ХРИСТО БОТЕВ

/1848 – 1876/

І.Епоха – бурното революционно време на 60-те и 70-те години на 19 век.

Като творец и личност Христо Ботев въплъщава в най-висока степен
пробудените дейни сили и исторически новите прозрения на Българското
възраждане.Когато той излиза на политическата сцена, духовете в България вече са
подготвени за участие в революционното движение от дейността на Раковски, от
влиянието на преминалите през Дунава чети. това е бурното революционно време на
60-те и 70-те години на 19 век, когато върховното напрежение на народните сили в
борбата за свобода създава безсмъртни дейци като В.Левски и Л. Каравелов.
Поетът Ботев наследява заветите на възрожденските творци и същевременно
издига националната ни литература до неподозирани висоти.
Син на своята епоха – епоха на бунтове и революции, на социални сблъсъци и
движения за национална независимост, на утопии и радикални социални социални
теории, Ботев обобщава във възгледите си непокорния дух на времето.
ІІ. Биография
* Христо Ботев е роден на 6 януари 1848г., в семейството на даскал Ботьо Петков и
Иванка Петкова в Калофер.
* На 15 години заминава да учи в Одеса, но режимът в училището го "задушава". В
Одеса пише "Майце си". През 1866г. учителства в бесарабското село Задунаевка.
* В началото на 1867 г. се завръща в Калофер. На 11 май 1867 г. произнася бунтовна
реч в деня на празника на Кирил и Методий.
* Заминавайки за Румъния се отдава на революционна дейност, издава в."Дума на
българските емигранти"(1871), в. "Будилник"(1873), в.”Знаме” /1875 г./, в.”Нова
България” /1876 г./. През 1875г. се оженва за Венета Рашева, същата година издава
"Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова".
* На 16 май 1876 г.с група четници се качва на парахода “Радецки”.
* На 17 май четата слиза на българския бряг при Козлодуй и потегля към Балкана.
* На 20 май /2 юни по нов стил/ Ботев загива, пронизан от куршум.
ІІІ. Възгледите на Ботев за света, живота, обществото и човека:
1.Основна черта на неговото светоусещане е свободолюбието, основна е
опозицията “свобода-робство”.Свое е всичко подчинено на идеята за свобода, а чуждо
е онова, което крепи робството.”Свое” и “чуждо” за Ботев е отношението към идеята за
свобода и борбата.
2. Образи и мотиви за родното:
-Балканът – закрилник /символното пространство на свобода и юначество/;
-Образът на майката родина, картината на робското страдание;
-Мотивът за събуждането, свързан с процеса на национално самоосъзнаване;
-Категорична авторова позиция – изборът на свободата и борбата като
единствено достоен;
-Пълно отричане на робското примирение, пасивността и равнодушието, страха
и робската психика /Ботев използва насмешливата подигравка /”защо не съм”/,
горчивата ирония и презрение /”Странник”, “Гергьовден”, “В механата”/,
изобличаващия сарказъм /”Патриот”/. Липсва единствено добродушният смях;
-Истинският патриотизъм е в борбата срещу робството;
-Вярва, че ще превърне своя духовен идеал в общонароден.
3. Образът на врага - “черна турска прокуда”, “чорбаджия изедник”, “рояк
скотове и слепци с очи”, “свои и чужди гости”.
 4. Лирическият Аз в Ботевите поетични творби е човекът, поел пътя на
борбата за “свобода и смърт юнашка”.Свободата е екзистенциална категория, а
смъртта-път към безсмъртието:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят!
/”Хаджи Димитър”/
Поетичният патос тук надмогва границите на националното, съединявайки го с
общочовешкото.
5. Основен емоционален заряд на Ботевата лирика е драматичното раздвоение
между любовта и омразата, обича със “страстна любов” и мрази с “дълбока омраза”.
6. Ботевата лирика е един непрекъснато търсен диалог с близките, със
съмишлениците, с народа, с родината за съпричастие и единение в борбата за
свобода.Този избор го превръща в “странник”, неразбираем за робската общност.
7. Всички надежди за по-щастливо битие вижда в бъдещето. /Възрожденската
опозиция е “славно минало-робско настояще”/.
Негово верую е максимата, че “няма власт над оная глава, която е готова да се
отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото
човечество.” /Революция народна, незабавна, отчаяна”/ и с цената на живота си
защитава тази истина.

ІV. Творчество
Стихотворения:
* “Майце си” – в. ”Гайда”, 1867 г.
* “Към брата си” – в. “Дунавска зора”, 1868 г.
* “Елегия” – в.”Свобода”, 1870 г.
* “Делба” – в. “Свобода”, 1870 г.
* “До моето първо либе” – в.”Дума на българските емигранти”, 1871 г.
* “На прощаване” – в. “Дума на българските емигранти”, 1871 г.
* “Хайдути” – в. “Дума на българските емигранти”, 1871 г.
* “Пристанала” – в.”Дума на българските емигранти”, 1871 г.
* “Борба” – в.”Дума на българските емигранти”, 1871 г.
* “Странник” – в.”Свобода”, 1872 г.
* “Ней” – “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”, 1875 г.
* “Гергьовден” – в.”Будилник”, 1873 г.
* “Патриот” – в.”Будилник”, 1873 г.
* “Защо не съм” – в.”Будилник”, 1873 г.
* “Послание”/на св.Търновски/ - в.”Будилник”, 1873 г.
* “Хаджи Димитър” – в.”Независимост”, 1873 г.
* “В механата” – в.”Независимост”, 1873 г.
* “Моята молитва” – в. “Независимост”, 1873 г.
* “Зададе се облак тъмен…” – в.”Независимост”, 1873 г.
* “Обесването на Васил Левски” – в.”нова България”, 1876 г.

Художествена проза, фейлетоне, кратки форми:

* “Примери от турския парламент”
* “Това ви чака!”
* “O, tempora! O, mores!”
* “Послание от небето”
 * “Длъжностите на писателите и журналистите”
* “Политическа зима”
* “Епитафии”
* “Съновник” и др.

Публицистика:
* “Наместо програма”
* “Народът. Вчера, днес и утре”
* “Смешен плач” и др.

V. Мисли на Христо Ботев

Психологически портрет – хармония на мисъл, чувство, воля. Титаничен
борчески дух -“Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата
си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите”. /писмо до Тодор Пеев/.

“Истината е свята, свободата е мила.” /мото на в. “Дума на българските

емигранти”/

“Няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето

си!...отвредом човекът е хвърлен в борба – в борба за свобода, за истина. В тази
борба е смехът и плачът, доброто и злото, в нея е прогресът човешки.” /Решен ли е
черковният въпрос?”/

VІ. Мястото на поета и творчеството му в литературния процес.

Творчеството на Ботев ни въвежда в света на големите идеи.Личните чувства и
преживявания в него са отглас на повелите на историята, те преминават границите на
личното, за да се слеят с националното и общочовешкото.
С делото си Ботев се нарежда до великите поети Байрон, Пушкин, Мицкевич,
Петьофи, в чиято поезия също е горял огънят на свободата и напредъка. Творчеството
на Ботев до днес е нашият най-голям принос в световната литература.
 Духовният кризис на личността в Ботевото стихотворение
“МАЙЦЕ СИ”

1.Мястото на творбата в Ботевото поетическо творчество.

