Опит

1. Понятие за опит и емпирични методи

Обикновено под опит разбираме съвкупност от практически усвоени знания и умения,
в които участват разума и сетивата (жизнен опит). Опитът е не само личен, но и
колективен, затова той има важно културно-историческо измерение. Собственият опит
за света е свързан с информацията на петте сетива (зрение, слух, вкус, обоняние,
осезание или тактилни усещения – например допир). Житейският опит обаче включва
не само данните на сетивата, но и нашите собствени преживявания – болка и тъга,
тревога и разочарование, радост и щастие и т.н. Разгръщането и разширяването на
нашия опит не е никак лека задача, особено ако не разполагаме с подходящи методи. За
разлика от математиката, чиито методи са рационалини, голяма част от останалите
науки и дисциплини използват като методология на своя предмет наблюдението и
експеримента, или т.н. емпирични (опитни) методи. Тези методи наричаме индуктивни
(познати от логиката или още синтетични доколкото на базата на опита от
наблюдението се опитват да го систематизират).

2. Философията на емпиризма
Франсис Бейкън (1561-1626) с неговата теория за науна индукция е първият значим
философ-материалист на Новото време. В основното си произведение „Нов органон”
Бейкън смята, че за науките е необходима такава форма на индукция, която би
разложила и разчленила опита, след което с подходящи изключвания и аналогии ще
може да се направят необходими заключения. Научната индукция включва следните
етапи: 1) Събиране на фактически материал чрез наблюдение и експеримент 2)
Подреждането му в таблици 3) Изключване на несъщественото 4) Общение-извод.
Бейкън твърди, че общото се съдържа в частното и затова може да се открие в него,
след което чрез индукция – да се познае формата. За Бейкън: „Формата е извор на
битието”. Когато дадена форма бива отстранена, то и съответстващата ѝ природа
неминуемо изчезва. Той разглежда 4 идола (заблуди) на ума, които възпрепятстват
нашия опит и познание. Идолите на рода (човек съди за нещата по аналогия със своята
собствена природа и според предразсъдъците на хората, суеверията, сънищата, божиите
наказания); Идолите на пещерата (произлизат от особената духовна или телесна
природа на всеки индивид, от възпитанието, навиците. Познаващият човек като че ли
гледа нещата, от собствена пещера, като ги подчинява на своите възгледи. Това се
проявява в създаването на теории претендиращи да обясняват цялата действителност,
като изхождат от предпочитанието на автора към твърде ограничена област); Идолите
на театъра ( не са вродени, нито са се промъкнали тайно в ума, а открито са влезли в
него. Позоваването на авторитети, а не на опита при решаването на проблеми,
възпитава пренебрежително отношение към непосредственото наблюдение.
Съпротивата на Бейкън срещу философските учения на Аристотел и Платон е толкова
силна, че той дори е склонен да отрече тяхното историческо значение. Не случайно
философът счита своя „Нов Органон” за противоположност на Аристотеловият
„Органон") Идолите на площада (пазара) са много опасни. Те са се вмъкнали в ума
благодарение на връзките между думи и имена. Тези идоли се забелязват тогава, когато
се използуват имена за несъществуващи неща (първопричина, щастие, орбити на
планети). Те могат да бъдат неутрализирани чрез правилни дефиниции и връщане към
фактите, към тяхната последователност. Една от задачите на Науката е да намери най-
адекватните дефиниции за своите понятия, предварително да определи терминологията
си т.е. , да се знае точно за какво се говори. Тези идоли разкриват и произволната
употреба на думите. Друг от ревностните защитници на емпиризма е английският
философ-материалист Джон Лок (1632-1704), според когото няма нищо в ума, което
преди това да не е било в сетивата. Разумът е „tabula rasa” – чиста дъска, на която
пише опитът. За Лок обективния свят е независим от нас и съдържа реални първични
качества (обем, форма, число, движение, покой). Телата предизвикват в нашите сетива
вторични (субективни – цвят, вкус, обоняние) качества. Съществуват и трети вид
качества – „сили”, предизвикващи в другите тела изменения и действащи на сетивата
по нов начин. Лок в духа на философския материализъм твърди, че е първичен
„външния ”(чрез усещане) по отношение на „вътрешния” (чрез мислене, рефлексия-
вяра, разбиране) опит. В опита не ни е дадена самата обективна действителност, в която
той като материалист не се съмнява, а само идеите, които пораждат тази
действителност. Оттук няма гаранция за адекватността на идеите към
действителността, която изразяват. Оттук Лок различава сетивните идеи, които са в
нашето съзнание, от сетивните качества, които са в самите неща. Джордж Бъркли
използва тази негова слабост, за да каже: „Следователно, целият свят е мой опит, а
опита е част от самите нас” (материализма преминава в субективен идеализъм). Според
Бъркли (1685 – 1753) не само вторичните, но и първичните качества са необясними
като обективно съществуващи и единственото им място е в духа на човека и никъде
другаде. Дейвид Хюм (1711-1775) - друг известен шотландски икономист и философ от
своя страна твърди, че опитът е винаги конкретен, но не носи знания, а само единични
възприятия за факти. Според Хюм разумът съди по силата навика, защото
„необходими, абсолютно неопровержими истини не съществуват”. Това, което
свързва фактите в човешкото познание са навикът и вярата, а не причинността –
следователно не съществува достоверно знание за общото и битието. Тази постановка
на Хюм задава нови насоки в метафизиката и е база, върху която по-късно се развива
немската класическа философия (от Кант до Фоербах). Емпиризмът и рационализмът
имат някои общи характеристики. И двете направления във философията на Новото
време се интересуват за произхода на нашите представи и от обхвата на нашето
познание. И двете търсят единен научен метод или принцип, който да гарантира
достоверно и неопровержимо знание.