П роф есор Д рагом и р Д Р А Г А Н О В

Д -р на и с т о р и ч е с к и т е науки

ПОЛИТИЧЕСКИ СИСТЕМИ
ПРЕЗ XX ЗЕК
ДЕМОКРАЦИЯ, ТОТАЛИТАРИЗЪМ,
АВТОРИТАРИЗЪМ

1 Л !с София, 1998
 К н и г а т а е издадена със с ъ д е й с т в и е т о на:

EURO
BUSINESS, MARKETING &
INVESTMENT CONSULTANTS

ПОЛИТИЧЕСКИ СИСТЕМИ
ПРЕЗ XX ВЕК
(демокрация, то тал и тар и зъ м , авторитаризъм)
първо издание
© Проф. Драгомир Драганов
© ИК „С вят. Наука“
ISBN 954-8223-52-Х
 ПОЛИТИЧЕСКИ СИСТЕМИ
ПРЕЗ XX ВЕК

Д вадесет ият век отпрати в историята либералнат а

система и даде на света три “модерни " политически системи -
демокрацията, тоталитаризмът и авторитаризмът. Сложните
и динам ични от нош ения м еж ду тях продълэ/cuxa няколко
десетилетия преди светът да дочака и края на комунистическите
реж ими, който маркира, поне в границит е на европейския
континент, пълния и окончателен триумф на демокрацията.
Впрочем тезата, че демокрацията е продукт именно на
X X век, може би ще смути мнозина. По силата на добрия стар
навик те продължават да твърдят, че като политическа система
демокрацията в света е много стара, или че попе с буржоазните
р ево лю ции в А нглия (X V II век) и Ф ранция (X V III век) и с
Гражданската война в САЩ в тези страни се утвърждава именно
демократичната политическа система.
Д о началото па 20-те години на X X век обаче демокрация в
днеш ния, м одерния смисъл на това понят ие няма никъде.
‘Демокрацията - твърди Аренд Лийпхарт - е рядко и съвременно
явление. П рез X IX век не мож е да се от крие пито едно
демократично управление. Едва в първото десетилетие на X X век
бяха установени напълно демократични режими в две държави,
Австралия и Нова Зеландия.
С други думи, дори и там, къдет о се предполага, че
съществува демокрация, до началото на X X век обикновено
става дума за “междинната "либерална политическа система12.
Като всяка меж динна система обаче тя не е стабилна. И от
тази гледна точка “голямата к р и за ” от 1919-1921 г. (след

1 L ijp h art, A. Las democracies contemporaneas. Barcelona, 1987,

p. 51.
2 Подчертавам, че става въпрос не за историческата еволюция на
демократичните форми, датиращи още от Антична Гърция, а за съвремен­
ните демократични системи.
3
 "голямата война ” от 1914-1918г.) е, поне в подитоложки аспект,
най-вече криза на либералната система3.
Онези страни, които успяват да преодолеят тази криза "гра­
дивно ”, еволюират към някой от съвременните "модели ” на парла­
ментарната демокрация. Това са държавите, в които форми­
рането на грао/сданското общество повече или по-малко вече е
завършило, а неизбежно съпътстващите този процес демо­
кратични наченки са се превърнали в солидна основа за бъдещите
демократични традиции. Най-убедителпите примери са Вели-
кобритания, Франция и САЩ, които стават и "родоначалниците”
на трите основни съвременни "модели” на демокрация.
В останалите държави се настанява някоя от разновид­
ностите на недемокрацията. Така е в Италия след обединението
й (1870 г.) и "ерата на Дж олити” (1900-1914 г.) Така е в Русия
след либерализацията, започнала среформата от 1861 г. и засилена
след събитията от 1905-1907 година. Така е в Германия след
революцията от 1848 г. и обединението й. В тази посока еволюират
политическите системи и в редица други страни, предимно в
Централна и Източна Европа.
Както се вижда, това са все държави, които по принцип са
"закъснели ” в историческото си развитие ц поради това или късно
поемат по пътя към самостоятелното си съществуване, или пък
не успяват бързо да излязат от "междинната "либерална система
и да тръгнат към демокрацията. Италия, Германия и Съветска
Русия достигат до тоталитаризъм. Останалите "засядат ”
някъде в авторитаризма.
Тези'са двата недемократични "субекта”, които, наред с
делюкрацията, определят ш и диктуват съдбите на европейските
нации в продъло/сение на над седем десетилетия след Първата
световна война.

3 Най-общо казано либералната политическа система е по-близо

демокрацията, отколкото до недемокрацията, и от тази гледна точка тя може
да бъде окачествена и като “преддемокрация”. Проблемът обаче при нея е,
че “обратната връзка” между управляващите и управляваните е прекадено
слаба, поради което липсва основното условие за дълголетието на един
политически режим: стабилността на “договора” между тях. При това
положение е значително по-лесно неговото нарушаване, независимо от коя
страна, със съответните промени в самия характер на режима.

4
 L ДЕМОКРАЦИЯТА

1. Демокрацията като политическа система

Демокрацията е обект на огромно количество дефиниции1.

Но не само поради това ще спестя изброяването им, а и защото тя
ни интересува не толкова като понятие, колкото като политическа
система, функционираща през целия XX век и към която след 1989
г. тръгнаха и страните от Централна и Източна Европа, включително
и България.
Според “интерпретативния модел” на Хуан Линц и Алфред
Степан, демокрацията е система, която дава:
• редовни и конституционни възможности за мирно състезание
за политическата власт на различни групи, без насилствено да
изключва нито един значим сектор от населението;
• възможност за съществуване на правителство, съставено в
резултат на това мирно състезание;
• възможност за това правителство да упражнява суверенната
си власт, без да я поделя с други политически кръгове2.
Всяка отделна дума в тези три “характеристики-минимум”
на демокрацията заслужава специално внимание, доколкото съдържа
много важни изисквания: състезанието е не за властта изобщо, а за
политическата (т. е. законодателната и изпълнителната); то задъл­
жително трябва да е мирно; освен това задължително трябва да се
провежда редовно (периодически) и на базата на конституция или
на друг основен закон, които да указват начините на провеждане на
изборите, те. на мирното състезание; от право на участие в това
състезание не може да бъде изключен нито един значим сектор от
населението (например жените, младежите от 18 до 21 г., регионални,
религиозни и тем подобни общности и т. н.). Правителството се
съставя в съответствие с резултатите от състезанието (изборите),

1От литературата на български език вж. напр. Сартори, Дж. Теория

на демокрацията. Кн. 1,2. С., 1992; Арон, Р. Демокрация и тоталитаризъм. С.,
1993; Турен, А. Що е демокрация. С., 1994.
2 Този модел е изложен в доклад на симпозиум на тема “Проблеми
на консолидацията на демокрацията”, Мадрид, 1990 г. Според Линц и Степан
едва в момента, когато са изпълнени и вече функционират тези три условия,
може да се приеме, че преходът към демокрация в дадена страна е приключил.
- Cit.in: Powell, Ch. El piloto del cambio. El Rey, la Monarquia y la transicion a la
democracia. Barcelona, 1991, p . 14.
5
т. е. задължително се зачита правото на мнозинството (като отделна
партия или като коалиция). Това право е суверенно и никоя друга
сила или фактор (например армията, църквата и др.) не могат да
пречат на осъществяването му.
Според Робърт Дал, световноизвестният автор на “Полиархия:
Участие и опозиция” може да се говори за представителна демокрация,
т. е. за демокрация, която реално представлява народа (демоса) във
властта (кратоса), когато са налице осем “институционни”, сиреч
заложени в основните закони на съответната държава, гаранции:
1. Свобода за създаване на организации и за членство в тях;
2. Свобода на словото;
3. Право на глас;
4. Изборност за обществените длъжности;
. 5. Право на политическите лидери на състезание за гласовете
на избирателите;
6. Алтернативни източници на информация;
7. Чисти и свободни избори;
8. Зависещи само от резултатите от гласуването (и от други
изяви на предпочитания) институции, предопределени да правят по­
литиката3.
Както се вижда, част от тези осем “гаранции” буквално повта­
рят трите основни характеристики на демокрацията като политическа
система, а останалите са или логично допълнение, или пояснение към
някои от тях. Още по-важно е обаче, че в тези “гаранции” никъде не се
говори за “разделението на властите”, което в масовото съзнание,
особено в т. нар. “нови демокрации”, е едва ли не първият, ако не и
основният, критерий дали има или не демокрация. И не се говори не
защото то не е задължително при демокрацията (тъкмо напротив), а
защото, ако са осигурени упоменатите осем условия, прословутото
“разделение” действа, а не просто съществува. (И обратното може да
е записано в конституцията, т.е. да съществува, но да не действа, и
тогава просто няма демокрация.)
Противно на друго едно широко разпространено сред масовото
съзнание убеждение няма демокрация “въобще”, т.е. тя не е един
единствен и универсален модел, общовалиден за всички държави с
демократични системи на управление. Обратно - “моделите” на
демокрацията са различни на брой според различните автори. “Ре­
кордът” може би принадлежи на Дейвид Хелд, който е успял да
изведе общо девет4. Първите четири се отнасят за досъвременната
епоха, като се започне от античността - на “класическата демокра­
ция”; на “демокрацията, защитаваща гражданите”; на “развиващата
се демокрация” (в два “подмодела” - “радикален” и “нормален”) и на
3Dabi, R. Polyarchy: Participation and Opposition. New Haven, 1971, p. 3.
4 Held, D. Models of Democracy. Oxford, 1987.
6
“пряката демокрация”. Действащи през XX век според Хелд са
останалите пет: на “състезателната елитистка демокрация”; на “плу­
ралистичната демокрация”; на “демокрацията на законите”; на “де­
мокрацията на участието” и на “демокрацията на автономията”.
Доста “по-пестелив” в изнамирането на демократични “моде­
ли” е С. Б. Макферсън, според когото историята познава само четири.
Първият от тях - на “демокрацията като защита”, е датиран в на­
чалните десетилетия на първата индустриална революция (т.е. в пър­
вата половина на XIX век) и лежи в основата на модерната “западна”
демокрация. Наследява го “демокрацията като развитие”, наложила
се, отново само в “западния свят”, до началото на XX век. Тя пък на
свой ред е заменена от “елитарно-популисткия модел на равновесието”
от средата на века. С разочарованието във възможностите на държавно
регулирания капитализъм, пряк резултат от което е и появата на т.нар.
“нова левица” през 60-те и 70-те години, този “модел” отстъпва място
на “демокрацията на участието”5.
Ограничавам се само с изброяването на “моделите” на Хелд
и Макферсън поради това, че всички техни характеристики се отна­
сят по-скоро до “технико-юридическите механизми”, чрез които
те функционират. По тази логика обаче вероятно могат да се наб-
роят (или всеки изследовател да “нарои”) не девет, а още повече
“модели”, доколкото няма държава с демократичен режим, която
да не влага в него една или друга национална специфика.
Значително по-приемлива е, поне според мен, типологизацията
на А. Лийпхарт, според когото съществуват три основни “модела” на
съвременна демокрация6. Първо, защото тя е в много по-голяма сте­
пен “политическа”, а не “юридическа”, т.е. представя не толкова ме­
ханизмите, чрез които функционира съответният модел, а по-сгоро какво
представлява самият той. Второ, белезите, по които Лийпхарт
класифицира моделите си, са “по-исторически”, т.е. даващи възмож­
ност да се проследи еволюцията им в зависимост и от обективните
фактори, влияещи върху тях във всеки един момент от динамичния
XX век.
Поради това ще следвам описанието именно на “моделите”
на Лийпхарт, като илюстрирам всеки един от тях с “чисто” истори­
чески примери.

2. Д ем окрацията на простото мнозинство (В еликобритания

през XX век)

Първият модел на Лийпхарт е известен като “Уестминс-

търски”, по името на двореца, в който заседава английският парла-
5M acpherson, С. В. La democracia libera] y su epoca. Madrid, 1981.
6 Lijphart, A. Op. cit.
7
мент. Основните характеристики на “идеалния тип”7на този модел
са:
1. Концентрация на изпълнителната власт: еднопартийни каби­
нети;
2. Сливане на законодателната и изпълнителната власт и над­
мощие на изпълнителната;
3. Асиметричен двукамарен парламент;
4. Двупартийна политическа система;
5. Едноизмерна партийна система;
6. Мажоритарна избирателна система на простото (относи­
телното) мнозинство;
7. Унитарно и централизирано правителство;
8. Неписана конституция и суверенитет на парламента;
9. Изключително представителна демокрация8.
По принцип в този модел кабинетите са еднопартийни и раз­
читат на подкрепата само на собственото си мнозинство в парла­
мента. Партията, победила в изборите, получава цялата политическа
власт, а нейният лидер поема поста министър-председател. Загуби­
лата партия въобще не участва в управлението, независимо, че в
редица случаи представлява почти същата по количество част от
населението.
Това става възможно благодарение на едномандатната мажо­
ритарна избирателната система, при която всеки избирателен район
излъчва само един представител в парламента-този, който е полу­
чил най-много гласове, независимо дали те надхвърлят или не броя
на половината от избирателите. Оттам идва и другото име на този
модел - “демокрация на простото мнозинство”.
На пръв поглед правото на победителя в изборите да получи
цялата власт може да изглежда жестоко или поне несправедливо.
Но то се балансира до голяма степен от други две характеристики
на “модела” - двупартийната система и едноизмерността на разли­
чията между тези партии.
Двупартийна система не означава, че “Уестминстърският мо­
дел” не е многопартиен, а по-скоро, че в последна сметка само две
партии имат реални шансове да спечелят в битката за политическата
власт. От тази гледна точка еднопартийният кабинет, съставен спо­
ред изборните резултати, се явява като най-пряко следствие от основ­
ното правило на демокрацията - правото на мнозинството, пък било

7Терминът “идеален тип” е въведен от Макс Вебер. Според неговата

методологическа концепция поради своята сложност и многозначност всяко
едно историческо явление би могло да бъде разбрано по-лесно, ако се
съпостави с еднозначния му “идеален модел”.
8L ijphart, A. Op. cit., рр. 23-26.

8
то и само с един глас в повече, да властва над малцинството9. Още
повече, че втората по брой на депутати партия автоматически полу­
чава статута на официална опозиция, а председателят й става
официален лидер на опозицията. Той сформира и т. нар. “кабинет в
сянка” и назначава “министри в сянка” , натоварени да излагат
становището на опозицията по отделните аспекти от дейността на
правителството. Така във всеки един момент партията, която се
явява официална опозиция, фактически е подготвена да поеме управ­
лението на страната. Тя разполага и с т.нар. “дни на опозицията”, в
които има право да предложи темите за дебатите. Тези дни заемат
около една осма от времето на годишната парламентарна сесия.
Или, както уместно констатират Жан Мари Котре и Клод Ем-
ри, макар че в двупартийната система липсва разделението на влас­
тите според класическите принципи на Монтескьо, на практика тя
е “управление на една партия под контрола на другата партия и под
надзора на народа.” Това е така, защото “съществуващият слаб
превес на едната партия над другата придава на народа такова зна­
чение, каквото навярно не се среща никъде другаде”, доколкото
“всеки гласуващ гражданин (може) да избере е вота си едновремен­
но своя местен представител, правителствена програма, парламен­
тарно мнозинство и министър-председател” 10.
Фактът, че в “Уестминстърския модел” на едно “просто мно­
зинство” се дава цялата власт, до голяма степен е балансиран и от
едноизмерността на партийните системи в него. Това ще рече, че
основната разлика между двата големи политически съперника е
само в една област - най-често социално-икономическата. Във
Великобритания нито Лейбъристката, а още по-малко Консерватив­
ната партия не си поставят задачата да се възползват от идването
си на власт, за да променят съществуващата демократична система
и принципите на пазарното стопанство. Но Лейбъристката партия
защитава, най-общо казано, идеята за социална държава, докато
Консервативната, не по-малко общо казано, е за либерална държава.
Впрочем тук също са необходими пояснения, доколкото
мнозина или не разбират какво означава “социална” и “либерална”
държава, или пък ги бъркат със “социална” и “либерална” политика,
а дори със “социалистическа” и “капиталистическа” държава.
Тези пояснения може би трябва да бъдат предшествани от
едно кратко, но доста точно определение: социалната държава е
“дупка в джоба на богатите”. Или, с други думи, по принцип социална

9 Точно на обратния полюс на това основно правило са и двете изме­

рения на недемокрацията - тоталитаризмът и авторитаризмът, при които
малцинството властва над мнозинството.
10Цит. в: Англосаксонска документация. Подред, на Оливие Дюпюи.
Брошура, изд. на Радикалната партия. С., 1992, с. 5.

9
държава може да има само там, където има стабилна средна класа
и, разбира се, силна прослойка богати граждани. И обратно, колкото
и помпозно да е записано в дадена конституция, чс съответната
държава е социална, ако липсват тези две групи, това ще си остане
само едно добро, но неосъществимо пожелание11.
Това е така, защото основната характеристика на социалната
държава е нейният интсрвенционистки характер. Тя се намесва в
преразпределението на доходите, като чрез прогресивно-подоход­
ната система за облагане отнема част от тях от по-богатите и ги
прехвърля към по-бедните. С други думи, колкото по-богати и е по-
високи доходи хора има в една държава, толкова по-големи са шан­
совете й тя да бъде “социална”.
За разлика от нея “либералната държава” е “абстенционист-
ка”. Тя не се намесва в преразпределението на доходите, а оставя
тази функция на населението, т.е. на икономическите субекти. Ос­
новната идея на привържениците на този модел може да се изрази
най-кратко с формулата “По-малко държава”, развита в практичес­
ки план в призивите “По-малко данъци” и “Облагане на разходите,
а не на доходите” 12.
Впрочем тази “едноизмерност” на партийната система пред­
определя до голяма степен и социалния състав на електоратите на
двете основни партии във Великобритания. За Консервативната по
принцип гласуват десноцентристки настроените избиратели, т.е.
средната класа и икономически независимите англичани. И обратно
- Лейбъристката партия набира основната маса от гласоподавате­
лите си сред наемното население с левоцентристки политически
убеждения.
Доколкото обаче двете партии са с почти равни сила и поли­
тическо влияние, ключът за изборния успех (а оттам и за т. нар.
“демократически алтернанс”, т.е. редуването им на власт) обикно­
вено е в ръцете на “блуждаещия вот”, съставен от около 10 на сто

11Третият вариант, често срещан в бившите социалистически държа­

ви, е още по-странен. От една страна, като цяло населението им трудно се
разделя със социалните придобивки, получени при стария режим. От друга
страна обаче, те са непомерно раздути за състоянието на криза, в което най-
често изпадат икономиките на тези държави след краха на комунистическите
режими в тях.
Опитите на правителствата и политическите сили така да балансират
между тези два обективни фактора, че да не загубят влияние и избирателна
популярност, обикновено правят преходите значително по-бавни и мъчител­
ни, тъй като трудно може да се постигне моментът на “дупка в джоба на
богатите” при положение, че дълго време тези държави функционират на
принципа“каца без дъно”.
12 Вж. по-подробно напр. Сорман, Ги. Либеральное решение. М.,
1992, с. 124 и cj].

10
от избирателите, които не са тясно свързани с нито една от тях. На
пръв поглед това създава впечатлението за случайност и непредска-
зуемост. На практика обаче то е сериозна преграда пред опасността
от дългогодишно еднопартийно управление, особено ако то е нека­
дърно, защото рязко снижава ролята на гласуването по “партийна
дисциплина”. Още повече, че “блуждаещият вот” се формира пре­
димно от новопоявили се гласоподаватели (младежи, получили пра­
вото на първо гласуване), и от жените, значително по-чувствителни
към социално-икономическата конюнктура1314.
Друг един парадокс, поне на пръв поглед, на “Уестминстър-
ския модел” на-демокрация, е фактическото сливане на законо­
дателната и изпълнителната власт. Дори и самото понятие “сливане
на властите” звучи едва ли не кощунствено за младите демокрации
от Източна Европа. И все пак то съществува, без при това да означа­
ва липса на демокрация и, нещо повече, е доста разумно от практи­
ческа гледна точка.
Така, както е въобще при демокрацията, и в този û “модел”
правителството е зависимо от парламента к управлява само ако
има подкрепата на мнозинството в него. От друга страна обаче
абсолютно демократично е след изборна победа една партия да
състави, ако възможностите е позволяват, едноцветен кабинет. Той
пък на свой ред има конкретна собствена програма. Мнозинството
в парламента също е на тази партия. И следователно нищо по-ло-
гично от това, то да подкрепя програмата на правителството, като
го захранва именно с онези закони, които са необходими за осъщест­
вяването йи.
Това именно е смисълът на втората основна характеристика
на “Уестминстърския модел” - сливането на законодателната и из­
пълнителната власт и надмощието на изпълнителната. А оттук пък
логично произтича, че за демокрацията не е задължително формал­
ното разделение и на трите власти, а само независимостта на тре­
тата, съдебната власт, докато взаимоотношенията между законода­
телната и изпълнителната са в зависимост от “модела” на демокра­
ция.
Колкото до асиметричния двукамарен парламент, това ще ре­
че, че една от двете камари е по-силна от другата, което също не е
приумица или проява на типичната английска екстравагантност, а

13Англосаксонска документация..., с. 4-5.

14 Нещо повече, в определени моменти е също толкова логично (и
демократично) в действие да влиза принципът на “парламентарната гило­
тина”, т.е. мнозинството да подава необходимите за осъществяването на
правителствената програма закони с ритъм и в темп, наложени от кабинета,
макар и с риск да ги “претупва” или въобще да не се съобразява с мнението
на малцинството.

II
добре обмислено и проверено в практиката решение. Във Великобри­
тания например Долната камара (на общините) дава в изборните
проверки, които по принцип са на всеки пет години, реалното съот­
ношение на силите в обществото и поради това законодателната
власт е концентрирана в нея. Колкото до Горната камара (на лордове­
те), в която е представено благородничеството и която не се форми­
ра чрез избори, нейната единствена привилегия е да забавя прокар­
ването на един или друг закон до една година, а на закона за държав­
ния бюджет - до един месец.
И в това, разбира се, има много логика. Първо, по този начин
се вземат превантивни мерки в случай, че по стечение на обстоя­
телствата бъде избран прекалено “революционен” парламент, или
пък политическата конюнктура прибави голяма доза радикализъм
на правителствената програма. Второ, както личи и от самото е
название, в Камарата на лордовете заседават само представители
на благородничеството и следователно тя не е пряко отражение на
предпочитанията на избирателите.
В английския парламент всички решения се вземат с просто
мнозинство15. Не съществува и изискването за наличие на кворум
по време на дебатите - достатъчно е депутатите да са над 40 души,
за да се признае за валидно гласуването по даден проблем.
Това обаче далеч не означава, че в парламента цари хаос и
безвластие. Обратно - с малки изключения всички гласувания са
подчинени на строга партийна дисциплина. Важна роля за поддър­
жането е играят т.нар. “парламентарни бичове” от мнозинството и
опозицията16. В решаващите моменти те осигуряват необходимото
присъствие съответно на депутатите от управляващата коалиция и
от малцинството, както и гласуването по “партийна дисциплина”.
Нещо повече, доколкото нерядко управляващото мнозинство е доста
крехко, което носи рискове от бламиране на правителството, при
неотложно отсъствие на негови депутати “бичовете” уговарят и
“пропорционално” намаляване на гласовете на опозицията17.
Би било съвършено погрешно, ако друга една характеристика
на “Уестминстьрския модел” - унитарното и централизирано прави­
телство се тълкува в смисъл, че липсва местно самоуправление.
То съществува, но “моделът” не му гарантира тази автономност
във всички решения, с които то се ползва напр. във федералните

15На въпроса за различните видове мнозинство подробно ще се спра

в следващия параграф.
16 От “whipper”, т.е. помощник-конярът, който с помощта на бич
събира конете в табуна. С течение на времето терминът е съкратен до “whip”
- бич.
17За парламентарните традиции и процедури вж. по-подробно напр.
Парламенты мира. М., 1991, с. 79 и сл.
12
държави. А именно когато местните държавни органи пряко зависят
във финансово и политическо отношение от централното правителст­
во, това означава и унитарна (за разлика от федералната) държава.
И накрая, в “идеалния вариант” на “Уестминстърския модел”
няма писана конституция в смисъл на единствен (и единен) текст
на основен закон, който да указва ясно и точно правата и задълже­
нията на отделните институции, на гражданите и т.н. Ролята на конс­
титуция изпълняват отделни базисни закони или просто традиции
от обичайното английско право. Това увеличава властта (а следова­
телно и суверенитета) на парламента, който по принцип е свободен
да променя който и да е закон. Още повече, че не съществува и
институция от рода на Конституционен съд, което наистина превръща
парламента във висша и последна законодателна инстанция.
Този пълен суверенитет на парламента се допълва и от факта,
че по принцип “Уестминстърският модел” не предвижда референду­
мите като най-изявената форма на пряката демокрация, делегирайки
всичко на представителите на народа, избрани от него. Това обуславя
и деветата му характеристика - “представителна”, а не “пряка”
демокрация”.
“Уестминстърския модел”, макар и по-скоро като съвкупност
от идеи и принципи, логично е разпространен в англосаксонския свят,
както и в повечето от бившите британски колонии от Азия и Африка.
За класически пример на “демокрацията на простото мнозинство”
обаче се счита Англия. А за да е не само класически, но и типично
английски, в него периодите, в които той действа в “идеалния” си
вид, се редуват през XX век с години на съществени “изкривявания”.
Или, както констатира Дейвид Батлър, “британското правило е едно­
цветно правителство. Политици и изследователи на политиката твър­
дят, че във всички случаи, освен при извънредни обстоятелства,
една партия трябва да има парламентарното мнозинство и да ръ­
ководи националните дела, (но) ясно подчертано едноцветно пра­
вителство е много по-рядко срещано, отколкото мнозина могат да
си го представят.”18И по изчисленията на А. Лийпхарт еднопартийни
правителства са управлявали Великобритания само в 60 на сто от
времето от 1918 до 1980 година19.
По време на Първата световна война (1914-1918 г.) политичес­
ката власт във Великобритания е в ръцете на коалиционен кабинет,
в който, наред с традиционните Консервативна (на торите) и Либе­
рална (на вигите) партия за пръв път участва и Лейбъристката (на
английските социалдемократи). Още през пролетта на 1918 г. е приет
нов избирателен закон, който разширява значително обхвата на изби­
рателите - 21 млн. срещу дотогавашните 8 милиона. За пръв път
ISButler, D. Coalitions in British Politics. New York, 1978, p. 112.
19L ijphart, A. Op. cit., p. 27

13
избирателни права получават жените над 30 г. и младежите над 21 г., а
цензът за постоянно местожителство е свален до 6 месеца. И ако си
припомним първата от трите базови характеристики на демо­
крацията - правото на участие в изборите на всички значими сектори
от населението, с този закон английската политическа система прави
една от най-сериозните си крачки към съвременната демокрация.
По-късно възрастовата граница и за двата пола слиза на 18
години, а възрастта за “пасивното” избирателно право, т.е. за правото
да бъдат избирани в парламента, става 21 години. Цензът за пос­
тоянно местожителство също е заменен с изискването към 10 ок­
томври на годината, в която се актуализират избирателните списъци,
съответното лице. да е регистрирано като жител на избирателния
окръг.
На 14 декември 1918 г., месец след подписването на прими­
рието, което маркира края на Първ'ата световна война, се произвеж­
дат първите парламентарни избори според новия избирателен закон.
В условията на очертаващата се следвоенна “криза на конверсията”
консерваторите и част от либералите отново влизат в коалиция, която
печели 478 места в Камарата на общините. Снижаването на възрас­
товия ценз обаче позволява и на Лейбъристката партия, която се
представя самостоятелно, да разшири почти двойно избирателното
си влияние, получавайки 63 мандата.
На 10 януари 1919 г. победителите съставят коалиционен
кабинет начело е либерала Дейвид Лойд Джордж, чиято основна
задача е да доведе до успешен край преговорите по мирните догово­
ри със загубилите войната държави и максимално да защити анг­
лийските'интереси. Лойд Джордж се справя, .общо взето, успешно
със задачата и Великобритания излиза не само като един от основни­
те победители, но и като един от големите печеливши в Първата
световна война.
Това на свой ред също допринася за сравнително по-лекото
преодоляване на трусовете, предизвикани от “кризата на конверсия­
та”, т.е. от прехода и на стопанството, и на обществото от военни
към мирновременни релси. И след като.положението се стабилизира
в достатъчна степен, в средата на 1922 г. консервативно-либерал­
ната коалиция логично се разпада.
На 15 ноември с.г. поредните парламентарни избори маркират
началото на качествено нова ситуация в английския политически
живот. Консерваторите печелят с 345 депутати, но Лейбъристката
партия изпреварва Либералната и със 142 депутати трайно я измест­
ва като “основен играч” в двупартийната система. (Де съставянето
на еднопартиен кабинет на консерваторите, оглавен първо от Бонар
Лоу, а след това от Болдуин, Великобритания фактически се връща
към “класическия вариант” на “Уестминстърския модел” на демо­
крация.

14
 Само след една година обаче, в края на 1923, Болдуин решава
да произведе нови предсрочни избори, за да получи подкрепа за
намерението си да възстанови консервативната политика на протек­
ционизъм от края на XIX век. Но англичаните предпочитат да дадат
гласовете си за привържениците на принципа на свободната размяна
и партията му е наказана - 258 места в парламента срещу 191 за
лейбъристите и 158 за либералите. Така за пръв път в английската
история Лейбъристката партия получава правото да състави свое
правителство начело с лидера й Ремзи Макдоналд.
Фактът, че Макдоналд може да разчита на стабилно мно­
зинство само при подкрепата на либералите, го кара да се откаже
от програмата за национализации, приета от Лейбъристката партия
през 1918 година. И поради това, противно на очакванията (или по-
скоро на страховете), “левият” кабинет се ограничава само с не­
съществени социални реформи, без да променя сериозно следвания
дотогава политически курс. В резултат и след сериозните размества­
ния в политическата структура в началото на 20-те години английс­
ката партийна система запазва своята едноизмерност. А единстве­
ният по-радикален опит за завой във външната политика - установя­
ването на дипломатически отношения (2 февруари 1924 г.) и сключ­
ването на политически и търговски договор (8 август) със СССР,
стават една от причините либералите да оттеглят подкрепата си за
лейбъристкия кабинет и водят до поредните предсрочни избори от
29 октомври.
Консерваторите печелят с внушителното мнозинство от 419
места и се връщат на власт за доста дълъг период - до юни 1929
година. Въпреки поражението обаче със своите 152 места лейбърис­
тите запазват второто място, доколкото се запазва тенденцията към
спадане на влиянието на либералите (42 места).
Управлението на Консервативната партия съвпада с периода
на следвоенния “бум” в развитието на световното стопанство. През
1925 г. министърът на финансите Уинстън Чърчил, преминал от
Либералната в Консервативната партия, възстановява свободната
размяна на британската лира срещу злато (т. нар. Закон за златния
стандарт). На следващата година кабинетът успешно се справя с
една от най-големите в историята на страната миньорска стачка,
за да въведе през 1.927 г. сурови антистачни закони.
При първите признаци за наближаващата световна икономи­
ческа криза обаче англичаните отново обръщат надеждите си към
“по-социалната” Лейбъристка партия, която води умела кампания
срещу безработицата и антистачното законодателство. В редовните
парламентарни избори от 30 май 1929 г. тя печели 287 депутатски
места срещу 261 за консерваторите и 59 за либералите.
Но в условията на започналата през октомври с.г. световна
икономическа криза второто лейбъристко правителство, съставено

15
отново с подкрепата на либералите и отново начело с Макдоналд,
се оказва неспособно да се справи с разрушителните û последици.
Разногласията и сред мнозинството, и в самата Лейбъристка пар­
тия20, водят през август 1931 г. до разцепление в нея и до оставката
на Макдоналд. Тогава обаче в действие влиза “изключението” от
“Уестминстьрския модел”, което от тук насетне фактически ще се
превърне в правило: във всеки един критичен за Великобритания
период обединяването на усилията за спасяване на държавата
доминира над различията между опонентите в двупартийната сис­
тема. Независимо, че в изборите от октомври 1931 г. консерваторите
получават 473 места срещу 48 за “лейбъристите-дисиденти” начело
с Макдоналд, 13 за либералите и 52 за “ортодоксалните лейбъристи”,
от 25 август 1931 до 7 юни 1935 г. властта е в ръцете на коалиционно
“национално правителство” начело с Макдоналд, в което наред с
умерените лейбъристи участват и консерватори, и либерали.
Едва когато са преодолени и последиците от световната иконо­
мическа криза, и напрежението, предизвикано от идването на Хитлер
на власт в Германия, “националната коалиция” се разпада и със
съставянето на 7 юни 1935 г. на консервативното правителство на
Болдуин Великобритания отново се връща в рамките на “Уестминс-
търския модел”. На произведените през ноември с.г. парламентарни
избори консерваторите печелят мнозинство от 387 места (срещу
152 за лейбъристите, 17 за либералите и 44 за “националните лей­
бъристи” на Макдоналд) и управлението им продължава чак до
началото на Втората световна война. До май 1937 г. министър-пред­
седател е Болдуин, заменен след това от Невил Чембърлейн.
На-3 септември 1939 г., когато Англия и Франция официално
встъпват във война с Германия, Чембърлейн обявява създаването
на “военен кабинет”. А на 10 май 1940 г., деня, в който германските
войски започват активни бойни действия на Западния фронт, Чърчил
отново сформира коалиционно правителство с участието и на лей-
бьристите, и на либералите, независимо, че консерваторите разпо­
лагат с абсолютното мнозинство в Камарата на общините. То държи
управлението до средата на 1945 г., когато победата на Антихитле-
ристката коалиция във Втората световна война позволява Велико­
британия да се върне към своя “модел” на демокрация.
Всъщност именно годините между 1945 и 1970 са периодът
на “разцвет”, т.е. на максимално стриктното спазване на “Уестминс-
търския модел” на демокрация. Това от своя страна показва, че

30 За остротата им говори достатъчно убедително фактът, че през

193 0 г. Осуалд Mo сли, министър в правителството на Макдоналд и привър­
женик на тезата за силна държавна намеса в икономиката, напуска Лей­
бъристката партия и полага основите на бъдещия “Британски съюз на фашис­
тите”.
16
именно след Втората световна война английската демокрация нав­
лиза в своя зрял етап на развитие и придобива достатъчно стабилни
черти, за да бъде изведена като самостоятелен и специфичен вари­
ант на съществуване и функциониране на тази политическа сис­
тем а21.
Това впрочем личи достатъчно ясно и от долната таблица,
отнасяща се за 1945-1979 г., т.е. до началото на “втората следвоенна
ера” на Консервативната партия22. В скоби са дадени и процентите
от гласовете, спечелени от двете партии в съответните изборни

Година Консерватори Лейбъристи Либерали Управляват

1945 213 (39.9%) 393 (47.8%) 12 Ле

1950 298 (47.8%) 315 (43.5%) Ле

1951 321 (4 8 .0 %) 295 (48.8%) 9 К

1955 >345 (49.8%) 277 (46.4%) 6 К

1959 465 (49.4%) 258 (43.8%) 6 К

1964 304 (43.4%) 317(44.1% ) 9 Ле

1966 253 (41.9%) 364 (48.9%) 12 Ле

1970 330 (48.4%) 287 (41.9%) 6 К

1974(1) 297 (37.1%) 301 (37.9%) Ле (м)

1974(11) 277 (35.8%) 319 (39.2%) 13 Ле

1979 339 (43.9%). 268 (36.9%) К

21 В началото на 90-те години т. нар. Трансевропейска партия, възник­

нала на основата и по идея на италианската Радикална партия, подема ини­
циативата за осъществяване на “същинска общоконтинентална англосаксонс­
ка революция”. Ето в резюме основните аргументи в подкрепа на тази ини­
циатива: “Установена в цялата западна част на европейския континент, парток-
рацията бързо се разпростира и в Централна и Източна Европа. Еднопар­
тийната диктатура се замества от диктатурата на партиите с всичките е пос­
ледици - завземане на държавата, неуправляемост, невъзможност за гражда­
нина да избере свое правителство”. -]\т по: Англосаксонскающмътатя..., с. 1.
22 Данните са от: Bernstein, S., P. Milza. Histoire du vingtième siècle.
Vol. 3. La croissance et la crise. De 1953 a nos jours. Paris 1987, p. 113;
Международный эжегодник, 1975. M., 1976, с. 160.

17
проверки. Те показват същността на мажоритарната избирателна
система на простото мнозинство, при която броят на депутатските
места не е в пряка зависимост от броя на подадените гласове.
В изборите от 5 юли 1945 г. консерваторите залагат предимно
на огромния авторитет, извоюван от “бащата на победата” Уинстън
Чърчил. И обратно - лейбъристите не разчитат само на подчерта­
ното надмощие на “лявата вълна” в Европа след победата над на­
цизма и фашизма, с която във Великобритания се олицетворяват
именно те, а успяват умело да я съчетаят с една доста амбициозна
и смела програма за реформи. Именно тяхната предизборна тактика
се оказва печеливша и така за пръв път в историята на страната
новият им лидер Клемент Атли съставя едноцветно лейбъристко
правителство, което управлява от 27 юли 1945 до 3 ноември 1951
година.
През тези повече от шест години е осъществена широка прог­
рама за национализация на основни отрасли от английското стопанст­
во: Националната банка (декември 1945 г.); Гражданският въздушен
флот (май 1946 г.); въгледобивната промишленост (май 1946 г.); об­
щественият транспорт (декември 1946 г); енергодобивът (февруари
юли 1947 г.); металургичната промишленост (февруари 1951 г.).
Осъществена е и радикална реорганизация в системата на здра­
веопазването и социалното осигуряване, с която англичаните полу­
чават право на безплатно медицинско обслужване, безплатни ле­
карства, осигуровки при болести, злополуки, безработица и т.н.
Но макар че в онези времена всички тези реформи предиз­
викват илюзиите едва ли не за “социализация” на Великобритания
(някои дори окачествяват управлението на Атли като “тиха револю­
ция”), повече от видно е, че в нито един момент те не застрашават
основите на демократичната система, основаваща се на частната
собственост и свободната инициатива. Целият наглед масов процес
на национализации например обхваща едва 20 на сто от собстве­
ността, и то само част отт. нар. “структуроопределящи производст­
ва”, докато 80 на сто остават в частни ръце23.
С други думи, дори и в условията на силната “лява вълна”,
заляла в годините непосредствено след Втората световна война
целия европейски континент, Лейбъристката партия не поставя под
заплаха или дори под съмнение ценностите на западната в по-общ
план и в частност на английската демокрация, действайки същевре­
менно според схващанията си за необходимостта от изграждане на
“социална държава”, т.е. отново само и единствено в рамките на
“едноизмерната” партийна система. Така основният резултат от
реформите на Атли е полагането на началото на прословутата в
следващите десетилетия “държава на общото благоденствие”
23Laqueur, W. Europa despues de Hitler. Vol. I. Madrid, 1985, p. 275.

18
(“Welfare state”)- Още повече, че успоредно с всички тези мероприя­
тия именно лейбъристкото правителство на Атли демонстрира и
неизменна привързаност към западния свят - и чрез присъединя­
ването си към “плана Маршал” през 1948 п, и особено чрез активното
си участие в учредяването на Северноатлантическия пакт (НАТО)
през 1949 година.
Лейбъристите плащат обаче доста висока цена за своите ре­
форми. От една страна, увеличаването на разходите за социални
дейности в условията на все още сложното следвоенно икономическо
положение принуждават Атли още през 1947 г. да провъзгласи полити­
ка на строги икономии в бюджетната сфера, което предизвиква остри
критики от страна на левите лейбъристи. От друга страна, ефектът
от линията на “затягане на коланите” е нищожен и през 1949 г. инф­
лацията и периодичните финансови трусове предизвикват девалва­
ция на британската лира, което пък е повод за ожесточени атаки от
страна на консерваторите. И макар че през 1950 г. лейбъристите
отново печелят редовните парламентарни избори, тяхното мнозинст­
во е достатъчно крехко, за да издържи йа неепиращите атаки едно­
временно от ляво и от дясно. В края на 1951 г. се произвеждат нови
избори, които не само дават възможност на Чърчил да вземе реванш
за поражението си през 1945 г., но и водят до първата “ера на консер­
ваторите’.’, която трае почти 13 години, до 15 октомври 1964:
С изключение обаче на законите за реприватизация на мета­
лургичната промишленост (март 1953 г.) и за частичната репривати­
зация на транспорта (април с.г.), всичко от социалните реформи на
лейбъристите остава и при Чърчил, сменен през 1955 г. от Антъни
Идън, наследен на свой ред през 1957 г. от Харолд Макмилън, а той
пък - от Дъглас Хюм в края на 1963 година. От една страна, това е
убедително доказателство, че мерките на Атли наистина целят не
да видоизменят, а да модернизират, т.е. да осъвременят “Уестминс-
търския модел”. От друга страна, още при първата смяна на един
чисто еднопартиен с друг подобен кабинет през 1951 г. английската
политическа система показва, че отлично се справя и с принципа
на “демократичния алтернанс”, т.е. редуването на власт, при което
“новите” управляващи не започват незабавно и задължително с
отмяна на актовете, приети от “старите”, а коригират само неефек­
тивните, съхранявайки положителните.
По време на “ерата на консерваторите” ярко се проявява и
още една от характеристиките на “Уестминстърския модел” на де­
мокрация - суверенитетът на парламента. През 1957 г. е подписан
Римският договор, с който се учредява Европейската икономическа
общност (ЕИО) - предшественикът на Европейската общност и
Европейския съюз. Традиционната английска склонност към
изолационизъм се проявява отново и идеята за присъединяване на
Великобритания към новата международна организация среща

19
 енергична съпротива, включително и сред част от Консервативната
партия. Въпреки това в качеството си на суверенен орган на 3 август
1961 г. Парламентът одобрява решението на правителството за
поетапното присъединяване на Великобритания към ЕИО (този
процес приключва окончателно едва през 1973 г.), отхвърляйки идеята
въпросът да бъде поставен на референдум и потвърждавайки
принципите на “представителната демокрация” .
С парламентарните избори от 15 октомври 1964 г. завършва
първата следвоенна “ера на консерваторите”. Макар и с незначител­
но мнозинство, Лейбъристката партия печели и получава правото
да състави свое правителство начело с Харолд Уилсън. Шест годи­
ни по-късно, през 1970, идва ред на консерваторите да вземат ре­
ванш. В условията на няколкото сериозни енергийни кризи и с пос­
ледвалото начало на втората промишлена революция обаче “Уест-
минстърският модел” на демокрация отново показва склонност да
следва не толкова правилата си, колкото изключенията от тях.
Двете най-видни изключения през 70-те години са свързани
съответно с управлението на миноритарии, т.е. неразчитащи на
собствено мнозинство, лейбъристки правителства и с-последвалото
от това нарушаване на принципа на двупартийната система. Третото
е не по-малко сериозно, доколкото също засяга една от базисните
характеристики на “модела” - отказът, макар и само еднократен,
от принципите на “представителната демокрация”.
В изборите през февруари 1974 г. лейбъристите печелят, но
не успяват да достигнат необходимото мнозинство в парламента.
Въпреки това те съставят самостоятелен кабинет, но се налага пос­
тоянно да търсят “странични” депутатски гласове. Очевидната не­
пригодност на подобна ситуация към принципите на “Уестминстър-
ския модел” води още през октомври с.г. до нови парламентарни
избори, в които Лейбъристката партия, макар и трудно, постига тър­
сеното мнозинство. Доста скоро обаче сред самите лейбъристи се
проявява нетипичното дотогава “вътрешно ерозиране”, т.е. роене
(или, ако употребя българския термин, “люспене”) на депутатската
група и през 1976 г тя отново се оказва без необходимото мнозинство.
Заставени от обстоятелствата, през 1977 г. лейбъристите вли­
зат в преговори с 13-те депутати-либерали и получават подкрепата
им, но срещу условието, че ще бъдат консултирани по всеки един
законопроект преди внасянето му в Камарата на общините. С т.
нар. “пакт Лейб-либ” е нарушена втората основна характеристика
на “Уестминстърския модел” - сливането на изпълнителната и зако­
нодателната власт и надмощието на изпълнителната, доколкото ед­
нопартийното правителство става зависимо от парламентарната под­
крепа извън собствената си партия.
Още по-драстичен отказ от самата същност на “Уестминс­
търския модел” е решението на Камарата на общините от 1975 г.

20
да бъде произведен референдум за или против оставането на Вели­
кобритания в ЕИО (Общия пазар). Този безпрецедентен в историята
на английската демокрация акт нарушава осмата и деветата харак­
теристика на “модела” - за “представителната демокрация” и за
парламентът като върховен суверен в политическата власт, пред­
почел с решението си да делегира това право на английските изби­
ратели24.
С победата на консерваторите на изборите от 1979 г., която
поставя началото на тяхната “втора следвоенна ера”, свързана най-
вече с името на Маргарет Тачър, като че ли приключва и периодът
на “волно стите и изключенията” във функционирането на “Уест-
минстърския модел”. Причините за успеха на консервативното уп­
равление са, че от двата варианта за модернизацията на английското
стопанство в условията на втората промишлена революция - лей­
бъристкия (социален) или консервативния (неолиберален), в про­
дължение на 18 години избирателите упорито предпочитат втория,
значително по-драстичен, но в замяна на това и значително по-
ефикасен25. Това от своя страна гарантира стабилността на едно­
цветните консервативни правителства, както и успехите им в осъ­
ществяването На тяхната програма.
“Втората следвоенна ера” на консерваторите приключва през
1997 г, когато на власт отново идват лейбъристите начело с Тони
Блеър, този път умело съчетали в програмата си традиционните
социалдемократически ценности и съвременните либерални (или
по-скоро индивидуалистични) тенденции на информационното об­
щество.

3. Демокрацията на квалифицираното мнозинство (Франция

в най-ново време)

Вторият основен “модел” на съвременните демократични

системи е на т. нар. “консенсуална демокрация”, или “демокрацията
на квалифицираното мнозинство”. Неговите основни характеристики
са:
1. Участие в изпълнителната власт - големи коалиции;

24 С редица конкретни примери от историята на съвременната

английска демокрация L ijphart, A. Op. cit, р. 26 - 32 показва, че, особено
през 70-те години, могат да се намерят изключения от всяка една от деветте
основни характеристики на “Уестминстърския модел”.
25 Замисълът и основните насоки на неолибералния преход към
постмодерното общество във Великобритания са достатъчно точно
предадени от главния им изпълнител. - Вж. Тачър, М. Годините на Даунинг
стрийт. Ч. 1. С., 1995., с. 61 и сл.

21
 2. Формално и реално разделение между законодателната и
изпълнителната власт;
3. Балансиран двукамарен парламент;
4. Многопартийна политическа система;
5. Многоизмерна партийна система;
6. Пропорционална избирателна система;
7. Децентрализация и федерализъм;
8. Писана конституция;
9. Право на вето на малцинството26.
Първото, което задължително подлежи на обяснение е, че по­
нятието “големи коалиции” съвсем не означава “безпринципни коали­
ции”. Ако използваме класическата скала за политическия спектър,
той се сформира от пет типа партии: леви (А); левоцентристки (Б);
центристки (В); десноцентристки (Г) и десни (Д). Оттук вече най-
често срещаните “големи коалиции” са три вида:
• А + Б + В (кабинети на лявото политическо пространство);
» Б + В + Г (правителства на центристкото политическо прост­
ранство);
• В + Г + Д (кабинети на дясното политическо пространство).
Следващите варианти на възможни (и най-често срещани)
коалиции са по-ограничени, но също спазващи логиката на поли­
тическата съвместимост27 и политическата непоносимост:
» А + Б (кабинети на левицата);
• Б + В (левоцентристки правителства);
• В + Г (десноцентристки правителства);
• Г + Д (кабинети на десницата).
Разбира се, съществува и възможността от “свръхголяма ко­
алиция”, най-често от т. нар. “изключващ тип”. Обикновено това
става в условията на сериозна политическа и обща криза или пък
след продължителен период на еднопартийно управление (дикта­
тура), когато всички демократични опозиционни сили се обединяват,
макар и за кратко време, в името на желанието си да премахнат
последиците от него. Така се стига до “свръхголеми коалиции”, из­
градени по формулата “4:1”, като в зависимост от типа диктатура
“единият” е или крайно лявата, или крайно дясната партия.
Тази формула се е прилагала в кризисни моменти в редица
държави след края на Втората световна война (Италия, Франция,
Белгия и др.), когато за един период от около две-три години
съществуват т. нар. “правителства на националното единство”. На

26Lijphart, A. Op. cit., р. 39-44.

27 През втората половина на 70-те години в Италия се стигна до
парадоксалната ситуация мнозинство в парламента да имат комунистите и
неофашистите. Естествено обаче нито за миг някой се усъмни във
възможността те да сформират управляваща коалиция.

22
този принцип се създават и някои от коалициите в страните от Цент­
рална и Източна Европа непосредствено след падането на кому­
нистическите режими в края на 80-те години.
При всички положения обаче подобни “свръхголеми коалиции”
са изключения, а не правило на този “модел” на демокрация.
Неговата най-важна характеристика е гарантираното право
на малцинството на участие във вземането на политическите реше­
ния. Това се налага не само поради съществуването на повече от
две партии, но и поради многоизмерността на партийната система,
т.е. поради разнообразието от интереси (социално-икономически,
регионални, етнически и т.н.), които тези партии представляват.
Правото на участие на малцинството се осъществява под
различни форми. Още с прилагането на пропорционалната избира­
телна система се въвежда принципът “за равен брой гласове - равен
брой депутати”. А за да се избегне опасността от прекалена фраг­
ментация на парламента, обикновено се въвеждат допълнителни
корективи, най-често следвайки принципа на поощряване на по-
големите партии. (Подобен принцип е заложен и в сега действащата
избирателна система в България чрез т.нар. “метод на д ’Онт”2*28.)
Често срещана в избирателните закони на този “модел” на демокра­
ция е и т.нар. “процентна бариера” за влизане на партиите в парла­
мента. Чрез нея обикновено се елиминира опасността от поява на
регионални или етнически тенденции в националния законодателен
орган.
Друга съществена и често срещана изява на правото на мал­
цинството да участва във вземането на решения са референдумите.
Абсолютният “рекорд” по брой на референдумите принадлежи на
Швейцария. За периода 1945-1980 г. там са правени общо 169 до­
питвания, като само през 1963-1980 г. те са 102, или средно по около
шест референдума годишно29.
Според класификацията на Гордън Смит референдумите са
“контролирани” или “неконтролирани”, от една страна, и “прохегемо-
нистични” или “антихегемонистични”, от друга страна30. Първата
“двойка” характеристики показва дали те са насрочени от властта
(контролирани), или пък са предизвикани по инициатива на избира­
телите (неконтролирани). Втората “двойка” се гради върху резултата
от референдума, т.е. дали той е в подкрепа на властта (прохеге-
2S“Методът на д’Онт” е широко застъпен в избирателните системи на
държавите, принадлежащи към този “модел” на демокрация. Поощрявайки
по-големите партии за сметка на по-малките, той предпазва от прекалена
фрагментация на парламентите - възможност, която носи в себе си
пропорционалната система.
29 L ijphart, A. Op. cit., р. 218.
30 Smith, G. The Functionnal Properties of tire Referendum, - In: European
Journal of Political Research 4, No 1,1976, p. 6.

