живот на човека успоредно с 
личното несъзнателно и съзнанието . ако личното несъзнателно се формира в 
индивидуалния опит на човека и представлява неговото съдържание, то 
колективното несъзнателно запечатва или включва опита на човечеството. 
Всеки един от нас носи в себе си своята принадлежност към рода и културата 
като този несъзнателен пласт е дълбинен и съкровен, което определя 
поведението. Съдържанието на личното несъзнателно това са комплексите. 
Комплексите са система от черти, образи и преживявания които се изграждат 
около определено централно преживяване, и съществуват у нас несъзнателно 
и автономно. Съдържанието на колективното несъзнателно това са 
архетипите, първообрази които илюстрират образци на поведение, мислене, 
виждания за света. Те не могат непосредствено да бъдат видяни, но техните 
прояви могат да се видят във културата и преди всичко в митологията. Това 
могат да бъдат митовете на различните народи, виждането в съзнанието на 
човека за майката Земя. Централно място в психологията на Юнг заема т.нар. 
аналитичната психология. Същностен аспект на аналитичната психология 
заема индивидуализацията. Това е процес на търсен от човека на душевна 
хармония, интеграция, цялостност. Душевният живот в едно безкрайно 
странстване вътре в себе си. Душата представлява една не физична реалност 
която е изпълнена с енергия, тя е изпълнена и с редица противоположности.

Изследване на личността – Юнг извежда две психологически 
нагласи, които са в основата на неговата теория за психологическите типове и 
това е екстраверсията и интроверсията. Основни функции при определянето 
на психологическите типове: мисленето – това е познанието за това какво 
представлява дадено нещо, какво е неговото наименование; чувство – това е 
отчитане на стойността на нещо, мнение или перспектива относно нещо; 
усещането – представя всички факти които са достъпни за сетивата, 
7
информира ни за нещо; интуицията – това означава да се детерминира 
чувството за посоката и възможностите на дадено нещо. Анализът и 
разглеждането на тези 4 функции му дават основание да ги раздели в две 
двойки: рационална – мислене и чувство. Втората двойка е ирационалната 
двойка това са усещане и интуиция. Ако една от тези функции доминира 
съответно се проявява и даденият тип. Всеки човек има висша и спомагателна 
функция. Висшата произтича от една от двете двойки било то рационална или 
ирационална, и използва втора спомагателна функция. Според Юнг тя идва от 
противоположната двойка, било то рационалната или ирационалната. 
Прилагането на тези две нагласи + висшата и спомагателна функция определя 
16 основни типа. Юнг изрично подчертава че тези 4 функции се детерминират 
основно на базата на Аз­ът на човека, които дава възможност за 
извеждането на функциите на човека. Теорията на Юнг заляга в основата на 
една от съвременните теории за типологизиането на личността на Майерс­
Бригс.

Соционика тук се включват социологията и информацията, 
както и идеите на информационния метаболизъм Анджек Кемпински. 
Типовете темперамент са 4: Епиметей,Дионисий, Прометей, Аполон.

Вилхелм Райх – в центъра на неговата концепция е поставена т. Нар. Оргонна 
енергия под тази енергия той разбира вселенската енергия на любовта, която 
изисква от индивида свободно изразяване на тази енергия, която е 
първоначално чиста и светла, но се блокира от забраните. Според Райх 
основната причина която прави невъзможна естествената проява на 
оргонната енергия Райх смята, че в строгата система от норми и забрани. На 
него принадлежи термина сексуална революция – това е създаване на такива 
условия при които е възможна естествената реализация на оргонната 
енергия, ако това е така то тогава няма да има полови извращения, агресия, 
проституция. В неговата теория характера заема централно място.

Е. Ериксън – същностно място и роля във формирането на 
личността се отдава на човешкото Аз, което според него не просто служи на 
То­то, а отговаря за най­важното психическото здраве на личността, нейната 
идентичност. Развитието на личността . разглежда от гледна точка на 
засилването на Аз­ът и придвижването към идентичност. Неговата теория се 
среща под названието егопсохология. По пътя по интеграцията на Аз 
личността преминава 8 стадия на развитие, които обхващат живота на човека 
от раждането до неговата смърт. Всеки стадии представлява кризис които 
постава човека пред избор към засилването на Аз или неговото отслабване. 
Най­важен стадии за развитието на човека е подрастващата възраст.

