STUDIA IURIS ▌ Брой 2, 2022 г.

ЗА ФУНДАМЕНТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ
КОНСТИТУЦИОНЕН МОДЕЛ
Д-р Борислав Цеков
Институт за модерна политика

Анотация: Традиционно в българския конституционноправен дискурс се поставя акцент

върху разглеждането на основни принципи на конституцията, като разделение на властите, народен
суверенитет, правова държава, политически плурализъм, социална държава. От друг зрителен ъгъл
обаче към тези безспорно важни и структуроопределящи принципи могат да бъдат откроени и три
важни фундамента, който им придават допълнително съдържание. В статията тези фундаменти са
обозначени като: национален, геополитически и равновесно-гаранционен. Националният е свър-
зан с конституционните гаранции за националната държава и българската национална идентичност
в контекста на неолибералния модел на глобализация. Геополитическият – с конституционализира-
нето на принадлежността към ЕС, като цивилизационно, социо-културно и политическо пространс-
тво. Равновесно-гаранционният – с установяването на парламентарно управление, съчетано обаче
с пряк избор на държавен глава, представляващ „неутрална власт“, с което се създават условия за
поддържане на обществено равновесие в едно социално поляризирано и нестабилно общество, ко-
ето няма дълготрайна демократична традиция.
Ключови думи: конституция, геополитика, нация, парламентарно управление, президентска
република.

ON THE FOUNDATIONS
OF THE BULGARIAN CONSTITUTIONAL MODEL
Borislav Tsekov, PhD
Institute of Modern Politics

Abstract: Traditionally, in the Bulgarian constitutional law discourse, emphasis is placed on the con-
sideration of basic principles of the constitution, such as separation of powers, popular sovereignty, rule of
law, political pluralism, welfare state. However, from another point of view, three important foundations
can be highlighted to these undeniably important and structure-determining principles, which give them
additional content. In the article, these foundations are designated as: national, geopolitical and equilib-
rium-guarantee. The national is related to the constitutional guarantees for the nation state and the Bul-
garian national identity in the context of the neoliberal model of globalization. The geopolitical – with the
constitutionalization of belonging to the EU as a civilizational, socio-cultural and political space. Equilibrium-
guarantee – with the establishment of a parliamentary rule, combined, however, with the direct election of
a head of state, representing a "neutral power", which creates conditions for maintaining social balance in
a socially polarized and unstable society that does not have a long-lasting democratic tradition.
Key words: constitution, geopolitics, nation, parliamentary rule, presidential republic.

90 ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
 Борислав Цеков ▌ ЗА ФУНДАМЕНТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН...

Традиционно в българския научен дискурс се акцентира върху основни принципи на

конституцията: разделение на властите, народен суверенитет, правова държава, полити-
чески плурализъм, социална държава 1. Тези принципи са структуроопределящи, „носещи“
стълбове на политическата организация на националната общност, закрепени в Конститу-
цията от юли 1991 г. В същото време, от друг зрителен ъгъл могат да бъдат откроени и три
важни фундамента, който изпълват с допълнително съдържание тези принципи и подреж-
дат българския конституционен ред, като част от своеобразният пъзел на международната
арена, състоящ се от множество обособени, конкуриращи се, но и взаимодействащи по-
между си, национални конституционни правопорядъци.
Тези фундаменти могат да бъда обозначени като: национален, геополитически и рав-
новесно-гаранционен.

Националният фундамент
Нацията е конститутивен елемент на модерната държава 2. В този смисъл действащата
българска конституционна уредба последователно прокарва философията на национал-
ната държава и националната идентичност. Тези конституционни постановки изиграха
ключова и положителна роля за възможно по-цялостно съхраняване на българската дър-
жавност и национална идентичност в контекста на неолибералния модел на глобализация,
към който бяха тласнати глобалните икономически и социално-политически процеси в
света след края на Студената война 3. Едва с наченките на световен процес на деглобализа-
ция и формиране на многополюсна геополитическа архитектура, които се наблюдават през
последните няколко години, натискът върху националната държава и идентичност започва
да отслабва или най-малкото – да се видоизменя.
Неолибералният модел на глобализация има и своите конституционни измерения 4.
На първо място те са свързани с размиването на националната държава и изнасянето на
процеса по вземане на все повече важни за националните общности решения от нацио-
налните политически системи, които в демократичните държави са основани на народния
суверенитет, към наднационални органи, които по правило са отдалечени и дори напълно
откъснати от демократичния контрол на гражданите. На следващо място, неолибералният
модел на глобализация е свързан и с постепенно анихилиране на други ценностни чо-
вешки общности, които спояват нациите – религиите и семейството. В тази посока са поли-
тиките на пълно изтласкване на религиите от публичния домейн, което в редица примери
стига до опити за подмяна на светското начало в държавното управление с агресивен ате-
изъм. Същото се отнася и до опитите за премахване или намаляване на значението на се-
мейството като изконна институция на човешкия род, която се формира и съществува като
съюз между мъж и жена, а заедно с това и опитите за релативизиране на половата иден-
тичност, изваждането ѝ от нейната биологично-генетична предопределеност и превръ-