23
монистичен) или срещу нея (антихегемонистичен).
Оттук вече логично следва появата на други две “двойки”.
Обикновено “контролираните” допитвания са “прохегемонистични”,
а “неконтролираните” съдържат в себе си силен “антихегемонис­
тичен” заряд. Разбира се, възможни са и други комбинации31. Важ­
ното обаче е, че във вземането на решение по въпроса, поставен на
референдума, право на участие има не само мнозинството, но и
малцинството.
Децентрализацията и изграждането на държавата на федера­
лен принцип също създават предпоставки за изява на малцинствата
(най-често регионални или етнически). Но обикновено успоредно с
това се залагат и редица бариери или поне “спирачки” пред евенту­
алната опасност от “регионален егоизъм” или пък сепаративни наме­
рения.
Най-големи възможности за изява на малцинството като
участник във взимането на политическите решения се съдържат
обаче в правото на вето. То може да бъде пряко, което е по-редкия
случай, или пък косвено, чрез изискването за приемане на особено
важни решения с квалифицирано мнозинство (откъдето идва и наи­
менованието на “модела”). Защото ако за подобни случаи Консти­
туцията предвижда не просто, а някакво друго мнозинство (то може
да варира от две трети до три четвърти, четири пети или дори пет
шести), извън съмнение е, че необходимата “квота” за постигането
му идва именно от гласовете на малцинството. И ако тези гласове
не дойдат, малцинството де факто упражнява правото си на вето по
съответното решение.
Впрочем тук е мястото за изясняване и на различните вариан­
ти на понятието “мнозинство”. Още повече, че било поради неве­
жество, било от желание то да бъде прикрито, твърде често у нас
“абсолютно мнозинство” се бърка с “консенсус”, а “квалифицирано­
то” се счита не като аритметично множество, строго определено в
основния (Конституцията) или пък в друг нарочен закон, а едва ли
не като синоним на компетентност или някакво друго митично ка­
чество, достъпно само за “посветени”.
И тъй, ако започнем “от долу на горе”, най-”ниско” е простото
мнозинство, сиреч онова, при което не се изисква аритметичното
множество да е повече от половината (в случая гласове). Тъкмо на

31 Класически пример за друга комбинация е референдумът в Нор

гия през 1972 г. за или против влизането на страната в ЕИО. Правителството
и парламентът са изцяло за и според конституцията имат правото самос­
тоятелно да решат проблема. Поради неговата важност обаче властта решава
да го подложи на референдум, на който избирателите отхвърлят идеята за
интеграция. Или, с други думи, се получава “контролиран”, но “антихегемо­
нистичен” референдум.
24
този принцип се гради “Усстминстърският модел” на демокрацията,
при който по същия начин, по който в даден избирателен окръг срещу
този, който е получил 49 на сто минус един от гласовете, печели
онзи, който е събрал 49 на сто от гласовете, в съседния окръг някой
побеждава с (примерно) пет процента срещу другия, на който не му
е достигнал дори и един глас до въпросните 5 на сто. Сумирано
обаче по избирателни окръзи, чрез мажоритарната система “прос­
тото мнозинство” най-често води до “абсолютно мнозинство” в пар­
ламента.
Следващото “равнище” на мнозинството е “абсолютното”.
Противно на масовото възприятие, то ще рече, че дадена партия
или коалиция притежава поне 50 на сто плюс един глас. Но, също
противно на масовата убеденост, става дума за 50 на сто плюс 1 не
от избирателите, а от депутатите. Което означава, че примерно спо­
ред вече споменатия “мажоритарен коректив д ’Онт” подобно “депу­
татско мнозинство” може да се получи и с гласовете (примерно) на
между 42 и 45 на сто от избирателите, както стана и в България
след парламентарните избори от 10 юни 1990 и 18 декември 1994
година.
Третият вид мнозинство е “квалифицираното”. Най-общо ка­
зано, това е законово определено мнозинство над “абсолютното”,
т.е. то винаги е по-голямо от 50 на сто плюс един, но по-малко от
100 на сто минус един от гласовете. С колко точно по-голямо, оп­
ределя съответният законов текст. Важното е, че той не е длъжен
винаги да спазва “класиката”, предвиждаща две трети или три чет­
върти от депутатите.
И накрая онова, което обикновено се бърка с “абсолютното
мнозинство”, се нарича “консенсус”. Това ще рече, че дадено пред­
ложение или решение се подкрепя от всички членове на парламента.
И тъкмо защото подобно нещо фактически е непостижимо, понятие­
то “консенсус” е по-често срещано в дипломатическата, отколкото
в парламентарната практика.
Ако след тези може би елементарни, но все пак задължителни
обяснения се върнем към “модела” на “демокрацията на квалифици­
раното мнозинство”, втората важна негова характеристика е стрикт­
ното разделение между законодателната и изпълнителната власт
(за третата, съдебната, вече поясних, че независимостта е е задъл­
жителна за демокрацията въобще). Но и това е съвсем логично: по
принцип този тип демокрация е по-динамичен, с по-чести прави­
телствени промени (поради преплитането на много и разнообразни
интереси), при него не е задължително членовете на кабинета да
бъдат и депутати (както е при “Уестминстърския модел”), което
също налага значително по-ефикасен контрол на законодателната
над изпълнителната власт. И най-важното - именно парламентът е
мястото, където чрез разнообразните демократични механизми пар-

25
 тиите и коалициите най-ефективно могат да защитават позициите
си, а следователно и тези на своите избиратели.
По аналогични съображения съществува и своеобразно “вът­
решно разделение” в законодателната власт чрез равнопоставеност
на двете камари на парламента.
За “класически” примери на “демокрацията на квалифици­
раното мнозинство” най-често се приемат Швейцария и Белгия.
Този “модел” обаче е възприет от повечето европейски демокрации,
възникнади след Втората световна война (Германия, Италия, Ис­
пания), включително и от мнозинството отт. нар. “нови демокрации”,
появили се след краха на комунистическите режими в страните от
Централна и Източна Европа. Поради това с достатъчно основание
той може да бъде наречен и “континентален”, за разлика от “ост­
ровния”, т.е. “Уестминстърския модел”. Според Конституцията си
от 1991 г. България също принадлежи към този “модел”.
Но може би най-интересна е еволюцията на “демокрацията
на хсвалифицираното мнозинство” във Франция. Не само защото пре­
минава през две републики - Третата (1870-1940 г.) и Четвъртата
(1946-1958 г.), а и защото през 1958 г. тъкмо французите, т.е. едни
от “родителите” на този модел, без колебание внасят в него някои
съществени изменения.
След края на Първата световна война Франция е може би в
най-деликатното положение сред държавите-победителки. От една
страна, от Великите сили, участвали на страната на Антантата, тя
дава най-много жертви, а в продължение на четири години територия­
та й е подложена на системни разрушения. От друга страна, на­
ционалната жажда за мъст и реванш след погрома във Френско-прус-
ката война от 1870-1871 г и понесените лишения през 1914-1918г. среща
енергичното противодействие на Великобритания и САЩ.
И може би тъкмо поради това още с първите следвоенни пар­
ламентарни избори (ноември 1919 г.) Франция не само се обръща
към една от основните характеристики на “демокрацията на квалифи­
цираното мнозинство” - големите коалиции, но и преДпочита да даде
победата на т. нар. Национален блок - обединение на десните и
центристки партии, съставено предимно от бивши военни, с които
французите свързрат надеждите си “германците да платят за'
всичко”, което са им причинили и през 1870-1871, и през 1914-1918
година.
Изборите се произвеждат по нова, смесена система, съчетава­
ща мажоритарния и пропорционалния принцип. Камарата на депута­
тите решава да даде право на глас и на жените, но Сенатът налага
своето вето върху този съществен опит за модернизация на “модела”.
Националният блок управлява до 1924 г., време, достатъчно,
за да стане ясно, че с клаузите на Версайския договор Франция
фактически се оказва измамена в очакванията и надеждите си. Про­
26
валът на френско-белгийската окупация на Рурската област в Гер­
мания засилва и без това острата финансова криза. А опитите на
министър-председателя Реймон Поанкаре да я преодолее чрез
управление с правителствени декрети, съчетани с амбициите на
президента Милеран към засилване на изпълнителната власт, сре­
щат енергичната съпротива на левоцентристките парти. В резултат
в изборите от май 1924 г. Националният блок губи, отстъпвайки в
следващите две години властта на Левия блок - коалиция от ради­
кали, републикан-социалисти и социалисти, макар че последните
не участват пряко в правителството32.
Но няколкото правителствени провала отново предимно във
финансовата сфера (рязка девалвация на френския франк, паника
сред притежателите на държавни облигации и т.н.) водят до поли­
тическа криза и последователните оставки от министър-предсе-
дателския пост на лидера на Левия блок Едуар Ерио (април 1925 г.)
и наследилите го Пол Пенлеве и Аристид Бриан. Така през юли
1926 г. изпълнителната власт отново преминава в ръцете на Поанка­
ре, оглавил нова широка десноцентристка коалиция.
Тя печели убедително и парламентарните избори от април
1928 г., в които Комунистическата партия, възприела секгантската
линия на Комунистическия интернационал “класа срещу класа”, пре­
търпява огромна загуба на влиянието си. Управлението на съюза
между десницата и центъра (т. нар. кабинети на “националното
единство”, общо шест на брой) трае до следващите парламентарни
избори от май 1932 г., когато за пореден път го наследява коалиция
между центъра и левицата, отново начело с Едуар Ерио.
Опустошителните ефекти на световната икономическа криза
върху стопанството на Франция прерастват през 1932-1933 г. и в
почти перманентна политическа криза. Тринадесетте месеца между
оставката на Ерио (декември 1932 г.) и събитията от февруари 1934 г.
са известни като периодът на “масовото избиване на кабинети” -
общо пет министър-председатели последователно са принудени да
подадат оставка.
В края на 1933 г. след шумен финансов скандал, останал в
историята като “аферата Стависки”, кризата прераства и в морална.
Десницата се възползва от ситуацията и след една улична демонст­
рация на 6 февруари 1934 г., завършила с кръвопролитие, левоцент-
ристкото правителство подава оставка. Властта отново преминава
в ръцете на десноцентристка коалиция начело с Гастон Думерг.
В действията й обаче мнозина виждат заплаха за самото

32 Парадоксът е, че в абсолютни цифри Левият блок получава 4 2

000 гласа срещу 4 500 000 за Националния блок - факт, който показва не­
съвършенствата и рисковете от смесената мажоритарно-пропорционална
система.
27
 съществуване на парламентарния режим. Това стимулира обедини­
телните тенденции сред левите и левоцентристките партии и през юли
1934 г. социалисти и комунисти подписват пакт за единодействие. А
след като през 1935 г. към него се присъединяват и радикалите и
републикан-социалистите, се оформя нова широка левоцентристка
коалиция под името Народен фронт.
Народният фронт печели убедително в поредните парламен­
тарни избори от 1936 г. и за пръв път в историята на страната со­
циалист става министър-председател. До началото на 1937 г., когато
Леон Блум обявява “пауза” в изпълнението на програмата на На­
родния фронт, Франция придобива редица от чертите на модерната
демокрация и социалната държава: право на глас за жените (утвър­
дено от парламента още през 1933 г.), солидно социално законода­
телство (40-часова работна седмица, платен годишен отпуск) и т.н.
Още по-важното е, че независимо от политическите сътресе­
ния от средата на 30-те години, демократичната система се оказва
не само жизнена, но и достатъчно гъвкава. Въпреки силния натиск
от дясно тя не допуска трансформацията си в недемокрация, както
става през 1933-1934 г. в съседна Германия.
Постепенно обаче противоречията между партиите от Народ­
ния фронт по програмата на правителството стават все по-остри.
През юни 1937 г. Леон Блум е принуден да подаде оставка. Това е и
началото на края на Народния фронт, чието окончателно разпадане
в навечерието на Втората световна война (1938-1939 г.) също допри­
нася Франция да се окаже неподготвена за участието си в назрява-
щия конфликт, а оттам - и сравнително лесна жертва за германската
агресия, в средата на 1940 година.
С военното поражение идва и неофициалният край на Третата
република. В продължение на 4 години Франция е в положение на
фактическа германска окупация, независимо от съществуването
нат. нар. “правителство на Виши”, съставено отколаборационисти
начело с маршал Петен. През юли 1940 г. двете камари на парла­
мента утвърждават исканата от маршала промяна в конституцията,
даваща му широки правомощия, включително и това да подготви
нов основен закон.
През август 1944 г. Франция е освободена. До октомври 1945 г.,
когато се произвеждат първите следвоенни парламентарни избори,
страната се управлява от временно правителство, оглавявано от генерал
Дьо Гол и в което влизат представители на всички политически групи,
взели участие в Съпротивата.
Успоредно с парламентарните избори се прави и референдум
за пълномощията на бъдещото събрание. Французите са изправени
пред два сериозни избора: създаване на нова конституция или връща­
не към тази на Третата република; в случай, че се приеме първият
вариант - дали Учредителното събрание да се ограничи само със

28
 създаването на новия основен закон или да работи и като обикновен
парламент.
За нова конституция се обявяват всички големи политически
сили - голистите, социалистите, католиците от новосформираното
Народно републиканско движение (МРП) и комунистите. Първите
три обаче са и за ограничаване правата на Учредителното събрание
и именно техния съвет следват 96,4 на сто от избирателите. Така,
обявявайки събранието за Учредително, французите решават и фор­
мално въпроса за погребението на Третата република. Същевре­
менно обаче 65,0 на сто са в полза на ограничаването на правомо­
щията на събранието само до изработването на нова конституция,
определяйки му и конкретен срок - седем месеца.
В резултат от общото олевяване на политическите настроения
в Европа след Втората световна война комунисти и социалисти
разполагат с абсолютно мнозинство в Учредителното събрание. Неза­
висимо от това, след изборите отново е съставен коалиционен кабинет
от социалисти, комунисти и католици, пак начело с Дьо Гол.
Генералът обаче развива институционни идеи, които са абсо­
лютно неприемливи за тогавашните разбирания на лявото мнозинст­
во за демократично устройство. “Държавният глава не трябва да
принадлежи на нито една партия, той би трябвало да бъде избиран
(пряко) от народа, да назначава министрите, да има правото да се
съветва със страната или чрез референдум, или чрез нови парламен­
тарни избори и накрая, да има пълномощията да осигурява целостта
и независимостта на Франция в случай на възникнала опасност”,
твърди Дьо Гол33.
Отказът на левите партии да приемат идеите на Дьо Гол за силна
изпълнителна власт и президентска република го принуждават през
януари 1946 г. да подаде оставката си. Това от своя страна означава
и продължителна “пауза” в присъствието на генерала във властта.
Но французите отхвърлят първия проект за конституция, който,
в интерес на истината, е със силен ляв уклон. Следват нови избори
за второ Учредително събрание (юни 1946 г.), което в края на сеп­
тември с.г. с 440 гласа “за” срещу 106 “против” утвърждава новия
проект. Категорично против него се обявява генерал Дьо Гол, не­
съгласен с това, че фактически цялата власт в републиката става
притежание на политическите партии.
На 13 октомври 1946 г., очевидно повлияни и от позицията на
генерала, 31,4 на сто от французите се въздържат от участие в рефе­
рендума за утвърждаване на конституцията, а 31 на сто я отхвърлят.
Така Основният закон на Четвъртата поред френска република влиза
в сила с гласовете само на 36 на сто от избирателите, т.е. с одобре­
нието на малко повече от една трета от тях.
33 Цит. по: М олчанов, Н. Генерал Де Голль. М., 1972, с. 272.

29
 Партии, коалиции и изборни резултати във Франция
по време на Четвъртата република (1946-1958 г.)

Голи cr­ Него- Некому- Управ­

Край­ Кому­
Избори, iai де­ листки ни ети­ ляваща
на дес­ нисти
година сен дёсен ческа коали­
ница (ФКП)
център център левица ция

Три-
партиен
МРП С
съюз
167 105
(1946-
71 (25.9%) (17.8%) 183
XI. 1946 1947)
(3.0%) (28.2%)
Умерени Р
Трета
99 70
сила
(12.9%) (11.1%)
(1947-
1951)

МРП С
96 107
РПФ (12.6%) (14.6%) ц /д ц
101
VI. 1951 120 (1951-
(26.9%)
(21.6%) ЦНИП Р 1956)
98 95
(14.1%) (10.0%)

МРП С
83 96 Репуб­
Пужад. PC (11.1%) (15.2%)
150
ликанс­
1.1956 60 22 ки фронт
(25.9%)
(13%) (3.9%) ЦНИП Р (1956-
95 91 1958)
(15.3%) (11.0%)

Съкращенията в таблицата означават:

Ф КП - Френска комунистическа партия;
М РП - Народно републиканско движение;
С - социалисти, СФИО (Френска секция на Работническия
интернационал);
Р - радикали;
РПФ - Обединение на френския народ;
цнип - Национален център на независимите и селяните
(умерени);
Пужад. - привърженици на Пиер Пужад, лидер на десноради-
кално движение, възникнало през 1953 г.
30
 Подобно на Третата и Четвъртата република оставя Франция
в “континенталния модел” на демокрацията. И все пак и тук след­
военната европейска “лява вълна” налага своя отпечатък. Рязко е
нарушен например принципът за балансирания двукамарен парла­
мент. Ограничени са правата на Горната камара, която вече се на­
рича не Сенат, а Съвет на републиката - тя е по-скоро Камара за
размишления, отколкото за решения. Аналогична според новата
конституция е и съдбата на държавния глава - президентът на ре­
публиката, който се избира от двете камари на парламента и има
само и единствено представителни права.
В замяна на това Долната камара - Националното събрание,
получава изключително широки пълномощия. Тя е единствено упъл­
номощена да гласува законите, както и изцяло да контролира дей­
ността на изпълнителната власт. Вследствие на “модерната” по
онова време концепция за стриктно зачитане на предпочитанията
на избирателите, народните представители се избират чрез общо,
пряко и тайно гласуване по пропорционалната система. Веднъж из­
брани обаче те фактически стават безконтролни за петгодишния
срок на мандата си и не случайно Четвъртата република е известна
и като Републиката на депутатите.
На 10 ноември 1946 г. се произвеждат и първите от общо-
трите редовни парламентарни избори в историята на Четвъртата
република във Франция.
Както се вижда и от таблицата34, по разположението на
политическите сили в годините на Четвъртата република Франция
съвсем точно се вписва във вече споменатата класическа скала
на политическия спектър на многопартийните демократични систе­
ми. Освен това тя стриктно следва и друга една закономерност: в
първите години след поражението на фашизма във Втората световна
война надмощието е на страната на левите и левоцентристките сили,
после то постепенно преминава към тези от центъра, а крайната
десница се появява доста по-късно. Трето, през целия период от
1946 до 195 8 г. както законодателната, така и изпълнителната власт
са в ръцете на големи коалиции.
До май 1947 г. това е т. нар. “трипартиен съюз” между кому­
нистите (ФКП), социалистите (по онова време СФИО,т.е. Френска
секция на Работническия интернационал) и католиците от Народното
републиканско движение. Но още със съставянето на първия “редо­
вен” след парламентарните избори “трипартиен” кабинет на социа­
листа Пол Рамадие започват конфликтите. Отказът на петимата

34 Всички данни за изборните резултати за Четвъртата република

Франция са от Brechon, P. La France aux urnes. Cinquante ans d ’histoire
électorale. Paris, 1993; Bernstein, S., P. Milza. Op. cit., vol. 2,3..

31
министри-комунисти да се солидаризират c поискания от министър-
председателя вот на доверие по повод замразяването на заплатите
води до изваждането им от правителството и до фактическия край
на “трипартизма”.
Без съмнение върху посоката на развитие на събитията опреде­
лено влияние оказват и т. нар. “външни фактори” и най-вече началото
на студената война. Почти по същото време комунистите са отстра­
нени от изпълнителната власт и в Италия, Белгия и Люксембург.
Аналогични процеси, макар и с обратен знак, текат в страните от
съветската зона, където комунистическите партии тръгват към ус­
тановяването на еднопартийна или псевдомногопартийна диктатура.
Краят на “трипартизма” във Франция не означава обаче и
отказ от принципите на широките коалиции. Идва редът на т.нар.
“трета сила”, съставена от социалисти, радикали, католици и умерени
(известни още и като “независими”), т.е. всички, които са “между
голизма и комунизма”. Формално началото на тази комбинация е
поставено през ноември 1947 г. с избора на Робер Шуман, един от
лидерите на МРП, за министър-председател. В новия кабинет на­
истина влизат представители на “всички между голизма и комуниз­
ма” - МРП, СФИО, радикали и независими. За пръв път в историята
на Франция в състава на правителството е включена и жена като
министър на здравеопазването.
Подчертано умерена по характер, формулата на “третата си­
ла” функционира близо четири години. Честата смяна на министър-
председателите - общо осем за целия период, в никакъв случай не
нарушава основната му характеристика - имобилизмът, който е и
основната причина за съхраняването й.
В навечерието на вторите редовни парламентарни избори от
юни 1951 г. със закон е променена системата на гласуване. Старата,
от 1946 г., подчертано облагодетелства само големите партии, неза­
висимо дали са управляващи или опозиционни. Чрез въвеждането
на метода на т.нар. apparentement (букв, сродяване), т.е. възможност
за преотстъпване на гласовете от един кандидат в полза на друг, се
внасят в пропорционалната избирателна система такива изкривя­
вания, че фактически тя е ликвидирана. Още повече, че ако една
“сродена”, т.е. обединена листа получи абсолютното мнозинство в
даден избирателен окръг, тя получава и правото на всички депутатс­
ки места, като ги разпределя според представянето на участващите
в нея партии или личности.
При положение, че нито левицата (комунистите), нито голис-
тите и въобще десницата имат с кого да се “сродяват”, замисълът
на новата избирателна система е повече от очевиден - постигане
на “свръхпредставителство” в парламента на умерените сили около
центъра, независимо дали са разположени в ляво или в дясно от
него, за сметка на “крайностите”. И наистина в 39 от общо 82-та
32
избирателни окръга обединените листи на центъра печелят абсолют­
ното мнозинство от гласовете, елиминирайки от участие в разпреде­
лението на депутатските скамейки всичките си конкуренти. А в 16
от тези окръзи, макар че са първи по броя на получените гласове,
комунистите не получават нито едно депутатско място35.
Макар и замислена с активното участие на социалистите, за
да увековечи формулата на “третата сила”, избирателната реформа
от 1951 г., или по-скоро правителствените комбинации, които тя пре­
дизвиква през 1951 -1956 г., постепенно ги изхвърлят от управленския
екип. Правителствата обаче запазват коалиционния си характер,
като мястото на СФИО е заето от политически сили надясно от
центъра, предимно независими и голисти-дисиденти.
Но в изборите от януари 1956 г. социалистите вземат своя
реванш. “Сродяването” вече не носи същия ефект, доколкото бивша­
та управляваща коалиция се е разделила на две - социалисти и ради­
кали, обединени в т. нар. Републикански фронт, от една страна, сре­
щу МРП и умерените. В резултат окръзите с абсолютно мнозинство
на единните листи са само 11, от което печелят двете “крайности”
- комунистите и пужадистите. Още по-важното обаче е, че макар и
победител, Републиканският фронт не разполага с абсолютно мно- ■
зинство в парламента. Това е основната причина той - за пръв път
след 1919 г. - да не изкара пълния си мандат. Четвъртата република
тръгва към своята гибел, след като в продължение на 12 години
наистина е образец за “участие във властта чрез широки коалиции”,
съставени средно от по пет партии.
Но в динамичното следвоенно десетилетие това има и своите
неудобства. Честите министерски кризи (средната продължител­
ност на живота на едно правителство е 9 месеца), дължащи се и на
трудното съжителство между парламента (с почти неизменно силно
присъствие на комунистите) и правителствата (съобразяващи поли­
тиката си с изискванията на студената война), имат съществен при­
нос за постепенното изхабяване на “модела” и на Четвъртата ре­
публика.
Към сериозните вътрешнополитически проблеми се прибавя
и един външен. В годината, когато Франция търпи поражение във
войната за запазване на колониите си в Индокитай - 1954, в най-
голямата е африканска колония - Алжир, също започва въоръжена
борба за независимост. Към 1958 г. тази борба се разраства дотол­
кова, че правителството на Ги Моле е принудено да започне прего­
вори с представителите на алжирския Фронт за национално освобож­
дение. Недоволни от отстъпчивостта на кабинета, на 13 май с.г.
35 Вж. по-подробно Chevalier, J. J., G. Conac. Histoire des institut
et des régimes politiques de la France de 1789 à nos jours. 8-e édition. Paris.
1991, pp. 557-559.
33
френски ултранационалисти в Алжир организират метеж и се обръ­
щат към Дьо Гол с призив да оглави властта, съставяйки правителст­
во “на общественото спасение”. Така, пред опасността от гражданс­
ка война, отново настъпва часът на генерала, поддържащ в тези
над 12 години “политическия огън” на своите идеи предимно чрез
партията си Обединение на френския народ (РПФ).
На 1 юни 1958 г. той е избран за министър-председател, след
като са приети двете му условия: извънредни правомощия за срок
от шест месеца и процедура по чл. 90 от конституцията, т.е. за
нейната промяна. С това фактически идва краят на Четвъртата
република и на модела на “демокрацията на квалифицираното мно­
зинство” във Франция. През септември е утвърдена конституцията
на новата, Пета република. През ноември голистите, обединени вече
в Съюз за нова република (ЮНР), печелят изборите, а през декември
същата година Дьо Гол е избран за президент.
Защо загива Четвъртата република, а с нея и “моделът” на
“демокрацията на квалифицираното мнозинство” във Франция? И
означава ли това, че може би той вече е нефункционален?
Ако в опита за отговор на първия въпрос се тръгне от втория,
нещата изглеждат така: от една страна, фактът, че след 1958 г.
редица нови демокрации (Португалия, Испания, част от страните
от Централна и Източна Европа) също се ориентират към този
модел, говори, че той е доста подходящ за държави, които тепърва
поемат по пътя на демократичното си развитие.
Колкото до самата Франция, моделът на “демокрацията на
квалифицираното мнозинство” практически действа (като наченки,
а после и в пълен размер) още от времето на Първата промишлена
революция. С навлизането на развитите индустриални държави във
фазата на постмодерното общество и свързаните с това съществени
социални, икономически и политически промени фактически се
изчерпват възможностите на въртените близо сто години коалиции.
Още повече, че мнозинството от тях са безнадеждно изостанали
от предизвикателствата на новите условия.
Но най-големият недостатък на “демокрацията на квалифици­
раното мнозинство” - и примерът с Четвъртата република във Фран­
ция го доказва убедително - е, че тя наистина може да се превърне
(или по-точно да се изроди) в своеобразна “парламентарна диктату­
ра”. Веднъж избрани, в продължение на пълния си мандат депутати­
те могат да съставят всевъзможни временни мнозинства, да опитват
безброй правителствени комбинации, само и само да запазят пос­
товете си. А в динамични ситуации (и дори цели периоди) това спъва
развитието на процесите и ограничава възможностите за адекватни
реакции на изискванията на времето.
Конституцията на Петата република определя Франция като
“неделима” държава и дава много широки права на президента.
34
Той се избира с пряко гласуване; назначава министър-председателя
и членовете на правителството; председателства Министерския съ­
вет и подписва актовете му; назначава посланиците; има право на
отлагателно вето; Може да разпуска Националното събрание; да
обявява референдуми; главнокомандващ е на въоръжените сили36.
Тези наистина широки правомощия на президента, съчетани
със съществуването на силна “негова” партия, дават основание пър­
вата характеристика на Петата република да бъде “концентрация
на изпълнителната власт” . Същевременно обаче през 1958-1980 г.
във Франция само 37 на сто от правителствата са на “стриктното
мнозинство”, съставени от голисти, докато в 63 на сто от случаите
властта се упражнява от т.нар. “кабинети на свръхмнозинството”,
базиращи се на коалиции от сродни десноцентристки и центристки
партии. С други думи, от гледна точка на първата характеристика
“моделът” на демокрация на Петата република наистина трудно
подлежи на класификация.
Подобно е положението и с втората основна характеристика,
визираща разделението между изпълнителната и законодателната
власт. От една страна, по принцип парламентът има право да гласува
вот на недоверие на правителството и при такава ситуация минис­
тър-председателят автоматически връчва на президента оставката
на целия кабинет. От друга страна обаче процедурата е такава, че
в повечето случаи самият кабинет я използва като средство за
натиск върху парламента, за да приеме бързо даден законопроект.
Това кара Антъни Кинг да констатира, че, “сравнен с английския,
френският законодателен орган е дори повече подчинен на изпълни­
телната власт”37. Още повече, че усложнената процедура по прие­
мане на законите води до допълнително увеличаване на законотвор-
ческите правомощия и функции на правителството.
Освен “класическия” вот на недоверие на кабинета теорети­
чески Националното събрание може да го свали и чрез т. нар. “резо­
люция за порицание”. Но внасянето е е свързано с толкова проце­
дурни изисквания, че тя като че ли по-скоро защитава правителст­
вото, вместо да го кара да се притеснява от нея. Освен всичко друго,
за да мине подобна резолюция, изрично се изисква и тя да е под­
крепена от абсолютно мнозинство (т.е. 50 на сто плюс 1 от депу­
татите), което ще рече, че на практика едно правителство може да
бъде свалено само с гласове и от мнозинството, което му е възло­
жило управлението.

36Вж. текста на конституцията на Петата република напр. в: Консти­

туциите. Сборник. С., 1991.
37 King, A. Models of Executive-Legislative Relations: Great Britain,
France and West Germany. - In: Legislative studies Qwarterly, No 1, februry
1976, p. 21.

35
 Избори, партии и коалиции във Франция в
годините на Петата република (1958-1988 г.)
(в проценти за първи тур и в депутатски места след вто' зия тур):38

Край­ Голист- Него- Не кому­ Управ­

Избори, листки Кому­
на дес­ ки нисти­ ляваща
година десен десен нисти
ческа коали­
ница център център (ФКП)
левица ция

МРП с
64 47
ЮНР (11.1%) (15.7%)
10
XL1958 206 (19.2%) голисти
(23.0%) ЦНИП Р
117 36
(22.1%) (7.3%)

С
ДЦ 66
55
ЮНР (9.1%) 12.6%) 41
XL1962 233 голисти
(31.9%) (21.8%)
Нез. Р
39
(7.7%)
(7.8%)

ЮДР ДЦ С 73
III. 1967 244 41 121 голисти
(22.5%)
(37.7%) (13.4%) (18.8%)

ЮДР
293
ПМД С 34
(43.7%)
VI. 1968 33 57 голисти
(20.0%)
(10.3%) (16.5%)
РИ
61

ЮДР
183
(34.2%)
МР ЮДГ
III. 1973 73
РИ 34 102 (21.4%) голисти
55 (12.6%) (19.2%)

Ц
30

58Данните са от Les grandes textes de la Politique institutionnelle de la

V-me République. La documentation française. Paris. 1992, pp. 116-120.
36
 РПР ЮДФ ю дг
86
III. 1978 154 123 113 голисти
(20.6%)
(22.5%) (21.4%) (22.6%)

РПР ЮДФ С
социа­
44
VI. 1981 88 62 285
(16.1%) листи
(22.7%) (19.2%) (37.5%)

РПР
ФН 155 С
35
Ш. 1986 35 ЮДФ 212 голисти
(9.8%)
(9.8%) 131 (31.6%)
(45.2%)

РПР
ФН 127 С
социа­
25
VT.1988 12 ЮДФ 275
(11.3%) листи
(9.8%) 90 (37.9%)
(40.5%)

Съкращенията в таблицата означават:

Ю Н Р - Съюз за новата република (голисти 1958-1968);

ЮДР - Съюз демократи за републиката, наследник на ЮНР
(1968-1978);
РПР - Сбор за републиката, наследник на ЮДР (1978-1988);
М РП - Народно републиканско движение;
ЦНИИ - Национален център на независимите и селяните;
ДЦ - Демократически център, коалиция между МРП и ЦНИИ
(1962-1968);
ПМ Д - Прогрес и съвременна демокрация, наследник на ДЦ
(1968-1973);
МР - Реформаторско движение;
РИ - Независими републиканци;
Ю ДФ - Съюз за френската демокрация, наследник на
неголисткия център (1978-1988);
С - Френска социалистическа партия;
Р - Радикали;
СЦ - Центристки съюз;
юдг - Съюз на левицата;
Ф Н - Национален фронт.
37
 Трудно се поддават на класификация и взаимоотношенията
между двете камари на френския парламент. По принцип той е
симетричен, т.с. Националното събрание, избирано пряко, и Сенатът,
определян чрез избирателна колегия, са с равни права. Но в случаите
на непреодолими противоречия между тях по даден законопроект
в последна сметка Долната камара има известно надмощие, а за
Сената остава само възможността да предложи поправки.
И след конституционната промяна от 1958 г. Франция запазва
многопартийната система и многоизмерната партийна система, но
изборите за Долната камара се произвеждат по мажоритарна изби­
рателна система и в два тура.
И накрая, доколкото в нея влизат и т. нар. отвъдморски тери­
тории, макар и “неделима”, Франция не може да се квалифицира и
като централизирана държава. От една страна, “републиката и наро­
дите от отвъдморските територии, които с акт за свободно самооп­
ределение приемат настоящата Конституция, съставляват една
Общност”, в която обаче според чл. 77 “държавите се ползват с
автономия; те се самоуправляват и демократично и свободно реша­
ват своите собствени работи”.
На базата на изборните резултати от периода на Четвъртата
и Петата република Пиер Брешон39 прави следната класификация
на еволюцията на шестте основни политически течения:

• крайна десница
1945- 1958 - в позицията на недоволствуваща;
1965-1984 - преходът през пустинята;
1985-1988 - години на утвърждаване;
1988-1992 - отлив и възраждане;

• голизъм
1946- 1958 - РПФ, един ефемерен успех;
1958-1968 - златната възраст;
1969-1992 - свиване на влиянието;

• неголистки десен център

1946-1958 - в центъра на Четвъртата република;
1958-1973 - бавното изчезване;
1974-1988 - съюз с либералната десница;
1988-1992 - възраждане на центризмам

• некомунистическа левица
1946-1958 - залез на социализма и възход на радикалите;
1958-1969 - по пътя на агонията;
39Brechon, P. Ор. cil., р. 3-4.
38
 1969-198 Г - към завземането на властта;
1981-1992 - електоратът като съдник за социалистичес­
ката политика;

- комунизъм
1946-1956 - златният век;
1958-1979 - срив и стабилизация;
1979-1992 - исторически залез.

Извън тези повече или по-малко сполучливи дефиниции основ­

ното, което прави впечатление в горната таблица е, че независимо
от съществената институционна промяна, настъпила през 1958 г.,
френският политически спектър запазва многопартийния си харак­
тер, макар и с някои съществени промени, свързани най-вече с поява­
та и постоянното силно присъствие на голистките формации. Второ,
независимо от честите смени на наименованията на партийните фор­
мации, по принцип те стриктно спазват политическото си местополо­
жение. От тази гледна точка и след 1958 г. Франция запазва характе­
ристиките си на демокрация от втория “модел” - на участие във власт­
та на големи коалиции.
И все пак Петата република внася и някои нови моменти. От
една страна, тя води до стабилизиране на политическия живот и до
удължаване на пребиваването на власт на правителствата - средно
2,9 години срещу само 9 месецав периода на Четвъртата република.
От друга страна, средният брой на партиите, съставляващи управля­
ващите коалиции, слиза от пет на три, т.е. налице е и една значително
по-ярко изразена поляризация между десноцентристките и левоцент-
ристките партии. Според Антъни Кинг това се дължи и на факта,
че по правило кабинетите на Петата република “са подкрепяни във
властта си с почти толкова солидни мнозинства, колкото и онези,
които Поддържат английските правителства”40. Но от тази пък глед­
на точка Франция вече се доближава до “Уестминстърския модел”
на демокрация.
Или, е други думи, “моделът на демокрация”, установен през
1958 г. е приемането на конституцията на Петата република във
Франция, наистина трудно подлежи на стриктна класификация. Често
срещаните опити да бъде охарактеризиран като “президентска ре­
публика” не са съвсем удачни, защото в редица свои характеристики
той се различава съществено от “модела” на САЩ.
Поради това може би най-близо до реалността е определе­
нието му като “полупрезидентски режим”, с всичките уговорки, които
това понятие носи в себе си. Впрочем уникалността му се проявява
и на практика. По време на двата президентски мандата на социа­
411King, A. Op. cit.,p.21.
39
листа Франсоа Митеран (1981-1988 г. и 1988-1995 г.) например на
два пъти (1986-1988 и 1992-1995 г.) той е принуден дадели изпълни­
телната власт с голистите. През 1997 г. ситуацията се повтаря, но с
обратен знак - този път президентът Ширак “осъществява съжи­
телство” със социалистическо правителство.

4. Американският “модел” на демокрация (САЩ 1919-1996 г.)

Наред с двата “класически модела” на демокрацията същест­

вува и трети, взел по нещо и от двата. Това е политическата система
в САЩ. Някои изследователи предпочитат да я наричат “междинен
модел”. Неговите специфики обаче са достатъчни, за да му дадат
право на “самостоятелно” съществуване. Според група американски
политолози той има и свое име - “модел” на “разделената демокра­
ция”41.
И тъй, американският “модел” на демокрация се характери­
зира с:
1. Концентрация на изпълнителната власт в ръцете на прези­
дента - лидер на една от двете големи партии;
• 2. Формално и реално разделение между законодателната и
изпълнителната власт;
3. Балансиран двукамарен парламент;
4. Двупартийна политическа система;
5. Многоизмерна партийна система;
6. Мажоритарна избирателна система;
7. Децентрализация и федерализъм;
8. Писана конституция;
9. Право на вето на малцинството42.
За да не се повтарям в обясненията на отделните характерис­
тики, ще се спра само на онези, които предлагат типично “американс­
ки” специфики.
Първата е свързана с функциите на президента. В САЩ той
изпълнява ролята и на шеф на правителството, т.е. налице е “свръх-
концентрация” на изпълнителната власт. Неговите правомощия са
много различни и от тези на английската кралица, която “царува, но
не управлява”, и от тези на френския президент, който “поделя”
изпълнителната власт с министър-председателя. Американският
президент едновременно е и “представителната”, и “изпълнителна­
та” власт, т.е. той съчетава функциите и на държавен глава, и на
министър-председател. Освен това, макар и формално лишени от
41 Вж. Разделенная демократия. Сотрудничество и конфликт между
Президентом и Конгрессом. М., 1994.
42 Liphart, А. Ор. cil., рр. 47-49.

40
законодателна инициатива, в десетилетията след Втората световна
война около една трета от законопроектите са внесени за обсъждане
от американските президенти43.
Тъкмо поради това се счита, че президентският пост в САЩ
е “един от най-могъществените” в света, а в някои случаи се говори
дори и за “президента като император”. Още повече, че като се
започне от самия начин на издигане на кандидатите, мине се през
принципа, по който той подбира екипа си и се свърши с взаимоотно­
шенията на вече избрания президент със законодателната власт, в
сравнение с другите демокрации нещата в САЩ са коренно различ­
ни, а в редица аспекти - и направо уникални.
Първо, защото, за разлика например от Европа, американският
президент изобщо не зависи от това, дали неговата или пък другата
партия имат мнозинство в парламента. Понякога се стига и до пара­
докси - на произведените през 1988 г. президентски и парламентарни
избори например републиканецът Джордж Буш печели, а в същото
време партията му губи места в Камарата на представителите.
Второ, президентът съставя екипа си от министри самостоятелно,
също без да се съобразява дали са от неговата партия или дали
въобще са от някоя партия, а най-често като лична отплата за при­
носа им в предизборната му кампания.
Основната причина за тази независимост на американския
президент е свързана със системата на избирането му. Отново за
разлика от Европа, изобщо не е задължително кандидат-президентът
да е някой от изявените дългогодишни партийни лидери - достатъчно
е да бъде утвърден в т.нар. първични президентски избори и потвър­
ден след това на национален конгрес на своята партия. Нещо повече,
от 50-те години нататък кандидат-президентите все по-малко
разчитат на помощ от своите партии в избирателните кампании и
все повече - на собствените си предизборни щабове, а “партийното”
утвърждаване на кандидатурите им придобива все по-формално зна­
чение.
Две са основните последствия. От една страна, това води до
постоянно нарастващ личен авторитет на американските президен­
ти. От друга страна, все по-слабият контрол върху “собствените”
кандидат-президенти от страна на партиите обуславя и прогресив­
ното ограничаване на ролята им в политическия живот.
За разлика от американския Конгрес, който се избира пряко
от населението, президентът се определя от т. нар. “избирателна
колегия”, съставена от 538 “електори”. Броят на “избиращите” от
всеки щат е равен на броя на конгресмените и сенаторите от същия
щат, като най-големи в колегията са групите: от Калифорния - 47
гласа, Ню Йорк - 36 гласа и Тексас - 29 гласа.

43Парламенты мира... с. 302.

41
 Членовете на колегията (“избиращите”) на свой ред се опре­
делят въз основа на броя на подадените за листите на двете големи
партии гласове във всеки един щат. Веднъж избрани, “електорите”
са упълномощени да дадат в полза на предпочетения с просто мно­
зинство в съответния щат кандидат за президент гласовете на всич­
ки участвували в изборите от този щат.
Така американският президент фактически се избира не пряко,
а с мнозинство от 270 гласа, получени в избирателната колегия,
което наистина го прави независим от съотношението на силите в
Конгреса. Другото, което се постига чрез системата “всички гласове
- за победителя”, е фактическото увековечаване на двупартийната
система, тъй като практически е невъзможно трети, независим кан­
дидат-президент да се пребори във всички щати с представител на
някой от двата политически гиганта.
На тези огромни изпълнителна власт и независимост от зако­
нодателите на американския президент противостоят обаче няколко
“спирачки”, гарантиращи задължителното спазване на демократич­
ните правила на играта. Нещо повече, тези “спирачки” са толкова
силни, че дават основания “президентът-император” да бъде окачест­
вяван и като “нещастен и безпомощен гигант”44.
Най-елементарната от тях е в ограничението от максимум два
последователни мандата (8 години) за престой на едно и също лице на
президентския пост, съгласно 22-ра поправка към американската
конституция. Впрочем тя е приета едва през 1951 г., но въпреки това
от общо 39-те президенти на САЩ от 1789 до 1997 г. само един -
Франклин Рузвелт, е изкарал 4 последователни мандата (избран през
1932,1936,1940 и 1944 г.), 14 са с по два мандата, 24 - с по един. Само
един път е имало и случай бивш президент (Кливлънд) повторно да
заеме поста “през мандат” (1885-1889 и 1893-1897 година.)
По-малко видно, но значително по-ефикасно е не само фор­
малното, но и стриктно спазваното разделение на властите. При това
мандатът на парламента не съвпада с президентския, поради което в
САЩ не е рядкост президентът да управлява две години със “свое”
мнозинство, а останалите две (или дори шест) с това на другата партия.
“Поделеното управление”, както го окачествява Джеймс Тар-
бър, е особено характерно за периода след Втората световна война.
За 24 години след “ерата на демократите” Рузвелт (1933-1945 г.) и
Труман ( 1945 -1953 г.), в 63 на сто от случаите е била налице “подял­
ба” на изпълнителната и законодателната власт между президент
от една партия и Конгрес и/или Сенат с мнозинство от другата45.

44 И двете твърдения - за “президента като император” и за “нещастен

и безпомощен гигант” са цит. по Уилсон, Дж. Американское правительство.
М., 1995, с. 322.
45Разделенная демократия... с. 15.
42
 Всъщност освен Айзенхауер (1953-1955 г.)(, Кенеди (1961-1963 г.),
Джонсън (1963-1965 и 1965-1969 г.) и Каргйр (1977-1981 г.), всички
останали президенти след Рузвелт (с изключение на Труман, всич­
ките - от Републиканската партия) управляват с “опозиционно” мно­
зинство поне в едната, ако не и в двете камари на парламента.
Впрочем свързан с едно от правата на президента - правото
му на вето, този факт вече играе ролята на “двупосочна спирачка”,
създавайки възможност за еднакъв по сила взаимен контрол между
изпълнителната и законодателната власт. П;о принцип президентът
може да наложи вето на даден закон, утвърден и от двете камари
на парламента. То на свой ред е или ефективно - когато президентът
в срок от 10 работни дни връща закона сър своите забележки, или
пък т. нар. “джобно”, когато той просто отказва да подпише съот­
ветния закон.
Във втория случай “надмощието” е нк страната на парламен­
та - след изтичането на 10-дневния срок законът автоматически вли­
за в сила. В първия случай обаче за повторното му утвърждаване е
необходимо квалифицирано мнозинство от две трети от гласовете,
което по принцип е много трудно постижимо.
От 1787 до 1988 г. президентите на САЩ са използвали пра­
вото си на вето общо 2469 пъти. В 1050 от |гях то е било “джобно”,
т.е. неподлежащо на прегласуване от Конгреса. От останалите 1419
случая обаче конгресмените са успели да преодолеят президентско­
то вето едва 103 пъти46.
Друга една мощна спирачка срещу евентуалната злоупотреба
с властта от страна на президента, макар и по-скоро с превантивен
характер, е т. нар. “импийчмънт” (“обвинение”), когато, отново с
мнозинство от две трети от гласовете, но този път само на Горната
камара (Сената), която заседава като съд, тОй може да бъде отстра­
нен от власт и дори даден под съд. По същество “импийчмънтът”
е политически процес срещу президента, ако той е обвинен в дър­
жавна измяна, корупция или друго тежко престъпление47.
В цялата “конституционна” история на САЩ “импийчмънт”
е прилаган само веднъж (при това - безуспешно) - срещу Ендрю Джек-
сън (1829-1837 г.), което е още едно доказателство за драстичността
на мярката. Именно пред опасността от прилагане на процедурата
на “импийчмънт” във връзка с известната: “афера Уотъргейт” Ри­
чард Никсън предпочете да подаде оставката си през 1974 г., на
средата на втория си мандат. (
Като “специфика” на американския [‘модел на демокрация”
трябва да се отбележи и балансът между двете камари на парламен­
та - Долната (Конгреса, 435 членове, 2-годишен мандат), и Горната
46Разделенная демократия... с. 11.
47Парламенты мира... с. 305.
43
 Президенти и парламентарни мнозинства в САЩ
(1920 - 1980 г.)4Н

Конгрес Г одина Президент Сенат Конгрес

67 1921-1923 Хардинг Р Р р

68 1923-1925 Кулидж Р Р р

69 1925-1927 Кулидж Р Р р

70 1927-1929 Кулидж Р Р р

71 1929-1931 Хувър Р Р р

72 1931-1933 Хувър Р Р д
73 1933-1935 Рузвелт Д д д
74 1935-1937 Рузвелт Д д д
75 1937-1939 Рузвелт Д д д
76 1939-1941 Рузвелт д д д
77 1941-1943 Рузвелт д д д
78 . 1943-1945 Рузвелт д д д
79 1945-1947 Труман д д д
80 1947-1949 Труман д р р

81 1949-1951 Труман д д д
82 1951-1953 Труман д д д
83 1953-1955 Айзенхауер р р р

84 1955-1957 Айзенхауер р д д
85 1957-1959 Айзенхауер р д д
86 1959-1961 Айзенхауер р д д

48 Данните са от Сивачев, Н., Е. Язьков. Новейшая история США. М

1980, с. 373-374.
44
 Конгрес Година Президент Сенат Конгрес

87 1961-1963 Кенеди д д д
88 1963-1965 Джонсън д д д
89 1965-1967 Джонсън д д д •
90 1967-1969 Джонсън д д д
91 1969-1971 Никсън р д д
/
92 1971-1973 Никсън р д д
93 1973-1975 Никсън р д д
94 1975-1977 Форд р д д
95 1977-1979 Картър д д д
96 1979-1981 Картър д д д

(Сената, 100 членове, 6-годишен мандат), който е доведен до абсо­

лютна симетрия, т.е. те са със съвсем еднакви права. Най-важният
пост в Конгреса е този на спикера (председателя), който винаги и
задължително е от партията на мнозинството и фактически изпълня­
ва функциите на неин лидер. Председател на Сената по право е вице­
президентът на САЩ.
Доста различаваща се от тази в другите демокрации е и дву­
партийната система. Най-важната отлика е, че партията, победила
в парламентарните избори, не издига и кандидата за лидер на
изпълнителната власт. Това допълнително прави цялата партийна
система значително по-непривлекателна, а от там ц по-слаба. Тъкмо
това е едно от основните обяснения за общоизвестния факт, че аме­
риканските политически партии не са от “класическия” тип, т.е. с
постоянно действащи структури, а по-скоро периодично (в навечери­
ето на избори) активизиращи се електорални машини. Съчетано с
увеличаващата се “самостоятелност” на президентските кампании,
с нарастващото значение в тях на първичните избори и с отслабва­
щото - на партийните конгреси, от края на 50-те години това води
до перманентна и задълбочаваща се криза на американската пар­
тийна система.
Колкото и странно обаче да е на пръв поглед, тази перманентна
криза влияе положително върху стабилността на американската
политическа система като цяло. Обяснението е, че спадането на ро­
45
лята на партиите в изборните кампании и непрестанното увеличаване
на разходите за тях рязко стеснява кръга на кандидатите за конг­
ресмени и сенатори. Като правило това са или богати хора, или пък свър­
зани с групи или лица, разполагащи със значителни средства. Сиреч
хора, които в никакъв случай не биха поставили под съмнение “фун­
даменталните ценности на американската политическа икономия”,
хора, априорно лишени от какъвто и да е радикален заряд49.
И накрая, сякаш още веднъж да докаже, че е смесен, този
модел предлага и още нещо интересно - съчетанието между дву­
партийна и многоизмерна система. Но и в това няма нищо чудно -
макар и само две основни, Демократическата и Републиканската
партия в САЩ наистина се различават в много измерения.
Демократическата, по-старата, партията на “бащите на Аме­
рика” от ранга на Томас Джеферсън, е и партията на “федералния
икономически интервенционизъм” (т.е., грубо казано, на “централиз­
ма”), на наемните работници, на интелектуалците и на етническите
малцинства. Републиканската, създадена през 1854 п, е на “икономи­
чески независимия” американец, включително и на притежателя на
едър капитал, а също и партията, която брани правата на федерира-
ните щати. Или, както се вижда, двете основни партии наистина са
“многоизмерни”.
Подобно на Великобритания и Франция, САЩ са сред държа­
вите-победителки в Първата световна война. Нещо повече, именно
благодарение на участието си в нея те “напускат” американския
континент, за да се превърнат постепенно в един от факторите, опре­
делящи тенденциите в световната политика. Немалка заслуга за
това има и тогавашният лидер на Демократическата партия Удроу
Уилсън, президент на САЩ от 1916 до 1920 г., автор на прословутите
“ 14 точки”, мотивиращи необходимостта от нов подход в междуна­
родните отношения и “баща” на Обществото на народите (ОН), за
което ратува в последната, 14-а точка от “Условията за мира”, както
е официалното им название.
Втората половина от мандата на Уилсън съвпада с републи­
канско мнозинство и в двете камари на парламента. Републиканците
организират мощна пропагандна кампания, целта на която е да дока­
же, че с Версайския мирен договор САЩ са измамени от съюзници­
те си от Антантата и са получили значително по-малко, отколкото
заслужават според приноса им за разгрома на Централните сили.
Непосредственият резултат е, че на 19 март 1920 г. Сенатът оконча­
телно отказва да ратифицира договора.
Последиците във външнополитическа перспектива - САЩ
не влизат в ОН и по този начин още в началото на съществуването
му е нарущен чл. 5 от Устава му, според който първата сесия трябва
49Разделенная демократия... с. 45.
46
 да бъде свикана от президента на САЩ. Последиците във вътреш­
нополитическа перспектива - поражение за Демократическата пар­
тия в президентските избори от ноември 1920 г., в които чрез нарочна
поправка в конституцията за пръв път и жените получават право на
глас във всичките 50 щата.
Впрочем може би тук е мястото за разяснения и по механизма
за избиране на американския президент. Това става в първия вторник
след първия понеделник от месец ноември на всяка високосна
година. Новоизбраният президент встъпва в длъжност на 20 януари
следващата година (единственото изключение е, когато тази дата
се падне в неделя - тогава процедурата се провежда на 21 януари).
Съгласно 25-а поправка на конституцията, в случай на смърт или
доказана неспособност на президента да изпълнява функциите си,
до изтичането на 4-годишния му мандат те се поемат от вице­
президента.
Но това неписано правило (въпросната поправка е приета през
1973 г.), е приложено още след наследника на Уилсън. През август
1923 г. новоизбраният президент, републиканецът Хардинг, умира и
неговият пост автоматически заема заместникът му Кулидж, който
на следващата 1924 г. отново донася победата за републиканците.
В условията на започналия “разцвет на Америка”, съвпадащ с из­
ключително благоприятната световна икономическа конюнктура
през втората половина на 20-те години, републиканците набират та­
кава инерция, че през 1928 г. печелят трети мандат, осъществен
при президентството на Хувър. За влиянието и авторитета им в стра­
ната говори достатъчно и фактът, че през всичките тези 12 години,
докато са на власт, гласоподавателите отдават предпочитанията
си и на републикански мнозинства в Сената, а до 1930 п, т.е. за
един 10-годишен период - и в Конгреса.
Всъщност именно през този период САЩ усещат за пръв път
предимствата на “индустриалната епоха” - третата в тяхната исто­
рия след “аграрната” (от края на XVIII до средата на XIX век) и
“постаграрната” (от втората половина на XIX до началото на XX век).
Но възходът на американската нация трае по-малко от едно десе­
тилетие. През есента на 1929 г. именно САЩ поемат най-жестоките
удари на световната икономическа криза.
Неспособността на Хувър да предложи сполучливи варианти
за изхода от нея (или по-скоро малшансът, че неговият мандат съв­
пада с годините на най-силните й проявления) също допринасят не
само за поражението на републиканците през 1932 г., но и за ответна
“демократична ера”, продължила до 1952 г., т.е. цели две десетиле­
тия. В рамките на тези две десетилетия се разполагат и четирите
мандата на Рузвелт - факт без прецедент в американската история.
И още нещо безпрецедентно се случва по времето на Рузвелт
- през 1940 г. за пръв (и последен) път двама републиканци стават
47
министри в правителството на демократ. Но подобно нарушаване
на принципите на американския “модел” на демокрация е лесно обяс­
нимо - и двете негови “изкривявания” са в един от най-трудните
моменти от съвременната история на САЩ, когато на карта е
поставено не толкова настоящето й, колкото бъдещето е на световна
суперсила.
Но Рузвелт извоюва мястото си в американската история
най-вече с “новия курс”, провеждан през 1933-1935 г. и станал об­
разец за преодоляване на последиците от световната икономическа
криза чрез демократични методи, за разлика от тези, използвани от
Хитлер. През този “втори цикъл” от “индустриалната епоха”, който
продължава чак до края на 60-те години на XX век, в САЩ пос­
тепенно се въвеждат мерки, които в последна сметка се оказват
спасителни за демокрацията - експанзия на бюрократичната
държава вместо предишните методи за действие в стил “завладя­
ването на Запада” и “Чикаго от 20-те - 30-те години”; по-голямо
внимание към регулирането и планирането на бизнеса; нарастващи
ангажименти на държавата в областта на социалното осигуряване.
Рузвелт умира на 12 април 1945 г., само три месеца след като
е поел четвъртия си мандат, довършен от вицепрезидента му Хари
Труман. А когато през 1948 г. Труман печели изборите и като канди­
дат-президент, за пръв път от 1920 г. той се изправя пред необхо­
димостта да управлява почти половин мандат с “чуждо” мнозинство
и в двете камари на парламента.
В изборите от 1952 г. се проявява една от най-интересните
характеристики на американския “модел” - иманентно заложения
в него принцип на “демократичния алтернанс”. Воден от убежде­
нието, че 20-годишното управление на Демократическата партия
започва да поставя под съмнение самото съществуване на двупар­
тийния модел, генерал Айзенхауер, американският герой от Втората
световна война, приема поканата да се кандидатира за президент
от Републиканската партия. За принципната, а не партийно-
пристрастна мотивация на постъпката му достатъчно говори фактът,
че той доста дълго е ухажван за кандидат и от демократите. Още
по-красноречив впрочем е коментарът на неговия конкурент,
демократът Стивенсън: “Програмата на генерала в областта на
външната политика се състои от 10 точки. Три от тях се свеждат
до призива “да изхвърлим негодяите-демократи”, а останалите
седем повтарят същите външнополитически цели, които “негодяите-
демократи” преследваха в продължение на много години”50.
Айзенхауер е на власт два мандата, до 1961 година. Шест от
осемте си години той е президент с демократични мнозинства и в

