Съдържание:

1. Същност на прагматизма
1.1. Произход на термина
1.2. Зараждане на прагматизма като философско течение
1.3. Основни характеристики
2. Прагматически принцип – същност
2.1. Прагматическият принцип според Чарлс Пърс
2.2. Прагматически принцип според Уилям Джеймс
2.3. Прагматически принцип според Джон Дюи
3. Заключение
4. Библиография

1. Същност на прагматизма

Прагматизмът е философско течение, датиращо от втората половина на XIX век,

възникнало и получило най-широко разпространение в САЩ, в основата на което стои
човешката практика. Според него философското и научното познание може да се счита
само за истинско от гледна точка на неговите практически последици.
Понастоящем прагматизмът е концепция, широко използвана и разширена не само във
философията, но и в много области на социалния живот, дори започва да се определя
като философско отношение, чиито постулати са трансформирани и приложени в
множество аспекти от живота.

1.1. Произход на термина

Терминът прагматизъм произлиза от гръцката дума „прагматика” и

означава постигане на поставена цел с рационалното използване на всички
средства и материали, както и от гръцката дума „прагма” – акт, действие, дело, полза.

1.2. Зараждане на прагматизма като философско течение

 Своето раждане прагматизмът дължи на малка група учени, започнали да се
събират в Кеймбридж, щата Масачузец, в началото на 70-те години на ХIХ век. За
основоположник и баща на прагматизмът се счита Чарлз Сандърс Пърс. За развитието
на течението има принос и Уилям Джеймс, а по-късно и Джон Дюи. Прагматизмът е
повлиян и от знанието на Чонси Райт, както и от постулатите на дарвиновата теория и
английския утилитаризъм.
През 1871 г. Пърс излиза с доклад, който съдържа основите на прагматизма, а в
края на 1878 г. ги излага в статиите си „Укрепване на вярванията” и „Как да направим
нашите идеи ясни” публикувани в „Популярен научен ежемесечник”. Тези статии по
онова време остават незабелязани. През 1898 г. психологът и философът Джеймс в
статията си „Философски понятия и практическите резултати” възражда и развива
идеите на Пърс като им предава по-популярна форма. В последствие прагматизма става
предмет на оживени философски дискусии, понеже за времето си представлява
авангардно течение за хората. В началото на XX век към прагматизмът се
присъединяват Дюи и Дж. Г. Мийд. . Идеите на прагматизма в Англия пропагандира Ф.
К. С. Шилер под названието „хуманизъм”, а в Италия – Дж. Папини и други. През 20-те
години своя версия на прагматизма предлага Люис, а в средата на века със своеобразен
синтез на прагматизма, съвременната логика и аналитична философия излизат Куайн и
Гудман. Прагматистките идеи в края на 70-те години заемат голямо място във
възгледите на Рорти, Дж. Макдермът и Р. Бърнстайн.

1.3. Основни характеристики

 Антропоцентризъм – познанието е обусловено от специфичната човешка

природа; то съществува заради определни нужди на човека
 Целенасоченост на мисленето – всяко мислене има определена цел и
създава план за нейното реализиране
 Функционализъм – познанието има като функция адаптиране на човека
към средата и справяне с определени проблеми
 Фалибилизъм – знанието ни по който и да е проблем винаги ще бъде
непълно и опровержимо.
 2. Прагматически принцип – същност

В статията „Как да направим идеите си ясни“ Чарлс Пърс предлага формулировка на

„прагматическия принцип“: „Ние възприемаме обекта, за който си съставяме понятие,
предвид практически възприемаемите му ефекти. Понятието за тези ефекти е цялото
понятие за обекта“. Пърс има за цел чрез този принцип да разграничи ясните представи
(практически разбираемите) от неясните (като метафизическите). Така той „затваря
вратата“ за класическия рационализъм и въобще за метафизическите системи. Истината
не е нещо отвъд човека и света, а само резултат от конкретно научно изследване. По
този начин той се противопоставя на традиционната кореспондентна (Аристотелова)
теория за истината, според която истинното познание съответства точно на
действителността. Истината в никакъв случай не е нещо готово, което ни чака в края на
изследването, а тя е винаги в корелация с началната хипотеза, която ученият прави.
Действителността сама по себе си не е истинна, а само познанието ни за нея.

