Веселин Бранев

След еният
човек
Спомени, предизвикани от документи
Веселин Бранев

Следеният човек
Спомени, предизвикани от документи

Веселин Бранев

След еният човек

Спомени, предизвикани от документи
ФАМА
Автор © Веселин Бранев Художествено оформление © ФАМА © ФАМА 2007
ISBN 978-954-597-283-6
С благодарност за интелектуалната подкрепа на приятелите Пиер Петров от Страсбург, Николай
Колев от Стокхолм, Боряна Пи-рьова, Стоян Атанасов, Владимир Гаджев и Ивайло Манев от София,
както и на сина ми Владислав.
Подслушвачът на стените чува своя собствен срам.
Немска пословица
СЪДЪРЖАНИЕ
Напомнително писмо ................................9
Досието, първи страници............................10
Пролог.............................................15
Раждането на Дракона ..............................20
Човекът на перона.................................20
Ранни татуировки .................................23
Баща ми и неговите приятели .......................33
Легализиране на идеала ............................63
Берлин през 1957 г................................101
Следствието.......................................116
Берлин, няколко документа ........................116
Килийни вълнения................................121
Именувам се......................................127
Срещи в сумрак ...................................138
Нещо необяснимо в поведението...................138
Каскета ......................................... 139
Костюмите ......................................153
Лекомисления.....................................161
Опит за ежедневие ...............................161
Шпионаж в полза на френското разузнаване .........166
„Христина Б., на възраст около 24 години...".........179
Скучният край на Лекомисления....................187
ОНД№ 38153 ...................................... 192
Нов опит за ежедневие............................192
„Хранов", „Чипев", „Киров" и други................202
Съзвездие от управления..........................216
Дурак.............................................223
Хартиената ладийка напуска лагуната...............223
Пърхане на птичи криле...........................230
Евентуална измяна на родината ....................237
Навярно успехи..................................243
Отново киното.............. .....................249
Прага през 1968-а................................256
Семейната къртица............ ...................262
Как се създава легенда............................267
Моят дом е моята крепост.........................274
Дневникът ми и неговият читател...................285
Бели страници ...................................291
Хамелеон .........................................296
Версии за престъпление...........................296
Дни и вечери под тотално наблюдение ..............302
Животът - видимият и скритият....................315
Интернационалът в действие.......................320
Предизвикателството ............................. 332
В моята обител ..................................342
Пъдпъдъка на лов за тайни агенти ..................353
Постфактум.......................................365
„Моят филм" ....................................365
Последни срещи с хората от сумрака................375
По дирите на белязаната човешка участ .............388
Откази .......................................... 394
Тоталитаризмът, начин на употреба.................402
Епилог............................................416
Приложение
Термини и абревиатури ...........................423
Документи ......................................426
Комисия по ЗДДБДС Специализирана читалня Улица „Ген. Гурко"№ 32, София
НАПОМНИТЕЛНО ПИСМО
Уважаеми Г-н/г-жа Веселин Бранев,
На 02.06.1998 г. Ви поканихме да се явите в читалнята на Комисията по ЗДДБДС за запознаване с
документите събирани от бившата ДС.
Моля, в срок до 5 (пет) дни от получаване на настоящето писмо, да се явите в читалнята на
Комисията по ЗДДБДС.
След изтичане на този срок, ще считаме, че не желаете запознаване с документите.
По този начин молбата Ви ще бъде приключена окончателно.
Подпис: (не се чете)
София 22.6.1998 г>
1 Тук и по-нататък във всички документи са възпроизведени оригиналният правопис и пунктуация.
3
ДОСИЕТО, ПЪРВИ СТРАНИЦИ
1.
Строго секретно
ПОСТАНОВЛЕНИЕ
За обявяване лицето ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ в бюлетина за общо държавно издирване.
ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ е роден на 28. 4. 1932 г. в София, българин, български гражданин,
неженен, живял на бул. „Кл. Готвалд " 60 - София.
Произхожда от средно чиновническо семейство. Баща му Неделчо Бранев е съдия във Върховния съд,
член на БКП от 1930 г. Майка му е безпартийна и е на работа в Българската академия на науките.
Брат му Георги е учащ.
Самият Веселин Бранев е учил във Френския колеж 1946/48 година и след закриването на колежа
завършва средното си образование в 5-та мъжка гимназия.
През годините 1952/1957 година завършва висше образование право. През м. Август 1957 г. чрез
конкурс е заминал да специализира филмова режисура в гр. Берлин - ГДР, от където на 1. 12. 1957 г.
преминал в Западна Германия.
Преди 9. 9. 1944 година няма прояви от политически характер.
След горната дата става член на „ Септемврийче ", РМС и ДСНМ. Избиран е няколкократно в
младежките ръководства. Движил се е изключително сред прогресивни среди.
3
Отличителни черти — белези: ръст - среден коса - черна
лице - обикновено мустаци - няма
цвят на лицето - матово брада - бръсната
очи — черни особени белези — няма
Близки: - баща - Неделчо, майка-Даря, брат - Георги, всички живеят на бул. „Кл. Готвалд " № 60-
София.
Приятели: - Николай Колев (Джаби) ул. Аксаков 46, Камен Велков „Янтра "11...
Проведено бе местно издирване, което не даде положителни резултати. Ръководени от инструкцията
на МВР по издирването
ПОСТАНОВИХ:
Да се отпочне общо държавно издирване на лицето Веселин Неделчев Бранев — преминал нелегално от
ГДР в ГФР
При залавянето му да се задържи и под строг конвой изпрати на Началник Софийско окръжно
управление ДС.
Отговорник по издирването - Окръжно управление ДС София.
Съгласен: Предлага:
Н-к Соф. Окр У-ниеДС Оперативен работник
Полковник... cm. лейтенант...
София... 1958 год. София... 1958 год.
2.
Строго секретно!
ПОСТАНОВЛЕНИЕ За откриване на дело за издирване на Веселин Неделчев Бранев, следвал филмова
режисура в ГДР, на 1.12.1957 г. преминал в Западна Германия.
Аз, cm. лейтенант Коста Захариев Костов - cm. разузнавач при Сталинско районно управление ДС-
МВР, след като прегледах наличните материали за изменника на родината ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ
БРАНЕВ (...)
ПОСТАНОВИХ: Да се открие дело за издирване на Веселин Неделчев Бранев под псевдоним „Дракона ",
с цел залавянето му при евентуал
11
но прехвърляне на наша територия с шпионски и диверсионни задачи.
По делото ще бъдат проведени следните агентурно-опера-тивни мероприятия:
1. Ще бъде проучен основно изменника, изучена обстановката около домът на близките му и приведат
в известност най-близките му приятелски връзки и други такива.
Срок 25. 02. 1958 г. Отг. Захариев
2. Ще бъдат разпитани приятелите на изменника с цел изучаване положителните и отрицателни
качества на изменника, кои са му най-близки интимни приятели и пр.
Срок 20. 01. 1958 г. Отг. Захариев
3. Чрез 1-во управление ДС, ще бъде изяснено кои са подбудите за бягството на изменника, чрез тях ще
бъде направен опит да се проведе беседа, с приятелите му - инж. Томас Рудолф — ГДР и пр.
Срок 10. 03. 1958 г. Отг. Захариев
4. Ще бъдат проверени възможностите на агент „Ацев" за насочването му към близките на
изменника с които СС се познава, с цел изучаване отношението им към постъпката на сина им.
Срок 25. 01. 1958 г. Отг. Захариев
5. Ще бъде приложено мероприятие 9 на близките на изменника за срок от 6 месеца.
Срок 25. 01. 1958 г. Отг. Захариев
6. Ще бъде обявен в бюлетина за държавно общо издирване.
Срок 15. 01. 1958 г. Отг. Захариев
7. Ще бъдат подготвени материали за подвеждане на изменника под съдебна отговорност.
20. 03. 1958 г. Отг. Захариев
Предлага: Съгласен: Зам. началник
Cm. лейтенант... Капитан...
4
3.
Сталинско р. у-ние МВР -ДС
21. 01. 1958 г.
София
Строго-секретно I
РАПОРТ
От материалите за изменника на Родината -ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ, намиращи се в 1-во
управление ДС
В 1-во управление ДС — МВР има данни за изменника на родината ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ,
които прегледах на 14.1. 1958 г. и установих следното:
На 26. 11. 1957 г. след обед Веселин Неделчев Бранев, френски възпитаник, завършил право, заминал
през м. Август 1957 г. в Бабелсберг - избягал в Западна Германия - Берлин. Преди бягството си Бранев
често е посещавал Западен Берлин. На 26. XI. 1957 г. в 16. 30 ч. Бранев се е срещнал сДечко Андреев на
гарата
на банка при..............................1 Дечко Андреев говорил веднага
по телефона с Иван Добрилов също изменник (на отчет в 1-воу-ниеДС) и заедно с Бранев след разговора
отишли при Иван Добрилов. След това станало известно, че същата вечер до 1 часа същите са били
заедно в някакво заведение. Междувременно Андреев се свързал с някакъв французин с когото по-късно
има съмнение, че са се срещали — Бранев, Андреев и французина. Андреев гарантирал пред французина,
че Бранев няма да се върне обратно в Източен Берлин.
Понастоящем Бранев живеел в хотел и получил пари за преживяване за около един месец. За сега
Бранев възнамерявал да остане да живее в Западен Берлин.
На 27.Х1.1957 г. към 10ч. С. С. и Дечко Андреев саходили във Френския културен дом (същият се
намира в сградата на френската военна мисия) и там се срещнали с Бранев. Последният
1 Така е в оригиналния документ.
13
очаквал да бъде потърсен по телефона от французина, с който го свързал Андреев.
По отношение бягството на Бранев има изложение от българина Димитър Дакин от София, временно
живущ в Берлин - ГДР, който пише, че на 26. XI. 1957 год. е трябвало да се видят с Бранев, обаче той
не е дошъл. След това Дакин е отишъл в квартирата му и от хазяйката му е разбрал, че Бранев не се е
прибирал от няколко дни. Същият с хазяйката влизали в стаята на Бранев, където не е имало почти
никакъв багаж. На масата му е имало писма и една телеграма от България.
(...)
По изменника работи др. Калинкин, 1-во управление ДС, тел. 34-80, 3-ти ет. стая №4, който ще ме
държи в течение. Горното донасям за сведение.
О. P. К. Захариев
5
ПРОЛОГ
Берлин, 1989 г.
В късната есен на 1989-а, на път от Копенхаген към София, аз съм под сивото берлинско небе - трябва да
сменя влака със самолет и се налага тук да прекарам две денонощия. Току-що пристигнал, от гарата
хуквам към държавното и затова единствено бюро за туристически квартири на Александерплац.
„Съжаляваме - казват ми на гишето, - свободни стаи днес повече няма." Известието ме смразява, аз
изохквам пред перспективата да прекарам цяла нощ в залата на Червения кръст на гарата. Момичето зад
бюрото ме съветва да се запътя веднага към хотел „Йоханисхоф", там е почти сигурно, че ще намеря
стая, защото днес е първият ден, в който той е отворен за широката публика. Знам къде е този хотел -
недалеч от последния дом на Бертолд Брехт на Фридрихщрасе. Очевидно горещите улични събития в
ГДР започват да налагат новости, защото „Йоханисхоф" е известен като обиталище на из-
точногерманската Държавна сигурност. Мятам чантата през рамо и двайсетина минути по-късно слизам
от S-бана на Фридрихщрасе. Попадам в тълпа от оживени и жестикулиращи хора. Това е доста странно
за тихия, полицейски Източен Берлин, но скоро разбирам, че се случило нещо необикновено - от днес
преминаването „отвъд" е разрешено за гражданите на ГДР само срещу показването на лична карта и тези
хора, естествено много развълнувани, просто чакаха реда си пред контролно-пропускателния пункт в
сърцето на града. Не беше трудно да се предвиди, че скоро Берлинската стена ще рухне.
След минути съм пред некрасивата и навяваща дълбока скука циментовосива сграда на хотела. Влизам в
сумрачен и напълно безлюден хол, запътвам се към рецепцията, но там няма никого.
Началото не е обещаващо. Трябва да чакам, и то без да проявявам нетърпение. След няколко минути се
появява млада жена, гледа ме объркано, после тръгва колебливо към мен. Обяснявям й, че искам стая с
едно легло за две нощи. Тя се върти неспокойно, не знае как да реагира. Разбирам, че съм първата
разновидност на нормалния клиент, когото тя вижда в живота си - човек без служебна карта, без
командировъчен документ, без предварително получена заповед за настаняване от някое важно
министерство или от някой не много прозрачен комитет. В края на краищата младата жена извиква
някакъв мъж, който след късо двоумение поема риска и ме настанява в една стая.
Няколко часа по-късно, може би около девет вечерта, влизам в ресторанта на „Йоханисхоф". Както вече
подозирах, той е съвсем празен, като целия хотел. Впрочем, след като избирам маса, виждам, че
недалече от мен се е разположила компания от четирима мълчаливи мъже.
Малко по-късно, докато чакам младият келнер да ми донесе поръчаната вечеря, чувам особен звук,
сякаш изпъшкване. Поглеждам естествено към единствените посетители, онези четиримата. Сега
разбирам, че там нещо не върви - те са като проснати върху столовете си, не мръдват, не приказват, не се
гледат... Лицата им са мрачни, дори и в профилите им има болка, безутешност, безизходица... Не се
докосват до полупразните чаши, но се чувства, че пият заедно от много часове. Един от тях се надига,
прави няколко безцелни крачки между масите, връща се и пак се отпуска неподвижно на стола си. И
отново чувам звук, този път нещо средно между изпъшкване и простенване. Друг става, изгубва се през
вратата на ресторанта, но след малко се връща, сякаш изходът се е оказал зазидан. Движи се колебливо,
тръшва се на стола и застива като останалите. И пак не се чува никаква дума, тези четиримата май
отдавна са си изприказвали всичко... Така понякога се държат хора след погребение на много близък и
скъп човек.
Младият келнер сякаш не изпитва симпатия към тях - ето отива към масата им и мълчаливо, дори малко
високомерно сменя пълния с угарки пепелник. Навярно подразнен от това поведение, един от мъжете
извиква агресивно след него:
- Ти също трябва си помислиш, другарю, и теб не се знае какво те чака!
Чувам студения и дори малко презрителен отговор на келнера, който се отдалечава от масата им:
- Вие за мен не се тревожете.
Но, разбира се, разбира се, всичко става изведнъж ясно - тези месести лица, тези едри, селски, здрави
тела, облечени в тъмни костюми, с бели ризи и вратовръзки в убити тонове - всичко това ми е познато от
България, така се обличат по-висшите служители от Държавна сигурност. Та това са „хората от сумрака"
в местния вариант Щази, а ресторантът на хотел „Йоханисхоф", който от десетки години е бил затворено
място, плебейска имитация на английски клуб, достъпен само за „кадри" и „гостуващи от братски страни
кадри", тази вечер е приют за тяхната тъга, безутешност, а навярно и страх от утрешно възмездие...
Надавам ухо за следващото пъшкане - о, какво удоволствие ми носи вече този звук! Една протяжна и
изпълнена с унижения епоха свършва и тази вечер аз имам шанса да видя това в един невероятен ракурс
- довчерашните чугунени хора почти плачат!
Разбира се, този миг трябва да се отпразнува. Викам младия келнер, избирам едно бяло сухо вино.
След малко той носи бутилката, измъква тапата с тирбушона, но... става нещо странно - върху масата
келнерът поставя миниатюрна прозрачна чашка с обем не повече от 4-5 милилитра, напълва я с вино,
поглежда ме с някаква особена съсредоточеност и обръща съдържанието й в устата си. Преглъща, пак ме
поглежда, след което налива в чашата, поставена пред мен. Отдалечава се, а аз съм вцепенен, не мога да
повярвам - това е нещо, за което само съм чувал и чел - сякаш келнерът демонстрира, че във виното няма
отрова! Но това се случва не някога и някъде си, а през 1989-а, в сърцето на Европа! И ако
предположението ми е вярно, не от вчера е тъй, очевидно така се е действало в хотел „Йоханисхоф" в
продължение на години... Не мога да бъда напълно сигурен в тълкуванието си, но никога в живота ми
това не се бе случвало! Не можах да си обясня само едно: дали келнерът, подобно на колежката си от
рецепцията, още не можеше да се освободи от рутинните, многогодишни правила на този клуб на
чугунените хора, или бе направил нарочно тази демонстрация с цел да подразни и дори унизи четири-
мата пъшкащи, на които доскоро раболепно е прислужвал.
От съседната маса се чува ново изпъшкване. Вдигам чашата с рейнското, служебно проверено вино,
ухилвам се блажено и прошепвам:
- Наздраве, другари! Прост, геносен! Не изричам и не извиквам. Прошепвам.
Тези пъшкащи хора от съседната маса бяха моделирали с длето и чук шепнещия човек в продължение на
десетки години. Доста успешно.
Какъв гигантски труд, колко пропилени техни съществувания, за да пропиляват моето...
ПАРИЖ, октомври 1991 г.
Бях член на едно фестивално жури. След края на фестивала Аник, генерален делегат на събитието, към
която изпитвах дълбока почит и приятелска обич, ме покани заедно с други членове на журито на гости
в дома, който бяха създали със съпруга си Жан-Мишел Арно. Този дом, изпълнен с много книги и
предмети на изкуството, беше разположен в бивше фабрично хале и от всяко кътче в него струеше
пленителна артистичност, светлина, свобода... Вечерта потече чудесно, всеки от гостите се оказа човек с
много и различни интереси. Говорейки за каквото и да е, всъщност ние се узнавахме и това беше за мен
чарът на гостуването у Аник. Но странно - в хода на вечерта започвах да изпитвам някаква несгода, все
по-мъчително ми беше да се намесвам в разговорите, които течаха така леко, така забавно и
същевременно така проникновено... Потъвах във все по-голямо мълчание, което понякога нарушавах, но
с цената на вътрешно усилие. В тази прекрасна вечер и на това прекрасно място аз откривах, че моята
собствена биография се превръща в бариера между мен и останалите гости на този дом. Десетките
години, преживени в сложна отбрана на човешката ми същност, в необходимостта ежедневно да
разграничавам допустимото от недопустимото в действията си, да бъда едновременно дързък и
предпазлив, да се съгласявам с унижения в делниците си, за да опазя нещо, което съм смятал за по-
важно, да се справям всеки ден с отвращението си към бездарието и наглостта на политическите дейци,
да търся до подлудяване нови пътеки за спасение, да скривам действителната си личност и да показвам
само части от нея, да вярвам в поведението си и да се съмнявам в него -всичко това и още много друго
представляваше моята биография и в този момент тя се превръщаше в бреме, което ме притискаше все
по-дълбоко в креслото. Животът на тези хора, с които бях тази вечер, независимо дали е бил лесен или
труден, бе протекъл в свобода и това създаваше много категорична разлика между тях и мен. Аз можех
да ги накарам да замълчат и дори да открият, че човешкият им опит е беден, ако изпитваха нужда да
узнаят колко позорно е да си прекарал целия си живот в несвобода. Но кой се интересува от спомени на
военнопленници? Само други военнопленници.
Неслучайно в онези времена при някои международни срещи или форуми най-добре се разбираха
помежду си чужденци, в чиито биографии бяха вплетени еднаквите стоманени нишки на унижението от
несвободата - руснаци, поляци, унгарци, българи, румънци и прочие.
Това е нерадостното ми откритие в онази чудесна есенна вечер на 1991-ва в Париж, когато внезапно
разбрах, че след продължително живеене в условията на тоталитарния режим не е възможно индивидът
да е опазил целостта си, каквито и старания да е положил.
РАЖДАНЕТО НА ДРАКОНА
Човекът на перона
В НАЧАЛОТО на юли 1940 г. майка ми, моят по-малък брат и аз сме във влака, който ни отвежда в
Северна България, към къщата и чифлика на моя дядо - там обикновено оставаме цялото лято. Аз съм на
осем години и както при всяко пътуване, прекарвам времето предимно в коридора, с нос, залепен за
стъклото на прозореца. Единственото нещо, което погледът ми жадно търси, са промените - пейзажът,
къщите, превозните средства, облеклата и изобщо всичко, което може да е различно от това, което вече
съм видял (идеалният влак за мен би бил този, който преминава през Египет, Китай, остров Борнео,
Мексико и Гренландия и чак тогава спира при дядовия чифлик). Локомотивът изсвирва и започва плавно
да намалява ход, наближаваме гара... Притискам нос в стъклото, взирам се: едноетажна мръсножълта
сграда... неподвижен товарен вагон, сякаш забравен от години върху буренясалите релси... самотно
магаре на перона пред гарата, също така замряло и сякаш също тъй отдавна забравено, привело
безучастно глава под огромен товар от съчки... Всичко това е заобиколено от равно и пусто поле,
наоколо няма никаква друга постройка... Спирачките на влака изскърцват, вагонът спира и тогава
виждам още нещо: точно пред прозореца, от който гледам, на единствената пейка върху съвсем пустия
перон е седнал босоног човек, облечен в закопчана до шията риза, която отдавна е загубила цвета си. На
главата си има шапка от сгънат пожълтял вестник, челото му е изпотено от неподвижния топъл въздух.
Той не помръдва, сякаш е вкаменен. Единствено очите му се местят лениво ту наляво, ту надясно към
вагоните на спрелия влак, но върху лицето му отсъства израз на каквото и да е любопитство. Зад него
равнината, осветена от тежките червени лъчи на залязващото слънце, се стопява в омарата на далечния
хоризонт, към който води прав, празен път... Нищо не помръдва... И постепенно в мен прониква
мисълта, че този неподвижен човек на перона е неотменна част от неподвижния пейзаж, че той никога
не го е напускал и вечно ще бъде там - седнал, прав, приведен, ходещ, но винаги край малката
мръсножълта посърнала сграда и замрелия върху буренясалите релси товарен вагон... Изведнъж главата
ми се замайва - този прикован човешки живот ме ужасява, - нима е възможно ден по ден, година подир
година, просто ей така, да изтече цялото време, дадено на човека? В това поле, под това червено слънце
и с този единствен пуст път, който сякаш не отвежда някъде, а само довежда дотук! И това равнодушие
в погледа, което е растяло с годините, прекарани на перона или из полето! Навярно другото лято пак ще
го видя от прозореца на влака - там, на същата пейка, със същия празен поглед... Гледам като
хипнотизиран този човек, протяжността на неговата участ ме ужасява... Но локомотивът изсвирва,
започва шумно да пухти, вагонът проскърцва и влакът бавно потегля... Тези звуци внезапно се
преобразяват във вълна от трепетна радост - аз се движа! Какво опияняващо преимущество - аз се
движа! Вкаменената гледка зад прозореца започва да се измества, човекът на перона и малката гара зад
него бавно се изнизват от рамката на прозореца... И се самонастаняват завинаги в паметта ми.
Когато през лятото на следващата година бях отново при дядо ми, дочух, или може би всъщност
подслушвах разговора между две млади жени под платнения навес на едно стрелбище, докато дълго и
привидно се премервах с една пушка в целта „Мими черпи бонбон". Тази, която ми подаде заредената
пушка - впрочем хубаво момиче, което вече бях виждал да влачи лениво чехлите си по една прашна
улица на града, - разказваше на приятелката си, че й е омръзнало да се мандахерца в тази забутана
провинция, където всеки или говори зад гърба ти, или се мъчи да те излъже, или ти се подиграва, и
затова тя заминава с това пътуващо стрелбище за Варна, собственикът я поканил, защото добре работела
с клиентите. „И майка ми няма да ми види никога повече!" - завърши яростно тя. „Блазе ти!" - въздъхна
другата.
След седмица палатката на стрелбището беше отлетяла и само един празен квадрат с жълта изсъхнала
трева напомняше, че тук е кипял живот.
По-късно същия ден видях момичето пак да влачи лениво чехлите си по една прашна улица. Не беше
заминала и това ми напомни за нещо или за някого.
„Човекът на перона" - сетих се по-късно.
Емблематичното понятие „човекът на перона" беше вече създадено, но в течение на годините
първоначалният спомен започна да се видоизменя: не човекът, когото видях, а аз съм седнал върху
излющената пейка пред гарата - бос, с шапка от вестник на главата, с поглед в отминаващите вагони на
влака, който се отдалечава към хоризонта и отнася със себе си звуците на човешка глъчка и смехове.
Сладостно-тъжното пухтене на локомотива постепенно стихва и аз оставам на перона, окръжен от
увеличаващата се заплашителна тишина.
Така „човекът на перона" започна да се превръща в заплаха, която настойчиво и трайно се настани в
съзнанието ми.
Заплахата да остана постоянна част от застиналия пейзаж.
В дните на онова детско безгрижие естествено не можех да допусна каква нарастваща роля предстоеше
да играе в живота ми това ранно впечатление. Но когато по-късно, в юношеската смесица от протяжни
скучни дни и редки дребни приключения, у мен се яви нуждата от конкретни житейски цели, „човекът
на перона" започна да се превръща в критерий: къде съм - на перона или във влака? В беззвучния покой
на познатото или в тревожната, но така възбуждаща тръпка на неизвестното? Много от най-
драматичните събития, които по-късно възникнаха в живота ми, имаха причинна връзка с отговорите на
тези въпроси. Но, ей Богу, нито в юношеството ми, нито в следващите години съм допускал, че това най-
дълбоко и най-съкровено пространство на човешката личност, където се раждат подобни мисли, един
ден ще бъде брутално превзето от публичната власт, така както във военни времена се реквизира къща -
със спалнята, бельото и дори нощното гърне под леглото.
Защото след окончателното установяване на тоталитарния режим в България дори само копнежът по
далечни географски, естетически или мирогледни хоризонти се превърна във виновно и дори наказуемо
поведение.
Ранни татуировки
ОСВЕН ЧИФЛИКА в Северна България дядо ми имаше и затвор: масивно здание с тесни прозорци и
дебели решетки, голяма сводеста метална врата и будка с въоръжен войник до нея. Не се шегувам -
сградата беше негова (до 1941 г. - хотел „България"), а скромен и добросъвестен наемател му беше
българската държава. Висок зид делеше затвора от къщата на дядо и това съседство разпалваше често
въображението ми, особено след като в края на 1943 г. се евакуирахме от бомбардираната столица и се
установихме за дълго в този скучен, равнинен град с две църкви, шест джамии и едно кино. Всеки ден
високата стена и редовете бодлива тел над нея ме изкушаваха да измислям един от друг по-юнашки или
по-хитри начини на бягство от затвора... Втората световна война бушуваше - в началото беше много
далече, сякаш на друг континент, но след пролетта на 1944 г. тя започна да се усеща като постепенно
усилващо се мрачно пицикато на акомпаниращ контрабас - идваха времена, в които надали гласовете на
ходжите от ми-наретата, барабанът на общинския глашатай и политическите речи на местния луд оратор
щяха да продължат да определят ленивия ритъм на живота тук... Чест гост на дядо ми беше негов
приятел турчин, прекрачил към днешния ден сякаш направо от отоманското безвремие: голяма чалма на
главата, червени потури и червен елек, обшити с лъскави жълти гайтани, широк зелен пояс, златен ланец
за часовник през гърдите му... Говореха на турски - ту единият, ту другият, никога не се прекъсваха,
едрите им ръце плуваха във въздуха в съпровод на думите, после главите им се привеждаха доверчиво
една към друга, разделяха се и след миг мълчание гласът на някой от двамата отново се понасяше, сякаш
рецитираше псалм... Нищо не разбирах, но гледах като хипнотизиран този спектакъл, разточително
разположен в безкрайното, непритесне-но от нищо време. Тогава двамата сладкодумци дори не са
подозирали, че наближаващата война носи гибелта на този разговор, на тези взаимоотношения, а и на
самите тях като човешки вид.
За да не стои без работа по време на евакуацията, баща ми нае малък магазин на градския пазар и си
отвори адвокатска кантора. Когато имаше работа в съда или друго учреждение, той ме настаняваше зад
бюрото, аз посрещах посетители и клиенти и ги уведомявах кога ще се върне. Беше малко скучно, но ако
попаднех на пазарен ден - светът зад витрината ставаше шумен и живописен.
В един такъв пазарен ден на тротоара пред кантората се появи човек с жълта еврейска шестолъчка на
пуловера. Под мишницата си той притискаше стара, доста употребявана и изкърпена футболна топка, а в
другата ръка държеше очукана въздушна ръчна помпа. Продаваше ги. Когато искаше да привлече
вниманието на минувач, той тупваше няколко пъти футбола в плочите, правеше крачки вляво, после
вдясно, пак заставаше неподвижно... И отново същото... За мен най-поразителен беше фактът, че този
човек продаваше нещо, което беше отнел от децата си! Знаех, че изселените от столицата евреи нямаха
право да работят, и ето че той продаваше тази топка навярно за да купи нещо за ядене или да плати
наема на жилището... Но провинциалният пазар отговаряше с пълно безразличие към стоката му.
Забулени ханъми и брадати турци с чалми, жени със забрадки и мъже с овчи калпаци от околните
капански села, невчесани и босоноги цигани - човечество, което от векове живееше без футболна топка...
Евреинът с шесто-лъчката изчезваше от полезрението ми, после отново се появяваше и пак никой не му
обръщаше внимание, а на мен ми ставаше все по-мъчно за него. Доста време изтече така, докато някъде
по обед баща ми влезе в кантората. Видя, че погледът ми се обръща към витрината, погледна и той -
човекът с еврейската звезда се беше изгубил за няколко минути и аз вече имах надежда, че може би
топката е изтъргувана... Не, ето, той пак се появи. Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. Баща ми
почука по стъклото и направи знак на човека да влезе. Попита за цената, извади портфейла си и плати,
без да се пазари.
- Благодаря - промълви смутено евреинът. Баща ми ме посочи с пръст.
- На този да благодариш.
Всъщност у дома аз имах много по-хубава топка от този протрит футбол, но баща ми прекрати едно
човешко унижение само заради моето вълнение. Сам нямаше да забележи нито продавача, нито топката:
един дълъг и както впоследствие узнах - сложен жизнен опит - отдавна бе съсредоточил погледа му в
други посоки.
Топлите и лениви провинциални дни продължаваха, но военните събития застрашително ускоряваха
ход. Сраженията, за които четяхме във вестниците, започнаха да приближават и много бързо пожарът
пламна в съседна Румъния, а в началото на септември 1944 г. научихме, че Съветският съюз е обявил
война на България и съветските войски започват да преминават Дунава и да навлизат в български земи.
И тогава затворът до къщата на дядо ми изведнъж проговори, и то многогласно. Взривове от
възклицания, смях и песни огласиха невидимите пространства зад високия зид. За пръв път видях и
лицата на затворниците - хванати за вертикалните решетки на дългите тесни прозорци, те надничаха
ухилено навън и водеха оживени разговори със струпаните на улицата техни близки. Тук-там между тях
имаше неподвижни и мрачни мутри, които по-скоро разглеждаха, отколкото гледаха хората долу. Това
бяха криминалните престъпници, които знаеха, че за тях голямата желязна врата ще остане заключена.
Същия следобед пред къщата на дядо ми спря прашен файтон и от него се изсипа рой роднини, които
живееха на няколко часа от града. Между тях беше един малко по-голям от мен братовчед, чийто баща
беше военен - мълчалив полковник с нос като клюн на ястреб, който командваше полк в българския
окупационен корпус в Македония. „Времената се менят, нали виждаш какво става! -каза Сашо веднага
след като се видяхме. - Идва краят и на „Бранник"." (Това беше официална националистическа младежка
организация, създадена по подобие на германската „Хитлерюгенд", на която той беше член.)
Сашо свали от ревера си металната значка на организацията, поставихме я в един месингов хаван и
дълго и ритуално се редувахме да чукаме. Смачкахме я до неузнаваемост и я погребахме някъде в
градината около къщата. Но това не беше достатъчно -решихме, че трябва веднага да създадем друга
организация, антипод на „Бранник". „Съюз на комунистите" - предложих аз, без да съм много наясно с
това понятие. Сашо се съгласи, но отбеляза, че е рано да се излиза от нелегалност, властта и законите са
все още същите, така че този съюз да си го знаем само ние, двамата членове. И за всеки случай да го
прикрием под името „Съюз на компонистите", още повече че и двамата свирехме на цигулка! Доволни
от крутия политически преход, който извършихме, наехме един файтон да ни закара срещу два лева до
центъра на града, там ваксаджии ни лъснаха обувките срещу други два лева и с последния лев, който ни
остана, си купихме фунии с топли леблебии. Беше привечер и улицата беше пълна с разхождащи се
момчета и момичета. Хвърляхме леблебии в устата си и се движехме бавно между тях. „И никой не
подозира, че всъщност сме комунисти!" -прошепна Сашо в ухото ми. Очевидно идваше нещо ново,
непознато, невидяно, а това бе изкусително и събуждаше желание за съучастие.
Днес на тази юношеска случка гледам като на малка, елементарна притча за простодушието, дори
възторга, а по-късно и жестокостта, с които така нареченият обикновен човек се присъединява към
новопоявилата се политическа религия.
На следващата сутрин тичам към високия зид на затвора, но не чувам вчерашната глъчка - зданието
отново е потънало в безмълвие. Разбирам, че през нощта всички политически затворници са били
освободени. Ядосвам се, че не съм бил буден, щях не само да чуя, но и да видя как става това.
Но скучната провинциална действителност очевидно е вече бременна с нови зрелища и аз заживявам в
очакването да видя съвсем неподозирани събития. И те не закъсняват да настъпят.
Ето че същия следобед посрещаме съветската армия пред не-достроеното от години ново читалище в
центъра на града... Вероятно събитието е било предизвестено от общинския глашатай с барабана, защото
площадът е изпълнен с хора. Настъпва върховният момент - един след друг се появяват три джипа,
спират и от тях слизат неколцина дребни мъже в жълтеникави униформи, с кобури на коланите и
прилични на каскети фуражки с меки платнени козирки (по-късно тези каскети се появиха в цивилния
живот под прозвището „сталинки" и бяха видимият знак за идейна принадлежност към държавния
строй). Винаги е любопитно да видиш непозната чужда войска, но този път е малко разочароващо - нем-
ските офицерски униформи бяха несравнимо по-красиви. Следват речи - пръв прочита словото си дребен
руски офицер с очила, сетне идва ред на темпераментна реч на един от освободените затворници, когото
предния ден бях видял на прозореца зад решетките. Речите завършват с много „да живей" и „смърт".
Хората реагират с одобрителни викове. Реч, прекъсвана от викове, за мен това е съвсем необичайно, но
освен това и без да знам защо - несимпа-тично. Единодушието на тълпата оказва отблъскващо въздейст-
вие върху мен. Аз, невръстното дванайсетгодишно момче, стоя мълчалив и неподвижен сред крещящите
възрастни мъже и жени, недокоснат от техния колективен порив. Не, не става дума за някакви внушени
или имитирани идеи, а за нещо много по-просто -не можех да стана част от цялото, и туйто! Нито от
това цяло, нито от неговата противоположност, нито от което и да е друго цяло. Чувствам, че ако отворя
устата си и с вик се присъединя към множеството, ще изпитам чувството срам. Особено ако някой
познат - например братовчедът Сашо - ме види да крещя така. Но едно малко юмруче енергично се
размахва във въздуха край мен. Юм-ручето е на Лидия, моя приятелка и връстница, цяло лято сме иг-
рали заедно с нея и брат й в дивата част на градския парк. Лидия размахва юмруче, Лидия вика „смърт",
лицето на Лидия между двете дълги плитки има странно доволен израз. Тя обръща глава към мен, вижда
затворената ми уста и погледът й се изпълва с укор. А аз - помня съвсем ясно - се питам: как така
изведнъж у Лидия се яви основание да размахва сега юмручето си? Защо с такава лекота прави нещо,
което аз не мога? И защо това, което тя прави, не ми харесва, дори ми е противно? По-късно животът ме
научи да се преструвам, че съм част от тълпата, да викам „ура" полугласно, но с широко отворена уста, а
още по-късно открих, че тоталитарният режим се нуждае именно от преструвката, искреността на
индивида слабо я интересува - дългото симулиране на верноподаничество рано или късно се превръща в
същност.
Застанал малко встрани, един самотен и потънал в мълчание свещеник наблюдава вълненията на
тълпата. Това е отец Хубан-чев, който няколко дена преди тези събития бе произнесъл от амвона на
черквата си слово против болшевиките. Само за това слово по-късно той бе осъден на смърт от местния
извънреден трибунал, наречен Народен съд, и разстрелян. Когато след произнасяне на присъдата е бил
изведен от залата, събраната отвън тълпа е размахвала юмруци и юмручета и е крещяла „Смърт!". •
На следващия ден новата действителност предлага това, което днес се нарича хепънинг. Не знам как съм
се оказал в този ранен следобеден час там, но аз съм на тротоара срещу затвора заедно със стотина
зяпачи. Гледаме към един висок, слаб човек, който е застанал на платното на улицата и дрезгаво и
неясно крещи нещо. Фигурата му напомня на „Валентин безкостния" от прочутия плакат на Тулуз-
Лотрек, но вместо цилиндър на главата му е кацнал каскет, сакото му е препасано с военен колан, на
ръкава си има червена лента и не танцува канкан, а размахва пистолет. Това, което той крещи, са
команди и ето че двама мъже - също с червени ленти - залягат зад една лека картечница и я насочват към
сградата на затвора, а няколко други с пушки в ръцете се втурват към желязната врата и започват да
тропат по нея с юмруци. Някой отвътре я отваря и те изчезват вътре. „Безкостния" демонстративно
крачи напред-назад, размахва пистолета, погледът му се върти във всички посоки на света. Чувства се,
че пред тази наредена на тротоара смълчана публика би искал героичната му роля да има още прояв-
ления. И сякаш Господ му изпраща едно - някакъв разсеян минувач, някаква отнесена душица, идваща
от съвсем други светове, се появява иззад ъгъла, стъпва на тротоара и тръгва безгрижно между фасадата
на затвора и картечницата. Крясък на „безкостния":
- Стой!
Душицата се спира, оглежда се и чак сега вижда картечницата, командира с пистолета и зрителите на
насрещния тротоар.
- Легни!
Човекът енергично се хвърля на плочите и притиска чело в тях. Миг по-късно отнякъде дотичва жена,
навярно съпругата му.
- Ама как може! - изплаква тя. - Ние едва вчера свалихме ше-столъчките...
Легналият вдига бавно глава с надежда.
Едва сега аз го разпознавам - това е евреинът, който ми продаде футбола и помпата.
„Безкостния" разлюлява баритона си, за да чуят и тези, които гледат от по-далечни прозорци и балкони:
- Е, па, много се безпокоите, бе госпожа! Както виждате, не сме го изяли и изпили, чакайте да свърши
акцията и ще видим как ще се оправим!
Развлеченият говор подсказва, че командирът не е враг на алкохола.
След няколко минути акцията свършва - желязната врата се отваря и от нея излизат няколко
затворнически надзиратели с вдигнати ръце, заобиколени от мъжете с пушки. Картечницата се прибира и
водени от „безкостния", въоръжената група и арестуваните тръгват нанякъде. Забравен, въпреки
подканите на жена си евреинът лежи още известно време, накрая плахо се надига, очевидно готов ведна-
га да се хвърли отново на плочите, ако му се заповяда.
Имам шанса да видя с очите си нещо, за което в следващите години се разбра, че е една от характерните
черти на българската левичарска героика - да преувеличава, а по-късно и да митологи-зира нищожни
случки поради липса на истински значителни събития. Мога да си представя какви мемоари са били
писани за превземането на затвора на дядо ми. А на другия ден надзирателите отново бяха на работа.
Къде без тях - те раздаваха храната, придружаваха затворниците до клозета, извеждаха ги на разходка,
отключваха, заключваха...
Но от какви къртичи дупки бяха изпълзели тези с червените ленти, това не можех да си обясня. Краткият
ми живот не ме бе срещал още с такива хора. Не бяха селяни, не бяха работници, по-скоро приличаха на
ученици, изключени от гимназията за лоши простъпки, които за отмъщение са тръгнали да бесят
директора си. Те бяха нещо като юмручето на Лидия - твърдостта и жестокостта на поведението им
нямаха ясно основание, не се знаеше докъде могат да стигнат, чувстваше се едва сдържаната им склон-
ност към крайно насилие и едновременно във всичко това личеше някаква имитация - тези хора
подражаваха на нещо разказано или прочетено.
А проснатият на тротоара евреин беше като символен знак, който предупреждава: внимание - идват
времена, в които невинността няма да бъде достатъчна на човека, за да живее необезпокояван!
В един от следващите дни, застанал до мътната градска река, аз гледам към насрещния, по-стръмен бряг,
където е задният двор на доскорошния полицейски участък. Има какво да се гледа - няколко доста
окаяни немски военнопленници копаят един трап под зоркия поглед на седнал край тях млад човек с
каскет на главата, червена лента на ръкава и пушка в ръце. Обедно време е - от задната врата на участъка
излиза друг млад човек с каскет, без пушка, но с купчина динени кори в ръце. Запътва се към немците в
изкопа.
- На тия ли фашисти ще даваш да ядат, бе! - вика гневно пазачът с пушката и се надига. - Я ги оставяй да
копат гладни, да се научат!
Другият отговаря нещо, този пак вика, но накрая „човеколюбивият" се налага и динените кори са
изтърсени на земята пред военнопленниците.
- Данке... данке... данке... - чувам кротките им благодарности.
Те започват да ръфат корите, а аз стоя край мътната река, поразен от това, което чувам и виждам. И пак -
както с юмручето на Лидия - не мога да разбера основанието на тази внезапно бликнала жестокост.
В челата под каскетите имаше нещо необяснимо и тревожно.
И аз започвам да се страхувам от тези хора. Не само от онези на другия бряг на реката, а от всички
подобни на тях млади хора с каскети и червени ленти, които разговарят само помежду си, а към другите
членове на човечеството гледат подозрително.
Топли, облени в златиста слънчева светлина, септемврийските дни продължаваха лениво да се влачат.
От тях нямам никакъв друг спомен освен някои отчетливи случки, в които за миг се завихря-ше някакво
неочаквано и необяснимо зло.
От няколко дни сме свикнали с едно ново явление в града -безспирно преминаващи съветски военни
части. По домовете вече няма радиоапарати - съветският комендант е издал заповед да бъдат предадени
в неговата служба. Мярката е необяснима, но и без новини се живее. Със слухове.
В един ранен следобед аз и братовчед ми Сашо се движим по шосето към Земеделското училище, чийто
директор е бащата на Лидия, което значи, че възможностите за забавления са неограничени. От време на
време край нас преминават съветски военни джипове или камиони, но те вече не са интересни,
разгледани са до последната подробност. От едната страна на шосето се точи дългата ограда на местния
пехотен полк. Недалече от входа на казармата виждаме, спрял на шосето, черния мерцедес на командира
на полка. Шофьорът-войник се щура неспокойно около мотора, нещо вътре не е в ред. Един от
преминаващите покрай нас съветски джипове намалява ход и се спира пред колата. От него слизат двама
офицери с очевидното намерение да помогнат. Ние с братовчед ми ускоряваме крачка, за да стигнем по-
бързо до тях, в този скучен следобед това е все пак нещо за зяпане... Единият от двамата офицери
повежда българския войник, за да му покаже къде всъщност е повредата - ето, отзад е тя, долу ниско,
около ауспуха. Дори му помага да легне, за да види по-добре... И в този момент от джипа изхвърча краят
на дебело въже, вторият офицер бързо го връзва за предната броня на повредения автомобил, отваря
вратата и сяда зад волана, а другият, който помагаше на българския войник отзад, се затичва и скача във
внезапно потеглящата съветска военна кола. Мерцедесът тръгва на тласъци зад опънатото въже.
Войничето бавно се изправя и гледа слисано след отдалечаващите се разбойници с пагони. Така гледаме
и ние двамата, особено братовчед ми, който покрай баща си - полковника, бе отраснал по гарнизоните на
страната. След стотина метра моторът на българската кола заработва, джипът спира, от него изскача
офицер, прибира въжето и мерцедесът потегля на собствен ход.
Войникът, почти разплакан, се затичва към входа на казармата, а ние отново потегляме по шосето.
Ходим и мълчим - това, което видяхме, не е за вярване.
- Може пък да са преоблечени крадци - обажда се братовчед ми. - Офицери не могат да правят такива
работи.
- Не знам, но не им беше за пръв път - казвам аз.
От време на време край нас продължават да профучават други съветски военни коли. Казармата е вече
зад гърба ни, от двете страни на шосето се нижат слънчогледови и царевични ниви. Чуваме изскърцване
на спирачки, обръщаме се - един джип се изравнява с нас и спира. Вътре има трима съветски войници, те
са усмихнати и приветливи, гледат в нас със симпатия, говорят нещо, което не разбираме, но ето - канят
ни с жестове да се качим при тях. Защо не - не са офицери-разбойници, изглеждат добряци и ще ни
спестят малко ходене до Земеделското училище, което е зад следващия завой на шосето. Братовчед ми
се покатерва в колата, аз понечвам да го последвам, но един от войниците ме избутва, не знам защо не
му харесвам. Джипът потегля. Почти разплакан от обида, продължавам пешком по шосето. Разбира се,
яд ме е и на братовчед ми - защо не скочи при мен, като видя, че не ме искат! Военната кола се
отдалечава към хоризонта, но изведнъж става нещо странно: джипът спира, братовчед ми изхвърча от
него и се затичва към царевичните ниви, а един от войниците се изправя и насочва в неговата посока
автомат. Чувам пронизителния му глас:
- Стреляю!
Гърбът на братовчед ми изчезва между високите царевици.
Няма изстрели. Джипът потегля. Затичвам се и след малко съм на мястото, където стана тази необяснима
случка. Викам към царевичната нива:
- Сашо!
Братовчед ми излиза на шосето.
- Крадци като офицерите си! - промърморва презрително синът на полковника. - Само че не знаеха с
кого си имат работа!
Показва ми ръчния си часовник със скъсана каишка и охлузената си китка.
- Затова не те взеха - видели са, че нямаш часовник! Тръгваме пак по шосето.
- И на тия не им беше за първи път! - казвам аз.
Дни наред през града продължават да преминават частите на Трети украински фронт на съветската
армия - танкове, оръдия, камиони, а после каруци, много каруци, в някои от които се клатушкаха жени
със забрадени, намусени лица... Малък старомоден двуплощен самолет започва да кръжи всеки ден над
главите ни. В една от стаите на дядовата къща е разквартируван офицер. Той е мълчалив човек, държи се
извънредно вежливо, обикновено излиза сутрин и се прибира чак вечерта. Още при появяването на вой-
ските бях запаметил мелодията на съветския химн и чувствах желание някой път да изненадам този тих
и малко тъжен човек. И ето че когато един ден се прибира по-рано, аз заставам до затворената врата на
неговата стая и бавно и тържествено изсвирвам с уста химна. Следва тишина, после вратата се отваря.
„Ти ли свириш?" - пита ме съветският офицер. Кимвам утвърдително. Той ме гледа с особен поглед, по-
скоро учуден, отколкото зарадван. Разочаровах се, аз очаквах аплодисменти.
На следващия ден той отпътува. Вечерта баба ми разказа на всички около масата, че преди да си тръгне,
съветският офицер я дръпнал малко встрани и казал достатъчно бавно и просто, за да бъде разбран:
„Хазайке, добри хора сте вие. Но ще дойде ден, когато всички до един ще вървите като стадо овци там,
където ви посочат... И тогава ще разберете какво сме ви докарали."
Днес, от билото на собствения си продължителен опит, се чудя: в каква дълбока нелегалност този
съветски офицер е поддържал способността си за осмислено възприемане и разбиране на окръжаващата
го действителност! И то толкова дълго време, без подкрепата на публикувани изследвания и тълкувания,
създавани от вещи специалисти, лишен от възможността за разговори с интелигентни и съвестни
събеседници, в онази самота, която ежедневно се сътворява от вечния спътник на човека в
тоталитарното общество - страха от ближния!
И няколко последни думи за дядо ми, който почина месеци след като Единствената партия му отне
всичко, което притежаваше. Малко преди да постъпи в болницата, той прекарал една нощ в обикаляне
на чифлика си и се сбогувал със съграждането от него в продължение на десетки години - прибрал се
призори, смъртно уморен, целият в прах и пръст. Когато е започвал стопанската си дейност, не е
притежавал един квадратен метър собствена земя -неговият баща бил скромен селски свещеник. Дядо
ми е притежавал дарбата на стопанските строители на България от Освобождението в края на XIX в. до
1944 г. - да направят от нищо нещо. След унищожаването на политическия плурализъм, за да пристъпи
към изграждане на зловещата икономическа утопия, наречена „планово стопанство", Единствената
партия трябваше преди всичко да лиши от роля и фактически да изтреби тези, чийто талант беше
здравият разум. Дядо ми е един от тях.
Баща ми и неговите приятели
ПРЕЗ ЗИМАТА на 1973-та, в сумрачна и препълнена с мъже кръчма някъде из българските провинции,
дочух от съседна маса разговор между двама души, които очевидно не се бяха виждали отдавна, защото
по някое време единият запита: „Ти стана ли партиен член?" Другият махна равнодушно с ръка: „А не,
не - останах си боклук!"
Този отговор е красноречив за съдбоносната роля, която бе придобило членуването в Българската
комунистическа партия по времето на тоталитарния режим. В годините непосредствено след Втората
световна война терминът „комунист" влезе в обществена употреба наред с почти синонимното понятие
„партиец", но още тогава се чувстваше една семантична разлика - в първия случай принадлежността към
комунистическата партия бе плод на свободно взет и отдавна извършен идеен избор, често пъти
свързван с рисковете на нелегалната борба до 1944 г., а във втория - в условията на еднопартийната
хегемония, когато всъщност нямаше алтернатива - главните подбуди за членство бяха опортюнизмът и
прагматизмът. „Партиец съм, защото ми казаха, че ако не стана член, няма никога да получа званието
„заслужил артист"1 - ми довери със свенливо доволство един оператор на мой филм. „Това не е партия, а
нещо като клуб, от членовете му дори не се иска да вярват в комунизма. Но който иска да е някой,
трябва да членува, иначе не може да разчита на професионално и обществено издигане!" - така пък една
моя монтажистка ми обясняваше причините, поради които съпругът й наскоро беше станал партиен
член. Аз я слушах и клатех глава с разбиране - в 1980-а това вече не беше дори цинизъм, а доста
общоприето поведение в условията на една еволюирала тоталитарна действителност, в която „да си" или
„да се правиш, че си" беше вече все едно. Освен това от векове по българските земи се счита, че „да се
правиш, че си", е доказателство за здравомислие и житейска изкусност, докато „да си" е по-скоро проява
на незрелост и вятърничавост - на тази географска ширина искреността на общественото поведение не се
ползва с успех.
1 Звания „заслужил артист" или „народен артист", с които до 1989 г. се удостояваха дейци от киното и театъра и
бяха придружени с парична добавка към месечното възнаграждение.
Баща ми беше комунист.
Аз не само че не бях комунист, но не станах дори партиен член. Ако ползвам терминологията на човека
от кръчмата - бях боклук, тоест нито злодей, нито негодяй, но просто човек, обречен на незначителност.
Понеже моят баща играе важна роля в живота ми, ще се опитам накратко да синтезирам личността му,
както и да отделя по няколко думи за хората, с които той общуваше - по време на юношеството ми и
особено след като започнах да следвам в Юридическия факултет, неговата среда упражняваше доста
силно влияние върху мен.
Той беше столичен адвокат, предпочитаната му вратовръзка беше папийонката и ако съдя по снимките
от семейните албуми, шивачът му е бил много добър. В края на трийсетте и началото на четирийсетте
години той и майка ми често ходеха на опера и театър и в тъмните вечерни часове аз чаках с нетърпение
завръщането им, за да грабна театралната програма, която в тези времена традиционно съдържаше
кратко съдържание на пиесата и снимки на артистите. Много често в събота у дома имаше гости за
вечеря. Понякога късно през нощта се събуждах в детското легло от смеховете, които идваха през
стената - тези гласове ми създаваха усещане за уют, за защитеност, дори за някаква безконечност на би-
тието - тъй е и тъй ще бъде винаги. В 1941-ва някъде далече се водеше война, но тя присъстваше в
ежедневието само като вестникарски новини и с нищо не тревожеше моето детско съществуване...
Докато в една късна вечер се случи нещо, което не си остана просто детски спомен, а сякаш положи
един от първите основни камъни в моето човешко съграждане.
...Звук на радио през месец декември 1942-ра. Облечен в пижама, аз съм се закрепил на високата
облегалка на един фотьойл във вестибюла. Късно е и по това време би трябвало да съм в леглото, но тази
вечер не могат да се чуят никакви забележки или подкани - моите родители са някъде на гости, братчето
ми спи и душата ми ликува в необезпокоявана от никого самота. Залепил съм се за радиото, въртя бавно
едно от копчетата и от станция на станция прелитам ниско над света. През писукания, монотонно виещи
заглу-шители на информационни емисии и паразитни звуци успявам да чуя какво ли не -
инструментална музика, детски хорове, шлагери, далечни гласове, които говорят на непонятни езици...
Опитвам се да си представя този невидян свят, в който един ден ще се втурна и той ще стане мой свят.
Въртя бавно и много внимателно копчето, спирам, слушам за малко и пак продължавам пътешествието
по радиоскалата. Изведнъж попадам на странни, необичайни звуци... Усилвам максимално тона... Чува
се нещо като грохот... Не е паразитен шум, прилича на изстрели от оръдия... Ами да, това са оръдейни
изстрели, чуват се дори близки и далечни взривове. После един мъжки глас казва нещо бързо, отчетливо,
задъхано... Не разбирам какво казва, но езикът е немски, това ми е ясно... И пак оръдеен грохот. Друг
мъжки глас... И после друг... И отново друг... Тембрите се сменят, а като че ли тези хора говорят едно и
също. Не, те не говорят, а сякаш изброяват нещо... Да, май изброяват имена... Не разбирам още нищо, но
едно ми става ясно - това, което слушам, е война, всъщност точно тази далечна война, за която
вестниците пишат. Ненадейно чувам думи, които са ми напълно понятни и от които ми става страшно:
„Фронт Сталинград, фронт Сталинград" - повтаря два пъти плътен мъжки глас. И отново следват един
след друг гласове с различни тембри на фона на оръдейния грохот. После друг глас произнася: „Фронт
Ленинград, фронт Ленинград"... Изтръпвам, затаявам дъх, започвам да разбирам -това е предаване от
Източния фронт, тази нощ е католическата Коледа, това са гласовете на войници! Постепенно ми става
ясно (на тази възраст вече с любопитство четях комюникета за войната и надавах ухо за коментарите на
възрастните) - първо всеки войник съобщава как се казва, прибавя названието на града или селото,
откъдето е, а след това изброява малките имена на близките си, които поздравява за Коледа. Безкрайно
много тембри, безкрайно много човешки имена, безкрайно много наименования на села и градове на
фона на неспиращия оръдеен грохот. По-късно разбрах, че тази радиовръзка е замествала обещанието на
Хитлер всички германски войници да посрещнат Коледа сред семействата си -синовете или бащите ги
няма, но гласовете им влизат за миг в родната къща, докосват сърцата, превръщат се в сълза и...
изчезват. Въображението ми съгражда обширно, мрачно, студено бомбоубе-жище, микрофон, който
потреперва от детонациите на взривовете, и наредени един след друг войници в шинели, с каски на
главите, които чакат реда си в смирено мълчание... Гласове с различни тембри, но с една и съща кротост
се сплитат с близките и далечни оръдейни изстрели в монолитна шумова партитура, която упражнява
хипнотично въздействие върху мен, като детска приказка за змейове, хали, веди, вещици, бродници и
таласъми, която не искаш да свършва, въпреки че трепериш от страх. Внезапно ме пронизва страшна
мисъл - с всеки следващ ден мъжете, чиито гласове сега чувам, ще намаляват, един по един ще изчезват,
сякаш никога не са били. Близките им, изброявани от тях с толкова обич, навярно ги слушат за последен
път... И аз също ги чувам за единствен и последен път. Никога няма да ги видя, но се опитвам да си
представя: това е всъщност един и същ войник в зелен шинел с вдигната яка и с каска на главата, който
многократно излиза от бомбо-убежището и, потопен в самотно мълчание, се отправя към мрака на
землянката или окопа си, а всъщност отива към своята гибел -същата нощ, утре, след седмици,
напролет...
И така, аз слушам последните думи на хора, които отиваха към смъртта си. Или още по-страшно - чувам
гласовете на покойници, защото взривовете сякаш затрупваха тези, които говореха. Тези коледни
поздравления всъщност бяха сбогуване с най-близките.
Не мога да кажа колко време бе изтекло, когато един дискретен и банален звук се оказва по-силен от
оръдейните изстрели -звукът на ключ, който влиза в бравата на външната врата. Родителите ми се
връщат. Чувам оживените им гласове, които носят настроението на една добре прекарана вечер - те
веднага се стълкновяват с гласовете от радиото. Вълнението, което ме е обзело, се превръща в нуждата
да се втурна към тях и да захли-пам между двамата, но си давам сметка, че няма да разберат какво става
с мен. Освен това се сещам, че баща ми ненавижда германците и моята възбуда няма да го докосне.
Загасвам бързо радиото и се хвърлям в леглото.
В тъмнината под завивката изпитвам непреодолимата нужда да разкажа за изживяването си на някого,
на който и да е... И в същото време разбирам, че няма да мога да споделя нищо с никого -нямаше нищо
за разказване, нямаше случка. Имаше само оръдейни изстрели, сплетени в неистово съзвучие с
поразително конкретни човешки гласове, и това беше и страшно, и неразбираемо.
През есента на 1944 г. СССР обяви война на България, съветската армия навлезе в страната, без да
срещне естествено каквато и да е съпротива, и в столицата се формира ново правителство с
антигерманска ориентация. Тогава баща ми разкри, че е член на Българската комунистическа партия от
1918 г., че някога е бил главен редактор на литературния марксически седмичник „Дума", че е писал и
публикувал революционни стихотворения, че далеч преди аз да се родя, е бил в затвора с присъда за
нелегална политическа дейност - „Ето ме на снимката, първия вляво с веригата на рамо, на път към
съда!" И още - че в продължение на години е бил агент на съветското разузнаване. (Една любопитна
подробност -името на московския резидент, който е осъществявал контакта с баща ми, е майор Шпак, а в
2002 г. от една биографична справка узнах, че същият човек, но вече като полковник, е бил резидент и
на друг съветски агент - френския актьор Мишел Симон.) Бях дванайсет-тринайсеттодишен и
разгръщането на тези умишлено слепени дотогава житейски страници предизвика моя възторг пред
личността на баща ми - реших, че животът, който той бе водил дотогава със семейството си, е бил една
привидност. (По-късно този епизод от битието му се превърна в моя дълбока тайна, защото ми бе
непоносимо приятели и познати да гледат на мен като на политически миропомазан.) Така от фактор на
едно спокойно сред-нобуржоазно ежедневие за мен той се превърна в човек на риска и приключението.
Арести, затвори, двойствен живот на шпионин -това беше страхотно за един встрастен читател на
Емилио Салга-ри, Джеймс Оливър Кърууд и Карл Май, какъвто бях аз тогава. Впрочем с течение на
времето разбрах, че баща ми гледа просто и непретенциозно на тези страници от своя живот и по-скоро
ги омаловажава в съзнанието си. Когато години по-късно в един разговор му казах, че на младини е бил
доста смел, той ме погледна недоверчиво и промърмори: „Мислиш ли?" Беше пределно естествен човек
и нямаше вкус към героизирането, което по-късно запращя в българската революционно-
комунистическа мемоаристи-ка. Неговите разкази за миналото му на активен комунист бяха къси,
прости и често създаваха неподозирано трето измерение на събитието. Например: „Вечерта полицаите
ме арестуваха, сложиха ми белезници и ме вкараха в една черна кола. Когато потеглихме, цивилният
полицай, който седна до шофьора, запали цигара, а след малко се обърна към мен и добродушно попита:
„Пушиш ли?" Кимнах. Той извади втора цигара от кутията си, постави я внимателно в устата ми и я
запали с кибритена клечка. Пламъкът освети лицето му и тогава го разпознах - беше Черното Павле,
полицейски агент, известен с изключителната си жестокост. Беше невероятно - миг човечност у тази
брутална личност!" Друг разказ на баща ми от друго време: „Разпитът ми в полицията вървеше зле, те
знаеха твърде много за мен, почти беше невъзможно да се скрия зад някои обстоятелства. На четвъртия
ден вратата се отвори и в следствената стая, без да чука, влезе висок човек, поздрави следователя, който
стана прав зад бюрото си, после се обърна към мен и кротко запита: „Виждам, че си загазил, мога ли да
направя нещо за теб?" Вгледах се - беше мой бивш състудент от Юридическия факултет. Отдавна не го
бях виждал и се зачудих как бе попаднал в тази стая... Махнах с ръка - „Кутия цигари, какво друго!".
Цигарите получих скоро след като той излезе, но на следващия ден следователят скъса протоколите, под
които се бях подписвал четири поредни дни, подаде ми един празен лист и каза: „Пишете, че нямате
никакво участие в тези събития, не признавате никаква вина, и се подпишете!" Същия ден бях
освободен. Човекът, който направи това за мен, не беше дори приятел, той беше просто колега от
студентски години и тъй като отдавна не се бяхме виждали, не съм знаел, че е на висок пост в
Министерството на вътрешните работи... Преди появата на Хитлер и нацизма в Европа подобни случки
бяха възможни!" (Много години по-късно, в залеза на живота си баща ми внезапно прибави истинския,
болезнено скриван край на спомена: „Но през 1944-та, когато той се обърна за помощ към мен, аз не
можах да му помогна и го осъдиха на смърт!".) В подобна гама бяха и спомените на баща ми от
Софийския централен затвор, където след процес и присъда бе прекарат близо две години. Ето един
спомен: „Минавах по коридора с килиите на осъдените на смърт. Пред една затворена врата няколко
затворници приказваха с обитателя - водач на банда злосторници, които бяха извършили множество
грабежи и убийства. Присъдата му беше смърт чрез обесване и в очакване на екзекуцията той
прекарваше дните и нощите си в плетене на рибарски мрежи. Хората пред килията му бяха членове на
неговата банда, получили по-леки присъди. „Конци, конци да ми донесете, че се свършиха!" - чух
немощния му и изтънял глас. „А въженце, въженце не искаш ли да ти донесем?" - се обади един от тези
пред вратата. Избухнаха силни смехове. Те бяха дошли да унижават, а не да утешават бившия си
главатар!" Връщам се към месец септември на 1944 г., когато съветската армия влезе в България. Новото
коалиционно правителство вече управляваше и под силния натиск на комунистическата партия, с указ
на регентството (цар Борис бе починал година преди това) беше създаден извънреден трибунал, съставен
от юристи и общественици под името Народен съд. Половин век по-късно се оказа, че този държавен
документ за създаване на извънредна съдебна процедура е бил противоконституционен, но тогава нито
една политическа или обществена групировка в България не защити конституцията - войната още не бе
свършила и Европа беше завладяна от мощна антифашистка стихия, която често не се съобразяваше с
действащото законодателство на държавите. И така в София скоро започнаха четири процеса срещу най-
важните участници в бившия политически режим, който бе наречен монархо-фашистки. Баща ми като
юрист, известен с левите си убеждения, бе поканен да стане съдия в един от процесите, добил бързо из-
вестност под името „Катин - Виница". Подсъдими по това дело бяха духовници, общественици,
журналисти и специалисти по съдебна медицина, които през 1942 г. по покана на германското
правителство са посетили Катинската гора в окупирана Украйна, за да разгледат масовата гробница на
четиринайсетте хиляди убити полски офицери, а след това бяха изразили публично мнението си за това
престъпление на болшевиките. От страниците на вестниците, по радиото, от черковния амвон и от
университетската катедра те бяха разказали впечатленията си, но по силата на историческия обрат във
войната сега бе дошло време да платят за искреността си.
Интересно е, че само в България е бил даден ход на подобен съдебен процес, и мисля, че това е било
направено под въздействието на един много добър български познавач на Кремъл - живеещия в Москва
бивш генерален секретар на отдавна несъществуващия Коминтерн Георги Димитров. Той отлично е
знаел какво трогва стоманените сърца на съветските водачи - в този случай укриването на едно брутално
тяхно престъпление с помощта на съдопроизводството. Навярно този процес е допринесъл за поставяне
началото на така натрапчиво налаганата през следващите години „вечна българо-съветска дружба".
И така, ден след ден и седмица след седмица, процесът течеше, баща ми ходеше и се връщаше от
заседания, а вечер у дома започна да гостува една двойка тихи и много възпитани възрастни хора -
колежка на баща ми в състава на Народния съд (но не като юрист, а като обществено лице) и нейният
съпруг. Той се казваше Баръмов и имам спомен, че притежаваше малка печатница, а тя беше сестрата на
Георги Димитров - Магдалена, известна с участието си в много митинги из Европа в подкрепа на брат й,
който в 1933 г. е бил подсъдим в прочутия процес в Лайпциг за пожара в Райхстага.
Процесът „Катин - Виница" в София отиваше към своя край, всички подсъдими се разкайваха и правеха
пълни признания за това как са били манипулирани от германците, за да се изгради
„голямата клевета" за болшевишкото престъпление. Един авторитетен специалист по съдебна медицина,
проф. Марков, признаваше например, че е освидетелствал трупове, които са били докарвани от
германците предишната нощ, но без да се знае откъде, тоест -едва ли са били действително полски
офицери, разстреляни от болшевиките. Това знам както от вечерните коментари на баща ми, така и от
един временно излизащ седмичник, на който бях страстен почитател - вестник „Народен съд", пълен със
стенограми от съдебните заседания, снимки на подсъдими, факсимилета на документи и фотографии на
трупове.
Една вечер баща ми се завърна от Съдебната палата и ни каза, че процесът приключва - току-що са
определили размера на наказанията и са подписали присъдите: доколкото си спомням, между една и три
години затвор за всички подсъдими. Впрочем, той бе дълбоко убеден, че престъплението в Катин е дело
на германците, така както тяхно дело са и лагерите за масово изтребление на евреи, за които вече се
изнасяха потресаващи данни. За него бе извън съмнение, че процесът е възстановил истината и че
присъдите са напълно заслужени.
Късно вечерта някой потърси баща ми по телефона. Разговорът не беше дълъг, но създаде у него някаква
неясна, по-скоро весела възбуда. Разбрах, че разговаря със сестрата на Георги Димитров, защото се
обръщаше към нея с името й - Магдалена.
След години той разказа защо тя му е позвънила.
И така, същата вечер Георги Димитров й се обадил по телефона от Москва. Току-що му съобщили за
края на делото „Катин -Виница" и бил много разтревожен от ниския размер на присъдите. Изохкал: „Ох,
сестро, какво сте направили! Как ще се оправям сега тук?!"
Цитирам баща ми, който повтаряше думите на Магдалена Баръ-мова.
Безпокойството на Георги Димитров е лесно обяснимо: от години той живее в Москва и познава добре
кошмарната условност, наричана „съветска наказателноправна система", която за далеч по-незначителни
простъпки издава присъди като „смърт чрез разстрел" или „доживотна каторга". Той реагира така не
защото намира присъдите за недостатъчно сурови, а поради нещо друго, което е много по-важно -
Сталин има непоносимост към присъди с по-кратък срок (това доскорошният генерален секретар на
Интернационала знае по-добре от всеки друг!), и ето че заради мекия съдебен завършек целият добре
замислен ход „Катин - Виница" рискува да се провали, като предизвика презрителните подигравки, а
може би и яростта на стопанина на Кремъл. Затова и тази паника у Георги Димитров, която освен че е
искрена, вероятно е и една телефонна демонстрация на твърда позиция, в случай че разговорът със
сестра му е подслушван.
Не знам какво е станало по-нататък в Москва, но руснаците извличат една доста любопитна полза от
тази съдебна история в София. В 1945 г., на процеса срещу нацистките ръководители в Нюрнберг отново
се появяват призраците на мъртвите от Катин-ската гора. Защитата на нацистките водачи твърди, че това
е дело на болшевиките и следователно тази точка от обвинението трябва да отпадне. Но съветският
прокурор довежда на процеса един свидетел с висока компетентност, който убедително разказва как е
бил манипулиран от нацистите, за да бъде приписано престъплението на съветските власти. Това е
бившият подсъдим от процеса „Катин - Виница" в София професор Марков.
По-късно проф. Марков оглавява Катедрата по съдебна медицина в Медицинския факултет в София, а
един от осъдените духовници става патриарх на Българската православна църква. Помощта, която те са
указали за публичното укриване на едно кърваво престъпление, е възнаградена не само с реабилитация,
но и с политическо доверие - тоталитарната комунистическа власт цени уплашения човек и превръща
страха му в послушание. Но държа тук да бъда много ясен: след навлизането на съветската армия в
България в 1944 г. тези хора са били наистина изплашени до смърт - знаели са, че им предстои да
попаднат в мрачни коридори, където не само истината, но и човешкият живот не струват пукната
стотинка. Знаели са, че никой няма да се одързости да защити нито тях, нито обективната истина, и
затова са подирили спасение в мнимото признание и покаяние. Мисля, че моралната цена, която са
платили за лъжата, не е висока - едва ли са се опозорили в очите на други уплашени хора, които биха
направили същото. Демонстриране на героизъм при подобни обстоятелства би било абсурдно. Колкото
до баща ми, безспорно той е бил в една лесна позиция - при наличието на признания плюс мощно
антигерман-ско настроение в Европа човешката му съвест не е била подложена на изпитание. Затова в
течение на целия си живот той от време на време с удоволствие се връщаше към пикантния спомен как
меките присъди са паникьосали Георги Димитров, получил през
1933-та аплодисментите на Европа за хладнокръвието си на процеса в Лайпциг. Хладнокръвие, което по-
късно е изгубил в кремълските коридори.
Баща ми беше човек на трайните приятелства. Тоест, приятелства с много стара рождена дата. Това бяха
предимно хора с леви убеждения, но именно те коментираха актуалното политическо развитие в
страната с огорчение, негодувание, а често дори и с презрение. Бяха от онзи човешки вид, който сме
приели да наричаме „идеалисти", и несправедливите и жестоки средства, с които Единствената партия
си служеше, им действаха отблъскващо. „Идеал" е синоним на доста по-безмилостното понятие
„утопия" - тоест неосъществима концепция за съвършено общество, - ето защо да се говори, че
комунизмът би бил осъществен по-сполучливо с други средства, както твърдяха приятелите на баща ми,
беше изкусително, събуждаше надежда, но всъщност е било напълно необосновано. Но те ме очароваха -
говореха цветисто, язвително, смело, аргументите им бяха не политически, а нравствени, а такъв тип
мислене се срещаше все по-рядко в страната.
Споменът за един от тези хора е необикновено силен, а някои епизоди от неговия живот продължават да
ме вълнуват и днес.
Казваше се Борис Бракалов и бе един от най-отдавнашните и близки приятели на баща ми. От дете бях
свикнал да го наричам чичо Борис, аз растях, той е стареел, но нямах чувството, че се променя през
годините. Беше невисок човек с мек поглед и тих, ласкав глас, говореше просто, в събеседване
създаваше чувството, че от двамата ти си по-важният, но наред с това личността му излъчваше някаква
магическа императивност, или по-точно събуждаше желание да се подчиниш на волята му, да се
приютиш в изпълнението на неговите повели. В думите, които произнасяше, имаше едновременно
предметност и нематериалност. Можеше например да ми каже: „Един мой приятел така обича книгите,
че не можа да създаде дори семейство - кой ще иска да живее с човек, чието легло е в средата на хола,
защото всички стени на апартамента са покрити с библиотечни рафтове? Но остаря като мен и сега иска
да подари всичките си книги на някой млад човек. Казах му, че познавам някой, и ако те интересува - ето
адреса му." През Първата световна война като офицер в българската армия Борис Бракалов е добил
известност в нея не с бойни подвизи, а с поведението си като началник на пленнически лагер някъде в
Сърбия. Неговият предшественик бил освободен от този пост поради суровостта, с която третирал
френските, британските и сръбските военнопленници - броят на убитите при опит за бяство се увели-
чавал, в отговор били убивани български войници, взаимната ненавист растяла. Какво прави новият
началник капитан Бракалов? Първо, предлага на пленниците да дадат честна дума, че няма да напускат
пределите на лагера. Когато получава думата им, нарежда на българските войници да изпразнят пушките
си и да предадат всички патрони в склада за боеприпаси. Изстрелите утихват, бягствата спират. Капитан
Бракалов продължава омиротворяването - нарежда загражденията от бодлива тел да бъдат демонтирани
-те пречат и на погледа, и на душата. Разрешава на сръбски военнопленници да посещават семействата
си в недалечни градове и села, но само в неделя, защото през седмицата те работят на трасето на нова
железопътна линия. „Работете съвестно, много е възможно България да изгуби войната и тогава линията
ще бъде ваша!" -внушава им той. Постепенно от пленници на лагера те се превръщат в пленници на
личността му и са готови да извършат всичко, което той поиска от тях.
Идва краят на войната - България е победена страна. Военнопленниците познават отмъстителността,
която се развихря на Балканите в такива моменти, и образуват въоръжен отряд, който по пътища и
пътеки повежда капитан Бракалов към България. След като на няколко пъти влиза в стълкновения с
местното население, което иска да се саморазправи с довчерашния неприятел, отрядът достига до
границата.
Можем да си представим патетичната раздяла на тези мъже с българския офицер.
Беше ми направило впечатление, че винаги когато се споменаваше името на Георги Димитров, Борис
Бракалов промърморваше с някаква нехарактерна за него свирепост: „Този московски храненик!"
Естествено тази квалификация предизвикваше възторг у мен преди всичко защото беше политически
предизвикателна, беше рискована и звучеше като оглушителен шамар върху лицето на бившия генера-
лен секретар на Коминтерна в Москва и настоящ министър-председател в София. По-късно узнах, че
чичо Борис е имал собствени основания да презира тази личност. Естествено научих това от баща ми -
Борис Бракалов не говореше никога нищо за себе си.
Ето случката: след края на Първата световна война, повлиян от идеите на революцията в Русия, Борис
Бракалов става комунист. Макар че не е на действителна военна служба и е вече майор от запаса, той се
ползва с голям авторитет сред малко останалите действащи офицери в победената и редуцирана
българска армия. През 1923 г., уведомен за предстоящо въстание, което очевидно е замислено като
българска реплика на събитията в Русия, той иска среща с водача на българските комунисти Георги
Димитров. Срещата се осъществява. Борис Бракалов обяснява на Георги Димитров, Коста Янков и някои
други лидери на комунистическата партия, че единствената боеспособна военна част в столицата - арти-
лерийско поделение на Редута - е командвана от офицер, който е бил навремето на негово подчинение и
е готов да извърши това, което той му поиска. Само за няколко часа - от полунощ до призори - тази
войскова част може да блокира царския дворец, гарата, Централната поща, Военното министерство и
всъщност България да осъмне с превзета и административно парализирана столица. Какво по-добро от
това за начало на въстание?
Откликът на Георги Димитров и останалите не само че не е възторжен, а е нещо като „изчезвай заедно с
предложението си". Това е моментът, в който Борис Бракалов открива, че водачите на въстанието нямат
за цел успеха му, а обратно - неговото смазване. Но кому е бил нужен този кървав театър? Отговорът е:
на Москва. Пет години след началото на революцията болшевиките са изпаднали в невероятни
трудности и имат нужда да доказват на бедстващото и деморализирано съветско население, че Европа
ври и кипи от революционни страсти, но устремът на работниците и селяните към социализъм се
стъпква безогледно от реакционни режими! Въстания няма, но те могат да се имитират - естествено с
цената на много кръв - от лица, при които революционният императив е заместил човешката съвест, а
такъв именно е Георги Димитров. Той обявява въстанието, потегля веднага с автомобил към сръбско-
българската граница и заедно със своя съучастник Васил Коларов емигрира благополучно в Европа. Зад
гърба на двамата подлеци в българските села започва поръчаната от Москва неравна битка между
мотиките и картечниците. Впрочем болшевиките високо ценят чужденците, които доброволно стават
съизвършители в престъплението, наречено Октомврийска революция, а след това Съюз на съветските
социалистически републики - първо Васил Коларов, а след него през трийсетте години и Георги
Димитров получава поста генерален секретар на Коминтерна.
Следва програмираният кървав разгром на въстанието, а после идва и часът на литературния отзвук -
писатели и поети го възпяват и оплакват пролятата селска кръв, без да се докоснат до жестоката същност
на замисъла. По това време в Европа не съществува режим от фашистки тип, но това не пречи по-късно
сервил-ните български историци да нарекат тази трагична суматоха „антифашистко въстание".
А Борис Бракалов? Нищо по-закономерно от това, което се случва двайсетина години по-късно, когато
комунистите с каскети влизат във властта - през 1945-а той е изключен от комунистическата партия и е
изобличен в нейната официална история като един от предателите на въстанието от 1923 година. Това
преобръщане на истината се оказа често използван похват при писането на маркси-чески исторически
изследвания на трудни за признаване събития -покорният историк просто модифицира всеки
неблагоприятен за партията факт от действителността с нахалното и невежествено убеждение, че
написаното се превръща в истина. Това най-добре знаят онези, които са работили в Института по
история на БКП.
И не мога да се въздържа да не спомена още две обстоятелства от живота на Борис Бракалов.
През втората половина на двайсетте години той става собственик на фабрика за копринен текстил.
Предприятието работи добре, печалбите са значителни, но верен на себе си, Борис Бракалов решава, че
това е социално несправедливо, работниците заслужават по-добра участ. Какво прави? Превръща
работниците в акционери и започва да споделя приходите с тях. Както може да се предположи, този
опит завършва с неуспех - фабриката фалира.
През трийсетте години Борис Бракалов издържа някои следващи в чужбина млади българи. Между тях е
много способният И. Д., който по-късно става известен историк-медиевист, действителен член на
Българската академия на науките. За съжаление след дипломирането си в чужбина той преустановява
контактите си с човека, който го е издържал, и дори отказва да разговаря с него.
По-голямата част от хората допускат да бъдат моделирани от къй наречените „уроци на живота". Това
задължително означава, че не докосването до доброто, а всяко лошо преживяване или наблюдение се
превръщат в извод и притча. Така бързо се достига до страха от другия и до мизантропията, а понякога
тези житейски изводи превръщат човека в чудовище. Най-голямата сила на Борис Бракалов е
перманентният му отказ да прави неблагоприятни изводи от изживените тежки огорчения и на това
основание да коригира поведението си, тоест да променя себе си.
Чичо Борис никога не се е опитвал да ми дава уроци по морал, да ми внушава възгледи или просто да ме
съветва. Но той има много голямо участие във формирането ми чрез притчите, от които беше изграден
неговият живот. Фактът, че под тясното българско небе може да съществува личност с такава душевна
щедрост, бе достатъчен за мен. А това, че лично познавах такъв човек, ме изпълваше с възторг.
Щастлив съм, че като дете познавах един друг подобен човек. -писателя Антон Страшимиров, който
беше един от най-близките приятели на баща ми. Наричал съм го „чичо Тон" и споменът ми за него е
почти призрачен: безмълвен човек със сива брада и сива разрошена коса, седнал на кушетката в
полутъмния вестибюл, с поглед, обърнат към мен. Ето един от разказите на баща ми за него: „В
началото на трийсетте години заедно с младия тогава писател комунист Георги Караславов отидохме
при Антон и му предложихме да се подпише под една протестна петиция във връзка с някакви
несправедливи от наша гледна точка действия на тогавашното правителство. Той не беше член на
комунистическата партия, но имаше нескрити симпатии към тази идеология. Антон Страшимиров
прочете петицията, остана за миг неподвижен и после с глух глас произнесе: „Момчета, момчета, знаете
ли какво направихте?!" Постави подписа си, подаде ни листа и тогава видяхме, че в очите му са
бликнали сълзи. „Преди няколко дена министърът на просветата от същото това правителство най-после
даде съгласието си да ми се отпусне пенсия! - изстена той. - След този подпис отново ще ми я откажат!"
Така и станало - останал без приходи, Антон Страшимиров завършва живота си като пансионер в
скромен хотел, който е заплащан от две сестри, собственички на фабрика и негови почитателки.
Днес не бих могъл да коментирам този спомен по какъвто и да е начин, но във времената, когато баща
ми го разказаваше - 1950-1952 г., - нравствените устои на човека приличаха вече на уволнени по
непригодност служители, изцяло заместени от инстинкта за оцеляване и опортюнизма. А на фона на
този обществен живот, който марксическите повелители на историята създаваха, поведението на Антон
Страшимиров приличаше на поведение на смахнат.
Баща ми имаше своите духовни сложности, но не допускаше да бъде измъчван от противоречия и имаше
вродено умение да сми-рява несъзвучни вътрешни гласове. Така например негов любим лиричен автор
не беше Маяковски, както би следвало да се предположи, а Уолт Уитман, и през 1947-1948 г., в разгара
на битките на българските комунисти за пълна политическа хегемония баща ми написа и издаде на
собствени разноски една монография за американския поет под политически предизвикателното
заглавие „Певецът на Космоса". Почти целият тираж на книгата, в която имаше и за пръв път преведени
на български стихове, потъна завинаги в нашето мазе, защото току-що одържавените книжарници
отказаха да я разпространяват като чужда на комунистическата идеология и затова ненужна. Баща ми
само проскърца със зъби и отдаде събитието на невежество, той не виждаше противоречие между поли-
тическите си идеи и поезията на Уитман. Разбира се, ако не бе имал това минало на комунист,
последствията за него и семейството му щяха да бъдат доста неприятни - лагерите за политически
противници вече съществуваха и ставаха все по-многолюдни.
През 1947-а, след известно двоумение, той преустанови адвокатската си дейност, защото от ЦК на БКП
настойчиво го канеха да заеме отговорен пост в Министерството на правосъдието. Вероятно тази
кариера не е придобила особена привлекателност за него (а е възможно дори да е съдържала мъчителни
изпитания -мисля, че едно от задълженията му е било да следи изпълненията на вече наложените
присъди по затворите в страната), защото не прекара много дълго в големия си кабинет - след известно
време стана член на Върховния съд и като такъв двайсетина години по-късно се пенсионира с име на
толерантен и мек съдия - качества, които му създаваха популярност сред адвокатите, но естествено не се
нравеха на политическата власт и затова накрая се озова в безславното бракоразводно отделение.
„Ако станеш адвокат, би бич един свободен човек" - каза един ден той, когато започнах да уча право в
Софийския университет. По това време, като изключим обущарите, дърводелците, тапицерите и някои
други занаятчии, само три професии бяха останали все още неодържавени - зъболекарят, семейният
лекар и адвокатът. В контекста на тогавашна България адвокатската професия беше маргинална,
неперспективна и не носеше особени приходи. Сумрачни, отдавна небоядисвани и миризливи коридори
водеха до излющени врати, пред които чакаха мълчаливи хора с угрижени лица, а в неголемите стаи
адвокатите седяха зад долепените едно до друго износени писалища и разговаряха с клиентите си на
полуглас, за да не си пречат един на друг. Безспорно в застоялия въздух на тези адвокатски кантори се
чувстваше уханието на независимост - професионалното ежедневие беше освободено от началници, от
усложнена учрежденска йерархия, от видим партиен контрол, от задължителен работен режим... Но
беше странно - при престижа и популярността, които баща ми имаше в тогавашната правосъдна система
и които при желание биха действали като „Сезам, отвори се", той не ми внушаваше кариера в
прокуратурата, съда или в някое съблазнително държавно учреждение като Министерството на
външните работи, а със странното изречение „Ако станеш адвокат, ще бъдеш един свободен човек", ми
посочваше миризливия коридор и пренаселената кантора. Подобен бащин съвет беше необичаен за хора
с привилегирована позиция в тоталитарния комунистически режим.
По-късно си дадох сметка, че получавах това внушение от един възторжен почитател на Уолт Уитман и
близък приятел на шампиона по интелектуална автономност и непокорство в българската литература
Антон Страшимиров. Баща ми просто бе човек, който в младостта си е бил движен най-вече от поетични
и нравствени механизми, и затова се интересуваше повече от съзряването на моята личност, отколкото
от наместването ми в общественото пространство. Мисля, че това отношение към моето бъдеще е било
съпроводено и от надеждата, че е възможно един ден да пропиша книги, което за него беше най-
мотивираното осмисляне на живота. Той добре знаеше, че писателското поприще се нуждае от
максимум независимост, и в трудните условия на тоталитарния режим е виждал добривъзможности само
в свободната практика на адвоката.
Има и още нещо - подобно на много други „стари пушки" в комунистическото движение той бе започнал
да изживява разочарования и съмнения. Всъщност както за него, така и за неговите приятели това са
били доста тежки моменти. Помня добре един следобед през 1949 г., когато се завърна у дома и пожела
да го оставим сам. Малко по-късно надникнах в хола - баща ми седеше сгърбен на един стол със
запалена цигара в ръка, а той беше непу-шач, и гледаше в празния квадрат на прозореца. Бавно обърна
глава към мен, но върху пребледнялото му лице нищо не помръдна, той просто не ме виждаше. По-
късно разбрахме, че е придружавал главния прокурор на Унгария, дошъл специално в София за първия
политически процес срещу отговорни деятели на комунистическите партии от Източна Европа,
обвинени в предателство и шпионаж. Подсъдимият беше доскорошният секретар на ЦК на БКП Трайчо
Костов, втората политическа фигура в страната след митологизирания Георги Димитров. Правото му на
защита всъщност е било отнето - когато е отговарял на въпросите не така както съдът желае, е бил грубо
прекъсван, а пазачите от двете му страни са го дърпали да седне насила върху банката на подсъдимия.
Тези и други обстоятелства са предизвиквали недоумение и безпокойство у висшия унгарски магистрат
(но не са му попречили да организира след няколко месеца същия зловещ съдебен фарс в Будапеща
срещу Лаело Райк). Що се отнася до баща ми, той е бил сломен от видяното на съдебното заседание и
мисля, че този ден бележи началото на неговата идейна ерозия или по-скоро залеза на многогодишните
му илюзии. А защо това не е станало още в 1937 г., когато е имал възможност да бъде осведомен за
кървавите процеси в Москва от българския вестник „Зора"? (Кореспонденциите за московските събития
в този ежедневник са били изключително точни, аз се запознах с тях по-късно.) „Нищо не беше в
състояние да ме накара да повярвам тогава на буржоазната преса" - ми обясняваше той. Не се съмнявам
в искреността му, но не се наемам да коментирам тези думи - за мен до днес е загадка неспособността на
хората с леви убеждения да ползват неблагоприятната за тях информация. „Не говори така, това руши
вярата ми!" - бе изохкал по-късно в отговор на някакви мои приказки популярният за времето си българ-
ски писател Тодор Монов. Тогава това изречение ми прозвуча неле-по-патетично и дори смешно, но
през 1990-а, няколко месеца след като режимът на Единствената партия рухна, Тодор си преряза вените.
Това е нещо, което също не разбирам - вместо търсенето на истината, каквато и да е тя, да предпочетеш
принадлежността към вероизповеданието! Особено ако си писател.
Има смисъл да цитирам още един случай, съвършено различен от трагичната участ на Тодор Монов,
въпреки че в него играят роля подобни сломяващи политически събития. В споменатата по-горе година
на политическите процеси един от приятелите на баща ми, известен като изключителен специалист по
международен превоз на товари (до 1944 г. е представител в България на най-мощната в Европа
германска транспортна фирма „Шенкер"), бе арестуван като генерален директор на единственото
държавно спедиторско предприятие „Деспред". Няколко месеца по-късно той бе вече подсъдим в един
от политическите процеси, които последваха делото срещу Трайчо Костов. Този остроумен и шеговит
човек бързо бе преценил, че в условията на съдебен фарс при тоталитарен политически режим борбата
за доказване на невинност е излишно прахосване на енергия. И ето че на заседанията спокойно и ведро
той се превръща в карикатура на това, което следствието иска от него, а именно - че е извършител на
противодържавно престъпление.
Разпитът в съда, разказан по-късно от самия него, е преминавал приблизително така: Председателят:
- Подсъдими Иван Калушев, на кои чужди сили служихте? Иван Калушев:
- На американците. Председателят:
- Какво правехте за тях? Иван Калушев:
- Саботирах. Председателят:
- По-точно? Иван Калушев:
- По-точно, ако нареждах в една посока да се изпрати влакова композиция с пълни вагони, в обратната
гледах да се връщат празни.
Председат елят:
- С каква цел правехте това? Иван Калушев:
- С цел да нанасям вреди на социалистическото стопанство. Председателят:
- А защо го правехте? Иван Калушев:
- Да изкарам някоя допълнителна пара. Председат елят:
- И защо служехте именно на американците? Иван Калушев:
- Те плащаха най-добре! И тъй нататък.
Е - ще кажат някои любители на човешкото величие, - тук липсва героизъм, това е поведение на
уплашен човек! Нищо подобно - първо, аз намирам за много по-нелепо поведението на осъдения на
смърт съветски комунист, който миг преди разстрела крещи срещу тъмните фигури на свои съидейници,
комунисти като него, но с пушки или пистолети в ръце: „Умирам невинен, да живее революцията, да
живее партията, да живее Сталин" и прочие. Добре знаем вече, че в СССР е имало хиляди такива случаи,
но какъв ти героизъм - това не е нищо друго освен трагично човешко невежество или някакъв вид
личностна недостатъчност. Всъщност поведението на Иван Калушев в съда има едно високо естетическо
качество - вместо да е подсъдим, той играе ролята на подсъдим, и то като напълно послушен на
режисьора, но слаб до нелепост актьор. Така страшната политическа драма става фарс, поне в дейст-
вията с негово участие. Освен това в затвора той недвусмислено се отказва от многогодишните си
илюзии за създаването на някакъв утопичен нов свят, населен с някакви нови хора. Може би навремето,
през двайсетте години, не е разбрал, подобно на баща ми, че болшевизмът е кървава трагедия, но в 1949-
а бе открил, че българският социализъм е по-скоро нелепост, създавана от намръщени, зли слуги на
далечни източни господари.
Помня още един човек от кръга на баща ми, който също има участие в моето сложно съграждане през
годините - професор Кирил Григоров, преподавател по история на икономическите учения и
многогодишен ректор на Висшия икономически институт в София. Марксист, естествено, и освен това
съпруг на моя първа братовчедка. Неговите намеси в живота ми бяха редки, но винаги много
категорични, защото той имаше слабост към мен. Ето една случка с чичо Кирил от моите ранни
студентски години, когато Единствената партия току-що бе установила пълната си власт над
обществото.
Случаен гост съм на един семеен празник. „Случаен" не е точната дума, защото бях всъщност поканен
от едно красиво и сърцато момиче, което беше моята първа и много силна любов. Но не тя празнуваше
рожден ден, а неин близък сродник - едър човек в офицерска униформа, който имаше едновременно две
поприща, военно и университетско, като преподавател по икономика във Военната академия.
Представете си обширен хол, покрита с блюда дълга маса, а около нея - десетина мъже с пагони на
висши офицери, с развеселени сурови лица, които често и енергично вдигат пълните чаши сред взривове
от смях. И сред цялото това юначество - един стаен и безмълвен индивид в костюм. Индивидът съм аз,
леко притеснен от волните жестове и мощните гласове на сътрапезниците си, но пък благодарен, че не
ми обръщат никакво внимание. Сега целият съм слух и зрение - кога друг път ще видя толкова генерали
заедно! Защото една от основните ми черти е любопитството -далеч не за всичко на тази земя, но с
положителност за всеки, който стъпва по нея. Точно срещу мен например е седнал генерал Славчо
Трънски, известен командир на партизански отряд по време на войната, а по-късно арестуван от
комунистическата власт с подозрението, че е чуждестранен агент, и подложен на дълго следствие,
съпроводено с инквизиции. В края на краищата е освободен и възстановен като висш офицер, ето го
пред мен. И сега аз търся в поведението му някакъв белег от преживяното, нещо, макар и едва доловимо,
в израза му... Потисната болка или някаква тъга в погледа например. Не, нищо друго освен добро
настроение. Но ето че някой почуква с вилица върху чашата си и в настъпилото мълчание генерал
Славчо Трънски започва да рецитира една наизустена фолклорна хумореска от известен български
класик. Личи си, че изпълнението не е премиерно и матрицира едно наивно убеждение, което по-късно
срещах много пъти при подобни хора - дълбоко в себе си генералът се изживяваше като неосъществен
човек на изкуството, сложил саможертвено фуражката на главата си поради историческия призив да
служи на революцията. Години по-късно изпълнителят на хумореската започна да пише и предлага
сценарии за киното - естествено съвсем любителски.
А в един момент друг генерал, този отляво, ме заговорва: - Знаеш ли, младежо, бях по служба в Източен
Берлин... Е, много е евтин животът там! Купих един акордеон за малката дъщеря -цената му три пъти по-
ниска отколкото тука! Представяш ли си! Кимам с разбиране.
Няколко години по-късно същият генерал стана министър на вътрешните работи и се прочу със
суровостта си. „Чичо Ангел е звяр!" - ще каже тогава моята първа любов, която ме е довела тази вечер на
рождения ден. Но в думите й няма никакъв упрек, а по-скоро одобрение, защото прибавя: „Но аз съм за
чичо Ангел - такъв трябва да бъде един министър на вътрешните работи!" Това ми остана необяснимо -
как можеш да се просълзяваш над сонетите на Шекспир и едновременно с това да одобряваш, че някой
си големец е звяр, само защото ти е близък! По-късно, вече не възхитена, а втрещена, тя ми разказа, че
когато поискала някаква услуга от бойния другар на баща й, звяра и министъра чичо Ангел, той й
направил нечестиво предложение за прекарване насаме.
Връщам се към рождения ден - ето че в хола влизат нови гости, четирима-петима души, всички до един в
тъмни костюми, с вратовръзки. Това са колеги от второто поприще на домакина - университетски
преподаватели по икономически дисциплини, известни учени-марксисти. Разпознавам между тях проф.
Жак Натан, бившия посланик на България в Париж проф. Владигеров и - приятна изненада - проф.
Кирил Григоров, съпруга на братовчедка ми. Махвам му с ръка, в отговор той кимва въздържано.
Университетските преподаватели се движат in corpore, сядат един до друг.
Генералската енергия намалява, разговорите позатихват. Май двата отбора не се обичат особено, държат
се като хора, които се знаят, но не се познават. Въпреки че едните принадлежаха към мозъка на
комунистическата партия, а другите бяха нейният юмрук и драматичната промяна на обществото беше
общо дело на едните и на другите, над празничната трапеза се понася хладен повей.
В този критичен момент, по молба на домакина, моята първа любов започва да рецитира с много порив
едно стихотворение на Адам Мицкевич - „О, младост, приший ми крила..." Но и поезията е безпомощна
да създаде настроение и след петнайсетина минути професорите си тръгват in corpore, както бяха дошли.
„Моите адмирации, госпожице!" - кимва със светска студенина проф. Владигеров към рецитаторката, но
така, че неговата ледена галантност да бъде видяна и от генералите, и настига с бърза крачка колегите
си.
Нямам спомен как е продължил и свършил празникът, но на следващата вечер баща ми казва:
- Обади се по телефона професор Кирил Григоров и ме помоли да ти предам, че снощи те е видял някъде
в компания, която счита за крайно неподходяща за теб. Не би искал друг път да попадаш в същата среда.
Разбира се, загрижеността на професора съдържаше благоприятен възглед за моята особа и това ме
поласка, но бях по-скоро впечатлен от съсловната надменност, дори презрение на ерудирания марксист
и неговите колеги към техните необразовани съидейници, които наскоро бяха заменили пролетарските
каскети с военни фуражки. Очевидно във високите пластове на тоталитарния режим невежите не
вярваха на образованите, а образованите ги презираха заради невежеството им.
Да се върнем към баща ми. Не му е било лесно, защото събития като процеса срещу Трайчо Костов през
1949-а обезсмисляха почти целия му живот. Разбира се, прибавяха се нови факти за несправедливостта и
насилието на режима, но това, което за друг би било лесно за дешифриране и формулиране, за него е
било мъчително, защото е означавало пълно признание, че по-голямата и най-добра част от живота му е
била пропиляна. Но както бях казал, той успяваше да смирява несъзвучните вътрешни гласове. Дали
това не е ставало и с цената на някакви компромиси? Вероятно да, но мисля, че те не са били в
професионалната сфера - помня, че като съдия във Върховния съд се бореше настървено срещу всяка
смъртна присъда, дори за вулгарно предумишлено убийство.
В хода на годините Върховния (така моите близки приятели наричаха баща ми, епитет, роден от
понятието „член на Върховния съд") постепенно намаляваше контакта си с вътрешната политическа
действителност, която вече не предлагаше никакви изненади - нито благоприятни, нито страшни, - а
даваше главно примери за невежество, непрекъснато рекултивиране на простащина и болестна
неотстъпчивост. Толерантността на баща ми спрямо моите лутаници се увеличаваше и мисля, че те му
ставаха все по-понятни, защото се пораждаха от една действителност, която объркваше самия него. Към
края на студентските ми години неговата личност сякаш започна да излъчва нещо като деликатно
одобрение на моето съграждащо се все по-видимо отрицание на официалната идеология. Като родител
навярно се е боял, че ако отида твърде далеко, бих могъл да имам неприятности, но, от друга страна,
контестирането на една политическа действителност му беше познато от неговата собствена младост и
затова за него аз започнах да влизам в симпатичната формула „бащеланко". В по-късни години тази
толерантност към моите убеждения премина в нещо като гордост. Помня как влязох веднъж в хола на
фамилния дом (вече живеех отделно) и заварих десетина гости, някои от които непознати.
- Големият ми син - оповести татко.
След което прибави - уж предизвикателно, а всъщност с някакъв елемент на гордост:
- Предупреждавам ви, че той е реакционер.
Реакционер - това беше прозвището, което употребяваха комунистите за всеки, който в тази епоха не
ръкопляскаше на политическия режим.
Гостите ме приеха с ласкаво любопитство.
След дипломирането ми, когато бях започнал да печеля дребни пари с репортажи, очерци и
кинорецензии в пресата, баща ми държеше да прочита всеки написан от мен ред. Помня ден, в който той
посочи един пасаж в моя нова публикация и каза намръщено:
- Абе, уж нещо не го обичаш този строй, а виж какво изречение си написал - социализмът, не знам какво
си! Хайде, ти поне не се излагай с такива орнаменти, остави ги за ласкателите на властта!
ОЩЕ ПО-КЪСНО - навярно е наближавал вече седемдесетте -майката на мой приятел го бе срещнала
случайно на улицата и в нуждата си да поговори с него по някакъв проблем на нейната религиозна
общност, започнала с изречението:
- Другарю Бранев, искам да ви кажа нещо като на комунист...
- Бивш, госпожо! - я беше коригирал рязко той. Един ден го запитах:
- Всъщност ти защо си станал комунист?
- Как защо? - отвърна ми той учуден. - Тогава беше срамно да не си.
Независимо от романтичния отговор, тук е мястото да отбележа, че за мен и до днес остава непонятно
как баща ми или, защо да не обобщим, немалко интелектуалци от епохата след края на Първата световна
война избират не друго, а именно насилието за осъществяване на благородния си копнеж за справедливо
общество. Да кажеш „да" на така наречения „революционен метод за промяна на обществото", значи
сляпо да се съгласиш с цяла неформулира-на гама от насилия, които предстои да се извършат, като си
забраняваш да се питаш какъв ще бъде видът и размерът на собственото ти участие в тези
предполагаемо кървави събития. Това е някакво ипотекиране на най-скъпото, което притежаваш -
собствената свобода, - срещу едно обещание за далечни и щастливи за всички бъднини, обезпечено само
с речи, стихотворения и маршови песни. Но един ден, когато копнежът се превръща в действителност,
този ранен, романтичен тип участници получават като дивидент само едно - разочарование. От какво са
разочаровани те? От това, че мечтаната промяна се оказва един твърде кървав, разрушителен и всъщност
престъпен процес? Но коя е границата на допустимото, която тяхното романтично въображение е
издигало, а после в революционните събития се е оказала прекрачена? Кръв, но по-малко?
Разрушителност, но по-малко? Съкрушени човешки съдби, но по-малко? Колко по-малко? „Другояче си
го представяхме." „Как по-точно?" „Е, не с такава жестокост, с подобни крайности, без тези
извращения..."
Но това жално изречение е абсурдно - ако не беше тази жестокост, ако не бяха крайностите, просто
нямаше да има социализъм. А какво значи понятието извращение, кое е нормалното насилие, на което е
изневерено?
Впрочем баща ми каза същото, но в един съвсем дискретен, бих казал, дори поетичен вариант. Помня
една теменужена лятна привечер на терасата пред семейната извънградска къща, в поли-те на Витоша.
Бяхме само двамата и навярно пак сме говорили за политическия режим, за тези, които управляват, за
погубения смисъл, за неизлечимия егоизъм на хората, за растящото чувство за абсурд в това общество.
Седнал в плетения стол с поглед към потъващото в сенки поле около София, баща ми поклати глава и
произнесе с някаква тъга:
- Беше много завладяващо като копнеж. Но не трябваше да става никога действителност.
И още една случка, която намирам по-скоро за забавна. Обади се баща ми по телефона с настойчивото
желание да ме види, по възможност бързо. Имах вече семейство, работех като кинорежисьор. Още
същия следобед вече бях при него.
- Получих писмо от Централния комитет с формуляр за попълване - ми каза той. - Питат дали двамата с
брат ти сте членове на БКП. Говори се, че има някаква кампания - всички деца на активни борци, които
са останали безпартийни, бързо да бъдат приети за членове. Какво ще правим сега?
Аз внезапно се ядосах, несправедливо, разбира се - каква вина имаше баща ми!
- Как какво, бе татко! - почти извиках. - Просто в графата пишеш „да"! „Членове ли са децата ви?"
Отговор - „да". И ЦК ще те остави на мира. И мен. Както виждаш, не е сложно!
Той ме погледна, леко объркан:
- Да излъжа, казваш! Ами ако открият, че ги лъжа? Голям срам ще бъде!
- Как ще открият! - развиках се отново аз. - Има ли луди в тая страна, които се отказват от партийно
членство! Всички се боричкат за това членство, а на нас ни го предлагат, и то на поднос! В ЦК направо
ще се успокоят, че при теб всичко е в ред, няма кой да се усъмни, там са само кариеристи и не
подозират, че има идиоти като нас!
Баща ми ме гледаше колебливо.
- Абе, дано да си прав... Те нали уж са все по проверките... Писа той „да", изпрати писмото и - както
предположих - не
последва нищо.
Това стана някъде през втората половина на седемдесетте години, когато у застаряващите политически
лидери на страната се разви мощен родителски нагон и те се обърнаха доста назад в историята, като
започнаха да внедряват познатия от Средновековието модел на потомствения благороднически род, но с
унаследява-не само на власт, а не на феоди с власт, както е било в оригинала. Разбира се, в европейския
XX век дори в комунистическа страна власт не можеше да се прехвърли с нотариален акт или по волята
на наследодател, липсваше какъвто и да е законов или конституционен текст. Това ставаше гнетящ
родителски проблем и вкарването на „нашите деца" в „нашата партия" беше само началото на един
процес, който целеше най-високите етажи на държавното управление. Докато родителите са още живи и
имат власт, децата трябваше да преминат пътя от приемане в Единствената партия до влизане в нейните
най-висши органи - Централен комитет и Политическо бюро. Било в противоречие с марксическите
канони като „Сега всички ще управляваме поред", и прочие? Това е най-малката беда! Първият опит бе
направен много нескрито и безогледно с дъщерята на генералния секретар на ЦК на Единствената
партия и тя стана бързо министър и член на Политическото бюро на БКП, а съпругът й оглави
националната телевизия. Гражданите, тоест ру-тинираните от десетки години и затова вече
невзискателни зрители на този просташки политически театър, лесно свикнаха и с това явление.
Общественото противопоставяне на подобно безсрамие отдавна се изразяваше само в появяването на
нови политически вицове, така стана и сега. Естествено, бързо се разбра, че децата със „синя кръв" са
предимно бонвивани, не понасят критика, самочувствието им е провинциално, посредствеността на
мисленето - много видима, и, общо взето, не можеха да правят нищо без съветите и помощта на хитреци
и циници от „простолюдието", но пък имената на бащите им отваряха всички врати пред техните дейст-
вия, а като прибавим към това, че не почитаха особено законите, в някои случаи те успяваха да насилят
или заобикалят тежката бюрократична машина и да свършат нещо полезно (в цялата относителност на
това понятие)... Връщам се към баща ми - на него дължа нещо изключително важно: свободата да търся
сам мировъзрени-ето си, и то в обезкуражаващите условия на тоталитарната власт. Той ми осигури един
мъничък свободен парцел в един несвободен свят и с това възстановяваше в някаква степен отнетото ми
от властта право на избор. Всъщност аз нямам чувството, че съм избирал възгледите си, по-скоро
безчинствата в политическата действителност, на които ставах свидетел, ги съграждаха ден по ден.
Естествено като съвестност, макар и детска или юношеска, не съм бил съвсем празно пространство,
притежавал съм някакъв крехък критерий за добро и зло, който дължа вероятно на най-ранното си
възпитание като невръстен. Помня светлинката на кандилото пред иконата над детското легло, помня и
магията на великденската нощ в Руската черква в София, където ме водеше баща ми... Това не ме е
превърнало във вярващ християнин, но мисля, че е породило ранното усещане, че светът не е само това,
което виждам и докосвам.
На млади години имах няколко приятели, които също растяха в условия на мирогледна толерантност,
осигурена от родители, си-туирани доста високо в обществената йерархия. (Например бащата на един от
тях - членът на Българската академия на науките Кристанов, е бил командващ медицинските части в
Испанската гражданска война, бащата на друг беше именит марксически професор по история, и
прочие.) Подобно на мен тези мои приятели предпочетоха да останат „боклуци" за цял живот, тоест не
станаха никога членове на Единствената партия. Не бих казал, че животът им беше лесен, но съдбите им
бяха различни - един от тях стана известен кинодокументалист, друг завърши като алкохолик.
Но това бяха изключения, по-често срещаните случаи в семействата на партийните членове бяха
обратните - авторитарно и яростно родителско доктринерство, което понякога достигаше до абсурди и
дори до изстъпления. Помня една вечер, в края на шейсетте години, когато бях на гости у мое познато
семейство в Берлин. Домакинът Манфред Краузе беше източногермански кинорежисьор, завършил
образованието си в Москва, факт, с който той много се гордееше. В хола, където бяхме, се появи
десетгодишната му дъщеричка.
- Фати, мога ли да гледам „Кончето Фюри" по западноберлин-ската телевизия? - запита мило тя.
Последва крясък на бащата:
- Nein! Wilst du apolisch sein (He! Нима искаш да си аполитична)?!
Не знам дали детето разбираше тази дума, но се прибра сконфузено в стаята си.
По-трудно обяснимо е, че същият този кинорежисьор няколко години по-късно емигрира в Западна
Германия. Сякаш дълбоко в човешката личност инструментализираното в тоталитарност съзнание
понякога получава шанса неочаквано да се срещне - след много разминавания - със собствената си,
отдавна неупотребявана, но все още дишаща съвест. А може и да е друго - доктринираният принадлежи
на Единствената партия всъщност утилитарно, тя му възлага някаква роля и в момент, в който тя
престане да бъде асансьор за неговото обществено издигане или по някаква причина му отнеме
функцията, която му е доставяла чувство за престиж - той открива режима като несправедлив и дори го
намразва. В годините на тъй наречения социализъм срещах много хора, изпаднали от различни равнища
на властта. По-голямата част не само я отричаха, но изпитваха неприязън към нея.
През шейсетте години един партиен лидер на общинско равнище в София бе станал известен с
изречение, също изкрещяно в някакъв скандален момент, когато млад човек е бил уличен в пре-
стъплението, че се е оженил за дъщеря му, без да питат бащата, тоест него. Изречението е било
изкрещявано многократно на младоженеца, и то придружено от юмручни удари:
- Знаеш ли-че-след-Партията-най-много-обичам-дъщеря-си! Знаеш ли-че-след-Партията-най-много... И
прочие.
Неприятни, просташки, но красноречиви примери за нахълтва-нето на идеологията под семейния покрив
не само като междуличностен фактор, но и като човешко поведение... Разбира се, съществуваше и една
тиха, безметежна категория на млади доброволци за включване в бащината доктрина. Това бяха „децата"
- момчетата и момичетата, които простичко и почти сантиментално произнасяха в посочения от
родителя момент: „Това е идеологията на моето семейство и мястото ми е в нея!" Невероятен аргумент!