50Цит. по: Зубок, JL, Н. Яковлев. Новейшая история США. М., 1972,
с. 246.
48
 Сената, и в Конгреса. И въобще, в годините от 1955 до 1981 Демо­
кратическата партия успява неизменно да има надмощие и в двете
камари на парламента. В замяна на това през тези години нито
една от двете партии не съумява да задържи президентския пост
повече от два мандата, а именно: Демократическата 1961-1969
(Кенеди, Джонсън); Републиканската 1969-1977 (Никсън, Форд).
Едва при Роналд Рейгьн (1981-1989) и Джордж Буш (1989-
1993) републиканците отново вземат властта за повече от два
мандата. Причините са свързани с неолибералния им подход към
необходимостта от поредното модернизиране на стопанството на
САЩ и особено с активната външнополитическа дейност на Рейгьн,
допринесла в значителна степен за началото на процесите на “перест­
ройка” в бившия СССР и за падането на комунистическите режими
в страните от Централна и Източна Европа.
Това са и годините, в които САЩ правят първите и много
успешни стъпки в четвъртата, “постиндустриалната епоха” от своята
история. Те идват след “ерата на дрейфуващата Америка”, белязана
от такива събития като поражението във Виетнам, “аферата Уотър-
гейт”, енергийната криза и т.н., които поставят под съмнение не
само перспективността, но и самата жизненост на американската
нация. И като че ли и поради това е толкова по-силен устремът,
толкова по-бързи темповете и толкова по-видими успехите, с които
САЩ навлизат в новата епоха от своето развитие.
С победата на Бил Клинтън в президентските избори през
1992 г. на власт отново идват демократите. Още в следващите час­
тични избори за Камарата на представителите обаче мнозинството
преминава в ръцете на републиканците. През есента на 1995 г. вза­
имоотношенията между президента и Конгреса се изострят и раз­
ногласията по повод на бюджета водят до отказ на държавните
чиновници да изпълняват служебните си задължения.
Формално стриктно регламентиран от Конституцията, през
XX век американският “модел” на демокрацията търпи и някои съ­
ществени изменения. Най-важните от тях са свързани, от една стра­
на, с нарастващата роля на президентската институция, особено
след “комуникационния бум” и възможностите на президента за
директен контакт с населението. От друга страна, намалява силата
и влиянието на партийните лидери, постепенно измествани от “апа-
ратчиците”, избирани на първичните избори.
Около честването на 200-годишнината от приемането на аме­
риканската конституция през 1987 г. тя отново е подложена на кри­
тика като “остаряла”. Особено силно е атакуван заложеният в нея
принцип на стриктното разделение на властите. По-съществените
предложения за промяната е са свързани с възможността президен­
тът да получи правото да назначава в кабинета си и конгресмени;
да може да разпуска Конгреса и да насрочва предварителни избори;
49
да бъде увеличен мандатът на президента на шест години и да се
премине към принципа на прекия му избор и т.н.
Засега обаче това са само предложения, които още не са ста­
нали обект на конкретни дискусии.
***

Или, ако обозначим условно с (А) “демокрацията на простото

мнозинство” (“Уестминстърския модел”), с (Б) “консенсуалната де­
мокрация” и с (В) междинната (или по-точно “американския модел”)
демокрация, общото и различното между тях е:

(А) модел (Б) модел (В) модел

Концентрация на изпълни­ Участие в изпълнителната А

телната власт власт

Сливане на законодателна­ Разделение

ната и
на законодател­
изпълнителната Б
та и изпълнителната власт

Асиметричен парламент Балансиран парламент Б

Двупартийна система Многопартийна система А

Едноизмерна партийна Многоизмерна партийна

система система Б

Мажоритарна избирателна Пропорционална избира­ А

система телна система

Унитарно централизирано Децентрализация и федера- б '

правителство лизъм

Неписана конституция и Писана конституция и вето Б

суверенитет на парламента на малцинството

Разбира се, отново трябва да направя уговорката, че тези

три типа демокрация са представени тук в “идеалния” им вид. В
практиката обаче даже техните “класически модели” - Велико­
британия, Швейцария, Белгия допускат редица отклонения от
“теорията”.
Едно обаче никоя уважаваща себе си държава не си позволява:
да има разминаване между конституцията е като институционна
основа на режима и политическата практика на управляващите. А
тъкмо това - за съжаление - перманентно се случва в България в
50
периода след 1991 година. Всяка политическа сила, която получи
абсолютно мнозинство в парламента, незабавно тръгва към
балканска имитация на английския “модел” на сливане на изпълни­
телната и законодателната власт и “опитомяване” на втората от пър­
вата. Засега най-болезненият резултат от подобни имитации беше
постигнат през януари-февруари 1997 година. И дано да е послед­
ният...
* * *

И тъй, едва през XX век, и особено през втората му половина,

демокрацията придобива онзи съвременен вид, който û позволява
да разгърне всичките си възможности за реалното осъществяване
на смисъла й: участие на демоса (народа) във властта (кратоса).
Това е и векът, в който най-пълно се проявяват спецификите на нейни­
те три “модела”, всеки от които съобразен с историческите тради­
ции, регионалните нрави и обичаи и, естествено, с икономическите
условия, върху които се гради.
Естествено, демокрацията е не само съвършенство, доколкото
наред с правата и свободите тя изисква от гражданите и немалко
задължения. И все пак, ако завърша с Чърчил, “демокрацията е
нещо много лошо, но за съжаление никой не е измислил друго, по-
добро от нея”.

51
 IL ТОТАЛИТАРИЗМЪТ

Най-общо казано, диктатурата е власт на малцинството над

мнозинството. От тази гледна точка диктатурите са стари точно
толкова, колкото и светът. До началото на XX век обаче никъде
няма всеобхватна, т. е. тотална диктатура. Или, ако използвам въ­
веденото през 1925 г. понятие, никъде няма тоталитаризъм.
Второ, още по-важно: в “старите” диктаторски режими лич­
ността или малцинството упражняват властта от свое име, но и за
себе си, докато всички съвременни тоталитарни диктатори неиз­
менно държат не само да управляват “от името на народа” и “в
името на народа”, но и постоянно да получават доказателства за
масовата подкрепа, на която се радват.
С други думи, тоталитаризмът като политическа система съ­
що е явление, характерно само и единствено за XX век. Според
една от по-новите теории това е съвсем логично, доколкото не мо­
же да съществува тотална диктатура, без да е постигнато съот­
ветното технологично равнище в областта на комуникациите в най-
широкия смисъл на това понятие. Защото едно от задължителните
условия, без което подобна политическа система просто не може
да съществува, е нейната постоянна вътрешна мобилизация.
Тоталитарната диктатура ежедневно се нуждае от двупосоч­
на връзка между управляващите и управляваните. Без нея тя губи
не само смисъла, но и логиката на съществуването си. Естествено,
силната посока в тази връзка с от горе на долу, от диктатора към
“поданиците му”. Но за да ги държи в подчинение, той трябва да
получава и “обратни сигнали”, независимо дали на възхищение или
на страх.
Това обаче наистина е невъзможно, ако няма добре развита
мрежа от електронни и печатни средства за масова комуникация,
или пък ако липсват транспортни връзки, чрез които те да достигат
до адресата (поданиците), а и органите на държавната власт да
могат във всеки един момент да упражняват полицейски контрол
върху всеки един поданик във всяко едно населено място в държа­
вата. Още повече, че без въпросното високо технологично равни­
ще на комуникациите не биха могли да се проявяват и основните
характеристики на тоталитаризма, които са шест:
• официална идеология;
• единствена и тотално идеологизирана масова партия;
• пълен идеологически контрол върху средствата за ма­
сово осведомяване;
52
 • п ъ л е н п о л и т и ч е с к и к о н т р о л в ъ р х у в ъ о р ъ ж е н и т е си ­
ли;
в полицейско-терористичен контрол върху цялото об­
щество, а не само върху “враговете”;
• ц ен тр ал и зи р ан кон трол върху и кон ом и ката.
Това са характеристиките, които дават облика на “идеалния
тип” тоталитаризъм. Първите пет са изведени през 1953 г. от Карл
Фридрих. Шестата е добавена през 1956 г. в изследването на Фрид­
рих и Бжежииски “Тоталитарна диктатура и автокрация” 1. Дори и
само на едно от тези условия да не отговаря една политическа сис­
тема, тя вече трудно може да бъде окачествена като действител­
но тоталитарна2. Това е така, защото между тези шест характерис­
тики има здрава логическа връзка, която ги превръща в едно хомо­
генно и монолитно цяло.

1. Десният тоталитаризъм (Германия 1932-1939 г.)

Фашизмът възниква след Първата световна война в услови­

ята на хсриза на либералната политическа система. Противно на
тенденциите за непрестанно (и продължаващо) откриване на фаши­
зъм навсякъде и по всяко време, като политическо явление той има
строго определени не само географски, но и хронологически грани­
ци: Европа, 1919-1945 година.
Неприемлив е и опитът за обосноваване на различни видове
фашизъм. Като “национални” партии или движения могат да се при­
емат не само шестте “основни разновидности”, изброени от Стен­
ли Пейн (италиански фашизъм, германски националсоциализъм, ис­
пански фалангизъм, румънската “Желязна гвардия”, унгарската
“Кръстосаните стрели” и “бюрократично наложените” от автори­
тарни режими в Източна Европа “недоразвити фашизми”3), но ве­
роятно и редица други. Но в “идеалния” си вид като политическа
система десният тоталитаризъм успява да се установи само в Гер­
мания, без, разбира се, да се подценяват намеренията и опитите за
частичната или цялостната му имитация и в редица други страни.
Германия е големият губещ в Първата световна война. С
1Friedrich,С. (comp.) Totalitarianism. Cambridge 1954. Friedrich, C., Z.
Brzezinski. Totalitarian Dictatorship and Autocracy. New York, 1956.
2 He всички изследователи обаче споделят мнението, че дори и без
едно от тези условия тоталитаризмът губи облика си. Според Джовани Сар-
тори например “когато комунистическите режими се умножават и стаби­
лизират, става ясно, че терорът е второстепенно, а не основно свойство на
тоталитарните системи”. - Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Кн. 1. С.
1992, с. 298.
3 Payne, St. Historia del fascismo. Barcelona, 1995, pp. 589-590.

53
 подписването на Версайския мирен договор върху нея е стоварена
не само цялата вина за войната, но и едно изключително тежко, ако
не и направо непоносимо репарационно бреме. При това част от
победителите държат да получат репарациите по принципа “сега и
веднага”, което води до още по-сериозно влошаване на и без това
трагичното икономическо състояние на страната. Инфлацията в пър­
вите следвоенни години върви с такива темпове и достига такива
размери, че ако на 2 октомври 1918 г. един долар струва 4 марки, на
15 ноември 1923 г. той вече се разменя срещу 4,2 трилиона марки, а
през декември една златна марка струва 1 трилион книжни марки4.
Изключително неспокойна е и политическата обстановка.
След поражението кайзер Вилхелм II е принуден да абдикира. През
януари 1919 г. се произвеждат избори за Учредително събрание, от
които се ражда т. нар. Ваймарска (по името на градчето, където
заседава събранието, за да е далеч от политическите страсти в
столицата Берлин) република. В конституцията û умело са съчета­
ни радикалните възгледи на социалдемократите с идеите на умере­
ните за парламентарна система и с традицията от времето на Бис­
марк за силна изпълнителна власт.
Така президентът се избира пряко от населението за 7-годи-
шен мандат и има доста широки права - да посочва министър-
председателя (канцлера); да разпуска парламента (Райхстага) и
да управлява с декрети; да подлага на референдум вече приети
закони и т. и. Запазва се и принципът на федерално устройство на
държавата, като 17-те й области (лендери) разполагат със значи­
телна автономия5.
Въпреки противоречивите оценки за създадения с новата кон­
ституция политически режим, които варират от “напреднала демок­
рация” до “републиканска монархия”, в него са заложени модерни
за времето си демократични принципи и норми. Но разгорещените
политическите страсти и острото противопоставяне между леви и
десни не позволяват те да се развият и стабилизират. С други ду­
ми, в първите следвоенни години Германия става един от типични­
те примери за студена гражданска война, в условията на която де­
мократичната система просто не може да “сработи”, а обратно, е
изложена на постоянна опасност.
Първоначално надмощието, поне от формална гледна точка,
е на страната на левите партии. Начело на Ваймарската република
е избран президент-социалдемократ, тази партия държи и изпълни­
телната власт. Малка, но изключително агресивна е Комунисти­
ческата партия, която на два пъти - през януари 1919 г. в Берлин и
4 Семков, IVL Европа и фашизмът. С , 1979, с. 107-108; Bernstein, S., Р.
Milza. Op. cit., vol. 1, р. 180.
5Вж. по-подр. напр. Bernstein, S., P. Milza. Op. cit., vol. 1, pp. 177-178.

54
през април с. г. в Мюнхен - прави опити за въоръжено въстание и
установяване на “съветска власт”. А в отговор на поредния û опит
за “разширяване” на “пролетарската революция” през ноември 1923
г. на националната политическа сцена шумно се появява и Нацио-
налсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП)
начело с Адолф Хитлер.
Официално тя е създадена на 24 февруари 1920 г. в мюнхен­
ската бирария “Хофброй”. Пред около 2000 души Хитлер излага 25-
те точки от програмата на партията: обединяване на всички
германци във Велика Германия; премахване на Версайския и
Сенжарменския договори за мир; ликвидиране на нетрудовите
доходи и лихварското робство; национализация на тръстовете;
участие на работниците в разпределението на печалбите на
предприятията; създаване и поддържане на здрава средна класа;
предаване на големите магазини в ръцете на дребни търговци;
държавно подпомагане на занаятчиите; аграрна реформа; държавен
контрол върху печата и издателската дейност; изграждане на силна
централна власт6.
С едно само изключение - отказът от искането за аграрна
реформа през 1928 г., програмата на НСГРП остава без промени,
включително и след идването на Хитлер на власт. Тъкмо това оба­
че е още едно доказателство, за нейната демагогия. Тя обещава
всичко във всички посоки и на всички социални групи - от най-бед-
ните до най-богатите, което никога не е възможно. Още по-важно­
то в случая е, че много .по-отчетливо от демагогията й изпъкват
яростният национализъм, шовинизмът и расизмът, при това не като
самоцел, а по-скоро като_,средство за реализация на обещанията,
които се съдържат в програмата.
Известният като “бирен бунт” на Хитлер от 8 ноември 1923 г.
не успява. НСГРП е забранена, а фюрерът й, както го величаят
още от 1921 г. неговите съпартийци, отива в затвора с 5-годишна
присъда. Той излежава само 13 месеца, но не си губи времето, а
създава добилото печална слава творение - книгата “Четири годи­
ни и половина на борба срещу измамата, глупостта и подлостта”,
издадени като “Моята борба”.
В “Библията на германския националсоциализъм” - другото
име, под което “Моята борба” остава в историята, Хитлер излага
основните си идеи за бъдещето на Германия като “Трети райх” (пър­
вият е на Свещената римска империя, а вторият - обединена Гер­
мания на Бисмарк).
Книгата е комбинация от краен расизъм и “социален” дарви-
низъм. Два са според Хитлер основните елементи, които определят
развитието на световната история: расите и пространството. Са­
6Цит. по: Семков, М. Фашизмът. С., 1989, с. 224-225.

55
 мата природа е разделила човечеството на раси, които образуват
нещо като пирамида. Най-отгоре са северните (т. е. арийските),
призвани да управляват всички останали. За целта обаче им е нео­
бходимо и “жизнено пространство”. Най-големият враг на арийски­
те раси е “демоничната еврейска антираса”, която чрез кръвосме­
шения разрушава “чистотата” на останалите раси, защото по този
начин пречи за “правилния строеж” на пирамидата7.
Следователно голямата задача на бъдещия “хилядолетен”
Трети райх е, след като си разчисти сметките с Франция, да тръгне
на изток, за да търси “естествено разширение” на територията си.
Това ще стане не с “маслинените клончета на пацифистките рев-
льовци”, а “с победоносния меч на народ от господари, който под­
чинява целия свят в служба на една висша култура”. Определени
са и сроковете за “изковаване” на този “победоносен меч” - шест
години, след като НСГРГТ дойде на власт8.
Как точно партията ще поеме властта - чрез насилие или по
парламентарен път, в книгата не е уточнено. По-важното обаче е,
че посланието на Хитлер не само е чуто, но и посрещнато с възторг
от хиляди, които още не могат да забравят унижението от пораже­
нието в Първата световна война. А доколкото, нанасяйки с револю­
цията от ноември 1918 г. “удар с нож в гърба” на сражаващите се
по фронтовете германци, главните виновници за това поражение са
левите и в частност комунистите, те са набелязани и като една от
основните мишени на нацисткото отмъщение.
След излизането му от затвора Хитлер се заема енергично
да подготвя основния инструмент за реализирането на целите си -
партията. Систематизирани, според М. Семков елементите, от ко­
ито НСГРП може да почерпи силата си, са: тя се зарежда с отри­
цателен знак - пълно отхвърляне на съществуващата политическа
система; посочва един общ виновник за катастрофите, преживени
от германците - евреите; изгражда се на ирационалния принцип на
вярата в непогрешимостта на водача, ръководен от провидението;
от членовете й се изисква безпрекословно подчинение; съществен
елемент за успехите й е непозната дотогава по стил и методи про­
паганда на националсоциалистическите идеи9-
В “Моята борба” Хитлер добавя и още няколко изисквания
към НСГРП. Нейната задача е да завоюва властта, без да се коле­
бае в избора си на средства. Тя е антипарламентарна по своята
същност и организация, защото отрича принципа на мнозинството.
Целта й не е нито да възстанови монархията, нито да укрепи репуб­
ликата, а отново да създаде германската държава. Членовете на
7Вжпо-подр. напр. Payne, St. Op. cit.,pp. 210-211.
8Семков, M. Европа и фашизмът... с. 126-127.
9 Семков, М. Фашизмът... с. 227.

56
 партията трябва да бъдат фанатични и нетолерантни, възприемай­
ки идеите û за единственото вярно учение, стоящо над всички дру­
ги поотделно или взети заедно10*.
През 1923 г., в навечерието на “бирения бунт”, НСГРП брои
вече около 55 000 членове, а в създадената още през 1921 г. военна
организация на партията - СА (Щурмабтайлунг - щурмови отряд),
членуват около 15 000 души. На 17 февруари 1925 г., скоро след
излизането на Хитлер от затвора, партията възстановява легалната
си дейност. По време на принудителното отсъствие на фюрера оба­
че са се появили проблеми с левицата вътре в НСГРП, оглавявана
от братята Грегор и Ото Щрасер и Йозеф Гьобелс. Това също е
една от причините през 1926 г. да бъде приет нов Устав на НСГРП,
който премахва елемента “вътрешни избори” и партията вече и офи­
циално се изгражда на базата на фюрер-принципа. Създават се и
младежки организации - Хитлерюгенд и Съюз на германските де­
войки. Започват да функционират и отделите, дублиращи държав­
ните органи. Възникват и СС (Шуцштафел) - защитни отряди с
охранителни функции, които постепенно се превръщат в своеобраз­
на каста, съставена от най-верните изпълнители на разпореждани-
ята на фюрера".
Бързо нараства и броят на членовете на НСГРП. През 1927 г.
те вече са 75 000, а в края на следващата, 1928 г., достигат до 108 000
души. От тях 36 на сто са работници, 52 на сто - представители на
“средните класи” (от които 12 на сто - на селяните), и 12 на сто - на
аристокрацията. А извън съмнение е, че да се създаде практически
“междукласова” по своя характер партия в едно силно поляризира­
но общество като германското от онова време, е безспорен успех
за лидера й и не случайно мнозинството от изследователите опре­
делят това като “първия поврат” в развитието на НСГРП12.
Колкото до финансовите средства за разширяващата се пар­
тийна дейност, те идват най-вече от представителите на едрия гер­
мански капитал, стъпил на краката си след влизането в сила на
“плана Дауес” през 1924 година. Сред редовните “спонсори” на
НСГРП са ИГ Фарбениндустри, индустриалците от Рейн-вестфал-
ския въглищен район, известният магнат барон фон Тисен и други.
Независимо от тези очевидни успехи обаче в поредните пар­
ламентарни избори през 1928 г. НСГРП получава едва 2,6 на сто от
гласовете. Това кара Хитлер да направи и “втория поврат” в поли­
тическата дейност на партията. Той се отказва от идеята за насил­
ствено завоюване на властта и я подменя с тази за взиемането й по
легален път. Тъкмо благодарение на този “втори поврат” и особено
10Пак там, с. 247-248.
" Payne, S t Op. cit.,pp. 207-208.
12Ibid., pp. 211-212.

57
на свързаните с него пропагандни кампании рязко ее увеличава и бро­
ят на партийните членове - 178 000 през 1929 г. и 450 000 през 1932
година. Променя се обаче социалният им състав - 75 на сто от пар­
тийната членска маса съставляват средните слоеве срещу 25 на сто
работници. През същата 1932 г. СА броят вече 400 000 души13.
Постепенно расте и електоралното влияние на НСГРП. Още
на изборите от септември 1930 г. за нея гласуват вече 6500 хил.
души. Върхът е постигнат през юли 1932 г., когато тя получава 37,3
на сто - повече от 35,9-те на сто общо на основните й съперници -
комунисти и социалдемократи, и доста повече от 26,8-те на сто за
партиите от центъра. В произведените през април с.г. президентски
избори Хитлер е втори с 13 400 хил. гласа срещу 19 400 за победи­
теля Хинденбург.
Резултатите от изборите от юли 1932 г. правят фактически
невъзможно съставянето на стабилно правителство. Обратно, на
12 септември кабинетът е бламиран в Райхстага. Вместо обаче да
подаде оставка, канцлерът фон Папен обявява указа на президента
Хинденбург за разпускане на Райхстага и насрочване на нови избо­
ри за ноември е. г. Въпреки че губи около 2 млн. гласа, НСГРП пак
е първа с 33,1 на сто срещу 16,9 на сто за комунистите, 20,4 на сто
за социалдемократите и 29,6 на сто за другите партии. Фон Папен
обаче получава категоричния отказ на Хитлер да заеме поста ви-
цеканцлер и е принуден да подаде оставка. Мястото му е заето от
генерал Шлайхср, който прави също неуспешен опит да привлече в
кабинета си представители на НСГРП, този път от лявото й крило.
При тази почти патова ситуация и след силен натиск от страна на
едрите германски индустриалци и банкери14, на 30 януари 1933 г.
президентът Хинденбург пристъпва към “втория план Папен” - със­
тавяне на коалиционен кабинет начело с Адолф Хитлер.
Съществен принос за идването на НСГРП на власт имат и
двете леви партии и особено Комунистическата, упорито следваща
по онова време наложената от Сталин и Комунистическия интерна­
ционал тактика “класа против класа”. “В Германия - споделя с д-р
Атанас Москов секретарят на Социалистическия младежки интер­
национал Ерик Оленхауер, - хитлеристите и комунистите водеха
съгласувана борба против Социалдемократическата партия. Гла­
суваха винаги в общ блок из областните парламенти и в Райхстага.
Двете партии имаха общ лозунг: “Пред трупа на социалната де­
13Ibid., р. 219.
14 Още през януари 1932 г. на среща с крупните индустриалци Тисен,
Круп, Кирдорф и др. Хитлер обещава, в случай че дойде на власт, силно и
стабилно правителство, елиминиране на “комунистическата опасност”, въз­
становяване на социалния мир и курс на превъоръжаване и отваряне на
външните пазари за германската икономика. Вж. по-подр. Bernstein, S., Р.
Milza. Op. cit., vol. 1, p.323.
58
 мокрация.” Федералното правителство на социалдемократа Хер­
ман Мюлер (1928-1930 г.) бе свалено така. Почнаха да бламират
местните правителства във Федералните държавици, голяма част
от които бяха социалдемократически, или възглавявани от социал­
демократи. Това беше възможно, защото хитлеристите бяха във
възход, а комунистите считаха, че главният враг не е фашизмът, а
социалдемократическата партия.” 15
В новия кабинет НСГРП разполага само с три министерски
кресла, но в замяна на това поема в ръцете си контрола върху цяла­
та полиция в Германия. По настояване на Хитлер още на 4 февруа­
ри президентът Хинденбург обявява за пореден път разпускането
на Райхстага и насрочва за 5 март нови избори.
Междувременно на 27 февруари пламва сградата на Райхста­
га. Правителството обвинява за подпалването му левите и в брое­
ни часове арестува над 4 хил. антинацисти. На следващия ден с
президентски декрет кабинетът получава правото да поставя под
свой контрол местните правителства, което фактически е първата
и най-сериозна крачка към ликвидиране на автономията им. Такти­
ката е проста, но ефикасна - CA-отрядите предизвикват безреди­
ци, това води до подмяната на полицейските шефове с нациста, после
следва комбиниран натиск върху местните власти, който също за­
вършва с тяхната подмяна с верни на НСГРП хора.
В обстановката на небивала антикомунистическа истерия в
изборите от 5 март 1933 г. НСГРП получава 43,9 на сто от гласове­
те срещу 18,3 на сто за социалдемократите и 12,3 на сто за кому­
нистите. Мандатите на всичките 81 депутати-комунисти обаче са
обявени за недействителни, а почти цялото ръководство на партия­
та е арестувано. Отварят се първите концлагери, в които за около
шест месеца, до септември, са изпратени над 100 000 души. Броят
на убитите надхвърля 500 души.
На 23 март 1933 г. Хитлер внася, а послушното мнозинство в
Райхстага гласува Закон за отстраняване на бедствията на народа
и райха. Правителството получава законодателни права, включи­
телно и това да променя конституцията. Правото да подписва зако­
ните, за да влязат в сила, се прехвърля от президента на канцлера,
с което изпълнителната власт и лично Хитлер фактически получа­
ват извънредни пълномощия.
Така, макар и без да е отменена, Ваймарската конституция е
суспендирана и отива в историята. От април правителството вече
може и да назначава райхегубернатори в отделните лендери, с кое­
то окончателно е ликвидиран федералният принцип на устройство
на държавата. Започва чистка на евреи и комунисти от държавна­
та администрация.
|5Москов, Ат. Спомени. T. 1.С., 1997, с. 422-423
59
 На 26 май 1933 г. ГКП е и формално забранена. На 22 юни
съдбата й е последвана от ГСДП. По същото време се “самораз­
пускат” и някои от буржоазните партии. А е публикувания на 14
юли Закон срещу реконструкцията на партиите фактически са заб­
ранени и всички останали политически формации с изключение на
НСГРП. Разпуснати са и всички съществуващи профсъюзни цент­
рали, наследени от “унитарния” Трудов фронт.
На 30 юни 1934 г. Хитлер организира и т. нар. “нощ на дълги­
те ножове”, в която са избити около 1000 щурмоваци. Сред тях са
шефът на CA-отрядите Ернст Рьом, левият националсоциалист Гре­
гор Щрасер и други.
Два са главните мотива на Хитлер за това жестоко разчист­
ване на сметките с “вътрешнопартийната опозиция”. От една стра­
на, Рьом вече оглавява една истинска “армия” от близо 2,5 млн.
щурмоваци и не крие претенциите си именно те да станат гръбнака
на бъдещия райхсвер, т. е. на редовната армия. Хитлер обаче прек­
расно съзнава, че ако наистина иска в максимално кратки срокове
да изгради онзи “победоносен меч”, който да му позволи да осъ­
ществи мечтите си за нов световен ред, трябва да се облегне пре­
димно на кадровото офицерство. Елиминирайки Рьом и приближе­
ните му, той прави тъкмо този избор.
Второ, чрез “нощта на дългите ножове” фюрерът прочиства
партията от нейното ляво крило, наивно хранещо надежди, че с ид­
ването й на власт ще започне осъществяването и на “втората наци-
оналсоциалистическа революция”, т. е. на социалните аспекти от
програмата на НСГРП. Още повече, че значителна част от члено­
вете на СА са от работнически произход и евентуалното съюзява­
не на тази могъща и въоръжена сила с идеолозите на “втората ре­
волюция” крие сериозни заплахи за реалните планове на фюрера.
Ликвидирайки физически лидерите на това ляво крило, Хитлер отп­
равя ясно послание към онези, които реално могат да подпомогнат
реализацията на плановете му - представителите на едрия финан­
сов и промишлен капитал.
И накрая, на 2 август 1934 г. умира престарелият президент
на фактически вече ликвидираната Ваймарска република Хинден-
бург. Същия ден Райхстагът гласува закон, с който слива президен­
тския пост с този на министър-председателя. Така Хитлер става
не само райхсканцлер, но и фюрер на германската държава.
И тъй, подобно на фашизма в Италия, в Германия национал­
социализмът също идва, поне от формална гледна точка, законно
на власт. Но също както в Италия, макар и в много по-кратки сро­
кове, той буквално узурпира властта, фактически променяйки инс-
титуционната й същност и изграждайки собствена политическа сис­
тема.
След като е една от разновидностите - дясната - на тотали­
60
таризма, фашизмът, първо, се основава на монистката идеоло­
гия, която претендира за изключителност, независимост и всеобх­
ватно ст на обществения мироглед.
Подробен анализ на многобройните опити за извеждане на
основните û елементи прави през 1985 г. Милен Семков, предлагай­
ки на тази база свой “модел” на фашистката идеология. Подреде­
ни по важност, нейните носещи “пилони” са: антидемократизъм; култ
към фашистката партия, фашисткия водач и фашистката държава;
антисоциализъм; социална демагогия; национализъм; антихумани-
зъм; антиинтелектуализъм. Противно на тезата за еклектичния ха­
рактер на фашистката идеология според Семков “тя е съставена
от тясно преплетени елементи, които изграждат цялостна и ужася­
ваща система” 16.
От друга страна, според Хана Аренд по принцип тоталитар­
ните идеологии се характеризират с три съществени особености.
Първо, те “са склонни да обясняват не това, което е, а това, което
идва, което се заражда и отмира... Второ, в това си качество идео­
логическото мислене изцяло се отърсва от зависимостта си спря­
мо опита на битието, тъй като няма какво повече да научи от не­
го... Трето, идеологическото мислене подрежда фактите в абсо­
лютна логическа последователност, като започва от аксиоматично
приета предпоставка и неотклонно извлича всички следващи изво­
ди от нея.” 17
А ако сега съчетая тезата на Семков с констатациите на Ха­
на Аренд, логичният извод е, че освен “цялостна и ужасяваща сис­
тема”, фашистката идеология е и оръжие в най-прекия смисъл на
това понятие.
Второ, фашизмът не търпи никаква друга власт извън са­
мия него, поради което задължително превзема и подчинява (а
не просто се слива с него, както обикновено се твърди) целия дър­
жавен апарат - съд, полиция, армия, средства за масово осведо­
мяване.
Отново според Хана Аренд фашизмът на власт “взривява са­
мата алтернатива, върху която почиват всички определения за същ­
ността на различните форми на власт”. За него просто не същест­
вуват проблемите “законово” или “беззаконово” управление, “прои­
зволна” или “легитимна” власт18. Хитлер например дори и не си
прави труда да отмени Ваймарската конституция от 1919 г. - една
от най-демократичните в Европа в периода след Първата световна
война, той просто се счита в естественото си право да не се съоб­
разява с нея.
16Семков, М. Фашизмът... с. 330-347.
17Аренд, X. Тоталитаризмът. С , 1993, с. 227-228.
ISПактам, с. 215.

61
 Тъкмо поради това за фашизма е изключително лесно да прев­
земе държавата. На мястото на плурализма той налага единомис­
лието; опозицията е забранена не само като действие, но дори и
като помисли, “класовите” профсъюзи са подменени с “трудови фрон­
тове”; а едноцветният парламент му поднася без проблеми всички
онези “правни норми”, които той пожелае.
Трето, оръжието за превземането на държавата е единст­
вен ата, масова и тотално идеологизирана партия. При това
нейната основна задача е не просто да функционира в една полити­
ческа система, а по-скоро да мобилизира и управлява тази система
- не случайно Хитлер твърди, че във фашистката държава “парти­
ята не е цел, а средство”.
В първите две години след идването си на власт това
“средство” набъбва с нови 1 600 000 души, с което т. нар. “опор­
тю нисти” надвишават около три пъти “старите” нацисти. Това
принуждава ръководството на НСГРП да обяви през 1935 г. мо­
раториум за прием на нови членове, който продължава близо
две години. Едва след това Хитлер обявява намерението си да
направи една “партия-елит на нацията”, в която да членуват около
10 на сто от населението. Така и става - през 1939 г. НСГРП
брои вече над 5 милиона членове19.
Освен това, още когато подготвя идването си на власт, фа­
шизмът осъществява една на пръв поглед странна, но на практика
гениална операция: дублирането на всички държавни органи с пар­
тийни. След поемането на управлението отношенията между тях
стават отношения между привидния (държавата) и действителния
(партията) източници на властта. При това, независимо колко ви­
ден партиен функционер е бил и независимо на колко висш пост
отива, излезе ли от партийните структури, съответният държавен
служител автоматически се оказва в подчинено положение.
Фашистката партия е и една отлично разклонена организация
по териториален принцип. По приведени от М. Семков данни през 1939
г. в Германия има 463 048 “квартални” отговорници, 89 378 “низови”,
28 376 местни и 808 околийски партийни ръководители, или общо над
580 ООО“апаратчици”, които осъществяват ежедневен контрол и ръко­
водство не само над членската маса на НСГРП, но и над цялото
общ ество20.
Ч етвърто, това двойно подчинение (обществото е “нацио­
нализирано”, т. е. изцяло подвластно на държавата, а държавата
узурпирана от партията) се осъществява с методите на масовия
терор. В Германия жертви на този масов терор стават комунисти­
те и социалдемократите; проститутките и хомосексуалистите; ци­
14Payne, St. Op. cit., p. 231.
20 Семков, M. Фашизмът... с. 349.

62
ганите и свещениците; евреите и славяните - една доста пъстра, а
на моменти и причудлива комбинация, която обаче само още вед­
нъж доказва, че в тоталитарното общество и в частност при фа­
шизма на власт не може да има индивидуален терор, той е винаги и
само масов - срещу плурализма въобще, срещу социални групи
въобще.
Едни от най-ужасяващите форми на този масов терор, наред
с концлагерите, са стерилизацията и все по-широко практикуваната
“евтаназия”, на която се подлагат физически и умствено недъгави­
те поданици на Райха. Само през 1937 г. напр. са стерилизирани
около 200 000 души, а през 1939 г. чрез системата на газовите ка­
мери последователно са “подложени на евтаназия”, т. е. умъртве­
ни, 5 000 деца с умствени дефекти и около 100 ООО “неизлечимо
болни”21.
Пето, фашизмът не може без специална хореография и
символика. Пищните военни паради, манифестациите с многохи­
лядно участие, партийната униформа, факелните шествия - всичко
това са задължителните атрибути на тази хореография, целта на
която неизменно е, от една страна, да демонстрира силата на режи­
ма, опиращ се на “единомислието” на нацията, и от друга страна,
да внушава респект и страх сред евентуалните опоненти.
Единственият спорен момент при “налагането” върху фашиз­
ма на основните характеристики на тоталитаризма е имало ли е
или не централизирано ръководство на икономиката. Джова-
ни Сартори твърди, че с “добавката” на тази характеристика към
“идеалния модел” на една тоталитарна система Фридрих и Бже-
жински “всъщност подкопават тезата си”, доколкото “в условията
на нацизма... не съществува централно планирана икономика”22.
Това обаче не е съвсем - или по-точно съвсем не е - вярно.
Обратно - още с идването си на власт Хитлер започва подготовка­
та за бъдеща война. А, както е известно, в основата на успеха или
поражението във всяка една война стоят икономическите възмож­
ности на съответната държава. От средата на 30-те години иконо­
миката на Германия е ориентирана почти изцяло именно към мак­
симално бързото възстановяване на военния й потенциал. Доказа­
телство е дори и прословутият пропаганден лозунг на режима “Оръ­
жия вместо масло”, чрез който обещаваното “благосъстояние за
всички германци” се отлага за периода след победоносната война
и' “териториалното разширение”.
Освен това през 1936 г. Хитлер въвежда и официално т. нар.
“икономически контрол” на държавата над предприятията, който,
макар и далеч от пряката държавна собственост, започва систе-
21 Payne, St. Op. cit., p. 243.
22Сартори, Дж. Цит. съч., кн. 1, с. 293.

63
 матично да подчинява различните стопански сектори чрез правил­
ници, данъци, държавни поръчки и т. н. Без да достига до формата
на “петилетните планове” в СССР, ориентирайки почти изцяло
стопанството към подготовката на страната за нова война, на­
ционалсоциализмът на власт фактически също започва да уп­
ражнява централизираното му ръководство. Впрочем именно от
гледна точка на тази характеристика едва ли биха предизвика­
ли учудване твърденията на самата официална пропаганда, коя­
то нерядко представя Германия като “най-модерната социалис­
тическа държава в света”23.
За десния тоталитаризъм в историографията съществуват
много дефиниции, някои от които, като например тази на Емилио
Джентиле от 1992 г., макар и точни като оценки, буквално поразя­
ват със склонността си към описателство. Ето как изглеждат в
резюме неговите “съставни елементи за ориентировъчна дефини­
ция на фашизма”: масово движение с междукласов състав, органи­
зирано като “партия-милиция”; “антиидеологична”, но практична иде­
ология; култура, основаваща се на мистиката; тоталитарна концеп­
ция за върховенството на политиката; гражданска етика, базирана
на пълното посвещаване на обществото-нация; държава на единст­
вената партия; полицейски апарат за организиран терор; полити­
ческа система, организирана според йерархичния принцип; корпо­
ративна организация на икономиката; външна политика на импери­
алистическа експанзия24.
По-пестелив, но също склонен към дескриптива, а не към
синтезирана характеристика на десния тоталитаризъм е Салватор
Гинер. “Чистият” фашизъм според него “предполага политически
култ към единствения шеф; своеобразно класово господство, тяс­
но свързано с контрола на обществото от една единствена партия;
краен национализъм; системно неутрализиране на опозицията, дос­
тигащо до и включващо и физическото й елиминиране; автаркична
икономическа политика, свързана с държавни предприятия; мит за
културното, националното или етническото превъзходство; краен ан­
тикомунизъм и окачествяване на цялата опозиция като комунисти­
ческа; империализъм; политическа параноя”25.
Без да коментирам горните две дефиниции, ще приведа и ед­
но от най-кратките определения за десния тоталитаризъм - това на
М. Семков, според който “ ф аш изм ът е движение, което чрез
национализъм и социална дем агогия прон и ква във всички
слоеве на общ еството и с л егалн и и ил егал н и средства се
23Payne, St. Op. cit., p. 237.
24Cit. ibid., pp. 31-33, nota 6.
25 Cit. in O ’Donnel, G., Ph. Schmitter, C., L. W hitehead. Transiciones
desde un gobierno autoritario. Barcelona, 1994. Vol. I., p. 46.

64
 стреми към тоталитарна диктатура - съюз на нова полити­
ческа класа с ръководещ ите икон ом иката к р ъ го ве”26.
^^^

И тъй, от една страна, говорейки за десния тоталитаризъм,

, изследователите използват като негов синоним понятието “фаши­
зъм”. От друга обаче в “идеалния си вид” десният тоталитаризъм
се проявява като политическа система само в годините, когато на
власт в Германия е националсоциализмът. Поради това тук може
' би е мястото и за едно съществено уточнение: съществувала ли е в
! “идеалния си вид” тоталитарна политическа система в Италия?
; Джовани Сартори и Хана Аренд са категорични: фашизмът в
' Италия представлява типичен случай на авторитарна диктатура -
; нещо повече от “проста диктатура”, но и нещо по-малко от “тота-
; литарна държава”27. На свой ред, след като подчертава сходства-
!та между фашизма и националсоциализма (краен национализъм;
■насилие; партийна милиция и партийна диктатура; ирационална
•култура; претенция да се “създаде” нов човек-революционер;
, откровено преклонение пред милитаризма; сходни политически от-
!рицания; сходен политически стил и т. н.), Стенли Пейн също прави
; сериозен опит да види различията между тези две явления. Според
; него те са най-малко пет:
; 1. Идеологията на националсоциализма се основава на мис­
тичния северен расизъм и се стреми към революционно отрицание
на всичките си противници и съперници, докато тази на Мусолини
претендира за “синтез” между отделните аспекти на либерализма,
консерватизма и социализма като “традиционни” западни течения;
2. През 1934 г. Хитлер вече е безспорен шеф на държават
тотален диктатор, докато Мусолини никога не успява да достигне
до подобна позиция, а режимът му оставя в Италия ограниченият
плурализъм и формалните граждански права;
I 3. НСГРП играе, в сравнение е Националната фашистка т р ­
ития (НФП), много по-важна роля, осъществявайки контрол над всич-
|ки сф.ери на държавната дейност, докато НФП де факто се превръ-
;ща в подчинена бюрократична машина;
! 4. Крайният антисемитизъм заема централно място в нацио­
налсоциализма-нещ о, което поне до 1941 г. никога не е типично за
;фашизма;

: 26Семков, М. Фашизмът..., с. 324.

: 27 В този си вид твърдението е на Сартори, Дж. Цит. съч., с. 290. А
;според Аренд, X. Цит. съч., с. 25, Мусолини “не дръзва да установи пълноп­
равен тоталитарен режим, а се задоволява с диктатура и еднопартийно уп­
равление”.

65
 5. Във външната си политика Хитлер многократно надхвърля
“традиционните” сфери на интереси на Германия, а Мусолини на
практика никога не излиза извън тях28.
Към тези пет различия могат да се добавят и още няколко.
След като сключва през 1929 г. т. нар. Латерански споразумения с
Ватикана, режимът на Мусолини “напуска”, макар и по-скоро фор­
мално, първата основна характеристика на тоталитаризма - офи­
циалната монистка идеология, признавайки на католицизма право­
то на “паралелно съществуване”. През 1922-1943 г. в Италия не
действа, макар и пак по-скоро формално, и друга една базисна ха­
рактеристика на явлението - пълният политически контрол над въ­
оръжените сили. Трето, там трудно може да се твърди и за масов
полицейски терор, поне в размерите, в които се развихря в Герма­
ния и СССР.
Всички тези различия обуславят тезата, все по-популярна, ако
не сред историците, то поне сред политолозите, че по своите харак­
теристики като политическа система италианският фашизъм е по-
близо до авторитаризма, отколкото до тоталитаризма. Подобна те­
за е не само много интересна, но и доста логична от гледна точка
на “идеалния модел” на “тоталитарните системи”.
И все пак, поне на този етап от постиженията на науката,
достатъчно убедително (или достатъчно “компромисно”) звучи раз­
граничението на М. Семков между италианския фашизъм като “кла­
сически” и германския като “истински”29.
Пък дори и само поради простата причина, че в края на кра­
ищата Хитлер довежда до съвършенство това, към което Мусоли­
ни неизменно се стреми.

2. Левият тоталитаризъм (СССР 1917-1985 г.)

За политическата система, установена в Русия след победа­

та на Октомврийската революция през 1917 г. и просъществувала
над седем десетилетия, след 1985 г. и в самия тогавашен СССР в
употреба се пускат най-различни дефиниции: “командно-админист­
ративна система”, “казармен социализъм”, “държавен капитали­
зъм”, “сталинска политическа система”. Най-правилно обаче, поне
според мен, е понятието “военен комунизъм”, доколкото, от една
страна, друг, “граждански” или “цивилен”, световната история не
познава, а, от друга страна, именно това е същността на полити­
ческата практика на болшевизма като втория представител на то­
талитаризма през XX век.
28Payne, St. Op. cit, pp. 254-255.
29 Семков, M. Европа и фашизмът... с. 7.

бб
 Разбира се, веднага би могло да се възрази, че понятието
“военен комунизъм” се свързва със строго определен период от
историята на Съветска Русия - 1918-1920 г., наследен от “новата
икономическа политика” (1921-1927 г.), заменена на свой ред след
“великия прелом” от 1928-1929 г., маркирал и окончателното узур­
пирано на властта от Сталин, с “изграждането на социализма в ед­
на отделно взета страна”. Срещу подобни възражения обаче бих при­
помнил една история, изнесена от Хрушчов през февруари 1956 г. в
прословутия му “секретен доклад” пред XX конгрес на КПСС.
И тъй, според Хрушчов, когато през 1948 г. във връзка със
70-годишнината от рождението на Сталин се подготвя издаването
на негова официална биография, диктаторът собственоръчно впис­
ва твърдението, че именно той е “достойният продължител на де­
лото на Ленин, или, както казват в нашата партия, Сталин - това е
Ленин на нашето време”30.
Хрушчов поднася този факт, за да осмее тщеславието на вож­
да. Но може би това е единственият случай, в който Сталин е изк­
лючително близо до историческата истина. Той наистина е най-доб­
рият ученик на Ленин, защото съумява абсолютно точно да прет­
вори в практиката онова, което Ленин е замислял и започнал да
изгражда като политическа система.
С други думи, всякакви опити да се разделят или противо­
поставят “добрият Ленин” на “лошия Сталин”, “красивият зами­
съл” на “грозното изпълнение”, са само и единствено политически
спекулации, дело на прикрити или неприкрити носталгици по болше­
визма и ленинизма. Целта на тези спекулации е достатъчно точно
уловена от Александър Ципко, според когото авторите им призова­
ват просто “да се зачертае от историята на марксизма и на между­
народното комунистическо движение Сталин, а заедно с него и по­
литическата му практика, представата му за социализма... и всич­
ки проблеми ще се решат в един миг: Сталин е осъден, запазваме
вярата в идеала, възстановява се “чистотата” на теорията”31.
На подобни цели впрочем са посветени и твърденията, че
след смъртта на Ленин срещу сталинската концепция за социали­
зъм е имало не една или две, и то все по-добри и най-вече “по-
хуманни” - бухаринска, троцкистка и т. н. “Грешката” следовател­
но била, че Политбюро на ВКП(б) “не се вслушало” през 1924 г. в
съветите, съдържащи се в “завещанието” на Ленин - Сталин да
бъде сменен от поста генерален секретар, защото “е твърде груб”
и не би съумял “винаги достатъчно внимателно да си служи” с
“необятната власт”, съсредоточена в ръцете му.
30 Текста на “секретния доклад” на Хрушчов вж. напр. в: Извест
ЦК КПСС, кн. 3,1989.
51Наука и жизнь, 1988, N 11, с. 47.

