„Бъди този, който наистина си.

”
Сьорен Киркегор

Хилда Стефчова Иванова; 11Д клас; 18. СУ „Уилям Гладстон“

„Да бъдеш или да не бъдеш“, един много известен Шекспиров цитат, поставящ съзнанието ни
между света на привидното и света на безсмъртната и вечна душа, както би казал Платон. За
да бъдем тези, които наистина сме, първо трябва да разберем къде се намираме и в каква
обвивка, наречена тяло сме принудени да живеем. „Вода? Не разбирам какво е това?“ Нещо,
което би казала една риба, ако имаше човешки ум. Макар и на теория не толкова сложно
понятие, ние винаги се опитваме да натъпчем битието в кутийка с вече готов надпис, само че
битието не може да бъде обект на знание. В него субектът и обектът стават едно. Може би
битието ни кара да почувстваме това „ аз съм“, което е отвъд името и формата. Това е така,
защото е доста лесно да забележим, че ние не сме обектите, които наблюдаваме. Става дума
за отношението субект/обект, чрез което със сигурност разбираме какво не сме – външният
свят. Ние сме човекът вътре, наблюдателят на този свят. Така поне знаем, че сме нещо, нещо
което е пуснало дълбоки корени и е свързано с всички други подобни телесни форми.
Формите, обаче не са само материални предмети или физически тела, те могат да бъдат и
мисловни конструкти, част от сферата на съзнанието ни. Това са мислите, които кръжат в
пространството на нашият ум и ни тласкат към отъждествяване и идентификация. Както е казал
основоположникът на модерната философия Декарт, „ Мисля, следователно съществувам“,
само че, ако в нас нямаше нищо друго освен мисли, ние нямаше да знаем, че мислим. Това е
все едно да живееш като сомнамбул, без да знаеш, че всичко което виждаш е част от сън. Това
е нещото, което Жан-Пол Сартр осъзнава почти триста години по-късно, когато се изразява с
думите „Съзнанието което казва „Аз съм“, не е съзнанието, което мисли“. Единственият начин
да сме будни в съня е да разберем, че съществуваме. Можем да разгледаме и субекта, според
Карл Юнг, за да подкрепим теорията на Сартр. Субектът за Юнг означава обединението на
съзнанието и несъзнаваното в човек и представлява психиката като цяло. Реализира се като
продукт на индивидуализацията, която според него е процес на интегриране на различни
аспекти на личността. Това е всеобхватно цяло, което действа като контейнер за информация.
Егото присъства пряко в неговите теории, като център на съзнанието, докато субекта се
определя като център на цялостната личност, която включва съзнанието, несъзнаваното и
егото. Аза е по-големият кръг, който се е отделил от егото, което казва „Аз съм“. Това показва
разликата между теорията на Декарт, която е всъщност насочена към егото, а не към
истинската ни същност. От тук идва въпросът - кои мислим, че сме? Повечето речници
дефинират глагола „мисля“ като „оформям мисли, използвам ума, за да осъзнавам идеи и да
взимам решения“. Съществува ли осъзнаващият мислите, дори когато тях ги няма? Ние сме
субектът, а мислите поредният обект. Ние не сме своите мисли, просто ги осъзнаваме. Хубаво,
не сме нещо във външния свят, освен това не сме и мислите. Търсенето продължава.
Усещането за това кои сме, установява възприятието на нашите потребности и на нещата,
които определяме за важни в живота, а обикновено това което има значение за нас и е важно,
притежава властта да ни обърква и разстройва. Ако се питаме по-често кои са нещата, които ни
объркват или разстройват е възможно да намерим формулата към себепознанието. Ако както
казва Ницше, всички неща, за които се тревожим са дреболии, може би ние самите сме
дребнави като хора.

