Gochev Rus Imp2

g РУСК АТА И М П Е Р И Я
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
шшш
ЯНКО ГОЧЕВ
АНИКО-2006
Янко Гочев
РУСКАТА ИМПЕРИЯ
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
II част
София, 2006
Янко Гочев
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
II част
Стамболов......... 5 стр.
"Русия срещу България при управлението на Ст. Стамболов"
(1887-1894 г.)
ГЛАВА V I ......... 191 стр.

От помирение с Русия към независимост (1894-1908 г.)
София, 2006
Руската империя срещ у България, II част
Стамболов

(1887-1894 г.)
Отношенията между Русия и България са най-дискутираната тема

при управлението на Ст. Стамболов. Стига се дотам, че когато се говори за
Ст. Стамболов, на преден план се изтъкват именно българо-руските отно
шения или по-скоро липсата на официални такива
При управлението на Ст. Стамболов от 1887 до 1894 г. Бъл
гария влиза в остър сблъсък с Руската империя. Безспорно насле
дството в отношенията с нея по време на "българската криза" от
1886-1887 г. повишава градуса на напрежението, но същевремен
но сблъсъкът се определя и от коренно различните позиции на Ру
сия и България по основния проблем на българската външна по
литика при управлението на Ст. Стамболов - международното
признание на княз Фердинанд. Това е основната задача на ми
нистър-председателя, който упорито се бори да я постигне чрез
преодоляване на съпротивата на Русия. Тя пък не само че не приз
нава Фердинанд, но и се стреми да го прогони от България като
"узурпатор" на българския престол.
С антибългарската си политика от 1887 до 1894 г. Царска Русия не
позволява на България да заеме полагащото й се място като суверенна дър
жава в международните отношения. По вина на Русия българската криза",
макар притъпена, продължава повече от 10 години.
Царска Русия е обезпокоена и от държавностроителната политика
на Ст. Стамболов, който като министър-председател успешно утвърждава
активното градивно начало на развитието на България.
Тази тенденция е опасна за Русия, защото прокарва пътя
към постепенното превръщане на България в най-силната държа
ва на Балканите, а първенствуващата й роля на полуострова поста
вя на дневен ред въпроса за българското национално обединение.
Създаването на силна и независима България на полуострова би
било пречка за осъществяването на руските агресивни замисли
спрямо Цариград и Проливите.
Оттук Русия се опитва де пресече още в зародиш стабили-
5
Янко Гочев
зационната политика на държавника Ст. Стамболов. Това обясня

ва упорството, с което Русия води дипломатическата война срещу
България и поредицата от заговори и атентати, с които тя поддър
жа крайно напрегнатата атмосфера в страната.
В отговор на руските предизвикателства като израз на на
ционална самозащита правителството на Ст. Стамболов налага ед
ва ли не непрекъснато военно положение и съответните репресии
срещу русофилите.
Когато на 2.08.1887 г. принц Фердинанд полага тържестве
на клетва пред ВНС в Търново, той знае, че поема управлението
на страната в нарушение на Берлинския договор, против волята на
Великите сили.
По чл. 7 от Санстефанския договор и чл. 3 от Берлинския
договор Русия налага на България само частичната независимост в
начина на избор на държавен глава, който включва императивно
одобрение от Силите и утвърждаване от сюзерена Турция. Отдел
но, тъй като Съединението е признато само като персонална уния,
след 1886 г. султанът трябва да назначава българския княз и за ге
нерал-губернатор на Източна Румелия.
Самият Берлински конгрес признава, че решенията на Ве
ликите сили трябва да се вземат единодушно, т. е. всяка от тях има
право на "вето". Следователно за признаване на избора на Ферди
нанд е необходимо солидарното единодушно решение но всички
Сили. Отказът на Русия да даде своето съгласие парализира юри
дически вземането изобщо на валидно решение по княжеския
въпрос.
Защо Русия не приема избора на Фердинанд? Първо, пора
ди произхода му и, второ, поради начина, по-който е бил наложен
от българите.
Фердинанд Сакскобургготски (1861-1948г.) има многонаци
онално родословие на типичен европейски аристократ.1 Той е пе
то дете от брака на австрийския генерал Август Кобург Готски и
княгиня Клементина Орлеанска, дъщеря на френския крал Луи
Филип.
За Русия той обаче е немски княз и австро-унгарски офицер,
католик по религия, и затова по презумпция в Петербург смятат,
че ще защитава австро-германските интереси в България. За Русия
е неприемлива личност, още повече че е поддържан от Австро-Ун-
6
гария - главния й съ

перник за влияние на
Балканския полуост
ров. В избора на Фер
динанд Русия вижда
следващия етап от
австро-унгарската екс
панзия на полуострова
след утвърждаването
на Хабсбургите в Сър
бия през 1881 г. и в
Румъния през 1883 г.
Заемането на
българския престол,
възстановен от Русия,
от един неудобен чо
век за нея е изключи
телно тежка обида за
руската дипломация и
това обяснява катего
Фердинад
ричното й противопос
тавяне.
Освен това Александър III отново е разгневен от "неблаго-
дарните" българи, които с ненужното според него упорство се
превръщат в слепи немски оръдия и улесняват укрепването на гер-
манизма на Балканите. За пореден път, както по време на Съеди
нението, те са действали на своя глава, самостоятелно, против во
лята му.
Русия демонстрира враждебност и решимост да наложи си
лово възгледа си по българския въпрос. На 1 и 2.08.1887 г. тя изп
раща вербални ноти до Великите сили и Турция, че не приема ид
ването на Фердинанд в България като "свършен факт", и задава
въпроса тя единствена ли "остава да пази Берлинския трактат".2
Руската нота се посреща с мълчание от силите и не пораж
да никаква тревога в Турция. Русия с голямо за нея неудоволствие
вижда, че по българския въпрос изпада в изолация. Яда си Алек
сандър III, естествено, изкарва на България.
Посланикът в Цариград Ал. Нелидов настоява Турция да
7
Янко Гочев
осъди идването на Фердинанд в България, но противодействието

на Англия, Австро-Унгария и Италия парализират усилията му.’
Издадената от Фердинанд на 2.08.1887 г. Прокламация към
българския народ, с която той обявява, че встъпва на престола е
повод за нови атаки срещу България. Завършекът й: "Да живее
свободна и независима България!", се представя в западната преса
като призив за унищожаване на договорите и декларацията за не
зависимост. Отзвукът в Цариград също е неблагоприятен и султан
Абдул Хамид трябва да приема обясненията на българите, че ду
мата "независима" не означава държавна независимост, а само сво
бода на княза в упражняване на правата и задълженията му по
конституция. Русия гневно протестира и Александър III е крайно
непримирим в реакцията си. Русия по най-категоричен начин зая
вява на Кямил паша, че "не признава и никога няма да признае
Фердинанд за български княз; че в Петербург, както и в Берлин,
гледат с лошо око на прокламацията му, която считат за негова
програма, която може да наруши мира в Европа, и че ако Турция
може да търпи подобни обиди, Русия не може да ги търпи."4
На 9.08.1887 г. дипломатическият ни агент в Цариград Г.
Вълкович докладва в София: "Положението е крайно опасно. Ру
сия предлага ген. Ернрот и Артим Ефенди (турски дипломат - б.
а.) да се изпратят като извънредни комисари в София, които да
принудят Фердинанд да си отиде, да проведат избори за ВНС, ко
ето да избере нов княз. Предложението се поддържа от Фран
ция... Високата порта се огъва под силния натиск."
Турция отблъсква руското предложение, защото Англия,
Австро-Унгария и Италия й заявяват, "че всяка постъпка и реше
ние, направени без тяхното знание и съгласие за решаването на
българската криза, ще усложни още повече положението и може
да има лоши последствия".3
На 10.08.1887 г. Русия предлага ген. Ернрот за регент, кой
то да получи властта вместо Фердинанд. Германия и Франция я
подкрепят. Кямил паша приема Г. Вълкович и го уверява, че "Ви
соката порта няма да заеме никаква мярка спрямо България без
съгласието на всички Сили".6
На 10.08.1887 г., когато Фердинанд влиза в двореца си в Со
фия, дипломатическият корпус отсъства при посрещането му, ко
ето е резултат от неизясненото отношение на Великите сили към
8
положението в България.
Все пак дипломатическите агенти на Англия, Австро-Унга
рия и Италия постепенно установяват с княза контакти, но като
частно лице.
Също на 10.08.1887 г. руското правителство изпраща телег
рама до пълномощния си министър в Букурещ М. Хитрово. Тя
допълва циркулярната му нота, с която Русия признава "незакон
ността на пребиваването на принц Кобург в България в качество
то на княз". В нея се казва: "... императорското правителство окон
чателно е решило да признае Кобургския принц за узурпатор,
който е извън закона. На това основание и действията, насочени
лично срещу Кобурга за отстраняването му от България, не могат
да се считат за подсъдими и ненаказуеми."7
Това "окончателно решение" на Русия всъщност е и дирек
тива за действие на Азиатския департамент спрямо България, за-
щото на М. Хитрово се нарежда: "Най-покорно Ви моля, почита
еми господине, да благоволите да окажете съдействие на благона
деждни лица, изявили готовност да вземат дейно участие в отстра
няването на принц Кобург от България."8
Така още с установяването на Фердинанд на българския
престол Русия му обявява тайно война. Това е позиция, за която
Фердинанд остава в неведение, но с която тепърва ще се сблъсква
и която неведнъж ще поставя живота му в опасност.
Притиснат от Русия, султанът решава да я удовлетвори. С
нота от 10.08.1887 г. той съобщава на България, че Турция и Ве
ликите сили гледат идването на княз Фердинанд като на действие
незаконно и противно на постановленията на Берлинския дого
вор. Особеното е, че документът е без подпис. Успоредно, по дип
ломатически път, султанът уведомява Фердинанд да не се опасява
от нищо и че правителството може да не отговаря на нотата, кое
то и става.
Русия обаче поема "твърд курс" срещу България. Проектът
"Ернрот" се оказва единствената възможност за отстраняването на
Фердинанд и тя съсредоточава усилията си върху него. Англия,
Австро-Унгария и Италия отхвърлят проекта, което дава кураж на
султана да формулира принципа по българския въпрос: "Съгласе
те се всички Велики сили по една програма и аз ще я изпълня."9
Това означава замразяване на ситуацията. Русия остава в
9
Янко Гочев
изолация и открито изразява недоволството си от отказа на Гер

мания да й посредничи в реализирането на проекта "Ернрот".
Всъщност това е по-добър за България вариант, защото веднага
след коронацията на Фердинанд посланик Ал. Нелидов предлага
Александър III да изпрати в България дивизия, която да го отстра
ни от престола. Императорът отхвърля и идеята на външния ми
нистър Н. К. Гирс Русия да обяви, че повече няма да се съобразя
ва с Берлинския договор.1”
По въпроса за отстраняването на Фердинанд Русия смята,
че пряк инициатор за това трябва да е Турция като сюзерен на
България. Дипломацията на Александър III обаче не успява да на
ложи идеите си пред Силите, а изолацията на империята по бъл
гарския въпрос е просто унизителна.
Първата грижа на Фердинанд като княз е да състави силно
правителство. Поради непризнатото му положение от Силите той
търси изявена фигура за министър-председател. Изборът му пада
върху Ст. Стамболов, но той отказва, отчитайки сложната между
народна обстановка. След това князът сондира К. Стоилов и пред
седателя на събранието Д. Тончев, но и те отказват. Фердинанд
заплашва, че ще образува военно правителство. Едва тогава Ст.
Стамболов се съгласява и на 20.08.1887 г. става министър-предсе
дател. Отговорен пред себе си и България, приема високия пост,
като с поведението си демонстрира политическа воля и самосто
ятелност.
Съставът на правителството демонстрира идеята на Ст.
Стамболов за "всенародно" управление, представящо всички "пат
риотични" сили. Всъщност кабинетът отразява интересите на про-
западните обществени среди, чието желание е за активизиране на
политическите и икономическите връзки със Запада. Неслучайно
кабинетът, който започва работа на 20.08.1887 г., изолира русофи-
лите, като ги отдалечава още повече от обществения живот.
Правителството е силно, а политическото превъзходство в
него е безспорно на Ст. Стамболов. Той е лидерът. Първият му би
ограф - A. X. Биман, пише: "Правителството бил Стамболов, и
Стамболов сам бил правителство. Той взимал сам всяко решение
и се съветвал само за форма с колегите или с княза."11
При това до 1890 г., когато възниква партията му, наречена
Народнолиберална, Ст. Стамболов е обявен от националистите за
10
надпартиен водач и вожд на целия народ. До 1890 г. либералите

националисти твърдят, че в България няма и не може да има пар
тии. Има само "българи" и "предатели" (русофили).
Програмата на правителството на Ст. Стамболов не е фор
мулирана писмено, но някои негови изказвания и действията му я
очертават.
Дейността му е една непрекъсната защита на българската
самостоятелност, главна заплаха за която вижда в руската имперс
ка политика.
"Какво да правим - казва на биографа си A. X. Биман, - ние
сме малки, врагът голям?"
"Трябва обаче в Западна и Средна Европа да ни се явят съ
юзници, ако тамошните държавници са толкова проницателни,
както ние си ги представяме. Те са заинтересувани от това Русия
повече да не ни насилва. Следователно те трябва да ни пазят по
не дотолкова, че България да може сама да подрежда работите си.
Ако поискат от нас нещо в замяна, ще го изпълним само при за
пазване на нашата самостоятелност, ще рече, като държим Русия
надалеч от Балканите, ако поискат повече, ще трябва да сложим
оръжието пред Русия, защото няма да се намери българин да ни
подкрепи, ако речем да работим тук открито в австрийски или
английски интерес. Тогава по-добре Русия, въпреки всичко, откол-
кото Австрия!"12
Тези думи разкриват политическите принципи на Ст. Стам
болов, които той с голяма енергия защитава. С тях той губи дове
рието на Русия и се превръща в прицел на атаките й.
Ст. Стамболов олицетворява държавническата идея за опаз
ване на българската самостоятелност. За пръв път национализмът
като идея се издига в ранга на държавна политика.
Ст. Стамболов отхвърля всяка външна намеса, не само рус
ка, във вътрешните работи на България. Смята, че българският на
род е вече напълно зрял политически и имал национални водачи,
които ще го поведат напред.
Ст. Стамболов вярва в силите и възможностите на българи
те и е дълбоко убеден, че в политиката си ще бъде подкрепен от
всички патриоти.
В стремежа към национална, стопанска и политическа сво
бода се крият основните принципи в политиката му. Той е наци-
11
Янко Гочев
оналист и постепенно из

дига националното си
чувство над всичко, вкл. и
над любовта му към Русия.
Девизът му е: "България
над всичко!"
Ст. Стамболов е по
литик с избистрени прин
ципи и е първият държав
ник българофил на нова
България. Стреми се да за
щити българския сувере
нитет, да издигне прести
жа на България, да утвър
ди у българите самочув
ствие на народ, способен
да се самоуправлява. Този
въпрос има съдбоносно
значение за цялата бълга
рска история. Ст. Стамбо
Стамболов
лов не е против Русия. Той
само застава срещу опити
те на Александър III да диктува политиката на България. Поставя
силна преграда пред имперските стремежи на Царска Русия на
полуострова, с което си спечелва нескритата й омраза. Той дикту
ва на Русия параметрите на нейното влияние в България. Счита,
че то е прекомерно голямо и е заплаха за идентичността на бъл
гарите и суверенитета на България. Затова в интерес на България
го ограничава. Ст. Стамболов е силна личност и ярка политическа
фигура. Той е волева натура, заредена с голяма енергия. Не тър
пи, не се примирява да бъде втори, не изслушва, а налага, заповяд
ва, диктува.
Тази генетична заложеност определя поведението му и ка
то революционер, и като държавник. Както в личностен план ни
кой не може да диктува своята воля на Стамболов, така и в дър
жавен план той не допуска външна сила, особено Русия, да реша
ва въпросите на България. Безкомпромисен е в борбата си, твърд
и последователен и в името на България потиска дълбоко в душа-
12
та старото си русофилство. За русофилите и всички национални

предатели Стамболов е страшилище.
Особеност е, че допуска в недалечно бъдеще възстановява
не на отношенията с Русия. Същевременно има усет и предугаж-
да изискванията на времето. Разбира, че Русия няма стопански ин
тереси в България и поради изостаналостта си не може да бъде
модел за развитие на България.
За сметка на това усеща обективната необходимост от сто
панската ориентация на начеващата българска промишленост на
Запад, откъдето България може да черпи опит при подготовката
на квалифицирани кадри в модерните за края на XIX в. техноло
гии, в методите за организация на труда.
Тези разбирания Ст. Стамболов прилага и спрямо полити
ческите връзки на България със Запада. Той смята, че България
трябва да използва противоречията между Запада и Русия, за да
извлича максимално изгода за себе си. Затова експлоатира пред
Запада антируската си политика и издейства преимущества за Бъл
гария.
Външнополитическата програма на дипломата Ст. Стамбо
лов се опира на два фактора, действащи според него неизменно
във времето: неопределеността на англо-руските отношения в све
та и враждебността в руско-австрийските отношения на Балканс
кия полуостров.
Но в усилията си да се противопостави на външна намеса
той невинаги е тактичен и далновиден и достига до крайна непри
миримост срещу желанието на Русия да има решаваща роля вър
ху съдбата на България. Движещият мотив в борбата му срещу Ру
сия е неговият кристално чист възрожденски национализъм.
Като политик и държавник действията му често са сурови
и безкомпромисни, често съпътствани с излишна жестокост. С
безскрупулност Стамболов смазва всичко и всички, които се изп
равят на пътя му.
Как Стамболов вижда идването на Фердинанд в България?
За него това е възможност за преодоляване на опасното за
България безкняжие и предпоставка за стабилизация на държава
та. С избора на княз, за което той последователно работи, отпадат
условията за пряка намеса на Силите в България, макар че неприз-
наването на Фердинанд остава малка вратичка за техни действия в
13
Янко Гочев
тази насока. "Никакви думи не могат изказа моята радост - споде

ля Стамболов по-късно пред A. X. Биман, - когато князът пристиг
на. За мене беше една постоянна мъка, едно нощно притеснение
да мисля, че България може да изгуби своята независимост при
моето регентстване и името ми да бъде предадено на потомство
то за укор."13
Следователно Ст. Стамболов гледа на Фердинанд държав
нически. За него той е една политическа необходимост. Той ще
брани в негово лице една институция, която смята необходима,
спасителна за България и на която ще служи с неизменна преда
ност почти през цялото си управление.
Фердинанд е доведен в България от Ст. Стамболов, който с
цялата си воля се заема да го утвърди като български княз. "Без
Стамболов Фердинанд може би не би бил княз."14
По-късно като резултат от трезва преценка на действията
си по време на регентството Ст. Стамболов ще признае съдбонос
ния за българската история свой избор Фердинанд да бъде княз.
След първите срещи и разговори между Фердинанд и Ст. Стамбо
лов се установява студенина и взаимна нетърпимост. Между тях
има дълбоки различия по произход, биография, образование, ман
талитет, начин на мислене и възприемане на света и т. н.
Ст. Стамболов не крие раздразнението си, понякога е груб
и саркастичен с княза. В същото време осъзнава политическата не
обходимост от присъствието на княза и че страховете, които има,
в момента са малки в сравнение с опасностите, които ще възник
нат, ако князът бъде принуден да напусне България или се случи
нещо с него.
Фердинанд е наясно, че между него и първия му министър
има дълбока бездна. Благодарен му е, че го е избрал за княз, и в
неговата твърдост и политика вижда единствената гаранция да се
утвърди на българския престол. Стамболов му е необходим и за
момента му е единствената опора в размирното Княжество, зато
ва преглъща неприятните за него изблици в характера му.
Отношенията си със Стамболов на първо време разглежда
откъм разпределението на властта. Фердинанд има амбиции сам
да управлява и също като Стамболов е силна личност, макар от
друг тип. "Ние сме двама деспоти, изправени един срещу друг" -
признава князът.
14
В сблъсъка между двете силни личности - едната, макар и

временно, трябва да отстъпи. Отстъпва Фердинанд поради неуре
деното си положение и защото Стамболов за момента е незаме
ним. Князът е потиснат от по-големия международен авторитет
на Стамболов, но временно се примирява с отредената му второс
тепенна роля да царува, без да управлява. Дори двете "приятелс
ки" на България държави - Англия и Австро-Унгария, разчитат по
вече на Стамболов и смятат, че единствено той е способен да въз
пира Кобурга от опити за двойна игра.
Колкото повече нараства международният авторитет на
Стамболов, толкова повече Фердинанд усеща, че остава на заден
план, но се примирява и дълго време е принуден да търпи и слу
ша своя "съветник". Съперничеството за фактическото упражнява
не на властта между княза и министър-председателя продължава
до края на управлението на Стамболов. На първо време Стамбо
лов има чувството, че "го държи в ръцете си"15, и като средство за
натиск многократно подава оставката си. Поради временната си
слабост, известна на министър-председателя, князът е принуден да
го моли да продължи да управлява. Така в държавната власт ук
репва тенденцията слаб монарх - силно правителство.
Въпреки взаимните антипатии Фердинанд и Стамболов ос
тават заедно задълго свързани в един принудителен съюз.
Фердинанд усеща, че авторитарния стил на Стамболов
настройва народа и срещу монархията, и чака удобен момент да
се раздели с него, като в тактиката му влиза и привличане на офи-
церството на своя страна.
За Стамболов остава заслугата, че до края на управлението
си не допуска "личен режим" на княза, т. е. не позволява монархът
да стане основна фигура във вътрешнополитическия живот.
Отношенията между Фердинанд и Стамболов са много
важни, защото като княз и министър-председател те са фактори
те, които определят българската политика. На основа на взаимо
отношенията между тях Русия разработва различни комбинации
за решаването на българския въпрос. Отначало доминира идеята
да се опре на Стамболов, с чиято помощ да отстрани "незаконния"
княз. Когато тези опити се провалят, Русия обръща комбинацията
си, като търси споразумение с Фердинанд за отстраняване на
Стамболов, която се и осъществява.
15
Янко Гочев
Откъсването на България от Русия, изборът на Фердинанд

за княз и потъпкването на законите и конституцията са главните
причини за наличие на русофилска опозиция при управлението
на Стамболов. За разлика от Стамболов, тя никога не достига до
идеята за българския държавен национализъм. Според нея Бълга
рия продължава да бъде малка и слаба държава и задължително
трябва да търси покровителството на Русия. На русофилите им
липсва държавническото съзнание и самочувствие на Стамболов.
Голяма част от тях са финансирани от Русия и затова с основание
биват наричани "рубладжии". Те обаче смятат себе си за истинс
ките патриоти на България.
При управлението на Стамболов (1887-1894 г.) опозиция
не съществува като организирана политическа сила, защото опози
ционни партии фактически няма. В България няма възможност за
легални опозиционни изяви, затова русофилската опозиция
(гражданска и военна) е нелегална. Представителите й се съсредо
точават в Русия, която щедро ги финансира, в Турция, Румъния и
Сърбия. Тактиката на борба включва заговори, бунтове, нахлуване
на чети, терористични актове. По името на водачите си условно
русофилите се делят на две течения: Каравелисти (умерени) и
Цанковисти (крайни).
За бившия регент П. Каравелов изборът на Фердинанд за
княз е не само крах на една политическа линия, а и драматичен
обрат в българската история и опасен ход поради неблагоприят
ните за страна последици.
П. Каравелов е убеден русофил. Живее около 20 години в
Русия (1860-1879 г.), където завършва гимназия и се дипломира
като юрист. Обявява се за гъвкави и дипломатични отношения с
Русия, като се зачита волята на "Освободителката". Продължава
да е убеден, че върховните интереси на България са осъществими
в тясно сътрудничество с Русия.
За разлика от Др. Цанков, той не си прави илюзии нито
спрямо руската политика, нито спрямо трудностите за постигане
на резултатно споразумение с Русия. Дълбоката му мисъл е бълга
рската политика да не върви по грешките на руската, за да не се
стигне до разрив, чрез който да бъдат засегнати жизнените инте
реси на България.
П. Каравелов смята, че има такава заплаха с избора за княз
16
на Фердинанд, с който се излага на риск бъдещето на България.

Групата на Др. Цанков също не признава княза за законен
и правителството за конституционно. Целта й е помирение с Ру
сия, но след като България капитулира пред нея, което означава
Фердинанд да бъде отстранен с чужда намеса от Русия, правител
ството да се оттегли, за да бъде изпратен руски извънреден коми
сар, който да образува ново правителство, да се свика Велико на
родно събрание и да се избере нов княз, посочен от Русия.
Емигрантите на Др. Цанков, снабдени със средствата на
Азиатския департамент, продължават подготовката си за "народна
революция" в България. Те изключително много разчитат на русо-
филските настроения на народа за сваляне на правителството и
княза. Цанков от чужбина се опитва да организира емигрантите,
да инспирира бунтове и да изпраща чети. Цялата "подготвителна"
работа за "народна" революция се ръководи от емигрантската ор
ганизация на Др. Цанков с център Цариград.
В България първата открита опозиция срещу Фердинанд
още с пристигането му оглавява Православната църква.
По традиция векове наред в средите на висшите духовници
се утвърждават трайни русофилски настроения. Търновският мит
рополит Климент (В. Друмев, 1840-1901 г.) е неоспорим неин ли
дер при управлението на Ст. Стамболов.
Митрополит Климент е последователен и твърд, дори до
заслепение русофил. Бори се винаги България да бъде покровите
лствана, т.е. подчинена от Русия. Когато застава срещу Фердинанд
и Стамболов, той се обявява срещу една тенденция в българския
политически живот. Изразяваща се в желанието на голяма част от
българите да бъде постигната национална независимост, срещу ко
ето се обявява Русия и нейните привърженици в България.
На 31.07.1887 г. в катедралната църква в София митропо
лит Климент произнася реч проповед, която е първата обществе
на проява на русофилите след пристигането на Фердинанд в Бъл
гария. В речта му се напомня, че новият княз е нежелан в страна
та, преди да бъде признат от Силите и че единственият му ход е
да се съобразява с волята на руския император. Времето за произ
насянето на речта е избрано точно: 2 дни преди коронацията на
княза в Търново и полагането на клетва, което е достатъчно, за да
премисли още веднъж мисията си в "освободеното" от Русия Кня-
17
Янко Гочев
жество.
Архиереите на църквата не присъстват на коронацията на
Фердинанд на 2.08.1887 г. Търново, с което показват отрицателно
то си отношение към княза католик.
Така висшето българско духовенство, вкл. ръководството на
църквата, в лицето на Св. синод, се оказва въвлечено в политичес
ките борби и поради традиционните си връзки с руската църква
решително се обявява срещу княза и правителството.
Православната църква не признава княза и не споменава
името му в църковните си служби. Споменава в тях обаче името
на руския император. Правителството пък започва да разглежда
Православната църква като филиал на политическото русофил-
ство и започва да се отнася с нея като с опозицията. Положени са
основите на остър конфликт между държавата и църквата, който
ще продължи до края на управлението на Стамболов.
Той се опитва да подчини църквата и да я принуди да след
ва правителствената политика. Започва да упражнява натиск вър
ху митрополит Климент и екзарх Йосиф.
Климент не се огъва, поради което правителството не го
признава за екзархийски наместник в София и прекъсва отноше
нията си с него. Мотивите му са, че се намесва в политическия жи
вот и не е достоен за архиерейското си положение. Митрополит
Климент се защитава, като посочва, че само с решение на Св. си
нод може да се освобождава екзархийски делегат. Затова не ж е
лае да напусне София, а екзарх Йосиф не бърза да изпълни реше
нието на правителството, което пък иска да отзове митрополита,
без да се консултира със Св. синод.16 Върху Климент е упражнен
тормоз. На 9.11.1887 г. той е заплашен от Д. Петков, 3. Стоянов и
група стамболовисти в Софийската митрополия с ултиматум да се
оттегли в 3-дневен срок. Обвиненията на правителството са, че
получава нарежданията си от Русия да не напуска своя пост. Ек
зарх Йосиф обаче отстъпва и го отзовава. Правителството печели
първия рунд в битката с църквата. Според Стамболов е унищоже
но "едно конспиративно гнездо в Софийската митрополия".
Основна задача на правителството е да узакони своята
власт, като спечели изборите. Подготовката за тях започва отрано.
Фердинанд се страхува много от резултатите, защото не познава
механизмите за спечелване на избори в България по това време.
18
Стамболов го успокоява и
нарежда безмилостна
борба срещу "руските
оръдия" като при опасни
случаи да се вика полици
ята. Той има опит от учас
тие в минали избори, ко-
гато русофилите се опит
ват да предизвикат наси
лия и инциденти, за да
оправдаят намесата на Ру
сия. На 30.08.1887 г. е
вдигнато извънредното
положение и предизбор
ната кампания е открита.
П. Каравелов по брутален
начин е принуден да се
откаже от издаването на
своя вестник "Търновска
конституция". В отговор
П. Каравелов
на публикувана от него
статия срещу княза прави
телството организира митинг пред дома му с искане да бъде обе
сен. Конна полиция се намесва и в сблъсъка с тълпата има 4 ране
ни. Властта организира контраакция - митинг пред двореца при
ветства княза и засвидетелства лоялността на народа към него.
Правителствената програма е формулирана като защита на:
"1. България за себе си; 2. Нейната корона; 3. Нейният основен за
кон - конституцията".17
Тази триада родина-корона-конституция става предизбор
ният лозунг на националистите. Конституцията узаконява родина
та и короната, защото тя, в съгласие с международните договори,
дава на народа право свободно да избира княза си, а запазването
на конституцията е и друга форма на девиза: "България за себе
си", защото чрез нея се извършва противопоставяне на всички рус
ки проекти за България, включвайки изменението на конституци
ята. Освен това изтъкването на преден план на конституцията е и
пропаганден удар срещу руското самодържавие. В нея народът
19
Янко Гочев
вижда олицетворението на суверенитета на възродена България.

За пръв път в предизборната кампания правителството от
рича необходимостта от партии, вкл. правителствена. Пред запла
хата отвън от Русия то се обявява за национално единство, като
всички българи се обединят срещу "предателите" русофили. Така
официално се разпада партийната политическа структура в стра
ната. За да си осигури обществена подкрепа, правителството толе
рира дейността на създадените след преврата срещу Батенберг
дружинки "България за себе си". Създател и идеолог на дружин-
ките е 3. Стоянов, който още през 1885 г. лансира идеята за обра
зуване на една партия на българите, наречена Патриотическа, с
цел запазването на свободата и независимостта на България и де
монстриране на народно единство извън партиите. Новата органи
зация трябва да осигури масова надпартийна подкрепа за управле
нието след победата на контрапреврата, още повече че регент-
ството и правителството на В. Радославов нямат собствена партия,
а и не образуват такава. Идеята на 3. Стоянов за създаване на ши
рока мрежа от правителствени дружинки по градове и селища се
приема и управляващите й дават подкрепата си. Стремежът им е
да демонстрират всенароден характер на управлението.
Образуването на дружинките става с покровителството на
правителството и при активното съдействие на местните админи
стративни органи. 3. Стоянов прилага опита си в комитетските ор
ганизации до 1878 г. и по време на Съединението. Дружинките
имат ЦК и устав, в който се казва, че целта им е да "запазват не
зависимостта на България, гарантирана от основний закон".
Предназначението на дружинките е "да преследват" онези,
които са "посегатели" и унищожители на тази независимост"18, т.
е. русофилите.
Всъщност тези националистически дружинки са опит за
създаване на масова казионна общественополитическа организа
ция. Чрез тях повсеместно може да се упражнява правителствен
надзор без използване на полицейски средства.
Програмата на дружинките е ясна и името им я показва.
Като допълнение в Окръжно на ЦК се казва: "Съществуващите
досега партии в България са окончателно изменени. Няма либера
ли, консерватори и радикали, а има българи, които се борят да си
остане "България за себе си", и няколко чужди оръдия, които же-
20
лаят да продадат Отечеството на чужденци."19

Дружинките са малобройни, но много активни. През фев
руари 1887 г. се включват в потушаването на бунта на предатели
те русофили в Русе. За русофилите са страшилище. Участват и в
разгрома на нахлулите чети на емигранти, изпратени с руска по
мощ в България. Най-активни в репресивната си функция спрямо
русофилите са в изборния ден, когато потушават всички прояви
на опозицията, насочени към проваляне на изборите и предизвик
ване на размирици.
С административен и полицейски натиск и с помощта на
дружинките правителството спечелва с голямо мнозинство избо
рите за V ОНС на 26.09.1887 г. Опозицията се явява на изборите
разбита. Много от водачите й са в емиграция, а тези, които са в
страната, почти не участват в политическа дейност, защото власт
та не им позволява.
В три града - Плевен, Г. Оряховица и Кутловица (дн. Мон
тана), в изборния ден има насилие, като войска и жандармерия
участват в потушаване на безредиците. Има 25 убити и ранени.20
Фердинанд въздъхва с облекчение, защото знае, че съдбата
му зависи от народния вот, а граф Бурбулон от свитата му запис
ва в дневника си: "Изборите преминаха много добре. Имаше ня
колко счупени глави в провинцията, но не и в София. Правител
ственото мнозинство е много силно и това предвещава спокой
ствие в страната."21
Дори английският вестник "Таймс" признава: "Изборите се
свършиха с голяма победа на Стамболова. От 300 депутати най-
малко 260 са с правителството; приятелите на Цанкова наброяват
едва 25 души. Силите трябва след тоя факт да признаят избора на
Фердинанда, въпреки съпротивата на Русия. Не може да се чака
това неопределено положение да се протака до безкрайност."22
Но Русия отрича законността и на тези избори, както и на
изборите през 1886 г. за Велико народно събрание.
След изборите се разгаря печатна война между България и
Русия. Политиката на руското правителство, естествено, се одоб
рява от по-голяма част от руския печат тогава: "Новое время",
"Гражданин", "Новости", "Московские ведомости", "Санктпетер-
бургские ведомости", "Л'ест", "Норд" и други.
Българският официоз - "Свобода", яростно напада Русия и
21
Янко Гочев
критикува цялата руска политика, самия вътрешен политически

живот в Русия, нейното самодържавие и безправието на народа.
Напада остро и всички, които в България не одобряват национа
лизма на правителството спрямо Русия, обвинявайки ги в русофи-
лство и наричайки ги "руски оръдия", храненици на Азиатския де
партамент.
Руската преса не остава длъжна и отговаря настъпателно на
българските нападки. В броя си от 13.10.1887 г. "Свобода" атакува
в. "Журнал дьо Санкт Петербург", който е наречен „орган на Гир-
са" заради отпечатани в него позиви от русофилите. Те са във фор
мата на протести на "Тайний опозиционьш комитет" в София. В
тях се говори, че изборите за V ОНС не са свободни, не се позво
лява на опозицията да има свои вестници, навсякъде царува силен
терор и т. н. Захари Стоянов отговаря: "А в самата Русия има ли
ги?" (свободите - б. а. ). Да се сърди "Тан" и "Таймс", разбираме,
да се сърди органът на Сибир и Сахалин за бесилките и заточени
ята? Искат Русия да се намеси в България. Желаят да ни наложат
нейните азиатски закони с робството, тиранията, шпионажа и за
точенията."23
"Свобода" със задоволство публикува статиите на независи
мото либерално руско списание "Вестник Европм", което косвено
критикува руската политика. То защитава тезата, че България не е
нарушавала Берлинския договор, защото не го е подписала, но
признава, че "настаняването на княз Фердинанд в София се явява
факт нежелан и неприятен за нашето национално самолюбие. Но
това стана и поради редица наши грешки. Българите не щат некой
руски комисар или турски паша... Когато у нас в Русия говорят за
незаконните действия на Стамболова и Муткурова, забравят, че те
се разпореждат в собственото си Отечество пред очите на цялото
население... Българите предпочитат своето управление пред всяко
чуждо. Предлага се да се намеси Турция, но тя е държава, която
сама не знае и няма никакъв ред и никакви закони в себе си... На
истина безполезна политика."24
В статията на "Вестник Европм" има важни разсъждения.
Списанието е особено възмутено от руската позиция да се натова
ри Турция да въдворява ред в България само 9 години след осво
бождението на българите от турско робство. То пита с основание:
какъв ред ще въвежда Турция в България, когато тя не е в състоя-
22
ние да въведе ред в себе си - доказателството е Македония.

Във връзка със статията "Свобода" прави важна бележка:
"Не е вярно, че като не сме избрали за княз русин, руското наци
онално самолюбие се било докачило... Но кой представлява Русия,
за да се говори за национално самолюбие - двама, трима, реакци-
онери" - заключава "Свобода".25
Докато се води руска-българската политика в печата, първа
та редовна сесия на V ОНС (15.10.-17.12.1887г.) приема важни за
кони, чиято цел е узаконяване на режима. Това са законът за изт
ребление на разбойничеството26 и законът за печата.27
За борба срещу разбойничеството първият закон предвиж
да създаването на потери, чийто членове са държавни служители,
зачислявани и уволнявани от окръжния управител, но поставени
под командата на околийския началник.
Чл. 11 въвежда наказание "екзекуция" за села, укриващи
разбойници или отказващи да дават помощ на държавната власт
по закона. Налага се с постановление на правителството и се из
разява в настаняване в селото на военна част за неопределено вре
ме, като селяните поемат издръжката й.
Важен е и чл. 13, който дава политически характер на зако
на. Според него се въвеждат военнополеви съдилища, които тряб
ва да съдят по къса процедура "разбойниците, укривателите и съ
участниците им, както и всички лица, които с оръжие в ръка вди
гат бунт срещу държавата". Така криминални престъпни деяния
като разбойничеството се смесва с противодържавно престъпле
ние като въоръжен бунт срещу държавата.
Чл. 13 е предложен от самия Ст. Стамболов и е силен удар
срещу нелегалните методи на борба на русофилската опозиция.
Остава в сила чак до 1902 г., когато е обезсилен, но не и отменен.
Законът за изтребление на разбойничество веднага намира
приложение срещу разбойниците и русофилите. Заслугата на Ст.
Стамболов е в разгрома на разбойничество, символ на отслабване
на държавността, което след строгите мерки бързо поутихва към
1889 г.
Наказанието "екзекуция" е жестоко спрямо селяните и то
лерира борбата им срещу нелегалните въоръжени чети на русо
филите. Още в края на 1887 г. става ясно, че селяните не са чак
толкова "вечно признателни" към Русия, че да предизвикват таки-
23
Янко Гочев
ва мерки на правителството, защото се включват в разгрома на че

тите (всъщност разбойнически банди) на кап. Набоков и кап. Боя
нов.
Законът на печата регламентира 13 състава на престъпле
ния против печата, с което фактически узаконява цензурата. Насо
чен е срещу опозиционните прояви в пресата. Чрез него русофи-
лите са подложени на полицейски и съдебен произвол, особено за
изразяване и разпространяване на мнения, които посягат на вът
решната и външната сигурност на държавата и на особата на мо
нарха. Освен това законът наказва и подбудителството към неспаз
ване на законите и към неподчинение спрямо властите, което
всъщност изключва каквато и да пряка критика срещу правител
ството.
Въпреки че по закона за печата се водят дела, арестуват се
редактори, обискират се редакции и печатници, през 1887-1894 г.
излизат близо 70 вестника, от които повечето са опозиционни. Та
ка че желязна цензура от руски царски тип в България по това
време няма.
През 1892 г. цензурата официално е отменена, но чрез т.
нар. "Башева добавка" към закона от 1893 г. свободата на печата
отново е силно ограничена.
Двата закона от 1887 г. създават юридическата база на ре
жима. С тях конституцията се изменя в антидемократичен дух. Те
са противоконституционни, защото са в противоречие с гражданс
ки права и свободи, особено правото на лична неприкосновеност
и свободата на словото. Противоконституционността на законите
от 1887 г. се изразява и в обвързването на съдилищата по-плътно
с правителството. Независимостта на съдебната система е силно
дискредитирана. Логиката на законодателя е, че гражданските
права и свободи трябва да бъдат силно ограничени в интерес на
сигурността на българската държава, заплашена отвън от Русия.
Една от големите заслуги на Стамболов е, че разбира ос
новното: спокойствието на реда в страната, независимо как е пос
тигнато и как се изгражда то, е по-важно, отколкото реномето на
демокрацията. Единствен той има силата да го признае открито и
да се заеме да свърши тази работа, колкото и опасно да е това.
След изборите до края на 1887 г. Русия възприема смесен
подход по българския въпрос. Главната й цел е възстановяване на
24
нейното влияние в България, което е възможно да се осъществи

по два начина: дипломатически и военен.
Руската дипломация се раздвижва и разработва и издига
комбинации и алтернативи спрямо България. Дипломатичес
ките й усилия са насочени пряко към Турция и Великите си
ли.
По отношение на Турция Русия не е доволна от нотата й по
българския въпрос от 10.08.1887 г., която остава без последствия,
още повече че султанът съзнателно я обезценява и не я подписва.
След изборите руският натиск спрямо Турция продължава.
Като сюзерен на България и суверен на Източна Румелия тя тряб
ва да бъде заставена да действа по княжеския въпрос и да се нало
жи над българското правителство, дори и със сила.
Нараства ролята на руския посланик в Цариград Ал. Нели-
дов, чиято задача е да вкара с обещания и заплахи Турция в рус
ките планове спрямо България. Обещава й дори дипломатическа
помощ по египетския въпрос, която е насочена срещу Англия.
Руските планове са разкрити в България, като официозът
"Свобода" на 26.09/8.10.1887 г. пише: "... руското правителство не
бърза да уреди българския въпрос, а го протака, докато обстояте
лствата му позволят да сложи ръка върху България... Не вярваме
обаче, че нито Великите сили, нито Турция ще приемат руските
предложения. Този княз вече управлява. Да се откажем от него,
означава да изгубим българската независимост."28
"Свобода" всъщност обобщава позицията на правителство
то: България отказва да изгони княза и предаде властта на извън
реден руски комисар (генерал), както настоява Русия, който да
подготви избора на удобен за нея владетел в България.
Остава вариантът въздействие върху България чрез Турция,
като настояванията на Нелидов стават все по-настойчиви и запла
шителни. Той се опитва да накара Турция да вземе в ръцете си
инициативата на изгонването на княз Фердинанд.
България се страхува от уязвимото положение на Турция,
притисната от Русия, затова се стреми да внуши страх у султана от
поведението на Русия. Турция обаче е сигурна, че Русия, която е
все по-изолирана, няма да посегне върху владенията й, за което
получава уверение от Англия, Италия и Австро-Унгария. Техният
натиск в Цариград има противоположна на руските усилия цел:
25
Янко Гочев
отказ от всякаква намеса в България. Единодушието им по бълга

рския въпрос е насърчавано от Бисмарк. Притисната от две стра
ни, Турция протака и дава на Русия двусмислени обещания, кои
то не смее да изпълнява, но все пак удържа руския дипломатичес
ки натиск.
В плановете на Русия по българския въпрос главно място се
отрежда на Великите сили. Тя обаче не успява да обедини всички
сили за една обща позиция спрямо България. Само Германия и
Франция приемат руските идеи и отказват да поддържат офици
ални отношения с княз Фердинанд, но и те не се съгласяват да съ
действат за доброволното му изгонване. При това германската
подкрепа за Русия е колеблива и непоследователна. До края на
1887 г. Русия така и не успява да спечели Бисмарк за съдействие
по българския въпрос, вкл. за общо съдействие върху Турция. Дъл
го време Германия не изяснява своето отношение. Накрая, верен
на съюза си с Австро-Унгария от 1879 г., Бисмарк обявява, че ня
ма да допусне руска намеса в България.
Със съдействието на Бисмарк още в есента на 1887 г. Анг
лия, Австро-Унгария и Италия съгласуват позицията си за намеса
в България. Обединява ги страхът им от евентуална руска окупа
ция на България. Точно по това време, през есента на 1887 г., рус-
ко-австро-унгарските отношения се изострят. Българският въпрос
принуждава двете сили с най-преки интереси на полуострова да
си разменят заплахи. Русия прехвърля военни части към граница
та си с Австро-Унгария. Рискът от война с Европа заради България
нараства. На 12.12.1887 г. Англия и Австро-Унгария сключват спо
разумение помежду си, а на 16.12.1887 г. Италия се присъединява
към него. То има много по-голямо значение за международните
отношения от първото от 24.03.1887 г. България се оказва въвле
чена в него, без самата тя да участва. Ако първото средиземномо
рско споразумение засяга българския въпрос само косвено, във
второто осем от всичките му девет параграфа пряко или косвено
засягат България. Има и друга разлика, защото, ако първото уреж
да само дипломатическо сътрудничество, във второто вече са разг
ледани конкретни случаи за действие на трите сили. Англия,
Австро-Унгария и Италия се споразумяват даже насила да привле
кат Турция в борбата си срещу Русия. Смята се Англия да предос
тави флот, готов да влезе в Черно море, Австро-Унгария - су-
26
хопътна армия, която да атакува Русия през Галиция, а Италия да

си осигурява връзката между Лондон и Виена.
Така Средиземноморската Антанта затваря обръча около Русия
и предотвратява войната заради България на полуострова. Чрез спора
зумението Англия, Австро-Унгария, Италия, а зад тях и Германия га
рантират България от руска агресия. Западна Европа предотвратява
дори теоретичната възможност за руска окупация на България. Тя зас
тава като страж на Балканите. Русия е изолирана, още повече че Фран
ция е загрижена за своята безопасност.
За да излезе от тежката международна изолация, Русия
отстъпва. На 18.12.1887 г. руският посланик във Виена граф. Лоба-
нов-Ростовски посещава външния министър на Австро-Унгария
граф. Г. Калноки и обявява, че Русия няма намерение да напада
Австро-Унгария и няма да пролее нито една капка кръв за Бълга
рия. На 22.12.1887 г. руският посланик отново информира Виена
за позицията на Петербург по българския въпрос. Това дава въз
можност на Бисмарк да заяви на 11.01.1888 г., че опасността от
войната е отминала.29 Като резултат руската кауза в България
окончателно е загубена.
Военният път за решаване на българския въпрос след избо
рите, узаконили властта на Фердинанд и Стамболов, може да се
реализира пряко от самата Русия, което означава окупация на Бъл
гария от Турция, която трябва да бъде подтикната към въоръжена
интервенция в България и от емигрантите русофили. Вариант
международна окупация е неприложим поради липса на съгласие
между всички Велики сили.
Най-лесният вариант Русия сама да осъществи окупацията е
чрез десант на свои войски във Варна или Бургас, транспортирани
от черноморския руски флот. Вариантът руска окупация въобще
не е обсъждан от правителствените среди, макар че Александър
III е крайно раздразнен от неуспешната си политика в България.
Самият външен министър Гирс отхвърля този вариант. Той се
страхува обаче от заканите на императора да действа решително
срещу България и го въздържа доколкото може от такъв рискован
и авантюристичен ход. Липсва подходяща международна обста
новка, а и опасенията от усложненията, вкл. война за самата Русия
като последица от окупацията на България, са големи.
През ноември 1887 г. при посещението си в Берлин Алек-
27
Янко Гочев
сандър III ясно и категорично разбира от кайзер Вилхем I и Бис-

марк, че руска интервенция в България ще доведе до война на Ру
сия срещу Австро-Унгария.
Русия не знае по това време все още за тайния съюз на Гер
мания и Австро-Унгария от 1879 г., макар че подозира за наличи
ето му. Тя не знае и че на 12.12.1887 г. началник-щабът на герма
нската армия - фон Молтке, предлага на австрийския си колега -
ген. Бек, съвместно превантивно нападение срещу Русия.
За щастие на Русия и на България до края на 1887 г. Алек
сандър III не приема идеята за окупация, макар че Европа основа
телно се страхува от такъв вариант.
Вторият вариант за окупация може да се осъществи от Тур
ция. Идеята на Нелидов е турски войски, благословени от импе
ратора на Русия да нахлуят и окупират Източна Румелия (Южна
България), която Русия така и не признава за част от Княжество
то. Турция отхвърля този вариант. Султанът отказва поради страх
от евентуални усложнения в империята му. Той помни Източна
та криза (1875-1878г.), когато Русия, Австро-Унгария и Англия
откъсват, коя с война, коя с дипломация, части от владенията му.
Освен това знае, че всички опити да се окупира Южна България
ще срещнат български отпор и войната ще е неизбежна.
За Русия остава единствената възможност да възстанови
влиянието си по военен път. Надеждите й отново се насочват към
русофилската емиграция. Заема се да я обедини и въоръжи, за да
може чрез нея с въоръжените й чети да свали Фердинанд и пра
вителството на Стамболов.
Задачата е трудна, защото през 1887 г., след провала на
февруарските бунтове, емиграцията е разколебана, разединена и
загубила вяра в успеха на борбата си. За това говори преписката
между различните центрове.
През септември 1887 г., преди изборите за V ОНС,
външният министър Н. К. Гирс поднася записка на императора, с
която предлага специално лице да посети емигрантските центро
ве, да проучи състоянието им, да ги обедини и подготви за въоръ
жена борба.
Изборът на Азиатския департамент пада върху Николай
Хартвиг, който е колежки съветник и чиновник в департамента.
Той е бивш вицеконсул в Бургас и отговаря на условията да осъ-
28
ществи тайната мисия, защото е запознат с българския въпрос,

познава някои от водачите на русофилите и е в тесни връзки с тях.
Освен това, подчертава Н. К. Гирс, има благоразумно и умерено
виждане по въпроса, което е гаранция за успех.30
Секретната записка на Н. К. Гирс е важен документ, защо
то разкрива дотогавашното състояние на отношенията между рус
ката власт и емигрантите. В нея се казва: "В настоящето време
българските емигранти се намират преимуществено в Турция,
Румъния, Сърбия и у нас. В действията им и даже в стремежите
им няма никакво единство. Дадените им от нас помощи (пари - б.
а.) се оказват при тези условия съвършено безполезни, между дру
гото, намирайки се в родината и получавайки същата помощ, те
биха могли да увеличат броя на опозиционните гласове. Много от
известните български емигранти се стремят и идват в Петербург,
дошли тук, те се жалват от малкото средства, представят различ
ни проекти, за чийто практически резултат не може да има никак
ва увереност. Почти всички те настояват за окупация, която би се
състояла и без тяхното мнение, ако императорското правителство
я намереше за изгодна за интересите на Русия..."31
Резолюцията на Александър III върху записката на Н. К.
Гирс е: "Напълно одобрявам!"32
Н. Хартвиг е снабден със специална инструкция, одобрена
от Александър III, според която:
" \ . Опозицията трябва да изостави всякаква надежда за во
енна намеса на Русия. Императорското правителство няма наме
рение нито да окупира България, нито още по-малко да влиза във
война заради България. Намесата й в делата на Княжеството мо
же да бъде само мирна и възобновяването на официалните отно
шения с България може да стане само в случай на сваляне на се
гашното незаконно правителство;
2. Затова всички усилия на истинските българи патриоти и
лицата, които заявяват за своята преданост към руския господар,
трябва да бъдат насочени преди всичко към тази най-близка цел -
сваляне на незаконното правителство;
3. За постигането на тази цел всички отделни групи на опо
зицията, отхвърляйки преследването на лични, партийни цели,
трябва да се обединят в едно, за да получат преобладаващо мно
зинство в предстоящото Народно събрание, което е задължител-
29
Янко Гочев
но да се изкаже против узурпатора (Фердинанд - б. а. ) и негови

те помощници;
4. Необходимата на опозицията в този случай материална
помощ ще бъде оказана, според възможностите от нашия дипло
матически агент. Опозиционният печат, чието задължение е да ра
зяснява на народа в какво се състоят истинските интереси на стра
ната, може също да разчита на някаква субсидия;
5. Извън пределите на изборната и политическа борба опо
зицията не може да разчита на материална помощ от Русия;
6. След свалянето на управляващата партия и нейния княз,
когото Русия ще обяви за самозванец, по-нататъшното посредни
чество на руското правителство ще зависи от начина на действие
на взелата надмощие опозиция;
7. Императорското правителство намира за неудобно да по
сочва веднага кандидат за българския престол. Веднага след отпъ
туването от България на принц Кобургски назначаването от рус
кото правителство на временен регент или комисар, или както
днес се предлага - княжески наместник, ще стане необходимо за
въвеждане на ред в страната;
8. Само след въвеждането на такъв Русия ще посочи досто
ен княз за България и ще бъдат предприети мерки за признаване
то му от другите държави."33
Тайната мисия на Н. Хартвиг започва през октомври 1887
г. и продължава чак до февруари 1888 г., като той посещава пос
ледователно емигрантите в Одеса, Букурещ (за "установяване на
синхрон" с посланика М. Хитрово, "на когото е поръчано да ръко
води обръщащите се към него българи в Румъния"),34 Цариград,
Одрин и Белград.
Целта на тайната мисия е проучвателна (запознаване със
състоянието на емиграцията, за чиято боеспособност в Петербург
имат големи опасения), организационна (подготовка на ново въс
тание) и координационна (взаимодействие между цялата опози
ция и руските посланици в Букурещ и Цариград М. Хитрово и Ал.
Нелидов).
Отначало в първите два месеца Н. Хартвиг докладва опти
мистично за своята работа. Изразява голяма надежда за успех и
най-вече изтъква своите заслуги за организирането на опозицията.
От Одеса и балканските столици изпраща секретни телеграми с
30
информация за работата си. В Одеса успява да склони към един

ство различните емигрантски групи. От Букурещ докладва, че ни
кой не се е досетил за мисията му. Най-голям е успехът му в Ца
риград и Одрин, където провежда срещи, разговаря и посещава
събрания на опозицията съвместно с Др. Цанков, който според ед
на телеграма на Нелидов до Гирс от 9/21.10.1887 г. също е убеден,
че в страната (България - б. а .) има почва за сериозен преврат, не
обходимо е само известно време за подготовка.35 Интересни са от
ношенията на Н. Хартвиг с Ал. Нелидов. За тях първият призна
ва: "Нелидов се отнася към мен крайно благосклонно и дори лю
безно, оказва ми съдействие във всичко и макар да казва, че не раз
чита напълно на оптимистичните ми заключения, винаги добавя,
че аз съм по-компетентен да съдя..."36
Н. Хартвиг работи с голям размах и установява връзки с
много представители на русофилите - както цивилни, така и воен
ни.
В Цариград Др. Цанков поема ръководството на цялата
опозиция. Тук емиграцията подписва протокол - нещо средно
между програма и устав, с който решава да се работи за "произво
дството на една революция". Според чл. 1 от протокола целта е
събарянето на "днешното противонародно и узурпаторско прави
телство, начело с княза", възстановяване на добрите отношения
между освободители и освободени и изгонване на чуждото влия
ние от България, което се стреми да я подчини икономически и
политически и така да я отклони от историческия й път, начертан
в Сан Стефано. Чл. 2 говори за "приготвителна дейност", а чл. 3
въвежда фигурата на ръководителя на опозицията, който обаче не
е назован. Следващите членове дават на емиграцията облик на
трайно общество с много конспиративни правила, основано на
много централистични принципи. Като детонатор на един наро
ден бунт емиграцията, в съгласие с руската дипломация, смята, че
е необходимо да се организират и изпратят в България въоръже
ни чети.
На основа на съгласувани действия на цялата емиграция в
Цариград Н. Хартвиг и Др. Цанков разработват план за голямо
въстание. След успешно ходатайство на Н. Хартвиг МВнР (Азиатс
кият департамент) на Русия отпуска на Др. Цанков 15 000 фран
ка за подготовка на въстанието чрез нахлуване на чети.37
31
Янко Гочев
Въобще на Др. Цанков е отредено голямо внимание и в

знак на доверие "помощта" за него нараства значително.
Не всичко обаче върви гладко. Др. Цанков докладва, че са
му необходими за подготовката до 30 000 франка, "за да сдържи
безумните начинания - опитите на събралите се сега в Цариград
дребни шайки бандити, които се стремят да проникнат в Руме
лия".38 Н. Хартвиг прави необходимите постъпки, но най-нетьрпе-
ливите избързват и още през октомври 1887 г. една малка чета,
начело с поручик П. Боянов, нахлува в страната, но е разбита лес
но и не успява да вдигне бунт в Старозагорско.
Проблем остава финансирането на въстанието от Русия.
Емигрантите искат все нови помощи, като гарантират успеха му.
Убедени в това, те решават да признаят руските "помощи" като
дълг на бъдещото тяхно правителство.
Др. Цанков успява да създаде конспиративен апарат, който
действа в пограничните пунктове на България. Според плановете
му в Сърбия трябва да се създаде спомагателна база за въстанието.
Там има сведения, че действа кап. Бахчеванов, участник в превра
та на 9.08.1886 г., който пътува от Пирот до Букурещ, Одеса, Ца
риград и обратно и получава 1000 франка "помощи".39 Н. Хартвиг
приема този план и отива специално в Сърбия, където получава
съгласието на сръбското правителство за предоставяне на българс
ките емигранти на възможност за действия на сръбска територия.
В телеграма до Н. К. Гирс той подчертава, че "радикалите съчув
стват силно на българската опозиция".40 Остава оптимист за успе
ха на въстанието, но още в декември 1887 г. предупреждава за
вредното въздействие на "дребните и чести въстания", в каквито
се изразява дотогава емигрантското движение.41 Идеята му вече е
за създаването на по-широка външна, и най-вече вътрешна, в Бъл
гария, база за бъдещите действия на опозицията, вкл. сред армия
та.
По време на тайната мисия на Н. Хартвиг в плановете на
руската дипломация влиза и кап. К. Паница. Коста (Костадин) Па
ница (1857-1890г.) до 1887 г. е приятел на Ст. Стамболов и
привърженик на политиката му. Той учи в Одеското военно учи
лище (1875-1876 г.). Постъпва в Българското опълчение и в съста
ва 6-та дружина участва в "Освободителната" война. Награден е с
руски Георгиевски кръст и е произведен в чин прапорчик. След
32
войната завършва Константиновското военно училище и Петербу-

ргската военно-юридическа академия. Той е герой от Сръбско-
българската война, където се прочува с подвизите си с отряда от
доброволци, съставен от българи от Македония. След 9.08.1886 г.
застава на страната на Ст. Стамболов. Участва в потушаването на
русофилските бунтове в Бургаско в октомври 1886 г. и в побоя
над русофилите в "Черната джамия" в София след февруарските
бунтове от 1887 г. По това време е вече майор от българската ар
мия, но поддържа тесни връзки с македоно-одринското движе
ние. Един от мотивите му да търси контакти с Русия е, че в поли
тиката на Стамболов вижда опасност за българската кауза в Маке
дония, защото Русия пренасочва подкрепата си там вече за Сър
бия. Още през септември 1887 г. К. Паница започва преговори с
руската дипломация. Отначало връзките се осъществяват чрез рус
кия поданик в Русе поручик Порфирий Колобков. Според него К.
Паница "няма да бъде придирчив в средствата за постигане на цел
та, което е гаранция за успех.42 М. Хитрово има още инструкция
от Петербург от 10.08.1887 г. за "...съдействие на благонадеждни
лица, изявили готовност да вземат дейно участие в отстраняване
то на принц Кобург от България".43 Затова предложението на К.
Паница е добре дошло за него. Той обаче се съмнява в "благона
деждността" му и затова нарежда на Колобков разговорите с К.
Паница да не са от негово име, а "частни".44 След първите контак
ти името на К. Паница е представено на българските офицери в
Петербург. Там обаче му нямат доверие и не се изказват ласкаво
за него, още повече че има реноме на русофоб.
Едва на 18.10.1887 г. с телеграма на началника на Азиатския
департамент И. А. Зиновиев до М. Хитрово се разрешава на дра-
гомана на руското консулство в Русе - евреина Якобсон, да води
"частни" разговори с П. Колобков за дейността на К. Паница по
въпроса за отстраняването на Фердинанд. Указанията към Якобсон
са да действа внимателно, за да не разкрие руското участие в заго
вора срещу Фердинанд.43 В хода на разговорите К. Паница се ле
гитимира от името на "българските офицери" и "новообразувана
та в България опозиционна на правителството партия".46 К. Пани
ца обаче търси срещи без посредници. В края на ноември 1887 г.
в конспирацията се включва и друг руски поданик. Това е руският
търговец Николай Новиков. Командирован е от руското правите-
33
Янко Гочев
лство в София с мисия с разузнавателна и организационна цел.

Снабден е с подробни инструкции от руското МВнР. Пристига в
България да преговаря, а също за "определено възнаграждение" да
намери в София "хора, способни по конспиративен начин да
отстранят принц Кобургски".47
За мисията си А. Новиков получава 24 000 франка от суми
те от окупационния фонд.48 По-късно за успеха на делото си иска
допълнителни суми от 64 000 франка.49 Руският пратеник има на
мерение така да нагласи дейността си, че свалянето на княза да
съвпада с похода на четите от Цариград. Моли дори да му се изп
ратят динамитни патрони в Русе, където се очаква идването на
Фердинанд. Методът му на работа е "явно" поощряване на въста
нието срещу княза. В инструкцията му влизат следните указания,
които трябва да даде:
"1. При преврат Русия няма да отмъщава на никого;
2. Русия няма намерение да ограничава вътрешната автоно
мия на България;
3. Да се избере нов княз по договореност с нея;
4. Вътрешната политика на България да се съгласува с Ру
сия."50
Забележителното в инструкцията е, че Русия говори за
"вътрешна автономия" на България, а не за държавна самостоятел
ност. Сякаш Н. Новиков е изпратен на мисия в Полша или Фин
ландия, които тогава са в състава на Руската империя.
Мисията на Н. Новиков е одобрена на високо ниво. В тече
ние за нея са външният министър Н. К. Гирс и посланикът в Буку
рещ М. Хитрово. Самият Н. Новиков до края на 1887 г. дори отс-
кача до Русия за нови инструкции. Сведенията си изпраща чрез
руската мисия в Белград, откъдето те са препращани през Буку
рещ и Одеса до Петербург.
На 2.12.1887 г. М. Хитрово командирова в Гюргево първия
секретар на императорската мисия в Букурещ - колежкия съвет
ник Виламов, за преговори с К. Паница, който формулира усло
вията си, за да осъществи преврата:
1. Временно правителство да се състави след преврата,
отстранил Фердинанд в състав: В. Радославов, Др. Цанков, д-р
Моллов, Т. Бурмов, полк. Д. Николаев, а поста главнокомандващ
на българската ария запазва за себе си;
34
2. Правителството кани руски императорски комисар (не

Каулбарс) в България;
3. Под ръководството на комисаря свиква ВНС, което изби
ра посочения от Русия княз, без да се изключва кандидатурата на
А. Батенберг;
4. След избора на княз офицерите емигранти да се завърнат
в България;
5. Руски офицери да поемат министерството на войната и
командването на бригади;
6. Въстание в Македония с помощта на Русия, която трябва
да предостави пари и оръжия и присъединяването й към Бълга
рия.м
В предложения подробен план от К. Паница има неприем
ливи за Русия условия. Особено отрицателно тя приема идеята за
въстание в Македония и присъединяването й към България с рус
ка помощ. Опасенията й са, че едно въстание ще предизвика чуж
да, вероятно австрийска окупация, но всъщност с този предлог
прикрива антибългарската си политика.
Русия не одобрява състава на временното правителство, за-
щото в него има лица, на които няма доверие, а и министрите са
от различни партии. Тя иска за министри тези, които "предвари
телно изявят готовността си, да изпълняват изискванията на импе
раторското правителство".
На настояванията на К. Паница за определянето на канди
дата за български княз Русия отговаря: "Княжеството може да се
управлява под върховната власт на Негово величество - господаря
император и височайшия назначен наместник, като при това се за
пазва силата на действащата в България конституция."
Освен това Русия лишава правото на ВНС да избира княз и
му разрешава само обсъждането на въпроса за избор на княз.
Русия отхвърля и предложението руски офицери да огла
вят министерството на войната и командването на бригади, а ос
таналите длъжности да се заемат от български офицери.
Аргументите на Петербург са "дезорганизацията на бълга
рската армия, отсъствието у тамошните офицери на понятие за
дълга на клетвата, за верността към престола и отечеството" и
липса на гаранции, че при такива условия българските офицери
няма да изменят на комисаря, който ще бъде изпратен. Фактичес-
35
Янко Гочев
ки Русия обвинява българските офицери, че масово не са подкре

пили преврата от 9.08.1886 г. Внушава се отново и обвинението,
че русофилите офицери са неспособни "да управляват и ръково
дят народните движения в Княжеството".52
Така през декември 1887 г. Гирс нарежда преговорите с К.
Паница да се прекратят, въпреки желанието на последния да из
мени някои свои условия.
В Петербург е решено да се изчака резултатът от мисията
на Н. Хартвиг и се отдава предимство на похода на четата на кап.
Н. Набоков.
Също в края на 1887 г. се подготвя заговор за убийството на
Фердинанд. В основата му е участникът в преврата на 9 август Ан.
Бендерев, който вече е руски офицер. Замисълът е да се взриви ка
ляската на княза. За целта са необходими 6000 франка. В Одеса
Ан. Бендерев и специалистът от руските тайни служби и опитен
терорист Франц Мактич репетират атентата. Наблюдателите, до
волни от представеното, броят парите. Ан. Бендерев убеждава са
мия Мактич да участва. Мактич отива в Цариград, където обаче
попада в полезрението на българското разузнаване. Чрез агентите
си българският дипломатически агент Г. Вълкович разбира за за
говора. Мактич заминава с параход за Варна, без да знае, че чрез
Г. Вълкович вече и Ст. Стамболов знае за готвения терористичен
акт, и е взел предохранителни мерки.
Когато параходът влиза в пристанището на Варна, полици
ята очаква Мактич и го арестува. Пред нея Мактич прави пълни са
мопризнания. Нищо не подозира и счита, че залавянето му е ре
зултат от високата класа на българската полиция. За да се осуети
разкриването на русофилската конспиративна мрежа в България,
руската дипломация се намесва. От нейно име германският дип
ломатически агент като защитник на руските интереси в България
енергично настоява за освобождаването на терориста, тъй като е
руски поданик. Стамболов избягва да дразни Русия. Веднага го ос
вобождава и екстернира.
Залавянето на Мактич е голям успех за разузнаването ни в
Цариград и лично на д-р Г. Вълкович - очите и ушите на България
в турската столица, който има своя агентура сред руските тайни
служби. Посланик Нелидов, който също се занимава с конспира
ции, разбира, че в лицето на Г. Вълкович Русия има изключителен
36
противник, който винаги ще обърква плановете на руските тайни

служби.
Нахлуването на четата на кап. Набоков в България в края на
1887 г. е последният опит на Русия да свали българското правите
лство чрез въоръжено въстание.
Кап. Набоков е един типичен авантюрист. Още когато е в
България на руска служба като офицер, се прочува с ловджийски
те си подвизи. Веднъж вместо дива свиня убива български войник
по невнимание, но "чрезвичайното" произшествие е прикрито от
руските му началници. Българското правителство потулва случая.
Страхува се да му търси наказателна отговорност. Това създава у
руския офицер чувство на безнаказаност и той се впуска в опасни
начинания. Поради руското си поданство два пъти е спасяван от
руските консули след тежки престъпления. Първият път е през
май 1886 г., когато организира неуспешен атентат срещу княз
Александър, и вторият път - през октомври 1886 г., когато органи
зира метежа в Бургас. За второто си престъпление има смъртна
присъда за противодържавна дейност.
След авантюрата си в Бургас е прехвърлен в Цариград, а от
там, тъй като с дейността си вреди на руските интереси, е изпра
тен в Одеса. Тук, в средите на русофилите, има нова идея - да ор
ганизира чета, която да вдигне въстание в България и да свали кня
за и Стамболов. Средствата се осигуряват от Славянското благот
ворително общество в града.
През лятото на 1887 г. кап. Н. Набоков пристига в Цариг
рад, където се среща с български емигранти и водача им Др. Цан
ков. Открива съмишленик в лицето на българския кап. Петър Бо
янов. С него се познават от общата им служба в Бургаската дру
жина. Кап. Боянов емигрира в Одрин след контрапреврата на
Стамболов. Оттам се завръща през октомври 1887 г. тайно в Ста
розагорска околия. Свързва се с верни приятели и свиква съвеща
ние в гората между Кадиево и Могила. Надушени от властта, ня
колко роти от 12-ти Балкански полк подгонват русофилите зат
ворници и кап. П. Боянов едва се спасява с бягство в Турция. За
минава за Цариград, където се присъединява към Набоков.
През есента на 1887 г. четата се събира и въоръжава. Др.
Цанков взема участие в организирането й. В подготовката на чета
та участва и Славянското благотворително общество в Одеса с
37
Янко Гочев
председателя му А. Кривцов. Доказателството за това е писмото

на Др. Цанков от Одрин до А. Кривцов от 25.11/7.12.1887 г. Сами
ят Александър III поставя недвусмислена забележка върху него:
"Колкото по-зле в България, токова по-добре". Нещо повече -
Одеса и Цариград поддържат връзки. Те се осъществяват чрез пос
ланика Ал. Нелидов и агента на МВнР на Русия в Одеса П. Рома-
ненко, които взаимно се информират за подготовката на четата и
въстанието въобще, като П. Романенко предава донесенията от
Балканския полуостров на външния министър Н. Гирс в Петер
бург. След похода самият А. Кривцов пита с открита телеграма от
приближените на Др. Цанков Людсканов: "Телеграфирайте ми
подробно в Петербург какво се е случило, дали нашите са живи!
Тук се сърдят и упрекват в преждевременност. Стараем се да ги
успокоим, да опазим стареца" (вероятно Др. Цанков - б. а. ).54 Та
ка А. Кривцов разкрива своето участие и компрометира пред Тур
ция цанковистите.
Четата и подготовката на въстанието се финансира от Ру
сия. Това доказва писмото на И. А. Зиновиев до П. Романенко от
4/16.11.1887 г. С него началникът на Азиатския департамент уве
домява агента на МВнР в Одеса за изпращането на 4000 рубли в
кредитни билети, "предназначени за предоставяне на помощ на
българските емигранти, които са начело на споменатото предпри
ятие" (четата на Набоков - б. а. ).” На Набоков се обещават евен
туално и военни подкрепления от Одеса.
Декември 1887 г. е решителният месец при подготовката
на въстанието. Тогава в МВнР на Русия се обсъжда молбата на
председателя на петербургското Славянско благотворително об
щество граф Н. П. Игнатиев за организирането на похода на На
боков в България. Иска се най-вече отпускането на пушки и боеп
рипаси за четата. МВнР на Русия решава да снабди четата с "всич
ко необходимо". Първият секретар на руската мисия в Букурещ -
Виламов, е командирован от Русия в Цариград за "окончателните
условия с г-н Набоков и за реда на управление на заетите от него
местности в България до пристигането на подкрепление от Оде
са".51’
Другата задача на мисията на Виламов е "да даде на кап. На
боков парични средства за издържане на хората, събрани от него
за споменатата експедиция".57 МВнР утвърждава плана Цанков-
38
Хартвиг за въстание, след като защитава личния доклад на своя

представител в Букурещ и получава писменото потвърждение на
А. Нелидов за възможностите за преминаване на четата на Набо-
ков през Турция. Лично А. Нелидов гарантира "безпрепятстве-
ност" в нахлуването на четата от турска територия.58 Самият Др.
Цанков дава сведения за малобройността на бургаския гарнизон и
недоверието на населението към българското правителство. Зато
ва разчита на благоприятен изход от похода. Целта на четата е да
завземе Бургас, да се укрепи там и да вдигне "народен бунт" сре
щу правителството с цел свалянето му.
Още неколкомесечна подготовка на кап. Набоков успява да
привлече в четата си 9 български шайкаджии и 38 черногорци,
набрани от кръчмите в Цариград. Черна гора има известия за за
говора на четата и за участие на нейни поданици в нея. Уведомя
ва Турция, но тя не взема никакви мерки да предотврати похода,
вероятно поради страх от Русия. Макар че според посланика й Не
лидов начинанието е "безнадеждно"59 и при неуспех обявява, че
няма да се застъпи за никой от водачите на четата.
Следователно самият кап. Набоков започва похода си на
свой риск, неудържим в желанието си да "освободи" България от
Фердинанд и Самболов. Той толкова много вярва в силата на Ру
сия и в идеята за сваляне на "немския" княз, че пренебрегва доб
рото въоръжаване на четата. Част от черногорците нямат никакво
оръжие. Освен това кап. Набоков очаква едва ли не че български
ят народ ще го посрещне като "освободител" - с хляб и сол.
Той не знае, че в Цариград е попаднал в български капан.
Всяка крачка на руския специален пратеник там Виламов се сле
ди неотлъчно от агентите на Г. Вълкович. Обсъденото между На
боков и Виламов веднага се изпраща на Г. Вълкович, а от него - по
специален канал на Ст. Стамболов, който очаква четата и е в тече
ние на похода й.
На 22.12.1887 г. четата на кап. Набоков отплава към Бълга
рия от Цариград с гръцки кораб "Георгиос", специално нает за та
зи цел от Нелидов, който на следващия ден праща телеграма до
Н. Гирс. "Въздействайте една чета да навлезе в България от стра
ната на Сърбия, за да раздели силите на софийското правител
ство."60
От тази телеграма става ясно, че е била подготвена и друга
39
Янко Гочев
чета, начело с емигранта Дражев, която трябва да нахлуе от Од

рин в България, но е задържана още в началото на похода си от 4
турски жандарми.
Корабът плава без знаме в спокойното море. Сутринта на
23.12.1887 г. граничният пост при с. Кюприя го открива. Местна
та селска стража е вдигната "по тревога". Кап. Набоков прави ма
невра, за да се скрие от посрещалите. На 23.12.1887 г. с малки лод
ки четата слиза на брега до с. Приморско, Бургаско. Стамболов и
полк. С. Муткуров нареждат врагът да бъде унищожен "бързо и
енергично". Повикани са подкрепления от Сливенския гарнизон.
Въоръжават се и селяните. На 24.12.1887 г. 3-та дружина от 2-ри
пехотен сливенски полк посреща с огън четата близо до с. Росен.
Започва сражение, в което загиват кап. П. Боянов и още 11 четни
ци, а други 6 са заловени при преследването. Останалите се укри
ват в с. Бяла вода, Бургаско. Кап. Набоков обаче се спасява с
бягство. Потери от въоръжени селяни започват да претърсват
околните села и кошари. Привечер на 25.12.1887 г. кап. Набоков
с малка група четници са открити в Паничерската гора от група
овчари. Те уведомяват селския кмет, който праща потеря по сле
дите им. Така, вместо да посрещнат като "освободител" кап. На
боков, селяните усърдно помагат за залавянето му. В това време
23 четници, повечето ранени, се прехвърлят в Турция близо до с.
Конак. Преследвачите им поискали от турците да предадат "раз
бойниците", но те отказват поради липса на заповед "от горе".
На 27.12.1887 г. Новопаничерската потеря попада на следи
те на кап. Набоков и 2 четници, изтеглящи се към границата.
Бегълците са настигнати и обкръжени на Дервишката поляна
между селата Старо и Ново Паничерево. Тримата "освободители"
са убити. Селяните остават глухи на молбите на кап. Набоков да
бъде предаден на военен съд. Те отговарят, че нямат намерение да
го връщат на руския консул.1’1
У убитите офицери са открити документи и писма, които
уличават Русия и доказват връзките й с русофилите в емиграция
та. Между тях има и едно писмо на черногореца П. Петрович до
граф Н. Игнатиев, вече адютант на руския император, и друго - от
Хитрово. Според първото писмо се моли графът да принуди чер
ногорския княз Никола чрез своите представители в Цариград да
не пречат на набирането на доброволци черногорци в четата.1’2 То
40
уличава и доказва заговорническата дейност на граф. Н. Игнатиев

срещу България.
Разгромът на четата на Набоков е категоричен удар срещу
плановете на Русия да вдигне въстание в България с цел сваляне
на княза и правителството. Руската дипломация е изненадана от
съвместните действия на войската, полицията и българските селя
ни,които доказват, че не желаят „освобождение" от Русия и
превръщането на България в руска губерния. Това налага промяна
на тактиката на борба на Азиатския департамент. Преминава се
вече към организиране на преврати и терористични атентати.
Отзвукът в Европа от разгрома на четата е много голям и
дискредитира Русия. Българският печат добре експлоатира факта,
че Набоков е руски офицер, и твърди, че е син на руския ми
нистър на правосъдието. Русия обаче отрича участие в заговора на
Набоков. Дори заявява, че той не е напускал Одеса и не е нахлу
вал с чета в България. Налага се трупът на Набоков да бъде изро
вен от българските власти. Както е облечен с руската си унифор
ма с всички отличия, които притежава, той е фотографиран.
Портретът на убития руски капитан е публикуван и изпратен на
руската преса и всички чужди дипломати. По този начин са опро
вергани руските лъжи.Това.че походът на Набоков е руско дело,
личи от съдбата на оцелелите негови четници в Турция.Те са арес
тувани от турската власт,прехвърлени в Одрин,после в Цариг
рад,където Нелидов ги взима под свое покровителство.
Интересна е съдбата на кап. П. Боянов. След падането от
власт на Ст. Стамболов, през 1887 г. костите му са тържествено
пренесени в родния му град Сливен. Почетен е от русофилите ка
то жертва на "тиранията" и е сравнен с прочутия войвода Хаджи
Димитър. Така предател на България става един от 100-те войво
ди на Сливен.
След разгрома на плана за въстание А. Нелидов излиза с
инициативата за промяна на руската политика по българския въп-
рос.На 7/19.01.1888 г.в писмо до Н. Гирс той прави следната рав
носметка: "Струва ми се изобщо, че отделните неуспешни опити
за въстание в България достатъчно доказаха несъстоятелността на
подобен начин на действие и ако самото правителство не взема
участие в тях, то би било уместно да възпрепятстваме организира
нето на такива предприятия от частни лица и организации. Иначе
41
Янко Гочев
върху правителството на Русия въобще ще продължи да пада от

говорността за всички последствия от безумните нападения, чий-
то печален завършек постоянно се представя и в Европа, и пред
българите като признак на безсилието на Русия като такава да ре
ши въпроса с открита употреба на сила, така да възпрепятства
частните опити за това от своя територия".63
Русия спира финансовата подкрепа за въстаническите
действия в България. Емигрантското движение започва да се раз
лага. Победените емигранти се чувстват изоставени и разочарова
ни. Те започват неорганизирано да се стремят да се завърнат в
България. Водачите като Др. Цанков се превръщат в пенсионери
на Азиатския департамент на МВнР на Русия.
Борбата на Русия срещу България продължава на диплома
тическия фронт. В началото на 1888 г., след три месеца отдих, Ру
сия започва поредната си дипломатическа акция за изгонването на
Фердинанд.
На 7.01.1888 г. Нелидов прави устно настоятелно искане
Турция да упражни правото си на сюзерен на България и да нака
ра Фердинанд, който е "узурпирал" българския престол, да напус
не страната.
Реакцията на Турция е същата както преди: тя няма никога
сама да вземе решение по международен въпрос без съгласието на
всички сили.
Русия има сериозни основания да постави отново българс
кия въпрос пред Европа. Закрепването на Фердинанд в България
обезсмисля всички нейни жертви за освобождението й и финан
совите й разходи за възстановяване на влиянието си. Има опасност
неуспехът на Русия по българския въпрос да провали цялата из
точна политика на империята за контрол върху Проливите и
пристанищата на топлите морета. В Петербург не могат да допус
нат такъв цялостен провал.
Освен това дипломацията е под натиска на руската общест
веност и печат и особено славянофилите, които са непримирими
и настояват без оглед на средствата Русия да реши в свой интерес
българския въпрос. Твърди се, че моралът и законът са на страна
та на Русия, а договорите й дават свобода на действие. В края на
1887 г. и началото на 1888 г. напрежението в отношенията меж
ду Русия и Австро-Унгария продължава. Нито една от тях не смее
42
да започне първа война, защото се страхува от реакцията на Гер

мания и системата от договори на Бисмарк с двете страни. Според
нея, в случай че Русия нападне Австро-Унгария, Германия ще зас
тане на страната на Виена, но ако Австро-Унгария нападне Русия,
Германия ще остане неутрална.
Именно Бисмарк "пречупва острието" на българската кри
за.64 Най-напред на 5.02.1888 г. като предупреждение срещу Русия
публикува тайния австро-германски договор от 1879 г. След това
на 6.02.1888 г. произнася последната си голяма реч в Райхстага. В
нея за пръв път канцлерът говори за неизбежността Германия да
воюва на два фронта - срещу Русия и срещу Франция. Той обосно
вава войната за Балканите и доказва безсмислеността й:
"България, тази малка страна, разположена между Дунава
и Балканите - съвсем не представлява обект с голямо значение, за
да се впусне в Европа - от Москва до Пиренеите и от Северно мо
ре до Палермо, във война, чиито последствия никой не е в състо
яние да предвиди. Накрая ние едва ли ще знаем вече защо сме во
ювали".65
На 11.02.1888 г. "Правительственьш вестник" публикува
важно съобщение на правителството на Русия, което разяснява по
литиката й спрямо България, както и условията, при които може
да стане възстановяването на нормалните отношения с България.
Някои автори смятат, че с това съобщение завършва "българската
криза".66 Фактически, макар притъпена, кризата продължава. В съ
общението има три основни момента:
- Русия не смята да се намесва във вътрешните работи на
България, да иска отчет и да търси сметка за минали действия;
- Тя няма да използва насилнически действия за възстановя
ване на влиянието си в България под претекст за установяване на
"законния ред";
- Остава твърдо на позицията, че възстановяването на нор
мални отношения с България е възможно само след отстраняване
то на Фердинанд, наречен "похитител на властта". Разчита се и на
българското население за изгонването му, вкл. и на Стамболов,
който трябва да промени политиката си.
Със съобщението Русия обявява, че възприема нова такти
ка, израз на едно осъзнато безсилие резултат от международната
си изолация. Тя за пръв път обявява официално, че се отказва от
43
Янко Гочев
намеса във вътрешните работи на България, което е голяма побе

да на българските националисти. Целта на Русия - отстраняването
на Фердинанд от престола, обаче остава. При това тя декларира,
че това е въпрос на престиж и достойнство за императора.67
Два дни след съобщението, на 13.02.1888 г., Нелидов връч
ва на Турция нова руска нота, в която представя предложенията
на Петербург за решаване на българския въпрос: Великите сили да
признаят, че стоенето на Фердинанд в България е противозакон
но, и да възложат на Високата Порта да му предпише да напусне
България; Русия няма да употребява принудителни средства сре
щу България, не иска да се намесва във вътрешните й работи и да
смята да отговорен когото и да било за събитията, станали след
отстраняването на Батенберг, създаване на временно правителство
и свикване на ново ВНС, което ще избере и упълномощи една де
легация да отиде в Петербург "да проси благоволението на импе
ратора", този жест ще го удовлетвори и той ще поднови отноше
нията с България и ще изпрати дипломатически агент в София,
преговори с Великите сили за лицето, което ще бъде "назначено
за княз".68
Посланиците на Германия и Франция в Цариград по
инструкции на своите правителства подкрепят устно нотата на Не
лидов. В другите европейски столици обаче се вижда открит и ко
варен замисъл. Те разбират, че се иска от тях формално да приз
наят незаконността на княза, а следователно и органите, които
действат от негово име, което ще развърже ръцете на Русия, да на
ложи волята си над българския народ.
На 18.02.1888 г. българското правителство изпраща на Тур
ция своя отговор на руската нота. Подчертава се, че "всяка външна
постъпка, която има за цел нарушението на установений ред в
България и предизвикване анархия и смущение в страната ни, не
може да бъде освен отблъсната от българското правителство...
Избраний от българский народ княз Фердинанд напълно отговаря
на условията на тоя (Берлинския - б. а. ) договор, както и на ж е
ланията и нуждите на българский народ, който по тоя начин, ка
то изпълни предписанията на трактатите, очаква потвърждението
на избраника си от сюзеренний двор."69 По-нататък се изразява на
деждата, че султанът няма да лиши от подкрепата си правител
ството и княза, пред които лежи тежката отговорност пред наро-
44
да ни и "пред цивилизована Европа, да запазят мира, тишината и

порядъка".
Позицията на България е категорична. Г. Вълкович обаче
смята, че линията на пасивна съпротива може да се приеме от Си
лите и Турция като отстъпчивост. Мнението му е: "ако оставим да
тъпчат правата ни, и нас ще третират като мърша".70 Той настоява
България да се възползва от подходящия момент, като предприе
ме решителни стъпки. Г. Вълкович подготвя заедно с К. Стоилов
проект за мемоар, с който да се обясни, че причината за разрива с
Русия не е у българите, и да се предприеме инициатива пред Тур
ция за изпълнение на предписаните й от Силите реформи в Тра
кия и Македония. Правителството отхвърля проекта и се стреми
да не повдига въпроса за реформите, за да не компрометира уси
лията за признаване на княза. Мнението на Г. Вълкович по руска
та нота е: ”...с обещание, подмилквания и други тем подобни сред
ства Русия се мъчи да привлече българския народ към себе си и
чрез него да хвърли долу княз и правителство и да завладее стра
ната. Всички вярват, че Русия, щом денонсира Берлинския трак
тат, ще вдигне знамето на Санстефанска България".
За да въздейства върху България, Русия прибягва до услуги
те на екзарх Йосиф, който на 26.02.1888 г. изпраща писмо до Гр.
Начович, с което го моли да не се избързва да се затваря вратата
за споразумение с Русия. В дневника си екзархът записва по повод
разговора си с Нелидов: "...Той каза, че този княз е незаконен, и
докато седи, България ще страда. Ако дойде работата до война, Ру
сия може да победи, може и да не победи, но във всеки случай
България ще пострада, понеже ще бъде театър на войната", по
въпроса за кандидатурата на княз Нелидов сочи, че Русия няма
такъв, но не иска и да чуе, че може да бъде католик".71
Съветите на екзарх Йосиф идват късно и не могат да пов
лияят върху позицията на правителството.
Европа е впечатлена от твърдостта на българското правите
лство. Англия, Австро-Унгария и Италия отхвърлят руската нота.
Само Франция дава пълна подкрепа на Русия, а Германия дава
подкрепа с уговорката, че това ще бъде границата на отстъпките и
спрямо Русия и след това ще действа със Средиземноморската Ан-
танта.72
На 27.02.1888 г. Турция последна задава своя отговор: из-
45
Янко Гочев
борът на принц Фердинанд не е още потвърден от султана и "по

ложението на избраника на българския народ остава същото, как-
вото е било в момента на стъпването му на власт".73
Русия е безсилна пред очертаващия се срещу нея общ
фронт на Европа и Турция. Европа не признава Фердинанд за за
конен княз, но същевременно явно и открито тя сама не позволя
ва никакво външно посегателство върху него и така го пази. Ни
коя велика сила освен Русия не желае в началото на 1888 г. да се
намесва във вътрешните работи на България, за да промени режи
ма в нея. Дори Турция не желае това, въпреки че лавира между
Русия и Запада. Русия пък, макар и да търси промяна в България,
не може да я осъществи, защото среща съпротивата на Запада.
Императора Александър III отново е разгневен, но не се от
казва от фанатичната си идея да отстрани Фердинанд.
Натискът на Русия върху Турция продължава. Султанът и
Портата трябва да дадат "легитимно удовлетворение" на импера
тора по българския въпрос.
След дълги обсъждания, в които решаващ фактор е герма
нската подкрепа за Русия, макар с резерви и опасенията да не би
Русия да денонсира Берлинския договор, в Цариград реагират на
руския натиск. На 5.03.1888 г. е изпратена турска декларация под
формата на телеграма до Стамболов. В нея се казва, че присъстви
ето на княз Фердинанд начело на Княжеството е незаконно и про
тивно на Берлинския договор. Това е формален турски протест,
който цели само да удовлетвори частично Русия и няма последи
ци за България, защото конкретни стъпки за отстраняването на
Фердинанд не са предприети. Подкрепата за България на Среди
земноморската Антанта дезаинтересува Турция от по-нататъшни
решителни действия срещу България, както настоява Русия. Анг
лия, Австро-Унгария и Италия внушават на Портата да не се под
дава на руския натиск и да не предприема никакви насилнически
действия срещу режима в България и тя се съобразява с позиция
та им. Въпреки това "Свобода" нарича турската декларация "круп
на грешка от страна на цариградското правителство".74
Официозът декларира: "Ако поискат наложително изваж
дането на княза из България... - правителството няма да го напра
ви доброволно, защото е убедено, че то ще бъде краят на същест
вуването на България... Тогаз по-смело ще провъзгласи независи-
46
мостта на България."75
От пролетта на 1888 г. България излиза от голямата меж
дународна криза. Фердинанд остава непризнат, но това е резултат
от противоречията между Силите и главно от твърдия отказ на
Русия.
В духа на новата си тактика Русия прави опити през 1888 г.
да обедини опозицията. Прибягва отново до услугите на Др. Цан
ков, който е главният двигател на опитите за обединение. Про
ектът на Др. Цанков е за обединение на цялата опозиция (в чуж
бина и в България). За целите на цанковистите свидетелства пис
мото на М. Маджаров до Др. Цанков от 11.02.1888 г. От него ли
чи, че желанието й е "революционната инициатива да бъде посто
янна и без прекъсване". Затова се предлага да се изпращат от Од
рин в Южна България "8 шайки по 25 човека", които да предпри
емат разбойнически нападения.76
През пролетта на 1888 г. една разбойническа банда,съставе
на от емигранти русофили, прави опит да нахлуе в Южна Бълга-
рия.Турската власт я залавя и унищожава.Разбойническа банда
действа и в Беловския Балкан. На 25.06.1888 г. тя отвлича двама
чиновници от Хиршовата железница. След намесата на Стамбо-
лов бандата е разпръсната и разбита. Следствието срещу залове
ния бандит Хр. Савов установява, че главатарят на бандата Касъ-
ров е бил в постоянна връзка с гръцкия консул в Татар Пазарджик
Илиополис,а каракачаните гърци са били посредници между кон
сула и разбойниците.
През 1888 г. Г. Вълкович докладва на Стамболов, че по не
гови сведения разбойническите банди се издържат от руското по
солство в Цариград т. е. освен криминални преследват и полити
чески цели. Главната им цел е да докажат, че в България цари
анархия и единствено външна сила може да възстанови реда. През
юли 1888 г. една от тези разбойнически банди, начело с емигран
та Коста Иванов, се опитва да отвлече Стамболов, като го преда
де на Русия срещу голям откуп. Бандата решава да използва посе
щението на княза и министър-председателя в Рилския манастир.
Вместо Стамболов бандата успява да залови дворцовия фотограф
Иван Карастоянов. Разбрала грешката си, бандата го освобождава
без откуп.
В България надеждите на Русия са насочени към П. Караве-
47
Янко Гочев
лов, който на 22.02.1888 г. възобновява издаването на в. "Търновс

