Йоанис Каминис

Православие и политика
(универсалната визия на православието и антисъвременни възгледи)

Фактът е, че днес съществуват две различни мнения за отношението между

православие и политика. Първото мнение, което ще разгледаме, не е само
антизападно и антисъвременно, но дори предлага една алтернативна
политическа система, която напомня предмодерните, средновековните
политически реалности. Произходът на това мнение може да бъде открит в
творчеството на съвременни автори като отец Йоанис Романидис и особено в
книгата му Ромиосини, Романия, Румели1. Възгледите му за историята са
доведени до крайности и се съсредоточават най-вече срещу католицизма и
запада като цяло. Тези крайности на историческите мнения на Романидис могат
да се използват, за да се изгради една политическа теория с анти-западни и
антидемократични черти, които напомнят политическото богословие на Доносо
Кортез, който защитава политическото богословие на монархическото
възраждане срещу „атеистичните сили“ на либерализма и социализма 2.
Поляризацията в работата на Романидис не се намира между противоположните
политически сили на монархията и демокрация, а се поствя върху двуполюсната
ос Ромиосини-Франкосини, докато историческите интерпретации, които
поддържат тази поляризация имат чертите на конспирология (напр. Романидис е
твърдял, че Наполеон със сътрудниците си, е планирал окончателното
унищожение на Ромиосини, за да не се възстанови Ромейската империя 3). Тези
възгледи са възприети и от други богослови, като напр. отец Георгиос
Металинос и митрополита на Навпактос Йеротеос Влахос. Първият твърди, че
западната политика искал разпадането на Османската империя и едновременно
възпрепятства възстановяването на Ромейската държава – Византия, докато
вторият описва Византия изключително по позитивен начин, като великата

1
Ιωάννης Ρωμανίδης, Ρωμηοσύνη Ρωμανία Ρούμελη, (Θεσσαλονίκη: Πουρνάρας, 2003).
2
Carl Schmitt, “The Unknown DonosoCortés”, в Donoso Cortés in gesamteuropäischer
Interpretation, пр. Mark Grzeskowiak, (Cologne, 1950), сс. 67-79.
3
Pantelis Kalaitzidis, “The Image of the West in Contemporary Greek Theology”, в Orthodox
Constructions of the West, edited by George E. Demacopoulos and Aristotle Papanikolaou, (New York:
Fordham University Press, 2013): сс. 146.
християнската държава, която представлява държава на Бога на тази земя4. Без
да искаме да омаловажим богословската работа на тези изследователи, трябва
да кажем, че историко-богословският им подход може да стане опасен, защото
страда от някои идеологически натрапчиви идеи: например постояната възхвала
на Източна ромейската империя, липсата на сериозна критика към нея и общото
противопоставяане срещу западната съвременост и просвещението – неща,
които въпреки, че засягат нашия живот сега, според горните изследовали трябва
да бъдат отхвърлени и заменени с православната империя.

Тези идеи, за съжаление, лесно се използват от хора, които виждат в

съвременатта Русия „Третия Рим“ и наследник на Ромейската империя 5. Тази
идеология на културния национализъм е пряко свързана с горните възгледи, и
може лесно да бъде възприета от всяка държава, в която православните
християни представляват мнозинство от населението, и по този начин може да
бъдат стимулирани империалистички настроения, защото държавата може да се
самообяви за наследник на Източната ромейска империя. Не много отдавна
гръцката държва е имал като национална идеология „елинохристиянството“, и с
тази идеология е бил оправдаван гръцкият експанионизъм и формулирането на
експанзионистична външна политика6. Това опасно свързване между
националността и Църквата важи и за България, особено ако вземем предвид, че
Църквата в България е играла решаваща роля за запазването на българската
идентичност и културата през време на османското владичество.

