СПРАВЕДЛИВОСТ, ЗАКОН, ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Ценностните основания на моралния и правния

порядък в обществото.
1. Легитимността на моралните и правните норми в
Античността
Един от най-важните въпроси за всяко общество се отнася до мотивацията
на гражданите да спазват морални и правни норми. Такива правила за
поведение са необходими, за да е възможно съвместното съществуване на
хората – да сме защитени от посегателства върху нашия живот и здраве,
върху нашето достойнство, върху нашата собственост, да можем да водим
пълноценен и смислен живот, без да си пречим едни на други.

Човек има готовността да спазва доброволно някаква норма, ако тя

съответства, поне в значителна степен, на неговите убеждения. В това се
състои и легитимността на нормите, а и на обществено значимите
практики. Легитимно за мен е онова, което от моя гледна точка е редно да
бъде такова, каквото е.

Най-общо, сред исторически реализираните начини за легитимиране могат

да бъдат разграничени два вида – домодерни и модерни. Що се отнася до
развитието на европейската цивилизация, първият от тях е характерен за
Античността и Средновековието, а вторият – за т. нар. Ново време, т.е. за
историческия период, приблизително, от ХVII век насам.

Абсолютните ценности

Какво може да се каже за легитимността на обществения порядък в

Античността? Трудно може да се даде кратък отговор на този въпрос, но
все пак една характерна черта на домодерната култура изпъква сред
другите. Ценностите, от които са се ръководили в своето поведение
тогавашните хора – които са им служили, за да различават добро от зло,
справедливо от несправедливо, са били приемани за абсолютни, заложени
в самото естество на битието, в обективния порядък на света. При това
положение от човек зависи само, дали ще ги схваща вярно – дали ще
разбира знаците, които изпращат на хората боговете, дали ще тълкува
правилно проявленията на космичната хармония. А също, дали ще избере
да се съобразява с нормите, които диктуват тези абсолютни ценности, или,
воден от някакви пороци, ще постъпва безнравствено, за което ще понесе
своето наказание в задгробния живот.

Какво е справедливостта според великите антични философи Платон и

Аристотел? Като ориентир за човешкото поведение тя представлява идеал
за един вътрешно хармоничен обществен живот. Хората са различни по
своята природа и за да има ред в обществото, всеки трябва да върши това,
което съответства на неговите способности и добродетели, както и да
получава онова, което му се полага.

Всекиму своето

В своето произведение „Държавата“ Платон пише, че в едни хора

боговете са вложили злато, в други сребро, а в трети – мед и желязо. Иначе
казано, в душите на едни преобладава разумността, в тези на други –
мъжеството, гневливостта, а у трети – естественото чувство за желание.
Идеалната държава трябва да се управлява от гражданите, които се
отличават със своя разум. Техните решения могат да внасят в живота на
обществото онзи порядък, който съответства на хармонията, царяща в
света на идеите – съвършеният свят, който не е достъпен за човешките
сетива и на който отсамната, материална действителност е само някаква
сянка. Именно съвършенството на идеалния свят би оправдавало, би
легитимирало властта на философите, които според Платон са най-
разумни сред жителите на идеалната държава.

Телос и власт

Аристотел разглежда обществения порядък в отправната система на

неговата телеологична философия. Според нея всяко нещо има своя цел,
свое предназначение – свой телос. Целта на човешкото съществуване е
благополучният и добродетелен живот. Целта на държавата е да осигурява
условията, които са необходими за реализиране телос-а на отделните
нейни граждани. В произведението си „Политика“ античният философ
разглежда два вида властване. Единият е т. нар. от Аристотел „господарска
власт“, която е властта на господаря над роба и която е оправдана, поради
различията в природата на двамата. Единият по природа е годен да
управлява, а другият – само да изпълнява нарежданията на господаря.

Държавническата власт обаче е от по-друго естество, защото

представлява власт над свободни хора. Нейната легитимност произтича от
взаимната зависимост между „телос-ите“ на гражданите и на държавата. В
качеството си на „зоон политикон“, т.е. на същество, което е обществено
по своята природа, човек не може да реализира своя телос извън
обществения порядък. Предназначението на порядъка, пък, е именно да
помага за постигането на благополучен и добродетелен живот на всеки
гражданин.

