История на Русия XIX - началото на XX век

Николай Цимбаев
И С ТО РИЯ НА РУСИЯ
XIX - НАЧАЛОТО HA X X ВЕК
ИСТОРИЯ НА
РУСИЯ
XIX - НАЧАЛОТО HA XX ВЕК
Превод от руски
Венедикта Григорова
ПАРАДИГМ А
С О Ф И Я , 2007
ИСТОРИЯ НА РУСИЯ
XIX - началото на XX век
© Николай Цимбаев, автор

© Венедикта Григорова, превод
© Проф. д-р Нина Дюлгерова, предговор
© Издателство „Парадигма“, 2007
ISBN 954-326-022-2 (т.1)

Съдържание
ПРЕДГОВОР................................................................................................................. 9
ГЛАВА 1
ВЪТРЕШНАТА ПОЛИТИКА НА АЛЕКСАНДЪР I ................................................ 15
1. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЗАКОННОСТТА 15
2 ПРАВИТЕЛСТВЕНИЯТ РЕФОРМИЗЪМ 19
3 КОНСТИТУЦИОННИ НАЧИНАНИЯ. АРАКЧЕЕВЩИНА 28
ГЛАВА 2
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА РУСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА
ЧЕТВЪРТ HA XIX ВЕК. ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА 1812 ГОДИНА.................. 37
1. РУСИЯ В ПЕРИОДА Н А НАПОЛЕОНОВИТЕ ВОЙНИ 37
2. ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА 1812 ГОДИНА 41
3 ОСВОБОДИТЕЛНИТЕ ПОХОДИ НА РУСКАТА АРМИЯ ПРЕЗ 1813-1814 Г.

СЪЗДАВАНЕ Н А ВИЕНСКАТА СИСТЕМА 48
4 ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС РУСИЯ И НАРОДИТЕ ОТ ЗАКАВКАЗИЕТО 53
ГЛАВА 3
ОБЩЕСТВЕНАТА БОРБА ПРИ АЛЕКСАНДЪР I. ДЕКАБРИСТИТЕ..................57
1 КОНСЕРВАТОРИ И ЛИБЕРАЛИ 57
2 ОРГАНИЗАЦИИ НА ДЕКАБРИСТИТЕ 62
3 ПРОГРАМНИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ НА ДЕКАБРИСТИТЕ бб
4 . 1 4 ДЕКЕМВРИ 1825 ГОДИНА 72
ГЛАВА 4
ВЪТРЕШНАТА ПОЛИТИКА НА НИКОЛАЙ 1..........................................................77
1 АПОГЕЙ НА САМОДЪРЖАВИЕТО 77
2. СЕЛСКИЯТ ВЪПРОС 84
3 НИКОЛАЕВСКАТА РЕАКЦИЯ 90
ГЛАВА 5
ОБЩЕСТВЕНИЯТ ЖИВОТ В НИКОЛАЕВСКА РУСИЯ......................................... 97
1. ЧААДАЕВ И КАЗИОННИЯТ ПАТРИОТИЗЪМ 97
2. СЛАВЯНОФИЛИ И ЗАПАДНИЦИ 103
5
История на Русия X IX - началото на X X век
3. ИДЕИТЕ НА СОЦИАЛИЗМА И РУСИЯ 111
ГЛАВА 6
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА НИКОЛАЙ I. КРИМСКАТА ВОЙНА.....................121
1 ЕВРОПЕЙСКОТО РАВНОВЕСИЕ 121
2. ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС РУСИЯ В СЕВЕРЕН КАВКАЗ 126
3. КРИМСКАТА ВОЙНА 135
ГЛАВА 7
ИКОНОМИЧЕСКОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА РУСИЯ ПРЕДИ РЕФОРМИТЕ......... 141
1. СТРУКТУРА НА НАРОДНОТО СТОПАНСТВО 141
2. КРИЗА НА КРЕПОСТНАТА СИСТЕМА 148
ГЛАВА 8
ОТМЯНА НА КРЕПОСТНОТО ПРАВО................................................................... 157
1. 19 ФЕВРУАРИ 1861 ГОДИНА 157
2. РЕФОРМИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР II 167
ГЛАВА 9
ОБЩЕСТВЕНАТА БОРБА СЛЕД РЕФОРМИТЕ...................................................183
1. ЕПОХАТА НА ШЕЙСЕТТЕ ГОД ИНИ 183
2. НАРОДНИЧЕСТВО 193
3. РАБОТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ В РУСИЯ РУСКИЯТ МАРКСИЗЪМ 202
ГЛАВА 10
САМОДЪРЖАВИЕТО СЛЕД РЕФОРМИТЕ..........................................................209
1. ПОКРАЙНИНИТЕ НА РУСИЯ 209
2 ИЗТОЧНАТА КРИЗА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1877-1878 ГОДИНА 217
3. ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ
КОНТРАРЕФОРМИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР III 223
ГЛАВА 11
РАЗВИТИЕ НА КАПИТАЛИЗМА В РУСИЯ............................................................233
1 СЕЛОТО СЛЕД РЕФОРМИТЕ 233
2 ПРОМИШЛЕНОСТТА СЛЕД РЕФОРМИТЕ 243
6
Съдържание
ГЛАВА 12
РУСИЯ НА ГРАНИЦАТА HA XIX-XX ВЕК............................................................251
1. ИКОНОМИЧЕСКА МОДЕРНИЗАЦИЯ 251
2 ВЪТРЕШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ 260
3 РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА 268
ГЛАВА 13
ПЪРВАТА РУСКАРЕВОЛЮЦИЯ............................................................................ 277
1 РАБОТНИЧЕСКОТО И СЕЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ 277
2. АПОГЕЙ НА РЕВОЛЮЦИЯТА 284
3 ПЪРВАТА И ВТОРАТА ДЪРЖАВНА ДУМ А 293
ГЛАВА 14
ТРЕТОЮНСКАТА МОНАРХИЯ............................................................................... 301
1. ВЛАСТТА И ОБЩЕСТВОТО 301
2 РЕФОРМИТЕ НА СТОЛИПИН 309
3. РУСИЯ В СИСТЕМАТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ 316
ГЛАВА 15
РУСИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. ФЕВРУАРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ .. 323
1 ЮЛСКАТА КРИЗА 323
2. ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ Н А ИЗТОЧНИЯ ФРОНТ 327
3 НАРОДЪТ, ВЛАСТТА И ВОЙНАТА 334
4 ГИБЕЛТА НА ИМПЕРИЯТА 342
ГЛАВА 16
РУСКАТА КУЛТУРА XIX - НАЧАЛОТО HA XX ВЕК............................................. 347
1 РУСКАТА КУЛТУРА ПРЕДИ РЕФОРМИТЕ 347
2. РУСКАТА КУЛТУРА СЛЕД РЕФОРМИТЕ 356
3 РУСКАТА КУЛТУРА ОТ КРАЯ HA ХГХ-НАЧАЛОТО HA X X В 364
7
Предговор
Новото време и коренните промени, които настъпиха в света, предопределят

и необходимостта от нов прочит на миналото. Тази необходимост е особено
актуална за историята на една от най-специфичните и непредсказуеми държави
в света - Русия. Съществуват голям брой учебници и учебни помагала, които
излизат всяка година и по различен начин интерпретират аспекти и процеси
от руската история Колкото повече светът се отдалечава от времето на
Студената война и от идеологическите парадигми и клишета, толкова повече
нараства нуждата от история на обективния анализ и непредубедения прочит на
документите. Авторът на „История на Русия XIX - началото наХХ в.“ успешно
се справя с предизвикателството да представи историята на Руската империя като
изчерпателно и увлекателно четиво Дългогодишният опит на проф. дин Николай
Цимбаев като преподавател в най-авторитетното виеше учебно заведение в Русия
- Московския университет „М. В. Ломоносов“, му дава отлична възможност да
покаже изграждането на Империята през призмата на личното присъствие както
на отделните владетели и тяхното обкръжение, така и посредством сложните
взаимоотношения власт-общество-народ.
* * *
Учебникът „История на Русия XIX - началото на XX в.“ е изграден върху

принципа на тематично-хронологичния подход. Започва с убийството на император
Павел I в нощта на 11 срещу 12 март 1801 г. и идването на власт на неговия син
Александър I (1801-1825), който продължава възхода на Русия като европейска
държава със собствен стил и подход при решаването на проблеми от вътрешен и
международен характер. Приключва с рухването на самодържавието през февру
ари 1917 г., което поставя края на Романовата династия, стояла начело на Русия
близо четири века, и началото на съветския период, по времето на който СССР
става една от двете суперсили на XX в.
Първата половина на XIX в. преминава под знака на личности и събития,
които подготвят постепенната промяна в Русия и в нейното присъствие в
международното пространство през следващите десетилетия на XIX и първите
години на XX в.
Епохата на Александър I (1801-1825) преминава под знака на правителствения
реформизъм, победоносното участие на Русия във войните срещу Наполеонова
9
Истошя на Р усия X I X - началото на X X век
Франция и Османската империя, Аракчеевщината и неуспешното декабристко

въстание. Административното преустройство на империята, което се осъществява
с активното съдействие на излезлите от низините Сперански и Аракчеев, създава
възможност за формирането на държавна бюрокрация и за създаването на военни
селища Опитите за осъществяването на реформаторски идеи, които са в основата
на декабризма, създаден и изповядван от представители на висшата руска
аристокрация, герои от войните срещу Наполеон и Турция, завършват с неуспех.
Нещо повече. За дълъг период от време руското общество се отказва от стремежа
си към насилствени политически преобразования, идващи не от върховната власт
и нейната самодържавна инициатива, а от радикалното малцинство. Точна е
оценката на автора за епохата на Александър I. Главният урок е в необходимостта от
съизмеримост на политическите идеали и реформаторските проекти с изработените
във времето политически навици и обществени традиции, със степента на развитие
на народа, с неговите понятия, често остарели и недоразвити.
Необходимостта от промени отчита и наследникът на Александър I на руския
престол Николай I (1825-1855), който продължава и доразвива идеите на своя
брат. Неговият период на управление неслучайно се определя като апогей на
самодържанието през XIX и началото на XX в. Парадоксът в успеха на Николаевата
епоха е в използването на много от декабристките идеи, в които императорът
намирал „много полезни неща“. Утвърждаването натриединството „православие,
самодържавие и народност“ като официална идеология, засилването на полицей
ския апарат със създаването на зловещото Щ отделение, кодификацията на законите
утвърждават императорската власт. От друга страна, невъзможността да се реши
удачно селският въпрос, независимо от успеха на реформите в държавните
селища, засилват кризата в самодържавната инициатива и неуспеха на опита за
поставяне на обществото под пълен контрол. По време на Николаевото управление
възникват и идейно се оформят либералните и революционно-социалистическите
акценти на освободителното движение. Тяхното развитие и взаимодействие
постепенно се превръщат в главен коректив на руската мисъл и състоянието на
обществения живот в Руската империя. Във външнополитически план голяма част
от Николаевото управление преминава под знака на дивидентите, натрупани от
неговия брат Александър, чиито идеи за баланса на силите, основаващи се върху
принципите на легитимизма, изпълват със съдържание действащата Виенска
система Описанието на методите и подходите, които използва Николай I на
международната арена, дава възможност да се разбере специфичното присъствие
на императора и неговите успехи в европейските дела. Основната грешка на руския
самодържец е в невъзможността да реагира адекватно по време на революцията на
народите през 1848-1849 г., в резултат на която се създава нова конфигурация на
международната арена. Твърдата и последователна политика на Николай I срещу
10
Ппрдговоп
революционните и освободителните движения в Европа не могат да преустановяват

процесите на национална идентификация и социален процес. Резултатът е в
изолацията на Русия, което проличава най-пълно по време на Кримската война
(1853-1856). Военният крах води и до най-тежките за Русия външнополитически
резултати - загуба на имперската хегемония на континента и неутрализация на
Черно море.
С неуспеха в Кримската война завършва и Николаевата епоха, която оставя
тежко наследство. Кризата в селската система и последиците от военната катастрофа
са подаръците, които получава от своя баща следващият император Александър
П (1856-1881). Времето на неговото управление остава в историята като епохата
на великите реформи. Александър II за разлика от баща си е добър стратег, който
успешно вниква в същността на трудното управление на Русия. 19 февруари 1861
г. открива нова страница в историята на империята. С отмяната на крепостното
право се поставя началото на поредицата от преобразования във всички области на
руското общество. Паралелно с промените в Русия се засилват различните форми
на идеологическа и революционна борба срещу самодържавието. Неуспешните
опити за атентат срещу Александър П силно дискредитират социалистическите
идеи в страната, които в общественото съзнание се свързват с насилието и терора.
Различните прояви на легална и нелегална съпротива на самодържавието поражда
т.нар. „бял терор“, който засилва политическото преследване, но .разкрива и
безсилието на властта. Авторът удачно цитира историка С. М. Соловьов, който
точно описва ситуацията, очертала се в Русия в средата на XIX в. „Крайностите
са лесна работа; лесно беше да се затяга при Николай, лесно беше да се вземе
противоположната насока и трескаво да се отпуска при Александър II; но да се
задържи каретата при това бързо трескаво спускане беше крайно трудно. Щеше
да е лесно при мъдро правителство, само че точно такова нямаше. Успешни
преобразования правят Велики Петровци; но е нещастие, ако с тях се захванат
Луи XVI и Александровци II. Преобразовател като Петър Велики при най-
стръмно нанадолнжце държи поводите на конете със силна ръка - и каляската е в
безопасност; преобразователите от втория тип обаче ще подкарат конете с все сила
от високото, а не са в състояние да ги удържат и затова каляската я чака гибел.“
Следващите десетилетия разкриват лутанията на самодържавието между
крайностите, засилването на обществената реакция срещу властта, опитите за
възвръщане на позиции в Европа. Император Александър III идва на власт след
убийството на предшественика си на 1 март 1881 г. Неговото време е известно като
периода на контрареформи и „народно самодьржавие“. Ярък привърженик на тясната
връзка между монарха и простия народ, императорът е убеден в самобитността на
Русия, чиято основа е „народното самодьржавие“. Принципът на управление се
гради върху идеята, че Руската империя е вотчина на Романови. Александър III
11
История на Р усия X IX - началото на X X век
активно участва в решаването на вътрешнополитическите проблеми, но неговата

мнителност спрямо останалите велики сили свежда до минимум присъствието на
Русия в международните събития. Резултатите от управлението на Александър III
не водят до принципни политически и социални промени в обществото. Опитът
на Александър III чрез продворянските контрареформи да пречупи създалата се
в империята след премахването на крепостното право обществена структура е в
пълно противоречие с икономическото развитие на държавата
Тази дисхармония продължава при неговия наследник, последния руски
император Николай II (1894—1917). Управлението му е поредица от експерименти
и в повечето случаи неудачни ходове както във вътрешен, така и в международен
план. Така например паричната реформа, която провежда С.Ю. Вите, първоначално
укрепва външния и вътрешния курс на рублата и води до бурни темпове на
развитие на руската промишленост. През последното десетилетие на XIX в. Русия
се нарежда между първите 4—5 водещи промишлени държави в света. Успехите
на икономическата модернизация са очевидни, но тя носи ограничен характер
и практически не засяга селското стопанство. Изпълнени с противоречия са
политическите и социалните последствия от този процес, тъй като държавното
покровителство на националната пром иш леност ограничава свободната
конкуренция и стихийно формиращите се пазарни отношения. Проблемите се
задълбочават и с обстоятелството, че основата на паричната реформа на Вите
не е истинска икономическа стабилизация на страната, а финансови и фискални
мероприятия.
Главният проблем, който стои за решаване пред самодържавието по времето
на Николай II, е аграрният. Русия преди всичко е селска държава, а две трети
от националния доход идва от селското стопанство. Социалното напрежение
сред селяните, резултат от наказателните акции, осъществявани от полицията,
се съпровож да от брож енията сред работниците. В се повече намаляват
възможностите на правителството да се справя със засилващата се промишлена
война. Кулминация в разрива между общество и власт е първата руска революция,
която в продължение на две години преминава през всички форми на политически
и социален протест. През този период започва и големият експеримент, свързан със
старта на парламентаризма в Русия. Съчетаването на реалната самодържавна власт
с активната, но със слаба възможност за осъществяване, дейност на депутатите
от Държавната дума характеризират периода на империята през последното
десетилетие от нейното съществуване. Точно описва ситуацията лидера на кадетите
П. Мшпоков: „Докато в Русия съществува законодателско събрание, контролиращо
бюджета, руската опозиция винаги ще бъде опозиция на негово величество, а не
срещу негово величество.“
12
Предговор
В секи опит за реформи, най-вече в аграрната сфера, предизвикват

недоволството на дворянството и императора. Неслучайно се стига до убийството
на премиера П. А. Столипин през 1911 г., чиято правителствена програма,
основният акцент на която е решаването на аграрния въпрос, заплашва основите
на самодържавието. До рухването на империята в началото на 1917 г. се засилват
деструктивните процеси в руското общество, които са стимулирани от отсъствието
на последователна програма и реална власт. Засилване влиянието на Распутин,
бързите и непоследователни смени на министри, в повечето случаи със случайни
и неподготвени хора, увеличават хаоса в държавата.
Политическият, икономическият и социалният безпорядък, който настъпва в
Русия по време на Първата световна война 1914—1918 г., е своеобразна кулминация
на дългия, започнал още от Берлинския конгрес 1878 г., процес на отслабване на
имперските позиции в международен план. Това проличава както в решаването
на повечето от проблемите в Източния въпрос, така и в неуспешната за империята
руско-японска война 1904—1905 г. Непоследователната и особено след 1906
г. некомпетентна като цяло европейска и далекоизточна политика на Русия
предопределя рухването на самодържавието като институция и като идея.
* * *
Авторът успешно се е справил с трудната задача да разкрие основните

особености на руското самодържавие в неговото многообразие като личности
и процеси. Освен това той съумява да обясни голям брой от сложните въпроси,
свързани с все още актуални за обществото проблеми за същността, мястото и
ролята на социализма, марксизма и техните носители в руската история на XIX
- началото на XX в. Също така Николай Цимбаев дава изчерпателна информация
за същността и развитието на руската култура, което разкрива самобитната и
дълбока душевност на руската интелигенция.
В архиографски план промените в българското издание са свързани с
направената научна редакция на отделни термини или събития, които не са добре
познати на българския читател.
Проф д-р Нина Дюлгерова

ГЛАВА I
ВЪТРЕШНАТА ПОЛИТИКА
НА АЛЕКСАНДЪР I
1. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЗАКОННОСТТА
Дворцов преврат
През нощта на 11 срещу 12 март 1801 г. в Михайловския замък в Петербург
заговорници, сред които има представители на висшата аристокрация, генерали
и гвардейски офицери, убиват император Павел I. Ръководители на дворцовия
преврат са петербургският военен губернатор граф П. А. Пален и вицеканцлерът
Η. П. Панин, най-близките доверени лица на подозрителния и жесток император.
За четирите години на своето управление Павел I успява да настрои срещу себе
си не само придворната аристокрация и гвардията, но и широките кръгове от
дворянството и чиновничеството. Налудничавите постъпки на императора,
неподозираните прояви на немилост и немотивираните повишения, резките
промени във външната политика, постоянното нарушаване на правата на
дворянството и духовенството дават основание на съвременниците да казват, че
деспотизмът на Павел I е непоносим и че е необходимо в страната да се въведат
законност и ред.
Новината за смъртта на Павел I светкавично се разнася из Русия. В Петербург,
в Москва, в провинцията хората изразяват искрената си радост, сравняват убития
император е тирани от миналото и с възторг четат Манифеста на новия император
Александър I, в който той обещава да управлява „съгласно законите и сърцето на
августейшата Наша баба Екатерина Велика“. В дворянското общество разбират
това като обещание да се възвърне „златният век“ на руското дворянство, за
каквото е прието да се смята екатерининското управление. Известно време
доверени приближени на царя обсъждат проекта на „Всемилостивата грамота,
дарувана на руския народ...“, в която освен потвърждаване на всички предишни
дворянски права и привилегии се говори за правото на поданиците да притежават
„движим и недвижим имот“ и е включена точката: „Всеки руски поданик
неограничено да се ползва от свободата на мисълта, вярата и изповеданието, на
богослужението, на словото или на речта, на писмото или на действието.“ След
15
дълги колебания проектът е отхвърлен като твърде радикален: наистина, подобни

гаранции за правата на гражданина и на човека влизат в руското законодателство
едва след Манифеста от 17 октомври 1905 г.
Император Александър I
Първите крачки на новия монарх пораждат всеобщо одобрение. Той връща от
заточение няколко хиляди офицери и чиновници, наказани от Павел I, най-често
за мними прегрешения, възстановява действието на екатерининските „Дарствени
грамоти“, премахва Тайната експедиция*, отменя безсмислените забрани на
Павел I да се обличат по френската мода и да се четат чуждестранни вестници и
списания.
Александър I нееднократно провъзгласява намеренията си да се ръководи от
законите, да утвърждава тяхната власт за благото на поданиците. Той не отхвърля
и необходимостта от сериозни държавни преобразования, които трябва да бъдат
отговор на идеите за свобода, равенство и братство, написани върху знамената на
Френската революция и намерили отзвук в цяла Европа.
В Русия възлагат огромни надежди на младия император. Той идеално
отговаря на представите за просветения монарх - красив е, изглежда естествен и
добросърдечен. Това е наистина-„на дните Александрови прекрасното начало“.
Авторът на посветената на Александър I „Песен на патриота“ добре предава
обществените очаквания:„Дай ни спасителни закони, укрепени от самата природа,
закони - опора на невинността и добродетелта, ужас за порока и злодеянията.“
Любимият внук на Екатерина II получава прекрасно образование, той
специално се готви за ролята на монарх. Екатерина II не обича сина си Павел и
му няма доверие, тя дори обмисля отстраняването му като престолонаследник. От
малък Александър, който расте в атмосферата на нескрита враждебност между
екатерининския „голям двор“ и гатчинския** „малък двор“, е свикнал да крие
истинските си мисли и чувства, да се приспособява към хората и обстоятелствата,
което заобикалящите го погрешно приемат за слабохарактерност. За да угоди на
баща си, той се обучава във военно дело и става негов отличен познавач, въпреки
че не го обича. За да угоди на баба си, чете много, което отговаря на личните му
наклонности.
Императрицата избира за наставник на Александър женевския аристократ
Ф. Лагарп, който запознава юношата с идеите на Просвещението, учи го да
* Тайна експедиция към Сената - висш орган за политически надзор и следене в Русия, заместил
при Екатерина II Тайната канцелария на Петър I - Б ред
**Гатчина - град близо до Санкт Петербург. През 1783 г Екатерина II купува селището и го подарява
на престолонаследника Павел, който през 1796 г. превръща резиденцията си в град - Б ред
16
Вътрешната политика на Александър I
размишлява за всеобщото равенство, за добродетелта и за дълга на владетеля

пред неговите поданици. Бъдещият император в съвършенство владее умението да
говори „в духа на времето“, което често заблуждава събеседниците и слушателите
му, те смятат, че той е кротък и нерешителен, властта го гнети и той едва ли не
симпатизира на републиканските убеждения.
В действителност Александър I е потаен, умен, проницателен, твърд и, когато е
нужно, не се страхува да поеме отговорността за трудни политически решения. Той
е роден дипломат и наистина се ползва с голямо влияние в европейската политика.
Когато става император, разкрива способността си да си избира сътрудници, на
които не е склонен да се доверява, но умело използва техните знания и талант. Без
преувеличение може да се каже, че за времето си император Александър I е велик
държавник, достоен съперник и победител на Наполеон. При него Руската империя
достига до върховете на политическото си могъщество и установява хегемонията
си на европейския континент.
По време на царуването на Павел I положението на великия княз* Александър
не е стабилно. Както и останалите поданици, той трябва да търпи тиранията на баща
си и се страхува да не го затворят в крепостта. Александър е посветен в плановете
на заговорниците и, общо взето, одобрява идеята за сваляне на Павел I от престола,
но, разбира се, не дава съгласието си за цареубийството. Когато научава за смъртта
на баща си, той плаче, демонстративно не иска да приеме властта и принуждава
граф Пален да каже: „Оставете детинщините и вървете да царувате.“ Заговорниците
обаче грешат, като мислят, че на престола се качва млад човек, когото могат да
напътстват. За по-малко от година Александър I безмилостно ги лишава от военните
и държавните им постове, праща ги в оставка и на повечето от тях забранява да
живеят в столиците. Не на последно място тази мярка е предизвикана от факта, че
сред участниците в дворцовия преврат неприкрито се говори за необходимостта от
конституционно ограничаване на властта на царя. Александър I твърдо отстоява
прерогативите на самодържавната власт в Русия, смятайки, че „инициативата от
горе“ е най-доброто средство за преобразуване на страната.
Принципи на управлението
Възстановяването на екатерининските принципи на държавното управление,
което Александър обещава, в действителност е невъзможно. Съвременниците
възприемат произвола на Павел I и революционния терор на френските якобинци
като сходни събития. Срещу тиранията - независимо дали е самодържавна или
революционна-говорят всички. Както пише историкът H. М. Карамзин: „.. .каквото
* Велик княз - титла за членовете на императорската фамилия в Русия - Б ред
17
История на Русия X I X - началото на X X век
сториха якобинците по отношение на републиките, същото направи Павел по

отношение на самодържавието: породи омраза към злоупотребите на последното.“
Дворянското общество очаква от Александър I определени гаранции, че в Русия
няма да се повтори „повсеместният терор“, свързан с императорското безумие.
От монарха искат не толкова милост и мъдрост, колкото законност.
Връщане на екатерининската система на висшето колегиално ръководство
е създаването през март 1801 г. на Непременния съвет, в който влизат дванайсет
сановници, които продължават традициите на законосъвещателните учреждения
от XVIIl в., такива като Императорския съвет и Съвета при височайшия двор.
Непременният съвет се събира за обсъждане на най-важните държавни въпроси и
мнението му трябва да определя основите на вътрешната и външната политика.
По инициатива на екатерининския велможа П. В. Завадовски се потвърждават
и разширяват пълномощията на Сената, който става висшият съдебен орган,
може да контролира дейността на гражданската администрация и да посочва на
императора противоречията в неговите закони, укази и разпоредби. „Правото да
посочват“ в известна степен трябва да ограничи самодържавната инициатива,
обаче още първия опит на Сената да посочи на Александър I, че разпоредбите му
не съответстват на руското законодателство, е рязко пресичен и сенаторите повече
не'се ползват от „правото да посочват“.
Негласният комитет
Ако Непременният съвет и Сенатът трябва да олицетворяват приемствеността
между екатерининското и новото царуване, то Негласният комитет, създаден през
лятото на 1801 г., е отговор на предизвикателството на времето и преди всичко
на промените, които повсеместно се извършват в Европа под влияние на идеите
и на войните на Френската революция. Формално той не влиза в системата на
държавното управление, но в постоянните разговори между неговите участници,
„младите приятели“ на императора, се обсъждат плановете за преобразования,
чийто общ замисъл се разбира, наистина, в духа на необходимостта да се укрепят
политическите позиции на Александър I, тъй като неговото идване на власт в
резултат на дворцов преврат не е съвсем легитимно.
Освен императора в Негласния комитет влизат П. А. Строганов, който на
младини членува в якобинския клуб в Париж, H. Н. Новосилцев, В. П. Кочубей и
полският велможа Адам Чарторийски. Старите сановници ги наричат „якобинска
шайка“, което не е справедливо. По-близо до истината са думите на Кочубей:
„Ако в миналото симпатизирах на революцията, то сега съм привърженик на
контрареволюцията.“ Негласният комитет престава да се свиква през 1803 г., когато
правителството пристъпва към практическото осъществяване на най-важната от
обсъжданите на заседанията му идеи - министерската реформа
18
2. ПРАВИТЕЛСТВЕНИЯТ РЕФОРМИЗЪМ
Основи на самодържавната власт
Имперска Русия, така както е създадена през XVIII в., е неограничена
самодържавна монархия. Най-важният й принцип е абсолютната върховна власт
на императора - законодателна, изпълнителна и съдебна. В духа на философията
на просветителите Екатерина II, голяма политическа писателка, рисува образа
на самодържавния монарх, чиято най-важна грижа е благото на поданиците, и
именно оттук, от интересите на поданиците, тя извежда необходимостта да се
съсредоточат в едни ръце и законотворчеството, и изпълнението на законите, и
съдебната власт.
В началото на XIX в. идеите на просветения абсолютизъм остаряват. За най-
добра гаранция срещу деспотизма и най-разумна форма на държавното устройство в
дворянското общество започват да смятат „истинската монархия“, както я определя
френският мислител Шарл Монтескьо: управление на едно лице, ограничено
от закона и основано на принципа на разделяне на властите. Въпреки че при
самодържавното управление пълното осъществяване на разделението на властите
не е възможно, още Екатерина П провежда през 1775 г. губернската реформа, когато
на губернско равнище изпълнителната власт е отделена от съдебната. Александър
I отива по-далече, от първите месеци на своето управление той обмисля проекти за
реформи, където неизменно присъства идеята за разделяне на властите Наистина,
нито императорът, нито приближените му имат ясна представа за дълбочината и
последователността на необходимите реформи и особено за това, доколко правните
принципи на предполагаемите преобразования са съвместими с традициите на
управлението и на политическата култура в Русия
Министерска реформа
Същ ността на министерската реформа, която започва през 1802 г. и
продължава на два етапа чак до царуването на Николай I, се заключава в
привеждането нависщето държавно устройство на Руската империя в съответствие
с принципите на „истинската монархия“. Учредяват се осем министерства: военно-
сухопътно, морско, на вътрешните работи, на външните работи, на финансите, на
правосъдието, на търговията и на народната просвета. По-късно министерствата
трябва да заменят старите петровски колегии, които не се премахват, асе включват
в състава на съответните ведомства.
За разлшса от колегиите министерствата не притежават съдебни функции,
те са замислени като органи на изпълнителната власт. Важен нов принцип е
едноличната власт на министъра. Отговорността му пред императора се допълва
История на Русия X IX —началото на X X век
от необходимостта да се отчита пред Сената, като специално се подчертава, че

министърът няма право нито да въвежда в своето ведомство нови закони, нито да
отменя предишните, властта му е „единствено изпълнителна“.
Предвиждат се съвместни заседания на министрите като определена гаранция
срещу самодържавния произвол, за което се учредява нов орган - Комитет на
министрите, чието влияние, наистина, е нищожно.
Министерската реформа създава ясна йерархична система: министерства
- департаменти отделения - бюра. Неотделими нейни черти са нееднократно
описаните в класическата руска литература чиновнически произвол, подкупи и
явен обир на държавата. Въпреки първоначалните правителствени декларации,
рязко нараства ролята на бюрократичния апарат, министерствата се превръщат
в инструмент на по-нататъшната централизация на властта, всички нишки на
която се събират в ръцете на императора. В практиката на обичайното управление
министерската реформа променя малко неща, но провеждането й дава възможност
да се говори за дълбоко реформиране на основните принципи на държавното
устройство на Руската империя. Александър I демонстрира умело съчетаване на
реформаторските начинания с твърдото отстояване на принципа на неограничената
самодържавна власт.
Реформа на образованието
В духа на правителствения реформизъм се преобразува и системата на
народното образование. Усложняването на държавния апарат, увеличаването на
броя на чиновниците изискват все по-голям брой грамотни, образовани хора.
Александър I и неговите „млади приятели“ отлично разбират това. Те разработват
единна система на народното образование, основана върху принципите на
приемствеността на учебните програми и достъпността на началното и средното
образование за представителите на всички съсловия.
Русия е разделена на шест учебни окръга, в които главната роля се отрежда на
университетите. За кратко време са открити Казанският, Харковският, преобразу
вани са Дерптският и Виленският университет. Те подготвят чиновници за
гражданска служба, медици, учители. Престижът на университетското образование
постоянно расте. Според устава от 1804 г. на университетите се дава значителна
автономия: университетската корпорация избира ректора и професорите, има
собствен съд. Университетските професори създават цензурни комитети, които
трябва да контролират книгоиздателската дейност. Цензурният устав, приет през
1804 г., е мек и спомага за появата на нови списания и за разширяване кръга на
авторите.
Постепенно се създава системата на средното образование, основно звено
в която е шестокласната губернска гимназия. Появяват се специални учебни
20
заведения - Демидовският, Ришельовският и Царскоселският лицей, Институтът

за строителни инженери, Московското търговско училище. Правителството
отделя специално внимание на усъвършенстването на системата на военното
образование, в което главна роля играят кадетските корпуси. Към началната
степен на образованието се отнасят еднокласните енорийски и трикласните
уездни училища. Системата на народното образование, създадена през първите
години от царуването на Александър I, доказва своята стабилност и съществува
без сериозни изменения повече от сто години.
Конфесионална политика
По пътя на просветения хуманизъм новият монарх действа и в областта
на конфесионалната политика. Той подчертава важността на принципа на веро
търпимостта, отменя забраните върху дейността на масонските ложи, които
разглежда като инструменти за нравственото усъвършенстване на човека и
обществото. За разлика от повечето европейски страни, в Русия действат йезуитите,
чието влияние особено проличава в привилегированите частни училища и
пансиони.
Селският въпрос
Най-предпазливо е отношението на императора към селския въпрос, който
придобива първостепенно значение още през екатерининското царуване. Слагайки
край на явните злоупотреби от времето на Екатерина II и Павел I, Александър I
се отказва от раздаването на държавни селяни в частни ръце Подобно на своя
баща, той се опитва твърдо да регламентира нормите на експлоатация на селяните,
забранява крепостните да се продават поотделно, напълно в духа на показното
лицемерие спира вестникарските публикации за продажба на крепостни
През 1803 г се издава указ за свободните селяни, съгласно който помешчикът
може да освобождава своите крепостни селяни срещу откуп. Наистина, това
право помешчиците имат и дотогава, но новият указ трябва да свидетелства за
вниманието на правителството към селския въпрос. Указът за свободните селяни
няма практическо значение: до селската реформа от 1861 г. свободни селяни стават
малко повече от един процент от общия брой на крепостните селяни.
Михаил Михайлович Сперански

Своеобразен връх на правителствения реформизъм е дейността на М. М.
Сперански. Син на селски свещеник, благодарение на способностите и изклю
чителното си трудолюбие той става виден юрист и прави блестяща административ
на кариера. Към 1807 г. Сперански е много близък сътрудник на императора, който
го прави помощник-министър на правосъдието, член на многобройни комисии и
21
комитети. Почти всеки ден той разговаря е императора, обсъжда с него проекти за
преобразования, в известна степен от мнението му зависи текущата правителствена
политика, препоръките му се вземат под внимание при назначаване на висши
държавни постове. На съвременниците си Сперански напомня фаворитите от XVIII
в. Недоброжелателите на „попския син“ му приписват ролята на злия гений, който
потиска волята на Александър I и пише закони и укази, за да управлява Русия за
лична слава и за гибел на дворянството.
В действителност това е преувеличение: Сперански никога не излиза от ролята
на послушен, макар и в най-голяма степен талантлив и компетентен изпълнител
на указанията на императора. На Александър I той е необходим преди всичко като
опитен правист, който умее да облича императорските идеи в юридически форми.
Освен това в случай на необходимост именно на статссекретаря* от незнатен
произход може да се стовари вината за непопулярните мерки. Всъщност така и
става до началото на 1812 г., когато последва немилостта към Сперански, толкова
немотивирана, колкото и неговото издигане.
Държавно-политическите възгледи на този деец не се отличават с определе
ност. Във всекидневието той е англоман и привърженик на английското обществено
устройство, основано на ненамеса на властта в частния живот на гражданите.
Същевременно Сперански се прекланя пред френския император Наполеон и
създадения по негово указание „Кодекс“, въплътил нормите на буржоазното
общество. Като разночинец** той чувства дълбоките промени, извършвани в
социалната структура на руското общество, и не вижда разумни основания за
възкресяване на екатерининската правителствена система, която много и присърце
критикува. Според него съществуващият в Русия начин на управление противоречи
на принципите на „истинската монархия“, както я разбира Монтескьо Според
Сперански въвеждането на твърда законност неизбежно е свързано с насочване
към теорията за разделяне на властите и с реформиране на крепостното положение.
Той дори казва, че истински монархическо управление'е невъзможно в страна,
където „половината население се намира в пълно робство, където това робство е
свързано с почти всички части на политическото устройство и с военната система
и където тази военна система е необходима поради обширността на границите и
поради политическото положение“.
* Статссекретар - личен секретар (докладчик) на императора (императрицата) през XVIII

- началото на XIX в. От XIX в - почетно звание на висшите сановници, даващо им правото лично
да докладват на императора - Б ред
•''•Тазночинци („хора с различен чин и звание“) - в Русия (краят на XVIII - XIX в.) - междусъсловна
категория от населението, произлизащо от различните съсловия (духовенство, търговци, еснафи,
дребни чиновници и т. н ), юридически неоформена социална категория от хора, занимаващи се с
умствен труд, част от руската интелигенция, носител на радикални идейни възгледи. - Б ред
22
И в селския въпрос обаче, и при провеждане на препоръките за разделяне

на властите в държавното устройство и в практиката на управлението на Руската
империя Сперански проявява крайна предпазливост. Той ясно вижда, че в строгия
смисъл на правото реализирането на принципа на разделяне на властите води до
ограничаване на самодържавната власт, което е неприемливо за Александър I и
което самият Сперански смята за преждевременно. Той твърди: „Първият принцип
на властта в Русия изглежда твърде прост. Монархът, обединяващ в особата си
всички видове сили, единен законодател, съдия и изпълнител на своите закони
- ето в какво се състои на пръв поглед цялата конституция на държавата“.
През 1809 г. по указание на императора Сперански подготвя проект под название
„Въведение към Сборника с държавни закони“, където посочва неотложността на
преобразованията и ги свързва с революционните вълнения в Европа. Главната задача
на преобразованието той вижда в това - управлението, „досега самодържавно... да
се учреди върху непререкаем закон“. При решаването на тази задача са възможни
две системи: едната - „да се облече самодържавното управление с всички външни
форми на закона, като в същността му се остави предишната сила,,; втората - да
се учреди „държавната власт върху закона не на думи, а на дело“. Сравнявайки
двете системи, Сперански остроумно отбелязва, че „под предлог за единство на
държавната власт първата въвежда абсолютно самовластие, а втората наистина иска
да го ограничи и да го направи по-умерено“.
Работата на М. М. Сперански върху плана за държавните преобразования
получава одобрението на Александър Ί, но самият план сериозно не се обсъжда
и не се пристъпва към реализирането му. Императорът, мнозинството от
висшите сановници и руското дворянство като цяло вярват в благодетелността
на самодържавната власт и не смятат за нужно да я ограничават дори с външни
форми Творческите способности на самодържавната инициатива не са изчерпани.
Да се засягат прерогативите на императорската власт в условията на постоянна
външна опасност изглежда неразумно.
Конституцията на Финландия
Пример за умело политическо маневриране, когато заради външнополитичес
ки цели Александър I смята за възможно да се откаже от основополагащи принципи
на самодържавното управление, е даването на специален статут на Финландия,
присъединена към Руската империя през 1809 г. Далечната и на малцина известна
тогава покрайнина на Европа дотогава няма собствена държавност. По волята на
императора Финландия получава конституция, която гарантира непоколебимостта
на религията, на местните закони, правата и благосъстоянието на финския народ.
В пределите на Великото финландско княжество руският самодържец се проявява
като конституционен владетел, който се опира на изборния Сейм.
23
Автономията на Финландия и конституционното й устройство създават

съвършено нова държавно-правова ситуация в Руската империя: политическите
права на новите поданици на руската корона са ясно определени и гарантирани
от закона, което е немислимо в останалата територия на самодържавна Русия.
Подчертаното уважение на Александър I към местните закони на Финландия
не произтича от вътрешното положение на тази страна и не е предизвикано от
искане на финското общество. Главно е желанието му да утвърди в европейското
обществено мнение репутацията си на монарх, който управлява, опирайки се на
законите. С това противопоставя себе си на Наполеон, който не се съобразява с
правата на народа и действа, използвайки груба сила. Външнополитическата сметка
на Александър I напълно се оправдава - именно с него народите на Европа свързват
надеждите си за своето освобождение от наполеоновското владичество.
Във вътрешните работи даването на автономия на Финландия остава почти
незабелязано, въпреки че Сперански и малкото му съмишленици известно време
се надяват, че финландският конституционен опит ще бъде пример за останалата
Руска империя. Това обаче не става и Конституцията на Великото финландско
княжество не се превръща в мотив за осъществяване плана за държавните
преобразования на Сперански.
Държавен съвет
От важните предложения на Сперански се осъществява едно: на 1 януари
1810 г. се учредява Държавният съвет, „Учредяването“ на който гласи: „Никакъв
закон не може да бъде представен за утвърждаване от императора извън Държавния
съвет.“ Същевременно е премахнат Непременният съвет. По такъв начин става
дума за създаване на виеше законосъвещателно учреждение в Русия, което външно
продължава традициите на XVIII в., но в действителност ролята му е съвсем
друга. В компетенциите на Държавния съвет, който първоначално се състои от
двайсет и петима сановници, не влизат - за разлика от висшите законосъвещателни
органи от времето на Екатерина II - въпросите на изпълнителната власт и
съдопроизводството, дейността му е организирана строго според теорията за
разделяне на властите.
Създаването на Държавния съвет повлича подире си усъвършенстване на
работата на министерствата, изразено в утвърденото през 1811 г. „Общо учредяване
на министерствата“, което увеличава броя на министерствата до дванайсет,
регламентира дейността им и определя границите на тяхната компетенция,
дотогава достатъчно размити. Трябва да признаем, че на практика осъществените
раздели от плана за държавните преобразования спомагат за усъвършенстване на
държавния механизъм на Руската империя, но изобщо не излизат извън целта,
която за Александър I е действително важна - „укрепване на самовластието“.
Реформаторските планове на Сперански

Останалите части от плана на Сперански остават на хартия. Сред тях най-голям
интерес представлява опитът за организиране на управлението върху принципите
на разделяне на властите и привличане към него на изборни представители. Като
подчертава, че цялата власт в империята трябва да принадлежи на монарха,
Сперански изгражда многостепенна система на съдебната и изпълнителната власт,
в чиято основа са изборните волостна*, окръжна, губернска и Държавна дума.
Крепостното състояние остава без изменения, но цялото население на Русия планът
разделя на три „състояния,,: дворянство, средно състояние, в което се включват
търговците, еснафите и държавните селяни, и „работни люде“, т. е. крепостните
селяни, домашните крепостни слуги и ратаите. Гражданските и политическите
права на всяко едно „състояние“ са различни.
Подробностите от плана на Сперански отдавна са изгубили своето значение,
изключително важно е обаче обстоятелството, че в основата на изборното начало
той поставя не съсловния принцип, макар външно и да не посяга на дворянските
привилегии, а принципа на имуществения ценз (владеенето на недвижима
собственост или недвижимо имущество). Този по своята същност буржоазен
принцип противоречи на основите на съсловния строй на Руската империя, която
запазва съсловната йерархия до 1917 г., и стремежа към неговото реализиране
действително дава основание да виждат в Сперански противник на дворянството.
Александър I ловко използва антидворянската репутация на Сперански и
му възлага задачи, в чиято необходимост е убеден, но които могат да породят
недоволството на дворянството. Императорът не забравя при какви обстоятелства
се е качил на престола и в никакъв случай не желае да влоши отношенията
си с водещото съсловие. С името на Сперански свързват непопулярния указ
за придворните чинове, които се обявяват само за почетни отличия и не дават
служебни привилегии. На Сперански се възлага отговорността за реформирането
на финансовата система, разклатена от бремето на военните разходи и от
присъединяването на Русия към континенталната блокада. Сперански предлага
план, според който във финансовата сфера последователно се провежда принципът
за разделяне на властите. По негова инициатива през 1811 г. се създадава
Държавният контрол, който въплъщава съдебно-ревизионната власт.
Другите структурни промени са отложени, а практическите действия на
Сперански във финансовата област се свеждат до рязко повишаване на преките и
косвените данъци и до известно намаляване на държавните разходи. Увеличават
* Волост — административно-териториална единица в Русия, премахната с реформата от

1923-1929 г - Б ред
25
се данъците на глава от крепостните селяни и данъкът, събиран от държавните

селяни, от еснафите, данъците от гилдиите на търговците, растат данъците върху
спиртните напитки и цената на солта, която тогава е универсално средство за
консервиране на продуктите. Мерките на Сперански позволяват двойно да се
увеличи държавният доход, но предизвикват повсеместното всеобщо недоволство.
Реформаторът действа крайно праволинейно, той не мисли като икономист, а
като фискал* Най-силно раздразва дворянството въвеждането на данък върху
регистрираните крепостни лица („души,,), който трябва да плащат помешчиците.
За Русия данъкът, събиран от дворяните земевладелци, е нещо необикновено и
търпението на дворянството се изчерпва.
Николай Михайлович Карамзин

Изразител на общественото недоволство става историкът H. М. Карамзин,
който представя на царя дълбоко обмислената записка „За древна и нова
Русия в политическо и гражданско отношение“. Възпитан от литературата на
Просвещението, Карамзин се смята „по чувства“ републиканец и при това
верноподаник на руския цар. В това той намира противоречие, но само мнимо,
тъй като смята, че е невъзможно „да се ограничи самовластието в Русия, без да
се отслаби спасителната царска власт“.
С особена сила историкът се нахвърля върху предложенията на Сперански и
на някои други политически писатели да се дадат политически права на Сената В
разделянето на властите Карамзин вижда много голяма опасност: „Две държавни
власти в една държава са като два страшни лъва в една клетка, готови да се разкъсат
един друг, а правото без власт е нищо. Самодържавието създаде и възкреси Русия: с
изменението на нейния Държавен устав тя е загивала и трябва да загине, съставена
от толкова много и различни части, всяка от които има своите особени граждански
ползи. Какво освен неограничено единовластие може да осъществи в този колос
единството на действието?,,
Опирайки се на историческите си издирвания, Карамзин дава формулата:
„Самодържавието е Паладиумът**на Русия: целостта му е необходима за
нейното щ астие.“ Той смята дворянството за най-вярната опора на трона
* Ф искал,- чиновник в Русия (1711-1729), надзираващ работата - предимно финансовата, на

държавните учреждения Фискалите са част от държавната система на доносничене, уличават
публично пред Сената престъпника, обвинен чрез донос, и получават половината от определената му
глоба Не са отговорни, ако доносът е лъжлив. Недоносничеството в Русия е тежко престъпление, за
което от 1722 г се предвижда смъртно наказание Свещениците също са задължени да доносничат,
като нарушават тайнството на изповедта Фискалите, контролиращи Синода, се наричат инквизитори,
за да се отличават от светските си колеги - Б ред
** П алади ум -тук защита, опора - Б пр
26
и отстоява непоклатимостта на политическите права и привилегиите на

дворянството. Отхвърля конституционните проекти, „някакъв си Устав, основан
на правилата за общата полза“, и вижда верния път да се избегне злоупотребата
с властта и появата на „втори П авел“ . Обръщайки се към Александър I,
Карамзин възкликва: „Царувайте добродетелно! Приучете поданиците към
доброто! Тогава ще се родят спасителни обичаи, правила, народни мисли,
които най-добре от всички тленни форми ще удържат бъдещите владетели в
границите на законната власт.“
Изпод перото на Карамзин се ражда теорията на руския консерватизъм,
склонен да отрича не само реформите, но и важността на самите държавни
учреждения. Главната грешка на александровските реформатори историкът
вижда в „излишното зачитане на формите на държавната дейност“, докато в
действителност „не формите, а хората са важни“ Заветът на Карамзин към
управниците на Русия звучи съвсем определено: „Търсете хора!“ Всъщност това
е консервативна утопия.
Падането на Сперански
А лександър I проявява интерес към общ ите историко-политически
разсъждения на Карамзин, но не те са причината за оставката на Сперански.
Сперански знае за недоволството на придворните, за дворянското неодобрение и
още през февруари 1811 г. си подава оставката, но молбата му е отхвърлена. Към
началото на 1812 г. обаче, когато неизбежността на войната с Наполеон става
очевидна, Александър I не може да не се съобрази с настроението на дворянството,
което е гръбнакът на офицерския корпус и което в Сперански вижда протеже на
Наполеон. Не е така, разбира се, но Сперански действително злоупотребява с
доверието на царя, като чете дипломатическата поща, което не влиза в служебната
му компетенция. През март 1812 г. реформаторът е изпратен на заточение, в
дворянските кръгове изпадането му в немилост се посреща с възторг.
Падането на Сперански не означава принципен отказ на Александър I от
преобразователните планове. Без особено съжаление, жертвайки реформатора-
бюрократ, императорът демонстрира не само политическа воля, но и умението си
да лавира, като преодолява съпротивата на консервативно настроените придворни
кръгове и на дворянството като цяло. Александър I далеч не е либерален, но като
наистина голям държавник по-ясно от обкръжението си вижда невъзможността да се
запазят старите принципи и метод и на управление, необходимостта от преобразуване
на държавния организъм. Разбирайки неизбежността на реформите, той обсъжда
принципите им в кръга на „младите си приятели“, който за него е убежище както от
овехтялата екатерининска аристокрация, така и от цареубийците от 11 март. Но нито
той, нито приятелите му притежават навика за държавна дейност, техните планове,
теоретически безупречни, на практика трудно намират въплъщение. И тогава

Александър I поверява реформите на опитните бюрократи, пръв, но не единствен
сред които е Сперански, редом с него по право стои А. А. Аракчеев.
Либерална бюрокрация
Сперански е символ и олицетворение на „либералната бюрокрация“ от
времето на Александър I. Самото понятие възниква по-късно, но то добре изразява
повтарящия се феномен на руската действителност. Принципен отличителен белег
на „либералната бюрокрация“ е стремежът да се проведат резки кардинални
преобразования, административни, социални и - много по-рядко - политически
реформи, опирайки се на послушния бюрократичен апарат, на механизма за
държавно насилие. За „Либералната бюрокрация“ е характерно незачитането
на отечествената историческа традиция (именно в това Карамзин обвинява
Сперански), ориентацията към опитана „напредничавите страни“, опората върху
върховната власт и пренебрегването както на обществените настроения, така и
на народните маси. Без твърда подкрепа в обществото и народа, „либералните
бюрократи“ идват на власт и получават възможност за осъществяването на
начинанията си в момент, когато предишният механизъм на управлението на
страната е сериозно разстроен, и от това лесно се избавят, когато положението
се стабилизира. Така е и при Александър I, и през епохата на Великите реформи
на Александър II.
Може да се добави, че първоначалните намерения и обективните резултати
от реформаторската дейност на „либералните бюрократи“ винаги смайващо не
съвпадат. Независимо от теоретическите си възгледи, Сперански е верен слуга на
самовластието, което напълно оценяват в него и Александър I, който няколко години
след изпадането му в немилост го връща на важни постове, и по-късно Николай I.
Към либерализма като учение за политическата, гражданската и икономическата
свобода, което се утвърждава в Европа и в Русия в периода след войните на Наполеон,
дейността на „либералната бюрокрация“ няма никакво отношение.
3. КОНСТИТУЦИОННИ НАЧИНАНИЯ. АРАКЧЕЕВЩИНА

Александър I - победителят
1812 г. е най-трудната година от царуването на Александър I. Във войната с
Наполеон Русия влиза при неблагоприятни условия. Финансите й са разстроени,
вътрешната и външната търговия страдат от континенталната блокада. Всички
28
съсловия се оплакват от произвола на администрацията и от всевластието на

чиновниците. Началото на военните действия разкрива недостатъците на военното
командване, липсата у него на ясен план за кампанията. Общественото мнение
за всичко обвинява императора.
Александър I трябва да се съгласи на отстъпки. Отначало той отстъпва на
натиска на генералите и напуска действащата армия, сетне утвърждава решението
на Извънредния комитет да назначи на поста главнокомандващ неприятния му М
И. Кутузов. Още преди това се съгласява генерал-губернатор на Москва да стане
Ф. В. Ростопчин, фаворит на Павел I, който умее да се харесва на обикновените
хора. След оттеглянето от Москва престижът на императора е нисък както
никога Сестрата на Александър I, великата княгиня Елена Павловна, му пише:
„Недоволството стигна до най-високата си точка и Вашата особа далеч не я
щадят. . Гръмко Ви обвиняват за нещастието, постигнало Вашата империя, за
повсеместното разорение и разорението на частните лица, накрая, за това, че Вие
сте погубили честта на страната и личната Ви чест. И не някоя си една класа, а
всички класи се обединяват в обвиненията срещу Вас.“
Александър I излиза от трудното положение с гордо вдигната глава. Именно
в тежки обстоятелства умее да проявява най-добрите си качества на държавник.
Той се отказва от преговори с Наполеон и довежда кампанията от 1812 г. до
прогонване на враговете от територията на Русия, а след това взема непопулярното
в консервативните кръгове решение военните действия да се прехвърлят в
Централна и Западна Европа и да се водят до окончателния разгром на Наполеон.
След превземането на Париж от руските войски императорът наистина става
„глава на царете“,, най-влиятелният европейски политик.
Следвоенното устройство на Европа изисква напрегнато внимание, обаче
Александър I не мисли да се отказва от вътрешните преобразования. Както и преди,
за политиката му е характерно умелото съчетаване на реформаторската дейност
с нежеланието да променя вековните основи на руския живот - самодържавието
и властта на поместното* дворянство. В знаменателния „Манифест на високо-
монаршеската признателност към народа за проявените през войната подвизи“,
публикуван на 1 януари 1816 г., той прави равносметка на дългогодишната борба
с Наполеон и посочва, че именно самодържавието дава възможност да се празнува
победата над европейската революция, започнала с това, че френският народ,
„погазил вярата, престола, законите и човечеството, изпада в раздор, безвластие,
в беснуване, граби, наказва със смърт, измъчва самия себе си“. Законната власт
на монарха е условие за народното благоденствие.
* Поместие - условно земевладение в Русия от края на X V - началото на XVIII в , неподлежащо

на продажба, размяна и наследяване През X V IÏÏ-X X в. - имение, чифлик - Б ред.
29
Истоиия на Русия X IX - началото на X X век
Като побеждава Наполеон, който за повечето съвременници олицетворява

революционните порядки, Александър I не вярва във възможността да се върне
„старият режим“ в Европа и смята за необходимо да продължи реформите на
държавното устройство и на управлението в Русия. Императорът мистик, за
какъвто мнозина го смятат, умее да се съобразява с реалността. Той твърди:
„Революциите никога не отстъпват. Последствията от революцията в наши дни,
която промени отношенията вътре в държавата, вече не могат да бъдат унищожени
и да се сменят с внезапно връщане към предишните повели.“ След края на военните
действия най-близките сътрудници на императора - В. П. Кочубей, А. Д. Гуриев,
А. Б. Куракин, А. А. Аракчеев, Н. И. Салтиков, през 1814-1815 г посочват на
Александър I, че е необходимо да се продължи политиката на правителствения
реформизъм, на връщане към реформите.
Полската конституция
През май 1815 г. полските земи, които преминават към Русия, получават
статут на автономно Полско царство, на чието население се дават либерална
конституция, самоуправление, собствена армия и свобода на печата. Руският
император се провъзгласява за полски цар (крал), властта му законодателно се
ограничава от конституционната харта. В Полското царство действа двупалатен
Сейм, чиято долна палата се избира чрез пряко гласуване въз основа на
имуществения ценз. Появата в състава на Руската империя на две автономии, на
които е дадена конституция, не е предизвикана от международната обстановка,
нито от съображения за удобство на външната политика, нито - особено в първия
случай - от характера на вътрешното им политическо развитие.
Даряването на полската конституция, за което буквално настоява Александър
I, дава на съвременниците основание да смятат, че и в общодържавното устройство
на Руската империя могат да се извършат сериозни промени. На заседание на
Сейма във Варшава през март 1818 г. като конституционен монарх Александър I
произнася реч, в която съвсем определено изразява намерението си да разпростре
„правилата на свободните учреждения,,* върху всички страни, „поверени на
Провидението и на моята закрила“. Обръщайки се към полските депутати, той
казва: „Вие ми дадохте средство да разкрия пред моето Отечество онова, което
от дълги години вече му готвя и от което то ще се възползва, когато основите
на това толкова важно дело достигнат нужната зрялост.“ Варшавската реч на
императора се възприема като твърдо обещание да се даде на Руската империя
конституционно устройство.
* Буквалният израз, използван от Александър I в речта му, прочетена на френски език, е „les
institutions libirales“. - Б ред
30
Александър I наистина мисли за преобразуване на Русия на принципно

нови основи. Такива трябва да станат федеративните начала, първа крачка
към утвърждаване на които е създаването на конституционните автономии. В
съзнанието на императора тези начала са свързани с проблема за ограничаване
на самодържавната власт. Той разглежда федерализма само като инструмент за
административното управление на страната, който ще даде на империята по-
голяма сила и гаранции за сигурност, отколкото разширяването на границите.
Изпълнявайки варшавското обещание, той възлага на H. Н. Новосилцев да под
готви Държавна уставна грамота, над която се работи в обстановка на секретност
и е завършена през 1820 г.
Уставната грамота от 1820 г.

Всъщност това е конституционната харта на Руската империя, в която
се провъзгласяват гражданските свободи: свобода на словото, свобода на
печата, свобода на вероизповеданието, неприкосновеност на личността,
равенство пред закона на всички жители на Русия. В нея последователно се
провежда принципът на разделяне на властите, предвидени са представителни
учреждения, имуществен ценз, независимост на съда и на съдопроизводството
от администрацията Тя съдържа много важната норма на буржоазното право:
„Всяка собственост, намираща се на повърхността на земята или в недрата й,
каквато и да е, в каквото и да се състои и на когото и да принадлежи, се признава
за свещена и неприкосновена. Никоя власт и под никакъв предлог не може да
посегне на нея.“
Уставната грамота предвижда разделяне на държавата на няколко големи
области - наместничества, които да имат равни права. При определяне на
границите на наместничествата се вземат под внимание историко-географските,
демографските и икономическите фактори. Във всяко наместничество се предпо
лага създаването на органи на народното представителство - наместнически
сеймове, които да се свшсват на всеки три години. Наместничествата в голяма
степен са самостоятелни при решаване на въпросите на земеделието, промиш
леността, търговията и финансите. Обемът на правата, давани на наместни
чествата, и характерът на взаимоотношенията им с императорската власт и с
общодържавния двупалатен сейм напълно отговаря на класическите принципи
на федерализма. Императорът остава глава на изпълнителната власт, на него се
подчиняват Държавният съвет и министрите.
Държавната Уставна грам ота не става политическа реалност. Защо?
Нестабилността на режимите във Франция и германските държави, революциите
и народните вълнения в Южна Европа, бунтът на Семьоновския полк* тревожат
Александър I. Главната роля обаче изиграва обстоятелството, че в руската
31
История на Русия X IX -началот о на X X век
действителност няма социална сила, готова да подкрепи конституционните

преобразования. Обективно осъществяването на идеите на Уставната грамота води
до отслабване на самодържавната власт и оттук до разрушаване на исторически
създадените основи на Руската империя, от което не са заинтересувани нито
дворянството, нито бюрокрацията. От това предпазва императора Карамзин, който
рязко протестира срещу полската конституция. Той вярно отбелязва историческия
парадокс: конституция, въвеждана по повеля на самодържавната власт при слаба
подкрепа дори от страна на напредничавата част от обществото.
Гордото твърдение на Държавната уставна грамота „Да има руският народ
от днес и завинаги народно представителство“ е върхът на конституционализма
на Александър I. Отказът от незабавно утвърждаване на Уставната грамота обаче
не означава отказ от по-нататъшни либерално-конституционни начинания, още
по-малко пък е преход към реакция. Императорът и сътрудниците му разбират
необходимостта от обновяване на държавните устои на Руската империя. Те са
склонни към постепенно еволюционно преустройство на имперската държавност.
Постепенните преобразования са същността на екатерининската система, изградена
върху принципите на консервативния реформизъм, и Александър I се стреми да
следва заветите на великата си баба.
В духа на начертанията на Уставната грамота се осъществяват реформите
на местното управление в специално създаденото генерал-губернаторство или
наместничество, което оглавява близкият на императора А. Д. Балашов и в което
влизат пет великоруски губернии - Воронежка, Орловска, Рязанска, Тамбовска и
Тулска. Принципно отказване от реорганизация на империята на конституционно-
федеративни принципи демонстрира Николай I, като премахва поста на Балашов
и отменя конституционната автономия на Полското царство.
Ако Финландия и Полското царство са поле за конституционни експерименти,
Прибалтика (Остзейският край) е полигон за изпробване на подходите към
селския въпрос. Още през 1804 г. селяните там получават известни права, а
крепостното право е смекчено. През 1816-1819 г. в Естландия***, Курляндия*** и
Лифляндия**** селяните получават лична свобода, но се лишават от земята, която
преминава в собственост на помешчиците. При това се предвижда възможност
селяните да откупуват земята и се установява дългогодишен преходен период, през
който властта на помешчика над селяните се запазва. Всъщност с това за първи път
в Руската империя се правят крачки за освобождаване на крепостните селяни.
* Семьоновският полк - най-старият полк от руската гвардия, сформиран при Петър I в края на
XVII в. Разформирован през 1918 г - Б ред.
** Естландия - историческото име на Северна Естония. - Б ред
*** Курляндия - старото име на Западна Латвия - Б. ред.
***+ Дифляндия - старото име на Северна Латвия и Южна Естония - Б ред
32
Алексей Андреевич Аракчеев

Тогава Александър I предлага на неколцина видни сановници да разработят
проекти за отмяна на крепостното право в руските губернии. Едва ли не най-
интересен става проектът на Аракчеев, в който се предвижда купуване на
помешчическите имения от хазната по цени, фактически определяни от самите
помешчици Предполага се селяните да се освобождават със земята, която
получават под аренда в минимален размер. Останалите проекти, сред чиито
автори са П. Д. Кисельов и H. С. Мордвинов, още по-последователно отстояват
икономическите интереси на помешчиците. Опитите на Александър I лично да
въздейства на дворяните от отделните губернии, които той призовава да участват
в решаването на селския въпрос, остават без отговор. Руското дворянство не иска
промени, а стабилност.
Надеждите му намират олицетворение в дейността на А А. Аракчеев, който
в края на 1815 г. фактически ръководи Комитета на министрите, а след това
получава правото да докладва на императора за работата на Държавния съвет и на
повечето министерства и ведомства. Аракчеев придобива огромна власт: по време
на продължителните пътувания на царя в чужбина държавният апарат фактически
му се подчинява и само въпросите на външната политика са извън неговата
компетенция. Съвременниците го възприемат като всесилен фаворит, а последния
период от управлението на Александър I започват да наричат аракчеевщина.
С името на Аракчеев свързват насажданото навсякъде дребнаво регла
ментиране, всесилието на чиновниците, връщането на армията - победителка
на Наполеон - към дисциплината с тояга, към безсмисления военизиран ред на
Павел I. Роден бюрократ, Аракчеев е изключително работоспособен, паметлив,
взискателен към подчинените, какъвто и пост да заемат, безпощаден към
провинилите се. Отличава се с маниакална страст към реда, с нечовешка жестокост
и лична страхливост; той е единственият генерал от руската армия, който избягва
да участва в бойните действия. В очите на императора тези недостатъци се
компенсират от предаността, с която Аракчеев служи на Павел I, а след това и на
Александър I, от таланта му на организатор. Такъв човек наистина е незаменим,
за да се регулира държавната машина и да се накара да работи без прекъсване.
Аракчеевският ред е безпрекословно подчиняване, най-строга йерархия, пресичане
на всякакво своеволие.
В определен смисъл този деец може да бъде смятан за въплъщение
на механистическия идеал за човека, който проповядват рационалистите-
просветители, човекът, който действа, подчинявайки се изключително на разума,
а не на чувството. Аракчеевщината е поражение на руското просветителство,
неговият последен, трагичен стадий. Без да се спира пред крайното насилие,
33
Аракчеев въплъщава в живота просветителския утопичен идеал - общество, което

функционира като часовников механизъм, където на човешката личност с нейните
права и надежди е определено незначително място. Същевременно аракчеевщината
е свидетелство за издребняване на самодържавната инициатива, тревожен симптом
за отслабване на съзидателните способности на абсолютизма.
Син на беден новгородски дворянин, Аракчеев, както и Сперански, дължи
издигането си на милостта на императора, защото е далеч от знатната аристокрация.
Но ако зад Сперански стои само набиращата сила бюрокрация, то Аракчеев
кръвно е свързан с дворянството, чиито интереси отстоява също така твърдо,
както и интересите на императора. През 1808 г. е назначен за военен министър и
на този пост осъществява големи преобразования, особено в артилерията. В много
отношения благодарение на това през 1812 г. руската артилерия превъзхожда
Наполеоновата.
Военни селища
Най-важното поръчение, възложено от царя на Аракчеев, е организирането
на военни селища. Когато Сперански предлага тази идея, Аракчеев се обявява
против нея и първият опит за основаване на военни селища през 1810 г. изглежда
неуспешен. Предполага се, че военните селяни, към категорията на които, наред
с войниците, които настаняват „на земята“, прехвърлят държавни селяни, могат
да съвместяват строевата служба със земеделската работа. Битът им се подчинява
на воинската дисциплина, всяка работа се извършва под надзора на офицерите.
Децата на военните селяни се предназначават за военна служба. Създавайки
военните селища, Александър I се надява да намали разходите за армията и да
реши въпроса за нейното окомплектоване, като създаде известна алтернатива на
рекрутните набори.
След войната с Наполеон императорът отново се връща към този проект. Към
1825 г. под ръководството на Аракчеев са създадени военни селища в Петербургска,
Новгородска, Харковска, Херсонска, Могильовска и други губернии. Военните
селяни представляват над една четвърт от цялата армия. Военните селища не
дават очакваното съкращаване на държавните разходи, хазната харчи много пари.
Хората, прехвърлени в категорията на военните селяни и откъснати от обичайния
им начин на живот, отчаяно се съпротивляват. През 1817 г. в Новгородска губерния
и две години след това в Чугуев избухват въоръжени въстания, които редовната
армия жестоко потушава
Бунтът на Семьоновския полк

Аракчеевските порядки стават причина за бунта през октомври 1820 г. на
гвардейския Семьоновски полк. Войниците, недоволни от притесненията и
34
жестокостта на новия командир на полка Шварц, отказват да служат под негово

командване. Те протестират срещу телесните наказания, на които се подлагат дори
заслужили ветерани, и срещу забраната да припечелват от работа извън казармата
пари, които отиват за подобряване на войнишкото продоволствие. Действията на
войниците, искащи да обърнат върху себе си вниманието на висшето командване,
са мирни, макар и да нарушават воинската дисциплина. Събитията в най-стария
гвардейски полк предизвикват паника в Петербург и крайното ожесточение на
Александър I. Полкът е разформирован, войниците изпратени в далечни гарнизони,
в Кавказ и Сибир Въпреки че не са подстрекавали войниците, някои офицери са
арестувани.
Бунтът на Семьоновския полк показва, че „духът на злото“, който според
Александър I царува в Европа, прониква в Русия. Отговорът на правителството е
потвърждаването на правото на помешчиците да заточават крепостните, забраната
на тайните общества и масонските ложи, прогонването на йезуитите, създаването
на тайна полиция в гвардията и армията, засилването на цензурния надзор.
Особена тревога у императора поражда общото състояние на умовете и народното
възпитание, той желае „християнското благочестие винаги да бъде основата на
истинската просвета“.
Преследване за волнодумство
Грижата за нравствеността на младежта, за пресичане на волнодумството,
на безбожието и „мечтателното философстване“ е възложена на личния приятел
на царя княз А. Н. Голицин, който дълги години е оберпрокурор* на Синода, а
през 1817 г. оглавява новоучреденото Министерство по духовните въпроси и на
народната просвета. Голицин се стреми да подчини науката и светската просвета
на християнската вяра, съчетава желанието да приравни православната църква с
останалите християнски конфесии (което поражда недоволството на православните
йерарси) с преследванията срещу учебните заведения
През 1819 г. е разгромен Казанският университет - когато го ревизира, М.
Л. Магницки, доскорошен сътрудник на Сперански, превърнал се в мракобес,
намира толкова явни свидетелства за религиозно волнодумство, че предлага
„да се унищожи“ университетът. Александър I нарежда университетът да не се
съсипва, а да се вкара в пътя, и възлага това на Магницки. Като уволнява част от
професорите и въвежда казармена дисциплина, скоро Магницки долага: „Отровата
на волнодумството окончателно напусна университета, където днес цари страхът
от Бога.“ Тогава са уволнени някои професори от Харковския университет, а
* Оберпрокурор (офиц. до 1917) - 1 Висш чиновник, оглавяващ департамент в Сената, 2 Висш

чиновник с ранг министър, оглавяващ Синода - Б ред
35
История на Р усия X IX —началото на X X век
в Петербургския университет започва процес срещу най-добрите професори,

обвинени в „робеспиеризъм“, в това, че преподават „в противоположен на
християнството дух“.
Отстъпвайки на исканията на радетелите на православието, чиито възгледи
изразява фарисеят и фанатик архимандрит Фотий, през 1824 г. Александър I
изпраща Голицин в оставка и премахва оглавяваното от него министерство. С
това окончателно се рушат мечтите на императора за възможността да се обединят
християнските църкви и да се създаде единна европейска християнска нация, за
което много говори след Виенския конгрес. За последните години от живота на
Александър I са характерни мистицизъм, разочарование в хората, той се стреми
към усамотяване и говори за тежките задължения на монарха. На съвременниците
това прави впечатление за непоследователност, напредничавата младеж подозира
императора в пренебрежение към съдбините на Русия. При двора получават достъп
прорицатели и религиозни шарлатани, което предизвиква недоволството дори на
Аракчеев. Императорът обаче не мисли да се отказва от управлението, сякаш се
колебае и изчаква, на коя линия на вътрешната политика да отдаде предпочитание
- на конституционализма или на аракчеевщината.
Династична криза
Косвено доказателство за това, че окончателният избор не е направен и че
Александър I, който още не е навършил и петдесет години и се отличава с добро
здраве, не мисли да прави равносметка на управлението си, е безгрижното му
отношение към въпроса за наследяването на престола, нещо твърде важно при
самодържавното управление Императорът е бездетен, а неговият наследник,
следващият по старшинство брат - великият княз Константин Павлович, има
втори брак с полска аристократка. Неравният брак предизвиква недоволството на
Александър I, той принуждава Константин да се отрече от правата върху престола
и подписва Манифест за правото на престола на другия си брат - великия княз
Николай Павлович. Тези преговори се водят през 1820-1823 г. в най-строга тайна
и дори бъдещият император Николай I е посветен в тях в най-обща форма.
След неочакваната смърт на Александър I това поражда династична криза,
наречена междуцарствие. Александър I умира през ноември 1825 г. в Таганрог.
36
ГЛАВА II
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА
НА РУСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ
ПЪРВАТА ЧЕТВЪРТ HA XIX ВЕК.
ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА
1812 ГОДИНА
1. РУСИЯ В ПЕРИОДА НА НАПОЛЕОНОВИТЕ ВОЙНИ
Русия и Френската революция
Главна насока на външната политика на Русия в началото на XIX в са,
както и преди, европейските въпроси. През XVIII в. позициите на Русия на
международната арена стават все по-твърди, от времето на Екатерина II руската
дипломация е свикнала да играе ролята на първа цигулка в „европейския концерт“.
Главно постижение на царуването на Екатерина II е утвърждаването в Северното
Причерноморие, началото на стопанското усвояване на Новорусия*.
Последното десетилетие на XVIII в. минава под знака на Френската
революция, по време на която е съборена династията на Бурбоните, екзекутирани
са кралят и кралицата, лишени са от привилегии и собственост аристократите,
повечето от които са принудени да емигрират. Упадъкът на стария режим означава
победа на третото съсловие, идването на власт на буржоазията.
Събитията по време на Френската революция оказват влияние върху хода
на европейската и на световната история. Революционна Франция води войни с
коалициите на европейските монарси, отстоявайки идеалите за свобода, равенство,
братство. В тези войни френската армия се калява, издигат се талантливи
военачалници, челното място сред които по право заема Наполеон Бонапарт.
През 1799 г. той извършва държавен преврат и става първи консул, а подир пет
години се провъзгласява за император на Франция. Военният гений на Наполеон,
* Новорусия (Новороссия) - историческа област в Южна Русия и Украйна (втората половина на

ΧΥΤΟ - началото на XIX в.). Заема степните територии на Северното Причерноморие. - Б ред
37
в разпореждане на когото се намират добре организираната военна машина, става

залог за успешните завоевателни походи, по време на които се свалят неудобни
правителства и се прекрояват европейските граници. Крайната цел на Наполеон е
да утвърди френската хегемония в Европа. Главният му съперник е Англия, чийто
флот господства на море, а промишленото и търговското й превъзходство пагубно
се отразява на френската икономика. Останалите европейски държави така или
иначе са въвлечени и в англо-френското противостоене.
При Екатерина II Русия избягва прякото военно участие в защита на „стария
ред“. Императрицата преди всичко е загрижена да не допусне проникването на
революционните идеи в Русия и преуспява. Външната политика на Павел I е
принципно нова. Невъзможно е да се проследи вътрешната й логика. Отначало
той изпраща руски войски в Централна Европа, където те, дори под ръководството
на А. В. Суворов, нямат успех. Императорът обвинява във вероломство своите
съюзници - англичаните и австрийците, изтегля войските си и започва сближаване
с първия консул на Франция. Отношенията с Англия се изострят до такава степен,
че английският посланик в Петербург подкрепя заговорниците от 11 март.
Александър I като дипломат

Качването на престола на Александър I променя характера на руската външна
политика. Както и по времето на Екатерина П, тя започва да става последователна
и целеустремена, което не изключва гъвкавостта и тактическото хитруване.
Младият монарх вижда главната си задача в борбата с „революционната зараза“,
която за него символизират Франция и Наполеон. Тук царят е принципен и твърд.
Понякога обстоятелствата го принуждават да се съгласява на компромис с френския
император, но за истинско съгласие не може и дума да става. В засилването на
руско-френските противоречия, които в края на краищата довеждат до кампанията
от 1812 г., не последна роля играе личната вражда между Александър I и Наполеон
От борбата с най-великия пълководец на новото време руският цар излиза
победител, за което в немалка степен спомага външната му политика.
Александър I е най-добрият дипломат за времето си. Той превъзхожда и
Талейран, и Метерних, и Кестлъри, и Харденберг. Негова учителка е Екатерина
II, той се учи и от А. А. Безбородко и А. Р. Воронцов. Именно в областта на
външната политика внукът изпълнява обещанието си да следва „законите и
сърцето“ на своята баба Нито за миг не забравяйки за собствената си сигурност
и за необходимостта да укрепи устоите на самодържавието, Александър I умело
провежда политика, която в крайна сметка отговаря на националните интереси на
Русия и довежда страната до върха на европейското й могъщество. 5
Природния си дар на дипломат Александър I демонстрира още в първите
часове на своето царуване. В суматохата на дворцовия преврат той не забравя да
38
Външната политика на Руската империя
издаде заповед за спиране на казашките части, които Павел I изпраща да търсят

път за Индия. Слага се край на безсмислената демонстрация на враждебност
спрямо Англия. Загрижен да се укрепи на престола, Александър I провежда
предпазлива външна политика, авантюрите не са в неговия характер. Той изповядва
„развързаните ръце“ - разновидност на политиката на неутралитет, избягва да
участва в обвързващи военни съюзи и коалиции. Като се помирява с Англия,
царят заявява, че се стреми към европейски мир. Дори не скъсва с Франция, с
която през 1801 г. подписват тайна конвенция за необходимостта съвместно да
решават германските и италианските въпроси.
Руско-френски противоречия
Отказът от политиката на „развързаните ръце“, последвал през 1803-1804 г.,
в значителна степен е принудителен и се диктува от засилване на могъществото
на Наполеон. Наполеон буквално провокира руския цар, когото подценява,
като го смята за безволев и слаб. През 1805 г. Русия, наред с Англия, Австрия,
Швеция и Неаполитанското кралство, организира третата антифренска коалиция.
За Александър I участието в нея е средство да се попречи на Наполеоновата
хегемония в германските земи, в известна степен той споделя възгледите на Адам
Чарторийски, който мечтае за създаване на Федерация на славянските народи, в
която ролята на „големия брат“ да играят поляците.
Адмирал Нелсън побеждава при Трафалгар и това принуждава Наполеон
да се откаже от мисълта за нахлуване в Англия. На суша обаче третата коалиция
претърпява съкрушително поражение. На 2 декември 1805 г в битката при
Аустерлиц (Моравия) съюзните руско-австрийски войски под общото командване
на М. И. Кутузов са напълно разбити. Александър I е с армията в огъня, но
демонстрира пълна липса на качества на военачалник. Общественото мнение
стоварва вината за нечуваното от времето на Нарва* поражение върху него и
Кутузов. Славата спохожда генерал княз П. И. Багратион, който се отличава край
Шенграбен, а след Аустерлиц прикрива отстъплението. Австрия излиза от войната
и третата коалиция се разпада.
Александър I се отказва от сближаване с Франция и през следващата година
става инициатор за създаването на четвърта антифренска коалиция, в която
влизат Прусия, Англия и Швеция. Русия не успява да координира действията на
съюзниците - Прусия първа започва военни действия и в продължение на месец
е разбита. Наполеон влиза в Берлин, където подписва декрет за континентална
* По време на Северната война (1700-1721) шведските войски на Карл ХП разгромяват край Нарва
зле обучената руска войска, което кара Петър I да ускори провеждането на военните реформи. - Б
ред.
39
блокада. Той забранява на всички съюзни и подвластни на Франция държави да

търгуват с Англия, да купуват където и да било нейни стоки и да поддържат с нея
каквито и да било връзки. На английските плавателни съдове се спира достъпът
в европейските пристанища. Континенталната блокада трябва да съкруши
икономическото могъщество на Англия.
Останала без съюзници на континента, Русия продължава войната, боевете
се водят в Източна Прусия. През 1807 г. край Фридланд руската армия претърпява
поражение, французите се приближават да границата на Русия. Александър I
е принуден да води преговори, които се провеждат през юни 1807 г. в Тилзит.
Насред Неман, крайграничната река, построяват сал, където се срещат руският
цар и френският император. По време на разговорите Александър I отхвърля
предложението на Наполеон да бъде император на Изтока, като го остави той
да бъде император на Запада. На практика това би означавало Русия да бъде
изхвърлена от европейската политика.
Тилзитският мир
В Тилзит подписват мирен договор и споразумение за настъпателен и
отбранителен съюз между двете империи. Съгласно условията на договора за
мир се създава Варшавското херцогство, чиято външна и вътрешна политика
контролира Наполеон и което е средство за оказване на натиск върху Русия. Русия
губи и позициите си в Средиземно море, но главното и най-тежко следствие от
Тилзитската среща на двамата императори е присъединяването на страната към
континенталната блокада Тази мярка, при последователното й осъществяване,
води до бързото разораване както на поместното дворянство, което изнася в
Англия селскостопанска продукция, така и на търговското съсловие, което
търгува с английски стоки. Тилзитският мир предизвиква възмущение в Русия,
Александър I става крайно непопулярен, той не е сигурен дори в най-близкото
си високопоставено обкръжение и именно тогава приближава до себе си М. М.
Сперански и А. А. Аракчеев.
Едно от решенията, взети в Тилзит, е Русия да започне военни действия
срещу Швеция, която отказва да се присъедини към континенталната блокада.
Наполеон скарва Александър I с неотдавнашния му съюзник и постига целта
си с чужди ръце. Руско-шведската война, започнала през март 1808 г , поражда
недоволство сред дворянството и, което особено тревожи царя, в гвардията. Ходът
на военните действия обаче е успешен. Два корпуса от руската армия, командвани
от М. Б Барклай де Толи и П. И. Багратион, осъществяват поход през ледовете
на Ботническия залив и принуждават противника да подпише през август 1809
г. Фридрихсхамския мирен договор, съгласно който Финландия преминава към
Русия.
При организирането на Великото финландско княжество Александър I

умело използва ситуацията, за да укрепи спадналия си международен престиж.
Именно оттогава народите в Европа започват да виждат в руския цар защитник на
законността и реда, да свързват с него и с Русия надеждите си за освобождение.
Подготовка за война
На този фон се влошават руско-френските отношения. Новата среща на
Александър I и Наполеон през 1808 г. в Ерфурт разкрива противоречия, които не
намират разрешение. Русия отказва да воюва срещу Англия и Австрия, а Наполеон
не иска да изведе войските си от Прусия и Варшавското херцогство. Същевременно
е раздразнен от увеличаването на английския контрабанден износ за Русия, на
което руското правителство гледа през пръсти.
След Ерфурт нещ ата наистина отиват към война. Н аполеон създава
общоевропейска коалиция, обединяваща най-различни държави, от Испания до
Прусия и Австрийската империя; той демонстративно окупира Олденбургското
херцогство, принадлежащо на руската императорска фамилия. Александ ър I не дава
съгласието си за брака на сестра си с френския император, установява митническа
тарифа, неизгодна за френските стоки
Двете страни увеличават военните си сили Във Варшавското херцогство
Наполеон съсредоточава Великата армия, предназначена за нахлуване в Русия.
Руската военна агентура във Франция своевременно научава за всички по-сериозни
придвижвания на наполеоновите войски. През пролетта на 1812 г. Русия подписва
с Швеция договор за неутралитет и сключва мир с Османската империя, който
освобождава сили от руската армия. Същевременно се обявяват допълнителни
рекрутски набори.
2. ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА 1812 ГОДИНА

Плановете на Наполеон
Нахлуването на Наполеон в пределите на Руската империя започва през нощта
срещу 12 юни 1812 г. Наполеоновските войски форсират Неман и превземат Ковно.
Руската армия започва да отстъпва. Войските на французите и техните съюзници
имат значително числено надмощие, в нахлуването участват над 400 хиляди души.
Общо в кампанията от 1812 г. на страната на Наполеон действат около 600 хиляди
души, което дава основание да се говори за Великата армия като за най-голямата
армия в света. Освен френските части, които са главната й ударна сила, в състава й
влизат войските на Прусия, Австрия, на германските държави, италиански, полски,
41
испански и холандски части. Това е истинско „нашествие на дванайсет езика“.

Многонационалността на наполеоновската армия е нейната слабост: войниците не
си представят политическите цели на кампанията, държи ги воинската дисциплина
и надеждите да се замогнат в „богатата болярска Московия“.
Стратегическите планове на Русия

Всъщност срещу Русия се изправя коалиция на европейските държави, чиито
владетели зависят от Наполеон или са негови преки протежета. Международното
положение на Русия обаче далеч не е безнадеждно. Като подписва в навечерието
на войната мирни договори с Турция и Швеция, руското правителство обезопасява
своите флангове. То може да разчита на финансовата помощ на Англия, което при
разстроените й финанси има немаловажно значение, и Наполеон не успява да
изолира Русия. Със започването на кампанията от 1812 г. Александър I форсира
сключването на съюз между три страни - Русия, Англия и Швеция, срещу френския
император. Съюзът притежава мощен потенциал, който реализира в хода на
освободителните походи на руската армия през 1813-1814 г
Много по-зле стои въпросът за плана на кампанията. В предвиждането
на войната нито императорът, нито военното министерство вземат еднозначно
решение за това как да се водят военните действия, макар много добре да е
известно, че любима тактика на Наполеон е да налага на противника генералното
сражение, победата в което гарантира на френския император изгодни условия за
мир. Александър I не вярва в стратегическите способности на руските генерали,
той явно подценява бойните качества на руската армия, която, въпреки че Русия
почти постоянно води крайгранични войни, няма опит в големи войни. Към
началото на кампанията от 1812 г. около половината от всички руски офицери,
предимно младши оберофицер*, нямат боен опит. Основната част от офицерския
корпус (над три четвърти) са млади, не по-възрастни от трийсет години, неотдавна
постъпили на военна служба. В това отношение руската армия безспорно отстъпва
на закалените в боевете френски ветерани.
В началото на войната руските войски са разсредоточени покрай западната
граница Първа армия, под командването на генерал М. Б. Барклай де Толи,
прикрива петербургского направление и наброява до 120 хиляди души. Във Втора
армия на генерал княз П. И. Багратион има малко повече от 50 хиляди души,
тя действа в центъра, зад гърба й е направлението Смоленск - Москва. Между
Първа и Втора армия разстоянието е от сто версти**. По на юг е разположена
* Обер (нем. Ober - старши, главен) - в Руската империя и редица други държави, свързано с
друга дума, означава висша степен на звание, длъжност, например оберпрокурор - Б ред
Верста - руска мярка за дължина = 500 сажена, или около 1,06 км - Б. пр
армията на генерал А. П. Тормасов, наброяваща над 40 хиляди души. Александър

I е с армията, но нито той, нито Барклай де Толи, който едновременно заема поста
военен министър, не координират действията на войските.
Практически веднага е отхвърлен планът, разработен от генерал К. Фул, който
предвижда съсредоточаване на армията на Барклай де Толи на брега на Западна
Двина, в Дриския укрепен лагер Барклай де Толи решава да избегне генералното
сражение и да отстъпи на изток. Стратегически вярно, това решение предизвиква
недоволството на войниците и офицерите, а в генералитета се създава „руска
партия“, която крои интриги срещу „немеца Барклай“. Нейните привърженици
подкрепят П. И. Багратион, ученик на А. В. Суворов, който получава генералски
чин преди Барклай. Багратион подчертава националния характер на войната и
до решаването на въпроса за главнокомандващия се въздържа от съединяване с
Първа армия.
Бойни действия
Наполеон не успява да наложи генерално сражение край границата, нито
поотделно да разбие руските армии. На 22 юли Първа и Втора армия се съединяват
край Смоленск. Общата им численост е над 120 хиляди души, видимо отстъпвайки
на силите на французите, които съсредоточават на главното направление до 200
хиляди души. Край Смоленск пламва ожесточено сражение, в което се отличават
частите под командването на генералите Д. П. Неверовски, H Н. Раевски и Д.
С. Дохтуров. Градът е разрушен от Наполеоновата артилерия, руските войски
продължават да отстъпват Наполеон смята, че кампанията от 1812 г. приключва,
и прави опит да започне преговори за мир с Александър I. Предложението му,
предадено чрез генерал Н. А. Тучков, остава без отговор.
На 17 август в Царево-Займишче, където се намира щабът на руската армия,
идва М И. Кутузов, неотдавна назначен за главнокомандващ. Това е победа
на общественото мнение, недоволно от хода на кампанията и демонстративно
подкрепящо стария генерал, за когото се знае, че императорът не го обича. Като
пристжа в щаба, обръщайки се към войниците, Кутузов възкликва: „С такива
юнаци да се отстъпва?“ С това той сякаш изразява неодобрението си от действията
на Барклай де Толи. Отстъплението обаче продължава. Стратегически то е
неизбежно. Ясно е, че целта на Наполеон е Москва, чието превземане противоречи
на първоначалните му планове, но отстъплението на руската армия му го налага.
Партизанско движение
С настъпването на Наполеоновата армия навътре в страната се засилва влиянието
на партизанското движение върху хода на кампанията. Французите разполагат
с разпокъсани комуникации, не се справят с охраната им и в тила им успешно
43
действат казашки отряди и части от леката кавалерия. Партизанските отряди строго

се подчиняват на заповедите на командването и водят „малката война“, на която
Кутузов придава голямо значение и която нанася на противника сериозни загуби.
Начело на отрядите стоят опитни офицери - Д. В. Давидов, И М. Вадболски, В. В.
Орлов-Давидов, А. Н. Сеславин, А. С. Фигнер, А. И. Чернишов.
Наред с частите на редовната армия, в тила на французите стихийно възниква
съпротивата на селяните срещу врага, който мародерства, задига добитъка,
ограбва и опожарява селата. В Богородски уезд на Московска губерния през
септември-октомври действа отряд под ръководството на крепостния селянин Г.
М Курин, в който влизат над 5500 души, от които 500 конници. Отрядът разполага
с оръжие, завзето от французите. В по-голямата си част героите на селската
съпротива са неизвестни, но тя свидетелства за това, че войната действително се
превръща в народна. Наистина, има и обратни примери. Смоленският помешчик
Н. И. Енгелгарт, който се опитва да организира партизански отряд, е предаден от
собствените му селяни и разстрелян от французите.
Не желаейки да върви срещу общото настроение в армията, Кутузов взема
решение за генерално сражение, за място на което избира околностите на село
Бородино, близо до Можайск. Тук се сближават двата основни пътя към Москва
и релефът на местността е удобен, той не е подходящ за маневри на големи маси
кавалерия и позволява благоприятно да се разположат артилерийските батареи.
Десния фланг на руската армия, където са съсредоточени две трети от силите,
командва Барклай де Толи, неговите части именно прикриват прекия път за Москва.
В центъра на позициите сапьорите оборудват Курганната височина, по-късно
наречена Батареята на Раевски - по името на генерала, командващ отбраняващите я
части. Тук именно се водят най-ожесточените боеве. На левия фланг се разполагат
войските на Багратион. Пред тях край село Шевардино е построен редут, до който
френската армия се приближава сутринта на 24 август. Боевете за Шевардинския
редут продължават през целия ден и забавят прегрупирането на Наполеоновите
войски. Едва през нощта Шевардинският редут е отстъпен.
Бородино
Рано сутринта на 26 август започва Бородинското сражение. Наполеон го
разглежда като желан завършек на кампанията, възможност да се унищожат
основните военни сили на Русия. През този ден войниците, офицерите и
генералите от Наполеоновата армия храбро се стремят към победа, действията
им предизвикват одобрението на самия Багратион. Всичките им усилия обаче
се разбиват в твърдостта на руската армия. За Кутузов генералното сражение е
средство да се обезкървят французите, да ги лишат от инициатива. Същевременно
той се стреми да запази боеспособността на руската армия, като предвижда
44
продължаване на военните действия. Съотношението на силите на противниците

е в полза на руснаците: приблизително 150 хиляди срещу 135 хиляди французи,
руснаците имат 640 оръдия, французите - 587. Почти цялата си артилерия
Наполеон съсредоточава срещу Багратионовите флеши*, които са превзети, после
отстъпени, после отново завзети от французите под командването на маршал М.
Ней. По време на контраатаката княз П. И. Багратион е смъртно ранен. Генерал
Π. П. Коновницин поема командването и изтегля войската отвъд Семьоновския
овраг. В средата на деня започва борбата за Батареята на Раевски, която французите
привечер успяват да завладеят. В разгара на битката кавалерията на Ф. П. Уваров
и на М. И. Платов извършва рейд в тила на французите. Наполеон никъде не
успява да пробие фронта на руската армия. Особено упорито се сражават частите
на Барклай де Толи, който е на най-опасните места.
Битката спира по здрач, когато силите на противниците са изтощени. За
жестоките битки говорят огромните загуби: не по-малко от 30 хиляди при
французите, над 40 хиляди при руснаците. Загубите на офицерския корпус на
френската армия над два пъти превъзхождат загубите на руските офицери. Да
възстанови тези загуби, а също и загубата на най-добрите генерали, Наполеон не
може при никакви обстоятелства. По-късно той казва за Бородинското сражение:
„В него французите се показаха достойни да спечелят победата, а руснаците си
извоюваха правото да бъдат непобедими.“
Изоставянето на Москва
След сражението руската армия продължава да отстъпва, но запазва
боеспособността си и може да разчита на значително подкрепление. Французите
настъпват към Москва и след като на военен съвет във Фили Кутузов решава да
напуснат града, на 2 септември те влизат в него. Тук Налолеоновите войници ги
очаква разочарование. Няма нито непокорни боляри, нито богата плячка. Градът
е пуст. Заедно с армията го напускат и московчани.
Влизането в М осква довежда до рязко спадане на дисциплината сред
французите и особено сред техните съюзници Започват грабежи и мародерство,
които старшите офицери не могат да спрат. В различни краища на града опожаряват
сгради. Французите смятат, че руснаците са виновни за пожарите, руснаците
- французите. Ясно е едно: големият дървен град, превзет от измъчената вражеска
армия, е обречен. В огъня изгарят и запасите от храни, на които Наполеон разчита.
От Москва той три пъти се обръща към Александър I и Кутузов с предложения да
започнат преговори, но те остават без отговор. Въпреки съветите на А. А. Аракчеев
* Флеш - полево укрепление във вид на тъп ъгъл с връх към противника - Б пр
45
и на министъра на външните работи Η. П. Румянцев царят спазва обещанието си

да води войната до пълна победа над французите.
Тарутинският маньовър
Наполеоновата армия остава в Москва повече от месец. През това време
стратегическата инициатива преминава към Кутузов, който се показва като
мъдър и далновиден пълководец. По негова инициатива се извършва блестящият
Тарутински маньовър, когато, напуснала Москва и отстъпвайки по Рязанския
път, руската армия рязко завива на запад и се прехвърля на Калужкия път, където
спира на лагер край село Тарутино. Само малкият ариегард на М. А. Милорадович
продължава в предишната посока и заблуждава френския авангард, командван
от И. Мюрат. За повече от денонощие маршалът изгубва откъсналите се основни
части на руската армия и тази грешка Наполеон не може да му прости.
Разположена в Тарутинския лагер, руската армия прикрива тулските оръжей
ни заводи и прегражда на французите пътя за отстъпление през неопустошените
южни губернии. Тук постоянно постъпват подкрепления, както редовни части,
така и опълченци. И численият състав на руската армия, и основните й качествени
показатели започват видимо да превъзхождат френските сили. Кутузов готви
настъпление.
Отстъплението на французите
На 7 октомври Наполеон издава заповед за отстъпление от Москва. При това
той - наистина, неуспешно - се опитва да взриви Кремъл и кремълските катедрали.
Французите тръгват по Калужкия път, надявайки се да си пробият път на юг. На 12
октомври край Малоярославец се завързва кръвопролитен бой, чийто изход принуждава
Наполеон да отстъпи по разнебитения Смоленски път. Частите на отстъпващата армия
още запазват боеспособността си, но напълно губят своята маневреност, превръщат се
в огромен обоз, в който са смесени болни и ранени, провизии и плячкосано богатство.
От липсата на фураж постоянно умират коне, французите се лишават от кавалерия и
са принудени да изоставят артилерийските оръдия. В Смоленск Наполеон разчита,
основавайки се на донесенията на своите интенданти, да попълни запасите от фураж
и продоволствие, но интендантите го заблуждават.
Продължилата кампания погубва основните сили на Великата армия. Запла
шва я пълно обкръжение. От юг идва Дунавската армия на адмирал П. В. Чичагов,
от север настъпва генерал Π. X. Витгенщейн, който, прикривайки петербургското
направление, разбива маршалите Л. Сен Сир и Н. Удино. Важен естествен рубеж
за отстъпващите остава река Березина, през която Наполеон, измамвайки Чичагов,
успява на 14-1 б ноември да прехвърли над 20 хиляди души По пътя към Вилно,
където остатъците от армията пристигат през декември, французите жестоко
страдат от настъпилите студове. На 14 декември последният Наполеонов войник

напуска пределите на Русия Още по-рано императорът изоставя войската си и
заминава за Париж. Великата армия вече не съществува.
Руските войски упорито преследват Наполеон и постоянно му нанасят загуби
В сражението край Красни генерал М. А. Милорадович унищожава основните час
ти на ариергардния корпус на М. Ней. Кутузов поощрява активните действия, но е
принуден да се съобразява и с крайната умора на войниците, и с това, че се налага
да настъпват по изцяло разорена местност, където два пъти е минала войната.
Трябва да пази войниците. Главнокомандващият разбира, че с прогонването на
неприятеля военните действия няма да спрат, той крои планове, мислейки за
освобождението на народите на Европа.
Равносметка от Отечествената война

Съвременниците наричат кампанията от 1812 г. Отечествена война. Това
действително е война на руския народ, на всички народи на Руската империя за
свобода и независимост. Нахлуването на Наполеон заплашва самото съществуване
на държавата и това временно сплотява всички слоеве на руското общество,
всички съсловия. Те действат заедно и чувстват силата си и своето единство.
Народът се превръща в активна, дейна сила на историческия процес. Войната,
която води, наистина става народна. Отечествената война от 1812 г. поразително се
отличава от военните кампании, в които действат професионални армии и в които
Наполеон е свикнал да побеждава. Патриотичният порив въодушевява войниците,
офицерите и генералите от руската армия и те във всяко отношение превъзхождат
противника. Талантите на пълководците, героизмът на войниците и офицерите,
твърдото политическо ръководство са залогът за великата победа.
Победата е постигната на скъпа цена. По време на бойните действия армията
загубва около 300 хиляди души. Напълно са опустошени основните земеделски
райони на страната, пострадват какго помешчически имения, така и стопанства
на селяни. Разрушени са мостове, пътища и водни переправи*. Общият размер
на материалните загуби е над един милиард рубли - огромна за времето сума. От
стопанската разруха от 1812 г. крепостна Русия така и не може да се оправи.
От историческо гледище войната на Русия на Александър I и на Наполеонова
Франция може да се разглежда като сблъсък надве социални системи - изостаналата
крепостническа и напредничавата буржоазна. В този сблъсък безусловна военна
победа печели системата, чийто потенциал е почти изчерпан. Тук няма никакъв
исторически парадокс: побеждава народът, за когото целостта и независимостта
на държавата са най-голямата ценност.
* Переправа - място за преминаване (на река и др.) - Б пр
47
3. ОСВОБОДИТЕЛНИТЕ ПОХОДИ
НА РУСКАТА АРМИЯ ПРЕЗ 1813-1814 Г
СЪЗДАВАНЕ НА ВИЕНСКАТА СИСТЕМА
Освобождаването на Европа
Прогонването на Наполеон от Русия дава мощен тласък на европейското
освободително движение Народите на Европа започват да вярват във възмож
ността да се отхвърли чуждоземното потисничество, създадената в Русия
европейска коалиция започва да се разпада. Още през декември 1812 г. се'
подписва Таурогенската конвенция, съгласно която пруският генерал Йорк, чийто.
корпус воюва на страната на французите, обявява своя неутралитет В Прусия и
в германските земи започва освободителна война.
На 1 януари 1813 г. руските войски преминават Неман. М. И Кутузов започва
кампанията от 1813 г След няколко седмици се подписва Калишкият договор с
Прусия за настъпателен и отбранителен съюз. Скоро руските войски освобождават
Берлин Смъртта на Кутузов през април 1813 г. спира по-нататъшното придвижване
на армията. На поста главнокомандващ го сменя Π. X. Витгенщейн, а след това
М. Б. Барклай де Толи. Съюзните руско-пруски войски действат неуспешно^
отстъпват и през май се сключва примирие. Военните действия се прекратяват,
но рязко се засилват дипломатическите усилия на Александър I за укрепване на
антиналолеоновската коалиция. Негово постижение е Теплицкият съюзен договор
с Австрия, която по този начин скъсва с Наполеон.
Възобновяването на военните действия показва изменение на силите в полза
на антинаполеоновската коалиция. През август се води сражение край Дрезден,
в което Наполеон взема връх над армията на Шварценберг. В боя се отличават
гродненските хусари, които съсичат карето* на французите. Изтеглянето на
Бохемската армия прикрива отрядът на А. Н. Остерман-Толстой, който заема
отбранителна позиция край Кузма. В боя се отличава гвардейският Семьоновски
полк, от строя излизат почти всички офицери. Когато приближават основните
сили под командването на Барклай де Толи, обръчът на обкръжението се затваря,
само френската кавалерия е в състояние да го пробие.
„Битката на народите“
На 4—6 октомври 1813 г. в сражение край Лайпциг, наречено „Битката на
народите“, Наполеон посреща руската гвардия, чиято твърдост дава възможност
* Каре - боен ред, построяване на пехотата във вид на квадрат или правоъгълник - Б пр
48
да се прегрупират силите на Бохемската и Силезката армия. В разгара на битката

на страната на коалицията преминава армията на саксонския крал, отдавнашен
привърженик на френския император. Самият крал е пленен. Руските войски
първи влизат в Лайпциг.
Войната наближава границата на Франция, на чиято територия съюзниците
стъпват през януари 1814 г. Сред победителите постоянно възникват разногласия,
които александровската дипломация не изглажда лесно. Австрия заплашва да
излезе от коалицията, само Русия и Англия са за безусловно продължаване на
войната и за мирни преговори, ако Франция приеме границите от 1792 г. Наполеон
се лишава от всичките си германски съюзници, но е склонен да продължава
войната. Той обаче не е в състояние да преодолее стремежа на европейските
народи към независимост.
Капитулацията на Франция
През февруари Русия, Австрия, Англия и Прусия подписват Четвъртото
споразумение, в което разглеждат въпросите за следвоенното урегулиране. На
18 март 1814 г. Париж капитулира. Капитулацията приема руският генерал М.
Ф Орлов На другия ден съюзните войски начело с Александър I влизат в града.
Руският цар достойно носи славата на победител на Наполеон и освободител на
Европа. Наполеон се отрича и е изпратен на остров Елба
Пред победителите се изправя сложен проблем: възстановяването и укрепването
на монархическия принцип в цяла Европа, установяването на новите европейски
граници и определянето на статута на следнаполеоновска Франция. В крайна сметка
става дума за създаване на политическа система, която да гарантира европейския
мир и сигурност и същевременно да бъде пречка за развитие на революционни
и националноосвободителни идеи. Водещата роля в решаването на тази задача е
отредена за Александър I и ръководената от него руска дипломация, чиито главни
дейци са К. В. Неселроде и Йоан Каподистрия - знатен грък, преминал на руска
служба. Без преувеличение може да се каже, че именно Александър I определя
съдбините на народите и на държавите в следвоенна Европа.
Идеите за европейско единство

Стремейки се да утвърдят хегемонията на Русия на европейския континент,
държавните дейци и дипломати по времето на Александър I не се чувстват
свързани с традициите и правните норми на „стария ред“, те се изживяват не само
като освободители, но и като обединители на Европа и предлагат решения, доста
изпреварващи своето време.
В дадения контекст най-голям интерес представлява „Проектът за федеративна
система на финансите и търговията с учредяване на съответната банка“, съставен
49
от H. Н. Новосилцев към началото на 1813 г Проектът предвижда създаване на

обща за Русия и съюзните й държави „федеративна система на финансите и
търговията“. Предвижда се за военни нужди да се пуснат „федеративни книжни
пари“, гарантирани от всички държави от антинаполеоновската коалиция. В
Петербург трябва да се създаде централна търговска банка, от момента на
създаването й се отменят всички забрани за внос в Русия на стоки от страните,
участващи във „федеративната система на финансите“./Банкнотите на тази банка
задължително се приемат по номиналната им стойност на цялата територия на
Руската империя.
В доклад до Александър I министърът на финансите Д. А. Гуриев предлага,
докато руските войски са в чужбина, пускането на специални книжни „федеративни
пари“ да се съгласува с правителството на страната, на чиято територия се водят
военните действия. Гуриев смята, че Русия йезабавно трябва да въведе в Прусия
„федеративните пари“ и да се споразумее с Великобритания каква част от сумата
на „федеративните пари“, пуснати в обращение, след сключването на мира Англия
ще пожелае да изземе за сметка на своята хазна. Гуриев смята, че е възможно
да се споразумеят със съюзните държави относно участието им в пускането на
„федеративните пари“ и начините за последващото колективно изземане, което би
могло да се осъществи или с помощта на заем, или след сключването на мира чрез
обмяна на „федеративните пари“ срещу валутата на всяка от държавите. Планът
на Гуриев и Новосилцев е одобрен от Александър I, но не получава подкрепата
на съюзниците. Русия е принудена да понесе основното бреме на войната,
макар в тогавашните условия проектът за „федеративна система на финансите и
търговията“ да е напълно реален.
Виенският конгрес
Основите на новата политическа система, която трябва да предпази
европейските монархии от повтаряне на революционните сътресения, са заложени
на Виенския конгрес, започнал работа през септември 1814 г. По това време
държавите победителки се съгласяват, че във Франция трябва да се възстанови
властта на Бурбоните, и за френски крал е провъзгласен Луи XVIII, брат на
екзекутирания Луи XVI. Александър I далеч не е безусловен привърженик на
възстановяването на стария режим и смята, че народът на Франция трябва сам да
решава съдбата си. Много повече го интересува Варшавското херцогство, за чието
предаване на Русия той категорично настоява. Наред със саксонския, полският
въпрос става главният на Виенския конгрес Там руската дипломация се оказва
във фактическа изолация, Англия, Австрия и Франция заплашват Русия с военен
сблъсък и твърдят, че присъединяването на Полша към руската корона заплашва
мира в Европа.
50
Споровете временно се прекратяват поради бягството на Наполеон от Елба