1 За принципите на конституцията виж: Друмева, Е. Конституционно право. София, Сиела, 2013, с. 22-138,
Drumeva, E. Konstitutsionno pravo. Sofia, Siela, 2013, s. 22 – 138 както и: Bliznashki, G. Konstitutsionno pravo.
Printsipi. Sofia, UI “Sv. Kliment Ohridski”, 2020, s. 427 – 480.
2 Близнашки, Г. Формата на държавата. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2009, с. 39, Bliznashki, G. Formata na

darzhavata. S.: UI „Sv. Kliment Ohridski“, 2009, s. 39.

3 Steger, M. Globalisms. Rowman & Littlefield Publishers,2008, p. 51 – 78.

4 Цеков, Б. Доктрината „Тръмп“ срещу неолибералния глобализъм. С.: Издателство „Маркет пул“, 2019, с. 48 –

68, Tsekov, B. Doktrinata “Tramp” sreshtu neoliberalnia globalizam. S.: Izdatelstvo “Market pul”, 2019, s. 48 – 68.
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ 91
STUDIA IURIS ▌ Брой 2, 2022 г.

щането ѝ в предмет на субективен избор с произтичащите от това последици за правния

статус на личността.
Българският конституционен модел съдържа отчетлива предпазна мрежа, своеобра-
зен конституционен „имунитет“, срещу тези процеси. Без да може да ги преустанови, докол-
кото поне доскоро ставаше дума за глобални, всепроникващи и многофакторно обусло-
вени процеси, българската конституционна уредба дава необходимите опори на национал-
ната общност. Още в Преамбюла на Конституцията се посочва като дълг на учредителната
власт от най-висш порядък опазването на „националното и държавното единство на Бъл-
гария“. Основният закон влага в понятието „нация“ съдържанието на гражданска (полити-
ческа) нация, а не на етно-нация. С други думи – националната общност, чиято политическа
организация се учредява с Конституцията, е съвкупност от всички български граждани, не-
зависимо от техните етнически, религиозни и културни различия и идентичност, а не нация
само на етническите българи. В този смисъл, България е еднонационална държава с етни-
ческо, религиозно и културно разнообразие. Съдържанието на националния фундамент в
Конституцията включва и принципа на държавното единство, който е гарантиран чрез из-
ричните конституционни забрани за формиране на политически организации на етни-
ческа и верска основа и за териториални автономии (чл. 2, ал. 1 КРБ). В нея национални
малцинства са конституционно нетърпими, а конституционната уредба на основните права
и свободи е основана на концепцията за индивидуалните права и тяхната защита, а не
върху концепцията за колективни права на отделни групи. Българската държава е еднона-
ционална, а не многонационална. Гарантирайки свободата и достойнството на всички, Кон-
ституцията изрично очертава и идентификацията на националната общност с мнозинстве-
ния етнос – българският, и с мнозинственото вероизповедание – православното християн-
ство, които неотменно и трайно присъстват със своето историческото, културно, социално
и държавно-политическо съдържание и народностно самосъзнание в продължение на ве-
кове на територията, която днес се обхваща от Република България 5. Така например, бъл-
гарският език, е прогласен в Конституцията за официален език (чл. 3 КРБ), което създава
преграда пред претенции за официализиране на други езици и оттам – за лингвистично
фрагментиране на държавата и държавната политика. Признат на конституционно рав-
нище е и обективният факт, че православното християнство е традиционното вероизпове-
дание за мнозинственото население по българските земи и има своето актуално съвре-
менно присъствие и значение за българската държава и общество. По отношение на се-
мейството – българската конституция съдържа еднозначна дефиниция на понятието брак,
като „съюз между мъж и жена“ (чл. 46, ал. 1 КРБ). По този начин националният фундамент
на българския конституционен модел очертава съдържанието на българската национална
държава през призмата на триадата: нация, религия, семейство.

