А. Е.

Гиршон

Когато тялото
разказва: за
автентичното
Движение като практика

Превод от руски език:

Силвия Давидова-Иванова

2017
 А. Е. Гиршон – автор, 2008
 Силвия Давидова-Иванова – преводач, 2017
 Primedia E-launch LLC – издател, 2017

ISBN 978-1-64008-124-6
[2]
 Съдържание

Изкуството да слушаш и въплъщаваш 4

Глава 1: Моето запознанство с практиката 8

Глава 2: Трите гранд дами на автентичното движение:
Мери Старкс Уайтхаус, Джанет Адлер и Джоан Чодороу 12
Глава 3: Автентичното Движение като форма на психотерапия 19
Глава 4: Автентичното Движение като художествено
изследване 29
Глава 5: Автентичното Движение като медитативна практика
и ритуал 36
Глава 6: Езиците на преживяванията: тяло, чувство, образ 43
Глава 7: Седемте източници на движението 51
Глава 8: Историите на тялото: разрешаване на двигателни 62
патерни
Глава 9: Тренинг на Движещия се 70
Глава 10: Тренинг на Свидетеля 77
Глава 11: Срещата на Свидетеля и Движещия се: пространство
на интеграция 86
Глава 12: Практика, продължаваща дълго в живота 94

Приложения:
Отговори на въпроси (FAQ) 100
Формати на Автентично Движение 105
Правила в груповите занимания по автентично движение 111
Речник на термините 115
Ресурси по Автентично Движение 120
Литература 122

[3]
 Изкуството да слушаш и да въплъщаваш

Нашето тяло пази много истории.

Габриела Рот

Из дневника на Свидетеля:
Аз виждам Движещия се, тя седи на коленете си, главата й е
леко наклонена, ръцете са на нивото на корпуса, отстрани.
Движенията се зараждат от дълбините на тялото и
преминават през ръцете. Тя сякаш докосва нещо важно − нещо
парещо или нещо крехко.
Чувствам трепет.

Хиляди години мъдреците твърдят, че без контакта със

самия себе си, с вътрешната истина е невъзможен щастлив и
пълноценен живот. Но какво значи да слушаш себе си? Да
бъдеш в контакт със самия себе си?
Автентичното движение е процес на намиране на
контакта със самия себе си чрез тялото, движението и танца. В
едно безопасно пространство, в присъствието на свидетел,
наблюдаващ внимателно, без оценки и съждения, ние
позволяваме на нашето тяло да живее своя живот. Чакаме кога
ще се появи импулсът за движение. Позволяваме му да води
тялото. Даваме възможност на безсъзнателното да се прояви в
движението и в неподвижността. Въплъщаваме потока от
вътрешни преживявания и образи.
В този процес се проявява онова, което е в нас сега и което
може би ние не забелязваме в себе си. Този процес ни води там,
където ние можем да бъдем такива, каквито сме − с всички наши
игри и истини, страхове и възторзи, болки и радости.
Този опит за въплъщаване и преживяване на истините на
нашето съществуване в присъствието на друг човек ни дава
[4]
възможност да обновим усещането и възприятието на самия себе
си и да привнесем това ново състояние в живота си.

Какво значи „автентичен”?

Думата „автентичен” произхожда от гръцкото
authentikos − истински, произтичащ от първоизточника
(енциклопедия на Брокхаус и Ефрон). Думата има и друго
значение − „нефалшив, неимитиращ” и „съответстващ на
личността, духа или характера” (Речник Webster).
В екзистенциализма и дълбинната психология терминът
„автентичност” описва качество на човешките действия, което
се оказва истинно по отношение на самия себе си, на самостта.
Критикът Джон Мартин използва думата „автентично
движение” през 1933 г., описвайки експресионистките танци на
Мери Вигман: „Това външно проявление ... идва не от
интелектуалния замисъл, а от чувство, преминаващо през
отзивчиво тяло. В резултат ... ние виждаме едно напълно
автентично движение, което е тясно свързано с емоционалния
опит подобно на инстинктивния отклик на чувството
страх”.
Мери Старкс Уайтхаус − създателка на метода Автентич-
но Движение − пише: „Когато движението просто и неоспори-
мо не може да бъде друго и няма значение доколко то е
ограничено или частично, именно тогава се появява онова,
което аз наричам автентичност; движението се разпознава
като уникално, като принадлежащо на именно тази личност.
Автентичността се явява единственият термин, който аз
мисля, че може да бъде отнесен към истината - истината, на
която е невъзможно да се научиш...” (Whitehouse, 1977).
Така в контекста на нашата книга съществуват три
взаимосвързани значения на думата „автентичен”:
1. Автентичността като качество на проявлението на
личността;
2. Автентичността като особено качество на движението;
3. Автентичното движение като метод и техника
Ако пиша Автентично Движение с главни букви − значи
иде реч за техниката, метода или практиката. Когато се
[5]
използват малки букви − „автентично движение” − това
означава, че се описва особено качество на движението. Но и
двата термина описват определен път на придобиване на
въплътената истина за самия себе си.
По целия свят в течение на 30 години хората се събират,
за да практикуват Автентично Движение. То обединява много
традиции: терапията и медитацията, индивидуалния и
груповият процес, ритуала и импровизацията. През това време в
рамките на практиката се формират различни подходи.
Автентичното движение се практикува като:
• медитативна, духовна практика, която чрез
интеграцията на тялото, ума и духа води към развитието на
съзнанието.
• като част от психотерапевтичния процес за
развитие на усещането за себе си и за собственото благополучие;
често то позволява да се привнесе безсъзнателно съдържание в
областта на съзнателното такова.
• като част от творческия процес, за откриването на
нови идеи и за разблокиране на творческата енергия.
• като форма на работа в общността за решаване на
групови проблеми и за развиване на чувството за
принадлежност.
(по материали от Authentic Movement Gathering, юни
2006, САЩ)

Реших да напиша тази книга, за да разкрия

многообразието и дълбочината на този простичък наглед метод.
Искаше ми се не толкова да споделя знания за метода и за
неговите отнователи, техните теории и различни формати, но и
да предам, доколкото е възможно, особения „вкус”, атмосферата
на процеса. Автентичното Движение е моята лична трансформа-
ционна и творческа практика, поради което ми бе важно да
предам собственото си разбиране за процеса и историята на
моето развитие вътре в метода. Освен това ми се искаше да
създам достатъчно многопластово гледище към тази практика,
ето защо в текста ще срещнете цитати от книги, от статии на

[6]
преподаватели по Автентично Движение, а също така и и
извадки от дневниците на практикуващи го.
Тази книга се казва Когато тялото разказва, но под
думата разказва ние разбираме не само повествованието с
определени сюжети и герои, а всяка последователност от
събития вътре в ограничените пространство и време. Тя може да
бъде история, поради това, че в нея се срещат определени теми и
тяхното развитие. Тя може да бъде история, целостността на
която се създава от възприятието на наблюдателя. Тя може да
бъде история, поради това че ние през цялото време разказваме
историята на своя живот и едновременно с разказа за нея, ние я
създаваме.
От време на време ще представям откъси от самоотчети за
преживяното в процесите на Автентично Движение. Може би
това ще Ви даде допълнителен, по-метафоричен поглед към
процеса. За да осигуря конфиденциалност на авторите на
самоотчетите, първите ще останат анонимни. Бих искал да
благодаря на всички тези хора, които предоставиха самоотчетите
си за тази книга
Искам да благодаря и на всички, които пряко или косвено
участваха в създаването на тази книга:
На Андреа Олсен и Пола Джоза-Джонс, които ме
запознаха с този метод;
На Лиел Радзиминска, благодарение на чието
гостоприемство аз започнах тази книга;
На организаторите на Минската лаборатория по
Автентично Движение Алексей Константинов и Юлия
Корзунова. Благодарение на тази Лаборатория книгата беше
завършена.
На тези, които чрез своето присъствие в думите и танца
помогнаха да се оформят много от допусканията в тази книга:
Валерия Варясина, Анна Гарафеева, Валерия Гилелес,
Анжела Доний, Олга Зотова, Анна Йохансен, Алексей
Каптарьов, Елена Метел, Кирил Николаев, Слава Смеловский,
Анна Суботина, Денис Турпитку, Любов Фоменко, Барух
Юзефовский и много други.

[7]
 На Алексей Константинов, Денис Турпитку и Алексей
Каптарьов бих искал да благодаря и за тяхното гледище и
ценни идеи, предложени в процеса на редактиране на книгата.
Благодаря също на организаторите на моите тренинги в
Москва, Минск, Киев, Алма-Ата, Хайфа, Екатеринбург, Санкт-
Петербург, Вилнюс и други градове по света, за поддръжката и
възможността да срещнем много хора с танца.
На всички участници в тренингите и на студентите в
обучителните програми, с които споделяме пространството на
движение и свидетелстване.
Посвещавам книгата на моите деца.

Глава 1:
Моето запознанство с практиката

Занимавам се с Автентично Движение в продължение на

14 години (от 1994 г.). През цялото това време то се явява моя
собствена практика за изцеление и самоизследване, както и
един от методите ми на работа в творческите и терапевтични
групи. За първи път се срещнах с описание на техниката в
статията на Андреа Олсен „Виждат ме, движат ме:
Автентичното движение и пърформансът” в списанието
„Contact Quarterly”. Тя пишеше: „Автентичното движение
подпомага изцелението, доколкото тялото ни води към
пазените дълбоко в нас спомени и преживявания, след което ги
извежда към съзнанието. Нашата история се пази в тялото
ни: еволюционните патерни на движение, рефлексите в
човешкото развитие и личния опит. Когато затваряме очи и
си позволяваме да се отдадем на движението, се появява
безкрайното многообразие”. (Olsen, 1993)
Случи се така, че с Олег Игнатиев организирахме Студио
за танцова импровизация в гр. Ярославъл. Това беше отворено
пространство за практика и изследване на танца, движенията и
пърформанса. В това студио започнахме нашите експерименти с
[8]
практиката на Автентичното движение. Наложи ни се да се
учим в самата практика, понеже нямаше реално от кого да
направим това, а интересът към новите идеи в танца изискваше
действия. Практикувахме както много кратки, така и много
дълги процеси.
Добре помня една двучасова сесия през 1995 г., по време
на която попаднах в митологичната история на ритуалната
жертва, чийто гръден кош бил разпорен, за да се достигне до
сърцете. Независимо от плашещите аспекти на този опит, той
беше вълнуващо интересен, което даваше възможност той да
бъде преживян в потока, да не се спира, да не се застива. Добре
помня тези моменти на блестяща радост и трогателна нежност,
на пронизваща ясност и изпълненост със сила в много от
процесите. Повече от всичко тогава ме привлече катартичният,
очистителен аспект на тази практика, възможността да се
преживеят интензивни емоции в движението. Правилата за
безопасност винаги бяха съблюдавани и този опит създаваше
доверие във вътрешната, психична реалност, в нейната
способност за самоизцеление, за намиране на точния динамичен
баланс между чувствата и действията.
Опитът ми в работата с дихателни психотехники заедно
със Сергей Всехсвятский, Владимир Козлов, Михаил Щербаков
ми даде много в разбирането на природата на безсъзнателните
процеси, на методологията и практиката в трансперсоналните
пътешествия.
По-късно някои уроци по Автентично Движение ни даде
Пола Джоза-Джонс, хореограф от САЩ, с която работихме по
проекта „Ghostdance”. В този проект ние се обръщахме към
„духовете” като паметта на рода, към това как историята на
нашата страна може да се прояви в танцовото действие.
Използвахме Автентичното движение, за да поддържаме
чувството за общност в групата танцьори от различни страни и
градове, като се стремяхме да създадем особена атмосфера на
внимателност и на търсене на нови движения.
Аз провеждам процесите по Автентично Движение почти
на всеки тренинг по интегративна танце-двигателна терапия и
често участвам в тях. Форматът на работа в двойки,
[9]
предполагащ равенство на участниците, отсъствие на
йерархията „терапевт-клиент” позволява това да се случи. И в
течение на 2 години всеки месец аз провеждам отворена сесия по
Автентично Движение за всички хора, запознати с тази
практика.
Понастоящем мои студенти в различни градове и страни
създават свои групи по Автентично Движение и провеждат
занятия като фасилитатори. Такива групи има в Израел,
Беларус, Украйна и Русия. Много е важно това, че тази
забележителна практика се разпространява, живее и хората
имат възможност да се срещат с дълбинната вътрешна истина
на движението, присъствието и взаимодействието.
Автентичното движение много дълго за мен бе област, в
която аз търсех нови теми, образи и движения за моите танцови
пърформанси както солови, така и групови. То е неизчерпаем
източник на новото, в който старото може да се преобрази.
Регулярните процеси се явяват необходима практика на
вътрешно очистване и проясняване, която е особено необходима
на специалистите, работещи с хора - психотерапевти, психолози,
социални работници, треньори. Срещите с човешките беди и
проблеми винаги оставя своята следа в душата и тялото, ето
защо при представители на тези процеси са необходими особени
техники за възстановяване на себе си, на грижа за вътрепсихич-
ното пространство.
През май 2008 година моите студенти от Минск
организираха Международна лаборатория по Автентично
Движение, място на среща на опитни практици, в рамките на
което ние можехме да експериментираме и да изследваме
възможностите на тази форма. Това беше първата среща от
такъв вид в постсъветсткото пространство.
През август 2008 г. аз също така участвах и в Authentic
Movement Gathering във Виена (Австрия). Това беше
международна среща на психотерапевтите, практикуващи
Автентично Движение като практика за саморазвитие и
изцеление. Хора от седем страни от целия свят, хора с различна
история на движение вътре в метода се движеха и

[10]
свидетелстваха заедно с това, позволявайки на чудото на
вътрешната истина да се разкрие.
Постепенно аз започвам все по-ясно да разбирам думите
на Джанет Адлер за това, че Автентичното движение е „дълга
практика”. Действително нейният вкус, подобно на вкуса на
скъпото вино, с времето, с годините, става единствено по-богат,
наситен и разнообразен.
Радва ме, че в света излизат все повече книги и научни
работи, посветени на тази удивителна дисциплина. Обединявай-
ки строгостта на формата и безпределността на вътрешния свят,
яснотата на правилата и непредсказуемостта на проявите,
Автентичното движение се превръща в отговор на телесните,
емоционалните, когнитивните, социалните и духовните търсе-
ния на съвременния човек. Гордея се с това, че тази книга може
да помогне тази пракика да се разпространи сред тези, за които
тя е важна.
Предлагам по-долу описание на моите скорошни процеси
в ролята на Движещ се и на Свидетел:
„Пътешествието в хаоса е един непрекъснат поток от
движения, поток от образите на движенията, един
водовъртеж, от който се появяват формите − животни, герои,
изроди […].
Ритуалът на движение, когато потокът става ясна
форма и символ: моята връхна дреха пада (и едновременно аз я
снемам) и се обръща наопаки/ аз я обръщам наопаки и
историята продължава, но моята позиция, моите реакции
вече са други.
С други думи − да се обърнеш с хастара наопаки, за да
обновиш света”.

Из дневника на Свидетеля:
Отново се появява удивително усещане: аз гледам
групата и виждам, че всеки се намира в своя процес, следва
своята история, смее се, плаче, пълзи, крачи, но при това
присъства усещането за единно пространство, за някакъв общ
сложен и капризен ритъм, при който кашлицата на единия
човек откликва в бавното движение на другия, две момичета
[11]
едновременно повдигат ръце, други две лежат една до друга:
едната е затворила тялото си, другата е в отворено
положение. Това е спектакъл, за който те не знаят, но който
те танцуват и аз, като Свидетел, също участвам в този
процес. Това мое внимание към пространството между нас
създава единството на целия процес, това внимание на всеки,
насочено навътре или насочено към партньора, създава
единството на целия процес.

Колкото по-дълго практикувам тази форма, толкова

повече ме поразява нейната дълбочина и сила. Автентичното
движение действително може да бъде „практика, продължава-
ща дълго в живота”, необходима за поддържане на баланса
между съзнателното и безсъзнателното, напомняне за това кои
всъщност сме и пътешествие към нашата автентичност.

Глава 2:
Трите гранд дами на автентичното движение:
Мери Старкс Уайтхаус, Джанет Адлер и Джоан Чодороу

Автентичното движение води началото си от три майки-

основателки, три открояващи се жени, всяка от които има
неоценим принос в полагането на основите, в развитието и
разбирането на тази практика. Това са американките Мери
Старк Уайтхаус, Джанет Адлер и Джоан Чодороу.

Мери Старкс Уайтхаус

В млада възраст Мери Старкс Уайтхаус (1911-1978)

изучава танци и журналистика в Wellesley College, Масачузетс.
След като завършва обучението си, тя заминава за Германия, за
да танцува със знаменитата представителка на немския
експресионистки танц Мери Вигман. След завръщането си в
САЩ, Мери Старкс Уайтхаус работи и с Марта Греъм − една от
[12]
родоначалничките на танца модерн. Междувременно Уайтхаус
се омъжва, ражда две деца и се премества да живее в
Калифорния. През 50-те години преподава танци и преминава
през юнгианска анализа.
В някакъв момент основният фокус на нейните интереси
се премества от танца към процеса на преживяване на
движенията. „Особено важен бе денят, когато аз разбрах, че не
преподавам Танц, а уча Хора... Разбрах, че моят основен
интерес е насочен не към процеса, а към резултатите, не към
изкуството, а към този друг начин за развитие на човека”
(Whitehouse, 1995).
Работата на Уайтхаус оказва значително влияние върху
много нейни студенти и колеги, включително танцьори,
терапевти и преподаватели и получава развитие в американска-
та и европейската практика.
Когато през 50-те години Уайтхаус променя своята
танцова ориентация от художествената ú страна към личностния
ръст и развитието в танца, Уайтхаус поставя началото на
голямото дело на своя живот - преживяването и описването на
процеса на „движение и преживяване на движението” (moving
and being moved).
“Изглежда съществуват два противоположни типа
хора. От гледна точка на психологията, мога да ги опиша
като един тип, който е погълнат от безсъзнателното и друг,
който е откъснат от него... Първият тип има нужда от
свободата да импровизира. Тези хора не признават определена
форма, патерн на движение или каквото и да било друго
ограничение, освен онова, което те привично използват и в
началото на активността си могат да изпълняват само
упражнения, които не изискват точност... От другата
страна на везните се намират хората, които не могат да си
представят движение, ако то не е иницирано съзнателно и
целенасочено. Те полагат значителни усилия да разберат
точно онова, което правят и са най-щастливи в рамките на
упражнения, патерни и форми... Свободата на движението ги
плаши, вместо да ги радва, доколкото те „не знаят какво са

[13]
длъжни да правят” и дори и да се движат, се чувстват
притеснени в това” (Whitehouse, 1995).
В този вид движение, основано на принципите на
юнгианския анализ, пациентите изразяват чрез танца своите
вътрешни образи, което им помага да разберат движещите сили
в тяхното минало и настояще.
„Изпълнено със силни емоции, нашето тяло безпогрешно
реагира на тези емоции. И тези движения по правило са
еднакви при всички... Ние не прегръщаме и не подскачаме,
когато сме угрижени, не се разхождаме из стаята, когато
чуваме силен звук, който ни плаши. Самите ни движения
изразяват същността на нашите реакции, дори и да не ги
осъзнаваме в явен вид. Именно в този момент се ражда
танцът. Независимо каква форма той приема, към кои
традиции принадлежи, първоначално той възниква като
настоятелна потребност да се движиш в отговор на
сетивните импулси, които се зараждат в по-дълбоките слоеве
отвъд дуите и тези слоеве се явяват безсъзнателни
безформени. Те могат да станат осъзнати и да придобият
форма, когато възникне самото движение. Танцът не е просто
движение, но движение като нещо определено. Танцьорът - аз
имам предвид всички, които танцуват, незадължително
професионалистите − това е човек, при който този позив към
движение се усеща като физическа и емоционална потребност,
потребност на душата му да прояви себе си навън именно по
този начин. В процеса на танца той чувства себе си истински
свят, съставен не от обекти и цели, а от сили, енергии,
положения. Природата на тези сили, качеството на тази
енергия може да се усети посредством движението”
(Whitehouse, 1995).
Разработвайки своя подход към движението, Мери Старкс
Уайтхаус обучава студентите в това да осъзнават специфичните
двигателни импулси, които имат качеството на телесни сетивни
усещания: „Следването на вътрешното усещане, позволяване-
то на импулса да приеме формата на физическо действие −
това всъщност е активното въображение в движението,
съответно на следването на визуалния образ в активното
[14]
въображение. Това са най-драматичните психофизически
връзки, достъпни на съзнанието” (Whitehouse, 1963).
Уайтхаус се интересува също от визуалните образи, които
възникват по време на двигателния опит, както и от образите,
почерпени от спомените, сънищата и фантазиите. Образите
могат да са на божества, хора, животни, растения и минерали и
независимо от техния вид, Уайтхаус поощрява студентите,
оставайки в собствените си тела, да взаимодействат с
вътрешните ландшафти и същества, които се появяват в тях.
Има моменти, когато образите изглежда сами желаят да се
въплътят в тялото, сякаш образът може да бъде по-добре
опознат, ако влиза в тялото на движещия се. Тогава студентите
преживяват не само „танц с образ”, но и позволяват за известно
време вътрешният да ги води в танца.
Уайтхаус прилага принципа „да се пропуска усещането
през тялото” към своята работа в двигателната терапия,
старателно избягвайки думата „танц”, която служи за
обозначаване на резултата. Тя се стреми към развиване на
кинестетичното осъзнаване, въплътено във вътрешното усещане.
Уайтхаус използва също юнгианския метод на „активното
въображдение”, за да привлече свободните асоциации към
движението − така се дава възможност на всички нива на
съзнанието и безсъзнателното да пораждат жестове, импулси и
движения. Тялото се превръща както в средство за изразяване,
така и в своеобразно устройство, от което звучи музиката на
дълбинното усещане за себе си.
Самата Уайтхаус използва термина „движение в
дълбочина” (movement-in-depth − дълбинно, цялостно движение),
за да опише своя подход.

Джанет Адлер

Една от ученичките на Уайтхаус − Джанет Адлер,

развива подхода на първата и през 1981 г. основава Институт
„Мери Старкс Уайтхаус”. Именно тя предлага да се използва
термина „автентично движение” не само за описание на
определено качество на движението, но и като название на
[15]
цялата дисциплина. Вярно е, че по-късно Адлер си признава, че
така внася известно объркване в разбирането на термина, като
се смесват качеството и техниката с това название. Независимо
от това обаче терминът „Автентично движение” се затвърждава
и възприема във времето.
Джанет Адлер се обучава при Мериън Чейс
(основателката на американската танцова терапия, която работи
с аутистични деца), като в развиването на практиката на
автентичното движение Адлер се движи от терапевтичната
модалност към духовната и трансперсоналната.
Двама учители повлияват особено силно на Адлер. От
Мери Старкс Уайтхаус Адлер разбира „феномена съзнание на
движещия се”, а от психолога Джон Уиър (John Weir/Джон Вейр)
възприема „онова, което по-късно бива назовано феномена
съзнание на свидетеля” (Adler, 1987).
Адлер извежда подхода на Уайтхаус на друго ниво.
Първата определя различно ролята на свидетеля, предава я на
движещия се човек (различен от този, който е наблюдаван - бел.
прев.), а не на терапевта, което е радикално решение. Това е
първата стъпка в работата с групата, с колективното съзнание,
излизане извън предела на терапията. „Ние искаме да бъдем
гледани без осъждане, проекция или интерпретация. И, в края
на краищата, искаме да свидетелстваме, да гледаме другия.”
(Adler, 1987).
За Адлер в Автентичното движение е важен стремежът на
свидетеля ясно да види желанието на движещия се да бъде
гледан. Свидетелят се учи да култивира своята способност да
посвещава вниманието си на вътрешния опит, да отбелязва как
онова, което той вижда и усеща, създава импулси в тялото.
Появата на тези импулси потвърждава „иманентното случване,
протичащо вътре в тялото”. Адлер говори за себе си в ролята
на Свидетел: „Моето намерение е в това да се движа срещу
собствената си пустота, което по парадоксален начин ме води
до вътрешна изпълненост с чувства, мисли, усещания” (Adler,
2002).

[16]
 Описвайки своя опит, Свидетелят използва „Аз-език”,
езикът на непосредствения опит: „Аз виждам”, „Аз чувствам” и
т.н.
Джанет Адлер в определен момент обозначава целта на
Автентичното Движение така: да развие вътрешния свидетел.
Този вътрешен свидетел се формира както у Движещия се, така
и у Свидетеля. Адлер твърди, че ние се нуждаем един от друг,
„за да усетим препятствията по пътя към въплътяването на
цялостността... Нашата способност за състрадание напълно
зависи от опита ни във взаимодействията с други хора, от
нашите отношения като цяло” (Adler, 2002).
В книгата си „Дарът на осъзнатото тяло” тя определя
пътя на развитието вътре в Автентичното движение, като
метафорично го описва като движение от индивидуално тяло
през колективно тяло към осъзнато тяло. Този път включва 4
фази:
• отношения между Движещия се и външния Свидетел:
• отношения между Движещия се и вътрешния Свидетел;
• отношения между Движещия се (в това число и в ролята
му на Свидетел) с групата;
• отношения между Движещия се/Свидетеля с Духа (Adler,
2002)
Според Адлер Автентичното движение фокусира
вниманието върху процеса на взаимно разбиране между Движе-
щия се и Свидетеля. Когато чувстваме, че ни слушат, ние
започваме да слушаме другите. Когато развиваме в себе си
тънкия и подкрепящ Свидетел, ние можем да позволим на
другите да следват своя собствен опит в движението и
преживяването на движението. Процесът на слушане на
историите, които разказва нашето тяло, ни прави по-смели в
опознаването на самите себе си.