Човечеството не би мръднало стъпка в общественото си развитие с такъв родови лозунг - идеите на тати
са моите идеи! Чувал съм го не един път от хора, с които в различни моменти на живота си съм имал
някаква близост. Но въпросното изречение се произнасяше изключително от деца на добре вкопани във
властта родители и всъщност е прикритие на леността и хитростта. Това бяха млади шмекери, за които
тъй наречената „семейна идеология" не бе нищо повече от сечиво за по-успешен живот. Ставаха какви
ли не - изкуствоведи, режисьори, висши администратори... Но за всички тях бе характерно отсъствието
на обществено мислене - какво струва човекът без протест, несъгласие или поне малко възражение
срещу актуалната действителност!
По времето на тоталитарния режим, особено в първите глави на неговата половинвековна биография,
много от домовете на безпартийните бяха станали обиталища на предпазливостта, на шепненето, на
ежедневната осторожност. Сред този всепроникващ страх и под дъжд от съвети - внимавай с кого се
виждаш и какво приказваш, избягвай този, дето баща му е в лагер, или онзи, дето леля му живее в
Америка, не казвай какво говорим вкъщи, и прочие - растяха съвършено невини деца на съвършено
невинни родители. Тези безпомощни родители се опитваха да внушат на синовете и дъщерите си ново
човешко поведение, жизненонеобхо-димо на личността в условията на всеобхватната политическа об-
сада: срещу тоталното посегателство - тотална отбрана. Понятието „параноя" се появи по-късно, за тези
ранни епизоди то не трябва да се прилага - през петдесетте години родителите имаха реални основания
да внушават на децата си изключителна предпазливост, защото бяха забелязали едно от основните
свойства на тази нова власт - тя наказваше и невинни! Не чрез правосъдната система, там е необходимо
позоваване на законов текст, пък е и твърде бавно, а чрез административни мерки - лишаване от право да
се упражнява професия, отнемане на жителство, въдворяване в лагер и прочие. Съденето и осъждането
на истински виновници за противодържавни простъпки не създаваше у населението необходимия висок
градус на страх, защото невинният трудно може да се идентифицира с извършител на престъпление по
закона. Но да се накаже човек без вина е съвсем друго - отъждествяването там е сигурно, у всеки се
явява страхът, че станалото с невиновния може да се случи и с него, и затова избавлението трябва да се
търси не просто в послушанието, а в манифестираното покорство. По тази причина много от родителите
насочваха децата си към сивите, но спокойни коридори на житейската незначителност. Получаваше се
особено съучастничество - бащите и майките, водени от разбираемо безпокойство, всъщност влагаха
усилия за съграждането на субект, от който имаше нужда политическата власт - безвредния човек. На
пръв поглед - никакви видими загуби нито за обществото, нито за човека. Но в личен план
последствията от това осакатяващо възпитание остават за цял живот - моят приятел от Париж В. С.
откри след продължителни сеанси с психотерапевт, че една от причините да има някои сериозни
професионални и социални проблеми във Франция е ранното възпитаване в политически съобразено,
житейски гъвкаво и интелектуално неискрено съществуване, което е получил в България от баща си -
лекар и почтен човек, враждебен към тоталитарния политически режим, но и трайно уплашен от него.
Всъщност всеки от нас, при добросъвестно вглеждане в себе си, може да открие някои разновидности от
неизлечимите вътрешни поражения от това отчаяно време. Но и подобно вглеждане не е лесно - в
продължение на няколко десетки години тоталитарна власт неупотребяваната добросъвестност по-
степенно се превърна в рудимент и човекът остана без уред, с който може да идентифицира придобитите
си недъзи, за да се освобождава сам от тях. А да не говорим за загубата на обществото, тя е огромна - за
няколко десетки години тоталитарната власт изключва от участие и с това фактически унищожава един
трудно създаван човешки вид - личността, която се страхува да живее безнравствено не защото ходи на
църква или се плаши от законите, а защото отговаря пред себе си.
Така, след като Единствената партия установи окончателно властта си, българският семеен дом стана
трагичен съучастник в опита човекът да бъде променен чрез принудително доктриниране на идеи или
чрез култивиране на постоянен страх.
Благодарение на баща ми не станах обект нито на едното, нито на другото.
Но това беше до изходната врата на дома ни. Навън духаха враждебни ветрове.
През 1950-а чух една дума и тя ми подейства като предупреждение на ясновидец. Това стана в дома на
моята преподавателка по литература Славинска, където отидох заедно с няколко съученици. Там вече
имаше и друг гост, който достолепно ни бе представен като бляскав пример на съвремен
социалистически българин - млад човек, току-що завършил с отличие Киевския университет. Той беше
дребен на ръст, с енергични жестове и подчертано самочувствие, но ни гледаше с каменно лице, май не
му допаднахме. На масата беше дипломата му с червени корици и той ни позволи да я разгледаме.
- А какво прави Жоро Еди-кой си, той също учи в Киев? - запита моята учителка.
Познавах бегло този Жоро - остроумен и приятен млад човек с добри обноски, облечен винаги в отлично
скроени костюми. Беше известен под името Жоро Прокурора, защото беше син на главния прокурор на
републиката по това време.
Миг мълчание и последва отговорът:
- Слуша.
В този момент се сетих на кого ми напомня дипломантът от Киев: на онези хора с каскетите, които през
1944-та превзеха затвора на дядо ми - лицата им имаха същия израз на вкаменена неприязън. И след като
сякаш потърси, но не намери някаква друга дума, той повтори още по-сурово и недружелюбно:
- Слуша.
Тази дума ме накара да потреперя. За миг видях участта, която евентуално ме очакваше извън бащиния
дом. Защото аз бях в категорията на Жоро Прокурора.
За да бъда докрай точен по отношение на променящите се възгледи на баща ми, трябва да кажа, че в
края на 1989-а той следеше по телевизията събитията около падането на Берлинската стена, потопен в
мрачно мълчание. И докато аз се радвах, че недъгавият обществен ред, който ненавиждах, си отива, той
гледаше скептично към завръщането на някогашния обществен ред, чиито недъзи добре познаваше.
Баща ми отдавна бе изгубил левичарските си илюзии, но сега беше друго - не с въображение, а със
собствените си очи виждаше действителното погребение на един колосален, мъчителен и ненужен
човешки опит, в който бе взел интензивно участие. Няколко месеца по-късно, на деветдесет и пет
години, този съвършен атеист потегли безмълвно към смъртта, отегчен от измамните политически
събития, сред които бе протекъл животът му, а навярно и от собствената си замесеност в тях.
А майка ми? Още нищо не съм споменал за нея, сякаш не е съществувала... А всъщност всичко, което
сега се опитвам да разкажа, би било съвсем различно без нейното дискретно, но така категорично
присъствие в моето детство, юношество и младост. Тя беше купелът, в който се плискаха - понякога
драматични, понякога смешни - житейските и нравствени вълнения на трима мъже: баща ми, брат ми и
аз... Вярно е, че тя няма пряко участие в моите криволичещи идейни еволюции, но днес аз знам, че
лишено от майчината ласка, мировъзрението на човека често прохожда осакатено, посоките се търсят
със съмнение, с подозрителност, а понякога може да се стигне до безизходна мрачна гора с танцуващи
вещици.
Нямам спомен за манифестирано лично пристрастие на майка ми - проблемите на всеки от тримата мъже
поотделно и на всички заедно бяха основният център на нейното внимание. Никога не съм я виждал да
плаче, като изключа спомена за гласа й, разтреперан от вълнение, когато четеше на мен и на брат ми
„Без дом" от Хектор Мало или „Дневникът на един ученик" на Едмондо де Амичис, под светлината на
газена лампа, в малка къщичка, някъде в обгърнатото в нощен мрак Софийско поле... Никога не съм я
чувал да повишава глас или да се кара, но помня безмълвното огорчение от мои неуспехи, изписано
върху лицето й... Слушах я понякога да си пее тихичко сама. Много по-късно узнах, че това е било
признак на тъга.
Всъщност нейната обич към мен е прародителят на моята вътрешна свобода. Връщам се страшно много
назад, в зората на любопитството ми към този свят, когато още не бяха загърмели оръдията на Втората
световна война и се учех да разпознавам буквите от азбуката по фирмите на магазините... Стаята,
потънала в спокойствието на вечерната тишина, широкото детско легло, крехкото тяло на брат-чето ми
край мен... Не заспивам, защото чакам. Ето, вратата се отваря, гълъбовата светлина от полилея във
вестибюла осветява за миг силуета на майка ми, тя влиза в тъмнината... Стъпките й приближават към
леглото... Върху опаловия фон на правоъгълния прозорец се появява силуетът й... Затварям очи, след
миг тя ще приведе лицето си към моето... Прошумолява дреха, ароматът на парфюма й ме облъхва.
Топлите устни докосват страната ми... След малко стъпките на майка ми се отдалечават, светлината на
полилея от вестибюла проблясва за миг върху лакираната повърхност на бялата врата, бравата щраква и
мракът пак поглъща предметите... Опало-вият екран на прозореца остава празен до утре вечер.
Има ли нещо по-хубаво на този свят от това да си дете и да си обичан?
Легализиране на идеала
СОФИЯ, ноември 1944 година. В привечерния здрач, зад прозорците на класната стая прехвърчат
снежинки. Урокът по история е свършил и учителката е решила да запълни остатъка от часа с четене.
Миниатюрно, крехко момиче е застанало пред чиновете с разтворена книга. Гласът й, едновременно
самоуверен и топъл, ни е отвел в една подобна сумрачна привечер в някогашния предвоенен Берлин.
Ели Недева чете „Летящата класна стая" от Ерих Кестнер, където се разказва за момчета и момичета
като нас. Всички сме затаили дъх, дори учителката по история слуша с леко наклонена глава... Аз съм на
първия чин и лицето на Ели е съвсем близо пред мен, ако протегна ръка, мога да го докосна... Тя е
тъмно-руса, с изящно малко носле и очи като зелени блата, в които ми се струва, че започвам да
потъвам. Вече съм дванайсетгодишен, какво! Поглеждам скрито към съседа си по чин и виждам, че това
възпитано, мълчаливо и тъжно момче, което познавам съвсем отскоро, също не отделя погледа си от
лицето на Ели. Охо, Боби също хлътва в зеления поглед! И ме обзема приятното чувство, че той и аз
харесваме едно и също момиче. Аз не знам от какво семейство е Боби, но в него се чувства ниво, класа, а
това ласкае избора на сърцето ми.
Ще минат много години и вечерният сумрак, летящите зад прозореца снежинки, зелените очи на Ели,
мълчаливото емоционално съзаклятие с Боби и пленителните изречения на Ерих Кестнер ще се сплетат в
един призрачен и нежен спомен за щастие.
ПРЕЗ ЕСЕНТА и зимата на 1944 година София е град, покорен от здрача - сиви развалини на
бомбардирани здания, тук-таме редки, едва просветващи витрини, неосветени улици, по които се движат
зле облечени минувачи, мрачни киносалони, пълни с дремещи зрители в балтони, в очакване да се
завърне спрелият електрически ток...
Една хубава двуетажна къща, която съвсем доскоро беше център на „Хитлерюгенд" в София, изведнъж
се превръща в клуб на младите комунисти. Абревиатурата на тяхната организация е РМС -Работнически
младежки съюз, чете се „Ремс" и затова членовете й са известни под съкратеното название „ремсисти".
Това са предимно познати гимназисти от квартала и моето любопитство много бързо ме отвежда в този
клуб. В обширния хол е разположен лъскав роял, навярно наследен от младите хитлеристи. Приведен
над клавишите ремсист свири популярен джазов мотив от една от първите филмови лястовици, наскоро
долетяла от Америка -„Снежният рай". До него - друг ремсист, с китара в ръце, се мъчи да налучка
някакъв съпровод на същата мелодия. Две момчета край тях разучават стъпките на новия танц суинг.
Първото впечатление е обещаващо. Оказва се, че клубът е място, което кипи от енергия: свири се джаз,
малки струнни състави изнасят програми от класическа музика, почти всяка седмица има хумористични
вечери и танцови забави... Разбира се, по-късно ще видя и нещо друго - под саката или ученическите си
куртки някои ремсисти носят пистолети. Но тези пистолети никога не гърмяха, пък и собствениците им
не бяха неясни субекти с каскети, а познати и модерни момчета от моя квартал, които обичаха да се
смеят, да танцуват, да карат ски...
И всеки ден след училище аз започвам да се мъкна в този клуб, тъй както пенсионерите се дотътрузват
привечер до кварталния аперитив. Постепенно ремсистите свикват с моето присъствие, както и с това на
още няколко малчугани, които подобно на мен се въртят там. Много скоро ми предлагат не само да
зяпам, но и да върша нещо - включват ме в група, която събира парични помощи за българското участие
във войната. Защото българската армия вече се сражава в Унгария против германците.
И ето че за пръв път в живота си аз се осъзнавам като човек, натоварен с мисия. С едно момче на моя
възраст се катерим по стълбищата на кооперациите, звъним от апартамент на апартамент и поднасяме с
ашюмб кръгла метална касичка с надпис „За ранените бойци от фронта". След като прочита надписа и
разбира за какво звънят тези две момченца, един господин ни поканва да влезем, извинява се и след
малко се появява, като дозакопчава генералския си кител. Той пуска в касичката най-голямата съществу-
ваща по това време банкнота - хиляда лева, и ни окуражава да продължим, както той се изразява, „да
помагаме на тези, които дават кръвта си за родината". След това насърчение от човек с лампази ние
бързо разширяваме обхвата - започваме да спираме минувачи по тротоарите, нахлуваме натрапчиво в
аперитивите и ресторантите, а накрая проникваме и в кварталното кино, където патриотичното ни
усилие дори е възнаградено - гледаме американски филми без билети. Скоро за мен се очертава нова,
още по-отговорна роля - ремсистите решават да организират малък детски хор и ми предлагат аз да
стана диригент. Как се отказва подобно предложение - естествено веднага се съгласявам! Пък и аз от
няколко години взимам уроци по цигулка, тоест разбирам от диези, бекари, бемоли, позиции, легато,
пицикато и прочие, което се оказва достатъчно, за да започна да считам диригентския пулт за мое
призвание. Всичко става много бързо - десетина деца, репертоар от няколко руски и български песни на
два гласа и най-важното - аз отпред!
Подавам тон, казвам „Три, четири!" и започвам да махам с ръце като капелмайстор. Включват ни в
програмите на клуба, пеем и пред по-широка публика край запалени огньове в кварталните градинки. Е,
не толкова майсторски и покоряващо както в прочутия епизод с нацистката песен във филма „Кабаре" на
Боб Фос, но общо взето в този пропаганден ключ. Много бързо изпълзявам от анонимността на
юношеството и добивам популярност в квартала - толкова малък и вече диригент! Как няма да продължа
да ходя с увеличаваща се страст в клуба на ремсистите! Естествено на възрастта, на която бях тогава,
дванайсет-тринайсеттодишен, при мен не можеше да става дума за идеология. Вътрешно аз нямах нищо
общо с левичарските лозунги в клуба на РМС, само ги констатирах като факт, който ми оставаше чужд,
но това не ме безпокоеше. Мисля, че в този период всичко беше като дирижирането ми - имитация на
нещо.
Във видимите пространства на обществената действителност по това време се вихреше яростно
политическо състезание между две доктрини - просъветска и прозападна, и РМС правеше всичко
възможно, за да съблазнява младите, и то не толкова с идеите си, колкото с приятните форми за
прекарване на времето, както и със създаването на възможности за изяви от типа на моето диригентство.
Имаше например един едър гимназист, който в течение на месеци рецитираше по събрания, митинги и
чествания едно и също стихотворение - възхвала на работническия труд, написано от самия него - „Моя
компресор". Любопитно беше, че в разговор поетът заекваше, но от естрадата изреваваше безупречно
творбата си, която навярно беше единствена. В скоро време входната врата на клуба се отвори още по-
широко и много от бившите членове на споменатата в началото и вече несъществуваща казионна нацио-
налистическа организация „Бранник" станаха членове на РМС. Постепенно почти всички по-енергични
и по-амбициозни момчета и момичета изпълниха този единствен в квартала младежки клуб. Естествено
те нямаха комунистически убеждения, дори от предшестващите години бяха добили известност с
обратното, но изглежда, бързо откриха, че да се имитира ляво политическо поведение не е нито сложно,
нито мъчително, пък вероятно е било препоръчвано и от семействата. Изгодата беше едно по-забавно
ежедневие плюс политически етикет, който се ползваше с нескритата благосклонност на новата власт.
Най-активните деятели на клуба, разбира се, бяха силно индоктринирани в комунистическата идеология
и много скоро се оказа, че в съблазнителната торта, която предлагаха, е имало скрита карфица -
установяването на еднопартийна власт от болшевишки тип. Много по-късно узнахме, че България
заедно с още няколко злочести европейски държави е преотстъпена отдавна от Запада на Съветския
съюз - като комат, който се хвърля на зло куче, за да не те ухапе. Но за политическия карнавал на
Москва по тези времена е било необходимо РМС да изглежда като една нормална част от
плуралистичното общество и основните клубни деятели, общо взето, успешно създаваха това
впечатление.
Помня един следобед, в който двамата с моя съученик Боби се мотаехме по улиците в квартала и
търсехме някакво спасение от най-големия враг в юношеската възраст - скуката. В края на краищата се
дотътрихме до клуба, но на входа Боби се спря, огледа мълчаливо къщата и отказа да влезе. Казах му, че
вътре можем да играем пинг-понг, че има куп други забавни неща, но той упорито поклати глава:
- Влез ти, аз ще те чакам отвън.
Влязох поне да видя има ли нещо интересно... Нищо особено -един дрънкаше на рояла, друг окачваше
по стените някакви рисунки с туш. Разгледах ги набързо. Между другото имаше и една голяма
карикатура, която помня до днес - мъж в костюм и вратовръзка, със сардонично усмихнато лице, който
държи револвери не само в двете си ръце, но и в двата си боси крака. Отдолу пишеше: „Така професор д-
р Борис Йоцов управляваше Министерството на просветата"... Общо взето, нищо интересно - в клуба
цареше скука, както навън. Излязох и с Боби пак потеглихме по улиците.
Няколко дена по-късно Боби ме кани да го посетя у тях. „Първият етаж, вратата вдясно" - ми обясни той,
защото никога не бях ходил в дома му. Качвам се на етажа и едва след като натискам звънеца на първия
апартамент вдясно, поглеждам табелката на вратата. На нея пише: „Проф. д-р Борис Йоцов".
Ръката ми пада от копчето на звънеца - моят съученик бе син на човека от карикатурата в клуба,
доскорошния министър на просветата и настоящ подсъдим в най-медиатизирания политически процес
по това време, срещу членовете на четирите последни правителствени кабинета преди влизането на
съветските войски в България!
Вратата се отваря и Боби ме въвежда в сумрачен апартамент, потънал в тишина. Между стени, покрити с
книги, ме запознава с майка си - освен безпомощност и горест върху лицето й няма изписано нищо
друго. Представя ме и на брат си - безмълвен млад човек в униформа на курсант от Школата за запасни
оофицери.
Разбирам, че тези хора са изоставени от всички и разполагат единствено с тихото си страдание.
Разбирам, че се намирам в обител на безутешността.
И тази несподелена мъка ме докосва така болезнено, че събужда у мен чувство за вина - за разлика от
Боби аз живея в неуязвимия дом на комунист. В годините, които ще последват, това чувство ще
продължи да ме гнети, защото политическата действителност ще създава по-безочливи аргументи за
съществуването му. И за пръв път се запитвам: да не би да има някаква несъвместимост между моето
приятелство с Боби Йоцов и участието ми в живота на клуба, където е окачена жестоката карикатура на
баща му?
Запитвам се, но това не се превръща във вътрешно противоречие и както не се отказвам да дирижирам
хора, така продължавам и да приятелствам с Боби. Единственото нещо, което разбирам, е, че тези две
страни на живота ми не трябва да се докосват. Мисля, че това е детското начало на моята
амбивалентност, която по-късно стана болезнена за мен, въпреки че в следващите години тази „втора
проекция" или „втора сянка" на човешката личност се наложи като модел за всички.
Наскоро след това проф. д-р Борис Йоцов - литературен историк, известен специалист по славянска
филология, виден бохемист и полонист, автор на много научни изследвания, бивш декан на Историко-
филологическия факултет, бивш директор на Националния театър, член-кореспондент на Българската
академия на науките, министър на народната просвета в продължение на две години и обожаван от
студентите си преподавател по литература в Софийския университет, бе осъден от Народния съд на
смърт и екзекутиран. Препредаден ми е разказът на члена на съдебния състав Кантарджиев, че от
Москва е било наредено всички министри от трите последни кабинета да бъдат осъдени на смърт
независимо от степента на вината им и че това е било контролирано от двама съветски емисари в
униформи на висши армейски офицери, които са се появили на последното нощно заседание на съда.
Убеден съм, че това е вярно, защото властта на болшевиките бе единствената в Европа на XX век, за
която политическият съдебен процес имаше едно основно предназначение - да всява страх във всички
социални и професионални пластове чрез жестоки присъди. А специално в България трябваше да се
унищожат максимум фигури от духовния елит на българското общество с оглед на предстоящото бол-
шевизиране.
Екзекуцията на проф. д-р Борис Йоцов е сред примерите за едно от най-безсмислените и отблъскващи
престъпления на Българската комунистическа партия срещу собствената й нация - физическото или
нравствено изтребване на един рядък човешки вид, който се създава много бавно, извънредно трудно и с
участието на повече от едно поколение - личността с чувство и съзнание за морална отговорност за
своите постъпки едновременно пред себе си и пред обществото. Този фундаментално важен за всеки
народ човешки тип бе или физически ликвидиран - както това стана с проф. Борис Йоцов и видния
хирург проф. Александър Станишев, - или лишаван от професионална правоспособност, уволняван,
изселван в далечни малки градчета, въдворяван в лагер, а в най-добрия случай - лишаван от каквато и да
е роля в обществения живот на страната.
За късо време на семейство Йоцови бе отнето всичко, в това число и правото да живее в столицата. Така
Боби изчезна от моя живот. Много години по-късно се срещнахме случайно на една сива улица в сив
провинциален град, където навярно бе протекъл и продължаваше да тече животът му. Познахме се и се
разминахме. Сигурен съм, че притеснението да се спрем и разговаряме беше взаимно. Лично аз
чувствах, че не съм в състояние да му задам дори простия и задължителен въпрос „Как си, Боби?",
защото това би означавало да искам от него изповед за трудности и страдания, а достойнството му,
което добре познавах, щеше да го потопи в мълчание. А ако той ми зададеше подобен въпрос, аз също
бих бил силно притеснен, защото моят живот, сравнен с неговия, би звучал като сюжет на розов роман.
Различно преживените години създаваха непреодолимо неравенство помежду ни. Разминахме се, но
самотната му фигура, така чужда на провинциалния декор, беше покъртителна и чувството ми за вина
отново изплува - аз продължавах да имам баща, а на него много отдавна му го отнеха, аз можех да имам
копнежи за бъдещето си, а той от години се е борел само за оцеляване...
ПРЕЗ 1947 г. бях приет официално в РМС в салона на едно квартално софийско кино. Въпросът е: защо
влязох в организация с крайно леви идеи, след като тази идеология не ми бе станала никога присъща?
Нямам ясен отговор, но мисля, че това е някаква инерция от клубните години или проява на юношеска
безхарак-терност. Безспорно на възраст между петнайсет и шестнайсет години аз не съм имал съградено
съзнание за нравствена отговорност и все още съм бил само един проект за човек. Вярно е също така, че
до този момент комунистическата организация РМС не ме бе съблазнявала или насилвала да участвам в
никакво екстремно действие. Вярно е също така, че начеващата двойственост на моето съществуване -
от една страна, общуването с добрите ми приятели, а от друга - ежедневният контакт с клубните
партньори от РМС - все още не беше добила драматични размери. Така че нямам спомен за особено
изживяване от деня на приемането ми -нито радостен, нито горчив. По това време бях вече ученик във
френския мъжки колеж „Св. св. Кирил и Методий" и вълненията ми бяха от съвършено нов тип.
Постъпването ми в това престижно за времето си католическо училище в София внесе някои съвършено
нови инструменти за моето човешко съграждане, например ежедневното дискретно внушение, че „този
пред мен" или „другият" е толкова важен, колкото съм самият аз. Или честото напомняне чрез
разнообразни педагогически средства, че формата на живота е толкова значима, колкото самият живот.
„Бранев, бихте ли благоволили да млъкнете?" - чувам и досега тихия глас на учителя по химия frere
Гастон да произнася избраното от него условно наклонение. Личностите на преподавателите бяха
забулени в тайнственост - нямаха фамилни имена, нямаха биографии и това усилваше въздействието на
изреченото от тях. Това пораждаше и митове - твърдеше се, че изключително образованият пре-
подавател по литература/rere Освалд през трийсетте години е бил министър в правителството на Пол
Думерг и след аферата Ста-вицки е напуснал френския политически живот, че frere Анри е от род на
благородници и е постъпил в този орден, след като неволно е причинил смъртта на малкото си братче, и
прочие. Несъмнено обучението, което получавахме от тези предани възпитатели в раса, не ни правеше
по-малко българи, но първо - успяваше в доста висока степен да ни сроди с европейската цивилизация, и
второ -култивираше у нас по-силна толерантност и по-голяма пощада към ближния, отколкото е прието
на Балканите. За съжаление страната видимо и енергично отиваше към огрубяване и ожесточаване на
нравите и това възпитание щеше да ни направи по-уязвими в житейските битки, които ни предстояха.
През 1947-а общественият живот в България бе започнал стремглаво да се променя и политическата
нетолерантност на бъдещата Единствена партия превземаше не само парламента, но и улицата.
Несъмнено тези демонстрации на мощ се решаваха предварително, но в тях се ползваше действителната
класова ярост на сиро-машката част от населението, както и естествената склонност на българина към
унижаване на ближния.
Ето спомен за едно събитие, което изигра важна роля при формирането на светогледа ми в тези
юношески години:
...Движа се по една улица в приятен слънчев ден, когато започвам да чувам гласове на множество хора.
Тогава се провеждаха множество улични митинги и не беше необичайно, но скоро разгадавам, че това не
са обикновени гласове, а по-скоро крясъци на тълпа, които понякога преминават в римувано скандиране
на неясни думи... Ориентирам се по крещенето, достигам до централния столичен булевард „Цар
Освободител" и виждам, че по него се движи процесия от четирийсет-петдесет души. Начело се кла-
тушка неголемият портрет на един от лидерите на опозиционната социалдемократическа партия, Григор
Чешмеджиев, който няколко дена преди това бе починал. Но тези хора не викат, те кротко и мълчаливо
вървят към къщата на покойния, вероятно за поклонение пред останките му. Виковете идват от
разделена на две тълпа, която се движи успоредно с процесията по широките тротоари от двете страни
на улицата. Това е смесица от крещене, дюдюкане и скандиране на римувани изречения, които съдържат
квалификации като „предатели" и „фашисти" и заплахи, че ще бъдат затрити, изчистени, унищожени и
какво ли не още... Те са около два пъти повече от хората в траурната процесия, а яростта, от която са
обзети, е смайваща. И аз тръгвам наред с тях, но извън тях -тези крещящи гласове и ненавистта върху
лицата ме превръщат в свой уплашен пленник и упражняват хипнотично въздействие върху мен, както
хелиотаксиса, който неумолимо обръща лицето на слънчогледа към изгарящото слънце... Дълго
съпътствам тълпата, която не спира да изсипва оглушителната си омраза върху мълчаливите и видимо
притеснени хора от процесията, и разбирам, че всъщност това изстъпление цели да предизвика трайна
уплаха у манифестиращите с портрета на покойния им лидер. Някога, в далечните невежествени
времена, българските овчари са били убедени, че упорити болести могат да бъдат лекувани успешно
чрез уплаха - десетина души наобикаляли плътно болния, внезапно започвали зверски да крещят и да
размахват заплашително гегите си. Нещо подобно виждах сега. Този гласов разгул изразяваше и още
нещо - омраза към каквато и да е свобода на човека. За тези крещящи хора свободата не бе просто
излишна - те бяха сигурни, че тя е дори вредна за обществото. Любопитно е, че години по-късно, след
окончателото установяване на тоталитаризма, политическата принадлежност на френските туристи по
Черноморието можеше да бъде лесно разгадана - тези, които никога не питаха дали в България има
свобода, бяха членове на френската комунистическа партия. Те добре знаеха, че няма, и бяха убедени, че
социализмът решава всички проблеми на човека без нея, че тя е ненужна.
Така процесията стига до къщата на покойния опозиционен лидер и влиза в нея, а тълпата отвън се
преобразява в малък митинг, за който дори веднага се намира оратор. Но това вече е безинтересно.
„Думите не са важни, в тях вече няма нищо ново - мисля си аз и си тръгвам. - Самите крясъци са
съдържание."
Новото за мен беше, че тази тълпа от крещящи хора не можеше да понася друг възглед в общественото
пространство дори ако той се проявява по най-тих и смирен начин. В този ден за пръв път разбрах, че
политическото състезание, което течеше в страната ни от няколко години, е мнимо и че завоюването на
пълната власт от партията на баща ми е предстоящо. И че утре крещящите ще бъдат разположени на
всички нива на управление, което значеше, че ще се установи една-единствена гледна точка за всичко и
за всички. И че ако започна да съграждам собствено мировъзрение, ще трябва да го крия... Но пък дали
ще бъде възможно едно мировъзрение да съществува, извадено от употреба в ежедневието и укривано в
заключено мазе като уродливо дете през Средновековието? И разбирам още, че наместването на човека в
този утрешен политически пейзаж ще бъде не само сложен, но навярно и унизителен процес. Особено за
такива като мен, защото си давам сметка, че отблъскващата тълпа, която днес следях като хипнотизиран,
започва да създава у мен чувството страх.
ПРОЛЕТТА НА 1948 година. Звуци на духова музика огласят широка улица в центъра на София. Високо
пред крачещия в такт духов оркестър се полюлява малък лаконичен надпис - „Френски мъжки колеж".
Музикантите са около четирийсет момчета и всичките са в сини сака и бели панталони. Седмица преди
този ден (а той е 24 май - празникът на българската писменост) до входната врата на училището бе
закачен малък бял лист с кратък текст, написан на ръка: „Братът-директор ще бъде щастлив, ако за
манифестацията на 24 май музикантите се явят облечени в сини сака и бели панталони." Това бе
достатъчно, за да се разровят всички гардероби и скринове и да се обиколят всички близки и роднини,
защото желанието на директора не беше лесно изпълнимо в условията на следвоенния недоимък.
И ето - всичките сме в синьо и бяло. Внушителността на най-големия училищен духов оркестър в
столицата се усилва от красивия, съвършено непознат на българите марш he regiment de Sombre et
Meuse. Когато маршът свършва, други момчета в сини сака и бели панталони, наредени след блока на
духовите инструменти, започват оглушително да редуват сложни тактове върху трийсет и два
необичайно големи барабана. След тях са редиците на учениците, всички с формени фуражки на
главите. От двете страни на класовете сякаш плават преподавателите - като изрязани от хартия
двуизмерни смешни и симпатични силуети - черни раса, черни меки шапки с широки периферии ала дон
Базилио, черни чадъри в ръка. Струпаното по тротоарите край улицата сиво множество гледа мълчаливо,
учудено и сякаш малко тревожно - ненормално много порядък и естетика се движи пред очите на
зрителите. Доскоро това е било естествено, но днес е вече странно, нелепо, дори нахално - годината е
1948-а, водачът на парламентарната опозиция Никола Петков е екзекутиран, всички некомунистически
вестници са спрени, бруталната, наричана от някои революционна, воля за прекрояване на живота
започва да се развихря с усилваща се мощ: експроприира се всичко - от грамадната тъкачна фабрика до
будката за вестници, в одържавените кина на столицата и страната се прожектират почти изключително
съветски филми, всеки ден пред къщи и кооперации се виждат струпани мебели на семейства, които
властите изселват в провинцията... Но колежът продължава да марширува с гордост и вълнение -
съзнаваме се като една положителна разновидност, като особена еманация, от която утре обществото все
пак ще има нужда и която днес трябва да полага повече усилия, за да предизвика симпатия, а защо не и
възхищение у публиката. Наближаваме булевард „Цар Освободител", който води към Народното
събрание, а на стълбите пред него ще са официалните лица начело с най-популярния от живите българи -
така наречения „герой от Лайпцигския процес" и днешен министър-председател Георги Димитров,
наричан още от софиянци Гошо Тарабата заради необичайно високата дървена ограда около къщата му.
Барабанният звук спира и отново духовата музика оглася пространството. Но малко след това става
нещо непонятно - верига от полицаи (които по това време се наричаха милиционери) спира челото на
маршируващите колежани, а някакви хора с каскети на главите започват да преправят път през множе-
ството и ни посочват да се движим след тях. Потегляме в новата посока и постепенно се оказваме в
безлюдна странична улица. Никакви хора, дори милиционерите и каскетите изчезват. Един по един
отлепваме инструментите от устните си, Sambre et Meuse се разгражда, агонизира, умира... Спираме
маршировката, това вече е движение наникъде. Става тихо, много тихо. Ясно е - ние просто сме
изхвърлени от манифестацията. Защо? Навярно защото ставаме непоносима гледка за тези, които вече
командват живота във всичките му пространства. Къде да подирим защита? Пред френското посолство,
пред резиденцията на папския нунций? Разотиваме се.
Всъщност това е предизвестие за смъртта на френския мъжки колеж в София. Няколко месеца по-късно
постановление на Министерския съвет закри всички чуждестранни училища в България и тази последна
крехка връзка с културата на Европа бе прекъсната.
Ние осиротяхме без училището си, а копнежите за бъдещето се превърнаха в дим - трябваше да се
сбогуваме със сладостната представа, която почти всички имахме, че един ден ще продължим об-
разованието си в Париж. Хората престанаха да ни наричат „френски възпитаници", название, което беше
провинциално и неточно, но симпатично.
В българската гимназия веднага почувствахме, че тук вече не се полагат усилия за създаване на хора, а
само се преподава учебна материя. Училищният живот, който последва, се оказа такъв, какъвто
предполагахме - откровено груб и тарикатски. Но лека-полека свикнахме и скоро престанахме да се
отличаваме особено от съучениците си.
През есента на 1948-а страната започна бързо да се променя чрез одържавяването на всичко. Оповести
се, че това е висша форма на собственост и тя бе наречена общонародна. Наред със заводите и
фабриките бяха експроприирани бакалницата, кварталната кръчма и будката за вестници, а
съдържателите им се превърнаха в държавни служители. Естествено хората с гарантирана заплата доста
бързо започнаха да работят зле. Пазарният механизъм престана да функционира и ежедневието на
човека се превърна в сражение, което трябваше да се води с много енергия и с разширяващ се реквизит
от тактически умения. Впрочем тази битка продължи близо половин век, но още през първите години от
нея започна да израства не обещаният от марксистите-революционери нов човек, а добре познатият
индивид, който се бори за оцеляване. Защото периодът, който последва, бе едно от най-невъобразимите
изпитания, на които може да бъде подложен човекът - в много къс срок се суспендираха всички
обществени, икономически и политически механизми и се заменяха с други, моделирани в една далечна
действителност - СССР. Наред с това се обезсилваха онези крехки, така трудно и продължително
създавани понятия за добро и зло, за висше и нисше, за красиво и грозно, за милосърдие и жестокост,
които в различни степени живееха в личността, а на тяхно място се предложи някакъв силно опростен
модел за човек, чието най-високо нравствено качество беше предаността към Партията. Тоест,
трябваше да се промени не само всичко около човека, но и всичко у човека, като се започваше с пълното
отрицание и рушене на съграденото дотогава. Операцията беше нещо като приготвяне на шаран за
пържене - изстъргване отвън и изкормване отвътре. От човека не се искаше вече нищо друго освен
потвърждение - манифестирането на каквото и да е друго мнение вече не беше възможно - дунавският
остров Белене се превърна в лагер, тоест затвор за хора, които не са извършили никакво престъпление по
наказателния закон, но просто в предшестващите две-три години бяха имали лековерието да покажат
открито несъгласието си с комунистическата идеология. Това лишаване от свобода, което съкрушаваше
трайно живота на индивида, не се наричаше наказателна репресия, а носеше срамежливото название
административна мярка. При тази угроза човекът вече нямаше голям избор - или трябваше наистина да
си внуши, че историята може да има цел и следователно това ново историческо битие има пълно право
на съществуване (това например е станало с източногерманския филмов документалист Торндайк, който
казва, че като военнопленник в Съветския съюз внезапно е бил просветлен от откритието, че добро е
само онова, което е добро за работническата класа), или много бързо да съгради привидност на
личност, едно публично второ аз, такова, каквато го иска установяващият се тоталитаризъм, и да се
скрие, доколкото може, зад него.
Човекът, застрашен физически, политически и социално, започна доброволно и бързо да изгражда това
привидно второ аз или своята втора сянка. Говоря, разбира се, за тези, които веднага си дадоха сметка,
че тоталитаризмът е не само нелеп, но и безмилостен, и освен това ще обхване поколения.
И ето че нашият сериозен преподавател по биология в гимназията внезапно заяви, че генетиката е
учение на реакционери, които след многогодишни лабораторни опити са достигнали до един-единствен
жалък резултат - променили цвета на окото на една муха. И добре помня, че за да бъде по-убедителен,
направи изразителен жест с пръсти и пресилено се изкикоти. Една уплашена учителка по литература
престана да си служи с понятието „великденски козунак", защото бе свързано с християнската религия,
и го замени с един невероятен неологизъм - „първомайски козунак", което вече създаваше роднинска
връзка на сладкиша с официалния празник на труда 1 май. Няколко години по-късно, когато започнах да
следвам в Юридическия факултет, най-квалифицираният специалист по международно публично право,
очарователният и изискан проф. Кутиков, още на първата си лекция заяви, че той е „преподавател от
стар тип", но полага необходимите интелектуални усилия, за да се превърне в „преподавател от нов
(разбирай маркси-чески) тип". И ние, учениците от централните квартали на София, имахме проблем -
трябваше да укриваме добрите си обноски, които получиха изобличителния етикет „буржоазно
възпитание". Искреността беше най-лесна за жертване в борбата за оцеляване и доста бързо всички
започнахме да се превръщаме в ментарджии. Така просто се наредихме непосредствено до онези с
каскетите, които несъмнено вярваха в идеите на комунизма, но лъжеха по-наедро и повече от нас,
защото бяха убедени, че за да се доведе един народ до мечтаното безкласово общество, лъжата е толкова
необходима, колкото гилотината.
Впрочем знаете ли, че не е толкова угнетително да се лъже, когато отбраняваш себе си или своите
близки от заплаха? С течение на времето дори става все по-лесно и по-малко срамно. И накрая двете
сенки на личността - лъжливата и истинската - се сливат в една, привидното второ аз поглъща
скривания първообраз и имитацията се превръща в същност. Това е неминуемо, защото човек не може да
издържи много продължително двойствеността, а привидното поведение побеждава, защото за разлика
от укритото истинско аз започва да получава по-големи или по-малки дивиденти в тоталитарното
политическо ежедневие. В живота си видях много такива съдби, но протагонистите - между тях немалко
интелигентни хора - отдавна бяха изгубили способността искрено да се анализират. Освен в случаите,
когато се разболяваха душевно -тогава потиснатата идентичност се връщаше внезапно, и то във вид на
вина, - на няколко пъти съм бивал свидетел и на такива случаи.
ВЕДНЪЖ ПРЕЗ ЕСЕНТА на 1948 година моят съученик Владо Топенчаров ме спря в коридора на
училището и ми посочи адреса на някакъв клуб, от който да си получа членската карта на РМС. Това ме
изненада, защото няколко месеца по-рано всички младежки политически и неполитически съюзи и
дружества бяха официално закрити и заменени от една единна за всички организация.
- Какъв РМС, нали вече не съществува такъв съюз? Съученикът ми поклати глава:
- Съществува, но под друга форма. И ти продължаваш да си негов член.
Това ми прозвуча интригуващо, дори възбуждащо. Почувствах се като член на тайно общество за
малцина избраници - нещо като масонска ложа или Опус деи.
- И в какво ще се състои дейността на членовете?
Владо Топенчаров отговори, че на нас вероятно ще бъдат възлагани по-отговорни и по-трудни
обществени задачи. Това също беше привлекателно - спомних си за някогашната покана да дирижирам
детския хор.
Известно време след това Топето, както го наричахме помежду си, се обърна към мен за изпълнение на
една проста, но както каза той, „отговорна задача" - да събера сведения за семейството на един от
нашите съученици във връзка с подготвяното му изключване от новия общ младежки съюз. Тази
информация можех да получа единствено от мястото, където съученикът ни живееше. След два-три дена
бях приет в дома на лицето, за което ми бе казано, че се занимава с обществените дела на квартала.
Представих се. „Млади другарю" - се обръщаше този висок възрастен човек към мен, хлапака, и помня
добре, че това ме притесни, защото звучеше пресилено и неискрено. Колкото и да е нелепо, днес мисля,
че той всъщност се е боял от мен и се е държал така от осторожност. Посетих го още един път - той бе
събрал необходимата информация за съученика ми - обикновено четиричленно семейство, без
враждебни политически прояви, без отчуждени собствености, бащата има работилница, в която
произвежда бакелитови сапунер-ки. „Това е, млади другарю." Благодарих му, предадох тази банална
информация на Владо Топенчаров, но мисля, че ръководството на гимназиалната организация все пак
намери някакви причини за изключване на нашия съученик. Години след това той стана известен
телевизионен журналист, навярно е бил и член на Единствената партия, но при случайни срещи никога
не ме поздравяваше, защото кварталният информатор, моят „възрастен другар", му бе съобщил името на
този, който е събирал сведения за него. Днес ме угнетява не толкова моето нелепо участие в случката,
колкото нейната нищожност. Мисля, че това беше началото на нещо много тъжно - повсеместното
вкарване на човека в ниските слоеве на обществения живот, тоест в лабиринта на незначителността, и с
това - съкрушаването на неговата невинност. Спомням си една хубава и изискана млада жена, която
започна да звъни по домовете в моя квартал и да събира членски внос за масовата обществена
организация Отечествен фронт, създадена от Единствената партия - тя беше снаха на екзекутирания от
Народния съд проф. Ста-нишев и мога да си представя унижението, което е изживявала. Отказът от
участие в тези нищожни обществени равнища беше рискован, вече съществуваше изобличителното
изречение не участва в мероприятията на народната власт. Има някаква зловеща гениалност в това -
дори унизеният и наказаният да бъде превърнат в дребен съучастник в престъплението, наречено со-
циализъм.
В условията на усилващата се репресия моето раздвояване не намаляваше, а се превръщаше в реалност -
така например аз се оказах участник и в други събития, но вече не като фактор, а като потърпевш. По
силата на стари и още неотменени споразумения, през 1948-а посолствата на Англия, Франция и САЩ
имаха библиотеки с читални и малки прожекционни салони в централната част на София. Мой съученик
бе научил, че в един такъв салон ще дават английски документали филми, и ми предложи да отидем на
прожекцията. Когато влязохме в малката зала, се оказа, че сме единствените зрители. Това, разбира се,
ни притесни, но все пак бяхме поласкани, че тези филми се прожектират само за нас двамата, и докрай
изгледахме малко скучната програма. Навън се разделихме и всеки тръгна във вечерния мрак към дома
си. Десетина крачки по-нататък чух стъпки - зад мен мен се движеше някой. Чух кротък глас:
- Момче, продължавай да вървиш, ще си поговорим, без да спираш. Как се казваш?
Страхът е едно внезапно и силно изстиване на крайниците и полазване на тръпки в слабините. Казах си
името.
- В коя гимназия си ученик? Отговорих.
- И навярно после ще искаш да следваш? - Е , да...
- Мислиш ли, че ще влезеш в университета, след като ходиш на такива места?
Мълчах. Вече исках само едно - да се отърва без последствия.
- Хайде, Веселинчо, прибирай се у дома си, но ако още един път кракът ти стъпи там, ще се срещнем на
друго място!
Кроткият глас изчезна в тъмното, а аз побягнах към къщи.
Участта на моя съученик и съучастник в приключението е била по-унизителна - гласът, който се обадил
от тъмнината, малко по-късно се превърнал в една плесница, която изтръгнала обещанието никога да не
стъпва повече там. Естествено хората от тъмното не бяха политически активисти, а цивилни агенти на
организъм, който тогава все още наричахме само милиция, а по-късно стана Държавна сигурност.
В английския културен център повече не стъпих, но се престраших да вляза във френската читалня,
защото тя не беше в лега-ционна сграда, а в обезлюденото здание на бившето френско начално училище.
Там имаше повече хора, които разгръщаха вестници и списания, и може би затова на излизане не ми се
случи нищо, навярно за цивилните агенти е имало по-обезпокоителни присъствия от моето. Но на третия
път бях заловен, и то през деня, от дребен млад човек с бяло копринено шалче и мека шапка, която
очевидно му беше голяма, защото се опираше о ушите му. С тих и заплашителен глас той ми поиска
обещанието, че кракът ми повече няма да стъпи там. Докато говореше с мен, от време на време впиваше
ястребов поглед към вратата на читалнята, дебнеше следващия излизащ любител на френски вестници.
Изпълних послушно обещанието и това беше моят последен опит за контакт със Западна Европа.
Впрочем по будките освен „Humanite" се появи и „Lettres francaises", но неговите страници налагаха
невъзможни за решаване загадки - как да разбереш какво представляват неизда-ваните у нас
произведения на някакви често споменавани Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Симон дьо Бовоар, Франц
Кафка, Жорж Сименон и други?
Месеци по-късно, след участие на нашата гимназия в празнична манифестация, през едно междучастие в
разговор с Топето стана дума за това, че един наш съученик е имитирал върху тъпана на училищната
музика известния на всички от времето на войната сигнал на Радио Лондон. Да, аз бях там и потвърдих -
три къси и един дълъг удар върху тимпан. Разбира се, тогава не съм допускал какви последствия може
да има моят отговор.
Два дена по-късно аз бях призован да се явя при новата директорка на гимназията, която вече не беше
„госпожа", а „другарка" другарката Драгова. Когато влязох при кабинета й, тя ме чакаше заедно с още
двама учители - оказа се, че аз съм важен участник в заседанието на някаква тричленна комисия. Без
каквито и да са предисловия директорката ме запита дали съм видял съученика ми Еди-кой си да
имитира върху тъпана на училищната музика тим-панния знак на Радио Лондон. Сякаш над главата ми
изплющя камшик! Това е мигът, който ме беляза за цял живот: изведнъж разбрах как човешкото
лекомислие - в случая моето - може пагубно да се намеси в съдбата на другия. Тримата ме гледаха
напрегнато.
Мигновено си дадох сметка, че моят утвърдителен отговор щеше да се превърне в труднопоносимо
чувство за вина. И че крехкият човек вътре в мен желае да остане в собствените си очи не-опозорен.
- Да, видях X. да удря върху тъпана - започнах аз колебливо. -Но не знам дали е бил сигналът на Радио
Лондон... защото баща ми не слуша тази станция... и аз не го познавам този сигнал.
Тримата се спогледаха, съвсем ясно беше, че очакваха друг отговор. След малко сложиха пред мен един
стол, намериха отнякъде парче дърво и ме приканиха да имитирам това, което съм чул от съученика си.
Започнах да блъскам по стола несигурно, объркано, общо взето така, че нищо да не се разбере.
След няколко мъчителни и жалки минути директорката скочи и изкрещя:
- Не те е срам! Ние се чудим как да изхвърлим от гимназията децата на гадовете, а ти ги прикриваш!
И ми посочи вратата.
След малко вървях в пустия коридор и въпреки че бях обзет от чувство за огромно облекчение,
мъчително се питах: какво значи тази странна връзка на РМС с директорката? На всичко отгоре един
добродушен и безпомощен особняк от моя клас на име Драго беше забелязал, че с Владо Топенчаров
понякога разговаряме в училищния коридор насаме, и от известно време, когато ме видеше, започваше
да крещи:
- Бранев е шпионин на РМС!... Бранев е шпионин на РМС! Нещо, което предпочитах да не оспорвам.
И така, моят съученик с тимпана не беше изключен от училище.
Владо Топенчаров никога не ми каза нищо за случката с директорката и аз никога не му поисках
обяснение.
Същата година баща му, който имаше висок обществен пост, бе арестуван и изчезна от политическия
хоризонт.
Измъкването ми от този капан на РМС, за което ще говоря по-нататък, се оказа нелесно, но в края на
краищата все пак стана.
Трагична е участта на моя съкласник - добродушния безпомощен особняк Драго, който крещеше, че съм
шпионин на РМС. Няколко години по-късно, когато особнящината му е преминала в недопустима за
властта екстравагантност, той е бил въдворен в лагера на дунавския остров Белене, където е загинал
неизвестно как.
Две години по-късно моят приятел К. Е., с когото бяхме заедно в последния клас на гимназията, доста
угнетено ми довери нещо, което наскоро бе преживял. Ето какво се бе случило с него:
В нормалната юношеска бъркотия на едно от междучасията той захвърля чантата на свой съученик към
вратата, но за беда в този момент в класа влиза директорът и тя го уцелва по гърдите. На следващия ден
директорът Лило Ралев извиква бащата на разговор, в който заявява, че възнамерява да изключи сина му
от училището. Днес това може да изглежда като измислено, но по време на разговора върху бюрото на
директора е имало доста демонстративно поставен пистолет. Разтревожен, че работата става сериозна,
моят приятел се обръща за съвет и съдействие към един политически авторитетен съкласник - какво да
предприеме, за да се спаси от изключването? Съдействието се появява бързо, но от неочаквана посока -
ден или два по-късно на излизане от училище непознат човек спира съученика ми, легитимира се като
офицер от вътрешното министерство и го поканва на разговор в близка сладкарница. Там поръчва пасти
за двамата и, дъвчейки, му казва, че неговата служба се нуждае от една услуга. Каква е услугата, която
той трябва да направи? Да се сближи и спечели доверието на ученик от друг клас, за когото имат
подозрението, че е член на конспиративна група и е обект на тяхното наблюдение. Цивилният офицер се
държи кротко, почти усмихнато, но подсказва на съученика ми, че това е цената за неизключването му
от последния клас на гимназията. Тоест, предлага се разпространената житейска формула „услуга за
услуга", което всъщност е изнудване - това е коварната помощ, която нашият съученик с политически
авторитет му оказва. Унизителното съгласие на моя приятел за този пакт с дявола е предопределено и от
внедрения вече у всички ни страх, че тези хора с каскети на глава и служебни карти в джоба са
нетолерант-ни към какъвто и да е отказ и последствията от подобно противо-
поставяне са непредвидими. А в този случай е ясно, че ако моят съученик - седемнайсетгодишен юноша
- намери сили да откаже, изключването му е вече съвсем сигурно.
Няколко дена по-късно К. Е. е извикан при директора на училището. Влиза в кабинета и първото, което
вижда, е дребно, бедно облечено момче, изправено пред голямото директорско бюро. Веднага след
влизането на К. Е. стаята се изпълва с крясъците на директора, който започва да го обвинява във
всякакви възможни грехове, като си служи с тежки и арогантни квалификации за него и семейството му,
а накрая яростно заплашва, че търпението му се изчерпва и ще го изхвърли от училището.
- Вън и двамата! - изревава в заключение педагогът Лило Радев.
В коридора дребното момче започва да успокоява приятеля ми, казва, че и той е бил третиран по същия
начин от директора, но какво да се прави - в ръцете на такива прости хора е днес властта, и тъй нататък.
Внимание - това е момчето, което е обект на наблюдение, и целият този епизод е инсцениран от
Държавна сигурност, за да се събуди доверието му към моя съученик, който предварително е бил
предупреден да не се безпокои от поведението на директора. Доколкото си спомням, по-късно момчето -
пролетарий от бедния тогава квартал „Редута", е изчезнало от училище - изключено, изселено или
въдворено някъде. Но не добрият или лош край на тази тягостна история, не и угризенията на моя
приятел, които го белязаха за цял живот, са толкова интересни днес. Това, което вече половин век след
случката съзнанието ми все още отказва да асимилира, е: как е възможно педагог, директор на столична
гимназия, не само да стане доброволно комедиант в този жалък полицейски фарс, но и да изпълнява
ролята си с яростно вдъхновение, и то пред две деца?! Нима принадлежността към Единствената партия
може да има такова влудяващо въздействие, че елементарните човешки и професионални качества
изчезват в миг?!
Хората, които бях видял да крещят яростно по булеварда две-три години по-рано, вече се настаняваха
зад бюрата на всички малки и големи учреждения - такъв е бил пътят и на гимназиалния директор с
пистолет. Те започваха професионален живот, за който дори не бяха мечтали, и не биха допуснали да
изгубят за нищо на света, а освен това пред тях се разкриваха хоризонти с още по-големи бюра и по-
меки кресла - затова благодарността им към
Единствената партия се изразяваше в осъществяване на всичко, което тя поиска. А от какво имаше
нужда тя, ако персонифицираме под нейното име дружината от безропотни послушници, на които
Москва бе връчила властта? От тяхната суровост, от тяхното коравосърдечие, от тяхната
подозрителност, от тяхната без-пощадност. Защото всъщност това са действията, които се крият зад
лукаво измислените и въведени в публична употреба понятия класова борба, диктатура на
пролетариата, хегемон на обществото и домашно възникналите след това дърта реакция, скрит враг,
недоубита буржоазия, кулака, който добро го не чака, и прочие.
Общество, което изковава култ към силната личност, тип Павел Корчагин от романа „Как се каляваше
стоманата", неминуемо превръща в страдалец човешката безпомощност. Най-безпомощните също
започнаха да търсят спасението си чрез привидно, користно спрямо властта поведение, но го правеха
неубедително, смешно и всъщност трагично.
Мишо е един от тревожните спомени на юношеството ми.
Той не беше в моя клас, но често го срещах по коридорите или двора на училището.
Не бях близък с Мишо, но с него никой не беше близък. Той беше от онези хора, които не предизвикват
съчувствие у околните, каквито и беди да им се случват. Съзнаваше, че не е достатъчно привлекателен
за спътник, и затова сам идваше на училище и сам си тръгваше. Беше причудлив, смешен и некрасив -
ученичките не го забелязваха и едва ли някога щеше да се намери момиче, което да хареса кръглата му
глава с големи, увиснали бузи. Понякога в междучасията предпазливо се приближаваше край група
момчета, които се кикотеха, вслушваше се в шегите им, усмихваше се беззвучно и несподелено, но не се
намесваше, за да избегне подигравки. Бих казал, че той бе самотник не по природа, а по неволя.
Но голямата беда в живота на Мишо беше политическа - знаеше се, че баща му е техник, който по време
на войната е поддържал електрическата инсталация в германската легация. Един работник без
политически убеждения, който е поправял бушоните и е сменял крушките на германците - нищо за съд и
присъда, но предостатъчно, за да бъде арестуван, разпитван, освобождаван, уволняван, въдворяван в
провинцията, изпращан в лагер, пак освобождаван. Бедността на това семейство беше толкова голяма, че
Мишо идваше на училище облечен в дискредитиращата гълъбова униформа на неотдавна закритото
немско училище в София - бащата и майката нямаха пари дори да му купят сако от евтин памучен плат.
Един ден като син на политически съмнителен човек Мишо беше изключен от споменатия вече общ
младежки съюз. На това събрание аз бях недалеч от него и видях как той вдигна ръка за собственото си
изключване. Върху лицето му дори се появи безпомощна усмивка - искаше да омаловажи пред себе си и
пред другите непонятното събитие.
През лятото на 1949-а заедно с Мишо и други съученици прекарахме заедно четирийсет и пет дълги и
затъпяващи дни и нощи като членове на ученическа трудова бригада в една каменна кариера недалеч от
София. Именно там, сред сипеите и гранитните скали, ни бе съобщено, че на 2 юли 1949 г. в
санаториума Боровиха край Москва е починал бившият генерален секретар на Коминтер-на и министър-
председател на България Георги Димитров. Не бих казал, че се разстроихме особено много от новината,
защото ми-тологизирането на тази личност през последните години ни бе довело да втръсване от
„вожда", „учителя" и „бащата" на българския народ, за когото вече се знаеше, че е преди всичко голям
почитател на червеното вино. Но същата вечер командирът оповести, че един бригадир, развълнуван от
смъртта на великия покойник, е написал стихотворение и ще ни го прочете. За обща изненада пред нас
излезе Мишо - оказа се, че той е авторът. Помня тънкия му глас, който се опитваше да достигне до
всички ни, помня и първите два стиха:
Втори юли - Боровиха... Нож в сърцето ми забиха!
По лицата на слушателите изпълзяха иронични усмивки.
Значи пренебрегваният от всички чудак Мишо за разтуха пишел стиховце! И тази вечер той правеше
опит - за пръв и може би единствен път в живота си - да използва своето дребно, досега с никого
несподеляно поетично умение, за да се освободи от безмилостния политически етикет и да се нареди
между нас, несмущаваните от тоталитарния режим, защото намирахме по-прости, по-умели, а понякога
и по-подли начини да доказваме ежедневно без-вредността си на властимеющите! В този миг Мишо
искаше да надхитри трудната си съдба и в това трептеше една трагична самотност - зад гърба му не се
чувстваше подкрепата на баща или семейство, а във вечерната тишина наоколо липсваше съчувствието
на приятелството.
Поетичното старание на Мишо не промени с нищо окаяната му участ.
Десетина години години по-късно Мишо ми даде шанс, от който аз не се възползвах - шанса да направя
нещо за него. Чух познатия тънък глас по телефона - каза ми, че води дело в съда, и ме моли да се явя
като свидетел, за да потвърдя, че през 1949 година е претърпял трудова злополука в каменната кариера -
ударил си е главата и е получил комоцио. „Нали помниш, когато паднах..." -повтаряше той. Почувствах
се затруднен, защото такова събитие не бе имало, и в отговор измънках нещо, което не беше нито „да",
нито „не"... Той се обади пак и после още един път... Но аз не можех да си позволя да лъжа пред съда, а
дявол знае защо, ми беше трудно да му го кажа... Всеки път проломотвах нещо отлагателно, някакво „Не
помня добре, но..." В края на краищата той престана да ме търси, никога повече не го чух и не го видях и
постепенно в течение на годините забравих, че е съществувал.
Но наскоро Мишо неочаквано изплува в паметта ми, а след това споменът за него започна да ме
спохожда все по-често... Едва сега започнах да си давам сметка, че съдебното дело е било за пенсио-
ниране по инвалидност, което значи, че болестите вече сериозно са превземали тялото на
трийсетинагодишния Мишо и навярно свидетелстването ми пред съда е щяло да увеличи шансовете му
да го спечели. Но моята съпричастност тогава е достигала само до измънканото „Да, ще видим...
навярно... може би...", и това не ме е правило с нищо по-различен от присмехулния и безучастен човеш-
ки свят, който е обкръжавал Мишо след детството му. Но какво, по дяволите, значи това - живеех в
царството на лъжата, а не можех да излъжа в съда, за да помогна на безпомощния?! Защо тогава по-
слабо съм осъзнавал участта му на загиващ човек, отколкото сега?
Взирам се с безпокойство и угризение назад в годините и разбирам, че през това нравствено
изтощително време у човека оставаха сили колкото да хитрува само за себе си и за най-ближните -почти
бяха изчезнали свободни валенции за помагане или спасяване на други, не така близки, макар и често
по-нещастни или по-заплашени.
Знам, че понякога, когато изписвам думата „случка", всъщност се докосвам до цяла човешка участ,
дамгосана от жестоката политическа действителност. Ето, помня една случка с моя съученик Ц. С. Той
беше красиво, интелигентно и странно момче. Част от личността му беше стаена в някакви дълбоки
мрачини и сякаш чакаше точния момент, за да излезе и извърши нещо незнайно какво, но жестоко. У
него имаше програмираност: тренираше бокс и спортна стрелба, дори взимаше и уроци по китара.
Знаехме, че неговият баща е бил единственият български офицер, завършил известната военна академия
„Сен Сир" във Франция. Беше ни известно също така, че той е бил убит, и то по мъчителен начин, при
вземането на властта от комунистите през 1944 година, но наред с това се знаеше, че преди това се е
проявил с жестокостта си в акциите на неговата военна част срещу партизаните. Моят съученик
проговори за баща си пред мен само един път: „Комунистите не трябваше да го убиват, той можеше да
им служи със същата преданост както на предишната власт, защото беше патриот." Обстоятелствата
наложиха по-късно да си припомня тази фраза. Ето впрочем какво се случи: след някакво пътуване в
провинцията брат ми се завърна с три старинни оръжия, изработени ръчно може би в началото на XIX
век - така наричаните „хайдушки пищови", известни на кинозрителите по света от филмите за пирати. Те
бяха, разбира се, напълно негодни за стрелба, но доста ефектни за украса. Окачихме ги на една стена в
нашата стая и още не бяхме успели да им се порадваме, когато два-три дена по-късно се появи един
цивилен служител на Държавна сигурност, легитимира се и каза, че ще прави обиск за оръжия, за които
е известно, че се намират в апартамента. Показахме му трите пищова, той разбра, че не стават за нищо
освен за декорация, но ги прибра (без да ни даде какъвто и да е документ, който да валидира действието)
и ние никога повече не ги видяхме. Действията на този орган на властта бяха напълно в духа на времето,
тоест незаконосъобразни, но в подобни случаи човек не предприемаше нищо, за да не си навлече по-
големи беди. И така: пищовите украсяваха стената само няколко дена, а в това време освен родителите
ми и един мой много близкък приятел в стаята бе влизал само съученикът ми Ц. С. За мен нямаше
никакво съмнение, че е невъзможно доносникът да е друг освен той. Но как се бе съгласил - у него се
чувстваше силен характер и освен това беше интелигентно и безстрашно момче? Тогава си спомних
изречението, което бе произнесъл пред мен - „Баща ми можеше да служи на комунистите със същата
преданост, както на предишната власт, защото беше патриот." Ц. С. бе намерил насърчение в
тази формула, и то със сигурност не притворно, не за да я размени срещу облага, а с пълно доверие в
нейната съвършеност. Защо? Не са рядкост хората, които не пишат стихотворения, не рисуват картини и
не композират музика, но имат силна нужда от някаква по-висша, неежедневна и невеществена
мотивация, за да съществуват. Ц. С. е имал тази нужда и - в това съм сигурен - бе решил, че един
достоен син на български офицер трябва да преодолее огорченията си от политическата власт и да
намери място в онова благородно (в неговото съзнание) пространство, което се нарича „любов към
родината". В по-късния си житейски опит разбрах, че Държавна сигурност си е служила много често с
този инструмент, за да вербува хора от политически враждебни прослойки. Но около година след тази
случка Ц. С. видимо започна да се променя -стана по-мълчалив отпреди, при случайни срещи се
усмихваше едва-едва, и то с някаква тъга. Една негова книга, навярно някакво романче, беше у мен и той
на няколко пъти ме бе търсил у дома, за да му я върна. Накрая, разбира се, това стана, но аз запомних
тази необичайна педантичност, която се оказа, той е проявявал в продължение на десетина дена към
всеки, който му дължи книга или някакъв друг, макар и незначителен, предмет. Всъщност той е при-
ключвал сметките си с този свят. Както казах в началото, у Ц. С. се чувстваше човек, който можеше да
извърши нещо незнайно какво, но жестоко. И го извърши - няколко дена след като прибра книгата си от
мен, той се застреля със собственото си състезателно оръжие. Не се узна никаква причина за
самоубийството му -беше студент по класическа филология, имаше си момиче, ходеше на тренировки,
пееше и си акомпанираше с китарата. Мисля, че аз съм един от малцината, който разбра защо се самоуби
този син на военен - в края на краищата Ц. С. бе открил, че не служи на родината си, а е просто ползван
като доносник на нищожни факти и клюки от неговия собствен приятелски кръг.
„Любов към родината" - каква клопка е това понятие за човека, който е създаден, за да изпитва любов
ближния си, а не към един заграден с бодлива тел периметър от планетата!
БЯХ НА ДЕВЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ, когато през есента на 1951 -ва започнах да следвам право в
Софийския университет. Още в първите дни бях поканен за разговор в клуба на университетския
комитет на Единствената партия. Очевидно партийните активисти бяха открили благоприятните от
тяхна гледна точка данни в биографията ми и искаха да ме включат в политическата деятелност на
факултета. Но за това не можеше да става и дума - вече откривах, че аргументи от типа „тогава вярвах",
„убедиха ме", „бях идеалист" и прочие са възможно алиби, но за други, за мен те бяха недопустими -
нито вярвах, нито някой ме убеждаваше, нито съм идеалист, - следователно всяко мое съгласие за съдей-
ствие на тази партия би било лъжа, тоест виновно действие. А у мен вече се бе установило настойчивото
желание да бъда невинен в този епизод на българската история, който започваше да ми прилича на
продължавано престъпление. Исках да премина в безславната категория неучастващ. Разбира се,
предпазливо, не-демонстративно - Сталин беше още жив! Така че когато седнах пред двама активисти в
клуба на Единствената партия и те ме поканиха да разкажа нещо биографично за себе си, аз кротко за-
почнах да описвам предимно обстоятелства, които смятах, че ще им действат умерено отблъскващо -
бил съм в чуждестранно училище, преподавателите ми са били католически монаси, изучавал съм
десетте божи заповеди и седемте смъртни гряха, живял съм в центъра на София, а не в работнически
квартали, и тъй нататък. Те ме слушаха с неподвижни лица, разбраха, че са сбъркали, и мълчаливо
приключиха разговора.
След малко препусках по коридорите на университета с опияняващото чувство, че съм си уредил
безметежен живот до края на следването.
В ЮРИДИЧЕСКИЯ ФАКУЛТЕТ открих представителя на един съвършено непознат за мен човешки вид
- амбициозния провинциалист. При тези юнаци членуването в Единствената партия не бе въпрос на
възгледи, а чисто и просто гладко павиран път към властта. Те бяха само неколцина, но силно се
открояваха сред колегите си с изключителната енергия, която влагаха не толкова в усвояването на
правните науки, колкото в обществената и партийната дейност. Общо взето, бяха разновидност на
средноинтели-гентния тип, имаха видимо ограничена култура, в някакъв смисъл бяха хора „изобщо" - в
личностите им не се чувстваха нюанси и създаваха усещането, че могат да бъдат безпощадни, ако се
наложи. Много добре се долавяше, че в друг исторически момент идейният или политически избор на
тези хора би бил различен, стига да предлага път към успеха. Разбира се, човекът с амбиции съществува
навсякъде и във всички времена, но в условията на тоталитарната държава преследването на успеха
може да се извършва само с помощта на тоталитарни политически средства, тоест начини, непочтени по
дефиниция. Най-силно изразеният пример в тази насока се появи, когато бях във втората година от
следването си. Той беше едър, силно мургав и пращящ от здраве. Виждал съм го предимно в
междучастията - тичаше енергично между аудитории и канцеларии, като държеше обикновено папки
или изписани листове в ръцете си, водеше разтовори на тих глас със съпартийците си и в поведението му
вече се чувстваше заповедникът. На събрания беше гръмогласен, но енергичният му глас не произна-
сяше никога нещо по-различно от познатите до втръсване политически баналности. Скоро членовете на
Единствената партия във факултета му дадоха прозвището Могучий. И той доказа, че заслужава да бъде
наричан така - с добре изчислена крачка премина всички необходими етапи, за да влезе накрая в най-
висшия орган на управление на страната - Политбюро, където престоя доста години. Беше толкова
изкусен, че в сферата на културата, за която отговаряше, не направи нито добро, нито зло, а това
обикновено е мярката за политическо дълголетие в тоталитарната държава.
И така, общественото пространство се завладяваше от този вид хора и техните сурови и безизразни лица
с груби черти създадоха нещо като физиогномична йерархия. Квотата на хората с личащо в чертите им
потекло от грамотни предци, с погледи, в които можеше да се прочете любопитство и толерантност към
другия, падна съвсем ниско. Всъщност те напълно изчезнаха от по-високите етажи на обществото.
Заедно с тях се изгубваше почти изцяло духовната мотивация на личността, благородният порив стана
нещо по-скоро смешно, съвестта се превърна в пречка при преследването на целите. Един нов човешки
опит ръкоположи неделикат-ността, грубостта и дебелащината като средства за постигане на успех. „Ей
това ти липсва, за да успееш!" - ми каза няколко години по-късно един известен кинорежисьор и удари с
юмрук по масата. „Юмрук, ако правя военна или политическа кариера - казах аз. - Но ние говорим за път
в изкуството!" Той поклати глава: „Правилата са еднакви!"
Този арогантен начин на мислене ме отблъскваше, въпреки че животът потвърждаваше успешността му.
Търсех някаква друга възможна пътека и затова се кокорех около себе си за примери, които да ме
въодушевят преди всичко като човешко поведение, да ми дадат охотата да ги следвам, но и да съдържат
шанс за успех.
Ето няколко докосвания до човешки съдби, които ме вълнуваха не само тогава, но и до днес, защото
утробата на българското общество в продължение на десетки години раждаше и за съжаление още
продължава да ражда само отроци с увреждания.
Не помня точно кога, но помня добре къде - алея край безшумната, полузаспала Перловска река в
София. Не знам какъв вятър ме е отвявал там, но на няколко пъти привечер виждах да се разхожда слаб,
висок възрастен човек. Винаги сам, в добре изгладен, но овехтял костюм, той се движеше с ръце отзад -
господарски навик - селянин и занаятчия никога не ходят така. Демодираната кройка на дрехата напълно
подхождаше на пенснето, зад което се виждаха очи, но не и поглед - този човек изцяло беше обърнат
навътре, към себе си. (По-късно открих, че така гледат хора, които са имали някаква обществена
значимост, но по някакви причини са я изгубили и са низвергнати от публичния живот - тази липса на
поглед беше проява на висша деликатност, облекчаваше близки и познати от срама да отбягват срещата
на очите или да поздравяват набързо и скришом.) Всъщност аз добре знаех този човек -негови снимки
преди години се бяха появявали по вестниците, дори бях чувал характерния му, леко фалцетен глас по
радиото. Това беше професор Венелин Ганев, преподавател в Юридическия факултет по теория на
правото - една по-скоро философска материя, която grosso modo изследва връзката между морала и
правните норми... Този изключително цивилизован и ерудиран човек, завършил право и музика в
Швейцария, известен и като председател на Дружеството за защита на правата на човека и гражданина,
бе един от тримата регенти на Царство България, заемал този пост със съгласието на комунистическата
партия от есента на 1944-та до края на монархическото държавно управление в 1946 година. След
окончателното установяване на тоталитарния режим през 1948-а той внезапно се изгуби както от
обществения живот на страната, така и от университета.
Една привечер пак видях край реката бавно крачещата му фигура и реших да го заговоря -
любопитството ми към хората от типа has been беше винаги огромно, а и аз имах конкретен въпрос към
него. Заговорих го, той бе изненадан, но охотно се съгласи да приказваме. Имах един въпрос към него и
с това започнах: защо през 1947-а, когато независимите вестници бяха окончателно спрени, функциите
на парламента стихваха и на всички бе ясно, че комунистите установяват властта си не само изцяло, но и
окончателно, проф. Венелин Ганев бе направил нещо почти самоубийствено -обяви подписка в защита
на подсъдимия по това време опозиционен водач Никола Петков?
Венелин Ганев се усмихна сдържано.
- Да, есента на четирийсет и седма... - каза той. - Тогава комунистическата партия обяви подписка, в
която се искаше смъртно наказание за Никола Петков, и тя събра над милион и половина подписа. Моят
протест срещу пълната незаконосъобразност на процеса бе подписан от сто и няколко души, само
толкова намериха кураж. Но аз не съдя никого, всички вече знаехме какво идва. Разбира се, давах си
сметка какви ще са последствията за мен... Всъщност аз почти ги желаех! Знаете ли, като регент на
България на няколко пъти ми се случи да поставя подписа си под държавни актове, в чийто морал и
законосъобразност не бях убеден. Това ми създаде чувството на вина. С времето то не намаляваше, а об-
ратно - постепенно се превръщаше в нужда от изкупление. Арестуваха ме, минах през разпити и няколко
дена по-късно отпътувах под конвой до лагера Белене. На следващата сутрин един милиционер ме
отведе на обширна поляна, показа ми стадо прасета, подаде ми тояга и каза: „Ей това ще ти е работата -
да ги водиш!" И тогава почувствах, че от раменете ми се смъква товар - моето изкупление започваше.
И след къса пауза Венелин Ганев добави: „Трябва да ви кажа, че да паса прасета не ми беше трудно -
както знаете, дълги години съм бил преподавател в Софийския университет."
И се усмихна.
Това беше. Навярно сме говорили и за друго, но аз това запомних, защото от години не бях чувал някой
от обществената сфера да е изпитал и още по-малко признал чувство за вина! Напротив, всеки от тези
душевно бедни хорица, който по някаква причина изпадаше от властта, се тръшкаше да убеждава
околния свят колко е силна вярата му в комунизма.
Друга случка:
Извикан съм за справка в някаква военна служба. Нареждам се на малка опашка от мъже, привикани
като мен. Зад гишето - характерната за онези времена остъклена квадратна дупка в стената - се вижда
кръглолика, пъпчива млада жена във военна униформа с пагони на младши лейтенант (една звездичка
върху една чертичка). Тя поема червените военни книжки, рови в някакви списъци, нещо говори, нещо
пише, изобщо - работи... Мъжът, който чака пред мен, ми е сякаш познат... Белокос, възрастен, набит
човек със здрав вид... Но да - това е генералът, който облече униформата си заради две деца, когато през
зимата на 1945-а аз и моят рем-сов приятел влязохме в дома му с касичката, на която пишеше „За
ранените бойци от фронта". Отдавна бях научил, че известно време след участието си във войната като
командващ армия е бил арестуван и после преминал през следствие, процес и затвор като водач на
някаква организация (след години се оказа, че тази организация е била измислена от Единствената
партия, за да се освободят по-бързо от онази част от българските офицери, които нямаха никакви
провинения, дори бяха антимонархисти, но просто ставаха чуждица в новия, създаван по съветски
образец военен организъм). За генерала се говореше, че е бил необикновено твърд на разпитите, нищо не
признавал, не се съгласявал на никакви компромиси и на процеса се явил слаб като скелет. Оттогава
бяха минали години, чуваше се, че от всички осъдени по този процес той излязъл последен от затвора,
защото отказвал да подпише някакъв документ - и ето го сега пред мен... Дойде неговият ред и той се
приведе към гишето.
И станах свидетел на следния кратък диалог:
- Дайте си книжката! - казва жената с пагони на младши лейтенант.
Генералът си подава книжката, офицерката започва да я разлиства и небрежно пита, без дори да
поглежда към него:
- Вие в каква част сте служили?
Миг мълчание. После генералът се привежда към дупката на стъклото и произнася кротко, но много
отмерено:
- Госпожице подпоручик, аз не съм служил, аз съм командвал армия.
Нямам спомен за нейната реакция, аз бях удивен и очарован от това изречение, и по-точно от
предизвикателната употреба на отдавна погребаните понятия - госпожица и подпоручик. Непроменената
терминология ясно говореше за непроменена личност. Очевидно, когато човек изгуби всичко,
последният защитен вал, който му остава, са думите, и само с това изречение, което чух, генералът
доказа, че бе останал непобеден от действителността, колкото и немилостива да е била тя към него.
Имаше един възрастен човек на име Харалампи Орошаков.
Той беше баща на тогавашен мой приятел - художника Гило Орошаков. Много пъти съм го виждал,
защото много пъти съм гостувал в неговия дом. Някъде след 10.30 часа вечерта д-р Орошаков се
появяваше безшумно на входната врата като видение, поздравяваше с лека усмивка гуляещите млади
хора, преминаваше бавно и тежко край нас и изчезваше в стаята си.
Преди много години той завършва право в Нюрнберг и се установява на практика в София. Д-р
Орошаков бързо добива голяма известност като адвокат, с клиентела предимно от състоятелни хора и
фирми. Намесва се и в политическия живот и като изтъкнат член на Демократическата партия, дори е
кмет на столицата до военния преврат през 1934 година. Голям любител на операта - понякога е летял
със самолет до Германия само за да присъства на определено оперно представление.
Следва разказ на баща ми: през четирийсетте години баща ми се е занимавал, между другото, с
организирането на адвокатска защита на комунисти, които са подсъдими по известния по това време
Закон за защита на държавата. При един от случаите той преценява, че по-изгодно за подсъдимия
комунист ще бъде, ако защитата му се поеме от адвокат, известен със съвършено други политически
убеждения и с високо професионално реноме. Решава, че д-р Орошаков е подходяща фигура, отива в
кантората му и разказва съдебния казус, за който се обръща към него.
Д-р Орошаков го изслушва, кимва:
- Мога да поема защитата.
Тогава баща ми го пита какъв хонорар ще иска.
- Колега Бранев - казва д-р Орошаков, - за защита на подсъдим, чиито подбуди са от идеен характер, аз
не мога да взема хонорар.
Това е разказът на баща ми.
Веднага след Втората световна война д-р Орошаков, който по възгледи е бил враждебен към нацизма,
влага енергията си в политиката и става един от деятелните членове на опозиционната Демократическа
партия, която се противопоставя на комунистите. През 1947-а започва неговата Голгота - политическо
преследване, отнемане на собствености, лишаване от юридическа правоспособност...
И ето сега разказа на моя приятел и негов син, който е присъствал на едно последвало събитие:
Изминали са години след големите премеждия, но хората от Държавна сигурност пак се появяват със
заповед за обиск във вече одържавения дом на отдавна пенсионирания д-р Орошаков, търси се някаква
„вражеска литература". Започват да ровят в библиотеката, разгръщат книга след книга (какъв досаден и
неблагодарен труд, особено за хора, които едва ли са разбирали и заглавията на томовете юридическа
литература!). Д-р Орошаков пита дали, докато те вършат работата си, той не може да продължи своите
занимания. Какви са заниманията му? Учи английски (той е над седемдесетгодишен). Разрешават му и
той сяда зад бюрото си. Но ето един от тях намира някаква папка в библиотеката, разгръща страниците й
и се обръща към ученика по английски:
- Какво прави тази папка при вас? Орошаков поглежда.
- Това е едно дело, бил съм адвокат на подсъдимия - казва той.
- Ама вие сте защитавал комунисти?
Не помня какво е отговорил д-р Орошаков, но доста удивен, началникът пита защо той никога не е
съобщавал за този факт. Следва доста безразличен отговор:
- Не съм намерил за необходимо.
В течение на дълги години го виждах всяка вечер зад мътната витрина на една от кръчмите до
кварталното кино - държеше чаша червено вино в ръка и кротко беседваше с небръснати местни за-
наятчии с каскети на глава. За какво са приказвали? Естествено не за „Танхойзер" или „Пръстенът на
нибелунгите", а просто за каквото и да е. И така всяка вечер, до затварянето на кръчмата в 22.30 часа, в
продължение на години.
Навярйо Самюъл Бекет би казал: какъв чудесен край за един голям любител на операта!
Професор Ганев, генералът и доктор Орошаков биха за мен като видения, като оцелели метафори, в тях
имаше една трагична красота, която душата ми аплодираше, но не бе възможно да станат образци за
следване, защото, за да достигнеш до самотната разходка край реката, до произнасянето на няколко
излезли от употреба думи или до чашата червено вино в евтината кръчма, тоест, за да станеш такъв
великолепен Никой, е трябвало да си бил изключителен Някой. Но как да станеш Някой по време на
тоталитарния режим, когато Единствената партия иска от теб през целия си живот да си Нищо?
И ДО ДНЕС НЕ МОГА да си обясня как по време на тоталитарен режим у човек можеше да се роди
желанието да пише, тоест да публикува. Всъщност свободата на писането е свободата на споделянето,
т.е. на публикуването. А в България писателският труд беше дейност, не само наблюдавана и
контролирана от Единствената партия, но и строго кодифицирана чрез създаването на задължителни,
разрешителни и забранителни понятия като социалистически реализъм, класово-партиен подход,
положителен герой, патос на утвърждаването, заден двор, голяма правда, малка правда и прочие
враждебни на творчеството измислици. Иначе казано, писателският труд означаваше прибавянето на
нови оскърбяващи ограничения на човешката свобода и би следвало да усилва у пишещия потиснатостта
от тоталитарния ред... Но за начеващите в попрището очевидно това съображение не съществуваше. Ето
че и аз бях започнал да си представям именно това - как пиша! Какво пиша? Не знаех, но се виждах как
пиша. И как написаното от мен естествено излиза в списание, алманах, книга. Днес е ясно, че такова
намерение в условията на крещяща, наскоро установена несвобода, говори, че не съм осъзнавал добре
свойството и значението на творческия акт. Навярно в тези въжделения, или по-простичко казано, в този
мерак за писане е имало воля за отскубване от житейската незначителност, имало е и някаква про-
винциална склонност към наподобителство на житиетата на големи световни писатели, а при някои
мераклии за успех мисля, че може да се говори и за тарикатлък - така се живееше по-лесно, по-лениво,
по-забавно, по-разгулно и дори по-безнаказано, отколкото ако си например университетски професор,
генерал, дипломат или функционер в Централния комитет. Имаше и нещо друго, което играеше роля -
публикуването в пресата, списанията или в отделни книги беше една от малкото останали човешки
дейности, където заплащането ставаше с хонорар, тоест създаваше се едно мнимо чувство за служебна и
материална независимост от политическия режим. Нека прибавим и един нов факт в българската
литература, пораждащ важни последствия - понижен художествен критерий, който правеше
писателското поприще достъпно и за посредствения. Помня телевизионните откровения на един доста
некадърен писател от епохата - Серафим Северняк: „Когато споделих с дядо на село, че пиша, той ме
запита дали знам колко сериозно нещо е писането." И вместо да каже нещо за себе си, внукът
продължава гордо: „Дядо беше начетен човек!" От което излизаше, че Серафим Северняк пишеше за
дядо си на село. Мисля, че личностната мотивация за литературни занимания в България по тези
времена вече е съдържала порок, роден от тоталитар-
ния режим - тя бе преди всичко социална крачка към по-добро място - е, ако не под слънцето, но поне в
родната котловина. И никой от тези - говоря само за прозаиците, от българска поезия не разбирам, -
които по това време посегнаха към перото и се превърнаха в професионални писатели, не достигна до
вникването, че творческият акт не е нито споразумение с властта, нито бунт срещу нея, нито игра на
криеница, а едно много проникновено третиране на човека и света около него, което трябва
задължително да преминава през дълбоките, тъмни и объркани лабиринти на авторската личност.
Но аз не започнах направо с разкази, а с журналистика. Ето как стана:
Единственият печатен източник, от който се опитвах да разбера какво ново става по света, беше
излизащият по това време френски комунистически вестник „Се soir" (мисля, че негов директор беше
Луи Арагон). В един от броевете прочетох, че в САЩ е започнал някакъв шумен процес срещу двама
почтени американски съпрузи, Етел и Юлиус Розенберг, обвинени в шпионаж в полза на Москва. За
пръв път съдеха съветски шпиони и това беше любопитно, въпреки че според вестника те бяха невинна
жертва на реакционната американска правосъдна система. Странно, но в тогавашната българска
национална преса - пет вестника от по четири печатни страници, всички до един контролирани от
Единствената партия - не бе публикуван нито един коментарен ред за този случай. Най-нахално и
безсъвестно компилирах от статиите в „Се soir" един текст от две машинописни страници - естествено
съпрузите Розенберг бяха невинни като бели агнета (нещо, в което никак не вярвах), и го занесох в най-
незначителния от петте вестника, издание само за столицата. Два дена по-късно този текст излезе, и то
подписан със собственото ми име. Това веднага ми донесе популярност сред моите колеги в
университета и за пръв път в живота си открих удоволствието името ти да излезе извън дома и прия-
телския кръг. А и не толкова журналистиката, колкото работата с думите ми хареса, открих, че самото
писане - дори да е монтиране на чужди идеи - носи удоволствие. Започнах наивно да мисля, че това е
едно относително добро поприще, за което навярно имам качества, и че намесата на Единствената
партия в тази сфера вероятно е по-деликатна отколкото в други области на живота. И в добавка няма да
се занимавам с политика, си казвах аз, а с явления в културата, по-неутрална територия. Така че
продължих и дори разширих сътрудничеството си в пресата, пак с подобни компилирани текстове -
помня една публикация със заглавие „Изкуството на френския реализъм", нещо като резюме на лекция,
която бе изнесъл в София неизвестен френски изкуствовед марксист на име Жан Амблар. В някои от
становищата му неговият марксизъм се бе оказал по-различен от местния и след публикацията във вест-
ника получих от главния редактор предупреждението „За в бъдеще много да внимаваш с марксистите от
Запад!".
Мисля, че този къс период беше нещо като дребно журналистическо джебчийство, но скоро в друг
вестник, и то с по-висок тираж, започнаха да ми възлагат писането на рецензии за филми -една от
първите ми публикации беше за френския филм „Скандалите в Клошмерл". Общо взето, това бяха
безцветни текстове, отговарящи на посредственото равнище на вестниците, на безразличието на
читателите, пък и на моята собствена ниска взискателност. Каква ти взискателност по онова време -
всеки редактор във вестник би се уплашил от по-отговорния и по-взискателен към себе си автор! Освен
това аз не бях професионалист, а „студентът, който започва да пише", тоест, достатъчно беше само да
събуждам някакви надежди, че утре ще ме бива. „Едно свежо перо!", такова беше благосклонното
изречение към новака, какъвто бях...
Професионалист започнах да се чувствам, когато бащата на моя приятелка ми даде следното
предложение: имал договор за написване на малка биографична книга (осемдесет-сто страници) за някой
си покоен генерал, но сроковете приключвали, а той бил толкова зает, че не му било възможно дори да я
започне - ако съм съгласен, можел да ми даде всички събрани материали и срещу половината от
хонорара аз да напиша книгата, която ще излезе естествено под неговото авторство. Стана ми
любопитно, бях чувал вече, че на Запад съществуват така наречените „негри" - способни хора, които
пишат книгите на други, вече наложили се на литературния пазар автори, които пък се назовават
„сламени човеци". Поласкан от представата, че вече пораждам доверие като пишещ, и зарадван от
възможността да чиракувам без риск, дадох веднага съгласието си. Работих около два месеца (за една от
главите ми помогна моят много близък приятел Николай Колев, който по-късно се посвети на
психоанализата в Стокхолм), предадох текста в срок и биографията на покойния генерал излезе под име-
то на моя „сламен човек". Бях доволен от приключението, въпреки че получих само половината от
обещаното заплащане - четвърт от целия хонорар - „сламеният човек" в офицерска униформа дори
не ми се извини, а направо каза, че строи вила и има нужда от пари.
Навярно тук трябва да спомена, че тогава не съм имал точни проекти за бъдещето (амбиция за мен беше
и остана съмнителна дума, която съществуваше в речника на хора без действителни качества), аз не
проектирах, аз копнеех! Това бяха копнежи за един възможен живот с мое участие в неясни,
приблизително очертани прояви на красота и доброта. Основното в тези копнежи беше, че в тях се
виждах напълно независим, свободен, неотговарящ пред никого освен пред себе си. Неизвестно къде,
незнайно кога... Трептящи миражи, изпълнени с кротост, хармония и мир между мен със самия себе си и
между мен и околния свят... „Стоп! - чувам протестиращи гласове. - Такива копнежи са детински,
наивни, инфантилни, вятърничави!" Виждам глави, които се поклащат неодобрително, и към мен се
устремяват погледи, пълни с пренебрежение... Позволявам си да им отговоря с широка и много иронич-
на усмивка - моите детски, наивни мечти бяха като старческа мъдрост, сравнени с инфантилното
самовнушение на хора с бради, мустаци, умни погледи зад пенснета, фуражки и широкополи шапки, че
светът е толкова лошо място за живеене, та трябва веднага да бъде разрушен, а сетне безупречно и
безгрешно построен! Именно техните вятърничави мечти се превърнаха в безчинство-то, което започна с
Октомврийската революция и достигна апогея си в Камбоджа през осемдесетте години на миналия век.
А моите копнежи, освен че бяха безвредни за всички, не успяха дори самия мен да превърнат в жертва.
В самия край на следването си, съвсем случайно, един ден срещнах отдавнашен и по-възрастен познат от
ранните времена на моята „диригентска кариера" в клуба на РМС. Той ми каза, че работи в отдел
„Пропаганда и агитация" на Централния комитет на Единствената младежка организация и че ако му
предложа подходяща тема, може да ме изпраща да чета сказки из провинцията. Съвсем на шега аз му
отговорих, че бих изнасял беседи единствено за вътрешната красота на човека - не знам как това понятие
се роди в главата ми! Бях много учуден, когато няколко дена по-късно той ми се обади по телефона и
заяви, че темата е приета и вече мога да се подготвям. Не помня в какви източници съм се заровил, но не
бяха нито Маркс, нито Ленин, напротив, прочетох доста текстове на европейски и американски автори.
И така, след известно време имах вече една сказка от около четирийсет и пет минути. И потеглих към
провинцията. В началото хвърлях поглед в записките си, но после започнах да говоря направо...
Обширни зали за събрания с портрети на брадати и мустакати левичарски гении, скромни читалищни
салони, политически квартални клубове с украса от червено избеляло платно... Това беше моята първа
публична проява със слово и чрез нея открих какво удоволствие е да бъда слушан от мнозина. Сказката
ми вероятно е била наивна и повърхностна, но говорех убедено и с искреност пред аудитории от млади
хора, които после ме затрупваха с въпроси, и моите импровизирани и често пъти шеговити отговори
повишаваха високо градуса на срещата. Успехът беше учудващо голям за един оратор-чирак (съдя и по
някои документирани отзвуци) и се дължеше основно на темата, която е била като бяла врана в онези
политизирани времена. С тази сказка обиколих почти цялата страна, но както бе ставало и при други
случаи, съзнавах това упражнение по красноречие само като любопитен, но случаен факт, като крачка,
която не води доникъде.
Но един от отчетливите ми спомени оттогава е от съвсем друг характер. Не знам дали това беше един
малък градец или едно голямо село, но бях там пак за сказката си. Необходимо беше да заверя отчетния
документ, с който пристигах, и потърсих канцеларията на местния кмет. Влязох в неголяма стая, кметът
седеше зад работната си маса, а срещу него стоеше изправена бедно облечена женица. Кметът хвърли
поглед на документа, каза ми да почакам и продължи разговора си с женицата.
- Казвай кой ти написа молбата! - прогърмя гласът му. Тя отговори едва чуто:
- Нали казах... Аз.
- Виж я само! - обърна се свойски кметът към мен, нали бях оратор от ЦК на Единствената младежка
организация. - Това е една от най-бедните жени в селото, има само седем декара земя! И какво - подала
молба за напускане на кооперативното стопанство!
И пак извика на женицата:
- Не лъжи - всички знаят, че си неграмотна! Казвай кой ти написа молбата!
- Не лъжа! - промълви тя - Аз я писах... И изведнъж се разплака:
- Аз държах молива... А детенцето ми, ученичката, ми движеше ръката... Аз й казвах думите, дето ги
пишеше. Това са мои думи, аз ги измислях, не тя...
И жената започна да хлипа още по-силно:
- Тя искаше, ама аз не й дадох да пише... Не е е виновна тя, не бива да й правите нищо!
Това е най-силният ми спомен от тези няколко месеца, в които обикалях страната със сказката за
вътрешната красота на човека, и когато се връщам към него, той ми създава чувство за виновност. Защо
ли?
Аз изнасях сказки за вътрешната красота на човека и гледах мълчаливо издевателството върху тази
безпомощна и ужасно самотна селянка! Напоследък с увеличаща се болка и упрек съзнавам, че в
условията на тоталитарното общество всеки, който не е бил жертва, всъщност е ставал съучастник в
престъпление. Дали не искам твърде много от човека, в това число и от себе си? Разбира се, знам добре,
че човекът не е ангел, а машина за едновременно произвеждане на добро и зло. Но той е снабден с два
инструмента, наречени памет и съвест, с помощта на които след време може да открие някога
извършеното виновно действие и да го признае пред себе си, пред своите близки или пред обществото.
Непризнаването на вина е също вид злодеяние. Спрямо обществото, но също и спрямо самия себе си.
И ТАКА, A3 ВЕЧЕ се приближавах до дипломиране като юрист, пишех статии, изнасях сказки и дори от
време на време бивах наеман в ЦК на Единствената младежка организация и Спортната палата като
преводач на френски. А и един много уважаван и обичан от мен и колегите ми преподавател реши, че
съм имал темперамент на учен (и до днес не знам какво означава този израз), и ме убеждаваше да остана
в една от катедрите на Юридическия факултет. Разбира се, такова поприще не беше за мен, но
съчетанието на всички тази факти подсказваше някаква възможна обществена кариера, например
дипломатическа. Всъщност това се превръщаше в заплаха, която надвисваше над все още несъградената
ми личност - в тоталитарното царство на забраните просветваше някакъв на пръв поглед примамлив
изход. В един момент угрозата стана дори конкретна - бащата на момичето, с което имах любов в тези
години, започна много настойчиво да ме убеждава, навярно и с известна доза родителска корист, че
трябва да се отдам на дипломатическа кариера, че за него не е проблем да ме уреди в тази професия,
защото имал много близки приятели в Министерството на външните работи, че ето, точно сега там
търсят млади хора за аташета по печата, и прочие. За да бъда съвсем искрен, трябва да кажа, че имаше
някои редки и несподеляни с никого моменти, когато моята болезнена и скрита политическа
категоричност сякаш бе склонна да се предаде пред тази жалка съблазън - дребен дипломат на страна без
собствена политика! Дори тръгнах да събирам писмени препоръки от хора, които не ме познаваха, но
знаеха баща ми, нужни бяха дванайсет такива. Но едновременно с това добре разбирах, че нямам вкус
към едно тъй ранно погребение, бях твърде млад, за да седна на перона с поглед към отминаващия влак,
и неизвестното продължаваше мощно да ме привлича.
А после се случи нещо много дребно, което се превърна в голям и определящ факт на живота ми.
Един понеделник влязох в моето квартално кино, където бе обявена прожекцията на нов италиански
филм. Излязох от залата силно впечатлен - рядко филм ме бе поставял в тожова близък и вълнуващ
контакт едновременно с много и така различни герои. На другия ден пак влязох в салона... Излязох от
киното още по-запленен. И на третия ден... И така - седем пъти в седем последователни дни.
И преди не бях чужд на тази професионална съблазън - кино-режисурата, но този път, на осмия ден, взех
решение - киното е попрището, на което бих посветил живота си, дори с риска нищо да не излезе от мен.
А филмът бе „Рим - 11 часът" на режисьора Джузепе де Сан-тис. До днес продължавам да мисля, че това
е един много добър филм, въпреки че оттогава не съм го гледал.
И цялата благословена смесица от надежди, съмнения, разочарования, тъга, тържествуваща радост или
болезнено обезсърче-ние, в която се превърна моят последващ живот, започна от това, което „Рим - 11
часът" на седем пъти в тази седмица доверително ми прошепна - киното е една трудна, но пленителна
дейност, която съдържа шанса да бъдеш искрен и да живееш в мир със себе си и с хората. Струва си да
се опита, дори и да не успееш.
Берлин през 1957 г.
ПРЕЗ ЕСЕНТА на 1957-а аз съм в неправдоподобния, разделен на две достъпни части Берлин. Няма
стена, има само предупредителни надписи, че влизате или излизате от сектор - западен или източен. Е,
на по-големите централни улици често стърчат източногермански гранични полицаи, но никога
съюзнически военни, защото по международно приет статут (в това число и от Москва) Берлин е единен
град без вътрешни граници. За живеещите там Берлин е Източен и Западен, а ГДР е „Зоната" или, както
някои берлинчани я наричат - „По-глупавият остатък" (Der dumme Rest -DDR). Една къса разходка в
двата сектора е достатъчна, за да се разбере, че руско-съветската негодност да създава материален свят
тук се среща с превъзходно действащия западен икономически механизъм на саморегулирането.
Изяществото на публичните пространства, екзотичните гледки зад витрините и изобилието на всякакъв
тип естетически и духовни прояви са толкова убедителни, та след седмица започва да изглежда странно,
че в сивата, отчаяно грозна източна част на града още живеят хора. Възможно обяснение на явлението е,
че някои продължават да живеят в тези пространства заради жилището, което притежават, други -
поради искрен комунизъм плюс житейските възможности, които тази идеология дава на нейните адепти
там, трети - просто поради душевна и духовна леност. Една млада жена, която заговорих на
Фридрихщрасе, ми се усмихна очарователно и извика, преди да отмине: „Ама какво правите в Източен
Берлин, тука само се спи - оттатък се живее!"
Аз съм от малцината български студенти, допуснати да следват в чужбина на собствени разноски (един
от първите и за съжаление кратковременни резултати на прословутия XX конгрес на съветската
комунистическа партия в Москва, който оповести и внесе някакво смекчаване на режима). Току-що
завършил Юридическия факултет в София, издържал изпит пред комисия от киноспециа-листи, аз съм
тук, за да осъществя копнежа на живота си - да стана кинорежисьор. Вече съм приет във Висшето
филмово училище в Бабелсберг, живея в една слугинска стаичка в центъра на града, дъщерите на
хазаина сладко ме наричат Herr Vesko, по стълбищата ухилено и бодро крещя Guten Tag, така както
местните го правят, и освен че ходя на лекции, употребявам голяма част от времето си, за да се
фамилиаризирам с града, особено със западната му част. Разбира се, запознаването със светлооки
момичета по улици и кафенета е задължителна част от седмичната програма, успехът в това отношение е
впечатляващ, но наскоро след това разбрах, че това е едно от тежките последствия на войната - след
капитулацията в 1945 година германката открива, че не е съпруга или годеница на нибелунга Зигфрид,
както са й внушавали филмите на Лени Ри-фенщал и нацистката пропаганда, - треперещите човеци,
които изпълзяват с вдигнати ръце от почти срутените здания, в течение на следващите години се
завръщат от военнопленничество брадясали, окъсани, вътрешно рухнали и с нищо не са напомняли на
рицарите със стоманените каски, потегляли към победи през 1939-1941 г. Немски приятели ми обясниха,
че огорчението от гигантската нацистка измама е преминало в омаловажаване на германския мъж и в
осиротелите женски сърца се настанява култът към чужденеца. Един мустакат, мургав, грозен и доволно
простичък бивш собственик на шапкарско дюкянче в София ми разказа как завърналият се от плен летец
изтребител, благородник по потекло и носител на Железен кръст, е падал на колене пред него и ридаей-
ки, го е молел да се раздели със собствената му млада и хубава жена, за да се върне тя при него. Друг
българин - дребен, плешив, с лице, което приличаше на печен картоф - ми представи жената, с която
живееше, като я титулува „баронеса". Наистина от обеднял по времето на нацизма род, но все пак -
благородничка, която делеше живота си с полуграмотен човек без професия.
Не възбуждащо, а направо опияняващо беше откритието, че в Западен Берлин, срещу показване на
българския си паспорт с ГДР-виза, мога да заплащам билетите си за кина, театри и концерти в източни
марки в съотношение 1 към 1 (не по реалния търговски курс 1 към 4). Внезапно всички зали и салони
стават достъпни и аз се втурвам стремглаво през разтворените врати - помня „Краят на играта" на Бекет,
поставен от Ервин Пискатор в Шлоспарк теа-тер, гастрола на Ню Йорк Сити балет под ръководството на
Хосе Лимън в Титания палас, концерти на Берлинската филхармония, дирижирани от чудака-
перфекционист и будист Челибидаки, представления в Шилер театер, джазови концерти на митични
американски състави, десетки прожекции на нови и архивни филми. В Източен Берлин удостоих с
вниманието си само постановката на „Галилео Галилей" в Берлинер ансамбъл, но по това време по-
становките на Брехт се превръщаха постепенно в музейни експонати.
Гледах и изживявах всичко, което ми бе забранявано в течение на много години. Бях лаком и всеяден,
бях независим, бях свободен както никога в живота си. Куче, неочаквано освободено от ремъка си.
А пари? Естествено документът за издръжка беше истински, но с уговорката, че няма да го ползвам, а
частни банкови преводи по това време не съществуваха. Всъщност аз знаех, че там, в Германия, ще се
оправя някак си. Така и стана - започнах да пласирам тук и там якета, палта, ръкавици от агнешка кожа,
които туристи носеха от България. Прибавяше се и дребна контрабанда на май-сенски порцелан в
Западен Берлин. Това беше достатъчно за живота, който водех. Един полски евреин, любовник на
майката на мой приятел, ми предложи да забогатеем, като направим канал за антики и благородни
метали София - Източен Берлин - Западен Берлин. Той беше авантюрист-професионалист - наскоро бе
купил фабрика за шоколади, която по-късно изгуби само за една нощ на покер. Отказах му, разбира се -
това щеше да бъде съвсем друг живот, не моят. Моите дребни афери бяха предимно забавни и временни
превъплъщения - не забравях, че съм тук, за да изучавам как се правят филми.
Дъждовна вечер през октомври на 1957 година. Намирам се в квартален аперитив някъде между
Държавната опера на Унтер ден Линден и Музея за египетско изкуство. Не съм клиент - донесъл съм
стока. Зад бара съдържателят разглежда едно яке от агнешка кожа. Опитва се да го облече, но сякаш му е
тясно... Малко трудно се разбираме с него, от съседна маса става едър, рус млад човек и предлага да
помогне със своя посредствен руски. Питам го дали не говори френски. Видимо зарадван, той ми
отвръща с доста добро произношение и ме кани на масата си. След малко пием бира, оживени от
възможността да общуваме с много думи. Оказва се, че той е завършил френско училище в Западен
Берлин, а сега е студент в Свободния университет, също оттатък. Пита ме дали съм гледал последния
филм на Жан Кокто, поканва ме да отидем заедно. Предлага да ми даде за четене книги на Реймон
Радиге, автор, съвсем непознат за мен по това време. И тъй нататък. Бях щастлив да намеря такъв
събеседник, а може би и утрешен приятел. „Волфганг 3." - казва името си той. Към нас се приближава
съдържателят на аперитива и пита дали не бих му купил кутия цигари „Gauloises" от Западен Берлин.
„До 1945-а бях член на На-ционалсоциалистическата партия - обяснява ми той. - Сега съм член на
Германската единна социалистическа партия. Не мога да понасям онзи англо-американски боклук
оттатък и кракът ми не стъпва там!"
И така започва моето приятелство с Волфганг 3. Виждаме се един или два пъти в седмицата, ходим по
театри и кина, разговаряме много за литература, като тези диалози са скромно поливани с бира в
симпатични ресторантчета, кръчми и дневни барове. Zvei Helles und ein Klarer - поръчваше Волфганг,
което значеше, че той винаги вдигаше градуса на бирата с някаква силна немска ракия, която наливаше в
чашата си. По-късно ме запозна с няколко свои приятели - след години един от тях стана известен
театрален режисьор, а друг - Дитер Халерворден, се наложи като много популярен комик в германското
кино. Режисьорът бе създал един театър на френски език и по-късно ме покани да играя в постановка на
„Мнимият болен" - изпълнявах ролята на влюбения Клеант. Този театър беше подпомаган от френските
окупационни сили и аз вече влизах в риск пред посолството на България, което не обичаше български
граждани да имат контакти в Западен Берлин -затова и в театралната програма бях вписан под
псевдонима Felicien Vescaut. Бях обзет от еуфория - след толкова години ограничен, тоталитарно
регулиран живот, за пръв път имах възможността да се осъществявам напълно свободно, само така,
както аз решавам.
Един път се случи следното: С приятеля ми Волфганг 3. бяхме в Клуба на берлинската младеж на
Клостерщрасе - единственото официално място, създадено, разбира се, с пропагандна цел - за младежи
от Западен Берлин. Това беше всъщност един чудесен, веселяшки бар и вечерите там завършваха с
коктейла „нощна шапчица" за избистряне на главите, който хубавата Бригите ни приготвяше. Та в една
от тези вечери, след като бяхме изпили две бутилки съветско шампанско, Волфганг ме запозна с млад
човек на име Вернфрийд. Явно му допаднах, защото той ме запита дали искам да изкарам малко пари.
„Разбира се!" - беше категоричният отговор. Оказа се, че той работи в някаква лекторска (разбирай
пропагандна) институция на ГДР. Предложи ми да произнеса слово за Октомврийската революция в
някакъв квартален салон. „Но моят немски е много слаб!" - казах. „Ами ще говориш на френски, а
Волфганг 3. ще превежда - каза Вернфрийд. - Така не само ти ще изкараш пари, ами и той!" И двамата с
Волфганг заклатихме глави в съгласие - приятелството ни щеше да донесе и дивиденти. Но навярно тук
е мястото да се запитам: добре де, но какво значеше всичко това? Аз изпитвах вече ненавист към
Съветския съюз, особено след събитията в Будапеща през 1956 година - как така се съгласявам да говоря
на събрание за Октомврийската революция? Мисля, че редовният досег, който вече имах с културата и
политическия живот в Западен Берлин, бе създал у мен нова и категорична гледна точка за живота в
Източна Европа - за мен това беше вече карикатура, наподобителство на общество, имитация на живот,
всъщност един доста сиромашки карнавал... Многогодишният ми страх от властта на Единствената
партия в България тук бързо бе изчезнал и предложението на Вернфрийд прозвуча като възможност за
любопитно приключение - ще говоря неща, в които не вярвам, на събрание от хора, които също така не
вярват (защото доста наивно мислех, че човек, който ежедневно се осведомява чрез западноберлинската
преса и телевизия, не може да остане адепт на комунистическия режим). Забавно съзаклятие!
Събранието беше насрочено за един близък ден и започваше в шест следобед. Дадохме си среща с
Волфганг в моята слугинска стаичка в два - да нахвърлим някакъв текст, за да няма трудности при
превода. Той дойде и създадохме първите две изречения, които помня и досега: „Дами и господа, има ли
нещо чудно в това, че един българин говори на френски пред немска публика? Не, защото
Октомврийската революция е празник на всички народи и се чества на всички езици..." Разбира се,
между тези изречения и мен нямаше нищо общо, но това не ме безпокоеше, имах съзнанието, че ми
предстои театрално превъплъщение в комунистически оратор и скоро ще разбера как се чувстват тези,
които произнасят политически речи, в които самите те не вярват. Но в този момент Волфганг посочи
нещо и запита: „Това какво е?" „Ами казва се мастика" - промърморих обезпокоено аз. „Дай да видим!"
Отворих, налях. „Страхотно е! - каза Волфганг при първата глътка -Като перно!" И така... Бутнахме
настрана листовете на масичката, отново разговорът потече в посока Кокто, Радиге и не знам какво си...
Час по-късно си дадохме сметка, че така нищо няма да свършим и трябва да побегнем от мастиката.
Взехме листовете и химикалката, качихме се на метрото, за да приближим салона на събранието,
потърсихме една по-аскетична среда, а тя бе просто едно симпатично ресторантче. Zwei Helles und ein
Klarer! - произнесе Волфганг. И пак не стана нищо с моята реч. Побягнахме и оттук и със същия успех
преминахме през още една квартална бирария. Поне вече бяхме съвсем близо до салона. Мисля, че
успяхме да прибавим още едно-две изречения към началото и нахълтахме в някакъв кабинет с пет
минути закъснение. Една дама зад бюрото въздъхна облекчено и веднага ни изведе на сцената. Салонът
беше пълен само с пенсионери. И слава Богу, защото с тези празни листове в ръце бях вече малко
обезпокоен, а възрастните хора са по-толерантни към човешките недостатъци.