ка конституция". В него продължава да защитава схващането, че
курсът на правителството на Ст. Стамболов води към катастрофа.
Програмата на П. Каравелов за отношенията с Русия е същата:
"добри искрени и приятелски отношения, основани на взаимно
доверие и взаимни интереси"77 П. Каравелов е срещу княза. Бори
се за свободни избори и изгонването му от страната като главна
предпоставка за помирение с Русия.
"Търновска конституция" попада под ударите на закона за
печата. Тя започва да излиза с обещания за руска субсидия, но след
процеси и арестуването на редактора Ив. Славейков редакцията
натрупва 8000 франка разходи и в август 1888 г. вестникът прек
ратява съществуването си.78
През 1888 г. продължава мисията на търговеца Н. Новиков
в България. На 20.01.1888 г. Хитрово докладва в Петербург, че
Новиков среща пречки предвид "строгите мерки, предприемани
от софийските власти за охрана на личността на принца, главно
след експедицията на кап. Набоков".79 Новиков смята да използва
динамитни патрони и иска такива да му бъдат изпратени от Русия.
Пред него възниква удобна възможност за разшири кръга
на заговорниците, защото министърът на войната - подп. Мутку-
ров, дава поръчка за доставки за армията от Русия на 30 000 пуш
ки "Бердана" и 3000 револвера "Смит и Уесън". Съобщението за
това е предадено от Хитрово до Петербург на 23.01.1888 г. и е
важно, защото признава, че срещу "материална изгода", т. е. под
купи, Новиков може да привлича български офицери в заговора.80
Военното министерство на Русия и лично външният ми
нистър Н. Гирс одобряват доставките, които Новиков извършва
като прикритие за заговорническата си дейност. От Петербург оп
ределят цените на пушките и револверите. Те се продават съот
ветно по 21,60 рубли и 17,30 рубли на брой. Общата сума на дос
тавките е 69 990 рубли. С печалбата от нея Н. Новиков трябва да
вербува членовете на комитета за сваляне на правителството.
През февруари 1888 г. с писмено заявление, предадено
чрез поручик П. Колобков, когото Русия е упълномощила да об
разува "революционен комитет", начело с К. Паница, последният
иска 60 000 франка за дейността си. Сумата обаче не е отпусната.
Азиатският департамент отказва да удовлетвори искането на заго-
48
ворниците, защото Русия счита, че въстанието в Македония е

"преждевременно".81 Освен това се настоява да се знаят средства
та, с които разполага комитетът, и лицата, които ще участват в за
говора за отстраняването на Фердинанд. Поручик П. Колобков
продължава обаче посредническата си роля в преговорите между
М. Хитрово и К. Паница. През лятото на 1888 г. Н. Новиков, кой
то вече е включил в заговора хора в България, настоява не само да
му бъдат отпуснати патрони, но и 50 000 франка парично обезще
тение за семействата на заговорниците.82 Лично императорът на
режда да се отпусне руско оръжие от държавните заводи, които
да бъде доставено от "предприемачите" П. Колобков и Н. Нови
ков. Първият сключва договор за доставка на руско оръжие, но от
името на Н. Новиков, който получава от П. Колобков 30 000
франка възнаграждение.
Мисията на Н. Новиков продължава до август 1888 г., кога-
то, предвиждайки ново въстание, търговецът пак иска парична по
мощ, но Русия вече оттегля подкрепата си от него. Той решава да
изпробва и други средства.
Вариантът терористичен акт остава в богатия арсенал от
средства за въздействие на Русия върху България. Това е тъмната
страна на руската политика, обявила "ненамеса" във вътрешните
работи на България. През 1888 г. жертвата е Григор Начович, кой
то като енергичен противник на руската политика и е вредна и
опасна фигура за Русия.
В края на август 1888 г. от Одеса в Букурещ с руски паспорт
е изпратен българският емигрант Симеон Киселев. На 17.09.1888
г. Гр. Начович пътува с влак от Букурещ за Русе. През нощта бли
зо до гара Баняс С. Киселев стреля 5 пъти с револвер срещу ми
нистъра на финансите. Атентатът не успява, а извършителят му е
арестуван веднага от полицията. Изпратен е в затвора в Гюргево.
При обиск в квартирата му компрометиращи документи не са
открити, защото съпругата му ги скрива своевременно. Тя преда
ва на руската мисия в Букурещ молбата на атентатора за отпуска
не на помощ от 800 франка. МВнР на Русия му отпуска само 200
франка.83 След руска намеса съдът в Гюргево освобождава С. Ки
селев, но го интернира по административен ред извън Румъния.
Оправдаването му предизвиква протести в западния печат. В Оде
са му е осигурена не само еднократна помощ, но и "свободно и
49
Янко Гочев
спокойно пребиваване".
Тук е мястото да се посочи ролята на славянските комите
ти. Наричат се още "благотворителни общества", но чрез тях
МВнР и Азиатският му департамент прикриват дейността си. Най-
активните "благотворители" са в Одеса, там МВнР има специален
агент за работа с българските емигранти и в Петербург, където
председател на комитета е самият Н. Игнатиев, вече е адютант на
Александър III. Чрез благотворителните общества Русия изпраща
парични суми за организиране на въстания в България и "помо
щи" за нуждаещите се емигранти. При изразходването на сумите,
които им се отпускат, те се отчитат пред Азиатския департамент.
Самият граф Н. Игнатиев по тази линия се замесва в подготовка
та на въстания, като това на Набоков, и поредица терористични
актове. Например според секретната шифрована телеграма на на
чалника на Азиатския департамент до имперския пълномощник в
Букурещ от 23.12.1888г. граф Игнатиев се обръща към директора
на Департамента на Държавната полиция с молба подчинените
му чиновници „...да оказват съдействие на българите при отстра
няването на принц Кобургски, а така също при отстраняването на
тамошните управници от власт." Следователно твърдението,че
граф Игнатиев е българофил, си е чиста лъжа,наложена в бълга
рската историография по идеологически причини .Тази лъжа се
опровергава документално от горепосоченото сведение и от де
сетки подобни такива документи.
Друг виден конспиратор по това време е председателят на
Одеското благотворително общество Ал. Кривцов. Той е свързва
щото звено между МВнР на Русия и емиграцията в Одеса. По
поръчение на Н. Гирс лично води преговорите с емиграцията. По
своя инициатива Ал. Кривцов изпраща отделни емигранти за под
ривна работа в България. С негово участие се организират теро
ристични актове и се ликвидират последиците от тях.
Славянофилските комитети действат и на територията на
Румъния. През 1888 г.тя гъмжи от руски шпиони и агенти. От
Румъния в България са прехвърлени руски агенти .прикрити като
рибари, които започват да оглеждат подходящи обекти за сабо
таж. Диверсията влиза в плановете на Русия за дестабилизиране
на властта в България и е само един от методите на действие на
Азиатския департамент. В края на 1888 г. руските „рибари" нами-
50
рат подходящия обект. Това е участъкът при Чукур чифлик по жп

линията Русе-Варна, където трябва да се предизвика катастрофа.
Взривовете за замислената жп катастрофа се доставят от истинс
ки руски рибари в Русе. Целият този план за диверсия, доказващ
антибългарската дейност на Азиатския департамент се съдържа в
негова телеграма до Хитрово от 23.12.1888 г.
Русия не изключва и дипломатическа комбинация по бъл
гарския въпрос, при която Фердинанд да бъде отстранен от власт
с помощта на самия Стамболов. Такава е целта на преговорите й
със Стамболов през пролетта и лятото на 1888 г. Това е слабо из
вестен момент в българската история, който се нуждае от допъл
нителни проучвания.
Как се стига до тях? Още през пролетта на 1888 г. с оглед
новия си курс руската дипломация внушава на Др. Цанков да тър
си сближение чрез хората си със Стамболов и лидерът на опози
цията изпълнява руския "съвет". Първият секретар на Руското по
солство в Цариград М. Ону чрез екзарх Йосиф споделя идеята за
българо-руски разговори за нормализиране на отношенията. Ек
зархът посредничи и установява контакти с Гр. Начович. Мнение
то му е, че с "малко удовлетворение на честолюбието на Русия от
ношенията между двете държави могат да се подобрят, без да се
прилага външна намеса".84 Екзархът съветва управляващите в Бъл
гария да поемат инициативата за бъдещо споразумение с Русия.
След като Гр. Начович не отговаря на съветите, са използвани цан-
ковистите в България. Редица косвени данни има за преговори
между тях и Стамболов през 1888 г. Според някои от тях тайно и
частно на 7.06.1888 г. започват преговорите с опозицията. Водят се
между полк. С. Муткуров и Д. Петков, от една страна, и цанковис-
тите М. К. Сарафов и д-р Ст. Данев. По данни на източници на
цанковисткия лагер преговорите продължават през цялото лято
на 1888 г. В личния архив на Стамболов има писмо на М. Сара
фов до него от 16.07.1888 г., което потвърждава участието на ми
нистър-председателя в преговорите. През 1888 г. властта на Стам
болов още не е укрепнала и той се бори да се утвърди в управле
нието на страната, търси начини и средства да разбере истински
те намерения на Русия, която е обявила политика на ненамеса в
България и е представила възможност българите сами да решат
кризата.
51
Янко Гочев
Влизайки в преговори с нея, Стамболов се стреми да уста

нови доколко тя ще спазва това, което е обявила с правителстве
ното си съобщение от февруари 1888 г. Преговорите с Русия съв
падат с криза в правителството по повод процеса през пролетта на
1888 г. срещу майор Хр. Попов. Героят от Сръбско-българската
война е обвинен във фалшифициране на финансови документи,
но всъщност целта на процеса е да се отстрани този виден привър
женик на Ал. Батенберг и евентуален съперник на С. Муткуров. В
хода на процеса възниква конфликтът между Стамболов, от една
страна, и министрите Гр. Начович и К. Стоилов, довел до остав
ките им в края на 1888 г. Смята се, че преговорите на Стамболов
с Русия тогава са упражняване на натиск от страна на министър-
председателя спрямо княза, за да утвърди последният присъдата
срещу майор Хр. Попов. В този момент Стамболов, дори Мутку
ров правят предизвикателни изказвания срещу Фердинанд за
евентуалното му изгонване от България при определени обстояте
лства. Министрите Г. Начович и К. Стоилов през юни 1888 г. за
писват в дневниците си, че получават известие от различни лица
от България и чужбина за подготвено изгонване на Фердинанд от
България.“'
Посредници в преговорите са Н. Тошков и А. Теохаров.
Първият е познат на Ст. Стамболов от одеския му период, а вто
рият е юрист, руски поданик и бивш министър на правосъдието и
просвещението през 1881-1883 г.
Не е ясно кога Стамболов започва контактите с Русия. Пър
вият официално датиран документ е писмото на началника на
Азиатския департамент от 12.03.1888 г. до А. Теохаров, писано ве
роятно в началото на март с. г. С него той отговаря на Теохаров
по предложен проект от Тошков за нормализиране на отношени
ята с Русия. Проектът е неоткрит засега и съдържанието му е не
известно.
Писмото на И. Зиновиев от 12.03.1888 г. е важно, защото с
него началникът на Азиатския департамент прави коментар на
правителственото съобщение от февруари с. г.: "Русия няма наме
рение да постави България под свое попечителство, да се намесва
във вътрешните й работи и ще предостави на "българите да се уп
равляват по свое благоразумие, без да им отказваме нашите съве
ти, когато ги поискат". Докато принц Кобург е в страната, отно-
52
шенията между двете държави не могат да се възобновят. Лицата,

които откажат подкрепа на "самозванеца" и успеят да го отделят
от България, получават право да установят връзка от името на бъл
гарския народ с руското правителство. В този случай ние без ни
какво предупреждение ще се отнесем към състава на българското
правителство. Ние не изключваме г-н Стамболов, нито някой
друг, който е готов да се откаже от миналите заблуди. Русия ни
кога не е била злопаметна." За възобновяване на отношенията е
необходимо в Русия да дойде делегация, с която руското правите
лство ще обсъди въпроса за българския княз, чиято личност ще е
залог за бъдещото благополучие на България и поддържането
между нея и Русия на отношения, основани на взаимно доверие.
Свикването на ВНС и изборът на княз ще се извършат при прави
телството, което ще възобнови отношенията с Русия, връщането
на емигрантите е вътрешен въпрос и решаването му се предоста
вя на българите. С идването на българска депутация в Русия всич
ки минали недоразумения ще бъдат окончателно забравени.86
В подобен дух са и твърденията на външния министър Н.
Гирс, който в началото на август 1888 г. подчертава пред Херберт
фон Бисмарк, че отстраняването на Фердинанд няма алтернатива
при решаването на българския въпрос и Русия ще подкрепи всич
ки опити за това: "Принц Фердинанд ние не можем да признаем.
Спрямо него обаче ще се държим пасивно и ще изчакаме, докато
той се изхаби. Кобурга е винаги трън в плътта ни, ние се стремим
да го забравим, но в момента, хвърлим ли поглед върху България,
ние винаги усещаме тръна и не сме в състояние да го измъкнем."8'
При преговорите през 1888 г. Стамболов и Русия демон
стрират коректност и взаимно уважение, зад което обаче не е яс
но какво точно се крие - доброжелателност или скрити цели,
прозрачност в намеренията или опит да се компрометира другата
страна. Взаимното недоверие обаче остава и е характерно за всич
ки контакти през годината.
В преговорите през лятото на 1888 г. се намесва и Алеко
Богориди, който пише две писма с искане за нормализиране на
отношенията с Русия.88 В тях предлага дори вариант за споразуме
ние: България да отстрани за известно време Фердинанд от стра
ната и да започне преговори с Русия, като изложи позицията си.
Ако България не е доволна, ще върне Фердинанд, но ако е довол-
53
Янко Гочев
на, кризата окончателно ще се реши. С тайна мисия в Чехия за

среща с А. Богориди заминава 3. Стоянов. Разговорите остават не
известни, но пред К. Стоилов бившият хъш предава думите на А.
Богориди, че Русия приема кандидатурата му и всяка друга, стига
само князът да се изгони.84 Стамболов обаче подозира руски инт
риги в инициативата на бившия генерал-губернатор на Източна
Румелия. По същото време и софийският градоначалник Хр. Бас-
маджиев е изпратен във Виена за разговори с руския военен ата
ше. Неговата и на 3. Стоянов мисия нямат резултат и е характер
но, че Хр. Басмаджиев и 3. Стоянов взаимно се следят.
На 4.06.1888 г. чрез Н. Тошков А. Теохаров уведомява
Стамболов, че е упълномощен от МВнР на Русия да преговаря с
него за възобновяване на отношенията при условията, изложени в
писмото на И. Зиновиев. Писмото е предадено на Ст. Стамболов
от Н. Тошков. Министър-председателят запознава с неговото
съдържание Фердинанд и Д. Тончев.90
Със срещата в Руското консулство в Одрин между А. Тео
харов и Н. Тошков контактите с Русия достигат кулминацията си.
В течение на разговорите вече е и посланикът на Русия в Цариг
рад А. Нелидов. Руската идея е да се отстрани Фердинанд без на
месата на Русия с участието на самите българи. Затова "...от името
на руското правителство се обещавали голяма награда на Стамбо
лов, ако сполучил да изпъди княза, но на искането на Тошков да
се оформят писмено тия награди и блага на Стамболов, за да се
видело какви ще бъдат те, консулът е отказал".91 Изглежда, указа
нията на Стамболов са да се инсценира даване на подкуп от рус
наците, но те не се хващат на тази въдица.
На 21.07.1888 г. А. Теохаров се отказва от посредничество
то на Н. Тошков, лично се обръща тайно към Стамболов и от име
то на руското правителство предлага "братско спогаждане и урав
нение на напрегнатите отношения между Русия и България".
"...Руското правителство - подчертава А. Теохаров - не само че ня
ма намерение да се домогва до Вашето отстраняване от власт или
заменянето Ви с някое друго лице, но, напротив, то всячески ще
Ви поддържа и ще закрепи Вашето политическо положение. Рус
кото правителство това именно може да Ви гарантира, с каквото
пожелаете, стига само да отделите от България неприятния за Ру
сия Кобург."92
54
Най-спорният момент при преговорите с Русия през 1888

г. е писмото на Ст. Стамболов до А. Теохаров от 9.09.1888 г. Ори
гиналът на писмото не е запазен, но в архива на К. Стоилов има
негови копия. Писмото има скандално съдържание:
"Бай Теохаров - пише Стамболов, - ако искат русите да се
работи, то трябва да ми изпратят средства, инак аз не ще бъда във
възможност да работя и аз, ако се така върви работата, ще бъда
принуден да напусна тоя план. Отговори ми, ще могат ли да ми
изпратят пари, или не. Само след един такъв отговор, а още пове
че, ако ми изпратите за пръв път 200-300 000 рубли, аз ти се ври
чам да бъда редовен. Бъди здрав! Твой Ст. Стамболов."93
Това писмо е публикувано за пръв път във в. "Реч" през
1909 г. Автентичността му се оспорва, макар публикацията му да
е съпроводена с факсимиле. През периода 1909-1911 г. по този
въпрос стамболовисти и народняци водят спор помежду си. "Реч"
е близък до Народната партия и стамболовисткият печат обвиня
ва вестника във фалшификат, дело на Гр. Начович. Те твърдят, че
Стамболов "не с 300 - 400 хил. лв., ни с милион не може да бъде
подкупен".94
Вероятно желанието на Ст. Стамболов е наистина да полу
чи изобличителен за руската политика писмен документ. Русия
обаче не му вярва и е предпазлива в контактите, за да не бъде от
ново компрометирана. Фактът е, че през септември 1888 г. прего
ворите окончателно са прекъснати. Основната причина за неуспе
ха им е категоричното нежелание на Русия да признае Фердинанд
и стремежът й да го отстрани. За Стамболов при вътрешноправи-
телствената криза и първите сблъсъци с княза изгонването му и
нормализирането на отношенията с Русия е само един от вариан
тите, за да запази властта си. Той не желае да отблъсне "приятелс
ките" на България сили Англия, Австро-Унгария и Италия по на
ционалния въпрос. Преценява обаче, че Фердинанд му е необхо
дим, още повече че и Фердинанд има нужда от него, за да се
утвърди в България. На уверенията, които Русия дава за ненамеса
във вътрешните работи на България, Стамболов не вярва, защото
споменът от близкото минало е жив и подклажда съмнения в иск
реността на руската дипломация. Освен това политическото преу
стройство на кабинета в края на 1888 г. води до укрепването на
властта му и преговорите окончателно са прекъснати. Той не по-
55
Янко Гочев
лучава писмен документ, който да злепостави Русия в България и

в Европа и да оправдае политиката си.
Колко е искрена Русия при преговорите, личи от протести
те й срещу заеманата и жп политика на Стамболов.
През 1888 г. България сключва в Лондон първия си външен
заем за откупуване на жп линията Русе-Варна. Той е в размер от
46 777 500 лв. при 6% лихва и е гарантиран с общите приходи на
държавата. Русия обаче не желае България да получи заем от За
пада. Тя подава нота до Силите, пред които настоява, че България
няма право да сключва заем, и залага жп линия съгласно чл. 21 от
Берлинския договор. Англия и Австро-Унгария, с която е сключен
вторият заем за строеж на жп линии Вакарел-Цариброд и Бургас-
Ямбол на стойност 30 млн. лв., защитават България. Те заявяват,
че чл. 21 засяга построените турски жп линии, а не тези, които
България ще строи. Русия отново изпъква като ревностен защит
ник на антибългарските клаузи на Берлинския договор.
Жп въпрос е един от големите проблеми на българската
вътрешна политика след 1878 г. Важен е с оглед интересите на
Великите сили и предизвиква често сблъсъци между тях. Стамбо
лов осъзнава, че строителството на жп линии е стопанска и стра
тегическа необходимост за България. Той поддържа и утвърждава
принципа в закона от 1885 г., според който железниците се опре
делят за държавна собственост - така българската държава сама
строи своите жп линии, а не както в съседните държави, където се
строят от чуждестранни компании, с чужди капитали след предс
тавяне на концесии.
Именно през 1888 г. България завършва строителството на
жп линия Цариброд-Вакарел, а на 3.07.1888 г. по нареждане на
Стамболов българска администрация завзема насила участъка Ва-
карел-Белово. Предлог са зачестилите разбойнически нападения в
района и трудностите в жп трафик,които създават чуждите слу
жители.На 31.07.1888 г. международният трафик по жп линия
Виена-Будапеща-Белград-София-Цариград е открит и Фердинанд
с основание подчертава, че България вече е "свързана" със Запад
на Европа. Именно поради това жп политика на Стамболов сре
ща съпротивата не само на Турция, която е пряко засегната от за
губа на свои сюзеренни права, а и на Русия, която е безсилна да се
противопостави на западното икономическо проникване в Бълга-
56
рия. Руските протести са по-големи от турските. Руските диплома

ти увещават,притискат и заплашват турските отговорни факто
ри,като призовават Турция да нахлуе с войските си в Южна Бъл
гария и да я окупира.Надделява обаче благоразумието на султа
на,което, допълнено от дейността на Г.Вълкович, неутрализира
руските антибългарски интриги в Цариград през 1888 г.
През 1888 г. се задълбочава и конфликтът между правите
лството и Православната църква. Тя следва политиката на пасивен
протест срещу "незаконния" княз и продължава да не споменава
името му в църковните богослужения. На 5.02.1888 г. с окръжно
до митрополитите министър Г. Странски нарежда да не се държат
политически проповеди в църквите и "да не се споменават при бо
гослужението владетели на чужди държави (руският император -
б. а.), когато България има държавен глава".95 Стамболов не допус
ка свикването на Св. синод и продължава репресивната си поли
тика спрямо недоволните митрополити.
Самият княз католик с нетактичното си поведение не
веднъж създава поводи за недоволство сред православното духо
венство и православната вяра, формално обявена в чл. 37 от конс
титуцията за "господстваща в Княжеството". Монархът извършва
прояви, които клирът и голяма част от населението приемат като
провокативни и обидни спрямо църквата и религиозните чувства
на българския народ. По този начин сам улеснява русофилската
пропаганда. Например по време на престоя си в Калоферския де
вически манастир през 1888 г. Фердинанд заповядва да се отслу
жи католическа служба в двора му. По негово настояване прави
телството нарежда в православните храмове да се почитат католи
ческите светни Фердинанд и Клементина.9” Младият княз не поз
нава българската история и голямата роля на църквата в борбите
през Възраждането и тези негови съзнателни постъпки стават
пред очите на българското правителство, което не им се противо
поставя, а ги улеснява, считайки, че Българската православна
църква е филиал на руската.
В немилост е не само Търновският митрополит Климент,
но и Варненско-Преславският митрополит Симеон, който чак до
лятото на 1888 г. е прогонен от епархията си. След завръщането
си той получава незаслужена обида лично от княза. В разрез с
официалния етикет, при пристигането си във Варна през есента на
57
Янко Гочев
1888 г. Фердинанд приема благословията на католическия епис

коп и местния гръцки владика, но демонстративно подминава
очакващия го български митрополит. Закъснелите извинения не
успяват да удовлетворят уязвеното от публичното пренебрежение
достойнство на уважавания висш свещеник. Съвсем естествено
Симеон отказва да отслужи тържествен молебен в чест на княза,
а по-късно при посещението на княза в Шумен отказва и да го по
сети, за което е строго мъмрен от министъра на изповеданията.97
Самият екзарх Йосиф съветва владиците в Княжеството да
избягват конфронтацията със светските власти, защото колкото и
да е "радикален" и "антицърковен" режимът, няма изгледи скоро
да бъде заменен, а и подкрепата на правителството е необходима
в борбата за защита на българите в Тракия и Македония.
През есента на 1888 г., когато преговорите с Русия са в ре
шителна фаза, правителството разрешава свикването на Св. синод.
В началото на декември 1888 г. в София се събират Климент Тър
новски, Симеон Варненско-Преславски и Константин Врачански.
Главният въпрос, който обсъждат, е: Законен ли е княз Ферди
нанд? Обвинен е в много примери за липсата на "дължимо почи
тание към постановленията на господстващата църква в страната.98
Становището, което се очертава, е, че князът е незаконен и името
му не трябва да се споменава в църковните литургии. Намерение
то на владиците е на 1.01.1889 г., по време на литургия, да се про
изнесе анатема срещу княза като незаконен узурпатор на страна
та. Стамболов се намесва и поставя изискването членовете на Св.
синод да направят "визита по длъжност" при княза и министъра
на външните работи и изповеданията, но те отказват. Тогава ги
предупреждава, че "ако до 3 дни не си отидат, той ще ги изпъди
насила".99 Така в края на 1888 г. конфликтът се задълбочава. На
тайно заседание правителството под диктата на Стамболов се ре
шава да се изгони Св. синод от София. Срещу членовете му са отп
равени две основни обвинения: не признават княза и правител
ството и съставът му е незаконно избран, поради което решения
та му са нелегитимни. Правителството обявява Св. синод за свър
талище на русофилството, а членовете му - за заклети русофили.
Обмислен е вариант дори да бъдат изгонени в Цариград да засе
дават при екзарха.
На 30.12.1888 г. тримата митрополити са изгонени от Со-
58
фия с полицейски конвой. Насила са натоварени на един файтон

и са изпратени в епархиите си. Бруталната разправа със Св. синод
е резултат и от втвърдения курс в политиката на Стамболов след
края на преговорите с Русия, защото висшият църковен клир безс
порно има симпатии към Русия. Конфликтът не пречи обаче пра
вителството и църква да са единни по време на политико-дипло-
матическата им акция през август-октомври 1888 г. по национал
ния въпрос.
Новата 1889 г. започва с отзвука от разгонването на Св. си
нод. На 17.01.1889 г. в. "Родолюбец" публикува специален адрес от
името на видни столични граждани до екзарха, в който се осъжда
политиката на правителството по църковния въпрос и се прикан
ва екзархът да се намеси. Част от подписалите адреса русофили са
арестувани. Обвинени са в подстрекателство към бунт и използва
не на оскърбителен език срещу княза. Не се стига обаче до процес
и голяма част от арестуваните са освободени. Руският печат еди
нодушно протестира срещу разгонването на Св. синод и то в наве
черието на православната Нова година, което доказва чии интере
си са засегнати. В. "Московски ведомости" пресилено твърди: "Ако
княз Фердинанд стои в България още 2 години, ние трябва да се
простим с нашите православни братя българи. Всички ще станат
католици."
В Цариград екзарх Йосиф е в тесни връзки с руския посла
ник и го държи в течение на конфликта. Екзархът, който е зави
сим от правителството, следва обаче компромисно поведение и не
желае да заклейми публично действието на Стамболов.100 За раз
лика от него А. Нелидов е по-краен и се обявява срещу всяка фор
ма на признаване на Фердинанд от църквата. Той преценява конф
ликта като признак на отслабване на властта на княза и очаква ско
рошното му падане от власт.101
През пролетта на 1889 г. 3. Стоянов и Д. Петков предпри
емат мисия в Цариград и се опитват да накарат екзарха да отстъ
пи пред правителството. Той се обявява за смекчаване на напре
жението между България и Русия. Искането му е правителството
"да не е против интересите на господстващата религия и църква".
Открито обявява, че не е съгласен с антируската политика на пра
вителството, която оставя Екзархията "без необходимата дипло
матическа поддръжка пред Портата на единствената велика сила,
59
Янко Гочев
която защитава интересите на православните". Заключението на

екзарх Йосиф е: вътрешната политика на правителството е анти-
религиозна, а външната - против истинските интереси на народа.
Той пропуска обаче важен факт: православна Русия чрез консула
в Скопие вече открито толерира антибългарската политика на
Сърбия и Патриаршията в Македония, насочена срещу православ
ните българи. Оттук и позицията му, че външната политика тряб
ва да не е антируска, за да се спечели отново подкрепата на Русия.
Същевременно екзарх Йосиф обявява, че не е срещу правител
ството, защото подчертава, че не работи за партия или идея, а за
защита на православната вяра и българската народност.102
Екзархът информира поверително Нелидов за разговорите
си със 3. Соянов и Д. Петков, но твърди, че смята, че са изпрате
ни от съчувстващата на Фердинанд държава, чиято цел е призна
ването на княза от църквата.103 Йосиф е впечатлен от твърденията
на двамата пратеници на правителството, че Русия има намерение
да подчини България и че при една втора война тя "няма да вою
ва вече за Санстефанска България, а за собствена руска сметка".104
Мнението на Нелидов е, че Стамболов се въздържа от нор
мализиране на отношенията с Русия не от увереност, че Русия ня
ма да приеме исканията му, а от страх за своята лична безопас
ност. Затова трудно ще се раздели от нежелания за Русия княз.105
Въпреки че по новия избирателен закон, приет от Народ
ното събрание през 1889 г., цялото духовенство е лишено от пра
вото на избираемост,правителството и князът,от една страна,и ек
зархът, от друга, намират път към смекчаване на създадените про
тиворечия. Това, което ги обединява, е националният въпрос и
стремежът им ефективно да издействат отстъпки за българите в
Тракия и Македония.
Русия активно се намесва във вътрешнобългарския спор
между държавата и църквата. През пролетта на 1889 г. руската
дипломация получава информация за полицейско насилие над
митрополит Климент, която е доложена от Н. Гирс на самия им
ператор. Фердинанд е обвинен в толериране на католическата
пропаганда и в "явно поругаване на православната вяра".101’ Затова
М. Хитрово предава на Азиатския департамент "коленопреклон-
ната молба на българското православно население за височайшата
помощ за православното духовенство".107
60
От началото на 1889 г. ръководителите на руската дипло

мация обсъждат нови възможности за решаване на българския
въпрос. Висшият съветник в МВнР граф В. Ламсдорф предлага
идеята за опрощаването на Батенберг, като Александър III го
"прати" в България. Според него това е тактически ход, насочен
срещу Австро-Унгария, където Батенберг намира прием.108 Идеята
е обсъдена с външния министър Н. Гирс, който я намира неосъще
ствима поради руско-германското споразумение от 1887 г., което
не допуска връщането му в България. От дневника на Ламсдорф
става ясно, че идеята е предложена и на Александър III, който
обаче я отхвърля категорично. Въобще всички идеи за помирение
с България се обединяват около варианта изгонването на Ферди
нанд.109 Александър III не приема и другите предложения за кан
дидати: великия княз Михаил (предложен от граф Игнатиев),
принц Олденбургски и на княз Ернест Сакс Ваймар Вюртенбер-
гски (предложен от Н. Гирс). Само последната кандидатура има
развитие, но и тя не е одобрена от Александър III, защото лицето
е германец.110
Кандидатурата на Вюртенбергския княз е узната в Бълга
рия. Фердинанд и Стамболов натоварват К. Стоилов с лична тай
на мисия да проучи въпроса. От тайната му мисия в Европа през
1889 г. става ясно, че кандидатурата е нова интрига на Русия сре
щу България.111
Александър III стои твърдо на позицията си, че българите
сами трябва да решат своите проблеми, т. е. да отстранят Ферди
нанд, и чак тогава да искат покровителството му. Тази позиция от
ново обрича България на безкняжие, което никой в страна не ж е
лае.
Така в началото на 1889 г. в ръководството на Русия липс
ва единодушие по българския въпрос. Оформят се следните ста
новища:
1. На Александър III, според което българите, първо, тряб
ва да изгонят Фердинанд и едва след това да обсъди нова кандида
тура за княз; 2.На началника на Азиатския департамент Ив. Зино-
виев, който разчита на "европейско въздействие";3. На граф Н. Иг
натиев и В. Ламсдорф, според които първо трябва да се посочи
кандидат за заместник на Фердинанд; 4.На Н. Гирс, според кого
то предварително трябва да се определи кандидатура за българс-
61
Янко Гочев
ки княз, но не само една.112

За външния министър най-важна е задачата да спечели
подкрепа на предани на Русия българи чрез руските дипломати
чески агенти в Турция и Румъния. За целта мисиите на Русия в Бу
курещ и Цариград получават съответните инструкции. За Алек
сандър III отстраняването на Фердинанд трябва да бъде дело на
българите и не се предвижда руски инициативи по този въпрос.
Тази линия парализира дейността на МВнР, но това не означава,
че българският въпрос е снет окончателно. Сведения за положе
нието в България редовно постъпват по всички канали в Русия.
Отново се прибягва до услугите на опозицията.
Положението на тази руска "пета колона" в България не е
добро. От 1885 г. групата на Др. Цанков е на издръжка на МВнР
на Русия. Всяка година се отпускат парични суми за русофилите,
но положението в България така и не се променя в тяхна полза.
Както пише самият Др. Цанков, в края на 1888 г. дейността на
вътрешната опозиция се осъществява при "морално и главно ма
териално съдействие на руското правителство".113
В началото на 1889 г. Н. Гирс приема Др. Цанков, който го
запознава със събитията в България и главно със сблъсъка между
правителството и църквата. Др. Цанков твърди, че краят на управ
лението на Фердинанд и Стамболов наближава, и Русия трябва да
подпомогне опозицията и духовенството, за да се ускори този
процес. Н. Гирс му припомня за умерената и строго легална поли
тическа програма на Русия по българския въпрос. Външният ми
нистър на Русия е реалист, защото, за разлика от Др. Цанков, смя
та, че почва за сериозни промени в България все още няма, а мол
бите за подкрепа не означават нищо друго, освен искане на пари.
Все пак обещава известна материална поддръжка.114 Граф В. Ламс-
дорф записва в дневника си мнението на Н. Гирс: "Цанков, изг
лежда, да желае да получи милиони, за да плаща на българското
духовенство и на опозицията, без да е в състояние да даде някак
ви по-сериозни обещания."115
След ходатайство на Н. Гирс, на 28.01.1889 г. император
Александър III приема на аудиенция Др. Цанков, който уверява
самодържавеца на Русия в искрените чувства на България към им
перията и изразява надеждата, че Русия винаги ще покровителства
България. Императорът подчертава, че е загрижен за опасностите,
62
в които попада Българската църква, и за преследванията на свеще

ниците в България. Очакването му е българите сами да отстранят
Фердинанд, за да получат чак тогава руското покровителство. Въп
росът за княжеските кандидатури остава открит. Др. Цанков иска
да му бъдат посочени повече кандидати, но Александър III му от
говаря, че Н. Гирс може да ги посочи, без да уточнява кога ще ста
не това.116
Външният министър не позволява на Др. Цанков да публи
кува беседата си с императора, а само му разрешава да съобщи на
своите привърженици в България за великодушните намерения и
пълните с доброжелателство думи на Александър III за българс
кия народ. Нещо повече, Н. Гирс не позволява да се съобщи за та
зи аудиенция. Той е разочарован от срещите си с Др. Цанков, чи-
ято цел е само една: да получи колкото се може повече материал
ни изгоди за колкото се може повече време.117
Като верен поданик на императора Др. Цанков пише отк
рито писмо до "моите приятели и единомишленици" от Санкт
Петербург с дата 31.01.1889 г. С него той разкрива позволеното от
разговорите му с императора. На 8.03.1889 г. майор П. Груев изп
раща лично писмо до Ст. Стамболов, в което подчертава, че из
ходът от кризата е възможен чрез вътрешно помирение между
партиите, напомня, че "единствената и последната дума от страна
на Русия за възстановяването на старите дружествени отношения
е напускането на принц Кобург". "Всичко останало зависи от са
мите нас", завършва той.118
Двете писма не оказват никакво влияние върху политиката
на Ст. Стамболов, макар че с писмото си П. Груев дава косвени до
казателства, че след отстраняването на Фердинанд Ст. Стамболов
ще остане министър-председател... Без резултат остават и изявле
нията, че князът ще се избира измежду няколко души, а не един.
Аудиенцията на Др. Цанков при императора и писмата, ко
ито я последват, имат изцяло пропаганден характер. Целта им е
да се внуши подкрепа за опозицията, а не да се реши българският
въпрос. Писмото на Др. Цанков затруднява дейността на руската
дипломация, още повече че Др. Цанков обявява публично, че за
минава за Букурещ, където ще остане известно време. Това създа
ва подозрение да нови руски акции срещу България. Затова Н.
Гирс запознава австро-унгарския и германския посланик с разгово-
63
Янко Гочев
рите между императора и Др. Цанков.119

През февруари 1889 г. руският посланик във Виена Лоба-
нов-Ростовски отхвърля надеждите на Н. Гирс за известно спора
зумение с Австро-Унгария по българския въпрос. Според Лоба-
нов-Ростовски за Русия друг път няма, освен "спокойно и търпели
ва да чака, докато правото и законността не възтържествуват". Им
ператор Александър III поставя следната бележка върху донесени
ето му: "Засега друго не трябва да се прави!"120
Русия обаче решава "да прави" нещо и това са нови загово
ри за убийството на Фердинанд. Подготвени са в традиционния
център на руското разузнаване в Одеса. Участват емигрантите
Константин Попов, поручик Г. Василев, кап. Йордан Белов, Петър
Мусевич и Светослав Миларов, чието е предложението. Славянс
кото благотворително общество в Одеса осигурява парите. Под га
ранция на Др. Цанков Св. Миларов се завръща в България, след
като подава молба до Стамболов, който лично му дава разреше
ние. Често Стамболов хвърля обвинения за руските рубли, които
се харчат за подривни цели срещу България. Всъщност той не е
прав, защото се харчат златни наполеони. В Одеса всеки от заго-
ворниците получава по 1 револвер и по 33 наполеона за "пътни
разходи до България". Практиката е парите да се отчитат за свър
шена работа, но работата така и не е свършена. От сумата, която
получава, Св. Миларов изхарчва по гуляи в София почти всичко и
едва с последните два наполеона тръгва за Пловдив. На 30.05.1888
г. Св. Миларов и К. Попов са в бюфета на гарата на Пловдив и ча
кат идването на княжеския влак. Разколебан, Св. Миларов пропус
ка момента за стрелба срещу Фердинанд. На 8.07.1889 г. предпри
ема втори опит на същото място, но се самонаранява поради неп
редпазливост и пак не успява. Русия никога не е смятала, че ще
прибягва до услугите на такъв непохватен терорист. Той не оправ
дава нейното доверието.
Важно отражение върху обстановката на Балканите и бъл
гаро-руските отношения има смяната на режима в Сърбия през
1889 г.
На 22.02.1889 г. сръбският крал Милан абдикира принуди
телно в полза на малолетния си син Александър Обренович. Аб
дикацията на крал Милан е второто голямо събитие след разгон
ването на Св. синод от София, което сериозно оказва влияние вър-
64
ху руско-българските отношения през 1889 г.

Оттеглянето на крал Милан е силен удар за Австро-Унга
рия, а според дипломатическите среди в Европа - и върху австро-
германското влияние на полуострова. Руското влияние в Сърбия
започва да се възстановява, което е известна компенсация за рус
ките неуспехи в България. Тръгва процес на връщане на традици
онната проруска политика на Сърбия. Русия отново стъпва на по
луострова и освен традиционния й съюзник - Черна гора, в перс
пектива се оформя втори такъв в лицето на Сърбия. Руското пра
вителство си дава ясна сметка какво означава Сърбия за източната
му политика и не ограничава въобще обещанията си да я подкре
пя и й съдейства във всички области. Сръбско-руското сближение
има широка обществена подкрепа в двете страни и още в самото
си начало прераства като тенденция в дългосрочна политика,
преследваща не само близки, но и по-далечни цели от взаимен ин
терес. Русия засилва усилията си, за да спечели окончателно Сър
бия. Това косвено засяга България, защото сръбската преориента
ция към Русия е мотивирана до голяма степен от плановете на
Белград за настъпление в Македония, което Русия и дотогава улес
нява.
Просръбските и антибългарските настроения в Белград са
усетени дори от българските офицери русофили. Кап. Г. Вазов,
който по това време все още е в Русия, установява: "Също в Пе
тербург..., констатирах вече с досада, че симпатиите на славянофи-
лите за Сърбия са много по-големи, отколкото за България. Една
обща, зле прикрита хладина владееща изобщо към българите, бла
годарение на тогавашната българска политика..."121
Констатацията е вярна, но обяснението - не, защото ан-
тибългарската линия е държавна политика на Русия, която се во
ди независимо дали в България управляват националисти, или ру
софили. Така е в края на XIX и началото на XX в. Едно от фатал
ните за България заблуждения на всички русофили е, че антирус-
ката политика на Ст. Стамболов отблъсква Русия, която прехвър
ля след 1889 г., а и по-късно симпатиите си към Сърбия за сметка
на България. Оттук се прави погрешният извод, че едва ли не Ст.
Стамболов е виновник за всички нещастия, сполетели България и
в началото на XX век. Пропуска се фактът, че и преди него, и след
неговата смърт руската имперска политика на Балканите е ан-
65
Янко Гочев
тибългарска, защото в името на вековната си цел - овладяване на

Проливите и Цариград, тя никога няма да допусне България да
стане най-силната държава на полуострова. Оттук и конфликтът
със Ст. Стамболов, който олицетворява идеята за силна и самосто
ятелна България на Балканите. Това е същността на борбата, коя
то води Ст. Стамболов с русофилите, които, за разлика от него,
никога не успяват да прозрат истинските цели на руското са-
модържавие и дори не се опитват да направят това, защото са зас
лепени от мощта на Русия, а голяма част от тях подкупени от ней
ния Азиатски департамент. Англия, Австро-Унгария и Италия са
силно обезпокоени от нарастващото руско влияние в Сърбия. С
оглед интересите им на Балканите Русия все още се счита за зап
лаха за тях. След промените в Сърбия пробългарската им полити
ка става по-определена. Те показват вече разбиране към пробле
мите на България и желание да действат за тяхното решение.
Усеща се особена промяна в отношението към България на
Австро-Унгария. Макар че тя успява да наложи на крал Милан
удължаването на договора от 1881 г., който й дава големи преди
мства в Сърбия, във Виена нямат илюзии спрямо бъдещата ориен
тация на Белград. Изплъзването на Сърбия от австрийското влия
ние е продължителен процес, но дипломацията на Австро-Унга
рия е силно обезпокоена и търси контрасила, която да неутрали
зира тази тенденция. Смяната на основата на австрийската поли
тика на полуострова от Сърбия и Румъния към България и Румъ
ния предоставя нови възможности на правителството на Стамбо
лов да се възползва от новата конюнктура и да извлече изгоди за
България.
Новото правителство в Сърбия дава свобода на действие на
българските емигранти. Голям брой от тях започват да се съсредо
точават в района на Зайчар. По съвет на руския пълномощен ми
нистър в Сърбия Ал. Персиани, характеризиран като "опитен и
ловък дипломат" Сърбия кани водача на българските русофили
Др. Цанков. През март 1889 г. той пристига в Белград. Престоят
му обаче създава затруднения на сръбските власти и прави лоша
услуга на Русия, която отново е подозирана от другите Велики си
ли в организиране на заговори срещу България. Сърбия отказва да
толерира терористични акции и агитации срещу България, но с
подкрепата на Русия засилва антибългарската си националистичес-
66
ка пропаганда в Македония. Русия натоварва министър Н. Пашич

с мисия за сондаж за споразумение с България. В Петербург е от
четено, че поради българския си произход и владението на бълга
рския език, е удобен за сондаж. През август 1889 г. той пристига
в София. Предлага сръбско-българска конфедерация, съюз срещу
Турция и подялба на Македония. Стамболов му възразява: "Г-н
Пашич, мисля, че много по-добре ще бъде да оставим Македония
на Турция и на местното население, което по-добре от мене и от
Вас знае кое е то, с кого иска да бъде и какво ще върши за своята
съдба. Този въпрос да решаваме ние в София или Белград, в Ати
на или Букурещ е една празна и вятърничава работа." На предло
жението за съюз срещу Турция Стамболов казва: "...не е Турция
държавата, срещу която трябва да бъде насочен тоя съюз... народи
те на Балканския полуостров имат други по-силни неприятели от
Турция.". Пашич казва: "Вие намеквате за Австрия?", а Стамболов
му възразява: "Аз не споменах никакво име. Аз само Ви зададох
въпрос."122
Стамболов и Пашич се разделят, без да се споразумеят. Па
шич си отива с тягостното чувство, че е бил победен дипломати
чески от голям българин. Решава да си отмъсти. Съобщава на турс
кия комисар в София, че Стамболов му е предлагал съюз срещу
Турция. Интригата му се проваля. Пашич бързо е разобличен от
българския министър-председател, който печели симпатии в Ца
риград, умело използвани по-късно от него в полза на българите
в Македония. Самият Стамболов обаче е възмутен. Той разбира,
че Пашич ще бъде враг на България, защото като еничарин, заб
равил българския си произход, се престарава в служба на новото
си отечество - Сърбия.
През 1889 г. продължават опитите на Русия да подготви
преврат срещу Фердинанд в България. Успехът в Сърбия дава сти
мул за дейността й.
На 14/28.06.1889 г. със секретно съобщение на М. Хитрово
до Азиатския департамент № 198 посланикът в Букурещ съобща
ва, че емигрантите Др. Цанков и П. Станчев му представят писме
но съглашение между партиите в България по въпроса за "отстра
няването по конспиративен начин от пределите на Княжеството
на принц Кобургски, а така също за съставяне на ново правител
ство в България, начело с императорски комисар".123 М. Хитрово
67
Янко Гочев
препраща приложено споразумението, а заедно с него и "заявле

ние на Военния революционен комитет" в София, начело с майор
К. Паница. Заговорниците искат от руския посланик по-скоро да
се посочи лицето, което ще бъде императорски комисар, а Др.
Цанков лично ходатайства за "отпускане под негово разпорежда
не на парични средства, необходими за даване на помощи ("посо
бия") на някои лица, изявили своята готовност да вземат активно
участие в извършването на държавен преврат в България..."124
М. Хитрово указва откъде могат да се вземат пари за тази
цел ("чрез посредничеството на нашата мисия в Белград, където
Др. Цанков има намерение да се намира до извършване на дър
жавния преврат в България") и добавя, че е дал на двамата бълга
ри 10 000 франка срещу разписка, която препраща.125
На 22.06/4.07.1889 г. Азиатският департамент пише на М.
Хитрово за превеждането от сумата на окупационния фонд в раз
пореждане на Др. Цанков на 50 000 франка за даване чрез него
на парична помощ на "лицата, изявили готовност да участват в
извършването на държавен преврат в България".126
Освен това по ходатайство на българите емигранти в Оде
са и славянофилите дружеството на Черноморско-Дунавско пара
ходство учредява в румънския град Турну Северин агенция за па
раходното движение с цел "да се оказва възможното съдействие
на българите, имащи намерение през Сърбия да се промъкнат в
София, за да ускорят изпълнението на предполагаемия държавен
преврат. Кап. Велинов е назначен за агент, а помощник-агент - По
пов, в Турну Северин. Двамата получават от височайше руско пок
ровителство при пребиваването си в Румъния и специални визи за
жителство, осигурени им от М. Хитрово. По този начин се създа
ва нов канал за прехвърляне на заговорници за участие в превра
та.
Самият М. Хитрово по това време е убеден, че "всякакви
частни опити и помощи на дребно (по българския въпрос - б. а. )
са само съвършено непроизводително прахосване на пари и дей
ност съвършено безполезна". Следователно от лятото на 1889 г.
руската дипломация се вплита в нова авантюра по българския въп
рос. Нещо повече, с нейната намеса се активизира опозицията. Др.
Цанков е упълномощен от партията си да сключи от нейно име
заем с Русия от 1 млн. франка срещу възприемането на руските
68
условия за възстановяване на отношенията и поне 3000 франка на

месец за възстановяване на в. "Светлина". Последното искане е
отхвърлено, тъй като лично М. Хитрово счита сумата от 3000
франка на месец за "съвършено недостатъчна, а затова и безполез
на" по "нещастното българско дело".127
През септември 1889 г. на сцената отново излиза председа
телят на Славянското благотворително общество в Петербург -
граф Н. Игнатиев, с молба МВнР на Русия да оказва съдействие на
българските емигранти, пребиваващи като "търговци" в Румъния,
за разпространяването на прокламации към народа и войската в
България.128
Мярката е належаща, защото Сърбия заради изборите вре
менно ограничава пребиваването на българи на своя територия,
"опасявайки се от въоръжено стълкновение с България".I20
М. Хитрово е затруднен, защото от 1887 г. Румъния забра
нява пребиваването на емигранти от България в пограничните
градове. Все пак той издейства от румънското правителство изк
лючение за "българските емигранти, които действително се зани
мават с търговия там". Мнението му обаче е, че "тези лица неед
нократно са доказали своята неспособност да ръководят народни
те движения в Княжеството".130
През септември 1889 г. подготовката за преврата навлиза в
решителна фаза. М. Хитрово съобщава, че по негово сведение от
София, макар да има споразумение между партиите за съставяне
на правителство след преврата, съставянето му се оказва невъз
можно, като "главна пречка в дадения случай се явява личната
вражда между П. Каравелов и майор К. Паница".131 С писмо №479
от 20.09.1889 г. М. Хитрово съобщава на Азиатския департамент,
че К. Паница пак изявява готовността си да води преговори за
отстраняване на Фердинанд и Стамболов от власт, като този път е
склонен повече на отстъпки от предишните си условия. Посред
ници в преговорите с него от руска страна продължава да бъде
пребиваващият в Русе артилерийски поручик П. Колобков и дра-
гоманът на тамошното консулство - Якобсон. Мнението на М.
Хитрово и кап. Паница е да бъде извикан в Сърбия за "частни раз
говори".
На 20.09.1889 г. чрез посланика с Букурещ Русия "предава
желанието на императорското правителство да ускори по въз-
69
Янко Гочев
можност разрешението на настоящата българска криза"132, което

означава, че в Петербург желаят превратът да се извърши колко-
то се може по-скоро.
Особеност при подготовката му е, че през 1889 г. К. Пани
ца и Др. Цанков работят за една идея (възстановяване руското вли
яние в България), но водят отделни преговори с руските предста
вители, вероятно поради липса на доверие един към друг.
Руското правителство счита преврата за толкова сигурен, че
предписва осъществяването му да не става по същия легален на
чин, както превратът срещу Батенберг, защото същият е бил "за
конно избран и признат владетел на България", а "принц Кобург-
готски, посредством подкупи, с терор и насилия, завзе властта и
управлението на Княжеството". На 26.09.1889 г. Азиатският де
партамент съобщава на М. Хитрово волята на Русия за съдбата на
Фердинанд след преврата: предаването му на "народен съд за съ
зидателно и строго наказание". Целта е да се докажат, че "интри
гите на враговете на славянството и особено на Австро-Унгария"
не могат да имат почва в България и тях ги очаква печален из
ход.13'1 Русия отлага обявяването на името на императорския коми
сар, както искат заговорниците дотогава, докато не се издаде
присъда срещу Фердинанд.
В края на 1889 г. сформираната в Одеса "главна група за
действие" на българските емигранти заминава за България за сва
ляне на правителството и Фердинанд. Същевременно се отхвърля
предложението на П. Колобков да се командирова от Русия дове
рено лице, което в случай на проява на движение в България да
вземе ръководството в ръцете си.
Със секретно съобщение Ne610 от 17.12.1889 г. М. Хитрово
предава на Азиатския департамент окончателното решение на ре
волюционния комитет в София:
1. Принц Кобургготски и назначените от него министри
незабавно да се отстранят от власт;
2. Сегашните министри като съучастници в престъпленията
с княза да се накажат строго;
3. Принц Кобургготски като главен виновник за всички
бедствия, сполетели България вследствие на насилственото заг-
рабване на властта от него, да се подложи на смъртно наказание,
за която цел да се предаде на Народния съд, назначен от Военния
70
комитет;
4. Имуществата на всички виновници да се конфискуват в
полза на българската държавна хазна;
5. Да се помоли руското императорско правителство по-
скоро да назначи един императорски комисар за съставяне на вре
менно правителство до свикване на ВНС и избиране на княз за
българския престол;
6. Да се моли царят да назначи императорския комисар ген.
Домонтович като лице, взело дейно участие във войната за Осво
бождението на България и при изработване на конституцията.114
Русия обаче избягва да назначи императорски комисар, до-
като князът управлява още в София, най-вече поради липса на съг
ласие между Великите сили по този въпрос и опасение от услож
нения в ущърб на руските интереси на изток.
Предвкусвайки успеха на преврата, в края на 1889 г. М.
Хитрово съобщава, че "в България в близко бъдеще се готвят по-
видимо важни събития", срещу които думи Александър III поста
вя бележката: "Желая от душа пълен успех!".131
Докато Русия подготвя преврата в България, княз Ферди
нанд и правителството оценяват международната обстановка като
благоприятна за повдигането на своята цена и за активизиране на
Великите сили към по-решителни стъпки за уреждане на положе
нието в България. За честване на втората годишнина от възкачва
нето на престола се извършват приготовления, които подхранват
слуха, че България се подготвя да обяви своята независимост.
Всъщност правителството е далеч от подобна мисъл и целта е са
мо да се упражни натиск върху Турция, за да се заеме по-сериоз
но с признаването на княза.
Великите сили не гледат сериозно на "приготовленията" в
София, но за всеки случай обявяват, че не одобряват подобен акт.
Най-крайна срещу България е позицията на Русия, която своевре
менно е предупредена от М. Хитрово. В Петербург вземат всички
мерки да предотвратят акта на нарушение от "българските неза
конни управители на международните договори".131
Само слухове за предстоящите български действия разд
вижват руската дипломация. Посланикът в Цариград Нелидов по
лучава указания лично да предаде на великия везир руското нео
добрение от евентуална българска акция. Русия категорично се
71
Янко Гочев
обявява за запазване на статуквото на полуострова. Самият Нели-

дов притиска Турция, кара я да не отстъпва пред България. Всяка
отстъпка за него означава край на съществуването на империята
Русия, дори се опитва да обедини около антибългарската си пози
ция всички Велики сили.
Само австро-унгарският външен министър дава инструкции
на посланика си в Цариград да внуши на султана, че за Турция е
по-добре да избере "по-малкото зло", като признае Фердинанд,
отколкото да носи последствията от евентуално едностранно обя
вяване на независимостта на България. Австрийският аргумент е,
че "България безспорно е станала опора на спокойствието и реда
на Балканския полуостров".157
Султанът, който сам не може да вземе решение по между
народния въпрос, внимателно сондира мнението на руския посла
ник Нелидов. Последва такава буря от възмущение и заплахи от
представителите на Русия, че Турция веднага изоставя въпроса.
Дори Англия и Италия не подкрепят демарша на Австро-Унгария
в подкрепа на България. Те не искат заради България да влошат
докрай отношенията си с Русия.
Тържествата на 2.08.1889 г. в България преминават, без тя
да обяви независимостта си. От Петербург одобряват твърдата по
зиция на Нелидов и го инструктират да продължава да въздейства
на султана да не се подава на българските искания и внушенията
на западните сили, главно Австро-Унгария.13,4
Втори опит на Австро-Унгария в подкрепа на България има
през октомври 1889 г. Този път външният й министър изразява
пред турския посланик във Виена мнение, че е време сюзеренни-
ят двор да се заеме сериозно с уреждането на положението във ва
салното Княжество и признаването на Фердинанд.
Инициативата остава без последици. Турция е стресната от
категоричното руско неодобрение и повече не обсъжда въпроса.
Австро-Унгария обаче постига целта си - увеличава тежестта си в
София.134 През 1889 г. България заема все по-голяма място в пла
новете й. Австро-Унгария, а не Русия е първата велика сила, която
дава право на международно правителство на България.
Точно през 1889 г. Начович става първият български дип
ломатически агент, акредитиран от велика сила, подписала Берли
нския договор.
72
На 1.10.1889 г. България сключва заем на стойност 30 000

франка с Лендербанк, Виена. Борсата в австрийската столица на
1.12 с. г. получава съгласието на австро-унгарския министър на фи
нансите да котира заем при 6% лихва за 33 години и ипотека на
линиите. Цариброд-Вакарел и Бургас-Ямбол.140 Втората редовна
сесия на V ОНС утвърждава заемния договор, въпреки силната
опозиция на русофилите. Именно в тази сесия Стамболов изпо
вядва своето кредо: "Да искаме да се мирим с Русия ние нямаме
причини, загцото ние нищо не сме й направили. Тя иска да се от
кажем от сами себе си, от княза си, от Отечеството си - подобно
нещо аз никога няма да направя. Предпочитам да умра, отколко-
то да вида страната си опозорена..."141
Българските успехи и подкрепата на Австро-Унгария и Анг
лия за правителството на Стамболов се следят със засилено безпо
койство от Русия. Тя е срещу смекчаване на заем с Австро-Унга
рия не поради стойността му (тя е малка и не може да реши фи
нансовите проблеми на страната), а поради политическия му ха
рактер. Заемът ангажира Австро-Унгария като велика сила и зато
ва Русия счита, че сключването му е косвено признание за Ферди
нанд и правителството на Стамболов. От тази гледна точка бълга
рският успех предизвиква недоволство и протести и в края на
1889 г. тя прави официални постъпки в Цариград относно права
та на Великите сили върху жп линии в Източна Румелия, ипоте
ките на двете, което гарантира заема. В Петербург считат, че са на
рушени чл. 21 и чл. 22 от Берлинския договор. За Русия българс
кият режим е незаконен и тя не може никога да признае правото
му да разполага с жп линии, които да станат държавна собстве
ност. Напомнят се задълженията на България и Източна Румелия
(Русия продължава да ги счита за разделени) по чл. 22 от Берли
нския договор, които произтичат от временната окупация и все
още били незаплатени. Петербург подчертава, че има права по чл.
22, които сам ще търси. Руската дипломация прави опити да пре
дотврати сключването на заема.142 Външният министър Н. Гирс на
товарва посланика във Виена Лобанов-Ростовски да уведоми
австро-унгарския външен министър, че счита разрешението да се
котира българския заем от Виенската борса като ново нарушение
на Берлинския договор. На 29.11.1889 г. Н. Гирс приема австро-
унгарския посланик граф Валкенщайн и му говори рязко по коти-
73
Янко Гочев
рането на заема и демонстрациите във Виена в полза на "незакон

ното" българско правителство. В постъпките си по българския за
ем Русия остава отново изолирана. В Европа прави впечатление
силната й антибългарска позиция. Турция като сюзерен на Княже
ство България не реагира, макар че е пряко засегната. Русия обаче
решава да брани турските интереси. Позицията и е по-турска от
тази на самата Турция.
На 14.11.1889 г., след близо едногодишни преговори, Бъл
гария и Англия сключват споразумение за временна търговско-по
литическа спогодба. Сключването на конвенцията има търговско-
икономическо значение, но политическият ефект е по-голям, за-
щото са пренебрегнати постановленията на Берлинския договор и
Топханенския акт. България сключва договор без и извън опеката
на Турция и този дипломатически прецедент отново е неизгоден
за Русия.
Тя е раздразнена и от него, и от заем с Австро-Унгария. На
12.12.1889 г. външният министър Н. Гирс изпраща циркулярна но
та до своите посланици, за да съобщят на правителствата, към ко
ито са акредитирани.143 Позовавайки се на Берлинския договор,
руският министър настоява за колективни мерки на Силите срещу
България, анулиране на заема и конвенцията, защото правата на
договаряне принадлежат не на България, а на Турция. Специално
заемът е обявен за "незаконен", защото блокира парични средства
на България в ущърб на Русия и нейните права според Берлинс
кия договор (чл. 22) и Руско-българската конвенция от 1883 г. за
окупационния дълг. Изплащането на последния спира след прев
рата срещу Батенберг. Затова Русия предявява претенциите си по
дълга и ги изчислява на 3 600 000 рубли. Освен това руската нота
призовава Турция да влезе в правата си на сюзерен спрямо Бълга
рия. Великите сили реагират твърде равнодушно на руските про
тести, които остават без последици.
Турция, по внушение на английския посланик У. Уайт,
отхвърля руския натиск, с което фактически санкционира незави
симите действия на България. Тя защитава правото си да сключва
външни заеми, като посочва, че то е заложено в чл. 102 и чл. 103
на конституцията, призната от самите Сили, подписали Берлинс
кия договор.144
Русия не изключва възможността й за пряко въздействие
74
върху България. През септември 1889 г., когато Фердинанд е на

първото си посещение в чужбина, Др. Цанков, изпълнявайки рус
кия политически курс, изпраща писмо до Ст. Стамболов. С писмо
то водачът на русофилите предлага на министър-председателя да
отстрани княза.146 Др. Цанков повтаря напълно руската позиция
по българския въпрос. Новото е, че се напомня на Стамболов ста
рото приятелство в Либералната партия и се внушава, че ако
отстрани Фердинанд, целият народ ще го последва.
Трудно е да се каже дали има съгласуваност, но точно по
това време в България пристига с мисия руският княз Алексей
Долгоруки. Той е лейтенант на хусарите от Императорската гвар
дия и личен познат на престолонаследника на Николай Александ-
рович. Пристига в България с цел да придобие впечатление за си
лата на режима и вътрешния ред. Веднага е заобиколен от русо-
фили, които, за да спечелят доверието му, се надпреварват да му
угодничат и да злепоставят лично Стамболов като най-яростен,
непоправим и безогледен русофол. Княз Долгоруков се среща със
Стамболов, министрите му К. Стоилов, офицерите К. Паница, С.
Кисьов и посещава няколко софийски казарми.
Интересен е разговорът му със Стамболов, който го посре
ща любезно. Стамболов подчертава, че е почитател на Русия и в
Русия е бил въодушевен и научен да бъде патриот.
Министър-председателят обвинява пред руския княз русо
филите в рублофилство и допълва: "Те не обичат Русия, а руски
те рубли."147 Той смята, че в България никой няма и не може да
има патент за русофилство, защото "цяла България е русофилска
и никой няма право да обсебва само за своята партия монопола за
любов към Русия".148 Когато княз Долгоруки му прави забележка,
че минава за австрофил в Русия, Стамболов му отговаря: "Аз съм
преди всичко българин", и предупреждава: "Аз не ще позволя ва
шите барони, графове, фонове и прочие да се разпореждат в Бъл
гария, така както вършат това у вас!"
Тогава руският княз поставя условията на своето правител
ство и допълва: "Отстранете Кобург и управлявайте! Царят ще
направи всякакви отстъпки." Стамболов отхвърля този вариант,
като му заявява: "Принц Кобургготски е вече български законен
княз. Признайте го и нашите предишни братски отношения неза
бавно ще се възстановят такива, каквито бяха и преди!"144
75
Янко Гочев
С други думи, Стамболов отхвърля дискусии по предложе

ната му база за споразумение с Русия. Тогава княз Долгоруки раз
бира, че министър-председателят е непоклатимо зад Фердинанд и
че не приема компромиси по този въпрос.
Инцидент възниква във връзка с опита да се организира от
княза и опозицията панихида в памет на Царя Освободител за "из
купление на оскърблението, нанесено от България на паметта
му".150 Правителството взема строги мерки и не допуска панихи
дата, под предлог че може да се използва за антиправителствена
демонстрация. Стамболов забранява и замислената от княз Долго-
руков и опозицията религиозна манифестация и заплашва с арест
духовниците, които участват в нея. Накрая предупреждава княза
да напусне България в срок от 24 часа. Конфликтът се задълбоча
ва, загцото княз Долгоруков наистина иска да организира панихи
дата. Намесват се чужди дипломати. Руският княз търси посред
ничеството на германския консул в София, а българското прави
телство - на италианския агент. Германският консул, натоварен да
защитава руските интереси в България, едва успява да убеди Дол
горуков да напусне доброволно страната. За да не се стигне до
публични скандали и излишни затруднения, посланикът в Цариг
рад Нелидов телеграфически нарежда князът да напусне Бълга
рия.
В контекста на събитията през 1889 г. се откроява първото
задгранично пътуване на Фердинанд, продължило от 8.10 до
3.11.1889 г. Единствено посветен е Стамболов, който е съучаст
ник, дори автор на пътуването. Маршрутът е начертан предвари
телно - Мюнхен, Цюрих, Женева, Париж, Брюксел, Виена, като
князът пътува инкогнито под името граф Мюрани. В интервюта
та, които дава, набляга на спокойствието и реда в България и
убеждението си, че е сигурен господар на българския престол.
Във Виена Фердинанд е приет от австро-унгарския външен
министър граф Калноки, който споделя мнението на Фердинанд,
че пътуването му е доказателство за вътрешна стабилност и меж
дународна консолидация на България.
В Европа Фердинанд не си губи времето, защото, докато
Стамболов тайно се среща с княз Долгоруки в България, той тър
си контакт с Русия. Идеята, споделена от майка му Клементина, е
да се омилостиви руският император, като роднинските им влия-
76
ния трябва да помогнат да се закрепи на българския престол. Из

ползват се най-вече връзките на Клементина с руската династия.
За установяването на контакт с Романови не помагат обаче нито
ходатайството на белгийския крал, нито услугите на руския посла
ник във Виена княз Лобанов-Ростовски.
При откриване на втората редовна сесия на У ОНС Ферди
нанд дава отчет за престоя си в Европа: "С удоволствие констати
рам, че благодарение на общия мир и задоволството, тишината и
реда, които царуват в страната, правото българско дело всекиднев
но се консолидира."151
Въобще през 1889 г. след промените в Сърбия и Румъния
руското влияние на Балканите нараства, но не и в България. Про
мените не повлияват върху руската политика спрямо България.
Единственият руски успех е осъществяването на опити на запад
ните Велики сили, главно Австро-Унгария, да принудят Турция да
поеме инициативата за признаването на Фердинанд. В България
влиянието на опозицията отслабва. Оптимизмът й за промени в
управлението на страната е разсеян.
Самите привърженици на Др. Цанков вече не са единни. Те
се разцепват - една част от тях, начело с М. Сарафов, проявяват
склонност към сътрудничество с управляващите, а друга част, око
ло М. Балабанов, д-р Д. Моллов, остават непримирими. Др. Цан
ков губи авторитет като опозиционен лидер. От Виена и Белград,
след кратък престой в Букурещ, през ноември 1889 г. той се завръ
ща в Русия. Среща се отново с Н. Гирс и декларира песимизма си
за положението в България. Според опозиционния водач Русия
трябва да посочи кандидат за нов княз, защото в противен случай
не може сериозно и успешно да се води агитация в България.
Александър III и външният му министър категорично отхвърлят
идеята публично да обявят княжеска кандидатура. Господства по
зицията им, че българите сами трябва да въведат ред в държавата
си. Платформата на Русия по българския въпрос, обявена през
1888 г., остава в сила. Запазва се и новият й подход спрямо Бълга
рия, защото чрез затруднения, които създава на Фердинанд и
Стамболов, се стреми да ги принуди да отстъпят и приемат ней
ната позиция.
Две събития през 1890 г. оказват влияние върху отношени
ята между България и Русия - оставката на германския канцлер
77
Янко Гочев
Ото фон Бисмарк и процесът срещу майор К. Паница.

Падането от власт на Бисмарк на 20.03.1890 г. е събитие с
голямо влияние върху развитието на международните отношения
и има значение и за България, и за Русия. Бисмарк е държавник,
който следва определени принципи и идеи в политиката си. Той
създава Съюз на тримата императори (Германия, Русия и Австро-
Унгария) като консервативен съюз срешу надигащите се в Европа
сили на социализма и революциите.Съвременно следва принципа
на неангажираност на руските действия в Близкия изток. Бисмарк
обявява, че признава руските права в България, и затова оконча
телно елиминира Батенберг от българския престол, сключвайки с
Русия договора за презастраховка от 1887 г. Пред Русия е откро
вен: "Дори ако вие отидете до Цариград, това също не ни зася
га."152
Германският канцлер е създател на система от съюзи, кои
то обвързват европейските сили помежду им така, че трудно мо
же да избухне конфликт на континента. Това е благоприятно за
България обстоятелство, защото споровете между силите по бъл
гарския въпрос се фокусират върху теоретична обмяна на мнения,
при които военният изход от тях своевременно е изоставен. Но
вият канцлер Каприви не възобновява договора за презастраховка,
чийто срок изтича през юни 1890 г. Русия губи от това, защото без
насрещни компенсации дотогава чрез този договор тя има герма
нското признание за "правата" й върху Балканите, България и
Проливите. Сега Петербург няма вече и формални основания да
иска от Германия подкрепа за политическите си инициативи по
българския въпрос.
След оставката на Бисмарк ускорено протичат развиващите
се и преди това два процеса: австро-германското и френско-руско
то сближение. Германският император Вилхелм II открито заста
ва зад Австро-Унгария, дори с риск да се постави, по думите му,
между два противника - Русия и Франция. Германия започва да
внушава на Турция идеята за по-активно противопоставяне на рус
кия натиск.
Следователно промените в международната обстановка,
общо взето, са благоприятни за България. Извън активната поли
тика Бисмарк вече хвали България и откровено заявява: "От всич
ко, което може да се види и наблюдава, струва ми се, че измежду
78
балканските държави българите крият в себе си елемент на създа

ване и съхраняване на държавността. Те са кадърен, работлив и
пестелив народ, който се стреми към бавен благоразумен нап
редък. Той се почита, умножава, брани и ми допада повече, откол-
кото сръбският му съсед. Княз Фердинанд без съмнение е по-спо-
собен, отколкото се приема за него в хумористичните вестници и
в сравнение с повечето други князе. За съжаление той е заобико
лен от много съмнителни хора, но какво да се прави - той не мо
же да ги избеси всичките, но мошениците, като майор Паница,
той трябва да обеси, това му се налага от законната самоотбрана.153
Виена също изказва публично одобрение, че благодарение
на България и Фердинанд мирът на полуострова се е запазил дъл
го време.
Без договора с Германия за Русия има две възможности: да
остане напълно изолирана или да търси нов съюз с Франция. Над
делява втората тенденция. Дори посещението на Вилхем II през
1890 г. в Нарва и срещата му с Александър III не предотвратяват
неизбежния процес на ускорено формиране на френско-руския
съюз.
В началото на 1890 г. завършва с неуспех опитът на Русия
да дискредитиране България чрез повдигане на въпроса за окупа
ционния дълг. Петербург настоява да му се изплати 3 600 000 руб
ли от цялата сума 10 618 250 рубли и 43 копейки. Българското
правителство признава такъв размер на окупационния дълг, под
писвайки конвенцията през 1883 г. На 9.02.1890 г. то решава да
изплати отстъпка от дълга и то в златни франкове, като се държи
сметка за курса на книжните рубли по датите на падежа на пла
щанията. Освен това Русия настоява българското Министерство на
войната да й изплати дълг от 572 988 рубли и 97 копейки за оръ
жейни доставки в различно време. Руските искания българският
правителствен печат коментира като признаване на правителство
то, което неминуемо ще доведе и до признаването на Ферди
нанд.154 В отговор вестникът на руското МВнР "Журнал дьо Санкт
Петербург" заявява, че с това искане Русия изобщо не признава со
фийското правителство. България отговаря с нота, че парите за
окупационния дълг са готови. Превеждането на сумата обаче се
забавя, докато се уточни начинът на плащането. В това време Ру
сия разпространява слухове, че България не може да плати пора-
79
Янко Гочев
ди лошо финансово състояние. България опровергава руските лъ

жи и на 8.03.1890 г. БНБ уведомява МВнР, че изплаща сумата 8
867 000 лв., равняваща се на 3 600 000 рубли.15'’
С това старият дял от окупационния дълг към Русия е изп
латен. България няма проблеми с изплащането, тъй като правите
лството е отделяло ежегодни суми за погасяване на дълга с убеж
дението, че рано или късно те ще трябва да се изплатят. Във връз
ка с финансовата атака на Русия срещу България славянофилски-
ят "Руски вестник" отбелязва през февруари 1890 г.: "Колкото па-
малко надежда за покаяние на софийското правителство ни оста
ва, толкова по-безпощадно трябва да се отнасяме с него и поради
временната невъзможност да му нанасяме по-чувствителни удари,
трябва да го бием поне по джоба." "Сантименталността е толкова
неуместна в политиката колкото и в търговските отношения", до
бавя той.156
Заговорът на майор К. Паница е най-сериозното вътрешно
политическо сътресение на правителството на Стамболов. Засяга
външната политика, защото цели преврат с русофилско участие.
Като буен македонец майор К. Паница е недоволен от отношени
ето на Стамболов по националния въпрос, което според него е
предпазливо и колебливо. При подготовката му водачът на заго
вора допуска фатални грешки - недооценява ролята на един нез
начителен руски чиновник Виланов, с когото се среща в Гюргево.
К. Паница се оказва самонадеян конспиратор. Води разпуснат и
разгулен живот и сипе публични закани срещу властта, с което си
спечелва подозрението й.
Спорен остава въпросът за мащабите на заговора. Майор К.
Паница действа решително и успява да обедини офицери от Со
фийския гарнизон, недоволни от княза и привържениците на Ба
тенберг. Той спечелва на своя страна началника на гарнизона
полк. Басманджиев и коменданта на София полк.С. Кисьов. Сами
ят К. Паница оглавява военнореволюционния комитет, който про
вежда тайни заседания. Според някои данни до 3/4 от целия Со
фийски гарнизон е привлечен в заговора.157 Стамболов потвъ
рждава пред английския дипломатически агент в София, че 20%
от офицерите в гарнизона са замесени.158 Тезата за широкомаща-
бен заговор не бива да се преувеличава. Според някои оценки тя
е резултат от правителствената пропаганда, която се стреми да до-
80
каже, че властта може да се справи с всички заговори, че е силна

и външнополитическият й курс е необратим.
Въпреки различията в цифрите на участващите, безспорно
то е, че заговорът е опасен и е реакция на военните спрямо
външната политика на правителството. Според френския дипло
матически агент в София Е. Ланел действията на К. Паница се ос
новават единствено на напреженията в армията и той е инстру
мент за притъпеното недоволство на офицерите срещу правител
ството. Френският дипломат пропусна една важна страна в подго
товката на заговора - руското участие. Но мълчанието му по този
въпрос е обяснимо. Все пак тече ускорено френско-руско сближе
ние и не може да се разкриват факти, които биха компрометира
ли новия френски съюзник. Замисълът на конспираторите е прев
ратът, благословен от Русия, да се осъществи в нощта на 1.02.1890
г., докато членовете на правителството с около 200 души офице
ри са на бал в двореца. Началникът на дворцовата охрана е спече
лен за делото. Превратът трябва да съвпадне с идването в Бълга
рия на руски представител на императора. В началото на 1890 г.
за такъв е определен ген. Домонтович. Въпреки наслояванията на
К. Паница Александър III дава само принципно съгласие за назна
чаването на ген. Домонтович, но се колебае да го изпрати като
свой комисар в България поради страх да не се компрометира в
Европа. Руската позиция продължава да бъде, че пристигането на
ген. Домонтович ще стане, когато превратът успее, и то след фор
миране на временното правителство. Според една версия заго
ворът е разкрит в последния момент и е пълна изненада за прави
телството. Според друга версия Стамболов чрез свои агенти разк
рива конспирацията, знае за нея, но умно и хитро чака момента да
нанесе удара си. Стамболов залавя една тайна прокламация, доби
ра се до хората, които са замесени. Един от посветените в конспи
рацията - поручик Морфов, разкрива на Стамболов пълни подроб
ности за заговора. Министър-председателят получава пълни са
мопризнания и от полк. Кисьов. Решението за арестуването на
майор К. Паница се взема от Стамболов след съвещание в дворе
ца с най-доверените му министри - Г. Живков и подп. С. Мутку-
ров. Останалите министри са в неведение по случая. Стамболов
решава да действа чрез самите заговорници. Изпраща полк. Кись
ов и Басманджиев сами да арестуват К. Паница, които приемат,
81
Янко Гочев
защото се надяват да
спасят себе си. За да га
рантира успеха на зада
чата, изпраща и след
тях свои хора с 50 ду
ши полицаи. На
19.01.18890 г. К. Пани
ца е арестуван. При
обиска на дома му са
намерени документи,
които разкриват нали
чието на действителен
заговор срещу властта
със значителен брой
участници. За да се
скрият действията на
полицията, балът в дво
реца се провежда както
подобава - пищно и
тържествено. Макар
голяма част от присъ
стващите офицери да
са заговорници, те не кап. Коста Паница
са арестувани. Малък е
броят на арестуваните, защото е неудобно за властта да разкрива
мащабите на недоволството от управлението й. Арестите са
предприети в подходящия момент, защото към 30.01.1890 г. гене
рал Домонтович като императорски комисар трябва да пристигне
в Белград, за да даде ход на преврата. Най-големия удар правите
лството нанася на 22.01.1890 г., когато в Русе е арестуван руският
поданик поручик П. Колобков. Той е свръзката между М. Хитро-
во и заговорниците. В дома му при обиск са намерени документи,
доказващи руско участие в заговора. Веднага МВнР на Русия съзи
ра опасност и се намесва. Нарежда да бъде защитен на основа на
режима на капитулациите. При наличието на компрометиращи
документи у него правителството заема твърда позиция, не го пре
дават като чужд поданик на Русия, а решава да го съди, обвинен в
съучастие. Предварителното следствие срещу заговорниците
82
продължава близо три месеца и е съпроводено с печатна война на

правителството срещу русофилите и Русия. Замисълът на Стамбо-
лов е да удари опозицията, да компрометира Русия и извлече из
года за външната си политика чрез подкрепа от военните сили.
Целта на печатната кампания, а и на подготвения процес е да се
наблегне на руското участие и на връзките на руската дипломация
с българските емигранти, обвинени с основание в измяна към ро
дината. Процесът е политически. Лично Стамболов се намесва във
всички етапи на наказателното производство. Той ръководи разк
ритията, разследва заговорниците, участва в обиски, дава сведения
за делото вместо външния министър Г. Странски пред чужди дип
ломати и т. н. Натоварва се с наказателнопроцесуални функ
ции,защото е убеден, че заговорът е опасен и застрашава нацио
налната сигурност на България.
Съдебното следствие достига до руските следи: парите на
славянофилските комитети, участието на руския посланик в Буку
рещ М. Хитрово и подкрепата на Азиатския департамент и МВнР
в Петербург.
На 3.05.1890 г. съдебен състав на Софийския военен съд
призовава като обвиняеми само 15 души, предимно военни. Глав
ният подсъдим е майор К. Паница. По този начин правителство
то дава ясно да се разбере, че се съдят не офицерството, а главни
те водачи на заговорниците. Според обвинителния акт, изготвен
от военния прокурор поручик Д. Марков, заговорът е подготвен с
участието на Русия. Обвинението предава К. Паница на военен
съд, защото между другото е влязъл в преговори с чужда и враж
дебно настроена срещу княза и правителството държава (Русия) с
цел да й достави средства, за да осъществи неприятелските си на
мерения. Пред съда К. Паница признава, че е подготвил преврата
за промяна на режима, и поема цялата вина върху себе си. Отказ
ва обаче да е водил преговори и преписка с чужда държава, както
и да е получавал пари и други средства от нея.
Поручик П. Колобков е обвинен, че е посредник в прего
ворите между заговорниците и руската делегация в Букурещ. Той
показва цинично хладнокръвие и отказва да отговаря на въпроси,
които не му се задават на руски език. Върху поведението на подсъ
димите оказва влияние един важен факт. Въпреки представените
от обвинението документи, намерени в дома на К. Паница, и мно-
83
Янко Гочев
гото уличаващи сведения, те са убедени, че правителството и

съдът се страхуват да ги накажат и Русия ще ги спаси. Но надеж
дите им се оказват напразни, защото Стамболов е безкомпроми
сен спрямо изменниците на родината.
На 17.05.1890 г. съдът обявява присъдите: майор К. Паница
е осъден смърт, но с препоръка да се замени наказанието му с 15
г. затвор по преценка на княза. Поручик П. Колобков е осъден на
9 г. затвор, но като чужд поданик е предаден на Русия. Осъдени са
още о.з. подпоручик Ал. Ризов на 6 г. затвор, капитаните Д.Ташев,
Хр.Чавдаров, Ев.Моллов, Ас.Кисимов - на по 3 г. затвор. Остана
лите общо шестима подсъдими са оправдани и екстернирани от
България. И след произнасянето на присъдите осъдените смятат,
че Русия ще се намеси и освободи или пък в знак на подкрепа за
тях ще избухне народно въстание.
Фердинанд напуска България, когато започва процесът, ма
кар че е засегнат, защото заговорът е насочен пряко срещу него.
При утвърждаване на смъртната присъда между него и Стамболов
възниква спор. Без да чака апела на Висшия военен съд, министър-
председателят иска от правителството да предложи на княза ре
шение за утвърждаване на смъртното наказание. Фердинанд оба
че бяга от отговорност при изпълнение на присъдата. Съгласен е
да я отмени, ако К. Паница лично подаде молба за помилване. К.
Паница обаче не се разкайва и не апелира присъдата, защото е
убеден, че няма опасност за живота му и няма да бъде разстрелян.
За разлика от Фердинанд Стамболов поема цялата отговорност,
включително за погазване на конституцията, и остава непрекло
нен пред княза. Министър-председателят смята, че актът на сниз-
хождение ще се тълкува от опозицията и Русия като проява на
слабост и страх. След дълъг и разгорещен спор, при който Стам
болов заплашва, че ще подаде оставка, Фердинанд капитулира и
подписва смъртната присъда на К. Паница, който на 16.06.1890 г.
е разстрелян. При изпълнение на присъдата е специално строен
целият Софийски гарнизон от два пехотни полка, а екзекуторите
нарочно са подбрани измежду военнослужещите българи от Ма
кедония. Преди екзекуцията си кап. Паница извиква високо: "Да
живее Македония и България!".
С разстрела на главния водач на неуспелия заговор Стамбо
лов всъщност изпълнява своето верую: "Ще пожертва когото и да
84
е и каквото и да е, без изключение, за България и нейната незави

симост."159
Процесът срещу К. Паница е пореден рунд от борбата на
България срещу руските посегателства. Двете страни си разменят
отново обвинения. В Букурещ М. Хитрово е възмутен, когато нау
чава за смъртта на К. Паница. Изпраща телеграма до военния ми
нистър Н. Гирс, която остро осъжда тази безсмислена варварщи-
на, извършена от самозвания български княз и неговите минист
ри.160
В Петербург са разстроени от провала на заговора, който се
приема като удар върху руската дипломация. Тя се опитва да се
държи въздържано и много внимателно, за да не я обвинят в
подкрепата му. Посланикът в Цариград Нелидов нарича действи
ята на К. Паница "безумно предприятие".161 Донесенията му до
Петербург обаче са погрешни, защото получава информация пре
димно от противници на правителството, които преувеличават
мащабите на заговора.
Затова в изводите си е оптимист, че властта в България е
отслабена. Н. Гирс приема процеса като вътрешен български въп
рос и пак подчертава "миролюбивото и благоразумно поведение
на Русия". Той се кълне, че участието на Русия в заговора е измис
лица на "стамболовщината", и отхвърля възможността да отгово
ри на клеветите, чиято абсурдност няма нужда да бъде разоблича-
if-,1
вана.
Всъщност заговорът на К. Паница се върши със знанието,
парите и предписанията на руската дипломация.165
Това е сериозен заговор с цел отстраняването на Ферди
нанд и пълно възстановяване на руското влияние в България. По
делото К. Паница е осъден и руски поданик - поручик П. Колоб-
ков. Руската дипломация се заема още с разкриване на участието
му да го спасява, успява, защото се възползва от правото си на ве
лика сила, подписала Берлинския договор по режима на капиту
лациите относно подсъдността на такива лица на българска тери
тория. Но най-важното за Русия е да заличи всички улики за на
месата на дипломацията й в заговора. Срещу справедливите обви
нения на България руският печат отговаря с хули, лъжи и клеве
ти, а опозицията нарича заговора "пиянска работа".
Опозиционната кауза е подкрепа от Русия, но Гирс и Нели-
85
Янко Гочев
дов не предприемат решителни действия срещу България, защото

смятат краха на Стамболов за неизбежен. Руската дипломация
постепенно преминава от активна политика към българския въп
рос към пасивна политика, на изчакване и замразяване на пробле
мите с надеждата, че времето работи срещу Фердинанд и Стамбо
лов.
Разгромът на заговора на К. Паница дава повод за репресии
срещу русофилите през цялата 1890 г. Стамболов решава с твър
да ръка да смаже всяка опозиция, чиято дейност е в услугите на
чужда държава, враждебна на България и се разглежда като посе
гателство на устоите на държавността. Опозицията в България е
неутрализирана, а тази в чужбина е деморализирана и закономер
но последва отказа им от идеята за преврат. Налага се тактиката
на личен терор и убийства на княза и Стамболов, като инициати
вата вземат македонските дейци. Към неодобрението на Стамбо-
ловата външна политика спрямо Турция се добавя и жаждата им
за отмъщение за убийството на К. Паница. Екзекуцията му пре
дизвиква вълна от омраза, насочена срещу Стамболов и княза. На
следващия ден след убийството на К. Паница на ствола на дърво
то, където е застрелян, е намерена следната бележка: "Тук ще бъ
дат застреляни Стамболов и княз Фердинанд", а след няколко дни
на дървото се развява черно знаме, на което са изписани подобни
заплахи.
Потушаването на опита за преврат има и външнополити
чески последици. Съществува мнението, че нестабилната вътреш
на обстановка в Княжеството подтиква правителството да търси
външнополитически успех като отдушник за вътрешното недово
лство. По този начин се мотивира голямата българска дипломати
ческа офанзива от 1890 г. за признаване на Фердинанд и за издей-
стване на придобивки в Македония. Всъщност това мнение не е
съвсем точно, защото още през февруари 1890 г., по инициатива
та на Стамболов, стартира подготовката за дипломатическата ак
ция, която се оказва проявление на една избистрена концепция на
министър-председателя по националния въпрос.
Дотогава съществува разбирането, че българското нацио
нално обединение ще се постигне с революционни методи и с по
мощта на Русия. Самият Стамболов, сам участник в три въстания,
отначало е привърженик на това разбиране. Постепенно обаче за-
86
почва да търси нови начини и средства.

