Силата на покоя

Без стремеж към състоянието на покой духовният път не

е възможен.
Покоят е свобода от нещата и свобода за нещата.
Покой означава освобождаване от всяко безпокойство и
от цялото вътрешно напрежение.
Покой означава да осигуриш пространство за едно друго
творение.

Покоят не е отсъствие на всякакво движение, а обратното:

Благодарение на него в собственото ни същество
преходното и непреходното се преподреждат
хармонично,
а центърът на тежестта в живота ни се премества
от тленното към вечното.

Тогава вечното може не само да докосне човека, но и в

най-истинския смисъл да бъде освободено в него.

За тази велика промяна в човека говори и Лао Дзъ, когато

написва в краткия и ясен 26 стих от Дао Дъ Дзин:

Тежкото е основание на лекото.

Покоят е основание на движението.

Мъдрецът, понеже има път за изминаване,

не напуска обоза си.
Наоколо го мамят най-красиви форми,
но той остава кротък и насочен.
Господарят на колелото,
зает със себе си,
се втурва лековато в света.
Ако си лек – изгубваш основание.
Ако си стремглав - оставаш без покой.

Какви образи ни представят тези думи?

Тежкото като основа на лекото -
тук виждаме една ясно нарисувана устойчивост.
Тежкото е долу и на неговата база се разгръща лекото –
нагоре и настрани.

Понеже коренът дава опора, растението може да расте на

височина и да се разпростира.
Коренът осигурява храна и дървото прибавя още един
годишен кръг към стеблото си,
то цъфти, оформя корона и я разлиства, като хвърля
сянка.
А накрая дървото дава плодове.

Плодовете се прибират и в края на годината дървото

отново се изчиства от листата си.
Образът на дървото показва също и отношението между
вечността и времето в човека.

Преходният облик на онова, което обикновено наричаме

човек, живее само защото съществува вечният корен.
Когато отново заживеем непосредствено от нашия вечен
корен, всичко в съществото ни се подрежда.
Който съзнателно разпознае и приеме тежкото, т.е.
непроменливото, неразрушимото като корен, достига до
лекото.

Това означава, че човекът повече не се опитва да утвърди

земното и не се обвързва с него - защото по този начин
остава само във външното и в преходното.

А ако някой търси същественото и непроменливото в

преходното, за него и лекото ще бъде тежко, понеже той
ще бъде винаги в противоречие.

Но когато вечното бъде осъзнато и възприето като корен,

тогава същността и на преходното се променя напълно.

Преходността, разбира се, остава, но след като вечният

корен я храни и поддържа, вече няма смърт или нещо,
което се губи, както го преживяваме днес, а има само
вечно движение и развитие.

С няколко думи казано, порядъкът на първоначалното

творение е възстановен, и картината му е това:
Тежкото е основание на лекото.

Пътят към този етествен порядък се формира на

основата, която ни описва Лао Дзъ:
Покоят е основание на движението.

Човек възприема движението.

Но можем ли да видим или доловим покоя?
Да си представим едно кръгово и едно махово движение.
И двете имат нещо общо и то е празният център.
Празен, но точно там се намира невидимият център на
тежестта, който е основа за всяко движение. Той
управлява движението, без да го ограничава.

Тази неподвижна точка, точка на покой, не се е отделила

от движението, а властва над него.
Този покой е ядрото на духовния път.
Тишината е познание, любов, сила и живот.

Както казахме в началото:

Покоят е свобода от нещата и свобода за нещата.
Покой означава освобождаване от всяко безпокойство и
от цялото вътрешно напрежение.

Ние се доближаваме до него, когато оставим всички

външни движения да се успокоят и позволим на тишината
да навлезе във всичко, включително в сърцето и главата.

В началото вътрешното спокойствие ще бъде мимолетен

гост.
Още ще се появяват безпокойство и сприхавост, които
няма да водят до конкретни действия, но вече ще ги
възприемаме все по-непосредствено. Те много нагледно
ще ни демонстрират, че истинската тишина е твърде
далеч от нас.
„Трябва да направя нещо...“
„Искам това...“
„Насочен съм в тази посока...“
Но... именно в момент на покой, можем дълбоко да
усетим в себе си преходния живот – и по-конкретно
личния живот- от една страна като смесица от
разнопосочни движения, от друга страна като стягащ
корсет, който не допуска да се разгърне същественото.
Все още...
Мястото, в което добиваме тази опитност, е сърцето.

Това, за което става въпрос, е: дали при цялата тази

трескавост, копнежът за Покой остава буден.

Ако сме способни да възприемем и двете – и

непрестанните вълнения, и единният вътрешен стремеж
за съвършенство, пълнота и истинност, тогава започва
един процес, който изменя и преподрежда.

Пространството за тази промяна се създава в сърцето,

където се срещат преходното и вечното в нас.
Това е същото пространство, което се образува и като
силово поле от всички, които съзнателно приемат в себе
си двете жизнени полета и се стремят към завръщането в
корена на вечността.
Промяната първоначално се изявява като процес на
осъзнаване.
Какво стои зад всички наши вълнения?