Геополитическият фундамент
Вторият фундамент е геополитическият. Динамиката на геополитическите разломи и
противоречия след края на Студената война, породи една нова тенденция в конституцион-

5 Вж.Цеков, Б. Съвременни конституционни модели на държавно-църковни отношения – сп. Съвременно

право, бр. 4/2017, Tsekov, B. Savremenni konstitutsionni modeli na darzhavno-tsarkovni otnoshenia – sp. Sa-
vremenno pravo, br. 4/2017.

92 ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
 Борислав Цеков ▌ ЗА ФУНДАМЕНТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН...

ното развитие 6. Изправени пред стратегически избор за участие в едни или други интегра-
ционни и военно-политически и икономически блокове на международната арена, редица
държави пристъпиха към конституционализиране на този избор. Това допълнително леги-
тимира и стабилизира избраната геополитическа ориентация често в условията на общес-
твена поляризация и изострена политическа полемика и противопоставяне, включително
противоборство на външни фактори 7. Типичен пример за конституционализиране на гео-
политическата ориентация е Грузия, намираща се на трудния вододел между бившата съ-
ветска зона и европейското политическо пространство. В преходните разпоредби на гру-
зинската конституция, чл. 78, изричен текст задължава държавните институции да работят
за пълно интегриране на страната в Европейския съюз и НАТО. Аналогичен е примерът с
Украйна, която още в преамбюла на националната конституция определя ориентацията на
държавата като „европейска и евро-атлантическа“, създава задължение за правителството
и парламента да работят за интеграция в ЕС и НАТО (чл. 85, чл. 116). Държавният глава на
Украйна е дефиниран не само като „гарант на суверенитета и териториалната цялост“, а и
като „гарант за изпълнението на стратегическия курс за пълноправно членство в ЕС и
НАТО“ (чл. 102, ал. 3). „Геополитически“ разпоредби за членството в Европейския съюз съ-
държат и повечето от националните конституции на държавите-членки, например: Испа-
ния (чл. 135), Словакия (чл. 7), Румъния (чл. чл. 16, 37 и др.), Швеция (глава Четвърта), Пор-
тугалия (чл. 7), Германия (чл. 23), Франция (чл. XV) и др.
България не направи изключение от тази тенденция. В хода на конституционното раз-
витие на България, през 2005 г. от XXXIX Народно събрание бяха гласувани промени в Кон-
ституцията. Една от най-важните сред тях е новата разпоредба на чл. 4, ал. 3 в глава „Ос-
новни начала“, а именно: „Република България участва в изграждането и развитието на Ев-
ропейския съюз.“ Следва да се отбележи, че за присъединяването на страната към Евро-
пейския съюз беше достатъчно да се приеме конституционна уредба на двата основни
правни императива, произтичащи от членството – делегиране на суверенитет към съюз-
ните институции и отваряне на националния пазар на земеделска земя в рамките на съюза.
Но волята на народните представители, подкрепена от широк обществен и експертен кон-
сенсус по това време, беше да се „циментира“ трайно геополитическата принадлежност на
България към Европейския съюз, като икономическо, културно и политическо пространс-
тво и не на последно място – като геополитически фактор на глобалната арена. По този
начин членството на България в ЕС, като геополитическа конструкция, ориентация и при-
надлежност, е конституционализирано в глава първа „Основни начала“, като една от основ-
ните характеристики на държавата. При това, след като участието на Република България
в ЕС е изведено сред основните начала, евентуална негова ревизия би следвало да пред-
поставя – по силата на известното тълкувателно решение на Конституционния съд от
2003 г. – свикване на Велико народно събрание (ВНС). В този смисъл, поставяните в пуб-
личното пространство въпроси дали напускането на ЕС може да бъде решено чрез нацио-
нален референдум, имат категорично отрицателен отговор. С национален референдум не
може да бъде изземвана изключителната компетентност на учредителната власт. Прочее,

6 Baker, J. R. (2020). Decoding Geopolitical Language in New Constitutions: An Analysis of Contemporary Constitutional
Content. In: Brunn, S., Kehrein, R. (eds) Handbook of the Changing World Language Map. Springer, Cham.
7 Góes, Guilherme Sandoval. Geopolitics and the constitutions in light of the democratic constitutional state. In: Aus-

tral: Brazilian Journal of Strategy & International Relations, v. 9, n.18, Jul./Dec. 2020, pp.105 – 128.
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ 93
STUDIA IURIS ▌ Брой 2, 2022 г.