Джоан Чодороу

Юнгианският аналитик Джоан Чодороу също е с особен

принос в развитието на метода Автентично Движение. Тя смята

[17]
Автентичното движение за двигателна форма на „активното
въображение”, една от техниките на аналитичната терапия.
Джоан Чадороу се обучава при пионерите на танце-
двигателната терапия Труди Шууп и Мери С. Уайтхаус, а също
така завършва Института К. Г. Юнг в Лос Анджелис. Тя е
президент на Американската асоциация по танцова терапия
(American Dance Therapy Association) в периода 1974-1976 г. и
автор на книгата „Въображение в движение: танцовата
терапия и дълбинната психология” (Dance therapy and Depth
Psychology: The Moving Imagination”, 1991)
Чодороу разграничава два подхода в индивидуалната
танце-двигателна терапия: структурен и автентичен. В първия
случай се работи с конкретни форми на движение, като
предлагаме на клиента да разшири своя речник от движения и
т.н. Във втория − следваме развиващия се процес, като
поддържаме неговата безопасност. Д. Чодороу вижда две
направления при работата с движението − движението може да
изразява психични съдържания (експресия) или отклик
(импресия). В реалния процес тези възможности се пресичат и
поддържат една друга. Източници на движението могат да
бъдат както усещания, така и образи, но те могат да произлизат
от различни области на безсъзнателното. Чодороу използва
Автентичното движение изключително в терапевтичен контекст,
ето защо отделя особено внимание на терапевтичните
отношения, доверието, безопасността, преноса и контрапреноса.
„Силните образи, чувста и спомени могат да се появят
благодарение на самопораждащите се движения и отношения.
Доколкото процесът включва използване на тялото за проява
на въображението, той може да води движещия се към
комплекси, източниците на които се проследяват назад още в
сензомоторния период на детството. Преживяванията на
Движещия се и на Свидетеля са преплетени, доколкото
задачата на терапевта-свидетел е психичната поддръжка на
движещия се и емпатичното огледално отразяване (Chodorow,
1982).
Чодороу работи много с теорията за първичните афекти
на Л. Стюарт и отделя особено внимание на взаимодействието
[18]
между съзнателното и безсъзнателното в процеса на Автентич-
ното движение:
„Макар импулсът към движение да може да се появи в
безсъзнателното, тялото, което позволява на импулсите да се
проявяват, остава вкоренено в реалността на своето
съществуване. Самото движение създава проприоцептивна
(отнасяща се до вътрешните усещания, свързани с движенията
и положенията на тялото в пространството - бел. автор) и
кинестетична обратна връзка […] − срещайки се, импулсите
на безсъзнателното и на телесното Его истински учат
взаимно и се обогатяват едни от други” (Chodorow, 1982).
За работата с Автентичното движение като форма на
„активно въображение” ще разкажем повече в главата
„Автентичното движение като форма на психотерапия”, а за
концепцията за източниците на движение в главата „Седем
източника на движение”.
Всяка една от тези три жени има свой уникален принос за
развитието на техниката на Автентичното движение. Те трите
полагат основите и предлагат пътища за развитие на този метод,
като така допринасят за разпространението му по целия свят.

Глава 3:
Автентичното Движение като форма на психотерапия

Из дневника на Свидетеля:
„Видях, че тя се движи много простичко, ходи, завърта
се: това бяха социални, почти битови движения, движения,
идващи от Егото. Най-странното беше, че тя се движеше
достатъчно активно, но не се докосва до нищо и никого.
Схемата от движения се повтаряше, Движещата се
преминаваше по едни и същи места, срещаше същите хора,
всичко се повтаряше отново. Аз изпитах чувство на
съжаление.

[19]
 По време на обсъждането, Движещата се каза, че по
някое време й се е искало да излезе от тази стая, тъй като
всичко в нея й е познато и че е време да отиде някъде другаде.
Това й напомняло ситуацията на работа: в определена зона
всичко е известно и всичко се получава както трябва, но се
появява вече чувството, че е дошъл моментът да се отиде по-
далеч.”

Съществуват няколко гледни точки спрямо

възможностите за приложение на Автентичното движение в
психотерапевтичен контекст. Искам да опиша четири модела,
четири виждания към терапевтичния процес и ролята на
автентичното движение в него. В много отношения те си
приличат, но, както е известно, „същността е в детайлите”.
Джанет Адлер разграничава следните стадии на
терапевтичния процес:
• Търсене на автентичното движение. Това е период, през който
клиентът се учи да разпознава своите естествени, истински
движения, движения, които се отличават от това, което той е
научил вече или знае.
• Изразяване на автентичното движение. Опознавайки
автентичните движения, клиентът се учи да ги изразява,
позволява си да им се доверява повече, достига до нова свобода в
изявата им. Това е период на силна радост и голямо
удоволствие.
• Опознаване на появяващите се патерни. На този стадий
терапевтът и клиентът все повече опознават повтарящите се
теми и движения. Оказва се, че неговото автентично движение
има своите ограничения.
• Изследване на теми: фокусиране. На този етап клиентът, при
поддръжката на терапевта, изследва какви теми именно се
проявяват в тези повтарящи се патерни.
• Опит за разрешаване. Това е период, през който клиентът
преминава през тези теми и преживявания, без да отстъпва.
Този път води към разрешаването на темите и проблемите в тях
− достига се състояние на яснота, покой и любов към себе си.
(Adler, 1972)
[20]
 В описаните случаи Адлер привежда примери за
постоянно преживяване от страна на клиентките на интензивни
чувства − например гняв или страх. Преживяването им води до
това, че чувствата се изменят: отиват си или се трансформират.
Танце-двигателният терапевт Каролайн Грант Фей
описва подобен подход:
„Започваме работа с житейски ситуации, усещания на
тялото и сънища. Понякога мога да предложа някое просто
движение за начало например поклащане, което останалите
разгръщат. В процеса на свободно движение се случва да се
появяват отново и отново определени патерни на движение.
Те са важни сигнали и е нужно да бъдат изследвани”
(Fay, 1971)

Джоан Чодороу развива подход към Автентичното

Движение, при който то се разглежда като форма на „активно
въображение” − процес, използван в юнгианската терапия. За
описание на този подход ще използвам материал от нейната
статия „Танце-двигателна терапия и трансцендентна
функция”:
„Основната опасност при използването на „активното
въображение” е в това човекът да бъде обхванат от
безсъзнателното. Ето защо този процес прилагат единствено
хора с достатъчно силно Его, способни да приемат срещата
между съзнанието и безсъзнателното като равни партньори.”
М. Л. Фон Франц отделя следните четири етапа в процеса
на „активно въображение”:
(1) разкриване на безсъзнателното;
(2) придаване на форма на импулсите;
(3) реакция на Егото;
(4) преживяване.

Първа стъпка: разкриване на безсъзнателното.

Първата стъпка в активното въображение е подобна на
много други подходи и форми на медитация. Този етап включва
отслабване на рационалния, критичен компонент на съзнанието,
[21]
за да се създаде плодородна почва за проява на безсъзнателното
съдържание. Танце-двигателните терапевти разполагат с
особени ресурси за провеждане на тази първа стъпка.
Вместо да поставят задачата пред ума да опустоши самия
себе си, танце-двигателните терапевти се опират на опита на
тялото. Използването на техники за релаксация, особеното
внимание върху дишането, развиването на чувственото/
кинестетичното осъзнаване, осъзнаването на частите на тялото и
техните отношения една с друга − това са важни ключове, с
които могат да бъдат отключени вратите на безсъзнателното.
Безсъзнателното манифестира себе си чрез непрекъсна-
тия поток от телесни усещания и умствени образи. Тези
относително безформени прояви могат да включват в себе си
вътрешни потрепвания, пулсации, вибрации, усещания за
натиск, вълни от диференцируема и недиференцируема
енергия, вътрешни гласове, звуки, думи, фантазии, чувства,
състояния, спомени и импулси. В момента, когато започваме да
придаваме форма на този суров материал, ние преминаваме към
втория етап в процеса на активно въображение.

Втора стъпка: придаване на форма.

Мери Уайтхаус пише, че движенията се пораждат от
специфичните вътрешни импулси, притежаващи качеството на
усещания. Ако в обичайния процес на активното въображение
ние следим визуалния образ, то активното въображение в
движение включва в себе си „... следването на вътрешните
усещания, позволяването на импулсите да станат физическо
действие...”.
Ето описание на опит с активно въображение в движение:
„Аз седях на пода със скръстени крака, вниманието ми бе
привлечено от ритъма на дишането ми. Постепенно това ме
въвлече в кръгови поклащащи се движения, които отначало
бяха много леки и безопасни. Импулсите постепенно ставаха
все по-силни, аз се клатех все повече отклонявайки се от
центъра. Новите вълни от енергия ме люшкаха от един край
към друг. Вече се боях, че ще падна. Позволих на движението да
стихне и в този момент ме заля поток от чувства и спомени.”
[22]
 В подобни преживявания винаги има елемент на
неочакваност. Преживяването се случва именно в този момент и
предизвиква обострено възприятие, което обикновено се
характеризира с тотална потопеност в самия процес на
движение. Процесът може да се съпровожда или да не
съпровожда от образии или емоции.
Друг вид движение, идващо отвътре, се появява по-скоро
от образи, отколкото от усещания. За разлика от следването на
вътрешните усещания, това движение се основава на
фантазията. То следва непрекъснатия поток от визуални образи.
Така понякога се губи спонтанността на движението, която
присъства при работата с усещанията, но това може да е без
значение, ако работи трансцендентната функция.
Вероятно на художниците са най-запознати с втората
стъпка на активното въображение, доколкото този етап включва
в себе си най-очевидния аспект на художествения процес.
Акцентът тук се поставя върху това, че обезпечаването на
безопасността на личността се случва чрез изразяването на
безсъзнателния материал в определена форма. Юнг допуска, че
начините за това варират при различните хора: писане,
рисунки, скулптуриране и пр. Той смята, че недостатък на
движението се явява сложното му запомняне. Ето защо
рисунката и другите форми на изобразителното изкуство могат
да бъдат прекрасно допълнение към двигателния опит, предвид
това, че те позволяват да се изрази същността на непосредстве-
ното преживяване в по-абстрактна форма.
Друг възможен завършен на процеса се явява
повторянето на най-добре запомнящите се епизоди. След това
тези елементи могат да бъдат трансформирани в хореографска
постановка.
Писането също може да бъде използвано за обективно
описание на движенията и тяхното качество или за обрисуването
им чрез поетични метафори.
Терапевтичните отношения са още един важен начин за
обезпечаване на безопасността на процеса на движение. Почти
всички психични процеси се случват вътре в нас, докато танцът
[23]
и движението могат да бъдат ясно видяни от другит ехора. По
този начин, процесът на движение се явява едновременно
вътрешен опит и външна комуникация. Доколкото танце-
двигателните терапевти имат силно развити навици за
наблюдение на движенията, то клиентът може да получи точна
обратна връзка. Това взаимодействие често повдига значимите
теми за преноса и контрапреноса, които могат да бъдат
изследвани като част от терапевтичния процес.
Допустимо е и използването на видеозаписи, които дават
достъп до всички последователности от движения, появяващи се
в процеса.
Ние поставяме толкова силен акцент върху
документирането, поради това че дори най-силните вътрешни
преживявания трябва да бъдат щателно и съзнатено
зафиксирани − в противен случай, те имат склонността да се
„изплъзват”. На втория етап в процеса на активно въображение
е нужно да се върнем в областта на съзнанието и да го насочим
да служи на безсъзнателното. Така потокът на безсъзнателното
остава сърцевина на процеса, но съзнанието, опитвайки се да
избегне ненужното влияние, трябва да бъде въвлечено в
задачата по придаването на форма. Юнг описва резултата от
този процес като цяло, в което „... се съединяват съзнателното и
безсъзнателното, въплъщавайки стремежа на безсъзнателно-
то към светлината и на съзнанието към форма-та...” (Юнг,
1993).
След като бъде създадена подобна форма (рисунка, разказ
или танц), често се появява усещането, че процесът е завършен.
Това чувство на завършеност е напълно приемливо за
художника, но терапевтичната задача все още не е завършена. В
активното въображение, като форма на терапия, ни е
необходимо да свършим още много работа с продукта, който се е
появил.

Трета стъпка: Реакция на Егото

По време на първите два етапа в процеса на активното
въображение, безсъзнателното заема лидерска позиция. При
преминаването към третата стъпка, гледната точка на Егото
[24]
става по-активна. Егото трябва да отреагира напълно, за да
достигне до съгласие с безсъзнателния материал.
Именно на този етап, вероятно в по-голяма степен,
отколкото на всеки друг стадий от процеса, е важно ясното
разграничаване на динамиката на активното и пасивното
въображение. Пример за пасивно въображение е легналото
положение със затворени очи, когато наблюдавате картините,
появяващи се в съзнанието, без да се въвличате личностно. При
такова пасивно въображение, човек може да си изфантазира
някакъв образ, например риба, след което да премине към
образа на птицата, който да бъде сменен от такъв на светулка.
Това може да е интересно. Вие сякаш наблюдавате филм или
телевизионно шоу. Същностната задача обаче: да се достигне до
вътрешно съгласие с образа − се губи.
Обратно, в активното въображение човек активно навлиза
в собствените си фантазии. Вътрешните фигури при това са
толкова важни, колкото и ние самите. Ние се обръщаме към тях
с уважение и готовност да научим нещо от тях. Движението, по
своята природа, е активност. Танцувайки образа, който идва от
безсъзнателното ни, ние можем да бъдем напълно въвлечени в
този процес, както и по-способни да възприемем и благодарим на
този аспект на нашата природа.
От една страна, вътрешният или записан диалог може да
бъде по-простичък начин, по който Егото да реагира, доколкото
тук диалогът с образите от безсъзнателното се построява така,
както и диалогът с обикновените хора. Реакцията от страна на
Егото може да бъде обаче силна и ефективна и в случая на
работа с рисунка, текст или който и да било друг продукт на
безсъзнателното. При работа с подобни форми, Юнг предлага
фаустовския въпрос: „Как на мен ми влияе този знак?”
По време на движението и веднага след процеса могат да
бъдат изследвани отговорите на най-различни въпроси:
• Доколко ми е познат този опит?
• Какъв е най-ранният ми спомен за този конкретен
патерн на движение?
• В какъв смисъл този опит е нов за мен?

[25]
 • Възможно ли е никога досега да не съм правил
движения с подобни качества?
• Кои от тези качества на движенията могат да бъдат
особено полезни в моя живот точно сега?
• Как бих се чувствал, ако мои наблюдатели бяха
моите баща, майка, съпруг, дете?
• Как щяха да ме възприемат другите, ако се движех
така в детството?
• Срещат ли се при мен патерни на движение, които
се повтарят отново и отново?
• Кво чувствам, когато правя това движение?
• Какво ще се случи, ако аз остана с него?
• Как ми влияе това?
• Мога ли да владея и приемам такова невъобразимо
разнообразие от чувства?
• Какъв тип движения правя, когато преживявам
силна емоция или образ?
• Как са свързани едно с друго тези преживявания?

В „Одисея” е описана класическа история за противобор-

ството между съзнанието и безсъзнателното − това е история за
борбата между Менелай и Протей, морският бог. Менелай го
държи в обятията си, докато Протей приема хиляди различни
форми. Той става лъв, дракон, змей, поток вода, дърво и много
други същества. В края на краищата, уморен, Протей приема
своята истинска форма и започва диалог с Менелай, започва да
отговаря на неговите въпроси.
Способността на човека постоянно и съзнателно да се
обръща към опита на тялото, като едновременно с това
позволява на импулсите от безсъзнателното да се проявяват под
формата на физически действия, може да се опише чрез
историята за борбата между Менелай и Протей. Именно, когато
се осъзнае вниманието към собствените движения, се проявяват
техните смисъл и значения.
Карл Юнг описва Егото като комплекс от данни, които
първоначално изграждат общото осъзнаване на тялото. Ето защо
достатъчното внимание към телесния опит може да позволи
[26]
безсъзнателното да се изрази в движението, както и да се
утвърди силната позиция на Егото. Доколкото тялото е способно
едновременно да изразява съзнателните и безсъзнателните
съдържания, то може да бъде много мощен инструмент за
реализацията на трансцендентната функция.

Четвърта стъпка: преживяване

В своята автобиография Юнг пише: „Би било фатална
грешка да се смята, че е достатъчно някакво знание за
образите и то ще промени всичко. Инсайтът трябва да бъде
преобразуван в етично задължение”. Той подчертава важността
на реализацията в реалния живот на онова, което ние сме
научили от нашето безсъзнателно.
Това повдига въпроса за разликата между етичните
задължения, за които той пише, и чистата сила на волята.
Чистата сила на волята се поддържа само от Егото и се стреми да
игнорира каквито и да било опити на безсъзнателното да
привлече вниманието (колкото и здрави по своята същност да са
те). От друга страна, именно етичното задължение да се
привнесе новата вътрешна ситуация в ежедневния живот ще
бъде поддържано най-вече от архетипа на целостността −
Самостта. Това задължение може да включва работа по
преодоляване на старите привички, но тя няма да има
характера на борба, която често се асоциира с волевото
преодоляване.
Танце-двигателната терапия може да бъде едно добро
начало на работа в етапа на активното въображение, предвид
това че чрез движението ние можем реално, физически да
въплътим всяко ново вътрешно достижение. На този етап ние
можем пряко да изразим тези качества и патерни на движение,
които отразяват и поддържат скорошните вътрешни изменения.
В терапевтичните отношения на този етап могат да
преобладават вербалното взаимодействие и/или работата със
структурираното движение. Други възможности са използването
на свободната импровизация в движението и психодраматич-
ните форми, които позволяват с тяхна помощ да бъде изследван
новия спектър от възможности, откриващ се благодарение на
[27]
получения инсайт. Съществува също възможност голямата част
от работата, необходима на този стадий, вече да е проведена на
предходните етапи. Вероятно най-интересният аспект в
използването на движението по този начин е обръщането към
неговата многомерна природа, което ни напомня за същността
на цялостното преживяване” (Chodorow, 1978).
Линда Харли, представител на следващото поколение
танце-двигателни терапевти, развива подхода „developmental
movement therapy” (терапия чрез развиващо движение, Mills,
Marghe & Cohen, 1979), обединявайки Body Mind Centering,
Автентично Движение и концепцията за многомерната самост
на Д. Стърн.
Хартли пише: „Като танце-двигателен и телесен
терапевт в моята работа аз съм дълбоко въвлечена в
практиката на Автентичното Движение, включително и
поради това че то работи на много дълбоко ниво ...
изцелявайки разкъсаността в преживяванията на Аза... То
цени еднакво както процеса на движенията, така и вербалния
обмен на двигателния опит между Движещия се и Свидетеля:
тази дисциплина позволява да се привнесе телесен опит вътре
в езика...
Когато целта на терапията е да се разкрие
безсъзнателен материал, терапевтът трябва да е сигурен, че
Егото на клиента е достатъчно силно, за да понесе и
интегрира всичко, което се появява, предвид това, че този
опит може да включва някакво временно изчезване на
границите...
Клиентът, на когото се налагха да поддържа ясното си
усещане за същността на своя Аз, може да изпитва трудности
при вербализацията на двигателния опит; той може да не
знае къде се намира неговия вътрешен свидетел, което зависи
от усещането за същността на Аза. В такива случаи е налице
тенденцията клиентът безсъзнателно да се разтваря вътре в
преживяванията, да не различава вътрешната и външната
реалност или миналото и настоящето... Практиката в
Автентично Движение може да помогне на такива клиенти с
течение на времето да развият тази функция − способността
[28]
да осъзнават, да наблюдават себе си по време на движението,
да интегрират след завръщане към Его-съзнание на онова,
което е изплувало от безсъзнателното. Грижовното и
съзнателно (mindful) внимание на външния свидетел помага на
клиента постепенно да интернализира присъствието на
съпреживяващия и приемащия свидетел, като това развива
усещането за Аза на последния”(Hartley, 2005).
По този начин, различните психотерапевти, които
използват Автентичното Движение в своята практика, подчерта-
ват значимостта на достатъчната зрялост на клиента и
важността на интеграцията на материала, проявяващ се в
Автентичното Движение. В този случай, движението става
помощник в изцелението и възстановяването на здравия и
пълноценен живот. Психотерапията обаче се явява само един от
възможните пътища, по които може да поеме практиката на
Автентичното Движение

Глава 4: Автентичното Движение катo

художествено изследване

Из дневника на Движещия се:

Следите на танца буто са в моето тяло, но това са
просто следи, ето защо контактът лесно разрушава моята
вълна и аз изпадам в привичното ми лениво-отпуснато-
тревожно-картинно състояние.
При втората сесия – веднага се появяват черно-бели
образи; фрагменти от старинни гравюри са пред очите ми,
движенията са ясни, на границата между „действам −
случват се”. Контактът отново преминава в „действам”, в
движение „идващо от известното”, макар и да има по-
изобретателни елементи този път; от контакта се появява
танцът на звяра, не неговият образ, а именно танцът му –
силен, с въртения и паузи.

[29]
 Натъквам се на нечии крака, потропвам леко, повтарям
потропването, то постепенно преминава в чечотка, нещо
излиза от този танц, освобождава се някаква енергия. И след
това отново се проявява сливането между „действам − случва
се”, протичането на образи и движения, старостта става
музика, а падането – молитва.

Хореографите и танцьорите на съвременен танц,

режисьорите и актьорите могат да разглеждат Автентичното
Движение като метод за изследване на новия материал, като
към търсене на нови движения, задълбочаване в разбирането на
образите, с които те работят.
През 1958 г. Мери Старкс Уайтхаус заедно със своите
студенти участва в заседанията на Юнгианския клуб в Лос
Анджелис и пише следното в анонса към изявата: „Нашето
действие ще изглежда така, сякаш ние позволяваме на
движенията да протича само по себе си, а не ги правим или
създаваме. При това могат да възникват възхитителни нови
пози и видове движения. Това е и суровият материал на танца,
суровият материал значения и смисли. Движението,
възникващо на основата на подобна концентрация обикновено
се характеризира с цялостност (която е невъзможно да бъде
достигната с каквато и да било техника − скобите мои, бел.
прев.), а също така с икономичност и насоченост, които
позволяват да се предаде (с помощта на танца) нещо особено”
(Whitehouse, 1958).
За да се определи как работи Автентичното Движение в
това отношение, аз предлагам да използва понятието
„художествено изследване” (artistic inquiry).
Художественото изследване е такова, което: (1) използва
художествените методи за събиране, анализ и/или представяне
на данните; (2) признава и приема творческия процес; и (3)
мотивира се и се определя от естетическите ценности на
изследователя (Harvey, 2000).
Това понятие само по себе си се появява в резултат на
развитието на постмодернисткото гледище за относителността на
конструираните от човека истини.
[30]
 Защо именно изследване? Понятието „изследване” има
отношение към установяването на истината и към намирането
на смисъла. Британските изследователи в областта на
психотерапията и на науката за поведението на човека П.
Рийзън и П. Хоукинс (Reason P., 1988) различават две базови
модалности на изследване − обяснителна и изразителна.
Обяснителната модалност е класификация, концептуализация,
основана на опит. Тя се реализира под формата на описателен
анализ и експеримент. Изразителната модалност позволява на
смисъла на опита да се разгърне и да манифестира себе си. Това
може да се случи с помощта на различни видове изкуства.
Рийзън и Хоукинс задават правомерния и отчасти
провокативен въпрос: „Създаваме ли или по-скоро откриваме
смисъла?”. Те предлагат три възгледа, три отговора на този
въпрос. Първият е основан на представите на психолога Р.
Авънс, който твърди, че вещите, създадени от нашето въображе-
ние, са също толкова реални и достъпни в колективна-та
психика, както и онези, които се възприемат или „намират” в
матеиралния свят. Втората гледна точка принадлежи на
американския мислител Кен Уилбър, който пише за разликата
между методите за изследване в двете реалности − външната и
вътрешната, материалната и субективната. Според Уилбър тези
реалности принципно не са сводими една към друга и винаги
съществуват едновременно, но те изискват различни подходи и
изследователски процедури.
Третата гледна точка, на която те се опират е теорията на
физика Дейвид Бом за скрития ред на съществуващата се
реалност, който непрекъснато се разгръща и свива, ето защо не
съществува разлика между нашето творчество и откритието на
това, което непрекъснато се разгръща с наше участие. Тези
отговори водят Хоукинс и Рийзън към парадоксалния отговор на
поставения въпрос: „Ние едновременно създаваме и манифести-
раме смисъла”.
Към какъв нов смисъл ни води „художественото
изследване” чрез практиката на Автентичното Движение в
контекста на изявите, пърформансите, представленията?
Автентичното Движение може:
[31]
 • да обогати пърформанса чрез личното присъствие
на пърформърите;
• да задълбочи взаимовръзката между материалите
в пърформанса и личния опит;
• да бъде ресурс за пърформанса, източник на нови
теми и материали;
• да спомогне да се изчисти двигателния репертоар
от стари патерни;
• да бъде начин за излизане от творчески „застой”;
• да се промени начина, по който се възприема
пърформанса;
• да бъде самостоятелна форма на пърформанс.

Всички тези възможности се реализират в процеса на

една обмислена и осъзната практика.
По време на уъркшопа на Международната лаборатория
по Автентично Движение в Беларус ние с колегите предприехме
изследваме, при което форматът на Автентичното движение не
беше само начин за изследване, но и предмет на художествено
такова. Ще илюстрирам възможностите на тази тема, като
представя отчета на този малък проект.
Идеята за изследването възникна от наблюдението на
това, че в процеса на Автентично Движение понякога се
получават удивителни композиции, пронизани с особено
присъствие, което аз рядко срещам в импровизационните
пърформанси.