Представяне. Аплодисменти. Следват първо и второ изречение. Аплодисменти. Още две-три фрази и
разбирам, че главата ми нищо повече не може да измисли, уж ги знам до втръсване тези октомврийски
щампи, но не мога да ги възпроизведа, няма ги в паметта ми. Просто понеже тези дървени приказки не
съдържат никаква мисъл, те не влизат в мозъка, те се пързалят по него и когато са нужни, както
например сега - тях ги няма. Успявам да кажа на Волфганг, че продължавам със стихотворения на Пол
Валери, пък той да говори на публиката каквото намери за добре. Започвам: Verse en ип pur cristal ип or
fauve et sucre, allume unfeu, songe un doux songe etfuis le monde. (Сипи в кристала от златоруйното вино,
запали огъня в камината, отдай се на нежни мечти и избягай от света)... Правя пауза... Чувам гърмящия
глас на Волфганг - „Тежка индустрия... милиони тонове стомана, дами и господа... Гора от нефтени
кладенци..." И прочие. Браво, Волфганг, добре потегляш! Продължавам: Ferme taporte a toute amante -
brune ou blonde, ouvre un livre a la pure extase consacre (Затвори вратата си пред всяка любовница -
тъмнокоса или руса, разгърни книга, посветена на чистия екстаз)... И прочие. Следва гърмящият глас на
Волфганг -милиони, милиарди потоци нефт, бойни подвизи, военна мощ, дами и господа, и прочие, и
прочие... Caresse ton vieux chat et regarde le ciel dans ses yeux - verts miroirs du rose crepuscule. (Гали
твоята стара котка и гледай небето в нейните очи - зелени огледала на розовия здрач)... - продължавам
бодро аз и в този бавен стихотворен ритъм издържаме около петнайсет минути. Волфганг завършва със
серия лозунги, следват редки ръкопляскания и ние гузно напускаме сцената. В кабинета си шефката
мрачно ни подава два плика с пари и след малко побягваме по тъмната улица. Никакъв срам, само
облекчение... Уф - Zwei Helles und zwei Klarer! He ни биха, нямаше скандал, както след представлението
на „Кралският камео-леопард" в „Том Сойер", не извикаха полиция, за да се справи с провокаторите,
дадоха и пари - добре завърши. Вярно, че приключението беше политически доста нагло, но в него
имаше лудост, имаше и поезия, възрастните почитатели на революцията получиха своята порция
лозунги, така че споменът е по-скоро ве-селяшки.
Но скоро дойде денят X и той завъртя живота ми в съвсем нова посока.
Около две седмици по-късно, една ранна сутрин, хазайката на новата ми квартира фрау Ортмайер
почука на вратата на моята стая и каза, че ме търси някакъв господин. Излязох по пижама. Господинът
беше като от познат филм - едър, мека шапка над широко лице и палто от черна гладка кожа. Показа ми
някаква полицейска карта и помоли да се облека и да го придружа. Питах се, но не особено разтревожен,
за какво ли пък ме викат, а след малко вече се движехме в една черна кола. Спряхме на Карл Маркс алее,
прочутата бивша Сталин алее. Мъжът влезе в една телефонна кабина и разговаря с някого. Излезе и
застана до мен. След пет-шест минути до нас спря друга кола, от която се показа дребен човек, с лице,
покрито с много белези. Беше грозен, неприятен, но кошмарът настъпи, когато ме заговори на руски.
Той беше просто руснак от КГБ и естествено последва доста откровена покана за вербуване. Каза ми, че
добре знаят кой съм, и мислят, че ще им бъда много полезен, че общо взето, ме чака славен живот, но
ако откажа, може да не е толкова добре за мен. Даде ми три дена за размисъл, раздруса ми ръката със
славянска сърдечност, двамата се качиха на колата и си заминаха. Дълго ходих по улиците, чувствах, че
някаква глава от живота ми се затваряше. Знаех, че е изключено да се съглася, но дали нямаше да ме
върнат в България... или още по-лошо - да се изгубя задълго или завинаги някъде из необятната Русия!
Бях чувал за такива случаи, а по-късно се запознах с един такъв страдалец, български офицер, който е
бил отвлечен една вечер от улиците на София и неизвестно защо изпратен в Русия. Той говореше
шепнешком, защото бе изгубил гласа си от някаква болест в сибирския лагер. Разбира се, някой би
могъл да ме запита - добре де, ти си син на съветски шпионин, този факт не те ли изкушаваше да
повториш екзотичния опит на баща си, да го превърнеш в нещо като родова традиция. Отговорът е „не".
Първо, баща ми бе направил сам и свободно избора си, а върху мен се оказваше принуда, разликата е от
небето до земята. Второ, у баща ми не е съществувала тази смесица от негодувание и страх от
болшевизма, която се бе събирала у мен в течение на години. Пред тези неочаквани обстоятелства
изведнъж почувствах колко сам съм в Берлин, към никого не можех да се обърна за съдействие, за съвет
или просто да потърся утеха в самото споделяне. Да отида в българското посолство и да им разкажа
какво ми се случва? Изключено - и до днес съм убеден, че нямаше да намеря защита при послушниците
на същото това КГБ, което рано сутринта се вплете внезапно в живота ми. Вече бях виждал с какво
недруже-любие и недоверчивост легационните чиновници в Берлин се отнасят към български граждани,
които ги търсеха по някакви свои поводи. Чувах дори изреченията, които щяха да отправят към мен:
„Абе, момче, кой знае какво си правил, за да влезеш в очите на съветските другари! Я вземи да се
прибереш в София, та и ти, и ние да нямаме проблеми! Дори ще ти помогнем да отнесеш багажа си до
гарата със служебна кола." Добре де, а какво ще стане тогава с кинорежисурата ми? А дали ще ми
позволят от София да отпътувам обратно за Берлин? Едва ли. Пък и единствените, които биха очаквали
с радост завръщането ми в Берлин, ще бъдат същите, които ме измъкнаха от леглото тази сутрин. Е,
какво да правя? Увеличаващото се безпокойство ме отведе вечерта в дома на една позната българка,
също студентка по кинорежисура. Разбира се, в никакъв случай не можех да й се доверя и освен това
съзнавах, че би било непочтено да натоварвам някого с такава доста опасна тайна. В някакъв момент
намерих начин да задам един неперсона-лизиран въпрос, нещо като случайно и малко зловещо
хрумване: „Ти какво би направила, ако неочаквано при теб се появят хора от КГБ и поискат да им
сътрудничиш?" Помня добре изречението, с което тя ми отвърна: „Бих умряла от страх!" Този отговор е
красноречив за отношението на нормалния човек от комунистическите страни към тази прочута
институция - тя будеше страх и гнетящо безсилие. На следващия ден започнах да мисля, че единствено-
то възможно спасение от това „предложение, на което не може да се откаже" (култовото мафиотско
изречение от „Кръстникът" на Копола), е преминаване в западната част на града. Разбира се, бях съвсем
неподготвен за такъв съдбовен обрат, но в този момент не виждах никакъв друг изход. Чрез един познат
българин от Западен Берлин поисках среща за следващия ден с председателя на Българското
емигрантско дружество - бях чувал, че помага при подобни случаи. Обадих се и на единствения ми
приятел Волфганг 3. и го поканих да дойде на следващия ден при мен. И така, в последния от трите дена,
които руснакът ми бе дал като срок за отговор, пригових оскъден багаж в два спортни сака, а когато
Волфганг 3. се появи, аз не без вълнение му разказах какво ми се е случило и че съм решил да премина
„оттатък". В отговор той само пъшкаше и клатеше неодобрително глава, но не произнесе нито дума.
После взе единия сак и ме изпрати до перона на Фридрихщрасе, последната източноберлинска гара на
градската железница. Подаде ми една банкнота за „първа помощ" и си дадохме среща след една седмица
в някакво заведение на Курфюрстендам. И така, набързо, аз потеглих към един напълно неизвестен
живот.
„Откъде си?" - „От света" - отговаря Сократ, вместо да каже: „От Атина", и този отговор ме изпълваше с
възторг в юношеските ми години. Още тогава бях започнал да откривам, че родината на човека
всъщност е светът, а не тясното място, където той се ражда, но не съм допускал, че така внезапно и
почти по чехли ще попадна в него. Знаех, че навярно един ден ще се озова в обширното пространство,
наречено свят, но предвиждах да извърша това с ясна цел, с усвоени професионални умения и по
законосъобразен начин. При тази проста стратегия завършването на Висшето училище по кино в
Бабелсберг беше от изключително значение и освен това мислех, че усвояването на още един език, както
и по-тясното сродяване със западноевропейската култура, ще внесат благоприятни промени в кода на
личността ми... И изведнъж тази представа за близкото бъдеще се превърна в дим.
Прескачам някои незначителни подробности (още повече че скоро ще бъдат узнати чрез досието ми) -
общо взето, емигрирането протече сполучливо, малкият театър, в който играех, балансираше
напреженията ми. Започнахме репетиции на нова пиеса - Le mal court от Одиберти, където получих
добра роля. Впрочем, изпуснах срещата с Волфганг 3., но след около месец го срещнах неочаквано на
Курфюрстендам. „Ако знаеш как те търся!" - възкликна той. След малко се тръшнахме, съгласно старите
навици, в някаква малка бирария и започнахме да си дърдорим както някога. В една пауза Волфганг
неочаквано произнесе:
- Търся те, за да ти кажа нещо за тези, от които избяга.
- Ама ти ги познаваш?!
- Аз работя за тях.
Навярно съм пребледнял, толкова неочаквано беше това признание.
- Е, защо ми помогна да избягам тогава, а не ме предаде? -успях все пак да попитам.
Волфганг се облегна назад, погледна ме кротко и отвърна:
- Защото съм хомосексуалист и те обичам. Мълчание.
- Аз ги убедих да те вербуват... Представях си, че ще можем да действаме двамата, един до друг. За
съжаление, не стана.
Не помня останалата част на разговора. Нека кажа, че разумът ми прие сантименталния аргумент на
Волфганг, въпреки че нямам нищо общо с хомосексуализма. И от този ден отново започнахме понякога
да се виждаме. Пък и той не търсеше нищо друго освен моето приятелство. Може би тук е мястото да
декларирам, че нашето приятелство бе напълно взаимно, независимо от това, което той ми причини. При
едно от вижданията ни, в хода на разговора, Волфганг неочаквано каза:
- Всъщност аз не обичам тези, за които работя. Нито каузата им. Дори понякога мисля, че един ден ще
стана двоен агент - на тези и на онези.
Никога не го запитах две неща: какво точно върши и защо го върши. Не исках да знам повече.
Под сивия облачен покров зимните дни се нижеха един след друг, а големият град лека-полека започна
да изгубва силата на началната си притегателност и се превръщаше в обикновен декор на моето
ежедневие. Наред с това у мен започна да се настанява някаква горест. Не беше носталгия или скръб по
близки, не... Веднъж непозната жена ме запита от съседна маса в едно кафене: „Всичко в ред ли е,
господине, от двайсет минути гледате непрекъснато в абажура на масата си..." Има такова емигрантско
заболяване - след облекчението или дори възторга през първите седмици в душата започва да
пропълзява смътно безпокойство, чувство за несигурност. Но в моя случай не беше само това. Събитие-
то, в което се оказах участник или по-скоро потърпевш, беше изненадваща и зла случайност, за която
естествено не съм бил подготвен. Ето че сега започвах болезнено да осъзнавам колко е висока цената,
която ми предстои да заплатя, и то не защото съм се впуснал в някаква недобре преценена авантюра, а
защото съм си позволил да отбранявам... какво ли всъщност... личността си, най-общо казано. На първо
място си давах сметка, че почти съм катапултиран от моята цел - киното. Следването на кинорежисура в
Западна Европа струваше много пари и беше немислимо да си представя, че за току-що емигриралия
това би било осъществимо. При новите обстоятелства вече не знаех откъде трябва да започна -може би
като стажант-осветител, втори помощник-реквизитор или нощен пазач на декори в някое френско или
германско филмово студио? Но към това той неочаквано прибави и друг аргумент - че в Народното
събрание в София предстои нов избор на съдии във Върховния съд и е твърде възможно заради мен
баща ми да не получи нов мандат. Мисълта, че се намесвам злополучно в съдбата на човека, към когото
изпитвах много обич, внезапно обезсмисли
мотивите на бягството ми, те изведнъж изгубиха предишната си драматична значителност.
Е, би казал някой - да си мислил, когато е трябвало! Тези пренебрежителни думи съм чувал доста често
по различни поводи, но ако събитията в живота на човека и на обществото бяха ръководени само от
мисленето, картинката надали би била по-различна -голяма част от несполуките и крушенията в света са
резултат на дълго обмисляне. А в моя случай се наложи взимане на крайно решение, което по
дефиниция съдържаше непредвидими последствия не само защото обстоятелствата се променят във
времето, но и отношението на човешката личност към тях - това, което днес е маловажно, месеци по-
късно добива значителност, и обратното.
Една вечер, след поредното представление на „Мнимият болен", в театъра изненадващо се появи моят
много близък приятел от София Цветан Марангозов. Оказа се, че гостува на майка си в Западна
Германия и бе дошъл за няколко дни в Берлин. За пръв път от месеци можех да разговарям с истински
приятел, с когото си приличахме и по темперамент, и по начин на мислене. Разбира се, още същата вечер
аз му разказах за причината на моето неочаквано емигриране. Цветан изказа мнение, че именно сега,
когато съм в Западен Берлин, и то с още неустановен граждански статут, аз съм всъщност в силна
позиция и той би могъл да потърси някакъв контакт с българското посолство, за да се поиска изгодно за
мен решение, в това число - защо не - и възстановяване на статута ми във филмовото училище. Бях
скептичен, че може да има някакъв резултат, но се съгласих, защото ако не друго, поне щях да разбера
как българските дипломатически чиновници реагират на моя случай, в който е замесено съветското
разузнаване.
Няколко дни по-късно отново се срещнахме с Цветан в едно кафене. Той ми разказа какво се случило в
българското посолство - посланикът така се заинтересувал от моя случай, че прекъснал някакво
заседание, за да го изслуша лично. По повод на посочените от мен мотиви проявил недоверие, очевидно
е било необходимо да се извършат някои проверки, ето защо му определил среща на следващия ден. При
второто виждане заявил: „Кажете на вашия приятел, че ако се върне, от главата му косъм няма да падне
и ще продължи да следва - давам честната си дума на член на ЦК на БКП!"
Не повярвах особено на тази честна дума, но се почувствах облекчен от това, че българските власти вече
знаят причината на внезапното ми емигриране. Създаде ми някакво спокойствие и фактът, че на
хоризонта все пак се появява една несигурна, призрачна алтернатива, която ми дава правото (или
илюзията!) сам да избирам участта си, а не да бъда принуждаван от хора или обстоятелства.
Не след дълго моят приятел Цветан си замина. Аз продължавах да съм в неизясненост, но реших, че
трябва да изчакам българското посолство да прояви някаква инициатива. Тя не закъсня - появи се един
познат българин, който специализираше оперно диригентство при прочутия Фелзенщайн в Комише
Опер. Той ме намери на малкия площад, където продавах елхи - в навечерието на коледните празници се
бях заловил и с такава дейност. Каза ми, че представител на посолството иска да се срещне с мен.
Очевидно това ставаше по нареждане на посланика.
Тук е мястото да кажа, че двамата, които ме увещаваха, че трябва да се върна в Източен Берлин - моят
приятел Цветан Марангозов и стажантът по оперно диригентство, няколко години по-късно емигрираха,
всеки по свой начин. Но това не значи, че през декември 1957-а те са били неискрени, напротив, и
двамата са били убедени, че вършат нещо добро за мен. Убедени, но тогава! Няколко години по-късно са
убедени в обратното - че по-вярното решение е да се емигрира. И го извършват (колкото и да е
парадоксално, Цветан дори ми предлагаше да потегля с него към Западна Германия!). В тези няколко
години политическият режим не се бе променил нито към добро, нито към лошо, тоест външният фактор
няма намеса в промяната на мотивацията им. Тогава защо? Просто един от феномените на човешкото
поведение по времето на вла-стването на Единствената партия - внезапно преминаване от смирението с
тоталитарната практика към пълното й отрицание. Е, добре де, как става това? Няма съмнение, че
човекът предпочита да живее в съглашение, а не във вечна препирня с обществената действителност. И
да вярва, и да не вярва в обещаваната Утопия, животът тече и изтича, та немалък брой хора предпочитат
да сключат - фигуративно казано - един доста рискован договор с Единствената партия, известен в
древния Рим под името Clausa rebus sextantibus - „Договорът се променя съобразно обстоятелствата".
При този договор обикновено всичко върви без проблем за двете страни до момента, когато се появи
ново обстоятелство -стига да реши, че това е по-изгодно за него, човекът се чувства в правото си да
промени договора. Същото може да направи и власт-
та, разбира се. Така че когато взаимоотношенията между двете страни не са мирогледни, а само
договорни - често се случва това, което няколко години по-късно стана с двамата мисионери на моето
завръщане - избягаха на Запад.
След заминаването на Цветан за България стажантът по оперно диригентство се появи още няколко пъти
с предложението за среща с представител на посолството. На четвъртия път се съгласих въпреки
съмнението, че нещо може да излезе от подобен разговор. Едрият къдрокос дипломат, с когото се
срещнахме -всъщност човек от българското разузнаване - помня, че се представи под името Йосифов, -
ме уверяваше, че ще продължа да следвам, обещаваше евентуално да ми се помогне, ако реша да уча ки-
норежисура в едно много по-добро училище в Прага, и какво ли още не, ако се върна обратно.
В същото време Волфганг правеше пък някакви ходове за помилването ми пред неговото съветско-
германско разузнаване и те също проявиха благосклонност към мен. Дори се съгласих да се срещна и с
един от тях - той ме увери, че старото им предложение е в сила, а ако реша да се завърна, мога да
продължа да уча в ГДР.
Резултатът от тези контакти бе, че в моето съзнание едно евентуално завръщане започваше вече да заема
място и страхът от възможни лоши последствия започна да намалява. Дори една вечер преодолях
предпазливостта си и посетих семейството на мой приятел в Източен Берлин. Завърнах се благополучно,
и то като преминах в полунощ - естествено леко настръхнал - под Бранден-бургската врата.
Няколко седмици по-късно, когато набрах повече кураж и с приятеля ми Волфганг 3. се движехме по
източния тротоар на дълга улица във Вединг, която разделяше секторите на Берлин, неочаквано се
сблъсках с минувач, който се движеше срещу мен. Вместо да се отдръпне, той се притисна към гърдите
ми и аз почувствах под шлифера му дулото на пистолет. След миг се появи още един като него, но с
неестествено голяма глава. Последното нещо, което видях, преди да бъда набутан в една кола, беше
Волфганг 3., който бързо се отдалечаваше.
Двайсетина минути по-късно аз бях съвсем гол пред двамата субекти, а след това - облечен в черна
униформа на арестант. Големи жълти чехли на краката ми меко зашляпаха по пода след тъмничаря,
който ме отведе до една малка килия и ми обясни няколко правила на поведение - кога да съм прав, кога
седнал, кога с гръб или лице към вратата. Ключът се превъртя шумно в бравата и аз останах сам. Чух
далечен звук на градски часовник и отброих шест удара. В този момент едно дългокосо русо момиче на
име Ева сядаше в кафене „Олд Виена" на Курфюрстендам и след половин час щеше да си тръгне с
тъжното заключение, че всички мъже си приличат. Никога повече нямаше да я видя. Облегнах челото си
на стената, боядисана в мръснозеленикав цвят. И тогава чух леко ритмично почукване от другата страна
- арестантът от съседната килия започваше да търси контакт с мен. „Е - казах си аз, - една глава от
живота ми май приключи... Преминаваме към следващата."
Помня много добре чувството, което тогава постепенно ме облада - смесица от тъга и любопитство за
предстоящето.
СЛЕДСТВИЕТО
Берлин, няколко документа
СЛУЖЕБНО РЕЗЮМЕ НА ПИСМО ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА ДЪРЖАВНАТА СИГУРНОСТ НА ГДР
ДО МВР БЪЛГАРИЯ
На 2 стр. е поместено писмото на Министерството на държавна сигурност на ГДР, с което
съобщават, че по молба на българските органи на държавна сигурност е бил задържан на 23.2.1958 г.
от органите на сигурността на ГДР в демократичния сектор на Берлин Веселин Бранев. Преди да бъде
върнат е бил разпитан от германските органи на сигурността във връзка с дейността на западните
тайни служби срещу Германската демократична република и народните демокрации.
При обиска направен на Бранев били намерени временен паспорт за лице без поданство №132332 на
името на Веселин Бранев и 134.15 западни марки.
На стр. 3 и 4 справка за проведения разпит на Бранев от
капитан Келнер.
На стр. 5 съобщение за задържането на Бранев.
На стр. 6 протокол за намерените документи у Бранев при
извършения обиск.
На стр. 7 протокол за намерените ценности у Бранев. На стр. 8 опис на частите от облеклотото на
Бранев.
Правителство на Германската демократична република - Министерство на държавната сигурност
Берлин 24. 2. 1958 г. начало: 10.00/14.00 ч. край: 13.00/18.30ч. Екс. 5/Бе, 1 екз.
ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТ на обвиняемия
Бранев Веселин роден на 28. 4. 1932 г. в София професия: студент живущ: Берлин - Халензее,
„ Йоаким-Зигисмунд " 2
ВЪПРОС: С кои служби в Западен Берлин поддържахте връзка?
ОТГОВОР: По време на престояването ми в Западен Берлин поддържах връзка със сътрудниците на
българската емигрантска организация наречена „Българско национално движение" и с един неизвестен
ми по име сътрудник на френската секретна служба. Освен това бях във връзка с една френска
театрална трупа в Зап. Берлин. Аз участвах като артист в тази трупа.
Не съм подържал в Западен Берлин връзка с други служби.
ВЪПРОС: При какви обстоятелства влязохте във връзка с българската емигрантска организация?
ОТГОВОР: Аз влязох във връзка с българската емигрантска организация „Българско национално
движение"на 26. 11. 1957г. чрез сътрудника на тази организация на име Андреев Божидар, около 46
годишен, живущ в Зап. Берлин, Шпандауердам. С Андреев се запознах в края на октомври 1957 г. в
тогавашното жилище на българина Георги Рударов, около 38 годишен, живущ в Берлин,
Фридрихщрасе. Андреев посещаваше Рударов често в жилището му. Според мен между Андреев и
Рударов съществуваха приятелски отношения. Към средата на ноември 1957 г. Рударов се отправи
нелегално за Зап. Берлин, понеже не искаше да се върне в България. Понастоящем се намира в един
лагер за чужденци край Нюрнберг. (...)
Понеже в неделя, на 24.9.1957 г. бях взел вече решение да избягам за Западен Берлин, имах намерение да
говоря с Андреев за да се съветвам с него как да се устроя в Западен Берлин.
Затова в неделя вечерта потърсих „Кафе Експрес" в Зап. Берлин и се срещнах там с Андреев. (...) Аз му
казах също, че нямам охота да се върна в България и го помолих да се застъпи за мен в Зап. Берлин,
респективно да ми даде съвет как мога да карам по-нататък. На това Андреев ми каза, че има връзки
с едно лице от съюзническите власти, което би могло да ми помогне, той обаче трябва преди това да
говори с лицето. (...) Андреев ме отведе, както се бяхме уговорили от гара Зоо в жилището на водача
на българската емигрантска организация Иван Добрилов, живущ в Берлин-Шарлотенбург, улицата и
номера са ми неизвестни. На тази среща бях представен на Добрилов от Андреев.
ВЪПРОС: Изкажете се за протичането на тази среща.
ОТГОВОР: Андреев остана с мен в една стая и Добрилов телефонира в това време на някого. След
около 40 минути при Добрилов се появи един французин, облечен цивилно. Французинът неми се
представи. Най-напред той ме попита за причините на бягството ми в Зап. Берлин, на което аз му
казах, че произхождам от комунистическа среда и искам да живея в Зап. Берлин. Като друго
основание изтъкнах, че съм приятел на Рударов и че трябва да смятам, че на това основание ще бъда
върнат в България от българските власти.
Французинът, който познаваше Рударов, ме разпита какво представлява той. Направих му
характеристика на Рударов. След това французинът си записа моите данни, по негово искане му дадох
адресите на моите родители, роднини и къде работят.
През време на срещата французинът заяви, че по-късно ще разговаря с мен за всичко друго. Той ми даде
50 западни марки и предостави на Андреев и Добрилов да ме заведат да пренощу-вам в хотел „Елит " в
Берлин-Шарлотенбург (...).
От Андреев узнах, че Добрилов е водач на българската емигрантска организация „БНД" и че той е член
на тази организация.
ВЪПРОС: В какво се състоеше вашето сътрудничество с „БНД"?
ОТГОВОР: Не съм сътрудничил с българската емигрантска организация. На мен ми беше известно
само, че Андреев и Добрилов са членове на българската емигрантска организация. След като Андреев и
Добрилов ме свързаха с французина, не съм имал нищо общо с тях относно емигрантските въпроси.
Както веднъж ми разказа Андреев емигрантската организация е много слаба в своята дейност и
трябва отново да бъде изградена.
ВЪПРОС: Кои сътрудници на „БНД" ви бяха известни? ОТГОВОР: Бяха ми известни следните
сътрудници на българската емигрантска организация:
1. Добрилов Иван, около 45-годишен, висок около 1.75 м., стройна фигура, руса коса, която носи
сресана назад. Има мустаци. Добрилов живее в Берлин-Шарлотенбург. Точния му адрес не ми е
известен, понеже съм посещавал жилището му само два пъти и то в тъмно.
2. Андреев Божидар, около 46 годишен, висок около 1.70 м., пълен, с тъмен тен на лицето. Той живее в
Западен Берлин-Шпан-дауердам при една градинарка със собствено име Петрана.
3. Д-р Стоилов Стоил, около 46-годишен, висок около 1.65 м., има черна посивяваща коса, която носи
вчесана встрани.
От Стоилов зная, че до към 1955 г. е бил първия председател на българската емигрантска организация
в Зап. Берлин. Стоилов живее в Берлин-Шарлотенбург, Фазаненщрасе, номера не зная.
Не познавам други сътрудници на спомената емигрантска организация. (...)
ВЪПРОС: Какво ви е известно за връзките на Добрилов, Андреев и Стоилов със западните
разузнавателни служби?
ОТГОВОР: При една среща с французина говорих с него как мога да се свържа с него по-нататък.
Французинът ми отговори, че ако имам намерение да го видя извън предварително уговорена среща,
трябва да се обърна към Добрилов. Това ме наведе на мисълта, че Добрилов представлява лице за
свръзка при френското разузнаване.
Нищо друго неми е известно за характера на сътрудничеството между Добрилов, Андреев и
френското разузнаване. Също не ми е известно, че двамата са поддържали връзки с други западни
разузнавателни служби.
Протоколът за разпит ми бе преведен на български. Съдържанието на протокола отговаря по смисъл
на дадените от мен показания.
Веселин Бранев
Преводач: Иванов Капитан Келнер
ИЗВАДКИ ОТ ДРУГИ ПРОТОКОЛИ
(...) По-нататък бях фотографиран от французина и в края на ноември, той ми даде легитимация на
безотечественик, снабдена с моя снимка. Французинът ми обеща материална поддръжка и каза, че
скоро ще отлетя за Франция. Според изказванията му във Франция можех да продължа
образованието си.
(...) Към началото на февруари 1958 г. поиска да му дам писмени сведения за местонахождението,
въоръжението и екипировката на българската армия. Такива сведения не съм писал, тъй като разбрах,
че това е шпионаж. Когато французинът ме попита дали съм написал сведенията, казах му, че не съм
имал време за това. За написването на сведенията, той ми даде срок до началото на март. През това
време бях задържан и по този начин не съм написал никакви сведения за френската тайна служба.
Друго сътрудничество между французина и мен не е имало.
(...) Когато през януари 1958 г. потърсих д-р Стоилов, същият ме попита защо го посещавам толкова
рядко. При това той каза, че различни българи го избягват, понеже един човек на име Рафаелов, който
е във връзка с американците, разпространява между българите, че той е комунист. Той ме попита
дали някой не ми е повлиял да не го посещавам, което отрекох.
(...) През моята дейност като артист във френската театрална трупа в Западен Берлин се запознах с
артистката от тази театрална група Жозет Щабенов и я посетих в нейното жилище в Берлин-
Целендорф (...) Там се запознах с нейния втори баща
Щабенов. Когато при това посещение разказах на Щабенов, че съм български емигрант, той каза, че
има добри познати между емигрантите и би могъл да ми помогне финансово, ако бих му написал нещо.
Щабенов не ми каза какво трябва да пиша и аз не го запитах. Предположих, че трябва да пиша нещо за
България и затова се държах отклоняващо. Режисьорът на споменатата театрална трупа Клаус
Руцки ми каза, че Щабенов бил журналист (...) Към средата на януари (...) г-жа Щабенов ми каза, че
съпругът й вече бил говорил за мен с някакъв белгиец, но не ми каза какво са говорили (...) Нищо не ми
стана известно за дейността на Щабенов, както и за връзките му с белгийците или други западни
разузнавателни служби.
Килийни вълнения
ЕДВА ЛИ ИМА по-тягостни и по-досадни за прочит писмени документи от полицейските протоколи на
разпити. Особено когато са минали години и читател е някогашният подследствен, в случая - аз.
Потискащо е да четеш редове, които не ти дават основание да се гордееш със себе си, а напротив -
изваждат на показ страни от личностга, които в нормалното ежедневие човек обикновено спотайва или
се опитва да обезсили. Никъде по света не е издаден сборник с полицейски протоколи от следствия, дори
на именити герои от епически битки с нацизма, комунизма и други насилнически режими. Нещо повече
- в много страни полицейските архиви от времената на Съпротивата са недостъпни за любопитните,
защото са четиво, което не събужда възторг, а по-скоро предизвиква смесица от учудване и
разочарование.
Следствието е епизод, който е безславен по дефиниция. То не е публично и този факт изключва
героичната поза, тя може само да навреди, за разлика от съдебния процес, където от нея могат да се
извлекат дивиденти, например милосърдие или респект у тези, които ще издават присъдата,
благоприятен отзвук в обществото и прочие. В следствието липсва и състезателният момент, който все
пак в някаква степен съществува между обвинение и защита.
Следователят събира данни за престъпление, а подследстве-ният спасява кожата си, това е следствието в
апарата на Държавна сигурност. Единият си гледа работата, а другият е човек, изпаднал в беда. Единият
е или се прави на страшен, безжалостен, подозрителен и всезнаещ, другият - виновен или невинен - при-
знава, не признава, омаловажава, преувеличава, видоизменя, хитрува, крие, лъже и прочие. Разбира се,
за подследствения е жизненоважно в тази борба за оцеляване да запази морала си, за да не рухне в
собствените си очи, особено когато неговите признания могат да навредят на друг. Но това също се
прави лукаво, не с декларации и лозунги.
Политическото следствие е посегателство срещу личността дори когато се позовава на законов текст,
защото наказателните кодекси на тоталитарните държави са всъщност законодателен произвол на
псевдопарламенти. Тоест, от гледна точка на съгражданите в течение на векове наказателно-правни
принципи, престъпление е самото политическо следствие, а не онова, което подследствени-ят е
извършил. Най-драстичният пример за това са следствията срещу Трайчо Костов в България, Лаело Райк
в Унгария, Рудолф Слански в Чехословакия и прочие. Но следователите на Държавна сигурност във
всички комунистически страни бяха хора, които не съзнаваха, че са участници в престъпление срещу
личността - напротив, бяха дълбоко убедени, че вършат полезна работа за партията, държавата и народа
си. Те не бяха юристи, навярно са били подготвяни в краткотрайни специални школи или курсове. В моя
случай съгласно международен акт, подписан и от Съветския съюз, нямаше наличие на вина дори по
текстове на някакъв тоталитарен закон - Берлин беше единен град, без разделяща граница, и всеки
можеше да се премества да живее където си иска, тоест аз не съм преминавал в друга държава.
Западната му част не принадлежеше административно към Федерална Германия и имаше военновреме-
нен статут. Разбира се, по време на следствието от моя страна би било малоумие да се позовавам на
незаконосъобразност, това по-скоро можеше да ми навреди, защото институцията Държавна сигурност
или Щази потреперваше най-гневно при позоваване на човешки права. Но в замяна безсилието ми на
ежедневно разпитван допусна да се породи някаква малка, едва мъждукаща надежда - честната дума на
българския посланик, че „от главата му няма да падне косъм и ще продължи да следва". Дори точно си
представях как става: един ден, за пръв път приветливо усмихнат, тъмничарят влиза в килията, след
малко съм облечен в собствените си дрехи, следователят се извинява за направената грешка, голямата
порта се затваря зад гърба ми, аз тръгвам по тротоара... обувките ми бодро потропват... Въображението е
най-щедрият приятел на човека, затворен в килия!
Моят следовател на име Келнер - дребен човек с вкаменено безизразно лице - държеше да показва, че
единственото чувство, което изпитва към мен, е презрение. Но аз се настаних крайно нечестолюбиво в
този климат на презрение, предпочитах го пред грубостта и арогантността, които обикновено
характеризират тези органи на властта, и по два пъти на ден с охота дотътрях жълтите си чехли до
следователската стая, защото без разговорите с Келнер дните ставаха мъчително дълги. В тези разпити
нещо признавах, друго скривах, особено адреси на споменавани хора. Общо взето, те знаеха всичко, за
което питаха, пък и аз нямах почти нищо за криене. За мен беше странен единствено фактът, че
следователят категорично отказваше и да слуша, и да описва в протокола мотивите на бягството ми,
свързани със съветските или германските тайни служби.
- А, човече, какви ги приказваш! - прекъсваше ме с демонстративна отегченост той и питаше за друго.
Един ден, когато влизах в следователската стая, видях, че там се е разположил още един човек.
Къдрокос, кръглолик - ами да, това беше българският „дипломат", с когото след няколко настойчиви
покани на посредника, оперен стажант, се бях съгласил да разговарям един път в Западен Берлин и той
много ласкаво ме увещаваше да се върна. Сега ме гледаше с високомерие.
Единствените думи, които се откъснаха от устата му не толкова с укор колкото със сарказъм, бяха:
- Е, видя ли сега какво стана с теб!
Това е един от малкото случаи в тези събития, когато действително се почувствах унизен. Слава Богу,
отиде си след малко.
Най-трудно времето протичаше в събота и неделя. От пет сутринта до десет вечерта трябваше да
прекарам дългите часове само прав или седнал върху дървеното легло. Понякога подпирах главата си на
стената и разменях изречения със съседа ми чрез кодирано чукане. Той беше млад човек от Лайпциг,
арестуван за участие в някаква политическа групировка. Понякога се намесваше и съсед от долния етаж,
но с него се събеседваше трудно - навярно беше арестант от дълго време, защото чукаше с много висока,
почти нечетлива за мен скорост.
Същата събота моят съсед се оплака, че се чувства много, много тъжен. Казах му да постави ухо на
пролуката на вратата, а от един процеп на моята врата му изпях няколко строфи от Марсиле-зата, ей
така, да почувства малко човешка солидарност. Прекъснах, когато чух да наближават бързите стъпки на
етажния пазач.
А в неделя имах друго изживяване - вместо канче сива на цвят чорба за обед се появи тенекиена чиния, в
която имаше малък паниран шницел. Може би не е за вярване, но едвам спрях внезапно надигналите се
ридания в гърлото ми - развълнувах се от представата, че заради мен, жалкото човече в жълти чехли,
един готвач се е надвесвал над тигана и е обръщал парчето месо.
В замяна на това, когато два пъти седмично ме отвеждаха под душа, струите вода върху главата и тялото
ми предизвикваха прилив на такова добро настроение, че започвах да тананикам някаква мелодия, за
почуда на униформения придружител, който ми правеше знак да си затворя устата.
НЯКОЛКО ДУМИ за хора, чиито имена се споменават в протоколите.
БОЖИДАР АНДРЕЕВ е един от онези български дипломати, които след войната са отказали да се
завърнат в София - знаели са, че кариерата им приключва и нищо добро не ги очаква. Първоначално той
се справя успешно с трудния живот, дори става съсобственик на фабрика за електроди в Швейцария, но
всичко върви добре до деня, в който е измамен от съдружника си и внезапно обеднява. Започва неговата
трагична изгнаническа одисея, която накрая го довежда в Берлин. Тук Андреев преживяваше много
трудно от дребна контрабанда на руски чер хайвер и майсенски порцелан. Имаше два елегантни
костюма, от които единият беше винаги в заложната къща. Едно многодетно българско семейство му бе
дало безплатен приют в бараката, която обитаваше, но при две условия: да не ползва електричество за
отопление и вечер да не преминава през техните помещения. За да може да се прибира, той държеше в
двора до дървената къща широка дъска, която облягаше между земята и прозореца и пролазваше по нея
в тъмното, за да влезе в студената си стаичка. Беше фин и възпитан човек, дори със съхранено чувство за
хумор, но за съжаление напълно обезверен и в някаква степен деморализиран. Много сънародници вече
го отбягваха, но не просто с безразличие, а както е характерно за хората от Балканите - със злобно
любопитство. Върху българските банкноти, емитирани в края на трийсетте години, фигурира подписът
на тогавашния управител на Народната банка Андреев. Това е неговият баща.
ИВАН ДОБРИЛОВ беше сериозен и симпатичен човек, инженер по образование и преподавател в
западноберлинската политехника. Той осъществяваше връзката между желаещите да емигрират българи
и съответните френски служби, за което навярно е получавал някакво заплащане. Но той не извършваше
някакви забулени в тайнственост действия срещу България, а просто улесняваше първите стъпки към
изгнаничеството, които често са неприятни и унизителни. Той никога и никому не е предлагал да става
„невъзвращенец" - самите българи го търсеха за помощ. Формата на тази дейност беше организацията
Българско национално движение с председател същият Иван Добрилов, която фигурираше и в
телефонната книга на Берлин, но реално не съществуваше. Можем да си представим как
несъществуващата организация и нейният фиктивен председател са били плътно следени от българското
разузнаване и как около това привидение се е изплитала мрежа от тайни агенти, набирани от
лумпенизирани-те среди на емиграцията. Всички тези усилия, освен че са приличали на детска игра,
положително са стрували и доста пари. Но и до днес те са основанието на висшите служители от
бившето 1-во главно управление при Държавна сигурност упорито да твърдят, че тяхната дейност е била
рискована и патриотична. Впрочем настоящият президент на „всички българи" споделя това о. з. офи-
церско мнение.
Д-р СТОИЛ СТОИЛОВ имаше лекарски кабинет в центъра на Западен Берлин. Той беше интелигентен,
пределно естествен човек и изключително остроумен като събеседник. В първите месеци след края на
войната е станал много популярен сред офицерите от съветската комендатура, защото, както той ми
разказа, умело и бързо е лекувал венерическите им заболявания с новото лекарство пеницилин.
Отблагодарявали са му се с продукти, а са му предлагали и предмети, задигнати от немски къщи.
Известно време е бил председател на културно-просветното дружество „Кирил и Методий".
Полюбопитствах дали то още съществува. „Сами си го разтурихме - ми каза д-р Стоилов. - Българските
дипломати в Източен Берлин ни обвиниха, че сме имали антикомунистическа насоченост, и започнаха да
ни следят. Разбира се, нямаше такова нещо, самият аз съм социалист по душа. Накрая аз и д-р Цончев
-той пък анархист и участник в Гражданската война в Испания -лично занесохме в посолството целия
архив на дружеството, тръшнахме им го там, да се уверят, че не е имало никаква политика." И още един
път можем да си представим юначните доклади на тогавашната резидентура в Берлин - ликвидиран е
вражески център за антикомунистическа пропаганда, с изкусна операция е прибран целият архивен
материал, и прочие, и прочие! Тези прояви на българското разузнаване, както и всичко онова, което
тепърва предстои да разкажа, все повече ми напомнят на оперетната атака на затвора на дядо ми на 10
септември 1944-та - факт, който вече съзнавам като метафора на голяма част от неслучайно обгърнатите
в тайнственост деяния на Държавна сигурност.
ТРЕНЧО ДИМИТРОВ - някогашен месар от крайдунавски град, съден за убийство. След изтърпяване на
присъдата си през 1941 година е заминал да търси прехрана в Германия. Веднага след войната първо
работи за съветската армия, като създава работилница за ботуши, после започва да контрабандира стоки
в по-големи количества между Източен и Западен Берлин. За някаква простъпка отново получава
присъда, този път от източногермански съд. След излизането си от затвора пак предизвиква инцидент -
при преминаването с контрабандна стока в английския сектор удря фолкс-полицай, който се опитва да
спре камиона за проверка, и юначният Тренчо дори му отнема пистолета. Тази криминална случка е
неговото основание да поиска политическо убежище в Западен Берлин. Споменавам за него само по
една причина: Тренчо Димитров е онзи С. С. (секретен агент), който фигурира в рапорта на 1-во главно
управление на Държавна сигурност, поместен на стр. 13 в тази книга: ...На 27.11.1957 г. към 10 ч. С. С. и
Андреев саходили във френския културен дом и там са се срещнали сБранев... Споменът ми за този
момент е много силен, защото, когато ме видя, Тренчо разкопча сакото си и показа голям нож, който
висеше на колана му. „Заради теб съм го взел - каза Тренчо. - Само ако се опитат да те отвлекат обратно
- ножът ги чака!" Е, ясно е, че в този момент секретният агент малко е преиграл.
Съгласно днешната терминология на бившите крупни дейци от някогашната Държавна сигурност С. С.
Тренчо влиза в категорията патриот.
Именувам се..
ЕДИН ДЕН ПРОТОКОЛЪТ, написан на машина, ми бе прочетен и преведен на български. Естествено
обстоятелствата, свързани с германски или съветски тайни служби, отсъстваха. Отказах да подпиша.
Следователят Келнер тогава заяви, че тези факти ще станат достояние на българските органи чрез друг
документ, а не с този протокол, тъй като естеството им било по-специално. По-късно това се потвърди.
На следващия ден гледах света отвисоко, през илюминатора на български пътнически самолет.
Парцаливите сиви облаци под нас бяха като предвестници на сивия живот, към който се завръщах. След
няколко възторжени пърхания с крила в просторното синьо небе сега аз окаяно се спусках надолу, за да
кацна пак на познатия, опушен софийски покрив. Пилотите на самолета безмилостно аком-панираха
тежкото ми настроение - те знаеха кой е арестантът между пътниците и при всяко преминаване по
пътеката хвърляха към мен по един къс поглед, в който се четеше нещо като отвращение. Този рефлекс
на предания гражданин на тоталитарната държава не ми е съвсем понятен - допускам, че е страх от
публично показване на човечност към противник на политическия режим, освен ако не изразява
естествената склонност на хората от балканските географски ширини да прибавят още унижение към
товара на унизения. Така или иначе, и тогава, и сега мисля, че би било по-нормално в погледа на
свободния, отминаващ човек арестуваният да прочете: „Горкото момче - какво ли е направило и какво
ли го чака!"
В замяна на това гласът, който ме посрещна на софийското летище, беше мек и почти свенлив:
- Вие сте Веселин Бранев, нали? Чакаме ви с кола.
След малко гледах света вече от ниско - през прозорчето на руския джип подскачаха в неравноделен
такт сивите, напукани и олющени фасади на града, който отдавна бе престанал да ме очарова, а сега вече
щеше да се превърне в мое гето.
Но преди гетото беше ред на тъмницата при следствения отдел на Държавна сигурност, който се
помещаваше в едно крило на Софийския централен затвор. Опитайте се да си представите, че след
пребиваване в хотел „Хилтън" ви преместват в бордей за нелегални емигранти - това беше разликата
между килиите в Берлин и София. Помещението, в което ме въведоха, беше с напълно запушен прозорец
и оскъдната мръсножълта светлина на една крушка
огряваше само два предмета - безформен тюфлек върху пода и кофа с вода в ъгъла. От вътрешната
страна на вратата беше залепен пожълтял лист, върху който в трудно четлив машинописен шрифт се
изброяваха моите права на арестант. Помня само едно от тях и то още на следващия ден ми бе отказано -
правото да чета книги от библиотеката на следствения отдел.
В тази убога обстановка единственото възможно място за пребиваване беше тюфлекът. Той очевидно
имаше много дълга биография, защото беше сплъстен като дъска и изобилстваше с петна от неясен
произход. Легнах по гръб върху петната и внимателно се завих със светлобежовото си палто от камилска
вълна - стана нещо като среща на две материални цивилизации. Но не можах да се почувствам в уют,
защото ноздрите ми се изпълниха с миризма на пикоч, която свойски започна да се вдига от тюфлека,
докато се намествах.
Тук е мястото да кажа, че единичната килия е царство на сетивата. Движението на света се следи
предимно чрез тях. Светът, това беше миризмата на пикоч от тюфлека, на застоял въздух в коридорите,
на изпражнения в клозетите без врати, на цигарен дим в следователската стая... Светът, това беше звукът
от стъпките на дежурния служител през нощта, щракването на шпионката, през която той дълго
надничаше, за да се увери, че арестантът диша... Или гласът на невидим човек, който всяка нощ
протестираше от килията си, като многократно изхлипваше само една дума: „Сту-денооо... Студенооо...
Студенооо..." Или съзвучните далечни гласове от репетициите на хора на затворниците... Или
невероятният среднощен диалог между дежурен и арестант: „Ти що правиш това у кофата, бре, нали
знаеш, че е забранено!" „Е, къде - у гащите ли да го правя!" „Ще те докладвам, ще видиш утре какво ще
стане с теб!" „А не ме плаши, бе - по-страшно от това, дето е, нема да стане!" Очите имаха по-
ограничени възможности - две-три непроницаеми лица на тъмничари, които те отвеждат, довеждат или
ти подават канче с храна, няколко къси послания от предишни обитатели на килията, изписани с нокът
върху стените...
Списъкът с моите права, залепен на вратата, пак ми напомни за честната дума на българския посланик в
Берлин и член на Централния комитет на Единствената партия, че „от главата му няма да падне косъм и
ще продължи да следва". Тази дума бе спазена толкова, колкото навярно се съблюдаваха и изреченията
върху това пожълтяло парче хартия. Но странното е, че аз вече се осъзнавах не като жертва на неспазена
честна дума или на несправедливи обстоятелства, а по-скоро като участник в сложно, все още
продължаващо събитие, като все по-силно ме интересуваше не какви грешки съм направил, за да се
озова върху този тюфлек, а кой съм всъщност аз. Моят живот - като ежедневие - се отправяше към
някакво трудно и неясно бъдеще, но някой у мен започваше да се интересува по-малко от това бъдеще, а
по-скоро търсеше да узнае, да види как изглежда всичко от някаква друга координатна система. Мисля,
че в тези моменти за пръв път започнах да чувствам, че има някаква разлика между това, което съм аз, и
това, което е животът ми... Че са две различни неща, които понякога могат да съществуват дружно, но
често се разделят и дори може да се стълкновяват помежду си. И че това, което у мен е „аз", изглежда, че
е по-важно от онова, което е „животът ми".
Така, под мъждивата светлина на крушката, взех да съзнавам, че тревогата започва да се измества от
едно бързо растящо спокойствие... „Просто излизаш от себе си и започваш да се наблюдаваш - я да
видим как тоя ще се справи!" - спомних си думите на моя зъболекар, който бе прекарал няколко години
в затвора, защото е бил представител в България на германската фирма за стоматологична техника
„Сименс". Половин век по-късно открих, че това, което е ставало с мен, е формулирано най-просто от
Марина Цве-таева - инстинкт за съхраняване на душата.
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН бях отведен на моя първи разпит.
ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТ гр. София, 5 март 1958 година
Подписаният капитан Кирил Георгиев Добродолски - следовател при отдел Следствен на ДС, днес
съставих настоящия протокол като разпитах лицето:
Именувам се Веселин Неделчев Бранев. Роден съм на 28.4.1932 г. в София Произхождам от семейство
на (...)
Следователят Добродолски беше доста провинциален, но приятен на външност човек на около трийсет и
пет години, облечен цивилно. Не го виждах за пръв път - именно той бе тихият глас, който ме посрещна
на софийското летище. От него се излъчваше
простодушие, спокойствие, дори деликатност, и само който е бил подследствен, може да разбере в какъв
неочакван уют съм се почувствал, след като вече бях навикнал да бъда третиран с пренебрежение и
презрение.
И така дните започнаха да текат почти монологично - аз разказвах, следователят слушаше, понякога
питаше за нещо или искаше подробности за друго... После неизменно произнасяше с някакво
неудобство:
- Ами... нека сега да отразим казаното.
Придърпваше пишещата машина пред себе си и започваше да удря по клавишите под моята диктовка.
Естествено пак поставяше въпроси или искаше изясняване на някое обстоятелство... Понякога ставаше
обратното - аз „отразявах" разпита, като пишех дълго и внимателно на ръка, а той или пушеше, или
излизаше от стаята, но тогава пък влизаше един униформен служител и със смешна напрегнатост
следеше какво правя.
Всъщност следователят Добродолски нямаше особено много работа, защото аз нямах нищо за криене
освен някои дреболии, които или засягаха трети лица, или можеха да уличат мен самия -напр. че два
дена преди да премине в Западен Берлин, оперният певец Рударов сподели с мен намерението си да
емигрира, тоест извършил съм престъпление, което в наказателното право се нарича
„недоносителство"... Или че в несретата на живота си Дечо Андреев правеше постъпки пред французите
да стане техен платен разузнавач, и то някъде в Близкия изток... Или пък че Волфганг 3. беше готов да
стане двоен агент...
Разходката на следователя из моите преживелици се извършваше както в следствието на Щази в Берлин,
но значително по-обстойно. За някои обстоятелства се правеха два или три разпита, за да бъде
потвърдена истинността на казаното или евентуално да се открие някаква лъжа. Протоколът се пишеше
с индиго в няколко екземпляра. Защо няколко? Обяснението се появи десетки години по-късно, когато
получих възможността да отворя досието си.
Една сутрин следователят постави нови листове в пишещата машина и неочаквано започна да ми задава
въпроси, които нямаха нищо общо с моята берлинска история.
ВЪПРОС: - Колко дни бяхте преводач на френския национален отбор по баскетбол, пребиваващ в
страната през 1957 година? (...)
ВЪПРОС: - Как французите разбраха, че към отбора е придаден човек отДС?(...)
ВЪПРОС: -На кого доверихте, че към отборите са придадени хора от ДС? (...)
ТОВА, ЗА КОЕТО следователят Добродолски ме питаше, се бе случило няколко месеца преди да замина
за Берлин и този кратък епизод от живота ми съдържаше една доста жалка подистория. Навремето
монополът на всички видове спортни прояви в България принадлежеше на Българския съюз за
физкултура и спорт. Един ден се обадиха от международния отдел на този съюз и ме поканиха за
преводач на отбор в предстоящото европейско първенство по баскетбол. Това ме зарадва - след конгреса
на една тогава съществуваща, напълно измислена и платена от Москва Световна федерация на
демократичната младеж (СФДМ) ето че още един клиент потърси услугите ми. Два дена преди началото
на първенството всички преводачи на отбори бяха поканени за инструктаж. След като получихме
обяснения за превозните средства, хотелите и местата за хранене, някак си между другото ни се съобщи,
че към всеки отбор от западна страна ще има и по един технически сътрудник, с когото трябва да се
държим „с разбиране". Всъщност подсказа ни се, че тези сътрудници са служители от Държавна си-
гурност. След малко вратата се отвори и няколко души влязоха, като всеки отиде при съответния
преводач на отбор, към който бе прикрепен. На мен, тоест на френския отбор, се падна едно ужасно
човече - около трийсетгодишен, дребен, с тънки лъскави мус-тачки, с мека шапка, паднала до ушите, и
грамаден, не по мярка шлифер. Приличаше на популярния по това време италиански филмов комик
Тото. Лицето му имаше напрегнат израз, очичките му играеха наляво-надясно и изобщо единственото
нещо, което му липсваше, беше закачена на ревера му визитна картичка, на която да пише „таен агент".
Още след пристигането си французите разбраха, че това е човек от милицията, защото той не им се
представи като някакво служебно лице, не си каза името, дори не поздравяваше, изобщо не произнасяше
нито дума - качваше се последен на автобуса и разглеждаше кой е вътре и кого го няма, в ресторанта
сядаше пръв на масата, дъвчеше с апетит и само погледът му пъргаво се движеше над лъжицата или
вилицата. „Това ли е спортното приятелство на българите - да залепят към състезателите човек от
полицията?!" - ми каза възмутено още на втория ден директорът на отбора Калме. Не помня какво
смотолевих като отговор, но присъствието, а още повече поведението на този човечец с мустачките
остана необяснимо и за мен - или Държавна сигурност искаше натрапчиво да покаже на френските
спортисти, че са плътно следени, или той не си гледаше работата както трябва. Лошото е, че от ден на
ден личната ми неприязън към него нарастваше, въпреки че той не общуваше и с мен. След един мач
мой бивш съученик от френския колеж ме видя сред качващите се в автобуса баскетболисти и се втурна
вътре. Спрях го и му казах на френски, за да не разбере оня с мустачките: Casse-toi vite - il у a ип flic en
civil qui n 'attend que des idiots comme toil (Чупи се бързо, тук има едно цивилно ченге, което чака само
идиоти като теб!) Приятелят ми се дръпна веднага, но оня прошумоли в ухото ми: „Кой е тоя, кой е тоя?"
И се втренчи в лицето ми за отговор. „Мой приятел, нещо ме запита" - казах аз и това беше всичко, но
тоя с мустачките продължи да ме гледа с подозрение, дори ми създаде впечатлението, че владее някакъв
френски и е разбрал какво съм казал на съученика си. Друг път ме накара да проверявам имената на
момче и момиче, които се бяха качили при едно спиране на автобуса с френските баскетболисти на път
към популярния зимен курорт Боровец - „Кои са тия, кои са тия?" (Той повтаряше въпросите си винаги
по два пъти и от това не ставаше по-страшен, а по-смешен.) Отидох до тях, казах им „добър ден" и се
върнах. „Тя се нарича Марийка, той е Ванчо" - казах му аз най-сериозно. „Фамилните имена, фамилните
имена!" - прошепна той, обхванат от силно професионално напрежение. Отговорих му, че нямам право
да питам за имена, защото не съм служебно лице - да си ги проверява той. Знаех, че няма да го направи -
нали не трябваше да разкрива, че е таен. Едва след този случай разбрах, че главната функция на
разузнавача с мустачките бе да следи за контакти между френските спортисти и местното население.
ВЪПРОС: - Кои българи освен гореизброените лица имаха допир с отбора и с каква цел?
ОТГОВОР: - Допир успя да осъществи едно десетинагодиш-но момче, което се въртеше около хотела
и приказваше предимно с Роже Антоан. На въпроса ми какво търси то отговори, че знае езика и желае
да приказва на френски. (...)
Всъщност по покана на това симпатично и настойчиво момченце аз отведох един следобед известния по
това време баскетболист Роже Антоан на гости у тях - бащата и майката бяха живели в Париж и също
говореха френски, - но зоркият разузнавач с мустачките не забеляза родоотстъпническия ми акт.
В терминологията на Държавна сигурност тази нелепост, която тогава е протичала пред очите ми, а днес
някои се мъчат да наместят във формулата контраразузнаване, се е извършвала от 2-ро главно
управление, чиято дейност - както продължават още да твърдят бивши лидери на специалните служби -
е била рискована и патриотична.
Но защо цяла сутрин следователят Добродолски така внимателно пишеше, сякаш този протокол имаше
някакво друго предназначение, а не за следствието? Чак когато четирийсет години по-късно получих
достъп до досието си, разбрах, че препис от всеки разпит с мен е бил изпращан до 1-во ГУ, 2-ро ГУ и 3-
то управление на Държавна сигурност и всяка от тези служби е имала право да поставя чрез следователя
допълнителни въпроси, които я интересуват. И ето че навремето (навярно в заключителния си рапорт)
кадровият-разузнавач-патриот-с-черните мустачки ме бе наклеветил, че аз съм го издал на французите и
че по тази причина не е успял да осъществи както трябва рискованата си родолюбива задача. И във 2-ро
главно управление са решили, че сега е моментът да бъде разнищен случаят и чрез разпита да разберат
какво точно съм направил.
Горното продиктувах, прочетох го, вярно е записано, за което се подписвам.
Обвиняем: (подпис) Следовател: (подпис)
ТАКА ПРИКЛЮЧИ разследването на някогашната случка. Но от някакъв срам пред себе си аз спестих
едно колоритно обстоятелство, което може да даде някакво обяснение за първопричината на този разпит
- в деня на своето заминаване френският отбор ми подари за спомен баскетболните си топки, като всеки
състезател бе поставил подписа си върху тях. Понесох ги аз в една мрежа, а разузнавачът с мустачките
се затътри подире ми в големия си шлифер и започна да повтаря: „Дай една топка, бе!...
Дай и на мен една топка, бе, деца имам!" Гласът му ставаше все по-умолителен. Но той ми бе станал
толкова противен, че не успя да ме умилостиви.
ДНИТЕ И НОЩИТЕ в следствения отдел продължиха, докато един ден вратата на килията ми се отвори
и на прага застанаха двама души - възрастен човек, облечен в балтон, и друг в униформа с пагони на
майор. Оказа се, че цивилният е от Главната прокуратура и е на инспекция. Зададе ми някои въпроси -
кой съм, за какво съм под следствие, - аз отговарях, после той произнесе с началнически упрек към
униформения:
- Защо сте го изоставили така този човек, бе - брадата му като на поп!
После разбрах, че майорът е бил самият началник на следствения отдел. Двамата си тръгнаха, но скоро
след това в килията влезе един тъмничар с бръснач в ръка. Разбира се, носеше сапун и канче с топла
вода.
- Сега ще те направим отново хубавец! - каза той с неочаквана фамилиарност и започна да ме бръсне.
На всичко отгоре ми се усмихваше, нещо, което аз не бях виждал от седмици. Този беше първият знак,
че следствието отива към края си. Прокурорът очевидно се беше запознал добре с протоколите, защото
наскоро след това, при случайна среща с баща ми в коридорите на Съдебната палата, бе дал една доста
любопитна квалификация за моя случай:
- Ами че те искали да правят от сина ти Шерлок Холмс!
При хора, които по времето на Единствената партия са имали повече власт, тоест по-малка
предпазливост, както е било при този прокурор, терминологията се променяше и можеше да стане дори
рисковано духовита. С неговото изречение драматичната бъркотия на моя живот се превръщаше във
виц.
ВИНАГИ СЪМ ЗНАЕЛ, че нямам извършено престъпление по Наказателния кодекс, и въпреки
недоверието си в репресивните органи на тоталитарната система допусках, че е възможно следствието
ми да завърши с освобождаване, както бе ставало вече с други заловени и върнати от Западен Берлин.
Разбира се, в моя случай имаше нещо специфично, свързано със съветското и източногерманското
разузнаване, и това ми създаваше чувство за несигурност - да не би пък да предпочетат да се разправят
покатегорично с такъв като мен - затвор, лагер, изселване... Така че за всеки случай размишлявах за
евентуална бъдеща професия в затворнически условия и дори се бях спрял вече на дърводелството -
плъзгането на рендето върху дървена повърхност и хвърче-нето на талаша са ме захласвали от дете.
Един ден следователят Добродолски ме посрещна в стаята си широко усмихнат.
- Нося добра новина за теб! - каза той. - Има предложение да бъдеш освободен.
И днес не мога точно да обясня защо тези думи не предизвикаха бурна радост у мен. Но през дните и
особено през нощите на следствието постепенно бях достигнал до мисълта, че всякаква съдба може да се
понесе от човека, и то без нелепия въпрос справедлива ли е тя, или не. Благодарих му с малко повече
възторг, отколкото ми е присъщ, защото Добродолски - за когото споменът ми и до ден днешен е
отличен - наистина изглеждаше твърде радостен, че може да ми съобщи за тази развръзка.
Строго-секретно!
УТВЪРЖДАВАМ
ЗАМ. МИНИСТЪР НА М.В.Р.
ГЕНЕРАЛ-МАЙОР:
21.3.1958 г.
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
Относно: приключване следствието срещу ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ и освобождаването му от
ареста на ДС
На 4 март т.г. със самолет от ГДР бе върнато лицето Веселин Неделчев Бранев - студент по
режисура в Берлин, за това, че на 26.11.1957 г. е преминал без разрешение в западния сектор на Берлин.
(...)
Предвид на това, че деянието на Бранев не е наказуемо по нашия Наказателен кодекс,
ПРЕДЛАГАМ
Да бъде приключено разследването срещу ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ и същият да бъде освободен
от арест на ДС
ПРЕДЛАГА, НАЧАЛНИК ОТДЕЛ 1-ВИДС
Генерал -майор:
ТОЗИ ДОКУМЕНТ тогава не ми бе показан, но през 2000 година го видях в досието си. От него ясно
личи един факт, който добре знаех - нищо от това, което съм извършил, не е в нарушение на някакъв
закон и следователно всички действия, които са били предприети спрямо мен, могат да бъдат
обозначени само с една съвсем тривиална дума: произвол. Още по-точно казано -всички представители
на властта, участващи в тази случка, са съзнавали отлично, че действията им са незаконосъобразни. Но
това не е било нито служебен, нито нравствен проблем за някой от тях - чиновник с подобни скрупули
би излетял бързо от службата си, - хората от тези учреждения винаги са знаели, че по дефиниция
законите и нормите в тоталитарната държава никога не могат да бъдат достатъчни, за да бъде тя
управлявана. Ако волята на Единствената партия не е над законосъобразността, постройката на
тоталитарната държава започва да проскърцва.
След като ми съобщи добрата вест, следователят постави пред мен празен лист.
- Трябва само да подпишеш декларация - каза той.
Почувствах, че се вледенявам. „Декларация за сътрудничество! - беше първата ми мисъл. - Чувал съм, че
тези следствия свършват така... Ясно е, че се връщам в ареста, такова нещо няма да подпиша!"
Но Добродолски вече ми подаваше химикалката:
- С тази декларация се задължаваш, че на никого няма да говориш за причините на бягството си в
Западен Берлин, както и за разпитите в Държавна сигурност. Иначе попадаш под ударите на Закона за
държавната тайна.
Облекчен написах декларацията под неговата диктовка и с размах се подписах. През годините, които
последваха, на няколко пъти ми се случваше - когато по различни поводи и на различни места ме питаха
дали е вярно, че съм бягал на Запад - да се позова на тази декларация.
- Съгласно Закона за държавната тайна - казвах аз тихо и с лека, двусмислена усмивка - нямам право да
говоря по този въпрос.
Този отговор обикновено преустановяваше любопитството на насрещния, но за сметка на това
събуждаше осторожност към моята особа - защото освен авторите на шпионски романи, които печелеха
хляба си от тази тематика, никой нямаше особено желание да другарува с временно изпаднали от играта
разузнавачи.
Малко след полагането на подписа съм вече на един от изходите на крепостта, наречена Централен
затвор. Сиво боядисано, олющено и напукано тясно крило на двукрила врата се отваря пред мен.
„Всичко хубаво!" - изрича бодро тъмничарят. „Довиждане" - отвръщам аз и се сещам, че това е нелепо -
при напускане на затвор тази дума не трябва да се произнася. Спирам се за малко на тротоара, докато зад
гърба ми се разнася шумът от обратното завъртване на ключа.
Правя първата крачка по мокрите плочи... Към кое - към свободата ли?
Не - към същото онова, познато до болка, прихванато, канализирано, каптирано ежедневие, с което се
бях разделил преди няколко месеца... Излизам от затвора, за да встъпя отново в несвобо-дата. Разбира
се, знаел съм винаги, че е така, но сега, в тези първи мигове под небето, го чувствам с кожата си.
От другата страна на улицата виждам спряло до тротоара такси и край него баща ми и брат ми. Двамата
се втренчват в мен, като че ли не могат да ме познаят. Махам им с ръка, тръгвам към тях. Но те сякаш
още не са много сигурни, че това съм аз - продължават да се взират. Ухилвам се широко и докато
пресичам улицата и ги наближавам, чувствам, че душата ми започва да се пълни с ведрост. Не с радост,
не и с надежда - просто с ведрост. Като някой, който усеща добре, че джобовете му са празни, но
изживява огромно облекчение от това, че току-що е изплатил многогодишен и тежък дълг.
Баща ми ме прегръща. По-късно обясни, че не ме познал веднага, защото бил подготвен за друга гледка -
очаквал е през вратата на затвора боязливо да излезе един посърнал и смачкан от събитията човек.
СРЕЩИ В СУМРАК
Нещо необяснимо в поведението
ДВАЙСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ по-късно, облегнат на парапета в едно сумрачно стълбище, аз стоя до
момиче в избеляла памучна рокличка. Момичето пуши, гледа малко уморено към прозореца, зад който
се вижда само една жълта стена. Вече повече от месец сме заедно - тя изпълнява главната роля във
филм, на който аз съм режисьор, двуетажната жълта къща, в която снимаме, някога е била хотел, а
историята, която се мъча да разкажа чрез езика на киното, се е развивала също в хотел и пак някога, но
трябва да е възможно да се случва и днес, защото разказът за минали времена има смисъл само ако може
да бъде идентифициран в настоящето. От горния етаж се чува тропот, ехтят високи човешки гласове,
около нас се качват и слизат хора, които носят прожектори, метални стативи, мебели, вещи...
Неочаквано и без да обръща лицето си към мен, Ирен - така се казва актрисата - тихо и съсредоточено
произнася:
- Знаете ли, че понякога във вашето поведение се появява нещо необяснимо - сякаш сте човек, който на
младини е извършил грях и не може да си го прости.
Оставам неподвижен, не произнасям нито дума. По дяволите! Добре знам, че белег има, но той е скрит
дълбоко в мен и никога не съм предполагал, че може да бъде забелязан от друг.
- Кажи по-точно - какво се появява в поведението ми? - питам най-после аз.
Тя бавно търси точните думи.
- Има моменти... когато се чувства... че ви е страх... че сякаш се боите... да не причините страдание на
друг...
Мълча. Изненадан съм, че това, което актрисата е забелязала в моето поведение, може да бъде
дешифрирано по този начин.
- Протягаш ръце към здрача - казвам най-после аз.
- Какво значи това? Търся отговора и за себе си.
- Нито мрак, нито светлина... Не се вижда много точно какво има там... Опасно място...
Спирам се. Думите - нейните думи, моите думи - ме повеждат назад и надолу към потънали в сумрак
мъчителни спомени, от които в продължение на години уж безспирно се отдалечавам, но когато
обръщам поглед назад, винаги ги виждам на неизменно същото близко разстояние зад себе си.
Не й казвам нищо повече. Признанията за някогашни простъпки пред случайно или нарочно избрания
довереник едва ли могат да предизвикат нещо по-различно от любопитство, последвано от опит за
някакво вникване в същността, за да се приключи с формално съчувствие. Ако единият се нуждае от
утеха, това овластява другия само с едно: задължението да му я даде... Изповед за някогашна простъпка
може да бъде направена само пред човек, който е извършил същото, и то при условие че за него
споменът е също така мъчителен. Това вече ми се е случвало.
Но днес, когато пиша тази книга, пред мен няма такъв човек, аз общувам само с думите и мога да получа
разбиране, прошка или утеха единствено чрез тях.
Каскета
ЕДИН ОТ ХОРАТА, спрямо които ще бъда недискретен в този действителен разказ, съм самият аз.
Душата ми е белязана от събитие, което се случи в моето юношество.
Връщам се назад и припомням нещо, за което вече разказах: през есента на 1948-а моят съученик Владо
Топенчаров ми каза през едно междучастие с доверителен тон, че комунистическата младежка
организация РМС, на която и той, и аз доскоро бяхме членове, все още съществува и въпреки че
официално е разформирована, продължава да има някаква роля в живота на обществото. Покани ме да
продължа участието си в РМС. Обясни ми, че на нас ремсистите вероятно ще бъдат възлагани по-
отговорни и потрудни обществени задачи, които не са за обикновените членове на новосъздадения Съюз
на народната младеж. В това, което той говореше, се съдържаше някаква примамлива тайна,
подсказваше се приключение. Помня добре, че тази покана преди всичко ме поласка, почувствах се като
избран не случайно, а поради наличие на достойнства. Разбира се, играеше роля и това, че неколкого-
дишната ми принадлежност към РМС всъщност не е била съвсем привидна - независимо от всички
породени от политическата действителност ранни съмнения някои от проповядваните идеи са допадали
на моето юношеско съзнание. Бях прекарал много време в тази среда, припомних си дирижирането на
детския хор и чрез разговора с Владо получих романтичното усещане, че отново съм поканен да отида
там, където ми е мястото.
В течение на следващите месеци от време на време се срещахме с него в коридора или в двора на
училището, не мога да си спомня точно какво сме говорили, но освен споменатите вече някои мои
ангажименти навярно късите разговори са текли в тази подражателно-скаутска посока - в ред ли е
всичко, има ли из класовете някакви тежки прояви на недисциплинираност, на политически протести, от
каква среда е еди-кой си, защото ще го правят член на някакво ръководство, и други такива... Всичко
беше наред, само дето чудакът Драго понякога крещеше: „Бранев е шпионин на РМС!... Бранев е
шпионин на РМС!" Което не правеше впечатление на никого, защото всички ме знаеха като доскорошен
ремсист и освен това в моя клас нямаше нищо и никой за шпиониране.
Един път Владо пожела да се видим извън училище. Споразумяхме се за среща на следващия ден,
някъде в центъра на София. В определения час се видяхме и тръгнахме по тротоара на някаква улица.
Посоката не е била избрана произволно, защото той внезапно се спря пред един от станалите вече
многобройни из столицата клубове на Единствената партия или на нейни подразделения, които се
помещаваха в бивши бакалници, пивници или кафенета.
- Водя те тук, защото един другар от РМС иска да разговаря с теб - каза той и отвори вратата.
Вътре цареше сумрак. Владо ме поведе покрай стена с портрети, от които безизизразно гледаха живи и
мъртви дейци на комунизма. И изведнъж видях, че в дъното на празното помещение на един стол
неподвижно седи човек в балтон, с широк, плосък каскет на главата. Млад, около двайсет и пет годишен.
Не помня дали стана, дали подаде ръка, дали произнесе някакви думи, но никога няма да забравя
първото впечатление от лицето му - широко, почти квадратно, със силно оформена долна челюст,
създадена сякаш да троши кости. Никаква гримаса, никаква усмивка, никакво мръдване по това лице.
Светлоок празен поглед, който се бе спрял неподвижно върху мен. Почувствах някаква тревога. Обърнах
се към съученика си, но видях само гърба му - с бързи, безшумни и гузни крачки той излизаше от клуба.
Гърбът на Владо Топенчаров е последният ми, кристално ясен спомен от този клуб. После ремсистът с
каскета започна да приказва с мен, навярно ме е питал за семейството ми, за училището. Лицето му бе
все така безизразно и неподвижно както в началото. Останал съвсем сам под този поглед, усещах, че
безпокойството ми се усилва. Слава Богу - казвах си, - този разговор все пак в някакъв момент ще
свърши и ще излетя на улицата.
Но човекът с каскета се надига от стола и промърморва, че сега трябва да отидем някъде. И така,
тръгваме двамата по улицата. Той не казва къде отиваме, странно защо аз не смея да питам, но допускам,
че това е друг, по-важен клуб или, дявол знае, може би някаква скрита централа на РМС. Е, любопитно
ми е все пак, но чувствам, че внезапно съм загубил автономността си, сякаш съм подвластен на този
мълчащ човек, който крачи край мен. Може би се е появило у мен и подсъзнателно чувство за
йерархичност, тоест, че той е някакъв много по-важен от мен и Владо ремсист. Така стигаме до висока
административна сграда в центъра на София, недалеч от бившия царски дворец. Влизаме във входа,
минаваме покрай човек в униформа на милиционер. Асансьор. Полутъмен, празен коридор с много
врати. Неголяма стая, боядисана в мръснокремаво, голямо голо бюро, три-четири стола, прозорец, който
гледа към стена. Каскета ми казва да седна, вдига телефонната слушалка, промърморва нещо. След
малко вратата се отваря и влиза висока млада жена с кестенява, късо подстригана коса и сяда зад
бюрото. В нея има нещо по-приветливо и това намалява безпокойството ми. Но съвсем за кратко.
Защото тя започва да говори и без бавене ми обяснява със съвършено прости думи, че РМС не
съществува, че чрез ВладоТопенчаров аз съм отдавна в контакт с Държавна сигурност, че в момента се
намирам именно в Държавна сигурност и че от днес трябва да знам, че съм всъщност сътрудник на
Държавна сигурност.
За човек като мен и на възрастта, на която бях, това, което чувам, е направо смазващо. От дете не обичам
стражарите, а откакто цивилни ченгета започнаха да ме заплашват при излизане от чуждестранните
читални, изпитвам страх от хората на Държавна сигурност и естеството на работата им ме ужасява.
Последните думи, за които имам ясен спомен и мога точно да цитирам, бяха произнесени от мен.
Всъщност не произнесени, защото това беше нещо средно между стон и изскимтяване: - Ама аз искам да
стана режисьор!
Жената с късата коса размахва енергично ръка - помня добре този жест, в който имаше някакво
презрение към невежеството ми - и с едно изречение ми обяснява, че мога да ставам, какъвто си искам,
те не само няма да ми пречат, но дори ще помогнат.
Каскета мълчи и продължава да ме следи с неподвижен, нищо неизразяващ поглед.
В продължение на няколко секунди разбирам, че срещу мен няма хора, срещу мен има държава. И
единственото нещо, което започвам да чувствам в този момент, е, че съм голям колкото просено зърно.
Жената с късата коса иска моя снимка.
Изваждам с треперещи ръце ученическата си лична карта, откъсвам фотографията с лика си и я подавам.
Половин век по-късно, в специализираната читалня на МВР, тази снимчица изпадна от че-тиритомното
ми досие - от нея гледа момченце с лице, до което не се бе докосвал бръснач, и с устни, които още не
познаваха целувката с момиче.
СЛЕД ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ се влача в привечерния сумрак към дома си, без да заобикалям локвите от
пролетния дъжд.
Имам чувството, че току-що са ми откраднали душата.
Навярно за много други подобен епизод е бил някакъв вид сполучлив договор - срещу отдаването на
личността си за чуждо ползване те са получавали спасение от надвиснала опасност, чувство за надмощие
над околния човешки свят, начин да се излезе от незначителността на съществуването, перспектива за
по-добро бъдеще... Но аз нямах нужда от такава сделка - моите копнежи ме носеха достатъчно добре в
някаква волно избрана от мен посока. Тогава? Няма да посоча като внезапно появила се мотивация
възпятата от българските поети „любов към отечество и народ" или „вяра в комунистическите идеи",
бих излъгал, ако днес изрека нещо подобно - това са фантоми, които никога не са успявали да ме за-
воюват... Просто двете чугунени фигури, които седяха зад бюрото, бяха парализирали волята ми... Дали
в тези времена на човешка несигурност някой е намирал вътрешна сила да се противопостави на
държавната мощ, персонифицирана от всесилни цивилни полицаи, и то само защото душата му скимти
от унижението? А да не говорим за юношата - не вярвам и не ми е известно Държавна сигурност да е
имала дори един-единствен случай на сблъскване с отказ за сътрудничество на непълнолетен. Годината
беше 1949-а - политически процеси, лагери, изселвания, лишаване от професионални права,
отстраняване от университети. За много късо време страхът стана властелин на всички - и на
непринадлежащи, и на принадлежащи към властта. И в очите на невръстния всяка самостоятелна проява
на личността, която не е съпътна на властта, се превърна в лошия пример, който не трябва да се следва,
защото погубва.
Но защо това събитие бе толкова гнетящо за мен? Този път не ме канеха за диригент на детски хор - без
да беше ясно формулирано, от мен Държавна сигурност очевидно щеше да иска надни-чане през
оградата към чужди дворове. А това не можех да правя дори в името на най-благородната кауза - в
моите очи самото надничане в тайната на другия беше позорно като човешко поведение. По-късно
имената на шпиони като Рихард Зорге или Ким Филби събуждаха у мен само едно чувство - отвращение,
и то не затова, че са били агенти на КГБ, а защото цял живот са упражнявали недостойна професия -
злоупотреба с човешкото доверие на техни познати, близки и особено на жени, влюбени в тях.
Дотътрям се в сумрака до къщи, не казвам нищо на баща ми, крия потиснатостта си, крия всичко
станало, въпреки че ако бях се обърнал към него, той положително щеше да направи нещо, за да ме
отърве. Срамувам се да го срещна с безпомощността си - знам, че се съзнава като баща на едно голямо и
умно момче, а не на шушумига. За нищо на света не бих могъл да споделя случилото се и с някой от
приятелите си. В мрака на стаята ми, почти скимтейки от тревога, усещам, че трябва да се оправям сам,
и то без да знам точно как.
ОТ ИЗВАДКИ от досието ми разбирам, че тогава - а може би и до 1989-а - е съществувал някакъв отдел
в Не-знам-си-кое управление на Държавна сигурност, който е действал, както е записано - „по линия на
учащата се младеж". Следователно това, което се стоварваше върху главата ми, по същото време се е
случвало със
стотици ученици в страната. И тъй като след 1949 година в софийските училища не е имало никакви
нито организирани, нито спонтанни прояви срещу властта на Единствената партия, достигам до
заключението, че Държавна сигурност е създавала своята мрежа от невръстни доносници с оглед на
тяхната по-късна употреба -когато със зрелостни свидетелства или дипломи те професионално ще се
включат в различни сфери на обществото. Представяте ли си значимостта и обема на това продължавано
престъпление срещу българската младеж - да се съкрушава почтеността още в невръстни години, за да
се превърне нормалният човек в негодяй?! Този отдел за „учащата се младеж" всъщност е бил инкубатор
за подлеци, за „патриоти", ако ползвам термина на бившите крупни професионалисти от този бранш.
Разбира се, вероятно някои са се отървавали от доносничеството с помощта на различни и сложни
хитрини, както откривам в справките на Държавна сигурност, с които разполагам. Но аз лично познавах
двама души, които не можаха да преодолеят терзанието си от участие в сумрачните дела на Държавна
сигурност и намериха изход в самоубийството. За единия от тях вече споменах - моя съученик Ц. С, а за
втория тепърва предстои да разказвам, бяхме доста близки и в досието ми има много страници, написани
от него. Известен ми е и един случай на опит за самоубийство по идентични причини - син на мой
сродник, който се хвърли от третия етаж и оцеля по чудо, тъй като паднал върху прострените дрехи на
някакъв балкон. Момчето било вербувано за сътрудник на Държавна сигурност по средата на осем-
десетте години, когато е било ученик в Берлин, и чувството му за позор от тази дейност, която
продължава по-късно и в София, ставало все по-непоносимо. Не без учудване разбрах от него, че по това
време - няколко години преди края на тоталитарната държава - доносничеството е било вече заплащано.
Това прави престъплението на политическата полиция срещу българската младеж още по-позорно -
разрушаване на крехките, едва покълващи морални устои на малолетния и непълнолетния не само с
помощта на заплаха или внушения за преданост към режима, но и чрез развращаващата сила на парите...
ВРЪЩАМ СЕ към моите лични преживелици от 1949 година. Те са мъчителни за писане, но ще се
опитам да бъда по-кратък, за да не станат отегчителни за четене.
Каскета започна да ми се обажда по телефона и да ми определя срещи в клуба, където се бяхме
запознали. Денят на срещата за мен беше винаги ужасен ден и всеки път аз потеглях към това място като
човек, получил призовка за разпит в полицията по неизвестен повод. Отварях вратата и поглеждах - в
дъното на потъналото в сумрак помещение вече ме чакаше квадратното лице със стъкления поглед под
меката козирка на плоския, широк каскет от дебел плат... Късите разговори, които следваха, по-скоро
приличаха на разпити, обгръщаше ги воал на подозрителност. Каскета беше видимо ограничен човек,
криеше безкултурността си в безмълвие, чувстваше се, че личността му съдържа жестокост и е въз-
можно докосването до едно възпитано, добре гледано момче от столицата, каквото бях аз, да го е
дразнело. И до днес не мога да си отговоря дали начинът, по който ме третираше, беше проява на
брутален характер, или бе програмирано поведение на професионалист, но към мен той демонстрираше
суровост и държеше да ми внушава, че всъщност не ми вярва. Естествено това поведение събуждаше у
мен страх, който по-късно започнах да преодолявам, както и ненавист, която в замяна на това се
усилваше. Но най-сериозното последствие беше, че Каскета стана моят пръв частен учител по
антикомунизъм - болезненото общуване, което имах с него, се превръщаше в трайно отвращение към
целия политически строй. Ако дотогава моите преценки за действителността се бяха формирали от
впечатления и наблюдения, сега вече се изграждаха от преживяванията ми на унижаван от
тоталитарната власт човек. Трудно за вярване може би, но в житейската сложност, в която попаднах, аз
не се чувствах като малкия оловен войник на една идея, а като ритано от ботуш плюшено зайче.
Моят социален живот продължаваше както дотогава, но бях вече обременен от тази гнетяща тайна,
която се бе появила в живота ми. Много често, в разгара на веселие с приятели и съученици, в
съзнанието ми внезапно избликваше мисълта за моето поробване и това се превръщаше в чисто
физическо усещане - под кръста ми пропълзяваха тръпки. Гледах лицата около себе си и се чувствах
като заразен от рядка и страшна болест, която трябва да крия от всички, сред които живея. В такива
моменти се явяваше нуждата да се оплача някому, дори да се разхълцам на нечие рамо, но си давах
сметка, че не мога да искам милосърдие от никого. Съзнавах се като човек със зла участ, която се случва
изключително рядко, и това ми създаваше чувство на самота. Днес вече знам, че голяма
466
част от момчетата и момичетата около мен още тогава или в по-късен час на живота си са се сблъсквали
по различни начини със същото, което ме беше сполетяло, но са го понасяли с повече реализъм и по-
малко страдание.
Какво можех да направя, за да се отърва от тази беда? Преди всичко си внуших, че моята
интелигентност превъзхожда тази на Каскета и е единственото ми оръжие, което трябва да въведа в
употреба. Разбира, се с търпение. Най-важното е - реших аз - да давам доказателства, че съм негоден да
върша това, което се иска от мен. След първите срещи си създадох кодекс от три правила: 1. Да не
допускам Каскета да узнае чрез мен каквото и да е обстоятелство, което би застрашило съществуването
на който и да е -близък, познат или непознат; 2. При всяка среща да се оплаквам, че никой не иска да
говори по политически въпроси с мен, защото знаят, че съм син на комунист и се пазят; 3. Когато се
налага - да му доставям само боклук - тоест всеизвестна, безопасна и ненужна информация.
Така исках да доведа политическата полиция до желанието сама да се откаже от мен.
Няколко думи за понятието „боклук". Боклук аз наричам тази информация за човек, която не е
политическа, а битова, и не разкрива никаква лична тайна. Инстинктивно, още в началото на този тежък
епизод от живота ми, открих, че Каскета и всички подобни каскети от Държавна сигурност са всеядни.
По-късно и по друг повод някогашният приятел Джони Пенков бе измислил едно шеговито безсмислие -
„Всяко сведение е сведение", и наистина, сякаш това беше девизът на българската политическа полиция!
Ще дам няколко съвсем произволно намерени примера от агентурни донесения в моето досие, които се
отнасят до лица, които не познавам.
Строго секретно
...От пожарникаря на ВИТИЗ научих, че след като е бил предупреден, домакина на ВИТИЗ Иван
Малинов да си търси работа, още с излизането му от ректора е започнал да псува... Същият се ползва
с името на голям женкар, постоянно говори за жени и се опитва да се закача с тях.
Строго секретно
...Прави ми впечатление, че Красимир Горбатковразполага с много пари. Той казва, че печати често
във вестник „Стършел " фейлетони от където печели. Той пишел под псевдоним Андрей Иванов... През
зимата той си купи плат за балтон от доста висока цена. Сега се кани да си купува плат за костюм
„ от добро качество "...
Строго секретно
...Същата вечер той и Христо Христов бяха на гарата за изпращане на Музикалния театър за Москва.
Те и двамата имали приятелки балерини от театъра...
Строго секретно
...Живее на улица Славянска, почти срещу пивница „Славянка", среден на ръст, набит, черен,
надменен... По едно време продаваше гьон за подметки от един фабричен каиш по 80 лева чифта...
Свири добре на пиано, отлично изпълнява джазови мелодии...
... През лятото същият ще бъде постоянно в София, защото има изпити и всеки ден ще може да бъде
наблюдаван на плажа (Диана Бад или лятната къпалия в Парка на свободата) и то предимно по
сенчестите места...
ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ, че от многото факти, съобщени от агентите, тези са избрани и прекарани през
филтъра на офицера-резидент като достойни за вниманието на Държавна сигурност. После този офицер
ги е продиктувал на пишеща машина в няколко екземпляра за различни документни масиви и е взел
решение в каква посока да се продължи следенето на наблюдаваните лица. Преведено на по-разказен
език, събитието продължава по следния начин: лицето X (обект на наблюдение) ляга на сенчесто място
край басейна на къпалнята или сяда зад пианото и започва да свири, без да подозира, че неговият
приятел - лицето У (секретен агент), донася за тези важни политически факти на лицето Z (офицер от
контраразузнаването), който след професионален анализ решава как агентът У да продължи
оперативното наблюдение, например - да се проучи с кого се среща легналият на сенчестото място X,
или да се разбере откъде взема нотите за музиката, която свири. При следващата среща агентът У
докладва на офицера Z, че X често разговаря под сянката до басейна с еди-кой си, който е известен като
женкар, а някои твърдят, че е хомосексуалист, а ноти не взема отникъде, тъй като свири по слух. (Като е
възможно последното да не е вярно, защото агентът У е решил да скрие от офицера Z, че приятелят му X
получава ноти за джазова музика от сестра си в Австралия, а този факт може да му причини неприят-
ности!)
Рано е още да коментирам тези подробности, засега мога да кажа, че досието ми от 700-800 страници е
пълно с подобен боклук.
КОГАТО ПОЛУЧАВАХ упрек, че не доставям нужната информация, аз вкарвах в действие точка 2 от
моя малък кодекс: „Не споделят с мен, защото знаят, че съм син на комунист и ми нямат доверие."
Заради партийната принадлежност и поста на баща ми в някои среди, където бях познат като
симпатично софийско момче, се появи версията, че съм „кука", тоест тайно ченге. Не мога да кажа, че
това ми е било приятно, но оползотворих и този факт -прибавих го като аргумент пред Каскета - „Пазят
се от мен, защото направо имат подозрението, че съм агент." Но той не реагираше, защото подозираше,
че го лъжа, и в отговор правеше опити да ме възпитава в послушание по други начини - един ден
например ми каза, че при следващата среща в клуба трябва да донеса учебника си по география. Не
помня след колко време е била тази среща, но бях забравил за учебника. Каскета беше разгневен от
неизпълнението на искането му на офицер резидент, каза и нещо заканително. Естествено следващия
път аз дисциплинирано донесох учебника по география. Той разлисти разсеяно няколко страници и ми
го върна. Мисля, че това е било едно упражнение по дресура на личността ми. Всъщност действителната
роля на Каскета е била да ме формира като изпълнителен и послушен агент. Не знам колко пъти се ви-
дяхме с него, но по някое време той изчезна.
После се появи друг, но той вече не беше офицер, а някакъв хлапак като мен, но от друг човешки вид -
изживяваше агентурни-те си занимания като начало на професионална кариера в разузнаването. У
субекти като него се развиваше не човекът, а хрътката, и домогването до чужда тайна се бе превърнало в
главен източник на радост. „Не са сериозни нашите хора - каза ми веднъж той. - На път съм да намеря
контакт с тия от КГБ, за тях има повече смисъл да се работи!" Естествено с такива като него по-лесно се
оправях, отколкото с Каскета. Тези стажант-разузнавачи изпълзяваха от су-мрака, после изчезваха за
известно време и тъкмо започвах да мисля, че съм се отървал, когато те отново се появяваха в ново
човешко превъплъщение. Българската политическа полиция се оказа куче-вълкодав - не искаше да
изпусне захапаното, въпреки че от мен получаваха само доказателства за безполезност. Това вече не
толкова унизително, кожото досадно тътрене, продължи до студентски години. По едно изречение в
досието ми разбрах, че е съществувала и тъй наречената фиктивна връзка - агентът не върши нищо, но с
него се поддържа вял спорадичен контакт с оглед запазването му за евентуална бъдеща дейност, ако се
появи подходящ случай. Мисля, че с мен е била поддържана връзка от този тип.
Последното ми изживяване с човек, изпълзял от сумрака на Държавна сигурност, беше през лятото на
1952-ра. Заедно с некол-костотин студенти от Софийския университет бях на двумесечно военно
обучение някъде в гънките на Стара планина. Облечени във войнишки униформи, държахме „на рамо"
или „при нозе" необичайно дълги руски пушки, които бяха по-скоро музейни експонати от Първата
световна война, отколкото действащо оръжие. Обучаваха ни много амбициозни, но доста простички
млади офицери, които бяха усвоили занаята на Наполеон и Клаузевиц в едногодишни военни училища.
Около две или три седмици след началото на обучението един дребен на ръст войник от друга сту-
дентска рота влезе в нашето спално помещение и с походка на котарак се приближи до мен.
- Ти ли си Бранев? - попита той.
- Да, кажи!
- Да излезем навън, искам да си поговорим нещо.
„Ох, дяволите да ви вземат, пак ли вие, бе!" - изохках аз наум, защото в течение на годините нюхът ми
беше станал доста изострен и разпознавах бързо имитаторите на офицери от политическата полиция.
Тръгнахме по една пътека зад бараката.
- Аз отговарям тук по линията на Държавна сигурност - заяви тихо дребосъкът.
- Каква Държавна сигурност, бе! - възмутих се аз. - Тук си има военно контраразузнаване и то сигурно
прави каквото трябва!
- Те са те, ние сме ние! - поклати важно глава войничето, естествено студент като мен, но от друг
факултет.
- Е, какво искаш от мен?
Войничето ми обясни, че десетина души от моята рота се изля-гат всеки ден по време на следобедната
почивка на една поляна зад бараките и сигурно си приказват неща, които не е лошо да се знаят. „И теб те
виждам с тях - прибави той. - Тъй че..." Прекъснах го и му обясних, че на поляната се приказват неща,
които не заслужават внимание - толкова сме уморени от занятията, че дори не можем да мислим.. „Какво
например се приказва?" „Например дали в студена или в топла вода се топи самобръсначката преди
бръснене. Или кой е по-добър приятел на човека - кучето или конят? Тъй че не искай от мен да се
занимавам с глупости!"
Дребният си тръгна недоволен от моя отказ. След няколко дни се примъкна с един от взвода ни, легна
край нас на поляната и затвори очи, сякаш спи. Ние пак приказвахме за разни неща от живота, един
прочете писмо от жена си, което започваше с обръщението „Слънце мое", писмото на друг от
любовницата му започваше с „Мило куче-буче", трети дрънкаше на китара и съчиняваше песничка за
мен - „Веско цял ден търси рими... за писмата си до Мими"... Най-антикомунистическото изказване би
могло да бъде например, че командирът на полка е с голямо шкембе.
На следващия ден дребният пак ме потърси. Погледна ме с упрек и поклати глава:
- Какви глупости, бе! Снощи напълних пет страници с приказките на твоите приятели!
Отиде си и не ме обезпокои повече.
Неслучайно описвам тази нищожна случка. Тя показва, че когато комунистическата политическа
полиция си е служела с предания, но посредствен човек, в отговор е получавала купища непотребна
информация. Посредствеността и незначителността могат да бъдат добри слуги на тоталитаризма само в
моменти, когато той се нуждае от жестокост - такива хора например могат да разстрелват вързан човек,
без да се питат какво зло е направил. Но не могат да извършват едно много елементарно действие - да
отсяват важното от маловажното, когато са доносници.
А какво ли би могло да бъде важно за Държавна сигурност в една уплашена и съвършено укротена
политическа действителност?
През тежкия период, за който гово ря, животът понякога ми устройваше случайни срещи с неща и
обстоятелства, за чието узнаване навярно каскетите са копнели. Помня някои от тях:
Намирам се в дома на моя близъ1| Спознат Славчо Годжев. Като човек с отношение към книгите
разглеждам семейната библиотека - вадя томове, чета заглавия, търся автори... Попадам на малко,
подвързано томче, изваждам го. На * горицата пише: „Моя жизнь". Автор - Лев Троцки. Показвам я на
("лавчо - „Ще ми дадеш ли да я прочета?" „Вземи я, но само ти, и б ъди много внимателен, защото за
такива книги пращат в лагер!" Вземам книгата, прочитам я тайно от всички у дома, после я връщам.
Друг познат, Мишо Нейков, пред; iara да ми продаде книги, защото имал нужда от пари. В уреченш i ден
и час той ме повежда по стълбището на кооперацията, в коятс> живее с родителите си. Влизаме в малко
таванско помещение. Mi ишо обляга на стената дървена стълба и по нея се изкатерваме до трудно
забележим квадратен отвор в бетонната плоча. Промъквам се след него и попадам в обширно полутъмно
помещение. Това, което виждам, е невероятна гледка за книголюб като мен - купии ia подвързани томове
и стегнати с канап течения на вестници. Зап< зчвам да разгръщам - български и френски периодики от
двайсетт 'е, трийсетте и четирийсетте години. Откривам дори течения на Figaro и Nouvelles literaires от
1948 година. Питам какво значи това и Мишо ми обяснява, че тази книжнина е прочистена по
политически съображения от голяма обществена библиотека. Вместо да угрщожи томовете и вестни-
ците, каквото е било нареждането, бапДа му тайно ги е складирал и запазил в този труднодостъпен
таван.. „По лев парчето" - оповестява цената Мишо. Избирам максималн юто количество, което мога да
нося с двете си ръце, плащам, пр^вя два грамадни пакета и помъквам инкриминираната книжнина към
къщи.
Един ден моят съученик и приятел Жристо Славов ме въвежда тайнствено в тяхното мазе. Бръква с рт.ка
в някаква дупка в стената, изважда малък пакет, разгъва го и в (ръцете му се появяват един чудесен
пистолет 6 на 35 мм и пачка ггатрони. Разглеждам го със страхопочитание и след малко, загърна го в
пакета, оръжието отново е скрито в дупката. Години по-късно, за да се отърве от този опасен предмет,
Христо ми го подари. Аз нямам отношение към оръжията и затова пистолетът бе присвоен! веднага от
брат ми.
Това са някои от случаите, които Цомня, и не е трудно да си представи човек какви неприятности б иха
последвали за семейст-
I
вата на моите близки и познати, ако политическата полиция узнаеше тези факти. След внимателен
прочит на досието си, както и след разговори с мои приятели, които са имали съдба, подобна на моята,
разбрах, че не съм бит единствен - част от тези, които са ставали агенти по принуда или по неволя, са
търсели нравствена реабилитация пред собствената си съвест чрез едно продължавано и нелесно за
изпълнение действие, което бих нарекъл безвред-ност за ближния и безполезност за властта.
Впрочем поведението ми в този тъй мъчителен за мен епизод е лаконично документирано в една иначе
доста обширна биографична справка от том 1 -ви на досието ми в Държавна сигурност - това са само две
изречения, но те су блимират всичко, за което разказвам в тази глава. Излишно е да прибавям в каква
висока степен тяхното наличие в досието ме облекчава - те документират, че моето продължително
боричкане сЬс субектите от сумрака на политическата полиция е било действително и е завършило
успешно.
Строго секретно
СПРАВКА Относно: Веселин Неделчев Бранев
...Като ученик в гимназията в 1949 година Веселин Бранев е бил вербуван за сътрудник на ДС и е бил
ползван по учаща се младеж... Бил е изключен зарфди това, че не е имал възможност да работи по
вражеските ещементи, тъй като самият той и неговия произход не му позволяват да се ползва с
доверие пред тях.
...В активни разработ.ки не е участвал и реализации няма.
11 март 1958 г. София 137/5168 2 екз.
РЕАЛИЗАЦИИ НЯМА - благославям те, анонимни деятелю от Държавна сигурност, който си изписал
тези думи! Вече не моите спомени за събитията, а това служебно изречение е основанието да заявя, че не
дължа извинение никому. Ако трябва да искам някаква прошка, това е единствено от себе си - аз
нараних дълбо-чинната си човешка същност в сумрака на онази пролетна вечер
на 1949-а, когато с разтреперана ръка подадох моята снимчица на двете чугунени фигури зад бюрото.
Добре съзнавам, че те са престъпниците, а не аз, незрелият юноша, но в течение на годините този извод
се оказва недостатъчен, за да ми донесе утешение. Не моето съзнание, а нещо още по-дълбоко в мен -
може би това се нарича съвест - отказва да прости. Какво ли означава тази строгост, която не мога да
умилостивя? Защо е така непреодолима за доводите на разума ми? Защо пред нея аргументите за крайно
смекчаващи вината обстоятелства - непълнолетие, незрелост, липса на жизнен опит - са безсилни? Е, има
една добра последица - незаличимият белег в мен се превърна във вечен надзор върху делата ми. Не бих
казал, че съм добър човек, по-скоро бих се нарекъл нравствено притеснен човек - оттогава ме е страх да
причиня вреда или страдание на друг.
Мисля, че дори за най-недоверчивите читатели сега става съвсем ясно внезапното ми втурване в Западен
Берлин в 1957 г. след появяването на субектите от КГБ и Щази - бях ужасен от представата, че отново
мога да бъда вкаран в сумрака, от който така мъчително се бях измъкнал.
Костюмите
ИСКАМ ДА ЗАВЪРША историята за нежеланите ми съприкосновения със сянката на българската
Държавна сигурност и затова за малко преминавам с близо петнайсет години напред в събитията в
личния ми живот, но и в света, защото той е имал винаги участие в моята съдба - пораждал е копнежи и
илюзии, които са ме съграждали, но нерядко ме е обезкуражавал и угнетявал.
Не помня вече - беше есента на 1968-а или зимата на 1969-а. Отдавна съм семеен, имам чудесно
петгодишно момченце, издал съм две книги, а по първия ми сценарий е заснет успешен филм.
Съветските танкове са влезли преди няколко месеца в Чехословакия, съблазняващото, но
неосъществимо понятие „социализъм с човешко лице" е мъртво и в Прага е започнало гоненето на вещи-
ци. България, както и друг път, е царството на несъстояли се събития, но в замяна на това
последствията винаги се състоят, сякаш събития е имало, и затова очаквам Единствената партия да
започне да взема мерки срещу кротката и безвредна българска интелигенция.
В една не особено ранна сутрин на входната врата се звъни. Отварям. Става ми ясно, че пред мен вече е
едно последствие -непознат едър мъж в добре ушит сивосин костюм. Поздравява ме сдържано, изважда
служебна карта от вътрешния си джоб, показва ми я. „Подполковник Костов от Държавна сигурност -
казва. -Идвам да ви взема за справка, ще чакам долу в служебната кола." И бързо се спуска по стълбите.
Не искам да обезпокоявам жена си и излизам, без да й кажа нищо. След малко се подрусвам върху
задната седалка на доста представителен за онова време мерцедес. Подполковникът е седнал отпред до
шофьора, навярно за да не му задавам въпроси. Всъщност аз нямам какво да питам, всичко ми е ясно. По
гърба ми пропълзяват леки тръпки, но те не са от страх както някога, а от нервна възбуда пред разговора,
който предстои. Няма съмнение, че случката от 1949 година се повтаря, но в по-луксозен вариант - не с
каскет и пеша, а в костюм и с мерцедес. Има още една, но много голяма разлика от някога - аз не съм
шест-найсетгодишен! „Предстои нещо като игра на скоростен шах -разсъждавам аз. - Не знам дали ще
си послужат със заплахи, но няма да разполагам с много време за обмисляне на отговори. Трябва да
търся ходове, които да ги изненадват."
Колата спира пред една сграда в центъра на София, за която всички пишещи знаем, че е седалище на 6-о
управление на Държавна сигурност, което се занимава с нас, тъй наречените интелектуалци. Но не
влизаме там, подполковникът ме поканва да пресечем улицата и да преминем на отсрещния тротоар.
Воден от него, влизам в полутъмен вход и след малко се озовавам в помещение, което преди е било
магазин с витрина към улицата, а сега там са разположени бюро и някожо кресла. След което
подпожовник Костов прави точно това, което Каскета извърши преди много години -вдига телефона,
набира някакъв номер и промърморва нещо в слушалката. Зад спуснатите завеси, отвъд витрината,
плуват силуети на минувачи, които не подозират, че в този магазин не се продава стока, а се купуват,
подкупват или заплашват човешки души. Винаги по време на тоталитарния режим ме е учудвало
просташкото въображение на тези, които имат властта да решават. Ето сега например - дюкян на
търговска улица в центъра на столицата, превърнат в място за секретни разговори! Доста нелепо място
за разговори от типа на този, който ми предстои.
Вратата се отваря и - о, изненада - влиза позната, доста отблъскваща физиономия на човек, когото
отдавна не бях виждал. Висок, кокалест субект с много дълъг нос, също в добре ушит костюм, но му
стои малко чуждо, като дреха за карнавал. В ръката си държи тънка папчица, сякаш в нея има един-
единствен лист. Впрочем това е естествено - листът трябва да е един, като в него засега липсва само
моят подпис!
- Моят началник - подполковник Найден Петров! - представя го първият подполковник.
- О, стар познат! - извиквам фамилиарно аз и бързо минавам на „ти". - Как си?
Това е първият ми ход и той е успешен, защото дългият нос трепва, подполковникът е почти паникьосан
- би трябвало той да знае всичко за мен, съвсем наскоро е чел досието ми, как е възможно аз да го
познавам, а той мен не?!
- Така ли... А... че къде? - проломотва смутено, но и гузно подполковник Найден Петров.
Схващам, че срещу себе си нямам човек, а само полицай! Защото той търси личността ми единствено в
сумрачните коридори на служебните си спомени, в които - ако съдя по появилата се гузност - вероятно е
имало немалко коравосърдечие, а може би дори и нещо повече. Колкото до неслужебните му
преживявания -те навярно отдавна за него са станали безстойностни и затова изобщо не се сеща да
погледне в тях.
- Четирийсет и девета година, каменната кариера във Владая -ухилвам се бодро аз. - Младежка бригада
„Тодор Живков" - ти командир, а аз бригадир. Всяка вечер произнасяше речи пред строя, помниш ли?
Видимо облекчен, подполковник Петров поклаща утвърдително глава:
- А, да, разбира се, разбира се - и прибавя почти въодушевено: - Как да не помня - тогава разкрихме един
голям саботаж!
И аз откривам още нещо - този човек не е добре. Просто защото в тези четирийсет и пет летни
бригадирски дни във Владая не е имало никакъв саботаж - очевидно това е човек с маниакално въо-
бражение.
Разговорът започва с кратко солово изпълнение на подполковник Найден Петров: наскоро той бил по
служебна работа в един крайдунавски град и в някакви почивни часове излязъл с колега на разходка в
околностите. Попаднали сред огромно хълмисто пространство, засадено с лозя. „Прекрасни лозя за
винени сортове! -казва подполковник Петров и завършва патетично: - Нима това би било възможно, ако
в България не бе построен социализмът!?"
Не е трудно да заключа, че подполковникът има още един сериозен недъг - липсва му умението да
различава човешките личности една от друга и да търси как да влияе на всяка по различен начин, а не да
лее баналности като пред строена и потопена в дисциплинирано мълчание ученическа бригада в 1949
година.
Идва ред на разговора, за който съм доведен. Като начало двамата искат да им разкажа нещо за себе си.
Не е толкова просто да разказваш живота си на хора, които знаят всичко за теб - не казваш всичко,
питаш се какво ли знаят и какво ли не, внимаваш да не те заловят в лъжа, общо взето, въртиш някакъв
особен вербален слалом. Мимоходом, простичко споменавам, че имам епистоларна връзка с моя близък
приятел, режисьора Цветан Марангозов, който е емигрант в Мюнхен. Допусках, че е възможно
Държавна сигурност да е узнала за тази кореспонденция, която водех от Прага, и затова реших не само
да не крия този факт, но дори да спра вниманието им върху него, защото тези приятелски писма не
съдържаха нищо уличаващо за мен.
Същностната част на разговора започва доста причудливо -те не искат да оповестят за какво са ме
извикали, а държат аз да го формулирам. Е, изговарят някакви недовършени, насочващи изречения, но
ме окуражават сам да се досетя за какво става дума. Очевидно похватът не е случаен и е изучен в
някаква реномирана школа на КГБ, където този учебен предмет вероятно се е наричал „Вербуване на
агенти". Добре, ще се възползвам от похвата им, за да спусна бариерата още в началото. Казвам на
двамата цивилни, че ако съм вдигнат от къщи и доведен тук, за да ме убедят да информирам Държавна
сигурност за хората, сред които тече ежедневието ми - това няма да стане, защото живея сред добри
приятели и близки колеги. „Вие навярно също имате приятели, а приятелството, както знаете..." Мъжете
в костюми размахват ръце - не става дума за това. А за какво? Ами сети се сам, де... „Добре - казвам аз
пак. - Може би ще ме насочвате към някакви други хора, които не са мои близки и ви интересуват, но
това също не може да стане, защото на моята възраст и с моите професионални занимания е изключено
да променям средата си заради вашите цели, колкото и те да са благородни." Двамата отново
протестират - не е и това! Какво е тогава? Подполковникът с дългия нос става от стола си зад бюрото,
поглежда ме изкусително и произнася:
- А не искаш ли да пътуваш в чужбина?
- Да - отговарям аз. - Но само във връзка с професията ми на кинематографист. Всякакви други
пътувания за мен биха били загубено време.
Двамата мъже в костюми видимо започват да губят настроение.
- Е, ясно е - разбра се какво иска да ни каже Бранев! - обръща се към началника си подполковник Костов
след още десетина минути на неясни, недоизказани внушения, винаги следвани от моите простодушни
отговори.
И сега в разиграваната пиеса настъпва обрат, вероятно изучен в същата школа на КГБ. Подполковник
Петров отново се надига зад бюрото, изражението му внезапно става сурово - рядко в живота си съм
виждал такава внезапна промяна на израз, - той впива студен поглед в мен и произнася повелително:
- Добре. Искаме да ни покажеш писмата от Цветан Марангозов. Това е компрометираща кореспонденция
с изменник на родината и опитният полковник е сигурен, че съм ги унищожил.
- Нямате никакъв проблем - почти извиках аз. - Кога ги искате -днес, утре?
Противно на полицейската логика, аз ги бях запазил.
И още един път се налага Петров да промени израза на лицето си - намира спасение от днешния си
неуспех в изнасилена ведра усмивка.
- Ами за това сме те извикали! - прави той щедър жест с ръцете си. - Направете си среща с подполковник
Костов, за да му ги дадеш. Това е всичко!
И с овладяна ярост и малко тъга затваря папчицата с единствения лист, която е на бюрото пред него.
След малко се сбогуваме, не ми предлагат кола за връщане и аз тръгвам, но не към къщи, а в обратна
посока - развълнуван съм от успешния за мен разговор и искам да повървя малко сам. Първият рунд е
спечелен - да видим как ще продължи мачът.
Същия следобед отивам на среща с подполковник Костов. На уреченото място съм пет минути по-рано,
нека му създам малко чувство за виновност. Той идва съвършено навреме, но внезапно вижда, че аз вече
съм там, по лицето му се явява смущение, извинява се, че май е закъснял... „Нищо, нищо" - успокояващо
казвам аз и предавам писмата.
Два-три дена по-късно подполковник Костов се обажда по телефона и ми определя нова среща пред
едно кино в центъра на града. Появяваме се по едно и също време, той предлага да влезем в кафенето до
киното. Сядаме на една маса в полупразното заведение. Чува се тиха музика - недалече от нас самотно
момче слуша транзистор. Подполковникът обръща глава към него и изрича едновременно свойски и
властно:
- Младеж, я затвори това радио!
Момчето го поглежда - цивилните служители на Държавна сигурност лесно се разпознаваха по
господарското си поведение на обществени места и стълкновенията с тях се избягваха. То затваря
транзисторчето си.
Появява се келнерът.
Правя изпреварващ ход и внезапно извиквам:
- Два коняка!
Костов ме поглежда изненадано.
- Ама аз...
Успокоявам го с щедър жест:
- Нищо, де - един път човек може да си го позволи!
- Големи, малки? - пита келнерът.
- Големи, естествено! - изревавам аз.
Всъщност това е едно мое скромно тактическо хрумване - все още не знаех дали натискът върху мен
няма да продължи и тъй като подполковникът ми приличаше на човек, който навярно пие само на
празници, реших, че диалогът ми с него ще бъде улеснен, ако малко алкохол прошуми в главата му. Той
изважда писмата от моя приятел Цветан, подава ги.
- Поддържаш много добре архива си - похвалва ме той. - Забелязах, че всички писма са номерирани.
Келнерът поставя чашите с коняк пред нас. -Наздраве!
- Наздраве!