Макар и често определяно като нетипично за Ботевия творчески свят,
стихотворението “Майце си” има своето място в контекста на упоменатите
характеристики. Въпреки че е лишено от присъщите за по-късните поетови
произведения социално-историческа конкретика и общонационална проблемна
валидност, то също щрихира неотменни за авторовия свят черти – драматична основа
на световъзприятието, изострена чувствителност на Аза, воля да се търси и открива
истината за смисъла и пълноценността на битието, да се уяснява съпоставимостта
между живота и смъртта.
За разлика от по-късните произведения на твореца, “Майце си” притежава
строго личен и интимно-съкровен характер. То разкрива кризиса на индивида, роден от
разпукването на привичните екзистенциални опори, от разколебаването на усвоените
ценностни стереотипи, от отчуждението, нахлуло и обсебило душата във всичките ù
форми на контакт – социални, духовни и битийни.
2. “Майце си “ е първата Ботева творба, отпечатана във в.”Гайда” /редактор Петко
Славейков/, 15.04.1867 г., вероятно написана през есента на 1866 г. в Одеса.
3. Жанр – елегия.
4. Заглавието – посвещение обозначава обозначава адресата – майката и предполага
личния, съкровено-интимен характер на признанията. Творбата е изградена под
формата на индиректен /задочен/ диалог с най-скъпата и света за всеки човек опора.
Заглавието маркира един от същностните проблеми:за неразривната, изконна връзка
между майка и дете.
5. Основни мотиви:
* майчината клетва;
* скиталчеството на лирическия Аз, пътят и изборът;
* родното /родовият свят/ и чуждото;
* неизживяната младост;
* самотата и страданието на неразбрания герой;
* конфликтът личност – общество;
* мечтите и разочарованието, славата;
* прегръдката с близките;
* смъртта.
6. Идейни внушения:
А. Драмата на лирическия субект, който е напуснал пространството на
родното и се е озовал в чуждото, враждебно настроено общество, където се чувства
самотен и неразбран; страданието на личността, която се е отделила от родовия свят в
стремежа си да осъществи своите съкровени мечти, но е изпитала горчиво
разочарование; болезнената истина за разминаването между възвишените копнежи и
реалността, възприета като антипод на бляна; скръбта на наранената душа поради
неизживяната младост и неизпитаното щастие;
Б. Майката – единствената нравствена опора на Аза; търсенето на утеха,
разбиране и морална подкрепа; желанието на изстрадалия, огорчен млад човек да се
върне в родния дом; представата за жадувания миг на срещата с майката; тъжната
изповед за мъчителното скиталчество в чуждата страна; мотивът за прегръдката с
близките – символен израз на силната привързаност към патриархалния свят, но и знак
за неизбежната трагична раздяла, за прощаването с това скъпо духовно пространство;
 В. Мисълта за смъртта – отражение на дълбоката душевна криза,
изживявана от Аза; неизявеният директно във финалното двустишие протест срещу
принизената в ценностно отношение действителност, в която не могат да се реализират
възвишените човешки мечти; крайната експресивно позиция на лирическия субект – не
белег на отчаяние и слабост у една сломена, пречупена от живота личност, а
свидетелство за силата на духа на човека, отправил гневно предизвикателство към
обществото и потърсил в момент на непоносимо страдание забрава в смъртта.
7. Особености на поетическия стил:
* фолклорна, народно – разговорна лексика – “годин”, “ази”, “слана попари”,
“сал”, “горкана”;
* обръщения – “мале”;
* инверсия /разместване на думите в изрчението с цел да се подчертае по-добре
значението или емоционалната изразителност/ -“та скитник ходя злочестен ази”;
* контраст-“това, що душа мрази”-“ого аз любя и в какво вярвам”
“Много аз, мале, много мечтаях…” – “Но за вси желби приготви яма!”;
* метафорична образност: та мойта младост, мале, зелена / съхне и вехне люто
язвена?!
* повторения:
анафора:
ти ли си,мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела /…/
* лексикално повторение в един стих: Една сал клета, една остана /…/
* синтактичен паралелизъм и възходяща градация:
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!
* разнообразни синтактични конструкции: въпросителни и възклицателни
изречения, недовършена фраза-емоционална пауза, графично изразена чрез многоточие
/апосиопеза/:
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана…
 Посланията на гласа “искрен, благороден” в Ботевото стихотворение

“КЪМ БРАТА СИ”

І. Ботевото творчество и стихотворението “Към брата си” в контекста на

възрожденската литература.
Възрожденската литература се отличава с подчертана комуникативност. В
центъра на търсенията си тя полога идеята за националната идентификация, а
посланията си насочва към активизирането на човека чрез словото, към събуждането на
роба от “сън мъртвешки”. Императивното подтикване към действие, към промяна е
нейната свръхцел /”Ти, българино, не се мами, знай своя род и език..!” –
П.Хилендарски; “Стани, стани юнак балкански…”; “Пламни, пламни ти в нас любов
гореща…” – Д.Чинтулов; “Хайде, дружина,/ в бой за родина!” – П.Р.Славейков/. Така
мобилизиращото въздействие на публичното слово се откроява като една от най-
трайните ù характеристики.
Ботевото творчество е кулминация на възрожденската литература. Словото на
поета е експресивно, обърнато навън към повелите на времето, звучащо с пулса на
епохата, а не себеразтворено вътре в Аза, в неговия духовен мир. Ботевият лирически
герой е в хармония със себе си , но е дисхармонично разединен от света около себе си,
в който властва позорното мълчание на роба.
ІІ. Заглавието. И тук, както в “Майце си”, лирическия Аз адресира посланието си към
света на родното, съкровеното, обичаното. Целият текст е диалогично отворен към
“брата” – онзи, който е най-близък и свой, онзи, който може да разбере и подкрепи, да
бъде съмишленик и най-надеждна опора. Пред брата лирическия Аз може да изрече
прозренията си и да назове тревогите си.
ІІІ. Жанр – елегия.
ІV. Идеята за самотата:
1. Емоционалното състояние на Аза /”Тежко…”/ и причините – живеенето между
“глупци неразбрани”.Още тук се откроява конфликтът между човека и света, между
лирическия Аз и “другите”. Така поетически се разгръща основната смислопораждаща
опозиция в стихотворението – опозицията “аз” – “те”:
* Единият полюс на това противопоставяне се обвързва с искрените чувства на
Ботевия лирически Аз с духовната му енергия и патриотична всеотдайност, с
откликващо вслушване в гласа на народното страдание;
* Другият полюс насочва към мащабите на злото и апатията в един “мъртъв
свят коварен”, ням и безучастен към народната съдба. Така се откроява идеята за
самотата на Ботевия лирически човек, за неговата “различност”, за избора, който го
дистанцира от света на еснафското спокойствие и добруване. Именно това е
достойният избор – онзи, който прави човека човек и осмисля съществуването му.
2. Осъзнатата и избрана самота на Ботевия лирически Аз обаче се превръща в
тежко бреме и опустошава неговия вътрешен свят. Метафорите “Душата ми в огън
тлее,/сърцето ми в люти рани” експресивно внушават голямото страдание, а също и
оксиморонът /съчетаване на думи или понятия, които логически се изключват/ “мечти
мрачни”.
Антитезата тук е композиционен похват, чрез който текстът постига структурното си
своеобразие:
Отечество мило любя,
неговият завет пазя:
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.
Азът все по-болезнено осъзнава драмата на своята “различност”.Той се разпъва между
любовта и омразата, между копнеещия за свобода “глас искрен, благороден” и приелите
робството “глупци неразбрани”.
3. Лирическото пространство също е двойнствено. То е разполовено между
света вътре в човека и света, който го обгражда. Във вътрешния свят са сакрални за
Ботевия лирически Аз категории като Любов, Състрадание, Искреност, Благородство,
Свобода. Те бушуват в сърцето му, искат да излязат навън, но не успяват да проникнат
и да намерят отзив в света навън.
В “тоя мъртъв свят коварен” може да съществува само робът.Затова питанията
му безответно заглъхват и се разбиват в стената на примирението и конформизма:
…ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?