Из дневника на Свидетеля:
Спонтанна композиция: те дори не се виждат един друг,
но пред мен се разгръщат свързаните модели на техните
движения: даден човек се повдига, когато друг се отпуска,
линиите на пръстите на девойките в различните краища на
залата са сходни и т.н. Интересно е това, че за да се достигне
съзнателно до такова качество и количество на спонтанната
композиция, е нужна достатъчно дълга практика. Тук всичко
това се случва просто така

[32]
 Още Мери Уайтхаус пише, че ú е интересно да наблюдава
хората в условията на студиото, а не на сцената. Или, ако се
изразим с думите на една от участничките в Лабораториите −
„безсъзнателното е удивителен хореограф”.
Как можем да привлечем този „хореограф” да участва в
пърформанса? Как може да се запази автентичността в
структурата на импровизираната изява?
Това е голяма и важна тема, на която е необходимо да се
спрем, но за целите на нашата лаборатория беше нужно да
изберем по-ограничен фокус. Оформи се следната основна цел
на нашата лаборатория:
По какъв начин Автентичното движение може да стане
част от пърформанса?
Обикновено Автентичното движение се използва като
„суров материал” − т.е. предварителна разработка на темите,
мотивите, движенията. А какво би било, ако се опитаме да
създадем структура, в рамките на която автентичното движение
със затворени очи да е органична, оправдана и естетически
значима част от изявата? В какво феноменологично и формално
се отличават Автентичното движение и пърформансът? Как
може да се създаде достатъчно безопасно пространство, така че
да могат да се внесат даровете на Автентичното движение в
изявата, основана на импровизацията?
Тази цел повдигна много интересни въпроси.
Първоначално ние отбелязахме 3 направления на работа:
1. Как да подготвим пространството за процеса?
2. Какви формати и теми помагат да се привнесе
Автентичното движение в пърформанса?
3. Как да подготвим зрителя за възприемането на тази
форма?
В самата мини-лаборатория участват от 9 до 12 човека.
Беше планирано да съдържа 4 двучасови сесии. Завършекът й
беше пърформансът „Автентичното движение е ...”.
Първият въпрос се реших в голяма степен от само себе си
− имахме на разположение конферентна зала и решихме да
отделим място за зрителите-свидетели (Witness Audience −
термин, взет от проекта Maya Lila, http:
[33]
//www.gorsehill.net/mayalila.htm). Тази част от участниците зае
тъмно-сивия килим, постлан над половината от залата. Важно
бе също, че пространството беше максимално изчистено и без
излишни детайли.
За третата тема (подготовката на аудиторията) на мен ми
хрумна идея: през първите 10 минути на пърформанса да
предложа на зрителите ролята на Движещи се (Movers), а
пърформърите да станат Свидетели (Witnesses). Струваше ми се,
че това ще помогне на зрителите да погледнат от друга гледна
точка на пърформанса, а пърформърите да почерпят част от
материала от зрителите и така да се установявят друг тип
отношения между пърформърите и зрителите.
Най-голямо внимание отделихме на второто направление:
Какви формати и теми помагат да се привнесе
Автентичното движение в пърформанса?
Като цяло, нашето изследване се разгърна около темата
за отворените и затворените очи. Разбираемо е, че именно в това
се състои основното формалната, външна разлика на
Автентичното движение от пърформанса. Ето защо ни стана
интересно да изследваме различните варианти на работа при
редуване на отворени и затворени очи.
Първият формат, с който започнахме: на танцовата
площадка са 6 човека. През първите 3 минути те се движат със
затворени очи, а през вторите 3 − с отворени.
Първото впечатление − най-интересен се оказа моментът
на преход от затворени към отворени очи. Резултатът беше, че се
спряхме на варианта: „Смяна”. На площадката бяха 6 човека,
половината с отворени, а другата половина със затворени очи; на
всеки 2 минути след сигнала „Смяна” тези роли се сменяха.
Този формат изясни основната тема или основната
интрига на нашия пърформанс „сляп − зрящ”. Най-много
енергия се генерираше, когато пърформерът-движещ се
попадаше в ситуация, която му задаваше свидетеля-пърформър,
без да я разбира в детайли, а друг път беше видно, че
пърформърът-движещ се разбира в каква ситуация попада […]
Тази интрига беше достатъчно занимателна, за да удържа
вниманието и да е достатъчно понятна за участниците.
[34]
 Още един формат: на площадката са Движещият се със
затворени очи, Свидетелят-Пърформър с отворени и третият
партньор - Свидетелят-Зрител. Най-сложното и интересно в този
формат бе да се запази Свидетеля в пърформъра. Това
запазване на Свидетеля в пърформъра се превърна в една от
основните задачи при подготовката на пърформанса. Струва ми
се, че това е важен тренинг, който изисква по-продължително
внимание, поради това, че, лично за мен, идентичността на
Пърформъра се отличава от ролите в Автентичното движение.
Целта на пърформъра е да създава пърформанс, бидейки себе
си; да се изявява заради зрителя, да споделя импровизационен
опит. За Движещия акцентите споделяне на опит и създаване на
представление са в някаква степен смесени (освен ако
отношенията със Свидетеля не стават фокус на процеса).
Свидетелят вътре в Пърформъра също е особена конфигурация −
той едновременно не действа и и е погълнат от собственото си
внимание.
Да се различават и развиват Движещия се и Свидетеля в
пърформъра е увлекателна задача − тя може да спомогне
значително за развитието на навиците и способностите на
изявяващия се. В нашата лаборатория ние само се докоснахме
до развитието на Свидетеля и на Движещия се в пърформъра.
Заключителна част от нашата мини-лаборатория стана
пърформанса под работното название „Автентичното
движение е ...”. Настройка за пърформанса бе 8-минутното
Автентично Движение на зрителите-участници в
Лабораторията. След това тези движещи се зрители станаха
зрители-свидетели, а на сцената бе изпълнено соло със
затворени очи, към което по-късно се присъедини свидетел-
пърформър. Дуетът се смени от квартет, в който по сигнал
участниците отваряха и затваряха очите си. Последва друго
соло, към което се присъедини още една двойка: Свидетел и
Движещ се. След тях − нов квартет със същата идея за смяна.
Представлението, освен удоволствие, повдигна още
няколко теми и въпроси:
1. Въпросът за безопасността при изява със затворени очи.

[35]
 Наличието на голямо количество зрители повиши общата
енергия, движенията станаха по-рисковани и един от
Движещите се удари главата си в стената. Доколкото това беше
соло, то Свидетелят не можа да предотврати удара. Движещият
бе невредим и продължи да танцува, но случилото се постави
въпроса за необходимостт от допълнителен акцент върху
безопасността в тази ситуация.
2. Въпросът за запазването в пърформанса на особените
ритуалност и проникновеност, присъщи на Автентичното
движение.
Често искрометната природа на импровизацията взима
своето и даже повече, като запълва със себе си пространството на
пърформанса. Яркостта понякога пречи да се прояви тънкостта.
3. Въпросът за развитието и запазването на темите в
пърформанса.
Ако част от хората са със затворени очи, как биха могли те
да се развиват, без да се губят достигнатите теми и мотиви, като
същевременно се запазва непрекъснатостта на споделения опит?

„Автентичното Движение насочва вниманието върху

процеса на взаимно разбиране между Движещия се и
Свидетеля, между пърформъра и зрителите. Когато ние
усещаме, че ни гледат, ние сме способни да виждаме. Когато
усещаме, че ни слушат, ние започваме да чуваме другите.
Когато развиваме в себе си тънкия и подкрепящ вътрешен
свидетел, ние можем да позволим на другия да следва опита на
собствените си движения и на тяхното преживяване.
Процесът на слушане на историята на нашето тяло в
движенията ни дава смелостта на опознаем самите себе си и
да привнесем тази осъзнатост в пърформанс”.
(Olsen, 1993)

Глава 5:
Автентичното Движение като медитативна практика и
ритуал
[36]
 В старинните текстове четем:
Ние сме две. Птицата, която кълве и птицата, която
наблюдава. Първата ще умре, а втората ще продължи да
живее... Пътят на всеки един от нас може да се осъществи,
единствено при наличието на това мълчаливо присъствие.
Елжи Гротовски

В тази глава ще се спра на изследването на Джанет

Адлер, която сравнява Автентичното Движение, някои форми на
медитация, разработките на Синтия Новак и Дафни Лоуъл
върху ритуала, танца и Автентичното движение, като също така
ще представя и моето разбиране за важността на съвременните
персонални ритуали в психотерапията и личностовото развитие.
Изследвайки базовата форма на Автентичното движение -
работата в двойка Движещ се/Свидетел − Джанет Адлер
постепенно стига до извода, че вътре в практиката се срещат
редица феномени, които не могат да бъдат отнесени единствено
към терапевтичните отношения, към личния материал. Те по-
скоро могат да се отнесат към областта на трансперсоналното,
към пространството отвъд пределите на Егото.
Парадигмата на источната философия и духовните
практики в по-голяма степен успява да разкрие същността на
тези феномени − ето защо Адлер прави сравнение между
Автентичното движение и медитацията.
„И в двете дисциплини първоначално се отделя внимание
на отношенията между наблюдението и действието. В
медитацията обаче, както свидетелстването, така и
движението се случват вътрепсихично. Обикновено
медитиращият не се движи активно, макар телесният му
опит да се явява много активна част от процеса.
Медитиращият се учи да бъде невъзмутим наблюдател на
тялото и ума си. Активността в медитацията произтича
от действения ум и автоматично включва в себе си
чувстващото тяло”
(Adler, 1999)

[37]
 Автентичното движение се различа с това, че то по-често
започва като процес на взаимодействие между двама души,
единият от които поема върху себе си ролята на този, който
наблюдава, а другият − ролята на онзи, който е наблюдаван. С
развитие на практиката в съзнанието на Движещия се появява
Свидетелят, а самият Свидетел започва да наблюдава и своята
собствена безсъзнателна активност. Постепенно и Свидетелят и
Движещият откриват възможност да обединят тези две
полярности в себе си.
И двете практики изискват няколко години, за да се
развие процесът, който може да им донесе преживявания на
баланс, яснота и цялостност. Основната разлика между тези две
дисциплини е в това, че най-често медитацията изисква
определено положение на тялото. В Автентичното движение
„правилността” му се определя от самото движение; не от
специфичната поза или форма, а от онази форма, която
пробужда душата, духа или Самостта.
Хората, сериозно практикуващи и медитация и
Автентично Движение, си приличат по това, че притежават
развито съзнание на Свидетеля в себе си. Това развитие води до
по-голямо чувство за яснота относно собственото поведение,
вътрешно или външно. Продължителното придържане към
всеки един от тези пътища може да доведе до духовно
прераждане.
Разбирането на Автентичното движение не само като
терапевтична, но и като духовна дисциплина, разкрива нови
измерения в тази работа. В широкия спектър от преживявания
ние срещаме не само до-вербални състояния, но и транс-
вербални, а също така не само такива, предхождащи появата на
Егото, но и такива, които достигат отвъд него. Ние започваме да
вярваме, както пише Кен Уилбър, че хората не трябва да бъдат
пленници на на собствената си история, а да я превъзхождат
(Wilber, 1981).
Ако предположим, че Автентичното движение е форма на
съвременен танцов ритуал, то е важно да отбележим, че
съществуват две основни значения на думата „ритуал” −
социално-биологично и културно-митологично. В първия случай
[38]
ритуалът включва „стандартните форми на поведение на
представители на един вид в строго определени ситуации:
образуване на брачна двойка, форми на проявление на
етологично превъзходство, конфликт със съседа на границата
ан индивидуалния или гнездови участък и т.н.” (Глоссарий.ру,
http://www.glossary.ru/).
Ритуалът в културно-митологичен аспект се явява
изграждане на отношенията между Космоса и Хаоса, между
свещеното и светското. „Задачата на ритуала според мен се
заключава в това да зададе определен ред в човешкия живот,
при това дълбинен ред, а не условен и повърхностен такъв. В
древните времена всяко обществено събитие е ритуално
уредено, а религиозната тоналност придава на случващото се
усещане за важност” (Кэмпбелл, 2002).

Ритуалът не е просто действие, но и състояние на човека и

света […]. “Ритуалът винаги е бил естествена и плодородна
почва за искуството. И първият художествена издънка,
израснала на тази почва, е танцът” (Langer, 1957).
Ритуалът е не просто концентрация на референти,
сведение за ценностите и нормите; той е и необикновен набор от
практически указания и символични парадигми за ежедневното
поведение... Той също така е и сплав от сили, които се смятат за
присъщи на хората, предметите, отношенията, епизодите и
повествованията, представени чрез ритуални символи. Ритуалът
е мобилизация на енергия, така както такива са и идеите. В този
смисъл предметите и съответните действия са не просто вещи,
символизиращи други вещи или нещо абстрактно, те се явяват
непосредствена част от онези сили и целителни действия, които
представляват (Turner, 1995). […]
В магическия ритуал една от страните има сакрален
статус. При австралийските аборигени например значенията на
местата, вещите, явленията и събитията са вкоренени в т.н.
„време на сънища” − митопоетично минало, което по парадокса-
лен начин съществува не „до”, а „за” или „в” настоящето.
Достъпът до него е възможен в особени сакрални места, в хода
на ритуалите или чрез посветени, т.е. в крайна сметка, чрез
[39]
особени състояния на съзнанието, потапянето в които разкрива
пред човека смисъла и причините за нещата. Често
изпълняваният ритуал е насочване на чувствата към „първите и
последните неща”: той не е свободен израз не емоции, а
подредено построение на „правилните отношения” (Langer,
1957).
Съзерцаването на свещеното предизвиква определена
интелектуална възбуда (интелектуална, поради това, че
съзерцаването се съсредоточава върху умствената активност),
възбуда на реализиращите се живот и сила, мъжественост,
съперничество и смърт.
Подобно съзерцание повлиява целия спектър от човешки
емоции. Ритуалът „изразява чувствата” в логическия, а не във
физиологичния смисъл на това. Ритуалът може да притежава
онова, което Аристотел нарича „катартична” ценност, което
обаче не се явява характеристика на ритуала. Последният води
преди всичко до артикулация на чувствата.
Последният продукт на такава артикулация не е простата
емоция, а сложното постоянно отношение. Това отношение, което
се явява реакция на покланящия се на озарението. Отношението
се достига благодарение на свещените символи и е емоционален
модел, управляващ всички индивидуални животи.
Феноменологично ритуалният танц сам по себе си представлява
образец на това как се установяват връзки със сферата, усещана
като свещена. (Уилбер, 2002).
Американският антрополог и изследовател на танца
Синтия Новак определя ритуала като „стандартизирано,
структурирано и социално действие или серия от действия,
често с религиозно или мистично значение” (Novack, 1998).
Обичайно примери за ритуали са тези на преход, обозначаващи
жизнените цикли (раждане, смърт и т.н.) и на смяна на статуса
на човека в обществото, както и ритуалите по преодоляване,
насочени на това да се посрещнат трудностите в живота и да се
постигне изцеление.
Новак отбелязва, че танцът се явява важна част на
повечето световни ритуали. Той често се използва като врата за

[40]
достъп към духовния свят, като начин да се установи контакт и
общуване с другия свят.
„Ритуалната активност често включва в себе си
необичайно поведение, като например крайната формалност
или неформалност: рухването на обществените забрани,
смяната на пола или други роли. Ритуалът може да включва
изкривена хронология: хората преживяват отново раждането,
миналото или бъдещето се оказват в настоящето или
времето спира въобще. Тази последователност обичайно
включва в себе си навлизане на участника в пространството
на ритуала и установяване на ритуална атмосфера, осъзнато
участие в ритуалните събития и изключителна форма на
социална организация (понякога наричана лиминална) и
завръщане на участниците към ежедневния живот”...
(Novack, 1998)

Биха могли да се изброят следните общи черти между

танца, ритуала и Автентичното движение по отношение на
техните структура и процес:
1) Те винаги се отличават от обичайната ежедневна
дейност. Ритуалът и Автентичното движение изпъкват сами по
себе си със своята необичайна природа, те се явяват вид
специализиран пърформанс. Структурирани са според това
доколко разбират от тях и са подготвени за тях като събитие
техните участници.
2) Формите и ефектите на ритуала и Автентичното
движение са много сходни. И в двата формата присъстват
действащи − протагонисти, пърформери, движещи се − и
зрители, свидетели и интерпретатори. Значениято на ритуала и
танца не може да бъде сведено до буквалното или очевидното −
те изискват богатство и широта на възприятието и
интерпретацията. Ако сведем техния смисъл към едно значение,
ще омаловажим и фалшифицираме значимостта на ритуала.
Сложността и нееднозначността на ритуала и Автентичното
движение не се явяват недостатъци; те могат да пробудят
силата, устойчивостта и изменчивостта.

[41]
 3) Значенията на ритуала и на Автентичното движение
винаги зависят от контекста − от контекста на живота на
обществото, в което се провежда ритуала или от обстоятелствата
в живота на човека, участващ в Автентичното движение.
Интелектуалното разбиране съставлява малка част от
преживяването на този смисъл. Поради способността им да
пробуждат емоции в аудиторията и участниците, танцът и
ритуалът притежават огромна убеждаваща сила, дори ако
събитието няма явно послание.
В Автентичното движение са въплътени много особености
на танцовия ритуал, като например наличието на:
--- общество от практици;
--- обща терминология;
--- общи ценности и визия;
--- структура на практиката;
--- обща феноменология (преживявани явления) вътре в
практиката.
(Пo Hanna (1987) и Novack (1998)

Обществото на практиците по Автентично Движение все

още не е оформено като международна асоциация с устав и
стандарти. Навярно това е свързано с факта, че Автентичното
движение излиза извън рамките на много направления и не
може да се определи само формално. То обаче се явява обособена
практика и хората започват определят себе си не само като
„терапевти, практикуваши Автентично Движение” или като
„танцьори, използващи Автентично Движение” или като
„духовни търсачи, практикуващи Автентично движение”; има
хора, които определят себе си именно като „практици в
областта на Автентичното Движение”.
Простата по форма и дълбока по съдържание
терминология на Автентичното Движение се отличава от
термините в другите практики и също обозначава
принадлежността на „тялото към практиката”.
Съществуват няколко дълбинни ценности, които разделят
онези, които се придържат сериозно към практиката на
Автентичното Движение. Това е вярата в дълбоката мъдрост на
[42]
тялото; убедеността в ценността на отношенията между
Свидетеля и Движещия се; отвореността към опита, който може
да идва от области, по-големи от личната история.
Структурата на практиката се определя не само от
външни признаци (отделеността на пространствоото и времето,
наличието на ясни роли, тишина и съсредоточеност и т.н.), но и
от съответстващото отношение, отношението към процеса като
към значимо събитие. Ритуалността за съвременния човек може
да бъде открита не само във външните форми, които могат да се
променят, да стареят, да бъдат прекалено културно обусловени.
Но, както в нашия случай, ритуалността е просто готовността за
среща със свещеното, където формата просто помага на тази
среща да се състои.
Автентичното движение е практика, при която опитът и
годините имат значение и прогресът в нея е невъзможен без
постоянното завръщане към „съзнанието на начинаещия”
(beginner’s mind). Това е форма, която позволява непосредствено
да се преживее „свещения” опит тук и сега, през тялото и
чувствата.
Из дневника на практика:
И в края на процеса аз започвам да чувствам
разширяване, сякаш моето тяло се разпростира все по-широко,
във всички страни, става всичко, което ме обкръжава, става живо
и се движи от Всичко...

Глава 6:
Езиците на преживяванията: тяло, чувство, образ

Из дневника на практика:
Автентичното Движение − това е безмълвното
пространство на пода, въздуха, земята, обкръжаващите хора.
Това е докосване до пода, хората, въздуха, самите себе си,
вътрешното пространство. То е поток, полет, баланс и
неустойчивост. А също така безразсъдност, спонтанност,
[43]
неочакваност, импровизация. То е танц със самия себе си, със
собственото тяло, то е желание, то е стремеж да се отиде
някъде отвъд пределите на обичайната реалност. А също така
е сън наяве, осъзнат сън. То е срещи, раздели, подаръци, загуби,
находки. Автентичното движение е приказка, превръщаща се е
в реалност. То е приятно усещане, наслада от непроизволния
поток на постъпките, както и възможност да правиш всичко,
което ти се иска и дори онова, което не ти се иска.
Автентичното движение е процес на очистване, на
освобождаване. То е преминаване в състояние на спонтанност
и непрограмираност на действията. То е възможност да бъдеш
самия себе си, той ми дава нова чиста енергия, носи
осъзнаването на нещо, недостъпно в обичайното реалност.
Това позволява да се потопиш вътре в себе си.

Често хората, които за първи път се запознават с

техниката на Автентичното Движение, недоумяват: „Какво
значи да слушат импулсите на собственото тяло?” или „А ако
на мен не ми се прииска да се движа?”
В такива ситуации ми харесва да отговарям, че човек не
изпитва подобни импулси само в един случай − ако е мъртъв.
Във всеки друг случай тези импулси присъстват, но за да ги
чуеш, е нужно да настроиш своето внимание, своята
чувствителност. Някои импулси ние просто не забелязваме, не
ги смятаме сякаш за „импулси”, други − безсъзнателно
избягваме, доколкото ако те се разгърнат, това може да ни
доведе до неприятни преживявания. Неподвижността също се
явява част от движението, както и тишината − част от звука, но е
важна готовността да се приеме тази неподвижност като част от
големия процес. Развитието на вниманието и поддържането на
намерението да се навлезе в процеса позволяват постепенно да
се разпознае цялото многообразие от импулси, които пораждат
мистерията на Автентичното Движение.
Тези импулси съществуват в различни модалности −
физическа (телесна), емоцинална, образна. Естествено в процеса
на преживяване и действия тези три страни са неразривни и
взаимно се обуславят, това са различни страни на един и същ
[44]
процес. Ние ги разделяме, за да е по-лесно тяхното разглеждане,
за да се фокусираме и ориентираме вътре в процеса на
Автентичното Движение.
Нека да ги разгледаме по-подробно:

Физически (телесни) импулси, породени от

микронапрежения в различни части на тялото. Това са
неголеми разтягания, свивания, съкращения, непроизволно
пренасяне на тежестта и т.н.

Из дневника на Движещия се:

„... отделям вимание на усещанията около кръста,
започвам да се свивам, да се напрягам и да се стремя да се
протегна в зоната съвсем близо до гръбначния стълб.
Вниманието ми се плъзва надолу по гръбначния стълб от
лявата страна, включва в движението на импулса
последователно гърба, шията, главата”.

Понякога, когато започва като неудобство или случайност,

импулсът се развива в някаква тема.

Из дневника на Движещия се:

„Лекото почукване с пръстите на дясната ръка по
бедрото преминава в драскащо движение, пръстите
придържат дрехата, усеща се желанието им да мачкат
тялото, да се измени неговата форма...”

За да бъде човек в контакт с физическите импулси, е

необходимо през цялото време да се сканира тялото, да се
обръща внимание на детайлите в съществуващите усещания.
Понякога може да се забележи, че в някоя част от тялото
импулсите са по-малко и тя сякаш е „застинала”. Именно по
тези места често се крият най-силно „заредените” движения.
В тялото винаги съществува т.н. „малък танц”:
непроизволните полюшвания, за да се поддържа баланса,
вълната на дишането, съкращенията и отпусканията на
мускулите. Активното и приемащо внимание открива в това
[45]
многообразие от импулси най-привлекателния, най-
удивителния импулс и му позволява да стане движение, тема,
история.

Емоционални импулси

Във всеки един момент ние изпитваме определени

чувства, намираме се в дадено емоционално състояние. Тези
преживявания могат да бъдат силни или слаби, но те винаги
присъстват. Покой − скука − тревога − разочарование − злост −
освобождаване − радост ... и т.н. и т.н. Емоциите се пораждат от
спомените, настоящите преживявания, фантазиите за бъдещето.
Те могат да се смалят, да се изменят едни други, могат да
останат и задълго.
Не винаги е лесно веднага да се разпознае възникващата
емоция. На първо място, това невинаги ни е много привично
занимание, рядко ни учат да си даваме сметка какво чувстваме в
момента. На второ място, вербалният език за описание на
емоциите е достатъчно беден и не може да предаде цялата гама
и разнообразие на емоционалния живот. На трето място, някои
емоционални прояви са свързани с труден минал опит и ние
може безсъзнателно да не си позволяваме да проявяваме
определени чувства.
В Автентичното Движение емоциите, чувствата и
афектите се приемат като още един импулс, като материал за
движения, като онова, което може да движе Движещия се. При
това е важна позицията на приемане, това да си позволим
емоциите „да ни движат”.

Из дневника на Движещия се:

„Вниманието е привлечено от напрежението в лицето,
сякаш аз гледам от горе надолу, появяват се чувствата срам и
вина, сякаш съм направил нещо не както трябва, казал съм
нещо нередно и сега ще бъда наказан и наруган. Извръщам
глава, гледам надолу, правя недоволна гримаса, изпитвам
раздразнение и гняв, искам да се размрънкам... И тогава си
спомням баща му, който разказва колко сложно му е било в

[46]
юношеската възраст, когато мащехата му постоянно го е
обиждала, как му се е искало да избяга от дома. Изпитвам
състрадание и благодарност”.

Често, в самото начало на нашето изследване на

емоционалния ни живот в рамките на процеса Автентично
Движение, ние изпитваме не най-приятни чувства. Андреа
Олсен пише, че студентите я питат: „Защо нашите танци са
толкова тъжни?” (Olsen, 1993).
Процесът на Автентичното Движение може да бъде своего
рода емоционално изчистване, изгребване на останките от
непреживявани и недопреживяни чувства и емоции в
безопасната атмосфера на приемане и осъзнаване. Целта при
това обаче не е „изчстване от емоциите”, а достигане до
способността да приема и преживява пълноценно целия спектър
от емоционални преживявания, като се остава в контакт с
вътрешния свидетел и с дълбокото устойчиво чувство за Аза.

Образни импулси

В този случай образът се разбира широко, не само като

визуален образ; това може да бъде както кинестетичен, така и
звуков или сетивен образ − всяка цялостна репрезентация на
някакво явление от света. Това могат да бъдат образи, породени
от паметта или въображението, образи от сънищата, от картини,
кинофилми и т.н. Важното е, че тези образи намират отклик в
тялото, те не са просто „картинки някъде в главата”. По-често
тези образи не се задават отвън, не се измислят предварително,
а се раждат в самия процес на движение и естествено са
свързани с движения и чувства, появяват се от тях и се
превръщат в такива, които водят тялото в движението му.

Из дневника на Движещия се:

Неочаквано се връща образ, появил се преди два дни -
свита фигура с протегната ръка, аз се сгъвам, падам на
земята, движа се като дете, като жалко зверче, търсещо дом,
храна, топлина, изпъвам се, обръщам се, ръката ми се протяга
[47]
към лявото око, улавя нещо там, може би това е сълза?
Започвам да хвърлям тези сълзи в пространството, изпрашам
ги в небето, на земята, събирам всички сълзи, които летят
към мен и ги преглъщам. Преглъщам сълзите на света...

