5.

СЪВРЕМЕННИ ЕПИСТЕМОЛОГИЧНИ ДЕБАТИ – РЕЛАТИВИЗЪМ,

КОНТЕКСТУАЛИЗЪМ

TEMA 5.
ЕПИСТЕМОЛОГИЯ
РЕЛАТИВИЗЪМ

Релативизмът (relativus – относителен) е учение за относителността, условността и субективността на човешкото познание. В него се
утвърждава идеята, че всички гледни точки могат да бъдат еднакво валидни. Когнитивният релативизъм утвърждава относителността
на истината. Поради пряката релация между понятието за истина и понятия като знание, рационалност и др., когнитивният
релативизъм често се приема, че обхваща или предполага относителността и на тези понятия. По този начин епистемологичният
релативизъм, който утвърждава относителността на знанието, може да се разбира като версия на когнитивния релативизъм или
поне като произтичащ от него.

Класическият релативизъм извежда изначалността на две твърдения:

1. Истинната стойност на всяко твърдение винаги е относителна към някаква конкретна гледна точка;
2. Никоя гледна точка не е метафизически привилегирована пред всички останали.
РЕЛАТИВИЗЪМ

• Епистемичният релативизъм експлицира идеята, че знанието може е валидно само по отношение на даден контекст,
култура, общество, индивид. В съвременните епистемологични дискурси релативизмът играе съществена роля при разбиране
на понятията за оправдание на знанието, както и неговата причина.
• Съществен принос в този дискурс имат Томас Кун в „Структура на научните революции“, която предзадава част от
интерпретациите на епистемичните релативисти. Във философски контекст роля изиграват релативистичните възгледи на
Пол Файерабенд и Ричард Рорти. Както и съвременната критика на релативизма и конструктивизма на Питър Бохосян.

КРИТИКА НА РЕЛАТИВИЗМА

• Питър Бохосян определя културният релативизъм като идеята за това, че е невъзможно да се правят съждения за
ценностите, практиките или традициите на друга култура. Концепцията критикува възможността от обективна гледна точна
извън даден културен контекст. В този смисъл човек е резултат от ценностната система на конкретната култура, в която
израства. Критиката на Бохосян засяга именно този тип осмисляне на културата като „чужда“ и достигането до съзнателно
снемане на проблематизиране на неетични практики, възникващи от културни специфики.
• В „Страх от познанието: против релативизма и конструктивизма“ Бохосян (2006) определя постмодерния релативизъм
като ортодоксална позиция. Критиката на Бохосян засяга не само културния релативизъм, но и тезите на моралния
релативизъм.
• Участието на Бохосян в „Квадратът на Сокал“ (подобно на „Аферата Сокал“).
ТОМАС КУН

• В основата на „Структура на научните революции“ Кун обосновава идеи, пряко повлияни от логическия позитивизъм и
Попърианското разбиране за проблема за демаркацията.
• Попъровият възглед за фалшификациите на теориите до концентрация върху редките случаи, когато е заложена цяла
теория. Според Кун начинът, по който науката работи в такива случаи, не може да се използва за характеризиране на
цялото научно знание. Кун въвежда концепцията за „нормалната наука“ (normal science), или науката, която се развива
между необичайните моменти на научните революции, т.е. наука, развиваща се на базата на парадигми.
Революционната наука, напротив, не е кумулативна, тъй като според Кун научните революции включват преосмисляне
на съществуващите научни парадигми или практики.

Нормална наука Революционна наука

Основава се на парадигми Срива и преосмисля парадигми

ПОЛ ФАЙЕРАБЕНД

Възгледите на Файерабен попадат в категорията на научен анархизъм. Идеята,

че всичко е позволено, като анархистичният подход в науката позволява
достигането на определена степен напредък. Той критикува концепцията на Кун
за парадигмалността и оспорва възможността за ясно диференциране на наука и
псевдонаука, респ. критика на проблема за демаркацията.

Проблемът за демаркацията – Демаркацията между наука и

псевдонаука е част от по-голямата задача да се определи кои
вярвания са епистемологично оправдани.
Поради високия статус на науката в съвременното общество, опитите
да се преувеличава научният статус на различни твърдения,
учения и продукти са често срещани, за да направят въпроса за
разграничаване належащ в много области.
(Герджиков, 2012: 671)
ЕПИСТЕМОЛОГИЧЕН КОНТЕКСТУАЛИЗЪМ

• Епистемичният контекстуализъм представлява възгледът, че нашето знание е свързано с контекста. Определени

характеристики на контекста в дискурса (намерения, предпоставки, предубеждения и т.н.) оформят стандартите, на базата на
които определено знание се смята за достоверно или не.
• В основата на контекстуализма стои твърдението, че съществуват различни контексти, които определят епистемологичните
стандарти.
• Контекстуализмът възниква като теоретична опозиция на тезите на скептицизма и възгледът, че познание за заобикалящата
ни реалност е невъзможно.

Представители: Кийт ДеРоуз; Майкъл Уилямс

„… моето понятие за контекст е многоизмерно, докато тяхното е едноизмерно. Техният е „разговорен

контекст“. В някои статии наричам възглед им „прост разговорен контекстуализъм“, защото смятам, че това е
едноизмерно понятие за контекст, докато моето понятие за контекст наистина се простира до ситуацията.
Дали изобщо има смисъл да питам, причините зависят от това кой пита: не само какво се пита, но кой пита и
кой кого пита и в каква светска ситуация. Това изглежда като екстернализъм, но не е, защото не може да се
обобщи по начина, по който е екстернализмът. Накратко според моята позиция светската ситуация е едно
измерение на контекста, но не и единственото. Това е разликата. Ако погледнете „Проблеми на знанието“,
виждате, че давам пет измерения, които са диагностични. Контекстът е много сложно понятие, но, както
казах, сега се опитвам да заменя „контекстуално“ със „зависимо от обстоятелствата“, така че сега посочвам,
че „знанието зависи от обстоятелствата“, което според мен е приличен начин за правя разграничението,
което искам да направя.“ (Williams, 2020: 9)