разпоредбата на чл. 4, ал. 3 КРБ беше приета с пълен консенсус. При гласуването текст по
текст – съгласно процедурата това става при второто четене на проекта за конституционни
промени – по тази нова разпоредба имаше пълно единодушие и нито един „въздържал се“
или „против“. Имаше само петима народни представители, които бяха срещу текста за сво-
бодна продажба на земеделска земя в рамките на ЕС, но те подкрепиха нормата, че „Бълга-
рия участва в изграждането и развитието на ЕС“. Окончателното приемане на трето четене
на промените в Конституцията на 18 февруари 2005 г. също беше прието с почти пълен
консенсус – „за“ – 225, „против“ – 5, „въздържали се“ – нула. При това, за разлика от послед-
ните няколко краткотрайни парламента, които се избират на дъното на избирателната ак-
тивност и съответно имат доста ниска обществено-политическа легитимност, XXXIX НС, ко-
ето прие разглежданата конституционна промяна, беше избрано от 67% от избирателите,
което свидетелства за широка представителност на обществените настроения и искания.

Равновесно-гаранционният фундамент
Третият фундамент може да се нарече „равновесно-гаранционен“. Конституцията от
юли 1991 г. беше приета, за да организира по нов начин българската национална общност
в условията на тежка политическа и идеологическа поляризация след падането на тотали-
тарния режим през 1989 г. Времената бяха преломни – икономическата структура и до го-
ляма степен държавния апарат на стария режим, все още не бяха разградени, а демокра-
тичният обществен ред все още беше твърде уязвим. Общественият живот, а оттам и кон-
ституционните възгледи, бяха доминирани от страхове. Тези страхове бяха онзи Zeitgeist,
духът на времето, който доминираше публичния дискурс и намери своето естествено отра-
жение в конституционната уредба. От една страна витаеше страхът, че всичко може да се
върне назад и да се пролее кръв. Така, както ставаше в съседна Румъния, или както се случи
по-сетне при опита за военен преврат – т.нар. „августовски пуч“ в СССР през 1991 г. Наред
с това, обществото беше наситено със страховете на бившите комунисти да не бъдат изо-
лирани и подложени на преследвания. От друга страна, опасенията на демократичните
среди бяха, че все още „демокрацията не е победила“ и едно бъдещо „бетониране“ на
БКП/БСП чрез избори може да възкреси рецидиви от миналото. Това разделение и него-
вите политико-партийни измерения, произведоха голямата конституционна философия,
заложена в Основния закон – философията на общественото равновесие. Това беше по-
скоро обективен резултат от конкретно-историческите обстоятелства, отколкото напълно
целенасочен избор на създателите на Основния закон. Цялата държавна конструкция е по-
лицентрична и сглобена така че да гарантира поддържането на равновесие в поляризира-
ното общество, като гарантира повече или по-малко властови излаз и представителство на
разнородните обществени тенденции и настроения. Тъкмо тази философия е в основата на
консенсусният избор на VII ВНС България да бъде парламентарна република, но в съчета-
ние с иначе нетипичния за парламентарната форма на управление пряк избор на държа-
вен глава.
Големият смисъл на демократичното управление е да издигне институционални и
процедурни бариери срещу едноличната власт и потенциалните злоупотреби с нея и да
създава условия за споделяне на властта измежду разнородните социални групи, за да се
балансират техните интереси. Конституционната теория и практика са доказали, че най-
ефикасният модел, който възпира едноличната власт, е парламентарното управление.

94 ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
 Борислав Цеков ▌ ЗА ФУНДАМЕНТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН...