8
 Ерих Фром – хуманистичен психоанализ – това е проблема за 
придобиване на психологическа свобода.

Широко позната е теорията на Ханс Айзенк за личността, 
която според него е вътрешно интегрирана с биологично обусловени 
характеристики и придобити социални свойства, които винаги се 
взаимодействат в реалното поведение на човека.

Подходът на Айзенк се определя като биологичен и за основа 
на личността се приемат характеристики, типични за мозъчната дейност. 
Разработките на Айзенк са свързани с много изследвания, проведени в строго 
контролирани експериментални условия. Айзенк предлага за базисни два 
параметъра на индивидуалността; екстроверсия­интроверсия и емоционална 
неустойчивост­стабилност.

Меланхолик – неустойчив, интроверт, раздразнителен, 
подозрителен, труден на промяна, сдържан, необщителен, сериозен

Сангвиник – общителен, открит, обича удобствата, оптимист, 
инициативен, екстроверт, стабилен

Холерик – неустойчив, екстроверт, общителен, импулсивен, 
самоизтъкващ се 

Флегматик – стабилен, интроверт, пасивен, сдържан, 
надежден, спокоен

Историческото развитие на системата за описание на 
личността от древността до изследванията през 60­те години на миналия век 
са обобщени от Айзенк

Екстровертът е общителен, стреми се към нови знания, 
склонен да рискува, обича промените, готов за бърза реакция, оптимистично 
настроен, весел, подвижен.

Интровертът е най­успешен в условията на изолация и 
тишина. Той е внимателен, сдържан, тих, жизнената си активност черпи от 
вътрешния си свят, обича реда, избягва шумните компании, има малко 
приятели, на които е предан.

Емоционалната стабилност се характеризира с 
уравновесеност, студенина, липса на гъвкавост, липса на гъвкавост, липса на 
съчувствие към др. Тези свойства рядко са представени в своите крайни 
форми.

9
 Емоционалната неустойчивост се характеризира с постоянно 
емоционално напрежение, съществуване, придружено с чувство за страх, 
повишена чувствителност към грешки и несполуки, непрекъснат стремеж към 
самоусъвършенстване. Лицата от този тип имат висока степен на тревожност.

Въпросникът на Х. Айзенк за личността има широка 
обяснителна и прогностична стойност.

К. Роджърс (представител на хуманистичната психология) 
разглежда личността. Тук ключово понятие и структура е самосъзнанието и то 
от гледна точка на развитието у човека на позитивни самовъзприятие. 
Резултат от самосъзнанието е не само приемане на себе си, но и вяра в себе 
си, в способността да се направи правилен избор по отношение на самия себе 
си. Един от начините за оказване на помощ на личността е в решаването на 
психически проблеми, с изменение на тяхното „Аз” – концепция в позитивна 
посока. Водеща методика за консултиране, която, се отнася до измененията на 
„Аз”­ концепцията е тази на К. Роджърс. Според него съществуват три 
необходими и достатъчни условия за личностни менения: емпатия, безусловно 
позитивно отношение към личността, искреност и неподправеност в 
общуването.

К. Роджърс предлага и някои характеристики на психолога, 
които показват неговата способност за емпатия. Те са:

1. Проява на търпимост по отношение на изразяването на 
емоциите от страна на нуждаещите индивиди

2. Способност дълбоко да вникне в субективния вътрешен свят 
на личността, като при това не разкрива своя вътрешен свят 

3. Готовност да адаптира своето възприятие на другия човек с 
цел постигане на по­голямо разбиране на този човек

Безусловно позитивно отношение. Едно от най­важните 
условия за развитието на личността е изграждането на позитивна „Аз”­
концепция, която се отнася до безусловното приемане на самата нея с всички 
достойнства и недостатъци. Приемането на личността съдейства за 
формирането у нея на позитивна „Аз”­концепция. В резултат на това 
позитивно приемане у нея се развива висока самооценка от действието на два 
механизма:

1. Личността не се страхува да бъде отблъсната, ако тя 
обсъжда и проявява своите уязвими, слаби страни

10
 2. Тя е уверена, че към нея се отнасят благосклонно независимо 
от нейните успехи или неуспехи

Искреност. Това е проява на неподправеност при изразяване 
на реакциите по отношение на чувствата към индивида от страна на 
психолога. Тази искреност предполага естествени реакции, и то към 
нуждаещите се от помощ лица.

