„Гераците” на Елин Пелин – повест за разрушената

хармония

Елин Пелин е „душата” и „гласът” на българския селянин, на

българското страдание и постигнатост. Той е емблема на българския дух,
на българското светочувство и световъзприемане. Писателят се вписва в
авторския кръг, наследяващ традициите на Тодор Влайков, Михалаки
Георгиев – именно те очертават началнте скици на обикновения герой в
обикновените условия на патриархалния свят. Притиснат от битовите и
социални проблеми, носен от инерцията на обстоятелствата, този герой
успява да съхрани устойчивите ценности на родовата култура. Но Елин
Пелин се отграничава съществено от наративния дискурс на наивистично
описателното, сантиментално носталгичното представяне на селската
съдба със специфичната интерпретация на начина, по който неговите
персонажи преживяват света и себе си. Те са „малки хора”, които обаче
носят в същността си критериите за добро и зло, техният житейски избор е
направляван не толкова от житейските обстоятелства, колкото от
вътрешния им глас. Всички проблеми – социални, национални,
идеологически – се проявяват като проблеми на отделната личност чрез
въздействието им върху нейната цялост. Елин-Пелиновият човек
съчетава по своеобразен начин страданието като начин на живот с
възможностите, които то провокира за себепознание и
усъвършенстване. Може би оттам следва и несломимата виталност, чрез
която той оцелява в непрекъснато застрашаващия го свят.
Единствената мярка за смисъла на битието си Елин-Пелиновите
герои виждат в труда. Това може да е смазващият и убийствен, зависим от
природата, но благодатен труд – „Герците”, „По жътва” и др.; безсмислен и
наказание за греховете – „Закъснялата нива”, „Летен ден” и др.;
съзидателният акт на творчество и красота – „Ветрената мелница”.
В творческата си еволюция Елин Пелин се движи от кратката
епическа форма към повестта, като по този път естествено разгръща
наблюденията си над отделни страни от човешката природа в отношенията
и със сложната действителност. Повестите „Гераците” и „Земя”
проследяват причините и процесите, превръщащи патрирхалната
устойчивост на родовия космос в свят на разруха и загубени човешки
ценности. Девалвацията на стойностите труд-природа-Бог е пагубна за
човека и за неговия морал, защото в равновесието между земното и
божественото е хармонията на човешкия живот.
Повестта на Елин Пелин „Гераците” проследява мъчителното
разпадане на родовите отношения в патриархалния бит на българското
семейство от началото на ХХ век. Тази тема е популярна и често

1
интерпретирана в българската литература: Л. Каравелов, Хр. Ботев. Т.
Влайков, Г. Караславов и др.
Чрез съдбата на Гераците Елин Пелин изследва духовно-
нравствените промени в човешката същност по време на криза –
сътресенията в българското село, залеза на едно затворено родово
общество и на неговите ценности. В родовия свят основна ценност е
семейството и всичко, свързано с него. Кръвните връзки, бракът, родовото
богатство са определящите ориентири. Патриархалните добродетели са
универсални. „Гераците” е повест за разкъсването на нишките между
хората, за гибелната самота на човека, останал против волята си или по
собствено желание сам. Повест за екзистенциалната драма на
отчуждението, което се изживява в конкретно-битовата форма на криза на
родовото чувство, в разпадането на патриархалната семейна общност.
В текста последователно е разгърната темата за птичето и за
съдбата на птичия род. Още родовото име в заглавието подсказва
идеята за духовния полет, но и за хищната жестокост в границите на
общността ( „герак” – голяма силна, хищна птица; ястреб, сокол). В
митологичното мислене на българина и неговия фолклор хищната птица е
царска птица, тя е владетелка на небесната вис и е маркирана с
положителни етически и естетически стойности. Птичият род е
сакрализиран още в най – дълбока древност чрез широко известния мит за
световното дърво.
Тази древна митологична схема е разгърната във всички структурни
нива на „Гераците”. Усеща се болката от изчезващата хармония и
носталгията по онзи митологичен свят, в който световният ред не е
нарушен и хаосът не е проникнал в клоните на световното дърво.
Композицията на сюжета по интересен начин внушава
необратимостта на процесите, довели до умирането на „птичия род”.
Началото на повестта въвежда читателя в един спокоен и идиличен свят.
Това е светът на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово
време – подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност.
Разгърнатата експозиция очертава хармоничния модел на миналото
щастливо съществуване на семейството на Герака. Човекът от този свят е
цялостен и хармоничен. В него се съчетават различни дори
противоположни качества, които взаимно се уравновесяват и го карат да
живее съобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и
същевременно в съгласие с нравствените норми на християнския морал. В
духа на старината Герака носи добродетелите на своето време:
трудолюбие, жизнена енергия, добро име и грижа за селото. Той е „пъргав
и трудолюбив”, но същевременно „надарен с ум практичен и с търговски
способности”. „Мекото и добро сърце” и склонността да помага на хората
са съчетани с качеството „малко скъперник”. „Веселият нрав” у него е
съвместен с патриархалната строгост на наставника, който „хока”