От всичко това се заражда съболезнование, състрадание

към всичко живо, страдащо, плачещо, stabat mater, скърбящата
Богородица...
Образите могат да се появяват и да изчезват, да се
трансформират един в друг. В този смисъл, образният аспект на
Автентичното Движение е подобен на магическия език и
капризната логика на съновиденията, в които всичко е свързано
с всичко. Това е своего рода „естествени сюрреализъм” на
вътрешния живот, намиране на непознатите преди връзки
между опита, позволяване на самия себе си да сънуваш наяве.
Някои образи могат да се появят и да изчезнат, някои се връщат,
понякога една или друга тема се проявява в различни образи.
Вътре в процеса е важно през цялото време да се
поддържа връзката между образната и телесната реалност, това
е преживяване на образите, ненаподобяващо по нищо
изображението, имитацията, мимическото подражание, дори ако
навлизате в образа напълно съзнателно.

Тези три аспекта на процеса са важни и за двамата

участници в процеса − както за Движещия се, така и за
Свидетеля. Свидетелят може да описва опита си, използвайки
тези три модалности. По подобен начин, Джоан Чодороу
предлага да се разграничат три аспекта в описанието на опита:

1. Какво правеше тялото? − директно описание на

движенията, тяхното качество, развитието на процеса в
пространството и времето;
2. С какви чувства или емоции бе свързано това? − за
Свидетеля е важно да различава възникналите у него емоции и
чувства като своеобразен „отговор” на действията на Движещия
се, както и онези преживявания, които са възникнали при
отъждествяването с партньора;
[48]
 3. С какви образи се асоциираше това? − образите и
символите са по-древен, „мек” и цялостен език за описание и
помагат да се открие връзка между движенията, чувствата и
идеите.

Аз често използвам следното упражение, за да

подпомогна развиваметп ма способностите за разпознаване и
свободно движение в рамките на тези три модалности:

В тройки: един от партньорите затваря очи, „слуша”

тялото си и се „хвърля” в някаква случайна поза, в която остава.
След това и тримата партньори описват тази поза на „три
езика”, всеки говори за това, което привлича вниманието му −
положението на тялото, взаимното разположение на частите на
тялото, нивото на напрежение и т.н.; всеки назовава
емоционалното състояние, което възниква като резонанс и/или в
отговор на тази поза, както и онези образи и асоциации, които се
раждат благодарение на тази поза.
Ако възникнат трудности с някоя от модалностите, тя
може да бъде пропусната, но да ú се отдели повече внимание
при следващите цикли.
Важно е да се следват именно собствените внимание,
чувства и асоциации, които могат да съвпадат или да се
различават у участниците в тройката.
Упражнението се повтаря до момента, в който всеки от
участниците не застане в центъра в ролята на онзи, който заема
позата.
Вариация: След като и тримата участници са описали
своите впечатления според трите модалности, партньорът със
затворени очи може да започне да се движи в кратко автетично
движение (1-2 минути) от тази поза.
Естествено, описанията могат да бъдат много по-богати,
може да се различават усещанията, рисунъците на тялото и
качеството на движенията, може да се отделя особено внимание
на това как се разгръща движението в пространството и времето.
Също така могат да се използват метафорични системи за

[49]
описание на качествата на движенията (например четирите
стихии).
Ще се спрем отново на различните форми на описание на
опита в главата „Срещата на Свидетеля и Движещия се:
пространство на интеграция”. Опитът ми показва, че
развиването на внимание към тези три модалности на опита се
явява добър тренинг в рамките на Автентичното Движение.
Освен това, с развитието на практиката ние започваме да
забелязваме, че тези три езика на преживяванията започват все
повече да се сливат в един език и в един цялостен поток от
преживявания. Тази интеграция на езиците, по мое мнение, е
косвен показател за силната интеграция на пространството на
личността, в което различните аспекти на опита, различните
центрове по терминологията на Г. Гурджиев (инстинктивно-
двигателен, емоционален и интелектуален) все повече достигат
своята цялостност, стават един многообразен поток на живота.

Аз се движа:
Аз започвам движение, намирам ръцете си, моите
целувки са по ръцете ми, целувките ми седят по ръцете ми
като пеперуди.
Пеперудите са по ръцете ми. Пеперудите са по тялото
му − в сгъвките на сгънатите лакти, китки и колене.
Неистови, безумни пеперуди. Разрушителен поток,
непрекъснато завихряне, разгъване и сгъване.
Ти си в краката ми, прегръщаш ги, ти си като поток,
протичащ по краката ми. Напивам се с теб, връщам те,
изпълвам се с теб, изпълвам те.
Изпълвам се, разкривам се, ставам кръст.
Изпълването е кръст. Тръгвам си.
Конвулсии на безпокойство.
Пеперуда с намокрени крила.
Това е невъзможно да спре.
Посрещам с ръце, чело, уста.

[50]
 Глава 7:
Седемте източници на движението

Всяко късче кожа под дрехите ни чака момента да

покаже своето истинско лице, всеки мускул очаква да му се
даде възможност да види и да вдиша малко въздух, да следва
вятъра, светлината и тъмнината.

Й. Бергмарк

Откъде се поражда движението? Откъде произхожда

импулсът? Какъв може да бъде той? Ако движението се определя
не от външни обстоятелства, а от вътрешния живот − как можем
ние да различим различните гласове на преживяванията?
В самото зараждане на вътрешния импулс има някаква
тайна. И все пак практикуващите Автентично Движение се
опитват да разграничат източниците на Движението.
Мери Старкс Уайтхаус пише, че има движения, породени
от Егото („Аз се движа”), както и такива, идващи от
безсъзнателното („Нещо ме движи”).
Джанет Адлер разграничава движения, идващи от Егото,
от личното безсъзнателно и от трансперсоналното ниво на
психиката.
Андреа Олсен пише: „Ако не ограничаваме спектъра от
възможности за движение, ние можем да отбележим някои
модалности на движенията, които се появяват от следните
източници: импулси, които идват просто от усещанията
(такива като протягане или защита от травмата), импулси,
основани на преориентацията на нашето съзнание (например
завъртане, ходене на задат, обръщания), импулси за движение
подобни на пътешествие (такива като разкриване на
историята на движението например) или други, базирани на
емоционално заредени или духовно трансформиращи
състояния, достъпни чрез тялото (например слушане или
[51]
изразяване на вътрешни гласове, ритуални жестове или
архетипни характерни образи). Тези източници и модалности
са начини за описване на различни аспекти на движението,
като всички те се проявяват в Автентичното Движение”.
(Olsen, 1993)
Най-изчерпателната класификация на източниците на
движението принадлежи на Джоан Чодороу. Тя предлага да се
разграничат пет източника на импулсите в Автентичното
Движение:

Его;

Лично безсъзнателно;

Културно безсъзнателно;

Първично безсъзнателно (нивото на
първичните афекти);

Самост или „ос Его-Самост”.

(Chodorow, 1991)

Моят практически опит с Автентичното Движение в много

групи и в различни страни, както и опитът в изследванията в
областта на трансперсоналната психология, духовното
акушерство и дихателните психотехники, водят до
необходимостта да се допълни тази класификация с още две
области на опита, несводими до предходните пет:
интерсубективното безсъзнателно (двигателни интроекти) и
перинаталния опит (опитът на физическото раждане).
Така аз разграничава седем области на опита, които могат
да станат източници на импулси в Автентичното Движение:
1. Движения, идващи от Егото;
2. Движения, произтичащи от личното безсъзнателно;
3. Движения, идващи от интерсубективното
безсъзнателно;
4. Движения, идващи от перинаталния опит;
5. Движения, произтичащи от културното
безсъзнателно;
6. Движения, идващи от първичното безсъзнателно.
7. Движения, идващи от Самостта.
[52]
 И макар практически всеки комплекс да съдържа
елементи от личното, културното и първичното безсъзнателно и
от другите източници, някои теми, които се проявяват чрез
тялото са толкова ясни, че изглежда възможно и полезно да се
разбере от кой източник или на кое ниво те са се появили.
Нека да се спрем по-внимателно на всеки от източниците
на движение.

Движения, идващи от Егото

Движенията, идващи от Егото са контролируеми, познати
движения, онези, които М. С. Уайтхаус нарича „Аз се движа”. По
време на сесиите по Автентично Движение те могат да се появят
в момента, когато Движещият не дочаква импулса или не е
готов да следва безсъзнателните такива.
Често те могат да бъдат битови, обичайни или
подражателни движения − например съзнателната търсеща
дейност на Движещия се, неговият ход напред в залата в опит да
намери някого, като при тази активност има изразен контрол на
движенията. Друг пример са движенията, изобразяващи
някаква активност − например стандартните танцови движения.
Джоан Чодороу използва за пример един мъж, който по време на
сесиите демонстрира своя начин за почивка: той отваря
въображаема бутилка и включва въображаемия телевизор.
Важно е да се разбере, че движенията, идващи от Егото, се
отличават от безсъзнателните, случващите се движения и от
автентичните такива, преди всичко по качеството, а не толкова
по формата на движенията. Първите движение често се
характеризират с по-малка степен на поточност и известна
степен на незапълненост (недостатъчно присъствие).
Тези движения могат да станат обаче предверие към по-
честното автентично движение, в зависимост от това доколко
успее да се развие вътрешният свидетел.

Движения, идващи от личното безсъзнателно

Джанет Адлер ги описва като уникални, присъщи
единствено на даден човек, движения и жестове. Те могат да
[53]
изразяват непознатата, останала в сянка част от личността на
даден човек. За да се прояснят, за да стане разбираема
природата и същността на тези патерни и качества е нужно
време, необходимо е да се натрупа информация. Тези движения
притежават също и уникален, личностен смисъл, те не могат да
бъдат сведени към познати, знакови, културно определени
форми. Тези патерни на движение могат да се отнасят към
ранни, довербални фази в развитието на човека. Тогава те се
характеризират с особена яркост на преживяванията, както и
със сложност на вербализацията.
Личното безсъзнателно вероятно е един от най-богатите
източници на импулси, а работата с материалите, идващи от
този източник, води към промяна на нашата изява в света, до
интеграция на отхвърлените части на „Аза” и към по-изразена
самобитност на личността.

Из дневника на практика:
Автентичното Движение − това са вятър и вода в
безлунна нощ, движение в тъмното, червено, сякаш кръв във
вените, когато гледаш огъня, разкъсано, ръце, напипващи
конци, грапави стени на лабиринта, ден и нощ, привързани
един към друг с прозрачни конци часовници, път опипом,
когато чувстваш, че целта е вътре в теб, недоумение,
удивление, свободен полет сред песъчинки, разпръснати във
вихъра, който те пронизва и отнася в пространството
твоята топлина.

Движения, идващи от интерсубективното безсъзнателно

Това ниво и термин стават необходими, за да обозначат

особен тип преживявания в рамките на Автентичното движение,
когато в своите движения разпознаваме тези на други хора.
Важно е, че отразените движения са на хора не от миналото, а от
настоящето. Това е своеобразен двигателен интроект, късче от
Другия-в-мен. Тези движения възникват спонтанно,
непреднамерено и са емоционално заредени. Те нагледно

[54]
показват, че интерсубективната зона, зоната на отношенията се
преживява, включително и телесно.
„Интерсубективността ... постулира, че другият
трябва да бъде разбиран като друг субект, за да мога аз да
преживея напълно своята собствена субективност в
присъствието на другия” (Marshak, 1998). Самият термин
„интерсубективно безсъзнателно” съществува в
Лаканианската психоанализа: „Не само субектът, но и
субектите, възприемани в тяхната интерсубективност, се
сменят един друг... Смесването на означаващото определя
действията на субектите, тяхната съдба, техните откази,
заслепявания, успехи и участ, без значение от пола...” (Lacan A.
Ecrits, цит. по Делез, 1998). Така се определя интерсубективното
безсъзнателно, което не може да бъде сведено нито към
индивидуалното, нито към колективното безсъзнателно.
Психофизиологична основа на подобни интроекти се явяват
неотдавна описаните „огледални неврони”.
Според събраните наблюдения, отражението на чуждите
движения при Автентичното Движение възниква, когато
присъства определена амбивалентност в отношенията с
отражавания човек. Това може да бъде съчетание между интерес
и предпазливост, между желание и отдръпване, между
привлекателност и неяснота. В известен смисъл тези интроекти
са подобни на безсъзнателното подражаване на поведението на
родителите от детето. Такива интроекти могат да се срещат и в
обучителната ситуация, когато подражанието, „усвояването” на
моделите на поведението и начините, по които действа
преподавателя, се явяват част от развитието.
Може да се каже, че появата на феномените на
интрасубективното безсъзнателно в процеса на Автентично
Движение свидетелстват за опитите на личното безсъзнателно
да разбере или да разреши една ситуация на дисбаланс. По
време на един продължителен тренинг извън града например,
още в първия ден, вниманието ми привлече развитото качество
на движенията на една от участничките − беше явно, че тя
отдавна се занимава с танци, че нейното тяло преживява
движението, но това контрастираше с поведението й в групата:
[55]
тя избягваше контактите, движеше се в краищата на залата,
искаше да си тръгва по-рано, отказваше да обсъжда някои
въпроси. В моето собствено Автентично Движение на следващия
ден аз неочаквано открих нейните движения, техният рисунък и
качество. Тези движения се превърнаха в ресурси за моя процес
и прекратиха безпокойството ми по повод нейното участие в
програмата.
Разбира се, трансферните и контратрансферните реакции,
добре описани в литературата, посветена на терапевтичното
приложение на Автентичното Движение, са примери за
феномени, свързани с този източник на движение. Но доколкото
подобни преживявания възникват и извън терапевтичния
контекст, ние не можем да ги определяме единствено като
трансфер и контратрансфер.
Ето и пример, почерпан от опита на един от практиците в
Автентичното Движение:
„В една компания се запознах с човек, който от първия
момент предизвика у мен рязка неприязъм. Удивих се, тъй
като човекът не ми беше познат, никога не го бях срещал в
живота и неговото поведение не беше нито предизвикателно,
нито оскърбително. Беше ми интересно кое именно така ме
отблъсква.
По време на сесиите Автентично Движение неочаквано
установих, че се движа като него. Тези движения бяха
необичайни и нови за мен, появи се усещането, че откривам
нещо ново. След тази сесия моето отношение към човека се
промени − стана по-търпеливо и спокойно, като дори някои
черти на характера му, които преди това ме дразнеха,
станаха по-разбираеми за мен”.
Този източник на движение (както, впрочем, и всички
останали) не се срещат във всеки процес и далеч не всички
опитни практици са запознати с него, но според мен той
същностно се отличава от другите феномени в Автентичното
Движение, поради което се налага да бъде разглеждан и
изучаван отделно.

Движения, идващи от перинаталния опит

[56]
 До ден днешен текат дискусии относно възможността на
хората да помнят своето раждане, макар някои направления на
трансперсоналната психология да смятат перинаталния опит за
матрица на целия последващ опит на личността. Норвежкия
танце-двигателен терапевт Малверн Люмсден пише: „Дълги
години аз приемах обръщането на клиницистите към опита
на клиентите по време на собственото им раждане като
своего рода чисто любопитство, но едва когато самият аз
преминах през това преживяване в условията на групова
терапия, започнах да разбирам нейното значение”.
Явленията, които можем да отнесем към перинаталния
опит на човека, могат да се открият и в Автентичното Движение.
Ето откъси от един самоотчет:
„... Забелязвам как гърбът започва да се огъва в спирала
между две влакна напрегнати мускули. Раменете около шията
се стягат все по-силно, усещам как кръвта протича към
шията и лицето. Става ми трудно да дишам...
Отсъствието на дишане усилва стремежа да се
завъртя, да се въртя.
Въртя се от ляво надясно, издавам глава напред ... по
краката ми протичат конвулси. Не мога да се отблъсна от
тях, не мога да достигна пода.
Всичко, което мога сега, и мой единствен стремеж
отвътре е да продължа да се извивам. Не дишам както и преди,
извиването протича около центъра на кръста ми и го
извършват две мускулни влакна по протежение на гръбначния
ми стълб.
... средата около мен става по-плътна. Вече е тъмно.
Усещам, че в мен се поражда паника, единственият ми
изход е да се извивам...
Допирам се в друг Движещ се ... и продължавам да се
отвинтвам, претъркулвам се с таза си върху тялото на друг
човек и се оказвам на пода, по гръб, с лице нагоре.
Напрежението в мен спада рязко. Гърбът ми е леко
изпънат, опирам се на опашката и на тила си. Ръцете ми в
лактите се притискат към тялото, предмишниците са в
[57]
страни... Преживявам невероятно облекчение... Усещам
лицето си много меко, подуто, изпълнено...
Усещам лепкава топла струя течност по лицето си. Тя
покрива цялото ми лице и мирише на женски гениталии.
Изпитвам спокойствие и безопасност от този мирис”...
Засега можем да кажем, че появата на процесите,
свързани с перинаталната динамика, обикновено се
предшестват от достатъчно дълга и интензивна практика в
Автентично Двиежние. Този опит се определя като особена
промеждутъчна зона между личното и културното
безсъзнателно, предвид това, че, от една страна, матрицата на
раждането е достатъчно универсален опит, а от друга − той е
интензивен, уникален и значим за човека.
Понякога перинаталния опит може да стане преход към
трансперсонални преживявания.

Движения, идващи от културното безсъзнателно

Джоузеф Хендерсън описва културното безсъзнателно

като промеждутъчно ниво, опосредстващо първичните афекти и
културните форми, което ни дава възможност да преживяваме
религиозен, естетически и философски опит.
Джанет Адлер (1972) пише за културно симптоматичните
движения, които за разлика от индивидуалните, по-леко се
разбират от движещия се и от свидетеля. „Отблъскващите”,
силни движения от корпуса например могат да бъдат културно
определени като „махай се” или „остави ме”.
Тези движения могат да бъдат предизвикани от усещания
в тялото − например особено ниво на напрежение или слаба
чувствителност в определена част от тялото. След което,
разгръщайки се в процеса, това движение може да стане значим
символен жест. Когато това се случва, ние сме своеобразни
свидетели на процеса по трансформация на символа, на прехода
от личното безсъзнателно във форма, която може да бъде
разбрана в контекста на културата.
Из дневника на практика:

[58]
 „Движа се в голяма зала, пред затворените ми очи
възникват образи, орнаменти, но те са черно-бели, като на
старинните гравюри. Внезапно разбирам, че десният ми крак
започва да задава ритъм. Постепенно цялото ми тяло се
включва в този ритъм. Той е много прост, движенията са
обикновени повтарящи се, струват ми се подобни на танца на
шамана или на война. Снизходително се усмихвам на това
просто незамислено движение. При това аз разбирам, че не
мога да спра, енергията на този танц в момента е много
силна. Продължавам и продължавам да се движа в прост
ритъм. Струва ми се, че този танц може никога да не свърши,
че той се подхранва от по-дълбок източник, а не от моето
желание или естетически вкус.”

Важно е да се разбере, че не всяко културно определени

форми на движение идват от колективното (културното)
безсъзнателно. Първична тук е „автентичността” като
качество на движението, дълбоката истина в преживяването на
движението, която се въплъщава под формата на разпознаваем
символ.

Из дневника на практика:
Тялото транслира пряко текстовете с прост буквален
символизъм: от пръстите, подпиращи устата, се появява
позата „обмисли и действай” (един от пръстите сочи към
слепоочието), друг − „указателният пръст”, а от тази поза -
„не мисли, слушай (пръстите сочат към ухото), слушай
сърцето си (ръката сочи към средата на гърдите).

Движения, идващи от първичното безсъзнателно

При тези движения движещите се могат да навлязат още
по-дълбоко, към онези движения, които изглежда идват от
дълбините, отвъд пределите на човешкия слой на съзнанието.
Юнг пише, че самата структура на тялото и неговото развитие
предполагат, че в съзнанието на човека се запазват елементи от
животните, дочовешки форми. Формата на тези движения е

[59]
подробно изследвана в различни направления на соматичните
дисциплини (например body-mind centering).
Спонтанната поява на тези форми в процеса на
Автентично Движение може да бъде преживяване с огромна
нуминозна сила както за Движещия се, така и за Свидетеля. Те
притежават особеното качество „обладаване”, тотална
въвлеченост, загуба на контрол. Ето защо понякога те могат да
бъдат хаотични и неритмични.
Тези движения вече не могат да бъдат отнесени нито към
фрагментите от личната история, нито към познатите ни
културни форми. Изглежда, че извършвайки тези движения,
човек сякаш танцува хаоса в себе си. Много хора просто се
спират, без да си позволят да бъдат „обхванати” от тези
импулси. При всички случаи, човек не може да съществува
дълго в преживявания с подобна интензивност.
Понякога тези движения са по-определени, те рисуват
нечовешки форми, движения на животните или природни
явления. Движенията, идващи от първичното безсъзнателно
могат да траят от няколко мига до по-продължително време […]
За да опише смисъла и дълбоката природа на тези
движения Джоан Чодороу използва теорията на Стюарт за
първичните афекти и архетипите. Тя описва два основни
позивитни (развиващи) афекта: любопитство/интерес (логос) и
игра/радост (ерос).
В процесите на Автентично Движение тези афекти могат
да се проявяват в тоталните екстатични преживявания на
божествена игра, радост и интерес, в своеобразен „божествен”
танц.
Разграничават се също четири кризисни афекта и техните
специфични стимули (в скобите): страдание (загуба), страх
(неизвестно), гняв (ограничение), презрение/срам (отхвърляне).
Тези преживявания също могат да „обладаят” Движещия се и
тогава страданието се превръща в неизчерпаемо езеро от скръб,
страхът от неизвестното става танц на ужаса, разочарованието
преминава в убийствена ненавист, презрението и срамът
потапят движещия се в дълбините на отчуждението и
унижението.
[60]
 Подобни преживявания се случват достатъчно рядко, но е
трудно или невъзможно да бъдат забравени от Свидетеля и
Движещия се. Изисква се да се работи върху интеграцията на
този опит, да се търси и приема неговия смисъл.

Движения, идващи от Самостта

Тези движения също като движенията, идващи от

първичното безсъзнателно, са дълбинни, но същевременно
притежават съвсем друго качество. Това са по-оформени
движения, изпълнени с баланс, с ясна форма, построени около
централната ос. Това е опит за свързаност, за съединяване на
„Аза”. Тези движения отразяват опита да се интегрират в Аза
различни двойки противоположности, достъпни в тялото: дясно
и ляво, напред и назад, нагоре и надолу, център и периферия,
светлина и тъмнина. Тези противоположности, съединени в
движението, вдъхват живот на нещо трето − на преживяването
на цялостност.
Движенията, идващи от Самостта, могат да бъдат такива,
които организират триизмерно, сферично пространство или да са
кръгови движения, но по своето качество и изпълненост те ще се
отличават от тези, водещи своето начало в културното
безсъзнателно.
По парадоксален начин в движенията, идващи от
дълбините на Самостта, изчезва още една опозиция: празнотата
и формата. Джанет Адлер пише за тези състояния следното: „От
празнотата се появява друг стремеж − стремежът да даваш
(to offer). Движещото се тяло става по-прозрачно, става танц,
а танцът става предложение (offering). Думите стават
прозрачни, превръщат се в поезия и поезията става
предложение. Енергетичните феномени, при които тялото
опознава пряко Божественото, се концентрират вътре и се
движат чрез осъзнатото тяло, а самата енергия става
предложение, отправено към Движещия се, Свидетеля, Света,
Стремящия се към Съзнание”.

Из дневника на практика:
[61]
 Днес в процеса на автентично движение се появи
темата за „отсъствието/търсенето на посока”. Това може да
се разбира като търсене на насока в пространството, в
пространството на залата и едновременно с това − като
търсене на насока в живота. Къде ли ще ме отведе той?
Моята новогодишна тема бе посоката на живота в
бъдещето.
Процесът се състоеше от два стадия.
В първата половина не намирах нищо, изпитвах
чувство на безпокойство.
В почивката изведнъж в паметта ми изплува
метафората на Кастанеда за „пътя със сърце”. Във втората
част пък се задвижих от импулсите на тялото ми в средата
на гърдите... Движенията започнаха да се изливат, раждат,
съединяват без усилие и с пълна енергия и въвлеченост.
Това е толкова хубаво − че можеш да поддържаш дадена
посока, да я променяш също така и това да няма значение,
следваш своя „път със сърце”.

Глава 8
Историите на тялото: разрешаване на двигателни патерни

Из дневника на Движещия се:

Кой си ти? Кой си ти, проявяващ се чрез моето тяло? Аз
те познавам добре и в същото време не те познавам изобщо. Ти
си сянка на видянто, отражение на движението на другите,
ти си преживяване, достигнато изненадващо. Ти си постоянно
бягство от формата. Ти си страх от признанието, от
разкаянието. Ти си действие като страх от действието.

Движението, при което аз се движа и едновременно с това

не се движа. Свободният поток от импулси, асоциации и
фантазии, въплътени от тялото в Автентичното движение,
поглъща вниманието напълно и по логиката на своето развитие
той е близък до капризната динамика на съня − всяка една тема,
мотив и образ могат да се трансформират, да променят
значението и смисъла си, да се сменят една друга без видима
[62]
връзка. Самото смесване на различни области на опита ни
извежда извън пределите на обичайната логика на събитията. И
всичко нужно за това се съдържа в честността и внимателността
към телесните импулси.
Един от важните етапи вътре в практиката на
Автентичното движение е този, на който се изявяват и проявяват
характерните патерни. Патернът е заимствана от английския
език дума, обозначаваща шаблон, рисунка, модел, система,
структура; принцип […]. Грегър и Бейтсон дава прекрасно
определение на патерна: „Всичко, което се повтаря повече от
два пъти, се явява патерн”. В контекста на Автентичното
движение под патерн ние разбираме повтарящо се движение,
качества, мотиви, теми и образи, срещащи се в процеса. На
първо място това се отнася до материала, който произлиза от
Движещия се.
За да установим какви са патерните, е нужно да съберем
достатъчен обем от информация, доколкото нас преди всичко ще
ни интересуват патерните на движение, проявяващи се в
различни контекст. Описанията на повтарящи се движения
могат да бъдат начин за определяне на тези патерни.

Из дневника на практика:
В последно време в танца изплува следната тема и по-
точно се открива следният патерн: незавършеност на
движението. Нещо се започва, при това дори много енергично −
и след това то бива захвърлено. Но в живота не е така −
обикновено аз завършвам започнатото и с удоволствие
зачертавам тази точка от списъка със задачи и въобще
обичам това усещане за из-пълненост (от думата „пълнота” −
на английски също звучи подобно − fulfillment − за да се направи
нещо, е нужно то да се запълни = fill, до края). Сякаш не правя
нещо важно в танца. Остава да разбера точно какво.

***
О, разбрах. Аз се хващам за някакво движение, навлизам
в него и по средата се спирам - от неувереност дали това е
точно то, дали трябва да ида натам. Все пак може би е
[63]
можело да намеря нещо по-добро, по-симпатично, по-дълбоко.
Захващам се със следващото движение. Същата глупост.
Продължавам още по-нататък. А може би от самото начало е
можело да постоя на едно място. Да разбера накъде да поема и
да отида натам, напълно да отида.

Проявилият се патерн на движение може да стане фокус

на процеса и да разкрие своеобразна „история”.
Напомням, че под „истории” в този случай аз не разбирам
повествование с определени сюжети и герои, завръзки, фабули и
развръзки. Историята на тялото е всяка последователност от
телесни събития вътре в ограничените време и пространство,
която притежава вътрешна цялостност, завършеност и
осмисленост. Това може да бъде история, предвид това, че в нея
се проследяват теми и тяхното развитие, може да бъде история,
доколкото ние през цялото време разказваме истории, историите
на нашите животи и едновременно с това ги създаваме.
Осмислеността на тази история не винаги предполага, че
смисълът е вербален − той може да бъде и слабо вербализирано
преживяване на смисъла.
Патернът често формира основата на историята, нейното
платно. Самата история обаче не е набор от патерни. Историята
е разрешаване на патерните. Патерните се разрешават, като се
намира смисъла и се преживява завършеност.
По-привичното разбиране на отношенията между
разказващия и историята се съдържа във фразата „Аз разказвам
история”. И действително разказването на истории е непросто и
много ценно умение и изкуство. В Автентичното движение обаче
в началото Вие установявате, че историята разказва себе си чрез
Вас. Когато ние присъстваме в по-голяма степен в опита −
историята разказва за самата себе си на Вас. В края на
краищата, Вие ставате във все по-голяма степен тази история.
На мен ми е интересно да събирам различни истории на
тялото. Интересно ми е да ги откривам в собствения ми опит […]
Искам да разкажа повече за няколко такива истории. Не мога да
разкажа самите истории, доколкото те се разкриват в самия
опит. Изпитвам затруднение в това, доколкото разбирам, че за
[64]
разрешаването на тази задача използвам „осъзнато негодни
средства” (Т. Елиът) и моето повествование ще бъде само отглас,
схема на преживяването, на живата история. И все пак по-
подробно ще разкажа за три такива истории, които ще
илюстрирам с различни примери.

Истории за ръст (подем)

Движещите често започват да танцуват, лежейки на пода

или близко до пода. Отделяйки цялото си време на света от
телесни усещания, Движещият се създава ситуация, която в
много отношения напомня „сензомоторния поток от
преживявания на бебето”. Съответно биха могли да се появят и
силни емоционални преживявания, свързани с опита от ранното
детства − радостта от играта и от опознаването на собственото
тяло, непоносимата самото и голямото значение на телесния
контакт (особено с „наблюдателя”, олицетворяващ ранния
обект). Постепенно Движещият се може да се надигне, да стане,
да израстне, да променя отношенията си с пространството и с
Другите.
Тази история може да се случи в рамките на една история
или да се разгръща постепенно във времето.
В качеството на пример, ще приведа един случай, описан
от израелския танце-двигателен терапевт Йон Шахар-Леви:

„Г. дойде при мен на танце-двигателна терапия преди

десет години. Тогава той беше 28-годишен студент-юрист.
Тялото му не беше стегнато или напрегнато, гласът му беше
спокоен и уверен. На моя въпрос за причината да се обърне към
двигателната терапия, Г. отговори, че той не ползва напълно
своя потенциал, че нещо го спира в това. Той отбеляза също, че
на едногодишна възраст е останал без майка, но баща му се
жени отново и оттук нататък детството му е като на
другите.
Когато на Г. бе предложено да пробва автентично
движение, той бързо легна на пода и започна да движи гърба и
бедрата си в единно движение - кръгово, вълнообразно. Тялото
[65]
сякаш търсеше повърхност, до която може да достигне или да
усети нейния допир. В края на движението Г. отбеляза, че
движенията са му били приятни. Във втората сесия
автентично движение Г. направи сходни движение: кръгови
движения на цялото тяло от легнало положение. Подобна
картина се повтаряше два месеца. След това се появиха нови
движения: пълзене, ходене на четири крака, подскоци.
Интересно е тва, че нито едно от тези движения не се
случваше в началото на срещата. Г. винаги започваше
движенията лежейки.
Създаваше се впечатлението, че нещо го кара всеки път да се
връща към схемата на първичното развитие. Появи се
предположението, че движенията „в родителските обятия” са
неосъзнати и произтичат от скрития стремеж отново да се
почувстваш в прегръдката на майка си. Това предположение
силно развълнува Г. и той пожела да се върне към движението.
Движенията му този път обаче станаха по-големи, с цялото
си тяло той рисуваше кръга на обятията, в които искаше да
се подслони и да почувства. В края той каза: „Чувствах майка
ми в тялото ми. Сякаш нещо от нея се върна при мен. Сега
знам, че не съм я загубил, че нещо от нея е останало в моето
тяло”.

Това беше преломен момент. Двата модела на движение

достигнаха равновесие. Репертоарът се разшири, прояви се
творческото начало. Изменения се случиха и в личния живот на
Г.

Истории за освобождение (разкриване)

Често Движещият се може да започне процес от по-затворена

поза. Естествено, това е свързано с насочването на фокуса на
внимание навътре. И понякога самият преход от затвореното
положение и състояние към по-отвореното може да се преживява
като значимо събитие, като значима история.

[66]
В качеството на пример ще приведа опсание на процеса,
направено от Движещия се, от книгата на Джанет Адлер
„Дарът на осъзнатото тяло” (Offering from the Conscious Body):

Аз ли влизам в това или то навлиза в мен?

Моите ръце, тези ръце, те докосват
твоето вдишване, твоето дишане, твоите сълзи
тази земя ме притегля надолу
накланям се назад
отварям се за въздуха
вдишвам го навътре
издишвам го назад аз съм празна
празна и светла
изчезвам тук на олтара на моето тяло
аз се движа и изчезвам
само ръцете само устата само кръглият тъмен звук
и светлината на разкриването
разкриването аз не съм тук разкриването аз съм тук
аз ли влизам в това или то навлиза в мен?
тази земя ми притегля надолу и идва светлината на
разкриването

Истории на придобиване на тяло

В процеса може да се достигне до дълбоко чувство за

самопознание, сякаш се срещаш със самия себе си за първи път.
Това е момент на изумление и удивление, в който ръцете на
Движещия се изследват и откриват формата на своето собствено
тяло. Сякаш ръцете на Движещия се сами формират
изпъкналости и вдлъбнатини, твърди кости и мека плът.
Жените и мъжете спонтанно откриват своето тяло, неговата
форма с помощта на ръцете си. Джоан Чодороу сврързва подобни
преживявания с патерните на самопрегръщане още в бебешка
възраст и в качеството на архетипичен пример привежда
американския мит за Изменчивата Жена, която меси и
моделира своето тяло в своя път към зрелостта.

[67]
 Тази история има отношение към центрирането, към
определянето на граници и към изчистването. Собственото тяло
става опора за самото себе си. Сякаш получаваме обратно
изгубените в тъмного на безсъзнателното драгоценности, които
ни принадлежат от раждането.

Из дневника на практика:
„Докосвам лицето си. Това е моето лице. Започвам да го мия,
сякаш го очиствам от нещо полепнало по него, от чуждите
усмивки, подхилквания, погледи. Постепенно се появява
усещането за светлина и лекото. Сега това е моето лице. Иска
ми се да го разкрия”.

Има и още много други истории: истории за загуби и

търсения, за преодоляване на препятствия, за пълното приемане
на неизбежното...
В тези истории има привкус на мит и ритуал, те
въплъщават базовите схеми на опита. Те могат да се коренят в
детството и бебешката възраст, в еволюционните програми, в
дълбините на културното безсъзнателно. Но най-главното − те
придобиват смисъл в непосредственото преживяване и
разбиране на опита. Извън всичко това − те са само схени.
Срещайки се с тях, ние се удивляваме от тяхната сила и яркост,
от необичайността на историите, живеещи в нашето тяло. В тези
истории, разказвани от телата ни, има особена дълбочина,
допълнително измерение, вълнуващ вкус на автентичност.
Разбира се, ако сме честни и внимателни към самите себе си.
Тези дълбочина и удивление се появяват не само у
Движещия се, но и у Свидетеля. Свидетелят също е важен за
разкриването на тези истории. Ако говорим в метафори, той
създава допълнителен „лъч” на внимание, в „светлината” на
който, какво в светлината на прожектора на сцената, историята
на движещия се става по-явна. Свидетелят е „страстно”,
поддържащо присъствие, той по никакъв начин не оценява
историята на Движещия се. Той просто е редом, съпреживява, но
не се намесва. И тази незрима поддръжка помага да се разкрие
най-удивителната и красива история на тялото.
[68]
 Ако се върнем към седемте източника на движение, то
може да се види още един аспект на тези истории - техните
герои, тези, които действат вътре в историите. Ние невинаги
можем да ги отъждествим със себе си.
От гледна точка на Егото и на личното безсъзнателно, в
процеса навлизат персонажи и субличности, които в неговия ход
получават свой глас, свое пространство и време, своя възможност
да бъдат видяни и приети.

Из дневника на практика:
„В таза живеят персонажи: дебелото дете, пияният стар
бездомник, вятърничавата Коломбина...”

От нивото на първичното безсъзнателно изникват нечовешки

форми − животни, насекоми, демони. И ние признаваме тяхното
наличие и нашата отговорност пред тези сили.

Из дневника на практика:
„Аз изследвам темата за изстиването, за замирането, за
невъзможността да действаш и да чувстваш ... от това
започва да израства едно мощно, неудържимо движение напред
на почти несгънати крака. Но вече не ми е студено, сега аз съм
студът, аз съм Леденият Великан”.
От нивото на културното безсъзнателно и от Самостта се
появяват образи на герои и богове. И тогава ние можем да се
отдадем на нуминозното присъствие на Божественото.

Из дневника на практика:

Ще успея ли да вместя това?

Ще успея ли да го удържа?
Аз съм в тази енергия
И тази енергия е в мен
Аз съм вътре в Бога
И Бог е в мен
Моето сърце бие неудържимо
Моето сърце бие неудържимо
[69]
Моето сърце бие неудържимо
Аз горя
Аз не мога да виждам и да говоря
Моето сърце бие неудържимо
Връщам се на обратно и слушам вътрешния си глас:
Върни се вкъщи
Върни се вкъщи

Всички тези преживявания са свързани с промените в

образа на тялото, с усещането за особената значимост на
случващото се, споделено със Свидетеля.
Важно е да се преживеят тези истории, но също така е
важно те да станат част от собствения живот. Не за да бъдат
използвани, а по-скоро заради това да приемеш с благодарност
даровете, които тези истории принасят. И тогава самият живот
може да стане част от една много по-голяма История.

Глава 9:
Тренинг на Движещия се

Из дневника на практика:
Полифоничността на импулсите и напреженията −
това е нещо безмислено и непонятно, то е пулсация на
оживяващи спомени и освобождение на оживяващото тяло.
Вълните на топлота и наслада, токът на живата
кръв; разкъсаността, болката, безизходицата, ступорът,
блокирането на енергията; усещането, че тялото е разкъсано
на малки късчета, това е болката на безсмислеността;
разказ за мен, за моя живот, за моето тяло.
Да видиш фона, на който живееш, кои неща са
действително значими сега.
Начин да оживиш тялото и да видиш къде са мъртвите,
студени участъци в него.

[70]
 Път към освобождаването от личните ограничения,
може би не най-прекият и кратък такъв, но достатъчно
правилен...

Базовите правила за Движещия се в Автентичното

Движение са много прости:
• да се движи със затворени очи, за да отделят по-голямо
внимание на вътрешните импулси, а не на външните;
• да поема отговорност за своята безопасност в онези
случаи, когато се движи бързо, с голяма амплитуда или
внезапно. Тогава може очите да се поотворят;
• да говори, но доколкото движението насочва човека в
областта на невербалното, думите не се приветстват;
• ако се срещат двама движещи се, то всеки от тях решава
което именно за него е автентично: да остане в контакта
или да го напусне.
(по Sager, 2008)

Ако се вгледаме внимателно, ще разберем, че пред

Движещия се в Автентичното Движение стоят много задачи - да
слуша своето тяло, импулсите в различни модалности
(кинестетични, емоционални, образни и т.н.), да позволи на тези
импулси да водят тялото и т.н. Изкуството на Движещия се в
голямата си част е изкуството на очакването. Парадоксално, но
външно активният Движещ се вътрешно е пасивен. Съответно
външно пасивният Свидетел е много по-активен вътрешно.
За някои хора важна задача се явява само по себе си
насочването на вниманието към тялото. При това ние обръщаме
вниманието си към него, не за да достигнем важни цели, а точно
обратното − за да направи то „нещо” с нас. Тази нагласа ни
позволява да чуем гласа на онези желания и чувства, на онези
частици от Голямото „Аз”, които до този момент вероятно не са
получавали възможността да бъдат въплътени, видими, реални.
В този смисъл обучението на Движещия е тренинг в
слушане, доверяване и въплъщаване.
Важно е също така и намерението да слушаш
действително дълбинните импулси, макар понякога, за да се чуе
[71]
по-дълбоката история, да ни е нужно да се отърсим от
повърхностното напрежение, от моментните импулси.
Постепенно вниманието става все по-изтънчено и човек
забелязва, че всеки импулс може да има дълбочина, да
концентрира историята ан тялото, а частите на тялото се оказват
взаимосвързани.
Една от първите задачи, които стоят пред Движещия се е
тази той да се фокусира върху тялото, върху неговите импулси.
Импровизационните техники и различните форми на работа с
импулсите могат да помогнат в това.
Друг вариант е фокусираното Автентично Движение −
например неговата форма с фокус върху определена част от
тялото.
Нека допуснем, че фокус на нашият процес ще бъде
ръката до лакътя. Отпуснете я, доколкото е възможно, затворете
очи, почувствайте обема на ръката, нейните граници,
вътрешното й пространство. Някоя част от нея е възможно да се
усеща по-добре, а друга - по-размито. Наблюдавайте импулсите,
а след това движенията, които се случват в тази част на
вътрешното пространство. Не Вие се движите, а по-скоро нещо
движи ръката. Вашето внимание се намира в нея. Това могат да
бъдат микровдвижения или интензивни усещания, случайни
импулси, някакво безпокойство или отпуснатост... търсене на
тема. У някого е възможно темата да се появи веднага...
Една примерна последователност от упражнения, които аз
предлагам да се изпълни преди процеса е например следната:

1. Един от партньорите в двойка затваря очи. Другият започва

внимателно да премества различни части от тялото на
партньора. След всяко премества настъпва пауза. Този, който
движи, осъзнава коя част от тялото, в какво направление,
отбелязва началото и края на всяко преместване. Отчита
също и как и кой кого движи.
2. На следващия етап партньорът с отворени очи дава импулси,
т.е. началото, насоката и силата на движенията. В този
случай никой от партньорите не знае къде именно ще ги

[72]
 отведе движението, ето защо и двамата отговарят за
безопасността на процеса.
3. На този етап партньорът с отворени очи просто докосва друга
част от тялото на партньора. Това докосване е своего рода
„покана” на тази част от тялото към движение. Партньорът с
отворени очи не задава нито насоката, нито силата на
движение, а единствено определя неговото място и центъра
му. Докосването се запазва, докато партньорът с отворени очи
не реши да промени точката на допир.
4. Партньорът със затворени очи се движи самостоятелно.
Вторият партньор само охранява пространството на
движение, грижи се за безопасността и наблюдава. След това
партньорите променят своите роли. Процесът продължава 15-
20 минути за всяка роля.

Тук вече се вижда следвщата стъпка: как да позволим на

импулса да ни води по-нататък, да стане мотив, тема, история?
Много важна в това отношение е работата с повтарящи се
мотиви и патерни. Джанет Адлер пише: „Клиентът
установява, че се движи отново и отново по един и същ начин”
(Adler, 1972). Вниманието към повтарящите се патерни на
движение позволява да се изяснят значимите безсъзнателни
теми. Освен това, понякога ние навлизаме в Автентично
Движение с по-рано избран фокус на внимание (образ,
движение, въпрос). За изясняване на темите и патерните в
Автентичното Движение предлагам да се използват някои
техники, взети от Театъра на действието на Рут Запора, а
именно повторение, развитие, трансформация, изместване.
Тези техники привнасят по-съзнателен аспект в
изследването при Автентичното Движение, те са важни за
възпитаването на съзнателността като част от обучението на
Движещия се. Всяка техника обаче има обратна, „сенчеста”
страна − техниката може да отчуждава, да стане маска, начин да
се избегне допускането на нещо живо и опасно в пространството
на осъзнатото. Ето защо, когато използвате тези техники, е
важно да помните, че те са ограничени: те само помагат да се
включите в процеса, но не го определят.
[73]
Повторение
Ако се е появил някакъв „зареден импулс”: необичаен,
енергетичен или сенчест (игнориран), то може да повторите
няколко пъти това движение, в което този импулс е въплътен.
Всяко повторение позволява все повече да се задълбочите в
природата на тези импулс и движение. При това повторение ние
използваме енергията на самия импулс, като се стараем нищо да
не привнасяме допълнително.

Например:
Забелязвам в пръстите си стремеж да стисна нещо и
започвам да повтарям/позволявам да се повтори това
движение тогава това стискане става движение, подобно на
мачкането на някаква невидима маса, подобна на глина. Вече
ми се иска да си откъсна парченце от тази маса и да я опитам
на вкус. Оказвасе, че така тялото ми избира думи, които аз се
готвя да кажа, а неразделимостта на преживяванията му
позволява да свърже тези слова в движения.

Опасност при използването на тази техника е

„зациклянето”, замяна на преживяването с повторението.

Развитие
В този случай ние не само повтаряме, но и в някаква
степен видоизменяме формата на движение − ускоряваме го или
го забавянме, увеличаваме или смаляваме, постепенно
разширявайки пространството от вариации на това движение.
Можем да си поиграем с амплитудата и темпа, като съхраняваме
вътрешната форма на движение. Естествено, ние наблюдаваме
емоциите и асоциациите, към които водят тези изменения. Ние
също така изучаваме възможностите на тази форма, „опипваме
почвата”, в която ще се зароди и разбере смисълът на това
движение.

Например:
Забелязвам усещането за вибрация, потръпванията в
левия ми крак и позволявам на тези усещания да се усилят и
[74]
проявят. Постепенно тази фина вибрация се развива в
треперене и аз откривам в нея състоянието на нетърпение.
Позволявам ú да се усили и забави и узнавам в нея желанието
да скачам и изобщо радостната възбуда на детската игра.

Сенчестата страна на тази техника е в опасността да се

„заиграем”, да потънем в безкрайните смислови извивки на
вътрешното пространство, да загубим фокуса на внимание.

Трансформация
Трансформацията, както я описва Рут Запора, е начин
„постепенно да се изменя действието, докато то не се превърне
в нещо друго” (Zaporah, 1995). Това е еволюционен процес на
преобразуване на формата и съдържанието чрез неголеми
изменения.

Например:
Аз стоя. Пляскам с ръце. Забелязвам звука на
пляскането. Повтарям пляскането, като обръщам още повече
внимание както на него, така и на усещането за
освобождаване на звука. При следващото пляскане отбелязвам
вътрешното и външното напрежение, преминаващо от ръцете
към шията и лицето. При следващото пляскане аз още повече
навлизам в това напрежение и забелязвам, че мускулите на
лицето и шията ме дърпат назад и цялото тяло се разтяга.
Усещам натиск. При следващото пляскане аз навлизам още
повече в това напрежение и натиск и забелязвам, че веждите
ми се повдигат, дишането спира и този натиск се превръща в
желание да стискам. Навлизам все повече в това напрежение,
в желанието си да стискам и забелязвам как пръстите ми
леко се извиват след пляскането и как напрежението леко
спада при това извиване. След това, пляскайки с длани, аз все
повече навлизам в това извиване, в освобождаването на
напрежението и отчитам как раменете ми се издават напред,
гърдите ми се отпускат надолу, пръстите стават леки и
безформени, аз ставам все по-мек...

[75]
 Важният момент тук, в контекста на Автентичното
Движение е да се следва естественият процес на изменение,
трансформация и запазване на състоянието на удивление от
това какво и как Ви движи. Често в процесите ние се срещаме с
удивителната пластичност на вътрешната реалност, но зад това
протичане на форми могат да стоят важни послания на
„телесните сънища” - тези изменения имат особена логика.
Сенчестата страна тук може да бъде желанието за
„особена” реалност, за особени процеси, наблюдавана често ако
сте усетили вече вкуса на трансформацията. Важно е да се
помни, че това е само част от процеса.

Изместване
Изместването означава да престанете да правите нещо и
веднага да започнете да правите нещо друго. Това сякаш
противоречи на принципите на Автентичното Движение, но
понякога, когато твърде много зацикляме в даден патерн, това
само по себе си може да Ви попречи да навлезете в по-дълбок и
честен процес. И тогава може би е полезно да оставите това
преживяване и да се „изместите” - да навлезете в непознато за
Вас пространство. Този процес може да протече спонтанно, както
и всички вече изброени възможности (повторение, развитие и
т.н.), но съзнателната информираност и практикуването на тези
стратегии подпомагат да се развие по-открито и широко гледище
за развитието на процеса.
Естествено, тъмната страна на този процес може да е в
стремежа да се „изместите” от някое значимо преживяване, т.е.
да проявите реакция на защита.
Всички тези упражнения, както и много други, са нужни
на определен етап. Когато можем достатъчно да се доверяваме
на този процес и вътрешният свидетел придобива зрялост,
упражненията и стратегиите могат да бъдат пренебрегнати.

Из дневника на Движещия се:

Автентичният импулс идва тогава, когато ти
съвършено нищо не желаеш да извършиш - именно тогава
движенията и постъпките се случват от само себе си. Това е
[76]
подобно на проливния дъжд в края на безветрен горещ ден −
чувстваш как нещо незримо бавно, но неизбежно набъбва,
расте в поредицата от еднакви, празни, последователно
сменящи се един друг мигове […] − и след това внезапно се
взивява, възниква, ражда се. И именно в този момент всичко се
променя...

Глава 10:
Тренинг на Свидетеля

Из дневника на наблюдателя:
Аз свидетелствам, четирима души се движат, едно от
момичето се свива в сложна плетеница, след това се отваря,
балансира между предпазливостта и активността,
движенията са предимно от центъра към крайниците.
Постепенно Движещата се усвоява сферичното пространство
на движенията, те са проникнати от мекота; двугата жена -
дълго седи неподвижно, след което става, оправя си дрехата,
отправя се към втората половина на залата, спира до
стената, тук се намира още една жена, но първата се
отдалечава от нея, втората остава и започва да поглажда
стената, тези поглаждания постепенно я привеждат във
въртеливи движения, първата (с превръзка на очите) се връща
на мястото, откъдето е започнала и отново сяда неподвижно.
Втората отново среща стената, след което още веднъж
намира първата жена, те сядат заедно, прегръщайки се.

Самото свидетелстване (witnessing) произлиза от

староанглийското „wit”, което означава не само знание,
твръдение, но също така и чувство за хумор и способност да се
забелязват неочаквани връзки. Влиянието на наблюдателя е
много голямо, свидетелстването е жизнено важна функция,
която придава на опита смисъл. В Автентичното Движение
Свидетелят наблюдава Движещия се, след което първият
[77]
споделя впечатленията и чувствата, породени от движенията на
втория, но говори за тях не като за истината на последната
инстанция, а като за жив човешки опит. В ролята на
„Свидетеля” ние постоянно обединяваме две
противоположности: от една страна, ние постоянно сме открити
към всичко, което се случва и сме готови към това, за да сме в
максимална емоционална близост със своя Движещ се. Това
може да бъде дори състояние на „сливане”, което Юнг нарича
„мистично участие” (participation mystique). От друга страна,
Свидетелят е нужно да различава и помни действията на
Движещия се, както и собствените си емоцинални реакции и
асоциации, за да може да ги анализира от терапевтична или
творческа гледна точка. В постоянното обединяване на тези два
аспекта, на тези две противоположности, протича опознаването
на цялостността.
Свидетелите обичайно се разполагат в периметъра на
пространството. Ако работим в група, то Свидетелите могат да
образуват кръг по този периметър. Кръгът ще символизира
„особеното” безопасно и свещено пространство, а Свидетелите
сами по себе си ще бъдат пазителите му.
В началните етапи на практиката Свидетелите понякога
се сблъскват със следните две трудности. Първата е в стремежа
прекалено много да пазят и да съпреживяват на своя Движещ
се. Тогава Свидетелят, бидейки твърде зает с онова, което се
случва с Движещия се, губи контакта със своите собствени
усещания и чувства. Понякога силната отдаденост на другия е
начин да се избяга от собствените чувства, особено от
дискомфортните такива.
Съществува още една трудност − тази, че на Свидетеля е
възможно да му е „скучно” и той/тя започва да се отвлича, губи
вниманието си. Понякога това се случва поради факта, че ние
просто не сме свикнали, не можем да отделяме внимание на
нещо достатъчно дълго и навиците ни за концентрация на
вниманието са слабо развити. В нашата култура може би все още
не е прието да се отделя много внимание на друг човек без
особени причини за това. Предвид това тренингът на Свидетеля

[78]
се състои най-вече във формирането у него на навици за
концентрация на вниманието.
В това обучение може да послужи представата за двете
насоки на вниманието, за двете модалности на вниманието:
активна („Аз насочвам вниманието си”) и пасивната („Нещо се
появява в полето на вниманието ми”). Моето внимание може да
бъде активно, търсещо, намиращо или пасивно, приемащо.
Георгий Гурджиев нарича тези направления: „двете стрели на
вниманието”. За Свидетеля е полезно да развива
едновременното присъствие на тези две насоки на вниманието.
Понякога в настройката към процеса и в тренировката на
вниманието ни помага следното упражнение.
Застанете в двойка един срещу друг, като изберете
неголямо, но комфортно за Вас разстояние. Затворете очи за
няколко секунди и се настройвайте към усещанията, идващи от
Вашето тяло.
След това отворете очи и започнете да гледате в очите
Вашия партньор. Гледайте спокойно и меко, като запазвате
насочеността на вниманието си непрекъсната. Важно е, че в
момента именно Вие гледате партньора. Забележете какви
чувства и усещания се появяват, когато гледате в очите
партньора си.
Опитайте се после да смените посоката на вниманието -
позволете на реалността на партньора да „дойде” при Вас.
Омекотете погледа и забележете как образите от външния свят,
включително образа на партньора, идва към Вас.
След това се опитайте да превключвате тези два начина
за организация на вниманието, превключвайте ги спокойно, в
своя ритъм и може би в някакъв момент те ще могат да
съществуват едновременно.
Запомнете това състояние. Кажете „довиждане” с поглед
на партньора си и затворете очи.

Когато свидетелстваме, ние забелязваме самите движения

на Движещия се, развитието на тези движения в пространството
и времето, онова, което Джоан Дейвис остроумно назовава с
традиционния английски израз „гайки и болтове” (Davis, 2007).
[79]
Именно това се явява основата на наблюдението. Много важно е
да се научиш да виждаш многообразието от движения, дори в
ограничените им прояви. Да виждаш не само какво действие
извършва Движещият се, но и какви са центровете на тялото и с
какво качество, с каква енергия те се движат при това. Човек се
учи да забелязва начина на организация на движенията в
пространството и времето, повтарящите се мотиви.
Аз постоянно се сблъсквам с това, че всъщност много хора
„не възприемат” движенията на другия човек. Битовото
описание на движенията е много плоско и банално, то
действително е безсмислено. Но ако се тренираме да описваме
движенията по различни начини или параметри (например
доколко възприемаме течението на времето, организацията на
движенията в плоскостите и т.н.), то нашите описания и
възприятия на движението могат да станат по-богати и
нетривиални.
Помня процеси, при които моят Свидетел в процеса на
Автентично Движение доста подробно записваше всичко, което
тя виждаше. Понякога към описанието на движенията тя
добавяше своите асоциации (образи и чувства). Това описание
беше много подробно, а интерпретациите − максимални по обем.
Потребнотото описание създаде своего рода „поток”, който
позволи да се припомни-преосмисли-види още една страна на
моя процес. И така, самото описание на движенията може да
бъде „поток”.
Като Свидетели ние също забелязваме онези чувства,
които се появяват у нас. Това е много важен акцент, който не
всички разбират: Свидетелят не определя чувствата на
Движещия се, той се намира в контакт със своите чувства.
Интересно е, че колкото и да обяснявам този принцип в процеса
на начинаещите, той отначало трудно се разбира. Ние дотолкова
сме свикнали да проектираме собствени съдържания върху
обкръжаващите ни, че дори не го забелязваме.
Най-важното в обучението на Свидетеля се съдържа в
това той успешно да различава своите проекции и реалното у
партньора му. Да признава наличието на проекциите − това вече
е голяма стъпка напред. […] “Очевидно е, че този човек е
[80]
тъжен!” Но ако сме по-внимателни, то можем да забележим, че
този човек просто е наклонил малко главата си, дишането му се
е забавило и всъщност аз съм изпитал тъга. Аз обаче не съм
забелязал това у себе си или не съм искал да го забележа и съм
го проектирал върху партньора си.
Един от най-простичките начини да се идентифицират
тези проекции е работата в триада, когато с един Движещ се
работят двама Свидетели. Тогава може да се отбележи
разликата във възгледите и разбирането, разликата, която
отразява онова, което ние привнасяме в обкръжаващата ни
реалност и в другите хора.
Важно е да се разбере, че самото наличие на проекция не
се явява негативно само по себе си. Нещо повече − тези проекции
са неизбежна част от човешкото възприятие. Трудностите идват
тогава, когато започнем да ги приемаме за реалност.
Така бихме могли да обобщим, че задачите пред
Свидетеля за две: 1) способността да осъзнаваме своите
проекции и съждения и 2) възможността да се възприемат
действията на Движещия се директно, извън тези проекции.
Джанет Адлер, която описва Автентичното Движение
като духовна практика, въвежда понятието „директен опит”
(direct experience), за да опише особените моменти на напълно
въплътено (embodied) осъзнаване у Свидетелите и Движещите
се. „Аз слушам как Свидетелят произнася тези думи: „Виждам
как ти се обръщаш и съпреживявам с теб”. И когато аз чувам
Свидетелят да говори за това, самата дума „съпреживявам” в
този момент е съпреживяване” (Adler, 2002).

Из дневника на Свидетеля:
Виждам как Движещият се бавно върви напред. Виждам
как нейните ръце се движат пред лицето, надясно и наляво. У
мен се появя образа как тя сякаш дърпа въображаеми завеси.
Забелязвам, че при всяка стъпка се променя изражението на
лицето ú. Моят образ е такъв: тя „поглежда” в различни
състояния и чувства, без да изпада нито в едно от тях,
вълните от състояния пробягват по лицето й, а тя продъжава
да върви. Забелязвам, че започвам да се усмихвам.
[81]
 Получава се така, че ако състоянието на присъствие се
запази и в момента на дискусията, то част от информацията
преминава сякаш през думите, а не с тяхната помощ. Важно е
как говори Свидетелят, как той предава простото описание на
движенията. И тогава един от ключовите аспекти в тренинга на
Свидетеля се състои в това той да придобие способността да
присъства и да преживява опита в момента на неговото
описание.
Следващия стадий в обучението на Свидетеля е вече
усвояването на различни начини за изразяване, в овладяването
на изкуството да се опише опита, в изграждането на контакт с
него.
Докато се тренира способността за наблюдение и
усвояването на различни начини за изразяване на опита също е
важно да се помни, че смисълът може да бъде неизразим. […] И
тогава този смисъл просто го има. Както ги има ръката или
крака. Движещи се или неподвижни.
Именно по тази причина понякога опитът в
свидетелстване най-добре може да се предаде с метафори или
стихове.

Из дневника на Свидетеля:
Музиката на плахите стъпки,
на отворените пръсти,
завъртанията на света
къде да се върнеш в есенната нощ?
в горящата земя?
лепнат дланите
прилепват и се разпластяват,
но не разрешават
да полетиш, да протегнеш нишка
към беззвездното небе
към победата
музиката на пръстите,
дърпа струните на дъжда
победно в небето
[82]
 клавишите на крилете
се прилепват към земята,
звярът на пространството узрява
разгръща се
навътре? Навън?

музиката ще бъде отговор...

простичък отговор

Важно е смисълът на движението, на действието,

зараждащ се отвътре да „узрее”, да му дадем възможност да
разцъфне и съзрее, докато се храни от водата на чувствата и от
светлината на вниманието. И тогава историята на тялото може
да стане ритуал на въплътяване на духа. Ето защо е важно при
търсенето на начини да се въплътят преживяванията, да се
помни за неизразимото.
В края на тази глава ми се иска да включа
стихотворението на Уолъс Стивънс „Тринадесет начина да
видиш един кос”. Струва ми се, че то може да кажем много за
неизразимостта в Свидетелстването.

Уолъс Стивънс
Тринадесет начина да видиш един кос

Сред двайсет снежни планини,

единственото, което се движеше,
бе окото на един кос.

II

Съзнанието ми се разклоняваше в три посоки,

подобно на дърво,
където са кацнали три коса.

[83]
III

Косът се въртеше във вихъра на есенните ветрове.

Бе само малка част от пантомимата.

IV

Мъжът и жената
са едно.
Мъжът и жената и косът
са едно.

Не зная кое да предпочета,

красотата на словоформите
или красотата на намеците,
косът, който пее
или онова, което следва непосредствено.

VI

Ледени висулки изпълват дългия прозорец

с варварско стъкло.
Сянка на кос
го прекосява напред-назад.
Настроението
проследено в сянката
неразшифрована причина.

VII

О, бледи наследници на Адам,

защо си представяте златни птици?
Нима не виждате как косът
се върти около краката
на жените наоколо?
[84]
VIII

Познавам акцентите на благородници

и живи, неизбежни ритми;
Но също така зная,
че косът има нещо общо
с нещата, които познавам.

IX

Когато косът изхвръкна и вече не се видя,

той отбеляза края
на моето кръжене онзи път.

Гледката на косове,
литнали в зелена светлина,
може да накара дори и благозвучието
рязко да застене.

XI

Той прекоси Кънектикът

в карета от стъкло.
Веднъж го прониза страх,
защото погрешно взе
сянката на своя екипаж
за косове.

XII

Реката тече.
Косът трябва да лети.

XIII

[85]
Беше вечер целият следобед.
Валеше сняг.
И щеше да вали.
Косът стоеше
сред клоните на кедъра.

(Източник: Статията „Флиртът на един поет с Изтока” − Кери

Шон Кийс, превод Мария Кръстева и Антоанета Николова)

Глава 11:
Срещата на Свидетеля и Движещия се: пространство на
интеграция

Из дневника на практика:
Отварям очи и виждам очите на Свидетеля. Неговият
поглед ми се струва много дълбок и открит. Този поглед ми
връща собственото ми усещане за дълбочина и откритост.
Сякаш ми говори, че не всичко е напразно, че всичко има смисъл
и е важно...

При работата с качествата на движението ми харесва да

използвам една „алхимична метафора”: ние отделяме дадено
качество, за да го изчистим от примесите − така в чист вид то
може да предизвика съвсем други реакции. Именно това се
случва в Автентичното Движение − ние отделяме ролите на
Свидетеля и на Движещия се, отнасяйки ги към различни хора,
за да можем да ги „изчистим”, да разберем ясно Действието и
Свидетелстването. Едва след това, при срещата на диадата, те
могат да се обединят и да създадат „философския камък” −
автентичността.
Разбира се, взаимодействието на Свидетеля и на
Движещия се протича по време на целия процес. Самият факт,
че човек е наблюдаван е свързан с една от основните драми на

[86]
човешкото съществуване: желанието човек да бъде видян и
страха от това.
Корените на тази драма се откриват в опита от ранното
детство, когато ние като деца откриваме себе си и опознаваме
живота в лъча внимание от страна на родителит. Отчасти
именно там, в нашия опит с детско-родителските отношения, се
корени желанието да скрием онова, което може да предизвика
неодобрение.
Отношенията между Движещия се и между Свидетеля
съществуват на различни нива. Най-неуловимото от тях е самото
присъствие на насоченото внимание. Понякога, при развита
чувствителност, движещият се може да забележи дори със
затворени очи, че неговият свидетел се е отвлякъл. Ако вече
имат опит с Автентично Движение, можете да направите
следния мисловен експеримент:
Представете си, че се движите в дадена обстановка и
никой не ви гледа. А след това че сте в същата обстановка, при
същите вътрешни и външни условия, и единственото различно е
присъствието на Свидетеля.
По какъв начин биха се различавали тези събития? Кого
си представяте в ролята на Свидетеля?
Най-очевидният смисъл на присъствието на Свидетеля е
осигуряването на безопасност. Това е важно, предвид това, че
Движещият се е със затворени очи, понякога дори с превръзка
на очите. Случва се интензивността на проявяващия се
безсъзнателен материал да е такава, че да изисква изявено
присъствие на съзнание − тогава на Движещия се предлага да
отвори очи. Особено важно е съблюдаването на тези граници в
терапевтичния контекст.
В абсолютно всеки контекст на използване на
Автентичното Движение е важна физическата безопасност на
движещия се, но в същото време от Свидетеля не се очаква да
заема позицията на „опекунстващ родител”. Понякога, в
началото на практиката, аз виждам у някои Свидетели онова,
което може да се нарече „комплекс на квачката”: стремеж да
обгрижват прекалено Движещия се, силно безпокойство по всеки
повод. Това може да е свързано с трудности у самия Свидетел да
[87]
приеме собствените си чувства и тогава прекомерната външна
грижа става начин да се избяга от собствените преживявания.
Ето защо в „класическия” вариант на Автентичното Движение се
смята, че ролята на Свидетеля е много по-сложна от ролята на
Движещия се и изисква по-голяма подготовка.
Не по-малко важна в Автентичното Движение е и
психичната безопасност на Движещия се. Това е особено
актуално в контекста на груповата работа, когато има няколко
едновременно Движещи се. Тогава в рамките на практиката се
въвежда забрана за причиняване на вреда на себе си, на другите
и на околното пространство. Забраната се отнася до прекия
израз на агресивни и сексуални импулси, насочени към друг
човек. Тук има една тънка граница обаче − важно е тези
импулси да не се потискат, да се признава тяхното наличие, но
те да не се изразяват директно, да се намират безопасни начини
за изразяване на тези енергии.
Освен това, в случващото се по време на процеса между
Движещия се и Свидетеля, има още една важна зона − срещата
на партньорите след процеса. Тази среща може да протича
различно. Понякога е възможно просто да се предложи на
Движещия се да завърши процеса − тогава той отваря очи и
среща погледа си с партньора, след което Свидетелят и
Движещият се обсъждат получения опит. Възможен също е и
определен преход от движение към вербално взаимодействие −
чрез писане, рисуване или скулптуриране.
Сама по себе си срещата между Свидетеля и Движещия
обаче може да бъде особено събитие. Често на Свидетелите се
предлага, когато наближава краят на уговореното време на
процеса, „да се навлезе в света на движенията на Движещия
се”, т.е. да се присъединят към качеството и рисунъка на
движенията, да се намери съвместен завършващ танц или поза,
която позволява да се приключи процеса. Понякога тази среща
може да предизвика достатъчно силни чувства − неочаквани
сълзи или особено усещане за контакт.
Ако на символично ниво Свидетелят и Движещият се
олицетворяват две страни на нашата душа, то тяхната среща е
подобна на завръщане вкъщи след дълго пътешествие. Може би
[88]
по време на това пътешествие ти вече си забравил, че имаш дом:
място, където през цялото време те чакат и ще те чакат винаги.
И когато ти неочаквано разбереш, че през цялото време там са те
чакали, могат да се появят сълзи от разкаяние, онази дълбочина
на съвместното присъствие в дома на душата, където се срещат
онзи, който Действа и другия, който Свидетелства.
Част от процеса на интеграция на опита се явява
дискусията (sharing). Тя може да се случва в двойки (ако се
работи в диадата Движещ се − Свидетел) и/или в кръг.
Смята се, че Движещият се е своеобразен „експерт по
своите преживявания”, ето защо той говори първи.
Стратегическата задача на Свидетеля се състои в това да
помогне да се прояви вътрешния Свидетел у Движещия се, така
че човек да може ясно и пълноценно да приема своя собствен
опит. Ето защо обратната връзка се дава в достатъчно строга
форма: Свидетелят говори единствено от първо лице, споделя
своите наблюдения, чувства, проекции, като избягва осъждането
и дискутирането на естетическите норми.
Виталий Кононов, един от практиците в работата с
тялото, пише следното в блога си, посветен на Автентичното
Движение
(http://community.livejournal.com/authentic_move/1563.html):
“Често в двойките може да се наблюдава следния диалог:
наблюдателят, предоставяйки обратна връзка, споделя своето
мнение за движенията на партньора. Той може например да
използва думите „некрасиво”, „прекалено дълго”, „скучно” и т.н.
В Автентичното Движение ние практикуваме формиране на
езика, което изразява нашия личен опит, за който никой друг
освен нас не носи отговорност. Т.е. вместо да кажем, че е било
„скучно”, ние казваме „на мен ми беше скучно”. Вместо
присъдата „твърде дълго”, която утвърждава някаква неясна
лична скала на ценностите, се опитваме да споделим
формулировки от типа „чувствах нетърпение” или „искаше ми
се това да беше свършило по-бързо”.
Този тънък момент се отнася до една важна особеност в
Автентичното Движение − стремежът максимално да се отстрани
влиянието на о(б)съждането отстрани. Автентичността се
[89]
определя според това доколкото мога да следвам собствените си
импулси, без да отчитам как моите движение и поведение ще
бъдат видяни. При обмена на впечатления ние ползваме
конструкции, които не предполагат външен авторитет.
Свидетелят се старае да си служи с изрази като „Аз чувствам”,
„Аз виждам”, „Аз си представям”, „Мисля си, че” вместо „Аз
смятам, че” или „Аз знам”.
Тогава по правилата на Автентичното Движение, ако
Свидетелят изпитва потребност да сподели своята
интерпретация на видяното, той може да изрази това по следния
начин например: „Когато ти направи еди-кое си, аз започнах да
се отвличам и си помислих, че ти сякаш се увлече много в себе
си”.
Всъщност в повечето случаи е достатъчно да се каже
„отвлякоха се”, за да стане ясно на Движещия се, че той е
отишъл „твърде далеч” в себе си и вероятно е „загубил”
вътрешния Свидетел. Самото „увличам се в себе си” вече
означава, че Свидетелят интерпретира опита на Движещия се −
вероятно първият е очаквал, че ще бъде развличан и
споделянето на това е нормално. Това е така, защото задачата на
Свидетеля се състои в това да следи момента на загуба на
вниманието безпристрастно и да търси причините в себе си,
вместо да намира обяснение за това в „неправилното” поведение
на Движещия се.
Това е достатъчно разпространена ситуация и не е няма
нищо срамно в постоянното завръщане към това, че в някакъв
момент моето съзнание се фокусира върху моите собствени
съждения. Една от отличителните черти на практиката се състои
в това, че в Автентичното Движение ние постоянно изчистваме
нашата реч от изрази и думи, които не ни позволяват да
осъзнаваме случващото се като личен опит, от конструкции,
които изясняват интепретации и мнения. Вместо това ние ги
заменяме с конструкции и изрази, в които всеки може да види
една ясна картина. Заслуга тук, известно е, имат влиянията на
будизма и философията на ненасилието върху Автентичното
Движение в САЩ.

[90]
 По време на дискусиите в двойки е важно да се подчертае,
че всеки участник описва собствения си опит. При това ние също
така развиваме способността да се описва този опит различно, от
различни гледни точки, в различна езикова форма. В главата
„Езиците на преживяванията” ние описахме три базови
модалности на описанията, предложени от Джоан Чодороу:
1) Какво правеше тялото? − директно описание на
движенията, техните качества, на развитието на процеса в
пространството и времето.
2) С какви чувства или емоции беше свързано това? − за
Свидетеля е важно да различава какви емоции са възникнали у
самия него и какво според него е преживявал партньора му.
3) С какви образи се асоциираше това? − образите и
символите са по-древни, „меки” и синкретични езици на
описание, те помагат да се намери връзка между движенията,
чувствата и идеите.

Елтън Уосън, описвайки своето разбиране за срещите и

обратната връзка в Автентичното Движение, подчертава
значимостта на проекцията и предлага да се ползват
възможностите за разнообразни възприятия, които те дават
(Wasson, 2002). При това, естествено, Свидетелят си дава сметка,
че сам създава тези проекции. При този подход ние не можем да
отречем силата на нашето въображение, а да направим всичко
възможно да разберем част от процеса. Уосън използва
метафората за „шкафа с кутийките”, в който всяка „кутийка” −
това е друга форма на възприятие, друг възглед към един и същ
процес. Това може да бъде възприятие през призмата на
атмосферата, на използването на пространството (линии на
преместване, нива, места), може да се види процесът на
Движещия се като приказка, мит или ритуал. Възможно е също
да се обърнем към усещанията или чувствата, към описание на
процеса като пътешествие или като живот в друга страна и пр. и
пр. ...
Тогава тази свобода в описанието може да ни доведе до
по-многомерно гледище към процеса − при все това е важно да се
помни, че в Автентичното Движение всичко случващо се с
[91]
Движещия се по време на сесиите е напълно в рамките на
неговите собствени компетенции. Това, което извършваме в
момента на обмен на обратни връзки − това не е анализ. Това по-
скоро е пътешествие по същата пътека в гората за втори път със
задачата да видим повече, отколкото първия път, да видим как
собствения ни избор като Свидетел (вътрешен и външен) влияе
нашия опит.
Освен това, вербалното обсъждане е само едно от нивата и
възможностите за обратна връзка. Свидетелят може да даде
обратна връзка и под формата на танц/движение, рисунка,
стихотворение и т.н.
В груповия формат, особено ако не са обособени двойки,
както например в „Дългия кръг” (Long Circle), по време на
обсъждането Свидетелите могат просто да изрекат фразата „Аз
свидетелствах” […] или могат да използват безлична форма, без
да назовават имена например „Аз видях как Движещия се...” и
т.н.
Иска ми се да предложа още няколко възможни форми на
групово обсъждане:
„Поднасяне” − това е ритуално възпроизвеждане от
Свидетелите на онези движения и пози, които са били особено
запомнящи се за тях. В случая на работа в общ кръг
Свидетелите един по един, без да говорят и коментират, влизат в
центъра, за да възпроизведат тези движения, да ги
„преподнесат” на групата. Всеки Свидетел може да направи
това няколко пъти.
„Инсталация” − използване на различни материали и
предмети в триизмерното пространство. Именно този аспект -
работата с триизмерното пространство − е близък до усещането
за пространството в движението. Възможни са инсталации под
формата на мандали или олтари, което позволява да се привнесе
или да се съхрани аромата на свещеното в опита на
практикуващите.
„Чайна церемония” − китайската чайна церемония може
да стане форма, в рамките на която има време за естествено
мълчание, паузи, изслушване, бавно обсъждане.

[92]
 Бих искал отново да напомня, че основните цели в
заключителната фаза на процеса на Автентично Движение −
срещите на Свидетеля и Движещия се и съвместното обсъждане
− се явяват развитието на вътрешния Свидетел в Движещия се и
интеграция на даровете от процеса на Автентично Движение в
ежедневната реалност. Както при всеки жив, естествен процес,
тук не може да има линейна прогресия, преки пътища и
еднозначна логика, но все пак ни е важно да чувстваме и
разбираме докъде достигаме заедно вътре в процеса и какво
именно ние поддържаме и развиваме по време на срещите
между партньорите.
„Харесва ми да си представям, че някога всички на
земята ще бъдат готови да общуват на такова ниво, и
естествено ще отпаднат причините да се спори, възразява, да
се отстояват собствените интереси, да се защитаваме,
опровергаваме и надсмиваме. Нрави ми се да си представям, че
ще настъпи време, когато всеки от нас ще намери своя
собствен шанс да се изрази, реализира, приеме напълно и да се
отпусне в свободно плаване в безграничния космос на своето
лично вселенско творчество”
В. Кононов,
http://community. livejournal.com/authentic_move/1563.html)

Из дневника на практика:
Гледам в очите Движещия се. Струва ми се, че в
началото неговият поглед е леко замъглн, той сякаш гледа
отнякъде далеч и не е съвсем „тук”. Постепенно погледът му
става все по-ясен, макар и все още да има някаква
отдалеченост в него. Виждам как очите му се навлажняват,
как в тях се появяват сълзи. Това не е тъга, не е и съжаление.
Аз чувствам дълбока съпричастност към неговите чувства,
към целия опит, който той е преживял. Чувствам, че моите
очи също се навлажняват. Не можем да откъснем погледи един
от друг...