и връщането му на власт във Франция. Наполеоновите „сто дни“ завършват с
поражението му край Ватерло и с новото навлизане на съюзниците в Париж,
където през септември 1815 г. по настояване на Александър I се подписва
знаменитият акт за Свещен съюз, който става основополагащо идеологическо
обосноваване на новата политическа система. Още по-рано, в края на май, се
подписва заключителният акт на Виенския конгрес, съгласно който картата на
Европа радикално се прекроява. Русия, по-специално, получава по-голямата част от
Варшавското херцогство, което може да има народни представители и национални
държавни учреждения, „съгласно начина на политическото устройство“, който
му предостави руското правителство. Именно опирайки се на това решение на
Виенския конгрес, Александър I дава на Полша конституция.
За Русия решенията на Виенския конгрес, засягащи европейското държавно-
политическо устройство, са благоприятни. Определя се западната граница на
Руската империя, която в продължение на столетие - до Първата световна война
- остава стабилна и въпреки многобройните военни и дипломатически заплахи
- мирна. Обективно това е главният исторически резултат от Отечествената война
1812 г. и от освободителните походи 1813- 1814 г , важно следствие от победата
над Наполеон.
Общите решения на Виенския конгрес се основават на принципите на
легитимизма, законността, подразбиращи връщането на Европа към порядките,
съществуващи до Френската революция и периода на наполеоновските войни.
Доколкото е възможно, се възстановяват старите държавни граници, връщат се
на власт законните династии, реставрират се политическите и - в ограничена
степен - социалните порядки. Режимът на Реставрацията определя политическото
развитие на следнаполеоновска Франция, в която е оставен руски окупационен
корпус под командването на генерал-лейтенант граф М. С. Воронцов. Защитата
на принципите на легитимизма предвижда възможност за интервенция, която
трябва да осъществят европейските монарси, ако в една или друга страна - според
тях - има вълнения, заплашващи законната власт. Това е издигнато като норма в
международното право - намеса във вътрешните работи на други държави.
Идеите на легитимизма, не подкрепата на законността в Европа и противо-
действието на революционните вълнения, лягат в основата на външната политика
на Александър I. Той по право трябва да се смята за създател на Виенската система,
наричана „заговорът на монарсите“ срещу Европа, но несъмнено достойнство на
която е принципът за политическо равноправие, осигуряващ след продължителния
период на войни и революционни сътресения четирийсет години мирно развитие
на стара Европа. Най-голям гарант на Виенската система е нейният творец,
51
История на Р усия X I X - началото на X X век
руският император Александър I, а самата система през първите години от своето

съществуване е инструментът за руската хегемония на европейския континент.
Европейска християнска нация

Плановете на Александър I се простират много по-далече от следвоенното
устройство на Европа. Свещеният съюз, създаден по негова инициатива, трябва да
обединява монарсите на Русия, Австрия и Прусия както за борба с революционната
опасност, така и за повсеместно утвърждаване на християнските ценности.
В крайна сметка става дума за създаване на единна европейска християнска
цивилизация, за политическо, религиозно и културно обединение на Европа. За
времето, когато народите повсеместно се стремят към създаване на национални
държави, мисълта за единна Европа звучи утопично.
В акта за Свещения съюз, написан лично от Александър I, се съдържа
задължението на тримата християнски монарси и на подвластните им народи:
„Всички да смятат себе си за членове на единен народ под името християнска
нация, тъй като тримата съюзни владетели се смятат поставени от Провидението
да управляват трите области на този единен народ, а именно: Австрия, Прусия
и Русия, изповядвайки по такъв начин, че самодържец на християнския народ, в
много отношения единен, не е никой друг освен онзи, комуто всъщност принадлежи
държавата, понеже единствено в него се откриват съкровищата на любовта и
безкрайните премъдрости, тоест нашият Божествен Спасител, Иисус Христос.“
Принтщните на единната християнска нация, несвързана с църковните различия
и създадена в името на опазване на християнската вяра и на европейския мир, в
Европа се възприемат опростено, като провъзгласяване на борба с ревблюционния
дух на епохата, начало на превръщането на Русия в „жандарм на Европа“.
Механизмът, осигуряващ действието на Виенската система и поддържащ
основите на Свещения съюз, са периодично свикваните международни конгреси,
на които се установяват съгласуваните принципи на европейската политика.
Участието в тези конгреси, както и подготовката им, принуждават Александър I
дълго да отсъства от Русия. Постоянните му пътувания му спечелват репутацията
на „чергаруващ деспот“.
Ако на първия конгрес в Аахен през 1818 г. се решават общи въпроси за
поддържането на международното право и на мира, то през 1820 г. в Тропау
европейските монарси се сблъскват с проблема за революцията, обхванала
Испания, Португалия и италианските държави. По време на работата на конгреса
се получава известие за бунта на Семьоновския полк, което австрийската и
английската дипломация използват за принизяване ролята на Александър I като
европейски арбитър. Последният конгрес се провежда през 1822 г. във Верона.
52
Под натиска на съюзните държави Александър I се отказва от дипломатическото

урегулиране на конфликтите. В борбата с испанската революция се използва
принципът на интервенцията и в Испания се изпращат френски войски Това е
цената, която руската дипломация е съгласна да плати за запазване на Виенската
система.
4. ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС.
РУСИЯ И НАРОДИТЕ ОТ ЗАКАВКАЗИЕТО
Русия и Османската империя
В началото на XIX в Източният въпрос не играе видима роля във външната
политика на Русия. Гръцкият проект на Екатерина II, който предвижда прогонването
на турците от Европа и създаването на християнска империя на Балканите, начело
на която императрицата вижда своя внук Константин, е изоставен. При Павел I
Руската и Османската империя се обединяват за борба с революционна Франция.
Босфорът и Дарданелите са отворени за руските военни кораби и ескадрата на
адмирал Ф. Ф. Ушаков успешно действа в Средиземно море
За Александър I и неговите „млади приятели“ Източният въпрос е предмет на
сериозно обсъждане в Негласния комитет. Резултат от това обсъждане е решението
за запазване целостта на Османската империя, за отказ от плановете за нейното
разделяне. Това противоречи на екатерининската традиция, но е напълно оправдано
в новите международни условия.
За западноевропейските държави Източният въпрос се свежда до проблема
за „болния човек“ на Европа, за какъвто смятат Османската империя. Из ден в
ден очакват смъртта й и се говори за подялба на турското наследство. Особена
активност тук проявяват Англия, Франция и Австрийската империя. За Русия
Източният въпрос включва следните аспекти- окончателното политическо
и икономическо утвърждаване в Северното Причерноморие, което главно е
постигнато при Екатерина П; признаването на правата й като покровителка на
християнските и на славянските народи от Османската империя и преди всичко на
Балканския полуостров; благоприятния режим на черноморските проливи Босфора
и Дарданелите, което осигурява на Русия търговските и военните й интереси. В
широкия смисъл Източният въпрос засяга и руската политика в Закавказието.
Присъединяването на Грузия
Предпазливият подход на Александър I към Източния въпрос в определена
степен е свързан с това, че от първите крачки на своето управление му се налага
53
да решава стария проблем - присъединяването на Грузия към Русия. Жестоко

пострадала от персийското нашествие, Източна Грузия, която представлява
Картли-Кахетинското царство, е заинтересувана от руското покровителство По
молба на цар Георгий XII в Грузия се намират руски войски. В началото на 1801 г.
Павел I издава манифест за присъединяването на Грузия към Русия. След известни
колебания Александър I потвърждава решението на своя баща и през септември
1801 г. подписва манифест към грузинския народ за ликвидиране на Картли-
Кахетинското царство и присъединяване на Източна Грузия към Русия.
Павел Дмитриевич Цицианов

За главен администратор на Грузия през 1802 г. е назначен генерал княз П.
Д. Цицианов, по произход грузинец. Мечтата на Цицианов е освобождението на
народите на Закавказието от османската и персийската заплаха и обединяването
им във федерация под егидата на Русия. Действайки енергично и целеустремено,
за кратко време той постига съгласието на владетелите на Източното Закавказие
подвластните им територии да се присъединят към Русия. Покровителството
на руския цар приемат дербентският, талъшкият, кубинският и дагестанският
владетел. Срещу Гянджинското ханство Цицианов предприема успешен поход. Той
започва преговори с имеретинския цар, които по-късно завършват с включването
на Имеретия в състава на Руската империя.
Успешните действия на Цицианов предизвикват недоволството на Персия,
която през 1804 г. започва война срещу Русия. Въпреки недостига на сили, Цицианов
води активни настъпателни действия и към Русия се присъединяват Карабахското,
Шекинското и Ширванското ханство. Когато приема капитулацията на бакинския
хан, Цицианов е предателски убит, което обаче не се отразява на хода на персийската
кампания. През 1812 г. персийският престолонаследник принц Абас-Мирза оконча
телно е разбит край Асландуз от генерал П. С. Котляревски. Персите трябва да очистят
цялото Закавказие и да се съгласят на преговори. През октомври 1813 г. се подписва
Гюлистанският мирен договор, съгласно който Персия признава руските завоевания в
Закавказието. Русия получава изключителното право да държи военноморски съдове
в Каспийско море. Мирният договор създава напълно ново международно положение,
означаващо утвърждаване на руските граници по реките Курб и Аракс и влизане на
народите от Закавказието в състава на Руската империя.
Букурещкият мир
Османската империя е принудена да приеме тези условия още по-рано, когато
през 1812 г. е подписан Букурещкият мирен договор, съгласно който Русия освен
това получава морски бази на черноморското крайбрежие на Кавказ. Този договор
прави равносметка на руско-турската война, избухнала през 1806 г. Войната,
54
която турците започват, разчитайки на отслабването на Русия след Аустерлиц, се

води с променлив успех, докато през 1811 г. за командващ Дунавската армия не
е назначен М. И. Кутузов. Той разбива турските сили при Русчук и на Слободзея
и принуждава Портата да сключи мир. Това е първата огромна добрина, оказана
от Кутузов на Русия през 1812 г. Съгласно условията на Букурещкия мир Русия
получава правата на гарант за автономията на Сърбия, което укрепва позициите
й на Балканите.
Гръцкият въпрос
Виенската система на европейското равновесие не се простира върху
Османската империя. Свещеният съюз, ако го тълкуваме свободно, подразбира
сплотяване на европейските християнски монарси срещу неверниците. Русия
широко се ползва от възможностите си да покровителства християнските поданици
на султана Със знанието на руските власти в Одеса, Молдавия, Влахия, Гърция
и България гръцките патриоти подготвят въстание, чиято цел е независимостта
на Гърция. Изхождайки от принципа на легитимизма, Александър I не одобрява
идеята за гръцка независимост, но не намира подкрепа нито в руското общество,
нито дори в Министерството на външните работи, където видна роля играе М.
И. Каподистрия.
През 1821 г. започва гръцката националноосвободителна революция, която
оглавява генералът на руска служба Александър Ипсиланти. Александър I осъжда
гръцката революция и настоява да се реши гръцкият въпрос чрез преговори.
Вместо независимост той предлага на гърците автономия в състава на Османската
империя. Въстаналите, които се опират на съчувствието на напредничавата
европейска общественост, отхвърлят този план. Не го приемат и османските
власти. За решаване на гръцкия въпрос в началото на 1825 г в Петербург се свиква
конференция на великите сили, на която Англия и Австрия отхвърлят руската
програма за съвместни действия. Султанът се отказва от посредничеството на
участниците в конференцията и Александър I решава да се съсредоточат войски
налурската граница. С това той зачерква политиката на легитимизма и преминава
към открита подкрепа на националноосвободителното движение.
Алексей Петрович Ермолов и неговата дейност

в Северен Кавказ
Едновременно Русия рязко засилва военното си присъствие в Северен Кавказ
- територията, която е етнически разнородна и народите й се намират на най-
различно равнище на социално-икономическото и политическото си развитие.
Там съществуват относително устойчиви държавни образования - Аварското
и Казикумикското ханство, Тарковското шамхалство*, в планинските райони
55
господстват патриархални „свободни общества“, чието благоденствие в значителна

степен зависи от успешните набези срещу съседите от равнините, занимаващи се
със земеделие.
През втората половина на XVIII в. Северното Прикавказие, обект на селската
и казашката колонизация, се отделя от планинските райони Кавказката линия,
която се простира от Черно до Каспийско море и минава по бреговете на реките
Кубан и Терек. По протежението на тази линия е прокаран пощенски път, смятан
почти за безопасен. През 1817 г. Кавказката кордонна линия се премества от
Терек на Сунжа, което поражда недоволството на планинските народи За руските
власти включването на кавказките народи в орбитата на имперското влияние е
естествено следствие от успешното утвърждаване на Русия в Закавказието. Във
военно и търговско-икономическо отношение властите са заинтересувани от
премахването на заплахите, които се таят в набезите на планинците. Подкрепата,
която планинците получават от страна на Османската империя, оправдава военната
намеса на Русия в Северен Кавказ.
Назначеният на поста главен администратор на гражданската част в Грузия и
в Кавказ и едновременно командващ Специалния Кавказки корпус генерал А. П.
Ермолов смята за своя главна задача обезпечаването на сигурността на Закавказието
и включването в състава на Руската империя на територията на планински
Дагестан, Чечения и Северозападен Кавказ. От политиката на Цицианов, в която
се съчетават заплахи и обещания за пари, той преминава към остро пресичане на
набезите, за което широко се използват изсичането на горите и унищожаването
на непокорните аули***. Ермолов се изживява като „проконсул на Кавказ“ и не се
стеснява да използва военна сила. При него се построяват крепостите Грозная,
Внезапная и Бурная, които стават опорни пунктове на руските войски.
В оенните експедиции на Ермолов пораж дат противодействието на
планинците от Чечения и Кабардб. През 1820 г. то прераства в организирана
военнополитическа съпротива, чиято идеология става мюридизмът-разновидност
на исляма, приспособена към разбиранията на планинските народи.
Може да се каже, че при Ермолов започват събития, които съвременниците
наричат Кавказка война. В действителност това са лишени от общ план
разновременни действия на отделни военни отряди, които или се стремят да
пресекат нападенията на планинците, или предприемат експедиции навътре в
планинските райони, без да следват сили на противника и без да преследват
никакви политическищели. Военните действия в Кавказ имат продължителен
характер.
* Шамхал - титла на владетелите в Дагестан Премахната през 1867 г - Б пр

** Аул - планинско село в Кавказ и Крим - Б пр
56
ГЛАВА II!
ОБЩЕСТВЕНАТА БОРБА
ПРИ АЛЕКСАНДЪР!.
ДЕКАБРИСТИТЕ
1. КОНСЕРВАТОРИ И ЛИБЕРАЛИ
Превратът на 11 март и обществото
Качването на престола на Александър I се ознаменува с обществено
оживление, което в много отношения е закъсняла реакция на произвола на Павел
I. Дворянското общество не прощава на покойния император безнаказаното
своеволие, с което той унижава дворяните, нарушава привилегиите им, подлага
ги на телесни наказания, на публично наказание е камшици* и заточаване в
Сибир без съд. Времето на Павел се възприема като царство на терора, който цари
повсеместно - в столицата, в армията, дори и в най-отдалечените провинции на
държавата. Характерно е свидетелството на осведомена съвременничка: „При
най-предпазливо поведение никой не можеше да се смята защитен от донос: никой
не можеше да разчита на следващия ден.“ Именно общата несигурност става
хранителна почва за преврата от 11 март и определя емоционалната атмосфера в
Петербург, когато хората със сълзи на очи се хвърлят към непознати, честитейки
им новия цар. „Целият град приличаше на лудница.“
. Общественото настроение е рязко враждебно към Павел I, смятат го за
тиранин и му приписват най-невероятни намерения - да затвори в крепостта
императорското семейство, да разформирова старите гвардейски полкове, да
започне война с Англия. Цареубийството се прославя в стихове и проза и не
поражда общественото осъждане. Събитието от 11 март се възприема като
патриотичен подвиг и се оправдава с думите: „Да се унищожи тиранът е дълг,
а не престъпление “ Участниците в преврата смятат себе си за спасители на
отечеството; обръщайки се към тях, поетите възпяват „Падането на Павел и
* Публичното наказание с камшици обикновено се изпълнява на търговския площад. Съществува

в Русия до 1845 г - Б пр
57
История на Русия X IX - началото на X Xвек
подвига на руснаците“ Своеобразна равносметка на обществените настроения,

които царят в Русия след дворцовия преврат, прави видният обществен деец граф
А. Ф. Ланжерон: „Страшните катастрофи, повторили се в Русия три пъти през
столетието, несъмнено са най-убедителните от всички аргументи, каквито би
могло да се приведат срещу деспотизма; нужно е престъпление, за да се отървем
от незаконността, от безумието или от тиранията.“
На новия император се възлагат огромни надежди Русия приветства
царуването на Александър I „като ера на освобождението, като зората на
прекрасен ден“. Научило уроците на павловската тирания, дворянското общество
със същата сериозност осмисля опита на Френската революция. Насилието и
междуособиците осъжда върналият се към активна обществена дейност А Н.
Радишчев. Последователят му И. П Пнин нарича революционната френска
конституция „ужасна по действията си и съблазнителна по своите правила“.
Обществото губи интерес към „неподготвените промени“, както тогава наричат
революционните промени, и към републиканските идеи.
През 1802 г. М Н. Карамзин започва да издава списание „Вестник Европн“,
което със самото си име утвърждава идеята за еднаквостта на историческите
съдбини на Русия и на европейските народи. За Карамзин въпросът за Френската
революция се свежда до въпроса за консервативната традиция, само тя може
да поправи „несъвършенствата на гражданските общества“ . Обръщайки се
към читателите на списанието, той пише: „Деветнайсетият век трябва да бъде
по-щастлив, като убеди народите в необходимостта от благодетелно, твърдо,
но бащинско управление.“ Подир година Карамзин е назначен за официален
историограф, който да съчини „пълната история на Отечеството“, работата над
която се превръща в неговия граждански подвиг.
Карамзинистите
Първите томове на „История на Руската държава“ излизат от печат през
1818 г. Публикуването им е голямо обществено събитие, на съвременниците им
се струва, че древна Рус „открива Карамзин, както Америка - Колумб“. Свбята
„История“ Карамзин посвещава на Александър I и я адресира до всички слоеве на
руското общество. Той смята, че познаването на историята трябва да примирява
„с несъвършенството на видимия свят на нещата като с обикновено явление през
всички векове“ Политическите си възгледи той излага в записката „За древна и
нова Русия в нейното политическо и гражданско отношение“, където подлага на
критика бюрократичните реформи на Сперански и доказва, ре просвещаването
на народа е по-важно от административната подреденост, „любезна за систе
матичните умове“.
Обществената борба пои Александър I Иекабоистите < -■
Карамзин има доста последователи, които го ценят като преобразовател

на руския език и руската словесност, като историк, защитник на устоите на
самодържавието. Сред тях са влиятелни дейци като Д. Н. Блудов, П. Я. Вяземски,
Д В. Даппсов, В. А. Жуковски, С. С. Уваров. През първите години от царуването
на Александър I те охотно и весело водят полемика с ретроградството на А. С.
Шишков в защита на „новия стил“, а през 1815 г. създават литературно-обществено
обединение „Арзамас“, изповядващо умерена либерално-консервативна програма.
Без да избягват политическите промени, те ги смятат за „бавен плод на времето“ .
Смятайки крепостното право за несъвместимо с християнския морал и духа на
времето, въпреки това дейците от „Арзамас“, например Уваров, се изказват против
освобождаването на селяните, тъй като „освобождението на душата чрез просвета
трябва да предшества освобождаването на тялото по пътя на законодателството“ .
Карамзин и карамзинистите в много отношения определят обществената атмосфера
през Александровата епоха. Някои от тях правят успешна служебна кариера. П.
Я. Вяземски дейно участва в работата над Уставната програма.
Литературно-обществените противници на карамзинистите се групират около
А. С. Шишков, който се изказва срещу губителните нововъведения в областта на
руския език и култура, отстоява „стария стил“ и устоите на самодържавието. През
1812 г. Шишков е автор на патриотичните манифести, с които царят се обръща към
армията и народа. Манифестите се четат с голямо внимание, оказват забележимо
влияние върху националното съзнание, пронизвайки го с идеите за преданост към
престола и Отечеството.
Проекти за конституция
Превратът от 11 март за кратко време събужда обществения интерес към
конституционните въпроси. Според свидетелство на съвременник „публиката
сякаш цялата се събуди; дори и дамите започнаха да се намесват в съдебните
диспути, да разсъждават за законите, да бълнуват за конституции“. Възможно е
ръководителите на преврата П. И. Пален и Η. П. Панин да са имали намерение да
въведат умерена конституция, Александър I обаче твърдо пресича техните опити.
Проекти за конституция разработват видните представители на аристокрацията П.
A. Зубов, А. Р. Воронцов, П. В. Завадовски, Г. Р. Державин. Те смятат, че руското
дворянство е способно дълго време да запази водещата си политическа роля и
монархът трябва да раздели с него властта. В тези политически проекти става дума
за спазване на законността, за реорганизация на Сената. Конституционно-правовите
представи на идеолозите на аристокрацията не подразбират нито равенство на
гражданите пред закона, нито ограничаване на съсловните привилегии.
Само у малцина автори от началото на века-В . В. Попугаев, В. Ф. Малиновски,
B. Н. Каразин - се набелязва излизане извън олигархическата конституционност,
59
История на Русия X IX —началото иa X X век
такова представително управление, което да се състои от избирани от различните

съсловия, в това число и от „низините на народа“ Като цяло конституционните
идеи намират слаб отклик в обществото. Самодържавната инициатива изпреварва
обществените надежди, разговорите за конституция спират от само себе си
Те се възобновяват след края на войната, когато Александър I дарува
конституционно устройство на Полша и е главният инициатор за изработване на
конституционна харта, която подписва френският крал Луи XVIII Голяма част от
дворянското общество стига до мисълта, че въвеждането на конституция в Русия,
след което неизбежно ще последва отмяната на крепостното право, е опасно.
Сдържано се посреща варшавската реч на Александър I. Руски офицер, който по
това време е във Варшава, пише в дневника си: „Твърде любопитно беше да се
чуят подобни думи от устата на самодържеца, но ще трябва да видим ще преминат
ли тези предположения в действие.“
Съмненията се оказват основателни и малцина споделят надеждите на
лицейския преподавател А. П. Куницин, чиято статия „За конституцията“ възпява
царя-победител за това, че дава „свободна конституция на народа, победен от
него“ . Куницин вярва, че „варварските времена са отминали, настъпиха векове на
образованието“, че следствие на това ще бъде руската конституция. Аракчеевските
времена са неблагоприятни за онези, които в обществото ги наричат либералисти,
и не е чудно, че Куницин скоро се оказва в числото на преследваните петербургски
професори.
Общественият патриотизъм
След Аустерлиц се наблюдава подем на патриотичното чувство, пробуждане
на интерес към националната история и култура. Тилзитският мир, сключен с
узурпатора, уронва в обществото репутацията на Александър I В печата и на
сцената проникват опозиционни настроения, които не са ясно формулирани и
представляват смесица от антифренски настроения и критика срещу царя. През
1808 г. започва да излиза списание „Русский вестник“, чийто редактор С. Н. Глинка
идеализира патриархалното старо време. Той възпява делата на преДците, добрите
им нрави, които противопоставя на покварените нрави в чужбина. Глинка осмива
галоманията, подражаването на европейската мода, насочва вниманието към
удобствата на старото руско облекло. По-късно Николай I с удоволствие си спомня
как се учел на руско писмо и четмо, като четял „Русский вестник“ Възгледите на
Глинка са консервативни, но пламенният му патриотизъм привлича читателите и
изиграва видима роля за обществения подем през 1812 г.
Великата победа над Наполеон спомага за укрепване на чувството за
национална гордост. Причастността към европейскиг1е въпроси - руснаците са
в Париж! - се осъзнава като единство на историческата съдба на руския и на
60
Обществената борба пои Александър I Декабиистите ·
останалите европейски народи. Същевременно виждат корените на победата в

миналото на Русия, хора с различни убеждения възпяват новгородската волност,
народното вече*, подвизите на Минин и Пожарски. Патриотизмът обединява
всички, но това има своята обратна страна - обществените течения не са
разграничени, те са размити.
Дълбоките вътрешни противоречия са характерни за отделни дейци.
Например адмирал H. С. Мордвинов, известен с независимостта на съжденията
си, в икономическите си съчинения отстоява правото на частна собственост и
граждански свободи, разбирани в английски дух. Същевременно той тълкува
правото на собственост като гаранция за запазване на крепостните отношения.
Обществени организации
Забележителна черта на обществения живот по времето на Александър I
е необикновенота изобилие от различни кръжоци, литературни и приятелски
общества. В Петербург, Москва, в някои губернски градове възникват салони,
където се обсъждат политическите новини и се коментират действията на
правителството. Такива обществени организации, до двеста на брой, сехъздават
без разрешението на властите, те дълго време гледат през пръсти на тяхната
дейност В повечето случаи в целите на тези организации няма нищо осъдително,
но самото им съществуване говори за пробуждане в Русия на навици за обществена
самоинициатива.
До 1822 г в Русия са разрешени масонските ложи, членовете на които наричат
себе си „братя“, на сбирките изпълняват сложни обреди, пронизани от мистика
и непонятни за непосветените. Учението на масоните е реакция срещу реализма
на просветителите. Разпространените из цяла Европа масонски ложи обединяват
хора с най-различни политически убеждения, понякога обаче масонската ложа е
прикритие на радикализма.
В някои случаи правителството покровителства обществените обединения.
През 1812 г. под председателството на А. Н Голицин се създава Библейско
общество, занимаващо се с издаване и разпространяване на Свещеното писание на
езиците на народите от Руската империя. Към края на царуването на Александър
I в страната действат около шейсет клона на обществото. Военното ведомство
поощрява ланкастърските училища за взаимно обучение, в тях хуманно настроени
офицери учат войниците да четат и пишат. Някои общества се отличават с
изключително сериозна дейност. Така например към 1824 г. в Москва се създава
Общество на любомъдрието, в което влизат младите поклонници на немската
* Вече - вид народно събрание в древна и средновековна Русия (X -X IV в ) В Новгород, Исков

и Вятската земя се запазва до края на X V - началото на X VI в - Б пр
61
История па Русия X IX - началото на X X век
философия В. Ф. Одоевски, Д. В. Веневитинов, И В Киреевски, Μ. П. Погодин

и др. Тълкуването на книгите на Шелинг и Хегел те свързват с обсъждане на
положението в Русия в либерален дух.
Особеност на александровското време е, че консервативните и умерено
либералните възгледи се обличат в патриотични одежди, открито служат на
делото на националното самосъзнание и често приемат форми, опозиционни
на самодържавната власт И обратното, дълго време, чак до разцвета на
аракчеевщината, либерално-консервативните и радикалните идеи, така или иначе
ориентирани към западноевропейските образци, не са самостоятелни и се опират
на правителствения реформизъм.
Тази ситуация, необичайна за по-късните периоди от историята на руското
общество, възпроизвежда ситуацията от XVIII в., когато, казано с думите на
Пушкин, правителството е „единственият европеец“ и самодържавната инициатива
определя характера на политическото и общественото развитие. Нито народните
маси, невежи и достатъчно пасивни, нито едни или други съсловия и съсловни
групи, нито общественото мнение, нито армията и офицерският й корпус са неин
противовес Именно по времето на Александър обаче положението започва да се
променя, което намира израз в движението на декабристите
2. ОРГАНИЗАЦИИ НА ДЕКАБРИСТИТЕ
Войната от 1812 г. и общественото съзнание
Декабристите наричат себе си „деца на 1812 година“. Като млади офицери
мнозина от тях участват в Отечествената война и в задграничните походи. Те с
удоволствие си спомнят за „деня на Бородино“ и влизането на руската армия в Париж.
Имат психологията на победители, искрено се смятат за причастни към спасяването
на Русия от чуждото нашествие и към освобождаването на Европа от тиранията
Първоначалните им действия не излизат извън традициите на тайните
офицерски общества, които възникват в гвардията и армейските полкове в края
на XVIII - началото на XIX в. и чиито цели не се отличават с определеност. Това
са приятелски артели, в които литературните, обществените и политическите
интереси се преплитат с веселото прекарване на времето, а това излиза от рамките
на воинския устав и не може да бъде одобрено от началството. В такива артели
за различно време влизат кавказкият герой А. П Ермолов и бъдещият генерал-
фелдмаршал М. С. Воронцов.
Събитията от Отечествената война 1812 г. оказват огромно въздействие
върху възгледите на декабристите. Те имат възможност да осъзнаят, че именно
■ -> , Обществената борба гти Александър Т Лекабпистите
народът изиграва главната роля в борбата с Наполеон. Крепостното състояние им

се струва унизително за народа победител. Те не се съмняват в необходимостта от
дълбоко реформиране на руския живот. Освобождавайки Европа, имат възможност
да сравнят буржоазните порядки, установени от Наполеон, със „стария режим“,
който се връща върху щиковете на руската армия. Те отхвърлят деспотизма на
Наполеон, но в същата степен не приемат и режима на Реставрацията, когато се
предават на забрава скъпите за тях разбирания за свобода, равенство и братство.
У бъдещите декабристи политическият идеализъм се съчетава със стремеж към
активно действие.
Стоейки край изворите на освободителното движение в Русия, формулирай
ки неговите цели и задачи, дейците на тайните общества осъзнават себе си като
съставна част на напредничавата европейска общественост. За това прекрасно
казва П. И. Пестел: „Днешният'век се ознаменува с революционни мисли, от
единия край на Европа до другия навсякъде се вижда едно и също, от Португалия
до Русия, без изключение на нито една държава, дори и на Англия и Турция, тези
две противоположности. Същото зрелище представлява и Америка. Духът на
преобразованието, така да се каже, навсякъде кара умовете да клокочат.“
Първите тайни общества

Първите организации, условно наричани преддекабристки, възникват през
1814—1816 г. сред офицерите от Рейнската армия. Една от тях се нарича Орден
на руските рицари, оглавяват я аристократите Μ. Ф. Орлов и М. А. Дмитриев-
Мамонов. Орденът има устав, подобен на уставите на масонските ложи, но освен
това предвижда създаване на православна орденска република, сред задачите на
която е закриване на университетите, укрепване на армията, завоевателни походи от
Гърция до Индия. Тази организация няма сериозно значение, но идеята, заложена
в основата й - да се обединят недоволните офицери - се реализира през 1816 г. в
Петербург, където се създава Съюз на спасението.
Радикалните млади офицери, организирали тайното обединение, което по-
късно те наричат Общество на истинските и верни синове на Отечеството, са под
въздействие на александровските идеи за единна европейска християнска нация,
на правителствения конституционализъм и на масонския ритуал. Голямо влияние
върху тях оказва даруването от Александър I на конституция на Полша. Те вярват в
добрите намерения на царя и смятат, че ако той „дари на отечеството твърди закони
и постоянен ред, то ние ще бъдем най-верните му привърженици и пазители“.
Обществото е малобройно, сред офицерите изпъкват А. Н и Н М. Муравьови, С.
И. Муравьов-Апостол, П. И. Пестел, С. П Трубецкой, И. Д. Якушкин.
Засилването на влиянието на Аракчеев в държавните дела и слуховете за
намерението на Александър I да възстанови Полша, като присъедини към нея
63
украински, белоруски и руски земи, членовете на Съюза за спасение възприемат

като национална катастрофа. Те обсъждат план за убийството на царя, който Якуш-
кин пожелава да осъществи. По-късно това обсъждане наричат московски заговор
от 1817 г., но това не съответства много на действителността. Тираноборческите
настроения бързо се стопяват, а липсата на представа какво трябва да се прави
след премахването но Александър I става причина за прекратяване дейността на
Съюза на спасението.
На смяна на Съюза на спасението през 1818 г. идва Съюзът на благоден
ствието, почти всички членове-учредители на който са членували в предишното
тайно общество. Съюзът има свой устав, наречен Зелената книга, с „близката“
цел на който се запознават всички, влизащи в него. Целта се формулира като
„разпространяване на просвета“, което привлича в Съюза немалко офицери и
дворяни-помешчици. Общият брой на членовете на Съюза на благоденствието
стига до двеста души. Ръководят организацията Съвет на Коренния съюз, на който
се подчиняват управите, създадени в Петербург, Москва, Кишинев, Смоленск,
Тулчин.
Политически идеи на декабристите

Членовете на Съюза на благоденствието се стремят с личния си пример да
въздействат на общественото мнение, те вярват, че „главните язви на отечеството
могат да бъдат излекувани чрез постепенно подобряване на нравите“, чрез
разпространяване на грамотността, засилване на уважението към човешкото
достойнство. Според представите им просветеното обществено мнение трябва да
оказва въздействие върху правителството. Те се стремят да облекчат положението на
своите крепостни селяни („ярема на баршчината* старинна с оброк*** лек замени,,),
издават списания и алманаси, в които развиват либерално-конституционни идеи,
протестират срещу военните селища и телесното наказание на войниците. Особено
единство на възгледите в Съюза не се наблюдава. Така например генерал Михаил
Орлов заповядва в дивизията му да се забранят телесните наказания, а полковник
Пестел е известен привърженик на дисциплината, поддържана с тояга.
По-късно се написва втората част на Зелената книга, в която се излага
„съкровената“ задача на общ еството - „въвеждане на конституция и на
свободно-законно управление, равенство на гражданите пред закона, гласност
в държавните дела и в съдопроизводството, унищожаване на робството на
селяните, на рекрутството и на военните селища“. Съюзът на благоденствието
нБаршчина- ангария При крепостното право - безплатен труд на селяните в полза на помешчика,
барина - Б пр
** Оброк - данък в натура или пари, плащан от селяните на помешчиците съгласно крепостното
право - Б пр
64
Обществената борба при Александър I Пекабристите
не крие дейността си, в която доминират благотворителните и просветителските

цели, „съкровената“ задача е известна на малцина. Без отговор остава въпросът
с какви мерки освен формиране на общественото мнение разполагат членовете
на обществото.
В началото на 1820 г. на петербургското съвещание на Коренната управа
приемат предложението на Павел Пестел за „предимствата на републиканското
управление“. На него и на Никита Муравьов предлагат да разработят нови
програмни документи. Повечето членове на Съюза на благоденствието отхвърлят
радикализма на Коренната управа, мнозина прекратяват участието си в работата
на обществото. Разногласията водят до това, че през януари 1821 г на московския
конгрес на представителите на управите се взема решение да се обяви разпускането
на обществото. Зад това решение се крие друго: да се продължи тайната дейност и
да се създаде ново общество с по-етроги принципи при подбора на членовете. От
този момент може да се каже, че в Русия започва да се създава тайна организация
на офицери заговорници, преследващи революционни цели
Южното и Северното общество

През 1821-1822 г. се създават главните декабристки организации - Южното
и Северното общество. Начело на първата, която обхваща офицери от Втора
армия, разквартирувана в Южна Русия, стои Павел Пестел, убеден републиканец,
твърд привърженик на идеята за революционно насилие. Дори съмишлениците
му го подозират в диктаторски намерения, но ценят ума и организаторските
му способности. Към видните членове на Южното общество се отнасят А. П.
Юшневски, С Г. Волконски, С. И. Муравьов-Апостол Възгледите на членовете
на обществото изразява написаната от Пестел „Руска правда“. Тя се обсъжда
на тайни събрания, в нея се внасят изменения и допълнения и накрая е приета
с мнозинство, на гласовете и става първият в строгия и точен смисъл на думата
програмен документ на освободителното движение в Русия
Гвардейски офицери от Петербург обединява Северното общество, ръководна
роля в което играят Никита Муравьов, Николай Тургенев, Сергей Трубецкой,
Евгений Оболенски. В навечерието на събитията от 14 декември на първо място
излиза Кондратий Рилеев, известен поет и разобличител на аракчеевщината.
Той е млад и за разлика от другите ръководители на Северното общество няма
военен опит, но ораторският му дар и силата на убеждението му са такива, че
след него тръгва по-голямата част от офицерите заговорници. На Северното
общество принадлежи московската му управа, където се откроява Иван Пушчин.
Идеологът на Северното общество Никита Муравьов няколко години работи над
„Конституцията“, която обсъждат членовете на обществото, но като програмен
документ не я приемат.
65
Южното и Северното общество поддържат постоянни отношения и изработват

план за съвместни действия. Преминаването от едното общество в другото,
свързано с промяна на местоживеенето и службата, е крайно облекчено. Формално
обединяване на двете общества не се осъществява, макар че през 1824 г. Пестел
води за това преговори в Петербург. Революционният му радикализъм смущава
дейците на Северното общество.
Южното общество има епизодични контакти с полското Патриотично
общество, възникнало във Варшава, което се стреми към независимост на Полша.
През 1825 г. към Южното общество се присъединява неголямото Общество на
съединените славяни, създадено от армейските офицери братята А. И. и П. И.
Борисови и И. И. Горбачевски. Членовете на това общество изповядват идеите на
славянското братство, мечтаят за освобождаване на славянските народи от османско
и австрийско иго и за създаване на републиканска славянска федерация. Предвижда
се точно да се определят границите на всяка една славянска държава и при
всички славянски народи да се въведе „формата на демократично представително
управление“. Тези идеи са радикална разновидност на политическия панславизъм,
който именно по това време, благодарение на въздействието на полската
общественост, прониква в Русия.
3. ПРОГРАМНИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ НА ДЕКАБРИСТИТЕ

Идеологията на декабризма
Идеолозите на декабризма не излизат извън границите на политическите и
социалните представи на своето време. Проектите на декабристите свидетелстват
за влиянието върху авторите им както на остарелите по това време трудове на
просветителите, така и на най-новата доктрина на либерализма. Подобно на
теоретика на френския либерализъм Бенжамен Констан, декабристите отделят
социалните проблеми от борбата за постигане на политически и граждански
свободи, изказват се срещу прякото участие на народа в управлението, с особено
внимание се отнасят към конституционните гаранции. В проектите си те използват
конституциите на държавите от Европа и Америка. Опират се и на идеализираните
представи за древната руска волност, което намира отражение в названието на
програмата на Пестел.
Програмните документи от зрелия период на декабристкото движение
- „Руската правда“ на Павел Пестел, „Конституцията“ на Никита Муравьов,
„Правила на Съединените славяни,,; „Манифест към руския народ“, написан
в навечерието на 14 декември, - се отличават с дълбоко вътрешно единство и
общност на изходните позиции. Всички те предполагат премахване на крепостното
66
Обществената борба imu Александър I Декабристите
право, гарантиране на гражданските права и свободи, ограничаване на съсловните

привилегии. Сродява ги признаването на непоклатимостта на принципа за частната
собственост, което те разпростират и върху помешчическото земевладение.
Обективно програмните положения на декабристите дават основание да се виждат
в тях планове за преобразуване на Русия на буржоазни начала. Исторически на
декабристите е отредено да осмислят задачите, решавани в хода на Френската
революция от третото съсловие, буржоазията, за което в Русия още не са узрели
условията. Ростопчин по своему е прав, когато след 14 декември се шегува:
„Обикновено обущарите правят революция, за да станат господари, а у нас
господарите поискаха да станат обущари.“
Както и Александър I, декабристите дълбоко ги интересува преобразуванието
на имперската държавност, което е назряло и обективно неизбежно. Потенциалът
на традиционното общество в Русия е изчерпан, крепостното стопанство не
осигурява потребностите на страната, в която започва промишленият преврат,
отношенията между съсловията и политическият статус на отделните исторически
области на империята се нуждаят от съвременно правово урегулиране.
Пътищата за обновяване на Руската империя съвсем ясно се очертават към
втората половина от управлението на Александър I. Един от тях, привлекателен
както за императора и сътрудниците му, така и за Никита Муравьов, предвижда
преобразуване на държавата на федеративен принцип. Другият е пътят на
унифициране и централизиране, предложен от Павел Пестел, път за създаване
на унитарна държава.
Важно е да се отбележи, че сериозната критика на плахите опити за
насаждане на федерализма на руска почва принадлежи именно на Пестел, най-
последователния политически противник на Александър I. Във федеративното
устройство Пестел вижда „пагубна вреда и най-голямото зло“ за Русия.
„Руската правда“ на П. И, Пестел

П естел пръв от руските политически писатели дава определение на
федеративната държава и посочва „общите вреди от федеративното образувание: 1.
По същество върховната власт във федеративната държава не дава закони, а само
съвети... Ако областта не пожелае да се подчини, за да я принудят да го направи,
трябва да се започне междуособна война. - 2. На върховната власт областите
ще гледат като на нещо досадно и неприятно и всяко областно правителство ще
смята, че то би могло много по-добре да уреди държавните работи, свързани с
областта, без участие на върховната власт. - 3. Всяка област, представлявайки във
федеративната държава, така да се каже, отделна малка държава, ще бъде слабо
свързана с цялата и дори по време на война ще може без усърдие да действа по
отношение на общия състав на държавата. - 4. При такова образувание думата
държава ще бъде празен звук, тъй като никой никъде няма да вижда държавата, а
всеки навсякъде - само своята област; ето защо любовта към отечеството ще се
ограничава с любовта само към своята област.“
Именно на Пестел, политически революционер и принципен противник на
федеративното устройство, принадлежи знаменитата формула: „Русия е единна
и неделима държава.“ Тези думи той поставя в заглавието на специален параграф
от глава първа на „Руската правда“. Тук той обявява Руската държава за „единна
и неделима, отхвърляща напълно всякакво федеративно образувание, устройство
и съществуване на държавата“. Той отхвърля и правото на народите, населяващи
Русия, да се ползват от „самостоятелна политическа независимост“, като смята
това право за мнимо и несъществуващо и че за тях ще бъде по-полезно да се
слеят с голямата държава. Той предвижда едно изключение - политическото
самоопределяне на Полша.
В своя проект Пестел се обявява за републиканско управление, той смята, че
всяка монархия завършва с деспотизъм. Неговата руска република се състои от де
сет големи области, които се делят на окръзи. Обмисля се централизирана система
на законодателната и изпълнителната власт, включваща еднопалатно Народно вече
с избирана от него Държавна дума от петима души, които трябва да осъществяват
върховното управление Православието трябва да стане „господстваща вяра на
великата Руска държава“, което не отменя свободата на съвестта.
Предвижда се след навършване на пълнолетие руските граждани да дават
клетва за вярност към отечеството. Разделянето на съсловия се премахва, всички се
сливат в едно съсловие - гражданското. На всички граждани на Русия „без каквото
и да било изключение“ се дават политически права Гарантира се свободата на
словото, на печата, на събранията, занятията и придвижването, неприкосновеност
та на личността и на жилището. Забраняват се всякакви общества, „било явни
или тайни, защото първите са безполезни, а вторите - вредни“. Предвижда се
цензура на нравите.
Държавният проект на Пестел е: твърдо, почти тиранично управление,
изпълнено с добри намерения и нямащо друга санкция освен успеш ния
революционен преврат. Осъждайки преустройството на Руската империя на
федеративен принцип, Пестел проявява завидна проницателност, но предложеният
от него вариант - православна руска република - е вид политическа утопия.
За осъществяване на държавните идеи на „Руската правда“ Пестел смята, че е
възможно да се създаде Временно правителство с дикгаторски пълномощия. В
руската политическа мисъл именно Пестел пръв издига идеята за революционната
диктатура.
68
Обществената бппба при Александър I Пекабристите
„Конституцията“ на H. М. Муравьов
Конституционният проект на Никита Муравьов е свободен от радикализма
и утопизма на Пестел. „Конституцията“ взема под внимание европейския и
американския опит в областта на правото и по сложен начин се опитва да го свърже
с традицията на руската държавност. В противовес на Пестел, ръководителят
на Северното общество е последователен привърженик на федерализма. Под
впечатление на успешното функциониране на федеративните принципи в
малките страни в Европа и на Американския континент той смята, че е възможно
тези принципи да се примирят с екатерининския постулат, съгласно който
пространството на Русия и нейното величие диктуват необходимостта от силна
монархическа власт.
Муравьов размишлява за това, кой начин на управление е подходящ за
руския народ: „Обикновено малобройните народи са плячка за съседите и нямат
независимост. Многобройните народи притежават външна независимост, но
обикновено страдат от вътрешно ограничаване и в ръцете на деспота са оръдие за
потискане и гибел на съседните народи. Обширните земи и многобройната войска
пречат на други да бъдат свободни; онези, които не притежават тези неудобства,
страдат от своето безсилие. Единствено федералното или съюзното управление би
разрешило тази задача, би удовлетворило всички условия и би съчетало величието
на народа и свободата на гражданите.“
През XIX в. Н икита М уравьов си остава единственият изразител на
радикалния федерализъм, който се надява да свърже федеративните принципи
с „величието на народа“. Той не придава значение на националния въпрос и не
желае „свобода на народите“, а „свобода на гражданите“. По-късно радикалната
политическа мисъл, изправена пред подобна дилема, безусловно отдава приоритет
на правата на народите.
Муравьов познава държавноправните принципи на Уставната грамота
от 1820 г. и ги използва в своите планове. „Конституцията“ (в самия текст е
наречена „Конституционен устав на Русия,,) предвижда разделяне на страната в
законодателно и изпълнително отношение на тринайсет държави и две области.
Твърде характерни са названията на държавите, отразяващи историко-географския
принцип: Ботническа, Волховска, Балтийска, Западна, Днепровска, Черноморска,
Кавказка, Украинска, Заволжка, Камска, Низовска, Обийска, Ленска. Двете
самостоятелни области са Московската и Донската. Всяка държава трябва да
има своя столица и „събрание“ с широки пълномощия, сред които и правото „да
учредяват данъци за управлението на държавата и потребностите й, като: пътища,
канали, строежи, издръжка на правителственото събрание, заплати на чиновниците
от изпълнителната власт, за съдебната част и прочее“.
69
Не по-малко точно сазаписани правата на съюзното Народно вече, което трябва

да се състои от Върховна дума и палата на народните представители, избирани по
доста сложен начин. Народното вече се облича в „цялата законодателна власт“.
То има право да издава закони, да определя правилата за съдоустройството и
съдопроизводството, „да разпуска правителствените събрания на държавите, в
случай че те надвишават своята власт“, да избира държавните глави, да обявява
война. В компетенциите му влизат „данъците, заемите, проверката на разходите,
пенсиите, заплатите, всички приходи и разходи, с една дума, всички финансови
мерки“, а също така и „всички мерки на правителството за промишлеността и за
народното богатство“.
В сферата на федеративните отношения Муравьов предвижда необходимите
разграничения на пълномощията между държавите и органите на централната
власт, по-специално, като използва за това механизма на разделянето на властта.
Не така ясни са представите на Муравьов за взаимоотношенията между съюзното
Народно вече и императора. Муравьов смята, че монархическото управление е
полезно за Русия. Както съставителите на Уставната грамота, цялата пълнота
на върховната власт той предоставя на императора, чиято власт се предава
по наследство. Виждайки в императора „върховния чиновник на руското
правителство“, Муравьов му отрежда пълномощия за върховен надзор над всички
съюзни и местни органи на законодателната и съдебната власт. Императорът
има право „да прекратява действията на законодателната власт“, да назначава и
да уволнява съдебните чиновници, той е „върховен началник на сухопътната и
на морската сила“, ръководи външната политика, императорът е неподсъден и
фактически непод отчетен.
Както и Пестел, Муравьов предвижда премахване на съсловията, свобода на
словото, на печата, на съвестта и събранията, равенство на гражданите пред закона
Признава се правото на обществени обединения. Да избират и да бъдат избирани
могат само гражданите от мъжки пол, които имат постоянно местожителство и
притежават собственост, недвижима или движима. Високият имуществен ценз,
както и в проектите на Сперански, е ясно указание за принципите на ранното
буржоазно общество
В „Конституцията“ е записано: „Крепостното състояние и робството се отменят.
Робът, докоснал се до руска земя, става свободен.“ За същото пише и Пестел:
„Робството на селяните трябва решително да се премахне и дворянството навеки да се
откаже от гнусната привилегия да притежава други хора.“ И у Пестел, и у Муравьов
селяните получават както лична свобода, така и земя, въпреки че първоначалният
проект на Муравьов предвижда освобождаване на селяните без земя.
Забележителна особеност на декабристката програма е запазването на
неприкосновеността на помешчическото земевладение. Според Муравьов „земите
70
на помешчиците си остават техни“. Би било трудно и да се очаква друго от

проекти, чиито автори, далновидни представители на своето съсловие, са готови
да се разделят с повечето дворянски привилегии, но не подлагат на съмнение
принципа за частната собственост. Тук те са последователни и подобно решение на
селския въпрос и на въпроса за земята не бива да се смята за проява на дворянска
ограниченост.
Разсъждавайки за всеобщ ото равенство, декабристите имат предвид
политическите и гражданските права и никога не подлагат на съмнение
неизбежността на социалното неравенство. Пестел подчертава: „Богатите винаги
ще съществуват и това е много хубаво.“ Наистина, той смята, че е недопустимо
към богатството да се прибавят специални политически права. Особена неприязън
у него предизвиква императорската фамилия: „Руският народ не е принадлежност
или собственост на някакво лице или семейство. Напротив, правителството
принадлежи на народа и то е учредено за народното благо, а не народът съществува
за благото на правителството.“
Аграрният въпрос
Решавайки аграрния въпрос, Пестел предвижда възможността за частична
конфискация на земята от едрите земевладелци, които в Русия не са много. Той
мисли, че тази земя, наред с държавната и манастирската, ще представлява
обществен фонд, откъдето всеки ще може да получи за безвъзмездно ползване
парцел земя. В това той вижда гаранция срещу обедняването, останалата земя
трябва да остане в частни ръце и да служи за „създаване на изобилие“.
За Муравьов помешчическите права върху земята са непоклатими. Той се
съгласява на освободените селяни да се даде земя, но смята за достатъчно да се
отделят по две десетини* на домакинство, което полага основите на икономическата
зависимост на селяните от помешчиците.
Аграрните проекти на декабристите не могат да преодолеят дълбокия
социален антагонизъм, съществуващ в руското село. За същото свидетелстват и
практическите им действия. Когато И. Д. Якушкин замисля да освободи своите
крепостни селяни, събира ги и им обявява желанието си, той чува естествения за
селяните въпрос: чия ще бъде земята1? Последователно отстоявайки имуществените
си интереси, декабристът отвръща: „Земята е моя.“ И тогава прозвучава твърде
характерният отговор: „Не, бащице, по-добре нека всичко да си остане постарому:
ние сме ваши, а земята - наша.“ При запазване на помешчическото земевладение
проблемът за собствеността на селяните върху земята няма решение, което да ги
удовлетвори.
* Десетина - стара руска мярка за повърхност = 10,9 декара - Б пр
71
Истотт на Р усия X IX - началото на X X век
4.14 ДЕКЕМВРИ 1825 ГОДИНА

Практиката на декабризма
Най-големи спорове сред декабристите поражда въпросът за пътищата за
постигане на набелязаните цели. Постепенното спечелване на общественото
мнение, за което говорят членовете на Съюза на благоденствието, не обещава бърз
успех и не дава никакви гаранции. За мнозина декабристи това става източник на
разочарование в тайното общество. През 1820-1821 г. мнозина от тях се обръщат
към политическия опит на някои страни от Европа и Южна Америка, където
побеждават освободителните и антимонархическите движения, ръководени
от армейски офицери. С особено внимание те изучават опита на испанската
революция, когато воински части, подготвени за изпращане в Латинска Америка
за борба с враговете на испанската корона, преди да се качат на корабите, въстават,
тръгват към Мадрид и събарят реакционната кралска власт. В очите на офицерите-
декабристи превратът, организиран от армията, е противоположен на кървавите
събития от Френската революция, извършена от простолюдието.
За Русия повтарянето на бунта на Пугачов изглежда немислимо. С. П.
Трубецкой е уверен, че крепостното право „предразполага към пугачовщина“, и
твърди: „С въстание на селяните неминуемо ще бъдат свързани ужаси, каквито
никое въображение на може да си представи, и държавата ще стане жертва на
раздори и може да се превърне в плячка на честолюбци, накрая, може да се
разпадне на части и от една силна държава да се разпадне на отделни слаби Цялата
слава на Русия може да погине ако не завинаги, то за много векове наред.“
Декабристите са готови да действат в името на народа и за благото на народа,
но категорично отхвърлят участието на народа, на селячеството в техните дей
ствия. Военната революция им се струва като залог за бърз успех и същевременно
гаранция от социални трусове.
Планове за военна революция

Първият, който предлага конкретен план за действие с подкрепата на
армията, е генерал Μ. Ф. Орлов. Герой от 1812 г., той приема капитулацията на
Париж и е наследник на славата на екатерининските Орлови. През 1821 г на
московския конгрес на Съюза на благоденствието той иска от съратниците си да
му дадат правото „да действа по свое усмотрение“. Гарантирайки за дивизията си,
разположена на юг, той е готов да я вдигне под предлог да се помогне на въстанала
Гърция и да тръгнат към Москва, за да провъзгласят там временното, правителство.
Орлов вярва, че към дивизията ще се присъединят други части от Втора армия
и ще го подкрепи и ермоловската Кавказка армия. Предвиждат от Москва да
поведе войската към Петербург, чиито гвардейски полкове може да преминат на
72
страната на въстаналите. Планът на Орлов е уточнен до подробности, предвижда

дори организирането на тайна печатница за отпечатване на възвания. Членовете на
Съюза на благоденствието го отхвърлят като радикален и предпочитат да приемат
решение за разпускане на обществото.
След две-три години Южното и Северното общество стигат до идеята за
военна революция. Разработвайки съвместни планове за действие, техните
ръководители мислят да започнат в Петербург военна революция или въоръжен
метеж. Части от гвардията и флота установяват контрол над правителствените
учреждения, арестуват императорската фамилия и принуждават Сената „да
обнародва новия ред“. В цяла Русия армейските полкове подкрепят промяната на
властта в столицата. Планът, чиито подробности не се обсъждат, напомня повече на
преврата от 1762 г., довел до качването на престола на Екатерина II, отколкото на
събитията от испанската революция. Акцията се набелязва за лятото на 1826 г.
Същевременно Василковската управа на Южното общество, където главна
роля играят С. И. Муравьов-Апостол и Μ. П. Бестужев-Рюмин, замисля да
арестуват императора по време на прегледа на частите на Южната армия, но на
два пъти отлагат това по настояване на Пестел, който не вярва в крайния успех, а
през 1825 г. прегледът е отложен и не могат да извършат ареста.
Междуцарствие
Внезапната смърт на Александър I в Таганрог създава нова политическа
ситуация - междуцарствие. При тогавашните пътища и съобщителни средства
далеч не веднага се стига до решението престола да заеме Николай Павлович. Водят
се сложни преговори между Петербург, където са той и висшите правителствени
учреждения, Варшава, където живее Контантин Павлович, който не желае нито да
дойде в столицата, нито отново да потвърди, че се отрича от престола, и Таганрог
- там се намират някои влиятелни сановници Междувременно цяла Русия полага
клетва пред новия император Константин.
Намиращите се в Петербург членове на тайното общество решават да
действат в обстановка на династична неопределеност При Рилеев всеки ден се
провеждат съвещания, на които Трубецкой настоява гвардейските части да излязат
в името на въвеждане на представително управление. Обсъжда се съставът на
Временното революционно правителство, в което да влязат - без тяхно знание - М.
М. Сперански, H. С. Мордвинов, А. П. Ермолов, П. Д. Кисельов. За 14 декември
е насрочена новата клетва, тоест клетвата пред новия император Николай I, което
не може да не предизвика недоумение сред народа. За този ден декабристите
определят своята изява.
Трубецкой пише „Манифест към руския народ“, в който се провъзгласява
програма за най-близките преобразования: “. ..отмяна на крепостното право,
73
История па Русия X IX - началото на X X век
равенство на всички пред закона, гласност на съдопроизводството, свобода на

словото, на печата, премахване на рекрутската повинност и на военните селища.“
Всичко това повтаря предишните проекти на декабристите. Манифестът пред
вижда „установяване на ред за избиране на изборни представители на народа,
които трябва да утвърдят за в бъдеще реда на управлението и на държавното
законоположение“. Смятат да обявят Манифеста от името на Сената
Гвардейският полковник княз С. П. Трубецкой, който има значителен
военен опит, предлага да действат, изхождайки от наличния малък брой офицери
заговорници и с вземане под внимание на войнишката психология. Той вдига една
гвардейска част и мисли с развети знамена и с барабанен бой да я поведе към
казармите на друга част, после към трета и четвърта Сигурен е, че войниците,
без да знаят, ще се присъединят към въстаналите си другари, и вярва в успеха.
Планът на Трубецкой изглежда на по-младите му съобщници доста муден и се
приема предложението на поручика в оставка К. Ф. Рилеев заговорниците да
действат в своите воински части, за да ги вдигнат и да ги съберат на Сенатския
площад. Рилеев явно надценява влиянието на тайното общество сред гвардейските
офицери и не разбира въздействието върху войниците на „тежките еполети“, на
заповедите на старшите офицери. Поетичните идеали на романтичната жертвеност
ги увличат много повече, отколкото детайлите на военната революция. Назначеният
за „диктатор на въстанието“ Трубецкой не протестира, но на 14 декември не се
явява на Сенатския площад.
14 декември
Декабристкото каре край паметника на Петър Велики образуват първите
дошли войници от гвардейския Московски полк, доведини от А. А. Бестужев и Д.
А. Шчепин-Ростовски, матросите от Гвардейския личен състав под командването
на Н. А. Бестужев и гвардейските гренадири. Всичко около три хиляди духни
- не са малко. От офицерите заговорници очакват решителни действия, но
когато пристигат на Сенатския площад, те научават, че в Сената новата клетва
вече е положена. Няколко часа те стоят безучастни и според сполучливия израз
- „изтървали революцията“.
След първоначалното объркване Николай I пристъпва към решителни
действия. Той запазва контрола над по-голямата част от гвардията и - което
решава изхода от събитията на 14 декември - над гвардейската артилерия. Генерал-
губернаторът на Петербург граф М. А. Милорадович се опитва да разубеди
въстаналите войници. Героят от 1812 г е убит от декабриста Π. Г. Каховски. <
Конногвардейският полк, пробил карето на наполеоновската гвардия, два пъти
атакува декабристкото каре. Два пъти нестройни залпове, насочени над главите им,
посрещат кавалеристите и два пъти конногвардейците се обръщат назад: войниците
74
Обществената борба при Александър I Декабристите
и от едната, и от другата страна не желаят да проливат кръвта на своите братя.

Страхувайки се, че „бунтът ще обхване простолюдието“, Николай I заповядва да
стрелят с картеч*. Декабристкото каре е разпръснато, военната революция търпи
поражение. В града започват арести.
Поражението на декабризма
Знаейки за неуспеха на 14 декември, на 29 декември 1825 г. С. И Муравьов-
Апостол и членовете на Василковската управа вдигат въстанието на Черниговския
полк. Те смятат за безчестно да останат безучастни, щом са излезли на бунт
другарите им на север По това време Южното общество е обезглавено. На 13
декември, още по заповед на умиращия Александър I, са арестувани Пестел
и Юшневски. В сблъсъка с правителството войските на Черниговския полк,
посрещнати с картеч, са разбити.
Следствието и съдът над декабристите трябва да покажат на обществото
решимостта на новия император да се разправи с метежа. На него приписват
думите: „Революцията е на прага на Русия, но, кълна се, тя няма да проникне в нея,
докато съм жив, докато с Божията милост бъда император.“ Арестуваните в цялата
страна декабристи и лицата, косвено причастни към движението, са докарани в
Петропавловската крепост, където вземат от тях подробни показания. Смятайки,
че честта на офицера и дворянина изисква умението да носиш отговорност,
декабристите откровено разказват за своите планове. Те почти всички не са
причастни към събитията от 14 декември, не са виновни нито за военния метеж,
нито са нарушили клетвата. Повечето са обвинени в умисъл за цареубийство или
че са знаели за това
Сто двайсет и един от тях са предадени на Върховния наказателен съд, над
делопроизводството на който доста се е потрудил Сперански, разпределяйки
осъдените на групи според степента на вината. По решение на съда оставените
извън разрядите П. И. Пестел, С. И. Муравьов-Апостол, К. Ф. Рилеев, Μ П
Бестужев-Рюмин и Π. Г. Каховски са обесени.
По думите на техния съмишленик Александър Муравьов, „те изкупиха
престъплението, което тълпата най-много мрази: да бъдат проводници на нови
идеи“. Повечето декабристи са осъдени на каторга. Редица участници в движението
понасят наказание без съд. От войниците, участвали в метежа, се формира сборен
полк, изпратен в Кавказ, мнозина от тях са подложени на телесни наказания.
Суровостта на присъдите разтърсва руското общество и завинаги подронва
репутацията на Николай I, който не се възползва от главната привилегия на
монарха - да бъде милостив
* Картеч - артилерийски снаряд за поразяване живата сила на противника от близко разстояние - Б пр
75
Истотт на Русия X IX - началото на X X век
Уроците на декабризма
По своите политически представи декабристите са най-радикалната част
от либерално-реформаторското движение, чиито корени са в александровския
реформизъм и конституционализъм. За руското общество обаче принципно
значение имат не проектите на декабристите за преобразования, далеч не винаги
обмислени и оригинални, а избраният от Пестел и съратниците му начин за
постигане на политическите идеали - военната революция. Именно затова денят
14 декември завинаги влиза в общественото съзнание, защото това е, казано
с думите на декабриста Г. С. Батенков, „първият опит в Русия за политическа
революция“
За самите декабристи този опит е горчив. Те го преживяват като лична
и национална трагедия и когато се опитват да им честитят годишнината от
въстанието, те отговарят, че „14 декември не бива нито да се чества, нито да се
празнува; в този ден трябва да плачем и да се молим“. Те не се усъмняват във
верността на основните си програмни положения, а отхвърлят избрания от тях път
на военната революция. Както по-късно пише А. П. Беляев, „аз и сега в душата
си съзнавам, че да можеше само със собствената си саможертва да осъществиш
делото за обновление на отечеството, такава жертва би била възвишена и свята,
но бедата е, че заедно със себе си революционерите принасят в жертва хора,
вероятно в по-голямата си част доволни от съдбата си и изобщо нежелаещи и
дори неразбиращи благодеянията, които искат да им наложат в разрез с техните
убеждения, вярвания и желания... Напълно съм убеден, че само с каменно сърце
и с духа на злото, със заслепен ум може да правиш революция и хладнокръвно да
гледаш падащите невинни жертви.“
Поражението на декабристите оказва дълбоко и дълготрайно въздействие
върху руското общество За дълго е компрометиран стремежът към насилствени
политически преобразования, идващи не от върховната власт и самодържавната
й инициатива, а от радикалното малцинство. За повече от половин век
освободителното движение се разделя с републиканската идея. Главният урок на
александровското време, урокът на Александър I, на Сперански и на 14 декември,
е необходимостта политическите идеали и реформаторските проекти да се
съизмерват със създадените за десетилетия политически навици и обществени
разбирания, често пъти изостанали и недоразвити. Времето поставя въпроса за
неготовността на гражданите на Русия да скъсат с привичното всекидневие в името
на бъдещето, творимо по напътствията на политически, религиозно-нравствени
или философски теории.
76
ГЛАВА IV
ВЪТРЕШНАТА ПОЛИТИКА
НА НИКОЛАЙ I
1. АПОГЕЙ НА САМОДЪРЖАВИЕТО
Манифестът от 13 юли
В деня на екзекуцията на декабристите, 13 юли 1826 г., е издаден Манифестът
на Николай I, който известява за съда над държавните престъпници: „Делото, което
винаги сме смятали за дело на цяла Русия, приключи; престъпниците получиха
заслуженото наказание, Отечеството е очистено от последиците от заразата, която
толкова години се таеше в него “ Този много важен документ за николаевската
епоха съдържа твърдението: „Не в качествата, не в руските нрави се криеше
този замисъл. Съставен от шепа изверги, той зарази най-близкото им общество,
разврати сърцата им и дръзката им мечтателност; за десет години злонамерени
усилия обаче не проникна, не можа да проникне по-далече. За него сърцето на
Русия беше и ще бъде непристъпно. Руското име няма да се посрами с измяна към
престола и Отечеството.“ Събитията от „мигновения метеж“ обединяват всички
съсловия в преданост към царя, „тайната на дългогодишното зло“ е разкрита,
„облакът на метежа“ се разпръсва. Единодушното обединяване на всички верни
синове на отечеството обуздава злото, „неукротимо при други нрави“. Манифестът
провъзгласява: „Горчивите събития, смутили спокойствието на Русия, отминаха и,
както ние с Божия помощ се уповаваме, са отминали завинаги и безвъзвратно.“
Манифестът насочва вниманието на руските поданици към нравственото
възпитание на децата: „Н е на просветата, а на празния ум, по-вреден от
безплодните телесни сили, - на липсата на твърди познания трябва да се припише
това своеволие на мислите, източник на буйни страсти, този пагубен разкош
на полупознанията, този порив към мечтателни крайности, чието начало е
поквареността на нравите, а краят е гибелен. Напразни ще бъдат всички усилия,
всички жертви на правителството, ако домашното възпитание не изгражда нравите.“
На дворянството - „бранител на престола и честта народна“, се предлага да стане
„пример за всички други съсловия“ и да извърши „подвиг за усъвършенстване на
отечественото, а не на чуждоземното възпитание“.
Николай I вярва в непоклатимостта на вековните устои на Русия: „В
държавата, където любовта към монархията и предаността към престола се опират
77
на природните качества на народа, където има отечествени закони и твърдост

в управлението, напразни и безумни винаги ще бъдат злонамерените усилия:
те могат да се стаяват в мрака, но при първата им поява, отхвърлени от общото
негодувание, те ще бъдат съкрушени от силата на закона. При това положение на
държавното управление всеки може да бъде сигурен в непоклатимостта на реда,
охраняващ неговата сигурност и собственост, и, спокоен в настоящето, с надежда
може да гледа в бъдещето. Не с дръзки мечтания, винаги разрушителни, а отгоре
постепенно се усъвършенстват отечествените закони, запълват се непълнотите,
пресичат се злоупотребите.“
Идеокрацията на Николай 1
Написаният от Михаил Сперански Манифест от 13 юли поставя идейните
основи на николаевското царуване. В историята на Русия то влиза като първия
опит за идеократично управление, когато цялостната, повсеместно насаждана и
твърдо контролирана система на възгледите определя основите на вътрешната и
външната политика, на развитието на просветата и културата, на частния живот
на гражданите. В Манифеста от 13 юли за първи път официално се изразяват
догматите, които подир няколко години развива С. С. Уваров. Най-важното в тях е
противопоставянето на Русия и Европа, на руските и европейските политически,
обществени и културни идеали
Качил се на престола трийсетгодишен, Николай I вижда главната си задача в
укрепването на самодържавната власт. Той свързва събитията от 14 декември със
слабостта, проявявана от покойния император, с конституционните му начинайия.
Не притежавайки способностите на Александър I, нито политическия му кръгозор,
Николай I без колебания поема бремето на управлението, като смята, че в изобилие
ще ги замени с твърдата си воля и работоспособност. Той има ясен систематичен
ум, прекрасна памет, добре разбира от инженерно дело и, както и всичките синове
на Павел I, е познавач на военното дело В науката цени приложната й страна, към
просветата се отнася подозрително, презирайки „духа на времето“.
Новият цар разбира самодържавната власт като безгранична самовластна
намеса дори в най-дребните държавни въпроси, като негово право да се разпорежда
със съдбата на поданиците. Той лично определя цвета на мундирите на полковете,
редактира съчиненията на А С Пушкин, дребнав е, подозрителен и мнителен.
Николай I не прощава на декабристите проявата им, при това не иска да знае,
че разправата с тях противоречи на руското законодателство и на отколешната
политическа традиция, задължаваща монарха да управлява, опирайки се на
стоящото начело съсловие. Не без основание новият монарх смята, че родовитото
дворянство не е в добри отношения с него, и се опира на армията и бюрокрацията.
А. И. Херцен пише: „Казармата и канцеларията станаха главната опора на
78
Вътрешната политика на Николай I
николаевската политическа наука. Сляпа, лишена от здрав смисъл дисциплина,

съчетана с бездушен формализъм... такива са пружините на знаменития механизъм
на силната власт в Русия. Каква бедна правителствена мисъл, каква проза на
самодържавието, какво жалка пошлост!,,
Х ерцен е свидетел на обвинението. Но и хората, които по-отблизо
познават императора и са благопожелателно настроени към него, говорят за
същото. Ето например свидетелството на A. X. Бенкендорф, личен приятел на
царя: „Развлеченията на царя с войските му, по собственото му признание, са
единствената и истинска наслада за него.“ А и самият император възпява военната
служба, където има „ред, строга законност, никакво всезнайство и противоречия,
всичко произтича едно от друго, никой не заповядва, преди самият да се е научил
да се подчинява“.
Доведеният до краен предел милитаризъм, безкрайното регламентиране,
бюрократичната централизация са основите на николаевския режим, те определят
неговата продължителност, която дълго време учудва Европа и внушава чувство
на безсилие у неговите поданици. При Николай I самодържавието достига своя
апогей, от творческа сила на историческото развитие се превръща в режим на
личната власт, външно могъщ, но безотговорен и пагубен за Русия. Самодържавната
инициатива, издребняла при аракчеевщината, престава да определя развитието
на страната. Напредничавото общество не върви след властта, както по времето
на Екатерина II и през първите години от управлението на Александър I, то е в
нейна постоянна опозиция.
Когато се качва на престола, Николай I не си представя как работи държавната
машина, но твърдо знае, че не му е нужен пръв министър. Изпадналият в дълбока
депресия А А. Аракчеев е отстранен от „общодържавните работи“. Изпратени са
в оставка стълбовете на аракчеевщината - М. Л. Магницки и Д. П. Рунич. Скоро
е уволнен и популярният в армията А. П. Ермолов. Императорът има доверие
на малцина, сред които са лично близкият му A. X. Бенкендорф, И. Ф. Паскевич
и А Ф Орлов. Влиянието си запазват началникът на Главния щаб И. И. Дибич,
министърът на финансите Е. Ф. Канкрин и министърът на външните работи K. К.
Неселроде.
Планове за преобразования
За да разбере по-дълбоко вътрешното състояние на държавата, царят нарежда
на деловодителя от Следствения комитет А. Д. Боровков да състави сборник с
мненията на декабристите, който той често преглежда и откъдето „черпи множество
заслужаващи внимание неща“. За да се изучат възможните преобразования, на 6
декември 1826 г. се създава Секретен комитет начело с отдавнашния сътрудник
на Александър I В. П. Кочубей. Главна роля в комитета играе Сперански, в когото
79
Николай I намира „най-верния и ревностен слуга с огромни сведения, с огромен

опит“. Комитетът трябва да разгледа подробно документите, останали в кабинета
на Александър I, сред които има немалко стари проекти, предават му и събраните
показания на декабристите.
Членовете на комитета най-много се интересуват от селския въпрос и
административната реформа, последната разбират като „усъвършенстване чрез
някои частни промени и допълнения“. Кочубей смята за полезно да се насочи
вниманието на правителството върху „робството“ на помешчическите селяни, но
призовава да се внимава, „прогонвайки всякаква мисъл за мигновено даруване на
свободата“. Комитетът работи четири години и прекратява заседанията си, без да
е изработил някаква обща програма за преобразования.
Съвсем иначе действа Николай I, когато реорганизира полицейския апарат.
През януари 1826 г. Бенкендорф предава на царя проекта „За устройството на
висшата полиция“ Той предлага да се създаде политическа полиция, изградена
на основите на строга централизация и простираща се върху „всички точки от
империята“. Реализирането на проекта се възлага на самия Бенкендорф, който
оглавява III отделение на Личната на Негово императорско величество канцелария.
Същевременно той става шеф на Специалния корпус на жандармите. Щатът на
Трето отделение не е многоброен, но то е всезнаещо и ефективно, разполага с
мрежа от тайни агенти в Русия и в чужбина.
Трето отделение
На него се възлага да наблюдава „общото мнение и народния дух“, да следи
политическите дела, да надзирава обществените дейци, писателите и учените.
На него са подчинени секретните политически затвори. Същевременно то следи
чуждите поданици в Русия, осъществявайки функциите на контраразузнаването,
преследва фалшификаторите на пари, отговаря за разкола и сектантството,
надзирава действията на администрацията, води статистика на селските вълнения.
Трето отделение е задължено да прави ежегодни отчети, които се представят на
императора. Призвано да осигурява „сигурността на престола и спокойствието
на държавата“, Трето отделение е органът, който позволява на императора лично
да осъществява полицейско-наказателни функции. Дейността му укрепва властта
на Николай I, обективно обаче отслабва държавата, тъй като възниква опасен,
пълен с конфликти паралелизъм в действията на III отделение и Министерството
на вътрешните работи. Голямо значение има и общото преобразуване на
императорската канцелария, благодарение на което се засилва личното влияние на
Николай I върху държавните работи. Първоначално я разделят на три отделения,
сетне броят им се увеличава до шест. Всички централни ведомства всяка сутрин
трябва да носят в I отделение сведения за дейността си и специално да представят
80
въпросите, изискващи да бъдат разгледани лично от царя У Николай I се поражда

илюзията, че ходът на събитията постоянно е под негов контрол.
За всекидневна намеса във всички области на правителствената дейност и на
обществения живот той използва офицерите от своята свита. Генерал-адютантите
и флигел-адютантите изпълняват най-различни поръчения. Например през 1826
г. С. Г. Строганов ревизира Московския университет и по негово предложение
забраняват преподаването на философия.
Кодифициране на законите
Второ отделение трябва да се занимава с кодифициране на законите, също
на него като на „върховно управление“ се вменява задължението да решава
нарушенията на законите. С други думи, императорът контролира цялата
законотворческа дейност. Останалите отделения отговарят за възпитателните и
благотворителните учреждения, подготовката на реформата в държавното село,
кавказките въпроси. Общо взето, императорската канцелария, изпълнявайки не
само надзорни функции, заменя съответните ведомства, дейността й неизбежно
внася дезорганизация в работата на държавния апарат. Постиганата при това
пределна централизация има кратковременен ефект.
Николай I отхвърля конституционните начинания на Александър I и
им противопоставя система, даващ а възможност да се регулира руското
законодателство, да се ограничи съдебният и административният произвол.
Той придава голямо значение на кодифицирането на законите, което означава
систематизиране на действащ ото законодателство. При самодържавното
управление не само законодателните актове и укази, но и разпорежданията на
монарха имат силата на закон От времето на Соборное уложение* на цар Алексей
Михайлович са натрупани толкова много противоречиви закони, че отдавнашна
актуална задача е създаването на ново всеобхватно законодателство, нещо като
ново Уложение (кодекс).
Николай I се отказва от тази мисъл, която не е по силите дори на Екатерина
II, и възлага на Второ отделение да подреди в хронологичен ред и да подготви за
печат законите на Руската империя от 1649 г. до края на царуването на Александър
I Така се появява „Пълно събрание на законите на Руската империя“. След това
Сперански и сътрудниците му избират от тях и подреждат по съответните раздели
онези, които трябва да оформят действащото законодателство. Към 1832 г. е
* Соборное уложение (1649) - сборник със закони на Руската държава; за първи път се посочват
държавните престъпления, окончателно се оформя крепостното право Основен закон в Русия до
първата половина на XIX в. - Б ред
81
подготвен знаменитият „Сборник със законите на Руската империя“, започнал

да действа като „положителен закон“ от 1 януари 1835 г.
Николай I не поощрява стремежа на Сперански да внесе допълнения и
изменения в действащото законодателство. Н а него органично му е чуждо
творческото начало. Сборникът със закони изпълнява регламентиращ а и
стабилизираща роля, но с появата му в административната и в съдебната практика
на самодържавието не се внася нищо ново. Обективно той укрепва всевластието
на бюрокрацията и е логично, че за създаването му светилото на александровската
либерална бюрокрация Сперански получава ордена „Андрей Първозвани“.
Самодържавната власт
Раздел първи от том първи на сборника със закони има характерно заглавие:
„За свещените права и предимствата на върховната самодържавна власт“. Тук са
изложени правните понятия, определящи обема на пълномощията на царя. Член
първи от този раздел гласи: „Всеруският император е монарх самодържавен и
неограничен. Самият Бог повелява да се подчиняваме на върховната му власт.“
Това е обръщане към теорията за божественото право, което през XIX в. е безна
деждно остаряло. Съгласно следващите членове Руската империя се управлява
на „твърдите принципи на положителните закони, изхождащи от самодържавната
власт“. С други думи, императорът е единственият източник на законността.
Сборникът със закони познава принципа на разделяне на властите, който
особено старателно се взема под внимание по отношение на правата и задъл
женията на министерствата. Законодателната власт, принадлежаща на Държавния
съвет, и съдебната власт - на Сената и на съдебните учреждения, са изключени
от техните функции: „Същността на властта, поверена на министрите, е от
изпълнителен порядък: никакъв нов закон, никакво ново учреждение или отмяна
на предишно не могат да се установяват чрез властта на министъра.“ И по-
нататък: „Никое министерство не може никого да съди и да разглежда тъжби.“
На министерствата принадлежи изпълнителната власт: „Като държавни сили
министерствата са институция, чрез която върховната изпълнителна власт действа
върху всички части от управлението “ Функционалното разделяне на властите,
установено от Сборника със законите, регулира работата на държавния механизъм,
но не може да замени липсата на политическа система на истински независими и
взаимно уравновесяващи се разклонения на властта.
Утвърждавайки прерогативите на самодържавието, Николай I следва
наставленията на Карамзин, когото високо цени, и вярва в самодържавната
инициатива. Когато през 1830 г. във Франция избухва революция и е съборена
династията на Бурбоните, той казва: „От злините на революцията Русия най-
82
много я предпазва обстоятелството, че от времето на Петър Велики у нас начело

на нацията винаги са стоели нейните монарси.“
Въстанието във Варшава през ноември 1830 г. императорът приема като
лично оскърбление, особено затова че като полски крал през май 1829 г. той
изпълнява неприятния за него ритуал на коронацията и полага клетва за вярност
към конституцията. Срещу въстаниците, които се обявяват за сваляне на династията
Романови от полския престол, са изпратени войските на И. И. Дибич, когото
по-късно сменя И. Ф. Паскевич. Въстанието е потушено и през февруари 1832
г. се издава Органически статут, съгласно който Полското царство се обявява
за неотделима част от Руската империя. Руският император става наследствен
притежател на полската корона и отпада необходимостта от специална коронация.
Полският Сейм е ликвидиран, армията - разпусната. Царят слага край на
главното конституционно начинание на Александър I с надеждите за връщане на
правителствения реформизъм.
Укрепване на дворянството
Усмирил полското въстание, виждайки се като опора на легитимизма в
Европа, Николай I се опитва да укрепи руското дворянство. През декември
1831 г. се обнародва Положение за дворянските общества. С него се повишава
имущественият ценз, необходим за участие в дворянските избори. Избирателен
глас имат дворяните, притежаващи не по-малко от сто духни селяни в границите
на дадена губерния. Малоимотните дворяни трябва да се обединят, за да изпратят
свой представител за участие в гласуването. Състоятелните представители на
поместното дворянство имат предимства при заемането на изборни длъжности.
Губернските дворянски събрания получават правото да запознават правителството
както с дворянските ххужди, така и с общи местни въпроси.
Ограххичава се достъпът в редовете на дворянството, за целта през 1832 г. се
учредява ново съсловие - потомствени и лични почетни граждани, каквито могат да
станат богати търговци, учени и лица със свободни професии. Почетните граждани
се освобождават от телесни наказания и от рекрутска повинност. Мярката,
създадена в духа на съсловното регламентиране от XVIII в., далеч не намалява
социалното напрежение, по-скоро подчертава привилегированото положение на
дворянството. На същото служи законът за майоратите от 1845 г , който разрешава
имевонята, в които има над хиляда души, да бъдат неприкосновени и да се предават
в наследство на най-големия син. Това противоречи на старите традиции на
дворянското разделяне и не се осъществява. Като цяло действията на Николай I
за издигане на дворянството имат ограничен характер, те не спират отслабването
на помешчическото стопанство и в крайна сметка са безрезултатхш.
83
Апогеят на самодържавието разкрива ограничената му социална база,

чието разширяване е проблематично. Негово следствие са политическият и
социалният застой, падането на престижа на върховната власт вътре в страната
и на международната арена. Правейки равносметка на царуването на Николай I,
съвременникът му Сергей Соловьов пише: „Военните заеха всички правителствени
учреждения и с тях се възцариха невежеството, произволът, грабителството,
всевъзможните безредици Надзираването стана цел на обществения и държавния
живот. 30 години цяла Русия е под надзора на държавния фелдфебел.“
2. СЕЛСКИЯТ ВЪПРОС
Комитетът от 6 декември
По времето на Николай I най-важните решения по въпроси на вътрешната
политика се изработват и се приемат в обстановка на строга секретност, което
съответства както на личните наклонности на царя, така и на разбирането му за
хода на държавните работи. Николай I се отнася с подозрение към всякакви прояви
на общественото мнение, той няма доверие и на корпоративните мнения, дори
когато са облечени във верноподаническа форма и изхождат от дворянството. За
него е естествено обсъждането на сериозни теми в кръга на доверени сановници,
забулено в канцеларска тайна.
Стремежът да се опира на висшата бюрокрация се проявява с особена
сила в подхода към селския въпрос, на чиято важност обръща вниманието на
императора В. П. Кочубей, оглавяващ Комитета от б декември 1826 г., който
подчертава необходимостта от приемственост в подхода към неговото решаване.
Той напомня за проектите на предшестващото царуване, когато „насоката на
умовете и често проявяващите се признаци на нетърпеливо понасяне на робството
от помешчическите селяни насочват вниманието на правителството към този важен
въпрос“. Николай I оставя напомнянията на Кочубей без последствия, но някои
от лицата, които по поръчение на Александър I подготвят записки по селския
въпрос, вземат активно участие в обсъждането му и през новото царуване. Сред тях
изпъкват генерал П. Д. Кисельов и министърът на финансите Е. Ф. Канкрин.
Секретни комитети
Самото обсъждане се извършва в Секретните комитети, които се създават
по височайше разпореждане извън обичайните държавни институции. Членове
на комитетите са висши държавни сановници по избор на императора, които
се подписват да не разгласяват сведения за своята работа Не допускайки и
84
сянка на гласност по селския въпрос, Николай I поставя пред Секретните

комитети въпроси, свързани както с изработването на общите принципи на
преустройството на селото, така и със създаването на частни законодателни
актове. С екретните комитети възникват по усм отрение на им ператора
и д ей н о стта на повечето от тях е безплодна. И звестно значение има
обсъждането на селския въпрос в комитетите от 1828, 1830, 1835, 1839, 1844,
1846 и 1848 г. Последните два комитета работят под председателството на
престолонаследника великия княз Александър Николаевич. Обстановката
на секретност е толкова строга, че например комитетът от 1839 г. носи име,
неотговарящо на работата му - Комитет за повинностите в държавните имения от
западните губернии.
Николай I разбира селския въпрос преди всичко като отмяна на крепостното
право. Правителството не може безкрайно да изпитва търпението на крепостните
селяни и на крепостните слуги. Статистиката на Трето отделение говори за
постоянния ръст на селските вълнения, които в редица случаи се налага да се
усмиряват с помощта на военни команди, особено са тревожни зачестилите случаи
на разправа на крепостните с техните помешчици. В стремежа си към свобода
помешчически селяни бягат в Новорусия и Предкавказието, отиват в градовете,
в селата упорито се разпространяват слухове за близки промени, които не спира
дори височайшият Манифест.
На тревожната тенденция обръща внимание A. X. Бенкендорф, в секретния
отчет за 1839 г. той пише: „Положението е опасно и да се крие тази опасност би
било престъпление. Простият народ днес не е онзи, който беше преди 25 години.
Изобщо крепостното състояние е барутен погреб под държавата и е много по-
опасно, тъй като войската също се състои от селяни.“ Демонстрирайки истински
държавен подход, ръководителят на III отделение предлага: „Необходимо е да се
започне някога и с нещо и най-добре е да се започне постепенно, предпазливо,
отколкото да се чака, докато се започне отдолу, от народа.“
Николай I е напълно съгласен с най-близкия си сътрудник. В частни разговори
той изразява желанието си да се започне „процес срещу крепостното право“, а
на заседание на Държавния съвет през 1842 г. заявява: „Няма съмнение, че при
днешното положение крепостното право е зло, което всички чувстват, но да се
докосваме до него сега би било още по-пагубно и всеки помисъл да се дарува
свобода на крепостните би бил престъпно посегателство срещу спокойствието на
държавата.“ Същността на въпроса е изложена изключително точно.
Принципите, от които се ръководи Николай I, са прости: невъзможно е да се
игнорира борбата на крепостните за свобода, но не бива да се действа прибързано,
защ итавайки интересите на поместното дворянство, което е най-важното
85
съсловие и за него притежаването на крепостни души е главната им политическа

и икономическа привилегия. Самодържавието играе ролята на върховен арбитър,
демонстрирайки своето всевластие и зависимостта на всяко едно съсловие от
неговите инициативи.
Закони за селяните
Главен инструмент за смекчаване на социалното напрежение става подробното
регламентиране на отношенията между помешчиците и крепостните селяни. През
цялото царуване на Николай I се изгражда система на законодателните забрани,
призвана да покаже правителствената грижа за селяните и да се ограничи произволът
на помешчиците. През различни години правителството последователно забранява
да се дават крепостни селяни за работа в заводите, да се продават крепостни без
земя или земя без крепостни, ограничава правото на помешчиците да заточават
селяни в Сибир, да ги продават на публичен търг, да се разделят семейства, да
се плащат с крепостни частни дългове. По взаимно споразумение помешчиците
могат изда пускат на свобода крепостните слуги без земя.
През 1847 г. помешчическите селяни получават правото да се откупуват при
продажба на именията заради дългове на публичен търг. Това право е свързано
с редица условия, сред които главното е внасянето на цялата откупна сума в
едномесечен срок. Купилите свободата си селяни стават държавни, а откупената
земя се предоставя за ползване на цялата община. Такива селяни се наричат
безоброчни, тъй като не плащат оброк върху земята, задължителен за държавните
селяни. Указът от 1847 г. поражда интерес сред селяните от местата, където са
развити занаятите и където има налични средства. По това време значителна
част от помешчическите имения са заложени и продажбата им на търг е напълно
възможна.
Отстъпвайки пред недоволството на дворянството, правителството почти
веднага ограничава действието на указа с необходимостта да се получи съгласието
на помешчика. Съгласно указа могат да откупят свободата си не повече от хиляда
селяни от мъжки пол. Същия ограничителен характер има законът от 1848 г.,
съгласно който помешчическите селяни могат да купуват недвижима собственост.
Селянинът може да стане собственик на земя само със съгласието на своя
помешчик. Всички тези мерки не накърняват основите на крепостния строй и се
отнасят за нищожно малцинство от крепостните селяни.
Указ за задължените селяни

По-голямо значение има разработеният в Комитета от 1839 г. указ за
„задължените селяни“, издаден през 1842 г. Негов инициатор е министърът на
държавното имущество граф П. Д. Кисельов, който развива и допълва указа
86
на Александър I за свободните земеделци. Съгласно указа от 1803 г., пускайки

селяните на свобода, помешчикът е д лъжен да им даде земя. Указът за задължените
селяни изхожда от принципа за ненарушимост на помешчическата собственост
върху земята: „Цялата без изключение земя принадлежи на помешчика; това е
нещо свято и никой не може да посяга на нея.“ Указът запазва за помешчиците
пълното право на „вотчинната* собственост върху земята“, а селяните получават от
помешчика земя за ползване срещу повинностите, които са длъжни да изпълняват,
и чиито норми установяват помешчиците. Оттук и името - задължени селяни.
Въпреки че предоставя всичко на преценката на помешчиците, уставът
поражда безпокойство сред тях преди всичко затова че в крепостното село го
възприемат като обещание за свобода. В няколко губернии дори избухват селски
вълнения. Николай I успокоява напрежението, като заявява, че земята ще остане
„завинаги неприкосновена в ръцете на дворянството“ Практическото значение
на указа за задължените селяни не е голямо. Преди селската реформа по него са
освободени около 27 хиляди души от мъжки пол.
Инвентари
Предпазливият подход е характерен за правителството и при съставяне на така
наречените инвентари, което се извършва от 1844 г. в западните губернии. Тук,
в Деснобрежна Украйна и Белорусия, помешчиците са предимно представители
на полската шляхта**, мнозина от които са замесени във въстанието от
1830-1831 г. Стремейки се да ги отслабят икономически, властите подготвят и
провеждат инвентарна реформа, съгласно която правителствените чиновници
правят опис на именията и точно определят повинностите и парцелите земя
на селяните Сведенията, вписани в инвентарите, по-нататък не подлежат на
промяна. Инвентарните правила*** не подобряват положението на украинското
и белоруското селячество, но определят насоката на правителствената намеса
в отношенията между помешчиците и селяните. Дворянството възприема
инвентарите като нарушаване на собственическото право, под негов натиск те не
се въвеждат в Северозападния край.
* Вотчииа - вид собственост върху земята в Русия, родово имение, предавано по наследство
Възниква края на X -X I в. (княжеска, болярска, манастирска). - Б ред
** Шляхта - дребно чифликчийско дворянство в Полша - Б пр
*** Инвентарни правила - в Русия - законодателни актове от 1847-1848 г. Определят размера
на парцелите и повинностите на помешчическите селяни от югозападните губернии Приети, за да
се предотврати обезземляването на селяните и да се отслаби влиянието на полските помешчици.
- Б ред.
87
Комитетът от 1835 година

Сред Секретните комитети се откроява комитетът от 1835 г., оглавяван от
председателя на Държавния съвет И. В. Василчиков, в който влизат министърът
на правосъдието Д. В. Дашков, министърът на финансите Е. Ф. Канкрин, М.
М. Сперански и П Д. Кисельов Комитетът трябва да разгледа положението на
земеделското население в Русия, като обърне специално внимание на крепостните
селяни, за да реши задачата за „незначителното им издигане от крепостно до
свободно положение“
В комитета се сблъскват два подхода. Единият, изложен от Канкрин, предлага
вниманието да се съсредоточи върху създаване на нови правителствени учреждения
за управляване на държавните селяни. С други думи, набелязва се бюрократична
реформа, която оставя настрана въпроса за крепостното право.
Вторият е подходът на Сперански, когото подкрепя Кисельов. Те смятат, че
след промените в положението на държавните селяни трябва да последва промяна
в положението на крепостните. Набелязват се три етапа в реформирането на
крепостното село. На първия работата на селяните за помешчиците се ограничава
до три дни седмично, за което се говори още в законодателството на Павел I. На
втория точно се определят селските повинности, на третия - селяните получават
лична свобода, без обаче да им се отпуска земя. Времеви рамки на етапите не се
набелязват. Това е вариант за освобождаване без земя, изпробван по времето на
Александър I в Остзейския край.
Работата на комитета от 1835 г. няма практическо значение. Приема се
предложението на Канкрин преобразуването да започне от държавните селяни, но
Николай I няма намерение да спре дотук. Той одобрява позицията на Кисельов,
на когото казва: „Ти ще бъдеш моят началник-щаб по селската част.“ Създава се
V отделение на императорската канцелария за разработка на проект за реформа
на държавното село. Начело на отделението е поставен П. Д. Кисельов.
Реформа на държавните селяни на П. Д. Кисельов

Участник в Отечествената война 1812 г. и в задграничните походи на
руската армия, генерал Павел Дмитриевич Кисельов има репутация на способен
администратор, по времето на Александър I е смятан за либерал и е на мнение, че
„гражданската свобода е основата на народното благосъстояние“. Декабристите
го готват да влезе в състава на временното правителство, но след лични обяснения
с генерала Николай I оставя това без последствия. В хода на руско-турската
война 1828-1829 г. войските, командвани от него, форсират Дунава и превземат
Шипченския проход.
88
Назначаването на Кисельов говори за сериозните намерения на правител

ството да започне преобразования в държавното село. В този период държавните
селяни от всички категории наброяват над 8 млн. души от мъжки пол, което
представлява повече от 34% от цялото обложено с данъци селско население. В
зависимост от местността и особеностите на административното управление
положението им е доста различно, но като цяло е по-добро от това на крепостните.
След ревизията, направена в различни губернии, според разбиранията на Кисельов
през 1837 г. се създава Министерство на държавното имущество. Попечителството
му се простира върху всички свободни селски жители, обединени в едно съсловие
- държавни селяни. Министерството трябва да увеличи парцелите в държавното
село, предвижда се да се даде на селяните земя от държавния резерв и да се
организира планомерното им преселване; да се урегулира оброчното облагане;
да се подобрят методите за обработка на земята. За министър е назначен П. Д.
Кисельов.
За кратко време той създава нова система за управление на държавното село,
която се изгражда по вертикалата губерния - окръг - волост - селско общество* *.
Въвежда се изборно селско и волостно самоуправление, създават се селски и
волостни съдебни разправи ** за разглеждане на дребни селски тъжби. Избраните
от селяните са под закрилата на чиновниците, за което във всяка губерния се
учредява Палата на държавното имущество. Запазва се общинното земевладение и
периодичното преразпределяне на земята. Реорганизира се оброчната повинност,
която започва да се съотнася с доходността на земята, дадена за обработване на
домакинствата на селяните. В селото се създават кредитни каси, които отпускат
на нуждаещите се селяни заеми при изгодни условия. Задължителна става
обществената орна земя, нужна за създаване на резерви от зърно в случай на лоша
реколта. В Русия се създава над 3300 склада за зърно
Част от обществената разорана земя задължително се използва за засаждане
на картофи. За пръв път това се изпробва след лошата реколта в началото на 1830-
те години и поражда недоволството на селяните, от които за картофите се изземва
най-добрата им земя. При неизпълнение на указанието на властите ги очакват
телесни наказания и глоби. През 1834 г. в някои губернии избухват вълнения,
наречени картофени бунтове. Властите ги обясняват със селското невежество и
непознаването на начините за отглеждане и прибиране на картофите.
* Селско общество - низшата обществено-административна единица в Русия от втората половина

на XIX - началото на X X в. Състои се от едно или няколко села, които владеят общинна земя Няколко
селски общества образуват волост. - Б. ред
** Разправа - в Руската империя през 1775-1796 г. - название на съда за държавните селяни, от
1781 г. - на казаците. През 1838-1858 г. в управлението на държавното имущество съществуват
селски разправи и волостни - Б ред
89
През 1840-1843 г. картофените бунтове се повтарят в Урал и Поволжието

Силно възмущение на селяните предизвиква принудителното изземване на зърното
за складовете за зърно. Възникват сблъсъци между държавните селяни и войската.
В селата в Оренбургска губерния се разпространяват ръкописни прокламации с
призиви за неподчинение. В сблъсъците с войската селяните оказват въоръжена
съпротива, има убити и ранени. Хиляди селяни са подложени на наказания, мно
зина са заточени в Сибир. Картофените бунтове, в които участват половин милион
селяни, принуждават властите да направят известни отстъпки. Задължителното
засаждане на картофи е отменено. За Кисельов това е неуспех, който говори, че
не е възможно цялостно да се регламентира селският живот.
С по-голям успех се решават въпросите на народното образование и
медицинската помощ в държавното село. В продължение на двайсет години се
създават повече от 2400 селски енорийски училища, което спомага за повишаване
равнището на селската грамотност. По настояване на Кисельов се откриват
училища за селските момичета. В селото организират медицински и ветеринарни
пунктове. Под надзора на чиновниците се създават образцови държавни ферми,
в които селяните могат да получат нови агротехнически навици. П. Д. Кисельов
като че ли въплъщава в живота рационалистическите представи на просветителите
от миналия век. Той се ръководи от категории като „разум“ и „общо благо“,
пренебрегвайки икономическите съображения
Като цяло реформата на Кисельов подобрява положението на държавното
село, осъществява положителни промени в бита на държавните селяни. Тя
обаче не се превръща, както се надява нейният инициатор, в първата крачка към
преобразуване на крепостното село, където помешчическите интереси рязко
ограничават възможността за бюрократическа намеса.
Неспособността да се реши назрелият селски въпрос говори за криза на
самодьржавната инициатива, тя предопределя крайния неуспех на цялата вътрешна
политика на Николай I.
3. НИКОЛАЕВСКАТА РЕАКЦИЯ
Сергей Семьонович Уваров
Вътрешната политика на Николай I се отличава с последователност. В
продължение на трийсет години тя остава неизменна и се свежда до не много важни
задачи: укрепване на прерогативите на самодьржавната власт, усъвършенстван^ на
бюрократичния апарат и контрол над всички области на обществения, културния и
частния живот. Такава политика създава илюзия за стабилност, но в действителност
обрича страната на застой, на икономическо и социално изоставане от челните
90
европейски държави. Провеждането й изисква изграждане на „умствени бентове“ и

създаване на универсална идеологическа доктрина, която да може да противостои
на разрушителния „дух на времето“ . Да разреши тази задача е отредено на Сергей
Уваров, който дълги години е смятан за опора на правителствената политика в
областта на просветата и културата.
Уваров е умен, европейски образован. По времето на Александър I е попечител*
на Петербургския учббен окръг, през 1818 г става президент на Академията на
науките. Минава за либерал, влиза в „Арзамас“ . В разгара на борбата с Наполеон
написва няколко брошури, обърнати към европейското обществено мнение, в
които идейно обосновава необходимостта от противопоставяне на деспотизма.
Той изразява надеждата, че „на гроба на Бонапарт царете, народите заедно ще
принесат в жертва деспотизма и народната анархия“. За него революцията е
„купчина престъпления и безполезни злочестини“ Убеден монархист, Уваров
смята, че републиканският строй е „неприложим към съвременната система на
великите европейски държави“. За общоевропейски идеал той смята легитимното
управление, при което „мощни бариери осигуряват гражданските свободи на
личността“. Откликвайки на варшавската реч на Александър I, той провъзгласява
политическата свобода като „последния и прекрасен дар от Бога“.
След 14 декември либерализмът на Уваров се изпарява. Времето разкрива
низките страни от характера му, по думите на Пушкин, той постъпва „като
гарван, жаден за мърша“ . През 1832 г. Уваров е назначен за поста помощник-
министър на народната просвета. Първата му крачка е да очисти Петербургския
университет, неугодните професори са уволнени, втората-ревизия на Московския
университет, при която е разкрито „делото на Сунгуров“, довело до разгрома на
студентския кръжок, чиито участници обединява съчувствието към полсхсите
въстаници. Уваров изучава причините за „своеволието“ на студентите и стига до
извода: „Не учеността създава добрия гражданин, верноподаника на своя цар, а
неговата нравственост и добродетели.“ Благодарение на Уваров нравствеността
и добродетелта стават категории на вътрешната политика.
Православие, самодържавие, народност

Основа на отчета на Уваров за ревизията на Московския университет е
мисълта целият обществен и културен живот на Русия да се доведе „до точката,
където трайните и дълбоки знания ще се слеят с убеждението и горещата вяра
в истински руските охранителни начала на православието, самодържавието и
народността, те са последната котва за спасението ни и най-верният залог за
* Попечител - длъжностно лице в царска Русия, което ръководи едно или няколко просветни
учреждения - Б пр
91
силата и величието на нашето отечество“. Същността на николаевската идеология

е предадена изключително точно. Отчетът получава одобрението на императора
и Сергей Уваров става министър на народната просвета. Той принадлежи към
онези николаевски сановници, които никога не са били на военна служба, но
царят прощава този недостатък, ценейки политическия му кръгозор, умението да
превръща постиженията на европейската мисъл в полза на самодържавието.
На този пост Уваров окончателно систематизира възгледите, станали
основа на николаевската идеокрация, чийто крайъгълен камък е доктрината за
превъзходството на православна и самодържавна Русия над „загиващия Запад“.
Тази мисъл стои в основата на ранните манифести на Сперански и Блудов, тези
принципи са изложени в политическите съчинения на Карамзин. Доктрината
на Уваров идеално отговаря на представите на Николай I за Русия и мястото й в
света.
Призван да реши задачата, тясно свързана „със самата съдба на Отечеството“
и заключаваща се в това „да се намерят началата, които изразяват отличителния
характер на Русия и принадлежащи изключително на нея“, Уваров провъзгласява
за национални стожери православието, самодържавието и народността. Той
твърди: „Искрено и дълбоко привързан към църквата на бащите си, руснакът
открай време гледа на нея като на залог за общественото и семейното щастие.
Без любов към вярата на предците народът, както и отделният човек, ще загине...
Самодържавието е главното условие за политическото съществуване на Русия.
Руският колос се обляга на него като на крайъгълния камък на своето величие...
Относно народността всички затруднения се заключават в сговора между древните
и новите понятия; народността обаче не те заставя да се връщаш назад или да
спреш, тя не изисква застиналост в идеите.“
Уваров формулира ясно целта на доктрината: „Да се изглади противо-
борството на така нареченото европейско образование с нашите потребности;
да се излекува най-новото поколение от сляпото, необмислено пристрастие към
повърностното и другоземното чрез насаждане в душите им на искрено уважение
към Отечеството “
Уваровската триада става необходим и важен компонент на вътрешната
политика на Николай I, тя е призвана да осигури стабилност на правителствената
система. Тази доктрина, която понякога наричат „теория на официалната
народност“, е основана на идеята за националната изключителност и имперското
превъзходство. Външно-политическите успехи, стабилното вътрешно положение
на Руската империя сякаш подчертават специалното й място в Европа, служат като
потвърждение на правотата на доктрината. Това е теория на казионния патриотизъм
на победоносната военна империя. От нея изобщо не произтича необходимостта от
92
политическа и икономическа изолация на Русия, доста желателна обаче изглежда

идейната й изолация.
Доктрината на Уваров претендира за универсалност, тя е обърната към всички
съсловия. По нареждане на Николай I през 1833 г. композиторът А. Ф. Лвов
създава народен химн по текст от В. А. Жуковски. Лвов си спомня: „Чувствах
нужда да напиша химн величествен, силен, чувствителен, за всекиго понятен,
подходящ за войските, достоен за народа - от учения до невежата.“ В тези думи
сполучливо е изразен стремежът на николаевската идеокрация към всеобхватност
и общодостъпност. Проповядването на казионния патриотизъм, на православието
и народността, разбирано в „руски дух“, обаче явно е неприемливо за значителна
част от руските поданици, които не са руснаци и принадлежат към друга конфесия.
Единственият отговор на него е национализмът на неруските народи, борбата с
който става постоянна грижа на правителството.
Кирило-Методиевското общество
През 1847 г. в Украйна е разкрито тайното Кирило-Методиевсхсо общество,
чиито организатори са литераторите и историците Н. И. Костомаров, П А.
Кулиш, Н. И. Гулак, близък до обществото е поетът Тарас Шевченко. Правилата
на обществото се основават на идеалите за християнската нравственост, те
предвиждат отмяна на крепостното право, равенство на гражданите и - главното
- създаване на федерация на славянските народи с център Киев. Кирило-
Методиевското общество продължава традициите на панславизма, присъщи на
декабристкото Общество на обединените славяни Влиянието на неговите идеи
е незначително. Ръководителят на Трето отделение А. Ф. Орлов обаче настоява
цензурата с особено внимание да следи научните и литературните съчинения,
„в които се говори за народността или за езика на Малорусия* и на останалите
подвластни на Русия земи, без да се дава превес на любовта към родния край над
любовта към отечеството, империята, и да се гони всичко, което може да вреди
на последната любов, особено за мнимите сегашни злини и за някогашното, уж
необикновено щастливо положение на подвластните племена.“
Цензура
Цензурата е важна част от николаевската идеокрация. Именно на цензурните
инстанции се възлага отговорността за положението в литературата и театъра,
за общото състояние на умовете и за нравствеността на народа. През 1826 г.
* Малорусия (Малороссия) - название на Украйна (от средата на XVI в ) в официалните актове

на царска Русия и в руската дворянска и буржоазна историография. - Б. ред.
93
императорът утвърждава Цензурния устав, който съвременниците наричат

„чугунен“. Учредява се Главен цензурен комитет, подчинен на Министерството на
народната просвета. Цензорите са длъжни да действат съгласно „политическите
обстоятелства и типа правителство,,; да не пускат съчинения, порицаващи
монархическия начин на управление или съдържащи „предположения за
преобразуване на определени части от държавното управление“. За Николай I това е
естественият отговор на реформаторските настроения от предишното царуване.
Уставът от 1826 г. изисква от цензорите да контролират не само политическата,
но и литературната страна на съчиненията, „тъй като падението на нравите се
подготвя от падението на вкусовете“. Произволът е толкова голям, че след две
години правителството е принудено да създаде нов Цензурен устав, в който на
цензорите се препоръчва да не се заяждат за отделни думи и изрази. Впрочем
виртуозността на онези, които следят литературния процес, е такова, че един от
цензорите се хвали с умението си на законни основания да забрани молитвата
„Отче наш“ . По времето на Николай I извън Цензурния комитет цензурен
контрол осъществяват най-различни ведомства: Синодът, Академията на науките,
Министерството на императорския двор, университетите. Има театрална, духовна
и военна цензура. Върховният надзор е задължение на Ш отделение, за което
общественото безмълвие е свидетелство за успех в спечелването на умовете.
По отношение на литературата и особено на журналистиката Уваров е
привърженик на твърдите мерки. По негово настояване през 1834 г. е забранено
списанието „Московски телеграф“, което се опитва да следва либералните
традиции от времето на Александър I. Уваров докладва на царя: „Революционната
насоченост на мисълта, която справедливо може да се нарече нравствена зараза,
явно проличава в това списание.“ Той обвинява Полевой за нелюбов към Русия
и твърди: „Декабристите не са изкоренени: Полевой иска да бъде техен орган.“
Крайно рядко се дават разрешения за нови периодични издания, в журналистиката
тон дават Ф. В. Булганин и Н. И. Греч, които следват указанията на Трето
отделение.
„Мрачното седемлетие“
Европейските революции от 1848 г. стават повод за засилване на цензурния
гнет. Още през февруари е създаден секретен комитет, по препоръките на който
скоро е учреден Комитет за висш надзор над духа и насочеността на издаваните
в Русия произведения. По името на председателя му комитетът е наречен
Бутурлински. Негова задача е цялостният преглед на всички печатни издания,
излизащи от Русия, надзор над цензорите, редакторите и издателите. Дейността на
Бутурлинския комитет дава основание на съвременниците да говорят за стремеж на
правителството да въведе в Русия единомислие Създаването на комитета означава
94
по-нататъшно развитие на идеокрацията и не случайно последните години от