Първият опит да се издействат придобивки по национал
ния въпрос е акцията от 1888 г. Още тогава Стамболов започва да
прилага любимата си тактика в дипломацията - да експлоатира
противоречията между Великите сили (в случая австро-италианс-
ките), за да извлече изгоди за България. Неуспехът на акцията от
1888 г. налага важни изводи за Стамболов. Първо - на България й
липсва съюзник по националния въпрос. Дори Средиземноморс
ката Антанта не дава подкрепа за минималните български иска
ния, а държавите в нея съветват само за благоразумие, търпение и
приятелски взаимоотношения с Турция. На второ място - устано
вено е, че поставянето на националния въпрос във всичките му ас
пекти показва безперспективността на този подход. На трето мяс
то - идеята за автономия на Тракия и Македония се оказва макси-
малистична и непопулярна за Силите.
Управлението на режима във вътрешнополитически и ико
номически план позволява на Стамболов през 1890 г. отново да
постави националния въпрос. Демонстрацията на загриженост на
положението на българите в Македония е кампания за консоли
диране на националните сили в навечерието на парламентарните
избори. Новото е, че от 1890 г. Стамболов е и външен министър
и от този пост за пръв път осъществява коренен обрат в полити
ката по националния въпрос. Според него с помощта на западни
те сили, без Русия и въпреки противодействието й, с еволюцион
ни методи и приятелство с Турция трябва да се издействат реал
ни придобивки за българите извън Княжеството.
Затова по-късно Стамболов ще бъде обвинен, че залага на
Сили, от които не може да се очаква решителна подкрепа за ра
дикално решение на националния въпрос, и отблъсква България
от естествения й съюзник за реализация на националния идеал -
Русия. Това обвинение не е основателно, защото се допуска
фактът, че в края на XIX и началото на XX в., без значение кой уп
равлява България, Русия подкрепя антибългарските пропаганди и
претенциите на Гърция и Сърбия към Македония.
Ст. Стамболов е единственият български държавник, който
има начертана цялостна стратегия за последователно решаване на
македонския въпрос. Главното в нея е убеждението, че "българс
ката държава е единствена властна и отговорна организация за
87
Янко Гочев
провеждането на българската национална политика, и всички об

ществени и частни фактори трябва да се подчиняват на българска
та държава". Тя единствена има правото, задължението и отговор
ността да решава този въпрос със средствата на държавната поли
тика. Това е позицията на държавник, който води националната
политика в интерес на всички българи в Княжеството и извън не
го.
Политическият курс на правителството на Стамболов е
последователно осъществяване на целите и степенуване на проб
лемите на националния въпрос. Македония е приоритет в полити
ката му по националния въпрос. Главната задача е укрепване и
опазване на националното съзнание на българите там, пряко ата
кувани от сръбските и гръцките пропаганди, които пък умишлено
се толерират от Русия.
Стамболов използва в националната си политика различни
способи на действие, които варират от показна лоялност към Тур
ция до заплахи за обявяване на независимостта, т. е. следва се уме
ло балансиран подход.
Съществува и друго мнение, че Стамболов "не е родоначал
ник на нова външна политическа ориентация, той усвоява и про
карва стара идея да се убедят западните сили, че целокупна Бълга
рия не е предмостие, а преграда за руското придвижване към
Проливите.164
Особеното е, че за разлика от русофилите, които по наци
оналния въпрос нямат политика, защото следват руската полити
ка, която е антибългарска, Стамболов не само че има своя концеп
ция, но и прави политика в тази област.
По националния въпрос Стамболов възприема един прин
цип, който последователно се следва от всички български прави
телства до Балканската война. Това е принципът на автономия на
Македония и отказ от идеята за подялбата й, въпреки сръбските и
гръцките предложения. Важното е да се почертае, че при бълга
рското етническо надмощие в Македония тази идея се прокарва
от Сърбия и Гърция, подкрепени от Русия. Стамболов вижда в на
растващата сръбска и гръцка агресивност в Македония, толерира
на от Русия, главна опасност за българската кауза там. Затова се за
ема да парира сръбската и гръцката пропаганда чрез сътрудниче
ство с Турция. Като политик изоставя "политиката на чувствата" и
88
я заменя с "политика на разума", защото за пръв път надраства раз

бирането за Турция като традиционен враг на България. Стамбо-
лов се отказва от илюзиите на революционния романтизъм. Реа
листичният му подход включва отказ от революционни действия
и възприемане на еволюционистките методи на борба. Главното е
провеждането на действителни реформи в Европейска Турция,
което да укрепи българското национално съзнание на население
то, да тласне напред културно-просветното и икономическото му
развитие и да отбие чуждите пропаганди. Оттук и единството във
вижданията му с екзарх Йосиф.
Дългосрочната реформаторска програма на Стамболов по
националния въпрос осигурява по-сигурното, по-безболезненото и
по-пълното му решаване. За целта обаче на Стамболов му е необ
ходимо приятелството на Турция. Затова българофилът Стамбо
лов по съображения от политическа необходимост става турко-
фил. Той обаче не е наивник. Добре познава турците и политика
та им. Знае, че мирните успехи на дипломацията могат да се пос
тигна най-често с натиск и заплаха за употреба на сила, но от Бъл
гария като държава, а не от революционни комитети и организа
ции.
Когато група македонски дейци му предлагат да създаде ко
митет или друга организация, която да работи за освобождение,
Стамболов остро възразява: "Какво? Комитет ли? Комитет за ос
вобождение на Македония е българската държава, комитетът е
князът, комитетът съм аз!"165
Конкретно през 1890 г. заговорът на К. Паница става осно
вен аргумент за осъществяване на дипломатическата акция. Спо
ред Стамболов враждебността на Русия срещу България и бездей
ствието на Турция и Великите сили са предпоставка за вътрешни
проблеми и вкл. потушаване на заговор.
Инициатор на акцията е Стамболов, който на 15.02.1890 г.
изпраща частно писмо до Г. Вълкович, с което го натоварва да пос
тави пред султана, великия везир и посланиците на Англия,
Австро-Унгария и Италия въпроса за признаването на Ферди
нанд.166 Г. Вълкович съставя меморандум до посочените адресати,
в които предупреждава с обявяване на независимост, защото "ко
лебливото и двойствено поведение на Високата порта" по бълга
рския въпрос и опасността от превръщането на България в руска
89
Янко Гочев
губерния (доказана в заговора) я принуждават да се отърве от "ед

но сюзеренство, което не служи за нищо".167 Турция реагира с тре
вога и приема българската заплаха за истинска. Склонна е на
отстъпки, ако има подкрепата поне на четири Велики сили.
Австро-Унгария, Германия, Англия и Италия не дават подкрепа и
Г. Вълкович прави следните заключения в доклада си до София:
"Нашите тук постъпки по този въпрос са осъдени за зла чест да ос
танат безплодни."168 Правителството обаче не се примирява. На
21.02.1890 г. чрез Г. Вълкович то представя конкретни искания до
Портата. Най-съществените от тях - да се назначи вакъфски коми
сар, който да има официални отношения с правителството и част
ни с княза, и да се гарантира свободата на дейност на българските
владици в Охридска, Скопска и Одринска епархия. Великият ве
зир категорично отхвърля всички искания за "българите, които са
извън България". За останалите претенции на София решава да
протака.
Отношението на Русия спрямо българските искания е
враждебно. Когато великият везир се допитва до посланика Ал.
Нелидов, той възразява както винаги по всички български претен
ции. В началото на март 1890 г. Г. Вълкович се среща с него. Меж
ду двамата протича следният разговор: "Защо руското правител
ство не иска да признае Фердинанд? - Русия няма никога да приз
нае принц Кобург за български княз! - Има ли Русия кандидат за
българския престол и кого? - Няма, но Русия не иска за български
княз нито Батенберг, нито Фердинанд. - Тогава България би мог
ла да изпадне в анархия и размирици, нещо, което би било лошо
и за империята. - Когато подобно нещо се случи, тогава ще помис
лим какво ще се прави за опазването на общия мир."
Заключението на Г. Вълкович е отново песимистично:
"Княжеското правителство - счита той - ...би си причинило горчи
ви разочарования, ако хранеше илюзии, че сюзеренният двор би
дръзнал да направи някогаш нещо в негова полза или в негово
подкрепление без позволението и против волята на руското пра
вителство."169
След като Турция драстично не зачита българските интере
си, Стамболов изоставя изчаквателната си позиция и преминава в
дипломатическо настъпление, известно като "акцията на нотата".
На 5.06.1890 г. правителството изпраща нотата си в Цариград. В
90
нея се кани турското правителство да излезе от резервираната си

позиция спрямо България и да й даде морална подкрепа, на коя
то тя има право и е необходима за нейното съществуване. Бълга
рия формулира две основни законни искания: признаването на
княза и на българските религиозни и просветни права в Македо
ния и Тракия.
Посочва се основателно, че България е осигурила най-ши
роки права и свободи на всички религиозни общности и на тази
основа настоява за същото отношение към българското православ
но население в империята. България обвинява сюзерена си Тур
ция, че съзнателно и целенасочено държи българите в неравноп
равно положение спрямо другите народности, което е нарушение
на Берлинския договор и на неотменения ферман за Екзархията
от 1870 г.
"Ако след този апел - завършва нотата, - който е отправен
до чувствата й на справедливост и човечност, Високата Порта от
каже да чуе гласа на Княжеството... Княжеското правителство би
било принудено, за свое голямо съжаление, да потърси в собстве
ните си сили средствата за излизане от едно положение, изпълне
но с несигурност и опасност."170
Искането за признаването на княза е непредвидено отнача
ло и е включено по лично настояване на Стамболов. Молбата за
признаването на Фердинанд е тактически ход. Стамболов е наяс
но, че нито една от Силите, още по-малко Турция, би се изправи
ла против Русия и би подкрепила такова искане. Неговото поста
вяне и отхвърляне трябва да даде по-голям шанс за осигуряване на
правата на българите под чужда власт. Що се отнася до намека за
независимост, той не е сериозен и най-малко Стамболов е чо
векът, който държи на него. Пресата в България и в чужбина оба
че шуми по този въпрос и поставянето му в нотата трябва да под
чертае сериозността на българските искания за зачитане на права
та на българите в Турция. Умел дипломат, той първоначално иска
повече, за да получи реално желаното. Затова нарежда на Г. Въл-
кович да предаде на великия везир, че отстъпва по първата точка
(за княза), защото изпълнението й се възпира от силни външни
причини (Русия), но по другата, която е чисто вътрешен въпрос,
не може да има никакви пречки.
Турция не отрича по същество исканията нито формата на
91
Янко Гочев
нотата, но е раздразнена от българската дързост, защото Стамбо-

лов създава прецедент, защото подава от името на България като
васална държава нота до сюзеренния двор. Затова Портата прие
ма нотата като обида и нетактичен акт и отрича въобще правото
на България да подава дипломатически ноти. В Цариград започва
дипломатическа война. Русия е категорично срещу българските
искания както за княза, така и за правата на българите в Македо
ния. Тя подстрекава Сърбия и Гърция към съпротива на Турция
пред българския натиск. След големи колебания на 20.06.1890 г.
турското правителство решава да удовлетвори българските иска
ния за Македония, като решението веднага е съобщено от великия
везир на Г. Вълкович. Уговорката е обаче то да се пази в строга
тайна и веднага няма да бъде изпълнено "за да не каже светът, че
Високата порта отстъпва под натиска и заплашванията на нота
та".171
Стамболов не приема турските увъртания и декларира на Г.
Вълкович, че "правителството си има строго начертан път и че то
няма да отстъпи от пътя, докато Високата порта по един или друг
начин не го удовлетвори".172
Той упражнява нов натиск спрямо Турция, като нарежда да
се спре изплащането на румелийския дълг към Турция и времен
но да се отложи изплащането на годишните купонни вноски по
изкупуването на жп линия Русе-Варна. Акцията навлиза в реши
телната си фаза и правителството започва да заседава при султа-
на.173 След като Англия, Австро-Унгария, Италия и Германия
подкрепят българските искания, Турция е принудена да капитули
ра. На 5.07.1890 г. султанът издава владишките берати за Скопска
и Охридска епархия. Това е голяма победа за България, осъщест
вена въпреки противодействието на Русия и нейните обструкции
и препятствия. Концепцията на Стамболов по националния въп
рос дава резултат. Това е звезден миг в кариерата на големия бъл
гарски държавник. Създава се нов прецедент. Бератите са дадени
не на Екзархията, а на българското правителство. Тази "грешка"
на Турция не е случайна, тя означава морална помощ и подкрепа
за режима в България. На практика Турция признава, че Княже
ство България е естествен представител на интересите на българи
те извън територията му. Създаденият прецедент внася важна про
мяна в отношенията между сюзерена Турция и васална България,
92
превръщайки ги във фактически равностойни партньори в между

народните отношения. Правителството на Стамболов извоюва за
пръв път правото на България да прави външна политика с Тур
ция в защита на националните си интереси, при това въпреки съп
ротивата на Русия, Гърция (Патриаршията) и Сърбия, наредили се
през 1890 г. в общия антибългарски фронт.
Успехът през лятото на 1890 г. има отзвук в цяла Европа.
Тя е възхитена от качествата на Стамболов като талантлив дър
жавник и дипломат. Дори в Русия се чуват по-трезви гласове. Княз
Мешчерски във в. "Гражданин" прави апология на личността на
Стамболов "...ние бихме били готови да видим самия Стамболов
на княжеското място, но никак не можем да допуснем в Бълга
рия, освободена с руски пари и жертви, да царува чужд княз, бил
той Батенберг или Фердинанд, и без всякакво съмнение Стамбо
лов би бил най-добрият, понеже познава страната и народа си."174
В края на 1890 г. руският генерален консул в Одрин Ли-
шин докладва на външния министър Н. Гирс, че в "настоящо вре
ме в България цари образцов ред и че сраната процъфтява. Мир
ният, погълнат от своите материални интереси народ, е длъжен да
попита защо Русия така се противи на режима, който решително
повдига благосъстоянието на българите. Князът и цялото правите
лство са в ръцете на Стамболов, той е патриот. Бидейки добър по
литик, той умее да се възползва от несъгласието между Великите
сили, за да получи от всяка от тях повече за своята родина".175
Тези признания на руски чиновници са записани в дневни
ка на граф В. Ламсдорф, който в миг на откровеност допълва, че
Русия е допуснала грешки с изгонването на Батенберг и с обявя
ването си срещу кандидатурата на Валдемар Датски за български
княз. Тогава е изпуснат удобният момент за нормализиране на от
ношенията с България. Откровенията са белег за началото на из
вестна промяна в руските дипломатически среди, но те нямат съ
ществено влияния върху курса на неотстъпчивост по българския
въпрос на император Александър III.176
Самият Стамболов консумира успеха си от акцията през
1890 г. в различни направления. На първо място, авторитетът му
укрепва, консолидира привържениците си и по-лесно печели из
борите за VI ОНС на 26.08.1890 г. На тези избори той няма сери
озна опозиция - от 285 избрани депутати 260 са от правителстве-
93
Янко Гочев
ното мнозинство. От останалите 25 души 20 са противници на ре

жима и има 5 независими. Групата на Др. Цанков не участва в из
борите, защото не признава княза и правителството. Успехът на
Стамболов е пълен, защото нито един бивш или действащ опози
ционен лидер не е избран. Освен това успехът с бератите води до
помирение със Св. синод и екзарха, който през есента на 1890 г.
прави официално посещение на Фердинанд. Усещайки мощната
подкрепа на българската държава за делото си, екзарх Йосиф ста
ва по-отстъпчив в името на общобългарските интереси.
През 1890 г. Русия осъществява пореден опит за възстано
вяване на влиянието си в България по своята програма. За целта с
мисия в страната пристига известният руски историк и публицист
С. Татишчев.
Той е известен в София с критичните си оценки за руската
политика спрямо България в периода на управление на Регент-
ството (1886-1887 г.). Подготвя идването си със серия статии по
българския въпрос в руския печат, в които критикува поведението
на руската дипломация в Княжеството. Възгледите му се споделят
от част от руската общественост. Така либералното списание
"Вестник ЕвропьР' през юни 1890 г. подчертава, че самата руска
дипломация изстуди България от Русия, не я изстуди ни Европа,
ни Австрия. "Не бяха ли това царските претенции, които доведо
ха работите дотам, където се намират те днес! Ако продължим съ
щото поведение, сигурно ще обърнем българите във втори поля
ци. Да не обръщаме България в Полша, а да оставим времето да
заличи горчивините и сами по себе си да се възстановят добрите
чувства."177
С. Татишчев пристига в България на 12.08.1890 г. Истинс
ката цел на неговото посещение не е ясно документирана. От про
ведените разговори с български министри и от публицикациите
му по-късно става ясно, че мисията му има разузнавателен харак
тер и цели изясняване на обстановката в България, намеренията
на правителството на Стамболов и пътищата за възможно норма
лизиране на отношенията. Смята се, че идва да преговаря с пъл
номощия,дадени от императора. Има предположения дори, че ви
зитата му е съвместна инициатива на Русия и Франция за българо-
руско помирение. За това говорят поне два факта. Първо, МВнР
на Франция инструктира своя представител в София да посрещне
94
добре Татишчев, ако съ

щият го посети. Второ,
съдържанието на разгово
рите на руския публицист
е съобщено както на рус
кия външен министър, та
ка и на Франция. Трето,
още при пристигането си
в София Татишчев прави
опит да получи помощта
на френския дипломати
чески агент Ланел в
постъпките, които ще
прави пред Стамболов.
Четвърто, преди да напус
не София, Татишчев спо
деля пред Ланел положи
телното си впечатление
С. Татишчев
от разговорите си със
Стамболов.
За проведените разговори липсва пряка информация. Всич
ко, което се знае за тях, е събрано по косвен път - от публицисти
те на Татишчев в руския печат, отговори на български проправи-
телствени вестници за съдържанието им и информации на акре
дитирани в София дипломати.
Има два варианта за съдържанието на разговорите му. Пър
вият вариант са споделените впечатления на Татишчев пред
френския пълномощен министър в София. Според него две са
главните затруднения за помирение между Русия и България.
Първото засяга съдбата на княз Фердинанд и руският публицист
повтаря условието на правителството му: Фердинанд да бъде
отстранен от власт. Стамболов е склонен да допусне такава въз
можност и декларира,че лично ще съдейства за прогонването на
принц Кобург, когато управлението му стане вредно за България.
Второто затруднение е липсата на надеждни гаранции за Стамбо
лов след прогонването на Фердинанд и възстановяването на отно
шенията. Татишчев подчертава, че той ще остане фактически уп
равляващ в България.
95
Янко Гочев
Това е версията на руския публицист за съдържанието на

разговорите му с българския министър-председател. По-късно са
мият Стамболов представя своя версия. Това става, когато Татиш-
чев публикува в руския печат под формата на писма-статии съдър
жанието на разговорите си в София. Според министър-председа
теля в разговорите участват и други български министри, а в пи
саното от Татишчев "има много съмнения и измислици".
Българската версия за разговорите се съдържа в телеграма
на Стамболов до Г. Вълкович178 и в едно сведение на Султана Р.
Петрова, съхранено в нейните спомени.179 От тези сведения става
ясно, че Татишчев се представя за пратеник на императора, но не
представя на Стамболов необходимите документи, за да се леги
тимира наистина като такъв. Главното в разговора е, че руският
пратеник предлага сделка за сметка на Фердинанд, който трябва
да бъде отстранен. Отговорът на Стамболов е: "Поискайте ми как-
вато и да е жертва, с радост ще я направя за Русия, но князът на
България не мога, не бива да пожертвам, разберете ме, г-н Татиш
чев, за мен княз Фердинанд е днес това, което вчера бе княз Алек
сандър - гаранция за съществуването на България като свободна,
независима и силна държава."180
Изводът от предложенията на Татишчев е, че Русия няма
доверие във Фердинанд и предпочита във всички случаи да прего
варя със Стамболов, който обаче не допуска компромиси с дър
жавническите възгледи спрямо Фердинанд не като личност, а ка
то лидер на държавната институция княз на България. Извел Бъл
гария от безвластието в периода на регентството, Стамболов знае
колко е опасно за страната безкняжието и не може да допусне
повторението му.
Когато Стамболов отказва в името на примирието с Русия
да пожертва Фердинанд, Татишчев сменя тактиката. Той казва, че
Русия е готова да признае не само княза, но и независима Бълга
рия в границите на Санстефанския договор, но тя иска здрави га
ранции, че България няма никога да отиде срещу Русия и непри
ятелите й. Под "здрави гаранции" се разбира армията да премине
"руски ред", т. е. Петербург да приеме фактическото й ръковод
ство и пристанище Бургас да бъде окупирано от руския боен флот.
Предложението е отхвърлено от Стамболов, който заявява:
"На подобни гаранции никой българин не може да се съгласи."181
96
Този момент от разговорите е изключително важен, загцо-

то сваля маската на "освободителката" на България. Завземането
от Русия на Бургас е необходимо с оглед превръщането му в пред
на база на Руския черноморски флот за евентуално атака на Про
ливите и Цариград. Руският контрол върху българската армия пък
е необходим за настъпления по суша към турската столица. Сле
дователно за Русия главен приоритет продължават да се Проливи
те и Цариград, а свободата и независимостта на България са на за
ден план и с оглед на интересите тя може да ги пожертва особе
но ако България не изпълнява ролята, която й отрежда Петербург
в своята имперска политика на Балканския полуостров: аванпост
или плацдарм за следващо настъпление на юг към топлите море
та.
Все пак става ясно, че Русия е готова да плати висока цена,
за да има България за съюзник. Най-малкото за Русия България е
важна с оглед на предстоящата голяма война, в която Сърбия
трябва да има свобода на действие срещу Австро-Унгария, а Бъл
гария трябва да бъде неутрална в такава война. Стамболов разби
ра много добре това, за разлика от русофилите, които не осъзна
ват, че Сърбия е вече основата на руската политика на полуостро
ва. За пръв път чрез Татишчев Русия изразява готовност да приз
нае Фердинанд. Обещанието за независимост означава царска тит
ла за него, което да го изравни с европейските владетели. Стамбо
лов обаче не желае да даде невъзможното на Русия - част от суве
ренитета на България в нейна услуга. Поддържайки каузата Фер
динанд, Стамболов смята, че така най-добре служи на каузата на
България. Като цяло предложението на Татишчев възобновява
лансираните през 1888 г. идеи на руската дипломация за сближе
ние с министър-председателя и отстраняване на Фердинанд с обе
щание Стамболов да запази политическото си влияние в България
при условието тя да не се обвърза с политиката на западните дър
жави. Тезата за окупация на Бургас едва ли е лично лансирана от
Стамболов, защото Русия често я издига.
В крайна сметка при разговорите в София не се постига ни
какво споразумение и мисията на Татишчев приключва с неуспех.
Тя е отразена и от правителствения печат. Отначало офи-
циозът "Свобода" посреща Татишчев с много остра статия, като
набляга на искането на руското правителство за отстраняването на
97
Янко Гочев
Фердинанд. Все пак правителственият орган е сравнително

въздържан при коментарите си за посещението и разговорите му.
Подчертава се, че е един от малкото публицисти в Русия, които не
пишат остро срещу България. Поведението му се оценява като ко
ректно и се сравнява с това на княз Долгоруков. Според "Свобо
да" Татишчев не оправдава политиката на Русия към България, но
по въпроса за княза защитава руската позиция. Изводът, който се
прави, е, че посещението му ще докаже на управляващите в Ру
сия, че трябва да спрат да мечтаят за сполука в България.
След завръщането си в Русия Татишчев продължава да ра
боти за идеята България и Русия да се помирят. Започва да публи
кува статии в печата, особено във в. "Свет" и в. "Новое время". В
тях доказва, че всички български министри, дори Стамболов са му
говорили за необходимостта от помирение. В публикациите си
Татишчев се изказва ласкаво за България и подчертава добрите си
впечатления за българския народ. Той дори разобличава твърде
нията на опозицията, че положението в България е много лошо.
Според него правителството на Стамболов има подкрепата на
мнозинството от българския народ и само крайните средства на
борба на опозицията карат правителството да отговаря със същи
те средства.182
Паметни редове в публикациите си Татишчев отделя на
Стамболов: "...Стамболов не трябва да се разглежда само като лич
ност, не и като представител на известна партия, а просто като
осъществител в българската политика на една, и трябва да го из
повядаме, твърде широка идея. За България тази идея за обедине
нието на всички българи на Балканския полуостров в едно самос
тоятелно царство е единствената национална, патриотична и
задължителна за всеки българин идея. И Стамболов се явява като
олицетворител и осъществител на тази идея."
По-нататък руският публицист допълва: "За нас, русите,
Стамболов е по-приемлив, отколкото такъв съмнителен русофил
като Цанков, ту католик, ту православен, който е станал наш при
ятел само защото му е станало това по-изгодно."183
За разрива с България Татишчев обвинява руските дипло
мати и генерали, защото им липсвал такт и приличие и не позна
вали чувствата на българския народ. Той осъжда поведението на
ген. Н. Каулбарс. Сочи отсъствието на какъвто и да е такт и талант
98
у него и се чуди "как е било възможно този човек да се допусне

да се разпорежда цели два месеца в България".184 По-нататък
допълва: "...Аз не намирам, че България има някаква отговорност
за тия лоши отношения между нея и Русия. Загцото прави нещо
съвършено естествено: защитава своята свобода и следователно
пред Русия не е в нищо отговорна."
Статиите на Татишчев имат широк отзвук в Русия и в Бъл
гария. В Русия той е силно критикуван най-вече от българските ру-
софили и ген. Н. Каулбарс. Русофилите са разгневени, защото ста
тиите му разобличават тяхната политика. Те започват дискусия с
него, която се съсредоточава около два въпроса: качествата на
Стамболов и приоритетите на руската политика в България. Емиг
рантите не приемат оценката на С. Татишчев, че Стамболов е го
лям български патриот, и продължават да характеризират властта
в България като "Кобурго-Стамболов режим". Те отхвърлят въоб
ще идеята за сътрудничество със Стамболов, за да се отстрани
Фердинанд от власт. Ген. Н. Каулбарс пък е обиден от оценките
на С. Татишчев за неговата мисия. Публикува специално свое От
ворено писмо, за да се оправдае. Отхвърля всички обвинения, че
не е бил тактичен. Отново стоварва цялата вина за провала на сво
ята мисия върху Стамболов.
В България в. "Свобода" отхвърля публикуваното в Русия от
С. Татишчев, който повече "фабулира и сънува".18’ Коментарите в
руския печат, които се обявяват за установяване на контакти с Бъл
гария, за "Свобода" са "нравствена победа, едно тържество на бъл
гарското дело и политика". Официозът пак повтаря българската
позиция: "...Ние не сме против самата идея за помирение. За да се
спазят предишните чувства, Русия трябва преди всичко да признае
държавния глава и подобри отношенията си с него."186
Мисията на С. Татишчев се проваля, а обективните му пуб
ликации не бива да се преувеличават. През 1890 г. излиза книгата
му "Из прошлого русской дипломации". В нея той пише, че Из
точният въпрос по своята същност не е нищо, друго освен въпрос
за антагонизма между Русия и Европа. От това следва, че всичко,
което действително може да обезпечи интересите на Русия на из
ток, никога няма да бъде допуснато от Европа, а всичко, което Ев
ропа допусне, винаги ще се окаже недостатъчно да обезпечи ин
тересите на Русия. Следователно Русия сама трябва да защити ин-
99
Янко Гочев
тересите си. По-нататък С. Татишчев формулира условията за по

мирението с България, които трябва да доведат до безусловното й
подчинение на императорския кабинет. Едно от условията е изк
лючително важно. "Утвърждаването на Русия в Проливите - под
чертава С. Татишчев - е необходимо условие не само за руската
помощ, но и за руското съгласие за образуване на целокупна Бъл
гария." Следователно Русия трябва да завземе Цариград и Проли
вите и ако България желае своето национално обединение, е
длъжна да помогне на Русия за осъществяване на имперските й за
мисли. Оттук и идеята за подчиняване на българската войска на
Русия, т. е. наличие на общ устав, общ мобилизационен план, под
чинение на българското Военно министерство на руското. А кога-
то Русия предприеме военни действия, българските войски в със
тава на руската армия трябва да се сражават за общата кауза.
С. Татишчев е категоричен, че формулираните от него ус
ловия са сделка, която България е длъжна да приеме. Последици
те при български отказ според него ще са сурови. "В такъв случай
на Русия не остава нищо друго, освен да погледне право в очите
опасността и отричайки се от всяко съчувствие към България, ней
ното правителство и население, да признае в тях заклети свои вра
гове."
"Убеждавайки се в предателството и измяната на бълга
рите - подчертава С. Татишчев, - следва да се обръщаме към
тях като към врагове, без да се утешаваме с мними различия
между настроенията на народа и неговите вождове, защото в
политиката всеки народ отговаря за своето правителство.
Всичко, което Русия е направила за България, трябва да бъде
разпиляно. Целта на нашите усилия трябва да стане не "цело
купна България", а разделянето даже на днешното княжество
между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение
на широка ивица покрай Черно море, която Русия мож е да по
иска да остави за себе си. Ние сме в правото си, ако България
ни измени и премине на страната на нашите противници, да
постъпим с нея така, както постъпихме с Полша, да я разкъса
ме, да я смачкаме, да я изтрием от лицето на земята за нази-
дание на всички останали племена, населяващи Изтока, за до
казателство, че позорен и бедствен край очаква всеки славянс
ки народ, който дръзне да вдигне ръка на велика Русия."187
100
Изложената от С. Татишчев теза не е негова лична пози

ция. Той говори от името на руския император и неговото прави
телство и това се потвърждава от редица документи на МВнР на
Русия.
След като мисията на С. Татишчев се проваля, Русия отно
во възприема репресивния твърд курс спрямо България. Азиатски
ят департамент пуска в ход поредната си конспирация срещу Бъл
гария. Агентът на руската тайна полиция поручик Милевски е изп
ратен да следи нихилистите, укрили се в България, и да организи
ра конспирация против някои лица, стоящи начело на управлени
ето в България, и главно против самозвания княз принц Кобур-
гски.188 Той трябва да достави на посолството в Цариград израбо
тени в Париж бомби от пиротехника Феодоров. Този път руските
агенти, които трябва да пристигнат в България, са снабдени с
френски паспорт. Целта е да се избегне трудното покровителство
на германските консули над руските поданици. Тайните руски
агенти са изпратени поради недоверието в Русия спрямо опозици
ята. Издадените от френското правителство паспорти им позволя
ват свободно да пътуват. Измежду тайните агенти, които трябва да
следят руските нихилисти и да конспирират против княза, е и Ха-
раламби Владигеров, който е бивш Драгоман в Букурещ. Той е
под прякото ведомство на шефа на руската тайна полиция в Па
риж. Месеци преди убийството на министър Хр. Белчев през 1891
г. той пристига в София, а след убийството е арестуван и разпит
ван. Признава се за руски шпионин и е затворен.189
През септември 1890 г. през Букурещ в Цариград и Белг
рад е изпратен известният емигрант и бивш офицер кап. Митите-
лов. Лично началникът на ГЩ на руската армия му разпорежда
"задграничен отпуск". Руският посланик в Букурещ е ангажиран
да му помага при необходимост. Задачата на кап. Митителов е "да
изпрати в София лица, изявяващи готовност по конспиративен на
чин да отстранят от власт Стамболов и неговите сподвижници".190
Преди Азиатският департамент да нанесе поредния си те
рористичен удар, МВнР на Русия решава дипломатически да ата
кува България. Повод дават действията на австро-унгарския дип
ломатически агент Буриан, който на 30.11.1890 г. дава официален
обяд на Стамболов и неговия външен министър министър Д. Гре-
ков. Присъстват и всички други дипломатически агенти, без
101
Янко Гочев
френския и гръцкия, които подкрепят антибългарската политика

на Русия. Тя реагира много остро. Отново заклеймява режима в
България като незаконен, а действията на западните дипломати се
определят като легализиране на "стамболовщината". Позицията
на МВнР на Русия се подкрепя от руските вестници, които откри
ват поредната си атака срещу България, съпроводена с нови хули
и оскърбления спрямо нея.
В края на 1890 г. Русия обвинява българското правителство,
че е отворило широко вратите на Княжеството за руски анархис
ти, които подготвят заговори срещу императора. Те са наречени
"престъпници" и според руската пропаганда получават заплати и
възнаграждение от българското правителство, което поощрява
дейността им.
Дипломацията на Александър III предприема акция в сто
лицата на Великите сили за общи постъпки срещу България. След
положителната им реакция през януари 1891 г. чрез германския
генерален консул в София, защитаващ руските интереси в Бълга
рия, Русия връчва нота на българското правителство с обвинения
за даване на убежище и покровителство на опасни анархисти. То
ва заплашвало сигурността на България, Русия и съседните държа
ви.191 Посочват се поименно 13 лица, но според българския вън
шен министър Д. Греков повечето от тях са български поданици
и обвиненията се основават на "неточни данни".
Руската дипломатическа акция е подкрепена изцяло от дип
ломатическите агенти на Англия, Австро-Унгария и Италия. Бъл
гарското правителство посреща спокойно руския протест и
отхвърля категорично обвиненията. За пръв път след прекъсване
на дипломатическите отношения Русия и България си разменят
ноти, но това няма сериозни последици в отношенията, които ос
тават враждебни.
Кореспондентът на "Таймс" цитира високопоставено бълга
рско лице, което относно руските действия заявява: "Чудно е това
руско искане. Русия осъжда България, че защитава политически
престъпници, а Бендерев, Груев и Цанков са на руска служба."192
Статия на в. "Свобода" характеризира кратко руската нота
като "обидни думи без факти и документи".193 Д. Петков е по-ка
тегоричен в същия вестник. Според него "Русия пак иска да мъти
водата и да обвинява българското правителство... Русия не гони
102
българското правителство или княза, които за нея са всъщност

безразлични, а тя е неприятелка на българската държавна незави
симост и на българската национална политика. Оттук противопо
ложните интереси между Русия и България. Татишчев поиска
Бургас и подчинение на българската армия. Русия иска нашето по
робване."194
България печели симпатии в Европа, защото говори с Русия
като равноправна, а Стамболов енергично отхвърля опита на Ру
сия да се отнесе с България като със свой васал. Отговорът на рус
ката нота от 3.02.1891 г. е урок за Петербург, защото показва, че
София има достойнството да не отстъпва, а да защитава независи
мостта си. Стамболов отправя контраобвинение с нотата си срещу
Русия, която според него е любезна и гостоприемна спрямо авто
рите на конспирациите и атентатите срещу България. Изрично се
посочва, че "болмановци и колобковци се радват (в Русия - б. а.)
на пълна безнаказаност за престъпленията, които са извършили в
България, за които са били осъдени на смърт или на затвор. Дип
ломатическият двубой между Стамболов и Русия завършва с по
беда на България. Европейският печат почти единодушно конста
тира, че руската акция се е провалила и Стамболов е нанесъл на
Русия силна плесница.
Докато Русия отправя неоснователните си обвинения сре
щу България, правителството на Стамболов прави важни постъп
ки за решаването на изключително важния въпрос за свързването
на българските жп линии с Македония.
Още в края на 1890 г. на специално заседание Министерс
кият съвет формира свой план предложение за строеж на жп ли
ния София-Скопие, като българската страна поема ангажимента
за изграждане на отсечката София-Кюстендил. Целта е не само
развитие на търговските комуникации, а и укрепване на военност-
ратегическите позиции на България на полуострова.
На основата на жп въпрос Стамболов предприема смел и
нетрадиционен ход и предлага сключването на военна конвенция
с Турция. Идеята е срещу приемане на българския жп проект да
се даде възможност за безпрепятствено придвижване на турски
войски по българските железници, а при война в Европейска Тур
ция България да участва с 50-хилядна войска под турско разпо
реждане.145
103
Янко Гочев
Сам автор на тази идея, Стамболов лично ръководи, следи

и контролира развитието й. Дори моли султана за аудиенция. Аб-
дул Хамид отказва да го приеме поради страх от усложнения в от
ношенията му с Русия и балканските държави. Мудността на турс
кото правителство и страховете на султана водят до това, че пре
говорите за жп линия София-Скопие в края на 1890 г. и началото
на 1891 г. се проточват. Специална комисия към Генералния щаб
на Турция отчита, че с тази линия България ще си осигури търго
вски път против интересите на Сърбия и ще усили влиянието си
в Македония за сметка на Гърция. Освен това за Турция линията
в стопанско и политическо отношение е второстепенна.
През пролетта и лятото на 1891 г. разговорите се възобно
вяват, за което съдействат атентатът срещу министър Хр. Белчев и
посещението на гръцкия държавник X. Трикупис в София. Чак до
юни 1891 г. България работи по проекта за военна конвенция. Без
конкретен резултат остава въпросът за построяването на жп ли
ния Софи-Скопие. Правителството обаче не изменя курса и
продължава да разчита на укрепването на добрите отношения с
Турция за решаването на националния въпрос, което още повече
влошава отношенията му с македонските революционери. Имен
но те, русофилите емигранти и Русия, стоят в основата на новия
заговор за убийството този път на Стамболов.
Заговорът е подготвян от ЦК на българската русофилска
емиграция и руското МВнР, за което има безспорни доказателства
в разсекретените руски царски тайни архиви. Атентатът е част от
по-голям план за сваляне на властта в България. Този план пред
вижда след убийството на Ст. Стамболов да нахлуят в България
специално подготвени в Сърбия и Румъния добри въоръжени че
ти от емигранти, които да убият княза и да провъзгласят руски
протекторат над България. По дипломатически път МВнР на Ру
сия осигурява възможността емигрантите свободно да действат в
Сърбия и Румъния. Това не е трудно, тъй като техните правител
ства по това време са русофилски. През февруари 1891 г. превра
таджията Ан. Бендерев пристига в Сърбия и предприема обикол
ки в районите, в които живеят емигрантите русофили, посещава
техните групи в Ниш, Лесковац, Пирот, Враня и даже района
край Цариброд и Трън. Ан. Бендерев успява да въоръжи чета от
около 350 души емигранти, които се подготвят за нахлуване в
104
България след успеха на

атентата. Ключова фигура
в него е Д. Ризов. Той е
арестуван по-рано по заго
вора на К. Паница, но е ос
вободен поради липса на
достатъчно улики, а веро
ятно и поради това, че е
шурей на приятеля на
Стамболов Д. Петков.
След освобождението му
отива в Белград, където
крои планове за убийство
то на Стамболов. Азиатс
кият департамент наема
убийци измежду средите
главно на македонците,
които образуват "таен ре
волюционен комитет". Те
участват в заговора срещу
Наум Тюфекчиев
заплащане, но и за да
отмъстят за убийството на К. Паница. Съставът на този таен коми
тет е неясен. По различни сведения в него участват Д. Ризов, бив
шият офицер Кръстьо Ножаров, Михаил Ставрев (Халю), Т. Геор
гиев, Ил. Георгиев, Ал. Карагюлев, Ив. Козарев и Наум Тюфекчи-
ев. Последният е роден в Ресен (Македония) през 1864 г. и е мно
го добър оръжеен майстор, чиято професия му е наследствена
(тюфекчия на турски език означава "пушкар" - б. а.). Иначе е тъм
на личност, майстор на политическите атентати и участник в мно
го терористични актове. Срещу добро заплащане е склонен да се
поставя в услуга на антибългарски сили. Още в Белград Наум се
събира с брат си Никола. След това се прехвърля в София, уж за
да продава оръжие. Тук успява да привлече в заговора и най-мал
кия си брат Димитър (Денчо), който е едва 18-годишен. В една со
фийска търговска къща Наум Тюфекчиев оставя 6 свои пистолета,
един от които по-късно ще закупи градоначалникът на София М.
Радославов, който също е спечелен от заговорниците. През окто-
мври1890 г. Н. Тюфекчиев вика в София брат си Димитър, под
105
Янко Гочев
Хр. Белчев
предлог че ще му намери работа в софийския арсенал. Н. Тюфек-

чиев организира всичко около убийството, като намира време да
посети и Белгия през януари 1891 г. и да се върне в България в на
вечерието на атентата. В това време неговите хора са проучили
много добре начина на живот на Стамболов, дори по кои улици
се движи. Установяват, че Стамболов има навика да върви отдяс
но на лицата, които го придружават. Стамболов ходи винаги с
един стражар за охрана. Това е Спас Антонов, който е бивш хай
дутин от Македония. Той също е въвлечен в заговора и трябва да
позволи Стамболов да бъде убит. Атентаторите се укриват в хоте
ла на братя Иванови и решават да устроят засада при кафене "Па-
нах" (днес хотел "България") на бул. "Цар Освободител".
На 15.03.1891 г. вечерта убийците тръгват след Стамболов
и приятеля му - финансовия министър Хр. Белчев. Ролите са разп
ределени. М. Ставрев (Халю) и Никола Тюфекчиев трябва да уби
ят Стамболов, а Ножарев и Денчо Тюфекчиев ги подсигуряват и
следят дали телохранителят на Стамболов Сп. Антонов ще изпъл
ни обещанието си. Атентатът се проваля по една случайност. В
тъмнината убийците стрелят в десния силует. Стамболов обаче не
известно защо е минал отляво. Затова улучен е Хр. Белчев, който
умира на място. При стрелбата иначе уж професионалните убий
ци допускат грешка, а Никола Тюфекчиев даже ранява Халю, кой
то изпуска револвера си. Убийците не разбират, че не са убили
Стамболов, и побягват. Сп. Антонов спазва уговорката. Бавно ги
подгонва и ги изгубва. За алиби все пак стреля във въздуха и удря
със сабята Халю по ръката му, като му оставя белег. Стамболов ус-
106
пява да се укрие в близкия полицейски участък. Убийците успяват

да се измъкнат. Ножарев бяга в Сърбия, а Халю и Никола Тюфек-
чиев в Румъния. Само Д. Тюфекчиев остава в София на местоп
рестъплението, а полицията открива два револвера с инициали
"Н. Т.", които следователите веднага разпознават, че са на Наум
Тюфекчиев. Той е прочут с това, че подобрява револверите си.
Има дори своя система "Тюфекчиев". Интересна е съдбата на Д.
Ризов. Той се укрива в дома на Д. Петков и после бяга в Белград.
От там пише писмо до Стамболов: "Убийците са тук, в Белград,
съжалявам, че не можахме да те убием. Но не е късно: ако не пре
дадеш властта в ръцете на Русия и не премахнеш Кобурга, ние пак
ще опитаме." Писмото е показателно за истинския лик на атента
торите. Доказва, че атентатът е политически и разкрива неговите
истински цели както и руската връзка в него. Стамболов иска от
Сърбия или да му предаде Д. Ризов, или да го екстернира. Иска
нето му поражда конфликт на високо държавно ниво. Н. Пашич,
който е министър-председател, защитава Д. Ризов и на негова
страна е и руският посланик в Сърбия. Регентът И. Рестич обаче
нарича Д. Ризов "вулгарен убиец" и иска молбата на Стамболов да
се изпълни. В крайна сметка Д. Ризов е екстерниран с един руски
параход в Русия.
Преките убийци не са заловени, затова се търсят "интелек
туалните". След атентата има масови арести на заподозрени. Само
в София са задържани 250 души.196 Един от първите арестувани е
П. Каравелов, защото убийството на Хр. Белчев е извършено пред
къщата му. Бившият министър-председател отново, както през
1887 г., е отведен в Черната джамия. Съпругата му Е. Каравелова
пак търси помощ от западните дипломати в София. Този път ни
кой от тях не се намесва. Тя е поставена под домашен арест и изп
равена пред съд по обвинение, че е искала чужда намеса във вът
решните работи на България. Оправдана е от съда. Нейният адво
кат К. Стоилов, който е бъдещ министър-председател, печели де
лото.
Целта на Стамболов е да унищожи опозицията. Затова от
ношението към арестуваните е сурово. Д. Тюфекчиев е арестуван
и умира от побоищата в полицията. Следствието се проточва бли
зо 15 месеца и освен с голям брой арести на русофили, се харак
теризира и с нови обвинения срещу Русия за намесата й в загово-
107
Янко Гочев
ра, осъществен от убийци, платени и пратени от нея.

"Свобода" в броя си от 20.03.1891 г. пише: "У нас тъй наре
чените русофилски партии съчувстват на това убийство; те му ръ
копляскат, те го одобряват... След злодеянието на 15 март русофи-
лските партии изгубиха всякакво право да бъдат третирани като
политически партии: те са вече шайки от разбойници, улични
убийци, достойни за преследване от всяко правителство, от всеки
честен гражданин. Никакво кокетничене и великодушие с враго
вете..."197
На следващия ден "Свобода" продължава с обвиненията:
"Всичко, каквото се е откривало досега по комплоти и убийства,
се е намесвал в него московски пръст. На туй основание ние за се
бе си сме положително убедени, че и станалото на 15 март злоде
яние е пак дело на руската дипломация. То се е тайно кроило и от
дълго време. Русия държи заговорниците и бунтовниците Бенде-
рев и Груев и цял сонм още емигранти - представители на злодей-
ства и убийства. Цанков, Груев, Бендерев, които вършиха цяла ре
дица злодеяния в България, са още на руска служба."198
По-нататък "Свобода" развива правителствената теза, че за
говорът е подготвен от руската дипломация. Антируският тон на
официоза не е случаен, тъй като атентатът е повод за някои руски
и френски вестници да поканят Европа да се намеси, защото би
ло доказано, че България е извор на размирици на Балканите...199
За атентата се знае и в Сърбия, която приглася в антибългарския
тон на френската и руската преса и дава, както посочих, подслон
на атентаторите.
Руският печат е най-енергичен в антибългарските си публи
кации. Русия подготвя материално заговора и насърчава морално
авторите на атентата чрез славянофилските си благотворителни
общества. Това не пречи на всички по-видни руски вестници по
това време - "Новости", "Новое время", "Санктпетербургские ве
домости", "Гражданин" и др., да отхвърлят решително всички об
винения за руска намеса в заговора за убийството на Стамболов.
Едновременно с това Русия предприема нов антибългарски
ход. През април 1891 г. изтича 5-годишният срок от подписване
то на Топханенския акт, по силата на който българският княз по
ема управлението на Южна България. Русия отново потвърждава,
че не признава Фердинанд за законен княз, и оспорва правото му
108
да управлява бившата Източна Румелия. Така тя се оказва един

ствената велика сила, която отново заема отрицателна позиция
срещу Съединена България. Руският печат настоява Турция да от
неме мандата на Фердинанд, който той държи неправилно.
Изпълнението на руското искане означава ново разделение на
България. Европа и Турция не проявяват желание да повдигнат
въпроса. Западът е доволен, че правителството на Стамболов за
пазва реда и спокойствието в страната, и избягва да предизвиква
усложнения на полуострова. Затова западните Велики сили не ис
кат да пререшават българския въпрос само защото към това се
стреми Русия. Западният печат осъжда атентата и даже обвинява
Русия, че е замесена в него. Английският вестник "Дейли нюз" на
19.02./3.03.1891 г. пише: "Ако руската преса желае да потвърди
преобладаващото мнение, че убийството на Белчев в София е би
ло работа на едно руско съзаклятие, тонът, който тя присвоява в
разискванията на туй събитие, е съвършено справедлив."200
"Свобода" гордо заявява: "...не ние българите бегахме от Ру
сия, а тя сама избяга от нас. Шести септември (датата на Съедине
нието през 1885 г. - б. а.) ни помогна да се отървем от руския про
текторат. Дотогава всички мислеха, че сме играчка в ръцете на Ру
сия, но тогава се разбра, че сме народ със свободен дух и нача
ла..."201
Русия използва атентата, за да обяви пред Европа, че той
показва нетрайността на българския режим. В. "Новое время" на
помня, че "наближава моментът, когато Европа, по силата на Бер
линския договор, не ще може повече да остане равнодушна към
събитията в тая страна".202
Външният министър на Русия Н. Гирс защитава идеята да
се публикува опровержение за руска намеса в убийството. В.
Ламсдорф пък смята, че докато убийците не бъдат заловени, Ру
сия не може да бъде сигурна, че между тях няма руски подани
ци.203 Лично той не одобрява престъплението.
Русия прави всичко възможно да спаси убийците, което до
казва, че е замесена в атентата. Всички руски агенти в Сърбия и
Румъния са ангажирани в тази акция. Е[аум Тюфекчиев се
прехвърля в Русия, която го спасява от евентуална екстрадиция.
Ножаров и Ризов обаче остават в Сърбия. България иска предава
нето им. Австро-Унгария оказва силен натиск върху правителство-
109
Янко Гочев
то да изпълни българските искания. Боне Георгиев, съучастник на

Тюфекчиев в много тъмни дела е изпратен от Одеса в Белград по
ходатайство на Др. Цанков за преговори с министър-председателя
Н. Пашич с молба да осигури на убийците алиби. Сърбия трябва
да потвърди, че по време на убийството Резов и Ножаров са били
на нейна територия. От Пашич е изтръгнато удостоверение, че Ри-
зов наистина е в Сърбия по време на атентата. За Ножаров Пашич
обаче не смее да излъже и тъй като не може да бъде спасен както
Ризов, са взети мерки за организиране на бягството му. Резов и
Ножаров решават да избягат в Русия през Румъния. Но в гр.
Крайова, на румънска територия, са задържани и има опасност от
ново да бъдат предадени на българските власти. Отново руското
МВнР взема мерки за освобождаването им. То оказва силен дип
ломатически натиск върху Румъния. Под чуждо име дори Тюфек
чиев е изпратен там, за да участва в акцията за спасяването им.
Румъния се колебае, но все пак отстъпва и ги освобождава. С рус
ки параход Ризов и Ножаров пристигат благополучно в края на
май 1891 г. в Одеса. В Русия преминават на нейна издръжка. По
лучават пенсии, а Ризов е устроен в гр. Калуга. За освобождение
то от ареста на Ризов и Ножаров Русия изразходва 4000 франка.204
Така истинските организатори и изпълнители на атентата остават
неразкрити. Стамболов обаче търси изкупителни жертви сред вът
решната опозиция.
През лятото на 1892 г. се провежда най-големият дотога
ва съдебен процес. По-късно съдебните протоколи са издадени в
дебел том, който се пази в Националната библиотека. Главният
подсъдим е поетът Светослав Сапунов с псевдоним Миларов. Той
е русофил, емигрант в Русия, която му отпуска средства за издава
нето на в. "9 август". Връща се след амнистията през 1889 г. Св.
Миларов е "руската връзка" според обвинението. Главно вещест
вено доказателство е дневникът му, в който той съобщава, че е за
мислял убийството на княз Фердинанд, "за да спаси България".
Дневникът е писан в емиграция и е пълен с планове за бъдещи
подвизи. Предаден е на агентите на Стамболов за 4000 лв. от дру
гаря на Миларов Величко Хаджипенчович, който го съхранява до
тогава в Букурещ. Миларов не е замесен в заговора и не е спосо
бен да извърши убийства. През 1889 г. два пъти се проваля в опи
тите си да застреля Фердинанд на гарата в Пловдив без самият
110
княз да разбере, че е обект на атентат.

Обвинен е още и П. Каравелов с твърдението, че прави
следното заявления: "Ако някой убие Стамболов, неговата партия
ще му плати". Един от арестуваните - Сп. Липавцов, дава срещу
него лъжливи обвинения. Другите подсъдими са също видни ру-
софили като Тр. Китанчев, Ив. Бобеков, К. Попов, П. Мусевич, Гр.
Василев, Т. Георгиев. Обвинителният акт е срещу 18 души. Въпре
ки усилията на адвокатите, сред които е и Алеко Константинов,
защитник на П. Каравелов, съдът на 11.07.1892 г. осъжда на смърт
чрез обесване Св. Миларов, Т. Георгиев, Ал. Карагюлев и К. По
пов. П. Каравелов получава 5 години затвор, с което е обречен на
политическа смърт, а Тр. Китанчев - 3 години затвор. Общо 8 ду
ши получават присъди с различни срокове тъмничен затвор. Има
и 6 оправдани лица. Стамболов утвърждава смъртните присъди,
въпреки натиска на дипломати на Великите сили. Само за Св. Ми
ларов се поколебава и я подписва след размисъл, защото Д. Пет
ков се застъпва за помилването на поета. Някога двамата са били
съквартиранти и образованият литератор му преподава уроци по
френски език. Руската преса вдига голям шум около процеса и се
опитва да защити подсъдимите. Опозицията пък обвинява Стам
болов, че сам е организирал атентата, за да тероризира общество
то и княза.
На 15.07.1892 г. четиримата осъдени на смърт са екзекути
рани в двора на Черната джамия (дн. църквата "Св. Седмочисле
ници").
Има една любопитна подробност. След убийството на Хр.
Белчев в Одеса се появява един негов лъжеубиец. Това е българс
кият емигрант Ангел Ангелов. Пред тайните агенти на МВнР на
Русия в града той се представя за участник в атентата и иска па
рична помощ, знаейки очевидно, че в Петербург дават пари за "ус
луги", вкл. терористични актове срещу противници на руската по
литика.
Някои автори смятат, че атентатът срещу Стамболов, при
който е убит приятелят му - министър Хр. Белчев, става причина
министър-председателят да търси споразумение с Русия.205
Два дни преди убийството на Хр. Белчев в МВнР на Русия
се получават две телеграми от Нелидов, в които се съобщава за
направено от Стамболов предложение за помирение с посредни-
111
Янко Гочев
чеството на българския екзарх Йосиф I.206 Някои автори, като се

позовават на дневника на граф Ламсдорф и на две писма, намере
ни при обиск в дома на Методи Кусев, свързват атентата с опит от
страна на Стамболов да се споразумее с Русия за сметка на Ферди
нанд.207 Преговорите имат ограничена документална база, която
включва само посочения дневник и две писма.208 Не е ясно дали са
провокация на Стамболов, руска интрига или сериозен опит за
отстраняването на Фердинанд. Подобна стъпка на министър-пред
седателят изглежда странна, загцото главното условие за подобря
ване на отношенията - да се гарантира държавната независимост
на България, не се приема от Александър III.
Тайните преговори започват през май 1891 г. Важни са два
въпроса: чия е инициативата и кои са причините за започването
им?
По първия въпрос в историографията се защитава тезата, че
инициативата идва от България и лично от Стамболов.209 Сонда
жите се осъществяват чрез екзарх Йосиф I и архимандрит М. Ку
сев най-напред пред руския посланик в Цариград Нелидов при
одобрението на Стамболов. Екзарх Йосиф I се стреми да поддър
жа коректни отношения с правителството, от което зависи
издръжката му и с Нелидов. Затова логично е да се смята, че не
гова е инициативата за сондажите. В дневника си обаче нищо не е
отбелязал по този въпрос. В донесенията си до Петербург Нели
дов също не посочва по чия инициатива започват сондажите - на
Стамболов или на Йосиф I. Граф Ламсдорф записва, че предло
жението за помирение идва от Стамболов, но то се предава на Не
лидов при посредничеството на екзарха.210 Дневникът на К. Стои
лов дава по-голяма яснота, като потвърждава, че Стамболов е ини
циаторът.211 Министър-председателят прикрива своите действия и
в бележките си представя екзарха като инициатор. Той твърди:
"Архимандрит Методи Кусевича идва да ми предлага от страна на
екзарха да се примириме с Русия, като изгониме княз Фердинан-
да. Аз му казах, че не мога да вярвам само на неговите души и че
желая да имам едно писмо от екзарха, за да узная дали действи
телно по негова поръка той ми говори тия неща."212 В допълнение
нарича Йосиф I "цял московец", който натоварил Кусевич да му
предложи подобни мръсни дела.210 Стамболов е убеден, че ек
зархът е предател, и е регаен да го разобличи. След разговорите
си Стамболов уведомява княза за съдържанието им. Очевидно е,

че не само демонстрира лоялността си към държавния глава, но и
така подчертава, че той е силната фигура в Княжеството.
Другият важен въпрос е за причините, които карат Стамбо
лов да влезе в контакт с Русия за разрешаване на кризата. Иван
Панайотов счита, че след убийството на министър Хр. Белчев
страхът от нови атентати принуждава Стамболов да преговаря с
Русия, за да се ликвидират спорните въпроси, създаващи почва за
терористични актове и последващите ги репресии.214 Има предпо
ложение дори, че покушението цели да изплаши Стамболов, ка
то го направи по-податлив за руските предложения.
Обяснението на Ив. Панайотов е логично, защото сонда
жите започват веднага след убийството на Хр. Белчев. То обаче не
е пълно и тази причина не е достатъчна и единствена за решени
ето но министър-председателя. До голяма степен действията му се
определят от политическата обстановка в страната, която продъл
жава да бъде несигурна. Отново изпъкват проблемите между пра
вителството и Св. синод. В правителството са извършени персо
нални промени, което усложнява отношенията между Стамболов
и Фердинанд. Новият външен министър Д. Греков е бивш консер
ватор, а след смъртта на Хр. Белчев за министър на финансите на
5.04.1891 г. отново е назначен Гр. Начович. Стамболов се опасява,
че чрез двамата министри - бивши консерватори, князът постепен
но ще засилва влиянието си върху правителството. Със заболява
нето и смъртта на министър на войната и негов зет - полк. С. Мут-
куров, на 3.03.1891 г. Стамболов понася чувствителна загуба.
Подп. Рачо Петров не е назначен на неговото място, но запазва
поста си началник на Генералния щаб и голямото си влияние сред
войската и пред княза.
На 5.02.1891 г. подп. М. Савов става военен министър, кое
то също не е в полза на Стамболов. Новият военен министър
възприема отричаната дотогава от полк. С. Муткуров, но много из
годна за княза, политика на фаворизации във войската. Стамболов
гледа с недоверие и към подп. Р. Петров, и към подп. М. Савов.
Всички тези промени създават убеждение у Стамболов, че власт
та му отслабва, или най-малкото протича такъв процес, и Ферди
нанд е двигателят му. Той се безпокои, че промяната в отношени
ето на някои Сили към княза ще подсили излишно самочувствие-
113
Янко Гочев
то му. Не е изключено министър-председателят да е запознат и с

промяна във възгледите на някои руски политици, които започват
да лансират тезата, че нормализиране на отношенията с България
може да стане чрез признаване на княза и отстраняване на ми
нистър-председателя. Създадената от Стамболов широка мрежа
от информатори го осведомява подробно за поведението на бъл
гарските политически емигранти и дори за политиката на някои
държави, главно Турция, Румъния и Сърбия. Стамболов добре раз
бира, че при признаване на Фердинанд ще настъпи краят на поли
тическата му кариера.
Вътрешните трудности и перспективата да бъде признат
Фердинанд го принуждават да опита отново да се споразумее с Ру
сия.
На 14.05.1891 г. граф Ламсдорф отбелязва в дневника си,
че предишния ден Нелидов изпратил две "много секретни допис
ки", засягащи предложение на Стамболов за помирение между
Русия и България. Нелидов настоява за бърз отговор на предложе
нията, представени му от екзарха. МВнР на Русия провежда дис
кусия. Гирс се опасява, че инициативата на Стамболов може да се
окаже интрига или уловка, и е на мнение да се отговори на ми
нистър-председателя с предложението на Др. Цанков до Алек
сандър III. Решението е при евентуални преговори основа да са
споразуменията между Русия и Турция от февруари-март 1890 г.
Тогава по инициатива на великия везир Кямил паша се обсъжда
проблемът с отстраняването на Фердинанд. Търси се споразуме
ние за негов заместник и се дава възможност българите да го из
берат.
Александър III одобрява мнението на МВнР, като стеснява
програмата от 1890 г., защото допълва още едно изискване: ако е
възможно, желателно ще бъде да се избере православен княз на
България, а ако това не стане, то тогава само лутеранец.
Външният министър Н. Гирс изпраща телеграма на А. Не
лидов, в която му съобщава, че приема тезата за разговори с Бъл
гария чрез посредник за "поверителна размяна на мнения по бъл
гарските работи с нас". Представя се и тезата на Александър III за
евентуален кандидат за княз.215 В Русия обаче се съмняват, че Стам
болов е искрен. Руските дипломати осъзнават, че той е много опа
сен и силен противник и с него трябва много да се внимава, за да
114
не бъде Русия компрометирана.

Стамболов също не вярва в искрените намерения на Русия.
Той наистина търси възможности да компрометира нейната поли
тика. Замисълът му е: "...да туриме руските приятели калугери в
чувала и московския цар на панагон (от гръцки език - "в добавка"
- б. а.). Затова Стамболов, който вече много добре познава ан-
тибългарската същност на руската политика, формулира като свои
условия за помирение три неизпълними за нея условия: да посочи
кандидата за българския княз, да не се бърка във вътрешните ра
боти на България и да помогне за осъществяване на обединение
то на българските земи. Той не вярва в твърденията на Русия, че
няма кандидат за княз и че иска България да го посочи. В замяна
на отстраняването на княза иска твърди гаранции, че Русия няма
да посегне върху българската независимост. Тези гаранции Стам
болов иска лично от императора да му ги предостави. Русия не
приема това, защото счита, че това е обидно за Александър III.
Обясненията на А. Нелидов по този въпрос са, че "трябва да се
вярва на императора, както му вярва целият свят". Самият Алек
сандър III определя с две думи отношението си по въпроса. Вър
ху телеграмата на А. Нелидов той написва: "Какъв подлец!"216 А.
Нелидов пък е много подозрителен към Стамболов, особено по
ради отказа му да изпрати свое доверено лице в Русия за водене
на преговорите. Граф Ламсдорф обаче защитава позицията на
Стамболов. По негова преценка Стамболов се безпокои от дълго
безкняжие, което може да стане опасно и за самия него.217Това оз
начава, че за разлика от Н. Гирс и А. Нелидов граф Ламсдорф за
ема по-реалистична позиция при разговорите. Той преценява, че
Стамболов е най-способният български политик. Затова подходът
на Русия спрямо него трябва да бъде друг: не стремеж към комп
рометирането му, а привличането му на нейна страна, за да се
възстанови чрез него руското влияние в България.
Като помощник външен министър граф Ламсдорф обаче
не може да наложи своите схващания на Н. Гирс и на А. Нелидов.
Посланикът в Цариград е най-непримирим в позицията си. Спо
ред него трябва да се работи така, че не Русия, а Стамболов "да бъ
де надхитрен".218
Според спомените на Д. Ганчев, който е приближен на ек
зарха, "Нелидов и Стамболов се опитваха един друг да се надхит-
115
Янко Гочев
рят, а Методий (Кусев - б. а.) им станал маша".219

Бележките на Стамболов и дневникът на граф Ламсдорф
потвърждават, че преговорите тръгват в такава насока. Всъщност
Стамболов и Нелидов влизат в персонален двубой помежду си и
руският посланик се опитва с обещания да придума българския
министър-председател да изгони Фердинанд или най-малкото да
компрометира Стамболов.
Стамболов обаче се оказва неподатлив на враждебни на
България внушения и проявява качествата на опитен дипломат,
който не позволява руски чиновници и посланици да го надхит
рят. В бележките си той отбелязва: "Русите тоже се намериха на
тясно и открито изповядват, че ужки нямали свой кандидат, и ка
то твърдят това, искат да изпитат какво ние мислим по тая рабо
та. Нека се надяват! От нас мъчно се купува, защото много и всег-
да сме лъгани." (от Русия - б. а.)220
Интересна е ролята на архимандрит М. Кусев в преговори
те на Стамболов с Русия през 1891 г. Той е активно въвлечен в
руската интрига и осъществява совалките между София и Цариг
рад. Явява се посредник между Стамболов и екзарха. Дори се
престарава в усилията си и понякога действа на своя глава. Меж
ду архимандрита и екзарха има размяна на писма, които М. Кусев
чете на Стамболов,но си ги прибира обратно. М. Кусев информи
ра и княза за преговорите. Фердинанд му предлага да работи за
него пред руснаците, т. е. за признаването му, срещу което под
чертава готовността си "да скъса веднага и окончателно със Стам
болов".221 Архимандритът е много учуден от предложенията на
Фердинанд. Оказва се въвлечен едновременно и от Фердинанд, и
от Стамболов с мисия за помирение с Русия. Оттук разбира инт
ригата на руснаците, в която те го въвличат. Сведенията, което да
ва за възложената му от княза мисия, са записани в спомените на
Ст. Данев и са изключително важни. Това е първото, макар и по-
късно документирано свидетелство, че Фердинанд се активизира
и търси пряко споразумение с Русия за сметка на Стамболов. Тя
обаче през 1891 г. предпочита да се споразумее за негова сметка
със Стамболов.
В крайна сметка Стамболов прекъсва контактите с Русия,
когато разбира, че няма да получи официален писмен документ
от нея. Освен това желае вече и да потуши избухналия в правите-
116
лството скандал, след като министрите разберат за тайните му

преговори с Русия. Министър-председателят прехвърля вината
върху екзарха и М. Кусев и ги обвинява в заговорническа дейност.
Следва негова заповед за внезапен полицейски обиск в сградата на
Св. синод и в дома на М. Кусев. Целта на Стамболов е да прибе
ре кореспонденцията с екзарха. М. Кусев е арестуван, но преди то
ва е укрил писмата на сигурно място, така че при полицейския
обиск те не са намерени. Отказва да ги предаде. След като е осво
боден, ги връща на екзарха. Упорството му води дотам, че прави
телството отказва да одобри избора на екзарха той да бъде со
фийски митрополит.
Отчаян от властта в България, архимандрит М. Кусев се за
ема с нова мисия - да помирява Фердинанд с Русия и да сваля
Стамболов от власт. Отново посещава Фердинанд и го информи
ра за намеренията си. Князът му се оплаква, че Стамболов е мно
го груб, подчертава, че православието има преимущества, и даже
обещава, че ще го приеме, ако има нужда. М. Кусев, повярвал на
думите му, отива в Русия и пред дипломата Н. Хартвиг започва да
го уверява във "великите добродетели на княз Фердинанд и в бла
горазположението му към православието". Н. Хартвиг докладва
на Александър III, който иска подробен рапорт по въпроса. М. Ку
сев е принуден да го състави съвместно с Н. Хартвиг. Александър
III иска обаче още по-големи гаранции - официално писмо от ек
зарха или от Св. синод, в което да се посочи изрично, че призна
ването на Фердинанд за княз на България няма да нанесе вреда на
православието в страната. М. Кусев пише писмо на екзарха с тако
ва искане, на което Йосиф I отговаря така: "...трябва да знаете доб
ре от мен, че княз Фердинанд пред никого не е изказвал желание
да става православен, и министрите му либерали или консервато
ри не дават и дума да се издума за примиряване с Русия. Това не
мислят нито Кобургската фамилия, нито Великите сили, които го
покровителстват." По-нататък екзархът подчертава, че никой не е
оторизирал М. Кусев да прави такива предложения и то от него
во име. "Аз ви забранявам да говориме по тоя въпрос и да казва
те, че сте оторизиран да правите предложение от мене, без да
имаме за това писмено изрично препоръчение, и не желая да ме
увличате в белялии работи!... Аз Ви съветвам и Вас да не се изла
гате напразно във Вашите богословски занятия." Така екзархът
117
Янко Гочев
стопира мисията на М. Кусев за помирение. В писмото си до него

посочва и мотивите за това: "Аз не искам повече да се компроме
тирам пред русите и да ставам пред света за смях."222 Очевидно ек
зархът разглежда участието си в разговорите със Стамболов през
лятото на 1891 г. за грешка. Св. синод отказва да подкрепи усили
ята на М. Кусев. Тогава той информира за мисията си Др. Цанков,
който уж се съгласява да му помогне, но всъщност действа в про
тивоположна насока и я разгласява между емигрантите.
Тогава Д. Ризов и П. Станчов започват война срещу М. Ку
сев в Петербург и уведомяват даже и граф Игнатиев. Русофилите
и граф Игнатиев започват силна антибългарска агитация, чиято
цел е да не се стигне до признаване на княза. Така мисията на М.
Кусев се проваля от българските русофили и техните приятели
руските дипломати.223
Поведението им отговаря на враждебните отношения меж
ду България и Русия, възобновени, след като Стамболов прекратя
ва преговорите. Русия също носи вина за неуспеха им. Според
граф Ламсдорф, който изказва лично мнение, отговорност носи
Ал. Нелидов, чийто тон в телеграмите му е оскърбителен за Бъл
гария и за достойнството на управляващите националисти. Печат
ната война между България и Русия във втората половина на 1891
г. е възобновена и придобива, както преди, остър характер. В така
ва обстановка усилията на М. Кусев са обречени на неуспех. Русо
филите го елиминират и за натиск върху България и на 3.08.1891
г. изпращат писмо-ултиматум до Стамболов. То е подписано от
Др. Цанков, П. Груев, Ал. Людсканов, П. Станчев, Ан. Бендерев и
Д. Ризов. Според тях има терор и страната се управлява от "шай-
ка разбойници". Това, че Азиатският департамент дирижира акци
ята им, личи от обвинението в писмото, че Австро-Унгария се
бърка тъмно във вътрешните български работи, което граничи с
едно нахално сюзеренство. Авторите на писмото признават и кой
стои зад атентатите и заговорите срещу България. Според тях "то
ва са патриотични дела, които ще продължат дотогава, докато Ко-
бурга не се премахне и тия, които го подкрепят".
Русофилите апелират към патриотизма на Стамболов, кой
то според тях се е заблудил и кривнал от правия път за България
на съюз с Русия. Затова го молят "в името на най-висшите интере
си на Отечеството да изгони Кобурга и да предаде властта в ръце-
118
те на Русия..."224 Дават му и срок: най-късно до свикване на Народ

ното събрание. Заплашват го, че в противен случай ще действат
безпощадно. За да притиснат Стамболов, русофилите му заявяват,
че съпротивата му е излишна, защото "...този изход (изгонването
на Кобурга и предаването на властта в ръцете на Русия - б. а.) е не
избежен и той ще бъде наложен насила, когато окончателно ще
сте се отказали да го потърсите сам."225 Намекват даже, че ще
вдигнат народно въстание, което ще помете от власт Стамболов.
Стамболов въобще не трепва пред заплахите на русофили
те. По-голяма част от тях са блъф. Той знае например, че условия
за народно въстание срещу властта му в България няма. Затова ре
агира спокойно, но е възмутен, защото не иска да му дават уроци
по патриотизъм тези, които служат на чужда държава и работят
срещу родината си. За да разобличи русофилите и Русия, която
дирижира акцията им, Стамболов предава писмото им на чужди
дипломати в София.
Вместо да скъса с Фердинанд, както му препоръчва Русия,
Стамболов продължава да го крепи на власт. През лятото на 1891
г. даже организира в Русия тържества по повод 4-годишнина от
встъпването му на престола, заради което България отново полу
чава суровите упреци от страна на Русия.
Нейното поведение след прекратяване на разговорите със
Стамболов е ясно от срещата на Н. Гирс с германския държавен
секретар Маршал в Берлин в края на 1891 г. Н. Гирс споделя, че
в България Русия е направила тъжен експеримент, който обаче
няма да повтори, и ще остави България сама да реши проблемите
си. "За Русия - подчертава руският външен министър - български
ят въпрос е въпрос на чест. Русия не може да признае княз като
лик на България и никога няма да изостави българската емигра
ция." Накрая Н. Гирс отбелязва: "Александър III не желае да бъде
воден от събитията в България. В това е разликата с политиката на
баща му, който започна война през 1877 г. за освобождението на
България."226 Вижда се, че Русия, въпреки грешките, провалите и
дипломатическите си поражения в двубоя със Стамболов, не про
меня антибългарския си курс. За нея, както подчертава Н. Гирс,
българският въпрос е вече "въпрос на чест". Борбата срещу Бълга
рия продължава, но тъкмо през 1891 г. Стамболов нанася поред
ния си удар върху авторитета на Русия. Става дума за "аферата
119
Янко Гочев
Якобсон", която започва през 1891 г. и има развитие и в следва

щите години. Тя носи името на Михаил Якобсон, който е евреин
по произход и дългогодишен руски дипломатически служител.
Отначало работи в Руското консулство в Русе. То е едно от най-
важните за Русия, което личи от факта, че в него се съхранява ця
лата руска тайна архива с тайните суми на консула, както и една
голяма част от окупационния фонд. М. Якобсон работи при ня
колко консула и знае много руски тайни. Дълго време е доверено
лице на руския посланик в Букурещ М. Хитрово, който е замесен
в много конспирации срещу България. М. Якобсон участва във
всички руски заговори в периода 1887-1890 г. През 1889 г. за из
ненада на самия Стамболов иска тайна среща с него. Мотивите му
са неясни - или стремеж да спечели пари срещу предаване на рус
ките тайни, или пък съвестта му се е пробудила. Стамболов се съг
ласява и се среща с него тайно на четири очи в едно лозе край Ру
се. Успява да го вербува за свой агент и М. Якобсон дълго време
му докладва за действията на руското правителство и за дейност
та на емигрантите в Русия. Стамболов е доволен, защото получа
ва много ценна информация от служител на руската дипломация.
През 1891 г. М. Хитрово и М. Якобсон влизат в личен конфликт
помежду си. Спорят за някакви изразходвани лично от М. Хитро
во суми. Правят си взаимни доноси в Азиатския департамент. То
гава М. Якобсон решава да направи смел ход. На 25.03.1891 г. про
вежда нова тайна среща със Стамболов в Русе. Двамата сключват
сделка. Стамболов обещава много пари, срещу които М. Якобсон
решава да му предаде тайния архив на Руското консулство с всич
ки документи за заговори и конспирации на Азиатския департа
мент срещу България. М. Якобсон отива в Букурещ, откъдето, изг
лежда, взема още документи. Връща се в София и предава на
Стамболов документите, някои в оригинал, други в препис, срещу
добро възнаграждение, което му гарантира дълги години добри
доходи. Това е голям успех за Стамболов, който се добира най-
после до така желаните писмени документи, разобличаващи рус
ката политика. Започва подготовка за отпечатването на сборника
с руските дипломатически документи. Дейността се върши строго
секретно, защото се разчита на голям пропаганден удар срещу Ру
сия, който трябва да бъде изненадващ. По вина на Д. Петков оба
че тайната е узната. М. Якобсон подава оставка, отказва се от рус-
120
ко поданство и иска и получава от Стамболов българско подан

ство. Така се спасява от искане на Русия да бъде екстрадиран като
държавен престъпник, извършил измяна към нея, и от неминуемо
смъртно наказание. Такова искане наистина постъпва и е предаде
но на правителството от германския консул в София, който защи
тава руските интереси в България. Това окончателно убеждава
Стамболов, че М. Якобсон не е руски шпионин, че му е предал
ценни документи и че е бил искрен в действията си. Затова Стам
болов не само му осигурява българско поданство, но и охрана от
атентати, евентуално подготвяни от руската тайна полиция. Така
през 1891 г. Стамболов подготвя условията за нанасяне на най-го-
лемия си пропаганден удар върху авторитета на Русия в междуна
роден план.
През 1891 г. се променя международната обстановка в Ев
ропа. Настъпва по-ясна диференциация между Силите. На
6.05.1891 г. Германия, Австро-Унгария и Италия възобновяват за
трети път съюза си. Един от принципите на тройния съюз остава
"запазване на териториалното статукво на Изток". В отговор Русия
и Франция предприемат първите стъпки на сближение помежду
си. През август 1891 г. са положени основите на руско-френския
съюз, който ще съществува чак до края на Първата световна вой
на. Съюзът не възниква изведнъж, защото двете страни трябва да
преодоляват много трудности, за да се сближат. Александър III
ненавижда демокрацията и републиканския строй, но в името на
висшите държавни интереси изменя привързаността си към ос
новни принципи на самодържавието във външната политика и се
сближава с републиканска Франция. В Русия съюзът с Франция
има доста привърженици, вкл. сред славянофилите и шовиниста
М. Катков. Външният министър Н. Гирс е противник на този съ
юз, но е принуден да следва новия курс на императора. Един от
мотивите на Александър III да търси сближението с Франция е и
българският въпрос, който му създава от 1886 г. големи пробле
ми.
Полагането на основите на френско-руския съюз е успех за
Русия, която преодолява съществуващата опасност от изолация в
Европа. Франция също подава ръка на Русия и това е процес, кой
то се установява още в периода на "българската криза" от 1886
1887 г. Александър III е много доволен от хладния прием, който
121
Янко Гочев
Франция оказва на българската делегация, дошла в Европа да тър

си кандидат за княз. Френско-руското сближение е финансово
обезпечено.Републиканска Франция става главен заемодател на
Руската империя.В резултат на френските заеми само от 1887 до
1891 г. Русия получава по 4 000 000 зл. фр. франка годишно,или
общо за 5 години 20 000 000 зл. фр. франка. През 1888 г. руски
ят император посещава Париж и получава 8 000 000 зл. фр. фран
ка за „жп строителство" срещу залог на руското злато,което е сло
жено на депозит във Франция. Постепенно това става практика и
в навечерието на революциите през 1917г. 2/3 от златния запас на
Руската империя е изнесен в чужбина. По-важното, което засяга
нашата тема е това, че Франция е най-благоразположената към
руските златни запаси велика сила.
За Русия е много важно да си спечели съюзник в лицето на
Франция в балканската си политика. Затова не подбира средства
та. От 80-те години на 19-и век до падането на самодържавието
през 1917 г. Русия масово подкупва френски журналисти и поли
тици на високо ниво ,вкл.сенатори. Обилно напоеният с руско зла
то френски печат започва да придобива русофилски облик. За да
предразположат съюза с Русия, френските вестници започват да
пишат, че на Русия трябва да се даде владението на Проливите и
Цариград. Руският правителствен печат посреща със задоволство
тези френски заявления и засилва войнствения курс на руската по
литика и заканите спрямо Турция.Султанът е предупреждаван, че
ако се съгласи да признае Фердинанд за български княз и за гла
вен управител на Източна Румелия, Русия си запазва правото да
постъпи така, както диктуват нейните интереси. "Новое время" и
"Санктпетербургские ведомости" предупреждават, че "послед
ствията от една подобна постъпка ще бъдат твърде сериозни".
В България Стамболов не може да не отчита факта, че съ
юзът с Франция подобрява международното положение на Русия.
Опасенията му са, че Русия с френска подкрепа може да стане по-
агресивна и по-непримирима към България. При новата ситуация
за България остава две възможности - или да се опита да се спора
зумее с Русия, или, облягайки се още по-здраво на подкрепата на
Англия и Австро-Унгария като противници на Русия, да продъл
жи борбата с русите. По този въпрос след 1891 г. пътищата на
Фердинанд и Стамболов постепенно се разделят. Фердинанд бав-
122
но, много предпазливо, с големи лъкатушения, дори с подлост

тръгва по другия път. Стамболов смело и безкомпромисно защи
тава своя курс на безкомпромисна борба срещу руската политика.
Точно през 1891 г., сякаш за да опровергае обвиненията, че
е русофоб, и за да потвърди, че е българофил, той нанася силен
дипломатически удар върху Франция.
Макар френско-руският съюз още да не е сключен, а са нап
равени само първите стъпки към сближение, френският печат
през 1891 г. става все по-враждебен към България и възприема
становищата на руския печат. Върхът на антибългарската пропа
ганда е поведението на френския журналист Гастон Шадурн. Той
е бивш началник на личната канцелария на Батенберг, кореспон
дент на френската агенция "Хавас" и английския вестник "Таймс".
Като френски гражданин и според действащия режим на капиту
лациите има гарантирана от международното право неприкосно
веност. Според нея при извършване на престъпления чужди пода
ници, представители на Великите сили, не могат да се задържат
от местните власти без предварително уведомление на съответно
то тяхно консулство. Така капитулационният режим стеснява на
казателната им отговорност. Стамболов е първият български дър
жавник, който открито посяга на привилегии, които Франция ка
то велика сила си е извоювала в Турция още през XVIII в.
В началото на 1891 г. започва т. нар. афера "Шадурн". Тога
ва французинът започва да публикува остри дописки и статии, ко
ито силно уронват престижа на България, княза и правителството
й. Европейските вестници ги публикуват и разпространяват, а рус
кият печат буквално ги препечатва непроверени. Голямото френс
ко списание "Илюстрасион" например помества една снимка от
приемите в българския дворец, която излага силно Фердинанд. На
нея князът, обкичен с много ордени, е сниман заобиколен от ним
фи и феи - млади дами от тогавашния столичен хайлайф. Сним
ката е предадена на Шадурн от опозицията. Фердинанд е ядосан и
правителството праща ултиматум до Шадурн в 24 часа да напусне
България. Журналистът се укрива във френското дипломатическо
агентство, където българската полиция няма право да влиза. Ша
дурн остава там 8 дни. Акцията на правителството пропада, но
външният министър Греков предупреждава френския дипломати
чески агент, че "ако този френски гражданин продължи да публи-
123
Янко Гочев
кува в своите вестници лъжливи новини и да се бърка във вътреш

ните политически работи на страната, българските власти ще
извършат безвъзвратно неговото експулсиране".227 Това е само зап
лаха от страна на правителството, но тя стряска целия дипломати
чески корпус, който съветва Стамболов да не раздухва случая, за-
щото евентуално експулсиране ще постави България в изолация
пред Силите.
След известно време Шадурн възобновява антибългарските
си дописки и МВнР на България го обвинява, че играе ролята на
вътрешен смутител, за да дискредитира България навън.228 Стам
болов е разгневен, когато Г. Шадурн публикува оплакванията на
съпругите на арестуваните опозиционери в Черната джамия. Взе
ма решение окончателно да го експулсира. За да не му се даде
възможност да се укрие отново във френското агентство, правите
лството действа бързо, радикално и поставя Франция пред свър
шен факт. На 26.11/8.12.1891 г. Шадурн е арестуван изненадващо
рано сутринта в жилището му. С файтон под полицейска охрана
е изпратен до сръбската граница. Франция изпада в шок, защото
България я унижава като велика сила. Праща остра протестна но
та, с която обвинява България в нарушение на международните
договори, отмяна на "незаконното" решение за експулсиране, зап
лащане на обезщетение, което Франция ще определи - завръщане
обратно на Шадурн, поемане писмено задължение да не бъде
обезпокояван, както и отговор в срок от 24 часа.
На следващия ден външният министър Д. Греков дава от
рицателен отговор на българското правителство. Становището му
е, че договорите не важат за чужденци, които се намесват във вът
решните работи на страната и които чрез своите действия или пи
сания причиняват трудности на правителството. Д. Греков изрич
но подчертава, че по въпросите, които засягат обществения ред и
зачитането на законите на страната, България има право да
постъпва според принципите, които ръководят всички държави.
Принципът на държавния суверенитет става основен защитен ар
гумент на България по аферата "Шадурн". България е категорич
на, че мярката експулсиране няма да бъде отменена и Франция ще
уважи мотивите й. Вместо това на 12/24.12.1891 г. Франция скъс
ва дипломатическите отношения с България. Възниква нов конф
ликт, който има отзвук във Франция и цяла Европа. Руският и
124
френският печат отправят остри нападки срещу България. Нари

чат правителството й "тиранско-варварско". Депутати във френс
кото Национално събрание настояват за остри санкции срещу
България. Ударът върху Франция е голям, защото без намесата на
нейния консул е издаден вътрешноправен акт (заповед за експул
сиране) срещу неин гражданин. След като Франция отнася спора
до сюзерена на България - Турция, той от двустранен става меж
дународен и отношение вземат не само Турция, но и Великите си
ли. Турция препраща искането на френското правителство в Со
фия и иска обяснение от България, която отговаря с обширен ме
моар на 20.12.1891 г. Мемоарът като съдържание е образец за вис
ша дипломация с много солидни международноправни аргумен
ти. Заключението на мемоара е: "1. Правителството има право да
изгони всеки чужд поданик, щом неговото присъствие на българс
ка територия съставлява опасност за обществения ред и сигурност;
2. Шадурн е изпращал на вестниците, на които е кореспон
дент, лъжливи и враждебни за България новини и макар предуп
реден, не е променил своето поведение;
3. Предупреждаван е чрез управляващия френското
агентство да престане да праща дописки с подобно съдържа
ние, но той, въпреки известни обещания, не променил своето
поведение;
4. При неговото изгонване Френското консулство не е би
ло предупредено, защото чрез това щяло да му се даде възмож
ност да се укрие пак в консулството и българското правителство
да абдикира от своята власт".229
По мемоара Турция не прави други постъпки в София и са
мо го предава на посолството си в Цариград. Тълкуването на бъл
гарското правителство на капитулационните договори е благопри
ятно и за самата нея. Затова тя приема добре българския мемоар
и не застава срещу България по аферата "Шадурн".
Позицията на Русия по аферата не се изразява в преки на
падки срещу българското правителство (такива прави руският пе
чат) и в ярка защита на Франция. Русия обаче застава зад френс
ките претенции спрямо България, като дава право на Турция да
реши конфликта и предлага по посланическа конференция в Ца
риград за изготвяне на общо становище на Силите срещу "само
волното действие на българското правителство". До конференция
125
Янко Гочев
не се стига, защото конфликтът е решен с турско посредничество.