2.1. Прагматическият принцип според Чарлс Пърс

Чарлз Сандър Пиърс е американски философ, логик, математик и учен. Живее и

твори в периода 1839-1914 г. Роден е в Кеймбридж, САЩ. Получава образованието си в
университета Харвард. В продължение на 15 години работи като астроном и физик. В
свободното си време изследва проблеми в областта на философията и логиката.
Творчеството му обхваща изследвания в областта на логиката, семиотиката,
космологията, онтологията, математика, история, феноменологията и религията.
Според Пърс знанието е дейност, активност, в която ние сме участници, а не
обикновени наблюдатели. Прилагането на интелектуалните ни способности притежава
чисто оценъчни функции, чиято цел е разбирането (това се доближава като схващане до
разбирането като термин в херменевтиката – Пол Рикьор и Ханс-Георг Гадамер).
Достигайки до проблемна ситуация, ние търсим изход чрез определени решения и по
този начин създаваме понятия. Това се нарича епистемологичен процес. Оттук ще
следва, че знанието не е някаква своеобразна база от данни, която прилагаме в дадени
области, а е процес на възникване. По този начин се достига и до т.нар. „принцип на
Пиърс”, който гласи, че:
- Понятието за обекта се достига чрез разглеждането на всички практически
следствия, произтичащи от действията с този обект.
 - Значението на термина е съвкупността от изказванията, свързани с
практическите следствия, в които ние употребяваме този термин. Това
според Пиърс е достатъчно, за да обуслови метод за установяването на
значенията или накратко казано, възниква теорията на значенията. Понеже
изказванията са безкрайни, значението на дадено понятие си остава непълно,
частично. Знанието е постоянно актуализираща се истина.
- Абсолютна истина не съществува; дори и да я допуснем, то това е в рамките
на т.нар. от Пиърс „регулативна идея” – близка по смисъл на схващането на
Кант за идеите като регулативни принципи на разума.
- Понятията се свързват с типове отношения към света, а оттук може да се каже
още и, че те провокират в човека определени типове поведение.
- За истина примаме само онова, за което не съществуват достатъчно съмнения,
които биха могли да я оборят.
- Фалибилизъм („fallibility” – склонност към грешки, погрешимост). Достигането
на истината е възможно посредством непрекъснатото поправяне на грешките,
посредством подобряването на резултатите. „Внасянето на разум” в ирационалната
действителност се осъществява в практическия опит на субекта. Чрез верификацията на
съжденията (доказването на тяхната истинност) светът бива рационализиран.

- Учение за трите фундаментални принципа на битието:

“Firstness” – „Първичност” – нивото на идеалните проекти, качества и
възможности, които стоят като нереализирани потенциали
“Secondness” – „Вторичност” – нивото на действително съществуващите неща
“Thirdness” – „Третичност” – нивото на истинската реалност – универсалните
истини, принципи и закони