царуването на Николай I влизат в историята като „мрачното седемлетие“.
След 1848 г. правителствената реакция потвърждава предсказанието
на историка Сергей Соловьов: „Ние, руските учени, ще си изпатим от тази
революция.“
Дълги години Николай I играе ролята на покровител на науката и висшето
образование, въпреки че смята университетите за разсадници на волнодумство.
Той разбира, че за държавна служба са нужни подготвени чиновници. По време
на царуването му са открити Технологическият и Межевой* институт, Училище
по юридически науки, Военноморската академия и други специални учебни
заведения.
Съгласно университетския устав от 1835 г. лицата, завършили университет,
получават чин 10-и или 12-и клас съгласно Таблицата на ранговете**. Сергей
Уваров организира системата за подготовка на отечествената професура, съдейства
за командировки в чужбина на млади учени, открива нови катедри. С настъпването
на „мрачното седемлетие“ той е изпратен в оставка. Новият министър княз П.
А. Ширински-Шахматов ограничава преподаването на политическа икономика,
философия и юридическите дисциплини, поощрява лекциите по богословие,
забранява да се приемат в университетите лица от недворянски произход. Рязко
намалява броят на студентите, повишава се таксата за обучение. Канализираната
образователна система се оказва на ръба на сриването. Соловьов констатира:
„Каква бе последицата“? Всичко спря, заглъхна, загни. Руската просвета, която
трябваше още да се отглежда в оранжерии, изнесена на студа, повяхна.“
Николаевската реакция тържествува.
* Межевой институт - виеше учебно заведение в Русия, подготвящо инженери-земемери Основан

през 1779 г. в Москва като Константиновско земемерно училище (наречено в чест на великия княз
Константин Павлович, от 1835 г - Константинови™ Межевой институт - Б ред
** Таблица на ранговете - законодателен акт в Русия, определящ служебната йерархия във военното
95
ГЛАВА V
ОБЩЕСТВЕНИЯТ ЖИВОТ
В НИКОЛАЕВСКА РУСИЯ
1. ЧААДАЕВ И КАЗИОННИЯТ ПАТРИОТИЗЪМ

Дворянското общество след 14 декември
Царуването на Николай I започва с изстрели на картен на Сенатския площад.
Първите арести се извършват към края на деня, ознаменуван, както се отбелязва в
правителствено донесение, като „вилнеене на малцина и знаци на общо усърдие,
на нелицемерна преданост към престола и преди всичко пример за царствените
доблести, наследствени в августейшия дом, който бе предмет на безумната злоба
на метежниците“. В столиците и в провинцията енергично се води следствие
по делото на декабристите, бързо се разширява кръгът на арестуваните, под
подозрение попадат техни познати и членове на семействата им. По свидетелство
на съвременник в Москва арестите всяват „навсякъде и сред всички такъв
ужас, че почти всеки очаква да бъде хванат и изпратен в Петербург“. Например
ръководителят на Обществото на любомъдрието В. Ф. Одоевски изгаря устава на
философското общество и протоколите от тайните заседания, запасява се с мечи
кожух и чака да го арестуват.
Сред дворяните царят страх и стремеж да се оправдаят. Александър Херцен
с горчивина говори за обществото, което „при първия удар на гърма, разнесъл
се над главата му след 14 декември, изгуби слабо усвоените понятия за чест и
достойнство“. След разправата с декабристите в обществото настъпват бързи и
пагубни промени, то наистина обезлюдява.
На този фон по-ярко изпъкват личностите, запазили достойнството и
верността към своите принципи. Княз П. А. Вяземски, който някога е работил
над Уставната грамота, успява да се разочарова в либерално-конституционните
начинания, не вярва и в успеха на заговора. В историята той влиза като „декабрист
без декември“, който смята, че „опозицията у нас е безплодно и празно занимание“.
Същевременно прозорливо предсказва, че „ограниченият брой заговорници не
доказва нищо“, „съмишлениците са много и след десет-петнайсет години новото
поколение ще им се притече на помощ“.
97
История на Pvctm X IX - началото на X X век
Висока способност за състрадание и съчувствие проявяват жените. Обществен

подвиг става заминаването на жените на декабристите в Сибир. Правителството
рязко се противопоставя, но постъпката им е в духа на старинния обичай, съгласно
който жената споделя съдбата на своя мъж. Жените са в ролята на пазителки на
духовните и етическите традиции. Стопанката на литературен салон А. П. Благина
благоговейно тачи името на колегата на мъжа й, декабриста Батенков. Домът
на Благина, „републиката на Красние ворота, е средище на умствения живот в
Москва, в него царуват свободомислие и търпимост, които не се срещат често в
николаевското време, когато, по думите на съвременник, „в развитието на нашата
общественост последва насилствена пауза“.
Въз основа на резултатите от следствието по делото на декабристите
правителството публикува „Донесение на Следствената комисия“. Съставителят на
„Донесението“, неотдавнашният либерал Д Н. Блудов, нарича тайните общества
„сбирщина от кръвожадни убийци“, а в плановете на заговорниците намира,
малко вероятно и смешно невежество“. Той старателно проследява въздействието
върху декабристите на напредничавата европейска мисъл и ги обвинява в подража-
телство. На движението се гледа като на „зараза, донесена отвън“. „Донесението“ е
призвано да убеди общественото мнение в случайната поява на тайните общества,
в откъснатостта на декабристите от действителността.
Николай I и неговите сановници никога не признават публично закономерност
та на освободителните идеи в Русия. Междувременно нравствено-политическите
отчети на Трето отделение отбелязват недоволството от съществуващия ред на
нещата, „зародиши наякобинство, революционен и реформаторски дух“. Особено
безпокойство поражда дворянската младеж, която, прикривайки се с „маската на
руския патриотизъм“, мечтае за конституция, за унищожаване на ранговете и за
свобода. Опасно изглежда връщането към „идеите на Рилеев“ - обединяване „в
кръжоци под флага на нравствената философия и теософията“.
Такъв кръжок организират членовете на Обществото за любомъдрие, след
14 декември прекратяват тайните си събрания, но се обединяват около списание
„М осковский вестник“ . Сред тях са живи настроенията на политическия
либерализъм от времето на Александър I, което дава основание на III отделение
да ги характеризира хсато „истински бесни либерали“, мненията им звучат като
„явен карбонаризъм“.
„Европеец“
Когато през 1832 г. бившият любомъдър Иван Киреевски започва да издава
списание „Европеец“, което още със заглавието си утвърждава мисълта за общите
пътища на руската и европейската култура, програмната статия „Деветнайсетият
век“ привлича вниманието на Николай I. В статията Киреевски възпява
98
Общественият живот в никопаееска Русия
либералните ценности, за което императорът отбелязва: „Под думата просвета

той разбира свобода, у него дейността на разума означава революция, а изкусно
намерената среда не е нищо друго освен конституция.“ Списанието е забранено,
но философските търсения, започнати от любомъдрите, продължават.
Кръжокът на Станкевич
Огромно значение в историята на руското общество има кръжокът на Николай
Станкевич, създаден в Московския университет през 1832 г. Той обединява
талантливи представители на следдекабристкото поколение, от него излизат
западниците и славянофилите, Висарион Белински, Михаил Бакунин, Михаил
Катков. За тях задълбочаването в системите на Шелинг и Хегел не е самоцел,
смисъла на насочването им към класическата немска философия обяснява Иван
Киреевски: „Чуждите мисли са полезни само за да развиеш своите собствени.
Немската философия не може да пусне корени у нас. Нашата философия трябва
да се развива на базата на нашия живот, да се създаде от текущите въпроси, от
господстващите интереси на народния и на частния живот.“ Във философията
търсят ключа към познание на руската действителност, заниманията с нея са
естествената форма на отдръпване от политическата проблематика, от времето
на декабристите и крачка по пътя към социалните въпроси, които интересуват
„идеалистите от четирийсетте години“ .
Сериозно изпитание за николаевския режим стават събитията от 1830-
1831 г. Юлската революция във Франция, революцията в Белгия, вълненията
в германските и италианските земи, полското въстание и холерните бунтове
разлюляват обществеността. Това е време на отново възникналия интерес към
политиката, на мечти за промяна в правителствения курс. Трето отделение
отбелязва стремежа на московските студенти „да спечелят общественото мнение,
да влязат във връзка с военната младеж“. Сред недоволните са ориентиралите се
към опита на Западна Европа и техните опоненти, мечтаещи за реформи в руски
дух. Правителството отговаря с разпространяване на слухове за заплаха от военна
интервенция от страна на западните държави, за необходимостта да се запази
целостта на империята. Вълна от национализъм и казионен патриотизъм залива
обществото. Височайши манифести пише Блудов, който по думите на Вяземски
„получава литературна известност с пролозите си към действията на палачите“.
Превземането на Варшава през август 1831 г., което съвпада с годишнината на
битката при Бородино, царят и обкръжението му възприемат като знаменателно
съвпадение.
Казионен патриотизъм
Николаевските идеолози охотно си спомнят националния подем през
1812 г., патриотичния ентусиазъм от епохата на наполеоновските войни. В
99
— = — ^ ·' J 1
- — ^
действителност казионният патриотизъм, издигнат в ранг на правителствена

политика, е противоположен, направо враждебен на обществените настроения
от времето на Александър I, когато всички - и петербургските сановници, и
членовете на московския Английски клуб, и военната младеж - вярват в единството
на историческата съдба на руския и на останалите европейски народи, чужди са
на идеята за руската изключителност. Задграничните походи на руската армия
освобождават Европа от наполеоновското владичество.
Високият патриотизъм на войниците и офицерите се преплита със съзнанието
за общоевропейското единство За това тънко отбелязва Пушкин: „Междувременно
войната бе свършила със слава. Полковете ни се връщаха от чужбина. Народът
тичаше насреща им. Музиката свиреше завоюваните песни: Vive Henri Qua
tre, тиролски валсове и арии. Офицерите, тръгнали на поход почти момчета, се
връщаха възмъжали в битките, обкичени с кръстове за храброст. Войниците весело
разговаряха помежду си, постоянно вмъквайки в речта си немски и френски думи.
Незабравимо време! Време на слава и възторг! Как силно туптеше руското сърце
при думата „отечество“ !“
Уваровската идеология на казионния патриотизъм довежда до предел
принципното политическо и идейно-културно противопоставяне на Русия и
Европа, присъщо на манифестите на Сперански и Блудов. Тя е универсална и
се предназначава за различните слоеве на руското общество. Казионните идеи
усърдно се утвърждават от журналистите и университетските професори, развиват
се в училищните учебници и звучат на театралната сцена. Героят от пиесата на
знаменития по това време Нестор Куколник възкликва: „А знае ли прословутият
ви Запад, че тръгне ли Русия на война, ще ви се привиди разлюляно море, гонено
от буря на отсрещния бряг!“
През септември 1832 г., когато започва да чете курс лекции в Московския
университет, историкът Михаил Погодин, който трайно свързва научната си
кариера и обществената си репутация с идеите на казионния патриотизъм, използва
победата над Наполеон като аргумент, доказващ превъзходството на Русия над
Европа: „Като отблъсква победоносно такова нападение, освобождава Европа от
такъв враг, събаря го от такава височина, притежавайки такива средства, няма
нужда от никого и е нужна на всички - може ли от нещо да се страхува Русия? Кой
ще се осмели да оспорва първенството й, кой ще й попречи да решава съдбата на
Европа и съдбата на цялото човечество, стига тя да пожелае това?“ Погодин твърди,
че с царуването на Александър I завършва европейският период от руската история,
а Николай I поставя началото на нейния „своенароден“, национален период.
Дълбоко е въздействието върху руското общество на казионния патриотизъм,
утвърждаващ превъзходството на самодържавна Русия над Европа. Остава в
100
Общественият живот в николаевска Р усия
миналото обичайното за общественото съзнание историко-културно съпоставяне

на руските и европейските порядки. Н а смяна идва и трайно пуска корени
противопоставянето на руските и европейските политически и социални
институции, идеята за особения руски път. Внедрявана от николаевските идеолози,
тя се приема и от онези, които не са склонни безусловно да следват уваровските
хвалебствия за православието, самодържавието и народността.
В противовес на казионната теза обаче в либералната среда се издига
концепцията за изостаналостта на Русия, изостаналост от памтивека, метафизична.
Тази концепция възниква от опитите да се противостои на официалната идеология.
В известна степен тя спомага да се осмислят причините за реалното изоставане
на крепостническа Русия от буржоазните държави в Европа. Споровете за руското
превъзходство или изостаналост стават главното съдържание на идейния живот,
макар, разбира се, да не изчерпват духовната картина на николаевската епоха.
„Философическо писмо“
В знаменитото „Философическо писмо“, чиято авторска дата е 1 декември
1829 г., Чаадаев провъзгласява разрива между Русия и Европа. Той пише за
посредствеността на руското минало и настояще, за величието на Европа. Боен
офицер от 1812 г., приятел на Пушкин и декабристите, Чаадаев сурово осъжда
николаевска Русия, с обиден за националното чувство скептицизъм се произнася
за нейното бъдеще. Неговата позиция е огледално отражение на официалните
възгледи. Той сякаш обръща наопаки формулировката на Бенкендорф: „Миналото
на Русия е било блестящо, настоящето й е повече от великолепно, а що се отнася
до бъдещето, то надминава всичко, което може да си представи най-смелото
въображение.“ Чаадаев се отказва от идеята за единство на историческата съдба на
Русия и Европа. Неговото „Философическо писмо“ свидетелства, че натискът на
николаевската идеология върху напредничавото общество дава своите плодове
В първото „Ф илософическо писм о“ авторът пише: „Ж ивеем само с
настоящето в най-тесните му граници, без минало и бъдеще, сред мъртъв застой...
За нас историческият опит не съществува, поколенията и вековете са протекли без
полза за нас. Гледайки ни, би могло да се каже, че по отношение на нас общият
закон на човечеството е отменен. Самотни в света, ние нищо не сме му дали, на
нищо не сме го научили; не сме внесли нито една идея в множеството човешки
идеи, с нищо не сме спомогнали за прогреса на човешкия разум и всичко, което
сме получили от този прогрес, ние сме го изопачили.“
Чаадаев нарича себе си християнски философ, той е увлечен от идеите на
католицизма. Причините за изостаналостта на Русия вижда във влиянието на
православието, наследено от „жалката, дълбоко презирана“ от европейските
народи Византия. В политически план концепцията му е насочена срещу
101
самодържавието, той се стреми да покаже нищожеството на николаевска Русия

в сравнение със страните от Западна Европа. Именно тази страна от статията
на Чаадаев привлича най-голямо внимание, когато през 1836 г. е напечатана в
списание „Телескоп“. По доклад на Сергей Уваров Николай I обявява Чаадаев за
луд, редакторът на списанието Н. И. Надеждин е заточен. Забранено е в печата
да се споменава за статията.
За руското общество остава неизвестен целият цикъл „Философически
писма“, в едно от които е формулиран основният социален закон на съвреме
нността: „Колко ужаси съдържа в себе си една дума: роб! Какъв омагьосан
кръг, в него всички ние загиваме, безсилни да излезем от него, каква проклета
действителност, в нея всички ние се прекършваме.“
Чаадаев и обществото
Пьотър Яковлевич Чаадаев е ключова фигура в обществения живот
по времето на Николай I. Повече от четвърт век той е инициатор на идейни
спорове и задължителен техен участник, до края на живота си, по думите му,
си остава „противник на разюздания патриотизъм“ . Той няма много преки
последователи, малцина приемат отчаяния чаадаевски песимизъм, неверието в
творческите сили на руския народ, симпатиите му към католицизма. Мнозина
обаче, подобно на Чаадаев, приемат наложената от николаевските идеолози теза
за противоположността между Русия и Европа, доста характерна за времето
като цяло. Тълкуват я различно, най-често следвайки Погодин. Доскорошният
любомъдьр В. Ф. Одоевски твърди: „Нека се осмелим да произнесем думата, която
сега на мнозина може би ще се стори странна и подир известно време - твърде
проста: Западът загива! Деветнайсети век принадлежи на Русия.“
Развиват се възгледите за бъдещата роля на Русия и на самия Чаадаев, който
не е склонен да смята николаевската система за неотстранима пречка по пътя
на превръщането на Русия в център на европейската цивилизация: „Напротив,
ние сме призвани да научим Европа на безкрайно много неща, които тя сама не
може да разбере. Не се смейте: знаете, че това е дълбокото ми убеждение. Ще
дойде ден, когато ще станем умственото средище на Европа, както още сега сме
политическото й средище, и бъдещото ни могъщество, основано на разума, ще
надмине сегашното ни могъщество, опиращо се на материалната сила.“
Сред малцината неприемащ и извъневропейската съдба на Русия са
Александър Пушкин, който решително възразява на Чаадаев, и Пьотър Киреевски,
когото вбесява „проклетата чаадаевщина“ Той се опитва да намери пътя, който
би позволил неприемането на казионния патриотизъм да се свърже с чувството за
национална гордост. Активно утвърждаване на идеите на истинския патриотизъм,
102
Общественият oicueom в николаевска Русия
принос на П. Киреевски в съкровищницата на националната памет е събирането

на народни песни, към което той пристъпва в началото на 1830-те години.
„Философическото писмо“, публикувано в „Телескоп“, става пролог към
големия спор за миналото, настоящето и бъдещето на Русия, за мястото й в
семейството на просветените европейски държави, за руския народ и ролята
му в световната история, за истинския и казионния патриотизъм. Започнат в
литературните салони на Москва, този спор довеждало оживление в обществения
живот, до възникване на границата на 1830-те - 1840-те години на нови идейни
течения.
2. СЛАВЯНОФИЛИ И ЗАПАДНИЦИ
„Забележителното десетилетие“
Четирийсетте години на XIX в. влизат в историята на руското общество
като „забележителното десетилетие“, време на засилени духовни търсения и на
идейни спорове. Дейците, чиито убеждения се оформят в онези години, наричат
себе си хора на четирийсетте години и се гордеят с това име. Това е поколението
на либералите идеалисти, то действа в по-жива атмосфера, отколкото през
предшестващото десетилетие, макар общественото оживление да е относително.
Средище на умствения живот е Москва, където в салоните блестят Пьотър Чаадаев,
Александър Херцен и Алексей Хомяков. Видна роля играят възпитаниците на
Московския университет, за които „забележителното десетилетие“ е блестяща
епоха. Закономерно е, че именно в Москва три-четири години след появата на
„Философическото писмо“ се изказват нови възгледи за характера на руското
историческо развитие, за взаимовръзката му с европейското. Водят се спорове за
съдбата на Русия.
Постепенно участниците в московските спорове се обединяват в два кръжока,
чиито наименования имат полемичен характер: на западниците и на славянофилите.
Възникването на западничеството и на славянофилството е подготвено от хода
на общественото развитие след 14 декември, но именно публикуването на
„Филосо-фическото писмо“ на Пьотър Чаадаев довежда до окончателното им
изкристализиране.
Западниците и славянофилите спорят много. Споровете им са парадоксално
отражение на дълбокото вътрешно единство на двете течения. Една от страните
на това посочва Херцен: „Да, бяхме техни противници, но много странни. Имахме
една любов, но различна. У тях и у нас от ранна възраст се е запечатало едно силно,
безотчетно, физиологическо страстно чувство, което те приемаха като спомен, а
103
ние - като пророчество: чувството на безгранична, обземаща целия ни живот

любов към руския народ, руския бит, руския характер на ума И ние, като Янус
или като двуглавия орел, гледахме в различни посоки, докато сърцето ни биеше
еднакво.“
Кое разделя славянофилите и западниците в любовта им към

Русия и към руския народ?
Хората от четирийсетте години приемат казионната мисъл, че „Русия е извън
Европа“. Западниците и славянофилите са близки в подхода към руското минало,
което смятат за различно от миналото на европейските народи. Висарион Белински,
който по думите на Иван Тургенев е „централната личност“ на четирийсетте
години, пише: „Няма защо да се сравнява Русия със старите държави в Европа, в
които историята се е развивала диаметрално противоположно на нашата и отдавна
вече е дала и цвят, и плод.“ При това славянофилите възпяват светлия идеал на
древна Рус, а западниците отричат самата мисъл за сравняването й с великото
Европейско средновековие. Едните идеализират миналото, другите го рисуват
само в черно.
Кое обединява славянофилите и западниците?

Критичното отношение към настоящето Не приемайки крепостните
порядки, хората от четирийсетте години подлагат на съмнение и други страни от
николаевската система, вътрешната и външната й политика. Те отстояват свободата
на съвестта, на словото, печата, на общественото мнение, отричат революционните
преобразования.
Водят се остри спорове за бъдещето Западниците вярват в европейското
бъдеще на Русия, възхищават се от делото на Петър I и мечтаят за по-нататъшната
европеизация на страната. Русия не е Европа, но тя трябва да се стреми да стане
такава - подобен е приблизителният ход на техните разсъждения. Славянофилите
порицават Петър I за раздора и насилието, внесени в руския живот, внимателно
изучават общината, в която виждат залог за руското решаване на социалните
въпроси, гаранция срещу „язвата на пролетариатството“. Русия не е Европа и
докато това е така, в нея революцията е невъзможна, смятат славянофилите.
Славянофилството и западничеството, възникнали в условията на криза на
крепостническа Русия, отразяват опитите на либералите да създадат цялостни
концепции за преобразуване на страната. В основата си спорът между западниците
и славянофилите е спор за пътя на буржоазното развитие: европейски, който те
възприемат като универсален, или особен, руски Девиз на хората от четирийсетте
години стават думите на Белински. „Социалност, социалност-или смърт!“ Оттук
самият Белински прави извод, неприемлив за западниците и славянофилите:
104
Общественият живот в николаевска Русия
„Смешно е обаче да се мисли, че това може да стане от само себе си, с времето,
без насилствени преврати, без кръв.“
Отхвърляйки революционния извод на Белински, либералите-идеалисти
живеят, както пише славянофилът Юрий Самарин, „обърнали гръб на политическите
въпроси“. На политическите интереси на напредничавото общество от времето на
Александър I (конституция, република, военна революция) те противопоставят
социалните проблеми - селската реформа, разбирателството между съсловията,
общественото възпитание. За главно свое дело те смятат унищожаването на
крепостните отношения.
Въпросът за крепостното право

Московските спорове, за каквото и да се водят и каквито и форми да приемат,
в крайна сметка се свеждат до обсъждане на въпроса за крепостното право, те
изиграват изключителна роля в пробуждането на общественото внимание към
съдбата на крепостното село. В крепостното положение хората от четирийсетте
години единодушно виждат враг на руския народ. Така например Иван Тургенев си
спомня: „В моите очи този враг имаше определен образ, носеше определено име:
този враг е крепостното право. Под това име аз събрах и съсредоточих всичко, срещу
което реших да се боря докрай - с което се заклех никога да не се примирявам...
Това бе моята Анибалова клетва; и не само аз си я дадох тогава. Аз и на Запад
отидох, за да мога по-добре да я изпълня.“
Въпросът, къде е „по-добре“ - на „Запад“ или на „Изток“, остава спорен, но
врагът е общ. В началото на 1849 г. Алексей Хомяков пише на Юрий Самарин:
„Нашата епоха може би преди всичко зове и изисква практическо приложение.
Въпросите са повдигнати и тъй като това са исторически въпроси, те могат да
бъдат решени само по исторически път, т. е. чрез реална проява в живота. За нас,
руснаците, сега един въпрос е най-важен, най-упорит от всички. Вие сте го разбрали
и сте го разбрали вярно.“ Този въпрос е селският, въпросът за крепостното право
в Русия.
Първите крачки към бъдещата реформа правят либералите идеалисти. През
1841 г западникът А. П. Заблоцки-Дестовски пише записката „За крепостното
състояние в Русия“, през 1847 г славянофилът А. И. Кошелев публикува в
„Земледелческая газета“ статия, в която доказва предимствата на доброволния,
на свободния труд пред робския.
Историческия смисъл на споровете между западниците и славянофилите
разкрива съвременникът П. В. Аненков: „Между партиите се таеше обаче една
връзка, една примиряваща мисъл, повече от достатъчна, за да се отворят очите за
общата цел, към която те се стремят от различни страни.. Връзката се заключаваше
105
в еднаквото съчувствие към поробената класа на руските хора и в еднаквия

стремеж към унищожаване на уредбата на живота, допускаща това заробване или
дори изграден именно на нейна основа.“
През 1839 г. Иван Киреевски и Алексей Хомяков - поет и философ, който
някога спори с Рилеев дали е възможна военната революция, си разменят послания,
в които се съдържа отговорът и на Чаадаев, и на привържениците на официалната
идеология Вместо противопоставяне между Русия и Европа Хомяков поставя
въпроса другояче: „Кое е по-доброто, старата или новата Русия? Много ли чужди
стихии влязоха в нейната организация? Подходящи ли са за нея тези стихии? Много
ли е изгубила от коренните си начала и такива ли са били те, че да съжаляваме
за тях и да се стремим да ги възкресим?“ Съгласявайки се с Хомяков, Киреевски
отбелязва: „Ако старото е било по-добро от сегашното, от това още не следва, че
то е по-доброто сега.“
Кръжокът на славянофилите
С тази размяна на послания започва историята на славянофилството и на
славянофилския кръжок. Основателите на течението се опитват във формата на
историко-философски размисли да набележат програмата на руския либерализъм.
Хомяков посочва „прекрасното и свято значение на думата „държава“; той
подчертава необходимостта от силна централна власт в Русия, но мечтае за
времето, когато в „просветените и стройни мащаби, в оригиналната красота на
обществото, обединяващо патриархалността на местния бит с дълбокия смисъл
на държавата с нравствено и християнско лице, ще възкръсне древна Рус“.
Назовавайки достойнствата на старата Рус, които трябва да се възкресят,
Хомяков не толкова идеализира миналото, колкото изброява преобразованията,
необходими на николаевска Русия: „грамотност и организация в селата“, ред
в града, разпределяне на длъжностите между гражданите; учреждения, които
да облекчават на „нисшите достъпа до висшите съдилища“; съд със съдебни
заседатели, публичен съд. В допетровска Русия не съществува крепостно право,
„стига да може да се нарече право подобно нагло нарушаване на всички права“;
има равенство, почти пълно, на всички съсловия, „в които хората могат да
преминават през всички степени на държавната служба и да достигат висши звания
и почести“. Властите събират „депутати от всички съсловия за обсъждане на най-
важните държавни въпроси“. Не се нарушава свободата на църквата. Хомяков
излага програмата за либерални промени, преведена на езика на историческите
спомени.
Около Хомяков и Киреевски се създава славянофилски кръжок, който
обединява представители на дворянската общественост, получили сходно
образование и възпитание. Той съществува почти четвърт век, по времето на
Николай I членовете му са изразители на либералната традиция, играят ролята

на обществена опозиция на правителството. Сред славянофилите има поети,
историци, икономисти, литературни критици, почти всички свързани с Москва и
Московския университет. Освен основоположниците на славянофилството видна
роля в кръжока играят Константин и Иван Аксакови, Пьотр Киреевски, А. И.
Кошелев, Д. А. Валуев, Юрий Самарин, В. А. Черкаски. Забележителна особеност
на кръжока е активното и равноправно участие в работата му на жени - А П .
Благина, Е. А. Свербеева, Η. П. Киреевская, Е. М. Хомякова, В. С. Аксакова.
Признат водач на славянофилите е Алексей Степанович Хомяков, за
когото главната задача е възпитанието на обществото на началата, посочени
от славянофилите. Тези начала той вижда в руския народ, открива ги в руската
история. Доказателство за самобитността на Русия той смята селската община,
която разбира като съюз на хора, основан на нравственото начало. Хомяков твърди:
„Общината е едно оцеляло гражданско учреждение през цялата руска история.
Махнете го и няма да остане нищо; от развитието му обаче може да се изгради цял
граждански свят “ Той е устремен в бъдещето и изисква от съмишлениците си да
отхвърлят „всякаква мисъл, че връщането към старото било се превърнало в наша
мечта“. Хомяков, както и Киреевски, придава огромно значение на православието
- вярата на руския народ.
От кръжока на Станкевич при славянофилите идва Константин Аксаков,
чиито историко-публицистични работи са богати на размисли за народа и
народността, на призиви „да се потопим в дълбините на руския дух“. Той изпитва
искрена неприязън към „безплодно-разрушителните революции в Европа“,
на „безобразната буря на Европейския запад“ противопоставя „красотата на
спокойствието на Европейския изток“. Критикува западната мода, прави опити
да се облича в руско облекло. Аксаковският патриотизъм е от висока проба.
Същевременно той подчертава необходимостта от свободно развитие на всички
народи и възкликва: „Да живее всяка народност!“
По негово мнение от времето на Петър I самодържавието води страната
към революция, смята, че запазването на петровската форма на управление,
която превръща поданика в роб, поражда „революционни опити, които накрая
ще съсипят Русия, когато тя ще престане да бъде Русия“. Константин Аксаков
разобличава игото на държ авата и рисува идеалните отнош ения между
правителството и народа: ,,На правителството - неограничена свобода да
управлява, която принадлежи изключително на него, на народа - пълна свобода на
живота, външна и вътрешна, която правителството защитава. На правителството
- правото на действие и следователно —на закона; на народа - правото на мнение
и следователно - на словото Ето руското гражданско устройство! Ето единното
истинско гражданско устройство!“
107
Според възгледите на Константин Аксаков на народа принадлежат „не-

политически“ права: свобода на словото, печата, общественото мнение, на което
придава огромно значение: „Общественото мнение - ето с какво самостоятелно
може и трябва народът да служи на своето правителство.“ За да се запознае с
общественото мнение, властта е задължена да свиква Земски събори.
В защитата на свободата на словото К. Аксаков далеч надминава всички
дейци на руския либерализъм Той завещава на своя брат Иван: „Най-доброто
средство да се унищожи всяка вреда от словото е пълната свобода на словото..
Какъв недостоен страх от свободата! Цялото зло се изчерпва с една дума: робство
Всяко благо се изчерпва с една дума: свобода. Трябва накрая да се разбере, че
робството и бунтът са неразлъчни, това са два вида на едно и също. Трябва да се
разбере, че спасението от бунта е свободата.“
На „славянската“ партия противостоят „европейците“.
Кръжокът на западниците
Московският кръжок на западниците се създава към 1842 г. Начело стои
Тимофей Грановски. В университета той чете курс по история на Средните векове
и, по думите на Херцен, „мисли с историята, учи се от историята и с историята
впоследствие прави пропаганда“. Грановски е кумир на московското студентство,
което той учи на „съчувствие към Европа“. Възпитава младото поколение „дълго да
служи на нашата велика Русия, на Русия, преобразувана от Петър, на Русия, която
върви напред и се отнася с еднакво презрение и към клеветите на чужденците,
които виждат в нас само лекомислени подражатели на западните форми, и към
старческите жалби на хората, които не обичат живата Рус, а вехтия призрак, който
извикват от гроба“.
На публичните лекции на T. Н. Грановски се събират най-добрите
представители на дворянското общество. Възгледите му се отличават със здрав
подход към въпроса за националното достойнство, с внимание към правата на
личността и към обществените условия, осигуряващи тези права. Той говори
за конституционните гаранции и парламентарното устройство на европейските
страни, не крие, че не приема казионния патриотизъм, противостоящ на
европейското просвещение.
В университета около Грановски се обединяват младите професори Сергей
Соловьов, Константин Кавелин, Π. Г. Редкин, П. Н. Кудрявцев, А. И. Чивилев,
чиято обществена дейност става естествено продължение на научната им работа.
Освен колегите от университета той увлича литераторите И. П. Галахов, В. П.
Боткин, H. X. Кетчер, актьора Михаил Шчепкин. През втората половина на 1840-
те - началото на 1850-те години московския кръжок на западниците попълват В.
108
Ф. Корф, Михаил Катков, И. К. Бабст, И. В. Вернадски, П. М. Леонтиев, Борис

Чичерин - видни фигури в научния и обществения свят, но се нарушава вътре
шното единство.
В споровете със славянофилите западниците чувстват подкрепата на
Александър Херцен и Николай Огарьов, но в отношенията им винаги дремят
„наченки на злите спорове от 1846 година“, когато Грановски отхвърля Херценовия
материализъм и атеизъм. На следващата година Херцен заминава в чужбина
Видна роля играе петербургският кръжок на западниците, оглавяван от
В. Г. Белински, чието най-близко обкръжение са литераторите П. В. Аненков,
И. И. Панаев, И. Д. Галахов. Петербургското западничество се отличава от
московското по своята принципност и безкомпромисност. Докато Белински
постоянно разобличава и осмива славянофилите, Грановски говори за съгласие
между западниците и славянофилите. Неговият съратник H. А Мелгунов
дори чака появата на трета, висша партия, която ще признае необходимостта и
равнозначността на двете направления и неоспоримо ще докаже, че „Русия е
Русия, но заедно с това и част от Европа“.
Към петербургските западници се присъединяват писателите Иван Тургенев,
Николай Некрасов, Иван Гончаров, Дмитрий Григорович, Алексей Писемски,
Владимир Сологуб, Михаил Салтиков-Шчедрин, литературните хсритици А. В.
Никитенко, А. В. Дружинин, В. Н. Майков, икономистът В. А. Мшлотин, издателят
на списание „Отечественнне записки“ А. А. Краевски. Влиянието на литераторите
западници върху руските читатели е изключително голямо. Западническите
„Отечественнме записки“ и „Современник“, в които сътрудничи Белински, широко
се разпространяват из Русия Салтиков-Шчедрин си спомня как, „възпитан от
статиите на Белински“, „естествено се присъединих към западниците“.
По времето на Николай I славяноф илите нямат постоянен орган и
образована Русия съди за учението им от втора ръка, от преразказ, често пъти
недоброжелателен. Трето отделение поощрява Краевски да „помества в списанието
статии, опровергаващи славянофилските бълнувания“.
Проекти за реформи
Кримската война, войната на Русия с европейската коалиция, хората от
четирийсетте години приемат като въплъщение в николаевската външна политика
на казионната теза за изначалната противоположност на интересите на Русия и
Европа Именно западниците и славянофилите поставят началото на печалната
традиция сред руската интелигенция да желае поражението на Русия. Заладникът
Е. М. Феокгистов се спомня за настроенията в кръжока на Грановски: „Разбира се,
само изверг би могъл да се радва на неволите на Русия, но Русия бе неразривно
109
свързана с император Николай, а само мисълта, че Николай ще излезе от борбата

победител, пораждаше страх. Тържеството му би било тържество на системата,
която дълбоко оскърбяваше най-добрите чувства и помисли на образованите хора и
с всеки ден ставаше по-непоносима. Омразата към Николай нямаше граници.“
През годините на войната славянофилите и западниците се захващат да
разработят конкретни проекти за освобождаване на крепостните селяни. Над
подробни бележки за бъдещата реформа работят Самарин, Кавелин, Кошелев,
Черкаски. Либералите идеалисти съчувствено реагират на нарастващото
недоволство на народа, на военните поражения и стопанските неуредици. Те са
загрижени как да се излезе от политическата и икономическата криза, как да се
осуети социалният взрив.
След качването на престола на Александър II отношението на хората от
четирийсетте години към правителството се променя. Подчертавайки, че починът
за осъществяване на реформи е прерогатива на самодържавната власт, те поемат
курс към сътрудничество с нея, резултат от което стават знаменитите Велики
реформи. Специален орган, в който се обсъждат въпросите на селската реформа,
става издаваното от Кошелев списание „Сельское благоустройство“. Самарин,
Кавелин, Кошелев и Чичерин търсят пътища за реализиране на идеите, изказани
при московските спорове от четирийсетте години. Либералите идеалисти участват
в работата на губернските комитети по селския въпрос и в Редакционните комисии,
проявяват се като умели и опитни практически дейци. Съвременниците наричат
Юрий Самарин Човека на реформата, приносът му за освобождаването на селяните
е изключителен.
На почвата на практическата работа в навечерието на селската реформа
позициите на западниците и на славянофилите неотклонно се сближават.
Либералите-идеалисти са единни, нещо немислимо по времето на Николай
I. През дореформените години те решително се разграничават от Херцен и
антиправителствените му призиви. Константин Кавелин и Борис Чичерин се
обръщат към създателя на Свободната руска печатница с програмно писмо, в кбето
изразяват увереност, че „у нас само чрез правителството може да се действа и да
се постигнат някакви резултати“. Разривът между демокрацията и либерализма,
който в споровете от 1846 г. се обозначава като разногласия по религиозно-
философски въпроси, изисква ясно определяне на обществено-политическата
позиция. Либералите идеалисти правят своя избор и се обръщат към Херцен с
думите: „Вашите революционни теории никога няма да намерят в нас отклик и
кървавото ви знаме, развяващо се над ораторската трибуна, поражда в нас само
негодувание и отвращение.“
След 19 февруари 1861 г. кръжоците на западниците и на славянофилите
окончателно прекратяват своето съществуване. Мнението на останалите живи
110
Общественият живот в ткопаевска Русия
участници в споровете през шейсетте години изразява княз В. А. Черкаски: „В

настоящия момент и предишното славянофилство, и предишното западничество
вече са отживели моменти и възобновяването на предишните спорове и на
предишните плачове би било чист византизъм.“
3. ИДЕИТЕ НА СОЦИАЛИЗМА И РУСИЯ

Европейският социализъм и руското общество
Втората четвърт на XIX в. е време на широко разпространение в Европа
на социалистическите идеи Разновидности на социализма набират сила във
Франция, Англия и в германските земи, намират израз в съчиненията на мислители,
политици и модни писатели. Трудовете на Сен Симон, Ламене, Фурие, Консидеран,
Дизраели, Оуън се четат от просветената публика. Те проникват и в Русия.
Социалистическата идея е проста и привлекателна. В основите й стои
неприемането на принципа на частната собственост, критиката на буржоазните
отношения и вярата във възможностите да се построи общество, в което няма
да има експлоатация на човек от човека. Обективна основа на интереса към
социализма са дълбоките противоречия, характерни за раннобуржоазното
общество, където свободната конкуренция няма социални ограничения и това
поражда много дълбок антагонизъм между богатите и бедните. Пьотър Чаадаев,
който притежава поразителна социална проницателност, твърди: „Социализмът
ще победи не защото е прав, а защото не са прави неговите противници.“
Разобличавайки подражателността на руското общество, Алексей Хомяков
осмива непостоянството на обществените настроения от времето на Екатерина
II до времето на Николай I: на смяна на енциклопедистите от френски тип
идват немскомистичните хуманисти, готови да изместят „трийсетгодишните
социалисти“. Славянофилът заключава: „Тъжно е да виждаш, че тази колебливост
винаги е готова да поеме приготвянето на умствената храна за народа. Това е тъжно
и смешно, но за щастие е и мъртво и именно затова не се въплъщава в живота.“
Твърдението, че социализмът в Русия е мъртъв, е прибързано.
Кръжокът на Херцен и Огарьов

Кръжокът на студентите от Московския университет, създаден през 1831
г. около Александър Херцен и Николай Огарьов, изповядва преклонение пред
идеалите на декабристите и на Френската революция, членовете му отхвърлят
казионния патриотизъм, съчувстват на въстаналите поляци, четат политическа
литература. Възгледите на младежите, сред които са Н. И. Сазонов, В. В. Пасек,
H. X. Кетчер, H. М. Сатин, не са определени, те проповядват, казано с думите на
111
Херцен, „свобода и борба в четирите посоки“. Три години след създаването на

кръжока членовете му, обвинени, че пеят „пасквилни песни“, закаквито властите
смятат свободолюбивите песни на Пиер Беранже, са арестувани и заточени.
Именно кръжокът на Херцен и Огарьов става първият, в който съвсем
определено се проявява интерес към идеите на социализма, разбирани като
„цял свят от нови отношения между хората“. Членовете на кръжока обсъждат
съчиненията на Фурие и Сен Симон и, както по-късно пише Огарьов, се кълнат,
„че ще посветим целия си живот на народа и неговото освобождение, за основа
ще поставим социализма“.
Младите Херцен и Огарьов са далече от самостоятелната разработка на
социалистическите идеи. Също толкова далече от това са и многобройните руски
почитатели на романите на Жорж Санд, която възпява социалното равенство и
равноправието на жените. Заедно с това в обществото постепенно се извършват
промени, които дават основание на И. Киреевски да заяви, че политическите
въпроси остават на втори план и че напредничавите мислители „са преминали в
областта на обществените въпроси“.
Висарион Григориевич Белински

Видна роля в този процес изиграва Белински. Литературен критик, дебютирал
в списание към средата на трийсетте години, той, както някога Николай Карамзин,
е истински властелин на мислите. Статиите му възпитават не едно поколение.
Иван Аксаков признава: „Много съм пътувал из Русия: името на Белински е
известно на всеки що-годе мислещ младеж, на всеки, който сред вонящото блато
на провинциалния живот жадува за свеж въздух.“
В подцензурния печат Белински отстоява идеите на истинския демократизъм.
Пръв от руските мислители той започва да говори за значението на социалните
въпроси, чието бъдещо решение свързва с отстояването на правата на свободната
личност: „Какво ме засяга, че е живо общото, когато страда личността.“
Идейната еволюция на Белински не е проста, за него са характерни
крайностите, преминаване от един стад ий на развитие е друг. Възприел от кръжока
на Станкевич интереса към философските въпроси, убеждавайки читателите си
във важността на социалните въпроси, той не е нито самостоятелен философ, нито
оригинален политически писател. Обществените промени, чиято необходимост
за него е очевидна, той свързва ту с просветата на народа, ту със самодържавната
инициатива, ту с революционните преврати. В различно време възторжено пише за
якобинците и за Николай I. Силата на Белински се заключава в неговата искреност
и в умението да убеждава.
Началото на „забележителното десетилетие“ той посреща примирен с
николаевската действителност, която оправдава, невярно разбирайки формулата
112
Общественият живот в наколаевска Русия
на Хегел „всичко съществуващо е разумно“. Белински преодолява „насилственото

примирение“ и стига до идеята за „възпитание в социалност“. При него критиката
на обществените отношения в миналото и настоящето („отрицанието е моят Бог“)
е свързана с вярата в златния век на бъдещето. Тази вяра естествено води до идеята
за социализма, която, както той признава, „стана за мен идея на идеите, битие на
битието, въпрос на въпросите, алфата и омегата на вярата и знанието. Всичко от
нея, за нея и към нея.“
Социализмът на Белински е мечтата за велика и свободна Русия, където няма
нито крепостно право, нито самодържавен произвол. Неговата социалистическа
идея включва и критика на буржоазното общество, която той прави от позицията
на демокрацията и патриотизма: „Не подобава на държавата да бъде в ръцете
на капиталистите, а сега ще добавя: горко на държавата, която е в ръцете на
капиталистите, това са хора без патриотизъм. За тях войната или мирът означават
само покачване на лихвите на ценните книжа - по-далече от това не виждат
нищо.“
Голямо влияние върху Белински оказват идеите на християнския социализъм.
Именно към тях той се обръща, когато пише: „Няма да има богати, няма да има
бедни, нито царе и поданици, а ще има братя, ще има хора и, по думите на апостол
Павел, Христос ще предаде властта си на Отеца, а Отецът-Разум отново ще се
възцари, но вече на ново небе и над нова земя.“
През 1847 г., малко преди смъртта си, Белински пише знаменитото си
залцбургско писмо до Гогол, което става неговото политическо завещание:
критикувайки „фантастичната книга“ на Гогол, неговите „И збрани места
от кореспонденцията с приятели“, съдържаща оправдание на деспотизма и
крепостничеството, Белински говори за почетната роля на руските писатели, в
които обществото вижда „единствените си водачи, защитници и спасители от
мрака на самодържавието, православието и народността“. Той описва николаевска
Русия като страна, в която „хората търгуват с хора“, където „не само няма никакви
гаранции за личността, честта и собствеността, но дори и полицейски ред, има
само огромни корпорации на различни служебни крадци и грабители“. Далеч не е
случайно, че само за четенето на глас на това писмо Достоевски е осъден на смърт.
Крайният извод на Белински обаче дава основание да се види в него преди всичко
твърдият защитник на правото и гражданското достойнство, на ценностите, които
свързват руския либерализъм и руската демокрация: „Най-живите, съвременни
национални въпроси в Русия сега са: унищожаване на крепостното право, отмяна
на телесното наказание, въвеждане, по възможност, на строго изпълнение макар
и на законите, които вече са в сила.“
Белински е безпощаден разобличител не само на официалната идеология, но и
на славянофилството. Западниците го причисляват към „нашите“. Забележително е
113
признанието на Херцен: „Като изключим Белински, аз съм се разминавал с всички.“

В обществения живот на „забележителното десетилетие“ те действително заемат
особена позиция, проявявайки се като глашатаи на идеите на социализма.
Кръжокът на Петрашевски
За утвърждаване на тези идеи в Русия спомага Михаил Василиевич Буташевич-
Петрашевски, възпитаник на Царскоселския лицей, преводач в петербургската
митница. В задълженията му влиза прегледът на чуждестранните книги, внасяни
в Русия, което му дава възможност да си направи богата библиотека, включваща и
социалистическа литература В средата на 1840-те години в жилището му започват
да се събират напредничави младежи-чиновници, офицери, студенти, литератори.
Четат книги, някои от които са забранени в Русия, обсъждат ги и се опитват да
приложат прочетеното към руската действителност. „Петъците“ при Петрашевски
посещават немалко известни хора: литераторите М. Е Салтиков-Шчедрин, Ф.
М. Достоевски, А Н. Майков, А. Н. Плешчеев, Η. Г. Чернишевски, художникът
П. А. Федотов. Освен Петрашевски видна роля играят хора от най-близкото му
обкръжение: С. Ф. Уваров, Н. А. Спешнев, Д. А. Ахшарумов, H. С. Кашкин.
Николай Данилевски, бъдещият автор на книгата „Русия и Европа“, пропагандира
социалистическите идеи сред студентите от Петербургския университет.
Насочеността на кръжока на Петрашевски е социалистическа. За това се
грижи преди всичко ръководителят на кръжока, който, както по-късно отбелязва
следствената комисия, „довежда посетителите си дотам, че макар и не всички от
тях да стават социалисти, вече за много неща имат нови възгледи и убеждения
и напускат сбирките му повече или по-малко разколебани в своите вярвания и
хлъзгащи се в престъпна насока“.
За разпространяване на идеите на социализма служи „Джобен речник на
чуждите думи“, замислен от Петрашевски. В него се обясняват думи, ключови за
разбиране на системата на Фурие и Сен Симон, тълкуват се идеалите на Френската
революция. За Петрашевски социализмът не е „капризна измислица на неколцина
чудати глави, а резултат от развитието на цялото човечество“.
От социалистическите системи той предпочита учението на Шарл Фурие, в
което се набляга хлавно на обществената организация на труда, социалната хармония
и пълното задоволяване на материалните и духовните потребности на личността.
Фурие вярва в силата на примера и в световния преход към социалистически
отношения. Той пропагандира фалангата*- клетката на бъдещето, и петрашевци
правят, наистина, безуспешно - опити да създадат фаланги в Русия.
^Фаланга - община от 1600-1800 души в утопичната система на Фурие - Б пр
114
Общественият живот в николаевскаРусия
Руските фуриеристи са по-радикални от самия Фурие и на обяда, посветен на

неговата памет, Петрашевски казва: „Ние осъдихме на смърт сегашния обществен
живот и трябва да изпълним нашата присъда.“ Там говори и Ашхарумов, който
странно свързва красивата утопия, разрушителните принципи и убеждението в
близостта на социалистическите промени, чието начало ще се постави в Русия:
„Да се разрушат столиците, градовете и материалите от тях да се използват за
други сгради, и целият този живот на мъки, злини, нищета, срам да се превърне в
живот разкошен, подреден, весел, живот на богатство и щастие, и цялата злочеста
земя да се осее с дворци, плодове и да се обкичи с цветя - ето нашата цел. Тук,
в нашата страна, ще започнем преобразованието, а ще го завърши цялата земя.
Скоро родът човешки ще бъде избавен от непоносимите страдания.“
Ядрото на петрашевци отхвърля казионния патриотизъм, порицава страната,
където животът и въздухът „са отровени от робство и деспотизъм“. Особена
ненавист поражда Николай I - „не човек, а изверг“. Петрашевци критикуват всичко:
правителството и бюрократичния апарат, законодателството и съдебната система.
Смятат, че „Русия справедливо я наричат класическа страна на корупцията“.
Главното зло в руския живот те виждат в крепостното право, когато „десетки
милиони страдат, влачат тежък живот, лишени са от човешки права“. Отмяната
на крепостното право им се струва мярката, която трябва да предприеме самото
правителство.
Сред участниците в „петъците“ се водят неопределени разговори за
необходимостта от преобразования, под които разбират както „см яна на
правителството“, така и усъвършенстване на съда, отмяна на съсловните
привилегии. Те говорят за устройство на Русия на федеративни начала, когато
отделните народи ще живеят, основавайки се на своите „закони, обичаи и
права“.
За петрашевци въпросът по какъв начин може да се постигнат набелязаните
цели няма еднозначен отговор. Самият Петрашевски е за реформи, но се
допускат разговори и за „всеобщ взрив“ . На петрашевци е чужда идеята за
военна революция, смятат, че всичко „зависи от народа“. Н. А. Спешнев твърди,
че бъдещата революция ще бъде народно селско въстание, предизвикано от
крепостното право. Той дори разработва план как „да се вдигне бунт вътре в Русия
чрез въстание на селяните“. Привържениците му са малцина.
Под впечатление от европейските събития през 1848 г някои членове на
социално-политическия кръжок на Михаил Петрашевски, чиито „петъци“ имат
открит характер, замислят да създадат тайно общество. Своята цел виждат в
това, „не щадейки себе си, да приемем пълното открито участие във въстание и в
сбиване“ По-далече от разговори обаче работата не стига и по-късно следствието
115
признава, че „сбирките у Петрашевски не представляват организирано тайно

общество“.
През пролетта на 1849 г. главните участници в сбирките у Петрашевски са
арестувани. Властите са добре информирани за онова, което става в „петъците“,
и решават да сложат край на опасните разговори. Следствието по делото на
петрашевци разкрива сблъсъка на интересите на две ведомства - Министерството
на вътрешните работи, което настоява, че е разкрит сериозен антиправителствен
заговор, и III отделение, чиито представители говорят за „заговор на идеи“ .
Присъдата на военния съд е сурова: 21 души, в това число и Михаил Петрашевски
и Фьодор Достоевски, са осъдени на разстрел, в последната минута заменен с
каторга. Главни точки в обвинението са замислите за унищожаване на държавното
устройство и за „цялостно преустройство на обществения живот“. Любопитно е,
че Данилевски, нескриващ участието си в пропагандата на фуриеризма, е наказан
меко, тъй като избягвал разговорите на политически теми. За властите сами по
себе си идеите на социализма не изглеждат опасни.
Социализмът и славянофилите
Другояче гледат на въпроса славянофилите, които през четирийсетте
години смятат за актуална задачата да се овладеят идеите на западноевропейския
социализъм и не борбата с тях, а тяхното преодоляване. Те се стремят да разкрият
такива начала на руския живот, които биха лишили социализма от почва в Русия.
В това именно виждат крайния смисъл на славянофилското възпитание на
обществото.
А. С. Хомяков твърди: „Глупаво е от наша страна да си придаваме вид
на политически функционери. По същината на мисълта си ние не само стоим
по-високо от политиката, но дори по-високо от социализма.“ Той изхожда от
представата за несправедливостта на общественото устройство както в Европа,
така и в Русия. Същевременно посочва принципната разлика между руския
начин на живот и европейския и тази разлика вижда в „земеделската община“.
Според Хомяков английската и френската форма на гражданския живот обричат
по-голямата част от населението на „вечно пролетарство“, довеждат „язвата на
пролетарството до нечовешка и непременно разрушителна крайност“ И тогава
ги чакат „страшни страдания и революции“.
За Русия този път не е приемлив и според Хомяков е невъзможен, тъй като
наличието на общината позволява да се избегне европейската борба „на капитала
и труда“. Всички членове на общината „са другари и съдружници“, за тях
взаимопомощта е обществено задължение. Социалната борба вътре в общината е
изключена. Славянофилските представи за общината - социална идилия, в много
отношения е свързана с идеалите на европейския социализъм, и не случайно
116
Общественият живот в тколаевска Русия
възгледите на Хомяков и съмишлениците му оказват видимо въздействие върху

учението на Херцен за „руския социализъм“.
Размислите над социалните въпроси подготвят славянофилите зряло да
възприемат събитията от 1848 г. Забележителен е отзвукът на Юрий Самарин
за Февруарската революция във Франция. Ученикът на Хомяков пише, че „в
основата си революцията не е политическа, а социална“, че „не толкова формата на
управление е породила въстанието, колкото твърде дълго непризнатите искания на
работническата класа“. Твърдейки, че европейската борба „между представителите
на капитала и представителите на труда“ не засяга Русия, същевременно той прави
извода: „Не бива да стоим със скръстени ръце, по-добре да признаем чистосърдечно
необходимостта от коренно преобразуване и да го извършим по правилния начин.
Според мен това е по-доброто и единствено възможното средство да се обезсили
и да се победи комунизмът.“ Подобен премерен либерален подход Самарин се
опитва да прокара в живота и дълги години работи над освобождаването на
селяните в Русия.
Херцен, за когото европейските революционни сътресения са пролог,
репетиция за бъдещето, през 1850 г. се обръща към славянофилите сякаш от името
на западниците: „Всеки ден може да прекатури овехтялото социално здание на
Европа и да увлече Русия в бурния поток на огромна революция. Време ли е да
продължаваме семейната разпра и да чакаме събитията да ни изпреварят, защото
не сме подготвили нито съветите, нито думите, които може би очакват от нас?
Нима нямаме открито поле за примирение?
А социализмът, хсойто така решително, така дълбоко разделя Европа на два
враждебни лагера—нима е признат и от славянофилите, също както и от нас? Това
е мостът, на който можем да си подадем един другиму ръка.“
Строейки зданието на „руския социализъм“, Херцен, откъснат от Русия,
се заблуждава относно западниците и славянофилите. Социализмът е чужд на
Хомяков и Грановски, на Самарин и Кавелин. Селската община, „открита“ от
славянофилите, за тях не е предпоставка за социализма, както за Херцен, а условие,
изключващо появата на пролетариат в Русия. Впрочем Херцен и славянофилите
ги сближава вярата в непоклатимостта на устоите на общината. Херцен е сигурен:
„Не е възможно да се унищожи селската община в Русия, стига правителството
да не реши да заточи или да екзекутира няколко милиона души.“
Социализмът на Херцен
За това той пише в статията „Русия“, от цикъла произведения, създадени след
европейската „пролет на народите“ 1848 г., в разгара на николаевското „мрачно
седемлетие“. Херцен е непосредствен свидетел на революционните събития
117
във Франция: свалянето от престола на крал Луи-Филип, провъзгласяването на

републиката, идването на власт на последователните изразители на интересите на
класата, която той нарича „еснафство“ и която в действителност е буржоазията
Той приветства гибелта на стария ред в Европа, гаранти на който са Николай I и
Метерних.
За Херцен по-нататъшното развитие на революцията се превръща в потрес,
в негова духовна драма. Той вижда как новите власти ограничават правата на
простолюдието, как републиканският генерал Кавеняк разстрелва мирната
демонстрация на парижките работници, издигащи социални искания Херцен е
разочарован от политическата революция и от „еснафската цивилизация“ на Запада,
той затвърдява представата си за противоположните пътища на развитие на Русия и
на Европа. Духовната драма не означава разочарование от идеалите на социализма.
Напротив, нейно следствие е разработването на оригинално социалистическо
учение, изцяло основано на анализа на историческите и социално-политическите
особености на Русия.
Немалко заимствал от славянофилите, Херцен се обръща към общината,
която съществува в Русия „от памтивека“ и благодарение на която руският народ
е по-близо до социализма, отколкото европейските народи: „Той запазва само една
крепост, останала непристъпна през вековете, - своята земеделска община, и по
силата на това стои по-близо до социалната революция, отколкото до политическата
революция. Русия се ражда като народ, последен в редицата на останалите, още
пълен с младост и енергия, в епоха, когато другите народи мечтаят за покой; той
се появява горд със силата си, в епоха, когато другите народи се чувстват уморени
и към своя залез.“
За Херцен селската община е залог за нравственото здраве на руския
народ и условие за великото му бъдеще. Както и славянофилите, той разбира
икономическите й принципи като равенство и взаимопомощ, като липса на
експлоатация, като гаранция, че „селският пролетариат в Русия е невъзможен“.
Той особено подчертава, че общинското земевладение противостои на принципа
на частната собственост и следователно може да бъде основа за изграждане на
социалистическо общество. Херцен пише: „Селската община представлява, така
да се каже, обществена единица, нравствена личност; държавата никога не бива
да посяга на нея; общината е собственик и обект за облагане; тя е отговорна за
всички и всеки поотделно, затова именно е автономна във всичко, що се отнася до
вътрешните й работи.“ Херцен смята, че е възможно принципите на общинното
самоуправление да се разпрострат върху градските жители и върху държавната
като цяло. Той изхожда от това, че правата на общината няма да ограничават
правата на частните лица. Херцен изгражда социална утопия, това е разновидност
на европейското утопично съзнание.
118
Особено внимание Херцен обръща на унищожаването на спънките, които

пречат да се „съчувства на социализма“ За такива той смята императорската власт,
която от времето на Петър I внася политически и социален антагонизъм в руския
живот, и помешчическото крепостно право, „позорния бич“, постоянно заплашващ
руския народ Първостепенна задача за него е освобождаването на селяните,
при условие че се запазва и укрепва общинното земевладение. Инициативата за
освобождението той предлага ту на руското дворянство, ту на правителството, но
най-често говори за освободителния характер на бъдещата социална революция.
Тук възгледите му не се отличават с последователност.
Херцен е първият, който - в средата на XIX в.! - заявява за възможността
в Русия да победи социалистическата революция, която разбира като народна,
селска революция. Също пръв той посочва, че именно на Русия е съдено да
оглави пътя към социализма, по който, както той вярва, подир нея ще тръгнат и
останалите европейски народи. В основите на Херцевоното предвиждане стои
неприемането на западното „еснафство“ и идеализирането на руската община.
Херцен е антибуржоазен мислител. Херцен е социалист. Неговото учение, чиито
основи той развива в последните години от царуването на Николай I, е важен
етап в развитието на световната социалистическа мисъл. То свидетелства както за
общността на идейните търсения в Русия и в Западна Европа, така и за напразните
усилия на николаевските идеолози, за краха на николаевската идеокрация.
По-късно въз основа на идеите на Херцен се изгражда теорията за руския, или
общинния социализъм, които стават същността на народническите възгледи.
В историческа перспектива стремежът на Николай I и неговите идеолози да
установят пълен контрол над обществото е безрезултатен. Именно по време на
неговото царуване възникват и идейно се оформят либералното и революционно-
социалистическото направление в освободителното движение, развитието и
взаимодействието на които скоро започват да определят съдбата на руската мисъл,
състоянието на обществения живот и в крайна сметка - съдбата на Русия.
119
ГЛАВА VI
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА
НА НИКОЛАЙ I.
КРИМСКАТА ВОЙНА
1. ЕВРОПЕЙСКОТО РАВНОВЕСИЕ
Русия и Западна Европа
Възцаряването на Николай I не довежда до промяна в международното
положение на Русия. Империята запазва водещото си положение на континента,
тя е желан партньор и съюзник за всички големи и малки държави в Европа.
Много силната армия и уредената дипломатическа служба превръщат руския
самодържец в гарант на европейския мир и в опора на монархическите режими
на Реставрацията. Европейските роялисти възприемат събитията от 14 декември
като досадна случайност, те не разколебават увереността им в стабилността на
руското самодържавие.
Общо взето, Н иколай I оставя без пром ени външ нополитическите
приоритети от последното десетилетие на царуването на Александър I. Както
и преди, главните дипломатически усилия са съсредоточени в европейска
насока, което освободителната борба на народите, подкопаваща легитимизма,
поражда загриженост. За руската дипломация европейските въпроси естествено
се свързват с решаването на Източния въпрос, с необходимостта да се определи
отношението към Османската империя, върху която не се простират християнско-
монрахическите идеи на Свещения съюз.
Виенската система, в която Русия играе главна роля, осигурява европейското
равновесие и напълно е приемлива за императора. Както и Александър I, той се
стреми да затвърди добрите отношения с монарсите на Австрийската империя
и Прусия, виждайки в това основа за политическата стабилност на континента.
Мечтите на Александър I за създаване на европейска християнска нация са
окончателно забравени, но взаимодействието на тримата монарси на континента
остава задължително условие за запазване на легитимния ред. Свещеният съюз не се
превръща в инструмент за пълна промяна на международните отношения, остават
в миналото периодично свикваните от него конгреси, но системата на европейското
121
равновесие продължава да работи. Постоянна грижа на руската дипломация е

поддържането на добри отношения с Великобритания: от взаимодействието на
двете велики държави - сухопътна и морска - зависи мирът в Европа.
Външнополитическите разбирания на Николай I

За разлика от по-големия си брат, Николай I не обича дипломатическата
интрига, никога лично не участва в международните конгреси. Текущите работи
той възлага на министъра на външните работи К. В Неселроде, като разчита на
неговите знания и изпълнителност. Информация за политиката на европейските
кабинети той черпи от донесенията, пристигащи от посланиците във Виена,
Лондон, Париж, Берлин. Тези постове заемат опитни дипломати, подготвени
при Александър I. Обикновено царят има доверие в техните мнения. Специални
дипломатически поръчения изпълняват хора, лично негови близки - А. Ф. Орлов,
А. С. Меншиков.
Когато възниква необходимост непосредствено да участва във външната
политика, Николай I предпочита да води двустранни преговори на високо равнище,
където неизменно демонстрира твърдост, не винаги диктувана от необходимостта.
За императора е характерна вярата в значителността на неговата историческа
мисия, в международните въпроси това се изразява в непреклонност и липса на
дипломатическа гъвкавост
Външнополитическите разбирания на Николай I не се отличават с дълбочина
и далновидност. Той вярва в монархическата солидарност и смята, че самото
Провидение го е определило да пази Европа от революционната опасност.
Идеологическите пристрастия и праволинейната вярност на принципите на
легитимизма за него са нещо повече от твърдо разбираните държавни интереси на
Руската империя. Той подчинява задачите на външната политика на идеократичната
утопия, което с особена сила се проявява през втората половина на царуването
му, когато заплахите и дрънченето на оръжията заменят активната дипломация.
И съдбата, дотогава благосклонна към императора, му обръща гръб.
Гръцкият въпрос
Първоначално обаче царят постига успехи. Той изиграва главната роля при
решаване на гръцкия въпрос, изключително изострен в края на предишното
царуване. Този въпрос обсъждат Николай I и лорд А. Уелингтън, който дава
тон в британския кабинет. Преговорите се водят в Петербург през пролетта на
1826 г. и завършват с подписване на протокол, съгласно който Гърция трябва да
получи автономия, а гражданите й - правото на свободна търговия, гаранции
за собствеността и сигурността им. За императора преговорите с победителя
при Ватерло са дипломатическият му дебют, чийто резултат може да се смята за
122
Външната политика на Николай I Кримската война
успешен: той постига да се признае, че при определени условия е възможно не

само съвместно въоръжено действие на двете държави в подкрепа на гръцката
свобода, но и едноличната намеса на Русия във вътрешните работи на Османската
империя в защита на гърците. С това се поставят основите на руската политика
на „развързаните ръце“ на Балканите.
Опирайки се на Петербургския протокол, руската дипломация принуждава
османските власти през октомври 1826 г. да подпишат Акерманската конвенция,
съгласно която всички държави получават правото търговските им кораби свободно
да преминават през Босфора и Дарданелите, което е изключително важно за
икономическото развитие на Новорусия. Освен това Турция се задължава да спазва
установените преди привилегии на Дунавските княжества и да не се намесва във
вътрешните работи на Сърбия. Гръцкият въпрос обаче остава нерешен.
През юли 1827 г. Русия, Англия и Франция сключват Лондонската конвенция,
с която потвърждават принципа за гръцка автономия и заявяват за възможността да
започнат военни действия, ако Турция отхвърли техните условия. Към бреговете
на Гърция изпращат съюзна ескадра, която през октомври 1827 г. разгромява флота
на Османската империя при Наварин. В отговор Портата затваря проливите за
руските търговски кораби, което става пролог към руско-турската война.
Революцията 1830 г.
След Наваринската победа се разпада съюзът на Русия с Англия и Франция.
Фактически Русия сама постига отначало широка автономия за Гърция, затвърдена
с Одринския мирен договор, а през 1830 г. подкрепя провъзгласяването от гърците
на пълната им независимост. За Николай I трудността на гръцкия въпрос се
заключава в това, че подкрепяйки борбата на християнския народ за независимост
и против османското иго, той, от една страна, се опира на основните принципи на
Свещения съюз, а, от друга, нарушава принципите на легитимизма, срещу което
обикновено той рязко протестира.
През 1830 г. рухва режимът на Реставрацията във Франция. Ю лската
революция събаря династията на Бурбоните и довежда на власт крал Луи-
Филип. Николай I смята качването на престола на представителя на Орлеанското
разклонение на кралския дом за узурпиране, за продължение на „френското
безумие“, започнало на 14 юли 1789 г. За него Луи-Филип завинаги остава „кралят
на барикадите“. Първоначално царят мисли за военна интервенция, но след като
останалите велики европейски сили подкрепят новия френски крал, той се отказва
от тази мисъл. Русия признава Луи-Филип за глава на френската държава, обаче
статутът на руското представителство в Париж е понижен, Николай I не удостоява
краля с обръщението „братовчеде“ и така руско-френските отношения задълго
са влошени.
123
—— --------- История на Русия X IX - началото на X X век
След революцията в Париж започва народно вълнение в Брюксел, което довежда

до създаване на временно правителство и провъзгласяване на независимостта на
Белгия от Нидерландското кралство. За Николай I белгийската революция е лично
оскърбление, тъй като сестра му е омъжена за наследника на холандския престол
Според него явното нарушаване на принципите на легитимизма налага съвместно
действие на европейските държави, той активно, макар и безуспешно, склонява
към това Прусия и Англия. В крайна сметка независимостта на Белгия получава
международно признание, а Русия напредничавата европейска общественост
започва да възприема като „жандарм на Европа“, което е справедливо не толкова
по отношение на действията, колкото по отношение на намеренията на руския
император.
През есента на 1830 г. избухва въстание в Полското царство, следствие
от което е по-умереният подход на Николай I към европейските въпроси,
защото не разполага със сили за въоръжена интервенция срещу революционна
Европа. Той само оказва дипломатическа подкрепа на Австрия, когато започват
вълнения в подвластните й италиански земи. Определена роля за смекчаване на
интервенционистката позиция на императора изиграва генерал-фелдмаршал граф
И. Ф. Паскевич, който става наместник в Полша. Под ръководството на Паскевич
царят някога е бил на военна служба, нарича го „баща-командир“ и се вслушва
в политическите му съвети. Паскевич справедливо смята, че спокойствието на
западните граници на Руската империя струва неизмеримо повече от подкрепата
на отживелите принципи на легитимизма.
Споразуменията от 1833 г.
След революционните вълнения през 1830-1831 г. Свещеният съюз изгубва
своето значение като цялостна система и толкова по-важни стават съюзническите
отношения на Русия с Прусия и Австрия. През 1833 г. тези страни подписват
Берлинските споразумения, съгласно които се задължават съвместно да действат
по белгийските въпроси и да защитават правата на Нидерландия През същата
година между Русия и Австрия се подписва така наречената втора Мюнхенгрецка
конвенция за взаимно гарантиране на неприкосновеността на полските владения на
двете империи. Конвенцията съдържа клаузи за военна помощ в случай на въстание
на поляците. След това в Берлин трите велики монархически държави сключват
договор, с който се задължават да се подкрепят помежду си в борбата с вътрешните
безредици и с външната опасност. Договорът възпроизвежда знаменития принцип
на Свещения съюз - правото на интервенция.
Споразуменията от 1833 г. служат за укрепване на Виенската система за
европейско равновесие Обективно те са изгодни преди всичко за Австрия, която
съвременниците наричат „тъмница на народите“ и чиито власти са обезпокоени от
124
проблема за целостта на империята. Николай I изключва възможността да използва

слабостта на западната съседка на Русия за подкрепа на освободителните движения
на славянските народи, към което призовават чешките и хърватските идеолози на
панславизма. В руското общество панславистките възгледи се споделят от малцина
представители на радикалната мисъл и от умерения консерватор Михаил Погодин.
Влиянието им не е голямо и правителството може да не им обръща внимание.
Към началото на 1840-те години проавстрийската ориентация на руската
външна политика става толкова видима, че в руското общество, където гласно
обсъждане на международните въпроси не се допуска, започват да обясняват поста
на вицеканцлера К. В. Неселроде с това, че той работи при канцлера Метерних.
В действителност Неселроде послушно изпълнява волята на императора и дори
съжалява за влошените отношения с Англия.
Революциите от 1848 г.
1848 г. е година на европейските революции. През февруари режимът на
Луи-Филип пада и във Франция се установява република. Избухват революционни
вълнения в германските държави, в Прусия, в италианските земи и в Дунавските
княжества. Въстанието на работниците и студентите във Виена слага край на
министерството на Метерних, когото възприемат като символ на Виенската
система. Един от ръководителите на въстанието в Дрезден е руският емигрант
Бакунин. Окончателно нарушава европейското равновесие Унгарската революция,
по време на която се провъзгласява независимостта на Унгария от Хабсбургската
империя. Европа преживява „пролетта на народите“, когато идеите за национално
освобождение се свързват с борбата против абсолютизма и с прояви под лозунгите
за социално равенство и справедливост.
Европа на „стария ред“ свързва всичките си надежди с Николай I. Именно
през 1848 г царизмът става олицетворение на европейската реакция, предмет
на омраза от страна на напредничавата общественост, която възприема Русия
като опора на реакцията и контрареволюцията. Първата крачка на Николай I при
получаване на известията за февруарската революция е призивът към гвардейските
офицери: „Оседлавайте конете, господа, Франция е република.“ Летигимното право
на интервенция обаче е забранено: самодържавието няма нито един надежден
съюзник, а и в самата Руска империя, особено в Полша, е неспокойно.
С приближаване на революционните трусове към границите на Русия
Николай I отделя все по-голямо внимание на превантивните мерки. Съгласно
споразумението с турското правителство през юни 1848 г. той въвежда войски
в Молдавия, а след два месеца потушава революцията във Влахия. В Петербург
е разгромен кръжокът на Петрашевски, в Украйна - Кирило-Методиевското
125
История на Русия X IX - началото па X X век
общество. III отделение арестува и разпитва славянофилите Юрий Самарин и

Иван Аксаков, подозирани в панславистки замисли.
Отслабването на революционния натиск, което последва утвърждаването
на новия буржоазен правов ред, спомага за активизиране на външната политика
на Николай I. През пролетта на 1849 г. по молба на австрийския император
Франц-Йосиф той решава да реализира правото на интервенция по отношение
на Унгарската република. Царят смята, че не само ще разбие метежниците и
ще сложи край на революционната опасност край границите на Русия, но и ще
заслужи благодарността на австрийските власти, което според него ще укрепи
превъзходството на Русия в Европа.
Унгарският поход е груба политическа грешка на Николай I. Като стъпва
на територията на Унгария, армията под командването на И. Ф. Паскевич за
кратко време принуждава републиканската войска да капитулира. Австрийската
империя е спасена от разпадане, но вместо благодарност управляващите й кръгове
започват да провеждат антируска политика, което в годините на Кримската война
Николай I тълкува като „австрийска измяна“. Унгарската кампания предизвиква
недоволството на войниците и офицерството, особено възмутени от поведението
на австрийските съюзници. Напредничавата общественост възприема болезнено
победата на реакцията. Иван Аксаков пише: „Гнусно и тъжно. Всяка честна мисъл
се заклеймява като якобинство и тържеството на стария ред в Европа позволява
да тържествува и нашето гнило общество.“
Събитията от 1848-1849 г. слагат край на Виенската система и създават
ново разпределение на силите. Твърдото противопоставяне на Николай на
революционните и освободителните процеси не може да спре хода на европейското
политическо и социално развитие. Негово следствие е изолирането на николаевска
Русия, което очевидно се разкрива в навечерието и в хода на Кримската война.
Резултатите от външната политика на Николай I са плачевни: от някогашната
хегемония на Русия в Европа не остава и следа.
2. ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС. РУСИЯ В СЕВЕРЕН КАВКАЗ

Руско-турската война 1828-1829 г.
Руско-турската война, която започва през пролетта на 1828 г, преди всичко е
предизвикана от противоречията по гръцките въпроси. По това време Николай I и
обкръжението му нямат ясна програмазарешаваненаИзточния въпрос. За икономиката
на Южна Русия е много важен благоприятният режим на проливите Босфора и
Дарданелите, но идеи как да се постигне тази цел няма. Придобитите „развързани
ръце“ на Балканите и по отношение на Османската империя като цяло, където
126
> > Външната политика на Николай I Кримската война
Русия традиционно покровителства християнските народи, влизат в противоречие

с верността към принципите на легитимизма и с неприемането на панславистката
агитация. Царят води войната и предпазливо мисли за нейните последици.
Главните военни действия се водят на територията на Европейска Турция.
Руската армия изпитва недостиг на продоволствие и униформено облекло, страда
от епидемични болести. Въпреки това войниците и офицерите са въодушевени
от идеята да окажат помощ на християнските братя. Като форсират Дунав,
войските под командването на Π. X. Витгенщейн превземат крепостите Силистра
и Шумен, преминават Балкана и през август 1829 г. завземат Одрин. Пътят към
Константинопол е открит, но войските са спрени и започват преговори за мир. По
това време на Кавказкия театър на военните действия руската армия с подкрепата
на местното християнско население превзема мощните крепости Каре, Ардаган,
Баязет и Ерзерум, завзема Анапа и Поти. Навсякъде турците търпят поражение.
Одринският мирен договор се подписва през септември 1829 г. Русия получава
делтата на Дунав, към нея минава черноморското крайбрежие на Кавказ от Анапа
до Поти. Османската империя признава присъединяването на Грузия и Източна
Армения към Русия, което става основа за решаване на въпросите за границите.
Договорът провъзгласява свободата на търговската навигация през Проливите,
потвърждава автономията на Сърбия и Дунавските княжества, дава автономия
на Гърция. Той утвърждава политическото присъствие на Русия на Балканите
и в Закавказието и същевременно може да бъде основа за стабилизиране на
отношенията с Портата.
Ункяр-Скелесийският договор
Военната и дипломатическата победа на Русия определя дългосрочната й
политика по Източния въпрос. Петербургският кабинет, повярвал в слабостите на
Османската империя, започва да я разглежда като удобен съсед, чието съществуване
не вреди на интересите на Русия. Демонстрирайки добрите си намерения, руското
правителство предсрочно изтегля войските от Дунавските княжества и намалява
размера на турската контрибуция.
Скоро се появява нова възможност да се покаже промененото отношение
към Портата, чиято цялост поставя под съмнение метежът на египетския паша.
През 1832 г. египетската войска разгромява султанската армия, което кара руските
власти да молят европейските кабинети за помощ. Великите сили се обявяват
за запазване на Османската империя, но само Русия й оказва пряка действена
помощ. На източния бряг на Босфора се извършва 30-хиляден десант, а генерал
H. Н. Муравьов е пратен в Александрия да връчи ултиматум на египетския паша.
Демонстрирането на сила донася успех: движението на египетските войски към
Константинопол е спряно.
127
Със специална мисия в турската столица е изпратен генерал А. Ф. Орлов,

който през юни 1833 г. в селището Ункяр Искелеси подписва съюзен договор за
руска помощ на султана в случай на нов конфликт с египетския паша. С други
думи, Русия става гарант за целостта на Османската империя. В замяна тя получава
изгоден режим в черноморските проливи, които по нейно искане султанът се
задължава да затваря за военните кораби на европейските държави. За флота на
Русия Проливите остават отворени. Това е блестяща победа на руската дипломация,
немалък принос в която има лично Николай I. Той проявява уместна твърдост,
като отхвърля опитите на Англия, Франция и Австрия да се преразгледа Ункяр-
Скелесийският договор.
Руско-австрийска конвенция
През същата година се подписва тайна Мюнхенгрецка конвенция (първата),
съгласно която Русия и Австрия се задължават да подкрепят неприкосновеността
на Османската империя и да действат съвместно, в случай че възникнат заплахи
на Изток. Това споразумение дава възможност да се използват противоречията
между великите сили, като се противопоставя Австрия на доскорошните й
партньори. Същевременно то показва, че Русия трудно може да се справи без
съюзници.
Лондонски конвенции
Главен противник на Русия по Източния въпрос е Великобритания, чиито
икономически позиции в Близкия изток постоянно се засилват. През 1839 г. нов
турско-египетски конфликт въвлича всички велики сили в делата на Османската
империя Англия и Австрия подкрепят султана, Франция - египетския паша.
Благодарение на участието в него на великите сили локалният конфликт се
превръща в европейска криза, която лишава Русия от „развързаните ръце“
Разбирайки, че режимът на Проливите повече не зависи от двустранните
руско-турски споразумения, Николай I застава на страната на султана, с което
се присъединява към лондонския и виенския кабинет. Това е противоречив
съюз, продиктуван както от даденото по-рано обещание да се запази целостта
на Османската империя, така и от идеологическото неприемане на „краля на
барикадите“ и на неговата политика.
През 1840 г. се подписва конвенция, с която Русия, Англия, Австрия и Прусия
гарантират ненарушимостта на турските граници и се обявяват срещу египетската
независимост. Великите европейски сили провъзгласяват международния принцип
в мирно време Проливите да се затварят за военните кораби както на Русия, така
и на останалите държави. Това е отстъпление от споразуменията от 1833 г., но за
Николай I най-важна е дипломатическата изолация на Франция.
128
Външната полит ат на Николай I Кримската война «сг~ 7
След година се подписва втората Лондонска конвенция, с участието на

французите. Тя разкрива изолираността на руската дипломация, чиито успехи
ревниво възприемат другите страни. Преминаването на кораби през Проливите
се поставя под международен контрол, Русия не може да определя режима им
чрез двустранни споразумения с Турция. Минаването на военни кораби през
Проливите в мирно време е забранено и така руският Черноморски флот се лишава
от оперативен простор.
Конвенцията от 1841 г. означава отказ от принципите наУнкяр-Скелесийския
договор, тя не осигурява безопасността на южните граници на Руската империя и
е сериозен неуспех заниколаевската дипломация. Нейно следствие е отслабването
на руското влияние на Балканите, особено в Сърбия и Гърция. Опитите да се
преразгледат условията на Лондонската конвенция от 1841 г. чрез натиск върху
английското правителство нямат успех и само довеждат до сближаване на позициите
на Англия и Франция, разтревожени от демаршите на Русия. Същевременно в тези
страни се засилват антируските настроения. Бързо се влошават отношенията с
Османската империя, чиито власти умело използват руско-британските и руско-
френските противоречия. За кратко време Русия губи огромното си влияние върху
политиката на Портата, главната й роля в Източния въпрос престава да бъде
безспорна.
Мюридизмът в Северен Кавказ

Обект на постоянните разногласия между Русия и Османската империя е
Северен Кавказ. Съгласно Одринския мир на Турция се връщат Каре, Баязет,
Ерзерум и част от Ахалцихския пашалък. Стабилизира се границата между
двете страни, което дава възможност на руското правителство да пристъпи към
планомерна организация на вътрешното управление на Закавказието. Остава
нерегулирано обаче международноправното положение на планинските райони
в Северозападен Кавказ, съгласно Одринския договор преминаващи към Русия,
което Великобритания оспорва. Сложно е положението в планински Дагестан и
Чечения.
Дълги години политиката на Русия в Северен Кавказ определя Алексей
Ермолов. Именно при него се осъществява военно-икономическата и политическата
блокада на планинските райони, демонстрацията на сила и военните експедиции той
смята за най-доброто средство за натиск върху планинските народи. Ермоловската
политика предизвиква отпора на „волните общества“, чиято идейна основа е
мюридизмът, изискващ от всеки правоверен постоянно духовно усъвършенстване
и сляпо подчинение на наставника, чийто ученик (мюрид) той става. Ролята на
наставника е изключително голяма: той обединява в себе си духовната и светската
власт. Мюридизмът налага на последователите си задължението да водят свещена
129
Истаюия на Русия X IX - началото на X X век
война, газават, срещу неверниците, докато те не приемат мюсюлманството или до

пълното им изтребване. Призивите за газават, адресирани до всички планински
народи, изповядващи исляма, са мощен стимул за съпротива срещу действията
на Ермолов и временно спомагат да се преодолее разпокъсаността на народите,
населяващи Северен Кавказ.
Един от първите идеолози на мюридизма, Мухамед Ярагски, проповядва
пренасяне на суровите религиозно-нравствени норми и забрани в областта на
социалните и правните отношения. Следствие от това е неизбежният сблъсък на
мюридизма, опиращ се на шериата, кодекса на мюсюлманското право, сравнително
нов за кавказките народи, с адата*, нормите на обичайното право, които векове
наред определят живота на „волните общества“. Светските владетели с напрегнато
внимание се отнасят към фанатичната проповед на мюсюлманското духовенство,
което често води до междуособици и кръвопролития. За редица народи в Кавказ,
изповядващи исляма, мюридизмът остава чужд.
Руско-персийска война
Първите проповедници на мюридизма се провъзгласяват за шейхове и
пророци, проповядването им не излиза от границите на няколко аула и Ермолов
не го приема сериозно. С качването на престола на Николай I стабилността на
позициите му в Кавказ се оказва под съмнение. Известна е взаимната несимпатия
между новия император и кавказкия повелител, който освен това продължава да
е подозиран в причастност към декабристкото движение.
През лятото на 1826 г. Персия, чиито власти са под силното влияние на
британските агенти, обявява война на Русия. Престолонаследникът Абас-Мирза
оглавява армията, която преминава река Аракс, превзема Елизаветпол и заплашва
Тифлис. Алексей Ермолов надценява мощта на персите и проявява нерешителност.
По повеля на царя той е свален от длъжност и на поста му е назначен И. Ф.
Паскевич, който преминава към настъпателни действия. Край Елизаветпол той
разбива многократно превъзхождащата ги персийска армия и пренася военните
действия на територии, намиращи се под контрола на Персия.
През 1827 г. руските войски превземат Ериван и Тавриз, след което се започват
мирни преговори. През февруари следващата година е подписан Туркманчайският
мирен договор, съгласно който към Русия се присъединяват Ериванското и
Нахичеванското ханство. Определя се руско-персийската граница и се потвърждава
изключителното право на Русия да има военен флот в Каспийско море. Важна роля
при изработването на условията на Туркманчайския договор изиграва Александър
* Адат (араб обичай) - у някои мюсюлмански народи обичайноправна система - Б ред
130
Грибоедов, скоро след това назначен за посланик в Персия. През януари 1829 г.
тълпи мюсюлмански фанатици разгромяват руското посолство в Техеран, Грибоедов
и сътрудниците на посолството загиват.
Туркманчайскиятмир, платен с такава висока цена, спомага за освобождаването
на арменския народ, юридически закрепва към Руската империя стратегически
важни територии от Закавказието, а в историческа перспектива способства за
заздравяване на отношенията с Персия. След сключването му и подписването
на Одринския мир започва административното преустройство на грузинските,
арменските и азербайджанските земи, което продължава няколко десетилетия.
Политика на социална асимилация

Това преустройство се осъществява в рамките на обичайната имперска
политика, когато ограничаването на правата на отделните владетели се съчетава
със социалната асимилация на горните слоеве на закавказките народи. Арменската,
грузинската и азербайджанската аристокрация влиза в състава на руското
дворянство, става неизменна част от системата на управление и без много колебания
отдава знанията, опита и авторитета си за укрепване на руската държавност.
Правителството повсеместно потвърждава правото на аристокрацията да владее
земи и селяни, привилегиите на духовенството, включително на мюсюлманското,
запазването на местните обичаи и правни норми. Към средата на XIX в. в
административно-териториално отношение Закавказието, разделено на губернии,
малко се различава от Централна Русия. Още при Александър II вече е ликвидирана
автономията на Сванетия, Мегрелия и Абхазия.
В Северен Кавказ имперската политика на социална асимилация дълго
време не носи успех главно защото във „волните общества“ имуществената
диференциация не е голяма и липсва ясна йерархическа представа за знатност. С
разпространяването на мюридизма ситуацията започва да се променя. През 1828 г.
Мухамед Ярагски провъзгласява своя последовател Гази Магомед за имам, чиято
духовна и светска власт трябва да се простира върху Дагестан и Чечения. Първият
имам започва активни военни действия срещу неверниците и напада крепостта
Внезапная. На Русия и многобройните й привърженици сред планинските народи
е обявен газават, което може да се окачестви като призив за широкомащабна
кавхсазка война.
Военни действия в Северен Кавказ

Отговорът на Паскевич е обръщението към населението на Дагестан. Гази
Магомед е обвинен в нарушаване на спокойствието. На имама се обявява война, в
която кавказките генерали разчитат на бърз успех. Паскевич се отказва от плана на
Ермолов за покоряване на Кавказ и смята, че е достатъчно да се проведат отделни
131
военни експедиции и да се изградят опорни пунктове. Войските на Паскевич

блокират Гимри, един от центровете на мюридизма. След нападението на Гази
Магомед срещу Кизляр, който е жестоко разграбен, през 1832 г. Гимри е превзет
с щурм, а имамът загива в сражение.
По това време Паскевич вече не е в Кавказ, а действията на приемниците му
не се отличават нито с военна инициатива, нито със стратегическа далновидност.
Кавказкият корпус се попълва бавно, числеността му не е достатъчна, за да може да
контролира обширните планински територии. Внезапните нападения, практикувани
от планинците, не срещат сериозна съпротива и довеждат до деморализиране на
населението, живеещо в равнината. Успешните нападения създават преувеличена
представа за военната сила на последователите на мюридизма
Вторият имам, Гамзат Бек, предприема поход срещу Аварското ханство,
чиито земи разчита да включи в състава на своето държавно образование. Той
предателски се разправя със семейството на аварските ханове и на свой ред е
убит.
През 1834 г. трети имам става Шамил, чието продължително управление
довежда до създаване в планинската част на Печения и в северните райони
на Дагестан на имамат - теократична държава, в която цялата върховна власт,
светската и духовната, е съсредоточена в ръцете на имама. Шамил е успешен
военен, умел администратор, ползва се с огромен авторитет като истински
правоверен. Той разделя имамата на окръзи, управлявани от наиби. Негова
резиденция е аулът Ахулго Основната сила на Шамил са мюридите, на чиято
вярност и храброст той се обляга. Броят им не надхвърля триста-четиристотин
души. Под знамената си обаче Шамил може да събере до 20-30 хиляди души.
Той получава пари и оръжие от Османската империя, чиито власти уверява във
верността си към султана. Покровителства го лондонският кабинет и нерядко с
английски кораби му се доставя оръжие.
Вътрешния живот наимаматаопределятзаконитенашериатаиразпорежданията
на имама - Шамил изкоренява адата, безмилостно наказва непокорните, широко
използва заложничеството и постепенно разрушава старите „волни общества“ и
традиционната ценностна система на планинците. Неговите наиби и мюриди се
обогатяват за сметка на военните набези и благодарение на непосилните данъци,
чиято тежест пада върху простия народ. Ръководейки газавата, до определено
време Шамил сдържа недоволството на поданиците си, пренасочвайки го към
неверниците. В крайна сметка обаче нито личната му популярност, нито безмерната
му жестокост могат да предотвратят вътрешното разлагане на имамата, основен
фактор за което става социално-имущественото разслоение.
132
Военните действия в Северен Кавказ не са активни и се водят с променлив

успех. Не последна роля при това играят постоянните смени в командването на
Кавказкия корпус, некомпетентната намеса на хора от военното министерство и
обстоятелството, че за част от старшите офицери войната е средство за материално
обогатяване. Отделни командири действат самостоятелно, стремейки се към
частни победи и военни отличия. През 1834 г. генерал Ф. К. Клюге фон Юпогенау
предприема действия срещу Шамил и го отблъсква от Авария и Северен Дагестан.
Командването решава, че движението на планинците в общи линии е потиснато, и
дава на Шамил двегодишна пауза. Ново поражение имамът претърпява през 1837
г. от генерал K. К. Фези. Шамил е принуден да сключи примирие, взема руско
поданство и предава заложниците, но подир година отново вдига въстание.
През 1839 г. отряд на генерал Π. X. Грабе с щурм превзема аула Ахулго, но
раненият Шамил успява да се скрие. Той отново подчинява Авария и някои райони
на Дагестан и разширява почти двойно територията на имамата. Опитът на Шамил
да пренесе военните действия в равнината на Северен Дагестан е пресечен, но
общото положение тревожи Николай I. По негово лично указание новият кавказки
наместник М. С. Воронцов през 1845 г. предприема Дарганската експедиция с цел
да се превземе резиденцията на имама, аулът Дарго. Отряд в състав 11 пехотни
батальона превзема аула, но сетне попада в засада и излиза от обкръжението след
жесток бой, загубил над хиляда и петстотин души. Следствие от Даргинската
експедиция е промяната на тактиката: Воронцов се връща към политиката на
Цицианов на военни заплахи, ласкателство и пряк подкуп.
Същевременно в горите на предпланините се изсичат просеки, което рязко
намалява възможността от внезапни нападения. Шамил е изтласкан в планините
на Дагестан и фактически се оказва в обсада. Сред наибите зачестяват измените,
обикновените планинци не крият своето недоволство. В хода на Кримската война
не се оправдават сметките на турските и английските агенти, че срещу Шамил
ще бъдат изпратени значителни части от Кавказката армия. Той предпочита да се
крие в планините Краят на войната води до активизиране на военните действия
срещу имамата. На Русия и армията й победата е нужна, за да забравят по-скоро
безславната Кримска кампания.
Александър Иванович Барятински

За главнокомандващ в Кавказ е назначен А. И. Барятински, чийто боен опит е
натрупан в сблъсъците с планинците. Той се отличава с безстрашие и благородство;
като командир на полк харчи доста лични средства за въоръжаването му с най-
новото стрелково оръжие. Барятински е изключително популярен не само сред
войниците и офицерите, но и сред народите в Северен Кавказ. Той се смята за
133
ученик на Воронцов и не се отказва от политиката му да се привличат местните

големци на страната на Русия. Казват, че ако подир Шамил крачи палачът, то подир
Барятински - ковчежникът.
Според свидетелство на мюсюлмански наблюдател и обикновените хора, и
особено доскорошните приближени на Шамил започват да се отнасят към руснаците
„с послушание и подчинение“. В планините цари страшна немотия и омразата към
Шамил расте - казват, че той е унищожил повече свои съотечественици, отколкото
войници на противника.
Новият главнокомандващ стратегически потиска Шамил: руските войски
решително навлизат във вътрешността на Чечения и Дагестан, където възторжено
посрещат Барятински. На него и неговите офицери жените поднасят грозде, в
негова чест организират надбягвания с коне. По свидетелство на генерал Н. И.
Евдокимов чеченците „като деца, освободили се от жесток надзирател, с възторг се
хвърлят на всичко, което е забранено от мюсюлманския закон“. Натрупаното сред
планинците социално напрежение се излива в нанасяне на побой на големците.
Александър Барятински сформира отряд от чеченци доброволци, които се
борят срещу Шамил. С щурм е превзет аулът Бедено, оттам с малък отряд Шамил
се прехвърля в Гуниб, където е плътно обкръжен. Нито жителите на аула, нито
мюридите на имама желаят да се сражават. Отказът от газавата им предлага повече,
отколкото ако продължават да се борят. Руският офицер Н Волконски пише „От
мига, когато закостенелите мюриди ставаха наши поданици, мюридизмът отлиташе
от тях като пух от вятъра “ През август 1859 г. Барятински приема капитулацията
на Шамил. Войната в Дагестан и Чечения завършва Имаматът се разпада.
В Северозападен Кавказ сблъсквания с черкезите има до пролетта на 1864 г.,
въпреки че почти веднага след пленяването на Шамил във вярност към Русия се
заклева един от главните водачи на черкезите - Мухамед Емин
Военните действия в Северен Кавказ продължават няколко десетилетия
и довеждат до съществени социални и политически промени, обхващащи
планинските народи. В по-малка степен промените засягат стопанската страна на
техния бит и начина им на живот. Включването в състава на Русия и необходимостта
да се подчиняват на изискванията на руската администрация създават за кавказките
народи нова ситуация, изход от която е както адаптирането към реалните на
новия живот, така и масовата емиграция в пределите на Османската империя За
Русия прекратяването на войната в Кавказ означава облекчаване на бремето на
военните разходи и създаване на нормални условия за икономическото развитие
на региона.
134
3. КРИМСКАТА ВОЙНА
Дипломатическата изолация на Русия
Военният конфликт, наречен Кримска, или Източна, война, е следствие от
противоречията между великите сили, които се разкриват през 1840-те години.
Тогава се очертава и основното разпределение на силите, на едната страна са
Османската империя, Англия и Франция, на другата - Русия. Действията на
николаевската дипломация не са последователни. Тя ту се съгласява на отстъпки,
които не са насилствени, ту не умее да използва изгодна за себе си ситуация.
От времето на Лондонската конвенция от 1841 г. Русия все по-често се оказва
в изолация, това особено нагледно се проявява след 1848 г. Илюзорни се оказват
надеждите на Николай I за „австрийската благодарност“ и за външнополитическата
слабост на републиканска Франция. Когато през 1851 г. Луи-Наполеон Бонапарт
извършва държавен преврат, а след това се и провъзгласява за император, става
ясно, че сблъсъкът с Франция няма да може да се избегне: Наполеон III се готви
да вземе реванш за поражението на своя чичо Наполеон I.
В началото на 1850-те години се разгаря спор за Светите места, същността на
който се заключава в определяне на правата на православното и на католическото
духовенство да контролират християнските светини в Палестина. Тъй като
решението зависи от султана, в чиито владения се намират палестинските
светини, скоро спорът придобива характер на международен конфликт, където
противостоят Русия и Франция. За Николай I защитата на правата на православната
църква е важна сама по себе си като свидетелство за неговото покровителство на
християнското население в Османската империя. Същевременно той не може да
допусне по-нататъшно засилване на френското влияние в Константинопол. Царят
заема непримирима позиция, смятайки, че става дума за противопоставяне със
слабата, както му се струва, във военно отношение Франция, която няма да се реши
да воюва срещу Русия Още по-малко го безпокоят военните сили на Турция.
Военният потенциал
В оценката на ситуацията императорът и неговото обкръжение допускат две
основни грешки: преувеличават военната, особено военноморската, мощ на Русия
и не разбират мащабите на международната изолация на страната. Ако невярната
картина на света се основава на принципите на идеокрацията, то грешките в
оцешсата на военния потенциал имат фундаментален произход.
М илитаризмът, положен в основата на държавната политика, създава
илюзията за мощ, подсилвана с паради и маневри. Руската армия е обучена с
груба дисциплина и разполага с отличен офицерски корпус, но това съвсем не е
135
Истопия на Русия X IX - началото на X X век
достатъчно, когато под влияние на промишлената революция западноевропейските

армии преминават на принципно нови образци на въоръжение - нарезно стрелково
оръжие, което, отстъпвайки нагладкостволното по скорострелност, го превъзхожда
по далечина и прицелна точност на стрелбата, също и полевите оръдия. Военният
флот разполага с парни кораби с винтови двигатели, което рязко повишава тяхната
скорост и маневреност.
Николай I и генералитетът му не виждат връзка между възможността да се
водят успешни бойни действия и икономическото положение на страната. Русия не
притежава развита система на вътрешните комуникации и не извършва сериозно
железопътно строителство, техническото оборудване на военната промишленост
е недостатъчно, няма стратегически запаси от суровина и военно снаряжение,
армията и флотът нямат подготвени резерви.
Голяма вина има и А. И. Чернишов, военен министър до 1852 г. Млад офицер,
той блестящо се проявява като военен агент в Париж, където събира ценна
информация за подготовката на Наполеон да нападне Русия, в кампанията от 1812 г
е храбър кавалерийски командир. Двайсетилетието обаче, през което е министър, е
време на рутина и застой, той готви армията не за война, а за височайши прегледи,
едва ли не сериозно разбира шегата на великия княз Михаил Павлович: „Войната
похабява армията.“
Мисията на Меншиков
Неотстъпчивостта на Франция в спора за Светите места кара Николай
I да провокира конфликт. През 1853 г. е обявена частична мобилизация, а в
Константинопол със специална мисия е изпратен адмирал светлейши княз А. С.
Меншиков. Възложено му е в ултимативна форма да поиска от правителството
на султана да признае привилегиите на православната църква, което означава
потвърждаване правото на Русия да се намесва в работите на Османската империя
заради защитата на християнските й поданици. Меншиков трябва да предложи
на султана да сключат отбранителен съюз срещу Франция. В Константинопол
царският пратеник се държи дръзко и когато турското правителство, опирайки
се на задкулисната подкрепа на лондонския и парижкия кабинет, отхвърля
ултимативните му искания, той демонстративно прекъсва преговорите.
Русия въвежда свои войски в Дунавските княжества и започва подготовка
за форсиране на Дунава. Стремейки се да предотвратят войната, великите сили
- Англия, Франция, Австрия и Прусия - подготвят така наречената Виенска нота
и призовават Портата да спазва всички предишни руско-турски договорености.
Султанът отхвърля Виенската нота и настоява да се изтеглят войските от Дунавските
княжества. През октомври Османската империя обявява война на Русия. В отговор
Николай I обнародва Манифест за война с отоманската Порта
136
Външната политика на Николай 1 Кримската война -
Начало на войната
Николаевското правителство доста размито определя целите на войната.
Изхождайки от това, че Турция ще действа сама, смятат, че е възможно военните й
сили на Балканите и в Закавказието да бъдат разбити, султанът да се „накаже“ и да
се принуди да подпише изгоден за Русия мир. Важно място заемат съображенията
за издигане престижа на Николай I сред християнското и славянското население
на Османската империя, чието бъдещо освобождение от мюсюлманско робство
възпяват официалните публицисти. Същевременно не се поставя въпросът за
разделяне на Османската империя.
През ноември 1853 г. Черноморският флот под командването на адмирал
П. С. Нахимов разбива на пух и прах турската ескадра в Синопския залив. Във
военноморската история това е последното голямо сражение на два платноходни
флота. Офицерите и матросите показват прекрасна бойна подготовка, господството
на руския флот в Черно море обаче е краткотрайно. В началото на 1854г. там влиза
англо-френска ескадра, което става пролог на войната на Русия с европейската
коалиция. Николай I скъсва дипломатическите отношения с Англия и Франция,
същевременно не успява да получи потвърждение за неутралитета на Прусия и
Австрия. Изолацията на Русия става очевиден факт.
През пролетта на 1854 г. армията под командването на генерал-фелдмаршал
И. Ф. Паскевич преминава Дунава и обсажда Силистра. В отговор Франция и
Великобритания обявяват война на Русия. Съюзната ескадра блокира Балтийското
крайбрежие и се явява във Финския залив. В българския пристанищен град Варна
се съсредоточава десант на съюзниците, което кара царя да изведе войските от
Дунавските княжества и там незабавно влизат австрийските части.
Виенският кабинет разработва „четири точки“, предлагащи на Русия да
признае протектората на великите сили над Дунавските княжества, да се съгласи
с международен контрол над устието на Дунав и с преразглеждане на Лондонската
конвенция от 1841 г., също и да се откаже от изключителното си право да
покровителства християнските поданици на султана. Всичко това трябва да служи
на интересите на европейското равновесие, за чието поддържане дълги години се
грижи руската дипломация.
„Четирите точки“ могат да станат основа за преговори, за които Николай
I дава съгласие. В отговор съюзниците искат да се ликвидира Севастопол като
военноморска база и да се съкрати числеността на Черноморския флот до четири
военни кораба. Руският флот - 14 линейни кораба, 6 фрегати и 4 параходофрегати
- е блокиран в Севастопол. Англичаните провеждат предизвикателно безсмислени
бомбардировки на Петропавловск Камчатски и на Соловецкия манастир.
Преговорите между воюващите страни, водени във Виена от юли 1854 г. при
137
посредничеството на Австрия, през април следващата година са прекъснати. Русия

е принудена да продължава войната, изгубила инициативата на суша и на море и
при неблагоприятна дипломатическа обстановка.
Отбраната на Севастопол
През септември 1854 г. започва съюзният десант, осъществен предимно
от английски и френски части, в Крим, в района на Евпатория Първоначално
общата численост на нахлулата армия е над 60 хил. души, което почти два пъти
превъзхожда руските сили, намиращи се в Крим. Съюзниците започват да се
придвижват към Севастопол. Назначеният за главнокомандващ светлейпш княз
А. С Меншиков се опитва да ги спре на река Алма, но търпи поражение Руската
армия отстъпва навътре в Крим, към Бахчисарай, което Меншиков обяснява с
необходимостта да се запази връзката с вътрешните губернии на Русия. Севастопол
е оставен под защитата на части от гарнизона и на военните моряци. По заповед
на П. С. Нахимов Черноморският флот е потопен в Севастополския залив, което
трябва да усложни действията на корабите на противника.
В края на септември съюзните войски пристъпват към обсада на града,
продължила до август 1855 г., когато гарнизонът потопява последните кораби,
взривява укрепленията и напуска Севастопол. Защитниците на града, ръководени
от вицеадмирал В. А. Корнилов, за кратко време създават на подстъпите към
него мощна система от укрепления, разработена под наблюдението на военния
инженер Е. И. Тотлебен. След гибелта на Корнилов в началото на октомври по
време на първия щурм на крепостта командването поема адмирал П. С. Нахимов,
когото смъртно раняват през юни 185 5 г. Стремейки се да помогне на обсадените,
полевата армия приближава до града, но октомврийските боеве при Балаклава и
Инкерман не донасят успех.
През февруари 1855 г. А. С. Меншиков е сменен от генерал М. Д. Горчаков,
под чието командване руските войски претърпяват тежко поражение на Чорная
речка. Съдбата на Севастопол е предрешена. Въпреки огромните загуби, на 27
август съюзниците предприемат поредния щурм на Севастопол, по време на
който превземат издигащият се над града Малахов курган*. Героичната отбрана
на Севастопол показва твърдостта на войниците, матросите и офицерите и
същевременно разкрива военнотехническата изостаналост на армията и флота,
неготовността на Русия за съвременна война.
Не само севастополският гарнизон, но и полевата армия фактически са
отрязани от източниците за попълнение, изпитват остър недостиг на въоръжение,
* Курган - могила, хълм. - Б. пр
138
-w r ~*rs* Външната политика на Николай I Кримската война
боеприпаси и продоволствие: снабдяването се извършва с фури*, в които са

впрегнати волове, при лошо време това е невъзможно. Нечувани размери достигат
интендантските злоупотреби. Сред войската има голяма смъртност. С падането
на Севастопол военните действия в Крим се прекратяват.
Военните действия в Кавказ

В известна степен тежестта на военното поражение смекчават успешните
действия на руската армия на Кавказкия театър, където още през ноември 1853 г.
генерал В. О. Бебутов разгромява трикратно превъзхождащите го турски части при
Башкадъклар. Следващата година опитите на турците да преминат в настъпление
са отблъснати. Руските войски превземат крепостта Баязет и през октомври нанасят
съкрушително поражение на главните съединения на противника при Кюрюк
Дар, след което турската армия в Кавказ престава да съществува като бойна
сила. През пролетта на 1855 г. войската на Н. Н. Муравьов блокира Каре и през
ноември той капитулира. Съвременниците сравняват превземането на мощната
крепост Каре с отбраната на Севастопол. Победите на Кавказката армия създават
благоприятен фон Русия да даде официалното си съгласие за възобновяване на
мирните преговори.
Равносметката от войната
В хода на Кримската война руската армия изгубва до половин милион души.
Русия се лишава от флота и военноморската база на Черно море. Военните разходи
са непосилно бреме за бюджета на страната, чийто дефицит нараства шест пъти.
Рекрутските набори и извънредните налози обезкървяват народното стопанство.
Сред селяните се засилва недоволството от крепостното право, в редица губернии
се стига до сериозни вълнения. При набора на държавното опълчение по селата
се разпространяват слухове, че записалите се за войници ще бъдат освободени
от крепостната зависимост и ще получат помешчическите земи и имущество.
В резултат цели волости отиват в опълчението, цели села се обезлюдяват,
населението бяга на юг, където, както вярват, ги чака свобода. Унизителното военно
поражение се съпътства от стопанска разруха и рязко повишаване на социалното
напрежение.
Парижкият конгрес
В разгара на войната, на 18 февруари 1855 г., умира Николай I. Преди смъртта
си той казва на своя наследник: „Предавам ти моят екип, но за съжаление не в
онзи вид, както желаех.“ На престола се качва синът му Александър II, който
* Фура - дълга товарна талига - Б пр
139
История на Русия XIX - началото на X X век
постепенно осъзнава безперспективността на войната През декември същата

година той приема новите австрийски предложения и се съгласява на отстъпки.
През февруари 1856 г. в Париж започва работа конгресът, в който участват Русия,
Австрия, Англия, Франция, Турция и воюващата на страната на съюзниците
Сардиния. Скоро към тях се присъединява Прусия. Руската делегация оглавява А.
Ф. Орлов, верният приятел на покойния император, на когото е отредено да направи
равносметката на ншсолаевското управление. В много отношения благодарение на
неотстъпчивостта на Орлов условията на Парижкия мир, подписан през ма^т, макар
и крайно тежки, не отразяват цялата дълбочина на военното и дипломатическото
поражение на Русия.
Парижкият договор обявява неутрализирането на Черно море, което за Русия
означава забрана да има там военен флот и да ликвидира крепостните съоръжения
и арсеналите. Фактически това означава, че на южните й граници винаги ще
дебне опасност от ново нахлуване, тъй като Османската империя и съюзниците
й винаги могат да преведат през Проливите своя флот, намиращ се в Средиземно
море. Орлов успява да отстои непоклатимостта на руската граница в Закавказието,
но южната част на Бесарабия и устието на Дунав са й отнети. Каре се връща под
властта на Турция Русия е лишена от правото на еднолично покровителство
над Сърбия и Дунавските княжества, което задълго подкопава позициите й на
Балканите. Специална конвенция за Проливите потвърждава затварянето им за
военните кораби в мирно време, което може да се разглежда като малък успех на
руската дипломация.
На Парижкия конгрес окончателно се разпределят силите, което получава
названието Кримска система. Ахсо Виенската система определя механизма на
доминиране на Русия на континента, то новата система има антируска насоченост и
подчертава политическата изолация на страната. Вследствие недалновидността на
Николай I, дипломатическите грешки и военните неуспехи Руската империя изгубва
почти всичко, което спечелва при Екатерина II и Александър I. Международният
престиж на страната пада толкова ниско, че мнозина побързват да я зачеркнат от
числото на великите сили.
Когато работата на конгреса завършва, Англия, Франция и Австрия подписват
Тройния съюз, гарантиращ целостта на Османската империя и изпълнението на
Парижкия мирен договор от страна на Русия. Националното унижение става
закономерен финал на николаевската външна политика.
140
ГЛАВА VII
ИКОНОМИЧЕСКОТО ПОЛОЖЕНИЕ
НА РУСИЯ ПРЕДИ РЕФОРМИТЕ
1. СТРУКТУРА НА НАРОДНОТО СТОПАНСТВО