2
провинилите се. Направените пари и издигането между съселяните му не
са пречка той да поздравява „всички братски”. Така повествователят ни
представя стария Герак в началото на повестта и до този достоен мъж е
неговата също толкова достойна спътница в живота – баба Марга. Тя е
„душата на къщата”, тя олицетворява нейната хармония и чистота. Тя е
пазителка на семейното огнище и следи зорко за справедливостта, реда,
сговора. Общото благополучие е следствие от здравия съпружески съюз
между умния, работлив, строг, но справедлив баща и сговорливата, вечно
усмихната грижовна майка. А трите им здрави и силни момчета с
техните съпруги и деца потвърждават и чрез имената си „божествения
дар” – възможността за продължение на рода. Най – големият Божан носи
името на Бог, а средният и най – малкият – на апостолите Петър и Павел.
Трансформацията на патриархалната нравственост е разкрита преди
всичко чрез образите на тримата братя. В повестта откриваме контрапункт
с имената на героите. Божан би трябвало да бъде милосърден, справедлив,
да води рода. Петър (камък) е с меко и птиче сърце и неговите
отличителни качества са пасивността, добросърдечието и мекотата. Всички
знаем приказката за тримата братя. Третият обикновено е най – добрият,
най – смелият. А в повестта Павел е черната овца в семейството. Царската
дъщеря с половината от царството е награда за юначеството във
вълшебните приказки. В „Гераците” най – малкият брат предварително
получава най – голямата награда. Старият Герак оженва Павел още на 18
години. Така започва преобръщането на фолклорния модел.
Дегероизацията насочва още веднъж към трансформацията на извечни
човешки ценности. Всеки един от образите на синовете е представен
синтетично в една или две картини или детайли, характеризиращи
промяната или развитието на героя.
На синовете си старецът е оставил полската работа, баба Марга
управлява дома, а дядо Йордан – кръчмата. Отличителна е
характеристиката на всеки един Елин-Пелинов герой. Божан е цар на
полето, „полската работа бе неговата стихия”, лицето му е с цвят на
пшеничено зърно. Портретният детайл подчертава органичната връзка на
човека с полето, разкрива вътрешната потребност от труд. Красотата на
човека, който обича земята и я разбира. Той е представен в хармония с
природата. Петър е с „широко и безгрижно сърце”, „нехайник”, „наивен,
доверчив”, „безкрайно обичлив”. Павел е „пъргав, пресметлив и очеваден”
и бащата възлага на него големи надежди.
Действието в творбата се развива изключително динамично, като
авторът отделя повече внимание не толкова на събитийността, колкото на
психологическата характеристика на персонажите. Повестта започва с
описание на дома на Гераците и завършва отново с него. Така се създава
композиционна рамка, която затваря повествованието и създава усещане за
безизходност, за края на нащо, което не може да се възкреси.

