ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКТРИНИ ПРЕЗ

СРЕДНОВЕКОВИЕТО И ВЪЗРАЖДАНЕТО.

ТОМА АКВИНСКИ И

НИКОЛО МАКИАВЕЛИ

С навлизане на християнството в човешката култура и

душевност се извършва революция в цялата хуманитаристика

и в структурата на политическото съзнание, което само по себе си е част от политическата

история през Средновековието / V – ХV в./. Оказващите влияние фактори, като национална
специфика , държавно устройство, икономическа система и т.н., отстъпват място на
християнско- теологическия светоглед. Религията по това време властва над всички социални
учения и обединява в едно политика и религия, държава и църква. Църквата като
самостоятелна властна институция предопределя своеобразието на средновековната
политическа мисъл, като основния спор за генезиса на властта преминава изцяло в нейна
полза. Неоспорими църковно – държавни догми са популярните по това време библейски
аксиоми „Няма власт , която да не е от Бога” и „Каквито власти има , те са от Бога наредени”.
Но все пак основната дилема на Средновековието е „Коя власт трябва да има приоритет –
духовно – църковната или светско – държавната”. Римокатолическия клир разпространява
идеята , че тя като носеща властта дадена и от Бога е тази, която дава власт и на светските
владетели. Тоталното налагане на църквата в цялото политическо пространство откроява и
първите идеолози теоретици на богословската доктрина.

АВГУСТИН БЛАЖЕНИ / 354-430г./ - той е един от първите ревностни поддръжници на идеята за

божествения произход на властта. Критиките му са изцяло насочени към Рим, който е сочен за
държава – враг на християнството. Той издига идеята за божията държава , като отрича
светската власт , действаща в Древния Рим. Всичко това той излага в труда си „За града Божий”.

СВЕТИ ТОМА ОТ АКВИНО /1225-1274г./ - той счита , че църквата има власт над държавата чрез
дадените и от Бога права да представлява

царството небесно на земята. Той гледа на църквата , като регулатор на политическата власт.
Един от най – популярните му трудове „За управлението на владелците”. Аквински пръв
разграничава елементите на държавната власт – същност , форми и използване.
Същността на властта се състои в изграждането на йерархия, господстваща над по – низшите
слоеве на обществото. На върха на тази йерархия е църквата, която властва според Божията
наредба.

Формите на управление на държавата , според Аквински се свеждат до една основна –

монархията , защото е сходна с Вселената с човешкия организъм , който се управлява от един
разум.

И отново в съответствие с християнската доктрина Аквински разработва и правилата за

използване на властта. От вечния закон за универсалните норми и общите принципи на
Божествения разум, който управлява Вселената, той извлича и следните видове закони :

- естествен закон – запазване и продължаване на рода и потомството, уважението на хората и

задължението да се търси истината във и чрез Бога;

- човешки закон – да се избягва лошото в името на доброто и хуманността ;

- божествен закон – по – висш от първите два и задължителен за всички хора, защото е даден
от Библията.

Отклонявайки се от перспективата, според която градът на хората е пряко божествена

институция свързан с първородния грях , Тома твърди, че той е естествен факт и в порядъка на
Сътворението. Ако Бог иска хората да живеят в общност, от това следва , че властта – чиято цел
е да осигури единството на едно многообразие – е човешко дело, влизащо в общия план на
Провидението , а не е особено предназначение на Бог или неговия наместник. Оттук
определянето на добрата власт е единствено от компетенцията на разума. И ако той сочи , че
тази власт трябва да спазва божествените предписания, той постулира също, че трябва да се
държи сметка за правото, присъщо на човешката природа, и за желанията на общността.
Властта има за цел да улесни за всеки изпълнението на естествените добродетели, оставяйки
на църквата грижата за вечното спасение. За да успее в това , тя ще издаде закони, отговарящи
също на обичаите на народа, когото управлява; ще положи усилия да установи смесено
управление, съчетаващо предимствата на монархията, аристокрацията и демокрацията.