2. Легитимността в Новото време. Хуманизмът на

модерността
Ценностите – човешко творение

Съвсем друга е културната среда, в която се формират разбиранията на

модерните хора за легитимността на обществения порядък. Израз на
такива възгледи са философски текстове като „Левиатан“ на Томас Хобс,
„Два трактата за управлението“ и „Писмо за толерантността“ на Джон
Лок, „Трактат за човешката природа“ на Дейвид Хюм. Мислителите от
ранната модерност не търсят вече отговор на въпроса, как може човек да
привежда своето поведение в единство с хармонията на мирозданието. На
дневен ред е съвсем различен въпрос – как можем да постигаме своите
цели спрямо природната и социалната среда.

Начинът на живот в Новото време, обусловен от развитието на

технологиите, на природните науки и на икономическите отношения,
поставя индивида в активна позиция по отношение на света. Манталитетът
на един такъв човек не е съвместим с представата за абсолютни ценности и
норми, които са заложени в самото устройство на природата и обществото.
Ценностите си ги създаваме самите ние, решавайки по своя воля какви те
да бъдат. Нищо в нашата природна и социална среда не ни обвързва с
морални ангажименти, които да ни ограничават в нашите стремежи да
преобразуваме света в съответствие с нашите интереси и цели.

Факт и ценност

Емблематична в това отношение е тезата на Дейвид Хюм, че от съждения

за факти не могат да следват съждения за ценности. В „Трактат за
човешката природа“ той пише, че дори в едно толкова неморално
действие като умишленото убийство, ако го разглеждаме като обективен
факт, не можем да открием нещо, което е зло само по себе си. Можем да
видим само страсти, мотиви, желания и мисли, но не и самото зло.
Характеризирайки убийството като злодеяние, ние просто изразяваме
нашето отношение към фактите, в които се състои то.

Как обаче в такъв случай е възможен общественият живот? Какво може да

възпира хората, ако не са обвързани от абсолютни ценности и норми, да не
си вредят едни на други? Как може да бъде избегната, по един израз на
Хобс от „Левиатан“, „войната на всички срещу всички“? На какво може да
се основава легитимността на обществения порядък, без съзнанието за
която гражданите не биха имали мотивацията да се съобразяват
доброволно със законите?

3. Либерализмът
Много опити са правени да се намери отговор на този въпрос. Тук ще
представим накратко един от тях, който е характерен за философията на
либерализма. Тя ще бъде предмет на нашето особено внимание, защото е
сред идейните стълбове на съвременните демокрации. Либералното
схващане за справедливостта е универсалистко – в духа на хуманизма на
модерността. То изисква равнопоставено третиране на хората – никой да
не бива ощетяван или привилегирован. Но какви са по-дълбоките
основания на тази морална позиция, която е от толкова голямо значение за
легитимирането на законовия ред в демократичните общества?

Легитимността като разумност

Съвременният либерализъм дължи много на Кантовата философия и

особено – на етиката на немския философ. По-специално, тук става дума за
ролята на разума за осмисляне и поддържане на обществения порядък –
както на морално, така и на правно равнище. Ако приемем, че всички хора
са разумни, и то в еднаква степен и по еднакъв начин – а това е едно от
изходните, мълчаливо предпоставени положения на тази философия, то
логично ще стигнем до извода, че най-сигурният начин те да постигат
своите цели е да не си пречат взаимно.

Това изглежда напълно постижимо, ако вземем предвид още една

характерна черта на Кантовия подход към морала, а именно – че според
него нашият разум не е зависим от никакви фактически, емпирични
обстоятелства. В това число Кант включва и фактите от собствения ни
живот. На съвременен философски език тази позиция може да бъде
„преведена“ като следното допускане. При вземане на отговорни, морално
значими решения нашият разум е в състояние да се абстрахира от
всякакви обстоятелства от споменатия по-горе род, които биха ни тласкали
към несправедливо поведение по отношение на околните.

Булото на незнанието

Американският философ Джон Ролс има голям принос за теоретичното

обосноваване на съвременния либерализъм в духа на Кантовата
философия. В своята книга „Теория на справедливостта“, публикувана
през 1971 г., той сочи безпристрастността като условие, което е
необходимо за вземане на справедливи решения, най-вече в областта на
законодателството. Един закон би бил справедлив, т.е. не би ощетявал или
привилегировал никого, ако законодателите биха се абстрахирали при
неговото приемане от своите собствени интереси и пристрастия. За да
илюстрира своята теза, Ролс използва метафората „було на незнанието“.
Вземащият решението трябва да скрие зад такова було себе си от самия
себе си – в смисъл, че трябва за момента да забрави какви интереси и
пристрастия има самият той.