Никой, никой!...

…но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо!...
4. Болката е несподелена. И ако в началото на творбата имаше очакване за братско
разбиране, то финалът говори за драмата на неразбрания самотник. Духовното
пътуване на човека към човека не се е състояло. Братът не е успял да осмисли
посланията на един искрен глас. Със своята “душа няма” братът се нарежда между
онези “глупци неразбрани”, които предизвикват единствено омерзение и гневно
негодувание. В този смисъл ранното Ботево стих. ”Към брата си” гради песимистичен
модел на един робски свят, в който дори най-близкият е отчужден от плача народен.
V. В кои следващи стихотворения Ботев се връща към мотива за “брата” и
“братството” и как го интерпретира?
В някои от следващите си стихотворения обаче поетът апострофира подобна
мрачна интерпретация на мотива за “братството” с оптимистичната визия за открития
съмишленик и споделения избор /”Делба”/ или с идеята за приемствеността между
поколенията, за достойния пример и завета на загиналия юнак към братята “невръстни”
/”На прощаване”/.
Последният стих обаче “отваря” поетическото послание към проблема за дълга и
отговорността на човека към общността чрез перифраза на популярния латински израз
“Глас народен – глас Божий”. При Ботев “гласът” е подменен от “плача”, от покрусата.
Този народ има нужда от своите апостоли, мъченици и спасители, за да възкръсне от
мрака на инерцията и бездуховността за светлината на пробуждането и свободата.

“ЕЛЕГИЯ”
І. ЖАНРОВА ХАРАКТЕРИСТИКА.
Елегия /от гр. Еlegia – жалба/ - лир. вид, изграден върху трагични преживявания
/дълбока скръб, печал, отчаяние, безнадеждност/. Чувството в елегията е резултат от
изразен или долавящ се конфликт, което определя вътрешния драматизъм в елегията.
ІІ. КАК СТИХОТВОРЕНИЕТО НА БОТЕВ “ЕЛЕГИЯ” РЕАЛИЗИРА ТОЗИ
ЖАНРОВ МОДЕЛ?
1. Две са противоположните сили в творбата – народът и “рояк скотове” – те са
настръхнали една срещу друга, но трагичното не идва от развръзката /както е при
драмата и епоса/, а в преживяванията на лирическия герой.
2. Ето защо елегията е винаги трагически монолог, в който има развитие на
чувството, обосновано от елемент на размисъл.
ІІІ. КАК СЕ РАЗВИВА ЧУВСТВОТО?
1. Началното реторично обръщение /”Кажи ми, кажи, бедний народе…”/ е израз на
болка и печал.
2. Под впечатление от робската действителност /”глухо и страшно гърмят окови”/ се
превръща в душевен потрес, достигайки до ужас.
3. Финалът /елегическата развръзка/ преминава в трагическа ирония /”броиме
време…броим и с вяра в туй скотско племе чакаме и ний ред за свобода”/.
ІV. ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА МОТИВА ЗА МЪЛЧАНИЕТО НА НАРОДА:
1. Стилистично-експресивната роля на реторическите въпроси не предполага отговор,
което само по себе си подготвя отсъствието на глас, което изразява крайна слабост.
Ботев експресивно разкрива болезненото безсилие на народа, като противопоставя АЗ –
ТОЙ /народа/, като трансформира АЗ в НИЕ:
а/ АЗ-ът вижда лицата на злото, но като че ли вижда себе си извън народа –
дистанцията не означава отчуждение, а по-скоро прозиране на това, че светът е
невъзможен, абсурден;
б/ ТОЙ /народът/ е представен като страдалец, но той е и част от едно разслоено
общество, което поетът осъжда, търсейки актуална характеристика. За да се подсили
представата за мълчаливото страдание на народа, поетът използва активното
въздействие на естетиката на грозното. Четвъртата строфа рисува преднамерено
търсената гробищна картина - властващото мъртвило е художествен аналог на
робството. Детайлите / надгробен камък, умъртвено живо месо, разядени кости,
студенокръвно влечуго, поглъщащо невинната си жертва / са елементи на една картина,
вдъхваща ужас, но и отвращение.Цялостното внушение се подсилва от известния
звукопис – учестената употреба на “р”,”л” и жужащите “ж”,”з”. Страданието на народа
е споделено и интимно изживяно. Метафората “рабска люлка” е една от най-
ефектните езикови фигури на Ботев, изразяваща покорство и робство. А в традициите
на възрожденската поетика Б. представя робството като смърт / метафорична
характеристика на робството е и сънят – при Д. Чинтулов “от сън дълбок се събуди!”/.
Другата, противоположната идея, която се съдържа в тази метафора и която е
защитена в поантата, е идеята за лишения от ориентири и етичен смисъл живот
човек, превърнал спокойното съществуване в най-значима ценност;
в/ НИЕ – събрана е цялата неизпълнена отговорност и дълг към родовия свят.
Поантата представя саркастичната позиция на Аз-а, градирана до най-високата
си степен: ”чакаме и ний ред за свобода” – вцепенение, пасивност, безмълвие.
V. КОЙ Е ПОТИСНИКЪТ, КАК Е ПРЕДСТАВЕН И ХАРАКТЕРИЗИРАН?
Определени са обществените групи, носители на деспотична политическа система:
чорбаджии, духовенство, продажна интелигенция – представени посредством
емблематичен външен облик / последния стих на 3. строфа/.
Потисникът е характеризиран метафорично чрез “рояк скотове” и “слепци с
очи”. Скотът е Ботевият знак за етично отрицание, метафора на човекоподобно
същество, гротескова фигура на не човек, в която се обединяват мъчителят,
измамникът, пасивният; послушните, примирените, тесногръдите. Метафората
обобщава и Ботевата представа за живот без идеали, без гражданска съвест.
VІ. КАК МОГАТ ДА СЕ ТЪЛКУВАТ БИБЛЕЙСКАТА ЛЕКСИКА И
МОТИВИ?
1. Този смислов пласт има двояка роля:
а/ отхвърлят се известни ценности, създали модел на поведение /”Търпи и
ще си спасиш душата!”/;
б/ Елементите на този пласт се използват за утвърждаване на нови
мирогледни позиции – страданието на народа се асоциира със страданието на
Христос, като необходимост от саможертва в името на една възвишена идея.
2. Цялата картина на “Разпятието”/1.строфа/ търпи естетическа трансформация с
цел хиперболизация на представата за робството.Не човекът е разпънат на кръста, а
кръстът е забит в живото тяло.