3
 Знаците на единството са и в пространството, където е положено
битието на семейството: красива бяла къща, построена на най – видното
място в селото; кичестият бор, извисил снага сред двора ( като „дървото
на живота”); кръчмата, която съдържателката – баба Марга – успява да
превърне в място за почивка и раздумка на съселяните и така пренася
топлите семейни отношения сред другите. Миналото несвършено време в
този начален фрагмент създава илюзия за повторителност, обичайност,
непроменимост на плавния житейски цикъл. Облъхва ни ведрост и
жизнерадост. Цялата атмосфера е наситена с един цвят – бяло. Това родово
пространство е ориентирано към сакрализирания пространствен център –
къщата е на „лично място”, „сред селото”, тя се вижда „отдалече”.
Къщата е хубава, обширна и бяла. Зидовете, които като калето я ограждат,
са бели. Гъските, които се препичта на двора, също са бели. Дворът е
широк, а сред него право и стройно „като стрела” се извисява
„семейното знаме” – борът. Той е изключителен по две причини. Донесен
е от светите рилски места, посаден в незапомнени времена от прадедите на
Гераците. Особена сакрална сила дървото носи и със своето
пространствено положение, и със своята изключителност като присъствие
– „всред широкия двор”, който пък е „сред селото”, но борът е и
„самотен...единственият бор в цялата околия”. Тази изключителност
придава особено символно значение на родовото дърво в историята на
Гераците. Под неговата сянка не само умират старците на рода, но се и
раждат неговите синове, а Геракът има трима синове, „народени един след
друг”. Дори в тази подробност светът на Гераците е видян като хармоничен
и безпроблемен.
Хармонията на описаното битие е хармония на труд, любов и
семеен сговор и ненарушим битиен кръговрат.
Първият сигнал за предстоящата промяна е смъртта на баба
Марга. Тя умира „съвсем ненадейно”, а до последния миг тя е „запазена,
здрава и пъргава”, „със свънлив глас като мома”. Животът е минал бързо
и леко като сън и неговото напускане не е трагедия, а отстъпване на място
за нов живот, за ново рождение. Моминският глас остава символ на
постоянния жизнен кръговрат между рождението и умирането.
Смъртта на баба Марга обаче отбелязва края на митологичното
време на рода на Гераците и с нея започва тъжната история на този род.
Историята на разрушаването на един хармоничен свят, на прекъсването на
цикличния кръговрат на битието и втурването в разрушителната стихия на
промените. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не
търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка
същност на главата на рода – стария Герак – като че ли се разпада на три
части. Всеки от неговите синове получава своето духовно наследство, но
това наследство, както и наследеният имот, е гибелно в отделеността си от
цялото. Със смъртта на баба Марга се нарушава равновесието в