В най­общи линии необходимо е да подчертаем, че адекватна 
теория за личността още не е създадена. Това положение се потвърждава и 
от мнението на Х. Олпорт, който в своето време е успял да обособи 50 
определения за личността, като подчертава тяхната свързаност с 
философията, теологията, правото, социологията и психологията.

Такова разнообразие от определения за личността 
утвърждава и Л. Рапопорт. Някои от по­честите определения за личността се 
свеждат до следното – под личност се разбира съвкупност от относително 
устойчиви свойства и склонности на индивида, които го отличават от другите.

В този дух може да се направи следното заключение, че 
личността може да бъде комплексна хипотетична конструкция. По­конкретно 
Д. Бири изтъква, че личността може да бъде определена като комбинация от 
всички относително устойчиви индивидуални различия, които могат да бъдат 
измерени. Изучаването на личността, това е изучаването на хората и как те 
стават това, което са.

Използването на множество разнообразни определения 
разширява и задълбочава нашето разбиране за личността. В този смисъл 
могат да се отделят четири основни подхода в изучаването на личността: 
биологически, експериментален, социален и психометричен.

Биологически подход. Това е изучаване на личността, което се 
осъществява от гледна точка на ранно придобития опит, генетическите 
предпоставки и еволюционното развитие. Взаимодействието на 
поведенческите аспекти и биологическата основа на развитието 
представляват и са предмет на особено внимание от биологическия подход.

Социалният подход. Това е изучаването на социалното 
обкръжение на индивида и неговото въздействие върху развитието на 
личността, т.е. изучаване на влиянието на модели, на социални роли и култури 
като цяло.

Психометричен метод. Изучаването на личност а се основава 
на изучаването на признаците, които се отразяват на вътрешната структура 

11
на свойствата на личността. Измерването на личностните свойства и тяхното 
различаване се базира на наблюденията на поведението на индивида, на 
самоотчетите, на непреките оценки и характеристики.

Експериментален подход. Основно за изучаване на личността 
е възприятие, научаване и висшата нервна дейност. Разбирането на тези 
процеси води към разбиране на това, как конкретните събития влияят на 
последващото поведение на индивида чрез въздействието на структурата на 
неговата личност.

Два са основните подхода по отношение на описанието а 
личността:

­ Използването на личностни качества

­ Типология на личността

Личностното качество това е дълго съществуваща и стабилна 
черта, която се проявява в едно голямо разнообразие от ситуации. 
Свойствата на личността могат да се проявяват на различни нива и е 
нужно да бъдат различавани.

Пълното представяне на човешката личност в рамките на 
психологията е възможно само в рамките на един цялостен подход към 
личността. Тук трябва да подчертаем, че личността се изразява в целостта 
на характера, в непротиворечивостта на мотивационните тенденции, които 
имат вътрешна логика на развитието. В продължение на дълги години 
психолозите дискутират същността и особеностите на характера на 
личността. Определено се смята, че характерът на човека има оценъчно 
значение.

Човек с характер се обособяват като устойчив в своето 
отношение към обкръжаващите, проявява определеност в своите действия 
и постъпки. В психологията характерът се определя като съвкупност от 
устойчиви индивидуални свойства на човека, които се изграждат и се 
проявяват в дейността и в общуването, и обуславят типичните за него 
начини на поведение. В характера се разкрива избирателната насоченост 
на човека.

В условията на живот особена важност придобива проблемът 
за индивидуалните различия на хората, включващ въпросите за разкриване на 
тези различия, тяхното измерване. За реализиране преди всичко на своето 
приложно­пректическо предназначение съществено място в психологията се 

12
отделя на психодиагностиката. Нейното използване е преди всичко по посока 
на следните направления:

­ Прогнозиране на социалното поведение на хората, подрастващите, 
тяхната професионална ориентация

­ Усъвършенстване на обучението и възпитанието

­ Консултативна и психотерапевтична помощ

Психодиагностикат обхваща три области на психологическото 
знание:

­ Предметната област от психологията, която изучава дадени явления

­ Психометрията – наука за измерване на индивидуалните различия в 
диагностицираните променливи