Не коментираме писмата, надигаме чашите и си приказваме за разни работи. Питам го например кое е
по-важно за Българската комунистическа партия, когато приема нови членове - полезността им за
момента или вярата в комунизма? „На днешния етап -полезността, за съжаление!" - отговаря той, като
един леко огорчен идеалист. Подполковникът пък пита дали когато сме се видели за пръв път, се е
държал с мен непритесняващо, а не властно и обезпокояващо. Потвърждавам и това му доставя
удоволствие. Но това, което не му казвам, е, че цивилните полицаи плашат с появяването си, не с
държането си.
- Абе, според теб моят началник Кюлюмов писател ли е? - неочаквано пита той.
Съобразявам, че той не цени толкова началника си, който е известен с това, че пише и публикува
прозаични съчинения за борбата срешу фашизма и против враговете на социализма.
- От него не съм чел нищо - отвръщам аз, сякаш за да избягам от отговора, но след миг прибавям: -
Което значи, че не е писател.
Подполковник Костов се разсмива доволно от отговора ми.
- Абе, той ни предупреди, че си корава глава! Вдигам чашата:
-Наздраве!
- Наздраве!
Чашите ни са почти празни, когато подполковникът произнася най-странните думи, които бих могъл да
чуя от служител в политическата полиция:
- Бранев, знаеш ли, че ти ми допадна завчера - не искаш и толкова! Каза ни го ясно - „Не искам!".
Харесвам такива като теб!
И заключи с едно невероятно обобщение за моята личност:
- Ако искаш да знаеш, ей такъв като теб трябва да е комунистът! За мен ти си истински комунист!
Вярвате или не, но така каза подполковник Костов след една чаша коняк и това е единствената
положителна квалификация, която съм чувал за себе си от българската политическа полиция.
След малко се разделяме навън, но не завинаги, както си мислех тогава. През следващите години
близостта ни дори се е увеличавала, без аз да знам, тъй като подполковникът е оглавявал в течение на
много време наблюдението върху мен, би могло дори да се каже, че дори ми е идвал на гости, но когато
аз и семейството ми сме отсъствали и домът ни е бил празен. Но колкото и да е странно, у мен се разви
симпатия към Костов, може би защото той беше единственият представител на сумрака, когото
почувствах като триизмерен човек. Въпреки че темето му беше опряло в „Комунистическия манифест" и
главата не можеше да преодолее този таван на мислене.
Случваше ми се да срещна другия представител на сумрака -подполковник Найден Петров. Два пъти се
оказахме заедно на театър, а веднъж го видях в един недостъпен за широката публика киносалон, където
се прожектираха филми само за членове на Съюза на българските филмови дейци (също един абсурд по
вре-
ме на тоталитарния режим - филми, които простосмъртните зрители не можеха да гледат). Не можах да
си направя удоволствието весело да му махна с ръка, той избягваше погледа ми. Беше винаги сам и ми
създаваше чувството, че тук го води полицейската му маниакалност и идва не за да гледа пиеса или
филм, а за да контролира, и то сякаш по собствена инициатива, дали на сцената, на екрана или в салона с
реагираща публика всичко е наред от гледна точка на 6-о управление на Държавна сигурност. Вероятно
не е откривал нищо обезпокоително, защото на второто театрално представление дори от време на време
задрямваше, но героично остана на поста си до падането на завесата.
Впрочем аз добре знаех, че моят отказ да сътруднича на политическата полиция, особено след събитията
в Чехословакия, щеше да напъха името ми във възможно най-подозрителната група от кротката
българската интелигенция и вероятно ми предстоеше да бъда наблюдаван, провокиран, спиран ог
пътуване дори в социалистически страни и какво ли не още. Но за човек с ранен и много драматичен
опит като моя това не беше висока цена за спокойствието на съвестта ми и бях готов да я платя.
ЛЕКОМИСЛЕНИЯ
Опит за ежедневие
СЕГА ДА СТЪПИМ отново на тротоара пред Следствения отдел на Държавна сигурност на 21 март 1958
година. От обятията на баща ми аз се завръщам невесело, но облекчено, към познатото стартово
квадратче на своята житейска мозайка. Берлинските събития и двете следствия не са хвърлили бреме
върху плещите ми, напротив - чувствам се олекотен, реабилитиран в собствените си очи, човек с платени
нравствени дългове, дори съм доволен, че Държавна сигурност вече ме е каталогизирала ако не като враг
на политическия режим, то поне като доказано непринадлежащ към него.
Няколко месеца след излизането ми от ареста съм приет за стажант-адвокат при един известен
специалист по наказателни дела, д-р Серафим Алексиев. В течение на последвалата половин година
прекарвам времето си предимно в кантората му, правя справки или вадя документи в различни
учреждения, присъствам на наказателни дела в Съдебната палата. Един път дори се срещаме със
свъсения тъмничар, който доскоро всеки ден ме отвеждаше до стаята на следователя Добродолов - сега
придружаваше подсъдими. Поздравява ме, съзаклятнически ухилен. Не му отвръщам заради
презрението, което проявяваше към мен. Престараваше се, можеше да бъде само безучастен като
надзирателите в затвора на Щази в Берлин.
За съжаление адвокатурата не може да ме спечели като поприще дори не за целия, а за малка част от
живота ми. Прочутата в миналото либерална професия е лишена от някогашната си значимост и
елегантност, клиентът е изгубил доверие в правната защита, наказателният процес се е лишил в голяма
степен от състезателния си характер и обвинителят е станал хегемон, почти е изчез-
нала разликата между добрия и посредствения адвокат... Изобщо чувства се, че Единствената партия е
приела адвокатурата с досада, като остатък от миналото, който за съжаление не може да бъде заместен
от никакъв друг тоталитарен бюрократичен заместител. Дори член на Централния комитет трябва да се
обърне към адвокат, за да се разведе, а той да пледира каузата му в публичен процес. Представете си
колко оскърбително е за управляващите - те биха предпочели това става административно, а не съдебно!
Естествено е, че клиентът от високите политически пластове не се нуждае от добър адвокат, а от какъвто
и да е адвокат, защото върху изхода на делото влияе собствената му политическа мощ, а не качеството
на адвокатската работа. Подобно е и с обикновения клиент, особено в наказателния процес -
подсъдимият не се нуждае от силен и ерудиран защитник, а от какъвто и да е адвокат, но който владее
коридори за ходатайства в съдебните инстанции. Един начинаещ адвокат ми каза, че винаги има
достатъчно клиенти, защото се знае, че баща му е разсилен в окръжния съд и познава всички съдии. В
замяна на това моят патрон д-р Серафим Алексиев по-късно бе лишен от адвокатски права, защото
дразнеше прокурорите с изключителната си ерудиция, особено по финан-сово-правни казуси. Така в
условията на тоталитарната държава адвокатите се оказват едно съсловие без йерархия, нещо характерно
за най-нисшата каста на „недокоснатите" в Индия, а това прави професията непривлекателна за младите
юристи, включително и за мен.
Наскоро след завършване на адвокатския стаж и малко преди да положа изпит за правоспособност
професионалните ми безпокойства неочаквано получават друга възможност - близка приятелка на майка
ми, която работи в една монополна държавна фирма за разпространение на филми, предлага да
замествам за шест месеца някаква излизаща в отпуск редакторка. Съгласявам се без двоумение - думата
„кино" продължава да има чародейно въздействие върху мен.
Два дена по-късно се настанявам зад поизлющено бюро в помещение, което навремето е било обширен и
навярно добре обзаведен хол на жилищен апартамент. Около мен има пет такива бюра и зад тях седят
пет мои колежки. Част от хола е преградена със стена от шперплат, зад нея се чува често кашляне - това
е кабинетът на началника Коен, той страда от хроничен бронхит. В този апартамент, както и в още
няколко по другите етажи, също пълни със служители, се обмисля, създава, стилизира и редактира
текстуалната и изобразителната реклама за чуждите филми, които ще се прожектират в страната, а също
и за българските, които се опитват да проникнат в чужбина. Това са плакати, афиши, бро-шурки,
диплянки, програми и други подобни, които съдържат рекламни текстове, по-дълги или по-кратки
филмови либрета, лаконични оценки за високите художествени качества на филмите, биографични
бележки за актьори, филмографии на режисьори и прочие. Естествено тонът на текстовете е
възхваляващ, а когато трябва - и панегиричен. Работата е проста, лесна и всеки редактор има своя малък
кръг от сътрудници, които пишат или превеждат текстове срещу дребни хонорари. Част от седмичното
работно време се прекарва в един прожекционен салон - там се гледат филмите, които ще се рекламират.
Редакторите ме приемат сдържано, в началото проявяват лека подозрителност, но бързо разбират, че съм
кротко момче и не ги застрашавам с нищо.
Когато първия ден се представям на началника Коен, той ме предупреждава - не разбрах дали с някаква
доза притеснение, или със скрита гордост, - че му се случва понякога да е рязък с подчинените си, но
това е просто трудно преодолим остатък от предишната му професия - бил е началник на трудово-
изправи-телен лагер към Министерството на вътрешните работи. „А това е груба работа, ако може да си
представите!" - завършва той. Не е трудно да си представя - сигурно не само е крещял и унижавал
въдворените по политически причини лагеристи, но е размахвал и пестници.
Той беше въвел един много ефикасен начин да вика редакторите в кабинета си - първо се чуваше
оглушителен трясък от юмручен удар по дървената стена, която разделяше двете помещения, следваше
изреваването на името: Бум! Иванова!... Бум! Бранев!... Бум! Петрова!
Всички са свикнали с този маниер, само една едра, презряваща дама, чието бюро е срещу моето, реагира
необуздано всеки път, след като Коен изревава името й.
- Господи, този човек ме убива! - изстенва яростно тя.
И в отговор на юмручния удар на Коен дамата блъсва стола с мощен тласък на едрия си задник и след
като той пада шумно зад нея, тя потегля бавно и презрително към помещението на началника. Това се
повтаря всеки ден.
Узнавам, че още един колега е бил доскоро на работа в Държавна сигурност - той е мургав и потопен в
мълчание човечец на средна възраст. По поведението му не може да се отгатне какво е работил там, но
се чувства, че нещо от миналото му тежи, а тук пък е притеснен от необразоваността си. След
прожекцията на един съветски филм по пиеса на Шекспир той се привежда към мен с желание да ми
допадне:
- Странна интерпретация на „Хамлет".
- Това не беше „Хамлет", това беше „Отело"! - казвам аз. От устата му излиза неопределен звук.
И до днес съжалявам, че произнесох това вярно, но съкрушава-що изречение. Подредената съвсем
отскоро по съветски образец действителност всъщност беше създала такава човешка бъркотия, че при
подобни случаи трябваше да се реагира само с пощада.
Един ден ми съобщават, че след приключване на работата ще има среща със сътрудници. „По какъв
повод?" - питам аз колежката, която организира тази среща. Тя ми обяснява, че това се прави
периодически, без специален повод, просто се разглежда как тече сътрудничеството и какво предстои.
След което с известно неудобство добавя: „Колкото за теб - гледай, слушай, но мълчи!" В първия
момент не можах да дешифрирам това изречение, но след като сътрудниците се събират и започва
разговорът за рекламните и пропагандните текстове, разбирам, че тя ми е дала този съвет, за да брани
статуквото, тоест да не би да реша да вляза в ненужни стълкновения с една вече трайно установена
практика. Хоноруваните сътрудници се оказват компания от незначителни хорица, които са щастливи
просто от това, че имат участие. Участие в какво? Няма значение - в каквото и да е от сферата на
културата, особено ако носи някаква малка добавка към месечия приход. Естествено те не разбират от
реклама на филми, но пък говорят с вълнение, с много порив, дори един от тях, за да докаже нещо,
вдъхновено започна да рецитира стихотворение от класика на българската революционна поезия Христо
Ботев.
Следя малко смаян това странно представление. По-късно започвам да се укорявам за учудването си -
нима трябва да се очаква, че сътрудниците ще са издигнати и даровити хора, след като редакторите
блестят с посредственост? А как редакторите да са интелигентни и вещи специалисти, след като
учреждението, за което те работят, е ръководено от генерален директор дилетант, токущо настанен на
този пост след служба в чужбина, тоест - в разузнаването? А защо той да е професионалист, след като
самото учреждение е всъщност едно недоразумение, една небивалица? Защото то е силно усложнен
заместител на проста търговска дейност - внасяне, разпространение и рекламиране на филми. Само
преди няколко години вносителите на филми и собствениците на кина са правели единствено с помощта
на търговски усет и собствено въображение всичко, което това голямо бюрократизирано учреждение
движи днес със сложния си механизъм. А защо ли Единствената партия изважда тази дейност от
търговията, където й е мястото, и я премества в сферата на културата? Не за престиж, разбира се, а за по-
ефикасен контрол над кинозрелището на българския гражданин - по тоталитарна дефиниция се счита, че
всеки филм, дори с Лаурел и Харди или Крачун и Малчо, е носител на послания, а те могат да бъдат и
вредни за зрителя! Но това може да го прецени само Единствената партия чрез овластени довереници,
ето защо във въпросното учреждение е създадена комисия по покупка на чуждестранните филми, която
преценява не толкова икономически, колкото мирогледно, предлагания от чужбина търговски продукт.
Тя понякога не допуска до екран дори филми от Полша, когато прецени, че мракът и скептицизмът в тях
са повече, отколкото е допустимо за социалистическото кино.
Няколко месеца по-късно титулярката на редакторското място се завръща и аз с облекчение се разделям
с олющеното бюро. И започвам да се питам - да не би пък навсякъде професионалният живот да е така
неприятен за ежедневна употреба? Вече добивам чувството, че местата, в които търся професионално
поприще, са нещо като военновременни заместители на естествения ред, че в тях не се произвежда
действителност, а ерзац-действителност. И май културната действителност в условията на тоталитарната
власт е пълна предимно с такива дяволски воденици, които могат да погълнат целия ми живот. Бях
свидетел на това как за няколко къси години се установи тоталитарният ред, но не съм допускал, че той е
така безсилен да създава, измисля, изобретява трайни механизми в обществения живот. Тъй нареченият
социализъм започва да ми прилича на кентавъра от гръцката митология - подскача, препуска, дори
говори, но не може да се възпроизвежда.
Шпионаж в полза на френското разузнаване
И ТАКА, на 21 март 1958-а, освободен поради липса на състав на престъпление, аз напуснах
следствения отдел на Държавна сигурност. В една демократична страна това би било основание да
заведа дело срещу Министерството на вътрешните работи за нанесени материални и морални щети.
Разбира се, не можеше да става и дума, още повече че по същото време един нов трудово-из-правителен
лагер край град Ловеч (в пълно противоречие с претенцията на Единствената партия, че след 1956
година режимът поставя край на „извращенията", породени от култа към личността) разтваряше вратите
си за хора, които подобно на мен не бяха нарушили Наказателния кодекс, но неясно точно с какво
пречеха на управляващите. Може би само с това, че се различаваха - всеки по свой начин - от еталона,
наречен социалистически човек.
И ето какво е последвало в сумрачните пространства на Държавна сигурност точно месец след моето
освобождаване:
Строго секретно
ПОСТАНОВЛЕНИЕ за откриване ОНД на Веселин Неделчев Бранев - завърнал се изменник на родината
Аз, cm. лейтенант Коста Захариев Костов - Сталинско ратно управление ДС-МВР София, след като
прегледах наличните материали на завърналия се от Западна Германия изменник на родината
ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ, установих - роден е на 28.4.1932г...
ПОСТАНОВИХ:
Да се заведе ОНД на Веселин Неделчев Бранев под псевдоним „Лекомисленият " сукраска шпионаж в
полза на френското разузнаване. За наблюдаването на обекта провеждам следните агентурно-
оперативни мероприятия:
1. Периодически към обекта да бъде насочен агент „Стефан " на ръководство при мен. Двамата са
учили във френския колеж и понастоящем са постоянно заедно. Чрез агента да бъдат приведени в
известност всичките му приятелски връзки, установяват се сегашните му такива, кои места
посещава, начин на живот и пр.
2. Ще бъдат проверени възможностите на работа по обекта на агент „Патриот "...
5. Ще бъде приложено техническо мероприятие „ 9 " за срок от шест месеца с цел установяване
евентуални засечки и връзки на обекта с чужденци.
6. Ще бъде приложено техническо мероприятие „ 12 " за срок от два месеца, с цел да бъдат засечени
негови съмнителни разговори и евентуално такива с френската легация.
ПРЕДЛАГА Оперативен работник Старши лейтенант: София 23.4.1958 г.
И ТАКА САМО МЕСЕЦ след освобождаването ми върху мен започва наблюдение по подозрение, че
съм агент на френското разузнаване. Изживявам тази квалификация като ласкателна - френски шпионин,
това звучи екзотично, - но дали действително Държавна сигурност е имала такова подозрение? Не,
разбира се. Аз бях в ръцете им и още по време на следствието щях да го почувствам - по въпросите на
следователя, по настойчивостта му, навярно и по някаква увеличаваща се твърдост, дори безпощадност,
като за шпионин. Ето на какъв мотив се позовава това постановление за образуване на ОНД срещу мен:
...По обясненията на Бранев французинът (...) периодически е ходел при него и го разпитвал най-
щателно по редица въпроси (...) За същия Бранев говори, че е бил от 2-ро френско разузнавателно бюро
и че се мъчил да го подготвя за вербовка...
Второто изречение е лъжа - в протоколите от разпитите никъде не е отбелязано мое признание, че
французинът ме подготвял за вербовка, защото такъв факт не съществува - човекът не ме подготвяше за
мисия в България, а подготвяше документите ми за емиграция във Франция. В заключенията на
следователя също не съществува такова подозрение. Но сътворената от старши лейтенант Коста
Захариев формулировка „шпионаж в полза на френското разузнаване" заслужава особено внимание. Тя
не е резултат на неговата лична преценка - той има твърде нисък чин, и то в районно управление на ДС,
за да му се повери тази отговорност. Това очевидно е установена практика. Вероятно по правило, фи-
гуриращо във вътрешни разпоредби на политическата полиция, оперативно-наблюдателно дело се
образува при наличие на причина, като тя трябва да бъде точно посочена! Дотук е бюрокрацията и тя е
понятна. А ако няма причина?... Ами ако няма причина... тя се измисля. В моя случай - „шпионаж".
Добре де, но защо трябва да се измисля? Кой има нужда от измислицата, и то не в публичен, а в секретен
документ - обществото, родината, КГБ, МВР, Единствената партия? За да управляват успешно, висшите
тоталитарни институции би трябвало да разчитат на взаимно доверие, а тук някой лъже някого. И защо
ли? Внимание - тук започваме да навлизаме в царството на ирационалното! Тепърва ще се появяват
признаците на това явление, още е твърде рано за изводи. Засега започвам да мисля, че образуването на
това операционно-наблю-дателно дело срещу мен не е проява на параноя, а е съзнателно имитиране на
дейност, някаква симулация на институцията Държавна сигурност. Разбира се, аз положително не съм
единственият обект на подобна симулация, вероятно това е широко прилагана полицейска практика.
Предполагам, че спрямо всеки завърнал се изменник на родината принципът е бил: или да се привлече
за агент на Държавна сигурност, или чрез следене да се разбере как се адаптира към политическия
режим и евентуално да се наберат компрометиращи факти, за да бъде вербуван принудително.
И така от 23.04.1958 г. аз съм следено лице. Дали съм разбрал по нещо, че съм се превърнал в обект на
наблюдение? Не, по нищо. Но след събития като тези, които бях изживял, нямаше защо да се оглеждам -
бях сигурен, че съм следен. А подозиращият, че го следят, започва да се оглежда, ослушва, преценява,
внимава повече, отколкото го е правил преди... Започвам да се пазя от доносници. Но какво започвам да
пазя, тоест коя част от живота ми е такава тайна, че не трябва да бъде узната от политическата полиция?
Няма такава тайна - не правя и не възнамерявам да правя нищо срещу държавата и срещу политиката на
Единствената партия. Но тъй като съм сигурен, че хората от сумрака се интересуват от абсолютно
всичко в живота и ежедневието ми, това упражнява върху мен принудата всичко да крия. Ето кое вече е
вход към абсурда - нямаш никаква тайна, но се пазиш, като че ли имаш!
От Постановлението за откриване на ОНД разбирам, че са започнали да подслушват телефона и да четат
кореспонденцията ми. Но всъщност моята поща вече е била следена, което се изяснява от едно служебно
писмо от някаква техническа служба (5-и отдел) на политическата полиция до районото ДС:
... Съобщаваме Ви, че мероприятие 9 за Веселин Неделчев Бранев не можем да отпочнем за Вашето
Управление, понеже за същия се провежда за 1-воу-ние, 2-ри отдел, 2-ро отделение...
ПРИПОМНЯМ, че „1-во у-ние" е външното разузнаване, което очевидно продължава и подир
следствието да наднича към мен.
Що се касае до прякото ми следене от живи хора, то се възлага основно на агента „Стефан", като освен
него се прави опит с включване и на агент „Патриот".
„Патриот", който е агент на квартално ниво, е твърдял, че не ме познава лично, въпреки че аз се
съмнявам в това и мисля, че твърдението е било начин да се освободи от пряк ангажимент по отношение
на мен. Затова досието ми съдържа само две ранни донесения с косвена информация за времето, в което
аз съм още в Берлин. Искам да цитирам само първото изречение на едно от донесенията на „Патриот"
като красноречива и наивна илюстрация за свръхпредпазливостта на агента и на неговия резидент:
Донася аг. „Патриот " Приел кап. Ив. Русинов На 14.2.1958 г.
...От един познат, който по-рано му предал това, което негов близък му казал това, което синът му
доверил, относно Веско Бранев - син на съдия от Върховния съд, който по думите на брат му бил
избягал в Западен Берлин...
ВСЪЩНОСТ „Патриот" е узнал всичко в разговор с брат ми, а смешно усложненото изречение цели
източникът на агентурното донесение да остане напълно скрит. Впрочем тази детинска предпазливост
ми е непонятна - донесенията са били четени само от служители на политическата полиция и по онова
време положително никой не е предвиждал, че този архив един ден ще попадне в ръцете на такива като
мен. И ако днес не мога да твърдя със сигурност кой е „Патриот", то не е заради това объркано първо
изречение на донесението, а защото липсват текстове, създадени въз основа на пряк контакт с мен. Но
ясно личат две неща: той е литературно информиран човек и не е посещавал обектите на наблюдение, а
те сами са идвали при него. Това ми дава основание да предполагам, че той е работил в кварталното
читалище, където ходеха млади и стари. От прочетеното в двете агентурни донесения разбирам, че
„Патриот" е следял преди всичко настроенията на пенсионираните по политически причини офицери
-текстовете са били приемани и задачите поставяни от капитан Русинов и капитан Стоев към Софийско
окръжно управление на ДС, отдел 3-ти, отделение 1-во, линия „Царски офицери". Дори тези възрастни и
обеднели хора, лишени от каквото и да е участие в обществото, са били обект на наблюдение от
политическата полиция!
От агент „Стефан" има цял куп донесения - първото от 24.04.1958 г., а последното - от 30.09.1959 г. Те
обхващат периода на моя адвокатски стаж и работата ми като редактор по филмовата реклама и са били
давани устно пред същия старши лейтенант Коста Захариев, който е ръководел наблюдението върху
мен. Общо взето, те са скучно, а за мен отблъскващо четиво, защото описват случки и обстоятелства,
които създават впечатление за незначителен, нищожен живот. Естествено, когато следеното лице не
произвежда никакви виновни действия, за агента остава само една възможност - да разказва за личността
му чрез дребни факти от ежедневието не за да разкрива нещо, а само за да доказва, че изпълнява
прилежно нарежданията на резидента. Това са банални фрагменти от живота, които агентът излага без
подробности, доста приблизително, често с неверни акценти, понякога с леко и безвредно
хиперболизиране. Но с всичките си недъзи и неточности тези текстове показват каква голяма част от
човешкия живот по време на тоталитарната власт е изтичала провинциално, блудкаво и безсмислено.
Тези агентурни донесения са всъщност дневник за изгубеното човешко време.
Строго-секретно
Сталинско районно управление МВР Отделение ДС София 25.4.1958 г.
АГЕНТУРНО ДОНЕСЕНИЕ
ДОНАСЯ: устно аг. „Стефан" ОТНОСНО: завърналия се от ПРИЕЛ: Cm. лейтенант Зап. Германия
ВЕСЕЛИН
К. Захариев БРАНЕВ
на 24.4.1958 г.
ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ завърнал се от Западна Германия понастоящем не работи нищо.
Подал е документи за стажант-адвокат. Почти всеки ден е заедно с най-близките си приятели, напр.
Христо Славов ул. „Иван Асен " 3 с когото са учили във Френския колеж. В изказванията си Бранев
подчертава, че му се виждал много скучен живота в България...
...Бранев се е виждал през седмицата с Цветан Марангозов. Срещнали се случайно. Марангозов се
занимава с журналистика, писателство...
Задачи: Да се среща с Бранев и се стреми да спечелва доверието му. Да донася за изказванията и
впечатленията на Бранев от Зап. Германия.
Приел донесението:
Cm. лейтенант: (подпис)
КАКТО СЕ СПОМЕНАВА в началото на документа, агент „Стефан" е давал донесенията си устно.
Трябва да предположим, че разговорите с резидента са били много по-обемни и от изброяваните факти,
обстоятелства и изказвания той като специалист е изхвърлял излишното и оставял само онова, което
според него отговаря на целта на наблюдението. Заключението, което може да се направи за работата на
резидента, не е много ласкаво за българската политическа полиция - избраното в донесението е толкова
маловажно, колкото и изхвърленото. Но мисля, че това не означава негодност на конкретния резидент, а
стил на работа на цялото учреждение - тази дейност на българското патриотично контраразузнаване
(съгласно тяхната любима днешна квалификация) ми прилича на любителска постановка на „Коварство
и любов" на селска сцена с местни сили. Ето впрочем цитати от различни донесения на „Стефан":
8.5.1958 г.
...Веселин Бранев се занимава с писане на разкази (...) Преди няколко дена са поместили едно от
произведенията му в списание „Наша родина "...
...Марангозов също се занимава с писателство и прави впечатление, че разполага с много пари...
КАКВО ЗНАЧИ това - „много пари"? Това е един пример за относителността в агентурните донесения -
агент „Стефан" е бил човек с доста нисък месечен доход и поръчването на вечеря и бутилка вино в
обикновен ресторант за него е означавало, че лицето разполага с много пари.
...На 6.5.1958 г. Бранев, Христов, Марангозов и други са били на имен ден на Георги Бранев, журналист
в вестник „ Земеделско знаме ", който бил наел някаква вила в Банки, където прекарали много хубаво...
...На 7.5.1958 г. посетих Бранев в дома му (...) На масата му имаше няколко пощенски картички,
написани на френски език, които изпращал до свои приятели в Германската демократична република
(...) Говорил бил с негови приятели по телефона с Източен Берлин
...Сприятелитеси отсядат най-често в „................" и „Производство"...
Задачи: При разговор с Бранев за Германия, да му се каже, че тук се носел слух, че Георги Рударов,
оперния певец също бил избягал в Западна Германия, дали това е верно и пр. С това да го
предразположи да го заговори по какъв начин е избягал Рударов и пр.
23.5.1958 г.
...На 22. т. м. посетих Веселин Бранев в дома му. Заварих го, че пише писмо, което щял да изпрати по
някой си Пиронков до приятеля си Зулце от Източна Германия...
...Бранев и приятеля му Христо Христов, ул. Иван Асен № 3 устройват много често сбирки в
мансардата на Христов в таванския етаж, добре уредена срадиоапарат и др. (...) На обикновени
сбирки, когато съм присъствувал са водени обикновени разговори за спорт, изкуство, слушаме забавна
музика от радиото и пр...
Задачи: Да продължи да дружи с Бранев и да изучава компанията му и да донесе за правените от него
изказвания - за живота в Западен Берлнн и, какво е работил там.
ВПРОЧЕМ поставянето на тъй наречените задачи напомня на страници от роман на абсурда - в нашия
случай офицерът резидент отдавна вече е сигурен, че наблюдението върху мен не може да доведе до
никакъв резултат, тъй като няма нищо за разкриване, но знае, че е изключено тези задачи да не
продължават да бъдат поставяни, докато не изтече някакъв служебно определен срок или някой по-висш
началник не каже „достатъчно". Както казах по-горе - навлизаме в царството на ирационалното.
10.1.1959 г.
...След това срещнах Веселин Бранев и той даде вид да се разбере, че много бърза.Завършл стажа си и
очаква да бъде назначен в скоро време като правист. Междувременно пишел разкази, които били
помествани в столични списания и вестници.
Покани ме да намина някой ден към дома му, обаче аз чувствах, че както той, така и Христо странят
от мен...
Задачи: Да посети Бранев в домът му и да му намекне, че чувствува какво, че го отбягват... Да го
заговори по призива за преминаване на младежите в материалното производство.
АГЕНТ „СТЕФАН" очевидно иска вече да се освободи от ангажимента си по отношение на мен и
започва да твърди, че го отбягвам. Това не е вярно, тъй като аз никога не съм подозирал някого от своя
кръг, за да започна да го отбягвам, но тази версия се явява настойчиво и в следващите донесения. Мисля,
че „Стефан" все по-трудно се справя с факта, че сме приятели, а трябва да съобщава на Държавна
сигурност подробности от моя живот, колкото и да внимава те да са безвредни за мен. Мисля, че е
изживявал чувството срам пред себе си, когато съобщава какъв е цветът на ризата, която нося на гърба
си.
Резвдентьт също е затруднен и дори изчерпан - задачите, които поставя на „Стефан", стават все по-
безсмислени. „Лекомисленият", подозиран за шпионаж в полза на Франция, да бъдел заговорен за
някакъв си призив към младежта!... Тук вече не агентът, а офицерът резидент лъже някого, че се върши
работа.
5.3.1959 г.
...След неколкократните ми опити да се свържа с Веселин Бранев разбрах, че последният не желае да
се срещне с мен... Неговият брат ме осведоми, че се отказал от юридическата професия и е постъпил
на работа в ДТП „Разпространение на филми... През м. януари В. Бранев помести във в-к „Народна
култура " преглед за литературните награди във Франция. По всичко личи, че той получава
литературата си от там и ревностно следи тамошния живот...
...Бранев посещавал (...) Руския клуб, Унгарския ресторант и Чехския клуб...
...Той притежава три романа на френската писателка Фран-соаз Сагайкоито са инкриминирани в
България. По какъв начин се е снабдил с тях, не ми е известно. Въобще той има много издания на
френски, които по нормален път не се внасят в България...
Задачи: Да настоява и се срещне с В. Бранев и в разговор на професионални теми, между другото да
му подхвърли, че желае да прочете романите на Франсоаз Сагай. Да прояви интерес как е успял да се
снабди с тях. Да му намекне, че желае и той да бъде в тяхна компания.
30.9.1959 г.
...Срещнах се с Веселин Бранев на 20 септември. Присъству-вах на импровизирано събиране у тях. Там
присъствуваха Камен Велков (...) Боряна Пиръова (...) Цветан Марангозов (...) Николай Колев (...) и
други (...) През цялото време се пееха песни стари и нови шлагери и нищо конкретно не се разговаря (...)
Той каза, че смятал да продължи да работи в „Разпространение на филми "...
Задачи: В разговор с Бранев да се стреми да научи подробности за любовницата му от Западна
Германия.
1 Има се предвид френската писателка Франсоаз Саган.
5.2.1960 г.
...Срещнах се с Веселин Бранев на 1 февруари... Запитах го какви планове има за бъдещето си (...) Сега
се занимавал с писане. Спечелил някакъв конкурс във в-к „Народна младеж "(...) Запитах го няма ли
намерение да излиза в чужбина, на което той ми отговори, че засега няма такива възможности...
ТОВА Е последното донесение на „Стефан" за мен. В него той вече е вписан като „изключен агент",
което може би значи, че следенето ми чрез него се преустановява.
ЗНАМ КОЙ Е агент „Стефан".
Но как съм открил, че е именно той?
Разкриването на „Стефан", както и на останалите секретни агенти, за които тепърва ще става дума, стана
едва при третия прочит на досието ми, когато започнах да третирам тези над седемстотин страници за
себе си не като „криминален роман, който не трябва да се чете нощем", а като документ за изследване.
Беше доста гнетящо забавление, защото лицата на приятелите и познатите, които изплуваха от
агентурните псевдоними, в най-добрия случай предизвикваха почуда, но нерядко събуждаха
отвращение.
В точка 1-ва от постановлението за започване на наблюдение върху Веселин Бранев с псевдоним
„Лекомисления" се казва:
...Периодически към обекта ще бъде насочван агент „Стефан " на ръководство при мен. Двамата са
учили във френски колеж и са постоянно заедно...
НАПРАВИХ СПИСЪК на приятелите, с които съм общувал най-често след излизането ми от ареста.
Бяха около десетина души.
От тях четирима бяха мои съученици от колежа. Следователно „Стефан" трябваше да бъде един от тях.
Но кой?
При по-прецизен поглед в агентурните донесения забелязах, че аз не съм бил единственият обект на
„Стефан", но при предишните четения съм прескачал пасажите, които не са ме интересували, защото
съдържаха наблюдения за други хора. И ето какво прочетох в три от тези документи:
...Призива на младежите за преминаване в материалното производство, някои от младежите-
чиновници от ВИТИЗ, които бяха засегнати посрещнаха с неохота. Това най-вече се почувствува сред
момичетата — секретарката на ректора идр...
...Като втора задача на агента поставих да се стреми да влиза в по-близък контакт с Гърбев от
ВИТИЗ и да ни донася за неговите прояви. По Гърбев има отношение 3-то управление ДС...
...Задачи: да се стреми да влиза в тесен контакт с артистите Артур и Гюзела от френския цирк
„Феерия върху лед "...
И ТАКА - от четиримата мои близки приятели колежани първият беше асистент в Политехниката,
вторият - аспирант в Софийския университет, третият - фоторепортер в ежедневник, а четвъртият - човек
с трудна съдба - работеше във ВИТИЗ като сценичен работник и по-късно премина в цирка като
преводач на френското ревю „Феерия върху лед". Както личи от последните цитирани документи,
именно той е бил „Стефан".
Но що за човек е той?
Това е С. X., мой чудесен приятел от детските години. Ходехме по едни и същи тротоари, мъчехме се в
едни и същи училища, гледахме едни и същи филми, учехме се на истина и лъжа от едни и същи
учители. Обичах го през всичките десетки години на нашата приятелска близост и тази обич беше
взаимна. Животът на С. X. е бил подобен на моя само през детството му - неговият баща беше военен с
висок чин и в немилосърдната за мнозина 1948-а бе уволнен от армията като политически непригоден.
Наскоро след това цялото семейство бе изселено в провинцията. С. X. завърши гимназия в някакъв
малък град, но поради факта, че е син на бивш полковник, не му бе разрешено да продължи
образованието си в университета. Когато всички негови ранни приятели, включително и аз, завършвахме
висшето си образование, С. X. едвам си бе намерил работа като сценичен работник в театъра на Висшия
институт за театрално изкуство. След време получи някакъв доста незначителен пост в държавния цирк,
където по-късно стана преводач на гостуващото ревю „Феерия върху лед". И после изведнъж от
какавидата изскочи пеперуда - С. X. се превърна в цирков клоун. Това му даде възможност да учи
задочно висше театрално образование и още по време на следването си започна бавно да се изкачва в
цирковата йерархия. Наложи се като интелигентен и културен художествен ръководител на циркови
програми, започна да води трупи в чужбина, името му доби популярност. С. X. стана съвършен цирков
човек с всичко, което означава това понятие, но никога не забрави старите си приятели и ни канеше
винаги на премиери или на гостувания на чуждестранни групи.
Освен че беше остроумен и артистичен, С. X. имаше толкова силно чувство за хумор, че разказваше по
смешен начин и най-драматичните случки на живота си. Как например като войник му поверили стария
кон на казармата, за който започнал да се грижи с много нежност и обич. Изтекли месеци в пълна
хармония между двете самотни същества, докато един ден всичко неочаквано приключило с яростен
конски ритник, който избил няколко предни зъба на С. X.
С. X. беше един от най-сантименталните хора, които познавам. За него се говореше, че може да се
разчувства дори когато гледа кинопрегледи. Той и още двама негови приятели бяха известни като
„плачущите братя" - тримата често ходеха на кино заедно и излизаха от салоните винаги със зачервени
очи, като от вълнение не можеха да говорят, а само разменяха дълги погледи и поклащаха глави. В по-
късни години, когато бе станал сценичен работник в един столичен театър, при всяко представление на
„Ромео и Жулиета" е имал следното изживяване, за което обичаше да разказва: обожаван от него
монолог на Жулиета съвпадал с момент, в който той носи зад кулисите дъчга колона от дърво и картон.
„Малко преди началото на монолога - разказваше той - аз се спирах, опирах колоната на пода и я
обхващах здраво в ръце, защото знаех какво ще последва - още при първите думи на Жулиета започвах
да хлипам и можех да я изпусна. След монолога избърсвах очите си, метвах отново колоната на рамо и
продължавах."
Помня още един епизод на живота му: като преводач на френското ревю „Феерия върху лед" С. X.
решава да се възползва от ледения манеж, купува си кънки и започва да се пързаля сутрин, преди
репетициите, за собствено удоволствие. Няколко дни по-късно съвсем случайно ръководителят на
ревюто го вижда на леда и решава, че освен доброто владеене на френски език преводачът на трупата
има още две качества - отличен кънкьор и талант на клоун. А точно това липсвало на ревюто - така
нареченият буфо-кънкьор. И става чудото - французите му предлагат много изгоден договор. Няколко
дни по-късно С. X. започва да репетира като редовен член на трупата. Какъв изключителен шанс -
особено в онези времена на тоталитарна клаустрофобия, - предстоеше му да обикаля по света! Един ден
го изпратихме с много песни и започнахме да очакваме картичките му от далечни земи. Но никой от
приятелите му не получи никаква вест по пощата. Пет-шест месе-
ца по-късно неочаквано го срещнах на една софийска улица. „А! Какво е това внезапно завръщане?" Той
се ухили. Разказа ми как, преди да отпътува за Европа, трупата имала едно последно представление в
граничен крайдунавски град. „Е, добре де, какво от това?" Ами след спектакъла същата вечер се
запознал с една актриса от местния театър, а на сутринта открил, че няма сила, която може да го отдели
от нея. „Феерията върху лед" заминала за Югославия, а той се върнал към старата професия - станал
сценичен работник в местния театър. „Е, как продължава всичко това?" -питам аз кисело, защото
предпочитах да получавам картички с изображения на Айфеловата кула или на египетските пирамиди.
„Приключи, как другояче! - вдига рамене С. X. - Като с любимия ми кон в казармата - с ритник!"
И двамата започваме да се смеем.
Какво е моето отношение към него сега, след като узнах за ролята, която е играл в живота ми в
качеството си на агент „Стефан". Заедно със семейството си С. X. принадлежи към категорията на
преследваните без вина, наказаните без съд, потърпевшите без причина, а именно при тях страхът от
тоталитарния режим беше най-парализиращ - съвсем основателно те съзнаваха властта на Единствената
партия само като източник на несправедливост, защото единствено това познаваха от нея. Положителен
съм, че тъжният цирков клоун е бил вкаран в тази трошачка на човешко достойнство, наречена
Държавна сигурност, против волята си, и то в труден житейски момент, когато отказът е бил
невъзможен. Каква беда за крехък човек като него - да бъде едновременно С. X. и агент „Стефан"! Не се
съмнявам, че е изживявал тази дейност като унижение и че неговият голям проблем е бил как да се
освободи от тежката принуда, но без да си навлече политически последствия - той не би имал сили да
понесе нови! Наред с това личи, че С. X. максимално е ползвал всеядността на политическата полиция -
донесенията не съдържат нищо друго освен непотребна за властта информация, която е и съвършено
безопасна за следеното лице.
Обичта ми към С. X. остана непроменена.
Увеличи се неприязънта ми към някой си старши лейтенант Коста Захариев, резидент на агент „Стефан".
От ролята му в наблюдението над моята личност, което е ръководил като резидент, оставам с
впечатление, че той е имитатор - не прави, а уподобява контраразузнаване. И то съзнателно - не може да
не е схващал, и то още след първите агентурни донесения, че при мен няма нищо за следене. Но струва
ми се, че здравият човешки разум почти не е имал участие в тази професия. Таласъмът на
подозрителността е бил господарят на тези пространства и офицер, който си позволява да разсъждава
логично, не би имал място там.
„Христина Б., на възраст около 24 години..."
ЛЯТОТО НА 1957 година. В купе на дневен влак към морето пътуват двама студенти. В багажника над
главите им се полюля-ват обемисти раници, палатка, надуваеми дюшеци и дори стар газен фенер.
Единият от тези ухилени младежи е моят приятел Христо, вторият съм самият аз, а безгрижието и
въодушевлението ни са сякаш горивото на бързо пухтящия парен локомотив.
Влакът спира в голям за времето си провинциален град и всички наши спътници от купето слизат.
Останали сами, Христо и аз зяпаме през прозореца към перона, където, както на всяка гара, едни
подтичват смешно с куфари и бохчи, други поривисто размахват ръце, трети стоят и търсят някого с
неспокоен поглед... Вратата на купето зад гърба ми се отваря, чувам свенлив женски глас:
- Извинете, има ли свободни места? Обръщам се. Млада жена с куфарче в ръка.
- Разбира се.
Тя се прекрачва навътре и тогава виждам, че с другата си ръка води малко момиченце, навярно нейна
дъщеричка. Вземам куфарчето й, поставям го на багажника, представям себе си и моя спътник.
- Христина - казва простичко тя.
Чак тогава я поглеждам добре - откривам едно от най-очарователните създания, които съм виждал
отблизо. Много млада, около двайсетгодишна, със светло и нежно лице, едва докоснато от лек грим,
облечена в семпла лятна рокля, която обгръща изящната й фигура като туника. Тя излъчва едновременно
женственост, деликатност, добросърдечие, доверчивост, безпомощност... Предизвиква странното
желание да я грабнеш и да я понесеш в един живот, който е само път и нищо друго... Да вървиш така в
една безкрайно дълга нощ под свода от звезди и да се чувстваш щастлив само от нейния топъл дъх в
гърдите ти.
Чуден е мигът, когато една неочаквано появила се деликатна светлина размества светлосенките в деня ти
и той става призрачен като копнеж!
Разбира се, този женски чар разбужда веднага трубадура и смешника, които дремят у всеки от двамата
студенти, и много скоро Христо и аз започваме да се надпреварваме по остроумие и находчивост.
Разказваме забавни и полуизмислени случки, имитираме известни артисти, дори пеем в дует къси
френски песнички... Христина ни възнаграждава щедро ту с учуден поглед, ту със смях, но винаги с
трептяща чувствителност.
Може би два часа по-късно пристигаме на гарата, на която трябва да слезем, за да се прекачим на друг
влак. Събираме багажа си и преди да изляза от купето, аз се обръщам към Христина, подавам ръка.
- Добър път, Христина - казвам аз, - възможно е животът да ни срещне пак някога.
Тя ме гледа, сякаш смаяна, че ние напускаме купето. Изведнъж ми се струва, че жизнерадостните
минути, прекарани с нас, са нещо много рядко в нейния живот. Какво говоря - в този момент аз виждам
пред себе си един човек, който осиротява след нашето тръгване! Тя протяга ръка, очите й се
навлажняват, опитва се да сдържи сълзите си.
- Едва ли... моят живот е много нещастен - казва внезапно и се обръща, за да не виждам, че плаче.
Не знам какво да отвърна, произнесъл съм някаква смотана дума като „кураж", но спрелият часовник на
времето отново беше тръгнал. На тази гара влакът има престой само една минута и с Христо тръгваме по
коридора с тежкия багаж. Слизаме на перона, вагоните потеглят, аз търся с поглед прозореца на купето.
Ето го... Но зад сивото стъкло не виждам лицето й, сякаш никога не е имало някого... Празният прозорец
отминава.
Така Христина се превърна в незабравим спомен не за човек, а за видение.
ИЗТЕКОХА около три години. В неподвижността на отминалото време, по стъпалата нагоре и надолу и
без да си обясниш кое е нагоре и кое - надолу, се наредиха завършването на университета, Берлин,
следствията, опитите за ежедневие. Бях започнал да пиша и публикувам разкази. Дори спечелих един
конкурс на днес несъществуващия вестник „Народна младеж". Възрастен писател, който беше
председател на журито, ме повика на разговор. „Говоря с човек, който влиза със сигурност в българската
литература..." - ми каза много мило и сърдечно той.
За съжаление този писател пишеше книги, които аз не харесвах. Затова не вярвах в критериите му и
оттам в преценката му за мен. В моите очи тя беше плод на добродушна и вече рудименти-рала
невзискателност, характерна за именити участници в провинциалните литератури.
Малко след публикацията на разказа получих по пощата писмо. Налага се да го цитирам изцяло:
Драги Веселине,
Ще се учудите навярно от това писмо, а може да не сетите даже от кого е. Зная глупаво и
лекомислено е да Ви пиша така, но за мен всичко е безразлично. Пиша Ви от една сладкарница и съм
много нервна за да напиша нещо свястно, но се надявам, че ще ме разберете.
Аз съм на прага да направя най-голямата глупост. Нямам нито един близък човек, брат, сестра, нямам
никого. Винаги съм мислила за Вас като най-чистия, най-прекрасния човек и затова се обръщам в този
момент към Вас, непознатия. Не е възможно авторът на такъв разказ като (...) да не ме разбере.
Елате, моля Ви. Бих искала да Ви видя, да поговоря с Вас, Вие сте така умен, а аз така глупава и
наивна. Измислете нещо, ще Ви чакам всеки ден сутрин и следобед в сладкарницата на Бълга-ро-
съветското д-во срещу Градската градина до 1 март.
Христина
ПИСМОТО Е ПРИСТИГНАЛО в София на 28 февруари 1960 година. На следващия ден около обед аз
слязох от влака в града на Христина и стъпих на перона, от който тя се бе качила преди три години.
Улицата, градската градина, сладкарницата срещу нея. В този час на деня помещението е съвсем празно.
Седнах с поглед към витрината. Десетина минути по-късно видях, че Христина се приближава по
тротоара. Същатата прекрасна млада жена, но нещо в нея беше малко променено - походката, жестовете,
цялата й фигура излъчваха някаква несигурност. Влезе в сладкарницата, погледът й обиколи унило
помещението и когато ме видя, върху лицето й не се появи дори полъх на усмивка, а само почуда. Като
че ли ме виждаше насън. Такава е реакцията на крайно обезсърчения човек - сетното добро, което
трепетно очаква, не радва, а изненадва с появата си.
Прекарахме часове в сумрака на тази неуютна и миришеща на подово масло сладкарница. Понякога се
разделяхме, тя излизаше някъде, връщаше се след половин час и пак започвахме отначало, защото
нейната драма имаше само начало - никакво развитие и все още никакъв край. Не мога да предам с
точност разговора, той е почти изличен от паметта ми като подробности, но помня унилия й глас.
Неразрешимият проблем на Христина беше семейството. Ще се опитам да си послужа с метафора: тя
беше като една от тези крехки и беззащитни дъщери на убити български боляри, които, за да оцелеят в
началото на турското робство през XIV век, са заживявали под сламения покрив на саможиви,
неопитомени и ко-равосърдечни пастири на стада. Христина се оженила съвсем млада и неопитна - може
би осемнайсетгодишна - за човек, който не само че духовно и емоционално не е имал нищо общо с нея,
но се оказва и чудовищно ревнив. Тя не влизаше в мъчителни подробности, но ми даде да разбера, че
всеки нов ден общуването с него й носи непосилно страдание. Във все повече завладяващата я безна-
деждност дори обичта към детенцето й беше започнала да се стопява като мотив за съществуване.
Помня добре бледото лице на Христина, унилия й глас, дори улицата и зеления парк зад витрината, но
разговорът е останал в паметта ми като избледняло от времето и трудно четливо писмо... Аз слушах,
после говорех, после пак слушах и отново говорех... Изричах думи и изречения - безпомощни, мисля
днес, - които се опитваха да внушат кураж, да съградят надежда, разказвах случки, които
потвърждаваха, че животът е непредсказуем и може да изненада с неподозирани обрати... Повтарях й, че
може да разчита на мен, достатъчно е да ми пише или да се обади по телефона, и аз ще дойда отново... И
винаги ще идвам, когато има нужда да говори с мен... Не помня последните фрази, с които сме се
разделили в полутъмната и неуютна сладкарница, но няколко часа по-късно аз се полюшвах в едно купе
на вечерния влак за София. Мислех си потиснато за думите и за тяхното безсилие да помагат. Тоталитар-
ната държава не е само политическа полиция - тя е планина от забранителни норми във вид на
административни законови текстове, постановления, разпоредби, наредби, заповеди на големи и малки
институции, на големи и малки началници. Аз не можех просто да кажа на Христина: „Вземи детето си,
ела в София, аз и моите приятели ще се погрижим за теб!" По силата на някакви властови актове на
хората от провинцията бе отнето правото не само да работят, но дори да живеят в София. Всяка човешка
драма ставаше по-болезнена и по-трудно разрешима в тоталитарната държава.
А мъжът у мен нима е спал? Нима не е имал никакво отношение към хубавата и така самотна млада
жена? Всъщност аз изпитвах към нея много силно привличане, което се укротяваше не от някакъв
благородник, живеещ у мен, не от човешко ниво, а от представата за бъркотиите, тревогите и още по-
голямата безизходност, в които бих вкарал не само нея, но и себе си. Сигурен съм, че Христина също ме
е харесвала, но женският й усет е прошепнал, че тя би могла да се превърне в нравствен ангажимент за
мен, но обратното не може да стане, тоест, че аз съм такъв тип човек, който не се нуждае не само от
нейната, но и от ничия помощ. Ако Христина бе открила, че е възможно да има някакво, дори най-малко
участие в моя живот - например да преписва мои романи на пишеща машина, - тя би се обадила дни след
сбогуването ни. В това крехко същество живееше достоен човек - тя никога повече не ме потърси.
Сега трябва да направя едно пояснение: машинописен препис от писмото на Христина се съдържа в
делото на „Лекомисления" и това е причината да споменавам за този случай, а не желанието да
разказвам сантиментални истории. Ще цитирам два къси служебни надписа, които фигурират в началото
и в края на документа:
Първият:
По задача на 1-во районно управление на МВР Вторият:
Писмото се пуска
Първият служебен надпис не се нуждае от коментар - аз съм „на отчет", тоест, следен от 1-во районно
управление, но от втория се разбира, че писма могат не само да се пускат, но и да се спират.
Съображенията за пускане или спиране на писма не са ми известни, предполагам, че за тях правило няма
и изцяло зависят от преценката на офицера, който води операционно-наблюдателното дело, или от
неговите началници. Любопитно е, че след първоначално оповестеното решение „мероприятие 9" -
следене на кореспонденция, да бъде прилагано спрямо мен само в продължение на шест месеца, този
срок е продължен и писмата ми по искане на наблюдаващия офицер Коста Захариев от 3.12.1959 г.
отново се отварят и четат. А в случая с това писмо е взето решение то не само да „се пусне" до мен, но и
да се проследи поведението на Христина. Ето как става това:
До Окръжно управление МВР град......................
Приложено, изпращаме Ви фиш от мероприятие „9" с подател Христина Б., ул... №... Получателя на
писмата Веселин Бранев е бил изменник на родината и се завърна от Западна Германия в 1958 г.
Моля да се установи подателката и проучи, след което да бъдем уведомени. Също така да се провери
каква глупост има намерение да прави и дали ще посещава сладкарницата.
Началник Сталинско районно управление МВР Подполковник...
Заместник-начаник Сталинско районно управление МВР Майор...
Написано в 2 екземпляра Изпълнява Захариев ИП/2.3.1960 г.
ЗА ДА МОГА да се опитам да разтълкувам този случай, аз съм съгласен временно да приложа един
условен критерий:
Съгласявам се, че тоталитарната власт в името на своето опазване има право да наблюдава всеки
гражданин.
Съгласявам се, че Държавна сигурност има право да следи кореспонденцията на всеки - да отваря, чете,
спира или пуска писмата и да прави своите заключения.
Съгласявам се, че същата тази Държавна сигурност има право да вземе полицейски мерки, когато
прецени от обстоятелство, открито в едно проследено писмо, че държавната власт е застрашена.
И оттук започва моето недоумение. Писмото до мен е пределно разбираемо - една млада жена се
обръща, и то на „Ви", към един мъж, който може би дори не си спомня за нея, но пък е написал някакъв
разказ, който тя е прочела и тъй като в момента изживява силни собствени тревоги, и прочие, и прочие.
От полицейска гледна точка това писмо е съвършено безинтересно дори когато е отправено към „бивш
изменник на родината". Едва ли от това писмо може да се изведе подозрението, че „изменникът" и „тя"
ще се видят, за да заговорничат срещу „родината". Особено недоумявам от бруталността на
разпореждането: ...Също така да се провери каква глупост има намерение да прави...
Бих казал, че писмото на Христина може да бъде любопитно единствено за скучаещи мръсници. А
решението да се предприемат действия на основание на това писмо може да бъде взето от хора, които:
или са крайно посредствени професионалисти;
или са обсебени от трайна скука;
или от години симулират дейност.
Най-вероятното е, че и трите фактора действат едновременно... А ето как реагира политическата
полиция на провинциалния град:
Строго-секретно!
До началник Сталинско районно Управление на МВР София
На№1813 от 8.3.1960 г.
От направената проверка се оказа, че на посочения адрес живее лицето Христина Б. на възраст около
24 год., омъжена е за член на БКП, служил в армията като офицер и уволнен по съкращение преди
няколко години. Понастоящем работи в ДОСО. Христина е работила в завод „Сърп и чук ", обаче
мъжът й много я ревнувал. Има данни, че ходи с чужди мъже.
Не успяхме да извършим наблюдение, тъй като писмото Ви дойде след определените дати от нея.
Насочили сме агентура за изясняване на случая, обаче резултати нямаме.
Ако X. Б. се води на отчет, дайте указания как да постъпим с цел изясняване на каква база са връзките
им. От писмото до В. Б. се вижда, че той е писал някакъв разказ. ХРИСТИНА имала способности да
пише статии по разни поводи.
Нашето мнение е, че можем да пристъпим към разпит на ХРИСТИНА и то зашифровано.
ЗАМ. ОКРЪЖЕН НАЧАЛНИК МВР: (подполковник...)
ЗАМ. НАЧАЛНИК ОТДЕЛ ДС: (подполковник...)
...Изпълнил: Ив. Радев Написала: Пенчева 7.4.1960 г.
ОТ ЕНЕРГИЯТА на отговора и от сериозността на предлаганите полицейски похвати личи, че
професионалната скука на органите на Държавна сигурност в провинцията е била много по-голяма от
тази в столичните управления на МВР. Милата Христина Б. не е подозирала, че в течение на около
месец е имала привилегията да бъде третирана от политическата полиция на окръга като Мата Хари.
Всъщност колко лесен е бил животът на тези офицери-патриоти от българската политическа полиция с
„противници" като нея и мен!
Абсурдът на полицейските действия се увеличава с проявяването на вечния български недъг -
неточността. В бързото си писмо от 28 февруари Христина ми съобщава, че ще чака в сладкарницата
всеки ден до 1 март. Аз отивам навреме, но цитираното вече разпореждане на Държавна сигурност от
София, с което се иска да се провери ...дали (тя) ще посещава сладкарницата..., е изпратено чак на 2
март! Енергичният и кипящ от инициативи отговор на провинциалната тайна служба се отправя за
София чак месец по-късно - на 8 април!
Досието ми не съдържа повече документи за това събитие и не знам как е приключило то в Държавна
сигурност. Но никак не бих се учудил, ако години по-късно на Христина е бил отказан паспорт за
чужбина поради това, е имала контакт с „изменник на родината".
Скучният край на Лекомисления
НЯКЪДЕ по същото време, в качеството си на лейтенант от запаса, аз съм призован от съответните
военни органи да прекарам две седмици в едно военно училище в провинцията. Няма нищо по-
закономерно от това един „френски шпионин" там също да бъде следен, дори с още по-голямо
внимание, защото влиза в досег с военни тайни, а в една казарма, съгласно Наказателния кодекс, тайна
беше всичко, дори броят на клозетите в поделението.
Ето няколко реда от писмото, изпратено до 5-о управление на Държавна сигурност, което навярно е
имало нещо общо с Военното контраразузнаване:
Строго-секретно!
СПРАВКА
За Веселин Неделчев Бранев, обект на ОНД по „ френска линия "
ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ е роден на... българин, неженен... На 23.2.1958 г. е бил задържан (...)
След филтрирането му същия беше освободен (...) Работи в (...) Същевременно прави преводи, пише
статии (...) Изказал съжаление, че се е завърнал в България...
Изготвил справката: cm. лейтенант...
Текстът е поместен на две машинописни страници и под него е написано на ръка:
Справката е изготвена за 5-то управление, тъй като обекта отива запас в Търново...
И ТАКА - няколко дена по-късно „обектът" се мотае между жълтите неугледни корпуси на стара
казарма заедно със стотина души с офицерски пагони, почти всички получили военните си звания след
късо обучение в университетите. На едно събрание още през първите дни един от запасните офицери
става и задава следния въпрос: „Известно ми е, че между нас се намира един изменник на родината и
дори знам конкретно кой е. Допустимо ли е такъв човек да носи на раменете си пагоните на български
офицер?" Разбира се, той говори за мен, но се въздържа да оповести името ми. Той не получава отговор,
а аз се изпотявам от напрежение - ако ме посочи, какво да измисля като обяснение пред толкова хора!
Тогава се случи за пръв път, но после свикнах някой да смигва зад гърба ми и да подшушва кой съм
всъщност. Но това е разбираемо - мисля, че всеки българин изпитва странно удоволствие да оповестява
неприятна или опозоряваща чужда тайна.
Занятията в класните стаи или по полето естествено са досадни, но шегите и остроумията в свободните
часове създават някаква форма на временно другаруване и дните започват лениво да текат. Разбира се,
има и личностни предпочитания в общуването. Така например един по-млад от мен човек сякаш
предпочита моята близост и в почивните следбедни часове често ме търси, за да си приказваме. Той е
преподавател по английски език в някакви курсове в столицата, знам, че е семеен, че има малка
дъщеря... За съжаление като събеседник е доста банален и аз се отегчавам, когато сме заедно. Но
момчето е настойчиво и дори в късите паузи между учебните часове често се приближава към мен или
към тези, с които съм. Мълчи, слуша, рядко се намесва в разговора... Един ден ми казва, че е получил
колет със сладкиши от близките си, и пожелава да ги сподели с мен. Това е традиция от някогашните
времена, когато войникът е тъгувал за далечния си дом и колетът с домашно приготвена храна е
припомнял, че роднините му също мислят за него. Сядаме двамата на една пейка, той отваря пакета и
малкият войнишки кулинарен празник започва. Но още в началото забелязвам две особености: първо,
сладкишите са съвсем пресни, сякаш не са пътували няколко дни по пощата, а са приготвени същата
сутрин; и второ, зад витрината на сладкарницата, която е недалече от казармата, вече съм виждал
абсолютно същите видове сладкиши. Изводът ми е мигновен и съвършено прост - колет не е получаван,
това е мотив, измислен за по-плътно сближаване с мен... С каква цел, след като дори нямаме общи теми
за разговор и не съм обществено важен човек, който да предизвика раболепие или някакъв утилитарен
интерес към мен? Естествено само една - да бъда плътно следен, а може би и провокиран да кажа нещо,
което интересува така нареченото във военните поделения „Ве-Ке-Ре" -Военно контраразузнаване.
Тогава говореха инстинктите и логиката ми, но сега вече знам от страниците на моето досие, че съм бил
прав.
Доизяждаме мълчаливо сладкишите.
В онези времена на заподозрения за доносник не се казваше нищо - преди всичко, защото няма
гаранции, че това е сигурно, и второ - поради страха, че от наранено честолюбие той може да ти
причини по-голямо зло. В замяна на това към околните се отправяха предупреждения да се пазят от този
човек. (Това ми се е случвало - не един път съм бивал предупреждаван, дори веднъж в софийски
ресторант непознат млад човек от съседна маса намери удобен момент да ми промърмори, че този, с
когото в момента съм заедно, е известен като доносник на Държавна сигурност.) Така че в останалите
дни аз запазвам непроменено поведението си спрямо този учител по английски, с когото животът едва
ли щеше да ме срещне отново, но случката с колета ме принуждава да се замисля върху няколко неща.
Първо, откривам, че дори не мога да го намразя - безлик, посредствен човек, влязъл неизвестно как и
кога в тази унизителна роля. Създава ми дори чувството, че изпълнява с неохота това, което хората от
сумрака искат от него, в тихото му и натрапчиво поведение има някакви елементи на неловкост и срам.
Но, от друга страна, видимо му липсва характер или силна нравствена нужда, за да се освободи от тази
„патриотична дейност", в която се е нахакал. Всъщност става ми мъчно за този смачкан, пълзящ, боязлив
човек, който очевидно няма въображение дори да извлече някаква полза от Държавна сигурност, да
валоризира това, как да го наречем... вид участие в живота.
Второ, разбирам, че съм започнал да се вглеждам в човешкия свят около себе си с подозрителност -
какво означава моето толкова бързо детективско съобразяване в случката с този човек! Дали не започвам
да губя нещо, което ценя у човека и в някаква степен притежавам и аз - наивността! Имам непоносимост
към вещината и ловкостта да се съществува в ежедневието - нима започвам да ги придобивам? Дали не
допускам страха от тайната полиция да ме превърне в човек, който се озърта и я търси навсякъде около
себе си?
И трето, учуден съм от немарливостта на офицера от „специалната секция", който е решил да се вземат
сладкиши от магазин до казармата („Ето ти пет лева срещу разписка, купи една торта от сладкарницата и
кажи, че майка ти я е приготвила и изпратила по пощата!"). Обяснявам си, че в резултат на един
продължителен професионален живот без събития рефлексите на съответните специалисти, в това число
и на този офицер, закърняват. Едва ли някога му се е случвало да види истински шпионин, предполагам,
че „клиентите" му от години са безвредни мълчаливци като мен и ста-рателността му е започнала да
гасне.
НЯКОЛКО СЕДМИЦИ след този казармен период и след моето виждане с Христина, по силата на
неизвестни за мен правила на Държавна сигурност, оперативно-наблюдателното дело „Лекомисления" се
закрива. Допускам, че този тип наблюдения на хора има пределен срок и при липса на резултати
секретните действия се прекратяват. По това време аз съм постъпил на работа в единствения следобеден
вестник, който излиза в страната - „Вечерни новини".
„СПРАВКА-ЗАКЛЮЧЕНИЕ" - ето едно ново понятие от лексикона на Държавна сигурност. Това е един
машинописен лист, който съдържа леко авторизирано, но познато резюме на моя случай, но с прибавен
нов епилог.
Строго-секретно
Утвърждавам:
Началник Сталинско у-ние МВР
Подполковник:...
9.4.1960 г.
СПРАВКА - ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Относно: Закрива ОНД№30676 Веселин Неделчев Бранев - „френска линия "
Веселин Неделчев Бранев е роден (...) Баща му (...) Майка му (...)
...по-късно преминава в Западна Германия. Там е бил разпитван от френското военно аташе (...)
обекта с помощта на немската безопасност от ГДР се връща в Източна Германия и след това бива
изпратен в България...
...От досегашното наблюдение на обекта не се установи да е в услуга на чуждото разузнаване. На
основание горното
ЗАКЛЮЧАВАМ:
ОНД№ 30676 Веселин Неделчев Бранев да бъде закрито. Материалите свалени в архив за общо
ползване.
Предлага:... Съгласен:...
ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ върху изречението „Там е бил разпитван от френското военно аташе". Никъде
в протоколите на моите разпити в Берлин и София не се споменава за такъв аташе. Освен това Западен
Берлин не беше столица, нямаше легации и човек с такава служба не би могъл да съществува. Мисля, че
това е един от примерите за небрежността и невежеството на офицерите от Държавна сигурност. Но това
говори и за още нещо - придобита професионална склонност към хипертрофиране на негативните факти
- „военно аташе" звучи по-сериозно от „предполагаем служител на френски тайни служби".
И така, заподозрян, че съм шпионин в полза на Франция, аз съм бил под наблюдение в течение на две
години. Би следвало да се запитаме - достатъчни ли са две години за българската политическа полиция,
за да реши, че едно лице е безвредно за държавата?
Оказва се, че не.
ОНД № 38153
Нов опит за ежедневие
През пролетта на 1960 година потърсих по телефона моя братовчед професор Кирил Григоров, който по
това време беше ректор на Висшия икономически институт „Карл Маркс". „Той има ректорски съвет" -
ми каза тихо секретарката му. „Моля ви, кажете на ухото на професор Григоров, че братовчед му Бранев
го търси по много важен повод!" „Ще опитам" - беше отговорът и ето че след малко чувам гласа му:
„Кажи, Веско!" „Подадох молба за репортерско място във вестник „Вечерни новини", но ми казаха, че е
добре някой да каже две добри думи за мен на главния редактор! - казвам аз. - Дали случайно не го
познаваш - името му е Мишо Захариев?" „Не го познавам, но чакай на телефона!" И гласът на ректора се
понася към друг край на кабинета, там, където заседава ректорският съвет: „Колеги, някой от вас
познава ли главния редактор на „Вечерни новини"?" Чува се малка глъчка. „Намери се един колега -
казва проф. Григоров. - Давам ти го!" И ето че по телефона се обажда друг глас: „Добър ден, професор
Сукманджи-ев е на телефона. Чакайте ме утре в девет сутринта пред кабинета на Мишо Захариев! До
утре!" „До утре!" На следващия ден в девет часа в един полутъмен коридор се запознавам с проф.
Сукман-джиев. Приятен, усмихнат и извънредно експедитивен човек. „Вие ли сте?" „Аз съм..." „Да
влизаме." След минута секретарката на главния редактор ни кани в кабинета му. Миг преди да влезем,
професорът се сеща, че все пак трябва да знае нещо за мен, и шепнеш-ком пита: „Как се казваш?"
„Бранев" „Партиен член ли си?" „Не, но говоря френски и немски" - прошепвам аз. След като се здра-
висаха с главния редактор като стари познати, професор Сукман-
Баща ми (първият до полицая) като политически затворник в Софийския централен затвор на път за съда, 1925 г.
Семейство Браневи, 1938 г.
В униформата на вуйчо ми, 1940 г.
Полицейска снимка при задържането ми в София, 1958 г.
С Жана и Владислав в Скопие, денят преди нелегалното ни потегляне
за Виена, 1971 г.
джиев ме посочи с пръст и изрече патетично: „Мишо, разбрах, че търсиш редактор. Ако ти е нужен
човек, който да върши работа с енергия, интелигентност и пристрастие - ето го! Ако ти трябва човек с
култура и езици - ето го! Вярно, че не е член на партията, ама е млад и един ден вие тук ще си го
приемете!"
Погледнат от друга координатна система, социалистическият строй можеше внезапно да заприлича на
опера-буф. След два дена седях зад едно бюро в културния отдел на вестника. Основната ми работа беше
редактирането на една страница за популяризиране на научни факти от света чрез къси информации,
очерци, статии на учени и снимкова илюстрация. Тази страница излизаше в съботния брой на вестника и
освен работата ми по нея покривах всички прояви в областта на пластичните изкуства, концертния
живот в столицата, дейността на казионните творчески съюзи, както и на многобройните институти на
Българската академия на науките. Работата не беше трудна, имаше и своята забавна светска страна
-премиери, откривания на изложби, коктейли по разни поводи, пресконференции, срещи с известни
гостуващи артисти... Създадох и поддържах контакти с културните центрове на всички социалистически
държави. Между другото, правех всичко възможно за популяризиране дейността на Полския културен
център в София, който по това време беше известен като разсадник на ереси в изкуствата. В един малък
салон гледахме полски филми, които не бяха допускани до екраните на кината в България, купувахме си
графики на млади варшавски авангардисти, разговаряхме с гостуващи писатели и често пиехме
медовина или зубровка в кабинета на директора. Това беше едно от малкото места в София, където се
чувствах в интелектуален уют.
Във вестника се работеше от 7 до 13 часа и за мен това беше много удобно, защото междувременно
писателските ми страсти се бяха усилили и можех да посвещавам следобедите си на пишещата машина у
дома. Животът ми потече в някакъв порядък - до обед работех като журналист, следобед се изживявах
като писател, вечер се отдавах на приятелите си, тоест на забавленията. Между мен и света, който ме
заобикаляше, сякаш се сключи примирие.
Е, налага се да кажа няколко думи и за първите си стъпки в писането, но не за да разгръщам никому
ненужни биографични страници, а защото в течение на времето то е започнало да става все по-
възбуждащ фактор за несломимото любопитство на Държавна сигурност към мен. Какво пишех?
Разкази, които после разна-
сях по редакциите на вестници и списания и понякога биваха отпечатвани. Тези публикации ми
създаваха популярност не толкова в професионалните среди, колкото сред многобройни мили момчета и
момичета, които жадуваха да се изтръгнат от посредствения, безцветен живот и ръкопляскаха на такива
млади щурмоваци в литературата и изкуствата като мен.
Моите боричкания с думите над пишещата машина не бяха лесни, но носеха и радост, която днес
естествено бих нарекъл лекомислена. Вече десетки години не съм разгръщал тези публикувани
навремето страници, не ги харесвам, обичам само някои изречения и пасажи от тях, забравил съм дори
повечето от заглавията на разказите, но помня механизма на тяхното създаване и ще се опитам да го
формулирам. Една важна подробност за тези, които не помнят или не знаят: това беше епохата на така
наречения социалистически реализъм - псевдотеоретична формула, която всъщност беше най-
опростеният начин на цензуриране, - тя не допускаше литературният герой да е човек на
противоречието, съмнението или на нравствената сложност, а животът около него да е представен като
мрачен или безизходен. При наличието на тези правила писането на проза се превръщаше преди всичко
в селективен акт, чрез който авторите, с повече или по-малко умелост, можеха да изстискват от
действителността само политически и естетически допустими герои и събития и с така подбрания
материал създаваха разкази, повести или дори нещо като романи. Общо взето, човек трябваше да звучи
гордо, както е казал Максим Горки, но трябваше да се прибави, а после и да се устои пред редакто-риге
малко сложност, малко тъга, малко страдание, за да добие прозата достоверност. Голяма сполука беше,
когато авторът откриваше житейски случай, който наистина го вълнува, а превърнат в литература, не
обезпокояваше политическата власт. Но това ставаше рядко, защото тоталитаризмът произвеждаше
преди всичко човешка незначителност, а единственото вълнение, което една не-свободна
действителност можеше да предизвика, беше мълчаливото негодувание, но то не можеше да бъде обект
на литературата. Възрастният писател Орлин Василев, който се бе прочул повече с алчността си за пари,
отколкото с творби, веднъж ми каза: „Знаеш ли защо не пиша на съвременна тема?" И с някаква
неочаквана ярост изрева: „Защото ме е гнус!" Някои от младите автори по-търсваха спасение в
историческите сюжети, други - във фантастиката. В тези литературни бягства също не се получаваха
особени резултати - и по тези пътеки имаше забранителни и препоръчителни табели, с които писателите
трябваше да се съобразяват. Но това не е причинявало особени творчески терзания. „Знаеш ли, бих
могъл да пиша и по-добре - ми каза веднъж Стефан Дичев, доста популярен автор на исторически
романи. - Но този народ не заслужава такива усилия!" Условието да се прави литература беше
незадълбочеността, никой по това време не можеше дори да помисли, че писането на проза е акт, чрез
който авторът се стреми да се докосне до най-скритите части на личността си, опитва се да ги изтръгне
от дълбочинната си същност и да ги превърне в думи, а те да озарят читателя, за да открие той себе си в
другия.
Моите литературни опити естествено ме отвеждаха към една нова среда - хора, които отговаряха на
понятието „млади писатели". Така попаднах в нещо като „зона с облекчен режим" - властта допускаше
нравите на хората на изкуството да са по-освободени и ние, литературните чираци, започвахме веднага
да ползваме тези възможности. Вечер, бездруго провинциална, София се превръщаше в съвсем малък
град - не повече от четири-пет добри ресторанта в центъра на града, в които за нас винаги се намираше
място. Поведението ни беше шумно, искреше от остроумие и умело или не съвсем умело парадиране с
култура - естествено несисте-матизирана и доста случайна. Презирахме съчиненията на възрастните
живи писатели, а с покойните български класици бяха прекъснати всякакви връзки, от техните книги не
можеха да се извлекат никакви полезни уроци. Изобщо, бяхме весели литературни сираци, някои от
които имаха склонност да бъдат осиновени от американци с имена като Ърнест Хемингуей или Ърскин
Колдуел, а други разчитаха на самороден талант. На масите ни винаги имаше хубави момичета, на които
ограничената социалистическа действителност едва ли можеше да предложи нещо по-възбудно от нас -
утрешните светила на родния културен хоризонт. Понякога можеха да се чуят такива реплики,
предназначени предимно за сътрапезничките:
- Миналата нощ завърших третата глава на романа!
- Аз пък тази сутрин седнах почти случайно зад пишепщта машина и какво стана - трака-трака, до обед
написах най-хубавия си разказ!
Лееше се виното или конякът, очите искряха, момичетата обичаха нашите ласки, животът течеше...
Но след подобни вечери, когато късно през нощта с моя близък приятел Цветан Марангозов бавно и
мълчаливо крачехме по тъмните улици към домовете си, често се досещахме, че това, с което пълним
дните и нощите си, не е действителен живот, а някаква имитация на живот.
В БЕЗМЕТЕЖНОТО ежедневие на редакцията на вестника още в началото констатирах някои
обстоятелства, които ме караха да се замислям с известно безпокойство.
Първото беше фактът, че журналистическият екип беше от около шейсет души, които водеха нервни и
гръмогласни разговори по телефоните, разговаряха дълго зад бюрата си с външни сътрудници,
диктуваха текстове на някоя от трите машинописки, разправяха се с четиримата фотографи, тичаха по
коридора с листове в ръцете, чукаха по вратите на началници, за да получат необходимите „Да" или
„Съгласен", сваляха пасажи от коректури, а когато бяха дежурни, се катереха до печатницата. Имаше
дори един чичо със стая в приземния етаж, който отговаряше за държавната тайна - четеше всичко още
на шпалти. А вестникът беше само от четири страници! Шейсетина и повече души, които изработваха
само четири страници - това съотношение беше ненормално! Тъй като бях вече един от тези шейсет,
започвах да се питам - дали пък не съм станал член на банда от симуланти?
Второто обстоятелство беше, че аз, новакът в редакцията, не открих между тези шейсет души нито един,
който да ме респектира ако не като личност, то поне като професионалист... А това беше популярен за
времето си вестник и имах нужда да се чувствам не в учрежденска, а в личностна йерархия! В началото
това ми създаваше само леко безпокойство, но скоро щях да разбера, че съм попаднал отново в
инкубатор за човешко безличие. С което не искам да кажа, че нямаше и симпатични по характер хора, но
професионалните им прояви бяха също така безцветни като на останалите.
Имаше и още един дискретно действащ фактор - от първите дни на назначението си очаквах при главния
редактор да се получи анонимно телефонно обаждане или писмо от „патриотичен гражданин", в което се
съобщава, че съм бил „изменник на родината". След бърза справка в Държавна сигурност главният
редактор (персонаж от категорията „падащи звезди" - бивш висш функционер в Централния комитет на
Единствената партия) щеше да ме извика с подканата доброволно да напусна, което, разбира се, щях
незабавно да сторя. Но дните минаваха, превръщаха се в седмици, месеци, година и до края на
пребиваването ми във вестника такъв граждански сигнал не се получи. Независимо от това след случая
със събранието на запасните офицери в казармата очакването да се появи донос против мен стана един
от трайните вътрешни белези, с които тоталитарният режим ме дамгоса.
От времето, прекарано в редакцията на този вестник, нямам съществени спомени, като изключим
докосванията ми до някои човешки участи.
Бай Стефан е около шейсетгодишен, гладко избръснат, извънредно възпитан и много бедно облечен
човек, който винаги влиза в редакцията с вехта, протъркана чанта под мишница. Той е мой сътрудник и
всяка седмица ми носи изрезки от германски списания, които съдържат научно-технически известия.
След като преценя и посоча кои от тях са интересни за вестника, той ги превежда срещу дребни
хонорари. Немският му език е безупречен, защото е учил в Германия и е живял много години в Берлин
като чиновник в едно застрахователно дружество.
Тогава самотата е била неговият рай. Макар и рядко, такива хора се срещат и бай Стефан е бил един от
тях. „Всяка събота след работа се качвах от един берлински кей на малко бяло корабче -ми разказваше
той. - И след като в продължение на четирийсет минути порехме водите на Ванзее, пристигахме в
Потсдам. Там винаги наемах една и съща стая в хотел „Потсдамерхоф", вечерях, обикновено дивеч, а на
следващия ден се разхождах в парка на двореца „Сан Суси" или в околните стари гори, обядвах в някой
от малките ресторанти и следобед тръгвах обратно с корабчето за Берлин."
Той бе правил това в течение на години. Не знам дали то е продължило след 1943-та, когато
бомбардировките над столицата на Райха стават много интензивни, но в някакъв момент на 1944-та бай
Стефан потегля за София и след мъчително многодневно пътуване с влак пристига на българската
граница. Комунистите са вече активно във властта, Министерството на вътрешните работи е в техни
ръце и съответно те контролират с цялата си подозрителност кой влиза в страната.
Още при преминаването на границата той е арестуван, обвинен в сътрудничество с нацистите и
въдворен в един от лагерите за политически престъпници.
73
Година или две по-късно е освободен, но вече не е същият човек. Невинният самотник е крехък и
бруталността на режима го прекършва завинаги. Новите правила на живота в България са му така чужди,
че той дори не се опитва да се адаптира към тях. За него няма никаква работа, защото „е бил сътрудник
на германците". Тази фатална формула не може да бъде поправена - в тоталитарната държава не
съществува съдебен или административен механизъм за коригиране на грешки от такъв характер.
Заживява, първоначално временно, а после окончателно, в един неотоплен таван в центъра на София.
Отдавна е престанал да се свени от съдбата си и не крие бедността, в която трайно е изпаднал: „През
зимата ми е трудно само когато лягам - трябват ми около петнайсет минути под юргана, докато се
стопля. После нямам проблем."
Веднъж една колежка се втурва почти уплашена при мен.
- Твоят сътрудник - казва задъхано тя. - Твоят сътрудник, онзи старият... Ела да го видиш... Събира в
една хартия трохи от празните тави за банички, които съдържателят на бюфета е извадил в коридора...
Възможно ли е да има толкова беден човек?!
- Защо не - навремето той е бил сътрудник на нацистите! Само помислих, но не произнесох това
изречение, защото се
боях, че тя може най-сериозно да го приеме като обяснение за заслужена съдба.
Рядко съм виждал някой, който така спокойно да се смирява с тежката си участ. Както рядко съм виждал
самотник, така общителен, както беше той. Когато проговаряше, в гласа му се явяваше неочаквана за
окаяния му външен вид категоричност, която респектираше събеседниците. Понякога се усмихваше със
срамежлива присмехулност, като човек, който не забравя, че завинаги е изгубил правото си да се
надсмива на каквото и да е в този свят. Именно тогава проличаваше, че човекът в него е останал не-
покътнат.
АКО МАЛКО СЛЕД 7.30 ч сутринта вратата на нашата стая започне бавно да се открехва и застива
полуотворена, а в тъмнината зад нея проблясват очила, това значи, че влиза колегата ми, когото
помежду нас непочтително наричаме Иван Иванич. Той доотваря вратата само след като добре огледа
кой е вътре. Странен навик, който говори за някаква гузност или за страх от среща с човешка
враждебност.
Като журналист Иван Иванич е пълен некадърник и затова не му се възлага никаква работа. Кротък,
мълчалив човечец с външен вид на дребен общински чиновник, който по цял ден седи зад бюрото си.
Той знае, че не го бива за нищо и че всички знаят, че не го бива за нищо. Затова върху лицето му има
непрекъснато изражение на виновност. Но към един часа на обед, когато редакцията постепенно се
изпразва от свидетели на безсмисления му престой зад бюрото, настроението на Иван Иванич се
повишава и той започва тихичко да си припява един италиански шлагер, чието начало гласи: „Днес е
прекрасен ден, ден, пълен с блаженство..."
Иван Иванич е проблем за вестника поради това, че по време на войната е бил политически затворник и
е трудно да бъде уволнен. Не защото не би могло, а защото е недопустимо един заслужил член на
Единствената партия да бъде третиран така безцере-монно, колкото и да е негоден. А самият той
предпочита да носи ежедневния си позор на некадърник, отколкото сам да напусне.
Един ден някой от босовете на вестника събира всички ни от културния отдел и съобщава:
- Ръководството на партийната група в редакцията реши, че за да се освободим от Иван Иванич, трябва
да му се търси подходяща журналистическа работа, и то по възможност с по-голяма заплата. Моля ви
всички, търсете смело - той ще получи най-висока професионална характеристика от нас!
След две-три седмици смело търсене работа се намира. Иван Иванич бива въоръжен с препоръки, че е
изключително квалифициран журналист, и както е и изключително квалифициран комунист, получава
поста заместник главен редактор на месечно списание.
Мога да си представя слисването, което е настъпило сред хората в тази редакция само няколко дена след
като той е седнал зад бюрото си. Не поради това, че не са виждали некадърник, а защото неговата
некадърност беше непредполагаема - не бе мощен и гръмогласен простак, какъвто бе еталонът,
установен след 1944-та, а тих, безпомощен човечец, който понякога си припява италианска песничка.
Когато аз постъпвах във вестника, един млад писател го напускаше - отиваше на по-добро място, тоест в
детско седмично издание, където работата е по-малко и не така напрегната. Йордан Радичков бе
публикувал дотогава само няколко разказа, но те бяха достатъчни, за да се почувства необикновеното му
дарование на прозаик. Най-поразителното при него беше не точно това, което разказва, а как разказва -
Йордан владееше думите както никой друг в българската литература, той беше вълшебникът, а те - не-
говите предани джуджета. Между Радичков и всички останали, които пишеха по това време, вече се
очертаваше една голяма дистанция и по-късно, в течение на годините, тя се увеличаваше.
Един ден Радичков влиза с енергична крачка в редакцията и сяда до бюрото на моя колега Дико
Фучеджиев - впрочем много добър по характер човек, който по-късно също зае място в кохор-тата на
тогавашните български прозаици. Изважда от чантата си някакви изписани листове, подава ги. „Навярно
някакъв нов разказ" - решавам аз. Колегата ми започва да чете мълчаливо. Когато след малко Радичков
излиза от стаята, аз не мога да преодолея любопитството си и питам: „Как е разказът?" „Не е разказ, а ха-
рактеристика за приемане в партията - аз съм му гарант" - е отговорът.
Мълча озадачен. Повече от озадачен - смаян съм, че един толкова даровит писател прибягва към
инструментариума на обикновените, незначителни и посредствени хора! И то само две години след
унгарската „контрареволюция" от 1956-а, която прогони интелектуалците от европейските
комунистически партии! Възможно ли е личността му едновременно да съдържа висок талант и да е така
безсъвестно откъсната от драмите на хората и народите? Не мога да проумея защо, по каква причина
този толкова необичаен и своеобразен автор доброволно намалява периметъра на човешката си
автономност...
„Той всъщност нямаше идейна позиция" - ми каза десетки години по-късно неговият гарант Дико
Фучеджиев, тоест влизането на Радичков в Единствената партия наистина е било само проява на най-
тривиална житейска вещина. Очевидно в трудните условия на тоталитаризма е решил, че това е по-
умелият начин да осигури коловоза за литературния си живот, отколкото изтощително и самотно да се
стълкновява с подозрителността на политиците към всяко по-странно явление в българската култура.
Цената, която заплати, не беше малка - името му фигурира под най-позорния документ на Съюза на
българските писатели - резолюция, която в 1974 година осъжда поведението на Александър
Солженицин. А освен това в хода на годините, наред с увеличаващата се известност на творчеството си,
Йордан Радичков доби популярност на егоцентрична личност, която не се ангажира никога с неофициал-
ни, обществено рисковани каузи. Той беше много общителен и своеобразен събеседник, но не
допускаше от устата му да излезе нито една политически рискована квалификация и ползваше виртуозно
думите по-скоро за укритие на истинските си мисли.
Творчеството му - белетристика и театрални пиеси, говори за български писател с много високи
качества. Но още в литературния му старт - разказ, озаглавен „Прости ръце", може да се открие, че и той
е засегнат от неизлечимия порок на българина -хитростта. Ето същността на разказа, който единственият
литературен седмичник „Литературен фронт" публикува, и то на първата си страница: чудесен, мил,
обикновен български селянин съзерцава автомобила марка „Москвич", който току-що е купил, и тъгува,
че ръцете му са твърде прости, за да бъдат полезни на тази машина, а за това е виновна буржоазията, че
го е държала много дълго беден и необразован. Това е разказът - пленително написан текст, който
всъщност е поклон към Единствената партия. Хитростта се сдружава успешно и хармонично с
бездарието, но когато талантът я призовава за съюзник, тя започва да паразити-ра на неговия гръб и да
смуче от силата му. С отлично развитите си инстинкти Йордан Радичков по-нататък намери път към
една фолклорна иносказателност, която превръщаше човека в забавна гатанка с калпак, месал или каскет
на главата, но за съжаление не повече от това, защото авторът отказваше да се спусне в глъбините на
личността, където в мрака са стаени съмнението, несигурността, подозрението към ближния, злата
памет, омразата към по-значителния, отмъстителността, отцеубийството и какво ли не още...
Мисля, че Йордан Радичков, най-яркият литературен талант на тоталитарното време, от предпазливост
сам ограничаваше периметъра си на проникване в човека. Но да се формулира упрек към него би било
доста сложно - при тогавашните политически условия автономното осъществяване на творческата
личност бе недопустимо и за подобно своеволие наказанието бе не затвор или лагер, а нещо не по-малко
жестоко - превръщане на ежедневието в непрекъснат социален проблем. Мисля, че от самото начало на
литературната си дейност Йордан Радичков не е искал да плаща тази цена - ежедневието за него е било
не по-малко важно, отколкото създаването на книги... Ако си представим, че той е имал непристъпния
човешки и обществен морал на писателя и общественика Антон Страшимиров, за който споменах по-
рано, какво би направил той в условията на тоталитарно-комунистическа, при това балканска държава?
Може би щяхме да видим отпечатани някакви начални текстове от него, а след това тази възможност
щеше да му бъде отнета - Единствената партия не е никак милосърдна към дарованието, когато то не й
служи, а обратно -става по-зла. И освен това щеше да има за войнстващ помощник завистта на
бездарните. Тоест - изтощително труден и беден живот за писателя, в който той бързо би бил доведен до
съмнението, че в такова поведение изобщо има някакъв смисъл. Още повече че не би получил никаква
медийна помощ от чужбина -българската литература няма участие в европейската култура, за да намери
там защитници, а малкото българисти в Европа не биха се хвърлили да помагат на автор, който се
стълкновява с българската политическа власт, това би значело да тръгнат срещу собствените си
интереси.
Аз не знам как и какво би писал Йордан Радичков, ако живееше в условията на една демократична
България. Но несъмнено е щял да стане по-значителен писател - свободата би била щедра към него, в
сферата на културата тя е зла само към некадърните.
Всъщност ирационалната сила, която безчинстваше във всички видими и невидими пространства на
обществото, бе посегнала по различен начин, в различни степени и с различни резултати върху съдбата
и на тримата - бай Стефан, Иван Иванич и Йордан Радичков.
„Хранов", „Чипев", „Киров" и други
В началото на 1960 година Държавна сигурност отново съсредоточава вниманието си върху мен, и то по
времето, когато се закрива досието „Лекомисленият". Този път инициативата е на 2-ро управление
(Контраразузнаване). По предложение на заместник-началника на 2-ро управление и началник на 3-ти
отдел полковник Стоян Караславов на 6.01.1960 г. на мое име се регистрира опера-ционно-
наблюдателно дело № 38153. Оставен съм без псевдоним, както и липсва така наречената „окраска" -
френски шпионин или нещо друго.
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ-ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ Управление 2-ро Отдел —
3-ти
РЕГИСТРАЦИОННА БЛАНКА
За регистрация на ОНД на лицето Веселин Неделчев Бранев, роден на... Ще се води на ОНД...
О. Р. открил делото Стоян Караславов
ТОЗИ ПЪТ ПРИЧИНАТА да започнат отново да ме наблюдават е една случайност. Моят близък приятел
Камен Велков, по това време още доцент по някаква машиностроителна специалност, ме помоли да го
заместя и да придружа на вечеря един белгийски гост на Политехниката в София. Съгласих се с
удоволствие - той ме беше запознал вече с този остроумен и забавен човек, който не беше учен, а
собственик на фабрика в Брюксел и преговаряше за някаква доставка на електроди за научни цели.
Същата вечер се срещнахме с него в известния по това време в столицата Руски клуб. Не беше сам,
представи ми един свой сънародник - висок, елегантен и изискан човек. Скоро по време на вечерята се
оказа, че и тримата сме големи сладкодумци, приличаме си по темперамент и чувство за хумор, а също и
по взаимното любопитство един към друг. Разговорът вървеше така забавно, че след вечерята решихме
да го продължим в едно от няколкото нощни заведения в столицата през тези години - бар „Астория".
Напълно съм забравил за какво сме говорили, но помня светско-словесния комфорт, в който се чувствах,
сякаш бях попаднал в талвега на изречението „Културата е това, което остава, след като забравиш
всичко". Когато излязохме от бара, вторият белгиец предложи да завършим вечерта с чаша уиски при
него. Аз охотно се съгласих - на тази възраст нямах нищо против да се прибирам призори, но гостът на
Политехниката каза, че се чувства уморен, и потегли към хотела си. Тръгнахме с другия белгиец бавно
по пустата нощна улица, като не спирахме да говорим. Не знаех в кой хотел е отседнал, но той се
движеше спокойно, като познавач на града, докато спря пред двуетажна къща и извади ключ. Погледнах
фасадата и изтръпнах.
Това беше посолството на Белгия, с изпочупени прозорци - два-три дни преди това африкански и
арабски студенти бяха манифестирали с камъни в ръце в защита на един прочут политически лидер от
бившето Белгийско Конго - Патрис Лумумба. Едва сега разбрах, че този човек е дипломат. Обхвана ме
едно желание - да побягна в тъмната нощ. Защото знаех, че Държавна сигурност е изключително
нетолерантна към контакти на български граждани с дипломати от западни страни и мерките, които
следват, в някои случаи можеха да стигнат и до заплаха от процес за шпионаж. Това впрочем вече се бе
случило с мой близък приятел. Доста смутен вътрешно, аз поех по стъпалата след домакина, като вече
съжалявах, че е толкова гостоприемен. Оказа се, че този очарователен човек е самият посланик на
Кралство Белгия. След малко седяхме в неголям хол, а около нас чевръсто се въртеше една прислужни-
ца. Представяте ли си този прекрасен абсурд - аз, „изменникът на родината" и доскорошен брадясал и
мръсен арестант, седя в креслото със запалена пура в ръка, отпивам студено уиски от чашата и кротко
беседвам с мой познат, посланик на западна страна! Това би могло да бъде и нормално, ако не живеех в
противоестестве-ността на тоталитарния режим.
Посланикът ми каза, че това били последните му дни в България, тъй като мандатът му изтичал. Каза
също, че за пръв път, откакто е на поста си в София, има възможност да бъде в частен контакт с
български журналист. Разговорът беше искрен, като, разбира се, и двамата избягвахме деликатни
политически теми, но ако ги докоснехме, преминавахме в лека иносказателност. Естествено ставах
предпазлив, когато прислужницата-българка се появяваше, за да долива уиски в чашите. В странно
откровение посланикът ми сподели, че преди няколко дни секретарят на посолството, който бил
българин, му посочил някакви документи върху бюрото. „Моля, прибирайте всичко в касата - рекъл той
и прибавил: - Трябва да знаете, че човешките сили имат граница." Което е било начин да подскаже, че
посланикът трябва да се пази от собствения си секретар.
Около час по-късно потеглих с бърза крачка към дома, като очаквах всеки момент да бъда спрян от
някоя изскочила от тъмното фигура или поне някаква човешка сянка да се залепи подире ми. Първото не
се случи, а възможно е да не съм забелязал второто. Така или иначе този случаен и бегъл контакт е
причината да се започне следващото наблюдение върху мен, вече с помощта на нови играчи.
ПЪРВОТО АГЕНТУРНО донесение, което фигурира в досието ми от това ново ОНД, не е поръчано от
полковник Караславов, но е копие и е отправено до него. Това положително не значи, че не съм бил
следен от агенти на 2-ро управление на Държавна сигурност, но в досието ми няма данни за това -
документите на контраразузнаването продължават да са недостъпни във връзка с тезата, че дейността на
това управление е била в служба на родината, а не на тоталитарния режим. Но съгласете се, че ако
родината България беше страна с парламент и свободна преса, никакво контраразузнаване нямаше да
губи време, енергия и пари, за да наблюдава, проследява, подслушва в продължение на две години един
журналист, който една нощ е пил уиски и е приказвал с чуждестранен посланик. Да прибавим и това, че
този журналист нямаше никакъв достъп до държавни тайни, а посланикът беше дипломат от кариерата и
бе изключено да се занимава с шпионаж.
Ето това донесение с резолюция „За 2-ро у-ние 3-ти отдел, др. Караславов".
Строго-секретно
Столично управление ДС Отдел 2 отделение 4 Линия „Изменници " София 30.5.1961 г.
АГЕНТУРНО ДОНЕСЕНИЕ
Донася: агент „Хранов " СПРАВКА: отнася се за про-
Приел: cm. разузнавач Cm. Плачков веденияразговор на източни-в 18 ч. в явочна квартира „Искър " ка
с Веселин Неделчев Бранев - неустановен
Обръщам внимание на справката вдясно - там съм вписан като неустановен. Това значи, че агент
„Хранов" самоинициативно ме е избрал за обект на наблюдение и това е първото му донесение за мен.
Вижте сега адреса на документа най-горе вляво - той съдържа едно любопитно служебно понятие, което
се явява за пръв път -линия Изменници. То не визира мен - аз съм в категорията „изменник на родината",
но в това първо донесение съм още неустановен. Следователно „Хранов" принадлежи към обособена
група агенти с обект на дейност по линия „Изменници".
На 18 май вечерта при мен дойде Веселин Неделчев Бранев -редактор във в-к Вечерни новини...
Познавам го от близо две години и зная, че се е опитал да избяга в Западен Берлин, но е бил върнат...
Излязохме и по улицата продължихме разговора... Смята, че у нас няма свобода на мисълта и
изказванията... Според него човек не можел да се изказва така както си иска... Дори ако би имало
някаква опозиция, би се присъединил към нея... На няколко пъти изтъкна икономическото
превъзходство на Запада и похвали югославската икономическа система и културна политика...
АГЕНТ „ХРАНОВ" не се шегува и със свои доста простова-тички думи обобщава политически
преценки, които навярно наистина е чул от мен. Изглежда, че спокойно и без подозрителност съм водил
този доста повърхностен разговор. Но аз се съмнявам, че съм изрекъл нещо за „опозиция", към която
съм щял да се присъединя - личностно съм непригоден да се присъединявам към каквото и да е групово
образувание на този свят. От прочетеното разбирам, че „Хранов" е хипертрофирал дрънканиците ми, за
да предизвика у резидента си интерес към моята особа. Защото от агента се иска работа, а какво може да
се измъкне от тази посърнала, притеснена човешка маса, която излъчва вече само тарикати, но не и
политически противници! Е, понякога едно изохкване или някаква ругатня, но не повече. Личи си, че
„Хранов" не е спорил с мен и в това е имало един особен комфорт - възгледите му са били идентични с
моите, аз не съм го затруднявал да води притворен разговор с другомислещ, но - работата си е работа -
важното е да се предаде какво съм казал аз, а не той!
...Идеите му накратко бяха засиленоревизионистични..
И в друга донесения съм срещал такива ненужни за една политическа полиция обобщителни изречения -
те говорят, че агентът се бои от тези, на които служи, и се опитва да им внушава, че изпълнява тази
„роля" не само по някаква принуда на живота, а и защото идеологически принадлежи към тоталитарната
система.
Ето как мило „Хранов" завършва донесението си:
На края пихме по една чаша вино на крак в аперетива на пл. „Славейков " и се разделихме.
Любопитно е, че такива обстоятелствени подробности съществуват само в донесения, които се предават
от агента в писмен вид - чрез тях той иска да се разбере, че е положил усилия, губил е време, дори, че е
харчил пари, и изобщо - че се е старал. При устните донесения те не се отбелязват от резидента. Следва
заключението, написано от резидента:
Мероприятие: Установяване на Бранов и проверка по отчета, след което ще се вземе отношение.
Задачи: Да продължи дружбата си с Бранов, в подходящ момент да се изясни кои са по-конктретно
причините за обвзело-то го настроение.
Приел:...
Бих казал, че инициативата на агента е успяла - вниманието на резидента е привлечено към моята особа.
Агентурният живот на „Хранов" ще стане по-лесен - от донесението личи, че имаме някаква близост и
може да ме вижда, когато му е нужно.
Ето и следващото агентурно донесение на „Хранов":
Строго-секретно!
Столично управление ДС Отдел 2 отделение 4 Линия „Изменници на родината " София 5.7.1961 г.
АГЕНТУРНО ДОНЕСЕНИЕ
Донася: писмено аг. „Хранов " Справка: отнася се за напра-Приел: cm. разузнавач Cm. Плачков веното
изказване на Веселин На 3.7.1961 г. в 18.30 ч. Бранев, обект на 2-ро у-ние
В явочна квартира „Искър " ДС, пред източника
На 23.4. се обадих на Веселин Бранев и той ми каза, че има възможност сега да помести материал с
моето име във вест-
ника, във връзка с конкурса за млади оперни певци. Даде ми среща следобед пред хотел „Славянска
беседа ", където отидохме да вземем интервю от групата на полските певци... След това отидохме на
гарата, където посрещнахме съветската група, понеже валеше дъжд, интервю от тях взехме в хотел
„Балкан ". На другия ден Бранев ми даде среща пред хотел „България ", където се обадихме на Кемий
Морян и Берхард Клиф, членове на журито, първия французин, втория англичанин. Питахме ги за
мнението им за конкурса... И двамата се изка-^ заха много ласкаво... След това отидохме в кафене
„Берлин" да пием по едно кафе... Вечерта му оставих интервюто готово и то в понеделник излезе, но
без моето име... Намерих Бранев в редакцията и той ми каза, че някой в счетоводството му казал
какво е миналото ми и го предупредил да не пуска материали от мен. Каза ми да намеря човек, от
чието име да излизат, пък аз да вземам парите. От тогава не мога да го намеря.
„Хранов"
Мероприятие: Да се изпрати препис на 2-ро у-ние ДС за сведение
И ТАКА, в новата „справка", с която започва документът, вече имам идентификация - не съм
„неустановен", а обект на 2-ро управление, тоест на полковник Стоян Караславов. Затова накрая се
споменава, че препис трябва да бъде изпратен там.
На пръв поглед това донесение на агента е скучно, прилича на редове от дневника на прилежен и
ограничен ученик, но всъщност разкрива целенасочеността и хитростта на лицето, което се крие под
псевдонима „Хранов". Говорейки уж за мен, той търси да уреди нещо важно за себе си. Текстът
всъщност разказва как той сериозно е потеглил към журналистическата професия, но се е натъкнал на
пречки от политически характер. Това донесение е написано само заради две изречения. В началото -
„Той ми каза, че има възможност сега да помести материал с моето име във вестника..." И в края -
„някой в счетоводството му казал какво е миналото ми и го предупредил да не пуска материали от мен".
С това донесение агентът е имал за цел само едно - да предизвика милосърдието и намесата на Държавна
сигурност в своя изгода. Но се е получил още един резултат - благодарение на този текст аз открих кой
се крие под псевдонима „Хранов".
Истинското му име е Сашо Хрусанов. Наскоро завършил английска филология, нелишен от
интелигентност и възпитание, с изисканост, която беше по-скоро демонстративна, отколкото дей-
ствителна, с култура, предназначена предимно за показ при светски контакти, със смешно и
неоснователно чувство за родово превъзходство и с едно неотдавнашно събитие зад гърба му, което
вероятно го бе превърнало в агент на политическата полиция -несполучлив опит за бягство през
границата, последван от кратко пребиваване в затвора. Младият и вече популярен литературен критик и
есеист Цветан Стоянов, с когото тогава често се виждахме, го представи като свой много близък приятел
с молбата да му помогна да направи първите си стъпки в журналистиката, защото след излизането на
свобода човекът започнал да търси някакво ново поприще. Защо не - първо, аз обичах да помагам на
други, второ, имах слабост към всеки, който копнее за широкия свят, още повече ако копнежът е
изстрадан, и трето - имах много симпатии към приятеля Цветан, защото беше най-остроумният,
интелигентен и деликатен циник, когото познавах.
След несполучливия опит за бягство през границата Сашо Хрусанов навярно си бе дал сметка, че
неговото битие остава завинаги прихлупено в България и че трябва да положи всички усилия не просто
да възстанови предишния си живот, а да направи максимално сполучлив предстоящия. В такива
моменти човекът с лекота изхвърля от себе като баласт нравствените забрани и се превръща в нещо по-
просто, почти двуизмерно - играч. А играчът не се нуждае от нищо друго освен от умелост. При Хруса-
нов бездруго се усещаше, че нравствено е доста кух и положително не е изживял някакво терзание,
когато е давал съгласието си да стане доносник - по-важно от всичко друго е било да отлепи от паважа
падналия си балон и да го издигне отново над покривите в тясното българско небенце. От доносите му
става ясно, че като агент е бил без скрупули. Или, както казваше Белмондо в ролята на крадец в един
френски филм: „Това е мръсен занаят и аз го правя мръсно."
Сашо Хрусанов е изиграл успешно партията си с Държавна сигурност - по-късно го приеха на работа в
Българската телеграфна агенция и му разрешиха да пътува при брат си, емигрант в Ню
Йорк, към когото през петдесетте години наивно се бе запътил през границата.
Не бих нарекъл тази сделка сполучлива за Сашо - цяла човешка душа, разменена срешу посредствени
житейски облаги от про-винциално-социалистически тип, до които можеше да се докопа и без да става
мерзавец.
А ето едно донесение - също самоинициативно, направено от лице, което е решило да ми отмъсти за
нещо чрез възможностите си на агент:
УПРАВЛЕНИЕ 3-то ДС
Строго секретно
Донася: агент „Чипев " Приел: капитан Атанас Атанасов Прието на 25.8.60 отделение 2-ро, отдел 2-
ри
АГЕНТУРНО ДОНЕСЕНИЕ Отнася се за Веселин Бранев, на работа във в-к „Вечерни новини ".
Веселин Бранев, завеждащ научно-популярната страница на в. „Вечерни новини" е известен на
източника като човек от буржоазен произход, характер и манталитет, поклонник на западната мода,
техника и изкуство. На 20 август сутринта бе съобщено за пускането и благоприятното връщане на
космическия кораб - този крупен факт трябваше да намери отзвук (...) За случая Бранев можеше да
използва информации от БТА, от кореспондента на вестника Баренбаум в Москва, да вземе интервю
от видни наши учени (...) но той всичко това не стори - остави страницата такава, каквато бе
подготвена до това съобщение (...) Това той направи съзнателно, като казва, че е било достатъчно
само официалното съобщение без коментари...
...Същият добре владее френски и отчасти английски... и често бива изпращан (...) да взема интервюта
(...) Дали по този начин или чрез колети, той е облечен изцяло с вносни дрехи -западни. Казва, че
българско щом е-то е некачествено...
В разговор Бранев е „защитил " апаратурата на американските спътници, която била по-финна, от
по-миниатюрно устройство и нямало нужда да бъде тежка и груба като на съветските. .
...На една груба грамада от геометрични форми той се възхищава като прекрасно скулптурно
творение и явно дал да се разбере, че той обича и поддържа това откъснато от народа изкуство...
„Чипев "
ИМАМ ЖЕЛАНИЕ да се извиня на читателя, че го занимавам с това сквернословие - лично аз изпитвам
погнуса да го чета, - но не мога да го прескоча, защото то говори доста красноречиво за брака на
човешката низост с недоброкачественото равнище на политическата полиция в България. Не бих
твърдял това, ако след името на агента не следва изречението:
Препис от донесението да се изпрати на Столично управление МВР, обслужващо редакцията на
вестник „Вечерни новини ".
И две резолюции върху началната страница, от които едната е нечетлива, но другата гласи:
Другарю Чалъков,
Да се установи Бранев, проверка по отчета, след което се проучи и доложи за вземане отношение.
5.9.1960 г. Подпис:...
РЕЗОЛЮЦИИТЕ върху очевидно клеветническия текст са поставени от пълнолетни и предполагам,
психически здрави офицери от Държавна сигурност, следователно това не може да е проява на
инфантилност или параноя, а по-скоро умишлено съучастие в съграждането на бутафорна
действителност. Впрочем аз не съм видял в моето досие нито една резолюция на началник, която да
изразява съмнение в достоверността на някой донос, и мисля, че никой офицер от политическата
полиция не е имал безразсъдство-то да го прави, защото проявата на здрав разум в царството на
ирационалността се превръща в рискована маргиналност. Така че взаимоотношението агент - резидент
както в този случай, така и в много други, които тепърва ще разкажа, доста често овеществява една
много стара българска поговорка - „Лъжи ме, че и аз да те лъжа, та да се минува времето".
Доносът на агент „Чипев" е сътворен от човек, който е журналист по професия и навярно е бил
мой външен сътрудник, тоест получавал е хонорари и поне по тази причина положително се е
държал прилично с мен. Но чрез агентурната си принадлежност към Държавна сигурност низкият
човешки дух придобива изключителната възможност да отмъщава на тези, които правят нещо
добро за него и които той всъщност ненавижда, защото ги съзнава като по-силни или по-успели от
себе си.
Доносът завършва с редове, написани от офицера резидент, които не се отнасят до мен, но
заслужават да бъдат показани като доста красноречив пример за елементаризирането и
омаловажаването на човешката личност в България от офицерите на политическата полиция:
ЗАДАЧИ
При отиване в Силистра чрез свои познати в театъра в Силистра да се запознае с Вера Тодорова
художничка там, като й каже, че негов приятел е гледал изложбата на студентите от
художествената академия и са му харесали някои картини като тези на Галилей Симеонов, Димо
Попов, Димитър Василев особено на последния. Като каже че за него е чул много хубави неща като
човек и художник. Ако Вера каже че се познава с ДИМИТЪР добре да я пита за впечатленията й
при възможност да иска от нейно име като си дойде в София да го потърси и се запознае.
25.8.60 г. София Капитан:..
МИСЛЯ, че до такава опростена и просташка представа за човека - хапльо, който много лесно
може да бъде излъган - се достига, когато в течение на години, поради липса на реални противни-
ци на режима, се следят само политически безвредни хора. А безвредният - освен ако не е
параноик - не се пази, защото няма нищо за криене и лесно се хваща във всякакви капани, които
капитани и полковници измислят между две прозевки, защото изобщо не може да допусне, че
кроткият му животец е превърнат в обект за следене.
Към мен е бил насочен и агент „Киров" с резидент подполковник Чалъмов от Столичното
управление на ДС, отдел 2-ри, отделение 7-о, линия „Интелег." (вероятно това значи
„интелигенция" или „интелектуалци"). По всичко личи, че разговорите, които съм имал с агента
„Киров", са били водени в кафенета и възможно е той да е бил от категорията „човек с
литературни намерения". В обсега на неговото внимание влизат само възгледите ми в сферата на
културата. Прескачам агентурното му донесение от 12.09.1961-ва, защото по искане на 2-ро главно
управление е направена справка (все още надеждите на контраразузнаването, че от мен ще излезе
престъпник, са живи!), в която това донесение е точно цитирано. Ето я:
Строго-поверително!
СПРАВКА
Относно: Изказвания на Веселин Бранев, журналист от „Вечерни новини "...