4
семейния космос, „като змии” изпълзяват зли думи и помисли, кавги и
неразбирателства между членовете на рода. „Заедно с нея от къщата на
Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в
ред...и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно,
изскочи от пътя си и затрополи по камънака.” В хармоничния свят на
братска любов и сговор душите са птичи, но смъртта на баба Марга
„ражда” не плодовете на любовта, а „завист между снахите” и
„недоверие между братята”. В техните души се е излюпило злото и родът
на птиците се превръща в род на змиите. От този момент семейният живот
в дома на Гераците е маркиран изцяло със символите на хаоса и
разделението. Семейният сговор изчезва и на негово място се настанява
раздорът. Старият Герак е неспособен да възстанови нарушената
хармония: „Той знаеше, че доброто и злото се излюпват в душата на
човека.” В дълбоката си душевна драма старецът се лута между
оптимизма( „Злото не е трайно, доброто – то е господар на човешкото
сърце.”) и отчаянието на песимизма („А що им пречи да си живеят
братски, да си помагат, да се обичат/ Пречи им завистта, своещината,
лошото сърце, дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите
им бакалница и търгува с доброто и злото.”).
Братската любов е изместена от злоба и омраза. Тези, които са
призвани по силата на общата си родова принадлежност да живеят в
хармония, се гледат с „каиновска неприязън” и „фучат като змии”.
Любовните думи са заменени с клетви и обиди. Птичият род губи своя
образ и неговото пространство все повече се превръща в пространство на
злото.
Елин Пелин се интересува от дълбоките душевно-нравствени
изменения, които превръщат родовия човек в индивид. Корените на
промените са назад във времето, а смъртта на господарката е само
отключващият момент. С верен психологически усет писателят
проследява промените у Герака, процесът на бавното му физическо и
морално рухване. Той мъдро разбира, че промените не са случайни, но не
може да проумее защо точно неговите деца трябва да бъдат жертва на
злото. Именно Герака е този, който коментира нравствената драма на
семейството и и придава обобщен човешки смисъл: Любовта бяга от
човешките сърца. Хората не са вече братя.” Тази реплика на героя
прозвучава като морално обобщение на един дълбок социален процес.
Героят се променя., пречупва се. Пространството около него се стеснява,
той се затваря в тъмната кръчма – потънала в паяжини, пуста и мрачна.
Чрез интериора Елин Пелин разкрива душевното състояние на Герака.
Кръчмата е важен символ за разпада на морала в патрирхалното
общество. Семейното богатство не е умножено с доходите от земята, а от
търговията - белег на ново мислене и на ново време. Неслучайно баба
Марга има „търговска душа”, а дядо Йордан не допуска синовете си там,

5
сам си урежда сметките и крие спечелените жълтици от семейството.
Парите пораждат недоверието и съмнението на братята и предизвикват
трайни промени в душевността им.
Горчилката, дълго стаявана в душата на Герака, избликва с
неудържима сила при срещата с Павел, сина, в който той най – твърдо
вярва, че ще донесе избавление, че ще спаси семейството. За първи път
героят открито изказва болката си, но не среща разбиране. Един
художествен детайл – оглавника, който Герака кърпи – разкрива неговото
желание отново да оглави семейството. И сълзите, които напират в очите
му, остават скрити, за да се напластят и утаят в душата му. Дълбоко
символистично е дългото съзерцаване на кръста върху църковното кубе.
Налага се художественият паралелизъм между Герака и кръста – символ на
смърт, гибел, обреченост – недвусмислена алюзия за неговата съдба. Елин
Пелин майсторски разкрива душевния свят на героя. В гледната точка на
разказвача се открива позицията на Герака: „Така е тръгнало и така ще
върви...Няма да стане по-добре.” Животът е жесток и разрушава
човешката нравственост.
Същинският разказ на историята( завръзката) започва със
завръщането на Павел, най – малкия син, от града, където е отишъл да
търси работа и знания, но се е отдал на удоволствия и разврат. Това е
първото от поредицата разрушителни събития в повестта. Те като че
преобръщат познатия приказен модел за „спасяването на златната ябълка”
( символ на семейното благополучие): най – малкият брат не успява да
победи халата-зло, а го довежда в дома си с искането да получи от
бащините пари и така изправя един срещу друг семейните мъже. По –
големите братя – Божан и Петър – не могат да приемат желанието на
Павел, защото той е изоставил селото и земята, младата си съпруга и
заплашва да разпилее семейното богатство ( синовете са отговорни за
неговото умножаване). Болката на бащата е най – силна поради излъганите
надежди за продължаването на неговата същност. Павел е любимият син.
Докато другите двама онаследявт отделни качества на стария Герак
( Божан – трудолюбието и пестеливостта, Петър – добротата и душевната
мекота), то най – малкият като че ли е най – точно подобие на бащата. Но
желанието на Герака да го изучи в града се проваля поради непознаването
на живота там. В повестта градът е представен като морален антипод на
селото, съхранило в своята затвореност изконните ценности на рода.
Кулминацията на семейната разруха е кражбата на общите пари.
Като символ на единението и приемствеността между поколенията тяхната
загуба се превръща в последния акт, прекъсващ родовите връзки между
членовете на задругата. Оттам нататък започва стремглавото падение на
всички и всичко в семейството. Трансформацията на патриархалната
нравственост е разкрита преди всичко чрез образите на тримата братя.
Божан не е вече „цар на полето”, неговото трудолюбоие се изражда в