Това е така, защото контролът върху изпълнителната власт, осъществяван от законодател-

ния орган, е най-всеобхватен и системен, и в същото време има не само формално-юриди-
чески характер, както е например при съдебния контрол, а е политически по своето съдър-
жание. „Парламентът трябва да контролира и управлението на държавата, за да бъде то
упражнявано в съответствие с интересите на народа“, изтъква с основание проф. Емилия
Друмева 8.
Парламентарната форма на управление беше въведена консенсусно в нашата страна
и това беше съвсем естествено, тъй като – по думите на проф. Георги Близнашки – парла-
ментаризмът от развит тип е „несбъднатата мечта в новата и най-новата история на стра-
ната 9. Неслучайно пред българския конституционализъм, както и пред европейския, в най-
новата ни история не е стоял въпроса за въвеждане на президентски модел. Да припомним
същностната характеристика на президентската република: титуляр на изпълнителната
власт е президентът, който я осъществява пряко или чрез назначен от него министър-пред-
седател. Изпълнителната власт при президентския модел е обект само на ограничен пар-
ламентарен контрол (одобрение на някои назначения и хипотезите на импийчмънт при
нарушение на конституцията и държавна измяна). При президентската република парла-
ментът не може да бламира изпълнителната власт. В условията на социално поляризирани
общества с неукрепнали демократични институции и крехка демократичнна традиция,
президентската република рано или късно се изражда в авторитарен режим. Тази поста-
новка беше теоретично и емпирично доказана още преди няколко десетилетия от извест-
ния професор от Йейлския университет Хуан Линц, който обоснова обстойно тази законо-
мерност в своето класическо есе: „Заплахите на президенциализма“ 10 и по-сетне – в „Про-
валът на президентската демокрация" 11. Извеждайки негативните характеристики на пре-
зидентската република в тези трудове се разглежда емпиричният социален опит – от общо
31 държави със стабилна демокрация, за каквото авторът приема наличието на поне 25
години непрекъснато демократично управление, по това време само 4 са президентски ре-
публики – Коста Рика, Колумбия, Венецуела и САЩ. Докато 24 са парламентарни републики,
а 3 – хибридни модификации. Към днешна дата картината не се е променила съществено,
с изключение на това, че президентската република във Венецуела премина към автори-
тарен режим, за да потвърди основните изводи на Линц.
Устойчивата демокрация при президентската република в САЩ е изключението, а не
правилото. Безспорният успех на американския президентски модел се дължи на нацио-
налната специфика. Това е така, защото властта на американския президент е ограничена
първо от федералния характер на държавата. Отделните щати имат своите суверенни
права, институции и законодателства, които са недосегаеми за федералната власт и за Бе-
лия дом. Извън федералното ниво, изпълнителната власт е дисперсирана в множество ав-
тономни центрове на щатско ниво. Към това трябва да се прибави и силната демократична
традиция, която вече четвърт хилядолетие е вградена в генетичния код на американската

8 Друмева, Е. Конституционно право. София, Сиела, 2013, с. 397, Drumeva, E. Konstitutsionno pravo. Sofia, Siela,
2013, s. 397.
9 Близнашки, Г. Общо учение за конституцията. София, УИ „Св. Климент Охридски”, 2019, с. 836, Bliznashki, G.

Obshto uchenie za konstitutsiyata. Sofia, UI “Sv. Kliment Ohridski”, 2019, s. 836.

10 Linz, Juan J. (Juan José). The Perils of Presidentialism. Journal of Democracy, vol. 1 no. 1, 1990, p. 51 – 69.

11 Linz, J., Valenzuela, A. The Failure of Presidential Democracy: Comparative Perspectives, Vol. 1. Johns Hopkins

University Press, 1994, 192 p.

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ 95
STUDIA IURIS ▌ Брой 2, 2022 г.

нация, независимата съдебна власт, свободните медии и високата гражданска култура на

общественото мнозинство. В съвкупност тези фактори липсват в повечето демокрации като
устойчиво, дълготрайно състояние. Затова, например, в Европа, която добре помни авто-
ритарните и тоталитарни режими преди и след Втората световна война, политическата
норма е именно парламентарна република. Доколкото има модификации, като хибридния,
полупрезидентски модел във Франция или Финландия, те отново са плод на национална
специфика и отреждат по-силна позиция на парламента в контрола върху изпълнителната
власт, за разлика от класическата президентска република. Днес президентският модел в
чист вид е характерен главно за държави от Третия свят в Африка, Централна и Южна Аме-
рика, както и за републики от бившия СССР. Всички те са повече или по-малко еднолични
режими, които са далеч от понятието за демократично управление, което спазва правата и
свободите на гражданите. Историческият опит сочи, че в такива държави рано или късно
президентският режим се изражда в потисничество срещу инакомислещите и даже в дик-
татура и клептокрация. Христоматмен пример е съдбата на Аржентина при управлението
на Хуан Перон, който на крилете на своята популистка харизма и под бурните овации на
широките народни маси, за броени години превръща страната от една от най-обещава-
щите икономики преди Втората световна война с относително демократични за времето
си порядки, в авторитарен режим, раздиран от икономически кризи и висока инфлация, с
което отваря вратите за военни преврати и още по-открито репресивни политически ре-
жими.
При президентската република изпълнителната власт се концентрира изцяло в ръ-
цете на президента, избран с гласовете на една част от обществото според принципа „по-
бедителят получава всичко“. Опозицията, а това значи и гражданите, които са дали подкре-
пата си за нея, нямат конституционен механизъм да търсят политическа отговорност от
него, да внасят вотове на недоверие и така – да защитават пълноценно интересите и иска-
нията на хората, които не са гласували за действащото управление. Изпълнителна власт е
поверена за цял мандат на президента без върху нея да има всеобхватен контрол от зако-
нодателната власт.
При парламентарното управление е тъкмо обратното – представителството на разно-
родните политически и обществени среди е много по-пряко, включително с възможност да
влияят върху изпълнителната власт, когато действията ѝ са в разрез с преобладаващия об-
ществен интерес. Дори и най-добрият президент винаги е изразител на своята еднолична
воля. Докато и най-лошият парламент винаги е средоточие на разнородните и често раз-
нопосочни граждански интереси. Само при парламентарното управление правителството
зависи пряко от законодателната власт, която може да оттегли доверието си предсрочно,
когато нагласите в обществото се променят. Дори и най-безпомощната опозиция може да
„извика“ един министър на парламентарен контрол и да му потърси сметка за определени
управленски актове, действия и бездействия. Това при президентския режим е невъз-
можно. Парламентарният модел е безспорният образец за демократично управление, в ко-
ето гражданите имат думата – в противовес на президентското управление и на т.нар. пре-
зиденциализъм, като негова по-крайна форма, в които всичко е в ръцете на „силния водач“
и както сочи социалния опит, по правило води до авторитаризъм и потисничество.
От друга страна, силната демократична легитимация на прекия вот за президент дейс-
тва като уравновесяващ фактор на партийните мнозинства в парламента. Това се проявява

96 ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
 Борислав Цеков ▌ ЗА ФУНДАМЕНТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН...

най-вече, когато назрее промяна в обществените настроения между два избора за Народно
събрание. В онзи исторически момент на разделено общество, в началото на 90-те години
на XX век, това създаваше условия за онази част от обществото, която няма мнозинство в
парламента, да получи шанс да спечели президентския вот.
Тази философия на равновесие намери и своите по-нататъшни проявления в полити-
ческата и държавна практика през годините. Когато партийното мнозинство в парламента
започваше рязко да губи доверие, в президентските избори печелеше кандидат от друга
политическа тенденция и това внасяше по-голям баланс, а оттам и стабилност в политичес-
ката система, още преди да се стигне до парламентарни избори. В противен случай, ако
беше избран традиционният модел – държавният глава да се избира от законодателната
власт – това щеше най-вероятно да води, особено в контекста на българските политически
реалности и култура, до автоматично възпроизвеждане в президентската институция на
партийните мнозинства, в които общественото доверие е започнало да се изчерпва. Пре-
кият избор за президент обаче отваря вратите за освежаване на институционалния пейзаж
и легитимиране на нови политически настроения. Провалът на социалистическото мно-
зинство в XXXVI НС и правителството на Жан Виденов, изведе до президентския пост опози-
ционният представител Петър Стоянов през 1996 г. преди да се стигне до насрочване на
парламентарни избори през 1997 г. През 2001 г. действащото парламентарно мнозинство
на НДСВ започна неубедително своя мандат, доверието в него се топеше с всеки изминал
ден според социологическите проучвания, а предходното мнозинство – на ОДС, се нами-
раше в глуха опозиция и беше до голяма степен дискредитирано в очите на общественото
мнозинство. В тази ситуация президентските избори през 2001 г. бяха спечелени от социа-
листа Георги Първанов. Отвъд персоналните характеристики на кандидатите и ситуатив-
ните особености на самата предизборна кампания, всъщност тези избори за втори път се
превърнаха в проявна форма на тази философия на равновесието, вградена в Основния
закон. Такива белези носи и изборът на президента Румен Радев през 2016 г. – в условията
на разклатено доверие в управляващото парламентарно мнозинство, той беше излъчен и
подкрепен от основната опозиционна партия (БСП) и подкрепен от широки граждански
кръгове отвъд партийните граници на левицата.
През призмата на общественото равновесие може да се разглежда и на пръв поглед
ненужния и също нетипичен за парламентарните режими институт на вицепрезидента. В
процеса на създаване на Конституцията той е въведен като инструмент за допълнително
споделяне на властта между силите на стария режим (БСП), които спечелиха изборите за VII
ВНС през 1990 г., и новото начало, което символизираше тогавашната широка коалиция на
демократичната опозиция (СДС). Така първоначално, още при действието на предходната
конституция, лидерът на демократичната опозиция д-р Желю Желев беше избран за прези-
дент, а излъченият от социалистическата партия ген. Атанас Семерджиев – за вицепрези-
дент. В по-сетнешното развитие вицепрезидентският пост се превърна до голяма степен в
инструмент за консолидиране на политически мнозинства и коалиции в президентските
избори. В първите преки президентски избори при действието на настоящата Конституция
– през 1992 г., този пост даде възможност за сглобяване на вътрешно-коалиционен комп-
ромис в тогавашната коалиция СДС – умерените среди поддържаха Желю Желев, докато по-
радикалните и по-непримирими анти-комунистически среди намериха свое представител-
ство чрез кандидатурата на поетесата Блага Димитрова, като негов подгласник. При