Също така, след разпадането на СССР започна открито да се проповядва от

определени кръгове национализъм във всички бивши страни със
социалистически лагер, и този вид национализъм в православна среда влезе в
синкретична цялост с православието. Особено в Русия през последните години
религиозната свобода се подтиска от различни ограничителни разпоредби и от
новото понятие на „каноническата територия“, едно понятие въведено от РПЦ и
подкрепено от руската държава. Еклисиологично това понятие се отъждествява
с географското измерение на една империя и поставя църковните територии под

4
Γ. Μεταλληνός, Παράδοση και Αλλοτρίωση, (Αθήνα, 2001): σ. 198 και Ιερόθεος Βλάχος, Γέννημα και
Θρέμμα Ρωμηοί, (Θήβα, 2000).
5
Stanislav Mishin, The Third Rome, a heavy responsibility,
http://www.pravdareport.com/russia/politics/05-07-2009/107955-third_rome-0/
6
Εφη Γαζή, Ο δεύτερος βίος των Τριών Ιεραρχών, (Αθήνα, 2004): сс. 64-65.
териториалните поделения на страната. Този нововъведен термин всъщност
обслужва интересите на руската държава, защото по този начин се създава една
хомогенна етнокултурна област, която предотвратява влияния от „чужди“
традиции7. Освен това, след избирането на патриарх Кирил се наблюдава пълна
идентификация на РПЦ с руската държава; Църквата се превръща в инструмент
на държава с цел да подкрепя руската национална идея и идентичност; да
насърчава обществения ред и да бъде подкрепа на държавните институции до
такава степен, че оправдава и войните в Кавказкия регион 8. Във връзка с това
трябва да споменем, че и патриарх Кирил заяви, че президентът Владимир
Путин е „божие чудо“, а същевременно влиянието на РПЦ се увеличава
непрекъснато – днес тя дори има достъп до затворите и армията9.

В този контекст разбираме, че историко-политическата идеология на отец Йоан

Романидис може да се комбинира с други антизападни възгледи и по този начин
да бъде използвано от държавни агенции, за да се подкрепи един нов тип
имперски национализъм, който има за духовния стълб православието.
Интересно е, че всичики тези идеологии се възправят против западната
демокрация и либерализма, проектирайки идеалистична картина на миналото.
Прот. Георги Флоровски също твърди, че империята на средновековието е била
единствено провал и компромис, защото въпреки че Църквата изпълвала света с
християнската вяра, не е успява наистина да го промени 10. Въпреки това се
наблюдава тенденция у много богослови да идеализират или Източната
ромейска империя, или една въображаема православна общност като тази, която
е била представена от Алексей Хомяков с понятието „соборность“ през ХΙХ в. в
контекста на нараставащото движение на славянофилството11.

7
Pantelis Kalaitzidis, “Church and State in the Orthodox World. From the Byzantine “ Symphonia”
and Nationalized Orthodoxy to the Need of Witnessing the Word of God in a Pluralistic Society”, в
Religioni, Libertà, Potere, (Milano: Università Cattolica del sacro cuore, 2014): сс. 49.
8
Ibidem, сс. 51.
9
Marlene Laruelle, “ Russia as an anti-liberal European Civilisation”, The New Russian Nationalism,
edited Pål Kolstø, Helge Blakkisrud, (Edinburgh, 2016): сс. 292.
10
Παντελής Καλαϊτζίδης, “Εσχατολογία και Πολιτική” , Σύναξις Ευχαριστίας χαριστήρια εις τιμήν του
Γέροντος Αιμιλιανού, (Αθήναι, 2003): σ. 522.
11
.С Хомяков, Письмо к редактору «L’Union Chretienne» о значении слов: «Кафолический» и
«Соборный» по поводу речи иезуита отца Гагарина, Полное Собрание Сочиненй Алексея
Степановича Хомякова3, т. 2, (Москва, 1886): сс. 325-326
http://www.odinblago.ru/filosofiya/homakov/tom2/8
Разбира се, това понятие е било отнасяно в началото към синодалността на
Православната църква за разлика от Римокатолическата, но после то е било
зареждала идеологическо и е придобил смисъла на духовната общност на
нацията, която живее по определен начин на живот и с определени морални
правила. По същия начин се представя и понятието общност-енория в
творчеството на Христос Янарас, като „биологично продължение на полисния
начина на съществуване“, т.е. едно продължение на елинизма през вековете12.