Забележително е , че умереният натурализъм на Тома , развит по време на укрепването на

християнските кралства през ХІІІ век , намира едно съответстващо му търсене в ислямската
култура през следващия век в делото на Ибн Халдун. Той има заслугата да прибави към
разглеждането начовешкото общество като естествен факт едно размишление за
историческата съдба на народите и силите, които се противопоставят в обществото.
Оригиналността на Ибн Халдун е разработването на вид експериментална разбираемост, която
напомня изследванията на съвременните социолози и историци. Историята според него се
състои в „информация за човешката общност”. И напълно в разрез с теологията , която
интерпретира реалното в зависимост от предварително откровение, тя дава критерии за
наблюдение и разсъждение върху събитията , позволяващи да се съди за истинността на
историческите разкази.

Тома Аквински разграничава три форми на отношение между религиозното и нравственото,

защото в религиозния свят почти нищо не е извън религиозния контрол.

Първият вариант настоява, че религиозността или вярата е необходимо и достатъчно условие

за нравствеността. Бог като философско – нравствен Абсолют е абсолютна цел на човека и
определя нравствените норми като безусловни средства. Главното си остава изпълнението на
Божиите заповеди. На тази идея се основава Християнския средновековен дуализъм между
вяра и разум, който има не само гносеологически, но и етнически смисъл. А това значи и
политически смисъл. Земният живот и земната власт само подготвят човека за истинския
живот. Затова Тома Аквински претендира за приоритета на папско – католическата власт над
светските владетели. Отлъчването от църквата дори на императори и крале практически е
равнозначно на сваляне от власт.

Вторият вариант се основава на тезата , че религиозността е необходимо , но не достатъчно

условие на нравствеността. Главният аргумент е новопоявилото се понятие за свобода на
волята, за самоопределението на човека по отношение на абсолютните , санкционирани от
Бога нравствени ценности и норми. Бог само поучава човека, помага му самостоятелно да
избере своя път в живота , като в същото време му оставя свободата и отговорността на
самостоятелния избор.

Третата теза обаче се оказва с революционно значение. Голямото откритие на протестантската

етика. Това са новите хоризонти на човешката дейност, човешкия избор, политическото
пространство. Според нея християнската надежда е колкото необходимо, толкова и възможно
условие за нравствеността. Безусловната вяра, основана на абсолюти, е излишна , ако не се
допълни с първоначалното допускане, че човек е морално вменяем, че дори Божията благодат
се проявява в успешната дейност на човека. Бог покровителства и направлява тези, които се
трудят успешно. Успехът става доказателство за Божията благословия.

НИКОЛО МАКИАВЕЛИ /1469-1527г./” Флорентинският секретар” поднася нава визия: срещу

теориите за естественото общество, срещу ученията за Провидението и тези на теологията той
твърди, защото го констатира – че това, което се отнася до колективните дейности, това, което
е – е държавата. Именно той дава на последния термин значението му на централна суверенна
власт, законодателстваща и решаваща самостоятелно за общността както във външните дела,
така и във вътрешните.

Това утвърждаване на абсолютната първичност на държавата и автономията на политическото

е основано върху познание , което може да се вземе както от републиките и модерните
принципатий, така и от политическата история на античността. В своите „Коментари върху
първите десет дни на Тит Ливий”/1512-1519/ Макиавели извлича уроци , с които сочи
бъдещето на римляните, уроци далеч по – сериозни от тези, които могат да се вземат от
интерпретациите на свещените текстове. Именно историята на Рим с нейната жестокост, но
също и с дълготрайността и величието си поражда основните принципи: политическото
единство – условие за социалния живот – почива върху един акт, основаващ държавата, акт,
който е на законодател, определящ веднъж завинаги справедливото и несправедливото и
безусловното упражняване на властта. Този учредяващ акт е принцип, който трябва да бъде
поддържан постоянно и независимо от средствата, използвани от законодателя или приемника
му. Трябва да се отбележи, че притежателят на държавната власт, който може и трябва да
направи всичко, за да я подсигури, не би могъл да бъде разбран като тиран: Макиавели
превръща в своя омразата на римляните към тиранията, защото тя не се отнася до успеха на
държавата, а до каприза на онзи, който си я е присвоил.