Светът винаги намира начин да ни попречи да се залъгваме дълго време за това кои сме, той
винаги успява да ни покаже нещата, които имат истинско значение за нас. Това какви са
нашите реакции към хора и ситуации, най-вече когато те ни предизвикват, е най-добрият
индикатор за това колко дълбоко познаваме себе си. Кои мислим, че сме, е тясно свързано с
това по какъв начин реагираме, когато сме застрашени от другите хора или средата в която
живеем. Но дори и да разбираме кои сме на теория, показваме ли разбиранията си на
практика? Това кои мислим, че сме и кои сме в действителност е огледало с много пукнатини.
Как да бъда това, което съм, когато то не съвпада с това което искам да съм? Ошо веднъж е
казал „Желанието да сте необикновени, всъщност, е доста обикновено желание. Да се
отпуснете и да бъдете обикновени – ето това е вече необикновено.“ Живеем в свят, в които
желанието да си нещо различно и специално е и нещото, което ни свързва с всички други хора.
Ние се подреждаме като блокчета домино един след друг в копнежа си да сме нещо, което не
сме, избирайки да вярваме на илюзиите, които сами си създаваме, само че не осъзнаваме
колко лесно, когато падне едно блокче могат да паднат след него и всички други,
разрушавайки нашите предварителни чертежи напълно. Това кои сме много често може и да
лети в орбита на нашето самосъзнание, под формата на чуждо тяло, изстреляно от станцията
на някоя друга уста, която гласно изразява своето мнение за нашата личност. Само, че никои
не може да ни каже кои сме, защото това ще бъде само едно убеждение, което не може да ни
промени наистина. Всъщност всяко вярване или убеждение представлява пречка по пътя към
отговора на този екзистенциален въпрос. И когато нито нашите собствени мисли, нито чуждите
виждания и предубеждения за нас са лъчът светлина които ни насочва към истинския отговор
на въпроса кои сме, тогава къде да търсим? Колкото повече се чудим кои сме и как да бъдем
себе си, толкова повече създаваме фантомни образи, към които се придържаме фалшиво,
създавайки нови и нови подобрени проекции на нещо, което е най-истинско в първоначалната
си форма на съществуващо. Защото съществуваме, независимо от това дали мислим или не.

Може би, за да разберем себе си, трябва да осъзнаем самият живот. Според Сьорен Киркегор
има три „стадия на жизнения път“ : естетически, етически и религиозен. Естетичният живот
представлява индивидуалното съществуване, съществуването „за себе си“, докато при
етическият, човек сам избира как да оформи личността си и не зависи от външни случайности.
Идеята на това е, че всички наши избори, взети в продължението на живота ни, формират това
което сме, защото така ние самите избираме себе си. Изборите ни се превръщат в малки
блокчета, част от големият конструктор, с който изграждаме личността си. А религиозният
стадии вече ни разкрива, че не можем напълно да контролираме живота си, а дължим нещо и
на вечното. Начинът по който сме проектирани е една част от това което сме, която не можем
да променим. И все пак, ние хората имаме едно качество, което ни различава от всички
останали организми на планетата и това е да осъзнаваме. Без осъзнаването няма да има
усещане за „аз“. Без съзнанието няма нищо. Ако никой не осъзнава обектите, тяхното
съществуване или несъществуване губи напълно значение. Ако си представим, че съзнанието
ни е една лампа и ние натискаме копчето за изключване, тогава каквото и да има пред нас, то
ще се равнява на нищо. Докато когато лампата е включена, дори и пред нас наистина да няма
нищо, ние ще можем напълно да осъзнаем, че го няма. Ние сме този които вижда или поне се
учи да го прави през продължението на живота си. Виждаме мислите, виждаме емоциите,
външните форми. Зад всичко това се крие Аз-а .Както казва Юнг „Който погледне вътре, отваря
очи ”. Не е нужно да отговаряме конкретно на въпроса кои сме, хубаво е само да възприемем,
че сме осъзнаващи същества, което ни прави ,в най-истинския смисъл на думата, хора.

1. Философски осмисляне на темата:

2. Убедителност и аргументация:

3. Оригиналност: