2 – 3 Раждането на Аз-а

I. Душата при Декарт и съзнанието при Лок

 Сред най-влиятелните автори и просвещенската философия, представящи най-
прецизно еманципирането на разума от авторитета на църквата и религиозните
институции, се нарежда Рене Декарт. Един от най-значимите моменти в
неговите възгледи се изразява в тезата, че Бог е вродена идея, която човек
открива в себе си.
 Модерният човек вече не е пасивно подчинен на външни авторитети, той се
превръща в разумен индивид, за когото Бог е една субективна идея. Това
виждане е ясно изразено от Декарт, чийто мисловен експеримент извежда тезата
„Cogito ergo sum”,която се превръща в своеобразен девиз на просветения разум.
Човек вече не е подчинен нито на произвола на църквата, нито на произвола на
природата с техните външни и слепи сили.
 Важното е обаче да се има предвид, че при Декарт душата все още се разглежда
като субстанция. За Декарт човекът се състои от мислеща и протяжна
субстанция,чието единство се удържа от Бог във всеки един момент. Освен това
душата като субстанция съдържа вродени идеи. Това е основополагащо
разбиране за западния рационализъм.
 Декарт все още не стига до това голямо изобретение на просвещенската мисъл –
идеята за човека като Аз. Но той прави първата важна стъпка към извеждането
на Бога не като външен авторитет, а като вътрешна субективна идея.
 Рационализмът на Декарт има и още една слабост в плана на осъществяването
на човешкото познание. Вродените идеи имат всеобщ и необходим характер, но
те не могат да преминат отвъд пределите на разума, те остават капсулирани в
него. Във вродените идеи няма нищо от външното битие, от действителния сват,
в който живеем.
 Ако погледнем другата голяма школа, която се развива по това време, ще видим
английския емпиризъм и идеите на Лок. Той вижда човешкото съзнание като
tabula rasa (букв. чиста дъска). Според Лок не съществуват вродени идеи, а има
само сетивни впечатлени, които се организират в човешкото съзнание. Лок
обаче е също така и главният теоретик на либерализма. Връзката между
теорията на познанието на Лок и неговите идеи за мястото на човека в
справедливо устроеното общество се изразява в следното:
 Ако приемем,че душата е субстанция,то това би означавало,че между хората има
субстанциални, т.е. вродени различия.
 Слабостта във възгледите на Лок обаче се дължи на две неща. На първо място,
идеите, които идват от сетивния опит, никога не могат да претендират за всеобщ
и необходим характер. Емпиризмът не може да ни даде сигурността на науките,
че дадени явления в опита в определено място и време винаги ще бъдат едни и
същи. Тоест емпиризмът не може да ни даде устойчивата закономерност в
познанието, която ни дава рационализмът.
  На второ място, хората имат възможността да се развиват. В рамките на
либералните възгледи на Лок всички хора са равни по своите права. Но въпреки
това във „Втори трактат за управлението“ Лок казва, че Бог е дал света като
общ,но той не може да остане винаги такъв. Той трябва да се подобрява и
рационализира.
 Премахването на субстанциалната база на душата,която изгражда различията
през феодализма, при Лок неизбежно се трансформира в субстанциално
неравенство на на базата на собствеността. По този белег рационализмът и
емпиризмът в еднаква степен се препъват в това да завършат основния стремеж
на просвещенската философия за постигането на мир,хармония и равенство
между хората.
II. Кант и раждането на Аз-а
 Спорът между рационалисти и емпирици е сложен и в определен етап от своето
развитие изглежда неразрешим. Но той е разрешен от Кант,който изгражда
идеята за трансцеденталната форма на Аз-а. Така нареченията коперникански
преврат, който Кант извършва, се състои в това, че според него цялата
предшестваща го философия е имало погрешно разбиране за основата на
познанието. Според Кант не ние се съобразяваме с предметите, а предметите се
съобразяват с нас.
 За него има универсално познание, но то е такова, защото всички хора са
устроени по общовалиден начин. Точката на това единство е фиксирана в
сложния израз на Кант „трансцедентално единство на аперцепцията“. Това обаче
не означава нищо друго освен Аз-а.
 Аз-ът е основата на самосъзнанието1.
 Когато има емпиричен или сетивен опит (виждаш един, втори, трети предмет),
наричаме Аз-а емпиричен. В този случай трябва във всеки един момент, който
изгражда серията от отделни сетивни впечатления, към всяко едно отделно „аз
виждам X“, „аз виждам Y“, „аз виждам Z“ да има едно универсално „аз мисля
(X,Y,Z)“. В противен случай отделните сетивни впечатления няма да се
обединяват в една обща картина.
 Поради това освен емпиричен Аз трябва да има и трансцендентален Аз. Освен
че виждам и осъзнавам нещо, аз трябва да осъзнавам, че го осъзнавам. В
противен случай опитът ми ще се разпилее на накъсана поредица от несвързани
преживявания. Това общо трансцендентално съзнание,което обединява частните
актове на емпиричното съзнание, е самосъзнанието. Това се крие под Кантовия
израз „трансцендентално единство на аперцепцията“. Така се ражда Аз-ът при
Кант.
 Това, че в основата на човешката структура стои не субстанцията на душата, а
трансценденталният Аз,до голяма степен освобождава хората от вродените им
съсловни различия в политически план. Водещата линия, по която протича това
1
Самосъзнание – активен процес, в който човек перманентно обединява в себе си многообразните
прояви на различни действия, с които се отнася към различни от него неща в света. Без това вътрешно
единство на активното отношение към външното многообразие в света човешки опит би се разпаднал в
серия от несвързани преживявания.
освобождаване, е способността на Аз-а да се издига от индивидуалните си
природни влечения, от случайните емпирични особености и т.н. до всеобщите
принципи на разума. Кант призовава просветения човек: “Имай смелост да си
служиш със собствения си разсъдък!“. Но същевременно Кант подчинява
разсъдъка на индивида на всеобщите принципи на разума.

Кристина Пальова XIб №14