Изработена е компромисна формула: България изказва съжаление
и заявява искреното си желание за възстановяване на отношения
та с Франция. На 20.01.1892 г. френският дипломатически агент
Ланел заявява на Д. Греков, че смята инцидента за приключен, и
възстановява отношенията. Така шумно започналата афера е без
шумно уредена чрез взаимни отстъпки от двете страни.
България с твърдата си принципна позиция извоюва важна
дипломатическа победа в борбата си за независимост. Франция е
победена, защото двете от най-важните й искания не са удовлет
ворени: завръщането на Шадурн в България и изплащане на обез
щетение за него от България. Заключенията на българския дипло
матически агент в Цариград Г. Вълкович са: "...ние спечелихме съ
ществено, а французите само формално."230
В аферата "Шадурн" България успешно защитава нацио
налната си чест и достойнство вече и пред Франция, а не само
пред Русия. Защитено е правото й на фактически суверенна дър
жава, която може по своя инициатива да наказва нарушителите на
реда и спокойствието на страната, били те чужденци с привиле
гии. България на Стамболов отправя ясно предупреждение към
всички Велики сили, което гласи: сигурността й като държава е
толкова важна за нея, че никакви ограничения в това отношение
тя няма да допусне. Същественото в случая е, че Берлинският до
говор в частта му за капитулационния режим е нарушен. Наруше
нието засяга пряко Франция, но косвено и другите Велики сили.
Трудно е да се каже дали експулсирането на Шадурн е вну
шено от външни сили. По-скоро то е ответна реакция на Стамбо
лов срещу критиките на Шадурн върху вътрешната му политика,
която критика компрометира България в Европа. Самата афера
обаче убеждава още повече Франция в необходимостта да укреп
ва съюза си с Русия и да съгласува с нея позицията си по българс
кия въпрос. През 1892 г. тя отзовава своя дипломатически предс
тавител в София - Ланел, но никога не прощава на Стамболов, че
й е нанесъл дипломатическо поражение.
Русия приема със задоволство разрешаването на българо-
френския конфликт. Тя приема, че България не е спечелила, как-
то смятат в София, а се е компрометирала пред Силите в Европа.
Според Н. Гирс положението в България съдържа в себе си заро-
126
диш на нови трудности в бъдеще. Русия обаче трябва да продъл

жи да води резервираната си политика, докато в Княжеството се
установи легален политически режим. Н. Гирс е доволен, че Тур
ция се намесва в аферата "Шадурн", и разрешава спора с посред
ничеството си, защото още веднъж тя демонстрира на българско
то правителство, че управлява васална на султана държава. За
сметка на провалите си в България Русия все повече вижда в Сър
бия стожер на своето влияние на Балканите.
Необратимият процес на руско-сръбско сближение започва
след абдикацията на крал Милан през 1889 г. и продължава при уп
равлението на наследника му Александър. Поради малолетието му до
1893 г. в Сърбия управлява регентство, начело с либералния водач И.
Ристич. Като важна фигура в управлението й се утвърждава радикал
ният лидер Никола Пашич, който отначало е председател на Скупщи
ната, а от февруари 1891 г. е министър-председател на Сърбия. Той
проправя пътя към съюза с Русия, което отговаря на сръбските инте
реси тогава, защото, сближавайки се с Русия, Сърбия се бори за неза
висимост спрямо Австро-Унгария.
През 1890 г. Н. Пашич посещава Петербург и издейства
сключването на заем и търговски договор с Русия. Приет е лично
от император Александър III, който го награждава с орден "Св.
Станислав". Като приятел на Русия става доживотен член на Сла-
вянофилския комитет в Петербург. Това означава, че чрез Славя -
нофилския комитет, който е придатък на Азиатския департамент,
Сърбия все по-активно се въвлича от Русия в антибългарските й
конспирации.
През юли 1891 г. И. Ристич и Н. Пашич завеждат крал
Александър в Петербург. Посрещането е сърдечно. Александър III
заявява, че няма да позволи Австро-Унгария да анексира Босна и
Херцеговина - област, за която Сърбия също претендира. С това
Русия потвърждава, че ще защитава сръбските държавни интере
си на Балканите. Това, което пряко засяга България, е декларира
ната от Александър III подкрепа за сръбската пропаганда в Маке
дония.
Руско-сръбското сближение има за основа взаимния инте
рес на Петербург и Белград. Русия приема съюза със Сърбия в
името на борбата си срещу България и Австро-Унгария. От друга
страна пък, Русия е необходима като съюзник за Сърбия, като
127
Янко Гочев
подкрепа за аспирациите си в Македония и си издейства по-голя-

ма независимост от Австро-Унгария.
Руско-сръбското сближение охлажда отношенията между
България и Сърбия. Русия започва отново да насърчава заговорни-
ческата дейност на българските емигранти на сръбска територия.
В края на 1891 г. българо-сръбските отношения се влоша
ват поради отказа на Сърбия да изгони българските емигранти.
Стамболов се оказва пророк, защото по това време осъзнава, че ед
на война със Сърбия в бъдеще е неизбежна.231 След като получава
сведение, че в Белград се подготвя заговор срещу България, и то
със знание на властта, той ангажира приятелските Велики сили.
Австро-Унгария, Германия и Англия успяват да внушат на Сърбия
по дипломатически път да бъде умерена и внимателна и да не
предизвиква с намесата си излишни усложнения на Балканите.
Междувременно при поредното си посещение в Европа на
5/17.06.1891 г. княз Фердинанд е приет на частна аудиенция под
името граф Мюрани от австро-унгарския император Франц Йо
сиф. Събитието е първо по рода си и има широк отзвук. Европейс
кият печат оценява приема, продължил около 15 минути, като
"равен на признаването на българския владетел". По същия начин
оценява аудиенцията и българското правителство. Приемането на
княз Фердинанд във Виена се посреща с голямо недоволство в Пе
тербург.232 Русия обвинява Франц Йосиф, че приемайки княз Фер
динанд, е нарушил Берлинския договор, защото изборът на бълга
рския княз не е признат от никоя сила, вкл. самата Австро-Унга
рия. Руският печат отново заема антибългарска позиция. В. "Но-
вое время" пише за аудиенцията на Фердинанд: "Незаслужената
почест, която е направена на един Кобург, не ще повлияе върху
поведението на Петербургския кабинет."233 Събитието се оценява
в Русия като инцидент и тя декларира открито, че ако Германия
желае сериозно запазването на европейския мир, император Вил-
хем II трябва да посъветва съюзника си да избягва такива инциден
ти.
В София "Свобода" яростно възразява на руските обвине
ния: "А руският цар приема не един княз, а изменници и заговор-
ници като Цанков, Бендерев и други."234
Също и през юни 1891 г. бившият министър-председател
на Гърция X. Трикупис посещава Белград и София и води поли-
128
тически разговори за сближение на Гърция, Сърбия и България

срещу Турция. Последователността на посещението на X. Трику-
пис на двете столици показва гръцките предпочитания. В Белград
остава 10 дни и провежда много срещи и разговори с политици и
общественици, пред които лансира идеята си за балканско спора
зумение срещу Турция. Това е видимата, официалната страна на
мисията му в Сърбия. Самият X. Трикупис признава, че мисията
му е резултат от гръцките тревоги, породени от българските успе
хи в Македония. Сърбия е склонна да търси пряко споразумение
за подялба на Македония за сметка на България. Неслучайно още
през 1890 г. сръбският дипломатически представител в Цариград
Ст. Новакович изработва база за преговорите с Гърция, която
предвижда обща акция срещу българската пропаганда в Македо
ния. На този основа Трикупис е шумно и топло посрещнат в Белг
рад и сръбските политици примат по принцип благосклонно изяв
ленията му.
X. Трикупис пристига в София на 7.06.1891 г. и остава тук
много по-кратко време, отколкото в Белград. Той има няколко
срещи със Стамболов и с външния министър Д. Греков.
За съдържанието на разговорите се съди от изявленията на
Д. Греков, на Стамболов и на самия гръцки политик пред чужди
дипломати в София, както и от едно лично писмо на българския
министър-председател до д-р Г. Вълкович в Цариград. Главното в
тях е предложението за сключване на споразумение между Бъл
гария, Сърбия и Гърция за освобождение на неосвободените тери
тории в Европейска Турция, най-вече Македония и подялбата й
между трите държави. Така предлаганият съюз, естествено, се
подкрепя от Русия. Стамболов обаче разбира, че X. Трикупис, как
то и Н. Пашич преди това е оръдие на чужди на България замис
ли и интереси и отхвърля предложението.
В писмо до Г. Вълкович от 21.06.1891 г. Стамболов отбеляз
ва следното: "Моето заключение от разговора ми с Трикупис е, че
има пълно споразумение за общо действие в Македония между
Черна гора, Сърбия и Гърция, и при първия удобен случай тия бес
ни вълци ще се нахвърлят върху турската мърша. Трикупис не
скри от мене своя план на действие."2'” По-нататък Стамболов от
белязва казаното от Трикупис за готовността на Гърция, Сърбия и
Черна гора да свършат с турското наследство в Европа, "като ме
129
Янко Гочев
уверяваше, че ако българите вземат участие в тая афера, Македо

ния щяла да се вземе от турците без бой, понеже сегашният сул
тан като извънредно страхлив и двоедушен не щял да се реши да
прави с нас четирите войни".236
Гръцките предложения срещат принципен български от
каз. Стамболов подчертава, че следва принципа на статуквото
спрямо Турция. Всъщност той се стреми да поддържа приятелски
отношения с нея като фактор за противопоставяне на Русия и ру-
софилите. Хитрата дипломатическа игра на Трикупис и на Па-
шич, целяща да противопостави България пред Турция, за да пре
дизвика българо-турски конфликт, който да позволи гърци и сър
би да си поделят Македония за наша сметка, е бързо разбрана от
Стамболов и осуетена от него. Той решава да обезвреди коварни
те сръбски и гръцки замисли срещу България. Затова предприема
контрамерки, които увеличават доверието на Турция към Бълга
рия. Тенденциозно преувеличавайки съществуващата опасност за
империята, Стамболов нарежда на Г. Вълквич да поиска аудиен
ция от султана. Указанията на министър-председателя са да бъде
съобщено съдържанието на разговора му с Трикупис и да се поис
ка да се отговори на българските предложения за жп линия Со-
фия-Куманово и за военната конвенция. Стамболов дава на Г. Въл-
кович 7 дни срок за положителен отговор от Турция, след което
България ще действа твърдо и решително. Ще оттегли предложе
нията си и ще обяви, "че си запазва правото на пълна свобода на
действие в случай на едно заплитание в Македония".
Без да дочака ултимативния срок, великият везир Кямил
паша организира исканата от Стамболов аудиенция. Тя се провеж
да на 28.06.1891 г. и на нея присъстват Г. Вълкович и финансови
ят министър Гр. Начович. Приемането на български дипломат и
български министър се извършва по всички правила на диплома
тическия протокол и е прецедент, от който печели България. Два
мата българи разговарят със султана като представители на неза
висима държава не на турски, а на френски език. Засегнати са важ
ни междудържавни въпроси. Този прецедент постепенно ще се
превърне в практика в общуването на най-високо ниво между
представителите на България и Турция.
През август 1891 г. султанът приема и външния министър
Д. Греков. Това е признаване на установения в България полити-
130
чески режим. Русия, естествено, протестира срещу аудиенциите

на български политици при султана. Посланикът й в Цариград Не-
лидов иска обяснение от великия везир и от външния министър.
Той прави запитване и пред султана с изказване на съжаление, че
Турция "измени направлението, което тя досега следвала в своите
сношения с България". Основанията за постъпките на Нелидов са:
Турция оказва прием на "агента на незаконно правителство" и с
това постъпва невнимателно по отношение на Русия, а и дава
подкрепа на политически режим, противен на договорите и опа
сен за спокойствието на Изтока.237
Любопитно е, че Стамболов, който управлява с твърда ръ
ка, сякаш е по-търпим към социалистите, отколкото към русофи-
лите. През лятото на 1891 г. възниква БРСДП с основател Д. Бла
гоев. Той разгласява, че има русофобска ориентация. Едва ли то
ва е само лозунг с цел прикритие дейността на партията пред
властта. Всъщност русофобството на Д. Благоев е искрено. Той ня
ма никакви илюзии относно истинския лик на руското самодър-
жавие, защото сам е жертва на репресивната му функция. Извест
но е, че дейността на Д. Благоев в Русия завършва злополучно,
след като руската полиция го арестува и екстернира. Все пак русо
фобството на Д. Благоев не е само на лична основа, а и на идей
на, тъй като е в съзвучие с идеите на Маркс и Енгелс. Те често пов
тарят, че Русия е главната и най-страшна заплаха за демокрацията
и напредъка в Европа.
По-мекото отношение на Стамболов към социалистите в
първите им стъпки произтича от убеждението на министър-пред
седателя, че те не са реална сила, чужда държава не ги подкрепя,
а и на това, че Д. Благоев се оказва шурей на Г. Живков - близък
сътрудник на премиера. Когато Н. Габровски започва социалисти
ческа пропаганда в Търново, Стамболов като негов съгражданин
му изпраща много здраве, "като обещава, че може да учи пропад
налия еснаф на социализъм, но опълчи ли се срещу водената от
него политика, ще му строши главата". Все пак Стамболов огра
ничава дейността на социалистите като опозиционна партия в оп
ределени рамки.
На 12.02.1892 г. е извършен поредният атентат срещу неза
висимостта на България. Жертвата е българският дипломатически
агент д-р Г. Вълкович.
131
Янко Гочев
Той е виден
български обществе
ник и дипломат. Про
изхожда от известния
копривщенски въз
рожденски род Чалъ-
кови. Роден в Одрин
през 1833 г. и получа
ва първокласно обра
зование. Завършва ме
дицина в Цариград.
Специализира хирур
гия в Париж. Като во
енен лекар получава
чин полковник от
турската армия. Зара
ди българския си про
изход по време на Ос
вободителната война
Г. Вълкович е заточен
в Дамаск. След нея е г. Вълкович
освободен и се преме
ства в България. Отна
чало е министър (директор) на пощите и телеграфите в Източна
Румелия, по-късно външен министър на Княжество България. За
кратко време е председател на Държавния съвет. Той е "...съвър
шен светски човек, извънредно прозорлив ум също и не лишен от
хитрост".238
Лично Стамболов го назначава за дипломатически агент в
Цариград. Отначало двамата са политически противници - Вълко
вич е консерватор, а Стамболов либерал, но обединяват усилията
си в името на България и след време стават добри приятели. Спо
ред А. Биман Г. Вълкович е "най-способният между лицата, кои
то Стамболов е имал за верни помощници - той бил човек с го
лям разум и истински патриот".239
Достатъчно интелигентен, начетен, съобразителен, остроу
мен, комбинативен, Г. Вълкович владее едновременно турски,
руски, английски, френски и немски език и е приет еднакво доб-
132
ре в Цариград и от турците, и от европейците. Всичко това го пра

ви много подходящ за заемания пост. Той разбира от голямата по
литика и знае как да се прикрива зад кулисите на Високата порта.
Патриотизма си прикрива артистично, с умереност и здрав разум.
В Цариград Г. Вълкович развива успешно разузнавателна
дейност в полза на България. Той е очите и ушите на младата бъл
гарска държава. Става център на събиране на разузнавателна ин
формация, чрез която България успешно се бори с подривната
дейност на руския Азиатски департамент. Г. Вълкович е създател
на своя агентура сред руската тайна служба в Цариград, ръководе
на от посланик А. Нелидов. Няколко пъти разкрива руските заго
вори за убийството на Фердинанд и Стамболов. Негова е заслуга
та за разкриването на похода на кап. Набоков в края на 1887 г.
След убийството на министър Хр. Белчев, Стамболов му
възлага да следи българските емигранти, идващи от Русия в Тур
ция. Г. Вълкович става много опасен за русофилската емиграция,
а за Русия като опитен разузнавач е пречка за осъществяване на аг
ресивните й планове спрямо България.
Идеята да бъде убит датира отдавна. Св. Миларов, арестуван
за убийството на Хр. Белчев, е записал в дневника си на 10.02.1889
г.: "Орловски се кълне, че ще си пожертва живота за Вълкович."
Става дума за българския емигрант Орловски от партията на Др.
Цанков, пребиваващ по това време в Одеса.
Убийството на д-р Г. Вълкович е поръчково. Убит е по на
реждане на руския Азиатски департамент. В заговора за ликвиди
рането му са посветени Др. Цанков, председателят на Одеския
български емигрантски комитет Тяпков, председателят на Петер-
бургското славянско благотворително общество граф Игнатиев,
посланикът на Русия в Цариград Нелидов и агентът на МВнР на
Русия в Одеса Путята.
"Вината" на Г. Вълкович е в неговия патриотизъм, твърдата
му пробългарска политика като дипломатически агент в Цариг
рад, издействал много отстъпки от султана за българите в Македо
ния и Тракия, близостта му със Стамболов, и не на последно мяс
то това, че разкрива канал за прехвърляне на руските агенти от
Одеса през Цариград.
Руската дипломация прибягва до услугите на поръчковия
убиец Наум Тюфекчиев (Унче). В заговора той преследва лично
133
Янко Гочев
отмъщение за смъртта на брат си Денчо и К. Паница и политичес

ка разправа с враговете на македонското революционно дело.
Още през август 1891 г. с одобрението на руските власти
Наум Тюфекчиев започва да подготвя убийството на Г. Вълкович.
Самата подготовка продължава половин година. От Одеса, където
е на руска издръжка, той пише на своя земляк Хр. Стефков, по
прякор Попето, който има магазин близо до българското агент
ство. На него поръчва да намери Георги (Вълко) Мерджана от
Гостивар (Македония), който е безделник и професионален уби
ец и е набелязан да извърши покушението. Попето посещава Оде
са, където получава указания от Унче. Завръща се в Цариград и се
среща с Мерджана, който обаче отхвърля предложението и не се
съгласява да извърши убийството. Тогава през декември 1891 г. от
Одеса в Цариград с руски параход се изпратени бившият българс
ки дипломат, тогава емигрант, Петър Станчев и Н. Тюфекчиев.
Двамата са прехвърлени нелегално с руско одобрение и съдей
ствие. Унче се укрива в руския манастир "Св. Пантелеймон" в Га-
лата. Раздавачът на руската поща Вл. Шишманов в изпълнение на
поръчката му довежда при него Попето и Мерджана. Вторият
обаче и сега отказва да изпълни "поръчката". За да мълчи, Н. Тю
фекчиев му дава 4 турски лири. Разбрал, че в Цариград не може
да намери подходящ човек, в средата на януари 1892 г. Унче за
минава за Одеса, където успява да спазари двама убийци - Ди
митър Орловски и Иван Дражев. Те са привърженици на Др. Цан
ков и се съгласяват да извършат престъплението, защото смятат,
че постъпват като патриоти. Дражев вече има опит в нелегалната
дейност, защото е участвал в заговорите през 1886 г. в Сливен и
Бургас.
На 8.02.1892 г. двамата терористи са прехвърлени по море
от Одеса в Цариград. Имат нареждания да действат сами и да не
се срещат с никого. С цялата си наивност, въпреки тези указания,
Д. Орловски се явява при Нелидов и го поставя в деликатно по
ложение, като му съобщава целта си. Моли го за съдействие. Рус
кият посланик му съчувства, но поради официалния си пост му от
казва съдействие. Отпраща Орловски, без да му обещае подкрепа,
но и без да предупреди българския дипломат или турските влас
ти за готвения атентат. Така поръчковото убийство се подготвя от
Русия, на нейна територия, и в Цариград със знанието на дипло-
134
матите й. Българското контраразузнаване получава сведения за

готвеното покушение. Като министър на вътрешните работи
Стамболов поддържа тайна агентура в чужбина и има свои ин
форматори дори сред емигрантите в Одеса. Заловено е едно шиф
ровано писмо от 12.11.1891 г. на брата на Унче - Никола Тюфек-
чиев, изпратено от Одеса до Боне Георгиев, който се укрива в Ал
бания. Писмото е дешифрирано. Стамболов знае ключовете на
шифрите. От него се разбира, че Г. Вълкович ще бъде нападнат от
някой си Христо и негов другар. Стамболов изпраща препис от
писмото на Г. Вълкович, предупреждава го за опасността, моли го
да поиска от Турция да арестува Унче - главния организатор на
атентата срещу него, и Хр. Белчев, който може би се укрива в род
ния си гр. Ресен в Македония. Напътствията на Стамболов са Г.
Вълкович да поиска охрана от Турция за себе си като дипломат,
"защото страшните харамии пред нищо не се спират". Стамболов
обаче не знае, че Наум и Никола Тюфекчиеви не са в Турция, а в
Одеса.
Г. Вълкович отказва охрана и се превръща в лесна мишена
за убийците, още повече че навиците му са постоянни. Те решават
да го издебнат край българското дипломатическо агентство в
квартала Пера в Цариград на 12.02.1892 г. Датата не е случайно
избрана. Тогава е Заговезни и улиците са оживени и пълни с хора
с маски, тъй като е карнавален ден. Вечерта двамата убийци в мас-
карадни костюми проследяват жертвата. Дражев остава назад да
охранява, а Орловски настига Г. Вълкович, изпреварва го отдясно
и забива в стомаха му "пачаджийски нож", който носи в джоба си
завит в хартия. С такива ножове, които имат широки остриета, ме-
сарите кълцат месото за пача. В същото време убиецът извиква:
"Ето отмъщението за честта на жена ми!".240 Фразата има цел да
заблуди следствието, че убийството е на лична основа. Атентато
рите, необезпокоявани, се измъкват и загубват в тълпата. Случаен
минувач вижда ранения и сигнализира агентството. Внасят Г.Въл-
кович в сградата. Лекар му дава първа помощ и жертвата времен
но идва в съзнание. Полицейският началник Джевдет бей разгова
ря с ранения дипломат. Г. Вълкович използва източна мъдрост и
казва, че ще му посочи пътеката, а полицията сама трябва да наме
ри къщата и ключа за нея. Джевдет бей отговаря, че знае пътека
та - руския посланик. Знае и къщата - Н. Тюфекчиев, който като
135
Янко Гочев
професионален убиец извършва престъпление с чужди ръце и по

чужда заповед. "Ще ги окача на бесилката, Вълкович ефенди",
твърди Джевдет бей. "Нелидов няма да даде Тюфекчиев", отгова
ря умиращият български дипломат. Два дни след атентата той
издъхва. Дори един от придворните лекари на султана не може да
го спаси. Убийството му е тежка загуба за България.
Отзвукът е голям. Дипломатическият корпус в Цариград е
потресен и отвратен от хладнокръвното убийство, дело на Азиатс
кия департамент. Европейският печат в Лондон, Виена, Рим, Бер
лин обвинява справедливо Русия и изброява извършените от нея
заговори и атентати срещу България.
Правителството в София настоява убийците да бъдат зало
вени и най-строго наказани. Султанът обещава 500 турски лири
награда за всяка информация, която може да помогне за разслед
ване на престъплението, а на Стамболов лично изказва съболезно
ванията за смъртта на Г. Вълкович. Въз основа на дадените от Со
фия сведения са арестувани много заподозрени. Постепенно заго
ворът се разплита. Възниква обаче голям проблем, защото са арес
тувани руски поданици или лица, които имат покровителството
на Руското посолство в Цариград. Ключова фигура сред арестува
ните е Вл. Шишманов. Той е българин от Малко Търново и бивш
емигрант русофил. Участва в първия заговор на кап. Набоков през
1886 г. След неуспеха му е спасен от руснаците, които го прехвър
лят с руски параход в Одеса. Влиза в местния комитет, организи
рал бунтовете и заговорите срещу България. Като агент на Одес
кия комитет е назначен за чиновник в руската поща в Цариград.
Така получава руски паспорт и удобно прикритие, за да извършва
свободно конспиративна дейност срещу България. Ролята на Вл.
Шишманов в заговора за убийството на Г. Вълкович е по-особена.
Той е помагач и съучастник на убийците. Показва им къде се на
мира българското агентство и самият Г. Вълкович. След това им
помага да се укрият и да бъдат прехвърлени в Русия. Наред с бра
тята Тюфекчиеви Вл. Шишманов е един от главните организато
ри на убийството. Турската полиция го арестува и разпитва и той
прави пълни самопризнания. Те потвърждават безспорните улики,
които съществуват срещу него, че е ятак на убийците. Внезапно
обаче Вл. Шишманов изчезва и следствието срещу него се прек
ратява. Причината е, че се намесва руският посланик Ал. Нелидов,
136
който отива при султана в двореца и успява с увещания и богати

подкупи, раздавани на продажни султански съветници, да го спа
си. Ал. Нелидов издейства не само освобождението на Вл. Шиш-
манов от турската полиция, но и предаването му на Руското посо
лство. По-късно Вл. Шишманов е изпратен с руски параход в Ру
сия. Изчезва внезапно и протоколът от разпита му, в който той
прави самопризнанията. Това е също дело на Ал. Нелидов. Той
обаче не успява да заличи всички улики срещу разкрития руски
агент, защото препис от протокола със самопризнанията на Вл.
Шишманов своевременно е взет от българското агентство в Ца
риград.
Подобна на Вл. Шишманов е и съдбата на друг заподозрян
в заговора български емигрант - Петър Станчев. По искане на
Стамболов той е интерниран в Мала Азия. Турският надзор обаче
при конвоирането му е толкова слаб, че му позволява да избяга и
да се укрие чак в Русия.
Освобождаването на замесените в убийството емигранти
русофили е проява на нелоялност от Турция спрямо България.
Става ясно, че Турция не може и не желае да накаже убийците,
защото се страхува от дипломатически усложнения с Русия. Дело
то е много неприятно за нея и тя гледа, общо взето, да го потули.
Българските искания за справедливо възмездие на убийците на Г.
Вълкович не са изпълнени. В София в. "Свобода" изразява шумно
недоволството си от турските действия. Нарича поведението на
Турция комедия. "Като че ли - пише официозът - Турция е безсил
на, а Нелидов владее Цариград със своите гавази и драгомани...
Портата проявява двуличие не спрямо България, а спрямо трой
ния съюз."240
"Свобода" започва нова яростна атака и срещу Русия и то с
основание. На 11.03.1892 г. тя пише: "Велика Русия, най-голямата
държава в Европа, от няколко години насам постепенно, като из
хаби всички по-честни средства, сега употребява в своята полити
ка грабежа и убийствата. Турците отпуснаха Шишманова, а има и
Комитет в Одеса под ръководството на Славянския комитет, той
решава убийството на Стамболов, а след това на Вълкович."241
Руските вестници "Новое время", "Новости", "Свят", "Пе-
тербургские ведомости" и други категорично отричат руското
участие в атентата. Те заявяват, че руската дипломация отдавна е
137
Янко Гочев
спряла да се занимава с България. Това е лъжа, защото фактите ка

тегорично доказват, че Русия е поръчителят на убийството, а русо-
филите само са изпълнителите му.
След атентата Орловски и Дражев прекарват нощта на рус
кия параход "Цар", който се готви да отплава за Одеса. Капитанът
на кораба отказва да ги вземе без паспорти. Те пък го молят да
пренощуват на кораба, като заявяват, че на сутринта руският пос
ланик ще им даде паспортите.
На 13.02.1892 г. се появяват в Руското посолство. Приема
ги драгоманът (преводачът - б. а.) Майков, който докладва ведна
га на посланика. Ал. Нелидов нарежда убийците Орловски и Дра
жев да напуснат сградата на посолството, но те не се съгласяват -
обясняват, че са изпълнили решение на Българския централен
емигрантски комитет в Русия. Драгоманът още веднъж отива при
посланика. Тогава Нелидов нарежда на капитана на парахода да
приеме убийците. Телеграмата, която изпраща до него, е датира
на от предния ден, за да не се разкрие връзката му с убийството.
Посланикът докладва на 20.02/3.03.1892 г. със строго секретна те
леграма за случилото се на външния министър Н. Гирс, като нас
тоява тази "печална история" да остане "абсолютна тайна".242 Н.
Гирс съобщава лично на императора. Нелидов мотивира поведе
нието си с това, че не желае убийците да бъдат арестувани в сгра
дата на посолството. Според него те трябва да бъдат задържани,
щом пристигнат в Одеса. Предлага дори да ги укрият някъде в Си
бир, защото Портата може да иска да бъдат предадени, за да ги съ
ди. Върху съобщението на Нелидов Александър III поставя след
ната резолюция: "Струва ми се, че най-добре би било да се изпра
тят двамата във Владивосток."243
По-късно Нелидов следи с тревога следствието и пряко се
намесва в хода му, както в случая при освобождаването на Вл.
Шишманов. По този начин превишава правата си на дипломат, за
да спаси авторитета на Русия от нови разкрития за нелегалната й
дейност срещу сигурността на България.
С помощта на Русия убийците напускат Цариград и се ук
риват на нейна територия. След обвиненията на Европа руските
власти все пак предприемат мерки срещу тях. В края на февруари
1892 г. Н. Тюфекчиев е арестуван и заточен под чуждо име Ф.
Афанасиев. По-късно обаче е освободен и възнаграден за успеха
138
на убийството на Г. Вълкович. На 25.03.1892 г. Ив. Дражев е арес

туван и изпратен във Вятка, където живее под надзора на полици
ята, а в април с. г. Д. Орловски е заточен във Вятска губерния.
Мерките са много меки и целта им е да замаскира руското учас
тие в терористичния акт. Турското следствие се насочва към
Мерджана и Попето, които стават изкупителните жертви. Никой
не им вярва. Появяват се свидетели, които твърдят, че са виждали
Попето с Н. Тюфекчиев в Цариград. Мерджана пък е занесъл на
точилар един нож, подобен на този, с който е убит Г. Вълкович.
Става ясно, че Н. Тюфекчиев е победителят и организаторът. Въп
реки подкрепата на Англия, Австро-Унгария и Италия Турция не
се решава да иска от Русия предаване на истинските убийци, кои
то получават от Азиатския департамент 100 рубли възнагражде
ние за добре свършена работа. Н. Тюфекчиев получава пък по 25
рубли месечна издръжка.244 С осуетяване ареста на убийците от
Нелидов и укриването им Русия цинично признава намесата си в
атентата. На 28.04.1892 г. Цариградският криминален съд издава
присъдата по делото Г. Вълкович. Тя е потвърдена от Касацион
ния съд. Според нея Мерджана и Попето са осъдени като извър
шители на смърт чрез обесване, а братята Никола и Наум Тюфек-
чиеви - по на 15 години затвор като организатори. Присъдата им
е задочна, загцото те са в Русия. Няколко пъти България настоява
турският съд да изпълни смъртните присъди, но султанът, за да не
дразни Русия, бави утвърждаването им. Те не са изпълнени и Бъл
гария получава от Турция само съболезнования.
След убийството на Г. Вълкович България предприема ши
рока дипломатическа офанзива, чиято цел е признаването на Фер
динанд. Осъществява се от новия дипломатически агент в Цариг
рад П. Димитров. В срещите си през март 1892 г. с турските уп
равници получава уверения за тяхното благоразположение. Съ
ветът на великия везир Джевад паша е князът да продължи да уп
равлява мирно и тихо, както е правил досега и да чака търпеливо
със своето правителство по-благоприятно време, когато ще бъде
припознат. Успех за П. Димитров е аудиенцията му при султана
на 23.03.1892 г., който за пръв път не поставя въпроса за законно
стта на княза и казва, че при пръв удобен случай ще го признае.245
Съветът на приятелските на България държави - Англия,
Австро-Унгария, Италия и Германия е, че моментът за признава-
139
Янко Гочев
нето на Фердинанд не е благоприятен, защото без съгласието на

Русия и Франция нито султанът, нито държавите, подписали Бер
линския договор, ще подкрепят такова искане.
П. Димитров е приет и в Руското посолство, но като част
но лице. А. Нелидов му се оплаква от нападките срещу Русия в
българския печат, които всъщност са справедливи. П. Димитров
обяснява причините за това на българския печат и подчертава, че
ако руският император признае Фердинанд, "на всичко станало
може да се тури една завеса". Ал. Нелидов категорично отхвърля
такава възможност с думите: "Русия не може да го признае, защо
то е враждебно настроен към нас и е католик."246
Стамболов е разгневен от посещението на П. Димитров в
Руското посолство. Иска уволнението му, "защото унищожава
достолепието на държавата". Не успява да го уволни, защото Фер
динанд е против. Става ясно, че посещението на П. Димитров при
Ал. Нелидов е по заповед на княза в търсене на нови възможнос
ти за помирение.
Всъщност Русия отдавна вече води необявена война срещу
българския княз и през 1892 г., паралелно с атентата срещу Г. Въл-
кович, организира нов атентат и срещу Фердинанд. Извършител е
българинът Хр. Иванов от Русе. Той бяга от родния си град, защо
то открадва 3000 лв. държавни пари. Установява се в Одеса и да
же е приет да служи в 33-ти артилерийски полк. Със знанието на
висшите офицери Хр. Иванов се подготвя за тайната си мисия. От
документите на следствието срещу него е ясно, че Хр. Иванов е
изпратен от Одеса в България да убие Фердинанд. Той пристига в
България с руски пари и отсяда при брат си в София, който по то
ва време е студент във Висшето училище.
Според плана князът е трябвало да бъде убит при посеще
нието му в Пловдив. Хр. Иванов пристига в Пловдив и започва
подготовка за убийството. Оръжието на убийството пак е револ
вер. Убийството се проваля. В уречения ден, за който Хр. Иванов
предварително е информиран от руски агенти, че Фердинанд ще
посети Пловдив, убиецът се разколебава и просто не успява да се
доближи до княза на разстояние един изстрел. Връща се в София,
където счита, че ще издебне по-подходящ момент. Във влака от
Пловдив за София обаче се сторил съмнителен на един пътник,
който предупреждава полицията. Хр. Иванов усеща, че ще го
140
арестуват, и вместо в София слиза на гара Казичене. По описание

на спътника му полицията успява да го арестува. В ареста разбира,
че неговият брат, сигурен в успеха му, се похвалил пред колегите
си във Военното училище: "Фердинанд ще бъде убит в Пловдив от
моя брат!". У Хр. Иванов при обиска полицията намира пистоле
та и 220 рубли, които доказват, че действа по поръчение от Ру
сия.247
Всички тези заговори и атентати са основание Стамболов
да подаде на 31.03/12.04.1892 г. обширна нота до Турция. В нея се
изброяват всички конспирации, организирани от Русия на нейна
територия, в България, Турция, Сърбия и Румъния, срещу бълга
рската власт. За Вл. Шишманов в нотата се казва, че "нито руски
ят посланик е имал право да го изиска, нито турското правител
ство е било длъжно да го предаде". В нотата се иска от Турция да
забрани престоя на български емигранти на нейна територия, да
поиска екстрадиране от Русия на убийците на Г. Вълкович и да се
признае Фердинанд.248 Духът на нотата е коректен и любезен към
Турция и агресивен към Русия. Нотата е подкрепена единствено
от английския посланик в Цариград. Австро-Унгария е недоволна,
че с подаването й България не се е вслушала в нейните съвети.
Италианският посланик обобщава тезата на приятелските на Бъл
гария сили: никоя от тях не ще открие фронт срещу Русия заради
България.249 Руският печат осъжда българската нота, а Ал. Нелидов
нарича българските искания в нея "стара песен".250
Българската нота има отзвук в Европа. Европейската преса
даже я коментира. Един западен вестник - "Correspondence de
L'Ect", на 6.04.1892 г. пише статия, в която се отбелязва: "Българс
кото правителство много добре ще стори, ако в едно особено от
деление в Пловдивското изложение изложи всички паспорти, ко
ито са намерени у разбойниците, които са навлизали из Турция в
България за разбойничество и които паспорти са издадени от ца
риградското Руско посолство. Наред с тия паспорти да се изложат
и всички уловени в тях писма и портрети с царя и други високо
поставени руски дипломати. Такова изложение ще бъде най-инте
ресното."251
Все пак българската нота има известен успех. Ал. Нелидов
е извикан от Цариград и шефовете му в Азиатския департамент
му осигуряват 4-месечен принудителен отпуск. До Одеса присти-
141
Янко Гочев
га заповед да се закрие тайният революционен комитет в града и

да се поставят всички емигранти под строг полицейски надзор.
Голяма част от тях констатират: "И в България, и в Русия срещу
нас и над нас терор."252 Започва реемиграцията им към България.
През 1892 г. френско-руският съюз укрепва и засяга и бал
канската политика на двете държави. Позициите на Русия и Фран
ция се уеднаквяват на антибългарска основа. Френските вестници
започват да държат същия антибългарски тон както руските. Кога-
то авторитетният вестник "Льо Тан", считан за орган на МВнР на
Франция, излиза със злобна статия срещу българското правител
ство, в. "Свобода" отговаря на предизвикателството и открива вто
ри външен фронт, след този срещу Русия, в печатната война. Тя
пише: "От развалената френска нация не сме очаквали облаги и
приятни думи. За нас е утешително, че приятелските нам сили се
отнасят съчувствено към България."253
Единодействието на Франция и Русия достига дотам, че
френският консул единствен отсъства демонстративно от погре
бението на Г. Вълкович. Тъкмо с това единодействие приятелски
те сили отказват да подкрепят исканията в българската нота.
Продължават обаче техните жестове, с които декларират
симпатия към политиката на правителството. По време на пътува
нето си в Европа на 15.05.1892 г. княз Фердинанд отново е приет
във Виена от император Франц Йосиф и външния му министър.
Церемониалът на срещата се доближава до официалните визити
и е нов знак на внимание към България. Фердинанд обаче не по
лучава насърчение за признание или инициативи по този въпрос
от Австро-Унгария. Понеже приемът е втори поред след този
през 1891 г. и не е много тържествен, Европа и Русия не му обръ
щат внимание. В Англия приемите и тържествата, свързани с по
сещението на българския княз, надминават най-смелите очаква
ния. Срещите на Фердинанд там имат широк отзвук, защото за
пръв път е приет на много високо ниво, и то според пищния анг
лийски церемониал. "Гвоздеят на престоя" му, според граф Бур-
булон, е официалният прием във Форин офис от маркиз Солсбъ-
ри - министър-председател на Англия, с участието на дипломати
от елита на английското общество. Голямо събитие става на
25.05.1892 г., когато английската кралица Виктория приема княз
Фердинанд в резиденцията си в Балморал и му оказва почести ка-
142
то на независим владетел. Английската преса подробно отразява

срещите на княза и е единна в оценките си, че той има междуна
родно уважение и неговото признаване е само една формалност.
Руският посланик в Лондон счита посещението на Ферди
нанд за неочаквано. В донесенията си в Петербург не крие оказа
ните от Англия високи почести на княза, но омаловажава полити
ческото значение на срещите му. Заключението му е, че те са един
вид куртоазия без основание за реална полза за България. В Русия
обаче са разярени от приема, защото това затвърждава положени
ето на княз Фердинанд в България.
За да нанесе морален удар върху Русия, която е подбудите
лят на заговорите и атентатите срещу България, от 26.06.1892 г. в.
"Свобода" започва да публикува "Документи от секретните архи
ви на руското правителство" под заглавие "Кой е правил и прави
бунтове в България?"254
Това са предадените на Стамболов от М. Якобсон секретни
оригинални и възпроизведени по входящо-изходящи книги руски
дипломатически документи. В продължение на два месеца бълга
рите са бомбардирани със сензационни разкрития за целите и бру
талните методи на действие на руската политика срещу България.
В началото на 1893 г. документите са издадени в отделна
книга под заглавието "Окупационньш фонд, основнньга для уст
ройства русско-дунавской области". Подробен предговор на кни
гата пише Д. Петков. В него той като публицист е в стихията си.
От позициите на българския национализъм гневно напада руската
политика. Предговорът се състои от две части. Първата част разк
рива "пъклените планове на онази държава, която се нарича наша
"Освободителка" - Русия до 1878 г. Изобличен е изцяло митът за
"Дядо Иван" и за т. нар. освободителна мисия на Русия спрямо
българския народ и всички славяни на Балканите. В тази част Д.
Петков посочва един важен исторически факт, който и днес се
пропуска - къде умишлено, къде поради невнимателен прочит на
документите. Става дума за това, че в руските дипломатически до
кументи в периода от Сан Стефано до Берлин България фигури
ра не със собственото си име, известно от 14 века история само на
Балканите, а с термина "руско-дунавска област". Така "Освободи
телката" ни третира чак до влизане в сила на Берлинския договор,
когато ставаме вече Княжество България. Втората същинска част
143
Янко Гочев
от предговора на книгата характеризира "подвизите" на руската

политика в България в периода от 1878 до 1890 г. Още в далечна
та 1893 г. Д. Петков, характеризирайки този период, стига до из
вода, че "всичките бъркотии, всичките преврати, всички смутове,
бунтове, заговори, убийства и пр., които са се случили в България,
откакто съществуваме като държава, са дело на руската диплома
ция".255
"Ако преди освобождението - допълва Д. Петков - нямах
ме никакви факти, за да подозираме Русия, че предприема една
война не с цел да освобождава, а да прокарва своите отдавна пред
начертани планове за завладяването на Балканския полуостров...,
то сега, подир един 14-годишен живот; подир цяла верига от гру
би факти и действия на Русия; поради толкова явните вмешател
ства в нашите работи с очевидна цел да ни тури под владението
си; поради толкова комплоти, бунтове, разбойничества, убийства
и пр., гдето на всяка стъпка в тях се съглежда немилостивата ръка
на Русия; поради толкова жертви, дадени са за нейните ковар
ства... най-после, подир напечатването на тази грамада от докумен
ти, измъкнати из архивите на руските консулства - ще ли се наме
ри българин, с чиста съвест и български патриотизъм, който да не
признае, че Русия ни е освобождавала с цел да ни присвоява и
присъединява към своята империя; че тя е най-силният и най-опас
ният враг за нашето бъдеще величие, спокойствие и щастие, че тя
е, която създава комплоти, бунтове, убийства със свои средства, за
да разруши всичко и да направи България нещастна, за да може
след туй да се възползува и да тури ръка върху нас."256
Разбира се, Д. Петков не е историк и политик, а голям на
ционалист, който защитава българските интереси, и с предговора
към книгата обслужва и пропагандна цел - да се разобличи в Бъл
гария и Европа руската политика и да се оправдаят действията на
Ст. Стамболов. Затова той пише, че "...приятели на руската поли
тика могат да бъдат само предателите, зацапаните в разни комп
лоти, бунтове и убийства, храненици на Русия, за които вратите на
България са затворени отдавна. Що се отнася до публикуваните в
книгата документи, изводът на Д. Петков е, че "...всеки русофил,
след като прочете документите, би трябвало да се срамува, че е
такъв".257
С превеждането на френски и немски език документите
144
стават известни на цяла Европа. Чужди журналисти веднага про

явяват интереси към тях. М. Якобсон дава интервюта за немски,
австро-унгарски и английски вестници и изтъква, че е бил безко
ристен в предаването на документите на България.
Основният проблем, който и до днес стои и поражда мно
го спорове, е за автентичността на документите. Русия понася
тежък удар с публикуването им и, естествено, ги обявява за фал-
шификат. Това е официалната теза на МВнР на Русия тогава.
Близкият до Стамболов английски журналист А. Биман също се
съмнява, че са автентични. Номерацията на документите, точната
им дата, съобщенията и инструкциите в тях, съпоставени с други
събития, оспорват руската теза. Във Виена и Берлин веднага приз
нават, че тези документи са автентични. По заповед от Петербург
германският дипломатически агент в София тогава протестира
срещу публикацията, наречена от него "груба фалшификация".
Тогава Стамболов го посещава и му предоставя всички документи
в оригинал. Предлага му дори един трети съд от дипломатически
те агенти в София да се произнесе върху стойността на докумен
тите. Руското правителство отхвърля това предложение и тезата
му, че документите са фалшиви, рухва. Освен това дълги години
Русия мисли как да накаже изменника М. Якобсон и дори предя
вява срещу него иск за нанесени вреди на държавата. Никога оба
че тя не завежда дело за кражба на документи държавна тайна.
Гневната й реакция след публикацията на книгата с документите
доказва, че Стамболов и България са постигнали голям пропаган
ден успех и че са разкрили съществени истини, компрометиращи
изцяло руската политика.
Точка на спора за автентичността им слагат болшевиките,
които след 1917 г. започват масово да разсекретяват, също с про
пагандна цел, руските царски архиви. През 1935 г. излиза сбор
никът с документи "Авантюрите на руския царизъм в България".
Те потвърждават автентичността на документите на М. Якобсон.
Интересно е, че към сборника има предговор на висшия комунис
тически функционер В. Коларов. В стил Д. Петков, но скован от
коминтерновските догми, В. Коларов също напада руската царска
политика. Според него България получава "полунезависимост" в
резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г., а създаването на
"независимо" българско княжество "трябвало да послужи само ка-
145
Янко Гочев
то прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към

Константинопол по западния бряг на Черно море". В. Коларов
счита, че България на Стамболов в борбата си срещу Руската им
перия "отстоява своята независимост и свобода". Все в рамките на
коминтерновско-комунистическите догми, които делят процесите
и събитията в историята на прогресивни и реакционни, антируска-
та партия под ръководството на Стамболов според В. Коларов е
"прогресивна". "На тази партия - допълва В. Коларов - се удало да
обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на
кроежите и ударите на царското правителство".258
Най-значимото дипломатическо събитие за България през
1892 г. е посещението на Ст. Стамболов в Цариград. То се осъще
ствява след многократните настоявания от българска страна и
след като Австро-Унгария и Англия приемат Фердинанд. Англия
въздейства върху Турция дипломатически и успява да склони сул
тана да приеме Ст. Стамболов. Неговата цел е да се загладят ло
шите впечатления в България от реакцията на Портата след убий
ствата на Г. Вълкович. Преди посещението си Ст. Стамболов иска
уверение за личната си сигурност. Султанът му е гарантира с ду
мите: "Предайте на г-н Стамболов, че с главата си отговарям за не
говата безопасност. "
Ст. Стамболов отпътува от Варна с австрийски параход на
29.07.1892 г. На следващия ден достига Босфора. Посещението му
в Цариград е пълен триумф. Турските сановници се надпреварват
да видят големия българин, който има смелостта да се бори със
силния и страшен за тях руски император, и с каляска е откаран
до двореца, където му са оказани високи почести. Хиляди българи
в сърцето на Цариград спонтанно и свободно го приветстват с
"ура". Това са българи от Македония, които с неудържим възторг
го поздравяват, водени и от своя патриотизъм. Те са поданици на
султана и са много горди по време на посещението, че Абдул Ха-
мид II приема техния министър-председател.
Според българската дипломатическа документация Стам
болов има аудиенция със султана на 31 юли259, а според Д. Мари
нов срещите са две.260 Аудиенцията е в присъствието на агента П.
Димитров и трае около половин час. Султанът нарушава протоко
ла и протяга на Стамболов дружески ръка. Говорят на турски
език, без преводач, Абдул Хамид изразява задоволството си от по-
146
сещението му, поздравява го за доказаните административни спо

собности, опита в управлението му и постоянните му грижи за за
щита на българските интереси. Стамболов използва случая, за да
постави пред султана въпроса за признаването на Фердинанд.261
Абдул Хамид напълно одобрява българската политика и потвъ
рждава решението си да признае княза, когато настъпи благопри
ятен момент. Българският министър-председател благодари на
султана за добрите думи и го уверява, че ще следва съветите му,
тъй като интересите на България са свързани с тези на Турция. В
знак на уважение Абдул Хамид подарява на Стамболов златна та
бакера, украсена с 8 едри диаманта и султанските инициали.
Стамболов успява да спечели доверието на султана с дър
жавническа мъдрост, откровение, прозорливост и непринуденост.
Султанът рядко дава комплименти на чужденци и паметни ще ос
танат думите му по адрес на Стамболов: "Вие сте велик българин
и велик дипломат, който води такава чудна борба за Отечеството
си."262
Висока чест за Стамболов е и присъствието му на почетно
то място, отредено за дипломати и видни чужденци на церемони
ята "селямлък". Това е ново свидетелство за особеното внимание,
с което е удостоен Стамболов, и показва явно на турските ръково
дители какво значение има за българския народ и държава, а и
лично за него българската екзархия и екзархът. Със забележите
лен такт той използва посещението си при екзарх Йосиф, за да
увеличи незначителния му престиж. Пред турските ръководители
двамата българи демонстрират взаимно уважение и подкрепа в
името на общата кауза. Опитът на Стамболов да придаде особен
авторитет на екзархията пред турското правителство е успешен.
При това той трябва да преодолее подозренията на султана и Пор
тата към екзарха заради неговите оживени връзки с руския посла
ник в Цариград. Успехът на Стамболов е толкова голям, че сул
танът нарежда на великия везир Халил Рифат паша: "Всичко, ко
ето поиска Стамболов ефенди относно екзархос ефенди, да бъде
удовлетворено в кръга на законите!"263
Така Стамболов издейства ред отстъпки за българите от
Тракия и Македония. На екзарха е връчена цяла папка със султа
нски ирадета, с които се признава автономията на българските
училища, допускат се законно български учители и се разрешава
147
Янко Гочев
издаването на български екзархийски вестник. Радостта в Екзархи

ята и сред цариградските българи е неудържима и прераства за
българите в Македония и Тракия в бурен културен и национален
подем. Критиките към Стамболов в Екзархията се сменят с въз
торжени похвали. Лично Йосиф I благославя делото му. Екзар
хийският служител Георги Карамихайлов, почитан от всички бъл
гари за патриотизма, мъдростта и безукорната му част в разговор
с екзарха, споделя възхищението се от Стамболов. Добре запознат
с особеностите на турската дипломация и политика, както и с ръ
ководните лица в империята, Карамихайлов се обръща към екзар
ха: "Този Стамболов трябва да е много велик дипломат, за да пос
тигне за 24 часа това, за което ние се борихме 15 години. Ето то
ва е политик и държавник!" - "Да! - допълва екзарх Йосиф. - Стам
болов е наистина велик българин, велик държавник и дипломат.
“ 264
Така сред радостно вълнение в Екзархията и сред царигра

дските българи Стамболов на 1.08.1892 г. се завръща в София.
Посещението на Стамболов в Цариград се преценява от
гледна точка на резултатите му и отзвука в Европа. Прелом в по
ложението на България Стамболов не постига. Фердинанд остава
непризнат, не са уредени и висящите между България и Турция
въпроси и проблеми. По конкретните си искания България не пе
чели нищо реално. Това се отнася за идеята за свързване на жп ли
нии с Македония, за българо-турския съюз, за прогонването на по
литическите емигранти. На това основание се омаловажават и
подценяват и резултатите от посещението му. Всъщност то има
повече морален ефект за правителството и лично за Стамболов,
чиято действителна власт се признава от султана. Осъществена е
обаче следващата стъпка към разширяване на придобивките за ма
кедонските българи. Така че стратегията на Стамболов по нацио
налния въпрос през 1892 г. бележи нов успех по пътя към разши
ряване на културно-просветната автономия на българите под
робство в Европейска Турция.
Реакцията в Европа е разнопосочна. Аудиенцията на ми
нистър-председателя при султана се оценява като важна стъпка
към признаване на българския княз. Именно през 1892 г. автори
тетният английски вестник "Таймс" излиза с материали, които
възхваляват България, княза и правителството, чиято власт жъне
148
успехи и се радва на народното доверие. Тезата на "Таймс", че ре

жимът е толкова силен, че не се нуждае от юридическо призна
ние, си пробива път и в дипломацията.
В Сърбия и Гърция реагират с гняв и негодувание, защото
закрепването на България, и особено придобивките за македонс
ките българи, за извоюването на които Стамболов страстно и ус
пешно се бори, ограничава мечтите им за Велика Сърбия и Вели
ка Гърция. В писмото от 5.08.1892 г. на П. Димитров до Стамбо-
лов се говори за дипломатическия ефект от посещението: "Не са
мо русите и французите, които негодуват за добрия Ви прием от
султана, а и гърците негодуват от ярост. Сближаването на Бълга
рия и Турция прави мрачна перспективата за бъдеща Велика Гър
ция."265
Русия болезнено реагира на визитата на Стамболов, а Фран
ция се опитва да я осуети. Нейният посланик Камбон нарушава
дипломатическия етикет и отправя груби заплахи към султана.
Настоява да не приема българския министър-председател. Пре
дупреждава, че приемът на Стамболов ще има лошо впечатление
в Русия, с което признава проруската си линия. Абдул Хамид
отхвърля френските внушения и набляга на частния характер на
визитата.
Посланикът на Русия Нелидов отсъства от Цариград при
посещението на Стамболов. Новият шарже д'афер Жадовски го
замества, но натискът му не е толкова ефективен и резултатен. За
него посещението е "неочаквано" и "необосновано" и представля
ва "инцидент". Той не вярва в турските уверения, че има частен ха
рактер. Според него приемането на Стамболов от султана е гре
шен ход на Турция. Жадовски препоръчва на външния министър
Н. Гирс с по енергичен език към турския посланик в Русия да се
въздейства върху Турция.266
Посещението на Стамболов в Цариград е повод за ново
изостряне на руско-турските отношения. Александър III и Н. Гирс
виждат в това посещение антируски акт и искат обяснение от Тур
ция. Особено са възмутени в Петербург от почестите, оказани на
Стамболов. Там считат, че с действията си Турция насърчава "не
законния" режим в България. Този път Русия въобще не търси съ
действие от друга велика сила, а действа директно в Цариград
пред Портата. Реакцията й е много остра и заплашителна. Изли-
149
Янко Гочев
зат последователно циркуляр на Гирс до посланиците на Русия,

мнение до Жадовски за посещението, определено като инцидент,
а накрая и протестна нота. Гирс демонстрира вярност към обяве
ната през 1888 г. политика за непризнаване на съществуващото в
България положение и "незаконното" пребиваване на Фердинанд.
Постепенно обаче започва да се чувства отслабване на критиките
и нападките против княза за сметка на категоричното порицаване
на политиката на правителството на Стамболов.
На 31.08.1892 г. Жадовски връчва протеста на Русия на Тур
ция. Макар и с мек характер, този протест се приема болезнено в
Цариград. Приемането на Стамболов е вътрешна работа на Тур
ция и затова с нотата си по този повод Русия се намесва във вът
решните й работи. Петербург явно се стреми да контролира турс
ката външна политика и да определя дори международните кон
такти на султана. При това за пръв път Русия протестира с нота за
срещи на турските управляващи с български ръководители и дип
ломати. Тя не протестира, когато в Цариград приемат агентите Г.
Вълкович и П. Димитров, а протестира, когато е приет министър-
председателят Стамболов. Ясно е, че за Русия този прием надхвър
ля далеч контактите между представителите на сюзеренната дър
жава Турция и васалното й княжество България. Турция се опит
ва да потули "инцидента" и да избегне евентуални усложнения.
Затова турският печат почти не отразява и не коментира посеще
нието на Стамболов. Отправено е и писмо до София с молба да
се прекратят острите и нападащи статии против Русия в правите
лствения вестник "Свобода" относно приема на министър-предсе
дателя.267
След много колебания на 4.10.1892 г. Турция отговаря на
протеста на Русия. Целта й е да успокои Петербург, че турската
политика ще остане непроменена, съобразена със задълженията
по Берлинския договор и Топханенския акт и да се омаловажи
значението на срещите на Стамболов в Цариград.
Турция подчертава васалността на Княжеството. Стамбо
лов е определен като чиновник на една васална провинция, чието
приемане от султана е само акт на вежливост от негова страна.
Турският отговор се оценява от дипломатическите среди в Цариг
рад като неуспех за Русия, която не успява да получи съжаление
за станалото и уверение за бъдещото поведение на Портата спря-
150
мо България. Русия е недоволна от отговора, но не прави възраже

ния, приема го без коментар и счита "инцидента" за приключен.
Българската позиция е, че посрещайки Стамболов с високи
почести, султанът признава законността на режима в страната. В
тронното слово, произнесено на 15.10.1892 г., с което се открива
III редовна сесия на VI ОНС, князът и правителството подчерта
ват "радушния прием" на Фердинанд във Виена и Лондон и пос
рещането на Стамболов в Цариград. Тази позиция още повече
предизвиква раздразнение в Русия. В отговор руският печат пов
дига въпроса за преминаване на руския флот през Проливите. То
ва е санкцията за незадоволителния от гледна точка на Русия турс
ки отговор на протеста за приема на Стамболов в Цариград. Пос
тавя се и възможността Русия да повдигне въпроса за реформите
в Армения, обещани по чл. 61 от Берлинския договор. Европа
обаче отново напомня на Русия, че арменският въпрос и въпросът
за Проливите са европейски и сама Русия не може да ги решава.
В София в. "Свобода" отговаря със статии и бележки, дело
главно на Д. Петков, в които се напада руската политика, дори им
ператора. Особено остър и ироничен език тя държи към управля
ващия руското МВнР Шишкин.
"Шишкин - пише официозът - си въобразява, че е толкова
храбър и силен, че може с един скок да прескочи Черно море и
да се намери във Варна или Цариград. Обаче в момента, когато да
скочи, се вижда, че боят му не е такъв гигантски, за да прескочи
Черно море, нито пък Господ му е дал крила да хвърчи. Поогле-
да наоколо си, пък току си сви куйрука." По-нататък "Свобода"
допълва: "Русите изядоха още един шамар. И Шишкин, вместо да
прескочи трапа, счупи си врата..."268
Докато софийският официоз иронизира руската политика,
Турция, която въобще не се е въздигнала до нивото на Княжест
вото да води суверенна политика, се опасява от руска акция срещу
Проливите и започва в края на 1892 г. да ги укрепява. За целта
белгийският генерал Бриалмон, който е специалист по фортифи
кационно дело, пристига на специална мисия в Турция. Това дава
основание на "Свобода" още веднъж да декларира: "Ключът на за
щитата на Турция лежи в България и докато Портата ще иска за
себе си приятелството на българите, то нейната защита ще бъде
осигурена, без да има нужда от укрепване на границата. Балкани-
151
Янко Гочев
те могат да се пазят на Дунава."264

Страхът в Турция от северната (руска) опасност я тласка
към враждебните на Русия сили - Англия и Австро-Унгария. На
тази основа през 1892-1893 г. се изгражда сближението между
Турция и Германия и се крепи българо-турското приятелство при
Стамболов.
От есента на 1892 г. възниква въпросът за брака на княз
Фердинанд. За монарха бракът е средство за реализация на поли
тическите му амбиции и за укрепването на престола му, за създа
ване на династия, която ще улесни и ускори признаването му. За
Стамболов бракът на княза е важен държавен въпрос, означава
възстановяване на българската държавна традиция и гаранция за
сигурността на Княжеството. Воден от вътрешни и външнополи
тически държавнически основания, той смята, че създаването на
българска династия става по-важно от признаването на княза. Уси
лията на Стамболов в тази насока са искрени. Той притиска княза
да се ожени и е готов да заложи целия се авторитет и да поеме
всички негативи, за да отстрани препятствията към сключването
на брака. Счита, че при поява на наследник от бъдещия брак ще
отпаднат много от мотивите на атентатите на русофилите срещу
княза.
Четиримесечното пътуване на Фердинанд в Европа (май-ав
густ 1892 г.) преследва и тази цел. В Англия и Австро-Унгария са
му правени предложения за женитба, съпроводени с определени
ангажименти, които той не приема. По този въпрос князът твър
до решава "да не зависи пряко от никоя велика сила".270 Неуреде
ното му положение е пречка пред много брачни проекти. Сянка
та на Русия му тежи и спира всички негови усилия да се ожени и
да бъде признат. През есента на 1892 г. най-после избраницата на
Фердинанд е определена. Това е принцеса Мария-Луиза Бурбонс-
ка, която е голямата дъщеря на дук Роберто Пармски от първата
му съпруга Мария Пия Бурбон, дъщеря на неаполитанския крал
Фердинанд П.Тя отговаря на условията на Фердинанд - има голе
ми богатства и макар да е от прочут кралски род, не зависи пряко
от Великите сили,в което князът вижда гаранция за запазване на
политическата си независимост.
Пречка за брака се оказва чл. 38 от Търновската конститу
ция, според който "българският княз и потомството му не могат
152
да изповядват ни
коя друга вяра,
освен православ
ната. Само първи
ят избран бълга
рски княз, ако
принадлежи към
друга вяра, може
да остане в
нея".271
Този текст
е пренесен от
подготвения в Ру
сия проект за Ор
ганически устав.
По този начин
Русия получава
право да се на
месва в избора на
български княз и
п р и о б щ аван ето
на престолонас
ледника към пра
Княгиня Мария Луиза вославието. Голя
ма част от депута
тите в учредител
ното събрание от 1879 г. са борци за църковна независимост. За
всички тях православието символизира националната идентич
ност на българския народ. Затова чл. 38 е приет през 1879 г. с ова
ции и никой не си дава сметка за заложените в него капани. Тога
ва всички са русофили и никой не предполага, че Русия ще про
вежда антибългарска политика.
Условието, което поставя Пармският дук, за да се съгласи с
брака на дъщеря си, е изменението на чл. 38. Най-напред е напра
вен опит да се преодолеят конституционните затруднения чрез
получаване на съгласието на папа Лъв XIII. Идеята е той да си зат
вори очите за чл. 38 или да се намери друго решение, като прес
толонаследникът бъде тайно кръстен в католическата вяра, а офи-
153
Янко Гочев
циално да е православен. Папата е непреклонен и обявява, че ня

ма да разреши брака, ако не се отмени чл. 38.
През ноември 1892 г. Фердинанд спечелва Стамболов за
идеята да се измени чл. 38, за да се улесни бракът му. В името на
България Стамболов повежда борбата. Съгласява се да поеме от
говорността за изменението на конституцията. Забравя дрязгите
си с княза, обидите и съмненията в нелоялност. Задачата му е
трудна и деликатна. Противниците на Стамболов този път са мно
го: традицията, висшето православно духовенство, общественото
мнение, опозицията, привърженици на режима, Турция и, естест
вено, Русия. Стамболов обаче е дързък, авторитетен, смел и силен
и пренася в жертва себе си, за да спечели България. Целта му е да
укрепи престола, да направи българския княз силен и независим
родоначалник на династия, убеден, че това е пътят за въздигането
и успеха на България. "Моята главна цел е да основа българска на
родна династия. Основа ли династията, свършени са съзаклятниче-
ствата и домогванията на Русия за завладяването на България..."
По дипломатически път въздържание срещу изменението
правят Англия, Австро-Унгария и Италия, Турция, чийто велик
везир посочва, че чувствата на народа към княза ще охладнеят и
ще се даде ново оръжие на противниците на България да агити
рат срещу нея.272 Безспорно в Цариград очакват отрицателната ре
акция на Русия и се опитват да предотвратят гнева й, който би съз
дал предпоставки за нови усложнения.
Стамболов не се спира пред затрудненията и за пореден
път проявява изключителна упоритост и целенасоченост. Среща
съпротива дори в партията си в лицето на Д. Петков и Ив. Андо
нов, но успява да убеди привържениците си, като опонентът му Д.
Петков става дори ревностен защитник на замисленото дело.273
Постепенно са спечелени и привържениците на правителството в
провинцията, които са убедени, че "днешното правителство, как-
вото и да направи, няма да бъде друго освен добре за отечество
то".274 За да не бие на очи, Стамболов решава да измени и други
членове в конституцията.
На 7.12.1892 г. VI ОНС приема закон за изменение на конс
титуцията, който предвижда поправка на 13 нейни члена, вкл.
спорния чл. 38. Екзархията реагира остро. Екзарх Йосиф I се обя
вява категорично срещу внасянето на проекта, докато Св. синод не
154
се произнесе по него на извънредна сесия. Според него чл. 37 от

конституцията утвърждава, че православната вяра е господстваща
в България, но промяната на чл. 38 има за последица унищожава
нето на чл. 37.276 Възниква отново конфликтът между правител
ството и Св. синод. Според вътрешния министър Д. Греков изме
нението на чл. 38 не унищожава чл. 37 и не засяга господството
на Православната църква в България, а е породено от "важни дър
жавни интереси" и е въпрос на политика, т. е. Св. синод не е ком
петентен в случая.276 Екзарх Йосиф обаче отправя официален про
тест, защото Св. синод е игнориран при вземането на решение по
този въпрос. Той си кореспондира с митрополитите в Княжество
то и се опитва да отклони намеренията на правителството.
Екзархийският вестник "Новини" публикува редица остри
статии срещу промените. Стамболов настоява пред великия везир
да повлияе за промяна позицията на екзарха. Великият везир зая
вява, че ако "Новини" не спре борбата срещу Стамболов, той ще
забрани издаването му. Екзархията е прекършена и спира напад
ките срещу княза. Стамболов е пределно ясен - българският прес
тол трябва да се освободи от влиянието на Руската православна
църква. Той не е срещу православието, но се обявява срещу изпо
лзването му от Русия за политически цели в борбата си срещу
България. По-късно пред ВНС Стамболов ще заяви: "Изменение
то на чл. 38 има за цел да тури вън от всякаква зависимост бълга
рския престол от злото влияние на някои православни държа
ви."27'
Сериозна съпротива срещу изменението на чл. 38 в Бълга
рия не се появява. По-голяма част от населението остава безраз
лично към действията на правителството. Изключение правят ня
кои яростни русофили, като Търновският митрополит Климент
(В. Друмев). Той отказва да отслужи тържествен молебен по по
вод годежа на княза. По това време вече се носи приказката,
превърнала се почти в поговорка: "Климент не е за владика, а за
политика!". "Свобода" го нарича обаче "Руски ботуш!".
На 14.02.1893 г. в търновския катедрален храм митрополит
Климент извършва църковна служба. Датата е рожден ден на кня
за, но тогава е и големият християнски празник - Неделята на пра
вославието. Климент държи политическо слово срещу онези, "ко
ито посягат на народната вяра". Без да е назован поименно, Фер-
155
Янко Гочев
динанд е обвинен в антинародни и антиконституционни прояви.

Обвиненията му са, че "всеки, който посяга у нас на православие
то, той посяга на самото съществуване на народа". Словото си
завършва със сентенцията: "Да не забравяме никога: има правосла
вие у нас - има и български народ, няма православие - няма бълга
рски народ". Предизвикателството е силно, защото държавният
глава е унизен и заклеймен като враг на народа, вярата и правос
лавието. Стамболов се намесва автоматично. Климент е обявен за
"предател", "вагабонтин" и "черна душа". Нарежданията на Стам
болов са митрополитът да се накаже за "развратния му бунтовни
чески живот". На следващия ден тълпа, предвождана от двама де
путати, решава да свали митрополита. Напада двора на митропо
лита и извършва погроми. Климент е низвергнат, обруган и уни
жен. Качват го на файтон и под охрана го закарват в Петропавло-
вския манастир. Заведено е съдебно следствие,което установяваме
Климент е "размирник" и "народен престъпник". Организира се
шумен и показен процес. Липсват основателни причини да го на
кажат, поради което доста прокурори и съдии отказват да участ
ват в съдебния фарс. Прокурорът по делото е Ганчо Чолаков,
издържан от самия Климент, да учи в Русия. Неговото име става
символ на черна неблагодарност. Окръжният съд осъжда Кли
мент на доживотен затвор, но Апелативният съд намалява присъ
дата на 3 години. Затворен е в Гложенския манастир, където оста
ва до края на управлението на Стамболов.
По-силна е съпротивата на Русия. Отначало тя е изненада
на от действията на правителството и заема изчаквателна позиция.
Нелидов дава обилна информация за всички събития около про
мяната на конституцията. Той одобрява съпротивата на екзарха
срещу промените. Съветите му за твърдост трябва да провокира
недоволството на българския народ и да разклати режима. Според
Нелидов изменението на чл. 38 е "крупна грешка и заедно с това
друго предизвикателство против народностните интереси на бъл
гарите".278 Според него при всички случаи авторитетът на Стамбо
лов ще бъде засегнат и властта му отслабена. В донесенията си до
Петербург Нелидов не предлага Русия да реагира официално по
събитията в България и в Турция, за отзивите в България и в Тур
ция, за промените и то винаги в неблагоприятен за София смисъл.
Според него промяната на чл. 38 е пряко насочена "към основава-
156
нето в България на австрийска династия". Обвинението е пресиле

но, защото никой в Европа например не обвинява руските импе
ратори, сключващи бракове с немски принцеси, че искат да осно
вават немска династия в Русия. Тя обаче на пропуска случая да се
обяви за защитник на християнските народи на Изток срещу ка
толическото австро-унгарско проникване на Балканите. Конкрет
но Нелидов прави всичко възможно, за да задълбочи разправиите
между правителството и екзарха, от една страна, и от друга - меж
ду Турция и България.279 Той декларира обаче, че Русия не може
да се намеси и ще се въздържа от каквото и да е действие по бъл
гарския въпрос.
Все пак Нелидов изтъква, че "гласът на руската власт ще се
каже, когато за това дойде време".280 В Петербург напълно одоб
ряват позицията му да се оставят българите сами да се справят с
намеренията на Стамболов да промени конституцията, като им се
оказва само морална подкрепа.281 Русия се ограничава само с про
тестна нота до Великите сили, в която твърди, че се оскърбява ре
лигиозното чувство на българския народ, и като аргумент посочва
протеста на екзарха. Великите сили не реагират на руската нота.
Позицията им е, че изменението на конституцията е вътрешен
въпрос на България, в който никаква велика сила няма право да се
намесва.
В Русия изготвят и декларацията на политическата емигра
ция срещу изменението на конституцията. Тя е обявена от
Др.Цанков в специално възвание до българския народ от
5.02.1893 г. В нея той протестира против посегателството срещу
"праотеческата вяра, народната самобитност и демократическия
строй". Др. Цанков не говори нищо за активна руска намеса по то
зи въпрос, а само припомня официалното съобщение на МВнР на
Русия от 1888 г., с което се отхвърля всяка намеса във вътрешни
те работи на България.282 Възванието е напечатано на български
език и е изпратено до центровете на емиграцията, а руският печат
го публикува.
Годежът на княза и принцеса Мария-Луиза на 31.01.1893 г.
предизвиква всеобщо въодушевление в България, което помита
протеста на владиците и кара русофилите да сдържат своята
враждебност. Докато Турция, Англия, Австро-Унгария и Италия
честитят княза и правителството, Русия е в траур. Промяната на
157
Янко Гочев
чл. 38 тя приема като атентат срещу правителството, а годежът на

Фердинанд предизвиква пристъпи на ярост в Петербург. За наст
роенията там съдим от едно писмо на княгиня Радзивил: "Човек
не може да разбере, по дяволите, какво става в Ливадия... Всички
са болни, като се почне от царя, един от адютантите му умря, взе
се решение да не се приема делегацията, която щеше да поднесе
поздрави до императора на Русия от султана, а руското правител
ство забрани на правителството на султана да приема българския
княз Фердинанд."283
На 23.02/5.03.1893 г. Русия излиза с официално становище
относно изменението на конституцията. Тя изпраща циркулярна
нота до правителствата на Великите сили, в която изразява нео
добрението си от действията на българското правителство, насо
чени срещу православната вяра в страната. С нотата си Русия пов
дига нов въпрос - династическия. Берлинският договор не прокла
мира българския княз за наследствен, а промяната в конституция
та цели да направи точно това. Нотата подчертава отрицателната
позиция на Русия като велика сила, подписала Берлинския дого
вор, и като освободителка на България. В заключението на цирку
ляра се предвиждат лоши последици от изменението, но Русия
потвърждава, че бъдещето ще потвърди правотата й.284
Циркулярът е изпратен до всички руски дипломати в чуж
бина. Под формата на комюнике съдържанието му е публикувано
в печатния орган на правителството. Целта е да се даде известно
удовлетворение на руснаците заради накърняването от България
на религиозните им чувства, защото те виждат в събитията, свър
зани с промяна на конституцията, удар върху православието. От
друга страна, стремежът на Русия е да окуражи опозицията в ра
ботата й в бъдещото събрание. На 25.03.1893 г. княз Фердинанд,
придружен от Стамболов, външния министър Д. Греков и малка
свита, заминават за сватбеното тържество. На път за Италия спи
рат във Виена, където император Франц Йосиф пожелава да се
срещне с популярния български министър-председател. Аудиен
цията на Стамболов при императора е осъществена на 30.03.1893
г. и продължава повече от един час. Тя има частен характер и е
внушена от австро-унгарския външен министър Г. Калноки.
Малко се знае за разговора на Стамболов и императора на
Австро-Унгария. Българският министър-председател е доволен и
158
акцентува, че му е устроен бляскав прием. Колкото да е възхитен

Франц Йосиф от качествата на Стамболов като политик и държав
ник, все пак той не може заради България да рискува задълбочен
конфликт с Русия. С това се обяснява препоръката на императора
към големия българин българският печат да не напада лично
Александър III и политиката на София да бъде по-внимателна и
умерена. Важното е, че Франц Йосиф не скрива предпочитанията
си към Стамболов и го прави по начин, стряскащ и дразнещ Ко-
бурга, който също е приет на аудиенция, но тя е по-кратка от та
зи на министър-председателя. Стамболов постига нов дипломати
чески успех, защото след приема на султана за пръв път е приет
от държавен глава на велика сила. Събитието има широк отзвук и
европейският печат пише по този повод дълги статии. Пресата във
Виена, Берлин и Лондон отбелязва, че това е ново доказателство
за признаване на съществуващия режим в България. Стамболов е
приет и от Калноки, и от английския посланик - сър А. Пажет,
според когото фактът, че Фердинанд може да напусне България
заедно с министър-председателя, е най-голямото доказателство за
вътрешната стабилност.285 Независимо от това Пажет смята, че не
би било много благоразумно, ако княжеската двойка посети при
сватбеното си пътешествие Цариград, защото излишно ще прово
кира гнева на Русия. Все пак според него "в този ден (30.03.1893
г. - б. а.) България порасна с цяло столетие".286 Защо е пораснала
България чрез аудиенцията на Стамболов във Виена, това английс
кият посланик не казва. Стамболов признава: "Този ден е най-чес-
титият в живота ми!"287 Личното му задоволство е обяснимо. По
това време той има вече шумна популярност в Европа. Приемът
във Виена възмущава Русия. Неодобрението й е толкова силно, че
когато по-късно Н. Гирс минава през австрийската столица, Франц
Йосиф и Калноки отиват да го посетят. Оказаната му висока чест
трябва да успокои разгневения руски император.
На 8/20.04.1893 г. във Флоренция, в резиденцията на
Пармския дук вила Пианоре, княз Фердинанд се венчава с княги
ня Мария-Луиза. Стамболов поднася на булката подаръка на бъл
гарския народ - специално изработена диадема, състояща се от пет
големи лилиеви листа от диаманти, украсени с рубини и изумру
ди, така че да напомнят цвета на националното знаме. Граф Бур-
булон описва речта на министър-председателя, като твърди, че
159
Янко Гочев
Стамболов "...запленен, възторжен, трескав... засиял, задето е оже

нил своя княз".288
Бракът на княза е събитие с големи политически последи
ци за развитието на България. Според някои автори това е най-ви
соката точка в политическата кариера на Стамболов. Точно през
1893 г. правителството му сваля от приоритетите си усилията за
международното признание на княза. Затова създаването на ди
настия в България се смята за последния успех на Стамболов в по
литиката му за укрепване на престола. След бракосъчетанието
младоженците заминават на сватбено пътешествие в Средиземно-
морието по предварително определен маршрут. Султанът не поз
волява княжеската двойка да посети Цариград, с което удовлетво
рява руското желание. Категорично против това посещение е пос
ланик Нелидов, който заплашва, че ще напусне поста си, ако сул
танът се предаде на българския натиск.289 Той отлага пътуването си
за Русия, докато не се увери в готовността на султана да послуша
съветите му.
При изборите на 18.04.1893 г. за IV ВНС Стамболов твър
до е решен да има послушно събрание, което да гласува измене
нията на конституцията. Той сам лично се разпорежда по подго
товката на изборите. Нарежда на окръжните управители да вземат
необходимите административни мерки "срещу опасните лица и
да ги пратите там, където ще бъдат безвредни".290 С отделна телег
рама министър-председателят задължава всички чиновници да
гласуват за правителствените кандидати. Почти всичките му на
реждания завършват с думите: "Ще търся лична отговорност" или
"Ще отговаряте лично", при провали на правителствените листи.
По негово указание те са така съставени, че в тях да не участват де
путати от VI ОНС, проявили колебание при обсъждането на про
екта за изменение на конституцията на есенната му сесия през
1892 г., както и други открити или прикрити противници на про
мените в основния закон. Стамболов налага волята си при тези из
бори. Действа брутално не само за да угоди на Фердинанд, а защо-
то смята, че бракът му е политически въпрос, засягащ държавната
сигурност. Съставът на IV ВНС е такъв, че осигурява промените
без рискове и с голямо мнозинство.
На 3.05.1893 г. в Търново IV ВНС открива заседанията си.
Точно след пет века българите са щастливи да видят начело на
160
държавата си владетелско семейство. В тронното си слово князът

оценява своя брак като "държавен акт" и благодари искрено за ра
достта, поздравленията и благопожеланията на народа. Призивът
му е събранието да гласува измененията в конституцията.291 Отго
ворът на тронното слово е приет единодушно, а Д. Петков е изб
ран с много голямо мнозинство за председател на събранието. Де
путатите без съпротива приемат проекта на кабинета за изменени
ята на конституцията, убедени, че това е в интерес на България.
След това на 17.05.1893 г. събранието, изпълнило задачата си, е
закрито със заключителното слово на княза.
По-нататък княжеската двойка осъществява триумфално
шествие през Шипка, Казанлък и Пловдив за София, където прис
тига на 29.05.1893 г. В столицата са посрещнати на входа на града
с голяма, покрита със зеленина и отрупана с цветя, триумфална
арка, с хляб и сол. През килим от цветя, развети знамена и възтор
жени възгласи те се отправят към двореца. Радостта на народа е
истинска, защото е възстановена многовековната династическа
владетелска традиция, която гарантира суверенитета на България.
За това се бори и побеждава Стамболов, дори с цената на своя ав
торитет. Поради това Русия заема отрицателна позиция срещу
сватбата на Фердинанд. Отношенията с нея продължават да са об
тегнати. Петербург не формулира никакви нови идеи за разреша
ването на българския въпрос. За Русия България като че ли не съ
ществува. Запазва се курсът на Александър III от 1888 г. - ненаме
са в България и непризнаване на княза. Към 1893 г. в Петербург и
други идеи. Те са споделяни от някои чиновници в МВнР като
граф Ламсдорф и началника на Азиатския департамент Иван Зи-
новиев. Според тях трябва да се търси сближение и дори призна
ване на Фердинанд и сваляне на Стамболов. Линията, налагана
обаче от императора, продължава да доминира, независимо че не
е съобразена с новите реалности в Княжеството.Отношенията с
Русия се консервират. Активизира се обаче опозицията. През ля
тото на 1893 г. възниква т. нар. Съединена легална опозиция, в ко
ято главни действащи лица са бившите сътрудници на Стамболов
- д-р В. Радославов, Гр. Начович, Д. Тончев. По позицията на во
дачите й в областта на външната политика е нормализирането на
руско-българските отношения чрез признаване на Фердинанд и
без промени във външната политика. Тази опозиционна групиров-
161
Янко Гочев
ка започва да издава в. "Свободно слово", в който основен обект

на критика са правителството и главно Стамболов, докато князът
почти не се засяга. Това отговаря на нейната тактика да се спече
ли доверието с оглед бъдещото участие в управлението след
отстраняването на Стамболов. В. Радославов и Г. Странски се
опитва от името на Съединената легална опозиция чрез посредни
ци да влязат във връзка с руския посланик в Цариград.292 Те очак
ват съгласието на Нелидов за възприемане програмата им за по
мирение. Нелидов е разочарован от тяхното поведение и отхвър
ля опита за контакти. Причината за поведението му е, че няма до
верие в тази опозиция, която изключва варианта да включи в ед
но ново правителство след сваляне на Стамболов хората на Др.
Цанков, а така също да възстанови на българска служба русофили-
те офицери, които са в емиграция.293
След брака на княза и тържествата около посрещането на
княжеската двойка Стамболов започва подготовка за изборите за
VII ОНС, насрочени за 18.07.1893 г. Кампанията има специфични
белези. Стамболов се стреми да докаже, че правителството е сил
но и има симпатиите на народа. Затова се опитва да премахне пря
ката намеса на държавната администрация в изборите. Предиз
борната кампания се организира и води главно от Централното
либерално бюро на стамболовиската партия, начело с Д. Петков,
и то в условията на открита вътрешна борба сред стамболовисти-
те, особено в Южна България. Опозицията излиза разединена и
активността й е слаба. Липсват й вяра и надежда, че може да про
мени нещо в управлението. За нея Стамболов все още изглежда
всесилен господар на страната. Др. Цанков се занимава в емигра
ция повече с изменението на конституцията и обвинява остро ек
зарха в отстъпление пред правителството. Др. Цанков като че ли
изобщо не се интересува от живота в Княжеството. Постоянно
поддържа тезата, че Русия никога няма да се съгласи да приеме ка
толическа династия в България.294 При тези условия на изборите
на 18.07.1893 г., по сполучливата оценка на френския консул в
Пловдив, политическа борба няма, а има борба само между стам-
боловистите. Изборите завършват с пълен успех на правителство
то. От 163 избрани депутати 145 са от правителствената партия,
12 от опозицията и 6 са независими.295 Почти нито един виден де
ец на опозицията не е избран. Успехът на Стамболов е очакван и
162
безспорен. Оплакванията срещу изборите са сравнително малко, а

опозицията почти не оспорва резултатите. Русия изобщо не реаги
ра на изборния резултат, а в чужбина почти няма реакции.
В края на септември 1893 г. цанковисткият орган в Бълга
рия "Черно море" излиза с публична декларация, че русофилите
се обявяват срещу антиконституционното управление, но че са се
покорили на "дипломатическото положение в страната" и че ще
подкрепят княза, ако той отстрани Стамболов от властта.296 Това е
удар лично срещу Др. Цанков, чийто авторитет като партиен шеф
отдавна е разклатен, защото с този акт цанковистите в Княжест
вото скъсват със своите водачи в Русия, които категорично са сре
щу споразумение с княза за сметка на Стамболов. По този начин
цанковистите в България приемат програмата на съединената опо
зиция и се вливат в нея.
През есента на 1893 г. Стамболов произнася в Народното
събрание една много критикувана по-късно реч. Той заявява: "Аз
не съм от фарисействуващите политикани; аз не прецеждам кома
рите, пък да гълтам камилите, но право вървя към целта си. Кога-
то видя нещо по мое вътрешно убеждение, че трябва да се напра
ви за спасението на Отечеството, ще го направя, даже да е запре-
тено от законите; а пък вие сте тук, нека ме съдят, стига аз да съм
убеден, че е необходимо да заема въпросната мярка. От делата си
не се боя, защото всички мои дела са насочени за осигуряване и
запазване на правата и свободата на нашия народ".297
Речта му означава, че приоритет номер едно за Стамболов
е осигуряване на благото на България, така както той го разбира,
а всичко останало е второстепенно. Убеден е, че работи за Бълга
рия и времето ще му отсъди достойно място в нейната история.
Около речта за "вътрешното му убеждение", както по-често е из
вестна, има много спекулации. Според някои автори тя признава
диктаторските му увлечения и едва ли не с нея той открито
възхвалява незаконното си управление. Наистина той е суров и
безкомпромисен спрямо русофилите, но е убеден, че действа в
състояние на законна самоотбрана от името на българската държа
ва, защото не той, а Русия води с България необявена война и не
се примирява с успехите й. Той не е самозабравил се властник, де
монстриращ безнаказано господство, а реален политик, позабра
вил демагогията на следосвобожденска България, но не забравил
163
Янко Гочев
собствената си отговорност. Размерите на Стамболовата "диктату

ра" трябва да се ограничат до истинските им стойности. През ця
лото време на Стамболовото управление в България са издадени
около десетина смъртни присъди. По същия начин Стамболов от
говаря на обвиненията, че е убиец. В интервю пред един френски
вестник той заявява: "Аз не съм убивал, освен неприятелите на мо
ето Отечество. Вашият Галифе (френски министър на войната по
време на Парижката Комуна - б. а.) разстреля 30 000 души в име
то на Отечеството. Аз обесих по същия начин половин дузина и
ме наричате убиец. Виждате ли, господине, не трябва да бъдеш ни
малка страна, ни малка риба."298
Ясно е, че по въпросът за т. нар. "диктатура" на Стамболов
силно се спекулира, в повечето случаи с политическа цел. Вярно
е, че терорът съпътства често българската, но той е характерен и
за световната история. Истината е обаче, че в българското общест
во има силни демократични традиции и то не може да допусне ав
торитарния стил на управление на Стамболов, обясняван често с
личните му качества, но наложен с оглед необходимостта от мо
дернизацията на страната и заплахите за сигурността на България
от страна на Русия. Ирония на съдбата е, че Стамболов е наричан
"диктатор", защото именно той е този, който се бори срещу дик
татурата на император Александър III, който при това е отявлен
българофоб. Тук имаме опит да се заблуди самата история, като
престъплението бъде възхвалено, а подвигът опорочен. Ако Стам
болов е диктатор в 5-милионна България, какъв е Александър III
в 130-милионна Руска империя по това време, чийто самодържа-
вен режим е крайно реакционен и е признат за най-ретроградния
и репресивния в Европа в края на XIX век?
Смъртта на първия български княз Ал. Батенберг на
5.11.01893 г. поражда недоразумения между Стамболов, от една
страна, и княза и Русия, от друга. Батенберг е популярен в Бълга
рия и Стамболов заявява пред Народното събрание, че ще се пог
рижи да се увековечи паметта му и да се осигури семейството му.
Правителството изпълнява завещанието на Батенберг да бъде пог
ребан в София. Тялото му е пренесено в България с траурен влак,
който преминава през полесраженията по време на Сръбско-бъл
гарската война. По нареждане на Стамболов Батенберг е погребан
на 14.11.1893 г. в София с униформа на български генерал. Така
164
Стамболов още веднъж доказва национализма си. Според него

първият български княз, макар мъртъв, не трябва да осквернява с
чужда военна униформа българската земя.
Има съмнение, че руската дипломация е намесена в промя
ната на турската политика към българите в Македония и Тракия,
която предизвиква ответната реакция на Стамболов, предприел
успешната си дипломатическа акция през пролетта на 1894 г.
Към 1893 г. новите френско-руски демонстрации на сбли
жение, реалната опасност от повдигане на проблема за реформи
в арменските провинции на Турция, както и поставянето на въп
роса за Проливите сериозно започват да безпокоят правителстве
ните среди в Цариград. Султанът и правителството му се страху
ват най-вече от евентуална руска акция в Босфора, както и съгла
сие между Русия и Англия за съвместна борба за реформи в пол
за на арменците. Официално Турция поощрява и подкрепя бълга
рското правителство, защото не поема никакви инициативи по
българския въпрос. Когато обаче се поставя въпросът за Проливи
те и когато в дипломатическите канцеларии на Европа се
подхвърля, че дори противниците на Русия няма да се обявят сре
щу промяната на режима им, Турция сменя политиката си. Тя е
готова да нанесе удар срещу България, за да задоволи Русия и да
покаже, че "приятелството" с малката васална България е времен
но и подчинено на стратегическите и политическите интереси. Та
ка Турция предприема настъпление срещу правата на българите в
Македония и Тракия в интерес на Русия, която вече открито подк
репя сръбските и гръцките националистически претенции. От
края на 1892 г. и началото на 1893 г. Турция започва изпълнение
на програма по унищожаване на училищното дело в Македония.
Активизира се с нейно съдействие сръбската пропаганда. Екзарх
Йосиф протестира, но не постига резултати в борбата си да опази
българското училищно дело. Бие тревога и вика Стамболов на по
мощ. "Моментът е исторически - пише пред него. - Ние считаме
за наш дълг да Ви представим положението и опасността, която
угрожава нашата народност в Турско. Нужни са бързи и енергич
ни постъпки, за да се осуетят насочените против нас планове". Ек
зархът този път е песимист, не вярва на успех, но все пак съветва
Стамболов да употреби "по-въздействащи средства" в това отно
шение.299 Не помагат и протестите на местното българско населе-
165
Янко Гочев
ние, нито постъпките на българските дипломатически агенти в

Цариград. Писмото на екзарха носи дата 30.11.1893 г. и е акт на
голям българин, който пред надвисналата опасност за българско
то училищно дело в Европейска Турция превъзмогва униженията
и обидите във връзка с изменението на чл. 38 на конституцията и
осъждането на митрополит Климент и се обръща към правител
ството на Стамболов за енергични действия в защита на българс
ката кауза в Македония.
Правителството на Стамболов започва подготовка за нова
дипломатическа акция в Македония. Тя е в типично Стамболов
стил - многопосочен натиск, с използване на широк набор от сред
ства за въздействие върху Турция. В навечерието на акцията през
декември 1893 г. по турска молба Стамболов написва специален
меморандум относно начина, по който може да се сключи бълга
ро-турският съюз. Меморандумът е изпратен на султана. Във Вие
на и Петербург разбират за него и предприемат спешни противо-
мерки, засилвайки натиска си върху султана. Той се опасява обаче
от ново изостряне на Източния въпрос и отлага сключването на
съюза.300 Прекалено големите резерви на Абдул Хамид провалят
сключването на съюзния договор.
Тогава Стамболов решава да атакува пряко дипломатичес
ки султана, вкл. и за да провери лоялността му като евентуален бъ
дещ съюзник. Българският министър-председател умело изчаква,
за да нанесе своя удар. Той се съобразява с подходящата междуна
родна обстановка. Повдигането на проблема за въвеждане на ре
форми за арменците в Мала Азия, както и начало за вълненията
на остров Крит са преценени като благоприятни от него, защото
създават условия за притискане на Турция от някои Велики сили,
главно Англия. В действията на Стамболов личи размахът на го
лемия политик. Подобно на Бисмарк провокира печатна и митин-
гова кампания, която трябва да улесни дипломатическата офанзи
ва. Към въпроса за бератите умело е включен и жп въпрос. В от
говор на турските действия в Македония Стамболов нарежда на
силственото завземане на 29.01.1894 г. на гара Саранбей (дн. Сеп
тември)^ което България поема експлоатацията на цялата отсеч
ка Белово-Саранбей, намираща се дотогава под чуждо управление.
Стамболов е решителен, но и дипломатичен. Веднага след завзе
мането на гара Саранбей той търси съдействието на дипломация-
166
та на Австро-Унгария по жп въпрос. С нейното посредничество

през февруари 1894 г. в Цариград започват преговори с Турция за
подписване на конвенция за експлоатация на жп линия Вакарел-
Белово и за отсечката Белово-Саранбей.
На 24.02.1894 г. външният министър Д. Греков уведомява
екзарха, че по решение на правителството ще бъде подадена офи
циална нота до Турция, в която ще се настоява да бъдат удовлет
ворени исканията му.301 Избрал пътя на натиска, Стамболов
действа в три направления - чрез екзарха, чрез дипломатическия
агент в Цариград и чрез управляващия турското комисарство в Со
фия. Прави впечатление, че по това време екзарх Йосиф не се
обръща към руския посланик за подкрепа. Контактите му с него
през 1893-1894 г. почти прекъсват. Една от причините е,че Нели-
дов е разгневен от поздравителната телеграма, която екзархът
изпраща до Фердинанд след сключването на брака му през 1893 г.
При срещата на екзарх Йосиф с Нелидов на 26.01.1894 г. руският
посланик не пропуска да каже, че император Александър III е
огорчен от тази телеграма.302
Срещу българските искания се обявяват Франция и Русия.
Това става ясно от срещите на екзарха с посланиците им. Когато
той иска съдействие по въпроса за българските училища в Маке
дония, руският шарже д'афер Жадовски отговаря, че Турция е ре-
шила да не отстъпва на заплахите на Стамболов и Русия не може
да подкрепи българските искания, защото Стамболов ще си при
пише успеха. Според Жадовски екзархът трябва да протака въпро
са, за да не се дава възможност на великия везир да даде оконча
телен отговор.303
Турция разиграва фарс, традиционен в подобни случаи.
Султанът дава вид, че желае да изпълни българските искания, но
великият везир продължава да се съпротивлява. Стамболов замис
ля по-сериозен натиск, вкл. нота до Великите сили, с изложение
на българските интереси и посочване на Турция като отговорна за
лошите последици от погазването им и дори спиране изплащане
то на румелийския дълг.
На 5.04.1894 г. правителството отправя ултимативна нота
до Турция. В срок от 15 дни Стамболов заплашва, че ще отзове
дипломатическия си представител в Цариград и ще прекрати пре
говорите по жп въпрос, ако Турция не издаде берати за още 2 бъл-
167
Янко Гочев
гарски владици в Македония и не разреши българските училища

"да бъдат поставени на същата нога, както гръцките и сръбски
те".304 Стамболов също отива при турския комисар в София и му
казва да уведоми правителството си, че очаква незабавно да бъдат
приети българските искания. Под натиска на Русия, Сърбия и Гър
ция турците забавят отговора си. Тогава Стамболов със светкавич
на телеграма изпраща българския дипломатически агент да заяви
на великия везир, че ако до 24 часа не бъде удовлетворено жела
нието на българското правителство, той ще напусне Цариград.
Турция е стресната от категоричния тон на Стамболов и на
12.04.1894 г., без да дочака края на ултимативния срок, връчва на
българския дипломатически агент султанско ираде (указ), с който
се приемат българските искания. Автономията на българските
училища в Турция е призната и те се изравняват с гръцките и
сръбските във всяко отношение. Още 40 общини в Македония се
признават за български. Издават се берати за български владици
във Велешка и Неврокопска епархия. Подарява се място на Екзар
хията, за да изгради духовна семинария в Цариград. Разрешава й
се да закупи сграда в аристократичния квартал Пера и да се пре
мести в нея.305
В началото на април 1894 г. са разрешени окончателно и
споровете по жп въпрос, в хода на които, по думите на български
те агенти в Цариград, турската цел е била "да намали значението
на България като самостоятелна държава".306
Успехът на българското правителство е много голям. Тази
нова победа Стамболов постига с държавническа смелост, дипло
матически такт и мъдрост. Чрез лоялно отношение, последовател
на настойчивост, заплаха и натиск той прави много за българска
та кауза в Македония и Тракия.
Успехът на правителството предизвиква всенароден ентуси
азъм, особено сред македонските българи. Организирани са мно
гохилядни митинги в цяла България, на които се изпращат благо
дарствени резолюции до правителството. В София за пръв път се
провежда на площада пред църквата "Св. Крал" масова манифес
тация. Повечето оратори поздравяват успешната политика на
Стамболов, който, по думите им, "...без бой спечели толкова голя
ма битка".307 Кулминацията на софийските тържества е шествието
на над 15 000 души до дома на Стамболов и речта му пред голя-
168
мото множество. Успехът е признат дори от екзарх Йосиф, който