­ Практиката на използване на психологическото знание

Психодиагностиката започва да се отделя в самостоятелна 
област на изследване с поява на интерес към индивидуалните различия в 
психиката. Най­голямо значение за установяване на психическата диагностика 
имат работите на Р. Кетел, Галтон, Ебинхауз, А. Бине. В тези изследвания за 
първи път започва да се използва нов, базирана на статистиката инструмент 
за изучаване на индивидуалните различия – тест. Неговото създаване 
приоритетно принадлежи на Галтон, основател на психометрично 
направление в психологията. Първо начално тестът се появява като метод за 
измерване на ума. Под „психометрия” се разбира обхващане и измерване 
числото на операциите на ума. Според изследователите психологическата 
диагностика, както и самото понятие, се появява през 20­те години на миналия 
век. Така например в този период излиза известната работа на Роршах 
„психодиагностика”. В психодиагностиката съществуват редица въпроси, 
които представляват и предмет на психодиагностиката. 

­ Теоретически и конктерно­методически принципи на 
построяване на психодиагностични техники и формулиране на 
психодиагностичните заключения.

­ Конкретни методики и методи на психодиагностиката за 
изследване на такива области, като черти на личността, способностите, 
мотиви, съзнанието и самосъзнанието, междуличностните отношения

­ Диференциалната психометрия – като математизиран подход 
за разкриване на между индивидуални различия

13
 ­ Изисквания за норма към методиките

Най­общо може да се каже, че психодиагностиката е наука и 
практика за поставяне на психологически диагнози. В психологическата 
литература, като съществен психодиагностичен инструментариум и техника е 
тестът, за който съществуват различни гледни точки. Най­общо тестът в 
качеството на измерителен инструмент е съвкупност от стимулни задачи и 
въпроси. Тестът представлява моделна ситуация, с чиято помощ ние 
получаване образци на поведение или преживяване. 

А. Анастази определя психологическият тест, като обективно 
и стандартизирано измерване на поведението.

Класификация на методите на диагностика­ различието на 
класификациите се дължи на различните теоретични постулати. 
1)Обективните тестове 2)Стандартизирани само отчети които включват: 
тестове въпросници, открити въпросници, предполагат контент анализ, 
скалови техники, които са изградени по типа на семантическия диференциал 
и методиките за класификации. 3) проективни техники, 4) диалогически 
техники (беседи, диалектически игри)

Обективните тестове са методики, при които е възможен 
правилен отговор, т.е. правилна изпълнение на задачата. Тези тестове имат 
широка представеност сред тестовете за изследване на интелекта.

Тест Стенфорд – Бине. Този тест намира широко приложение 
при работа с деца от две до шестнадесет години. В него има скали за 
измерване на общата осведоменост, нивото на вербалното развитие, 
възпитание, памет, способностите за логическо мислене. Всички задачи са 
разпределени по възрастови нива. Показателят IQ се определя при 
сравняване на показателя на отделното дете със средно груповите 
показатели за дадена възрастова група.

Тест на Векслеп – скали за измерване на интелекта на 
Векслер, една от които се използва при работа с деца от 4 до 6 години, а др. 
от 7 до 16 години. методиките се състоят от субтестове, насочени към 
измерване на определени навици: владеене на речниковия запас, разкриване 
на различни и сходни елементи, на различия и сходства и т.н.

ВИП – вербален интелектуален показател, които обединява 
резултатите от изпълнението на тези задачи от теста които изискват 
използването на речта.

14
 НИП – невербален интелектуален показател, не се изисква 
използването на речта

ОИП – общ интелектуален показател , сумата от ВИП и НИП

Независимо от различията в процедурата на провеждане, 
резултатите от теста на Векслер високо се различават с резултатите от теста 
на Стенфорд­Бине.

Невербални тестове – Амтауер, Рейвън

Тестовете – въпросници предлагат сбор от пунктове(айтеми). 
Една или др. психологическа променлива представя група от айтеми (не по­
малко от 6­7). Айтемите на теста въпросник могат да бъдат преки, 
непосредствено насочени или към опита на субекта, или към мненията, 
определенията на изследвания, в които косвено се проявява неговия личен 
опит или преживявания.

Откритите въпросници не изискват стандартизирани 
отговори, определено стандартизацията върви по пътя на отнасянето на 
произволните отговори към стандартни категории. Тези стандартни категории 
се образуват в резултата на честотата на дадените от изследваните лица 
отговори.