Разбирането на Макиавели, че историята предлага на устремените към власт и на защитниците

и общовалидни примери, които са приложими във всичко страни, попаднали в сходна
политическа ситуация, независимо от наличните в тях конкретни икономическа и социални
обстоятелства. Това означава , че той не приема теорията на прогресизма, свързана с
презумпцията, че от края на Средновековието в Европа има неизбежен напредък на човешкия
род. Човешката история демонстрира серии циклични повторения. Сред тези серии обаче се е
появил нов цикъл – този на „модерните държави”.За напредък може да се говори само в
областта на икономиката, техниката и науката. Икономически и научно- технически прогрес
има. Но в културата и политиката нещата стоят по – иначе. Там се случват повторения,
връщания към предходни ситуации, нови феномени, които не са „по – напредничави” , а
просто „други”. Защото тук критерият не е чисто икономически или научно – технически, а е
човекът и неговата свобода. Не научно – техническото съвършенство и ефективност, и не
сумата от нови знания, взети абстрахирано от участта на хората и осмислеността на техния
живот са важни, а : има ли свободни личности, по – богата ли е човешката индивидуалност?

През 1513г. излиза „Князът” на Макиавели. Това е началото на една нова епоха в развитието на
европейската етика и по – специално на политическата етика. Николо Макиавели достатъчно
категорично обявява еманципацията на политиката от морала и религията. Това означава, че
политиката е самостоятелна дейност , в която господства целесъобразността на принципа:
„целта определя средствата”. Политиката е самата практика на целесъобразността или
политическа целесъобразност. Тази целесъобразност води към властта, която трябва да се
завладява, укрепва и разширява с целесъобразно допустими средства. Оценката за
политическата целесъобразност е само една : постигната ли е целта? Тези констатация на
Макиавели говорят не само за напредналата дехристианизация на Европа, но и за
дистанцирането или най – малко, за преформулирането на универсалните морални ценности.

Какъв е бил редът на завладяването на тези механизми на държавата като сложно изкуство /
полуживо – полумъртво/ тяло при прилагане на „техниката на преврата” през Ренесанса, по
времето на Макиавели? Един хладнокръвно – смел, решителен и безскрупулен човек
/благородник или престъпник/, притежаващ покровители, верни нему хора или достатъчно
пари за да наеме такива, заставайки начело на метеж или сам организирайки такъв, с отрова
или с оръжие, собственоръчно или чрез заговорници – убива предишния владетел и завладява
властта в града - държава /ако пък управата е републиканска, сваля правителството, разтурва
държавния съвет, обявява се за „тиран” , назначава свое правителство/.
„Центърът” на държавата тогава е бил все още в „живото тяло”. Едва след неговото
завладяване се престъпвало към неорганичната и , техническа част /сгради, собственост ,
държавна хазна, съобщения, транспорт, съдилища/. Веднага след успелия преврат „живият
материал” – населението – се сплашвало , чрез серия от „жестокости”. Това трябвало да бъдат „
добре приложени жестокости” , както се изразява Макиавели, ще рече -„такива, които се
извършват наведнъж, за да се запази властта, след което н се прибягва към тях и от които се
извлича всичко възможно в полза на поданиците”. Според Макиавели „лошо приложени са
онези жестокости, които в началото са редки, а с течение на времето зачестяват”. Докато
„добрите дела трябва да се извършват по – рядко, за да се запомнят по – добре” и владетелят
не бива да се увлича в добри дела , а в полезни за властта. Това а накратко основните
препоръки в „техниката” на държавния преврат през Ренесанса за завладяване на държавната
власт „чрез злодеяния” , а не по легален път.