Административно деление
В началото на XIX в. Руската империя е най-голямата европейска държава. Тя
се утвърждава на бреговете на Балтийско и Черно море, в орбитата на влиянието
й влизат Закавказието, отвъд Урал руските владения се простират до Тихия океан.
Победата в наполеоновските войни довежда до стабилизиране на западните
граници. Следващите териториални промени през периода преди реформите са
сравнително малки. По времето, когато пада крепостното право, страната заема
19,6 млн. кв. км, от тях на европейска Русия, където живее основната маса от
населението и е съсредоточен икономическият потенциал, се падат 5,5 млн. кв.
км.
Административно-териториалното деление се определя от губернската
система, чието усъвършенстване при Николай I има характер на административно
унифициране. Към началото на 1850-те години на територията на европейска
Русия има 51 губернии. Специално е положението на 8-те губернии на Великото
финландско княжество и на 5-те полски. Кавказкото наместничество се състои
от 5 губернии. Съгласно реформата от 1822 г. Сибир е разделен на две генерал-
губернаторства- Западносибирско и Източносибирско. Повечето губернии се делят
на уезди, в покрайнините има и други административни единици. Губернската
система на управление функционира успешно и до определена степен осигурява
политическа стабилност. Административните граници не винаги съвпадат с
етническото разселване и с икономическото райониране.
Структура и численост на населението

Числеността на народонаселението преди реформите се определя с помощта
на провежданите ревизии, отчитащи обложените с данъци лица от мъжки пол.
Сведенията не са пълни, но дават представа за общата картина. Общата численост
на населението през 1795 г., когато се прави ревизията, е малко повече от 37 млн.
души. Към 1857 г., когато се прави последната, десетата ревизия, тя се увеличава,
141
История на Русия X I X - начаппто на X X сек
в съпоставими граници, до 59 млн. Като се включи населението в Закавказието

и Северен Кавказ, в полските губернии и Финландия, тя достига до 75 млн.
По-пълните данни от полицейския отчет за 1867 г. позволяват да се каже, че в
Руската империя живеят 81,7 млн. души. Увеличението на населението на първо
място е свързано с естествения му прираст, който се обяснява с относителното
стабилизиране на икономическия и политическия живот, с отсъствието на
опустошителни войни и епидемии. Средногодишният прираст е 1,09%, което е
добър показател. За Сибир с неговото рядко население тази цифра е 2,41%.
Огромното мнозинство от населението живее в селата и това определя
аграрния характер на икономиката. В началото на века различните категории
селяни представляват общо над 90% от жителите; към 1857 г. в селото се
съсредоточават около 84%. Относителният дял на гражданите в началото на века
е по-малък от 5%, а към средата стига до 9%. В това число не се включва армията
и, като правило, поместното дворянство. Отчитането на градското население е
затруднено от наличието на голям брой селяни „отходншси“*...
По данни от 1811 г. градовете в Русия са 630 с общо население около 3 млн.
души. Повечето градове са малки и понякога отстъпват по численост на големите
села. В такива градове начинът на живот и стопанската дейност слабо се различават
от селските. Само пет града имат население над 50 хил. души, от тях Петербург
- 3 3 6 хил., Москва - 270 хил.
Към края на периода преди реформите 14 града са с население над 50 хил. На
първо място както преди е Петербург с над половинмилионно население, на второ
- Москва с 352 хил. жители, на трето - Одеса, където живеят 119 хил. души.
През 1858 г. в Русия се наброяват 68 съсловия и съсловни групи. От тях броят
на обложените с данъци съсловия е малко повече от 90% Броят на необложените
с данъци съсловия, към които се отнасят дворянството, духовенството,
чиновничеството и армията, не превишава 10%. Към дворянското съсловие през
1795 г. са отнесени 122 хил. души от мъжки пол, а в навечерието на селската
реформа то се увеличава до 464 хил. ; дори да се вземат предвид и жените, в общата
численост на населението дворянството никога не достига един процент. Съгласно
статистиката за 1825 г. в състава на бялото духовенство влизат 102 хил. ду т и .
Монасите и монахините, послушниците и послушничките са около 11 хил.
Най-многобройното съсловие са помешчическите селяни В началото на века
те наброяват над 15 млн. души от двата пола, съгласно десетата ревизия - 24,6 млн
В тази категория са включени домашните слуги, селяните, приписани към частните
* Отходншси - селяни в Русия, които напускат селата и отиват на печалба в града и на земеделска
работа по други места Разпространено е сред помешчическите селяни, плащащи оброк Засилва се
след селската реформа 1861 τ - Б ред.
142
Икономическото положение на Русия преди nerhomtume
заводи, и селяните, принадлежащи на Двора. Относителният дял на крепостните

селяни в общия състав на населението непрекъснато пада. Към отмяната на
крепостното право броят им почти се изравнява с тази на държавните селяни,
който е 23,8 млн. души. Сред другите съсловия изписва броят на казачеството,
достигащ до 1,4 млн. души.
Националният състав на населението на Руската империя изобщо не не се
уточнява, тъй като властите вземат под внимание преди всичко вероизповеданието.
Може да се каже, че към средата на XIX в. руското, украинското и белоруското
население, изповядващо православието, представлява приблизително две трети
от жителите на Руската империя.
Транспорт
Големите пространства, ръстът на градовете, стопанската специализация
на районите и засилването на стокообмена повишават значението на пътищата и
средствата за съобщение.
През първата половина на XIX в. основен вид транспорт в Русия е речният,
чиято роля в превозването на товари на далечни разстояния значително се засилва.
Това е свързано с ръста на обема на превозите, предизвикан от развитието на
промишлеността и на стоковото производство в селото. Продължителната и
студена зима, колебанията на нивото на водата от пролетните прииждания до
лятното плитководие пречи за развитие на корабоплаването.
Същевременно характерът на страната, липсата на резки водораздели водят
до това, че горните течения на реките са близо едно до друго. Това облекчава
изграждането на канали, значителна част от които минава по пътищата на древните
„волоки“*. В началото на XIX в. се изгражда Мариинската система, свързваща
Петербург с Волга. Тя минава по река Шексна, Бялото езеро, по система от
канали, по Витегра, Онежкото езеро, по река Свир, по Ладожкото езеро и Нева.
Едновременно с Мариинската е създадена и Тихвинската система, свързваща река
Молога с Ладожкото езеро. През 1804 г. се достроява Огнинската система между
Днепър и Неман. Също тогава е изградена Березинската система, свързала Днепър
със Западна Двина, което позволява да се кара дървен материал към Рижкото
пристанище. При Николай I Неман е свързан с Висла, подновен и разширен е
Днепровско-Бугският канал За доставка на дъбов материал в Архангелск Шексна
е свързана със Сухона
+Волок - суша между два водни пътя, през която в старо време влачели плавателните съдове
- Б. пр.
143
История н а Русия X IX - началптп на X X век
Обслужването на вътрешните водни пътища изисква значителна работна

сила, това са предимно вършещите тежка физическа работа бурлаци*. През
първата половина на века броят им достига до половин милион души. Първият
параход минава по Нева през 1815 г. Голямо народностопанско значение има
параходството по Волга, което видимо се усилва, след като в средата на века се
изгражда Сормовският корабостроителен завод. Скоро речният флот на Русия
наброява над 300 парахода.
С водния транспорт съперничи коларският С коларски превоз на зърното
през лятото са заети до 800 хил., а през зимата до 3 млн. души. В отделни региони
коларският превоз е главната форма за транспортиране на товари Първите шосета
започват да се строят през 1817 г. Към 1861 г дължината им е около 10 хил. версти.
Системата на черните пътища е развита, но при лошо време движението по тях
замира.
Първата железопътна линия, свързала Петербург и Павловск, започва да се
строи през 1837 г Тя няма икономическо значение. През 183 9 г. започва строежът
на Варшавско-Виенската жп линия, движението по която се открива през 1845
г. Тя облекчава връзките със страните от Централна Европа. Политически
и стратегически съображения диктуват построяването на пряката жп линия
Петербург-Москва, завършена през 1851 г. Правителството дълго време гледа
на железниците като на нещо, което може пагубно да се отрази на народната
нравственост, тъй като ще научи селяните на лесна смяна на мястото. Шосетата
и първите жп линии се строят за сметка на хазната.
Земеделие
Стопанското райониране на Русия преди реформите е просто и на първо
място се определя от особеностите на селското стопанство. Русия е предимно
земеделска страна. В началото на XIX в. най-голямата част от пасищата е в
Централночерноземния, Литовско-Белоруския и Централнонечерноземния регион,
където съществува стара култура на земеделието и висока плътност на населението.
По плътност на населението Черноземният пояс превъзхожда Нечерноземния
почти два пъти. През целия предреформен период се извършва движение на
населението от тези региони на юг, в Новорусия, степното Предкавказие, Долно
и Горно Поволжие. Преди слабо населени, тези територии стават обект на
интензивна земеделска колонизация. В тях се разширяват обработваемите земи,
в селскостопанския оборот влизат големи площи целинни и залежни земи
* Бурлак - наемен работник в Русия (XVT-XIX в.), който с въжета тегли с ръце срещу течението
на реката речни плавателни съдове - Б. пр
144
Икономическото положение на Р усия преди реформите
В структурата на зърненото производство преобладават ръжта, овесът и

ечемикът. За тях се използват до 80% от посевните площи. Пшеницата значително
им отстъпва От другите култури големи площи се отделят за отглеждане на елда.
Общата площ, определена за посев на зърнени култури, постоянно се увеличава.
Това е основната причина за ръста на добива от зърнените храни, площта за които
от 1801 до 1860г. се увеличава от 155 до220млн. четвърти*. При това стоковостта
на зърненото стопанство се увеличава приблизително два пъти. Износът на зърно
се увеличава с много по-бързи темпове: от 28 млн. пуда*** в началото на века до
почти 70 млн. пуда към 1861 г. Приблизително толкова по това време се използва за
производството на спирт, 110 млн. пуда консумират градовете, 18 млн. - армията.
Главен производител на стокова зърнена продукция е дворянството.
Н ай-голям дял стоково зърно дават районите с висока зем еделска
специализация. Така например от 112 млн. пуда зърно, изпратено в годините преди
реформите по речните пътища на 46 губернии, 68 млн. се падат на губерниите от
Централночерноземния район, Поволжието и Предкавказието.
Запазва се традиционната система на земеделието - триполната система на
засяване: пролетно, есенно и угар. Неголемият брой на добитъка и като следствие
липсата на торове водят до изтощаване на почвата. Добивът от житните култури
остава нисък и в редки години е четири или шест пъти повече от засятото. Чести са
причинените от сушата и други природни явления слаби добиви, предизвикващи
в отделни региони глад и мор сред добитъка.
От втората четвърт на XIX в. полска култура стават картофите, дотогава
отглеждани в зеленчуковите градини. Те започват да влизат в храната на жителите
на големите градове, използват ги като суровина за спирт и при производството
на нишесте. Големи площи за картофи се заделят в Централнонечерноземния
и в Литовско-Белоруския район. Предимно се отглеждат в стопанствата на
селяните.
В Северозападния район е развито отглеждането на лен. Значителни са
посевите му в Централнонечерноземния и в Приуралския регион. С леновъдство,
предене на лен и производство на ленено платно се занимават селяните, които
нерядко се обединяват в задруги. В Новорусия от началото на века започват
да култивират захарното цвекло, чиито посеви бързо се разпространяват и в
Централночерноземния район. Захарното цвекло се отглежда върху големи
площи в помепшическите стопанства и се използва като суровина за дворянското
''Четвърт - стара фуска мярка за земя = 40x30 сажена Сажен = 3 аршина = 2,1356 м - Б пр.
** Пуд - руска мярка за тежина = 16,3 8 кг. - Б пр
145
производство на спирт и захар. Именията, където се отглежда захарно цвекло,

относително лесно се приспособяват към пазарните отношения.
Ценна техническа култура става слънчогледът. Селяните засаждат с него
парцелите си във Воронежка и Саратовска губерния и в Кубан. Слънчогледовото
олио се използва в хранителната промишленост, при производството на лакове и
постепенно измества конопеното, употребявано при приготвянето на храна. Коноп
се сее навсякъде в Централния и Централнонечерноземния район.
С пециализирането на зем еделското производство, на първо място
свързано с почвено-климатичните условия, в своето развитие изисква промяна
на традиционните методи за обработване на земята и усъвършенстване на
селскостопанските сечива. То води до обществено разделение на труда и е основата
на стоковото производство. Негов резултат е възникването на райони с търговско
земеделие. В периода преди реформите в Русия специализирането на земеделското
производство се извършва интензивно, зависи от социалните и демографските
фактори. И при тези обстоятелства обаче обективният ход на стопанския процес
руши крепостната система.
Животновъдство и коневъдство
Животновъдството заема сравнително скромно място в селскостопанското
производство. Към средата на века в Русия се наброяват около 25 млн. глави едър
рогат добитък, което, сравнено с общия брой на населението, приблизително
съответства на равнището на европейските държави. Продукцията от живот
новъдството се използва предимно в самото селско стопанство, което в
значителна степен остава натурално. С усвояването на Предкавказието се развива
овцевъдството, в това число тънкорунното. Селското стопанство задоволява
потребностите на градското население от месо, масло и мляко. Изнасят се кожи
и кожени изделия, масло и сланина.
Нуждите на армията налагат развитието на конните заводи. За образцови се
смятат Хреновският и Чесменският завод във Воронежка губерния, основани от
граф А Г. Орлов, където са създадени две отечествени породи коне. През XIX в.
ездитните орловски жребци за разплод се използват в десетки конни заводи. През
1814 г. съществуват 1339 частни конни завода с 280 хил кобили майки и над 22 хил.
жребци за разплод. Това са изключително предприятия на дворяни Съществуват
и държавни конезаводи, към който през 1845 г преминават Хреновският и
Чесменският завод. През последните две десетилетия преди реформите намалява
броят на частните конезаводи, собственост на помешчици, същевременно се
появяват първите заводи, собственост на търговци и богати селяни. Това е нагледно
свидетелство за спадане на икономическото влияние на дворянството
146
Икономическото положение на Русия преди реформите
Промишлени райони
Промишлените предприятия са пръснати в европейска Русия крайно
неравномерно. В Централния промишлен район се очертават две промишлени
области. Едната включва Петербург и околностите му, другата - много по-
голяма - околностите на Москва и Владимир Това са центрове на текстилната
промишленост. Тук се развива кожарската и дърводобивната промишленост. Расте
броят на занаятчийските села, такива като Иваново, Павлово, Кимри, Вичуга,
обикновено те са собственост на едри помешчици, което осигурява на селяните
определена защита от непосилните данъци на местните власти.
В Петербург големите държавни поръчки спомагат за развитие на маши
ностроенето и металообработването. Рудниците и минните заводи в Урал запазват
монополното си положение в миннодобивната и миннозаводската промишленост,
където напълно господства крепостният труд. Тук са центровете за производство
на чугун, стомана и цветни метали. В Урал се изпълняват основните военни
поръчки за производство на артилерийски оръдия, на хладно и леко стрелково
оръжие. Известна конкуренция на уралските заводи представляват Сестрорецкият
и Тулският оръжеен завод. Около заводите възникват и растат работнически
селища с особен начин на живот на населението, което съчетава градинарството
с работата в завода.
Развитието на промишленото производство в значителна степен е свързано
с увеличаване броя на казионните и на частните манифактури и с бързия ръст
на броя на заетите в тях работници В обработващата промишленост през 1799
г. са заети 83 хиляди души, през I860 г. те стават 565 хиляди. Към отмяната на
крепостното право около 80% от тях се отнасят към хората на наемния труд, но
най-често това са селяни „отходники“.
Промишлени отрасли
Обработващата промишленост включва в себе си отрасли като текстилната, в
която влизат памучната, вълнената, ленената и конопената; металообработването и
машиностроенето; захарната, кожарската, химическата и хранителната. Тук именно
започват процесите, свързани с промишления преврат и свидетелстващи за кризата
на крепостната система. Тези отрасли в значителна степен са под въздействието
на частното дворянско, търговско и селско предприемачество, чието развитие в
Русия преди реформите се спъва - освен от правови и съсловни ограничения - от
пълната липса на система на частния кредит.
Отделно стоят риболовството, развито във всички вътрешни водоеми,
и рибарският поминък - предимно в Бяло и Каспийско море. Русия напълно
задоволява потребностите на собственото си население от рибна продукция, част
147
История на Р усия X IX - птаппто на X X век
от която отива за износ. Рибарският поминък се контролира от едрото търговско

съсловие, обединено в гилдии, и носи огромни доходи.
Търговия
По данни на Министерството на финансите броят на търговците, обединени
в гилдии, към средата на XIX в. е 180 хиляди души от мъжки пол, а размерът на
обявения от тях капитал достига 138 млн. рубли В ръцете им е главно търговията
на едро, значителна роля в която играят панаирите. При неразвитата пътна система
и при техническите трудности при превоза на тежки товари панаирната търговия
позволява да се задоволяват потребностите на отделните региони. Годишно в Русия
се организират до 4 хиляди панаира, предимно в селата. Продължаващият няколко
дни селски панаир дава възможност на селяните да си осигурят необходимите
годишни запаси и ги въвлича в стоково-парични отношения. Големите панаири
имат търговски обороти над милион рубли всеки. Общоруско значение имат
Нижегородският и Ирбитският, който е център на търговията в Урал и Зауралието,
Контрактовият в Киев, курският Коренная и Лебедянският хсонски панаир.
В Петербург, Москва и големите губернски градове преди реформите се
засилва магазинната търговия. Строят се големи безистени, където търговците
търгуват целогодишно. Магазинната търговия постепенно измества традиционната
панаирна в Централния промишлен район, което говори за започналите промени
в насочването на стоковите потоци и за появата на нови тенденции в развитието
на вътрешния пазар
2. КРИЗА НА КРЕПОСТНАТА СИСТЕМА

Еволюция на крепостните отношения
Крепостната система е основата на икономическото развитие на Руската
империя през XVIII в. Тя определя ръста на политическото и военното могъщество
на държавата, с нея е свързана териториалната експанзия и въз основа на нея
са изградени съществуващите в страната социални отношения. Традиционното
селско стопанство осигурява основните потребности на населението и до
определено време не поставя под съмнение крепостната зависимост на селяните
от помешчиците Крепостната икономика позволява да се издържа силна армия и
флот и да се попълват с помощта на рекрутската система.
По времето на Петър Велики се създава системата на държавното попечителство
на промишлеността. Русия е земеделска страна, бедна на капитали, с ограничени
възможности за тяхното концентриране, с недостатъчни човешки ресурси и с висок
дял непроизводителни разходи. Петровската промишлена система я извежда на
148
равнището, което западноевропейските морски държави са постигнали в хода на

„революцията на цените“, дала път на частната инициатива и на първоначалното
натрупване на капитал. Същност на системата са твърдият протекционизъм,
правителствената опека над отделните отрасли на промишлеността и отделните
региони, ускореното развитие на казионните и крепостните манифактури, където
техническите нововъведения се съчетават с принудителен труд, държавните
монополи и гаранциите, предоставяни на частни лица.
Благодарение на петровската система, чиито тежести изцяло лягат върху
облаганите съсловия, по времето на Екатерина II Русия постига високо, според
европейските мерки, равнище на промишленото си развитие, в рамките на
традиционното общество нейната изостаналост е преодоляна. Държавното
попечителство изглежда като залог за по-нататъшния прогрес. В наполеоновския
Париж руски пътешественик наблюдава: „Каква разлика между нашия Монетен
двор и парижкия: у нас цари чистота, а там - ужасна мръсотия; в нашия Монетен
двор действаща сила е парната машина, а в парижкия, поне какъвто аз го видях,
се използва човешка сила и в него работят престъпници.“ В крепостната страна
обаче успехите на манифактурната промишленост имат ограничен характер.
Почти с половин век в Русия закъснява началото на промишления преврат и това
я обрича на ново изоставане.
Начало на промишления преврат

Първата страна, в която се извършва промишлен преврат, е Великобритания,
в производството бързо се внедрява парната машина на Джеймс У ат и създадената
през 1765 г. от Джеймс Харгривс предачна машина. Промишленият преврат
означава скок в развитието на производителните сили и се заключава в преход
от манифактурата към машинното производство, към замяна на мускулната сила
на работника и на енергията на падащата вода със силата на парата. На смяна на
водното колело идва парната машина.
Наред с техническата, промишленият преврат има и социална страна. Той е
невъзможен без пазар на свободна наемна работна сила, т. е. предполага наличие
на свободни работни ръце, чиито услуги фабрикантите заплащат, изхождайки от
пазарната конюнктура. Социална последица от промишления преврат е образуването
на две нови обществени класи - промишлена буржоазия и пролетариат.
Крепостната система пределно стеснява възможностите да се създаде пазар
за свободна работна ръка и е главната пречка по пътя на промишления преврат.
В Русия той започва през 1820-те години, протича крайно бавно и завършва
вече след отмяната на крепостното право, не по-рано от 1880-те години, когато
завършва техническото и социалното преустройство на уралската миннозаводска
промишленост, основана изцяло на крепостния труд.
149
История на Русия X IX - иаиаппто на X X век
Започвайки от 1760-те години, във Великобритания, а след нея и в другите

западноевропейски страни, се извършва процес на натрупване на технически опит
и внедряване на техническите изобретения, които стават условие за преминаване
към машинно производство. Руските манифактури не проявяват интерес към
нововъведенията. Едва в самия край на XVHI в. по инициатива на правителството
започва обсъждането на мащабен проект за използване на английски дарачни и
предачни машини. Първият механичен тъкачен стан за производство на пандейки
внедрява през 1798 г. собственикът на московската коприненотъкачнаманифактура
И. Шелагин. Ръчният труд обаче практически продължава напълно да господства
в руските манифактури чак до 1840-те години, когато рязко се увеличава вносът
в страната на машини и станове. През 1841-1845 г. са внесеш на сума 668 хил.
рубли, през следващите пет години тази сума нараства 2,5 пъти, а през първата
половина на 1850-те години тя е над 2 млн. рубли.
Криза на манифактурното производство

По това време започва процесът на изместване на манифактурата от
фабриката, който протича крайно неравномерно в различните отрасли и в
различните региони. От началото на XIX в. в памучната промишленост започва
да се внедрява механичното предене на памук. В построената в Петербург
Александровска памукопредачна манифактура през 1805 г. за първи път в Русия
се въвежда парен двигател. Производството тук е почти напълно автоматизирано.
Манифактурата произвежда и предачни машини, с които се оборудват повечето
руски предачни фабрики, което позволява към средата на века да се осигури за
тъкачното производство отечествена прежда машинна изработка В производството
на щамповани басми се извършва замяна на ръчния труд с машинен, изработват
се евтини басми, щамповани на цилиндрични машини.
Като цяло обаче в текстилните манифактури скъпото машинно оборудване се
внедрява бавно. То е ненадеждно при експлоатацията, обслужването му изисква
квалифицираш механици, ето защо и затова наред с него дълго време се използват
ръчни оръдия на труда. Евтиният труд на селяните позволява на фабрикантите да не
влагат средства в строителството на производствени помещения, за оборудването
им с машини и механизми.
От края на XVIII в. широко разпространеше, особено в текстилния отрасъл,
получава разпръснатата манифактура. Работата извършват селяни в селата по
поръчка на манифактуриста, който ги снабдява с необходимото оборудване и
суровина и непосредствено контролира само отделни операции. Обикновено в
самата фабрика работят 20-30 машини, а в съседните села броят им стига до 300.
Разпръснатата манифактура е широко разпространена в Централния промишлен
район, където прирастът на населението и неплодородната почва, наред с
150
Икономическото положение на Русия npp.hu реформите
увеличаването на паричните повинности, принуждават селяните да се отказват

от земеделския труд.
Съвременник признава: „Като се започне от краймосковското село Черкизов,
тъкачната промишленост се разлива хсато море по всички големи и малки
села, до Александров, до Юриев Подолски, Ростов, Ярославъл, до Кинешма,
Шуя и Вязники.“ Само във Владимирска губерния и в няколко съседни уезда
на Костромска с тъкачество се занимават до 150 хил. селяни. Разпръснатата
манифактура се развива и през първите десетилетия след реформите, което
дава основание на народническите икономисти да говорят за особения път на
промишленото развитие на страната.
На основата на централизираната манифактура се развиват отрасли като
памучната и стъкларската, чиято продукция предимно осигурява нуждите на
страната В памучното производство от началото на столетието до отмяната
на крепостното право броят на предприятията почти се утроява и стига до
165, с машини тук се произвежда около 80% от продукцията. В стъкларската
промишленост повечето заводи за стъкло, кристал и огледала принадлежат на
дворяни: в началото на века - над 75%, към 1861 г. - 65. Крепостният труд и
наличието на собствена суровина и на дървен материал не изискват големи
вложения на средства и са пречка за модернизирането на техниката и технологията
Освен това самият производствен процес изисква предимно ръчен труд. Известна
в цяла Русия е продукцията на заводите на Малцови, в тях парните двигатели и
ръчният труд на крепостните се използват за изработване на знаменитото цветно
стъкло. Обемът на производството на отрасъла се увеличава, това обаче се постига
благодарение на увеличаване броя на работниците.
Уралската миннозаводска манифактура

Кризисни явления се наблюдават в добивната промишленост в Урал, където
манифактурното производство е основано на монопола и на производителния труд
През периода преди реформите практически броят на металургичните заводи не
расте; незначително (от 10 млн. пуда в началото на века до 18 млн. пуда към 1861
г.) се увеличава леенето на чугун. По това време във Великобритания леенето
на чугун достига 240 млн. пуда. Слабата техническа база прави продукцията на
металургичните заводи неконкурентоспособно. Производителността на труда на
прикрепените към завода работници е ниска, собствениците на минните заводи
не бързат да внедрят парни машини, разчитайки на евтиния ръчен труд.
Едва през 1850-те години остарелият кричен начин за добиване на желязо
започва да се заменя с пудлуване*. Собствениците на заводите обаче не
* Пудлуване - стар начин за преработване на чугун и стомана —Б пр
151
История на Р усия X IX - началото на XX век
използват при пудлуването каменни въглища и това води до огромни изсичания

на горите, до увеличаване на разходите за производството и до още по-широко
използване на извъникономическите форми за експлоатация на работниците.
Кризата в миннозаводската промишленост се отразява и върху положението на
казионните военни заводи, където съвременното металообработващо и механично
производство все по-често се сблъсква с доставката на некачествена суровина
Самите казионни заводи едва през 1830-те години започват да преминават към
ограничено използване на волнонаемен труд
Криза на крепостното село

Крепостната система забавя внедряването в промишлеността на техническите
открития и изобретения. Евтиният крепостен труд прави неизгодна замяната му
с машинния труд, при който се използват парни двигатели. Фабрикантите не
са заинтересовани от повишаване на квалификацията на работната сила, про
изводителността на труда в казионните и частните манифактури расте крайно
бавно. Незавършеният промишлен преврат обрича страната на засилващо се
изоставане от промишлено развитите европейски страни. Завършването на
промишления преврат и преодоляването на изоставането са пряко свързани
с премахването на крепостните отношения, защото именно помешчическото
крепостно право е главната пречка за появата в Русия на пазар за свободна наемна
работна сила.
Кризата на крепостното стопанство в селото преминава в други форми, но
не е по-малко остра. Нейна проява е разширяването на господарската орна земя
и на работата в полза на господаря, намаляването на парцелите на селяните
в земеделските губернии. Това е свързано със стремежа на помешчиците да
произвеждат колкото се може повече зърно за продажба. С това под влияние на
стоково-паричните отношения се разрушава хармонията на натуралното крепостно
стопанство.
Работата на крепостните за помешчиците е крайно неефективна. В статията
„Желанието превъзмогва спънките“, в която се доказва предимството на труда с
желание, волния труд, славянофилът А. И. Кошелев пише: „Да погледнем работата
за господаря. Дойде селянинът колкото може по-късно, оглежда ли се оглежда
колкото се може по-често и по-дълго, а работи колкото се може по-малко - не му
е до работа, ами деня да убие. За господаря работи три дни и за себе си също три
дни. През своите дни обработва повече земя, свършва всичката работа по дома и
му остава още много свободно време.“ Кошелев е едър помешчик и според думите
му без „усърден надзирател“ работата за господаря е невъзможна.
Не по-малко ярко той рисува положението в крепостната манифактура:
„Инструментите задължително са в лошо състояние, тъй като работниците не
152
Икономическото положение на Р усия преди реформите
ги пазят, те не отговарят за тях; тези хора можеш да накажеш, но не и да ги

изгониш. По същата причина работата се върши и зле, и неточно; що се отнася до
изработеното количество, наистина, то е едва на половина от това на свободния
работник. Колко е различно, когато влезеш в манифактура, наистина организирана
на комерческа нога! Как там един пред друг се страхуват да не се преработят и как
тук се въодушевяват помежду си и се насърчават. Удръжките по-строго от всякакъв
надзирател карат всеки да следи работата да е добре свършена. Собствената изгода
го буди преди зори и му свети вечер.“
Проблемът на крепостната икономика е в това, че и в селското стопанство,
и в промишлеността няма нито условия за внедряване на свободен труд,
нито свободни работници. Подобие на свободния труд е „отходничеството“,
широко разпространено в нечерноземните губернии. Помешчическите селяни,
преведени на паричен оброк, отиват в градовете, където обикновено се събират
в задруги, ангажирани в строителството. Те стават и работници в манифактури,
наемат се за прислуга, работят като файтонджии, от тях организират бурлацки
задруги. Селяните „отходници“ влизат в отношения на свободно наемане със
своите работодатели, но напускането на селото преди всичко е свързано с
неикономическата зависимост от помешчика, с необходимостта да му платят
оброка в установените срокове. Отиването на гурбет зависи от разрешението на
собственика и не води до промяна на съсловната принадлежност на селянина
отходник, дори той да успее да забогатее.
Крепостната зависимост сковава търговско-промишлената дейност на
предприемчивите селяни. Помешчиците препятстват откупването им на свобода
и това води до допълнителни разходи при индустриалната им дейност. Преди
реформите Русия познава случаи, когато забогатели селяни купуват крепостни
на името на своя помешчик, за да използват труда им в създадените от тях
манифактури. Това е възможно при грубо нарушаване на законодателните норми,
при поголовната корупция на местната администрация и свидетелства, че
крепостното право си е изживяло времето.
Баршчина и оброк
В нечерноземните губернии две трети от селяните плащат оброк и предимно
се занимават със страничен занаят. В Ярославска и Костромска губерния такива
селяни са над 90%. Из цяла Русия обикалят ярославски „офени“ - амбулантни
търговци, търгуващи с дребни галантерийни стоки, в кръчмите са прочути
ярославските келнери. Преди реформите помешчиците постоянно повишават
паричния оброк, което в крайна сметка води до задълбочаване на двойственото
положение на техните крепостни, чиято „свобода“ извън селото е следствие от
растящата крепостна експлоатация.
153
Ако паричният оброк е изгоден за помешчиците от нечерноземния пояс, то

като цяло през първата половина на XIX в. в Русия се наблюдава увеличение на
броя на „баршчинните“ селяни. В началото на века те са 56%, към отмяната на
крепостното право - 71,5% Това означава, че помешчиците от черноземните и
степните губернии все повече принуждават крепостните селяни да се отказват
от странично припечелване поради повишаване стоковостта на помешчическото
стопанство. Това е задънен път, който не спомага за развитието нито на
помешчическото стопанство, нито на стопанството на селянина.
Месячина*
Крайна негова проява става месячината - разновидност на баршчината,
свързана с пълното лишаване на селянина от земя. Получавайки от господаря
месечна (оттук и названието) издръжка в натура - хранителни припаси и
необходими предмети за бита, селяните трябва да обработват помешчическата
земя със своя и с господарския инвентар. При преминаване към месячина
селяните сякаш се поставят в положение на наемни работници, но те никак не са
заинтересувани от резултатите от труда си, доколкото заплащането не зависи от
изработеното. Месячината е лишен от рационално икономическо обосноваване
опит за интензифициране на баршчината и нагледно свидетелства за дълбоката
криза на крепостните отношения. Преминаването на селяните към месячина
обикновено води до упадък на помешчическото стопанство.
Помешчическото стопанство
Преди реформите в Русия лавинообразно растат помешчическите дългове.
Ако в началото на века са заложени не повече от 6-7% от крепостните, то към
отмяната на крепостното право броят им се увеличава до 66%. Всички опити на
собствениците рязко да повишат рентабилността на крепостното стопанство чрез
рационализацията му или чрез увеличаване нормите на баршчината и на оброка
завършват с неуспех Доходността на помешчическите имения пада и към 1855
г. сумата на помешчическия дълг представлява 425,5 млн. рубли, което два пъти-
надхвърля годишния доход на държавния бюджет. Износът на зърно расте, но се
придружава с падане на цените на зърното на европейските пазари и не решава
проблемите на дворянския дълг
Свидетелство за кризата на крепостната система е промяната на структурата
на дворянското земевладение. В навечерието на отмяната на крепостното право
почти една четвърт от помешчическите селяни са съсредоточени в 1382 имения,
броят на собствениците им е още по-малък, тъй като мнозина от тях притежават
* Месячина - издръжка, която получават от помешчика крепостните селяни, лишени от земя, и
прехвърлени на баршчина, в това число и домашната прислуга. - Б пр
154
по няколко имения. Това са едри земевладелци, разполагащи със значителни

парични и стопански ресурси, с използването им те могат да се приспособят към
новите икономически отношения.
Една четвърт от поместното дворянство владее около 80% от крепостните
селяни. Същевременно се разоряват дребните помешчици. Само по себе си
владеенето на крепостни вече не гарантира на помешчика достоен за преживяване
минимум, още повече не е условие за нормално водене на селското стопанство.
Уютът на дворянските гнезда* остава в миналото.
На засилването на крепостната експлоатация селяните отговарят, като
самоволно се махат от помешчиците и бягат в Новорусия, в степните райони на
Поволжието и Предкавказието. Бегълците в Новорусия (след Кримската война
те са неколкостотин хиляди) създават социален проблем, който няма решение в
рамките на крепостната система. Работните им ръце са нужни на юг, връщането
им изисква големи парични разходи и административно-полицейски усилия, а
легализирането на новото им положение противоречи на нормите на крепостното
право.
Промишлеността, основана на робски труд, не дава възможност да се внедрят
нови технологии, пречи за модернизиране на производството и за развитието
на нови отрасли, за ръста на производителността на труда и в крайна сметка се
изпречва на пътя на научно-техническия прогрес. Като военна държава в хода на
Кримската война Русия в пълна степен усеща пагубността на крепостничеството.
Икономическата и социалната несъстоятелност на крепостните отношения
се отразяват върху положението на селото, където безуспешните опити на
помешчиците да повишат или поне да запазят доходността на именията си
предизвикват растящото недоволство на селяните.
През последното десетилетие преди реформите кризата на крепостната
система отива толкова далече, че са принудени да я признаят както правителството,
така и дворянските кръгове.
„Дворянско гнездо“ - роман от И. С Тургенев (1859) -Б .п р

ГЛАВА VIII
ОТМЯНА
НА КРЕПОСТНОТО ПРАВО
1.19 ФЕВРУАРИ 1861 ГОДИНА

Криза на николаевската система
Качването на престола на Александър II ознаменува прелом в настроенията
на правителствените кръгове и на обществеността. Неуспехите в Кримската война,
дипломатическата изолация, селските вълнения, икономическата и финансовата
криза пораждат всеобщо недоволство и внушават тревога за стабилността на
вътрешното положение на Русия.
Главната причина за военните поражения и социалните трусове общественото
мнение вижда в николаевската политика, която обрича страната на застой и
при новото царуване започва да се подлага на всеобщо осъждане. Характерно е
изказването на Михаил Погодин, който дълги години вярно следва правителствената
идеология на казионния патриотизъм. Обръщайки се към новия император, той
пише: „Предишната система е изживяла времето си. Самият Бог, като прибра от
попрището на делата покойния император, ни показа, че на Русия сега е нужна
друга система.“
От първите дни на царуването си Александър II започва да получава доста
проекти, писма и записки, съдържащи неприемане на николаевската система
и призиви за провеждане на реформи. Главен мотив на всички обръщения е
настойчивото посочване на необходимостта от по-скорошна отмяна на крепостното
право. В писмо до императора, публикувано в „Полярна звезда“, емигрантът
Херцен възкликва: „Дайте земя на селяните, тя и бездруго им принадлежи. Измийте
от Русия позорното петно на крепостното състояние.“ За непоносимите „теглила
на селяните“ царят чете в отчетите на Министерството на вътрешните работи, за
„засилване на оскъдицата и бедността“ му пише шефът на Ш отделение А. Ф.
Орлов.
През годините на Кримската война върху селяните пада тежестта на
извънредните рекрутски набори и наборът за опълчението, разорителните
повинности, които изпълняват за нуждите на армията. Същевременно, стремейки
се да спрат падането на доходите си, помешчиците повишават оброка, увеличават
157
нормите на баршчината. Масовото бягство става обичайна форма на протест

на крепостните селяни, социалната им активност нараства и Погодин, чиито
,,Историко-политически писма“ се разпространяват из Русия по време на
Кримската война, предсказва настъпването на нова пугачовщина. През последните
пет години преди реформата в страната ежегодно избухват над 100 значителни
селски вълнения.
Да пристъпи към отмяна на крепостното право правителството е принудено и
от тежестта на военното поражение. Военнотехническата изостаналост на страната
е видима, а по общото мнение основната причина за това се корени в крепостната
система. Неотложните мерки по селския въпрос трябва да успокоят страната, да
стабилизират народното стопанство и да създадат условия за модернизиране на
армията и флота.
Александър II като реформатор

Далеч не веднага Александър II се реш ава да започне да реформира
крепостното село. По характер и полученото възпитание той не е склонен
към прибързани действия, в държавните работи се придържа към принципа за
постепенност, казвайки: „Не всичко се прави веднага.“ Съзнавайки дълбочината
на кризата, в която е изпаднала Русия, императорът предвижда съпротивата на
поместното дворянство, за което разрушаването на крепостната система означава
загуба на огромното влияние в политическия и икономическия живот. За разлика
от баща си, Александър II не обича да вниква в дреболии, избягва рутинната
работа, в критични моменти обаче проявява изключителна политическа воля и
не се страхува да поема отговорността за съдбата на страната. Кръгозорът му е
широк, той е разностранно образован и дълбоко вниква в същината на трудните
държавни въпроси.
Н есъмнено достойнство на императора е умението му да си избира
сътрудници, на които възлага съответни поръчения и на чиято компетентност
разчита. Той е внимателен към съветите, толерантен към чуждите мнения, взема
решения, след като обстойно прецени всичко, но при това винаги изхожда от
твърдо усвоените представи за самодържавната власт. В трудни за Русия години
той става въплъщение на самодържавната инициатива. Пристъпвайки към отмяна
на крепостното право, императорът казва: „Не бива да крием от себе си, че Русия
влиза в нова, още небивала ера, ето защо би било престъпно правителството да
гледа бъдещето, така да се каже, със скръстени ръце.“
През периода на подготовка и провеждане на селската реформа видна
роля в обкръжението на Александър II играят представителите на либералната
бюрокрация, групирани около брат му —великия княз Константин Николаевич.
Често ги наричат Константиновци, понякога - прогресисти. По-късно мнозина от
158
Опитна на крепостното право
тях заемат министерски постове. Традициите на либералната бюрокрация водят

началото си от времето на Сперански и се запазват при Николай I. Разсадник на
либерални бюрократи е Министерството на държавното имущество, оглавявано
от просветения бюрократ-реформатор П. Д. Кисельов. Негови племенници са
братята Н. А. и Д. А. Милютини. Най-близкият му помощник е А. П. Заболоцки-
Десятовски, който подготвя подробна записка за необходимостта да се унищожи
крепостното право.
В ели ки ят княз К онстантин Н иколаевич стои начело на м орското
министерство, използва административното си положение и принадлежността си
към императорската фамилия, за да разшири границите на гласността по селския
въпрос, да смекчава преките нападки на поместното дворянство срещу либералната
бюрокрация. Министерските му заповеди сякаш изразяват настроенията във
върховете и с възторг се четат от напредничавите хора. Консерваторите го наричат
„ръководител на революционната партия в Русия“. Както и по-големият му брат,
той не търпи ежедневната усърдна работа, слабо се ориентира в стопанските
въпроси. За него, както и за повечето Константиновци, при подготовката на
реформите е характерна ориентацията към западните образци, което Александър II
далеч не винаги приема. Царят, който ходи с рогатия* на лов за мечки, разбира, че
стои начело на огромна селска страна, чиито традиции и социокултурно равнище
рязко я отличават от неголемите европейски страни, където е значителна частта
на градското население.
При Сперански и Кисельов либералните бюрократи подготвят държавните
преобразования скрито от погледа на непосветените и не изпитват нужда от
общественото внимание. В годините преди реформите атмосферата рязко се
променя: засилва се накаляването на политическата борба и гласността става
необходим елемент на реформаторската дейност. Либералната бюрокрация се
опира на подкрепата на обществеността в случаите, когато търпи поражение в
сблъсъка с крепостниците. Същевременно нейните представители не поставят под
съмнение ръководната роля на правителствените институции в разработката на
основите на селската реформа. Това признават и приемат обществените дейци и
през 1858 г. Иван Тургенев пише: „На всички в Русия е известно, че по този важен
въпрос правителството върви в крак с обществената мисъл в цялата страна.“
Планове за селска реформа

Първото официално заявление за желанието на правителството да пристъпи
към подготовка на освобождаването на селяните Александър II прави в реч,
произнесена на 30 март 1856 г. пред представители на московското дворянство.
* Рогатина - ловджийско вилообразно копие, използвано главно при лов на мечки. - Б пр.
159
Като подчертава, че няма намерение „да даде свобода на селяните“ в най-

близко време, царят посочва опасността от безкрайно дългото запазване на
крепостното право. Казва, че е „по-добре да се отмени отгоре, отколкото да се
чака, докато само бъде отменено отдолу“. Това е точният израз на алтернативата,
стояща пред правителството: или да реформира селото и да реши селския
въпрос, или да очаква взрив на народното възмущение. Волеизявлението на
императора, разбирано като ясен израз на самодържавната инициатива, поражда
появата на проекти за отмяна на крепостното право, написани предимно
от дворяни и сходни в признаване на неизбеж ността на освобождението
на селяните.
Разминаванията зависят от местните условия и големината на помешчическите
стопанства. В черноземните губернии, където главното богатство е земята, се
предвижда тя да се запази в ръцете на дворянството, като се определи малък откуп
за освобождаване на селяните. Проектът на полтавския помешчик Μ. П Позен
доказва, че недостигът на земя ще осигури на помешчическото стопанство евтина
работна сила и същевременно ще бъде пречка селяните да напускат селото.
В нечерноземните губернии помешчиците са готови да дадат на селяните
максимално възможното количество неплодородна земя, но са заинтересувани от
големия размер на откупа. За това се говори в записката на тверския помешчик
и обществен деец А. М. Унковски. Той и съмишлениците му настояват за
по-скорошно реш аване на селския въпрос, което се смята за признак на
либерализъм, докато Позен отдава предпочитание на постепенността. Да се запази
продължителен преходен период са заинтересовани помешчиците от степния пояс,
там преобладават едрите стопанства и не достига работна ръка.
В проекта на самарския помешчик, славянофил и реформатор Юрий Самарин
се предвижда освобождаване на селяните със земята при запазване за десетгодишен
срок на задължителната баршчина за господаря.
За степните помешчици сумата на откупа няма значение. В алена роля изиграва
съставената от Н. А. Милютин записка за освобождаване на селяните в имението
на великата княгиня Елена Павловна. Проектът предлага селяните да се освободят
веднага, със земята и срещу откуп. Това са трите съставни части на бъдещата
реформа.
Селският въпрос се обсъжда и в периодичния печат, където дава тон
либералната общ ественост Общото тук е признаването на водещата роля
на правителството и възгледът за селянина като за „по-малкия брат“, който
трябва постепенно да се издигне до разбиране на гражданските си права и
свободи. Особена позиция заема Николай Чернишевски, който на страниците на
„Съвременник“ настоява за незабавно освобождаване на селяните със земята и без
160
всякакъв откуп. В основата на подобен възглед стои вярата, че освобождаването

на селяните ще открие на Русия пътя към социализма.
Правителствената подготовка на селската реформа

През януари 1857 г. се създава Секретен комитет „за обсъждане на мерките
за уреждане на бита на помешчическите селяни“. По своя състав и характера
на дейността си той слабо се отличава от секретните комитети, създадени при
царуването на Николай I. Работата му е безплодна, докато виленският генерал-
губернатор и личен приятел на императора В. И. Назимов не успява да убеди
дворянството от поверения му край да се обърне към върховната власт с молба
за отмяна на крепостното право. С това дворянството поема инициативата за
подготовка на реформата.
Ответният височайши рескрипт* до Назимов от 20 ноември 1857 г. излага
първата правителствена програма за реформата. Тя запазва за помешчиците правото
на собственост върху всичката земя, като предоставя на селяните за ползване
парцели срещу определени повинности и предвижда възможността за откупуване
на имението. За подготовка на реформата рескриптът предлага да се учредят
дворянски комитети във Виленска, Ковенска и Гродненска губерния. Рескриптът
до Назимов е разпратен до всички губернатори и губернски предводители на
дворянството и след месец е публикуван. Появата му означава гласно заявяване
на стремежа на правителството във възможно кратки срокове да реши селския
въпрос. Скоро, на 5 декември 1857 г., последва нов рескрипт до петербургския
генерал-губернатор П. Н. Игнатиев. Това е пряко поощряване на великоруското
дворянство за изразеното от него желание да се пристъпи към обсъждане на
условията за освобождаване на селяните. След това дворянството от останалите
губернии приема ясно изразената самодържавна воля.
През февруари 1858 г. Секретният комитет е преименуван на Главен комитет
по селския въпрос. През 1860 г. начело застава великият княз Константин Павлович.
В продължение на година в европейска Русия се създават 46 губернски комитета
по селския въпрос. Те се състоят от изборни представители на дворянството и
назначени членове от правителството, председателства ги губернският предводител
на дворянството. В задачата на комитетите влиза подготовката на проекта за
реформа за техните губернии.
Губернските комитети са принудени да следват самодържавната инициатива,
но повечето от тях са крепостници, неготови да се разделят с дворянските
привилегии. Нерядко възникват ожесточени спорове между тях и представителите
* Рескрипт - писмо на монарх до подцаник - Б пр
161
Истотш на Русия X IX - началото на X X век
на либералното малцинство. Ю. Самарин ходи на заседанията на самарския

губернски комитет с два пистолета в джобовете. При цялата рязкост на сблъсъците
обаче руското дворянство е единно в стремежа си да запази съсловните си права
и да защити имуществените си интереси.
Подготвените в губернските комитети проекти постъпват в Главния комитет,
на който Александър II предлага да се ръководи от следните принципи: ,,а)
селянинът веднага да усети, че битът му е подобрен; б) помешчикът незабавно
да се успокои, че интересите му са защитени, в) силната власт по места нито за
миг да не се колебае, благодарение на което нито за миг общественият ред да не
се нарушава“.
Редакционни комисии
При Главния комитет през март 1859 г. се учредяват Редакционни комисии
Те трябва да разглеждат материалите, изпратени от губернските комитети, и да
изработват проекти за общите закони за освобождаването на селяните. Всъщност
това е комисия, оглавявана от Я. И. Ростовцев, близък до Александър II генерал,
чиято кариера започва, след като в навечерието на 14 декември 1825 г той съобщава
на властите за плановете на заговорниците, с които е близък и които е предупредил
за намерението си да остане верен на клетвата. След смъртта на Ростовцев, който
твърдо провежда волята на императора, през февруари 1860 г. за нов председател
на Редакционните комисии е назначен известният крепостник В. Н. Панин. По
това време обаче изходът от селската реформа не поражда съмнения. Важна роля
в Редакционните комисии играят либералните бюрократи Н. А. Милютин, Π. П.
Семьонов, H. X. Бунге, с тях дейно сътрудничат включените в състава на комисиите
славянофили Ю. Ф. Самарин и В. А. Черкаски. Видимо влияние при решаване на
селския въпрос оказва министърът на вътрешните работи С. С. Ланской.
Разработения от Редакционните комисии проект „Положение за селяните“
обсъждат депутатите от губернските комисии, специално извикани в Петербург
през август 1859 и през февруари I860 г. Депутатите подлагат проехста на
остра критика, чийто смисъл се свежда до недоволство от нарушаване правата
на дворянската собственост. Някои депутати свързват бъдещата реформа с
преобразованията на местната администрация и съдебната система, сред тях зрее
мисълта за възможността конституционно да се ограничи самодържавната власт
в интерес на дворянството. Александър П отхвърля дворянските претенции.
През октомври 1860 г. Редакционните комисии приключват работата над
проекта на „Положението“ и той постъпва за обсъждане в Главния комитет, а
сетне и в Държавния съвет Александър II е настроен решително и, откривайки
заседанието на Държавния съвет, заявява: „Всяко по-нататъшно забавяне може
162
да бъде пагубно за държавата.“ В Държавния съвет се приема предложението на

княз Π. П. Гагарин за „дарствен парцел“, което предвижда по взаимно съгласие
помешчикът да предаде на селяните даром четвърт от парцела, полагащ се на
глава от мъжкото население, което води до запазване на поземления фонд за
дворянството.
На 19 февруари 1861 г.
Александър II подписва Височайшия манифест, с който възвестява, че
„крепостните люде ще получат, когато му дойде времето, пълните права като
свободни селски жители“. Автор на първия вариант на Манифеста е Юрий
Самарин, после го редактира московският митрополит Филарет Дроздов). Наред
с Манифеста се подписва „Положение от 19 февруари за селяните, излезли от
крепостната зависимост“, което включва 17 законодателни акта. На 5 март 1861
г. Манифестът се прочита в черквите в Руската империя.
Съгласно „Положението от 19 февруари“ селяните получават лична свобода
и правото да се разпореждат със своето имущество. Наистина, в продължение
на две години те са длъжни да отбиват фактически същите повинности, както и
преди. Те остават в положението на временно задължени, докато не се откупят.
Помешчиците запазват правото си на собственост върху цялата притежавана от
тях земя, но са длъжни да предоставят на селяните постоянно място за живеене
срещу откупуване, а също и парцел от нивите за постоянно ползване. От гледище
на поместното дворянство фактически става дума за насилствено отчуждаване
на част от принадлежащата му поземлена собственост. Дворянството не прощава
това на либералната бюрокрация.
Поземлените отношения на селяните и помешчиците се фиксират в уставните
грамоти, доброволното подписване на които от двете страни е задължително, за
да се премине към откупуването. За разглеждане на споровете между селяните
и помешчиците и надзор над възникващите органи на селското самоуправление
се назначават мирови посредници - дворяни от дадената губерния. Мировите
посредници различно разбират своите задачи, сред тях има немалко либерално
настроени хора, но като цяло те отстояват дворянските интереси.
Ползване на земята от селяните

Главният спор в повечето губернии е за размера на парцела за селянина.
По настояване на Ю. Ф. Самарин и княз В. А. Черкаски при подготовката на
реформата се отхвърля освобождаването на селяните без земя, което може да доведе
до поява на селски пролетариат. Парцелът земя се разглежда като гаранция за
привързаността на селянина към селото и същевременно той трябва да задоволява
вековното му желание да притежава земя.
163
Реформата от 19 февруари решава поземления въпрос твърде объркано.

Нарушавайки правото на помешчиците на частна собственост върху земята,
същевременно тя отхвърля традиционния възглед на селянина, съгласно който
цялата земя, която той обработва, му принадлежи. Селяните получават парцел
земя на правата на общинното ползване, а след откупуването тя става общинна
собственост. Помешчикът не може да се противопоставя на откупа. Излизането
от общината е крайно затруднено, селянинът не може да се откаже от парцела.
Нормите за парцела земя се определят в зависимост от местните условия, преди
всичко от плодородието на почвата. Европейска Русия е разделена на три пояса
- нечерноземен, черноземен и степен. Във всеки пояс съществува още по-голямо
делене. За нечерноземния и черноземния пояс се установяват „висша“ и „нисша“
норма за парцелите земя, за степния се предвижда една, „указна“, норма.
Ако преди освобождаването селяните са обработвали повече земя, отколкото
им се полага според нормите за парцела на глава от мъжкото население, тогава
земята им се намалява. Ако фактическите им парцели са под нисшата норма,
тогава към тях се прибавя още земя. В черноземните губернии отнемането достига
до 40-60% от ползваната от селяните земя и справедливо се разглежда като
жестоко обезземляване. Като цяло за Русия намаляването представлява над 20%.
Добавената земя, главно в горските райони на Нечерноземието, не надвишава 3%.
Връщането на отнетата земя е главното искане на селяните през цялото време
след реформите.
Особено тежко е положението на селяните, които се съгласяват да получат
безплатно четвъртинния** гагарински парцел Това са предимно селяни от степните
губернии в Поволжието. Селяните скъсват отношенията с помешчика и разчитат,
че недостигащата им земя ще вземат под аренда от предишния си господар. В
действителност арендното заплащане за земята стремително се увеличава и
селяните дарственици** се оказват в безизходно положение. Именно в губерниите
в Поволжието, където благодарение на Гагарин дворянството запазва по-голямата
част от орната земя, селските вълнения, особено през Първата руска революция,
се отличават със своя размах и жестокост.
Като цяло селската реформа довежда до мащабно преразпределяне на
поземления фонд, основната част от който остава у поместното дворянство, до
лишаване от земя на селячеството и за дълго въпросът за земята остава главният
въпрос на живота в Русия.
* „Четвъртинно“ земевладение - четвърт от земята, полагаща се на глава от мъжкото население

С тези дарствени парцели, отпускани по предписание на Гагарин, се намалява ползването на земята
от селяните —Б ред
* н Селяни дарственици - бивши крепостни селяни, получили дарствени парцели земя - Б ред.
164
Опитна на крепостното право <Е
Откупната операция
Много важна част на селската реформа е откупуването на селяните. Сроковете
за приключването му не се определят и то завършва едва към края на XIX в.
Наистина, повечето селяни излизат от категорията на временно задължените, най-
често по едностранно настояване на помешчиците. Откупуването се заключава в
определяне на сумата, която селяните трябва да платят за парцела земя и за личната
си свобода. Тази сума изобщо не се съотнася с пазарната цена на земята. Определя
се по думите на помешчика, който казва какъв е доходът на имението му през
последните години. Годишният доход, преизчислен по максимума, се приравнява
към 6%. По-нататък се изчислява такава сума, която, внесена в банка срещу 6%
годишна лихва, ежегодно да носи на помешчика предишния му доход.
Когато се откупуват, селяните трябва да изплатят на помешчика веднага
или, което се случва рядко, разсрочено 20% от изчислената откупна сума. Това
са реални пари, помешчикът ги получава при всички обстоятелства. Останалата
сума хазната изплаща на поместното дворянство във вид на ценни книжа, като
взема неголям процент за техническото провеждане на откупуването. Реалната
стойност на ценните книжа - акции, държавни облигации - при масовата им
поява на пазара не съответства на номиналната. Тя рязко пада и в действителност
помешчиците в много редки случаи и едва след много години могат да получат
откупната сума. Освен това правителството удържа от нея всички дългове на
помешчика към хазната.
От гледна точка на интересите на поместното дворянство смисълът на
откупната операция се заключава в запазване благоприятните условия за
управляване на стопанството за помешчиците, чиито стопанства не са заложени,
ръководят се рационално и могат, като използват получените средства, да се
приспособят към новите социално-икономически отношения. Дребното поместно
дворянство се обрича да бъде изхвърлено от стопанския живот и трябва, като
получи на ръка сравнително големи за него суми, да търси изход във военна или
гражданска служба. Започва знаменитото „обедняване на дворянството“, време
на упадък на дворянската култура и запустяване на дворянските гнезда.
Кредитирайки поместното дворянство, хазната не остава на загуба. Селяните
се задължават да изплащат цялата изчислена откупна сума на държавата ежегодно
в продължение на 49 години. Откупните плащания са тежко финансово бреме за
селското стопанство, а сложното изчисляване на лихвите върху селските недобори*
довежда до това, че когато в разгара на Първата руска революция спират откупните
* Недобори - данъци, дългове и др. вземания, които не са постъпили в касата на държавната

банка и т н - Б пр
165
плащания, селяните са изплатили сума, приблизително два пъти надхвърляща

изчислената и три пъти - пазарната, цена на земята в момента на своето
освобождение. Продължителното финансово заробване на селячеството пречи
на развитието на пазарните отношения в селото, до предел изостря социалните
противоречия и вероятно е главната грешка на либералната бюрокрация, която
провежда селската реформа.
Селското самоуправление
„Положението от 19 февруари“ запазва общината, укрепва общинното
земевладение и въвежда селското самоуправление. За запазване на общината
особено настояват, изхождайки от славянофилските представи, Самарин и
Черкаски. Либералните бюрократи виждат в общината средството, което може
да предотврати осиромашаването и пролетаризирането на селячеството, ще
даде възможност да се избегне социалният взрив. Общинните порядки трябва
да заменят предишната силна власт на помешчика над селяните. Общинното
взаимно поръчителство облекчава събирането на плащанията и изпълнението
на повинностите. Никой от творците на реформата, и най-малкото Самарин, не е
предполагал продължителното запазване на институцията на общината.
Селското самоуправление започва от селското събрание, на което селяните,
избират селския кмет и представители във волостното събрание. Селското
събрание установява правилата за общинното земеползване, определя сроковете
за преразпределяне на земята. Волостното събрание отговаря за съставянето
на рекрутските списъци и поредността на рекрутската повинност. Също то
избира „старшината“* и създава изборен волостен съд, действащ на основата на
обичайното право. Селското самоуправление не е гаранция от помешчическия
произвол, но в определена степен служи за ръста на селското самосъзнание.
На принципите на „Положението от 19 февруари“ през 1863-1866 г. се
провеждат селски реформи в Закавказието, Полското царство и в Бесарабия,
осъществява се поземлената уредба на държавните и на уделните** селяни.
Получили свобода, крепостните селяни са крайно недоволни от условията
на „свободата“. Те се отказват от съставяне и подписване на уставните грамоти,
вярвайки, че в замяна на „фалшивата свобода“, която им даруват помешчиците,
те скоро ще чуят за истинската „царска свобода“. Те очакват това да стане към 19
февруари 1863 г. - така именно селяните разбират двегодишния срок за влизане
в действие на „Положението от 19 февруари“.
* Старшина - административен началник на волост - Б ред

** Уделни селяни - принадлежат към недвижимите имоти на царската фамилия до 1917 г. -
Б. пр
166
ΕΖ3>· Опитна на крепостното право
Произволното тълкуване на този документ от селянина Антон Петров

предизвиква през април 1861 г многохилядно въстание на селяните с център село
Бездна, Казанска губерния. При усмиряването на въстаналите с войнишка команда
загиват, по официални данни, около 100 души. Антон Петров е разстрелян по
присъда на военнополеви съд.
През 1862-1863 г. се налага насила да се дават на селяните уставните грамоти,
съпротивата им е сломена, след като те се убеждават, че никаква нова свобода
няма да има и вече не вярват, че ще чуят истината за „царските свободи“. Размахът
на селските вълнения след отмяната на крепостното право не се оказва толкова
силен, както се опасяват властите. Потенциалът на селското недоволство обаче е
огромен и намира израз в събитията от началото на XX в.
19 февруари 1861 г. е най-важното събитие в живота на Русия през XIX
в. Падането на крепостната система променя основите на руската държавност.
Освобождаването на селяните води подире си преобразуването на всички
социално-икономически отношения, променя социалната структура и правните
отношения. Негова най-близка последица са останалите реформи, извършени от
правителството на Александър П. Съвременниците отлично разбират значението
на селската реформа. Славянофилският вестник „Ден“ пише: „От 19 февруари
1861 година започва новото летоброене в руската история “
2. РЕФОРМИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР II
Неизбежност на административно-правната модернизация
Отмяната на крепостното право, изменила вековния начин на живот в Русия,
неизбежно влече след себе си преобразования в областта на централната и местната
администрация, на съдебната система и нормите на правото. Крахът на крепостната
система неотвратимо приближава коренните промени в онези сфери на държавното
устройство и управление, които са основани върху крепостния труд и върху
пълната полицейска зависимост на селяните от помешчиците. Модернизацията
на социалните отношения поставя на дневен ред въпроса за преобразуване на
съсловната структура на руското общество, отказ от изключителните политически
и стопански привилегии на отделните съсловия, утвърждаване на обективно
буржоазните принципи на всесъсловността и безсъсловността. Свободата за
създаване на капиталистически предприятия, станала необходимо условие за
икономическото развитие на страната, изисква усъвършенстване на финансовите
институции, отказ от дребнавото регламентиране.
През периода на подготовката на селската реформа нито правителството, нито
активно действащите либерални бюрократи, нито представителите на обществото
167
не повдигат въпроса за цялостна система на реформите, за последователно,

поетапно провеждане на преобразования Малцина ги безпокои и липсата на
обмислен план за реформи: историческата важност на отмяната на крепостното
право засенчва останалите задачи.
През 1857 г., още преди да се обнародва рескриптьт до Назимов, славянофилът
Ю. Ф. Самарин, който има репутация на прозорлив реформатор, определя
причините, правещи преобразованията необходими, и характера на самите
преобразования по следния начин: „Политическият удар, който ни е нанесен и
под който все още се намираме, ни принуждава да застанем категорично на пътя
на прогреса във вътрешната ни политика. Работата не е в това да се поправят
някои крещящи несправедливости или да се раздадат някакви подаяния; трябва
да се събудят от сън всички производителни сили в страната, както нравствените
и умствените, така и материалните, като се унищожи робството (казионното и
помешчическото крепостно право), като се върне словото на църквата, като се даде
по-широка основа на народната просвета, като се преобразува данъкът на глава
от населението, също и рекрутският. С една дума, необходим е определен план,
трябва да знаем какво искаме, а не да се задоволяваме из ден в ден с различни
извъртания.“ Последната фраза е пряка критика на непоследователната политика
на правителството след Кримската война.
Планът, начертан от Ю. Ф. Самарин, се основава на дълбокото познаване
на руските реални, той набелязва пътища за излизане от системната криза
и в значителна степен се въплъщава в реформите на Александър II, които
съвременниците наричат Велики.
В средата на либералната бюрокрация разбират в най-обща форма връзката
на селската реформа с необходимите преобразования във вътрешния живот на
страната. Най-близкият помощник на великия княз Константин Николаевич, А.
В. Головнин, съставя списък на неотложните преобразования: веротърпимост,
реформа на съда и полицията, намаляване на държавните разходи, отмяна на
откупите, децентрализация на административното управление.
Министерски размествания
След 19 февруари 1861 г. главна грижа на правителството е да успокои
съсловията, които в най-голяма степен са засегнати от реформата. За борба с
недоволството на селяните се използват военни команди. Отстъпка на поместното
дворянство е оставката на главните правителствени дейци по селската реформа
- министъра на вътрешните работи С. С. Ланской и помощник-министъра Н. А.
Милютин, когото крепостниците наричат не другояче, а „красен“.
За нов министър на вътрешните работи е назначен П. А. Валуев, умел и
образован администратор, ловък демагог, известността му започва през 1855
168
Отмяна на крепостното право
г., когато той пише записката „Размисъл на руснака“, в която характеризира

отминалото царуване на Николай I като време на „повсеместен фалш“ и доказва
необходимостта от свобода на словото, съвестта и общественото мнение. В
записката на Валуев се съдържа афористична оценка на системата на николаевската
администрация: „Отгоре - блясък, отдолу - гнило.“
Като става министър, през септември 1861 г. Валуев представя на императора
отчет за резултатите от първите шест месеца на проведената реформа. Той
отбелязва, че „почти във всички губернии“ за наказание на селяните е използвана
войска, но подчертава, че „понастоящем общественият ред е въдворен пов
семестно“. Валуев пише на императора: „След като селският въпрос е започнал,
трябваше с него или след него да започнат и всички останали.“ Записката получава
височайшето одобрение.
Първото й следствие е определянето на зад ълженията на Съвета на министрите,
който трябва да стане място за обсъждане на най-важните държавни въпроси.
Съветът работи под председателството на царя, но заседанията му приличат на
европейските кабинети, отговарящи пред представителните учреждения.
В аж на роля в подготовката на по-нататъш ните реформи изиграват
назначенията на отговорни министерски постове на видни представители на
либералната бюрокрация: военен министър става Д. А. Милютин, на финансите
- Μ. X. Рейтерн, на правосъдието - Д. Н. Замятин, на народната просвета - А В.
Головин. Те и сътрудниците им трябва да пристъпят към практическата разработка
на набелязаните реформи. Общия контрол на подготовката им императорът оставя
за себе си, в много случаи възлага инициативата на Валуев и постепенно измества
на втори план великия княз Константин Николаевич.
Финансови преобразования
Важно свидетелство за намерението на правителството да продължи
реформаторската дейност е публикуваният през януари 1862 г. опис на приходите и
разходите на Руската империя, което дотогава е държавна тайна. Това се възприема
като победа на гласността в държавните работи, макар в действителност да е
призвано да възстанови доверието на чуждестранните финансови кръгове към
руското правителство, разклатено от Кримската война и от слуховете за огромния
размер на държавния дълг. През същия януари Валуев публикува официално
съобщение, че се готвят реформи на съда, земската и градската полиция, народното
образование, държавното и уделното село.
Обезценяването на рублата, отказът на европейските парични пазари
да отпускат заеми и разходите за провеждане на селската реформа диктуват
неотложността на финансовите преобразования. Те се проявяват в поредица
последователни мерки, които може да се нарекат финансови реформи. Голяма роля
169
в провеждането им изиграва В А Татаринов, от 1863 г. заемащ поста държавен

контрольор. Той реформира Държавния контрол - самостоятелно ведомство,
което следи за законността на постъплението на приходите, държи сметка за
разходването на средства от всички държавни учреждения. Държавният контрол
получава правото на внезапни ревизии, касови и фактически, практически на
всички ведомства, с изключение на Министерството на императорския двор.
Именно Татаринов настоява за гласност на бюджета, той осъществява „единството
на касата“, което значи превеждане на всички държавни плащания и постъпления
чрез една структура - Министерството на финансите. Ведомствата губят правото
да прехвърлят средства от едно перо на разходите в друго и да скриват източниците
на приходите.
През 1860 г. се създава Държавната банка. Тя зам ества предиш ните
многобройни казионни банкови учреждения - „сохрашше казнн“ *, Държавната
кредитна и Държавната търговска банка; негова задача е да централизира кредитно-
паричната политика. Дейността на банката трябва да спомага за оживяване на
промишлеността, търговията и селското стопанство. Поради липсата на средства
за кредитиране обаче тази роля поемат частните банки.
Първият управител на Държавната банка е придворният банкер А. Л Щиглиц,
когото само след 6 години замества представителят на либералната бюрокрация
Е. И. Ламански. Ключова финансова мярка трябва да стане паричната реформа,
одобрена през пролетта на 1862 г. Тя предвижда въвеждане на свободна обмяна
на книжни пари срещу златни и сребърни монети.
Щиглиц успешно провежда преговорите в Париж и Лондон за отпускане на
заеми, но невижданите петербургски пожари през лятото на същата година, които
свързват с антиправителствената дейност на нихилистите, и въстанието в Полша,
избухнало през януари 1863 г., правят невъзможен заема при изгодни условия.
Започналата обмяна на книжните пари е спряна и към идеята за парична реформа
правителството се връща едва в края на XIX в.
Данъчни преобразования
С неуспех завършва и опитът за усъвършенстване на данъчната система. В
условията на обедняване на селото и на застой в промишлеността да се увеличават
преките данъци е безсмислено и опасно. Правителството не се решава да осъщест
ви предвижданата отмяна на данъка на глава от населението и да прехвърли част
от данъчното бреме върху дворянството. Известна дезорганизация в системата на
финансовите постъпления внасят плащанията на откупите.
* „Сохранная казна“ (съхраняваща хазна) - кредитно учреждение в Русия Функционират през

1772-1860 г в Петербург и Москва Приемат влогове и отпускат заеми на помешчиците срещу
ипотека на именията и крепостните „души“ - Б ред
170
За по-добро събиране на косвените данъци се отменя откупната система,

която е характерна черта на икономическия и финансовия живот в Русия преди
реформите. Частни лица (откупчици) срещу определена сума получават правото
да събират от населението на една или друга местност косвените данъци върху
солта, тютюна и някои други продукти.
Особена омраза пораждат спиртните откупи, за да повишат доходността и
рентабилността им, откупчиците произвеждат и продават водка с ниско качество.
През 1858-1859 г. през страната преминава стихийното „движение за трезвеност“.
Селяните от над 30 губернии от европейска Русия на селски събрания вземат
решение да не пият вино, изпочупват питейни заведения. „Движението за
трезвеност“ отпршцва социалното напрежение и говори за определени елементи
на съзнателност в селската среда, където отказването от пиянството започва да
се разглежда като необходимо условие за „по-добра участ“. Правителството е
наплашено от размаха на „движението за трезвеност“, използва за усмиряването
му войска, намалява цената на спиртните напитки, ограничава злоупотребите на
откупчиците. От 1863 г. вместо откупната система се въвежда акцизната, което
значи свободна продажба на вино, при условие че е платен акцизният данък, който
се събира от специално създадени държавни акцизни учреждения.
Реформа на народното образование

През 1863 г. се приема университетският устав вместо уваровския устав от
1835 г. Той е много важна част от реформата на системата на народното образование,
видна роля в провеждането на този акт играе министърът на народната просвета
Головнин. Новите социално-икономически условия на живот пораждат рязък
ръст на потребността от образование, от професионално подготвени специалисти
и правителството е принудено да се съгласи да се отменят ограничителните
мерки, приети след 1848 г. Университетския устав от 1863 г разработва
комисия с участието на либералната професура. Той възстановява основите
на университетската автономия, дарувана още от Александър I. Варшавският,
Дерптският и Хелсингфорският университет имат специални устави.
Всеки от петте руски университета- Московският, Казанският, Петербургският,
Харковският и Киевският, трябва да има четири факултета: медицински, физико-
математически, юридически и историко-философски. Уставът установява
изборност на професорския и преподавателския състав, определя ръководната роля
на Съвета на университетите в учебната и научната работа. Обучението е платено,
провиненията на студентите трябва да разглежда специален университетски
съд. Университетите получават правото да имат собствена цензура, да изписват
без митнически преглед чуждестранна научна литература. Уставът увеличава
двойно професорската заплата, а също и статута на университетските длъжности
171
История на P vcm X IX - началото на X X век
в Таблицата на ранговете. Тези мерки трябва да покажат правителствената грижа

за висшето училище.
През 1864 г. се разработват положения, регламентиращи началното и
средното образование. Инициативата за откриване на начални училища се предава
на обществените сили В значителна степен това се диктува от ограничените
финансови възможности на хазната. Правителството оставя за себе си правото
на контрол над преподаването, за което в уездните и в губернските градове се
създават училищни съвети, оглавявани от архиерея и включващи директорите на
училищата и представители на властта. Земските учреждения поемат главната
роля в създаването на системата на началното образование. Те отделят средства
за построяване на училищни сгради, за заплати на учителите, за закупуване на
пособия и учебници.
Наред със земските училища, съществуват частни начални училища (едно
от тях, Яснополянското, е създадено по инициатива на Лев Толстой), училища,
влизащи в системата на Министерството на народната просвета (казионни,
министерски) и църковно-енорийски, намиращи се под ръководството на Синода.
Началните училища създават навици за четене, писане и устно смятане, в ’тях
се преподава Закон Божи и елементарни природонаучни представи за околния
свят. За учениците началното училище е безплатно, класовете са смесени, в тях
заедно учат селските момичета и момчета. Срокът за обучение се колебае от две
до четири години.
Гимназиалният устав предвижда създаване на всесъсловни седемкласни
мъжки гимназии, обучението в които е платено. Гимназиите се делят на класически
и реални. Зрелостниците от класическите гимназии в значителен обем изучават
древните езици латински и старогръцки. Те имат право без изпити да постъпят в
университета в своя учебен окръг. Властите смятат, че класическото образование
пречи да се усвоят материалистическите идеи, да се развиват волнодумството и
нихилизмът.
В реалните гимназии, по-късно преобразувани в реални училища, голямо
внимание се отделя на точните науки. Техните зрелостници се ползват с приви
легии при постъпване в техническите учебни заведения.
Въпреки декларираната общодостъпност на средното образование то си
остава привилегия за богатите слоеве от обществото, поради високата такса за
обучението.
Женското образование
Епохата на Великите реформи води до създаване на системата на женското
образование, каквато в Русия дотогава няма. В губернските градове се откриват
172
женски училища, даващи средно образование и аналогични на мъжките гимназии.

Това са учебни заведения от отворен тип за приходящи ученички. През 1870 г.
те се превръщат в женски гимназии. Женското образование трябва да възпитава
бъдещите съпруги и майки. Броят на женските гимназии в Русия се увеличава
много бързо.
Сложен е въпросът за висшето женско образование. За него не са готови нито
професурата, нито студентството. През 1861 г. правителството допуска жените
свободно да посещават университетските лекции като свободни слушателки
(нередовни студентки), но скоро това се забранява. Започват да се създават висши
женски курсове. Това са частни учебни заведения с университетски програми.
Определена стройност системата на женските курсове придобива през 1876 г.
Частният характер на системата на висшето женско образование и липсата на
средства пречат за неговото развитие. Освен това завършващите курсовете нямат
достъп до държавна служба. Правителството и обществото не са готови да решат
тази страна на женския въпрос.
Междувременно в новите социално-икономически условия расте потребност
та на жените от самостоятелна и гарантирана работа. През 1864 г. жените са
допуснати да работят като телеграфистки в пределите на Финландското княжество.
В началото на 1870-те години правителството разширява сферата на женския
труд на държавна работа. Става дума за счетоводство, възпитание на децата и
медицина.
Земската реформа
Най-важното събитие в живота на Русия след реформите става утвърждава
нето от Александър II на 1 януари 1864 г. на Положението за губернските и
уездните земски учреждения. Въпросът за местното управление няколко години се
разглежда в Министерството на вътрешните работи в комисия под ръководството
на Н. А. Милютин. Комисията изработва проект за организация на управлението
в уездите, основан на принципа на изборността и всесъсловността.
При П. А. Валуев разработката на реформата на местното управление
продължава. Министърът се опитва да я свърже с реформата на Държавния
съвет. Той разработва конституционен проект, съгласно който Държавният съвет
се преобразува в двупалатно представително учреждение. Императорът обаче
отхвърля валуевската идея за общонационално представителство. Отхвърлен е и
сходният проект на великия княз Константин Николаевич, който в създаването
на „полупредставителни събрания“ вижда средство да се противостои на
олигархическите дворянски претенции.
Основните положения на земската реформа се публикуват през 1862 г и
внимателно се обсъждат от обществеността. Идеите за съживяване на земския
173
живот е привлекателна за мнозина, в нея виждат средство да се противостои на

административния произвол по места, да се преодолее културната и икономическа
та изостаналост на провинцията. Няколко проекта за местното самоуправление
разработват славянофилите А. И. Кошелев, Ю. Ф Самарин, В. А. Черкаски, И. С.
Аксаков. Изхождайки от стремежа да се предотврати възможността за социална
вражда, те се изказват за възможно по-тясно сближаване на съсловията на почвата
на всекидневната земска работа. Аксаков е привърженик на безсъсловното земство,
обаче по-голямата част от дворянската общественост, включително доскорошните
западници Кавелин и Катков, отстояват тесносъсловните принципи, отговарящи
на интересите на помешчиците.
Законът от 1864 г. провъзгласява създаването на земски учреждения в
уездите и губерниите. Техни разпоредителни органи са уездните и губернските
земски събрания, които веднъж годишно трябва да решават организационните и
финансовите въпроси. Постоянно действат изпълнителните уездна и губернска
земска управа. В основата на цялата дейност на земските учреждения стои правото
да се организират местни събрания за текущи и специални нужди.
Към компетенцията на земствата се отнасят въпросите, свързани с „местните
стопански ползи и нужди“. Земските учреждения отговарят за благоустройството
на градовете и селата, народната просвета, медицината и здравеопазването,
ветеринарното дело, социалните грижи, осигуряването. Земствата трябва да
полагат грижи за закрилата на местната търговия и промишлеността, да строят
пътища, мостове и паромни* переправи, организират построяването на черкви и
издръжката на затворите.
Правителството разбира многостранната административно-стопанска дейност
на земствата като допълнение към работата на бюрократичната държавна машина и
твърдо я регламентира. Земските учреждения, органи на местното самоуправление,
са поставени под контрола на местната администрация, губернаторът има право „да
спре изпълнението на всяко постановление на земските учреждения, противно на
законите или на общите ползи“. Като създават двустепенната структура на земските
учреждения на равнище уезд - губерния, властите категорично отхвърлят идеята за
„увенчаване на зданието“, тоест създаване на общоруско земско представителство,
което се разглежда като конституционно хрумване, подронващо прерогативите
на самодържавието Дългогодишната борба на земските дейци, които смятат
„увенчаването на зданието“ за своя главна обществена задача, няма успех.
Земските учреждения се преизбират на всеки три години и земските избори
Стават важен елемент от обществения живот. Те се провеждат по курии, което
* Паром - сал или плитка широка лодка за превозване на пътници и стоки през река (от единия
бряг до другия). - Б пр
174
значи разделяне на избирателите на разреди, курии. Куриалната система отразява

нежеланието на самодържавната власт и на поместното дворянство да губят
контрол над местния живот.
Първата курия са дворяните помешчици, които имат не по-малко от 200
десетини земя, или лица, притежаващи друга едра недвижима собственост.
Във втората курия влизат търговците от гилдиите, собствениците на търговско-
промишлени заведения и градските домопритежатели. Главно това са представители
на зараждащата се буржоазия. Най-многобройната, третата, курия е селската. Към
нея принадлежат всички селяни, собственици на селско домакинство.
Изборите при първите две курии са преки, а в третата- многостепенни: селско
събрание - волостно събрание - уезден конгрес на избирателите. В числото на
уездните и губернските гласни* от третата курия могат да се избират представител
на местното дворянство и на духовенството. От първата, съвсем малобройна
курия се избират толкова гласни, колкото и от останалите две. В резултат, като
всесъсловни органи, земските учреждения в действителност са под опеката на
поместното дворянство. Именно то е най-широко представено в губернските
и уездните земски управи, ръководи разпределянето на земските средства и
вземането на решения. В губернските земски управи дворяните са около 90%,
селяните - едва 1,5%.
Първоначално земските учреждения се въвеждат във великоруските губернии,
където преобладава руското дворянство. Само 34 губернии от Централна Русия
попадат в числото на онези, в които се създават земства. От сферата на дейността
им са изключени Сибир и губерниите от европейска Русия, където няма дворянско
земевладение, а също и националните покрайнини. Опасението, че земските
учреждения могат да претендират за политическа роля, намира отражение не само
в географската ограниченост на земската реформа. Със специални циркулярни
писма се забраняват контактите между земствата, публикуването на отчетите на
земските събрания, през 1870-те - 1 880-те години нерядко правителството закрива
заседанията на земските събрания.
С особено внимание централните и местните власти наблюдават дейността
на земските служители, към които се отнасят лекарите, учителите, ветеринарите,
статистиците. Те са така нареченият „трети елемент“ и обществено са най-активни.
За първите два елемента се смятат земските гласни и членовете на управите.
Повечето земски служители са безкористни и искрено предани на служенето
на народа, те са проникнати от идеите на просвещението и прогреса. Сред тях
има немалко изтъкнати местни дейци, оставили след себе си благороден спомен.
* Гласен - изборен член на земско събрание и на градска дума в Русия от втората половина на
XIX в - Б пр
175
Земствата извършват огромна работа за развитие на училищното и медицинското

дело, за създаване на осигуртелната и на кредитната система. По-късно се създава
дори особен, лесно разпознаваем земски стил в архитектурата - училищата и
болниците, построени от червени тухли с елементи от руския стил.
Градското самоуправление
Допълнение към земската реформа е Градското положение от 1870 г.
То се подготвя повече от десет години и трябва да реорганизира градското
самоуправление. Необходимостта от такава реформа е предизвикана от бурното
развитие на градовете като центрове на промишлеността и търговията, от
увеличаването на градското население. В над 500 града на Русия се въвеждат
всесъсловните органи на градското управление - разпоредителните градски думи
и изпълнителните градски управи. Те се избират за четири години начело с кмета
на града.
Избирателно право имат мъжете, навършили 25 години, които плащат градските
данъци и такси Избирателите се делят на 3 разреда - курии, в зависимост от
размера на плащаните данъци. Мнозинството от градското население - работници,
дребни служещи, градската интелигенция, които не притежават собственост и
не плащат данъци, не участват в изборите. Нормите на представителството от
куриите са такива, че в градските думи господстват капиталисти-индустриалци,
богати търговци и дворяни-домовладелци.
Както и земствата, органите на градското самоуправление решават админи
стративно-стопански въпроси: осветлението, отоплението и водоснабдяването
на градовете, градския транспорт, благоустройството на улиците, почистването
на боклука. Те строят училища, болници, приюти за деца и престарели, културни
учреждения. Със свои средства градските думи трябва да издържат пожарната
охрана и градската полиция, да се грижат за благоустройството на затворите
и казармите. Във всекидневната си дейност те са относително независими от
местната администрация, заинтересувана по-голямата част от паричните средства,
получавани от данъчните постъпления, да служат за развитие на градското
стопанство.
Различните политически инициативи на органите на градското самоуправление
твърдо се пресичат. Когато през 1870 г. московската градска дума се обръща към
Александър II с адрес, в който изразява подкрепата си на дипломатическите
усилия на А. М. Горчаков за отмяна на условията на Парижкия мир, обръщението
се отхвърля. Властите смятат съдържащите се в него плахи пожелания за свобода
на словото, на съвестта и печата за неприлично искане на конституция, кметът на
града княз В. А. Черкаски е принуден да излезе в оставка.
176
Съдебната реформа
С особено внимание съвременниците следят преустройството на руското
съдоустройство и съдопроизводство. Да се създаде съвременен съд е настойчиво
искане, наред с отмяната на крепостното право. Старата съдебна система поражда
всеобщо недоволство от усложненото съдопроизводство, осъществявано в
атмосфера на канцеларска тайна и на подкупничество на съдебните чиновници,
от бавното разглеждане на делата, от множеството инстанции, решаващи делата
на различните съсловия и ведомства. И. С. Аксаков, който дълго време служи
в провинциални съдилища, характеризира николаевската съдебна система като
„мерзки занемарено свято място“. Видният юрист Константин Победоносцев, по-
късно превърнал се в крепост на правителствената реакция, пише в Херценовите
„Голоса из России“ („Гласове от Русия“): „У нас няма никакво правосъдие.“
Главните идеи на съдебната реформа разработват юристи, сред които изпъква
С. И. Зарудни. Заинтересуваност от ускорената разработка на проектите проявяват
Александър II, великият княз Константин Николаевич, видните сановници Д.
Н. Блудов и Π. П. Гагарин. След разглеждане в Държавния съвет Александър П
утвърждава на 20 ноември 1864 г. Съдебните устави. В указа до Сената, който
трябва да следи за провеждането им на практика, императорът отбелязва основните
принципи на съдебната реформа - „бърз, справедлив, милостив и равноправен
съд“, „необходимата самостоятелност“ на съдебните учреждения. Задачата се
заключава в това да се породи у народа „уважение към закона“.
Новото устройство на съда, базиран на най-напредничавите европейски
модели, въвежда равенството на всички граждани пред закона, провъзгласява
принципа за независимост на съдебната власт, за гласност и състоятелност на
съдопроизводството Въвеждат се нови правни институции - съдебни заседатели
и адвокати.
Съдът се състои от няколко инстанции.
За разглеждане на незначителни дела и дребни граждански искове се създава
изборен мирови съд, в който мировият съдия без участие на адвокати осигурява
бързото решаване на делата, вземайки под внимание „местните условия“. Мировите
съдии се избират от уездните земски събрания, в големите градове - от градските
думи, а там, където има земство, ги назначава местната администрация. Те трябва
да имат нужния имуществен и образователен ценз. Присъдата на мировия съд може
да се преразгледа от уездното събрание на мировите съдии, което се случва рядко.
Мировите съдилища са популярни сред населението и дълги години заседанията
им събират голям брой зрители.
Наред с мировия съд, съществува и държавен съд. Долната му инстанция
е окръжният съд, горната - съдебната палата, една на няколко губернии.
177
Председателите и членовете на съдебните палати и на окръжните съдилища

утвърждава императорът, те са несменяеми, което трябва да ги предпазва от
въздействието на местната администрация. Може да бъдат свалени от длъжност
само след обвинение в криминално престъпление. Независими и несменяеми
са съдебните следователи - специални чиновници, водещи предварителното
следствие по наказателните дела. Те, както и всички кандидати за длъжността
съдия, трябва да имат юридическо образование.
Значителна част от гражданските и наказателните дела решава държавният
съд с участие на съдебни заседатели, избирани измежду почтените граждани от
мъжки пол от дадения район, които да не са слуги. Съдебни заседатели могат да
бъдат селяни, собственици на домакинство, но сред тях не попадат нито работници,
нито слуги. Съдебните заседатели, на брой 12 души, олицетворяват независимото
обществено мнение и са длъжни да се изказват за виновността или невинността
на обвиняемия или на ответника. Мярката на наказанието определя съдията.
Съдебните присъди може да се обжалват в съдебната палата или в Сената, който
има право да отменя или да преразгледа съдебните решения.
Важна част от новата съдебна система са съдебните заседатели и адвокатите.
Те участват в процеса и в устното състезание със страната на обвинението в
лицето на прокурора, стремят се да смекчат участта на своите подзащитни или
да докажат тяхната невинност.
До 1864 г. действието на съдебните устави не се простира върху покрайнините
на империята - Прибалтика, Полша, Сибир, Средна Азия, северната част на
европейска Русия. Новите съдебни учреждения се въвеждат постепенно, процесът
ще приключи едва в края на XIX в.
Съдебната реформа от 1864 г. последователно въвежда в Русия нормите на
буржоазното право, подготовката и провеждането й издигат плеяда изтъкнати
съдебни дейци, тя успява да промени отношението на обществото към съда,
превръщайки съдебните заседания в обществено събитие и средство за възпитаване
на правосъзнание. Същевременно тя не е последователна и създаденият съд не
е несъсловен. Както и преди, по специален ред се решават делата, свързани с
военното ведомство и духовенството. На основата на обичайното право и в най-
различни инстанции се разглеждат делата на народите, населяващи покрайнините.
И главното, руското селячество, представляващ о огромното мнозинство
от населението на Русия, граждански дела и значителна част от дребните
наказателни дела решава във волостните съдилища, органи на съсловното селско
самоуправление, в които съдиите селяни съдят само селяни. Волостните съдилища
се ръководят от нормите на обичайното право, от традиционните представи за
справедливост и вземат решения на базата на здравия смисъл. Всичко това е далече
от нормите на буржоазното законодателство.
178
Подготвяйки съдебната реформа, през 1863 г. правителството отменя

телесните наказания по присъди на гражданските и на военните съдилища. Те
обаче се запазват за селяните по присъда на волостните съдилища. Юридическата
непълноправност на селското население е очевидна и поразително не съответства
на принципите на съдебните устави от 1864 г.
Цензурната реформа
През 1865 г. се провежда цензурна реформа. Обществеността проявява голям
интерес към промените в законодателството за печата, което се обяснява не само с
постоянните искания за гласност и свобода на словото. Старата система, изискваща
предварителен цензурен преглед на всяка печатна продукция, пречи на нормалната
дейност на списанията и вестниците, насочена към получаване на печалба, прави
невъзможно издаването на всекидневните вестници, съобщаващи пресни новини
и предназначени за масовия читател.
Цензурната реформа подготвя комисията на Д. А. Оболенски, която напълно
отхвърля каквито и да било предложения на обществени дейци. От славянофилите,
ревностни защитници на свободата на словото, излиза проектът на И. С. Аксаков,
чийто първи параграф гласи: „Свободата на печатното слово е неотменно право на
всеки поданик на Руската империя, без разлика на звание и положение.“ Оболенски
смята предложенията на Аксаков за глупави и пише на автора им, негов стар
познат: „Глупостта по-ясно проличава в параграфи.“
Правителството не се решава напълно да отмени предварителната цензура, но
въвежда, първоначално само за столичния печат, наказателна цензура. На практика
това означава, че периодичните издания могат да излизат без предварителен
преглед от страна на цензорите, но ако напечатаните статии съдържат заслужаващи
порицание материали, на редактора и издателя се налагат парични глоби и
административни наказания В определени случаи периодичното издание може да
бъде спряно - окончателно или временно. Наказателната цензура дава възможност
за динамично развитие на вестниците и списанията, но обрича сътрудниците им
на строга самоцензура
Военната реформа
П р ео б р азо ван и ето на воен н ото ведом ство и р ео р га н и зац и я т а на
армията продължават дълги години, насъщната им потребност се диктува
от поражението в Кримската война. По-голямата част от преобразованията
е свързана с дейността на военния министър Дмитрий Милютин и на най-
близките му сътрудници Ф. Л. Гейден, Н. В. Исаков, H. Н. Обручев. Изхождайки
от необходимостта да се облекчи бремето на финансовите разходи, той намалява
срока на войнишката служба до 15 години, като след прослужени 7 години
179
войниците ползват отпуск, което довежда до съществено съкращаване на

армията в мирно време.
През 1864 г. се провежда реформа на местното военно управление,
територията на империята се разделя на военни окръзи. Новата военноокръжна
система позволява управлението да се приближи до войските, осигурява бързото
провеждане на мобилизация и става основата за стабилността на руската армия.
През 1865 г. се създава Главният щаб, централният орган на управлението на
войската. Кардинално се преустройва системата за подготовка на офицерите:
съществуващите дотогава кадетски корпуси се преобразуват във военни гимназии,
създават се военни училища, подготвящи офицери. Откриват се юнкерски
училища, постъпването в които открива достъп в офицерския корпус на лица от
недворянски произход. Създаването на стройна система на военното образование
налага да се преразглеждат програмите и курсовете на Академията на Генералния
щаб и на останалите академии.
При Милютин се променят условията на службата на нисшите чинове: отменят
се телесните наказания, строго се разглеждат случаите на побой над войниците,
въвежда се системно ограмотяване на войниците в ротни училища. Голямо
внимание се отделя на военната подготовка. Към 1881 г. коренната реорганизация
на армията завършва. Войските са разделени на полеви и местни, разпускат
се армии и корпуси, пехотата и кавалерията са снабдени с пушки берданки.
Артилерията получава първите нарезни оръдия. Всички тези мероприятия създават
основата за въвеждане на всеобща военна повинност.
Съгласно Устава за военната повинност, утвърден от Александър II на 1
януари 1874 г., военна служба са длъжни да отбиват всички лица от мъжки пол
на възраст от 21 до 40 години. Срокът на действителната служба е: в армията 6, а
във флота 7 години с последващо оставане в запас - за армията 9 години, за флота
3 години. След това военнозадължените преминават в държавното опълчение,
където се зачисляват и всички освободени от военна служба. Военната повинност
е всеобща и всесъсловна, буржоазният принцип за равенство в нея е изразен
по-последователно, отколкото в която и да било друга реформа на Александър
II Заедно с това използването на всеобщата военна повинност предвижда
многобройни привилегии и изключения, значителна част от които е свързана със
съсловния произход и с имущественото положение на наборника. По религиозни
и национални причини се освобождават от военна служба някои народи от Кавказ;
Средна Азия, Казахстан, Крайния север и Далечния изток.
Доколкото в мирно време щ атът на арм ията е по-м алък от броя на
донаборниците, далеч не всички попадат на действителна военна служба. През
1884 г. от 725 хил. младежи са призовани 150 хиляди, през 1900 г. от 1 млн. и 500
180
хил. - 315 хиляди. Общо на действителна служба са 20-30% от лицата от наборна

възраст. Малка част се освобождават от военна служба по здравословни причини.
Освен това не се вземат във войската: единственият печеловник в семейството,
който храни малолетни братя и сестри; единственият син на родителите и онези,
чийто по-голям брат е бил на действителна служба. По такъв начин се освобождават
до половината от донаборниците, останалите трябва да теглят жребий. Подобна
сложна система създава възможности за злоупотреби.
Срокът на действителната военна служба зависи от образователния ценз, което
е проява на съсловните предпочитания. Завършилите начално училище служат
4 години, гимназия - година и половина, а лицата, получили виеше образование
- половин година. Максимален срок за служба се предвижда за неграмотните, които
в армията се обучават да четат, да пишат и да смятат. Военната повинност спомага
за рязкото повишаване на грамотността на мъжкото население в страната.
Провеждането на военните реформи се натъква на съпротивата на част
от генералитета начело с генерал-фелдмаршал А. И. Барятински. Упрекват
Д. А. Милютин в отслабване ролята на командния състав, в бюрократизиране на
армията. Въпреки това събитията от Руско-турската война 1877-1878 г. показват
високата боеспособност на частите и съединенията, добрата подготовка на
войниците и офицерите. Военната реформа прави армията съвременна, макар и
да не променя съсловния характер на офицерския корпус. Очевиден недостатък на
милютинските преобразования е пренебрегването на интендантската част, което
напълно се проявява в руско-турската война
Великите реформи на Александър П и преди всичко отмяната на крепостното
право създават условия за резки икономически и социални промени. Те стават
предпоставка за модернизиране на страната. Внасят се съществени изменения в
организацията на местното управление, в системата на народното образование,
изцяло се преустройва съдебната система. Наред с това съвременниците отбелязват
„незавършеността на зданието на реформите“ Великите реформи не засягат
висшите органи на държавното управление, не променят съсловната организация
на обществото и не отслабват политическата власт на поместното дворянство.
След реформите на Александър II Русия остава единствената неограничена
самодържавна монархия в Европа.
181
ГЛАВА IX
ОБЩЕСТВЕНАТА БОРБА
СЛЕД РЕФОРМИТЕ
1. ЕПОХАТА НА ШЕЙСЕТТЕ ГОДИНИ

„Размразяване“
1860-те години са особено време в историята на руското общество. По
признание на съвременниците, те започват в първия ден от царуването на
Александър П, 19 февруари 1855 г., и продължават до изстрела на Каракозов на
4 април 1866 г., последван от спад на обществената активност и време на „бял
терор“. Поетът Фьодор Тютчев, който след събитията от 14 декември пише за
настъпилото управление на Николай I: „Желязната зима свърши“, нарича епохата
на шейсетте години „размразяване“ . Това е точно отражение на процесите,
извършващи се в обществото, преживяло трийсетгодишен „застой“. Оживлението,
придружаващо началото на всяко царуване, в епохата на „размразяването“ имаясно
изразена реформаторска насоченост и обхваща не само столичното дворянство,
но и провинциалната интелигенция, чиято роля в обществения живот става все
по-забележима.
Всеобща потребност става отслабването на цензурните забрани и особената
откритост при обсъждане на наболели въпроси, наречена гласност. В обществото
с възторг посрещат първите крачки на Александър II, които говорят за стремежа
на правителството към промени. Отпадат забраните за пътуване в чужбина,
премахнат е Бутурлинският комитет, разрешава се издаването на нови списания
- славянофилската „Русская беседа“ и западническия „Русский вестник“. Важно
обществено събитие става честването в Москва на героите от отбраната на
Севастопол, на което славянофилът Константин Аксаков произнася знаменития
тост в прослава на общественото мнение. За епохата на ш ейсетте години
гласността и свободата на общественото мнение са символи на преодоляването
на николаевската реакция, свидетелство за прогресивното развитие на страната.
До корените на тази убеденост стои Александър Херцен.
183
Истотт на Русия XIX - началото на X X век
Свободна руска печатница

През 1853 г., още докато е жив Николай I, Херцен основава в Лондон Свободна
руска печатница. Той казва: „Нищо повече да не направя, някога тази инициатива на
руската гласност ще бъде оценена.“ Първо издание на печатницата е обръщението
към руското дворянство: „Юриевден! Юриевден!“*, в което Херцен провъзгласява
необходимостта от освобождаване на селяните. Плаши го пугачовщината и,
обръщайки се към дворяните, той им предлага да помислят за изгодността „да
се освободят селяните със земята и с вашето участие“ Той пише: „Избегнете
големите беди, докато това е във вашите ръце. Спасете себе си от крепостното
право и селяните от кръвта, която ще трябва да пролеят. Смилете се над децата
си, пожалете съвестта на бедния руски народ.“
Излагайки основите на новото учение - общинния социализъм, Херцен
пояснява: „Думата социализъм е неизвестна на нашия народ, но смисълът й е
близък на душата на руснака, живеещ в селска община и в работническа задруга.“ В
първото произведение на свободния руски печат се изразява дълбоко предвиждане:
„В социализма Русия ще се срещне с революцията.“ През онези години Херцен
е далече от вярата в скорошното настъпване на революционни събития в Русия,
още по-малко за това мисли неговият адресат - руското дворянство.
В друга листовка - „До братята в Русия“ - той призовава съотечествениците
си да вземат участие в общото дело на освобождението. Неопределеният му призив
е чут. Останали равнодушни към разсъжденията за социализма, либералните
идеолози, западниците и славянофилите в разгара на Кримската война мечтаят
за гласност и свободно слово, достъп до което им открива Херцен. Приглася им
консервативно настроеният Погодин, който през октомври 1854 г. си позволява
да критикува „охранителната“** насока на царуването на Николай I за това, че
не взема под внимание особеностите на националната история и на националния
характер, пречи на самобитната просвета и само множи бюрократичните „язви“.
Единственото лекарство последователят на Сергей Уваров вижда в гласността.
Преломът в обществените настроения, настъпил с качването на престола
на Александър П, дава възможност на Херцен да започне да издава алмайаха
„Полярна звезда“, с чието название той затвърдява приемствената връзка и
„кръвното си родство“ с декабристите. След това през 1856 г. започва да издава
„Голоса из России“, където намират място най-различни материали, написани
* Юриевден (пролетен еквивалент на Гергьовден и есенен - на Димитровден) - църковен празник

в Русия, посветен на християнския светец Георги (Егорий, Юрий) Победоносец. Наесен, след като
са прибрали реколтата, селяните могат да получат свободата от помешчиците си. - Б. ред
** Охранителна политика - крайно консервативна политика, охраняваща устоите на самодьржавието
по времето на Николай I и Александър III. - Б ред
184
Обществената борба след пеЛотште
-= C Z Î— -------—
на злободневни теми. Херцен създава свободна трибуна за всички слоеве на

образованото общество.
Освен настойчивите призиви за отмяна на крепостното право тук се пише
за необходимостта да се отслаби цензурата, да се изкорени административният
произвол. Борис Чичерин разобличава аристокрацията и твърди, че „държавата
има нужда не от аристократи, а от хора“. Негова е програмната позиция на руския
либерализъм: „Трябва всеки човек да може да се осъзнава като гражданин, призван
да съдейства за общото благо, а не като роб, който може да бъде само оръдие на
чуждата воля; той не бива да трепери за всяка смело изречена дума, а да може
свободно да изказва мнението, което смята полезно за отечеството, без да се
бои да не го извикат в Ш отделение или да бъде заточен в далечни губернии. Не
желаем права, тъй като във всичко разчитаме на царя, молим само за позволение
да вдигнем глас и да обсъждаме онова, което най-близко докосва сърцето ни
- благоденствието на нашето отечество.“
Неговият съмишленик Константин Кавелин убедително показва, че „при
казионното управление никакъв отрасъл на промишлеността не може да се развива
добре“, и се изказва за развитие на свободното предприемачество. Всичко това
звучи ново и спомага за разпространяване на либералните и освободителните идеи
в Русия, където изданията на Херцен проникват почти безпрепятствено.
„Колокол“ („Камбана“)
През 1857 г. заедно с Николай Огарьов Херцен започва да издава вестник
„Колокол“, в който събитията в Русия „се ловят във въздуха“ и тозчас се обсъждат.
„Колокол“ има в Русия множество тайни кореспонденти, сред които са Иван
Тургенев, Константин Кавелин, Константин и Иван Аксакови, А. И. Кошелев, Ю.
Ф. Самарин. Това е най-информираното издание, чието влияние се разпростира
върху правителствените кръгове. Четенето на „Колокол“ влиза в дневния ред на
Александър II
Наред с издателите на „Колокол“, голяма роля в демократизирането на
обществените настроения играят Николай Чернишевски и Николай Добролюбов,
водещи сътрудници на некрасовското списание „Съвременник“. На страниците
на подлежащия на цензура печат те развиват идеите на общинния социализъм
със смелост, недостъпна на така наречената „разобличителна литература“,
която разбира гласността като разчистване на сметките с отделни представители
на местната администрация. Добролюбов разобличава „тъмното царство“ на
социалното неравенство, очаква настъпването на „истинския ден“ и почти
открито проповядва борбата за освобождаване на родината от „вътрешния
враг“. Литературно-критическите му статии напомнят на читателите за заветите
на Белински и в много отношения спомагат за разрива между демократите
185
разночинци и либералите идеалисти. За Тургенев те стават повод да се отдръпне

от „Съвременник“.
Александър Херцен се застъпва за „хората от четирийсетте години“, което
става повод за полемика между „Колокол“ и „Съвременник“. В известна степен
тази полемика отразява неопределеността, характерна за последните години
преди реформите, когато инициативата за освобождаване на селяните принадлежи
на правителството. Херцен вярва в Александър II, а Чернишевски постепенно
пропагандира неизбежността от селската революция. През 1859 г. Чернишевски
отива в Лондон, за да се срещне с Херцен, но резултат от обясненията им е
по-нататъшното разминаване на позициите на лидерите на освободителното
движение.
През същите години се сближават позициите на западниците и славянофилите,
идейна основа за което е формулата на Чичерин: „Днес в Русия са нужни две
неща: либерални мерки и силна власт.“ За пореден път либералната общественост
признава предимството на самодържавната инициатива, отказва се от опитите за
самоинициатива и приема да сътрудничи с правителството.
Студентско движение
След 19 февруари 1861 г. студентското движение видимо се оживява.
Възприемчивата и отзивчива част от обществото, студентството отстоява
корпоративните си права и същевременно демонстрира своята солидарност със
селячеството. Политическа окраска придобива панихидата, организирана от
казанските студенти през април 1861 г. за селяните, разстреляни в село Бездна.
Край черквата се събират неколкостотин студенти, към които с реч се обръща
професорът от университета А. П. Шчапов. Той казва, че бездненската трагедия
„ще призове народа към въстание и свобода“. Речта си професорът завършва с
думите: „Да живее демократичната конституция!“ Даден под надзора на полицията,
по-късно Шчапов е обвинен във връзки с „лондонските пропагандисти“ и е заточен
в Сибир.
В средата на 1861 г. се въвеждат „Временни правила“, имащи за цел да
ограничат достъпа до университетите. Отменя се освобождаването на бедните
студенти от таксата за обучение, забраняват се студентските събрания и делегации.
В отговор студентите от Московския и Казанския университет прекратяват
занятията. На 25 септември студентите организират в Петербург първата в Русия
улична демонстрация. Правителството възприема сериозно студентските вълнения.
Извършват се арести на водачите на студентството и масови изключвания от
университетите, наред с това са уволнени някои чиновници от Министерството
на просветата, което дава възможност на младежите да осъзнаят своята сила.
186
Обществената борба след реформите
Програма на радикалните шестдесетници*

„Колокол“ продължава да оказва голямо влияние върху обществото Херцен
приветства освобождаването на селяните и нарича Александър II „Освободител“.
Детайлният анализ на положението обаче, съчетан с известията за разправи със
селяните, дава основание на Огарьов да направи извода: „Старото крепостно
право е заменено с ново. Крепостното право изобщо не е отменено. Царят
измами народа.“ В селските вълнения през пролетта на 1861 г. Херцен и Огарьов
чуват „тревожния тътен“ на бъдещата буря и призовават разночинската младеж:
„да се сдобива“ с нелегални печатници за водене на революционната агитация.
Обръщайки се към студентите, изгонени от университетите, Херцен издига
лозунга: „Сред народа! При народа!“ Този призив е чут и ляга в основата на
действията на шестдесетниците.
Програмен характер придобиват думите от статия на Огарьов, в която,
отговаряйки на въпроса какво е нужно на народа, авторът пише: „Земя, свобода,
образование.“ Съветът на Огарьов към народа и разночинната младеж звучи просто
и ясно. „Няма защо да се вдига шум нахалост и да се навираме под куршумите
стихийно; трябва мълчаливо да трупаме сили, да търсим предани хора, които
биха помагали и със съвет, и с ръководство, и с думи, и с дело, и със смърт, и с
живот, за да може умно, твърдо, спокойно, дружно и силно да се отстоят срещу
царя и велможите земята на людете, народната свобода и човешката правда.“
Изхождайки от очакването на скорошно селско вълнение, Огарьов разработва
планове за създаване на общоруска революционна организация.
Николай Гаврилович Чернишевски