Агент „Киров " донася, че близо преди две месеца е имал среща с Веселин Бранев. Между другото
Бранев казал, че на българските писатели се поставят задачи да удовлетворяват това, което е
проблем за момента и което ЦК на БКП изисква. По този начин на творците на изкуството се
пречи да се създават значителни творби и това ги прави занаятчии. С удовлетворяване исканията
на ЦК се наемат предимно по-слабите и по-не-талантливи писатели и те биват издигани на
постове и възхвалявани от критиката не заради способностите, а заради „послушанието си ".
Бранев отново говорел, че (...) най-хубавото на Запад било голямата свобода на писателите...
Върху справката има две резолюции. Първата:
Другарю Донковски,
за писателите уведомете Управ. 3-то...
21.9.61
И втората, от по-дребен началник: Др. Деспотов,
Уведоми др. от 3-то упр. и изпълнете резолюцията на др 21.9.61
МОЖЕ БИ НЯКОЙ отегчено би възкликнал: Добре де, след твоите премеждия ти по-добре от другите си
знаел в какво общество живееш - защо си плямпотил пред съмнителни хора? Отговарям просто: човекът
е създаден, за да живее с цялото си същество, не само с някои части от него, и затова трябва да
отбранява своята цялост такава, каквато е. Навярно съм могъл да си внуша подозрителност към всеки и
да млъкна пред всички освен пред баща ми, но това означаваше да започна да изпепелявам общителната
личност, която бях и продължавам да съм, а аз не исках и не можех да допусна такава сериозна степен на
себепогубване.
Не мога да кажа кой е агент „Киров", но личи, че не е имал проблем с това да се вижда с мен - ето как
завършва донесението:
Поставени задачи: Да продължава да общува с Веселин Бранев главно на литературни и културни
теми.
КАКТО СПОМЕНАХ, в досието ми има някакви следи от 2-ро главно управление, по чиято воля съм
бил обект на наблюдение, но липсват агентурни донесения или документи за мерките, които то е
предприемало. В замяна имам няколко добре съхранени спомена за провокации (не знам кой е номерът
на мероприятието „провокация" в списъка на 2-ро главно управление, но ако няма такъв, вероятно това
се нарича „агентурна операция"). Един ден в редакцията се появи много симпатично младо момче, което
весело ме поздрави, седна на един стол, зададе ми някакви въпроси за страницата във вестника, която аз
редактирах, а после продължи да си приказва с мен и аз реших, че за него просто съм един бат-ко, който
му е допаднал. Каза ми, че тренира бокс, и понеже и аз имах за известно време такива занимания като
студент и обичах да ходя на боксови мачове, разговорът стана оживен и бързо минахме на „ти". След
няколко дена пак се появи и пак си подърдо-рихме. Между другото, каза ми още нещо за себе си -
оженил се за момиче от ГДР и щял да се установява да живее при нея. Към темата за бокса се прибави
германската тема и той започна да ме разпитва за живота там и дори поиска някои съвети. Когато се
появи за трети път, вече ме считаше за достатъчно близък, за да ми довери, че всъщност има намерение
да избяга в Западен Берлин и вероятно аз мога да му дам някои полезни адреси, пък и препоръки до
хора, които да му помогнат. Това беше. След този разговор симпатягата провокатор изчезна завинаги,
защото аз
му отговорих със свиване на раменете и той разбра, че губи ценно агентурно време.
Следващият епизод беше още по-бездарно замислен от съответния офицер, на когото моят случай е бил
поверен. У дома ме потърси непознат млад човек с доста провинциален вид (тогава това личеше по
външността) и ме помоли за разговор, който бил важен за него. Поканих го, седнахме в хола и той
твърде бързо премина на темата си - решил да емигрира в чужбина, някой му казал, че аз знам как това
става през Берлин, и се обръща към мен за помощ - да му кажа къде и кого да потърси, и прочие. Гледах
тази птица, кацнала на фотьойла във фамилния ми хол, и се питах защо офицерите от Държавна
сигурност така са ме подценили, че са изпратили да ме омайва подобен галфон! Дори се изпусна да ми
каже, че като атлет предишната година бил на състезание в Гърция. „Защо не избяга тогава?" - попитах
аз. Той беше толкова тъп, че се обърка и изломоти нещо като „Вярно, бе, тогава трябваше!" Естествено
не го видях повече.
По същото време имах и случаи, в които не бях провокиран, а направо поканвай за извършване на
„патриотична" услуга на родината. Един ден се появи ухилен млад тип с очила, който сякаш беше от
хората, които обичат да създават добро настроение у другите. Кипеше от весела енергия, но вместо да
ми разкаже виц, той с жест в стил „Хайл Хитлер" бодро закова пред очите ми карта от ДС, а после
въодушевено ме прикани да ме запознае с някакви чужденки, с които... и тъй нататък. След кроткия ми
отказ - както му обясних, не от липса на патриотизъм, а поради липса на време - той си тръгна със съшия
порив, с който влезе у дома. Няколко месеца по-късно го видях в един от реномираните софийски
ресторанти - седна на съседна маса с дебел чужденец и настани край него Кети Ф. - предизвикателно
красива и много известна софийска проститутка, която търсеше контакти предимно с дипломати. „Значи
той ме е канил за ролята на Кети Ф., но в някаква друга комбинация!" - с кисело разочарование си
помислих аз. Двамата мъже говореха помежду си на английски, като ясно личеше, че дебелият не се
интересува от светлоруса-та стръв до него. В един момент чешитът с очилата ме забеляза и сякаш се
подвоуми какво да направи. Аз приветливо кимнах.
- Здравей, Веско! - изрева с театрална въодушевеност той и ми махна с ръка.
По това време ДС за мен беше абревиатура, зад която надничаха очи и стърчаха уши във всички посоки,
не знаех нищо за никакви управления. Но сега вече ми е известно, че Кети Ф. и чешитът с очилата онази
вечер са се трудели за 2-ро главно управление, което означава, че той е идвал при мен като представител
на „патриотите" от контраразузнаването. А пък за дебелия чужденец, настанен между двамата, съм
сигурен, че е бил някакъв като мен - безвреден, но принципно подозиран в шпионаж.
След дълга пауза отново се появи професионалист. У дома дойде около четирийсетгодишен субект с
ръста и походката на Гьобелс -беше куц като него и облечен в любимото на по-висшите цивилни
полицаи палто от матовочерна гладка кожа. „Идвам с много хубаво предложение - каза той. - Имаме
данни, че жената на един западен посланик е полово незадоволена от съпруга си, и решихме, че вие сте
мъжът, който може да я съблазни. Никак няма да ви е трудно, има и кой да ви запознае с нея...
Представяте ли си - хем си въртите любов с жената, хем си вършите работата за нас!" Обясних му, че
предложението е прекрасно, но аз не ставам за изпълнител, защото съм се влюбил в една млада жена и
предстои да се женя за нея. А не е хубаво един брак по любов да започне с изневяра, нали! Този
аргумент - разбира се, измислен в момента - беше толкова неочакван, че субектът не знаеше точно как да
реагира. Накрая изломоти нещо като „Е, жалко, наистина...", и си тръгна.
Съзвездие от управления
КРАЯТ НА ТОЗИ интензивен епизод от моя - ако мога така да се изразя - съвместен живот с Държавна
сигурност всъщност е колебливото начало на една пауза, която няма да продължи много дълго. Когато в
условията на тоталитарното общество човек има зад гърба си политическо провинение, последвано от
арест и следствие, когато му е направена полицейска снимка с номер и са му взети дактилоскопски
отпечатъци от дванайсетте пръста и особено когато не е подписал съгласие за сътрудничество, той се
съзнава като белязан завинаги човек и трябва да свикне с представата, че е обречен вечно да бъде в
ролята на подозиран. Дори ако допусне, че наблюдението върху него може някога да бъде преустанове-
но, всъщност знае, че това е временно.
Ето документа, който оповестява, че за мен сякаш настъпва нов, необременен от следене живот:
Строго-поверително!
УТВЪРЖДАВАМ:., (подпис на Стоян Караславов) Н-К ОТДЕЛ 3-ТИ У-НИЕ 2-РО ДС Полковник...
СПРАВКА - ЗАКЛЮЧЕНИЕ
По ОНД№ 38153, заведено на Веселин Неделчев Бранев
ОНД на ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ е възникнало на 6.1.1960 г. по повод на това, че Бранев е
установил връзка с представител от капиталистическа легация.
От проведените по обекта агентурно-оперативни мероприятия се установи, че БРАНЕВ не провежда
вражеска дейност спрямо нашата страна, а връзките му с чужденеца са били съвсем случайни и не
представляващи оперативен интерес.
В предвид на горе изложеното,
ПРЕДЛАГАМ
ОНД№ 38153 на Веселин Неделчев Бранев да бъде свалено в отдел 8-миДС за общо ползване.
София 3.2.1962 г.
ПРЕДЛАГА: капитан... СЪГЛАСЕН:
Началник отделение 4-то подполковник...
ОЩЕ ПРИ ПЪРВОТО четене на досието ми документът събуди у мен нещо като въодушевление - след
дългото бродене из сумрачното царство на ирационалността тези редове бяха неочаквана среща с
разума. В тази справка думите и мислите зад тях не боледуват от свръхпредпазливост или
подозрителност - те учудващо лаконично и точно формулират това съответстващо на действителността
заключение. Били са приложени и агентурно-оперативни мероприятия — влагането на труд и средства
дори ме поласкава, контраразузнаването едва ли прави това за всеки заподозрян! Разбира се, две години
са твърде разточителен срок, за да се достигне до простия извод, че „връзките му с чужденеца са били
съвсем случайни", но както ще се разбере по-нататък, и това време е било недостатъчно за българската
политическа полиция.
Заключителната справка на 2-ро управление е от 3.02.1962 г.
Но ето че не са минали и двайсет дена от приключване на наблюдението, и отново се появява писмено
донесение, но с друг адресат - Столично управление ДС, отдел 2-ри, отделение 7-о, линия „Интелег.", с
автор познатият агент „Киров", прието от подполковник Чалъмов в явочна квартира.
Един скучен цитат от него:
...Бранев каза: не прави добро впечатление, че Тодор Живков навсякъде и във всичко си казва думата —
излиза, че само той вижда състоянието на нещата (...) На предизборното събрание, на което говори Т.
Живков, бе закачен до портрета на др. Хрушчов и неговия портрет. Бранев каза, между другото:
„Нали сме против култовски порядки, а сега Т. Живков държи реч пред собствения си портрет, сякаш
(...) той олицетворява партията. "
„Киров"
ПЪРВОТО ИЗРЕЧЕНИЕ е подчертано от неизвестен служебен читател, навярно с по-висок чин, а до
второто същата ръка е поставила една въпросителна, тоест - „Хм, какво ли е искал да каже всъщност
Бранев?"
И така, някакво друго управление продължава да следи какво мисля.
Но в периода ОНД №38153 още една служба на ДС се е интересувала за мен - през октомври 1961 -ва е
извършено „проучване на лицето" по искане на 1-во главно управление (разузнаване):
Строго-поверително
ПРОУЧВАНЕ
За Веселин Неделчев Бранев, роден на 28.4.1932 г. в София, българин, български гражданин, неженен,
живущ на бул. Кл. Готвалд № 60
Произхожда от чиновническо семейство...
ПРОУЧВАНЕТО е изключитело подробно, върху четири машинописни страници са събрани сведения от
доверени на МВР лица или кадрови служби, но съдържа доста неточности, а дори и някои измислици на
информатори, които не са изпитвали добри чувства към мен. Ето един пример:
...В редакцията се говори, особено от жените, че Бранев е хомосексуалист. Никога с жени не говори и
ги отбягва. Много от колегите му го назовават Веселинка, за което той не е реагирал. От друга
страна маниерите, държанието, походката и всичко друго дават основание да се смята за такъв.
Това, обаче, не е доказано.
ИЗЛИШНО Е да защитавам на всяка цена хетеросексуалност-та си, но всичко това заедно с
подробностите просто е измислено и е странно защо така безотговорно влиза в справка, предназначена
за уж много акуратното външно разузнаване.
...Винагиходи елегантно облечен, а понякога и екстравагантно, за което са му правили бележка в
редакцията...
ДА ОСТАВИМ ТОВА, че бележки не са ми правени, но информаторът очевидно е човек със сиромашки
вкус и не може да прави разлика между елегантно и екстравагантно, а служебното лице, което е
събирало сведенията, му се доверява и вписва неточната преценка по простата причина, че навярно и
неговият вкус е подобен. И в други донесения или сведения съм констатирал как силно се чувства,
когато агентът или довереното лице са имали продължителен материално оскъден живот - техните
естетически преценки са неверни. Преценката за хора, с които съм бил близък в различни периоди на
живота ми, е получена от информатори със свъсени лица, които могат да измерват само височината и
ширината на човека, но нямат пособие за измерване на дълбочина и затова обобщенията им са плоски и
неверни. Техните изводи за човека напомнят за критерия на старшината на ротата - свестен човек е само
оня, който е с лъснати чепици и закопчани копчета. За колегите ми, с които съм имал близост по време
на следването, в проучването пише:
Не е подбирал средата си и в повечето случаи е общувал с недобри младежи... Заедно с приятелите си
са създавали в аудиторията състояние на недисциплинираност...
Едни от най-прекрасните изживявания в този протяжен и претоварен от объркани обстоятелства живот
са миговете, когато вдигаш чашата, искряща от червена горчива светлина, и опиянен от невероятния
факт, че си толкова млад в този толкова стар свят, ревеш с цяло гърло Gaudeamus igitur juvenes dum
sumus. Ho това не ставаше c хора, които по време на лекциите не отделяха поглед от върха на бързо
пишещия молив, а в междучастията тичаха нагоре-надолу по коридорите, за да уреждат успешното си
вмъкване в бъдещето. Ставаше само с онези, които усещаха, че животът - това не е само стълба за
изкачване, но и дълъг женски поглед, синкопирана мелодия, която се чува през нощта от далечен,
случайно отворен прозорец, разговор в нощен влак с непознат спътник... Именно тези хора бяха
предпочитаната ми студентска гуляйджийска среда и колкото и да е парадоксално - в проучването са
определени като недобри младежи, - няколко души от тях по-късно се превърнаха в криминални
следователи, двама поеха дипломатическа кариера, други двама станаха журналисти, един стигна до
поста съдия в Касационния съд, и прочие. Но преценките за тази среда и за мен в нея са получени от
тичащите по партийни дела в коридорите, а те най-малко разбират от човека.
ПО НЯКАКВИ неизвестни ми причини две години по-късно Държавна сигурност отново съсредоточава
поглед в мен. Ето документа:
ЗАДАЧА №434
Гр. София 1.7.1963 г.
Моля да се направи подробно проучване на ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ, адрес... стар адрес... За
обекта е известно следното: роден е на...
Цел на проучването: вземане на разработка.
Какви въпроси да се изяснят:
Трудова и политическа дейност. Моралният му лик.
Средата в която работи, живее и се движи.
Къде работи, каква заплата получава и с какви средства разполага. Има ли достъп до поверителни
материали. Подържа ли връзки с чужденци.
Оперативен работник № 434
Началник отделение: Попов
Зам. началник на отдел 4-ти при У-ние 2-ро ДС:
Полковник...
И ТАКА - отново 2-ро управление, тоест „патриотите" от контраразузнаването. Защо ли - какво ново съм
извършил, допуснал или пропуснал? И какво ли значи тази мрачна и заканителна формула - вземане на
разработка? В досието ми няма повече документи по този повод, предполагам, че е имало последващи
действия, но следите за тях навярно са в архивите на 2-ро управление.
От полицейска гледна точка към тази дата би трябвало да съм крайно безинтересен обект за наблюдение
- четири месеца преди това се бях оженил, жена ми беше бременна, аз бях щастлив до оглупяване. Но
основанията, мотивациите и претекстите в царството на ирационалността са трудно податливи на
логично обяснение.
И така, да сумираме: след закриването на ОНД „Лекомисленият" и ОНД № 38153, които се водят в
хронологичен ред на Веселин Бранев, в последвалия период 1961-1963 с моята особа постоянно или
спорадично се занимават: 1-во главно управление на ДС, 2-ро главно управление на ДС и Столичното
управление на ДС. Твърде много управления за едно-единствено лице, което на всичко отгоре не прави
нищо срещу властта! Цяла квартална банда с боксове, нанизани на пръстите, срещу едно момченце с
топка в ръце. Това нравствено и материално разсипничество би трябвало да има някакво обяснение.
Достатъчно е да си представя приведените фигури на офицерите зад бюрата в тези управления, които са
се занимавали с мен - умували, преценявали, организирали, изслушвали, анализирали, диктували на
машинописки, докладвали на висшестоящи, изпълнявали резолюции върху агентурни донесения,
шепнели в явочни квартири, - за да се почувствам в „Процесът" на Кафка, но в някакъв балкански, още
по-заплетен вариант.
В „Процесът" адвокатът на Йозеф К. обяснява на клиента си, че е необходимо в съда да се депозира
добре аргументирана и обемна писмена защитна пледоария, която съдиите, разбира се, няма да прочетат,
но тя трябва да се представи, защото в противен случай съмненията за виновността му ще се увеличат. В
моя случай съмненията на политическата полиция към мен се запазват и дори задълбочават, защото, за
разлика от адвоката на Йозеф К., аз си позволявам да наруша един задължителен постулат при тотали-
тарния режим - индивид, разобличен за някакъв политически грях и изтърпял наказанието си или пък
великодушно освободен, не може вече да бъде равен с останалите граждани и от него се иска не само
кротко да съзнава това, но и да го показва. Фигуративно казано, при преминаване на императора такъв
индивид трябва по-дълго да гледа в земята отколкото останалите поданици. По-дълго да ръкопляска, по-
продължително да се смее, по-силно да трепери, по-бързо да се съгласява... Става дума не за
действително, а за формално поведение, тоест би било достатъчно само да се преструвам на разкаял се
грешник. Но аз не го правех и подозрителността към мен се е увеличавала. А не го правех не защото
имам силен характер, а защото по природа ми бе невъзможно.
ДУРАК
Хартиената ладийка напуска лагуната
ЕТО КАКВО ми се случи една сутрин в редакцията: При идване на работа научихме, че предишната нощ
в орбита е изстрелян нов съветски спътник. Това означаваше, че нашият вечерен вестник ще бъде
първият, който ще съобщи и коментира събитието. Началстващите веднага решиха какво трябва да се
напише, какви публикации да се поръчат, на коя от четирите страници, с какви илюстрации и прочие. На
мен се възложиха две задачи - да направя интервю с учен от Българската академия на науките, което не
беше трудно, защото познавах най-стария и най-известен български астроном, и да намеря поет, който
да изрази в мерена реч възторга си от новия величествен подвиг. Втората задача ме притесни - поетът се
вълнува от любовта, от тежката човешка участ, от подвизи и революции и от какво ли не още, но самото
създаване на стихотворението би трябвало да е в ръцете на вдъхновението. Неслучайно в гръцката
митология съществуват музи на поезията - Ерато, Евтерпа, Калиопа, - как сега да открия този лирик,
който се е разчувствал от изстрелването на спътника в орбита? И кой може да определи колко време ще
му бъде нужно, за да превърне това вълнение в ода? А да не говорим, че бих могъл да бъда наруган, и то
основателно, че с такова искане оскърбявам достойнството на поета!
Отворих адресника на писателите, който имахме в редакцията, и започнах да търся имена, като от
неудобство избягвах хора, които лично познавах. Спрях се на Слав Христов Караславов, относително
известен млад поет, с когото се знаехме съвсем бегло - беше доста непривлекателен като поведение и
това ме облекчаваше, можех да водя разговора без извинителен уклон. Е, ако
откажеше - продължавах по списъка, все трябваше да се намери някой.
След малко чух тънкия му, провлачен глас по телефона. Представих се, запитах го знае ли, че има нов
спътник в небето. Не знаеше. В гласа му не се появи поетичен трепет от известието, но аз продължих да
крача напред и му казах, че по този повод вестникът има нужда от патетично стихотворение. „Колко
стиха?" -попита той. „Двайсет-трийсет" - отговорих аз. „С човек ли е спътникът, или без?" Отговорих.
„За кога ви трябва?" Много притеснен, му казах, че е за днешния брой, при това, ето - сега часът е девет,
а стихотворението трябва да бъде предадено за набор най-късно в дванайсет. „След един час ще бъде
готово" - чух равния тънък гласец. Благодарих му за отзивчивостта и запитах за адреса му, за да дойда да
го взема. Поетът каза със същия равен тон: „Няма нужда никой да идва, обадете се в десет по телефона -
ще ви го издиктувам!" Така и стана, като след последната строфа Слав Христов Караславов запита кога
може да се появи в касата, за да получи хонорара си.
Тоталитарната пропаганда нескончаемо внушаваше на човека благородната необходимост да прежалва
днешния си ден заради бъдещето на света, но тоталитарната действителност нямаше способността да
ражда жертвоготовност, само за няколко години се бе превърнала в люпилня на вещината, сръчността,
умението да се живее тук и сега, и Слав Христов Караславов беше еталон именно на това поведение.
Властта се нуждаеше от патос, защото тя не можеше да съществува без такъв, така както не можеше и
без политическа полиция, но патосът вече трябваше да се купува, при това без значение за качеството
му, защото всъщност никой не го консумираше. Тук пак се докосваме до Кафка - прославящо сти-
хотворение трябва да има, въпреки че никой няма да го чете, но да няма прославящо стихотворение е
подозрително! А за да се създаде прославящо стихотворение, вече не бе необходим вдъхновен поет -
такъв глупак надали още съществуваше, - а поет тарикат. Не беше необходимо прославящото
стихотворение да е хубаво -то персонифицираше реверанс, а реверансът можеше и да е непохватен,
важното беше да е със силна чупка в кръста, тоест строфите да се раздират от възхищение към
събитието.
Но да се чувствам невинен, защото не аз съм написал тази ода, а само съм я поръчал, би означавало, че
без да се усетя, и аз съм потеглил по коловоза на Слав Христов Караславов. Макар и не веднага, все пак
още тогава си дадох сметка, че нямам право на язвителност - всъщност поетът тарикат е бил сигурен, че
диктува съчинението си на журналист тарикат, тоест, че двамата сме хора с еднаква житейска
философия. Като че ли започвах да приличам по нещо на тези, които презирах. Познах и малодушието.
Ето как:
Един ден главният редактор на вестника ми каза, че в Градската галерия е открита изложба на
молдавската живопис. „Не е лошо да я видиш" - каза той (аз покривах изобразителните изкуства, или на
тогавашен език, те бяха в моя ресор). Отидох. Разгледах я. Каква досада - картините не бяха нищо
повече от провинциална реплика на залязващия от много години съветски академизъм. Забравих ги
веднага след излизането от галерията. Няколко дни по-късно бях призован в кабинета на главния
редактор. „Казах ли да се отрази изложбата на молдавската живопис?" - изрече мрачно той. „Казахте
само, че не е лошо да видя изложбата" - отвърнах аз. „А това за теб не значи ли, че искам да бъде
публикувана положителна рецензия за нея?" Аз го гледах втрещен - чак сега разбрах, че всъщност това
кротко изречение е било заповед. „Сега вече искам не положителна, а хвалебствена рецензия! Свободен
си!" Излязох безмълвно и побягнах веднага към галерията. Един служител ми каза, че същата вечер
изложбата се закрива. Ужас! Втурнах се да търся българския куратор в Комитета за културни връзки с
чужбина, намерих го, оказа се за мой късмет, че е един средно известен художествен критик. Излях му
тревогата си, помолих го за съчувствие и предложих да остави изложбата открита още няколко дена, а
той да напише представителна рецензия, която ще публикувам още утре. Човекът беше добродушен, а и
в предложението ми имаше изгода за него и даде съгласието си. На следващия ден хвалебствената
рецензия за тази скучна, ретроградна живопис излезе. Аз си отдъхнах, но по-късно това се превърна в
унизителен спомен за собственото ми малодушие.
Наскоро след тази случка получих още по-сериозен повод да се вгледам в себе си.
В Пловдив се откри ежегодният международен мострен панаир и ръководството на вестника реши да
повери отразяването му не на репортер от икономическия отдел, а на мен, и това естествено ме поласка
като журналист. Заминах, мотах се два дена с бележник в ръка из палатите, правих интервюта с някакви
търговски фактори, посочвах на фоторепортера какво да снима, а вечер за-
едно с него се забавлявахме с местни приятели. На втората сутрин от редакцията се обадиха по телефона
и допълнително ми възложиха да разгледам щанда на американските медицински и лекарствени фирми.
Директорката на представителството на САЩ беше изключително сърдечна с мен, защото всички други
български журналисти заобикаляха на пръсти американците и аз бях първият, който проявяваше интерес
към тяхното представяне на панаира. Естествено видях впечатляващи неща, в това число лекарства и
медицинска техника, които в България бяха непознати. Прибрах се в София и от ръководството на
вестника получих веднага нареждането да напиша активен, антиамерикански материал за представената
фармакология на САЩ, като я сравня с българската. Размер - шейсет-осемдесет реда.
Неприятен момент. Не бях писал още такова нещо във вестника. Седнах зад пишещата машина.
Въздъхнах. Написах първото изречение. После второто. Третото... Ставаше все по-лесно. И така до
последното. Накрая почти вдъхновено измислих заглавието -„Медицина за хората и медицина за
реклама". Българската - за хората, американската - само за реклама! На следващия ден този
наплювателски очерк излезе в подлистник на втора страница. Представям си как се е почувствала
американката, когато са й превели този единствен отзвук в пресата. Навярно се е запитала учудено: „Как
е възможно - този млад журналист изглеждаше толкова възпитан, интелигентен, благоразположен!" Тя
не би могла да разбере, че тоталитарният режим е това - от всички свободи на журналиста му гарантира
само една - „да изглежда".
Беше ли трудно да се създаде това плетиво от верни факти и лъжливи изводи? Отговорът е: не. Когато
обстоятелствата наложат, достатъчно е българинът да се обърне към себе си, да свирне, и лъжльото,
подслонен в нас, бързо се появява. На всичко отгоре търсенето на подходящи измамни думи, на отсенки
и нюанси на неистината носи някакво смътно удоволствие. Изглежда, че съчиняването на
журналистическата лъжа е нещо като прелюбодеянието - лошо е, че го правя, но пък доставя
удоволствие! А тази публикация бе ли посрещната с упрек от хората, които ме познаваха? Не, с
изключение на баща ми, който поклати презрително глава. По отношение на явления от този тип в
българските пространства цареше вече пълна амнистия. „Накарали са го!" - беше оправдателното
изречение. Или обобщаващото „Няма как, такива са правилата." Също милосърдното към човека -
„Ползват дарованието му, мръсниците!" А съществуваше и по-драматичното, на автора - „Деца храня",
без да е сигурно, че отговаря на истината. Но аз лично изживях случката като един отблъскващ момент
не в кариерата ми на журналист, а в живота ми на човек. По какво сега можех да се различа от всички
други, които презирах, защото пишеха лъжи? Изглежда, само по едно: аз се изчервявах. Доста жалко
участие на съвестта в делата ми. Няколко години по-рано, когато вратата на следствения отдел на
Държавна сигурност се затваряше зад гърба ми, аз обещах пред себе си, че никога и при никакви
обстоятелства няма да допусна да стана член на Единствената партия, която считах отговорна не само за
моята объркана участ, но и за трудната съдба на цял един народ. Засега в тази насока нямах проблеми -
никой още не ми бе отправил покана за членуване в тази формация.
През времето, прекарано във вестника, имах възможността да наблюдавам отблизо поведението на
хората, разположени в миниатюрната йерархия на редакцията - главен редактор, заместник главни
редактори, завеждащи отдели, обикновени редактори. Основен източник на впечатления бяха
сутрешните обсъждания на броя, излязъл предния ден - това беше манифестация на различни похвати за
присъединяване към гледището на властния и дори събуждащ страх главен редактор. Не беше трудно да
открия една проста закономерност - всяко по-горно стъпало в йерархията не само че не разширяваше
периметъра на човешката автономност и свобода, но дори се заплащаше с увеличаване на страха,
повишаване на предпазливостта и още по-грижливо камуфлиране на личността. Катерейки се по
стъпалата на йерархията, човек вътрешно заприличваше на късче природа, ерозирано от порой - от
предишния зелен пейзаж постепено оставаха само камъните. Тези нерадостни наблюдения ме доведоха
до още един извод, който се превърна във второто обещание пред самия мен: никога и на никаква цена
да не допусна собственото си издигане в каквато и да е учрежденска или обществена йерархия. Долу, на
най-ниския професионален етаж, за да съм максимално свободен!
Но ето че случката с очерка „Медицина за хората и медицина за реклама" налагаше да си помисля дали
не е време за още един извод - май редакцията на ежедневник не беше най-уютното гнездо за неясния
самотен индивид, какъвто бях.
Известно време след това главният редактор отново ме повика в кабинета си. Този път погледът му под
тежките вежди беше мек, почти разнежен. „Натоварен съм да ти съобщя нещо много хубаво
- започна ласкаво той. - Вчера партийното ръководство на вестника реши да бъдеш изпратен на
шестмесечна политическа школа в Банкя!" Възкликнах умерено радостно, благодарих за доверието на
партийното ръководство и излязох. Тръгнах бавно по полутъмния широк коридор и съзнавах само едно:
дойде часът на сбогуването и с това място. В онези времена този марксистко-ленин-ски курс в Банкя
беше задължителното преддверие към членство в Единствената партия. А това беше напълно изключено
от проектите ми за живот. Както беше изключено да оповестя, че отказвам
- би било равносилно на самопризнание за враждебност към режима. Ето защо просто трябваше да
напусна вестника. И то по възможния най-простичък начин.
Започнах да чакам да се появи някакъв претекст, за да оповестя, че напускам. Няколко седмици по-късно
завеждащата културния отдел на вестника ме обвини, че не доставям достатъчно информация за
дейността на институтите към Българската академия на науките. Обясних й, че разработките в научните
институти са продължителни, до резултат се достига след много работа, той е рядък и невинаги
атрактивен за широката публика, така че е нереално да се иска от мен всеки ден по една информация за
постижение в българската наука. Моят отговор силно раздразни другарката Леви и тя с остър тон заяви,
че ще ме предложи за наказание. Свих рамене и излязох от стаята й. Всъщност бях доволен -тя създаде
претекста, който ми беше необходим. На другия ден главният редактор ме извика в кабинета си. „Ще ти
наложа наказание по Кодекса на труда - последно предупреждение!" - изговори мрачно той. Отговорих
му, че предлагам много по-радикално решение - уволнение. Главният ме погледна озадачено. „Просто
напускам!" - казах аз. Той не вярваше на ушите си - попита ме дали добре съм обмислил решението си.
Потвърдих. Стори ми се, че в погледа му просветна доволство. Разбрах, че моята принадлежност към
вестника всъщност го е затруднявала - независимо от най-различните доказателства за добра работа като
редактор и репортер аз оставах пришълец в екипа, а различността тогава не беше качество, тя
безпокоеше. На следващия ден той помоли напускането ми да стане по взаимно съгласие, за да не му се
налага да дава някъде някакви обяснения. „Ега ти! - помислих си аз. - Този бога-тир се пази повече от
мен, въшльото!" Съгласих се веднага - беше важно да се махна, независимо как.
И ТАКА, ОТНОВО бях куче без каишка. Но този път изобщо нямах намерение да си търся нов
стопанин. Бях вече съвсем наясно, че чиновническият труд постепенно внедрява у човека страх,
подчиненост, послушание. Опазването от такива заболявания на личността очевидно не беше възможно
в редакционни условия. Така че към двете обещания пред себе си - никога да не ставам член на
Единствената партия и никога да не заемам пост на началник, се прибави още едно, но го ограничих по
време - реших до четирий-сетгодишна възраст да не влизам в хомота на никаква редовна, месечно
платена работа. Това означаваше, че си давам около десет години срок, в който... какво? В който да се
опитам да осъществя моя най-рано роден и нахален копнеж - да създавам игрални филми като сценарист
и като режисьор. А ако до тази възраст не успея да се добера отново до киното - ще целуна за сбогом
муцуната на изтощената ми от неуспели опити бойна камила, ще изляза на открито с вдигнати ръце и ще
помоля да бъда приет отново в редиците на същия редакционно-чиновнически корпус, който сега
напускам. А от какво ще живея през тези десет години? Каква работа за прехранване - travail alimentaire,
както казва Жан-Пол Сартр по повод написването на един посредствен сценарий за Фройд. В различни
ежедневни, седмични и месечни издания вече имах създадено име не на голям журналист - такива
впрочем изобщо нямаше, - но на желан автор, който върши коректно работата си и текстовете му не се
нуждаят от редакторски труд. Просто се превръщах в журналист на свободна практика и за прехрана за-
почвах да пиша очерци, репортажи, есета, но само по теми, които не влизаха в противоречие с моите
дълбоки вътрешни убеждения. Е, в това също имаше една приблизителност, но решението да приема ли
една журналистическа поръчка, или не, щях да взимам само аз, никой не можеше да ме принуди.
С чувство на облекчение и с надежда - юношата у мен още бе жив, както впрочем е жив и до днес - аз
потеглих между стобори, телени заграждения, забранителни и препоръчителни пътни знаци към
хоризонт, който беше сътворен навярно само от моето въображение.
След като ме изслуша, баща ми, верен на принципа си за ненамеса, само поклати скептично глава.
Мисля, че той вече започна да изпитва носталгия по син с по-банални житейски намерения. А мама ме
прегърна с тъжна усмивка и промълви: „Пер Гинт."
Пърхане на птичи криле
И ТАКА, аз влязох в категория, на която властите не гледаха особено благосклонно - художници,
писатели, журналисти, преводачи, кабаретни артисти, учители по музика, дърводелци, обущари и разни
други, които работеха срещу хонорар. Бяхме някакви извънгабаритни за тоталитарния режим
съществувания. Понякога се налагаше да попълвам формуляри (например при наемане на стая в хотел),
които съдържаха въпроса: „къде работи лицето?" Понятието „професия" беше изчезнало и заменено с
много по-важната за властта дума „месторабота". Изписвах внимателно по-лулъжливото „извънщатен
сътрудник" на еди-кое си списание. Но тези тягостни моменти се заплащаха щедро с това, че вече бях
извън всяка йерархическа зависимост.
Един ден вървях по софийска улица, прегърнал младата жена, която от известно време обичах. Малко
листче, залепено върху електрическия стълб, покрай който минавахме, привлече вниманието ми.
Спряхме се. „Дава стая под наем..." - бе написано на ръка върху хартийката. Посочваше се адресът -
недалеч от мястото, където се намирахме. Помъкнахме се натам, без ясна идея в главите, просто ей
така... Току-що построена кооперация, втори етаж, съвсем малка стая, предназначена за кухня, от чието
ползване материално притеснените собственици временно се отказваха, нисък наем. „До тази стена -
едно двойно легло! - започнах неочаквано да разсъждавам аз. - Тук масичка и за пишещата ми машина,
която става и за хранене, край нея два стола, до прозореца -една табуретка и електрически котлон върху
нея, в нишата - дълга пръчка от бетонно желязо, забита в насрещните стени, на нея -окачалки за дрехи, а
пред тях - една зелена завеса от плат за знаме, той е най-евтин. Ако си съгласна с тази мебелировка -
предлагам да се оженим!"
Жана - така се казваше младата жена до мен - зяпна очарована. Защото двамата бехме еднакво потопени
в изречението на Пол Жералди - „Ако ти ме обичаш, колкото аз те обичам, ще те обичам още повече."
След няколко дена бях действащо лице в най-дискретната сватба, на която съм присъствал - Жана и аз
като младоженци плюс двама от най-добрите ми приятели за свидетели. Така в малката стаичка, срещу
един жълт сводест вход на Медицинския факултет, започна нашето pas de deux, което много скоро щеше
да премине в pas de trois.
Взаимоотношението между мъжа и жената сякаш получава по-високи шансове в условията на
тоталитарната държава, защото дори ако няма любов, съдържа сетивност, чувственост, харесване, тоест
то е нещо като зона, в която действат само правилата на природата, и с това става противотежест на
унизителния ежедневен обществен порядък, сътворяван от хора, и то жестоки по идеология.
Сексуалният контакт всъщност е най-непосредственият и искрен път на човека към човека, а когато се
превърне и в чувство, може да направи действителността по-поносима, защото любовта има
способността да си създава уют във всеки декор.
Жена ми беше балерина, при това солистка, и това за мен беше източник на допълнително вълнение,
защото от малък се захлас-вах по танцуващите върху сцената снежинки. Между нас много бързо се
настани съзвучие - като човек на сцената тя имаше романтичен поглед върху моите литературни стъпки
и обожаваше звука на пишещата ми машина. В нашата неписана брачна спогодба се намеси сполучливо
и още едно обстоятелство - възгледът ни за материално съществуване беше еднакъв. И за мен, и за нея
парите не бяха най-важното нещо на света. Тя беше по-скоро развълнуван търсач на щастие, отколкото
поборник за материален успех, и естествено това я правеше в някаква степен беззащитна. А крехкостта й
събуждаше в мен енергията на покровителя.
Тогава както нейното, така и моето въображение са раждали само красиви видения и, слава Богу, не са
имали способността да надникват проницателно в бъдещето, защото щяха да видят, че танцуващата
снежинка остарява като всеки и постепенно бива изтласквана към дъното на сцената, а обичаният звук
на пишещата машина се превръща във все по-безогледен хегемон в семейното пространство. И че
нежността може незабелязано да премине в тъга. И че тъгата често се превръща във вопъл, а вопълът
може да даде път на омразата.
Но тогава, когато познавахме само нежността и взаимното милосърдие, времето протичаше така: сутрин
жена ми отиваше на екзерсис и репетиции, а аз сядах да пиша, следобед излизах и ходех по редакции, а
когато привечер тя отново потегляше към театъра за представление, аз се озовавах пак зад работната
масичка. След това я взимах от театъра и прекарвахме до късно през нощта с приятели. Накрая се
обичахме в нашата малка стая.
Много бързо с Жана започнахме да чакаме дете. Малко преди раждането се преместихме - пак в стая, но
значително по-голяма.
Това беше в родителския дом на жена ми, който много отдавна се бе превърнал в терен на един смешен,
но и яростен дуел между двама вече изтощени фехтувачи - бащата и майката. Напрежението помежду
им леко спадна, след като те станаха баба и дядо, тоест след раждането на сина ми.
И така, бяхме вече трима, но чудесното малко бебе налагаше да потърся някакви други пространствени
възможности, за да пиша. Принудих се да работя предимно през нощта, като, за да не преча никому, се
затварях в банята, поставях пишещата машина на една табуретка, сядах върху друга, захапвах цигарата и
започвах да тракам. Не бих искал това да звучи героично - събитията, които бях изживял, доста ми
помагаха да елиминирам чувството за несгода, и то не толкова чрез спомена от миризмата на тюфлека в
килията, колкото с установяването на мирогледно отношение към комфорта като нещо ненужно и дори
пречещо на човека. Така че в банята се чувствах като в кабинет. По-късно превърнах едно малко та-
ванско помещение в стая за работа.
Мисля, че в тези години Жана и нашият мъничък син ме смириха с ежедневието и то стана по-леко за
понасяне. Навярно животът ми е влязъл в очертанията на едно банално семейно съществуване, но това
не само не отстраняваше, а дори стимулираше копнежите и надеждите, само че вече ги поставяше в по-
реални рамки. Просто казано, в този нов семеен епизод получавах чувството, че личността ми напуска
някаква нелегалност, излиза в осветено пространство и става видима и понятна за всички, включително
и за Държавна сигурност.
Няколко думи и за разказите, които пишех през нощта. Налагаше се да се справям с някои
предварителни трудности. Първата беше, че чувствах, съзнавах, изживявах тоталитарната действи-
телност само като военновременен заместител, като сурогат, който не може да поражда никакви реални
пориви у личността, и под претекста, че създава „нов човек", й нанася непоправими вътрешни
увреждания. (По-късно видях, че в разказа си „Българска поетеса", получил годишната награда на „Ню
Йоркър" през шейсетте години, американският писател Джон Ъпдайк е почувствал действителността в
България по идентичен начин - като погубваща човешката естественост!) Втората трудност беше, че за
разказите си не можех да разполагам с целия човек, а само с тези периметри от него, които властта
разрешаваше да бъдат ползвани - цялата му жизнерадост, ведрост и възторг, нищожни части от
безпокойствата и тъгите му и пълна забрана за проникване в по-ниските тъмни етажи на личността,
където са амбивалентността, страхът от празнотата, съмнението във всичко, безутешното чувство за
непопра-вимост, изкушението за злочинство и прочие. Въпросът беше как да се преодолеят, или по-
точно как да се заобиколят тези унижаващи литературата, създадени от Единствената партия
мирогледни препятствия, но - Боже мой - не за сметка на искреността! С една дума, първите стъпки на
литератори с начин на мислене като моя напомняха на цирковия номер „балансиране по опъната тел с
бутилка върху главата". Трудно изпълнение! Освен ако това не беше нещо като математическа задача
със сбъркано условие и следователно - невъзможна за решаване.
Това време ми остави спомена от едно докосване - посетих възрастен белетрист от предшестващото
поколение, който имаше ореола на личност с изключителна почтеност - казваше се Константин Кон-
стантинов и бе престанал да участва в литературния живот освен като преводач на френски автори.
Побелелият човек пред мен излъчваше едновременно кротост и непревземаемост, а силата на личността
му се чувстваше в неугасналото любопитство към другия и особено в благородното умение да превърне
събеседника си в по-важния от двамата. Беше чел мои публикувани разкази, направи ласкав паралел
между тях и прозата на друг, добиващ популярност автор, окуражи ме да продължавам, но за мен по-
важно беше друго -докосването до душевното спокойствие на човек, който доброволно и без шум бе
напуснал активния литературен живот, за да опази чисти вътрешните си пространства. За мен беше
вдъхновяващо да знам, че подобни хора, и то от света на литературата, не са измислица, а реално
съществуват и дори имам привилегията да ги познавам. Разбира се, такъв избор се заплащаше с много
скромно социално съществуване - веднъж срещнах Константин Константинов на улицата с малка
пазарска мрежа, в която имаше половин хляб, пакетче масло, плик с няколко яйца и бурканче с мед.
И още един спомен от същите времена.
По моя настойчива молба приятелите ми от чужбина търсеха и понякога намираха начин да ми изпращат
книги, разбира се, не по пощата, а по хора, пътуващи до България. Това бяха произведения на
съвременни европейски и американски автори, които не се превеждаха на български, защото се считаха
за естетически враждебни на режима - в Москва бяха измислили и такъв вид стълкновение със Запада. В
онези времена подобна литература влизаше в категорията „идеологическа диверсия" и четенето на
такива книги се правеше скрито, защото предизвикваше същото внимание на политическата полиция,
която тя отдаваше на четенето на антикомунистически трактати. Веднъж по друг човек получих от моя
близка в Лондон том с наскоро нашумелите пиеси на Йонеско. Изживяването ми от четенето на
„Плешивата певица", „Столовете" и „Урокът" беше почти потресение, но оставаше несподелено, защото
се оказа, че в София единствено аз съм имал досег с този автор. В тавана на моите родители живееше
един студент по актьорско майсторство, който по-късно стана доста известен - Киро Господинов, - той
видя книгата и няколко дена по-късно боязливо ме запита дали не бих запознал с пиесите на Йонеско
няколко негови приятели, които учели театрална режисура и копнеели да разберат какво представлява
този митологизиран драматург, за когото само са чували. Не, те не знаят френски и не искат книгата,
молбата им е по-нахална - аз да им прочета някои от пиесите. Съгласих се веднага, и то със зла радост -
почувствах се като маг, който преминава през желязната завеса с пламъчето на забраненото познание в
ръка и напук на властта ще го предаде на младите.
След няколко дена бях отведен в един дом, където седем-осем чакащи момчета ме посрещнаха с
любопитство и много дружелюбие. Настаниха ме зад една маса, инсталираха за моя почуда голям като
куфар магнетофон и поставиха пред мен микрофон. Това ме впечатли силно - тези момчета се готвеха да
слушат многократно пиесите, да ги анализират, да правят изводите си за съвременната драматургия и,
напук на тоталитарната рестрикция, да внесат извлечените уроци в собствената си практика! Отворих
книгата и започнах директно да превеждам „Плешивата певица". Няма да забравя младите лица, които в
началото учудено следяха лъкату-шенията на гласа ми и дори се въздържаха да се смеят на този
невероятно комичен диалог на Йонеско. Те откриваха съвсем нов театър и повече предпочитаха да
узнаят, отколкото да изживеят. Разбира се, по-нататък целият този странен театрален сеанс се потопи в
смях и възклицания.
Това е един от най-милите ми спомени от шейсетте години на миналия век. С тези момчета после се
срещахме случайно по улиците или около голямата сграда на тяхното училище в центъра на София.
Когато ме видеха, в очите им винаги проблясваше съза-клятническа симпатия и това ми създаваше
рядкото усещане за взаимна принадлежност, защото по времето на господаруването на Единствената
партия действителните връзки между интелектуалците бяха силно ерозирали и самотността на индивида
в културната сфера бе доста голяма, особено ако не е ловджия, въдичар или поне сериозен пияч.
През следващите години имената на много от слушателите на „Плешивата певица" се наложиха много
успешно в българския театър. Не бих могъл да ги класирам по дарование, което всички имаха, но най-
умелият от тях стана най-прочут, най-възторженият загина в автомобилна катастрофа, най-
чувствителният постепенно потъна в алкохола, а един дори достигна до поста заместник-министър на
културата.
В приблизително същото време имах още една среща, този път с ред от стихотворение.
В един почивен дом, недалеч от столицата, „Българска кинематография" организира едномесечен курс за
филмови драматурзи и аз бях един от двайсетината поканени млади поети и белетристи, които през деня
слушаха беседи на известни професионалисти, а вечер се отдаваха на разговори или веселби.
Единствената жена между нас беше Мая - много елегантно и хубаво момиче, автор на дебел,
непубликуван роман с главен герой френски граф от XVIII столетие. В курса за сценаристи я бе включил
известен възрастен критик, който сигурно бе решил, че това е най-цивилизованият начин да се справи с
ръкописа й. Между курсистите имаше и такива, чиито имена плаваха вече успешно в литературния
ефир. Например Владимир Башев - поет с бързо растяща слава, особено между младите почитатели на
стихотворения. Това момче с тромава фигура на двойкаджия по физическо възпитание и с очила със
силни диоптри не беше лишено от общителност, но подчертано му липсваше спонтанност. У него се
чувстваше въздържаността, дори предпазливостта на човека, който е потеглил нанякъде с раница, пълна
с точни намерения, и внимава предимно в едно - да не сбърка пътя.
Една вечер, подгонен от скуката, надникнах в стаята му - при нас беше прието да си гостуваме взаимно и
дори влизахме, без да чукаме на вратата. Владимир Башев и още трима канадидат-сце-наристи седяха
около една масичка с погледи, тревожно впити в картите, които държаха в ръцете си. Дори в опънатите
им неподвижни гърбове се чувстваше напрежение. Напрежение имаше, но всъщност няма по-скучно
нещо от покер на партньори с умерени приходи. Погледах малко - нищо интересно, никой от
покерджии-те нямаше да заложи наследственото имение или брилянтното колие на жена си. На тръгване
видях, че върху една друга маса, под ниско светещ абажур, лежат няколко бели листа, от които единият
беше до половината покрит с ръкописни редове. Край него се търкаляше химикалка. Очевидно при
влизането на покерджиите Владимир Башев беше спрял започнатата работа върху... Върху какво ли? Не
можах да сдържа любопитството си и се надвесих над листа. Както предполагах, това бе стихотворение
или може би поема. Като джебчия, който разполага със секунди, погледнах само последния изписан
стих. Не мога да го забравя до днес: „Револю-цийо, целувам твойта брадва."
Толкова четене ми стигаше. Тръгнах си поразен. Не защото съм открил, че Владимир Башев е поет с
кърваво въображение. Това би било най-невярното заключение, той беше кротък човек. А защото още
един път се натъквах на това местно явление в литературното творчество: дарованието като стока за
търгуване, политическата действителност - като тържище. Да създадеш поетичен продукт, който няма
нищо общо с теб, но е необходим на тези, които управляват страната! И то не от алчност да спечелиш
пари, а в името на една много по-обхватна цел - да намериш трайно мястото си във властта, защото в
условията на тоталитаризма всеки друг начин на живот е незначителен. Да си писател не беше лошо, но
още по-добре беше да си писател - член на ЦК, или писател - министър на културата, или поне писател -
съветник в посолство.
Възможно е това стихотворение да не е било публикувано, но фактът на написването на такъв стих за
мен е симптоматичен. След време се заговори, че Владимир Башев ще оглави конгломерата „Българска
кинематография".
Но неочаквано нелепа автомобилна катастрофа отне живота му.
Евентуална измяна на родината
ПЕРИОДЪТ, за който набързо разказах, е нещо като предварителен договор, сключен между мен и
действителността. Бях вече семеен, имах дете, печелех от журналистика, пишех и публикувах разкази,
съседите ме намираха за възпитан човек, струваше ми се, че вече започвам да се смирявам с недъгавото
общество, и ако всичко продължеше така, скоро договорът можеше да стане окончателен.
Но за хората от Държавна сигурност това не е било достатъчно, за да повярват в моята безвредност.
Впрочем в случаи като моя видимостта на поведението ми вероятно не е имала никакво значение - за тях
аз съм бил като изтърпял присъдата си каторжник, белязан с дамга на рамото, който е добре да бъде под
око, защото от него винаги може да се очаква да заколи или ограби някого. Или пък са гледали на мен
като на някакъв цирков фокусник, който може за миг да превърне книжното цвете в двуостра кама и от
забавен да стане страшен.
Ето какъв документ се появява около година и половина след като се ражда синът ми:
Строго секретно! екз. единствен
УТВЪРЖДАВАМ
ЗАМ. НАЧАЛНИК ОТДЕЛ 2-РИДС
подполковник
София 21. 5. 1965 г.
ПОСТАНОВЛЕНИЕ
Относно: Откриване на ОНД на лицето Веселин Неделчев Бранев.
Подписаният кап. Любен Бачев, cm. раз. отдел 2-ри, при Соф. у-ниеДС, след като прегледах наличните
материали на лицето Веселин Неделчев Бранев установих следното:
Бранев е роден на... българин, български гражданин, женен...
Произхожда от... Баща му... Майка му... Преди 9.9.1944 г. е бил малък и няма прояви от политически
характер... Член на „Септемврийче "... Сега е безпартиен...
...на собствени разноски отива да следва режисура в ГДР. По време на пребиваването си там се е
свързал с лицата:
Георги Радулов... изменник на родината
Дечо Андреев, изменник на родината, има данни, че се занимава с разузнавателна работа срещу НРБ
Иван Добрилов, изменник на родината
Георги Славов, изменник на родината
...По данни на обекта французина, който го е разпитвал е бил от 2-ро френско разузнавателно бюро и
се е мъчил да го вербова...При едно преминаване в Източен Берлин обекта е задържан и разпитан... На
4.3.1958 г. е върнат в България.
... След пристигането му в България, той започва да работи в...
...През 1963 г. е сключил граждански брак с балерината...
С цел изясняване дали обекта се занимава с вражеска дейност срещу нашата страна и евентуална
измяна на родината
ПОСТАНОВИХ:
Лицето Веселин Неделчев Бранев — завърнал се изменник на родината да бъде взет на ОНД под
псевдоним „Дурак".
ПРЕДЛАГА...
Капитан
СЪГЛАСЕН
Н-к отделение 4-то
подполковник София 18.5.1965 г.
ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ, че през посочения период въобще не съм познавал две от цитираните четири
лица, а Георги Радулов (вероятно оперният певец Георги Рударов) живееше на Фридрих-щрасе в
Източен Берлин, така че още не беше изменник. След бягството му не съм го виждал. Що се касае до
Дечо Андреев, той никога не се е занимавал с разузнавателна работа нито срещу НРБ, нито срещу която
и да е държава, и за това красноречиво свидетелстваше мизерията, в която бе изпадал. Не знам дали по
това време във Франция е съществувало още прочутото „2-ро бюро", но французинът никога не се е
опитвал да ме вербува и никъде в протоколите няма отбелязано такова нещо. Следователно капитан
Бачев хиперболизира и видоизменя факти от следствието, за да се сглоби някакво основание за
образуване на поредното наблюдателно дело срещу мен. Разбира се, той е само изпълнител, а ини-
циаторите са други, с по-голям пагон. Отново виждам участниците в този епизод като действащи лица
от „Процесът" на Кафка: „Абе, капитан Бачев, измисли там някаква аргументи - вярно, че никой няма да
ги чете, но те са необходими, за да тръгне наблюдението над този неясен субект Веселин Б., който нищо
лошо не прави, но ако ние пък нищо не правим, може тези от управлението да ни упрекнат в
бездействие, защото пък тях редовно ги питат колко души от тези, които могат да направят нещо, са под
наблюдение..." И така лаборантите от Държавна сигурност решават отново да ме клонират в любимия за
тях човешки вид „изменник на родината".
По нищо не съм забелязал, че съм следен, но веднъж хората от сумрака имаха повод да демонстрират
публично, че продължават да не ме признават за нормален, тоест безвреден член на обществото. Ето
какво се случи:
По силата на някакво споразумение с Москва Съюзът на българските писатели подбра или събра
двайсет-трийсет млади белетристи, поети и критици, които да заминат на неколкодневно посещение в
Съветския съюз, за да се срещнат-запознаят-сбли-жат с представители на младата съветска литература.
Това обещаваше приятни дни и нощи с гуляи, с изобилие от руско дружелюбие, подправено с пикантни
остроумия средгу съветската власт, както и галантни приключения с почитателки на чуждестранния
писател... Съобщиха ми, че и аз съм включен в тази група, и това естествено ме зарадва - значи не
гледаха вече на мен като на отломък от извънземен произход. Започнах да се готвя за пътуването и дори
казах на жена ми, че от Москва ще се върна със сгъваема масичка на колелца, с каквато всички
командировани се завръщаха, както някога дедите ни от Йерусалим - с божигробска броеница.
Но десетина дена преди отпътуването ми бе съобщено, че МВР е отказало да ми издаде разрешение за
пътуване в чужбина. Освен мен един млад критик също бе получил отказ, но при него причината поне
беше известна - имаше доказателства за хомосексуалността му, а в шейсетте години на миналия век за
политическата полиция това е било факт, който позори съвършеното социалис-
тическо общество. Аз не получих никакво обяснение и това отново създаде около мен аурата на човек,
който е политически подозрителен, но ми донесе и известни дивиденти - в очите на някои млади автори
този отказ на МВР ме превърна в някакъв тип жертва на властта.
Още една случка от същия период, въпреки че тя няма нищо общо с ОНД „Дурак" и случайно рикошира
в моето пространство.
В онази епоха можеха да се създадат детски приятелства по инициатива на семействата, които бяха
близки помежду си. Така един познат на баща ми, на име Пейнерджиев, за когото помня, че е бил някога
собственик на фабрика, бе довел синчето си при мен и брат ми с желанието да се сприятелим. Беше в
съвсем ранни години, още когато бях във френския колеж. Макар и по-малък, симпатичният Иванчо
бързо се сближи с нас и започна от време на време да ни посещава. След години той завърши английска
филология и помня, че сподели желанието си да постъпи на работа в Българската телеграфна агенция.
Един ден, когато бях в дома на родителите ми, Иванчо се обади по телефона и каза, че на всяка цена
трябва да разговаря с мен и брат ми. Гласът му беше тревожен. Появи се след малко, обладан от силна
възбуда, каквато не бяхме виждали никога у него, той беше момче със спокоен темперамент. Изпитваше
неистова нужда да сподели с мен и брат ми някакво сложно изживяване, нещо неприятно, което
неочаквано го било сполетяло. Какво се беше случило? Непознат човек, който се легитимирал като
служител на Държавна сигурност, го намерил у тях и му определил среща за следващия ден. В разговора
взел участие още един цивилен служител, вероятно с по-висок чин, който заявил, че са се спрели на
него, за да му възложат една важна задача. Тя се състоеше в следното: всеки ден една гувернантка от
посолството на Великобритания извеждала децата на някой от дипломатите на разходка в един малък
парк. От Иванчо се искало да я заговори, да я очарова, после съответно да се сближи с нея с някаква
шпионска крайна цел. Той почти стенеше от унижение, бе обзет от ненавист към тези хора и към
службата им и наред с това се чувстваше безсилен, не виждаше как може да се справи с наглостта им да
проникнат чрез взлом в чуждия живот. С моя мъчителен опит от юношеството, аз го разбирах напълно -
такова е изживяването при тази първа среща с хората от сумрака, - внезапно се откриваш по нов начин,
ти си всъщност малко човече, изправено пред хуманоиди, за които твоята воля, твоето „да" или „не"
нямат никакво значение, защото ти по дефиниция си техен васал. Разбира се, от брат ми и мен Иванчо не
можеше да получи нито някакъв практически съвет, нито стимул за героично поведение, нито каквато и
да е друга помощ освен пълното ни съчувствие и пожелание да се справи с помощта на
интелигентността си.
Не мога да разкажа подробно как са се развили по-нататък нещата, защото Иванчо се изгуби от моя
хоризонт.
Но няколко години по-късно научих, че е на работа в Българския културен център в Багдад.
Не задълго, защото след известно време се оказа, че Иванчо е вече в Ню Йорк като член на българската
делегация в ООН.
Последва дълго пребиваване в Женева - пак като член на българската делегация в Комитета по
разоръжаването.
След това, предполагам, бе претърпял някакво професионално неблагополучие, защото внезапно се
върна в София и започна работа в международния отдел на ЦК на Единствената партия. Не знам от
гледна точка на хората от сумрака дали мястото е било професионално интересно, но в моите очи това е
един доста безцветен край за разузнавач. А действителният край на Иванчо Пейнерджиев настъпи,
когато една сутрин загина в автомобилна катастрофа на път за аерогарата при изпълнение на актуалния
си служебен дълг - изпращане на важен гост на ЦК на Единствената партия - секретаря на Италианската
комунистическа партия Ен-рико Берлингуер.
Мъчно ми е за нелепата смърт на Иванчо, но още повече за така изтеклия му живот - като млад той
мечтаеше за друга професия. Неговото продължително и забулено в тайна съществуване му бе създало
комплекси - след една случайна среща у обща позната бе споделил огорчено с нея: „Веско разговаряше
много предпазливо с мен, сигурно се страхува." Това е цена, която заплащат съществувания като
неговото - съмнение в искреността на околния човешки свят.
Ако спрях вниманието си върху Иванчо Пейнерджиев, то е по две причини:
Първо. Неговият случай е пример за натиска, с който офицерите от Държавна сигурност са си служили
за пречупване на волята на индивида при вербуването на агенти. Човешката личност не е
хуманоид, тя е крехка и винаги има своите намерения, своите малки или големи копнежи за бъдещето.
Навярно само аз знам и помня, че началната неохота на Иван да се занимава с такава дейност е била
погазена. Разбира се, по-нататък той се е професиона-лизирал и е свикнал с всичко, а вероятно е
изживявал и удовлетворение от работата си в разузнаването.
Второ. Иванчо Пейнерджиев е един от първите случаи на човек от най-близката ми среда, за когото съм
узнал, че е бил в някакъв вид контакт с хората от сумрака. Не говоря задължително за до-носничество, а
за една или друга форма на временна или постоянна подчиненост на тази мрачна институция. В края на
краищата броят на хората около мен, които са имали някакъв контакт с Държавна сигурност, ще се
окаже поразително голям - между осемдесет и деветдесет процента от тези, с които съм имал близко об-
щуване в течение на много години. Ако някой намери процента за висок - нека го отдаде на особено
привлекателния за Държавна сигурност човешки вид, с който съм общувал - опростено формулирано,
индивиди с интелигентност, култура, работоспособност и сериозни професионални амбиции. Но за
такива хора дори спорадичните редки контакти с тези от сумрака са несвойствени и унизителни.
Например университетски професор-филолог, който трябва да разкаже на офицер от 2-ро главно
управление какво е забелязал на вчерашния коктейл в английското посолство! Например, че доцент X е
разговарял с френския културен аташе Y. Мой извънредно близък приятел, професор в университета
„Св. Климент Охридски", ми е разказвал как след завръщане от конгрес по проблеми на езикознанието в
Хелзинки е обяснявал на офицер от Държавна сигурност, че американският учен Еди-кой си е цитирал в
доклада си тези на съветски специалисти, което значи, че американците са започнали да ползват
съветски източници... и тъй нататък. Някои твърдят и до днес, че подобно мизерно задължение било
изпълнение на патриотичен дълг, но то всъщност е било неприятна тежест върху съвестта на по-
издигнатата личност, защото въобще е унизително да следиш колеги, а още повече, когато е по принуда.
Представете си, че професорът откаже такъв разговор с офицер от Държавна сигурност - просто
следващия път няма да получи изходна виза.
Навярно успехи
ПО ВРЕМЕТО, в което съм наблюдаван под прозвището „Ду-рак", започват да се появяват някои по-
очевидни публични резултати от нощните ми часове в банята, а по-късно в таванската стаичка, където
удобствата бяха много по-големи - имаше под от талашит, кушетка, полица с книги и дори гледка към
покривите на София.
През 1966-а излезе първата ми книга - сборник разкази под заглавие „Чаша кафе сутрин". От четвърт век
не съм я разлиствал, изпитвам някакъв страх да чета редовете, които някога съм писал, та не съм в
състояние да коментирам качествата или недостатъците на книгата. Разбира се, не мога да я извадя от
контекста на не-свободно създаваната литература по времето на Единствената партия и мисля, че тя
представлява не повече от един скромен опит за литературна почтеност. Тогава - както и днес, разбира
се - за мен искреността беше по-важна от литературния похват. Някои правеха обратното - търсеха да се
наложат чрез произведения, които не будеха политическо безпокойство у управляващите, но бяха
създадени с ползването на по-модерни изразни средства, често пъти повлияни от европейски или
американски автори. Понякога, чрез реч, слово или изказване на важен политически фактор, над главите
на скромните епигони на модерната чуждестранна литература изсвистявадю камшик и избухваше нещо
като литературен скандал, но обикновено известно време след утихването на скандала приключване и
ефимерният живот на произведението.
Книгата ми получи добри отзиви в много вестници и във всички литературни издания с изключение на
една разгромяваща критика, която съгласно древните български традиции беше написана от лице, с
което сме отраснали на една улица.
По същото време тогавашното издателство „Народна младеж" обяви конкурс за повести, а аз вече бях
започнал да пиша една по-обширна новела. Побързах да завърша ръкописа и да го предам за журиране -
при успех книгата щеше да бъде издадена в срок, много по-къс от нормалния. Скоро след това една
сутрин прочетох във вестника, че моята повест е спечелила конкурса. Тя излезе в 1967 година под
заглавие „Осъмване без някого". Описваше се нощта на един млад човек, която той прекарва в
непредвидени и объркани човешки взаимоотношения. Тази втора книга също получи добри отзиви, но
сякаш малко по-хладни. Помня, че това не ме обезпокои особено, но ме накара да потърся много
внимателно сюжета за следващата си книга.
В социалното ми съществуване се появиха нови елементи, които бих нарекъл предшественици на
професионално институализи-ране. Просто казано, в платната ми леко задуха първият попътен ветрец
към тихия залив, наречен Съюз на българските писатели. Припомням за незнаещите, че по времето на
тоталитарния режим писател беше само онзи, който е член на този съюз. Всички удобства, които могат
да облекчат битието на писателя, се отпускаха само там - от бързо и облекчено издаване на книги до
питателна храна в стола. По обедно време например можеше да се види как известни български поети и
белетристи предпазливо излизат от зданието на Съюза на писателите с емайлирани тройни сеферта-сове
в ръце и се понасят като плуващи лебеди към домовете си. Впрочем при такава убога гледка не беше
лесно човек да запази копнежа си да стане известен български писател.
И така, получих покана да участвам в двудневна национална конференция на младите писатели, която,
не знам по какви причини, се считаше за важно събитие в българската култура и се откри в един
полутъмен салон в центъра на София. Започна се с приветствия от обществени организации, последва
някакъв доклад и се премина към изказвания. Всичко носеше белега на унизителната политическа и
естетическа принадлежност към режима, но изказванията - при това неконтролирани - бяха ужасяващо
ревю на скудоумието. Помня как Максим Наимович, популярен за времето си литературен критик, в
една пауза възбудено извика: „Как е възможна такава посредственост?!" Споменът ми е силен, защото
бях поразен, че един буден човек, за какъвто считах този критик, не е в състояние да разбере простата и
достъпна за здравия разум истина - това, което той и аз виждахме, бе печалният резултат от
многогодишното дебелашко дирижиране на културата. Питател-ната храна в стола и евтиният почивен
дом не могат да компенсират пораженията от непрекъснатата и неуморна борба на Единствената партия
срещу дълбоко личностната същност на писателския труд. Литературната посредственост бе
положително нежелан, но всъщност упорито извоюван и закономерен резултат.
В края на конференцията всички участници бяхме поканени на официална вечеря от генералния
секретар на Единствената партия, който бе и председател на Министерския съвет. Това стана в един
просторен салон на най-представителния тогава столичен хотел „Балкан". Споменът ми е за лъскав под
от сив гранит, свет-лобежови стени и тилове на надвесени над чиниите си млади и възрастни писатели.
Полъх на притесненост и неудобство. Тишина, нарушавана от звуци на прибори, издърпване на тапи с
тирбу-шон, бълбукане на вино в чаши и редки, изшепнати къси изречения. Дъвчейки, младите писатели
и писателки протягаха шии, за да видят със собствените си очи онова, което познаваха само от портрети
- най-важния човек на страната, седнал на централната маса. Голяма част от тях нямаха никакъв опит в
държавни приеми и преди всичко внимаваха да не изпуснат вилицата си на пода или да не разлеят вино
върху снежнобялата покривка. От лявата ми страна седеше Ламар, възрастен поет с импозантен външен
вид -едър, белокос, в отлично скроен тъмносин костюм, с бяла кърпичка в джобчето до ревера и голяма
червена папийонка. За него се твърдеше, че стихотворенията му са трудно четими, защото първо
поставял римите в края на редовете, а после нагласял думите и се опитвал да ги сглоби в мисъл. Отдавна
не пишеше ни поезия, ни нищо, но беше популярен като симпатична реликва от бохемските времена
преди войната и дори се знаеше, че някога е бил анархист, а не комунист. Той не ми обърна никакво
внимание, но високата му класа на гуляйджия беше несъмнена - често правеше знак на келнерите да му
напълнят чашата. От другата ми страна седеше млад писател от провинцията, когото не познавах - той
притеснено гледаше само пред себе си, така че не влязохме в никакво отношение и слава Богу, защото за
какво ли щяхме да говорим.
Една млада белетристка, съпруга на млад белетрист, внезапно притича между масите и се изгуби през
портала в посока на тоалетните. Този внезапен устрем беше малко необясним. Но след малко токчетата
й - вече в по-спокоен ритъм - отново протракаха по бляскаво излъскания гранит и тогава загадката се
разясни: първо, тя седна на масата за най-важните гости, и второ, извади няколко листа от чантата си, а
пред нея поставиха микрофон. Някой почука по него. Всички спряха да дъвчат. Настъпи тишина. С по-
ривист глас белетристката прочете благодарствено слово към генералния секретар и към цялата
Единствената партия от името на всички млади български писатели, до един благодарни за всичко и
предани на когото трябва. Ръкопляскахме. Отново се надвесихме над чиниите и надигнахме чашите.
След известно време от микрофона се чу не почукване, а дискретно, но респектиращо изкашлю-ване. Не
знам кой се е изкашлял, но генералният секретар бавно се изправи. Този път настъпи гробна тишина. И
той започна да говори, но не за литература, а за успехите на страната във всички насоки. В един момент
от лявата си страна чух изръмжаване. Поетът Ламар, видимо вече доста пийнал, не можеше да се
овладее и първо със звуци, а после и с отделни, завалено произнесени думи започна да мърмори срещу
изречения на генералния секретар. Чувах: „Каква индустрия, бе, един грамофон не можете да напра-
вите!.. Глупости!... Дрън-дрън, все едно и също приказвате...", и тям подобни. Реакциите на тази
известна обществена личност се превърнаха за мен в невероятно изживяване! От години не бях чувал
такива приказки на публично място. Дори се озърнах - дали някой цивилен служител няма да го
подхване под мишниците и кротко да го изведе. Навярно червеното вино беше приспало задръжките му,
но все пак в неговото поведение имаше безстрашие и дори се създаваше усещането, че това му е
свойствено и не за пръв път се държи така. Генералният секретар свърши речта си. Продължителни
ръкопляскания.
След десерта, допивайки набързо последните чаши, защото знаехме, че после няма да има нова софра,
преминахме в съседния обширен салон. Замотах се между групички вече разприказвали се помежду си
млади писатели и търсех къде да се закача и аз, когато отнякъде се дочу пеене. Няколко мъжки гласа
започваха енергично да редят думите на юначна народна песен. Тръгнах към тях, доближих се,
надникнах между раменете на наредените вече зяпачи. Пееше генералният секретар, забиколен от малка
група любители хористи, които навярно имаха основание да се чувстват по-близки с него, отколкото ние
зяпачите. Импозантната фигура на Ламар и червената му папийонка бяха извоювали място непо-
средствено до първия човек на държавата и въодушевлението, с което пригласяше, ясно говореше, че
мостовете между него и властта вече са възстановени. Моята носталгия по личности със собствен
възглед ме бе подлъгала още един път - този симпатичен ръмжащ лирик всъщност бил пригласящ
придворен, на когото е позволено от време на време да мърмори!
След края на песента генералният секретар премина към следващата точка от отдавна установената си
програма - диалог с населението. В случая - с тази част от населението, която наскоро е започнала да
пише в стихове или в проза. Нищо особено като размяна на реплики, освен че замаяни от близостта с
човека от хилядите портрети, млади поети и белетристи от провинцията го канеха да дойде на гости в
града или градчето им. Но ето че в един момент едра, малко грубо издялана от природата мома си
проправи път към него.
- Другарю Еди-кой си - каза тя, - аз съм поетесата Еди-коя си. Генералният секретар кимна като на
позната, въпреки че очевидно това име не му говореше нищо.
- В последния си доклад вие ме критикувахте - продължи да припомня тя.
Тази критична част от доклада сигурно вече не беше актуална, пък и сякаш той не си спомни нищо
конкретно, защото изведнъж разтвори широко ръце и изрече:
- А! Как съм могъл да критикувам такова очарователно създание!
Огледа плътната публика около себе си и прибави:
- Требва да съм бил пиян!
И последва неговият познат на всички българи безцеремонен кикот. А той беше като замахване с
капелмайсторска палка - последва взрив от смехове.
Но поетесата беше настойчива.
- Другарю Еди-кой си - каза тя, - бих искала да се срещна с вас, имам нужда да разговаряме...
Генералният секретар пак размаха ръце:
- Къде? Може би в „Бамбука"!
Това беше единственото литературно кафене в столицата и не беше обичано от властта, защото имаше
репутация на средище за размирни приказки. Ново кискане на генералния секретар и отново залп от
смях на околните. След което той много сръчно прекрати разговора, като се запъти към друга група от
населението, заобиколен със свитата си от стари познати и цивилни телохранители.
Поетесата остана със замръзнала ласкава усмивка - възможността беше пропусната, утешителната
премия беше оставащият завинаги спомен, че е приказвала лично с вай-важния човек в страната.
По-късно в тълпата срещнах още един блуждаещ любител на зрелища - Димитър Паунов, по-млад от
мен и вече нашумяващ белетрист. Той ми каза, че също е присъствал на епизода с пеенето на народната
песен начело с генералния секретар, но не можал да се въздържи и се изкикотил. Миг след това в ухото
му изсъскал яростен глас:
- Ти що се смееш, бе!
Бил един от мускулестите цивилни телохранители. Тази дреболия всъщност прави едно доста
красноречиво разкритие -полицаите телохранители, застанали винаги около раменете на генералния
секретар с погледи, които зорко оглеждат близкосто-ящите хора, са свикнали да виждат само раболепие
и ласкателство. Едно нерутинно човешко поведение - подхилването на Митко - се изживява от полицая с
изумление и предизвиква негодуванието му, в което има и безсилие, защото положително би искал да
реагира с властта на пагона си, но срещу писател с покана това не е възможно.
Късно през нощта помагах във внасянето на едно тяло в дома на мой приятел, също млад писател. За да
бъда точен - в този час ние бяхме самообразувала се елитна група от трима млади белетристи, от които
двама вече нашумели - Георги Марков и Васил Попов, един млад есеист - Цветан Стоянов, двама млади
критици - Тончо Жечев и Здравко Петров, които след години достигнаха до професорски титли, и един
млад, но вече много известен бриджор и покерджия - Христо Друмев, който беше дипломат с ореола на
разузнавач и понякога се превръщаше във висш чиновник в културната сфера. А тялото, на което
помагахме да се държи право, впрочем доста едро, беше на главния редактор на единствения
литературен седмичник в страната, „Литературен фронт" - Георги Димитров-Гошкин. Подпирахме го от
всички страни, защото беше обръщал чашите много сериозно й губеше равновесие, но държеше да ни
каже нещо важно. След като го стоварихме на дивана, макар и мъчително, успя да изломоти онова,
важното. Ето какво чух: „Аз не се интересувам от сълзата в едно детско око! Аз се боря да няма сълза в
нито едно детско око по света!"
След това програмно изречение той притихна и почти прекъсна контактите с околния свят. До сутринта
се случиха още две събития - Христо Друмев обра тримата си партньори - млади писатели, а главният
редактор Георги Димитров-Гошкин изтрезня и можеше да се движи без чужда помощ.
„Не е лесно - си шепнех аз призори, когато се прибирах към къщи. - Никак не е лесно. И това е само
преддверието. А вътре навярно е по-сложно и по-нелепо."
Отново киното
ДОРИ И СЛЕД ТОВА, което се случи в Берлин, за мен киното оставаше една неугасваща любов.
Колкото и да е било несъобразено с тоталитарната действителност и нейната зла памет, бях дълбоко
убеден, че моето пътешествие към филмовия екран не е отменено, а само отложено. Дори си втълпих
един постулат от древния Рим - „Пази се от човек, който има само една мисъл в главата си", и настаних
седмото изкуство на първо място между своите намерения. И ето, малко преди появяването на втората
ми книга, реших, че е дошло време да потегля отново към киното, но не през входа на учебно заведение,
а чрез влизане през прозореца - като напиша сценарий.
От паметта ми изникна нещо, което някога баща ми бе разказал. Не беше случка или събитие, а само
подробност от едно негово пътуване с нощен влак през ранната пролет на 1944 година, тоест по времето,
когато в България все още имаше приятелски немски войски - при дългия престой на една по-голяма
гара той бе наблюдавал хайка за човек - полицаи бясно търсели по перона и във вагоните някакъв
избягал руски или американски военнопленник.
Това ми беше достатъчно като опорна точка, останалото изгради въображението ми - за около месец
написах сценарий за пътниците в един нощен влак и американски военнопленник (в началния вариант
беше руски войник), избягал от лагера за съюзнически пилоти, свалени над България, който потърсва
спасение при пътуващите българи. Не човекът герой, а малкият човек, разпънат между страха и
солидарността, това беше темата ми. Накрая поставих заглавието „Най-дългата нощ" и занесох тези
шейсетина страници на режисьора, чийто филм „Крадецът на праскови" предишната година бе спечелил
не само няколко награди на фестивала на българския филм във Варна, но и аплодисментите на
българската публика. Въло Радев не ме познаваше, нито беше чувал за мен, но прочете сценария.
Нескромно казано, не се учудих, когато той заяви, че го е харесал и е готов да прави филм по него.
Предложи да ми уреди пребиваване в някакъв дом на Министерството на културата в зимния курорт
Боровец по времето, в което той също щял да бъде там, и така ще можем да общуваме, докато аз работя
върху поправките по сценария. Съгласих се, защото бях чувал за такива уютни и комфортни кътчета в
страната -в тяхното съществуване имаше винаги нещо скрито и ми беше любопитно да видя какво
представлява този тоталитарен вариант на „английски клуб", който сякаш се укрива от погледа на
хегемона на социалистическото общество - работническата класа, за да не разбуди нов вид класова
ярост, този път към привилегированите в обществото на равните.
И така, в един зимен ден на шейсетте години, с пътна чанта в едната ръка и портативна пишеща машина
в другата, вървя по дълга заснежена алея, обточена от високи борове. Гората изведнъж свършва и аз се
озовавам пред голяма красива къща от алпийски тип. Камък, дърво, много балкони... Отварям
незаключената врата, влизам... Тишина... И някъде отдалече изплува призрачен звук на пишеща машина.
После втори, в друг ритъм... Присъединява се трети... Тези далечни звуци припомнят названието на
къщата - Дом за творчество и отдих. Тук идват писатели, за да пишат, кинорежисьори да работят върху
сценарии, художници да размишляват или да правят скици, учени, за да отдъхват, дори двойки, за да се
любят полускрито, и всички заедно - да се разхождат между дърветата през деня и да си приказват край
камината вечер... Аз нямам още обществен сан, за да ползвам тази привилегия, но вероятно един ден ще
го получа, сега съм нещо като стажант, който тепърва започва да усвоява клубния живот.
И така, след няколко часа звукът на моята пишеща машина се присъединява към останалите. Пиша,
давам на режисьора да чете, после водим кратки разговори, а след вечеря всички обитатели на дома се
събираме около пламъците на голяма, открита камина. Водят се лениви разговори на всякакви възможни
теми. Например кой как се събужда сутрин - рано, късно, в какво настроение... „В последната
новогодишна нощ, около апартамента, в който живеем отскоро, се отвориха десетки прозорци и от тях
се подадоха безброй ръце с пистолети, които започнаха да стрелят към небето -разказва млад, но вече
известен поет, и заключава: - Не съм подозирал, че има толкова много ченгета в България!" Поетът ми
допада с естествеността на това изречение, което сякаш съдържаше упрек към политическата
действителност. Оказа се, че съм се излъгал - след три-четири години той се хвърли с неподозирана
енергия към властта, стана част от нея и доказа, че прагматикът у него е на изключителна висота. А в
една съботна вечер се появи министърът на външните работи на България и изигра край камината
партия белот, което беше доста екзотично за висок сановник на комунистическа държава. Този министър
имаше славата, че е един от редките случаи на столичанин с европейска култура, допуснат във висшите
сфери на властта, но за съжаление само белотът и карането на ски потвърждаваха това качество - като
журналист бях получил възможността на два пъти да видя, че в него всъщност живее заповедник от
болшевишки тип, който можеше да повишава тон и дори да си служи със заплахи. Впрочем историята на
комунизма е пълна с подобни случаи, при които доброто образование не упражнява никакво влияние
върху бруталното поведение на субекта с власт. При образования революционер - хайде, да употребим
това романтично словосъчетание - приматът не е образованието, а революцията, а тя, както знаем, държи
сопа или брадва. Няколко години по-късно министърът загина в снежна буря на Витоша. Не знам какво е
било естеството на амбициите му, но да си министър на външните работи на държава без собствена
външна политика е доста окаяна участ на професионален политик.
Един ден избухва скандал. Недоволен от обедното меню, младият белетрист Г. М., с леко закъсняла, но
ярка кариера, започва да говори с повишен глас, че ще се оплаче някъде от управителката, защото
днешният обед бил недостатъчен и ето - сега той става гладен от масата... Като изключим известния
епизод от „Бунтът на броненосеца Потьомкин", за пръв път в живота си виждах такова яростно
негодувание, породено от гледката в чиния. „Но тук има нещо друго - помислих аз, докато яростта на
белетриста нарастваше. - Това не е реакция на гладен човек, а на оскърбено писателско честолюбие! Той
така е повярвал в обществената си значимост, че съзнава вече действителността като свой длъжник.
Всъщност същинският смисъл на неговото възмущение е „Така не може да бъде хранен човек от
духовния елит на нацията."
За разлика от тривиалните почивни домове не домакинът, а гостите са господар в този - управителката
така се е уплашила да не би виковете на писателя да стигнат до Министерството на културата, че два
часа по-късно минава лично по стаите с табла и ни раздава дебели парчета току-що изпечен кейк и купи
с кисело мляко. „Извинявайте, обедът беше малко слаб, но ето..." - произнася виновно тя.
Продължавам да работя с пишещата си машина, но всъщност след шумното възмущение на писателя
започвам да се притеснявам, дори ми се явява една постоянна болка в слепоочията. Имам неприятното
чувство, че тук не е за мен. Струва ми се, че съм попаднал в някакво не съвсем порядъчно съзаклятие.
Нещо като -пишем както искате, но хранете както трябва! Храним както трябва, но внимавайте какво
пишете! И хубавата къща, в която съм, вече ми създава чувството, че е някакъв луксозен декор на
човешката незначителност... Тези хора, които шляпаха тихо с пантофите си... тихите, беззъби разговори
около камината... доволството върху лицата им от прекрасната привилегия да са в това място за
избраници... Всъщност и къщата, и хората в нея бяха акуширани от утробата на тоталитаризма, за да
помагат в похода на Единствената партия към Утопията.
Един неделен ден цялата интелигенция от Дома за творчество и отдих потегля накуп към центъра на
курортното селище. Оказва се, че има „избори" за депутати в Народното събрание - припомням, че
режимът беше еднопартиен, - и всички придвидливо са си извадили бележки за гласуване другаде из
страната. Аз нямах такъв документ и останах сам в тишината на дома. Работих известно време, но към
обед започнах да се безпокоя - ами в квартала, в който живеех, това и чакаха, за да ме прехвърлят от
категорията „неучастващ в мероприятията на народната власт" в списъка на „враждебно настроените".
Да не гласуваш - това е най-публичното оповестяване на политическо несъгласие с режима. Бре, какво
лекомислие съм допуснал! Мятам си якето на гърба, затичвам се надолу по заснеженото шосе, опитвам
се да спра някоя от минаващите коли... Една, втора, трета... Най-после ме взимат и някъде към четири и
половина съм в София. Автобус, после трамвай, накрая малко тичане и ето, влизам в избирателния
пункт, който е в едно училище. Пусти коридори, празни стаи, стъпките ми самотно ехтят... Окачени по
стените стрелки ме отвеждат до избирателното бюро на моя квартал, втурвам се в една класна стая - о,
радост, комисията е там! „Идвам да гласувам!" - декларирам аз с доволството, че опровергавам
създалите се подозрения за избирателя Бранев. Хората от комисията ме гледат странно, сякаш биха
предпочели да ме няма. „Как се казвате?" - промърморва един дребен човек, може би председателят.
Казвам си името. Мълчание, дори някакво безпокойство увисва във въздуха. Не разбирам какво означава
това. „Можете да си отивате" - казва неочаквано същият дребен човек зад урната, боядисана естествено
в червено. „Как, още няма шест часът! - възмущавам се аз. - Искам да гласувам, затова съм дошъл чак от
Боровец!" Върху лицето на човека изпълзява срамежлива усмивка. „Гласували сте вече" - казва той. И
ме гледа със сигурността, че схващам събитието, едва ли не ми смига. Загрявам - те са пуснали
бюлетината от мое име и дори са ме подписали. В отговор аз се ухилвам съзаклятнически и излизам от
класната стая. Навън пак се затичвам - към автобусната спирка за Боровец.
Дали тогава преживяното ме е развълнувало по един или друг начин? Някакво възмущение например,
или поне мъничко угнете-ност? Не... или съвсем слабо, но пък намирам, че не съм си изгу-бш1 напразно
времето - добре беше, че тия от комисията видяха с очите си как запъхтяно пристигнах. Сега съм
спокоен.
Което значи, че онази невидима част от нас, която отбранява човешкото достойнство и сигнализира
изживяването на унижение, е започнала вече да се атрофира дори у човек като мен, който непрекъснато
прави някакви опити за нравствена хигиена. Просто казано, започнало е несъзнателно пригаждане към
злото.
Във вечерния автобус към Боровец имам повече време да мисля. Към човека, който бе извършил
изборната фалшификация, изпитвам само едно чувство - презрение. Но след като ме видя как запъхтяно
нахълтвам в избирателното бюро, той също е получил основание да изпитва подобно презрение към мен
и неслучайно ми се усмихна съзаклятнически. Аз съм просто един като него. Подрусвам се в автобуса и
започвам да си давам сметка, че от известно време ние, хората, които живеем в тази страна, сме започ-
нали да се презираме. Всеки от нас вече живее нечестиво и затова съзнава насрещния като душевно
нечистоплътен човек. Нечести-вост на всякакви нива, в различни насоки и в нееднакви степени, но
задължителна, защото несвободният индивид може да съществува само ако ползва някоя от формите на
лъжата, които предлага Единствената партия. Всеки от нас е престанал да се пита за ближния що за
човек е - просто знае, че не е възможно да не е уплашен лъжец като самия него. И това е основанието да
се презираме един другиго - надничайки в собствената си личност, аз с лекота дешифрирам тази на
себеподобния, защото отлично знам, че неговият живот не заслужава повече почит, отколкото моят
собствен.
Когато пристигам в Дома за творчество и отдих, огънят в камината догаря и хвърля слаби отблясъци
върху празните фотьойли наоколо. Тази безлюдност ме облекчава - след днешната случка и нейното
осмисляне в автобуса щеше да бъде трудно да вляза в при-творни разговори с другите. Сядам в едно
кресло пред гаснещия огън, връщам се назад в днешния ден и си мисля, че ако в условията на
тоталитарната власт лишеният от свобода индивид не може да защити човешката си цялост, то трябва да
се опита да запази непокътнато поне едно - способността искрено да тълкува собственото си поведение.
„Как си?" - запитах веднъж мой по-възрастен приятел, който след години труден живот беше намерил
начин да печели много добре. Той ме погледна доста мрачно и въздъхна
- „Продавам се." Това е отговор, който заслужава внимание - след като му е забранено да живее по
собствена воля и да дава публичност на истинските си мисли, последната и вероятно единствена
свобода, с която човек разполага, е свободата мълчаливо да осъзнава свойството и значението на
постъпките и простъпките си. Това няма да го превърне в ангел, но положително ще му даде повече
шансове да остане човек.
Няколко дена по-късно приключвам работата си по текста и потеглям към къщи.
Филмът „Най-дългата нощ", заснет по моя дебютен сценарий, имаше сполучлива съдба - в 1967 година
на фестивала на българския филм във Варна получи голямата награда „Златната роза". Генералният
секретар на Единствената партия поздрави режисьора Въло Радев и мен с обширна телеграма, която
беше публикувана в пресата. В разгара на банкета, с който приключваше фестивалът, Въло се приведе
към мен и полугласно ми предчожи да благодаря за телеграмата публично на първия човек в страната.
Първото нещо, което тогава почувствах, беше притеснение за самия него
- как е възможно този едър, самоуверен и силен мъж да измисля подобни пигмейски ходове. „Не мога да
правя такива работи" -изломотих неловко аз. Въло ме погледна разочаровано и мисля, че в този миг ме
презря за моята житейска непригодност. Той беше истински щурмовак на живота и знаеше какво и кога
да се прави. Много бързо се добра до всички материални облаги, които тоталитарната държава
отпускаше на преданите към нея деятели в културата. (Впрочем срамно елементарни блага, но
оскъдният живот ги бе митологизирал - аз намирам, че правото на жилище в по-добър квартал и на кола
без чакане не са нищо особено като премия за цял живот подчинение.) По едно време дори стана член на
ЦК на БКП. По-късно се разтвориха мрачните страници на живота му, от които най-страшната беше
катастрофата, в която загина единственият му син Ради.
Освен „Златната роза" във Варна „Най-дългата нощ" получи също така втора награда на фестивала в
Кунео, Италия, и почетен диплом на Международния кинофестивал в Единбург. В началото аз не
харесвах филма, но в течение на годините се убедих, че Въло Радев добре си е свършил работата. „Най-
дългата нощ" не съдържа никакъв реверанс към Единствената партия, третира човека доста триизмерно,
с всичките му недъзи, и филмът продължава да е годен за гледане и днес.
След награждаването във Варна и по-точно след публикуването на поздравлението на генералния
секретар забелязах, че в професионалните среди понякога върху мен се спират погледи, в които се чете
напрегнато очакване - какво ли ще си поискам от политическата власт, защото сега е най-подходящият
момент да потропам на някоя от дебелите дъбови врати във високите учреждения.
Късо време след премиерата на филма потропах на една такава врата.
Това стана, след като видях няколко нови филма в Чехословашкия културен център в София. Те ме
поразиха с искреността в тълкуванието на човека, както и със съвършено новия начин на разказване.
Беше в края на 1967-а и тази неочаквана и така мощна пулсация в киното бързо бе наречена „чешко
чудо". Разбира се, това „чудо" можеше да бъде продукт само на някакво друго „чудо", от политически
характер. За пръв път комунистическият тоталитарен режим показваше годност да помръдне напред
спрялата часовникова стрелка на идеите в киното. Започва да се говори все по-усилено за някакви
политически реформи в Чехословакия, споменава се често едно име - Александър Дубчек. Нима е
възможно да бъде опровергана пълната ми скептичност по отношение на тоталитарния режим?
Дъбовата врата към кабинета на министъра на културата. Протягам ръка - чук-чук...
Секретарката ме посреща с обезкуражаващо напрегнат поглед - какво ли пък е дошъл да иска от
министъра този новобранец в българското кино? Контрактация, жилище, синекура, стипендия...
- Идвам да помоля другаря министър да ми бъде разрешена специализация по кинодраматургия във
фшшовата академия в Прага -изговарям аз, подавам написаната молба и прибавям най-обезоръжа-ващия
аргумент: - Не на държавни, на собствени разноски.
Напрежението на секретарката в миг се стопява - това, което искам, е едно нищо, - тя се усмихва
ласкаво, поздравява ме за наградата на филма, казва, че веднага ще предаде молбата ми на ми-
нистъра, и дори предполага, че няма да има никакви проблеми... След два-три дена ми се обажда по
телефона и съобщава, че заповедта е готова и че мога да мина да я взема, за да извадя задграничния си
паспорт. Тя не може да подозира, че за мен този паспорт е като пришиване на криле, докато едно
назначение на редакторска работа в Студия „Бояна" би било като заповед за принудително въдворяване
в местожителство.
Десетина дни по-късно държа един червен служебен паспорт в ръцете си и прочитам много пъти текста
на изходната виза - „За многократни излизания от страната в продължение на две години". Това ме
хвърля във възторг - значи, ако вечерта ми хрумне да прескоча до Белград или Будапеща, в полунощ
мога да потегля с влака! Разбира се, паспортът е валиден само за социалистическите страни, но в
съзнанието ми целият свят е изтласкан встрани -съществува само Прага.
И така, привижда ми се един живот, в който пътувам до Прага, седя месец-два, връщам се, работя три-
четири месеца, пак заминавам, после пак се връщам... Е, всичко това е малко необичайно за човек с жена
и дете, но Жана пак се оказва превъзходен партньор и казва с иронична и малко тъжна усмивка: „Не
мога да ти попреча да продължиш детството си."
Всичко разказано досега се случва в периода, когато за Държавна сигурност продължавам да съм
„Дурак", съгласно названието, което ми е дадено в образуваното през 1965-а оперативно-наблю-дателно
дело.
Прага през 1968-а
ЗА ПРАГА в 1968-а, за Александър Дубчек с неговия опит за „социализъм с човешко лице" и за
военното стъпкване на този опит са изписани хиляди страници, направени са десетки журналистически
изследвания и всичко отдавна е разтълкувано и подробно вписано в аналите на най-новата история на
Европа. Моите скромни изживявания не могат да прибавят нищо по-различно от вече известното, ето
защо в следващите редове ще жалонирам само няколко случки, които имат връзка с предназначението на
тази книга, а то е - човекът по времето на комунистическия тоталитарен режим и неговото
орнаментирано изображение, изработено от майсторите в художествените ателиета на политическата
полиция.
С мой приятел бяхме наели малък апартамент в най-старата част на Прага, недалече от един от домовете,
в който бе живял Кафка. Сякаш бях прекрачил в пожълтелите, втвърдени страници на някога написана
книга - вечер се прибирах към къщи по тесни криволичещи улички, покрити със средновековен
калдъръм, едва докоснат от бледожълтеникавата светлина на газени фенери. Всеки път ми се струваше,
че ей сега от мрака зад ъгъла ще се появи прегърбеният силует на Скитника-евреин и ще се размине с
мен, потопен в мълчание... В малката бирария „При трите щрауса", за която се твърдеше, че съществува
от XVI век, понякога водех дълги разговори с Марта, глухоняма художничка на анимационни филми,
титулувана аристократка по произход и някогашна красавица. „Жена, която не е правила любов след
езда, не знае какво е това да се любиш" - казваше тя с устни, от които излизаше само въздух, като си
помагаше с изтънчената изразителност на прекрасното си застаряващо лице. А под нарисуваните тавани
в ресторанта „При художника", недалече от хана, в който някога бе отсядал Бетовен, един човек с
намусено сипаничаво лице се вдигаше от стола си с чаша бяло вино в ръка и проверяваше дали
демокрацията наистина се е завърнала, като изреваваше: „А аз казвам, че президентът Свобода е лайно!"
И се оглеждаше. Никаква реакция при посетителите, но в друг ден и на друго място една симпатична
госпожа, някогашна собственичка на голям антикварен магазин, а по това време портиерка на
студентско общежитие, ми казваше с тревожни очи: „Лошо ще стане със Съветския сьюз, господин
Бранев, ще видите, снощи пак сънувах кръв!"
От филмовата академия получих карта, която ми даваше достъп до един специален салон - един или два
пъти седмично гледах нови филми на големи майстори и на вече добили известност млади европейски
режисьори. Често ходех в именитите стари кина, които за мен бяха като музеи на довоенна Прага, и се
запознавах с драматургичните механизми на новото чешко кино. Записах се в библиотеката на Френския
институт и се втурнах да чета книги, които в София не можех да намеря никъде. Влязох в оживена
кореспондентска връзка с моя приятел Цветан Марангозов, който току-що бе направил в Мюнхен своя
първи пълнометражен филм „Ангелчето". Понякога ходех на митинги, но не за да участвам в тях, а за да
изживявам опияняващото зрелище на раждащата се свобода.
Веднъж видях една политическа манифестация, която събуди у мен тревожни въпроси - двеста-триста
души се движеха по плат-
ното на улица в центъра на града под люлеещи се плакати с непонятни за мен надписи. Запитах един от
зяпачите около мен за какво манифестират тези хора. „Искат да бъде възстановена партията на Томаш
Масарик" - ми отговори той. В този момент изведнъж разбрах, че идеите на Александър Дубчек, които
той оповестяваше като „социализъм с човешко лице", са само преходни и всъщност не могат да бъдат
трайна цел - ето че е достатъчен само миг демокрация, за да се роди политическият плурализъм, който
ще предложи на обществото съвършено други проекти и утре вече не „централният комитет", а
избирателите ще решават дали да е „социализъм с човешко лице", или нещо по-примамливо.
Когато при едно от завръщанията ми в София споделях с приятели възторга си от това, което ставаше в
Прага, един от най-популярните обитатели на столичните литературни кафенета се усмихна хитро и
произнесе с тънкия си глас:
- Не вярвам в облагородяването на сифилиса.
Намирам, че изречението е много находчиво, и затова специално отбелязвам името на автора - Владимир
Свинтила, блестящия преводач на сонетите на Шекспир и един от най-големите сладко-думци в онази
глуха епоха. Няколко години по-късно Владо демонстрира един невероятно комичен гег - стана член на
Единствената партия, и то без да се откаже от цитираното изречение.
Последният ми престой в Прага беше най-дълъг и обхвана част от лятото на 1968 година. В началото на
август пристигна Жана и след десетина чудесни дни и вечери потеглихме за Берлин и Ба-белсберг,
където бяхме канени у наше приятелско семейство. Именно там, от големия телевизионен екран на
семейство Вили и Петър Шауер, ние разбрахме за нахлуването на съветските войски в Чехословакия. И
за още по-тягостния факт, че български военни части са съучастници в това престъпление, което беше
нещо като убийство на новородено.
Седмица по-късно Жана и аз напуснахме граничния пункт Бад Шандау и бързо ни обзе чувството, че не
се движим, а потъваме към Прага. Над главите ни висеше тъмносиво неподвижно небе, гората от двете
страни беше посърнала и мокра от неспирния дъжд, а шосето под гумите на колата сякаш конвулсираше
- асфалтът му бе дълбоко издран от танкови вериги. Никакви коли, автобуси или камиони... Имаше нещо
противоестествено в нашето движение по този съвършено пуст път - обикновеният, ежедневен човешки
живот тук сякаш бе окачил табела с надпис „Представлението се отлага за неопределена дата"...
Подобно на голяма част от съпле-менниците си вече имах случаи и аз да се запозная със срама от това,
че съм българин, но този път чувството беше позорящо - не бях вече гост в тази страна, бях един от
окупаторите. За пръв път в зрелия ми живот едно деяние на тези, които ни управляваха, ме натовари с
чувство на вина, досега всички безумия бяха „тяхна" работа... Следях движението ни в една разгъната
карта, за да се ориентираме, без да се налага да спираме - щях да се срамувам да потърся помощта на
местен човек, а освен това би било нормално озлочестеният от окупацията да отвърне с неприязън и
дори с омраза. Но указателните табели бяха пометени от събитията и тяхната липса много затрудняваше
движението ни. В края на краищата се объркахме, спряхме на един кръстопът и угасихме мотора. Под
усилващото се трополене на дъжда върху покрива на колата гледах безсмислено в картата и се чудех
какво да правя, когато край нас безшумно и бавно премина човек върху колело. Извиках след него -
„Господине, господине!" Той спря и се обърна. Мокро от дъжда, безизразно селско лице на близо
шейсетгодишен човек. Излязох от колата, притичах до него, обясних му, че сме изгубили пътя за Прага и
не знаем накъде, ако може само да ни каже - направо, наляво, надясно, назад... Той ме изслуша, без да
реагира, отново се намести върху седлото и аз реших, че мълчаливо отказва помощта си. Но човекът
произнесе с най-голямата възможна простота: „Карайте след мен!" И като обърна колелото си в друга
посока, завъртя педалите.
Пъплехме бавно след него, виждах как дъждът плющи о подскачащия му гръб... Когато завиваше,
посочваше с ръка промяната на направлението. Това продължи десетина минути, докато излязохме на
широко шосе. Човекът показа накъде е Прага и без да спре да върти педалите, без дума, без жест, без да
смени израза на лицето си, възви и се спусна обратно по пътя, от който ни изведе.
В живота си съм откривал много пъти човешката доброта, но такава спонтанна и безмълвна помощ не
срещнах втори път. В Чехия, през август на 1968 година.
Пристигнахме в ранен следобеден час в Прага. Градът уж беше същият, но излъчваше тъгата на
беззвучната мокра гора, през която бяхме минали няколко часа преди това. Спряхме пред малък хотел
недалеч от центъра на града, който аз знаех отпреди. Влязох в пустото преддверие с паспортите в ръка.
„Жена ми и аз имаме нужда от стая за две нощи - обърнах се към човека зад бюрото на рецепция-та. -
Ние сме българи и съвсем добре ще ви разбера, ако откажете да ни приемете. И сега ви питам - имате ли
свободна стая?" Той се вгледа с някаква изненада в мен - секунда, две... изразът му стана приветлив,
кимна - „Заповядайте, господине."
Може би тук е подходящото място, за да кажа с необходимата за случая смиреност, че за мен най-
поразителният епизод от „Война и мир" е срещата и последвалият разговор край камината на Пиер
Безухов с неприятелския френски офицер в собствения му дом, в току-що превзетата от Наполеон
Москва.
Същата вечер бяхме на гости у наша позната, където тя дълго, с униние, но от време на време и с
остроумие разказваше за всичко, което станало в града, след като съветските танкове се появили по
улиците. Даде ми няколко отпечатани лозунга, които са били разлепвани по стените и пускани в
пощенските кутии още в първите дни след нахлуването на войските. Всички бяха много остроумни, но
съм запомнил само един от тях - „Червени братя, върнете се в своите резервати!".
Навярно е било около единайсет часът, когато спряхме с колата на паркинга пред хотела. Миг след това
от вратата изскочиха двама души и бързо се втурнаха към нас. Единият беше служителят от рецепцията.
„Отдавна ви чакаме - каза той. - Моля ви, влизайте по-бързо, защото в ресторанта има пияни руснаци и
се боим да не направят нещо на госпожата. Ние ще ви придружим." Влязохме тичешком - наистина от
ресторанта се чуваше необичайна врява. Двамата ни придружиха чак до вратата на нашата стая. Малко
по-късно възбудена руска реч завладя тихия площад пред хотела. Изгарях от любопитство да видя как
изглежда всичко това и излязох на малкия балкон. Двама или трима съветски войници, с автомати, които
се клатушкаха на гърбовете им, водени от офицер с кобур на кръста, се мъчеха да се наместят в един
джип. Беше военен патрул, който бе решил да не си прахосва времето в излишно търсене на врагове.
Най-пиян беше офицерът - той прегръщаше двамата чешки келнери, които му помагаха да влезе в кола-
та, и възторжено крещеше, че те са тук, за да помогнат на чешките си братя и че винаги братска
Чехословакия може да разчита на тяхната братска помощ, и прочие все в тоя дух. Това не беше индок-
тринирано в комунизъм съзнание - на първо място, беше проява на специфична национална човешка
природа, която имаше свойството да се разгражда бързо и непредсказуемо. Но на второ, беше поведение
на истински служител от руската, а после болшевишка „тюрма на народите" - не от подчинението, а от
любовта на местните хорица се нуждае той! А съвременната политическа мотивация - вечна дружба,
братска помощ - служеше само за наздравица.
На другия ден бях в библиотеката на Френския институт, за да върна последните книги, които бях взел.
Лицето на библиотекар-ката, изящна жена на петдесетина години, беше разстроено. „О, вие си
заминавате! - тихо изрече тя. - Добър път, щастливи човече! Колко е хубаво, че си отивате от тази тъжна
страна!" Казах й, че там, където се завръщам, не е по-различно отколкото тук... „Да, но в България поне
имате слънце! - въздъхна тя. - Вижте колко сиво и мрачно е небето тук, то усилва мъката!"
Потегляме. Имам тежкото предчувствие, че по-голямата част от българите са доволни от този край на
събитията в Прага. Отвъд Дунава и край Искъра навярно малцина вече изпитват нужда от свободата,
която Дубчек и неговите сътрудници се опитаха да предложат. Преди всичко, какво значи това - „да
предложат"? Ние отдавна сме свикнали на „постановления - решения - заповеди", но „предложение"?
Това е съмнително, предложението може да е капан... За другите „братски" страни не знам, но хората в
България бяха изразходвали всичките възможни сили, които притежаваха, за да се приобщят към
тоталитарния режим такъв, какъвто беше, и изведнъж някой си - чех ли, словак ли - предлага промяна,
която нарича „социализъм с човешко лице", а това означава пак бъркотия, междуособици в
ръководството и поредна необходимост от енергия за приобщаване към нови правила, с нови лозунги, с
нови имена във властта, и всичко това е повече земетресение, отколкото пролетен вятър.
Когато два дена по-късно преминаваме от Югославия в България, аз отново имам чувството, че не се
движим, а потъваме.
Знам, че ме очакват дрезгавосиви, тъжни дни на метек.
- И сега много внимавай с кого говориш за чешките събития -предупреждава ме Жана, когато се
изкачваме по стълбите у дома.
И това знам - че сега трябва да се пазя от човека. От почти всеки човек. Но това „почти" какво ли значи?
- Е, с кого мога да говоря според теб? - питам аз.
- С баща си, с брат си, с мен... - А с майка ти например, с твоя брат?
- Е, и с тях, разбира се, но те няма да са ти интересни като събеседници.
Семейната къртица
В „АРХИПЕЛАГ ГУЛаг" Солженицин казва, че си губи времето онзи, който се опитва да разпознае
доносника. Ето едно потвърждение:
Софийско управление КДС 4-то районно отделение София 28.9.1968 г.
АГЕНТУРНО ДОНЕСЕНИЕ
Относно: Веселин Бранев
(неизвестен на службата) СЪОБЩАВА: бивш агент „Чавдаров" ПРИЕЛ: Подп. Иванов 17.00 на
26.9.1968 г.
Непознато лице е уведомило източника че на 8.9.1968 год. се е завърнал от Чехословакия Веселин
Бранев живущ на бул. „Христо Ботев " 6-а София. Същия през м. юни т. г. е заминал за Че-
хословашката република, където в продължение на 3 месеца е бил в изпитна сесия. Той следва сценарно
изкуство от 1967 г. На 9.9.1968 г. непознатото лице е посетило Бранев в дома му. Тогава същия между
другото му показал няколко (5-6) вестника в малък формат от 4-5 страници, издавани между 21 и 24
август. Бранев превел на непознатото лице някои от надписите по стените на сградите писани от
контрареволюционни еле-ментии са отразени в тези вестници, като:
„Червени братя, върнете се в легловището си. "
„Съпругът ми полудя. Брежнева"
„Алъоша, жена ти изпи валенките, ела си. Майка ти ".
Непознатото лице се убедило, че вестниците са чисто вражески. На лицето му е направило силно
впечатление, че Бранев ги чете с удоволствие и възхищение. То допуска, че ги чете и на други близки и
приятели...
...Непознатото лице споделило с източника, че Бранев е политически неустойчив, че е поклонник на
запада (...) Мнението на непознатото лице е, че въпреки голямата си култура, Бранев спада към
паразитната интелигенция...
...В Чехословакия при него за 1 месец е била съпругата му Жана Иванова Михайлова. Тъй като дълго
време те не са се обаждали с писмо на майката на Жана, при която живеят, тя е допускала
възможността да са забягнали на запад...
„Чавдаров "
Задачите са поставени, освен да се проведе нова среща с Бранев с цел да се установи дали вестниците
са още в него и дали ги е чел на други лица.
ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ на няколко подробности в това аген-турно донесение:
Първо. То не произхожда от важните централни управления на МВР - 1-во, 2-ро или 6-о, а от
Софийското управление на ДС, което в йерархията на политическата полиция има по-незначително
място, тоест „Чавдаров" е нещо като „квартален" или „учрежденски" доносник.
Второ. Аз не съм посочен като обект на ОНД „Дурак", а е вписано името ми, като отдолу е прибавено -
неизвестен на службата. Това означава, че донесението не е поръчано от офицера резидент, той дори не
подозира, че аз съществувам, а е самоинициа-тива на агент „Чавдаров", който лично е преценил, че е
попаднал на интересен за Държавна сигурност случай.
Трето. „Непознато лице е уведомило източника" - това е усложнена и доста наивна форма за уж по-
дълбоко укриване на донасящия агент, в случая - „Чавдаров".
Четвърто. Извън наличието на вестниците, което е достатъчно дезавуиращ факт, агентът е счел за нужно
да прибави собствени обобщения за личността на Веселин Бранев - политически неустойчив, поклонник
на Запада, спада към паразитната интелигенция - от което личи, че изпитва враждебна предубеденост
към обекта, тоест към мен.
Агентурното сведение е предизвикало силна възбуда в монотонното, скучно ежедневие на
политическата полиция - най-после един сериозен случай на вражеска диверсия\ Това личи по трите
резолюции върху първата страница:
Др. Иванов, бързо установи лицето, след което да се изучава обстановката и да се... откриване на
вестниците. Доложи за резултатите.
За 6-то управление ДС — за информация. 30.9.968 г. Василев. Др. Н. Петров, трябва да се работи
много активно -умно!! 4.7.1969 г.
В МРЕЖИТЕ на политическата полиция отдавна не е улавяна едра риба, защото в местния тоталитарен
рибарник това водно животно е вече само спомен. Но като няма риба, и ракът е риба -поради липсата на
истински събития, вместо да изземе бързо вестниците и да се закани с пръст на разпространителя,
офицерст-вото от Държавна сигурност драматизира този нищожен случай... Или, както най-големият
български мемоарист Захари Стоянов казва за някой си по друг повод и в друго време - „той беше от
тези, които обичат да правят въпроса на проблем". Това ни дава една рядка възможност - да разберем
как, простичко, от съвсем незначителен факт, в тези служби се заражда ирационалността, която, веднъж
допусната, става необяснима, защото изглежда страшна като върколак от народна приказка. Но преди да
продължим, нека направя едно разкритие - кой е този агент „Чавдаров", на когото аз доверчиво съм
показал вестници от Прага и съм споделял впечатлението си от антисъветските лозунги? Това е братът
на жена ми. Тя го наричаше „батко". Аз - „Жоро".