67
 Истината обаче е съвсем друга. Създател на лявата тотали­
тарна система е именно Ленин и ранната му смърт в никакъв слу­
чай не аргументира твърденията, че “ако той беше жив, ужасите на
сталинизма нямаше да се случат”. Още повече, че всички управ­
ници на СССР след Ленин неизменно се кълнат, че той не бил ум­
рял, а “живее и ще живее” сред тях.
Върховото постижение на подобни заклинания е постигнато
през 1961 г., по време на XXII конгрес на КПСС. От трибуната му
една от най-старите болшевички - Лазуркина, заявява, че винаги
носи в сърцето си Илич и непрестанно се съветва с него. А при
един от поредните им “разговори” Ленин споделил, че “ще му бъде
неприятно” да лежи в мавзолея “заедно със Сталин, който донесе
толкова беди на партията”32. В резултат конгресът взема решение
мумията на Сталин да бъде извадена от мавзолея и погребана в
Кремълската стена. Това е поредният опит да бъде спасен “социа­
лизмът”, априорно обявен за “най-прогресивния обществен строй”.
Впрочем все още никой не е съумял да даде задоволителен
отговор на един от големите въпроси на XX век: що е социализъм.
Нещо повече, като че ли и самите “класици” са избягали от форму­
лировката на това понятие, обяснявайки, че социализмът “не е със­
тояние, което трябва да бъде установено... а действително движе­
ние, което унищожава сегашното състояние”33. Видно е, с други
думи, че един от основните “импулси” на социализма е не сътворе­
нието, а унищожението - ако не на държавата изобщо, поне на де-
мохсрацията, особено ако тя е още в началния си стадий.
В -съответствие с конкретните условия в Русия през 1917-
1918 г. Ленин и съратниците му се захващат именно с тази задача.
С въоръжен преврат на 25 октомври (7 ноември по нов стил) 1917 г.
Болшевишката партия сваля от власт Временното правителство,
което прави плахи поради условията на продължаващите военни
действия опити за демократизация.
Същия ден в Петроград се свиква II общоруски конгрес на
Съветите, в който болшевиките и левите есери разполагат с абсо­
лютното мнозинство - 465 от общо 739 делегати. Конгресът утвър­
ждава първите декрети на новата власт - за мира и за земята, обя­
вена за “общонародна държавна собственост”. Официално е про­
възгласена и отмяната на смъртното наказание. Избран е и Цент­
рален Изпълнителен комитет (ЦИК) като върховен орган, пред кой­
то е отговорен Съветът на народните комисари (СНК), както за­
почва да се нарича потвърденото от конгреса правителство под
председателството на Ленин. И в ЦИК болшевиките също разпо­
32X X II съезд Коммунистической партии Советского союза. Стеног­
рафический отчет. T. 3 .M., 1962, с. 121.
33М аркс, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 8, с. 36

68
 лагат с абсолютно мнозинство - 62 от общо 101 членове. В края на
ноември (по нов стил), след конгрес и на Съвета на селските депу­
тати, който решава да подкрепи Октомврийския преврат, се създа­
ва и Общоруски (Всеруски) ЦИК (ВЦИК) като единен орган за
контрол над изпълнителната власт34.
Още първите мероприятия на новото правителство показват
посоката, която ще бъде следвана - на тотална “социализация”
(обобществяване) на частната собственост. След декрета за зе­
мята поетапно е обявена национализацията на всички подземни бо­
гатства, горите и водите, на банките, железопътния транспорт, вън­
шната търговия, търговския флот, цялата едра индустрия.
Започва ускорен преход към еднопартийна диктатура, неза­
висимо, че в първото правителство участват и левите социалрево-
люционери (известни повече като есери). Важна роля в налагането
û играе създадената на 7 декември 1917 г. Всесъюзна извънредна
комисия (ВЧК) за борба с контрареволюцията и саботажа. Подчи­
нена пряко на СНК, ВЧК поема функциите на политическа полиция
на новата власт.
Междувременно в произведените през ноември избори за Уч-
. редително събрание есерите получават 58 на сто от гласовете, кон-
I ституционните демократи (кадетите) - 13 на сто, меншевиките 4
: на сто, а болшевиките - 24 на сто и 140 места35. При това положе­
ние, поне според законите на демокрацията, болшевиките едва ли
' биха могли да осъществят замисъла си за еднопартийна диктату-
I ра. И те избират възможно най-антидемократичния път - с всички
; средства да попречат на свикването на Учредителното събрание,
; а ако не успеят в това си намерение - да го разгонят.
В края на ноември 1917 г. СНК забранява Партията на каде-
; тите и фактически касира нейните депутати. А в деня на открива-
! нето на събранието, 5 януари 1918 г., верни на правителството войс-
I ки не се колебаят и да стрелят срещу работническа демонстрация
1в подкрепа на първия свободно избран руски парламент.
] Още в първия ден от работата си Учредителното събрание-
' то влиза в открит конфликт с новата изпълнителна власт. Според
I предварителния сценарий болшевиките ултимативно настояват да
■бъде утвърдена предложената от Ленин Декларация за правата на
. трудещите се и експлоатирания народ, в която са включени и ос-
: новните приети дотогава декрети. С 237 срещу 136 гласа събрани-
; ето отхвърля декларацията, още повече, че в нея се съдържа и
i предложение за фактически отказ от законодателните му функции.
В отговор болшевиките напускат Учредителното събрание,
34 Вж. по-подр. напр. Боффа, Дж. История Советского союза. T. 1. М.,
I 1994. с. 50исл.
35Пактам, с. 53.

69
а на следващия ден Ленин издава декрет за разпускането му. То е в
буквалния смисъл разгонено от отряд верни на изпълнителната власт
матроси и сътрудници на ВЧК. Това е и краят на парламентаризма
в Русия и СССР, чиито традиции няма да бъдат възстановени поне
до 90-те години на XX век.
Постепенно са забранени и всички печатни органи, които при­
зовават към съпротива или неподчинение на мероприятията на
властта. Арестувани са огромен брой лица, обявени за “вождове на
гражданската война срещу революцията”. А след една скандална
резолюция от ноември 1918 г., в която ВЦИК протестира, че СНК
изобщо не благоволява да предоставя декретите си за разискване
и утвърждаване, от “върховния орган” за контрол над правителст­
вото са изхвърлени всички неболшевики. Така и той окончателно
се превръща в послушна машина за гласуване.
Още в първите дни и седмици след Октомврийския преврат
се разгаря и масов “червен” терор, макар, че официално той е обя­
вен едва след едно покушение срещу Ленин от 30 август 1918 годи­
на. Правосъдната система е ликвидирана и на нейно място идват т.
нар. “ревтрибунали”, за които основен критерии са не правните нор­
ми, а тяхната “пролетарска съвест и революционно самосъзнание”.
На 21 февруари 1918 г., само три месеца след отмяната му, със
специален декрет на СНК е възстановено смъртното наказание сре­
щу “неприятелските агенти, спекулантите, бандитите, хулиганите,
контрареволюционните агитатори, германските шпиони”. Всяка една
от изброените категории подлежи на “разстрел на място”.
Почти веднага обаче списъкът с “престъпленията”, за които
се предвижда най-строгото наказание, започва да се разширява.
Още на 22 февруари 1918 г. например в него са включени и “сабо-
тьорите” и “други паразити”. А “саботьор” се оказва например все­
ки, осмелил се да стачкува, доколкото след победата на “пролетар­
ската революция” стачки на пролетариата просто не може да има...
Основно оръдие на “червения” терор е ВЧК. Според вътрешна
инструкция на председателя й Джержински от 1918 г. тя “е съвър­
шено самостоятелна, произвеждайки обиски, арести и разстрели,
като дава след това отчет” на правителството и на ВЦИК36.
Може би тук е мястото за едно съществено уточнение. Вяр­
но е, че масовият терор в Русия през 1918-1919 г. в известна степен
е предизвикан и от обективните обстоятелства - формално “черве­
ният” терор идва в отговор на “белия”. Но също толкова е вярно,
че той е “заложен” още в теорията на социалистическата револю­
ция от нейните класици. “Ще дойде руската 1793 година (т. е. пър­
вата година на масовия терор по време на Френската революция,
36 Цит. но: Капустин, М. Конец утопий? Прошлое и будущее со
лизма. М., 1990, с. 117, бел. 2.

70
б. м.) и господството на терора на тези полуазиатски крепостни
селяни ще бъде невиждан в историята, но... ще доведе до истинска
и обща цивилизация”, пророкува например Карл Маркс. И Енгелс:
“Ако победилата партия не иска да погуби плодовете на своите
усилия, тя трябва да удържа господството си чрез този страх, кой­
то внушават оръжията й сред реакционерите.”
При това единодушие на двамата класици на верните им руски
ученици не остава нищо друго, освен да доразвият теоретически и
да приложат в практиката техните постановки. И те не се колеба­
ят. “Научното понятие за диктатурата - пише Ленин - не означава
друго, освен с нищо не ограничавана, с никакви закони, с абсолют­
но никакви правила не стеснявана власт, опираща се директно на
насилието.” “Който по принцип се отказва от терора, т. е. от мерки­
те по потушаване и ликвидиране... - добавя Лев Троцки - той тряб­
ва да се откаже и от политическото господство на работническата
класа, от неговата революционна диктатура.” И “хуманистът” Ни­
колай Бухарин: “Пролетарската принуда във всичките си форми,
започвайки с разстрелите и свършвайки с трудовата повинност ...
се явява метод за създаване на комунистическото човечество от
човешкия материал на капиталистическата епоха.” “Тази глава е
превъзходна”, оценява Ленин бухариновите разсъждения за ролята
на принудата в изграждането на “новото човечество”37.
В критичните за оцеляването си условия през 1918-1919 г.
болшевишката власт все повече разчита на масовия терор и неп­
рестанно разнообразява формите му. През юли 1918 г. без съд и
присъда в Екатеринобург е ликвидирано цялото семейство на аб­
дикиралия император Николай II, включително и непълнолетни де­
ца. Месец по-късно в отговор на атентата срещу Ленин са разстре­
ляни около 600 “контрареволюционери”. Оценявайки обаче като “из­
ключително нищожно количеството на сериозните репресии и ма­
совите разстрели на белогвардейци и буржоа”, народният комисар по
вътрешните работи Петровски нарежда да започне и вземането на
заложници, които също да бъдат разстрелвани “в случай на необходи­
мост”38. Един от тези “случаи на необходимост” според постанов­
ление на Съвета за работническо-селска отбрана от февруари 1919
г. е... отказът на селяните да разчистват снега!
Друга една огромна категория, фактически също подложена
на масов терор, стават т. нар. “лишенци”, т. е. официално лишени от
всякакви права. В нея са включени всички, които живеят от “нетру-
дови доходи” - от частните търговци през свещенослужителите и
бившите сътрудници на полицията до “лицата, ползващи наемен
труд”, сред които и всеки селянин, който си позволи да наеме ра­
37Цит. пак там, с. 106-108, за всички приведени цитати.
38 Пак там, с. 118.

71
 ботници за прибиране на реколтата. При това достатъчно е само
един член от семейството да бъде лишен от права и санкцията
автоматически се разпростира върху всички останали. Според кри­
териите на приетата през юли 1918 г. първа конституция на РСФСР
броят на “лишенците” надхвърля 3 млн. души39.
Закономерно идва и създаването на първите концлагери. Иде­
ята принадлежи на Троцки, по онова време (юни 1918 г.) народен
комисар по отбраната, и е приложена за пръв път срещу разбунту­
вали се военнослужещи. Сходна става и съдбата на всички бивши
царски офицери, отказали да влязат в Червената армия. А през ля­
тото на 1918 г. по повод на поредните селски бунтове срещу болше-
вишката власт самият Ленин нарежда “да се проведе безпощаден
масов терор срещу кулаците, поповете и белогвардейците, като съмни­
телните бъдат затворени в концентрационни лагери”. На 5 септември
1918 г. нарочно постановление на СНК постановява тази мярка и сре­
щу всички “съмнителни елементи” въобще40. По официални данни
към ноември 1919 г. в 21 лагери са затворени около 16 000 души, а
година по-късно цифрите съответно са 84 лагера с 59 000 затворници.
На особено жестоки гонения са подложени служителите на ре­
лигията. Кулминацията е през пролетта на 1922 г., когато с декрет на
ВЦИК е разпоредено да се пристъпи към изземване на всички цър­
ковни ценности. Явната или тайна съпротива на свещенослужителите
и вярващите срещу декрета създава според Ленин изключително удо­
бен момент “да се смаже съпротивата” на “духовниците-черносотни-
ци”. “Именно сега и само сега - пише председателят на СНК до По­
литбюро на ЦК на РКП(б) - когато в гладните местности ядат хора и
по пътищата се търкалят стотици, ако не и хиляди трупове”, болшеви-
ките са длъжни да действат с “такава жестокост”, че служителите на
религията “да не я забравят в течение на няколко десетилетия”.
Ленин указва и конкретните форми на тази “жестокост” - в гра­
довете да бъдат арестувани “колкото се може повече... представите­
ли на местното духовенство, местното еснафство и местната буржоа­
зия”, а на съдебните власти да бъде дадена “детайлна устна директи­
ва”, според която процесите срещу тях да бъдат проведени с макси­
мална бързина и да завършат “не другояче, освен с разстрел на много
голямо число от най-влиятелните и опасни черносотници” от Москва
и “други духовни центрове”. “Колкото повече представители на реак­
ционното духовенство и реакционната буржоазия ни се удаде да разс­
треляме по този повод, толкова по-добре”, завършват указания­
та41.
39Вж. по-подр. напр. Гелер, М., А. Некрич. Утопията на власт. T. 1. С.,
1994, с. 86исл.
40 Капустин, М. Цит. съч., с. 120 и сл.
41 Текста на писмото на Ленив вж. в: Известия ЦК КПСС, кн. 4,1990,
с. 191-193.
72
 От март 1918 г. вътрешната съпротива срещу болшевишката
власт получава и сериозна чуждестранна подкрепа. До 1920 г. на
страната на “контрарсволюцията” в започналата гражданска война
участват войски на 14 държави от Антантата. Това е времето, ко-
гато масовият терор придобива и още едно измерение - икономи­
ческото. Във връзка е изключително тежкото положение на новата
власт СНК обявява, че въвежда политиката на “военния комуни­
зъм” .
За неин “теоретик” не без основание се приема Бухарин, ав­
тор на “Икономиката на преходния период”. Насилието и декрети-
рането в икономиката според него са просто “разноски по револю­
цията” и от тази гледна точка се явяват и “закон на революцията”,
: която първоначално разрушава икономиката, за да я създаде отно-
I во с бързи темпове42.
I Именно като “разноски по революцията” всички пълнолетни
; граждани, останали извън редиците на създадената още в началото
; на 1918 г. Червена армия, са мобилизирани в производството. Вся­
какви форми на протест са забранени и се тълкуват само и единс-
; твено като саботаж. През април 1918 г. например червеногвардейски
! отряд разстрелва протестно събрание на работници от жп станция
! в Тула. Историята се повтаря през май с. г. с работнически протес-
; тен митинг в Екатеринобург, където загиват 15 души, а други 8 без
1 съд и присъда са разстреляни като “саботьори”. На подобни масо-
: ви репресии са подложени и протестиращи работници в Петроград,
; Нижни Новгород и други промишлени центрове43. Така още в са-
! мото начало “диктатурата на пролетариата” на практика се прев-
j ръща в “диктатура над пролетариата”.
! Още по-жесток обаче е масовият “икономически” терор в
! селските райони. Работната ръка в новосъздадените “държавни фер-
! ми” също се набира по принципа на принудителната мобилизация,
j което автоматически елиминира икономическата заинтересованост,
i Чрез т. нар. “продразверстка” от “независимите” стопани се из-
I земват “излишъците”, а фактически - цялата им продукция, за да
бъде пренасочена към градовете и армията. Масова практика ста­
ва т. нар. “трудова повинност”, при която селяните ежедневно се
откъсват от преките си задължения, за да обслужват безплатно
мероприятия на властта. Всяко неизпълнение на нейните разпореж­
дания се наказва жестоко.
Само през януари 1919 г. например в Тулска, Калужка, Рязан-
ска, Тверска и Смоленска губерния са разстреляни общо около 1600
! души. А по време на първите “селски въстания” срещу болшевиш-
! 42 Вж. по-подр. напр. Коэн, Ст. Бухарин. Политическая биография
, 1888-1938.М., 1992,с. 114исл.
1 43 Капустин, М. Цит. съч., с. 126 и сл.

73
 ката власт през 1920 г. в Томска и Уфимска губерния броят на
жертвите надхвърля 25 000 разстреляни. Широко разпространена е
практиката на конфискация на имуществото на заподозрените в “съп­
ротива срещу мероприятията на съветската власт” и изпращането
в концлагери на цялото им семейство, изселване и т. н. В районите
на въстанията се изгарят цели села, след като преди това са обло­
жени с “извънредни контрибуции”. Масово се вземат и заложници,
чиято съдба изцяло зависи от волята на шефовете на “наказател­
ните червеноармейски отряди”44.
Отменят се парите и се преминава към натурална размяна
чрез купонна система. С кратки прекъсвания тя действа чак до
края на 1934 година.
В същото време вече се появяват и първите случаи на ново
разслоение - по “класов критерий”. В условията на купонната сис­
тема и дажбите членовете на Комунистическата партия започват
да ползват различни привилегии - специални столови, специални
магазини за дрехи и обувки и т. н. При реквизициите на селскосто­
панска продукция част от нея се заделя директно за нуждите на
ръководството на ВКП(б) и правителството.
Или, с други думи, още в годините на “военния комунизъм” в
Русия се налагат всички основни характеристики на тоталитарната
политическа система: официалната идеология (марксизмът в ле­
нинската му интерпретация); единствената масова партия; идеоло­
гическият контрол върху средствата за масово осведомяване и по­
литическият контрол върху въоръжените сили; масовият терор и
централизираното управление на една по същество национализира­
на икономика.
След като преживява две изключително тежки за съдбата си
години на гражданска война и чуждестранна интервенция, към 1920 г.
Съветска Русия постепенно успява да сломи съпротивата на “бяла­
та” контрареволюция и да принуди чуждите войски да напуснат те­
риторията й. На дневен ред излизат задачите по възстановяване на
практически разрушената от близо 7-годишните военни действия
икономика. Механизмите на “военния комунизъм” обаче, функцио­
ниращи само върху принципите на бруталното насилие, са абсолютно
негодни да съдействат за тази задача.
Масовият глад в селските райони, в които живее 85 на сто от
населението на страната, отново започва да се съчетава, независи­
мо от “червения” терор и с прояви на масово недоволство в градо­
вете. През март 1921 г., в която от глад измират над 3 млн. души, в
изявите му се включват и моряците от Кронщат - една от крепос­
тите на болшевизма. Те се вдигат на въоръжен метеж под лозунга
“Съвети, но без комунисти”. Метежът е потушен с необичайна жес­
44 Пак там, с. 131 и сл.

74
токост. Под ръководството на Троцки и Тухачевски - две от бъде­
щите видни жертви на Сталин - са избити без съд и присъда над
3000 участници в него.
Очевидна е обаче необходимостта от промени и през 1921 г.
в страната е въведен курсът на т. нар. “нова икономическа полити­
ка” (НЕП). Смисълът й е в създаването сред производителите -
селски и градски, на елементарна лична заинтересованост, която
да замени принудата и насилието. На мястото на “изземването” на
продукцията идва т. нар. “натурален продоволствен данък”, след
плащането на който излишъците остават за производителя, както и
правото му свободно да се разпорежда с тях. Допуска се и откри­
ването на дребни частни предприятия.
! Широко разпространение, особено след 1985 г., получава в
бившия СССР и в останалите страни с комунистически режими
тезата, че Ленин е замислял НЕП “сериозно и за дълго”, т. е. като
една едва ли не постоянна икономическа политика. Подобна теза
обаче е доста уязвима от доказателствена гледна точка. Впрочем
опровергава я и самият Ленин. От една страна, още на X конгрес на
РКП(б) през март 1921 г. той твърди, че “свободата на търговия­
та” само “отначало” ще предизвика известно “съживяване на капи­
тализма”. Второ, признавайки възможността от “грамадно изоби­
лие и разнообразие на политически форми” при прехода от капита­
лизъм към социализъм, Ленин веднага уточнява, че “същността
Ще бъде при това неизбежно една: диктатура на пролетариата”45.
I Или, с други думи, дори и самият Ленин вижда в НЕП-а само
предизвикано от обективните обстоятелства “временно отстъпле­
ние” от политиката на “военния комунизъм”, чрез който безспорно
по-лесно се държи в подчинение цялата нация, а властта се чувст­
ва в значително по-голяма безопасност. Очевидно така мислят и
неговите наследници. И когато към 1926-1927 г. периодът на най-
големите стопански затруднения е преодолян, макар и частично,
линията на НЕП е прекъсната по най-брутален начин.
( Впрочем именно това е един от най-съдбовните моменти в
историята на създадения още през декември 1922 г. СССР. Алтер­
нативата е: или продължаване на НЕП с неизбежната за функцио­
нирането û стопанска, а оттам и политическа либерализация, или
връщане към методите на “военния комунизъм” след принудител­
ното, но “временно” отстъпление. Очевидно е обаче, че групата на
Сталин, вече укрепила се начело на партията и държавата, отлично
съзнава простата истина, че икономическата самостоятелност на
огромната част от населението, особено в селските райони, неиз­
бежно ще доведе до отслабване на възможностите за политически
контрол върху него, а оттам и до сериозни заплахи за самото съ­
^ 45Ленин, В. И. Събрани съч. Т. 33, с. 34.

75
I
 ществуване на все още неукрепналата диктатура. Поради това ре­
шението е просто: връщане към политиката на “военния комуни­
зъм” чрез курс към индустриализация, съчетана с принудителна
колективизация в селското стопанство.
Впрочем за това способства и още един фактор. През 1927 г.
в СССР се появява “теорията” на Струмилин - апотеоз на т. нар.
“директивна икономика”. Логиката й е проста: задачата на строи­
телите на социализма е не да изучават икономиката, а да я препра­
вят; те не трябва да се съобразяват с никакви закони, защото “ня­
ма такива крепости, които болшевиките да нс могат да превземат”;
следователно въпросът за темповете се решава от хората, а не от
обективните условия46.
За такива крайни, или по-точно “принципни волунтаристи” като
Сталин и сподвижниците му, подобни разсъждения звучат повече
от убедително. Те съдържат в себе си, освен всичко друго, и мо­
щен пропаганден заряд. И най-вече дават морални аргументи за
евентуална нова вълна на масовия терор: ако това, което болшеви­
ките са постановили, не бъде изпълнено, вината щс падне върху
субективния фактор (хората), доколкото те са силата, “преправя­
ща” обективните закони.
Благодарение на линията на ускорена индустриализация до
средата на 30-те години СССР се превръща от аграрна в индустри­
ално-аграрна държава. В сравнение с последната предвоенна годи­
на, 1913, през 1935 г. общият обем на производство на едрата ин­
дустрия се увеличава 5,6 пъти. Особено чувствително е увеличе­
нието в.производството на електроенергия - над 13 пъти, на въгли-
ща - около 5 пъти, на метали - около 3 пъти, на нефт - около 2,5
пъти47.
Доста по-различно обаче е положението в селското стопанс­
тво. Още през 1927-1928 г., т. е. в самото начало на колективизаци­
ята, над страната отново надвисва призракът на глада. Но това не
спира болшевиките. Обратно, вместо за пет години, както е по план,
те повсеместно преминават към ускорена, или т. нар. “безогледна
колективизация” в срокове, които абсолютно противоречат не само
на обективните закони на земеделието, но и на здравия разум.
Две са непосредствените последици. От една страна, връща­
нето към методите на “продразверстката” води до нова криза в
земеделието и до години на нов масов глад, който обхваща райони
с население от около 30 млн. души. Особено тежко е положението в
Украйна, където през 1932-1933 г. умират според различни данни
между 3,5 и 10 млн. души. Появяват се цели армии от гладуващи,
46Вж. напр. Волкогонов, Д. Триумф и трагедия. И. В. Сталин. Полити­
ческий портрет. Кн. 1, часть 2. М., 1989,с. 15.
47Пак там, с. 180.

76
готови на всичко, за да се сдобият с храна. Срещу тях обаче се
действа според специално приетия през 1932 г. Закон за охрана на
социалистическата собственост, предвиждащ 10 години лагер или
разстрел. По непълни данни по този закон до 1933 г. са осъдени над
50 000 души.
Второ, закономерно се стига и до поредното разгръщане на
масовия терор, особено срещу т. нар. “кулаци” - категория, в която
фактически попадат, наред със заможните, и средните селяни, т. е.
основните производители. Само през 1929 г. например след конфис­
кация на цялото им имущество над 150 000 семейства на “кулаци”
са изселени в Сибир. През 1930 г. бройката вече е 240 000 семейс­
тва, а през 1931 г. тя надхвърля 285 000 семейства. По изчисления­
та на Д. Волкогонов общо жертви на масовите репресиите през пе­
риода на “безогледната колективизация” стават между 8,5 и 9 млн.
души, т. е. около 8 на сто от селяните48.
При това, за разлика от тези на индустриализацията, крайни­
те резултати в селското стопанство са направо плачевни. Ако към
средата на 30-те години в колхози и други кооперативни форми вли­
зат около 90 на сто от съществуващите до началото на колективи­
зацията 25 млн. еднолични селски стопанства, в сравнение с 1909-
1913 през 1933-1937 г. производството на зърно се увеличава го­
дишно средно от 65,2 млн. тона едва на 72,9 млн. тона; на месо
спада от 3,9 млн. тона на 2,7 млн. тона, а на мляко от 24,1 млн. тона
на 22,2 млн. тона49.
А ако към тези данни се прибави и фактът, че в резултат на
индустриализацията годишно средно между 2,5 и 3 млн. от селско­
то население напуска родните си краища и се премества в градове­
те или по големите строежи, очевидно е, че в края на 20-те и нача­
лото на 30-те години е не просто обезкръвено, но и практически
почти ликвидирано икономически самостоятелното селячество ка­
то основна - и традиционна - прослойка на руското общество.
Формално етапът на индустриализацията и масовата колек­
тивизация приключва към 1934 г., когато е проведен XVII конгрес
на ВКП(б). Той е обявен от сталинската пропаганда за “конгрес на
победителите”. Победата обаче е наистина пирова - далее и “конг­
ресът на победителите” се оказва в последна сметка “конгрес на
разстреляните”. Според “секретния доклад” на Хрушчов през 1936-
1937 г. са разстреляни над 70 на сто от членовете на ЦК, избрани на
конгреса, а от 1966 негови делегати по обвинения в “контрареволю-
ционни престъпления” са арестувани 1108 души, т. е. значително
повече от половината.
Нещо повече, именно годините след “конгреса на победите-
48 Пак там, с. 19.
49Пак там, с. 181.

77
 лите”, и още по-точно 1936-1938, бележат и върха на масовия те­
рор в СССР. Парадоксът е, че през първата от тях, 1936, е приета
новата съветска Конституция, провъзгласяваща “широки права и
свободи” за “народите и народностите” в СССР, съжителстващи в
“пълно равноправие и братско сътрудничество”. А според една из­
вестна песен от онова време просто няма “друга такава държава”,
където “човек да диша толкова свободно”.
Историческата истина обаче е съвсем различна. Осигурил
си наистина пълната политическа победа над вътрешнопартийната
опозиция, “доказал” чрез индустриализацията и колективизацията
правотата именно на своята линия, Сталин вече и открито тръгва
към установяване на изключително жестока по методите си и осо­
бено по размерите на масовия терор еднолична диктатура. И не
случайно именно годините между XVII конгрес на ВКП(б) и нача­
лото на Втората световна война, т. е. 1934-1939 г., се възприемат
като периода на “идеалния вид” на левия тоталитаризъм, в който
той се изявява във всичките си форми и възможности.
Впрочем науката отдавна вече безспорно е доказала, че “ерата
на големия терор” е резултат не на обективното стечение на обс­
тоятелствата, а на предварителен замисъл, т. е. че това наистина е
състояние, към постигането на което създателите и строителите
на левия тоталитаризъм съзнателно се стремят. И го реализират в
първия момент, когато това им се удаде.
Данните за жертвите на масовите репресии са все още не­
пълни и поради това противоречиви. Според Д. Волкогонов напри­
мер само през 1937-1938 г. те обхващат между 4,5 и 5,5 млн. души,
от които са разстреляни между 800 000 и 900 000 души50. Солжени-
цин дава почти двойно по-голяма цифра на разстреляните до края
на 1939 г. - 1 700 000 души51.
На свой ред английският историк Робърт Конкуест също прави
опит да изчисли размерите на масовия терор, разгърнал се в СССР
след XVII конгрес на ВКП(б). Според него средно за периода 1936-
1950 г. в затворите и лагерите са пребивавали годишно по около 8
млн. души. При 10 на сто смъртност това означава, че са загинали
около 12 милиона. Още 1 млн. са разстреляни. А ако към това се
прибавят и данните за умрелите от глад, “спецпреселниците” (т. е.
принудително изселените по време на колективизацията), изпратените
в поделенията на Главното управление на лагерите (ГУЛАГ), Конку­
ест твърди, че “по предпазливи” изчисления жертвите на масовия те­
рор по времето на Сталин достигат цифрата от 30 млн. души52- “ре­
корд”, за който Хитлер наистина може само да мечтае.
50 Пактам, с. 239.
51 Цит. по Гелер, М., А. Некрич. Цит. съч., с. 473.
52Конквест, Р. Большой терор. Firenze 1974, с. 962-964.

78
 Даже и по време на Втората световна война масовият терор
в СССР не е прекратен, макар че темповете му леко спадат. От
1945 г. обаче той се разгръща с нова сила.
“Населението” в концлагерите се разнообразява с нови кате­
гории: “власовци” (дезертьори от Съветската армия, на служба в
германския райхсвер); “остовци” (от “остарбайтери”, т. е. насилст­
вено депортираните в Германия по време на войната граждани на
СССР), “враждебните елементи” от присъединените към СССР те­
ритории и от държавите, останали в съветската сфера на влияние;
всички военнослужещи, независимо по какви причини попаднали в
германски плен. От 1946 г. ударите на машината за масови репре­
сии отново се стоварват и върху представителите на интелигенция­
та. Подновена е и борбата срещу'“врага с партиен билет”.
Сред основните причини за възобновяването на масовия те­
рор според Михаил Гелер и Александър Некрич са не толкова “прес­
тъпните деяния” на потърпевшите, а съвсем прозаичния факт, че
между 1939 и 1945 г. голяма част от бившите концлагеристи са
измрели или избити и СССР изпитва остър недостиг от безплатна
работна ръка за възстановяване на разрушенията от войната53. Тък­
мо това всъщност налага събирането на новия “набор”, численост­
та на който варира според различните източници между 8 и 15 млн.
души.
Доста по-скромни са официалните данни на Министерството
на вътрешните работи на СССР, според които към 1 януари 1948 г.
в лагери и колонии се намират около 2 200 000 души. Една година
по-късно, на 1 януари 1949 г., техният брой се увеличава на над 2
550 000 души, от които 580 000 осъдени за “контрареволюционна
дейност”, а около 370 000 с присъди над 10 години54.
Версията на Гелер и Некрич звучи достатъчно логично. По-
късни публикации обаче дават убедителни документални доказа­
телства за друга една причина за следвоенната вълна на масовия
терор като средство за бързо възстановяване мощта на тогаваш­
ния СССР. На 2 септември 1946 г. в присъствието на висшите ръко­
водители на ВКП(б) Сталин в прав текст заявява на Г. Димитров,
че планира “още една война”, с която въпросите за границите на
съветската империя ще бъдат “окончателно решени”55. От тази
гледна точка смъртта на диктатора през 1953 г. не само преустано­
вява опитите за повторение на най-мрачните времена на масовия
политически терор, но може би и спасява света от нова, трета све­
товна война.
53Гелер, М., А. Некрич. Цит. съч., с. 206-207. ,
54Цит. по Волкогонов, Д. Цит. съч., с. 240.
55Георги Димитров. Дневник. 9 март 1933 -6 февруари 1949. С., 1998,
с. 534.

79
 Впрочем, както вече се спомена, фактът, че именно по вре­
мето на Сталин левият тоталитаризъм получава завършения си вид,
а 1953 г. бележи началото на първия опит за неговата либерализа­
ция, дава на някои автори основание не само да твърдят, че става
дума за отделен, самостоятелен период в историята на СССР, но и
едва ли не да го противопоставят на годините преди и след това.
Според Михаил Капустин например “ленинизмът - това е пери­
од на най-висш подем на революционно-освободителното
движение в Русия в края на XIX - началото на XX век начело
с партията на работническата класа, водена от личността
на Владимир Илич Улянов; период, увенчан с първата в ис­
торията победа на социалистическа революция (макар и ус­
ложнена от братоубийствена война); период, изпълнен с
грешки, но и с някои удачни търсения на начални форми на
социализма”.
В замяна на това “сталинизмът - това е период на стро­
ителството на социализма в СССР през 1929-1956 година,
характеризиращ се с решителен отказ от програмата на НЕП
и също толкова решителен завой към грубия казармен (урав-
ниловъчен) социализъм, който партийният и държавен гла­
ва вижда като единствено възможна алтернатива, а сам той
се счита за единствено призван да я осъществи. Наказват се
всички отклонения от този твърд курс, осъществяван чрез
насилствени, волеви, антидемократични методи - методи­
те на авторитаризма и деспотията, напълно аналогични на
варварското Средновековие.”56
Привеждам този не съвсем умел - и съвсем несполучлив -
опит за дефиниция, защото той е показателен едновременно за ня­
колко тенденции. И тъй, първо, както “ленинският период”, така и
този “след Сталин”, са нещо съвсем различно от сталинизма. Вто­
ро, макар и “изкривен”, т. е. “груб”, “казармен” или “уравниловъ-
чен”, сталинизмът все пак - или въпреки това - е “социализъм”. И
трето, режимът при Сталин не е тоталитарна, а авторитарна или
пък “варварска средновековна деспотична система”!
Нищо по-далеч от истината. А именно, че единственият ти­
пичен, класически представител на левия тоталитаризъм през XX
век е СССР чрез политическата система на “военния комунизъм”,
наложена още през 1918 година. От тази гледна точка големият
спор би трябвало да бъде не за характера на тази система, а само
и единствено за нейната “горна граница”.
И наистина, доста трудно е да се докаже кога точно завърш­
ва ерата на “военния комунизъм”, т. е. кога левият тоталитаризъм,
подобно на десния си “събрат” - фашизма, напуска политическата
56Капустин, М. Цит. съч., с. 243-244.

80
сцена. Без да ангажирам когото и да е с това становище, според
мен процесите на еволюция на болшевизма към авторитаризъм за­
почват едва в средата на 80-те години с първите прояви на либера­
лизация на режима. Десет години по-късно обаче все още е много
оптимистично да се твърди, че държавите от бившия СССР са тръг­
нали и по пътя на преход от авторитаризъм към демокрация.

|3. Общото и различното между десния и левия тоталитаризъм

I И тъй, XX век не само даде на света тоталитаризма като

‘политическа система, но и се погрижи да го представи в две основ-
!ни негови разновидности: лява (болшевизъм) и дясна (фашизъм).
Юще от момента на появяването им на историческата сцена, т. е.
‘далеч преди науката да тръгне да дири спецификите им, а оттам и
различията между тях, политиката и пропагандата не без основа­
н и е правят опити да свържат тези две политически явления.
; Тези опити вървят в няколко основни посоки, достатъчно точно
определени и подробно анализирани от М. Семков. Ако започнем е
.едно от “класическите” обобщения - на Луиджи Стурцо, “болше­
визмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато
фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм”.
Логично следват и търсения на “подчинена връзка”. Според Чър-
|чил например “фашизмът беше сянката или по-скоро чудовищното
;дете на комунизма”. Не по-малко категоричен е и френският исто­
р и к Морис Бомон, според който без Ленин не биха съществували
Мусолини и Хитлер57. Оттук логично се стига до широко разпрост­
раненото заключение, че фашизмът е средство на залязващата бур-
iжоазия да се опре на дребната буржоазия и чрез превантивна конт-
‘рареволюция да предотврати победата на пролетарската револю­
ция.
Проблемът е, че подобни твърдения и заключения съдържат
; поне два елемента, които предизвикват възражения. Първо, в тер-
Iминологичен аспект двете разновидности - болшевизмът и фашиз-
i мът, априорно се обявяват съответно за “революция” и “контраре-
: волюция”. Второ, волно или неволно, “фашистката контрареволю-
' ция” се представя като нещо значително по-недоразвито, по-мало-
Iважно по смисъл, по обхват, по дълбочина в сравнение с “болше-
1вишката революция”. Излиза, че тя е по-”плитка” в целите си -
1промени само в рамките на съществуващия обществен строй, без
Iда засяга същността му. Трето, тя се поставя и в почти пряка зави-
: симост от болшевишката революция и по тази логика излиза, че
!фашизъм е възможен едва ли не само там, където има опасност от
57Вж. по-подр. Семков, М. Европа и фашизмът... с. 4 и сл.

81
 болшевизъм. С други думи, на фашизма се'възлагат фактически
само “жандармерийски” функции - спасяване и съхраняване на ка­
питалистическата система, докато болшевишката (социалистичес­
ката) революция е с много по-дълбоки и по-обхватни цели.
Парадоксът е, че успоредно с това своеобразно “подце­
няване” на фашизма за сметка на болшевизма до средата на
50-те години на XX век именно той, а не неговата “първопричи­
на”, е обект на значително по-голямо внимание от страна на
изследователите. Едва след смъртта на Сталин и разкритията
на XX конгрес на КПСС (февруари 1956 г.) за същността и ме­
тодите на болшевишката диктатура през 20-те - 50-те години,
темата за левия тоталитаризъм също започва да привлича нау­
чния интерес на историци и политолози. Все още обаче болше­
визмът'не може да достигне внушителното количество интерп­
ретации, на които се радва фашизмът.
През 1980 г. в известното си изследване “Фашизмът. Сравне­
ние и дефиниция” Стенли Пейн изброява 11 опита за определение
на явлението58. И тъй, фашизмът е:
1. Силово и диктаторско оръдие на капитализма.
Това според Пейн е една от най-старите и най-разпростране-
ни интерпретации на явлението. В основата й са квалификациите от.
Третия разширен пленум на Комунистическия интернационал (юни
1923 г.) на Клара Цеткин и унгареца Гюла Шаш, а постепенно тя се
налага сред дейците на Третия, Комунистическия интернационал.
По-известни сред по-късните,й привърженици и разпространители
са Никое Пуланцас, Александър Галкин и Борис Лопухов.
2. Една от формите на “бонапартизъм” на XX век.
Автор на тази интерпретация от 1930 г. е Август Талхаймер,
според който бонапартизмът е самостоятелна форма на автори­
тарно правителство, което не е свързано със специфично класово
управление.
3. Израз на ултрарадикализма на средните класи.
За пръв път тази дефиниция е употребена през 1923 г. от Лу­
иджи Салваторели. Според него фашизмът е средство на “средни­
те класи” (чиновничество, висшисти и др.) да си извоюват полага­
щото им се според тях място сред националния политически елит и
във властта, след като то им е било отказвано в периода преди
Първата световна война. Сходна е и интерпретацията на Сеймър
Липсет, който борави с понятието “центристки радикализъм”, про­
тивопоставяйки го на “левия” и “десния”.
4. Следствие от изключителни национални съдби.
Тази интерпретация става популярна по време на Втората све­
товна война, когато е широко експлоатирана за пропагандните цели
58 Payne, St. El Fascismo. Madrid, 1986,pp. 180-192.
82
на Германия и Италия. Независимо от това обаче тя тръгва от ед­
на безспорна истина - и двете държави имат сравнително кратка
“модерна” история и “закъсняват” в прехода си към либералната
политическа система.
5. Продукт на културно или морално срутване.
! Дефиницията е на Бенедето Кроче и Фридрих Майнеке. Спо­
ред тях фашизмът е резултат от “духовния колапс” в Италия и Гер­
мания след опустошенията, преживени през Първата световна вой­
на! и в годините непосредствено слсд нея. Този “духовен колапс” с в
обновата и на типичния за явлението радикален национализъм.
! б. Изключително метаполитическо явление.
! Ернст Нолте, един от най-известните изследователи на фа-
шйзма, го интерпретира като продукт на ерата на световните войни
и йа болшевизма. Следователно съществуват ли те, съществуват и
условия за появата на фашизма като плод на определени полити­
чески, културни и идеологически аспирации. Подобна е и тезата на
Джордж Мое, според който фашизмът е “революция на десница­
та”, със свои специфични съдържание и цели.
; 7. Резултат невротични или патологични психосоциални им­
пулси.
Това е интерпретацията на една доста популярна през “фа­
шистката епоха” школа. Един от най-видните й представители е
Вилхелм Райх - “Фройд в политиката”, автор на “М асовата пси­
хология на фашизма”, който го обяснява с психосексуални под­
буди и още по-конкретно като комбинация между сексуално по­
тисничество и компенсаторни агресивни садомазохистични им­
пулси. Според Ерих Фром пък фашизмът е продукт на декаден­
тското централноевропейско общ ество, принадлеж ащ о към
“средните слоеве”, които изпитват чувство на изолираност, им­
потентност и разочарование.
! 8. Следствие от възхода на аморфни маси.
Според тази интерпретация фашизмът е резултат от същест­
вените промени в традиционната класова структура на европейски­
те! общества и още по-точно от появата на огромни маси обезличе­
но и атомизирано “градско” и “индустриално” население. Към тази
интерпретация се придържат Хосе Ортега-и-Гасет, Хана Аренд и
др)., които изтъкват привлекателността за “човека-маса” на “ира-
ционалния, антиинтелектуалния и консумативистки характер” на фа­
шизма.
: 9. Типична изява на тоталитаризма на XX век.
Тази интерпретация става популярна след Втората световна
война, когато към тоталитаризма вече окончателно е “причислена”
и болшевишката политическа система, наложена над по-голямата
част от Централна и Източна Европа. Така фашизмът губи своята

83
 “уникалност” като явление и се превръща в “една от формите” на
нещо по-общо.59
10. Бунт срещу “модернизацията”.
Според Волфганг Зауер фашизмът е “политическо движение”
на “губещите” в битката с последиците от “модернизацията” на
европейските общества: урбанизация, индустриализация, либерал­
но образование, индивидуализъм, класово разслоение, плуралистич­
на автономия. Фашизмът, твърди Хенри Търнър-Джуниър, е “в са­
мия себе си против” тези последици и се опитва да ги предотврати.
11. Следствие от определена фаза на социално-икономичес­
кото развитие или фаза в процеса на това развитие.
Привържениците на “фазовото развитие” на обществото счи­
тат, че фашизмът идва в момента, когато индустриалното произ­
водство и добивната промишленост се изравняват по обем и сила,
което води до дълбоки социални и политически конфликти.
Дванадесетата точка в обобщението на Пейн е самият отказ
да се дефинира едно толкова общо явление, каквото е фашизмът.
С оглед на тезата за родството между фашизма и болшевиз­
ма ще си позволя да “наставя” горните 11 интерпретации и върху
левия тоталитаризъм. Очевидно е, поне според мен, че в повечето
от случаите тези интерпретации важат с почти същата сила и за
болшевизма.
1. Той е не по-малко, а дори и още по-”силово и диктаторско
оръдие”, но не на буржоазията (капитала), а на пролетариата (труда).
2. В сравнение с Мусолини и Хитлер Ленин се вдъхновява в
значително по-голяма степен от явлението, създало Наполеон Бо­
напарт - Френската революция от 1789 п, а в сравнение със Сталин
Хитлер е просто любител в масовия политически терор, прилаган
от Робеспиер.
3. Като се започне от самата революция, чрез която узурпи­
ра властта, и се мине през цялата му политическа практика като
управляваща партия, болшевизмът е постоянен “израз на ултрара-
дикализма”, макар и не толкова на средните, колкото на “низшите”
класи. А и самата му терминология е ултрарадикална, военна - той
постоянно се сражава, превзема рубежи, разгромява противника и
е в непрестанен “решителен щурм”.
4. Сравнена с тези на Германия и Италия, “националната съд­
ба” на Русия е не по-малко изключителна. Империята закъснява с
навлизането си в либералната епоха и в краткото време до Първа­
та световна война също е лишена от възможността да развие дори

59 В най-новото си изследване, посветено на историята на фаши

Пейн предупреждава, че сред учените от бившите социалистически страни
се забелязва тенденция към “преувеличаване” на сходствата между режи­
мите в тях и тоталитарната политическа система. Payne, St. Historia... р. 562.
84
 и първични структури на гражданско общество и начални демокра­
тични традиции.
5. Русия е една от най-опустошените и обезкръвени държави
по време на Първата световна война, а доколкото и въобще не участ­
ва като страна в изработването на условията на мирните договори
- и най-ощетена и унижена. От друга страна демагогията, масови­
ят терор, политическият цинизъм на болшевизма на власт, особено
през “сталинската епоха”, кариеризмът и доносничеството, като
критерии за издигане в обществото, са достатъчно убедителни до­
казателства и за левия тоталитаризъм като “продукт на културно
или морално срутване”.
6. Болшевизмът също се появява в “ерата на световните вой­
ни и на фашизма” и по тази логика и той е “метаполитическо явле­
ние”. Освен това, особено след като пропада идеята за световна
пролетарска революция, е трудно да се оспори и тезата за него ка­
то “революция на левицата” в една конкретно взета страна Русия.
7. Макар, че в т. нар. “съветология” няма изявени психосек-
суални школи или направления, самият факт, че методите на дейс­
твие на болшевизма са най-малкото идентични е тези на фашизма,
вече е достатъчен аргумент, за да се разпростре и върху него ха­
рактеристиката за “невротични или патологични” импулси.
8. В сравнение с тези в страните от Западна и част от Цент­
рална Европа, промените в социално-класовата структура на съ­
ветското общество през 20-те - 30-те години на XX век, когато
започват процесите на колективизацията и индустриализацията, са
не само по-големи, но и много по-динамични. От тази гледна точка
“възходът на аморфни маси” в СССР (а след Втората световна
война и в онези държави, в които е наложена неговата политическа
система), е несравнимо по-изявен.
9. След като принадлежи към същия тип политическа систе­
ма, към която и фашизмът, болшевизмът наистина е и една от “ти­
пичните изяви на тоталитаризма на XX век”.
10. Самата идеология на болшевизма, проповядваща устано­
вяването на “общо равенство”, изграждането на “безкласово об- -
щество” и в перспектива “отмирането на държавата” е просто един
осъвременен вариант на раннохристиянските ценности и следова­
телно също може да бъде класически пример за “бунт срещу мо­
дернизацията”.
11. Болшевизмът идва на власт в момента, когато Русия се
опитва да възстанови полагащото й се място сред съвременните
Великите сили и от тази гледна точка е и следствие от “определена
фаза на социално-икономическото развитие, или фаза в процеса на
това развитие”.
Или, както е видно, с някои малки, но логични промени, свър­
зани най-вече с уточняване на “социалния пълнеж”, двете явления
85
- фашизмът и болшевизмът, спокойно се вместват в едни и същи
дефиниции и интерпретации. При това положение обаче става да­
леч по-приемлива тезата, че фашизмът и болшевизмът не са конт-
рареволюция и революция, а две съперничещи си революции60. Ето
и основните аргументи на тази теза:
1. И двете явления са реакция срещу либералната система,
доминираща политическия живот в края на XIX и началото на XX
век, доколкото според “бащите” и на десния, и на левия тоталита­
ризъм именно тя е в основата на повечето злини, които се струпват
върху държавите им в началото на XX век.
2. И двете явления се ориентират към търсенето на колек­
тивната идентичност и чувството за общност, подчинявайки лич­
ността (индивида) на общността (колектива) като своеобразен на­
чин за постигане на прословутия “обществен договор” на Русо. В
този си стремеж и двете целят да постигнат онова, което Джордж
Мое нарича “национализация на масите”.
3. И двете явления излизат на политическата сцена със за­
вършена монистка идеология за света, в която единствената пар­
тия е поставена над всичко (държава и нейните институции, армия
и нейните основни функции, социални класи, прослойки, групи и тех­
ните интереси и т. н.) Монизмът им закономерно достига и до ан-
тиклерикализъм, доколкото изключва възможността от съществу­
ването на “друга религия”.
4. И двете явления използват идентични методи за налагане
на своята идеология - като се започне от специалната “хореогра­
фия”, острието на която е насочено най-вече към младежта, и се
стигне до терора и насилието.
5. И двете явления си поставят една и съща крайна цел -
изграждане на “нова държава” и “нов ред”. (От тази гледна точка
едва ли трябва да предизвиква недоумение един от първите лозун­
ги на испанския фашизъм, издигнат през 1931 г. : “Да живее новият
свят! Да живее фашистка Италия! Да живее съветска Русия! Да
живее Германия на Хитлер! Да живее Испания, която ще напра­
вим! Долу буржоазните и парламентарните демокрации!”61)
В последното си изследване, посветено на историята на фа­
шизма, Стенли Пейн62добавя и още редица елементи, които допъл­
ват и конкретизират тезата за сходството между характеристики­
те на фашизма и болшевизма:
1. Признанието на Хитлер и Мусолини, че “революция”, по­

60 В най-пълен вид тази теза е аргументирана от Tusell, J. La dictad

de Franco. Madrid, 1988.
f'' Cit.in: Payne, St. Falange. Historia del fascismo espanol. Paris, 1965,
p. 11.
62Payne, St. Historia... pp. 256-257.
 добна на техните, се осъществява единствено в Съветска Русия;
2. Както националсоциализмът в Германия, така и “националко-
мунизмът” в Русия се основават върху идеята за революционното дейс­
твие, способно да доведе до промени и в самата теория;
3. Революционните теории за “нестихващата борба”, която
фашизмът и болшевизмът водят, независимо дали преди да дойдат
на власт, или след това;
4. Стриктното спазване на фюрер-принципа: истински нацио­
налсоциалист е само този, който следва Хитлер, а истинският бол­
шевик не трябва задължително да е и марксист, достатъчно е да
следва Ленин;
5. Аргументацията на практическите действия с теорията
за бедната, “пролетарската нация”, която Ленин възприема от Му­
солини;
6. Изграждането на еднопартийна диктатура, независима от
конкретна социална класа;
7. Първостепенната важност, която придобива “партията-ар­
мия”, контролираща всички останали институции;
8. Важната роля, която фашизмът и болшевизмът придават
на автаркията (самозадоволяването) и на милитаризацията на всички
сфери на обществения живот;
9. Неизменно присъствващата и при фашизма, и при болше­
визма “начална фаза на НЕП”, след която диктатурата става все
по-всеобхватна;
10. Международните проекции, които се дават на новите иде­
ологически митове, представени като алтернатива на “ортодоксал­
ните” теории.
Но макар, че основата, изходният пункт, от която тръгват и
двете движения, е една и съща, между тях съществуват и редица
различия.
1. Те започват още с подреждането в скалата на ценностите
на две базисни за XX век понятия - националното и интернационал­
ното. При фашизма редът е именно този, т. е. на първо място е
поставено националното, докато при болшевизма е точно обратно­
то - националното (победата му в една отделно взета страна) е в
тясна връзка, а в началото и в непосредствена зависимост от ин­
тернационалното (световната пролетарска революция).
2. Различна е и подредбата на други две понятия - елитариз-
мът и популизмът. Макар, че и двете явления тръгват в разбирани­
ята си от необходимостта да се изгради масова партия, при фашиз­
ма определено доминира елитарният дух (от “кеч-ол”, както ги оп­
ределя Хуан Линц, т. е. “всичко прибираща” партия - целта е да се
изгради един елитарен инструмент). При болшевизма е обратното
- от една “елитарна” (авангард на пролетариата) партия се търси
създаването -на “общонародна” партия.
87
 3. В структурирането на партията има и още едно съществе­
но различие. Фюрер-принципът е заложен на входа на създаването
на фашистката партия (“един фюрер, една партия, един народ”),
докато болшевишката се ръководи от принципа на демократичес­
кия централизъм, т. е. там водачът, поне на теория, е “демократич­
но” определен.
4. Четвъртото “различие в подреждането” е свързано с поня­
тията “модерно” и “консервативно”. Фашизмът търси едно “мо­
дерно” общество (фашизмът според Хоркхаймер - това е капита­
лизъм в момента, когато се чувства нуждата от планиране), но на
основата на реформата и трансформацията на старото. Болшевиз­
мът от своя страна търси създаването на едно “консервативно”
общество (наподобяващо първата организирана фаза в световното
развитие), но с “модерните” методи на разрушаването на старото.
5. Във фашистката партия постоянно съществува и параво-
енна организация, която липсва при болшевишката (тя “присвоява”
държавните).
6. Като завършен продукт болшевишката доктрина е доста
по-хомогенна и от “по-добро” качество, докато фашистката е по-
’’тактическа”, “по-ограничена”. Фашизмът според Мейсън е резул­
тат от “автономията на политиката”, докато болшевизмът без съм­
нение търси пълна (т. е. политическа, икономическа, социална и иде­
ологическа) “независимост”. Впрочем именно поради това се рад­
ва на популярност (а и на солидни аргументи) твърдението, че бол­
шевизмът е “по-тоталитарно” явление от фашизма.
7. Александър Зиновиев внася и още една доста интересна
разлика между двете явления. Импулсът на фашизма, твърди той,
е “насилието отгоре”, докато в “зрелия” си период болшевизмът е
“тоталитаризъм отдолу”, от масите63.
8. И последното, но не и по важност, различие - фашизмът и
болшевизмът са трудно сравними във времето, хронологически, до-
колкото е невъзможно да се предвиди например каква би била ево­
люцията на нацизма след 1945 г., ако той не беше снет насилствено
от политическата сцена.
И тъй, фашизмът и болшевизмът наистина са две сродни, но
същевременно и конкуриращи се, съперничещи си революции, кои­
то в жестока “вътрешновидова” борба установяват своя “нов ред”
- съответно дясната и лявата разновидност на тоталитаризма. В
качеството си на съперници (а не антитези) и в зависимост от кон­
кретните условия в определени моменти те могат да тръгнат и по'
пътя на временни, тактически споразумения (класическият пример
е с периода 1939-1941 година). По законите на конкуренцията обаче
рано или късно те са предопределени да се изправят един срещу
63 Cit. in: Herm et, G. Totalitarismes. Mexico, 1991, p.67.
друг и в пряк двубой да разрешат спора чий точно “нов световен
ред” е по-жизнен и по-перспективен. Така и става в годините на
Втората световна война.
И накрая, като обобщение на темата за тоталитаризма пак
ще напомня, че това е явление, характерно само и единствено за
XX век. И ако преди четири столетия кралят-слънце Луи XIV не
без гордост е заявявал “Държавата - това съм аз”, той просто е
бил един наивен романтик.
В замяна на това Ленин, Мусолини, Сталин и Хитлер са има­
ли значително повече основания да заявят: “Държавата, общество­
то, нацията - това съм аз.” В това именно е огромната разлика
между понятията, с които назоваваме “старите” диктатури - тира­
ния, абсолютизъм, султански режим и т. н., и тоталитарните дикта­
тури на нашия век.
 П1 АВТОРИТАРИЗМА

Демокрацията и тоталитаризмът са двата политически полю­

са, между'които се разполагат европейските режими през XX век.
Но в схемата на тази алтернатива не влиза една трета група държа­
ви, сред които, освен балканските и повечето централноевропейски,
са и двете иберийски - Испания и Португалия. В продължение на
няколко десетилетия тяхната съдба е свързана с авторитарната по­
литическа система.
Понятието “авторитаризъм”, обяснява Джовани Сартори, про­
изтича от “авторитет”. Но ако “авторитетът е власт, основана на
престиж и уважение”, през XX век, когато понятието “авторитари­
зъм” получава плът и кръв като политическа система, то вече
означава “прекалено голям и свързан със злоупотреби авторитет,
авторитет фактически потискащ, който смазва свободата”. И още:
“авторитаризмът е режим, който изопачава и извращава авторите­
та” 1. Въпросът според Сартори обаче е дали този режим достига
до двете крайности на абсоютната власт в тоталитарния й вид -
“срещу която фактически не противостои уравновесяваща я друга
власт” и която “не се съобразява с никакви правила и не е ограничена
от закона”2.
Давайки положителен отговор на този въпрос, цяла една пле­
яда от изследователски школи причисляват авторитаризма към някоя
от двете разновидности на тоталитаризма - фашизма или болшевиз­
ма. Схемата им на разсъждения е проста: в демокрацията иманентно
са заложени възможности за избор на “модел”, докато всичко, което
не е демокрация, е тоталитаризъм - ляв (болшевишки) или десен
(фашистки). Така автоматически страните от Централна и Източна
Европа след Втората световна война и до 1989 г. са квалифицирани
като “тоталитарни комунистически режими”, а до средата на 70-те
години, когато започват преходите си към демокрация, Испания и
Португалия почти неизменно получават етикета “последните фа­
шистки режими в Европа”. “Фашистки” стават по тази логика и
режимът на полковниците в Гърция (1967-1974 г.) и, разбира се, на
Пиночет в Чили след преврата през 1973 година.
Като правило изходните позиции на авторите - привърженици
на подобни тези са по-скоро класово-икономически, отколкото исто­
рически или политоложки. Но те поставят един много сериозен въп-
1Сартори, Дж. Цит. съч., кн. 1, с. 278,282,283.
2Пак там, с. 288.
90
рос - за масовото объркване (не само понятийно, а и по същество),
което може да Настъпи, ако историко-политоложкият анализ на същ­
ността на авторитаризма (т. е. опитът за извеждане на неговия “мо­
дел”) се провежда от “идеологически”, “класови” или “класово-
икономически” позиции. Защото по тази логика не би било никак
трудно да се докажат всевъзможни неща - от това, че след като и
фашизмът, и болшевизмът осъществяват все пак някакъв икономи­
чески напредък, те са прогресивни политически системи; до това,
чс болшевизмът, за разлика от фашизма, е още по-прогресивна, за­
щото осъществява напредъка в името на “бедните класи”.
Типичен пример за подобна едностранчива оценка са трите
български съчинения, които правят опит да се включат в дискусията
за същността на един от “класическите” авторитарни режими - този
на генерал Франко в Испания. Макар и писани от различни позиции,
работите на Крум Босев3, Жельо Желев4 и Иван Кацарски56съвпадат
в оценките си за принадлежността на франкизма към дясната раз­
новидност на тоталитарната политическа система - фашизма.
Но ако Босев все пак е склонен да възприеме франкизма не
като “чист фашизъм”, а като някакво производно от типа на “клери-
калфашизма” или “монашеския фашизъм0, при Желев подобно
“раздвоение” изобщо не съществува - франкизмът е само и единст­
вено фашизъм. Нещо повече, Желев прави и истински принос в съв­
ременната история и политология с две свои твърдения, последвани
от логическо съждение-извод, и трите еднакво далеч от историчес­
ката истина: че след като през 1957 г.(?) Франко прави “решителен
завой от фашистка към военна диктатура”(?), а фашистката партия
минава “открито в опозиция на държавата”(?), следователно “пре­
ходното, междинното звено” между тоталитарната фашистка дър­
жава и демокрацията е... “военната диктатура”7!
И все пак като че ли сред тримата най-объркани са понятията
при Кацарски. “Испанският фашизъм” според него е “консервативен
вариант на тоталитаризма”, а “франкистка Испания” еволюира от
“добре оформен фашистки модел към прогресираща либерализация
и отмиране на някои от признаците на тоталитаризма. Периодът от
1942 г. - продължава Кацарски - се характеризира с всевластие на
Фалангата, която е в основата на фашистки режим, подобен на
италианския. Фалангата господства във всички сфери на живота -
държава и политика, икономика, образование и култура. Характерни

3Босев, Кр. Полъх. С., 1984.

