4.

Власт и авторитет

I. Власт, господство, принуда

 Присъствието на човека се отчита в създадените от човешка ръка предмети за
потребление, в инструментите, с които си служим, в инструментите, с които си
служим, в уменията, които притежаваме, в езика, който използваме, в знанията,
които сме придобили, и д.р.
 Философката Хана Арент разглежда властта 1 като нещо, което пронизва всички
човешки отношения и е неразделна част от човешката форма на живот.
 Когато са налице устойчиви отношения на еднопосочна зависимост на един
човек от друг, говорим за господство. Господарят може да определя изцяло
волята и поведението на своя роб. Самата институция на робството, при която
един човек е собственост на друг, предполага, че робът няма собствена воля.
Въпросът съвсем не опира до това как даден господар се отнася към своите
роби. Неговото отношение би могло да бъде и много човечно. Робството обаче е
структурна зависимост, при която господарят винаги може да третира своя роб
както намери за добре.
 Съществуват и форми на по-умерено господство на едни хора над други. Такива
са например формите на политическо господство, когато групи хора са лишени
от определени политически или религиозни права, но все пак не са абсолютно
безправни – имат право на собственост.
 Има и форми на еднопосочна зависимост на едни хора от други, които, въпреки
че волята на едни определя волята на други, все пак трудно бихме нарекли
форми на господство.
 Когато господарите се натъкнат на съпротива от онези, над които господстват,
то тогава те не се колебаят да прилагат принуда, за да наложат волята си.
Принудата има различни форми, които варират в широки граници-заплахи,
изнудвания, забрани и ограничения, лишаване от права и привилегии, лишаване
от свобода, психически тормоз, физическо насилие и др.
N.B! Форми на принуда, които се поддържат от правовия ред, се приемат за
оправдани и се осъществяват от упълномощени лица, се наричат легитимни
 Легитимността на властта2 може да има различни източници. Такива източници
биха могли да бъдат обичаите и традициите на общността, личната харизма на
политическите и религиозните водачи и разумното устройство на обществените
институции. Затова, следвайки германския социолог Макс Вебер говорим за
традиционна, харизматична и разионална власт.
II. Авторитет

1
Власт – способност за влияние и контрол върху поведението на другите.
2
Легитимна власт – властта е оправдана в очите на онези, които попадат под нея
 Думата „авторитет“ произхожда от римското право. Даден човек или дадена
институция имат авторитет само доколкото други са готови доброволно да
признаят това.
 Към разбирането, че отношението на авторитет е налице там, където някой
доброволно признава чужди мнения за истинни, без да ги подлага на проверка, е
необходимо да се добави,че тези мнения винаги се отнасят до определно нещо.
Някой може да има авторитет за други хора само в определно отношение.
 Авторитет могат да имат или отделни личности,или институции.
Доверието,което даваме на хора или институции,може да има различни
източници. Авторитетът може да се основава на знание,но може да произтича и
от определена социална роля.
 Ако приемем, че авторитетът е нещо различно от господството и принудата,
въздействието му може да е под формата на съветване и доброволно следване на
съвет. Моделът има съвета позволява точно точно да се опише действието на
основания на знание авторитет. Той обаче не е особено подходяш за действието
на авторитетите, произтичащи от социалната роля. При тях по институционални
причини възниква задължение за подчинение на авторитета.
 Централна идея на Просвещението е отхвърлянето на всички авторитети. За
мислителите на Просвещението следването на авторитети е равносилно на сляпо
подчинение на чужда воля,на ограниченост и ирационалност. Имануел Кант
играе най-важна роля в принципното отхвърлянф на авторитвтите през тази
епоха. Противопоставянето на разум и авторитет обаче се оспорва още по време
на самото Просвещение. Ирландският философ и политик Едмънд Бърк развива
идеята, че следването на традицията и авторитета не само не е отрицание на
разума, а напротив – то е проява на разумност, тъй като приемането им не е
сляпо и безоснователно, а е резултат от разумна преценка на тяхната полезност.

Кристина Пальова XIб клас №14