Скалните техники предполагат оценка на едни или др. обекти 
по изразността в тях на качества, положения в скалата. Обикновено се 
използват три, пет и седем степенни скали. Особен вариант на скалите – това 
е субективната класификация, предполагаща разкриване на субективното 
структуриране на обектите на ниво скала по наименование.

Проективната техника възниква и се развива, като 
своеобразна реакция против бихевиоризма и тясно психометрическия подход, 
които не дават възможност да се обособи и изследва цялостната личност. 
Особено разпространена е определението на Линдзи за проективния метод. 
Проективният метод е инструмент, който е особено чувствителен за 
разкриването на скритите и несъзнателни аспекти на поведението.

Общото за тези методи са следните признаци: 1) 
неопределеност, нееднозначност на стимулите; 2) отсъствие на ограничения в 
избора на отговор; 3) отсъствие на оценка на отговорите като „правилни” или 
„грешни”

15
 Метод на мастилените петна – изследваното лице трябва да 
направи асоциация с показваните картини. Води се структурирана проективна 
техника.

Проективният метод изисква пост интервю.

С най­голяма степен на продуктивност е т.нар. методика на 
недовършените изречения.

Диалогическите техники – чрез тях се влиза в контакт с 
изследваното лице. Така доверителният контакт е необходим при диагностика 
на семейните проблеми, характера на личностното развитие на човека.

Анкетни методи – принадлежат към разпространените методи 
за диагностика на личността, където, благодарение на значителна простота, 
се дават нейни оценки и интерпретации. Анкетите са методи на косвена 
самооценка. Те се класифицират обикновено по отношение на комплексността 
им, която измерва специфични черти, например: 1) анкети, показващи наличие 
на определено нарушение на нормата; 2)особена категория са анкетите, които 
изследват интересите, позициите, знанията; 3) самостоятелна група са 
анкетите за измерване на приспособимостта на личността към отделни страни 
от обкръжаващата среда.

Психометрични изисквания на псоходиагностиката: точност на 
теста, надеждност на теста – съгласуваност на показателите, които са 
получени при самите изследвания и то при повторно тестиране със същия 
тест или еквивалентна негова форма, тя е необходимо условие на 
валидността. Валидност на теста е адекватност и действеност на теста или до 
колко теста действително измерва това което трябва да измерва. 
Стандартизиране на теста означава еднообразие на процедурите на 
провеждане и оценка на изпълнение на теста, то се осъществява чрез 
провеждане на голяма представителна извадка на изследваните лица за 
които той е предназначен. Именно по отношение на тази група изследвани 
лица се изработват нормите. Популацията се отнася до широк кръг от хора от 
която се формира извадката.

Наблюдението като научен метод трябва да отговаря на 
определени изисквания, това означава че наблюдението изисква да бъде 
планово, систематично. Методът експеримент с смята за основен метод в 
психологията. Изведени са в психологията 4 основни метода на експеримента: 
при екс изследователя сам предизвиква изучаваното явление; той може да 
изменя условията на протичане на даден изучаван процес; може да отделя 
или да изключва отделни условия с цел установяване на закономерни връзки; 

16
тук се получават редица количествени данни което дава възможност за 
математическа обработка на получените в изследванията данни. В 
психологията са известни 3 разновидности на екс: лабораторен, естествен и 
формиращ. Лабораторният протича при спец създадени и контролируеми 
условия с спец апаратура и прибори, първоначално обект на лабораторни екс 
са психически процеси като :усещане, възприятие, скорост на реакциите. 
Познавателните процеси представляват една основна област на тези 
лабораторни изследвания. Естественият психологически екс се характеризира 
с това че е в една естествена среда, с което се снемат ограниченията на 
лабораторния екс. Формиращ екс той се среща и под названието 
генетикомоделиращ и др. Използва се за изучаване на психическото развитие 
на деца и подрастващи в условията на спец организиран екс педагогически 
процес. Педагогическият процес става експериментален.

Естествена научна парадигма в психологията: избиране на 
хипотеза, разкриване на общи закони, единичният индивидуалният случаи не 
представлява област на изследване, характерно е че човекът се разглежда 
като обекта на изучаване както се разглеждат др. обекти, то е източник на 
информация.