4 Желев, Ж. Фашизмът. С., 1982.2-ро изд. С., 1990. Ще се позовавам
именно на това второ издание.
5Кацарски, И. Тоталитарният социализъм. София 1994.
6Босев, Кр. Цит. съч.,с. 127-129
7Желев, Ж. Цит. съч., с. 329-345.

91
за тази формация са антиклерикализмът, идеите за аграрна реформа,
антикомунизмът и стремежът да се ограничава свободата на капита­
ла. Политическият обрат, започнал през 1942 г. , се свързва с това,
че Франко започва да се съмнява в победата на нацистка Германия
във войната. След като започват да отслабват шансовете за победа
на фашизма в Европа, Франко се дистанцира от Фалангата. Нейното
влияние остава голямо и след това, но либерализацията вече е в
ход. Отказът от първоначалния радикализъм означава всъщност
постепенно отмиране на фашизма в неговата чиста форма”'4.
Естествено, всеки изследовател има право на собствено
мнение. Задължително е обаче, защитавайки го, той да е запознат и
с направеното преди него. Особено когато то е толкова сериозно,
че от научните му постижения тръгва цяла една историко-полито-
ложка школа.

1. Теорията на Линц за авторитарните режими

Началото на сериозната дискусия за специфичните характе­

ристики на авторитарните режими е поставено в средата на 60-те
години, когато Хуан Линц публикува първото си изследване, посвете­
но специално на тях*9.
Впрочем, както пояснява самият Линц, не един или двама
изследователи преди него са се сблъсквали с подобен проблем, опит­
вайки се да “вкарат” в “тоталитарната категория” режими от типа
на този. в Испания, в Япония преди 1945 г. и дори и в Италия по
времето на Мусолини. Според Алек Инкелес например е задължи­
телно да се потърси “начин на анализ, който да обхване толкова
различни в конкретната си институционна система тоталитарни сис­
теми като комунистическата и нацистката система, най-близки до
идеалния тип (на тоталитарен режим); фашистка Италия, която се
доближава до него по един неперфектен начин, и Испания на Франко,
която само приблизително се вмества в модела и при това само в
някои важни аспекти” 10. Сходно е и колебанието на Реймон Арон,
който, наред с многопартийните и еднопартийните, също отбелязва
наличието на “трети тип режими, където няма нито една-единствена,
*Кацарски, И. Цит. съч., с. 29-30.
9Linz, J. J. An Autoritarian Regime: The Case of Spain. - In: Allard, E„
Y. Littunen. (comps). Cleavages, Ideologies and Party Systems. Helsinki, 1964.
В по-нататъшното изложение се използват две по-късни работа на
Линц - Una teoria del regimen autoritario. El caso de Espana. - In: La Espana de
los anos 70. Vol. Ill, tomo I. Madrid, 1974,pp. 1467-1531; и Una interpretacion de
los regimenes autoritarios. - In: El regimen franquista, Papers, Revista de
sociologia, No 8, Barcelona, 1978, pp. 11-26.
10Cit. in: La Espana de los... p. 1468.
92
нито много партии, но които не са базирани на изборна легитимност,
нито на революционна легитимност”. Към този трети тип Арон при­
числява Португалия, Испания, както и режимът на Виши във Фран­
ция в неговата първа фаза".
След тези колебания идва и първият сполучлив според Линц
опит за характеристика на авторитарните режими - на Габриел Ал­
монд, според когото авторитарната политическа структура е “анти-
плуралистична в намеренията и методите си, но не винаги в
осъществяването им... Ако се вземе една система като тази на
Испания, очевидно е, че религиозните групи, организираните ин­
тереси, различните социални групи, бюрократичните организми,
както и Фалангата, са “признати” елементи в една плуралистична
политическа структура. Конфликтът на интереси е част от система­
та и не е просто латентен или спазматичен, както е в тоталитарния
модел.
Структурата на двете системи се различава и в един втори
показателен аспект. Тоталитарната система се стреми да се предс­
тави като високо мобилизирана, напрегната и експанзивна, както
вътрешно, така и външно. Авторитарната се стреми да бъде по-
стабилна, по-отпусната, макар, че това са само различия в степен-
та .
Тръгвайки от вече постигнатото преди него, Линц формулира
и своята теория за авторитарните режими. Това са политически
системи:
1. С ограничен, а не отговорен политически плурали­
зъм;
2. Лишени от готова ръководна идеология (но със спе­
цифичен манталитет);
3. Лишени от политическа мобилизация в дълбочина
или в широчина (с изключение на определени моменти от тяхното
развитие);
4. И в които един лидер (а понякога една малка група)
упражнява властта в рамките на формално неясно определе­
ни, но в действителност достатъчно предсказуеми рамки1123.
А сто и анализът на Линц на четирите базисни характеристики
на авторитарните политически системи.
1. За разлика от “авторитарния”, “демократичният” плура
зъм е практически неограничен, “не само толериран, но и легитими­
ран, а неговото открито участие в състезанието за властта чрез по­
литическите партии е институционализирано”. Тъкмо поради това
при другия, “авторитарния” плурализъм, Линц въвежда понятието

11Ibid., рр. 1468-1469.

12Ibid., р. 1469.
13Ibid., р. 1474.
93
 “ограничен”, прилагайки го при това не толкова спрямо евентуални
опозиционни групировки, а спрямо самите управляващи касти - те
зависят, т. е. са ограничени, не от електората, както е по принцип
при демокрацията, но и от редица други фактори, като се започне с
доверието (благоразположението) на лидера (диктатора) към тях.
“Елементът плурализъм” според Линц е “най-характерната черта”
на авторитарните режими.
2. По аналогичен начин Линц тълкува и фактическата липса
на идеология (в смисъл на система от възгледи, подредени в едно
цяло), заменена със специфичен манталитет (начин на мислене).
Идеологиите, твърди той, съдържат и силен утопичен елемент,
докато манталитетът е по-близо до настоящето или до миналото.
“Колкото по-традиционен е един авторитарен режим - заключава
Линц, - толкова по-голяма в него е ролята на военните и на чинов­
ниците” (и не на партийните “идеолози”), “толкова по-важни, за да
се разбере системата, са манталитетите и толкова по-заблуждаващо
може да е да се отдава прекадено внимание на идеологиите, вклю­
чително и на тези, които шумно са прокламирани от самия режим”.
Причината според него е и в “обратната връзка” между манталитета
на диктатора (или на групата, която упражнява властта), от една
страна, и военните и чиновничеството, от друга. “Военно-бюрокра­
тичните авторитарни режими - според Линц - вероятно са
значително по-предразположени да отразяват манталитета на
своите ръководители.”
3. Колкото до липсата на масова мобилизация, според Линц
по принцип след завземането на властта самото ръководство на
държавата в един авторитарен режим постепенно престава да е
заинтересовано от нея. Обратно - всички подобни режими се стре­
мят да използват апатията, настъпила след бурните събития, свър­
зани с идването им на власт, за да се закрепят и стабилизират. Още
повече, че една масова мобилизация ще активизира по-скоро про­
тивниците им, отколкото техните привърженици.
От друга страна, липсата на масова мобилизация е и част от
цената, която се плаща за отказа - съзнателен или не - от официална
идеология.
4. Като че ли най-близо до тоталитарните застават според
Линц авторитарните режими с претенциите си техните единствени
партии да установят монопол над властта и лостовете за управление.
Това сходство обаче, колкото и близко да изглежда, също е измамно.
Първо, защото, за разлика от тоталитарната, авторитарната
партия не е организацията, която монополизира достъпа до властта
- не е задължително целият състав на политическия елит в автори­
тарните режими да се идентифицира с нея. Второ, по принцип мно­
зинството от авторитарните партии сс създават след завземането
на властта, без да са се “пробвали в борбата” за нея и следователно
94
генетично са склонни към хетерогенност вследствие на многоброй-
ните “кооптационни” желания на новодошлите опортюнисти и най-
обикновени службогонци. Поради това те са по-скоро “обединени”,
отколкото “единни”, дори да са единствени партии, т. е. основани
по-скоро на “сливането на различни елементи, отколкото единно и
дисциплинирано тяло”14.
Това са естествено резюмирани основните аргументи на Хуан
Линц в подкрепа на теорията му за авторитарните режими. Не по-
малко естествено е тя да предизвика и редица сериозни, а нерядко
и основателни критики. “Отвън” те достигат включително до обви­
ненията, че по този начин Линц иска да “оправдае” режима на Франко
срещу твърденията, че е от фашистки тип15. Но и “отвътре”, т. е. сред
авторите, които като цяло възприемат франкизма не като тотали­
тарна, а като авторитарна система, несъгласията с Линц са значителни.
1. Те започват от твърдението, че между авторитаризма като
режим със слаба политическа мобилизация и тоталитаризма с ви­
сока степен на мобилизация, организирана от единствената партия,
по принцип няма съществена разлика16. Оспорва се и фактът, че в
“ограничения плурализъм” на Линц социалните класи фактически
отсъстват и следователно не става ясно за кого точно той е “по-
ограничен”. По тази логика в концепцията на Линц за авторитаризма
спокойно влизат както Испания и Бразилия, така и Югославия и
ГДР, без да се прави разлика между класите, на които в тези четири
държави политически е позволено и на които е забранено да изразя­
ват интересите си. Така се стига и до знак за равенство, например
между “органичната демокрация” (така официално се нарича режи­
мът в Испания по времето на Франко) и “народната демокрация”
(термин, с който се обозначават, поне в началото, установените след
Втората световна война комунистически режими в страните от
Централна и Източна Европа) - две доста различаващи се помежду
си явления.
2. Възражения сред “критиците” на Линц предизвиква и твър­
дението му за липса на идеология в авторитарните режими и по-
конкретно във франкизма. “Нищо по-илюзорно”, са квалифицирани
опитите на Линц да характеризира франкизмът “като манталитет,
като неидеологично движение, като тип процес на “идеологическо
безглавие” на политическите сили, които са го породили, като вид
прагматичен персонализъм”. Обратно - франкизмът не само се
ръководи от една “достатъчно завършена идеология”, но и, нещо
повече, тя е достатъчно близка до фашистката17.

14El regimen. ..р. 16.

15Cit. in: Tusell, J. Op. cit., p. 92.
'bEl regimen..., p. 31,36.
17Ibid., pp.33-34; 61,71.
95
 3. Отново базиран на анализа на франкисткия режим е и оп
да се оспорят на практика всички аспекти на дефиницията на Линц
за авторитаризма. Франкизмът е типичен пример за “реакционен
деспотизъм” в смисъл на “класова диктатура от ултраконсервативен
тип”, т. е. режим, в който властта “се упражнява с диктаторски
методи от един шеф и/или от ограничен елит в името на реакционна
коалиция”. Петте основни характеристики на този тип режими са:
“а) комплекс от ограничения и забрани дори и спрямо идеологи­
ческите и политически различия, толерирани от управляващата
класа; б) силово политическо отхвърляне на онези, които нарушават
установените ограничения и забрани; в) силова политическа репре­
сия спрямо групи, оценявани като опасни или вредни; г) центра­
лизиран контрол върху политическия и административния апарат,
силно обвързан с покровителства, роднински връзки и създаване на
фаворити; д) предполагаема съпричастност на населението към ре­
жима, подсилена от монополното разпространяване на неговата иде­
ология” 18.
Или, както е видно, тази група “критици” на Линц също търси
да приближи чувствително авторитаризма към тоталитаризма,
включително и измествайки го от сферата на недемокрацията в
тази на антидемокрацията.
Това са, в най-общи линии, т. нар. “вътрешни” критики, с които
се сблъсква теорията на Хуан Линц за авторитарните режими. Оче­
видно е обаче, че в повечето случаи тези критики са или по отделни
аспекти, без да са в състояние да оспорят “модела” на Линц като
цяло, или пък са дело на изследователи от лявата част на по­
литическия спектър, плащащи дан на симпатиите си към базисни -
и доста често остарели - понятия от марксистката методология.
Третата им обща черта е, че се стремят да типологизират франкиз­
ма предимно от социологическа или от политоложка гледна точка,
а това неизбежно клони към подценяване на възможностите му за
еволюция.
Последното впрочем като че ли е основният дефект и на дефи­
ницията на Линц. Тя е конструирана така, сякаш четирите й харак­
теристики действат в практически неизменно съотношение през ця­
лото съществуване на един авторитарен режим.
Вярно е, че в своята аргументация Линц се спира и на “дина­
миката” на авторитарните режими. Но разсъжденията му вървят
предимно в посоката на извеждане на “източниците на напрежение”,
както и на идентификацията на факторите, които биха могли в опре­
делен момент от развитието им да стимулират прехода към демок­
рация.
С други думи, основният упрек към Линц е, че като че ли
18Ibid., рр. 112,118.
96
самият той не вижда “вътрешния ресурс” на авторитарните режими
да генерират настроения, институции, та дори и зародиши на поли­
тически организации, годни самостоятелно, без директната намеса
на външни сили да подготвят и осъществят преодоляването му в
градивна насока, т. е. към демокрация. В резултат десетилетни дик­
таторски режими изглеждат като фактически имобилни политически
системи, което практически е невъзможно, особено в епохата на
динамични промени и най-вече на активни интеграционни процеси
след Втората световна война.
Едно от обясненията за тази основна слабост на дефиницията
на Линц е свързана може би с факта, че тя се появява близо десети­
летие, преди послужилият като изходен пункт за анализа му автори­
тарен режим - този на Франко в Испания, да даде пример за самос­
тоятелното си преодоляване.

2. Авторитаризъм и десен тоталитаризъм (Испания 1939-

1975 г.)

Тезата, че между франкизма и фашизма не само може да се

постави, но и съществува знак за равенство, е широко разпространена
не само сред източноевропейската или пък т. нар. марксистка лите­
ратура. Напротив, тя има свои привърженици и в сериозните научни
среди.
Според Серхио Вилар19 например франкизмът е класически
пример за фашизъм на власт, т. е. в етапа на неговата консолидация
и срастване с въоръжените сили. Ясно според него е и защо фран­
кизмът е “фашизъм със своите особености” - режимът забранява
политическите партии; провежда системни масови репресии; съ­
дебната му система е пристрастна, а не независима и обективна;
ако религиозните организации се толерират, то е защото религията
се използва за “обожествяването на Франко; всички “реакционни
политически подсистеми” са подчинени на диктатора; широко е раз­
вита системата на камарилите. И тъй като всичко това го има не
само в Испания, но и в Италия и Германия, а там то се нарича
фашизъм, следователно режимът на Франко също е фашистки. А
ако има и някакви разлики, те се дължат на по-дългия живот на
франкистката диктатура, поради което “общите черти” се развиват
до такава степен, че се “трансформират в специфични”.
В подобен дух, макар и с друга аргументация, са и разсъж­
денията на Хавиер Гарсия Фернандес20. Според него, след като
през 1939-1975 г. Испания преминава и през трите фази на моно­

19Vilar, S. Dictature militaire et fascisme en Espagne. Paris, 1977.

20 G arcia Fernandes, J. El regimen de Franco. Madrid, 1976.
97
полистическата държава (предмонополизъм, монополизъм, консоли­
диран монополизъм), също е повече от очевидно, че става дума за
“държавата на извънредното положение”, т. е. за фашистката държа­
ва. Така се стига и до логичното обобщение на Пол Престън21, че
онзи, който отрича принадлежността на франкизма към фашизма,
рискува да не отчете и “индивидуалните характеристики на всеки
национален фашизъм”.
Режимът на Франко в Испания (1939-1975 г.) действително
дава отлична възможност за съпоставяне на двата типа недемокра­
тични режими - авторитаризма и десния тоталитаризъм, на фона
на което още по-отчетливо могат да се откроят не само приликите,
но и разликите между тези две политически системи, функционирали
през XX век22.
Франко тръгва към властта през 1936 г., присъединявайки се
към заговора на група висши офицери срещу правителството на
Народния фронт, съставено след победата на левите и центристките
сили в парламентарните избори през февруари с. г. Първоначалният
замисъл на участниците в бунта е той да се осъществи по класичес­
ката рецепта на испанските “пронунсиамиентос”, т. е. армията да
свали правителството, след което да предаде властта на предпочи­
тани от нея “граждански лица”.
Но 18 юли 1936 г. се оказва само начало на гражданска война,
която ще продължи близо три години - до 1 април 1939 година.
Едва тогава и последните защитници на законното републиканско
правителство капитулират пред “националните сили” начело с
Франко ,
Не може да се отрече, че за да оглави именно той държавата,
а и да задържи после властта в продължение на близо четири десе­
тилетия, в началото на него му помага и почти невероятният късмет.
Първо, през 1936 г. той оглавява най-боеспособните подразделения
на испанската армия, минали на страната m метежниците - маро­
канските части и Чуждестранния легион. Второ, на неговия участък
бойните действия се развиват най-успешно, особено след като с
решаващата помощ на Германия и Италия войските му се прехвър­
лят от Испанско Мароко в Андалусия, в южната част на Испания.
Трето, последователно загиват всички от “конкурентите” му в евен­
туалната схватка за мястото на “първи сред равните”, включително
и определеният за официален ръководител на метежа генерал Сан-
хурхо.
До края на Втората световна война (или поне до решаващата
1943 г., когато стратегическата инициатива преминава окончателно
21 Preston, P. Las derechas espanolas en el siglo XX. Madrid, 1986.
22 За историята на Испания по време на франкистката диктатура вж.
по-подробно Драганов, Д. Франкизмы-. История и политика. С. 1995.
 към Антихитлеристката коалиция) Испания не крие симпатиите си
към политическите режими в Германия и Италия. Впрочем това е
съвсем естествено - именно благодарение на помощта на Хитлер
и Мусолини франкизмът успява не само да оцелее, но и да излезе
победител в Гражданската война.
Тъкмо поради тези симпатии франкизмът взема някои от
атрибутите на италианския фашизъм и германския националсоциа­
лизъм, предимно от арсенала на специалната хореография и символи,
особено след като скоро след началото на метежа Франко става
шеф и на Испанската фаланга на Хунтите за националсиндикалистко
настъпление (ФЕ-ХОНС) - испанската фашистка партия, създадена
от Хосе Антонио Примо де Ривера, разстрелян от републиканците
през ноември 1936 година.
Би било обаче абсолютно прибързано, ако оттук се слага знак
за равенство между фашизма и франкизма.
Макар и на пръв поглед да изглежда “по сметка”, “бракът”
между метежниците и ФЕ-ХОНС е доста неравностоен. Когато по
стечение на обстоятелствата оглавява метежа, Франко не разполага
нито с партия, нито пък с някаква определена идеология. Освен
това, поне в началото, неговият режим прилича по-скоро на тра­
диционните за Испания военни диктатури, отколкото на “новите
държави”, замислени в Италия, Германия или Русия. И отново за
разлика от Италия или Германия, където Мусолини и Хитлер съз­
дават и “отглеждат” своите партии, в Испания съюзът между Фран­
ко и Фалангата прилича на договор между генерал без политическа
армия и политическа армия без генерал.
За да не рискува обаче да “разводни” едноличната си власт,
поделяйки я с Фалангата, в момента, в който я оглавява, Франко
присъединява към нея и т. нар. Традиционалистка общност - дясна
монархическа организация, подкрепила метежа срещу законното
републиканско правителство. И макар, че на пръв поглед това из­
глежда съвсем “в крак с модата” и едва ли не буквално повторение
на германското “един фюрер, една партия”, то позволява на дик­
татора не толкова да подчини, колкото да “опитоми” испанската
фашистка партия, обезличавайки я чрез обединяването й с монар­
хистите.
И поради това е абсолютно прав Дионисио Ридруехо в твър­
дението си, че именно след като Франко застава начело на Ис­
панската фаланга на традиционалистите и на ХОНС (ФЕТ-ХОНС),
както започва да се нарича след обединението новата организация,
бившата вече фашистка партия се превръща по-скоро във “външен
етикет на една огромна симулация”.
С течение на времето тази “огромна симулация” достига на­
истина впечатляващи размери. Ако в първите години на франкизма
(1939-1945 г.) членовете на Фалангата се радват на чувствително
99
 присъствие в управлението не само като количество, но и като
качество и държат включително и такива министерства като
външното и на вътрешните работа, след 1943-1945 г. те постепенно
са изместени от командните постове в държавата и принудени да
се задоволяват само с портфейлите на правосъдието и труда. А на
26 декември 1956 г. Хосе Луис де Аресе, тогава генерален секретар
на Националното движение (название, което постепенно измества
първоначалното ФЕТ-ХОНС) се опитва в реч пред Кортесите да
бъде съвсем конкретен: “първоначалната Фаланга заема приблизи­
телно пет на сто от ръководните постове в Испания”.
Макар и силно преувеличено, твърдението на Аресе е вярно
поне в един пункт: в нито един момент в първите 20 години от съ­
ществуването на франкизма (и още по-малко в следващите 20) фа­
шистката партия няма надмощие в управлението на държавата.
Нещо повече - все по-ограниченото û присъствие във властта де
факто я лишава от възможността да установи тотално подчиня-
ване на държ авния ап арат - една от базисните характеристики
на политическата система на фашизма. Вярно е, че има силна
централна власт, но при всички случаи централизмът се осъществява
по различни и разнообразни канали, а не само и единствено по сис­
темата “вожд - партиен апарат - партия - държавен апарат -
общество”, както е при фашизма.
Или, както уместно отбелязва Шийла Елууд, “партията никога
не успя да се превърне в гръбнак на държавата. По скоро тъкмо
обратното. От възникването си ФЕТ-ХОНС беше инструмент, зави­
сещ от държавата, един все по-бюрократизиран, според термините
на държавната администрация, апарат.” И още: “Фалангата никога
не получи автономна политическа инициатива, необходима й, за да
създаде проект за тоталитарно и фашистко управление.” От друга
страна обаче “именно чрез отказа от фашисткия проект, само чрез
имплицитното заявление за неспособност да оглави един фашистки
проект, беше възможно оцеляването и дълголетието на една държа­
ва, която в продължение на дълги години можеше да бъде наричана
тоталитарна”.
Освен това Националното движение (название, на което Фран­
ко упорито държи още от годините на Гражданската война) обе­
динява, наред с “автентичните фашисти” (фалангистите), поне още
две групи, които са доста далеч от фашистката идеология. Първата
е свързана с църквата, която, освен че е много силна в Испания,
застава категорично зад Франко, обявявайки метежа му за “кръс­
тоносен поход” срещу комунизма. Втората произлиза от армията -
освен, че самият диктатор е военен и до началото на Гражданската
война не крие своята неприязън към “политиците” като “каста”,
още през април 1937 г. с т. нар. Обединителен декрет Франко обявява
и висшите офицери за членове “по право” на ФЕТ-ХОНС.
100
 Ето впрочем съотношението между трите основни съставки
на управляващия елит в Испания през периода 1938-1957 година:

Средата, от коя­
1938-1945 1945-1951 1951-1957
то произхождат

Фаланга 38.0 27.7 29.4

Армия 45.0 43.1 41.3

Църква 16.0 29.2 28.8

Освен това според Амандо де Мигел с течение на времето

“фрагментирането” на “политическите фамилии на режима” води
до обособяването на девет категории, от които само две принадле­
жат към фашизма.
Два са изводите, които произтичат от тази “фрагментация”.
Първо, във франкистка Испания фактически липсва - или същест­
вува само номинално - друга базисна характеристика на фашизма
- единствената масова партия, заменена, както точно отбелязва
X. Линц, по-скоро с “обединена партия... Подобни партии-продъл­
жава Линц - по-често са създадени отгоре, а не отдолу, по-скоро от
групата, която упражнява властта, а не партии, които завоюват
властта, както е в тоталитарните системи.” Впрочем самият Франко
също е безпощадно точен в оценката си за ролята и мястото на
Фалангата. “За мен - заявява той в началото на 1957 г. - Движението
е като клакьорите. Не сте ли забелязали, че когато се е събрала
голяма група хора, са необходими неколцина, които да избухнат в
ръкопляскания, за да ги последват и другите? Горе-долу така аз
разбирам крайната цел на Движението.”
Второ, логична последица от “фрагментацията” и чисто фор­
малното съществуване на “единствената партия” е фактическата
липса на официална монистка идеология - друга базисна харак­
теристика за всеки един фашистки режим. В Испания на Франко
отсъстват “идеологически библии” от рода на “Mein kam pf ’ на
Хитлер или “La dottrina fascista” на Мусолини. Тяхното място е заето
от идеи, тръгващи от “ултрарадикалния традиционализъм” на интег-
ристите, минаващи през роялизма на монархистите, консерватизма
на военните и клерикализма на католиците и стигащи до рационализ­
ма на технократите - една достатъчно пъстра смесица, за да бъде
заменена монистката идеология с онова, което Линц нарича “ман­
талитет”, свеждащ “политиката до администриране на обществения
интерес и на фактическото изразяване на частните интереси”, а не
издигащ я до утопичната идея за фашисткия “нов ред”.
И може би не само най-кратката, но и най-точна характе­
101
ристика на манталитета на франкисткия режим е формулата на
незаменимия помощник на диктатора Кареро Бланко от 1945 г.: “Ред,
единство и да издържим”. Единственото, което може да се прибави
към нея, е признанието на самия Франко, също достатъчно пока­
зателно за манталитета на режима: “Няма да повторя глупостта на
Примо де Ривера (т. е. сам да се откаже от властта). Аз не подавам
оставка: оттук (т. е. от властта) в гробището.”
Специално трябва да се изтъкне, че в идеологически аспект
изключително важна отлика на франкизма от фашизмите е неговият
клерикализъм. Сам дълбоко религиозен, Франко не само не счита
религията като свой “идеологически” конкурент, но още от самото
начало на режима му, та чак до неговия край (изключвам търканията
на “политическа основа” в последните години от властта му) я въз­
приема и превръща - .обратно на фашизмите, отличаващи се с
повече или по-малко изявен антиклерикализъм - в един от базисните
пилони на управлението си.
Данните за жертвите на политически репресии във франкистка
Испания не дават основание да се приеме съществуването и на
друга една от базисните характеристики на фашизма - масовия
терор не само срещу “враговете”, а срещу обществото като цяло.
Вярно е, че по време на Гражданската война и в първите години
след нея (данните са за периода 1936-1961 г.) от общо 306 500
загинали 141 000, или 46 на сто, са от категориите “екзекуции и
убийства”, “екзекуции при репресии”, “загинали в партизанското
движение” и “убийства в партизанското движение”. Но само 62 500,
или 44,3 на сто от тези 141 000 жертви, са от “противниковия” на
франкизма лагер, докато 78 500, или 55,7 на сто, са от лагера на
франкистите. Освен това 108 000 (76, 6 на сто) са жертвите на
политически репресии в хода на самата Гражданска война, докато
в следващия период от 22 години (1939-1961 г.) загубите на “поли­
тическия противник” на франкизма възлизат на 25 500 души, или
18,1 на сто.
От средата на 50-те години са закрити и концентрационните
лагери и т. нар. “трудови батальони”, а испанските политически
емигранти са амнистирани и получават правото да се завърнат в
родината си. При това още веднъж държа да подчертая, че и дотога­
ва става въпрос за репресии само срещу “враговете” на политичес­
кия режим, а не срещу цялото общество или срещу цели социални
групи.
И още нещо. Режимът на Франко не само категорично отказ­
ва да подхване масова антисемитска кампания, а обратно - Испания
приема, особено след окупацията на цяла Франция от нацистите,
десетки хиляди евреи. Макар и е перипетии - най-често първоначал­
но ги арестуват за “незаконно преминаване на границата”, те полу­
чават възможност, независимо от германския натиск, да продължат
102
 бягството си към Северна Африка, в териториите, намиращи се
под контрола на Антихитлеристката коалиция.
Така от “фашисткия минимум” във франкистка Испания ос­
тават само специалната хореография и символика (получени в нас­
ледство от “първоначалната Фаланга”), елитарйзмът, антимарксиз-
мът и национализмът. Към тези “фашистки” белези би могъл да се
добави и антипарламентаризмът, но с уговорката, че концепцията
за “органичната демокрация”, в съответствие с която от 1942 г.
функционират испанските Кортеси, е доста по-близо до патерналис-
тично-традиционалистките, отколкото до фашистките схващания за
“вредата” от истински парламентарен живот. Нещо повече, според
Амандо де Мигел Кортесите изпълняват и една специфична, и то
не чак толкова маловажна, особено от втората половина на 50-те
години насетне, роля - на “резонираща власт”; т. е. не просто на
институция, която само потвърждава и облича в законов вид едно­
лично взетите от диктатора решения, но и която, имитирайки диску­
сии по тях, фактически усилва, легитимирайки я,';властта на Франко.
Не само отделно взети, но и като комплект тези характерис­
тики са абсолютно недостатъчни, за да се причисли франкизмът
към фашизма като дясна разновидност на съвременния тоталитари­
зъм. И освен това още веднъж ще напомня, че крто управляващ (а
следователно и моделиращ политическата систрма), “истинският”
фашизъм - германският националсоциализъм, има прекадено кратък
живот ( 12 години), т. е. на него историята наистина не му дава време
за еволюция, дори и да я е искал. Неговото развитие е не само право­
линейно идеологически (той си набелязва една голяма цел - “нов
световен ред” - и се стреми да я осъществи на!всяка цена), но и
прекалено динамично поради кратките срокове, с които разполага.
Обратно, франкизмът живее прекалено дълго, за да не бъде
само свидетел на съществените промени в съотношението на силите
на световната арена в продължение на близо 40 родини, но и да се
приспособява към тях, съзнателно или принуден от обстоятелствата.
Тъкмо поради това в неговата история ясно могат да се откроят,
макар и все в рамките на авторитарната система, три основни етапа,
всеки със своите специфични характеристики.
Първият (и най-дълъг) - от 1939 г. до средата на 50-те години
- е етапът на авторитаризъм с подчертай тоталитарен уклон.
Това са годините на преследванията и репресиите срещу полити­
ческите противници, на почти пълната международна изолация на
страната, считана от останалия свят, наред с Португалия, за после­
ден представител на победения десен тоталитаризъм. Това са и
годините на “автаркията” (стопанското самозадоволяване), заимст­
вана от Италия на Мусолини, на икономическата изолация на Испа­
ния от останалия свят, на стриктната протекциониртична политика.
Основната характеристика на втория етап от средата на
103
50-тс до края на 60-те години - с “отварянето”. “Отваряне” във
всякакъв смисъл и във всякакви посоки - що се отнася и до смек­
чаването на режима, и до правото на испанците свободно да напус­
кат страната, и до навлизането в нея на чуждите капитали. Това
именно е етапът, в който Испания живее в условията на “ класичес­
кия авторитаризъм ”, т. е. с реално действащ, макар и предназна­
чен само за “фамилиите на режима”, “ограничен плурализъм”, с
отпадането от политическата сцена на т. нар. “стари ризи” (предс­
тавителите на “носталгията по фашизма”) и замяната им с управ-
ленци-технократи. Благодарение и на “отварянето”, през този етап
Испания изживява и невероятен икономически бум, който й позво­
лява в известна степен да навакса технологичното закъснение от
“ерата на автаркията” и да подготви националното си стопанство
за бъдещата му интеграция в западноевропейската икономика.
От края на 60-те години Испания навлиза в третия, последен
етап от еволюцията на франкизма - на авторитарна система с
подчертан либерален уклон. Манталитетът на управляващите
се свива до стремежа да се задържат колкото е възможно по-дълго
на власт, като същевременно подготвят и безпроблемното й, т. е.
без взривове на масово недоволство и съответната заплаха за тях­
ното икономическо, а и физическо оцеляване, предаване, макар и в
едно неопределено и многократно отлагано бъдеще. Този им
манталитет, съчетан с все по-очевидната неспособност на диктато­
ра да държи в подчинение страната, ги принуждава към сериозни
отстъпки ако не в демократичен, то поне в либерален дух.
Именно в този етап, през 1969 г., Франко определя и своя
наследник - принц Хуан Карлос, който да поеме след смъртта му
държавното кормило начело на провъзгласеното още през 1947 г.
Кралство Испания. С този си жест диктаторът като че ли вече и
официално признава, че времето на недемократичните режими в
Европа отминава и че рано или късно идва времето на демократич­
ното управление.
И тъй, примерът с франкизма потвърждава, че макар и като
замисъл и конструкция четирите основни характеристики на автори­
таризма да са достатъчно близки до тези на тоталитаризма, първо,
те не са и не могат да бъдат толкова “завършено съвършени”. Вто­
рата им особеност е, че са значително по-склонни към еволюция.
Това също е естествено, доколкото като преходна система авторита-
ризмът е по-податлив на външни и вътрешни влияния, а липсата на
фанатичната идеологическа мотивация, която е определяща при
тоталитаризма, принуждава авторитарните “вождове” към лавиране.
Трето, в конкретните условия в Европа след Втората световна война
еволюцията му е еднопосочна - от авторитаризъм, близък до тота­
литаризма през “класически авторитаризъм” до авторитаризъм, гра­
ничещ с либерализма.
104
3. А вторитаризъм и л яв тоталитаризъм (комунистическите
режими в Европа след 1945 г.)

Ако се върнем сега към “възмущението” на част от критиците

на Линц, че в дефиницията му отсъстват “социалните класи” и
следователно според нея няма разлика между режимите (примерно)
в “капиталистическа” Испания и в “социалистическа” Югославия,
можем с достатъчно голямо основание да констатираме поне две
неща: че те са прави за второто, а оттам и чс не трябва да се възму­
щават срещу първото.
И наистина, по принцип за авторитарните режими няма осо­
бено значение интересите на кои точно “социални класи” представ­
ляват. И тъкмо поради това ръководителите на авторитарните
режими и в Испания, и в Югославия, и в която и да е друга държава
с “десен” или “ляв” авторитаризъм, обикновено говорят от името
на “целия народ” и се обръщат към всички “социални класи” с еднак­
во безличното “Скъпи съотечественици”.
Или, в сравнение с другите две съвременни политически сис­
теми - демокрацията и тоталитаризмът, авторитаризмът действи­
телно е много “по-безкласов”, или по-скоро много по-безразличен
към класите, които доминира. За него важното е да управлява, а не
кого точно (класите при демокрацията или “нацията” при тоталита­
ризма) управлява. По тази логика впрочем може да има “демократи
извън властта” (т. е в опозиция), “тоталитариста извън властта”
(най-често - в подготовка за завземането й), но няма “авторитариста
извън властта”, доколкото без нея те не само не са авторитариста,
а са направо нищо. Поради което пък, идвайки на власт, авторитарни­
те лидери са готови на всичко - от бруталната репресия до не по-
малко “бруталния” за тях компромис, само и само да задържат
максимално дълго властта, до която са се добрали по един или
друг начин.
Впрочем именно подобна констатация най-вероятно обяснява
факта, че по-голямата част от изследователите на авторитаризма
като че ли най-лесно постигат съгласие по това, че поради дълголе­
тието си режимите от този тип имат достатъчно време да претърпят
съществени еволюции. Тук обаче е много уместно напомнянето на
Хуан Бенейто, достойно да бъде изведено и като правило: че по
принцип развитието на този тип режими е “не последователно, а с
паузи и наслагания”, доколкото “си играе с неяснотата и с двусмис-
лието”23.
Разбира се, по пътя на тези разсъждения е логично да се
предположи, че след като са податливи на еволюция, в определен
23 Beneyto, J. La identidad del franquismo. Del Alzamiento a la Con
tucion. Madrid 1979, p. 34.
105
момент авторитарните режими неизбежно преминават в друг тип
политическа система и следователно съществуването им е ограни­
чено във времето. Хуан Фернандо Бадиа предлага алтернативните
варианти за подобна хипотеза. Продължителността на живота на
авторитаризмитс зависи според него от тази на “живота на основа­
теля им и на елита, настанил се с него на власт. Когато първият
изчезне, а политическият елит се изчерпа - доколкото става дума
за затворени малцинства - този род авторитарни режими задължи­
телно клони или към демо-либералната система, или към тоталитар­
ната система с единствена, монолитна и догматизирана партия. Ако
надделее социалният плурализъм и политическата класа отвори вра­
тите си за нови политически ветрове и цветове, се стига до демокра­
ция от западен тип; обратно, ако манталитетът, начинът на мислене
и на възприемане, по-скоро емоционални, отколкото рационални, се
трансформират в твърда и компактна идеология, в опита си да се
наложи над всички толерирани социални и политически класи режи­
мът стига до твърда тоталитарна система24”.
Формулировката наистина е интересна, но и доста спорна. И
не защото не е вярна - тъкмо това са не само теоретично възможни­
те, но и практически осъществимите варианти. Впрочем тя изглежда
и доста позната - подобни конструкции, уж логични от теоретико-
философска или от пропагандно-публицистична гледна точка, но из­
цяло разминаващи се с основните тенденции в световното развитие,
предлага през 1989 г. и Ж. Желев е твърдението си, че “при демонтажа
на нашия (българския, б.м.) комунистически вариант на тоталитар­
ната система за определен период той ще трябва да деградира до
равнището на фашизма” и че “в този смисъл за нас фашизмът ще
бъде огромна крачка напред към демокрацията”25!
Но, от една страна, като дясна разновидност на “твърдия тота­
литаризъм” (ако приемем това понятие) с края на Втората световна
война фашизмът изчезва от политическата сцена и едва ли който и
да е авторитарен диктатор би бил способен да го възроди, установя­
вайки подобна политическа система. С други думи, шансовете на
какъвто и да е опит за ориентиране на политическата система в
дадена държава в посока, обратна на тенденциите в световното
развитие (примерите с Гърция през 1967-1974 г. и с Чили през 1973-
1990 г. са достатъчно добро доказателство) са или нищожни, или
направо равни на нула. Пък дори и по простата причина, че в ерата
на интеграцията биха обрекли подобна държава на пълна изолация
от страна на развитите демокрации.
Или, казано ясно и категорично, в резултат от победата на

24 La ероса de Franco. Historia general de Espana y America. Т ото XIX-

2. Madrid, 1987, p. 358.
25Желев, Ж. Цит. съч, с. 9.
106
Антихитлеристката коалиция през 1945 г. дясната разновидност на
тоталитаризма - фашизмът, слиза от световната историческа сцена.
След 1945 г. фашизъм няма никъде по света. А там, където стара­
телни журналисти и псевдоучени все пак и все още го “преоткриват”,
става въпрос или за епигонство (неофашизма), или за деснорадикал-
ни движения, или пък за авторитарни режими в страните, които до
1945 г. не крият симпатиите си към фашизма, но остават извън све­
товния конфликт - Испания и Португалия.
Повече от 10 години продължава в страните от Централна и
Източна Европа самостоятелното съществуване на другата разно­
видност на тоталитаризма - болшевизма. Първо, защото, както вече
споменах, като доктрина той е доста по-хомогенен, а като завършен
продукт - от “по-добро качество”. Втората причина за “дълголетие­
то” му се дължи на факта, че той се нарежда на страната на победи-.
телите във Втората световна война.
Нещо повече, след учредяването на Коминформбюро през '
1947 г. тази разновидност на тоталитаризма разширява географския
си обхват и се опитва да се наложи и в онези страни, които попадат
в съветската сфера на влияние.
Всъщност съдбата на държавите от Централна и Източна
Европа е решена далеч преди 1947 година. На 9 октомври 1944 г. в
Москва Чърчил предлага, а Сталин се съгласява на подялба на Бал­
каните на “сфери на влияние”, като англо-американското е 90% в
Гърция, а съветското - 90% в Румъния, 75% в България и по 50%,
т.е. равно с англо-американското, в Югославия и Унгария26. Но апе­
титът идва с яденето и през април следващата година Сталин обяс­
нява на Милован Джилас: “Тази война се различава от всички пред­
ходни: който завладее една територия й налага своята социална сис­
тема. Всеки налага своята социална система дотам, докъдето успее
да стигне армията му27”.
Така и става. С изключение на Австрия, във всички останали
страни от Централна и Източна Европа, през които преминават рус­
ките войски при настъплението си към Германия (Румъния, Бълга­
рия, Югославия, Чехословакия, Унгария, Полша), а също и в Албания,
от 1944-1945 г. започва подготовка за налагане на съветската поли­
тическа система, т. е. на левия тоталитаризъм.
До 1947 г. обаче, макар и все по-формално, се спазват най-
елементарните демократични правила. “Ние сме длъжни да бъдем
напълно лоялни с нашите партньори в правителството - предупреж­
дава например Г. Димитров с нарочна шифрограма от Москва
26 Ч ърчил, У. Втората световна война. Мемоари. Т. б. Триумф и
трагедия. София 1995, с. 219.
27 Цит. в: Драганов, Д. В сянката на сталинизма. Комунистическото
движение след Втората световна война. С., 1990, с. 33-34.

107
ръководството на БРП (к) в края на септември 1944 п - ...Ние сме
длъжни да разглеждаме нашата съвместна работа с тях в полза на
народа не като временна коалиция, а като дълготраен боеви съюз
срещу общия враг и за строителството на нова демократична Бъл­
гария28”.
Естествено този доста необичаен за един комунистически
ръководител демократизъм се дължи най-вече, ако не и единствено
на факта, че по онова време така мисли (или поне така говори)
Сталин. “Може би ние правим грешка, когато мислим, че съветската
форма е единствената, която води към соцализъм - обяснява на 28
януари 1945 г. вождът на световния пролетариат пред българска и
югославска партийни делегации. - Оказа се на дело, че съветската
форма е най-добрата, но съвсем не единствена. Може да има и
други форми - демократична република и даже в известни условия
- конституционна монархия29”.
Само година и половина по-късно обаче, през лятото на 1946,
Сталин остро критикува “недостатъчно решителните действия” на
ръководството на БРП(к) спрямо същите онези партньори, с които
през 1944 г. Димитров иска да гради “дълготраен съюз”, и съветва
да се възприеме “по-решителен курс”30. А през ноември 1946 г. Жда­
нов разяснява на Димитров какъв точно е смисълът на този “по-реши­
телен курс” и извежда едни наистина забележителни и типични за
комунистите принципи на отношение към коалиционните съюзници.
“Би следвало - разсъждава Жданов - да се състави прави­
телство без опозицията. Но ако опозицията се обърне към ОФ с
предложение да се започнат преговори за съставяне на коалиционно
правителство, би било необмислено от страна на ОФ да се откаже
от такива преговори. Възможно е опозицията да не се обърне с
предложение за коалиционно правителство. В такъв случай би могло
да се плюе на опозицията, сваляйки вината върху последната, заявя­
вайки, че тя не е счела за нужно да постави въпроса за коалиционно
правителство. Но ако опозицията официално се обърне с предложение
за коалиционно правителство, ....преговорите трябва да се водят
така, че да се застави опозицията да срине преговорите и да се
свали цялата вина върху нея31”.
Обяснението за нарастващата агресивност и курсът към кон­
центрация на цялата власт в страните от Централна и Източна Евро­
па в едноцветни комунистически правителства е просто. От лятото
на 1946 г. е в ход Парижката конференция за подготовка на мирните

28Георги Димитров. Дневник. 3 март 1933 - 6 февруари 1949. С., 1998,

с.440.
29 Пак там, с. 464.
30Пактам, с. 527.
31 Пактам, с. 539-540.
108
 договори между държавите-победителки и победените във Втората
световна война. С приключването й отпадат и опасенията за въз­
можни неблагоприятни условия в мирните договори от страна на
САЩ и Великобритания, ако в тези страни не се спазват правилата
на демократичната игра. И наистина, когато на 10 февруари 1947 г.
договорите са подписани, и особено след септември 1947 г., когато
те влизат в сила, във всички държави от “зоната на съветско влия­
ние” започват процеси на ускорена болшевизация.
Сигналът е даден на Учредителното съвещание на Информа­
ционното бюро на някои комунистически партии (Коминформбюро),
състояло се в Полша в края на септември 1947 година. Прав се
оказва Г. Димитров, който още на 5 октомври с.г., коментирайки
решенията на съвещанието, ги окачествява като “нашата атомна
бомба, която с трясък ще избухне в целия свят”32.
От името на съветското партийно и държавно ръководство в
Полша Жданов отправя съкрушителна критика срещу “мудността”
и “колебанието”, с което управляващите комунистически партии в
страните от Централна и Източна Европа осъществяват “прехода
от революционно-демократична към пролетарска диктатура”. Под
формата на “споделяне на опита” на ВКП (б), както се нарича до
1952 г. КПСС, във втория доклад, на Георгий Маленков, на всички
“братски партии” са възложени пет идентични задачи:
• “ликвидиране на последиците от войната и по-нататъшно
развитие на социалистическото строителство”;
• “индустриализация на страната и колективизация на селското
стопанство”;
» “запазване (от страна на комунистите) на позициите на “во­
деща сила”, независимо от външните попълзновения и съпротивата
на “платени от чужди разузнавания” “контрареволюционни троцкист­
ки и бухаринско-зиновиевски групировки”;
- “постоянно преодоляване на останките от буржоазната идео­
логия и усилване на болшевишката непримиримост към всякакъв
род идеологически извращения”;
• “предпазване на представителите на културата от преклоне­
ние пред буржоазната литература и изкуство, намиращи се в състоя­
ние на пълен упадък”33.
Извън съмнение е, че осъществяването на тази подробна и
конкретна програма във всички “страни с народна демокрация” води
- независимо от пътя, който са следвали дотогава - до изграждане
на общества, идентични на или поне максимално близки до съветс­
кия икономически и политически модел. Така и става в следващите
няколко години. На практика всички държави от Централна и Източ-
32 Пактам, с. 574.
33Цит. в: Драганов, Д. В сянката... с. 42-43.
109
на Европа са заставени да облекат една и съща - съветска военна
- униформа и да тръгнат “в единен строй” да напъхват обществото,
стопанството си, политическия си живот, културата си в схемите
на съветския “модел” на социализма, т. е. на левия тоталитаризъм.
Резюмирани, процесите, които протичат в тези страни през
1948-1956 г. в резултат от изпълнението на горната “програма”, об­
хващат:
• сливане на “реформисткитс” (т. е. социалистическите или
социалдемократическите) с “революционните (т. е. комунистически­
те, независимо от моментното им название) партии в т. нар. “единни
партии на работническата класа”, но обединени на “марксистко-
ленинската идейно-теоретична и политическа основа”. На практика
този процес означава “вливане” на “реформистките партии” в кому­
нистическите, още повече, че съгласно указанията на Коминформбю-
ро всички новосъздадени партии възприемат и политико-организа-
ционния “модел” на ВКП(б);
• “саморазпускане” на редица политически партии, обезличени­
те останки от които са принудително напъхани в аморфни “единни
масови обществено-политически организации” от типа на Отечест­
вения фронт в България;
• разтуряне на онези политически партии и организации, които
застават в открита опозиция срещу “изграждането на социализма
като непосредствена задача”;
• национализация не само на едрата, но и на средната частна
собственост и създаване на трудно преодолими бариери за същест­
вуването на дребната частна собственост;
• насочване на създадените след аграрната реформа дребни
селски стопанства към коопериране, използвайки като основен лост
за този процес методите на принудата;
• “преустройство” на културния фронт на основата на принци­
пите на “социалистическия реализъм”, естествено в сталинско-жда-
новското им тълкуване3435.
В резултат от тези процеси през 1948-1956 г. са ликвидирани
всички и всякакви демократични права и свободи. Цялото население
на страните от Централна и Източна Европа е' подложено на масов
полицейски терор, в арсенала на който влиза от принудителното въд­
воряване на друго местоживеене през концентрационните лагери
до смъртни присъди по набързо монтирани “съдебни” процеси. През
цялото това време стриктно се спазва гениалното указание на Ста­
лин към българската и югославската делегация, дадено още през
февруари 1948 година: “С опозицията нека разговаря Югов (министър
на вътрешните работи на България, б.м.), той умее да прави това33”.
34Пак там, с. 58 и сл.
35Георги Димитров. Дневник..., с. 600.