6
алчност и скъперничество. Божан „обичаше премного парата, трепереше
над нея, беше хитър и стислив”, крие пари от общото, надписва сметките
и в крайна сметка открадва парите на баща си – хваща „златния дявол за
опашката”. Дори и на полето се хвърля върху снопите, като „върху
скъпоценна плячка”, като торба злато и ги реди със свещенодействие,
„като че градеше жертвеници”. Неговият бог обаче е златото. При
подялбата на имота веднага огражда своя. Оценката на Божан е изказана
чрез отношението на селяните: „Той ще царува- другите ще робуват!
Отсега е хванал златната опашка на дявола.”В ненаситната си алчност
любовта му към земята и труда се изражда в алчност и дребнаво
скъперничество, а човещината в жестокосърдечие: събира класовете и
зърната от земята, гони врабците, просяците и калугерите( божи пратеници
и слуги), дори изтъргва хвърлените на земята динени кори. Наказанието за
нравствената му деформация е заложено в съдбата на членовете на
семейството му – Божаница се пропива, а дъщерята Йовка е болна, сякаш
трябва да изкупи греховете на родителите си..
Петър няма сили да приеме промяната, духовната му слабост се
проявява в мързел и пиянство. В съдбата на Петър писателят вижда
другата крайност. Той не обича земята, с която трябва „да се бори”,
„трудът го плашеше”. „Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха
волята му за работа. Пиянството го угнетяваше.” С „меко и добро
сърце”, но тази мекота на духа без пъргавия и пресметлив ум на Герака се
изражда в безволие и слабохарактерност. Интересен факт е, че тъкмо
Петър, който се гордее, че Гераците са първи по имот в селото, отсича
стария бор, а в неговия дом няма място за Захаринчо ( от захар, т.е. сладък,
мил). Трудолюбието в неговия характер се трансформира в неспособност
за труд, в ужас и страх от жадната за човешки ръце земя. Нравствената
конфронтация на Петър с патриархалния морал е мотивирана не от
социален прагматизъм, а от инерцията на събитията и характера му –
добро сърце и липса на амбиции. Превръщането на средния брат в
апатична, ленива, инертна и агресивна стихия дава решителен превес на
разрушителните сили.
От библейското Петър и Павел остава само Павел. А от Павел остава
исмо от една проститутка, срамна болест, пияна „мъжественост”,
казармено безделие и главното скука – необятна, безбрежна, опустошиелна
скука. На него се възлагат най - много надежди, но именно той става
причина за най – много таргедии. В духа на вълшебната приказка, най –
малкият син, пренебрегнат и ощетен, заминава през девет земи в десета,
където преборва злото и спечелва награда – ръката на царската дъщеря. Но
в повестта Павел предварително е получил наградата си. единствен той
има образование ( гордостта на бащата) и Елка ( от ела) за съпруга, „най –
хубавото момиче в селото”, стройна и напета мома, надарена с най –
обаятелните качества на девойката от фолклора. . На него са възложени