Хуманитарната парадигма означава познание на човека. То е 
ориентирано към индивидуалността, обърнато е към духовния свят на човека, 
в науката тя представлява познаване на природата, обществото, самия човек и 
то от антропологична гледна точка. Тя внася едно човешко измерение във 
всички сфери на обществения живот. Хуманитарното познание е ценностно 
смислово усвояване на човешкото битие. Негови обекти са обществото, човека 
които се развиват във времето на историята и пространството на културата. 
Един от основните начини за познаването на човека тук е разбирането. 
Разбирането е съпреживяване, съчувствие към другия. Те използват в 
познанието т. Нар субектен подход при него човекът  се възприема като 
активен субект на общуването. Аргументирането на тези два подхода за първи 
път в психологията прави немския философ и психолог В. Дилтай в края на 19 
в. Естествено научната парадигма е в основата на т.нар. обяснителна 
психология. Тази именно психология е ориентирана към познавателните 
средства, закони и закономерности на естествените науки. До като 
разбирането на душевният живот, целостта на човека, неговите преживявания 
които са залегнали в хуманната парадигма. Важно за познаването на 
душевното състояние е анализ на преживяването.

Методи на описателната психология – разбирането е основен 
метод, разбирането е и процес и резултат. Процесът разбиране може да се 
разгръща в различни форми или моменти на познанието, които водят към 

17
определено тълкуване на явленията от душевният живот. В качеството си на 
конкретни форми на разбиране и на методи на описателната психология 
можем да отнесем интроспекцията, само отчета, включеното наблюдение, 
емпатичното слушане, идентификацията, беседата като диалог, биографичния 
метод, интуицията, интерпретацията на вътрешния сват на др. човек, 
херменевтиката.

Интроспекцията – самонаблюдение, той произтича от 
фундаменталната особеност на човешката психика, а това е нейната 
рефлексивна природа. Тя е вглеждане във вътрешните процеси на 
съзнанието, в явленията на душевния живот, психическите преживявания. 
Подобно на външното обективно възприятие вътрешното протича с помощта 
на логически процеси: анализ, абстракция, синтез. Чрез самонаблюдението се 
разкриват собствените преживявания, чувства ,мисли . изисква се вътрешна 
раб по отношение на тяхното осмисляне и не всички са способни на такъв вид 
раб.

Само отчет – представлява словесен или писмен отчет за 
резултатите на самонаблюдението. Културни оформени форми са писма, 
автобиографии, изповеди, дневници. Достойнството на само отчета е че той 
представя уникално вътрешния сват на човека в единство с неговите 
преживявания, разбирания.

Вкл. наблюдения – специфична форма на наблюдение при 
която имаме реални участия на изследователя в екс. Право на въпроси има и 
изследователя и изследваното лице.

Емпатично слушане – метод на хуманната психология и се 
основава на способността на човека да разбере събеседника в неговите 
преживявания. Представлява определена техника на поведение от страна на 
изследователя и на изследваното лице. Спорен Роджърс се изисква 
майсторство което се изразява в проникване в чуждия свят, умение да се 
влезе в емоционалното поле на др. човек

Идентификация – метод за разбиране на другия, но 
способност която се изразява в мислено поставяне на себе си на мястото на 
другия. За разлика от емоционалното съпреживяване идентификацията 
използва интелектуални, логически операции като сравнение, анализ, 
разсъждения

Диалогическа беседа – различава се от интервюто по това че 
се гради на принципите на равноправното общуване, и двамата събеседника 
са активни.

18
 Биографичен метод – това е начин за познаване на човека 
които се основава на изучаването на психологията на човека в контекста на 
неговата история. Разбирането на вътрешния свят на човека се осъществява 
чрез описание на минали етапи от живота на човека. Този метод може да се 
реализира под формата на психологическа реконструкция на целият жизнен 
път на дадена личност.

Интуиция – това е знание което в възниква без осъзнаване на 
пътищата и условията за неговото получаване. Тя е едно цялостно схващане 
на ситуацията и това е възможно ако човек има голям практически опит при 
раб с хора.

Интерпретации на вътрешния свят на другия човек – основава 
се на използването от субекта на съвкупност вътрешни психологически 
средства на своя психологически опит. Разбирането на чуждия духовен живот 
е възможно чрез механизмите на аналогията. При интерпретацията се 
използват много сведения относно външното поведение на наблюдавания това 
са: постъпки, мимики, емоционални преживявания, жестове и др.