ПО
 Като конкретен израз на тези “умения” в България например
през 1944-1953 г. действат общо девет концентрационни лагера (ци­
нично наричани трудово-възпитателни общежития), в които по по­
литически причини са въдворени общо 6143 души. След нова вълна
“въдворявания” през 1956-1961 г. броят на концлагеристите достига
23 531 души, от които 14 647 “политически”. Пак през 1944-1953 г.
са изселени от местожителствата си 7025 семейства (24 624 души),
мнозинството от които - отново по политически причини36.
Още по-масови са репресиите в Унгария, кьдето само за пери­
ода 1952-1955 г. през следствието са минали 1 136 434 души, т. е.
около 12 на сто от населението, почти половината от които - 516
708 души, получават присъди37.
Във всички “нови демокрации” от Централна и Източна Европа
комунистическата идеология е обявена за единствена, комунисти­
ческите партии - за единствения й носител и тълкувател, а “оцелели­
те” сред останалите политически партии са превърнати в безправни
и безмълвни “гарнитури” на псевдомногопартийни режими. Проявите
на какъвто и да е, пък бил той дори и “ограничен” плурализъм, се
наказват жестоко, включително и ако са дело на участници във власт­
та или нейни приближени.
По трудно проверими данни през 1948-1953 г. от комунистичес­
ките партии са изключени общо около 2 500 000 души, а между 125 000
и 250 000 минават през лагери и затвори. Сред най-известните жертви
йа т. нар. кампании срещу “врага с партиен билет” са Трайчо Костов,
секретар на ЦК на Комунистическата партия в България, Рудолф
Слански, генерален секретар на Комунистическата партия в
Чехословакия, Лаело Райк, министър на вътрешните, а след това на
външните работи на Унгария, Ана Паукер, секретар на ЦК на Ко­
мунистическата партия в Румъния, Владислав Гомулка, генерален
секретар на Комунистическата партия в Полша, Коча Дзодзе, минис­
тър на вътрешните работи на Албания.
•' Но на 5 март 1953 г. умира Сталин, безспорният вдъхновител
и ръководител на “съветизацията” и “сателитизацията” на страните
фт Централна и Източна Европа. Три години по-късно, през февруари
1956, на XX конгрес на КПСС новото съветско държавно и партийно
ръководство разобличава “култа към личността” му. Така и
официално е регламентиран т. нар. “първи опит за десталинизация”
йе само в СССР, но и в останалите страни с комунистически режими.
: В различните държави неговите измерения са различни38.

; 36Данните са от Стоянова, IL, Е. Илиев. Политически опасни лица.

е., 1991.
j 37Баева, И. Източна Европа след Сталин ( 1953-1956). С , 1995, с. 31.
• 38 За ефекта от този първи опит за десталинизация в Полша, Унгария,
Чехословакия и България по-подр. вж. пактам.
 Връхната точка е в Унгария, където в края на октомври 1956 г.
населението се вдига на масов бунт, не толкова за “реформиране”
на социализма, колкото за отхвърляне на самата сталинска полити­
ческа и икономическа система. По-слаби като външна изява, но не
и като стратегически последици, са реакциите на недоволство в
Полша, почти никакви - в Чехословакия и Румъния. В България
непосредственият резултат от първата десталинизация се огранича­
ва до вътрешнопартиен преврат и подмяна на “сталинския тип ръко­
водители” с нови, но не по-малко убедени привърженици и последо­
ватели на този тип политическа система.
Народната революция в Унгария, за смазването на която е
необходима намесата на съветски войски, либерализацията в Пол­
ша, раздвижването в обществата в другите страни с комунистичес­
ки режими плашат вдъхновителите на този първи опит за десталини­
зация и ограничават възможностите му за реални промени в полити­
ческата система на левия тоталитаризъм. Но според немалка част
от изследователите именно от края на 50-те години и в тези държави,
на които след 1945 г. им е наложена лявата разновидност на тоталита­
ризма - болшевизмът, също започват процеси на постепенна, но
трайна еволюция към авторитаризъм. Макар и трудно, макар и с
лъкатушене, макар и със скърцане, механизмите на тоталитарната
система се разместват дотолкова, че тя губи “чистия” си вид и се
“превъплъщава” - в различна степен в различните европейски социа­
листически страни - в авторитарна система.
Това пък от своя страна поставя един чисто “инструментален”
въпрос: след като науката е склонна да възприеме понятия като
“предтоталитаризъм” и “посттоталитаризъм”, защо да не не се внед­
ри и още едно - за “прекъснат”, а оттам и обективно “недоразвит”
тоталитаризъм? Още повече, че след като според М. Семков съ­
ществува хипотезата, че “един авторитарен режим може не само
да прегражда пътя на едно фашистко движение, но и сам по себе си
да е зародиш на фашистки режим, налаган отгоре”39, защо един
авторитарен режим (не само десен, но и ляв) да не може да изпълня­
ва и третата функция - на логична еволюция (или още по-точно -
на логична “деградация”) на един тоталитарен (и пак независимо
дали ляв или десен) режим?
Разбира се, подобна теза не среща единодушие не само сред
т. нар. “неодемократи”, за които е направо обидно, че през 70-те и
80-те години са прекланяли глави не пред някакъв жесток тоталитари­
зъм, а пред значително по-мек авторитаризъм. Но и в сериозната ли­
тература далеч не всички автори са склонни да приемат, че от сре­
дата на 50-те години “недоразвитият тоталитаризъм” в страните от
Централна и Източна Европа постепенно еволюира в авторитаризъм.
39 Семков, М. Фашизмът... с. 324.
112
 Поради това ще си позволя, както това вече беше направено
с авторитаризма и десния тоталитаризъм, да “наложа” характерис­
тиките на другите два типа политически системи - левия тота­
литаризъм и “левия” авторитаризъм - върху България и останалите
страни от Централна и Източна Европа от края на 50-те и началото
на 60-те години до края на 80-те години, когато и тези недемокра­
тични режими потеглят към политическото небитие.
1. “ О фициална (ръководна) идеология” или “ специфи­
чен м ан т ал и те т ” ?
Мусолини, Хитлер, Ленин и Сталин - четиримата “класици”
на тоталитарната система в XX век - наистина искат установя­
ването на “нов световен ред”, макар и всеки да влага в това понятие
не съвсем еднакво съдържание40. Съгласно указанията на Комин-
формбюро от 1947 г., от края на 40-те години “марксизмът-лени­
низмът” също се налага като официална идеология в страните от
Централна и Източна Европа. В резултат народите от тези страни
тръгват към “светлото си комунистическо бъдеще”, а през 1961 г.
XXII конгрес на КПСС посочва съвсем конкретно и сроковете, в
които не само СССР, но и останалите негови “братя” ще навлязат
във “висшата фаза” в развитието на човечеството - само след две
десетилетия, т.е. през 1981 година.
Вследствие от първия опит за десталинизация обаче постепен­
но официалната идеология се превръща, ако използвам чисто бъл­
гарското û фонетично възприемане, в “марксизЪма-ленинизЪма”.
Колкото и гротескно да звучи, зад това опростенчество, граничещо
с - или символ на - неграмотност, се крие една чиста мутация на
идеологията в “специфичен манталитет”. Защото - и не само в конк­
ретния “български случай” - това опростенчество означава, макар
и в по-груби форми, повторение на формулата на Кареро Бланко
“Ред, единство и да издържим”.
Като доказателство е достатъчно да се припомнят само сери­
ята “идеологически пируети” например на БКП през 60-те - 80-те
години. След като със свалянето на Хрушчов през 1964 г. фактичес­
ки е снета и перспективата “комунизъм през 1981”, на хоризонта се
появява нова - на “реалния социализъм”. Впоследствие обаче и тя
40 Конкретно сталиновата идея за този “нов световен ред” е излож
достатъчно ясно в официалната История на Всесъюзната комунистическа
партия (болшевики). С., 1949, с. 335-336: “Докато съществува капиталистичес­
ко обкръжение (на СССР), ще има и опасност от капиталистическа интер­
венция... За премахване опасността от капиталистическа интервенция е не­
обходимо да се унищожи капиталистическото обкръжение, а да се унищожи
капиталистическото обкръжение е възможно само като следствие от победо­
носна пролетарска революция поне в няколко страни... Оттук следва, че
победата на пролетарсктата революция в капиталистическите страни е от
жизнен интерес за трудещите се в СССР.”
113
 се оказва реално неизпълнима и на нейно място идва тази за “разви­
тото социалистическо общество”. Тя пък на свой ред се развива в
нова - за “зряло социалистическо общество”. А когато и самите
комунистически ръководители узряват за простата истина, че и
такова няма да се получи, като оперетно ехо на “перестройката” в
СССР внезапно се появява острата необходимост от “демонтаж на
партията-етаж от държавната власт”, макар, че това по принцип
противоречи на прословутия чл. 1 от тогавашната конституция.
Извън съмнение е, поне според меи, че целта на всички тези
пируети е само една - диктаторът и кликата му да се задържат мак­
симално дълго на власт. Още повече, че не само в “българския ва­
риант”, но и в Полша, Румъния и т. н. се набива констатацията, че това
е въобще “посттоталитарен”, т. е. авторитарен манталитет, при който
властта все повече се превръща на първо място в средство за лично
облагодетелстване, а не е резултат от идеологическа мотивация.
Впрочем, за да не изглеждат подобни разсъждения емоцио­
нално-абстрактни, ще ги подкрепя и е конкретни факти. По време
на първата официална визита на новия генерален секретар на ЦК
на КПСС М. Горбачов в България през октомври 1985 г. например
Т. Живков споделя с него по повод поредното повишение на цените:
“Ние говорим пред населението, че това не засяга и няма да засегне
жизненото равнище на народа... Но това, което нашата пропаганда
говори, не е истина. Просто лъжат. Това засяга населението, но ние
се правим на ударени41”.
Към горния цинизъм, израз на “специфичния манталитет” на
комунистическите управници, ще добавя и още един. В хода на
следствието и процеса срещу Живков (1990-1991 г.) стана известно,
че от раздадените през 80-те години по лично негово разпореждане
апартаменти реално нуждаещи се граждани са получили нищожна
бройка, а преобладаващото количество са отишли само за приближе­
ни на властта. Същото е положението и с неправомерно раздадените
леки автомобили, “продадени” при това по цени, средно пет пъти
по-ниски, отколкото за “редовите граждани42”.
Трето, няма след падането на комунистическия режим в съот­
ветната страна бивш социалистически лидер или личност от негово­
то по-близко или по-далечно обкръжение, който да е изпаднал в
икономически притеснения. Обратно - в мнозинството си те са отно­
во лидери, макар и вече не на политически, а на икономически гру­
пировки от тип, диаметрално противоположен на предполагаемата
им предишна “идеология”, но в замяна на това изцяло съвпадащ
със “специфичния им манталитет”.
И четвърто, сред тези категории няма и такъв, който да е осъ­
41 Цит. в: Ново време, 1995, № 6, с. 85
42Вж. Делото Живков. Състав. Д. Иванов. С , 1994.
114
ден за политически престъпления. Каквито и процеси да се образуват
в бившите социалистически държави, колкото и желания за възмездие
да концентрират, в последна сметка всички завършват е присъди от
стопански или криминален, а не от политически характер.
От Нюрнбергския процес насетне обаче е известно, че при
елементарното съблюдаване на правните норми е по-лесно един
човек да получи политическа присъда за криминални простъпки,
отколкото криминална присъда за политически деяния.
2. “Единствена и тотално идеологизирана масова пар­
т и я ” или “официално нерегламентиран, а оттук и ограничен
политически п лурали зъм ” ?
Няма да се плъзгам по най-лесната плоскост - че и в България, и в
Чехословакия, и в Полша, и в ГДР в десетилетията на комунистическите
режими съществуват повече от една партия. Ще припомня само, че всички
те са вкарани в широки, а оттам и безлични “масови обществено-
политически организации’’без никакво реално влияние върху политическия
живот. Върхът на обезличаването е в България, кьдето “казионният’’БЗНС
трудно може да бъде признат за политическа партия, тъй като - може би
единствен в света - се отказва от собствената си програма, заявявайки,
че “безрезервно приема” тази на БКП.
Не възнамерявам да отричам и факта, че според официалната
терминология с годините не само БКП, но и останалите комунистически
партии стават “все по-единни и по-единни” - да се представя желаното за
действителност е традиция за всеки недемократичен режим.
Но ако се върнем към “ранната история” на комунистическите
партии като управляващи, ще констатираме нещо много показателно:
че, за разлика от първоначалната фашистка “catch-all” и болшевищ-
ката “елитарна” партия, тяхната основна характеристика е на “пар­
тии-гъби”, но именно и само след идването им на власт. Впрочем
ето и конкретните данни в подкрепа на това твърдение43:
Партия Година Численост Година Численост

Българска 1944(х) 15 000 1945(ххх) 250 000

Полска 1944(хх) 34 000 1945(хх) 235 000

Румънска 1944(х) 883 1947 710 000

Унгарска 1945(х) 100 1945(хх) 500 000

>
J
Чехословашка 1945(х) 45 000 1946 1 200 000

43Данните са от: Информационное совещание представителей некото­

рых компартий в Полше в конце сентября 1947. М., 1948,с. 253; Westoby, А.
Communism since World War II. Brighton, 1981, pp. 14-38.
115
 Поясненията в скоби означават:
(х) при влизането на съветските войски в съответната страна;
(хх) в края на посочената година;
(ххх) през януари на посочената година.

Ако сумираме данните, излиза, че през 1944-1945 г., т. е. преди

съветските войски да “освободят” съответната държава, “комунис­
тическата идея” се споделя от около 95 000 души впосочените пет
страни. Най-популярна е тя в Чехословакия, Полша и България, до-
като в Румъния и Унгария се ползва, меко казано, със сдържана
подкрепа.
В няколко месеца само обществото в тези пет държави осъз­
нава изключителната прогресивност на въпросната идея, чиито при­
върженици нарастват на близо 3 млн. души, т. е. увеличението е не
с проценти, а с пъти - приблизително тридесет. Най-обяснимо е
това при Румъния: още Хемингуей е констатирал, че “да си румънец
не е нация, а професия”. А най-потресаващо е то при унгарците,
съдейки по факта, че ако през 1945 г. те енергично (отново не в
проценти, а в пъти, и то рекордни - 5 000) прегръщат комунистичес­
ката идея, само 11 години по-късно, през вече споменатата 1956, по
същия енергичен (пак в пъти, а не в проценти) начин те отново я
намразват44.
Горните данни поставят обаче и един изключително сериозен
въпрос: за “единствената” или “обединената” партия. Ако се върнем
отново към дефиницията на Линц, не е ли това типичния случай на
авторитарни партии, които се създават след завземането на властта,
без да са се “пробвали в борбата” за нея? Поради което наистина
генетично са “заредени” с хетерогенност вследствие на многоброй-
ните “кооптационни” желания на новодошлите опортюнисти и най-
обикновени службогонци?
Вярно е, че до края на 50-те години, а иначе казано, до началото
на трансформацията на болшевишкия тоталитаризъм в “ляв” автори-
таризъм, от управляващите комунистически партии са изключени,
както вече се спомена, около 2 500 000 души. Но, отново според
указанията на съветското партийно и държавно ръководство, на тях­
но място са приети значително повече лица, т. е. периодичните чист­
ки с нищо не променят хетерогенния им характер. А ако се добави
и постепенната подмяна на първоначално силния идеологически еле-

44 Разбира се, това не е само румънски или унгарски “патент”

първия “масов” митинг срещу Живковата система, свикан на 3 ноември
1989 г., т. е. още в условията на авторитарната диктатура, на площад “Алексан­
дър Невски” участват около 3 хил. души, немалка част от които - изпратени
от властта. Седем месеца по-късно, на митинга на СДС от 7 юни 1990 г., в
навечерието на първите свободни избори, участниците вече са над 1 милион.

116
 мент със “специфичните манталитети”, тезата за “обединена”, а
не “единна партия” получава допълнителни аргументи.
Впрочем подобни аргументи са ни под ръка и у нас, в Бълга­
рия. Още след 1956 г., при партийния и държавен преврат от “двор­
цов” тип, извършен е Априлския пленум, започва изместването на
две от “фамилиите” в управляващата партия - “пловдивската” и на
“старите” - с нови, и на първо място с тази на “чавдарци”. През 60-
те и 70-те години борбата между “новите фамилии” продължава и
дори взема жертви - в буквалния (Иван Тодоров-Горуня, лидер на
“врачанската” фамилия) или в политическия смисъл (фактическото
отстраняване от ръководни постове на всички членове на “лисичевс-
ката” фамилия).
Най-убедителни доказателства за “ограничения плурализъм”
от 60-те години нататък дават обаче Чехословашката и Полската
комунистическа партия. Защото, ако в България до 80-те години
“плурализмът” засяга само “върховете” на управляващата партия,
дрез 1967-1968 г. в Чехословакия фактически се стига до вертикално
разцепление на партията на “консерватори” и “реформатори”, рату­
ващи за отхвърляне на сталинския “модел” на социализма и замяна­
та му с т. нар. “социализъм с човешко лице”. Аналогични процеси
вървят и в Полша през 70-те години, а фактът, че и в двете държави
те са прекратени с военни средства (в първия случай - след чуж­
дестранна интервенция, а във втория - с въвеждане на извънредно
положение) не само потвърждава тезата за “ограничения плурали­
зъм”, но и показва докъде той би могъл да се разпростре, ако пери­
одически не е насилствено париран.
! А ако се върнем отново към България, през 80-те години в
БКП става едва ли не традиция цели организации (предимно на
интелектуалци, университетски преподаватели, писатели и т. н.)
открито да се противопоставят на “официалната” линия, открито да
изразяват несъгласието си с партийни решения, включително и взети
На най-високо равнище. Нито един от тези примери не е възможен в
|една наистина “тотално идеологизирана партия”, но те са естествени
;за една “обединена” (или “общонародна”, както започва да се на­
рича в България) партия, в която по разнообразни причини и
съображения към края на 80-те години членуват един милион раз­
лични българи, т. е. всеки осми от нацията, всеки шести от насе­
лението над 18 години и всеки трети от активното население.
' 3. “П ълен идеологически контрол върху средствата за
масово осведомяване” или “режим без вътреш на или масова
политическа м обилизац ия” ?
Когато в края на 40-те години в страните от Централна и
Източна Европа започва да се налага левият тоталитаризъм, той
идва с цялата си хореография: “спонтанни” манифестации, изра­
зяващи “общонародната подкрепа” към управляващата партия, ма­
117
 сови организации, обхващащи всички слоеве и възрастови групи от
населението, ежедневна масирана пропаганда на успехите на ре­
жима, строго контролирани средства за масово осведомяване. Всич­
ки тези елементи са подчинени на една цел: постоянната масова
мобилизация.
От 60-те години нататък обаче постепенно тези атрибути за­
почват да губят “мобилизационната” си “мощ” и от постоянна тя
все по-определено се превръща в събитийна. Тъкмо в този смисъл
според мен следва да се тълкува и уговорката в дефиницията на
Линц, че “вътрешната и масова” мобилизация не е постоянна, а се
проявява само “в определени моменти от развитието” на автори­
тарните режими.
Достатъчно е например да си припомним нашите (а и не само
нашите) “конгресни дни” на всеки четири години, когато, мобили­
зирайки всички средства, с които разполага, управляващата партия
успява, макар и временно, да мобилизира и обществото. Въпросът
обаче е, че извън тези “определени моменти” то посреща с почти
пълно безразличие или поне незачитане всякакви идеологически
“кьорфишеци” отрюда на “писма”, “съображения”, “концепции”, “по­
чини” и пр., с които режимът постоянно го засипва.
Впрочем тук може би е мястото най-малко за две обяснения.
Първо, двупосочната връзка “управляващи-управлявани”, която
неизменно присъствува и при демокрацията, и при тоталитаризма,
по принцип отсъства и при двете “преходни” системи - авторитар­
ната и либералната. Разликата между тях обаче е в посоката на
липсващата връзка.
При либерализма няма “отговор” от горе на долу, доколкото
управляващите не могат да отговорят едновременно на толкова раз­
ностранни претенции, които ежедневно им отправят управляваните.
При авторитаризма е точно обратното - управляваните ежедневно
са бомбардирани “отгоре” със “сигнали”, които обаче оставят без
отговор. Тъкмо поради това Линц изрично посочва, че при него обхва­
та, в който действа “обратната връзка”, е ограничен само до взаимо­
отношенията между диктатора и най-близкото му обкръжение. И
една от причините е именно в неспособността на този тип режими
да поддържат постоянна “масова вътрешна мобилизация”.
Второ, уместно е да напомня и още една констатация на Линц
- че след като дойде на власт, авторитарният режим по принцип
вече не е и толкова заинтересован от постоянна “масова вътрешна
мобилизация”. Това противоречи и на-“специфичния” му манталитет,
доколкото той го съветва към спокойствие, или, ако припомня тезата
на Габриел Алмонд, към “стабилност” и “отпуснатост” на система­
та, доколкото целта му с да се задържи максимално време на власт,
което означава и да предизвиква минимално количество конфликти
с обществото. А това пък е невъзможно при наличието на едно
•118
“високо мобилизирано, напрегнато и експанзивно” (отново според
терминологията на Алмонд) общество.
Едно от най-ярките проявления на отказа от “пълен идеологи­
чески контрол” в страните от Централна и Източна Европа от 60-
те години насетне е отношението на комунистическите режими към
т. нар. “дисиденти” и в частност към проявите им в масмедиите, в
културата и изкуството, в науката. Би ли било възможно например
при един наистина “пълен идеологически контрол” в България пери­
одично да се появят “Лютите чушки” на Ралин или “Образ и подо­
бие” на Радичков, “Фашизмът” на Желев или “Една жена на 33” на
Христо Христов, а “в определени моменти” - и цели печатни органи
като вестниците “Народна младеж” или “Култура”, списанието
“Общество и право” и други?
Още по-очевидна е липсата на този “пълен идеологически
контрол” в Чехословакия през втората половина на 60-те години,
когато се заговаря за “новата вълна” в чешкото кино, оставила таки­
ва ярки художествени доказателства за “идеологическото безвре­
мие” на режима като “Старци берат хмел” или “Строго охранявани
влакове”, а също и през 70-те и 80-те години в Полша и Унгария,
където това е дори още по-силно изразено.
Или, с други думи, от края на 50-те и началото на 60-те години
“недоразвитите леви тоталитаризми” в страните от Централна и
Източна Европа постепенно губят и още една от характеристиките
на “модела” - “пълният идеологически контрол”, като в замяна на
това постепенно придобиват една от основните характеристики на
авторитаризма - на режими без постоянна масова вътрешна мо­
билизация.
4. “М асов полицейски терор срещу цялото общ ество”
или “ индивидуални гонения” ?
В годините на налагане на левия тоталитаризъм в страните
от Централна и Източна Европа там също се прилагат на практика
сталинско-бериевските концепции за “неизбежното изостряне на
класовата борба в периода на изграждането на социализма” и за
“врага с партиен билет”. Последиците са наистина трагични. Без
преувеличение може да се твърди, че населението цм живее в усло­
вията на постоянен страх от репресии, а дори и само това вече е
масов - и постоянен - полицейски терор срещу него.
Под влияние на първия опит за десталинизация обаче посте­
пенно този “масов полицейски терор” е заменен е индивидуални
гонения. Към началото на 60-те години в тези държави са ликвидира­
ни всички съществуващи дотогава концентрационни лагери и с две
временни изключения - в Чехословакия през 1968-1969 г. и в Полша
през 1981-1982 г., те завинаги остават само една черна, но вече
затворена страница от историята им.
Отново подкрепям това твърдение с примери от България -
119
безспорно един от комунистическите режими, които най-стриктно
и най-старателно изпълняват указанията по налагане на сталинския
политически модел. През април 1962 г. са закрити и последните два
концентрационни лагери - в Ловеч и Скравена. Рязко намалява и
броят на изселванията, които се превръщат от системни в кампаний­
ни, а след като България подписва Заключителния акт от Хелзинкс­
ката конференция (1975 г.) режимът се отказва и от тази си прак­
тика45.
Доказателство за постепенното преминаване от началото на
60-те години нататък от масов терор към индивидуални гонения са
и данните за броя на репресираните по съдебен ред, административ­
но или партийно членове на БКП, “противопоставящи се чрез вът­
решнопартийната демокрация или със средствата на конспирацията
срещу управлението на Тодор Живков”. За периода 1960-1989 г. това
са общо 824 души, от които са осъдени само 50, други 73 са изсе­
лени, а останалите са наказани46.
Тези данни определено показват, че от 60-те години насетне
комунистическият режим в България окончателно се отказва от
методите на масовия терор не само срещу политическия противник,
а срещу цялото население. А именно “масовият полицейски терор”,
както вече изтъкнах, е “условието, без което не може” нито един
тоталитарен режим, бил той ляв (болшевишки) или десен (фашист­
ки). Достатъчно е да разгърнем например “Големият терор” на
Конкуест или “Архипелаг ГУЛАГ” на Солженицин, за да се убедим,
че категориите, които попадат под ударите на прословутия “член
58”, фактически обхващат цялото население. От началото на 60-те
години насам обаче подобно явление не може да се констатира в
нито една от страните от Централна и Източна Европа.
Или, с други думи, от втората половина на 50-те години под
влиянието на вътрешни и международни фактори лявата разновид­
ност на тоталитаризма - болшевизмът, еволюира в повече или по-
малко ясно изразен авторитаризъм. Джовани Сартори, несъгласен
с подобна теза, предпочита да борави с понятието “модерен тотали­
таризъм”47. Но да се приеме неговата теза автоматически означава
и да се приеме, че след постигането на “класическите” си форми
тоталитаризмът също е склонен към еволюция. Примерите с Герма­
ния до 1939 г., когато започва Втората световна война и със СССР
до 1985 г., когато на власт идва Горбачов, говорят обаче против
подобна хипотеза.
И следователно остава другата - че, по-бързо или по-
мъчително, като стратегически резултат от първия опит за дестали-
45 Вж. по-подр. Стоянова, IL, Е. Илиев. Цит. съч.
46Вж. по-подр. Иванов, Д. Противопоставянето 1956-1989. С , 1994.
47 Сартори, Дж. Цит. съч., с. 298.
120
 низация, от края на 50-те години страните от Централна и Източна
Европа постепенно еволюират от “недоразвит тоталитаризъм” в
авторитарни режими и извървяват пътя на всяка една “класическа”
авторитарна система, наследила тоталитарната: от авторитаризъм
с подчертан тоталитарен уклон през “класически” авторитаризъм
до авторитаризъм с явен либерален уклон.
Хуан Линц дава едно доста приемливо обяснение на тази ево­
люция. Комунистическите режими в страните от Централна и Из­
точна Европа, твърди той, “не са били плод, както е в СССР и Виет­
нам, на вътрешен процес, а са наложени отвън и когато СССР оттегля
подкрепата си за техните управници, те се сблъскват с липса на
легитимност, различна от тази, която биха имали при положение, че
са резултат на вътрешен процес на установяване на тоталитарен
режим”48.
Тезата на Линц е по-скоро теоретична, но тя се потвърждава
.и от практиката: във всеки един момент, когато по една или друга
причина СССР отслабва “хватката” над страните от Централна и
Източна Европа, в тях незабавно започват процеси на демократиза­
ция. Така е при Хрушчов в първите години на “десталинизацията”,
която в Полша и Унгария прераства в опити или за отхвърляне на
тоталитарната система, или поне за нейното смекчаване. Така е и в
началото на управлението на Брежнев, започнал като “борец срещу
новия култ”, когато процесите кулминират в “Пражката пролет” от
1968 година. Така е - и този път необратимо - и след идването на
власт на Горбачов и началото на процесите на “перестройката”,
стимулирала от своя страна началото на процесите на преходи към
демокрация в държавите от съветската сфера на влияние.
t •I-

И тъй, на основата на анализа на двата “варианта” на автори­

таризма - “десния” и “левия”, вече може да се изведе и неговата
дефиниция като политическа система. А именно, че това е неде­
мократичен режим, който поради дълголетното си същ еству­
ване и под влиянието на вътреш ни и външ ни ф актори ево­
лю ира последователно от политическа система с подчертан
тоталитарен уклон през “класически авторитаризъм” до сис­
тем а с подчертан либерален уклон.

48 Cit. in: Transicionpoliticay consolidacion democratica. Espana 19

1986. Madrid, 1992, p. 440.
121
 IV. ПРЕХОДИТЕ К'ЬМ ДШСИСРАЦИЯ

По време на Втората световна война в почти всички евро­

пейски страни, окупирани от Германия или пък нейни сателити, се
развива повече или по-малко мощно съпротивително движение. В
него се включват не само традиционните носители на антифашиз­
ма - левите, комунистически и социалистически партии, но и пат­
риотични организации от целия политически спектър. Почти във
всички държави се създават широки коалиции, оставили временно
на заден план политическите си различия и обединени около двете
основни за момента задачи: възстановяване на суверенитета и не­
зависимостта на своите държави и преодоляване на стопанската
разруха, предизвикана от военните усилия.
Благодарение на постигнатия “исторически компромис” ан­
тифашисткото съпротивително движение в европейските страни вна­
ся своя повече или по-малко значителен принос за разгрома на Гер­
мания и нейните съюзници и сателити. Но надеждите, че установе­
ното на национално равнище по време на войната сътрудничество
ще се запази и в следвоенния период се оказват също толкова
илюзорни, колкото и обещаното от победителите право на свободен и
самостоятелен избор на път на развитие и политическа система. Об­
ратно, както вече стана ясно, в първото десетилетие след 1945 г. не по
волята на мнозинството от населението си, а под чужда диктовка
страните от Централна и Източна Европа са принудени да осъщес­
твят преход от относителната демокрация, която логично наследя­
ва извънредното положение от годините на войната, към лява тота­
литарна система. Точно в обратна посока тръгва развитието на Гер­
мания и Италия.

1. Преходите от тоталитаризъм към демокрация (Италия и

Германия след 1945 г.)

Двете основни победени държави във Втората световна вой­

на - Германия (или по-точно по-голямата част от нея) и Италия,
остават в сферата на влияние на западните съюзници от Антихит-
леристката коалиция. Те са единствените в Европа, в които след
1945 г. се осъществяват сходни, макар и всеки със своите специфи­
ки, преходи от тоталитаризъм към демокрация.
Четири са основните характеристики на този “модел” на
преход:
122
 1. Той започва след военно поражение на старата по­
литическа система, поради което на практика новата се гради
без каквато и да е приемственост с нея не само като власт, а
и като държавност въобще, а напротив, като антипод на пре­
дишната държава с всичките û институции.
2. Той започва и протича в условията на продължаваща
чуждестранна военна окупация и следователно при “пара­
лелно” съществуване и функциониране на окупационните
власти и “национални” правителства, поради което те фак­
тически се ползват с ограничен суверенитет.
3. Той се осъществява в условията на повече или по-
малко разрушено национално стопанство, като успоредно с
възстановяването му то претърпява и сериозни структурни
изменения.
4. Обективната необходимост от радикална смяна на
старата политическа система поражда, поне в началото на
прехода, необходимост и от прилагането на извънредно
(т. е. политическо) законодателство.
В конкретния случай с Италия към тези четири характерис­
тики следва да се добави и пета, а именно, че “вътрешните против­
ници” на тоталитарния режим, организирали към края на съществу­
ването му въоръжена съпротива срещу него, по принцип играят, по­
не в началото на прехода, активна роля като носители на радикални
демократични идеи. Впрочем още тук може да се открие и първо­
то съществено различие с Германия, където, поради практическо­
то отсъствие на подобен фактор, преходът се осъществява по-ско-
ро “отвън и отгоре”, докато в Италия значително по-голямо е и
участието “отдолу”.
В Италия част от тези характеристики започват да действат
още след 10 юли 1943 г., когато англо-американските войски дебар-
кират в най-южната част на страната, на остров Сицилия. Две сед­
мици по-късно, на 25 юли, дучето (водачът) на фашистката държа­
ва Бенито Мусолини е свален чрез държавен преврат с участието
на краля Виктор Емануил III и висши офицери. Съставя се “нефа-
шистко” правителство начело с маршал Бадолио, бивш началник
на Генералния щаб на въоръжените сили.
На 3 септември 1943 г. англо-американците форсират Месин-
ския пролив и стъпват в най-южната част на Апенинския полуост­
ров. Същия ден правителството на Бадолио подписва т. нар.“ крат-
ко примирие” със съюзническото командване.
Първоначално германските войски, дислоцирани в Централ­
на и Северна Италия, заемат изчаквателна позиция и не се намес­
ват в “чисто политическите” събития. След примирието от 3 сеп­
тември обаче тяхната реакция не закъснява и на 8 с. м. те окупират
редица райони от страната. Кралят и Бадолио бягат от столицата
123
 Рим на юг. В края на месеца, когато фронтът на бойните действия се
задържа задълго по т. нар. “линия Густав”, между Неапол и Рим, Ита­
лия се оказва разделена на две, съответно под англо-американска и
германска окупация, макар че и в двете части номинално започват да
функционират “национални” правителства- на Бадолио (т. нар. Южно
кралство) и на Мусолини (т. нар. Република Сало).
Междувременно, когато на 10 септември германците окупи­
рат и столицата Рим, те срещат и въоръжения отпор на население­
то. Така се поставя началото и на италианската Съпротива. Макар
и една от най-късно започналите в Европа, в замяна на това тя е
толкова бурно разрастваща се, че в следващите 20 месеца, до пъл­
ното освобождение на Италия от германски войски, нерядко играе
и ролята на “трета национална власт” в страната, най-вече в цент­
ралните и особено в северните райони, останали под германска оку­
пация.
На 13 октомври 1943 г. правителството на Бадолио обявява
война на Германия. Същия ден САЩ, Великобритания и СССР приз­
нават Италия за “съвоюваща държава”, с което фактически леги­
тимират именно Бадолио и групата около него като основен пре­
тендент за политическото наследство на фашизма, макар че те ак­
тивно са му сътрудничили в продължение на над 20 години. Това
предизвиква недоволството на онези политически партии, които по
собствените им изявления “системно са се борили срещу фашист­
ката диктатура” - комунисти, социалисти, либерали и християнде-
мократи, обединени вече в т. нар. Комитети за национално осво­
бождение (КНО). Техните искания са значително по-радикални -
от предаването на “цялата конституционна власт” в страната в техни
ръце до насрочването на референдум за или против монархията,
главен съучастник на фашизма между 1922 и 1943 година.
“Споровете за наследството” на фашистката държава са под­
клаждани и от Съюзническото военно командване за окупираните
територии (Allied Military Government of the Occupied territories -
АМГОТ), упражняващо върховната власт в Южна Италия. Особе­
но умела е спекулацията с бъдещата институционна форма на Ита­
лия. От една страна, между американци и англичани съществуват
естествени различия като представители съответно на републикан­
ско и монархическо управление. От друга страна обаче, зад оче­
видните промонархически симпатии на Великобритания се крие на­
мерението й за проникване на английския капитал в Италия. В по­
литически аспект това означава и пречки пред опитите да бъде
нарушено статуквото на икономическите кръгове, сътрудничили с
фашистката диктатура.
И обратно, зад декларациите за необходимостта страната бър­
зо и “твърдо да стъпи на собствените си крака в областта на иконо­
миката” прозира намерението на САЩ да вкара италианското сто-
124
панство в сферата на влияние на американския капитал. Немалка
роля за реализирането на това им намерение изиграва и италианс­
ката мафия.
Още по-важното обаче е, че макар и формално позициите на
съюзниците спрямо Италия да се базират на декларацията на ми­
нистрите на външните работа на САЩ, Англия и СССР от 30 ок­
томври 1943 г. за правото на италианския народ свободно да избере
след войната формата на управление, присъствието на англо­
американски войски в страната не само дава основата, но и
определя политическите граници на действието на вътреш ­
ните фактори. По този начин още в хода на военните действия
съюзниците получават възможност и да диктуват всяка тяхна крач­
ка (а следователно да държат в ръцете си общото положение), и -
още по-важното, да “моделират” насоките на бъдещия избор.
Споровете между привържениците на радикалното обновле­
ние на “следфашистка” Италия и радетелите за приемственост с
“предфашистката монархия” затихват временно през април 1944 г.,
когато те се споразумяват да отложат решението им до края на
войната и да обединят усилията си в помощ за нейното успешно
приключване. Функциониращите на тази основа от април 1944 до
май 1945 г. коалиционни правителства фактически възстановяват
съжителството между трите традиционни за предфашистка Ита­
лия политически течения: - католическото - в лицето на Християн­
демократическата партия (ХДП), либералното и социалистическо­
то, в което обаче някога силната Социалистическа партия вече е
принудена да дели територия с Комунистическата. Съвсем естес­
твено е, че макар и да просъществуват като цяло без проблеми в
следващата една година, коалиционните кабинети не отменят, а са­
мо отлагат сблъсъка между тях.
На 25 април 1945 г., активно подпомогната от силите на вът­
решната Съпротива, англо-американските войски освобождават от
германска окупация цяла Италия. На 28 април без съд и присъда е
разстрелян създателят на фашизма Бенито Мусолини, а в следва­
щите дни съдбата му е последвана и от най-близките му съратни­
ци. Националната фашистка партия, а в по-общ план и фашистката
държава, престават да съществуват, т, е. бъдещ ата политичес­
ка система наистина започва да се гради върху развалините
на отхвърлената стара.
На 14 юни е създадено първото следвоенно правителство, от­
ново на коалиционен принцип, което си поставя като основни задачи
подготовката на избори за Учредително събрание, чистка на държав­
ния апарат от чиновници, компрометирани със сътрудничеството си с
предишния режим, мерки за възстановяване на икономиката.
А тя е в почти катастрофално състояние. В сравнение с
1938 например през 1945 г. страната получава около 70% зърнени
125
храни и едва между 10 и 20% такива основни продукта като захар и
месо. Индустриалното û производство е само 20% от довоенното
равнище. Близо 70% от локомотивния и вагонния парк на Италия е
повреден или откаран в Германия, а търговският й флот е сведен
до 10% от предвоенното му равнище. Особено тежка за национал­
ното стопанство се оказва и “срещата” между цените от Юга, къ-
дето от близо две години господстват инфлацията и черната борса,
волно или неволно стимулирани и от окупационните власти, и тези
от току-що освободените райони, които бързо изпадат в същото
бедствено положение1.
Но ако в икономиката не може да се разчита на бързи успе­
хи, решението за свикване на Учредително събрание, а не на обик­
новен парламент, по принцип е успех за привържениците на ради­
калното обновление на Италия, доколкото вече означава, че ще се
пристъпи към изработването на нова конституция. А извън съмне­
ние е, че- в условията на силната “лява вълна” вследствие разгрома
на фашизма в Световната война съществуват реални възможности
в конституцията за бъдат заложени редица не само демократични,
но и “чисто леви” идеи.
Тъкмо поради това десноцентристките и консервативните пар­
тии - на първо място християндемократите и либералите, влагат
огромни усилия в опита максимално да отложат изборите за Учре­
дително събрание, разчитайки на неизбежния спад на ентусиазма и
еуфорията, които обслужват предимно комунисти и социалисти. Съ­
щевременно те упорито се противопоставят и на чистката на дър­
жавния апарат от профашистки елементи с надеждата, че от чи-
новничеството и особено от това от Юга и Центъра, където ради­
калните идеи на Съпротивата са значително по-слабо представени,
ще дойдат и немалка част от гласовете за тях в предстоящите пър­
ви свободни избори.
И все пак до амнистията, обявена през юли 1946 п, извън
разстреляните непосредствено след 25 април 1945 г. висши фашис­
тки функционери, жертвите на чистката, и то по очевидно занижени
данни, са 1732 “загинали или изчезнали”, а между 3000 и 4000 “фа­
шисти” лежат в затворите2. Дори и това обаче е достатъчно, за да
се твърди, че в периода на прехода от тоталитаризъм към демок­
рация в Италия определено действува и извънредно (т. е. поли­
ти ческо) закон одателство.
С края на войната към логичното нарастване на противоре­

' За еволюцията на политическото положение в Италия в периода

1943-1945 г. вж. напр. Драганов, Д. Комунистите и нова Италия ( 1943-1948).
С., 1982, с. 15-90.
2 Приведените данни, както и съмненията за тяхната достоверност,
вж. в: Laqueur, W. Europa despues de Hitler. Vol. I, pp. 59-60.
126
чията между политическите сили след изтичането на срока на ком­
промиса между тях се прибавят и действията на АМГОТ, чиято
роля остава не по-малко активна и в периода след освобождението
на страната, доколкото с нея все още не е сключен мирен договор.
Впрочем през юли 1945 г. настъпват съществени изменения и в
съотношението на силите вътре в АМГОТ. Дотогава Чърчил неиз­
менно защитава монархията, Ба'долио и въобще приемствеността
в държавния апарат. След победата на лейбъристите в парламен­
тарните избори обаче интересът на новото английско правителство
начело с Кл. Атли към италианските проблеми постепенно замира,
което пък дава възможност на САЩ енергично да засилят присъс­
твието и влиянието си върху политическия и икономическия живот
на страната3.
Благодарение най-вече на тяхната непреклонна позиция на
30 октомври 1945 г. правителството взиема решение първите адми­
нистративни избори в следфашистка Италия да предхождат тези
за Учредително събрание. Пак тяхна е заслугата за ограничаване­
то на правата му само до изработването на новата конституция,
подготовката на избирателен закон за редовните парламентарни из­
бори и ратификацията на мирния договор. И накрая, отново след
намесата на Съюзническото командване, въпросът за република
или монархия се изземва от компетенциите на Учредителното съб­
рание и се подлага на национален референдум, който да бъде напра­
вен успоредно с изборите за парламент.
Така благодарение на активната намеса на АМГОТ умере­
ните партии и на първо място християндемократите получават се­
рия както психологически, така и чисто практически предимства.
Изтеглянето на административните избори преди парламентарни­
те не само позволява на ХДП, активно подкрепяна и от католичес­
ката църква, да набере внушителна преднина по брой на спечелени
кметски места и в общинските съвети, но и създава в навечерието
на битката за Учредителното събрание впечатление за нея като
първа сила на италианския политически живот. Ограничавайки пра­
вата на Учредителното събрание, съюзниците предварително го
осъждат и на кратък живот, основателно опасявайки се, че - по
инерция от Съпротивата - левицата ще има в него доста силно при­
съствие. И освен това фактически я лишават от възможността да
прокара в периода на функционирането му каквито и да е радикал­
ни социални или политически реформи.
На 2 юни 1946 г. успоредно се произвеждат референдум за

3 Вж. Pasquino, G. La extincion del primer regimen fascista y la transicion

de Italia a la democracia: 1943-1948. - In: O ’Donnel, G., Ph. Schmitter, L. White-
head. (comp.) Transiciones desde un gobierno autoritario. Barcelona, 1994, Vol.
l/p.97.
127
 институционната форма на Италия и избори за Учредително съб­
рание. Този ден става и рождената дата на новата република - за
нея са подадени 54,3 на сто от гласовете срещу 45,7 на сто в полза
на монархията.
Другите две събития, също с исторически измерения, произ­
тичат от резултатите от изборите. От една страна, те бележат фак­
тическия край на либералното политическо течение, едно от трите
традиционни и с широко влияние в страната в края на XIX и начало­
то на XX век, което никога повече няма да възвърне своята мощ.
Второ, след близо 30-годишно очакване католиците най-сетне виж­
дат материализирана своята мечта - с 35,2 на сто за пръв път в
историята си ХДП заема водещата позиция на италианската поли­
тическа сцена, за да я задържи след това в продължение на близо
40 години. На второ и трето място се нареждат съответно социа­
листите (20,7 на сто) и комунистите (19,0 на сто) и оттук нататък в
продължение на десетилетия основните взаимоотношения в итали­
анската политика ще са именно между представителите «а тези
три нови “народни” течения.
Първоначално тези взаимоотношения са и на правителстве­
но равнище. На 15 юли 1946 г. лидерът на ХДП Алчиде Де Гаспери
представя първото следвоенно правителство, съставено на основа­
та на резултатите от редовна изборна проверка - коалиция от хрис-
тияндемократи, социалисти, комунисти и независими. Постепенно
обаче ХДП, която след изборите от 2 юни 1946 г. вече е и безспор­
ният лидер на умерената, центристка тенденция във възстановява­
нето на страната, започва да “изплаща” ангажиментите си към оне­
зи, които са я подкрепили, т. е. към хетерогенната по социален със­
тав, но като цяло консервативна по възгледи избирателна маса и
към католическата църква, която по принцип нс се отличава с осо­
бени симпатии към левите идеи. Логичното последствие е изост­
рянето на отношенията между християндемократите и техните пар­
тньори в кабинета. Към началото на 1947 г. то вече се превръща в
открита - или поне зле прикривана - непримиримост.
И отново особено активен за тези процеси е приносът на САЩ,
които все повече изместват Великобритания от участието във взе­
мането на структуроопределящи решения в АМГОТ. Не без тяхна­
та подкрепа например Учредителното събрание, както вече се спо­
мена, е лишено от правото на законодателни мерки по възстановя­
ването на националното стопанство.
От тази гледна точка едва ли е случайно, че точно когато в
края на 1946 г. министърът на финансите внася предложение за из-
вънреденщанък върху имуществото и санкции срещу незаконно за­
богателите по време на войната, Де Гаспери е поканен да посети
САЩ. Визитата му през януари 1947 г. съвпада с изявленията на
новия държавен секретар на САЩ генерал Маршал за намерения-
128
 та на неговата страна да подкрепи икономически установяването
на демократични режими в европейските държави. Освен, че това
; е първият анонс за т. нар. “план Маршал”, чрез който в края на 40-
' те и началото на 50-те години американските капитали безпрепят­
ствено навлизат в западноевропейската икономика, конкретно за
; Италия това оставя и съмненията, че линията на САЩ за ограни-
! чаване правата на Учредителното събрание е по-скоро умишлена,
отколкото безкористна. Още повече, че по време на визитата си Де
Гаспери получава и обещание за заем от 100 млн. долара.
Към този “икономически анонс” през март 1947 г. се прибавя
■и още един - т. нар. “доктрина за сдържане на комунизма” на аме-
■риканския президент Хари Труман. Формално тя се отнася само до
' Гърция и Турция. От своя посланик във Вашингтон обаче Алчиде
, де Гаспери получава информация, конкретно засягаща и Италия:
! САЩ са готови да помогнат за стопанското и военното й възстано-
: вяване, ако италианското правителство стане “по-хомогенно”.
Преведено на обикновен език, това означава от него да бъ-
■дат елиминирани представителите на левите партии. За това впро-
; чем способства и още един фактор - подписването през февруари
i 1947 г. на мирните договори между победители и победени във Вто-
; рата световна война. И ако в страните от Централна и Източна
! Европа, доминирани от комунистическите партии, това им развърз-
. ва ръцете за разправа с демократичната опозиция, в Италия пък
: отпада и последното препятствие пред отстраняването от власт
: именно на комунистите и социалистите - акт, който се осъществя­
ва след една умишлено предизвикана от Де Гаспери правителстве-
’ на криза в края на май 1947 година.
За разлика от комунистическите режими обаче новият едно-
: партиен християндемократически кабинет в Италия не само не тръг-
1ва на открити репресии срещу политическите си противници, но и
; им оставя пълната възможност да се изявяват като опозиция. Ко-
I мунистите и социалистите продължават активно да участват и в
: дебатите по новата конституция. В резултат, когато на 22 декември
■1947 г. тя е утвърдена от Учредителното събрание, в нея са записа-
; ни редица определено прогресивни за времето идеи. Освен, че е
I провъзгласена за “република, основана на труда”, в следващите бли-
| зо 40 години Италия е един от класическите примери за парламен-
; тарна “демокрация на квалифицираното мнозинство” - със стрикт-
; но разделение на властите, многопартиен режим, пропорционална
Iизбирателна система, широка местна автономия4.
: На 18 април 1948 г. се произвеждат първите редовни парла-
!ментарни избори след Втората световна война. Два дни преди то-
! 4 Текста на италианската конституция от 1947 г. вж. в: Копстшпуции-
\те... цит. съч.
129
 ва, на 1б април, правителството на Де Гаспери обявява, че Италия
приема “плана Маршал”, което до голяма степен предопределя
огромния изборен .успех на ХДП - 48,5 на сто от гласовете, даващи û
право да състави, вече и напълно според “правилата на игра” на де­
мокрацията, едноцветен кабинет. Останали далеч назад със своите
общо 31,0 на сто, комунисти и социалисти, които се представят в из­
борите като коалиция, за един дълъг период от време са принудени
да минат в опозиция5.
Осъществила в периода 1945-1948 г. политическия преход от
тоталитаризъм към демокрация, в следващите години чрез поре­
дица от споразумения и договори Италия се приобщава и икономи­
чески и военно към западния свят. Още на 28 юни 1948 г. поредното
правителство на Де Гаспери подписва и формалното й присъеди­
няване към “плана Маршал”, а към края на годината индустрията
най-сетне достига довоенното равнище на производство. Към 1950 г.
постепенно е овладяна и инфлацията, макар че лирата става конвер­
тируема едва през втората половина на 50-те години.
Пак тогава започва и т. нар. “италианско икономическо чу­
до”, чиито невероятните темпове светът следи с удивление и дори
със завист. При индекс 100 за 1953 г. промишленото производство
достига 142 през 1958,200 през 1961,241 през 1963 и 285 през 1966
година. Италия се нарежда сред основните производители на авто­
мобили, на т. нар. “бяла техника” (домакински електроуреди), на
конфекция и т. н.
От друга страна, през април 1949 г. тя е сред учредителите
на Северноатлантическия пакт, а през 1955 е приета за член на ООН.
Като доказателство за окончателното й приемане в семейството
на европейските демокрации именно в Рим през март 1957 г. се
подписва договорът, който поставя началото на интеграцията на
Стария континент, преминала последователно през Европейска ико­
номическа общност (ЕИО), Европейска общност (ЕО) и кулмини-
рала в Европейски съюз (ЕС).
Или, ако се върнем към основните характеристики на прехо­
да от тоталитаризъм към демокрация, извън съмнение е, че най-
важна роля в него играе чуждото военно присъствие и “ограниче­
ния суверенитет” на “националните правителства”. И от тази глед­
на точка никак не е случайно, че АМГОТ действа в Италия до
края на 1947 г., т. е. до момента, в който са трасирани основните
насоки и са забити главните жалони на политическото и икономи­
ческото й развитие.
Впрочем, както вече се видя и при налагането на левия авто-
ритаризъм в страните от Централна и Източна Европа, водещата
5 За политическата история на Италия в периода непосредствено с
Втората световна воина вж. Драганов, Д. Комунистите... с. 92-239.
130
роля на външния фактор очевидно се приема като нещо естествено
в годините непосредствено след Втората световна война - в края
на краищата именно след подобен световен конфликт действа в
най-пълен размер т. нар. “право на победителя”. Доказва го и след­
военната съдба на другата победена тоталитарна политическа сис­
тема - хилядолетния в мечтите на Хитлер, но просъществувал в
последна сметка само 12 години “Трети райх”.
***

Разбира се, в Германия положението е доста по-разйично,

дори и поради това, че решаваща за прехода към демокрация е по-
скоро 1947, а не 1945 година. Дотогава в продължение на близо две
години страната е разделена на четири окупационни области - аме­
риканска, английска, френска и съветска. Аналогично е подходено
и към столицата Берлин, където също се учредяват четири “мал­
ки” зони, независимо, че географски той принадлежи към съветс­
ката.
Първоначално съюзниците от Антихитлеристката коалиция
спазват, повече или по-малко стриктно, постигнатите на Потсдам-
ската конференция на ръководителите на САЩ, Великобритания и
СССР (юли -август 1945 г.) договорености за “съвместно управле­
ние” на победения във войната противник. В съответствие е нейни­
те решения Германия подлежи на демилитаризация, денацифика­
ция, демократизация и декартелизация.
По замисъла на съюзниците от Антихитлеристката коалиция
това включва ликвидиране на германския промишлен потенциал,
способен да служи на целите на военното производство; унищожа­
ване на всички видове оръжия и забрана за производството им;
разпускане и забрана за съществуването на какъвто и да е вид въ­
оръжени сили и военни учебни заведения; забрана на националсо-
циалистическата партия, нейните филиали и подконтролни органи­
зации; разпускане на всички нацистки учреждения, т. е. чистка на
държавния и административния апарат от активисти на национал­
социализма и подмяната им с “антифашистки елементи”; отмяна
на расовите и дискриминационните закони, приети по времето на
Хитлер; поощряване на възникването и дейността на демократич­
ни политически партии6.
Едва ли са необходими пространни доказателства, че още в
тези решения се съдържат всички основни характеристики на пре­
ходите от тоталитаризъм към демокрация. ;
От една страна, практически е ликвидирала както инсти-
6 За решенията на Потсдаме ката конференция вж, напр. Тегеран,
та, Потсдам. Сборник документов. М., 1970.