През лятото на 1861 г. се появява прокламацията „Н а господарските
селяни от техните доброжелатели - поклон“, в която се съдържа обърнат към
селяните призив да не се погубват преждевременно и да чакат момента, когато
„доброжелатели“ ще обявят, че е „време, люде руски, добро дело да се започне“.
Авторството на прокламацията приписват на Чренишевски, той е арестуван и
затворен в Петропавловската крепост. След две години без всякакви юридически
доказателства е осъден на каторжна работа.
Именно Чернишевски и неговите съмишленици са в центъра на про-
кламационната кампания, обхванала Русия. Авторите на прокламациите се
обръщат към различните слоеве на населението с призиви за неподчинение на
властите, предсказват неизбежното народно въстание, да предотвратят което, както
се казва в позива „Великорус“, „патриотите няма да са в състояние и ще трябва
да се погрижат само за това то да се насочи по благотворен за нацията начин“.
* Ш естдесетите - руски общественик през 60-те години на XIX в - Б пр
187
В лондонската печатница на Херцен се отпечатва прокламацията „Към младото

поколение“, чийто автор Н. В. Шелгунов твърди, че ако царят не се съгласи на
дълбоки преобразования, „ще избухне всеобщо въстание“ и въстаналите „ще
стигнат до крайни мерки“. На младото поколение той предлага да създава „кръжоци
на съмишленици“, да търсят съюз с народа и войниците
Либерално-конституционни идеи
Промяната в обществените настроения се отразява и върху позициите на
либералите. Сред тях се поражда идеята да се обърнат към Александър II с молба
да се въведе в страната конституционно управление и да се даруват политически
свободи. Тази мярка, както смятат Катков, Тургенев и съмишлениците им,
трябва да успокои студентската младеж, да смекчи дворянското недоволство
от селската реформа и да спомогне за по-нататъшното европеизиране на Русия.
Със събиране на подписи под обръщението се занимава британският поданик А.
Бени, чиято неумела конспирация дава основание да бъде подозиран във връзки
с Ш отделение.
Против либералните помисли за конституция се изказва Самарин. Той
изброява необходимите за Русия преобразования: прекратяване на полицейското
преследване на отцепниците, веротърпимост, гласност и независимост на
съда, свобода на книгопечатането, опростяване на местната администрация,
преобразуване на данъчната система, достъп на всички съсловия до просветата. По
думите му „всичко това не само е възможно без ограничаване на самодържавието,
но по-бързо и по-лесно ще се извърши при самодържавната воля“. В очите на
Самарин именно самодържавната инициатива е ускорител на прогресивното
развитие на Русия. Според него конституцията може само да лиши самод ържавието
от неговия „народен“ характер, да посее вражда между образованите класи и
простия народ.
Към сходни възгледи се придържа Иван Аксаков, който през януари 1862
г. по време на московските дворянски избори издига проект за унищожаване
на дворянството като съсловие. Той изхожда от това, че след „великото дело от
19 февруари“ дворянството е изгубило старото си съсловно значение и затова
трябва да се върне в „земството“, където ще се осъществи сливането му с народа
Под формата на обръщение на дворянството към правителството Аксаков пише:
„Убеждавайки се, че отмяната на крепостното право неоспоримо-логически
довежда до отмяната на изкуственото разделяне на съсловията, дворянството смята
за свой дълг да изрази пред правителството единодушното и категоричнб свое
желание: да му се позволи тържествено, пред лицето на цяла Русия да извърши
тържествения акт на собственото си унищожаване като съсловие; дворянските
привилегии да се видоизменят и да се разпрострат върху всички съсловия в Русия.“
188
Обществената борба след регЬорлште
Против тези последователно либерални идеи се изказват влиятелните публицисти

Борис Чичерин, Константин Кавелин и Михаил Катков. Правителството смята за
необходимо официално да отхвърли предложението на Аксаков.
Под влияние на аксаковския призив през февруари същата година тверското
дворянско събрание приема постановление, в което констатира несъстоятелността
на правителството. Тверските дворяни заявяват, че се отказват от съсловните си
привилегии, настояват за изравняване на всички съсловия и, отивайки в своя
либерализъм по-далече от Аксаков, се обявяват за свикване на „събрание на
избрани от целия народ без разлика на съсловията“. Същевременно те повтарят
общо-либералните пожелания за създаване на независим съд, за преобразуване
на ф инансовата систем а и въвеждане на гласност в административното
управление.
Тверските мирови посредници решават в своята дейност да не се ръководят
от указанията на правителството, а от постановлението на дворянското събрание.
Завежда се дело срещу „тверските посредници“, по което 13 души са затворени
в Петропавловската крепост. Тверският адрес от 1862 г. става висшата точка на
либералната опозиционна епоха от шейсетте години.
Дворянски конституционализъм
За губернските дворянски конгреси в началото на 1862 г. е насрочено
излизането в Лайпциг на брошурата на А. И. Кошелев, който се нахвърля върху
бюрокрацията - „източник на миналите, настоящите и бъдещите беди за Русия“.
В традициите на славянофилството той настоява за свикване на Земска дума „в
Москва - в сърцето на Русия, по-далече от бюрократичния център“.
Политическите идеали на Кошелев използват представители на консервативно
настроеното дворянство. Водачите на крепостническата фронда* Н. А. Безобразов,
В. П. Орлов-Давидов и А. П. Платонов излизат с искания за ограничаване на
самодържавието и са убедени, че правителството, след като отменя крепостното
право и с това лишава помешчиците от собственост и от важни привилегии, трябва
доброволно да се откаже и от част от своята власт. Те мечтаят да се „поправи
грешката от 19 февруари 1861 г.“ и отстояват идеята за тясносъсловна дворянска
конституция. В новите исторически условия те повтарят олигархическите
* Фронда - социално-политическо движение във Франция в средата на XVII в В Русия това са

опитите на дворянското съсловие да участва активно в управлението на държавата, като ограничи
властта на самодържеца През XVIII в такива предприемат няколко дворянски клана начело на
Върховния таен съвет при възкачването на Анна Ивановна, когато й предлагат да подпише т.
нар. Кондиции, или харта с условия, премахващи абсолютната власт на императора, но в полза
изключително и само на част от дворянското съсловие - Б ред
189
дворянски проекти от XVIII в. Водачите на олигархическото дворянство се стремят

да се затвърди преобладаването на дворянството в политическия живот на страната.
Техен орган е вестник „Весть“, излизащ от 1863 г
Дворянският конституционализъм играе видима роля в обществения
живот. През 1862-1865 г. предложенията на Орлов-Давидов и Платонов не
веднъж със съчувствие се обсъждат в губернските събрания на петербургското и
московското дворянство, в дворянските събрания на други губернии. През януари
1865 г. московското Дворянско събрание със значително мнозинство гласува
предложения от Орлов-Давидов адрес до височайшето име, съдържащ пожелания
за олигархическа конституция. В адреса се казва: „На извиканото от Вас, Царю,
за нов живот земство, при пълното му развитие, е съдено да затвърди основата
и силата на Русия. Довършете, Царю, основаното от Вас държавно здание със
свикването на общо събрание на избраници от земята руска за обсъждане на
нуждите, общи за цялата държава. Наредете на вярното Ви дворянство за целта
да избере своите най-достойни хора.“
За публикуването на адреса „Весть“ е спрян, а Орлов-Давидов - изселен
от Москва. Настроението на дворянството е такова, че в разговор с младия
лидер на московските дворяни Д. П. Голохвастов Александър II обещава в скоро
време да даде конституция. Всичко променя изстрелът на Каракозов, след който
дворянството „се помирява“ с върховната власт, а епохата на шейсетте години
отива към своя край.
Първите признаци на обществения упадък се забелязват през 1862 г., когато
правителството се изпълва с увереност, че отделните селски вълнения няма
да прераснат в общоруско селско въстание. Тогава се разкрива неуспехът на
радикалната прокламационна кампания.
„Млада Русия“
Огромно впечатление на съвременниците прави прокламацията „Млада
Русия“, появила се през лятото на 1862 г. Неин автор е московският студент Π. Г.
Заичневски. Прокламацията утвърждава неизбежността на „кървавата и неумолима“
революция, която „трябва да промени радикално всичко, всичко без изключение,
основите на съвременното общество и да унищожи привържениците на днешния
ред“. „М лада Русия“ представя бъдещето на страната като „републиканско-
федеративен съюз на области“, които се състоят от самоуправляващи се общини.
Икономическа основа на бъдещия строй трябва да бъдат земеделската община и
обществената фабрика.
Заичневски споделя възгледите на френския революционер Огюст Бланки,
изповядва тактиката на заговора и от името на революционерите обещава да
190
Обществената борба след реформите <С~
унищожат императорската партия и да пролеят, ако се наложи, „три пъти повече

кръв, отколкото якобинците“. „Млада Русия“ обещава: „Скоро, скоро ще дойде
денят, когато ще развеем великото знаме на бъдещето, червеното знаме и със
силен вик: Да живее Руската социална и демократична република, ще тръгнем
към Зимния дворец да изтребим живеещите там.“
Властите не успяват да установят авторството на Заичневски и охотно
приписват кръвожадния му екстремизъм на цялото освободително движение.
Провокационните призиви на „Млада Русия“ съвпадат с грандиозните пожари
в Петербург, което дава възможност да обвинят в умишлен палеж студентите
нихилисти и да се дискредитират представителите на напредничавата
общественост. През юни са спрени списанията „Съвременник“ и „Русское
слово“, забранени са неделните училища, служещи за агитация сред народа,
учредява се следствена комисия по делата за политически престъпления. Наред
с Чернишевски, са арестувани Н. А. Серно-Соловьович, Д. И. Писарев, редица
видни шестдесетници са принудени да емигрират.
„Земля и воля“ на революционерите шестдесетници

Безрезултатен се оказва опитът да се обединят нелегалните кръжоци,
разпръснати из страната Започнал по инициатива на Чернишевски, той довежда
до създаване на общество „Земля и воля“, което през есента на 1862 г. заявява за
създаването на Руския централен народен комитет. Ръководят го Н. И. Утин и Г. Е.
Благосветлов. Възгледите на участниците в организацията съвпадат в желанието
за обществени промени, но в останалото са различни. Н А. Серно-Соловьович
казва: „При нас е такова разногласие, че няма двама души с еднакви принципи
или цели.“ Чрез Херцен и Огарьов дейците на „Земля и воля“ водят преговори с
полските революционери за съвместно въстание. По техни сметки през пролетта на
1863 г. в Русия се очаква селско въстание. Когато тези надежди рухват, обществото,
така и неразкрито от властите, обявява саморазпускането си.
Револю ционерите ш естдесетници не могат да окажат съдействие на
полските въстаници. Създателят на тайната офицерска организация А. А. Потебня
преминава на страната на въстаналите, хващат го и го разстрелват. Проваля се
опитът на Михаил Бакунин да достави по море в Полша оръжие и доброволци.
Авантюра е „казанският заговор“, когато група поляци и руски младежи се опитват
да вдигнат въстание в Казанска губерния. Заговорът е разкрит, организаторите му
са екзекутирани. Изказванията на Херцен срещу „гнусното умиротворяване“ на
Полша са отхвърлени от руското общество и довеждат до пълно сгромолясване
на влиянието на „Колокол“. Малцина споделят позицията на Херцен: „Ние сме
на страната на поляците, защото сме руснаци. Искаме независимостта на Полша,
защото искаме свобода за Русия.“
191
Дмитрий Иванович Писарев

Промяната в обществените настроения намира израз в публицистиката на
Писарев, който е кумир на онези, които наричат нихилисти и за които казват, че
„косите си не стрижат и на баня не ходят“ . Нихилистите, обратното, ходят късо
подстригани. Нихилистите демонстративно презират обществените условности,
живеят в комуни, отхвърлят собствеността и традиционния морал Нихилизмът
е форма на младежкия протест
Затворен в Петропавловската крепост, Дмитрий Писарев публикува статии в
цензурирания печат, в които учи, че дълг на честния човек е решаването на въпроса
„за гладните и голи хора“. Той вярва в социалното преустройство на обществото,
което ще осъществяват „мислещи реалисти“, въоръжени с последните постижения
на науката Под негово влияние разночинската младеж увлечено се занимава
с естествознание, стреми се да разпространява сред народа грамотността и
елементарни знания за света Писарев проповядва отричане на старите обществени
норми, свързва утвърждаването на новия ред както с мирната пропаганда, така и
възможността за радикален преврат.
П оследователите на Писарев и привържениците на Черниш евски ги
разделя въпросът за ролята на народа в историческите събития. Нихилистите
подценяват народните маси и вярват в силната личност, която смятат за двигател
на прогреса, докато разночинците шестдесетници запазват надеждата за селска
революция. Споровете между тях, водени на страниците на „Съвременник“ и
„Русское слово“, чието издание се възобновява през 1863 г., пораждат „разкол
сред нихилистите“ и свидетелстват за необходимостта да се предложат нови
идеи, обединяващи напредничавата младеж. В знамение на времето се превръща
написаният в крепостта роман на Чернишевски „Какво да се прави?“. Публикуван
в „Съвременник“, той рисува социалистическите идеали на бъдещето, за чието
приближаване трябва да съдействат кръжоците и задругите, създавани на общинни
принципи. Кристалните дворци, за които мечтаят героите на романа, са символ
на утопичното съзнание, характерно за следреформена Русия.
Кръжокът на Ишутин
Идейният „разкол сред нихилистите“ се отразява върху дейността на
студентския кръжок, създаден през 1863 г. в Москва отначало като'пензенско
землячество. Ръководи го студентът Н. А. Ишутин. По примера на героите
на Чернишевски ищутинци организират различни задруги и производствени
асоциации, което неизменно завършва с неуспех. През 1865 г. сред тях се отделя
група, наречена „Ад“ - по името на долнопробната кръчма, където се събират.
Тя установява връзки с петербургските нелегални, оглавявани от И. А. Худаков.
Членовете на групата се уповават на героизма на отделната личност, способна на
192
„действие“. От „Ад“ излиза Д В Каракозов, който, стремейки се да измени хода

на историята, на 4 април 1866 г. в Петербург стреля в Александър II. Покушението
е неуспешно. Каракозов е екзекутиран, ишутинският кръжок - разгромен.
В страната започва, според тогавашния израз, време на „бял терор“ .
Правителствените репресии в значителна степен предопределят съдбата на
идеите на социализма в Русия. До неотдавна още развивани в цензурирания печат,
те се подлагат на преследване и забрана и стават изключително достояние на
революционната нелегална дейност. В общественото съзнание започват за свързват
тези идеи с насилието и терора.
2. НАРОДНИЧЕСТВО
Руският социализъм и разночинството
През първото десетилетие след реформите идеите на руския социализъм
окончателно се оформят в стройна система от възгледи, наречена народничество.
Самото понятие през тези години не се отличава с определеност и допуска
различно тълкуване Най-различни явления, обединени от интереса към народа и
от съчувствието към тежката му участ, се наричат народничество, което е и идейно
течение, и стил на епохата. Сърцевина на народничеството е идеализираната
представа за простия народ, за отношенията в руското село. Народничеството
израства от формулата на Херцен: „Човекът на бъдещето в Русия е мужикът*.“
Идеите на Херцен и Чернишевски определят действията на разночинците
нихилисти, които тогава играят главня роля в освободителното движение. Хора от
различни съсловия, разночинците представляват демократичната интелигенция,
в мнозинството си те споделят надеждите за близко въстание, с увереност гледат
в бъдещето и се готвят за революцията, която трябва да доведе до установяване
в Русия на справедливи обществени отношения. Помислите им са насочени към
създаване на нелегална организация, която в нужния момент би могла да оглави
селското въстание.
След Бакунин и Огарьов представители на различни разклонения на руския
социализъм са непримирими противници както на самодържавието, така и на
либерализма Затях утвърждаването на идеите на социализма е неразривно свързано
с идеите на социалната революция, което поражда нихилистично отношение към
правовия строй и конституционните гаранции, води до пренебрегване и пряко
отричане на гражданските свободи, до загубване на навиците за политическа
борба, и без това слаби в руското общество. С настъпване на разочарованието
* Мужек - (крепостен) селянин - Б пр
193
в близката селска революция, в готовността на народа да се вдигне на борба с

потисниците сред разночинците расте преклонението пред силната личност, за
част от нихилистично настроената младеж все по-голям интерес започват да
представляват идеите на революционния тероризъм.
Нечаевщина
С особена сила това се проявява в епохата на „белия терор“, последствията
от който са плачевни за освободителното движение. Незначителните вълнения на
петербургските студенти през 1869 г. правят известен С. Г. Нечаев, слабообразован
разночинец, съчетаващ безкрайната си омраза към самодържавието с политически
авантюризъм, склонност към лъжата и провокациите.
Нечаев бяга в чужбина и се представя пред Николай Огарьов и Михаил
Бакунин като ръководител на революционен комитет, уж съществуващ в Русия.
Заедно с Бакунин разгръща издателска дейност, напечатва от името на митичната
организация „Народна разправа“ редица позиви и възвания, обърнати към
студентството. Той съставя получилия одобрението на Бакунин „Катехизис
на револю ционера“, който оправдава и най-мръсните средства за борба.
Революционерът, учи Нечаев, „знае само една наука - науката на разрушението, той
презиран ненавижда днешната обществена нравственост във всичките и подбуди
и действия. За него нравствено е всичко онова, което спомага за тържеството на
революцията. Безнравствено и престъпно е всичко, което ще му попречи“.
Нечаев се връща в Русия и се опитва да създаде в Москва и Петербург групи
на „Народна разправа“. Стремейки се да постигне сляпото им подчинение, с
шантаж принуждава московската група да убият студента И. И. Иванов, който
се е усъмнил в пълномощията на Нечаев. След убийството Нечаев отново се
скрива в чужбина. Процесът по делото на нечаевци се води през 1871 г. и трябва
да дискредитира революционното движение. Властите широко публикуват
пропагандистките материали на нечаевци и постигат обратния ефект - новото
поколение младежи възприемат идеите на революционната нелегална дейност.
Самият Нечаев, предаден от Швейцария като криминален престъпник, е осъден
и заточен в Петропавловската крепост, където и умира.
Революционна нелегална дейност

Осъждайки нечаевщината като нравствено явление, дейците на революционна
та нелегална дейност подлагат на съмнение необходимостта от създаване на
тайна организация. Към това се стремят членовете та оглавяваното от Г. А.
Лопатин „Рублево общество“, наречено така по размера на встъпителната вноска,
участниците в кръжока на „чайковци“, където главна роля играят М. А. Натансон
и Н. В. Чайковски, „долгушинци“, обединени около петербургския студент А. В.
194
Обществената борба след uetbomiume
Долгушин. През 1871 г. чайковци се обединяват с кръжока на София Перовская

и създават „Голямо общество за пропаганда“. Сред дейците на обществото са П.
А. Кропоткин, А. И. Желябов, Н. А. Морозов, Д. А. Клеменс, С. М. Кравчински.
Те четат нелегална литература, мечтаят до водят пропаганда на село. Вътре
в обществото цари атмосфера на нравствена чистота и преданост към делото
на революцията. Членовете на „Голямото общество за пропаганда“ споделят
възгледите на Бакунин, които са разновидност на руския социализъм и дълго
време господстват в народничеството.
1870-те години са време на разцвет на революционното народничество,
което, наред с бакунинските, определят теориите на Пьотър Лавров и Пьотър
Ткачов. Последователите на мирното, либерално народничество се ориентират
към съчиненията на В П. Воронцов, Η. Ф. Даниелсон, H. К. Михайловски. Обща
за всички народници е вярата в самобитния път на развитие на Русия, в огромния
социален и икономически потенциал на селската поземлена община, обединява
ги неприемането на капиталистическите отношения. Всички са убедени, че по
един или друг път Русия ще стигне до социализма.
Михаил Александрович Бакунин

Той играе изклю чителната роля в револю ционно-социалистическото
движение. През 1840-те години заминава в чужбина, обосновава необходимостта
от „пълното унищожаване на съществуващия политически и социален строй“ и
издига идеята, на която винаги остава верен: „Страстта към разрушението е и
творческа страст.“
Бакунин взема дейно участие в събитията от европейската „пролет на
народите“ през 1848 г. и на Славянския конгрес в Прага отстоява идеята за
революционно решаване на славянския въпрос, призовава към създаване на
свободна славянска федерация, към разгромяване на историческите потисници
на славянството - монархиите на Русия, Прусия, Австрия и Турция. Възникнала
в резултат на победоносната революция на потиснатото славянство (на селяните
общинници) и на западноевропейския пролетариат, „великата, свободна славянска
федерация, основана на принципите на общото равенство, на свободата и братската
любов“, трябва да реши както националния, така и социалните въпроси, да
изравни всички граждани и да ги осигури със земя, намираща се във всенародно
владение.
След разгрома на Дрезденското въстание Бакунин е предаден на царското
правителство. Няколко години прекарва в крепостта, където написва „Изповед“,
предназначена за Николай I В нея той се разкайва за революционните си прояви
и ги обяснява със заблужденията на младостта. Заточен в Сибир, Бакунин избягва
през Япония и Америка в Европа, където става виден деец на революционното
195
Истоаия на Русия X IX - началото на X X век
движение и идеолог на анархизма. Анархисткият му мироглед окончателно се

оформя под впечатление на поражението на Полското въстание 1863 г., когато се
разочарова от революционния панславизъм. Обръщайки се към последователите
си, той твърди: „Н ие нямаме отечество. Нашето отечество е световната
революция.“
Главното в теорията на Бакунин е учението за държавата, която той разбира
като „исторически необходимо зло“. Според него бъдещата революция трябва да
доведе до разрушаване на всички форми на държавното устройство. Той вярва
във „великия, спасителен принцип на федерализма“, на държавния социализъм
на Маркс противопоставя своя обгцинен социализъм. Решаващата роля в борбата
за преустройството на света той отрежда на народа, „на Запад - за фабричните
и градските работници, у нас в Русия, в Полша и в повечето славянски земи - на
селяните“. На народите, смята Бакунин, е присъщ инстинктът за свобода, който
го тласка на борба: „Да учим народа? Би било глупаво. Народът сам и по-добре
от нас знае какво му трябва.“ Според Бакунин „всяка община представлява едно
затворено цяло и не изпитва потребност да има някаква самостоятелна органична
връзка с други общини“. Оттук се прави изводът за важността на общинното
самоуправление и за „категорично враждебното“ отношение на общината към
държавата.
Михаил Бакунин навсякъде има доста привърженици, в Русия ги наричат
„бунтари“ и са мнозинство сред революционното народничество. Възгледите си
за задачите на руското революционно движение Бакунин излага в „Прибавка А“
към книгата „Държавата и анархията“, издадена през 1873 г. Той разобличава
самодържавието и пише: „Нашият народ дълбоко и страстно мрази държавата,
мрази всички нейни представители.“ Пътят, който предлага Бакунин и от
който чака спасение, е „пътят на борбата, пътят на бунта“. Той учи, че „всеки
бунт, колкото и да е неуспешен, винаги е полезен“. Младежта трябва да поеме
пропагандата на революционните идеи, предстои й да отиде сред народа, да зове
на бунт, да установява „живата бунтовна връзка между разединените общини“.
Според него в народа е жив духът на „Стенка-Разинската и Пугачовската
революция“, неизбежността и близостта на новата народна революция му се
струват очевидни.
Бакунин разбира революцията в Русия като съставна част от световната
„Социална Революция“, тъй като „днес за всички страни от цивилизования
свят има един световен въпрос, един световен интерес - пълното и окончателно
освобождаване на пролетариата от икономическата експлоатация и от държавния
ярем“. Този въпрос, учи Бакунин, не може да се реши „без кървава, ужасна
борба“.
196
Обществената борба след пееЬопмите
Пьотър Лаврович Лавров

Бакунизмът, обещаващ световна революция и скорошно настъпване на
светлото бъдеще, е привлекателен за радикалната студентска младеж Малцина
нейни представители не споделят бакунинския революционен оптимизъм и отдават
предпочитание на лавризма.
Пьотър Лавров е виден представител на ш естдесетниците, автор на
популярните сред младежта „Исторически писма“, в които той дава знаменитата
формула на прогреса: „Развитие на личността във физическо, умствено и нравствено
отношение, въплъщение в обществени форми на истината и справедливостта.“
След изстрела на Каракозов той е заточен във Вологодска губерния, откъдето
с помощта на Лопатин избягва в чужбина. Там издава списание „Вперед!“
(„Напред!“), което изиграва голяма роля при организиране на „отиването сред
народа“. Лавров учи, че интелигенцията е в неизплатим дълг пред народа, за
чиято просвета и пробуждане за бъдещата революция трябва да отдаде всичките
си сили. Постепенната пропаганда на лавристите не обещава скорошен успех, те
са малцинство в революционното движение.
„Отиване сред народа“

През пролетта на 1874 г. обединените от призивите „да отидем и да бунтуваме
народа“ бакунисти и лавристи правят масов опит за „отиване сред народа“. Лишено
от организационно единство, стихийно по своя характер, то става проява на
жертвения порив на младежта. Степняк-Кравчински си спомня: „Това движение
едва ли може да се нарече политическо. По-скоро то беше някакво кръстно
шествие, отличаващо се с поразителния и всепоглъщащ характер на религиозните
движения.“ Младежта от университетските центрове напуска градовете и отива на
Дон, в Поволжието, където са живи традициите на Разин и Пугачов Пропагандата
обхваща около 40 губернии.
Младите хора вървят от село на село, призовават селяните да не се подчиняват
на властите, проповядват идеите на социализма. Откритите призиви към бунт
селяните най-често възприемат враждебно. Към есента движението е разгромено,
властите арестуват над хиляда души. „О тиването сред народа“ разкрива
невъзможността да се осъществят на практика бунтарските идеи на Бакунин,
следствие на което са опитите за продължителна пропаганда на едно място, когато
революционерите се заселват в селата като учители, фелдшери и писари
Властите устройват над участниците в „отиването сред народа“ „делото на
193-мата“, което спомага за популяризиране на революционно-социалистическите
идеи. Друг процес - „делото на 50-имата“, по който съдят членовете на кръжока
на „московчани“, дава същия резултат.
197
Тайно общество „Земля и воля“

Към 1876 г. разпръснатите нелегални групи се обединяват в организация,
наречена „Земля и воля“. Това е най-голямото тайно общество на революционните
народници. На Никулден, 6 декември, след молебена, отслужен в Казанската
катедрала в Петербург за здравето на Николай Чернишевски, членовете на
организацията устройват на площада демонстрация, на която издигат червено
знаме с надпис „Земля и воля“.
Програмните искания на землеволците са: всичката земя да се предаде на
общините, Руската империя да се раздели на части, „отговарящи на местните
желания“, да се развие общинното самоуправление. Те се надяват да постигнат
това „само чрез насилствен преврат“, който подготвят, като подстрекават народа
към бунтове и стачки и „дезорганизират властта“. Крайният им идеал са анархията
и колективизмът. Специално внимание отделят на изготвянето на уставните
искания, включващи централизъм, конспирация, взаимен другарски контрол,
подчиняване на малцинството на мнозинството. Душата на организацията е А. Д
Михайлов, който твърди: „Ако няма да имаме единство във възгледите за взаимните
ни отношения, това ще бъде непоносимо и пагубно. Аз пръв ще се постарая да
разруша подобен колеблив, жалък и безсилен съюз.“
„Земля и воля“ работи в селото, изгражда селища за свои последователи,
селяните обаче са глухи за пропагандата на революционерите. Опитът на Я.
В. Стефанович и Л. Г. Дейч през 1877 г. с помощта на фалшива царска грамота
да вдигнат на бунт селяните от Чигирински уезд се проваля и дискредитира
организацията. Дезорганизаторските актове на „Земля и воля“ първоначално имат
характер на мъст и самоотбрана.
През януари 1878 г. отдавнашната участничка в народническото движение
Вера Засулич стреля в петербургския градоначалник Ф. Ф. Трепов, заповядал
да подложат на телесно наказание политически затворник. Съдът със съдебни
заседатели оправда-ва Засулич, напредничавата общественост с ентусиазъм
посреща това. За революцинерите народници решението на съда е показател за
общественото съчувствие към дейността им и ги подтиква към пътя на терора.
Криза на „Земля и воля“

Членовете на обществото започват да организират покушения срещу
правителствени чиновници и през август 1878 г. на улица в Петербург С. М.
Кравчински убива с кама ръководителя на Ш отделение Н. В. Мезенцов. Землеволци
започват да разглеяедат терора като средство за въздействие върху народа. Листовка
на „Земля и воля“ твърди: „В очите на селячеството революционната партия трябва
да заеме мястото на митичния цар.“ На 2 април 1879 г. землеволецът А К. Соловьов
стреля в Александър II. Покушението е неуспешно, Соловьов е обесен.
198
В редовете на „Земля и воля“ назрява криза. На привържениците на

терора - „политиците“, противопоставят противниците му - „селяците“. През
юни 1879 г. се провежда конгрес във Воронеж, довел до компромис. Той оставя
непроменена програмата на организацията, но признава терора за метод за водене
на политическата борба. Участниците в конгреса се изказват за цареубийство.
Последователен противник на терора е Георгий Плеханов, който, останал сам,
напуска конгреса и излиза от организацията. Скоро, на петербургския конгрес,
настъпва пълен разкол. „Селяците“ се организират в общество „Черньш передел“*,
а „политиците“ - в „Народна воля“. Чорнопеределовци не приемат терора, отказват
да водят политическа борба; те продължават пропагандистката дейност в селата,
което не дава никакви видими резултати и обрича начинанията им на неуспех.
След няколко години организацията се разпада.
Пьотър Никитич Ткачов

„Народна воля“ обявява безпощадна война на самодържавието. Органът на
партията пише: „От ожесточената схватка няма друг изход: или правителството
ще смаже движението, или революционерите ще съборят правителството.“
Народоволци следват теорията на Ткачов, който е осъден по делото на нечаевци
и избягва в чужбина, където издава списание „Набат“**.
Пьотър Ткачов е идеолог на руския бланкизъм*** и доказва, че с помощта
на заговор група революционери може да завземе властта и, опирайки се на нея,
да започне социалистическото преобразование. Той учи, че самодържавието
„няма нищо общо със съществуващия социален строй“, то „виси във въздуха“,
което дава възможност на руските революционери да нанесат няколко решителни
удара по „изоставеното от всички правителство“. Смятайки, че руският селянин
е „комунист по инстинкт, по традиция“, за Ткачов осъществяването на идеалите
на социализма е лесна работа. Той пише: „Непосредствена цел на революцията не
трябва да бъде нищо друго освен да завземе правителствената власт и да превърне
дадената, консервативна държава в революционна държава.“
„Народна воля“
Също като Ткачов теоретиците на „Народна воля“ смятат, че политическият
преврат и събарянето на самодържавието са възможни. Волята на народа трябва
да се обяви от Учредително събрание, което, както те вярват, не може да не бъде
социалистическо. За тях индивидуалният терор е главното средство в борбата
* Передел - преразпределяне, повторна разделяне —Б пр

** Набат - непрекъснат звън на камбана. - Б пр
***Бланкизъм - течение във френското революционно движение, свързано с името на Огюст
Бланки, проповядващо идеята за революционен заговор - Б ред
199
за власт. Скептично се отнасят към селячеството, което при „всичките усилия

от страна на партията да го подкрепи и организира не е в състояние да надделее
централизирания и отлично въоръжен враг.“
Народоволци създават силна, боеспособна организация, начело на която стои
Изпълнителен комитет. Около него съществува система на местни революционни
групи, работнически кръжоци и офицерски организации. Западноевропейската
общественост, която се увлича по героичната борба със самодържавния деспо
тизъм, със съчувствие възприема революционния тероризъм на „Народна воля“.
Членовете на Изпълнителния комитет са професионални революционери,
водеща роля сред тях играят А. Д. Михайлов, А. И. Желябов, Н А. Морозов,
София Перовская, Н. Е. Суханов, Л. А. Тихомиров, Вера Фигнер, Μ Н Фроленко
Те съсредоточават силите си в подготовката на убийството на царя, с чието
осъществяване свързват надеждите да завземат властта. През август 1879 г.
Изпълнителният комитет произнася смъртната присъда на Александър II През
ноември край Москва взривяват царския влак, през февруари следващата година
поставят взрив в Зимния дворец. Покушенията са несполучливи, но създават
преувеличена представа за възможностите на организацията и предизвикват криза
на властта.
Енергията на министъра на вътрешните работи граф М. Т. Лорис-Меликов
позволява да се овладее ситуацията, да се изолират народоволците, като се
лишат от общественото съчувствие, и да се пристъпи към планомерни арести на
революционери. През януари 1881 г. е разобличен Н В. Клеточников, който по
задача на „Земля и воля“ постъпва на служба в Ш отделение, по-късно завежда
секретния отдел в Департамента на полицията. При опасност той неведнъж
предупреждава народоволците. След ареста на Клеточников идва редът на
Желябов, главния организатор на всички покушения.
На 1 март 1881 г.
група терористи, ръководени от София Перовская, убива Александър II.
Въпреки предупрежденията, след продължително прекъсване императорът
напуска Зимния дворец, за да вземе участие в развода на гвардейския караул.
На Екатерининския канал по каретата му хвърлят бомба, взривът не засяга царя,
но лошата организация на охраната довежда до това, че по излезлия от каретата
Александър II хвърлят втора бомба и той е смъртно ранен.
Изпълнителният комитет се обръща към новия цар с писмо, в което
настоява да се свикат „представители от целия руски народ за преразглеждане
на съществуващите форми на държавния и обществения живот“. Народоволците
изброяват условията, при които са съгласни да прекратят терора: обща амнистия
200
за политически престъпления, всеобщо избирателно право, свобода на словото,

печатай събранията. Писмото е оставено без отговор, основните сили на „Народна
воля“ са разгромени, участниците в покушението - екзекутирани.
Опитите на Вера Фигнер и на Лопатин да запазят „Народна воля“ са
неуспешни. През 1882 г. провокаторът С П. Дегаев издава военната организация
на партията. След ареста на Лопатин през октомври 1884 г. „Народна воля“
практически прекратява своето съществуване. С нея завършва историята на
революционното народничество, което по-късно се превръща в социално-
революционно направление на освободителното движение.
Либералното народничество
дълги години намиращо се в периферията на общественото внимание,
проповядва мирни пътища за общественото преобразуване. Под впечатление от
разгрома на „Народна воля“ то издига теорията за „малките дела“, отстоявана
от Я. В. Абрамов. Той смята за главна задача на разночинната интелигенция
ежедневната работа в земските учреждения, където могат да бъдат близо до народа,
да го просвещават и да му помагат да преодолява стопанските трудности. Теорията
на „малките дела“ е много популярна в средата на 1880-те години и въвлича в
културната работа на село значителни слоеве от младежта.
Икономистите народници имат голям принос в изучаването на следреформена
Русия. Те посочват влошеното положение на селячеството, пишат, че „селото
умира“ и призовават „да се спаси общината“. Воронцов доказва „мъртвородеността
на руския капитализъм“, насаждан от правителството, идеализира „народното
производство“. Той издига програма за държавно урегулиране на икономиката,
благодарение на която селячеството трябва да повиши благосъстоянието си, като се
опира на ръчното производство. През 1892 г. Даниелсон уверява, че капитализмът
е довел страната „до криза, която подкопава цялото ни социално и икономическо
съществуване Капитализмът не е в състояние да намери изход от нея, изход може
да се намери само в развитието на основите, които сме наследили от предишната
ни история“ Михайловски развива теорията за „героите и тълпата“, чиито корени
са в съчиненията на Писарев, и проповядва освобождението на личността. В края
на XIX в. той използва авторитета си, за да дискредитира руския марксизъм в
цензурирания печат.
201
3. РАБОТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ В РУСИЯ.

РУСКИЯТ МАРКСИЗЪМ
Икономическото положение на работниците
Епохата след реформите е време на създаване на особена класа в обществото
- на потомствените пролетарии. Наблюдателният съвременник Ф. Ф. Ерисман
свидетелства, че „предачните и тъкачните отделения на нашите манифактури са
създали типа истински фабричен работник, често пъти роден във фабриката, израсъл
във фабричните казарми, от ранна възраст постъпил като работник във фабричните
работилници и негоден за нищо освен за работа във фабриките“. Условията на тру
да и бита на работниците са невероятно тежки. Бързо увеличаващото се население
в селата обуславя съществуването на огромен резерв за армията на труда и води
до евтина работна сила.
Продължителността на работния ден не е регламентирана, тя е 13-15 часа.
Голям е делът на женския и детския труд, който при някои производства достига
до 50%. За труда си жените и децата получават половината, а понякога и една
трета от заплащането на работниците. Висок е процентът и на детските злополуки,
чести са смъртните случаи. Едва през 1882 г. правителството издава закон, който
ограничава продължителността на работния ден за децата и забранява да ги
използват във вредни производства
Заплащането на работниците е извънредно ниско. По свидетелство на
санитарния инспектор Е. М. Дементиев заплатата представлява минимумът,
спасяващ от глада, и дава „само възможност да се води полуживотински живот“ .
Работниците страдат от глобите, достигащи до 40% от възнаграждението, често
пъти са задължени да купуват продукти от фабричната лавка на цени, по-високи
от пазарните. Живеят в пренаселени бараки, често са принудени да нощуват на
работните си места. Работниците са лишени от медицинска помощ, процентът на
смъртността сред тях е висок.
Възникване на стачното движение

Работниците от първо поколение не умеят да отстояват правата си. Непо-
лучили изработените пари, те напускат завода, дават молби до властите, понякога
рушат фабричното оборудване и пребиват заводската администрация. През 1860-те
години обаче възниква стачното движение - специфично работническо средство
за борба за правата си, изискващо определена организация и съзнателност. Около
половината от стачките са свързани с искането за повишаване на работната
заплата.
202
Обществен резонанс през 1870 г. получава стачката в Невската памуко-

предачна фабрика в Петербург, когато стачкуват около 800 работници. Властите
ги дават на съд, надявайки се да пресекат „самоволните домогвания“. На съда се
разкрива такава мрачна картина на експлоатация на работниците, че само няколко
души - организатори на стачката, са осъдени на 3 до 7 дни арест. Александър II
е недоволен от меката присъда, върху доклада той пише „Твърде леко.“ Подир
две години в стачката на Кренголмската манифактура в Нарва участват до б хил.
работници, срещу които изпращат военни части. Организаторите са дадени на съд
и осъдени на каторжна работа.
Постепенно сред работниците се появяват истински водачи, ръководени от
стремежа към знания, към осмисляне на причините за тежкото им положение.
Публицистът В. В. Берви-Флеровски отбелязва: „Колкото и да са големи
страданията на промишлена Русия, все пак това е най-цивилизованата част от
нашето отечество. Никъде работникът не се отличава в такава степен с умственото
и нравственото си развитие.“ Някои работници са свързани с народническите
кръжоци и оставят видима следа в революционното движение Речта на работника
П. А. Алексеев, която той произнася на „делото на 50-имата“ през 1877 г., се
разпространява като листовки из страната и, по признание на полицията, дълги
години е „любимо средство да пропаганда“. Алексеев предсказва, че скоро ще
дойде времето, когато „ще се вдигне мускулестата ръка на милиони работници и
яремът на деспотизма, ограден от войнишките щикове, ще се разлети на прах!“
Първите работнически организации

Народническото движение оказва влияние на първите работнически
организации. През 1875 г. по инициатива на пропагандиста народник Е. О.
Заславски в Одеса се създава Южноруски работнически съюз, обединил до 200
души Съюзът има устав, написан от Заславски, и действа конспиративно. В устава
се твърди, че „работниците могат да постигнат признаване на правата си само
чрез насилствен преврат, който ще унищожи всички привилегии и предимства“.
Членовете на Съюза трябва да пропагандират „идеите на освобождаването на
работниците от гнета на капитала и на привилегированите класи“ и да се стремят
към обединяване на всички работници от Южноруския край. Съюзът не съществу
ва дълго, полицията го унищожава.
Друга работническа организация, наречена Северен съюз, се създава в
Петербург през 1878 г. Тя обединява няколко работнически кръжока и започва
да се нарича Северен съюз на руските работници. Видна роля в създаването му
изиграва В. П. Обнорски, който няколко години работи в чужбина, където се
запознава с работническото движение и с дейността на I Интернационал. Съюзът
има програма, която предвижда „събаряне на съществуващия политически и
203
икономически строй в държавата като строй крайно несправедлив“. В програмата

се настоява за свобода на словото, печата, на правото на събрания.
Обръщайки се към руските работници, Обнорски, който е автор на програмата,
пише: „Във вас е цялата сила и значението на страната, вие сте плътта и кръвта
на държавата и без вас не биха съществували другите класи, които сега смучат
вашата кръв. Работници, вие имате последната дума, от вас зависи успехът на
социалната революция в Русия!“ Забележителна особеност на работническата
програма е неприемането на народническото отричане на политическата борба,
в нея специално се подчертава, че именно „политическата свобода осигурява на
всеки човек самостоятелност на убежденията и на действието“. Съюзът прекратява
съществуването си, след като активистите му са арестувани.
От средата на Съюза излиза С. Н. Халтурин, който се присъединява към
народоволците и през февруари 1880 г осъществява взрива в Зимния дворец.
След неуспешното покушение срещу царя Халтурин се скрива и в продължение
на две години е член на Изпълнителния комитет на „Народна воля“. През 1882 г.
е екзекутиран за участие в убийството на одеския прокурор.
Морозовската стачка
Промишлената криза в началото на 1880-те години предизвиква масово
уволняване на работници, работната заплата се намалява с 40-50%. Отговорът на
работниците е масовото стачно движение, в което от 1880 до 1884 г. вземат участие
повече хора, отколкото през предшестващото десетилетие. През следващите 5
години в стачното движение участват над 220 хил. работници. Редица стачки се
отличават с висока степен на организация и с настъпателен характер. Списание
„Дело“ констатира: „Дълго премълчаваният у нас работнически въпрос сякаш
изникна от земята и се изправи пред очите ни.“
Голямо събитие в живота на Русия е стачката в Николската манифактура
в Орехово-Зуево, собственост на Сава Морозов. Тя избухва през януари 1885
г. с разгрома на фабричната лавка и на жилищата на администрацията, но
ръководителите й - П. А. Мойсеенко, Л. И. Иванов, В. С. Волков - успяват да
придадат на стачката организиран характер. На Владимирския губернатор връчват
искания, съставени с общото съгласие на работниците. Главно е искането за
държавен контрол върху работната заплата и условията за наемане на работа.
Администрацията не се съгласява на отстъпки, по лично указание на Александър
II се извършват масови арести. Има и няколко сблъсъка с войската.
Дадени на съд, работническите лидери са оправдани. На 101 въпроса за
виновността на обвиняемите съдебните заседатели дават 101 отрицателни отговора.
„Московские ведомости“ на Катков коментират решението на съдебните заседатели:
204
„Вчера в стария благословен град Владимир екнаха сто и един салютни изстрела в
чест на появилия се в Русия работнически въпрос.“ На съда става ясно, че въпреки
че Морозови принадлежат към просветената част от търговците фабриканти,
животът на трудещите се във фабриката им не е радостен. Във вестниците пишат, че
Морозовската стачка трябва да се разбира „не като единично явление, а като звено
от огромното работническо движение, обхванало напоследък руските фабрики и
засегнало почти всички центрове на фабричния ни живот“.
Работническият въпрос
Работническото движение принуждава правителството да се съгласи на
известно регламентиране на отношенията между фабрикантите и работниците.
Забранява се нощната работа за подрастващи и жени През 1886 г. се изздава законът
за глобите, в който са взети под внимание исканията на морозовските тъкачи.
Законът регламентира налагането на глоби, определя максималния им размер,
забранява разплащането с купони*, жито и стоки Разширяват се правилата на
казионната фабрична инспекция, която трябва да утвърждава правата за вътрешния
ред в заводите и фабриките. Законът поражда недоволството на фабрикантите и
неговият инициатор, министърът на финансите H. X. Бунге, е принуден да излезе
в оставка. На практика фабрикантите умело заобикалят закона за глобите.
Неразбирането от капиталистите на важността на социалните въпроси,
стремежът да получават свръхпечалба за сметка на засилване на експлоатацията
водят до засилване на радикалните настроения в работническата среда. Още в
ранните стадии на работническото движение отстояването на професионалните
интереси се съчетава с издигането на политически искания Властите и
фабрикантите подценяват фабрично-заводските работници, не виждат огромната
им потенциална сила. Известно време това заблуждение споделят и дейците
на освободителното движение. Ситуацията се променя, след като редица
дейци на „Чернмй передел“ отиват в емиграция, където се запознават със
социалдемократическата литература.
Георгий Валентинович Плеханов

Вера Засулич, П. Б. Акселрод, Л. Г. Дейч, В. Н. Игнатов, Г. В. Плеханов
скъсват с народничеството и се обръщат към марксизма. По-късно Плеханов
си спомня: „Лично за себе си мога да кажа, че четенето на „Комунистическия
манифест“ е епоха в моя живот. Бях вдъхновен от „Манифеста“ и тозчас реших да
го преведа на руски език.“ За него теорията на Маркс завинаги остава нишката на
Ариадна, която го извежда от лабиринта на народническите противоречия. През
* Купон - парче плат за костюм, пола и др. - Б пр
205
Истоог/я на Русия X IX - началото на X X век
1883 г. Плеханов и съмишлениците му създават в Женева първата руска социал

демократическа организация - групата „Освобождение на труда“. Задачите на
групата се състоят в „разпространяване на идеите на научния социализъм чрез
превеждане на руски език на най-важните произведения на школата на Маркс и
Енгелс“ и в разработване на „най-важните въпроси на руския обществен живот
от гледище на научния социализъм“.
Плеханов става изтъкнат теоретик на марксизма и играе видна роля в
европейското социалистическо движение, той стои край изворите на марксическото
направление в освободителното движение. Трудовете му са посветени на творческото
приложение на марксизма към руските условия. „Социализмът и политическата
борба“, „Нашите разногласия“ съдържат критика на народничеството, обосновават
важността на политическата борба. Плеханов критикува народническата теория
за завземане на властта и идващия от Огюст Бланки лозунг „диктатура на
малцинството“, като им противопоставя диктатурата на пролетариата. Той пише:
„Както небето от земята, диктатурата на класата е далече от диктатурата на група
революционери разночинци.“ Той придава огромно значение на революционната
теория: „Революционната по своето вътрешно съдържание идея е нещо като
динамит, който не могат да заменят никакви взривни вещества на света.“
Плеханов не споделя народническите надежди за самобитния път на
социалното развитие на Русия, посочва разложението на поземлената община и
развитието на капиталистическите отношения. Говорейки за задачите на руските
социалисти, той пише: „Създаването на работническа партия в най-близко време
е единственото средство за разрешаване на икономическите и политическите
противоречия в съвременна Русия. По този път ни чакат успех и победа; всички
други водят до поражение и безсилие.“ През 1889 г. на Парижкия конгрес на II
Интернационал Плеханов произнася реч, в която заявява, че революционната
интелигенция трябва „да усвои възгледите на съвременния научен социализъм, да
ги разпространява сред работниците и с тяхна помощ с щурм да превземе крепостта
на самодьржавието. Революционното движение в Русия може да възтържествува
само като революционно движение на работниците.“
Марксистките трудове на Плеханов разчистват почвата за възникване на
социалдемократическото движение в Русия, в тях са формулирани целите, чието
постигане определя дейността на марксистите от първо поколение. Главната от
тях е свързването на марксизма с работническото движение.
Програмните идеи на руските марксисти Плеханов излага през 1885 г. Сред
тях са историческата мисия на работническата класа, събарянето на абсолютизма
като нейна първостепенна задача. Исканията за социални реформи в интерес на
работниците се съчетават с посочване на необходимостта от общодемократични
%
206
Обществената борба след nerbomimne
преобразования - въвеждане на конституция и всеобщо избирателно право, свобода

на словото, печата, съвестта, събранията и асоциациите.
Марксически кръжоци
Д е й н о с т т а на гр у п а та „О св о б о ж д ен и е н а т р у д а“ с п о с о б с т в а за
разпространението на марксическите произведения, води до възникване на първите
марксически кръжоци в самата Русия. През 1884 г. студентът от Петербургския
университет, българинът Димитър Благоев, създава група, наречена „Партия
на руските социалисти-демократи“. Благоевци се опитват нелегално да издават
социалдемократически вестник, възгледите им са смесица от марксизъм и
народничество.
Малко по-късно в Петербург се създават марксическите кръжоци на П В.
Точиски и М. И. Бруснев. Точиски твърди, че „в Русия годен за революция може
да бъде само пролетариатът“. През 1891 г. групата на Бруснев провежда първото
нелегално първомайско събрание. Работническите събрания и митинги, провеждани
на 1 май, бързо се разпространяват и стават главната форма за демонстриране
на солидарността на трудещите се. Първите марксически кръжоци в Русия не
съществуват дълго, полицията преследва участниците им, но самото марксическо
движение се разширява и крепне В един от провинциалните кръжоци, в Казан,
към марксизма се присъединява Владимир Илич Улянов (Ленин).
207
ГЛАВА X
САМОДЪРЖАВИЕТО
СЛЕД РЕФОРМИТЕ
1. ПОКРАЙНИНИТЕ НА РУСИЯ
Александър Михайлович Горчаков
Поражението в Кримската война и условията на Парижкия мир, довели да
създаването на Кримската система, ограничават влиянието на Русия в европейските
въпроси. Петербург престава да бъде дипломатическата столица на Европа.
През пролетта на 1856 г. Александър II праща в оставка К. В. Неселроде, върху
когото общественото мнение стоварва вината за външнополитическите неуспехи.
Новият министър на външните работи е лицейският приятел на Пушкин Горчаков.
Опитен дипломат, по времето на Николай I той е известен с изказванията си срещу
проавстрийската ориентация, което дълго време пречи на неговата кариера. През
1854 г. е назначен за извънреден посланик във Виена и благодарение на влиянието
му се предотвратява влизането на Австрия в Кримската война на страната на
съюзниците. Горчаков е умен, далновиден и за разлика от своя предшественик
- склонен да взема самостоятелни решения.
Като оглавява М инистерството на външните работи, той разработва
външнополитическата програма, одобрена от императора. Изпратена до руските
посланици във вид на циркулярни писма, програмата става достояние и на
обществеността. Изхождайки от икономическата и военната слабост на страната,
от дипломатическата й изолация, Горчаков говори за необходимостта да се насочи
вниманието главно към вътрешните работи на Русия, за стремежа й към мир и
за това, че тя е свободна при избора на съюзници и на средства за защита на
националните си интереси. Той заявява: „Русия не се сърди, Русия се съсредоточава
в себе си.“ В сферата на вътрешната политика това означава особено внимание към
отношенията със съседните държави и отказ от активната европейска политика.
Горчаков успява да използва изолацията на Русия, за да разклати Кримската
система. Необременен със съюзнически задължения, той започва сближаване с
Франция, довело до срещата на Александър II и Наполеон III в Щутгарт през
септември 1857 г. Неприемането на австрийската политика и стремежът към
съвместни действия на Изток обединяват двете страни. Един от резултатите от
руско-френското взаимодействие е съгласието им за обединяване на Дунавските
209
княжества, вследствие на което през 1859 г се ражда нова държава - Румъния. През
същата година се подписва таен договор за приятелство и сътрудничество между
двете страни, което означава излизане на Русия от дипломатическата изолация
Връзките на Русия с Франция нямат по-нататъшно развитие: пречка за това са
отдавнашният спор за Светите места, нежеланието на Париж да се преразгледа
неутралният статут на Черно море и полският въпрос.
Полското въстание 1863 г.

Качването на престола на Александър II и смъртта на И. Ф. Паскевич, дълги
години наместник в Полското царство, където умело поддържа вътрешното
спокойствие, довеждат до възраждане на полското национално движение. През
страната преминава вълна от патриотични манифестации, една от които - през
февруари 1861 г. във Варшава - е разпръсната с оръжие. Заедно с това властите
се съгласяват на отстъпки, изразяващи се в провъзгласяване на политиката на
съгласие, която се опитва да води назначеният за наместник велик княз Константин
Николаевич. Разработването на програма за реформи той възлага на влиятелния
полски аристократ А. Вельополски, който подготвя укази за облекчаване
положението на крепостните селяни, за училищното образование на полски език,
за възстановяване на Варшавския университет. Това е опит да се предотврати
въстанието, подготвяно от „белите“ и „червените“.
Първите са свързани с полската емиграция, чийто център е парижкият
хотел „Ламбер“ - дълги години резиденция на Адам Чарторийски, някога „млад
приятел“ на Александър I и по-късно претендент за полската корона. Към партията
на „белите“ принадлежи предимно шляхтата, готова да се сражава в името на
националната независимост, но нежелаеща да решава селския въпрос. В сметките
си „белите“ разчитат на помощ от Англия и Франция. Партията на „червените“
се състои от хора с демократични убеждения, които разбират важността на
социалните въпроси. В търсенето на решение „червените“ установяват връзки с
руските революционери.
През октомври 1862 г. Вельополски, срещу когото патриоти два пъти
организират покушение, обявява рекрутски набор: по предварително съставен
поименен списък в армията трябва да се призоват политически неблагонадеждните
младежи Това ускорява въстанието, което избухва през януари 1863 г. с нападения
срещу военните гарнизони в малките градове и паланки. Ръководителите на
въстанието обявяват създаването на временно правителство и провъзгласяват
независимостта на Полша. Политиката на съгласие на великия княз Константин
Николаевич не се оправдава. Шляхтата, радикалната интелигенция и католическата
църква подкрепят въстанието, полското селячество обаче остава настрана.
210
Салюдържавието след ресЬормите
Полското въстание от 1863 г. сериозно повлиява върху политиката на

великите сили. Пълна подкрепа на Русия оказва Прусия. Още през януари 1863 г. в
Петербург се подписва конвенция, която предвижда, че за възстановяване на реда
и спокойствието военните части на двете страни могат да преминават държавната
граница, ако това се налага при преследване на въстаниците. С това споразумение
пруското правителство се надява да предотврати разпространението на полското
въстание на негова територия и да установи добри отношения с Петербург, от
чиято позиция в немалка степен зависи обединяването на Германия.
В Англия и Франция използват полското въстание като предлог за намеса в
работите на Русия. Правителствата на двете страни предлагат да се възстанови
полската конституция и да се даде амнистия на въстаниците. Горчаков отхвърля
тези предложения. Той изхожда от това, че полският въпрос е вътрешна работа
на Русия, и блокира предложението на Наполеон III за свикване на международен
конгрес През август 1863 г. великият княз Константин Николаевич е лишен от
всички постове в Полското царство, където потушаването на въстанието ръководи
генерал Ф Ф. Берг. В Северозападния край срещу въстаниците действа облеченият
с извънредни пълномощия генерал-губернатор М. Н. Муравьов. Надеждите на
полските въстаници за действена помощ от западните държави не се оправдават,
при това се изострят противоречията между „белите“ и „червените“, които не
могат да постигнат съгласие по селския въпрос Провъзгласеният през септември
1863 г. за диктатор Р. Траугут не успява да вдигне селяните на борба и към лятото
на 1864 г. въстанието е потушено.
Горчаков признава, че полският въпрос е „препъникамък за всички държави“,
той предлага на руските дипломати в чужбина да прекратят всякакво обсъждане
на положението в Полша, но смята, че като избягва откритата намеса на Англия и
Франция, той е укрепил позициите на Русия в Европа и е създал условия за водене
на по-активна външна политика
Административно унифициране
За успокояване на Полша на 19 февруари 1864 г. правителството издава
указ за селска реформа. В основата му лягат предложенията на Ю. Ф. Самарин,
развити от H А М илютиниВ. А. Черкаски. Полските селяни без откуп получават
всичката земя, която е в тяхно ползване, и стават нейни собственици. Поместното
земевладение се ограничава, помешчиците се лишават от полицейска власт над
селяните, което е продиктувано от желанието да се отслаби шляхтата Селската
реформа в Полша постига целта си: създава се прслойка от собственици,
заинтересувани от политическата и социалната стабилност. Реформата показва
способността на самодържавието за радикални действия в критични моменти.
Същевременно правителството се стреми да ограничи влиянието на католическата
211
църква, започва да провежда политика на русифициране в областта на съдопро

изводството и народното образование. Унифицира се административното
устройство на Полското царство, което се разделя на десет губернии и започва
да се нарича Привислински край.
При Александър II административното унифициране се провежда и в други
национални покрайнини - в Прибалтика, Финландия, Бесарабия и Закавказието
То се съпровожда с повече или по-малко последователно русифициране на
училищното дело, с насаждане на руския език не само в държавните учреждения,
но и в органите на местното самоуправление. Тази политика приема широки
мащаби с качването на престола на Александър III. Ако през 1863 г. Александър II
лично открива заседанието на финския Сейм, за да подчертае в разгара на полското
въстание уважението към правото на автономия, то през следващото царуване
финската войска се премахва, а деловодството започва да се води на руски език.
Русифицирането и унифицирането са ефективен инструмент в управлението и
противоречат на някогашните традиции на империята.
Имперската държавност
Фундаментален принцип на руската имперска държавност е принципът на
многообразието, което означава пълна липса на каквото и да било административ
но-политическо, правово, национално, културно или конфесионално унифициране.
През периода на своя разцвет, 1740-те - 1820-те години, от Елизавета Петровна
до Александър I, Руската империя гарантира на поданиците си, особено на онези
от тях, които сравнително отскоро са й подвластни, всички права, привилегии и
предимства, каквито са притежавали по-рано, преди присъединяването. Именно
така стои въпросът в Остзейския край, в Закавказието, където правителството
се сблъсква със старата политическа култура на Грузия, на азербайджанските и
арменските земи, във Финландия, а също и на териториите, преминали към Русия
след разделянията на Полша, и на по-голямата част на Кавказ.
Дори по отношение на земите, отдавна присъединени към руската държава,
властите проявяват крайна предпазливост. Например в Украйна хетманството е
ликвидирано едва при Екатерина II, а преустройството на губернското управление
по великоруски образец осъществява Николай I. Самото губернско устройство,
което, като се започне от екатерининската реформа от 1775 г., осигурява вътрешната
стабилност, не се разпространява върху цялата територия на империята, а
губернското управление има съществени местни различия.
Руската имперска политика е политика на национална и конфесионална
търпимост и тя именно прави Руската империя толкова притегателна за хора от
други страни - немци, сърби, гърци, българи, арменци, евреи, които на големи
групи се заселват в страната и вземат участие в стопанското й развитие. Дълго
212
Самодържавието след реформите
време в Руската империя не става и дума за никакъв държавен стремеж да се

изравнят отделните народи и земи, както няма основания да се говори и за някаква
йерархия на земите и народите. Нещо повече, просто е безполезно да се сравняват
социалните и политико-правните реални на Великото Финландско княжество и
например на Новоруското генерал-губернаторство.
При Александър I се правят опити за усъвършенстване на имперската
държавност. Един от тях е свързан с идеите на федерализма и ляга в основата
на Държавната уставна грамота и на „Конституцията“ на Никита Муравьов,
друг се съдържа в проекта на Павел Пестел, в който се прокарват принципите на
административното унифициране и на централизацията.
Събитията от 14 декември 1825 г. и качването на престола на Николай I
довеждат до това, че двата пътя за преустройство на руската държавност са
отхвърлени. Отговорът на Николай I на предизвикателството на времето, на
въстанието на декабристите, на исканията за социални промени са политическият
застой и идеологическата гъвкавост. Императорът напълно се отказва от идеята
на Александър I за еволюционен федерализъм и същевременно не се решава да
тръгне по пътя на бързото и последователно централизиране. Уваровската триада
„православие, самодържавие, народност“, правителственото поощряване на
разнообразните прояви на „руския дух“ означават разпад на държавното имперско
съзнание и явно са неприемливи за значителна част от поданиците. Естествен
отговор на тях става засилването на национализма на неруските народи. Николай
I и последователите му с тяхната идея „Русия - за руснаците“ съзнателно скъсват
с имперската традиция на търпимост.
Административното и правовото унифициране, наистина, далече от
радикалните препоръки на Пестел, което се съпровожда с ограничаване правата на
католиците, мюсюлманите, юдеите и на представителите на останалите конфесии,
а също с насилствено русифициране на неруските народи, започва при Николай
I. Неговата политика последователно продължават Александър II (особено в
Полското царство), Александър III, при когото кризата на империята приема
необратим характер, и Николай II. Неефективната и провокационна политика
на русифициране влиза в противоречие с дискриминацията и сегрегацията на
отделни народи - евреи, номадските малцинства в Сибир и Туркестан. Тази
политика е несъвместима с традиционните принципи на имперската държавност.
В същото време провеждането й изключва възможността за модернизиране на
политическите институции и на социалните отношения и обрича Руската империя
на несъстоятелност.
Далекоизточната политика
По време на царуването на Александър II завършва вековният процес на
изграждане на империята, което отговаря на принципа на Александър Горчаков за
213
необходимостта Русия „да се съсредоточи в себе си“. Министерството на външните

работи започва да отделя определено внимание на Далечния изток. През 1858 г. в
Айгун се подписва договорът с Китай да върне на Русия територии по левия бряг
на Амур, плаването по който е разрешено само за руски и китайски плавателни
съдове. Създават се предпоставки за урегулиране на граничните въпроси, дълги
години останали нерешени. През същата година се сключва Тянцзинският договор
за търговските и дипломатическите отношения между страните. Китайското
правителство, което се опасява от колониалната експанзия на Англия и Франция,
е заинтересувано от добрите отношения с Русия.
През 1860 г. по инициатива на граф Η. П. Игнатиев се подписва ново
споразумение, което присъединява Усурийския край към Русия. След това започва
бързото усвояване на Приморието и Приамурието; изгражда се Владивостокското
пристанище, започват да се строят градовете Благовешченск и Хабаровск,
разширява се руско-китайската търговия.
През същите години се водят руско-японски преговори за статута на Сахалин,
който се намира в съвместно владение на двете страни Те завършват през 1875
г. с подписването на Петербургския договор, съгласно който Япония приема
Сахалин изцяло да премине във владение на Русия, в замяна на което й се предават
Курилските острови. Между Русия и Япония се установяват приятелски отношения
и това укрепва руските позиции в Далечния изток и в Тихия океан.
През 1867 г. Русия приема предложението на правителството на САЩ да
продаде руската част на Аляска и Алеутските острови. Това е акт на добра воля,
породен от желанието да се продемонстрират приятелски отношения към страната,
в която неотдавна е отменено робството По време на Гражданската война в
Америка руските власти и обществеността подкрепят Севера и охотно правят
паралел между съдбата на двете страни. В Аляска Русия няма нито икономически,
нито военно-политически интереси и отстъпката й получава общото одобрение.
Средноазиатската политика
Дипломацията на Александър Горчаков обръща внимание и на Средна Азия.
Според министъра Русия не може да допусне там засилване на английското влияние.
Важна роля се отрежда на уреждането на търговско-икономическите отношения
с Бухарския емират, с Кокандското и Хивинското ханство. В Министерството на
външните работи смятат, че „търговията е главният лост на цялата ни политика
в Средна Азия“. Руските търговци там са поставени в явно неравни условия,
принудени са да плащат от два до четири пъти по-високи мита от мюсюлманите.
Сигурността на границите и благоприятният търговски режим стават главните
приоритети на горчаковската средноазиатска политика, която е елемент на руско-
английското противостоене.
214
Самодътюавието след реЛоттте
Другояче гледат на въпроса властите на Оренбургското и Туркестанското

генерал-губернаторство, военното министерство и особено местните военни
началници в Закаспий. Те постоянно се сблъскват с набези на номадските племена
в руските територии, с отвличания на пленници за робските пазари в Средна Азия.
По време на междуособиците местните владетели молят за военна помощ. Нерядко
те проявяват инициатива и поставят Петербург пред свършен факт. Характерен е
записът в дневника на министъра на вътрешните работи Пьотър Валуев от 1865
г.: „Генерал Черняев е превзел Ташкент Никой не знае защо и за какво.“
По времето на Николай I при Оренбургския генерал-губернатор А. В.
Перовски по бреговете на Сърдаря построяват укрепления - Сърдаринската военна
линия. Тогава се поставят и основите на град Верни, свързан със Семипалатинск
чрез Сибирската укрепена линия. Перовски успешно отблъсква нападенията на
кокандския хан, зад когото стои британската дипломация.
През 1863 г Александър II утвърждава предложението на военния министър
за преминаване към активни действия в Средна Азия. Главен мотив за това
решение е руско-британското съперничество. Изиграва роля и стремежът
границите на империята да се установят по естествени рубежи. Руските части
оглавява генерал Μ. Г. Черняев, който насочва главния удар срещу Кокандското
ханство. Силите са неравни - при превземането на Ташкент от руските войски
са убити 25 души.
През 1867 г. се създава Туркестанското генерал-губернаторство, което
включва Сърдаринска и Семиреченска област. За генерал-губернатор е назначен
опитният военен администратор К. П. Кауфман. В основата на неговата система
на управление стоят постепенност и предпазливост. Той избягва да използва сила
и смята, че „всяка една груба мярка ще донесе повече вреда, отколкото полза,
и ще предизвика фанатизма и упорството на народа“. Кауфман се надява „да
въведе външен ред и спокойствие, да осигури нужните на държавата средства
чрез данъци, да установи мир със съседите и постепенно да вкара населението в
състава на Руската империя“. Руските власти охраняват правата на мюсюлманското
духовенство, не се намесват в местните правоотношения. Огромно значение има
повсеместната забрана на всички форми на робството. С течение на времето
нуждите на руската лека промишленост довеждат до увеличаване на посевите
на памук, което на свой ред спомага за усъвършенстване на напояването
Същевременно съвременниците отбелязват ниското равнище на колониалните
чиновници
Кокандското ханство и Бухарският емират, чиято войска през 1868 г. е разбита
край Самарканд, запазват автономията си, но външната им политика е под пълния
контрол на Русия.
215
По-нататъшното проникване в Средна Азия е свързано с действията на

Хивинското ханство, чиито отреди постоянно нападат търговските кервани. През
1869 г. генерал Η. Г. Столетов поставя основите на град Красноводск, откъдето след
четири години започва настъплението срещу Хива. Хивинският хан е принуден да
признае васалната си зависимост от Русия Руските власти обявяват ликвидирането
на робството и търговията с роби и освобождават до 40 хил. роби. Както казва
Кауфман, той подвежда Хива, Бухара и Коканд „под един знаменател“, но не спира
дотук. През 1876 г. Кокандското ханство е преобразувано във Ферганска област.
Управляващ ите кръгове във Великобритания приемат крайно остро
навлизането на Русия в Средна Азия, в това те виждат заплаха за индийските си
владения. Англичаните разпалват война в Афганистан, превземат Кабул и засилват
агитацията сред туркменските племена, чието отношение към руснаците не е
приятелско.
Военният министър Дмитрий Милютин е привърженик на настъпателните
действия, които биха могли да спрат англичаните в Закаспий. Той предлага да се
превземат Ахалтекинският оазис и крепостта Геоктепе. Изпълнението на задачата
се възлага на генерал М. Д. Скобелев, който вече се е прославил на Балканите. През
1881 г. крепостта е превзета. През същата година в Техеран се подписва конвенция
за границите между Русия и Иран. Фактически това е съюзен договор, насочен
срещу Англия. Иранският шах се отказва от претенциите за Мерв, вследствие
на което през 1884 г. жителите наМервския оазис доброволно се присъединяват
към Русия.
Това събитие предизвиква изостряне на руско-английските противоречия,
довело до въоръжен конфликт. През 1885 г. войските на афганския емир, където
ключови позиции заемат английски офицери, излизат на левия бряг на река
Кушка, където се намират руските части Емирът обявява претенциите си за
туркменските земи При сблъсъка, завършил с отстъпление на афганската армия,
Русия печели важна военно-политическа победа. Нейно следствие е подписването
на редица споразумения, съгласно които се установява руско-афганската граница
по естествените водни рубежи. Събитията от 1885 г. укрепват престижа на
Русия в Средна Азия, отслабват позициите на Великобритания и спомагат в
отношенията между двете страни да се набележи тенденция към смекчаване на
противостоенето
Присъединяването на Средна Азия към Руската империя завършва.
216
2. ИЗТОЧНАТА КРИЗА. РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА

1877-1878 ГОДИНА
Нотата на Александър Горчаков
През юли 1870 г избухва войната между Франция и Прусия. Изходът й
прекроява картата на Европа. Поражението на Франция довежда до крах на режима
на Наполеон Ш и до създаването на Парижката комуна, потопена в кръв от новото
републиканско правителство на А. Тиер Победителите провъзгласяват създаването
на Германската империя, която обединява многобройните германски държави под
егидата на Прусия Окончателно рухва Кримската система, създадена за спазване
условията на Парижкия мирен договор.
Руската дипломация умело използва поражението на Франция, която е
главният гарант на Парижкия договор. В разгара на военните действия Горчаков
изпраща до правителствата на всички държави, подписали договора, нота, в която
са изброени многобройни случаи на нарушения от страна на другите държави
на договора от 1856 г Той заявява, че Русия повече не се смята свързана със
задълженията относно неутрализирането на Черно море.
Нотата на Горчаков предизвиква недоволството на Англия, Австро-Унгария и
Турция Франция е безсилна, германският канцлер Ото фон Бисмарк предлага да
се свика конференция, която през 1871 г. започва работа в Лондон. Конференцията
отменя членовете за неутрализиране на Черно море, което е дипломатическа
победа за Горчаков. Русия получава правото да има военен флот в Черно море и
да укрепва южната си граница. Започва възраждането на Севастопол като главна
военноморска база. Отмяната на ограничаващите клаузи на Парижкия мирен
договор укрепва международното положение на страната, издига авторитета на
Русия на Балканите.
„Съюз на тримата императори“

Появата на западната й граница на мощната Германска империя, чиито
управляващи кръгове изповядват идеята за недостиг на жизнено пространство
и за необходимост от „движение на Изток“, представлява потенциална опасност
за Русия. Първоначално обаче отношенията между двете страни са добри.
Александър II доброжелателно се отнася към германското обединяване и си
спечелва благодарността на Бисмарк.
През 1873 г. страните подписват военна конвенция за взаимопомощ. През
същата година след интензивни преговори между усия, Германия и Австро-
Унгария се подписва акт, наречен „Съюз на тримата императори“ . Това е
217
споразумение на династични монархии, обединени за борба с републиканските и

социалистическите идеи. То не изглажда предишните противоречия между Русия
и Австро-Унгария на Балканите и не предотвратява германската политическа и
икономическа експанзия на изток. „Съюзът на тримата императори“ подчертава
изолацията на Париж, който доскоро доминира в европейските въпроси. Съюзът
обаче не издържа първото изпитание, когато Бисмарк се опитва да провокира
нова война с Франция. По време на военната тревога през 1875 г. Александър II
и Горчаков се обявяват срещу Германия.
Балканската политика
Противоречивостта на „Съюза на тримата императори“ се разкрива с пълна
сила през периода на Източната криза, чието начало се поставя през 1875 г. В
това време главна грижа на руската дипломация е положението на Балканите и
в Османската империя. Основа на политиката на Русия е поддържането на мира
и стабилността на Изток, за което според Горчаков е необходимо единството на
великите сили. Русия бързо възстановява влиянието си сред балканските славяни,
но не е готова за военно решаване на Източния въпрос. Модернизацията на армията
не е завършена, силите на Русия в Черно море са незначителни. Междувременно
недоволството на християнското население в Босна и Херцеговина дава тласък на
националното и освободителното движение, което довежда до Източната криза.
Първата реакция на правителствата на Русия, Германия и Австро-Унгария
във връзка със събитията е стремежът да покажат единството на трите държави в
ролята им на умиротворители. Горчаков говори за необходимостта да се придържат
към принципа на ненамеса. По-нататъшните действия - нотата та Д. Андраши
от декември 1875 г. и Берлинският меморандум от май 1876 г. - са свидетелство
за миротворческите усилия на Русия и нейните партньори. На султана предлагат
да проведе реформа за балканските народи, да гарантира правата на християните
и да спре преследването на въстаниците. Портата отхвърля тези предложения и
жестоко потушава Априлското въстание 1876 г в България.
В Русия турските зверства предизвикват възмущение Обществеността
настоява за решителни действия, под които разбират война, засилва се влиянието
на военните Въпреки подкрепата на Александър II и на министъра на финансите
X. М. Рейтерн, Александър Горчаков постепенно губи контрол над събитията.
В правителствените кръгове се създава „партия на войната“, представена от
наследника на престола великия княз Александър Александрович, великия княз
Константин Николаевич, посланика в Константинопол граф Николай Игнатиев.
Към тях се присъединява военният министър Дмитрий Милютин, който заявява:
„На нас ни трябва мир, но не мир на всяка цена, а почетен мир, дори и да се наложи
да бъде постигнат с война.“
218
Самодържавието след peéopM um e
Славянската солидарност
През юни 1876 г. Сърбия и Черна гора обявяват война на Османската империя.
Начело на сръбската армия застава генерал Μ. Г. Черняев. В Русия започва мощен
подем на движението за солидарност със славянските братя То е стихиен отклик
на известията за трагичната участ на българсхсото и сръбското население.
Реален израз на славянската солидарност е изпращането на доброволци
в сръбската армия и събирането в цяла Русия на пожертвования, с които се
купува продоволствие, оръжие, боеприпаси и амуниция. Канчета за помощи
се поставят в черквите, на гарите, в театрите и в магазините. Широко са
разпространени благотворителните концерти, вечеринки и забави, в които
участват известни артисти. Тези действия координират Славянските комитети
в Москва, Петербург, Одеса - обществени организации, главна роля, в които
играят хора с панславистка ориентация. Доброволческото движение придобива
всенароден характер и Иван Аксаков, един от ръководителите на московския
Славянски комитет, казва: „Освен правителството войната я води самият руски
народ.“ В действителност либерално-консервативната общественост подтиква
правителството към война.
През септември-октомври 1876 г. императорът провежда в Ливадия редица
съвещания, за да определи целта и предмета на военните действия. Правителството
се готви за самостоятелни крачки в Източната криза. Към това време то е принудено
да се съгласи с исканията на виенския кабинет да задоволи териториалните му
претенции на Балканите и да не създава там голяма балканска държава.
През есента по настояване на Русия Портата се съгласява да прекрати
военните действия срещу Сърбия, която търпи поражение. В Цариград се
провеждат непрекъснати заседания за изработване на новия статут на балканските
страни. В отговор султанът обнародва конституция, която изравнява правата на
християните и мюсюлманите, и отказва да се разгледат предложенията на великите
сили. Работата на Цариградската конференция става излишна. Новият етап на
преговорите довежда до подписване през март 1877 г. на Лондонския протокол,
в който от Турция се иска да приеме цариградските предложения. Султанът
преценява това като намеса в работите на Османската империя. Фактически това
е неговият отговор на руския император, който се проявява като главен защитник
на балканските народи.
Въпреки първоначалните намерения на Александър II и Горчаков Източната
криза не се решава по пътя на традиционната дипломация. Натискът на Славянските
комитети и на техните лидери, общественото възмущение, движението на
народната солидарност принуждават правителството да се откаже от преговори
и да премине към активни военни действия, които не отговарят на държавните
219
интереси на Руската империя, правеща първите се крачки по посока на социалната

модернизация.
На 12 април 1877 г. Александър II подписва манифест за война с Османската
империя. Политическите цели на войната не са определени ясно и се свеждат до
облекчаване участта на славянските братя, страдащи под османско иго. Специално
внимание се обръща на решаването на българския въпрос.
Главен театър на военните действия е Балканският, там числеността на
турската армия видимо превъзхожда руската. В началото на лятото се осъществява
блестящо проведеното преминаване на Дунава, по време на което се отличават
генералите М. И. Драгомиров и Ф. Ф. Радецки. После войските се разделят и
отрядът на генерал И. В. Гурко тръгва по посока Търново - Одрин. Руските
части и българските опълченци стигат до Шипченския проход, където ги атакува
турската армия на Сюлейман паша. Гурко е принуден да отстъпи и оставя на Шипка
неголеми части, които няколко месеца героично се отбраняват.
Плевен
Основните военни действия се водят край добре укрепения Плевен, отбраняван
от войските на Осман паша, срещу които са изправени главните сили на Дунавската
армия. Наред с руските, край Плевен действат и румънски части. В боевете участва
гвардията. Трите щурма на града обаче не носят успех. Главнокомандващият
Дунавската армия великият княз Николай Николаевич (старши) се отказва от
нов щурм и започва блокада на крепостта. Военно-инженерните работи ръководи
героят от отбраната на Севастопол Е. И. Тотлебен. Опитът на Осман паша да се
измъкне от обкръжението претърпява неуспех и през декември той издава заповед
за капитулация.
Превземането на Плевен предопределя изхода на кампанията. Преминали през
зимните балкански проходи, руските части влизат в София. В района на Шипка,
в село Шейново, Радецки разбива и пленява армията на Весел паша. България е
освободена, турската армия прекратява активната съпротива. През януари челните
отряди на генерал М. Д Скобелев превземат Одрин, кавалерийски разезди* се
приближават до предградията на Цариград. Към това време се определя изходът
от военните действия на Кавказкия театър. През октомври 1877 г. руските войски
под командването на И. Д. Лазарев обсаждат Каре, който турците, ръководени от
английски военни инженери, са превърнали в мощна крепост. През ноември след
нощен щурм Каре пада.
* Разезд - малка разузнавателна част - Б пр
220
Санстефанският договор
В безнадеждната ситуация султанското правителство прекратява военните
действия и преминава към преговори. В Одрин се подписва примирие, неяснотата
на условията му не пречи на протестите от страна на Англия и Австро-Унгария.
Английските кораби влизат в Мраморно море На 19 февруари 1878 г. близо до
Цариград, в Сан Стефано, се подписва прелиминарен мирен договор, който слага
край на руско-турската война.
Съгласно Санстефанския договор Сърбия, Черна гора и Румъния получават
независимост, провъзгласява се автономията на България, Босна и Херцеговина.
Границите на Княжество България, което трябва да включва и македонските земи,
така се определят, че то получава излаз и на Черно, и на Егейско море. Предвижда
се да се изработи конституция на новото княжество под наблюдението на комисар
от Русия. Автономна България получава християнско правителство и княз, който
се утвърждава от Портата със съгласието на европейските държави. На Русия се
връща Южна Бесарабия, към нея преминават крепостите в Кавказ - Каре, Ардаган,
Баязет и Батум.
Санстефанският договор свидетелства, че с цената на кръвта на своите
войници и офицери Русия си връща първенството на Балканите. По отношение
на балканските народи тя се проявява като държава освободителка.
Срещу условията на Сан Стефано се обявяват Англия и Австро-Унгария. Те
настояват за преразглеждането им с участието на всички велики сили. Бисмарк,
който смята, че Източният въпрос не струва костите и на един померански
гренадир*, играе ролята на посредник. Русия е принудена да се съгласи да се свика
в Берлин конгрес, който започва работа през юни 1878 г. В навечерието на конгреса
руските дипломати водят интензивни преговори в Лондон и Виена, страните
постигат известен компромис. Съгласно тайното руско-английско споразумение
Русия се отказва от плана за създаване на Велика България. На Берлинския конгрес
руската делегация оглавяват Александър Горчаков и посланикът в Лондон П. А.
Шувалов. Опасявайки се да не се окажат в изолация, по много от въпросите те са
принудени да се съгласят да бъдат преразгледани условията на Санстефанския
договор.
Решенията на Берлинския конгрес

се оформят през юли 1878 г. в договор, който определя разположението на
силите на Балканите и в Централна Европа до Първата световна война. Великите
* Гренадир - войник, въоръжен с гранати, по-късно - войник от пехотни или кавалерийски

гренадирски полкове - Б пр
221
сили потвърждават членовете на Санстефанския договор за независимостта на

Румъния, Сърбия и Черна гора и за автономията на България. На север от Стара
планина се създава васално княжество с християнско управление и национална
армия. Временното управление там се оглавява от руски комисар, престоят на
руските войски се ограничава до 9 месеца. Областите на юг от Стара планина
се превръщат в автономна турска провинция Източна Румелия. Македонските
земи минават под властта на Портата Руската дипломация няма сили да отстоява
идеята за Велика България. Австро-Унгария получава правото на окупация и
административно управление на Босна и Херцеговина, гарантира се свободното
плаване на търговски плавателни съдове по Дунава. Русия присъединява част
от Бесарабия, Каре, Ардаган и Батум. Потвърждават се клаузите на Парижкия
мир от 1856 г. и на Лондонската конвенция от 1871 г., незасегнати от новото
споразумение.
За Александър II и Горчаков, по собственото им признание, денят, в който
се подписва Берлинският договор, е най-черният ден в кариерата им. Протеста
на панславистката общественост срещу отстъпчивостта на руската дипломация
изразява Иван Аксаков, който произнася реч, в която се нахвърля срещу онези,
които са готови да разкъсат „живото тяло“ на България: „Няма думи, с които да се
заклейми по достойнство това предателство, тази измяна на историческия завет,
на призванието и дълга на Русия.“ Той приема конгреса като открит заговор срещу
руския народ и вижда в него доказателство за това, че „кривдата и наглостта на
Запада по отношение на Русия и изобщо към Европа нямат нито граници, нито
мярка.“ По указание на Александър П Аксаков е изселен от Москва, а московското
Славянско общество - закрито
Либералите и радикалите бързо се отдръпват от темата за славянските
страдания, която заменят с темата за страданията на руския народ. Те разглеждат
мира с Турция като условие за продължаване на преобразованията в Русия. С края
на Източната криза освободителният им ентусиазъм се насочва към самата Русия,
той намира крайния си израз в оправдаването на изстрела на Вера Засулич и на
терористичната дейност на „Народна воля“.
След излизането от Източната криза Русия - победителката - е с отслабена
икономика и разстроени финанси, заплашена от нова европейска изолация и
революционни вълнения. Такава е цената, която правителството заплаща за
слабостта и неумението си да противостои на натиска на общественото мнение. По-
късно, вече като император, Александър Ш казва: „Наше нещастие през 1877-1878
година бе, че вървяхме заедно с народите, вместо да вървим с правителствата,
руският император винаги трябва да върви само с правителствата.“
222
3. ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ.
КОНТРАРЕФОРМИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР III
„Белият терор“
Покушението на Каракозов на 4 април 1866 г. довежда до смяна на
правителствения курс. Чудесното избавление на царя, когото спасява, отклонявайки
ръката на терориста, един обикновен еснаф, поражда вълна от народен и обществен
ентусиазъм Из страната се организират патриотични манифестации, съсловията са
единни в предаността си към престола. Едновременно и в управляващата върхушка,
и в обществото се осмисля небивало в руската история събитие - революционно-
терористичният акт, извършен в столицата на империята посред бял ден и насочен
срещу Царя Освободител.
За изясняване на обстоятелствата на покушението се създава Върховна
следствена комисия, начело на която заставаМ Н Муравьов, известният усмирител
на Северозападния край. Той обещава да не щади никого и да стигне до самите
корени на заговора, но въпреки това не успява да разкрие връзките на студентския
ишутински кръжок с либерално-опозиционното движение. Самото покушение
обаче подкопава позициите на „константиновската партия“. Когато следствието на
Муравьов установява, че Каракозов е студент, в оставка е изпратен министърът на
народната просвета А. В . Головнин, който дълги години е най-близък сътрудник на
великия княз Константин Николаевич. На мястото му идва друг „константиновец“
- граф Д. А. Толстой, чиито възгледи бързо еволюират встрани от либералното
реформаторство. Новият министър трябва да пресече студентското движение и да
постави университетите под пълния контрол на правителството. Излиза в оставка
и ръководителят на Трето отделение и шеф на жандармите княз В. А. Долгоруков,
личен приятел на императора.
Пьотър Андреевич Шувалов

Ръководител на Ш отделение става граф П. А. Шувалов. Съвременниците го
сравняват с Аракчеев и казват, че с назначаването му започва втората половина на
царуването - реакция и аракчеевгцина.
Шувалов действително осем години е най-близък съветник на Александър
II. По думите на военния министър Милютин, в Комитета на министрите
мнозинството върви след Шувалов „както оркестър по знак на капелмайстора“
Шувалов ограничава влиянието върху правителството на великия княз Константин
Николаевич и на либералните бюрократи. Въпреки думите на поета Ф. Й. Тютчев
обаче, той не е нито новият Петър, нито буря, „надвиснала над Русия“. Идването
223
на Шувалов на власт означава пресичане на самодържавната инициатива, която

играе главна роля при провеждане на реформите, и стремеж на самодържавието
да се помири с поместното дворянство. Самият Шувалов е тясно свързан с
олигархическото дворянство и, преди да заеме високия пост, в известна степен
споделя конституционните възгледи на вестник „Весть“.
Натискът на либералната бюрокрация, сплотила се около великия княз
Константин Николаевич, отслабва дълго време преди 4 април, след като се
сблъсква с упоритата съпротива на дворянското съсловие, нежелаещо да се лиши
от пълната политическа власт в страната. Набелязаните реформи се разработват и
влизат в действие благодарение на огромната инерционна сила на бюрократичния
апарат. Всевластието на Пьотър Шувалов не спира военната реформа, при него
се утвърждава „Градското положение“, развиват се органите на земското и
градското самоуправление. Същевременно то не поколебава твърдото нежелание
на Александър II да се откаже от прерогативите на самодържавието и да се
съгласи с конституционните очаквания на обществото. Русия остава единствената
европейска страна, управлявана от неограничена монархия.
П. А. Шувалов няма програма за вътрешнополитическите преобразования,
пък и не се стреми към тях. Иска да запази едрото поместно дворянство като
политическо съсловие, да направи влиянието му определящо в губернския и
уездния живот. Той вижда задачата си в премахването на общината или поне в
поощряване на излизането от нея на заможните селяни, които биха могли да станат
едри арендатори на помешчическа земя. Шувалов обаче не проявява настойчивост
в осъществяването на тези планове на практика и успехите му не са големи.
Опитвайки се заедно с генерал-фелдмаршал А. И. Барятински да попречат на
провеждането на милютинската военна реформа, Шувалов настоява да се намали
ролята на военния министър, което Александър II отхвърля. Не успява да прокара
през Комитета на министрите и идеята за представителство в Държавния съвет
на едри земевладелци за защита на дворянските интереси. Царят вижда в това
предложение проява на олигархическия дворянски конституционализъм и през
1874 г. изпраща Шувалов за посланик в Лондон. Либералната общественост и
малцината останали на власт либерални бюрократи приемат това като знак за
връщане към пътя на реформите - нещо, което изобщо не влиза в плановете на
императора.
Политическа криза
Финансовите трудности, предизвикани от разорителната война с Турция,
селските вълнения и проявите на революционерите са симптоми на дълбока
вътрешна криза, започнала през 1878 г. Отстраненият от властта Пьотър Шувалов
224
Сстодържавието след peiboPMume
констатира: „Правителствените органи повече не са в състояние да поддържат

реда.“ За същото пише Пьотър Балуев: „Пълна несъстоятелност, пълна липса на
управляващо правителство “
Александър II се опитва да преодолее правителствената криза чрез смяна на
министри. Той праща в оставка министъра на правосъдието К. И. Пален, като го
обвинява за неуспешния процес срещу Вера Засулич. Напуска поста си министърът
на финансите Μ X. Рейтерн, който се противопоставя на войната на Балканите,
довела до огромен бюджетен дефицит. За министър на вътрешните работи е
назначен Л. С. Маков, който се бори със селските вълнения чрез циркулярни писма
до губернаторите, в които настоява да разясняват на селяните необосноваността
на надеждите им за ново разделяне на земята. Министерските размествания не
оправят положението, то се задълбочава от слабата реколта през 1879 г. и от
световната икономическа криза, засегнала капиталистическото стопанство на
Русия.
Обстановката в страната изисква неотложно да се решат два въпроса:
аграрният и конституционният. Като минимум да се съкратят обременителните
плащания на селяните, да се организира отпускането на кредити на селяните за
покупка на земя и преселването им в свободни казионни земи, което отчасти ще
реши проблема с недостига на земя. Разработването от руската администрация
начело с княз А. М. Дондуков-Корсаков на конституция за България широко се
обсъжда в земските кръгове, там са уверени, че Русия е „узряла за конституционни
учреждения“ не по-малко от България. В противовес на искванията за конституция
олигархическото дворянство в лицето на П. Д. Голохвастов издига старата
славянофилска идея за свикване на Земски събор. П. А. Валуев предлага да се
реформира Държавният съвет, като се учреди към него изборна долна палата.
Либералният печат настоява да се възобновят реформите, да се пресече
административният произвол и същевременно изразява съмнение в ефективността
на самодърж авната инициатива. За мнозина ситуацията е безнадеждна.
Съвременник, историкът Сергей Соловьов, пише: „Крайностите са лесна работа;
лесно беше да се затяга при Николай, лесно беше да се вземе противоположната
насока и трескаво да се отпуска при Александър П; но да се задържи каретата при
това бързо трескаво спускане беше крайно трудно. Щеше да е лесно при мъдро
правителство, само че точно такова нямаше. Успешни преобразования правят
Велики Петровци; но е нещастие, ако с тях се захванат Луи XVI и Александровци
II Преобразовател като Петър Велики при най-стръмно нанадолншце държи
поводите на конете със силна р ъ к а- и каляската е в безопасност; преобразователите
от втория тип обаче ще подкарат конете с все сила от високото, а не са в състояние
да ги удържат и затова каляската я чака гибел.“
225
Предсказанието на Соловьов се сбъдва.
Михаил Тариелович Лорис-Меликов

Взривът в Зимния дворец, дело на Халтурин, довежда до създаване на 12
февруари 1880 г. на Върховна разпоредителна комисия, на която дават извънредни
пълномощия за борба с революционния тероризъм. Начело на комисията е
поставен бойният кавказки генерал граф М. Т. Лорис-Меликов. След войната той
си спечелва добро име с енергичната си борба с пламналата чума в Поволжието
и с решителните си действия срещу народоволците на поста харковски генерал-
губернатор.
Лорис-Меликов фактически получава дшсгаторски пълномощия. Той е твърдо
убеден в необходимостта да действа в тясно съгласие с „хора благомислещи“
и в обръщение към жителите на столицата ги призовава да обединят усилията
си в борбата с терористичните прояви, което дава основание да се говори за
лорис-меликовска „диктатура на сърцето“. Действайки жестоко и в пълна степен
използвайки възможностите на полицейския апарат, за по-малко от година той
успява да разгроми основните сили на „Народна воля“.
Същевременно Лорис-Меликов изпраща в оставка одиозния министър на
просветата Д. А. Толстой, закрива Трето отделение, отслабва цензурата и лично
се изяснява с влиятелни редактори на вестници и списания. Функциите на
Трето отделение предава на Департамента на полицията към Министерството
на вътрешните работи, инициира сенаторски ревизии на земските учреждения и
настоява за отмяна на тежгсия за обикновените хора данък върху солта. През август
1880 г. Върховната разпоредителна комисия е закрита и М. Т. Лорис-Меликов
става министър на вътрешните работи. На този пост той настойчиво провежда
в живота програмата за „издигане на нравственото равнище на духовенството,
реформа на данъците, даруване права на разколниците, преразглеждане на
паспортната система, облекчаване преселването на селяните от губерниите с малко
земя; преобразуване на губернските административни учреждения, определяне
отнош енията на работодателите към работниците, накрая, необходимото
ръководство на периодичния печат“.
Лорис-Меликов убеждава императора: „Само твърдата самодържавна воля
може да изведе Русия от преживяната от нея криза, но тази задача не може да се
изпълни само с наказателни и полицейски мерки.“ Съчетаването на възродената
самодържавна инициатива с либералните мерки трябва да умиротвори страната.
Александър II има доверие на Лорис-Меликов и цени усилията му. Той напълно
одобрява представения от министъра проект за създаване на две временни
подготвителни комисии от правителствени чиновници и компетентни лица от
дворянството и земството. Тези комисии - административно-стопанска и финан
226
Самодъожавието след neôom m m e
сова - трябва да разглеждат законопроектите преди внасянето им в Държавния

съвет. Това означава привличане на обществеността към законотворческата
дейност, подготвяне на страната за конституцията и дава основание скромният
проект да бъде наречен „лорис-меликовска конституция“.
Цареубийство
Подготвено е правителственото съобщение за свикване в Петербург на
временните комисии. Сутринта на 1 март 1881 г. Александър II съобщава на
престолонаследника и на великите князе, че е направил „първата крачка към
конституцията“. Също тогава той се разпорежда проектът да се обсъди на
заседание на Съвета на министрите на 4 март. После, въпреки възраженията на
Лорис-Меликов, напуска двореца.
Взривът на Екатерининсхсия канал се превръща в национална трагедия.
Проектът на М. Т. Лорис-Меликов се обсъжда на 8 март на заседание на
Съвета на министрите под председателството на новия император. Престарелият
консерватор граф С. Г. Строганов заявява, че проектът „води направо към
конституция“. Програмна реч произнася оберпрокурорът на Синода Константин
Победоносцев. Той говори за несъстоятелността на политиката на реформи при
предишния цар, нарича либералните бюрократи дърдорковци и обръща внимание
на възможността да се въведе в Русия конституция по чуждоземен образец: „В
такова ужасно време, царю, трябва да се мисли не за учред яване на нова говорилня,
в която да се произнасят нови покваряващи речи, а за работа. Трябва да се действа.“
Проекта подкрепят министрите на просветата, финансите и военният - А. А.
Сабуров, А. А. Абаза и Д. А. Милютин, но усилията им не постигат успех.
Лорис-Меликов не отстъпва и на 12 април предава на царя доклад, в който са
набелязани мерки за подобряване положението на селяните, предлагат се реформи
на местната администрация, на висшето и началното училище. Министърът смята,
че е необходимо да се осигури „единство между правителството и програмата на
вътрешната политика“, да се привлекат за разработване и изпълнение на реформите
представители на обществото. Императорът обсъжда доклада на съвещание с
министрите, но не взема решение. На Победоносцев той пише: „Лорис, Милютин
и Абаза положително продължават същата политика и искат така или иначе да
ни доведат до представително правителство, но докато не се убедя, че това е
необходимо за щастието на Русия, разбира се, това няма да стане, няма да го
допусна. Едва ли впрочем някога ще се убедя в ползата от подобна мярка.“ ·
„Опазване на самодържавието“
Получил височайшата подкрепа, Победоносцев написва текста на манифест,
публикуван на 29 април. Александър III обяснява на поданиците си възложения
227
му „свещен дълг на самодържавното управление“ и заявява: „Но сред голямата

Ни скръб гласът Божи Ни повелява да поемем бодро, уповани от Божествения
промисъл, с вяра в силата и истината на самодържавната власт, която Ние
сме призвани да утвърждаваме и да опазваме за благото народно от всякакви
попълзновения.“
Манифестът „за опазване на самодържавието“ предизвиква оставката на М.
Т. Лорис-Меликов и съмишлениците му. Министър на вътрешните работи става
бившият посланик в Турция граф Η. П. Игнатиев, който смята за необходимо със
съдействието на обществените сили да продължи изкореняването на раздорите.
Той обяснява цареубийството със „злата воля“ на терористите, с бездействието
на властите, с безнравственото и атеистично възпитание на младежта, с
равнодушието на либералните дейци. През лятото на 1881 г. граф Игнатиев
става един от създателите на „Свещената дружина“ - организация, създадена
от придворната аристокрация и гвардейското офицерство за борба с тероризма.
„Свещената дружина“ действа конспиративно, членовете й харчат държавни пари
за разкриване на народоволците във Франция и Швейцария. Единственият успех
на организацията е издаването в Женева на вестник „Вольное слово“ („Свободно
слово“), който редактира привърженикът на украинската автономия Μ. П.
Драгоманов. Провокационните методи на „Свещената дружина“ дискредитират
властта и по настояване на Победоносцев Александър III я разпуска
Константин Петрович Победоносцев

е опората на новото царуване. Императорът, на когото някога той е давал
уроци по юридическите науки, го смята за свой учител и се отнася към него с
подчертано уважение. Голямо влияние по-късно той има и върху Николай II. За
Победоносцев казват, че добре знае как не бива да се постъпва, но не знае какво
трябва да се прави. За най-голямата лъжа на своето време той смята конституцията.
В разгара на борбата с Лорис-Меликов Победоносцев внушава на височайшия си
ученик: „.. .по-добре руска революция и безобразен метеж, отколкото конституция
Първата все пак може скоро да се надвие и после да се въдвори ред в страната;
последният е οτροεέ за целия организъм, разяждаща го с постоянна лъжа, която
руската душа не приема “
Синодалното управление на Победоносцев води до пълно подчиняване на
православната църква на държавата, той бързо поражда неприязън към себе си
както от страна на църковните йерарси, така и на православната общественост.
Създалото се положение Фьодор Достоевски характеризира с думите „руската
църква в парализа“.
Наред с Победоносцев, определено въздействие върху определянето на
правителствения курс оказва Михаил Катков, чиито статии в „Московские
228
ведомости“ нерядко имат програмен характер. Катков охотно играе ролята на

рупор на дворянската общественост, безцеремонно критикува либералната
бюрокрация, курса на реформите и отделните министри. Той изиграва видна роля
в подготовката на сближаването между самодържавна Русия и републиканска
Франция, твърдейки, че германската експанзия заплашва държавното единство
на Русия. Катков умира през 1887 г., а Победоносцев още преди това започва да
предизвиква скептичното отношение към себе си на Александър III, когото дразни
необузданият критицизъм на наставника му. В началото на царуването му обаче
именно Катков и Победоносцев са главните идеолози на политиката за опазване
на самодържавието. От тези позиции те разглеждат дейността на правителството
и на първо място - на Игнатиев.
Николай Павлович Игнатиев

Като министър на вътрешните работи той вижда главната си задача в
политическото и социалното умиротворяване на страната, намалява плащанията
за откупа, премахва селските недобори, временно задължените селяни превежда
на задължително откупуване. Всичко това трябва да послужи за подобряване на
икономическото положение на селяните В същото време се приема „Положение
за мерките за опазване на държавния ред“, съгласно което в едно или друго
място властите могат да обявят извънредно положение, което позволява да
се арестува и да се заточи без съд всеки руски гражданин. „Положението за
опазването“ е в сила до последните дни от съществуването на империята и е
важен инструмент в борбата с освободителното и революционното движение.
По инициатива на Игнатиев се разработват мерки за засилване на надзора над
младежта.
В търсенето на средства за политическото преобразуване на Русия той приема
предложението на обърналия се към него славянофил Иван Аксаков, който намира,
че единственият изход от положението, „способен да посрами всички конституции
в света“, е Земският събор, пряко избран от съсловията. Разработеният проект
за свикване на съвещателния Земски събор в Москва в дните на коронацията на
Александър Ш трябва да покаже единението на царя с народа. Предполага се, че
общият брой на избраните членове на събора ще бъде 3-3,5 хиляди души, от тях
около 2 хил. селяни. Подготвен е манифест, чието публикуване се набелязва за 6
май 1882 г. - в деня на 200-годишнината на последния Земски събор.
Научил за това, П обедоносцев в ужас пише на царя: „Ако волята и
разпореждането преминат от правителството върху каквото и да било народно
събрание - това ще е революция, гибел на правителството и гибел на Русия.“ На
страниците на „Московские ведомости“ Катков подкрепя Победоносцев, Игнатиев
е обвинен в покушение срещу основите на самодържавната власт и в намерение да
229
стане министър-председател Проектът му е отхвърлен, той е изпратен в оставка

и на поста министър на вътрешните работи е назначен граф Д. А. Толстой.
За новия министър М. Т. Лорис-Меликов казва, че е направил „по-голямо зло
на Русия от всички останали дейци, дори взети заедно“ В навечерието на селската
реформа Толстой става известен като автор на запискат в защита на крепостното
право, после успява да влезе в кръга на „константиновците“, а от 1865 г. съвместява
постовете оберпрокурор на Синода и министър на народната просвета. До известна
степен кариерата на този бюрократ повтаря пътя, изминат от Сперански, макар
че Толстой не притежава способностите и широкия му кръгозор. По време на
царуването на Александър III той става главният двигател на политиката, насочена
към провеждане на редица мероприятия, наречени „контрареформи“, които трябва
да укрепят самодържавната власт и да защитят привилегиите на поместното
дворянство. Толстой действа, опирайки се на подкрепата на императора, обаче
контрареформите, които са с явен продворянски характер, не представляват цялото
съдържане на политиката на Александър Ш.
„Народното самодържавие“ на Александър III

Възпитаник на Победоносцев и на знаменития историк Соловьов, импера
торът обича и познава руската история, искрено вярва в неразривната връзка
между монарха и простия народ, радва го прозвището му Мужишкия цар. Своите
поданици обаче Александър III не цени високо и изразява самодържавното си
отношение към тях с думите: „Конституция ли? Руският цар да се заклева пред
някакви си говеда?“ Във всекидневието той не е придирчив, отличава се със здрав
разум, по характер е твърд и цени твърдостта в другите. Убеден е в самобитността
на Русия, чиято основа е „народното самодържавие“.
По д ържавните въпроси императорът е праволинеен и гледа на Руската империя
като на бащиния на Романови. Най-важните решения по вътрешнополитическите
въпроси се приемат с активното му участие. Към въпросите на външната политика
царят изпитва антипатия, няма доверие във великите европейски държави Катков
описва управлението му със следните думи: „След дълго блуждаене най-сетне
се завръщаме в нашата родна, православна, самодържавна Русия Призраците
избледняват и изчезват. Ние преживяваме пробуждането.“
Като „мужишки цар“ Александър III проявява неподправено внимание
към положението в селото. По негово настояване се провеждат мероприятия за
облекчаване на стопанската деност на селяните. През 1882 г. се учредява Селската
земеделска банка. За смекчаване остротата на аграрния въпрос банката отпуска на
отделни селяни и селски дружества заеми за покупка на земя. Башсата регулира
преминаването на част от помепгчическите земи към селяните, които за по-малко
от двайсет години чрез банката купуват около 5 млн. десетини земя. През 1886
230
Самодържавието след ne/hommme
г. се отменя данъкът на глава от населението, установен по времето на Петър I.

Стремейки се да запази патриархалните устои в селото, правителството пречи на
семейната делба, съдейства за укрепване на поземлената община, като забранява
честото общинно преразделяне на земята, не разрешава залагането и продажбата
на дарената земя. Отменя се правото на селянина предсрочно да откупи земята
си и да се отдели от общината.
Тези мерки имат ограничителен характер и не решават проблемите, свързани с
недостига на земя и общото обедняване на селото. Те са в противоречие с опитите
за укрепване на помешчическото стопанство. През 1885 г., за стогодишнината
на Дарствената грамота на дворянството, се учредява Дворянска банка, която
при изгодни условия отпуска заеми срещу ипотека на помешчическите земи.
Връщането на заемите не се контролира строго. Към края на XIX в. общата сума на
отпуснатите заеми надхвърля 1 млрд. рубли. В интерес на помешчиците властите
ограничават възможността за преселване на селяните и наказват самоволните
преселници.
Контрареформи
Най-важното мероприятие от епохата на контрареформите е въвеждането през
1889 г. на институцията на земските началници. Земският участъков началник е от
местните потомствени дворяни, той трябва да притежава определен имуществен и
образователен ценз, във функциите му влиза надзорът над дейността на селските
и на волостните учреждения. Той може да отмени постановление на селското
събрание, да подложи селяните на телесни наказания, арест и глоби. Решенията
му не подлежат на обжалване. Фактически става дума за възстановяване на
полицейската власт на помешчиците над селяните, чиято отмяна е най-важната
част в Положението от 19 февруари 1861 г. В земските началници правителството
вижда „близката до народа“ твърда власт.
През 1890 г. се провежда една от основните контрареформи - земската. Неин
инициатор е Д. А. Толстой. Тази контрареформа осигурява преобладаването на
дворяните в земските учреждения, съкращава двойно броя на избирателите от
градската курия, ограничава изборното представителство за селяните. В губернските
земски събрания броят на дворяните се увеличава до 90%, а в губернските земски
управи - до 94%. Дейността на земските учреждения се поставя под пълния
контрол на губернатора. Председателят и членовете на земските управи започват
да се съобразяват с намиращите се на държавна служба.
За укрепване на „държавния елемент“ служи и градската контрареформа от
1892 г. Тя отстранява от участие в градското самоуправление градските низини,
като значително повишава имуществения ценз. В Петербург и Москва в изборите
може да участва по-малко от един процент от населението. Има градове, в които
231
броят на гласните в градската дума е равен на броя на участвалите в изборите.