Действието под една или друга форма е основен факт от живота и дейността на
човека. И тъй като самото то има съзнателен и целенасочен характер, стои въпросът за
онези механизми на съзнание, мисловни структури, които осигуряват продуктивно
действие. Такава е постановката на въпроса у основателя на прагматизма – Чарлз Пърс
Крайъгълен камък на философията на Пърс е учението за трите фундаментални
равнища на битието и познанието. Битието може да бъде разчленено на три нива, които
се обозначават с три фундаментални категории: първичност, вторичност и третичност.
Първичността за Пърс е качеството в и само по себе си. Първичното не е актуалното,
проявеното качество. За него първичността е потенциална качественост. Това е онова,
което още не е, но което може да бъде. При това тази реалност е вън от времето. Това е
някаква мислима тоталност на времето във формата на непрекъснатост, т.е. вечност.
Вторичността е индивидуалното битие. Това е действителният човек, емпиричният
“аз”, който ознаменува прехода към актуалност, от скритост към откритост. Така се
разкриват и основните битийни взаимодействия, които са на 4 нива – рефлекс,
противодействие, съдействие и взаимодействие. Понякога Пърс включва във
вторичността и някакво не-психично битие. Третичността е връзката между всеобщата
качественост на битието и индивидуалното емпирично битие на човека. Най-важна тук
е познавателната страна на тази връзка. Човек взаимодейства с обграждащия го
отвсякъде качествен свят и резултатът е знанието и познанието. Тук се раждат,
обогатяват и развиват формите на познанието – възникват общите категории и понятия.
Според Пърс всичко недоказано, всичко което е обект на съмнението трябва да се
отстрани. Съмняващият се човек не може да бъде практичен човек, следователно той не
може да бъде мелиоративен. Той те приема принципа на Декарт, че съществува някакво
универсално съмнение Ако човек се съмнява във всичко, той просто би умрял. Това
значи, че той не би могъл да предприеме никакво действие, което да осигурява
съществуването му. Човек не се съмнява изобщо в живота, а само когато има
достатъчно основания да се съмнява. На дълбинно психологично ниво съществува
някакъв синхрон в съмненията. Едва когато се натрупат достатъчно съмнения в душата
ни, ние обозначаваме това извеждайки ги навън под формата на действие или оценка. В
този смисъл съмнението има интимно значение за всеки субект. При проблема за
интуицията Пърс смята, че рационализмът не е добър съветник. Интуицията е знание,
което не се обуславя от друго знание. Няма предпоставка в логическа форма.
Интуицията е непосредствено определима от всеки възможен обект. Тя има
психологическо съдържание. Основната й характеристика е нейната внезапност и
целостта на образа, който ни се явява. Сама по себе си идеята не съдържа знание. Тя се
изразява чрез различни знаци, които трябва да бъдат разтълкувани от интерпретатора.
Тя принципно е знакова система, т.е. знакът е някаква сплав, синтез между мисъл и
усещане. Това обяснява разнообразието в интерпретираните реалности скрити зад
знака. Конкретният субект е различното съотношение между мисъл и усещане, мислене
и психично състояние. Това е важно от практическа гледна точка когато се тълкува
знака. Знакът винаги обозначава нещо и това е нещо, което значи. Значението е
различно при различните хора. Затова е важно субективното присъствие за да
разграничи истинското значене от онова, което няма значение в указаното направление,
не е достатъчно да имаш знания, знанието трябва да прерасне в практическо умение да
се приспособяваш към средата, в която живееш. Според Пърс извън отношението
между съмнението и вярата не съществуват никакви истини и никакви метафизични
същности или обекти. Това са призраци на ума и ние трябва да се освободим от тях.
Затова истината е такова състояние на вярата (вярването) което не подлежи на
съмнение. Истината е това, в което вярваме. Абсолютната истина е онова, в което вие
изобщо не можете да не вярвате. Оттук следва, че истината е устойчиво вярване.
Прагматизмът е създаване на навици за практическо действие, защото важното от
прагматична гледна точка е онова мислене, което ни позволява да изградим навици за
практически подход към реалността.

2.2. Прагматически принцип според Уилям Джеймс

Уилям Джеймс е е американски психолог и философ, както и родоначалник на

прагматизма заедно с Чарлс Пърс. Роден е на 11 януари 1842 година в Ню Йорк, САЩ.
Отначало Джеймс иска да следва изкуство, но в крайна сметка завършва медицина.
Дълги години пише „Принципи на психологията“ (в 2 тома), която е издадена през 1890
г., която е считана за едно от основните му творения. През 1897 г. излиза сборникът му
с есета „Воля за вяра“, в който Джеймс подчертава нуждата да се вярва в определени
факти, преди те да бъдат доказани. През 1898 г. той изнася лекция, в която официално
провъзгласява новото философско учение прагматизъм и обявява Чарлс Пърс за негов
„баща“. Следват книгите „Многообразието на религиозния опит“ (1902),
„Прагматизмът“ (1907), „Значението на истината“ (1909) и др.