отбелязва в дневника си: "Тази сполука произведе ентусиазъм в
целия народ и повдигна престижа ми в него, а мене направи го
лямо удоволствие, понеже така можах да възстановя екзархията,
както я бех приел преди войната и която беше решена смърт от
Високата порта".308 След безспорния успех Св. синод поздравява
Стамболов.
За разлика от издействаните през 1890 г. берати, тези от
1894 г. са спечелени без пряката и категорична намеса на която и
да е велика сила. Интересна е руската позиция. Официално чрез
посланик Нелидов Русия обявява, че не е против бератите, но ня
ма да подкрепи България, защото евентуалният успех на Стамбо
лов ще доведе до стабилизиране на правителството му. Все пак в
руската позиция има отново антибългарски и прогръцки дух. Не
лидов изказва задоволството си от разрешаването на училищния
въпрос и за подаряване на място за строеж на семинария, но смя
та, че преместването на Екзархията в Пера ще доведе до недово
лството на Вселенската патриаршия и на гърците в империята.309
Понеже през 1894 г. във връзка с настъпилите промени в
международните отношения за България липсва подкрепа от
всички Велики сили, Стамболов залага на по-печеливша карта. Ед
на от тях е разпространеният слух за споразумение с папата, за да
се премахне влиянието на Патриаршията, руския посланик и пъл
номощните министри на Гърция и Сърбия върху Портата при раз
решаване на въпросите, свързани с правата на българите в Евро
пейска Турция. Това е старата тактика, използвана през 60-те го
дини на XIX в., в хода на борбите за независима българска църква,
когато Русия и Цариградската патриаршия заемат силна антибъл-
гарска позиция. Тогава тактиката успява. Стамболов се опитва да
я приложи, като се опира на султана. Целта е да не се предизви
ка съпротивата на Русия срещу исканията на екзархията. Втората
печеливша карта за Стамболов е страхът в Турция от балканска
сближение срещу нея. През април 1894 г. той напомня отново за
посещението на Трикупис и за предложението му за българо-
гръцко споразумение за общи действия в Македония.
Важна особеност при дипломатическата акция от пролетта
на 1894 г. е липсата на заплаха за евентуално провъзгласяване на
българската независимост. След брака на Фердинанд и раждането
169
Янко Гочев
на престолонаследника в началото на с. г. положението на княза

се стабилизира. В акцията той не участва въобще. Стои в сянка и
изчаква удобния момент да отстрани вече Стамболов от власт.
Фердинанд е раздразнен от авансите, които султанът дава на Стам
болов. След последния дипломатически успех на българския ми
нистър-председател възниква нов прецедент. В отговор на телег
рамата на Стамболов, с която той благодари на султана Абдул Ха-
мид, за пръв път се обръща директно към българския държавник
и това не е Фердинанд, а Стамболов.
Какви изводи могат да се направят за Стамболовата поли
тика по проблема за националното обединение? Той точно разби
ра голямата му сложност и трудност за решаване и начертава ед
на ясна реалистична стратегия, която преследва последователно,
настойчива, смело и ловко. Основният проблем пред Стамболов е
признаването на съществуващия политически ред в България, а от
международно правна гледна точка най-важна роля в това отно
шение може да има Турция. Затова приоритет в политиката му е
поддържането на нормални и добри отношения със сюзерена ка
то начин за парализиране на инициативи на Великите сили.
В ущърб на установеното положение в България, за пръв
път Стамболов издига политиката на България спрямо Турция до
толкова високо ниво, че София успешно се бори с вековното рус
ко влияние в Цариград.
Българският министър-председател разбира, че България
все още не е подготвена за пряко освобождение и присъединяване
на Тракия и Македония. Той обаче усеща точно повелята на вре
мето: възстановяване и максимално ускоряване на пресечените от
Берлинския конгрес възрожденски процеси на българско религи
озно-национално, просветно-културно, икономическо осъзнаване,
изграждане и утвърждаване. За целта трябва да се подобрява поло
жението на българите в турските вилаети, да се разширяват права
та им, обхватът и дейността на екзархията и училищното дело.
Стамболов правилно преценява, че в борбата за постигане
на тази цел враг номер едно на българщината в поробените тери
тории не е Турция, а гръцката и сръбската пропаганда, които с
всички сили се стремят да дезориентират и асимилират българи
те и които вече имат могъщата подкрепа на Русия. На Стамболов
принадлежат думите за "бесните вълци" (Сърбия и Гърция - б. а.),
170
които при първия удобен случай "ще се нахвърлят върху турската

мърша".310
От правилната постановка на въпроса Стамболов стига до
верния извод, че за успешната политика по националния въпрос
България трябва да развива лоялни приятелски отношения с Тур
ция. Така ще се постигнат отстъпки за българщината и ще се пре
дотврати съюзяване на гръцката и сръбската пропаганда с турски
те власти за съвместни действия срещу българите.
Лоялни приятелски отношения с Турция за Стамболов не
означава, че България ще търпи опити да се пренебрегват правата
й на защитник и покровител на всички българи извън границите
й, особено в Европейска Турция. Стамболов е не само лоялен
спрямо султана, но е и безкомпромисен, когато са засегнати от съ
щия българските интереси в империята. Към натиск и заплахи
срещу Турция се пристъпва тогава, когато с поведението си турс
ките управляващи нанасят вреди на българите. Заплахите срещу
Турция не могат да се преценяват като скъсване с туркофилската
политика на кабинета, а само като отделни епизоди в крайни мо
менти, когато България трябва да докаже на своите сънародници
в Османска Турция способността си да защити българските инте
реси и достойнство.
Един от основните принципи на Стамболов е: при никакви
обстоятелства България да не допуска и да не влиза в балкански
съюз срещу Турция на основа на подялбата на Македония. През
1912-1913 г. управляващите в България русофили допускат това,с
което предизвикват първата национална катастрофа.
Друг важен момент в Стамболовата политика по национал
ния въпрос е разбирането му, че този проблем не може да се ре
шава от революционни комитети и движения, чрез спонтанни въ
оръжени акции. Стамболов смята, че при конкретната ситуация
революционните методи на борба са вредни за националната кау
за. Според бившия хъш и революционер сега на преден план тряб
ва да се постави еволюционният подход. Той смята, че национал
ният въпрос трябва да бъде задача, грижа и отговорност на бълга
рската държава, която има правото да определя кога и как ще го
решава. Стамболов допуска, че може да се наложи и военно ре
шаване на македонския въпрос. За него обаче може да се мисли в
по-далечен план, когато българското народностно изграждане и
171
Янко Гочев
осъзнаване се утвърди и когато България създаде армия по-мощна

от турската. Наред с това ще е необходимо да се осигури и подк
репата на някоя от Великите сили.
Недобросъвестни историци по-късно ще обвинят Стамбо-
лов, че с външната си политика залага предпоставки за бъдещите
национални катастрофи на България. Тези обвинения са неспра
ведливи. По-правилно е да се счита, че отклоненията от принци
пите на Стамболовата политика по националния въпрос причиня
ват непоправими вреди на националните ни интереси. Неговите
принципи и действия логически налагат извода, че ако той през
1912 г. бе жив и управляваше, нямаше да има Балкански съюз и
Балканска война във варианта, в който те са създадени и проведе
ни, и може би България нямаше да преживее трагизма на нацио
налните катастрофи.
Падането на Стамболов от власт е резултат от съчетанието
между сложни външно- и вътрешнополитически фактори.
Стамболов става жертва на промените в политическата
обстановка в Европа. Нови интереси и нови противоречия между
Великите сили водят до прегрупиране на коалициите между тях.
Във външната си политика Стамболов има две основни
опори - непреодолимите англо-руски противоречия и взаимно
изключващите се интереси на Русия и Австро-Унгария към Бълга
рия. Той обаче абсолютизира тези дадености, които в дипломаци
ята се оказват краткотрайни и преходни, не успява да се ориенти
ра добре, да забележи промените, настъпили в международните
отношения през 90-те години на XIX в. Стамболов продължава да
залага на своята праволинейност и да надценява противоречията
между Русия, Австро-Унгария и Англия. Падането му от власт се
подготвя от постепенното изживяване на англо-руското съперни
чество и временно отслабване на австро-руското противопоставя
не на Балканите. Англо-руските противоречия през 90-те години
на XIX в. губят остротата си поради изместването им от англо-гер
манското съперничество за световно господство. Германия е зап
лашена от международна изолация и търси начин да подобри от
ношенията си с Русия. Австро-Унгария като съюзник на Германия
следва тази линия. Едно от условията в хода на преговорите е про
мяна на режима в България. От друга страна, френско-руският съ
юз, окончателно формиран през 1893 г., кара Австро-Унгария да
172
се стреми да избягва поводи за конфликти с Русия. Настъпва про

мяна в позицията й по българския въпрос. Тя възприема старата
идея на Бисмарк за разпределение на сфери на влияние на полу
острова. Фердинанд към 1893-1894 г. започва по-добре от Стамбо-
лов да усеща промените в международната обстановка и разбира,
че вече му е нужно помирение с Русия чрез отстраняване на Стам-
болов. Към 1894 г. дръзките предизвикателства на Стамболов към
Русия се оказват за него вече излишни. С тях той улеснява австро-
английската политика, без да може напълно да елиминира роля
та на Русия на Балканите. Антируският курс, партизанщината,
тежката данъчна политика, насилията над селячеството и погазва
нето на конституцията са основните фактори за образуването през
1893-1894 г. на силна опозиция.
Решаващо обаче за съдбата на управлението се оказва
конфликтът между Фердинанд и Стамболов. Между тях никога
не възниква пълна хармония в отношенията. Дълго време поради
взаимен интерес те крепят принудителния си съюз. Постепенно се
натрупват недоразумения, които се опират главно до проблема за
контрола върху властта. Към 1893-1894 г. Фердинанд не приема
настойничеството на Стамболов и вече не е склонен да търпи от
редената му от министър-председателя второстепенна роля на мо
нарх, който царува, но не управлява. Дълго време Стамболов е по-
силен и използва за натиск срещу княза подаването на оставки.
Неговите многобройни оставки са средство за заплаха срещу опи
тите на княза да му опонира, да го отклони от неговата политика,
да обуздае честолюбието му и да го насочи към градивна вътреш
на дейност.
Въпросите за спечелването на армията и за признаването на
княза се оказват с фатални последици за Стамболов.
Борбата за спечелването на офицерския корпус и армията
продължава през целия мандат на Стамболов. Фердинанд упори
то и последователно я води. Действа по-гъвкаво от Стамболов и
чрез ласкателства, служебни повишения и раздаване на ордени и
медали постепенно установява влиянието си върху офицерството.
За разлика от него Стамболов не води борба за спечелването му.
Напротив, с действията си отблъсква много офицери от себе си.
След смъртта на полк. С. Муткуров министър на войната става
подполк. М. Савов. Фердинанд последователно издига любимеца
173
Янко Гочев
си полк. Рачо Петров, който става с негово съдействие началник

на ГЩ. От този пост Фердинанд може да заобикаля военния ми
нистър и да оказва пряко влияние при назначаването на военните
чинове и формиране на състава на висшето командване.
През 1894 г. се разгаря финалната фаза на борбата за конт
рола върху армията. Целта на Фердинанд е да поеме изцяло конт
рола върху нея, за да бъде по-лесно отстранен Стамболов. Сред
ствата, които се използват в тази борба, са непристойни и аморал
ни. Фердинанд и опозицията скалъпват интрига, която трябва да
нанесе морален удар върху министър-председателя. Князът лично
одобрява коварния план и за да прикрие участието си в него, за
минава на 10.03.1894 г. за Австро-Унгария. Веднага като по сигнал
опозиционната преса дава старт на аферата с г-жа С. Савова, дове
ла фактически до падането от власт на Стамболов.
Министърът на войната подп. М. Савов има нещастен брак
и любовните похождения на съпругата му са публично известни.
Опозицията обаче разпространява слуха, че тя му изневерява със
самия Стамболов. Започва кампания, в която е заклеймен "немо
ралният живот" на министър-председателя. Ревнивостта на подп.
М. Савов е възбудена с фалшиви писма за любовните похождения
на министър-председателя с г-жа Савова и сестра й, които правят
"самопризнания" за извършени с тях блудства. "Замесен" се оказ
ва и близкият приятел на Стамболов П. Славков. Дипломатичес
кият успех на Стамболов през април 1894 г. по македонския въп
рос временно като че ли проваля интригата на опозицията, защо-
то провокираният от нея скандал е удавен бързо в еуфорията на
народа от големия успех на правителството.
Подп. Савов в своята наивност е убеден в изневярата на съп
ругата си и смята, че колегите му министри искат окончателно да
го компрометират. Фердинанд съветва министъра на войната бър
зо да се разведе, а мнението на Стамболов е или оставка на подп.
Савов, или оставка на целия кабинет. От пролетта на 1894 г. за
почват серията от оставки на министър-председателя, давани във
време, когато князът се намира в чужбина. Монархът още не е го
тов да се раздели със Стамболов, тъй като не е спечелил одобре
нието на приятелските Велики сили, главно Австро-Унгария. При
завръщането си в София на 14.04.1894 г. князът намира ново пис
мо-оставка на Стамболов. Този път министър-председателят, убе-
174
ден в силата си, ултимативно настоява или оставка на министъра

на войната, или оставка на цялото правителство. Фердинанд ся
каш се колебае и уточнява, че при уволнението на подп. Савов
трябва да уведоми и началника на ГЩ Р. Петров.311 Явно князът
предварително е взел решението си, защото още на другия ден,
15.04.1894 г., подп. Савов е уволнен и неговият фаворит - полк. Р.
Петров, става министър на войната.312 Така само с една оставка
завършва правителствената криза. Тя е разрешена по сценария,
разработен още във Виена. Главното е монархът да спечели конт
рола върху армията. Затова той подготвя и извършва сам всичко.
Подп. Савов е уволнен и от армията и заедно със съпругата си бър
зо заминава за чужбина. Опозицията използва този факт и разпро
странява слуха за материални престъпления, приписвани на цяло
то правителство. Стамболов допуска груба грешка и късно разби
ра, че е жертва на интрига, която изтръгва войската от контрола
му, поет вече окончателно от княза.313 Извършена е промяна в ка
бинета, която се оказва фатална за министър-председателя.
И след оттеглянето на подп. Савов опозицията продъл
жава атаката си срещу правителството. Страхът на подп. Савов
от евентуална разправа на Стамболов с него го кара да напише
писмо до княза с молба да го вземе под покровителство. След
ва ходатайството на Фердинанд до Стамболов подп. Савов да
не бъде преследван.
На 24.04.1894 г. князът отпътува спешно за чужбина по по
вод смъртта на сестра си Ам. Баварска. Опозицията веднага се връ
ща към "любовната афера" на Стамболов. Министър-председате
лят е обсипан с нови нападки на опозиционния печат. Стамболов
е обявен в малодушие и страх, защото не е приел поканата за ду
ел на подп. Савов. Стамболов отвръща хладнокръвно на удара, ка
то нарежда "Свобода" да публикува писмото на бившия вече ми
нистър на войната до княза, за да се види кой е истинският страх
ливец. Публикуването на писмото води до нов конфликт между
Стамболов и княза.
По това време, през пролетта на 1894 г., князът усилено ра
боти в чужбина за отстраняването на Стамболов. Въпросът за
признаването му се оказва препъникамъкът в отношенията по
между им. Признаването на княза е неотменна задача на Стамбо
лов през цялото му управление. Към 1892-1893 г. става ясно, че
175
Янко Гочев
без съгласието на Русия няма шанс то да бъде постигнато. Стамбо-

лов се оказва непреодолима пречка в тази насока. Той се противо
поставя винаги на всички действия, които могат да бъдат приети
като Слабост пред Русия. Позицията на Стамболов по въпроса за
признаването на княза е записана от Р. фон Мах, кореспондент на
"Кьолнише Цайтунг": "За какво Ви е това признание? Вие сте
признат от българите, повече от това не Ви трябва. Другото гроз
де е кисело, оставете го да виси. Ще дойде ден, когато руското
правителство ще падне от само себе си в скута ни. Ние не трябва
да отиваме като просители, понеже ще трябва да платим стоката
скъпо: Ако за Вас цената не изглежда висока, за мен тя е висока, а
и за България ще бъде солена. Ако историята отбележи някога за
Вас, че сте управлявали с успех въпреки Русия, това ще бъде по-го-
лям подвиг, отколкото, ако се каже: най-сетне князът призна заб
лудата си и се запъти към Каноса (замък в Италия, където през XI
в. германският император Хенрих IV три дни чака да бъде приет
от папата - б. а.)... Пазете се обаче от първата стъпка по пътя към
императора (Александър III - б. а.)! Пътят е непознат и тъмен, Вие
ще се почувствате тласнат от невидими сили и връщане назад без
кръв ще бъде невъзможно. Като Ваш отговорен съветник аз мога
само да Ви повторя: по този път трябва да тръгнете без мен."314
Фердинанд не е съгласен с позицията на Стамболов, че
веднъж признат от българите, не трябва да се безпокои и да тър
си формално международно признание. Още от 1893 г. той тър
си лични контакти с руската дипломация. Във Виена през пролет
та на 1894 г. Фердинанд съобщава пред австро-унгарския външен
министър Калноки категоричното си решение да се раздели със
Стамболов. Намеренията си той споделя и пред английския пос
ланик Е. Монбон. Очевиден е стремежът му да неутрализира
евентуално негативната реакция на най-приятелски настроените
спрямо Стамболов сили - Австро-Унгария и Англия. Фердинанд е
окуражен от английската позиция. Английският външен ми
нистър А. Розбъри прави сензационни изявления, че Англия ще
признае правата на Фердинанд само с благоразположението на
руския император Александър III. Във Виена Фердинанд предпри
ема още един смел ход. Среща се с руския посланик княз Лоба-
нов-Ростовски и започва преговори с него. Обявява готовността си
да се раздели със Стамболов, ако Русия му осигури признанието.
176
Когато Стамболов публикува в "Свобода" писмото на подп.

Савов, князът е недоволен. Вижда в това действие нелоялна
постъпка на министър-председателя. Фердинанд осъжда публика
цията като "долна постъпка на грубиян" и нарича Стамболов "под
лец". След нанесената му тежка обида Стамболов решава оконча
телно да напусне. Подава оставката си, която е трета поред в
продължение на последните 45 дни. Този път Стамболов я обявя
ва за "безвъзвратна". Князът я получава в Цариброд на връщане от
Мюнхен. Когато се завръща в София, той е посрещнат от всички
министри с изключение на Стамболов. Подготвил почвата в чуж
бина, Фердинанд вече има твърдото намерение да свали ми
нистър-председателя от власт.
На 16.05.1894 г. Стамболов е приет на последната си ауди
енция при княза. Фердинанд го упреква за "грубото" писмо и за
отсъствието му при посрещането на гарата. В отговора си Стамбо
лов посочва много от непристойните постъпки на княза към ми
нистрите от кабинета и лично към него. След това връчва предва
рително написаната оставка, която Фердинанд приема. Аудиенци
ята приключва с чувството на Стамболов, че е морален победител.
На 17.05.1894 г. с указ на княза е приета оставката на правител
ството на Стамболов. Раздялата на княза със Стамболов не е нео
чаквана, нито инцидентна. Съвременници на събитието посочват
различни причини за оставката на министър-председателя. За дип
ломатическите среди свалянето му е подготвяно целенасочено и
продължително. Решението на Фердинанд да отстрани Стамбо
лов безспорно цели да му спечели симпатиите на Русия и да улес
ни признаването му в международен план. Приемането на остав
ката означава според княза демонстрация на добра воля и жела
ние за нормализиране на отношенията между двете страни. Той
очаква решението му да се приеме като начало за премахване на
причините за недоверие между България и Русия. Стамболов е
отстранен, с което цели да се открие пътят за нормализиране на
отношенията с Русия.
С падането на Стамболов завършва периодът, наречен от Р.
фон Мах "българските бурни времена". Приносът на Стамболов в
модернизацията и приобщаването на България към Европа е безс
порен. Той е създателят на концепцията за държавния национа
лизъм, с чието приложение в управлението си фактически под-
177
Янко Гочев
готвя независимостта на България.

Каква е равносметката от развитието на българо-руските
отношение в периода 1887-1894 г.? Те се определят от взаимодей
ствието между три основни субекта - руския император (правите
лството), княз Фердинанд и българския министър-председател.
Руската политика спрямо България при управлението на
Стамболов бележи известна еволюция, но остава винаги антибъл-
гарска. С непризнаването на избора на княз Фердинанд през 1887
г. Русия блокира целия процес на стабилизация на Княжеството,
започнало при правителството на Стамболов. В лицето на Ферди
нанд Русия вижда главната пречка за нормализиране на отноше
нията. Отначало тя разчита на единодействието на всички Велики
сили, които имат основание да искат отстраняването на Ферди
нанд поради нарушаване на Берлинския договор. След като уси
лията на Русия за създаването на общ антибългарски фронт сред
Великите сили се провалят, към края на 1887 г. руската диплома
ция възприема нова тактика. Следват опити за натиск върху Тур
ция с цел тя като сюзерен на Княжество България да обяви избо
ра на Фердинанд за нелегитимен, което да доведе до отстранява
нето му от българския престол. Султанът отказва да възприеме
руското гледище по българския въпрос, след което Русия преми
нава към третата поред тактика.
С правителственото съобщение от февруари 1888 г. тя
възприема позицията на изчакване към събитията в България. Ру
сия се отказва от всякакви инициативи по българския въпрос и
предоставя на българите възможност сами да го решат. Изчаква-
телната тактика, обявена през 1888 г., доминира до края на управ
лението на Стамболов. Тя почива на емоционални фактори. Русия
е убедена, че рано или късно българите ще разберат безполезно
стта на съпротивата срещу императора и сами ще търсят руското
покровителство. За Александър III княз Фердинанд не е фактор в
българската политика и българите все някога ще осъзнаят "греш
ките" си и ще приемат руската теза за нормализиране на отноше
нията. Основна задача и при новата тактика остава отстраняване
то на княз Фердинанд и Стамболов, според руската дипломация,
може да има ключова роля в този акт. Тази позиция определя не
официалните контакти между нея и Стамболов през 1888 г. и
1891 г., осъществени чрез посредници. Те се провалят поради лип-
178
сата на взаимно доверие между двете страни и поради това, че Ру

сия, според Стамболов, не дава твърди гаранции за българската не
зависимост и за личната му сигурност и позициите в държавата.
След провала на неофициалните контакти изчаквателната
тактика на Русия по българския въпрос не се променя. Тя е
външната, официалната, видимата страна на руската политика
спрямо България. Има и втора, неофициална, невидима страна на
тази политика. Това е необявената война, която Русия води срещу
България, изразила се в серията заговори, бунтове и атентати сре
щу княза и Стамболов.
Оценката за Стамболов като "спасител на България" не е
пресилена и емоционална, защото през целия период на управле
нието му България е наистина в отбрана срещу могъщата Руска
империя, която воюва с безогледни средства срещу нея. Всички
бунтове, заговори, преврати, атентати, осъществени срещу бълга
рското правителство в периода 1887-1894 г., са организирани и
финансирани от Азиатския департамент на Руското външно ми
нистерство. Българската русофилска опозиция се оказва замесена
в най-зловещите и тъмни планове на Азиатския департамент сре
щу България. Въпреки това България оцелява и побеждава в тази
специфична война с Русия благодарение на политиката на дър
жавника и националиста Стамболов.
Стамболов не е специално школуван политик, но е даровит
държавник, който добре разбира истинските планове на Русия
спрямо България, и в името на защитата на държавната й самос
тоятелност постига дипломатически победи над Русия, които са
унизителни за достойнството й като велика сила. Не е враг на Ру
сия, а на нейната официална антибългарска политика.
С ловката си дипломация Стамболов прави България фак
тически самостоятелна във външнополитическо отношение дър
жава и успява да принуди Русия да се примири с независимостта
й. Заслугата му е, че успява да освободи България от могъщата
прегръдка на "Освободителката" Русия. Както подчертава Едуард
Дайсе, ”...в лицето на Стамболов ние виждаме един силен човек,
който защитава къщата си и когато той удряше, удряше безспор
но тежко...".315 Държавник от най-висока класа, Стамболов със сил
ния си национализъм печели всички дипломатически битки и из
дига престижа на България, която с много такт и мъдрост води
179
Янко Гочев
към безкръвно и пълно национално обединение.

В политиката на официална Русия успоредно съществуват
две тенденции. От 1892 г. нататък си пробива постепенно път но
во схващане в руската дипломация. Според него препятствие пред
нормализиране на отношенията е не толкова Фердинанд, колкото
Стамболов. Укрепва убеждението, че Фердинанд трябва да бъде
приет и признат, но при определени условия и отстраняване на
Стамболов. Тази тенденция не измества официалната, доминира
щата насока в руската външна политика спрямо България поради
упорството на Александър III, за когото Фердинанд е главната
причина за кризата.
Промените в международната обстановка в началото на 90-
те години укрепват позициите на Русия и отслабват противодей
ствието срещу руската политика на традиционните антируски и
приятелски на България при Стамболов Велики сили - Австро-Ун
гария и Англия. Това означава, че Стамболов губи силната си
външна опора в противопоставянето си на Русия. Фердинанд, за
разлика от Стамболов, правилно оценява международната обста
новка и възприема промените в нея като сигнал за нормализира
не на отношенията с Русия. Стремежите и амбициите му да полу
чи международно признание от Русия срещат непреодолима
пречка в лицето на Стамболов. Князът не приема позицията на
министър-председателя, че времето работи за него, признанието
му е факт и трябва да изчака, докато властта му бъде узаконена и
юридически. Оттук нататък пътищата на Стамболов и Фердинанд
се разминават. Със стабилизацията на властта на княза, постигна
та след брака му и раждането на престолонаследника, обединени
ето на опозицията, която преминава на промонархически пози
ции, и овладяването на контрола над армията през 1894 г. конф
ликтът между Фердинанд и Стамболов завършва с победа на дър
жавния глава.
Стамболов е отстранен, принесен в жертва от княза и русо-
филите в името на помирението с Русия, а година по-късно убит.
Остава обаче делото му, достойно оценено от Великите сили,
враждебни на политиката му. През 1896 г., когато са възстанове
ни българо-руските отношения, а Стамболов вече не е между жи
вите, в. "Новое время" пише: "Да дава Господ на Русия по-малко
приятели като Фердинанд и повече врагове като Стамболов."316
180
БЕЛЕЖ КИ:
1. За родословието на Фердинанд, вж. Бурбулон, Бъл

гарски дневници, С , 1995 г., с. 508-543, Констант Ст., "Фердинанд
лисицата", С , 1992 г., с. 11, 44-48
2. Цветков Ж., Сблъсъкът Фердинанд, Стамболов, Ру
сия (1886-1896), 2003 г„ с. 97
3. Външната политика на България. Документи и ма
териали, т. 3, ч. 1, 1887-1890 г„ С , 1995 г„ с. 9, 11-12, 13
4. Цветков Ж., Сблъсъкът..., с. 98
5. Пак там, с. 99
6. Външна политика..., с. 16-21
7. Авантюрите ..., с. 59-60
8. Пак там
9. БИА-НБКМ, ф. 14, ол. 834, л. 186
10. Косик В. И., Цит. съч., с. 25
11. Бимън A. X., Цит. съч.
12. Пак там, с. 494
13. Бимън A. X., Биография на Стамболов, 1990 г., с. 111
14. Рогер М. X., Цит. съч.
15. Бимън A. X., Цит. съч.
16. АБАН, ф. 54, on. 1, а. е. 250, л. 31 и л. 33
17. В. "Свобода", бр. 81 от 5.09.1887 г.
18. В. "Свобода", бр. 29, 14.02.1887 г., Устав на русенс
ката дружина
19. В. "Пловдив", бр. 66, 16.09.1887 г.
20. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 72, л. 100-111
21. Граф Бурбелон, Цит. съч., с. 61
22. В. "Таймс", 27.09.1887 г.
23. В. "Свобода", 13.10.1887 г.
24. Сп. "В. ЕвропьР', окт. 1887 г.
25. В. "Свобода", бр. 99 от 7/19.11.1887 г.
26. Държ. в., бр. 146 от 24.12.1887 г.
27. Пак там, бр. 147 от 29.12.1887 г.
28. В. "Свобода" 26.09/8.10.1887 г.
29. Пантев А. Гаврилов Б., с. 466
30. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N“2183,
1887 г„ л. 12-14
181
Янко Гочев
31. Пак там, л. 12-14

32. Пак там, л. 12
33. Пак там, л. 15-17
34. Пак там
35. "Авантюрите ...", с. 111
36. Пак там, Писмо на Н. Хартвиг от 10/22.10.1887 г.
37. Пак там, с. 127
38. Пак там, с. 119-120, Донесение на Н. Хатвиг до Зи-
новиев, 2-17.12.1887 г.
39. Пак там, с. 119
40. Пак там, с. 119, Писмо на Н. Хортивг до Н. Гирс,
6.12.1887 г.
41. Пак там, с. 120
42. "Авантюрите...", с. 98
43. Пак там, с. 59-60
44. Пак там, с. 98
45. "Окуп. фонд...", с. 186
46. Пак там, с. 187
47. Пак там, с. 188 Секрет, съобщение на И. Зиновиев
до М. Хитрово, №1068
49. Пак там
50. Пак там
51. Окуп. фонд, с. 189
52. Окуп. фонд, с. 190-194; "Авантюрите...", с. 102-107
54. Пак там, с. 131-132
55. Пак там, с. 214
56. Окуп. фонд, с. 193 Секр. съобщение на И. Зиновиев
до М. Хитрово 20.12.1887 г., №3159
57. Пак там
58. "Авантюрите...", с. 127, Телеграма на И. Зиновиев
до М. Хитрово 15/27.12.1887 г.
59. Пак там, с. 130
60. Пак там, с. 129, 23.12.1887 г., Телеграма на Нелидов
до Гирс
61. Чолов, Български въоръжени чети и отряди, С ,
2003, с. 317
182
62. Бимън A. X., "Биография...", с. 123

63. "Авантюрите...", с. 132, Писмо на Нелидов до Гирс
7/19.01.1888 г.
64. Пак там, с. 120
65. Кьонингслов Й. Цит. съч., с. 119
66. Золотухин М. Ю., Русия, западноевроп. държави и
Осм. империя в периода на международни кризи на Балканите
(1885-1888), М„ 1993 г„ с. 272
67. "Правительственьш вестник", 11.02.1888 г.
68. Сб. Външна политика на България..., т. 3, с. 152, 153,
161
69. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 320, л. 26
70. Пак там, 169
71. Дневник на екзарх Йосиф, С., 1992 г., с. 222-223
72. Пак там, с. 161, 166-167
73. Пак там, с. 177
74. В. "Свобода", бр. 126 от 9.03.1888 г.
75. Пак там, бр.131 от 5.03.1888 г.
76. "Авантюрите...", с. 192-198
77. В. "Търновска конституция...", 22.02.1888 г.
78. "Авантюрите..."
79. "Окуп. фонд..."
80. Пак там, с. 195
81. Пак там, с. 197
82. Пак там, с. 199
84. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 2209, л. 45-46
85. Дневник на К. Стоилов, ч. 2, с. 80, 10.06.1888 г., с.
79, 8.06.1888 г., с. 80, 20.06.1888 г., Дневник на Гр. Начович
7.06.1888 НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 4870, л. 37
86. Лисицата и лъвът, с. 78-79
87. Кьонигслов Й., Цит. съч., с. 178-179
88. АБАН, ф. 19к, on. 1, а. е. 205, л. 1, А. Богориди от
Букурещ до Стамболов; 3/15.16.1888 г. и 19/31.06.1888 г.
89. Дневник на Стамболов, ч. 2, с. 83, 2.08.1888 г.
90. Лисицата и лъвът..., с. 81-82
91. Пак там, с. 80-81
92. Пак там, с. 81-82
183
Янко Гочев
93. Пак там

94. Пак там
95. Попов Р., "Русия против Стамболов или Стамболов
против Русия?" С , 2000 г., с. 115
96. Цанков, Цит. сьч., с. 112-113
97. НББАН, ф. 114к, on. 1, а. е. 292, л. 1-2
98. Попов Р., "Русия против Стамболов...", с. 117
99. АБАН, ф. 54к, on. 1, а. е. 40, л. 2
100. ЦДИА, ф. 600, on. 1, а. е. 468, л. 19-20
101. АВПРИ, ф. Политархив, д. 973, л. 5-8, Нелидов до
Петербург, 4/16.01.1889 г.
102. Дневникът на екзарх Йосиф, с. 262, 14.04.1889 г.
103. АВПРИ, ф. Политархив № 973, л. 67-68
104. Дневникът на екзарх Йосиф, с. 263, 19.05.1889 г.
105. АВПРИ, ф. Политархив, д. No 973, л. 106-108,
25.05/16.06.1889 г.
106. "Окуп. фонд", с. 207, М. Хитрово до И Зиновиев,
28.04.1889 г.
107. Пак там
108. Дневникът на В. Ламсдорф, с. 89, 7.01.1889 г.
109. Пак там
110. Дневникът на В. Ламсдорф, с. 109, 26.01.1889 г.
111. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 440, л. 69-71
112. Дневникът на В. Ламсдорф
113. "Авантюрите...", с. 200, Записка на Др. Цанков за по-
ложението в България, 15/27.11.1888 г.
114. Дневникът на В. Ламсдорф, с. 99-100, 18.01.1889 г.
115. Пак там, с. 18.01.1889 г.
116. Пак там, с. 166, 1.02.1889 г.
117. Пак там, с. 117
118. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 99, л. 1-2, П. Груев до Стам-
болов, 8.03.1899 г.
119. Дневникът на В. Ламсдорф, с. 127-128, 10.02.1889 г.
120. Пак там, с. 148, 21.02.1889 г.
121. Генов Г., Цит., с. 115
122. Маринов Д., Цит. сьч., с. 598
123. "Окуп. фонд...", с. 208, М. Хитрово до И. Зиновиев
14.06.1889 г.
184
124. Пак там

125. Пак там
126. Пак там
127. "Авантюрите...", М. Хитрово до Н. Гирс от 4.07.1889
г., с. 204-208
128. "Окуп. фонд...", с. 218, 15.09.1889 г., Съобщение на
И. Зиновиев до М. Хитрово
129. Пак там, с. 217 И. Зиновиев до М. Хитрово от
28.08.1889 г.
130. Пак там, с. 217-218, М. Хитрово до И. Зиновиев,
5.09.1889 г.
131. Пак там, М. Хитрово до И. Зиновиев, 17.09.1889 г.
132. Пак там, М. Хитрово до И. Зиновиев, 20.09.1889 г.
133. Пак там, И. Зиновиев до М. Хитрово, 26.09.1889 г.
134. Пак там, М. Хитрово до И. Зиновиев, 17.12.1889 г.,
с. 224-226
135. Генов Г., с. 100, 9.12.1889 г., Съобщение на М. Хит
рово до И. Зиновиев
136. "Окуп. фонд...", с. 211 М. Хитрово до И. Зеновиев,
2.07 и 4.07.1889 г.
137. Кьонигсльов Й., Цит., с. 187
138. Косик В. И., Цит., с. 54
139. Външна политика на България, т. 3, ч. 1, л. 374-75
140. Тодорова Цв., Дипл. история на външните земи на
България 1888-1912 г., с. 110 и ся.
141. V ОНС II ред. Сесия, Реч на Стамболов на 1.11.1889 г.
142. Дневник В. Ламсдорф, с. 233, 30.11.1889 г.
143. ЦДИА, ф. 17в, on. 1, а. е. 365, л. 5-6, ф. 327, on. 1,
а. е. 14, л. 5-9
144. Тодорова Цв., Цит. съч., с. 119-120
145. НБКМ-БИА, ф. 11, а. е. 24, л. 8, Цанков до Стамбо
лов, 28.09.1889 г.
146. Беровски А. С , "Корона и кръв", кн. 1, ч. II, С., 1995
г., с. 152
147. Пак там
148. Пак там, с. 156
149. "Фердинанд лисицата...", с. 142
150. Цветков Ж., Цит. съч., с. 112
185
Янко Гочев
151. Генов Г., с. 123

152. Кьонигсльов Й., Цит. съч., с. 194
153. В. "Свобода", бр. 341, 21.02.1890 г.
154. БНБ до МВнР, 8.03.1890 г.
155. "Руски в.", февруари 1890 г., с. 336-351
156. Бимън А. С , 1990 г., с. 142, Цит. съч.
157. Грънчаров Ст., "Политическите сили...", с. 162
158. "Фердинанд лисицата..", с. 146
160. АВПРИ, Политархив, д. 975, л. 35-36
161. Пак там
162. "Окуп. фонд...", Цит. съч., с. XXXIX
163. Димитров И., Цит.
164. Матеев Е., Държавникът Ст. Стамболов, 1992 г., с.
91-92
165. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 422, л. 3-4
166. Пак там, л. 5-6
167. "Външна политика...", т. 3, ч. 1, с. 419
168. Пак там, с. 423, 436-437
169. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 413, л. 1-2
170. АБАН, ф. 19, а. е. 145, л. 40
171. БИА, ф. 63, а. е. 4, л. 12
172. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 413, л. 167171
173. "Корона и кръв", с. 220
174. Днвник на В. Ламсдорф, с. 358
175. Косик, В. И. Цит. съч., с. 63
176. "В. ЕвропьГ', юни 1890 г.
177. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 328, л. 83, Стамболов до
Г. Вълкович, 28.09.1890 г.
178. Петрова С. Р., Спомени, С., 1991 г., с. 113
179. Пак там
180. "Външна политика на България..." т. 3, ч. 2, С , 1995
г., с. 44-45
181. Дневник на екзарх Йосиф, с. 297, 2.10.1890 г.
183. Пак там
184. В. "Свобода", бр. 399 от 29.09.1890 г.
185. Пак там, бр. 104, бр. 414, 14 и 28.11.1890 г.
186
186. Татишчев С., Из прошлого руской дипломатий.

Цит., с. 502-503
187. "Окуп. фонд...", с. 233
188. Пак там
189. Пак там, с. 237
190. В. "Свобода", бр. 513 от 23.01.1891 г.
191. Генов Г. Цит., с. 127
192. "Свобода", 18.01.1891 г.
193. В. "Свобода", 17.01.1891 г.
194. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 412, л. 2-4
195. 50-те най-големи атентата в българската история, с. 206
196. В. "Свобода", бр. от 2003.1891 г.
197. Пак там, бр. от 21.03.1891 г.
198. Пак там, бр. от 23.03.1891 г.
199. В. "Дейли нюз", 19.02/3.03.1891 г.
200. Пак там, р. от 1.04.1891 г.
201. "Новое время", 1891 г.
202. Дневник В. Ламсдорф, с. 74-75, 78, 20 и 24.03.1891 г.
203. "Авантюри...", с. 161, 162
204. Панайотов Ив., "Русия, Великите сили и български-
ят въпрос", c. 162-165
205. Дневник В. Ламсдорф, 14.05.1891 г.
206. Панайотов Ив., "Русия...", с. 162-165
207. НАБАН, ф. 19к, а. е. 100, л. 9-10, 11-12
208. Панайотов Ив., с. 162
209. Дневник на В. Ламсдорф, с. 131, 14.05.1891 г.
210. Стоилов К., Дневник, т. 2, с. 138, 5.09.1891 г.
211. НБКМБИА, ф. 63, а. е. 36, л. 19-20, Бележки на
Стамболов, май 1891 г.
212. Пак там
213. Панайотов Ив., с. 162
214. Дневник на В. Ламсдорф, с. 134, 16.05.1891 г.
215. Косик В. И., Цит. съч., с. 64
216. Дневник на В. Ламсдорф..., с. 135, 16.05.1891 г.
217. Пак там, с. 144, 1.06.1891 г.
218. Ганчев Д., Спомени Цит., с. 172
219. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 36, л. 21, Бележки на Стам-
болов
187
Янко Гочев
220. Данев Ст., Мемоари, 1992 г., с. 80

221. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 4465, л. 1, 6-19
222. Пак там
223. Маринов Д., Ст. Самболов и новейшията ни исто
рия, т. 5, Цит. с. 571
224. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 99, л. 354-359
225. Бележки на Маршал, Берлин, 25.11.1891 г.
226. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 493, л. 1-15
227. В. "Свобода", 4.01.1892 г.
228. Пак там, ян. 1892 г.
229. НБКМ-БИА, ф.334,а.е.2, л. 181-182, Г. Вълкович до
В. Винаров 25.01.1892г.
230. ЦДИА, ф. 1599, on. 1, а. е. 1636, л. 2
231. Дневник на В. Ламсдорф, с. 148
232. В. "Новое время", 1891 г.
233. В. "Свобода", 15.06.1891 г.
234. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 99, л. 1242-1243, Стамболов
до Г. Вълкович 21.06.1891 г.
235. Пак там
236. АВПРИ, ф. Политархив, д. 977, л. 230-233
237. Радей С., Цит. съч.
238. Бимън X. А., Цит. съч, С., 1995, с. 13
239. Атентатите в България, С , 1995 г., с. 13
240. В. "Свобода", бр. 11.03.1892 г.
241. "Авантюрите...", с. 164-166
242. Пак там
243. "Авантюрите...", с. 175
244. Цветков Ж., "Сблъсъкът Фердинанд, Стамболов, Ру
сия, с. 133
245. Външна политика на България..., т. 3, ч. 2, с. 235-236
246. Николов Г., Мистерии за власт и царски имоти. С.,
2004, с. 133
247. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 505, л. 465-473
248. Дневник на В. Ламсдорф, с. 324
249. Пак там, с. 317
250. Маринов Д., Ст. Стамболов и новейшата ни исто
рия, т. 5, С., 2004 г., с. 578
251. Пак там, с. 579
188
252. В. "Свобода", бр. 10/22.04.1892 г.

253. В. "Свобода", бр. 845, 26.05.1892
254. Окупационният фонд, Цит.
255. Пак там, Цит., с. XLIV
256. Пак там
257. Авантюрите на руския царизъм, Цит., с. 43
258. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 582, л. 3-4, 13,14,15
259. Маринов Д., Стамболов и новейшата ни история, т.
2, С , 1992 г„ 359-370
260. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 582, л. 14-15
261. "Корона и кръв", с.277
262. Пак там, с. 281
263. Пак там, с. 284
264. "Външната политика на България", т. 3, ч. 2, с. 316
317 "Лисицата и лъвът", Цит. ,с. 99
266. Самарджиев Б., Политиката на Османска Турция
към Кн. България..., с. 118
267. Генов Г., Цит., с. 191
268. В. "Свобода", бр. 25.11.1892 г.
269. Бурбулон, Цит. съч.
270. Търновска конституция, чл. 38, Цит.
271. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 590, л. 19
272. Пак там, ф. 1599, on. 1, а. е. 1566, л. 11-14
273. НБКМБИА, ф. 320, а. е. 5, л. 93-94
274. Пак там, л. 9, Екзарх Йосиф I до Д. Греков 3012
1892 г.
275. Пак там, ф.176, оп.1, а. е., 590, л. 14, Д. Греков до ек
зарх Йосиф I 1.12.1890 г.
276. Дневници IV ВНС, 3-17.05.1893 г.
277. Попов, "Русия срещу Стамболов...", с. 320-321
278. Дневник на екзарх Йосиф I..., с. 313-322
279. АВПРИ, ф. Политархив, д. 979, л. 53-57,
17/29.12.1892 г.
280. Пак там, л. 65-72, Нелидов до Петербург 24.12.1892
281. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 590, л. 112-113
282. Констант Ст., Цит. съч., с. 161
283. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 590, л. 101
189
Янко Гочев
284. Пак там, а. е. 699, л. 47-48

286. Бурбулон Р., Цит. съч, с. 244
287. Политически убийства Даскалов Д., 1999 г., с. 29
288. Косик В. И., Цит. съч., с. 68-69
289. Пак там
290. Дневници IV ВНС (3-17.05.1893 г.)
291. Косик В.И., Цит. съч., с. 69
292. Пак там
293. ЦДИА, ф. 1599, on. 1, а. е. 26, л. 25-28
294. НБКМ БИА, ф. 63, а. е. 17, л. 12, Стамболов до Фер
динанд, 19.07.1893
295. В. "Свободно слово", бр.40, 24.10.1893 г.
296. Дневници VII ОНС, I ред. сесия, с. 141
297. Политическите убийства..., с. 30
298. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 36, л. 9-15, Екзарх Йосиф I
до Стамболов, 30.11.1893 г.
299. Маринов Д., Съч., с. 683-384, 703-705
300. Пак там, 175, on. 1, а. е. 778, л. 18-21
301. Дневника на екзарх Йосиф I, с. 329
302. Пак там, с. 333
303. Пак там, с. 335
304. Пак там
305. Фон Мах Р., "Из българските бурни времена", с. 21
307. Дневник на екзарх Йосиф I, с. 335
308. Пак там
309. Цит. по писмо на Стамболов до Г. Вълкович от 1891
г. за посещението на X. Трикупис от 1891 г.
310. НБКМ-БИА, ф. 266, а. е. 12, л. 147
311. Пак там, л. 239, а. е. 22
312. Грънчаров Ст., Цит., с. 196
313. Фон Мах Р., Из българските бурни времена, С. 1992
г„ с. 20-21
314. Корона и кръв, Цит., с. 419
315. Иванов Д., Цит. съч.
190
ГЛАВА VI
Периодът 1894-1908 г. е обособен в развитието на българо-

руските отношения, особено на фона на предходните години на
активно противопоставяне и сблъсъци между Княжество Бълга
рия и Руската империя.
След успешната борба на Ст. Стамболов срещу руските до-
могвания управлението на дошлите на власт с помощта на княз
Фердинанд русофили е крачка назад в самостоятелното развитие
на България. Те считат, че приемайки курс на откъсване от руско
то влияние, България е допуснала грешка. Оттук според русофи-
лите тя носи "вина" за загуба на руското покровителство. Тази ви
на трябва да се изкупи. Как? Чрез зачеркване, вкл. физическо уни
щожаване на Ст. Стамболов и неговото наследство, и чрез поста
вяне на Фердинанд в условията на управление, които гарантират
послушанието му пред Русия.
През периода 1894-1896 г. България възстановява диплома
тическите си отношения с Русия и най-после е постигнато така
желаното от всички русофили помирение с "Освободителката".
При управлението на правителството на К. Стоилов руско
то влияние в България не само е възстановено, то укрепва и доми
нира. Това е водеща тенденция в развитието на страната, която в
следващите години се задълбочава, а при управлението на прави
телството на крайните русофили, начело със Ст. Данев (1901-
1903г.), достига своята кулминация. Управлението на руското оръ
дие Ст. Данев води до деградация на българската дипломация, за-
щото по волята на "Освободителката" той лишава България от
правото на самостоятелна външна политика, особено по македо
нския въпрос. Цената за България е много висока: духовен дележ
на българите в Македония, който подготвя политическото й раз
покъсване и подчиняването на българската армия на руската. Но
не само Ст. Данев носи вина за пораженията на българската кауза
в Македония и обсебването на българската външна политика от
руската. Отговорността за тези неуспехи се поема и от княз Фер
динанд, който след помирението на Русия няма друг избор, освен
да следва нейните ходове на Балканите.
191
Янко Гочев
Установеният от него в този период т. нар. "личен режим"

се отразява крайно неблагоприятно върху българската външна по
литика. След убийството на Ст. Стамболов няма политик в Бълга
рия, който да оспорва външнополитическия курс на монарха на
тясна обвързаност с Русия. Партиите се съобразяват с установена
та от княза линия на българската външна политика, защото вече
той, а не народът е главният властораздавач в страната. Затова в
името на борбата си за власт всички партии в условията на т. нар.
личен режим постоянно декларират стремеж към приятелство и
сътрудничество с Русия. Това означава, че в разглеждания период
силите на българския национализъм отслабват.
Неслучайно при повторното управление на стамболовисти-
те (1903-1908 г.) липсва предишното противопоставяне между
България и Русия. "Освободителката" не приема обаче техния от
каз от едностранна външнополитическа обвързаност и чрез русо-
филските оръдия елиминира стамболовисткия лидер Д. Петков,
който през 1907 г. е убит. Той носи "вина" в очите на Русия за
предходната си антируска политика. Освен това допуска според
русофилите "грешка", като заявява, че е "най-напред българин" и
чак след това русофил. С убийството му е отстранена втората след
Стамболов ярка фигура на българския национализъм. Сигналите,
които Русия дава с елиминирането му, са разчетени от български
те политици. Неслучайно през 1908-1909 г. княз Фердинанд и ми
нистър-председателят - умерен русофил Ал. Малинов, обявяват и
защитават независимостта на България без руско одобрение. Рус
ката подкрепа за българската кауза идва твърде късно - едва след
като Русия разбира, че с антибългарската си позиция има опасност
да изгуби окончателно влиянието си в България. При такива усло
вия през 1909 г. Русия се примирява с българската независимост,
с което завършва този обособен период в двустранните отноше
ния.
Началото му, както посочих по-горе, е свързано с помире
нието с Русия, условие за което възникват едва след падането на
Ст. Стамболов от власт.
На 19.05.1894 г. след неуспешен опит за реорганизация на
Стамболовия кабинет без участието на Ст. Стамболов Фердинанд
утвърждава новото правителство, начело с д-р К. Стоилов. На но
вия министър-председател държавният глава поставя обаче две
192
предварителни усло
вия: свобода във воде
нето на външната по
литика и оставането
като министър на
войната на ген. Рачо
Петров, което е га
ранция за тясната
обвързаност на войс
ката с двореца.
Умело подбра
ното от Фердинанд
правителство обявява,
че няма да променя
външната политика
на страната, и започва
да успокоява общест
веното мнение в Ев
ропа, като го уверява,
че падането на Ст.
Стамболов от власт
К. Стоилов не означава крайна
прозападното влия
ние в България. Изрично се изтъква от новия кабинет, че причи
ните за правителствената промяна са единствено от вътрешнопо
литически характер.1
За да се подчертае приемственост във външната политика,
са изпратени инструкции до дипломатическите ни агенти в чуж
бина в такъв дух. Освен това нито един от българските диплома
тически представители не е отзован.
Съставът на кабинета на К. Стоилов сякаш потвърждава
искреността на правителствените намерения за непромяна на
външнополитическия курс. В кабинета са представени всички те
чения от формираната в края на управлението на Ст. Стамболов
съединистка легална опозиция. Правителството има разнороден
състав и въобще не може да се определи като русофилско. Състои
се от три политически групировки: бивши консерватори (К. Сто
илов, Гр. Начович), либерали на д-р В. Радославов, които всъщ-
193
Янко Гочев
ност формират облика на съединената легална опозиция, и съеди-

нисти от бившата Източна Румелия. Представителят на последни
те Ив. Е. Гешов е финансов министър и е единствен русофил в ка
бинета.
Поради това руската реакция на правителствената промяна
е: задоволство от падането на непримиримия русофоб Ст. Стам-
болов от власт, но и нежелание да променя отношението си към
княз Фердинанд. Втората страна от руското отношение към новия
кабинет определя и следващите ходове на княза. След като е сва
лил и отстранил от власт националиста Ст. Стамболов в името на
помирението с Русия, за да бъде признат от нея, е принуден да
предприеме серия от действия, с които да я спечели на своя стра
на и да си издейства така желаното от него признание.
К. Стоилов и повечето министри не споделят възгледите на
монарха за рязък завой във външната политика на страната, но са
притиснати от него и в името на запазването на властта и съобра
зяване с широките русофилски настроения сред народа нямат
друг избор, освен да водят русофилска външна политика.
Тъкмо при управлението на кабинета на К. Стоилов нара
ства тежестта на държавния глава при определяне на основните
насоки на политиката на страната. След като отстранява Ст. Стам
болов от власт, Фердинанд открито заиграва с русофилството.
Същевременно чувства силата на Ст. Стамболов в България
и в чужбина и докато още не се е укрепил в страната, решава да
притъпи вниманието на бившия вече министър-председател. По
мага му политическата демагогия, която вече добре е усвоил. От
една страна, Фердинанд се хвали на приближените си, че е полу
чил 6000 поздравителни телеграми от страната, които одобряват
действията му по отстраняване на "диктатора" Ст. Стамболов, а от
друга, на 20.05.1894 г. изпраща "благодарствен" рескрипт до съ
щия, в който, макар с половин уста, признава заслугите му коро
ната и династията. Рескриптът завършва с думите на Фердинанд:
"Всегда Вам признателен и благосклонен".
За да е пълен фарсът, Фердинанд вика Ст. Стамболов в дво
реца си и го уверява, че между двамата има само "временна раз
дяла", защото по думите му пак "сигурно ще има нужда от услу
гите му". Дотогава обаче Фердинанд съветва Ст. Стамболов да на
пусне временно България. Докато Ст. Стамболов е в двореца,
194
отвън се събира тълпа, която крещи: "Долу Стамболов! Долу ти

ранина!", и размахва ножове с готовност за разправа с големия
българин. Бившият министър-председател е разярен и едва доб
рал се до дома си, телефонира на княза: "Благодаря Ви Монсень-
ор за манифестацията, която организирахте против мен! Пред до
ма си заварих разюздана тълпа, която ме оскърбяваше, замеряше
с камъни и едва не ме разкъса, когато пристъпвах прага на къща
та си! ...това е ваше дело и вас държа отговорен за живота си!..."2
"Успокойте се! Аз вече наредих на Стоилов, Радославов и
Начович да вземат мерки за опазването Ви от вашия народ" - от
говаря на Ст. Стамболов князът.3
"Народът", за когото Фердинанд говори, всъщност са тълпи
и шайки, предварително организирани от противниците на Стам
болов. В тях се включват много криминални елементи, освободе
ни от затворите от новото правителство, вкарани там от "тирани
на" Ст. Стамболов. Тези групи хора се ползват с високо покрови
телство и тях много често полицията не ги преследва. Те стават
новото оръжие на русофилите. Боравят с тояги, камъни, секири,
вили, револвери и ловджийски пушки и величаят себе си за "ге
рои" и "мъченици" на "диктатора".
Всъщност краят на "ерата Стамболов" отприщва грубите
политически страсти в страната. Всесилният и непримирим наци
оналист Ст. Стамболов си е спечелил достатъчно голям брой вра
гове сред русофилите. Затова избликът на омраза към сваления от
власт държавник е голяма и страстите се изливат в кървави
сблъсъци по улиците на големите градове между националистите,
от една страна, и русофилите, от друга.
Ст. Стамболов реагира гневно на русофилските атаки и пи
ше две писма до княза, в които го обвинява, че покровителства
противозаконните действия на русофилите и му търси отговор
ност за глупавите клевети срещу него, за подготвен атентат, за
извършени посегателства срещу Народното събрание. В писмата
великолепно информираният от своите агенти бивш министър-
председател изброява дори поименно водачите на погромите, ко
ито полицията оставя свободно да върлуват в София.4
На 21.05.1894 г. официозът "Свободно слово" публикува
декларация на правителството. В нея се набляга на демократизи
рането на управлението и на възстановяване на гражданските пра-
195
Янко Гочев
ва и свободи. Нищо не се говори за външната политика на страна

та.3 За Фердинанд обаче курсът на сближение с Русия е крайно не
обходим и трябва да бъде необратим процес. Той намира удобен
начин да го стимулира. Назначава за външен министър доказания
интригант Гр. Начович, в чиято лична омраза към Ст. Стамболов
търси подкрепа за сближението с Русия.
В началото на юни 1894 г. правителството обявява създава
нето на нова партия, наречена "Народна", която, според замисли
те на К. Стоилов, трябва да бъде опората на кабинета. В нея се обе
диняват личности, които имат общ интерес да управляват и да не
допуснат никога връщането на Ст. Стамболов на власт. Народната
партия представлява пъстър политически конгломерат, в който
влизат бивши консерватори, съединисти, част от цанковистите
(около М. Балабанов и д-р Ст. Данев), бивши национални либера
ли, радослависти, дори каравелисти.6 В партията русофилският
елемент не е водещ, но постепенно тежестта му ще нараства. Яд
ро на Народната партия стават силите на старата Консервативна
партия и бившите съединисти от Източна Румелия.
Правителството на К. Стоилов дава възможност на русофи-
лите да действат свободно за пръв път след години нелегална дей
ност срещу българската държава. Князът и правителството пола
гат усилия да ги привлекат на своя страна. Според плана им вът
решнополитическата консолидация трябва да бъде стъпка за спе
челване на благосклонността на Русия.
За русофилите помирението с Русия е основен проблем,
който те свързват отново с отношението си към княза. На тази ос
нова се обособяват сред тях две групировки. Първата се представ
лява от привържениците на П. Каравелов, които през 1896 г. при
емат името Демократическа партия. Те са най-резервирани в от
ношението си към монарха. П. Каравелов заема крайна позиция
срещу признаването му. Той е за помирение с Русия, но без да бъ
де узаконявана властта на Фердинанд. Това е принципна негова
позиция, която той спазва последователно. Затова когато правите
лството му предлага да го освободи от затвора в Черната джамия,
срещу което да подпише декларация, че признава княза, той от
казва. Последицата е, че сам удължава престоя си в затвора.
Втората групировка е на привържениците на националния
предател Др. Цанков. Тя се обявява за много тясно политическо,
196
икономическо и културно сътрудничество с Русия. Отличителни

ят й белег е крайното русофилство, което винаги е било много
опасно за самото съществуване на България. Цанковистите стигат
до искането за пълен синхрон на българската руска външна поли
тика, което означава фактическо подчиняване на България на Ру
сия и на нейните имперски планове на Балканите. Разбира се, съ
юзът на цанковистите с Русия е добре подплатен финансово. Ар
хивите доказват, че чак до 1897 г., т. е. и след падането на Стам-
болов, Др. Цанков "продължава да получава руска финансова по
мощ".
След падането на Стамболов той се премества в Белград,
откъдето с възвания и прокламации до своите привърженици в
България формулира исканията си. Главното в тях е, че обявява
готовността си да признае Фердинанд, след което да работи за по
мирение с Русия. Самовнушава си, че е предопределен да реши
този въпрос, защото нарича помирението с Русия "корона на мо
ята политическа дейност".7 Той разработва и схемата за осъщест
вяването му: обединение на всички русофили, извоюване на мно
зинство в Народното събрание на изборите и натиск върху прави
телството за сближение с Русия. То пък отказва до изборите да до
пусне връщането на Др. Цанков в България. Главна причина е ан-
тидържавната му дейност. Според юриста К. Стоилов по Закона за
амнистията от 1888 г. политически престъпници като Др. Цанков
не могат да се амнистират. На 11.09.1894 г. са проведени избори
за VIII ОНС. В тях нито една партия не печели абсолютно мнози
нство. В пъстрото събрание влизат 53 бивши консерватори, 31
южнобългари съединисти, 20 радослависти, 9 цанковисти и 3 ка-
равелисти, както и 21 депутати с неопределена политическа при
надлежност. Резултатите показват, че Стамболов и Радославов ве
че са малцинство, а Цанков и Каравелов получават по-малко от
очакваното. К. Стоилов счита обаче, че курсът на неговото прави
телство е потвърден. За да отслаби и неутрализира влиянието на
опозицията, той решава да привлече русофилите съединисти на
своя страна. Затова на 17.09.1894 г. техният представител К. Ве
личков влиза в правителството. Бивши консерватори, съединисти
и неангажирани дотогава политически лица се обединяват около
К. Стоилов. Приемат неговата програма, обявяват го за свой ли
дер и полагат основите на новата Народна партия, която от
197
Янко Гочев
22.09.1894 г. се сдобива вече и със свой печатен орган - в. "Мир".

Във външната си политика партията се обявява за възстановяване
на политическите отношения с Русия и укрепване на приятелство
то с "Освободителката". С други думи, в България се появява още
една русофилска партия. К. Стоилов започва да следва последова
телна политика на толериране на русофилите, които вече свобод
но пропагандират вредните за българските интереси свои идеи.
На 15.10.1894 г. VIII ОНС е тържествено открито с тронно
слово на княза, в което той обаче не засяга въпросите за външна
та политика. Депутатите русофили са разгневени и внасят при от
говора на тронното слово питане по този въпрос. Това принужда
ва К. Стоилов да произнесе голяма реч на 24.10.1894 г., в която за
пръв път повдига въпроса за външната политика на кабинета. Той
се обявява за разбирателство и нормални отношения с всички Ве
лики сили. От тях обаче отделя Русия и на отношенията с нея
обръща специално внимание. Отношенията с "Освободителката"
са оценени като "неестествени, ненормални, безполезни, вреди
телни".8 К. Стоилов подчертава, че намеренията на правителство
то са "да влезе в правилни отношения с Русия".9 Посочени са и ар
гументи, които налагат това: традиционни връзки, племенна, ези
кова, религиозна и културна близост между двата народа.
В речта на К. Стоилов личи русофилският почерк на този
западноевропейски възпитаник. Неговият идеал е България да бъ
де Белгия на Балканите. К. Стоилов обаче греши, защото Бълга
рия е разположена, за разлика от Белгия, в регион, в който Русия
има вековни имперски интереси и пред нея след 1878 г. има два
пътя на развитие: или да служи на Русия за реализирането на те
зи интереси, или да се опита да се измъкне от руската опека и по
еме самостоятелен път на съществуване. Стамболов с цената на
много усилия и жертви избира втория път, К. Стоилов се връща
към първия. Ст. Стамболов е националист и счита, че България не
е малка държава и може да се самоуправлява, а К. Стоилов, кой
то е русофил, обратно, в речта си от 24.10.1894 г. счита, че "...мал
ките държави, държавите, които приличат на България, трябва да
осъзнаят едно нещо, че тяхната сила се състои не в тяхната външна
политика, а в тяхната вътрешна политика".10 С други думи, новите
стари отношения, които според К. Стоилов "отговарят на нужди
те и интересите на България", са България да се откаже от право
198
на външна политика в полза на Русия. Няма съмнение, че К. Сто

илов е искрен в речта си. Всъщност чрез него говори Фердинанд.
По необходимост, за да оцелее начело на управлението, К. Стои
лов и неговите министри са длъжни да бъдат говорители на кня
за по външнополитическите въпроси. Те не са убедени, че Русия
ще откликне на призивите им за помирение, но приемат, че в
името на добрите отношения с нея си струва да полагат усилия в
тази насока.
Как Русия разбира ролята на България на Балканите, става
ясно от един разговор на емигранта Д. Ризов с руски държавен де
ец през същата 1894 г. Руснакът, чието име Д. Ризов не спомена
ва в книгата си "Разлагающа се и възраждающа се България", но
вероятно е добре познатият ни С. Татишчев, му заявява открове
но: "Вековните усилия на Русия да освободи българския народ
имат два стимула: алтруистичен и егоистичен. Първият - да отър
ве от ужасното политическо и национално робство един еднопле-
менен и едноверен народ, чийто национален гений бе ни дал аз
буката. Вторият - да направим стопанин на по-голяма част от Бал
канския полуостров един братски народ, който да ни служи като
политическа и военна опора за излаз на Средиземно море. Ние ще
излезем на Средиземно море, но помнете ми думата, че ако изле
зем без вашата помощ или при вашето противодействие, то вие
ще бъдете раздаван (смачкан - б. а.) от нас. Ако такова завоевание
подозирате от Русия, Вие сте прави... Никакъв интерес няма Русия
да се бърка във вашите вътрешни работи или да си налага волята
по вашата вътрешна политика. Пет неща само тя не може допус
на у вас: да заведете една външна политика, враждебна на ней, да
турите войската си в ръцете на враждебна ней държава, да пре
обърнете България в свърталище на руските революционери, да
измените на православието и да напуснете кирилицата. Вън от тия
неща можете да правите каквото благоразсъдите. Никоя велика
сила, не може да направи за вас туй, що може Русия. Вашето по
литическо обединение само Русия може да ви го даде; вашата по
литическа неприкосновеност само Русия може да ви я обезпечи,
защото само Русия е държавата на, чиито интереси не само не
противоречат на вашето обединение и вашата неприкосновеност,
но тези именно нейни интереси пряко й ги налагат".11
Следователно по руските признания България е необходи-
199
Янко Гочев
ма на Русия за контрол над Проливите и излаз на Средиземно мо

ре. Но още по-необходима на Русия е Сърбия, която трябва да
противодейства на Австро-Унгария чрез заграбване на изконни
български земи в Македония. Затова Фердинанд, К. Стоилов и ру-
софилите, отказвайки се от външна политика, по собствените им
думи, тръгват по много опасен за българските национални инте
реси път. Става ясно, че следвайки поетия вече курс на помирение
и сближение с Русия, Фердинанд, К. Стоилов и русофилите тряб
ва да се откажат постепенно от Македония, защото Русия, защи
таваща своите интереси, прави усилия да пренасочи българския
национален идеал на юг с обещание за разширение в Одринска
Тракия, Беломорието и на запад най-много до поречието на р.
Струма.
Стамболов може да приеме от Русия всичко друго, но ни
кога отказите от суверенитет и от Македония. Това свое принцип
но схващане той защитава страстно и последователно и в опози
ция. Той не подбира думите си и се противопоставя с всички сред
ства, с които разполага, за да отклони двореца и русофилското
правителство от сближение с Русия и то с основание, защото Ру
сия продължава да не дава никакви гаранции, че ще зачита бълга
рския суверенитет, и като поощрява сръбските и гръцките апети
ти към Македония, заплашва и българските национални интереси.
Стамболов счита, че "...щом ние стъпим на наклонената плоскост
(сближение с Русия - б. а.), ще се търколим в пропастта и ще из
чезнем в панславянско руската империя...".12
Затова Стамболов реагира гневно на речта на К. Стоилов:
"...Недостойно е за един цял народ да моли отвън да му признаят
княз или крал, когато той сам си го признава!... Князът царува 7
години без благоволението на Русия. Той ще може още 70 годи
ни да царува, ако волята на народа му служи като яка основа... счи
там за престъпление да търсим помирение с Русия само за да се
признае князът... Кой от нас би дал един вол за един вълк? Така
именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата самостоя
телност с непризнат княз срещу печалба на зависимост с признат
княз! Князът се намира тук заради България, а не България заради
княза... Нямаме нужда от официална Русия! Нито засега, нито за
в бъдеще!... Вашата реч, г-н Стоилов, прилича на панаховата прид
ворна сладкарница: сладки работи за всички и за всекиго! Има
200
малки шекерчета с полумесец, има други с андреевский кръст,

има други с княжеска корона и най-сетне и с българский лев. Кой
то яде от едните, трябва да яде и от другите и ще си повреди сто
маха: по-добре е да ги гледаме, да заминем и да ядем една чиста
българска чорба. Не щем руските шекерчета, защото има вътре
отрова; не щем турските шекерчета, защото ще ги платят нещаст
ни наши македонски братя; не щем и княжеските и народните ви
шекерчета, защото не сме деца и защото и за княза и за народа
трябва по-чиста, по-съдържателна, по-здрава храна!"13
Това е ясната и категорична позиция на държавника номер
едно на България Ст. Стамболов. През 1894 г. той предупреждава
русофилите за поетия от тях път. Казва им: "Внимавайте много!
Опасно е за България!", но те не се вслушват в съветите му. Тичат
към Русия, която обаче въобще не желае помирение на първо вре
ме. Отрицателното отношение към Фердинанд и К. Стоилов в Пе
тербург доминира. Това личи от факта, че когато на 15.08.1894 г.
Н. Гирс поднася на Александър III докладна записка по българс
кия въпрос, императорът отказва да слуша каквото и да е било за
помирение с Кобурга.14 Личната му неприязън към Фердинанд
надделява и Александър III отхвърля дори възможността за про
говори за помирение. Липсата на единомислие, а и натрупаното
години наред недоверие към България пречат на Русия да приеме
толкова бързо приятелските жестове, които България демонстри
ра спрямо нея. Освен това Великите сили никога не грешат. Това
е неписано вечно правило в политиката. Затова в Петербург смя
тат, че причините за неуспехите на руската политика са в управни
ците на България. Тя е виновна за разрива. А след като е виновна,
трябва да се извини, да моли прошка, да се покае и чак тогава да
търси благоволението на императора. Подобно е схващането на
русофилите емигранти, които продължават да настояват Ферди
нанд да бъде отстранен от престола.
В отговор на поверителната депеша на Ал. Нелидов от
18/30.08.1894 г., в която той засяга въпроса за "възстановяване на
естествените отношения на България и Русия", Н. Гирс му изпра
ща писмо с дата 9/21.09.1894 г. В него външният министър отно
во декларира руската позиция на "доброжелателство" към Бълга
рия, отказ от "завоевателни цели" и съчувствие на "законното раз
витие на самостоятелния държавнически живот в нея, който е ос-
201
Янко Гочев
нован върху началата на здрава политика, съответстваща и на ин

тересите на Русия. С това съдържание писмото има характер на
програма и указание за поведение на Ал. Нелидов. Зад "благи
стремежи" на Русия, които посланикът в Цариград трябва да де
монстрира пред българите, се крие опит да се подтикнат те към
преговори за помирение, всъщност за приемане безпрекословно
на руските условия. Н. Гирс характеризира в писмото си до Ал.
Нелидов обстановката в България като "известно пробуждане на
народното самосъзнание", което, преведено от езика на руската
дипломация, означава раздвижване на русофилите и поетапното
им навлизане във властта. Все пак Н. Гирс не вижда все още съще
ствени промени в България и затова се обявява за "крайна сдържа
ност" в отношенията с нея. Одобрява думите, казани от Ал. Нели
дов на екзарх Йосиф, че "българите имат нужда от нас, а не ние
от тях". Накрая Н. Гирс характеризира цялата политика на Стам-
болов като "извращение на националните интереси на българи
те".15
Н. Гирс нито е прав в квалификациите си за Стамболов, ни-
то е искрен в писмото си, защото по същото време споменава на
австро-унгарския посланик в Петербург Й. Фон Палавичини, че
"от старите чувства на Русия към България не било останало ни
що".16 Тези сигнали от Петербург са разгадани точно от Ферди
нанд. За поведението му докладва от София австро-унгарският
дипломатически агент Буриан. След един негов разговор с княза
на 17.10.1894 г. той отбелязва: "Изглежда, че понастоящем князът
съзнава ненавременността и съмнителността на всички идеи за по
мирение с Русия. Н. Височество казва, че би запазил ръководство
то на външната политика изключително за себе си и бил решен
енергично да потисне всяка волност на Камарата по отношение на
компрометиращи манифестации (по адрес на Русия)."17 Докладът
е важен, защото доказва, че Фердинанд е поел вече българската
дипломация и зорко наблюдава русофилите, които не трябва да го
изместват от жестовете му спрямо Русия.
Тежката болест на Александър III през есента на 1894 г. е
посрещната в цяла Европа с молебени. Правителството в София
обаче контролира отпечатването на призиви и агитационни мате
риали на русофили в тази връзка. То обаче е безсилно да предотв
рати организирания от германския генерален консул по молба на
202
руснаците в страната молебен. Положението се променя, след ка

то император Александър III умира на 20.10.1894 г. Смъртта на
този опасен враг на България се оказва щастливото събитие, кое
то улеснява сближението и осъществяването на амбициите на
Фердинанд да получи международно признание. Начинът, по кой
то в България се посреща смъртта на императора българофоб, по
казва, че русофилството набира скорост. Естествено, Фердинанд
режисира събитията. Още същия ден той подписва рескрипт, кой
то гласи: "Да се отслужат във всичките Божествени храмове на
Княжеството тържествени панихиди за успокоение на душата на
о Боже почившия император."18 По нареждане на княза България
отбелязва събитието с траур, продължил цели 8 дни. За пръв път
в уж свободна България се спускат черни знамена на българските
държавни учреждения в полза на чужда държава (Русия) и чужд
владетел (Александър III), който откровено мрази България. К.
Стоилов не отстъпва на княза и държи в събранието прочувствено
слово за покойния император и по негова инициатива заседания
та са прекъснати за три дни. Българските дипломати в чужбина по
инструкции от София са принудени да присъстват на панихиди в
столиците на държавите, към които са акредитирани. По този на
чин дипломатическите ни агенти в Букурещ и Цариград влизат в
преки контакти с руските посланици. Фердинанд изпраща събо-
лезнователна телеграма от свое име и от името на българския на
род на новия император Николай II. Подобни телеграми изпра
щат и правителството до външния министър Н. Гирс, Св. синод в
София до руския Св. синод, много организации и частни лица.19
Тази българска акция предизвиква сериозни дискусии сред
руските дипломати от МВнР в Петербург. Обсъден е въпросът да
ли да се отговаря, или не. Решено е все пак да се отговори, но та
ка, че да не личи, че Русия приема каквито и да е задължения.20 На
21.10.1894 г. вечерта се получава в София отговорът на Николай
II, който гласи: "Благодаря ви сърдечно за думите, които Бие ми
отправихте от името на българския народ!". Отговорът на Н. Гирс,
от своя страна, е: "Ние приемаме с удоволствие изказаните
чувства, присъединяващи България към националния траур на Ру
сия."21 Русофилите приемат с радост руските отговори. За тях де
монстрацията на учтивост се приема вече като "половин призна
ние". В случая те приемат желаното за действителност. Остава не-
203
Янко Гочев
ясно дали тези руски отговори са "канцеларска грешка", или нача

ло на нова ера в отношенията между двете държави.
В такива условия русофилското правителство разработва и
обявява своя програма за помирение с Русия. Съдържанието й е
изложено в цитираната по-горе реч на К. Стоилов от 24.10.1894 г.
и две писма на външния министър Гр. Начович от 25.10.1894 г. до
П. Минчович във Виена и П. Димитров в Цариград. Програмата
включва желание Русия да приеме българската депутация за пог
ребението на Александър III. Основното в програмата е признава
нето на Фердинанд от Русия и помирението трябва да обслужи та
зи цел. В програмата въобще не е развит въпросът за характера на
бъдещите отношения с Русия. Въпреки това бившите съединисти
я приемат, за разлика от Др. Цанков, който много държи на прин
ципа на приятелство с Русия, а не само на признаване на княза.
Посредници в тази българска дипломатична акция са Тур
ция и руският посланик във Виена княз Лобанов-Ростовски. Тък
мо с последния на 25.10.1894 г. по инструкции от София агентът
П. Минчович влиза във връзка. Руският посланик, от своя страна,
предава българското желание в Петербург. Следва унищожителен
за българските надежди отговор на Н. Гирс, който го дава лично
без консултации с Николай II и заместника си граф В. Ламсдорф.
Според руския външен министър отговорите на съболезнованията
от България в никакъв случай не означават признаване на положе
нието в България и че посещението на българска делегация в Пе
тербург не може да има официален характер.23 С други думи, бъл
гарите са нежелани за погребението на император Александър III.
За неуспеха на тази първа българска акция, която трябва да отво
ри пътя за сближението, русофилите обвиняват външния ми
нистър Гр. Начович. Един от тях - Сарафов, пише до Ст. Данев
следното: "Винаги, когато Начович е бил на власт, искрена и чест
на политика в България не е имало."24 Русофилите са убедени, че
правителството не следва правилния път за помирение. Това ли
чи от разговора на министър К. Величков с посланика в Цариград
Ал. Нелидов, който посещава в края на ноември 1894 г. България
на път за Турция, връщайки се от погребението на императора. На
26.11.1894 г. К. Величков в съгласие с княза и К. Стоилов го пос
реща на гара София и пътува с него до Ихтиман. Срещата е замис
лена като сондаж за проучване на руската позиция по въпроса за
204
признаването на княза. От името на монарха и на министър-пред

седателя на срещата К. Величков изявява "всеобщото желание за
помирение с Русия".25 Ал. Нелидов обаче няма инструкции да дис
кутира този въпрос и от свое име съобщава, че за това е необходи
мо заявление от българското събрание. Избягва въобще да говори
за признаването на княза. Още на тази среща Ал. Нелидов подс
казва, че помирението е невъзможно без осигуряване на правос
лавна вяра на престолонаследника княз Борис.26
Николай II и руското правителство не одобряват съгласие
то на Ал. Нелидов да се среща и преговаря с българския ми
нистър, защото според тях това може да се тълкува в смисъл, че
Русия прави крачка към сближение с България, без да има серио
зен повод за това. Ал. Нелидов е принуден да дава обяснения. Оп
равдава постъпката си с това, че точно една българска депутация в
Русия ще направи крачка за помирение и ще иска благоразполо
жението на императора. Според него от Русия зависи при какви
обстоятелства ще стане помирението между двете държави.27
В Петербург не остават доволни за това, че българското
правителство поставя условия за приемане на депутацията, вместо
да се залови само с изпращането й. Пред екзарх Йосиф Ал. Нели
дов открито заявява, че българското правителство не дава доказа
телства, за да спечели благоволението на Русия. Сондажът на К.
Величков претърпява неуспех и една от причините е руската не
отстъпчивост пред българската инициатива. "Руският въпрос заспа
- пише Гр. Начович до П. Димитров. - Вече никой не се занимава
с него, нито вътре, нито вън от събранието."28
В Русия все още считат, че България не се е покаяла и не е
отстъпила назад в политиката си дотам, докъдето считат, че е не
обходимо. А какво е необходимо според Русия, разкрива точно
Ал. Нелидов, който в края на 1894 г. в разговор с екзарха подсказ
ва удобната за Петербург формула за помирение: "...България
трябва да бъде под руско покровителство - внушава на екзарха Ал.
Нелидов. - Трябва да бъде руската Финландия на юг."29
Въпреки руските откази за установяване даже и на контак
ти с България, кабинетът на К. Стоилов продължава да полага уси
лия за сближение с Русия, тласкан от неистовото желание на Фер
динанд най-после да бъде признат. Оттук и постоянните българс
ки реверанси спрямо Русия. Кабинетът решава да предприеме
205
Янко Гочев
действия, които да създадат по-дълбоки предпоставки за сближе

ние с "Освободителката". Две от тях са предприети в края на 1894
г. и дават нови импулси на т. нар. помирение.
Първата от тях е реконструкцията на кабинета. Опрян на
русофилското мнозинство в събранието, на 5.12.1894 г. К. Стои
лов подава оставка. На 9.12.1894 г. той сформира нов кабинет, в
който русофилите М. Маджаров и Д. Минчович заменят като ми
нистри антируски настроените В. Радославов и П. Пешев. Прави
телството добива хомогенен вид и подчертано русофилски облик.
Втората предпоставка за по-тясно сближение с Русия е
предприета от Народното събрание, което на 16.12.1894 г. приема
Закон за амнистия на политическите престъпления, извършени в
периода от декември 1883 до декември 1894 г. Въз основа на за
кона започва освобождаване на политически затворници русофи-
ли, наричани вече "жертви на бившия режим".30 За голямо разо
чарование на русофилите амнистията не е всеобща и не обхваща
ръководителите на преврата срещу Батенберг и офицерите емиг
ранти. Самата процедура, която въвежда законът, обслужва поли
тическите цели на правителството. Тя включва подаване на заяв
ление за амнистия от съответното лице до княза. Това е опит ру
софилите емигранти формално да признаят Фердинанд. На осно
ва на този закон на 22.12.1894 г. в България се завръщат Др. Цан
ков и Ал. Людсканов, а П. Каравелов най-после е освободен от
затвора.
С приемането на Закона за амнистията завършва първата
фаза във възстановяването на отношенията с Русия. Пътят за раз
витието на този процес е разчистен. Създават се условия за възоб
новяване на преговорите за решаване на "българската криза". Ру
сия не приема издигната от русофилското правителство в София
програма за помирение, която предвижда императорът да приз
нае българския княз. Не само българската програма пречи, а до
миниращото високомерно имперско мислене на руските управни
ци, според които "българите имат нужда от нас, а не ние от тях".
Отражение на това схващане е руският отказ да се приеме бълга
рската депутация за погребението на Александър III. В крайна
сметка 1894 г. завършва с безрезултатни усилия на България да ус
танови контакти с Русия. Наивните илюзии на русофилите за ед
но бързо помирение бързо рухват. Създават се обаче значителни
206
положителни предпос
тавки, които гарантират
бъдещата възможна про
мяна.
В началото на
1895 г. руският външен
министър Н. Гирс се раз
болява тежко и на 26.01.
с. г. умира. Мястото му
временно, а от
11.03.1895
е заето от бившия руски
посланик княз Лобанов-
Ростовски. Тази промяна
се отчита като положи
княз Лобанов - Ростовски телна от Фердинанд, за-
щото дипломат номер
едно на Русия е лично
познат на княза (в едно свое писмо той го нарича "мой стар при
ятел"), има по-широк поглед върху европейската политика и е
персонално добронамерен към българския държавен глава. Княз
Лобанов-Ростовски не приема идеите на панславистите и смята,
че скъсването на отношенията с България се дължи на грешките
на прекадено ревностни и некомпетентни руски служители в Бъл-
гария.31 Той се ръководи от интересите на Русия и не смята, че
Фердинанд е препятствие по пътя към помирението. Счита даже,
че може да бъде полезен за руската балканска политика.
В лицето на новия външен министър в средите на русата
дипломация се оформя една групировка, която настоява за по-ре
алистичен и по-гъвкав подход спрямо България. Според него не
трябва България прекадено много да се унижава и наказва за
"грешките" си отпреди, а трябва умело да се спечели, за да започ
не да служи на Русия. Тази групировка започва борба с другата ус
ловно наречена българофобска линия сред руските дипломати,
които по въпроса за помирението продължават да следват стария
курс на бившия император Александър III. Тази линия се защита
ва от Николай П и е нея княз Лобанов-Ростовски трябва да води
борба. Според тази групировка българите трябва да си посипят
207
Янко Гочев
главите с пепел и в знак на опрощение да признаят "греховете" си

към "Освободителката". Чак след като бъдат опростени, да се при
еме и изслуша тяхната делегация. Тя трябва да покаже вечната си
признателност към Русия, като условие за признаване на княза е
престолонаследникът Борис да приеме православната вяра. Това е
стратегията на Николай II, с която неговите дипломати трябва да
се съобразяват.
Формулата за помирение е подсказана от С. Татишчев в
публикуваната от него през 1890 г. книга "Из прошлого русской
дипломатии". Според руския дипломат, публицист и историк
"...Русия не само има право да поиска удовлетворение от Бълга
рия, но е и задължена да се възползва от това право. За да се из
бегнат международни недоразумения, трябва точно да формули
ра своите искания: да поиска от България тържествено и пълно
удовлетворение. Българска делегация да дойде в Петербург и да
поднесе в подножието на височайшия престол извиненията на
временното правителство и народа. За извършването на този акт
в България ще бъде изпратен императорски комисар, в присъстви
ето на когото ще бъдат оказани военни почести на руския флаг,
който отново ще се развее над дипломатическото представител
ство, придружен от 101 топовни салюта. След последването на
бързо и безусловно подчинение на регентството на изискванията
на императорския кабинет, ще бъдат възстановени дипломатичес
ките отношения на Русия с България.".
Безусловното подчинение на Русия според С. Татишчев се
свежда до следното:
“1. България, освободена с руска кръв, се нуждае от помощ
та на Русия за защита на своята свобода и за осъществяване на своя
национален идеал - обединяването на Балканския полуостров. То
ва е практическата основа, на която трябва да се изгради руско-
българското сътрудничество;
2. Русия и България имат общи политически интереси, от
което следва да се договорят за съвместни действия. Оттук и не
обходимостта от органическа връзка между двете армии: общ ус
тав, общ мобилизационен план, подчинение на българското воен
но министерство на руското. Ако Русия предприеме военни
действия, българската войска в състава на руската армия се сража
ва за общата кауза;
208
3. Руската военна помощ не се ограничава само със защита

на българската територия, а се разширява и ако случаят позволи,
провъзгласяване на независимостта на България в рамките на
Санстефанския договор.
Това предполага Русия да завземе Константинопол и ако
България искрено желае национално обединение, е длъжна да съ
действа за неговото постигане;
4. Утвърждаването на Русия в Проливите е необходимо ус
ловие не само за руската помощ, но и за руското съгласие за обра
зуване на "целокупна България".”
С. Татишчев е категоричен още през 1890 г., че условията,
които Русия поставя, са сделка и България трябва да разбере, че
това са единствените разумни предположения за изграждането на
отношенията между двете страни. В противен случай, ако Бълга
рия не приеме тези ултимативни руски условия, съдбата й ще бъ
де като тази на Полша, т. е. унищожение и подялба на територи
ята й между Сърбия, Гърция, Румъния и Русия, която трябва да
заграби една широка ивица по протежение на Черно море.32
Тук е необходимо едно важно уточнение. С. Татишчев
(1846-1906 г.) не е случайна личност. От 1881 г. до 1883 г. работи
в МВнР на Русия. След това подава оставка, но продължава да е
доверено лице на императора и изпълнява важни дипломатичес
ки мисии, свързани с решаването на българския въпрос. През 1890
г. при една от тях не успява да наложи на Стамболов руските ус
ловия. Познава много добре всички тайни на руската дипломация,
знае всички нейни интриги, дори клюките в императорския двор.
Оценките и препоръките му за изход от "българската криза" са
повлияни, а по всяка вероятност са съобразени с вижданията на
двора и МВнР. Това, което пише, се споделя от мнозинството рус
ки дипломати. С оглед темата ни, е важно да се отбележи, че в не
гово лице имаме типичен представител на коварната руска дипло
мация, която е готова да тръгне към вариант силова разправа с
България още през 1890 г., ако тя не приеме руския диктат. След
падането на Стамболов същият този Татишчев е много активен.
Още през 1894 г. го виждаме да се среща в Париж с Фердинанд
и да води свръхсекретни разговори с него на четири очи относно
т. нар. помирение, моментът за който и двамата считат, че е настъ
пил. Имаме всички основания да смятаме, че той е една от клю-
209
Янко Гочев
новите фигури при решаването на "българския въпрос". Неговите

схващания се възприемат и от император Николай II.
Тези идеи внушава на Фердинанд и Др. Цанков, който в на
чалото на 1895 г. се завръща от емиграция. Приет е на две после
дователни аудиенции от княза, пред когото обявява подкрепата си
за династията, готовността да работи за т. нар. помирение. Даже
предлага услугите си в тази насока. Тъй като действа като поставе
но лице на Русия, Др. Цанков подсказва на монарха подходящата
стъпка, която трябва да се предприеме, и тя е православното кръ
щение на престолонаследника Борис. Фердинанд приема обаче
хладно тази идея и след като преките контакти и турското посред
ничество дотук не му помагат, той решава да прибегне до услуги
те на руския съюзник Франция. Разчита на успех, защото може да
активизира роднинските си връзки по линия на Орлеаните.
Отначало правителството на К. Стоилов се опитва да из
действа от Ке д'Орсе (МВнР на Франция - б. а.) установяване на
официални отношения между френския дипломатически предс
тавител в София - Лако, и Фердинанд. Франция обаче отнася въп
роса към съюзника си Русия и още с първите си действия показва,
че определя отношението си към България според руската пози
ция. Фердинанд обаче е упорит и прави опит да спечели френс
кия външен министър Г. Аното, с когото си урежда тайна среща в
един апартамент в Париж. Г. Аното е помолен за посредничество
пред Николай II. Усилията му пропадат. Ке д'Орсе отхвърля иде
ята за посредничество поради неизбистреното положение в Бъл
гария и неизвестността за "бъдещите външнополитически ходове
на кобургския княз".33
Тогава Фердинанд решава да използва роднинските си
връзки с френската аристокрация. Херцозите Де Шартър и Д'
Омал, френски роднини на майка му княгиня Клементина, под
помогнати от семейния приятел на Кобургите княз Лобанов-Рос-
товски, успяват да убедят руския царски двор, че не Фердинанд, а
Стамболов е човекът, който осуетява сближението с Русия. Инт
ригата на френските аристократи е успешна. Николай II вярва на
внушенията им. Оттук нататък в Петербург вече трайно се офор
мя убеждението, че Стамболов трябва да бъде елиминиран зави
наги. Княгиня Клементина упорито работи за разбиване на висо
кия му международен авторитет в чужбина. Във Виена тя прави
210
опити да купува европейски вестници, които да очернят допълни

телно Стамболов във всевъзможни грехове и престъпления.
В Париж с френско съдействие и с посредничеството на С.
Татишчев е решен въпросът за изпращането на българска делега
ция при руския император. С. Татишчев се заема дори със задача
да обработи руското обществено мнение, за което князът му от
пуска 20 000 лв.34 Така сближението с Русия е благословено и
стартира процесът на осъществяването му.
През февруари-април 1895 г. К. Стоилов посещава Виена.
Единственият му успех е, че урежда митническия конфликт меж
ду България и Австро-Унгария. В срещите, които провежда, К.
Стоилов констатира повишено недоверие към Фердинанд, което е
неизбежен резултат от поетия курс на сближение с Русия. По то
ва време император Франц Йосиф определя вече Фердинанд като
"преобразил се руснак". Във Виена с основание го подозират, че
зад гърба на своето правителство българският княз води тайни
преговори с Русия. В австрийската столица К. Стоилов много
дискретно предава лично поверително писмо на княза до Лоба-
нов-Ростовски. К. Стоилов набляга на запазване на дискретността,
за да не се увеличат австро-унгарските подозрения към България
и за да не излезе наяве, по думите му, "нашето страстно желание
за сближение с Русия".35
Следващият проблем за Фердинанд и К. Стоилов се оказва
съставянето на българска делегация, която трябва да посети Русия
и да поднесе венец на гроба на императора. Това се оказва много
трудна задача, която води даже до борби в кабинета. В София се
опасяват от това, че Русия няма да приеме присъствие на българс
ки свещеници в делегацията, защото българската църква е схизма-
тична. Екзарх Йосиф е отрицателно настроен по въпроса за учас
тие на свещеници в нея. Счита го за безсмислено. Истинските
причини за отказа му са неговото разочарование от княза, който
още е виновен спрямо българската църква, защото изменя в ней
на вреда чл. 38 от конституцията. Освен това екзарх Йосиф счита,
че мисията на делегацията е обречена на провал при всички слу
чаи, защото Русия преследва други цели, и не вярва, че Фердинанд
е искрен.36
Цанковистите пък настояват делегацията да е народна, т. е.
да бъде съставена от всички партии или пък да бъде избрана от
211
Янко Гочев
Народното събрание. К. Стоилов е съгласен русофилите да обра