Градските думи се контролират от губернските власти. Градската контрареформа
е в крещящо противоречие с процеса на бурна урбанизация.
Правителството прави известни крачки по посока на съдебната контрареформа:
ограничава гласността на съдопроизводството по политическите дела, нарушава
принципа на несменяемост на съдиите и съдебните следователи, стеснява кръга
на делата, подлежащи на разглеждане от съдебни заседатели Властите обаче не
се решават изцяло да се преразгледат съдебните устави от 1864 г
Толстой и съратниците му действат по-уверено в областта на народната
просвета. По инициатива на Михаил Катков през 1884 г. се въвежда нов
университетски устав, който всъщност ликвидира автономията на университетите.
Студентската униформа става задължителна, значително се повишава таксата за
обучение. Министърът на народната просвета И. Д . Делянов настоява да се закрият
повечето висши женски курсове, също той през 1887 г издава циркулярно писмо, с
което забранявала се приемат в гимназиите „деца на файтонджии, слуги, перачки,
на дребни търговци и тем подобни хора“. Известно като циркулярно писмо за
„децата на готвачките“, то е позорна страница в историята на руското училище.
Общо взето, епохата на контрареформите не довежда до принципни
политически и социални промени. Мерките, насочени към разрушаване на
установената след реформите на Александър II обществена структура, не
са последователни, продворянският им характер противоречи на хода на
икономическото развитие. В крайна сметка те създават измамно впечатление за
непоклатимостта на самодържавния строй.
232
ГЛАВА XI
РАЗВИТИЕ НА КАПИТАЛИЗМА
В РУСИЯ
1. СЕЛОТО СЛЕД РЕФОРМИТЕ

Особености на руския капитализъм
Селската реформа от 1861 г. оказва решаващо влияние върху социално-
икономическото развитие на Русия. Главният й непосредствен резултат е
освобождаването на селяните от крепостната зависимост. Личната свобода е
задължително условие за прехода от традиционното общество, съществувало
в продължение на векове в Русия, към новите, капиталистически отношения.
Освободили се от опеката на помешчиците, селяните, дори ограничени от рамките
на общинното взаимно поръчителство, получават относителна свобода на при
движването, в определена степен могат да разполагат с времето си и да решават с
какво да се занимават. Освобождаването на селяните води до създаване в Русия на
пазар на свободна наемна работна сила, което е много важен фактор, обуславящ
успешното завършване на промишления преврат. След 1861 г. се създават всички
предпоставки манифактурното производство окончателно да се превърне във
фабрично, да се замени мускулната сила на работника със силата на парата, да
се премине към машинно производство и, като следствие, да се развие капи
талистическата промишленост.
Представлявайки единен народностопански комплекс, руската икономика
изцяло зависи от взаимодействието между промишлеността и селското стопанство.
Осъществяването на практика на Положението от 19 февруари неизбежно води
до дълбоки социални промени в селото. Техният характер се определя както от
взаимната икономическа зависимост на селяните и помешчиците, от техните
отколешни и устойчиви стопански отношения, така и от извъникономически
фактори, главният от които е не по-малко отдавнашната връзка между поместното
дворянство и самодържавната власт.
С развитието на капитализма в Русия, въпреки съпротивата на правителството
и на дворянството, се руши традиционната съсловна структура на обществото, която
не съответства на новите имуществени, правни и социални отношения. Формално-
юридическото запазване на съсловните прегради спъва образуването на класите на
капиталистическото общество. Въпреки това те неизбежно се формират в хода на
233
противостоенето между труда и капитала В европейската социалноикономическа

литература тези класи се наричат буржоазия и пролетариат.
Основаното върху правото на частна собственост притежаване на средствата
за производство от буржоазията и експлоатацията на наемните работници -
пролетариите - от собствениците на пред приятията са същността на промишления
капитализъм. След реформите капиталистическите отношения в промишлеността се
развиват с бързи темпове, това води до превръщане на неотдавнашните пришълци
от селото, вчерашни селяни, в „работници със земя“. Децата им, израсли в града и
непознаващи друг живот освен фабрично-заводския, стават потомствени пролетарии.
Също така бързо се осъществява превръщането на търговците от гилдиите, на
забогателите селяни и дребните търговци в търговско-промишлена буржоазия. Тези
процеси особено нагледно се проявяват на границата на Ж Х -Х Х в.
Те обаче засягат важно малцинство от населението на Русия, която, както и
преди, е земеделска страна. Главно съдържание на социалния живот на страната
е антагонизмът между двете основни класи на обществото - селячеството и
поместното дворянство, корените на противопоставянето им са в глъбините на
столетията, то е предизвикано преди всичко от принципно различния подход към
въпроса за правото на собственост върху земята. Капиталистическите отношения
проникват в селото, но влиянието им не е достатъчно, за да промени или, нещо
повече, да ускори процеса на рушене на старото, традиционното общество.
Капитализмът по-скоро изостря социалната борба в селото, отколкото да смекчава
нейната острота. За помирение между селяните и помешчиците след реформите
не може и дума да става.
Развитието на капитализма в Русия се извършва по различен начин в
промишлеността и в селското стопанство, в града и в селото, в центъра и в
покрайнините. В периода след реформите, под който е прието да се разбира
времето от падането на крепостното право до края на XIX в , има два етапа на
капи-талистическите отношения: първите двайсет години след реформата, когато
завършва промишленият преврат и същевременно почти не се променят стопанските
връзки и социалните отношения в селото; и второто двайсетилетие, време на
сериозни промени в целия начин на руския живот. Характерът на промените дава
на съвременниците основание да говорят за победа на капитализма в Русия.
Неотделима принадлежност на ранния стадий на капитализма е острата
конкурентна борба между индустриалците, намесата в която от страна на
държавата е минимална. Закъснялото, непълно и непоследователно отказване от
икономиката, основана на крепостното право и регулирана от държавата, пределно
съкращава в Русия стадия на свободния капитализъм, капитализма на свободната
конкуренция.
234
Развитие на капитализма в Р усия
На границата на вековете под въздействие на обективните икономически

закони на световната капиталистическа стопанска система, органична част от
която става Русия, започват да се осъществяват промени, означаващи преход
към нов, по-висок стадий на развитие, стадия на монополистичния капитализъм.
Една от проявите на този преход е засилването на държавното регулиране на
икономиката, което в руските условия не поражда затруднения. Върху това се
изгражда политиката на ускорената икономическа модернизация, която в Русия
се извършва на границата на X IX -X X в. Старите традиции на държавната
намеса в икономическия живот, на грижата на правителството за нуждите на
промишлеността и селското стопанство спомагат за бързото утвърждаване в
страната на принципите на монополистичния капитализъм.
Масово преброяване на населението

През януари 1897 г. в Русия се провежда първото масово преброяване на
населението. Данните от него са напълно достоверни и дават възможност да се
съди за основните демографски процеси след реформите.
Общият брой на населението на Руската империя е 128 млн. души, без
полските губернии и Финландия - 116 млн. Увеличаването продължава и по-
късно и през 1914 г. общият брой на населението достига 178 млн. души. В
съпоставими граници на европейска Русия средногодишният прираст е 1,31%,
което е значително по-високо от прираста преди реформите. Увеличаването на
общия прираст не е за сметка на раждаемостта, тя остава приблизително на същото
равнище, а е резултат от намаляване на смъртността. Средната продължителност
на живота обаче остава ниска - 34 години, което на първо място е свързано с
високата детска смъртност. По демографска структура Русия е страна на младите,
в нея децата до 14-годишна възраст представляват приблизително една трета от
населението, а лицата над 60 години са по-малко от 7%
Преброяването през 1897 г. фиксира относително ниско равнище на
миграцията. Около 10 млн. души не живеят в губерниите, където са родени.
Данните дават основание да се говори както за ниско равнище на социалната
мобилност, така и за опровергаване на старата, издигната навремето от западника
К. Д. Кавелин теза за „скитническия елемент“ в народния живот Както преди
основният приток на население е към Южна Русия и степното Предкавказие;
увеличава се потокът от преселници в Сибир, където през разглеждания период
средногодишният прираст на населението надвишава 4%.
При преброяването през 1897 г. няма въпрос за националността. Вместо
него има въпрос за родния език. Около 47% насочват за свой роден език
руския. Заедно с тези, които избират за роден език украинския и белоруския, те
представляват 71% от населението Ясно е, че сведенията за родния език не са
235
Истотт на Русия X I X - началото на X X век
равнозначни на етническата принадлежност. Приблизително 3% посочват за свой

роден език казахски, еврейски и татарски. На равнище един процент е броят на
лицата, посочили за свой роден език немски, арменски, башкирски, латишки и
молдавски.
В европейска Русия живее около 80% от цялото население.
През десетилетието след реформите населението на страната се увеличава
един и половина пъти - това е добър демографски показател и свидетелства
за подобреното качество на живота на основните категории от населението.
Бедността, ниската битова култура и липсата на елементарна медицинска помощ
са неотделима характеристика на живота на селяните и градските низини, но
няма обективни основания за разпространените по онова време народнически
твърдения за „умиращото село“
Градското население расте с изпреварващи темпове и се увеличава два
и половина пъти. Съгласно преброяването относителният дял на гражданите
нараства до 13% В действителност в градовете и фабрично-заводските селища
живеят значително повече хора, но преброяващите не вземат под внимание
социалната динамика, придържат се към остарелите съсловно-правни норми. В
сравнение с периода на отмяната на крепостното право от 3 на 15 стават градовете
с население над 100 хил. души, Петербург и Москва са градовете с милионно
население. Процесът на урбанизация бързо набира сила и обективно свидетелства
за размиване на основите на традиционното общество.
Селскостопанското производство
Русия обаче както преди си остава селска и аграрна страна. Към началото на
XX в. тя дава около една четвърт от световното производство на зърно, при това
на ръж - до 50%, и около 35% от ечемика. В Русия се произвежда 80% от лена и
17% от картофите. По общия обем на селскостопанското производство Русия е
на първо място в света. През 1913 г. приходът от селското стопанство е 4,6 млрд.
рубли, а от промишлеността само 2,3 млрд. рубли.
Селяните от различните категории заедно с казаците представляват над 80%
от населението. Повечето от тях постоянно живеят на село и се занимават със
селско стопанство. В края на XIX в. в Русия има около 525 хил. села, към 1914 г.
броят им нараства до 548 хил. В европейска Русия се намират 93% от тях.
След реформите структурата на селскостопанското производство не
претърпява съществени изменения. Запазват значението си създадените препи
реформите райони с търговско земеделие. През 1860-те - 1 870-те години в главните
земеделски райони на европейска Русия се наблюдава неголямо, до 6%, увеличение
на посевите на житни култури в стопанствата на селяните и намаляването им почти
236
с 10% при помешчиците. Това говори за криза на помешчическото стопанство и за

отсъствие на каквито и да било принципни промени в положението на селото след
реформите. Почти с една трета се увеличава засаждането на картофи от селяните,
което почти винаги е свързано с продажбата им на пазара.
Към края на XIX в. се променя съотношението на площите, използвани за
засяване на най-важните зърнени култури. До 22 процента се увеличават посевите
на пшеница, видимо намаляват тези на ръж и ечемик. Наблюдава се бавен, но
постоянен ръст на брутното производство на зърно както в помешчическото, така
и в стопанството на селяните. Расте добивът на зърно, при това от земите, частна
собственост, видимо по-бързо, отколкото от дадените за ползване.
Както и преди, често пъти реколтата е слаба, през някои години това
се превръща в истинско бедствие, връхлетяло цели региони. През 1873 г. от
„самарския глад“ са обхванати губерниите в Средното Поволжие, лоша е реколтата
през 1879,1881,1883 и 1885 г., сушата и слабата реколта причиняват страшния глад
през 1891 г. В Южна Русия има ерозия на почвата, в Поволжието и Предкавказието
- почвата е осолена, превръща се в безплодна земя.
Ситуацията се задълбочава от повсеместното запазване на някогашните,
останали от дедите начини за обработване на земята. Едва през 1880-те години
по инициатива на земските агрономи започва постепенната смяна на системата
на земеделие. Отказването от традиционната триполна система на засяване се
предизвиква от това, че в европейсхса Русия почти са изчерпани възможностите на
посевните площи, което поставя въпроса за отказване от екстензивно земеделие. В
помешчическите и в част от стопанствата на селяните се преминава към засяване
на фуражни култури, в триполната система въвеждат засяването на люцерна, в
най-добрите стопанства се установява многополната система на земеделие.
Положението на селяните
Отмяната на крепостното право внася изменения в правното положение
на помешчическите селяни Запазва се съсловната им непълноправност, но те
получават лична свобода и някои граждански права: могат да сключват търговски
сделки, да откриват промишлени и търговски заведения, да купуват на свое име
земя и друго недвижимо имущество. Проведеното след селската реформа от 1861
г. поземлено устройство на уделните и държавните селяни главно изравнява прав
ното им положение с положението на бившите помешчически селяни. Официално
се смята, че в хода на реформата селяните получават в собственост дадените им
за ползване парцели. Общинното владеене на земята обаче ограничава селяните,
те са лишени от правото свободно да се разпореждат с парцела си, не могат да го
продадат и всъщност става дума за условно и временно притежаване.
237
История на P vcm XIX - началото на X X век
Сериозни проблеми за развитието на селското стопанство създава изкустве

ното запазване на селската община. Общинното земевладение изцяло господства в
губерниите в Централночерноземния и Централнонечерноземния район и в Южна
Русия. Само в полските губернии, благодарение на селската реформа от 1864 г.,
преобладава владеенето на земята от отделните домакинства.
Общинното земеползване спъва усъвършенстването на агротехниката,
затруднява правилното наторяване и в крайна сметка пречи за развитието на
стоково-паричните отношения в селото. Общинната, доста разпокъсана и
разпръсната земя е причина за принудителната сеитба и за еднаквата за всички
стопанства на селяните триполна система. Заедно с това фискалните тежести,
лежащи върху общината, и постоянното разоряване на част от стопанствата на
селяните водят до социална диференциация вътре в общината. При даването на
земя по време на общинното преразпределяне става практика да се вземат под
внимание състоятелността и платежоспособността на домакинствата, а не броят
на лицата от мъжки пол. Преразпределянето на земята губи уравнителния си
характер, на смяна на общинното равенство идва имущественото и поземленото
неравенство. Взаимното поръчителство води дотам, че нередовният длъжнихс
попада в робство при заможните си съселяни.
В самата община става видимо имущественото неравенство, във всекидневието
навлизат понятия като „кулаци изедници“ и „ратаи“. В началото на XX в. 20%
от заможните селяни притежават около 50% от посевната площ, докато 50% от
бедните домакинства притежават около 18%. При заможните селяни на едно селско
домакинство се падат 20 десетини земя за ползване, а при бедните - около 3,5
десетини. Заможните селяни не само имат повече посевна площ, но и повече коне,
домашен добитък, инвентар, селскостопански машини. Една трета от заможните
селяни наемат ратаи.
Социалното разслоение в селото води до неговото „разселячване“. Създава се
пазар на работна сила. Бедняците са принудени да се наемат като селскостопански
работници при помешчиците, занимават се със занаяти, отиват в града на печалба.
Броят на ратаите през 1897 г е 3,5 млн. души. Към 1914 г. в селското стопанство
работят около 4 млн. наемни работници и до 12 млн. са онези, които се наемат по
време на сеитба и жътва.
Недостигът на земя и невъзможността да се живее от дадената за ползване
земя водят до развитие на селските занаяти, особено в нечерноземните губернии.
Занаятите дават средно до една четвърт от дохода на селските домакинства; при
бедняците тази цифра надхвърля 30%. Има цели нечерноземни уезди, особено
близо до големи промишлени центрове, където земеделието стига до пълен упадък.
Любопитно е свидетелството на земски статистик, служил в самия край на ХГХ
в. във Владимирска губерния: „С думата селянин у нас е свързана представата за
238
Развитие на капитализма в Русия
земеделеца, с пот на лицето изкарващ хляба си Какво е учудването на човек, когато

в цели окръзи не може да срещне нито едно лице от мъжки пол, умеещо да държи
ралото, дори просто да впрегне коня в каруцата. Селянинът е или дърводелец,
или зидар, или работи във фабрика и се прибира вкъщи само да си отдъхне и има
най-смътна представа за земята си, която обработват жените.“
Помешчическото стопанство
през първите две десетилетия след реформите изпада в продължителна
криза. За рационалното му водене не достигат парични средства, работни ръце и
освен това дворяните изобщо нямат никакви навици за частна предприемаческа
дейност. Не навсякъде земите на селяните и на помешчиците са разграничени,
помешчиците запазват навиците си да използват мерки за извъникономическа
принуда, което рядко среща отпор сред селяните.
Недостигът на земя принуждава селяните да се споразумяват с помешчиците,
което почти с нищо не се различава от старата система на баршчината. Това са
„отработки“, когато селяните обработват земята на помешчика със свой инвентар
и използват своя работен добитък, а в замяна той им дава под аренда ниви и
други земи Понякога те просто отработват на помешчика взетите на заем пари
или зърно.
Свидетелство за неразвитостта на капиталистическите отношения са арендата
и изполицата. При повсеместно разпространената аренда за ползването на земята
на помешчика се плаща с уговорена част от реколтата. Разновидност на арендата
е изполицата, при която арендното плащане е половината от реколтата, всеки
втори сноп. В неплодородни години, когато арендата не оправдава очакванията
на помешчика, на селянина се прави начет, който той трябва да отработи, когато
прибере следващата реколта. Така се засилва зависимостта на селянина от
помешчика.
„Отработките“ не се регулират от отношенията на свободно наемане, това е
робство, което селянинът е принуден да приеме, тъй като фактически помешчикът
притежава монопола на собствеността върху зем ята Селската беднотия,
тежестта на плащането на откупа, ниската стоковост на стопанството на селяните
фактически не дават надежда за подобряване на положението: да си „докупи земя“
селянинът не може. Особено охотно помешчиците дават под аренда отрязъците*,
т. е. земята, която селяните са свикнали да смятат за своя. В черноземния пояс това
е най-привичната форма за водене и на помешчическото стопанство, и на това на
селянина, фактически продължаваща крепостното право.
* Отрязъци (отрезки)- селска земя, която помешчиците отнемат, „отрязват“ от селяните при
премахване на крепостното право - Б пр
239
Следствие от системата за обработване е ниската производителност на труда

и в крайна сметка неконкурентоспособността на помешчическото стопанство. Това
положение продължава доста дълго, особено в черноземните губернии, макар
през 1880-те години вече да се очертава ясна тенденция към намаляване броя на
губерниите, в които господства системата на отработването, и се увеличава броят
на онези, в които в помешчическите стопанства работят волнонаемни.
През първите десетилетия след реформата в нечерноземните губернии започва
преход към волнонаемен труд с използване на инвентар на помешчика. Близостта
до пазарите - Петербург, Москва, Нижни Новгород - определя географията
на този преход. В черноземния пояс капиталистическата система на водене на
помешчическото стопанство укрепва по-късно и първоначално в уездите с удобна
транспортна връзка с пристанищните градове от Причерноморието. Отказването
от системата на отработване не е свидетелство за категорична победа на
капиталистическите отношения в селото. Слабата реколта и лошата икономическа
конюнктура често водят до това помешчиците да се отказват да използват наемни
работници и да се връщат към „отработките“.
В структурата на личната частна собственост върху земята в европейска Русия
дворянското земевладение постоянно намалява, от 80% през 1877 до 61% през 1905
г. Дребното дворянство представлява повече от половината дворяни земевладелци,
а в началото на века е 3% от дворянското земевладение. Към Първата световна
война дребното дворянско земевладение практически изчезва. Това е многократно
описаният процес на дворянското обедняване.
Негова обратна страна е високата степен на концентрация на дворянското
земевладение. Едрите собственици на земя, чиито имения са от по над 1000
десетини, владеят три четвърти от всичката дворянска земя. В началото на XX
в. такива собственици сред дворянското съсловие са около 8%. Средният размер
на едрата помешчическа латифундия след реформите практически не се променя
и представлява 4100 десетини. Едрото помешчическо стопанство играе главна
роля в производството на стокова селскостопанска продукция, на първо място на
стоково зърно.
Обедняването на дворянството, намаляването на дворянското земевладение
не води до създаване на буржоазна поземлена собственост. По-голямата част от
тази земя купуват селските дружества и организации и служи за допълване на
недостигащите парцели, за изхранване на самото село. Едва в началото на XX в.
сред купувачите започват да преобладават богати предприемачи, стремящи се да
създават едро стоково стопанство. Ясно очертана, тази тенденция обаче не получава
пълно развитие, на това пречат селските безредици през годините на Първата руска
революция и ограничителните законодателни мерки, взети след нея.
240
Аграрна криза
В началото на 1880-те години благодарение на развитието на параходството
в Европа нахлува поток от евтино отвъдокеанско зърно от Северна Америка,
Аржентина и Южна Африка Цените на зърното рязко падат, това довежда до
аграрна криза в Европа. Аграрната криза засяга най-пряко Русия, тъй като през
1880-те години тя заема първо място сред страните - износителки на зърно, и
нейният дял представлява над 35% от световния износ.
Главна проява на кризата в Русия е падането на цените на зърното. През
годините на аграрната криза, продължила до средата на 1890-те години, цените
на ръжта падат почти двойно - от 82 копейки за пуд през 1883 до 44 копейки през
1895 г. През този период цените на зимната пшеница падат от 109 до 57 копейки
за пуд. Почти повсеместно производството на ръж, което заема над една трета
от цялата посевна площ, носи загуби. През годините на кризата центърът на
зърненото производство се измества в Южна Русия и в степното Предкавказие.
В Централночерноземния и Централнонечерноземния район посевните площи
намаляват, което наричат обедняване на центъра.
Печелившо остава отглеждането на ръж и особено на пшеница в Южна Русия,
тя става главният център на производството на зърно През годините на аграрната
криза бързо се увеличават площите, използвани за отглеждане на картофи - в
европейска Русия те се увеличават с 60%. Един от пътищата за преодоляване на
кризата е развитието на животновъдството. Общият брой на едрия рогат добитък
през тези години се увеличава почти с една трета.
Социална последица от аграрната криза е ръстът на „отработките“, арендата
и изполицата, напускането на селото от селяните. Към края на вехса рязко нараства
средногодишният брой на преселниците: през 1885 той не надвишава 15 хил.
души, към 1900 г. е над 180 хил. През годините на аграрната криза се увеличават
селските недобори. В Централнонечерноземния район те надвишават размера на
селското налогооблагане. Увеличава се недостигът на земя за селяните. Площта
на раздадените парцели в европейска Русия нараства с 8%, което е доста по-ниско
от ръста на селското население.
В най-малка степен аграрната криза засяга едрите помешчически стопанства,
където засяването на технически култури се увеличава, развиват се производството
на спирт и животновъдството. Процесът на разоряване на дребните и средните
помешчически стопанства в черноземния и в нечерноземния пояс приема
необратим характер. За периода на аграрната криза помешчическото земевладение
се намалява с една четвърт. Към 1895 г. в Курска губерния са продадени 88% от
дребните и средните имения, в Екатеринославска- 70%. Към края на века общият
дворянски дълг към кредитните учреждения е 1,25 млрд. рубли.
241
Излизане от аграрната криза

След 1895 г. цените на зърното започват да се покачват и обедняването на
селяните спира. За стабилизиране на положението спомага промишленият подем
през 1890-те години, съпроводен от развитие на железопътния транспорт, от
ръст на паричното обращение, повишаване на търсенето на вътрешния пазар.
Развитието на промишления капитализъм пряко влияе върху положението в
селското стопанство. Новите технически възможности довеждат до изграждане
на мрежа от елеватори и постоянни зърнохранилища, което дава възможност на
производителите на зърно да изчакат изгодна пазарна конюнктура.
Излизането от аграрната криза се съпровожда от скокообразен ръст на
търсенето на селскостопански машини и подобряване на сечивата. За периода
1890-1915 г. употребата им се увеличава 26 пъти, при това повече от половината
селскостопански машини се произвеждат в Русия Сред купувачите им са както
помешчици, така и останалите категории частни собственици. Особено се търсят
жътварки, сноповръзвачки, конни косачки и конни сеносъбирачки. В стопанството
на селяните се запазва преобладаването на ралото (44% от общия брой на сечивата
за оран) пред стоманените плугове (34%) и дървения плуг с железни палешници
(17%).
Бавно преодолявайки последиците от крепостничеството, след реформите
селото върви по пътя на утвърждаване на стоково-паричните отношения
и на пазарното стопанство, което ознаменува развитието на капитализма.
Продължителният и обективен процес на икономическата модернизация на
селското стопанство се забавя от наличието на извъникономически фактори:
запазването на съсловното дворянство. И при тези обстоятелства обаче в аграрния
сектор на икономиката се извършват положителни промени.
За руското село обаче, което след 19 февруари 1861 г. не познава що-годе
продължителен спокоен период, темповете на промените се оказват недостатъчни.
Сериозно дестабилизиращо влияние върху положението на помешчическото
стопанство и на това на селяните оказва аграрната криза от 1880-те - 1890-те
години, която спира развитието на капиталистическите тенденции, утвърждавани в
селото след реформите. „Разселячването“ и дворянското обедняване, намаляването
на дворянското земевладение и недостигът на земя за селяните оказват решаващо
въздействие не само върху икономическия, но и върху политическия живот на
страната. В хфая на XIX в. аграрната криза остава в миналото, но по това време
положението в селото се изостря дотолкова, че се оказва невъзможно да се
предотврати социалният взрив
242
2. ПРОМИШЛЕНОСТТА СЛЕД РЕФОРМИТЕ

Завършване на промишления преврат
След реформите в Русия завършва промишленият преврат Към началото на
1880-те години основната промишлена продукция започва да се произвежда във
фабрики и заводи с използване на машини и механизми, привеждани в движение от
силата на парата. Във всички водещи отрасли фабричното производство измества
на заден план манифактурното. Към това време фабриките дават три четвърти
от текстилната и над 80% от металообработващата продукция, около 90% от
производството на захар. Две трети от необходимите за металургията енергийни
мощности дават парните машини и турбини. Ръчният труд заема челни позиции
само в кожарската, мебелната и някои отрасли на хранителната промишленост.
След реформите промишлеността се развива на основата на волнонаемния труд.
Завършването на промишления преврат дава простор за развитие на
капиталистическата промишленост и означава появата в Русия на двете основни
антагонистични класи на капиталистическото общество - пролетариат и буржоазия.
Новите класи не намират място в съсловната структура на традиционното
общество и динамиката на числеността им трудно се поддава на отчитане.
Въпреки това статистическите данни свидетелстват, че към края на XIX в броят
на квалифицираните наемни работници, заети в едрото промишлено производство
и в железопътния транспорт, нараства два пъти в сравнение с първите години след
реформите. Тази категория на пролетариата към 1900 г. наброява около 1,5 млн.
души. Не по-малко от един милион работници са заети в строителството, около 2
млн. изпълняват неквалифицирана работа, смятани за черноработници.
М нозинството фабрично-заводски работници са родом от селата, но
окончателно са скъсали със селския труд. Към края на промишления преврат
постоянните наемни работници представляват три четвърти от фабрично-заводските
работници. В селската страна промишлеността дълго време зависи от сезонните
селскостопански работи и около една четвърт от заетите в производството са
„работници със земя“, които запазват връзката със селото.
Х арактерна черта на руската промиш леност е високото равнищ е на
концентрация на работниците в едрите предприятия. В значителна степен това се
обяснява със закъснялото завършвание на промишления преврат и с високия дял
на ръчния труд. В края на XIX в около 70% от фабрично-заводските работници
са заети в предприятия с не по-малко от 100 труженици.
Търговско-промишлената буржоазия има различни източници за попълване.
Освен хора от различните съсловия на руското общество в състава й влизат
чуждестранни предприемачи, които по-късно получават руско гражданство
243
Възникват династии индустриалци - Морозови, Прохорови, Гарелини, Алексееви,

Коншини, Гучкови, Коновалови, Бобрински, Гукасови, Терешченко, Полякови,
Гинцбург, Брокар, Абрикосови, Катуар, Бродски. Общо взето, руската буржоазия
е многонационална, но има своя регионална специфика. Например московската
се състои от потомци на „забогатели селяни“ и на търговци старообрядци, във
Варшавско-Лодзинския район господства немският и еврейският капитал. Към
началото на XX в. към търговско-промишлената буржоазия може да се отнесат
не повече от 25 хил фамилии, или около 150 хил. души, което представлява 0,1%
от населението на страната. По вид занятие преброяването от 1897 г. отнася ръм
търговско-промишлените кръгове около 17% от населението. Положението на
дребните занаятчии и на търговците е устойчиво и именно в тази среда е висока
степента на социалната мобилност.
Железопътно строителство
Развитието на промишлеността след реформите е в тясна връзка с развитието
на транспорта и в значителна степен е обусловено от него. Поражението в
Кримската война, една от причините за което е неразвитата пътна мрежа, показва,
че е необходимо широко да се внедряват железниците. Ръстът на износа на зърно и
на вътрешния стокооборот също изисква създаване на съвременен транспорт, който
в по-малка степен е подложен на влиянието на природо-климатичните фактори,
отколкото водният. През 1860-те - 1870-те години строителството на жп линии е
предизвикано от нуждите вдхелското стопанство. Железопътните линии трябва да
свържат земеделските райони с основните потребители на зърно вътре в страната
и с големите пристанищни градове на Балтийско и Черно море.
През 1857 г. се създава Главно дружество на руските железници, учредители
на което са едрите банкери А. Л. Щиглиц, С. А. Френкел и др. Дружеството поставя
задачата с помощта на международен банков капитал да се ускори строителството.
Към 1862 г. то построява стратегическата Петербургско-Варшавска линия, а също
и Московско-Нижегородската, която свързва двата главни търговски центъра.
Железопътното строителство изисква големи капитали. С частни средства се строят
жп линиите Москва - Ярославъл и Москва - Саратов. Хазната строи пътя Москва
- Курск. През 1860-а година Москва се превръща в най-големия железопътен възел
в страната В помощ на частното железопътно строителство през 1867 г. се създава
Железопътен фонд, в който влизат средствата от продажбата на Аляска, а също и
от предаването в частни ръце на Николаевската, Одеската и Московско-Курската
жп линия. По-късно към тях се прибавят средствата, получени от продажбата в
чужбина на акции на руските железници.
През 1860-те - 1870-те години правителството дава на частни лица и
на земства концесии за построяване и експлоатация на жп линии. Известни
244
Развитие па капитализма в Русия
жп дейци са Π. Г. фон Дервиз, К Ф. фон Мек, П И. Губонин, С. С. Поляков.

Хазната предоставя на частния капитал значителни облекчения и гарантира на
железопътните дейци 5-процентна печалба. Нерядко това води до злоупотреби,
когато се строят железопътни разклонения, нямащи нито икономическо, нито
някакво друго значение. Разрешение за продажбата им издават висшите държавни
сановници и лица, близки до Александър П, срещу големи подкупи. Продажбата на
земя за железопътно строителство по цени, значително по-високи от пазарните, е
важен източник на доходи както за земските учреждения, така и за представителите
на сановната аристокрация. През тези години поста министър на транспорта
последователно заемат потомците на Екатерина II и граф Г. Г. Орлов - А. Н. и В.
А. Бобрински.
Към 1871 г почти всички жп линии преминават в частни ръце Експлоатират
се небрежно и към 1880 г. дългът им към хазната е 1 млрд. рубли. Икономическата
криза от началото на 1880-те години принуждава правителството да промени
железопътната политика и да започне откупуването на железниците за хазната.
През този период се извърш ва значително държавно жп строителство в
покрайнините на империята, обусловено от политически, военностратегически и,
на последно място, от икономически съображения Построени са Закаспийската и
Закавказката линия, започва строителството на Сибирската. Общата дължина на
въведените тогава в експлоатация казионни линии е 10,5 хил. км. Едри акционерни
дружества построяват Московско-Казанската, Югоизточната, Московско-Киевско-
Воронежката, Владикавказката и други линии с дължина 12,5 хил. км. По такъв
начин железопътната мрежа обхваща половината от територията на европейска
Русия.
Голямо внимание се отделя на строителството на мрежа от теснолинейки за
нуждите на заводите и фабриките. В началото на XX в. главна роля в строителството
и експлоатацията на железниците започва да играе финансовият капитал,
представен от Петербургската международна и Руско-Азиатската банка.
През тези години железници се строят в Донбас, Крим, Урал, Западен Сибир,
Средна Азия, Северен Кавказ и Закавказието. Железопътната мрежа практически
обхваща всички губернии на европейска Русия. Към началото на 1914 г. общата
дължина на железопътната мрежа е 78 хил. км. Армията железничари наброява
840 хиляди души.
Железопътните линии изменят лицето на страната, начина на живот на
градсхсото и селското население. Те служат за преодоляване на провинциалната
откъснатост, мрежата им свързва единната народностопанска система на Русия
Строителството и експлоатацията им са главният двигател на промишленото
развитие в Русия след реформите. В края на XIX в. железниците използват над една
трета от добиваните в страната въглища, почти половината от нефтопродуктите,
245
M anam a на Русия X IX - началото на X X век
около 40% от продукцията на черната металургия. Обемът на железопътните

превози расте значително по-бързо от дължината на жп линиите. През 1870 г. те
са около 430 млн. пуда, а през 1913 г. нарастват до 15 619 млн. пуда.
До началото на XX в. основният товар е зърното, през 1860-те години то
заема над 40% от товарните превози, по-късно тази цифра намалява до 25%. В
началото на XX в. при железопътните превози се увеличава делът на каменните
въглища, рудата, металите, нефта и нефтопродуктите. Превозът на стопански
товари е главната работа на железниците. Движението на пътници по влаковете
не е голямо. През 1912 г. са регистрирани 190 млн. пътувания, от тях 64 млн.
крайградски. На глава от населението това е 1,35 пътувания.
Водният и коларският превоз

В периода след реформите завършва техническото превъоръжаване на водния
транспорт. Към края на века броят на параходите надхвърля 2,5 хиляди. Обемът
на товарите, превозени по речните пътища на европейска Русия, нараства от 365
млн. пуда през 1862 до 3107 млн. пуда през 1913 г. Делът на водния транспорт е
около една трета от товарите, превозвани по железните и водните пътища. Основна
транспортна система на речното плаване остават Волга и нейните притоци.
Техният дял е около половината от речния превоз. По реките прекарват зърно,
нефт, сол, на север свличат дървен материал.
Запазва значението си и коларският превоз. В Кавказ, Средна Азия и Сибир
това е основното средство за превозване на товари. При неразвитата местна
инфраструктура той остава важен фактор за превоза вътре в губерниите и
уездите.
Районирането и структурата
на промишленото производство
в периода след реформите съществено се изменят, в значителна степен това
е свързано с развитието на железопътния транспорт. През 1870-те години започва
ускорен ръст на Донецкия, или Южния, промишлен район. За железниците са
нужни каменни въглища, които се добиват в Донецкия каменовъглен басейн,
те осъществяват извозването на продукцията в други райони. Освен с каменни
въглища Донецкият район разполага с богатите залежи от руда на Кривой Рог,
което осигурява развитието там на металургичното производство. Център на
Донбас е миньорското селище Юзовка. Добивът на въглища в Донбас нараства
от 15 млн. пуда през 1870 до 1555 млн. през 1913 г. Делът на Донбас в добива на
каменни въглища общо за Русия в началото на XX в. е над 90%.
Нуждите на железопътното строителство и близостта на въглищните мини
довеждат до ускорения ръст на черната металургия на Юга. През 1880-те - 1890-
246
те години тук се построяват двайсет добре оборудвани металургични завода. В

тях се топи мартеновска стомана, изграждат се прокатни станове. Някои заводи
изработват висококачествен метал на ивици (ленти) и профилен метал, който
намира широк пазар в Русия и се изнася в чужбина. Предприятията са разположени
в района на град Екатеринослав и непосредствено край въглищните находища. От
края на ХГХ в. Югът става основният доставчик на метал. През 1913 г. на него се
падат почти три четвърти от топенето на чугун, две трети на - желязо и стомана
В абсолютни цифри производството на чугун се увеличава от 1,8 млн. пуда през
1880 до 73,7 млн. пуда през 1913 г.
В развитието на каменовъглената и металургичната промишленост в Южна
Русия забележима роля играе чуждестранният, предимно английски, капитал, а
също френски и белгийски. Мнозинството от пролетариата в Донецкия промишлен
район са руснаци и украинци.
Тежката промишленост в Донбас измества на втори план уралските минни
заводи, които губят доминиращото си положение към 1890-те години. В Урал
промишленият преврат завършва късно, неговите заводи изостават в техническото
си оборудване. През първото десетилетие на XX в. производството на чугун и
стомана в Урал практически не се увеличава, към 1913 г. делът на уралските
металургични заводи е около 20% от топенето на чугун и приблизително толкова
от производството на желязо и стомана.
Нов промишлен район е Бакинският, след реформите тук започва промишленият
добив на нефт. Развитието на добива на нефт се отличава с изключително бързи
темпове. През 1864 се добиват 538 хил. пуда, през 1901 г. - 673 млн. пуда. На
границата на вековете Бакинските нефтодобивни предприятия дават до 95% от
добива на нефт в Русия и около 50% от световния. Още в края на 1870-те години тук
вече започват да строят нефтопроводи и нефтопреработвателни заводи. В началото
на XX в. Баку се свързва с нефтопровод с Батуми. Бакинският нефт привлича
както местен, така и чуждестранен капитал, по-специално шведски и английски.
В нефтодобива са ангажирани Нобеловци, Ротшилдовци, Мирзоеви, М1анташеви.
Бакинският пролетариат е интернационален —приблизително половината от него
са азербайджанци, много са руснаците и арменците.
Новият център на руската текстилна промишленост е Варшавско-Лодзинският
район, който на границата на вековете успешно се конкурира със заемащия водещи
позиции в текстилната промишленост Централен промишлен район. Съдбата на
Лодз е показателна. Благодарение на промишленото производство градът се развива
с изключително бързи темпове: през 1820-те години малкото селище в Полското
царство наброява около 1000 души, в началото на XX в. броят на населението му
достига почти до половин милион. Такъв ръст не познава нито един европейски
град.
247
История на Р усия XIX - началото на X X век
Последователно провеждайки имперския принцип на национална и конфе-

сионална търпимост, руската администрация прави Лодз място, привлекателно
за индустриалците, занаятчиите и фабрично-заводските работници от Саксония,
Силезия, Чехия и Моравия. Протекционистката политика на правителството,
притокът на германски технологии и на европейски капитал превръщат града
във втори Манчестър, в него се построяват съвременни фабрики за памучен,
копринен и вълнен текстил, чиято продукция отива на вътрешния пазар за Руската
империя. Лодзинският пролетариат е многонационален, предимно поляци, немци
и евреи.
След реформите запазва и укрепва позициите си Централният промишлен
район. Неговият дял е над четири пети от производството на памучната и около
три пети от вълнената и ленената промишленост, в която работят четири пети от
всички работници от текстилната индустрия. Тук са разположени най-големите
локомотивостроителни заводи като Коломенския, Брянския и Сормовския. В
района се произвежда значителна част от продукцията на руското машиностроене.
В предприятията му работят малко по-малко от половината от фабрично-заводските
работници в страната. Пролетариатът в Централния промишлен район предимно са
руснаци. В развитието на новите отрасли на производството - електротехническия
и електрохимическия - участва германски капитал.
Социално-икономически диспропорции
В края на XIX в. по основните промишлени показатели - темп на ръста
на производството, обем на промишлената продукция, енерговъоръженост,
концентрация на производството - Русия влиза в числото на четирите-петте
водещи капи-талистически държави от тогавашния свят. Равнището на селското й
стопанство обаче видимо изостава от равнището на развитието на промишлеността.
Налице е неравномерно, диспропорционално икономическо развитие, последствие
от което е дълбоката социална криза в началото на XX в.
За промишленото развитие на Русия след реформите е характерна пределната
концентрация на производството в отделни региони, обусловена от исторически
и природо-стопански фактори. Развитието на тези региони се осъществява
с бурни темпове. Израстват градове, увеличава се гъстотата на населението,
натрупват се капитали. По-голямата част от територията на страната обаче в
промишлено отношение е развита крайно слабо. Практически няма каквато и да
било промишленост отвъд Урал и в Средна Азия. В европейска Русия някои от
центровете на едрата промишленост, например Тула и Брянск, са заобиколени със
земеделски райони с бедно селско население. Неравномерното разпределение на
промишленото производство задълбочава социалните диспропорции. Фабриките
и заводите осигуряват работа на всички селяни, които идват в града на печалба.
248
След реформите промишлеността се развива в условия, предлагащи повече

от необходимата евтина и неквалифицирана работна сила. За собствениците на
предприятия това означава възможност да намаляват издръжката на производството
за сметка на ниската работна заплата на работниците и широкото използване на
ръчния труд, което се отразява на темповете на техническото превъоръжаване.
Същевременно се засилва ролята на квалифицираните промишлени работници,
които не срещат конкуренция на пазара на работна сила и излизат с искания за
подобряване на условията и повишаване на заплащането на труда. За тази категория
работници са характерни високо равнище на класовото самосъзнание и повишена
активност в защита на икономическите им интереси.
След реформите руската промишленост става органична част от междуна
родната стопанска система. В развитието й се проследява характерната за
капиталистическата икономика цикличност на производството. През първите
години след реформите промишлеността преживява естествен спад, свързан
с премахването на крепо-стническите отношения и преустройството на целия
социално-икономически комплекс на страната. След това идва периодът на
грюндерствот* от края на 1860-те - 1870-те години, когато железопътното
и фабричното строителство вървят ръка за ръка с трескавото учредяване на
акционерни дружества, на частни банки и взаимо-спомагателни дружества. Това
е време на мащабни борсови спекулации, на създаване на мними предприятия
и на бързо падане на котировките на ценните книжа. На границата на 1870-те
- 1880-те години е налице финансова криза и спад на промишленото производство,
което е свързано с европейската промишлена криза Периодът на грюндерството
завършва с масово разоряване на банковите вложители и на притежателите на
ценни книжа.
П ромиш леното развитие през 1880-те години се отличава с крайна
регионална и отраслова неравномерност. В края на десетилетието то завършва
с нова криза на системата, която е част от спада на световното промишлено
производство и се съпровожда с аграрна криза В търсене на изход от тежката
ситуация правителството полага целенасочени усилия, които довеждат до небивал
промишлен подем, започнал през 1893 г. Годините на този подем са време на
икономическата модернизация на Русия
* Грюндер - едър спекулант, организатор на спекулативни предприятия. - Б пр

ГЛАВА XII
РУСИЯ НА ГРАНИЦАТА
HAXIX-XX ВЕК
1. ИКОНОМИЧЕСКА МОДЕРНИЗАЦИЯ
Курс към ускорена индустриализация
В продължение на повече от двайсет години сменилите се трима министри на
финансите - Николай Бунге, Иван Вишнеградски и Сергей Вите - целенасочено
провеждат политика на пълно поощряване на националната промишленост Те
вземат курс към ускорена индустриализация, чийто успех трябва да доведе до
модернизация на цялата икономика Преобразуването на селското стопанство,
ликвидирането на изостаналите полукрепостнически отношения в селото,
изменението на социалната структура на обществото са необходимо следствие
от икономическата модернизация. В перспектива икономическата модернизация
изисква обновяване на държавните институции. Тя води подире си политическата
модернизация и именно затова дейността на министрите на финансите далече
не винаги среща разбиране от страна на самодържавната власт и поместното
дворянство.
Обяснявайки смисъла на своята и на предшествениците си дейност, Вите
пише: „Създаването на своя собствена промишленост - това именно е онази най-
важна - не само икономическа, но и политическа - задача, която е крайъгълният
камък на протекционната ни система.“
Историческата традиция и обективните условия - огромните руски разстояния
и продиктуваната от това необходимост от ефективен държавен контрол над
пътищата и средствата за връзка, крайната неравномерност на регионалното
икономическо развитие, прекалено гъстото население в едни райони и малобройното
в други, и главното - недостатъчните капитали, което принуждава правителството
да ги акумулира и преразпределя - диктуват принципно друг път за модернизация
на икономиката, принципно друга схема на взаимоотношенията между държавата
и фабрикантите, отколкото в класическите страни на промишления капитализъм.
В лицето на Министерството на финансите руската държава играе главната роля
при провеждане на икономическата модернизация.
251
История па Русия X ÏX — началото на X X век
Министерството на финансите
практически контролира всички области на руската икономика и разполага
с огромни възможности: финансовата и тарифната политика, правителствената
опека над отделните отрасли на промишлеността и отделните региони, гаранция за
частния, в това число и чуждестранния, капитал, регламентиране на отношенията
между фабрикантите и работниците, ускореното развитие на държавните
предприятия, в които най-новите технически постижения се съчетават с елементи
от старите непазарни отношения. Руските министри на финансите не виждат
противоречие в това, че именно държавата е инициатор и единствен гарант на
свободното предприемачество, че сферата на действие на истински частната
инициатива е крайно стеснена.
Същевременно те са против извънредната и некомпетентна намеса на
държавата в икономическия и в частния живот. Бунге предупреждава за опасността
на възгледите, съгласно които „държавата трябва да оре, сее и жъне, пък после
да издава вестници и списания, да пише повести и романи, да се подвизава на
попрището на изкуствата и науката“.
Николай Христианович Бунге

Назначен на поста министър на финансите след оставката на А. А. Абаза през
1881 г., H. X. Бунге има репутацията на компетентен учен-икономист и безупречно
честен човек. Той принадлежи към либералната бюрокрация, но при Александър
III, когото привлича идеята за развитие на националната промишленост, запазва
и укрепва своите позиции.
Бунге смята, че за успеха на промишлената дейност се изисква „не толкова
материална подкрепа, не само установяване на по-добър ред чрез издаване на
закони, приложени към съвременното развитие на стопанството. В това отношение
Русия с половин столетие е изостанала от цяла Западна Европа.“ Той разработва и
осъществява програма за фабричното законодателство, с него са свързани основните
постановления на правителството на Александър III, регламентиращи аграрните
отношения. Бунге изхожда от това, че „силата и влиянието на господстващите
класи могат да имат здрави основи само в благосъстоянието на работническото
съсловие“. Министърът се изказва за установяване на по-тясна връзка между
интересите на работниците и фабрикантите и смята, че участието на работниците
в печалбите ще позволи да се реши парливият социален въпрос. Във фабричното
му законодателство Михаил Катков вижда „едва ли не социализъм“.
Едно от най-важните мероприятия на Бунге е отмяната на данъка на глава
от населението, което той осъществява от 1882 г., въпреки противодействието
на Победоносцев. Тази принципна мярка е крачка по пътя към скъсване със
съсловното данъчно облагане, към замяната му с данък върху имуществото. Бунге
252
Руслля на гранииата на X IX -X X век
се надява, че с отмяната на поголовния данък ще се повиши благосъстоянието на

селяните, а хазната ще попълни загубата с косвени данъци и акцизи от виното,
бирата, захарта и тютюна. Надеждите му не се сбъдват. Още преди той да стане
министър, държавният дълг е около 6 млрд. рубли, рублата се обезценява Слабите
реколти през 1883 и 1885 г. подкопават нестабилната финансова система, рязко
се увеличава бюджетният дефицит
Оставката на Бунге е предрешена: той не може да противодейства на
влошаването на руските финанси и е подложен на нападки от страна на
Победоносцев и Катков. Министърът сам посочва своя приемник: „Аз вече
остарях, нови мисли не идват в главата ми, а да се задоволяваме със старите
сега не бива, времето изсква нови идеи. Вишнеградски ги има. Освен голям ум
той има силна инициатива и воля.“ Учен-технолог със световно име, успешен
индустриалец, Вишнеградски е милионер, преди да стане министър на финансите,
което не се случва често.
Иван Алексеевич Вишнеградски

Главната си задача на поста министър на финансите Вишнеградски вижда в
премахването на бюджетния дефицит и предлага да се направи опит за разширя
ване на държавната индустрия и да се търсят нови източници за държавни доходи.
Стремейки се към бюджетно равновесие, той настоява да се съкратят разходите,
особено във военнополитическата област. Разработва програма за стабилизация,
чиято цел е постигането на положително салдо в разчетния баланс на платежите
по външните дългове и увеличаване на положителното салдо на търговския
баланс.
С всякакви средства В иш неградски съкращ ава вн оса и увели чава
износа. Той повишава митата за внос на чугун и стомана, на желязна руда, на
парни плавателни съдове и селскостопански машини, върху продукцията на
химическата промишленост. Това е митническа политика, насочила острието си
срещу германския износ Тези мерки подобряват разчетния баланс, стимулират
отечествената промишленост, те са в руслото на политиката на протекционизма,
чието начало поставя Николай Бунге. Нейният смисъл по-късно определя Сергей
Вите- „Благодарение на системното провеждане на протекционистката система и
на прилива на чуждестранни капитали, промишлеността у нас започва бързо да
се развива и по време на моето управление на министерството, може да се каже,
трайно се създаде националната руска промишленост.“
При Вишнеградски се разработва нова тарифна система, наречена „менде-
леевска“, тъй като в изработването й взема участие Дмитрий Менделеев
Митническите такси рязко се увеличават, понякога почти до забрана на вноса на
отделни стоки. Тези мерки са пролог към продължителната митническа война
253
с Германия. Победата в нея печели вече Вите, който обявява новите минимални
митнически такси за страните, провеждащи благоприятен режим по отношение
на Русия. Митата за германския експорт се увеличават още повече. Опирайки
се на подкрепата на Александър ΠΙ, Вите принуждава Германия на отстъпки,
зафиксирани в търговския договор от 1894 г. Главен резултат от твърдия контрол
над вноса е създаването на условия за ускорено развитие на такива отраслй от
отечествената тежка индустрия като черната металургия, металообработващата
промишленост, машиностроенето, химическата промишленост.
Стабилизационната програма
предвижда увеличаване на руския износ. Постигнала определени успехи в
промишленото развитие, Русия си остава аграрна страна. Основа на износа й е
зърното, дървеният материал, ленът, семената от маслодайни растения. Водеща
роля играе износът на зърно: в Европа се изнасят пшеница, ръж, ечемик и овес.
В края на XIX в. Русия осигурява до една трета от вноса на пшеница на Западна
Европа.
Иван Вишнеградски взема енергични мерки за увеличаване износа на
зърно. Специална комисия се занимава с въпросите на качеството на зърнената
продукция, което води след себе си изграждането на мрежа от елеватори, вагони за
зърно, оборудване на сточни гари Делът на брашното в износа на зърно дълго не
надхвърля 1% и Вишнеградски започва да поощрява мелничарската промишленост
Той осигурява благоприятни условия за кредитиране на зърнопроизводителите,
преди всичко за помешчиците и имотните селяни от черноземния и степния пояс.
В техен интерес той преразглежда железопътните тарифи.
У силията на В иш неградски дават плодове. Ако до идването му в
Министерството на финансите средногодишният износ на зърно представлява
296 млн. рубли, той успява да го увеличи до 342 млн.
Поощрявайки износа на селскостопанска продукция, министърът трябва да
преодолява съпротивата на германското и отчасти на френското правителство,
които действат в интерес на своите производители. В още по-голяма степен съдбата
на руския износ на зърно зависи от общата неблагоприятна конюнктура, известна
като европейска аграрна криза. Главният симптом на кризата е падането на цените
на селскостопанската продукция. Вследствие на това обстоятелство мерките на
Вишнеградски не довеждат до кардинални структурни промени в икономиката,
макар да позволяват да се запази европейският пазар за руското зърно, да се
смекчи влиянието на аграрната криза върху отечественото селско стопанство и да
се постигне главното - положително салдо на разчетния баланс на Русия, което
спомага за провеждане на модернизацията на промишлеността.
254
Русия на границата на X IX -X X век
Ако през 1886 г., в навечерието на идването на Виншеградски в Министер

ството на финансите, салдото на разчетния баланс се свежда до дефицит от 152
млн. рубли, то през 1891 г. печалбите превишават разходите с 42 млн. рубли. През
същите години расте производството на отечествения чугун и стомана: чугун - 32
хил. пуда през 1886и56хил. пуда през 1890 г., леенето на стомана се увеличава от
36 хил. пуда до 49 хил. пуда. След оставката на Виншеградски от поста министър
тези тенденции се запазват и това дава възможност през 1896 г. да се фиксира
курсът на рублата.
Успехът на програмата на Виншеградски за стабилизиране зависи не само
от финансовите и икономическите мерки, но и от общественополитическата
ситуация в страната. Това нагледно демонстрират събитията от 1891 г., когато
лоша реколта връхлита източните степни райони. Тя е истинска беда, засегнала
територия с население около 40 млн. души. От глад и холера умират до половин
милион селски жители. Обвиняват министъра, че политиката му е довела селяните
до глад, напомнят му думите, които наистина звучат ужасно: „Няма да си доядем,
но ще изнесем.“ Положението в селото се задълбочава от това, че Вишнеградски
твърдо изисква от селяните недобора, от което Бунге се е отказал.
Гладът през 1891 г.

разкрива слабостта на стабилизационните мерки на Виш неградски,
напразните му надежди за увеличаване износа на зърно. През 1891 г добивът от
пшеница общо за Русия е само с 1,7% по-нисък от добива през благополучната
1886 г. Южните и западните губернии, които изнасят зърното в Западна Европа,
продават там не само излишъците, но и част от необходимото, докато в същото
време Поволжието гладува.
Иван Вишнеградски не крие мащабите на глада. М инистерството на
финансите отделя за продоволствена помощ огромната сума от 150 млн. рубли.
Вишнеградски се съгласява и да се забрани износът на зърно, въпреки че това
води до нарушаване на плана му за постигане на положително салдо на платеясния
баланс. В сходни обстоятелства през 1898 г. Вите отделя пет пъти по-малка сума
и не налага забрана върху износа на зърно.
Гладът през 1891 г. показва, че нито износът на зърно, нито ускореното усвоя
ване на степните и южноруските райони, където се създават новите селскостопан
ски центрове на Русия, не решават задачите на истинската икономическа
стабилизация в селото. Помешчическото земевладение и поземлената община
на селяните предопределят развитието на селскостопанското производство по
екстензивен път.
През 1892 г. Иван Вишнеградски се разболява тежко и е принуден да напусне
своя пост.
255
Сергей Юлиевич Вите

Министър на финансите става Вите, железничарски деец, чиято държавна
кариера започва при Вишнеградски. На поста министър Вите е 11 години, до 1903-а
При него се провежда паричната реформа, въвежда се монополът върху алкохола,
извършва се грандиозно железопътно строителство. Той с успех продължава
модернизирането на промишлеността, започнато от неговите предшественици.
Проблема за икономическата стабилизация обаче той решава другояче, отколкото
Вишнеградски.
Чуждестранният капитал
С голяма енергия Вите създава условия за приток в Русия на чуждестранен
капитал както във вид на заеми, така и под формата на преки вложения, което
противоречи на заветите на Виш неградски. Суровинните и енергийните
ресурси на страната, евтината работна сила, устойчивата парично-финансова
система и преувеличените представи за социално-политическата стабилност
на самодържавния строй правят Русия изключително изгодна сфера за влагане
на чуждестранен капитал. Неговият дял в акционерния капитал на минния,
металообработващия и машиностроителния отрасъл надвишава дела на руския
капитал. Чуждестранният капитал преобладава в тежката промишленост в Южна
Русия, в разработването на бакинския нефт, в добива на злато. С чуждестранни
пари се развиват нови отрасли като електрохимическия, електротехническия,
градското комунално стопанство, производството на най-новите комуникационни
средства. Ако през 1893 г. делът на чуждестранния капитал по отношение на целия
акционерен капитал представлява 27 %, към 1900 г. той нараства до 45%.
Този курс на привличане на чуждестранен капитал е оправдан икономически:
в основата му стои несъмненият факт, че Русия е страна, бедна на капитали, с
ограничени вътрешни възможности за тяхното концентриране и с висок дял
непроизводителни разходи. Опитите на Вишнеградски и Вите да използват
селскостопанското производство за нуждите на промишлената модернизация се
натъкват на съпротивата на поместното дворянство, а и по принцип те могат да
имат истински ефект само при безпощадно ограбване на руското село, което в
края на XIX в. изглежда немислимо.
Въздействието на чуждестранния капитал не се отразява върху самосто
ятелността на руската външна и вътрешна политика, въпреки че държавните и
частните заеми, сключвани във Франция, неизменно укрепват руско-френския съюз.
Знаменателно е признанието на Сергей Вите- „Аз ни най-малко не се страхувам
от чуждестранните капитали, смятам ги за благо за нашето отечество, но се боя от
обратното, че порядките ни притежават специфични, необичайни за цивилизованите
страни свойства, и малцина чужденци ще пожелаят да имат работа с нас.“
256
Русия н а гранииата на X IX -X X век
Реформите на Вите
Главното дело на С. Ю. Вите през първите години като министър, когато той
чувства пълното доверие на Александър III, е въвеждането на монопола върху
алкохола. Замислен от Вишнеградски, за да се увеличат рязко постъпленията в
хазната, спиртният монопол включва в себе си търговията на едро и дребно със
силни спиртни напитки и прочистването на спирта. През 1894 г. спиртният монопол
получава силата на закон и постепенно започва да се въвежда в губерниите на
Руската империя. Към края на министерстването на Вите той обхваща практически
цялата територия на страната и дава значителни постъпления в хазната - над 10%
от бюджетните приходи.
Вите завършва конверсията на руските външни заеми, замислена още от Бунге
и започнала да се осъществява при Вишнеградски. От 1888 г. на Парижката борса
5-процентните и 6-процентните руски държавни облигации се разменят срещу
облигации с по-ниска лихва и по-продължителен срок на погасяване. Конверсията
на външните заеми на Русия довежда до преминаване на руските ценни книжа на
френския паричен пазар и до увеличаване на държавния дълг. При Вите се засилва
ръстът на частния и на обществения дълг към чуждестранни банки: към 1903 г.
външният дълг на държавата към чужди банки достига огромната за времето цифра
5800 млн. рубли.
Увеличаването на външния дълг дава възможност да се стабилизира
рублата и през 1897 г. да се проведе парична реформа, която установява златния
монометализъм. Ръстът на данъчните постъпления, добивът и купуването на злато
позволяват на Държавната банка да увеличи златната наличност до размера, който
почти съответства на сумата на банкнотите, намиращи се в обращение. Банкнотите
започват да се обменят срещу злато без ограничения Въвеждането на златния
стандарт открива нови възможности за привличане на чуждия капитал.
Паричната реформа на Вите укрепва външния и вътрешния курс на рублата, но
в основата й стоят финансови и фискални мероприятия, а не истинска икономическа
стабилизация. Вите нарича паричната реформа „велика“ и се гордее с това, че я е
провел въпреки съпротивата на помешчиците - износители на зърно, а също и на
френското правителство, което се обявява за биметализма. Значението й той вижда
в по-нататъшното укрепване на националната промишленост.
В определен смисъл целта е постигната. От 1893 г. руската промишленост се
развива с невиждано бурни темпове: за непълни 7 години обемът на промишленото
производство се увеличава повече от два пъти Към края на XIX в. по основните
промишлени параметри и общи показатели Русия влиза в числото на четирите-
петге водещи промишлени държави в света. Все по-засилващата се роля на Русия в
световната стопанска система напълно отговаря на нейния политически авторитет
и на военното й могъщество.
257
Урбанизацията придобива необратим характер: към 1897 г. градското насе

ление на доскоро земеделската страна представлява 13%, притокът на население
в големите промишлени центрове е изключително висок. В сериозни конкуренти
на старите промишлени центрове - Уралския, Централния и Северозападния, се
превръщат новите - Донецкият и Бакинският
Промишленият подем
започнал през 1893 г., се съпровожда с техническо превъоръжаване на основ
ните отрасли на тежката промишленост: металургическата, машиностроителната,
миннозаводската. За по-малко от 10 години делът им в общия обем на промишле
ната продукция нараства от 30 до 46%.
Дължината на железопътните линии през последните 10 години на XIX в.
се увеличава почти два пъти. Вите продължава политиката на Вишнеградски за
съсредоточаване на железниците в ръцете на държавата. Частните жп линии,
нерядко обременени с дългове, се откупуват при условия, благоприятни за
собствениците им. Нов размах получава държавното железопътно строителство,
което ускорява развитието на отраслите на тежката промишленост, за да се
привлекат чужди капитали. Ако през 1892 г. се откриват нови 490 версти жп
линии, то през 1894 г. те вече са 2117, а през 1899 - над 4600. За Русия с нейните
пространства железопътното строителство има изключително значение: то спомага
за стопанското усвояване на територии с огромен икономически потенциал,
стимулира преминаването към едри форми на организация на производството.
Успехите на иконом ическата м одернизация са очевидни. Тя обаче
има ограничен характер и практически не засяга селското стопанство. При
Вишнеградски и Вите се увеличават стоковостта и експортните възможности
на руското село, но ръстът на стоковата продукция се осигурява главно с цената
на обработването на нови земи. Усилията на министрите на финансите са
недостатъчни, за да се промени разпределението на социалните сили в селото.
Позициите на поместното дворянство остават непоклатими и най-важният въпрос
на Русия - поземленият - остава нерешен.
Противоречиви са политическите и социалните последствия от иконо
мическата модернизация. Нейният успех не е успех на дейността на частните
предприемачи, не е тържество на свободната конкуренция и на стихийно
създаващите се пазарни отношения. Държавното покровителство на националната
промишленост довежда до това, че стихията на руските фабриканти не е свободният
пазар, а монополните права, които им предоставя правителството.
С особена сила това се проявява във взаимоотношенията между труда и
капитала. Опирайки се на правителствения апарат, руските промишленици
258
извличат свръхпечалби от експлоатацията на работниците. С изключение на

сравнително неголеми групи, концентрирани в държавните военни заводи,
промишлените работници в Русия печелят по-малко, отколкото в която и да
било друга промишлено развита страна. Зрелостта на работническото движение,
съвпаднало с периода на модернизацията, не се осъзнава докрай от фабрикантите.
Под натиска на стачното движение правителството се заема с регламентиране на
отношенията между фабрикантите и работниците.
Политическата примитивност на руските капиталисти е толкова голяма, че не
само Бунге, но и Вите са обвинявани в социализъм. Особеностите на раждането и
развитието на руския капитализъм правят неговите представители невъзприемчиви
към идеите и практиката на социалния реформизъм и на компромиса. Последица
от това е радикализирането на работническата класа, а несъмнената връзка между
самодържавните институции и капитала спомага работниците да издигат не
само икономически, но и политически искания. Промишлена Русия не познава
социалната хармония. Цената на икономическата модернизация е антагонизмът
между новите класи в обществото - промишления пролетариат и буржоазията.
Промишлена криза
В края на 1899 г. руската промишленост усеща първите симптоми на кризата,
която през следващата година става всеобща, обхваща цялото световно стопанство.
За икономиката на Русия тя се оказва особено продължителна и тежка.
П ървият предвестник на спада е европейската парична криза, което
принуждава Държавната банка, а след това и частните банки, да намалят кредитите
за предприятията и да повишат лихвата. Това е последвано от намаляване на
стоковия кредит, масово закриване на дребни и средни производства. Фабрикантите
търсят изход в рязкото намаляване на работната заплата и в локаутите*. В отделни
промишлени отрасли и в някои региони безработицата достига 40-50%, което
предопределя неизбежността на остър социален сблъсък.
Промишлената криза от 1900 г. свидетелства за зрелостта на капиталисти
ческото производство в Русия, за въвличането й в световната стопанска система
Не случайно именно през тези години започват да се появяват първите синдикати,
възвестили за постъпването на стадия на монополистичния капитализъм.
Същевременно кризата показва непълнотата на модернизаторските усилия на
Бунге, Вишнеградски и Вите. Развитието на производството, структурните промени
в промишлеността не се съпровождат със социални промени. Властите отлагат
* Локуат (англ lock-out, „затварям вратите пред някого“) - капиталистите закриват предприятията
си и масово уволняват работниците, за да предотвратят или потушат стачки и да заставят работниците
да се откажат от своите искания. - Б. ред.
259
решаването на назрелите социални въпроси, игнорират исканията на масите, което

е безполезно и опасно. Икономическата модернизация е ненужна на поместното
дворянство, което разполага с цялата политическа власт в страната. Обективно
по-нататъшното й провеждане изисква кардинална промяна на съществуващите
социални отношения, смяна на политическия строй.
Бездействието на властта обрича народното стопанство на криза и води
страната към гибелни вълнения. Оказва се, че да изменят застоя и рутината,
царящи по върховете, не е по възможностите дори на енергичните министри на
финансите. Николай Бунге, Иван Вишнеградски и Сергей Вите така и не успяват
да преодолеят ограничеността, некомпетентността и безволието на хората, които
решават съдбата на Русия на границата на XIX-XX в.
2. ВЪТРЕШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ
Владимир Сергеевич Соловьов
През последните години от царуването на Александър III общественото
движение видимо се оживява. Гладът от 1891 г. разкрива неефективността на
правителствените мерки за предотвратяване на бедствието и за борба с последиците
от него. Тя обаче става главният въпрос за интелигенцията, особено в провинцията.
Вземат се мерки за оказване на извънправителствена помощ на гладуващите,
провежда се широка разяснителна дейност за необходимостта да се попречи на
запустяването на земята, на понижаването нивото на реките, на унищожаването
на горите - следствие от примитивната традиция на стопанската дейност.
Въпреки официалните забрани земските дейци си разменят информация, оказват
според силите си съдействие на селяните от пострадалите уезди Същевременно
значителна част от усилията не дават видими резултати: обществото е слабо и
разпокъсано.
За опасността от подобно положение много пише Владимир Соловьов,
знаменит философ и изтъкнат публицист от либералното списание „Вестник
ЕвропьГ. Той смята, че разногласието и безсилието не трябва да бъдат участ на
интелигенцията, възмущава го това, че „самата идея за общност се изпари от ума
дори на най-добрите християни“, че липсва навик за обществена инициатива,
че руското общество не е „организирано общество“ и че то не е в състояние да
изпълни главното си задължение - „да осигурява благосъстоянието на самия
руски народ“. Той не престава да напомня на обществото, проникнато от идеите
на казионния патриотизъм: „Патриотизмът изисква ние да желаем действително
да помогнем на практика на народа си в неговите теглила.“
260
Русия на гранииата на X IX -X X век
Разобличаването на „ликуващ ите патриоти“ и техния зоологически

национализъм е главната тема на публицистиката на Соловьов. Той смята,
че „тираничната русификация“, провеждана от Александър III, е гибелна за
Русия, която не можем да си представим другояче освен като „многонародно
цяло“. През тези години политиката на „народното самодържавие“ се изразява
в ограничаване на правата на отделните народи, в обрусяване на покрайнините.
В административните учреждения на Привислинския край и на Финландия се
насажда руският език, правят се опити на него да се преподава в полските училища.
Дерпт е преименуван на Юриев и в Юриевския университет руският език измества
немския Въвежда се процентна норма за приемане на евреи във висшите и средните
учебни заведения.
Националният въпрос
Консервативната общественост, особено вестник „Московские ведомости“,
подкрепя политиката на правителството по националния въпрос, в който водеща
роля играе В. А. Грингмут. Идейният наследник на Катков твърди, че при
Александър III Русия „си върна политическата и духовната самостоятелност
и затвърди истинските си руски религиозни, държавни и национални основи“.
Знамение на времето става ренегатството на един от водачите на „Народна воля“,
идеолога на революционния тероризъм Лев Тихомиров, който след няколко
години емиграция се разкайва, подава молба за помилване, помилван е и се връща
в Русия. Той става активен сътрудник на „Московские ведомости“ и посвещава
необикновения си талант на развитието на „народното самодържавие“.
Популярност си спечелва книгата на Николай Данилевски „Русия и Европа“,
написана още през 1869 г Панславист, привърженик на Общославянската
федерация „с Русия начело, със столица Цариград“, Данилевски твърдо свързва
тази идея с хегемонията на самодържавието, с тържеството на монархическия
принцип у всички славянски и близки на тях народи, с „политическата опитност“
на руския народ.
Владимир Соловьов нарича книгата на Данилевски „Коран на всички мерзавци
и глупци, искащи да погубят Русия и да прокарат пътя за бъдещия Антихрист“.
Борейки се с принудителното русифициране, той изказва „две желания“: „1) всички
народи не само в Руската империя, но и извън нея да четат Пушкин и другите наши
велики писатели на руски език и 2) никой да не пречи насилствено на който и да
било народ от нашата империя да чете и руските, и местните писатели на своя
роден език.“ И пояснява: „Да се чете Пушкин така, както той е достоен за това и
като е желаел да го четат - може само доброволно. Принуждаването към руския
език може да предизвика само отвращение от него, нежелание и неспособност да
бъде използван извън границите на принудителните изисквания.“
261
Идеалът на Соловьов
Според Соловьов Русия е „християнското семейство на народите“ . Той
предпазва от „омразата към хората от друга народност и друга вяра“. Много
са ценни думите на писателя: „Християнското семейство на народите не
е непременно семейството на християнски народи.“ Обективно Соловьов
отстоява отколешната традиция на имперската търпимост, на която противоречи
политиката на русифициране и унифициране. Властите оставят без внимание
предупрежденията на философа. Последица от недалновидната политика е
развитието на националните движения в покрайнините на империята, които по-
късно придобиват антиправителствен и антидържавен характер.
Не е чут и друг завет на Соловьов, когото тревожи липсата на разбиране
за единството между християнската цивилизация и европейската култура:
„Истинското съществително към прилагателното руски е европеец. Ние сме руски
европейци, както има английски, френски, немски европейци.“ В мнозинството
си властта и обществеността споделят представите за самобитността на Русия,
присъщи за времето на Александър ПТ и затвърдени при неговия приемник.
Възцаряването на Николай II
Александър III умира през октомври 1894 г. Наследява го най-големият му
26-годишен син Николай II. За новия император не се знае много, но неговата
младост, сдържаният, спокоен характер и възпитаността му първоначално вселяват
надежди. Качването му на престола дава повод за множество земски адреси и
молби, съдържащи призив да се въведе конституционна форма на управление.
За Николай II това е неприемливо. Баща му не го е посвещавал сериозно в
държавните работи, но му е внушил почти магическата вяра в това, че ако „рухне
самодържавието, не дай си Боже, тогава с него ще рухне и Русия“ С годините
в характера на царя все повече се проявяват черти като упорство, потайност, за
него казват, че „не лъже, но и истината не казва“. За разлика от баща си, той не
се доверява на твърди и самостоятелни хора: потиска го мащабът на личността
на Вите, не цени предаността на Столипин към престола. Представите му за
околния свят и за собствената си роля в него са прости и се побират във формулата
„господар на руската земя“ .
Като държавник Николай II не е щастлив и символ на царуването му става
Ходинската катастрофа, когато през май 1896 г. по време на тържествата по
случай коронацията в Москва на Ходинското поле поради нехайство на властите
при наплива на многохилядната тълпа загиват по официални данни 1389 души,
стотици са осакатени.
Голямо значение за Николай П има най-близкото му обкръжение. По негово
време рязко се засилва влиянието на членовете на императорското семейство
262
Р усия па гпатшата на Х1Х-ХХ век
върху правителствената политика. Чичо му, великият княз Сергей Александрович,

е московски генерал-губернатор и се придържа към крайно реакционни възгледи.
Другият му чичо, великият княз Алексей Александрович, е генерал-адмирал на
руския флот и има голяма вина за поражението при Цушима. По-големият им
брат, великият княз Владимир Александрович, командва гвардейските войски. На
9 януари 1905 г. той издава заповедта „да се пресекат безредиците“ в Петербург.
Най-близкият човек за царя е съпругата му, императрица Александра
Ф ьодоровца. Н ейната властност, екзалтираното й православие, пълното
непознаване на руския живот и склонността към мистицизъм в крайна сметка
имат гибелни последици за династията и за монархията., Николай II, особено през
последното десетилетие от царуването си, безпрекословно следва нейните съвети,
често некомпетентни и винаги пристрастни. Когато премиерът Пьотър Столипин
настоява да се изсели от столицата „старецът“* Расцутин, чиито скандални
похождения компрометират императорското семейство, Николай II отвръща:
„Съгласен съм с вас, Пьотър Аркадиевич, но по-добре е десетима Распутиновци,
отколкото една истерия на императрицата.“
С качването на престола на Николай II отново се засилва влиянието на
Константин Победоносцев, чиито възгледи се характеризират с фанатична
нетърпимост към западните идеи за прогреса и с недоразбиране на процесите в
Русия. Той внушава на младия цар, че самодържавната власт „не само е необходима
на Русия, не само е залог за вътрешното спокойствие, но е и съществено условие
за националното единство и за политическото могъщество на държавата“. В
специална записка той предпазва императора от опити за усъвършенстване на
„народната“ система на управление, създадена от Александър Ш.
Николай П се вслушва в съвета и в първата си публична реч през януари
1895 г. смята за необходимо да пресече надеждите за либерални промени и
да заяви верността си към заветите на своя баща. Той казва: „Известно ми е,
че напоследък: в някои земски събрания се чуват гласове на хора, увлечени от
безсмислени мечтания земствата да участват във вътрешното управление. Нека
всички знаят, че аз, посвещавайки всичките си сили за народното благо, ще
защитавам началата на самодържавието също така твърдо-и неотклонно, както
ги охраняваше незабравимият ми покоен родител.“ Политическото изявление на
Николай II за безсмислените мечтания означава принципно отказване от промени
в руската политическа система. Русия влиза в XX в. като единствената европейска
държава със самодържавна форма на управление.
* Старец - стар монах, подвижник Григорий Распутин е държал да го наричат така, за което е
криел възрастта си - умишлено се е състарявал - Б ред
263
Аграрният въпрос
Главният проблем, който стои пред Русия, е аграрният. Обедняването! на
селото продължава, трудни времена преживява дворянството. Този процес властите
определят като „обедняване на центъра на Русия“ В определено противоречие с
процесите на обедняването е фактът, че две трети от националния доход идват от
селското стопанство Русия преди всичко е селска страна, в икономиката й главна
роля играе аграрният сектор.
През 1897 г. председателят на Комитета на министрите И. Н Дурново ошавява
Специалното съвещание за нуждите на дворянското съсловие. Правителството
определя дворянския въпрос като най-важния сред аграрните проблеми. Задача
на съвещанието е „да се търсят начини на най-важното съсловие в империята
да се обезпечи преобладаващото значение в съдбините на държавата, което
изконно му принадлежи“. Участниците в съвещанието настояват да се вземат
комплексни мерки за опазване на помешчическото земевладение, някои от тях
мечтаят за дворянско земевладение в Сибир и в покрайнините на империята. В
редица изказвания звучи мисълта за възстановяване на предишните дворянски
привилегии, което се разбира като вярност към самобитните начала. За това, по-
специално; говори министърът на вътрешните работи В К Плеве, твърд и волеви
привърженик на самодържавието, който изпъква сред руските „охранители“* със
своя талант и ум. Плеве уверява, че бъдещето принадлежи на дворянството, което
ще избави Русия от „гнета на капитала и буржоазията“.
Явният съсловен утопизъм на предложенията, звучащи на съвещанието, прави
четиригодишната му работа безплодна, повечето му решения нямат практически
последици От влезлите в действие може да се отбележат учредяването на
дворянските взаимоспомагателни каси, ограничаването на достъпа в дворянското
съсловие, грижата за най-обеднелите‘дворяни, учредяването на специални
стипендии за студенти от средата на дворяните.
През 1902 г. под председателството на министъра на финансите Сергей
Вите започва да работи Специално съвещание за нуждите на селскостопанската
промишленост. Създават се 82 губернски и областни и 536 уездни и окръжни
комитети на това съвещание, оглавявани от местната власт. На работата на
съвещанието се дава гласност, с цел да се успокои селото, където недоволството на
селяните взема застрашителни размери. Дейността на съвещанието се прекратява
през март 1905 г., когато на всички става ясно, че на смяна на селските безредици
идва революцията.
* Охранител - в имперска Русия наименование на най-консервативните и ретроградни

привърженици на самодържавния абсолютизъм и на изолацията на Русия от Европа във всяко
отношение - Б ред
264
Русия на гоанииата на Х1Х-ХХ век
На съвещанието се сблъскват две гледни точки: едната е на В К. Плеве,

другата - на С. Ю. Вите. Първият се изказва за запазване на селската община,
нарича я опора на реда в селото и смята, че политиката на попечителство ще поз
воли да се укрепят патриархалните начала в селото. За да се избегне пренаселването
на селата ,той смята, че е възможно да се организира в широкомащабно преселване
на селяните. Вите решително се обявява срещу общинното земевладение, за
частна собственост на селяните върху земята, за превръщане на руския селянин
„от полуперсона в персона“. Той се изказва за разширяване сферата на дейност
на селската банка и също като Плеве подчертава важността на преселването
на селяните в неусвоени земи. Предложенията му подкрепят мнозинството от
членовете на съвещанието в Петербург и по места, но царят не ги одобрява.
В разгара на революцията те са в основата на указа от 9 ноември 1906 г., който
полага началото на столипинската селска реформа. Конкретните мерки, взети
от правителството на Николай II, са скромни и изобщо не служат за смекчаване
на социалното напрежение в селото. През 1902-1904 г. се отменят телесните
наказания и взаимното поръчителство, облекчено е напускането на общината от
имотните селяни, в лицето на които Плеве вижда „дявола“, разрушаващ селската
патриархалност, смекчава се политиката на преселването.
Работническият въпрос
През 1902 г Плеве сменя на поста министър на вътрешните работи убития от
революционер-терорист Д. С Сипягин Той не се отказва да продължи политиката
на своя предшественик, инициатор на наказателните мерки срещу селяните,
който активно провежда русификаторската политика в покрайнините. Плеве
обаче признава, че след реформите „социалната еволюция изпревари работата
на държавата за регулиране на нововъзникналите отношения“ и че „самите
начини за управление на обществото са овехтели и имат нужда от значително
подобряване“
При Плеве правителството напълно осъзнава важността на работническия
въпрос. По време на царуването на Николай II работническото движение показва
своята сила. През лятото на 1896 г. в Петербург избухва продължителна стачка
в текстилните фабрики, острите й форми дават на съвременниците основание
да говорят за промишлена война. Работниците действат организирано, срещу
тях хвърлят полицията и войската, симпатиите на обществото са на страната
на стачниците. Под впечатление на тези събития се приема закон за намаляване
на работния ден до 11,5 часа през деня и на 10 часа при нощна работа и в
предпразнични дни; в празнични дни на работниците трябва да се дава почивка.
Скоро се учредяват пенсии за работниците от държавните предприятия, изгубили
трудоспособност при трудова злополука.
265
Петербургската промишлена война показва силата на съзнателните работници.

За първи път стачката се ръководи от социалдемократи. През 1895 г. разпокъсаните
петербургски социалдемократически кръжоци се обединяват в Съюз за борба за
освобождение на работническата класа. Негови лидери са младите марксисти
Владимир Илич Улянов (Ленин) и Юлий Осипович Цедербаум (Мартов). Целите
на съюза са ръководство на стачките, агитация сред работниците, превръщане на
стихийното работническо движение в съзнателна класова борба. В крайна сметка
това е свързване на идеите на социализма и социалдемокрацията с масовия протест
на трудещите се. Единението на тези сили съдържа огромен потенциал. Полицията
разгромява съюза, но организираната стачна борба продължава.
„Полицейски социализъм“
Дълги години свързаният с тайната полиция В. К. Плеве разбира, че борбата
срещу масовото работническо движение само с репресии не е ефективна. Той
настоява за политика на отстъпките, която, както и преди, поражда недоволството
на фабрикантите. През 1903 г. на работниците се разрешава да избират отговорници,
които да отстояват интересите им пред собствениците и пред властите, предвижда
се фабрикантите да отговарят за трудовите злополуки. Плеве предпочита
традиционните мерки на попечителство, но именно при него се развива практиката
на „полицейския социализъм“.
Появата й е свързана с името на С. В. Зубатов, началник на Московската тайна
полиция. Той вярва в „народното самодържавие“ и предлага на работниците да
решават всички въпроси, като се обръщат към монарха и правителството. Убеден
противник на социализма и революционната пропаганда сред работниците,
той се обявява за развитие на профсъюзното движение и издига идеята да се
създадат легални работнически организации, чиято дейност полицията би могла
да контролира.
През 1901 г. в Москва се създава първата зубатовска организация - Дружество
за взаимопомощ на работниците в механичното производство. Скоро по
инициатива и под ръководството на Зубатов такива организации се създават в
Одеса, Киев, Минск, Харков, Перм, Екатеринослав. Под влиянието на Зубатов е
Независимата еврейска работническа партия, действаща в южните и в западните
губернии. Зубатов подкрепя попечителството за трезвеност на работниците, в
което главна роля играят православните свещеници, открива чайни заведения,
където работниците разговарят, четат вестници, слушат лекции, които в Москва
им изнасят професори от Университета
На 19 февруари 1902 г. Зубатов организира многолюдна патриотична
манифестация в Кремъл пред паметника на Александър П по случай годишнината
от отмяната на крепостното право. Участието на работници в манифестацията
266
Русия на гранилата на XIX—X X век
предизвиква недоволството на фабрикантите, от които московските власти искат

да не глобяват участниците в манифестацията, а да им платят този ден като
работен. Недоволството се засилва заради предложението на Зубатов за решаване
на конфликтите в предприятията да се организират работнически комитети.
Настоявайки да се приемат предложенията му, той търси подкрепата на
Вите, което кара Плеве да иска оставката му. Зубатов е обвинен в нехайство по
време на стачното движение в Южна Русия, където през лятото на 1903 г. общата
стачка оглавява неговият агент Г. И. Шаевич, представляващ Независимата
еврейска работническа партия. Оставката на Зубатов довежда до временна криза
на „полицейския социализъм“, в който Плеве се е разочаровал. Работническите
организации, дори лоялните към властите, лесно излизат изпод контрол.
Делото на Зубатов продължава свещеникът Г. А. Гапон, който в края на 1903
г. основава „Събрание на руските заводски работници от Санкт Петербург“. Той
има предвид неуспеха на Зубатов и подчертава независимостта на организацията
си от полицията и градските власти. В същото време Гапон се ползва от
покровителството на петербургския градоначалник И. А. Фулон, преди това се е
подвизавал в ролята на осведомител на Министерството на вътрешните работи.
Към края на 1904 г. Събранието на Гапон обединява до 10 хил. работници.
Навечерието на революцията
Въпреки полаганите усилия правителството не може да стабилизира
вътрешното положение. Селското и работническото движение заплашват самите
устои на самодържавието, а мерките, които правителството взема за тяхното
усмиряване, явно не са достатънни.
Към това се добавят грешките в националната политика, което с особена сила
се проявява в атаката срещу автономните права на Финландия. С подкрепата на
Плеве финландският генерал-губернатор Н. И. Бобриков ликвидира специалните
фински войски, назначава на висшите постове в княжеството хора от Русия и
настоява да му се дадат специални пълномощия за борба със сепаратистките
настроения. Тези мерки противоречат на традиционната имперска политика по
отношение на автономиите и поражда протеста на финската общественост. През
1904 г терорист убива Бобриков в сградата на финландския Сенат. По своята
острота националният въпрос не отстъпва на селския и работническия. Всички
те са част от нерешения проблем за политическата и социалната модернизация
на Руската империя.
Последен опит с политически средства да се предотврати приближаването
на революцията в Русия прави министърът на вътрешните работи княз П. Д.
Святополк-Мирски. Заел поста след убийството на Плеве от есеровски терорист
през юли 1904 г., новият министър съзнава, че страната се е „превърнала в буре
267
с барут“. Той не намира за нужно да се противодейства на земско-либералните

пожелания за конституция, смятайки, че в случай на избухване на революция
ще се наложи да се даде „конституцията, която поискат“. Пресата провъзгласява
настъпването на „епоха на доверието“. В началото на декември Святополк-
Мирски представя на Николай II указ за привличане на избрани от земствата в
Държавния съвет. На Специалното съвещание на министрите и висшите сановници
участниците в него признават, че е невъзможно да се води предишната политика, и
смятат, че това ще доведе до гибел. Единственият изказал се срещу предложението
на Святополк-Мирски е Константин Победоносцев. След колебания Николай П
насрочва друго съвещание, на което кани петимата велики князе, и проектът на
Святополк-Мирски е провален.
Николай II заявява, че „единствено самодържавието може да спаси Русия“ и,
обръщайки се към събралите се, казва: „Мужикът няма да разбере конституцията,
ще разбере само едно - че на царя са вързани ръцете, и тогава - поздравявам
ви, господа!“ На 12 декември 1904 г. е публикуван указ, в който се говори за
„задължително запазване непоклатимостта на основните закони на империята“.
На работниците се обещава държавно осигуряване, на селяните - да се изравнят
в правата с останалите съсловия. Така завършва „епохата на доверието“.
3. РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА
Сибирската железница
Двустранните споразумения, подписани с Китай и Япония по време на
царуването на Александър II, за дълго определят политиката на Русия в Далечния
изток, която е предпазлива и премерена. Селяни от европейските губернии се
заселват на река Амур, в стопанския оборот, се въвличат огромните природни
ресурси на края, чието усвояване се забавя поради липсата на работна ръка и
неуредените пътища Промишленият риболов, производството на дървесина
и добивът на минерална суровина обещават огромни печалби и привличат
вниманието на деловите хора в Русия В печата се изказват мнения, че бъдещето
на страната е свързано с превръщането й във велика тихоокеанска държава. В
Далечния изток руските сухопътни и военноморски сили са крайно незначителни,
но до определено време това не поражда безпокойство.
През 1891 г. правителството взема решение за построяване на Сибирската
железница, която трябва да свърже Петербург и Далечния изток. За кратко време
предстои да се построи участъкът от магистралата Челябинск-Владивосток, дълъг
около 7 хил. версти, да се издигнат мостове на големите сибирски реки, да се
преодолеят планини и блата. Това е уникално инженерно съоръжение, гордост на
268
руската техническа мисъл. Народностопанското и военностратегическото значение

на Великата сибирска магистрала е изключително голямо. Тя създава условия
за ускоряване на икономическото развитие на края, позволява да се увеличава
военното присъствие в тихоокеанския регион.
Тихоокеанската политика
Последното обстоятелство не е маловажно. Политическите и икономическите
преобразования, започнали с революцията Мейджи през 1868 г., спомага за
превръщането на Япония в съвременна държава, която претендира за участие
в териториалното разделяне на света. Тя напада Китай, разгромява го и налага
на китайското правителство тежък мирен договор, който й позволява да се
утвърди в Корея и Манджурия. Царското правителство гледа на тези земи като
на сфера на своите интереси. С подкрепата на Германия и Франция то оказва
натиск върху Япония и я заставя да се откаже да вземе от Китай Ляодунския
полуостров. Предотвратява се опитът на японците да създадат марионетно
корейско правителство Корейският държавен глава се опира на помощта на
руски политически и военни съветници, а Русия осъществява превъоръжаването
на корейската армия и контролира каботажното плаване покрай Корейския
полуостров.
През 1896 г. се сключва руско-китайски отбранителен съюз, насочен
срещу Япония. Също тогава се получава концесия за строителството на
Китайско-Източната железопътна линия (КВЖД*). Преговорите за концесията
води министърът на финансите Сергей Вите, което подчертава значението на
далекоизточната покрайнина за икономиката на страната и за засилване влиянието
на финансовите кръгове във външната политика. Създава се акционерно дру
жество, което трябва да построи еднолинейния участък от Сибирската магистрала,
минаващ по територията на Манджурия до Владивосток, Порт Артур и Даляи.
Общата дължина на КВЖД е над 2 хил. версти. Строи се с бързи темпове и към
1904 г. движението на. главните участъци от линията е открито. Построяват се 1464
моста и няколко тунела. Концесията е изгодна за Русия. По манджурския вариант
Сибирската магистрала минава по права линия и се ускорява нейното строителство,
създават се и предпоставки за руското утвърждаване в Североизточен Китай.
Дружеството на КВЖД не се отчита пред китайското правителство, то
контролира ивицата, отчуждена за линията, и има своя собствена охрана.
Споразумението за концесията свидетелства за възможността с икономически
и дипломатически методи да се постигне водещата роля на Русия в Далечния
изток. Инициаторът за споразумението Вите говори срещу политиката на военни
* КВЖД - Китайско-Восточная железная дорога - Б пр
269
заплахи и преки териториални заграбвания, изказва се за поддържане на нормални

отношения с Япония. Възгледите му споделят министърът на външните работи В.
Н. Ламздорф и военният министър А. Н. Куропаткин. В правителствените кръгове
обаче влияние имат привържениците на агресивната далекоизточна политика,
обвиняващи Вите в прекалена сдържаност. Николай 11 ги подкрепя.
В обкръжението на императора е група хора, наречени „безобразовската
клика“. Оглавява я известният аристократ А. М. Безобразов, чиито предложения
за защита на руските интереси в Далечния изток се отличават с икономическо
фантазьорство и финансова несъстоятелност. В „безобразовската клика“ влизат
едри помешчици, дипломати и военни. Покровителстват ги великият княз
Александър Михайлович, министърът на императорския двор и недвижимите
имоти граф И. И. Воронцов-Дашков, командващият морските сили в Тихия
океан адмирал Е. И. Алексеев, по-късно към нея се присъединява министърът на
вътрешните работи В. К. Плеве. Членовете на „безобразовската клика“ разработват
планове за създаване на акционерни дружества за експлоатация на ресурсите в
Корея, които предвиждат пряка военна намеса на Русия.
През 1898 г. по инициатива на Николай II се сключва договор с Китай за
дългосрочна аренда на Ляодунския полуостров Незямръзващият Порт Артур
става база на Тихоокеанския флот. За царя арендата на Порт Артур е отговор на
плановете на Япония, Англия и Германия за разделяне на Китай. Политическата
цена на това решение е висока: Русия признава преобладаването на японските
икономическииинтереси в Корея и не възразява китайските пристанищни градове
да се превърнат във военноморски бази на германците и англичаните.
Колониалната експанзия на чуждите държави предизвиква в Китай народно
въстание, наречено от европейците „боксьорско“. Въстаналите през 1900 г.
превземат Пекин и обсаждат дипломатическия квартал, което става предлог
за международна интервенция, в нея наред с европейските държави участват
САЩ и Япония. Русия въвежда войските си в Манджурия. Потушаването на
„боксьорското “ въстание се превръща в сигнал за борба между великите сили
за господство над Китай. Засилването на позициите на Русия в Манджурия
предизвиква изостряне на противоречията с Англия и Япония и рязката реакция
на САЩ, които провъзгласяват доктрината на „отворените врати“, поставяща
китайското правителство в зависимост от американския капитал. През 1902 г. Русия
е принудена да се съгласи с поетапното извеждане на войските си от Манджурия,
като същевременно иска от Китай да не обсъжда манджурските въпроси без нейно
знание. В отговор Япония предлага проект за споразумение, което предвижда
господството й в Корея. Руско-японските противоречия се изострят.до краен
предел.
270
Събитията в Далечния изток предизвикват разкол в правителствените кръгове.

Безобразов посочва неизбежността на войната с Япония, през 1903 г. той успява
да спре изтеглянето на войските от Манджурия и да се учреди постът наместник
в Далечния изток, на който е назначен Е. И. Алексеев. Самият Безобразов
става статссекретар. Вите е изпратен в оставка, Ламздорф изгубва влияние по
далекоизточните въпроси, по които е провъзгласен „нов курс“ Изхождайки от
оценката на вътрешното положение в страната, Плеве казва, че за предотвратяване
на революцията е необходима „малка победоносна война“. „Новият курс“ получава
пълното одобрение на Николай II, който споделя тревогата, свързана с „жълтата
опасност“, и откровено не обича японците - като престолонаследник по време на
пътешествие из Япония го напада японски терорист.
Императорът и военното министерство не вярват, че Япония ще нападне
първа, подценяват мощта на японската армия и флот и не вземат сериозни мерки
за укрепване на руските сили в Далечния изток, които не надвишават 100 хил.
души. Въпросът за дипломатически отстъпки на Япония до последния момент не се
разглежда и едва през януари 1904 г. правителството изпраща в Токио по телеграфа
нота, в която се задължава да уважава правата на Япония и настоява единствено
да не се използва Корея за стратегически цели. Токийският телеграф забавя
телеграмата с две денонощия, което дава възможност на японското правителство,
позовавайки се на необяснимата мудност на Русия, да скъса дипломатическите
отношения с нея.
През нощта на 26 януари японският флот на адмирал Того атакува руските
кораби в Порт Артур. По време на нападението японците изваждат от строя два
броненосеца и един крайцер. Едновременно японската ескадра на адмирал Уриу
блокира в корейското пристанище Чемулпо крайцера „Варят“ и канонерката
„Кореец“ Руските моряци приемат неравния бой, опитът за пробив не успява.
Екипажът на „Варяг“ потопява крайцера на рейда, канонерката е взривена.
Военни действия се водят на суша и на море. Руските части са съсредоточени
в Квантунския укрепен район, чийто център е Порт Артур. Манджурската армия
постоянно се попълва, но дълго време не е готова за активни действия.
Плановете на Япония предвиждат десант в Корея и на Ляодунския полуостров,
да превземат Порт Артур и да отблъснат руските войски от Манджурия. Плановете
се базират на японското превъзходство по море, обезпечено със съвсем нови
броненосци.
Успехът е на страната на японския флот На 31 март се натъква на мина и
потъва броненосецът „Петропавловск“. Загива почти целият екипаж и намиращият
271
Истптт на Русия X I X - началото па X X век
се на броненосеца вицеадмирал Сергей Макаров, наскоро преди това назначен

за командващ Тихоокеанския флот. Портартурската ескадра е блокирана, което
позволява на японците безпрепятствено да осъществят десанти в Корея, на което
не може да попречи манджурската армия, командвана от А. Н. Куропаткин.
Храбър офицер, служил под началството на М Д Скобелев, той си
спечелва име на опитен администратор, на поста военен министър спомага
за превъоръжаване на войските с магазинни трилинейни винтовки, снабдява
артилерията със скорострелни оръдия, сформира картечни команди. Когато води
военните действия с Япония, урежда снабдяването на войските с продоволствие и
така организира санитарната служба, че за първи път през всички войни, водени от
Русия, починалите от болести са по-малко от убитите и починалите от рани. Като
военачалник обаче Куропаткин е нерешителен, избягва настъпателните действия
и не умее да оглавява войските в бой.
Отбраната на Порт Артур

През април 1904 г. японската армия преминава река Я лу и отрязва
железопътната връзка на Порт Артур с Манджурия. Куропаткин изпраща към
Порт Артур части на Сибирския хсорпус, които в началото на юни са атакувани
от японците край Вафангоу и търпят поражение. Защитниците на Квантунския
укрепен район изгубват надежда за помощ от Манджурската армия.
През юли започва героичната отбрана на Порт Артур, превземането му
е главната цел на японската армия, която тук съсредоточава до половината от
своите сили. Опитът да се изведе Тихоокеанската ескадра от Порт Артур и да се
премести във Владивосток са неуспешни. В боя загива началникът на ескадрата
адмирал В. К Витгефт, пробивът не успява и главните сили на флота се връщат в
-Порт Артур. През август японските войски щурмуват крепостта и нанасят големи
загуби, особено от огъня на морската артилерия Отблъснати са и повторните
щурмове през септември и октомври. Четвъртият, ноемврийският щурм позволява
на японците да завземат издигащата се над града планина Висока и да започнат
нацеден обстрел на крепостта и на военните кораби. В продължение на няколко
дни основните сили на флота са унищожени, под обстрела загива талантливият
генерал Р И. Кондратенко, началник на сухопътната отбрана.
Същевременно японците водят настъпление срещу Манджурската армия.
През август се разгръщат боеве край Ляоян Опитите на японското командване
да се обкръжи руската армия нямат успех и довеждат до големи загуби, което
принуждава японците да се подготвят за оттегляне, насрочено за 6 часа сутринта
на 21 август. Куропаткин, който има превъзходството в силите, но невярно оценява
обстановката и, безпокоейки се за фланговете, издава заповед за отстъпление и
с два часа изпреварва японското командване. През септември той прави опит да
272
Русия на границата на XIX—X X век
поеме инициативата в свои ръце и нарека Шахъ се водят кръвопролитни боеве, в

резултат на които силите взаимно се изтощават и страните се отказват от активни
действия. Така фактически се предопределя съдбата на Порт Артур. Въпреки
мнението на Съвета по отбраната на крепостта, началникът на Квантунския
укрепен район генерал А. М. Стесел започва преговори за предаване и на 20
декември подписва акта за капитулацията. Падането на Порт Артур става пролог
на Първата руска революция и има важни военно-стратегически последствия.
По-късно виновникът за предаването му е даден на военен съд и осъден на смърт,
но Николай II го помилва.
Превземането на Порт Артур позволява на японските войски да започнат
нови настъпления в Манджурия През януари 1905 г. руската армия търпи неуспех
при Сандепу, а през февруари започва грандиозната битка край Мукден, която
в началото на XX в. е най-голямото сухопътно сражение във военната история.
Силите на страните са приблизително равни и наброяват повече от 300 хил. души
всяка. Непрекъснатата работа на Сибирската магистрала позволява съществено
да се усили Манджурската армия, но Куропаткин отново демонстрира' качества,
правещи го негоден да командва бойни действия. В разгара на сражението той
не се решава на контраатака и позволява на противника да пробие левия фланг.
Възниква заплаха от обкръжение и командващият издава заповед за отстъпление
към Съпингайските позиции. Поражението край Мукден не решава изхода от
войната.
Неуспехите на руската армия са свързани с лошото ръководство на войските,
с липсата на инициатива във висшето и средното командващо звено, а също и с
ниския морален дух на войниците, което е обусловено от пълното неразбиране
на целите на войната. Сухопътните сили на Япония са изтощени и не могат да
водят настъпателни операции. В същото време Манджурската армия постоянно*
се попълва и към август 1905 г. числеността й достига 800 хил. души. Новият
главнокомандващ генерал Η П Линевич обаче не предприема настъпателни
действия, ограничава се с инженерното укрепване на позициите. Същевременно
той се обявява против сключването на мир с Япония, което влиза в противоречие с
продемонстрираната от него безпомощност в борбата с революционните вълнения
в Забайкалието.
Цушима
Символ на безславния край на войната е морското Цушимско сражение, в хода
на което са унищожени основните сили на руския флот. Още през октомври 1904
г. в Балтика се сформира Втората Тихоокеанска ескадра, която заобикаля Африка
и стига до Далечния изток. Ескадрата, съставена както от остарели кораби, така и
от най-нови ескадрени броненосци, командва вицеадмирал 3. П. Рождественски.
273
Скоростта на ескадрата определят бавноходните кораби, бойната подготовка на

екипажите не е висока. Като получава известието за капитулацията на Порт Артур,
адмиралът донася на Николай П: „Поради промяната в обстановката поверената ми
ескадра няма да може да завоюва морето и сега й остава поне с част от корабите да
пробие до Владивосток.“ В отговор императорът поставя задачата „да се завладее
Японско море“ .
За подсилване е изпратена Трета Тихоокеанска ескадра под флага на
контраадмирал Н И. Небогатов. Това са бавноходни броненосци от бреговата
отбрана, безполезни в бой в открито море. През май 1905 г. обединилите се ескадри
влизат в Цушимския пролив, където ги посрещат главните сили на японския флот
На 14 май, в деня на годишнината от коронацията на Николай II, се води морско
сражение, в началото на което са потопени броненосците „Ослябля“ и „Княз
Суворов“. Рождествената е ранен и взет в плен. Привечер ескадрата, въпреки
героичната съпротива на офицерите и матросите, е напълно разгромена. Успяват
да се спасят шест кораба, три от които стигат до Владивосток. На другия ден
останалите кораби се предават.
В Русия цушимското поражение се възприема като национално унижение.
Портсмутският мир
Веднага след Цушима на съвещание, свикано от Николай II, се обсъжда
въпросът за продължаване на войната Главен мотив на изказаните мнения е:
войната води до засилване на революционните вълнения. Говорят обаче и за това,
че „Русия не е победена; досега японците не са воювали на наша територия; нито
един японец не е стъпил на руска земя и нито педя руска земя не е отстъпвана на
врага“ Сергей Вите, привърженик на по-скорошното сключване на мир, заявява:
„Армията ни не е бита - това целият свят знае. Бити са нашите порядта.“ Взема се
решение за започване на преговори, воденето на които възлагат на Вите. Главният
противник на войната трябва да действа при неблагоприятни обстоятелства:
революция в страната и международна изолация. Военните победи на Япония
я превръщат във водеща далекоизточна сила, което подкрепят правителствата
на Англия и САЩ. По-нататъшното й усилване обаче не влиза в плановете на
великите сили.
Отслабването на Русия непосредствено противоречи на интересите на
Франция и Германия, която разчита, че ще успее да унищожи руско-френския съюз.
Заинтересовано от мира е японското правителство, което се опасява от война до
изтощаване. По предложение на президента Теодор Рузвелт, който се заема да играе
ролята на посредник, руско-японските преговори се водят в американското градче
Портсмут. Представлявайки Русия, Вите отлично използва факти от биографията
си. играе ролята на човек, чиято кариера не е зависела от произхода му - това се
274
P vci/я на гпанииата на Χ ΙΧ -Χ Χ век
харесва на демократичната преса. Той се ръкува с локомотивната бригада и показва,

че познава железопътното дело. Вите успява да внесе прелом в настроението
на американската общественост, която по време на войната се придържа към
прояпонска ориентация, и това се отразява върху хода на преговорите.
Условията на договора, подписан в Портсмут, не съответстват на тежестта на
военното положение. Делегацията на Русия трябва да се съгласи да отстъпи Порт
Артур и южната част на КВЖД. Главните спорове се водят относно японското
искане за възмездяване на военните разходи и да м се отстъпи Сахалин. Вите смята
териториалните претенции към Русия за неприемливи, но в последната минута
получава прякото указание на Николай II да се съгласи част от Сахалин, на юг от
50-ия паралел, да премине във владение на Япония. Руската общественост стоварва
позора на Портсмутския мир върху Вите, когото наричат „граф Полусахалински“.
В действителност главният виновник за войната, за военните поражения и
унизителния мир е руският император Николай II.
275
ГЛАВА XIII
ПЪРВАТА РУСКА
РЕВОЛЮЦИЯ
1. РАБОТНИЧЕСКОТО И СЕЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ

Социален взрив
В началото на X X в Русия е на прага на мощ ен социален взрив.
Икономическата криза от 1900 г. предизвиква небивал подем на работническото
движение, изостря противоречията между труда и капитала. Слабата реколта и
гладът от 1901 г. задълбочават и бездруго отчаяното положение на селото. Селските
вълнения обхващат уезди и цели губернии Засилва се активността на нелегалните
революционери, терористичната им дейност среща подкрепата на либералната
общественост. Правителството на Николай II губи контрол над положението в
страната.
Обичайни форми на работническото движение в началото на века са
политическите демонстрации, митингите и нелегалните първомайски събрания
За потушаването км властите нерядко използват полицията и казашките части.
Празнуването на 1 май повсеместно се провежда под лозунгите за политическа
свобода и 8-часов работен ден. През 1901 г. за участие в празнуването на 1 май
са уволнени група работници от Обуховския стоманолеярен завод в Петербург.
В отговор всички работници обявяват стачка на Шлиселбургския проспект,
където няколко часа държат т. нар. Обуховска отбрана, отблъсквайки атаките
на конната полиция. Властите арестуват над 800 работници, което говори за
безсилието им да решават въпросите чрез преговори. През 1902 г. стачкуват
работниците от Ростов на Дон. В митингите, които минават под лозунгите „Долу
самодържавието!“, участват до 30 хил. души. През 1903 г. повече от половината
стачки са политически.
Общата стачка в Южна Русия през 1903 г. обхваща огромен регион: от Баку и
Тифлис до Киев и Николаев. Тя започва в Бакинския нефтодобив, където стихийните
действия на работниците напълно парализират живота в града и принуждавах
правителството за потушаването им да използва войската. В общата стачка вземат
участие около 200 хил. души. Размахът на стачното движение дава основание на
Ленин да заяви: „Ние сме в навечерието на барикади.“ За социалдемократите
277
силата и зрелостта на работническото движение е потвърждение за правилността

на теорията на марксизма. Те не ръководят работническите действия, но ги
използват за издигане на своите социалнополитически лозунги.
Вълненията в селото са повсеместни и говорят за крайната ожесточеност на
селяните, които заорават помешчическата земя, унищожават синорите, оказват
съпротива на администрацията. Истинско селско въстание избухва през пролетта
на 1902 г. в Полтавска и Харковска губерния. Въстаналите разгромяват над 60
помепгчически имения, срещу тях се изправя войска. Общо взето, във въстанието
участват до 150 хил. селяни. Повече от хиляда от тях са дадени на съд. В селските
вълнения има елементи на организираност - опустошаването на помешчическите
имения се извършва по решение на селското събрание.
„Кървавата неделя“. Първата руска революция започва

със събитията от „Кървавата неделя“.
В средата на декември 1904 г. администрацията уволнява четирима работници
от Путиловския завод, членове на Събранието на Гапон. В отговор на съвещание
работниците вземат реш ение „чрез градоначалника да заявим на нашето
правителство, че отношението между труда и капитала в Русия е ненормално“.
На 3 януари в завода избухва стачка. Стачкуващите искат уволнените да се върнат
на работа, да се въведе 8-часов работен ден и да се отмени извънредната работа.
Работниците от Обуховския и Невския корабостроителен, от Патронния и други
държавни заводи подкрепят путиловци. На 7 януари стачката става обща, в нея
участват над 110 хил души. Г. А. Гапон предлага на работниците да подадат
петиция до царя със своите искания, за което трябва да организират шествие до
Зимния дворец. Работниците вярват н а Николай II и приемат предложението.
В петицията, редактирана от Гапон, работниците описват нищетата и
непоносимото си положение и говорят за необходимостта да се вземат мерки
срещу невежеството и безправието на руския народ, срещу „потисничеството на
капитала над труда“. Сред мерките е искането за 8-часов работен ден, свобода на
словото, печата, съвестта и събранията, свикване на Учредително събрание при
всеобщо, тайно и равноправно гласуване. След като излагат главните си искания,
работниците се обръщат към царя: „Повели и се закълни да ги изпълниш и ти ще
направиш Русия щастлива и славна, а името ти ще остане в нашите и на потомците,
ни сърца за вечни времена, а не повелиш ли и не откликнеш ли на молбата ни
- ние ще умрем тук, на площада, пред твоя дворец.“
Работниците не вярват на социалдемократите, които казват, че шествието
до Зимния дворец е безсмислено и опасно. Като не успяват да ги разубедят,
петербургските социалдемократи решават да се присъединят към шествието, за
да го превърнат в антиправителствена демонстрация. Властите са обезпокоени
278
Първата руска революция
от слуховете за предстоящите безредици. В обстановка, когато армията и флотът