Мнозина са тези, които макар и неосъзнато, все пак

допринасят за осъществяването на съвършенството.
А приемането на тази неосъзнатост не ни лишава от
първоначалния чист импулс, а само ни обогатява с опита,
че ние в известен смисъл винаги сме взимали участие в
голямото творческо дело, без да го подозираме и без да
сме наясно какво има да се върши.

Следващата стъпка не е да се идентифицираме с новото

знание и да се фиксираме в това, да му бъдем
инструменти.
Следващата стъпка е много повече - да осъзнаем, че
истинският живот иска да се осъществи в нас и да изрази
себе си като идеация и един нов вид движение.
Това възприятие достига връхната си точка в знанието, че
той, Животът, може да действа в нас, само ако ние не се
намесваме.

Ясното осъзнаване на единността от време на време се

явява в нас. Тогава обаче то бива уловено от
контролиращия, анализиращ и експлоатиращ ум, за да се
опита да го направи приложимо за преходния свят.

В нас понякога проблясва една спонтанна любов към

първоначалното, но всяко едно такова душевно вълнение
провокира желание, което фиксира тази любов в
преходното.

Така живеем и така действаме ние.

Затова пътят трябва да ни изведе до покоя.
Когато мисленето и чувстването на преходния човек
замълчат, се освобождават идеацията и любовта на
първоначалния живот.
Те могат да узреят в съществото ни до една
самостоятелна сила, която може да бъде наречена „нова
душа“.

Първоначалното, вечното започва да се отърсва от

господството на временното и преходното.
Вечното, което досега беше потънало в забвение от
времето и оживленията му, бива освободено в силата на
покоя, посредством познание и саможертва.

Пътят започва с опразването на сърцето, за да бъде

поканена в него тишината.
И точно тогава откриваме, че всъщност тази сърдечна
стая няма стени и граници. И въпреки липсата на стени,
тя все пак продължава да съхранява и познатата ни
досега преходна същност.
Затова най-накрая можем наистина да утихнем и да се
оставим да ни проникне самото пространство, да ни
обгърне с привидната си празнота, която се оказва една
неизчерпаема любовна сила.

Това е точката на обрат от преходното към истински

вечното Себе.
Това е смисъла на будистката идея за пускането:
Ние не пускаме конкретни неща, а цялото наше
съществуване, каквото и да е било досега.
Това е утихването.
Като преходни същества, ние имаме за задача да се
опитаме да утихнем пред вечното в нас.

Когато това се случи, идеите, желанията и принудите,

заради които се разпокъсваме, недопускайки нещо от
спокойствието в себе си, отстъпват пред една свобода на
действие, произтичаща от истинското Себе.

Тогава действителният тих център в основата на всяко

едно движение става съзнателен и жив.
С това се изяснява, че покоят трябва да бъде нещо повече
от една „повърхностна“ тишина.

Когато търсим покой, по правило се опитваме да си

осигурим една подходяща среда, за да успокоим мислите
и сърцето си.
Но само в определени моменти сме способни на това,
защото силите отвътре продължават да действат.
И понеже все още не сме достигнали състоянието на
покой, нещо продължава да ни подтиква да го търсим.

Все още не сме там, където желаем.

Не сме и там, където ни искат другите.
И преди всичко - все още не сме достигнали до
истинското Себе.

Копнежът по покой ще остане неосъществим, докато

силите на илюзията и кармата продължават да ни
задвижват и докато ние посягаме към вечното като
смъртни същества.
Все пак, там където тръгваме непредубедено по пътя, за
да намерим това, което лежи зад цялото оживление -
възникват острови на тишината.
Когато сме били докоснати от покоя и свободата, които
почиват в основата на нашето същество;
и същевременно съумеем, по пътя към тях, да се
освободим от желанието да ги намерим като земни
същества и да можем да останем такива, каквито сме;
и ако приемем това, което самият път ни открива -
изначалният покой в нас ще започне да действа.
Пътят започва там, където успяваме да застанем
безрезервно пред вечността, с вечността в нас.

И тогава се случва това:

От истинското Себе потича силата на тишината, която
прониква, захранва, съхранява и поддържа всичко.

Тогава покоят става център на всяко движение и

спокойствието не е бягство, а разгръщане.
Там всяко движение е намерило своето точно място.
Такъв простор се открива в съществото, само когато
ограниченото съумее да отдаде себе си на безграничното,
когато вече са разрушени стените на илюзиите, на
принудите, на преходността и най-вече – стените на аза.

Затова:
Който се отправя по пътя на истинското Себе,
ще има успех само когато опознае преходното себе и
съумее да го остави зад гърба си.

Освобождаването от връзките със старото е

същевременно и свободата за приемане на новото.
И тишината на всеобхватната Същност предоставя
възможността да се тръгне по този път.
Тогава:
Тежкото е основание на лекото;
покоят е владетел на движението.

Не ръководител, а център, основание на всяко движение.

Всички движения във външния живот произтичат от
тишината, а раждането на истинския човек произлиза от
нея в точното време.

Тази перспектива е много важна, защото на всички ни

предстои път, по който покоят на не-битието и
съзнанието на истинското Себе трябва неизменно да
присъстват.

Следователно, покоят не е едно състояние на уединение,

което се редува с фази на активност.
Напротив, покоят е сърцето на всички неща, във всеки
един момент.

Това познание е есенциално.