Не е случайно, че всички тези възгледи, независимо от разликите помежду си се

основават върху антизападничество, насочено против либерализма и
модерността. Освен това, тези възгледи, изтъкнат идеята на избрания народ,
който придежава определени черти, като например православието в смисъл на
правата вяра, и традициите, които съставляват общноста. Друга черта на тези
възгледи е недоверието към настоящите постижения на съвремеността, като
правата на човека и представителната демокрация 13. Освен това, трябва да се
отбележи и идеализирането на миналото – или чрез носталгията по
православната империя, или чрез идеализиране на православната общност, като
нищо не се споменава за липсата на свобода и за тоталитарното управление в
тези общности14.

В заключение, всички по горни възгледи могат да бъдат използвани, за да се

укрепят различни националистически групи и враговете на демокрация, които
винаги са готови да използват православието за своите егоистични цели. Със
сигурност Църквата не може да се превърне в политическа организация, защото
политика е пряка свързана с власта и закона, но може да се бори срещу всички
проявления на злото, т.е. да се противопоставя на социалната несправедливост,
насилието и неравенството и да насърчава стойностите на справедливостта,
мира и свободата – ценности, които са достояние и постижение на
модерността15.

12
Χρήστος Γιανναράς, Η Ευρώπη γεννήθηκε από το «Σχίσμα», (Αθήνα: Ίκαρος, 2015): 234-235
13
Αντώνης Μανιτάκης, “Ορθοδοξία και Δικαιώματα του Ανθρώπου” , στο Ορθοδοξία και
Νεωτερικότητα, (Αθήνα: Ίνδικτος 2007): σ. 204
14
Γιώργος Ν. Οικονόμου, Τα ιδεολογήματα του Βυζαντινισμού κριτική το βιβλίο της Ε. Γλυκατζή-
Αρβελέρ “Γιατί το Βυζάντιο” , http://eagainst.com/articles/bizantinismos/ (Ανάκτηση 14/3/2017)
15
Ν. Κοκοσαλάκης, «Ορθοδοξία και Πολιτική», π. Α. Αυγουστίδης, Κ. Ζορμπάς κ.α., Η Ορθοδοξία ως
Πολιτισμικό Επίτευγμα και τα α Προβλήματα του Σύγχρονου Ανθρώπου τ. Β΄, (Πάτρα: ΕΑΠ, 2002) :σ.
177-178
В този контекст може да представя втория възглед за отношението между
Православието и политиката. Той води до своеобразен „есхатологически
анархизъм“ по думите на Пантелис Калайдзидис16. Това понятие характерно за
отците, които винаги са подчертавали есхатолочния фактор на социалното и
политическото учение на Църквата, защото есхатологията не означава само
„последните неща“, а и постоянното присъствие на Божието Царство в живота
на хората и също – присъствие на любовта в обществото на лицата на Светата
Тройца17. Не трябва да забравяме, още една друга черта на светоотеческото
богословие, която съвпада с важността, предоставена от модерността в
човешките права: това е постоянната грижа за човешката личност, която се
изразява с радикалния персонализъм на отците. Тази постояна грижа е изразена
на практика, тъй като всеки може да я види в живота на отци като св. Василий
Велики и св. Йоан Златоуст18. Политическото боголосвие в западните страни
винаги е било против самооправаданията на властта, защото там доминира
паметта за Христовите страдания и смъртта, които са станали по време на
Римската империя и при нейния представител Пилат Понтийски. Затова
политическото богословие се противопоставя на силите на тиранията19.