търпят поражение в далечната и безполезна война, когато страната е разтърсена от
новината за падането на Порт Артур, те решават „да дадат урок на работниците“.
В града се струпват войски, разработен е план за действията на войниците,
казаците и полицията. На болниците е наредено да се готвят за масово приемане
на ранени.
Провокацията, замислена и осъществена от Гапон, успява. Опитите на
представители на демократичната интелигенция чрез обръщение към властите да
предотвратят разправата с работниците нямат успех. Министърът на вътрешните
работи П. Д. Святополк-Мирски не приема делегацията начело с Максим Горки.
Решението за разстрел на мирното шествие на работниците е политическо
престъпление и свидетелства за много дълбока криза н а върхушката. По-късно
никой от висшите длъжностни лица не поема отговорността за това решение.
Гапон, разобличен като агент на полицията и уличен в получаване на пари от
японския посланик в Париж, в началото на 1906 г. е убит от есери.
В неделя, 9 януари 1905 г., работниците, жените и децата им с хоругви, икони
и портрети на императора, с пеене на националния химн започват шествието от
покрайнините към центъра на града. На различни места ги посрещат войнишки
вериги и в отговор на отказа им да се разотидат откриват пушечен огън. С особена
жестокост срещу обзетите от паника беззащитни хора действат казаците. През
деня войските стрелят в тълпата на Дворцовия площад. Общият брой на убитите и
ранените достига 5 хиляди. Властите съобщават за 96 убити. Вечерта в Петербург
се издигат барикади. Надеждите на работниците в Николай II рухват, вярата им в
„добрия цар“ е разстреляна
„Кървавата неделя“ дава сигнал на работниците за революционна борба.
През януари стачкуват 440 хил. работници от промишлеността - повече, отколкото
през предшестващото десетилетие. Главната роля в движението принадлежи на
работниците от технически сложните промишлени отрасли - машиностроенето
и металообработването. През февруари размахът на работническото и на студент
ското движение е толкова голям, а безсилието на правителството така очевидно,
че един от великите князе пише в своя дневник: „Властта сякаш я няма.“
След „Кървавата неделя“

придворните и правителствените кръгове настойчиво съветват Николай II
да се съгласи на отстъпки. Назначеният на 11 януари за петербургски генерал-
губерантор Д. Ф Трепов получава почти диктаторски пълномощия, при това
той предлага на царя: „Със системна строгост да се възстанови редът в Русия,
същевременно с това обаче постепенно и последователно да се въвеждат либерални
мероприятия, водещи до установяване на конституционен ред.“
Опитвайки се да успокои работниците, правителството създава комисия

под председателството на Н. В. Шидловски за разследване на причините за
трагедията. Дейността на комисията е безрезултатна. Закъснява и съгласието на
Николай П в законодателната дейност да се привлекат „най-достойните“, облечени
с доверието на народа, избрани от средата на населението хора“, за което се
предполага създаването на Държавна дума. За това той обявява на 18 февруари в
рескрипт до новия министър на вътрешните работи А. Г. Булигин. Законопроектът
за Булигинската дума се разработва до август, бойкотират я социалдемократите,
представителите на Селския и на професионалните съюзи и в края на краищата
тя така и не се свшсва.
РСДРП
Революционното работническо движение разкрива важната роля на Руската
социалдемократическа работническа партия (РСДРП), чисто създаване е
провъзгласено още през 1898 г. Като политическа организация на революционери
марксисти тази партия се оформя през 1903 г., когато в Лондон се провежда нейният
II конгрес. Голяма роля в подготовката на конгреса изиграва вестник „Искра“, на
страниците му се разработват програмните и тактическите принципи на руската
социалдемокрация. Разпространявайки нелегално вестника в страната, агентите
на „Искра“ установяват връзка между отделните марксически кръжоци и спомагат
за тяхното обединяване.
Ha II конгрес се приема програмата на партията, над която работят Георгий
Плеханов, Владимир Ленин, Вера Засулич, Юлий Мартов, Павел Акселрод.
Крайната цел на партията, нейната програма-максимум е социалната революция
на пролетариата, която ще обезпечи благосъстоянието и всестранното развитие на
всички членове на обществото и ще осъществи социалистическото преустройство
на обществото, „като сложи край на всички видове експлоатация“. Необходимо
условие за социалната революция е „диктатурата на пролетариата, тоест завоюване
от пролетариата на такава политическа власт, която ще му позволи да потисне
всяка съпротива на експлоататорите“.
Своята най-близка задача, програма-минимум, партията вижда в борбата
с отживелиците и остатъците от варварството, които пречат на икономическия
прогрес и не допускат всестранното развитие на класовата борба на пролетариата,
съдействат за „експлоатацията на многомилионното селячество от държавата и
заможните класи и държат в невежество и безправие целия народ“, което означава
„събаряне на царското самодържавие и замяната му с демократична република“.
Това е курс към буржоазно-демократична революция. Предвижда се да се даде
право на самоопределение на всички народи от Руската империя, да се въведе
8-часов работен ден и да се върне земята на селяните. Социалдемократите се
обявяват за партия на работническата класа и зоват в редиците си „всички слоеве
280
Първата пуска певплттт
на трудещото сей експлоатирано население, тъй като те минават на гледната точка

на пролетариата“.
На конгреса се разкриват две течения в руската социалдемокрация: едното,
което е с Ленин, болшевишкото, и другото, оглавявано от Мартов, меншевшнкото.
Възникналите тогава разногласия са свързани с въпроса за членството в партията,
болшевиките виждат партията като организация на професионални революционери,
с което меншевиките не са съгласни.
През пролетта на 1905 г. в Лондон се провежда III конгрес на партията,
който утвърждава ленинското разбиране за тактиката на социалдемокрацията в
революцията. Задължително условие за победата на демократическата революция
Ленин смята съюза на работническата класа и селячеството при ръководната роля
на пролетариата и изолиране на либералната буржоазия. Конгресът определя
главната задача на партията - подготовката на въоръжено въстание срещу
самодържавието. Ръководените от Ленин болшевики енергично провеждат
тези решения в живота. Програмните принципи на социалдемократите намират
подкрепа сред работниците, които не придават значение на несъгласията между
болшевиките и меншевиките
Иваново-Вознесенският Съвет
на работническите депутати
През май започва стачката на работниците от Иваново-Вознесенския
текстилен район, подготвена с участието на социалдемократите. Действията на
работниците ръководят болшевиките Ф. А. Афанасиев, М. В. Фрунзе и Ф. Н.
Самойлов. Стачкуват около 70 хил. работници. Работниците от Петербург, Москва,
Ярославъл и други градове им оказват материална помощ. В хода на стачката се
създава първият в Русия общоградски Съвет на работническите депутати. По
състав чисто работнически, Съветът действа като орган на реалната власт. Той
следи за реда в Иваново-Вознесенск, води преговори с фабрикантите и властите,
забранява да се повишават цените на продуктите и да се изселват работниците от
фабричните казарми. Закриват се магазините за спиртни напитки и се забраняват
хазартните игри. Иваново-Вознесенската стачка продължава 72 дни и завършва
в края на юни. Работниците успяват да постигнат незначителни икономически
отстъпки, но показват своята политическа зрелост и организираност. Намерената
от тях форма - Съвет на работническите депутати - бързо става достояние на
работниците от цяла Русия.
Лодзинското въстание
През юни 1905 г. в Лодз избухва първото въоръжено въстание на работниците.
Пролог на въстанието е стачката на тъкачите, участниците в нея издигат
281
икономически искания. По-нататъшното развитие на събитията, провокирани от

неотстъпчивостта на фабрикантите, довежда до нови големи стачки и политически
демонстрации, разпръсвани от полицията и войниците. На 9 юни всички
предприятия в Лодз спират работа, бойните отряди, създадени от революционно-
социалистическите полски и еврейски партии, започват да нападат полицията и
казашките патрули. На централните улици се издигат барикади. Във въоръженото
въстание на работниците от Лодз отчетливо се преплитат политически, социални
и национални искания. Въстанието продължава три дни, потушава го войската.
Общоруски селски съюз

През ранната пролет на 1905 г. селското движение става масово под влияние
на известията за „Кървавата неделя“ и за работническото движение в градовете.
Стачкуват ратаите в Прибалтика, селските вълнения обхващат черноземните
губернии, Полша, Грузия, Средното Поволжие. През януари-септември 1905 г.
са регистрирани около 2 хил. селски вълнения.
През май на конгрес на селяните, който се провежда в Москва, се взема
решение за създаване на Общоруски селски съюз, който трябва да стане масова
и легална обществено-политическа организация В цяла Русия селяните решават
да създадат местни отделения на Съюза. Учредителният конгрес на организацията
се провежда нелегално в Москва и приключва работата си на 1 август 1905 г. Тон
изразява недоверие към правителството и се обявява за свикване на Учредително
събрание. Отхвърля се искането на болшевиките за установяване на демократична
република. Програмата на Съюза предвижда ликвидиране на частната собственост
върху земята, безвъзмездно предаване на държавните, царските и манастирските
земи на селяните. Помешчиците трябва да получат частична компенсация.
Учредяват се губернски, уездни, волостни и селски комитети на Съюза
Партията на есерите
В страната възниква стройна селска организация, в чиято дейност вземат
активно участие есерите. Партията на социалистит революционери обявява
създаването си през 1902 г. Дълго време, действайки в условия на дълбока
нелегалност, тя преживява процес на сливане на местните групи и организации.
Партията обединява последователите на народничеството, мнозинството от които
тачат революционния тероризъм на „Народна воля“. В програмно отношение за
ранните есерски организации е общ стремежът да се разглежда пролетариатът и
селячеството като единна работническа класа и идващият от Херцен и Чернишевски
възглед за общината като за зародиш на социализма.
Есерите вярват в особения път на Русия към социализма чрез преобразуване
на социалните отношения в селото. Аграрната им програма се състои от искания
282
Първата ρνηκα революция
за социализация на земята: отмяна на частната собственост върху земята

и предаването й за ползване на общината при условията на уравнителното
земеползване. Те смятат, че социализацията на земята открива пред селяните мирен
път към социализма и позволява да се избегнат хсапиталистическите отношения.
През 1901 г. по инициатива на Г. А. Гершуни се създава Бойна организация
на партията на есерите за борба със самодържавието чрез централизиран терор.
По отношение на партийното ръководство Бойната организация е автономна,
Централният комитет на партията само определя лицата, които трябва да бъдат
премахнати. От 1903 г. я оглавява Е. Ф. Азеф. Още като студент той предлага
услугите си на Департамента на полицията като информатор и бързо става
най-ценният му агент. Той организира пренасянето на партийната литература
от чужбина, изработването на бомби, определя участниците в терористичните
покушения, разпределя партийните пари, част от които си присвоява. Същевре
менно информира за плановете на Бойната организация Специалното отделение
на Департамента на полицията. Азеф е организатор на убийството на В. К. Плеве
и на великия княз Сергей Александрович, това прави неоспорим авторитета му в
Бойната организация и в партията. Мащабната терористична дейност на есерите,
в значителна степен под контрола на Тайната полиция, говори за много дълбоката
криза на руската държавност.
Учредителният конгрес на партията на социалистите революционери се
провежда в края на декември 1905 - началото на януари 1906 г На него се приема
програмата, чиито основни положения написва В. М. Чернов. Есерите обявяват
принадлежността си към „международния революционен социализъм“. Според
тях „буржоазният слой води до интелектуално израждане на господстващите
в него класи“ . Своя задача смятат извършването на социално-революционен
преврат, „освобождаването на всички обществени учреждения от властта
на експлоататорските класи“, унищожаването на частната собственост и на
разделянето на обществото на класи: „Делото на революционния социализъм
е дело за освобождаване на цялото човечество.“ В борбата със самодържавието
партията се опира на пролетариата, трудовото селячество и революционно-
социалистическата интелигенция.
П артията се обявява против „държ авния социализъм“, потвърждава
искането си за социализация на земята, отстоява основните политически
свободи, „федеративните отношения между отделните националности“, обявява
се за 8-часов работен ден и за унищожаване на постоянната армия. Водейки
„непосредствена революционна борба със самодържавието“, в същото време
есерите се изказват за свикване на Учредително събрание. Последователното
отстояване на интересите на селяните прави есеровската партия влиятелна сила
на освободителното движение
283
Въстанието на броненосеца „Потьомкин“

Краят на революцията в голяма степен зависи от армията. Изпълнявайки
заповедта, на 9 януари войниците стрелят по невъоръжени хора. С развитието
на събитията обаче ниските чинове престават да бъдат надеждна опора на
самодържавната власт. Дълбоко вълнение обхваща Манджурската армия, в нея
войниците от запаса, възбудени от слуховете за скорошното преразпределяне на
земята, искат да ги демобилизират.
През юни 1905 г. в Черноморския флот въстава екипажът на броненосеца
„Княз Потьомкин-Таврически“. Матросите се въоръжават, завземат кораба и
избират нови командири Създават орган за политическо ръководство - корабна
комисия. Екипажът на броненосеца издига червеното знаме на революцията.
Вечерта на 14 юни броненосецът спира на одеския рейд. Местните болшевики
настояват за десант за превземане на града, но корабната комисия отхвърля
предложението им. Въстаналите матроси се надяват, че към тях ще се присъединят
останалите кораби от Черноморския флот. Командващият флота адмирал Г. П.
Чухнин успява да изведе срещу метежния броненосец 12 кораба „Потьомкин"
отплава към Констанца, където се предава на румънските власти. Въстанието на
броненосеца показва, че правителството може да загуби контрол над въоръжените
сили
2. АПОГЕЙ НА РЕВОЛЮЦИЯТА
Общата октомврийска политическа стачка
През есента на 1905 г. революцията обхваща цялата страна Правителството
чувства безсилието си пред засилващото се стачно движение, пред самоволното
завземане от селяните на помешчическите земи, то не може да последва призивите
на крайнодесните „да се прекратят безредиците с военна сила“. На 6 октомври в
Москва стачкуват работниците от главните работилници на Казанската железопътна
линия. През нощта срещу 7 октомври Общоруският железничарски съюз изпращя
до всички линии телеграма за обща стачка. Па другия ден спира движението на
влаковете по линиите на Московския възел, с изключение на Николаевската жп
линия. На 10 октомври в Москва започват обща работническа стачка с искания
с политически характер. На 11 октомври в Петербург на 5-хиляден митинг на
железничарите се приемат предложението на болшевиките да се пристъпи към
стачка.
От 15 октомври политическата стачка става общоруска, в нея участват над
2 млн. работници от промишлеността; към тях се присъединяват държавните
284
служители и служителите в частни компании, студенти, ученици от горните

класове. Затварят се магазини, театри, учебни заведения, държавни и частни
учреждения. Не работи пощата, телеграфът, влаковете спират. В градовете
не работят водопроводът, транспортът, телефонът и осветлението, не излизат
вестници. В промишлените центрове се създават Съвети на работническите
депутати по примера на Иваново-Вознесенския Съвет. Навсякъде се провеждат
митинги и демонстрации под лозунга „Долу самодържавието!“ Главни искания
на стачкуващите са 8-часов работен ден, демократични свободи и свикване на
Учредително събрание. Властта е напълно парализирана.
Извиканият в Петерхоф при императора известен сановник И. Л. Горемикин
е принуден да тръгне от Петербург с карета - влаковете не вървят, морският
министър не може да му предостави параход, по пътя по каретата хвърлят
камъни. Горемикин уговаря царя „да се оказва твърда съпротива“ и предлага
да се открива „смъртоносен огън срещу тълпата“ . Трепов, който получава
извънредни пълномощия да въведе ред в Петербург, смята подобно предложение
за авантюризъм, въпреки че навсякъде по улиците на столицата е разлепено
съобщение за заповедта до войската: да няма „халосни залпове и да не се жалят
патроните.“ Волята за съпротива във върхушката обаче е прекършена. Великият
княз Николай Николаевич-младши обещава да се застреля, ако бъде назначен за
диктатор.
Манифестът от 17 октомври
Вечерта на 13 октомври Николай II възлага на Сергей Вите да обедини
дейността на министрите, за да се „възстанови редът повсеместно“ По заповед
на царя сътрудниците на Вите започват да работят над проект за манифест, който
се разбира като обявяване на конституцията. По това време в Петербург започват
стачка държавната печатница и Държавната банка. От Петерхоф Вите се връща
тайно, катерът му акостира до щателно охраняваната Петропавловска крепост. В
разговор с него оберхофмаршалът* на Двора се,жалва от многото деца в царското
семейство, което може да бъде пречка в случай на бягство по море.
След 5 часа вечерта на 17 октомври Николай II подписва Височайшия мани
фест „За усъвършенстване на държавния ред“. Изборът, пред който той е изправен,
добре характеризира великият княз Александър Михайлович. Царят трябва или
да задоволи исканията на революционерите, или да им обяви безмилостна война.
„Първото решение неизбежно би довело Русия до социалистическа република, тъй
като в историята още няма примери революциите да спират по средата на пътя.
* Хофмаршал (нем. hofmarschall) - в Русия придворен чин и длъжност 3-ти клас (оберхофмаршал
- 2-и клас)· отговарят за снабдяването на Двора, за приемите и т н. - Б ред
285
Второто би възвърнало престижа на властта. И така, има два изхода: или бялото
знаме на капитулацията, или победното развяване на императорския флаг.“
На 17 октомври обаче, по настояване на Вите, императорът взема друго
решение, чийто исторически смисъл великият княз предава със следните думи:
„Николай Псе отказва да задоволи двете борещи се сили на революцията - селяните
и работниците, но престана да бъде самодържец, въпреки дадената от него по време
на коронацията клетва в московската Успенска катедрала - свято да спазва обичаите
на своите предшественици. Интелигенцията най-сетне получи дългоочаквания
парламент. Отсега нататък руският цар става пародия на английския крал, и това
в страна, която е под татарско иго през годините на Великата харта на свободата.
Синът на император Александър III се съгласява да раздели властта си с банда
заговорници, политически убийци и провокатори от Департамента на полицията.
Това бе краят! Краят на династията, краят на империята1“
Манифестът от 17 октомври отбелязва, че „от вълненията, възникващи
днес, може да се породи дълбоко неподчинение на народа и заплаха за целостта
и единството на нашата държава“ . Той признава необходимостта „да се обедини
дейността на върховното управление“, за да се изпълни непреклонната воля на
царя. Николай II дарува на населението „непоклатимите основи на гражданската
свобода на принципите на действителната неприкосновеност на личността,
свободата на съвестта, на словото, събранията и съюзите“. Той обещава да
привлече за участие в Държавната дума „онези класи от населението, които днес
напълно са лишени от избирателни права“ Истинската същност на Манифеста се
заключава в думите: „Да се установи непоклатимото правило никакъв закон да не
може да влезе в сила, без да е одобрен от Държавната дума “ Николай П призовава
„всички верни синове на Русия да изпълнят дълга си пред родината, да помогнат
за прекратяване на нечувания метеж и заедно с нас да напрегнат всичките си сили
за възстановяване на спокойствието и мира в родната земя“.
От гледна точка на държавното право Манифестът от 17 октомври означава
провъзгласяване на основите на конституционната монархия и отказване от
самодържавната форма на управление. Юридическите му норми обаче постоянно
влизат в противоречие със запазващата се практика на произволното управление,
което дава основание да се говори за фиктивност на руския конституционализъм.
Мнозинството съвременници възприемат думската монархия на Николай II до
падането й през февруари 1917 г. като „царско самодържавие“.
Известието за Манифеста от 17 октомври се посреща с възторг от по-голямата
част от населението. По улиците непознати се прегръщат и си честитят „свободата“.
Обявена е политическа амнистия, легализира се дейността на политическите
партии. По улиците на градовете минават многохилядни демонстрации, на които
286
портретите на царя се редуват с червени знамена. Има сблъсъци между „борците

за свобода“ и онези, които са против отстъпките пред „метежа“. В Москва е убит
крачещият начело на революционна манифестация болшевик Николай Бауман,
току-що освободен от затвора.
Министерството на С. Ю. Вите
На 19 октомври се издава указ за реформиране на Съвета на министрите, за
негов председател е назначен Вите. Той води преговори с либерални обществени
дейци за влизането им в правителството. Исканията на Д. Н. Шипов и А. И
Гучков обаче са прекалени: либералите претендират за постовете министър на
правосъдието, на вътрешните работи и на земеделието, настояват да се свика
Учредително събрание.
Министър на вътрешните работи става П. Н. Дурново, привърженик на
решителните действия срещу революционерите. В телеграма до губернаторите той
заповядва: „Вземете най-енергични мерки за борба с революцията, не се спирайте
пред нищо. Помнете, цялата отговорност поемам аз.“ Той предлага „бунтовниците
да се унищожават със силата на оръжието, а в случай на съпротива да се изгарят
жилищата им“. Организират се наказателни експедиции* за възобновяване на
движението в железопътния транспорт. Почти в цялата страна е обявено военно
положение или положение на усилена или извънредна охрана. Очевидната
двойственост на политиката на Вите е отражение на установилото се временно
равновесие на силите, когато прекратяването на Общата октомврийска политическа
стачка изобщо не означава отслабване на революционния натиск, а публикуването
на Манифеста от 17 октомври не води до незабавно успокояване на страната.
Земско-либералното движение
Политическите свободи, провъзгласени с Манифеста от 17 октомври, изменят
характера на дейността на либералната общественост и довеждат до създаването
на общоруските политически партии.
През първите месеци на революцията либералната общественост и земско-
либералното движение остават верни на обичайните форми за общуване с
властта. Интересите им изразяват създаденият на земския конгрес през септември
1903 г. Съюз за освобождение и възникналият подир няколко месеца Съюз на
земците конституционалисти. През ноември 1904 г. в Петербург се провежда
първият легален Общоруски земски конгрес, на него делегатите се изказват за
* Наказателни експедиции - военно-полицейски акции за разправа с населението при потушаване

на народни вълнения В Руската империя се използват по време на революцията 1905-1907 г.
- Б ред
287
И д иот а на Русия X IX - началото на X X век
конституционна форма в държавното устройство, за предоставяне на демокра

тични права и свободи, за равноправие на гражданите. Те се обявяват за участие
на народните представители „в осъществяването на държавната власт“.
Конгресът инициира провеждането на „банкетна кампания“ по случай
40-годишнината на съдебната реформа от 1864 г. През ноември-декември 1904
г. в много руски градове се организират банкети, участниците в които държат
антиправителствени речи, настоява се за конституция и политически свободи. В
„банкетната кампания“ охотно вземат участие лекари, адвокати, хора със свободни
професии. „Банкетната кампания“ спомага за засилване на антиправителствените
настроения в навечерието на революцията Властите рязко осъждат участниците
в нея и отхвърлят всичките им искания.
С избухването на революцията земско-либералното движение започва да
затихва. През май 1905 г. конгресът на земските и градските дейци призовава
Николай II с общи усилия да се успокои народът Подготвя се адрес, в който
умоляват царя „незабавно да свика народните представители“. По това време
решението за Булигинската дума е прието и на 6 юни Николай II заявява на
делегацията от конгреса, че волята му да се съберат избраници от народа е
непреклонна. Характерно е, че адреса до царя прочита С. Н. Трубецкой, който
е подследствен по обвинение в държавна измяна, а в делегацията са включени
отдавна смятаните за неблагонадеждни лидерите на земската опозиция И. И.
Петрункевич и Ф. И. Родичев.
В началото на револю цията започват да се създават професионално-
политически организации на интелигенцията: възникват съюзи на учителите,
лекарите, агрономите, статистиците, инженерите, адвокатите, чиновниците,
академичните дейци. През май 1905 г. те се обединяват в Съюз на съюзите, чието
влияние е особено голямо в провинцията, в него влизат над 130 хил. дупти.
Партията на кадетите
В разгара на Октомврийската политическа стачка в М осква се свиква
учредителен конгрес на Конституционно-демократическата партия, на който се
обединяват Съюзът за освобождение и части от Съюза на земеделците конститу-
цйоналисти. Видна роля в подготовката на конгреса играят С. А. Муромцев, Д.
И. Шаховской, Пьотър и Павел Долгорукови, В. А. Маклаков. На конгреса се
разработва програма, която провъзгласява равенството на гражданите пред закона,
гарантира политическите свободи и правата на личността. В програмата се заявцва:
„Русия трябва да бъде конституционна и парламентарна монархия “
Кадетите настояват за всеобщо, равно, пряко и тайно гласуване, без разлика
на вероизповедание, националност и пол. Малцинството в конгреса е против
даването на избирателни права на жените. Предлагайки да се реши аграрният
288
Първата пуска певолюиия
въпрос, членовете на новата партия се изказват да се дадат на малоимотните

селяни „държ авни, кабинетски* и м анастирски земи, а също така чрез
отчуждаване за същата цел за сметка на държавата в необходимите размери
земя - частна собственост, като сегашните собственици се възнаградят по
справедлива (не пазарна) оценка“. С това партията, претендираща да бъде „водач
на общонационалната опозиция“, признава нежеланието си да изпълни селските
искания, които са за цялата земя, собственост на помешчиците. Кадетите се
обявяват за 8-часов работен ден и за „свободно културно самоопределение“ на
всички народи в Руската империя.
Конституционно-демократическата партия изразява интересите на либерално
настроените слоеве на промишлената буржоазия и на поместното дворянство, а
също и на либерално-демократическата интелигенция. В редовете й са известни
учени, адвокати, талантливи публицисти. Кадетите, които разполагат с немалки
парични средства, умело и охотно използват политическата и социалната
демагогия, това привлича към тях значителна част от градското население. В
началото на 1906 г. председател на централния комитет на партията става Павел
Долгоруков, ролята на идеен вдъхновител играе професорът историк Павел
Мшпоков, който призовава съратниците си високо да държат „знамето на руското
освободително движение“.
Партията на октябристите
След няколко неуспешни опита се стига до обединяване на представителите
на едрия капитал. Партията им, чието създаване завършва през февруари 1906
г., получава името „Съюз 17 октомври“, което подчертава лоялността й към
правителството. Признат лидер на октябристите е А. И. Гучков, едър московски
индустриалец, привърженик на конституционната монархия и на единната
неделима империя Като млад той участва на страната на бурите в англо-бурската
война и се смята за познавач на военното дело.
Октябристите подкрепят „спасителните реформи“ на правителството
и се изказват за народно представителство въз основа на избирателен ценз.
Програмните им искания са основани на положенията на Манифеста от 17
октомври. В решаването на аграрния въпрос те допускат да се дадат на селяните
пустеещи казионни земи и в краен случай - принудително да се отчужди част от
земята на помешчиците срещу заплащане на собствениците за сметка на хазната.
Всъщност, както и кадетите, те са съгласни да се повторят условията на селската
* Кабинетски земи - лична собственост на императора в Русия, управлявани от Кабинета на

Негово императорско величество Намирали са се в Алтай, Забайкалието, Полша и са давани под
аренда Национализирани през 1917 г. - Б. ред
289
реформа от 1861 г Главното за октябристите е свободата на промишлеността и

търговията, непоклатимостта на частната собственост
След издаването на Манифеста от 17 октомври в Руската империя се извършва
бурен процес на политическо самоопределение на различните социални и
национални групи. Възникват неколкостотин политически партии и обединения,
повечето еднодневки. С определено влияние се ползват малък брой национални
и социалистически партии, изразяващи интересите на народите от покрайнините:
Полската партия на социалистите, Белоруската социалистическа громада *, Грузин
ската партия на социалистит федералисти, украинската Спилка, еврейският Бунд,
арменският Дашнакцутюн**.
Съветите на работническите депутати

възникнали в дните на Октомврийската политическа стачка, не се разпускат
и след нейния край. Естествен техен център става Петербургският съвет на
работническите депутати, в който водеща роля играят социалдемократите.
Те разглеждат Съветите като органи на революционното самоуправление.
Петербургският съвет подкрепя въвеждането в заводите и фабриките без
п редварително разреш ен ие на 8-часов работен ден, това предизвиква
противодействието на индустриалците, които обявяват локаут. Смятайки, че на
работниците ще им бъде трудно да се борят и срещу правителството, и срещу
капиталиста, през ноември Съветът прекратява въвеждането „по революционен
път“ на 8-часов работен ден.
След като П. Н. Дурново забранява Общоруския пощенско-телеграфски
съюз и арестува ръководството му, Петербургският съвет преценява действията на
властите като настъпление срещу народните свободи. Съвместно с ръководството
на Общоруския селски съюз и с Централния комитет на РСДРП се подготвя и на 2
декември се публикува манифест, призоваващ към финансов бойкот на правителството.
На населението се препоръчва да спре д ържавните плащания, да искат всички сделки
и работната заплата да се плащат със злато, да се изтеглят влоговете от спестовните
каси и Държавната банка. Този призив е сериозно предизвикателство към властите. В
отговор се спират вестниците, напечатали манифеста, а на 3 декември са арестувани
всички членове на Петербургския съвет.
Селски революционни комитети

През есента на 1905 г. голям размах получава селското движение Селяните
отказват да плащат данъците и арендата за земята, рушат и опожаряват именията,
* Громада - селска община в Украйна и Белорусия до началото на X X в - Б пр

** Спилка, Б ун д, Дашнакцутон - дребнобуржоазни националистически партии - Б ред
290
Първата пуска певолют/я
разделят земята и имуществото на помешчиците, отказват да изпълняват

военната си повинност. Д. Ф. Трепов казва, че е готов даром да даде половината
от собствената си земя, за да си запази останалата половина, да не я заграбят
селяните.
В Украйна, Поволжието, Централния район, областта на Донската войска,
Прибалтика и Закавказието възникват селски революционни комитети, обикновено
есери са инициатори за тяхното създаване. Тези комитети действат като органи
на революционната власт по места. В редица случаи те поемат ръководството на
въоръжената съпротива на селяните Създават се самоуправляващи се „селски
републики“ - М арковската във Волоколамски уезд, М осковска губерния,
Старобуянската в Самарска губерния, Гурийската. В Тверска губерния възниква
Новинският съвет на селските депутати.
През ноември 1905 г. в Москва легално се провежда П конгрес на Общоруския
селски съюз, по това време обединяващ до 200 хил. селяни. На конгреса се предлага
да се започне обща земеделска стачка, да не се влиза в никакви споразумения с
помешчиците, да се настоява да се реализират исканията на селяните за земя
Обещанието на правителството, дадено на 3 ноември, да намали плащането на
откупа и изцяло да престане да го събира от 1 януари 1907 г., не правят впечатление
на селяните. През ноември-декември избухват 1590 селски въстания, което
представлява половината от общия им брой за 1905 г. По данни на Департамента на
полицията общо в годините на Първата руска революция в Русия избухват около 9,5
хил. селски вълнения Като се прибавят и поземлените размирици, чието потушаване
не налага използване на военна сила, броят им надхвърля 22 хиляди.
Драматично се развиват събитията в арм ията и във флота. През ноември-
декември се вълнуват войниците и матросите от Владивосток, Кронщат, Харков.
Вълненията стигат до 89. На 11 ноември избухва въстание на Черноморския флот, в
хода на което в Севастопол се създава Съвет на депутатите на матросите, войниците
и работниците. Въстаналите настояват да се свика Учредително събрание, искат
8-часов работен ден, отмяна на смъртното наказание, вежливо отношение на
офицерите към нисшите чинове и пълна свобода на последните извън службата.
Ръководството на въстанието поема „социалистът извън партиите“ лейтенант Π. П.
Шмит. Той се обявява за командващ флота и издига флага на крайцера „Очаков“.
Адмирал Г. П Чухнин заповядва да се открие огън срещу метежния крайцер, с
щурм превземат морските казарми, където се намират революционните матроси.
Лейтенант Π П. Шмит е осъден и разстрелян.
При потуш аването на въстанието се отличава генерал А. Н. М елер-
Закомелски, на когото след това възлагат да оглави наказателната експедиция
отначало на Самарско-Златоустовската, а после на Сибирската жп линия
291
История на Русия X IX-началот о на X X век
Пътят на отряда на Мелер-Закомелски се придружава с разстрели и побоища

на железничарски работници, на селяни и войници от запаса. През 1906 г. той е
назначен за прибалтийски генерал-губернатор, където ръководи смазването на
селските вълнения.
На 2 декември в Москва се бунтуват войниците от Ростовския полк. Те избират
комитет на полка и се обръщат за подкрепа към войските от Московския гарнизон.
Настояват да се уволнят войниците от запаса, да се подобри храната, отказват да
изпълняват полицейска служба и да отдават чест на офицерите. Провъзгласяват
създаването на Съвет на войнишките депутати, но командването успява да овладее
положението.
Московското въоръжено въстание

На 4 декември, след известието за арестуването на Петербургския съвет,
Московският съвет на работническите депутати обсъжда въпроса за политическа
стачка. На другия ден Московският комитет на РСДРП одобрява плана на 7
декември в 12 часа през деня да започне обща политическа стачка с цел от нея да
се премине към въоръжено въстание. Става дума за практическа реализация на
тактическите указания на болшевшсите. На 6 декември това решение подкрепят
депутатите от Московския съвет. На 7 декември обявяват стачка московските
предприятия - над 100 хил. души спират работа. Конкретните искания на
работниците имат предимно икономически характер Генерал-губернаторът Ф.
Ф. Дубасов въвежда в Москва извънредно положение. Привечер ръководството
на стачката е арестувано.
На другия ден стачката става обща. В града не работят фабриките, заводите,
транспортът, държавните учреждения, магазините, печатниците. Излиза само един
вестник - „Известия на Московския съвет на работническите депутати“, в който
се публикува призивът за въоръжено въстание и за сваляне на самодържавието. В
градските покрайнини се формират и въоръжават работнически бойни дружини.
На 9 декември полицията и войската обкръжават сградата на училището на Фидлер
край Чистие пруди, където се провежда събрание на дружинниците, и в отговор на
револверните изстрели го подлагат на артилерийски обстрел. Това събитие става
сигнал за въоръжено въстание.
В границите на Садовое колцо най-различни градски слоеве започват да
издигат барикади. Барикадите пречат на движението на артилерията и кавалерията.
Дружинниците нападат казашките патрули, стрелят в полицията. Дубасов не
разполага с много силни части, войниците от Московския гарнизон са разоръжени
и затворени в казармите. Използвайки артилерията за разрушаване на барикадите,
към 14 декември войската и полицията успяват да отблъснат бойните дружини от
центъра на града. По работещата Николаевска жп линия в Москва се прехвърля
292
Първата руска рет м оиш
Семьоновският полк под командването на С. А Мин. Едновременно пристигат

и други верни части. В заповед до полка Мин дава указание „да се действа
безпощадно“ и „да няма арестувани“. На 16 декември жителите започват да събарят
барикадите. Московският съвет постановява от 18 декември да се прекратят
въоръжената борба и стачката.
Част от бойните дружини обаче продължава съпротивата, център на която
става Пресня, там се намира щабът на въстанието начело с болшевика 3. Я.
Литвин-Седой. Действията на войските срещу дружинниците ръководи Мин,
той заповядва да се използва артилерията На 19 декември въоръженото въстание
в Москва е потушено. Убити са 424 души, повечето „случайни лица“, както
съобщава официалната преса. Либералните и социалистическите издания оценяват
действията на Мин като разправа, излизаща извън рамките на „възстановяване на
спокойствието“. След няколко месеца генерал Мин е убит от есеровска терористка
през очите на жена му и дъщеря му.
П оражението на Декемврийското въоръжено въстание в М осква, на
въоръжените вълнения на работниците, които избухват по същото време в Ростов
на Дон, Красноярск, Чита, Харков, Горловка, Сормово и в Мотовилиха (Перм),
означава края на периода, когато се запазва приблизително равновесие между
правителствените и революционните сили. Повечето политически партии осъждат
болшевишкия курс към въоръжено въстание, смятат го за авантюристичен и
провокационен. Ленин обаче смята, че като търпят поражение, работниците
придобиват неоценим опит, който „има световно значение за всички пролетарски
революции“.
3. ПЪРВАТА И ВТОРАТА ДЪРЖАВНА ДУМА

Избирателният закон от 11 декември 1905 г.
Апогеят на революцията е по времето, когато постът председател на Съвета
на министрите е С. Ю. Вите. Той оглавява правителството, когато вече е започнало
преустройството на основите на руската държавност, и действа бързо и ефективно.
Неговият кабинет не е „обединен“', както обещаваМанифестът от 17 октомври, но
времето и не налага това. Под ръководството на П. Н. Дурново Министерството
на вътрешните работи се бори с революцията с такива мерки, че премиерът
нееднократно моли Дурново да отслаби репресиите.
В същото време се извършва сериозна реформаторска работа. В разгара
на Московското въстание от 11 декември 1905 г. се издава разработеният под
ръководството на Вите избирателен закон за изборите за Държавна дума. На
обхванатата от революционен кипеж страна правителството дава да се разбере,
293
че то твърдо следва буквата на Манифеста от 17 октомври. Избирателният закон

предвижда многостепенност на изборите и запазва обичайната за градските и
селските избиратели система на курии. Създава се нова, работническа курия.
Изборите не са нито преки, нито равни, нито общи. Благодарение на куриалната
система гласните се избират на основата на определените начала на социално-
имущественото неравенство. В четвъртата, работническата курия един гласен
се пада на 90 хил. души, в селската - на 30 хил., в градската - на 7 хил., в
земевладелската - на 2 хиляди. По такъв начин гласът на един помешчик се
приравнява на три гласа от градската буржоазия, на 15 на селяни и на 45 на
работници.
Благодарение на особеностите на избирателния закон Вите може да се
надява, че повечето депутати ще бъдат избрани от селяните и така Думата ще бъде
„мужишка“. Той споделя възгледите, характерни за времето на Александър III, за
„народно самодържавие“ и вижда в селячеството опора на монархията.
Възлагането на законодателни функции на Думата налага реформа на
Държавния съвет. Съгласно Указа от 20 февруари 1906 г. от съвещателен орган той
се превръща в горна законодателна палата и трябва да участва в законодателната
работа наравно с Думата. Половината от членовете на Държавния съвет се
назначават от императора, другата половина избират съсловните и корпоративните
организации - руската православна църква, губернските земски събрания,
борсовите комитети, академиите на науките и университетите, губернсхсите
дворянски събрания. В случай на необходимост обновеният Държавен съвет
трябва да бъде пречка за законодателството на Думата.
Същия ден се издава „Учредяване на Държавна дума“, с което се определя
5-годишен срок на пълномощията й, възможност за предсрочното й разпускане от
императора и й се предоставя на групите депутати правото да отправят запитвания
към министрите.
Основните закони на Руската империя

Важна задача на правителството на Вите е разработването на нови Основни
закони на Руската империя. То трябва да вземе под внимание измененията, внесени
с Манифеста от 17 октомври в реда на държавното устройство и управлението
Стремейки се да лиши Думата от възможността да вземе участие в тяхното
изработване, Вите и сътрудниците му в най-кратък срок приключват работата.
Николай II утвърждава Основните закони на 23 април 1906 г., 4 дни преди да
се открие Държавната дума. Изложението на основите на конституционната
монархия започва с думите: „Руската държава е единна и неделима Руският език
е общодържавен и задължителен в армията, във флота и във всички държавни и
обществени учреждения.“
294
Принципно значение има определянето на същността на върховната власт:

„Н а руския император принадлежи върховната самодържавна власт. Самият
Бог повелява добросъвестно да се подчиняваме на неговата власт.“ Указанието
за неограничеността на царската власт се премахва. Императорът осъществява
законодателната власт „в единение с Държавния съвет и Държавната дума“.
Той притежава правото на законодателна инициатива и утвърждава законите. В
пределите на Руската държава му принадлежи „цялата власт на управлението“.
Императорът ръководи външните връзки, обявява война и сключва мир. Той
е върховният главнокомандващ на въоръжените сили. В Основните закони
има член, предвиждащ, че при прекратяване на заседанията на Думата, „ако
извънредни обстоятелства породят необходимост“, императорът може да издава
закони Тази особеност на руската конституционна монархия бързо намира
приложение.
Изборите за I Държавна дума

се провеждат през февруари-март 1906 г., болшевиките и някои други
политически групи ги бойкотират. Изборите донасят успех на кадетите, те
получават 161 депутатски места. Общо в Думата са избрани 499 депутати. Втора
по численост е фракцията „Трудова група“, в която влизат повече от 100 депутати.
Членовете на фракцията изразяват селските интереси, в по-голямата си част
обикновено са селяни и често са под влияние на есеровската пропаганда. Широко
са представени депутатите от националните покрайнини.
В навечерието на откриването на I Дума неочаквано Сергей Вите е изпратен
в оставка. Едновременно е уволнен от поста министър на вътрешните работи П.
Н. Дурново. Николай II се освобождава от преданите си слуги, които в трудно
време правят немалко за запазване на властта му, но не му допадат със своята
твърдост и самостоятелност. За председател на Съвета на министрите е назначен
опитният бюрократ, 67-годишният И. Л. Горемикин, за министър на вътрешните
работи - П. А. Столипин, който дотогава е най-младият губернатор в Русия.
Неговата Саратовска губерния е центърът на селските безредици и той решително
се разправя с тях, без колебания използва войската.
I Държавна дума
На 27 април Николай II тържествено приема в Зимния дворец членовете на
Държавната дума и на Държавния съвет. Той ги приветства като „най-добрите
хора на Русия“ и обещава „да запази непоклатимите закони“, които е дарил на
народа. След това депутатите се отправят към Таврическия дворец, определен за
заседанията на Държавната дума. За председател на първия руски парламент е
избран С. А. Муромцев.
295
Депутатите в Думата са в постоянна и твърда опозиция към правителството,

главен метод на борбата с него са запитванията към министрите. Кадети и членове
на фракция „Трудова група“ настояват министерствата да отговарят пред Думата,
искат всеобщо гласуване и политическа амнистия. Правителството отхвърля техния
законопроект за отмяна на смъртното наказание.
В дейността на Думата главният въпрос е селският. Кадетите представят
„проект на 42-мата“, който предвижда да се даде земя на селяните срещу откуп,
но не в собственост, а за ползване за сметка на отчуждените държавни и частни
земи, „на справедлива цена“. Отчуждаваните земи постъпват в държавния фонд,
което означава частична национализация на земята. Аграрната реформа, отразена
в „проекта на 42-мата“, предвижда национализация на земята, надвишаваща
трудовата норма Това означава ликвидиране на помешчическото земевладение.
В края на работата на Думата се появява есеровският „проект на 33-мата“, който
настоява незабавно да се унищожи частната собственост върху земята и да се
въведе уравнително земеползване. По инициатива на кадетите Думата отказва да
го обсъжда, тъй като водел до преразпределяне на земята.
Правителството е безсилно пред аграрното законотворчество на депутатите.
На 20 юни то категорично заявява, че смята за „абсолютно неправилно“ разпро
страняваното сред селското население „убеждение, че земята не може да бъде нечия
собственост, а трябва да се ползва от тружениците, които са на нея, и че поради това
е необходимо да се отчуждят всички земи частна собственост“. Такова отчуждаване
„няма да увеличи доходите на селяните, ще разори цялата държава и ще обрече
самото селячество на вечна нищета и дори на глад“. Депутатите предпочитат да
не чуят предупреждението и на 8 юли Държавната дума е разпусната.
Виборгското възвание
В знак на протест срещу разпускането на Думата депутатите (кадети,
трудовици и близките до тях) се събират във Виборг, където на 9 юли обсъждат
проект за възвание към народа. Приетото Виборгско възвание, подписано от
над 200 депутати, призовава към пасивна съпротива, предлага да се саботира
наборът в армията, да не се плащат данъци, да не се признават правителствените
заеми. Виборгското възвание няма сериозни последствия, депутатите, които са го
подписали, са дадени на съд и се лишават от избирателни права.
Разпускането на Думата и появата на Виборгското възвание са елементи
от острата политическа криза, която пламва през юли. Николай II изпраща
в оставка Горемикин, чиято реакционност и безинициативност не отговарят
на обстоятелствата. Правителството оглавява Столипин. В навечерието на
назначаването си той води преговори с представители на умерената либерална
общественост за влизането им в правителството. Това се П. А. Гейден, Д. Н. Шипов
296
и H. Н. Лвов, инициатори за създаване на Партията на мирното обновление, която

стои между октябристите и кадетите. Столипин отказва да приеме тяхната програма
и заявява, че с наложена програма се съгласява правителство, което капитулира,
а силното caMç я създава.
Пьотър Столипин става премиер и веднага се сблъсква с революционните
вълнения на войниците и матросите. В средата на юли избухва въстание в
Свеаборгската крепост. Въстаналите се държат три дни и са разгромени с
помощта на артилерията. Бунтът в Свеаборг трябва да стане част от въстанието
в Балтийския флот, чийто план разработват революционно-социалистическите
партии. Според плана революционните матроси и финската Червена гвардия с
помощта на питерските работници могат да превземат столицата на империята.
След Свеаборг, на 19 юли, въстават матросите и войниците от Кронщат, но верни
на правителството части ги принуждават да капитулират.
Правителственият отговор на революционното движение в армията и във
флота е учредяването на военнополеви съдилища, законопроектът за които се
разработва по указание на Николай П. Военнополевите съдилища действат до
април 1907 г. и осъждат на смърт 1102 души. В общественото съзнание те са
тясно свързани с името на Столипин, който заявява: „Първо умиротворяване,
после реформи!“
През август 1906 г. есери максималисти, които са лявото крило на есеровското
движение и стоят на позициите на крайния екстремизъм, взривяват дачата на
премиера на Аптекарския остров в Петербург. От взрива пострадват децата на
Столипин и случайни хора.
Черносотници*
Не пренебрегват терора и крайно десните организации, които обикновено
се свързват с името „черносотнишки“. През юли 1906 г. черносотниците убиват
кадетския депутат от Думата М. Я. Герценщейн, смятан за създател на аграрната
програма на партията. Най-голямата черносотнишка организация е Съюз на руския
народ, възникнал в края на 1905 г. Начело на него стоят В. М. Пуришкевич, А.
И. Дубровин и Н. Е. Марков. Те заявяват, че в Съюза влизат до 3 млн. души, в
действителност активните членове наброяват до 100 хил. души - доста внушителна
цифра. Правителството финансира съюза чрез Департамента на полицията, на
дейността му симпатизира Николай II Идеите на Съюза се свеждат до отстояване
на неограничената самодържавна власт и на правата на „коренните руснаци“ .
* Черно сотник - погромаджия в имперска Русия от началото на X X в , чието наименование и

нарицателно в случая произлиза от крайно националистическата монархическа организация „Черная
сотня“ - Б ред
297
Съюзът има свои бойни дружини, където титулуваната аристокрация и лицата

със свободни професии ръководят градските низини.
За черносотнишките организации са характерни постоянни вътрешни разпри
предимно заради казионни пари. През 1907 г. от Съюза на руския народ се отцепва
десномонархическата организация Руски народен съюз „Архангел Михаил“,
начело на който застава Пуришкевич. След поражението на революцията редиците
на черносотниците намаляват, влиянието им спада, редица малки организации
престават да съществуват.
II Д ърж авна дума. Изборите за П Държавна дума се провеждат в началото на
1907 г. По своя състав тя се оказва по-лява, по-революционна от Първата. Повече
от половината от състава й принадлежи към левосоциалистическите партии и
организации. Водеща е фракцията на трудовиците. Към тях се присъединяват
социалдемократите, есерите и народните социалисти. Кадетите, които инициират
Виборгското възвание, губят влиянието си. Призивът им за гражданско
неподчинение отблъсква от тях умерените избиратели, те са принудени да се
откажат от идеята за „отговорно министерство“ и издигат лозунга „Да пазим
Думата“.
На 6 март 1907 г. с програмна реч пред депутатите излиза премиерът Пьотър
Столипин. Той говори за необходимостта чрез законодателна дейност да се изра
ботят „твърдите устои на новосъздаващия се държавен живот в Русия“, подчертава,
че да направи това се налага на „страна, намираща се в период на преустройство,
а следователно на недоволство“. Премиерът излага правителствената програма за
селската реформа и уверява депутатите, че оглавяваното от него „твърдо и чисто
руско правителство“ осъзнава своя дълг „да пази историческите завети на Русия
и да възстанови реда и спокойствието в нея“.
В центъра на работата на Думата какго преди стои аграрният въпрос. Левите
внасят няколко законопроекта, които предвиждат отчуждаване на помешчическите
земи, социализация или национализация йа земята. Кадетите смекчават аграрния
си проект и свеждат до минимум възможността за принудително отчуждаване на
земята срещу откуп. Лявото мнозинство се стреми да подчини правителството. В
отговор на 1 юни 1907 г. на закрито заседание на Думата Столипин прави заявление
за наличие на антиправителствен заговор с участието на социалдемократическите
депутати. Той настоява да се привлекат към следствие 55 членове на
социалдемократическата фракция и за санкции за незабавното арестуване на 16 от
тях. В основата на това заявление стоят данни от провокатори на Тайната полиция.
Думата създава комисия, на която се възлага срочно да разгледа предявените
обвинения, но през нощта срещу 3 юни социалдемократическите депутати са
арестувани. По-късно ги предават на съд и ги признават за виновни.
298
Третоюнският държавен преврат

На 3 юни II Държавна дума е разпусната с манифест, в който царят посочва, че
правото за промени в избирателния закон принадлежи „само на властта, дарувала
първия избирателен закон“. Същевременно се издава нов избирателен закон. Това
пряко нарушава Манифеста от 17 октомври и противоречи на Основните закони
от 23 април 1906 г. Избирателният закон от 3 юни се издава и влиза в сила, без да
е обсъждан и одобряван от Държавната дума.
В Русия се извършва държавен преврат. Основите на конституционната
монархия остават неизменни, но кардиналната промяна на избирателната система
дава на властта възможност да провежда своя политически курс без противо
действие от страна на опозиционната Дума.
Разгонването на II Дума не предизвиква видима реакция от страна на обще
ството и народа. Левите, революционните, социалистически антиправителствени
и антидържавни сили търпят поражение. Първата руска революция завършва
Причините, които я предизвикват, остават.
299
ГЛАВА XIV
ТРЕТОЮНСКАТА МОНАРХИЯ
1. ВЛАСТТА И ОБЩЕСТВОТО
Избирателният закон от 3 юни 1907 г.
е съставен по такъв начин, че изходът от изборите да е предрешен. От
представените му варианти на закона Николай II избира онзи, който самите му
създатели наричат „безочлив“. Поправена е грешката в стария закон, който дава
най-голям брой гласни на селяните. Законът от 3 юни осигурява на дворяните
земевладелци мнозинство в губернските избирателни събрания. Броят на селските
гласни е намален почти два пъти. Курията на градските избиратели е разделена
на две въз основа на имуществения ценз, което измества демократичната интели
генция във втората, а там гласът на избирателя означава 8 пъти по-малко, отколкото
в първата. Намалява се броят на градовете с преки избори, представителството
на Полша и Кавказ. Напълно са лишени от представителство средноазиатските
губернии.
По данни на Министерството на вътрешните работи, като се вземе под
внимание многостепенната изборна система, в Русия има около 3,5 млн. избира
тели, т е. малко повече от 3% от населението Както и преди, нямат право
да гласуват военнослужещите, жените и много категории хора на наемния
труд. Третоюнската система се опира на много тънък слой избиратели. Пълен
имуществен ценз, даващ право за пряко участие в изборите за Държавна дума,
през 1907 г. притежават 180 хил души.
Представяйки 8% от избирателите, земевладелската курия контролира
губернските избирателни събрания. За поместното дворянство роднинството и
старо-то познанство заменят политическата агитация. Само в градовете с пряко
представителство предизборната борба има партиен характер. Имущественият
и образователният ценз, съсловният произход определят характера на предста
вителството в Думата на Третоюнската монархия. Държавната дума е съставена на
базата на избирателния ценз и партиите, представени в нея, изразяват интересите
на част от обществеността, а не на цялото население.
Същевременно Държавната дума е необходим и важен орган на конститу
ционната монархия. Дебатите в нея изразяват общественото недоволство, в
определена степен законотворческата й дейност ограничава обичайния за
301
руския жител произвол на властта. Думата обезпечава контрола над действията

на отделните министри, чието назначаване е извън компетенцията й, но те са
задължени да отговарят на нейните питания
За Столипин Думата е инструментът, чието умело ползване позволява да
се провеждат набелязаните реформи. Отношенията между правителството и
Държавната дума рядко са безоблачни. Създателят на закона от 3 юни Крижановски
казва: „Вземете 400 урядници*, съберете ги и им кажете, че са законодателното
учреждение, и те ще бъдат вашата опозиция.“ Другояче се изказва кадетският
лидер Милюков, който заявява: „Докато в Русия съществува законодателна
палата, контролираща бюджета, руската опозиция ще остане опозиция на Негово
величество, а не спрямо Негово величество.“
Ill Държавна дума

Изборите за III Държавна дума донасят победа на октябристите, които заедно
с присъединилите се към тях групи контролират над една трета от гласовете.
Малко по-малко гласове имат десните и националистите. Кадетските депутати
намаляват до 53-ма, но в блок с октябристите могат да бъдат мнозинство. Най-
многобройната фракция в Думата, октябристите, за да получат необходимия
резултат при гласуването, трябва да търсят подкрепата на десните депутати
или на кадетите. Тази ситуация на деснооктябристкото или на октябристко-
кадетското мнозинство наричат „думско махало“. Често пъти десните отхвърлят
предложенията за реформи, изхождащи от Столипин, и той нерядко прибягва до
използване на укази по член 87 от Основните закони.
Правителствената програма на П. А. Столипин

В началото на работата на Ш Дума с кратка реч излиза Столипин. Той излага
„ясната и определена правителствена програма“ и подчертава, че на депутатите
ще се предложат законопроекти, внасяни и в предишните Думи. Според него
обаче променени са условията, при които се налага да се работи: „За всички сега
е очевидно, че разрушителното движение, създадено от крайнолевите партии, се
превърна в открито разбойничество и изтласка напред всички противообществени
престъпни елементи, разорявайки честните труженици и развращавайки младото
поколение.“ Неговият извод е: „На това явление може да се противопостави само
сила.“
Столипин обнародва програми за преобразованията и за социалната
модернизация на Русия Нейният гръбнак е аграрната реформа: „Не безредно
раздаване на земя, не успокояване на бунта с подаяния - бунтът се потушава
+ Урядник - низш чин в уездната полиция в Русия през 1878-1917 г - Б пр
302
Третоюнската монархия
със сила, а признаване на неприкосновеността на частната собственост и, като

последица, произтичаща оттук, създаване на дребна поземлена собственост, реално
право да се напуска общината и решаване на въпроса за подобреното земеползване
- ето задачите, чието осъществяване правителството е смятало и смята за въпроси
на съществуването на руската държава.“
Столипиновата програма включва преобразуване на местното управление
на началата на безсъсловността; преобразуване на местния съд; държавно
осигуряване на работниците; постигане на бюджетно равновесие; въвеждане на
всеобщо начално образование; реорганизация на въоръжените сили и издигането
им „на онази висота, която съответства на честта и достойнството на Русия“;
разпространяване на земското самоуправление в покрайнините; мероприятия в
„полза на господстващата църква и на духовното съсловие“. Без да засяга основите
на конституционната монархия, без да подлага на съмнение прерогативите на
самодържавната власт, той излага програмата на социалните реформи и изразява
надеждата, че постепенно ще се създаде „правов ред, съответстващ на руското
народно самосъзнание“.
Борба с революционното движение

В борбата с това, което той нарича „разяждаща язва на революцията“,
Столипин е безпощаден. Безупречно храбър, от трибуната на Думата той заявява:
„Няма да ме сплашите1“ Отговорът на революционерите са 11-те покушения
срещу него.
Като въвежда ред в обхванатата от революция страна, премиерът се опира
на отговарящата на избирателния ценз общественост, на разклонения и в
достатъчна степен ефективен бюрократичен апарат, на полицията и армията.
На едно от заседанията на правителството военният министър А. Ф. Редигер
го упреква: „Армията не се учи, тя ви служи!“ Столипин без колебания спира и
забранява опозиционните печатни органи, при него се установява строг надзор
над професионалните съюзи и обществените организации. За кратко време
правителството закрива над 350 професионални работнически- съюза, стачното
движение намалява: през 1908 г. стачкуват 176 хил. работници, след две години
- 47 хиляди. Броят на политическите стачки се съкращава до 8%. Напълно е
смазан Общоруският селски съюз, работата на местните му отделения и комитети
е прекратена.
След 3 юни 1907 г. главна задача на Бойната организация на партията на
есерите става подготовката на цареубийството, но разобличаването на провокатора
Азеф през 1908 г. напълно деморализира Бойната организация и тя е разпусната.
Централният комитет на партията подава оставка. Есеровският терор почти спира,
влиянието на партията върху селячеството намалява.
303
Редица разцепления настъпват сред социалдемократите, чиито лидери са в

емиграция и почти са изгубили връзка с многобройните нелегални По думите на
Горки, през тези години Ленин си спечелва репутацията на „създател на постоянни
интриги в партията“ Опитите да се съчетаят нелегалната и легалната дейност
довежда до появата на ликвидаторите и на отзовистите. Първите настояват да се
ликвидират нелегалните групи, вторите - да се отзоват работническите депутати
от Думата и да се премине към нелегална борба. Тези разпри довеждат до спад на
влиянието на меншевиките и болшевиките сред работническата среда.
Видна роля в социалдемократическото движение играе провокаторът Р. В.
Малиновски, който с активното съдействие на тайната полиция е избран в IV
Държавна дума и става председател на болшевишката фракция, нейният главен
оратор в Думата. Следвайки инструкциите на директора на Департамента на
полицията С. П. Белецки и решенията на ръководения от Ленин Болшевишки
център, той провежда политика, насочена към задълбочаване на разкола в
РСДРП Болшевиките дълго време отхвърлят обвиненията срещу Малиновски в
провокаторство като клеветнически.
Криза на руския либерализъм

Дълбока криза преживява кадетската партия. Броят на членовете й намалява,
закрити са всички селски организации и много уездни комитети. Милюков не
веднъж заявява, че като единно цяло партията е престанала да съществува.
Сред либералната част от отговарящата на избирателния ценз общественост
се засилват настроенията на неверие, мистицизъм и социална апатия. Техен
израз е излезлият през 1909 г. сборник със статии за руската интелигенция
„Вехи“ („Жалони“). Сред авторите му са видни мислители и обществени дейци
- Николай Бердяев, Пьотър Струве, Сергей Булгаков, Михаил Гершензон. Те
подлагат на ревизия традициите на освободителното движение, обвиняват руската
интелигенция в радикален екстремизъм и непознаване на народния живот, в
безбожие и липса на християнско смирение. Предлагат обръщане към идеалите на
личната нравствена отговорност и на гражданското правосъзнание Инициаторът
на сборника Гершензон твърди: „Такива, каквито сме, ние не само не можем
да мечтаем за сливане с народа - трябва да се боим от него по-силно от всички
екзекуции на властта и да благославяме тази власт, която единствена с щикове
и затвори още ни предпазва от народната ярост.“ За обществеността, участвала
в изборите, тези думи звучат като признаване заслугите на правителството на
Столипин за въвеждането на ред.
Столипин и законодателството на Думата

Ш Дума е единствената в историята на Третоюнската монархия, която работи
до края на определения й от закона срок. „Махалото“ позволява задоволително
304
да се решават второстепенни въпроси, чието обсъждане наричат „законодателен

дребосък“. Към важните неща, приети от Думата, може да се отнесе аграрното
законодателство, решението да се отпусне на правителството кредит от половин
милиард за изпълнение на военноморската програма.
През май 1910 г. Думата приема правителствения законопроект за въвеждане
на земството в шестте западни губернии, избирателите се делят по национални
курии - полска и т. нар. руска, в която трябва да гласуват украинските и белоруските
селяни. Фактически става дума за подчиняване на полските помешчици на
решенията на земските гласни, мнозинството от които са селяни. Зад външното
противопоставяне по национален и верски принцип стоят дълбоки социални
разногласия. Именно затова възниква конфликт между Думата и Държавния
съвет, където през март 1911 г. десните, изразители на дворянските интереси,
получават мълчаливото разрешение на Николай II и демонстративно отхвърлят
законопроекта.
За Столипин това е свидетелство за двуличието на царя, който не подкрепя
предложението на премиера. Той поставя пред Николай П въпроса за оставката си
и заявява, че десните водят страната към гибел. Оставката му не се приема, тъй
като царят не признава на министрите правото да излизат в оставка по собствено
желание. Освен това върху Николай II оказват натиск великите князе и майка
му, императрица Мария Фьодоровна, които смятат, че Столипин води Русия към
„светлото бъдеще“ Императорът се съгласява да разпусне за три дни Държавния
съвет и Държавната дума и законопроектът се приема по реда на член 87 от
Основния закон.
Убийството на Столипин
Николай II не прощава на председателя на Съвета на министрите неговата
настойчивост и популярност в цяла Русия. Отново се отива към оставка.
През август 1911 г Столипин е на почивка в имението си. Налага му се да
прекъсне отпуската си, за да отиде в Киев, където по случай неотдавнашния
юбилей на Великата реформа ще се открие паметник на Александър II. По време
на тържествата не се намира място за Столипин в автомобилния кортеж, в който
са царят и неговата свита. Не му дават държавна карета и той трябва да наеме
файтон.
На 1 септември 1911 г. в киевския оперен театър П. А. Столипин е смъртно
ранен по време на спектакъла, на който присъстват Николай II, семейството
му и най-близкото му обкръжение. В премиера, който през антракта стои до
оркестрината, стреля М. Богров, платен агент на киевската тайна полиция,
свързан с есеровските и анархо-комунистическите нелегални Следствието не
успява да разкрие как Богров е влязъл с оръжие в строго охраняваната сграда. По
305
История на Р усия X IX -началот о на X X век
отношение на ръководителя на политическото разузнаване генерал П. А Курлов

на императора е представено становище да бъде предаден на съд по обвинение
в „превишаване на властта и бездействие“. Николай II заповядва делото да се
остави без последствия
Еволюция на Третоюнската монархия

След убийството на Столипин председател на Съвета на министрите става
В. Н. Коковцов, който си запазва поста министър на финансите. За разлика от
предшественика си, той смята за приоритетна подкрепата на промишлеността,
предлага държавните заеми да се заменят с преки инвестиции на чуждестранен
капитал, придържа се към принципа за бюджетното равновесие и предпазва
от „фантазиите и авантюризма във финансовата политика“ . При Коковцов
държавните приходи видимо се увеличават, за 8-те години, през които той оглавява
Министерството на финансите, почти два пъти нараства златният запас
Покровителственото отношение на премиера към индустриалците поражда
недоволството на поместното дворянство Срещу Коковцов десните организират
кампания, обвиняват го в нежелание да съдейства на мерките на Николай II
срещу пиянството на народа, които той характеризира като хаос във финансите на
страната. Премиерът предупреждава, че тайното варене на алкохол и нелегалната
продажба на вино ще се отразят негативно и върху здравето на народа. През
януари 1914 г. В. Н. Коковцов е изпратен в оставка, за председател на Съвета на
министрите отново е назначен престарелият И. Л. Горемикин.
В годините преди войната видимо се засилва непосредственото влияние на
императора върху изработването и провеждането на курса на правителството.
При подготовката и честването на 300-годишнината на династията Романови,
когато десните инспирират изблици на народната преданост към царя и изконните
руски начала, около Николай II се засилва „култът към самодържавието“, който
придворните и дворянските кръгове разбират като връщане към неограничената
монархия. Спомените на самия цар за неотдавнашните революционни трусове
избледняват и, по свидетелство на Коковцов, отстъпват на „идеята за величие на
личността на царя и на вярата в безграничната преданост към него като към Божи
помазаник, сляпата вяра в него на народните маси, наред с вярата в Бога“. Той
вярва, че „може да направи всичко сам, защото народът е с него“. Третоюнската
монархия прави крачка назад от конституционализма на Думата към „народното
самодържавие“.
Ленският разстрел
Дейността на IV Държавна дума се осъществява на фона на общественото
оживление. Цяла Русия е разтърсена от известието за разстрела на работниците
306
от Андреевската мина, която принадлежи на Ленската златодобивна компания В

нея участват английски и руски капитал, сред акционерите й са императрицата
Мария Фьодоровна, Вите, бароните Гинцбург. При игра на борсата за падане
на курса на акциите ръководството на компанията провокира работниците да
стачкуват. Работниците протестират срещу системните нарушения на договорите
за наемане, невярното отчитане на работата, скъпотията на продуктите, крещящото
неспазване на техниката за безопасност. Те настояват за 8-часов работен ден, за
подобряване на жилищните условия и на медицинското обслужване, за отмяна
на трудовата повинност за жените.
В отговор на стачката, започнала на 29 февруари 1912 г., управлението на
компанията заплашва работниците с масово уволнение и изселване. Настъпилата
ранна пролет откъсва мината от света и тази заплаха изправя работниците и
членовете на семействата им на ръба на гладната смърт. Работниците решават да
се обърнат с писмена молба до помощник губернския прокурор, който се намира в
Надеждинската мина Когато се приближават до мината, военна команда посреща
неколкохилядната тълпа. Без предупреждение войниците дават няколко залпа,
сетне стрелят по бягащите и падналите на земята. Ленският разстрел причинява
гибелта на около 200 души. Практически всички политически течения осъждат
действията на местната администрация. По страната минават протестни стачки, в
които участват над 300 хил. души. Ленин обявява началото на „нов революционен
подем“.
Съставът на IV Дума
не се различава принципно от състава на предишната. Октябристите запазват
водещите си позиции, но фракцията им е намаляла. Засилва се значението на
десните и на фракцията на прогресистите, която заема междинно положение между
кадетите и октябристите. В IV Дума по-често, отколкото в предишната, се създава
октябристко-кадетско мнозинство. Видна роля в нея играе нейният председател
октябристът М. В. Родзянко. През 1913 - началото на 1914 г. мнозинството в
Думата подкрепя кадетските законопроекти за свобода на печата, събранията и
съюзите, но те не минават през Държавния съвет. Взаимоотношенията между
Думата и правителството не са гладки.
Промишлен подем
Високите добиви от зърнените култури и покачването на световните цени
на зърното довеждат до ръст на приходите на хазната и на износителите на
селскостопанска продукция. Това става тласък за увеличаване на вътрешното
търсене на промишлената продукция. Съчетани с програмата за превъоръжаване
на армията и флота, тези фактори пораждат промишлен подем в страната, започнал
през 1909 г.
307
Темповете на ръста на промишленото производство са устойчиво високи,

увеличава се вътрешният стокооборот. Бурното промишлено развитие води до
по-нататъшна урбанизация, относителният дял на градското население към 1913
г. достига 18%. Петербург има над 2 млн жители, Москва - 1,7 млн. Важно
свидетелство за капиталистическото развитие на икономиката е увеличаването
на броя на взаимоспомагателните дружества и на градските банки. В навечерието
на войната общата сума на основните им активи надхвърля 1,1 млрд. рубли.
Облекчаването на достъпа до частния кредит създава условия за укрепване на
буржоазните слоеве на обществото.
Укрепващото търговско-промишлено съсловие започва все по-активно да
се намесва във въпросите на икономическата политика, които традиционно са
прерогатива на правителството. Силно възражение от страна на буржоазията
предизвиква казионното предприемачество. В държавните заводи себестойността
на продукцията е значително по-висока, отколкото в частните. Загубите се покриват
с бюджетни средства. Държавното стопанство, което включва военните заводи, жп
линиите, горите и земята, монополът върху алкохола, дава на властта чувството
за относителна икономическа независимост от буржоазията. Същевременно
правителството продължава обичайната намеса в частната търговско-промишлена
дейност, което през XX в. придобива нови форми.
Монополистически капитализъм
През годините на промишлената криза (1900-1903.) и породената от нея
депресия властите покровителстват създаването на синдикати Монополизирането
на промиш леността позволява по-лесно да се справят с икономическите
трудности, да се привлече чуждестранен капитал, да контролира професионалното
работническо движение.
Създаденото през 1902 г. Дружество за продажба на изделията на руските
металургични заводи - Продамет - контролира над 80% от продукцията на
металургичната промишленост Поощрявана от правителството, същевременно
монополизацията отговаря на обективните икономически процеси, ето защо в
кратки срокове тя обхваща водещите отрасли. Синдикатът Продаруд обединява
най-големите минни предприятия в Ю жна Русия. Продвагон и Съюзът на
локомотивостроителните заводи почти напълно монополизират железопътното
машиностроене. Синдикатът „Треугольник“ обединява всички предприятия за
каучукови изделия, Руската компания за търговия с цимент - производството на
цимент. През 1905 г. компанията „Братя Нобел“ и дружество „Мазут“ сключват
споразумение, което им позволява да вземат под своя контрол около 80% от
продажбата на нефтопродукти. Синдикатът Продуголь подчинява 75% от добива
на въглища в Донбас. Руското Дружество за параходство и търговия - РОПИТ
- монополизира превозването на товари в Черно море.
308
Създаването на монополистични обединения спомага за развитие на банко

вата система. Държавната банка си остава най-голямото кредитно учреждение
и, наред с Министерството на финансите, определя икономическата политика на
правителството. Увеличава се мрежата на частните акционерни банки, извършва
се концентрация на банковия капитал. Около половината от всичхш частни банкови
активи се падат на 5-те водещи петербургски банки: Руско-Азиатската, Руската
външнотърговска, Търговско-промишлената, Петербургската международна и
Азовско-Донската.
Укрепването на позициите на индустриалците и банкерите в икономическия,
финансовия и - като следствие - в политическия живот на страната, поражда
недоволството на обедняващ ото поместно дворянство, в гласа на което
правителството винаги трябва да се вслушва. Преди войната властите започват
последователно да настъпват срещу най-големите синдикати Продамет и
Продуголь. Отчасти това е предизвикано и от факта, че синдикатите произволно
качват цените, по които хазната се разплаща за военните поръчки.
През март 1914 г. се приема програма за постепенно ликвидиране на
Продуголь. В отговор лидерът на търговско-промишлената буржоазия Π П.
Рябушински в издавания от него вестник „Утрото на Русия“ започва кампания
срещу поместното дворянство и провъзгласява: „Търговецът идва.“ През
пролетта на 1914 г. на поредния конгрес на представителите на промишлеността
и търговията той изразява надеждата, че „страната ще успее да надживее своето
малко правителство“.
2. РЕФОРМИТЕ НА СТОЛИПИН
Социалната модернизация на Столипин
Обективно Столипин действа като реформатор, за когото аграрното
преустройство и потушаването на революцията са необходими условия за
социалната модернизация. Той вярва, че е възможно бавното, еволюционно, но
неотвратимо преобразуване на Русия.
При провеждане на реформите принципно значение за Столипин има
твърдото му намерение да не предприема никакви принудителни мерки за
ограничаване на дворянското земевладение. Той смята, че отчуждаването на
част от помешчическите земи срещу откуп, което предлагат либералните партии,
нарушава правото на частна собственост и затова не е приемливо за правителството
и за страната, поели пътя към „правовия ред“ Той се бори с революционно-
социалистическите стремежи насилствено да се ликвидира помешчическото
земевладение, безпощадно се бори с „чорния передел“. Същевременно не спира
309
стопанското обедняване на дворянското съсловие, то губи поземления си фонд и

това поражда яростта на помешчиците.
Излизайки пред депутатите от II Държавна дума, в която мнозинството са
левите и социалистическите партии, с изложение на програмата за преустройство
на живота на селяните, Пьотър Столипин има правото да заяви: „След като 10
години се занимавах с поземленото устройство, аз стигнах до дълбокото убеж
дение, че тук е нужен упорит труд, нужна е продължителна къртовска работа.
Този въпрос не може да се реши, той трябва да се решава. В западните държави
затова са били нужни десетилетия. Ние ви предлагаме скромен, но верен път. На
противниците на държавността им се иска да изберат пътя на радикализма, пътя на
освобождаване от историческото минало на Русия, освобождаване от културните
традиции Но на тях им трябват велики трусове, на нас - Велика Русия!“
Аграрната реформа
Реформите, които предлага Столипин, трябва да разширят социалната
база на монархията и да внесат успокоение в селото. Поземлената реформа е
най-важната. Смисълът й се заключава в това, че правителството се отказва от
старата политика за запазване на поземлената община на селяните и се стреми
по възможност бързо, с насилствени мерки, да я разруши. Главна причина за
промяната в отношението към общината е нейната „неблагонадеждност“ през
годините на Първата революция, когато селяните опожаряват около 16 хиляди
- една шеста част - от помешчическите имения.
Безредиците в селото, дейността на селските революционни комитети,
политизирането на селячеството и влиянието сред него на есеровските идеи
показват погрешните надежди за „народно самодържавие“, за любовта на простия
народ към монарха. Селската община вече не се разглежда като опора на реда в
държавата. Столипин твърди: „Дивото, полугладно село, несвикнало да уважава
нито своята, нито чуждата собственост, действа вквупом и не се бои от никаква
отговорност, то винаги ще представлява лесно запалим материал, готов да пламне
по всякакъв повод.“
Столипин е категорично против уравнителното земеползване и принуди
телното отчуждаване на земя. Той осмива социалистическите идеи, според
които парцелите земя трябва да раздава на желаещите „социалдемократическо
учреждение“. Според него в този случай „земята би се превърнала в нещо като
водата и въздуха Ще я ползват, но да я подобряват, да се трудят на нея, за да
преминат резултатите от този труд към друго лице - това никой не би правил.
Изобщо стимулът да се трудят, пружината, която кара хората да се трудят, би била
строшена. Вследствие на това културното равнище на страната ще се понижи.“
310
Наред с политическите, аграрната реформа преследва и икономически цели.

Реформата започва в годините на депресия, когато селото преживява няколко
неплодородни години, финансите са разстроени, а промишлеността не се е
оправила от последиците от революционното работническо движение. Столипин
и най-близките му сътрудници смятат, че ускорената икономическа модернизация
от времето на Вишнеградски и Вите не е донесла никаква полза.
Главният управляващ земеустройството и земеделието А. В. Кривошеин,
върху когото пада основната тежест при провеждане на аграрната реформа,
смята, че главна задача на правителството е да се увеличи производството на
зърно, защото страната трябва „да се храни, да заплаща цялата ни вътрешна
промишленост, да купува чуждестранни стоки, да плаща дълговете ни“ Той се
надява да избегне грешките, допуснати от Вишнеградски при форсирания износ
на зърно, чрез повишаване на производителността на селското стопанство - това
ще стане, когато селянинът бъде собственик на земята.
Практическото преминаване към селската реформа се извършва в годините на
Първата революция и е предизвикано от нея. Указът от 9 ноември 1906 г., издаден
на основание член 87 от Основните закони, установява, че в селските общества,
където в продължение на 24 години не е имало общо преразпределяне на земята,
желаещите могат да вземат за лична собственост всичката земя, която постоянно са
ползвали. В други случаи това е възможно, като се заплати на общината откупната
цена от 1861 г. Указът установява „правото на свободно напускане на общината,
като собственост на стопаните стават земите от мировия парцел, които преминават
в лично владеене.“ Вместо определените му парчета земя на различни места
селянинът може да поиска да му се предостави равностойна земя на едно място.
Това е отруб*. Ако селянинът освен земя има и жилищни и стопански постройки,
това вече е хутор**.
На 14 юни 1910 г Указът от 9 ноември се превръща в закон. Столипин
препоръчва на губернаторите бързо да удовлетворят молбите за преминаване на
парцелите в лична собственост Приема се закон, съгласно който при провеждане
на земеустройствени работи с цел да се ликвидира силната общинна разпокъсаност
и разпръснатост на парцелите членовете на общината да се смятат за собственици
на земята дори и да не са молили за това. За да се освободят селяните от „робството
на общината“, върху тях се оказва такъв натиск, че дори Столипин говори за
„извънредно ускорения темп“.
* Отруб - в Русия в началото на X X в парцел, взет от общината (вследствие на реформата на

Столипин) и предаден в еднолична собственост на селянина —Б пр
** Хутор - чифлик —Б пр
311
Премахването на общината не е самоцел Става дума за създаване на масова

социална опора в селото. Властта не е заинтересувана нито от създаване на едро
фермерско стопанство, което да конкурира дворянското, нито от възникване на
множество дребни и бедни селски стопанства. Столипин залага „не на бедняците
и пияниците, а на жизнените и силните“. Столипинският „жизнен едноличен
собственик“ е селянинът ередняк, чиято земя не трябва да надхвърля 10 десетини
и който, според думите на премиера, е „ковач на своето щастие“.
При провеждането на поземлената реформа бързо става ясно, че без
финансова, икономическа и агрономическа помощ от страна на държавата
преходът към чифлици и отруби не води до повишаване на производителността
на стопанствата на селяните. Голямо значение придобива дейността на Селската
банка. През 1906-1916 г. тя купува от помешчиците при изгодни за тях условия над
4,6 млн. десетини земя. Създава се поземлен фонд, който позволява да се продава
земя ца селяните при облекчени условия. В Русия се осъществява санкционирано
от правителството преразпределяне на земята, дворянското земевладение бързо
намалява. За периода 1905-1915 г. от поместното дворянство отпадат над 10 млн.
десетини земя, което представлява почти 20% от притежаваната от него земя.
Почти всичката земя преминава в ръцете на селяните.
Кредитната политика на Селската банка поощрява премахването на общината.
Значителни изгодни заеми получават преминаващите към отруби и чифлици.
През годините на реформата банката продава на селяните 3,8 млн. десетини земя,
повече от половината от нея отива при селяните отрубници, около една четвърт
придобиват чифликчиите (хуторяните). Чрез посредничеството на банката купуват
земя предимно селяни със средни възможности, които разполагат с малко налични
средства. Правителството не е заинтересувано от разораването на селяните, ето
защо Селската банка не настоява да се изплаща своевременно заемът, което воли
до бързо увеличаване на недобора. През 1910 г той е 9 млн. рубли, през 1915 г.
- 45 млн. Селската банка не решава финансово-икономически, а преди всичко
социално-политически задачи.
За поземлената реформа се предвижда продължителен срок. Столипин
казва: „Дайте на държавата 20 години вътрешно и външно спокойствие и няма
да познаете днешна Русия.“
До началото на Първата световна война ясно се очертават тенденциите на
реформаторската дейност на правителството по аграрния въпрос. През 1907-1914
г. напускат общината над 3 млн. селски домакинства. Тази цифра в голяма степен
отговаря на надеждите на реформаторите. Напускането на общината обаче съвсем
не значи, че в селото се увеличава броят на „жизнените и силните“.
Около една трета от онези, които скъсват с общината, са „работници със
земя“, тоест лица, които са отишли в града и не се занимават със селско стопанство.
312
Приблизително 25% са онези, които поради бедността си не могат да имат свое

стопанство и се готвят да се преселят в Сибир. Относително малък е броят на
онези, които придобиват чифлици и отруби и с това потвърждават стремежа си
да станат „добри стопани“. Към началото на войната те са 10% от всички селски
домакинства.
За годините на поземлената реформа Столипин и Кривошеин не успяват да
създадат жизнено селячество, „класа на дребните собственици“, и по такъв начин
не се оправдават надеждите да се разшири социалната база на Третоюнската
монархия. Реформаторите не се решават да засегнат помешчическото земевладение
и с това обричат селото на недостиг на земя; положените усилия са недостатъчни,
за да се въведе в селото правилно сеитбообращение, да се научат селяните на
най-новите агротехнически методи, да се осигурят със селскостопанска техника,
със семена, да се повиши качеството на работния добитък и на млекодайното
стадо. Правителството не може да организира кредита за селските домакинства,
бюджетните заеми за подобряване на земеделието са незначителни. Слабо се
развива селската кредитна кооперация.
Посочените причини не позволяват съществено да се повиши равнището
на селскостопанското производство. От 1909 до 1913 г. се увеличава добивът на
зърно и нараства неговият износ. След рекордните добиви от 1909 г. нуждата от
валута става причина три години поред на световния пазар да се изнасят запасите
от зърно. Износът стига до невиждани размери. Още през 1913 г. обаче, при добра
реколта, се изнася по-малко зърно, отколкото преди 10 години. Прибирането на
реколтата се увеличава главно за сметка на разширяването на посевните площи.
Добивите от нивите на селяните растат бавно. Резултатите от реформата най-добре
проличават отвъд Урал, където площта, засята с житни култури, се увеличава с
60%. В сибирското село, особено в маслопроизводството, с бързи темпове се
развива селската занаятчийска кооперация.
Преселническата политика
е съставна част от реформирането на селото. По признанието на Столипин
за повечето селяни от европейска Русия възможността да се преселят оттатък
Урал е нищо повече от „известен психологически отдушник“. Преселването
не решава отколешния проблем за прекадено гъстото население в селата от
централните и черноземните губернии и засяга едва 18% от естествения прираст
на населението.
През годините на реформата в Сибир, в северните райони на Казахстан и в
Далечния изток се преселват над 3,3 млн селяни, предимно бедни и малоимотни.
От тях приблизително 2,5 млн. се установяват отвъд Урал, останалите се връщат
в родните краища напълно разорени. За организиране на преселването се създава
313
специално управление, което търси подходяща земя и я разпределя. Селските общини

избират пратеници, чийто път плаща правителството. Хазната плаща изцяло или
частично пътя на преселниците и отпуска заем за елементарна покъщнина. Голяма
роля при преселването играе Транссибирската магистрала Създава се специален
пътнически вагон, наречен столипински, който побира 40 Души. Държавните земи
се дават на преселниците безплатно Според възможностите на места те получават
и селскостопански сечива, работен добитък и семена.
Това е огромна по своя мащаб и социални последици земеделска коло
низация.
Трудностите на преселниците са свързани с това, че властите не успяват да
организират агротехническата им просвета В новите природни условия селяните
се придържат към старите методи на земеделие, което често няма успех. Нерядко
дадената им земя е далече от удобни пътища и дори при плодородна година това
пречи за водене на стоково стопанство. В отделни случаи между преселниците
и местното население, което не признава правото им върху земята, възникват
конфликти.
След 1910 г. вълната на обратното преселване стига до 30%. Завръщащите
се са разочаровани и озлобени и предизвикват нови вълнения в селото.
Въпроси на местното управление

Значително място в програмата за преобразования на П А. Столипин заемат
въпросите на местното управление и самоуправление. Той ясно разбира, че
изградените на съсловния принцип местни учреждения са остарели и не отговарят
на задачите на социалната модернизация на страната. За „фшсгивност“ на социал
ното устройство на руското общество говори Министерството на вътрешните
работи, което в края на 1906 г. разработва проект за местна реформа. Той предвижда
замяна на съсловната селска волост със всесъсловна, превръщане на последната
в дребна земска единица, преминаване от съсловни към имуществени курии
при избори на уездното земство и отказване от съсловния принцип при заемане
на административни длъжности в уездното управление. Старата селска волост,
както и поземлената община, изгубват доверието на властите. Провеждането на
поземлената реформа налага в работата на волостните управления да участват
помешчиците. Същевременно обедняването на дворянството води дотам, че
намалява значението на изборния уезден предводител, обмисля се той да бъде
заменен с назначаван уезден началник.
Укрепването на уездните земства изисква промени в земското избирателно
право. Запазването на дворянската курия напълно губи своя смисъл. На земските
избори през 1906-1907 г. във всичките 34 губернии, където има земства, от нея
гласуват само 7189 души От 10 дворянски избиратели 7 стават земски гласни.
314
Тпетоюнската монархия
Проектът за местна реформа предизвиква сериозната съпротива на дворянството.

На дворянските събрания я обявяват за вредна и несъвместима „с правилно
разбираната грижа за запазване на монархическото начало“. Столипин е принуден
да отстъпи, той не може да преодолее натиска отдясно. Съсловният принцип в
местното управление се запазва.
С неуспех завършва и опитът да се преобразува системата на уездната и
губернската администрация. Тя предвижда ликвидиране на многобройните
уездни и губернски инстанции на различните ведомства и създаване на единно
административно учреждение, оглавявано от губернатора. Този орган трябва
да се ръководи от строги правни принципи и по-късно да послужи за основа за
изграждането на Русия като правова държава.
За Столипин „законността на местното управление“ е най-важното
условие за социалната модернизация. Всички проекти обаче, разработени по
негово настояване, остават без развитие. Главен техен противник е поместното
дворянство, чието настроение в Думата и в Държавния съвет изразяват десните.
Столипин е постоянен обект на нападки от страна на бездарната и безотговорна
придворна камарила и на лица от най-близкото обкръжение на царя. Казват, че
властният премиер принизява достойнството на самодържавната власт, че не
обича дворянството. Огромните му заслуги за успокояване и реформиране на
страната остават неразбрани и неоценени. Показателен е откликът на императрица
Александра Фьодоровна на трагедията на 1 септември: „Не бива толкова да се
жалят ония, дето са починали Ако някой не е между нас, то е, защото е изпълнил
ролята си и е трябвало да умре.“
Неуспех на социалната модернизация

След убийството на Столипин, инициатора на реформите, те се занемаряват.
Програмата му за преобразования не получава логическо развитие.
Слабостта на Столипин като реформатор в значителна степен се определя
от това, че той е лишен от твърдата подкрепа на обществените сили. Обективно
действайки в интерес на селячеството, той не може да разчита, че мнението на
„добрия“ селянин ще бъде чуто по върховете. Освен това системният характер
на замислените от него преобразования излиза далече извън границите на
непосредствените интереси на селяните. Той винаги остава чужд на търговско-
промишлените кръгове, а провежданата от него аграрна реформа подценяват
предприемачите, повечето от които не са способни да видят социално-поли
тическата перспектива. Столипин е принуден да се опира на обичайната за руските
реформатори бюрокрация, по това време далече не либерална, и да се надява
на върховната власт, която отдавна е изгубила способността си за творческа
самодържавна инициатива
315
История на Русия XIX - началото na X X век
Поместното дворянство посреща предлаганата от него социална модернизация,

дори в началния й стадий, като разклащане на основите. То не желае да се отказва
от своите съсловни привилегии, от главната си роля в местната администрация и
в земското самоуправление. Бързото намаляване на дворянското земевладение не
води до изместване на дворянството от политическата арена, упорито, опирайки
се на подкрепата на върховната власт, то отстоява своите позиции. В сблъсъка с
него последният руски реформатор от имперския период претърпява поражение.
Цена на дворянската победа става гибелта на императорска Русия.
3. РУСИЯ В СИСТЕМАТА
НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
Мястото на Русия сред великите сили
Поражението във войната с Япония и революционните вълнения отслаб
ват международното положение на Руската империя. Политическата и социал
ната нестабилност, националните движения, финансовите неуредици и нена
деждната армия поставят под въпрос мястото на Русия сред великите сили.
Външнополитическата ориентация на страната престава да зависи от избора на
управляващите кръгове и започва да се подчинява на логиката, продиктувана от
развитието на икономиката и паричния пазар.
В края на руско-японската война германският император Вилхелм II прави
опит да възроди съюзническите отношения между двете монархии. По време
на срещата с Николай II на борда на императорската яхта „Полярна звезда“
край балтийския остров Бьорке той настоява да подпишат договор с цел да се
разруши френско-руският съюз. Формално Бьоркският договор е йасочен срещу
Великобритания и предполага създаването на троен руско-френско-германски
съюз. Договорът не отговаря на европейските реални и е следствие от личното
влияние на Вилхелм II върху руския император, който предлага на морския
министър А. А. Бирильов да го подпише, без да го е чел. Личната дипломация на
императора предизвиква отрицателната реакция на членовете на правителството.
В. Н. Ламздорф и С. Ю. Вите успяват да убедят царя, че Бьоркският договор не
отговаря на задълженията на Русия към Франция, и договорът не влиза в сила.
Отношенията между Русия и Франция в много отношения определят
положението в Европа. След Берлинския конгрес руското правителство не
възразява срещу възобновяването на „Съюза на тримата императори“. Последен
опит да бъде запазен е презастраховането с договора от 1887 г., съгласно който
Русия и Германия се задължават да спазват доброжелателен неутралитет в случай
316
на война на една от тях с трета държава. От гледище на канцлера Бисмарк договорът

трябва да попречи на очертаващото се руско-френско сближаване. За Русия той
няма принципно значение и не й пречи да води митническата война, в хода на която
Вите постига съществени отстъпки от страна на германското правителство.
През 1891 г. се възобновява Тройният австро-германско-италиански съюз,
сключен през 1882 г. Това споразумение ограничава влиянието на Русия на
Балканите и става главната провокираща причина за сключване на руско-френския
съюз.
Руско-френски съюз
Дълги години на споразумението между двете страни, еднакво заинтересувани от
възстановяването на европейското равновесие, пречат идеологическите разногласия:
Франция дава убежище на борците със самодържавието, революционерите
терористи, руското правителство отхвърля републиканските идеали за свобода,
равенство и братство. Предубежденията преодолява Александър Ш.
Когато приема ескадрата на френските военни кораби в Кронщат, застанал
прав и отдаващ чест, той слуша „Марсилезата“ - химна на Франция и на Великата
френска революция. На съвременниците това прави огромно впечатление. През
1892 г. началниците на Генералните щабове на двете страни подписват военна
конвенция, която има отбранителен характер. Съгласно конвенцията, в случай
че Германия нападне Франция или Австрия - Русия, страните, подписали
споразумението, са длъжни да окажат военна помощ, чиито размери са строго
определени. През 1894 г. руско-френският съюз се оформя политически. С това
се поставя основата на бъдещата Антанта.
Борба за преразпределяне на света

На границата на вековете борбата на великите сили за преразпределяне на
света се изостря. Старите колониални империи - Испания, Британия, Холандия,
Франция и Португалия - се сблъскват с претенциите на новите претенденти за
господство - Германия, САЩ и Япония. Нестабилно е положението в Османската и
в Австро-Унгарската империя, разкъсвани от националноосвободителни движения.
Участта им споделя Русия, което управляващите кръгове не осъзнават докрай и
за тях не е пречка да водят активна външна политика.
Какго и преди, сферата на главните руски интереси е на Балканите. Развитието
на Южна Русия и увеличаването на износа повишават икономическото и военно-
стратегическото значение на режима на черноморските Проливи, все така е силен
стремежът на управляващите кръгове и на либералната общественост да играят ролята
на покровители на славянските народи. В пределна форма този стремеж изразява
Александ ър Ш, който вдига тост за единствения си приятел, княза на Черна гора.
317
Дълго време сближаването с Франция е предмет на спорове в правителството.

Николай II не веднъж демонстрира своето неприемане на републиканските
порядки и лесно се поддава на демагогските призиви на своя братовчед Вилхелм
II. Хагската конференция, свикана през 1899 г. по инициатива на царя, трябва
да подчертае специалната роля на Русия по международните въпроси. На нея се
обсъжда въпросът за забавяне темповете на надпреварата във въоръжаването и
за съкращаване на военните разходи, но решение не се взема. Приемат се обаче
Конвенции за обичаите и законите на войната и се учредява Международният
арбитражен съд.
Създаване на Антантата
След избухването на руско-японската война Англия и Франция сключват
споразумение, което регулира отдавнашните им колониални спорове и е насочено
срещу германските стремежи да завоюват „място под слънцето“. Споразумението е
наречено „сърдечно съгласие“, но то трябва да подд ържа европейското равновесие,
нарушено от военните поражения на Русия. „Сърдечното съгласие“ отваря път
към регулиране на руско-английските противоречия, които се запазват през цялата
втора половина на XIX в. Особена заинтересованост в това проявява френското
правителство, то отпуска на Русия заемите, необходими за борба с революционното
движение и за стабилизиране на икономиката.
Руското правителство отхвърля Бьоркския договор и с това потвърждава
верността си към съюза с Франция, а в отговор получава възможност за външен
заем от почти 1 млрд. рубли - огромна за времето сума.
Прогерманските симпатии на Николай II и обкръжението му не срещат
разбиране нито в кръговете на поместното дворянство, чийто износ на зърАо е
ограничен от берлинския кабинет, нито сред едрата буржоазия, заплаха за хсоято
е промишлената конкуренция на германските стоки. От партиите в Думата
кадетите, октябристите и умерените десни се изказват за поддържане на добри
отношения с Франция и Англия. Програмен характер има публикуваната през 1908
г. статия на един от лидерите на руския либерализъм П. Б. Струве под заглавие
„Великата Русия“, в която се говори за неизбежния сблъсък с австро-германския
блок, победата над който се разглежда като условие за руското икономическо и
политическо лидерство. Лидерът на кадетите П. Н. Милюком постоянно говори
за необходимостта да се завладеят черноморските Проливи, с което си спечелва
прозвището Милюков-Дарданелски. Общо взето, идеите на външнополитическата
експанзия са достатъчно популярни, макар и да не съответстват на военната и
икономическата мощ на Русия.
През 1907 г. по инициатива на новия министър на външните работи А. П.
Изволски се подписва споразумение с Великобритания за разделяне на сферите
318
Тпетоюнската монархия
на влияние в Иран, Афганистан и Тибет. Споразумението трябва да предотврати

сблъсъка на интересите на двете страни в покрайнините на империите и има
откровено империалистически характер. Северен Иран е обявен за обект на
влиянието на Русия, Южен - на Англия, между тях минава буферна зона.
Афганистан е обявен за регион изключително на английските интереси,
британските власти обаче се задължават да не допускат там действия, заплашващи
Русия. С това тя запазва стратегическите си позиции в Средна Азия. Страните се
споразумяват за ненамеса във вътрешните работи на Тибет, заинтересуваността
от което е взаимна.
По време на преговорите Изволски засяга въпроса за преразглеждане на
режима на черноморските Проливи за военните кораби на Русия и получава
неопределеното обещание за съдействие за решаването му. Фактически Русия
се присъединява към „сърдечното съгласие“, което се превръща в Тройно съгла
шение. В света окончателно се определя блоковата система, когато държавите от
Тройния съюз - Германия, Австро-Унгария и Италия, противостоят на страните
от Съглашението, или Антантата - Русия, Франция и Великобритания.
Против руско-английското споразумение се обявяват десните, те продължават
да вярват в солидарността на монарсите на континента, и социалдемократите,
които призовават британската общественост да не подкрепя „най-злия враг на
цивилизацията“, за какъвто те смятат царизма. В Англия този призив чуват Бърнард
Шоу и Джон Гълсуърси, които смятат, че Съглашението „ще отдалечи момента
на освобождаването на руския народ“.
Босненската криза
През 1908 г. в Турция се извършва революция: свален е султанът, на власт
идват националистически настроените „младотурци“. За Австро-Унгария турските
събития стават повод да анексира Босна и Херцеговина, където тя държи свои
войски от 1878 г. Това е демонстрация на сила, насочена както срещу Турция, така
и срещу Сърбия, претенд ираща за тези територии. Изволски се опитва да използва
въпроса за Босна и Херцеговина за разрешаване на проблема за Проливите, за което
води преговори с министъра на външните работи на Австро-Унгария. Постигнатата
предварителна договореност среща подкрепата на Франция и особено на Англия,
докато анексията става свършен факт.
Босненската криза е дипломатическо поражение на Русия, особено след
като Германия в ултимативна форма поисква от руското правителство да признае
анексията. Вътрешната слабост на Русия е очевидна и Столилин смята, че „да се
разпали война - значи да пламнат силите на революцията“. Правителството се
съгласява с германските искания, скоро Изволски е пратен в оставка. На негово
място е назначен баджанакьт на премиера С. Д. Сазонов.
319
Новият министър споделя гледището на Столипин за нуждата да се успокои

страната и избягва дипломатическите усложнения Смятат го, за англофил, но
главната си задача той вижда в отслабването на германския натиск на изток, което
се стреми да постигне с цената на икономически отстъпки През 1911 г. се сключва
Потсдамското споразумение, съгласно което Германия признава руските интереси
в Иран. Русия се задължава да не пречи на строителството на стратегическата
жп магистрала Берлин - Багдад и по време на Мароканската криза е посредник
между Франция и Германия.
Балканските войни
През 1911 г. руската дипломация се опитва да реши въпроса за статута
на Проливите чрез двустранни преговори с Турция. Тя е готова да гарантира
неприкосновеността на европейските й владения срещу отваряне на Проливите
за руските военни кораби. Останалите балкански държави не приемат това
предложение, те се готвят да нападнат отслабналата Турция. Не подкрепят Русия
и нейните съюзници, които се опасяват от нарушаване на военното равновесие на
Изток. В крайна сметка предложението отхвърля и турското правителство.
В отговор Русия тласка Сърбия и България да подпишат таен договор
- двете страни се договарят за евентуално разделяне на балканските земи на
Турция. Същевременно те се задължават да не започват военни действия без
предварителното одобрение на Русия. Създава се Балканският съюз, към който
скоро се присъединява Гърция. Опитите на Сазонов да предотврати военния
сблъсък на държавите от Съюза с Турция са безрезултатни и през 1912 г. избухва
Първата Балканска война, в която Сърбия, България, Гърция и Черна гора
действат срещу Портата. Съюзниците спечелват бърза победа и се подписва мир,
съгласно който Турция се лишава от почти всичките си балкански владения
Деснолибералната общественост в Русия посреща с възторг успехите на съюзните
войски, които спират близо до Цариград.
Първата Балканска война променя разположението на силите в Европа,
нагледно разкрива растящата роля на малките държави в голямата политика и
засилва надпреварата във въоръжаването. Недоволна от успехите на страните от
Балканския съюз е Австро-Унгария, чиято дипломация умело разпалва сръбско-
българските противоречия Стремейки се да разшири своята територия, през 1913 г.
българският цар Фердинанд започва Втората Балканска война, като напада Сърбия
и Гърция Балканският съюз се разпада, изолираната България, срещу която се
обявяват също Черна гора, Румъния и Турция, търпи поражение и е принудена да
се съгласи с териториалните претенции на своите съседи Старанията на Сазонов
да спаси България от военен разгром нямат успех и свидетелстват за ниския
авторитет на руската дипломация сред младите балкански държави. В резултат
320
от Балканските войни отколешният „барутен погреб на Европа“ се превръща в

главната заплаха за международния мир.
Мисията на Лиман фон Сандерс

Дългосрочните задачи на руската външна политика - лидерство на Балканите
и контрол над Проливите - не са решени. Те не срещат разбиране дори от страна
на правителствата на Англия и Франция, срещу тях активно противодейства
Австро-Унгария, опряна на подкрепата на Германия, която още в края на 1913
Т: изпраща в Цариград военна мисия начело с генерал О. Лиман фон Сандерс.
Ръководителят на мисията трябва да реорганизира турската армия, същевременно

той оглавява корпуса, настанен в Цариград, което фактически означава германски
контрол над Проливите. Поражда се международен конфликт, по време на
който руската дипломация съумява да постигне колективен демарш на Англия
и Франция. Преките преговори с германското правителство не дават резултат:
немският генерал е преместен на поста инспектор на цялата турска армия, макар
да се лишава от командването на корпуса.
Конфликтът заради мисията на Лиман фон Сандерс принуждава С. Д. Сазонов
да се стреми към яснота в рамките на Антантата. През пролетта на 1914 г. той
предлага на британското правителство да се сключи военноморска конвенция, която
да не позволи на държавите от Тройния съюз да получат превъзходство в Черно
море. Английското правителство избира тактиката на забавяне на преговорите и
успява да създаде в Берлин и Виена илюзията, че то се стреми към мир в Европа
и е готово да спазва неутралитет. Позицията му се променя в дните на Юлската
криза, когато то се съгласява да подпише конвенция и потвърждава готовността
си да действа съвместно с Русия срещу Германия и Австро-Унгария. В определена
степен това съгласие повлиява на решението на царското правителство да влезе
в Първата световна война.
321
ГЛАВА XV
РУСИЯ
В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА.
ФЕВРУАРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ
1. ЮЛСКАТА КРИЗА
Голямата военна програма
Блоковото противопоставяне между Антантата и Тройния съюз води Европа
до голяма война, за която се подготвят всички големи и малки държави. За Русия
е много важно военното сътрудничество с Франция. Началниците на Генералните
щабове на двете страни обсъждат възможността за увеличаване числеността на
войските, които те са готови да изправят срещу Германия, ускоряват сроковете за
провеждане на мобилизацията. Русия получава специални заеми от Франция и
пристъпва към усъвършенстване на мрежата на стратегическите жп линии. Към
октомври 1913 г. военното ведомство разработва Голямата програма за усилване
на армията, чиито основни положения Николай II одобрява. Изпълнението на
програмата се насрочва за 1914-1918 г. Става дума за мерки за засилване на
сухопътните войски.
Голямата програма предвижда увеличаване на армията: с 40% трябва да
нарасне броят на ниските чинове, почти с 30% - офицерските корпуси. Планира
се рязко да се увеличат кавалерийските полкове и артилерийските батареи, да се
създадат авиационни отряди и автомобилни роти, да се усъвършенстват средствата
за свръзка. Голямата програма изисква да се разшири военното производство, да
се построят нови военни заводи и арсенали. За първоначалното й осъществяване
се предвижда да се отделят над 400 млн. рубли. Значителни средства се отделят
за възстановяване на флота, изгубен във войната с Япония. Военноморските
програми предвиждат ускорено изграждане на Балтийския флот, оборудването
му с най-новите линейни кораби, четири от които са построени през 1914 г. По-
малко внимание се отделя на Черноморския флот, неговите кораби се дострояват
по време на войната.
Голямата програма за засилване на армията и военноморските програми
трябва да укрепят западните рубежи на империята, но осъществяването им изисква
време, политическа и финансова стабилност. Нужна е спокойна обстановка,
— 323
за да се завърши реорганизацията на военното и морското министерство, да

се усъвършенстват мобилизационните програми и се изработят планове за
предстоящите кампании. Не е приключило подмладяването на висшия команден
състав на армията, започнало след руско-японската война. В навечерието на вой
ната поста военен министър заема В. А. Сухомлинов, неговият боен опит е свързан
с Руско-турската война 1877-1878 г. Армията и флотът имат отлични кадрови
офицери, но подготовката на офицерите от запаса е крайно лоша. Обучението на
войниците отговаря на съвременните изисквания, но стената, разделяща войниците
от офицерите, е висока.
Външнополитическата стратегия
Възможното увеличаване на военния потенциал на Русия безпокои нейните
противници. Към 1914 г. държавите от Тройния съюз и преди всичко Германия
в общи линии приключват превъоръжаването на армиите си и търсят повод за
започване на война. В началото на годината Сухомлинов, чиито действия се
ръководят от кариеристични подбуди, инспирира появата на вестникарска статия
с полуофициалното заявление „Русия е готова за война“. Това не отговаря на
действителността, но предрешава скорошния удар на „бронирания германски
юмрук“ . В разгара на Ю лската криза високопоставен германски дипломат
разсъждава: „Русия сега не е готова за война, Франция и Англия сега също няма да
искат война. След няколко години, според всички компетентни мнения, Русия вече
ще бъде боеспособна. Тогава тя ще ни смаже с броя на войниците си, Балтийският
й флот и стратегическите жп линии вече ще са изградени. А междувременно
нашата група все повече отслабва.“
В управляващите кръгове на Русия няма единство по въпросите на външно
политическата стратегия Министърът на външните работи Сазонов, военният
и морският министър, чиновете от Генералния щаб отстояват твърда линия, не
желаят да се правят отстъпки на австро-германския блок. Позицията им споделя
Николай II, през януари 1914 г. той изпраща в оставка от поста председател на
Съвета на министрите и министър на финансите В. Н. Коковцов, който се изказва
срещу изострянето на отношенията.
На императора не прави впечатление предадената му през февруари записка
на бившия министър на вътрешните работи и лидер на десните германофила Н.
П. Дурново, който отбелязва пагубността на военния конфликт между Русия и
Германия като представителки на „консервативните начала на цивилизования
свят“. Той предсказва, че независимо от изхода на войната „Русия ще бъде
въвлечена в безизходна анархия, изходът от която дори не може да се предвиди“.
С познаване на въпроса той пише за революционното движение в Русия, което
неизбежно се свежда до социалистическото. Дурново смята, че е възможно да се
324
Русия в Първата световна война
върнат към идеята за руско-френско-германския съюз, но това е илюзия и прави

позицията му уязвима.
Либералната общественост отхвърля компромиса с Германия, същевременно в
Думата кадетите гласуват против отпускане на военни кредити на правителството,
а прогресистите не подкрепят законопроекта за увеличаване на набора за войската.
Безпокои ги вътрешното положение в страната, за което министърът на вътрешните
работи В. А. Маклаков казва: „У нас, дълбоко сред народа, войната не може да
бъде популярна и идеята за революция е по-понятна на народа, отколкото победата
над германеца.“
Целите на Русия във войната са крайно неопределени. Министерството
на външните работи както преди смята, че главното е да се реши въпросът за
черноморските Проливи, обкръжението на Николай II се надява да се укрепи
престижът на монарха, широко са разпространени представите за необходимостта
да се попречи на германското „движение на Изток“. За военните и за значителна
част от либералната общественост са важни съображенията за вярност към
съюзниците. Въпросът, действително ли войната отговаря на национално-
държавните интереси на Руската империя, не е предмет на сериозно обсъждане.
Атентатът в Сараево
За юни 1914 г. в Босна, близо до сръбската граница, са насрочени маневри
на австро-унгарската армия, на които трябва да присъства престолонаследникът
ерцхерцог Франц Фердинанд. Той е един от инициаторите на анексирането на Босна
и Херцеговина и става известен с изказването си за „славянската опасност“. На
15 юни в Сараево член на организацията „Млада Босна“ убива Франц Фердинанд
и съпругата му.
Сараевското убийство дава на Австро-Унгария и Германия повод за разпал
ване на война. Австрийският министър на външните работи казва, че е дошло
време „да се репш сръбският въпрос“. Ръководството на Германия стига до извода,
че страните са готови за голяма война. На 1 юли на обединеното заседание на
министерските съвети на Австрия и Унгария единогласно е одобрен ултиматум
на Сърбия. Сазонов се опитва да предупреди виенското правителство за опасните
последици от евентуален ултиматум, обаче руският посланик не успява да връчи
телеграмата на австрийсхсия министър на външните работи. На 10 юли Австро-
Унгария предявява на Сърбия ултиматум; неприемлив за суверенната държава. По-
специално, в него се настоява да се предостави на австрийската полиция правото
да води на сръбска територия разследването на убийството на ерцхерцога. Сърбия
получава ултиматума и се обръща към Русия с молба за помощ.
След заседание на руското правителство на Сърбия се препоръчва да отстъпи
и същевременно да се обърне към посредничеството на великите сили. Сръбското
325
правителство приема австрийския ултиматум и моли за разяснение по въпроса за

участието на австрийските власти в разследването на нейна територия. Австро-
Унгария смята, че отговорът е незадоволителен, и на 15 юни обявява на Сърбия
война и бомбардира Белград.
Влизането на Русия във войната

Отговорът на руското правителство е решението за започване на мобилизация,
за което настоява Генералният щаб. Сазонов специално информира Берлин,
че мобилизацията има отбранителен характер. По това време той получава
потвърждението на Франция и Англия, че са готови да изпълнят съюзническия
си дълг.
Вечерта на 16 юли Николай II получава от Вилхелм II телеграма, в която
той предлага да бъде посредник между Русия и Австро-Унгария и моли да не се
засилват военните приготовления. Руският император заповядва да се спре общата
мобилизация и да се проведе частична мобилизация в четирите крайгранични
окръга. Генералният щаб не е правил план за частична мобилизация, тъй като
подобно решение нарушава общия мобилизационен план и заплашва с провал
мобилизацията. По настояване на Сухомлинов и на началника на Генералния щаб
генерал H. Н. Янушкевич Сазонов успява да убеди императора, че е необходимо
от 18 юли да започне общата мобилизация.
В отговор германското правителство връчва на Русия ултиматум с искане
в срок от дванайсет часа да прекрати мобилизацията. Въпреки че за кайзера
и обкръжението му въпросът за започване на военните действия е предрешен,
за германските управляващи кръгове е важно да стоварят именно върху Русия
отговорността за разпалването на войната. В телеграма до царя Вилхелм II
лицемерно твърди: „Цялата тежест на решението сега пада изключително върху
тебе и ти носиш отговорността за мира или за войната.“
На 19 юли, в седем часа вечерта, германският посланик в Русия Ф. Пурталес
връчва на С. Д. Сазонов нота за обявяване на война. В Берлин подготвят два
варианта на нотата - в зависимост от отговора на руския министър на външните
работи на германския ултиматум. И в двата случая Германия обявява война.
Развълнуван, посланикът предава на Сазонов и двата варианта.
Русия влиза в световната война.
На 24 юли Австро-Унгария обявява война на Русия. През следващите няколко
дни следва взаимното обявяване на война от европейските държави и Япония,
която застава на страната на Антантата. Италия се измъква от участие във войната,
това отслабва силите на Тройния съюз. През май 1915 г. Италия обявява война
на Австро-Унгария. В началото на войната младотурското правителство обявява
своя неутралитет. Германското влияние в Цариград обаче е толкова голямо, че
326
през октомври 1914 г. турските военни кораби без обявяване на война обстрелват
Севастопол и Одеса. Започват военните действия на Кавказкия театър.
2. ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ НА ИЗТОЧНИЯ ФРОНТ

Планове за водене на войната
Първите проекти на планове за война с Германия и Австро-Унгария
офицерите от Генералния щаб представят още през 1880-те години. През 1914 г.
мобилизацията на руската армия се осъществява по план, направен четири години
преди това. Генералният щаб изхожда от това, че ще се наложи да се водят военни
действия едновременно срещу два противника.
В случай че Германия и Австро-Унгария насочат главните си сили срещу
Русия, тогава влиза в действие вариантът за разгръщане, съгласно който по-
голямата част от руските сили се концентрират срещу Германия. Ако Берлин насочи
главните си сили срещу Франция, тогава е предвиден втори вариант, съгласно който
главният удар се насочва срещу Австро-Унгария. В него се планира да се разбият
австро-унгарските войски в Галиция и като се заобиколят Карпатите, да се излезе
в Унгарската равнина по посока Будапеща - Виена. Стратезите от Генералния щаб
не се съмняват в крайната военна победа над противника.
Съществена грешка на разработения план е, че той не отговаря на наличните
военни сили и не осигурява вземането на инициативата, необходима за постигане
на настъпателните цели. Задължението, поето при подписване на военната
конвенция с Франция, да се започнат активни бойни действия на петнайсетия ден от
мобилизацията се диктува от политически съображения и от военностратегическа
гледна точка е крайно необмислено.
До изясняване на плановете на Турция Кавказката армия трябва да пази
границата. Плановете за действия на военноморските сили имат отбранителен
характер. Отхвърля се предложението на командващия Балтийския флот
вицеадмирал H. О. Есен да постави минни заграждения край германските бази,
за да не може противниковият флот да излезе в морето. Правителството не
желае да поеме „инициативата на войната“. Действията на Черноморския флот
налагат сериозни корективи, след като в черноморските Проливи през август
1914 г. влизат германските крайцери „Гебен“ и „Бреслау“, уж купени от турското
правителство, което променя съотношението на силите по море. Главна грешка
на военностратегическите планове на Русия, както и на плановете на останалите
държави, е това, че те предвиждат краткосрочна кампания. Никой не очаква война
до изтощение
327
Провеждането на мобилизация изисква точни действия и единна воля. Като

обявяват за стремежа си да направят всичко за „организиране на победата“, в
същото време властите демонстрират недалновидност и некомпетентност. Три
дни преди войната Николай II утвърждава постановление за полевото управление
на войските във военно време, което предоставя на Върховния главнокомандващ
огромни права в тила. Същевременно военните получават правото да се намесват
в гражданското управление в зоната на бойните действия, с което се нарушава
единството на управлението на страната.
Постановлението предполага, че царят ще бъде главнокомандващият.
Императрицата обаче и някои министри го разубеждават и за главнокомандващ е
назначен великият княз Николай Николаевич (младши), професионален военен,
който е в лоши отношения с В. А. Сухомлинов и презира цивилните власти.
Първоначално неговият щаб се намира в Барановичи.
От първите дни на войната бързо става ясно, че държ авната военна
промишленост не обезпечава армията с нужното количество боеприпаси- и
снаряжение. Частната промишленост със закъснение преминава към производство
на въоръжение. Железниците не се справят с увеличения обем на превозите,
още през първите месеци на войната започват трудностите при снабдяването на
промишлеността и градовете с топливо и продоволствие Междуведомствената
бъркотия води до създаване на паралелни бюрократични структури и размиване
на политическата отговорност. Разрушаването на системата придобива необратим
характер.
Източнопруската операция
Началото на военните действия показва, че Германия залага на мълниеносна
война срещу Франция. По молба на съюзниците, чието положение бързо става
критично, руското командване започва активни операции, без да дочака пълното
разгръщане на силите. В първата директива на Щаба се казва: „Като имаме
предвид, че Германия обяви война първо на нас и че Франция като наша съюзничка
смяташе за свой дълг незабавно да ни подкрепи и да излезе срещу Германия,
естествено, необходимо е и ние по силата на същите тези съюзнически задължения
да подкрепим французите в готвещия се срещу тях главен удар на германците.“
Пред войските на Северозападния фронт се поставя задачата ,,да се
прекръстят и да преминат към спокойно и планомерно настъпление“, да нанесат
поражение на противника и да завладеят Източна Прусия. Имайки известно
числено превъзходство, на 4 август 1-а армия на генерал П. К. Ренкенкампф
пресича държавната граница и след три дни разбива германските части края
Гумбинен. След оттеглянето на германците Ренкенкампф се отказва да ги преследва
и войските му две денонощия стоят на място. В същото време 2-а армия на генерал
328
Русия g Първата световна война
А. В. Самсонов получава заповед да започне настъпление „най-енергично и без

да се спират“. Командването смята, че противникът е разгромен, и по същество
Източнопруската операция е завършена.
Първоначално германците са готови да напуснат Източна Прусия, но скоро
решението е отменено, от Западния фронт спешно се прехвърля армейски корпус, а
ръководството на операцията се възлага на П. Хинденбург. Германското командване
завършва прегрупирането и нанася удар по фланга на армията на Самсонов. На
15 август се разгръщат ожесточени боеве. Същия ден вечерта Самсонов издава
заповед за оттегляне. Два корпуса от армията му са обкръжени и се предават в
плен. Самият главнокомандващ се застрелва.
Германците продължават настъплението в района на Мазурските езера и
принуждават 1-а армия да отстъпи. Част от генералитета проявява безпомощност.
Командващият Северозападния фронт Я. Г. Жилински съобщава в Главната
квартира: „На предложението ми за настъпление командирът на Корпуса донесе,
че Корпусът, разстроен от миналия бой, не е в състояние да се придвижи. Тъй
като дотогава в боевете участваха само 4 полка от 16-те, то мога да предположа,
че неспособността на Корпуса за активни действия трябва изцяло и изключително
да се отнесе единствено към висшия команден състав.“
Неуспешният изход на успешно започналата Източнопруска операция
разкрива слабите страни в управлението на войската. Същевременно военните
действия показват високата боеспособност на отделните части и съединения.
Настъплението на руската армия проваля стратегическите планове на германското
командване и спасява Франция от бърз разгром.
Югозападният фронт
По-успешно действат войските на Югозападния фронт под командването на
генерал Н. И. Иванов. Те отблъскват настъплението на австро-унгарската армия
към Люблин и в ожесточената Галицийска битка, продължила повече от месец, до
13 септември, разбиват противника, влизат в Галиция и превземат Лвов. В боевете
се отличават армиите на генералите А. А. Брусилов, А. Е. Еверн и Н. В. Рузки.
Австро-унгарските части са отблъснати отвъд река Сан и губят над 400 хил. души.
След успешния бой на река Гнилая Липа Брусилов донася: „Цялата картина на
отстъплението на противника, голямата загуба на оръдия, множеството захвърлени
боеприпаси, огромният брой убити, ранени и пленени ярко свидетелстват за
пълното му объркване.“
Руското настъпление създава заплаха от нахлуване в Унгария и Силезия,
което принуждава германското командване да прехвърли войски от Западния
фронт в помощ на съюзника си. В средата на септември се разгръща Варшавско-
Ивангородската операция на войските на Югозападния и Северозападния фронт,
329
които в насрещни боеве спират напредването на противника, а после минават към

контранастъпление. Руското командване изкусно осъществява прегрупирането на
големи сили и се готви за нахлуване във вътрешността на Германия.
Германските войски успяват да избегнат разгрома, като нанасят удар по
армиите на Северозападния фронт, който командва Рузки. В района на Лодз след
упорита отбрана руските войски отблъскват противника, негови части попадат в
обкръжение. Лодзинската операция показва, че на Източния фронт инициативата
за бойните действия остава в ръцете на руснаците. Грешките в управлението
на войските, слабо организираното разузнаване и недостигът на боеприпаси
не позволяват да се развие успехът, в кампанията от 1914 г. обаче Русия решава
главните стратегически задачи: не допуска разгром на съюзниците на запад и
принуждава Германия да воюва на два фронта.
През декември 1914 - януари 1915 г се водят ожесточени боеве между руските
и турските войски в района на Саръкамъш. Кавказката армия спира настъплението
на превъзхождащите я турски сили, след това обкръжава и пленява главните сили
на турците.
Пролетно-лятната кампания от 1915 г.