зуват ядрото й, но не и обликът й да се определя от крайните ру-
софили, т. е. привържениците на Др. Цанков и П. Каравелов. Той
се стреми към умерен русофилски състав на делегацията, което
означава участие предимно на бивши съединисти, които напълно
подкрепят политиката на кабинета. Освен това по политически
съображения настоява в нея да влязат свещеници, особено митро
полит Климент. "Ако не идат владиците - пише в дневника си К.
Стоилов, - не се достига гонимата цел."37 С позицията си относно
състава на делегацията той показва, че е твърдо решен да използ
ва посещението й, за да раздвижи въпроса за т. нар. помирение.
След дълги обсъждания, колебания и борби между отго
ворните фактори съставът на делегацията придобива следния вид:
Т. Тодоров като председател на събранието, депутатите Ив. Вазов,
д-р Д. Моллов, д-р П. Минчович, П. Наботков и Ив. Е. Гешов,
митрополит Климент и архимандрит Василий. Според чуждите
дипломати по състав делегацията представлява "от главата до пе
тите руски (русофилски - б. а.) елемент"38, което гарантира, ако не
успеха на мисията, поне благосклонен прием в Русия.
Много важно е включването на митрополит Климент. Той
е един от тези русофили, в които Русия има пълно и безусловно
доверие. Митрополит Климент има две лица. Едното - на раболе
пен и покорен православен свещеник. То е за пред Русия. Друго
то му лице е на буен и гневен "политикан в расо", което той де
монстрира само пред националисти, дръзнали да говорят или да
действат против антибългарската руска политика. Неслучайно на
прощалната аудиенция митрополит Климент отказва да целуне
ръката на княза в знак на "опрощение" за предишното му поведе
ние с думите: "Санът не ми позволява да правя това!"39 Въпреки
това Фердинанд ще употреби митрополита в усилията си да полу
чи признанието от Русия. За вредното влияние на митрополита
признава даже К. Стоилов, който пише в дневника си: "Климент
е съвършено под влияние на опозицията. Крайно русофилство,
което може да пожертва и България...".
Докато в София се подготвя съставът на делегацията, тряб
ва да бъде отстранена и последната пречка пред помирението. То
ва е бившият министър-председател Ст. Стамболов, който дори в
опозиция продължава борбата срещу погрешно избрания курс на
212
княза и правителството на сближение с Русия. Със словото си, с

действията си, с връзките си в чужбина и особено с авторитета,
който сам си е създал, Стамболов е много опасен за русофилите.
Затова те избират радикален метод за елиминирането му веднъж
завинаги - убийството.
Това е първото голямо политическо убийство в България,
което разтърсва цяла Европа. То има своя предистория.
И на власт, и в опозиция Стамболов си остава най-преслед-
ваният от атентатори български политик. Често тълпи шайки,
насъскани от русофилите, нападат и пребиват него и привържени
ците му. Принуден е да се движи с телохранител, а след като за
честяват нападенията срещу него, уж за по-голяма сигурност, пред
дома на Стамболов е поставена денонощна стража. От 9.08.1894
г. със специална заповед достъпът до дома му е ограничен. Това е
посегателство върху неговото право на лична свобода, която зася
га и съпругата, и децата му. Стамболов протестира с писмо до кня
за, защото без съдебно решение е поставен под домашен арест.
Намесва се английският дипломат X. Деринг, който иска и полу
чава среща с княза по същия повод. В отговор Фердинанд цинич
но му заявява, че "...те (русофилите - б. а.) го безпокоят малко, по
причина на начина, по който ги напада във вестника си: това е
всичко".40Стамболов е разгневен от това заявление на княза. Убе
ден е, без подкрепата и поощрението му правителството никога
няма да налага такива полицейски мерки спрямо него.
Следващият удар върху Стамболов е предприет след пуб
ликуването в Европа от германския вестник "Франкфуртер цай-
тунг" на едно негово интервю, взето от негов кореспондент. В не
го Стамболов напада персонално княза и критикува обрата в по
литиката му, като подчертава, че "князът има само една политика:
да бъде признат от Русия. Това е негова фикс идея, нещо като бо
лест... Голямата му цел е да може да пътува в чужбина, като цару
ващ княз, да се показва в българската си униформа и да бъде пос
рещан по гарите от генерали... Не бива да мисли, че ще бъде ос
тавен да жертва България заради такива съображения".41 Стамбо
лов изрича публично една жестока истина и има смелост публич
но да я разпространи чрез вестника в Европа. Това вече е прека-
лено за Фердинанд и русофилите. Точно това интервю открива съ
дебната им разправа с големия българин. На 24.08.1894 г. Стамбо-
213
Янко Гочев
лов е призован в съда и е обвинен в клевета срещу личността на

княза. Обвинението е абсурдно, защото тогава няма действащ
български закон, който да обосновава наказателна отговорност за
деяние, извършено от чужд журналист, публикувал статия в чужд
вестник. Въпреки това Стамболов е осъден. Освободен е под га
ранция, събрана от приятелите му в съдебната зала в размер на 35
000 златни лева. Отгоре на всичко, когато Стамболов и адвокатът
му напускат сградата на съда, са замеряни с град от тухли и камъ
ни от буйна тълпа, като един полицейски пристав подстрекава
към саморазправа. Това е първият от поредицата инциденти, пря
ко насочени срещу Стамболов, които са инсценирани от правите
лството, даващо указания на съдията по делото.
След изборите русофилското мнозинство в събранието по
дема нова атака. На 16.11.1894 г. е създадена седемчленна парла
ментарна анкетна комисия, която има задача да разследва злоу
потребите на Стамболов. Създаването й е законно на основание
чл. 106 и чл. 109, ал. 2 от конституцията, но съставът й е от русо-
фили и то репресирани, което пък гарантира изпълнението на
широкомащабния план за омаскаряването на големия държавник.
Преди да бъде убит от русофилите, Стамболов трябва да бъде оп-
лют и обруган, за да може да няма повече националисти в Бълга
рия. Обвиненията, които комисията трябва да "докаже", са пред
варително посочени от правителството. Те са нарушения на конс
титуцията, злоупотреба с пари и власт. На 22.12.1894 г. комисия
та провежда първото си заседание и налага първата мярка: "Стам
болов най-напред да се вземе под строг полицейски надзор." Така
започва парламентарният шантаж спрямо бившия министър-
председател и изпълнение на заканата на Фердинанд, който по ад
рес на Стамболов обявява: "Ще го смъкна политически, морално
и физически!".42 Комисията няма съдебна власт. Съставя обаче
протокол, при това неподписан от К. Стоилов, който е и вътре
шен министър, с който протокол в нарушение на закона налага за
пор върху имотите на Стамболов. Блокирани са и банковите му
сметки. Това е поредният произвол, нарушаващ личните права на
Стамболов, чийто писмен протест до К. Стоилов остава без ефект.
По предложение на същата комисия през декември 1894 г. На
родното събрание гласува Закон за незаконно забогателите чинов
ници. Законът е наказателен и му е придадено нарочно обратно
214
действие. Той позволява всеки държавен служител да бъде раз

питван за това, което притежава като имущество. Ако правител
ството не е доволно от обясненията, то може да конфискува имо
тите му и да го изпрати в затвора. Законът е антиконституционен
и нарушава чл. 67 и чл. 75 от конституцията, които защитават пра
вото на собственост и правото на лична неприкосновеност. Той
пряко е насочен срещу Стамболов и приятеля му Д. Петков. В
доклада на комисията двамата са обвинени, че носят вина за неп
равомерно използване на държавни средства. Твърденията на ко
мисията широко се пропагандират от правителствената русофилс-
ка преса и от руския печат. Въпреки това комисията не успява да
докаже две лъжи на русофилската пропаганда, че Д. Петков е ми
лионер и управлението на Стамболов е покварено и корумпира
но.
Това, че дейността на комисията е насочена към разправа с
тях двамата, личи и от факта, че бившите министри на Стамболов
и настоящи негови противници - К. Стоилов, В. Радославов, Г. На-
чович, не са разследвани за незаконни сделки. Причината е една -
управляващи са.
За да компрометира и съсипе моралния облик на Стамбо
лов, русофилската власт разпространява абсурдни обвинения.
Правителственият печат, професионални доносници и хора, пост
радали от режима му, обединяват усилията си. Група софийски
проститутки, подучени предварително и получили пари, са дока
рани да свидетелстват пред комисията. Те обвиняват Стамболов в
изнасилване и прелъстявания. Обвинението е скалъпено и е осмя
но от западната преса, която го взема на подбив. Това е поредно
то незаконно разпореждане на русофилската власт срещу запла
щане да подбужда хора да лъжесвидетелстват. В същата област е
и умишлено разпространеният слух, че Стамболов е обезчестил
70 девици. Това е клевета, за която на Стамболов не е дадено пра
во да се защити и да търси отговорност от разпространителите й.
Тълпи, насъскани от русофилите и русофилската преса, мощно
подемат изобличителния лозунг по негов адрес: "Долу блуд
никът!". Стамболов отговаря на лъжите, клеветите и нападките с
желязно аргументирана критика и не се страхува да казва истини
те за поведението на княза и правителството, особено пред чуж
ди дипломати и журналисти.
215
Янко Гочев
Срещу него пара

лелно се подготвят два
заговора за ликвидира
нето му. Единият е офи
циалният, в който участ
ват князът и правител
ството, които обаче
действат задкулисно.
Вторият е нелегалният
заговор, подготвян от
платени наемни убийци,
финансирани от Азиатс
кия департамент (тайна
служба в МВнР на Русия
- б. а.).
Амнистията, гла
сувана в края на 1894 г.,
улеснява подготовката
на заговора. От емигра
ция се завръщат теро
Един от убийците на Стамболов
рист N51 на България по
това време Наум Тюфек-
чиев, участник в атентатите срещу Хр. Белчев и Г. Вълкович, Илия
Георгиев, замесен в първия атентат, и Димитър Ризов, който е
вдъхновителят на убийството на Хр. Белчев. Амнистирани са още
Михаил Ставрев (Халю), стрелял срещу Хр. Белчев и Ст. Стамбо-
лов, и Боне Георгиев. От началото на 1895 г. тази група започва
подготовка за убийството на Ст. Стамболов. Какви са мотивите
им? В заговора тясно се преплитат два мотива. Първият е този за
личното отмъщение. Н. Тюфекчиев и македонците около него се
стремят да отмъстят за смъртта на кап. К. Паница, а Н. Тюфекчи
ев - и за смъртта на своя брат Денчо. Вторият мотив включва по-
висши съображения. Русофилите, които управляват вече, считат,
че Стамболов трябва да бъде убит в името на възстановяване на
отношенията с Русия. Това е мотивът за убийството по политичес
ка целесъобразност. Така висшите династични (на княза) и дър
жавни интереси налагат елиминирането му. Освен това македон
ците считат, че Стамболов с приятелската си политика спрямо
216
Турция е пречка за разпалването на така желаната от тях револю

ция за освобождение на Македония с помощта на Русия. Неслу-
чайно Н. Тюфекчиев в края на 1894 г. влиза в ръководството на
ВМОК и става негов подпредседател. "Унчето", както го наричат
по прякор, разполага с много пари и с влиятелни приятели сред
политици и полицаи. Освен това като майстор тюфекчия (пушкар
- б. а.) произвежда и продава ръчни бомби, револвери и други оръ
жия, а също взривове, т. е. разполага с технически средства за
извършване на един атентат.
Официалният заговор, който тече паралелно в началото на
1895 г., изчерпва възможностите си за натиск и разправата със
Стамболов временно зацикля. Новото, което раждат русофилите,
е абсурдното обвинение, че Стамболов е убил приятеля си Хр.
Белчев. Издадена е дори заповед на следователя Софрониев Стам
болов да бъде арестуван и разпитван по този случай. Следователят
работи към Военния съд и изпраща заповедта си на началника на
дивизията за изпълнение. Той обаче отказва да я изпълни, защото
няма заповед от Военното министерство. Когато пита Софрониев
каква е нуждата от ареста на Стамболов, следователят признава:
"Понеже аз действам според наставленията от министерството."43
Това е признание, че правителството е замесено в заговора за
убийството на Стамболов. Абсурдното обвинение цели Стамбо
лов да бъде затворен, унижен и принуден да мълчи. Същевремен
но лицето, заподозряно в убийството на Хр. Белчев, е оправдано
и освободено. Следват остри възражения на западните дипломати.
Най-активни са английският посланик А. Никълсън и австро-унга-
рският фон Буриан. Последицата е, че наказателното производ
ство е прекратено. Дипломатите успяват да убедят К. Стоилов, че
с действията си правителството ще предизвика скандал в Европа.
Стамболов не мирува и получава над 4000 телеграми от цяла Бъл
гария, публикувани във в. "Свобода", с протест срещу действията
на правителството.
През пролетта на 1895 г. подготовката на заговора за убий
ството на Стамболов е ускорена по външнополитически съобра
жения. Сондажите, които кабинетът предприема в Берлин, Виена
и Букурещ за помирение с Русия, не са успешни. Те доказват, че
авторитетът и доверието на Запада към Стамболов са много голе
ми. За сметка на това политиката на правителството се приема с
217
Янко Гочев
явни резерви. Правителството спешно търси изход от тази ситуа

ция. Започва подготвяне на изобличителни материали срещу
Стамболов, за да бъде развенчан ореолът около името му в Евро
па. Лично К. Стоилов подготвя през 1895 г. публикуването на
френски и немски език на брошура срещу Стамболов. Така каби
нетът на К. Стоилов пренася борбата срещу бившия министър-
председател в чужбина.
Стамболов се добира до достоверни сведения за подготве
ния заговор срещу него и разбира, че е обречен. На 3.04.1895 г.
провежда важен разговор с немския журналист Р. фон Мах. Пред
него признава, че има заговор за убийството му. Заключението му
е: заговорът е назрял, убийството е предстоящо. На 14.04.1895 г.
Стамболов предава на Р. фон Мах запечатано писмо с дата 11.03
с. г., наречено "Кроежът за убиването ми".44 Молбата му е да го за
пази, като го отвори и публикува след смъртта му. Това е много
смел ход на Стамболов, чийто замисъл е сведенията да се съобщят
на съда, а европейският печат да даде гласност за неговото убий
ство. "Светът трябва да узнае, че съм знаел плановете на моите
противници, а може би един ден справедливостта ще намери под
будителите на това зловещо дело."43 Това е саморъчното завеща
ние на Стамболов, с което той ще обвинява и след смъртта си сво
ите политически противници.
През пролетта на 1895 г. подготвеното убийство на Стам
болов е вече публична тайна. В обществото се спори не дали ще
бъде извършено, а кога ще стане. Софиянци знаят много точно
имената на убийците. Те пък въобще не се крият, защото очевид
но имат високи протекции. Показват даже ножовете и оръжията,
с които ще извършат убийството.
Според сведенията на Р. фон Мах, събрани и представени
му от Стамболов, инициатор на заговора е кръгът около Н. Тю-
фекчиев. Тези наемни убийци, участвали и в предните, финанси
рани от Азиатския департамент атентати, създават една банда от
10-15 души, която се обучава да си служи с оръжие. Заговорници-
те се укриват в хотела на братя Минко и Тодор Иванови в София
и в локала на софийския сводник Робчето. Н. Тюфекчиев се дви
жи по това време свободно в София. Независимо че има влязла в
сила присъда от 15 години строг тъмничен затвор за убийството
на Г. Вълкович, наложена от турския съд, българската власт не го
218
арестува и екстрадира в Турция. Работи вече като таен агент на со

фийската полиция.
Вторият организатор на заговора е Г. Начович, който е стар
противник на Стамболов и настоящ външен министър. Г. Начович
обещава на заговорниците леки присъди, ако бъдат заловени, и до
ри съдействие за помилване. Н. Тюфекчиев често посещава Г. На
чович, за което има много свидетелства. Предполага се, че Г. На
чович е давал пари на Унчето за подготовка на заговора. Планът
на заговорниците включва изпращането до двореца в София и до
вестниците на предварително разпратени от тях до привържени
ците им в провинцията телеграми, с които местите русофили да
благодарят, че България се е избавила от "тиранина" Стамболов.
Въвлечена е и част от софийската полиция, в която русофи-
лите имат свои привърженици на високи постове. Те съобщават
на заговорниците кога и къде ходи Стамболов и с кого се среща.
Според Стамболов "за това проектируемо убийство знае и
Рачо Петров", който е военният министър в правителството на К.
Стоилов. Той не е русофил, но е доверено лице на Фердинанд. То
ва означава, че и князът е в течение на заговора. За участието на
Фердинанд обаче Стамболов има само подозрения, не и доказате
лства. Съществуват само косвени улики за неговата намеса. Напри
мер Г. Начович съветва княза да приеме на аудиенция убийците, с
което явно цели да им вдъхне смелост. Освен това външният ми
нистър съветва Н. Тюфекчиев, че князът ще гледа с добро око на
убийството. Според някои сведения Н. Тюфекчиев има свободен
достъп в двореца и влиза в него през задния му вход.
На 3.05.1895 г. Стамболов иска паспорт да отиде в чужби
на да лекува диабета си. Правителството му дава твърд и решите
лен отказ, под предлог че трябва да е на разположение на анкет
ната комисия, която го разследва. Русофилите използват в свой
интерес молбата на Стамболов. Клеветят го в пресата си, че иска
да избегне бъдещия съд, като избяга и се укрие в чужбина, а боле
стта му е измислена. Когато Фердинанд повдига все пак въпроса
за паспорта пред К. Стоилов, среща категоричното нежелание на
своя министър-председател дори въпросът да бъде обсъждан. За да
притисне княза, К. Стоилов заплашва, че ако Фердинанд пусне
Стамболов в чужбина, ще подаде оставка. Все пак Фердинанд се
презастрахова и обявява пред К. Стоилов, че той сам "носи отго-
219
Янко Гочев
ворност за решението".46 Това е игра на Фердинанд, който не ис

ка да се хвърлят улики срещу него, че е замесен в заговора. Него
вата майка Клементина е на друго мнение, защото през юли 1895
г. казва на един унгарски магнат следното: "Паспорт за чужбина
на Стамболов не можеше да се издаде, докато не се върнеше де
легацията от Русия - защото веднъж намерил се в чужбина, Стам
болов би направил такива изявления, които биха попречили на
мисията й, колкото голям патриот и държавник да е той, да спъ
ва ония политически постъпки за държавата, от които зависи
уреждане на положението й в Европа."47 Клементина обвързва по
безспорен начин оставането на болния Стамболов в България с
външнополитическите цели на правителството. Това доказва учас
тие на двореца в заговора.
Подобно е схващането на К. Стоилов, който се опасява да
не би при лечението си в чужбина Стамболов да използва връзки
те си в Европа, за да работи срещу кабинета, да предизвика пада-
4.8
нето му и дори да компрометира княза.
Ясно е, че Стамболов пречи и на двореца, и на правител
ството. В името на т. нар. помирение с Русия той трябва да бъде
не само неутрализиран, но и убит. Съдбата на Стамболов вече е
предрешена и той до смъртта си ще бъде затворник в своя
собствен дом. Посетителите го записват, разпитват и заплашват от
полицията. С невъздържан език правителствените вестници сипят
безброй обиди и клевети срещу Стамболов. Така русофилите не
само морално го съсипват и унищожават, но и обработват обще
ственото мнение в страната, което трябва да приеме неговата
смърт със задоволство и радост.
Два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по
време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява това, че с не
го са австро-унгарският дипломатически агент фон Буриан. Той
заедно с английския и италианския агент в София му остават вер
ни докрай. Дори заявяват на правителството, че ако се случи не
що със Стамболов, цялата отговорност ще понесе то. "С отказва
нето да даде паспорт за чужбина, това правителство подписало та
ка сигурно смъртната присъда на Стамболов, както, ако го беше
само застреляло..."49 Втората молба на Стамболов за паспорт за ле
чение в чужбина също е отхвърлена. Този път и Фердинанд е ка
тегорично против.
220
Междувременно анкетната комисия трябва да завърши ра

ботата си на 1.07.1895 г. След този срок отпада поводът да му се
откаже задграничен паспорт. Затова заговорниците се активизи
рат. В края на юни 1895 г. Стамболов получава анонимно писмо
без подпис, в което е заплашен, че ще бъде убит със същия нож, с
който е убит Г. Вълкович. Това е косвено доказателство кои стоят
зад атентата. Те са същите наемни убийци, пратени да вършат
атентати от Азиатския департамент.
Страстите се нажежават, за което говори вестникарската
война. В нея съотношението на силите е неравностойно. Стамбо-
ловистката "Свобода" воюва с десетки русофилски вестници и
списания. Взаимните нападки губят политическия си облик и при
добиват личен характер. За русофилите Стамболов продължава да
е "блудникът". "Свобода" от своя страна клевети Г. Начович, като
го обвинява в блудство с дъщеря му. Министърът е силно засегнат
и публично заявява: "За тази чудовищна гнусота ще платя жесто
ко на Стамболов."50 Г. Начович никога няма да прости на Стамбо
лов това обвинение. Подготовката за заговора е ускорена.
С критиките си спрямо Русия Стамболов предизвиква
убийците си и подписва смъртната си присъда. Според него посе
щение на българската делегация в Русия ще постави независимо
стта и свободата на България "пред смъртна опасност чрез окая
ния русофилизъм на нашето правителство".51
На 26.06.1895 г. Стамболов пише писмо до бъдещия си би
ограф А. Бимън. В него отбелязва: "Както знаете, депутацията, на
чело с митрополит Климент, е пристигнала в Петербург да поло
жи венец на гроба на император Александър III и в същото вре
ме да предложи условията за погубването на България. Князът се
радва, че депутацията е била приета, и вярва, че чрез нея той ще
получи признанието си. Той е готов да направи всякакви отстъп
ки, стига само царят да се съгласи да го признае. Аз никога не съм
мислил, че ще слезем толкова ниско, но какво можем ние да нап
равим, когато те "солят солта"... Моля, кажи ми какво говорят и
мислят хората в Цариград? Не е възможно Великите сили да поз
волят на нашето правителство да продаде България на Русия. Да
речем, че Русия признае княза, ще ли и Турция да го признае? А
какво да кажем за Австрия и Тройния съюз? Князът сега е съвър
шено под влиянието на своите русофили министри - Величков,
221
Янко Гочев
Маджаров и Гешов..."52
Писмото доказва отново, че единствената идея, която опре
деля смисъла на живота на Стамболов, е съдбата на България. Ли
чи силна тревога за нейното бъдеще. Дори като смъртник той се
бори тя да не бъде погубена от Русия. Стамболов е болезнено за
сегнат. Високото му национално самочувствие не приема русофи-
лското раболепие на правителството на К. Стоилов и откритото
заиграване на Фердинанд с Русия, който е готов на всякакви
отстъпки само и само Русия да го признае. Особеното е, че Стам
болов не вини своя народ, а русофилите, които от името на наро
да падат толкова ниско пред Русия. Накрая Стамболов апелира
Европа да спаси България от лапите на руската мечка. За разлика
от Фердинанд Стамболов остава безкомпромисен защитник на
България. Никога не приема отстъпки пред Русия, а само в името
на България. Това решава съдбата му!
На 1.07.1895 г. Стамболов отива на лов с приятели в Искъ
рското дефиле. От София след него тръгва въоръжена до зъби по-
теря от убийци. В с. Богров разпитват накъде е тръгнал Стамбо
лов. Кръчмарят в селото обаче е стар негов приятел. Смел и съоб
разителен, им посочва погрешна посока, с което заблуждава бан
дата и спасява Стамболов от сигурна смърт.
Докато заговорниците правят последни приготовления, ру-
софилският правителствен печат открито призовава към самора
зправа със Стамболов. Официозът "Мир" е безпощаден. На
1.07.1895 г. отговаря на обвиненията на "Свобода", критикуваща
политиката на К. Стоилов по македонския въпрос, като подчерта
ва, че за клеветите във всички цивилизовани страни домовете на
Ст. Стамболов и Д. Петков биха се превърнали в пепелища и из
под тях "да се събират кокалите на двамата разбойници". На
2.07.1895 г. в. "Мир" продължава нападките срещу двамата. Спо
ред официоза "единственото нещо, което трябва да се стори с тях,
е да се одерат месата им от кокалите".53
Убийците на Стамболов получават ясен намек. Публикаци
ите на "Мир" са открит призив за убийство с точен адресат. Повод
за разправата с него е становището му срещу изпращането на че
ти в Македония. Това не е случайно, защото убийците му са свър
зани с македонското революционна движение.
Атентатът срещу Стамболов е тяхно дело и е извършен на
222
3.07.1895 г. в София. Описан е от много автори. Най-автентичен е

разказът на Р. фон Мах, съставен вероятно по сведения на Д. Пет
ков и телохранителя на Стамболов Гунчо. Р. фон Мах записва и
последните думи на Стамболов, които са посветени на Македо
ния. В заведението "Юнион клуб", което той посещава този ден за
последно, доближава до Р. фон Мах и го пита: "Е, как върви с тво
ите македонци? (Германецът е издал наскоро брошура по македо
нския въпрос, затова Стамболов се обръща така към него - б. а.).
Слабо, нали? Жалко за нашите храбри офицери, които сега про
ливат там без полза кръвта си. Това трябва да стане съвсем друго
яче. Хайде, Петков, сбогом и довиждане!"54
Около 19.15 ч. на 3.07.1895 г. Стамболов заедно с Д. Пет
ков излиза от "Юнион клуб". Качва се на първия срещнат файтон,
който обаче се оказва нает от заговорниците. Файтонджията маке
донец М. Ацев предварително чака "жертвата" и е отклонявал
всички други клиенти, защото е нает вече. Файтонът поема към
къщата на Стамболов на ул. "Раковска". Разстоянието е само 400
крачки. Убийците му са Михаил Ставрев (Халю), Боне Георгиев
(бивш секретар на К. Паница) и Атанас Цветков (Талю) и са въ
оръжени с ятагани и револвери. Те предварително са устроили за
сада. Нападат файтона от една странична улица. Първо двама от
тях атакуват и стрелят с револвери. Стамболов извиква на Д. Пет
ков: "Загубени сме!," и скача от файтона. В този момент М. Ацев
подкарва файтона си, за да отдалечи Гунчо от Стамболов. При по
теглянето му едноръкият Д. Петков пада и Стамболов остава сам.
Побягва обратно към "Юнион клуб", преследван от Халю и Б. Ге
оргиев. Тичайки, Стамболов вади револвера си и стреля по убий
ците. Ранява Халю в шията. Въпреки това обаче Халю настига
Стамболов и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада на
земята, а убийците, към които се присъединява и Талю, продължа
ват да го секат с дива ярост с ятаганите си по главата.
Полиция няма. След първите изстрели уличните полицаи
побягват. Само Гунчо стреля и преследва убийците, които се раз
минават с полицаите, дали им възможност свободно да се укрият.
Безразличието на полицията се доказва от спомените на съпруга
та на английския дипломатически агент г-жа Николсън, която
случайно вижда един от убийците с окървавен нож свободно да се
разхожда. Б. Георгиев е откаран бързо от М. Ацев, който му пома-
223
Янко Гочев
Убийство на Стамболов, гроба на Стамболов
га да се скрие. Талю също изчезва, а Халю е подгонен от Гунчо,

който стреля по него и го ранява леко във врата. Точно в този мо
мент се появява полиция, която помага на Халю да избяга и да се
укрие. Уж по погрешка тя арестува Гунчо. Полицейският инспек
тор Морфов дори удря със сабята си Гунчо и го ранява, а стража
рите го обезоръжават. Гунчо е арестуван в IV полицейски участък.
После е изпратен в болница и пазен строго под стража.
Д. Петков, безсилен, вижда трагедията на приятеля си
Стамболов, пребит и убит като улично куче за назидание на всеки
дръзнал да се обяви срещу политиката на Русия. След атентата
Стамболов е в много тежко състояние. Получил е 23 дълбоки по-
резни рани, 12 от тях на главата, другите на ръцете, с които се е
пазил от ятаганите. При огледа полицията намира 3,5x2,5 см ко
жа от главата му, част от показалеца - 2,5 см, кърваво петно 55x21
см. Едното му око виси от очната кухина. Три пръста от двете му
ръце са отсечени. При огледа на местопрестъплението полицията
намира част от оръжията на убийците - един ятаган и щик от пуш
ка "Бердана". Стамболов обаче е в съзнание и казва на Д. Петков:
"Убийците ми са Халю и Тюфекчиев!"55 Отнесен е в дома си. Вед
нага е опериран. Отрязват и двете му ръце. Остава обаче в критич
но състояние. Една от раните на главата му предизвиква възпале
ние на мозъка. Вероятно причина за това е разваленият зехтин, с
който убийците са намазали оръжията си. Три дена Стамболов е
в агония. В присъствието на лекари, съпругата му и чужди дипло-
224
мати отново назовава убийците си: княза, Г. Начович, Н. Тюфек-

чиев и Халю. В 4.00 ч. сутринта на 6.07 1895 г. Стамболов умира
в страшни мъки.
Отзвукът от атентата е много голям. Цяла Европа е потре
сена. Европейската преса отбелязва с възмущение "дивашкото
убийство на "българския Бисмарк". Стамболов е възхвален като
"пламенен патриот", "скалата срещу Русия", "гаранта за българска
та независимост". Дори вестниците в Северна Америка разпрост
раняват новината. Императори, крале, кралици, държавници и
дипломати, потресени и възмутени, изразяват съчувствието се към
убития велик българин. Лично английската кралица Виктория и
императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф изпращат съболез-
нователни телеграми до съпругата на Стамболов Поликсения.
Английският агент А. Никълсън получава инструкция от Лондон
лично да положи венец на ковчега на Стамболов и да присъства
на погребението.
С варварското убийство русофилите хвърлят черно петно
върху България. Създават й негативен образ в Европа, където се
появяват обвинения, че българският народ не е узрял за цивили
зовани маниери. Интересна е реакцията на султан Абдул Хамид,
който е обсебен силно от феномена Стамболов. Пред придворни
те си, когато получава вестта за убийството, възклицава: "Прокле
та бъди, страна! Родена си само за чуждо робство!"... В него и са
мо в него (Стамболов - б. а.) аз имах вяра, защото беше велик!"56
Така петвековният поробител на българския народ, турски
ят султан признава величието на големия български държавник,
водил жестока борба за свободата и независимостта на родината,
но тъкмо поради това убит от русофилите.
По време на убийството на Стамболов, както винаги по
традиция, когато в България предстоят важни събития, Ферди
нанд е в чужбина. Още на 24.04.1895 г. съвсем неочаквано за ми
нистрите, вероятно за да си създаде алиби и да не се забърква име
то му в атентата, той напуска България. Намира си оправдание:
лов на глухари и почитане на годишнина от смъртта на херцоги-
ня фон Байерн. Според австро-унгарски дипломатически доклади
Фердинанд обаче се опитва отново да се сближи с Русия, този път
чрез посредничеството на английския престолонаследник Едуард.
Князът решава да използва близките връзки на Уелския принц с
225
Янко Гочев
Романови.57 Затова тръгва за Европа. Каква е истината за пътува

нето на княза, не се знае, но безспорен факт е, че престоят му в
Европа е продължителен и съвпада с атентата срещу Стамболов.
По време на атентата Фердинанд е в Карлсбад (Австро-Ун
гария). От 25.06.1895 г. се установява в този курорт във вила "Те-
реза". Престоят му става кошмарен заради реакцията на австрийс
кото общество и преса. "Роптаеща и враждебна тълпа" го посре
ща след смъртта на Стамболов. Народът идва, за да види лично
"убиеца". Във вилата си е засипан от телеграми на русофилите,
одобряващи с "една чиста свирепа радост" убийството. Според
личния му секретар - граф Бурбулон, Фердинанд го коментира та
ка: "Нещастният! Ако ме беше послушал! Ако вместо да се отда
ва на черни мисли и да сипе злоба, бе напуснал България, за да
попътува малко, за да го позабравят, за да се уталожи огромната
натрупана към него омраза, това нямаше да се случи!"58
Германската и австрийската преса обаче обвиняват Ферди
нанд в съучастие в убийство. Наричат го пряко "der Morder" ("уби
еца"). Князът не бърза да се върне в България. От Карлсбад изпра
ща дълга телеграма до К. Стоилов, в която изразява възмущение
то си, "узнавайки за това подло нападение срещу г-н Стамболов и
за смъртта на човека, изиграл толкова голяма роля в аналите на
нашата история".59 Фердинанд е наистина шокиран, но не толкова
от самото убийство, колкото от обвиненията, които се сипят сре
щу него от всички страни. Затова нарича тона на германските и
австрийските вестници, които го обвиняват, "отвратителен". По
ради обвиненията, обидите и клеветите Фердинанд нарежда К.
Стоилов, офицерите и държавните чиновници да не участват в
погребението на Стамболов. Мотивът му за това решение е, че то
е "единствено достойно за честта на владетеля и неговите мини
стри пред лицето на нацията, която им се е доверила".60 На
6.07.1895 г. изпраща обаче на вдовицата на Стамболов съболезно-
вателна телеграма. Тя и семейството й отхвърлят всякакви контак
ти с княза. Върнат е офицерът, изпратен от Фердинанд, който
трябва да положи венец на саркофага на убития бивш министър-
председател. Съпругата, роднините и приятелите на Стамболов
смятат, че князът и правителството носят морална отговорност за
убийството. В. "Свобода" възкликва: "Тържествувайте сега вий, из
роди на българския народ, злодейци в официално облекло. Рад-
226
вайте се, че успяхте да отсечете ония свещени ръце, които запази

ха България и туриха на княза короната на българските царе! Ве
селете се, че постигнахте целта си и отрязахте ръката, която ви
препятстваше да предавате Отечеството! Но ще можете ли вий да
бъдете спокойни? Ще можете ли вий да преглътвате с чиста съ
вест християнската си коммка? Не, и хиляди пъти не! Гдето и да
се криете, където и да отидете, кръвта на Стамболова ще се изп-
речва напреде ви и ще ви души".61
Фердинанд често е обвиняван от много страни за "интелек
туален вдъхновител" на убийството. Князът има лична вина, защо-
то нищо не прави, за да го предотврати. Мълчанието на княза на
молбата на Стамболов, с която той иска гаранция за сигурността
си като негов поданик, е недопустима за един държавен глава. На
истина няма писмено доказателство, което да доказвава хипотеза
та за участието на Фердинанд в заговора за убийството. Има оба
че някои факти, които я потвърждават. Убийците, вкл. Н. Тюфек-
чиев, търсят неговото съдействие. Той приема на тайна аудиенция
не само Н. Тюфекчиев, но и Д. Ризов и Ил. Гергов. Д. Ризов е
свързан с много афери и е приближен на К. Паница. Той е
безскрупулен кариерист, у когото доминират личният интерес над
всички идеи. Затова е ту русофил, ту националист, ту монархист,
ту републиканец. При Стамболовото управление е русофил емиг
рант и участва в атентата срещу Хр. Белчев. После става доверено
лице на Фердинанд, търговски агент в Македония и дипломат от
кариерата, която се развива тогава, когато Фердинанд заиграва с
Русия. Ил. Гергов е член на заговорническия комитет за убийство
то на Стамболов и е осъден задочно след убийството на Хр. Бел
чев. Той обучава убийците на Стамболов в стрелба с револвери и
боравене с хладно оръжие. Ето с такива хора Фердинанд се среща
пряко или чрез посредници, като министър Гр. Начович, който
внушава на убийците, че князът одобрява действията им. От него
во име, изглежда, им обещава леки присъди и помилване, което е
правомощие само на държавния глава по конституция. Едва ли
Гр. Начович може да даде такова обещание на своя глава.
Убийството на Стамболов улеснява изключително много
плановете на Фердинанд да получи най-после признание от Русия
и да елиминира силен политик, който му пречи да управлява сам.
Това е полезен за него ход. Той обаче вече е обигран в политика-
227
Янко Гочев
та. Затова заема позата на страничен наблюдател на ожесточени

те политически сблъсъци между русофилите и Стамболов и се
скрива в чужбина преди атентата. Истинското му отношение към
Стамболов много точно е определено от фон Буриан: "Не може
да очакваме князът да се държи разумно по отношение на Стам
болов. Той го мрази и се страхува от него и никога не е знаел как
да го държи под своя власт, ето защо охотно би спомогнал за уни
щожаването му."62
Немският журналист Р. фон Мах смята Фердинанд само за
морално отговорен и през 1931 г. пише: "Някои смятаха Ферди
нанд за отговорен, но това е погрешно - македонската вендета не
се нуждаеше от външна подкрепа, за да избере този път".63 Тази
версия за лично отмъщение се лансира от княгиня Клементина и
от К. Стоилов. Княгинята обаче предприема действия срещу чуж
дите вестници, които обвиняват сина й за "убиец" или съучастник
в убийството на Стамболов.
Не само германските и австрийските вестници пряко обви
няват Фердинанд. Това правят и някои западни политици. През
1897 г. при посещението на княза в Англия лорд Солсбъри отбе
лязва: "Това се казва мъж, но не бих желал да бъда негов ми
нистър-председател."64 До смъртта си този уважаван английски по
литик остава убеден, че Фердинанд е убиец.
И ако за ролята на Фердинанд в атентата все още има спо
рове, то за ролята на русофилското правителство такива няма.
Безспорен факт, пряко подкрепен от много документи, е, че то е
активен участник в заговора за убийството на Стамболов и поема
главната отговорност за смъртта на този велик българин. Правите
лството, особено някои негови министри като Гр. Начович и ген.
Р. Петров са съучастници в заговора, защото всички законни и не
законни действия създават атмосфера, която улеснява убийците.
Много подозрително е например съзнателното бездействие на
министър-председателят К. Стоилов, който не се противопоставя
на разправата със Стамболов. Русофилският кабинет открито то
лерира убийците. Назначава ги на държавни служби и не ограни
чава по никакъв начин тяхната дейност. Дава им свобода на
действие, макар че повечето от тях имат криминални присъди. Гр.
Начович отказва да предаде на Турция Н. Тюфекчиев. Лъже отк
рито, че ще го арестуват в България и тук ще излежава присъдата
228
си от 15 г. затвор за убийството на Г. Вълкович. Оставя го обаче на

свобода и развързва ръцете му за действие. Освен русофилския пе
чат, вкл. и официозът "Мир" открито насърчава към саморазправа
със Ст. Стамболов и Д. Петков. Очевидно за всички в България и
в чужбина полицията умишлено бездейства при подготовката на
заговора и по време на убийството. Тя също подкрепя убийците.
Н. Тюфекчиев е нает за таен агент на софийската полиция. Биог
рафът на Стамболов А. Бимън също отбелязва, че убийците са
свързани с властта. Според него "те са подкупни убийци, известни
добре на властите и ръцете на които били потопени в кръвта на
по-предишни жертви и които откровено се хвалели, че ги поддър
жат да убият Стамболов."65
Р. фон Мах е още по-безпощаден. Той пита открито: "Защо
не бяха удвоени предпазните мерки за сигурността на Стамболов,
за да предотврати едно убийство, за което дори врабчетата на
градските покриви чуруликаха".66
Отказът на правителството и лично на К. Стоилов дава
картбланш на убийците да го ликвидират. К. Стоилов е високооб
разован, с изтънчени европейски маниери. Познава българските
политически нрави и знае, че саморазправата със Стамболов ще
стабилизира правителството му, което бившият министър-предсе
дател яростно атакува. Затваря си очите. Не иска да враждува с ма
кедонските революционери, още повече че се стреми да използва
справедливата им кауза в услуга на усилията си за признаване на
княза. Т. нар. Четническа акция от лятото на 1895 г. на ВМОК съв
пада с убийството на Стамболов и посещението на българската де
легация в Русия, които за правителството са две взаимосвързани
прояви, чиято цел е само една - да направят Русия по-отстъпчива
относно признаването на княза. С убийството на Стамболов се
ликвидира една голяма пречка за помирението с Русия.
За К. Стоилов ликвидирането на Стамболов е неизбежно и
необходимо. Атентатът, така дълго подготвян, даже вече не му
прави голямо впечатление. Това личи от записките в дневника му.
На 5.07.1895 г. той отбелязва: "Голяма индиферентност и общо за
доволство за покушението против Стамболова."67 Правителството
дори не търси информация за състоянието на посечения Стамбо
лов. След смъртта на Стамболов чуждите дипломати не зачитат с
присъствието си прием на външния министър м-р Гр. Начович и
229
Янко Гочев
отказват временно контакти с него. Правят сондажи и за отпъту

ването си. Крайни мерки, като отзоваване на дипломати, не са
предприети, тъй като тогава няма доказателства за вината на каби
нета.
Сега вече е ясно, че зад личното отмъщение на македонс
ките дейци се крият политическите мотиви, които играят главна
роля в атентата срещу Стамболов. Той е убит от македонски хара
мии, но преди това е предаден от княза и правителството, които
се плашат от авторитета му и го ненавиждат.
Стамболов можеше да доживее до дълбока старост, ако се
бе съгласил да превърне себе си и своя народ в слуга на чужда
(руска) воля. Но той не е човекът, който може да опозори така
своето и на България име. Като наследник на Левски, приятел на
Хр. Ботев и сам участник в три български въстания той е доказал,
че не иска да слугува и робува на никого, независимо дали е турс
ки султан, или руски император. Остава до края на живота бълга-
рофил, за когото свободата и независимостта на България са вис
ша ценност, пред която отстъпват всички други ценности. Оттук
и безкомпромисната му борба срещу турци, руснаци, гърци, сър
би, французи и въобще всички, които посягат върху българската
свобода и независимост.
През 1895 г. русофилите, а чрез тях и Русия убиват бълга
рски държавник от голяма величина, признат за такъв в цяла Ев
ропа, направил много за утвърждаването на българската държава
и българския суверенитет. Убит е един велик българин и голям
националист, за когото винаги "България е над всичко!". Мисията
на Стамболов в българската история е да докаже на света, че бъл
гарският народ като всички останали има право на своя суверенна
държава и никой няма право да диктува съдбините му. Стамболов
успява в тази мисия, но на много висока цена - убит и отстранен
завинаги от българската политика. С действията и с политиката си
Ст. Стамболов става "най-българският държавник", който надска-
ча епохата и тесните граници на България, считана от него вина
ги за голяма държава тогава, когато обаче защитава своите нацио
нални интереси. В този смисъл последиците от убийството му са
фатални за България. То отваря една дълбока бездна в българска
та политика, която и до днес никой друг българин политик не мо
же да запълни. След т. нар. Освобождение, та чак до наши дни
230
България ще има много политици, но само един държавник - Ст.

Стамболов. В сравнение с него тези т. нар. политици са дребни
фигури и аматьори в политиката. Някои изказват предположени
ето, че ако Ст. Стамболов бе жив, нямаше да се утвърди "лични
ят режим" на Фердинанд, а вероятно нямаше да има и национал
ни катастрофи. Но това са само хипотези, с които историята не
борави. Остава безспорният факт, че той е истинският освободи
тел на България. Ако Русия освобождава България от турско
робство, Стамболов освобождава България от Русия.
За да приключим темата Стамболов, е необходимо да се
спрем само на събитията, свързани с погребението му, процеса
срещу убийците му и да отговорим на въпроса за ролята на Русия
в атентата.
Погребението и процесът доказват, че русофилската власт
е съучастник в убийството.
Погребението на Стамболов на 8.07.1895 г. не е обикнове
на траурна церемония, а се изражда в политическа демонстрация
и за националисти, и за русофили. Съпроводено е със срамни за
България сцени и много сблъсъци и инциденти. Князът и минист
рите не участват в погребението и не почитат паметта на убития.
Това развързва ръцете на тълпи русофили за нови нападения и из
девателство. Насъскани и изпратени предварително, техни банди
многократно нападат шествието с ковчега на Стамболов. Полици
ята отново гледа безучастно и не предотвратява сблъсъците. По
една случайност е осуетен замисълът на русофилите да извадят
мъртвия от ковчега и разкъсат на късове трупа му, като развинтят
колелата на погребалната кола.
Следващият инцидент възниква на лобното място на Стам
болов, на ул. "Раковски", когато траурната процесия със стотици
венци от българи и чужденци, дипломати, духовници и голям ду
хов оркестър спира за кратко за молитва на свещениците и реч на
Д. Петков. Бившият опълченец, чиято ръка и глава са превързани
от нанесените му рани от русофилите, силно развълнуван, отбе
лязва: "Това е мястото, където загина под ножовете на наемни
убийци най-заслужилият син на България. Тук, на това свещено
място, ще се издига някога паметник, когато признателното пото
мство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, от-
колкото днешните властници".68
231
Янко Гочев
Тази високо патриотична реч на Д. Петков предизвиква ин

цидента. С викове: "Долу!", процесията е нападната от въоръжени
с тояги русофили. Целта им е катафалката. Русофилите бият на
ред всички опечалени. Те пък се отбраняват яростно. Стамболо-
вистите, които са въоръжени, правят жива стена около катафалка
та. Всички опити на бандите русофили да си пробият път до нея,
газейки наред мъже и жени, се провалят. Бити, с пукнати глави и
строшени ребра са западни дипломати, техни съпруги, свещеници
и даже музикантите от оркестъра. Дипломатическото тяло, участ
вало в погребението, седмица наред ще лекува раните. Венците в
памет на Стамболов са изпотъпкани на земята под безучастния
поглед на полицията. Тя, след като отказва да спаси живота на
Стамболов, още по-упорито отказва да осигури неговия покой ка
то мъртъв. Единствено намесата на военен конен ескадрон възста
новява реда. По-нататък траурната процесия, с намален наполови
на състав, продължава пътя си към катедралата "Св. Карл", съпро
водена от псувни, ругатни и дивашки викове от страна на русофи
лите. Опелото на Стамболов завършва набързо, без звън на камба
ни, защото въжетата им са предварително отрязани от неговите
противници.
До гробището траурната процесия няколко пъти е напада
на от разярени тълпи, които продължават да сипят обиди към ков
чега. Погребението завършва много бързо и само присъствието на
едно конно отделение го прави възможно. След това пияни шай-
ки наобикалят пресния още гроб, разкъсват венците, играят хора
върху гроба като "диваци около клада", по думите на Р. фон Мах.
Гробът на Стамболов веднага е осквернен по най-безсрамен на
чин. Група русофили уринират върху него. Вечерта се намесва ка
валерия, за да разпръсне банда младежи, които се опитват да из
ровят трупа, за да го окачат на бесилка. По-късно гробът на Стам
болов е взривен с динамит. Десетилетия наред Стамболов ще ос
тане без гроб, осъден от русофилите на забвение.
Всички описани събития, случили се на погребението на
Стамболов, представляват една гавра с паметта на великия бълга
рин. Погребението поражда даже дипломатически скандал.
Участвалият в него английски дипломат Ар. Никълсън е силно
възмутен от позорните сцени. В яростта си отива към къщата на К.
Стоилов, която се оказва поставена под въоръжена охрана. От
232
името на дипломатическото тяло Ар. Никълсън отправя енерги

чен протест и иска обяснение за поведението на правителство
то.68 К. Стоилов обаче повече се интересува от посещението на
българската делегация в Русия, отколкото от смъртта и сблъсъци
те при погребението на Стамболов. Не успява да даде никакво ра
зумно и убедително оправдание за действията на полицията. Зая
вява: "Д. Петков сам предизвикал народа, какво можехме да нап
равим ние?"69 Така бандите според К. Стоилов са народът. По то
зи начин издевателствата над мъртвия Стамболов са представени
от министър-председателя като едно народно дело.
Пасивността на властта по време на погребението косвено
доказва съучастието й в убийството. След погребението посолства
та на Австро-Унгария и Англия са охранявани строго цели 48 ча
са от военни патрули, за да бъдат предотвратени нападения от съ
щия този "народ", за който говори К. Стоилов. "Народът" след
погребението се отправя към Френското посолство в София, пред
което русофилите държат речи с похвали за френския народ, кой
то чрез своята преса показал разбиране за "греховете" на Стамбо
лов и одобрил убийството му. По същото време Австро-унгарско-
то посолство се подготвя за въоръжено нападение. Правителство
то във Виена е уведомено, че едно евентуално нападение върху по
солството в София ще бъде посрещнато с оръжие.
Работата по наказателно дело № 1103/1895 г. срещу убий
ците на Стамболов върви много мудно. Следствието се проточва
година и половина и работи в извънредна враждебна на разслед
ването обстановка. Общественото мнение и русофилският печат
величаят убийците като герои, освободили България от един "ти
ранин" и "кръволок". Продължават да се леят обилно потоците от
омраза към мъртвия вече Стамболов. Правителството, от своя
страна, се оплаква от "лошите" чужди журналисти, които задават
неприятни въпроси и се опитват да изнесат в Европа истината за
убийството. Полицията успява да арестува Н. Тюфекчиев, М. Ацев
и Б. Георгиев, но не и Халю и Талю. Халю, за залавянето на кого
то е определена голяма парична награда, успява да избяга в Сър
бия. Талю пък се укрива в Румъния. Н. Тюфекчиев е арестуван на
следващия ден след атентата, но веднага е пуснат. След няколко
дни пак е разпитван и повторно пуснат под гаранция от 25 000 лв.
(по-малко, отколкото Стамболов плаща за обида на княза). Срещу
233
Янко Гочев
него има улики. Това е револверът, който Б. Георгиев оставя на

местопрестъплението. Установява се, че в деня на атентата Н. Тю-
фекчиев освобождава от митницата 5 револвера, изпратени от не
говия брат от Белгия. При обиска в дома му са намерени само три
от тях. Заключението на следствието е, че с единия от двата изчез
нали револвера е стреляно срещу файтона на Стамболов. Н. Тю-
фекчиев има алиби за времето на убийството. ВМОК му издава
документ, че през лятото на 1895 г. е бил с четата в Македония.
Поръчката на властта е разследването да стигне до задънена ули
ца. Гр. Начович едва сега, а не преди атентата по дипломатически
канал иска Турция да настоява за екстрадирането му. Така
външният министър прави опит да го спаси от българското пра
восъдие. Чичото на Н. Тюфекчиев пък нарочно е извикан да сви
детелства благоприятно за него. Н. Тюфекчиев, от своя страна, уп
ражнява натиск върху следствието, като отправя заплахи срещу
важни свидетели. То е принудено да работи в условия на шанта
жи и заплахи, което води до скриване на ценни показания. Н. Тю
фекчиев отново изпъква като зловеща фигура. Той убива своя съ
участник Ат. Цветанов. За да укрие следите от престъплението,
готви убийството и на Халю, но същият се спасява, след като се
съгласява да отрича всичко. Следствието не разследва полицейс
ките чиновници и "интелектуалните убийци", но все пак устано
вява, че има елементи на заговор при убийството, защото става яс
но, че Стамболов е бил преследван верижно от полицията. Пеши
стражари го следят и уведомяват конни стражари, които пък съ
общават на своите началници.
Гр. Начович изобщо не е разпитван, макар че според вдо
вицата на Стамболов само той е знаел, че Стамболов носи пред
пазна ризница под дрехите си. Гр. Начович му я купил от Виена,
преди да се скара с него. Неслучайно убийците секат главата на
Стамболов. Изглежда някой им е казал, че Стамболов има ризни
ца. Всъщност в деня на атентата поради горещината Стамболов не
я слага. Няма обаче кой да каже това на убийците.
Заподозрян за участие в убийството е и Д. Ризов, но и той
не е разпитван. Връзката му с убийците се доказва от това, че Д.
Петков не е атакуван от тях и то защото е женен за една от сест
рите на Д. Ризов.
Един от най-важните свидетели по дело № 1103/1895 г. е
234
Николай Нишков. Той е доверено лице на Н. Тюфекчиев и участ

ник в заговора. Бил е временно надзирател в затвора. Показания
та му са важен документ за заговора и за самия процес. Н. Ниш
ков разказва пред следствието много ценни факти. Три пъти е раз
питван. Показанията от първите си два разпита обаче оттегля.
След това прави нови писмени показания. При третия си разпит
потвърждава и устните се показания. Решено е да бъде призован
като свидетел в процеса. Малко преди началото на процеса обаче
Н. Нишков внезапно изчезва, а заедно с него и показанията му. Ус
тата му е затворена, защото показанията му могат да разкрият
компрометиращи факти за участието на властта в атентата срещу
Стамболов. Затова тя прави всичко възможно, за да го принудят
да мълчи. Н. Нишков е заплашван да бъде убит, ако се разприказ
ва, от Н. Тюфекчиев, Ст. Попов, братя Иванови и едно протеже
на Гр. Начович - полицейския комисар Икономов. За да млъкне,
му предлагат пост окръжен управител, но той отказва. Когато
смъртните заплахи и предложенията за облагодетелстване не по
магат, правителството предприема друг ход, с който доказва, че е
заинтересувано да скрие истината за своето участие в убийството
на Стамболов.
То издава на Н. Нишков задграничен паспорт и го изпраща
на командировка в Белгия. По препоръка на кабинета е настанен
в една фабрика за консерви. Неудобният свидетел трябва да изу
чава как се произвеждат консерви в Белгия.
Съдебният процес срещу убийците на Стамболов започва
на 9.12.1896 г. в София. Подсъдими са Н. Тюфекчиев, като подбу
дител, Б. Георгиев, Халю и Талю, като извършители на убийство
то, и М. Ацев, като помагач. Халю и Талю са осъдени задочно.
Подсъдимите са спокойни и уверени, че ще бъдат оправдани или
най-малкото ще се отърват с леки присъди, както е обещавал Гр.
Начович. Адвокат на Н. Тюфекчиев е д-р Стоян Данев от партия
та на Др. Цанков т. е. краен русофил и бъдещ министър-председа
тел в периода 1901-1903 г. и 1913 г.
Показанията на свидетелите при разпита им в съда потвъ
рждават, че Стамболов е знаел за заговора. Процесът тече спокой
но до момента, когато като свидетел се явява Р. фон Мах. Той пре
дава важно веществено доказателство. Това е завещанието на
Стамболов, което е укривано дотогава от Д. Греков. Председате-
235
Янко Гочев
лят на съда го прочита и установява, че автор на завещанието е на

истина Стамболов. Четенето на завещанието дава друг ход на про
цеса. Стамболов, макар и мъртъв, пак обвинява враговете си. Той
става фактически прокурор по делото. Изненадани и пребледне
ли, съдиите от състава не приемат завещанието. Констатират, че е
донос на Стамболов срещу противниците му и властта, и бързо
прекратяват заседанието.
На следващия ден е разпитана вдовицата на Стамболов. Тя
оневинява подсъдимите, които според нея са жалки оръдия в ръ
цете на други, и иска освобождаването им, защото трябва да се съ
дят истинските подбудители.70 От Брюксел, без да са му разреши
ли, отново Н. Нишков "се обажда" много непредпазливо. Прави
нови разкрития. С писмо до прокурора в София предлага пак ус
лугите си, този път на съда, като иска да се повдигне обвинение
срещу братя Иванови, полицейския началник Юруков и инспекто
ра на жандармерията Морфов. Според Н. Нишков: "...докато тези
лица са на свобода, съдът няма да намери истинските убийци на
Стамболова..."71 Той поставя условие: да получи гаранции за живо
та си, срещу което да бъде допуснат от съда да свидетелства. Про
курорът по дело N2 1103/1895 г. обаче се отказва от неговите по
казания и не му предоставя исканите гаранции. Гр. Начович, кой
то е уличен от Н. Нишков в съучастие в заговора, е много засегнат
и изпраща три писма до един вестник във Виена, до белгийския
консул в София и до прокурора по делото, в които отхвърля всич
ки обвинения. В писмото до белгийския консул в София Гр. На
чович го моли да даде покровителство на Н. Нишков. Всъщност
външният министър е добър дипломат и е убеден, че Белгия ще
откаже такава мярка, което и става.
В крайна сметка Н. Нишков не е разпитван пред съда. Ос
тава в Белгия и разкрива на кореспондента на в. "Кьолнише цай-
тунг" важни подробности за заговора. Според Н. Нишков в него
участват Н. Тюфекчиев, който "нямаше нито имоти, нито служба,
но въпреки това разполагаше много с пари",72 Халю, Талю, Б. Ге
оргиев, братя Иванови, Стоян Попов, който наема квартира за
убийците срещу къщата на Стамболов, полицейският пристав
Юруков, който съобщава на Унчето пътя, по който Стамболов
отива на лов на 1.07.1895 г., и М. Ацев, получил 100 турски лири
за съдействието. Според Н. Нишков Н. Тюфекчиев ръководи на-
236
падението срещу Стамболов и избира момента, когато трябва да

се нахвърлят срещу него.73
Н. Нишков млъква завинаги, когато белгийският му рабо
тодател го заплашва, че ще го изхвърли извън Белгия, ако не спре
тази "мръсна кампания", която компрометирала България, бълга
рите и самия него.74
Така при множество процесуални нарушения, вкл. внезап
но изчезване на револвера, важно веществено доказателство, про
тича съдебният фарс по дело N5 1103/1895 г. Съдът обявява леки
присъди. Б. Георгиев, който спира с изстрел файтона и нанася
смъртоносните рани на Стамболов, е оправдан като невинен и ос
вободен. Организаторът на убийството - Н. Тюфекчиев, е осъден
за помагачество с превоз и оръжие на 3 години обикновен тъмни
чен затвор със зачитане на предварителния арест. Според съда ня
ма нищо чудно, че неговите револвери са попаднали у македонс
ките комити. Това не доказва, че той им ги е дал или ги е продал,
за да убият Стамболов. През март 1898 г. Софийският апелативен
съд преразглежда присъдата и му я отменя, като го намира за не
винен. М. Ацев е признат за виновен като помагач и е осъден на 3
години обикновен тъмничен затвор със зачитане на предварител
ния арест. Само той от тримата обвиняеми и осъден и лежи в зат
вора. С това изкупува "наградата" си - 100 турски лири, според
Нишков, или 75 наполеона и нов файтон, обещани му от Н. Тю
фекчиев, според други. Единият от убийците - М. Ставрев (Халю),
е заловен едва през 1901 г. Осъден е на смърт през 1902 г., но през
1904 г. присъдата му е заменена с 15 години затвор поради дав
ност. Единствен Талю никога не е заловен и осъден.
Фактически физическите убийци на Стамболов получават
от съда оправдание за престъплението си. Дори леките им присъ
ди обиждат македонските революционери, които считат, че уби
вайки Стамболов, са извършили "патриотична постъпка". В край
на сметка се потвърждава слухът, че снизходителността на съда се
дължи на предварителни обещания на някои министри съдът да
не се отнася грубо с тях.
Процесът срещу убийците на Стамболов е срам за тогаваш
ното българско правосъдие. Присъдите възмущават общественото
мнение и правителства в Европа. Съдът се подиграва с паметта на
убития Стамболов. Дори за непредубедените наблюдатели става
237
Янко Гочев
ясно, че правителството прави всичко възможно да не бъдат осъ

дени строго виновни. Този факт още веднъж потвърждава, че
убийството на Стамболов е политическо и е дело на неговите вра
гове, които в услуга на княза и на Русия убиват големия българс
ки държавник.
Има ли "руска следа" в убийството? За руска намеса има са
мо косвени податки в документите, при това много малко. Руски
ят в. "Новости" още тогава пише, че на Стамболов е отказано да
замине за чужбина, защото в София са наредили убийството му.
А. Бимън твърди, че на един от известните русофилски водачи в
Русия му е казано от "българските русофили от Славянския коми
тет, че докато Стамболов е жив, няма никаква надежда за поми
рение с Русия".75 Освен това има подозрително съвпадение между
смъртта на Стамболов и приемането на българската делегация в
Русия, сякаш с ликвидирането му се прави услуга на руския импе
ратор. Този паралел е контрастирай и от западния печат, който от
белязва: "В същия ден, когато българската делегация се отправя
към Петерхоф, за да се поклони пред царя, дълбоко омразният на
Русия български държавник се бори със смъртта. Стамболов пада
като първата жертва на помирението на Русия с България."76 Ата
ките срещу българското русофилско правителство са унищожи
телни. На 16.07.1895 г. в. "Нойе Виене Адендблант" пише: "Дока
то Стамболов е жив, за русофилите остава постоянната грижа, да
ли той няма да празнува политическото си възкресение и с желяз
ното си същество да изгони от България всички тъмни "почтени
люде", които са нетърпеливи да дочакат момента, в който страна
та ще изпадне до една руска сатрапия."77
Така дори западният печат констатира, че Стамболов
издъхва изоставен и обречен от една българска власт, която не
служи вече на България, а на чужди враждебни сили. Руското
участие в заговора при всички случаи е задкулисно и все още дъл
боко засекретено. В политическото убийство, извършено от наем
ни убийци, личи добре познатият почерк на Азиатския департа
мент. Платените убийци са същите, които участват в предходните
заговори и атентати срещу Хр. Белчев и Г. Вълкович, зад които със
сигурност стои Азиатският департамент. Н. Тюфекчиев е профе
сионален убиец и е замесен в много подривни акции срещу управ
лението на Стамболов. Спасяван е често от Азиатския департа-
238
мент и се укрива дълго време в Русия, главно в Одеса. Този най-

известен български терорист е доказан агент на руски, български,
а накрая и на турските тайни служби. За него убийствата са преди
всичко въпрос на пари, а не толкова политически акт, макар че е
в много тесни връзки с русофилите.
В крайна сметка руското участие в убийството на Стамбо-
лов остава и до днес пряко недокументирано. Сборникът от доку
менти "Авантюрите на руския царизъм" мълчи изцяло по този
въпрос, който остава открит. Това се дължи и между другото на
обстоятелството, че силите, които стоят зад убийството на Стам-
болов, са заинтересувани дълго време да скрият истината пред
българския народ за подлото и варварско убийство. Неслучайно
нечистите съвести на българските управници и русофилството (съ-
ветофилството) дълго време през XX в. не допускат да се издига
паметник на големия българин.
Убийството на Стамболов и подготовката на посещението
на българската депутация в Русия са главните моменти, изпълва
щи съдържанието на втората фаза, т. нар. помирение с Русия. Тя
обхваща периода в началото до средата на 1895 г. България след
ва вече нова тактика. Тя се стреми изцяло да възстанови отноше
нията си с Русия, а не само да получи признание на княза. Убий
ството на Стамболов е част от българския план. С него русофили
те демонстрират, че България скъсва завинаги с антируското си
минало. Счита, че убийството на политика, който за Русия е оли
цетворение на всичко негативно, ще ускори помирението. Следва
щият важен момент в българския план за помирение с Русия е по
сещението на българската депутация. Нейна задача е да поднесе
специално изработен за целта златен венец на гроба на император
Александър III. Това не е обикновен жест, а политическа демон
страция на българските русофили. Така схваща посещението й и
Фердинанд, който на 15.06.1895 г. приема на прощална аудиенция
членовете на депутацията. След като съставът й е формиран мно
го трудно и в нея нарочно са включени български свещеници, тък
мо тяхното присъствие се оказва следващият проблем и то по ви
на на Русия. По руските закони чужди владици се нуждаят от спе
циално разрешение за влизане в Русия, което се издава само от
Руската църква. Българското правителство подава молба за входни
визи на българските свещеници, но руският Св. синод отказва да
239
Янко Гочев
даде разрешение. Не иска да допусне влизането им в Русия, защо-

то тези "схизматични" свещеници не могат да отслужват панихи
ди в Русия. Така Руската църква отново се съобразява със схизма-
та от 1871 г. и доказва провизантийската си антибългарска поли
тика. Проблемът се оказва много сериозен и става обект на дип
ломатически преговори между София и Петербург. В крайна
сметка Руската църква отстъпва пред руската светска власт и до
пуска български свещеници.
На 17.06.1895 г. българската депутация провежда среща във
Виена с руския посланик П. Капнист. От една секретна записка на
посланика става ясно, че на срещата с българите, въпреки липсата
на инструкции, той оказва натиск лично върху митрополит Кли
мент, за да приемат българите безпрекословно руските искания.78
Депутацията получава инструкции от правителството да не диску
тира съществуващия ред в България, особено личността и положе
нието на княза. Единствената "разрешена" тема е руското изиск
ване за православното кръщение на престолонаследника. Това е
изходната база за преговори. Всички други теми в двустранните
отношения са предоставени на инициативата на Русия.79
Българска делегация в Русия за помиряването
240
В Петербург българските гости са приети на високо ниво,

но като разкаяли се грешници. Властта, руският печат и руското
духовенство демонстрират отношение към тях на разумна снизхо
дителност. От българска страна целта е руският император и рус
кото правителство да се настроят благосклонно към България. За
това се правят недопустими компромиси с българското национал
но достойнство. Раболепието на крайния русофил митрополит
Климент, за когото дори К. Стоилов признава, че е опасно, прие
ма крайни форми.Присъствието му в депутацията, с оглед поли
тическите й цели, далеч надхвърля пълномощията му на българс
ки представител. Митрополитът повсеместно държи патетични
речи в Русия, с които признава измислени прегрешения на бъл
гарския народ към "Освободителката".
Освен това лекомислено разделя признаването на княза от
подобряването на отношенията,като признаването поверява изця
ло на волята на императора. Дейността на митрополита е повече
вредна, отколкото полезна за България, но руската власт я поощ
рява. Само неговият глас се чува и общественото мнение, което
той формира в Русия, оказва влияние върху цялостната дейност на
делегацията. С цялото си поведение митрополит Климент се отк
лонява от инструкциите на правителството. Той толкова се прес-
тарава в проруските си верноподанически демонстрации, че част
от руския печат започва да го иронизира.
Главното събитие в посещението на българите е аудиенци
ята на делегацията при император Николай II. Тя е специално
подготвена от външния министър Лобанов-Ростовски. С него бъл
гарите имат две срещи - на 24 и 26.06.1895 г. На 28.06.1895 г. те
полагат златния венец на гроба на Александър III с надпис "Царю
- Миротворцу, Признателная Болгария", както и един венец със
свежи цветя на гроба на "Освободителя" Александър II. Поради
спазването на схизмата, руското духовенство отказва да участва в
панихидата, отслужена от митрополит Климент.
На 5.07.1895 г. Николай II приема в Петербургския дворец
българската делегация в пълен състав по съвет на външния си ми
нистър. Срещата е историческа, защото за първи път след 1886 г.
българска офицерска делегация установява пряк контакт с руския
император. Положително влияние върху нея безспорно оказва
вестта за посичането на Стамболов, която идва като по поръчка
241
Янко Гочев
точно навреме. Българите въобще не са притеснени от тази вест и

в "бодро настроение" влизат в императорския дворец. За съдържа
нието на разговорите се знае много малко. Ценен извор в това от
ношение е докладът на статския съветник Н. Хартвиг до Лобанов-
Ростовски, вписан в дневника на заместника на външния ми
нистър граф Ламсдорф. От доклада е ясно, че Николай II посре
ща митрополит Климент отначало отделно от останалите бълга
ри. Изглежда, това не е случаен жест, а отражение на господства
щото в Русия спрямо митрополита схващане. Според него той е
страдалец, мъченик и свято лице, православен духовник, беззавет-
но предан на Русия, доказал, че защитава руските интереси с бор
бата си срещу Фердинанд и Стамболов. Влизайки при Николай II,
Климент го прекръства и благославя, а императорът целува ръка
та му. На свой ред Климент докосва челото си до ръката на Нико
лай II и заявява: "...моля Ви, господарю, позволете ми като духо
вен пастир на българс
кия народ да се обърна
към Вас само с една
дума: Простете ни,
Господарю! Ние сме
виновни пред Вас и
съзнаваме тежката си
вина пред Вашия ве
лик родител!... Вашият
велик родител обича
ше българите (всъщ
ност Климент лъже,
защото Александър III
е яростен българофоб
- б. а.) и не измени
своите чувства към нас
дори след като се про
явихме като неблаго-
дарници, когато го
огорчавахме и не се
съобразявахме с него
вите желания. Но на
родът беше въведен в Митрополит Климент
242
заблуждение от своите врагове. Той се разкайва и желае прошка!"

В отговор Николай II заявява: "...синът на принца е кръстен по ка
толически!" "Да - казва митрополитът, - но ние сме уверени, че ще
постигнем желаното от нас и той ще бъде върнат в православие
то." В отговор на запитването на Николай II за отношенията меж
ду двамата митрополит Климент признава, че при предишния ре
жим се е въздържал от всякакви контакти с него. Следва важното
уточнение на митрополита, че Фердинанд "горещо желае да зас
лужи благоволението и доверието на Господаря". "Ние - добавя
веднага той - въпроса за принц Фердинанд сме оставили на Ваша
та Височайша воля, Господарю; възвърнете само предното благо
воление и покровителство към народа и духовенството; обкръже
ни сме от врагове; не ни оставяйте самички!" Срещата завършва с
историческите думи на Николай II: "Аз се надявам, че в скоро вре
ме между Русия и България ще се възстановят по-раншните доб
ри отношения", след което се сбогува с депутацията и се оттегля.80
По-нататък преговорите с българите се водят в руското
МВнР. Сведения за тях дава Т. Теодоров в докладите си до К. Сто
илов и в разпита пред парламентарната анкетна комисия през
1914 г. Т. Теодоров признава, че има указания за какво да прего
варя, "за да се разтопи ледът, който съществуваше между Русия и
България". Той се среща два пъти с Лобапов-Ростовски и много
пъти с Н. Хартвиг (помощник па директора на Азиатския депар
тамент - б. а.), който "беше натоварен - уточнява Т. Теодоров - да
говори с нас, да ни приема, когато искаме". Т. Теодоров се вижда
многократно и със С. Татишчев, който "минаваше за наш голям
приятел и почитател на нашия княз". Задачата на Т. Теодоров е да
убеди руснаците да признаят княза, като същият се представя за
чиста вода ненапита, а всички останали недоразумения между две
те страни се стоварват върху убития вече Стамболов, който "беше
господар на положението". Така започват конкретни българо-рус
ки разговори. В тях, освен Лобапов-Ростовски, С. Татишчев, Н.
Хартвиг, се включват и вътрешният министър И. Дурново, начал
никът на ГГЦ на армията ген. Обручев, пълномощникът на Св. си
нод. К. Победоносцев, дори членовете на Славянското дружество
в Петербург и неговият кмет.
Преговорите не са равностойни. Българската делегация ка
то състав е на много по-ниско ниво от домакините, които включ-
243
Янко Гочев
ват в тях представители на почти целия си държавен и обществен

елит. Руснаците разчитат на колебанията сред българите. Опреде
лено предпочитат да разговарят с митрополит Климент, който с
крайното си русофилство е по-удобен за тях. Затова го манипули
рат и използват с оглед целите си. Той като сляпо русофилско
оръдие даже не усеща това. От друга страна, руснаците са силно
резервирани в хода на разговорите и все още нямат доверие в Бъл
гария. Отношението им въобще не е така благосклонно, както го
описват българските русофилски вестници. То на моменти е гру
бо и надменно, защото позицията им, че българите са съгрешили,
като са се опълчили срещу Русия и са скъсали отношенията с нея.
Затова с примерно, т. е. раболепно поведение, трябва да се изви
нят и да се поправят.
Много важен в разговорите се оказва въпросът за вярата на
българския престолонаследник. Православната универсална Руска
империя счита, че може да признае княза католик в България, но
трябва да има гаранции в бъдеще, когато дойде времето да реша
ва Източния въпрос, че наследникът му ще е неин съюзник. Тези
гаранции Русия ще получи, ако княз Борис приеме православната
вяра. Това е искане, по което Русия не отстъпва и което отново до
казва, че не националният принцип, а религиозният е движещият
мотив в нейната източна политика. По този въпрос указанията на
К. Стоилов до Т. Теодоров като водач на делегацията са, че въп
росът за вярата на престолонаследника може да се приеме "като
една жертва, много полезна за България".81 В първоначалните раз
говори Т. Теодоров не поставя този въпрос. За него помирението
и признаването на княза са основа и единствена предпоставка за
разбирателство, а вярата на княз Борис е част от възможните
отстъпки. Митрополит Климент пръв повдига този въпрос. В сре
ща с Лобанов-Ростовски той го пита дали този акт ще улесни
сближението и получава положителен отговор. Според руския
външен министър актът ще направи най-добро впечатление на им
ператора. Т. Теодоров докладва на К. Стоилов, че руското условие
за вярата се счита от Лобанов-Ростовски като "акт на разположе
ние към Русия и доказателство за променена политика".82 За депу-
тацията думите на Лобанов-Ростовски са приети като готовност за
признаване на княза. Т. Теодоров и митрополит Климент много
бързо приемат руските внушения и дори гарантират, че ще въз-
244
действат върху княза да се реши религиозният въпрос. Според

руския историк А. Мартиненко Русия счита, че смяната на религи
ята на българския престолонаследник е гаранция, че българското
правителство е готово да направи решителни стъпки към помире-
ниеА
К. Победоносцев директно заявява на българите, че Русия
иска да види в България правителство, "чиято душа заедно с цяла
та нация е обединена в православната вяра". Така отново подчер
тава старата аксиома в руската външна политика, че вярата служи
на политиката.
В заключителния етап на разговорите, който протича в ка
бинета на Лобанов-Ростовски, под руския натиск, упражняван вкл.
чрез митрополит Климент, Т. Теодоров отстъпва по верския въп
рос. Така пътят към помирението е открит. То се оказва една сдел
ка с Русия, но на висока цена - преминаването на престолонаслед
ника към православието. Тази цена трябва да бъде платена от кня
жеското семейство. Чак сега Фердинанд разбира, че е поел голям
риск, след като решава да се раздели със Стамболов и да търси
сближение с Русия.
След многото срещи на 9.07.1895 г. българската депутация
напуска Петербург и през Москва, Киев и Виена пристига на
22.07.1895 г. в София. Въпреки твърденията на русофилската про
паганда резултатът от посещението й в Русия са, общо взето,
скромни. България за пръв път получава официални потвържде
ния от най-високо ниво на готовността на Русия за установяване на
нормални отношения, но при условия, че докаже новия си
външнополитически курс. Русия иска от България конкретни
действия, които да докажат искреното й желание за помирение.
Като първа стъпка тя поставя на дневен ред пред България рели
гиозния въпрос, под който разбира въпроса за вярата на престоло
наследника. По този въпрос в Петербург е постигнато принципно
съгласие и депутацията напуска руската столица с обещание, че
престолонаследникът ще бъде покръстен още през септември.
Фердинанд, който пребивава в Карлсбад, е в течение на
всички разговори, които българите водят в Петербург. Разменя си
даже с депутацията шифровани депеши пряко или чрез К. Стои
лов. От Виена в Карлсбад при него отива Т. Теодоров, за да обсъ
дят резултатите от мисията. Князът оценява поведението на депу-
245
Янко Гочев
тацията като предателство и категорично отхвърля идеята за

покръстването на сина си. Пред Т. Теодоров обаче демонстрира
резервираност но този въпрос и избягва да обяви мнението си. За
да пречупи съпротивата на Фердинанд, Русия изпраща при него в
Карлсбад С. Татишчев. През юли 1895 г. двамата водят в околнос
тите на курорта в продължение на седмица тайни преговори. С.
Татишчев действа по указание от Петербург и от името на Лоба-
нов-Ростовски го запознава с руските условия, главното от което е
монархът да се съгласи с покръстването на сина си. Тези разгово
ри са изключително важни за т. нар. помирение. Счита се, че до
ри стоят на по-високо ниво от разговорите на депутацията в Пе
тербург. За съдържанието им нищо не се знае. Те са толкова сек
ретни, че Фердинанд не уведомява за тях дори придворните си.
Граф Бурбулон е в пълно неведение и в дневника си отбелязва:
"...князът води в околностите на Карлсбад тайни разговори с един
руски политик - С. Татишчев, с когото общува в продължение на
часове в условия на най-строга тайна. Князът ми е говорил за Та
тишчев и аз, естествено, не го разпитвам за тези потайни срещи,
които така старателно прикрива... Но треперя от страх този русин
да не го омотае и да му постави някой капан, така че разчитам,
въпреки силното му желание, да постигне резултат на благоразу
мието, недоверчивостта, на мъдростта му, ако щеш, за да не се
впусне в някое опасно приключение и да попадне в безизходна си
туация. "8+ На друго място в дневника си Бурбулон допълва: "Как
во можем да направим, след като русите използват това, че цяла
Европа е против нас, и ни гарантират подкрепа при едно условие:
смяна на вероизповеданието му в православието. Това е решение
то, което предлагат и ни налагат!.
Последното указание е много важно, защото то доказва, че
Русия диктува на България условията на т. нар. помирението. По
мага й съюзникът й Франция. К. Стоилов отбелязва в дневника си,
че френският дипломатичен агент в София Л. Лако му внушава:
"Моментът е дошъл за България да се реши по кой път ще върви,
да се произнесе за Русия. Съобщих му, щото зная от депутацията
за Русия, и че мисля да изискам от Н. Ц. В. миропомазването на
Кн. Бориса и ако се не съгласи, ще се оттегля. Одобрява и насър-
чава."81’
Следователно върху Фердинанд е упражняван руско-френс-
246
ки натиск и К. Стоилов е активно въвлечен в руско-френските

действия за привличането на България като съюзник на Петербург
и Париж. За този натиск признава Фердинанд в телеграма до К.
Стоилов от 12.07.1895 г., в която се казва: "Татишчев е тук. Носи
цяло дело от Лобанова. Казва първото условие - приемане правос
лавие. Повиках княгинята за тази цел тя пристига тука. Категори-
чески чакаме Вашето мнение за постъпките".87 Част от мотивите
за руско-френския натиск върху България са разкрити от френс
кия депутат Т. Денешо, който на 24.07.1895 г. заявява в камарата:
"Франция има интерес да има България с Русия, загцото това ще
неутрализира Румъния. Инак Русия ще трябва да държи една ар
мия срещу Румъния, а това може да повлияе върху съдбата на вой
ната".88
Приема ли Фердинанд руските условия? Отговорът на този
въпрос е много важен. В разговорите със С. Татишчев той е слаба
та страна и в името на признанието си от Русия е допустимо да е
направил известни отстъпки. Какви точно са те и дали обхващат
само религиозния въпрос, не се знае, тъй като архивите все още са
затворени, а и такива съдбоносни решения никога не се записват.
Освен това разговорите му със С. Татишчев не са документирани.
С. Татишчев дава отчет за разговорите си с Фердинанд край
Карлсбад до Лобанов-Ростовски, който долага за тях на Николай
II. Явно руско-френският натиск е успял, защото граф Ламсдорф
отбелязва: "...Принцът (Фердинанд - б. а.) се е изказал безукорно и
всичко казано от него още веднъж ме убеждава, че аз бях хиляди
пъти прав, когато го разглеждах като най-добрия кандидат, който
бихме могли да си пожелаем. Сега всички държави са се отвърна
ли от него, поради опитите му за сближаване с Русия, той би бил
по отношение към нас още по-предан и полезен; но той открове
но и определено се отказва за обръщането на своя син в правосла
вието. Беше грешка да се формулира това пожелание едва ли не
като условие за помирение, както това беше направено по време
на приема на делегацията. Това усложнява положението..."84 За
писът е много важен. Той доказва, че Фердинанд се накланя вече
в полза на Русия. Не приема все още да реши в нейна полза рели
гиозния въпрос, но, изглежда, поема определени ангажименти
спрямо "Освободителката". За това обаче има само косвени подат-
ки. В разясненията, дадени на Д. Ризов, единственото условие за
247
Янко Гочев
възстановяване на отношенията е България да подкрепи полити

чески и с военна сила излаза на Русия на Средиземно море. Спо
ред друго предположение искането на Русия до княза е да откло
ни българския натиск към Македония и да се дистанцира от съд
бата на българите там. Неслучайно при възстановяване на отноше
нията условията на Русия са много ясни и категорични: "Никакво
движение в Македония!".
На 31.07.1895 г. Фердинанд се завръща в България и след
разговорите с К. Стоилов министър-председателят констатира, че
е "...решен да поддържа курса си за подпомагане на Русия и за
продължаване на проруската политика...".90 Доказателство за това
е, че плаща на С. Татишчев 40 000 лв. за обработка на руската пре
са. Според К. Стоилов въпросът за помирението не трябва да се
протака, въпреки съпротивата на княгинята и католическото й се
мейство. Мнението на министър-председателя е да се приемат из
цяло руските искания. Според него миропомазването на престо
лонаследника е необходимо не само за помирението, но като
средство за утвърждаване на династията. Затова той започва пос
ледователно да работи пред княза за приемане на руските иска
ния. В случай действа като руско оръдие, а не като български ми
нистър-председател. Още по-крайно русофилски настроен е П.
Каравелов, който заявява: "Докато князът не си отиде или изпъл
ни, работите с Русия няма да се уредят".91 Партията на П. Караве
лов остава единствен последователен противник на Кобурга и с
активната си дейност хвърлят в паника Фердинанд, който се стра
хува от техен атентат. За негово щастие обаче каравелистите не ус
пяват да наложат своята позиция на всички русофили. Цанковис-
тите например приемат линията на правителството, но са недо
волни, че други могат да оберат лаврите от помирението след
дългите им борби срещу Фердинанд.
На страната на русофилите е и Българската църква. След
като депутацията се връща в България, митрополит Климент е в
стихията си. С проруските си акции активно обработва българско
то обществено мнение и експлоатира признателността към "Осво
бодителката".
От лятото на 1895 г. нататък сближението с Русия се
превръща от двустранен българо-руски в международен проблем.
Опитът на Фердинанд да насочи България към френско-руски съ-
248
юз сериозно охлаждат отношенията на България с Англия,

Австро-Унгария, Германия и Италия, т. е. с почти цяла Европа. Те
зи държави реагират остро на русофилските изяви на България и
декларират вече враждебност спрямо нея. За Австро-Унгария
Фердинанд е вече "черната овца" и през август 1895 г. нейният им
ператор Франц Йосиф заявява пред немския посланик: "Аз нико
га не ще позволя Русия сама да се разпорежда в България!".92 То
ва е много добра оценка за това до какво води т. нар. помирение
с Русия. К. Стоилов е принуден да признае: "Сближението с Русия
е вината на всичкото европейско негодувание."93
От август до октомври 1895 г. натискът върху Фердинанд
продължава. Той е притиснат от министрите си, които поемат
инициативата да удовлетворят честта на Русия, като решат в неин
интерес въпроса за вярата на престолонаследника. Русия им
отстъпва тази тяхна роля. Те молят "за напредъка на страната ни"
княгинята да приеме детето й да се кръсти в православна вяра. Тя
и роднините й отказват, защото това е забранена тема. Мария-Лу-
иза и баща й са дали вече обет пред папата децата й да бъдат ка
толици по дух, вяра и възпитание. Пред учителя на княза по бъл
гарски - Д. Ганчев, княгинята заявява: "Вие не го познавате. В Бъл
гария няма по-голям лъжец от него... Лъже хората, лъже бога!". К.
Стоилов и министрите му, с изключение на Гр. Начович, обаче не
се примиряват и упорито продължават борбата. К. Стоилов е ре-
шен дори да подаде оставка, ако Фердинанд не приема руските ус
ловия. Князът се колебае, защото все още изпитва недоверие към
руската политика. Страхува се, че и след покръстването на сина му
Русия няма да го признае. Личните му стремежи да получи най-
после признание от нея, да издигне авторитета на династията и да
встъпи в правата си на владетел, а вероятно и мечтата му да нас
леди Византия някога и да се короняса за император в Цариград,
в крайна сметка надделяват. От трите открили се пред него въз
можности: да приеме руските искания, да абдикира или да извър
ши военен преврат, той избира първата като най-изгодна. Ферди
нанд е притиснат отвсякъде и от всички и е принуден да приеме
схемата, която му предлага Русия чрез кабинета на К. Стоилов.
Плаши го позицията на крайните русофили. Др. Цанков от тяхно
име предлага отношения между България и Русия подобно на те
зи между Египет и Англия, т. е. като между колония и метропо-
249
Янко Гочев
лия.
Финалният епизод от съпротивата му настъпва след откри
ването на II редовна сесия на VIII ОНС на 15.10.1895 г. По въпро
са за тронното му слово се стига до пряк сблъсък между него, от
една страна, и К. Стоилов и събранието, от друга. К. Стоилов ис
ка поне една дума да се спомене в словото за миропомазването и
е подкрепен от русофилското мнозинство. Министър-председате
лят заплашва с оставка, а Фердинанд заявява, че може да абдики
ра. Все пак князът отстъпва и се съгласява на 19.10.1895 г. да вклю
чи в отговора на тронното слово въпроса за миропомазването. Из
действа си обаче тримесечна отсрочка, в която поема задължени
ето да убеди папата и роднините да отстъпят. Запазва си обаче
правото при непредвидени обстоятелства да издаде манифест към
народа с цел да разясни положението и да предостави решението
на въпроса в негови ръце.94 На 30.10.1895 г. князът прави офици
ално изявление, с което обявява, че приема предложението на де
путатите, съгласен е да изпълни желанието им и да направи всич
ко възможно за по-скорошно помирение с Русия.95 В края на 1895
г. с посредническа мисия между княза и Русия се заема руският
поданик Н. Геров. Той пътува до Цариград, където провежда ня
колко разговора с посланика Ал. Нелидов. В тези разговори са
уточнени вече подробностите около признаването на Фердинанд.
Нелидов внушава и княза приема, че не е необходимо да се изп
раща делегация в Русия. Трябва обаче да покани официално рус
кия император за кръстник на неговия син. След това Николай II
ще приеме поканата на Фердинанд и ще изпрати официално ли
це, което да го представлява на обреда по миропомазването на
престолонаследника.96 Характерно е, че в този момент и Ферди
нанд, и Николай II си нямат взаимно доверие. Фердинанд подози
ра Русия, че „има задни мисли и че ще го излъже", а Николай II
казва на приближените си: "...За нищо няма да се съглася да стана
кръстник на Борис, ако Фердинанд мисли да ме подведе." По-раз
лична позиция има руският посланик във Виена граф Капнист.
Той счита, че Русия държи вече Фердинанд в клещи и "...ако Ко-
бурга не поиска да обърне своя престолонаследник в православи
ето, то българите ще го детронират, ако той се съгласи и възстано
ви чл. 38 от конституцията, то в лицето на сина му Борис Бълга
рия ще има православен княз и ние ще можем да се избавим от
250
Фердинанд с лекота, още повече че за ролята на регент ще се на

мерят маса кандидати."4"
Фердинанд обаче вече е убеден русофил и в писмо до Н.
Геров заявява открито: "...с миропомазание или без, моята поли
тика и моите взглядове вървят с ония на нашата освободителка:
То да се знае в Петербург!"‘№
В заключителните си усилия да спечели Русия, Фердинанд
активно включва и френската дипломация. Посланикът в Цариг
рад П. Камбон, консулът в Пловдив Стег и генералният консул в
София Лако активно насърчават нормализирането на отношения
та с Русия. Франция обаче отказва да посредничи на княза за из-
действане на разрешение от папата за миропомазване на престо
лонаследника. Франция се оправдава с вътрешнополитически
проблеми и с липсата на добри контакти с Ватикана.
В началото на 1896 г. Фердинанд предприема последните
си акции в Западна Европа, чиято цел е да преодолее съпротива
та на роднините си католици и папа Лъв XIII. Кулминация на ак
циите е посещението му във Ватикана. След неуспеха в Париж то
ва е последната му надежда. На 16.01.1896 г. папа Лъв XIII го при
ема на аудиенция, като разбива и тази надежда на княза. Римски
ят първосвещеник не допуска никакво разискване по религиозния
въпрос. Упреква Фердинанд. Заплашва го с анатема и го съветва
даже да абдикира.49 За папа Лъв XIII покръстването на престоло
наследника е смърт на душата на детето и "духовно убийство". Ре
шението му е непоколебимо. Католическите догми трябва да бъ
дат спазвани и никакви аргументи, вкл. в името на благото на
страната, не могат да го убедят в противното. След срещата Фер
динанд, съсипан и пребледнял, заявява: "Папата хвърли детето ми
в обятията на Русия! Аз извиках: На помощ!, той си запуши уши
те!"100 Според австрийските дипломати Фердинанд "при липса на
подкрепа от страна на други Сили ще бъде принуден да се сбли
жи с Русия".11,1 Роднините му не разрешават не само миропомазва-
нето, но и абдикацията. Вуйчото на Фердинанд - дук Д'Омал, пи
ше писмо до племенника си, в което го предупреждава, че ако аб
дикира, "отново ще зейне раната на Източния въпрос..., ще плам
не Европа, този път наистина!". Съветът на вуйчото е: "...страната
ти не може да живее без Русия.",о: В деня на завръщането на Фер
динанд от чужбина между него и К. Стоилов се разгаря четирича-
251
Янко Гочев
сова оживена дискусия, в резултата на която князът най-после се