[93]
 Глава 12:
Практика, продължаваща дълго в живота

Мигът на щастие не е в чувството за благополучие,

В пълнотата, разцвета, спокойствието или
Влюбеността
Не е хубавият обед, а внезапного озарение -
Ние сме придобили опит, но смисълът е избягал от нас,
А приближаването на смисъла, преобразявайки ни,
Възражда нашия опит извън всякакъв смисък,
Който се изразява в щастие.
Т.С. Елиът

Джанет Адлер нарича Автентичното движение

„дисциплина”, предвид това, че то се явява определена област на
знанието и форма на обучение, тренировка. Адлер разграничава
три базови етапа в развитието на тази дисциплина, три основни
области на опита, постепенно разгръщащи се впроцеса. Тя ги
нарича „тела”: индивидуално тяло, колективно тяло и
съзнателно тяло.
В първата област ние се съсредоточаваме върху
индивидуалния опит. Движещият се, който иска да бъде гледан,
ходи със затворени очи в празното пространство и се движи в
присъствието на Свидетеля, като следи своите движения и
съпровождащите ги преживявания. Движещият се открива чрез
тялото си безкрайното разнообразие на физическите движения,
емоции и мисли и ги осъзнава. В този процес се разкриват
истинските автентични движения. С по-нататъшното развитие
на вътрешния Свидетел, Движещият се започва да усеща
желанието да гледа другия. Ставайки Свидетел, той се учи да
проследява и запомня физическите движения на партньора,
като едновременно с това осъзнава своите собствени усещания,
емоции и мисли, докато седи тихо в периферията на
пространството.
[94]
 Думите създават мост между тялото и съзнанието, ето
защо Движещият се и Свидетелят разговарят след всеки етап на
работа, като се стараят да предадат опита максимално ясно и
отчетливо. Постепенно, в хода на развитието на съзнанията им,
у Свидетеля и Движещия се се появява свобода, а думите и
телата им разкриват своята свещена природа.
Втората област, колективното тяло, се създава от още едно
желание − желанието да участващ напълно, да се разкриеш в
отношенията с другите, без да губиш усещането за самия себе си.
Основната форма на практика на този етап е кръгът от движещи
се и свидетели. Всеки участник може да стане Движещ се и да се
движи в кръга със затворени очи или може да реши да бъде
Свидетел и да седи неподвижно на границите на кръга. В
началото и в края на сесията кръгът е празен, но вниманието на
групата е насочено към тази пустота. Тази пустота вмества опита
на процеса като цяло.
Кръгът постепенно разкрива третата област −
съзнателното тяло, когато самият формат става по-прозрачен.
Личността става присъствие, емпатията − състрадание, в тези
моменти на благодат всяко страдание може да бъде надживяно.
Практиката на присъствието води към преживяване на тялото
като празен съд. Съд, който е способен вмести светлината на
Свещеното.
По този начин Джанет Адлер описва развитието в
рамките на Автентичното движение като форма на медитативно,
духовно развитие (Adler, 2002).
Харесва ми да използвам думата „практика” в
описанието на Античното движение. То е практика в този
смисъл, че Автентичното движение не може да бъде разбрано без
непосредствения опит. То е практика също така поради факта,
че изисква определено придържане, дълбоко желание да се
развиваш в нейните рамки. То е практика, която носи в себе си
парадокс, за който се споменава в древните традиции и в
съвременната психология: „За да достигнеш до нещо вътре в
практиката, ти е необходимо да не се стремиш към
резултата, а да обичаш самата практика и да правиш всичко
именно заради нея. Тогава тя може да донесе и резултати”.
[95]
Ако ние пристъпваме към Автентичното движение единствено
заради някакви психични, творчески или духовни цели, ние
едва ли ще получим всичко, което практиката е способна да ни
даде. Без съмнение, ние във всички случаи ще намерим смисъл,
полза и красота в това, но нещо ще бъде загубено. Може би
именно обединяващият елемент, лежи в основата на Смисъла,
Ползата и Красотата.
Казват, че този парадокс съпровожда всяка истинска
практика.
Има още една особеност на Автентичното движение като
практика: Вие можете да получите нещо веднага, при първото
Ви запознанство с практиката, но цялата пълнота на
възможностите се разкрива постепенно, с годините регулярни
занимания. Джанет Адлер нарича Автентичното движение
„дълга практика”.
Какво може да ни разкрие тази практика? Каква полза
може да ни донесе тя?
За мен това е преди всичко практика вътрешно
изчистване, на микро-катарзис. След процеса може да
почувствате себе си свежи, като след душ или баня, но този душ
е проникнал „под кожата”, като е изчистено вътрешното
пространство.
Движещият се казва следното:
Изпитвах необходимост да се освободя от кожата, да
снема старата кожа и когато това се получи, почувствах
еуфория.
Това може да бъде важно, когато ние натрупваме в нас
прекалено много информация, неразрешени, неизразени
чувства, когато се срещаме със сложни ситуации или с хора в
сложни ситуации. Автентичното движение може да бъде добър
начин за профилактика на професионалното изпепеляване при
хората от помагащите професии.
Из дневника на Свидетеля
Тя стана, леко пренасяйки тежестта си на десния си крак,
с дясна ръка сгъната в лакътя и леко сгъната длан, сякаш
държи нещо в нея. Тя се опита а си изясни какво държи в тази
ръка, търсеше движение. Постепенно тя вдига ръцете си, хваща
[96]
сякаш невидима стълба, изменя израза на лицето си − на него се
появява усмивка […].
Преди това ние обсъждахме темата за мотивацията и
измененията при прехода от един тип дейност и при
преминаването на друго ниво. Нейният въпрос беше: „Откъде да
почерпя мотивация да завърша това?”
Автентичното движение може да бъде начин да се
достигне ново разбиране, инсайт. Това може да се случи просто
така, поради това че в нас живеят въпроси и те търсят своя
отговор и тогава въплътеният поток от вътрешни преживявания
става своего рода телесно мислене, соматичен синтаксис на
разрешаването на житейските задачи. Не всички отговори идват
във форма, която може да се вербализира, но това не значи, че
не трябва да се търсят думите за описание на случващото се.
Джанет Адлер пише, че думата също може да бъде пряко,
непосредствено преживяване.
В цялостния опит словесното и телесното мислене
взаимно се отразяват, поддържат и не заменят една друга.
Из дневника на Движещия се:
Още един инсайт ме застигна по време на
Автентичното движение. Преди него отново размишлявах да
участвам ли или не въобще. Но разбрах, че ако не направя
това, то мога да смятам, че съм дошла напразно. Да, в
началото ми беше страшно, предишната група се движеше
много енергично и хаотично, хората се сблъскваха един с друг.
Да не ме стъпчат? Започнах да изследвам пода на четири
крака, някак не можех да се изправя. След това обаче нещо
започна неудържимо да ме тегли нагоре и ми се стори, че съм
птица − а на птиците в полет не им е нужна опора, нали
така? Поразително беше, че докато работех, не отминаваше
усещането, че в залата няма никой друг освен мен. Когато
всичко свърши, се изясни, че всъщност съм направила няколко
стъпки, които „осмислено” не можах да повторя.

Случва се понякога така − идваш за нещо конкретно, а

взимаш съвършено друго, което ти е по-нужно сега, отколкото
разрешаването на мними проблеми. Не за всичко си струва да се
[97]
мисли и да се търси изход. Кой знае − може би е нужно просто да
се полети.
Още една важна област на богати открития чрез
Автентичното движения е творчеството. Понякога при мен на
занятия идват хора от творческите професии, които чувстват себе
си в криза, на които е нужен вътрешен обрат или обновление.
Процесът на Автентично Движение може да им ги даде, може да
им разкрие нови цветове, непознати палитри вдъхновение.
Понякога участниците в сесиите казва, че неочаквано у тях
самите се е появило желание да рисуват или да пишат стихове.
В своята практика на пърформър аз често използвам
Автентичното движение като начин за откриване на нови
образи, качества на движение или задълбочаване в дадена тема
или материал.
Свидетелят казва:
Скулптурността, изящността, графичността,
яснотата на всяко движение. Зеленият цвят, линиите,
предметите като кост и опора, като продължение на ръцете,
като рог на еднорог, като телескоп за третото око, като
мундщук и чаша, като книга или указ.
Движещият се казва:
Аз идвам. Листата се разхвърчават.
Капката дъжд се стича по гърба ми.
Давам определение
На това, което ми изглежда някак.
Названия на чувствата, които ги няма.

За мен Автентичното движение като творчески път е

много важна тема. То напомня за висшата същност на човешкото
същество, то е онова библейско потвърждение, че сме създадени
„по образ и подобие”, по образ и подобие на Твореца.
Ето защо често процесът на Автентично Движение
протича като съвременно свещенодействие. Вниманието и
намерението, готовността за приемане и откритостта към
неизвестното ни помагат да преминем през преживявания,
излизащи извън пределите на личността. Това е възможно
благодарение на развитието на вътрешния Свидетел. Важно е,
[98]
че това не е умозрително, а преживяно, живо, въплътено
пространство на Свещеното, отворено за възторга и ужаса, за
страстния танц на космическите сили и за милосърдното
приемане на всичко съществуващо.
И тогава се разбира, че автентичността предполага не
само съответствие на самия себе си, но и съответствие на човека
и Света. Съ-ответствие, равнопоставен отговор, танц ...
Този процес няма граници, не съдържа етапи или
рангове, които е нужно да бъдат достигнати, макар във всеки
момент ние да можем да си поставим конкретни цели.
„Автентичността не е цел, която трябва да се постигне, а по-
скоро постоянен процес на ставане. Тя се придобива чрез
дълбинно внимание и смирено очакване. Всеки човек я намира
по свой начин − слушайки, настройвайки се към вътрешните
импулси... към усещанията, образите, чувствата”. (Carroll,
2001)
Смирението и творчеството, отвореността към
ежедневното и свещеното, към живота, който Ви е подарен, може
да стане Вашия дар към света. Практиката Автентично
Движение помага да се премине и да се твори по този път, през
този живот, да се отдаде този дар.

Из дневника на практика:
Започвам на пода. Затварям очи. Избирам част от
тялото, с която искам да започна. Това е областта на тази,
където сега ми е трудно да почувствам удоволствие. Започвам
да се настройвам на тази област. По-удобно ми е да започна,
като застана на четири крака. Започвам да забелязвам и най-
фините движения в тази област. Позволявам им да ме водят.
Постепенно тези движения започват да обхващат по-
голямо пространство в тялото. Забелязвам потокa, който
идва от шията към раменете и по-нататък - към гръдния кош
и към бедрата. Бедрата се сгъват. Повдигам се на сгънатите
си крака и заставам в позата „Жерав” от Тай-чи. И това е
добре. Нека движението да продължава да тече. Нека то
продължава...

[99]
 Приложения:

Отговори на въпроси (FAQ)

Тези въпроси се появиха след процеса на Автентично

Движение, който се проведе в рамките на летния танцувално-
психологически тренинг „Живот в танца − Казантип” (Жить
Танцуя − Казантип) през лятото на 2007 г. След процеса на
открито и обсъжданията в двойки, аз предложих на участниците
(те бяха не повече от 60 човека, с различно ниво на опит) да се
съберат в малки групи и да обсъдят следващата тема: „Значими
въпроси по отношение на практиката на Автентичното
Движение”?
И макар в голям кръг след това да озвучихме всички
въпроси, последните не получиха отговор. Целта ни не беше
такава − да дадем отговори. Искаше ми се известно време хората
да поживеят с тези въпроси, за да дойдат отговорите от
практиката.
След няколко месеца почувствах импулс към това да се
върна към тези въпроси и да опитам да им дам вербални
отговори:

Каква е ролята на външния свидетел? Може ли да се

случи Автентично Движение без външен свидетел?
Вероятно с думи може да се опише само част от това, което
„прави” присъствието на външния свидетел. От една страна,
тази роля се корени в ранния детски опит, доколкото детето бива
„гледано” от някого, на него винаги се отделя особено много
внимание […]. От друга страна, Свидетел − това е дума от
речника на духовните и медитативните традиции. „Ние сме
двама. Птицата, която кълве и птицата, която гледа.
Първата ще умре, а втората ще продължи да живее,” − така е

[100]
написано във Ведите. Свидетелят, като вечният Дух, съзерцава
собствената игра на сила и форми.
В континуума между тези два полюса на смисли пулсира
ритъма на Свидетелстването.
Ако говорим за това дали е възможен процеса без
Свидетел, трябва да си спомним, че термина „автентично
движение” се разбира по няколко начина.
Първо разбиране: Автентичното Движение като формат.
В този случай Автентичното Движение се разбира като
форма на работа в диадата Свидетел-Движещ се. В зависимост
от формата, Свидетел може да бъде друг човек, няколко човека и
дори персонаж от вътрешната реалност на Движещия се и т.н.
Второ разбиране: Автентичното движение като качество
на движението, движение, при което се обединяват „Аз се
движа” и „Нещо ме движи” (M.S. Whitehouse), особената
тоталност и неизбежност на движението. Това качество на
движението може да се прояви и без наличието на външен
свидетел, но практиката с такъв спомага за това.

По какъв начин външните импулси преминават във

вътрешни и как вътрешните импулси се изразяват
външно?
Съществуват безкрайно много варианти на този преход.
По-точно, самата граница на вътрешното и външното често е
само конвенционална условност. Къде прокарваме ние тази
граница? По отношение на вътрешния Свидетел всички
импулси се явяват външни, а вътрешни просто не съществуват.
В процеса на Автентично Движение ние често започваме с
телесни импулси, но понякога началото може да бъде също образ
или тема или избираме този образ/тема, поради това че те
резонират с нас, намират вътрешен отклик, те вече отчасти са
размили границата „външно-вътрешно”.
Още по-показателен по отношение на илюзорността на
тези граници е моментът на синхроничност, при който
независими събития се оказват съединени от общ смисъл. Когато
например вътрешният преход от отчаяние към надежда се

[101]
съпровожда от появата на лъч светлина в полето на внимание
на Движещия се.

Как да пренесем опита от процеса в живота?

За мен това е въпрос, на който не може да се отговори

само вербално. Но изглежда, че е важно да се види откъде се е
появил процесът, в какъв аспект на ежедневния живот той се
заражда. Тогава е по-лесно да се определи къде ни води той. И
ако сме достатъчно внимателни (а процесът на Автентично
Движение ни учи на внимателност), то ние открито и с приемане
забелязваме връзките между ежедневните събития, символите и
темите в процесите. Тези връзки невинаги са логични, невинаги
е възможно да бъдат описани наративно като история, но е
важно да бъдат отбелязани и описани. В противен случай
процесът може да се изгуби в разнообразието на живота, да не се
достигне до целенасочено развитие, да не се разкрие насоката, в
която ни движи мъдростта на тялото.

В каква степен съм способен да чувствам онова,

което чувства другият?
Струва ми се, че по-точно е да се каже − „Mога ли да
споделя опита си с този на друг човек?” Дори и да изпитваме
сходни чувства, ние не ги преживяваме еднакво. Ние винаги
възприемаме всичко през призмата на собствената си история,
на предшестващия опит. Разбира се, аз мога да осъзнавам как
именно ми влияе този опит и той да не ми влияе в такава голяма
степен.
Като Свидетел, аз мога да се намирам в състояние на
„резонанс” със своя Движещ се, но при всички случаи това ще е
моят опит. Това е много фин баланс: ние се срещаме в
промеждутъчно пространство, на моста между световете си.
Нашата честност и откритост може да направи тази среща
възможно, но е важно да помним, че на някакво ниво нашите
светове ще останат отделни, макар и на друго ниво те никога да
не са се разделяли.

[102]
 Понякога зад това желание „да почувстваме това, което
чувства другият” лежи стремежът ни „да се родим обратно”,
тъгата по недиференцираното симбиотично единство между
новороденото и майка му. Това може да бъде тънкото желание за
контрол върху ситуацията. Може би не е важно да се стремите да
„почувствате”, а да позволите на движещия се да влезе във
вашия свят. Това е сериозен риск, но и голяма възможност.

Какво се случва, когато движещият се среща с

болезнена ситуация от детството?
Вероятно всичко зависи от това доколко е болезнена тази
ситуация. Доколко той е способен да я овладее, да запази
присъствие на духа? Ако човек има ресурс за среща с подобна
ситуация и преживяването й, то ние просто навлизаме в
дълбочина.
Ако ресурсът не е достатъчен е по-добре да излезем от
това преживяване, да се приземим, да намерим ресурс или точна
„дистанция” от този опит.
И, разбира се, при работа с такива ситуации е особено
важна качествената поддръжка. Най-добре е подобна работа да
се случва в рамките на личната психотерапия.

Как да останеш осъзнат в процеса и да приемеш

себе си такъв, какъвто си?
1) Практика.
2) Приемете своето неприемане.

Критерии за вътрешна честност?

Ние започваме с тялото. Усещанията и движенията − това
всъщност е тялото. Ние винаги знаем дали сме извършили това
движение или сме му позволили да се случи. Да останеш честен
е намерение, утвърждение преди процеса, намерение, с което
ние влизаме в него.
Понякога ние можем да открием вътре в личността си
желанието всичко да изглежда по-добре, по-ярко, по-
драматично. Ние можем да го установим по-късно. Можем да го

[103]
признаем и това признаване на „нечестността” е вече крачка
към честността.
При всеки случай обаче е нужно да се започва, проверява
и завършва процеса чрез тялото. Тялото е и контейнер и
съдържимо, а също така и проверка.

Как след като открием в процеса насока или тема,

да я развием (в рамките на тренинга)?
Всяко цялостно разбиране, всеки инсайт променя нашите
нагласи, нашите „филтри на възприятие”. Ние просто
започваме да виждаме по-разгърнато тези теми и как именно те
се реализират в живота.
Примерно в процеса разбирам, че се страхувам от
самотата и я избягвам. Може би в ежедневния живот ще започна
да забелязвам моментите, когато оставам сам и ще се науча да
намирам в тях смисъл и удоволствие.
Възможно е в условията на тренинг, на групова или
индивидуална работа да се опитаме да си създадем условия да
се утвърдим в новооткрити прояви. Това действително е важно –
да се опитаме да пренесем частичка от процеса в други
контексти.

Как можем адекватно да преминем през чувството

на агресия?
Както всяко друго силно чувство, агресията идва, случва
се, движи ни. Важно е да се разбере, че сама по себе си агресията
е еволюционно обоснована реакция на препятствия и заплахи. И
дори в наши дни съвременният цивилизован човек може да се
сблъска със ситуации, в които агресията е оправдана и
необходима.
Трудностите започват, когато ние:
1) не признаваме, че агресията съществува в нас;
2) не знаем как бихме могли да я проявим;
3) проявяваме я, без да желаем това (неадекватно).
Съответно ние можем да се научим да познаваме и
признаваме в себе си целия спектър от емоции, свързани с
агресията: раздразнение − възмущение − злост − гняв − ярост;
[104]
можем да намираме различни начини да я проявим (преки и
непреки, символични, сублимационни и т.н.); а също така можем
да регулираме степента и формата на нейните прояви.
В Автентичното Движение ние се учим постепенно да
опознаваме вътрешния рисунък на чувствата, импулсите и
движенията, свързани с появяващата се агресия. Доколкото
съществува забрана да причиняваме вреда на себе си, на
другите хора и на пространството, движещият се намира непряк
израз, недиректна проява на тази енергия. И тогава у нас може
да се появят осъзнатост и избори, които ние привнасяме и в
ежедневните отношения.

Къде е границата между Движещите се и

Свидетелите?
Тази граница е променлива. В началото на практиката е
важно ясното разделение на ролите. Постепенно у Движещия се
се формира вътрешния Свидетел и на човек му става по-лесно да
преминава от едната роля в другата. В идеалния случай в
резултат на практиката присъствието на Свидетеля у Движещия
се е непрестанно.

Формати на Автентично Движение

Тук ми се иска да се спра върху спектъра от възможни

формати в практиката на Автентичното Движение.
Нека да започнем с настройките и загрявките. Естествено
не е задължително в процеса на Автентичното Движение да се
навлиза след загрявка.Ако провеждаме отделен тренинг или
занятие по Автентично Движение, то е нужно да изберем
загрявка, асоциативно свързана с принципите на практиката.
Това може да бъде работа с импулси или различни варианти на
следване на центъра или на различни точки, които помагат да
се изяснят позициите „Аз се движа”/”Мен ме движи”.
Освен това, непосредствено преди процеса може да се
проведат процеси-настройки. Това би могъл да е кратък (3-5
минути) процес „очи в очи” в двойката Свидетел-Движещ се или
фокусирано върху една част на тялото (ръка или крак)
[105]
Автентично Движение. Може да се използва актуализация на
емоции – например да се предложи да се запише продължение
на фразата „Най-приятното/неприятното/силното и т.н.
чувство, което съм изпитвал през последно време е...”. Добра
подготовка за процеса може да бъде работата с телесните
блокажи (привични напрежения) с използване на стратегията
на повторенията и на развиването на движенията. Всички тези
загрявки активизират материала на безсъзнателното и
облекчава включването в процеса.
Рамката на форматите остава отворена – т.е. нашият
списък от възможни такива е неизчерпателен и е възможно в
практиката да се появи нов такъв или вариации на старите
познати формати, адаптирани към конкретната ситуация.
В пространството от възможни формати на Автентичното
Движение аз мога да разгранича три координатни „оси”, три
непресичащи се спектъра, които задават многомерността на това
пространство.
1. Отношенията между Движещия се и Свидетеля
Тук се имат предвид различните варианти на
съотношението между базовите роли в рамките на Автентичното
Движение: колко са в нашия процес движещите се и
свидетелите, и как тези роли се сменят.
2. Съдържание на процеса
Определя се от фокуса на внимание и от някои други
условия.
3. Временни рамки и цикличност
Времето играе важна роля в практиката. Всяка
продължителност има свой вкус и възможности. Количеството
цикли, т..е. колко пъти Свидетелят и Движещият се променят
ролите си също има значение.

Бихме искали да изброим някои възможности в рамките

на всяка ос, като ще добавим и коментар към всяка една от тях:

Отношения между Движещ се и Свидетел:

1. „Класически” процес в двойката Свидетел/Движещ се.

[106]
 Най-добре е да се започне с ролята на Движещия се или с
кратки процеси.
2. Работа в триада
Тук са възможни варианти за работа с двама Свидетели
(за да се изясни проекцията), така и с двама Движещи се и с
един Свидетел (Движещият се в този формат Джанет Адлер
нарича moving witness).
3. Смяна на Движещ се и на Свидетел без деление на
диади
В някои случаи групата може да бъде разделена на две
части, които разменят ролие си в рамките на един процес. Този
формат налага големи изисквания към качеството на
наблюдението на Свидетелите и, едновременно с това, им дава
възможност „да видят повече”. Движещите се сами решават как
да завършат по сигнал на водещия.
4. С един Свидетел (Single Witness)
Когато групата е малка и вътрешният свидетел у
участниците е достатъчно развит, водещият може да бъде
единствен Свидетел.
5. Няколко Свидетели – 1 Движещ се
В този случай Движещият се може да получи многомерна
обратна връзка.
6. Голям кръг (Long Circle)
При този формат всеки участник може няколко пъти да
бъде в ролите на Движещия се и Свидетеля, като решава
самостоятелно в кой именно момент следва да се сменят ролите.
В този случай в кръга трябва да остават предварително
определен брой наблюдатели (например не по-малко от 4-5).
7. Солово Автентично Движение (с Вътрешен Свидетел)
Този процес може да се провежда след достатъчно
практика и в безопасни условия

Съдържание на процеса
1. С фокусиране върху определена част от тялото
Може да се използва както при работа със симптомите, така и за
развиване на общата телесна осъзнатост.
2. С образ (например от съновиденията)
[107]
Всички емоционално заредени образи от сънищата,
литературата и киното могат да станат отправна точка на
процеса.
3. С тема
В Автентичното Движение е възможна работата с
определени теми, които могат да се задават както от формата,
така и от активизраните чувства. Понякога темите се определят
от насочеността на тренинга или са въплъщение на „вечни”,
екзистенциални въпроси, но по-често те се пораждат в
обсъжданията, както и от актуалните проблеми на участниците.
Ще приведем няколко примера за контекстуални процеси на
Автентично Движение.
Пример е практиката на Автентично Движение, основана
на темите за Мъжкото и Женското. Работата с въпроса за
взаимоотношенията между половете често изисква цялостно
емпирично определение и разбиране на мъжките и женските
качества. Специалният формат на Автентичното Движение
позволява да се „види” какво представляват мъжа и жената на
много нива на възприятие. Самата идея е достатъчно проста:
движещите се последователно стават мъже и жени. Важно е да
не се задава никакъв специален контекст – да се „изобрази” или
да се „покаже”. Анимата и анимусът се проявяват в
многообразието и многомерността, в живия процес на
преживяване на този момент. […]
1. С предмет
Всеки обект, който попада на пътя на Движещия се, може
да стане източник на особен символизъм. Нерядко в процеса
стената за Движещите се става жив символ на преградата или
на опората (а понякога и на едното и на другото). В особените
състояния на съзнанието тези предмети стават „участници” в
историята на тялото, те помагат стълкновенията с обектите в
„реалния” живот да придобият нов смисъл.
Памела Уайтъкър (Уайтекер, 2002) предлага в качеството
на такъв предмет да се използва парче тапет с дължина 1,5 – 2
метра. Този трансформируем обект може да стане източник на
много истории, а също така и материал за последващи рисунка
или инсталация.
[108]
 Богат символичен материал предоставят и природните
материали като дърво, вода, пясък и камъни, особено в
естествената им среда.
2. С музика
Макар традиционно Автентичното движение да протича
без музика, в тишина, музиката може да стане част от процеса. В
този случай тя трябва да бъде избрана много осъзнато като тема
или като начин да се активизират определени преживявания.
Естествено този процес може да се случи едва след като добре са
усвоени „класическите” формати.
3. Site-specific (Автентично Движение на специално
избрано място)
Самото пространство, където протича Автентичното
движение, оказва влияние върху процеса. Специфичен вкус
имат процесите на Автентично Движение на открито и особено
там, където водата се среща със сушата. Разбира се, най-добре е
да се работи с по-подготвена група и задължително във диаден
формат, за да се обезпечи безопасността.
Времеви рамки и цикличност
Времевите рамки на процеса се определят от много
фактори. Фокусираният или обучителен процес може да
продължава и по-малко от 10 минути за всяка страна. За по-
дълбоко навлизане в процеса са нужни 15-40 минути. Това е
най-разпространеният „работен формат”.
Ние с колегите и студентите понякога сме
експериментирали с продължителни процеси (2-3 часа). Те си
имат собствен вкус и ни позволяват да се докоснем до много
дълбоки слоеве на психиката, но също така изисват много сили и
изградени навици.
Ако Свидетелят се явява терапевт (фасилитатор), то
процесът може да протича без смяна на ролите. Възможно е
също, ако се провеждат няколко сесии Автентично Движение в
рамките на тренинга или на уъркшопа, то ролите да не се
сменят в рамките на една сесия.
Ако разполагаме с ограничено време и участниците в
процеса сменят ролите си, е важно точно да се разчете времето,

[109]
за да може то да стигне както за процеса, така и за интеграцията
на материала.
Интересни възможности предоставят процесите, състоящи
се от няколко цикъла смени на Свидетели и на Движещи се.
Можем например да започнем с двадестминутен процес, а след
това, след дискусията, да проведем още един десетминутен
процес. Когато преминем през няколко процеса в ролята на
Движещия се, ние можем да работим едновременно фокусирано
и детайлно.
Взаимодействие между Свидетел и Движещ се
Иска ми се също така да напомня за спектъра от
възможности във взаимодействието между Свидетеля и
Движещия се при интеграцията на материала от процеса.
Това взаимодействие може да се реализира както
вербално и невербално или при съчетание на тези канали.
По време на вербалното взаимодействие са възможни
следващите варианти:
--- Говори само Движещият се, а Свидетелят присъства
безмълвно;
--- Свидетелят повтаря онези думи на Движещия се, които
са резонирали с него самия (recalling);
--- Свидетелят говори единствено за епизодите на процеса,
които е описал Движещият се; за да се опишат „забравените”
части от процеса се изисква разрешение;
--- Свидетелят и Движещият свободно се сменят, като
спазват базовите правила (да говорят от първо лице, да не
използват оценки);
--- Това взаимодействие може да се случва и в писмена
форма.

Възможни са следващите способи за невербално

взаимодействие:
Очи в очи
Това е особен вид на дълбок контакт, често свързан с
интензивни преживявания. Контактът очи в очи може да бъде
процес на дълбоко приемане на другия в своя собствен опит.
Рисунка
[110]
 Рисунката, нейните линии и цветове понякога може да
бъде по-адекватен начин за изразяване и за намиране на
смисъл в преживяванията, проявяващи се в Автентичното
Движение. Да рисува може както Движещият се, така и
Свидетелят. Те могат също така да създадат и обща рисунка.
Моделиране
Пластичността на глината или на пластилина,
триизмерността на получаващите се форми, особеното качество
на контакта с материала – всичко това прави моделирането още
един уникален начин за интегриране на опита.
Танц
За мен беше интересно и вдъхновяващо откритие, че
танцът също може да бъде начин за даване на обратна връзка,
на водене на диалог за случилото се в него. Свидетелят може да
изтанцува своята реакция, появилите се в него образи или да
възпроизведе някои части от процеса.