Преди всичко откъде знам, че агент „Чавдаров" е Георги Михайлов? Много просто - той е единственият
човек, на когото показах тези вестници. Това стана на следващия ден след нашето завръщане от Прага,
когато Жоро дойде на гости при майка си, а именно на 9 септември 1968-а. Но аз бързо разбрах, че тези
вестници вълнуват единствено мен, и без да ги покажа на когото и да е друг, в следващите дни ги
унищожих. А и в едно от донесенията, които следват по-нататък в годините, агент „Чавдаров" е
допуснал грешката да ме назове „зет ми".
Взаимоотношенията ни с този човек бяха банално-роднински и напълно безконфликтни. Много редки
виждания на досадни за мен семейни празници, в които се говореше за ежедневния живот, за футбол и
понякога се пееха песни. Имах чувството, че съм му симпатичен, а той от своя страна не ме е дразнел с
нищо. Имаше хубавичка и приятна жена, малка и много мила дъщеричка, собствена приятелска среда.
Едно погубено гаменско и спортно юношество - по разкази на неговата сестра и моя жена - го бе
оставило без образование и без професия. Очевидно природно лишен от амбиции или находчивост, той
беше започнал работа като осветител в Студия „Бояна", която наред с всичко друго беше временно или
постоянно пристанище на хора, претърпели житейски несполуки. Не съм имал чувството, че го измъчва
каквото и да е друго в този живот освен нуждата от пари.
Не знам и не мога да гадая кога е бил завербуван за агент на Държавна сигурност, но имам
подозрението, че това е било много отдавна и за него доносничеството е станало толкова нормална част
от живота му, колкото е да запалва или угасва осветлението на снимачната площадка.
От всички агенти на политическата полиция, които съм открил около себе си, Жоро Мигача, както го
наричаха в студията, олицетворява върха на човешкото злочинство, защото донася на Държавна
сигурност за съвсем близки роднини - собствената му сестра и нейния съпруг. Първото му донесение за
мен, което цитирах по-горе, доказва, че това е самостоятелно взето решение за извършване на злодеяние,
тоест то е акт на пълнолетно, вменяемо лице в отсъствие на каквато и да е принуда, и то със съзнание за
евентуалните тежки последствия за семейството на сестра му. Всъщност извършеното от агент
„Чавдаров" отговаря по-скоро на понятието „предателство", защото довежда до знанието на
политическата полиция тайни, които не са подслушани или узнати с усилие или хитрост, а са му
доверени като на близък човек.
Трудно ми е да квалифицирам случая на Георги Михайлов, защото той ме напъхва в непознато ми
човешко пространство - тъмно и непрогледно е там за мен, оплитам се в твърде много притворст-во,
лъжливост, измама и не мога да достигна до ясно заключение за същността на тази личност.
Но някои мои разсъждения може би са във вярна посока. Той имаше съдбата на типичните за някогашна
София квартални бабаити, които бяха страшилища за кротките и боязливи деца, но по-късно се
озоваваха в съвсем ниските етажи на живота. Имах няколко съкварталци с подобни съдби, някои дори от
много добри семейства - от улични повелители те се превърнаха в нощни пазачи на басейни,
разпоредители в кина, келнери във второкласни ресторанти... Недостигът на самочувствие при Жоро
беше осезаем.
На два пъти видях как изживява оскърбления - с покорността на човек, който знае, че мястото му в света
е нищожно. Първия път, когато тъст му с нетърпящ възражение тон поиска от него „да бъде послушен"!
И този четирийсетгодишен мъж приведе глава и каза тихо: „Че аз те слушам." Втория път това стана в
павилион на студията, където се снимаше филм по мой сценарий - заради някаква минимална грешка с
прожектора, за който той отговаряше, режисьорът заплаши, че ще го изхвърли от продукцията. Жоро се
сви като зашлевено дете и почувствах, че моето присъствие увеличи унижението му. Това навярно е
допринесло за зараждането на неприязън към мен. Възможно е също така да е изпитвал подсъзнателна
омраза към малката сестричка, която след появата си на бял свят е станала център на внимание в
семейството и го е ограбила от майчината любов.
Мисля, че е бил предан агент на Държавна сигурност, защото тази роля е помагала да компенсира
социалните си комплекси и му е създавала чувство за значимост. В очите на осветителя Георги
Михайлов аз съм имал привилегирована позиция в йерархията на студията, но наред с това той е
съзнавал, че притежава мощ, която аз нямам - да руши съществувания, ако пожелае. Чел съм много
видове доноси за себе си - от добродушни до клеветнически - и затова доста точно мога да
квалифицирам неговите: те са безмилостни. Семейната къртица, ако си позволя да ползвам малко раз-
ширено това понятие от шпионажа, рови в двора на моето семейство в продължение на близо три
години. Никога не съм подозирал, че братът на Жана може да има такъв тип участие в живота ни, пък и
само параноик можеше да реши да се пази от незначителен човек като него. Подозрителността ми имаше
граници и сега ще доставя една малка радост на все още живите фактори на бившата политическа
полиция - не само „Чавдаров", а всички, действащи срещу мен агенти, са били напъхани отсам тази
граница, в зоната, която съм считал за охраняема от близкото приятелство, роднинската солидарност или
идентичност на възгледите.
И тук е мястото да започна да задавам един риторичен въпрос, който ще повтарям при подобни поводи:
кое е било по-голямото зло през тези десетки години в България - човечецът, който е вършил ужасни
неща, или ирационалната сила, която го е деморализирала, за да ги върши?
Как се създава легенда
ЕСТЕСТВЕНО след нахлуването на войските на Варшавския пакт в Чехословакия вече нямаше за какво
друго да ходя в Прага, освен да пия бира в „Трите щрауса". Там беше започнал ловът на вещици, а към
средновековните мистерии нямах никакво любопитство, достатъчно беше изживяването ми от
всекидневното зрелище в българския театър на предпазливостта и страха. Следях само кои от
интелектуалците къде емигрират и кои и защо остават в Чехословакия. С това моята специализация в
Прага приключи.
В първите месеци на 1969-а с брат ми, който по това време завърши филмова драматургия в Москва,
сключихме договор за написване на сценарий за двусериен филм по мемоарната книга на Захари
Стоянов „Записки по българските въстания" - единственото крупно произведение в българската
литература, което обичах от началото до края. Бях дванайсетгодишен, когато на колене до библиотеката
в полутъмния вестибюл за пръв път разгърнах тази дебела книга. Тя беше пълна със светли, сиви и
тъмни пространства, човекът в нея беше объркан и противоречив, подозрителен и доверчив, страхлив и
героичен, а това е най-добрата основа за киносценарий. Авторът беше пленителен - едновременно прост
и недоизказан. Цяло чудо беше, че по-изтъкнати професионалисти не бяха посегнали отдавна към тези
изключителни страници. „Щастливецо - шепнех си аз. - Какви дни на висша наслада ти предстоят!"
Месеците, в които работихме с брат ми, наистина ми донесоха много вълнение. Открих за пръв път
удоволствието от проучването - за да почувствам добре епохата, изчетох много книги на ме-моаристи и
изследователи. Един ден нашият редактор Тодор Монов влезе в стаята, в която работехме, и се втренчи в
натрупаните върху масата томове: „Какво правите вие, бе! - почти изплака той. - Това е огромен труд, не
е ли прекалено за киното?" По-късно забелязах, че едно от слабите места на българския сценарист е
неохотата му да проучва. В тази насока помня фриволната формулировка на една сценографка в мой
филм: „Каквото не знаем - ще го измислим!" Това изречение всъщност камуфлира интелектуалната
леност.
Дните, а понякога и нощите, течаха в работа, а освен това трябваше да се изкарват и пари за
съществуване, но вече не чрез очерци за вестници - след филма „Най-дългата нощ" вратите на
телевизията се бяха открехнали за мен, а там се печелеше по-лесно.
В същото време в живота ми на наблюдавано лице Държавна сигурност въвежда нови агентурни
ресурси. Началото на този нов полицейски епизод е малко случайно - едно донесение на агент
„Велинов", което има за обект моя близък приятел Цветан Марангозов, живеещ, както вече писах, като
емигрант в Мюнхен. Личи си, че агентът познава много добре, и то отдавна, Цветан и освен това е бил и
в Мюнхен, където са се видели.
Строго секретно!
Екз. №1
УПРАВЛЕНИЕ 6-ТОДС СЪОБЩАВА: аг. „Велинов " ОТДЕЛ 3-ТИ ПРИЕЛ: майор Ангел Желев
ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТО НА 18.3.1969 Г.
АГЕНТУРНО СВЕДЕНИЕ
От източника научаваме, че Цветан Марангозов, роден 1933 година, син на Николай Марангозов,
писател, понастоящем живее в Мюнхен (ГФР)на адресГеоргиенщрасе№53, тел. 37-98-33...
...Още с отиването си в ГФР Цветан издава в някои западно-германски вестници свои произведения,
които източника е чел. Характерно за тия разкази е, че в тях преобладава тенденцията на
изкористяване на социалистическата действителност в България (...) Източникът слуша
еднарадиопиеса от Марангозов по Западногерманското радио. Тук Марангозов се опитва да покаже
раздвоеното съзнание на един прокурор в социалистическа България (...) Целия разказ нарадиопиесата
дискредитира социалистическото правосъдие.
...От друга страна е жвеел доста нашироко, видно от някои снимки, притежание на неговия баща и на
Веселин Бранев (Бранев - син на Неделчо Бранев, върховен съдия (...) сценарист на филма „Най-дългата
нощ"...) СВеселин Бранев Марангозов е в кореспонденция само когато Бранев е в чужбина.
18.3.1969 г. „Велинов"
Справка по сведението: отнася се за Цветан Марангозов -изменник на родината от 1960 г.,
понастоящем живущ в гр. Мюнхен, ГФР.
Засечени лица: - Веселин Бранев от София, който поддържа връзка чрез кореспонденция с Марангозов,
когато е зад граница.
Мероприятия: Препис от сведението да се изпрати от управление 1-во и 2-роДС.
Да се направи кабинетно проучване на Цветан Марангозов и връзкатна му Веселин Бранев.
Отпечатано в 4 екземпляра
№ 1 - Р Д н а агента МАЙОР: (А. Желев)
№ 2 - у-ние 1-во ДС № 3 -у-ие 2-роДС № 4 - отдел 7-ми
НЕЗАВИСИМО че обектът на това донесение не съм аз, а е моят приятел Цветан Марангозов, то внася
нов драматургичен елемент в продължителното и доста безрезултатно вече десетгодишно наблюдение
върху мен - имам епистоларна връзка с изменник на родината, и то само когато съм зад граница!
„Велинов" е предал съвсем точно една подробност, която съм му доверил, и наред с брата на жена ми,
агент „Чавдаров", става основен двигател за последвалия доста мускулест епизод за офицерите от
политическата полиция.
Мисля, че тук е мястото да цитирам някои редове от писмата на Цветан, които съм изгубил отдавна, но,
слава Богу, имат прилично направени копия в досието ми:
...Като чета понякога българските вестници, просто ме до-срамява - толкова провинциализъм и
необразованост, човек да го дострашее. Дискусии се водят с месеци дали водата е мокра. Добре е, че
тука никой не се занимава с тях, иначе ще станем за смях на целия свят...
...Тия заглавия, тази безпределна нескромност! Типично за един малък народ да се губи мярка в
преценяването на културното минало... Вл. Башев писа в „Литературен фронт ": „ Един народ може
да бъде горд един син като Ботев да има. Само няколко са в света, които могат да покажат такъв
гений. "
Боже мой! Добре, че никой тук не се занимава с това вестни-че, иначе лошо... Ботев си е Ботев, мен ме
ядосва този тон и всякаква липса на трезвеност. Това е невъзможно в Прага или Варшава. Башев беше
уж нормален и свестен младеж. Похабиха го.
...Занимавам те с тези неща, защото тука няма никой, с който да споделя тези ядове (що се касае до
българската литература). Не по-добре стои положението с филмите - на фестивалите хората
недоумяват върху толкова наивност.
А ЕТО НЯКОЛКО РЕДА от писма на друг кореспондент от Запад - моята много близка и скъпа
приятелка Донка Айреланд, която живееше в Лондон не като емигрантка, а като съпруга на англичанин.
... Следим с напрежение събитията в Прага. Мислех, че може би цялата история е доста преувеличена
от пресата тук, но ми попадат редовно и български вестници и ми е ясно, че всичко е доста сериозно...
... Увалиев получи от Цветан Марангозов картичка от Италия, от която разбрах, че може би скоро
ще го видим в Лондон -накрая даже и мен споменава. Любопитно е след толкова години да го срещна...
...Какви са твоите намерения - Филипов одобри ли сценария ти? Имам чувството, че тайно се
подготвяш да режисираш филм. Това е само по интуиция. Права ли съм?
...Скоро гледах „Отклонение", не ми хареса, но разбрах, че Би Би Си го е купила...
... Идеята ви за „Записките " на Захари Стоянов е превъзходна, вълшебна книга. Желая ви успех.
Това са максимално враждебните редове към социалистическия строй в моята кореспонденция. Разбира
се, те навярно са „враждебни" от гледна точка на Единствената партия. Но намирате ли, че заслужават
полицейско внимание?
Вероятно чрез 1-во или 2-ро главно управление е поискана справка от българската резидентура в Прага.
Тя пристига след около две седмици.
Строго секретно.
Съобщава: аг. „Петков"
Приел: Даневски, Прага, 2.4.1969 год.
АГЕНТУРНО СВЕДЕНИЕ Относно: Веселин Бранев
Веселин Бранев, сценарист, следващ задочно филмовата академия в гр. Прага е посещавал
многократно Чехословакия - последен път през май 1968 г. Същият е от София.
Критикува остро становището на Партията по въпросите на вътрешната и външна политика и
особено по въпросите на изкуството.
По време на престоя си в Прага, почти ежедневно е посещавал бар „Алкрон " с цел установяване
контакти с гражданите от западни страни (...) Търсил е контакти предимно с представители на
западни филмови къщи и журналисти (...) Установил контакт с Чехската телевизия (...) Някои връзки
и адреси му е дал Димитър Паунов -режисьор в Западен Берлин...
...Посещавал е Френското посолство и библиотека в Прага.
...Характерна е голямата му кореспонденция с граждани от Западна Европа. Писмата е получавал на
разни адреси, между които на Никола Ангелков (приложение едно от тези писма).
ПЕТКОВ
И ТАКА: информацията на агент „Велинов", че когато съм в чужбина, водя кореспонденция с изменника
Цветан Марангозов, се потвърждава от донесението на агент „Петков", който действа в Прага. Но
„Петков" е момче с въображение и прави от сламката греда чрез прибавянето на измислени
подробности. Всъщност никога не съм стъпвал във френското посолство; дневния бар „Алкрон" съм
посещавал само четири-пет пъти със студенти от филмовата академия; никога не съм търсил връзка със
западни продуценти - такива просто нямаше в Прага, а и аз нямаше какво да им предлагам; с Чешката
телевизия имах контакт само веднъж, когато с още трима души пренесохме пианото на Моцарт от
къщата-музей на композитора до един телевизионен павилион и после обратно; Димитър Паунов не
беше режисьор в Западен Берлин, а млад писател в София и не ми е установявал никакви връзки с
никого; писмата си получавах само на името на Ангелков, защото на два пъти сменях квартирата си, а
неговият адрес беше постоянен, и прочие.
След това агентурно сведение процесът става лавинообразен. Лековерието, или по-точно
предубеждението на офицерите от 6-о управление на ДС е удивително - те не проверяват фактите,
защото не се съмняват в информациите на двамата агенти. Те и не размишляват доколко тези факти са
значителни или незначителни - всъщност техният полицейски професионализъм се оказва един особен
коктейл, който съдържа: сляпо доверие към всяка компрометираща информация, параноично
преувеличение на опасността от всеки факт, маниакалното съзнание, че изпълняват патриотичен дълг, и
подсъзнателно развита склонност към симулиране на дейност, за да заслужат доброто си заплащане.
Вероятно голяма част от тях са нормални и дори добри хора, но са придобили професионална дефор-
мация, типична при служене в учреждение на тоталитарен режим.
И така, 6-о управление на ДС, което е създадено, за да следи поведението на интелигенцията и трябва да
доказва непрекъснато наобходимостта от съществуването си, започва активно да съгражда легендата за
врага Веселин Бранев.
Но преди да продължим, няколко думи за агент „Велинов".
Той е мой съученик, с когото имах спорадична приятелска близост в течение на десетки години. Още в
училище се различаваше от останалите, в това число и от мен, с коректността, въздържаността и
кротостта на поведението си. По външен вид приличаше повече на англичанин или ирландец, отколкото
на българин. Юношеството му преминаваше обременено от едно обстоятелство - баща му беше пастор
на една от сектантските черкви в София и това беше повод да бъде често изключван от гимназиите, в
които учеше. Мисля, че след големи трудности се дипломира като частен ученик, а след това не можа да
влезе в университета, навярно пак заради бащата пастор. Известно време работеше като секретар-касиер
на адвокатски колектив. Човешките сили имат граница - предполагам, че заради страдащото си
семейство в един момент бащата преустанови дейността си на пастор, прекъсна всякакви връзки с
молитвения храм на сектата и замина със съпругата си за Източна Германия, където започна работа в
една птицеферма. Моят съученик влезе в университета, завърши филология и бързо се наложи като
преводач и вещ познавач на германската литература. Предполагам, че през трудните за пасторското
семейство години той е бил потърсен от Държавна сигурност и, принуден от обстоятелствата, се е
съгласил да се превърне в агент „Велинов". Това е била цената, с която е трябвало да заплаща едно по-
нормално, човешко съществуване. Доста зверска история - няма да ти държим главата във водата и ще
ти позволим да дишаш, ако подпишеш това съгласие за заробване!
А откъде знам, че агент „Велинов" е именно този мой съученик и приятел? Актрисата от Берлин Ингрид
Оленшлегер познаваше само двама българи - единият бях аз, а другият - той. В своето второ агентурно
донесение от 27.05.1969 г. „Велинов" казва, че се е срещнал с нея в Мюнхен, където са разговаряли за
мен - дори цитира неин разказ за едно мое преживяване в Берлин, което само тя знаеше. Освен това
веднъж го срещнах в чакалнята на моя тогавашен зъболекар д-р Георгиев, който по-късно бе изселен от
София като принадлежащ към споменатата сектантска църква. Ето какво чета в края на същото
агентурно донесение:
Поставени задачи: На агента е поставена задача да проведе разговор с жената на д-р Иван Георгиев -
изселен от София, като се стреми да разбере по какъв начин и с кои от ръководителите на
адвентистката църква установява контакт и какви указания за работа им дава.
КАКТО ВЕЧЕ БЯХ споменал по друг повод, агентурните доноси имат белези на авторски произведения
- въпреки че най-важното им предназначение е да разкрият действителността, те изразяват в доста
висока степен личността на автора, както е в художествената литература. От тази гледна точка доносите
на агент „Велинов" разкриват един културен, прецизен, силно уравновесен, неоспоримо пунктуален и
педантичен човек, точно какъвто бе моят съученик. Той е безмилостен към обекта на наблюдение,
защото не скрива нищо, за да го опази, сякаш пасторът - изповедник от молитвения храм, на когото се е
казвало всичко, е заменен от офицера - резидент от Държавна сигурност. Изпитвам ли лоши чувства към
моя съученик, особено след като той се оказва основният виновник за всичко, което се случва по-
нататък? При спомена, който имам за трудния живот на семейството му, отговорът ми е между „да" и
„не", като за мен остава необяснено дали се е чувствал унизен от това многогодишно участие на
подлостта в битието му, или философски е решил, че животът на тази грешна земя не може да бъде друг
освен грешен. И дали познава угризението и чувството на вина пред себе си или пред оня адвентистки
Бог, който е бил принуден да потули някъде? Човекът, който съзнава вината си, за мен става равен на
невинния, но нямам повод да поставя моя съученик в тази категория. Защото винаги когато се виждахме
и навремето, и след това, той ставаше изключително сърдечен и ласкав с мен, а и с Цветан Марангозов,
който е бил негов основен обект за наблюдение.
Що се отнася до донесението на агент „Петков" от Прага, то разкрива друг тип автор - вятърничав,
безотговорен, лъжлив... Той беше дребно на ръст, крайно елементарно като духовност и лишено от
реално самочувствие момче от град Пещера. Учеше операторско майсторство, но за две години беше
успял да вземе само един изпит, и то защото бе подарил на преподавателя си една лисича кожа.
Българските студенти знаеха, че е доносник, защото самият той държеше да има такава нимба над
главата и дори си бе измислил импозантен прякор - Джеймс Бонд. За него животът беше само едно -
състезание между мошеници, и той не познаваше друго средство на действие освен измамата.
Българският Бонд беше от този тип хора, от които е излишно да се пазиш, защото той винаги би
измислил нещо против теб, ако му поискат.
И така, с помощта на агентите „Велинов" и „Петков", а също и на брата на жена ми „Чавдаров",
легендата за юнака Бранев, който иска да гътне социализма с помощта на французите, е родена.
Но сега трябва да се досъгради, и то убедително, а за това има нужда от намеса на нови майстори.
Моят дом е моята крепост
НЕ НАЙ-ГОЛЯМОТО, но най-масовото и едно от най-болезнените престъпления на Единствената
партия беше разгромяването на човешкото ежедневие и превръщането му в арена за битки - за място в
автобуса, за маса в ресторанта, за новоизлязла книга в книжарницата, за изваждане на документ от
учреждение и прочие. За да се справя с ежедневието в тоталитарната държава, човек се нуждаеше преди
всичко от настойчивост и тактически умения. Но понякога се случваха добри дни, в които всичко
ставаше леко, без усилие, сякаш ангел хранител разтваряше крила над човека борец.
Помня един такъв ден, който бе създал доволство у всеки живеещ в нашия дом.
В 10 часа на този ден тъща ми, впрочем наскоро овдовяла, беше поканена за справка в някакъв
пенсионен отдел при общината.
В 10 часа на този ден аз бях поканен по телефона от една редакция на разговор за евентуално написване
на сценарий.
В 10 часа на този ден Жана бе поканена да отведе петгодишния ни син на профилактичен преглед в една
поликлиника.
Всички се събрахме около обедната маса след 13 часа. Споделихме изживяванията си от деня.
Тъща ми бе възхитена от коректното и сърдечно отношение на един началник-отдел, който много дълго
разговарял с нея не само за пенсията й, но за живота изобщо.
Аз бях имал много благоприятен разговор с Марин Гинев от една нова редакция към МВР, която
стимулираше създаването на филми или романи по истински криминални случаи, като създаваше достъп
до досиета и съдебни протоколи и предлагаше контрак-тации. Симпатичният редактор - за когото по-
късно научих, че през 1948-1949 година е имал зловеща роля като следовател в политически процеси -
държеше да приказваме дълго и дълго... Беше приветлив, усмихнат, словоохотлив. Останах с
впечатление, че моята личност му допадна.
Жана беше не възхитена, а поразена от грижите на държавата за децата - малко преди 10 часа
поликлиниката беше изпратила линейка, за да я вземе от къщи със сина ни.
До обед денят беше протекъл за всички ни като по безупречен сценарий.
Вижте сега сценария и неговите автори.
Строго секретно!
Екземпляр единствен УТВЪРЖДАВАМ
Н-К ОТДЕЛ 1-ВИ, УПРАВЛЕНИЕ 6-ТО (Подпис на Найден Петров) подполковник
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
ОТНОСНО провеждане на секретен обиск на обекта на НД „Дурак " Веселин Неделчев Бранев, жив. на
бул. Хр. Ботев №6 вх. А София.
Др. Началник,
По обект „Дурак "Веселин Неделчев Бранев се получиха данни, че поддържа кореспонденция с изменник
на родината, водещ се на АР, а така също ползва пощенски кутии в ЧССР за поддържане съмнителна
кореспонденция предимно с лица от капиталистически страни. Кореспонденцията съхранява в дома си.
С цел проверка на данните, документиране на вероятна престъпна дейност, установяване на адреси и
кореспонденция, представляващи оперативен интерес, а така също апаратура и средства за
тайнопис, както и за изучаване обстановката за поставяне на М-15,
ПРЕДЛАГАМ
Да бъде проведен секретен обиск по местоживеене на Веселин Неделчев Бранев, жив. бул. Хр. Ботев №
6 вх. А, София. Обискът да се проведе при следния
ПЛАН:
l.Ha 25 април 1965 г. в дома на Бранев ще се проведе секретен обиск от 10.00 до 12.00 часа.
2.3а осигуряване условия за успешно провеждане на обиска обектът ще бъде извикан чрез полковник
Марин Гинев от Групата за контрол при МВР, от който ще се проведе разговор със същия. Тъщата на
обекта и детето му ще бъдат извикани от н-к детско отделение при 1-ва градска болница д-р
Бозарова за извършване на профилактичен преглед (за легендиране на повикването ще се
профилактират децата на живущите на №2,4,6 на същия булевард). Те ще се наблюдават от cm.
лейтенант Георги Йотов.
В случай, че тъщата и детето не се явят на преглед, чрез д-р Бозарова ще бъде изпратена линейка за
да ги закара в поликлиниката.
3. В обиска ще участват:
Проникваща група - подп. Кирил Костов - отговорник на групата, и фотограф-ключар от 2-ро
управление ДС.
Охранна група - cm. лейтенант Борис Ангелов от отделение 1-во при отдела и шофьор с оперативна
кола.
4.Изнасянето на проникващата група и оперативната кола ще стане след като се потвърди, че
обектите са по предназначените места и след неколкократна проверка по домашния телефон на
обекта.
5. Проникването ще се извърши с помощта на предварително осигурен и изпробван ключ от жилището
на обекта, като се звъни няколко пъти на звънеца на входната врата.
6. Връзката между групата, извършваща обиска и работниците, обезпечаващи обектите, ще се
осъществява с помощта на две радиостанции „Нева " - едната в подполк. Кирил Костов - втората в
cm. лейтенант Борис Ангелов, посредством предварително уговорен шифър.
7. Ако в процеса на обиска се установят материали, заслужаващи оперативен интерес, но на място не
могат да се обработят, посредством домашния телефон на обекта ще се уведоми подп. Черкезов на
тел. 82 39 87 и тел. 88 52 89 и действува съгласно неговите разпореждания.
София 24.4.1969 г. ПРЕДЛАГА
ЗАМ. Н-К ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТО
Подполковник Кирил Костов
ПРИ УТВЪРЖДАВАНЕТО на предложението началникът на отдел 1 -ви, маниакалният подполковник
Найден Петров, е открил оперативен пропуск и затова е прибавил с елегантен почерк една смехория:
При провеждане на мероприятето да има поставен човек на вратата от вътре и не допуска
преминаването на външни лица.
НЕОБЯСНИМО Е, че в този толкова прецизен план е изпусната Жана, която в този ден не е имала
репетиция и затова тя е отвела сина ни на прегледа. Но навярно в последния момент грешката е
поправена и тъщата ми е извикана за справка в пенсионния отдел на СГНС. В тази акция на
политическата полиция са взели по-голямо или по-малко участие следните служебни лица: един пол-
ковник (Марин Гинев), трима подполковници (Найден Петров, Кирил Костов и Черкезов), двама старши
лейтенанти (Йотов и Ангелов), шофьор, фотограф-ключар и пазач на вратата на апартамента, с
неизвестни чинове. Към тях се прибавят двамата сътрудници на МВР - д-р Бозарова и служителят от
отдел „Пенсии" при СГНС Кънчев, както и един шофьор на линейка.
Заради този секретен обиск в детското отделение на 1-ва градска болница се извършва мним
профилактичен преглед на децата от три шестетажни кооперации на бул. „Христо Ботев".
Това предложение за обиск е един от документите в досието ми, които са ме впечатлили най-силно с
голямата диспропорция между причината - кореспондентска връзка с емигрант, и следствието - мащабно
извършен обиск с участието на повече от десет души, две коли и съответната техника. Всъщност за
случай като моя достатъчно е било офицерите от отдел 1-ви на 6-о управление при ДС просто плътно да
ме обсадят с доносници, за да стана прозрачен като вода, щом е толкова важно за тях. Щяха да узнаят
всичко, което им трябва, дори биха получили и кореспонденцията ми, както се случи малко по-късно. Но
не това им е било нужно - моите писъмца с българи в чужбина са създали редкия повод да вкарат в
действие мощното си професионално въображение, което навярно е линеело от бездействие.
Обръщам внимание и върху още едно обстоятелство, което чрез този документ добива много силна
видимост - Държавна сигурност разполага с всички учреждения в страната, те са на пълно нейно
разположение, или още по-точно, на нейно подчинение. В нашия случай участници в този полицейски
маскарад стават една от големите болници в София и тогавашното столично кметство. Или, казано
пределно възпитано - политическата полиция в България е разполагала с много благоприятни условия за
работа. А казано с езика на Единствената партия - Държавна сигурност в България се е ползвала с
доверието и подкрепата на всички честни труженици от всички учреждения в страната. Но казано в
аспектите на света - политическата полиция в България е имала обезпечени от държавата права и
възможности, на които биха могли да завидят всички тогавашни диктаторски режими на Латинска
Америка.
Целият този обиск съдържа белезите на детска игра, която имитира действителен живот. От него личи
колко безопасен и лесен е бил професионалният живот на офицерите от Държавна сигурност, наричани
сантиментално в доклади, изказвания и изявления „бойци на тихия фронт". И възхвалявани като еталони
на алтруизма, човешкото благородство и куража в романи и сценарии, създавани от добре заплатени
бардове. Каква забавна и невероятна въртележка - политическата полиция върши своите безопасни и
ненужни дреболийки, които писателите и сценаристите с помощта на мощно въображение превръщат в
героична действителност, а тези произведения трябва да внушат на читателя или зрителя, че „бойците на
тихия фронт" действат, забравили семейство и рискувайки живота си. А като си помисля пределно
отговорно и без да се шегувам - в случая с обиска у дома най-голямата опасност за тези юнаци с
пистолети под саката би била появата на тъща ми! Резултатът от обиска е вписан на ръка в края на
документа:
Мероприятието се проведе успешно.
Получиха се материали представляващи оперативен интерес-личен дневник на обекта, писма, адреси и
телефонни номера на връзките му.
К. Костов
29.4.1969 г.
КАКТО ВИЖДАТЕ, терминологията се променя - тъй като вече съм следено лице, в бележника ми няма
телефонни номера на приятели и познати, а на „връзки". Скоро тази утешителна печалба от обиска ще се
превърне за Държавна сигурност в списък от трийсетина „връзки" за проучване. Но любопитно е, че
тихомълком се подминава най-важното - не са намерили писмата на моя приятел Цветан Марангозов, а
това беше основният мотив на действията им. Впрочем често ще се натъкваме на такива хитрини
-офицерите оповестяват несполуката като успех, за да продължава интригата.
В предишна глава описах появяването на хората от сумрака, които се опитаха да ме вербуват за агент
през 1969 година. Това е станало някъде след този секретен обиск у дома, но не мога да кажа точно на
коя дата се запознах с двете служебни лица, чиито имена срещам най-често в моето досие от това време -
началника на 1-ви отдел при 6-о управление подполковник Найден Петров и зам.-началника на 3-то
отделение при 1-ви отдел на 6-о управление подполковник Кирил Костов. И до днес не мога да си
обясня какво е означавал този ход с опита за вербуване, но подозирам, че в тяхната практика това е бил
най-добрият начин да контролират неясни субекти като мен. Припомням, че тази среща завърши с
искането да им покажа кореспонденцията си с Цветан Марангозов - нещо, което самият аз им подавах
като стръв, защото това беше най-простият начин да се отърва от проектите им за мое съучастие в
техните свинщини. Става ми смешно, като си помисля, че милите писма на моя приятел може да са били
подлагани и на химически анализ, за да се открие тайнопис. Но политическата полиция е трябвало да
осигурява работа за всичките си служби, в това число и за съответната химическа лаборатория.
Очевидно резултатите от секретния обиск не са били задоволителни, защото домът, в който живеех, или
местата, в които съм пребивавал по това време, стават обект на още няколко гостувания на хората от
сумрака. Запознаването с моята кореспонденция от Прага, която сам им дадох, също не е намалило
подозрителността им, а обратно - навярно са решили, че аз съм много по-хитър, отколкото са мислели в
началото, и крия умело писмените материали, които ще ме уличат в престъпление срещу социалис-
тическата татковина. Впрочем професионализмът им не е върхът на елхата - сещат се за таванския ми
кабинет, но пропускат много по-обещаващата възможност - стаята ми във вилата на моя баща, където
вече бях установил работното си място и бях пренесъл основната част от книжата и книгите ми, в това
число и кореспонденцията ми с Цветан Марангозов. Елементарно, Уотсън...
Строго секретно! Екз. Единствен
УТВЪРЖДАВАМ
Н-К ОТДЕЛ 1-ВИ, У-НИЕ 6-ТОДС Подполковник: Найден Петров София 24.6.1969 г.
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
Относно: Провеждане на секретно
претърсване на обекта на Н. Д. „Дурак " Веселин Неделчев Бранев, живущ бул. Хл. Ботев 6 ex. А
Другарю Началник,
По обект „Дурак " Веселин Неделчев Бранев се получиха данни, че поддържа кореспонденция с
изменник на родината, водещ се на АР, а така също ползва пощенски кутии в ЧССР за подържане
съмнителна кореспонденция с лица от капиталистическите страни...
ПРЕДЛАГАМ
Да бъде проведено секретно претърсване на таванската стая, ползваща се за работен кабинет от
Веселин Неделчев Бранев...
ПЛАН
1. На 25 юни 1969 г. в таванската стая на Бранев ще се проведе...
2. ...в случай, че в таванската стая направи опит да влезе друго лице, същото ще бъде задържано за
справка в 4-то районно у-ние на МВР от предварително подготвен майор...
3. В претърсването ще участват:
Проникваща група - подполк. Кирил Костов, фотограф-ключар и курсанта Никола Попов. Охранна
група - в базовата стая - подпол. Кирил Крумов Агайн от отдел 4-ти при управлението с форма на
майор от Народната милиция и cm. лейтенант Георги Йотов, подсигуряващ излизането на
проникващата група.
6. При провеждане на мероприятието отвътре на вратата ще стои курсант Никола Попов, с цел
недопускане проникването на външни лица, а отвън ще подсигурява безопасността подпол. Агайн, във
форма на майор от НМ.
СЪГЛАСЕН: ПРЕДЛАГА:
Н-К ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТО ЗАМ. НАЧАЛНИК ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТО Подполковник:... Подполковник:...
ТЪРСАЧЪТ на пропуски в плановете подполковник Найден Петров и тук не се е въздържал да прояви
маниакалността си и е прибавил на ръка едно изречение, което би следвало да събуди само смях:
След проникване на групата отвън, да бъде заключено.
И НАКРАЯ - заключението на подполковник Кирил Костов след претърсването:
Мероприятието бе проведено съгласно установения план, но не се намериха никакви материали
представляващи оперативен интерес. Обстановката в стаята е изменена - липсва малка маса с книги
на нея и един куфар. Предполага се, че горните вещи са пренесени в апартамента на обекта. 25.6.69 г.
НАВЯРНО заради този липсващ на тавана куфар двамата подполковници от отдел 1-ви са решили да се
направи още един секретен обиск. Ето накъсо:
Строго секретно!
УТВЪРЖДАВАМ:
НАЧАЛНИК ОТДЕЛ 1-ВИ, У-НИЕ 6-ТОДС Подполковник: Найден Петров София 7 юли 1969 г.
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
Относно: провеждане на секретен обиск на... ул...№...
Обискът да се проведе при следния
ПЛАН
1. На 8 юли 1969 г. в дома на Бранев ще се проведе секретен обиск от 10 до 12 часа.
2. За осигуряване на условия за успешно провеждане на обиска, тъщата на обекта ще бъде извикана
чрез другаря Кънчев от отдел „Пенсии" при СГНС. (ще се наблюдава от подп. Каменов). Обекът и
жена му на 7 т. м. заминаха на летуване на „Слънчев бряг".
3. В обиска ще участват...
7. При провеждане на обиска отвътре на входната врата неотклонно ще стои cm. лейтенант Васил
Гашев и няма да допуска проникването на външни лица.
София 7 юли 1969 г.
СЪГЛАСЕН... ПРЕДЛАГА:
Полковник:... Зам. началник отделение
Подполковник К. Костов
В ТОЗИ ОБИСК са участвали трима подполковници - Костов, Йотов и Каменов, един старши лейтенант,
фотограф-ключар и шофьор с оперативна кола. Няма отбелязано заключение за резултата, но пак има
смехотворна бележка на подполковник Найден Петров:
Да се осигури базова стая за спокойно... (нечетлива дума)
И ЕТО ПОСЛЕДНИЯ обиск, десетина дни по-късно:
Строго секретно!
ПОТВЪРЖДАВАМ:
Зан. Окръжен началник МВР-ДС
Полковник:..
15.7.1969 г.
гр. Бургас
ПРЕДЛОЖЕНИЕ За провеждане на М-30 на Лицето Веселин Неделчев Бранев -обект на АР в отдел 1-
ви, у-ние 6-то ДС - София
Др. Началник,
Обектът понастоящем е на летуване със семейството си в Созопол, ул. Одеса №21 в домът на Яни
Илиев.
Разполагаме с данни, че по време на летуването си, ще установи контакти със съмнителни лица,
предимно чехи, където следва задочно кинорежисура.
Целта на М-30 е да установим с какви адреси, писмени материали, писма и други данни
представляващи оперативен интерес разполага обекта, като на същите ще се извърши оперативна
документация.
М-30 ще се проведе на 16.7.1969 г. от 9.00 до 11.00 часа при следния
ПЛАН
1. Проникваща група: подп. Кирил Костов, фотографа Иван... и лицето Илия Янев - син на
съдържателя на квартирата. Безпартиен, с положително отношение към народната власт.
2. Охранителна група: бригада от В. Н, която ще наблюдава обекта и семейството му и ще подържа
връзка с проникващата група чрез радиостанциите „Нева ".
3. Проникването ще се извърши след като обекта и семейството му се установят на плажа...
4. По време на работата, Илия Янев ще бъде отвън със задача при сигнал опасност да въведе
проникващата група в стаята на баща си.
Предлага:
Подпол. Костов
МИСЛЯ, че тук виждаме обикновена разновидност на един стил, който бе обхванал цялата страна -
извличане на дребни облаги от държавата с помощта на служебни шмекерии. За една командировка от
два или три дена до морето на разноските на Държавна сигурност отговарящият за случая офицер
създава версията, че обектът по време на летуването си ще установи контакти със съмнителни лица,
предимно чехи, като дори твърди, че разполага с данни за това, което е чиста лъжа. И с този измислен
повод проникващата група уж ще установява с какви адреси, писма и прочие разполага същият този
„Дурак", който до този момент никога не е бил подозиран, че търси връзки с чехи! И какво ли друго да
се разбира под това понятие „чехи" освен злодеи, които се правят на курортисти! А членовете на
охраняващата група, камуфлирани като летовници по плувни гащета, ще се преструват, че събират
юлски тен, и ще следят на плажа обекта, семейството му и чехите! Абсурдът в „Процесът" на Кафка тук
е усложнен от факта, че прота-гонистът - човек на властта, вече не е от Средна Европа, а е „тъмен
балкански субект", ако ползваме терминологията на Захари Стоянов. А една от тъмнините на този
субект е, че когато се заема да прави нещо много важно в името на обществото, той задължително се
опитва да извлече някакъв келепир и за себе си.
Апетитът идва с яденето дори за стожери на властта - в една докладна записка от същото лято между
другото се съобщава, че на 1 август отново ще замина с жена ми на море, в курорта Албена, за 20 дни.
Ето как командващият операцията в Созопол завършва докладната записка:
ПРЕДЛАГАМ
Посредством „Балкантурист" да се провери в кой хотел и стая е настанен обекта в курортния
комплекс „Албена ", с цел провеждане на М-15 и М-30.
Само два-три дена на море, както е било в Созопол, е вече малко - М-15 означава поставяне на микрофон
в стаята, което гарантира на хората от „проникващата" и „охранителната" група летуване от двайсет дни,
колкото ще бъдем жена ми и аз, в други стаи на същия хотел. Едните ще обискират стаята ни по
мероприятие М-30, а другите, преоблечени в бански гащета, ще се правят, че лежат на плажа или плуват,
а всъщност ще следят кога с Жана тръгваме към хотела, за да предупреждават по радиостанция „Нева"
за опасност. Е как при такава плажна перспектива бойците от тихия фронт да не продължават да
твърдят, че аз съм опасен за държавата и че наблюдението върху мен трябва да продължи, докато бъда
окончателно разкрит.
Върху предложението ръката на подполковник Найден Петров е изписала едно изящно „Да".
Дневникът ми и неговият читател
ПРИ ПЪРВИЯ секретен обиск на 25 април 1969-а е бил открит и съответно преснет дневникът ми. За
Държавна сигурност той се превръща в много сигурно доказателство за враждебността ми към
тоталитарния режим и съдбата му заслужава внимание. Като четиво навярно е безинтересен, не разказва
любопитни преживелици или вълнуващи случки - не че не съм ги имал, - но в тези страници е
документиран само моят опит за самопознание, както и размишления върху обстоятелства извън мен.
Вероятно дневникът съдържа наивност и безпомощност, може би авторът му не е открил нищо повече,
освен че водата е мокра, но в тези страници поне личи болезненият опит да се превъзмогне моделът на
профанираното и деперсонализирано мислене, внушавано с много неотстъпчивост от тоталитарния
режим. Всъщност този дневник е опит за хигиена на мисленето в условия на силно нравствено
замърсяване.
Няколко пасажа от дневника ми - без претенция, че оповестяват крайни истини, а само за да се изясни
този интерес на политическата полиция към него:
...Ето какво си мислех днес, подпрян над чаша кафе: у дееца на пролетарската революция, у
революционера идеята за историческа мисия е отместила далече встрани елементарното чувство за
справедливост, характерно за обикновения човек... Ето каква е логиката на революционера:
исторически бъдещето принадлежи на социализма, следователно няма по-висша справедливост от
революцията. Тя е насилие, минава през човешка кръв и човешко страдание, но е исторически
неоспорима. Така историята се изправя срещу човека. Революционерът е обладан изцяло от
съзнанието за историческа справедливост, тоест той кове историята, и затова без угризения
постила пътя й с човешки съдби. Оттук тази абсурдна невъзможност и неспособност на
революционера да прогледне в индивида - за него той е само част от исторически факт, тоест той не
е себе си, а е представител на: залязваща класа, възходяща класа, народна интелигенция, реакционна
интелигенция и пр. Така се достига до жестокия абсурд, който изживяваме в момента - не само чо-
векът, но и времето се интерпретира като история, днешният ден не е част от живота ни, той е
преход към утрешния ден. Историческото мислене е противочовешко, то пренася целия живот на
индивида в жертва пред олтара на бъдещето, което, дори реализирано по модела на революционера, не
представлява никога очакваният край, тъй като това „утре ", превърнало се в „ днес отново ще бъде
подчинено на историята, която е едно вечно „утре ".
Чувството ми за катастрофа идва от това, че компромисът не е взаимен, тоест той е само от моя
страна, а животът срещу мен е непоклатим, не отстъпва в пазарлъка и аз непрекъснато плащам
цената, която той ми иска. Моето усилие - като човек в ежедневието и като интелектуалец чрез
работата ми - е безрезултатно.
Тази сутрин разлиствах една книга за Китай и Азия. Тя даде внезапно други измерения на мисленето
ми. Наистина Азия може да създаде една благородна кауза за утрешна Европа. Ясно е, че в
съвременния свят е вече невъзможно ние ситите да се храним, без да поканим на трапезата и
гладните.
Сега ми става ясно защо сред младежите на Европа се явяват все повече адепти на маоизма. В младия
човек живее един апостол (осъден наистина на кратко съществуване) и днес единствената религия,
която създава чувството за ефикасност, е маоизмът. Само Мао може да подчини, да привлече, да
разпали апостолическите страсти у младия човек днес. Извън маоизма всичко носи следите на
катастрофа. Религиите носят позора на много изстъпления и отблъскват с неефективността си;
официалните държавни доктрини (Джонсън напр.) отблъскват със слепия и суров егоизъм;
европейският комунизъм (българският в това число) отблъсква с бруталното ограбване на човека от
правото му да се осъществява свободно, достойно и полезно.
В България по-голямата част от хората изгубват времето си в това да откриват „правилата на
играта". И след това да им се подчинят. А не да ги видоизменят. И ако тези правила стигат до
престъпното, то същите тези хора винят за това живота, а не себе си.
А кой е животът?
Ние, хората.
Защо за политическите ръководители на България странният човек означава опасен човек? Опасна би
трябвало да бъде мимикрията, защото „ да си, или да се преструваш, че си, не е едно и също "... Оня,
който не е вътрешно убеден, е потенциален предател. Да не се учудваме, ако един ден цялата
българска интелигенция се удари в гърдите и обяви, че никога не е била съгласна с политическото
ръководство на страната.
Москва, каква хипноза! Такова богатство от човешки явления... Тук, в този руски свят, има приют за
всеки — от възвишения до нищожния духом. Оттук София изглежда като лагер на дребни мародери.
В изкуството диктатът над мисълта неминуемо се превръща и в диктат над формата... Струва ми
се, че този, който
употреби целия си живот, за да скрива истинските си мисли, в края на краищата ги погубва... Човек
усвоява способността да спори с онези истини, които не му служат, като ги обявява за неистини.
Триизмерността на действащото лице в киното се създава не чрез сюжета, а чрез отношението му
към второстепенни явления и предмети.
ПРЕСНИМАНЕТО и четенето на дневника ми е високо постижение на полицейска наглост. Хората от
сумрака винаги са могли за узнават какво правя, какво пиша, какво говоря с други, дори как правя любов
с жена ми, но какво мисля, когато мълча, не им е било известно. И ето че случайно те се натъкват на
дневника, в който аз водя диалог сам със себе си. Всъщност тези страници не представляваха никаква
опасност за обществото, защото бяха херметизирани, недостъпни за всеки друг, пък и съдържанието им
не зовеше за бунт, а е пълно с лични въпроси и съмнения... При толкова участващи подполковници и
сътрудници от различен вид секретният обиск на 8 юли 1969 година е трябвало да доведе до някакъв
служебен резултат, но търсената кореспонденция не се открива - тогава за резултат се обявява
дневникът!
Този резултат е отправен към възможния най-важен читател в царството на ирационалността -
министъра на вътрешните работи. Има дата, но тя е поставена встрани на текста, и то на ръка, така че не
мога да преценя дали отбелязва деня на написване на документа, или деня на връчването му - 21.06.1969
г.
ДОКЛАДНА ЗАПИСКА
Относно: намерен и преснет личен дневник на сценариста Веселин Неделчев Бранев
Другарю Министър,
При провеждането на М 30 в домът на сценариста Веселин Неделчев Бранев, бе намерен и преснет
неговия личен дневник. За времето от м. юни 1962 г. до м. юли 1968 г. Бранев излага в дневника свои
лични преживявания, мисли за творческата си дейност, политически възгледи и оценки по някои
събития и явления.
Мислите и тежненията, които Бранев излага го охарактеризират като човек непоследователен, без
определено изградени схващания и концепции. Това в много случаи го довежда до обърканост,
песимизъм и безпътица... „Аз живея животът на друг"...
През 1968 г. Бранев изповяда други политически схващания. „Изнън маоизма, всичко друго носи следи
на катастрофа... европейският комунизъм (българския в това число) отблъсква с бруталното
ограбване на човека от правото му да се осъществява свободно, достойно и полезно ". Сега му станало
ясно „ защо сред младежта на Европа се явяват все повече адепти на маоизма ".
По отношение на Партията и народната власт Бранев застава на враждебни позиции и в това
отношение е определен и последователен. Според него „ понякога говорим за културни комунисти. Има
ли такова понятие? Културата, богатото мислене не водят ли задължително до антикомунизмът?
"Неговият капацитет на човек и писател - „цялото ми вътрешно съдържание на любов, съмнение,
чувство за вина, кураж, копнеж и надежда, нямат стойност в тази страна, очевидно поради
особености национални и политически ".
Враждебно е отношението на Бранев и към развилите се събития в Чехословакия през 1968 г. По време
на преговорите в Черна на Тиса, той очаква „ пражката кауза да спечели. Това е логично и истерично.
А парадоксално е това, че ако спечели Прага, ще спечели и Москва, защото ще бъде задължена да се
видоизмени, да еволюира по-бързо към модерната държава." За него в онези дни „най-значителен
остава факта на тоталната подкрепа, която хората оказват на държавниците в Чехия. Цялата
акция бе подета пак от интелигенцията "... Бранев заключава: „Да преговаряш, да отстояваш кауза,
да спориш и да имаш чувството, че зад теб стои цял народ - комплектен и монолитен - ето
ситуацията наДубчек в момента. "
Веселин Неделчев Бранев е сценарист на филма „Най-дългата нощ ". През 1957 г. като студент в ГДР
е избягъл в ГФР. През 1958 г. при посещение в Източен Берлин е арестуван и върнат в страната.
Управление 6-то ДС е завело разработка на Бранев.
НАЧАЛНИК СЕКРЕТАРИАТ: (не се чете)
И ТАКА, легендата не просто за врага, а за застрашителния вече враг Веселин Бранев, е съградена
окончателно и е доведена до знанието на министъра. Не знам дали той лично е чел този документ, или
само му е докладван, но мерките, които е трябвало да последват, навярно стават особено необходими,
защото № 1 на МВР вече е запознат със случая и ако се сети, може да пита: „Абе, какво става с оня там,
как се казваше, сценариста - действате ли?" И единственият отговор може да бъде: „Тъй вярно." Защо
считам, че на тази докладна записка е обърнато особено внимание? Защото (в това съм почти сигурен)
хората от сумрака надали са имали някакво друго сериозно веществено доказателство за интелектуално
непокорство в страната освен скромните страници на моя дневник. И още, защото за тоталитарния
режим е свойствено спрямо отделния човешки случай да бъде прилагано така нареченото в правото
разширително тълкувание - случаят Бранев всъщност означава, че „в българската художествено-
творческа интелигенция са разкрити ревизионистични тенденции". Това личи и по терминологията - те,
които са свикнали да омаловажават човешката личност в документи от всякакъв характер, вече
почтително ме наричат „интелектуалец на свободна практика" или „сценарист от кинематографията".
А как биха реагирали представителите на тази „художественотворческа интелигенция", ако случайно
узнаеха за случая с моя дневник? При такива стълкновения с властта проговаря не човекът в българина,
а българинът в човека. Виждам намръщени лица и чувам негодуващи, кисели гласове: „Абе, като е бил
луд да пише дневник - до го е криел! Сега ние да страдаме заради него, така ли!"
Няколко думи и за адресата-министър. Не знам как се е именувал, но те всички бяха от един и същ
човешки вид - „предани до смърт на партията" - така че името няма значение. В докладната записка до
него неприкрито е написано, че в дома ми е бил извършен обиск в мое отсъствие (МЗО), а това значи, че
министърът на вътрешните работи е разрешавал ползването на средства, които са противоправни дори
от гледна точка на изработения съобразно тоталитарните нужди Наказателен кодекс. Още един пример
за това, че една от ярките характеристики на този режим беше вечната нормативна недостатъчност,
замествана от произвол. Изглежда, че Единствената партия никога не е пожелала да определи чрез закон
какво е допустимо да правят „органите на сигурността" и какво е забранено. Тоталитарният парадокс е
налице - министърът на вътрешните работи, който отговаря за реда и спазването на законите в страната,
не може да си върши добре работата, ако не ползва противоправни средства. Впрочем случаите с
обиските у дома са нищо в сравнение с убийствата, които по-късно Държавна сигурност е извършвала в
чужбина по заповед, по нареждане или най-малкото със знанието на големия бос с генералски пагони.
При тази непрекъснато практикувана противозаконност естествено само аморалната личност,
кастрирана от чувство за действителна обществена отговорност, може да се съгласи да изпълнява функ-
цията на министър на вътрешните работи. Казано още по-точно, министър на вътрешните работи в
тоталитарното общество може да бъде само оня, който има капацитет за извършване на законо-
нарушения и дори престъпления.
В този момент всеки, който през тоталитарните години се е постарал да унищожи като излишни
критериите си за обществен живот, би ме погледнал със снизхождение - „Е, как бе, ти на луната ли си
живял - всички добре знаехме, органите на Държавна сигурност имаха право на всякакви действия за
охраняване на държавата!" Съжалявам за тези интелигенти, които, за да съществуват необезпокоявано в
тоталитарния режим, бяха приели престъпното за нормално, а някои от тях дори можеха да го
героизират в съчиненията си. Едва години след рухването на Берлинската стена някои от тях започнаха
да разбират, че е било престъпно, но пък считат за нормална тогавашната си готовност за извличане на
лични ползи от злото.
Подобно признание за виновна действителност и невиновно лично поведение е максимумът, до който
достига интелигентът опортюнист - той не може да се извиси до покаянието. Освен това той схвана
много бързо, че при народ с така жестоко осакатен обществен елит дори след фундаментална
политическа промяна отново опортюнизмът ще е на власт.
Бели страници
В същото време, след неколкомесечни усилия, двамата с брат ми бяхме завършили работата по сценария
„Записки по българските въстания". Успяхме да преодолеем основната трудност -структурирането на
този колосален мемоарен материал в сценарий за двусериен филм. И двамата имахме чувството, че сме
достигнали до доста сериозен резултат, а нашият редактор дори показваше ентусиазъм. Насрочи се
първото обсъждане от редакторски съвет. Въпреки че бях от този тип автори, които могат да съдят
собственото си произведение така сурово, сякаш е писано от друг, признавам простосърдечно, че се
готвех да чуя аплодисменти.
Не знам дали такъв е бил редът, или това бе някакво изключение, но малко преди обсъждането
екземпляр от дебелия двусериен сценарий кацна върху бюрото на главния редактор на Студията за
игрални филми. Той се казваше Петър Караангов и бе автор на голям брой стихосбирки, но не беше
написал нито един ред за сценарий и не разбираше нищо от кино, а дори не съм сигурен дали ходеше на
кино и дали изобщо имаше отношение към филмите. В логиката на тоталитарната безпорядъчност и
аматьорство поетът по-късно стана дори заместник генерален директор на българската кинематография.
Впрочем това е един доста любопитен феномен - подобно на Караангов, в коридорите на висшата
администрация шетаха много поети и нито един прозаик: поетът Павел Матев - министър на културата,
поетът Димитър Методиев - на висок пост в апарата на Централния комитет на Единствената партия,
поетът Любомир Левчев - секретар на Националния съвет на Отечествения фронт, по-късно заместник-
министър на културата, поетът Георги Джагаров - заместник-председател на Държавния съвет, поетът
Орлин Орлинов - член на Централния комитет на Единствената партия, поетът Нино Николов -
заместник-председател на Комитета за културни връзки с чужбина, а сигурно е имало и други... Мисля,
че с рафинираните си сетива на лирици те изпреварващо бяха открили, че ако продължителното
житейско добруване се заплаща само с преданост към волята на Единствената партия или към отделни
мастити нейни представители, това не е нито толкова висока, нито така унизителна цена, пък и не пречи,
а помага на по-лесното публикуване на стихотворения. Не се наемам да квалифицирам що за поети бяха
всичките тези хора, влезли в по-тесните или по-широки коридори на властта, но несъмнено тяхното
голямо дарование беше житейската вещина.
И така, ден или два преди обсъждането на сценария ние с брат ми сме в кабинета на главния редактор
Петър Караангов. Той току-що е прочел нашия сценарий и вече оповестява, че е против реализирането
му. Не дава никакви обяснения защо мисли така и това е в нормалната практика на висшите чиновници,
тоталитарният режим преди всичко е скритост и недоизказаност. Но тъй като главният редактор на
студията с това си мнение всъщност предрешава съдбата на сценария, ние го питаме защо тогава е
необходимо редакторското обсъждане. Поетът отговаря достолепно, че ако по-голямата част от
редакторите одобрят сценария и го приемат, той няма да налага еднолично началническата си воля над
тяхното мнение и ще даде ход на проекта. Ние се съгласяваме, че има логика и че се оставяме в ръцете
на редакторите, те наистина най-добре могат да преценят дали от сценария става филм, или не.
Идва денят на обсъждането. Един след друг редакторите съобщават своето одобрение от прочита, а
някои от тях дори са въодушевени. Странно, но поетът-главен редактор, при цялата си лука-вост, не бе
предвидил, че може да стане така. Доста нервиран, с леки запъвания, той заявява, че не може да даде ход
на този сценарий. Припомняме му, че е обещал да се съобрази с преобладаващото мнение на
редакторите, и, вече силно раздразнен, защото го уличаваме в лъжа, Караангов заявява, че дори и да е
обещал, спира сценария. Впрочем никога не успях да разбера по каква причина го спря, но мисля, че той
делеше сценариите основно на две категории - опасни или безвредни за поста му. Служебното пове-
дение на поета Караангов ми напомня на едно понятие от търговското право - дружество с ограничена
отговорност. Неговата отговорност беше само към изискванията - често предполагаеми - на
Единствената партия, не към българското кино. Не съм чел стихотворения от него, но не вярвам на
поети с разполовено съществуване - този, чийто ден преминава в слугуване на лъжата и на обществения
карнавал, не може вечер да изкъпе омърсената си невинност и да се превърне в служител на музата си.
Материалното добруване в условията на тоталитарния режим се заплаща с увеличаващ се дефицит на
искреност и поети, настанени в кресла на административни началници, увеличаваха разстоянието между
себе си и истината, а с това градяха собствената си незначителност в българската литература.
Отхвърлянето на сценария беше неочаквано и по тази причина тежко за мен изживяване.
Потърсих спасение отново на работната маса. Бях започнал да пиша един роман и пак се надвесих над
неговите страници, все още повечето бели, отколкото написани. „Джаджев от брилянте-ната афера" - ето
как беше озаглавен този ръкопис. Главният герой имаше прототип (само в професионален и физически
аспект), който също се казваше Джаджев - бяха ми го показвали на няколко пъти из центъра на София.
Всъщност писането на този роман беше изключително драматичен за мен опит - с него исках да си
докажа, че съм собственик на самия себе си, че мога да избирам сюжетите си в пълна вътрешна свобода
- необременен от нищо, неуплашен от никого, несъобразен с каквато и да е политическа конюнктура.
„Живея в лошо време и на лошо място - си казвах аз. - Нямам свободата да издавам съчинението си, но
свободата да го напиша не може да ми отнеме никой!" Ето сюжета: нисък, дебел, плешив човек с малки
черни очилца в златни рамки (такъв беше и прототипът!), който в цялата си младост е мечтаел да бъде
търговец на брилянти и се е подготвял за това, осъществява копнежа си едва тогава, когато
тоталитарният режим обсебва целия живот и скъпоценностите изчезват като предмет на търговия. Но
изключително добре подготвеният специалист по брилянтите Джаджев се досеща, че именно сега
високостойностните бижута ще потеглят към нови собственици. Продавачите са хора от миналото, кои-
то са изгубили всичко - недвижимости, банкови наличности, дори и професиите си. Купувачите вече са
само чужденци, особено дипломати - в тази политико-социална конюнктура единствено те имат и
интерес към такава стока, и пари, за да я купуват. Между едните и другите е Джаджев, който
осъществява юношеския си копнеж за търговия със скъпоценни камъни, но вече при много опасни усло-
вия, защото Държавна сигурност се интересува по-слабо от брилянти, но много сериозно - от дипломати.
Дебелият човек с кръглите черни очилца е всъщност един романтик - в началото върши всичко това, за
да реализира детските си копнежи, но постепенно започва да се съзнава като благодетел на социално
изпадащи хора, за които става нещо като избавител при бедствие. Джаджев живее в конкубинат с млада,
мълчалива и ограничена жена, в която е трагично и смешно влюбен, но тя няма отношение нито към
него, нито към скъпоценностите. Понякога той й подарява дребни бижута с истински камъни, които
после намира забравени или захвърлени тук-там из жилището. Неочаквано един от неговите добри
клиенти, италиански дипломат, го измамва, като изчезва от страната, без да плати извънредно скъпото
колие от брилянти, което Джаджев му е дал за експертна оценка. Честта преди всичко - той успява да
изплати бижуто на собственичката, но с помощта на сложни препродажби на персийски килими, които
също търсят пътя си към нови собственици, и с това крехкото му търговско-финансово равновесие се
нарушава, той потъва в дългове, които изплаща на клиентите на части, и то сред заплахи и оскърбления.
Едновременно с това срещу него се повеждат множество дела от хора, които се чувстват измамени.
Бързо той изгубва името си на „спасител" и започва да придобива известност като „Джаджев от бри-
лянтената афера". Във вихрушката на сложния си живот един ден Джаджев чува, че мълчаливата и тъпа
жена, с която живее, изохква: „Ох, защо си толкова дебел, бе!" За него тези думи са равни на признание
в любов, защото сякаш посочват килограмите му като единствената пречка пред тяхната възможна
идилия. И с цел да отслабне той потегля към централната обществена баня в София, в която навремето
имаше едно мрачно циментово помещение, назовавано не „сауна", а „потилия". Отведен там от нуждата
да бъде обичан, кацнал високо, на най-горното и най-горещо стъпало, Джаджев умира сред гъстия слой
пара от апоплектичен удар.
Това беше в общи черти романът, който пишех, и ако съм толкова подробен, то не е за да подсказвам
какво е изгубила българската литература - пази, Боже, от такава мегаломания, - а защото този епизод ми
е скъп като последен белетристичен опит да се преборя за опазване на автономността на личността си
чрез писане. Мисля, че това може да бъде разгледано като опит за автономност както чрез избора на
сюжета, така и чрез възгледа за човека като носител на цялостна и неразрешимо сложна участ. Разбира
се, опитът ми беше наивен - свободата да пишеш е всъщност свободата да публикуваш, а всеки главен
редактор на издателство след прочита на такъв ръкопис би го хванал с два пръста като жаба, за да ми го
подаде обратно. Що се касае до така нареченото „чекмедже", което може да съхрани неиздадения
ръкопис за по-добри времена, това прословуто „чекмедже" е фикция. Неслучайно след края на нацизма,
а после и на комунизма, всички писателски чекмеджета се оказаха празни. И слава Богу, защото биха
съдържали само страници, изпълнени с горчивина, безсилие, унизеност и дори още по-лошо - с омраза,
тоест това пак би било литература, създадена от автори, белязани от липсата на свобода. Писателят знае
по-добре от всеки, че ръкопис, престоял с години скрит някъде на тъмно, е повече епикриза за
някогашно боледуване, отколкото творчество.
Така че и сценарият, и повестта се превърнаха в бели страници.
ХАМЕЛЕОН
Версии за престъпление
СЛЕД КАТО ИМЕТО МИ достига до бюрото на министъра, случаят „Бранев" няма друга алтернатива,
освен да бъде превърнат в заплаха за социалистическата родина - ето документа, който определя как ще
бъде третирано това лице от Държавна сигурност през следващите години:
Строго секретно! Екз. единствен
УТВЪРЖДАВАМ
ЗАМ. НАЧАЛНИК У-НИЕ 6-ТОДС
Полковник:...
София 17.7.1969 г.
ПОСТАНОВЛЕНИЕ Относно прерастването на НД „Дурак " в агентурна разработка, заведена на
ВЕСЕЛИННЕД. БРАНЕВ, жив. на...
Веселин Неделчев Бранев е роден на 28.4.1932 в София. Българин, български гражданин, женен...
...През 1957 (...) отива да следва режисура в Берлин, където е създал връзки с изменници на родината, а
също така и с обект, водещ се на отчет от съветските другари (...) Избягал в Западен Берлин (...)
Поддържал редовни връзки с Добрилов, изменник председател на бълг. емиграция (...) Посещавал е
редовно френската военна мисия (...) По-късно, с комбинация на съветските другари е бил доведен в
Източен Берлин, задържан и върнат в България.
На 2.1969 г. агент „Петков ", съобщава (...) Бранев търсил (в Прага) контакти с представители на
западни филмови къщи и журналисти (...) Посещавал френското посолство...голяма ко-респондеция с
граждани в Зап. Европа (...) Писмата получавал на различни адреси (...) Кореспондира с обект на АР
„Режисьора " само, когато е в чужбина.
За установяване, документиране и пресичане на евентуална престъпна дейност на Бранев...
ПОСТАНОВЯВАМ
НД „Дурак " да прерастне в агентурна разработка на Веселин Неделчев Бранев интелектуалец на
свободна практика под псевдоним „Хамелеон " с окраска провеждане на идеологическа диверсия.
ПРЕДЛАГА
ЗАМ. Н-К ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТО
Подполковник: Костов СЪГЛАСЕН:
Н-к ОТДЕЛ 1-ВИ, У-НИЕ 6-ТОДС
Подполковник: Найден Петров София...
ЕСТЕСТВЕНО този документ не може да бъде създаден без помощта на преувеличението и лъжата -
започвам да мисля съвсем сериозно, че тяхната употреба е преподавана и усвоявана като метод на
работа в школите на КГБ. Например в постановлението пише, че съм посещавал редовно френската
военна мисия, и аз се питам - откъде се е появила тази френска мисия, след като в протоколите от
следствията я няма? Аз не само не съм я посещавал, но дори не знам, че е имало такава. Тя е родена в
авторското въображение на офицера - съставител на документа, като дори е възможно в Берлин изобщо
да не е имало служба с такова название. А защо ли е била необходима тази лъжа? Много просто - за да
заработи машината на Държавна сигурност с по-голяма мощ, обектът е трябвало да бъде диаболизиран,
иначе агентурното дело няма да върви гладко по етажите нагоре. Разбира се, в това има нещо несериозно
и детинско - преувеличението и лъжата не могат да отведат никоя полиция в света до резултат! Освен
ако постановлението не разкрива нещо друго - симулативен акт поради липса на реален предмет на
дейност.
За пръв път чрез този документ се разкрива, че срещу приятеля ми Цветан Марангозов се води агентурна
разработка под названието „Режисьора". Това название е много по-благоприлич-но, отколкото това,
което са измислили за мен, но интересно е, че в началото кръстниците са се двоумили и в някои
документи ме наричат „Сценариста", докато се е наложило по-експресивното „Хамелеон".
Наред с цитираното постановление в същия ден е приет и един план за действие, чийто автор пак е
подполковник Кирил Костов.
Строго секретно! Екз. единствен
УТВЪРЖДАВАМ
ЗАМ. НАЧАЛНИК У-НИЕ 5-ТОДС
Полковник...
София 17.7.1969 г.
ПЛАН
Относно: провеждане на агентурно-оперативни и технически мероприятия по АР „Хамелеон ".
Веселин Неделчев Бранев е роден на... Безпартиен... Работи като сценарист на свободна практика.
Изменил в Западен Берлин през 1957 г. където е бил обработван за вербовка от френското разузнаване.
След няколко месеца с комбинация е върнат в ГДР, задържан, но не е бил съден.
ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ, че никога не съм бил обработван за вербовка и в протоколите от следствията
такъв факт не съществува.
Поддържа престъпна връзка с обект на АР „Режисьора " само когато се намира извън страната.
ЗАБЕЛЕЖЕТЕ, че писмовната ми връзка с Цветан вече се обявява за престъпна, без да има каквито и да
е улики за такава квалификация. Но така подхвърлените понятия влизат с лекота в главите на четящите
по-нагоре и навярно ще улеснят предстоящите действия на 3-то отделение.
Ползва пощенски кутии в Прага (...) През 1968 г. е посещавал френското посолство (...)В отделни
случаи критикува остро становището на Партията по външната и вътрешна политика...
ПРИПОМНЯМ, че дори не съм знаел къде се намира френското посолство в Прага.
По АР „Хамелеон " могат да се изградят няколко версии
Първа: Предполага се, че обектът е вербован от френското разузнаване - законсервиран и при създала
се обстановка се възстанови връзка и ползва за провеждане на идеологическа диверсия или
понастоящем се използва в тази насока.
Допускаме отиваниятаму във Френското посолство в гр. Прага да са за възстановяване на връзка или
получаване указания.
Втора: Под влияние на западната литература и изкуство, а така също и под въздействието на
обекта на АР „Режисьора " и други лица от капиталистическите страни проповядва анти-
демократическа идеология.
Трета: Обектът подготвя „сценарий" или друго „литературно произведение " със съдържание,
изопачаващо социалистическата ни действителност, с цел изнасяне в западна страна и използването
му за провеждане на идеологическа диверсия срещу НРБ.
За проверка на горните версии и извършване на оперативна документация на престъпната дейност на
обекта ще бъдат проведени следните агентурно-оперативни и други мероприятия:
1.Да се обработи комбинация за командироване на обекта в ЧССР с цел оперативна документация на
престъпната му дейност.
2. Да се обработи комбинация за командироване на обекта в ГДР за изясняване и извършване
оперативна документация на престъпната му дейност.
3. Да се пише писмо до резидентурата на ЧССР за доизясняване на някои моменти от сведението на
агент „Петков" от 2.4.1969 г.
СРЕЩУ ТЕЗИ три точки някакво началство е написало „да". Предполагам, че това е началникът на 1-ви
отдел на 6-о управление подполковник Найден Петров. Забележете - хората от сумрака са готови да ми
уреждат дори командировки в чужбина! Това показва, че те са имали некодифицираното право да
реализират действията си чрез всички държавни учреждения в страната, в това число и чрез „Българска
кинематография".
4. На агент „Велинов " ще се поставят за изпълнение следните задачи:
-Да изясни какви са взаимоотношенията му с Цветан Марангозов и какво знае за същия. По какъв
начин поддържат контакт и известен ли е последния за творческата му дейност.
...С какви лица от капиталистическите страни поддържа връзки и хйрактера им?
-Да изясни какви са най-близките приятели на обекта. На каква основа е поставено приятелството
им?
- Какво е отношението му към политиката на Партията сред интелектуалците?
-Да се изясни къде се съхранява снимковия материал, изпращан от Марангозов на обекта.
ЗА ТОЧКА 4-та отговаря не подполковник Кирил Костов, а двама други офицери - Черкезов, който също
е подполковник, и Дамянов, с неизвестен чин. Действащият екип става все по-внушителен.
6. Да се проведе М-30 на обекта по местоживеене...
ТОЕСТ ОТНОВО предстоят секретни обиски в местата, където живея или пребивавам.
8. Да се установят и изучат връзките на обекта и от тях се вербова агент.
КЪМ Т. 8 подполковник Найден Петров е прибавил на ръка „При необходимост" и „ако се намери
подходящ".
10. Да се постави М-15 на обекта на подходящо място, съчетано с агентурна комбинация за
получаване на максимална оперативна резултатност.
11. Да се постави М-20 на домашния телефон на обекта.
12. Да се провежда М-9 по вътрешна и външна линия на обекта и установените му връзки.
СЪГЛАСЕН:
Н-К ОТДЕЛ 1-ВИ, У-НИЕ 6-ТОДС Подполковник:
Найден Петров
ПРЕДЛАГА:
ЗАМ. НАЧАЛНИК ОТД. 3-ТО Подполковник:
Кирил Костов
СЪВСЕМ ОЧЕВИДНО Е, че агентурнатаразработка (АР) е много по-драматична като действие, по-
мащабна като постановка, по-масова като брой на участници и естествено е много по-значителна като
бюджет от досегашното ОНД. С езика на киното - моят случай напуска камерното криминале и отива
към суперпродук-ция.
Но ако нещо болезнено привлича вниманието ми в този паметник на полицейско умопомрачение, това е
точка 8: „да се установят и изучат връзките на обекта и от тях се вербова агент". Това така просто и
рутинно изречение разкрива, че за политическата полиция вербуването на агенти е създавало не повече
затруднение, отколкото записването на нови членове в организацията „Червен кръст". Прибавката на
подполковник Найден Петров - „При необходимост" и „ако се намери подходящ" - усилва това чувство,
тоест превръщането на човека в доносник не е никакъв проблем за Държавна сигурност, въпросът е да се
избере най-уместният от множеството неотказващи. Вижте какво бързо деградиране на националната
психология - в 1969-а българинът се съгласява по-бързо и по-лесно с позора на доносничеството,
отколкото е било в 1947-а, когато комунистите установяват тоталитарната власт! Духовно невежите
офицери от Държавна сигурност и до днес не могат да достигнат до просветлението, че основният
резултат на „патриотичната" им дейност е покваряването на крехката, едва изпълзяла в края на XIX век
от тъмни робски векове човешка личност.
Дни и вечери под тотално наблюдение
РАЗБИРА СЕ, тогава аз не съм знаел нищо за действията на хората от сумрака спрямо мен, но ето че се
намеси едно странно обстоятелство и както това става в холивудската кинодраматур-гия, то внесе
непредвидени промени в хода на събитията.
Един млад, трийсет и няколко годишен човек на име Милети имаше навика да изпива обедното си кафе
в едно от тези местенца в София, където се срещат хора, които пишат. Самият той навярно също
пописваше или имаше такива намерения, но видимо му липсваше самочувствие. Знаеше се, че е офицер
от Държавна сигурност, но това не безпокоеше никого - беше хрисим, деликатен и дори свенлив човек.
По-късно разбрах, че работел в Института по оперативна психология на МВР с чин старши лейтенант.
Един ден наш общ познат ме спря на улицата и ми каза следното: „Мисля, че Милети иска да те
предупреди за нещо, но е предпочел да го направи чрез мен - каза ми, че преди няколко дена бил по
служебна работа в кабинета на заместник-началника на 6-о управление на МВР полковник Кюлюмов и
видял на бюрото му списък на лица, които ще бъдат обект на наблюдение. Единственото познато име,
което е успял набързо да разчете, е твоето. Прави си сметката!"
В последните години често ме бе спохождала идеята, че съм следен по някакъв начин, но в онези
параноични времена почти всички имаха такива подозрения. Сега вече беше друго - думите на
служителя в МВР Милети Милотев бяха възможната най-сигурна информация! Бях слисан - нима е
възможно българската политическа полиция да има такава зла памет - дванайсет години след случката в
Берлин хората от сумрака продължаваха да се занимават с мен, без да съм им давал нови поводи за
безпокойство! Сетих се, че няколко месеца по-рано бях отказал на двамата подполковници да им стана
агент. Ако това е причината да ме направят обект на наблюдение, излизаше, че за мен единствената
възможна форма на примирие с Държавна сигурност е доносничеството. Което означаваше, че след като
не съм се възползвал от тяхната „покана за сътрудничество", аз никога няма да бъда оставен на
спокойствие и ще трябва винаги да живея в неуюта на мрачната им подозрителност. Означаваше още, че
не това, което пиша или правя - то беше видимо и не се нуждаеше от специално наблюдение, - а моите
мисли са обект на вниманието им. Иначе казано, излиза, че занапред ще трябва да крия мислите си.
Добре де, кои мисли да крия? Ами... всички мисли! А от кого да ги крия? Ами от всички, които ме
заобикалят, така е най-сигурно, няма какво да се питам от тоя ли, от оня ли да се пазя. За офицерите от
Държавна сигурност трябва да останат само нарочно поднесените баналности, виждал съм вече такива
индивиди, които на публични места за всеки случай предпочитат да говорят само безсмислици. Други
пък потъват в мълчание и пред непознати отказват да говорят дори за футбол. Защото не вярват нито в
добросъвестността на доносниците, нито в здравия разум на политическите полицаи. Имах такъв
невинен приятел - млад писател, който не само замълчаваше, а буквално се вкаменяваше пред непознати
(това ни се случи веднъж в нощен влак, когато в неосветеното купе се вмъкна някакъв човешки силует и
приятелят ми потъна в мрака заедно с гласа си).
Изобщо оказа се, че никак не е лесно да знаеш, че си наблюдаван, а да нямаш нищо за криене. Как тече
моето всекидневие? Тракам на пишещата машина, отвеждам и взимам момченцето си от детския дом,
ходя по редакции, поздравявам тоя-оня по тротоарите, пия кафе с приказливи събеседници, взимам
Жана след представления, ходим по ресторанти или приемаме среднощни гости от театъра, понякога
пребиваваме по няколко дни във вилата на баща ми... Сега, след разкритието на Милети, уж
продължавам да правя всичко това, но вече със съзнанието, че хората от сумрака кръжат безшумно
около мен, въпреки че не чувствам дори полъх от присъствието им... „Те ме слушат какво казвам! Те ме
гледат какво правя!" - мисля си все по-често аз. Започвам да се озъртам, да хвърлям поглед зад себе си.
Никога нищо не откривам, наоколо цари безмълвие. Естествено не вярвам вече на очите и ушите си,
действителността за мен става привидност - струва ми се, че това банално пространство, което ме
заобикаля, всъщност е пълно със съсредоточени върху ми неподвижни и пронизващи погледи на ку-
кумявки. Започвам да се взирам все по-изпитателно в събеседниците си, опитвам се уловя следа от
гузност, примигване, бързо отместване на поглед... Нищо не откривам. Следя кой и по какъв повод ме
търси по телефона с предложение да се видим. И там нищо.
Започвам да се движа по улиците по странен начин - е, не всеки ден, но понякога... Ако някой ме
наблюдаваше, би видял следното - вървя с делова крачка по тротоара, внезапно се спирам и потеглям
енергично в обратната посока, като се втренчвам във
всяко лице на минувач. А после гледам през рамо дали някой от срещнатите няма отново да тръгне след
мен в новата ми посока.
Правя и друго - както ходя спокойно по тротоара, ненадейно се втурвам във вход на кооперация,
изкачвам се бързо до втория етаж и после с бавна крачка тръгвам надолу по стълбището с надеждата, че
ще срещна бързо влезлия след мен преследвач.
Налудничаво, нали!
Безсмислено - да, но не налудничаво. Ето доказателството:
Строго-секретно Екз. № 1
ДО
УПРАВЛЕНИЕ 6-ТОДС
ОТДЕЛ 1-ВИ
ТУК
СПРАВКА
Относно: Наблюдение на обект „Хамелеон ".
На 26.5.1970 г. започнахме изчакването на обекта в квартал „Драгалевци ".
В 9.30 забелязахме лека кола, шофирана от жена, а на предната седалка лице приличащо на обекта.
Същата кола преди това беше паркирана в района на вилата на обекта.
Направихме проверка и установихме, че жената на обекта е притежател на същата кола и веднага
започнахме нейното догонват. На площад „Велчова завера ", в близост до дипломатическия блок,
настигнахме колата в момент на потегляне по ул. Трайчо Костов посока хотел Хемус, но в колата
беше само жената, а обекта и детето липсваха.
В 10.00 ч. започнахме изчакване на обекта пред домът му и пред дома на брат му.
В 16.05 ч. забелязахме обекта да се прибира в домът си.
В 17.05 обекта излезе заедно с жена си, качиха се на колата и отидоха на бул. Евл. Георгиев и ул.
Венелин, тук спряха и без да слизат чакаха около 15 минути, след което тръгнаха и отидоха на ул. Г.
Г.Деж №14, входа до№ 12- семейство Д. Тошев и Ан. Данчев.
В 19.45 ч. излязоха заедно с един мъж на около 35 години с къса прическа, плешив, който вероятно
живее тук, качиха се в колата и отидоха в комплекс Лагера, бл. 12. вх. Б, 2-ри етаж, семейство Вера и
Георги Узенови...
ЗАМ. НАЧАЛНИК ОТДЕЛ 2-РИ ДС полковник:...
ДОСИЕТО МИ съдържа справки за шест дни, в които съм бил следен от сутринта до вечерта. Тези
страници са най-противното четиво в цялото ми досие. От тях безмилостно извира без-цветността,
монотонността, посредствеността на човешкия делник по времето на тоталитарния режим...
Преследвачите естествено са следили само физическото ми движение и затова в техните бележки
приличам на насекомо, което лази в пространството, като сменя често и нелогично посоките си.
Следеният така човек се превръща в много тъжна гледка, защото не се знае в същото време какво мисли
или чувства. Ето няколко примера от справки с различни дати:
Строго-секретно Екз. №1
ДО УПРАВЛЕНИЕ 6-ТОДС
ОТДЕЛ 1-ВИ
ТУК
СПРАВКА
Относно: наблюдението на обект „Хамелеон "
На 27.5.1970 г. в 8.15 ч. започнахме изчакването на обекта пред домът му...
В 16.40 ч. обекта излезе и отиде до обущарницата наул. Борис 1-ви (близо до бул. Патриарх Евтимий)
беше затворена, върна се обратно и отиде на ул. Самуил №9 - вътре в двора, частно дюкянче за
химическо чистене. След 2-3 мин. излезе, носеше някаква дреха и се прибра в домът си в 16.45 ч.
В 16.50 излезе и отиде е Плод-зеленчук на бул. Прага и бул. Скобелев - купи лук и маруля и се прибра в
дома си.
...До 20.30 часа обекта не излезе от предполагаемите адреси на ул. Коларов №21, 19, след което време
преустановихме наблюдението за следващия ден.
На 28.5.1970 г. в 7.05 започнахме наблюдението на обекта по местоживеене.
В 7.25 часа обекта излезе облечен официално, носейки чанта... Продължи по Скобелев и стигайки№20,
триетажна къща се спря и започна да свири с уста на източните прозорци и гле-дашевисоко. След 10-
15 секунди влезе на посочения адрес. В 8.05 обекта излезе заедно с един младеж на около 30 години,
нисък ръст, слаб, продълговато лице...
На Шишман и Гурко се разделиха. Обекта продължи по Шиш-ман и в 8.35 влезе в БАН...В 8.50 излезе
от БАН, носейки много книги...
...В 16.45 ч. обекта излезе и отиде на тролейбусната спирка на Орлов мост, където се качи на тролея
и слезе на бул. Хр. Ботев, от където обекта се прибра в домът си.
...В 20 часа обекта излезе и отиде в гастронома наХр. Ботев и Скобелев, купи половин литър ракия, от
където обекта се прибра в дома си.
...До 20.30 часа обекта не излезе, след което време наблюдението бе прекратено.
На 30.5.1970 г. в 7.15 отпочнахме изчакването на обекта пред дома му.
...продължиха пеша поул. Коларов, бул. Витоша, ул. Гочо Го-пин, ул. Борис 1-ви, ул. Васил Коларов, ул.
Самуил, ул. Бистрица и влязоха в една кооперация между №5 и №7, вх. Б, партера и дясно с надпис д-р
Георги Иванов Бояджиев. Отвори им жена, която питаха за лекаря дали е вкъщи. Обект „Безделник "
иска да му даде телефона, като й каза, че е приятел на доктора. Жената им каза, че не може да им
даде телефонът, а ако искат да дойдат днес от 17.00 ч., доктора приема за преглед... Излизайки
обект „Безделник" каза на жената, дайте да напиша на доктора една бележка и написа такава, а на
обекта каза да бъде в 17.00 часа точен и да дойде за преглед... В 13.30 обекта излезе с жена си... качиха
се в колата и отидоха в ресторант „Крим ", тук обядваха.
...В 20.00 часа тримата излязоха, качиха се в колата и тръгвайки, спряха на Евлоги Георгиев и Венелин,
където слезе описания мъж (същия е сниман)...
...В 20.20 часа обекта отиде отново до будката наХр. Ботев и Скобелев купи нещо, след което се
прибра в домът си. До 20.30 обекта не излезе, след което преустановихме наблюдението.
ТЕЗИ СПРАВКИ ми дават за пръв път възможността да кажа една похвална дума за политическата
полиция - колкото и да съм се озъртал в онези дни, не съм забелязал нищо подозрително, значи изводът
е, че хората от сумрака са умеели да следят човека. Аплодисменти - висок професионализъм при
проследяването, и то в тази аматьорска държава - ето нещо, с което Единствената партия и
политическата полиция могат да се гордеят!
В същия период се подслушва моят домашен телефон (М-20), а също така чрез скрито поставен
микрофон (М-15) в стаята на брат ми, където често ходех, се записват цели разговори, в които съм
взимал участие. Всички технически способи на подслушване влизат в кодовото понятие „Мероприятие
„Орфей". Ето няколко примера от една справка:
Строго секретно!
СПРАВКА
Относно: придобитите данни за обекта наДОР „Хамелеон " Веселин Неделчев Бранев, протичащ по
мероприятие „Орфей "...
...По време провеждането на мероприятие „Орфей " по обекта бяха проведени оперативно-технически
мероприятия и получени следните резултати, представляващи оперативен интерес...
...М-20- 13.1.197о г. 9.20 ч. Обектът говори с брат си Георги.
Обектът: Значи ще се видим с теб към обед. Абе, аз от вчера не се чувствувам добре. Чувствувам как
влизам в...
Георги: А? Къде влизаш, къде?
Обекта: ...Като се видим, ще говорим.
Не е ясно за какво става въпрос.
М-20 -17.4.1969 г. 8.30 часа „ Ваня чете на Веско публикация на Петър Караангов в сп. „Септември" -
двамата са на мнение, че е глупост.
...М-20... Гошо съобщава на обекта, че се е получило писмо за него: писмото било от някой си Еманюел
от Франция. Обектът ще си вземе писмото.
ИМА И ВТОРИ СПИСЪК с цитати на подслушани телефонни разговори - той заслужава да му се обърне
внимание, защото свидетелства за още една функция на Държавна сигурност - политическо охраняване
на хора от ръководещата прослойка при контактите им със съмнителни субекти от вторични социални
пластове като мен:
Строго-секретно!
СПРАВКА
Относно: връзките на обект наДОР „Хамелеон " Веселин Неделчев Бранев и съпругата му с лица,
заемащи отговорни длъжности в държавния апарат и техните синове и дъшери.
Ето един пример от тази справка:
...М-20-4.12.1969 г. 19.58 ч.-В. Г. се обажда в дома наБра-неви и търси Гошко, но него го няма и говори
с обекта. Съобщава му, че е „пияна от радост ", понеже филмът й е приет и решението на съвета
е,чеес вкус направено и е успешен дебют... "
...М-20 -14.1.1970 г. 8.36 часа - обектът разговаря с Вихра Т. и споделя за разговора си с М.Г. Вихра му
съчувствува.
А ЕТО И СПРАВКА за специално организирана акция с ползването на скрит, преносим микрофон:
...М-15 - 5.2.1970 г. в 16.27 при обекта изпращаме сразработени задачи сътрудник „Ана ".
ПОМНЯ ДОБРЕ този разговор - той стана във вилата на баща ми, което значи, че агент „Ана", един
известен български композитор, е дошъл при мен с микрофон, скрит зад вратовръзката. Ние нямахме
лично познанство и бях учуден от появяването му, когато го видях да влиза в градината пред къщата, но
тогава не ми мина през ума, че човек от такъв калибър може да бъде агент на политическата полиция.
Обектът и сътрудника говорят за условията и изискванията, които се предявяват към сценаристите
в ГДР и у нас. Обсъждат възможността да работят съвместно... Обектът говори за сценария си по
записките на Захари Стоянов и казва: „Историята на всяко революционно движение, включително и
на комунистическото е история на предателства "... Обектът прави асоциация с филмовата серия
„На всеки километър ". Това бил ужасен филм...
ОБЩО ВЗЕТО разговорите, които водя по телефона, или тези, записани със скрит преносим микрофон,
са доста простодушни и посредствени, а от полицейска гледна точка - крайно безинтересни. Това не
пречи на съответната служба да изважда някакви цитати, навярно просто за доказателство, че по обекта
се работи, и то много сериозно.
В писменото донесение за същия разговор, след като съобщава, че съм се зарадвал от посещението му и
съм го приел много любезно, агент „Ана" завършва със следното обобщение:
В. Бранев е интелигентен човек, с буден ум по приказките му, човек можещ, но стоещ на нездрави
идеологически позиции.
В ТОЗИ ПЕРИОД броят на субектите, натоварени да дават информация за мен, силно се увеличава. Към
съученика ми агент „Велинов" се прибавят току-що цитираният вече агент „Ана", агент „Маринов",
агент „Михайлов", агент „Тодоров", ДВ Дария.
Ето една от новите задачи, които се поставят пред съученика ми агент „Велинов":
... Антидемократичните отклонения в дейността на Бранев дали е плод на западно влияние или
преднамерена дейност?
ОПРОСТЕНОТО формулиране на задачата, или - или, разкрива много сериозната негодност на
офицерите от Държавна сигурност да проумяват човешката личност. Изцяло е изключено естественото
свойство на човека да прави изводите си преди всичко от собствен опит, а не под влияния. За тях
социалистическото общество е толкова съвършено, че е противоприродно човек да не го обича!
Документът е подписан от началника на отдел 1-ви, управление 6-о, подполковник Найден Петров.
Ето няколко цитата от един донос, направен през август 1969 г., в който агент „Маринов" демонстрира
съчетание от прозорливост и култура:
С него (Веселин Бранев) се познавам още от гимназията. От тогава има подчертано преклонение пред
френската култура и френската литература... В университета започна първите си литературни
опити и се приобщи към една компания на млади писатели: Васил Попов, Цветан Стоянов, Цветан
Марангозов... Някъде към 1965 г. въстанових връзката си с него - той вече навлизаше в литературата
и киното...По повод сценарий върху „ Записките ", който той беше изготвил, ние се срещнахме у дома
и водихме няколкочасов разговор...
...В общи черти е съгласен с позициите на Гароди иАрагон...
...Смята, че марксизмът може да бъде обогатен с екзистенциализма на Сартр...
...Бранев заяви, че не би могъл да живее вън от своята родина, но Цветан бил космополит -
„аполитичен космополит"... Накрая се съгласи, че не може да се говори за „ аполитичност ".
...По характер Бранев е затворен, въпреки привидната му кон-тактност с хората. Рядко се разкрива...
..Откакто се ожени изгуби до голяма степен алчността си към жени и „ историйки ", без да е станал
аскет.
...Пие умерено...
Е, ИЗПИТВАМ НЕУДОБСТВО от скудоумните приказки, които тогава съм изливал, но в тази среща съм
се държал доста лукаво поради предположението, че събеседникът ми, не особено популярен автор на
критично-теоретични статии, известен под прозвището Фушето, е доносник. Личи си човекът на перото
- доносът му е умело композиран в цели три машинописни страници, с претенция за тънка
наблюдателност и подчертан вкус към обобщения, особено когато се спира върху противоречията в
личността ми. Не е зъл, не ме клевети и вероятно е имал желание да продължи провинциално-
снобистичния си диалог с мен, ако съдя по последното му изречение, с което вежливо се самопредлага:
...Има връзки с приятели в Чехословакия, Франция, ГДР (...) Имената и адресите не зная, но могат да
бъдат научени, ако се заинтересовам с оглед получаването на книги.
Получено от агент „Маринов" на ръководство при др. Ив. Янкулов тел. 20-67
ПОСЛЕДНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ говори недвусмислено, че агент „Маринов" изпитва удоволствие от
деятелността си на доносник, не я съзнава като подлост или поне като губене на време, а това разкрива
участник от по-особен тип - нито принуден, нито индоктриниран, нито купен срещу облаги, а
интелектуално порочен човек.
От този период има два документа, които не носят названието агентурно донесение, а съобщение.
Авторът на тези съобщения не е агент, а доверена връзка, и се е подписал с действителното си име. Това
е моята близка позната Дария. Винаги когато погледна в досието тези изписани от нея редове, изпитвам
болка - тя бе човек с изключително тъжна съдба. Съпругът й рано почина от наследствено заболяване, а
наскоро след това у дъщеричката й се появиха признаци на същата болест и тя започна да губи зрението
си. Дария я водеше на прегледи и скъпоструващи операции във Виена и навярно в този критичен за нея
период Държавна сигурност под някаква форма е започнала да търси услугите й. В първото съобщение
тя разказва как във Виена срещнала наскоро емигриралия наш общ познат Емил Желязков, който питал
къде съм и как съм и казал, че навремето много съм му бил помогнал за нещо. Второто съобщение е още
по-незначително, но завършва с една преценка за мен: имах чувство, че по време на разговора той е
напрегнат, внимателен и мнителен, говореше много тихо, без присъщия размах. Изглежда, че след
разкритието на Милети съм станал доста предпазлив като събеседник.
А ето няколко извадки от донесение на агент „Тодоров" от 22. 01.1970 г.:
Управление 6-то Строго-секретно!
Отдел 6-тиДС Съобщава: с.с. „Тодоров" Приел: Иван Дянков на 22.1.1970 г. в 14 часа
СВЕДЕНИЕ
Справка по сведението: отнася се за изказванията на писателите Веселин Бранев и Владимир
Свинтила
Моят приятел е имал няколко срещи през месец януари с Веселин Бранев. Същия не пропускал случай да
не изкаже недоволство от партийната политика. Според него синовете и дъщерите на партийните и
държавни ръководители били некадърници, но заемали отговорни постове, което било причината той
да намрази комунизма...
...Приятелството на Веселин Бранев с Тамбуев е било на базата, че последния му е създавал условия да
получава Бранев много хонорари от „Славянския комитет ". По неизвестнш причини двамата са се
скарали...
...Веселин Бранев е бил и в близки отношения със Свобода Бъчварова, обаче в последно време и с нея си е
влошил отношенията. Причината за това бил някакъв сценарий, за който Сантов от
кинематографията нему изплатил хонорар. Във връзка с него Бъчварова застава на страната на
Сантов. Понастоящем Бранев непрекъснато псува Бъчварова, наричайки я с най-долнопробни изрази.
ВЯРНО Е, че аз мога и да псувам, но само наум или когато разказвам мръсни вицове, така че последното
изречение е опрос-тачване на някакво спокойно изречено възражение, което е възможно да съм отправил
по отношение на Свобода. Общо взето, агентът предава по доста дебелашки начин всичко чуто или
видяно от мен.
Агент „Тодоров" донася и за още едно лице:
...Моя приятел на 15 или 16 т. м. е бил в компания със Свинтила (...) В процеса на разговора Свинтила
се изказал, че той е най-подготвения човек в България, който може да напише вярна и достоверна
история на страната (...) Можело да се съгласи ако го извикат в ЦК и го ударят по челото с 20 хиляди
лева. Трябвало всяка негова сълзица да стане желтица.
Мероприятия
За Бранев и Свинтила да се уведоми отдел 1-ви при управлението за отношение.
АГЕНТ „ТОДОРОВ" бе странен, суров и строг субект, автор на две стихосбирки с високопатриотично
съдържание. Христофор Тзавелла правеше впечатление на човек с принципи, но от него често струеше
някаква подозрителност към околните. В България се появи късно и - както той ми е казвал - към него
властите известно време са таяли подозрението, че служи на чужди интереси, още повече че не е бил
български гражданин. През целия си зрял живот той събираше народни умотворения от Пиринския край
на страната. Освен това пространство на Балканите, където бяха корените на рода му, по неговите думи
нищо друго не го интересуваше. Предполагам, че вербуването му в услуга на Държавна сигурност е
цената, която е трябвало да заплати, за да може да върши необезпокояван делото, на което се бе
посветил. В него се чувстваше характер и това ме респектираше, но след като прочетох агентур-ното
сведение, подписано „Тодоров", се учудих, че един поет и събирач на народни умотворения може да е
автор на подобни жалки редове, достойни за доносници с килийно образование. И всички останали
доноси на този човек са издържани в този дебелашки тон. Ето например част от един донос от
25.12.1970 г.:
...При снимане на продукцията „Македонска кървава сватба ", Бранев непрекъснато е носел в джоба си
френски вестници и списания и е коментирал събитията.Непрекъснато е говорел, че в България на
ръководни постове са застанали некадърници, които не били в състояние да решават правилно
държавните проблеми... говорел, че у нас няма свобода...
РАЗБИРА СЕ, съвсем е изключено да съм говорил по подобен начин, моята терминология е друга, а още
повече - това да е било непрекъснато, както агентът твърди. Колко жалко - вечери наред ние с него
работехме върху тази постановка в едно студио на Радио София, и то в чудесно сътрудничество.
Що се отнася до Владо Свинтила, той беше предпочитан събеседник и интелектуално близък човек на
Тзавелла. Беше и преводач на стиховете му. Какво друго да заключа, освен че агентурните му донесения
са израз на омраза... или може би на презрение, каквото хора със съзнание за собствена значимост
понякога изпитват към околните. Какъв калпав избор - съгласяваш се да донасяш на политическата
полиция мисли, които твои сънародници доверчиво споделят с теб, за да можеш да се отдадеш
необезпокояван на любовта си към Македония! На всичко отгоре той често употребяваше обръщението
„братко"! Какво ли е това - в името на величествени идеи да погребваш човека в себе си?! Когато
агентът е нищожество без морални устои, той може да пише всичко, но когато е някой със сериозна
духовна претенция, само един ред от негов донос е достатъчен, за да го деградира и понижи в доста
малостойностна човешка категория.
Върху агентурно донесение на „Тодоров" е поставена една доста смехотворна резолюция, подписана от
началника на 1-ви отдел подполковник Найден Петров.
...Да се помисли не може ли да се командирова „Тодоров "зад граница по определени задачи и да се
провери Бранев няма ли да се възползва
БЕДНИЯТ подполковник, а скоро след това произведен и полковник, Найден Петров - той продължава
да си играе на „стражари и апаши". (...)
Следващият агент е „Михайлов", един доста екзотичен случай -той е бил подготвян за шпионаж в
чужбина от патриотичното 1-во главно управление и аз съм бил нещо като тренировъчната круша на
боксьор - обширните му и много подробни агентурни доноси за мен са упражнения за развиване на
наблюдателност и запаметяване на дълги разговори. Ето няколко примера от негови текстове:
...Подчертах вече, че Веселин бе в по-особено душевно състояние. Ако това състояние е помогнало
тази вечер аз да науча повече факти изведнъж, то не съм сигурен дали друг път ще имам този успех...
...От тук нататък няма да спазвам хронологическия ред на въпросите и отговорите. Ще групирам
изложените факти по теми. Възможно е да сгреша и някои реплики да не ги предам точно по форма,
но тяхното съдържание и техният смисъл ще бъдат запазени стриктно...
...Жана отиде с колата си до театъра, вероятно е играла само в една картина. В паузата купих една
бутилка вино. След завръщането й, разговорът между нея и Веселин продължи. А в тяхния разговор не
съм се намесвал, слушах като че ли от „учтивост ", в някои моменти си играех със сина им.
...Жана ме предупреди, че пред никой не трябва да споменавам за нашия разговор, на което отговорих,
че чудесно умея да си затварям устата...
ОТ АГЕНТУРНИТЕ му донесения личи как ден по ден, със средствата на детската игра, 1-во главно
управление е унищожавало в него човека, за да се съгради разузнавачът. А беше мило и простодушно
момче, което можеше да идва у дома по всяко време -пишеше приказки за деца и ги носеше, за да чуе
мнението и бележките ми. Помня как свенливо усмихнат се появяваше с бурканче туршия, правена от
майка му. Понякога потегляше от къщи към някоя редакция, където го препоръчвах за сътрудник.
Животът - видимият и скритият
И ТАКА, през есента на 1969-а предупреждението на старши лейтенант Милети Милотев, че съм обект
на наблюдение, създава едно особено, съвсем ново състояние на духа ми. Внезапно откривам, че съм
уморен и отегчен от многодишното бикоглавие на хората от политическата полиция, които продължават
да се надяват, че съм някой друг, а не този, когото виждат. Намесата им в моя живот още от юношество
става вече много досадна и започвам да чувствам нуждата да ги омаловажа, да направя нещо, с което да
мога да им се изкикотя - е, ако не в лицето, то поне зад рамото...
Всъщност ирационалността на Държавна сигурност сякаш събужда лудост и у мен. Ден след ден
въображението ми започва да съгражда някаква идея за предизвикателство към хората от сумрака, които
отдавна бяха навикнали да се срещат само с унифор-мирания, еднообразен страх и затова всъщност
губеха точна представа за човека. Това, което намислях, в никакъв случай не би могло да бъде наречено
разумно, то съдържаше някакви неясни пространства, криеше рискове, но ме заразяваше все по-силно...
„Пази се от римлянин, който има само една мисъл в главата!"
Сега ще изоставим за малко тази нова тема в повествованието. Защото предстои тя неизбежно да се
преплете с две други сюжетни линии, които я предшестват в хронологията на събитията. Още в самото
начало на разказа трябва да оповестя, че в тази лудост аз не останах сам - тя бе така заразителна, че се
присъединиха и други. Но тъй като става дума за хора, които не съм виждал от години и нямам тяхното
съгласие да бъдат включени в книгата, ще продължа да разказвам само за себе си.
Все в същото време - ранната есен на 1969-а, един възрастен журналист от типа търсач-на-куриозни-
факти ми споменава за някаква любопитна житейска случка, която е станала в Петербург в 1919 година.
Надоизмислих много други обстоятелства и герои и я превърнах бързо в синопсис от двайсетина
страници. По-късно с журналиста се разбрахме да му заплатя за идеята, в случай че филмът се
осъществи. Депозирах текста в Студия „Бояна", като поканих и един съавтор. Всъщност аз нямах
сериозно намерение да пиша този сценарий, но той ми даваше основание да искам едно пътуване до
Москва и Берлин, а въ'рху такова излизане в „братска страна" беше построен замисълът ми. Изтъркаляха
се месеци, в които нищо не ставаше, докато един ден новоназначеният генерален директор на
„Българска кинематография" Христо Сантов неочаквано прояви силен интерес към идеята. Срещнахме
се и още в първия разговор му казах, че бих искал да замина на собствени разноски за проучвания в
Москва и Берлин. „Как на собствени разноски! - развика се почти възмутено той. - Аз ще те команди-
ровам." Бях поласкан от директорската му щедрост и от това, че този суров и студен човек - между
другото, известен като много посредствен сценарист - не криеше симпатиите си към мен.
Един документ от две страници, който свенливо се е приютил в досието ми, опровергава захарните ми
изводи за тогавашния ръководител на българската кинематография.
Строго-секретно!
УТВЪРЖДАВАМ:
НАЧАЛНИК УПРАВЛЕНИЕ 6-ТОДС
Генерал-майор...
София
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
ОТНОСНО: изпращане обект „Хамелеон " в ГДР и СССР, с цел провеждане активни мероприятия за
изясняване престъпната му дейност.
В плана на ДО разработка „Хамелеон "е предвидено да се възползваме от естествената командировка
на обекта по линия на Кинематографията до ГДР и СССР за провеждане на оперативно-технически
мероприятия. Целта е изясняване характера на връзките му, какви интереси ще прояви към чуждите
представителства акредитирани в съответните страни и ще направи ли опит да установи връзка
(писмена или телефонна) с лица от капиталистическите страни.
Предвид настъпилите изменения в работата на Кинематографията командировката на обекта е
отложена за неопределен срок. Има естествена възможност чрез Генералния директор на „Българска
кинематография" др. Христо Сантов обекта да бъде командирован.
Обстоятелството, че за провеждане на оперативно-технически мероприятия е извършена
предварителна работа в рези-дентурите в посочените страни и има разбиране, че горните комбинации
чувствително ще доизяснят задачите по разработката.
Предвид горното
ПРЕДЛАГАМ:
1. Др. Христо Сантов да командирова обекта „Хамелеон " до ГДР и СССР за 15 дни с право на пътни и
дневни пари за проучватнелна работа по написване на сценария „Сто хиляди пушки за червените ".
Срок 5.12.1969 г. Отг. К. Костов
2. Да се постави „М15 " в стаята на Георги Бранев, брат на обекта, тъй като последния води почти
всички делови разговори в същата и ще можем да изучим пълно подготовката за командировка, а така
също и резултатите след завръщането му.
Срок 10.12.1969 г. Отг. К. Костов
3. Да се уведомят с грама братските органи в ГДР, СССР и ЧССР за посрещането на обекта и
провеждане оперативно-технически мероприятия по време на престоя му.
Срок 8.12.1969 г. Отг. К. Костов
СЪГЛАСЕН: ПРЕДЛАГА:
Н-К ОТДЕЛ 1-ВИ, У-НИЕ 6-ТОДС ЗАМ. Н-К ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТО
Подполковник Н Петров Подполковник К Костов
ВИ/ 3.12.1969 г.
И ТАКА, генералният директор на „Българска кинематография" е сътрудник на политическата полиция
и е изпълнявал нейни искания. Обърнете внимание на повелителната форма - „Др. Христо Сантов да
командирова обекта „Хамелеон"! Времетраенето на командировката - 15 дни, също е определено от
Държавна сигурност, вероятно с оглед на конкретните оперативни нужди. Може ли да се допусне, че
генералният директор на кинематографията е изпълнил тази полицейска повеля неохотно, като
странична и неприсъща на функциите му? Изключено е, и то по една една проста причина - всеки
субект, избран от Единствената партия и сядащ на стола на генералния директор, не се кълне във
вярност към киното, а в преданост към политическия режим. Неговият висок пост, както всеки висок
властови пост в страната, е в естествена, родова връзка със службите на Държавна сигурност и
изпълняването на техните желания влиза в служебните му задължения. Висшите номенклатурни
служители знаят по-добре от всички, че политическият режим би рухнал заедно с техните големи бюра,
ако мощният полицейски апарат престане да съществува. Как няма да съдействат на тези, които
отбраняват успешния им личен социален живот! Не само Христо Сантов, а всички предшестващи и
последвали генерални директори на българската кинематография са били акуратни и сърцати сътруд-
ници на Държавна сигурност всеки път, когато е било потърсва-но съучастието им. В кабинетите им
невинаги ухаеше на филмова лента. През осемдесетте години силно се впечатлих от едно изречение,
което не някой полковник от Министерството на отбраната, а директорът на културно-производствената
институция Студия за игрални филми „Бояна" Ангелов подхвърли през рамо на секретарката си: „Не
насрочвай срещи за утре следобед, защото съм на стрелба!" Тези стрелби по мишени и тези пистолети
също са били някаква задължителна форма на контакт с Държавна сигурност - поддържане на бойна
готовност за деня X, когато такива като мен могат да се опитат да превземат властта, а директорите ще я
отбраняват с точни револверни изстрели.
Няколко месеца по-късно, във връзка с предстоящата ми командировка, заместник-началникът на 6-о
управление на ДС полковник Кюлюмов разширява списъка от мероприятия, които предстои да се
приложат по моя случай. Посочвам само три от тях, които намирам за по-куриозни:
Да се проведе комбинация за изясняване действителните намерения на обекта за изграждане близки
взаимоотношения с някои членове на семействата на отговорни наши ръководители. Използва ли
същите за събиране на необходимата му информация.
Посредством комбинация да се прати наш проверен сътрудник от името на обекта към някои от
връзките му в западни страни за установяване имат ли престъпен характер.
Да се съгласуват с 3-ти и 4-ти отдели при 1-во Главно у-ние мероприятия за доказване използват ли се
от чуждото разузнаване ДОНКА АЙРЕЛАНД u ЦВЕТАН МАРАНГОЗОВ.
София 30.1970 г. ЗАМ. НАЧАЛНИК У-НИЕ 6-ТОДС
Изп. К. Костов полковник К. Кюлюмов
ПЪРВОТО МИ впечатление от този документ е, че готовността за моята скромна особа да се харчат все
повече пари се е увеличавала, а това днес ми създава някакво чувство на отмъстително доволство. Що се
отнася до покойния полковник Костадин Кюлюмов, учудващо е, че и при него предположението се
превръща в достоверен факт с помощта на няколко прибавени експресивни щриха. Чувства се, че е
изпитвал неистова нужда аз да бъда разкрит като френски агент. Мисля, че тази нужда не е родена от па-
триотизъм, от дълбока вяра в комунизма или просто от професионална страст, а единствено от банална
човешка амбиция - при успех следва орден, произвеждане в по-висок чин, покачване нагоре в
йерархията... Сякаш всяка вечер преди лягане амбициозният полковник е прибавял в молитвата си едно
изречение: „И моля ти се, Господи, направи така, че Веселин Бранев да се окаже наистина френски
агент!"
На 31 май 1970-а аз потеглям за Москва с влака. Не е нужно да напрягам паметта си - и в този ден съм
бил следен. Отварям справката:
...На 31.5.1970 от 8.00 часа започнахме изчакването на обекта пред дома му.
...В 10.30 часа излезе заедно с жена си и детето си, като качиха на багажника на колата един куфар и
някаква мрежа с багаж...
Отидоха на Централна гара София. На перона ги чакаха двама младежи, като единият от които е
описан в справката от 30.5.1970 г. (...) Всички заедно отидоха при вагон№15-27, качиха багажа и
слязоха на перона. Тук при тях дойдоха баща му и майка му. Баща му е същия мъж с когото обекта и
брат му бяха в ресторанта към хотел София на 28.5.1970 г. (всички са снимани).