Библейските персонажи илюстрират злото в неговите пространствени измерения

– далечното минало с предателството на Юда, през ужаса на йезуитския идеолог
Лойола, до настоящето с “кърджалии в нова полуда”, сган избрана – рояк скотове”
и “слепци с очи”, превърнали се в символи на националното, актуалното насилие.

“БОРБА”
1.Мястото на творбата в Ботевото творчество.
Със стихотворения като “Елегия” и особено “Борба” или “Моята молитва” Ботев
отваря нова страница в нашата поезия: на историко – философските размишления и
прозрения, на психологическите проникновения, на своеобразен “публицистичен”,
граждански патос, претворен в ярки поетични образи.
2. Първа публикация – бр.4 на в.”Дума на българските емигранти” от 17 юли 1871 г.
Стихотворението “Борба” изразява душевното състояние на поета през пролетта и
началото на лятото същата година – неговите напрегнати търсения, идейна зрелост и
политическа мъдрост, глъбините на философските му прозрения.
3. Композиция - стихотворението не е разделено на строфи и звучи като единен
поток на съзнанието, който поражда многобройни исторически и културни
асоциации.

4. Картината на българското робство се разгръща в картина на световното робство.

Но гневът е насочен не толкова срещу тиранина, колкото срещу вътрешните врагове
на народа – чорбаджийство, интелигенция, духовенство.

5. Българската действителност с размитите граници между доброто и злото,

истината и лъжата, свободата и робството. Това събужда „злобната” историческа памет
на героя, който откроява българския парадокс: „Свестните у нас считат за луди”.
Ботев редактира християнската триада любов–вяра–надежда, преобръщайки в
негативен план нейните значения, и въвежда възрожденската метафора за дълбокия
мъртвешки сън на отечеството.

6.Чорбаджийството, духовенството и интелигенцията като съсловия са

пародирани последователно едно след друго:

- В етимологията на думата „богат” влиза идеята за нещо, дадено от Бога.

Вместо това богатият е измамил Бога „с молитви, с клетви, с думи лъжливи”;
- Основната мисия на интелигенцията, учители и вестникари, е да сее мъдрост.
Вместо това те „мъдруват”, проповядвайки страха от Бога като начало на всяка
мъдрост;
- Духовникът според Библията е пастир на народното стадо. Вместо това
духовенството е наречено от Ботев „стадо от вълци във овчи кожи” – преобърнат
християнски афоризъм.

7. Мъдрият библейски цар Соломон е наречен „тиран развратен”, а неговите мъдри

притчи „свещена глупост”. Пародията продължава и тук, защото светостта е истина, и
то абсолютна.

8. Една глобална нравствена антиномия разделя на две цялата досегашна история

на човечеството. На единия полюс винаги са стояли разумът и съвестта, а на другия –
лъжата и робството. За съжаление светът е свикнал да се кланя на тиранията и злото, да
целува тежката им желязна ръка. Ботев преобръща библейската притча за бедния Йов.
Щом Бог наказва тоя, когото обича, за да изпита любовта му към себе си, значи „Бог не
наказва, когото мрази”...

9. С тази притча е завършвал първият вариант на стихотворението, публикуван във в-к

„Дума на българските емигранти” . С прибавените десет стиха във втория вариант в
„Песни и стихотворения” Ботев му придава много по-определено идейно и
революционно значение.
Идеята може да се обобщи така: целият свят, не само България, е едно кърваво и
грешно царство на роби и господари, на подлост, разврат и сълзи. Но вече е
ударил дванадесетият час на робството, борбата е закипяла и достойният човек на
своята епоха се е изправил пред дилемата на чия страна да застане – на истината и
свободата или на лъжата и робството? Човекът стои пред проблема за
драматичния избор: хляб или куршум, свобода или смърт! Лозунгът на Парижката
комуна, която Ботев заедно с галацкия учител Величко Попов поздравява и в защита на
която написва памфлета „Смешен плач”, става поанта на неговото стихотворение
„Борба”.

“ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”

І. ЗАГЛАВИЕ
Решаването на въпроса кое е първото либе на Ботев може да бъде
подпомогнато, ако изоставим логиката на видимия свят и се опитаме да разберем
логиката на въображението – “реален свят” в стихотворението няма – има състезание
на два свята: на любовта и на смъртта.
ІІ. ИДЕЯ
Осъществяването на човека в интимната сфера не е възможно, при положение че той е
нещастен в социалното си битие. Художественият контраст се разгръща чрез
опорния елемент “ПЕСЕН”.
Песенното начало е организиращ принцип на Ботевата поезия. Пеенето се случва ,а
песента пренася посланията на поетическия текст. Песента е универсална форма на
общуването.
Песента и пеенето при Ботев са всъщност знаци на човека. В стиховете песента е
интимна, гражданска, юнашка.Песента е универсална форма на движение и промяна.
Песента е метафора, която побира разнообразните чувства и преживявания на
лирическия АЗ. Но когато песента е въплътена в образа на майката, тя най-често е
плач.

ІІІ. СИМВОЛИКА НА ПЕСЕНТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО “До моето първо

либе”:
1. Светът на любовта е представен чрез любовната песен, а тя метафорично е
изразена чрез “отрова”, “робство”, “лудост”/ ключови думи в първите три строфи/,
защото може да отклони героя от избрания път.
2. Любовната песен е далеч от ритуалното пеене по време на народен празник. Не
звучи човешки глас – заменен от метафоричния глас на гората, на плача на сиромасите,
на ека на бурите; от песни за теглила /4. и 5. строфи/ .
3. Чрез този глас не се поглежда към небето, а към “зиналите страшни
долове”/8.строфа/ - светът, за който пее този глас, не е любовен свят, а изпълненият с
отрова, робство, лудост свят на смъртта.
4. Лирическият Аз търси взаимност, очаква се силата на любовта да приближи
интимния до социалния свят – призивът отново търси песента – пеенето заедно,
пеенето на еднаква “песен такава”. Знаците на социалното нещастие, дългът към
народните съдбини се откриват в 6 строфа.Героят не просто търси взаимност, той не
приема колебание, за което говори императивният тон на “Запей или млъкни, махни
се!”, и се потвърждава от метафората на нетърпението –“сърце ми веч трепти – ще
хвръкне”.
5. В “реалното битие” човекът не се чувства щастлив, не се чувства жив, а когато
смъртта е ТУК, човек не може да бъде тук. Посочването на ТАМ е единственото
възможно място за бореца, където може да се бори за живота на този свят. Светът на
смъртта е краят на борбата – това е истинският живот и истинският край.
6. Борбата /т.е.смъртта/ е представена като сватба:
а/ В народните представи сватбата е своеобразна смърт, защото се напуска домът,
приемането на чужда кръв от другия род означава разкъсване на родовата цялост.
б/ Сватбата е и битка– трябва да се отвоюва новото положение на женения човек
в “чуждия” свят. “Умират” момата и ергенът, за да се “родят” съпруга и съпруг. Това е
игра на живот и смърт, на умиране и на раждане – сватбата е сравнена с природен
катаклизъм, с буря.