Морално правилно и благо

От такава гледна точка би бил легитимен онзи обществен порядък,

който дава възможност на всеки гражданин да живее свободно. Става
дума за това, той или тя да може да избира сам/а своите цели, да решава
сам/а какво е добро за него, респ. за нея, а също какви средства да използва
за постигане на тези цели. Като се съобразява с едно единствено
ограничение – да не пречи на другите да правят същото.

В тази идейна отправна система не е възможно да бъдат намерени

основания отделните хора да бъдат морално задължени да подчиняват
своите действия на обща цел, да отстъпват от своите индивидуални
интереси заради реализиране на някакво общо благо. На философски език
това се нарича „признаване приоритета на морално правилното над
благото“ – принцип, който е емблематичен за съвременния либерализъм.
От него следва, че законодателството не бива да се ангажира с някакви
културно пристрастни каузи, които привилегироват един начин на живот
пред други. Характерен пример в това отношение е случаят с религията. В
либералната държава публичният живот, където са в сила обвързващи
законови регулации, трябва да бъде религиозно неутрален, т.е. светски. Но
без да бъде и атеистично враждебен по отношение на религиите, което
също би било нарушение на неутралността. Място за изява на верските
различия наистина трябва да има, но само в частния живот на гражданите,
който всеки/всяка от тях трябва да може да устройва, както намери за
добре – стига да не пречи на околните.

4. Предизвикателствата на културните солидарности и

историческото развитие
Справедливост или солидарност?

В този си вид обаче философията на либерализма е изцяло

индивидуалистична. За мен едни или други морални и правни норми са
легитимни, ако съответстват на следното мое рационално убеждение. Най-
сигурният начин да постигам моите цели е такова устройство на
обществото, в което гражданите не си пречат едни на други, като действат
– всеки за себе си – за осъществяване на техните идеали за добър живот. В
обши линии в тази насока е ориентирано законодателството в либералните
общества.

Някой обаче може да попита: къде в така описаната картина е мястото на

солидарността между хората? Дали и привързаността към семейството,
любовта към родината, религиозната вяра са сред фактически наличните
обстоятелства, от които с известно усилие на нашия разум можем да се
абстрахираме – в името на справедливостта и на изчистеното от
конфликти, безпрепятствено, рационално функциониране на обществото?
Представители на съвременното философско течение, наричано
„комунитаризъм“1 (автори като Майкъл Уолзър, Майкъл Сандел, Алаздер
Макинтайър) твърдят, че стриктното придържане към универсалните
ценности от рода на свобода и справедливост за сметка на загърбването на
общностните, като например солидарност и идентичност, е възможно,
обаче би обеднявало личностното битие на човека и би поставяло под
съмнение смисъла на човешкия живот.

От друга страна, обаче, отдаването на превес на общностните ценности би

правило невъзможно гражданите да признават легитимността на едни и
същи норми, които регулират живота в дадено общество. Ако някакви
закони привилегироват една етническа или религиозна общност, например,
за сметка на останалите, как би могло да се постигне единодушие по

1
Терминът произлиза от латинската дума за „общност“.
въпроса за тяхната легитимност? Това е възможен източник на
политически конфликти. Ето защо винаги е налице напрежение между
либералните и националистическите възгледи, разпространени сред
гражданите на дадена страна.

Свобода и прогрес

Подобен е случаят с историческото развитие на обществото. Да приемем,

че то има прогресивен характер – че всеки нов етап в него предлага на
хората възможности да живеят по-добре. В такъв случай възниква
въпросът, дали не било морално и юридически оправдано държавните
институции да принуждават гражданите да съдействат с всички сили на
прогреса? Като по този начин ги лишават от свободен избор на начин на
живот. От гледна точка на марксистката философия дори употребата на
насилие е допустима, ако това е необходимо за преодоляване съпротивата
на реакционни социални групи, от рода на буржоазната класа. Още повече,
че от исторична гледна точка самият разум се развива. Човек не е в
състояние да надрасне в своето мислене епохата, в която живее.

Ето, с проблеми от такова естество се занимават философията на

политиката, социалната философия, философия на правото. Те не
предлагат готови решения и указания за действие, а по-скоро - най-широки
идейни отправни рамки, в които можем да осмисляме тревожещите ни
въпроси и да правим за себе си изводи. На наша отговорност.