131
 туционната, така и законовата основа на националсоциалис-
тическата държ ава. Нещо повече, до есента на 1945 г. в амери­
канската, английската и френската окупационна зона съществува
фактическа забрана за възстановяването на “предфашистките” или
създаването на нови политическите партии, без които преходът към
демокрация просто не може да започне.
Второ, Германия е не само окупирана, но и в буквалния сми­
съл разделена между четирима окупатори - САЩ, Великобрита­
ния, СССР и Франция. Освен това в първите - и решаващи за след­
военната û съдба - две години те дори и не допускат създаване
на “национално правителство” - до началото на 1947 г. цялата
власт е в ръцете на т. нар. Контролен съвет (КС), съставен от че­
тиримата главнокомандващи окупационните войски.
Трето, няма друга европейска държава (с изключение на
СССР), националното стопанство на която да е пострадало
от войната толкова, колкото това на Германия. Най-големите гра­
дове, които са и основни промишлени центрове, са в развалини. Раз­
рушена е и почти цялата комуникационна структура - жп и шосей­
на мрежа, автомобилен и локомотивен парк, телеграфни и телефон­
ни линии. Страната изпитва остра липса на суровини и почти пълен
енергиен глад. Курсът на марката пада рязко, създавайки храни­
телна среда за инфлацията и черната борса. А на всичкото отгоре
през 1945-1946 г. това е съпроводено и с невероятна миграционна
вълна. Около 8 млн. души бягат от районите на Източна Прусия,
Чехословакия, Полша, за които вече е известно, че ще останат из­
вън границите на бъдещата Западна Германия.
Четвърто, през ноември 1945 - октомври 1946 г. съюзниците
организират и извънреден Международен съд над 24 от главни­
те ръководители на нацистката държава по обвинение в престъпле­
ния срещу човечеството, който завършва с 12 смъртни, 3 доживот­
ни и няколко по-меки присъди. Съдът в Нюрнберг обявява за чле­
нове на престъпни организации около 600 хил. души, заемали ръ­
ководни длъжности в нацистката партия (а по едно време тя дости­
га 8 млн. членове), в СС, Гестапо и др. Следват процеси срещу
обвинените във военни престъпления; срещу служителите на вън­
шно министерство; срещу ръководителите на предприятия, изпол­
звали “робски труд” и т. н. Само в английската окупационна зона нап­
ример на. специални анкети, свързани с чистката на нацистки еле­
менти, са подложени над 2 млн. души. В съветската са арестувани
около 60 хил., а около 520 хил. са уволнени от работа като нацисти7.
Парадоксът е, че фактически жертва на чистката стават, наред
с реалните престъпници, предимно онези, които са най-подготве-
7 За размера на чистките, предизвикани от “денацификацията”
Laqueur, W. Op. cit, рр. 54-58.
132
ни за държ авни, административни и други постове и в бъде­
щ ата германска държ ава.
Към 1947 г. относителният “розов период” във взаимоотно­
шенията между съюзниците, продължил около година и половина,
приключва. През 1945-1946 г. в съветската окупационна зона за­
почват мероприятия, които доста недвусмислено показват какъв ще е
бъдещият й път на развитие: национализация на едрата индустрия,
банките и търговията; аграрна реформа и подготовка за колективиза­
ция. Освен това руснаците демонтират и пренасят в СССР като ком­
пенсация за понесените във войната щети неколкостотин фабрики и
заводи, а немалка част от останалите работят изцяло за тях.
Още в края на април 1945 г. от Москва пристига Валтер Улб-
рихт, който се заема с възстановяването на Комунистическата пар­
тия (ГКП). През юли с.г. нововъзникналите Християндемократи­
ческа (ХДП), Либерално-демократическа (ЛДПГ) и Социалдемок­
ратическа (ГСДП) партии се “обединяват” с ГКП в Антифашист­
ки демократичен блок, а през април 1946 г. ГСДП и ГКП по една
вече описана рецепта се “сливат”, естествено “на основата на марк­
сизма-ленинизма”, в Германска единна социалистическа партия
(ГЕСП). Сякаш предчувствайки накъде вървят нещата, от 1945 г. те­
че и един постоянен вътрешен миграционен процес от съветската към
останалите три зони. До 1952 г. той обхваща общо около 2 млн. души.
През септември-октомври с. г. в източната зона се произвеж­
дат и първите избори за местно управление. Естествено, победата
отива за откровено толерираната от окупационните власти ГЕСП,
която получава 58,5 на сто от гласовете. Не така блестящи обаче
са резултатите û в Берлин - 19,4 на сто срещу 47,7 на сто за “необе-
динилата” се с комунистите (т. е. от трите столични “западни” зо­
ни) ГСДП и 21,7 на сто за ХДП. За тази си “волност” обаче берлин­
чани ще платят, и то твърде скоро, доста висока цена.
По-различно е положението в останалите три окупационни зо­
ни. Там решенията за “декартелизация” се изпълняват по-скоро фор­
мално, в резултат на което промишлеността получава възможност
да се съвземе значително по-бързо. Няма и посегателства срещу час­
тната собственост, с изключение на конфискацията на имуществото
на някои отявлени нациста. Така, както става и в съветската зона,
местните избори се печелят от тези партии, които по политическа
ориентация са най-близки до съответните окупационни власти -
ГСДП в английската и ХДП в американската и френската зона.
За да се противопоставят на все по-откритата съветизация
на източната зона, през 1946 г. САЩ предлагат план за създаване
на обединена, демократична и демилитаризирана Германия. След
отказа на СССР и Франция на 2 декември с. г. САЩ и Великобри­
тания вземат решение да обединят своите зони в т. нар. Бизония,
което и става от 1 януари 1947 година. На 25 юни се създава и
133
 т. нар. Икономически съвет на Бизония - първообразът на бъдещо­
то западногерманско “национално” управление. Месец по-късно Би­
зония е включена в състава на страните, имащи право на помощи
по “плана Маршал”. На 9 февруари 1948 г. Икономическият съвет
получава от окупационните власти правото да приема закони, да
утвърждава бюджета на Бизония и т. н., с което де факто му се
възлагат функциите на парламент. Ролята на правителство пък по­
ема новосъздаденият Административен съвет.
В знак на протест срещу активното изграждане на сепара-
тивни управленски органи в Бизония през март 1948 г. съветският
представител в КС прекратява участието си в заседанията му. То­
ва фактически е .началото на края на следвоенното сътрудничество
на четирите държави-победителки. Мерките, които следват оттук
нататък, закономерно водят до разцеплението на Германия.
Първата от тях е сепаративната парична реформа, обявена в
Бизония на 20 юни 1948 г., останала известна по името на създате­
ля си като “реформата Ерхард”. С нея се слагат край на всички
ограничения, наложени от окупационните власти върху икономика­
та. Тя възстановява чисто пазарните принципи на функциониране
на стопанството и става изходния пункт и основата за бъдещото
“икономическо чудо” в западните германски земи. Само до края на
годината производството нараства с около 50 на сто, а през следва­
щата, 1949 г., с още 25 на сто.
В условията на набиращата сила студена война още в среда­
та на 1947 г. Франция също сс присъединява, макар и “по принцип”,
към линията, следвана от САЩ и Англия в Бизония. След 20 юни
1948 г. обаче единственият изход за нея се нарича Тризония, както
и става от 1 август. Още повече, че междувременно ситуацията
претърпява динамични промени.
Паричната реформа обхваща всички “западни” територии,
т. е. включително и три четвърти от Берлин. Според СССР обаче
той е неразделна част от неговата зона и съществува реална опас­
ност тя да бъде наводнена с цялата маса ликвидирани марки от
“малката Тризония”. За да се предотврати подобна опасност, на 23
юни са прекъснати шосейните и жп комуникации между столицата и
“голямата Тризония”. В продължение на почти една година, до 12 май
1949 г., 2,4-милионното население на Западен Берлин живее в усло­
вията на пълна блокада. Снабдяването му с храни и други жизне­
новажни стоки става единствено по т. нар. “въздушен мост”, по
който самолети на съюзниците ежедневно прехвърлят средно по
около 5 300 тона товари.
Още по-важното обаче е, чс от края на юни 1948 г. Германия
се оказва и реално разделена на две части - Западна (Тризония) и
Източна, със строго^ охранявана граница помежду им, всяка със
своята валута, с двойни цени за едни и същи стоки. Независимо от
134
уверенията и на СССР, и на западните съюзници за “временния ха­
рактер” на това разделение, то продължава до 1 октомври 1990 г.,
т. е. повече от четири десетилетия.
На 1 септември 1948 г. в Бон, бъдещата столица на Западна
Германия, под председателството на християндемократа Конрад
Аденауер специално създаденият Парламентарен съвет започва ра­
бота по подготовката на сепаративна конституция. Доколкото оба­
че все още не е подписан мирен договор, през април 1949 г. САЩ,
Англия и Франция утвърждават т. нар. Окупационен статут, който
урегулира взаимоотношенията между бъдещата държава и съюз­
ническите власти. Те си запазват правото на контрол върху външ­
ната й политика, външната търговия, да суспендират конституция­
та й и т. н.
На 8 май 1949 г., четири години след безусловната капитула­
ция на хитлеристка Германия, Парламентарният съвет утвържда­
ва текстовете на Основния закон. След одобряването му и от три­
мата военни губернатори, на 23 май той встъпва в сила. Това е
рожденият ден на Федерална република Германия (ФРГ), в която
влизат 11 провинции, а също и Западен Берлин.
Според новата конституция ФРГ е социална държава и също
типичен представител на втория “модел” демокрация - на квали­
фицираното мнозинство. Президентът u се избира непряко и права­
та му са доста ограничени, за разлика от тези.на канцлера (минис­
тър-председателя). Парламентът (Бундестаг) формално е еднока-
марен, но съществува и своеобразна Горна камара - Федерален
съвет. Неговият председател автоматически замества президента
в случаите, когато той е възпрепятстван да изпълнява задължения­
та си или е освободен от длъжност. Както се вижда и от самото
название на държавата, тя е изградена на федералния принцип, ка­
то отделните провинции имат доста силно изразена икономическа и
законодателна автономия8.
На сесията на Съвета на министрите на външните работи на
САЩ, Англия, Франция и СССР в Париж през юни 1949 г. се прави
последен опит за изработване на обща позиция по германския въп­
рос. Но и той претърпява провал. На 21 юни вместо фактически
ликвидирания Контролен съвет западните държави създават Вър­
ховна съюзническа комисия (ВСК), натоварена със задачата да кон­
тролира спазването на Окупационния статут и дейността на бъде­
щото германско правителство.
На 7 септември 1949 г. се произ веждат първите редовни пар­
ламентарни избори във ФРГ. Още тогава се очертават и трите ос­
новни партии на политическия живот в следващите десетилетия -
ХДП с 31 на сто, ГСДП с 29,2 на сто и Свободната демократичес-
*Конституцията на ФРГ вж. в: Конституциите... цит. съч.
135
 ка партия (СвДП) с 11,9 на сто от гласовете. Тези първи избори
носят и най-големия следвоенен успех за комунистите - 5,7 на сто.
На 20 септември 1949 г. е съставено първото демократично
определено западногерманско правителство - коалиция от христи-
яндемократи, свободни демократи, представители на Германската
партия и независими, оглавена от лидера на ХДП Конрад Аденау-
ер. Това е началото на кариерата му като лидер на изпълнителната
власт, която ще продължи цели 14 години.
На следващия ден, 21 септември, Окупационният статут офи­
циално влиза в сила. ФРГ се оказва в доста необичайна ситуация.
От една страна, функционирането на държавата се осъществява на
базата на конституция (Основен закон), която й придава институци­
онна легитимност. От друга страна обаче, първоначално в този Ос­
новен закон има съществени празноти, породени от забраната ФРГ
да провежда самостоятелна външна политика и да разполага със
собствена армия. Трето, според Окупационния статут във всеки
един момент Върховната съюзническа комисия има право не само
да контролира дейността на правителството, но и да суспендира
конституцията и да вземе цялата власт в свои ръце, игнорирайки
волята на избирателите и елиминирайки представителните “нацио­
нални” институции.
Това на свой ред означава, че в първите години от съществу­
ването си като самостоятелна държава ФРГ е лиш ена от нацио­
нален суверенитет и независим ост при взем ане на полити­
ческите реш ения - една от най-съществените характеристики
на прехода от тоталитаризъм към демокрация.
В отговор на създаването на отделна “западногерманска” дър­
жава на 1 октомври 1949 г. е обявено възникването на втора, “източно­
германска”. Но макар че в названието й изрично се набляга на “де­
мократичния” й характер, демокрация в нея няма още от момента на
възникването и, та чак до изчезването й през 1990 година.
За разлика от нея с активната помощ на съюзниците посте­
пенно ФРГ се приобщава към ценностите на западната демокра­
ция. Паралелно с това вървят и мерките по възстановяване на на­
ционалния й суверенитет.
Още в края на 1949 г. ВСК и правителството подписват прин­
ципно споразумение за включването на държавата в системата от
европейски съюзи. През юни следващата година ФРГ става член
на Европейския съвет. На 26 май 1952 г. е подписан т. нар. Общ
договор между САЩ, Англия и Франция и ФРГ, с който се отменя
Окупационния статут. Окончателното възстановяване на суве­
ренитета на ФРГ става обаче едва с Парижките споразумения от
октомври 1954 г., след влизането в сила на които (май 1955 г.) тя
става и член на Западноевропейския съюз (ЗЕС) и НАТО. През
януари 1955 г., макар и без да се подписва мирен договор, факти-
136
чески са урегулирани и отношенията между ФРГ и СССР.
Още през май 1951 г. Бундестагът приема закон за “осъщес­
твяването” на чл. 131 от конституцията, възстановяващ правата на
всички бивши държавни служители, които след 8 май 1945 г. “са
били на държавна служба и са напуснали по други, несвързани със
служебното им заплащане причини”. Това фактически е краят и на
периода на политическите чистки и на извънредното (поли­
тическо) закон одателство.
Още през 1951 г. е възстановено западногерманското Минис­
терство на външните работи. През 1955 г. отпада и още една от
клаузите на Потсдамската конференция - забраната ФРГ да има
собствена армия.
Успоредно с изграждането на политическата система на но­
вата демократична държава и с поетапното й международно приз­
наване върви и бурното икономическо възраждане на Германия. По­
добно на Италия, през 50-те години се заговаря и за ‘‘германско
икономическо чудо”. В края на 1950 г. промишленото производство
надхвърля равнището от 1936 г., а между 1949 и 1964 г. нараства с
около 60 на сто. Три пъти през същия период се увеличава и брутният
национален продукт. Към средата на 60-те години Германия отново се
превръща в европейска суперсила, този път икономическа.
Или, както е видно и от долната таблица, Италия и ФРГ не
вървят синхронно във времето, но следват една посока и решават
едни и същи задачи.

Действия по: Италия ФРГ

Изграждане на демократична поли­

1946-1948 1947-1949
тическа система

Възстановяване на националното
след 1950 след 1949
стопанство

Прекратяване на чуждестранната
декември 1947 май 1952
Окупация

Отказ от извънредното законода­

юли 1946 май 1951
телство

! В резултат от успешното изпълнение на тези четири задачи

(цли по-скоро благодарение на успешното преодоляване на четири-
тС основни характеристики на прехода от тоталитаризъм към де­
мокрация), от 60-те години насетне Италия и Федерална република
Германия се възприемат в'Европа и света като основни стълбове
на западната демокрация.
137
2. Преходите от авторитаризъм към дем окрация
(И спания 1975-1986 г.)

От средата на 50-те години в международните отношения

започват да се проявяват нови тенденции, които постепенно водят
до преодоляване на политиката на студена война и замяната й с
л и н и я на мирно съвместно съществуване между т. нар. социалис­

тически и капиталистически държави. Тази линия кулминира през

1975 г. в Заключителния акт от'Съвещанието (прераснало впослед­
ствие в постоянна Конференция) за сигурност и сътрудничество в
Хелзинки, който задължава подписалите го държави (33 европейс­
ки, САЩ и Канада) значително по-стриктно да съблюдават основ­
ните.права и свободи на своите граждани.
Особено важна роля изиграва т. нар. “трета кошница” от
документа, постановяваща правото на “свободно движение на
хора и идеи”, което служи като солидна опора и стимул за на­
растване на дисидентските движения в недемократичните дър­
жави в Европа.
Съчетанието между обективната еволюция на политичес­
ките им режими и разведряването в международните отноше­
ния помага в средата на 70-те години на поредната вълна на
демокрацията да помете авторитарните системи в Западна Ев­
ропа - Португалия и Испания. Пада и “режимът на полковници­
те” в Гърция. Това всъщност е сигнал и за началото на края на
авторитаризма въобще. Първите пукнатини се появяват в Пол­
ша, те се разширяват след идването на Горбачов на власт, а
през 1989 г. авторитарната система в страните от Източна и Цен­
трална Европа или рухва, или с бързи крачки тръгва към своя
край.
Различията между отделните страни, осъществяващи пре­
хода от авторитаризъм към демокрация, не са малко. Ако за ФРГ
и Италия например Алфред Степан извежда само един “основен”
модел - на “контролирано отвън налагане на демокрацията”, пре­
ходът от авторитаризъм може според него да протече най-малко в
три варианта: провокиран отгражданскитеръководители на самия
режим; иницииран от военни диктатори; осъществен чрез дейст­
вие на въоръжените сили9.
Основната характеристика на преходите от авторитаризъм
към демокрация според Филип Шмитер е несигурността. От та­
зи гледна точка другото определение на прехода е “женско вре­
ме”, белязано от “неморално и своенравно, несъобразено с някак­
ви общи правила” поведение на участниците в него и в което едва
половината от политическите събития могат да бъдат разбрани и
9 Transiciones âesàe... cit., vol. Ill, pp. 115-126.
138
обяснени101. Може би и поради това Гилермо О ’Донел и Ф. Шми-
тер обясняват, че изследват не “прехода към” демокрация, а са­
мо “процесите на преход, които водят от определени авторитар­
ни режими към “нещо друго” и несигурно. Това “нещо друго”
може да варира от установяването на политическа демокрация до
реставрация на нова форма, възможно и по-строга, на авторитарен
режим” ".
Независимо обаче от различията в начините на осъществя­
ването на преходите от авторитаризъм към демокрация и от неси­
гурността, която ги съпровожда, смея да твърдя, че всички те се
подчиняват и на поне четири общи и основни закономерности:
1. Преходите се осъществяват по мирен път и при во­
дещата роля на вътрешни сили;
2. В преходите към демокрация всеки един от автори­
тарните режими задължително преминава (за по-дълъг или
по-кратък срок) през фаза, напомняща либералната полити­
ческа система;
3. Най-вероятният завършек на преходите е установя­
ването на парламентарна демокрация. Но това не изключва и
опити за връщане към диктатура от авторитарен тип.
4. Ролята на външните фактори е еднопосочно благоп­
риятстваща демократичните процеси и промени.
Тези четири закономерности следва да бъдат възприемани
не буквално, а по-скоро на “макроравнище”. В смисъл, че:
а) алтернативата на мирния преход е гражданската война, а
не няколко, няколко десетки или няколко стотици жертви;
б) в случаите на разпадане на многонационални империи, не­
зависимо дали този процес предхожда, съвпада с или е подтикнат
от прехода, успоредно е тези закономерности действат и редица
други фактори;
в) проблемът република/монархия засяга, институционната
форма, а не същността на демократичния режим, към който се върви;
г) упреците към “външния фактор” за “намеса във вътреш­
ните работи”, “погазване на суверенитета” и т. н. са само и единс­
твено спекулации с цел търсене на моментни политически диви­
денти.
Освен, че всички авторитарни режими се подчиняват на гор­
ните четири закономерности, преходът от авторитаризъм към де­

10Цит. в: Коларова, Р. Теории за прехода и модели на преход: сравни­

телният анализ на процесите на демократизация. - Политически изследва­
ния, 1996, кн. 4, с. 389-390. На свой ред Адам Пшеворски констатира, че
“установяването на демокрацията е процес на институционализация на не­
с и г у р н о с т ”. - Transiciones desde... cit., vol. Ill, p. 96.
11 Transiciones desde... cit., vol. IV, p. 15.
139
мокрация, независимо от поливариантността си, преминава и през
едни и същи основни етапи.
Според Данкуърт Ръстоу те са три. П ървият е т. нар. под­
готвителна фаза, през която започва политическа борба, най-чес­
то инициирана от “появата на нов елит, който подтиква една потис­
ната и дотогава лишена от водач социална група към съгласувани
действия”. През втората фаза - на реш ението, политическите
водачи съзнателно решават “да приемат съществуването на мно­
гообразие в единството”. Независимо дали “демокрацията се ку­
пува наведнъж”, или пък на отделни “вноски”, основното при тази
фаза е, че тя е “акт на съзнателен, експлицитен консенсус”. А най-
важната задача през третата фаза - на привикването, е този кон­
сенсус да бъде предаден и на професионалните политици, и на граж­
данското общество, превръщайки го по този начин във всеобщ12.
Почти повтаряйки “теоретичния модел” на Ръстоу, О ’Донел
и Шмитер също предлагат три и поне според мен, доста по-тясно
свързани с живата практика, етапи на преходите13. Първият е на
либерализацията, която започва още в условията на кризата и
разпадането на авторитарната политическа система и се характе­
ризира с прояви на “отваряне и толерантност” от страна на губе­
щия мощта си режим спрямо демократичната опозиция, или пък с
демонстративни негови действия по посока на “демократизация от­
горе”. Именно в този етап де факто започват процесите на “конт­
рол върху властта” от страна на опозиционните сили (в смисъл на
ограничаване на безконтролната злоупотреба с властта). Намаля­
ването на силата на “законните” действия срещу опозиционните изя­
ви води до състояние на своеобразна “паралелна законност” ка­
то основна характеристика на този етап.
Вторият етап - на дем ократизацията, тръгва от формално­
то признаване на политическите партии и произвеждането на де­
мократични избори. През този етап за пръв път се създават въз­
можности за сформиране на правителство на основата на резулта­
тите от мирното и свободно състезание; институционализира се
(чрез нови конституции или чрез радикални промени в действува­
щите) разделението на властите и се уточняват взаимоотнош е­
ни ята между трите основни власти - законодателната, изпъл­
нителната и съдебната.
12Ръстоу, Д. Преходи към демокрация. Към един динамичен модел.
- Политически изследвания, 1996, кн. 1, с. 79-99. Ръстоу обуславя същинско­
то начало на преходите с едно предварително “фоново условие” - наличие
на “национално единство” в смисъл на трайни държавни граници и постоя­
нен състав на гражданството. Това “фоново условие” наистина е много
важно, както е видно и от случаите, когато се осъществяват преходи в мно­
гонационални империи.
13 Transiciones desde... cit., vol. IV, pp. 20-30.
140
 Третият етап според О’Донел и Шмитер е на социализаци­
ята, когато се постига “социална” и “икономическа демокрация”, в
смисъл, че бившите поданици се превръщат в граждани с гаранти­
рани индивидуални права и свободи, и същевременно получават рав­
ни възможности за стопанска дейност. Доста по-точен обаче като
че ли е Чарлз Поуел, говорейки за този трети етап като етап на
укрепването на дем окрацията14, още повече, че този термин е
доста по-близък и до “фазата на привикването” на Ръстоу.
През този етап се регулират взаимоотношенията между съ­
ществуващите политически кръгове и правителството, което полу­
чава възможност да упражнява, в съответствие е демократичните
закони, суверенната си власт на основата на собствена политичес­
ка програма. Мнозинството от общественото мнение се убеждава,
че именно, демократичната система е най-добрият начин за уп­
раж няване на властта, поради което никакви явни или тайни по­
литически сили не могат да разчитат на успех на евентуалните си
намерения за промяна на тази система.
Големият въпрос обаче е означава ли постигането на това
състояние край на прехода от авторитаризъм към демокрация? Спо­
ред по-новите изследвания, базирани главно на примерите от стра­
ните от Централна и Източна Европа - не. През 1994 г. например
Шмитер публикува нарочна статия, посветена на опасностите, ди­
лемите и перспективите за консолидирането на демокрацията15.
През следващата, 1995 г., под редакцията на Адам Пшеворски из­
лиза сборник изследвания, красноречиво озаглавен “Устойчива де­
м окрация” и в който проблемите на преходите от авторитаризъм
са представени като значително по-малки в сравнение е тези как
да се гарантира стабилността на вече установените “млади” де­
мокрации16. А за да бъда коректен, може би именно тук е мястото
да напомня, че още преди началото на преходите в страните от
Централна и Източна Европа О’Донел и Шмитер предвидливо поя­
сниха, че третият етап от техния “модел” - социализацията, може
да бъде наречен и “втори преход” 17. С което, макар и едва ли жела­
ещи да бъдат автори на мрачни прогнози, фактически предупреди­
ха, че в тези държави проблемите на функционирането на демокра­
цията няма да завършат с края на преходите им от авторитарни
режими.

14Powell, Ch. El piloto del cambio. Barcelona, 1991,p. 15.

15Ш митер, Ф. Опасности, дилеми и перспективи за консолидиране
на демокрацията. - Политически изследвания, 1994, кн. 3, с. 300-315.
16Przeworski, А., В. Pranab et all (eds.). Sustanaible Democracy. Cam­
bridge, 1995.
17 Transiciones desde... cit., vol. IV, p. 28.
141
 Класически пример на преход от авторитаризъм към демок­
рация е Испания18. От една страна, доколкото всичко случило се
през 1974-1982 г. вече е история, там четирите основни характе­
ристики на прехода могат да се откроят достатъчно отчетливо. От
друга страна, в примера с Испания като че ли най-ясно се откроя­
ват и трите етапа на прехода. Трето, и едното, и другото са съвсем
логични, доколкото именно тя е и “класическият” пример и за една
“модерна” авторитарна система. И тъкмо поради това Испания
предлага може би най-убедителната (или най-убеждаваща) възмож­
ност не само за теоретична илюстрация, но и за практическа де­
монстрация на валидността на основните закономерности на прехо­
да от авторитаризъм към демокрация.
В Испания хронологически трите му етапа обхващат съот­
ветно периода февруари 1974-март 1977 г. - на либерализацията;
април 1977-декември 1978 г. - на демократизацията; и януари 1979
-октомври 1982 г. - на укрепване на демокрацията.
На 20 декември 1973 г. при атентат, осъществен от баската
националистическа организация ЕТА, загива министър-председа­
телят Кареро Бланко, един от най-близките сътрудници на Франко и
с право считан за привърженик на “твърдия курс” за съхраняване и
продължаване на режима. Той е наследен от Ариас Наваро, който
се проявява като изключително муден в изпълнението на обещани­
ето си за реформи и постепенна “либерализация отгоре” на вече
агонизиращия режим. Тази мудност на свой ред води още през 1974 г.
до чувствително активизиране на дейността на опозицията.
Първият опит за обединяване на опозиционните сили е през
юли 1974 г., когато Комунистическата (ИсКП) и Социалистическа­
та народна партия, подкрепени от някои йезависими политици, съз­
дават Демократичната хунта на Испания (ДХ). През юни 1975 г. се
появява още едно опозиционно обединение. Социалистите (ИСРП),
подкрепени от няколко регионални обединения и от профсъюзната
централа Общ съюз на труда, създават Платформата на демокра­
тичната конвергенция (ПДК).
Междувременно на 20 ноември 1975 г. след дълга агония уми­
ра диктаторът Франко. Два дни по-късно за крал на Испания е ко­
ронясан принц Хуан Карлос. В първото си обръщение като държа­
вен глава той обявява началото на нов етап в историята на Испания
и необходимостта от “дълбоки усъвършенствания”.
Декларацията предизвиква надеждите на демократичната IS *

ISЗа политическата история на Испания в годините на прехода й към

демокрация вж. по-подр. Драганов, Д. Преходът към демокрация: етапи,
механизми, проблеми. С., 1993.
142
 опозиция. Но след като през декември кралят потвърждава Арйас
Наваро като министър-председател, разочарованието е почти пъл­
но.; Още'повече, че в програмата на новия кабинет, изложена от
Аррас пред Кортесите на 28 януари 1976 г., се предлага не реална
демократизация, а “демокрация по испански”.
: В тези условия на 26 март 1976 г. ДХ и ПДК решават да
обединят усилията си, създавайки Демократичната координация
(ДК). Това пък на свой ред подтиква управляващите да активизи­
рат: “либерализацията отгоре”. На 3 юли Ариас Наваро е сменен
съозначително по-младия Адолфо Суарес, последния генерален сек­
ретар на франкисткото Национално движение.
Още първите крачки на Суарес като министър-председател
създават впечатлението за готовност за диалог с опозицията. На
6 юли 1976 г. в реч по испанската телевизия той обещава “полити­
ческа игра, открита за всички”. В програмната декларация на пра­
вителството, оповестена десет дни по-късно, Суарес заявява на­
мерението си да произведе общи избори до 30 юни 1977 г. и се
обръща към краля с апел за амнистия на политическите затворни­
ци. ;На 30 юли наистина са освободени немалка част от тях. На 10
август Суарес провежда среща с лидера на ИСРП Ф. Гонсалес,
която поставя началото на серия контакти с дейци на опозицията. А
на 9, септември министър-председателят оповестява проекта на ка­
бинета за политическа реформа.
■ Сред основните замисли на проекта са организирането и произ­
веждането на избори за парламент (Кортеси); право на инициатива
на Правителството и на Кортесите за конституционна реформа; пра­
во фа краля да насрочва референдуми по основни въпроси от наци­
онално значение и т. н. Основното обаче е, че проектът съдържа
възможността за избиране не на обикновено, а на Учредително съб­
рание, което да постави началото на качествено нов период в поли­
тическия живот на Испания. На 15 декември 1976 г. чрез референ­
дум; 94,1 на сто от испанците подкрепят проекта.
I В началото на 1977 г. като следствие от договореностите,
постигнати на първата в историята на преходите от авторитаризъм
към: демокрация “кръгла маса” - т. нар. “съвет на десетте”, са
легализирани политическите партии и към април от формално-юри­
дическа гледна точка испанската политическата система вече е с
плуралистичен характер. Междувременно още от януари 1977 г. са
в ход и преговорите по създаване на Съюза на демократичния цен­
тър ;(СДЦ) - предизборна коалиция от десет центристки и десно-
центристки Партии начело с министър-председателя Суарес. На 18
март е публикуван и законът за избиране на Учредителни'Кортеси.
1 С този акт фактически завършва първият етап от прехода
към !демокрация в Испания - етапът на либерализацията. Страна­
та наистина изживява години на “паралелна законност”, в които труд­
143
 но може да се направи разлика между “легитимно” и “толерирано”.
Легализацията на опозиционните на режима партии е достатъчно
убедително доказателство както за “отварянето” от страна на уп­
равляващия елит, така и за реално нарасналите възможности на
опозицията да упражнява своеобразен “контрол върху властта”. В
същото време обаче все още неразградените структури на т. нар.
“фактически власти” (армия, полиция, служби за сигурност и др.)
задържат страната в ситуация на “несигурна демокрация”.
Когато на 24 май 1977 г. официално е открита предизборната
кампания, за участие - самостоятелно или в някоя от 10-те нацио­
нални или 12-те регионални коалиции - в битката за депутатските
скамейки вече са записани общо 156 партии. Но извън “четирима­
та големи” - СДЦ, ИСРП, десния Народен съюз (АП) и ИсКП,
шансовете за успех на останалите са нищожни.
В първите свободни избори след близо 40-годишната дикта­
тура на 15 юни 1977 г. победата отива за СДЦ с 34,34 на сто от
гласовете, а чрез “мажоритарния коректив” на д ’Онт - с 47,14 на
сто от депутатските места. Втора остава ИСРП съответно с 29,12
и 33,72 на сто, следвана от ИсКП (9,12 и 5,70 на сто) и АП (8,02 и
4,47 на сто). Въпреки получената оферта ръководството на ИСРП
отказва да участва в каквито и да е правителствени комбинации.
Така на 4 юли 1977 г. е съставен едноцветен миноритарен кабинет
на СДЦ, начело на който отново застава Суарес.
Още с първите си крачки правителството се сблъсква с изк­
лючително сериозните икономически трудности, които изживява
страната. Това го принуждава да търси сътрудничество с основни­
те политически сили. Така се стига до споразуменията от 22 ок­
томври 1977 г., които остават в съвременната испанска история ка­
то Пактовете от Монклоа.
Голямата цел на споразумението е икономическото оздравя­
ване. В стопанската област са предвидени редица важни реформи -
данъчна, на финансовата система, на социалното осигуряване, на
аграрната политика, определен е таванът на бюджетния дефицит
за 1978 г. и т. н. Основното обаче е въвеждането на стриктен конт­
рол върху приходите на населението чрез рязко ограничаване на
ръста на работната заплата и сурови финансови мерки срещу онези
работодатели, които не спазват това изискване.
Като компенсация Пактовете от Монклоа имат и немаловаж­
на политическа част, целяща установяването на парламентарен кон­
трол върху средствата за масово осведомяване, облекчен режим
за събрания и демонстрации, реорганизация на органите за общес­
твения ред и сигурност.
Постигнатите с Пактовете от Монклоа споразумения дейст­
ват до края на 1978 година, т. е. до приключването на втория етап
от прехода. Макар и с цената на значителни лишения, те имат ефект:
144
 тёмповете на инфлация намаляват; започва провеждането на да­
нъчна и финансова реформа, укрепва позицията на испанската пе­
сета на световните валутни пазари. От тази гледна точка не може
да се отрече, че с подписването им през 1977 г. политическите сили
също допринасят за осигуряването на по-нормални условия както
за целия период на прехода към демокрация, така и конкретно за
ефективната работа на Учредителното събрание.
! То се открива на 22 юли 1977 г. и посвещава основната част
от вниманието и усилията си на изработването на конституция. Спо­
ровете и несъгласията около ' проекта й са впечатляващи. Доказа­
телство е и фактът, че в определения 25-дневен срок след публику­
ването му, в който парламентарните политически сили могат да вне­
сат предложенията си за корекции, подкомисията по проекта полу­
чава общо 1133 поправки. До 10 април 1978 г. тези поправки са об­
садени и отразени и месец по-късно, на 5 май, той е представен за
дйскусия в Конституционната комисия, която работи върху него до
2Ô юни.
! На 4 юли проектът за Конституция достига до пленума на
Кортесите. Три седмици по-късно, на 21 юли, без да претърпи ня­
какви съществени промени, той е утвърден и препратен за обсъж­
дане в Сената. Там също е съставена специална комисия, която от
18 август до 14 септември 1978 г. внася своите корекции. Но след
дискусиите и в пленума на Сената (25 септември - 5 октомври)
различията с текстовете, утвърдени от Кортесите, стават вече тол­
кова много, че се налага да се създаде нова, смесена комисия между
двете камари на парламента, която да ги изглади.
! Така едва на 31 октомври 1978 г. Кортесите и Сенатът най-
сетне провеждат отделни тържествени заседания, на които утвър­
ждават новата Конституция. В долната камара тя събира 94,2 на
сдо за, 1,8 на сто против и 4,1 на сто въздържали се, а в Сената -
94,5 на сто за, 2,3 на сто против и 3,3 на сто въздържали се. Това ще
рече, че политическите сили като цяло съумяват да съхранят дого­
вореностите за консенсус по базисните принципи на новия основен
закон. Благодарение и на това година и половина след конституира­
нето на Учредителните Кортеси те приключват успешно с основ-
нфга си задача.
; Успоредно с изработването и приемането на Конституцията
Учредителните кортеси приемат и общо 111 “обикновени” закона,
обхващащи различни сфери от социално-икономическия и полити­
ческия живот на Испания. Дори и само това е достатъчно убеди­
телно доказателство за като цяло конструктивния дух, който цари в
тях. По този начин е преодоляно в значителна степен едно от глав­
ните според Хуан Линц препятствия пред демократичния преход -
че; режимът на Франко няма такава структура, която да може да се
задълни с “демократични форми”.
145
 Сред всичките тези “обикновени” законодателни актове мо­
же би най-важен е приетият на 7 октомври 1977 г. от Кортесите
Закон за парламентарния контрол над правителството. Два са ос­
новните аспекти на този парламентарен контрол - вотът на недове­
рие и вотът на доверие, като и двата са прецизно и ясно очертани в
закона. Регламентирайки взаимоотношенията между две от трите
основни демократични власти - законодателната и изпълнителна­
та, и, нещо повече, давайки фактически равни шансове за двете да
защитават становищата си, този закон наистина поставя реалното
начало на съществуването на демократичен режим, доколкото имен­
но това е моментът, в който започва да действа правителство, от­
говорно пред парламент, създаден след свободни избори.
След като решават успешно основната си задача - изработ­
ването на Конституцията, съгласно Закона за политическата реформа
тя е подложена и на национален референдум, който се произвежда
на б декември 1978 г. В него участвуват 66,7 та сто от гласоподава­
телите. От тях 87,7 на сто одобряват проекта, 7,9 на сто гласуват
против, а 4,3 на сто се въздържат. Три седмици по-късно, на 27
декември, кралят слага подписа си под новия Основен закон, а с
публикуването му в Държавен вестник на 29 декември 1978 г. той
влиза в сила.
Същия ден е обявено разпускането на първите следфранкови
Кортеси. За 1 март 1979 г. са насрочени редовни парламентарни
избори. С това завършва вторият етап от прехода към демокрация
на демократизацията. Политическите партии са легализирани и мо­
гат свободно да участват в демократични парламентарни избори,
т. е. мирно и свободно да се състезават за политическата власт.
Правителството е съставено и функционира съобразно резултати­
те от това мирно състезание, а чрез Конституцията и чрез закони
са уточнени и взаимоотношенията между трите основни власти за­
конодателната, изпълнителната и съдебната.
С поредните, вече редовни парламентарни избори от 1 март
1979 г. Испания навлиза в третия, последен етап от прехода към
демокрация. Оказва се, че не случайно именно министър-предсе­
дателят и лидер на управляващия СДЦ Суарес е най-горещ при­
върженик на идеята за разпускане на Учредителните Кортеси, за
да използва инерцията от убедителното “макар и бивши недемок-
рати, ние можем да създадем демокрация”. Победата отново е за
СДЦ - 34,94 на сто от гласовете и 180 депутатски места срещу
съответно 30,45 на сто и 120 за ИСРП, 10,77 на сто и 23 за ИсКП и
5,91 на сто и 9 за АП. А все още под влияние на резултатите от
парламентарните избори, СДЦ е първа сила и на произведените на
3 април с.г. муниципални избори.
Но, както обикновено се случва в историята, повторната по­
беда успокоява бившите функционери на франкисткия режим. В ре­
146
зултат идва поредното изостряне на вътрешните противоречия в
СДЦ, които фактически поставят началото на края му като управ­
ляваща коалиция.
От друга страна обаче, макар и предизвикано от тясно коа­
лиционни интереси, в последна сметка решението на Суарес за нас­
рочване на нови парламентарни избори се оказва благоприятно за
цялостния преход към демокрация. Именно след 1 март 1979 г. става
очевидно, че Испания наистина “влиза” в демократичната система
и оттук нататък алтернативата е: или укрепване на тази система,
или насилствената й смяна. Това като че ли го чувстват всички
основни политически сили, които полагат значителни усилия да се
трансформират от партии, борещи се за властта в условията на
прехода към демокрация, в партии, способни да упражняват власт­
та в условията на демокрацията.
Очакванията, че с приемането на демократична Конститу­
ция Испания ще реши едва ли не с един замах всичките си пробле­
ми, се оказват твърде илюзорни. Обратно, първите три години (1979-
1981) на етапа на укрепването на демокрацията се оказват едни от
най-тежките в целия преходен период. Две, но взаимно свързани, са
основните причини за това - задължителното разгръщане на проце­
са на автономизация на Испания и политическият тероризъм.
Процесът на автономизация без съмнение е съществен мо­
мент от привеждането на устройството на испанската.държава в
съответствие с новата Конституция и от тази гледна точка е важна
крачка по пътя на укрепването на демократичния режим. Противно
обаче на очакванията, с напредването на този процес (и особено е
неговото пълно решаване в Баския още през 1978-1980 г.), поддър­
жаното от терористичните организации и най-вече от националис­
тическата ЕТА напрежение не спада. Обратно, именно това са го­
дините, които бележат своеобразен връх в историята на испанския
тероризъм и в частност в дейността на ЕТА.
Предпочитаните “мишени” на терористите най-често са во­
енните или служителите на органите на реда. От друга страна, имен­
но тези две категории в продължение на десетилетия са възпитава­
ни от франкизма във вярност към идеята за “Единна, велика и неза­
висима Испания”, диаметрално противоположна на процесите на
“автономизация”. Чашата на търпението им закономерно прелива
и те се решават на опит за преврат, възползвайки се и от правител­
ствената криза, след като в началото на февруари 1981 г. Суаре.с
неочаквано подава оставката на кабинета си.
Сравнен с предходните19, опитът за преврат от 23 февруари
1981 г. наистина е най-сериозният и с най-големи шансове за успех.
19До 23 февруари 1981 г. има три случая, в които се твърди за серио­
зни намерения за организиране на преврат срещу процесите на демократи­
зация.
147
 Първо, защото в него участват висши офицери, включително и от
най-приближените до краля генерали. Второ, защото са ангажира­
ни значителни сили и техника от няколко от военните окръзи. И тре­
то, защото той е направен по “класическата” рецепта на испански­
те “pronunciamientos”.
Благодарение най-вече на ясната и категорична позиция на
Хуан Карлос I, който не само отказва да подкрепи превратаджиите,
но и заявява енергичната си привързаност към установения демок­
ратичен режим, опитът за преврат се проваля. Още по-важното е,
че оттук насетне представителите на т. нар. “фактически власти”,
с които дотогава политическите сили неизменно се съобразяват,
също се убеждават, че действията им трябва да са само и единст­
вено в рамките, установени от Конституцията. Това е от особено
значение, доколкото именно след 23 февруари 1981 г. става въз­
можно осъществяването на още една от базисните характеристики
на демокрацията: правителството, излъчено в резултат от мирно
състезание за властта, да може да я упражнява суверенно, без да я
поделя с други политически кръгове.
Агонията на управляващата коалиция след 23 февруари 1981 г.
става все по-пълна и по-очевидна. В резултат първите редовно избра­
ни Кортеси не успяват да изкарат целия си мандат. На 28 октомв­
ри 1982 г. се произвеждат предсрочни парламентарни избори. Го­
лемият победител е ИСРП с 47,26 на сто от гласовете и 202 депу­
тати, което прави абсолютно мнозинство. Втора, макар и малко
неочаквано, става АП с 25,89 на сто и 107 места, за'да се превърне
в следващите 13 години в неизменния основен съперник на социа­
листите, а през 1996 г. да дочака (макар и под ново име) и момента
на своята победа. А двамата големи губещи са СДЦ с 6,17 на сто
и 11 депутати и ИсКП с 3,21 на сто и едва 3 депутати.
С изборите от 28 февруари 1982 г. и последвалото съставяне
на едноцветен мажоритарен социалистически кабинет завършва тре­
тият етап на прехода от франкизъм към демокрация в Испания - на
укрепването на демокрацията. Изпълнени са базисните условия за
нормалното функциониране на механизмите на демократичната сис­
тема. Мнозинството от общественото мнение се убеждава, че имен­
но тя е най-добрият начин за упражняване на властта. На неуспех
са осъдени оттук нататък опитите на каквито и да е явни или тайни
политически фактори за промяна на тази система.
Реализацията на “испанския модел” на преход от автори-
таризъм към демокрация е немислима без подкрепата на евро­
пейското обществено мнение и па демократичните европейски
институции. При това тази подкрепа има две измерения: морал­
но, що се отнася до действията на опозицията в последните го­
дини на диктатурата и в първия етап на прехода, и ефективно,
доколкото успоредно с успехите на демократичните процеси вър­
148
ви и интеграцията на Испания в европейските институции.
Именно във връзка е ангажиментите на първите постфран-
кистки правителства за стриктно спазване на човешките права ид­
ват и началните признаци за промяна в отношението към Испания.
След като през септември 1976 г. тя подписва Международния пакт
за граждански и политически права и Международния пакт за ико­
номически и културни права, перспективата за бързото й приемане
в Съвета на Европа се превръща в реалност. И наистина, на 24
ноември 1977 г. Испания става двадесетия член на Съвета на Ев­
ропа, присъединявайки се с този акт и към Европейската конвенция
за защита на човешките права и основните свободи.
Най-сложни се оказват преговорите по интегрирането на Ис­
пания в двете основни наднационални институции: Европейската
икономическа общност (ЕИО) и Северноатлантическия пакт (НА­
ТО). Още на 28 юли 1977 г. испанският министър на външните ра­
боти депозира официална молба за приемане на страната в ЕИО.
А на 15 юни 1980 г. правителството на Суарес заявява и за намере­
нието си да започне преговори за влизането на Испания в НАТО.
След известно забавяне, предизвикано от оставката на Суарес, смя­
ната на кабинета и опитът за преврат от 23 февруари 1981 г., на 19
ноември Кортесите утвърждават решението на правителството, ка­
то депутатите от ИСРП и ИсКП гласуват против. На 10 декември
на заседание на Северноатлантическия съвет е подписан протоко­
лът за присъединяването на Испания. В съответствие с член 10 от
Пакта тя се счита за пълноправен член от момента, когато депози­
ра ратификационните документи за протокола пред правителство­
то на САЩ. Това става на 29 май 1982 г. и от следващия ден, 30
май, Испания се превръща в 1б-ата държава-член на НАТО.
На 12 март 1986 г., спазвайки едно свое предизборно обеща­
ние от 1982 г., правителството на ИСРП произвежда референдум
по въпроса за или против участието на Испания в НАТО. С “да”
отговарят 52,49 на сто, “против” са 39,84 на сто, а 6,53 на сто се
въздържат. Така Испания запазва членството си в Северноатлан­
тическия пакт, но на основата на специфични принципи: неучастие
във военните му структури, забрана за разполагане на ядрено оръ­
жие на нейна територия, постепенно ограничаване на американско­
то военно присъствие и искане за суверенитет на Гибралтар.
Успоредно с процеса на интегрирането на Испания в НАТО след
1982 г. се ускоряват и преговорите по влизането û в ЕИО. В края на
1984 и началото на 1985 г. са постигнати договорености по основните
проблеми, а на 12 юни е. г. Общността и Испания подписват договора
за присъединяването й, считано от 1 януари 1986 година. Уточнен е и
новият календар за етапите на пълното приобщаване на страната, об­
хващащ период от 10 години, до 1 януари 1996.0т ноември 1988 г.
Испания е член и на Западноевропейския съюз.
149
 И тъй, преходът от авторитаризъм към демокрация в Испа­
ния наистина стриктно следва четирите основни характеристики на
този “модел”. Но има и нещо друго, особено важно - тъкмо Испа­
ния дава още една, пета характеристика на прехода, която не вина­
ги се “усеща” в случаите, попадащи в “модела”.
В преходите от тоталитаризъм към демокрация в Германия
и Италия след Втората световна война определено доминира “емо­
ционалният избор”. Убийството на Мусолини и окачването на тру­
па му на един от централните милански площади или мерките за
денацификация са най-видимите сред “вътрешните прояви” на този
“емоционален избор”, а Нюрнбергският процес показва, че към не­
го се придържат не само пряко засегнатите нации, а фактически
всички участници в световния конфликт. Но подобна реакция има
своята логика: все пак във войната, запалена от режима на Хитлер,
загиват над 50 млн. души, опустошени са националните стопанства
на десетки държави, на лишения, трудности и опасности са изложе­
ни стотици милиони невинни хора.
Дори и само от тази гледна точка отказът от “емоционал­
ния подход” и възприемането на принципите на “рационалния
избор” в прехода от авторитаризъм към демокрация в Испания
изглеждат не по-малко логични. Още повече, че през 60-те и нача­
лото на 70-те години икономиката на страната изживява значите­
лен бум, а населението повишава чувствително жизненото си рав­
нище. А известно е, че емоцията би могла да погуби това, което
съществува още от времето на франкизма - индивидуалният ико­
номически интерес и личното благополучие. И разумът надделява.
Макар и да звучи парадоксално, още един фактор изиграва
съществена роля за предпочитанието към “рационалния избор”: дъл­
гата агония на диктатора Франко и това, че “същинският” преход
започва едва след неговата естествена кончина. Практиката по­
казва, че там, където началото на демократизацията идва след на­
силствена (предизвикана) смяна на управляващата личност, енту­
сиазмът от първия успех може да предизвика и други емоции. И
обратно - благодарение и на факта, че последните години от живо­
та на Франко наистина наподобяват “хроника на една предизвесте­
на смърт”, испанското общество като цяло, включително и най-ра­
дикалните му опозиционни групи, просто изчакват “деня на начало­
то на промените”, демонстрирайки за пореден път повече разум,
отколкото емоции.
На фона на тези обективно благоприятстващи “рационалния
избор” обстоятелства не може да се отрече, че и испанският уп­
равляващ елит като цяло съумява правилно да се ориентира. Всъщ­
ност ако приемем, че най-общата формулировка за същността на
прехода е “саморазпускането на режима”, извън съмнение е, че
заслугата за това с най-вече на бившите франкиста, които и след
150
 1975 г. продължават да участват в ръководството на Испания.
И наистина едва ли има друга европейска държава, пре­
живяла подобни процеси, в която в преходния период към де­
мокрация толкова активно да присъстват личности, доскоро сто­
ящи точно на обратни антидемократични или поне недемокра­
тични позиции. Примерите могат да започнат със самия държа­
вен глава - кралят Хуан Карлос I, да преминат през почти нес­
меняемия в годините на прехода министър-председател Адол-
фо Суарес и да стигнат до Мануел Фрага Йрибарне, министър
на вътрешните работи в един от последнитб кабинети на Фран­
ко и лидер на АП от 1977 година. ;
Макар и в различна степен, но всеки |един от тях е човек
по-скоро на диалога, отколкото на конфронтацията. При това
склонността им към диалог е продиктувана не от страх или от
гузна съвест - в лицето на армията и службитр за сигурност, оста­
нали фактически непокътнати, през целия рериод на прехода те
имат достатъчно солидна и могъща опора. От тази гледна точка
позицията им също е резултат от и израз на “разумния избор”, при
който те не само не желаят да се противят на|нещо, което очевид­
но ще стане, а обратно, стараят се да дадат своя принос в осъщес­
твяването му. ,
В не по-малка степен това важи и за представителите на ос­
новните опозиционни политически сили. Вяри® е, че при тях моти­
вите са различни. За ИсКП например “сътрудничеството” е цената
за признаване на правото й на законно съществуване. За “умерена­
та о п о з и ц и я ” това е по-скоро смесица между стил на поведение и
естествения страх от мощта на неразрушения апарат. А върху по­
зицията на ИСРП оказват влияние разнообразни фактори - от вя­
рата в неизбежността на нейния успех до принадлежността й към
голямото семейство на Социалистическия интернационал.
И тъй, в основата на “разумния избор” като пета характе­
ристика на “испанския модел” на преход от авторитаризъм към
демокрация лежат, от една страна, готовността-на част от бивши­
те франкиста към саморазпускане на режима и, от друга страна,
толерантността на опозицията (включително !и отказът от наказа­
телно преследване за стари политически грехрве). В резултат пре­
ходът се извършва под формата на “политически договор”, който
чувствително неутрализира крайните претенции и създава предпос­
тавки за постигане на сътрудничество по главните насоки на про­
мените.
Двете основни точки на това “договорено скъсване” с авто­
ритаризма са съгласието на дем ократичната опозиция прехо­
д ъ т да бъде оглавен от представители на;бивш ата уп равля­
ващ а партия, а начело на новата дем ократична държ ава да
остане личност, “завещ ан а” от предиш ния диктатор.
151
 .3. Особености на преходите към дем окрация в Б ъ л гар и я
и страните от Ц ентрална и Източна Европа (1990-1995 г.)