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ 97

STUDIA IURIS ▌ Брой 2, 2022 г.

президента Петър Стоянов отново вицепрезидентският пост беше инструмент за постигане

на коалиционно споразумение – между ОДС и земеделците, които излъчиха за вицепрези-
дент Тодор Кавалджиев. По-нататък – при изборите на Георги Първанов и Росен Плевне-
лиев, вицепрезидентският пост стана мост към различни професионално-съсловни среди –
към военните с вицепрезидентската номинация на ген. Ангел Марин, и към юридическото
съсловие – с кандидатурата на прокурорката Маргарита Попова. При издигането на Румен
Радев пък вицепрезидентският пост осигури политически мост на неговата до голяма сте-
пен непартийна кандидатура към партийния електорат на БСП чрез номинацията на пар-
тийната фигура Илияна Йотова.
Неслучайно Конституцията въплъщава в президентската институция държавноправ-
ната концепция за т. нар. неутрална власт (pouvoir moderateur neutre), чиито първоначални
разработки се свързват с известният френски държавник и публицист Бенджамен Конс-
тан 12. В българския конституционен модел президентът, като носител на неутрална власт,
има самостоятелно значение и определен периметър на влияние и върху трите разделени
власти. Президентът обаче следва да се подчинява на един важен конституционен импе-
ратив, който произтича от идеята за неутрална власт, а именно – да бъде вън и над теку-
щите борби на партийната арена. Да се стреми към изразяване и консолидиране на наци-
ята около ценностите, прокламирани в Конституцията, а не в партийни устави или в от-
делни идеологически възгледи. Ключов елемент на „неутралната власт“ е политическият
арбитраж за преодоляване на междуинституционални и политически напрежения, конф-
ликти и кризи. За да се осъществява тази роля, е нужно държавният глава да е равно отда-
лечен от частичните партийни интереси и да има капацитет за диалог с всички, на които
част от българските граждани са поверили политическо си представителство. В това отно-
шение е ключово пълноценното осъществяване на една от най-важните функции, които
Конституцията отрежда на президента – неговата комуникационна власт. От конституцион-
ния пиедестал на „единството на нацията“ държавният глава има изрично уреденото право
на обръщения към нацията и към парламента. Не става дума за наследените от други по-
литически епохи новогодишни адреси по телевизията, след които по традиция звучи „Ду-
навското хоро“, а за държавни, за политически изявления, които целят да повлияят на ос-
новни, стратегически посоки на националната политика и да мобилизират подкрепа на об-
щественото мнение за тях. Изявления, които не чертаят партийни граници, а сочат общо-
национални решения, цели и хоризонти. Президентът трябва да е генератор и даже ката-
лизатор на търсенето на национално съгласие и национален диалог в името на общото
благо. Прочее, държавният глава няма право да демонстрира лични пристрастия, симпа-
тии и антипатии към партийните върхушки, защото е конституционно задължен да олицет-
ворява единството на нацията, част от която са гражданите, симпатизиращи на тази или
онази партия. Само тогава може да се осъществява пълноценно конституционната фило-
софия на общественото равновесие.
Българският конституционен модел допуска само едно отклонение от равновесието
на властите – в положение на война, военно или друго извънредно положение. Тогава се
стига до преподреждане на основни конституционни функции, с което формата на

12Друмева, Е. Конституционно право. София, Сиела, 2013, с. 489 – 490, Drumeva, E. Konstitutsionno pravo. Sofia,
Siela, 2013, s. 489 – 490.