В 11.30 обекта (...) серазцелува с изпращачите (...) След което време бе преустановено наблюдението
му.
ЗАМ. Н-К ОТДЕЛ 2-РИДС ПОЛКОВНИК...
Интернационалът в действие
В МОСКВА престоях повече от предвиденото в командировката време, но това разтегляне влизаше в
намеренията ми. Разбира се, ходих и в „Мосфильм" във връзка със сценария, но дните и вечерите ми
преминаваха предимно в средата на няколко мои приятели художници, които водеха борба със суровото
и безцветно ежедневие не само чрез работата си, но и чрез шеги и щуротии. Една вечер, предвождани от
известния за времето си сценарист Валентин Ежов, те отвлякоха след концерт именита млада японска
цигуларка заедно със страдивариуса й. След това цяла нощ я бяха разсмивали, естествено не без
помощта на шампанското, в ателието на Юри Куперман и Кирил Дорон, за да се наслаждават на кикоте-
нето й, което беше като звън на коледна камбанка. Аз чух този смях чак призори, когато, не помня вече
откъде, се изсипах при тях. Извън забавленията основната тема на разговорите им беше дали да се
махат, или да остават в Съветския съюз - „уезжать или не уезжать". Аргументът на Валентин Ежов за
оставане беше прост
- „На Запад се работи с лопата!" Но въпреки това през следващите години почти всички от тази
компания емигрираха в Европа и Америка и някои от тях добиха значителна известност като ху-
дожници. Интересен е случаят на Юрка Куперман, който под името Юри Купър се наложи във Франция.
Доста бързо неговите платна станаха много търсени сред колекционерите на двата континента, в
резултат на добри продажби забогатя, а после внезапно и необяснимо интересът към картините му рухна
и той напълно изчезна като име.
Още в първите дни един близък познат на име Володя започна често да ме взима от хотела с колата си.
Един ден, когато се движехме някъде по широкия Калинински проспект, той започна да се вглежда по-
продължително в огледалото за обратно виждане.
- Следят ни - промърмори той и прибави: - Сега ще разберем.
Намали рязко скоростта на колата и принуди движещата се отзад волга да се изравни на съседната лента
с нас. Видях на предната седалка до шофьора мъж на петдесетина години с обърнато към нас кръгло,
безизразно лице.
- Те са! - каза Володя. - Чуваш ли, това е форсиран мотор, не е мотор на волга.
От шум на автомобилни двигатели не разбирах, но бях усвоил вече някакви детински криминални
похвати от София.
- Спри пред този блок! - казах аз внезапно на Володя.
Той спря, аз изскочих и се затичах към един от входовете. Напъхах се вътре и бързо започнах да се
изкачвам нагоре по стълбището. На площадката на третия етаж, съгласно софийската ми практика, рязко
се обърнах и започнах тихо да се спускам надолу. След миг в мен се сблъска запъхтян от бързо катерене
човек. Беше същият субект с безизразно лице, който седеше до шофьора на волгата. Срещата не е била
приятна за него, още повече че аз се втурнах с всички сили надолу по стъпалата, изскочих от блока,
хвърлих се до Володя и му изревах да потегля бързо. Така че имам основание да се похваля с още едно
постижение в биографията си на следен човек - в Москва успях да се откача от една „опашка" на светов-
ноизвестното КГБ!
До края на пребиваването си не съм забелязал никого около себе си, което не значи, че са престанали да
ме следят. Справката на КГБ за проследяването ми в Москва е доста пестелива, но обхваща целия
период на моя престой:
СЕКРЕТНО Екз. единствен
СПРАВКА №616
Съгласно Вашата молба до нас, се проведе наблюдение над Бранев Веселин Неделчев... Съгласно
писмото на директора на Българската кинематография, изпратено в Комитета за кинематография,
БРАНЕВ е искал да се запознае с архивни материали за сценария на филма си „ 100 000 пушки "...
Фактически неговото пребиваване в Москва бе сведено до прекарване с тесен кръг познати, които
нямат отношение към кинематографа...
Зафиксирана е среща на Бранев с още един български гражданин, който работи в централната студия
на телевизията, неговата фотография за опознаване ще бъде представена на др. СТОИЛОВ.
БРАНЕВ пребиваваше в хотелите „ Урал " и „Ленинградски ", а след това на частен адрес: Ул. Кирова
21, квартира. 56, в която е разположено ателието на художника ТОИДЗЕ Г. М.
Никакви материали за подозрително поведение на БРАНЕВ не се получиха.
На 25 юни в 16 часа и 30 минути във влак 13, вагон 4, место 2 той потегли за Берлин.
28 юли 1970 г. (А. ТИТОВ)
ПРАВИ МИ учудващо впечатление, че справка № 616 е изпратена за София цял месец след моето
отпътуване от Москва. Доста бавно за такава прославена институция като КГБ! Освен ако не са гледали
с професионално пренебрежение към мижавата дейност на българските си чираци.
Няколко думи за българския гражданин, който се споменава в справката на КГБ. Той е човек, когото
отдавна познавах, обичах и ценях - беше автор на два много силни документални филма и живееше
постоянно със семейството си в Москва. От някои документи в досието ми разбирам, че той е бил
осведомител на Държавна сигурност в Москва с комичния, навярно избран от него псевдоним „Зоркий".
Във връзка със своите филмови проекти - един от тях беше свързан с Мелина Меркури - той често
пътуваше до
Западна Европа и предполагам, че заради това е бил принуден да се съгласи на сътрудничество.
Представяте ли си - професионалният живот на един български кинематографист в чужбина не може да
върви, ако не приеме позорящото условие на Държавна сигурност! Впрочем ето края на едно негово
донесение, от който се разбира в какво постоянно напрежение е бил държан този човек -Задачи: за сега
не са му поставени, тъй като неговият въпрос с отиването му в ГФР още не е решен. Е, добре -
„Зоркий" е човекът, на когото аз доверчиво разказах онова, което възнамерявах да правя, но в неговите
донесения няма нито ред за мен, сякаш дори не ме е виждал! Този високоинтелигентен, даровит и
особен човек е вече покойник, но нека кажа, че в моята частна класация на секретни агенти,
осведомители или доносници на Държавна сигурност той е на първо място по умението да се опази
човекът, който е обект на политическата полиция.
Девет месеца след справката на КГБ за проследяването ми в Москва - типична балканска мудност - по
искане на българската Държавна сигурност в съветската столица е била поканена да даде писмени
обяснения моя близка позната, чието име и адрес фигурират във вече цитираната справка на КГБ. Роза
беше очарователна млада жена, извънредно любопитна като човек, с живот, който никак не беше лесен.
Обяснението й пред КГБ всъщност е един мил и малко тъжен разказ от три страници и половина, в
който с изненадваща за мен сантименталност тя описва отпътуването ми:
В ПРИЕМНАТА НА КГБ Кузнецкий мост 24
ОБЯСНЕНИЕ
От РозаХелем, живееща на адрес (...) заемаща длъжността художник в Стронимския студентски
град.
В деня на заминаването на Веселин аз отидох на гарата и видях с него млада жена, която по-рано бях
срещала в компанията на познат грузинец и художника Юри Куперман в ресторант „Национал ".Аз
силно се удивих. Веселин неми обръщаше почти никакво внимание. Цялото му внимание беше
съсредоточено в тази жена. Беше ми обидно до сълзи, чувствувах, че тук аз съм излишна. Бяха (...)
Володя и жена му Таня. След потеглянето на влака ме утешаваха, успокояваха, а аз ревниво оглеждах
тази Ляля, защото в това време бях успяла да се влюбя във Веселин, въпреки, че с него не сме били
близки...
Обяснението е написано на 3 март 1971 г. Хелем Роза
КОЛКОТО и да звучи нелепо, благодарение на простодушното обяснение на Роза пред КГБ едва сега аз
разбирам, че това странно създание е изпитвало към мен чувство на любов. И в слуха ми внезапно
изплува ниският й, равен и малко глух глас, когато преди повече от трийсет и пет години тя ми
рецитираше едно свое стихотворение с ритмично повтаряща се строфа - „Какая женщина -как
марсианка...". Мило мое марсианско момиче, в този ден и час, на перона на Белоруската гара, ние сме
били двама с обхванати от любов сърца - ти и аз! Защото от няколко дена аз обичах безнадеждно силно
същата тази Ляля - красива, изящна, чувствителна, чувствена и едновременно с това дълбоко неясна
млада жена! Струва ми се, че тя също беше развълнувана от мен, но в някаква деликатна
недоизказаност...
А под обяснението на Роза пред КГБ има резолюция от неумолимия търсач на политически престъпници
полковник Найден Петров:
Др. Георгиев,
Подготви едно писмо с искане да се постави от съветските другари М-9 на някои от засечените лица
за контролиране на кореспонденцията на „Хамелеон ", като за получените интересни данни бъдем
своевременно уведомявани.
24.4.1971 г. Подпис - Найден Петров
И ТАКА, фигурките на засечените от КГБ лица Ляля и Роза, заобиколени от мои приятели, се смаляваха
на перона на Белоруската гара, а влакът за Берлин ме отнасяше обратно в авантюрата на моя живот.
Сиво-жълтият град се изнизваше зад прозореца, тракащата самота превземаше пустото купе и аз
чувствах как тъгата ми непоносимо се увеличава. Извиках придружителя на вагона и му казах:
- Отивам в ресторанта, но така ще се напия от любовна мъка, че ви моля да дойдете след два часа, за да
ме приберете - сам няма да успея да се докопам до купето!
Очите му блеснаха от възторг - тъгата, това е нещо, което руснакът разбира както никой друг! Ако
имаше начин, този превъзходен човек би ми наел и цигански оркестър.
Никога повече не видях Ляля, но две или три години по-късно получих писмо. Тя се бе оженила за
италиански хирург и живееше в Милано. Не се чувстваше добре в осигурения, равен и лишен от
изненади живот. Ето една от трудноизлечимите травми, нанесени от тоталитаризма - пълното отучване
от спокойно ежедневие. „Странни човеко" - започваше тя писмото си до мен. Което не значи, че съм
странен, а че краткото време на близостта ни е било и недостатъчно, и твърде откъснато от реалния
живот, за да открием взаимно нашата обикновеност в погубващите ни делници.
НА СЛЕДВАЩАТА привечер слизам на Главната гара на Източен Берлин. Първото нещо, което чувам
по високоговорителя, е: „Представителят на „Дефа" чака Веселин Бранев на първи перон." Влизам в
царството на порядъка!
Четирийсет минути по-късно съм в хотелската си стая в Пот-сдам. Обаждам се веднага на добри стари
приятели от София -семейството Петър и Виолета Шауер. Те възторжено ми съобщават, че още на
следващата вечер ще ме водят на рожден ден у техен и мой приятел, който ще се радва да ме види сред
гостите си. Така започва късото ми пребиваване в Потсдам и Берлин, което е прецизно проследено от
Щази и отделно от агент на берлинската група на българската Държавна сигурност.
Наблюдението на Щази е свързано с писмо на българската политическа полиция, което ме
характеризира пред германските органи в страница и половина. Един къс цитат:
Строго-секретно!
ГРУПА НА МВР - НРБ - БЕРЛИН „3" (214)
ДО
МИНИСТЕРСТВОТО НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НА ГДР-БЕРЛИН Др. ПолковникДамм
...Веселин Бранев е много зле настроен към социалистическите страни и твърди, че в нито една от
тях няма истинско изкуство, че то се подтиска от управляващите фактори.Счи-та, че събитията в
Чехословакия в 1968 г. са унищожили истинското изкуство, но не е далече денят, когато нещата ще се
върнат на старото им положение. Според него в Съветския съюз съществува безпътица...
Горното ви съобщаваме за сведение.
ПОЛКОВНИК: Н. Ковачев
ТОВА НЕ СА мои думи, аз въобще не се изразявам така, но мисля, че този текст е създаден с цел да
предизвика у германските органи повече енергичност в действията им, тоест че обектът е сериозен враг
не само на България, но и на целия социалистически лагер.
Следва моето общо взето безинтересно ежедневие, за което може да се съди по точното наблюдение на
Щази. Ето няколко извадки от българския превод:
Превод от немски език в 2 екз.
СТРОГО-СЕКРЕТНО!
Министерство на вътрешните работи на МВР
Берлинска група
Берлин
...Българският гражданин Веселин Бранев бе взет въз основа на телеграмата от 22.6.1970 г. през време
на престоя си в ГДР под оперативен контрол, който даде следните резултати:
Веселин Бранев пристигна в края на юни 1970 г. в ГДР, идвайки от Москва...
Станаха ни известни следните връзки:
На 2, 5 и 11.7 Веселин Бранев беше придружен в Потсдам от един мъж, който караше лека кола
„Фиат " номер МИД-8-84-45 (черна табелка, бели номера). До сега шофьорът не е идентифициран.
На 3.7.70 Веселин Бранев (...) влезе два пъти в сградата на АДН (Германската осведомителна служба),
където приказва само с портиера...
...На 5.7.70 г. Веселин Бранев напусна интерхотел „Щат Потсдам " придружен от шофьора на леката
кола „Фиат " и гражданката на ГДР Хорнбоген по баща Байер Бригита, род. на 24.10.1939 г.,
артистка...
... След това Веселин Бранев отиде в сградата на Германската телеграфна агенция, където остана
около 20минути...
...В „Линденхотел "се срещна с непознат мъж, напусна с този мъж хотела и влезе в кафенето на
Унтер ден Линден...
На 12.7.1970Веселин Бранев се отписа от интерхотел „Щат Потсдам "...
Горното за сведение.
ДАММ
Полковник
НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР след пристигането ми моите приятели Вили и Петър Шауер ме отвеждат на
рожден ден в елегантна къща на берлинското предградие Клайнмахно. Рожденикът наистина е мой
познат, доста известният в България композитор на филмова музика Кирил Цибулка, който живее
постоянно в Берлин с германската си жена. Той много се радва на срещата ни, дори ме потупва гальовно
по бузата. Вярно, че в погледа му има някаква пронизваща острота, но гласът му е благ, ласкав... Може
би вече се досещате - това е агент „Ана", който година преди това изненадващо ме бе посетил във вилата
на баща ми, и то, както по-късно разбрах от досието си - с микрофон под вратовръзката. Разбира се, нито
в София, нито в Берлин съм подозирал, че един известен български композитор, при това от прочуто
семейство на музиканти, може да поеме такива позорни ангажименти към политическата полиция.
Отвратително е да се четат доносите, писани от него - те са многословни, подробни, обобщаващи - освен
че е подлец, авторът сякаш е и графоман, при това езиково доста слаб. Само няколко изречения, които
показват до каква необяснима низост може да изпадне един български интелигент:
Строго-секретно!
Съобщава: с. с. „Ана" Приел: полк. Н. Ковачев На 07.07.1970 год. ПОДЕЛЕНИЕ №229 11.07.70 БЕРЛИН
СЕКРЕТНО СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО: Веселин Бранев, обект На 6-то управление
Веселин Бранев срещнах още два пъти. Единият път той бе у дома ми, вторият път срещата ни се
състоя в стаята му в Интерхотел Потсдам. При първата среща присъствуваха и Петър Шауер с
жена си...
...Бранев е написал един кратък сценарий за рисуван филм, който е предложил на Шауер да го прави...
Те ще ми се обадят утре-вдругиден да им предам преведения сценарий. Едно копие от него ще дам за
виждане и четене...
...Бранев е бил в постоянен контакт с Петър Шауер през цялото време. На него очевидно е разправял
много неща и впечатления от Москва и то такива, че е помолил Шауер да изпрати някъде майка си за
да не бъде тя свидетел на тези им разговори...
...ще гостува на един приятел, чието име не можах да науча, както това и на неговия братовчед също
не можах да науча...
...Преди да замине Бранев, ще имам възможност да се срещна с него още един или два пъти. Точната
дата, ден и час на тръгването ще науча допълнително.
...Общото ми впечатление от този човек е, че той стои на съвсем противоположни идейни позиции и
естетически, не върз-вайки се с нашите социалистически такива...
...Един бъдещ, по-тесен контакт с него предполага разкриването му като човек в детайли, но това
изисква по-тесен и по-продължителен контакт с него. Бранев пие алкохол в не малко количество, обича
да пие и е човек, който обича разгулен живот.
Вторник 7.7.1970 г. АНА
С АГЕНТ „АНА" съм пил само един път, на рождения му ден у тях, но не повече от него и другите му
гости - там имаше и деца, а присъстващите мъже бяха със съпругите си, единствено аз бях сам. Но
изводът му, че съм човек, който обича разгулен живот, е необходим, за да поддържа у резидента си
полковник Ковачев впечатлението, че е добър агент. Като познавач на авторските стилове в жанра на
доносителството си позволявам да заключа, че интелигентността на Цибулка бе открила слабото място
на българската политическа полиция - резидентите се възбуждат от наличието на негативни факти,
подозрителни подробности и разобличаващи обобщения за наблюдаваните обекти. Достоверният
портрет на човека не интересува Държавна сигурност, тя не е антропологиче-ски институт, нейното
предназначение е да разкрива отрицателните страни на личността с надеждата, че оттам ще изникне
някаква изобличаваща тайна. Добър и полезен агент е онзи, който сурово и без милосърдие засища този
специфичен глад на хората от сумрака. Ако няма факти, то преувеличенията и дори измислиците вършат
също работа! Точно това прави агент „Ана". Както прави и нещо доста окаяно: почти винаги в края на
доносите си прибавя изречение, от което на резидента да стане ясно, че Цибулка върши тази мръсна
работа не заради изгода, а по силата на комунистическите си идеали. В случая - много смешното,
изписано за мен заключение „той стои на съвсем противоположни идейни позиции, не връзвайки се с
нашите социалистически такива"! Или, в края на друг донос: „В. Бранев... човек можещ, но стоящ на
нездрави идеологически позиции". Но защо Цибулка е изпълнявал ролята си на агент „Ана" с такова
престараване? Мисля, че е правил това, за да получава без затруднения прочутото тогава passierscheine -
разрешително за преминаване в Западен Берлин, което българското посолство не издаваше лесно.
Впрочем аз съм случаен клиент на агент „Ана" - той е правил редовно донесения за всички постоянно
живеещи сънародници от Източен и Западен Берлин, с които е общувал. Ето още някои извадки:
22.10.1970 г.
...Научих от самия Нико Петров, кинооператор при студия за късометражни филми, живущ в Берлин,
че при снимането на един филм в Италия за ГДР е трябвало да замине в Милано. Нашето посолство му
е отказало това пътуване... Въпреки това, Павлов е заминал за Италия по следния начин... Ана
Задачи:
Ако бъде потърсен от съветника Чернокожев за свързването му със семейстгво Люцканови в Зап.
Берлин да направи това като обикновен гражданин, оказващ помощ по пласимента на наши филми в
Зап. Берлин.
23.09.1970 г.
... С Вагенщайн една среща досега, той ще пребивава в ГДР за един месец, през което време от утре ще
бъда в постоянен контакт с него. Ана
НО ЗА МЕН настъпва време да се разделя както с „Ана", така и с Потсдам и Берлин. Следващата цел е
Прага, където също ще прекарам няколко дена, там имам важни срещи. Много по-точно от мен няколко
извадки от един документ от две и половина машинописни страници на чешките органи на
безопасността подсказват как са протекли тези дни:
Прага 31 юли 1970 г.
СПРАВКА
БРАНЕВ - данни за българските приятели
В основа на искането на МВР на НРБ през дните от 15 до 20.7.70 г. от наша страна се проконтролира
дейността на обекта на акция „СОФИЯ", българския гражданин Веселин Неделчев БРАНЕВ, род.
28.4.1932 в София.
От ГДР в Чехословакия Бранев пристигна на 15.7 т.г. в 6.30 ч. слека кола...
...Същия ден в ресторанта „У три пштросу", обектът и съпровождащи го лица се срещнаха с
неустановен мъж „ЯН"... „ЯН" също бе настанен в студентските общежития. Описание: на около 30
години, висок около 175 см, слаб, кръгло лице, тъмни, сресани назад коси, приложена снимка.
...На втория ден от пребиваването, тоест на 16.7. държанието на обекта създаваше впечаталение, че
той се контролира. Той влезе два пъти в сградата на Чехословашката телевизия (...) Същия ден в 10.30
ч. изпрати телеграма до София. Фотокопието от телеграмата е приложено. По-късно посети гарата
и разучава разписанието на влаковете...
...В следобедните часове от общежитието на Страхов обектът (...) се отправи към центъра и тук в
хотел „Алкрон " се срещна със:
Георги Иванов Чамов, български гражданин, работещ като филмов режисьор, ръководител на
производствения щаб на Чехословашката телевизия...
...По време на срещата Чамов писа нещо на обекта. Обектът прибра бележките. Непрекъснато се
забавляваха. Срещата продължи около 1.30 ч.
...През следващия ден обектът купува мастила, резервни пера, моливи, книжни салфетки и специални
пера за чертаене.
...На 20.7 обектът... отиде на гарата Прага-Стршед и от тука с бързия влак посока Бърно - Унгария...
Пътуването бе контролирано... В 13.15 обекта напусна нашата страна...
Оуржедник
ПОСЛЕДНОТО описано събитие - заминаването ми с влака за Унгария, - става на 20.07., но чешките
органи за безопасност са готови със справката едва на 31.07., българската резидентура в Прага я
препраща в МВР - София, след нови дванайсет дена, и са необходими още пет дена, за да кацне тя върху
едно от бюрата на 6-о управление. Този път бюрократичната мудност на българските и чешките
полицейски служби ще създаде някои непредвидени напрежения на хората от сумрака.
Информацията за изпращане на телеграма до София, както и купуването на мастила и писци, са
подчертани от обезпокоен полицейски тълкувател в 6-о управление. За безпокойството съдя по
резолюцията, която е поставена след края на справката:
Др. К. Костов, срочно да се проверят по отчета засечените лица - български граждани и се провери
дали някои от тях не се намира в страната.
Още днес изпратете грама до Берлин да ни уведомят дали с.с. „Ана" няма данни за
местонахождението на обекта след като той е напуснал Берлин.
17.8.70 год. Подпис:
Ето текста на телеграмата, която изпратих от Прага на един софийски адрес, като посочих за подател
един мой приятел, по това време студент по право:
Адрес на изпращача
Дари Божинов
Вацлавске улице 18, Прага 2
Чакаме ви двайсет и първи при Димитър. Васко
ДОБРЕ ПОМНЯ, че когато подавах телеграмата в Прага, предпазливо се оглеждах. Имах неприятното
чувство, че излизам на твърде осветено място. Сега разбирам колко вярно е било усещането ми за
някакъв риск, макар и съвсем инстинктивно. Така или иначе, посланието пристигна там, където
трябваше, и то навреме, а операционната сводка от Прага, която можеше да обърка намеренията ми, е
закъсняла.
Предизвикателството
ПРИПОМНЯМ: след като няколко месеца преди заминаването ми за Москва чрез старши лейтенант
Милети Милотев разбрах, че съм поставен в списък на следени лица, в мен се появи някакво скимтящо
негодуване. Изведнъж многогодишната полицейска подозрителност към мен стана трудно поносима -
настръхнах от мисълта, че тя започва да ме деформира и постепенно ще ме превърне в човече, което
ходи на пръсти, за да не безпокои хората от сумрака, и с верноподаническо изражение се опитва да им
внушава колко е безвредно. В условията на тоталитарния режим невинният, който дълго време живурка
под похлупака на подозрението, започва да се чувства виновен пред себе си, че така покорно понася този
товар. И ето че у мен се появи и започна да расте насъщната нужда да отвърна на хората от сумрака с
някакво предизвикателство. Нещо, с което да докажа на себе си, че не се боя от тях. Да противопоставя
моята интелигентност - е, дотолкова, колкото я имам, - срещу техния голям, но винаги ограничен, пре-
дубеден и еднообразен опит, какъвто е опитът на насилието. Да възстановя някое мое право, което те са
ми отнели. Дори чрез престъпване на някой сътворен от тях закон, дори да стана извършител на
наказуемо действие! Но не демонстративно, аз нямам нито природата, нито мотивациите на човека от
дисидентски тип, напротив - под носа им, без те да узнаят. В тайно състезание с тях. Ако го спечеля -
тихо да се кискам над безсилието им. Само едно лично изживяване, нищо повече. Но достатъчно, за да
знам, че хората от сумрака не са успели да вселят в мен мистичния страх от техните кукерски маски.
Вечният пътник у мен проговаря пръв - реституирай отнетото ти право на пътуване! Възстанови
обсебената привилегия суверенно да избираш под кое небе да живееш! И това се превръща в
предизвикателната идея да се видя и разговарям с приятеля, който в тези трудни за мен времена много
ми липсваше - Цветан Марангозов. Да отида до Мюнхен, и то зад гърба и под носа на тези, които вече
ме следят! И за да бъда точен - не с категоричната цел да емигрирам, но с висок процент допустимост то
да стане, при условие че открия възбуждащи перспективи за себе си.
Всъщност си беше подлудяване - в една действителност, която е съградена, за да произвежда само
човешко покорство, аз пожелавах да вироглавствам... Е, навярно това говори, че съм разбудил
авантюриста, който открай време е обитавал в мен, без да подозирам, че е съществувал. На всичко
отгоре безумието ми се оказа заразително - появиха се и други, разбира се, близки хора, които пожелаха
да се присъединят към приключението. Всъщност ние не бяхме съидейници, защото всеки имаше свои
представи, които се различаваха от моите, но можехме да станем временни спътници, компания за
пътешествие. Споменах вече и сега повтарям -бяха хора, с които животът или смъртта отдавна са ме
разделили и понеже нямам тяхното предварително съгласие, изключвам от разказа имената и участието
им.
Връщам се към хронологията на събитията, които за известно време ще ни отведат в криминалния жанр.
Няколко предварителни думи за мен като основен фактор на приключението - през цялото време, докато
го подготвях и осъществявах, изпитвах някакво опиянение, което се римуваше с хладното и педантично
преценяване на ходовете, стъпките, подробностите.
„Пази се от римлянин с една мисъл в главата!"
И така, на 21 юли пристигам в македонския град Скопие, където съм за пръв път в живота си. Бързо
намирам къщата на посочения в телеграмата Димитър Солев - македонски писател, когото бегло
познавам. Пред нея е паркирана колата ми. След миг Жана и шестгодишното ми синче Владислав ме
прегръщат. Те са част от предстоящата авантюра.
Както се вижда, безумието ми е било доста над допустимата норма. В началото мислех да бъда сам, но
по-късно жена ми пожела също да участва. Бях й казал за всеки случай да вземе бижутата си, дипломите,
професионални снимки и вестниците, в които се споменаваше за нейни участия. Тя също щеше да
преценява своите професионални перспективи.
Бях изчислил точно кога тя да подаде документите си в паспортния отдел за пътуване до Унгария с
детето - въпросът беше хората от сумрака да не схванат, че цялото семейство ще се окаже извън
България по едно и също време, защото веднага щяха да намерят формален повод да осуетят това.
Предположението ми за бюрократично несъвършенство в МВР се оправда - изчаках Жана да получи
талона си за извънгранично пътуване, докато съпругът й беше в България, а не в чужбина, и веднага след
това потеглих за Москва. Уговорихме се, че тя трябва да тръгне за Унгария най-късно на следващия ден
след като наш приятел й съобщи, че е получена телеграма от „Васко" с датата на срещата ни в Скопие.
И ето ни вече заедно в Скопие - дотук моят замисъл се осъществяваше безупречно. Сега ми предстоеше
напрегната нощ - с помощта на книжарските материали, закупени в Прага и изброени много точно в
сводката на чешките полицейски служби, трябваше да подправя документа, с който Жана и синът ми на
следващия ден щяха да преминат от Югославия в Австрия. Споменатият в същата сводка „Ян" ми
помагаше в превръщането на един паспорт на мъж в паспорт на жена. Освен това трябваше да
продължим валидността му, защото беше с изтекли дати. И в плюс - трябваше да прибавим данни за
малкия със снимката му и печат върху нея. Никога в живота си не бях вършил документна подправка, но
признавам, колкото и да е странно, че беше много възбуждащо, в това деяние имаше елементи на детска
игра, имитираше се действителност. В един момент забелязах, че синът ми е застанал на вратата и се
опитва да разбере какво правят баща му и другите сред облаците пара, които излизаха от една тенджера.
Изведох го бързо извън кухнята, неговият поглед бе единственото нещо, което ме разтревожи в тази
нощ. След около три часа работа с вряща вода, гуми, мастила и писци документът със снимка на Жана и
още една на синчето ми беше готов. Подправката беше почти съвършена, като изключим леко
разместения печат около детската снимка. Е, как чиракът да не изживее радост от такъв майсторски
резултат! Нека веднага прибавя за тези, които поклащат глава в недоумение: нямах страх, че нарушавам
закон и върша престъпление, обратно -знаех, че отменям престъпление на тоталитарния режим срещу
човека.
На следващия ден след доста изнурително пътуване бяхме в Загреб. Продължихме без спиране към
граничния пункт с Австрия. Нямахме проблем с югославския граничен офицер, въпреки че ни гледаше
мръсно, така както само човек от Балканите може да гледа себеподобния си. Но последвалият
австрийски служител с меко, ласкаво изражение на лицето се усъмни в нещо, взе документите, влезе в
канцеларията си. Можех да го виждам през прозореца - разгръщаше паспортите, оглеждаше ги страница
по страница, взираше се в подробности... Нещо не му харесваше. Накрая сякаш доброто му възпитание
надделя - в онази епоха и това можеше да играе роля, - след малко ни подаде документите с неопределен
израз, очевидно не се бе освободил от съмненията си.
Нека кажа, че това забавяне не ме обезпокои. Защо? Ами само защото високият волтаж на възбудата в
главата ми беше изключил напълно представата за възможен неуспех. Така че навлязохме без вълнение
в австрийска земя. Но внезапно колата се огласи от възбудения вик на синчето ми:
-Къде сме?!
Обърнах се, за да разбера какво бе породило тази внезапна възбуда.
- Защо?
Детето ми посочи един магазин за плодове и зеленчуци, който отминавахме.
- Банани! - пак изкрещя то. - Къде сме?
Всеки си има собствени начини, за да разпознава световете.
- Ами... Австро-Унгария - извадих аз от нафталина на историята това название.
Боях се малкият да не се издаде неволно след евентуалното ни завръщане в България. По същата
причина ние никога не споменавахме пред него названията на местата, през които минавахме -Виена,
Пратера, Залцбург, Алпите... Както вече казах, едно оставане в Австрия или по-скоро в Западна
Германия присъстваше сериозно в идеите ни, но обратният път беше също възможен и рисковете
трябваше максимално да се изключват.
От цялата авантюра имам спомен само за усещания, аромати, изречени думи, внезапно бликнали мисли.
Спрямо действителност-
та, в която се озовахме, в началото се чувствах като човече в редингот, нарисувано от Шагал - носех се
бавно и ниско над нея.
Един двуетажен, двузвезден, но чист хотел в централната част на Виена стана първото обиталище на
нашата авантюра. Когато се прибирахме през по-късните часове на вечерта, външната врата беше
заключена и ние звъняхме. След малко по стълбите затро-поляваха стъпки, към тях се присъединяваше
тананикащ барито-нов глас, после в тъмното дъно на дългия коридор се появяваше къса бяла брада, тя
започваше да плава към нас, за да се превърне в бързо крачещ възрастен човек, приличащ на добро
джудже от приказка. Той отключваше вратата, измърморваше едно „добър вечер" и още докато
затваряше подире ни, започваше отново да тананика. Гласът му, шумът на стъпките, този полуосветен
коридор и плаващата бяла брада по него превръщаха в призрачна не-реалност не само това място, но и
целия нощен град. Бавно и мълчаливо, за да не развалим магията, ние поехме нагоре по стълбите.
На втория ден, в центъра на Виена, посочих една улица и казах на жена ми:
- Кертнерщрасе, прочута с магазините си за бижута и предмети на големия лукс. Предстои ти
изключително преживяване - ще видиш скъпоценности, които не си виждала никога.
Жана не помръдна. Дори не се замисли, а каза просто и кротко:
- Не желая да гледам неща, които не мога да имам никога.
Една вечер, докато бавно се разхождах по тротоара на невзрачна улица, хвърлих недискретен поглед в
светещия прозорец на една партерна стая. Тясно помещение с надстроени едно над друго легла.
Преброих ги - осем. В подножието им седяха няколко млади мургави мъже по фланелки и кротко си
приказваха. Бяха гастар-байтери, араби, турци или югославяни. Единствената мисъл, която изникна в
дълго мачканото ми от забрани съзнание, беше:
- Колко хубаво е, когато човек е свободен и сам избира къде и как да живее! Дори ако това е на горния
ред, третото мизерно легло от дясно на ляво...
ЛЕЖАХ под чистото августовско слънце край басейна в парка на двореца Шьонбрун. Гледах момчетата
по бермуди, които крещяха безгрижно и се боричкаха в бистрите синкави води. И се сетих внезапно за
художника Генко Генков, който понякога идваше у дома, за да гледа кървавочервения двор на
университетската психиатрична клиника в една нарисувана от него картина - беше ми я продал след
месеци настойчиво преследване от моя страна, но с условието да идва от време на време да я гледа. Една
вечер го запитах:
- Би ли заминал да живееш и рисуваш в Париж?
От гърлото му излезе някакъв свиреп звук на несъгласие, но едновременно с това върху брадясалото
лице цъфна широка, жълтозъба усмивка.
- О, не, разбира се! - изрече той с гъгнив и нетърпящ възражение глас. - И знаеш ли защо? Защото всеки
ден бих бил смазван от мисълта колко различен съм щял да бъда, ако там съм се родил или са ме отвели
като малък!
За тези думи на Генко си спомних, докато гледах безгрижното боричкане на момчетата в къпалнята на
знаменития виенски дворец Шьонбрун.
ПРИБЛИЖАВАМЕ до Раймундтеатър, където Жана иска да пита за работа. Спираме се пред фасадата,
оглеждаме го.
- Колко е малък и тъжен - клати глава тя. - Моят в София е по-голям.
Театърът естествено е във ваканция и портиерът не може да ни каже нищо.Тръгваме си.
- Изобщо всичко е по-тъжно, отколкото си го представях - говори Жана. - А от друга страна, за хората
тука не е така, само за нас... По-скоро за мен. Защо ли е така?
МЮНХЕН. Протягам ръка, натискам копчето на звънеца. Вратата се отваря, появява се прекрасният
силует на млада и красива жена.
- Сибила, нали? Аз съм Веско.
Тя се вглежда в мен, поклаща глава:
- Невероятно - развълнувано казва тя. - Влизай, Цветан те чака.
Нощ зад прозорците и две лица около една маса, огрени от светлината на ниска лампа. Най-после, след
повече от десет години години Цветан и аз, един срещу друг, всеки с товарите на живота си, но с цялото
си приятелско милосърдие към другия и с любопитството да разчете новите страници на живота му.
Кълба от дим се вият между гредите на мансардния етаж, хашишът освобождава разговора от
болезненост.
Човекът срещу мен, моят приятел Цветан, е променен - всяка произнесена от него дума е внимателно
потърсена, паузата преди
отговор на въпрос - по-голяма от някогашната, търсенето на доказателства е изместило хвърлянето на
предположения като истини, толерантността е изместила яростта. Особено ме впечатлява, че е придобил
умението да формулира доста точно противоречията на собствената си личност, способност, която
тоталитарният режим потискаше у всеки от нас, като ни принуждаваше така да се плашим от
недостатъците си, че да ги крием дори от себе си.
Въпреки че духовният ни капацитет продължава да е равен, вече са се появили разлики, произтичащи от
свободата, в която Цветан живее. Просто казано, в личността му има промени, докато при мен няма. Аз
продължавам да съм един човек от пещерата, който не е престанал да копнее за светлина, но се движи
пипнешком в мрака и често вместо изход напипва вход към нов, непредвиден коридор. Разбира се,
говорим и за евентуално мое оставане на Запад. Краткият анализ показва, че перспективите, които
отговарят на моите копнежи, са нищожни и рискът от едно тъжно съществуване е доста голям. В това
отношение естествено неговото мнение е по-стойностно, защото изхожда от добро познаване на
действителността. Разбира се, изключвам всяко търсене на работа в радио Свободна Европа или друга
радиостанция, и то не от някакъв вид патриотизъм-антиамериканизъм, а защото попрището на жур-
налист-пропагандист за мен би било наказание.
- Джагаров има по-добри перспективи от теб, ако реши да остане - казва Цветан, и то без да се смее. -
Веднага ще бъде употребен за пропагандни цели, а това се заплаща добре.
Българският поет Георги Джагаров, известен с фанатичната си преданост към Единствената партия и
особено към нейния генерален секретар, беше по това време председател на Съюза на българските
писатели.
Всъщност това беше една трудна за мен нощ, която постави началото на моите безсъници. Здравият
разум, който невинаги обичах, вдигаше предупредително пръст и ми подсказваше като на ученик
непрокопсаник - върни се обратно, откъдето си потеглил, тук е много ветровито!
На следващата вечер гледам на домашния екран няколко късометражни филма на Цветан,
предназначени за програмиране в кината. Констатирам, че дори в тази популярна и следователно не
толкова амбициозна форма неговите сюжети съдържат повече човечност, отколкото има в
пълнометражните български филми, подчинени на Горкиевата измишльотина „Човек, това звучи гордо".
Слънчев ден на терасата пред едно кафене на Леополдщрасе. Широко усмихнат немлад азиатец с
блеснали от възторг очи и с триъгълен струнен инструмент на рамо преминава бавно по тротоара край
нас. Плава като лятно облаче в небето. Тук вероятно той е у дома си, но аз не.
Мисля, че никъде не съм у дома си. Освен може би в купе на влак, в каюта на кораб или в дилижанс с
четири впрегнати коня.
След завръщането ни в Австрия отсядаме в единствения малък хотел на едно градче в подножието на
Долните Алпи, което е овехтяло, безлюдно и пусто, като в сюрреалистична картина на Де Ки-рико.
Вътрешното ни напрежение расте - да потегляме ли обратно, или да оставаме? Чувстваме се като на
гаров перон, с крак върху стъпалото на вагон от последния влак, който тръгва след една минута в
неизвестна посока. Перонът, схлупената гара и пустата чакалня в нея разгромяват сърцето, но
окончателното отпътуване, и то в неизвестна посока, плаши. По-добре ли ще бъде, или по-зле? Въпросът
е абсурден, лишен от конкретност. Той не съдържа изречението „Канят ме еди-къде си с еди-каква си
годишна заплата, но пък там е много студено", или „дават ми шестмесечен пробен период, след който ми
отпускат голям нисколихвен кредит", или каквото и да е от този порядък. Въпросът е само един, и то
нечовешки обобщен: Поемаме ли риска, или не? Без да иска, човек се оставя в ръцете на Фортуна, която
на всичко отгоре съгласно мита е стъпила върху въртящо се колело, което символизира движението на
живота.
Синът ми до днес е запазил детски спомен за баща си, който се движи безспирно между вратата и
прозореца на голямата и грозна хотелска стая, спира се, разменя напрегнато някакви изречения с майка
му и отново тръгва да шари.
Емигрирането е хазарт, защото съдържа висока степен на не-предвидимост. Затова не приемайте за
белег на оглупяване това, което извършихме на следващия ден, а като свидетелство за човешката
безпомощност при сътворената от тоталитаризма фатал-ност и необратимост на решението за
емиграция.
Представете си кола, която се движи между царевични ниви в подножието на Алпите. Вътре има мъж,
жена и дете. Колата спира на безлюдно място. Мъжът извежда детето, отвежда го до едни високи
царевични стъбла и му казва: „Оставяме те тук, все някак ще се оправиш. Ние с майка ти си тръгваме
завинаги." Мъжът се качва отново в колата и тя потегля по пътя между нивите. Малкото момче не
разбира какво значи всичко това, нима е възможно да бъде така изоставено? Гледа подир колата, която
се отдалечава по пътя с двамата души, които обича най-много в света. Първо решава, че ще бъде мъж и
няма да плаче... Минута... Две... Колата продължава бавно да се отдалечава... Малкото момче ревва
неудържимо и се втурва по пътя. Колата се спира, обръща се и тръгва към него. Майката и таткото
изскачат едновременно, обясняват му, че са се шегували, прегръщат го, изтриват сълзите му с целувки...
Той е твърде малък, за да разбере, че те са оставили съдбоносното решение да бъде взето от
естественото му поведение - ако прояви ината си и остане неподвижен и безмълвен край царевичните
стъбла, избираме емигрирането, но ако се втурне с рев подир колата - връщаме се в България.
Няколко дена по-късно Жана, Владислав и аз напускаме Австрия през граничния пункт, през който
влязохме. Още докато югославският граничен офицер удря печати върху документите ни, човешките
гласове - свойски, недодялани, балкански - стават отново господари на пространството. От отворените
прозорци на един мотел, край който след малко преминаваме, се носи сръбска песен, пълна с
войнстваща любовна мъка. Поглеждам към Жана и виждам, че повдига безпомощно веждите си.
- Просташко, нали? - казва тя и прибавя: - Все пак има нещо мило в това!
Зад гърба ни Европа се прибира в своята мълчаливост и отново се превръща в мираж.
ТУК Е МЯСТОТО да спомена за една трудно обяснима случка, която има силна връзка с тези събития,
но аз й отнех правото да влияе върху тях. Бих казал така: това, което ще разкажа, се случи действително,
но моята природа категорично и твърдоглаво винаги е отказвала да се съобразява с подобни
действителни изживявания.
И така: около две седмици преди това, когато бях още в ГДР, моите приятели Вили и Петър Шауер ме
оставиха с колата си пред една голяма празна къща в унило поле, осеяно с редки дървета. Там щях да
прекарам последната нощ преди тръгването за Скопие. Много дълъг коридор отвеждаше до хол, населен
с големи овехтели фотьойли, навярно отпреди войната. Следваше врата към семейната спалня на едрия
земевладелец, който някога е живял в къщата. Малко по-късно, настанен в широкото удобно легло, уга-
сих нощната лампа. Заспал съм. В някакъв по-късен миг на нощта отворих очи. Имах чувството, че не
съм сам в стаята. Нека повторя - отворих очи и видях това, което разказвам, не го сънувах. Върху
стената пред мен се очертаваше човешка фигура. Беше сянка на невисок, сякаш обвит в плащаница
човек. Не личаха никакви черти на лицето. Беше съвсем неподвижен и не пораждаше никакъв страх.
Нямам спомен за тембър, но в съзнанието ми влезе едно предназначено за мен изречение, което
съдържаше някакво предупреждение.
След това човекът или подобието на човек изчезна. Едва тогава почувствах някакво безпокойство.
Скочих от леглото, преминах през мястото, където миг по-рано имаше някой, отворих вратата, втурнах
се в хола, намерих ключа за осветлението, завъртях го, сиво-жълтата светлина превзе помещението... Но
нещо се бе случило, имаше промяна - фотьойлите, добрите стари меки фотьойли, покрити с протъркано
от употреба кадифе, внезапно бяха придобили ново свойство - агресивност, ярост, кръвожадност, имах
чувството, че ще ме сдъвчат. Обзет от паника, побягнах по дългия коридор, спрях се край един прозорец,
после бавно се върнах обратно, надникнах в хола.
Фотьойлите отново кротуваха и не бяха нищо повече от места за сядане.
Всеки читател може да тълкува преживяното от мен както пожелае. Но аз съм така устроен, че едно
изживяване от този тип не може да се превърне нито в порив, нито в задръжка. Приемам случката като
необичаен факт. Но нейната интерпретация не може да ръководи действията ми.
ПРОДЪЛЖАВАМЕ пътя си в посока Унгария.
Това, което следва, вече не е поток на живота, а серия ходове, предвидени в моята любителска тактика за
успешно завършване на конспиративната екскурзия до Виена и Мюнхен. Започва последната фаза на
пътуването, която аз предварително съм кръстил като „мастилото на сепията" или по-просташкото
„замитане на следите".
Първо, през Сегед влизаме в Унгария, стигаме до Будапеща, където пребиваваме два-три дена в един
къмпинг - за да се помогне на версията, че сме прекарали през цялото време в родината на чардаша,
токайското вино и Калман. От пощата изпращам няколко картички до България - доказателство за
пребиваването ни там. За всеки случай.
Второ, влизаме отново в Югославия и след едно преспиване в Нови Сад стигаме до Белград.
Унищожавам документите ни, които биха разкрили на българските власти не само къде сме били ден по
ден, но и това, че са фалшифицирани. Явяваме се в българската легация и оповестяваме кражба на чанта,
в която са били паспортите ни. На другия ден получаваме пасавани и потегляме. Жана е малко язвителна
поради изживяното напрежение около издаването на пасаваните, а аз съм леко опечален - за мен
потеглянето на път е било винаги по-възбудно от завръщането у дома. Синчето ми стреля през
прозореца с автоматичен пистолет, купен в Будапеща. В Ниш, последния град в Югославия, колата ни се
поврежда и започва да издава гърмящ звук, който кара хората от тротоарите да се обръщат. Накрая
моторът спира. Жана, проникната от все по-голямо доверие в Провидението, изгонва бащата и сина като
антихристи и останата сама, започва да се моли. Свършва молитвата, включва стартера и колата потегля.
Гърмящият звук пак се появява, но ние се движим. Така с тези топовни салюти влизаме в България и
около полунощ стигаме до София.
Отваряме вратата на апартамента. Тъща ми изскача по нощница и ни гледа втрещена. Прекръства се.
- Цяла София говори, че сте избягали! - възклицава тя.
В моята обител
КОГАТО НАВРЕМЕТО пишех сценарии, най-голямо затруднение ми доставяха така наречените
„обстоятелствени епизоди" -лишени от двузначност, от недоизказаност, от предчувствие за предстоящи
събития, в тях имаше една скрита прозявка, дори да са огласени от изстрели, да се размахват ками и да
се лее кръв. Подобна скука ми навява епизодът, който последва след завръщането ни от Австрия,
въпреки че хората от сумрака са се разшетали около мен, и то с много притеснение и угриженост.
Може би седмица след потеглянето на Жана и синчето ми за Скопие по софийските кафенета се появява
мълвата, че семейството ни е емигрирало. В провинциалния живот, беден на пикантни събития, слухът
бързо набира скорост. Никой не може да се позове на аргументи, но това не е и особено нужно - при
българите съмнението с помощта на преувеличението придобива бързо формата на истина. Неслучайно
на тази географска ширина съществува ненормално висок страх от наклеветяване, което най-често е
преувеличено предположение.
Но кафенетата и хипотезите, които се развяват в тях, не заслужават внимание. Много по-любопитно е
какво става по същото време в отдел 1 -ви на 6-о управление на ДС. Ако съдя по документите в досието,
там са настъпили тревожни дни. Е, как няма да са тревожни - представете си няколко юнаци с високи
чинове, които дълго, загрижено и високопрофесионално съграждат схема за разкриването и залавянето
на френския агент Веселин Бранев... И ето че след като дълго са го наблюдавали, подслушвали,
преслуш-вали, чели, проследявали и обискирали, те пристъпват към осъществяването на последната,
най-важна фаза в борбата за демас-кирането му - инсцениране на командировка в чужбина, съпроводено
с плътно, високопрофесионално наблюдение от контра-разузнавателни служби на три държави.
Нормално е след толкова положени усилия да очакват най-после резултат, който освен че вкарва обекта
зад решетките, им донася напълно заслужени ордени, парични награди, повишавания в чин и ранг, нали
краят е венец на делото! И изведнъж вместо венец - тревожен сигнал: обектът, жена му и синчето са
изчезнали! Ама как бе, нали го следим така, както никой българин не се следи в този момент, това е
кошмарна вест! И какво ще последва в служебен план? Вместо очакваните награди - унизителни
рапорти, понижения, разжалвания, уволнения...
Но нима е възможно едно дребно човече да надхитри мощния и сътворяван в продължение на десетки
години апарат на Държавна сигурност?
Излиза, че е възможно.
Офицерите от 6-о управление искат бърза служебна справка в паспортния отдел на МВР. Получават я -
тя потвърждава това, което дори не са подозирали, че е възможно да стане - преди ден-два Жана и детето
са напуснали България с кола и сега цялото семейство е в чужбина. Агентурата веднага е въведена в
действие - това са братът на жена ми, агент „Чавдаров", и кадърът на 1-во главно управление и автор на
приказки за деца, временно назованият агент „Михайлов". Техните донесения не съдържат нищо ус-
покояващо за офицерите, които работят по ДОР „Хамелеон".
Донесението на агент „Чавдаров", прието от ОР Величков в явочна квартира „Карамфил" на 27.07.1970
г. в 10 ч:
...Съпругата на Веселин Бранев-Жана Михайлова (Бранева) заедно с детето си момче - Владислав на 4-
5 год. е заминала за ГДР със собствена кола...
...Източникът научил всичко това след нейното заминаване от приятел на семейството пред когото
казала, че няма да се
върне в България.
...е ясно, че съпругата на Веселин е заминала за да се срещнат в Германия и по някакъв начин да
избягат на Запад... „Чавдаров"
СПРАВКАТА на агент „Михайлов" от 10.08.1970 г.:
...Михайлова е заминала на 21.7.1970 г с нейната кола, заедно с детето си, като е взела почти всичкия
си багаж, тоалети, бижута... На изпращането са присъствували и родителите на
Веселин Бранев.
Веселин Бранев е имал няколко телефонни разговора със
съпругата си от Москва и ГДР...
Зам. началник 4-ти отдел ПГУ—ДС Полковник...
И ПАК ДОНЕСЕНИЕ на агент „Чавдаров", прието от ОР Величков в явочна квартира „Карамфил" на
11.08.1970 г. в 16.30 ч:
...Лицето е запитало майката на Жана има ли известия от нея. Майката е отговорила, че няма...
Лицето малко разтревожено й напомнило какво е казал Петър, тоест че Жана може да не се върне в
България.
Майката отговорила, че и тя е започнала да се съмнява в Жана, че може да не се завърне вече. - Защо
взе детето...
... Лицето е останало с убеждение, че майката не знае от Жана за нейните намерения, едва след
заминаването е започнала да се съмнява...
„Чавдаров "
МОГА ДА СИ ПРЕДСТАВЯ при тези донесения какво безпокойство е обхванало офицерите, които
пряко са отговаряли за голямата акция по ДОР „Хамелеон"! Е, вярно е, че в тях не се съдържат никакви
преки доказателства, но за хора, които могат да се доверят на агентурни измислици и да си внушат, че
съм френски агент, предположенията на доносниците са предостатъчни, за да повярват, че сме избягали.
Освен това от няколко дена семейство Браневи е напълно изчезнало, издимено, изпарено... Впрочем това
беше един от пропуските ми - възнамерявах да оставя в Скопие поздравителни картички с различни
последователни дати, които да бъдат изпращани през няколко дни до роднини и приятели, щях да спестя
и на себе си, и на Държавна сигурност излишно напрежение.
Но животът е непредсказуем и понякога доставя приятни изненади дори за хората от сумрака, чиято
професия е да подозират най-лошото - на 28 август 1970 г. ние се появяваме в София. Представям си
какво учудване, а след това и облекчение е настъпило в отдел 1-ви на 6-о управление.
Първото нещо, което се случва, е, че ни извикват в паспортния отдел на Народната милиция да дадем
обяснение за липсващите паспорти. Отнякъде се появява приятелят, наречен от чешката полиция „Ян",
моят съучастник в подправянето на документите. Него не го търси никой, защото се е завърнал в София
сам и преди нас, но ме гледа неспокойно - да не би да взема да пропея! Така е, при извършване на
групово престъпление има и такива моменти на съмнение към съучастника. Явяваме се с Жана в
уречения час, съобщаваме на гишето, че сме дошли. Появява се млад служител с фино, интелигентно
лице, който ни поканва да го последваме по полутъмен коридор. Тръгваме след него, той ни повежда по
стъпалата към мецанина, но внезпано се спира, оглежда се и разбрал, че е сбъркал, се връща обратно.
Малка грешка, от която разбирам, че тези учрежденски пространства са му чужди и че той е от Държав-
на сигурност, но се преструва на служител в паспортния отдел. Това не е изненада за мен, напротив, аз
знам, че съм в поредна фаза на продължаващата война с хората от сумрака, и дори вече се съзнавам като
ветеран, докато този млад човек е може би новак. Влизаме след него в малка празна канцелария, която
по грозотата и износеността на мебелите ми напомня на ужасната полицейска стая от моето юношество,
когато в 1949-а подадох снимчицата си на двете чугунени фигури. Даваме обяснения. Естествено и два-
мата лъготим, но по репетиран сценарий. „Три седмици край Охридското езеро в романтична селска
къща - казваме ние. - След това десетина дена на къмпинг в Будапеща.Връщаме се точно навреме -
преди началото на театралния сезон за Жана и на учебната година за малкия." Разбира се, симпатягата не
ни вярва, но не го казва. Помолва ме да напиша обясненията си и да ги депозирам до няколко дена.
Довиждане - довиждане. Няколко дена по-късно срещам този млад човек по една централна софийска
улица - не ме видя, защото приказваше оживено с подполковник Найден Петров, навярно отиваха да се
хранят в стола си. Любопитно е, че в тази ленива епоха отиващите на стол по обедно време се разпоз-
наваха - ходеха по-бързо от другите минувачи, и то главно затова, че първите порции, които готвачите
раздаваха, бяха по-големи, а покривките на масите - по-чисти.
Депозирах в паспортния отдел подробен разказ от три страници, който завършваше с безочливото
изречение, че „при пребиваването си в чужбина не сме имали контакти с чужденци от западни страни".
И сега беше време те да си гледат работата и аз моята. Те щяха да се опитват да разберат къде съм бил и
с кого съм се виждал, а аз трябваше преди всичко да помисля за изпълнението на едно задължение,
което някога, при напускането на в. „Вечерни новини", бях поел към себе си - като навърша четирийсет
години, да се прибера на завет в редакцията на някой вестник или списание. Нямах още четирийсет,
нямах дори трийсет и девет, но чувствах, че вече започвам да се уморявам от несигурното ежедневие на
свободен журналист и сценарист, което сам бях пожелал преди години, та започнах да.проучвам
възможностите в периодичните издания. Общо взето, намирането на щатна работа в редакция не
ставаше лесно, доста месеци щяха да ми трябват. За кинематографията не можеше да става и дума -
генералният директор Сантов вече гневно бе казал някъде пред хора от професията, че съм „идиот", и
веднага беше наредил да връщам парите от неизпълнения договор.
Бяха трудни за мен времена. Имаше сутрини, когато, макар и разбуден, дълго лежах със затворени очи,
защото трябваше да измисля откъде да намеря пари, с които същия ден да изплатя някакъв дълг или
разноски по семейното ежедневие - отнасяне на бижу или часовник до заложната къща, изпросване на
командировка от вестник или списание, заем от приятел... Имам малък, но много болезнен спомен от
един доста близък по онова време приятел, на когото дори бях кум. Поисках му неголям заем. Той ме
погледна с леден поглед, сякаш отдавна беше чакал такъв момент, и каза:
- Имам, но няма да ти дам. Знаеш ли защо? Не искам да ти е толкова лесно!
Така и никога не разбрах защо и кога у човек се явява нуждата да наранява ближния не само с жестове,
но и с думи. Естествено произнесеното беше достатъчно, за да сложа край на това приятелство.
Последваха различни епизоди, между тях и едно заместване в продължение на шест месеца на
отсъстващ редактор в странна институция, която тогава се наричаше Славянски комитет, а по-късно се
превърна в Комитет за българите в чужбина. Задължението ми се състоеше във възлагането и
редактирането на патриотични материали, които се изпращаха за публикуване в няколко поддържани от
българската държава уж независими емигрантски вестници в Съединените щати, Канада, Австралия,
Аржентина и Австрия.
По времето, когато бях там, веднъж се случи нещо много дребно, което се гравира в паметта ми
завинаги, защото по-нататък намираше различен тип потвърждения. В обширната стая, пълна с бюра и
седнали зад тях редактори, веднъж се появи посетител, който очевидно търсеше някого, защото се
взираше последователно във всеки от нас. Погледът му се спря и на моето лице. И изведнъж тръгна към
мен, без да ме изпуска от очи. Приведе се и изрече полугласно и сякаш много учудено:
- Ама, вие... какво правите тук? Странен въпрос.
- Познаваме ли се? - запитах с лека студенина аз.
Сякаш му стана неудобно от спонтанността, с която се бе обърнал към мен, но все пак продължи:
- Не, не... Но вашето лице няма нищо общо с тези бюра, с това място тук... Затова се запитах - този човек
какво прави тук? Извинете...
Човекът се поусмихна, кимна ми и се отдалечи.
Това е случката. Наред с всичко друго тоталитарният режим бе наложил и една физиогномична
идентификация на хората. Властта, и то по всички етажи, беше в ръцете на хора с корави, непроницаеми
изражения, докато изразът на мекост, на добросърдечие обикновено разкриваше аутсайдера или
житейския неудачник. И ето че този посетител с един поглед бе открил, че на стола зад моето бюро седи
чужденец. Но кое беше мястото, в което аз да съм аз, такъв какъвто съм, без да се преструвам на друг?
Всъщност от години аз се гърчех в постоянен и вечно пропадащ опит да открия това място. И без да съм
воден от свръхидеята, че съм неповторима личност, или пък да се считам за дарование, което една
действителност погубва. Напротив, съмнявах се във възможностите си и дори не бих казал, че се
харесвах... Но понякога, понякога ми се струваше, че навярно съм един не зле замислен проект за
човек... „Жалко - промърморвах си в такива моменти аз. -Проектът май няма да успее да се реализира, та
да разбера за какво ме бива."
Иначе съм човек, който обикновено добре си върши работата, така че не се учудих, когато след шест
месеца заместване ме поканиха на постоянен щат в Славянския комитет като заместник главен редактор.
Отказах - патриотизмът не е моята силна страна и тази родолюбива дейност, макар и добре платена,
щеше в началото да ме притеснява, а после и да ме потиска. „Рано ми е още за погребение - си мислех аз.
- Може би все пак местенцето, което се нуждае от мен, ще ме намери и ще се превърне в мой подслон..."
При едно мое пребиваване в крайдунавския град Силистра недалече от него открих интересно село,
населено с руснаци-старо-верци, които бяха дълбоко религиозни, ходеха с бради, говореха помежду си
само на руски и не пушеха - както ми обясниха, в техните църковни изображения от устата на сатаната
винаги излизал дим. Реших да направя пореден опит за потърсване на автономен път за себе си и
предложих на един от директорите в Българската национална телевизия да направя документален филм
за тези хора при много добри производствени условия - исках да ми дадат само снимачен материал,
проявяване на лентата в лаборатория и часове за монтаж и озвучаване. Така филмът щеше да излезе на
телевизията много по-евтин, отколкото да се командирова екип от чиновници с техника и служебен
превоз. Получих съгласие и снимачен материал, взех камера от приятели и с оператора „Ян" заминахме с
моята кола до селото. Още при първия контакт старо-верците ни харесаха и ни поканиха да ги опознаем
добре на някакъв техен празник в селската кръчма. Нямам спомен как точно течеше вечерта, но стана
прекрасно, когато кръчмата се огласи от техните бавни, красиви многогласни песни. За съжаление
трябваше да си тръгнем, защото хотелът ни беше в Силистра. На другия ден сутринта се появихме
отново в селото. Срещнахме един от снощните сладкогласни певци.
- Видяхте ли как пяхме? - веднага запита той.
- О, да, беше много хубаво.
- А после видяхте ли ни как продължихме?
- Не, трябваше да си тръгнем.
- Е, нищо не сте видели - после се бихме! -Какво?!
- На нашите банкети винаги такъв е редът - първо само пием, после пием и пеем и накрая се бием! От
времето на Петър Първи е така...
Така си живееха от векове тези божии хора, които не пушеха, за да не приличат на Лукавия. За тях боят
между ближни се считаше за нещо толкова естествено колкото любовта. Дали не бяха прави?
На третия ден почуках на вратата на една къща. Отвори ми млад човек с брада, като всички.
- Научихме, че тук живее една певица! - казвам аз. - Дошли сме да запишем на магнетофона една-две
нейни песни.
Той прави знак с глава да влезем:
- Ей я там - питайте я!
Пълна млада жена седи на стол в дъното на обширна селска гостна.
- Добър ден - казвам аз с цялата си възможна приветливост. -Научихме, че пееш хубаво - ще ни изпееш
ли една-две песни?
- Тц! - отказва жената с толкова яростно завъртане на главата, че аз се предавам и тръгвам в обратна
посока.
На вратата мъжът й ме настига, гледа ме с учудване и укор.
- Не се прави така, бе! - шушне ми сърдито той. - Това е жена, как ще ти каже веднага „да"! Върни се,
помоли я ласкаво, един път, два пъти - ще се съгласи! Хайде!
Върнах се, направих, каквото ми каза, и след малко жената пееше в микрофона.
А мъжът ми даде още един урок. Отведе ме в съседната стая, свали една от иконите на стената.
- Искаш ли да я купиш?
Беше прекрасна руска Богородица с младенеца в ръце, навярно от XVIII-XIX столетие.
- Много е хубава - казах аз. - Колко й искаш?
- Дай пет лева!
Това беше невероятно ниска цена. Подадох му петте лева, той ми уви иконата във вестник и сетне
веднага се надвеси към двора през отворения прозорец.
- Серьожа! - извика. Появи се момченце.
- Вземи тия пари - подаде му той петте лева. - Тичай в бакал-ницата и вземи шише водка!
Детето се затича, а мъжът се обърна успокоен и усмихнат към мен:
- Гости сте ми, бе! Нали трябва да ви посрещна както трябва.
СНИМАХМЕ пет дена, записахме много интервюта на любителския магнетофон и след две седмици
предадох на телевизията филма със заглавие „Село Татарица и неговите обитатели". Той бе приет много
добре, а стопанската изгода за националната телевизия беше неоспорима. „Направих този филм, за да
докажа, че е възможна една по-сполучлива производствена форма - казах аз на един от заместник
генералните директори. - Сега ти предлагам да потърся темите за следващите десет документални
филма, които ще произведа по същия начин." А той ми отговори: „Формата е много сполучлива и
навярно така ще се работи след години. Но не днес, още е рано. Какво ще правим с всички тия щатни
служители - да ги уволняваме ли?"
Както се казва в подобни случаи - номерът не мина. В такива моменти чувствах съвсем осезаемо, че така
нареченият социализъм е един спрял стар будилник, който понякога тръгва след раздрус-ване, но после
отново спира и тръгва пак след шамар или шут.
Същата година бях извикан като офицер от запаса за няколко седмици в провинциален град. На втория
ден, след като бяхме вече облечени в бойни униформи, един едър и ведро ухилен подполковник, който
водеше политическите занятия, влезе в учебната стая.
- Другари офицери, много моля тези от вас, които са членове на партията, да преминат в съседната стая
за малко - каза той. - А безпартийните да ни извинят и да почакат тук.
Признавам, че бях изненадан, когато от петдесетина души с висше образование, на възраст между
трийсет и пет и четирийсет и пет години, в учебната стая останахме само трима. Какво красноречиво
съотношение - тези българи, които имаха амбицията да напреднат в професиите си, вече преминаваха
през портала на Единствената партия! Единият от тримата останали в стаята - беше от Перник - се
прозяваше с безразличие, вторият, който имаше някакви функции в Спортната палата в столицата,
изживяваше случката като личен позор и се тюхкаше, че бил останал безпартиен, защото двете партии,
комунисти и земеделци, още се биели за него. А аз просто се чувствах щастлив, че се числя към това
малцинство.
НЯКЪДЕ ПО ТОВА ВРЕМЕ една писателка, известна повече с чудесния си псевдоним, отколкото с
литературни произведения, ми каза в изблик на съчувствие:
- Защо не ви виждам около Съюза на писателите, другарю Бранев? Без да се въртите там, не се става
писател в България! Въртете се около Съюза, другарю Бранев, въртете се!
Винаги когато чуех симпатичен човек да изговори някаква нелепост или безсмислица, изживявах такова
неудобство или срам за него, че в отговор тихо смотолевях някакви извинителни думички. Сега също
измънках нещо.
Истината е, че правех опити да се въртя там. Нищо не излизаше. Въпреки че много от пишещите бяха
мои познати, някои дори близки познати, при попадане в тази среда съзнавах, че само част от мен
участва в общуването, цялостната ми личност със своите светли и тъмни пространства оставаше
неупотребена и затова се прозяваше и искаше да си отива. Чувствах всеки от моите събеседници не като
човек, а като писателска проекция на човек. Те говореха като писатели, гледаха на човешкия свят около
себе си като писатели, пиеха като писатели, разговаряха за литература като писатели, шегуваха се като
писатели, съблазняваха момичетата като писатели, ходеха на риболов като писатели и дори вдигаха
скандали като писатели... И във всичко това бликаше твърде, твърде много доволство от
обстоятелството, че са писатели. Много повече доволство, откожото техните скромни произведения
даваха основание да го имат - съчиненията им обикновено не можеха да преплуват Дунава. Затова тези
писатели се състезаваха само помежду си, като участници в семейна вечеринка с декламации, а
поведението им напомняше за едно старинно метафорично изречение - когато ядеш кокошка, да се
държиш така, като че ли ядеш пуйка!
Беше вече изключено асиметричната ми особа да намери местенцето си сред тези хора, които имаха
претенцията да са духовният елит на нацията, а всъщност бяха интелектуални помагачи на една
недемократична, полицейска власт и пътници към доста оскъден в моите очи житейски успех. Впрочем
при някои тях силно ме впечатляваше готовността да фалшифицират успех, когато го нямаха реално.
Случаите са много и аз все още помня два-три...
Младият белетрист Г. М. с вече много известно име разбира, че жанрово трудно определимият Владо
Свинтила - преводач, есеист, изкуствовед, литературен критик - пише отрицателна рецензия за
последния му роман. Намира го и разговаря с него много драматично - неизлечимо болен е от лоша
форма на туберкулоза, няма да живее дълго и го моли да не огорчава последния епизод на живота му с
отрицателна критика. Владо беше мек човек, смилява се над това предсмъртно безпокойство на писателя
и пише положителна рецензия. След публикацията й авторът на романа престава да го поздравява и
освен това видимо става все по-здрав и по-здрав. Друг случай: френският издател Пиер Сегер публикува
стихосбирка на български лирик, известен не само с поезия, но и с амбициозното си участие в
политическата власт. „Книгите му са още в мазето на посолството" - ми каза Дико Фучеджиев, аташе по
културата в Париж по онова време. Всъщност издателят се е съгласил да издаде стихосбирката, при
условие че половината тираж бъде изкупен от българска страна. Естествено този превод на френски бе
отбелязан в София като голям успех за съвременната българска поезия. Връщам се в редакцията.
Понякога, след като четирите ми колежки си отиваха, аз оставах сам в таванската стая, угасвах лампата,
доближавах се до прозореца и опирах чело в стъклото. Чувствах как по мен пропълзява топлината от
радиаторите, до които се долепяха коленете ми. Там долу, под прозореца, беше покритата със сняг
квадратна градина пред Военния клуб, която помнех от дете, както помнех топлината на татковата длан,
когато ходехме бавно по алеята. Гледах как фигурите на минувачите се появяваха в кръговете светлина
на лампионите и после се изгубваха в тъмното. И постепенно ме обземаше чувство за щастие. „Добре
съм тук, в моята барака... - шепнех си аз. - Най-после се чувствам приютен в простотата и маловаж-
ността."
Боя се, че това е нещо, което малцина могат да разберат. Едно от изпитанията на човека по време
комунистическия тоталитарен режим - за някои съвсем безболезнено, но за други мъчително -беше да
прецени коя част от личността си трябва да опази на всяка цена и коя може да пожертва, за да живее...
или да съществува... или да оцелява... Другояче казано - без кои вътрешни ценности или забрани
социалният живот на човека можеше успешно да продължи? Лично аз се боях преди всичко от регресия
на душата към примитивни състояния, нещо, което откривах вече у много хора около себе си. Ще ви дам
един пример: в същите времена моя близка позната ми разказа веднъж, че е била на частен обед при
генералния секретар на Единствената партия и съпругата му и без да съм я молил за това, им говорила за
моите жилищни проблеми. „Леля Мара каза да напишеш името и адреса си в един плик и да го предадеш
на милиционера, който пази пред жилището им на улица „Оборище" - завърши тя, щастлива, че ми
помага. Благодарих й, но не пуснах такова писмо. Не от омраза към властващите, не от високо чувство
за достойнство, не от солидарност към хората с жилищни трудности. Просто цената бе висока за мен - да
се откажа от волномислието си и да го заменя с благодарност към добро-творците ми, които кротко,
тихо и полудискретно презирах.
А ако предпочитате - ценях толкова високо своята безотговорност, че не бих я разменил срещу тристаен
апартамент. Е, такива като мен тогава ги наричаха идиоти, но когато се налагаше да избирам дали да съм
в групата на социално несигурните или тази на нравствено обеднелите - предпочитах да съм в първата.
„Добре съм тук, в моята барака..." - шепнех си аз на тавана на списанието за мода „Лъч", с чело, опряно в
стъклото на прозореца.
Пъдпъдъка на лов за тайни агенти1
ДАЛИ ТЕЗИ ХОРА от сумрака не станаха вече твърде скучни както с протяжността в преследването на
своите полицейски миражи, така и с еднообразието на похватите си? Като разлиствам досието си,
виждам, че тази свирепа професия на преследвачи на човека съдържа немалко монотонност и скука,
подобно на всяко друго занятие. Но тъй като наближаваме вече епилога на сагата, наречена „Хамелеон",
ще трябва още един път да сведем чела пред последните усилия на Държавна сигурност да се добере до
някакъв навярно скромен, но опазващ професионалното достойнство резултат, нещо като шахматно
реми. Или може би нещо като последен валс преди закриване на бала.
На този етап, ако си позволя да тълкувам документите, в 6-о управление се чувстват осезаемо две
тенденции:
Първо. Да узнаят максимално добре къде съм бил в чужбина, с каква цел и какво съм правил там.
1 Заглавието е на художника Генко Генков. - Б. а.
Второ. Да омаловажат това събитие, за да няма неприятни последици за отдела и офицерите, които са
водили грандиозната интернационална операция.
В тази част на досието се чувства някаква свенлива недоизка-заност, липсват крайно негативни
заключения и дори се появяват някои слаби признаци на здравомислие.
Ето, някой се е досетил, макар и с доста голямо закъснение, че не е зле да се обърнат към пражката
резидентура на Държавна сигурност и да поискат по-точна информация за моите контакти с френското
посолство през 1968-а, защото доносът на агент „Петков" от същата година е морската вълна, от която се
ражда Венера - тоест версията, че аз съм френски агент.
В писмото на 6-о управление от 19.11.1970 г. до отдел „Международни връзки" - МВР, пише:
Във връзка с горното, моля наредете да се извърши следното:
Чрез другаря Даневски да се изясни от „Петков" имената на френските дипломати, с които обектът
е установил контакт, степен на близост, на каква основа са връзките им и др.
НЕ МОЖЕ да се каже, че българското разузнаване е било много експедитивно - отговорът се получава
чак пет месеца по-късно:
На№2916/Ш 1.1970 год.
В отговор на писмото Ви под горния номер Ви съобщаваме, че СС „Петков" не е в състояние да изясни
имената на френските дипломати, с които обекта е установил контакт, на каква основа са връзките
им и степента на близост.
Подполковник: Cm. Мерджев
КАК ТЪЙ агентът ще изясни?! Аз много отдавна знаех това, което офицерите резидента в Прага
Даневски и Мерджев изглежда, че не искат да знаят, а именно - СС „Петков", или Джеймс Бонд, както
самият той се наричаше, беше един патологичен пещерски лъжльо! Но как пък ще искат да знаят - по
дефиниция ре-зидентът трябва да приема абсолютно всеки негативен за обекта факт, без да се пита дали
е верен, или неверен, това е водата, която върти тепавицата Държавна сигурност, а не здравият разум.
От досието не личи какъв е бил ефектът от този отговор на резидентурата в Прага. Никак не се учудвам,
след като вече познавам в доста добра степен личностните защитни или кариерис-тични мотиви на
офицерите от тайната полиция. В този случай мисля, че е било твърде рано тази информация да бъде
взета под внимание - как така изведнъж офицери-чиновници да направят признанието, че са сгрешили и
че са се предоверили на донос! Има време, има пари - лека-полека ще се отива към извода. Тоталитар-
ният режим за никъде не бърза, веднъж създаден, той има само едно предназначение - да не се
сгромоляса!
В периода 1971-1974-та наблюдението върху мен се извършва предимно от четирима агенти, за които аз
съм леснодостъпен. От тях нови актьори са трима. Единствен ветеран е само братът на жена ми - агент
„Чавдаров", на когото Жана вече е доверила, че сме били във Виена. В неговите доноси няма нищо
интересно, стилът му е познат - да съобщава всичко, което научи от майка, сестра или от когото и да е.
Дори има едно веселяшко донесение от 23.08.1971 година, в което той съобщава: ...Кермекчиев е казал,
че преди една година, на сватбата на някакъв шофьор, Веселин Бранев и неговия приятел с прякор
„Чарли" са извадили пистолети и са стреляли във въздуха по цял пълнител. Трябва да отбележа, че
когато ми се е случвало да видя някъде оръжие, аз го заобикалях на пръсти. Ако ме запитат какво бих
предпочел да имам в джоба си - пистолет или водна жаба, бих избрал второто.
Двама от тримата нови осведомители са наистина силни карти на политическата полиция, защото са
имали - всеки по различен начин - непосредствена близост с мен. Е, жалко, че не бях истински френски
шпионин - тези двама патриоти щяха бързо да ме разкрият!
Първият е агент „Крумов". Това е студентът по право и настоящ адвокат Кирил Алексиев, на когото
тъща ми от добро сърце бе разрешила да живее в таванската стая, без да плаща наем. Той се ползваше с
пълното доверие на семейството ми, разполагаше с ключове от апартамента и пощенската кутия и
всички ласкаво го наричахме Кирчо Тавански. А когато с Жана понякога имахме гости и той
надникваше през вратата на хола, аз му махвах с ръка - влизай, Кирчо! Той присядаше край нас,
получаваше чашата си с вино и слушаше как забавно и цветисто си приказват тези артисти, художници,
чешити с неизвестна професия. Когато си тръгваше, произнасяше с провинциална галантност „Приятна
компания" с лека чупка в кръста. Понякога се завърташе край мен, почесваше се с неудобство по главата
и ми поискваше някой лев на заем. Давах му естествено, беше момче от село и не получаваше висока из-
дръжка от родителите си. Помня, че веднъж му дадох пари да откупи заложения си тромпет, който бил
подарък от неговия дядо, и дори не ми ги върна. Любопитно, нали - да искаш помощ от обекта на своите
доноси! Това се нарича много добрини на едно място.
Между агентурните задачи, които са му възлагани, има някои, които говорят за крайно изчерпаното вече
въображение на офицера резидент - например: 4. Да изясни ходи ли детето на обекта на детски дом -
дневен или седмичен... 6. Да уточни какво е отношението на обекта към неговата тъща - Михайлова.
Страхотна е тази точка 6, нали! Има и съвети: Да приема покани от обекта... като повече слуша и по-
малко говори... Да не предизвиква съмнението му с някой неудачно поставен въпрос... И прочие.
Агентът „Крумов" върши с изключително старание всичко, което му се възлага. Той има ключ от
пощенската кутия и ежедневно следи за писма, които получавам по непощенски път. Но ниското му
качество на човек най-силно проличава, когато на два пъти в този период проявява самоинициативност.
Един ден, когато Киро е бил сам в апартамента, влязъл в нашата стая и видял, че съм си забравил
бележника с телефонните номера на бюрото. Прекрасен шанс за доносник! И... осведомителят решил да
ги препише и отворил чекмеджето на бюрото за да вземе лист... - пише в докладната записка на
резидента му. Попаднал на дневника ми и веднага се обадил по телефона в Държавна сигурност... Каза
ми, че е спокойно - обекта пише нещо срочно на вилата в Драгалевци... материалите можел да ги
изнесе и върне обратно... В 10 ч. получих материалите от осведомител „Крумов ", като ги преснех и
върнах. В 11.15 часа осв. Крумов ми съобщи по телефона, че материала е върнат на местото си.
Горното донасям за сведение и разпореждане. Майор Хр. Георгиев. Това се повтаря още един път с едно
криминално досие, което ми беше дадено за сцена-рен анализ от споменатия преди Милети Милотев.
Резултатът на самоинициативата е куп служебни неприятности за старши лейтенант Милотев, който
нямал право да изнася това жалко досие за един популярен случай със сексуален убиец.
В доносите на агент „Крумов" има някаква вродена, плебейска мизантропия. Но наред с това силно се
чувства, че е изживявал тази дейност като наслада. Насладата да не е този, когото околните познават и
ежедневно омаловажават, а някой друг, който е по-силен, по-значителен, по-страшен... Насладата да
проникне в охраняваните вътрешни пространства на ближния, за да търси поводи и доказателства, които
да го унищожат. Насладата да служи на тези, от които другите треперят. Представям си с каква възбуда
се е хвърлил към телефона, когато е открил дневника ми... Мисля, че дейността на доносника наред с
всичко съдържа елемента сладострастие за някои от тези, които я практикуват.
Навярно агент „Крумов" е съвършеният модел на доносник на Държавна сигурност, а и на всички
политически полиции по света, които съществуват до днес.
ВТОРИЯТ нов осведомител, който политическата полиция включва в наблюдението срещу мен, е агент
„Василев". За него ми е най-трудно да приказвам, защото в течение на много години сме имали
приятелска близост и сега изпитвам неудобство пред себе си, че не само съм допускал, но и съм търсел
това приятелство. Митко Коларов беше редактор в единствения тогава излизащ седмичен вестник за
наука и техника за младежта „Орбита" и се славеше като интелигентен, остроумен и темпераментен
събеседник. Е, знаеше се, че няма дарба за писане, но вестникът му го понасяше и без нея. Значително
по-късно можах по няколко повода да открия, че зад чара му се е укривало коравосърдечие и вероломст-
во и че всъщност той винаги е бил винаги аморален човек. Докато изписвам тези квалификации, ме
обладава неприятното чувство, че съм бил един мухльо, който си е въобразявал, че разбира от хора - как
е възможно толкова години да не съм открил с кого общувам! И колко абсурдно ми изглежда сега - та
през осемдесетте години по мое предложение той дори бе назначен на редакторска работа в Студия
„Бояна"!
Никога не ще мога да си обясня защо Митко се е съгласил да играе тази роля пред политическата
полиция. Подобно и на други агентурни сведения от досието ми, голяма част от неговите доноси не
съдържат особено дискредитираща информация за мен. Те са по-скоро опити за обобщаване на
личността ми, но при близостта, която имахме, е достатъчен фактът, че ги е писал зад гърба ми, за да
съжалявам, че съм познавал това лице. Ето няколко изречения на агент „Василев", депозирани пред
резидента му, майор Хр. Георгиев:
Строго секретно Екз. №1
УПРАВЛЕНИЕ 6-ТОДС Съобщава: Аг. „Василев "
Отдел 1-ви Приел: майор Хр. Георгиев
Отделение 1-во на 21.03.1974 г.
... Преди известно време обекта и жена му били пред развод, но сега отново са си подобрили
отношенията... Доброто му настроение бързо се заменя с мрачно, ако преживее една неприятна среща
с човек, един отказ за някаква работа, провал в ежедневието му... (Следва смешна бележка на ръка от
полковник (вече повишен) Найден Петров: Да посочи конкретни случаи! Н. Петров)... Няколко пъти
съм го виждал в сп. „Експрес", дори ми е чел пасажи от някоя статия в кафене или в редакционната
стая, където има и други редактори. (Тук пак има бележка на ръка от непорасналото дете полковник
Найден Петров: Какво му е чел и кои други са присъствували - имена, професии. Н. Петров). И ето едно
доста точно дефиниране на личността ми: Парите имат и нямат голямо значение в неговия живот.
Изразявам се така, защото към тях не се е стремил стръвно, с голяма енергия. Твърде често
получаването на пари му е коствувало много усилия, но и твърде често той се е отказвал от тях, ако
ангажират много времето му, съзнанието му, психиката му...
КАЗАНОТО е вярно, но за съжаление не е биографична справка за мен във в. „Орбита", а част от
агентурно донесение. И ето новите задачи, които са поставени пред агент „Василев":
Задачи: Да изясни кога обекта ще посети СССР. Сам или с други служители на списание „Лъч ". Какви
са плановете му за устройване на съпругата му на работа и как възприема решенията на пленума по
идеологическите въпроси и партийната конференция.
ГОСПОДИ, какви задачи! Многогодишната ми невинност така е изтощила хората от сумрака, че те вече
не знаят какви въпроси да си задават за моята особа. Започвам да им съчувствам - какъв всъщност
труден професионален живот са имали „бойците от тихия фронт" сред тези безвредни за властта хора,
каквито сме били ние българите... Нямам данни как се е справил агент „Василев" с тези задачи.
Третият дебютиращ доносник в ДОР „Хамелеон" е агент „Андрей". Не знам как е бил разположен в
агентурната йерархия, но в социално отношение той е нещо като тежка артилерия и аз би трябвало да
бъда поласкан от неговото участие. Това е Димитър Коси-тасев, днес вече покойник, който по това
време оглавяваше Студията за анимационни филми „София" като директор, а преди това беше аташе по
културата в Москва. Потърси ме по телефона в редакцията на моето списание за мода и каза, че има
нужда от консултация с мен по проблеми на филмопроизводството в неговата студия. Предложението
беше съвършено нелепо, защото аз не съм специалист по анимационни филми и не беше трудно да
разбера, че ми предстои среща с агент на ДС. Не можех да изпусна любопитната възможност да се
понадлъгвам с Митко Коситасев в собствения му кабинет и се съгласих на среща с него.
Сведението за този разговор, предадено от агент „Андрей" на резидента майор Хр. Георгиев в явочна
квартира „Божур" на 24.08.1973 г., бележи рекорд по размер и скудоумие - пет машинописни страници, в
които най-прилежно са преразказани и коментирани моите брътвежи. Ще си позволя една-единствена
илюстрация от това донесение, за да се види до какво вдетиняване е достигнала политическата полиция
през 1973-та:
Официалният ни разговор завърши. Предложих да пиеме кафе в зданието.
По пътя между зданията заговорихме по лични и приятелски въпроси. Как сме с парите, с жилищния
въпрос. Той сподели, че му се е повредила колата, аз му казах, че съм се охарчил, защото съм бил с
приятелката си в Италия, Франция и сега съм го закъсал.
Изведнъж се сетих как да проведа разговора. Ще се опитам да го предам почти дословно, като в
пиеса, дано да е по-полезно.
Аз: - Беше голяма разходка - два дни във Венеция, седмица в Париж, един ден на връщане в Мюнхен...
Бранев: - А с хотелите как се справихте?
Аз: - Специално в Париж аз ходя в едно малко хотелче -„Алма", в центъра на града, много ефтино, до
„Инвалидите"
ако си бил знаеш...
Бранев: - Да, да, при спирката на „Ер Франс".
Аз: - Там стана една история още първия ден - качихме се на метрото и реших да я заведа на „Пигал ".
Бранев: - Всеки българин отива първо там.
Аз: - Излизаме от метрото и знаеш - в дясно е „Мариза ", с „ Уомо секс " - едни снимки, голи мъже...
Бранев: - А отсреща е „ Татарис " с цветните голи мадами и
магазина за...
Аз: - ...И изведнъж чуваме зад себе си на български - „Я па тия". Обръщаме се - нейни шефове от
местоработата й. Те току що пристигнали и право на „Пигал ".
Бранев: - Аз, като бях в Париж преди 4 години съм виждал Иван Абаджиев на „Пигал ".
Изведнъж ми се стори, сякаш Бранев зае някаква неестествена поза, малко се сгърби, погледна по-
особено. Нещо интуитивно и сега продължава да ми говори, че той съжали в момента, че се е
изпуснал, че е казал „ нещо в повече ". Имаше нещо за секунда уплашено в него.
Забравено: - Някъде по време на разговора, Бранев спомена, че е бил във Венеция.
И ОЩЕ един път - в директорския му кабинет на 5.11.1973 г., където съм бил записван със скрит
микрофон - „М Родопи Р":
...На тази среща обекта е споделил, че в 1969 г. е бил в Зап. Берлин и е посещавал заведение за пушене
на опиати на ул. „Фа-занен щрасе " но е прекъснал защото се изплашил за здравето си.
МОЖЕ БИ вече се досещате, че съм лъготел милия агент „Андрей" - до този разговор никога не съм бил
нито в Париж, нито във Венеция, нито в пушалня за опиум в Западен Берлин. И как нахално съм
измислял подробности! Така се държах при всяка среща с него, а той, за да ми развърже още повече
езика, ме черпеше с директорска водка. Говорех дивотии, за да накарам хората от сумрака да започнат да
се почесват по главите пред тази съмнителна информация и да се досещат, че е време да приключваме
многогодишната си близост.
Последният донос на „Андрей" е от 25.03.1974 г. Тогава съм го лъготел на други теми, защото например
там пише: По отношение на парите Бранев е абсолютно безскрупулен. Това е и последният агентурен
донос в досието ми. В този заключителен период са извършени още два обиска в дома ми с помощта на
високопрофесионални проникващи групи. Резултатът от единия е намирането и преснемането на
писъмце, което ми бе дадено от една възрастна госпожа с молбата да поправя допуснати правописни
грешки. То беше предназначено за някой си господин Чинко от Чикаго, вдовец, който „бил почтен човек
и се нуждаел от една скромна и добра домакиня". Наивните редове на тази мила женица са цитирани
като важни в докладната записка на майор Хр. Георгиев:
...Аз Ви моля най-учтиво като българин, заемете се сериозно и направете една голяма съдбоносна
стъпка, като уредите моето бъдеще. Безмерно ще съм Ви признателна и благодарна. Невена Танева
Стоянова.
Не е за вярване, но следва служебно предложение:
Предлагам да се уведоми Софийско градско управление за вземане на отношение. Майор Хр. Георгиев
И една добавка, подписана от неизвестен началник педант: Уведомяването да стане с писмо.
И резолюция на заместник-началника на 1-ви отдел на 6-о управление полковник Иван Янкулов, която
говори за важността на тази писмена находка:
Да се приложи към материалите на „Хамелеон ". И. Янкулов
ВТОРИЯТ и последен обиск е извършен в новия ми, собствен панелен дом в сегашния квартал
„Дианабад", тогава „Червена звезда". Ето заключението от обиска, което съм горд да споделя и което е
включено в една справка меморандум:
От проведения М-Дунав по местоживеене се установи, че обектът живее в много скромна
обстановка. Опитите да се сложи мероприятие М-Родопи в дома на обекта, не бяха успешни поради
липса на обстановка в дома му.
- В ПАНЕЛА като в панел! - бях обявил аз на Жана, като се преместихме. - Щом не е апартамент на
Парк Авеню в Ню Йорк или на булевард „Фош" в Париж - никакви предмети на лукса, защото при
комунизма тази страст лумпенизира човека и от крепостни селяни ще се превърнем в роби! С една
забележка - картините по стените и скулптурите не са лукс. Първа покупка - три матрака за спане,
разположени в три различни стаи!
И ето вече първия резултат на аскетичната мебелировка - провалено мероприятие на Държавна
сигурност!
Една справка меморандум от десет машинописни страници предшества заключителния документ от
досието ми. Това е нещо като съкратено джобно издание на сагата „Хамелеон" и е построено върху
кратки извлечения от доносите, които са възлагани и събирани за мен в продължение на последните пет
години. Предположенията, преувеличенията и заблудите на агентите отново са цитирани с познатата
неслучайна безкритичност, за да бъдат оправдани като необходими всички безрезултатни действия на
Държавна сигурност по отношение на „обекта". Но - пълно мълчание относно единственото събитие,
което заслужава полицейско внимание и на всичко отгоре съдържа състав на престъпление - преби-
ваването ми в Австрия заедно с Жана и детето. Според тази справка меморандум такова нещо не се е
случвало под небето. Не се е случвало и друго - проследяването ми в Москва, Берлин и Прага, - нито
дума за подобна операция. Маниакалният полковник Найден Петров може не само да прави от сламката
греда, но и ловко да обърне окуляра на подозрителността си наопаки, за да омаловажи факт, който
заплашва пагона му. Представяте ли си как би обяснил този професионален позор - наблюдаваното лице
се измъква във
Виена със семейството си. Такива грешки навярно са бивали наказвани сурово.
Наскоро, след ново разгръщане на страниците, стигнах до заключението, че този случай разкрива една
неизвестна досега функция на политическата полиция - охраняване интересите на децата на хора с
високи отговорности в държавата, когато се окажат съучастници в противоправни простъпки. Както вече
споменах, във виенската авантюра бяха включени и други хора и между тях един, чийто баща беше на
много висок пост в политическата йерархия на страната. При всичките симпатии към него, ще го
наричам „лицето", защото не съм поискал и получил съгласието му за оповестяване на неговото участие.
Това лице беше с напълно редовни документи, паспортът му беше дори дипломатически, но се държеше
много солидарно при възникване на проблеми от всякакъв тип. Той стана свидетел на това как
подправям документи в Скопие, взе участие и в някои други доста спорещи със закона епизоди. След
завръщането ни Държавна сигурност навярно е узнала за всичко това чрез някои доноси. И ето един от
парадоксите в подобни истории - приказливостта на някой от приятелите ми пред политическата
полиция изиграва спасителна роля - по силата на писани или неписани правила те не могат да образуват
следствие срещу мен, защото то ще включи като съучастник „лицето", а така ще бъде злепоставен
неговият родител с известно политическо име. След подробно узнаване на истината службите правят
необходимото, за да бъде укрит целият случай.
Навярно моята съдба щеше да бъде с много по-тежки последици, ако „лицето" не е било участник в
приключението. Следователно трябва да бъда благодарен на една от тези секретни съсловни
несправедливости, които ненавиждах.
Това прилича на холивудска драматургия - миг преди сякаш неизбежната гибел неочаквано се намесва
ново обстоятелство, което спасява главния герой. Разбира се, всичко това, което казвам, е хипотетично,
но не мога да намеря по-убедително обяснение за този случай.
А сега, внимание - капелмайсторът замахва енергично с пест-ници - последен такт на последния валс.
Строго-секретно! Екз. единствен
УТВЪРЖДАВАМ
Н-К У-НИЕ 6-ТОДС
Ген. Майор: Петър Стоянов
София 31.7.1974 г.
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
ОТНОСНО: Прекратяване наДОР „Хамелеон " с обект Веселин Неделчев Бранев
На 17.7.1969 г. е открито ДОР „Хамелеон" на Веселин Неделчев Бранев - филмов сценарист,
безпартиен, с окраска шпионаж в полза на френското разузнаване и противодържавна агитация и
пропаганда.
ПРЕДЛАГАМ
ДОР „Хамелеон ", заведено на лицето Веселин Неделчев Бранев да бъде прекратено и материалите се
предадат в отд. 3-ти за безсрочно съхраняване и ползване.
ПРЕДЛАГА Майор:
СЪГЛАСЕН
НАЧАЛНИК ОТДЕЛ 1-ВИ ЗАМ. НАЧАЛНИК ОТД 1-ВО Полковник: Найден Петров
НО ДНЕС, когато пиша тези редове, моето тщеславие изживява едно закъсняло недоволство от това, че
на 21.07.1974-та съм престанал да бъда център на вниманието на цяла купчина хора с високи офицерски
пагони, които в продължение на години са се занимавали с мен.
Сбогом, другари офицери.
А може би довиждане - не трябва да забравям, че живея в тоталитарна държава!
ПОСТФАКТУМ
„Моят филм"
НЕ ПОМНЯ нищо друго, освен че беше дребна на ръст, с прошарена коса и художничка по професия.
- Знаете ли, че ви предстои промяна - каза тя през 1973 година, когато някой ме беше завел в нейното
ателие.
- Промяна? В какво?
- Във всичко.
За мен това бяха само някакви случайно изречени думи.
Но последва именно това, което тя каза - промяна във всичко. Не казвам „тя предсказа", защото и днес
не вярвам в прорицанията.
Най-съществената от промените беше, че киното отново разтвори вратите си пред мен. Моят брат с
помощта на свои познанства успя да извоюва договор с Българската национална телевизия за написване
на дванайсетсериен телевизионен филм по мемоар-ната книга „Записки по българските въстания". Както
бе и в предишния случай, когато се сблъскахме със съпротивата на Караангов, сценаристи отново бяхме
брат ми и аз. Режисьорът Борислав Шаралиев вече беше декларирал желанието си да снима филма.
Двама обичани от мен хора - историкът проф. Николай Генчев и литературоведът проф. Тончо Жечев, се
съгласиха с удоволствие да бъдат консултанти. Предстоеше най-възбудният период в живота ми.
Отегчително е да се описва радост, още по-отегчително е да се четат редове, в които се пресъздава
радост. Това е най-еднообразното и безинтересно за изобразяване човешко състояние, то е лишено от
нюанси, нещо като картина в един цвят, рисувана с бояджийска четка. А и, независимо от вечното си
стремление към радост, човек често съзнава това чувство като нещо нелегитимно, което животът
обикновено наказва със злочестина или не-срета. Когато ми се е случвало да видя радостен или щастлив
човек, съм получавал усещането, че той се намира в някакъв кратък антракт между две мъчителни
действия в театъра на живота си.
През 1974-та с подписването на договора за телевизионния филм аз попаднах именно в такъв антракт.
Още през първите дни на работа над сценария разбрах, че не може да се създаде убедителен филм, ако
не бъде потърсено дълбо-чинното мировъзрение на този тъй неясен, потопен в мълчание българин от
края на XIX век. В тази човешка душа имаше някакъв гмеж от ниско самочувствие, страх, лукавост,
смирение, скритост, подозрителност, келепирджийство и какво ли не още. Никога не бих могъл да узная
тази душа до дъно, но трябваше поне да се опитам да се докосна до нея... Тъй като нямам навика да чета
в публични читални, тръгнах по антикварните книжарници и по тавани и мазета на познати и непознати.
Скоро полиците на библиотеката ми се огънаха от мемоарна литература, етноложки изследвания,
книжки от краеведи, юбилейни сборници, издадени по различни поводи... От Народната библиотека си
поръчах фотокопия на годишници от българската преса, която е излизала в епохата. В течение на
работата над филма проучих над осемнайсет хиляди печатни страници. Един пример: първата серия
обхваща период, в който водещият разказа Захари Стоянов е бил полуграмотен овчар. За да си обясня
какъв е бил вътрешният живот на тези мълчащи, облегнати на гегите си хора - в какъв Господ са
вярвали, от какви таласъми са се бояли, как са гледали на ближния, за какво са копнеели, - прочетох една
„История на овцевъдството в България", публикувана в началото на миналия век. Това четиво не само
ми даде познания, но се превърна в сценарна тъкан на някои от силните епизоди в първа серия.
От всички мемоарни и епистоларни източници започнах да измъквам остатъци от говоримия някога език
и съставих речник на думи и изречения, които са били употребявани както от образованите, така и от
невежите, както от селските овчари, така и от градските първенци... Когато започнах да пиша диалозите,
за мен не беше важно да заплитам езикови орнаменти от епохата, както по-късно направи сценаристът
на историческия сериал „Капитан Петко войвода", а да разкривам с помощта на автентични някогашни
думи що за индивид е всъщност този, който говори... или мънка, или дори мълчи. Езикът - това е
мисленето.
Тези събития и тези герои - основните, взети от книгата, но много други допълнително измислени - се
нуждаеха не от патетично авторско вдъхновение, от театрално падане на колене пред българските
корени, а от максималната непредубеденост на сценаристите, от тяхното спокойствие пред фактите на
миналото дори когато те са трудни за поглъщане. От такова зрелище се нуждаеше зрителят, а не от
сакатите историко-патриотарски произведения в стил на нацисткия филм „Великия крал", които
предшестваха, но и последваха нашия сериал и всъщност бяха дело на развихрена авторска и
режисьорска безсъвестност.
Разделих се с мансардния уют на списанието (всъщност наскоро след моето напускане то престана да
излиза поради липса на хартия) и преминах на работа в продукцията на филма „Записки по българските
въстания". Така бързо се озовах заедно с пишещата си машина на снимачната площадка, край режисьора
Борислав Шаралиев. Малцина знаят, че този белокос човек с лице на университетски професор освен
високата си интелектуална почтеност имаше и душа на дете. Той беше едно странно съчетание на кому-
нистически идеализъм и отвращение от насилието. Взаимоотношението ни на сътрудници премина в
приятелство и много наскоро след това той се превърна в мой учител по режисура. Още в края на
първата снимачна година заснех самостоятелно някои епизоди, а след това Борислав ми предаде
диригентската палка и аз поставих останалите седем от тринайсетте серии.
Така аз се превърнах в работещ кинематографист, който подобно на всички хора с тази професия от
време на време се прибираше уморен у дома си, за да преспи, и на сутринта отново потегляше към
снимачния терен или монтажната стая.
За съжаление професионалният живот на Жана отиваше към залез. Тя се явяваше все по-рядко на
сцената, участията й бяха все по-малозначителни, премиерите не носеха вече някогашната радост.
Появиха се и симптоми на професионално заболяване - болки в претоварваните в продължение на
години стави. Снежинката разбра, че е дошло време да се стопи, и на трийсет и седем годишна възраст
се сбогува с театъра, където нейната изящност много сезони бе покорявала и радвала публиката. Прибра
реликвите си от гримьорната, избърса няколко сълзи от страните си, после си купи професионален
фотоапарат и се опита да осмисли живота си по нов начин. Уви - фотографията не можа да замени
смесицата от усилие и копнеж, каквато е балетът. Жана бе обула розовите
балетни палци за пръв път на шестгодишна възраст и те я бяха отбранявали през целия й досегашен
живот от сивотата на ежедневието. Но сега пред нея оставаше само то.
Тя сведе смирено поглед към шевната машина, куките за плетене и готварската печка.
Но аз пребивавах все по-рядко у дома и вече не забелязвах точно какво има в чинията пред мен.
Едновременно уморен и въодушевен от работния си ден, дъвчех и разказвах за снимачните си вълнения.
За нищо друго. И навярно съм бил убеден, че моите трепети трябва задължително да радват и забавляват
тези, с които живеех.
Една сутрин, докато чаках идването на служебната кола с чаша кафе в ръка и нос, забит в разтворената
режисьорска книга, Жана произнесе:
- Знаеш ли какво прочитам вече в очите ти, когато те погледна? Очаквах любопитен отговор, но не точно
този, който получих.
- Нищо друго освен едно - „моят филм"! Дори когато мълчиш, в очите ти светят само тези две думи.
И прибави с неочакван и безпомощен протест:
- Но твоят филм не е моят живот, нали?!
Моят филм отнемаше последната й възможна роля - да върши нещо за мен в ежедневието. А аз нямах
никаква нужда от нищо, в този дом се появявах вече като гост. Разбира се, бях привързан и към Жана, и
към сина ми, и идвах с радост да ги видя, но никакъв семеен аргумент не бе в състояние да ме освободи
от сладкото робство на „моя филм". Пътуването ми към снимачния терен беше по-примамливо от
завръщането ми към семейния дом.
Предложих на Жана да ми помага като асистент, опитахме за известно време, но не вървеше, това беше
работа, която изискваше мъжка настойчивост и дори грубост. А и тя трябваше да изпълнява мои
нареждания и да става чест обект на недоволствата ми, а след десетгодишен брачен живот това беше
взаимоотношение от съвсем нов тип. Така че тя напусна екипа и се прибра у дома. А аз се изгубвах за
все по-дълги периоди в провинцията, където се снимаше по-голямата част от филма.
Жана беше човек на приятелствата. При завръщанията си у дома започнах често да заварвам гости около
масата. Някои от тях познавах, други не, но всички бяха любопитни и симпатични хора. И задължително
- с чаша водка в ръка. Тя се чувстваше добре сред тези мъже и жени, беше оживена и весела и мисля, че
сполучливо бе намерила начин да се справя със самотата си чрез приятелства. Аз сядах за малко,
изпивах чаша алкохол с тях и после се запътвах към леглото си. Бяха приятни, весели, остроумни, но...
аз правех „моя филм", а това беше по-съществено от всичко друго.
Една вечер се застоях по-дълго на масата - следващият ден беше почивен и едно късно лягане нямаше да
се отрази на „моя филм". Мина полунощ, гостите си бяха отишли, остана само един млад човек с очила,
за когото знаех, че е физик и перспективен научен сътрудник в някакъв институт на Българската
академия на науките. Ето че накрая Жана също ни пожела „лека нощ" и двамата останахме един край
друг с чаши в ръце. Течеше ленив разговор. След някакво настъпило мълчание гостът изведнъж
произнесе:
- А вие знаете ли, че с вашата жена се обичаме?
Беше ми нужно някакво време, за да проникне дълбоко изречението в съзнанието ми. Първата мисъл,
която се появи, бе „Внимавай от изненада и болка да не нараниш, да не оскърбиш никой от двамата!".
Това всъщност беше рязка проява на синдрома, породен и внедрен завинаги у мен от „хората с
каскетите" - страха да не причиня вреда на друг! Моят вечен намордник, който за добро или за зло те
бяха нахлузили на личността ми още когато бях шестнайсетгодишен.
- Тя седеше сама в едно кафене и гледаше пред себе си -продължи той. - Знаете ли какво виждах? Един
много тъжен човек, който сякаш се нуждаеше от помощ.
Постепенно бях завладян от горест, а тя водеше след себе си разума - разбира се, „моят филм" беше
причина, но не единствена! Банализирането на връзката ни също беше причина - нашите тела вече бяха
отегчени едно от друго, празничната възбуда и взаимният възторг отдавна бяха изчезнали от
взаимоотношенията ни, грешките, които допускахме един спрямо друг, не бяха малко... Но самото
оповестяване на края на тази така спонтанно възникнала някога любов беше един отчайващо тъжен
обред.
И в дните, които последваха, тъжен или не, аз просто продължих да снимам „моя филм". Краят на една
емоционална връзка не може да спре процеса на създаване. Само раждането на една любов може да
руши, не погребението.
Гостите намаляха. Понякога, когато се завръщах вечер, заварвах Жана и нейния приятел в кухнята. На
масата винаги имаше отворени бутилки - тя пиеше джин-тоник, а той - водка. Струваше ми се, че под
негово влияние тя бе започнала да пие по-често и
повече, отколкото е допустимо. Макар и уморен, аз оставах край тях, за да подърдорим. Двамата седяха
прегърнати срещу мен и не мога да кажа, че това ме угнетяваше, но беше необичайно и трудно свиквах с
тази гледка. Появи се нещо друго, по-странно - в тези късни разговори чувствах, че неговите симпатии
към мен растат, докато Жана ме гледаше с увеличаваща се неприязън. Знаете ли колко е непосилен
погледът на жената, която е престанала да те обича! Добрите страни на моята личност губеха
очертанията си за нея, тя ме съзнаваше вече само като сбор от недъзи. Това навярно е било вече през
есента на 1979 година, когато в бясно темпо монтирах и озвучавах последните епизоди на „Записки по
българските въстания".
През пролетта на 1980-а тринайсетте серии, които в продължение на години ми помагаха да се чувствам
в хармония със себе си, бяха излъчени по Българската национална телевизия в най-доброто време - след
вечерните новини. Но това беше епоха без телевизионни сателити и един сериен филм по националната
телевия можеше да се превърне в събитие и да обезлюди улиците, дори да намали оборотите на
ресторантите.
Няколко радостни мига от това премиерно излъчване:
Всяка вечер, в продължение на две седмици, малко преди началото на филма, излизам на балкона и
гледам как в насрещния голям жилищен блок прозорците гаснат един по един и в дъното на стаите
започват да просветват телевизионните екрани. Какво изживяване! Стоя неподвижен на балкона и
чувствам не радост, а благодарност за рядката си съдба - „Всички гледат!".
Млада непозната жена ме спира на една централна улица в София и казва:
- Благодаря ви - вие ни показахте, че в тази страна някога е имало мъже!
В едно телевизионно интервю намирам куража да цитирам изречение, което знаменитият автор на
мемоарната книга Захари Стоянов е записал в бележника си в края на XIX век - „Първо съм човек и след
това - българин." Внимание - и в 1980-а това изречение е еретично, вече десетки години чрез всички
възможни средства на културата в главата на човека се набива криминалната мисъл, че по-важно от това
да си човек и дори българин е да си комунист! Но не мога да не цитирам друго изречение, вписано в
същия бележник непосредствено след Освобождението на България от руските войски - „Ако
освободителите останат в България и не искат да си тръгват, единственото, което ми остава да направя, е
да избягам в чужбина!". Актуалността на това изречение в 1980 г. прави невъзможно цитирането му.
В късен нощен час, на един банкет на преподаватели и студенти от Историческия факултет някъде в
малък провинциален градец, младият тогава историк проф. Косев ми задава най-искрено въпроса:
- Абе, вие как можахте да разкажете във филма, че Априлското въстание не е имало за цел да освободи
българите, а само да пролее кръвта им, за да предизвика вниманието на Европа? Ние историците от
години не можем да наложим тази истина пред политиците!
Аз се ухилвам:
- След този филм вече можете.
Още по-късно, без да помня как и защо сме попаднали там, проф. Николай Генчев - най-очарователният
и вътрешно свободен българин, когото познавам, - брат ми и аз се разхождаме по плоския покрив над
ресторанта. Банкетът отдавна е свършил, будни сме само ние, най-сериозните гуляйджии. Стигаме до
ръба на покрива. Скоро ще започне да се съмва. Гледаме мълчаливо към хоризонта.
- Ама ако и това е народ! - изпъшква внезапно Николай. Или може би изругава, не помня добре.
И още една дискретна авторска радост - от посолството на Турция този път не е постъпила протестна
нота във външното министерство на България, че в сериала „Записки по българските въстания" турското
присъствие в събитията е показано предубедено и карикатурно, както е бивало в други филми досега.
ИДВА ЛЯТОТО на 1980-а и аз решавам, че имам право на почивка. Двамата с шестнайсетгодишния ми
вече син заминаваме за Чехия и Германия, искам момчето ми да започне да се сродява с други
пространства на Европа. Прага, Дрезден, Берлин, Рощок, Варнемюнде, Вернигероде... От всяко място
изпращаме на Жана картичка с изглед. Движим се само с влак, което усилва чара на пътешествието.
И ето че след около месец сме обратно на софийската гара. Едно такси ни довежда до вкъщи. При
влизането по навик отварям пощенската кутия. Сноп писма падат и между тях са всичките картички,
които изпращахме до Жана. Почти панически се втурваме със сина ми в асансьора, после нахлуваме в
дома ни. Няма никого.
Същата вечер узнавам, че преди около две седмици Жана се е обадила една вечер по телефона на майка
си и с отпаднал глас, едвам изговаряйки думите, казала, че се чувства ужасно зле. Тъщата хукнала към
дома ни и когато влязла в хола, видяла Жана, паднала в безсъзнание на пода. На масата до нея е имало
една почти изпразнена бутилка водка. Припадъкът е бил на сърдечна основа и малко по-късно линейката
я отнесла към болницата за оказване на бърза помощ.
Мисля, че тази вечер Жана е съзнавала с безпощадна яснота, че отпадащата й енергия не намира вече
никакво предназначение и се излива в пясък. И че в тази беда е съвсем сама, защото всеки около нея
прави „своя филм". Животът не е ресторант: „Келнер, една нова поръчка - доведете ми някой друг!"
Онова, което последва, е сложно за разказване, но след някои перипетии Жана бе приета в една от
добрите софийски болници, където веднага започнаха изследвания. Един ден шефът на отделението,
известен медик с професорска титла по някаква медицинска специалност, ме извика в кабинета си.
- Трябва да ви запозная с истината за боледуването на Жана -каза той. - Открихме наличие на LS клетки,
което означава, че тя е болна от колагеноза, едно неизлечимо заболяване на съединителната тъкан.
Започваме третиране с кортизон, което ще я възстанови, но за съжаление временно. След известно време
отново ще се явят симптомите на болестта, Жана пак ще постъпи при нас и пак ще излезе с подобрение,
но вече по-слабо. Това ще се случи два-три пъти, не повече. Оттук нататък вие ще се грижите за болен
човек. Прогноза за живот - три-четири-пет години.
Това беше най-трагичната вест, която бях получавал в живота си.