съгласява да приеме миропомазването на сина си. Възлага даже на
министър-председателя да подготви по случая специална прокла-
мация към народа. За решението на 21.01.1896 г. с телеграма е
уведомен руският император. На 23.01.1896 г. в тържествено засе
дание на Народното събрание Прокламацията (манифест) на Фер
динанд е прочетена. Князът заявява, че "...реших сам лично да
отстраня препятствията и да сложа пред народний олтар най-не-
измеримата и най-тежката жертва, която мога да дам".103 Всички
депутати бурно аплодират решението на княза, а К. Стоилов ра
достно отбелязва: "Най-големият ми ден! Не е имало такова засе
дание в българската история. Всички кръгове в България са довол
ни. Слава Богу за тая победа!"104 След заседанието К. Стоилов оти
ва в Цариград, където в петдневния си престой в среща със султа
на, турските ръководители и посланиците на Великите сили окон
чателно са решени въпросите за миропомазването на княза и пос
ледиците от това. Русия вече уведомява Турция, че препятствия за
признаването на княза не съществуват, и сформира депутацията за
миропомазването.
На 27.01.1896 г. всички депутати от името на народа благо
дарят на Фердинанд за смелата и доблестна постъпка. Неговият
отговор е: "Аз изпълних дълга си към българския народ... Аз дадох
най-тежката жертва, най-голямото си благо. Аз сложих пред на
родния олтар моя възлюблен син. Този мой акт ме разделя от За
пада, т. е. от моите роднини, но аз го извърших от любов към Оте
чеството... Анатемата от Запад е паднала над мене, но аз гледам на
златната заря от Изтока - тя ще благослови и моята династия, и
нашето дело."105
Всъщност не любов към народа и родината, а политически
сметки и личен интерес определят решението на Фердинанд да
"жертва" сина си. Вероотстъпничеството му води до отдръпване
на роднините и католическите дворове в Европа от него и даже
до семеен конфликт с княгинята, която напуска Българя за изве
стно време. Папа Лъв XIII отлъчва Фердинанд от църквата, но не
издава була. Това е по-мек вариант на отлъчване, наложен главно
паради страх да не го тласне окончателно в обятията на Русия и
източното православие. За руския император вероотстъпничество
то на Фердинанд обаче е "патриотично решение". За церемония-
252
та по миропомазването той изпраща в София генерал-майор от

свитата си - граф Голенишчев-Кутузов като свой представител, но
вия руски дипломатически агент Н. Чариков, легалициония съвет
ник на руското посолство във Виена барон Будберг, директора на
в. "Свет" В. Комаров и издателя и редактор на в. "Новое время"
Ал. Суворин. Журналистът В. Комаров по-късно ще разпространя
ва легендата за далечна родствена връзка на Фердинанд с руската
княгиня Олга. Н. Чариков пък още с пристигането си обявява но
ва ера в отношенията между двете държави, като изрично подчер
тава, че Русия е забравила миналото. На 2.02.1896 г. в присъстви
ето на представителите на Русия, Турция, Франция, Гърция и Сър
бия, министрите (без Гр. Начович), всички митрополити в катед
ралата "Св. Крал" екзарх Йосиф миропомазва по православен
обичай престолонаследника Борис. Отричането става по разкош
но подвързан молитвеник, изпратен специално от Петербург. Све
тото миро е взето от Кремъл и е изпратено от Николай II в сандъ-
че със скъпоценни камъни. Ген. Голенишчев-Кутузов полага лич
но Борис на трона до неговия баща, а екзархът прочита акта на
покръстването и произнася вдъхновено слово.
Според кореспондента на в. "Таймс" събитието е посрещна
то с "неописуема радост и ентусиазъм" от целия български народ
- от Морава до Черно море и от Дунав до Бяло море. Народният
поет Иван Вазов възпява в стихове въодушевлението на българи
те, за които православната вяра трябва да служи на националната
кауза.
Миропомазването е тайнство, но в обстановката, в която се
извършва тогава, е и политически акт. Затова присъстват офици
ални представители на всички съюзници на Русия. Дори католи
ческа Франция има представители. Това е протокол на подкрепа
за политиката на съюзническа Русия в България. Заради този про-
руски жест Ватикана отправя сериозни критики срещу Франция,
защото папата счита френското участие в православната церемо
ния за несъвместимо със задълженията на Франция като велика
сила, която в Ориента закриля католицизма. Франция не обръща
внимание на протестите на Ватикана и даже повишава в ранг кон
сула си в София Л. Лако след признаването на княза. За нея в слу
чая по-важни от религиозните въпроси са политическите й цели
да се утвърди руско-френският съюз и България да бъде въвлече-
253
Янко Гочев
на в него. За миропомазването Николай II и Лобанов-Ростовски

изпращат благотворителни поздравления в София. По-важно за
България е, че до Ал. Нелидов в Цариград са пратени указания, съ
общения на други чужди посланици според които " ...Господарят
(императорът - б. а.) ви натоварва да съобщите на турското прави
телство, че този факт (миропомазването - б. а.) отстранява, по на
ше мнение, основните пречки, съществуващи досега за признава
нето на принц Фердинанд за княз на България. Отсега нататък не
виждаме никакви пречки дворът на сюзерена да предприеме съот
ветстващите стъпки за получаване съгласието на гореуказаното
признание от всички държави, подписали Берлинския договор".106
Така Русия вдига продължилото близо десет години свое вето вър
ху признаването на българския княз. След нейното съгласие и раз
решение до 7.02.1896 г. всички Велики сили приемат официално,
че Фердинанд е законен български княз. На 22.02.1896 г. султанът
издава два важни указа. С първия признава Фердинанд с титла
"княз на България" и го награждава с най-високия турски орден -
"Османие". С втория указ възлага управлението на Източна Руме
лия на него. На 2.03.1896 г. специална турска делегация тържест
вено предава в София султанските укази и връчва ордена на Фер
динанд.
С признаването на Фердинанд приключва проточилата се
близо десет години "българска криза". Отношението между Бъл
гария и другите държави се нормализират. Международното по
ложение на Княжеството укрепва и се засилват възможностите
му да води по-ефективна външна политика, вкл. по националния
въпрос.
Русия открива и закрива "българската криза". Кои са причи
ните за този обрат в политиката й спрямо България?
При управлението на Стамболов се провалят окончателно
опитите на Русия да наложи силов подход в отношенията с Бъл
гария. Стамболов тотално обърква плановете на Руската империя
спрямо България. Кримският вариант се оказва неприложим.
Вместо унищожаване на българския руски протекторат, наречен
Княжество България, и превръщането му в Задунайска губерния,
този протекторат, създаден с много усилия от Русия през 1878 г.
при Стамболов, прави бързи крачки към модернизация и сближе
ние със Западна Европа, v кгето е особено опасно за Русия - към
254
независимост. Опитите да се влезе в споразумение със Стамболов

за отстраняване на Фердинанд, се провалят и тогава Русия сменя
курса. Тя избира Фердинанд да бъде нейният човек в България,
още повече че същият неистово се стреми вече към помирение с
нея в името на признанието си за законен владетел. Съюзът меж
ду Фердинанд и Русия, който постепенно, но трайно се създава,
решава съдбата на Стамболов. В крайна сметка укрепването на
българската държавност, провалът на авантюристичния курс на
Русия спрямо България при Стамболов, и не на последно място
променената международна обстановка, са тези фактори, които в
своята комбинация предопределят предприемането на по-гъвкав
подход на руската политика спрямо България, довел до признава
нето на нейния княз.
Според руския историк Н. Киняпина стремежът на Русия
да локализира избухналата през 1894 г. източна криза е основни
ят й мотив за възстановяване на дипломатическите отношения с
България.107 Този теза е основателна и може да се приеме. Точ
но през годината на т. нар. помирение с България актуален за Ру
сия става отново въпросът за завземането на Проливите. Лично
посланикът в Цариград Ал. Нелидов съставя мемоар за скоростно
завземане от Руския черноморски флот поне на Босфора. Предло
жението му е обсъдено от т. нар коронен съвет с участието на им
ператора и е прието.
В контекста на подготовката за завземането на Босфора от
Русия през 1896 г. цената на България нараства. Докато създават
подходящи условия за атака, Русия се нуждае от нормални отно
шения с България. Освен това тя усеща личните егоистични амби
ции на Фердинанд, който в името утвърждаването си като владе
тел е уязвим и е склонен към отстъпки, още повече че само от Ру
сия зависи признаването му. Предприемайки сериозни стъпки за
сближение с Русия, той влошава отношенията си с Европа, от ко
ято все повече е изолиран. Русия счита при такива условия, че са
мо тя може да бъде негова външна опора и лесно може да го нап
рави свое послушно оръдие. Признаването му като законен владе
тел в този смисъл за Русия е първата крачка към подчиняването
му, което тя счита, че ще бъде дълъг процес, но необходим, с ог
лед имперските й цели в региона. Задълбочаването на приятелс
ките отношения с Фердинанд в бъдеще според Русия може да до-
255
Янко Гочев
веде до момента, когато в подходяща обстановка той, като зави

сим вече от Русия, ще започне да й се отблагодарява. Услугата, ко
ято би могла да се иска от Фердинанд, е предоставяне на българс
ка войска за сухопътна акция срещу Цариград, комбинирана евен
туално с руския удар по море срещу турската столица. Русия усе
ща, че Фердинанд също като нея е увлечен от Цариград. Тя обаче
знае, че той никога няма да го овладее, защото му липсват нейни
те ресурси, и тя няма да го допусне никога там. Успешно обаче
може да подхранва подобни негови апетити, за да демонстрира
уж приятелство с България и за да поддържа натиска спрямо Тур
ция. Не е случаен фактът, че новият руски дипломатически агент
Н. Чариков отхвърля всякакви български искания към Македония.
Така подхранва Фердинандовите амбиции в противоположна на
сока - към Одринска Тракия.
Следователно, признавайки Фердинанд, Русия не изменя
политиката си спрямо България. Не може да се говори за обрат в
нейната политика. Целите са все същите - имперски, както и ро
лята на България е все същата. Тя трябва да помага на Русия, а не
обратно. Тя трябва да служи на руския император, ако желае ня
каква форма на национално обединение. Русия се помирява с Бъл
гария, защото България й е необходима за контрол над Проливи
те и излаз на Средиземно море. България е необходима на Русия
за атаката срещу Проливите, но още по-необходима на Русия е
Сърбия, която трябва да противодейства на опасния за северната
православна империя натиск на пангерманизма. Русия вижда, че
той настъпва в две посоки - от запад чрез Австро-Унгария през
Сърбия и от изток чрез Германия през Турция. Затова България,
но най-вече Сърбия, трябва да спрат пангерманизма. Оттук Русия
още в края на XIX в. възприема и последователно следва страте
гия към създаване на Велика Сърбия на Балканите. Сърбия заема
отново привилегировано положение в руско-балканската полити
ка. Това е много важен момент в балканската история, който пря
ко засяга България. Тя, след като през 1896 г. се помирява с Русия,
трябва да се съобразява с новата стара руска стратегия и най-мно
го, към което може да се стреми след 1896 г., е равноправие в от
ношенията с Русия.
Така се сбъдва прогнозата на Ст. Стамболов, че от т. нар.
помирение, което всъщност е сделка между Фердинанд и Русия,
256
България губи. Фердинанд е признат вече като владетел, но е ус

тановена зависимостта му от Русия, което все повече ще нараства.
От 1896 г. до Балканските войни Фердинанд е по-силно зависим
от Русия, отколкото от всяка друга велика сила. Така че пътят към
реалната независимост на България е все още дълъг и трънлив и
това е така, защото през 1896 г. при т. нар. помирение срещу ми
нимални съмнителни придобивки Фердинанд се съгласява да слу
жи на Русия.
И до днес остават актуални думите на Кр. Раковски, който
още през 1898 г. в своя труд, посветен на руската политика, пише,
че без тържествата и триумфалното пътуване на Фердинанд поми
рението с Русия остава забулено в тайна. "Никой български граж
данин не знае - допълва по-нататък той - с каква цена е купено
примирието. Знае се само едно, че г-н Теодоров, когато беше с де-
путацията в Петербург, заявяваше на редактора на "Новости", че
България има 150 000 солдати, които ще бъдат в услуга на Русия.
Но ако самите делегати предлагаха такава цена за благоволението
на Русия, последната, като продавачка, трябва да е искала и ще да
е получила навярно много повече. Има ли един верен съюз меж
ду Русия и България, или не? Това ний вярваме, без да можем да
го доказваме документално, но очевидно е за всички, че примире
нието отвори отново портите на България за руската намеса във
вътрешните работи."108
Така с помощта на Франция Русия се възползва умело от
даденостите и си възвръща един не така сигурен, както преди, но
много важен преден пост на Балканите, каквато е България.
Новият външнополитически курс на България е потвърден
при посещенията на Фердинанд след помирението в Турция и в
Русия. Посещението в Турция започва на 14.03.1896 г. Фердинанд
е придружен от министър-председателя, военния министър и
многобройна свита. Устроен му е бляскав прием. Приет е от сул
тана, великия везир, турски министри, на които князът благодари
за официалното си признаване. Програмата на Фердинанд е мно
го натоварена. Проведени са серия разговори, срещи, приеми, пи
рове, угощения, вкл. във Френското и Руското посолство. За бъл
гарите в Цариград визитата му е голяма чест, за Екзархията - съ
що и възможност да издигне своя авторитет в очите на турците и
чужденците. Екзарх Йосиф е радостен да приеме и разговаря с
257
Янко Гочев
българския княз, който даже на Великден се черкува в българска

та църква в Цариград, но е засегнат след неговото последващо по
сещение при патриарха, който го приема в присъствието на гръц
кия и сръбския посланик. Фердинанд успява да спечели благово
лението на султана, който го удостоява с ордени, подаръци и чин
мушир (маршал). Резултатите обаче не са много благоприятни за
България. Австро-унгарският посланик барон Каличе обобщава
мнението на дипломатите за Фердинанд - "обигран и любезен, но
не будещ никакво доверие". Според барон Каличе: "... хвърлено
беше голямо богатство, но реалният успех (от посещението - б. а.)
е равен на нула. Освен въпроса с ордените не беше решено реал
но нищо... Доста скъпо удоволствие за това да сложиш веднъж фе
са на главата."109
Някои от изказванията на княза са "почти истинска руска
пропаганда", с които той демонстрира новите външнополитичес
ки пристрастия. Точно при това посещение започва руският на
тиск над България за вдигане на схизмата и ограничаване на дей
ността на Екзархията в Княжеството. Русия и Франция действат
съгласувано в упражняването на този натиск и това констатират и
К. Стоилов, и екзархът. За разлика от Фердинанд, който избягва
открито да се произнесе по този въпрос, двамата отхвърлят руски
те антибългарски внушения спрямо схизмата. Фердинанд предпо
чита приемите и угощенията в Руското посолство пред обсъжда
нето на такива неприятни за него въпроси. За него по-важно е, че
дава простор на амбициите си за Византия, като посещава след
разрешение от султана сам църквата "Св. София".
След Турция Фердинанд пребивава за кратко - от 4 до
10.04.1896 г. в Русия. Отново провежда многобройни срещи, бан
кети, разговори с висши представители на властта, като аристок
рати, духовници, военни, от които са почетени особено ветерани
те, участници във войната от 1877-1878 г. Князът провежда и че
тири срещи с Николай II. Те имат предимно протоколен характер
и са кратки, но пак целят да демонстрират русофилството му. Се
риозен разговор между Николай II и Фердинанд няма. По-честа
размяна на мнения князът има с Лобанов-Ростовски. Външно Фер
динанд демонстрира любезност, но за домакините си остава лукав,
неискрен и въобще не будещ доверие владетел. Много аристокра
ти и членове на царския двор открито го подиграват. Самият Ни-
258
колай II не показва голямо благоволение към Фердинанд и дори

е дистанциран в личните си контакти с него. Намира начин и да
го унизи. При официалната вечеря, която дава, вдига тост за сул
тана като сюзерен на княза. По този начин му казва, че все още не
е суверенен владетел, а васален княз и въобще неравнопоставен
държавен глава.
На 10.04.1896 г. Фердинанд отпътува за Париж, където
престоява четири дни. Франция е втората съюзническа държава
след Русия, която той посещава за толкова кратко време. Отноше
нието в Париж към него е като към владетел съюзник на Русия.
Франция публично го толерира, като го удостоява с високи за
един васален владетел почести. Френският президент Ф. Фор го
награждава с Голямата лента на Почетния легион. В проявите на
френското гостоприемство отново проличава завоят в българска
та външна политика. Франция одобрява този курс. Това става ясно
от срещите, разговорите с френските политици, от приемите и ба
ловете, на които Фердинанд присъства.
Все пак Фердинанд още не е постигнал целите си. Граф
Бурбулон свидетелства: "Князът има само една мисъл, само една
грижа, само един план - да присъства като признат владетел на ко
ронясването на императора в Москва, да извърши прословутото
поклонение в Кремъл, за което едва смееше да мечтае и което тъй
отдавна го преследваше."110 И владетелите имат право да мечтаят,
но илюзиите бързо сменят реалностите.
На 5.05.1896 г. Фердинанд със специален княжески влак,
заедно с К. Стоилов и свитата си, заминава за Москва. На
8.05.1895 г. е посрещнат от голямо число руски велики князе с во
енни почести. Фердинанд е щастлив, защото това е първата му
официална визита като признат владетел, и то по покана на рус
кия император. Вечери, банкети, паради, литургии са проявите,
които изпълват посещението му. Те символизират поне външно
руско-българското сближение. Особеното е, че в някои от тези
прояви участват вече и черногорският княз, и сръбските диплома
ти в Москва. Фердинанд прави постоянно нови аванси пред дома
кините си. Опитва се да бъде по-голям руснак от самите руснаци.
Желанието му да спечели Русия на своя страна е толкова голямо,
че прави всякакви жестове в тази насока. Сваля шапка и се кръсти
по православен маниер винаги когато минава край църква и вли-
259
Янко Гочев
за в концертни зали и театри. Заради тези негови несръчни

действия, с които иска да се представи за благочестив православен
християнин, руските вестници публикуват сатирични фейлетони.
Върхът на русофилските залитания на Фердинанд в Москва са аб
сурдните теории, които разпространява, с които се опитва за убе
ди дори Романови, че има славянски произход. За коронацията на
Николай II, проведена в Успенския събор на Кремълския дворец
на 14.05.1896 г., Фердинанд и К. Стоилов заемат отредени специ
ални места, но дотук завършват "успехите" им. На тържествения
обяд след коронацията Фердинанд е на трапезата на Романови, но
заобиколен от хана на Хива и емира на Бухара. Това са средноази-
атски мюсюлмански владетели, поданици на императора. С други
думи, Фердинанд е законен владетел, но очевидно руски васал,
щом е поставен от Николай II между такива владетели. Това е
още едно унижение за него и за България. В крайна сметка Фер
динанд остава недоволен от посещението си в Русия, защото не
получава шефството на някой руски полк. Освен това е обиден от
императора, който му дава орден "Св. Владимир" вместо желания
от него орден "Св. Андрей". Неуспехът на посещението и причи
ните за това се признават от К. Стоилов. Според него "...има недо
волни от решаването на българския въпрос, ...военните, кръгът
около императрицата - вдовица, работят против нас".111
Въпреки това Фердинанд упорито търси съюза с Русия. На
7.06.1896 г. се завръща в България и си позволява да наруши дип
ломатическия етикет. На гарата в София е посрещнат от чуждите
дипломати. Князът поздравява само руския и френския, почита
много бързо белгийския и то защото е доайен на дипломатичес
кото тяло и подминава останалите дипломати.112 Така си отмъща
ва за отказа на Австро-Унгария да го приеме по-рано. За австро-
унгарския дипломат в София това е "краен акт, продължение на
вниманието, което се оказва в руска посока".
Русофилството на княза и правителството личат и при раз
решаването на т. нар. офицерско-емигрантски въпрос.
Офицерите емигранти, които години наред пребивават в
Русия, имат свой план за решаването му. Според него България
трябва да ги реабилитира напълно политически и служебно, да ги
зачисли в българската войска, като признае стажа им в Русия и из
равни по старшинство с връстниците им в България. Този план не
260
е приет от действащите български офицери, които имат лични

мотиви да му противодействат поради страх да не бъдат изместе
ни от русофилите. Освен това те имат и служебни мотиви (русо-
филите са погазили и конституция, и военна клетва) и политичес
ки, свързани тъкмо с русофилството на детронаторите, като пос
ледните съображения при управлението на русофилското прави
телство постепенно отпадат. Клетвопрестъпниците и изменници
офицери русофили още през 1894 г. настояват за всеобща амнис
тия на деянията им. Същата година Народното събрание с прие
тия Закон за амнистията отхвърля техния проект. По-нататък
офицерите емигранти избират друга стратегия. Според нея, като
използват връзките си в Русия, вкл. с правителството, трябва да
принудят българското правителство да отстъпи. Така те умишле
но включват, особено след помирението, Русия като трета страна
в спора.
Фердинанд има големи опасения срещу завръщането им.
Счита офицерите русофили за предатели. Страхува се да не изгу
би контрола над офицерството, ако те бъдат амнистирани. Той
обаче няма сила да им противодейства и постепенно под руски на
тиск отстъпва пред исканията им.
Военният министър ген. Р. Петров е още по-неотстъпчив
към клетвопрестъпниците и изменниците на родината. Въобще
отстоява българската линия в преговорите по офицерско-емигра
нтския въпрос. Личното му мнение е, че офицерите русофили са
политически престъпници и следователно не могат да получават
граждански права. Освен това предлага да се отчетат времето и
причините за емигрирането им. Според него трябва да се приемат
в армията постепенно и според преценка на министерството.
Офицерите емигранти обаче успяват да спечелят на своя
страна руския военен министър генерал П. Вановски, който изра
ботва изгоден за тях проект, утвърден от Николай II.113 През ап
рил 1896 г. при посещението на Фердинанд и К. Стоилов в Русия
офицерско-емигрантският въпрос е обсъден с руското правител
ство. К. Стоилов приема дори Г. Вазов като представител на емиг
рантите и пред него подчертава положителното си отношение по
въпроса. За министър-председателя след помирението изгнанието
им е вече "скандал".114 Руснаците се опитват да постигнат пряко
споразумение между двете заинтересувани страни.
261
Янко Гочев
През май 1896 г. при второто посещение на княза и К. Сто

илов в Москва разговорите по въпроса продължават. Русия пак е
посредник, но този път натискът й върху България е много по-го-
лям. Фердинанд е приет в двореца на Николай II и военният ми
нистър ген. П. Вановски грубо настоява България да реши въпро
са така, както искат емигрантите. Фердинанд е възмутен и ядосан
от поведението на руския генерал. Владетелското му честолюбие
е накърнено, но все пак дава гаранции за решаване на въпроса. За
него това е една неизбежна отстъпка пред Русия, резултат от по
мирението. В Москва К. Стоилов също е притискан. На 21.05.1896
г. го посещават П. Груев, Ан. Бендерев и Ат. Зафиров и след дву
часов разговор те налагат на министър-председателя своите виж
дания. Енергичната руска намеса "в името на руския престиж",
както твърдят официалните руски дейци, води до това, че К. Сто
илов поема обещанието да реши офицерско-емигрантския въпрос
дори с цената на промени в правителството. Понеже ген. Р. Пет
ров е категорично против отстъпките, става ясно, че същият тряб
ва да бъде отстранен. Офицерите русофили последователно рабо
тят в Русия срещу него. Наричат го "убиец и крадец".115 В края на
юли 1896 г. положението на военния министър става неудържи
мо. Князът открито иска оставката му. Подкрепен е от руския
агент Н. Чариков, който действа по случая толкова брутално, че
едва не предизвиква сваляне на правителството. К. Стоилов зап
лашва дори със своята оставка, ако за момента бъде приета тази на
военния министър. Той не приема оставката на ген. Р. Петров,
който е принуден да излезе в отпуск. От юли 1896 г. полк. Н. Ива
нов - дотогава началник на ГЩ, поема неговия пост. След нова
руска намеса, подкрепена от княза, който не пропуска случай да
показва постоянно неблагоразположението си към ген. Р. Петров,
същият окончателно се оттегля като военен министър на
16.11.1896 г. Той става поредната жертва на т. нар. помирение. На
29.11.1896 г. полк. Н. Иванов е назначен за военен министър. Той
е руски възпитаник. Фердинанд му няма доверие, но го назначава
с точно определено условие: да реши окончателно офицерско-
емигрантския въпрос и то така, както настоява Русия.
Изработен е нов проект на правителството, който пред
вижда признаване на службата на офицерите емигранти в руска
та армия и приемането им с чин в българската войска, какъвто
262
службата би им дала, ако е била прекарана в България. В края на

1896 г. Народното събрание приема и закон за обща и пълна ам
нистия. Той открива пътя към завръщането на всички политичес
ки емигранти и офицери, на които се признава службата им в Ру
сия.
Следват преговори с участие на новия руски дипломатичес
ки агент Ю. Бахметиев и между военните министри на двете дър
жави. През 1897 г. Русия представя на България списък от 46 ду
ши български офицери на служба в своята армия. България приз
нава за политически емигранти само 23 от тях. Намесва се обаче
руският военен аташе в Цариград - полк. Пешков. Под негов на
тиск българската позиция се изменя и вместо 23, вече 36 души от
списъка стават политически емигранти.
На 22.01.1898 г. полк. Иванов и полк. Пешков подписват в
София протокол, с който окончателно решават офицерско-емиг
рантския въпрос. Според протокола на действителна служба в
българската армия подлежат всички 43 български емигранти. За
чита се службата им в Русия. Получават и право на повишение и
пенсиониране. До есента на 1898 г. голяма част от тях се завръ
щат. В Русия остават една малка част от тях, като П. Груев, Ан.
Бендерев, С. Банков и други недоволни от условията, които им се
поставят в България.
Така и решението на офицерско-емигрантския въпрос ста
ва след натиск от страна на Русия върху България в нейна вреда.
За Русия този въпрос е почти всичко политически и уреждането
му означава стабилизация на руското политическото влияние в
България. Когато началникът на щаба на руската армия ген. Обру-
чев хвали пред българите в Русия качествата на българската армия,
той е искрен. Същевременно, когато настоява за по-голям брой
руски специалисти и инструктори в нея, той възстановява стария
руски план за превръщането на българската войска в оръдие в ръ
цете на Русия. Решаването на офицерско-емигрантския въпрос во
ди до свободното връщане на българските офицери русофили в
България и назначаването им на ключови постове. Руското влия
ние в българската войска укрепва и отново доминира, което личи
от това, че военната кариера на емигрантите офицери е възходя
ща. Например превратаджията Р. Димитриев след 1898 г. се изди
га от адютант в 5-та пехотна дивизия до началник на оперативен
263
Янко Гочев
отдел на ГЩ и началник на самия ГЩ в периода 1904-1907 г., а

след това и шеф на 3-та военноинспекционна област с щаб в Русе
(бъдещата 3-та армия в Балканската война). Друг превратаджия -
Г. Вазов, става пък началник на Инженерните войски и техен инс
пектор в периода 1904-1908 г. Н. Иванов остава военен министър
до края на управлението на К. Стоилов. После е командир на 4-та
и 2-ра пехотна дивизия, генерал-майор (от 1900 г.) и началник на
2-ра инспекционна област (бъдеща 2-ра армия в Балканската вой
на). За заслугите си за уреждане на офицерско-емигрантския въп
рос е награден с руския орден "Св. Ана" - I ст., с брилянти и най-
високия Френски орден на Почетния легион.
Така чрез бившите емигранти Русия се сдобива със своя
силна група сред българското офицерство. Тя е част от нейната
Пета колона в България, която въздейства дори върху политиката
на Фердинанд и която през периода на войните ще защитава пре
ди всичко руските, а не толкова българските интереси.
Управлението на К. Стоилов съвпада с т. нар. Източна кри
за (1894-1898 г.), предизвикана от подема на националноосвобо-
дителните борби в Турция и новата фаза в борбата за влияние
между Великите сили в Близкия изток и на Балканите.
Николай II
264
С оглед темата ни важно е да бъде характеризирана руска

та политика в тази криза, за да установим къде и какви са руските
интереси в Турция?
Новият император Николай II (1894-1917 г.) няма опит от
начало в международните дела. Затова при такива условия нараст
ва ролята на външния министър на империята. След смъртта на Н.
Гирс на този пост последователно се изреждат Лобанов-Ростовс-
ки (1895-1896 г.), П. Шишкин и М. Муравьов (1897-1900 г.). От
тях най-способен е А. Лобанов-Ростовски, докато П. Шишкин е
предпазлив и нерешителен, а М. Муравьов - лаик във външната
политика, но блестящ салонен кавалер.115 Княз Лобанов-Ростовс
ки има голям опит, натрупан от работата му в посолствата в Ца
риград, Лондон, Виена и Берлин. Той се обявява за продължаване
политиката на Александър III по Източния въпрос и запазване им
перските й цели,
но променя руска
та тактика. Отчита,
че поради нарасна
лите вътрешни
проблеми в импе
рията, свързани с
м одерн и зац и ята,
финансовата нес
табилност, превъ
оръжаването на ар
мията, национал
ните и социалните
противоречия, въз
можностите на Ру
сия да води актив
на политика на
Балканите са огра
ничени. Акцентът
на руската външна
политика се изме
ства вече в Далеч
граф Муравьов - Руски външен министър ния изток, а не на
Балканите. Русия
265
Янко Гочев
се обявява за запазване на целостта на Турция. Това е възвръщане

към стария туркофилски външнополитически курс на Русия от
времето на Николай I. Активизирането на политиката на западни
те държави и по повод арменските кланета и опасността от разпа
дането на Османската империя мобилизират ресурсите на руската
дипломация. Отново тя се ангажира главно със съдбата на Цариг
рад и Проливите, а не толкова с България и положението на бал
канските християни в Турция.
През 1895 г. възниква опасността английският флот да нах
луе в Дарданелите, за да въздейства по-силно върху Турция в по
сока към реформи в арменските й вилаети. Тогава в Генералния
щаб на Русия се оформя идея да се завземе изходът от Босфора в
Черно море. На 24.06.1895 г. началник на ГЩ ген. Обручев уведо
мява императора за тази идея. Представя и докладна записка в
такъв смисъл. Идеята е приета и от руския посланик в Цариград
Ал. Нелидов, който е стар неин привърженик. Николай II приема
предложението да се завземе Горен Босфор, но прехвърля по тра
диция решаването му в т. нар. Особено съвещание. То се провеж
да на 25.11.1895 г. Участват военният министър П. Вановски, уп
равляващият морското министерство П. Търтов, началникът на
ГЩ Н. Обручев, външният министър Лобанов-Ростовски и фи
нансовият министър С. Вите. Съвещанието е много бурно. Осно
вен проблем е финансирането на проекта. Силовите министри ис
кат финансирането на три специални транспорта, но С. Вите твър
до се съпротивлява и се съгласява с министерството му да финан
сира само подготовката на сухопътните войски за периода 1896
1897 г.ш
На 13.02.1896 г. въпросът за десант на Босфора е отново
разгледан. Финансовият министър се обявява против с аргументи
"неоправдани разходи", "недостиг на транспорт" и "невъзможност
да бъде осъществен с изненада". С. Вите е подкрепен от Лобанов-
Ростовски, който счита, че действията на Русия за момента трябва
да са насочени към предотвратяване на всички опити за завземане
на Проливите и към локализиране на конфликта.117 Той е убеден,
че една слаба Турция, която пази ключа към Черно море, е по-
добър вариант за Русия, отколкото установяване на международен
контрол над Цариград и Проливите.
През август 1896 г. Лобанов-Ростовски умира и е сменен от
266
П. Шишкин, който е "умствено ограничен и безинициативен чо

век"118, но му се налага да управлява в една кризисна обстановка.
Отново Англия с политиката си безпокои силно Русия. След кла
нето над арменците в Цариград Англия изпраща военна ескадра в
Средиземно море. Русия реагира много бързо и информира анг
личаните, че при създалата се обстановка Руският черноморски
флот ще навлезе в Босфора. Това е демонстрация на силов под
ход спрямо другите Велики сили, добре познат отпреди в руската
имперска практика. На 18.09.1896 г. Ал. Нелидов изпраща пове
рително писмо до П. Шишкин, в което пише: "Последните съби
тия в Турция раздрусаха до такава степен правителствената систе
ма, че е вече невъзможно да се помогне (на Турция - б. а.). От рус
ка гледна точка и в интерес на Русия е да се продължи животът
на Султановата империя; всичките усилия на руската дипломация
бяха съсредоточени в една политика - да се поддържа статуквото
на Близкия изток. Обаче политическото разположение на импе
рията е тъй напреднало, щото поддържането на съществуващия
ред е невъзможно."119
Ал. Нелидов се страхува да не би арменското движение да
обхване Македония и Крит, защото въстания в Европа в предели
те на Турция може да принуди Англия или западните Велики си
ли да предприемат морска акция. Това по думите му ще означава
"разрешаване на въпроса за Босфора, Цариград и Дарданелите в
един смисъл, опасен за бъдещето и сигурността на Русия".120 За
това Ал. Нелидов предлага, "ако Англия завземе с флота си Дар
данелите, Русия да окупира Горен Босфор. Ако пък има европейс
ка колективна намеса в Турция, Русия трябва да поиска окупация
на Горен Босфор, разрушаване на всички укрепления в Дардане
лите и свободно плаване по Мраморно море на военни ескадри на
всички страни".121
Николай II е много добре запознат с писмото на послани
ка в Цариград и го използва. През септември 1896 г. той посеща
ва и Англия, и Франция. В Англия повдига въпроса за турското
наследство. Английският министър-председател Лорд Солсбъри
му предлага съюз на база подялба на Турция, като Англия завземе
турските владения в Северна Африка, а Русия - Босфора и Дарда
нелите. Всъщност английската дипломация само сондира наивния
и без управленски опит във външната политика руски император,
267
Янко Гочев
за да го принуди да разкрие плановете си по арменския въпрос, по

който Англия и Русия са на противоположни становища. Сон
дажът на лорд Солсбъри само опипва почвата за руските планове
в Близкия изток.
Във Франция Николай II разговаря за положението в Тур
ция с френския външен министър Г. Аното. Постигнато е съгла
сие за усилване на международния контрол в управлението на
Турция, в което обаче Франция доминира. Това е неин опит да се
използва руската политика за защита на статуквото, за да защити
икономическите си интереси в Ориента.
През октомври 1896 г. Англия предлага посланическа кон
ференция в Цариград по въпроса за реформите. При отказ насто
ява спрямо Турция да се приложат принудителни мерки. Отново
със своята активност Англия предизвиква загриженост в Петер
бург за съдбата на Проливите. С. Вите за пореден път се обявява
срещу радикални действия. По принцип той не е противник на
идеята Русия да завземе Проливите. Иска обаче отлагането на та
зи акция за в бъдеще, когато Русия финансово ще се стабилизира
и ще укрепи мощта си. Следователно за С. Вите най-добрият рус
ки съюзник е времето. Убеден е, че Източният въпрос ще бъде ре-
шен само чрез голяма война, за която обаче Русия не е готова в
момента, но е длъжна да се подготвя за нея.
На 30.10.1896 г. Николай II получава докладна записка от
Ал. Нелидов, в която посланикът препоръчва подготовка на Чер
номорския флот за десант в Проливите. Ал. Нелидов се опасява
Турция да не попадне под чуждо влияние. Счита, че вътрешната й
слабост все повече се задълбочава. Затова Русия трябва да изпре
вари с десант Англия и Европа. За посланика установяването на
международен контрол над Проливите ще бъде грешка на Русия,
защото това ще доведе до отслабване на позициите й в Черно мо
ре, което ще бъде открито за Европа. С други думи, Ал. Нелидов
се опасява Русия да не допусне сама неканения европейски гост в
"своя дом" Черно море. На 18.11.1896 г. Ал. Нелидов изпраща на
Николай II нов мемоар за незабавно завземане на Проливите. За
пореден път посланикът настоява за активни действия и напълно
в своя стил характеризира положението в Турция в най-черни
краски. Така цели да оправдае руския десант. Важни са оценките
на Ал. Нелидов, които отново подчертават кои са истинските рус-
268
ки интереси. Според тях, "...ако Европа стане господар на Дарда-

нелите вместо Турция, то това ще бъде цяла катастрофа за Русия.
Нейните истински интереси ще бъдат пожертвани за Европа, ней
ната сигурност в Черно море, както и пътят й за Средиземно мо
ре ще бъдат компрометирани." Затова посланикът предлага "бър
за внезапна акция към Босфора". Според замисъла му сигналът за
атака на Руския черноморски флот трябва да се подаде от посол
ството в Цариград, "щом смутовете в Турция наложат интервен
цията на Великите сили. Ако тази интервенция бъде предизвика
на от арменското въстание, ние ще предложим на султана нашата
подкрепа срещу условие той да ни остави да окупираме с флота
та си Горния Босфор".122 Това е много важно признание на посла
ника. От него става ясно, че Русия в името на имперските си цели
спрямо Цариград и Проливите е готова да подкрепи ислямска
Турция в геноцида, който тя прилага спрямо православните й ар
менски поданици.
Ключов момент за Русия в Източната криза са не арменс
ките кланета, Критското въстание, гръцко-турската война и вълне
нията на българите в Македония, а т. нар. Особено съвещание в
Царское село от 23.11/5.12.1896 г. В него участват П. Вановски, С.
Вите, ген. Н. Обручев, П. Шишкин и Ал. Нелидов. За съжаление
руските историци и до днес не са открили в архивите протокола
от съвещанието. За това единствен източник за взетите решения
остават спомените на С. Вите. Според тях Ал. Нелидов характери
зира най-напред положението в Турция и предвижда катастро
фални събития в империята в близко бъдеще. Затова "...Русия
следва да заеме Горния Босфор, като се предизвикат, ако се нало
жи, и такива събития, които биха ни дали право и възможност за
това."123 В. Вановски и ген. Обручев поддържат мнението на Ал.
Нелидов. За втория "завземането на Босфора, а ако се окаже въз
можно и на Константинопол, е било винаги фикс идея" (на Русия
- б. а.).124 Само С. Вите открито се обявява срещу предложението
на Ал. Нелидов, подкрепено от военните. За него Далечният из
ток е регионът, в който Русия трябва да насочи усилията си. Той
предупреждава, че "...осъществяването на плана на Нелидов ще
означава европейска война и ще разколебае прекрасното полити
ческо и финансово положение, наследено от Александър III".125
Аргументите на финансовия министър са отхвърлени от военни-
269
Янко Гочев
те. П. Шишкин ги приема с малодушие, а Николай II - с мълча

ние. Накрая се вземат решения, оформени в протокол, подписан
лично от императора. Те могат да се обобщят в следните точки:
1. В съгласие с посланиците на другите Велики сили в Ца
риград Нелидов трябва да следва политиката на поддържане на
целостта на Турция. Изрично условие е обаче да се гарантира си
гурността на християнското население. Нелидов трябва да избяг
ва всякаква мярка на силите, чиято цел е да измества турските пра
вителствени инструкции с европейски подобни, които могат да
доведат до установяване на една международна власт над Проли
вите.
2. Посланиците на Силите трябва да употребят всички уси
лия, за да приложат необходимите реформи. Ако султанът упор
ства или се опита да отклони и протака приемането им, Нелидов
ще започне поверителни разговори с тях за въздействие върху не
го. Ако принудителните мерки се сведат до една военноморска
демонстрация през Дарданелите на Силите, това трябва да се осъ
ществи със съгласието на Русия. Нещо повече, Русия веднага в от
говора трябва да окупира Горен Босфор, за да гарантира затваря
нето му за чужда ескадра. Същото Русия трябва да предприеме и
при поява на чужди военни кораби край Цариград в защита на по
даниците им или християните в Турция. Нелидов получава ман
дат веднага да уведоми руското правителство, за да може то сво
евременно да заповяда отплаването на черноморската окупацион
на ескадра.
3. Предвижда се дори обстоятелството в Цариград да се
случат събития, които да доведат до това средиземноморска ескад
ра да форсира Дарданелите и да се появи пред Цариград, преди
посланиците да са се споразумели за това. В този случай, за да не
бъде Русия изпреварена в Босфора, Нелидов е упълномощен да
шифрира направо главнокомандващия Черноморския флот да
тръгне с ескадрата и дебаркиращия корпус, като уведоми за това
и правителството.
4. По-подробно е изработен и руският окупационен план.
Според него, когато ескадрата тръгне от Севастопол за Босфора,
Нелидов трябва да предупреди султана за взетото решение и "да
му предложи гаранции за неговата лична сигурност, ако той се
съгласи да спомогне или да не се противи на влизането на руска-
270
та ескадра на Босфора и окупирането на няколко стратегически

пункта по двата бряга, които ще охраняват входа на Черно мо
ре".126 Очевидно е, че Русия желае султанът да бъде съучастник в
агресивните й замисли, като й помогне в разчленяването на
собствената си империя.
Съвещанието е важен момент в развитието на Източната
криза въобще. Още веднъж Русия декларира, и то на най-високо
ниво, че има претенции към наследството на Византия, която
"временно", както считат в Петербург, е под турска друговерна
власт. Въпреки многото уговорки и протоколни фази на заседани
ето побеждава позицията на Ал. Нелидов. Личи и необосновано
високото самочувствие на императора. Неслучайно, когато му
поднасят решението към последния цитиран по-горе пасаж, той
саморъчно добавя думата "навсегда" (завинаги). От друга страна,
висшите военни показват, че са политически късогледи, а Ал. Не
лидов с прекадено големи амбиции. По думите на С. Вите, той се
връща в Цариград "горящ от желание да осъществи заветната си
идея - завземането на Константинопол или поне на Босфора...".127
Руският финансов министър е много прав още при управлението
на Александър III и чак до края на пребиваването си в Цариград
през 1897 г. работи за тази идея. За това говорят поне два факта.
Той е втори представител на Русия, освен граф Игнатиев, при
подписването на Санстефанския мирен договор с Турция още
през 1878 г., когато ръководството на Русия е овладяно от мисъл
та за завземането на Проливите и най-вече на Босфора. Освен то
ва съставя и подписва на 6.12.1882 г. оригинална записка "Относ
но възможността за завладяването от руския флот на Босфорския
и Дарданелския пролив".128 Тя се съхранява в секретния архив на
външната политика на Царска Русия чак до 1917 г. Като съдържа
ние по безспорен начин тази записка, подобно на решенията на
Особеното съвещание през 1896 г., илюстрира агресивната същ
ност на руската политика но Източния въпрос и устойчивия, обос
нован от имперски замисли интерес на Русия към Цариград и
Проливите.
Руската историография не е единна в оценките си за Осо
беното съвещание. Според Н. Киняпина това е случаен епизод,
който няма нищо общо с основния курс на империята. Авторката
дори отрича, че записката на Нелидов е отражение на една после-
271
Янко Гочев
дователна руска политика за овладяване на византийското наслед

ство в Турция.129
По-близко до истината според мен стои В. Хвостов, който
определя, че действията на руската дипломация са доказателство
за "грабителска политика на царската политика по отношение на
Турция"130 и фактически определящи руската източна политика.
Това, което е безспорно, е, че в основата й стоят агресивни
мотиви. Година и половина на най-високо ниво в Русия се проек
тира, обсъжда и финансира план за нарушаване на статуквото в
района на Проливите в интерес на Русия. Руският историк А. Иг
натиев оправдава нейните действия. Той определя началния етап
на обсъждане и подготовка на десанта в Босфора като ограничи
телен. По този начин се стреми да прикрие този нелицеприятен
факт, доказващ историческите цели на империята.131 Всичко това
е обяснимо с оглед господстващата в съветската историография
години наред позиция за липса на експанзивност и агресивност в
руската политика в Югоизточна Европа.
След съвещанието Ал. Нелидов предприема действия в ду
ха на взетите там решения. Той се опитва да ангажира даже Бъл
гария в руските планове. На път за Цариград се спира в София и
разговаря с К. Стоилов. Пред него лансира идеята да се работи за
една автономна Македония и му препоръчва разбирателство със
Сърбия и Гърция. Моли дори К. Стоилов да му изпрати мемоар в
Цариград за бъдещото устройство на Македония по подобие на
Източна Румелия. К. Стоилов предприема безрезервно руското
внушение и започва работа, без дори да подозира, че е въвлечен в
руската задкулисна маневра.
Бързите промени в международната обстановка и този път
не позволяват на Русия да реализира византийските си замисли.
Проектът на Нелидов остава само къс хартия. Решаващи за неус
пеха се оказват опасността от разрив между Русия и Франция и
евентуална дипломатическа изолация спрямо Австро-Унгария и
Германия.
На 12.12.1896 г. в Петербург се получават френските пред
ложения, които връзват ръцете на Русия. Според Г. Аното те мо
гат да са база за разглеждане на английските идеи за реформи в
Турция. Той се обявява за запазване на статуквото, без да се уста
новява международен контрол над Турция и отказ от сепаратив-
272
ни действия от която и да е велика сила. Става ясно, че Франция,

въпреки съюза си с Русия, не е готова да жертва в полза на съюз
ника си своите интереси на изток. Обезпокояващ за Русия е и док
ладът на руския посланик във Виена граф. П. Капнист, получен в
Петербург на 15.12.1896 г. Той е отговор на искана от П. Шиш-
кин спешна информация. Всъщност граф П. Капнист сондира
австрийците по английското предложение за реформи в Турция.
Австро-Унгария категорично отхвърля идеята за сепаративни рус
ки действия, целящи нарушаване на балканското статукво, и в та
зи своя позиция има подкрепата на Германия. Накрая граф П.
Капнист изказва своето мнение. Той е убеден, че "във въпроса за
Проливите се заключава същността на руската политика и че това
е една от най-главните задачи, които трябва да се решават на Из
ток".132 Затова е за разумно и предпазливо поведение на Русия по
кризата.
При такива условия Русия е принудена да отстъпи от агре
сивните си замисли. На 18.12.1896 г. Нелидов получава инструк
ция от Шишкин, която го задължава да следва досегашната си
балканска политика. В нея се отбелязва, че ще е много мъчно да
се получи съгласието на Великите сили за еднолично действие на
Русия, защото това ще породи тяхното подозрение и ще развърже
ръцете им. "Императорът ми заповяда да ви повторя - пише
Шишкин, - че неговото твърдо желание е щото ние да употребим
всичките си усилия, за да избегнем мъчителните крайности на ед
на принудителна интервенция и да се стремим искрено към едно
споразумение с друга велика сила с оглед на това да поддържаме
Турската империя и за да отдалечим колкото се може повече ней
ното рухване. В случая, ако обстоятелствата ни заставят да прибег
нем до едноличното действие, ние все още имаме време да се спо
разумеем с другите сили..."133
Тази инструкция документира официално руски отказ от
изпълнението на решението на Особеното съвещание. Въпросът
за Проливите остава висящ. В началото на 1897 г. Русия втвърдя
ва позицията си и в. "Новое время" на 7.02.1897 г. обявява: "Източ
ният въпрос е главно руски въпрос. Въпросът за Дарданелите, кой
то е един от елементите на Източния въпрос, има също съвършен
характер на чист вътрешен руски въпрос; той не се отнася никак
до европейските държави."134 В случая вестникът обобщава тезата
273
Янко Гочев
на руското правителство и за това спор няма. В Царска Русия

практиката е строго цензурираните вестници да допускат само
разрешената информация и то тази, която даже правителството
избягва открито да обяви.
На 29.03.1897 г. отново "Новое время" обявява: "За Русия
няма друга национална политика на Изток, освен поддържането
на сегашния ред на нещата, докато не се намери комбинация още
по-съобразена с нейните интереси."135
Обсъждането на въпроса за Проливите продължава. В рази
скванията много активен е граф. П. Капнист. През март 1897 г.
той посочва основната идея, която преследва Русия в Източния
въпрос: "1) Закриване на Проливите за всички останали държави
с цел утвърждаване на руското господство в Черно море; и 2) Отк
риване на Проливите само за руски военни кораби предвид обез
печаването на нашата връзка със Средиземно море."136 Той обвър
за руските интереси в Проливите с тези на Балканите и ясно и ка
тегорично очертава повода за конфликти на полуострова - Маке
дония и тясната ивица земя около Проливите. На тази основа про
тича сближение между Русия и Австро-Унгария, която е "другата
велика сила", за която се говори в инструкцията на Шимкин до
Нелидов от края на 1896 г. Сближението между двете империи е
процес, който протича още от началото на Източната криза, кога-
то външните им министри признават необходимостта от запазва
не на статуквото и осъждат опитите на балканските държави да се
месят в Македония. Тъкмо граф П. Капинст усилено подготвя ус
ловията за установяване на съюза на Русия с Австро-Унгария по
балканските въпроси. За да го ускори, Русия се отказва от претен
ции към австрийска Галиция. През април 1897 г. при посещение
то на император Франц Йосиф и външния му министър граф Го-
луховски в Петербург се сключва споразумението за запазване на
статуквото на Балканите, което има антибългарска основа. Съдър
жанието на това споразумение е следното: 1. Австро-Унгария си
гарантира придобивките по Берлинския договор в Босна и Херце
говина. Владението на тази бивша турска провинция "не следва да
се поставя под въпрос". Освен това Австро-Унгария си запазва за в
бъдеще правото "да замени, когато настъпи благоприятен момент,
сегашния статут на окупация с евентуална анексия". По този въп
рос Русия изцяло капитулира. Отказва се да брани славяните в
274
Босна и Херцеговина. Това е удар върху претенциите на Сърбия

там, което засяга и нас, загцото, след като не подкрепя сръбската
кауза в Босна и Херцеговина, Русия трябва да компенсира все пак
Сърбия в Македония. Такава е руската имперска практика, плод на
антибългарската политика, 2. Въпросът за Проливите и Цариград
се подчертава, че е "общоевропейски" и поради това двете импе
рии декларират, че не могат да се споразумеят по него. Русия оба
че заявява, че "не може да допусне и най-малкото нарушение на
диспозициите относно затварянето на Проливите, а Австро-Унга
рия приема за справедлива тази позиция. И по този въпрос Русия
прави крачка назад, защото се съгласява, че въпросът за Проливи
те и Цариград вече не е "главно руски", а "общоевропейски", т. е.
подлежи като тема на разговори с други сили. Русия не постига
споразумение по него с Австро-Унгария. Единството успява да й
наложи позицията си за необходимостта от затварянето на Про
ливите.
3. Предвижда се, че ако запазването на статуквото се окаже
невъзможно, двете държави "предварително се отказват от вся
каква идея за завоевания в рамките на Балканския полуостров" и
се задължават да наложат този принцип на останалите сили с ин
терес в региона;
4. При разпад на Турция двете държави трябва да устано
вят "нов ред" на Балканите, като Албания се преобразува в "неза
висимо княжество", а останалата територия на Турция (Македо
ния - б. а.) "ще бъде обект на подялба между малките, съществу
ващи балкански държави". В тази подялба Австро-Унгария си за
пазват правото на "контрол и последна дума".
Тази последна точка всъщност засяга македонския въпрос,
а оттам и България, волята на Русия и Австро-Унгария още през
1897 г., т. е. Македония да се подели между балканските държа
ви. Споразумението е плод на компромис, защото Австро-Унга
рия налага на Русия изгодно за себе си решение за Албания, а Ру
сия пък налага на Австро-Унгария, знаейки за нейните амбиции
спрямо Македония, своето антибългарско решение по македонс
кия въпрос.
Това решение се обосновава с принципа на равновесието,
издигнат, за да неутрализира българското етническо надмощие в
областта. При това България, управлявана тогава от русофили, ня-
275
Янко Гочев
ма дори шанс да прокара решение в свой интерес по македонския

въпрос, защото "контролът и последната дума" при подялбата е на
Австро-Унгария и Русия.
Като цяло споразумението е неизгодно за Русия, но за мо
мента обслужва пряко интересите й в региона. Русия се обвързва
в името на запазване на статуквото на Балканския полуостров с
австрийската политика и то за 10 години напред. Заради преиму
ществата, които споразумението дава на Австро-Унгария, то е сил
но критикувано в Русия. След 10 години ще бъде отчетено като
грешка. За нас е важно, че с това споразумение Русия абдикира
официално от историческата си мисия, пропагандирана от самата
нея, да помага на православните християни и славяни в Турция. За
македонските българи през 1897 г. окончателно рухва митът за
"Дядо Иван", защото, бранейки статуквото в Турция, Русия става
главен техен враг.
През 1898 г. пък е разработена секретна безименна "Запис
ка на МВнР" на Русия, която отново разглежда въпроса за Проли
вите. В нея се подчертава, че Русия трябва да бъде винаги готова
за война с Турция, защото от добрата воля на последната зависи
дали чужди кораби ще бъдат допуснати в Проливите. Затова Ру
сия трябва твърдо да защитава режима на закриването им с оглед
главно на своята сигурност в Черно море. В записката анонимни
ят автор обявява, че Русия ще спазва политиката на статуквото, до-
като има възможност да поддържа господстващите си позиции в
Цариград. Записката е ценна и с това, че в самия й край отново се
подчертава изрично, че основната цел на Русия е бъдещото "не
посредствено господство над Проливите, което е историческа за
дача на Русия на турския изток".137
Следователно, трябва да се обобщи, че с оглед провизан-
тийската си политика в годините на Източната криза Русия
възприема официално принципа на запазване статуквото в Тур
ция. Оттук и откритият й туркофилски външнополитически курс
определя нейното враждебно отношение по арменския, критския
и македонския въпрос, които като съставки в своята съвкупност
образуват същността на т. нар. Източна криза.
Арменският въпрос доминира, без да изпълва съдържание
то на тази криза. В периода на 1894-1896 г. турската власт осъще
ствява първия арменски геноцид. При масовите погроми и клане-
276
та в империята жертвите на арменците достигат над 300 000 ду

ши.138 Европа е възмутена, но Русия не се намесва, въпреки че са
избивани православни християни. Отначало не реагира, въпреки
че е уведомена от своите консули за страшните кланета. Когато
френският посланик съобщава на Лобанов-Ростовски за тях, съ
щият заявява, че това са "инциденти", и поставя под съмнение да
же достоверността им.139 През 1895 г. комисия на Великите сили
след шестмесечна работа констатира достоверността на арменски
те кланета и Русия не може вече да ги оспорва. През май 1895 г.
посланиците на Англия, Франция и Русия в Цариград представят
план за реформи на арменските власти в Турция. Получава се па
радоксална ситуация, защото протестантска Англия предлага най-
радикални идеи за преобразувания в полза на арменците, а пра
вославна Русия ги изоставя на произвола на съдбата. Русия уж е за
реформи, но има големи резерви. За тях споменава в едно писмо
от 4.06.1895 г. английският посланик в Русия Фр. Леселс. Той ци
тира думите на руския външен министър, че "...проектът (за ре
форми - б. а.) създава особени преимущества за арменците в Ма-
ла Азия, от които ще се образува ядката на бъдещото арменско не
зависимо царство, а Русия не ще се съгласи и не може да се съгла
си на това".140 Русия, която си е поделила с Турция арменски земи,
не желае истинска свобода и независимост на арменския народ е
изводът на западните дипломати. При това Русия вече се е опари
ла в България и не желае повторение на грешките в Армения.
Връзката между арменския и българския въпрос личи от телегра
мата на Фр. Леселс от 13.06.1895 г. В нея той предава съдържани
ето на разговора си с Лобанов-Ростовски от 4.06.1895 г. Руският
външен министър му казва: "Русия ще види с благодарност рефор
ми, прилагани за всички поданици на султана, но тя не ще се съг
ласи за създаването на една територия, съседна с нейната граница,
където арменците биха се ползвали с изключителни привилегии -
за фактическото създаване в Мала Азия на една друга България".141
Следователно в близост до Проливите по пътя на Русия към тях,
независимо дали става дума за Балканите, или Мала Азия, руски
ят император не желае да се образуват силни, свободни и обеди
нени държави, които могат да бъдат преграда за реализиране на
руските имперски проекти. Неслучайно при изработването на
проекта за реформи по арменския въпрос Лобанов-Ростовски да-
277
Янко Гочев
ва инструкция на Нелидов: "Да не се отива в пътя на реформите

много далеч."142 През цялата Източна криза Русия се обявява вина
ги срещу използването на сила спрямо султана, за да проведе до
ри минимални реформи. На 20.10.1896 г. П. Шишкин заявява по
този повод изрично: "Употребата на каквито и да е принудителни
мерки е крайно противно на Негово Императорско Величество
Царя."143
Така укрепва дружбата между Николай II и Абдул Хамид,
цената на която са обаче хиляди убити и изклани арменци хрис
тияни. С арменските кланета анархията в Турция се задълбочава и
Русия носи отговорност за това, защото с позицията си осуетява
усилията на Европа да наложи реформи в полза на арменците. За
да прикрие протурската си политика, Русия официално разпрост
ранява лъжата, че арменското движение е дело на английски инт
риги. Същевременно през 1897 г. в. "Новое время" защитава тур-
кофилството на Русия със стремеж да се предпази Турция от
външната експлоатация на "западните дипломати и финансисти,
които се мъчат да реформират Турция по западен маниер".144 Та
ка Русия ревнува Запада за намесата му в Турция, което е прояв
ление на нейния стремеж самостоятелно да се разпорежда на Бал
каните и в Мала Азия. Русия се обявява срещу широки реформи в
Турция, защото те са преход към мирно решение на Източния
въпрос, а това я лишава от възможността да завземе Проливите и
да реализира заветната си византийска мечта. Широки реформи
могат да укрепят Турция, но това не е в интерес на Русия, за коя
то по-изгодно е да се поддържа слабостта на Турция, дори анар
хията в нея, докато се създадат подходящи условия за завземане на
Проливите. Ако има реформи в Турция, те трябва да са ограниче
ни, за да не установяват ред в империята. Безвластието, от своя
страна, създава на Русия винаги удобен предлог за намеса. Инте
ресен факт е, че арменските революционери и младотурците, ко
ито са противници на султана, стигат до същия извод: Русия има
полза да продължава колкото е възможно по-дълго време хаоса в
Турция. Така Русия предава и продава арменската кауза с оглед
глобалните си интереси в Източния въпрос. Автономия на арме
нските вилаети е опасна за Русия, защото може да доведе до ве
рижна реакция на автономии и в Крит, и в Македония, а това ще
ускори разпадането на Турция. С оглед руските цели Турция тряб-
278
ва да бъде слаба, но не разпаднала се. Решаването на арменския

въпрос в Турция може да доведе до засилване на стремежа и на
арменците в Русия за освобождение. Обединението на арменския
народ в една държава е много опасно за имперските интереси на
Русия, защото ще създаде бариера срещу настъплението й през
Мала Азия към Проливите. Затова Русия желае и поддържа раз
делението на арменския народ. Арменските кланета в 1894-1896
г. дори са изгодни за Русия, защото засилват арменското русофи-
лство. Тя налага на арменците стратегията им в техните освободи
телни борби, предвиждаща с руска помощ да се освободят запад
ните арменски земи в Турция. Само периодичните вълни от турс
ки погроми и кланета там могат да поддържат русофилството у
арменците и да прикриват факта, че и в Русия арменците не са
свободни, а подложени на силна русофикация. В крайна сметка с
политиката си по арменския въпрос в годините на Източната ри
за Русия окончателно доказва, че не е освободител и покровител
на християните в Турция. Туркофилската й политика отблъсква
приятелите й в Англия и Франция. В Англия бившият "голям рус
ки приятел" У. Гладстон напада в печата руската политика, като
подчертава: "...ние бяхме готови на едно искрено съвместно
действие с Русия към постигането на поставената от нас цел (ре
форми в Армения - б. а.). Обаче след като ние забелязахме, че Ру
сия напълно или почти напуска ръководещите си начала от 1876
г. и 1877 г., че животът на християнските поданици на Портата е
само прах във везните сравнително с нейния стремеж да стане
очи, уши и любезен съюзник на разбойника (сиреч султана), дока-
то наследството на последния узрее за руската жътва, и след като
видяхме най-сетне нейното поведение в Гърция, ние бяхме в пъл
ното си право да търсим други средства... В Англия хората следя
ха с голямо търпение руската политика и при това не забелязаха
Русия да преследва друга някоя цел, освен тази да съхрани Турция
целокупно, за да й получи, когато му дойде времето цялото нас
ледство."145
Във Франция дори тези, които са привърженици на съюза с
Русия, открито в печата нападат антиарменската й политика. Във
френския печат от 1897 г. четем: "Руските дипломати всякога са
минавали за надарени с едно голямо лукавство; прочее твърде е
възможно, че систематическото въздържание на руския цар, след
279
Янко Гочев
клането в Цариград, Ван, Диарбекир и Трапезунд, влиза в един

план на усъвършенстван макевиализъм. Русия дава на султана
един вид пълномощно, щото този клетник, възбуден от миризма
та на кръвта, да лочи, докато един от подчинените да го отърси.
Тогава царят (Николай II - б. а.) се явява и прави публично след
ващото заявление: "След като сега Европа остави да се насече Тур
ция, фактически всички договори са накъсани и никаква конвен
ция не ме спира вече да вървя към Цариград."146
На фона на протурската руска официална политика по ар
менския въпрос изпъква безкористността, с която България и бъл
гарският народ подкрепят арменската кауза. Те приемат около 50
000 арменски бежанци без ограничения (квоти), а големият поет
П. Яворов пише едно от най-блестящите си стихотворения - "Ар
менци". В Македония и Тракия ВМОРО открито сътрудничи и
подкрепя борбата на арменските революционери срещу общия
им враг - турския султан. Българите за пореден път проявяват сил
но развитото си чувство на солидарност с изпадналите в беда
християни и в арменските бежанци вижда истински мъченици,
подобно на своите македонски и тракийски братя.
Протурската политика на Русия се проявява и по т. нар.
Критски въпрос в годините на Източвана криза. Берлинският до
говор оставя остров Крит под турска власт със задължението на
султана да спазва Органическия устав на острова от 1868 г. След
присъединяването на Тесалия и Арта през 1881 г. Крит и Македо
ния стават следващите непосредствени цели на панелинистите.
Привържениците на "мегали идеята" смятат осъществяването на
критската кауза за по-лесно и през 1896 г. вдигат въстание в Крит
срещу турците. Създава се временно местно правителство със за
дача да подготви обединението на острова с Гърция. Правител
ството на Т. Делиянис веднага изпраща въоръжена помощ. Редов
ни гръцки военни части и част от гръцкия морски флот се присъ
единяват към въстанието в Крит. Това е поредната балканска ре
волюция, която, макар и обявена в името на "мегали идеята", зап
лашва статуквото в региона. Русия и Великите сили заемат едино
душно позиция против нарушаването му чрез анексия на Крит от
Гърция. Договарят се да наложат в Крит автономия, а Гърция да
прекрати помощта си. На 2.03.1897 г. Великите сили изпращат ул
тиматум до Гърция, която е изправена пред две възможности: да
280
го приеме и да се задоволи с автономия на Крит или да го отхвър

ли и да се опита да анексира острова чрез война. Панелинистите
приемат втория вариант и на 6.04.1897 г. предизвикват войната с
Турция, която, за разлика от тях, приема ултиматума на Силите.
За избухването на войната вина има и Русия. За нея съеди
нението на Крит с Гърция не е желано, защото ще укрепи гръц
ката самостоятелност и ще ограничи руското влияние в Гърция.
Реакцията й по критския въпрос е подобна на реакцията й против
българското Съединение през 1885 г. Русия отхвърля отново пътя
на въоръжената борба за решаването на Източния въпрос. Тя не
желае балканските държави да предлагат варианти и да й ги нала
гат за решаването на този въпрос. Освен това Русия няма контрол
върху критското движение и счита, че то се ръководи от Англия
и Франция. Затова тя се обявява против анексията на Крит от Гър
ция. Руският печат по време на гръцко-турската война следва тур-
кофилската политика на правителството и открито желае пора
жението на гърците. С всички свои действия руската дипломация
осуетява мирното решение на критския въпрос. Насърчава Турция
да нападне Гърция, защото гръцкото поражение, което се счита за
неизбежно, ще укрепи руското влияние в Гърция. По-късно, кога-
то войната избухва, Русия подкрепя Турция и приветства победи
те й в Тесалия над гръцката армия, особено завземането на гр. Ла-
риса. Само намесата на Русия и на другите Велики сили спасява
Гърция от пълна военна катастрофа. След пораженията от Турция
Гърция приема ултиматума на Силите, което означава, че капиту
лира дипломатически пред тях. На 8.05.1897 г. е сключено при
мирието, което оставя почти цяла Тесалия под турска окупация.
Великите сили и Турция изработват условията на мирния договор.
Той е подписан през септември 1897 г. и е унизителен за Гърция.
По чл. 2 от договора тя плаща на Турция 4 млн. турски лири конт
рибуции. Гърция няма пари да ги изплати (през 1893 г. е обявила
държавен банкрут). Затова търси подкрепа от Силите. Започва с
тях преговори за сключване на заем, с който да изплати контри
буциите. Русия, Англия и Франция гарантират заема. Така се за
силва икономическата зависимост на Гърция от Великите сили и
в нея е установен техният финансов контрол. Над Крит е наложен
нов статут под гаранцията на Великите сили. Островът добива
пълна автономия и султанът остава само негов номинален сюзе-
281
Янко Гочев
рен. Крит трябва да се управлява от върховен комисар, определен

от Силите и утвърден от султана. Образува се и местно гръцко
правителство. На острова се настанява чуждестранен военен кон
тингент .Чрез него Великите сили се стремят да не допуснат анек
сията му от Гърция. Критската криза завършва през 1898 г., кога-
то Русия проявява специален жест спрямо победените гърци. По
нейно предложение за върховен комисар на Крит е определен
вторият син на гръцкия крал Георги. Изходът от критската криза
е печеливш за Русия. Тя дава урок на Гърция заради опитите й да
води самостоятелна политика. След войната Гърция е все по-уяз
вима от Русия. Със споразумението за автономния статут на ост
рова от 1898 г. Русия доказва на панелинистите, че изпълнението
на тяхната "мегали идея" в частта й за Крит е възможно само с
нейна подкрепа и след нейно разрешение.
С Берлинския договор от 1878 г. възниква българският на
ционален въпрос,част от който е македонският въпрос. Руската
позиция по македонския въпрос е разработена окончателно в на
вечерието на "българската криза" от 1886-1887 г. Тя отрича дори
решенията на Цариградската конференция от 1876 г. и Санстефа-
нския договор от 1878 г., които признават голяма част от Тракия
и почти цяла Македония за част от България. Според новата ан-
тибългарска концепция на Русия по македонския въпрос създава
нето на обединена България се отхвърля. Македония, която е яд
рото (центъра) на българските национални интереси в края на
XIX и в началото на XX в., става разменна монета за Русия. Като
област от Европейска Турция Русия не само обявява, че "Сансте-
фанска България бог да я прости", но и счита, че Македония ще
бъде награда за тази балканска държава, която я подкрепи в бор
бата срещу Тройния съюз и й помогне да завладее Проливите.
Тази концепция се пуска в действие от Русия при управле
нието на Ст. Стамболов (1887-1894 г.), но не постига големи ре
зултати, защото стратегията на българския министър-председате
ля по македонския въпрос, която изключва руското участие в ре
шаването му, както и намесата на Сърбия и Гърция, постига сери
озни успехи. При Ст. Стамболов еволюционният подход домини
ра спрямо революционния и затова на преден план стои сближе
нието и в перспектива даже сключването на съюз с Турция. Така
се постига омаломощаване на сръбската и гръцката пропаганда в
282
Македония и се елиминира враждебното антибългарско влияние

на Русия в Цариград. Последиците са укрепване на църковните и
културно-просветните права на българите в Македония и Тракия.
Източната криза дава шанс на правителството на К. Стои
лов да продължи успехите на Стамболов. То, за разлика от каби
нета на знаменития си предшественик обаче, няма ясно избистре
на и последователно прилагана стратегия по националния въпрос.
Новото е, че разчита на подкрепа в тази област от страна на Русия.
Отначало при К. Стоилов и министрите му доминира една илю
зия, че достатъчно е България да се обвърже с Русия, за да си из
действа придобивки по националния въпрос. Реалността се оказва
съвсем друга. Все пак русофилството стои в основата на новата
тактика на правителството на К. Стоилов в тази област. Тази так
тика включва два елемента: стремеж за упражняване на натиск
спрямо Турция за провеждане на радикални реформи и чрез раз
витие и укрепване на приятелските отношения с нея да се издей
ства приложението на екзархийския ферман. Двата елемента ре
форми (автономия), или берати, периодично променят приори
тетното си положение в програмата на правителството. Според
динамичния развой на събитията в Източната криза доминира
един от двата елемента.
В края на 1894 г., когато Фердинанд още не е признат, а
подкрепата на Русия, за която правителството се бори, още не е
извоювана, на преден план е въпросът за приложение на екзар
хийския ферман. Първата дипломатическа акция на правителство
то в тази насока е предприета през пролетта на 1895 г. На
11.03.1895 г. екзарх Йосиф I връчва на Портата такрир с искане за
5 митрополити, а дипломатическият агент в Цариград П. Димит
ров по инструкции от София подкрепя искането му.147 Тогава уп
равляващите русофили са полети от първия студен душ. Акцията
пропада, защото България е в изолация. Срещу исканията й моби
лизират противодействието си мощни сили, в лицето на Турция,
Патриаршията, Гърция, Сърбия и Русия, която не подкрепя леги
тимните права на Екзархията. Ал.Нелидов изразява убеждението
си, че по въпроса за бератите дори Стамболов да бе на власт, ни
коя велика сила няма да подкрепи България. Още при тази акция
руската дипломация мотивира антибългарското си поведение с
решителното неодобрение на сърби и гърци спрямо българските
283
Янко Гочев
искания. По този начин тя сама признава чии интереси защитава

в Тракия и Македония. Русия дава урок на софийските русофили.
Тя показва, че по националния въпрос няма да подкрепи Бълга
рия, без оглед на това кой управлява в София, защото такива са
нейните интереси на Балканите. Русофилската ориентация на ка
бинета на К. Стоилов, която от 1895 г. нататък става все по-явна,
не може да промени антибългарската политика на Русия по ек
зархийския въпрос.
След т. нар. помирение с Русия от 1896 г. вместо подкрепа
от нейна страна правителството получава упреци за дейността си
по националния въпрос и груб дипломатически натиск, който це
ли удовлетворяване на интересите на Патриаршията. Новият рус
ки дипломатически агент в София Н. Чариков въздейства върху
България според получените инструкции от Петербург с дата
5.03.1896 г. Съдържанието им е: "Ние (Русия - б. а.) не желаем ни
какви усложнения и желаем те да се избягват, особено на Балка
нския полуостров. Съветвайте българското правителство за внима-
телност и крайна умереност. Ние, нито държавите въобще не ще
допуснем агитация в Македония, можеща да предизвика въстание
през пролетта и да се постави на дневен ред Източният въпрос."
На Н. Чариков е наредено "да влияе по умиротворителен начин
върху правителството".148 К. Стоилов признава в дневника си: "Той
(Н. Чариков - б. а.) ми говореше за македонския въпрос - никакво
движение."149
Антибългарската позиция на Русия по екзархийския въпрос
проличава и от опита й през 1896 г. да наложи на България вди
гане на схизмата. Зад благородните намерения, които тя външно
декларира, всъщност се крие стремеж да се унищожи екзархийс
кият ферман и да се възстанови властта на Патриаршията над бъл
гарите в Тракия и Македония. Руската намеса в църковните дела
на Балканския полуостров отново е за сметка на българските на
ционални интереси в полза на панелинистите. Интересна е оцен
ката на австро-унгарския посланик в Цариград барон Каличе за
руските действия по въпроса за вдигане на схизмата. Той счита, че
по този въпрос Русия има не само религиозни, а и политически
намерения, насочени към вземане под внимание на интересите на
Гърция и Сърбия, които са дотогавашни руски протежета на Бал
каните. Целта според барон Каличе е съществуващата между тях
28 4
спорна зона (Македония - б. а.) да бъде освободена от едностран

ното влияние на България.150 Барон Каличе съветва екзарх Йосиф,
че Русия иска да направи България своя васална държава. Той из
рича пророчески думи: "Утре да минете под Русия и да хване да
ви защитава като свои, то Турция, Гърция и Сърбия ще се обърнат
против вашите стремления. Ние не ви спираме да ставате руси; ис
каме само да знаем с кого имате работа."151Чест прави на К. Сто
илов, че не се огъва през 1896 г. пред руския натиск. Неговата по
зиция по въпроса за схизмата е, че условие за преговори с Патри
аршията ще има само ако тя признае българския характер на Ма
кедония. Той обявява категорично пред руските дипломати, че
"...България не може да се откаже от своите религиозни и образо
вателни права по отношение на част от населението в Македо
ния".152 Твърдата позиция на кабинета на К. Стоилов, за когото по
мирението с Русия не трябва да води до нарушаване на църковни
те, училищните и народностните права на българите в Европейс
ка Турция, е един от факторите, които принуждават Русия вре
менно да изостави за по-добри времена въпроса за схизмата. Тя не
успява да привлече на своя страна по този въпрос и Фердинанд,
който пред съпротивата на народа в България и в Тракия и Маке
дония не се решава на такава радикална антибългарска стъпка.
Успоредно с това България не получава руска подкрепа,
когато в лятото на 1896 г. екзархът отново поставя въпроса за пет
те берата за митрополити. Поради това Турция оставя отново бъл
гарските искания без отговор. Борбата обаче продължава и навли
за в решителната си фаза през 1897 г. Тогава надежди за България
дават отзоваването на Н. Чариков на 3.04.1897 г. и гръцко-турска
та война. Първото събитие е резултат от смяната на руския вън
шен министър. Новият титуляр на руската дипломация е граф М.
Муравьов и той подменя част от дипломатите в Турция. През май
1897 г. в София пристига нов дипломатически агент - Юрий Бах-
метиев, който е близък роднина на известния в България българо-
фоб М. Хитрово. Чуждите дипломати констатират, че поведение
то му се характеризира с "невероятно самомнение, голяма амби
ция и абсолютиска самостоятелност".153 Ю. Бахметиев много бър
зо си извоюва роля на най-влиятелен чужд дипломат в София, чи-
ято цел е да подкрепя княза и русофилския кабинет. Руската по
литика при новия руски дипломат в София не се изменя.
285
Янко Гочев
Инструкциите спрямо него са същите - запазване на статуквото и

целостта на Турция.
Второто важно събитие през 1897 г. е войната между Гър
ция и Турция. Тя косвено се отразява върху екзархийския въпрос.
Турция се страхува от единен балкански християнски фронт сре
щу нея. Затова решава да го предотврати. Как? Чрез влошаване на
отношенията между балканските християнски държави. За да
настрои българите срещу сърбите, тя дава съгласието си за назна
чаване на сръбския архимандрит Фирмилиан в Скопие, с което
поставя началото на Фирмилиановия въпрос. След това пък, за да
предотврати намеса на България във войната, обещава да й даде
така дълго исканите берати. По този начин Турция изостря бълга
ро-гръцкия конфликт. Успехът й във войната я прави още по-не-
отстъпчива и се налага нов български дипломатически натиск, за
да може на 26.10.1897 г. да бъдат издадени само три, вместо иска
ните пет, берата за митрополити в Битоля, Дебър и Струмица. Ру
сия отново е против отстъпването им. Прави впечатление, че бе-
ратите са издадени месец след напускането на Ал. Нелидов на
поста посланик на Русия в Цариград. Българският успех е пораже-
Втория от ляво на дясно: Ю. Бахметиев
286
ние за Русия, защото новият посланик В. Жадовски отчита, че цър

ковният разкол в Турция се задълбочава.
Така по екзархийския въпрос кабинетът на К. Стоилов пос
тига частичен успех и една от главните причини за това е руското
неодобрение за справедливите български искания. При всяка бъл
гарска акция за извоюване на бератите в периода 1895-1897 г. Ру
сия реагира крайно враждебно. Нещо повече, толерира турската
неотстъпчивост и мобилизира противниците на Екзархията сърби
и гърци. С всички усилия прави опити да осуети издаването на бе
ратите. Правителството на К. Стоилов постига половинчат успех
и в искането си за откриване на български търговски агентства в
Турция. От края на 1897 г. до пролетта на 1898 г. то успява да отк
рие седем такива - в Солун, Битоля, Скопие, Одрин, Дедеагач, Ца
риград и Сяр. Новите търговски агенти, особено в Македония, ус
тановяват контакти с руските консули. Сблъскват се с продължи
ла години наред тяхна антибългарска дейност, което ги изправя
пред неизбежни конфликти с тях, в усилията им да защитават
българите във вилаетите от чужди пропаганди. За търговски аген
ти правителството назначава близки до ВМОК лица, като Д. Резов
в Скопие, с цел да се освободи от смущаващото им присъствие.
Вторият елемент в тактиката на правителството на К. Сто
илов по националния въпрос, както посочих, е стремежът му да
извоюва реформите, предписани на Турция от Великите сили по
чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор. И по този въпрос Бълга
рия среща руско противодействие, продукт на туркофилската рус
ка политика тогава. Още в началото на Източната криза, когато
въпросът за реформите започва по-сериозно да се обсъжда, Ал.
Нелидов обявява, че Русия е техен противник и никой в Европа
няма да подкрепи българите. Поради това дипломатическата ак
ция на правителството, довела до връчването на 6.06.1895 г. на но
та до Портата за реформи по чл. 23, се проваля.154 К. Стоилов се
опитва да копира стила на Ст. Стамболов и за да принуди Турция
да отстъпи, нарежда да бъде отзован агентът ни в Цариград.
Ефектът е нулев. К. Стоилов не е Ст. Стамболов и Турция, подк
репена от Русия, отхвърля българските искания.
По-нататък периодичният западен дипломатически натиск
над Турция за реформи в арменските й вилаети подтиква кабине
та на К. Стоилов да възобновява реформаторските си искания.
287
Янко Гочев
Той счита, че обявеният от султана на 5.10.1895 г. проект за ре

форми е само за основа за разширяването им спрямо Македония
и Тракия. Едва след намесата на Ал. Нелидов преобразувания в те
зи области са обявени през април 1896 г. Те са крайно ограниче
ни като съдържание, но отговарят на замислите на руския посла
ник само да успокоят духовете във вилаетите.155 Разяснение на рус
ката гледна точка за реформите намираме в инструкциите до Н.
Чариков, в които се казва: "... ние (Русия - б. а.) твърдо желаем по
добряване на бита на християнските народи в Турската империя,
но не можем да допуснем от никоя държава внезапно и насил
ствено разрушаване на тази империя... Подобряване на сегашното
положение в македонските вилаети може да стане с въвеждането
на някои местни реформи, които султанът може да въведе сам".156
За да издейства реформи в Македония и Тракия, каби
нетът на К. Стоилов доразвива някои идеи на Ст. Стамболов. От
пролетта на 1897 г. дипломатическият агент в Цариград Д. Мар
ков работи по инструкции от София за българо-турски съюз.
Най-важните условия в него са: берати за митрополитите, съе
диняване на жп линии и специални реформи в Македония, под
което се разбира особен статут за областта, подобен на Крит
или Източна Румелия, т. е. автономия. Стремежът да се спече
ли благоволението на султана, за да се издейства автономия на
Македония, се оказва трудна задача. След победата на Турция
във войната с Гърция султанът е още по-невъзприемчив за тези
идеи, а и предпочита съюз с великата сила Русия и отказ от ре
форми в империята му, пред съюза с България срещу реформи
в Македония. Всички усилия на България да се издейства авто
номията на Македония в годините на Източната криза, се про
валят. Усилията на българските дипломати се разбиват в твър
дото нежелание на Русия да не се изменя статуквото. През ок
томври 1898 г. руският и австро-унгарският външен министър -
М. Муравьов и граф Голуховски, обсъждат във Виена възможно
стта за война между България и Турция. Становището им е, че
турците не трябва да стигнат до София, а българите да не доб
лижават до Цариград. Затова българският меморандум с искане
за автономна Македония по подобие на Крит е отхвърлен. Бъл
гария е бомбардирана със строгите руски и австро-унгарски пре
дупреждения за благоразумие и въздържаност.
28 8
За К. Стоилов част от средствата за натиск спрямо Турция

е идеята за балканско сближение и обявяване на българска неза
висимост. При управлението си той предприема усилия и в двете
насоки. Идеята за балканско сближение се одобрява от Русия, ко
ято се опитва да го наложи и контролира. Отново в годините на
Източната криза са възобновени от Русия проектите за балкански
съюз под нейно влияние. Негово ядро според Петербург трябва да
бъде българо-сръбският съюз. Мястото в този съюз обаче на Сър
бия и България е различно според руските замисли. В годините на
Източната криза Сърбия ускорява сближението си с Русия. През
1895 г. руският посланик в Сърбия Р. Розен изработва програма за
принципите на руската политика в страната, която е одобрена от
императора. В нея се казва: "Значението на Русия е да съдейства за
укрепването на Сърбия на устойчив политически строй, обезпеча
ващ процъфтяването и мирното развитие на страната, пазещ я от
опасността да бъде въвлечена в каквато и да е приключенска по
литика."157 Подобно на предшественика си А. Персияни Р. Розен
изхожда от обстоятелството, че Сърбия е в "пълна икономическа
зависимост от Австрия, която е невъзможно да бъде премахната и
преодоляна". Оттук и авансите на Русия към сърбите, което, как-
то по време на Източната криза, така и след това, са за сметка на
българите в Македония. Р. Розен не създава нова програма. Той
възстановява старите руски идеи от 60-те години на XIX в. Сърбия
да стане център, около който да се групират всички разпръснати
части на славянското племе, вкл. българите. Това обяснява защо
руските консули в края на XIX в. твърдят, че в Македония има
"славяни", без да уточняват етническия им произход.
На тази основа протича вдъхновеното отново от Русия бъл
гаро-сръбско сближение. През пролетта на 1896 г. Фердинанд и
К. Стоилов посещават Сърбия. Нейният крал Александър и ми
нистър-председателят Ст. Новакович поставят условието за спора
зумението: подялба на Македония на сфери на влияние. Според
сръбския крал бъдещата българо-сръбска граница трябва да бъде
по р. Струма. Фердинанд и К. Стоилов изобщо не се ангажират
със сръбското предложение. К. Стоилов обаче е искрен и отбеляз
ва в дневника си: "Този въпрос ни дели."158 Сърбия е последовате
лен противник на автономията на Македония, защото се страхува
от бъдещото й присъединяване към България. Затова прави опит
28 9
Янко Гочев
да спечели около този принцип Гърция и Черна гора. През 1896

г. крал Александър сключва споразумение с черногорския княз
Никола, с което се обявяват против всяка сила, която се опитва да
посегне върху правата на сърбите. Посочени са три такива държа
ви - Турция, Австро-Унгария и България. По този начин Черна го
ра официално признава сръбските претенции към Македония.
Постига се и двустранно споразумение за единодействие по Фир-
милиановия въпрос. За България тези споразумения остават в тай
на. През септември 1896 г. в София пристига външният министър
на Черна гора Г. Вукович и отново поставя пред княза и К. Стои
лов въпроса за подялба на Европейска Турция между Сърбия,
Черна гора и България според "народностните аспирации", което
по думите му ще реши Източния въпрос без намесата на Сили
те.159 Българският отговор е, че е необходимо споразумение не за
подялба, а за съвместни действия с цел извоюване на придобивки
за християните. От Г. Вукович К. Стоилов разбира, че Русия
възприема идеята за балканското споразумение върху принципа
на подялба на Европейска Турция на сфери на влияние. Предва
рителното споразумение по този въпрос за Русия е условие за
подкрепа по идеята за превръщане на Македония в привилегиро
вана провинция. Така под руско внушение в края на 1896 г. бълга
рското правителство издига идеята за автономия на Македония.
Внушението, което Петербург настоява да се пази в тайна, идва от
Н. Чариков при разговора му с К. Стоилов на 2.12.1896 г. и е одоб
рено от Ал. Нелидов. Така българската дипломация под руско
внушение се раздвижва и К. Стоилов се опитва да сключи спора
зумение със Сърбия и Гърция, за да може Македония да се превър
не в привилегирована провинция. Българските сондажи в Атина и
Белград са неуспешни. В Гърция те са осъществени в навечерието
на войната с Турция. Министър-председателят Т. Делиянис се съ
образява със сръбската съпротива и отхвърля българското предло
жение. Пред българските дипломатически агенти той заявява:
"...какво искате, ние от 100 години учим нашите деца, че Македо
ния е гръцка страна, нашият народ, пресата, литературата и наука
та са втълпили на редица поколения, че тая Македония е гръцка
земя." На българските запитвания дали той вярва на тези легенди,
отговорът е: "Разбира се, аз съм на мнението на шовинистите, но
вие знаете, че в сегашните времена правителствата са пленници
290
понякога и на предразсъдъците. А освен това самият крал се стра

хува да се ангажира с вашия въпрос, защото може да му струва ко
роната".160 Гърция допълва отказа си с контрапредложение за по
дялба на Македония.
Върху позицията на Сърбия силно влияние оказва руският
посланик там А. Изволски, който подхвърля новината, че Бълга
рия ще предложи нещо деликатно на Сърбия, която има интерес
да го приеме, защото това ще издигне престижа й, ще я сближи
повече с Русия и ще стане по-свободна от Австро-Унгария. През
януари 1897 г. Сърбия обаче категорично отхвърля българското
предложение като неподходящо. По-нататък обаче контактите
между София и Белград продължават, стимулирани от критските
събития. България подкрепя анексията на Крит от Гърция като ес
тествен и справедлив акт, а Сърбия издига тезата, че ако той се
осъществи, тя ще иска компенсации. Единствената възможност е
те да бъдат Македония. Затова К. Стоилов счита, че споразумени
ето със Сърбия е задължително.
От 17 до 20.02.1897 г. сръбският крал Александър и ми
нистър-председателят Дж. Симич посещават България. Това е
първото посещение в София на чужд държавен глава след приз
наването на Фердинанд, който решава да бъде разкошно, със стро
го спазване на церемониала. Затова се гласува извънреден кредит
от 100 000 франка. Организиран е и голям парад. Отново княз и
правителство демонстрират силното си русофилство. По повод
годишнината от санстефанския мир е организирана голяма цър
ковна служба, в която при молитвите на първо място е споменат
руският цар, после сръбският крал, след него Фердинанд и накрая
"балканските войски". За чуждите дипломати това е "театрално
чиноподчинение" на Фердинанд пред Русия. Отново при спомена
ването на името на руския цар Фердинанд се кръсти по правосла
вен маниер пред смаяните погледи на сърбите. Правителството не
остава по-назад и също демонстрира русофилщина. За да угоди на
Русия и Сърбия, упражнява полицейско насилие и разпръсква съб
рание на ВМОК, посветено на Сан Стефано. Така показва, че изоб
що не иска да дразни сръбския крал с патриотични прояви. ВМОК
остро осъжда действията на правителството в угода на чужди
враждебни на България сили и го обвинява в неоправдан страх да
не би да се засегне крал Александър. Това е един от малкото слу-
291
Янко Гочев
чай на конфликт между русофилския по състав ВМОК и русофи-

лското правителство на К. Стоилов. Всъщност става дума за пар
тиен конфликт, защото по това време ВМОК Станишев - Ляпчев
- Ляпов е фактически филиал на опозиционната русофилска Де
мократическа партия. В срещите в София със сърбите продължа
ват преговорите, внушени от Русия. Кралят и Дж. Симич отново
настояват за дележ на Македония, а българите - за автономията й.
Поради взаимната неотстъпчивост споразумението по този въпрос
се оказва невъзможно. Сложната обстановка на полуострова оба
че изковава съгласието на двете страни, че България, Сърбия и
Черна гора трябва да действат съгласувано по всички важни въп
роси в Европейска Турция. Гърция се изключва от планирания от
Русия съюз, защото според нея целта му е запазване на статукво
то, което Гърция заради Крит отхвърля. Спрямо евентуалните ус
ложнения в Македония и Стара Сърбия на преговорите в София
през февруари 1897 г. българи и сърби поемат ангажимент да се
намесят при необходимост, но по предварително споразумение.
Основната им позиция трябва да бъде запазването на мира на Бал
каните. На 19.02.1897 г. България и Сърбия подписват спогодба,
която изключва подялба на Македония и активни действия на две
те страни при усложнения в Европейска Турция. Освен това те се
договарят предварително да съгласуват намесата си. Т. 3 от спо
годбата предвижда, че двете правителства няма да си създават зат
руднения, а взаимно ще се подпомагат по национални, религиоз
ни и училищни въпроси в Европейска Турция. Т. 4 пък предвиж
да спогодбата да бъде съобщена на черногорския княз Никола с
покана да се присъедини към нея.161 И България, и Сърбия обаче
остават на старите си позиции по македонския въпрос, което пра
ви спогодбата формална. К. Стоилов пише за нея саморъчен ко
ментар, в който отбелязва, че главната й цел е запазване на мира
на полуострова.162 Русия обаче изцяло я одобрява, а това за княз
Николай е достатъчно, за да се присъедини към нея.
Въз основа на спогодбата сръбската дипломация се опитва
да въвлече България в действия, които нямат нищо общо с инте
ресите й, даже са вредни за нея. Сърбия тогава се страхува, че ако
избухне въстание в Македония, Австро-Унгария, под предлог да го
усмири, ще нахлуе на нейна територия, както преди в Босна и
Херцеговина. Сърбия решава да се съпротивлява с оръжие при та-
292
кива австрийски действия, които засягат самостоятелността й. За