Друго съществено отличие е , че през Ренесанса „държавната машина” била „ произведение на

изкуството”. Тя функционирала на фона на изящни ритуали, помпозност, красиви ливреи,
музика, фанфари, процесии, религиозни култове. Самата война била произведение на
изкуството и се водела като „театрално представление”. Първите огнестрелни оръжия /пушки,
топове/ били художествено изработени, а стрелбата с тях – вид „ майсторско изкуство” :
„красиви сини пушеци, превъзходни алени рани, няма я вече жестоката животинска сеч и
клане, започнали да се убиват „аристократично”, отдалече, не собственоръчно, а чрез „олово”,
т.е. технически – безупречно, рационално и научно организирано /математическото
изчисление на траекторията на гюлетата тласнало „науката” напред!/. Ето го и научно –
техническият напредък. Ала същевременно съвестта на човека при вършенето на военните
действия , както и героичният морал на единоборството, отишли на по – заден план. Западнали
рицарските идеали и морали.

„Техницета”, въведен от Макиавели – е еманципация на волята за власт от правото , морала,

религията и политическите скрупули, от хуманизма, въобще от „живото тяло”, от
съобразяването с „ материала” на държавата. Важното е да се завладее „техниката” .

Ако се замислим достатъчно дълбоко и настойчиво ще открием един особен /релативен/

морал у Макиавели /морал на успешния владетел, дори когато върши „достойни злодеяния”/.
Това е един наистина особен, безскрупулен морал, в „защита на държавата” като свръх
ценност, морал по отношение на запазването на властта, задача, която често пъти принуждава
владетеля „да не бъде добродетелен”. Вече казахме , че всяко превръщане на една ценност в
свръх ценност води до безскрупулност. Касае се за приоритети в сферата на морала. Може да
се каже, че в името на „държавния морал” действа принципът за избора на „ по – малкото зло”,
т.е. това е един релативен морал. Така с „малкото жестокости”, които владетелят ще извърши,
когато те са национално и държавно – отговорни, „добре извършени” – „той ще бъде много по
– милосърден от тези , които с прекомерната си снизходителност допускат безредията, от
които се раждат убийства или грабежи : защото безредието обикновено засяга целия народ, а
наказанията … отделни личности”. Тъй , че правителствата , които допускат безредие и хаос в
собствената си страна , давайки възможност на престъпни елементи да надигат глава и да се
развихрят с „ убийства и грабежи”, постъпват недостойно – лошо за разлика от онези, които
сурово прибягват до временни жестокости. В сурови за държавата времена владетелите не
бива да са прекалено милосърдни, а действително мислят за благото на своята страна и
съхраняването на властта. Само постъпвайки така , те в крайна сметка ще заслужат уважение и
ще се сдобият с легитимност. Защото :”Хората никога не са толкова безчестни , че на стореното
им добро да отвърнат със зло, показвайки неблагодарност”. И освен това победите не са
никога така пълни, че победителят да не се съобразява с това и да пренебрегва повелите на
справедливостта. Поради приведените съображения владетелят на Макиавели, след като е
приложил „техниката на преврата” е принуден да бъде периодически не само „достойно лош”,
но и „достойно добър”, „добродетелен”, тогава , когато това се изисква от интересите на
държавата и нейната защита. При все това без да се увлича във вършенето на „добри дела”,
защото трябва „и да умее да измени на добродетелите си”, когато това е необходимо за
държавата. Оттук произтича релативността в държавно – политическия морал на Макиавели.
Прояви на такъв релативен морал не могат да бъдат отречени също за политическия режим на
Мусолини и за други националистични правителства.

Така ако виждаме в лицето на Макиавели основателя на модерната политическа наука или
мислителя на автономията на политическия феномен, то е – както точно го отбелязва Клод
Льофор – „при условие този термин да се схваща в неговия най – широк, т.е. класически
смисъл”. Ако рефлексията върху властта е в центъра на произведението на Макиавели, това
значи, че „видът на социалното разделение зависи от начина на разделение на властта и на
гражданското общество и че така се определят общите условия на различни типове общество”.
Важното за Макиавели е да утвърди възможността да се действа, като се запази правото да се
греши. Той показва , че старият свят „може да бъде подмладен; че жизнената сила може да се
съживи, ако светът се разглежда не като враг, който ни потиска, а като партньор, с когото може
да се преговаря”.