Алегорични знаци на сватбата

 * кършене на клонки и свиване на венец;
* свиването на венец;
* ритуален плач и пищене;
* стрелянето с пушки – празничност;
* ударите на тъпаните – тържественост;
* пиенето на вино;
* асоциация за брачно ложе.

Алегорични знаци на битката

* бурята кърши клонове;
* сабята свива венеца;
* пищи зърно от свинец;
* зинали са страшни долове;
* напивката е кървава;
* брачното ложе е хладен гроб.

7.-8. стих- в стиховете е вложена идеята за драматичния сблъсък между любовта

като интимно чувство и любовта към родината като дълг и отговорност към
поробения народ. Анафоричното повторение на наречието “там” насочва към
чаканото с нетърпение време и към мястото /гората, Балкана/, свързано с красотата на
борбата. Песента отново се завръща, но вече като обет за жертва. Оксиморонът във
финалните стихове на стихотворението е част от красивата представа на лирическия
герой за героичната смърт, сватбата със смъртта е своеобразна метафора, която д-р
Кръстев определя като “Ботевата концепция за живот след смъртта” – съдбовното
привличане на Ботев от смъртта е своеобразно търсене на достоен изход от един
непредпочитан свят.

Житейският избор на лирическия герой в Ботевото стихотворение

 “НА ПРОЩАВАНЕ”

І. Стихотворението в неговия исторически и културен контекст; междутекстови

връзки с другите Ботеви творби.
1.Повод за създаване на творбата – готовността на Ботев да премине през1868
г. в България с четата на дядо Жельо войвода, но заминаването е осуетено.
2. Мястото на творбата в цялостното творчество /съпоставка с “Майце си”
и”До моето първо либе/
ІІ. Теми, мотиви, образи, жанрови особености, композиция, особености на изказа.
1.Заглавието – ключово за идейните внушения на творбата; предлогът на- в
момента, при; прощаване – двузначно: сбогуване и опрощение; хронологическото
уточнение в 1876 – определител за време, фиксира точния момент, препраща към
конкретно събитие, но е и внушение за последните години от турското робство; свързва
се с периода на организирано националноосвободително движение.
2. Формата – писмо изповед на бунтовника /1л.ед.ч./ пред неговата майка в
навечерието на битката за свобода, това предполага искреност, непосредствено въвежда
в мислите и преживяванията на лирическия Аз.
3. Композиционни особености – няколко отделни композиционно завършени
цялости:
а/ Лирически увод, в който героят мотивира своя житейски избор;
б/ Картина на възможната смърт;
в/ Картина на победното завръщане;
г/ Финална строфа, в която лирическият Аз споделя мечтата и увереността си,
че подвигът и саможертвата ще му осигурят безсмъртие.
4. Основен мотив – житейският избор, екзистенциалните търсения на
лирическия Аз; реализира се чрез бинарните опозиции “робство – свобода”, “дом –
път”, “родина - -чужбина”, “свобода – смърт”, “смърт - -безсмъртие”.
ІІІ. Опозицията “родина-чужбина” и отношението на лирическия герой към тях –
основание за житейския избор; разгърната в тясна взаимозависимост с
опозициите “робство-свобода” и “дом-път”:
1. Домът – изконно сакрално пространство, синоним на родното.
2. Майката – традиционен образ на родовото пространство.
3. Чужбината – пространството на отродения, самотния, скиталеца.
ІV. Житейският избор /борбата за свобода/ - смисъл на екзистенцията, основа на
ценностната система, единствена и безусловна алтернатива, тест за духовна
свобода.
1. Мотивът за житейския избор – представя духовно-психологическия образ на
героя:
а/ Полюсни чувства – безпределна любов и привързаност към дом, род, родина
и народ, силна болка и гняв от тяхното страдание /”черни чернеят за мене”/ , яростна
омраза и ненавист срещу националния поробител /”черна турска прокуда”, “врагът си
безверни”- епитети в градация и алитерация/;
б/ Характер – стремежът към волност е вътрешно заложен, той е Азовата
характеристика и съдба: горда, свободолюбива личност, непримирима, борбена /”та
сърце, майко, не трае/да гледа турчин, че бесней”/:съзнанието му на човек и доблестта
му на българин не му позволяват “пред турчин глава да скланя/сюрмашко тегло да
гледа”: роден е със сърце “мъжко, юнашко”, закърмен е с неукротим и непокорен дух:
остро се опълчва срещу всяка несправедливост;
 в/ Мъжествен, смел, тръгва по “страшния, но славен път” на борбата, защото
осъзнава себе си като защитник и бранител на поробения си народ /”на глас тичам
народен”, “там аз за мило, за драго”/.
2. Изборът е категоричен /минало свършено време – “станах”, “нарамих”/, не е
спонтанна изява, а е дълбоко осъзнат: патриотичният дълг стои над синовния и над
личната драма.
3. Последиците от избора на лирическия герой – смърт или свобода.
V. Смъртта – постигната в жертвената гибел; свобода на духа, която носи вечна
слава в паметта на поколенията:
1. По-вероятен изход - не го плаши; осъзнава, че борбата иска жертви
/картината на смъртта предхожда картината на победното завръщане/; предусеща
близката си смърт и мечтае да е в битка.
2. Страшна – погубен е един млад живот; болка от неизживяната младост;
причинява скръб на близките си.
3. Славна – смърт – подвиг, ще му донесе признание и безсмъртие в народната
памет; умира високо в Балкана /символ на волност и свободолюбие/; на скалите
/твърдост и висота на човешкия дух/; при орлите /смелост и порив към свобода/; между
небето и земята /опозицията “физическо, тленно-духовно, безсмъртно”/; картината
откроява величието на подвига му; контрастни багри във фолклорен стил /черно-бяло
изображение/; трагично внушение – и ожесточението на боя, и себеотрицанието на
героя; смъртта е естетизирана.
4. В смъртта се слива със земята родилка и от неговата кръв се раждат нови
борци; разчлененото тяло и разхвърляното оръжие – знак за умножаване, асоциира
сеитба.
5. Физически край и начало на духовно безсмъртие – представена като скрито
сравнение с безсмъртието.
VІ. Заветът и идеята за продължение на борбата:
1.Сигурен е, че с неговата смърт борбата няма да приключи; иска да бъде
вдъхновяващ пример за бъдещите поколения, които да продължат делото му.
2. Оставя завета си на онези, за които неговата смърт ще е подвиг и нравствен
пример; иска свободата да стане дълбока вътрешна потребност и идеал на всички.
3. Разчита на майка си /”майка юнашка”/ да съчувства на избора му и да е
съпричастна на делото му чрез отказа си да приеме хорските укори /”нито пък слушай
хората”/ и чрез разказа /”и с сърце сичко разкажи”;, на нея и на песента възлага да
съхранят родовата памет, да осъществят духовната връзка с идното поколение и да
увековечат подвига му.
4. Вярва, че споменът за неговия подвиг ще изпълни с воля нови борци –
неговите братя /образ символ на целия български народ/; на тях завещава пушката и
сабята си /атрибути на мъжеството, юнашката чест/, полюсните си чувства /”силно да
любят и мразят”/, примера си/”като брата си да станат”/.
5. Заръка и повеля – израз на страстното желание да бъде последван; въплътена
е идеята, че искрените родолюбие, свободолюбие и жертвоготовност са най-прекият
път към славата и безсмъртието; вярва в успешния край на делото.
VІІ. Свободата – цел и смисъл на избрания път:
1. В проспекция описва своята визия за Деня на свободата – не толкова визуална
представа на окончателната победа, колкото хипотетична /като мечтано тържество на
юначеството и подвига/.
2. Вниманието е насочено към дружината /чувство за принадлежност/;
описанието на юнаците е във фолклорен дух с атрибутите на юначеството,
идеализиране и опоетизиране на външността на героите – внушение за красотата на
подвига им /метафори, инверсирани епитети и скрити сравнения/.
3. Признанието прослава – внушено чрез традиционния знак на победителите
/венеца/ и чрез символиката на цветята /здравец – пожелание за здраве и дълголетие;
бръшлян – символ на слава и величие на делото/.
4. Завръщането в дома е осъществено само със свобода; само тогава може да се
възстанови нарушената хармония в родовия космос и е възможно лично щастие /”а аз
ще либе прегърна”; майчината целувка е така мечтаното опрощение и благослов;
образът на майката прераства в образ-символ на родината, която приветства своите
юначни чада.
5. Внушението за празничност /чрез повторението на еднокоренните думи
“кичим”, “китки”; общностното съпреживяване /чрез множественото число/.
6. Вярата в победата мобилизира силите му и го кара неотлъчно да следва
избрания път.
VІІІ. Безсмъртието – награда за жертвеното изкупление и осъществения подвиг:
1. Съзнанието за непостижимостта на мечтата и предчувствието за гибел – чрез
детайлите “кървава ръка” и “свобода и смърт”; съединителният съюз и – внушение, че
за него свободата и смъртта са равноценни; и двете водят към тържеството на идеала, и
двете са гаранция за духовно безсмъртие.
2.Очаква признание, благодарност и памет, дори ако не се завърне /”да каже
нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и свобода”/; единствена отплата и
награда – признателността и вечната слава; най-съкровената мечта – безсмъртният му
подвиг да осветява пътя на народа към свободата.
VІІІ. Ролята и значението на творбата в литературния развой:
1. Продължение на героичната традиция на хайдушките песни – като стилистика
и поетика.
2. Утвърждаване идеята, че житейският избор на лирическия герой – пътят
“страшен, но славен”; пътят на саможертвата, е единствено верният и възможен път за
себепостигане и себедоказване на свободната личност и най-прякото постигане на
славата и вечността.
 ДВУБОЯТ МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА В БАЛАДАТА