След 1989 г., когато комунистическите режими в Централна

и Източна Европа един по един отстъпват пред поредния щурм на
демократичните промени, испанският “модел” на преход постоян­
но привлича вниманието на политици, политолози, историци и жур­
налисти. Не липсват и изявления на висши държавни ръководители
- и примерът с бившия унгарски министър-председател Антал е
достатъчно убедително доказателство - за готовността на страни­
те им едва ли не буквално да “имитират” тъкмо този модел.
За съжаление обаче тази идея, макар и привлекателна и дори
съблазнителна, по силата на цяла серия обективни обстоятелства,
остава практически неосъществима.
И все пак, макар и странно и дори неочаквано, поне на пръв
поглед, но като цяло България (а и не само тя) също се съобразява
с общите закономерности и спазва последователността на етапите
на политическия преход от авторитаризъм към демокрация.
Първият етап - на либерализацията - започва някъде в ме­
сеците между създаването на Обществения комитет за екологич­
на защита на Русе и учредяването на Клуба за гласност и преуст­
ройство (март-ноември 1988 г.), когато авторитарната система нав­
лиза в последната си фаза - на агонията20. Още през лятото на
1987 г. под непрестанно засилващия се “външен”, “перестроечен”
натиск, получил широк отзвук сред българското общество, режи­
мът започва да лавира и да предприема стъпки към “показна де­
мократизация отгоре” както в политическата (чрез т. нар. Юлска
концепция), така и в икономическата (чрез Указ 56) сфери. От своя
страна тезите за “излизане на Партията от етажите на държавната
власт”, демонтажът на паметници на все още живи партийни дейци
и т.н. са достатъчно силно доказателство за начална, макар и все
още много слаба, форма на “контрол върху властта” от страна на
аморфните “опозиционни” сили.
Кулминацията на този пръв етап е не толкова шествието на
Екогласност от 3 ноември 1989 г., дори не и смяната на Живков
седмица по-късно, нито дори и първият митинг от 18 ноември, кол-
кото този от 14 декември 1989 г., когато - чрез наложеното “отдо­
20 За “тоталитарна” система изобщо не може да става и дума - в коя
тоталитарна система няма незабавно да озаптят не само инициаторите на
тези две дисидентски формации, но и цялата им рода? В коя тоталитарна
система, след като набият “кристалци” от 26 октомври 1989 г., ще да ги отка­
рат само до Южния парк, а не в “край не столь отдаленные”? При Мусоли­
ни, при Хитлер или при Сталин Блага Димитрова ще пътува за Париж на
среща по правата на човека в правителствения самолет в компанията на
външния министър, а не в товарен вагон към новото си местожителство?
152
лу” искане за отмяна на чл. 1 от Конституцията - “контролът върху
властта” вече става факт.
Този пръв етап завършва с началото на преговорите около
“кръглата маса” (януари-февруари 1990 г.)
Вторият етап - на демократизацията - започва със съгласу­
ваните на “кръглата маса” законови промени, позволили регистра­
цията на опозиционните политически партии и коалиции. Върховите
му моменти са изземването от “кръглата маса” на функциите на
законодателен орган и свеждането на тогавашното Народно съб­
рание до най-обикновен изпълнител на решенията й (“парламентар­
на гилотина”), насрочването и произвеждането на изборите за Ве­
лико народно събрание (юни 1990 г.) и, разбира се, изработването и
приемането на новата конституция. Колкото и критики да предиз­
виква, каквито и етикети да й се прикачват, все пак тя не само
институционализира разделението на трите власти, но и вкарва в
текстовете си всички основни права и свободи, възприети в де­
мократичните държави, като в редица случаи те са и почти буквал­
но “преписани” от Всеобщата декларация за правата на човека и
от Европейската конвенция.
Този втори етап приключва е разпускането на Великото на­
родно събрание, а е последвалите избори от 13 октомври 1991 г.
България навлиза, поне от формална гледна точка, в третия етап -
на укрепването на демокрацията. В този момент обаче като че ли
за пръв път след 1987 г. политическите сили си въобразяват (или
може би решават съзнателно), че могат и да не се съобразяват е
основните изисквания на този етап, а именно със спазването на ве­
че установените “правила на играта”.
С промяната на правовата основа - независимо дали чрез
нова конституция, или чрез “ремонт” на старата - “преходните дър­
жави” в Централна и Източна Европа почти повсеместно се ориен­
тират към модела на “демокрацията” на “квалифицираното мно­
зинство”, доколкото другия, “уестминстърския” (на “простото мно­
зинство”) е по-специфичен, а третият, “американският”, е практи­
чески трудно приложим. Но, избирайки тъкмо този “континента­
лен” модел, политическите сили на съответните държави автома­
тически би трябвало да започнат да спазват и неговите “правила
на играта”. А точно това - за съжаление - не се получава в Бълга­
рия след изборите от 1991 година.
Според новата конституция нашата демокрация е от втория
модел - на “квалифицираното мнозинство”. В съответствие с изис­
кванията му се съставя и първият в демократичната ни история
коалиционен кабинет на Д. Попов (декември 1990-ноември 1991 г.), а
благодарение на спазването им става възможно - най-вече чрез
участието и на тогавашната опозиция - изработването и на самата
конституция.
153
 Но политическата сила, която упражнява властта в продъл­
жение на година (октомври 1991 - октомври 1992) - Съюзът на
демократичните сили (СДС), на практика използва методите и при­
йомите на първия модел - демокрацията на “простото мнозинст­
во”. Подобно разминаване между конституцията като институци­
онна основа на режима и политическата практика на управляващи­
те обаче е абсолютно недопустимо теоретически и неприложимо
на дело. И тъкмо в това според мен следва да се търси логичната
причина за продължителната правителствена криза през есента и
зимата на 1992 година.
Макар и да звучи парадоксално, от конституционна гледна
точка ние “влизаме” в избрания през 1991 г. “модел” със създава­
нето на правителството на Л. Беров, което реално е коалиционно.
Политическите амбиции, жаждата за власт и мераците за връщане
към годините на “еднопартийното управление” водят обаче до раз­
пускане на Зб-ото Обикновено народно събрание и до предсрочни
парламентарни избори в края на 1994 година. Формално “коалицио­
нен”, и съставеният след тях кабинет, и послушното абсолютно мно­
зинство в парламента на практика отново “изваждат” страната от
конституционния û “модел”. И поредната политическа криза не са­
мо не закъснява, но и приема през януари-февруари 1997 г. драс­
тичните форми на граждански бунтове срещу управлението на БСП.
За съжаление и след поредните предсрочни избори от април
с. г. се сменя само политическата сила, но не и навиците и методи­
те на еднопартийното управление с абсолютно мнозинство. Факти­
ческото. узурпиране на цялата власт заплашва да вкара българския
политически “модел” в една вече хронична “криза на властта”, пос­
тавяща под съмнение възможността страната въобще някога да
стигне до състоянието на “устойчива демокрация”.
Основната причина за това е обяснена по един доста ориги­
нален начин от О ’Донел и Шмитер. Според тях преходът от авто-
ритаризъм към демокрация до голяма степен прилича на сложна
шахматна партия, която се играе не на една, а на няколко дъски, не
с двама, а с много повече и често сменящи се участници. Успехът
на прехода зависи до голяма степен от умението променящите се
правила на играта да бъдат заменени с постоянни (обединени при­
мерно в една конституция). Най-важното сред тези нови и постоян­
ни правила (и което следва да се спазва стриктно и неизменно), е
нито един от играчите да не се стреми на всяка цена да поставя
под заплаха “царя” на противника, независимо дали става дума за
лустрация (отдясно), национализация (отляво) и въобще нещо, ко­
ето засяга самото му съществуване21. А тъкмо това като че ли е
основната цел на всяка политическа сила в България след 1991 г.,

21 Transiciones desâe... cit., vol. IV, pp. 106-111.

154
която успее да дойде на власт с абсолютно мнозинство.
Периодичното “излизане” на управляващите от избрания с
конституцията от 1991 г. “модел” на демокрация не позволява стра­
ната да изпълни редица други задължителни условия, формулирани
достатъчно ясно и точно от Рамон Котарело, автор на известната
“Теория на трите съгласия в прехода към демокрация”. Според не­
го пред политическата класа в преходната държава стоят пет ос­
новни задачи:
1. Смяна на правовата основа и на сложните й връзки със
законността;
2. Елиминиране на бившия политически персонал и на леги­
тимиращата го символика;
3. Първо съгласие: споразумение относно миналото;
4. Второ съгласие: установяване на временни норми за сво­
бодни дискусии по последния етап;
5. Трето съгласие: окончателно определяне на правилата на
игра на новия режим22.
Неизпълнението на тези пет условия внася редица “специфи­
ки” в българския преход към демокрация. И едва ли би трябвало
да служи като утеха фактът, че един поглед върху политическата
практика на останалите страни от Централна и Източна Европа по­
казва, че и при тях като че ли нито едно от тези пет условия не е
реализирано до край.
Самуел Валенсуела твърди, че след 1989 г. в този регион се
проявяват три различни “форми” на преход от авторитаризъм - раз­
гром ( Румъния); освобождаване (Източна Германия) и рефор­
ма (Унгария)23. Без съмнение дефинициите му, ако не са съвсем
сполучливи, са поне достатъчно оригинални.
Но не толкова различията във формите, колкото неумението
на страните от Централна и Източна Европа да приложат “теория­
та на трите съгласия”, е една от основните причини “младите” пос­
ткомунистически демокрации да не успеят да повторят редица еле­
менти именно от “модела” на “класическите” примери за вече
осъществен, и то успешно, преход от авторитаризъм към демокра­
ция - Португалия и особено Испания. Другите причини произхож­
дат от различията между ситуацията в двете пиринейски държави
в средата на 70-те и тази в страните от Централна и Източна Евро­
па в края на 80-те години.
Най-важното е свързано с принципите, върху които функцио­

22 Cotarelo, R. La transicion democratica espanola. - In: Transition politica

y consolidacion democratica en Espana... cit., p. 11. Почти пълно представяне
на тази теория вж. в раздела Приложения.
23 Цит. във: Вълков, Н. Мястото на българския модел в теорията за
преходите. - Политически изследвания, 1996, кн. 4, с. 405.
155
 нира икономиката. И във франкистка Испания например съществу­
ва централизирано ръководство на икономиката, но то се осъщест­
вява върху стопанство от смесен тип, при това е доминиращ час­
тен сектор. И обратно - във всички комунистически държави от
1947-1948 г. започват процеси на ускорено одържавяване (национа­
лизация) на частния сектор не само в промишлеността, но и в сел­
ското стопанство и сферата на търговията и услугите. От тази глед­
на точка в началото на преходите към демокрация тези държави
трябва да решават и изключително сложните проблеми, свързани с
денационализацията (приватизацията) и реституцията, които не сто­
ят на дневен ред нито в Испания, нито в Португалия.
Второ, огромна е разликата и между икономическата ситуа­
ция в Испания и Португалия и тази в страните от Централна и Из­
точна Европа в момента, когато започват процесите на демократи­
зацията. Независимо, че последните години от франкизма и сала-
заризма съвпадат е първата петролна криза, която техните иконо­
мики понасят доста тежко, нито ръстът на инфлацията, нито спа­
дът на жизненото равнище там са в такива драстични размери, както
в посткомунистическите режими в навечерието на прехода. С дру­
ги думи, състоянието на стопанството в екссоциалистическите стра­
ни се доближава по-скоро до тези на Германия и Италия след Вто­
рата световна война, отколкото до това на Испания и Португалия в"
средата на 70-те години.
Трето, поради сходните (или поне по-лесно приспособими) ико­
номически структури, поради естествената принадлежност към за­
падния, “атлантическия” свят, както и поради неучастието до на­
чалото на демократизацията в други, враждебни (или поне неприя­
телски настроени) политически и военни структури, Испания и Пор­
тугалия доста бързо и успешно се интегрират в демократична Ев­
ропа, докато за “новите демокрации” от Централна и Източна Ев­
ропа това все още е по-скоро мечта, отколкото близка реалност.
И още нещо много важно, особено в сравнение е Испания.
Началото на процесите на демократизацията в бившите комунис­
тически държави е доста по-рязко. Вярно е, че след идването на
власт на Горбачов в тогавашния СССР през, .1985 г., във всички
тези страни (а в Полша и Унгария и преди това) се създават бла­
гоприятни предпоставки за либерализация на режимите. Но вярно е
и това, че в нито една не се стига до замяна по естествен (биологи­
чен) път на съответния диктатор с човек (или група хора), които да
ръководят “отгоре” темповете и посоките на прехода.
В Испания това позволява на либерално настроената част от
единствената управляваща партия - Националното движение, да
мутира, съхранявайки обаче кадрите си, а в редица случаи - и клю­
човите им позиции в държавния апарат. Оттук идва и една от ос­
новните особености на испанския преход: сред главните двигатели
156
на промените е именно тази либерално настроена част, която при
това успява не само да се задържи на върха на политическата власт
в продължение на близо пет години, но и да осъществи “самораз­
пускането” на режима в рамки, които практически не накърняват
нейните интереси.
И обратно - в повечето от бившите комунистически държа­
ви (Чехословакия, Полша, Унгария, Румъния) промените започват
с взрив “отдолу”, който в редица случаи е фатален за управляващи­
те дотогава партии. Но далеч по-важното е, че почти навсякъде
рязкото начало на промените практически изключва възможността
от “разумния избор”, вкарвайки взаимоотношенията между основ­
ните политически партньори в рамките на емоцията “комунизъм-
антикомунизъм”.
Впрочем като че ли именно в това всички страни от Цент­
рална и Източна Европа, макар и не в еднаква степен, най-очевид-
но излизат извън “класическата” теория за главните участници в
прехода. Според О ’Донел и Шмитер те са две големи групи - “твър­
дите” (“хардлайнерите”), които искат да запазят стария режим, и
“меките” (“софтлайнерите”), търсещи широка подкрепа сред об­
ществото за неговата промяна24. Първите от своя страна се делят
на “крайни” и “опортюнисти”, които се стремят да продължат да
участват в политическите процеси. Разделението сред вторите е
между “умерените”, твърдо ангажирани с политическата демокра­
ция, и “максималистите”.
За съжаление обаче съюзът между “опортюнистите” и “уме­
рените” е с нищожни шансове пред противопоставянето между
“крайните” и “максималистите”. А ако се прибави и фактът, че екс-
комунистическите партии неизменно срещат враждебното или по­
не силно негативно отношение от страна на целия демократичен
свят, чисто емоционалното измерение “комунизъм-антикомунизъм”
придобива още по-реални стойности и в редица случаи преминава в
откровен стремеж на “новата стара” (или по-точно - на “старата
нова”) политическа класа към реставрация на режимите от перио­
да преди Втората световна война.
И тъй, страните от Централна и Източна Европа са жертва на
поредния парадокс на историята. Най-изкусителното - опитът им да
комбинират политическите аспекти на прехода от авторитаризъм
към демокрация е икономическите аспекти на този от тоталитаризъм
към демокрация - е и най-илюзорно. Защото както “реформата Ер-
хардт” и “планът Маршал” са немислими без извънредно полити­
ческо законодателство, така и елегантният “испански модел” е не­
мислим без нравите и традициите на една утвърдена смесена ико­
номика и най-вече без респекта към частната собственост.
24 Tvansiciones desde... cit., vol IV, p. 34 e seg.

157
 Така, независимо от богатата историческа практика на пре­
ходите към демокрация и от сходствата с политически системи,
вече осъществили такива преходи, страните от Централна и Из­
точна Европа са принудени да налучкват нов, собствен “модел” за
икономическа демократизация. Лично за мен обаче окончателно"
се налага впечатлението, че - било съзнателно, било поради закъс­
нението и неспазването на гореспоменатите “три съгласия”, било
поради комбинация между тези два фактора и обективната иконо­
мическа реалност - той е пълен с достатъчно “странности”, за да
стане направо изроден.
В етапите на либерализацията и особено на демократизация­
та в страните от .Централна и Източна Европа повсеместно се кон­
статира рязък спад на авторитета както на законовите норми, така
и на държавните институции, призвани да гарантират спазването
им. След десетилетия на многобройни и достигащи понякога до
абсурд забрани на мода излиза максимата “Всичко, което не е заб­
ранено, е разрешено”. И доколкото, макар и все още несменена,
старата законова основа де факто е отменена (твърде често с “обяс­
ненията”, че е “тоталитарна”), на практика всичко, което в нормал­
ните държави е стриктно регламентирано, тук наистина е безконт­
ролно. На тази основа се развиват четири основни процеса.
Първият е успешната трансформация на част от бившата
политическа и стопанска номенклатура в нова икономическа кла­
са. В резултат на споменатата по-горе антикомунистическа емо­
ция “декомунизацията” на обществено-икономическите структури
започва още в условията на законовия нихилизъм. В създалия се
правов вакуум редица бивши дейци на централно планираната ико­
номика са елиминирани или просто “изчезват”, отнасяйки със себе
си в предвидливо регистрираните си частни фирми не само опит и
умения, но и производствените и търговските си контакти, за да се
превърнат в преуспяващи организатори на паралелна на бившите
им “владения” дейност. “Неоценима” помощ им оказва и обстоя­
телството, че техните постове се заемат най-често от хора, у които
въпросната антикомунистическа емоция определено доминира над
ръководните им способности и опит. И така, докато “неокапиталисти-
те” процъфтяват в частния бизнес, плувайки в добре познати води,
техните все още държавни отрасли потъват, превръщайки се в лесна и
евтина плячка при бъдещата приватизация. С което цикълът се затва­
ря - най-вероятно “бившите” ще се върнат, но вече като собственици.
Може би мнозина от тези хора са имали наистина доброто
намерение съзнателно да допринесат за разумния преход от цент­
рално ръководена към свободна икономика. Но пред перспектива­
та да се превърнат в беззащитни жертви на чисто политическа реп­
ресия техният инстинкт за самосъхранение реагира. И тази тяхна
реакция е не само обяснима, но и оправдана.
158
 Вторият процес е свързан с небивалия бум на спекулата,
най-вече в сферата на търговията. Всъщност именно в условията
на прехода придобива конкретни, практически измерения ориентал­
ската сентенция, че “законът е врата у поле”, през която минават
само наивниците. Освен, че се прави сравнително бързо и безбо­
лезнено, натрупаният по спекулативен път капитал е и много агре­
сивен, значително по-склонен към риска и същевременно “пъргав”,
което отрежда на собствениците му правото да бъдат “втората фа­
ланга” в бъдещата приватизация.
Третият процес, пряк резултат от законовия нихилизъм и
правовия вакуум, е разширяващата се корупция сред политиците и
държавните чиновници. При това тя също има своя “затворен ци­
къл”: възползвайки се от формално все още действащите многоб-
ройни стари и очевидно непригодни за новите условия забрани, чи­
новниците ги “продават”, а политиците или “забравят” да ги отме­
нят, или пък създават нови, които чиновниците също започват да
продават. Така се оформя и третата “фаланга” от “новобогаташи”,
които постепенно се “приобщават” към първите две и заемат позиция
- договорена или извоювана в люти битки - за дългоочакваната, но
като че ли съзнателно бавена - не и без тяхна помощ - приватизация.
Основното в случая е, че тези три “фаланги” постепенно се
обвързват чрез сложна схема от взаимно преплитащи се интереси
и се превръщат в един самозахранващ се механизъм, чиято мощ
непрекъснато нараства.
Ч етвъртият процес е на чисто криминална основа. Докол-
кото за всички е ясно, че преобладаващото мнозинство от “новобо-
гаташите” са се замогнали по незаконен или полузаконен начин, не
по-малко ясно е, че те са лесно уязвими, а оттам и сдържани в
претенциите си за защита от закона. На тази основа се появява
явлението “рекет”, което придобива заплашителни размери, но все
още действва практически безнаказано. От тази гледна точка всич­
ки страни от Централна и Източна Европа де факто се превръщат в
Дивия изток, където правото на силата определено доминира над
силата на правото. И така, както едно време в Дивия запад, се
оформя четвъртата “фаланга” на бъдещите “приватизатори”.
И тъй, липсата на респект към правните норми, превръщане­
то на тези страни в злощастна пародия на Дивия запад, корупцията,
спекулата и т.н. са добра основа, върху която - след като приключи
етапа на “първоначалното натрупване на капитала” - да се развият
процесите на “елитарна” приватизация в интерес на ограничена група
от бивши комунистически величия, спекуланти, мафиотски струк­
тури и отбрани “неономенклатурчици”.
За съжаление не могат да се обособят като пета “фаланга”
“честните” частници, т.е. дребните и средните предприемачи. Об­
ратно - смазани от тежестта на непосилни лихви и убийствени да­
159
нъци, те ще трябва да изнесат на плещите си основния товар на
прехода на страните от Централна и Източна Европа през Долина­
та на сълзите към все още далечната модерна и “цивилизована”
смесена икономика.
Като доказателство, макар и косвено, за тези мрачни прогно­
зи ще приведа и данните от едно социологическо изследване, про­
ведено в България през пролетта на 1993 година. Близо 4 години
след началото на промените десетте условия за успех в бизнеса са
подредени както следва: предприемчивост; наличие на пари (т.е.
капитал); умение за приспособяемост; чувство за риск; наличие на
връзки; безкрупулност; решителност; принадлежност към бившата
номенклатура. Едва на последните места анкетираните поставят
изискванията за талант и компетентност.
Но ако, от една страна, данните от това изследване могат да
обяснят обособяването на четирите “фаланги” на прохождащия биз­
нес в страните от Централна и Източна Европа, от друга страна, те
сериозно смущават доскоро идеалистичните представи за бъдещия
“средностатистически” бизнесмен на новите граждански общества.
H» Н» Н*

Резюмирайки основните характеристики на “преходната дър­

жава” в края на 80-те и първата половина на 90-те години, искам
изрично да обърна внимание върху три неща, според мен аксиома­
тични:
» който е против мирния преход, фактически е за гражданска
война;
° който е за извънредно политическо законодателство (неза­
висимо дали става дума за забрана на политическите партии, по
времето на управлението на които фактически е започнал преходът
от авторитаризъм хсъм демокрация, или пък за отделни репресивни
закони по политически причини), на практика е против самия пре­
ход към демокрация;
• който апелира за смяна на системата, а не за нейната про­
мяна, не разбира същността на задачите, които стоят пред полити­
ческата класа.
А извън тези аксиоми на настоящия етап от състоянието на
изследователските ми дирения основният извод от изложеното до
тук може би няма да изненада никого: от политическа гледна точка
в настоящия етап (т.е. към 1998 г.) България се намира на финала
на прехода си към политическа демокрация, но все още е в начало^
то на този към икономическа демокрация.
Лошото е, че за разлика от недемокрацията, където иконо­
миката е преди всичко политика, при демокрацията е точно -обрат­
ното.
160
ПРИЛОЖЕНИЯ
 1. Политически измерения на партийните системи
в 22 демократични режима (1945-1980 г.)

Държава СИ р ЕК сг ПР вп пм БИ

САЩ с с 1.0

Нова Зеландия г 1.0

Ирландия с с 1.0

Великобритания Г с 1.5

Канада с г 1.5

ФРГ Г г 2.0

Австрия Г г 2.0

Люксембург г г 2.0

Швеция г г с 2.5

Австралия Г с г 2.5

Дания г г с 2.5

Белгия г г г 3.0

Швейцария Г г с с 3.0

Исландия г г г 3.0

Израел г г г 3.0

Италия г г с с 3.0

Холандия г г г 3.0

Япония г с с г 3.0

Норвегия г г г с 3.5

Финландия Г г г с 3.5

Франция V pen. Г г с г 3.5

Франция IV pen. г с г г 4.5

г
163
 За модела на демокрацията на “простото мнозинство” е ха­
рактерно, че различията между партиите се въртят само около ед­
но политическо измерение - социално-икономическото (тъкмо по­
ради това те са “едноизмерни”). В замяна на това в модела на
демокрацията на “квалифицираното мнозинство” различията са мно-
гоизмерни. И още по-точно, политологията е определила седем “раз­
личия”, които дават реалните параметри на “многоизмерните” сис­
теми.
“Г” означава, че партиите отдават голямо значение, а “С” -
средно значение на съответното измерение. Съкращенията на се­
демте измерения са:
СИ - социално-икономическо;
Р-религиозно;
ЕК - етнокултурно;
СГ - селско-градско;
ПР - подкрепа на режима;
ВП - външна политика;
ПМ - постматериализъм.
БИ означава баланс на измеренията, като се има предвид, че
голямо значение се оценява с 1 точка, а средно - с 0,5.
До 1,5 точки става дума по-скоро за едноизмерни партийни
системи, а от 2,0 нагоре - за многоизмерни.

Данните се от Lijphart, A. Las Democracias contemporane'

as. Barcelona, 1987.
164
 2. С т ен л и П е й н . Т и п о л о г и ч н о о п и с а н и е н а ф а ш и зм а

А. Ф аш истки те отриц ани я

Антилиберализъм
Антикомунизъм
Антиконсерватизъм (макар и с уговорката, че фашистките
групи са склонни да осъществяват временни съюзи с групи от кой­
то и да е друг сектор, главно от десницата).

Б. И деология и цели
Създаване на нова националистическа и авторитарна дър­
жава, която да не се основава само на традиционни принципи и мо­
дели.
Организиране на нов тип национална икономическа струк­
тура, интегрална, регулируема и надкласова, независимо дали се
нарича националкорпоративна, националсоциалистическа или наци-
оналсиндикалистка.
Създаване на империя или радикална промяна в отношени­
ята на нацията с другите сили.
Специфична защита на идеалистично и волунтаристично кре­
до, което обикновено включва опит за осъществяване на нова свет­
ска, модерна и самоопределяща се култура.

В. Стил и организация
Важност на естетичната структура на митингите, символи­
те и политическата хореография, с ударение върху романтичните и
мистичните аспекти.
Опит за организиране на масите чрез военизиране на връз­
ките и на политическия стил и с изграждане на масова партийна
милиция.
Положителна оценка на насилието и използването му или
склонност към това.
Крайно изтъкване на мъжкия принцип и на мъжкото превъз­
ходство, като същевременно се защитава органичното виждане за
обществото.
Възхвала на младежките години спрямо другите фази на
живота, с наблягане върху конфликта между поколенията, поне до-
като се осъществи началната политическа промяна.
Специфична тенденция към персонален, авторитарен и ха-
ризматичен стил на ръководство, независимо дали в началото ръ-
ководнит пост е в известна степен изборен или не.

Payne, St. El Fascismo. M adrid, 1986.

165
 3. Бенито М усолини. “ Ф аш и стк ата д о ктр и н а”
(Разсъждения върху “Е тичната държ ава”)

Основата на фашистката доктрина е концепцията за държа­

вата, за нейната същност, задължения, цели. За фашизма държава­
та е абсолют, пред който индивидът и групите са нещо относител­
но. Индивиди и групи са важни само доколкото съставляват част
от държавата. Либералната държава не ръководи функциониране­
то и материалното развитие на общностите, а се ограничава да от­
чита резултатите. Фашистката държава разполага със съзнание и
воля, които я превръщат в “етична държава”. През 1929, по време
на първата петгодишна асамблея на режима, заявих:
“За фашизма държавата не е само нощният пазач, който се
грижи само за личната сигурност на гражданите; не е и организа­
ция с чисто материални цели, която да гарантира известно благо­
състояние и относително мирен съвместен живот, нещо, което би
могъл прекрасно да гарантира един Административен съвет. Не е
и едно чисто политическо образование, без контакт със сложната
материална действителност на живота на индивидите и народите.
Държавата, така както я разбира фашизмът, е духовен и морален
факт, доколкото се нагърбва с политическата, юридическата и ико­
номическата организация на нацията и защото една подобна орга­
низация и в генезиса си, и в развитието си е проява на духа. Държа­
вата гарантира вътрешната и външната сигурност, но също така
съхранява и пренася духа на народа такъв, какъвто е, какъвто се е
създавал .чрез езика, обичаите и вярата в продължение на векове­
те. Държавата не е само настояще, но и минало, и най-вече бъде­
ще. Именно държавата е, която, надхвърляйки кратките срокове на
живот на индивидите, представлява иманентното съзнание на на­
цията. Държавата е, която учи гражданите на граждански добро­
детели, което им помага да осъзнаят своята мисия и ги подтиква
да се обединят, тя е, която хармонизира интересите им чрез право­
съдието си. Пренася завоеванията на мисълта, на науките, на пра­
вото, на човешката солидарност. Води хората, още от елементар­
ния племенен живот, до най-висшата човешка изява на властта,
т. е. до Империята. Поверява на потомството имената на онези,
които са загинали за нейната цялост и подчинявайки се на законите;
предлага като пример и препоръчва на бъдните поколения вождо­
вете, които са разширили територията й и гениите, които са я прос­
ветили с нейната слава. Когато държавническото чувство отслаб­
не и доминират сепаратистичните и центробежни тенденции на инди­
види и групи, националните общества поемат към своето падение.”

Цитирано по Hernandez Sandoica, Е. Los fascismos euro-

peos. M adrid, 1992.
166\
 4. Ликвидиране остатъците от бухаринско-троцкистките
шпиони, вредители и изменници на родината

През 1937 г. бяха разкрити нови данни из дейността на извер­

тите от бухаринско-троцкистката банда. Съдебният процес по де­
лото на Пятаков, Радек и други, съдебният процес по делото на
Тухачевски, Якир и други, най-после съдебният процес по делото
на Бухарин, Риков, Крестински, Розенхолц и други - всички тези
процеси показаха, че бухаринците и троцкистите под фирмата “дес-
нотроцкистки блок” отдавна вече били образували една обща бан­
да от народни врагове.
Съдебните процеси показаха, че тази измет на човешкия род
заедно с враговете на народа - Троцки, Зиновиев и Каменев - били
в заговор против Ленин, против партията и против съветската дър­
жава още от първите дни на Октомврийската социалистическа ре­
волюция. Провокаторските опити за осуетяване на Бресткия мир в
началото на 1918 г.; заговорът против Ленин и съглашението с “ле­
вите” есери за арестуване и убийство на Ленин, Сталин и Свердлов
през пролетта на 1918 г. ; злодейският изстрел срещу Ленин и раня­
ването му през лятото на 1918 г.; метежът на “левите” есери през
лятото на 1918 г.; преднамереното изостряне разногласията в пар­
тията през 1921 г., за да разклатят и съборят отвътре ръководство­
то на Ленин; опитите да свалят партийното ръководство във вре­
мето на боледуването и след смъртта на Ленин; издаването на дър­
жавни тайни и снабдяването на чуждестранните разузнавателни
служби с шпионски сведения; злодейското убийство на Киров; вре­
дителствата, диверсиите и експлозивите; злодейското убийство на
Менжински, Куйбишев и Горки - всички тези и други подобни зло­
деяния, както биде установено, са се вършили в продължение на
двадесет години при участието и под ръководството на Троцки, Зи­
новиев, Бухарин, Риков и техните лакеи - по поръчка на чуждест­
ранните буржоазни шпионски служби.
Съдебните процеси изясниха, че троцкистко-бухаринските из­
роди, като изпълняваха волята на своите господари - чуждестран­
ните буржоазни шпионски служби, си поставили за цел разрушава­
нето на партията и съветската държава, подкопаване отбранител­
ната мощ на страната, улесняване чуждестранната военна интер­
венция, подготвяне поражението на Червената армия, разпокъсва­
не на СССР, отдаване на японците Съветското Приморие, отдаване
на поляците Съветска Белорусия, отдаване на немците Съветска
Украйна, унищожаване завоеванията на работниците и колхозници­
те, възстановяване на капиталистическото робство в СССР.
Тези белогвардейски пигмеи, силата на които би могла да се
сравни най-много с нищожната сила на калинката, изглежда - за
смях! - се смятали господари на страната и си въобразявали, че те
167
наистина могат да раздават и продават земите на Украйна, Бело­
русия и Приморието.
Тези белогвардейски калинки забравили, че господар в съ­
ветската страна е съветският народ, а господата риковци, бухарин-
ци, зиновиевци, каменевци не са нищо друго освен временно числя­
щи се на служба на държавата, която всяка минута може да ги
изхвърли из своите канцеларии като ненужни парцали.
Тези нищожни лакеи на фашистите забравили, че стига съ­
ветският народ да си помръдне само пръста, за да не остане от тях
ни следа.
Съветският съюз осъди бухаринско-троцкистките изроди на
разстрелване.
НКВД приведе присъдата в изпълнение.

История на Всесъюзната комунистическа партия (бол-

ш евики). К р атъ к курс. I-во издание в СССР - 1938.С., 1949,
с. 424-426.
168
 5. Хуан Линц.
Разнообразието на недемократичните режими

Основната характеристика на недемократичните режими е,

че изключват възможността властта, а дори и малка част от власт­
та, да произлиза от изразената в свободни избори воля на народа,
или от една по-широка демокрация в единствената партия.
В моя анализ ще разгледам някои от типовете на недемокра­
тични режими, дефинирани в научната литература и в собствените
ми изследвания. Като изходна точка ще се опра на различията меж­
ду тоталитарни, авторитарни и онези, които наричам “султански”
режими. Това са идеалните типове, макар и, разбира се, да не се
срещат в чист вид в политическата и социалната действителност и
не е неточно да твърдим, че много политически системи съдържат
елементи, които можем да определим като тоталитарни, автори­
тарни или “султански”, или че в тях преобладават някои от тези
характеристики.
; В литературата срещаме твърдението, че преход от тотали­
тарен режим към демокрация е осъществен само в нацистка Гер­
мания, благодарение на военното поражение и на демилитаризаци-
ята на нацисткия режим от страна на съюзниците, които започнаха
процеса на демократизация под свое ръководство и контрол. Твър­
дението зависи от това, кои именно режими можем да определим
като тоталитарни.
: Използвайки термина в много тесен смисъл, твърдението би
изглеждало абсолютно сигурно и, независимо от последните про­
мени в световната политическа карта, досега не е отхвърлено. То
йключва и възприемането на италианския фашистки режим като
рюжим на несъвършен тоталитаризъм, предвид многообразието на
елементите на власт, включително и монархията, и които надживя­
ват тоталитарните амбиции на Мусолини. Макар и да не е пълен,
Има широк консенсус върху това, че режимът на Мусолини след
1:943 г. не може да се счита като тоталитарен.
! Освен това трябва да е ясно, че всякаква идентификация на
всички комунистически режими с тоталитарни режими беше и е
неадекватна, доколкото още преди доста години автори с много
различни политически позиции отбелязаха характерът на автори­
тарен режим на полската политическа система.
! Събитията в Източна Европа след Горбачов поставят обаче
вопроса до каква степен нейната повече или по-малко тоталитарна
структура (например в случая с ГДР) не противоречи на това твър­
дение. Може да се аргументира, че тези режими не са били плод,
както е в СССР и Виетнам, на вътрешен процес, а са наложени
отвън и че когато СССР оттегля подкрепата си за техните управни­
ци, те се сблъскват с липса на легитимност, различна от тази, която
169
i
биха имали при положение, че са резултат на вътрешен процес на
установяване на тоталитарен режим. От друга страна, би могло да
се каже, че в страни-като Чехословакия и Унгария вече се е осъ­
ществила трансформация на режима, която би позволила да се го­
вори за посттоталитарни режими, доколкото вече липсва идеологи­
ческото убеждение, което позволява господството над обществото
на единствената партия и нейните многобройни организации чрез
масова мобилизация в подкрепа на институциите на режима. Дори
и да се съхранява монополът на комунистическата партия над
властта, някои от тези посттоталитарни режими вече са преживяли
една сериозна криза на предпоставките за функционирането на ед­
на чиста тоталитарна система.
Доколкото в СССР все още не е започнал преход към демок­
рация, а по-скоро една невероятна либерализация, не е необходимо
да се позоваваме на политическите промени в тази страна през
1989-1990 година. Извън съмнение е обаче, че от години, може би
от смъртта на Сталин и особено след Хрушчов, СССР би могъл да
се характеризира като посттоталитарен режим.
Против нашето първоначално твърдение може да се излезе с
аргумента, че събитията в Румъния показват, че е възможен пре­
ход от тоталитаризъм към демокрация, без да се преминава през
авторитарен посттоталитарен режим или през посттоталитарна си­
туация. Без да отричам напълно тоталитарните характеристики на
режима на Чаушеску, важно е да се подчертае, че персоналното
или семейното обсебване на властта и корупцията, която заобика­
ляше диктатора, даваха на режима характеристики, които в редица
аспекти го доближаваха до режимите, които характеризирам като
“султански”. Нещо повече, начинът, по който стана революцията
срещу тиранията на Чаушеску, е доста сходен с падането на “сул­
танските” режими на Батиста, Сомоса, Дювалие и самия ирански
шах, т. е. с режими, в които преходът към демокрация срещна осо­
бени трудности. Същото може да се каже и за тоталитарно “сул­
танския” режим в Северна Корея.

Преводът (със съкращения) е от сборника “Transition politica

y consoîidacion dem ocratica. E spana 1976-1986” . M adrid 1992.
170
 6. Какво м ислят хората за дем окрацията?

Задоволство от демокрацията в собствената страна (декември 1994 г.)

Дания
Люксембург
Ирландия
Холандия
Германия
Белгия
Франция
Великобритания
Португалия
Испания
Гърция
Италия

Европейски съюз

Задоволство от развитието на демокрацията в собствената страна

(ноември 1994 г.)

Чехия
Естония
Словения
Литва
Румъния
Латвия
Полша
Унгария
Словакия
България

Центр. Европа

Да Не

Д анните са от Е вропейски диалог, N 1, 1996, с. 21.

171
 7. Рамон Котарело.
Теория на трите съгласия в прехода към демокрация

Схемата на “трите съгласия” включва шест етапа, всеки от

които съдържа своя алтернатива: или развитие на прехода, с всич­
ките му особености, или друга формула (обикновено реставрация
на авторитаризма в случая на демократичните преходи). Шестте
етапа са: 1.Наличие на “взривяващ” елемент, който конфигурира
криза на режима; 2.Смяна на правовата основа и на сложните й
връзки със законността; 3.Елиминиране на бившия политически пер­
сонал и на легитимиращата го символика; 4.Първо съгласие: спо­
разумение относно миналото; 5.Второ съгласие: установяване на
временни норми за свободни дискусии по последния етап; и б.Тре-
то съгласие: окончателно определяне на правилата на игра на новия
режим.
Преходите не са революции. Освен това, доколкото ни инте­
ресуват преходите към демокрация, изглежда логично трите пос­
ледни стъпки, трите съгласия, да загубят по нещо от инструмен­
талния си характер и да се запълнят със съдържанието на демок­
рацията. Казвам това, за да противостоя на възможната критика,
че трите съгласия, последни крачки към демокрацията, вече са са­
мата демокрация. Наистина, свободата на словото и формулите на
компромиса са прояви на демокрацията, но не трябва да се забра­
вя, че преходът е като мост между авторитаризма и пълния демок­
ратичен режим и, логично, началните му пилони са в територията
на първия, а последните - в тази на втория.
Да разгледаме елементите на проекта за модел на “трите
съгласия” по-подробно:
1. Взривяващият елемент. Кризата.
Предвид на многообразието от форми, които те могат да при­
емат, е безполезно да ги приписваме на някое конкретно явление.
Можем обаче да ги дефинираме като вътрешни и външни. В слу­
чая с трите прехода в Южна Европа например е очевидно, че гръц­
кият се дължеше основному на външни причини, испанският - пре­
димно на вътрешни, докато в португалския влияеха елементи от
единия и от другия характер. В случая със СССР кризата беше от
вътрешен и най-вече от икономическо естество.
2. Смяната на правовата основа и на законността.
Един преход предполага смяна на политическия режим, т. е.
на самия морален фундамент, върху който се основават убеждени­
ята, които на свой ред подкрепят политическата система. Формал­
но един авторитарен режим може да бъде република с периодично
избиран президент. Примерът със Стреснер в Парагвай беше мно­
го убедителен. Преходът към демокрация може да съхрани репуб­
ликанската форма на управление или фигурата на президента, но се
172
опитва да промени статута на гражданина спрямо властта. Това
включва промяната на правовия фундамент на съответния режим.
Но тъй като, повтарям, преходите не са революции, промените не
трябва да се осъществяват по начин, който да предизвиква социа­
лен хаос, в който лекарството да е по-лошо от болестта. Всяка
промяна на правовата основа включва задължително и промяна на
законността. Но доколкото законността регулира ежедневния жи­
вот на хората, целесъобразно е да се променя възможно най-малко.
Има норми с политическо съдържание или пряко зависими от поли­
тическата идеология и има други, с неутрален характер, чисто тех­
нически. Скъсването със законността, предизвикано от промяната
на правовата основа, трябва да се ограничи само до нормите с по­
литическо съдържание, преди да се премине към следващия етап.
3. Елиминиране на бившия политически персонал и на него­
вата символика.
Доколкото все още се намираме в периода на промяната на
правовата основа, очевидно е, че ще се запазят непокътнати пре­
дишните политически структури, но е необходимо да се замени по­
литическият им персонал и тяхната символика. Не е въпрос само
за липса на кредит за бившата политическа класа, а и за акт, нало­
жен от две причини. Първо, защото след като е имало взривяващ
елемент, срещу него е имало и една повече или по-малко силна
опозиция от едни или други социални и политически сектори. Ако
преходът следва курса си, това би се дължало на факта, че подоб­
на опозиция е била преодоляна и следователно има победители, на
които принадлежи правото да заемат мястото на победените. По
терминологията на Морлино, би могло да се говори за смяна на
управляващата коалиция. Второ, защото, както е очевидно, смяна­
та на правовата основа зависи до голяма степен от това, доколко
новият легитимиращ критерий е на съответното равнище на ефи­
касност, а това не би се постигнало, ако механизмите на властта не
са управлявани от политически персонал, който е заложил кариера­
та и политическото си оцеляване върху триумфа на прехода, за кой­
то става дума.
Сменяйки политическия персонал, е необходимо да се смени
и символиката. Тази крачка, която на испанците им излезе значи­
телно проста, доколкото режимът на Франко през 1975 г. беше загу­
бил цялата си символна мощ от първата епоха, в случая със стра­
ните на реалния социализъм имаше голямо значение, защото в тях
символиката беше тоталитарна и присъстваше постоянно в живота
на населението.
4. Първо съгласие: споразумение относно миналото.
Всеки авторитарен режим с известна продължителност пре­
дизвиква негодувание и озлобление, породени от произволи, нес­
праведливости и явни нарушения на човешките права. Дали тези
173
безчинства са се осъществявали в името на висшата раса, на рево­
люционната класа, в прослава на Бога или в интерес на едни или
други, е без значение. Очевидното е, че нито един преход няма да
тръгне успешно, ако не е решил трудния проблем на постигането на
споразумение относно миналото. Труден, защото, на първо място,
чрез него се прави опит за съчетаване на наказателното правосъ­
дие (което на всичкото отгоре ще се осъществява като обратно
действие) и на необходимостта от помиряване на общността. Оче­
видно е, при всички положения, че колкото по-широко е било анга­
жирането на хората в беззаконията на предишния режим, толкова
по-неотложно е да се обуздае положение, което, нарушавайки прин­
ципа на взаимно доверие в обществото, може да доведе до излиза­
не от цивилизованото общество. Поради това именно е от голяма
полза ясното разграничаване между законите с политическо съдър­
жание и тези с обикновено съдържание. Същото би трябвало да се
направи и с политическия персонал относно връзките му с минало­
то: на една страна да са виновните, които трудно могат да бъдат
амнистирани, а на другата - тези, които са изпълнявали заповеди и
които очевидно не могат да останат завинаги извън борда на нова­
та политическа система, освен ако тя не се ражда с чувствителен
дефицит на законност.
5. Второ съгласие: установяване на временни норми за сво­
бодни дискусии по последния етап.
След като е постигнато съгласие относно миналото (а най-
добре - помирение), този етап е задължителен за успеха на демок­
ратичния преход. В случая е най-добре да се приложи първото изис­
кване на модела на Ростоу - осъзнаването на някаква форма на
национална общност. След като народът като цяло е решил да осъ­
ществи прехода, задачата е да се установи многостранен диалог
между всички сектори с различаващо се мнение относно правила­
та на политическата игра, които следва да се прилагат. Във всички
случаи първото правило на играта е онова, което позволява прила­
гането на всички останали, а това обикновено е правилото на мно­
зинството. В последна сметка при демокрацията може да се взема
решение само чрез мнозинство, включително и когато се решава
да не се прилага принципът на мнозинството, а да се използват тези
на пропорционалността или пък на представителството по групи.
Необходимостта всички сектори, ангажирани в прехода, да
участват в дебата свободно върви успоредно с факта, че всяко
изключване може да бъде разглеждане като маргинализация и мо­
же да доведе до чувства и действия срещу изграждащата се де­
мократична система.
6. Трето съгласие: окончателно определяне на правилата на
игра на новия режим.
Обикновено става дума за компромисна формула. Най-важ­
174
ното е формулата, която ще се установи, да не е наложена от една
партия или една група. Не може да се твърди, че има само една
възможна формула на демокрацията - консенсуалната. Там, къде-
то функционира мажоритарната формула, също има демокрация.
Но подкрепата за мажоритарния подход при вземане на решения по
никакъв начин не пречи на компромисната формула, доколкото пре­
говарящите сектори могат да се споразумеят върху реалните въз­
можности в определен момент всеки от тях да се превърне в мно­
зинство. Тогава това споразумение може да бъде компромис в сми­
съл, че моментното мнозинство се отказва от опитите да съхрани с
технически трикове или законови хитрости това си положение и при­
ема да даде необходимите гаранции на малцинството, че то също
би: могло свободно да се опита да стане мнозинство.

П реводът (с незначителни съкращ ения) е от сборника

“Transition politica y consolidacion dem ocratica. E spana 1975-
1986” . M adrid, 1992.
175
 8. Еволюция на политическите системи
на европейските недемокрации през XX век

Година на
Демокрация Авторитаризъм Тоталитаризъм
промяната

Италия
1919 СЦИЕ(х) Съветска Русия
Германия

1922 Италия

1923 Испания

1931 Испания(хх)

1932 Португалия

1933 Г ермания

1939 Испания

Италия
1945(ххх) СЦИЕ ' '
Г ермания

1960(хххх) СЦИЕ

Испания
1975
Португалия

1989 СЦИЕ Русия

(х) Страни от Централна и Източна Европа (без Чехослова­

кия до 1939 г.)
(хх) Испания се “връща” в демокрацията през 1931 г. и отно­
во “излиза” от нея с началото на Гражданската война през 1936
година.
(ххх) Начало на изграждане на съответната нова система,
(хххх) Условно, доколкото началото на “мутацията” на СЦИЕ
от тоталитарни системи към авторитарни режими не съвпада в от­
делните държави.
176
 ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА

Аренд, X. Тоталитаризмът. С., 1993.

Арон, Р. Демокрация и тоталитаризъм. С., 1993.
Баева, И. Източна Европа след Сталин 1953-1956. С., 1995.
Боффа, Дж. История Советского союза. T. 1,2. М., 1994.
Драганов, Д. Франкизмът. История и политика. С., 1995.
Драганов, Д. В сянката на сталинизма. Комунистическото
движение след Втората световна война. С., 1990.
Драганов, Д. Преходът към демокрация: етапи, механизми,
проблеми. С., 1993.
Желев, Ж. Фашизмът. С., 1982. 2-ро издание - С., 1990.
П арлам енты мира. М., 1991.
Р азд ел ен н ая демократия. Сотрудничество и конфликт
между Президентом и Конгрессом. М., 1994.
Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Кн. 1, 2. С., 1992.
Семков, М. Фашизмът. С., 1989.
Турен, А. Що е демокрация. С., 1994.
Уилсон, Дж. Американское правительство. М , 1995.

Политически изследвания, 1994 - 1996. Раздел “Преходи”.

Bernstein, S., P. Milza. Histoire du vingtième siecle. Vol. 1-3.

Paris, 1987.
Dahl, R. Polyarchy. Participation and Opposition. New Haven,
1971.
L ijp h art, A. Las democracias contemporaneas. Barcelona, 1987.
O ’Donnel, G., Ph. Schmitter, L. W hitehead, (comp.). Tran-
siciones desde un gobierno autoritario. Vol. 1-4. Barcelona, 1994.
Payne, St. Historia del fascismo. Barcelona, 1995.
Tusell, J. La dictadura de Franco. Madrid, 1987.

177
 СЬ Д ЪРЖ АН W£

Въведение 3
I. Демокрацията
1. Демокрацията като политическа система 5
2. Демокацията на простото мнозинство
(Великобритания през XX век) 7
3. Демокрацията на квалифицираното мнозинство
(Франция в най-ново време) 21
4. Американският “модел” на демокрация (САЩ
1919-1996 г.) 40

II. Тоталитаризмът 52
1. Десният тоталитаризъм (Германия 1932 -1939 г.) 53
2. Левият тоталитаризъм (СССР 1917-1985 г.) 66
3. Общото и различното между десния и левия
тоталитаризъм 81

III. Авторитаризмът 90
1. Теорията на Линц за авторитарните режими 92
2. Авторитаризъм и десен тоталитаризъм (Испания
1939-1975 г.) 97
3. Авторитаризъм и ляв тоталитаризъм
(комунистическите режими в Европа 1945 - 1989 г.) 105

IV. Преходите към демокрация 122

1. Преходът от тоталитаризъм към демокрация
(Италия и Германия след 1945 г.) 122
2. Преходът от авторитаризъм към демокрация
(Испания 1975-1986 г.) 138
3. Особености на преходите в България и страните
от Централна и Източна Европа (1990-1997 г.) 152

V. Приложения 161
VI. Препоръчителна литература 177
 Проф. Драгомир ДРАГАНОВ
Д-р на историческите науки

П О Л И Т И Ч Е С К И С И С ТЕМ И
ПРЕЗ XX ВЕК
(демокрация, тоталитаризъм, авторитаризъм)

издание първо

Редактор: М. Стоянова
Предпечатна подготовка: ИК “Свят. Наука”
Печат: “Вулкан-4”
Формат: 60/90/16
Печатни коли 11.5