Правила в груповите занимания по Автентично Движение

(Минска група по Автентично Движение, Беларус, 2008)

Бих искал да представя правилата за групова работа,

разработени в Минската група по Автентично Движение, в
качеството им на пример за правила, по които може да бъде
организирана работата в подобни случаи. Трябва да се има
предвид, че тази група работи във формата peer-group, т.е. група
от равни, от колеги, без лидер. Форматът и линията на развитие
се определят по пътя на колективното обсъждане и достигането
до съгласие.
При разработването на тези правила отчитахме
правилата на работа при подобни групи в САЩ и Канада.
Изброените правила са един от вариантите за работа в групата
по Автентично Движение. Възможно е Вие да не сте съгласни с
някои от тях или като цяло и да си разработите свои правила.
Във всички случаи е полезно да се разбере как именно хората
могат да организират своята практика.

Обща цел
[111]
 Общата цел е редовната и успешна практика на
удивителната и прекрасна дисциплина Автентично Движение,
основана на обща визия и провеждана в необходините ни
условия. Смятаме практиката за успешна, когато тя стане
ресурсна и в нея присъстват призиви и послание.
Визия
Споделяйки ценността на редовната практика, ние се
обединихме в група, за да създаваме и поддържаме заедно
необходимите условия за практиката, както и да си оказваме
помощ един на друг в личната ни работа вътре в самата
дисциплина Автентично Движение.

Правила
В резултат на седемте месеца ежеседмични занятия, ние
достигнахме до разбиране на това кои са необходимите ни
условия за практикуване на Автентично Движение. Тези
условия са отразени в правилата на нашата група, които
обхващат както организационни въпроси, така и аспекти на
самите процеси.

Организационни аспекти:
1. В групата ние споделяме обща цел, виждане и правила.
Фасилитаторите имат право да Ви помолят да напуснете групата
в следните случаи: ако Вашето участие никак не помага за
достигането на общата цел; ако Вие не споделяте общата визия
или имате различни ценности от тези на групата; или си
позволявате да нарушавате правилата на групата.
2. Фасилитаторите си запазват правото да вземат решения,
ако общогруповото обсъждане е непродуктивно в това.
3. Работим в затворена група.
4. Работем с този състав от участници, които могат да
гарантират, че ще посещават по-голямата част от занятията.
5. Работим само при заплатена от участниците такса за
месеца.
6. Закъсненията са недопустими. Ако Ви е сложно да сте
пунктуални и не можете да се самоорганизирате, вероятно тази
група не е за Вас.
[112]
 7. За решаване на много въпроси често използваме
циркулярни писма. Достъп до тази информация имат само
текущите участници в групата.

Въпроси, свързани с безопасността:

1. Всички участници носят отговорност за своето поведение
по отношение на самите себе си и другите, а също така за това да
спазват правилата за безопасност. Този, който се намира в
ролята на Свидетел, поема допълнителна отговорност за това да
съблюдава груповата и индивидуалната безопасност.
2. Ако даден участник преживява труден период (болест,
травмиращо събитие, скорошен силен стрес) или просто изпитва
болезнени усещания в дадена част от тялото, е нужно да сподели
на останалите това (или само на своя наблюдател) преди
началото на процеса. Тази информация за особеностите на
личната ситуация ще позволи на наблюдаващия го Свидетел да
действа по-адекватно и безопасно.
3. Ние не обсъждаме с хора извън групата съдържанието
на процесите. Цялата лична информация, която участниците
споделят, се явява конфиденциална и не може да бъде
разпространена извън пределите на групата.
4. Прекият израз на агресия, насочена към друг човек, е
забранен. Ако искате да извършите рязко и мощно движение,
първо се убедете, че няма да ударите никого.
5. Прекият израз на сексуалност, насочена към друг човек,
е забранен.
6. В състояние на силен афект или на дистрес Движещият
се може да си отвори очите или да стане наблюдател.
7. При дискусията Свидетелят на първо място „връща”
детайлно описание на движенията на Движещия се.
Възникналите чувства и образи наблюдателят споделя
единствено в случай, че те съвпадат или се пресичат с опита на
Движещия се. Ако преживяванията на наблюдаващия не
съвпадат с разказа на Движещия се, но при все това е налице
силно желание да се споделят собствените преживявания, то
наблюдателят може да направи това. За това е необходимо обаче
той добре да помни последователността от движения на неговия
[113]
Движещ се. Това условие цели да се предотвратят личните
проекции и оценки от страна на Свидетеля.

Аспекти на процесите:

1. Ритуали за начало и завършване на процесите - ние

започваме и завършваме всяко занятие и процес седнали в кръг
с ръцете повдигнати нагоре за известно време.
2. Преди да стане Движещ се, наблюдателят влиза в
пространството на кръга и установява очен контакт с един или
няколко наблюдатели („Виждам те”). Когато процесът завърши,
Движещият се отваря очи и отново установява зрителен контакт
с един или няколко наблюдатели.
3. Обикновено завършването на общия процес се
сигнализира със звън (един или няколко) […].
4. Наблюдателят, който звъни при завършването на
процеса повдига ръка, показвайки на другите наблюдатели, че
има намерение да звъни. Той чака, докато всички наблюдатели
също вдигнат ръка, сигнализирайки по този начин, че техните
Движещи се не преживяват кулминацията на своя процес и така
няма да се прекъсне една явно незавършена ситуация.
5. Наблюдателите се стараят да се разполагат равномерно
по периметъра - в идеалния случай в кръг. […] Поддържането на
кръглата форма е ритуал и начин да се създаде безопасно
пространство за споделяне на опита.
6. Наблюдателят е позиция на активна концентрация на
внимание и осъзнатост. Желателно е да станете наблюдатели,
едва когато усещате достатъчно енергия за това. Превитата поза,
лягането, поглеждането на часовника показват, че Вашето
внимание угасва и е по-добре да станете Движещ се (дори и без
да се движите), отколкото да останете наблюдател. Върнете се
към ролята на наблюдателя, едва когато усетите достатъчно
сили за това.
7. Когато наблюдателят забележи, че вниманието му
започва да се разсейва, той повдига ръка (подобно на това
действие в началото и края на процеса). Останалите
наблюдатели също повдигат ръце в подкрепа. Сигналът с
[114]
вдигането на ръката може да се подава толкова често, колкото е
необходимо.
8. Ако (в краен случай) вдигането на ръка не помага на
наблюдателя да запази активна концентрация на внимание, а
текущият формат не позволява произволно да стане Движещ се,
тогава търпящия това наблюдател дава знак (беззвучно) на
останалите наблюдатели, че той никак не може да остане в тази
роля и става Движещ се. Това може да се случи, дори ако се
явява нарушение на предварително установения формат.

Речник на термините

Речник на термините, използвани в Автентичното

Движение
Автентичност
1. Екзистенциалистки термин, използван в
дълбинната психология за разграничаване на човешките
действия, които се оказват истинни по отношение на самия себе
си, т.е. свързани са със самостта.
2. Особено качество на движението. „Когато
движението е просто и неоспоримо, когато то не може да
бъде друго и е без значение доколко е ограничено или частично,
именно тогава то е автентично” ... (Whitehouse, 1977).

Движещ се/Свидетел (Mover/Witness)

Ключово понятие в Автентичното Движение е диадата
Движещ се (Mover) – Свидетел (Witness). Тук се има предвид не
само форматът на работа в двойки или ситуацията, когато
терапевтът наблюдава клиента или групата. Джанет Адлер
смята придобиването на вътрешния свидетел за необходимо за
развитието (индивидуацията) и терапията условие. Този
вътрешен свидетел се появява чрез интернализация на
външния такъв.

- Движещ се (Mover) – това е преживяването на „Аз-съм-

действие”, „Аз съм агент на действието” (Stern, 1985);
активност, насочена към потапяне в Безсъзнателното.
[115]
 Движещият се обикновено навлиза в процеса със затворени
очи.
- Свидетел (Witness) – […] Свидетелят споделя с Движещия
се впечатленията и чувствата, породени от движенията на
първия, но говори за тях не като за истина от гледната си
точка на последна инстанция, а от позицията на живия
човешки опит. Влиянието на наблюдателя е много повече от
проста благодарност, то е жизнено важна функция.
Участието на Свидетеля придава на опита смисъл.

Аз се движа/ Движи ме (I move/ I am moved)

Това разграничение на двата аспекта на двигателния
опит е въведено от М. С. Уайтхаус. „Аз се движа” (I move) e
чистото знание за това, че лично аз извършвам движението.
Противоположно на него се явява онзи внезапен и зашеметяващ
момент, когато „нещо ме движи” (I am moved). Това е моментът,
в който Егото губи контрол, престава да избира, спира да се
напряга и да изисква, като така позволява на Самостта да даде
на тялото да се движи, както на него му се иска. Това е момент
на непреднамерена капитулация (surrender), която не може да
бъде обяснена, повторена точно, открита или изпълнена (1977).
Същността на двигателния опит е именно в усещанията
за това, че „аз се движа” и че „нещо ме движи”. В идеалния
случай тези две усещания присъстват едновременно – това е
моментът на тотално осъзнаване какво правя и какво се случва с
мен (1958).
Предвид това, че М. С. Уайтхаус се явява юнгиански
аналитик, смята, че преживяването „аз се движа” идва от Егото,
а това, че „нещо ме движи” от безсъзнателното. Тяхното
обединение се явява проява на Самостта в движението.
Следващите определения са взети от „Речник на
аналитичната психология” на В. Зелинский (със съкращения).
Препратките са към същото издание. В Интернет то е достъпно
на следния адрес: http://www.castalia.ru/books/ZELINSKY.ZIP.

Его (Ego; Ich)

Централен комплекс в областта на съзнанието.
[116]
 „Егото, субектът на съзнанието, съществува като
комплексна величина и се състои частично от унаследени
диспозиции (съставляващи характера) и отчасти от
безсъзнателно усвоени впечатления и съпровождащите ги
явления” (CW 17, par.69, КДД, с. 101).
„... Егото познава само своите собствени съдържания, то
не познава безсъзнателните такива. Хората измерват своето
знание за себе си според това какво типично знаят за себе си
другите в тяхното социално обкръжение, а не отчитат
реалните психични факти, които, най-общо, се оказват
скрити от първите. В този си аспект, отношението към
психичното е подобно на това към тялото, за чиито
физиологични и анатомични структури на обикновения човек
също малко му е известно. Макар човек да живее в своето тяло
и със своето тяло, по-голяма част от него за човека-
неспециалист остава абсолютно неизвестна (CW 10, par. 491;
АППН, с. П5; ПП, с. 207).
Една от първите задачи в процеса на индивидуация се
явява установяването на това кое отличава Егото от другите
комплекси в личностното безсъзнателно и в частност – от
Персоната, Сянката, Анимата и Анимуса. Силното Его е
способно да изгражда обективни връзки с тези и други
безсъзнателни съдържания без каквото и да било
отъждествяване. Доколкото Егото преживява себе си като център
на психичното, за него е особено трудно да се съпротивялява на
отъждествяването му със самостта, на която Егото дължи своето
съществуване и на която в йерархията на психичното то е
подчинено.
„По отношение на самостта Егото се явява подобно на
нещо, което се движи спрямо този, който го движи, или като
обект към субекта, поради това, че определящите го фактори,
произлизащи от самостта, го обкръжават от всички страни
и се оказват доминиращи го. Самостта, подобно на
безсъзнателното, се оказва съществуваща априори, като от
нея се развива Егото” (CW 11, par. 391; ОИ, с. 303).

Самост (Self; Selbst)

[117]
 Чрез архетипа за целостността се акцентира върху
разгръщането най-пълно на човешкия потенциал и върху
единството на личността като цяло; разглежда се психичното
като регулиращ център.
Самостта като обединяващ принцип в областта на
човешката психика заема централно място в управлението на
психичния живот − ето защо тя има най-висша власт в съдбата
на индивида.
„Като емпирично понятие самостта обозначава
цялостния спектър от психични явления у човека. Но предвид
това, че цялостната личност поради своята безсъзнателна
съставляваща може да бъде осъзната само отчасти,
понятието самост се явява само отчасти потенциално
емпирично, както и постулативно в същата степен. С други
думи, самостта включва в себе си както онова, което може да
бъде преживяно, така и онова, което не може (или още не е).
[…] Предвид това, че психичната цялостност се състои както
от съзнателни, така и от безсъзнателни съдържания, тя
представлява трансденцентално понятие, доколкото това
предполага съществуването на безсъзнателни фактори на
емпирична основа, и по този начин, характеризира нечие
битие, което може да бъде описано само частично, доколкото
другата му част остава (по всяко време) непозната и
безпределна”. (ПТ, пар.788)
„Самостта не е единствено центърът, но и цялата
окръжност, която включва в себе си както съзнателното,
така и безсъзнателното; тя се явява център на тази
всеобщност, точно както Егото е център на съзнанието”. (CW
12, par.44, ПА, пар. 44)
Преживяването на Самостта се характеризира с
нуминозността на религиозното откровение − тук Юнг допуска,
че няма съществена разлика между Самостта като емпирично
постижима психична реалност и традиционната представа за
върхновното божество.
„Самостта от интелектуална гледна точка не е нищо
друго, освен психологическо понятие, конструкция, която
трябва да същността, която е неразличима и непостижима
[118]
за нас или превъзхожда възможностите ни да я постигнем,
както гласи едно от определенията ú. Със същия успех бихме
могли да назовем самостта „бога в нас”.
В разнообразната съвременна литература по аналитична
психология много често се среща изписването на термина с
главна буква. Юнгианската представа за Самостта значително
се различава от това как се използва това понятие в останалата
психоаналитична литература. Тази разлика произтича преди
всичко от разбирането за архетипите: юнгианската
концептуализация на Самостта я разбира като вкоренена в
трансличностното измерение, оттук и честото изписване на
думата с главна буква. Съществува обаче и клиничен аспект на
самостта, нерядко по-тясно свързан с областта на Его-
съзнанието; в трудовете с клиничен характер терминът „самост”
често се пише с малка буква. […]

Активно въображение (Active imagination; Aktive

Imagination)

Метод за усвояване на безсъзнателните съдържания

(сънища, фантази и т.н.) с помощта на определена форма на
себеизразяване.
Целта на активното въображение е да се даде възможност
да се чуе гласът на онези аспекти на личността (особено на
Анимата/Анимуса и Сянката), които обикновено не заявяват
себе си и по този начин да се установи връзка между съзнанието
и безсъзнателното. Дори ако крайните продукти − рисунки,
живопис, писане на текстове, моделиране, танци, музика и пр. −
да не се интерпретират, между твореца и творението му
възниква нещо, което спомага на съзнанието да се преобразува.
Терминът „активно въображение” се използва за първи път от
Юнг през 1935 г. в неговите знаменити Тавистокски лекции (вж:
К. Г. Юнг. Аналитична психология, 1994, с. 11, 40), четени в
една лондонска клиника и описващи състоянията на дейност,
основана на въображението (imaginative Tatigkeit): свободни
мечтания, фантазми, съновидения наяве (ПТ, пар. 830).
Активното въображение трябва да се разграничава от дневните
[119]
мечтания, които остават в предела на ежедневния личен опит.
Първият стадий на активното въображение наподобява на
сънуване с отворени очи − той може да възникне спонтанно или
да бъде предизвикан изкуствено. Вторият стадий освен пасивно
наблюдаване на самите образи, включва и съзнателно участие в
тях, оценка на тяхното значение, както и моралното и
интелектуалното задължение да се действа в съответствие със
способността за проникване в тяхната същност. Това е преход от
чисто съзерцателната или естетическа нагласа към по-
разсъдлива позиция. Активното въображение може да
подпомогне лечението на неврозите, но единствено тогава,
когато то действа съвместно със съзнателните усилия. За
разлика от съновиденията, преживявани пасивно,
въображението като процес изисква активното и творческо
участие на Егото.
Юнгианските аналитици, които практикуват Автентично
Движение, го приемат за една от формите на Активното
въображение.

Ресурси по Автентично Движение

Материали на руски език:

Мэри Старкс Уайтхаус. Опыт движения: сырой материал танца

Мэри Старкс Уайтхаус. Танцевальное движение и бессознательное
Мэри Старкс Уайтхаус. Дао тела
Адреа Ольсен. Наблюдение и Движение (Аутентичное движение)
Роз Кэрролл. Аутентичное движение: воплощение индивидуальной и
коллективной психэ
Джоан Чодороу. Тело как символ: танец и движение в аналитической
терапии
Александр Гиршон. Аутентичное Движение. Тело как послание
(http://girshon.ru/txt/)

Ирина Бирюкова. Аутентичное движение и мудрость тела

(http://psyjournal.ru/j3p/pap.php?id=20050110)

Новокодовское аутентичное движение

(http://newcode.ru/doku.php/authentic-movement)
[120]
Сообщество в Живом Журнале (Livejournal.com)
(http://community.livejournal.com/authentic_move/)

Минская группа Аутентичного Движения (http: //authentic-

movement.by/)

Профессиональная лаборатория Интермодальной терапии творческим

выражением (http://www.exat-edu.ru/)

Материали на английски и други езици

International Authentic Movement Community

Website: www.authenticmovementcommunity.org

A Moving Journal: Ongoing Expressions of Authentic Movement

Website: www.movingjournal.org

Ottawa’s “Authentic Movement Open Group” (Canada)

Website: www.authenticmovement.ca

Witness Consciousness in the Development of the Individual. Paula C.

Sager
Website: www.barfieldschool.org/works.html

Forms of Feeling - Frames of Mind. Authentic Movement Practice as an

Actor’s Process by Judith Koltai
Website: www.cassandraexperience.ca/page/page/3052840.htm

Linda Hartley, Body-Mind Centering, Authentic Movement, Somatic

Psychology
Website: www.lindahartley.co.uk

Maya Lila Project

Website: www.gorsehill.net/mayalila.htm

Terapienzentrum Gersthof, Vienna, Austria

Website: www.authentic-movement.at

Contemplative Dance, Northampton, MA

Website: www.contemplativedance.org
[121]
Earthdance, Plainfield, MA
Website: www.earthdance.net

Moving On Center, Oakland, CA

Website: www.movingoncenter.org

Moving the Self Psychotherapy Center, Bowie, MD

Website: www.movingtheself.org

Movimiento Autentico, Rio de Janeiro, Brazil

Website: www.movimientoautentico.com

BodySoul Center (Tina Stromsted)

Website: www.autenticmovement-bodysoul.com

Movement Healing Arts (Tannis Hugill)

Website: www.awakeningbodywisdom.com

Литература

1. Гротовский Е. От бедного искусство к искусству проводнику.

Изд-во Артист. Режиссер. Театр, 2003. 351 с.
2. Делез Ж. Различие и повторение. СПб.: ТОО ТК „Петрополис”,
1998, 384 с.
3. Кнастер М. Мудрость тела/Пер. с англ., М.: „Эксмо-Пресс”,
2002, 496 с.
4. Козлов В. В., Гиршон А. Е., Веремеенко Н. И.
Интегративная танцевально-двигательная терапия. СПб: Речь, 2006,
286 с.
5. Козлов В.В. Истоки осознания: теория и практика
интегративных психотехнологий. Минск: МАПН, 1995, 304 с.
6. Кэмбелл Джозеф. Мифы, в которых нам жить. Москва: София,
Гелиос, 2002 г., 256 с.
7. Уайтекер П. Движение, импровизация и телесныe ощущения в
арт-терапии// Арт-терапия в эпоху постмодерна/ Под ред. А. Копытина.
СПб.: Речь, 2002. С. 85-104 с.
8. Уилбер К. Интегральная психология. М.: АСТ, 2004. 288 с.
9. Юнг К. Г. Архетип и символ, Издательство „Ренессанс” СП
„ИВО-СиД”, 1991

[122]
10. Юнг К. Г. Структура Души// Проблемы души нашего времени.
М., 1993.
11. Adler, Janet (1972) Integrity of Body and Psyche: Some Notes on
Work in Process in Authentic Movement: Edited by Patrizia Pallaro,
Jessica Kingsley Publishers, London, 1999.
12. Adler, Jaet Offering from the Conscious Body - The Discipline of
Authentic Movement. Inner Traditions, Rochester, Vermont. 2002.
13. Adler Janet (1987). Who is the Witness? A Description of
Authentic Movement in Authentic Movement: Edited by Patrizia Pallaro,
Jessica Kingsley Publishers, London, 1999.
14. Carroll, R. Authentic Movement: Embodying the Individual and
the Collective Psyche (2001) on the http: // www. thinkbody.co.uk
15. Chodorow J. Dance Therapy and Depth Psychology. The Moving
Imagination. Routledge, London, New York, 1991, 322 p.
16. Chodorow, Joan. “Dance therapy and the transcendent function”.
American Journal of Dance Therapy, 16-23, Spring/Summer, 1978 by
American Dance Therapy Association.
17. Chodorow Joan. Dance/Movement and Body Experience in
Analysis In Jungian Analysis M. Stein (ed.) La Salle, IL: Open Court
Publishing Co. (1982, 2nd ed. 1995).
18. David, Joan. Maya Lila. Bringing Authentic Movement into
Performance. The Process. Elmdon Books, Norfolk, UK, 2007.
19. Fay, C.G. Movement and Fantasy: A Dance Therapy Model Based
on the Psychology of Carl G. Jung. Master’s thesis. Goddard College,
Vermont, 1977.
20. Jung C. G. Collected Works of C. G. Jung. New York, 1966.
21. Jung, C. G. Memories, Dreams, Reflections. New York: Vintage
Books, Random House, 1961.
22. Hanna, J. L. (1987). Dance: Dance and religion. In M. Eliade (ed.)
Encyclopedia of Religion (Vol.4). New York: Macmillan
23. Hartley, Linda. “Embodying the Sense of Self”. In New
Dimensions in Body Psychotherapy, edited by Nick Totton. Open
University Press, 2005.
24. Harvey, L. W. (2000). Artistic Inquiry in Dance Movement
Therapy: Creative Research Alternatives. Charles C Thomas Pub Ltd,
Springfield, Illinois, USA. 2000.
25. Langer S. Problems of Art, New York: Charles Scribners Sons,
1957.
26. Marsha, M. “The intersubjective nature of analysis”. In
Contemporary Jungian. Analysis, eds. I. Alister & C. Hauke. London &
New York: Routledge. 1998.
[123]
27. Mills, Marghe & Cohen, Bonnie Bainbridge. Developmental
Movement Therapy. School for Body-Mind Centering, Amherst, MA. 1979.
28. Novack C. (1998) Ritual and Dance. In S. J. Cohen (ed.)
International Encyclopedia of dance (Vol. 6). New York: Oxford University
Press.
29. Olsen, Andrea, “Been Seen, Been Moved: Authentic Movement
and Performance,” in Contact Quarterly, 18:1, Winter/Spring 1993.
30. Pallaro Patrizia (Ed.) Authentic Movement: by Mary Starks
Whitehouse, Janet Adler, Joan Chodorow, Jessica Kingsley Publishers,
London, 1999. 320 p.
31. Pallaro Patrizia (Ed.) Authentic Movement: Moving the Body,
Moving the Self, Being Moved: A Collection of Essays (Vol. 2), Jessica
Kingsley Publishers, London and Philadelphia, 2007, 512 p.
32. van der Post, L. (1979) World Unrest as a Loss of Meaning. C. G.
Jung Cassette Library. Los Angeles: C. G. Jung Institute.
33. Reason. P. Human Inquiry in Action. London: Sage Publications,
1988.
34. Sager, Paula C. Witness Consciousness in the Development of the
Individual, Thesis presented to the Faculty of The Owen Barfield School of
Sunbridge College, 2008.
35. Stern, Daniel N. The Interpersonal World of the Infant. A View
from Psychoanalysis and Developmental Psychology. New York: Basic
Books, 1985. 304 pp.
36. Turner, Victor. The Ritual Process: Structure and Anti-Structure,
Aldine Transaction, 1995.
37. Wasson, Alton. Witnessing and the Chest of Drawers Contact
Quarterly, p. 54, 27:2, 2002.
38. Whitehouse, M. C. G. Jung and Dance Therapy: Two Major
Principles/ P. Bernstein (ed.)// Eight Theoretical Approaches in Dance
Movement Therapy. P. 52-97. Dubuque: Kendall Hunt, 1979.
39. Whitehouse, Mary Starks. Movement experience: the raw
material for the dance (1958) in Contact Quarterly, 12:1, Winter/Spring
1997
40. Whitehouse M. The Tao of the Body/ Johnson, Don Hanlon (ed.)//
Practices of Embodiment. San Fransisco: California Institute of Integral
Studies, 1995, P. 239 - 253.
41. Whitehouse, Mary Starks. “Physical Movement and
Personality”. Paper presented to the Analytical Psychology Club of Los
Angeles, 1963. Reprinted in Authentic Movement, edited by Patrizia
Pallaro.

[124]
42. Whitehouse, Mary Starks (1977). “Reflections on a
metamorphosis”. In R. Head, R.E. Rothenberg and D. Wesley (eds) A Well
of Living Waters: Festschrift for Hilde Kirsch, pp. 272 - 277. Los Angeles:
C.G. Jung Institute, 1977. Reprinted in Authentic Movement, edited by
Patrizia Pallaro.
43. Wilber K. No Boundary. Eastern and Western Approaches to
Personal Growth, Boulder-London: Shambala, 1981
44. Wilber K. Integral Spirituality. Integral Spiritual Center, Denver,
Colorado, 2005. 118 p.
45. Zaporah R. Action Theater: Improvisation of presence. North
Atlantic Books, Berkeley, California, 1995, 275 p.

[125]
БЕЛЕЖКИ

[126]
[127]
 КОГАТО ТЯЛОТО РАЗКАЗВА:
ЗА АВТЕНТИЧНОТО ДВИЖЕНИЕ КАТО
ПРАКТИКА
РУСКА, ПЪРВО ИЗДАНИЕ

Автор: А. И. Гиршон
Превод: Силвия Валентинова
Давидова-Иванова
Издател: Primedia E-launch LLC
137 Ash Grove Way, Dallas TX, 75228, USA

Печат: Колор Студио ЕООД

Печатни коли: 8

[128]