Ако Пиърс разбира прагматизма като теория на значението, то Джеймс го схваща като
теория на истината. Той твърди, че истинни са тези твърдения и теории, които
„изпълняват задачите, с които сме им поставили”. Те трябва да отговарят на добре
известните факти, да са реално съпоставими с научните закони и принципи, които са
вече доказани и най-накрая те трябва да издържат и най-суровата критика, да предлагат
ново знание и да достигат до прозрения. Според него истината е полезността,
успешността и работоспособността на идеята.
 Проблемът в случая е, че съществува реална опасност т.нар. ежедневно познание
и понятия да изместят научното, тъй като всеки подход, който върши някаква работа
може да бъде възприет. По същия начин, ако дадено религиозно вярване не може да
бъде научно верифицируемо (нито да се приеме, но и да не се отхвърля, защото не
подлежи на никакъв опит), но пък в същото време е жизнено необходимо за някой
човек, който се справя успешно, тогава въпросното религиозно вярване е оправдано.
Проблем – достига се до груб субективизъм и произвол.
Джеймс характеризира своята философия като радикален емпиризъм –
човешкият опит е фундаментална характеристика на света. От сетивния, емоционалния
и религиозния до научния и рационалния. Значението на понятията, идеите и теориите
се определя от техните практически последици, а под истина се разбира успешността и
полезността на тяхното прилагане в опита. Възниква принципът „Воля на вярата” –
когато изборът не може да се направи от рационални основания, на тяхно място идват
емоционалните. В този аспект религията е прагматично основание.
За Уилям Джеймс функцията на философията се свежда до разкриване на
въздействието върху човека на определена формула, на даден светоглед. Допускайки,
че човешкият живот има някаква цел, прагматизмът изхожда от това, че не съществува
единно определение на целта на живота. Разбирането на предназначението на човека е
част от дейността на мисленето изобщо. Философското мислене се появява тогава,
когато хората се стремят да разберат нещата и заобикалящият ги свят. Тогава
придобива смисъл и понятието цял на човешкия живот. Прагматизмът на Джеймс е
настроен критично към рационализма заради неговият догматизъм и смелостта му да
дава окончателни отговори за света в понятия, отдалечени от живота. В прагматизма
няма догми, няма доктрини, той е само метод. Поради това той не абсолютизира
каквито и да е отделни резултати, макар и да е ориентиран към осмисляне на техните
последствия. Нито един извод не трябва да се смята за завършен, бито то научен,
теологичен или философски. Всички теоретични определения трябва да бъдат смятани
за приблизителни. По принцип смисълът на научните теории трябва да бъде търсен не в
тяхната структура, а в способността им да решават конкретни проблеми. Методът на
прагматизма „се опитва да интерпретира според Джеймс всяка идея, посочвайки й
конкретните прагматически последици” т.е. той не държи дори на определени
резултати. Когато се установи, че дадената теория не прави разлика между пътищата на
практическия живот, то прагматизмът я отхвърля. Например в спора за съществуването
на Бог, прагматизмът не издига предварително приета теза, той само изяснява в какво
се състои практическия смисъл на вярата в Бог. Поради това и истината за прагматизма
е в наличната ценност на дадената идея. Няма друг мотив, който би ни заставил да
наречем нещо истина, освен стремежа да се намери действено ръководство за
практическия живот. За Джеймс идеите стават истинни чрез събитията, действията. Ето
защо той предпочита да казва, че истината се случва в идеята, което означава, че
истината е част от опита. Идеите стават истинни, доколкото ни помагат успешно да
свържем различните части на нашия опит. Така по същество Джеймс подменя истината
с удачното прагматично решение.