98 ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
 Борислав Цеков ▌ ЗА ФУНДАМЕНТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН...

управление придобива белезите по-скоро на „полупрезидентска република“ 13. Извън това

изключение, обусловено от специфичните изисквания на войната, военното или друго из-
вънредно положение, когато държавата следва да преодолее опасност с мащаби, които зас-
трашават самото ѝ съществуване, Конституцията не предвижда съсредоточаване на пряка
изпълнителна власт в президента. В последно време обаче политическата практика пов-
дига някои въпроси за конституционния статус на служебното правителството, което дър-
жавният глава назначава в хипотезата на чл. 99 КРБ. Тези въпроси се свеждат до това дали
е допустимо служебното правителство да бъде инструмент за пряко осъществяване на из-
пълнителната власт от президента. С други думи – служебното правителство тъждествено
ли на „президентско управление“. От гледище на разгледаната дотук философия на общес-
твеното равновесие, заложена в Основния закон, следва да се приеме, че отговорът на този
въпрос е отрицателен. Липсата на всеобхватен парламентарен контрол върху служебното
правителство, а по дефиниция – и върху президента, създава предпоставки за дисбаланс в
конституционната система на парламентарното управление и залитане към свръхконцен-
трация на еднолична власт. De lege ferenda следва да се постави за обсъждане при бъдещи
дебати за конституционна ревизия необходимостта от очертаване на ясни конституционни
граници, които да препятстват прерастването на едно служебно правителство в повече или
по-малко пряко президентско управление. В сравнителноправен аспект институтът на слу-
жебно правителство (caretaker government) е познат в редица държави: както в страните с
Уестминстърски модел на парламентаризъм (Великобритания, Австралия, Канада, Нова Зе-
ландия), така и при европейския континентален модел на парламентарно управление –
Португалия (чл. 186, ал. 5 от конституцията), Белгия (по силата на конституционна конвен-
ция), Испания (чл. 99, ал. 5 от испанската конституция и специален закон – Ley 50/1997, de
27 de noviembre, del Gobierno), Унгария (чл. 22, ал. 1 от конституцията) а също и в Израел.
Особеността при тях е, че правителството в оставка, което е загубило доверието на парла-
мента, остава да функционира като caretaker government до произвеждането на нови пар-
ламентарни избори и излъчване на правителство от новоизбрания парламент, но при из-
рично посочени ограничения. Тези ограничения са свързани с неговите бюджетни и вън-
шнополитически правомощия, а в някои случаи – и със забрана за свикване на национални
референдуми (Испания). Такива граници могат да бъдат дефинирани и в българската конс-
титуционна уредба, независимо дали служебното правителство се назначава от държавния
глава, както е понастоящем, или се премине към придаване на служебен характер на излъ-
чения от Народното събрание Министерски съвет, който е в оставка.
Тези щрихи за националния, геополитическия и равновесно-гаранционния фунда-
мент на българския конституционен модел подчертават, че Конституцията от юли 1991 г. в
това отношение не е ситуативна, не е временна, нито преходна, а програмна конституция.
Очертава темелите на трайното съществуване на българската нация при това като евро-
пейска нация, която е избрала своята геополитическа ориентация – да бъде част от евро-
пейското цивилизационно и геополитическо пространство на свобода и демокрация.

13Киров, Пл. Президентът в българския конституционен модел. София, Сиби, 2004, с. 197, 213 – 220, Kirov, Pl.
Prezidentat v balgarskia konstitutsionen model. Sofia, Sibi, 2004, s. 197, 213 – 220 а също и: Цеков, Б. Извънредното
положение – de lege lata и de lege ferenda. – сп. Правна мисъл, бр. 2/2016, Tsekov, B. Izvanrednoto polozhenie – de
lege lata i de lege ferenda. – sp. Pravna misal, br. 2/2016.
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ 99