Зимните операции през 1915 г. в Източна Прусия и Галиция не разкриват
превъзходството на нито една от страните. На 9 март пада Перемишъл, в плен
се предава 120-хилядният гарнизон, което е тежък удар за въоръжените сили на
Австро-Унгария. Скоро обаче настъплението на Югозападния фронт в Карпатите
е спряно и армиите му преминават в отбрана. Остро се отразява недостигът на
стрелково оръжие, снаряди и патрони, противникът има неоспоримо превъзходство
в тежката артилерия, което особено се проявява в случаите, когато руската армия
трябва да води позиционни боеве.
Щабът има представа за плановете на противника и съответно планира хода
на пролетно-лятната кампания. H. Н. Янушкевич телеграфира на Н. И. Иванов:
„Германците са решили, изглежда, да осъществят нов план, чиято цел е да се
окаже натиск върху фланговете на нашия разтеглен по огромна дъга фронт.
Предвид състоянието на нашите армии ние не можем да противодействаме на
този план на противниците ни и да нанесем силен удар на левия бряг на Висла,
следователно остава единственият начин: за сметка на войските на левия бряг на
Висла да усилим разположението ни на десния бряг на Висла и в Карпатите, за
да унищожим със съответни маневри техните планове. Войските от левия бряг
на Висла са единственият източник за нашето подсилване.“
Недостигът на сили и средства не дава възможност да се предотврати
пробивът на германо-австро-унгарските войски в района на Горлице, чиято -цел
е да разгромят войските на Югозападния фронт и завладеят Галиция. Имайки
330
Русия а Първата световна война
двукратно превъзходство в пехотата и петкратно в артилерията, а по тежките

оръдия 40-кратно, на 19 април противникът започва настъпление. Руската армия
е принудена да пести не само снарядите, но и патроните. Войските отиват на
предната линия без винтовки, крайно незадоволително е организирано санитарното
дело. Към средата на юни руската армия отстъпва Галиция, Лвов и Перемишъл.
Успехът на кампанията от 1914 г. е нищожен, възниква заплаха да отстъпят Полша.
Германо-австрийците обаче не успяват да постигнат стратегически резултат.
Горлицкият пробив се свежда до фронтално отстъпление на руската армия, което
няма решаващо значение за изхода от кампанията.
През август Николай II поема върховното главнокомандване. За началник-щаб
на Главната квартира е назначен генерал М. В. Алексеев, който дотогава командва
Северозападния фронт и умело ръководи отстъплението. Отблъснат е опитът на
германските войски да настъпят в района на Вилно. Германците пробиват руската
отбрана край Свенцяни, осъществяват нахлуването на шест кавалерийски дивизии
и принуждават руската войска да отстъпи, но в средата на септември Свенцянският
пробив е локализиран. Фронтът се стабилизира нарубежа Западна Двина-Д винск
- Баранови^и - Пинск. Войската започва да изгражда преградни линии и преминава
към позиционна война. Същевременно настъпва затишие и на юг, където опитите
за контранастъпление на армиите от Югозападния фронт нямат успех.
В Закавказието до средата на лятото се водят ограничени боеве в отделните
направления. Кавказката армия, командвана от генерал H. Н. Юденич, почти
няма снаряди. През юли опитът на турците да преминат в настъпление довежда
до Алашкертската операция, в която частите на И. Н. Баратов разгромяват
настъпващите, но поради недостиг на боеприпаси не могат да развият успеха.
Успешно действа руският корпус в Персия.
Общо взето, кампанията от 1915 г. е трудна за руската армия. Отстъпени са
значителни територии, войските понасят тежки загуби. По време на настъплението
на Източния фронт обаче руското командване успява, въпреки катастрофалния
недостиг на боеприпаси, да изведе основните сили от заплашващото ги обкръжение.
Руската армия не губи своята боеспособност и това укрепва решимостта на
управляващите кръгове да продължат войната.
Пробивът на Брусилов
На междусъюзническа военна конференция в Ш антили държавите от
Антантата обсъждат плановете за военните действия през 1916 г Руският план
предвижда главния удар на Балканите да нанесат силите на Югозападния фронт,
англо-френската армия от Солунския плацдарм и италианската армия в района
на Изонцо с общо направление към Будапеща. Предполага се да се ускори
преминаването на неутралните Гърция и Румъния на страната на Антантата и да
331
се обкръжи Германия. Руският план предвижда активни действия на съюзниците

срещу Турция Той обаче е отхвърлен. Англия и Франция подозират Русия в
стремеж да укрепи позициите си на Балканите, в Персия и Ирак, което не влиза
в техните сметки.
Операциите на Източния фронт започват през март 1916 г. с руското
настъпление край Нароч. Не успяват да развият настъплението, но то отклонява
германските сили, които обсаждат френската крепост Верден. Генерал Алексеев
настоява да се отнеме стратегическата инициатива от съперниците. В доклад до
царя той посочва, че германците могат отново да разгърнат настъпателни действия
на Източния фронт, и пише: „Следователно възниква въпросът как да се реши
задачата, която ни предстои през май месец: да предадем ли инициативата за
действия на противника, да чакаме неговия натиск и да се готвим за отбрана, или
обратното - да изпреварим неприятеля, като започнем настъпление, да го накараме
да се съобразява с волята ни и да пометем плановете му за действие “
При голямата дължина на фронтовата линия активната отбрана не предвещава
успех и М. В . Алексеев настоява да се проведат настъпателни операции. За пробив
на австро-германската отбрана се готвят войските на Западния и Югозападния
фронт. Води се разузнаване за отбраната на противника, създават се инженерни
плацдарми. Армията получава попълнение, ускореното изпълнение на военните
поръчки позволява да се попълни недостигът от боеприпаси и военно снаряжение.
Настъплението започва преди запланирания срок, което е свързано с молбите на
съюзниците, обезпокоени от поражението на италианската армия край Трентино.
Първоначално да нанесе главния удар възлагат на войските на Западния фронт,
но неговият командващ Еверт се оправдава с незавършеното съсредоточаване на
войските. Помощният удар на Югозападния фронт под командването на А. А.
Брусилов става главното събитие в цялата настъпателна операция.
Ударните групировки на армиите на фронта започват настъплението на
разсъмване на 22 май и пробиват отбраната на противника. Донесението на
генерал H. Н. Строганов характеризира обстановката по това време: „Разгромът
на австрийците на ковелското и владимир-волинското направление се разкри в
цялата си пълнота. Масовите показания на пленниците рисуват безнадеждната
картина на австрийското отстъпление: тълпа невъоръжени австрийци от различни
части бягат в паника през Луцк, захвърляйки всичко по пътя си. Мнозина пленници
съобщават, че им е заповядано да захвърлят всичко освен оръжието, за да отстъпват
по-лесно, но фактически нерядко те хвърлят именно оръжието.“
Брусиловският пробив довежда до разпадане на позиционната отбрана на
австро-унгарската армия на фронт от 550 километра и до напредване на руската
армия на 60-150 километра. Противникът губи до 1,5 млн. души. Настъплението
обаче не се развива поради липсата на фронтови резерви. Закъснява решението
332
Р усия в Пъпната световна война
на Главната квартира да прехвърли на фронта гвардейските корпуси, които влизат

в бой на река Стоход и понасят тежки загуби. С неуспех завършват опитите за
настъпление на войските на Западния фронт, тъй като генерал Еверт не проявява
нужната настойчивост. Към есента линията на фронта се стабилизира и отново
се водят позиционни боеве.
В разгара на настъплението на Югозападния фронт на страната на Антантата
във войната влиза Румъния. За кратко време австро-германските, българските и
турските войски разбиват армията й и това принуждава Главната квартира да
сформира нов, Румънски фронт. Общата линия на Източния фронт се удължава с
500 километра и се простира от Балтийско до Черно море.
Военни действия на море

В продължение на 1914-1916 г. руският флот не води активни настъпателни
действия. В Балтика руските моряци поставят минни заграждения, стремят се да
нарушат морските връзки на противника, пречат на германския флот да пробие в
Рижкия залив, оказват непосредствено огнево съдействие на сухопътните войски.
Командването пази най-новите бойни кораби, като ги скрива в пристанищата. В
Черно море флотът действа срещу комуникациите на противника, блокира Босфора
с минни заграждения и подводни лодки, участва в десанти. В боевете се използва
авиацията на флота.
За руската армия кампанията от 1916 г. на Източния фронт е успешна.
Тя показва високата боеготовност на войниците и офицерите, които успяват
да преодолеят несгодите от предишната година. Когато говори за войските на
Югозападния фронт, Брусилов отбелязва: „В сравнение с надеждите, възлагани на
този фронт през пролетта на 1916 г., настъплението му надмина всички очаквания.
Той изпълни поставената му задача - да спаси Италия от разгрома и излизането
й от войната, а освен това облекчи положението на французите и англичаните на
техния фронт, накара Румъния да застане на наша страна и обърка всички планове
и предположения на австро-германците за тази година.“
На Кавказкия фронт
през февруари 1916 г. успешно завършва руското настъпление на ерзерумското
направление. При сложни метеорологични условия ударна армейска група стига
до Ерзерум и го превзема с щурм. Действащата срещу руснаците 3-а турска армия
губи повече от половината от своя състав и почти цялата си артилерия Успеха
на операцията гарантират умелите действия на командващия Кавказката армия
великия княз Николай Николаевич, вниманието, което се отделя на снабдяването
на войниците с топло и маскировъчно облекло, със зимни обувки и тъмни очила
за защита от заслепяващия сняг; при настъплението всеки войник носи по две
цепеници дърва за огрев.
333
Сетне идва Трапезундската операция, която позволява през април да се

превземе пристанищният град Трапезунд и да се прекъсне връзката на 3-а турска
армия с Цариград. Опитите на турците да преминат в настъпление нямат успех.
Резултатите от кампанията през 1916 г. на Кавказкия фронт надминават очаква
нията на руското командване. Закавказието е надеждно защитено от турско
нахлуване.
Руската армия започва подготовката за кампанията през 1917 г. Изходът на
военните действия на Източния фронт обаче не се решава на предната линия.
3. НАРОДЪТ, ВЛАСТТА И ВОЙНАТА

Патриотичен подем
Германското обявяване на войната поражда невиждан подем на казионния
патриотизъм. В градовете се организират манифестации под лозунгите „Всичко
за войната!“, „Всичко за победата!“ Пресата пише за единението на царя с народа
и за това, че нападнатата Русия влиза в схватка с тевтонското зло, защитавайки
правото на славянските народи на мирен живот. Темата за славянската солидарност
не слиза от страниците на вестниците и философът В. Ф. Ерн провъзгласява:
„Времето славянофилства.“ В Петербург, който неотдавна е преименуван на
Петроград, се извършва нападение срещу посолството на Германия, в Москва са
разгромени магазини, принадлежащи на лица с немски фамилии.
Обстановката на истерия, която обзема всички без изключение воюващи
страни, в Русия се разпалва от известията за зверства по крайфронтовата линия, за
действителни факти на нечовешко отнасяне с военнопленниците и интернираните.
Германската войска постоянно е обвинявана в неспазване на законите и обичаите
на войната Либералната общественост обсъжда вероломното нарушаване от
страна на германците на белгийския неутралитет, германското варварство и това,
че Германия и съюзниците й са врагове на културата и цивилизацията.
На заседание на Думата на 26 юли депутатите единогласно, с изключение
на въздържалите се социалдемократи, гласуват военните кредити и обещават
да се сплотят около „своя държавен вожд, който води Русия на бой с врага на
славянството“. От името на опозицията лидерът на кадетите П. Н. Милюков заявява
„твърдата воля да се разгроми потисникът“ и че е необходимо да се направи всичко
в името на това да се „запази страната единна и неразделима“. Той формулира и
целта на войната, победата в която ще даде „окончателното решение на вековната
ни национална задача: свободния излаз на море“ След демонстрацията на единение
между царя и народните избраници Държавната дума е разпусната и не се свиква
334
Р усия в Първата световна война
половин година. Членовете на болшевишката фракция, обвинени в държавна

измяна, са арестувани, предадени на съд и осъдени на заточение в Сибир.
Болшевиките и войната
Болшевиките остават верни на принципите на интернационализма, те
вярват, че пролетариатът от европейските държави ще се вдигне, за да „унищожи
остатъците от феодализма и крепостничеството, да помете всички монархически
отломки“. През октомври 1914 г. те провъзгласяват лозунга за превръщане на
империалистическата война в гражданска война; изказват се против националния
мир, за побратимяване на фронта и организиране на революционни действия в
тила.
На лозунга за защита на отечеството Ленин противопоставя присъщата на
част от руската интелигенция идея за „поражение на собственото правителство“.
Революционното пораженчество се свързва с интересите на световната соци
алистическа революция. През първите месеци от войната народните маси не
чуват болшевишките призиви. Властите се разправят с депутатите болшевики и се
успокояват - те явно подценяват огромната разрушителна сила на революционната
пропаганда.
Народът и войната
Правителството и либералната общественост издигат лозунга „Война до
победен край“, водят целенасочена антитевтонска пропаганда и не се грижат много
да разяснят на народа причините и целите на войната. В народното съзнание тя се
приема като скарване на руския цар с немския кайзер, като наказание, изпратено
заради греховете на Русия.
Небивалият мащаб на бойните действия, тегобите на ежедневието, породени от
войната до изтощение, са непонятни и непривични за градското и селското население,
което е далече от фронтовата линия. Неизбежните ограничения на стопанската дейност
и на свободата на придвижване, бежанците, наводнили централните райони на Русия
от Полското царство, падането на жизнения стандарт на всички слоеве от обществото,
развилнялата се престъпност се възприемат като последица от несполучливите
разпоредби на властите. Правителството не прави нищо за успокояване на населението
и за укрепване на моралното единство на тила.
Със започването на войната се въвежда сухият закон —забранява се про
изводството и употребата на алкохолни напитки, включително и на бира Николай II
смята, че това ще послужи за нравственото изцеление на народа. В действителност
се стига до засилване на варенето на самогон* и на спекулата.
* Самогон - домашна водка от житни растения, картофи и др - Б пр
335
През първите седмици на войната за оказване помощ на ранените и на

бежанците се създават Общоруският земски съюз и Общоруският съюз на
градовете. М инистерството на вътрешните работи настоява дейността на
Съюзите да бъде подчинена на губернаторите и ограничена с времето на войната,
което отхвърлят лидерите на земствата и градските думи. съюзите разполагат
със значителни парични средства, организират болници и лазарети, оборудват
санитарни влакове, занимават се с приемането на бежанци. Фактически те се
превръщат в центрове, координиращи дейността на опозицията. През лятото на
1915 г. двата съюза образуват единен Съюз на земствата и градовете - Земгор,
който се опитва да играе водеща роля в снабдяването на армията с униформено
облекло и медикаменти.
Криза на снабдяването с оръжие

В началото на 1915 г. „снарядният глад“, наблюдаван още през август 1914
г., се превръща в криза на снабдяването с оръжие. Мобилизационните запаси са
изчерпани, държавните заводи не задоволяват нуждите на фронта, налага се да се
разшири военното производство, за което правителството не е готово.
Необходимостта да се привлекат частните заводи за военните доставки и
да се преразпределят поръчките за тях принуждава правителството да приеме
предложението на индустриалците да се създаде Специално съвещание за
ускоряване на артилерийското снабдяване на Действащата армия По-късно
системата на Специалните съвещания се разширява, създават се Специални
съвещания по отбраната, топливото, продоволствието и транспорта. Това са
консултативни органи към съответните министерства, в които мнозинството са
представители на обществените и деловите кръгове. Частното предприемачество
изиграва видима роля в развитието на производствата, свързани с новата военна
техника - авто-мобилостроене, самолетостроене, производство на средства за
свръзка и химическа защита. Специалните съвещания усложняват структурата на
изпълнителната власт, но създаването им дава възможност до известна степен да
се урегулира планирането и управлението на военното производство.
Военнопромишлени комитети
На същата цел служат създадените по инициатива на Общоруския конгрес на
представителите на промишлеността и търговията военнопромишлени комитети.
По решение на конгреса те трябва да „организират цялата неизползвана мощ на
руската промишленост за задоволяване нуждите на отбраната на държавата“.
Начело на Централния военнопромишлен комитет застава лидерът на октябристите
А. И. Гучков, към ръководството са привлечени най-едрите индустриалци. Дейците
на военнопромишлените комитети участват в разпределението на военните
336
поръчки и на правителствените субсидии, критикуват министерската бюрокрация

и претендират за ръководството на военната икономика. Действителната роля
на военно-промишлените комитети в организиране на производството не е
голяма и от началото на 1916 г. правителството пристъпва към ограничаване на
посредническата им дейност. Това предизвиква недоволството на военните, които
не искат да се лишат от каквито и да било доставки.
През лятото на 1916 г. М. В. Алексеев подготвя специален доклад до царя, в
който настоява да се създаде постът върховен министър на отбраната, на когото
да се подчиняват всички министерства и който да обедини ръководството на
фронта и тила. Става дума за установяване на военна диктатура, за да се постигне
урегулиране на народното стопанство от страна на държавата и да се води войната
до победа. Планът на Алексеев е отхвърлен като ограничаващ властта на царя, но
в резултат на обсъждането му се създава още едно Специално съвещание, което да
обедини всички действия по снабдяването на армията и флота и организирането
на тила. Начело стоят министър-председателят и министърът на вътрешните
работи Б. В. Щюрмер, на когото се дават специални пълномощия и това поражда
недоволството на останалите министри. Механизмът на вземане на решенията е
окончателно унищожи, хаосът във властта приема необратим характер.
Криза на властта
Б. В Щюрмер, който през януари 1916 г. сменя Горемикин на премиерския
пост, дължи назначението си на императрицата. Това е крайно несполучливо
назначение. Човек с немска фамилия, известен като германофил, новият премиер
няма авторитет в правителствените кръгове и не се ползва с общественото доверие.
Подозират го в стремеж да сключи сепаративен мир с Германия, издигането му
се свързва с влиянието върху царицата на „тъмните сили“ Когато по негов съвет
в разгара на полската работа Николай П обявява поредния набор на новобранци,
крайно десният член на Държавния съвет А. П. Стишински заявява: „Който е дал
съвет за указа, е или изменник, или глупак.“
„Тъмни сили“ е прието да наричат лицата от най-близкото обкръжение на
царското семейство, където все по-голяма роля започва да играе Григорий Распутин.
Склонната към мистицизъм, суеверие и истерика императрица вярва в чудодейните
способности на „стареца“, тя вижда в него човека от народа, на когото „Бог всичко
открива“. Болестта на престолонаследника (хемофилия) засилва зависимостта на
царската двойка от Распутин, който уж притежавал способността да се справя с
болестта, а в действителност е нагъл мошеник, умеещ да използва близостта си
с трона, за да закриля финансови спекуланти и борсови гешефтари.
С избухването на войната „старецът“ все повече се намесва в политиката,
неграмотните му съвети определят назначаването на министри, отношението
337
История на Русин X IX - началото на X X век
към дейци от Думата, неговото противодействие предопределя оставката на

великия княз Николай Николаевич. Правило за царицата е: „Враговете на нашия
Приятел са наши врагове.“ Влиянието на Распутин е предмет на разговори не
само в придворните и правителствените кръгове, то широко се обсъжда в тила
и на фронта. Распутинщината отдалечава от престола верните и предани негови
слуги, води до изолиране на царското семейство и дискредитира монархията.
Проява на кризата на властта е „министерската въртележка“, честата смяна
на министри, на висши длъжностни лица За годините на войната на постовете
председател на Съвета на министрите, оберпрокурор на Синода, министри
- военен, на правосъдието и земеделието, се сменят по 4-ма души, министри на
външните работи, на просветата и държавен контрольор - по 3-ма. Поста министър
на вътрешните работи заемат б души. След министерската следва губернаторската
въртележка, което напълно дезорганизира системата на властта в страната.
Свидетелство за безсилието на Николай II става назначаването на поста
министър на вътрешните работи на А. Д. Протопопов, когото дотогава царят
е виждал само веднъж, но за него моли Распутин. Зад Протопопов стоят
петроградските банкери, самият той е човек неуравновесен, колегите му го смятат
за побъркан. Депутати от Думата използват случайната му среща с германския
дипломат в Стокхолм за пряко обвинение в подготовка на сепаративен мир.
Всеобщото недоволство от действията на Николай II и най-близкото му
обкръжение предизвиква тревога сред членовете на императорската фамилия,
те предлагат на царя да направи отстъпки на либералната общественост и да се
съгласи да създаде „отговорно министерство“. Опитите им са неуспешни и само
засилват отчуждението на царското семейство от страната.
През ноември 1916 г. Щюрмер е изпратен в оставка, но общата ситуация
по върховете не се променя. Милюков свидетелства: „Синдикатът Распутин и
К° действа с такава откровеност и с такава наглост, както никога преди.“ През
декември заговорници - великият княз Дмитрий Павлович, княз Феликс Юсупов
и крайно десният депутат Владимир Пуришкевич - убиват Распутин. Води ги
вярата, че спасяват царското семейство, като го освобождават от влиянието на
„тъмната сила“. Искрените монархисти им съчувстват, министърът на просветата
П. Н. Игнатиев казва в очите на Николай II, че това убийство е „проява на Божията
милост“. Надеждите обаче, че отърваването от Распутин ще предотврати гибелта
на династията, не се оправдават.
Огромният кредит на доверие, даден на монархията, е изчерпан.
Либералната общественост и войната

Далеч не веднага разбирането на това стига до либералната общественост.
През лятото на 1915 г. кадетите се споразумяват с октябристите, прогресистите и
338
десните. В Думата се създава Прогресивният блок, програмата му включва искането

да се създаде министерство на общественото доверие, което да отговаря не само
пред императора, но и пред Думата. По това време под влияние на пораженията на
фронта и на хаоса в тила илюзията за национално единение, характерна за първите
месеци от войната, се изпарява и Прогресивният блок смята за своя задача „да
се запази вътрешният мир и да се преодолее враждата между националностите
и класите“. Вестниците публикуват предполагаемия състав на „министерството
на доверието“, което дава основание на крайно десните да обвиняват Думата в
„намаляване правата на самодържеца“. На начинанието на Прогресивния блок
Николай II отвръща със закриване на сесията на Думата.
Новата сесия на Думата се открива на 1 ноември 1916 г. На нея програмна
реч произнася П. Н. Милюков, който обвинява правителството и „тъмните
сили“ в дезорганизация на тила, в грабеж на държавни пари и в тайни връзки с
Германия. Всяко свое обвинение той завършва с въпроса: „Какво е това: глупост
или измяна?“ Известният националист В. В. Шулгин, от Прогресивния блок,
подкрепя Милюков. Според думите му „страната се бои до смърт от собственото
си правителство“, ето защо трябва „да се борим с тази власт, докато тя не си отиде“.
Думата приема формулировката на Прогресивния блок за необходимостта да се
унищожи влиянието на „тъмните сили“. Сходна резолюция приема Държавният
съвет Всички живеят в очакване на промени, които свързват с неясните слухове
за готвещ се дворцов преврат.
Най-опасни за правителството са обвиненията, че е готово да сключи
сепаративен мир. Пред Думата то заявява готовността си да води войната до
победен край, а в заповед до армията и флота Николай II подчертава, че „часът на
мира още не е настъпил“, защото не е подсигурено „завладяването на Цариград и
Проливите, също както и създаването на свободна Полша от трите й разпокъсани
днес области“
Полският въпрос
По време на войната полският въпрос става изключително актуален. През
август 1914 г. във възвание към поляците великият княз Николай Николаевич
(младши) обещава възраждането на „Полша, свободна в своята вяра, език и
самоуправление“ под скиптъра на руския цар. Тази политическа декларация няма
практически последствия, но след окупацията на Полша от германската армия С. Д.
Сазонов смята за необходимо да се изкаже за бъдещата й съдба, „без да накърнява
великодържавното достойнство на Русия“. Подготвя се манифест за фактическата
автономия на Полша, но кабинетът на Щюрмер го отлага
На 23 ноември 1916 г. Германия и Австро-Унгария провъзгласяват създаването
на независимото Полско кралство, което цели да подчертае безплодността на
339
националната политика на Русия. В отговор новият премиер А. Ф. Трепов заявява

в Думата за намерението след победоносния край на войната „да се възстанови
свободна Полша“, която виждат „неразривно свързана с Русия“. На съвещанието,
на което се обсъждат конкретните форми на това възстановяване, се разкриват
непримирими противоречия. Малцинството смята, че присъединяването на
австрийските и германските владения на Полша към империята ще придаде на
„полския елемент“ нежелателно влияние в общодържавните дела, и се изказва за
пълното отделяне на всички полски земи. Мнозинството възразява и посочва, че
страхът от полското влияние означава неизбежни мерки за защита от влиянието на
Прибалтика и Кавказ и значи - разпадане на държавата. Съгласие не се постига.
Факторът на покрайнините изиграва ролята си в гибелта на Руската империя.
Положението в тила
Главната причина за разпадането на традиционната руска държавност
обаче е социалният въпрос. Необходимостта да се осигури армията изисква
много голямо напрежение на силите в тила. До края на 1916 г. обемът на
промишленото производство се увеличава, но това се постига с цената на общата
дезорганизация на народното стопанство. За годините на войната продукцията
на металообработващата промишленост нараства 3 пъти, производството на
винтовки - 11 пъти, на оръдия - 10 пъти, на снаряди за тях - 20 пъти. Дейността
на Специалните съвещания позволява да се преодолее снарядната криза, да се
уредят проблемите с бойното снаряжение, но мобилизацията на ресурсите не
решава въпроса за транспорта, продоволствието и топливото.
В армията са мобилизирани над една четвърт от възрастното мъжко население
на страната, в това число около 20% от кадровите промишлени работници. Това
се отразява пагубно върху ефективността на труда в промишлеността, където
започват широко да използват женския труд. В селското стопанство отишлите на
фронта млади селяни ги заместват старците, жените и подрастващите. Селото е
лишено от над два и половина млн. коне, реквизирани за нуждите на армията, което,
наред с окупацията на западните губернии, довежда до намаляване на посевните
площи с 12%. Още в първите месеци на войната почти две трети от жп линиите
преминават в подчинение на военните власти, което веднага нарушава тяхната
управляемост. Железопътните гари са претъпкани с военни ешелони, отиващи
на фронта, и с композиции с боеприпаси. Слабата ремонтна база води до пълно
износване на подвижния състав.
Рязко се влошава снабдяването на градовете с топливо и продоволствие.
Петроград и Москва получават по-малко от 50% от нужното им топливо. През
1916 г. въвеждат купони за захар, в големите градове за първи път в историята на
страната се строяват дълги редици (наричат ги „опашки“) за хляб. Продажбата
340
Русия в Пъпвата световна война
на месо на пазара намалява 4 пъти. Цените на основните стоки за потребление

се качват 4—6 пъти, започва инфлация.
От влошеното снабдяване с продоволствие и топливо на първо място
страдат градските низини. В донесенията на петрографската тайна полиция
се отбелязва, че опашките за продукти „по своето влияние са равностойни на
революционните митинги и на десетките хиляди революционни прокламации“
Особено недоволство сред основната маса от населението предизвиква биещото
на очи благоденствие на банкерите и борсовите спекуланти, които се обогатяват от
войната. За год ините на войната банките удвояват капиталите си и диктуват своите
условия на правителството. Както преди правителството игнорира социалната
несправедливост.
През 1916 г. реколтата в Русия е слаба, в сравнение с предвоенното време
общият добив на зърно намалява с 20%. Правителството не е в състояние със
своевременни мерки да реши продоволствения въпрос. В страната има запаси от
зърно, тъй като с избухването на войната износът му рязко намалява През 1915
г. реколтата е много добра. По това време обаче с усилията на властите напълно
е разстроен механизмът на частната търговия. Властите снабдяват армията
чрез държавни доставки и не умеят да задържат обезценяването на рублата, те
превръщат зърното в стока, която производителите - помешчици и селяни - не
бързат да предлагат на пазара.
Властта е принудена да въведе държавни доставки не само за фронта, но и за
тила Фактически това означава хазната да купува всичкото стоково зърно по твърди
цени, което води до рязко покачване на цените на свободния пазар. През август-
септември 1916 г обемът на доставките рязко намалява. Протопопов предлага
продоволственият въпрос да премине към Министерството на вътрешните работи.
Въвежда се разпределяне на зърното по губернии, зърно от новата реколта може
да се купува на свободни цени само след предаване на доставките В края на
годината решават изземването на излишните храни да се отнася за всяко селско
домакинство. Това предизвиква недоволство в селото, но не решава проблема с
опашките за хляб.
Нередовната доставка на зърно поражда подем на стачното движение. Ако
през 1915 г. стачкуват 571 хил. работници, то през 1916 г. те са 1 млн. 172 хил.
Недостигът на квалифицирана работна ръка повишава ефективността на исканията
на стачкуващите. Работниците от Петроград правят митинги, на 9 януари 1916 г. те
излизат на улицата с червени знамена. На 17 октомври петроградските работници
чуват призивите на болшевиките и обявяват протестна стачка срещу войната и
ръста на схсьпотията. Неспокойно е в селото, хсьдето след мобилизацията на мъжете
властите не спират земеустройствените работи, което принуждава войнишките
жени да настояват или да бъдат прекратени, или да се върнат фронтоваците.
341
Истотт на Русия X IX -началот о на X X век
През годините на войната се променя и съставът на Действащата армия. Дълго

време командването не обръща внимание на големите загуби сред кадровите офицери
и подофицери. Вследствие на това по-възрастните войници, от запаса, ги командват
доскорошни студенти и лица със свободни професии, станали прапоршчици по
време на войната. В тази среда намира отзвук антивоенната пораженска пропаганда
на болшевиките, която на фронта се води чрез разпространяване на вестници и
листовки, напечатани по инициатива на германското военно командване. Широко
се разпространява злонамереното освобождаване от военна служба. Тиловите
учреждения и запасните батальони са препълнени. Опитите да се хвърлят в
бой части на Петроградския гарнизон разкриват тяхната слабост. Войниците
без заповед напускат позициите и не се стесняват от лепналото им се прозвище
„петроградско дружество за надбягване“.
Януари 1917 г.
започва със стачки и демонстрации в памет на жертвите на „Кървавата
неделя“. Излизат работниците в Петроград, Москва, Харков, Ростов на Дон,
Тула, Баку, Екатеринослав. Петроградската тайна полиция отбелязва, че сред
тях идеята за обща стачка е популярна, както и през 1905 г. Стремейки се да
използва недоволството на трудещите се, работната група на Централния военен
работнически комитет призовава към еднодневна стачка и мирна демонстрация
пред Таврическия дворец, където на 14 февруари трябва да се открие сесията на
Държавната дума. В този ден стачкуват над 80 хил. работници, но никой от тях
не отива да подкрепи Думата.
На 18 февруари започват да стачкуват работниците от Путиловския завод.
В отговор администрацията уволнява стачниците. На 22 февруари заводът е
затворен. На другия ден, 23 февруари, в Петроград стачкуват 128 хил. души. На
празника на международния ден на жената (23 февруари - 8 март по нов стил); на
улицата излизат жени работнички. Властите смятат, че става дума за обичайните
безредици, предизвикани от нередовните доставки на зърно. В действителност
това са антивоенни и революционни прояви, организирани от социалистите.
4. ГИБЕЛТА НА ИМПЕРИЯТА
Начало на революцията в Петроград
Всъбота, 25 февруари 1917 г., в стачката участват над 80% от петроградските
работници. Във Виборгская сторона* са разгромени полицейските участъци. На
* Виборгская сторона - район на Санкт Петербург, на десния бряг на р Нева - Б пр
342
площада пред Московската гара се провежда стихиен митинг под политически

лозунги. Вечерта командващият Петроградския военен окръг генерал С. С. Хабалов
получава изпратената от Главната квартира заповед на Николай II „още утре да
се прекратят безредиците в столицата“ През нощта са арестувани активисти на
социалистическите партии. Хабалов издава заповед до войсковите началници да
използват срещу демонстрантите оръжие. На другия ден градът е скован от обща
стачка. Организираните прояви на работниците прерастват в мощно стихийно
възмущение. В Петроград избухва революция.
Антиправителствените настроения на работниците се предават на войниците
от гарнизона, които подстрекават с вестта, че полицията стреля по гладните
жени и деца. През деня на 26 февруари на Невския проспект излиза 4-та рота
от запасния батальон на лейбгвардията на Павловския полк, която обстрелва
конните стражари. Ротата е обезоръжена, но на 27 февруари въстават запасните
батальони от гвардейските Волинкси, Преображенски, Литовски и други
полкове. Войниците напускат казармите и се присъединяват към работниците, не
се подчиняват на заповедите на командирите.
Вечерта на 26 февруари председателят на Държавната дума М. В Родзянко
телеграфира на царя: „Положението е сериозно. В столицата е анархия.
Правителството е парализирано. По улиците има безредна стрелба. Частите на
войските стрелят едни в други.“ Той моли Николай II начело на правителството
да постави лице, ползващо се с доверието на страната, и завършва: „Не бива да
се бавим. Всяко забавяне е равно на смърт.“ Царят отвръща с указ за прекъсване
на заседанията на Думата до април. Той не си дава сметка за сериозността на
положението.
Политически преврат
Съветът на старейшините* в Думата се подчинява на царския указ. С това
всякакви по-нататъшни действия на депутатите губят законна сила, превръщат се
в частни съвещания. На първото от тях през деня на 27 февруари се утвърждава
съставът на Временния комитет на Държавната дума. Вечерта същия ден последният
царски министьр-председателв княз Н. Д. Голицин известява Родзянко за оставката
на правителството. В същото време в Таврическия дворец се открива първото
заседание на Петроградския съвет на работническите депутати, за председател
на което е избран депутатът от Думата меншевикът H. С. Чхеидзе. Мнозинството
от Изпълнителния комитет на Съвета са представители на социалистическите
партии, които заявяват, че Съветът е „център за сплотяване на революционната
демокрация“ и че той „надзирава властта, но самият той не е властта“.
* Съвет на лидерите на фракциите в Думата - Б ред
343
На 28 февруари въстаналите превземат Зимния дворец, Петропавловската

крепост и арсенала. След преговори им се предава намиращият се в Адмиралтей-
ството Хабалов. Редица министри и генерали са арестувани. На 1 март въстаналите
моряци от Кронщатското пристанище убиват военния губернатор на Кронщат
адмирал P. Н. Вирен и няколко старши офицери. Същия ден великият княз Кирил
Владимирович довежда при Таврическия дворец Гвардейския морски екипаж, за
да изрази радостта си по повод революцията.
Таврическият дворец временно става център на властта, където едновременно
работят Временният комитет на Държавната дума и Петроградският съвет. Пълен
е с тълпи въстанали войници и въоръжени работници. По-късно Шулгин си
спомня: „Картечници - ето какво ми се искаше. Тъй като чувствах, че само езшсът
на картечниците е достъпен за уличната тълпа и само то, оловото, може да вкара
обратно в бърлогата му изтръгналия се на свобода звяр. Уви, този звяр бе негово
величество руският народ... Ах, картечници, дайте картечници!“
През нощ та срещу 28 февруари във възвание към народите на Русия
Временният комитет на Държавната дума обявява, че ще се заеме с „възстановяване
на държавния и обществения ред“. За временно управляващи министерствата и
ведомствата са назначени комисари от членове на Думата. На 1 март Централният
военнопромишлен комитет призовава Временния комитет на Държавната дума
„незабавно да се организира властта“, посланиците на Франция и Англия
известяват Родзянко, че признават Временния комитет на Държавната дума за
„единственото законно Временно правителство на Русия“.
Същия ден Петроградският съвет издава „Заповед № 1 по гарнизона на
Петроградски окръг за всички войници от гвардията, армията, артилерията и
флота - за незабавно и точно изпълнение, а за работниците от Петроград - за
сведение“. Заповедта препоръчва да се изберат войнишки комитети, призовава
войниците да се подчиняват на Съвета, отменя заставането мирно и отдаването
на чест на офицерите извън служба. Заповед № 1 поставя началото на гибелта
на императорската армия, тя задълбочава винаги съществувалия разкол между
офицерите и войниците и бързо започва да се разпространява на фронта А. И.
Верховски, по-късно военен министър от Временното правителство, на 7 март
пише в своя дневник: „Като бомба с отровни газове се стовари върху нас заповед
номер едно. Сега простолюдието получи езика, на който ще може да говори.“ В
гарнизона войниците започват стихийно да избират началниците си, което на 5
март прекратява Заповед № 2. Същия ден Гучков, по това време военен и морски
министър, потвърждава основните положения на Заповед № 1.
Временното правителство
През нощта на 1 срещу 2 март завършват преговорите между Временния
комитет на Държавната дума и Изпълнителния комитет на Петроградския съвет
344
за организиране на властта. На 2 март Временния комитет на Държавната дума

сформира Временно правителство, а на другия ден се обнародва съставът му.
Временното правителство няма законно право върху властта, приемствено
предаване на която не осъществява нито една от висшите държавни инстанции в
Руската империя. Основа на властта на Временното правителство е победилата
революция. В речта си на 2 март за създаване на правителството Милюков, назна
чен за министър на външните работи, заявява. „Нас никой не ни е избирал. Избра
ни руската революция.“
Абдикацията на Николай II
Опит да запази приемствеността на законната власт предприема Временният
комитет на Държавната дума, който разчита Николай II да абдикира. Съответен
проект за манифест подготвя В. В. Шулгин, който през деня на 2 март заедно с
А. И. Гучков тайно отиват в Псков, където в Главната квартира на командващия
Северния фронт се намира Николай II.
От царя се иска да абдикира в полза на престолонаследника цесаревич*
Алексей. Началникът на щаба на Главната квартира Алексеев и Рузки поискват
по телефона мнението на командващите на всички фронтове и на командващите
Балтийския и Черноморския флот. Това са великият княз Николай Николаевич,
генералите В. В. Сахаров, А. А. Брусилов, А. Е. Еверт, адмиралите А. И. Непенин
и А В Колчак. Всички те смятат, че царят трябва да се отрече от престола, в това
виждат единственото средство „да се спре революцията и да се спаси Русия от
ужасите на анархията“. С тях се съгласяват генералите М. В. Алексеев и Н. В.
Рузки За абдикация настоява председателят на IV Държавна дума М. В. Родзянко,
от царя се отдръпват членовете на Светия синод на Руската православна църква.
Николай II смята, че „наоколо цари измяна, и страхливост, и измама“ .
Първоначално той се съгласява с предложението на Временния комитет на
Държавната дума, но след разговор с Гучков и Шулгин се отрича от престола както
от свое, така и от името на сина си, в полза на своя брат, великия княз Михаил
Александрович. Същевременно Николай II подписва укази за назначаването на
Г. Е. Лвов за председател на Съвета на министрите и на великия княз Николай
Николаевич за Върховен главнокомандващ. С това, като му се струва, се осигурява
приемствеността на властта.
Подписаният в Псков в 15 часа на 2 март 1917 г. Манифест за отричане
от престола запазва видимостта за законно предаване на властта. Николай II
провъзгласява: „В дните на велика борба с външния враг, домогващ се почти три
години да пороби нашата родина, на Господ Бог бе угодно да изпрати ново тежко
* Цесаревич - титла на престолонаследника в имперска Русия. - Б пр.
345
изпитание на Русия. Започналите вътрешни народни вълнения заплашват да се

отразят гибелно върху по-нататъшното водене на неумолимата война. Съдбата на
Русия, честта на геройската ни армия, благото на народа, цялото бъдеще на скъпото
ни отечество изискват на всяка цена да се доведе войната до победен край.“ В името
на „сплотяване на всички народни сили за по-скорошното постигане на победата“
Николай II смята за благо „да се отрече от престола на Руската държава“ и, „не
желаейки да се раздели с любимия си син“, предава „престола ни на нашия брат
великия княз Михаил Александрович, като го благославяме да се качи на престола
на Руската държава“.
Манифестът изразява надеждата, че новият цар ще „управлява държавните
работи в пълно и ненаруш имо единство с представителите на народа в
законодателните учреждения въз основа на принципите, които те ще установят“.
С други думи, властта на Михаил Александрович предварително е ограничена от
конституционните форми.
Всъщност Манифестът за абдикирането нарушава Основните закони на
Руската империя и противоречи на закона на Павел I* Николай II няма право по
свое желание да се отрича от името на наследника си, предаването на престола
на Михаил е незаконен акт. С абдикирането си Николай II потвърждава своето
пренебрежение към нормите на правото и законността, чийто върховен гарант в
Руската империя е императорът.
Последвалото на 3 март отричане от престола на Михаил няма юридическо
значение. Той подписва Акт, в който поставя условието да приеме Върховната
власт „само в случай че такава бъде волята на великия ни народ, комуто именно е
отредено чрез всенародно гласуване, чрез своите представители в Учредителното
събрание да установи начина на управление и новите закони на Руската държава“.
С това династическата монархия прекратява своето съществуване, отстъпвайки
прерогативите си на демократичното народно гласуване. Публикуван на следващия
ден, Актът руши надеждите на малцината искрени монархисти и създава илюзията
за законното съществуване на Временното правителство, търкато самото то апелира
за Учредително събрание.
Руската империя претърпява пълен крах.
* При Павел I се възстановява указът за наследяването на престола, според който самодържецът

не може произволно да определя наследника си, какго е въведено от Петър I, а трябва да се спази
родовата линия - син, по-малък брат и т н. Причина за връщането на стария указ е желанието на
Екатерина II да предаде трона направо на внука си - Александър Павловия. - Б ред
346
ГЛАВА XVI
РУСКАТА КУЛТУРА
XIX - НАЧАЛОТО HA XX ВЕК
1. РУСКАТА КУЛТУРА ПРЕДИ РЕФОРМИТЕ

Златният век
През първата половина на XIX в. в културата намират своя завършек
процесите, чието начало се поставя през епохата на Екатерина II и дори на Петър
Велики. Това е култура, създадена на базата на високите идеали на Просвещението
Творците на културата - художници, писатели, архитекти, композитори - вярват
във възвишеното й предназначение, в способността на творбите на изкуството
да възпитават човека - добродетелен гражданин и патриот. В творчеството на
дейците на изкуството и културата се виждат ясни следи на връзката с античните
образци; културата е неотделима от просветата; във всичките си прояви тя има
светски характер, културните явления се основават на вярата в преобразуващата
сила на разума. През първата половина на XIX в стават събития, които определят
по-нататъшното развитие на културата: с усилията на Николай Карамзин, Иван
Крилов, Александър Пушкин и др. се създава съвременният руски литературен
език, изграждат се национални школи в литературата, живописта, музиката и
театъра.
Огромна роля в изграждането на руското национално самосъзнание и в
познаването на миналото изиграва 12-томната „История на Руската държава“
на Карамзин. Авторът предназначава труда си за всички слоеве на руското
общество. Той посвещава „Историята“ на Александър I, но я пише „за руснаците,
за ростовските търговци, за калмицките владетели, за селяните на Шереметев“.
Историкът възпява добродетелите на народа, славата на миналите векове, учи
да се разбира приемствеността на поколенията. Първите томове на „История на
Руската държава“ излизат през 1818 г. в небивали за онова време тиражи от 3 хил.
екземпляра и само след месец вече се налага ново издание.
Културата запазва съсловния си характер. Селячеството, което представлява
огромното мнозинство от населението на Русия, запазва верността си към
традиционната култура, чието съдържание е създавано през вековете и е свързано
с всекидневния бит на селянина, с неговите вярвания и обреди, с навиците за
347
стопанска дейност. Народната култура намира своя израз във фолклора, в дървената
архитектура, в традиционните народни занаяти, чиито произведения нерядко са
истински шедьоври.
Първата половина на XIX в. е време на разцвет на дворянската култура,
нейният истински Златен век. Тя се развива в рамките на единната европейска
култура, следва най-добрите й образци и постига онази степен на зрелост, която
води до раждането на шедьоври със световно значение, до появата на гениални
майстори, чието творчество и днес е недостижимо. Процесите, определящи
развитието на дворянската култура, са тясно свързани с идейните търсения и
всекидневния живот на обществото преди реформите. Културата на Златния век
е елитарна, тя е насочена към изящното слово на образованите хора. Творците на
културата и нейните потребители са в постоянно и тясно духовно общуване, което
многократно засилва творческото начало, стоящо в основата на културния процес.
Именно с това се и обяснява високият полет на културата на Златния век.
Дворянската култура е културата на града и именията. В градовете са
съсредоточени важни културни учреждения - театри, музеи, художествени
колекции, библиотеки; в тях се намират печатниците, където се печатат книги,
списания и алманаси, там са университетите, специализираните висши учебни
заведения и гимназиите. Градската „чиста“ публика е главният потребител на
печатната продукция, тя посещава театрите и за нея се предназначават повсеместно
организираните увеселения и празнични тържества. Явление на градската
дворянска култура са салоните, където в свободно общуване избрана публика
обсъжда политическите и светските новини, там могат да се видят поканени в
Русия европейски знаменитости - певци, музиканти, сред които е например Ференц
Лист. Специфична функция на салоните и закритите дворянски клубове, например
Английския клуб в Москва, е формирането на общественото мнение, което често
пъти не намира израз.в печата поради цензурни съображения.
Упадъкът на крепостното стопанство не се отразява върху съдбата на
културата на именията. Продължават да се строят имения, развива се парковата
архитектура, макар поместното дворянство да губи размаха, присъщ на велможите
от миналия век.
В интелектуално-културно отношение дворянските гнезда преживяват епоха
на разцвет. За мнозина представители на дворянството имението е естествената
им среда, селският живот предразполага към свободно време, което те запълват
с четене, с домашни спектакли, понякога с художествено творчество или с
научни изследвания. През тези години постига съвършенство епистоларният
жанр. Станалите редовни пощенски съобщения правят частните писма не само
незаменим източник на информация, но и културно явление. Получаването и
348
Руската култура X IX - началото на X X век
четенето на писма е събитие в провинциалния живот, то не веднъж е описано в

класическата руска литература, например в „Ревизор“ на Гогол.
Културата от първата половина на XIX в. продължава традициите на
руската имперска култура и задоволява потребностите на цялото дворянско
общество, за което познаването на руския език е задължително условие за
социална идентификация и успешна кариера. Същевременно през този период
„российската“* култура се превръща в руска, което е свързано с ръста на
националното самосъзнание и започналата демократизация на обществото.
Най-важните събития, които определят обществено-културния живот в Русия,
са Великата френска революция, провъзгласила идеалите за свобода, равенство
и братство, прославила правата на човека и гражданина, и Отечествената война
1812 г., чийто народен и освободителен характер съвременниците напълно
осъзнават. Генерал Μ. Ф. Орлов, който приема капитулацията на Париж, казва:
„Ние се сражавахме срещу цяла Европа, но цяла Европа очакваше от нас да
я освободим.“ Патриотичният подем от 1812 г. разкрива дълбоката връзка
между народната и дворянската култура и категорично поставя въпроса за
освобождаването на крепостните, които, както учи Карамзин, „също умеят да
чувстват“ . На напредничавите хора, които определят лицето на епохата, им е
унизително да виждат как победителите на Наполеон се завръщат „под тоягата
на своя господар“.
Система на народното образование

В началото на Х Ж в се създава единна система на народното образование, която
предвижда държавно покровителство над началното, средното и висшето училище.
Възникват първите технически учебни заведения: Петербургският практически
технологически институт, знаменитото Московско занаятчийско училище.
Образованието е достъпно за малцина и това обстоятелство в много отношения
определя общото културно равнище на епохата. Грамотността в крепостна Русия
е съдба на привилегированите съсловия - дворянството и духовенството, тя е
нужна на чиновниците, офицерите, търговците и предприемачите.
Ланкастърските училища за взаимно обучение, разпространени в армията и
по времето на декабристите, служат за обучение на войниците, селските училища,
открити в държавните села по време на реформите на П. Д. Кисельов, и нуждите
от технически занаяти и от градска магазинна търговия - всичко това спомага за
* Российская культура - т е. на „россияните“, или на всички поданици на империята Всеки руснак

е россиянин, но не всеки россиянин е руснак Подобно е съотношението „османски“ - „турски“,
но докато то е вече в историята, понятието „россиянин“ отново се завърна в руския живот, за да
запълни празнотата след изчезването на „съветския гражданин“ - Б ред
349
История, на Русия X IX - началото на X X век
усвояване навиците за четене, писане и смятане от обложените с данъци съсловия.

При отмяната на крепостното право в страната има 3—4% грамотни. При жените
процентът на грамотните е съществено по-малък.
Наука
Главни центрове на науката и просветата са Академията на науките и
университетите. През 1841 г. към Императорската академия на науките се прибавя
Руската академия, което укрепва организационното единство на цялата система
на научните изследвания в Русия.
Огромна роля в събирането на руски старини играят Археографските
експедиции на Академията на науките, ръководени от П. М. Строев. Важни
открития се правят в изследванията на физическите явления. През 1802 г. В. В.
Петров описва свойствата на електрическата дъга и показва възможността да бъде
използвана за осветление и в металургията. Академик Б. С. Якоби допринася много
за развитието на електротехниката, световна слава му донася изобретяването на
галванопластиката. Съвместно с П. Л. Шилинг той работи над усъвършенстване
на електромагнитния телеграф. През 1839 г. започва да действа подземната
телеграфна линия Петербург-Царское село. През същата година се създава добре
оборудваната Пулковска обсерватория, където дълги години работи изтъкнатият
астроном академик В. Я. Струве.
Учени от Русия правят забележителни открития. Ректор на Казанския
университет е гениалният Николай Лобачевски, чиято система на неевклидовата
геометрия е истински преврат в математиката. Огромен принос в развитието на
математическите знания имат академиците М. В. Остроградски и В. Я. Буняковски.
В Московския университет работят бележити учени - историците Μ. П. Погодин,
С. М. Соловьов, зоологът К. Ф. Релие, историкът на правото К. Д. Кавелин,
основоположникът на терапията и военната хигиена М. Я. Мудров.
През 1830-те години се създава система за подготовка на университетската
професура, която предвижда млади учени да се изпращат в чужбина за научна
специализация. В университетите се изнасят публични лекции, които привличат
вниманието на обществото. Прочути лектори са T. Н. Грановски, С. П. Шевирьов.
В началото на XIX в. към Московския университет се създава Дружество на
природоизпитателите, задачата на което е да съдейства за успехите на естествените
науки. След него се появява Дружеството на любителите на руската словесност.
Откритите заседания на тези дружества са важни събития в научно-културния живот.
Център за изучаване на растителния и животинския свят, за провеждане на
научни изследвания става Никитската ботаническа градина в Крим, основана
към 1812 г. В Москва се откриват Ботанически и Зоологически музей, поставят
350
Руската култура X IX - началото па X X век
се основите на Ботаническата градина.

През 1845 г. в Петербург се създава Руското географско дружество, което
става едно от най-авторитетните в научния свят. В работата му вземат участие Ф.
П. Липке, Π. П. Семьонов-Тяншански.
По инициатива на Академията на науките се организират многобройни
географски, хидрографски и геофизически експедиции, които изследват огромни
територии на Русия - крайбрежието на Северния ледовит океан, Западен и
Източен Сибир, Далечният изток. По време на полярните експедиции се доказва
възможността на Северния морски път, под ръководството на Ф. П. Липке се
съставя подробно описание на труднодостъпни райони.
Откритията, направени от руски пътешественици, в много отношения
променят картата на света. През 1803-1806 г се осъществява първото руско
околосветско пътешествие с кораби, командвани от И. Ф. Крузенщерн и Ю. Ф.
Лисянски През 1821 г. околосветска експедиция под командването на Ф. Ф.
Белинсгаузен и Μ П. Лазарев откриват Антарктида. По време на експедицията на
Г. И. Невелски през 1840-1850 г. се доказва плавателността на устието на Амур
и това, че Сахалин е остров. Прочут изследовател на Тяншан е Π. П. Семьонов,
към фамилното име на когото по-късно се добавя названието на планинския масив
- Семьонов-Таншански.
Книгоиздаване и журналистика
Преди реформите се извършват промени в издателското дело. В началото
на века главна роля играят държавните печатници, броят на които достига до
55. През 1830-те години вече има големи частни книгоиздатели, сред които е
прочутият А. Ф. Смирдин. В своята книгоиздателска дейност той се ориентира
към широк кръг читатели, евтините му книги са предназначени за небогати хора.
Той е един от първите, които плащат хонорари на авторите. Литературният труд
става постоянно занимание и източник на постоянен доход. Смирдин издава
списание „Библиотека для чтения“, чийто тираж достига 4-5 хил. екземпляра.
Списанието се разпространява в цялата страна, средно на една книжка се падат
по 10-15 читатели, което представлява значителна читателска аудитория.
Ж урналистиката привлича вниманието на най-големите литератори.
Основател на „Вестник Еврошл“ през 1802 г. е H. М. Карамзин, на поста редактор
го сменя В А. Жуковски. Н И. Греч издава списание „Снн отечества“. През
1836 г. А. С. Пушкин започва да издава списание „Съвременник“, което по-
късно преминава в ръцете на Н. А. Некрасов и И. И Панаев. Водещ сътрудник
на „Отечественнне записки“ е В. Г. Белински, кумир и властелин на мислите на
младото поколение.
351
Списанията и книгите стават достъпни благодарение на обществените

библиотеки, които възникват в губернските и в някои уездни градове. През 1814
г. се открива Императорската обществена библиотека в Петербург. Появяват се
частни библиотеки, най-голямата от които е Смирдинската. В страната се създава
мрежа от книжарници, което говори за ръста на културните интереси.
Сантиментализъм
Преди реформите се извършва бърза смяна на формите на художественото
съзнание, на творческите методи и стиловите направления. Тази смяна се
обуславя от вътрешните закони на развитието на изкуството, но същевременно
е в пряка връзка с промените в обществената атмосфера. На границата на
X V III-X IX в. се набелязва отдръпване от рационализма на просветителите,
който регулира нормите на класицизма. В Русия прониква сантиментализмът,
чийто връх става „Бедната Лиза“ на Карамзин. Сантименталната литература
противопоставя на разума чувствата, пише за „естествения човек“ и за богатия
му духовен мир. В своеобразна форма сантименталистите утвърждават идеите
за равенството.
Романтизъм
Нежната чувствителност на сантиментализма се преодолява в произведенията
на школата на романтизма, особено в поетичното творчество на Василий
Жуковски, Михаил Лермонтов, Фьодор Тютчев. Романтизмът възпява свободата и
независимостта на личността. В основата на редица романтични произведения стои
героизирането на бунтаря, на човека на силните и дълбоки страсти. Романтичният
идеал подчертано се отдалечава от всекидневието, при някои романтици протестът
срещу световното зло приема формите на съчувствие към освободителните идеи.
Видна роля в декабристкото движение играят К. Ф. Рилеев, А. А. Бестужев-
Марлински. Съществува и излъскан, салонен романтизъм, представен от поезията
на В. Г. Бенедиктов и от драматургичните произведения на Н. В. Куколник,
необикновено популярни по времето на Николай I.
С романтичната литература е свързано поставянето на проблема за народност
та, което има принципно значение за формиране на националното съзнание. От
първоначалните представи за народността като за неаристократичност, като
самобитност, което е характерно за творчеството на С. Н. Глинка, М. Н. Загоскин,
литературата стига до утвърждаване на народността като система от духовни
ценности, създадени от хода на развитието на руската история, които постоянно
са в развитие. С обръщането към народността е свързано събирането на фолклор
от П. В. Киреевски и Владимир Дал.
352
Руската култура X IX —началото на X X век
Невъзможно е да се оцени значението на творчеството на А. С Пушкин, който

утвърждава главната роли на литературата в националната култура. Романтичен
поет, Пушкин стои до корените на руския реализъм. Неговият „Евгений Онегин“,
по думите на Белински, е „във висша степен народно произведение“.
Развитието на руската драматургия предопределят Пушкиновият „Борис
Годунов“ и гениалната комедия на Александър Грибоедов „От ума си тегли“.
Грибоедов е първият автор, за когото условността на сцената не е пречка да се
използва живият разговорен руски език. Не случайно, по думите на Пушкин, „От
ума си тегли“ се разпространява във вид на пословици.
Пътят на Михаил Лермонтов минава от крайно романтичния индивидуализъм
на „Демон“ до психологическия реализъм на „Герой на нашето време“. Животът
на поета е трагично кратък, но той оставя един от най-високата образци на
световната лирическа поезия.
Реалистичната проза и драматургия са представени в творчеството на
Николай Гогол. Неговите „Мъртви души“ са и лирическа поема, и сатира на
николаевска Русия, в типизацията на художествените образи писателят постига
съвършенство.
През 1840-те години руската литература отговаря на нуждите на времето и се
обръща към реалистичното изобразяване на живота на крепостното село. Възниква
„натуралната школа“, най-добрите й представители са Дмитрий Григорович,
Иван Тургенев, Николай Некрасов. Гоголевата тема за „малкия човек“ получава
развитие в ранните произведения на Фьодор Достоевски
Театър и музика
Театралната култура през първата половина на XIX в. е свързана с дейността
на императорските театри. Те определят репертоарната политика, формират
вкуса на публиката. В Петербург това са Александрийският и Мариинският
театър, където дълго време господстват каноните на класицизма. На петербургска
сцена блестят класическите актьори Василий Каратигин и Екатерина Семьонова.
В Москва се играят представления в Болшой театър и в открития през 1825 г.
Малий театър. По признание на съвременници за московчани спектаклите на
Малий театър са нещо повече от университетските лекции, те просвещават и
възпитават. Слава на руската сцена са Павел Мочалов, ангажиран в романтичния
репертоар, и Михаил Шчепкин, с името на когото е свързан реализмът на сцената.
Във времето преди реформите окончателно залязва крепостният театър, но в
провинцията се развиват частните театри (antrepnse).
Недосегаеми образци на романтичния балет са постановките на Ш. Дидло.
В императорските театри се поставят балети по музика на К. А. Кавос, А. А.
Алябиев, романтичните опери на А. Т. Верстовски.
353
Създаването на национална руска музика е свързано с името на Михаил

Глинка, чиято опера „Иван Сусанин“ (в по-късна редакция - „Живот за царя“)
поставя основите на музикалната драма и се превръща в събитие в културния
живот на страната. По думите на ценителя на музиката В. Ф. Одоевски, Глинка
извисява „народния напев до трагедията“. Творчеството на композитора поразява
съвременниците с разнообразието на музикалните форми, той създава приказно-
епичната опера „Руслан и Людмила“, произведения за оркестър, вокални цикли.
Начало на традициите на руския романс поставят Александър Алябиев, Александър
Варламов, Александър Гурильов, продължена от Александър Даргомижки. Операта
на Даргомижки „Русалка“ е музикална интерпретация на тема „малкият човек“.
Архитектура
Архитектурата с огромен размах отразява величието и могъществото на
Руската империя. В столицата на империята Петербург се създават ненадминатите
ансамбли на Дворцовия площад, сградата на Борсата и ростралните колони на
Василиевския остров, бреговете на Нева. По проекти на гениалния Карл Роси
се изгражда комплексът сгради на Сената и Синода, близо до които по планове
на Август Монферан се издига Исакиевската катедрала. Традициите на късния
класицизъм намират съвършен израз в архитектурата на руския ампир, въплътена
в творчеството на А. Д. Захаров, който построява сградата на Адмиралтейството,
и на създателя на Казанската катедрала Андрей Воронихин.
Ако външния вид на Петербург определят предимно творбите на Роси, то
главен архитект на Москва след пожара е Осип Бове, по негови проекти се постро
ява Манежът, създава се ансамбълът на Театралния площад, Александровската
градина.
По времето на Николай I личните вкусове на императора, пристрастието
му към дребното регламентиране в значителна степен определят развитието на
архитектурата. Разработен е Албум с фасади, по чиито образци трябва да се строят
каменните сгради в губернските и уездните градове. Смесването на стиловете води
до появата на особен руско-византийски стил, въплътен от архитекта Константин
Тон при изграждането на Големия Кремълски дворец и на храма „Христос
Спасителя“
Монументалната скулптура
ориентирана към традициите на класицизма, е тясно свързана с идеите
за имперското величие. През 1818 г. по проект на И. П. Мартос на Червения
площад* в Москва е издигнат паметник на Минин и Пожариш. За героизиране
+ Красная площадь - прекрасният, красивият площад (бълг „красен“) (Червеният площад

- традиционното, название на български, е от другото значение на думата красннй= червен ) - Б пр.
354
на Отечествената война 1812 г. служат създадените от Б. И Орловски паметници

на М. И. Кутузов и М В. Барклай де Толи, поставени пред Казанската катедрала.
Световна слава си спечелват творбите на Пьотър Клодт, чиито съвършени
композиции украсяват Аничковия мост в Петербург.
Живопис
В областта на изобразителното изкуство в началото на века водещи позиции
запазва Академията на художествата, където правилно се поставя обучението
на художниците и се създава система за професионалното им усъвършенстване.
Изтъкната роля в развитието на руската живопис играе Карл Брюлов. Автор на
изискани парадни портрети, в своето главно произведение „Последният ден на
Помпей“, над което работи в началото на 1830-те години, не само намира нови
изразни средства, но и за първи път в руската живопис показва трагичната съдба
не на отделната личност, а на народа.
Романтичното направление в живописта е представено в портретите на
Орест Кипренски и в жанровите сцени на Александър Орловски. Търсенето
на народността води Алексей Венецианов до създаването на картини, в които
идеализираната красота на селския живот се съчетава с предаване на красотата
на руската природа. Той е основоположник на венециановската школа, учениците
му развиват традициите на създадения от него битов жанр.
Религиозно-нравствените търсения на Александър Иванов са претворени
в огромното му платно „Явлението на Христа на народа“, където евангелските
мотиви придобиват мощ и изразителност. Над картината художникът работи повече
от 20 години, търсейки художествени средства, за да предаде пътя на личността
към духовното прозрение.
Извън стените на Академията на художествата минава дейността на Василий
Тропинин, чиито камерни портрети са народни в пълния смисъл на думата и
стават жалон по пътя на развитието на руската живопис от сантиментализма към
реализма.
В пряка връзка със сатиричните творби на Гогол и на писателите от
„натуралната школа“ са творбите на Павел Федотов. За художника жанровата
живопис не е просто средство да предаде трагикомедията на градското всекидневие
- тя му дава възможност да представи големи социални проблеми. Творчеството
на Федотов оказва огромно влияние върху живописта на передвижниците*.
* Передвижник - руски художник реалист от втората половина на XIX в , участник в периодично

уреждани подвижни изложби —Б пр
355
2. РУСКАТА КУЛТУРА СЛЕД РЕФОРМИТЕ

Система на народното образование
След реформите значително нараства потребността от грамотни и образовани
хора. Развитието на промишлеността диктува необходимостта от сериозни
промени в системата на народното образование, от създаване на реални, търговски
и професионални училища. Развива се мрежата на висшите специални учебни
заведения, в които се подготвят минни инженери и строителни инженери,
инженери-механици и агрономи. През епохата на 60-те години възникват неделните
училища за възрастни, което отговаря на народния стремеж към знания. Под
натиска на обществеността правителството започва да създава средни, а после и
висши учебни заведения за жени.
Неграмотността на народа е пречка за икономическото и политическото
развитие на страната, тя поставя под въпрос възм ож ността за нейното
модернизиране. Правителството и обществото еднакво са заинтересувани от
превъзмогването на неграмотността. Провежда се реформа на учебното дело,
усъвършенства се системата за подготовка на учителите за народните училища.
Теоретическо и практическо значение имат трудовете на бележития педагог
Константин Ушински. Голяма роля за повишаване равнището на грамотността
изиграва военната реформа, в основата на която стои убеждението, че войникът
трябва да умее да чете, пише и смята. Към края на века успехите в народното
обучение са очевидни. Средно грамотността в Русия надвишава 21 процента. От
младите мъже в градовете всеки втори е грамотен. Същевременно само една трета
от селските деца ходят на училище, средно образование имат 4% от населението,
а лицата с виеше образование не са повече 1%.
Общата динамика на преодоляването на неграмотността, вниманието,
отделяно на народното училище, средствата за развитие на училищното дело,
отпускани от правителството, земските учреждения, църквата и частни лица, дават
основание да се говори, че в областта на народното образование се извършват
кардинални промени.
Интелигенцията
След реформите в Русия се създава особен слой от образовани хора, наричани
„интелигенция“. Първоначално така наричат представителите на радикалното
разночинство, стремейки се да ги противопоставят на традиционните носители
на културата - селячеството и дворянството. Един от първите, които започват да
употребяват тази възникнала на руска почва дума, е славянофилският публицист
Иван Аксаков, когато пише за хората, откъснати от народа и проникнати от
356
преклонение пред западните културни и обществени ценности. По-късно под

интелигенция започват да разбират хората на умствения труд, нуждата от които
расте с модернизацията на Русия.
И нтелигенцията е всесъсловна, което в много отнош ения определя
демократизма на нейните убеждения. Към нея се отнасят земските, техническите,
творческите, научните работници, учителите, лекарите, адвокатите и журналистите.
Инте-лигенцията след реформите, ръководена от народническите представи
за необходимостта „да се върне дългът“ на народа, правят много за народното
образование, нерядко за нея работата на село е вътрешна необходимост.
Представителите на демократичната интелигенция претендират за ролята
на изразители на интересите на народа, да представят нуждите и надеждите му
в литературата и изкуството. Те активно участват в освободителното движение,
където демократизмът често пъти приема крайни форми на революционна
жертвеност. За интелигентското съзнание е характерно задължителното наличие
на „господари на ума“, чиито идеи са пътеводната звезда в служенето на народа
и във всекидневието. През различни години в тази роля се проявяват Николай
Черниш евски, Дмитрий П исарев, Пьотър Лавров, Лев Толстой, Николай
Михайловски. Демократизирането на културата в периода след реформите,
изгубването на специфичните й дворянски черти е свързано със засилване ролята
и влиянието на интелигенцията. Отсега нататък именно тя е главният ценител,
създател и потребител на културните ценности.
Специално място заема народната интелигенция, в която влизат грамотните,
стремящи се към знания и култура представители на селячеството и фабрично-
заводските работници. Ч есто пъти именно те са посредниц ите между
„господарската“ култура на образованите съсловия и традиционната култура на
народните маси.
Градска култура
Развитието на капитализма ускорява процеса на урбанизация. Градът става
постоянна среда за живот на значителни маси от населението, многолюдието на
градския живот и ускореният му ритъм водят до създаване на особена градска
култура, която в определена степен се противопоставя на дворянската култура
и на традиционната народна култура. Градският живот започва видимо да се
различава от селския. В големите градове се строят рентабилни сгради от по 5-6
етажа, появяват се водопроводът, канализацията, електрическото осветление. През
1880-те години се появяват градските телефонни станции. В градовете се развива
общественият транспорт, първоначално това са конните трамваи, линиите на
конните жп линии, в края на XIX в. започва да ги измества трамваят.
357
История на P vcm X IX - началото на X X век
От 1855 г. вече се приемат и предават частни телеграми. Телеграфната мрежа

се разпространява бързо и обхваща предимно големите градове и промишлените
центрове. Телеграфната връзка ускорява предаването на информация, служи за
преодоляване на огромни разстояния Благодарение на нея населението губи
епистоларната култура, по-късно се появява специалният телеграфен стил на
устното и писменото общуване. Градовете са средище на научните и културните
учреждения, в тях живее мнозинството от грамотното население на страната.
Книгоиздателската продукция предимно е адресирана за гражданите, за тяхното
внимание е предназначен периодичният печат.
Книгоиздаване
В края на XIX в. Русия заема трето място в света по брой на заглавията на
издаваната литература. В страната има над 1000 печатници, годишно се отпечатват
до 10 000 заглавия на книги. Не са рядкост тиражите от 3-5 хил. екземпляра. Голямо
е търсенето на учебниците и природонаучната литература. Дълги години неин най-
голям издател е Ф. Ф. Павленков. Той въвежда в кръга на читателските интереси
поредицата „Животът на бележити хора“, започва да издава евтина поредица от
произведения на класическата литература. Едри книгоиздатели са И. Д. Ситин и А.
С. Суворин. Книгоиздателската фирма на А. Ф. Маркс се стреми да монополизира
издаването на произведенията на руската литература и търговията с тях.
Периодичен печат
Появата на новите печатарски машини поевтинява издаването на вестници
и списания, спомага да се повишат тиражите им. Ролята на общоруски вестници
играят „Московские ведомости“ на Μ. П. Катков и особено „Новое время“ на А.
С Суворин, който притежава монопола над търговията с вестници на жп гарите.
Широко се разпространява провинциалният печат. Професията на журналиста става
обикновено занимание на „интелигентния труженик“. За вкуса на образования
читател са предназначени дебелите списания, чиято обществено-политическа
насоченост не се променя с десетилетия.
През 1866 г. се възобновява либерално-професорският „Вестник Европн“,
излизащ под редакцията на М. М. Стасюлевич. Издаваният от Катков „Русский
вестник“ печата на страниците си изтъкнати руски писатели. Традициите на
демократичната журналистика отстояват „Отечественнме записки“ , чийто
редактор е М. Е. Салтиков-Шчедрин.
Библиотеки и музеи
Към края на века в Русия има широка библиотечна мрежа. Тя включва
народните библиотеки-читални, земските библиотеки, библиотеките при книжните
358
складове и книжарниците. Общо това са до 500 големи обществени библиотеки

и около 3000 земски народни библиотеки. В по-голямата им част ползването им
е безплатно.
На народната просвета служат изложбите и музеите. Почти във всички
губернски и в много уездни Градове се създават местни музеи, чиито експонати
дават представа за природните богатства на края и за неговата история. Създават
се големи военноисторически музеи: Артилерийският, Кавказкият, Инженерният,
Музеят на оръжието в Тула. През 1872 г. в Москва се откриват Историческият и
Политехническият музей, първоначалните им колекции са материали от откритата
пред същата година Общоруска политехническа изложба. През 1880-те години се
открива за посещения Художествената галерия на Павел и Сергей Третякови, която
по-късно е предадена в дар на Москва. Със средства и по инициатива на търговеца
Алексей Бахрушин се създава Литературно-театралният музей. През 1898 г. в
Петербург, в Михайловския дворец, се открива Руският музей на император
Александър III, в който е събрана много богата колекция от руско изкуство.
Наука
Развитието на науката в Русия в периода след реформите в значителна степен
се определя от потребностите на промишлеността. Наред с Академията на науките
и университетите, сериозен принос за развитието й имат научните дружества, които
съществуват благодарение на частни и обществени средства. Една от главните
насоки на работата им е популяризирането на природонаучните знания, което
се определя от огромната през онези години вяра в могъществото на науката, в
безграничните възможности на човека.
Голяма роля в развитието на техническата мисъл и в пропагандата на
техническите знания играе основаното през 1866 г. Руско техническо дружество.
То организира технически изложби, членовете му изнасят лекции в столицата и в
провинцията През различни години в дружеството работят Дмитрий Менделеев,
Владимир Марковников, Александър Попов, Павел Яблочков, Николай Жуковски.
Едно от най-старите математически обединения в Европа е Московското
математическо дружество, основано през 1864 г. Световно признание получават
трудовете на математиците Пафнутий Чебишов, Андрей Марков и Александър
Ляпунов. В областта на физическите изследвания световна известност получават
трудовете на Александър Столетов и Николай Умов. Разработването на методиката
на постоянните сеизмологични наблюдения, създаването на сеизмологията като
наука са свързани с името на Борис Голицин.
Професорите от Казанския университет Николай Зинин и Александър
Бутлеров създават научна школа в изследванията по органична химия. Зинин
е първият президент на Руското химическо дружество, открито през 1868 г.,
359
което по-късно се преобразува в Руско физико-химическо дружество. През 1869

г. великият Дмитрий Менделеев формулира един от фундаменталните закони
на естествознанието, въз основа на който се създава знаменитата Периодична
таблица. През 1895 г. на заседание на Руското физико-математическо дружество
Александър Попов съобщава за изобретения от него радиотелеграф.
Равнището на биологическата наука определят трудовете на Иля Сеченов и
Иван Павлов, които получават световно признание. През 1904 г. на Павлов, пръв от
руските учени, е присъдена Нобелова награда. Основоположник на имунологията
става Иля Мечников, който открива явлението фагоцитоза и обосновава учението за
защитните свойства на организма. Тези трудове му донасят Нобелова награда. Видна
роля в изучаването на физиологията на растенията имат трудовете на Константин
Тимирязев. През 1883 г. Василий Докучаев създава класическия труд „Руският
чернозем“, в който поставя основите на почвознанието. Докучаев разработва
учението за географските зони, дава научна класификация на почвите. Неоценимо
практическо значение имат предложените от него мерки за борба със сушата.
В периода след реформите продължава традицията на големите географски
експедиции. Няколко от тях - в Урал, Тяншан и Памир - оглавява Григорий
Потанин. Изследването на Ц ентрална Азия носи известност на Николай
Пржевалски, който е първият европеец, посетил много райони на Тибетското
плато. Антропологични и етнографски изследвания в Югоизточна Азия извършва
Николай Миклухо-Маклай.
В областта на хуманитарните науки огромно значение има публикуването
по съставения от Владимир Дал „Тълковен речник на живия великоруски език“,
над който той работи почти половин век. В Русия се създава силна школа по
езикознание, представена от имената на Александър Потебня, Филип Фортунатов,
Иван Бодуен де Куртене, Алексей Шахматов. Трудове в областта на сравнително-
историческото литературознание създава Александър Веселовски. Руската история
разработват Сергей Соловьов, Константин Бестужев-Рюмин, Василий Юпочевски,
Сергей Платонов, общата - Николай Кареев, Иван Лучицки, Владимир Герие,
Павел Виноградов.
Великите реалисти
Господстващо идейно и художествено направление в културата в периода след
реформите в Русия е реализмът. Реалистично изобразяване на действителността
е изискването, което интелигенцията предявява към изкуството. В средата на
разночинците господства убеждението, че изкуството трябва да следва живота,
непосредствено да служи за подобряване на материалните условия на живот на
хората и за усъвършенстване на социалните отношения. Опростеното, утилитарно
разбиране на ролята на изкуството проповядва Д. И. Писарев, което охотно приемат
360
от нихилистите. Борейки се с подобно тълкуване на изкуството, Достоевски има

основание да каже, че неговите апологети поставят „ботушите по-високо от
Шекспир“. В противовес наутилитарното направление възниква „чистото изкуство“,
чиито поклонници провъзгласяват първенството на естетиката над социалността.
Стремежът към обективно изобразяване на живота, съчетан с високите
идеали на нравствеността и служенето на обществото, определя художественото
творчество на великите реалисти и води до създаване на произведения със световно
значение. През втората половина на XIX в. руският роман, руската опера и балет
определят равнището на европейското изкуство.
Литературата както преди играе главна роля в националната култура.
Творчеството на Иван Тургенев, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Гончаров
предизвиква всеобщ интерес, стои в центъра на обществените спорове. Образите,
създадени от великите реалисти, влизат в читателското съзнание. Руските писатели
умеят да свързват жизнената достоверност на изображението с дълбоката сила на
художественото обобщение. Творчеството им е тясно свързано с поставянето и
решаването на обществените задачи. Те осъждат обломовщината* и нихилизма,
разобличават злото и неправдата в руския живот, отстояват идеалите на прогреса
и християнската нравственост.
Тургенев е в центъра на европейския художествен живот, Гюстав Флобер,
Хенри Джеймс, Ги дьо Мопасан приемат творчеството му като еталон, за тях
той е признат авторитет и учител. Напрегнатият психологизъм на Достоевски
предопределя развитието на европейската проза от XX в. Изповядваното от Лев
Толстой учение за непротивене на злото с насилие излиза далече извън пределите
на Русия и Европа, той има последователи в Индия, Китай и Япония.
Редом с великите реалисти стоят художници на словото като Николай Лесков
и Алексей Писемски, които в епохата на шейсетте години активно противостоят
на „новия морал“ на Николай Чернишевски и на неговите герои. Създател на нова
форма на литературно произведение е Александър Херцен, неговите „Минало и
размисли“ в много отношения изпреварват търсенията на Марсел Пруст.
Последната четвърт на XIX в. е време на разцвет на кратката литературна
форма. В това време изпъкват Дмитрий Мамин-Сибиряк, Всеволод Гаршин,
Владимир Короленко, Антон Чехов.
Развитието на руската сцена

се определя от творчеството на Александър Островски, който твори още по
времето на Николай I. Островски създава националния репертоар, проявява се като
11 Обломовщина - по името на главния герой на романа на Иван Гончаров „Обломов“ (1859)

—Б пр
361
новатор-драматурц възпитател на актьорите, организатор на театралното дело.

Негови драми и комедии играят актьорите от императорските театри, поставят се
навсякъде в провинцията. Още в първите години след реформите в страната вече
има над 100 града, в които гастролират театрални трупи. Островски създава руската
актьорска школа, съвършено въплъщение на която е Малий театър. Театърът на
Островски подарява на руската култура имената на Пров Садовски, Гликерия
Федотова, Мария Ермолова, Олга Садовская, Александър Ленски, Александър
Южин. На провинциална сцена няма равен на Николай Рибаков. Петербургският
зрител се прекланя пред таланта на Мария Савина и Полина Стрепетова, на
Владимир Давидов.
Музика
За усъвършенстване на музикалното образование в Русия и за подкрепа на
националната музика служи дейността на Руското музикално дружество, основано
през 1859 г. по инициатива на Антон Рубинщейн. В периода след реформите
клонове на дружеството се откриват в Москва, Киев и други градове. През 60-
те години в Петербург и Москва благодарение на усилията на Антон и Николай
Рубинщейн се създават консерватории.
Музикалната култура от времето след реформите определят композиторите
от „Могучая кучка“ („Могъщата петорка“) - групата, в която водеща роля играе
Милий Балакирев. С него са тясно свързани Модест Мусоргски, Цезар Кюи,
Николай Римски-Корсаков и Александър Бородин. Те продължават традициите
на Глинка и утвърждават националната школа в музиката. Създават велики
произведения, като оперите „Борис Годунов“ и „Хованщина“ на Мусоргски, „Княз
Игор“ на Бородин, „Снежанка“ на Римски-Корсаков.
Връх в световната музикална култура е творчеството на Пьотър Чайковски.
Той е автор на шедьоври на балетното, оперното, симфоничното и камерното музи
кално изкуство. Класика на лирическата опера стават „Евгений Онегин“ и „Дама
пика“; балетите „Лебедово езеро“, „Спящата красавица“ и „Лешникотрошачката“,
поставени от главния балетмайстор на петербургския Императорски театър Мариус
Петипа, те се превръщат в образци на хореографското изкуство. За равнището
на музикалната култура в Русия говори лекотата, с която дават съгласието си за
гастроли най-големите европейски диригенти и изпълнители. С желание и дълго
време в Русия работи Йохан Щраус.
Живопис
След Федотов реализмът започва да определя развитието на изобразителното
изкуство. През 60-те години завършва формирането на националната школа по
живопис. Обществен отклик получава „бунтът“ на завършилите императорската
362
Руската култура X IX — началото на X X век
Академия на художествата, които през 1863 г. отказват да рисуват по зададена тема.

Оглавявани от Иван Крамской, те скъсват с академическото изкуство и през 1870
г създават Задруга за подвижни художествени изложби, чиято цел е да се показват
в градовете на Русия реалистични платна. Сред първите передвижници изпъкват
Василий Перов, Николай Ге, Григорий Мясоедов. Част от националното съзнание
става пейзажната живопис на передвижниците, представена от творбите на Иван
Шишкин, Фьодор Василиев, Алексей Саврасов, Исак Левитан. Истински новатор,
автор на монументални платна и на психологически изтънчени портрети е Иля Репин.
Великолепното му майсторство се съчетава с внимание към въпросите на съвременния
живот. Световна слава донася на художника картината „Бурлаци на Волга“
В областта на историческата живопис се прославят Василий Суриков и
Виктор Васнецов, чиито творби неизменно привличат вниманието на публиката,
отговарят на потребността й да познава руското минало и й предлагат отговор на
въпроса за ролята на народа в историята.
Забележителен майстор на портрета е Валерий Серов, неговото „Момиче с
праскови“ смайва с жизнената свежест, с богатството на колорита и изпреварва
отказа от подчертано прозаичния маниер на рисуване на передвижниците
Особено място в руската живопис заема Иван Айвазовски. Повече от половин
век в романтичните си платна той изобразява морето и морската стихия, в това
постига ненадминато съвършенство.
Скулптура
Най-големият скулптор от времето след реформите е Марк Антоколски, чиито
произведения са в руслото на реалистичната традиция на передвижничеството.
П рез 1880 г. в М осква се открива паметникът на П уш кин, създаден от
Александър Опекушин. Пушкиновите тържества по случай откриването на
паметника събират в М осква Достоевски, Тургенев, Островски, Аксаков и
се превръщат във важно обществено събитие. Реч на празника произнася
Достоевски, неговият призив за смирение, за отказ от противопоставяне
на властта и за служба на родната земя привлича всеобщото внимание, но
демократичната интелигенция го отхвърля.
363
3. РУСКАТА КУЛТУРА ОТ КРАЯ HA XIX - НАЧАЛОТО

HA XX В.
Модернизъм
На границата на вековете художественият живот минава под знака на
отдръпване от реалистичните традиции, на утвърждаване на нови форми в
изкуството и в общественото съзнание. Възникнала като стремеж към разширяване
на рамките на реализма, тази тенденция поражда модернизма, в който новите
изобразителни възможности и технически решения господстват над проблемите
на съдържанието и социалното служене. Модернизмът претендира за синтез
на изкуствата, прибягва до ескапизъм - бягство от действителността в света на
илюзиите. Модернизмът е породен от ситуацията на криза и по своему търси
изход от нея. Голяма роля в модернистичните течения се отрежда на личността
на художника-творец, призван да води подире си тълпата, ту подлагайки я на
песимизъм и униние, ту призовавайки я към бунт и освобождение от оковите.
Всъщност при модернистите художественото творчество нерядко се оттегля на
заден план, отстъпвайки място на разработването на програми и манифести, на
разобличаването на традиционния морал и на старите майстори.
В изобразителното изкуство модернизмът поражда появата на ,,Мир
искусства“ („Светът на изкуството“) и на руския авангард.
„Мир искусства“ е списание, което излиза от 1899 г. Около него възниква
художествено обединение, идейно-художествените търсения на участниците му
отхвърлят передвижничеството. Художниците от „Мир искусства“ естетизират
миналото, възторгват се от XVIII в., за тях е характерен култът към Петербург,
в творчеството им се въплъщава мечтата за истинската европеизация на руската
култура. Сред творците, свързани с „Мир искусства“, изпъкват Александър Бенуа,
Константин Сомов, Евгений Лансере, Мстислав Добужински. Тънкият вкус и
забележителната рисунка определят успеха на художниците от „Мир искусства“ в
книжната графика. Те виждат синтеза на изкуството в създаването на великолепен
театрален декор.
Към техния кръг е близък Сергей Дягилев, който посвещава живота си на
запознаването на Западна Европа с произведенията на отечествената музика и
живопис, с оперното и балетното изкуство. От 1909 г. Дягилев организира в Париж
„Руски сезони“, благодарение на които руското изкуство става модно и получава
признанието на западния зрител. В Париж пее Фьодор Шаляпин, там се играят
балетните спектакли на Михаил Фокин, поставени по музика на Игор Стравински,
те носят световна слава на балерината Анна Павлова.
364
През 1910-те години се ражда руският авангард, неговите търсения на фор

мата са в посока на безпредметното изкуство, където формата не просто определя
съдържанието, но е и самото то. Символ на новото направление става знаменитият
„Черен квадрат“ на Казимир Малевич. Към руския авангард принадлежат големи
майстори като Василий Кандински, Константин Петров-Водкин, Марк Шагал.
Театър
Нови тенденции в изкуството на руската сцена внасят Константин
Станиславски и Владимир Немирович-Данченко. През 1898 г. те откриват в Москва
Художествения общодостъпен театър, пред който поставят задачата да предаде
„истината на живота“. Първата постановка е на пиесата на Алексей К. Толстой
„Цар Фьодор Иоанович“, в която буквално се възпроизвеждат реалните на стария
болярски бит. Символ на театъра става „Чайка“ на Чехов, поставена през 1898 г.
Успеха на спектакъла предопределя не само играта на актьорите, но и властната
режисьорска воля, благодарение на която театралната символика преодолява
правдата на живота.
Изтъкнат майстор на сцената е Вера Комисаржевская. Тя съчувства на
революционните пориви на младежта, създадените от нея образи символизират
скъсването с овехтелите устои на стария свят По нейна инициатива през 1904 г. в
Петербург се открива драматичен театър, в който се играят пиеси на Чехов и Горки.
Кино
Първата прожекция на филми в Русия е през 1896 г. След няколко години
в градовете се появяват киносалони, където се прожектират филми —чуждо
производство. Киното задоволява потребностите на градската публика от
непретенциозно и евтино развлечение, то откъсва от всекидневните грижи и
създава фалшивата илюзия за приобщаване към високата култура.
През 1908 г. се снима първият руски игрален филм „Стенка Разин и
княгинята“. Създават се отечествени кинофирми, които годишно произвеждат
десетки игрални филми. Водещи са позициите на фабриката на Александър
Ханжонков. Първите звезди на нямото кино са Вера Холодная и Иван Мозжухин,
филмите с тяхно участие увличат масовия зрител. През годините на Първата
световна война киносалоните ежедневно се посещават от 2 млн. души
Литературата на Сребърния век

В литературата модернизмът довежда до появата на разнообразни течения,
които провъзгласяват упадъка на съвременната словесност и обещават на
поклонниците си ново художествено съзнание. Първото такова течение е
символизмът, възникнал в края на XIX в. Символисти наричат себе си Валерий
365
История на Русия X IX —началото на X X век
Брюсов, Дмитрий Мережковски, Константин Балмонт и Александър Блок. Поетите

символисти разкриват богатите възможности на руското стихосложение, но тяхното
неприемане на действителността, разнообразните „бягства“, които те възпяват,
са понятни на малцина и не намират отзвук сред демократичната интелигенция,
която смята бунтарството на Брюсов и Блок за преднамерено.
Освобождаване от символистките пориви към идеалното е акмеизмът, който
провъзгласява връщане към предметния свят. Акмеистите възпяват първозданните
чувства, гордата и силна личност. Сред тях изпъкват Николай Гумильов, Анна
Ахматова и Михаил Кузмин. Революция на формата провъзгласяват футуристите,
чийто манифест от 1914 г. е наречен „Плесница по обществения вкус“. Различните
футуристични групи дават на руската поезия Владимир Хлебников, Владимир
Маяковски и Борис Пастернак. С огромна популярност в годините преди войната
се ползват стиховете на егофутуриста Игор Северянин.
По-късно разнообразните в идейно и стилово отношение, много различни
по художественото си равнище литературно-поетически търсения от епохата на
модернизма се обединяват в понятието Сребърен век. То напомня за Златния век
на руската култура, но би било несправедливо да се разпростира върху всички
явления от културния живот на границата на вековете. Вярно е и това, че истински
Сребърен век на руската поезия съвременниците наричат времето, когато творят
Николай Некрасов, Фьодор Тютчев, Алексей К. Толстой, Аполон Майков,
Александър Фет, Яков Полонски.
Доминиращата роля в литературата както преди принадлежи на реализма, в
руслото на който работят писатели, групирани около книгоиздателската задруга
„Знание“, създадена през 1898 г. В сборниците на „Знание“, излизащи в големи
тиражи, публикуват свои творби Иван Бунин, Александър Куприн, Леонид
Андреев. Общественото внимание привлича творчеството на Максим Горки,
от романтичното възпяване на свободния човек той стига до романа „Майка“, в
който с жесток реализъм изобразява живота на фабричните работници и показва
назряването сред тях на революционни настроения.
Централни фигури в художествения и културния живот на границата на
вековете са Лев Толстой и Антон Чехов. През 1899 г. се публикува последният
роман на Толстой - „Възкресение“, в него темата за неприемането на социалната
несправедливост прераства в отхвърляне на устоите на съвременната цивилизация.
Съвършено ново явление на изкуството става драматургията на Чехов, чиито пиеси
трайно влизат в репертоара на руския театър и определят пътя на развитието на
световната сцена през XX в.
366
Образованието и просветата
се развиват бурно, но противоречиво. Расте равнището на грамотността, което
към 1917 г. в градовете е над 65% и около 30% в селата. Възникват нови учебни
заведения. Разпространяват се частни висши училища: Психоневрологичният
институт на Владимир Бехтерев, Свободното виеше училище на Пьотьр Лесгафт;
висши женски курсове се появяват в редица провинциални градове Наред с
неделните училища, за обучение на възрастните във фабричните центрове започват
да се създават работнически курсове. В годините на Първата руска революция
възникват народни университети, в които желаещите могат, при вечерно обучение,
да получават средно и дори виеше образование.
Постиженията на научната мисъл
са свързани с идеите на Константин Циолковски, който създава основите
на теорията за ракетното движение и посочва възможността да се изследват
световните пространства с реактивни прибори. Голям принос в развитието на
самолетостроенето има Николай Жуковски, поставил основите на аеродинамиката.
Ярко свидетелство за прогреса на техническата мисъл е създаването на
четиримоторния самолет „Иля Муромец“. Пьотьр Лебедев експериментално
доказва налягането на светлината върху твърдото вещество и провежда опити за
неговото измерване. С най-новите въпроси на изследването на радиоактивните
елементи се занимава Владимир Вернадски.
Истинското религиозно-философско възраждане, засегнало неголяма част от
образованото общество, в основата си има здравия философски фундамент, чието
създаване е свързано с имената на Владимир Соловьов, Евгений Трубецкой, Лев
Лопатин.
Борбата и взаимодействието между новите и старите тенденции в културата
на границата на вековете са отражение на общото състояние на руската култура.
Социалните и икономическите противоречия се преплитат в такъв стегнат възел,
че нито правителството, нито обществото имат сили да го развържат. Значителна
част от интелигенцията се стреми да разруши „стария свят“, напредничавата
младеж „стават революционери“. Русия стои на прага на революцията, преживява
революционни вълнения, воюва и отново чака революция.
367
ИСТО РИЯ Н А РУСИЯ

XIX - началото на XX век
У чебник
Второ издание
П ревод В енедикта Григорова

П редговор проф. д-р Н ина Дю лгерова
Н аучна редакция д-р Д арина Григорова
Корица Ц онка П авлова
Ф ормат 16/70x100
П ечатни коли 23
Издателство „Парадигма“, 2007

ISB N 954-326-022-2 (т. 1)

История на Русия XIX - началото на XX век

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

История на Русия XIX - началото на XX век

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Николай Цимбаев

© Николай Цимбаев, автор

ISBN 954-326-022-2 (т.1)

3 КОНСТИТУЦИОННИ НАЧИНАНИЯ. АРАКЧЕЕВЩИНА 28

2. ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА 1812 ГОДИНА 41

3 ОСВОБОДИТЕЛНИТЕ ПОХОДИ НА РУСКАТА АРМИЯ ПРЕЗ 1813-1814 Г.

4 ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС РУСИЯ И НАРОДИТЕ ОТ ЗАКАВКАЗИЕТО 53

3 ПРОГРАМНИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ НА ДЕКАБРИСТИТЕ бб

4 . 1 4 ДЕКЕМВРИ 1825 ГОДИНА 72

2. СЛАВЯНОФИЛИ И ЗАПАДНИЦИ 103

3. ИДЕИТЕ НА СОЦИАЛИЗМА И РУСИЯ 111

2. ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС РУСИЯ В СЕВЕРЕН КАВКАЗ 126

3. КРИМСКАТА ВОЙНА 135

2. КРИЗА НА КРЕПОСТНАТА СИСТЕМА 148

2. РЕФОРМИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР II 167

3. РАБОТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ В РУСИЯ РУСКИЯТ МАРКСИЗЪМ 202

2 ИЗТОЧНАТА КРИЗА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1877-1878 ГОДИНА 217

2 ПРОМИШЛЕНОСТТА СЛЕД РЕФОРМИТЕ 243

2 ВЪТРЕШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ 260

3 РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА 268

2. АПОГЕЙ НА РЕВОЛЮЦИЯТА 284

3 ПЪРВАТА И ВТОРАТА ДЪРЖАВНА ДУМ А 293

2 РЕФОРМИТЕ НА СТОЛИПИН 309

3. РУСИЯ В СИСТЕМАТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ 316

2. ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ Н А ИЗТОЧНИЯ ФРОНТ 327

3 НАРОДЪТ, ВЛАСТТА И ВОЙНАТА 334

4 ГИБЕЛТА НА ИМПЕРИЯТА 342

2. РУСКАТА КУЛТУРА СЛЕД РЕФОРМИТЕ 356

3 РУСКАТА КУЛТУРА ОТ КРАЯ HA ХГХ-НАЧАЛОТО HA X X В 364

Новото време и коренните промени, които настъпиха в света, предопределят

Учебникът „История на Русия XIX - началото на XX в.“ е изграден върху

Франция и Османската империя, Аракчеевщината и неуспешното декабристко

революционните и освободителните движения в Европа не могат да преустановяват

активно участва в решаването на вътрешнополитическите проблеми, но неговата

В секи опит за реформи, най-вече в аграрната сфера, предизвикват

Авторът успешно се е справил с трудната задача да разкрие основните

Проф д-р Нина Дюлгерова

дълги колебания проектът е отхвърлен като твърде радикален: наистина, подобни

размишлява за всеобщото равенство, за добродетелта и за дълга на владетеля

* Велик княз - титла за членовете на императорската фамилия в Русия - Б ред

сториха якобинците по отношение на републиките, същото направи Павел по

от необходимостта да се отчита пред Сената, като специално се подчертава, че

заведения - Демидовският, Ришельовският и Царскоселският лицей, Институтът

Михаил Михайлович Сперански

* Статссекретар - личен секретар (докладчик) на императора (императрицата) през XVIII

И в селския въпрос обаче, и при провеждане на препоръките за разделяне

Автономията на Финландия и конституционното й устройство създават

Реформаторските планове на Сперански

* Волост — административно-териториална единица в Русия, премахната с реформата от

се данъците на глава от крепостните селяни и данъкът, събиран от държавните

Николай Михайлович Карамзин

* Ф искал,- чиновник в Русия (1711-1729), надзираващ работата - предимно финансовата, на

и отстоява непоклатимостта на политическите права и привилегиите на

теоретически безупречни, на практика трудно намират въплъщение. И тогава

3. КОНСТИТУЦИОННИ НАЧИНАНИЯ. АРАКЧЕЕВЩИНА

съсловия се оплакват от произвола на администрацията и от всевластието на

* Поместие - условно земевладение в Русия от края на X V - началото на XVIII в , неподлежащо

Като побеждава Наполеон, който за повечето съвременници олицетворява

Александър I наистина мисли за преобразуване на Русия на принципно

Уставната грамота от 1820 г.

действителност няма социална сила, готова да подкрепи конституционните

Алексей Андреевич Аракчеев

Аракчеев въплъщава в живота просветителския утопичен идеал - общество, което

Бунтът на Семьоновския полк