2.3. Прагматически принцип според Джон Дюи

Джон Дюи е роден през 1859 г. в Бърлингтън, в щата Върмонт. След като
завършва специалност Философия през 1879 г., Дюи работи като учител в продължение
на две години в началното и средното училище, но в крайна сметка избра да се посвети
на не на преподаването, а на философията. Той получава докторска степен в
университета "Джон Хопкинс" в Балтимор.
По това време Дюи пише първите си две книги: „Психология” (1887) и „Новите
есета на Лайбниц относно човешкото разбирателство” (1888). В тези произведения той
синтезира хегелов идеализъм и експериментална наука прилагани към човешкото
поведение и мислене. Еволюционните теории имат ключово влияние върху развитието
на мисълта му, като през цялата си кариера той се фокусира върху взаимодействието
между човешкото същество и неговата среда, вдъхновен от идеята за естествения
подбор на Дарвин.
За Дюи философията е теория на възпитанието, защото за разлика от частните
научи философията се занимава не само с познания, но и с целите, в името на които
търсим познание, а с това и правилния начин на живот. Целите, които си поставя човек,
не са на първо място познавателни, а винаги практически. Практическите цели
предшестват всяко познание. Преследването и осъществяването на практически цели
създава новото в света и разширява хоризонта ни. И научната практика е създаване на
нещо ново: научните познания не съществуват просто така, не са „подслушани” от
непроменимата обективна „реалност”, те са резултат от изпробването на всеки път нова
представа за реалността, а учените са си поставили практически цели, за да създават
такава представа. „Реалността”, това за нас означава релевантна действителност,
възниква едва когато изпробваме практически, т.е. чрез експерименти, един творчески
проект, една хипотеза, един план или теория и постигнем полезен за нас успех. Че
знанието изобщо, а не само науката е практика и принадлежи към активния живот –
това е основната теза за прагматизма на Пърс, успешно продължена и пропагандирана
от Уилям Джеймс – това е философия на действието и практиката.
При доразвиване и обогатяване на прагматичната теория Дюи се възползва от
знанията си за Хегел, който също е представял създаването на „знание” като
практически процес, в който не субектът опознава съществуващата обективна
действителност, а първо създава тази действителност заедно с познанието й. според
Дюи до познание се стига в три стъпки – реалността като събран опит се разширява
чрез целенасочено действие, чрез експеримент и с това се поставя под въпрос, оттук
като следствие произлиза нова реалност, въз основа на която възникват нови планове за
действие и хипотези. Като образец за него служи прагматически изтълкуваният научен
метод. Този метод се свежда до няколко начина за решаване на конкретни проблеми,
които възникват в определени сфери на опита. Според Дюи преди всичко е необходимо
да се разбере спецификата на тази трудност или проблемна ситуация. След това трябва
да се намери хипотеза или план за нейното решение, да се проследят всички
теоретични възможни последици от предлаганото решение. Най-накрай настъпва
периодът на неговата реализация и експериментална проверка. В случай на
необходимост предложеното решение може да бъде променено. Така цялата процедура
има експериментален характер, основан на метода на пробите и грешките, а най-
важната черта на метода е неговата възможност да се самокоригира. Ако е достигнато
до успешно решение, то предложената хипотеза трябва да се смята за истинна, а
възникналата нова, вече определена ситуация, която е заменила съмнителната или
проблемната, да добие статус на реалност. По този начин в концепцията на Дюи, както
и в целият прагматизъм, процесът на познание променя познаваемия предмет и даже го
създава.
Дюи въвежда инструментализма във философията – истинните твърдения би
следвало да се разбират като инструменти за решаването на проблеми. Идеите и
теориите, съгласно своята истинност, са пригодни конструкти за отговор на определени
въпроси и решаването на дадени задачи. Това в никакъв случай не бива да се разбира
като волунтаризъм, свързан със субективизма, а допускане, че света представлява
гъста, компактна мрежа от взаимоотношения.
Научната истина е по-достоверна от истините, битуващи в другите типове
познание. Науката притежава претенции за строгост, самокритика и строга логическа
структура. Специфични за нея са разбиранията като достоверност, наблюдаемост,
тестове и експеримент, хипотези и теории, паридигми. В крайна сметка цялото
познание е социален опит.
Философията възниква не от учудването, а от социалните трусове и напрежения.
Нейната задача е да съдейства за реконструкцията на социалния опит, като спомагащо
средство за това може да бъде науката. Средствата не бива да бъдат субективни, а да
съответстват на характера на проблема и на поставената цел.
Прагматизмът се състои в констатацията на изпитваното затруднение или
проблем, които възникват в процеса на опита. Силата на прагматизма се състои в
изнамирането на иновативни средства и практики при решаването на даден проблем.
Опит е всичко, което човекът преживява.

3. Заключение

Прагматизмът е философско течение, оформило се през XX век и предизвикало

вниманието на хората. От самото си възникване прагматизма се отказва от редица
основополагащи идеи на предшестващата го философия. Той предлага съвсем нов тип
философско мислене, което произлиза от своеобразно разбиране на човешкото
действие. Неговият основоположник Ч. Пърс го обособява и представя на света като
една нова концепция. Заедно с великолепният принос на У. Джеймс и Д. Дюи,
прагматизмът се развива и разширява приложението си. Както тогава, така и сега, той
намира своите привърженици и е не само течение, а философски светоглед за хората и
интерес за учените.

4. Библиография:

- Джеймс, У.. Прагматизмът, София, „Арета“, 1994.

- Пърс, Чарлз. 1992. Как да направим идеите си ясни; Какво е прагматизмът?
В: Любен Сивилов (съст.), Теории за истината. Част І. София:
Университетско издателство „Св. Климент Охридски”
- Уикипедия, свободната енциклопедия, „Прагматизъм”