“ХАДЖИ ДИМИТЪР”

І. Как първата строфа доказва зададената тема?

Жив е той, жив е! Там на балкана
Потънал в кърви, лежи и пъшка,
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак в младост и сила мъжка.

живот
* Отделни думи се асоциират с
живота;
* Отрича се исторически доказаното,
че Хаджи Димитър е мъртъв
смърт
* исторически факти за
действителната смърт на Хаджи
Димитър;
* асоциации със смърт

Този смислов парадокс определя жанровата специфика на творбата – БАЛАДА – лиро-

епическо произведение с легендарно-фантастичен сюжет.
ІІ. Кои са измеренията на този двубой между живота и смъртта, между робството и
волния полет и как се развива този двубой?
1. ВЪВ ВРЕМЕТО:
А. 1. – 6. СТРОФА се обобщава дневната картина.
Б. 7. - 11.СТРОФА е нощната картина – в смислово отношение това е преход от
робството към Балкана – двете части са очертават като дълбоко сродни, защото са
част от неизбежния кръговрат на времето, но същевременно и драматично
конфликтни, т.е. потвърждаване на философската максима за единството и
борбата на противоположностите / символ на това раздвоение се явява пречупената
на две сабя/.
В. Времето е побрало двубоя в една “рамка”, която в кръг затваря проблема за
вечната борба и победа – 12. СТРОФА е своеобразно повторение на 1.СТРОФА –
възвръщането на утрото и затварянето на денонощния кръг придава на цялото описание
значение на повторяемост, за вечна борба и победа, за надмогване на физическата
смърт чрез духовно извисяване – обърнете внимание на глаголните форми в
7.строфа – сег.вр., св.вид = повторяемост, сигурност, вечност.
Г. Но се натъкваме на един парадокс – времето се движи в кръг, което означава
освен повторяемост и застиналост, като че ли денят е един и същ.
Д. ИЗВОД: Тези две противоположности се сливат в една художествена цялост,
т.е. времето застива, за да се предаде двубоят между живота и смъртта.
2. В ПРОСТРАНСТВОТО:
А/ Робството – свързано с полето, жътварките, робските песни, изпепеляващото
слънце.
Б/ Героизмът се свързва с преминаването на юнака във вселената – символи са
небето, Балкана, който придава национално звучене на подвига. Митологизиран е
образът на слънцето, като символ на живот.
В/ Символите на робството и героизма се откриват в първите три строфи –
противопоставени и взаимно проникващи.
Г/ 5. СТРОФА има обобщителен патос – 6. СТРОФА бележи рязък поврат към
живота, към картината на деня, като че ли в потвърждение на обобщителния патос, а
баладичният елемент, изразен чрез оксиморон / вълк – кротко/, придава
свръхестествени измерения на подвига.

3. МОТИВЪТ ЗА ЮНАЧЕСТВОТО И ПОРАЖЕНИЕТО:

А/ В 1.СТРОФА лирическият герой е наречен юнак, името на баладата
потвърждава тази представа.
Б/ Във 2. СТРОФА е внушено чувството за безнадеждност, което преобладава –
олицетворение на крайното страдание, слизането в преизподнята на поражението, все
още юнакът е в сферата на проклятието, тепърва предстои полетът на духа / захвърлил,
строшена, очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат/.
В/ В 3. СТРОФА чувството за безсилие и самота се засилва – повторение на
отделни фрази от 1. строфа, засилени чрез инверсия и поставяне на глагола “лежи” в
началото на стиха /ефекта на емоционалното ударение/.
Г/ 4. СТРОФА представлява песимистичната кулминация, осъществена чрез
емоционалната реч на лирическия аз – възклицания, повелителна интонация, накъсана
реч, анжамбмани:
*…Ще загине и тоя юнак… - въпреки началното отрицание, смъртта е
видяна очи в очи- това е най-ниското стъпало на бездната, когато смъртта е осъзната;
оттук започна победният полет към безсмъртието;
*…Но млъкни сърце! – повелителната интонация разкрива огромната скръб
на лирическия говорител, който със сърцето си е прозрял силата на поражението, но
ако сърцето замлъкне, започва да говори разумът.
Д/ 5. СТРОФА – звучи убедително и категорично– всичко, което е част от света
на страдащия герой присъства в обобщен вид в тази строфа - /земя и небе, звяр и
природа, певците и песните, които пеят за него/.
4. ОБРАЗЪТ НА САМОДИВИТЕ:
А/ Допълва представата за двубоя между живота и смъртта.
Б/ Този образ е в контраст с образа на робините в полето.
В/ Чрез този образ читателят се пренася от реалното, от гибелта като физическо
състояние към непознатото, красивото, неизживения живот:
* Как в песента е осъществен този контраст? – на лексикално ниво, чрез
контекстови антоними – трева зелена / жътва е сега; вода студена / грей слънце в
таз робска земя; чудни, прекрасни песни / жални песни;
* Как звучи в емоционален план нощната картина? – Ботев талантливо се
е предпазил от сладникаво-романтичните описания; чувства се драматичният сблъсък с
жестоката истина чрез мотива за духа на Караджата. Споменаването на името напомня
за погрома; с търсенето на неговия дух се загатва, че нощта ще свърши;
* Но съмна вече! – когато се е стигнало до предела на задушевното
преживяване, следва обрат към реалността, към началото. Създава се впечатление, че
всичко ще се повтори – трагично, но и с някаква надежда, че духът е безсмъртен.
5. РЕАЛНОТО И ФАНТАСТИЧНОТО :
А/ Изборът на жанра “балада” го предполага.
Б/ Сблъсъкът между физическата смърт и духовното извисяване също
предполага баладични елементи.
В/ Двубоят между живота и смъртта, кръговратът във времето предопределя
смесване на реално и фантастично /реалните, земните животни се издигат до
сферата на фантастичното чрез действията си, покорени от силата и волята на
юнака; а самодивите слизат на земята, като нежни, грижовни сестри/ -
6.СТРОФА, 8.-9. СТРОФА.
6. МОТИВЪТ ЗА ПЕСЕНТА:
А/Самата творба възприемаме като песен – символ на възхвала.
 Б/ Песента е четвъртото пространствено измерение в баладата след полето,
Балкана и небето.
В/ Каква е песента в тези символни пространства?
* ПОЛЕТО – пеят жетварки, пейте робини, тез тъжни песни
* БАЛКАНА – хайдушка песен
* НЕБЕТО – самодиви чудни, прекрасни песни поемнат
* ВСЕЛЕНАТА /обобщена представа за земя и небе/ - като многогласен
хор певци песни за него пеят
Г/ Характерни качества на песента:
* тъжна и светла;
* робска и бунтовна;
* прераства във възхвала на подвига, сплотява материалното и идеалното;
действителното и фантастичното; родовото и космическото.
 Единство между вяра и разум в стихотворението
“МОЯТА МОЛИТВА”

І. Религиозен ли е Ботев? Кой е Богът, на когото се моли?

* Времето, в което живее и възпитанието, което получава, не предполагат неверие в
Бог.
* НО:
-Ботев е уникален с това, че личностно и духовно надраства своите съвременници;
-в институцията - християнска религия – той вижда ограничения, ретроградност,
подлост, обезсмисляне на човешкия индивид . Не толкова отхвърля една религия,
колкото заявява високо и недвусмислено вярата си в разума и свободата – те са
основата на неговия мироглед;
* Тонът е една “стихийна религиозност”/Вл.Атанасов/, която не признава отвън
наложени авторитети, защото човекът е в центъра на Ботевата поетическа система;
* Стих. “Моята молитва” е художествен прийом, с който се отхвърля християнският
бог така, както е избрана формата на молитва.
ІІ. Какво е общото между всички религии,като система, основни положения,
атрибути?
1. Бог или богове
2. Идеята за съзиданието
3. Молитвата
4. Мястото на богослужението
5. Свещеници, проповедници, водачи
6. Живот след смъртта
7. Свещени думи и писания
8. Начин на живот, наложен от догмата
1. БОГ ИЛИ БОГОВЕ
За Ботев е трудно да приеме абстракцията Бог, който е оставил под гнет чедата си.
Не приема институцията и се стреми да разруши и да покаже:
а/ не фалшивото, а истинското лице на света;
б/ да разруши удобната религиозна схема за примирението на роба;
в/ да се внуши убеждението, че съдбата на света е лично дело на всеки човек.
Извод: “Моята молитва” е едно от първите художествени явления в новобългарската
литература, в което откриваме пълноценна, самостоятелна обработка на мотиви,
зададени в Библията …./Иван Радев – “Ботевото творчество”/.
2. ИДЕЯТА ЗА СЪЗИДАНИЕТО
Идеята за съзиданието в религиозните текстове връща погледа назад, към
сътворението на света.
Как е представена тази идея при Ботев?
* тази идея се отнася към предстоящи етапи от развитието на човека и света
* поетическият поглед на Ботев е обърнат към бъдещето
* 3.строфа – библейската истина за създаването на мъжа и жената
* невъзможността Бог да осигури щастие на хората
* проследяват се двойките глаголи във възходяща градация направил-оставил;
помазал-зарязал , а самите форми на глаголите в опозициите са в низходяща градация.
3. МОЛИТВАТА
А. МОЛИТВАТА – форма на творбата:.
* Наподобява християнска молитва, което придава достоверност на идеите,
които по същество са нови /подобен подход се забелязва в “Символ верую на
българската комуна”/;
 * Пародия – отрича се старото съдържание в привидно същата форма. Проявява
новаторство, което изисква голям талант, осигуряващ многопластовост на идеите.
Налице са две форми за въздействие – отрицание и утвърждаване, които Ботев умело
преплита.
Молитвата е изповед на човек пред Бог за земния му живот, за мечтите му.
Всъщност религията е верую, което всеки трябва да има, а молитвата е пътят към
бога. Но ако човек не вярва в институционализираното божество, то си създава своя
вяра.
Б. ЗАГЛАВИЕ
Къде е поставен акцентът?
* на “МОЯТА” /1.строфа-3.-4.стих/
В. Коя е молитвата на Ботев?
9.-10.строфа
Г. АНАЛИЗ ПО СТРОФИ:
1. СТРОФА:
* насочва към новото съдържание;
* заложен е основният структурен похват – антитезата /не ти…, а ти…/.
2. СТРОФА - 6.СТРОФА:
* отрицание на всички, които са превърнали в ценност Бога в “небесата”
– Защо? – една религия може да бъде хуманистична по своята същност, но може да е
неприложима, защото определени личности, клади, прослойки а употребяват за свои
цели и я превръщат в мракобесие, отговарящо на максимата, че “пътят към ада е
обсипан с добри намерения”;
* изгражда се образът на националния и социалния потисник;
* чувствата на лирическия Аз са гняв, недоволства, изразени чрез
антитезата в анафорична позиция;
* анжамбман, който прави стиха ярък, ударен, емоционално натоварен.
7.-10.СТРОФА:
* излага се веруюто – разумът е този, който ще донесе свободата;
* отново основен композиционен похват е контрастът на лексикално
ниво: /откриват се лексикалните антоними/
глупост – разум;
робство – свобода;
тирания – равенство;
търпи/робът/ - въстане робът;
гроб – празнуване;
*интересна интерпретация при Ботев получава основният постулат в
християнската религия “Обичай ближния си!” – в избрания път на революцията и
саможертвата лирическият герой търси благословията на Бог /може да се направи
съпоставка с търсената майчина прошка и благословия в “На прощаване”/.
4. МЯСТОТО НА БОГОСЛУЖЕНИЕ:
* Светът, който може да бъде пустиня, не като място за размисли и покой, и
общуване с бога, а като символ на неразбиране, самота, липса на отглас;
* Балкана – редовете на борбата, гробът – се съизмерват с величието на
планината – топос, който насочва към героичното.
5. СВЕЩЕНИЦИ, ПРОПОВЕДНИЦИ, ВОДАЧИ
2.-6.СТРОФА – тълкуването насочва към отношението към проповедници,
попове. Съществена роля играе принципът на демаскирането, изясняването на
истинските взаимоотношения и зависимости в социалното пространство.
6. ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА
Идеята за живота след смъртта при Ботев преминава в идеята за безсмъртието, която
осигурява приемственост в борбата. Човешкото сърце не желае смъртта, но човешкият
разум я приема в името на една възвишена цел. Смъртта в редовете на борбата е воля за
живот. В последните строфи се противопоставят животът и не-животът, който се
изразява в самотата на Аз-а.
7.СВЕЩЕНИ ДУМИ И ПИСАНИЯ
…”и гласът ми да премине”
Кой е и какво казва гласът на лирическия герой?
* Творческото слово съдържа разум, това е гласът на свободата, истината,които
провокират “пустинята” на неверието и безнадеждността.
*Лирическият глас отхвърля институционализираното слово, защото то е
спекулация с вярата и истината е утвърждава съкровеното слово, идващо от
сърцето и душата.
* Звучат думи и изрази, превърнали се в опорни елементи на Ботевата смислова
парадигма:
сърце, душа, роб, сиромаси, търпение, голи надежди, свобода, въстание,
чужбина, глас, пустиня – това са семантични ядра в поезията, които авторът
непрекъснато пренарежда, като им придава нови нравствени и естетически стойности.
8. НАЧИН НА ЖИВОТ, НАЛОЖЕН ОТ ДОГМАТА
Биографичните данни сочат, че Ботев скъсва с догмите, когато те противоречат
на представите му за свободен и достоен живот – така творчеството му се превръща в
“библията” на неговата религия.
 Трагичните измерение на героичното в стихотворението

“ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

І. В какво намират проявление трагичните измерения на героичното в

стихотворението?
* Жанрът на творбата – ЕЛЕГИЯ – предполага трагични преживявания на
лирическия герой, като основни чувства се определят тъгата, разочарованието, скръбта.
* Формата на творбата наподобява класическа ситуация на ОПЛАКВАНЕ.
* Темата за СМЪРТТА и отношението на лирическия Аз към нея също
предопределя трагизма на преживяванията.
* Заглавието: съобщава конкретно събитие, думата “обесване”, името на героя са
предпоставка за трагични преживявания.
* Основното чувство на СКРЪБ се внушава от текста на цялата творба.
* Основен мотив е НАДГРОБНИЯТ ПЛАЧ, който съответства на формата на
творбата.
* Основен проблем – тревогите на конкретната личност /лирическия Аз/ за
шансовете на надеждата сред гласовете на смъртта.
* Кой говори? – ЛИРИЧЕСКИЯТ АЗ
* С кого говори? – адресатът е “майко моя”=”родино мила”.
ІІ. Как е разработен основният мотив за надгробния плач?
А/ Що е мотив? – в човешкия живот има важни ситуации, които са характерни,
постоянно повтарящи се, независими от времето и пространството, в които се
случват. Тези ситуации оставят впечатление за нещо трайно и важно – от тях се
раждат мотивите в художествената литература.
* Скръбта по загиналия е дълбоко разтърсващо емоционално състояние, породено
от смъртта.
* Смъртта в традиционния смисъл е загуба, разрушаване на хармонията в
човешкия свят, невъзможност за връщане.Самият мотив за смъртта в стихотворението е
изведен от връзката на героя с родината.
* Плачът /риданието/ е реакция на тази непоправима загуба и като мотив е вплетен
в емоционалната основа на творбата.
Б/ Как е разположен мотивът за плача в творбата?
* …защо тъй жално, тъй милно плачеш? – 1.строфа, 2.стих
* Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,.. – 2.строфа, 1.стих
* Плачи! – 3.строфа, 1.стих
* …жените плачат, пищят децата. – 4.строфа, 4.стих
* …плач без надежда… - 5.строфа, 3.стих
ИЗВОД: Скръбта е обхванала цялата природа, тръгвайки от вътрешното Аз на
лирическия говорител / изразено чрез риторичните въпроси, възклицателните
изречения, използваното междуметие /ох!/, обръщението към майката,
психологически мотивирано от високата степен на скръбното чувство, а
повелителното изречение в третата строфа подготвя обективния разказ за скръбта,
който обхваща всичко./
ІІІ. В стихотворението природата е символично пространство, в което са
разположени героичното и трагичното. Как текстът го доказва?

ИЗМЕРЕНИЯ НА ПРИРОДАТА И ТЕХНИТЕ СИМВОЛНИ ЗНАЧЕНИЯ

1. ВРЕМЕТО:
 * зима – утвърдена алегория на смъртта /подобен смисъл се открива в
“Политическа зима”, “Зимни вечери” на Смирненски/;
* парадоксалното е, че в това стихотворение зимната картина е с преобладаващ
черен цвят, който съответства на смърт и на политическа тирания/ назоваващи
епитети:черна робиня, черно бесило; предмети, които се асоциират с черното: гарван,
псета,вълци,гроб,изсъхнали тръни/.
2.ПРОСТРАНСТВОТО:
* самотното поле /сравнение със символичното значение на полето в
“Х.Димитър”/;
* “глас в пустиня” подчертава атмосферата на самотност.
3. ЧОВЕКЪТ:
* индивидуалният персонаж в образа на В.Левски – герой, лишен от активност;
* ако в “Х.Димитър” смъртта на юнака ще доведе до продължение на борбата от
други, то тук индивидуалната гибел значи гибел на целия народ /един син, Българийо/;
* сред останалите персонажи /старци,жени,деца/ липсват мъжете, което обрича
общността, представена като семейство, обитаващо един дом, имащо една
майка:България, на безнадеждност.
4. ЖИВОТИНСКИ СВЯТ:
* гарванът, вълкът – традиционни митологични същества, свързани
с подземния свят, представени в неалегоричен смисъл /алитерацията на съгласните
“г”,”р”, “з” подсилва злокобността/.
ІV. Бесилото се превръща в център на всемирната скръб:
* символ на смъртта;
* илюстрация на конкретен факт, заложен в заглавието;
* на него “виси със страшна сила” юнакът;
* централни образи – на жертвения син, Родината – майка /символи на скръбта/.
ИЗВОД: Бесилото се превръща в атрибут на насилието и произвола, но и символ на
непримиримата готовност да се жертваш в името на майката-родина. То разделя и
свързва майката –родина и нейния един син. Бесилото създава ореол на святост,
затова в творбата има момент на възхвала, изразена не по художествен път, а по-скоро
в скрития смисъл на текста, защото в живота съществува диалектическо единство
между скръбта и нейното надмогване.