Херменевтика – това е метод които е общ за науките за 
обществото, културата човека, това е изкуство и теория за тълкуване на 
различен род текстове: литературни, религиозни, научни. Психологичната 
херменевтика като изкуство и теория за тълкуване и разбиране на 
психологическия опит, а този опит може да бъде представян в рамките на 
различен род текстове както и продукти на материалната и духовната 
култура.

А.Маслоул ­ Това е една от популярните теории за 
систематизацията на човешките потребности , негова е идеята за 
йерархизация на потребностите. Първата група потребности обхваща 4 нива 
от долу на горе: физиологични потребност, потребности които дават 
сигурност, потребности от любов и принадлежност, потребности от адекватна 
оценка и самооценка. Втората група: потребности от познание и разбиране, 
естетически потребности, потребност от само актуализация. Долните 4 нива 
определя като група потребности които осигуряват равновесието чрез 
ликвидиране на дефицити, горната група потребности осигуряват нормалното 
съществуване на човека. Най­ниско стоящите потребности осигуряват 
виталното съществуване на човека: храна, въздух, комфорт те активират 
поведението до момента на своето задоволяване. След като са осигурени 
физически комфорт и сигурност се активизират потребностите от следващите 
нива например: любов и принадлежност. Според него актуализирането на 
потребностите от по­високите нива може да се осъществи след задоволяване 

19
на по­нисшите изключение прави потребността от само актуализация. Тя 
функционира независимо от стоящите под нея потребности. Според М тези 
потребности никога не могат да бъдат задоволени защото водят до ново 
развитие , до нов стремеж.

В психологията с понятието мотивация се описва широк кръг 
от явления: желания, предпочитания, влечения, стремежи, очаквания, 
нагласи, стимули, ценности и значения на ситуативните условия, цели, 
намерения и т.н. С мотивация се обозначава активирането, насочването и 
регулирането на поведението и дейността. Процес или система е 
мотивацията? Според Маслоу тя е система.

Мотивацията като процес – според Х. Хекхаузен , мотивацията 
е процес на избор между различни възможности за действие, чрез който се 
осъществява регулация и насочване на поведението за достигане на 
специфично за даден мотив крайно целево състояние. 

Фази на мотивацията:

Подбуда ­ Първата фаза на мотивационния процес е 
актуализацията на подбудата. Тя най­общо се описва с желанието, 
влечението, стремежа, склонността към извършването на определени 
действие или с очакването да се постигне определен резултат.

Оценка ­ На втората фаза възприетата и преработена 
информация за ситуацията се отнася към съдържанието на подбудата. Тук се 
търсят значимите и ценни елементи или условия, които могат да повишат 
вероятността за удовлетворяване на подбудата, в случая оценката може да 
има подчертано емоционален характер и да изразява пристрастността на 
личността. Тя е строго субективна. Оценката и съпоставянето и със 
съдържанието на подбудата водят към третата фаза – вземане на решение.

Вземане на решение – то се отнася към това, дали да се 
предприемат действия за достигане на крайното целево състояние или 
временно да се отложи задоволяването на актуалната подбуда. Решението 
включва и посоката, и начина на действие. Например, ако ситуативните 
условия са преценени като препятстващи, тогава има следните вероятни 
решения: 

­ Действия за преодоляване или преобразуване на препятстващите 
условия

­ Действия за заобикаляне на препятствията

20
 ­ Временно отлагане на действията

­ Отказ от вземане на решение

Избор на цел ­ Изборът на целта конкретизира посоката на 
действието, като го обвързва с представата за постигане на определени 
резултати, съответстващи на съдържанието на подбудата в .дадения момент. 
Формулирането на целта е следствие от съпоставяне на съдържанието на 
подбудата със ситуативните условия и характера на взетото решение. 

Оценка на резултатите – тази фаза на мотивациония процес е 
текущата оценка на поведенческите резултати. Тя се влияе пряко от 
съдържанието на целта и косвено от съдържанието на подбудата. Оценява 
се вероятността  за реализирането на целта, така и за постигане на 
очакванията или задоволяването на стремежа, желанието, склонността.

Мотивацията не изчерпва дейността. Въпреки, че всяка 
дейност е мотивирана, мотивационния процес е само една страна на 
дейността, която и придава избирателен и целенасочен характер. 
Мотивационния процес стеснява избора между различните варианти за 
действие, стеснява или разширява модела на възприемане  на информация, 
определя посоката на преработване на информацията и варира 
интензивността на полаганите усилия за извършване на действията и 
постигане на резултатите от тях.

