Държавата това съм аз

Може да се приеме за общоприета формулата, че държавата е

обществено-политическа организация, че тя организира политически
съответно общество. Същността и особеностите на тази организация са
изследвани и определяни още през древността. Според Аристотел
признакът, който отграничава държавата от другите форми на обществено
съжителство е автархията1 (самозадоволяването). „В древна Елада, при
държавите-градове, автархията може да е била отличителен белег на
държавата. В съвременните общества обаче автархията в държавен мащаб
е невъзможно състояние и следователно не е характерен белег на държава
и не е в състояние да я отграничи от другите обществени формации.“2
Според Цицерон „Държавата (respublicq) е достояние на народа (res
populi)”. При това Цицерон отбелязва, че народът „не е всяко обединение
от хора, събрани по какъвто и да е начин, а обединение на много хора,
които са свързани помежду си чрез единно право и общи интереси”. 3 Тъй
като правото е волева категория, а волята е елемент на публичната власт,
която заема централно място в учението за държавата, Цицерон свързва,
макар и косвено, своето определение за държавата с властта.
Темата за държавата е била и е актуална през всички исторически
епохи. Тя е разработвана обстойно и през миналия век от такива известни
френски автори като Леон Дюги и Каре дьо Малберг и от германския автор
Георг Йелинек. По-специално, според Г. Йелинек „Държавата е политико-
социална общност, която притежава средства, за да наложи определен
задължителен ред над членовете си и да защити този ред от външна
намеса”.4 Като доразвива тази позиция авторът заключава. „Като главно
понятие държавата е обладаваща първична върховна власт корпорация на
населяващ определена територия народ или употребеният в най-ново
време термин, тя е обладаваща първична власт териториална корпорация”.5
Това определение не се различава съществено от разбирането на
Каре дьо Малберг за държавата, който я определя като „общност от хора
установена върху съответна територия и притежаваща организация, от
която следва за тази общност в нейните отношения с членовете й една

1
Аристотел, Политика, изд. „Отворено общество“, София, 1995, http://bogdanbogdanov.net/pdf/256.pdf
2
Спасов, Б., Конституционно право на Република България, част 1, изд. „Юриспрес“, София, 2002, с.
106.
3
Пак там, с. 107.
4
Дюги, Л., Малберг, К., Йелинек, Г., Общо учение за държавата, изд. „Софи – Р“, София, 1993, с. 80.
55
Баламезов, Ст., Общо учение за държавата, София, 1993, с. 249.
върховна власт за действие, заповядване и принуждаване“. 6 В крайна
степен от това определение следва, че държавата се характеризира чрез
население, организирано върху съответна територия и подчинено на
върховна власт.
Но, държавата живее и съществува благодарение на индивидите,
които я съставляват. Ако те са в разбирателство, държавата ще бъде добре,
и обратното. Т.е., ако обществото е единно, държавата преуспява. Затова,
всеки гражданин е част от държавата и има своите права и отговорности
към нея.
От своя страна, държавата има отговорността да формира и
поддържа активно и отговорно към своите постъпки гражданско общество.
Тя трябва да съумее да възпитава и обучава своите граждани, които умело
да могат да използват своите инструменти за влияние, за да се взимат
точните и навременни решения.
Всеки гражданин на държавата трябва да си каже „Държавата това
съм аз”, ако държавата има проблем, аз трябва да помогна в неговото
разрешаване. Част от нашата култура и етика е сами да решаваме
собствените си проблеми. Ами ако се обединим в разрешаването на
обществените? Не трябва ли държавата да се допитва именно сред нейните
граждани какви политики следва да се предприемат, за да живее народа
добре? Как е възможно в България решенията за управлението да се взимат
без участието на народа? Та нали именно гражданите на България я
определят като държава?
В заключение ще кажа, че не е важно какво прави държавата за нас, а
какво правим ние за нея.

6
Дюги, Л., Малберг, К., Йелинек, Г., Общо учение за държавата, изд. „Софи – Р“, София, 1993, с. 82.
Използвани източници:
1. Баламезов, Ст., Общо учение за държавата, София, 1993
2. Дюги, Л., Малберг, К., Йелинек, Г., Общо учение за държавата, изд.
„Софи – Р“, София, 1993
3. Спасов, Б., Конституционно право на Република България, част 1, изд.
„Юриспрес“, София, 2002
4. Аристотел, Политика, изд. „Отворено общество“, София, 1995,
http://bogdanbogdanov.net/pdf/256.pdf