7
най – много надежди, но точно той става причина за най – много трагедии.
Докато двамата братя са показани променени след обира, Павел още от
пристигането си е друг. Той не участва в конфликта. Тпй е обект на този
конфликт.
Промяната е мотивирана чрез откъсването от корените, без да
бъдат създадени други. Отчуждението на Павел е разкрито чрез
отношението му към земята, труда, селото, природата, семейството.
Той е подозрителен за братята си, скучаещ сред съселяните си, чужд и
далечен на всичко, което става около него. Той е студен, безразличен и
апатичен дори към най – близките си същества. Страстната му някогашна
любов към Елка е претърпяла ужасяваща деформация: „Как ли живее тая
жена?”се пита той.
Павел е гордостта на баща си. с гъвкав ум и търговски способности,
той е призван да продължи семейната традиция, но тези черти бързо
деградират в безчувственост и цинизъм.
Поведението на всеки един от персонажите е оценено чрез позицията
на стария Герак, който има организираща и композиционна функция .
Героят служи не само за повествователна рамка – начало и край на един
човешки живот. През неговия поглед повествователят ни представя как се
разлага единението на социалния и семейния бит, процесът на социалното
разпадане и нравствената цена на този социален крах. Той е този, който
осъзнава болезнената истина, че „любовта бяга от човешките сърца и
хората не са вече братя”. През неговия поглед повествователят ни
представя разпада на рода и на патриархалната ценностна система.
По своеобразен начин липсата на родова перспектива е внушена и
чрез съдбата на женските образи в повестта. Божаница и Петровица
носят доминантната характеристика а мъжете си. Изключение прави само
Елка – последна отломка от стария свят. Ако образът на баба Марга
въплъщава идеята за „вечната майка”, за началото на рода ( до смъртта си
тя е представена като жена без възраст, силна и здрава), то Елка – най –
малката и най – хубава снаха, съпруга на Павел – е нейна безплътна сянка.
Тя е като „изплашена гургулица”, загубила семейната си опора след
заминаването на Павел в града. Тази най – човечна Елин-Пелинова героиня
изразява по най – трагичен начин невъзможното бъдеще на рода.
Подложена на непрекъснатите обиди и подигравки на другите две снахи,
тя поема на крехките си плещи изкуплението на семейния грях. Заразена от
„срамната болест” на неверния си съпруг, Елка не може да понесе
тежестта на неговото и своето падение и избира смъртта като единствено
спасение на душата си. Образът и се разгръща по посока на нейния
пасивен бунт – желание да се самоубие, мълчаливо, но категорично
стремление към смъртта. Тя остава в съзнанието на читателя като образ на
страданието, като присъда над злото, което не приема и не разбира.
Героинята е разкрита преди всичко в отношението си към любовта, без

8
която тя не може да съществува. Синтез на емоционално-психологическия
пласт в произведението е описанието на нощта на Елкиния опит за
самоубийство. Всички образи от картината алюзират смъртта и разрухата:
белите самодивски ръкави на Елка, смъртно бледата луна, облаци като
„черни демони”, „кикотещите се бесни вихри”. Смъртта на тази невинна
добродетелна жена е присъда над злото. Без отговор остава въпросът за
бъдещата съдба на единствения мъжки наследник в рода – малкия
Захаринчо, който в края на историята остава на пътя от града към селото.
Само в укрепналата снага на болнавата Йовка, дъщерята на Божан, която
единствена проявява обич и съжаление към Елка, прозира искрица
надежда, че не всичко в този разпадащ се свят е обречено да умре.
В края на повестта знаците на родовото единство са поругани:
дворът е разделен, борът е отсечен, кръчмата се е превърнала в
бакалница и вече не събира хората. Смъртта на Герака затваря
композиционната рамка на тъжната история за умирането на
патрирхалността в променените условия на новото време. Загубата на
родовите ценности – любовта към земята, уважението между
поколенията, стремежът за продължаване на семейната цялост –
предрича неясно и разколебано бъдеще за българската общност.
Авторовите виждания не отиват по – нататък, те остават при трагичната
констатация на неговото съвремие за безвъзвратната загуба на тези опори,
осигурявали оцеляването на българина през вековете. Разкъсването на
традиционната за патриархалния живот връзка човек - род – земя – труд
според Елин Пелин води до нравствено и духовно деградиране и гибел.
Посланието на текста е в откриването и съхраняването на значимите и
истинските ценности у човека и света.