Дж. Брунер дава едно по­конкретно определение като 
изтъква, че общуването е осъзнато въздействие върху партньора, което 
включва зрително възприемане на партньора, определена осъзната цел, 
настойчивост в постигане на целта и търсенето на другите действия, и отказ 
от общуване след постигане на целта. Тези критерии имат крайно прагматичен 
характер.

Конкретно и съдържателно определение за общуване 
представа Рос, където се отделят следните критерии за комуникативният акт:

­ Насоченост към партньора, с цел привличането му в процеса 
на общуване

­ Потенциална способност да се приема информация за целите 
на партньора

­ Комуникативните действия трябва да са достъпни за 
разбирането на партньора ида могат да предизвикат неговото съгласие за 
постигане на целта

21
 Общуването е съвместна дейност на хората, чиито участници 
се отнасят към другите и към самите себе си, като към субекти. Определянето 
на общуването като субект ­ субектно взаимодействие дава възможност да се 
разкрие ниво междуличностни контакти, т.е. при трактовка на общуването 
като „персонификация” на обществените отношения, но и на ниво – вътре 
личностно.

В зависимост от това, какво е било качеството на контактите с 
тях, се увеличават или намаляват шансовете за утвърждаване и укрепване на 
собственото „Аз”. Следователно, в резултат на добрите контакти на 
индивидите се наблюдава засилване на чувството за идентичност и 
нарастване на чувството за собствена ценност.

В психологията е разработена трикомпонентна схема за 
реализацията на общуването от руския учен В. И. Мясищев, която се разбира 
като многостранно въздействие. Трите компонента на общуването са:

­ Първо, психическото отражение на участниците в него един с друг

­ Второ, отношението на единия към другия

­ Трето, обръщането на единия към другия

Употребявайки термина отражение, се има предвид 
познанието, а когато се говори за отношение, се има предвид характера на 
емоционалния отклик. А терминът обръщение се употребява, за да се 
отделят особеностите на поведението.

Независимо от различните трактовки на общуването 
единодушни са специалистите, че то има три важно страни – 
комуникативна, интерактивна и перцептивна.

Диалогичен характер на общуването

Диалогът представлява специфична форма на общуване, в 
която другият човек се възприема като равен събеседник с правото на 
собствена позиция, със свой индивидуален начин на възприемане на света.

Диалогичността е неотменно свойство на човешката природа. 
Диалогът е момент от актуализацията на човека на неговата истинска 
природа. Проблемите на диалога са най­тясно свързани с актуалните 
задачи на практическата психология.

Стилове на общуване

22
 Уйлиям Шутц изработва система за различните стилове на 
общуване между хората.

Всеки един човек има собствени схеми за поведение, които са 
специфични за всеки тип потребности. Съвкупността от тези схеми У. Шутц 
нарича базисна ориентация на личността в общуването.

Всеки се стреми да постъпва в съответствие със собствената 
си ориентация. Така начинът на поведение в контактите с хората често се 
различава от този индивидуален стил или модел на общуване.

В. Сайтър е установил четири стила на общуване.

­ Първият е помирителен, при който личността приема всичко в 
името на мира.

­ Вторият е обвиняващ стил. Те критикуват, конфликтни са, 
непрекъснато откриват грешки.

­ Третият стил е компютърния. Тези хора са супер рационални, 
тихи, спокойни, творящи и благоразумни.

­ Четвъртият стил е на разсеяните. Имат склонност да 
игнорират или да сменят темата. Те са плахи и несигурни.

Според В. Сайтър всичките четири стила отразяват ниско 
ниво на самооценка. Най­резултативен е така наречения балансиращ стил. 
При този стил се наблюдава топлина, искреност, чувствителност. Те не 
отричат своите чувства и приемат чувствата на другите.

Потребността от определен стил на съвместно съжителство 
може да бъде характеризирано от две гледни точки.

­ Едната се отнася до „Аз – Другите”, т.е. това, което най­много 
допада на дадено лице в неговите действия по отношение на другите.

­ Другата гледна точка се отнася до „Другите – Аз”. Тя включва 
това, което допада на дадено лице в действията на другите хора, насочено 
към него.

23