В същото време бихме могли да говорим за политическо богословие на Изток, в

което централна позиция ще има въплъщението, разкриващо се в историята
чрез Евхаристията20. Хората, които участват в Евхаристията, се съединяват в
християнския живот, водещ до преодоляване на егоизма и авторитания дух21.
Това означава, че Църквата не може да се идентифицира с никаква политическа
форма или националност; напротив, тя безкрайно критикува арогантността и
самодостатъчността на властта, срива стените на всеки неотменим авторитет и
със сигурност не абсолютизира историята22. Това може да бъде открито и в

16
Παντελής Καλαϊτζίδης, «Εσχατολογία και Πολιτική», Σύναξις Ευχαριστίας χαριστήρια εις τιμήν του
Γέροντος Αιμιλιανού, σ. 520.
17
Michael Plekon, “Eastern Orthodox Thought”, в The Blackwell Companion to Political Theology,
(Oxford: Blackwell Publishing): сс. 94
18
Ibidem, сс. 94
19
Jürgen Moltmann, God for a Secular Society, trans. Margaret Kohl, (London:SCM Press): сс. 57
20
John Panteleimon Manoussakis, “ The Anarchic Principle of Christian Eschatology in the Eucharistic
Tradition of the Eastern Church”, The Harvard Theological Review, vol. 100, No. 1 (January 2007): сс.
33
21
Παντελής Καλαϊτζίδης, «Εσχατολογία και Πολιτική», Σύναξις Ευχαριστίας χαριστήρια εις τιμήν του
Γέροντος Αιμιλιανού, σ. 520
22
Βασίλης Αδραχτάς, “Η Πολιτική Διάσταση της Εσχατολογίας”, в Εκκλησία και Εσχατολογία,
(Αθήνα: Εκδόσεις Καστανιώτη): сс. 261
Новия Завет23. Появява се още в Посланието до Диогнет, където се вижда
парадоскалното състояние на християните в историята; където християните са в
света и отвъд него – участващи в политиката, но едновременно с начина на
живота си я надвишават. Христянската свобода не може да се отъждествява с
24
национализма: т.е. националното себевъзвеличаване . Напротив, Църквата
действа по-добре в контекста на съвременна глобализация, защото
християнството се е появил в глобализираната обстановка на Римската империя,
имаща много прилики с настоящото време. В това състояние на
индивидуализиране на социалните и културните идентичности, което се
комбинра с деконструкция на традициите и с непрекъсната културна иновация,
универсалната визия на Православието може фактически да се рализира, ако се
решат православните църкви най-накрая да се освободят от така нареченото
„велико“ минало и да изпитат по есхатологичен начин традицията, живееща в
съвремеността.

Интересно е, че през ХХ в. православното богословие поцъфтява в изгнание,

когато много православни интелектуалци от Русия са принудени да избягат от
атеистичката тоталитарната държава и да търся убежище в демократичния и
либерален запад. Универсалната визия на Православие е могла да получи израз
с по най-автентичен начин тогава, защото е била извън всеки абсолютизъм,
независима от национални и религизни институции. Затова и философът
Николай Бердяев смята, че срещата с другия и едновременно със света – когато
притежаваме ума на Христос – означава уважение към свободата на другия и
абсолютна липса на принуда, заплаха и насилие 25. Ако съществува някакво
политическо богословие в контекста на Православието, то е есхатологично и
анархистично, защото следвайки примера на Иисус Христос, се отказваме от
егоизма, и се приближаваме „другитe“ и „чуждите“ , нуждаещите се и слабите.

23
Деяния на Светите Апостоли 2:44-47 „А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо
продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата. И всеки ден
единодушно престояваха в храма, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто
сърце като хвалеха Бога и като бяха обичани на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше
към църквата такива, които се спасяваха“ , Деяния на Светите Апостоли 5:29 „А Петър и
апостолите огвориха и казаха: трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“.
24
Otto Kallscheuer, „Ο Ψυχρός πόλεμος στο χριστιανισμό” , в. Θρησκείες και Πολιτική στη
Νεωτερικότητα, επιμ. Θ. Λίποβατς, Ν. Δεμερτζής, Β. Γεωργιάδου, (Αθήνα:Κριτική, 2002): сс. 322
25
Michael Plekon, ό.π, σ. 104.