Нямах никакъв друг избор освен да разбудя хладнокръвието, на което съм способен, и да стана
съответен на фактите. Реших преди всичко, че не трябва да споделям с никого за тази болест, в това
число и с най-близките ми. На нея не бяха казали от какво е болна и някой ден това трябваше да извърша
аз. Единственият човек, комуто доверих истината, беше нейният приятел, на когото предстоеше научна
специализация в някакъв институт по физика в Съветския съюз. Той предложи да ми помага в грижите
около нея, докато е още в страната.
Онова, което последва, беше непонятен спектакъл за медицинския персонал на болницата. Двама мъже -
единият съпругът, другият очевидно любовникът, тичаха около болната като санитари по време на
сражение. Достатъчно беше тя да изрече например „Яде ми се шницел", и някой от двама ни се
хвърляше в асансьора, после тичаше към близкия ресторант и петнайсет минути след това се появяваше
с пакет в ръката си. Жана не беше никак добре, кор-тизонът унищожаваше твърдата, тренирана в
продължение на години мускулна тъкан и тя ходеше по коридора, почти носена от двама ни.
В тези напрегнати дни понякога се отбивах за малко в съществуващия тогава клуб на кинодейците,
който беше недалеч от болницата. Говорех с колеги, но никога за бедата, връхлетяла върху семейството
ми. Само един път изохках доста безутешно пред един сценарист на име Евгени Константинов.
- Хм, мислиш ли, че това е диагнозата? - каза той, очевидно за да ме успокои. - Според мен тя прави
някакъв перикардит.
Разбира се, това беше случаен, повърхностен разговор, въпреки че Евгени прибави:
- Слушай ме, бе, аз имам трето око! Когато бях в Индия, ми го каза един факир.
Добродушният човек, какъвто беше той, просто искаше да ме успокои, навярно съм имал твърде
обезсърчен вид. Но независимо от вида си и от трудните изживявания, в тези дни открих нещо много
неочаквано - енергията, която влагах за болната Жана, беше от същия вид и качество, която употребявах
при правенето на филми. В момента сякаш ми беше все едно дали правя едното или другото.
А нейното състояние започна да се подобрява. Кортизонът беше свършил своята работа и започнаха да я
раздвижват. Настроението й също повиши рязко градуса си. И дойде добрата вест - един четвъртък тя ме
посрещна много развеселена. „Професорът ми каза, че в понеделник ме изписват от болницата" - каза
сияеща тя.
Предстоеше някакъв друг период на живота ми, вече плътно свързан с болната Жана. Навярно щеше да
има трудни изживявания, но също и някакви нови радости. Имах чувството, че ми предстои живот с по-
голяма кротост и мълчаливост.
На следващия ден Жана почина.
Отидох в болницата, за да ми дадат вещите й и да ми обяснят неочаквания й край. Необичайно беше, че
не професорът, който я лекуваше, а една лекарка ме прие, за да ми даде обяснения. Беше странно
смутена, избягваше да ме гледа в очите.
Попитах:
- Кажете ми, от какво почина тя?
Лекарката започна да мънка нещо неясно:
- Вижте... аутопсията показва, че...
С две думи: диагнозата беше сбъркана. С което не искам да кажа, че българските лекари не струват,
напротив - те са едни от малкото професионалисти в тази страна, които по времето на тоталитаризма
заслужаваха уважението ни. Но просто така се беше случило. И то чрез професора, който беше близък
приятел на жена ми.
Жана бе починала от сърдечна недостатъчност вследствие на перикардит.
Третото око на Евгени Константинов бе диагностицирало по-вярно от специалистите на три болници.
Трябва да признаем, че това също се случва. Но то не значи, че съм престанал да вярвам на лекарите и
съм ги заменил с ясновидците.
Както вече имах повод да кажа, тоталитарният режим изобретяваше задължителни еталони на
поведение, винаги несъобразени с множествеността на човека, нещо като конфекция, която се произ-
вежда само в един ръст. Но въображението на човека винаги намираше изход. Имах един чудесен
познат, който беше библиотекар по професия, но известен в столицата предимно като специалист по
погребенията. Обадих му се естествено и ето какво ми каза той по телефона много бавно и
артикулирано, както възпитател говори на питомник в пансион:
- Жена ти бе артистка, следователно обществено лице, и въпреки че е била религиозна, не трябва да се
погребва с църковен ритуал. Затова, първо: отивате в малък роднински състав в черквата, където е
обичала да ходи, и искате от свещеника да направи „опело без тяло". Повтарям - „опело без тяло"! Ако
не му се е случвало още, сега ще го направи за първи път. Това е форма, която възникна по време на
социализма и се прави с портрет на покойника, който вие ще занесете... На погребението през следващия
ден поставете спокойно върху гроба червената пирамидка с партийна петолъчка, която ще получите от
гробищните власти. Още същата нощ - но само през нощта - отиваш на гробищата и заменяш
пирамидката с дървен кръст, който си поръчал в църковен магазин... И запомни - изхвърляш
пирамидката някъде наоколо, но само след като си изчегъртал с нож името на покойницата, защото
иначе можеш да имаш неприятности! Ясно ли ти е?
-Да.
Извърших всичко това и дори написах надгробното слово от името на театъра, защото колегите й бяха
забравили. Така си отиде Жана от живота ми и от света.
Последни срещи с хората от сумрака
ОТСЪСТВИЕТО на Жана беше факт, с който трудно свиквах. Навярно става дума за нещо много
банално - ние бяхме семейство на артисти и аз се чувствах добре в него с всичките необичайнос-ти и
сложности, които то съдържаше. Най-голямата заплаха за мен винаги е била семейната скука, а при нас
беше изключено тя да се появи. Сега животът с Жана ми липсваше и знаех, че няма да потърся някого, за
да се опитам да се повтори същото. Това не се търси, това се случва.
В самотата и тъгата си започнах да мисля за своя следващ филм. Беше изключено сюжетът му да бъде
съвременен, защото ми беше необходима максимално допустима свобода за третиране на героите и
обществената среда, а това можеше да стане само ако наместя историята някъде в недалечното, но
задължително некомунисти-ческо минало на страната. Днес не всеки може да разбере това, но в
общество, създадено от фалшиви формули, животът на човека и като ежедневие, и като въжделение
ставаше също фалшификат. До вътрешния свят на човека не можеше да се достигне, ако не се
демаскираше не само действителността, но и виновното участие на личността в нея, а това беше
недопустимо за тоталитарната власт. Но нямах право да измислям собствен сюжет от миналото само за
да разказвам колко трудно е да си човек в този свят - това никой генерален директор на
кинематографията не би благословил заради възможната аналогия с настоящето, която ще направят най-
важните зрители на българското кино - високите ръководители на Единствената партия. Миналото
служеше само за разказване на героични антифашистки или военно-патриотични истории и за нищо
друго. Единственото възможно спасение беше екраниза-ция на вече написано произведение на
литературен класик. Това вече беше и допустима, и проверена формула - в съветското кино тя позволи
създаването на шедьоври като „Незавършена пиеса за механично пиано" на Никита Михалков по Чехов
или „Васа" на Глеб Панфилов по Горки.
Търсенето на сюжети за филм от българската литература е доста обезсърчаваща дейност. Доброто кино
се нуждае от амбива-лентни герои, а такива по страниците на белетристите от миналото почти нямаше.
След доста упорито ровене усетих, че попадам на една възможност - два разказа на писателя Константин
Константинов, чието действие се развиваше в жалък провинциален хотел. Героинята на един от
разказите можеше да се превърне в централен образ на филма - проституираща хотелска прислужница,
която мечтае за друг живот в средата на посредствени хора с амбиции, но без копнежи. Да изтръгна
звуци на човечност и надежда от потъналата в грубост, невежество и подражателство балканска дей-
ствителност - това беше предизвикателството пред мен. На нашето географско място писците се топяха
не в червено или черно мастило, а в рядка кал, но с нея също можеше да се изпише откровение, което да
докосне сърцата на всички хора, не само на българите. И пак се отдадох на „моя филм".
Написах сценария, одобриха го, влязох в продукция, заснех филма и през пролетта на 1982-ра той бе
приет от тогава съществуващия художествен съвет. Моят най-мил спомен от това заседание е
прегръдката на учителя ми Борислав Шаралиев и ръкостискането на обичания от мен Христо Ганев.
Друг спомен от това време, но вече забавен: бе направена специална прожекция за възрастни писатели,
които лично са познавали автора на екранизираните разкази, вече покойник. През пролуката на една
полуотворена врата се виждаше осветеното от екрана лице на Елисавета Багряна, много известна и
обичана българска поетеса, която беше на възраст между осемдесет и деветдесет години. Макар че
филмът беше драматичен в същността си, бях ползвал абсолютно всяка възможност за хумор, и
моментите, които предизвикваха смях, не бяха малко. И именно когато се явяваха такива моменти, аз
поглеждах през пролуката към Елисавета Багряна, за да видя реакцията й. Но лицето й не помръдваше...
И всеки път като поглеждах, виждах същото неподвижно лице. Беше ужасно, имах чувството, че филмът
ми пропада, така много разчитах на хумора. Но лицето й до края остана с израза на незнайния воин,
изрязан от камък над входа на военни гробища. Когато след прожекцията изохках по този повод пред
един от писателите, той ми прошепна:
- Не се безпокой, Багряна не си позволява от години да се смее, за да не прави бръчки.
Имам почит към женската суета на всяка възраст.
А в късна пролет, малко преди премиерата на филма, в отново просветляващата утрин на живота ми
долетя едно врабче. Това стана така: моят брат, който живееше вече в Париж, се обади една вечер към
десет часа по телефона и ме помоли да отида на гарата, за да посрещна негова позната, която ще остане
за няколко дни в
София - той вече е казал, че има близък, на когото тя може да разчита, за да се запознае с този град. След
час посрещнах влака от Париж - Гар дю Hop, и веднага я познах - очарователна невисока млада жена с
голяма пътна чанта в ръце. Казваше се Сюзън и беше американка, която постоянно живееше в Париж.
Още на път в колата към дома се оказа, че сме чели едни и същи книги и сме гледали едни и същи
филми... Седнахме в хола - вече имаше дълбоки фотьойли в тъмен масленозелен плюш - и
продължихме... „А с братя Маркс какво си гледал... Помниш ли, когато Гручо казва на Харпо... А Орсън
Уелс, който казва за Елия Казан, че... „Сенки" на Касавитис... А „Гимопедиите" за пиано на Ерик Сати...
Уте Лемпер, германката от Ню Йорк..." Този разговор беше като някаква серпантина, която ни
извеждаше все по-нависоко в поро-зовяващото небе. Познавате ли този рядък и така въодушевяващ миг
- аз и другият в едно и също време и с едно и също темпо постепенно достигаме до взаимното
очарование? Призори станахме любовници. След пет дена изпратих Сюзън на гарата, завърнах се вкъщи
и се зарових в завивките на леглото, за да вдишвам единственото, което ми бе останало от нея - лекия,
отлитащ аромат на парфюма й. Но след три месеца врабчето отново щеше да долети. Господи, толкова е
хубаво да се живее с копнеж за някого, който копнее за теб!
Премиерата на филма „Хотел Централ" беше успешна. В едно телевизионно интервю водещият ме
запита какво е посланието на филма. Отговорих му, че филмът няма послание и че в никой филм не
трябва да се търси послание. Ако е недоверчив към думите ми, нека каже какво е посланието на
Шекспир в „Хамлет". Не помня какво отговори.
Това е време, в което почти влязох в хармония със себе си. Направих филм, който беше метафоричният
огледален образ на неясната ми личност.
През август врабчето Сюзън отново долетя в София. Имах вече опит от предишното й посещение и
знаех какви административни действия трябва да извърша. На следващия ден сутринта взех делово
домовата книга от отговорника на входа, който в нацистка Германия се е наричал блоклайтер, и тръгнах
към паспортния отдел за чужденци в центъра на София. Адресът, на който пребиваваше, там трябваше
да бъде нанесен във входната й виза, иначе не можеше да напусне България. Влизам бодро, почти с
подсвиркване, и изведнъж - неприятна изненада, която бързо се превръща в чувство за разгром: предния
ден е излязла разпоредба, която променя режима на гостуващите чужденци. Правото им да пребивават в
частни домове е отнето, независимо че имат валидни покани от местни граждани! Такива резки,
безжалостни поврати можеха да се случат само в тоталитарния режим - там човекът е облян от слънце
само в плакатите, в реалния живот живее под административна градушка, която се изсипва без
предупреждение. Разбира се, изключено е да допусна Сюзън да си плаща за хотел, след като е моя
гостенка. Намерих един по-евтин хотел, уредих сметката за една вечер, но вече се очертаваше
катастрофа - нямах долари за повече от три дена. Неволята бързо събира екземплярите от застрашения
вид и ето че вечерта един непознат млад човек е у дома с френската си любима - той е научил, че някъде
далеч, в една гора, имало милиционер с печат за регистриране и тъй като бил известен като пияница,
можело да бъде убеден с помощта на едно хубаво разпиване и прочие, и прочие. Те ще отидат в тази
гора, канят и нас. Забележете какъв учител по шмекерии е тази власт с безспирното и непохватно
администриране на всяка човешка проява. Ето така не само чрез насилие, но и от непохватност
Единствената партия превръщаше елементарните човешки добродетели в руди-мент. Да си тарикат, това
вече беше необходимост за справяне с ежедневието и всъщност за оцеляване.
Мотая се сам по улиците около центъра, почти изгубил надежда, че ще намеря някакво разрешение.
„Здравей, Бранев!" - чувам внезапно бодър глас. Поглеждам - не друг, а подполковник Костов, същият,
който преди десетина години взе участие с подполковник Найден Петров в опита да бъда вербуван.
Разбира се, през изминалите години ние се бяхме срещали по софийските улици и дори се спирахме за
минута-две - здрасти-здрасти-как-си-добре-съм-а-ти... Този път ритуалът е същият, но отговарям, че аз
пък никак не съм добре. „Защо, бе?" Казвам му с няколко думи за моите тревоги. Костов се умълчава,
размишлява, после се вглежда със стоманен професионален поглед в мен. „Слушай, Бранев - казва
сурово той. - Гарантираш ли за тази американка?" „За каква гаранция става дума? - викам аз. - В смисъл,
че не е шпионка ли? Гарантирам, разбира се, Сюзън е художничка и зяпла, тя за шпионка не става!" Той
ме гледа със служебен поглед, повдига предупредително пръст и казва: „Чакай у вас - точно в пет ще ти
се обадя по телефона!" И в пет наистина се обажда. И ми казва точно какво да направя утре. Не е ли
невероятно - години наред аз съм бил обект на негово наблюдение, и то наименуван „Хамелеон", а сега
вярва на честната ми дума, че една американка не е шпионка?
На следващия ден влизам отново в паспортния отдел за чужденци с домовата книга под мишница,
преминавам през тълпа разтревожени и възбудени хора, изпаднали в моята ситуация, стигам до гишето и
казвам на служителката: „Предайте на началника на паспортния отдел, че го търся от името на
полковник Костов, той е предизвестен." След малко началникът се появява. Тълпата от умоляващи хора
се хвърля върху него като към капитана на потъващ пасажерски кораб. Посред глъчката той тихо ме
пита: „Носите ли домовата книга и паспорта?" Подавам му ги. А той вика към хората на един много
дърварски английски: „Онли хотел!" Взима книгата и паспорта от ръцете ми и ги подава на слу-
жителката. „Регистрирай!" - казва той лаконично. И пак вика на вайкащите се хора - мисля, че повечето
бяха от Израел - „Ю мъс гоу ин хотел!" След малко се подписва над печатите в американския паспорт и
домовата книга, подава ми ги и пак извиква енергично съм хората - „Хотел, нот ода посибилити!" И
излиза през една вътрешна врата.
Какъв миг - притиснал домовата книга до гърдите си, аз си пробивам път през безутешните хора.
Съзнавам злочестината им, до преди малко тя беше и моя. Съчувствам им. Горките. Много, много жалко
за тях. Желая им успех. Изплувам бавно на площада, като лебед по гладката повърхност на тъмно езеро.
Въздъхвам облекчено. Рядко съм се чувствал така щастлив. Не съм подозирал каква наслада носи мигът,
когато общата беда престава да бъде моя беда.
Ето как чрез ограниченията за всички Единствената партия насаждаше егоцентризма у някои. И в този
момент аз бях в категорията на тези някои.
Благодаря ти, полковник Костов, знаел съм, че службата ти е лоша, но винаги съм подозирал, че ти си
добър човек.
Късно същата вечер, хванати ръка за ръка, двамата със Сюзън се спускаме по един хълм в подножието
на Витоша и пеем с все сили американския химн към оня висок покров над нас, за който Николас Гилен
пише в едно свое стихотворение - „Небето българско блестеше далече татък, осеяно от рой звезди и
нищо друго..." Там долу, в подножието на хълма, е къщата с шестте високи бора, засадени навремето от
майка ми, и тази нощ тя ще приюти нашето пълно отсъствие от света.
СЛЕД ДВА ДЕНА, снабдени с писмо, което ми написа един познат доктор по православие, Сюзън и аз
пристигаме в един от прочутите български манастири - Троянския. Писмото е до игумена и е много
важно - в него се описва кой съм и се подсказва, че съм придружен от жена, с която бихме искали да сме
в една обща килия. Деликатно е - манастирът е мъжки, със Сюзън не сме семейни... Но за игумена се
знае, че бил сърдечен човек и имал много приятели между българските кинематографисти.
Първо разглеждаме манастира, после манастирския музей и когато часът става около четири следобед,
аз настанявам Сюзън на една пейка в двора, защото ми е казано да се представя сам, и се запътвам с
писмото към игуменарната. Почуквам предпазливо на вратата. Никой. Чукам втори път, вече по-силно.
Вратата се отваря и рамката се изпълва с широкоплещест юнак с брада и рошава коса, облечен в червена
карирана риза на канадски дървосекач. Поздравявам, подавам му писмото, той го чете, като
едновременно с това шумно се прозява като човек, току-що станал от сън.
- Сам ли си? - пита накрая той.
- В момента, да - отговарям с лек намек.
- Влизай! - и изчезва от вратата.
Влизам. Обширно красиво помещение с много дърворезбова-ни мебели. Игуменът се тръшва до една
голяма маса, кани ме с ръка да седна и вика на някого:
- Донеси!
Тази дума внася леко безпокойство у мен. Имало е защо - появява се един прислужник и поставя на
масата шише със сливова ракия в прекрасен жълт цвят и две чаши. Пълни ги. Игуменът вдига своята.
- Наздраве.
- Наздраве.
Отпиваме. Хубава ракия, варена в манастира. Но по отсъствието на мезе върху масата разбирам, че съм
попаднал в компанията на много сериозен професионалист, което вече е доста тревожно. Потича ленива
приказка. Игуменът ме пита за този-онзи от киното, но имената, които споменава, усилват
безпокойството ми - това са хора, които са известни предимно с гуляйджийски подвизи и рекорди...
„Този игумен е вълкодав - мисля си аз със съзнанието на арестуван. - Не мога да му избягам, защото
настаняването ми със Сюзън зависи от него. Единственият изход за мен е по-бързото довършване на
тази бутилка."
И се заемам със задачата, обръщам чашите така, както никога не съм го правил и не съм подозирал, че
съм изобщо годен на това. Игуменът ме поглежда с одобрение - бутилката е почти празна.
- Ей, какво правиш, бе! - похвалва ме той.
„Слава Богу, тръгвам си" - мисля доволен от стратегията си аз, но чувам гласа му: -Донеси!
Слугата изтропва върху масата ново шише с кехлибарена течност.
-Наздраве! -Наздраве!
О, Боже, измисли ми спасение, Сюзън чака съвсем сама на двора!
Никакъв Господ не помага, сам трябва да се спасявам чрез интензивно пиене. Обръщам чашите една
след друга. Той също, разбира се, но няма моите проблеми. Говорим най-после за настаняването.
Уредено е, въпреки че е против каноните на църквата, но на Балканите каноните не са забранителни
пътни знаци, те са нещо като приятелско смигване.
-Наздраве!
-Наздраве!
Едно последно малко усилие. Бутилката е празна. Скачам, тръгвам към вратата.
- Къде хукна, бе! - чувам мощния глас на игумена зад себе си. - Минаваме на вино.
- Довечера, отче игумене - изпелтечвам аз.
Излизам на чардака. Краката ми се подгъват, от време на време загребвам във въздуха с ръце, едвам пазя
равновесие. Тръгвам към пейката на двора, като най-важното е да не се строполя на калдъръма.
Приближавам се някак си и виждам, че там са скупчени седем-осем монаси. Поглеждам през раменете
им - свита на пейката, под съчувствените им погледи Сюзън горко плаче. Чувам, че един от брадатите
обяснява на другите:
- Абе, тя преди един час разглеждаше музея с баща си. Навярно за него плаче, къде ли пък се е затрил
този човек?
Разбутвам ги, сядам до нея, прегръщам я, опитвам се да обясня нещо, но внимавам да не говоря в лицето
й, уханието на троянска сливова е съкрушително за трезвения.
Знаете ли, че до края на нашата връзка Сюзън така и не успя да си обясни моето преживяване с игумена
на Троянския манастир, колкото и добросъвестно и подробно да го разказвах. То съдържа някакъв
трудноразгадаем код, който само хората от Балканите могат да дешифрират.
Отново сме в София. Един ден по телефона ме викат в международния отдел на Българската
кинематография. Оставям Сюзън в едно близко кафене и отивам. Страхотна вест - италиански се-
лекционери са харесали „Хотел Централ" и го включват в състезателната програма на филмовия
фестивал във Венеция. Освен това имам лична покана за гост на венецианската „Мостра" и ми дават
формуляр, който трябва бързо да попълня за изваждането на служебен паспорт. Изпълнен с вълнение,
тичам обратно и извеждам Сюзън от кафенето. Вървим по улицата, спирам се, обръщам я към себе си -
какъв вълнуващ момент е да споделиш добра вест с някого, който те обича!
- Моят филм, който ти така харесваш, е селекциониран за фестивала във Венеция!
И я прегръщам.
Тялото й е съвсем неподвижно, като мъртво. След това тя се освобождава от ръцете ми с бавен, но много
мускулест жест и тръгва. Не произнася нито дума, върви по бордюра, погледът й сякаш е обърнат
навътре, към нещо, което току-що се е вселило в нея. Тя е съвсем уединена, аз крача край нея, но
всъщност ме няма. Сюзън дори скръства ръцете си пред гърдите и продължава да крачи бавно по
бордюра, който се е превърнал в някаква глуха демаркационна пътека, граничен кльон между живота и
живота. Лицето й над скръстените ръце е свито в някакъв непознат за мен мрачен и суров израз. Аз не
произнасям нито дума, движа се край нея и се опитвам да разбера какво всъщност се случи. Дълго ходим
така.
По-късно вечерта тя ми обяснява изживяването си. Както навремето Жана бе изрекла „Твоят филм не е
моят живот", така днес Сюзън ми казва: „Твърде много е да искаш твоята радост от успеха ти да се
превърне в моя гордост от това, че те познавам!" Разбира се, нейното въображение в миг бе отишло
доста фриволно напред и тя бе видяла вече как, осветен от прожекторите, аз държа в ръцете си
„Златният лъв на Сан Марко", а тя потъва в здрача на незначителността. Нейното усещане е било, че аз
се премествам в облаците, а тя остава в низината.
Дали успехът на човека не е посегателство върху ближния му?
Това настроение на Сюзън бързо отминава, но от начина, по който то избухна, знам, че там в душата й
има бацил, който е неотстраним и при повод пак ще се прояви. Това не пречи раздялата ни пак да бъде
така сантиментална както предишния път, защото сега още по-малко се знаеше кога ще се видим пак. И
врабчето отлетя към покривите на Париж.
А сега да се върнем към нашите дела - попълвам формулярите за паспорта, давам ги на служителя от
съответния отдел на кинематографията и започвам да чакам. Не мога да допусна, че ще получа отказ,
този път представлявам българската култура и офицерите от Държавна сигурност, воленс-ноленс, ще
трябва да преодолеят лошите си спомени от мен. Възможно е да разговарят и с генералния директор, но
този път знам, че зад себе си имам мощна заинтересована организация, и съм сигурен, че той ще защити
необходимостта да замина. Минават дни, минават седмици, не се получава нито паспорт, нито
съобщение за отказ. (Вижте докъде може да достигне една официална държавна институция в 1982
година -тя велзевулски мълчи и пред безвредния поданик, който съм аз, и пред българското кино, и пред
интересите на националната култура!) Откриването на фестивала наближава. Три дни... два дни... един
ден. Никакъв паспорт, никакъв отговор. Някой ми казва, че ако реши, генералният директор би могъл да
се намеси, но той очевидно не се решава. Мисля, че генералните директори могат да правят различни
хитрини, но да допуснат политически риск, и то пред Държавна сигурност - никога! Фестивалът във
Венеция се открива и аз започвам да го следя във вечерни информационни емисии на френски
радиостанции... Идва денят за прожекцията на моя филм и същата вечер чувам отзивите по радиото, те
са ласкави, дори „Хотел Централ" се споменава в числото на евентуалните претенденти за награди...
Продължавам все по-развълнувано да слушам, опитвам се по коментарите да разбера как се представят
конкурентите, това е състезание, аз съм състезател, въпреки че на този филмов хиподрум е само конят
ми, а аз, жокеят, прекарвам окаяните си вечери на стотици километри оттам с ухо, залепено на радиото.
Фестивалът свършва. „Хотел Централ" не получава награда. Журналистът Христо Мутафов ми казва
след завръщането си в София:
- След прожекцията на филма акредитираните журналисти препълниха залата за пресконференцията.
Когато се съобщи, че режисьорът на „Хотел Централ" не е пристигнал на фестивала и по тази причина
пресконференцията ще бъде посветена на други заглавия, всички напуснаха залата. Филмът ги беше
спечелил и събуди любопитството им към теб. Ако беше дошъл, може би дори щеше да получиш някоя
от наградите. За тях неявяването ти означава пренебрежение към фестивала във Венеция. Впрочем ти
защо не дойде?
В такива случаи отдавна съм навикнал да измънквам едно „Ммдцааа..."
Първото лошо последствие от случката е, че старите таласъми се надигат у мен и си внушавам, че
отново съм следен. Един следобед със сина ми обръщаме цялата къща наопаки в търсене на скрити
микрофони. После правим списък на хората, които ни посещават, и се опитваме да определим кой от тях
може да е доносник. Съмненията падат върху бай Тошо, дребен възрастен човечец, който ни купуваше
продукти от пазара и ме наричаше „маестро", както и върху един приятел на сина ми.
Тоталитарният режим може да ражда влудяващи хипотези и да разваля приятелства.
Не помня какво ме беше отвело един ден при тогавашния директор на Народния театър Дико
Фучеджиев. Той беше научил отнякъде, че ми е бил отказан паспорт за фестивала. Ние с него не бяхме
приятели в тесния смисъл на думата, но отношенията ни бяха много сърдечни и пределно искрени.
- Познавам генерала, който е началник на 6-о управление -казва ми той, - онова, дето се занимава с нас,
интелигенцията. Напиши една молба за преразглеждане на твоя случай и ми я дай. Не мога да ти обещая,
че ще получиш паспорт, но знам със сигурност, че ще прочетат молбата. А това е важно, защото
молбите, постъпили по общ ред, изобщо не се четат.
Написвам молбата и я давам на Дико.
След една седмица телефонът у дома звъни. Чувам мъжки глас: „Полковник Пенчев от Държавна
сигурност." Определя ми час за среща на следващия ден в приемната на Министерството на вътрешните
работи. В уреченото време съм там. Запознаваме се. Цивилният полковник е дребен, въздържан и
възпитан човек, дори погледът му е кротък. Край него човек се чувства спокоен. В някакъв смисъл това
е било среща със собствения ми рентгенов апарат, защото по-късно от досието си разбрах, че Емил
Пенчев е оперативният работник, който е водил делото „Хамелеон" през 1969 и 1970-а, тоест човекът-
ухо-око, който знае всичко за мен.
Въвежда ме в една обширна и както винаги при хората от сумрака - грозна стая в стил „квартален ОФ
клуб". Като рутиниран професионалист той започва с въпрос:
- Според вас по каква причина ви е отказан паспортът? Вече бях мислил какво да кажа и какво да скрия
и затова отговарям като по вода:
- Или защото имам приятелка американка и се боите да не избягам, или защото през седемдесета отказах
сътрудничество с Държавна сигурност, или заради историята ми в Берлин, което значи, че имате слонска
памет, защото тя се случи преди двайсет и пет години.
- За второто е - избира си той отговора и прибавя с някаква служебна тъга: - Въпреки че и сега бихте
могли да сте ни полезен, но жалко...
След десетина минути беседване, естествено с някои въпроси и отговори, полковник Пенчев кротко
казва:
- Вижте, аз ще направя предложение да ви се даде паспорт.
И прибави нещо, което беше толкова просто и човешко, че ме порази:
- Ако решите да емигрирате - няма да е страшно за мен, аз бездруго съм пред пенсиониране. Имате ли
някакъв нов повод да подадете молба за пътуване?
- Да, филмът получи покана за фестивала на неореалистичното кино в Авелино, Италия.
- Много добре. Ще получите отговор по телефона. Това беше разговорът. Довиждане - довиждане.
Излизам на улицата. Обладан съм от същото чувство, което имах на излизане от паспортната служба с
подпечатаната виза и домовата книга под мишница - насладата от мига, когато общата беда престава да
бъде моя беда. Благодаря, полковник Пенчев, май и ти като полковник Костов си добър човек на лоша
служба!
След няколко дни полковник Пенчев се обажда по телефона и казва, че моят въпрос е уреден и мога да
чакам всеки момент паспорта за Италия. И тук става нещо наистина симпатично - след три дена пак ме
търси и пита дали съм получил вече паспорта си. Казах му, че още не. „Какво?! - гневно повишава глас
той. - Какво правят тези от паспортната служба, бе!" Мисля си, че след като години наред се бе
занимавал с това да ме наблюдава, полковник Пенчев бе получил възможността да ми направи добро,
шанса да се реваншира за скритото си и враждебно участие в моя живот.
Затова се възмущава от бавенето на паспорта, нетърпелив е час по-скоро да види резултата от добрата си
намеса в съдбата ми.
- Обади се, щом го получиш! - казва той по телефона.
В тъмната нощ гирлянди от жълто светещи електрически лампи се вият, срещат, кръстосват. Това са
светлините на Неапол и аз ги гледам захласнат през люка на един „Дъглас". Последният самолет от Рим
е почти празен - една проститутка с предизвикателна къса поличка, няколко чернокожи младежи в
другия край и аз. Никакъв звук на човешки гласове, само мощно бучене на моторите и това е най-
добрият съпровод на възторга ми. А на следващия ден съм недалече от Помпей, в малкия град Авелино,
където ще се проведе фестивалът на неореалистичния филм. Започват да текат блажени дни и вечери в
малкия симпатичен „Джоли хотел" и във фестивалното кино - неголям, старомоден и прекрасно овехтял
салон отпреди войната, винаги претъпкан със зрители.
Идва денят за прожекцията на „Хотел Централ". Салонът, разбира се, е пълен както на всеки фестивален
филм, реакциите на публиката са добри. Следва разговор със зрителите. Излизам на сцената с една
приятна дама от организационния комитет, която ще превежда от френски на италиански. Виждам на
първия ред нотабилите на града, между които и кметът, известен като един от най-възторжените и
предани деятели на фестивала. Хората се вдигат един по един от столовете си, задават въпроси, аз
отговарям, опитвам се да бъда забавен - не забравям, че пред мен са потомци на Росини, - понякога дори
успявам... От последните редове се надига мъж на четирийсетина години. Настъпва мълчание, изглежда,
че е човек с някакъв вид популярност:
- Господин режисьор - започва той възпитано, но и с лека пре-дизвикателност, - известно ни е, че в
социалистическите страни, каквато е и България, хората на изкуството като вас получават лесно
паспортите си, за да пътуват на Запад! Но обяснете ми, моля ви, какво правят обикновените хора, които
нямат тези ваши привилегии, те как пътуват в западни страни?
Тишина. Какъв парадокс - именно аз да отговарям на този въпрос! Не съм си представял, че някой може
публично да ме попита за това - аз съм „хомо социалистикус" и съм свикнал да говоря на ухо и със
смигване. Разбира се, изключено е да дам сензационен отговор чрез споделяне на личния си опит. И за
секунди решавам, че мога да ползвам неточното формулиране на въпроса.
- Господине - казвам аз. - Ще ви отговоря, като разкажа една малка случка: в моя дом в София всяка
седмица идва жена, която почиства, тоест работничка, която печели хляба си с физически труд. В един
такъв ден на чистене, след като бях разбрал, че моят филм е поканен тук на фестивала, споделих с нея
радостта си, че най-после и аз ще видя Неапол и Помпей. А тя ми отвърна: „А, там е възхитително, аз
бях миналата година на екскурзия!"
Залата избухва в ръкопляскания.
Нотабилите на първия ред начело с кмета ръкопляскат.
Това, което казах, беше чиста истина. Но това, което направих, беше политическа манипулация.
Милият човек, който ми зададе въпроса, става и вдига двете си ръце в знак, че се предава. Какво
западняшко лековерие - те вярват на публично произнесените думи! И това е най-непосилният момент за
мен тази вечер. Ако можех изведнъж да се освободя от създаваните в продължение на десетки години
рефлекси на самозащита, щях да притичам до него, за да му се извиня, дори да му се помоля за прошка.
Та той бе единственият от цялата зала, който се вълнуваше от това, че човекът в социалистическите
страни не е свободен! А единственият в тази зала, който можеше да го потвърди, и то със собствения си
опит, бях аз, но не го направих.
След обсъждането на филма сядам в малкия бар на хотела и си поръчвам чаша грапа. Случилото се ме
терзае. И то не заради някаква кауза, аз съм човек извън всички каузи на този свят, а заради простата
изневяра към самия мен. Ненавиждам хитруването си, то ме унизява, напомня ми, че всъщност и аз
съдържам душевна нечистоплътност.
Погледът ми попада върху някакъв невисок човек в измачкан шлифер, който спира близо до моята маса.
Не само се спира, но и ми махва с ръка. А, да, това е кметът на Авелино!
- Какво пиете? - пита ме той.
- Грапа - отвръщам и вдигам чашата си за привет. Той извиква бармана, сочи ме и му казва:
- За българския приятел - грапата до края на фестивала на сметката на организационния комитет!
Обръща се към мен, привежда се, сякаш иска да ми каже нещо доверително, вдига с полускрит жест
ръката си плътно до гърдите, свива я в юмрук под брадичката и произнася тихо, но така, че добре да го
чуя:
- Вива Сталин!
И си тръгва, без да чака ответ, защото този ответ вече съм го дал публично с изказването си в
кинозалата.
На няколко пъти в живота си съм имал възможността да констатирам, че независимо от националност
или степен на образованост, комунистът се трогва особено силно, когато види, че някой лъже в името на
комунизма.
След няколко дни си тръгвам от фестивала с награда.
Изпълнителката на главната роля в моя филм също си тръгва с награда.
Това е един много мил фестивал - всички участващи филми си тръгват с награди.
В колата, където се оказваме заедно, чувам как югославски режисьор нарежда на секретарката си:
- Съобщи веднага в Белград за успеха на филма. Да има екип на телевизията, когато пристигаме на
летището!
Веднага след завръщането си в София се обаждам по телефона на подполковник Пенчев.
- Здравейте, Бранев се обажда!
- А, върнахте ли се - казва той, но внезапно в гласа му се явява безпокойство. - Ама, чакайте, вие откъде
се обаждате?
- От София, от София - успокоявам го аз.
На другия ден той идва у дома и аз му връчвам бутилка италианско вино. Той беше трогателен, когато се
сърдеше, че паспортът ми се бави.
По дирите на белязаната човешка участ
СЛЕД ИЗЛИЗАНЕТО СИ от ареста през 1958-а получих разрешение да пътувам в социалистическа
страна едва девет години по-късно, когато Жана бе заминала на работа като балерина в ГДР. Като
встрастен следотърсач на собствените си едва личащи стъпки по пясъка на тази земя реших да посветя
един-два дена в издирване и посещение на местата, свързани сантиментално или драматично с моето
минало в Източен Берлин. Не намерих следствения затвор на Щази, но надникнах в каменния двор на
Волинерщрасе до Ционкирхеплац, откъдето една вечер в 1957-а потеглих с чанта в ръка към неизвестна
съдба на Запад. Попитах излизаща от входа жена дали моята някогашна възрастна хазайка, добрата фрау
Орт-майер, живее още тук. „О, тя почина" - поклаща глава жената. Става ми мъчно - фрау Ортмайер
беше много мила с мен и когато след нощно посещение на момиче на сутринта ми носеше закуската на
табла, промърморваше с привидна строгост: „Внимавайте да не ми счупите леглото, господин Бранев!"...
После се сетих, че същата вечер в 1957-а излязох от този вход с Волфганг 3., който носеше втората ми
чанта. И тогава стана нещо особено - неочаквано си спомних адреса, който той ми беше дал по-рано,
преди потеглянето ми за Западен Берлин - Якобщрасе 39. И реших да го потърся, без да се надявам
много, че ще успея, близо десет години бяха минали вече оттогава.
По картата на града открих, че Якобщрасе е недалече от Алек-сандерплац. Но когато се озовах там,
експедицията ми се превърна в нещо като търсене на следи от живот на Марс - такава улица вече
нямаше, всички сгради бяха напълно разрушени, там започваше строителството на този огромен и
грозен панелен квартал, който днес познаваме вече и от филми. Стоях разочарован сред руините с
излишната карта в ръце, когато край мен бавно премина възрастна жена. „Извинете, госпожо - обърнах
се аз към нея без особена надежда, - знаете ли къде е бил номер 39 на Якобщрасе?" Възрастната жена се
спира и съвсем изненадващо произнася: „Аз живеех на номер 39, вие кого търсите?" „Фамилия 3." „О, те
отдавна се преместиха в Трептов." И жената ми казва новия адрес на семейството.
Отново с карта в ръка съм в градската железница. След четирийсет минути съм в Трептов. Намирам
адреса. Втори етаж. Звъня. Излиза млад човек. „Търся Волфганг 3." „Това е брат ми, той живее в
Панков." И отново в S-бана, и отново картата в ръка. Привечер съм на посочената улица в Панков.
Намирам семейство 3. на третия етаж. Звъня. След малко тъмнозелената врата се отваря. Това е той,
Волфганг, почти същият, може би малко по-пълен. Взира се в мен, не може да ме разпознае. „Веселин
Бранев" - казвам аз. Върху лицето му се изписва несигурност, която видимо преминава в страх и той
започва да отстъпва назад. Тръгвам подир него. Влизам в стая, където има детенце в бебешко легло. Със
същия израз на уплаха Волфганг проговаря, но на „Вие": „Знаете ли, чакам жена ми да са се върне от
работа." Предлагам му да се видим на следващия ден, в час и на място, където той каже. Дава ми адреса
на службата си. Видимо облекчен, ме изпраща, дори на вратата върху лицето му се явява нещо като
усмивка. На другия ден влизам в сивопепелява сграда, качвам се по сивопепеляво стълбище, чукам и
влизам в сивопепелява стая. Няколко бюра, едно от които е с гръб към вратата. Това е той, познавам го
по сакото, което е останало от скъпия сивосин костюм „сол и пипер", който носеше някога. Изглежда, че
вече бе изоставен от разузнавателните служби и имаше вид на човек в житейска несгода. Обясни ми, че
това е канцелария на строително предприятие, където работи като деловодител. Реймон Радиге и Жан
Кокто вече не бяха негова тема. Излизаме и след малко ме въвежда в малка кръчма. Поръчваме на
сервитьора почти както някога - Zvei Helles, но без und ein Klarer. Разговорът върви трудно. „А какво
прави еди-кой си?" - питам аз за негов приятел, с когото ме е запознавал навремето. Върху лицето му се
явява някакъв преувеличен израз на пренебрежение, дори презрение: „О, не знам, това е един
хомосексуалист, какво общо мога да имам с него!" Доста необяснимо на пръв поглед изречение от
човек, който ми е признавал хомосексуализма си. Всъщност сякаш искаше да ми подскаже, че няма
нищо общо с човека от моите спомени. След нови две бири ми доверява: „Снощи си помислих, че идваш
да ме убиеш!" Някакво чувство за вина към мен, съпроводено със страха, че навремето премного ме е
допуснал до себе си и аз премного зная за него. Не обича да се връща към миналото. Само въздъхва,
посочва с ръка към недалечната Берлинска стена, зад която са дърветата на Тиргартен, и промърморва:
„Виж какво направиха." Питам го поне спестил ли е пари от някогашната дейност. „Имам някакви пари
в една банка - казва лаконично той. - Оттатък стената." Питам го как е Верина, малката му дъщеричка, с
която навремето ме запозна. „Сгази я кола" -отвръща равнодушно той. Разделяме се.
След нови дванайсет-тринайсет години успях още един път да открия Волфанг 3. - изглеждаше
значително по-добре и работеше в една държавна агенция за новини от чужбина на Александер-плац.
Годината беше 1981-ва и Берлинската стена беше все така висока, но във въздуха вече нещо витаеше.
Zwei Helles und ein Klarer, както навремето. Попитах го дали не се бои, че един ден неговата ранна
дейност в Щази може да стане достояние на приятели, познати, колеги. Лицето му внезапно се промени,
заприлича на човек, който в момента се опарва: „Ужас, не искам да си го представя!"
Видях го още един път на следващата година, но споменът ми е само от един широк подземен коридор,
по който двамата крачим към кея на метрото под Александерплац. Той подминава касата на
самообслужване - пускаш двайсет пфенига и сам издърпваш билет от един метален барабан. „Волфганг,
а билети?" - викам аз подир него. Той се спира и се връща. „А, билет ли искаш? Ето!" Без да пуска
монети, той издърпва от металния барабан дълга лента с двай-сет-трийсет билета и тръгва, като широко
ги размахва. Бавно крачещ в измачкания си шлифер, с чанта в едната ръка и книжната лента в другата,
Волфганг 3. беше като кинетичен паметник на привидното съгласие с всичко в този тъжен свят на
социализма.
Навярно след падането на Берлинската стена е имал трудни моменти заради някогашната си
принадлежност към разузнаването. Не го видях повече, но моето приятелско чувство към него съще-
ствува досега, без да знам жив ли е, или не. Защото бедата, която ми причини, е от обич, а не от омраза.
И още: защото днес не съм сигурен дали това е беда, или беше начало на одисея, за която може да ми се
завижда.
ВЕСКО АНГЕЛОВ говореше винаги с тих глас, дори смехът му беше почти беззвучен. Кротък,
приветлив, добър млад човек на двайсет и седем-осем години, който не работеше нищо и живееше при
пенсионираните си родители. В юношеството си е бил известен като непобедим при махленските боеве -
съборен на земята, ритан, окървавен, Веско винаги се е надигал и отново и отново е тръгвал към
противника, който накрая безсилно е прекратявал стълкновението. В ранната му биография беше вписан
и един военен подвиг - в тъмна нощ, от двора на Военноисторическия музей разглобил и задигнал
картечницата на един реактивен самолет. След време бил арестуван, но след това освободен като
малолетен, и там навярно са корените на неговата по-късна одисея.
В стаята му имаше легло, гардероб, бюро, стол и пишеща машина. Веско пишеше, той искаше да стане
писател и имаше обожание към тези, които пишеха. Съзнаваше се като литературен чирак и правеше
опити с приказки за деца. Понякога идваше у дома с нова приказка и ми я четеше. Още чувам гласа му:
„Па-па - поклати глава патокът и после се наяде с пуканки..." Ето какво направих веднъж за него, като
виждах каква ежедневна нужда от пари има: внуших на мой познат в една редакция да възложи на Веско
написването на очерк, като гарантирах, че момчето работи добре. Получи той поръчката, но го
предупредих да не носи текста в редакцията, преди да го видя аз. Един ден ми показа доста
невежествено написан очерк, аз го редактирах основно, той го преписа, занесе го и редакторът, много
доволен, ми благодари, че съм го свързал с ценен сътрудник. И това се превърна в нещо постоянно -
получава поръчка, пише, аз редактирам основно, следва публикация и възлагане на нов текст. И
започваме така да си живеем... Очевидно съм се чувствал негов кръстник, дори благодетел, и това ми е
доставяло удоволствие. Впрочем с приказките вървеше добре и дори едно издателство се заинтересува
от тях.
Веско Ангелов беше едно романтично момче. Копнееше за света и понякога в разговори прошепваше
със захласнат поглед: „Джибути.. Джибути..."
За него „Джибути" беше магично понятие и той го бе населил с някаква своя Вавилония, която
съществуваше само в юношеското му въображение - бели мъже с тропически шлемове, които пият
калвадоса на Равик от „Триумфалната арка", араби с бурнуси, кацнали върху камили, абаносови
красавици с къдрави коси, които поклащат ханшове в ритъма на „там-там", непознати упойващи аромати
от природата, звук на далечни изстрели, пристанище с „гемии, направени от вятър и покой", както казва
поетът Иван Пейчев... За мое учудване Веско успя да се вреди в една екскурзия за Западна Германия и
замина. Естествено не се върна.
Две години по-късно той неочаквано се появи в София. Почти същият, но имаше някаква покрусеност в
израза на лицето му. Каза, че се е завърнал доброволно от емиграция и, общо взето, тук няма проблеми.
Междувременно беше починал баща му, към когото той беше много привързан. Залови се отново да
пише. Така минаха още две-три години.
Една лятна вечер, по времето, когато прехласнато снимах „Записки по българските въстания" и бях
дошъл в София само за 24 часа, Веско ми дойде на гости. Не знам къде са били Жана и синът ми, сигурно
на море, но аз бях съвсем сам вкъщи и двамата се разположихме около масата със задължителната чаша
силен алхо-хол в ръка. Не помня за какво сме говорили и в течение на колко време, но навярно не един
път сме пълнили чашите си. Изведнъж Веско опря чело в масата и започна неудържимо да хлипа.
Първите думи, които чух да произнася през риданията, бяха: „Знаеш ли, че в продължение на осем
години съм донасял на Държавна сигурност всичко, което си говорил пред мен!" Безуспешно се мъчеше
да овладее състоянието си.,.Последния път, когато се върнахте от Скопие, изписах шестнайсет
страници!" - изплака той. Разбира се, това признание ме изненада, но не успя да се превърне в огор-
чение, враждебност или презрение към Веско, защото страданието му покрусяваше по-силно, отколкото
страшното признание. Никога повече в живота си не се срещнах с такова безутешно съзнание за вина.
Разбира се, в някои моменти се опитваше да потърси нещо оправдателно, като „Никога нищо не
преувеличих, аз пишех само истината!" Но когато се опитвах да го успокоя с някакви аргументи,
риданията му се усилваха, той не ми вярваше. Все пак след известно време притихна и успя да ми
разкаже някои неща. Запомнил съм една подробност - когато Жана през 1970-а потеглила към Скопие и
Веско бил убеден, че тя повече няма да се върне, той изчакал около шест часа, преди да направи
донесението си -време, в което тя да премине успешно границата. При него също се е проявявало това,
за което вече писах - агентът изпълнява ангажимента си и донася, но по някакви сантиментални причини
опазва обекта на наблюдение от тежки последици, тоест всъщност саботира работата на политическата
полиция.
Вече споменах за Веско в една от предишните глави и цитирах редове от негови донесения, направени
под името агент „Михайлов". Под ръководството на подполковник Светослав Тодоров от ПГУ на ДС той
е бил подготвян дълго време за изпращане в чужбина. Не знам на какво са го учили, но между другото
той спомена, че е бил трениран за справяне с детектора на лъжата. Включването му в груповата
екскурзия за Западна Германия е извършено от 1-во главно управление. Вторият ход от замисъла е бил
искане на политическо убежище. След това събитията са се развили така: той постъпва на работа в
поддържащата група на едно американско военно поделение недалеч от Франкфурт на Майн. Работи и
едновеменно с това учи английски. Дотук събитията се развиват линеарно, но в житейската драматургия
понякога изненадите се появяват като във филм. Веско получава съобщение, че баща му е починал, и
болката от тази смърт е така непреодолима, че го пречупва - той се явява пред командира на
американското поделение, в което работи, и оповестява, че е шпионин, изпратен от България. Арест,
следствие и предложение за споразумение - американско гражданство плюс сто хиляди долара, ако се
съгласи да се организира пресконференция по неговия случай, на която да направи публично признание
и политическо изявление. Веско отказва и американците го връщат в България. От българска страна към
него не се прилагат никакви санкции. Той се опитва да започне живот като някогашния, но чувството му
за вина става негов непрекъснат спътник.
Когато късно вечерта Веско вече доста успокоен си тръгна, аз го поканих да ми гостува ден-два в
Копривщица, където снимах филма. Внуших му, че би могъл евентуално и да напише някакъв репортаж,
например за каскадьорите, които бяха много атрактивни.
В уговорения ден той не се появи. Нито на следващия.
Няколко дни по-късно негови роднини се обадиха, за да ме поканят на погребението му. Беше се
самоубил с един изстрел в главата. Това било извършено в дом, където бил на гости и случайно видял,
че в един шкаф има револвер.
Веско беше едно непораснало дете. Странно е, че професионалистите от 1 -во главно управление не бяха
разбрали това и са товарили с непоносима вина съвестта му на романтик. Доносничеството, както и да се
потулва в понятия като „патриотизъм" или „преданост към партията", е позорна дейност и рано или
късно субектът открива това. Съвсем малко са тези, които се самонаказ-ват, както направи Веско и
много по-рано - моят съученик Ц. С. Някои - малцина - с яростно възмущение от себе си достигат до
публично покаяние, мнозина мълчаливо страдат от калташката роля, която са изпълнявали, а останалите
просто потъват в гуз-ност и страх от деня, в който ще бъдат разкрити.
Над тях е неподвижната дълга редица от офицерски гърди, декорирани с ордени за патриотична дейност.
Откази
ПРЕЗ 1982 година „Хотел Централ" влезе в селекцията на несъс-тезателните фестивали в Лондон и Сан
Франциско, а в 1983-та аз получих наградата за режисура на фестивала на българското кино във Варна.
С това аплодисментите приключиха.
Би могло да се каже, че юношеските ми копнежи бяха осъществени, и ето че сега внезапно усмихнатата
тоталитарна действителност ласкаво ми подаваше ръка. Имах вече своето място в кръга на режисьорите,
които бяха доказали, че могат да правят сполучливи, а понякога и интересни филми, и относително
лесно можеха да осъществяват проектите си, при условие че спазват политическата дисциплина. Върху
професионалистите от тази категория не се упражняваше никакъв натиск, но се правеха деликатни опити
за прелъстяването им, обикновено чрез предлагане на по-добро заплащане, по-високи бюджети за
филмите, както и възможности за получаване на по-добро жилище или купуване на нова кола без ред.
ПОСЛЕДВА ПЕРИОД, в който бях буквално засипван от предложения за филми, както телевизионни,
така и за киното. Често четях сценарии, либрета или съвременни белетристични книги, които
редакторите от студията ми предоставяха, а извън това самият аз търсех в литературата от миналото
сюжети, годни за екраниза-ция. Времето течеше, но не попадах на онова, което ми беше нужно. А
нуждата ми беше проста, почти инстинктивна - литературен текст, който да почувствам като
интелектуален уют. За мен уютът беше максималната искреност на автора към недъгавостта на човека,
но и максимално милосърдие към трудната му участ. И наред с това сюжетът трябваше да съдържа и
едно много важно качество - възможността за идентифициране със съвременния човек и съвременната
действителност!
Изчетох добросъвестно много предложения, но едно след друго ги отказвах.
Ще спомена няколко случая, които намирам за по-любопитни.
Режисьорът Зако Хеския, който по това време имаше някакви ръководни функции по придвижването на
проекти в Студия „Бояна", ми предложи написан и приет сценарий, чието действие се развиваше в
България непосредствено след Октомврийската революция. Авторът беше един от известните български
сценаристи.
- Няма да сбъркаш, ако се съгласиш да го правиш - каза изкусително милият Зако. - Не само заплащането
ще бъде добро - ще има премиери в Москва и София, ордени - и български, и съветски, възможности за
звание, и прочие...
Това вече ми бе достатъчно, за да разбера, че е безсмислено да чета сценария, но в течение на годините у
мен се беше развило любопитство към проявите на интелектуално раболепие - защо възниква, как
възниква, с какво се възнаграждава... Взех папката и в следващите дни прочетох сценария. В него се
разказваше как няколко години след Октомврийската революция славната Българска комунистическа
партия деморализира войниците от разбитата белогвардейска армия, която е намерила приют в
България, и ги убеждава да се върнат в Русия. Това може би съдържаше нищожен процент истина, но
общо взето, всички събития в историята на Българската комунистическа партия можеха да се превърнат
в разказ само ако се употреби конска доза драматургична виагра. Такъв беше и този случай.
След седмица влязох в стаята на Зако Хеския и поставих ръкописа на бюрото му. Той ме погледна с
очакване:
- Казвай какво мислиш!
- Мога да ти кажа защо не мога да правя този филм, но имам два отговора - казах аз. - Единият е
публичен, другият е дискретен.
Той кимна в знак, че слуша.
- Това е филм за режисьор с мащаб, а аз за съжаление съм камерен режисьор.
И млъкнах. Зако кимна и попита:
- А дискретният отговор?
Приведох се към него и произнесох тихичко:
- Гнус ме е да правя такъв филм!
Зако не кимна, лицето му не мръдна, само някакъв много лек и невъзможен за тълкуване звук излезе от
затворените му устни.
Вторият случай на отказ, който помня, е доста по-кратък и се случи в друг кабинет. По някакъв проблем,
който вече съм забравил, ми се наложи да посетя генералния директор на „Българска кинематография"
Никола Ненов.
- Вижте какво, Бранев - каза той веднага след като приключихме разговора по моя проблем. - Има
решение да екранизираме „Време разделно" от Антон Дончев - сценарий в две серии, продукция с висок
бюджет. Плащам двоен хонорар за всяка от сериите. Какво ще кажете?
Не знам що за човек съм, но се двоумя, и то дълго, само когато избирам обувки или шал в магазина. В
случай като този категоричността ми е като злодей, който е вдигнал сопата си зад кьошето, за да нанесе
мълниеносен удар.
- О, съжалявам, но това е сценарий за грандиозен, мащабен филм - поднесох веднага аз готовата
формула. - Боя се, че нямам такива способности, за да се справя... Мен вече ме бива само за камерни
филми, с неколцина герои.
- Жалко - завърши разговора Никола Ненов и мисля, че съжалението му беше искрено, защото бях
осведомен, че той харесва моята работа в „Записки по българските въстания".
Но може би някой би се запитал защо съм отказал на това съблазнително предложение? Ето какво не
казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помо-хамеданчване
на българите през XVII век с цел да се камуфлира политически жалкият и жесток опит през осемдесетте
години на XX век живеещите в България турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се
заменят имената им с християнски.
Едва ли този интелигентен кариерист Никола Ненов щеше да ме гледа мълчаливо както колегата ми
Зако Хеския, ако кажех, че ме е гнус да участвам в тази манипулация. Щеше да реагира другояче, и то не
по силата на убежденията си, а поради пределната предпазливост, която при хора с високи постове се
превръща в телесен орган.
Впрочем киноавантюрата „Време разделно" е белег за диле-тантството на тогавашните политици - те са
си внушавали, че един игрален филм има мощта да съгради положително обществено мнение по
отношение на грандиозното престъпление, наречено „възродителен процес"!
И ОЩЕ ЕДИН случай с отказ на филм.
След продължително обръщане на страници разбрах окончателно, че в българската литература няма да
намеря цялостен филмов сюжет, и затова промених намерението си - започнах да търся само подходяща
драматургична структура, останалото щях да измисля аз. Така достигнах до една повест, която дори
влизаше в училищните програми - „Втора рота", написана от Павел Вежи-нов, белетрист с известност по
това време, а може би и с постоянна читателска публика в България. От цялата политически предна-
мерена и бездарно разказана история ме заинтересува само структурата. Ето как звучеше тя: по време на
Втората световна война българските войници от една воюваща рота в Унгария страдат, защото техният
командир безотговорно ги е занемарил - те треперят в изтънелите си униформи и овехтели шинели, газят
калта край Драва в стари, обезформени от носене обувки и поради това бойният дух и дисциплината им
са паднали много ниско. От София пристига нов, млад и енергичен командир, който поема поста на
предшественика си и в разрез с правилника и с риск да бъде даден на военен съд, нарежда да се отворят
вратите на ротния резерв и войниците да бъдат облечени в нови, топли дрехи и обути в здрави обувки.
Това създава изцяло нов климат в тази Втора рота и към новия, душевно щедър командир бликва не
само доверие и обич, но и готовност за него да направят всичко, което той им поиска или заповяда. В
последвалите сражения те се проявват като герои.
В рамките на тази проста структура създадох серия достоверни простодушни герои, вплетени в събития
и междуличностни случки, които бяха забавни, драматични, а понякога достигаха и до трагизъм, защото
това беше война. Прилагах един от простите принципи на Хичкок - когато решавах някой от героите да
умре, полагах драматургичната грижа преди това да има поведение и черти, които предизвикват
симпатия и обич. Сценарият в три серии беше приет с отлични оценки от художествения съвет на
телевизионната студия „Екран". Аз също бях доволен от работата си и се съгласих да бъда режисьор на
филма, който можеше да стане вълнуващ и силен. С чудесния оператор Светла Ганева и най-добрия
художник на студията Наско Янакиев отлетяхме до Унгария и избрахме места за външни снимки.
Веднага след като се завърнахме в София, започнах да правя актьорски проби. Реших да поканя за кон-
султант на филма писателя Йордан Вълчев, който бе участвал в тази война като офицер и в чиято
искреност не можех да се съмнявам. Наредих да му предадат един екземпляр от сценария и седмица по-
късно отидох при него за първия разговор. Йордан бе харесал сценария, радваше се, че ще се направи
такъв филм, но изненадващо прибави: „Само да се поправи това за „ротния резерв" -такова нещо няма,
ротният резерв е една каруца с амуниции, дрехите са в склада на дивизията. А също така не е вярно и
това за занемарените войници - ние насила ги навличахме в нови униформи и им нахлузвахме нови
обувки, те не искаха, защото новите обувки са неудобни, твърди и разраняваха краката, а копчетата на
новите шинели блестяха и ги превръщаха в лесна мишена за немските стрелци. Намерете някакъв начин
да оправите и това."
Така, така... Оказва се, че писателят Павел Вежинов при престоя си на фронта е прекарвал времето си
само в игра на покер или в опитване на трофейно унгарско вино край някой дивизионен щаб и не бе дал
пет минути от живота си, за да узнае какво е това ротен резерв. Тоест, единственото нещо, което бях
запазил от книгата му и около което съграждах един човешки свят, както нишка се навива около
вретено, се оказа лъжа!
Тръгнах си и още в проскърцващия асансьор разбрах, че филм „Втора рота" няма да има. „Малките
недъзи", които посочи Йордан Вълчев, бяха непоправими, те не бяха лесно или трудно заменима
подробност, а порок в самата структура, драматургично conditio sine qua поп. Можех ли да заменя ротата
с дивизия, а героя поручик с герой генерал?!
За някои това положително не би имало никакво значение, светът е пълен с филми, които съдържат
крещящи лъжи. Но аз, който почти всеки ден послъгвах на дребно, изпитвах ужас от участието на
пишещата ми машина в обществената лъжа. В следващите дни се направих на болен, на депримиран, на
негоден за работа, за да създам приемливо основание продукцията да бъде спряна. От Студия „Екран"
ми предложиха филмът да бъде заснет от друг режисьор, но просто не можех да се съглася името ми да
участва в това мошеничество под каквато и да е форма. С това не искам да кажа, че името ми имаше
някаква особена значителност в обществото, да приемем, че е било някаква форма на солипсизъм. Нека
прибавя и друго, което намирам за важно - не съм си въобразявал, че моят отказ може да има каквото и
да е последствие за българската култура. Е, добре де, защо го правя тогава? Само по една причина:
просто за да продължавам ведро диалога на себе си със себе си. Това не може да бъде урок за никого, но
за мен е от голямо значение.
Естествено не взех никакъв хонорар за трите написани серии, само запазих сценария си за спомен, а след
време и той се изгуби. И тогава се оказа, че съм останал без пари дори за ежедневието. Но в такива
случаи винаги съм намирал спасителен изход - този път продадох една салонна гарнитура с дърворезби
от началото на века, която Жана бе открила в мазето на родителите ми и малко преди да почине, успя да
реставрира при един тапицер. Това обезпечи ежедневието за следващите пет-шест месеца. Лесно
намерих купувач, защото го потърсих сред хората на изкуството - през осемдесетте години на миналия
век приходите им бяха станали доста високи и същевременно бе пораснало желанието да живеят в
обширни и стилно обзаведени жилища.
Нека спомена и още един отказ, този път не на филм - в 1986-а бях поканен за член на журито във Варна
за фестивала на българския игрален филм. Отказах - не само аз, а всички от студията знаехме, че
голямата награда „Златна роза" трябва да бъде дадена на един от върховете на политическа сервилност в
българското кино - филма „Те надделяха". Любопитно е, че този образец на коленопреклонност пред
председателя на Единствената партия бе създаден само три години преди падането на Берлинската стена
-
каква безгрижна убеденост на младия тогава режисьор, че комунизмът ще продължи да съществува,
докато има свят...
И сега някой би могъл да си помисли, че е логично тази така педантично поддържана моя интелектуална
добродетелност, каквато описвам, един ден да бъде възнаградена. Уви, не - както вече имах повод да
кажа, в житейската драматургия също се явяват холивудски обрати и те понякога са много по-
немилосърдни, отколкото в киното.
Следващият филм, който направих след продължително издирване на сюжета и интензивна работа върху
сценария, носи предизвикателното заглавие „Убийства". Но още по време на писането всичко вървеше
трудно, сякаш херувимите бяха вдигнали попечителството си от мен. Понякога с нос над пишещата
машина съм се усещал като торнадо, което се върти в света на думите, както си иска, но сега се чувствах
като ученик, който повтаря клас. Най-голямото постижение беше замисълът - от разказа на писателя
Антон Страшимиров за едно убийство аз исках да направя притча за човекоубийствата в широкия
смисъл на думата, които извършваме в живота си, без да забелязваме. Мъчих се, но не можах да
постигна убедителен сценарий, разчитах, че ще мога да поправя драматургичните недъзи в снимачния
период, но и в това не успях, напротив, още по време на снимките разбрах, че приключението ще
завърши безславно. О, къде си, ангеле мой хранителю?! - стенеше понякога някой в мен.
Ето един от най-потискащите спомени на живота ми: по средата на премиерната прожекция, когато се
запътих към пълния салон, за да почувствам как върви филмът, вратата се отвори и оттам започнаха да
излизат хората от телевизионния екип, който беше изпратен да заснеме събитието. Режисьорът вече бе
разбрал, че няма събитие. Аз се залепих до стената, за да направя път на осве-тителите със стативи на
рамо, и чувствах ужасната нужда да сложа върху главата си шапка невидимка.
В по-добри за мен дни бях казал на една кинокритичка, че деля българските кинематографисти на две -
гробокопачи на киното и безвредни, но този път май бях попаднал в категорията на първите. Въпреки че
имаше хора, които харесаха филма. Но аз не им вярвах.
Неуспехът е огорчение за амбициозните, но нещо като смърт за хора от изгнанически тип като мен,
затова трудно и продължително се възстановявах след този горчив епизод. Поддържах контакта си с
киното, като сключвах договори за поправка на приети, но негодни сценарии - в Холивуд такива
професионалисти се наричат „хирурзи" и са много добре платени. Аз поправих много сценарии, но
всъщност не свърших нищо - повеждах нещата в драматургически посоки, които вероятно оставаха
чужди на режисьорите и те се връщаха към първоначалния, макар и лош, текст.
Последният игрален филм, който направих, е само седемнайсет-минутен и се нарича „Сумрак". Заснет е
в повече от двеста много къси кадъра. Това е моят екзерсис по стил, никога преди не съм посвещавал
такова внимание на формата. Сюжетът на този малък филм с две действащи лица е стълкновението на
любовта с любовта и е разказан без думи, само със звуци, музика и човешко поведение.
Този филм бе спрян, но не поради политически или естетически причини, а от омраза.
Лицето И. Г., натоварено с отговорността да ръководи един от няколкото тъй наречени по онова време
„творчески колективи", внезапно започна да ме гледа с очи, пълни с омраза. Аз бях подчинен на това
лице, на което бе поверена власт, а в условията на тоталитарния режим това е едно много заплашително
съчетание -власт и омраза. Тези две думи, събрани заедно, са унищожили доста невинни хора в първите
месеци след влизането на комунистическата партия в управлението на страната. Разбира се, в края на
1988-а, месеци преди падането на Берлинската стена, съчетанието на власт с омраза имаше по-слаби
възможности да причинява вреди, но то все още можеше да промени нечия човешка участ. В моя случай
максимумът вреда, която можеше да ми нанесе споменатото началстващо лице, беше да ме освободи от
работа и да спре филма „Сумрак" от показ пред публика в кината. Направи и двете. Аргументът му за
„Сумрак" беше, че нищо не е разбрало от този филм. Е, какво може да се разбере през окуляра на
омразата! Колкото до отстраняването ми, не бяха дадени никакви обяснения.
Това, което ме впечатли тогава, беше не толкова внезапно бликналата безпричинна омраза - навярно е
било проява на вид боледуване - колкото чорбаджийското безочие на тази личност. Беше поведение на
лице с толкова висока политическа обезпеченост, че не се опитваше да овладява или укрива
безцеремонността на истинската си природа. Много по-големи от него началници не биха постъпили
така, тоест биха се освободили от мен поне с такт, с някаква доза вежливост, но въпросното лице
принадлежеше не само партийно, а родово към групата на арендаторите на тази нещастна
страна, докато аз бях само неин скромен поданик. А в България след четирийсет и пет годишно
господство на Единствената партия не съществуваше инстанция, която би възстановила права,
накърнени от тази привилегирована група. Обикновено инстанциите съветваха потърпевшия да се
смири. Дори смигваха съчувствено - „Нали знаеш, той... или тя..."
Но лицето с власт над моята съдба не можеше дори да подозира, че в този ден аз бях много радостен,
защото моят къс филм, който то спря, ме реабилитираше в собствените ми очи. Такова удоволствие е да
създадеш нещо, което преди не си правил!
Спреният филм „Сумрак" е моето сбогуване с игралното кино.
Тоталитаризмът, начин на употреба
ИМАМ СИЛЕН СПОМЕН за изречение, което чух по време на едно пътуване във влака като студент.
Мисля, че тогава бях в журналистическа командировка до голямо село някъде в Северна България.
Винаги съм се радвал на унасящото клатушкане и ритмичния механичен шум в тогавашните влакове, но
обичах също така и тази несъобщителност между пътуващите помежду им, която създаваше особен уют
на душата - сам, сред множество хора, които са лишени от конкретност и са нещо като фон на твоя
портрет. И така, седях честит във вагон-ресторанта и си записвах нещо в един бележник, навярно в
подражание на Чехов, прочут със записните си книжки. След потеглянето на влака от една малка гара
във вагона се появи мъж, който водеше за ръка малко момченце. Двамата се настаниха срещу мен.
Мъжът беше трийсетинагодишен, зле облечен, брадясал и потопен в мрачно мълчание. Дясната му ръка
беше привързана -счупена или ударена - и той трудно си служеше с лявата. Беше много нежен към
момченцето си, но само с жестове, не произнасяше нито дума. Детето също не говореше - дъвчеше,
каквото бащата слагаше в устата му. Мракът, който излъчваше този човек, създаваше чувството, че е
изживял някакво нещастие, което не го правеше тъжен, а недобросърдечен и дори зъл.
В един момент забелязах, че погледът му е съсредоточен върху мен, но не с любопитство, а по-скоро с
мнителност.
- Е, какво пишеш толкова? - попита внезапно той.
- Ами, каквото виждам... Впечатления... - отговорих аз, затруднен от натрапчивостта му. - Или когато
чуя някой да каже нещо интересно... Думи.
Мъжът продължаваше да ме гледа мрачно. Наведох се отново над бележника си. И пак чух гласа му:
- Пишеш, пишеш, пък за най-главното не пишеш!
- Е, знае ли човек кое в този живот е най-главното? - отвърнах смирено аз и пак се наведох над
бележника.
След малко отново чух гласа му:
- Пишеш, пишеш, пък нищо не пишеш.
- Слушай - казах аз. - Искаш ли да напиша това, което ти ми кажеш? Диктувай!
Вдигнах демонстративно молива с поглед в очите му.
- Пиши! - каза той.
След няколко мига, без да променя мрачния израз на лицето си, мъжът произнесе:
- Пиши: измекяри никога не са управлявали България... И сега няма да я управляват.
И млъкна. Това ми издиктува този необразован мрачен човек. Скоро след това слезе с момченцето си на
някаква малка гара, без дори да се сбогува с мен.
Независимо от всякакъв тип разлики помежду ни, подобно на мен този човек беше несъгласен с това,
което историята беше натрапила на всеки от нас, и го съзнаваше като зло. Очевидно тя беше бръкнала не
в джоба, а в душата му, там, където се съдържат основните морални стойности на човека.
ЗА ДА СЕ НАСТАНИ в историята, още в началото тоталитарният марксически режим трябваше да
замени основните морални стойности на човека с вяра в комунизма.
Имах сродник, който се беше пенсионирал след многогодишна работа в политическата полиция. Никога
не съм знаел точно какво е работил, но мисля, че завърши кариерата си като някакъв инспектор в
Държавна сигурност. Една вечер, по време на снимки в провинцията, след като се прибра в къщата,
която бяхме наели, дванайсетгодишният ми син каза, че е бил на гости у нашия сродник.
- Чичо К. ме покани, защото имаше някаква нужда да сподели нещо - каза синчето ми. - Беше сам и ми
говореше най-различни работи, но накрая разказа как през есента на четирийсет и четвърта, веднага след
като постъпил на работа в МВР, една вечер му било казано: „Сега партията ще провери предаността ти!"
Заедно с други като него той бил закаран до гористо място някъде край София, после там пристигнали
закрити камиони, от които слезли вързани хора и била дадена заповед да ги разстрелят.
К. навярно бе избрал за довереник на тази тайна дванайсетго-дишно момче, защото от него нямаше да
получи упрек.
- Дали изпитваше угризения за това, че е убивал? - попитах аз сина ми, но много години по-късно,
когато започнах да пиша тази книга.
Споменът за необичайния разговор беше много силен в паметта му.
- Не можеше точно да се разбере - отговори той, след като помисли. - Сякаш беше по средата между
гнета от това, че е убивал, и удовлетворението, че е изпълнил дълг. Когато описваше мига, в който е
произвеждал изстрел в тила на вързания човек, вдигаше ръката си и натискаше въображаем спусък.
На 22 ноември 1926 година д-р Йозеф Гьобелс записва в дневника си: „Това, в което вярваме, е без
значение. Важното е да вярваме."
Участието на моя сродник в масовото убийство показва, че вярата в идеи може да банализира злото.
Предполагам, че в следващите нощи К. е започнал да свиква с работата си. Впрочем той беше известен с
несполучливите си бракове - жените, за които се женеше, го третираха зле и дори една беше хвърлила
ютия по главата му. Тоест този изпълнител на екзекуции беше всъщност един безпомощен човек.
СЛЕД КАТО Единствената партия установи окончателно господството си, от гражданите на тази страна
се искаше само едно -смирение с недемократичните форми на управление. След бруталното начало това
беше вече относително лесно за изпълнение. И ето, някои започнаха да откриват, че тоталитарната
действителност не е толкова страшна и дори би могла да бъде използвана като зелена морава, по която
човек да яха на воля кончето си.
През цялата учебна година в последния клас на гимназията делях чин със съученик, който се бе появил в
нашата паралелка от някакво провинциално училише. Той беше интелигентно и остроумно момче и за
разлика от мен се учеше много добре. Е, имаше в него някаква юношеска мегаломания, предполагам,
породена от провинциален комплекс - освен че държеше да е между първенците по успех в класа,
понякога споделяше с мен небивалици от рода на: „В характеристиката ми пише, че съм син на
милионер, което е чиста комунистическа лъжа - баща ми беше архимилионер!" Впрочем незначителното
градче, от което идваше, едва ли беше най-доброто място в България за печелене на милиони. Няколко
години по-късно аз завърших право, а Д. Ц. - геохимия. Подобно на мен, той не работеше по професията
си - веднъж го срещнах случайно у една позната и научих от самия него, че се занимава с производство
на копчета. Защо копчета? Защото от това се печелело добре. Несъмнено той беше работлив,
инициативен човек и навярно наистина е печелел добре - първият ми съученик, който си купи кола, беше
той. Минаха още няколко години и внезапно Д. Ц. направи едно късно откритие - вместо да произвежда
копчета, няма ли животът му да е по-успешен, ако започне да пише? Да изкарваш пари е добре, но в
попрището на писателя има и много други облаги, до които копчетата не могат да се доберат - попу-
лярност, автографи, коктейли, почитатели и почитателки, по-хубави жилища в по-добри квартали,
приятелства с известни хора на изкуството, по-лесни контакти с личности от политиката, спорта, МВР,
по-бързо уреждане на административни проблеми и съвършено други разговори около масата с чаша
водка в ръка.
И така, Д. Ц. започна да пише. Както казах по-горе, той беше работлив, а сега показа и пъргавина, която
заслужава аплодисменти - написа много бързо първата си повест и веднага я издаде. После излезе и
друга негова повест, или може би сборник разкази, вече не помня. Започна да участва във всякакви
литературни конкурси и спечели много от тях. Смени средата си и заживя само с литератори. Приеха го
в Съюза на българските писатели. Превърна се и в ловец и рибар, а в тези среди остроумието се цени
много високо. Стана редактор в издателство, после в списание, или в обратния ред, после не знам къде
си... Книгите му не събуждаха читателски възторзи, но името му доби популярност. (Това беше особен
феномен в тоталитарното общество - авторът прави „литературна кариера" и фактът на издаването е по-
важен от това дали се харесва на читателя, или не.) Купи си апартамент в престижен за онова време
квартал. Навярно е започнал да сменя по-често колите си. Започна да разбира от различни марки уиски.
Известни спортисти му идваха на гости и почтително го наричаха „бате Д". Една късна вечер го видях в
ресторанта на писателите - беше седнал с три народни певици, които му пееха. В единствения литера-
турен вестник съпругата му разказваше как тече денят на писателя - той пише, а тя му приготвя кафето,
после той пак пише, а тя пак му приготвя кафето, и така нататък. Често го интервюираха по телевизията,
веднъж дори го показаха в силует зад едно платно и предложиха на зрителите да отгатнат коя е тази
известна личност. Говореше с все по-голям апломб и основното, което се излъчваше от него, беше
доволство. Понякога послъгваше - „Когато бях юношески шампион по бокс..." Никога не е бил такъв,
като ученик в последния клас на гимназията участва в средношколско първенство, но изгуби още първия
мач, и то доста жалко, въпреки нашите окуражаващи викове. Веднъж пък беше написал в някаква
автобиографична бележка, че баща му бил работник строител. Което е доста по-различно от
архимилионер, но предполагам, че колкото беше вярно едното, толкова и другото. По-късно пък
прочетох в един вестник: „Когато бях лагерист в Белене..." Никога не е бил лагерист, седеше си
непритесняван на чина до мен. Мисля, че Д. Ц. беше открил нещо много важно - в тази страна вече
можеше да се лъже съвсем безнаказано, стига да не се засягат интересите на Единствената партия.
Д. Ц. беше един житейски успял човек.
Но той не беше писател.
Това, което пишеше, беше съвсем скудоумно и празно. Нямаше нищо за казване, дори на самия себе си.
Съчиненията му не вълнуваха читателите, но пък не безпокояха политиците, което имаше по-голямо
значение. Чувстваше се, че живее със запушени сетива и че стремежът му към доволство изсмуква
енергиите му. Но безспорно имаше едно силно качество - успяваше да си внуши, че е писател, и да го
втълпи и на другите, без да се налага те да придрем-ват над страниците на книгите му. Д. Ц. бе образец
на максимално добър използвач на тоталитарната литературна действителност, характерна с откъснатост
от европейските културни влияния, капсу-лирана в собствената си провинциалост и във великодушно
ниската взискателност на критиците. Всъщност Д. Ц. живееше от отсъствието на критерии в
литературния живот на България.
Той не е единственият баща на мъртвородени литературни отрочета по времето на тоталитарния режим,
но навярно беше един от най-продуктивните. Д. Ц. няма нито една творба, годна за преиздаване, зад него
няма никаква литературна диря. Ако си представим, че писателите, подобно на вещиците от немските
детски приказки, летят из пространството, яхнали метлите на творчеството си - романи, повести,
разкази, - Д. Ц. прави лупинги в софийския небосклон без нищо под себе си, без едно двустишие или
един прозаичен абзац.
В България преди Втората световна война немалко дилетанти са издавали съчиненията си. Но на
собствени разноски, без субсидии и не срещу хонорари. Феноменът Д. Ц. нямаше да съществува, ако
неговите посредствени съчинения не бяха възнаграждавани щедро и по най-различни начини от
българската тоталитарна власт.
През седемдесетте години на миналия век го срещам на една улица в центъра на София.
- И ти ли гласува вчера тази резолюция срещу Солженицин в Съюза на българските писатели, бе! -
викам аз като на човек, с когото съм седял на един чин.
Той повдигна рамене без особено неудобство:
- Абе, то тогава настъпи такава гюрултия, вдигна се такава врява, че вдигнах ли, не вдигнах ли ръка, и аз
не мога да ти кажа!
Така можеше да се отговори, ако още седяхме на чина в последния клас на гимназията. Но един
писател... Мисля, че днес вече участва и в политическата власт и вероятно е получил високи ордени за
многогодишното си пребиваване в тоталитарната литературна действителност.
От гледна точка на тарикатлъка животът на Д. Ц. по време на господството на Единствената партия
беше много успешен в някогашните социалистически сиромашки параметри.
Но от гледна точка на литературата това е един несъстоял се живот.
В ЦЕНТЪРА на София, до Народния театър, някога имаше кафене, в което известни, слабоизвестни и
напълно неизвестни хора на изкуството се срещаха, за да се отдадат за късо време на сладко
празнодумство. Един ден по обед влязох и се запътих с много определена цел към мой познайник на
една маса.
- Имаш ли десет лева за два дена? - попитах аз. Той поклати отрицателно глава.
Озърнах се за друг заемодател, когато някой ме чукна по рамото. Погледах. От съседната маса един
непознат протягаше ръка с банкнота от десет лева между пръстите. Висок, кокалест човек, с много
изразително лице и пронизителен поглед. Стана ми неудобно. Той ми смигна приятелски - „Вземете ги,
знам какво е! След два дена ще ми ги върнете."
Така в 1961-ва се запознах с Виолин... По-късно, когато станахме близки, той ми разказваше по някой и
друг епизод от живота си. Говореше три езика и след завършване на френския колеж в София бе учил
история на изкуството в Италия, а след това - право в Берлин. По убеждения е бил антифашист, без да е
бил комунист. След завръщането си от Германия в София през септември 1944-та започва работа в
Българската телеграфна агенция, откъдето година по-късно го уволняват. „Добре де - питам аз, - защо се
върна в България, а не тръгна в обратна посока, към настъпващата американска армия?" Той се ухилва.
„Защото малко преди това карах юридически стаж в един замък, където сортирах трофейни съветски
документи. Прочетох невероятни неща. Например заповед, с която управата на средно голям град
нарежда в кои дни на седмицата да се раздават на населението кибритени клечки и по колко на човек.
Тогава реших, че аз трябва да видя това с очите си. И тръгнах насам. Но не бях преценил само едно - че
тази действителност е по-силна от мен и ще ме смачка." И Виолин започва да търси къде и как да се
спасява. Оглежда се, дири кътчето, където личността му да запази автономността си. Открива, че
производството на дървени шахове в България е слабо, а търсенето - голямо. Купува необходимите
машини, създава работилница и започва да произвежда първите пластмасови шахове у нас. Стоката
намира добър пазар, Виолин се чувства спасен. За кратко - в страната се извършва национализация и
работилницата му е одържавена.
Разтваря пак правилници и закони, търси къде да подслони това, което той е. Открива един
законодателен пропуск - в България все още е разрешено съществуването на подвижни частни куклени
театри. Виолин слуша многократно на грамофонна плоча „Петрушка" на Прокофиев, прави адаптация за
куклен театър с диалог. Събира около себе си няколко актриси и актьори, коиго също търсят независимо
съществуване, поръчва марионетките и декора, прави магнетофонен запис на диалога (за пръв път в
историята на куклените театри!), купува един закрит камион и потеглят из страната. Този път е по-
успешно, отколкото с шаховете - автономният живот продължава няколко години. Разбира се, след
„Петрушка" следват и други пиеси за деца. Това продължава успешно до някаква разпоредба, която
ликвидира кукления театър чрез рязко повишаване на данъка.
И отново Виолин търси. Открива, че България отваря вратите си за конгресен туризъм и ще се нуждае от
добри преводачи от и на много езици. Създава група за симултанен превод, която започва да работи
отлично, но всички начело с него започват да печелят твърде добре, а това дразни и предизвиква завист.
Две години по-късно държавата се намесва и Виолин е принуден да преустанови дейността и
разформирова групата.
Още един опит за работа с българския държавен цирк завършва с разрив. „Защо?" - питам аз. „Ами
защото чуждестранните циркове започнаха да търсят направо мен за разговори, а не генералния
директор, и той ме уволни."
И тогава настъпва умората. Виолин разбира, че не може повече да бяга от държавата, и става технически
редактор на едно месечно издание на БАН, където няколко години по-късно се пенсионира.
Той беше човек с изключителни качества. Притежаваше интелектуална мощ, която покоряваше, но
едновременно с това бе и човек на вълнението - имало е случаи, когато в разговор за книга или автор
гласът му внезапно прегракваше и в очите му се появяваха сълзи. Всички му носехме ръкописи за
мнение и анализ. В това число и Йордан Радичков.
След падането на Берлинската стена срещнах случайно Виолин в центъра на София. Седнахме на една
пейка в градската градина. Зимното слънце осветяваше мръсните алеи с редки минувачи, множество
човешки гласове от далечна демонстрация долитаха до нас.
Но Виолин седеше безучастен към тези така дълго мечтани, но все пак изненадващо появили се
социални и политически пориви. Мълчеше, после вдигна глава и внезапно запита:
- Ти плачеш ли?
- Не... не бих казал. Той въздъхна:
- Аз плача... често.
Неговият живот не се бе състоял въпреки всичките му почтени, упорити и мъжествени опити.
Почина наскоро след тази среща. Вероятно аз съм един от последните, които помнят този изключителен
човек.
ОТВАРЯМ енциклопедичния речник, търся една дума... Интересува ме как е формулирано понятието
хибрид... Ето - организъм, получен от кръстосването на генетично различни родителски форми... Нещо
нееднородно по произход... Мелез.
Но кога и как започва това кръстосване, което внедрява един хибриден субект от нов тип в публичното
пространство?
Мисля, че извънредно рано, почти веднага след завоюването на властта от Единствената партия.
В 1947-а, две години след края на войната, както в по-голямата част на Европа, така и в България, все
още съществуваше така наречената купонна система, която определяше за населението доста оскъдни
дажби на продукти, бельо, обувки, платове... По същото време в центъра на столицата, в началото на
тясната улица „Денкоглу", на няколко крачки от днешния площад „Гарибал-ди" имаше една врата без
какъвто и да е указващ надпис. Тя едва личеше във фасадата на висока кооперация, но зад нея започваше
периметърът на първите привилегировани при новата власт. Рафтове, стока, продавачи... Пак с купони,
но количеството и качеството на всичко беше съвсем различно от тези жалки образци за ядене и
обличане, които се предлагаха в обикновените магазини.
Един ден наблюдавах как скрито, в стойка на случайно спрели минувачи, няколко привилегировани
клиенти чакаха отключване-то на Вратата. Всички бяха пръснати малко по-далеч, някои дори на
насрещния тротоар, но до един вперили очи във Вратата. Това бяха хора, които се пазеха от погледите
на населението, криеха сладката си тайна не само от политически противници, но и от съидейниците си
на по-малки постове. Но ето че се появи един генерал и направи груба тактическа грешка - спря се да
чака точно пред Вратата и създаде риска случайни минувачи да разкрият пиратския остров. И тогава чух
яростно изшепване на една стояща до мен привилегирована жена с всички белези на бивша участничка в
Съпротивата - къса права коса, лице без грим, обувки с нисък ток:
- Този безсрамник със златния пагон няма ли да се разкара оттам, бе! Че нали, ако народът усети за
какво чакаме тук - ще ни заплюе!
Тази боркиня за равенство се съгласяваше да живее по-добре от събратята си, но при условие че това
остане в тайна. Вчера появилият се политически хегемон с пролетарски каскет на глава вече създаваше
нов тип неравенство в обществото - чрез привилегии. И това се превърна в една от ярките
характеристики на социалистическия строй, роден от копнеж за равенство между хората.
И знаете ли как привилегированите с виновна усмивка на лице наричаха това място за снабдяване?
Магазин „Равенство".
Мисля, че този дребен случай от 1947 година, на който бях неволен свидетел, бележи раждането на
новия субект в общественото пространство, получен от кръстосването на комуниста с тариката. Точно
този мелез установи господството си върху страната и я управлява в следващите четирийсет и две
години. Субектите на властта се сменяха по силата на някакви тяхни кулоарни правила, но
управляващият човешки тип, създаден от комунизъм и тари-катлък, оставаше неизменно същият. Друго
се променяше - така наречената вяра в комунизма се превръщаше в преданост към висшестоящия. Пази,
Боже, да обичаш комунистическото бъдеще на света повече, отколкото началника си! Дори от
генералния секретар на Единствената партия не се искаше вяра в комунистическите идеи, а само едно -
преданост към висшестоящия в Москва. Всъщност най-успелият български хибрид на тарикат с
комунист беше генералният секретар.
Ловкостта, хитростта или угодността станаха основен модел на съществуване в страната. След
превземането на властта идеалите нямаха вече друга роля освен тази на парадния мундир за официални
празници.
За съжаление тези хибриди, които спътникът ми във влака нарече „измекяри", управляваха много дълго
и злото, което причиниха на българите, е все още трудно изчислимо. Ще дойде време, когато историци с
необременено от миналото съзнание ще разкажат вярно за държавата, лишена от суверенитет, и за
народа, чиято свобода беше похитена в такава висока степен, че в значителна степен бе изгубил нуждата
от нея.
КАКВО ДА КАЖА за хората от сумрака, които години наред са влагали енергия, за да докажат, че съм
вредоносен за България?
Би било грешка, ако изохкам колко невинен съм бил и колко несправедливо е било това отношение на
политическата полиция към мен. Това би значило да й призная правото да следи някакви други, които са
- какво - по-съмнителни от мен, или по-виновни? Всъщност Държавна сигурност е създадена не за да
търси виновници, а за да следи какво може да се появи в главите на невинните. Когато демократичният
ред е разрушен и невинните не могат да споделят публично какво мислят, само политическата полиция
може да събира тази информация. Тя е едновременно око през прозореца, ухо, залепено на стената, и
бостанско плашило. Без тази едновременно ужасна и жалка институция тоталитарният комунистически
ред е щял да рухне, и то не много бързо, а веднага, колкото и някои да намерят, че се изсипвам с такова
твърдение. Следователно: от гледна точка на този параноичен режим наблюдението върху мен е съвсем
закономерно. Не когато се готвя да извърша нещо против социализма, не когато започвам да замислям
нещо, за да го затрудня - още по-рано, когато май гледам по-тъжно от нормалното за гражданин на тази
страна - тогава е времето да се разбере какво има в главата ми! В главата му няма нищо? О, тогава
трябва да видим какво ще поникне там!
Що се отнася до офицерите от Държавна сигурност, аз мисля, че по-голямата част от тях са били
нормални хора, които са избрали преди всичко една добре платена работа, придружена с привилегии и
която има белезите на кариера. Разбира се, без самовнушението, че техните усилия са необходими,
полезни и нравствени, те не биха могли да практикуват този нечист занаят. Но необяснимо ми е как
личността на нормален човек привиква да води едно толкова нищожно, жалко и безрезултатно
професионално ежедневие? Как не се е отегчавала и дори как не се е срамувала от това всеки ден да
симулира дейност? Навярно това са деформирани от естеството на работата си човешки същности, иначе
как съзнанието им може да приеме, че е нормално да се отварят писма, да се стимулира човешката
подлост, за да търсят и донасят тайни на близки, да се бърка в чуждо чекмедже при обиск и това в края
на краищата да не носи никакъв полицейски резултат! Представете си -дни, седмици, месеци, години, -
никакъв резултат!
Но може би резултат има, ако приемем, че основната функция на политическата полиция е била да
насажда страх! Възможно е по стратегически замисъл „бойците на тихия фронт" да са всъщност ваятели
на безвредния, послушен, подчинен, смирен, уплашен човек, от когото се нуждае тоталитарният режим,
за да съществува. Те са лъжицата, която трябва непрекъснато да се върти в така наречения в химията
„преситен разтвор", защото спре ли да се движи, твърдата маса пада на дъното и разтворът престава да
съществува, тоест - човекът отново ще намери кураж да бъде себе си.
Позорно е да се живее в несвобода и аз познавам добре тази участ.
Но още по-позорно е да посветиш живота си в защита на тази несвобода като офицер от политическата
полиция.
И ако са недоверчиви към думите ми, нека хората от сумрака повярват на историята, която погреба
обекта на тяхната преданост - тоталитарното комунистическо общество. А ако още имат съмнение дали
то наистина е било е престъпно - нека си припомнят, че Единствената партия лиши българите от
парламент и независима преса, отне им всички политически свободи, унищожи правото им да имат
независима външна политика, с което ги накара да се срамуват от името си и всъщност спря
демократичното развитие на държавата за около половин век. И накрая искам да им предложа едно
енциклопедично определение, което покойният проф. Николай Генчев бе сътворил през седемдесетте
години на миналия век и ми го довери, както навярно на още хиляда души:
Фашизъм - ранен, несистематизиран, бонвивански опит за комунизъм.
Всъщност хората от сумрака са пропилели живота си.
ТОЛКОВА МНОГО писах за себе си в тази книга, че накрая навярно само няколко изречения ще бъдат
достатъчни.
Не щедрият ми характер или любовта към ближния, а моето любопитство още от юношество насочваше
погледа ми към околните. Не в собственото ми семейство, а именно там, при другите, аз откривах
несправедливостта на тоталитарния ред и трудностите, а понякога и страданието, което той
причиняваше на човека. Но още доста време ми беше нужно, за да разбера чрез личен опит колко
разрушителен е този тоталитарен ред не с враждебността си, а обратно - с опита да приобщи човека към
себе си, да го подчини, да го съблазни, да го убеди, че животът няма алтернатива извън него.
Комунистическият тоталитаризъм рушеше душата на човека, като заменяше основните нравствени
стойности с военновременни.
Още два спомена.
Имам един къс период от живота си, в който наруших обещанието си да не поемам никога ръководни
функции - за което наскоро след това съжалих - и приех предложението да стана главен редактор на
един от претенциозно наречените „творчески колективи" в Студия „Бояна". Един от членовете на
колектива беше доста популярният сценарист на детски филми М. С, с когото понякога общувах заради
интелигентността и остроумието му. За съжаление неговата основна черта беше една изключителна,
рядко срещана, почти екзотична житейска ловкост, а това за мен е трудно смилаемо, особено когато
субектът е човек на изкуството. Помня как на едно отегчително заседание при един от министрите на
културата след 1989-а главата на моя колега започна да увисва над вратовръзката му и той почти
задряма. „М. С. се отегчава като мен!" - помислих си аз с доволството, че не съм единствен. Не, няколко
минути по-късно гласът му гърмеше в обширния кабинет - той произнесе една реч, импровизирана миг
преди това, само за да маркира ярко и пристрастно участие. Няколко минути след като завърши пак
погледах към него - главата му отново клюмаше над вратовръзката.
- Знаеш ли, с жена ми имаме една традиция - каза ми един ден той, наскоро след като станах главен
редактор. - Веснъж в месеца каним на вечеря десетина приятели, професионалисти от киното. Това е
една и съща компания, между които са еди-кой си и еди-кой си, и еди-кой си - изброи той имената. -
Мисля следващия път да поканя и теб, какво ще кажеш?
Казах „да-разбира-се-с-удоволствие-трогнат-съм" и същевременно си помислих: „О, мили и така
похватен М., този път инстинктите ти изневеряват - каниш лице, което няма достойнствата, за да е гост
на твоята трапеза - аз не съм човек на успеха, главен редактор съм случайно, не се изкачвам нагоре,
вървя по равното, като лъжа, се изчервявам, притеснявам се, когато се държа противоестествено... Но,
надявам се, сам ще откриеш, че си сбъркал, и то навреме."
Защото имената, които ми изброи, бяха на хора с власт, с политическа и административна тежест в
българското кино. Сред такива хора аз се притеснявам като ученик в кабинета на училищния директор.
Между тях беше и последният генерален директор на Българската кинематография - едно момче от
улицата на моето детство, за когото покойният Никола Киров от Студия „Екран" ми бе казал някога по
някакъв повод: „Как е възможно един човек да е едновременно толкова талантлив и толкова
безгръбначен!" Всичките тези гости за вечеря бяха хора с погубена искреност, тоест с доброволно
кастрирана човешка същност. Те разменяха помежду си не искрени мнения, а съображения, но го
правеха с апломб, с чувство за хумор, дори с умерена доза дребни политически несъгласия. Мисля, че
всички те изпитваха доволство, дори гордост, че са успели да се освободят от съвестта си като
инструмент за контрол над делата им. Това ги улесняваше да бъдат послушни пред волята на
Единствената партия и предани към семействата си. В тях се чувстваше блаженството, което изпитват
щурмоваците на живота, когато побеждават.
Впрочем отличното ми мнение за инстинктите на М. С. се потвърди - той никога повече не ми спомена
за покана на вечеря у тях.
ВОДИХ ТОЗИ ЖИВОТ, защото исках да опазя душата си от разруха. Не поради идеята, че съм много
важен за човечеството. Или че за поведението си ще отговарям пред Страшния съд. А само поради
естествена ненавист към рушенето на единственото, което човек истински притежава - душата. Мисълта,
която ръководеше съгласията и отказите ми в епохата на тоталитаризма, беше проста:
Престъплението ще бъде извършвано без мое участие.
Опазих части от себе си. Но те са недостатъчни, за да се чувствам днес онзи свободен човек, за какъвто
съм бил роден. И да направя онова, което бих могъл да направя, ако животът ми не бе протекъл в
условията на тоталитаризма. Понякога ми се струва, че през цялото това време съм приличал на циганче,
научено от своя баща да свири на цигулка, за да изкарва хляба си, но попаднало в село, където хората не
обичат музика и чупят цигулките.
Знаете ли, ще си позволя накрая да бъда съвсем нескромен. Мисля, че съм един добър, но неосъществен
проект за човек.
И съм сигурен, че такива като мен има много в страната, в която съм се родил.
ЕПИЛОГ
Късно следобед в София. Вървя бавно по средата на тясна, безлюдна улица. Прозорците на околните
кооперации с мрачна неохота отразяват пурпурния безоблачен залез. Тази улица води към детството ми,
спуска се към онези щастливи дни, когато главата ми се зашеметяваше от представата за огромния
живот пред мен. При всяко идване в България аз преминавам бавно по тази улица и се спирам пред
жълто боядисана кооперация на ъгъла на „Янтра" и „Гогол". Вдигам поглед към балкона на третия етаж
и откривам между железните, зелено боядисани перила собственото си лице на дете, искрящо от
любопитство към всичко, което става наоколо. Влизам във входа, изкачвам няколко стръмни стъпала,
протягам длан и докосвам старинните, смълчани врати на партерния етаж, чета непознатите имена върху
металните плочки. Никакъв звук зад тези врати... но чувам гласовете на някогашните обитатели, слухът
ми също е съхранил своите спомени. Думите, които произнасят, са тривиални, делнични, безцветни, но
тембрите на гласовете са странно запаметени... някои са кротки, други шепнат, трети крещят... Няколко
стъпала надолу, ето ме пред пощенските кутии... Протягам ръка, най-горния ред, третата от ляво на
дясно... Внезапно бликва забравен спомен: в 1940-а, в края на декември, в навечерието на Нова година,
обзет от любопитство, аз извършвам нещо непозволено - отварям портичката на нашата пощенска кутия.
Десетки малки и големи пликове се посипват върху мен. Те съдържат новогодишните поздравления на
близки и познати на семейството ми. Събирам писмата, поставям ги обратно, но ново любопитство ме
вкарва в греха да протегна ръка към съседната кутия. О, какво огорчение - там пликовете са почти
двойно повече! Жалко, жалко - та нима полковник Кондаков е по-важен за света от баща ми? Е, вярно е,
че той е командир на бронетанковата бригада и за обед се прибира със страхотна бойна кола, но пък
адвокатската кантора на баща ми е в центъра на София, на улица „Леге" с магазините за бижута, до
огромния цветен афиш на кино „Пачев"! Напускам пощенските кутии и тръгвам бавно нагоре по тесните
сумрачни стълби. Стигам до третия етаж. Вдясно е вратата на нашия апартамент, вляво - вратата на
полковник Кондаков. Никакъв звук и зад тези две врати. Сядам на най-горното стъпало, облягам се на
парапета и се отдавам - не за първи път - на един от най-трепетните спомени на детството ми: вечер е, в
хола баща ми чете книга, а майка ми е в кухнята, приготвя вечерята... Промъквам се незабелязано в
антрето, отварям много тихо външната врата, излизам на площадката, чакам автоматичното стълбищно
осветление да угасне и протягам ръка към вратата на полковник Кондаков. Продрасквам няколко пъти с
нокти върху дървото... Чувам напрегнатото си дишане... След няколко дълги мига вратата безшумно се
отваря и на фона на един опалово светещ стъклен портал се изписва силуетът на Лалка. Тя е синеоко
момиченце с руси коси, завързани с голяма панделка, една или две години по-малка от мен. Протягам
ръка, тя подава своята и, учуден всеки път от безропотното й подчинение, аз я повеждам в тъмнината...
Сядам на най-горното стъпало и внимателно помагам на Лалка да се настани върху коленете ми. Не
проронваме нито дума. Седим в тъмнината, притискаме с всички сили детските си тела едно в друго, об-
зети от странна и необяснима сладост... Никакъв дъх, чуваме само туптенето на сърцата си. Нито аз,
нито тя разбираме какво значи това, но - Господи, - така завладяващо е! Текат минути в пълно мълчание
- две, три, пет, - докато стълбищната лампа светне или от полуотворената врата на полковнишкия дом се
чуе гласът на майка й. Скачаме, всеки побягва на пръсти към своята врата и безшумно я затваря зад себе
си.
Ето я нашата палеща тайна и разбира се, това се повтаря много пъти. И винаги така - в този час, в този
мрак, на едно и също стъпало. Затова и споменът е монолитен, винаги един и същ.
Ставам от стъпалото, тръгвам бавно надолу по стълбите. Излизам от входа на кооперацията, заобикалям
фасадата и намирам тесния проход към задния двор. Стъпвам върху мръсен, разбит и непроменен от
времето на детството ми плочник от речен камък, преминавам край почернял и изронен от годините
тухлен зид, който отделя двора от друг двор на съседната кооперация... Кух-
ненските балкони, надвиснали над главата ми, сякаш ще рухнат под товара на грозни шкафове, кофи за
боклук, полици, огънати под тежестта на ненужни, недокосвани от дълго време предмети... Господства
цветът на ръждата... Същите са и балконите на насрещната кооперация. Този двор е сякаш престолът на
пепелявия, уродлив, вечно властващ делник. И пак виждам лицето си на дете да наднича през
кухненския прозорец на третия етаж. Следях движенията на домакините в здрача на кухните - износени
пеньоари, запретнати ръкави, увяхнали женски лица, гримирани единствено с израза на досадата...
Излизаха на балконите, изсипваха боклук в тенекиените кофи, вземаха нещо от шкафовете, потъваха
обратно в сумрака зад стъклата. Следях тази гнетяща гледка, защото съдържаше пряка заплаха към
собствения ми живот! Нима и моето бъдещо ежедневие на голям човек ще включва в себе си такъв
мръсен заден двор? Какъв ужас! - мислех си аз, малкото някога момче. Същите тези домакини в други
часове на деня излизаха през главния вход на кооперацията с шапки с пера, с воалетки, ухаеха на
замайващи парфюми, токчетата на изящните им обувки потропваха гордо по тротоара. Тези видения
обещаваха живот в красота, но балконите, балконите в задния двор...
Глас на жена ме връща внезапно в днешния ми ден:
- Търсите ли някого?
При влизането си в двора не съм забелязал, че край излющената от времето тухлена ограда е застанала
възрастна жена - дребна, с къси, невчесани бели кичури над челото, облечена в износена дреха.
Ухилвам се сърдечно, търся прости думи, боя се, че няма да бъда разбран.
- Ами... търся себе си, госпожо, като малък съм живял тук. Миг мълчание. И внезапно чувам сподавен
глас: -Веско...
Взирам се в лицето на жената. О, Боже - сините очи, сините очи... Хвърлям се към нея, изкрещявам:
- Лалке!
Прегръщаме се, телата ни силно се притискат, тя склонява глава на рамото ми, сълзите ни рукват...
Дълго стоим, без да промълвим нито дума. Там, в задния двор на нашето детство, под заплашително
надвисналите балкони на вечното сиво ежедневие.
Виждам отново лицето си на дете, опряло нос в стъклото на кухненския прозорец, виждам погледа си,
който се свежда все по-ниско и по-ниско към дъното на сумрачния двор под балконите, докато открива
две неподвижни, прегърнати фигури на старец и старица. Дали детето зад прозореца потреперва от
неясна тревога? Или нехайно отмества поглед, защото това долу е толкова отвъд въображението му за
възможен живот, че не съществува?
2005-2007 г. Квебек, Канада

Приложение
Термини и абревиатури
Агент - лице, което е подписало документ за тайно сътрудничество с Държавна сигурност и действа под
псевдоним. Други названия - доносител, доносник, секретен сътрудник, осведомител, ченге, кука,
слушалка
Агентурно-оперативно мероприятие - предварително утвърдено действие, извършвано спрямо обект
на наблюдение
Агентурно сведение - писмено или устно донесение от секретен агент
Активен борец срещу фашизма и капитализма - звание, придружено с привилегии от паричен и
социален характер, което се даваше на участниците в политическата или въоръжената борба на
Българската комунистическа партия до 9.09.1944 г.
Базова стая - помощно помещение за служебните лица, участващи в таен обиск
БАН - Българска академия на науките
Близка връзка - близък приятел на наблюдаваното лице, ползван в някои случаи като доносник
Бранник - организирана от държавата младежка патриотична организация, създадена през четирийсетте
години на миналия век по модел на германската „Хитлерюгенд"
Второ главно управление, 2-ро главно управление, ВГУ - управление в структурата на Държавна
сигурност за контраразузнаване в страната
ВКР - Военно контраразузнаване
Вземане на разработка - поставяне на лице под наблюдение
Водене на отчет - принадлежността на лице като обект на наблюдение в списъците на някое от
управленията на Държавна сигурност
ГДР - Германска демократична република, или Източна Германия - сателитна държава, създадена в
окупираната от съветската армия германска територия. Преустановява съществуването си след падането
на Берлинската стена в 1989 г.
ДВ - доверена връзка - лице, което е в услуга на Държавна сигурност, без да има псевдоним и подписва
сведенията със собственото си име
ДАР - Дело за агентурна разработка
ДОР - Дело за оперативна разработка
ДОСО - Доброволна организация за съдействие на отбраната -организация за военна подготовка на
населението
ДС - Държавна сигурност - наименование на политическата полиция до 1990 г.
Зашифрован разпит - полицейски разпит под привиден предлог
МВР - Министерство на вътрешните работи
Технически мероприятия - похвати за извършване на наблюдения, които в различни периоди носят
различни наименования:
М 9 - прехващане и следене на кореспонденция
М 15 - подслушване с микрофон
М 20 - подслушване на телефон
М 30 - секретен обиск в отсъствие на обитателите
Мероприятие „Орфей" - комбинирано подслушване чрез М 2 0 и М 1 5
М. Дунав - секретен обиск в отсъствие на обитателите
М. Пирин - прехващане и следене на кореспонденция
М. Родопи - подслушване на разговори с микрофон, който може да бъде стационарен или портативен
Народен съд - противоконституционно създаден трибунал за съдебна разправа с лица, които са имали
различни видове участие в държавния и обществения живот до 9.09.1944 г.
НД - наблюдателно дело
НМ - Народна милиция - наименование на полицейските органи в епохата
ОНД - оперативно-наблюдателно дело ОР - оперативен работник
ОФ - Отечествен фронт - масова политическа организация с многобройни клубове в страната, създадена
и оглавявана от Българската комунистическа партия с цел да контролира безпартийната маса чрез
различни политически, културни и просветни мероприятия
Охранна група - група, която охранява извършването на тайния обиск
Проникваща група - група, която извършва таен обиск
Първо главно управление, ПГУ, 1-во главно управление - управление в структурата на Държавна
сигурност за разузнаване в чужбина
РД на агент - работно дело на секретен агент, което съдържа сведения на неговата дейност
Резидент - офицер от Държавна сигурност, който ръководи действията на секретен сътрудник
Сведение - вид осведомителен документ на ДС, създаден обикновено на базата на информации от
доверени връзки, квартални сътрудници, доноси и други налични документи
С. С. - секретен сътрудник
Ст. раз. - старши разузнавач
СГНС - Столичен градски народен съвет
Секретен обиск - противозаконен обиск, който органите на МВР извършват без уведомяване или
съгласие на живеещите в дома и в тяхно отсъствие
ЦК на ДКМС - Централен комитет на Димитровския комунистически младежки съюз
ЧССР - Чехословашка социалистическа република, съществувала до 1990г.
Щази - название на органите за сигурност на ГДР
ЯК - явочна квартира - стая, наета в частен дом, където рези-дентът се среща със секретните сътрудници
Документи
Веселин Бранев
СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК Спомени, предизвикани от документи
Българска Първо издание
Редактор Мария Коева Технически редактор Олга Стоянова Коректор Мария Михайлова Предпечат Митко Ганев
Формат 60/90/16, печ. коли 27,5 + 0,75 прил.
ИК ФАМА тел. 988 11 75; тел./факс 9877 965 пл. „Славейков" 11 София 1000 e-mail: famapublishers@abv.bg e-mail за
контакти с автора: braneff@abv.bg
Представителство за продажби на едро: Книжна борса „Еквус Арт" ул. „Ракитин" № 2 - София
Печат УНИСКОРП
<. I Шдттв I София през 1932 е. ЗаВър-

к / M Il университет, след което

не без някозо" (1967). Сиенарист на изрални и телевизионни филми и режисьор на "Записки по българските
въстания" (1980 - седем от тринайсетте серии), "Хотел Централ" (1983), "Убийства" (1987), "Сумрак" (1989,
спрян) и др. От 1997 е. живее в Канада.
"Следеният човек" е книаа без подобие - дело не само на Веселин Бранев, но и на офицерите и агентите
от Държавна сигурност -"хората от сумрака", които са донасяли за него. Съавторство, колкото
невероятно, толкова и логично - досиетата рапортуват пред нас изреченото срещу нас с гласа на
миналото, с цялата тогавашна милиционерска лексика.
Веселин Бранев скромно е определил написаното като "спомени, предизвикани от документи". Но се е
получил наистина естествен роман - документален роман, съдържащ не само хроника на неумиращия
комунизъм, но и петдесетгодишните преживявания на един талантлив и чувствителен човек. Той не е
мъченик, нито светец, нито дисидент, но се оказва в епицентъра на културния Живот на нацията и
това по необходимост го поставя в ситуация на следене и опити за въвличането му в свят на подозре-
ния, предателство и всеобща лъЖа. Но Веселин Бранев надхвърля обикновения мемоар - той стига до
сърцевината, до причините, предпоставките, вериЖността. "Следеният човек" е дълбока и обхватна
творба, която казва стряскащо много не само за властта на "Единствената партия" и подмолите на
една цинична и скудоумна система, където и следените, и следящите са Жертви; но и за осакатените
Животи, неосъществените хора, несбъдналите се съдби.