това Сърбия решава да използва в свой интерес България. Русофи-
лите в София допускат това. К. Стоилов пише на пълномощния
министър в Русия Д. Станчов: "Тъй като и ние имаме същия инте
рес, задължихме се да помогнем на сърбите с нашата войска."1“
Така русофилите разбират интересите на България. Тя трябва да
помага на Сърбия срещу Австро-Унгария, защото така им са наре
дили в Петербург. Надеждите на К. Стоилов са, че Русия ще бъде
покровител на съюза със Сърбия и Черна гора. На Русия К. Стои
лов разчита и да обезпечи тила на България откъм Румъния сре
щу евентуално нейно нападение. С този ангажимент, който пра
вителството поема спрямо Сърбия, България губи, защото автори
тетът й в Австро-Унгария е разклатен още повече. Тя губи пози
ции във Виена, което я прави още по-уязвима и по-зависима от Ру
сия. Същата, на която К. Стоилов толкова много разчита, има по
това време откровено антибългарски замисли. Това личи от пред
ложения през март 1897 г. от нейния посланик във Виена граф П.
Капнист план за нова балканска комбинация, която предвижда
Македония да се подели между България, Гърция и Сърбия, като
Солун се даде на България. Срещу тази придобивка тя трябва да
се съгласи с руската окупация на Южна Добруджа до линията Ру-
се-Варна. Следователно според граф П. Капнист с ново разпокъс
ване на българските земи ще се попречи на разширяването на
Румънското черноморско крайбрежие, което може да застраши
вековните домогвания на Русия по Източния въпрос. Руският пос
ланик предвижда и награда за Австро-Унгария, която срещу бла
госклонен неутралитет може да окупира Новопазарския санджак,
отделящ Сърбия от Черна гора.164 ’
Осъществяването на проекта на граф П. Капнист е оставе
но за "по-добри времена". Безспорно е, че в него личи антибълга-
ризмът на руската дипломация, особено по Добруджанския въп
рос. Това е поредната руска имперска схема за разпокъсване на
български земи в интерес на „Освободителката.”
Балканският съюз, внушаван от Русия по време на Източна
та криза, не се създава. Главната причина са взаимноизключващи-
те се програми на балканските държави, главно по македонския
въпрос: българската - за автономия на Македония, сръбската и
гръцката - за разделянето й. Черна гора споделя сръбската и гръц-
293
Янко Гочев
ката теза, но има претенции към Северна Албания, която пък вли
за в сръбската сфера на интереси. Освен това руските предложе
ния се оказват много общи и без конкретни гаранции, което не за
доволява балканските държави. България отхвърля всички пред
ложения за дележ на Македония. Спогодбата й със Сърбия не й
донася реални ползи. И България, и Сърбия продължават да
действат самостоятелно за укрепване на позициите си в Европейс
ка Турция. Сръбските действия са по-успешни, защото в Косово,
Македония и Цариград се подкрепят от Русия, което понякога
вбесява умерения и възпитан в Западна Европа К. Стоилов. През
1897 г. той вече счита, че поради липсата на руска подкрепа за
България положението на правителството му е компрометирано.
Въобще Русия здраво държи контрола върху правителство
то в София. Това признава и самият Ю. Бахметиев, който в свой
доклад през 1897 г. отбелязва задоволството си от факта, че "...те
(с княза и министрите - б. а.) са си поставили ясната цел да угаж
дат на императорското правителство и да не изпускат нито един
случай, за да получат неговото благоволение".105 По време на гръц
ко-турската война Русия даже посочва за пример българи и сърби,
че работели за мира на Балканите. Съветите на Петербург за "бла
горазумие", т. е. ненамеса, естествено, са приети от русофилското
правителство. Така България съдейства на Русия за локализиране
на войната и овладяването на конфликта, но насреща нищо не по
лучава. Потърпевша се оказва най-вече българската кауза в Маке
дония, срещу която съюзникът и покровителят Русия упорито ра
боти в полза на сърби и гърци.
Русия се обявява против и проваля опита на България да
обяви своята независимост. Удобен повод за тази акция е набли
жаването на 10-ата годишнина на възкачването на Фердинанд на
престола през август 1897 г. За осъществяването й К. Стоилов раз
чита много на Русия. Той търси нейната подкрепа. Започват пре
говори с Н. Чариков. Пред него К. Стоилов поставя въпроса за не
зависимостта, но като "едно евентуално искане" след исканията за
берати.160 Дипломатическият агент в Цариград пък се опитва да
убеди султана, че "българският крал и независима България за не
го ще бъде по-голяма сила и по-здрава опора, отколкото васален
княз и васална България".107 От своя страна, Д. Станчов сондира в
Петербург позицията на руския външен министър. Граф М. Му-
294
равьов отказва подкрепа. Препоръчва на българите въпросът въоб

ще да не се повдига, докато султанът не даде своя отговор. В Со
фия разговорите по тази тема продължават с Ю. Бахметиев, спо
ред когото моментът е неподходящ и обявяването на независимо
стта на България е въпрос на близко или по-далечно бъдеще. Бъл
гарската акция поставя Русия пред избор. Тя има две възможнос
ти: първата е да подкрепи България и да наруши Берлинския до
говор; втората е да запази васалния статут на българското Княже
ство. Русия избира туркофилския вариант и в името на статуквото
отказва да подкрепи българската независимост. Тя все още не ж е
лае да изгуби политическите и финансовите си позиции в Бълга
рия, гарантирани й даже по международния Берлински договор.
България все още към 1897 г. не е изплатила на Русия целия си
окупационен дълг за т. нар. "освобождение" през 1878 г. Той е на
ложен от "Освободителката" като допълнително тежко бреме над
българския народ през 1883 г. и през 1897 г. този дълг не е пога
сен. Така че след като Русия финансово заробва българския народ,
тя не желае да се откаже от своите плащания, вземани от обикно
вените български данъкоплатци, което може да стане при обявя
ване на независимостта на България. С антибългарската си пози
ция по този въпрос Русия още веднъж доказва, че не желае осъ
ществяването на българския национален идеал: свободна, суверен
на и независима България. Руският план спрямо България е про
тивоположен. България не трябва да е свободна, а васална и раз
покъсана.
След като не получава руска подкрепа, К. Стоилов се опит
ва да постигне пряко споразумение с Турция за обявяване на не
зависимостта, като обвързва този акт с идеята за автономия на Ма
кедония. К. Стоилов преценява обаче в хода на разговорите в Ца
риград, че последиците ще бъдат по-скоро неблагоприятни, защо-
то при обявяване на независимост, неодобрена от Силите, има
опасност от голям конфликт, който задълго може да влоши пози
циите на българите в Македония. След разговорите при посеще
нието на княза и министър-председателя в Турция през август
1897 г. въпросът за независимостта губи значение и е снет от прог
рамата на русофилското правителство. Става ясно, че без предва
рително съгласие на Силите султанът не може да приеме идеята
за независимост. По-нататък този въпрос се поставя от К. Стоилов
295
Янко Гочев
само като средство за натиск за извоюване на бератите. Например

във финалната акция за издействането им кабинетът изпраща но
та до Турция, в която обявява, че ако в тридневен срок Турция не
даде бератите, България ще обяви своята независимост. Русия и
Австро-Унгария, които вече са съюзници по балканските пробле
ми, реагират много гневно на българската нота. Обвиняват Бълга
рия в некоректно поведение спрямо Турция. Правителството на
К. Стоилов отхвърля обвиненията и стоварва "вината" си върху
дипломатическия агент в Цариград Д. Марков. Всъщност под рус
ко-австрийския дипломатически натиск русофилското правител
ство изпада в неудобно положение. Отрича съществуването на ул
тиматума, обвинява агента си в Цариград и търси извинение. Лич
но К. Стоилов лъже в Народното събрание, че правителството му
е действало поради страх от бламиране.168 Всъщност разбрало за
официалната враждебна позиция на Русия, правителството не ис
ка да върви против волята й. Русофилството пречи на К. Стоилов
да води истинска национална политика, както в случая с акцията
за обявяване на незави
симостта. Освен това,
знаейки кой управлява
в София, нито Русия,
нито Турция вярват, че
България ще обяви не
зависимост. Времената
на Ст. Стамболов, кога-
то след заплаха Бълга
рия преминава към ре
ални действия, са вече
минало. Заплахите на
националиста Ст. Стам
болов се приемат за ре
ални, а на русофила К.
Стоилов - не, и срещат
не само упреци, но и
подигравки.
Въпреки това
Фердинанд и К. Стои
лов продължават да Кр Раковски
296
следват русофилската политика. През 1898 г. тя е разобличена от

племенника на Г. Раковски д-р Кр. Раковски, който в списание
"Ново време" пише статия "Политическите партии в България". В
нея той прави пълна характеристика на българските партии и тех
ните лидери. Изводът му е, че в България няма истински партии.
Кр. Раковски отчита, че новите русофили са си сменили малко ло
зунгите. Преди, отбелязва той, говорят за "любов" и "признател
ност" към Русия, а през 1898 г. вече акцентуват върху "интереси
те" и "печалбата". Някои от тях твърдят, че след като Русия няма
големи стопански интереси в България, тя не е опасна за Бълга
рия. Руската политика по българския национален въпрос опровер
гава тези русофилски лъжи. Кр. Раковски отбелязва с ирония, че
русофилите пропагандират панславизма в България, без да го раз
бират. Характеризирайки всички български политици по това вре
ме, той се спира на управляващия К. Стоилов. Кр. Раковски го на
рича "говореща кукла, която няма собствена воля и характер и го
вори и върши всичко, каквото му каже князът" (т. е. Русия - б.
а.).169 Статията на Кр. Раковски е писана от социалистическа
гледна точка. От тази позиция трябва да се оценява нейното зна
чение. Тя критикува управляващите русофили, които са съюзници
на Руската империя. Социалистическият, а не националистически
ят подход пречи на Кр. Раковски да оцени обективно мястото и
ролята на Ст. Стамболов и неговата борба в името на България
срещу руските посегателства. Въпреки това са изречени много ис
тини. Както винаги, когато се разобличава руската царска полити
ка в печата, последицата е спирането, изземването или унищожа
ването на вестника или списанието, който си позволява това. Изг
лежда, статията на Кр. Раковски разгневява много български русо
фили и Русия, защото сп. "Ново време" е спряно завинаги, както
навремето "Дунавски лебед" на Г. Раковски. Подобно на своя зна
менит вуйчо обаче Кр. Раковски не се примирява и продължава да
критикува и разобличава дори в международен план политиката
на Царска Русия.
През април 1898 г. излиза най-големият труд на д-р Кр. Ра
ковски "Русия на Изток. Историческо изследване на руската поли
тика на Изток и частно в България". Още в предговора си авторът
прави много важно уточнение: "...Под Русия ние разбираме: рус
кото правителство, руската дипломация, с една дума - официална
297
Янко Гочев
Русия. Още от времето на Херцен се знае, че има две различни Ру

син. От една страна, правителството, дворянството и родните по
тисници, от друга - народът и неговите защитници. Руският народ
търпи тежкото иго на самодържавния режим. Той няма воля - той
няма глас. И ако ние нападаме руската дипломация, ние не само
че не нападаме руския народ, но отмъстяваме за него. Всички де
мократи в света, а особено руските, са заинтересувани в падането
на руския автократически заплашителен режим." По-нататък
допълва, че напада Русия, защото смята, че "...опасността, която
идва от Русия, е много по-голяма и по-близка, отколкото всяка ед
на друга външна опасност". В предговора д-р Кр. Раковски изрича
актуални и до днес истини. Според него "...сляпата история ни е
хвърлила в самите крака на Русия, но и ръцете на този великан,
главата на когото стига вечните ледове, не са къси и при всяко
помръдване ни засягат. По-нататък, след като подчертава двете
крайни становища, подкрепящи и отричащи руската официална
политика, формулира своята цел, като цитира в самото начало на
предговора думите на немския поет И. Гьоте: "Светлина, повече
светлина!". Следователно д-р Кр. Раковски не подхожда предубе
дено по въпроса, а търси истината за политиката на официална Ру
сия. Не налага изводите си, а се стреми да предизвика полемика с
книгата си, като изрично посочва, че ако русофилите я избегнат,
това ще е знак на слабост, защото "от една лоялна сериозна поле
мика ще спечелят всички, а най-вече истината".
Изложението на д-р Кр. Раковски е построено в две части.
В първата част се характеризира руската политика спрямо Бълга
рия през Възраждането до края на XIX в., с което авторът изпък
ва не само като голям анализатор, но и като съвременен историк.
От историческото изложение той извежда изводите си. Най-важ
ният му извод е, че руската официална политика е завоевателна
и имперска, защото Русия "освобождава" народи, като заграбва зе
мите им или жестоко потиска и унищожава народите на Полша,
Финландия, Украйна, Швеция, Крим, Армения и България. Об
щото в съдбата на тези народи е, че са жертва на руската вели-
кодържавна политика. Специално за България приносът на д-р
Кр. Раковски е, че още в края на XIX в. развенчава "мита за Дядо
Иван". Изложението му доказва, че този мит е изкуствено създа
ден от Русия, за да представи нейната завоевателска политика ка-
298
то пробългарска и освободителна, макар че тя е антибългарска и

завоевателна. Според социалиста д-р Кр. Раковски "логиката на
нещата" показват, че Русия се стреми да завладее България. Зак
лючението му е, че "всички действия на руската политика сочат
към Цариград", и завладяването на България, както и на Армения,
е само етап от руската експанзия към Цариград и Проливите. "Ло
гиката на самата история на самодържавна Русия е такава - пише
той, - че налага завоеванието на България." Скрито внушава и един
извод, че деленето на русофили и русофоби е натрапено на Бъл
гария от Русия, за да обезпечи целите й. Чрез това разделение бъл
гарите изтощават силите си във взаимни конфликти и жестоки
борби, от което печели само Русия, която раздава българските зе
ми на нашите съседи. Въобще с много фактология от български,
руски и западен произход д-р Кр. Раковски стига до същите идеи,
до каквито и неговия вуйчо: Русия фатално се намесва в съдбата
на българския народ и я предопределя, като причинява само вре
ди и загуби на българите.
Д-р Кр. Раковски е и политик, защото не само анализира и
изготвя рецепти за българската политика. Според него "...излиза
нето на Русия в Цариград значи за нас политическа смърт. Мина
ването на руските войски през България ще разори икономически
нашата страна, а най-главното е, че ако русите влязат още веднъж
в България, под този или онзи предлог, то те вече не ще излязат.
Ние трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към
нея ние трябва да водим една систематична отбранителна полити
ка, като се опираме на всички враждебни на нея елементи. В раз
бирането на тази истина е спасението на България. ...Колкото по
вече ние напредваме в политическото си развитие и се прониква
ме от духа на независимостта и свободата, толкова повече у самия
народ ще се успива желанието да се освободим от всяко покрови
телство, било то руско или друго.".
Следователно д-р Кр. Раковски през 1898 г. препоръчва не
сближение и съюз на България с Русия, а възприемане от Бълга
рия на една собствена национална политика и стратегия на отбра
на срещу руската агресия, целяща трайна окупация на България.
Тази стратегия според него е единствено възможната, за да осигу
ри самостоятелността на страната. Тя трябва да включва три свър
зани елемента:
29 9
Янко Гочев
1. Борба за сваляне на руското самодържавие и демократи

зиране на Русия, защото, "...когато самодържавният цар падне в
Петербург, ще олекне на самата Русия, на целия свят, а също тъй
и на балканските държави. От една конституционна и демокра
тична Русия ние не се боим. Най-лошото, което може да ни пос
тигне тогава, е да станем руска провинция. Но когато в Русия ще
има парламент, свобода на словото и на печата, ние ще имаме за
конната възможност да се борим и запазим своите права, да се
развиваме свободно. Падането на руския царизъм ще повлече след
себе си падането на Турция..., както и дълбоки политически рево
люции в Германия и Австрия. Династиите на трите империи - Ру
сия, Австрия и Германия, се крепят взаимно".
2. Съюз на балканските народи и балканските държави сре
щу Русия в името на "освободителната борба" срещу нея. Той счи
та, че разединени и враждуващи балкански държави са по-уязви
ми откъм руската агресия.
3. "Тържество на демократичните елементи в Европа, за
щото ние ще намерим в тях един искрен и незаинтересуван за
щитник на слабите и потиснатите".170
Цялата книга представлява критика на сляпото българско
русофилство, макар и от социалистическа гледна точка, като част
от борбата на международната социалдемокрация, която прави
всичко възможно да развенчае Царска Русия като крепител на
консерватизма и реакцията в Европа.
Органът на БРСДП "Работнически вестник" пише за книга
та на д-р Кр. Раковски следното: "В това време, когато русофил-
щината, т. е. робското пълзене пред руския цар, е въведено у нас
в степен на държавен принцип, появяването на книги от този род
е от голямо значение и интерес за българското общество. Ний я
препоръчваме най-горещо на нашите работници, както и на всич
ки ония, които искат да напуснат подовете на тонковци и да ви
дят, че медала, който им сочат разни бобчевци, вазовци, Величков
ци (известни русофилски фамилии - б. а.) върху своите гърди има
друга страна, която е ужасна за всички мислещи и отваря очите на
всякой честен българин."171
Никой от русофилите не протестира през 1898 г. на изне
сеното в книгата. Русофилският печат също мълчи. Това е мълча
ние на гузните съвести. Полемиката, към която се стреми с напис-
300
ването на своята книга д-р Кр. Раковски, не се състои. Никой от

русофилите в България не намира смелост да се противопостави
на изказаните от автора истини. Съдбата на книгата потвърждава,
че д-р Кр. Раковски не лъже. Русофилството на 9.09.1944 г. и съ-
ветофилството след тази дата не позволяват преиздаването на
книгата. Едва след 1989 г. се появяват първите фототипни изда
ния. Така близо век от българския народ се укриват умишлено из
несените от социалиста д-р Кр. Раковски факти за жестоката ан-
тибългарска политика на Царска Русия.
Фердинанд и К. Стоилов не приемат предложените от не
го рецепти за българска външна политика. Те продължават да раз
читат на Русия, въпреки че тя до края на управлението на Народ
ната партия постоянно доказва, че води антибългарска политика.
През юли 1898 г. българският княз и семейството му посещават
официално Русия. Престолонаследникът - княз Борис, за пръв път
се представя на своя кръстник Николай II. Русия посреща търже
ствено с военни паради и високи почести българските гости, като
сериозни разговори по политически въпроси не са водени. Ферди
нанд отново публично демонстрира проруско поведение, но не ус
пява да извлече сериозни облаги за България. Австро-унгарският
дипломатически агент в София Кал пише до правителството си
по този повод: "Доколкото зависи от личното му (на Фердинад -
б. а.) мнение, Негово Царско Височество сигурно би бил склонен
да размени за една кралска корона номиналния си васалитет към
султана с един ефективен васалитет към Русия."172 Фердинанд е
силно възмутен от скромния руски кораб, който го отвежда в Оде
са. Русия праща в Евксиноград стария си параход с водни колела
"Ериклик", който е бивша яхта на царицата-майка Мария Фьодо-
ровна. Фердинанд нарича по-късно този факт обида и съжалява,
че не е наел сам търговски параход. Това не е случаен пропуск в
протокола на руския домакин, а намек, че още не е независим мо
нарх. Това, че Русия му няма високо доверие, проличава от нейно
то отношение към посетилите я в разстояние на кратък период от
време румънския крал Карол и българския княз Фердинанд. Ни
колай II предоставя на Карол шефството на един руски полк, кой
то той е командвал край Плевен, а на Фердинанд само орден "Св.
Андрей". Външният министър - граф Муравьов, коментира пред
чуждите дипломати "голямата нервност и непостоянна природа"
301
Янко Гочев
на българския княз.
Единствената придобивка от посещението на Фердинанд в
Русия е 10-милионният заем, сключен с руска подкрепа, с френс
ката банка "Банк интернасионал дьо Пари" и "Банк дьо Перие да
Пемба", както и 3 689 700 лв., получени от "Бере Лауер Дискон-
то банк".174
След Русия Фердинанд посещава руското протеже на Балка
ните - Черна гора. В приятелска обстановка в столицата й Цетине
на галаобяд Фердинанд и княз Никола изтъкват решаващото зна
чение на Русия за развитието и независимостта на балканските дър
жави. Близостта между България и Русия е вече толкова голяма, че
с руска помощ през 1898 г. е предотвратено обтягане на отноше
нията със Сърбия във връзка с конфискацията на българската дип
ломатическа поща от сръбските власти. Този сериозен дипломати
чески инцидент, представляващ и нарушение на международното
право от Сърбия, не предизвиква реципрочни дипломатически
действия. В интерес на Русия и Сърбия, но не и на България инци
дентът просто е потулен и няма широк отзвук. На България й
липсва воля да го разкрие, защото се управлява от русофили.
До края на управлението си през януари 1899 г. К. Стоилов
е убеден, че без помощта на Русия не може да се реши нито един
проблем, засягащ България. Позицията на Русия обаче спрямо
българските искания остава хладно сдържана. Чии интереси защи
тава К. Стоилов при управлението си от 1894 до 1899 г., личи от
характеристиката, която дава за него Ю. Бахметиев. Той го нари
ча "нашия добър приятел". Затова падането му от власт активизи
ра руската дипломация. Управляващият руското агентство в Со
фия П. Боткин постоянно уведомява Петербург за промените.
Той ясно обявява в докладите какъв е руският интерес: радосла-
вистите да не бъдат допуснати във властта. Фердинанд отстранява
К. Стоилов преди всичко с оглед да увеличи властта си, но не и да
скъса с Русия. Монархът продължава русофилския курс и след ка
то сменя кабинета, се опитва да разсее излишните според него
опасения на Русия. Обявява, че радославистите няма да следват
своята предишна политика и че нищо няма да се променя във
външните отношения на България.175 Неслучайно указът на княза
за образуване на новия кабинет е издаден след срещата му с П.
Боткин. Затова последният докладва в Петербург, че българската
302
политика няма да се измени.

През януари 1899 г. Фердинанд дава власт на либералите
радослависти, но не и на техния водач В. Радославов. Министър-
председател става Д. Греков (1847-1901г.). Той е бесарабски бъл
гарин, роден в Болград, завършил право с докторат във Франция.
След 1878 г. е консерватор .министър при Ст. Стамболов и водач
на стамболовистите, но до 1897 г. Към 1899 г. е вече безпартиен,
но пък предимството му е, че е доверено лице на Фердинанд, кой
то тъкмо поради това го издига на поста. В. Радославов е огорчен
от решението на княза, но изтърпява унижението и приема неже
лания министър-председател. В. Радославов става вътрешен ми
нистър и получава голяма полицейска и административна власт.
След като Фердинанд вече е русофил, Д. Греков следва не
говия курс. Отрича се от стамболовисткото си минало и по вся
какъв начин се старае да се покаже приятел на Русия.
Пред П. Боткин той подчертава убеждението си, че "Бълга
рия не може да се управлява иначе освен с правителство, действа
що в съгласие с императорското (Русия - б. а.)176 Подозренията към
новата власт в България от руска страна остават и те се подхран
ват от докладите на руското агентство в София, което е в много
тесни връзки с русофилите цанковисти. За да парира евентуални
антируски нейни прояви, Ю. Бахметиев предпочита да влиза в
контакти с княза, а не с правителството. Русия вече следва нова
стратегия спрямо България, според която стожер на влиянието й
в България е князът, а не партиите. По този начин "личният ре
жим" на Фердинанд получава и външнополитическо (руско) одоб
рение. Благодарение на позицията на княза падането на русофи-
лския кабинет на К. Стоилов през 1899 г. не води до сътресение в
отношенията с Русия. Тя е улеснена, защото през 1899 г. всички
политически фактори в България декларират привързаност към
нея. Дори се опитват да я използват в своите комбинации по пътя
си към властта. Въобще след смъртта на Ст. Стамболов става ясно,
че България е лишена вече от свой национален лидер. През сеп
тември 1899 г. дори съратникът на Ст. Стамболов Д. Петков капи
тулира пред Русия. Публикувана е декларация, която бележи пов-
рат на стамболовистите към Русия. В нея се казва: "Миналото е
погребано заедно със Стамболов и не може да възкръсне; ...името
стамболовисти е длъжно да изчезне, а русофоби няма и всъщност
303
Янко Гочев
никога не е имало; сега е настанала нова ера на общо стремление

към Русия."177
И при новото правителство Русия продължава антибълга-
рската си политика спрямо Македония. В една от първите си бе
седи заместникът на Ю. Бахметиев П. Боткин предава руските
инструкции България да бъде въздържана в това направление. В
отговор Д. Греков заявява вътрешното положение на Княжество
то (бушуваща финансова и аграрна криза) и изключва всякаква аг
ресивна политика по македонския въпрос. Министър-председате
лят успокоява П. Боткин, че македонската пропаганда в България
не бива да плаши Русия, защото всички министри са за добри от
ношения с "Освободителката". Руският дипломатически натиск
спрямо България и при новото правителство е все така силен и
връзва ръцете на Д. Греков при всяка негова акция, вкл. за извою
ване на реформи в полза на македонските и тракийските българи.
Русия не притиска обаче Сърбия и Гърция, които през про
летта на 1899 г. започват преговори за уреждане на взаимоотно
шенията в Македония. Инициативата идва от Сърбия и зад нея
стои Русия. На 26.05.1899 г. сръбският министър-председател Вл.
Джорджевич предлага да се постигне "едно общо съглашение
върху начина на действие на нашите правителства относно рабо
тите, засягащи нашите съотечественици в Македония, и да се пос
тигне съгласие върху нашите сфери на влияние и взаимна подкре
па, която трябва да си оказваме в работите". Сърбия и Гърция
потвърждават предишното си споразумение, че ще действат съв
местно против българите в Македония. Спорове възникват за сфе
рите на влияние. Гърция пак настоява границата между тях да ми
нава на север от Неврокоп, Мелник, Струмица, Прилеп, Крушево
и Струга, като на юг от тази линия всички български земи да ми
нат към Гърция, а на север от нея - към Сърбия. Гърция обещава
да използва влиянието си пред Вселенския патриарх, за да назна
чи сръбски владици в Скопска, Призренска и Дебърска епархия,
срещу което Сърбия да изтегли консулите си от Солун, Сяр и Би
толя. Гръцкият проект предвижда двете държави да не си пречат
в училищната пропаганда, която да бъде ограничена в съответната
сфера на влияние. Преговорите водят до известни споразумения.
Сърбия закрива консулството си в Сяр и спира пропагандата в
Скопския санджак. Патриаршията ръкополага сръбския митропо-
304
лит Фирмилиан в Скопие и остава да се издейства бератът му. Гър

ция смята, че е полезно да подкрепя сръбската пропаганда, ако тя
работи за "подчиняване на екзархийското славянско население,
значи, ако работи в област, вече загубена за елинизма", т. е., кога-
то действа срещу българите в Македония.’79
За нас е важно да се подчертае, че гръцко-сръбският съюз
против българите в Македония вече действа и антибългарската на
соченост на сръбска и гръцка политика се толерира от Русия.
Правителството на Д. Греков постига един от големите
дипломатически успехи, подготвили обявяването на българската
независимост. То участва в световна конференция за мир в Хага,
проведена от 6.05 до 17.06.1899 г. Поради васалния си статут Бъл
гария няма право да участва на такъв форум. Русия обаче упраж
нява натиск върху Турция и принуждава султана да допусне бъл
гарските представители в Хага. Абдул Хамид се съгласява, защото
"желанието на могъществения монарх" (руският император - б. а.)
не може да бъде пренебрегнато".180 Всъщност Русия, по чиято ини
циатива е свикана конференцията, търси в Хага свой съюзник и
част от мотивите за действията й са обяснени от Петербург на пос
ланика на Цариград така: "участието ще доведе до укрепване на
международното значение на Княжеството и ще послужи като
поощрение на честолюбивите замисли на княз Фердинанд".181 По
този начин Русия става гарант на българското участие в Хага. То е
допуснато след сложна комбинация между нея и Турция. Русия
обаче налага на България забрана да повдига в Хага българския на
ционален въпрос. Правителството на Д. Греков приема, защото за
него по-важно е самото участие, а не обсъжданите въпроси. В Ха
га двамата български делегати (Д. Станчов и майор Хр. Хесапчи-
ев) действат в пълен синхрон с руските дипломати, които пък про
тиводействат на всеки опит да се ограничи правото на глас на Бъл
гария. Поведението на руската дипломация обаче е користно, за
щото, давайки съгласието си за българското участие в Хага, тя по
сочва курса, който трябва да следва България, обобщен във фор
мулата: ще ви подкрепяме, ако следвате нашата политика. Така че
българското участие в Хага се вписва в руските замисли за контро
лирано укрепване на българския суверенитет.
Правителството на Д. Греков засилва и военните връзки с
Русия, която изпраща свой временен военен агент в София. Нико-
305
Янко Гочев
лай II изпраща полк. Епанчин в София. От 9.08. до 15.10.1899 г.

продължава неговата мисия, при която княз, правителство и вис
ши военни демонстрират чиноподчинение и лоялност към Русия.
Полк. Епанчин пропътува хиляди километри в България, посеща
ва 20 военни гарнизона, запознава се с много български офицери,
присъства на военни маневри на българската войска. Изобщо на
руския офицер са отдадени всички почести, каквито дотогава не
са демонстрирани спрямо никой от чуждите военни аташета.
Поради разпадането на правителствената коалиция на ра-
дославистите със стамболовистите, които се оттеглят от управле
нието, се създава в събранието радославистко мнозинство. Това
позволява смяна на министър-председателя. От 1.10.1899 г постът
се заема от Т. Иванчов. За разлика от Д. Греков той е член на ра-
дослависката партия, но второстепенна фигура в нея. Има обаче
симпатиите на княза и е по-удобен за Русия, защото няма русофо-
бското минало на Д. Греков. Фердинанд отново не допуска В. Ра
дославов начело на кабинета и една от причините за това е недо
верието на Русия към него. В. Радославов остава вътрешен ми
нистър, но е душата на правителството. Още в началото на радос-
лависткия режим Т. Иванчов дава лични гаранции за лоялност
към Русия. Радославистите са принудени да се съобразяват с русо-
филския външнополитически курс на княза. Затова продължават
русофилските им изяви. В. Радославов чрез свое доверено лице -
В. Каракановски, който е държавен съветник и лекар на Руското
посолство в Цариград, се свързва с Ив. Зиновиев и декларира пред
него, че никога не е бил русофоб. В. Радославов отхвърля обвине
нията, че правителството е антируско, което според него е "лъжа"
и "клевета". Накрая допълва: "Аз отговарям за всички, освен за
княза, че никой от нас в министерството не прави нищо без съг
ласието и съветите на нашата великодушна освободителка Ру
сия".182 Русия отминава с мълчание тази поредна декларация на
българския партиен шеф, който се отказва от русофобство. За нея
по-важно е да не се ангажира с политиката на партиите в Бълга
рия, тъй като вече се е ангажирала с новия си приятел Фердинанд.
В самия край на XIX в. руската дипломация почти не се интересу
ва от българската вътрешна политика. Дори й е безразлично кой
е министър-председател, след като има гаранциите на Фердинанд,
че България ще върви с Русия. Т. Иванчов определя руската поли-
306
тика като "равнодушие и хладност" и настоява Русия да забрави

миналото и да участва по-активно в българските дела. В Петер
бург неговото назначение се посреща с неудоволствие и се комен
тира като грешка на княза.
Сближението на Фердинанд с Русия дава възможност за ор
ганизационно развитие и укрепване на крайните русофили на Др.
Цанков, който през 1897 г. е пенсиониран от Русия. Негов наслед
ник на лидерския пост става Стоян Данев (1858-1949 г.), завършил
гимназия в Прага, право с докторат в Хайделберг и политически
науки в Париж. В края на 1899 г. на I редовен конгрес цанковис-
тите променят името на партията си на Прогресивнолиберална и
приемат нова програма и устав. Заслужилите дейци на партията -
Др. Цанков и М. Балабанов, които са стари клиенти на финансо
вите фондове на руския Азиатския департамент, са обявени за по
четни членове на партията. ПЛП става най-русофилската форма
ция в България. Чл. 2 от новата й програма подчертава, че тя ще
се бори "за прокарването на една външна политика на тясна и не
разривна дружба с Русия".183 Печатният й орган - вестник "Бълга
рия", става трибуна на крайното русофилство. В него излизат
следните публикации: "Собствените ни сили не стигат. Трябва по
необходимост един силен фактор, на който можем да се облег
нем. Тоя фактор може да бъде само Русия... Казваме Русия не за-
щото тя ни е освободила, за което би трябвало да й бъдем навсег-
да признателни, а и защото... Русия е считала, че съществуването
на велика България за съвместимо с преследването на своята тра
диционна политика на Балканския полуостров - разбира се, под
това естествено условие, че създаденото с порои кръв на нейните
синове и с огромни парични жертви от нейна страна Княжество
то ще бъде един фактор, на който тя може сигурно да разчита.
Вместо това България през миналия режим (на Стамболов - б. а.)
не само че изневери на своята историческа мисия, но отиде дори
дотам да стане оръдие в ръцете на неприятелите на Русия..."184
Новият лидер на крайните русофили д-р Ст. Данев издига
лозунга: "Аз не правя политика с Русия", т. е. възприема изцяло
руската политика и допълва: "България да служи на Русия, за да
настъпи време за реализиране на нашия народен идеал."185
И д-р Ст. Данев така ще служи на Русия като министър-
председател на България през 1901-1903 г., че ще нанесе тежки
307
Янко Гочев
поражения на българския национализъм, а през 1913 г. разбрал,

че съществуването на велика България е несъвместимо с руските
интереси на Балканите, ще обяви публично "фалита на своята по
литика".
През 1900 г. руската линия за ограничаване на българския
суверенитет получава ново потвърждение. Русия одобрява прие
тите от българското правителство т. нар. "Временни наредби за
престъпления по печата", с които се ограничава свободата на пе
чата. По това време Русия счита българския печат за "разюздан" и
приветства мярката на кабинета като крачка към "съкращаване на
либерализма, водещ пряко към анархия". Всъщност тя санкциони
ра репресивните мерки срещу българските издатели и редактори,
които биха си позволили, в противовес на официалната линия в
България, да критикуват Русия.
По това време Русия се вълнува повече от германската ико
номическа експанзия в Близкия Изток,отколкото от проблемите
на България.Русия упражнява силен натиск над султана, за да по
лучи правото руски капиталисти да строят всяка жп линия по
турското черноморско крайбрежие на север от градовете Анкара-
Сивас-Диарбекир-Ван, т. е. в близките до Русия области. Тя изпо
лзва силен лост за въздействие върху Турция - окупационния дълг
от войната 1877-1878 г., който възлиза на близо 700 млн. франка.
При всяка поява на свободни средства у Портата Русия иска изп
лащането на дълга, така че Турция не може да плаща километрич
ни гаранции за стоежа на неговата Багдадска жп линия.186 Граф
Муравьов поръчва на султана Турция да се въздържа от укрепител
ни работи край Босфора и съоръжаване на жп линии в Причерно-
морската зона. Успоредно с това на 23.01.1900 г. Николай II одоб
рява т. нар. мемоар на граф Муравьов. Това е секретен документ,
пазен в тайна чак до 1926 г. Той начертава основните задачи на Ру
сия в Турция и на Балканите. Подчертава се, че Русия трябва да
бъде готова да изпревари във всеки момент своите съперници в
Босфора чрез споразумение със султана. В мемоара изрично се
подчертава: "Ние не можем да допуснем тя (Германия - б. а.) да
играе първостепенна роля по бреговете на Босфора, където има
ме неоспорими исторически задачи и интереси."187
Турция отстъпва пред руския натиск на 31.03.1900 г. Руски
ят посланик в Цариград Ив. Зиновиев получава писмено потвъ-
308
рждение от нея, че строителството на жп линии в Причерномо-

рската област ще се предоставя само на руски капиталисти.
По-трудни се оказват преговорите на Русия с Германия. Ру
сия се опитва да й наложи писмен договор за разделение на Ма-
ла Азия на сфери на влияние, но получава отказ, което означава,
че Германия не иска да дели Мала Азия с никого, а иска да я при
тежава като своя сфера на проникване и влияние. Германия си за
пазва свободата на действие и по-нататък и в началото на XX в. из
ползва ангажираността на Русия в Далечния изток, за да усили
влиянието си в Турция. Успех за Русия е, че успява да убеди съюз
ника си Франция да не участва в името на общите си интереси в
строителството на Багдадската жп линия.
Всичко това за пореден път потвърждава, че в руската по
литика по Източния въпрос доминират имперските интереси. Ме
моарът на Муравьов е представен за проучване през 1900 г. от ми
нистъра на флота адмирал Тиртов, министъра на финансите С.
Вите и министъра на войната ген. Куропаткин. Всеки от тях предс
тавя свои забележки спрямо идеите в документа.
Адмирал Тиртов подчертава, че въпросът за завземането на
Босфора е многократно проучван, но препоръчаните мерки са не
изпълнени поради липсата на специални кредити към министер
ството му, а обикновеният бюджет не позволява строеж на извън
редни транспортни параходи. С. Вите подчертава, че за осъщест
вяване на плана на граф Муравьов са необходими големи финан
сови средства, каквито Русия в момента не притежава. Според не
го "завземането на Босфора не може да стане по друг начин, ос
вен с цената на една голяма европейска война. Или като се напра
вят от страна на Русия отстъпки в други области... Безспорно е, без
пари мъчно е да се създаде каквото и да е, но в областта на поли
тиката и чрез дипломатическото изкуство може да се направи дос
та".188
Ген. Куропаткин признава, че главната задача на Русия през
XX в. е да окупира военно Босфора, но той смята, че по този въп
рос трябва Турция да отстъпи доброволно. По-нататък в специал
на докладна записка от 14.08.1900 г. до императора той доразвива
идеите на граф Муравьов. В документа военният министър очер
тава състоянието на армията и задачите на ведомството му. Ген.
Куропаткин отново посочва своите основни направления в руска-
309
Янко Гочев
та външна политика: Проливите, Тихия океан и "изход през Пер

сия към Индийския океан".189 Първото направление, наречено още
босфорско, засяга пряко България. Затова тя и присъства в глобал
ните имперски интереси на Русия. Ген. Куропаткин счита, че бор
бата срещу Турция може да се води в две направления - кавказко
и балканско. Първото е изключително трудно като боен театър,
отдалечено е от главната цел на Русия и е опасно. Затова превес
се дава на балканското направление. Ген. Куропаткин изрично
подчертава, че "по важни съображения, за да сме спокойни за
Черноморското крайбрежие, Русия не може да мине без завладя
ването на Босфора. Необходимостта от руски излаз на Средизем
но море мотивира тази идея. Признава се обаче, че руското завзе
мане на Дарданелите може да доведе до европейска война. Ген.
Куропаткин отчита, че по-нататъшното разширяване на сухопът
ната граница на Русия с Турция "не е в нашите интереси", и допъл
ва: "На нас ни е нужен само Босфора. Кога и по какъв път ние ще
достигнем до тази важна за бъдещето на Русия цел, е невъзмож
но да се предвиди. Засега няма особени основания да се бърза с
достигането на тази цел".190
Разгледан е и въпросът за съюзниците на Русия. На първо
място в докладната записка е посочена Франция, съюзът с която
трябва да се укрепва на всички нива, а на следващо място като "ес
тествени съюзници" са посочени България, Сърбия и Румъния, без
да се счита Черна гора, с която връзките винаги са били отлични.
Специална роля и задачи на България не се предвиждат. През
1900 г. тя се счита за потенциален съюзник. Ангажиментът й към
Русия ген. Куропаткин не посочва конкретно. Това е така, защото
планът за овладяване на Босфора от 1900 г. се подчинява на про
екта на Нелидов от 1896 г., а той е планиран като десантна опера
ция на руския флот, без сухопътна подкрепа и намеса на балканс
ки съюзници.
Колко Русия е съюзник на България, личи от преговорите
през 1900 г. с Австро-Унгария за сключване на консулска конвен
ция. България разчита на руската подкрепа в тези преговори, но
среща решителен руски отказ. Официалните мотиви са посочени
от граф Ламсдорф. Той счита, че такава конвенция може да по
ощри Турция да отхвърли капитулациите и "би отворило широко
вратите на България за руските анархисти". И при други опити на
310
България да направи пробив в ограничения си суверенитет Русия

реагира отрицателно и даже ограничава българските инициативи.
За Русия Берлинският договор остава валиден в клаузите си спря
мо България и тя осъжда всеки български опит да бъде заобико
лен или нарушен.
През 1900 г. се засилват военните контакти между Бълга
рия и Русия. Министърът на войната ген. Паприков предлага на
Русия да изпрати руски офицер, който да поеме командването на
българската Дунавска флотилия поради "не високообразователен
ценз на българските офицери". С лично послание до граф Муравь-
ов ген.Куропаткин настоява да се удовлетвори българската молба.
Важно е признанието на военния министър, че "българската ар
мия е създадена от нас..., положение доста изгодно за нас в този
смисъл, че на българската войска, намираща се под наше влияние,
ние винаги можехме да разчитаме като спомагателна сила на Бал
канския полуостров".191 Ген. Куропаткин обяснява защо е необхо
димо да се приеме българското предложение. Аргументите му са:
"... получаваме в свои ръце известна част от въоръжените сили на
България, която, макар и да няма голямо бойно значение, нами
райки се в устието на Дунава, може да ни послужи, задържайки
румънската и даже австрийската речни флотилии, при враждебни
действия против нас."192 Въпреки молбата на военния министър,
МВнР на Русия се обявява против. Позовава се на поетия към Фер
динанд през 1896 г. ангажимент, според който Русия се отказва
безусловно "да поема в свои ръце непосредственото ръководене
на военното дело в Княжеството". Така българският флот остава
формално под българско командване, а фактически в ръцете на
русофилите, които попълват ядрото на офицерските кадри и еки
пажи. Военното сближение с Русия обаче се задълбочава. Следва
щата проява, която бележи този процес, е посещението на бълга
рския военен министър полк. Ст. Паприков в Русия през пролет
та на 1900 г. За да спечели доверието на Русия, в навечерието на
посещението Фердинанд прави специален жест към нея. С указ
изпраща в запаса близо 50 офицери с мотивировка, че нямат не
обходимото образование и квалификация, всъщност, защото не са
русофили. В интерес на Русия русофили като Р. Димитриев, Б. Ва
зов и М. Сарафов се преместват на по-ключови позиции. Така от
падат подозренията на руското правителство, че князът се стреми
311
Янко Гочев
да изолира русофилите емигранти. Демонстративно е уволнен и

командирът на 6-та пехотна дивизия полк. Маринов, който един
ствен не приема с нужните почести полк. Епанчин при посещени
ето му в България.
Следват други русофилски жестове на Фердинанд, като
тържествено честване на 19 февруари, активното му участие в ра
ботата на създадения през 1900 г. комитет по изграждане на па
метник на Александър II. Всички тези негови прояви дават осно
вание на Ю. Бахметиев да обобщи, че "...България се завръща под
наше покровителство и нашето влияние получи държавен пе
чат".193
Полк. Паприков е посрещнат в Русия с високи почести.
Целта на мисията му е сондаж за сключване на военна конвенция
срещу Турция, според която Русия трябва да се съгласи с присъе
диняването на Македония към България. Срещу това България
трябва да окаже помощ на Русия при нейна война срещу Турция.
Всъщност инициативата за конвенцията идва от висшите руски во
енни. Затова става ясно от донесенията на Ю. Бахметиев до граф
Муравьов от 15.03.1990 г.144 Полк. Епанчин при посещението си в
България през 1899 г. разговаря по този въпрос с княза и правите
лството. Полк. Ст. Паприков само продължава разговорите по та
зи тема в Русия. От срещите си с граф Муравьов и ген. Куропат-
кин той разбира, че Русия стои твърдо върху позицията за запазва
не на статуквото й, че "руското правителство хич и не мисли за ак
тивни действия на Балканите". Русия не приема пред него никак
ви задължения и единствената придобивка за полк. Паприков е
орденът "Св. Ана” - I степен с брилянти, които императорът му
връчва по идея на военния министър, одобрена от граф Муравьов.
Въпросът за сключването на конвенцията е отложен за близко бъ
деще. Значението на визитата на полк. Паприков е в това, че
задълбочава военното сътрудничество между двете страни.
През периода на радослависткия режим (1899-1900 г.)
проблем в отношенията с Русия става финансовата криза в Бълга
рия. Ю. Бахметиев изпраща доклади, в които алармира Петер
бург, че "...България здраво е свързана със западните експлоатато-
ри, които постепенно подготвят финансовия контрол над нея".195
Затова Русия решава да се намеси, но не в интерес на България, а
в свой интерес. През март 1900 г. в България пристига тайният съ-
312
ветник Д. Ф. Кобеко, който е член на съвета на руското Финансо

во министерство. Посещението му е по покана на българското
правителство, което го посреща с почести на държавен глава. То
зи руски експерт проучва цялостното финансово състояние на
България, като получава информация пряко от българските ми
нистерства и всички източници, които пожелава. Д. Ф. Кобеко
преценява положението на България като опасно за интересите на
Русия, защото има опасност България да бъде "заробена" от
австро-германски банки. Чак сега в Русия разбират, че руските ка
питали са с незначително влияние в българската икономика и са
изместени окончателно от западните капитали. Българското пра
вителство се опитва да спечели финансовата помощ на Русия или
поне да получи съдействие за достъп до френските капиталови па
зари. Т. Иванчов иска поне 10 млн. франка, а после още 60 млн.
франка. Русия обаче отказва. Финансовият й министър С. Вите не
позволява отпускането нито на заем, нито на аванс за България.
Не е приета и българската идея да се назначи руски финансов съ
ветник. Тогава кабинетът на Т. Иванчов се опитва чрез отчаяни хо
дове да спечели доверието на Русия. През есента на 1900 г. лично
Т. Иванчов моли С. Вите за руска помощ пред френското прави
телство и то при унизителни за България условия. Предложение
то на министър-председателя ни е срещу създаването на държавен
монопол върху тютюна, солта и газта като гаранция за заем, Русия
да получи монополно право да внася газ в България.196 В замяна на
това Русия трябва за предостави необходимите гаранции пред
френските банки. С. Вите обаче отново е категорично против и
опитът на България да сключи заем с френската банка "Лион кре
дит" пропада. В края на 1900 г. кабинетът на Т. Иванчов предпри
ема повторен опит да спечели Русия. Сега се търси съдействието
на друга френска банка - "Банк дьо Пери е де Пем Ба". Новата
идея на Т. Иванчов е да се поиска френски финансов съветник. Тя
не впечатлява въобще С. Вите, който отново отказва руска гаран
ция и подкрепа на България. Не само финансовата слабост, която
постоянно посочва като аргумент С. Вите, кара Русия да заеме ан-
тибългарска позиция. Русия не желае финансова стабилизация на
България, защото преодоляването на финансовата криза означава
преход към независима политика. За Русия финансовата слабост
на България е много изгодна, защото може да използва това със-
313
Янко Гочев
тояние на българските финанси като фактор за политическо въз

действие, което и прави. Отказвайки дипломатическа и финансо
ва подкрепа за България, Русия следва своите интереси. Тя винаги
има гарантиран достъп до френските банки, дори и тогава, когато
властите й провокират еврейски погроми. Това е така, загцото
френско-руският съюз има финансова страна. До болшевишката
революция през 1917 г. Франция е главният заемодател на Царс
ка Русия. От друга страна, финансовата криза принуждава кабине
та в София да увеличи данъчното бреме, което пък предизвиква
селските бунтове в България през 1900 г. Радослависткият режим
ги потушава със сила, което разклаща влиянието му в страната и
стеснява допълнително възможностите на българската диплома
ция. Всички тези взаимосвързани събития правят България още
по-зависима от Русия. Фердинанд продължава услужливо, дори
обидно за българското национално самочувствие и без реални
придобивки за България да следва руските ходове. През 1900 г.
проблем за Петербург е присъствието в кабинета на бившия стам-
боловист Гр. Начович, този път като министър на търговията и зе
меделието. В интерес на Русия Фердинанд го уволнява, въпреки
опита на Т. Иванчов да го задържи. На 8.09.1900 г. Гр. Начович
напуска правителството и Фердинанд, тържествуващ, уведомява за
това Петербург: "Трябва да се надяваме заради България, че този
"последен русофоб, главен подстрекател на Стамболов против нас
(Русия и България - б. а.), сега окончателно ще изчезне от полити
ческото поприще..."197Така Фердинанд ръководи процеса на засил
ване на русофилството в управлението на България.
Слабостта на България, заета със сериозни вътрешни проб
леми, и руската антибългарска политика по македонския въпрос
са факторите, които предопределят попадането на България в на
чалото на XX в. във враждебен обръч на Балканите. Срещу нея се
обединяват всички нейни съседи. Русия дирижира скрито изола
цията на България, защото смята, че това ще укрепи влиянието й
в София.
Управлението на Д. Греков и Т. Иванчов води до известно
подобряване на отношенията със Сърбия. С користна цел, за да се
подмами и излъже България и да се спечели за сръбската кауза,
Сърбия прави специални "жестове" към България. Един от тях е
изравняване на положението на българския дипломатически
314
агент с шефовете на чуждите мисии. Срещу блестящи приеми и

тържествени почести в Белград Сърбия се опитва да спечели Бъл
гария за главната си цел - подялба на Македония. Сръбската стра
тегия се подкрепя от Русия, която на базата на дележа на Македо
ния гради бъдещия българо-сръбски съюз. Още в началото на 1900
г. с руска подкрепа сръбската дипломация безцеремонно атакува
българския дипломатически агент в Белград с искане България да
се съгласи на подялба на Македония. Сръбският крал Александър
му заявява категорично: "Аз никога няма да допусна отделна бъл
гарска пропаганда в Македония!".198 Кралят предлага разграничи
телната линия да минава между Вардар и Струма. Това е ново ис
кане, защото преди сърбите са предлагали Вардар за граница. Пра
вителството на Т. Иванчов заема сравнително умерена, но твърда
позиция на защита на българските интереси в Македония. То
отхвърля дележа й с мотиви, че християнското население, Турция
и Великите сили са против.Дележът според Т. Иванчов е против
интересите и на Сърбия и може да предизвика нежелани услож
нения на Балканите.199 Инструкцията до дипломатическия ни
агент в Белград Хр. Бракалов, която формулира тази позиция на
правителството, е предадена на Ю. Бахметиев с информативна
цел, за да се потърси отговор доколко Сърбия има подкрепата на
Русия за войнствената си позиция. Руските дипломати в София и
Белград се намесват, за да уталожат възможен пожар в българо-
сръбските отношения. Не се намесва пряко обаче МВнР на Русия,
защото конфликтът е обвързан с Фирмилиановия въпрос, по кой
то Петербург подкрепя Сърбия. Русия продължава да настоява за
сближение между Сърбия и България, но ролята й остава все съ
щата както преди. Тя иска само да взема от България и само да да
ва на Сърбия. Става ясно, че цената за българо-сръбския съюз,
насърчаван от Русия, е много висока за България: фактическо раз
покъсване на българската народност в Македония и укрепване на
сръбската културна и просветна агресия за наша сметка там.
Сърбия използва за целите си и аферата Михайляну, избух
нала през лятото на 1900 г. Русия обаче определя рамките на по
ведението й по тази афера. Тя въздържа Сърбия от пряка намеса
и я успокоява, че ще настоява България да усмири ВМОК. Русия
осъжда "престъпната му дейност" и възприема твърденията на
сръбската преса, че ВМОК планира убийството на румънския крал
315
Янко Гочев
Карол и на сръбския крал Александър. В крайна сметка Сърбия ус

пява максимално да използва аферата Михайляну в своя полза.
Дискредитира допълнително България и печели нов кредит на до
верие в Петербург. Тя има вече много по-силни позиции там от
България и умишлено използва руската политика за запазване на
статуквото в свой интерес. Сърбия се представя като носител на
реда и законността и постоянно иска и получава от Русия "ком
пенсации" за "лоялната" си всъщност антибългарска политика.
Всички сръбски провокации към България по македонския въп
рос, особено спрямо ВМОК и ВМОРО, срещат горещо одобрение
в Русия.
През 1900 г. Русия се намесва и в "аферата Михайляну", до
вела до кризата в българо-румънските отношения и заплаха от
война между двете държави. За избухването й, освен убийството
на куцовлаха Ст. Михайляну от ВМОК, има по-дълбоки причини.
Притисната от Австро-Унгария и Русия, Румъния е безсилна да
търси разширение във владените от двете империи Трансилвания
и Бесарабия. Затова решава да се разширява на юг за сметка на
България. Засилва денационализаторския си режим в Северна
Добруджа и предявява вече претенции и към Южна Добруджа.
При това Румъния от 1883 г. е член на Тройния съюз (Германия,
Австро-Унгария и Италия), а България все още няма ясна ориен
тация, но клони вече към френско-руския съюз и през 1900 г. пра
ви постъпки за сближение с Русия. През пролетта на 1900 г. въз
никва и граничният спор между България и Румъния за дунавския
остров Ешекада. Стига се до въоръжена престрелка без жертви и
завземането на острова от румънците. Русия се намесва в този гра
ничен конфликт. С минимални усилия успокоява напрежението.
Резултатът от руската намеса е, че България капитулира и оставя
острова под румънска власт. Убийството на Ст. Михайляну дава на
Румъния повод да притисне България, още повече че на нейна
страна са Великите сили и балканските държави. Тя иска Бълга
рия да обуздае ВМОК и заплашва със "строги мерки" срещу бъл
гарските поданици на своя територия. Освен това мобилизира час
тично армията си, провежда антибългарски митинги, които при
зовават към война, и започва репресии над българи в Румъния.
Българското правителство заема по-умерена позиция и не допус
ка конфликтът да прерасне във война.
316
Пред руски дипломати румънският министър-председател

П. Карп признава истинските мотиви за антибългарското поведе
ние на Румъния: "...ние ще останем хладнокръвни, "докато не дой
де дума за увеличаване на българската територия. Да допуснем Ве
лика България ние не можем и каквото и да бъде тогава правите
лството по това време страната ще въстане като един човек." Така
Румъния признава, че нейните стратегически цели съвпадат с тези
на Сърбия и Гърция и са недопускане на национално обединение
на българския народ и българска хегемония на Балканите. Затова
през 1900 г. Румъния предизвиква кризата, за да предупреди Бъл
гария, че няма да допусне обединението й с Македония. Неслучай-
но в разгара на "аферата Михайляну" Румъния спира митническа
та си война с Турция и успява да изтръгне турско обещание за по
мощ на румънските училища в Македония. На антибългарска ос
нова започва румънско-турско сближение. Румънският министър
Маргиломан, посетил Цариград за един юбилей на султана, отп
равя следното запитване към великия везир: "Защо правителство
то на Негово императорско величество къснее, та не взема най-
строги мерки против българите, тези груби хищници и бунтовни
ци, които заплашват мира на изток?"200 Следователно Румъния се
опитва да компрометира и разгроми ВМОК с помощта на Вели
ките сили и Турция, за да заграби и Южна Добруджа.
За водачите на ВМОК не остават скрити замислите на
Румъния спрямо България. През 1901 г. в мемоар до кабинета в
София те отбелязват: "... в своята сляпа ненавист против всичко
българско власите (румънците - б. а.) винаги са дирели сгоден слу
чай да се спречкат с българското правителство и да докарат меж
дународни заплитания... румъните винаги са дразнели и предиз
виквали българите чрез най-безочливи притезания и действия.
Много шумната "афера Михайляну" не бе друго нещо, освен един
прост предлог за предскроена свада, едно най-обикновено хитро-
умство за създаване на дипломатически затруднения... Румъния
първа - по повод на делото "Михайляну" - нададе вик: "Долу раз
мирниците!"; Румъния първа насърчи и насъска нашите врази,
надъха против нас европейската дипломация." След това водачите
на ВМОК правят важното уточнение, че Румъния през 1900 г. не
е Румъния преди 1878 г., която давала убежище на Г. Раковски,
Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботев и всички български революцио-
317
Янко Гочев
нери. Румъния от 1900 г. се управлява от "останките от фанариот-

щината", т. е. те намират гръцка (византийска) връзка в антибълга-
рските й действия. Цитират се и думите на един румънски поли
тик, грък по произход, Морузи, който заявява: "Да зная, че в кой
да е член от моето тяло има капчица славянска (българска - б. а.)
кръв, бих отсякъл тоя член."201
Каква е позицията на Русия по аферата "Михайляну"? Тя
не вярва във възможността от война между България и Румъния
главно поради финансовата слабост на двете държави и отсъстви
ето на държавните им глави, които, докато трае аферата, не бър
зат да се прибират в родината си. Все пак руската дипломация пра
ви всичко възможно да предотврати "усложнения" на Балканите.
Реакцията на Русия е най-остра спрямо тази на другите Велики си
ли. На Ю. Бахметиев е наредено да "...обърне най-сериозно вни
мание" на българския кабинет за необходимостта "да се обуздае
престъпната дейност на македонските комитети в Румъния". Ру
сия нарочва, че България е виновна за кризата, и върху нея се сто
варва гневът на императора. При това аферата не е проучена под
робно, за да се определят истинските причини, които я пораждат.
Следва груб дипломатически натиск от Петербург върху София.
Не помагат оплакванията на Т. Иванчов, че зад Румъния стои
Австро-Унгария, която й помага в конфронтацията с България.
Официално Русия се опитва да бъде арбитър в българо-румънския
конфликт. Арбитражът й обаче е пристрастен. Та притиска Бълга
рия грубо и безцеремонно, а спрямо Румъния действа с мек и при
мирителен тон. Русия не осъжда румънските предизвикателства,
оскърбяващи националното чувство на българите, особено случаи,
при които се осквернява българското национално знаме, нито
репресиите над българите в Румъния. С действията си Русия отно
во потвърждава, че води антибългарска политика. На фанариотс-
ка основа тя обединява срещу България всички нейни съседи.
Твърдият антибългарски курс на Русия по "аферата Михайляну"
отговаря на стратегическите й цели да не допусне никога въстание
в Македония, което при успех ще подготви почвата да обединение
на България и българската доминация на Балканите. Затова Русия
предупреждава България за "тежката отговорност, която поема
върху себе си, непресичайки революционните замисли на македо
нския комитет, което представлява неин пряк дълг". България до-
318
ри е обвинена от Русия, че ескалира напрежението, защото укреп

ва дунавските си крепости и съсредоточава войски в Добруджа.
Все пак с руска намеса от есента на 1900 г. българо-румъ
нският конфликт отшумява и започва постепенно нормализиране
на отношенията. Конфликтът е уреден, без да се нарушава статук
вото на полуострова. Румъния си извоюва само придобивки. Тя
заграбва спорния остров на р. Дунав. България пък е обвинена във
финансиране и засилена терористична организация. Върху нея па
да обвинение, че е основен смутител на реда на Балканите.
"Аферата Михайляну" предизвиква руския дипломатически
натиск върху България, чиято цел е постепенно ограничаване на
дейността на ВМОК. След неуспеха ръководителят му Б. Сарафов
да бъде отстранен или заменен с послушен русофил, целта е вече
унищожаването му. С цялата си дейност по радикализиране на
борбата в Македония ВМОК на Б. Сарафов се оказва противник
на стратегическите планове на руската дипломация.
Русия притиска Фердинанд, който предизвиква правител
ствена криза и падане от власт на и без това отслабения от финан
совата криза и селските бунтове срещу десятъка радославистки ре
жим. На 22.11.1900 г. оставката на Т. Иванчов е приета. В. Радос
лавов все още обаче има мнозинство в събранието и продължава
да подкрепя ВМОК. Затова опасността той да сформира следва
щия кабинет раздвижва руската дипломация. Тя се намесва грубо
във вътрешните работи на България и на 23.11.1900 г. Ю. Бахме-
тиев заявява недвусмислено на Фердинанд, че "...ненамесвайки се
(?!) във вътрешните работи на България, аз все пак считам за мое
задължение да предупредя Вас (княза - б. а.), че назначаването на
този открит покровител на престъпниците и анархистите (ВМОК
- б. а.) за глава на правителството в настоящата критична минута
произведе неприятно впечатление на императорското правител
ство и крайно неизгодно ще се отрази на отношенията между не
го и България".202 В. Радославов се счита тогава в Русия за "социа
лист" и "революционер" и крайно неудобен за руските интереси
поради русофобското си минало и подкрепата, която дава на
ВМОК. За Фердинанд това е достатъчно. Волята на Русия за него
вече е закон. Затова отхвърля предложената от В. Радославов ми
нистерска листа. Разцепва даже партията му, поради което той гу
би мнозинството си в събранието.
319
Янко Гочев
На 27.11.1900 г. князът назначава служебен кабинет с ми

нистър-председател Т. Иванчов и разпуска X ОНС. Вътрешен ми
нистър в този кабинет става бившият стамболовист - о. з. ген. Р.
Петров. За Ю. Б Бахметиев той е голямата фигура в правителство
то, тъй като е "човек, известен с енергията и разпоредителността
си", който трябва да възстанови реда след радославистката анар
хия".203
От 9.01. до 20.02.1901 г. България се управлява от служебен
кабинет, в който о.з. ген. Р. Петров е едновременно министър-
председател, външен и вътрешен министър. Задачата му е да про
веде избори за XI ОНС. Точно това правителство започва внуша
ваната от Русия разправа с ВМОК на Б. Сарафов. Ген. Р. Петров
съветва Б. Сарафов да се оттегли и го предупреждава, че арестува
нето му във връзка с аферата Михайляну е неизбежно. Служебни
ят кабинет действа по указания на княза, който изцяло възприема
руското схващане по македонския въпрос, според което българс
кото революционно
движение в Турция
няма вътрешна осно
ва, а е предизвикано
от външна (българска)
намеса.
Чии интереси
защитава Фердинанд,
когато вдъхновява
атаката на правител
ството, което той е
назначил срещу
ВМОК? Естествено,
не българските, а рус
ките. Разправата с
ВМОК е наредена от
Петербург. Това е рус
ка поръчка, която
Фердинанд приема да
изпълни. Защитава
обаче и личните си
ген. Р Петров интереси. Чрез широ-
320
комащабната си дейност ВМОК се оказва неудобен за династичес

ките и политическите интереси на княза. ВМОК привлича на своя
страна чрез офицерските братства почти целия офицерски корпус
на България и влиянието на Фердинанд върху него се изплъзва.
Особено опасни за него са народните стрелкови дружества. Те са
организирана въоръжена сила под силното влияние на братствата,
които са извън контрола на армията. Възглавяват се от офицери,
предани на българската кауза в Македония. Фердинанд решава да
атакува и подчини ВМОК, за да удовлетвори интересите на Русия,
но и за да си възвърне контрола над офицерския корпус и армия
та. Типично в свой стил той обаче не желае пряката конфронта
ция с ВМОК. Затова действа задкулисно чрез доверените си лица
ген. Р. Петров и военния министър ген. Ст. Паприков.
От началото на 1901 г. княз, правителство, войска и проку
ратура започват масирана атака срещу ВМОК на Б. Сарафов. Тя е
част от общия план на руската дипломация за унищожаване на
българското революционно движение. За разгрома му паралелно
действат Ю. Бахметиев в София и Ив. Зиновиев в Цариград. Пър
вият се заема с ВМОК, а вторият с ВМОРО. И двете организации,
по думите на Ю. Бахметиев, трябва "да отидат на пух и прах".
Важно е да се отбележи, че под руски натиск политиката на бъл
гарската държавна власт спрямо ВМОК, а и ВМОРО става откро
вено антибългарска. В кампанията срещу ВМОК се включват ано
нимни щатни доносници, които обвиняват комитета в различни
престъпления, като техните оплаквания, доноси и рапорти
постъпват в княжеската канцелария, МВР и Софийска прокурату
ра. Върхът на обвиненията е един донос, според който ВМОК е
създал в канцеларията си "цяла инквизиция", чрез която подлагал
на телесни наказания и морален тормоз другомислещи. На Б. Са
рафов чрез донос е приписана публичната заплаха за убийството
на Фердинанд, ако той посегне на комитета.204 Тези и други подоб
ни обвинения са основание на властта да предприеме серия от
мерки срещу ВМОК, които му нанасят тежък удар точно когато
комитетът е най-силен. След като Русия не успява да наложи Д.
Ризов за заместник на Б. Сарафов, Фердинанд посочва такъв. Това
е ген. Ив. Цончев, чрез който ВМОК трябва да бъде обуздан и
превзет отвътре. Б. Сарафов разбира замислите на Фердинанд и се
отмята от споразумението, което е сключил преди това с ген. Ив.
321
Янко Гочев
Цончев, предвиждащо да се оттегли от ръководството на предсто

ящия конгрес. Така между Б. Сарафов и Ив. Цончев започва отк
рита борба. Средствата са безогледни и двамата си разменят вза
имни обвинения. От това печели Русия, чиято тактика да подк
лажда вътрешни конфликти, да внася разкол във ВМОК с цел отс
лабването му успява. Ударите на българската власт, поставила се в
услуга на чужда държава, са последователни и разклащат сериоз
но позициите на комитета. Още на 16.01.1901 г. с окръжно № 395
на МВР народните стрелкови дружества фактически са забране
ни.203 Под формалния предлог, че уставите им не са утвърдени по
законния ред, въоръжените сили на ВМОК са унищожени. Со
фийското дружество нарича окръжното "беззаконна, произволна,
противоконституционна и противоестествена постъпка" и оглавя
ва легалните протести срещу действията на правителството. Пра
вителството не им обръща внимание, защото е подкрепено от
княза и Русия. Д. Петков признава през 1903 г. в Народното съб
рание, че лично е чел писмото на Ю. Бахметиев до ген. Р. Петров,
с което се иска разтуряне на народните стрелкови дружества.206
На 19.01.1901 г. МВР изпраща ново окръжно № 498, с кое
то забранява пласирането на облигации от македоно-одринския
патриотичен заем. Тази дейност е окачествена като престъпление
по Наказателния закон. Затова кметове и полиция започват да
пречат на събирането на пари и други материали за българската
кауза в Македония и Одринско. Агентите на комитета, нарушава
щи окръжното, са подложени на съдебна разправа.
На 25.01.1901 г. атаката срещу ВМОК продължава със
следващата стъпка. Та е предупреждение на прокурорския надзор
при Софийския окръжен съд за нарастващо недоволство на граж
даните от действията на комитета, което всъщност, както посочих
по-горе, е манипулирано.
Изборите за XI ОНС, проведени на 28.01.1901 г., влошават
позициите на ВМОК. Стамболовистите ги печелят, но без абсо
лютно мнозинство. Веднага след тях по брой на мандати в събра
нието се нареждат русофилските Прогресивно-либерална партия
(ПЛП) и Демократическата партия (ДП). Фердинанд е "по-решен
отвсякога да повика русофилите на власт" с цел да ускори прего
ворите за сключване на финансов заем с руския съюзник Франция,
които през 1900 г. се провалят.
322
На 20.02.1901 г. е образувано коалиционно правителство на

ПЛП и ДП с министър-председател П. Каравелов. То е подкрепе
но в събранието от Народната партия, чийто шеф Ив. Е. Гешов
става председател на XI ОНС. В новото правителство външен ми
нистър е шефът на ПЛП д-р Ст. Данев. Скоро той ще покаже, че
е достоен наследник на предателя Др. Цанков. Д-р Ст. Данев на
лага партийната концепция за "тесни, внушаващи пълно доверие,
отношения между България и Русия" като основен курс във
външната политика.207 Една от основните задачи на новото прави
телство е да прекрати "буйствата" на ВМОК и да осъди предизви
кателното му нападение, като удовлетвори исканията на Велики
те сили и особено на Русия за разправа с него. В програмата на
правителството по националния въпрос решаването му са поставя
изцяло в ръцете на Русия, която, според министрите си, е извою
вала това право още с решенията на Берлинския конгрес. Не са
разработени обаче конкретни принципи на търсеното сътрудниче
ство с нея. Робува се на една русофилска самоизмама, според ко
ято българските и руските интереси по българския национален
въпрос съвпадат. Д-р Ст. Данев приема 100% руска позиция по ма
кедонския въпрос и срещу подкрепа за реформи по чл. 23 от Бер
линския договор започва да ограничава дейността на ВМОК. Ос
вен това счита, че Русия е главният фактор, който може да помог
не на България за изход от финансовата криза. В самото правите
лство има нюанси в отношенията с "Освободителката". ПЛП е по-
склонна в угода на Русия да отстъпва от българските интереси, до-
като ДП защитава умерен русофилски курс. Тя се стреми да прив
лече Русия на страната на България, без да отстъпва от български
те национални интереси. Общото между П. Каравелов и Ст. Да
нев е убеждението им, че русофилството е гаранция за бързо от
варяне пред България на заключените дотогава врати на Петер
бург. Руският историк А. Мартинко цитира д-р Ст. Данев, който
през 1901 г. счита, че е достатъчно да се обърне към Петербург,
"за да се оправи всичко".208
За Русия обаче е важно съхраняване на статуквото на полу
острова, а не толкова вътрешнополитическите проблеми на Бъл
гария. Освен финансовата криза в страната нито един друг вътре
шен въпрос не ангажира вниманието на руската дипломация през
1901 г. Интересът към него се дължи главно на това, че България
323
Янко Гочев
по Санстефанския договор е длъжник на Русия. Това поведение

на руската дипломация изправя много бързо българските надеж
ди. Още на първата среща на П. Каравелов и Ю. Бахметиев бълга
рският министър-председател е атакуван от представителя на Ру
сия в България точно по македонския въпрос. Ю. Бахметиев пре
поръчва на П. Каравелов "да не следва пагубния пример на своя
предшественик".209 Току-що приел управлението, П. Каравелов е
принуден да обещае, че за две-три седмици "ще предприеме сери
озни мерки против Македонския комитет в България, ще докаже,
че княжеското правителство не само не съчувства на македонско
то движение, но и открито го осъжда".210 Така П. Каравелов е при
нуден от руската дипломация да продължи антибългарската поли
тика на ген. Р. Петров спрямо ВМОК. При това министър-предсе
дателят има лични мотиви да е още по-усърден от предшествени
ка си. Кампанията срещу ВМОК е засилена, особено срещу воен
ните му дейци, защото офицерите от Българските освободителни
братства през 1899 г. отстраняват представителите на двете русо-
филски партии от ръководството на комитета. Русофилите реша
ват да си отмъстят на офицерите националисти. През цялата 1901
г. българските правителствени кръгове нееднократно уверяват Ю.
Бахметиев, че "гледат на Македонския комитет като на най-голя-
мото зло за България и че ако не им се удаде да го унищожат, то
те ще се стараят да го държат в рамките на законността и умере
ността".211 Натиск върху правителството за ограничаване на дейно
стта на македонските комитети оказва и френската дипломация,
която веднага синхронизира действията си със своя съюзник Ру
сия.
Следвайки нейната политика, правителството на П. Караве
лов през 1901 г. предприема открити репресивни действия срещу
ВМОК и ВМОРО. Възниква конфликт между българското прави
телство и македоно-одринското движение. Той е провокиран
отвън (от Русия) и пресича завинаги утвърдилите се тенденции до
тогава на сътрудничество между държава и революционни орга
низации и размах в дейността на ВМОК. Вместо държава и коми
тети да се обединят в името на общата борба за българската кауза
в Македония и Одринско, те влизат в открита война помежду си.
Причината не е в това, че ВМОК и ВМОРО са изменили на уста
ва, правилниците и принципите си въобще, а това, че българската
324
държавна власт в угода на чужда велика сила (Русия) застава сре

щу революционното движение на българите в Турция. От всичко
това България губи, а печелят Турция, Русия, Сърбия и Гърция, ко
ито са съюзници в изкореняването на българщината в Македония
и Одринско.
Фердинанд продължава да действа задкулисно. През март
1901 г. той напуска България. Преди това обаче умело разцепва
ВМОК и братствата, където в борбата за власт се формират две
групировки: на Б. Сарафов и на ген. Ив. Цончев, които от
13.03.1901 г. започват открито да воюват помежду си. Вина за вът
решния конфликт имат и князът, и кабинетът, които допускат
разприте, задълбочават ги и с оглед интересите си стават руски
оръдия и изпълнители на руската поръчка за разбиване и унищо
жаване на ВМОК. С репресиите над комитета русофилското пра
вителство се стреми да докаже лоялността си към Русия. Освен
това то наистина се страхува от възможността да избухне въстание
в Македония като реакция срещу турския терор след Солунската
афера, провокиран и подкрепян пак от Русия. За тази опасност
правителството е предупредено своевременно от търговските ни
агенти в Турция. Позицията на кабинета е критикувана силно от
много партии от опозицията. На 16.02.1901 г. дори БРСДП я
осъжда. В печатния си орган "Работнически вестник" е публикува
на статия "Русия и България", в която остро се напада руската по
литика по македонския въпрос. Осъждат се преследванията на ко
митетите от полицията, предприети в угода на Русия. Нейната по
литика, която толерира Сърбия по македонския въпрос, е окачест
вена като предателска и гибелна. Критиката на БРДСД срещу рус
ката политика не трябва да се преувеличава. Това е критика от со
циалистическа гледна точка. БРСДП например обвинява ВМОК,
че е свързан тясно с т. нар. "буржоазни партии".211
Ударите срещу ВМОК следват един след друг. На
16.03.1901 г. с тайна заповед военният министър забранява на
офицери и военнослужещи да участват в македоно-одринското
движение. На 23.03.1901 г. във в. "Реформи" С. Радев публикува
статия "Бдете!", в която открито обвинява правителството и под-
молната игра на Фердинанд. Това прелива чашата и на 23 срещу
24.03.1901 г. правителството нанася най-големия си удар, като
арестува членовете на ВМОК, начело със самия Б. Сарафов, по об-
325
Янко Гочев
винение за участие в убийството на Михайляну. По този начин ру-

софилското правителство постига едновременно две цели - дава
удовлетворение на Румъния и помага на ген. Ив. Цончев да овла
дее комитета. За руската намеса в ареста на ръководството на
ВМОК говори реакцията на самия руски император Николай II.
Когато Ю. Бахметиев му съобщава радостната новина от София,
той поставя резолюцията върху донесението: "Отлично!".212
По-нататък правителството допуска в България да се води
съдебен процес срещу български граждани (Б. Сарафов и другари
те му) за престъпление, извършено и разследвано в Румъния. През
май 1901 г. съдът оправдава Б. Сарафов, Т. Георгиев, Вл. Ковачев
и Г. Петров. ВМОК наема за защитници едни от най-добрите ад
вокати, като П. Пешев, Н. Генадиев и Ал. Малинов. Те успяват да
спечелят делото и издействат оправдателни присъди за комитетс-
ките дейци. Процесът е зорко наблюдаван от руската дипломация.
Под постоянния й натиск кабинетът прави нови отстъпки пред Ру
сия. Например Симеон Радев, който е близък приятел и привър
женик на Б. Сарафов и по време на процеса пише поредица ста
тии в негова защита, е екстерниран от България. След като са оп
равдани, Б. Сарафов и другарите му са задържани умишлено в зат
вора чак до края на юли 1901 г., когато ген. Ив. Цончев най-нак
рая е избран за председател на ВМОК. Освободени са едва на
1.08.1901 г., когато правителството вече е постигнало целите си.
На IV конгрес на ВМОК (29.07-7.08.1901 г.) привържени
ците на ген. Ив. Цончев вземат връх с активната подкрепа на пра
вителството. То се намесва чрез своите доверени лица в хода на
борбата между крилата във ВМОК. П. Каравелов обявява даже, че
ВМОК ще бъде разтурен, ако конгресът избере за председател от
ново Б. Сарафов. При такива условия хората на Б. Сарафов нямат
никакъв шанс не само да запазят позициите си, но и да докажат
обвиненията на противниците им в злоупотреби.
През цялото време Фердинанд подкрепя разправата с
ВМОК. Това се признава от началника на канцеларията му С. Доб-
рович, както и от един доклад на руския посланик във Виена граф
Капнист от април 1901 г. В него се подчертава одобрението на
австро-унгарската дипломация от събитията в София. Граф Кап
нист цитира външния министър граф Глуховски, според когото
заслуга за ареста на Б. Сарафов имат "австро-руските действия".
326
Признава се, че разправата с БМОК е резултат от сериозни руски

претенции и съвети, които Фердинанд получава при посещението
му във Виена.
В контраст с антибългарското поведение на Русия по маке
донския въпрос е позицията на Русия спрямо Сърбия. Паралелно
с турския терор в Македония през пролетта на 1901 г. избухват
безредици в Новопазарския санджак. Повод за тях е разкритата от
турската власт контрабанда на оръжие през границата със Сърбия.
Това води до насилия на местните мюсюлмани (турци и албанци)
над сърбите. Русия веднага се намесва в защита на Сърбите, като
посланик Ив. Зиновиев поддържа техните интереси в Цариград, а
руският консул - в Скопие. Машков получава заповед лично да
проучи положението на място. Той действа съвместно със
сръбския консул в Скопие за преодоляване на конфликта. Ив. Зи
новиев получава личното уверение на султана, че ще бъдат прек
ратени преследванията на сърби в северната част на Косовския ви
лает. Така, докато толерира турския терор над българите в Маке
дония и Одринско, Русия не само оневинява Сърбия за инциден
тите в Турция, но и активно защитава сръбското население от съ
щата турска власт. Оказва се, че Русия дели православните христи
яни и славяни в Турция. Част от тях (сърбите) винаги са под ней
на закрила и тя винаги ги защитава от турски терор. Друга част
(българите) никога нямат руска подкрепа и турският терор над
тях е по-силен тъкмо поради това. Русия не само че не ги защита
ва, а подкрепя мюсюлманските турски жестокости над православ
ните българи. Всичко това показва, че за Русия лозунгите за "пра
вославие" и "славянство" се издигат като примамка за наивните
българи, за да прикрият антибългарската й политика. Затова не е
случайно, че когато през 1901 г. в София се провежда тържество
по случай полагане на основите на паметника на Цар Освободи
тел, група будни българи студенти протестират. Националното им
чувство е накърнено, защото такива тържества одобряват, а не ра
зобличават руската официална политика в Македония. Вместо то
ва князът и правителството постоянно демонстрират проруските
си убеждения, което проличава от високите почести, с които при
емат кораби на руския боен флот в България по това време. В от
говор на българските посещения в Русия (1899-1901г.) руски воен
ни кораби посещават Варна и Бургас. Една от най-важните визити
327
Янко Гочев
е от 27.06 до 1.07.1901 г., която има политически характер, защо-

то броненосецът "Ростислав" и миноносец № 253 пристигат под
флага на великия руски княз Александър Романов, а в посрещане
то им участва лично Фердинанд.
Срещу русофилските демонстрации България не получава
нищо насреща от Русия. Усилията на русофилското правителство
да репресира ВМОК се съчетават и с дипломатически постъпки за
издействане на реформи по чл. 23 от Берлинския договор. На
30.08.1901 г. МВнР на България изпраща на дипломатическите си
представители в чужбина циркулярни писма, в които съобщава, че
в пределите на Княжеството няма да се допуснат никакви
действия, които могат да предизвикат смущения в Турция. Отдел
но на българските дипломати в Европейска Турция е наредено да
съветват българите там да стоят спокойни. Опитът да се издей
стват реформи претърпява пълен провал. Кабинетът П. Караве-
лов-Ст. Данев предава македонския въпрос в ръцете на Русия и съ
юзника й Австро-Унгария, но и двете велики сили нямат намере
ние да се отклоняват от своето споразумение от 1897 г. за запаз
ване на статуквото. Последица от бездействията на Великите сили
и погрешната политика на русофилското правителство през 1901
г. е влошаване на положението на българите в Европейска Тур
ция. Малка утеха за България е, че по-твърдият курс на П. Караве-
лов и неговата партия по Фирмилиановия въпрос не позволява на
Турция, въпреки руския натиск, да го реши в полза на Сърбия.
Всъщност зловещата за скопските българи развръзка се отлага за
следващата година.
Различията между България и Сърбия по македонския въп
рос се оказват главна пречка за истинско сближение. Русия обаче
движи този процес и подтиква "затоплянето" между двете държа
ви през 1901 г. При това тя отхвърля всяко сближение, чиято на
соченост е да радикализира Източния въпрос. През 1901 г. Бълга
рия и Сърбия правят декларация по "безредиците" в Македония и
уверяват, че всяка тяхна стъпка по македонския въпрос ще се синх
ронизира с позицията на Русия. Парламентарните контакти меж
ду България и Сърбия през 1901 г. се осъществяват едва след като
те се уверяват, че Русия няма да оказва пречки. Това означава ог
раничен суверенитет във външната политика, особено по македо
нския въпрос. Важно е да се посочи, че в триъгълника Петербург
328
- Белград - София България е винаги губеща, защото руската по

литика за равновесие между българи и "сърби" в Македония всъщ
ност означава съдействие на сърбизма, т. е. подкрепа за асимила
цията на македонските българи. Русия търси подялба на Македо
ния на сфери на влияние между българи и сърби, за да ги спече
ли като съюзник в евентуална европейска война. От друга страна,
Сърбия използва подкрепата за своята кауза в Македония, за да
компрометира българското правителство и лично Фердинанд, ка
то "неискрени" руски съюзници. Следователно в славянския
триъгълник Петербург и Белград защитават интересите си, а Со
фия, ако желае подкрепа, трябва да жертва българите в Македо
ния.
Финансовата криза се оказва голям проблем за правител
ството на П. Каравелов. В преговорите за сключване на нов вън
шен заем единственият му избор е да търси подкрепата на Русия.
През пролетта на 1901 г. в Петербург е изпратен главният
секретар на българското Финансово министерство Бончев, който
носи специална записка за руския финансов министър С. Вите. За
Ю. Бахметиев това е "бърза и наивна акция, предприета в проти
вовес на моите съвети". Пътуването е предварително обречено на
провал, защото Русия е ангажирана с големи финансови ресурси
в Далечния изток. Не помага и срещата на Д. Санчов в Петербург
с френския външен министър Т. Делкасе. Чрез него правителство
то иска от Русия поне 4 млн. франка аванс. Ст. Данев пък заявява
пред Ю. Бахметиев, че ако България не получи 3,5 млн. франка,
е обречена на "пълна гибел" и банкрут.213
Руската дипломация е разтревожена от евентуалния бълга
рски фалит, който не само засяга нейния престиж, но и вземани
ята й от България. Затова унизителните български молби за фи
нансова помощ имат резултат. Външният министър граф Ламс-
дорф развива активна дейност за удовлетворяване на българските
искания. Русия обявява, че ще подкрепи вътрешния министър М.
Сарафов, който възобновява преговорите в Париж с френските
банки. Тя сондира и френското правителство. Финансовият ми
нистър С. Вите отново е против, защото счита, че приемането на
българската молба ще доведе до загуби в руския бюджет. Едва
след като XI ОНС в София гласува 100 000 франка субсидия за
посрещането на великия княз Ал. Михайлович във Варна, С. Вите
329
Янко Гочев
се съгласява. За това помага и позицията на императора, който

поставя резолюция върху телеграмата на Ю. Бахметиев по въпро
са: "И това при бедността в България!".214 В крайна сметка полити
ческите интереси на Русия надделяват над икономическите й съ
ображения. На 27.06.1901 г. Николай II дава разрешението си за
отпускане на искания от България 4 млн. аванс. Ст. Данев поема
задължение да изплати до 2.01.1902 г. и гарантира изплащането
на 5% лихва върху цялата сума. За обезпечаването й се използват
облигациите от българските държавни заеми, които са предоста
вени за разпореждане на Руската държавна банка, и сребърните
монети, заложени за съхранение в руското дипломатическо аген
тство в София.215 По този начин руската дипломация стабилизира
българските финанси и по признание на българските министри ги
спасява от оставка. Така ги прави още по-зависими от нея и още
по-послушни русофили. Спасяването на България от държавен
фалит през лятото на 1901 г. обвързва още по-тясно страната с Ру
сия. Нейният 6-месечен аванс обаче се оказва недостатъчен за
окончателно преодоляване на българската финансова криза. През
лятото на 1901 г. преговорите в Париж, водени от министър М.
Сарафов, вървят много трудно. Условието на заема разделят ми
нистрите. Те са тежки за България, но министрите на ПЛП, наче
ло със Ст. Данев, са склонни да ги приемат. Обратно, П. Караве-
лов, който има по-голям опит в управлението, забавя преговори
те, защото разчита на друг изход или по леки условия. На Бълга
рия й трябват почти два пъти повече от отпуснатите и при тежки
условия само 30 млн. франка. Споровете в кабинета са много ост
ри и на 17.07.1901 г. завършват с отхвърляне на условията на
френската банка. Избухва и остър конфликт между П. Каравелов
и Ст. Данев, който заплашва цялото управление. Финансовата кри
за в страната обаче е жестока и преговорите отново са възобнове
ни чрез Ст. Данев, който на 14.09.1901 г. получава разрешение да
подпише предврителен текст на договора.
Поради тежките условия договорът за заем предизвиква
силно обществено недоволство в България. Тежкото положение
на кабинета кара директора на френската банка заемодател "Банк
дьо Пари е де Пем Ба" да направи опит да използва своето влия
ние в Русия, за да сложи съпротивата на народните представители
в София. Банката настоява, "ако руското правителство не е реши-
330
ло повторно да избави България, да постави в известност софийс

кото правителство и да направи това сега, а не в последната мину
та, за да може правителството да повлияе на Народното събрание
за утвърждаване на сключения договор.216 Русия предпочита обаче
да заеме позиция на наблюдател на новата криза в София. Каби
нетът на П. Каравелов подава оставка, след като XI ОНС отхвър
ля предложения договор за заем. Това е прецедент в историята на
българския парламентаризъм, загцото е първият случай на отстра
няването на кабинета след гласуван вот на недоверие в събрание
то.
На 21.12.1901 г. д-р Ст. Данев оглавява правителството,
формирано само от неговата партия. То е първото след 1896 г.,
изградено и доминирано от крайните русофили. Две имена сред
министрите правят изключение. Едното е на военния министър
ген. Ст. Паприков, който запазва поста си като доверено лице на
монарха. Другото е на министъра на просвещението Васил Кън-
чов, който е известен педагог, учен и общественик, автор на голе
мия и значим труд "Македония. Етнография и статистика", публи
куван през 1900 г. Като бивш учител в Македония и служител на
Екзархията В. Кънчов е много добър познавач на македонския
въпрос. От тази гледна точка отчита, че Русия има свои интереси
в Македония, враждебни на българските. Негови са думите: "Ни
кога не трябва да сведем глави доземи спрямо руските желания.
Нашите депутати трябва със своето поведение да дадат на Русия
да се разбере, че никога няма да позволят и никому няма да поз
волят да се бърка в нашите домашни работи, те ще защитават сво
бодна България, догдето им позволят силите." По македонския
въпрос В. Кънчев, който е симпатизант на ПЛП на д-р Ст. Данев,
с огорчение констатира, че в Петербург има вече кръг от защит
ници на сръбските интереси в Македония, защото считат, че това
отговаря на насоките на руската политика.217 В. Кънчов не е краен
русофил, тъй като счита, че политиката е въпрос на интереси, а не
на емоции. Шефът му обаче - д-р Ст. Данев, смята, че е "девствен
в политиката". На 22.01.1902 г., само месец след поемане на пос
та министър на просвещението, В. Кънчов е убит от един психо
пат в кабинета си. Така замлъква завинаги гласът на този голям ро
долюбец, демократ, учен и общественик, който с цялата си дей
ност защитава българската кауза в Македония. Може би грешката
331
Янко Гочев
му е, че е идеалист, враг на партизанщината и затова се обявява за

външна политика, съобразена с националните интереси на Бълга
рия. България губи от смъртта му, но правителството на д-р Ст.
Данев се освобождава от един министър чуждо тяло сред колеги
те си.
Кабинетът на Ст. Данев има големи амбиции. То се стреми
да премахне всички разногласия между България и Русия и да ре
ши всички важни за България въпроси с руска дипломатическа по
мощ. Подобно на предходния кабинет и този не е приет с голям
ентусиазъм от руските дипломати в София. Ю. Бахметиев само се
ограничава с прогнозата си, според която министрите "...ще се
постараят да оправдаят своето самоопределение като "русофили".
Той е спокоен за бъдещето на руските интереси в България. Дори
излиза в отпуск преди изборите за XII ОНС, уверен от д-р Ст. Да
нев, че ”...в интерес на Отечеството ще действа енергично".218
В предизборната кампания темата за Русия се превръща в
част от вътрешнополитическата борба. Вече няма спор "за" или
"против" Русия. Чуват се само гласовете "за" Русия. Всички партии
се надпреварват да декларират верноподаничество към "Освобо
дителката", за да имат шанс да спечелят повече гласове в събрани
ето. Шефът на стамболовистите - старият националист Д. Петков,
сега заявява: "Ние бяхме отявлени врагове на Русия, но времената
се измениха и сега, когато тя не се намесва в нашите дела (?!), ние
ще бъдем толкова добри русофили, колкото и другите."219
Енергичните действия на министър-председателя и поведе
нието на противниците му осигуряват на ПЛП стабилно мнозин
ство в XII ОНС. За да укрепи на власт крайните русофили, в нача
лото на 1902 г. Русия се съгласява да бъде отсрочено изплащане
то на 4 млн. аванс от 1901 г. Това е пряка помощ за правителство
то в София, с който Русия потвърждава антибългарската си поли
тика. Тя затвърждава послушни свои оръдия на власт в България,
защото това диктуват интересите й. Тези руски оръдия ще гаран
тират послушанието на България и това, че изненади от нейна
страна в Македония няма да има. След стабилизацията си прави
телството на д-р Ст. Данев няма друг избор, освен да търси път
към френските финансови пазари с подкрепата на руската дипло
мация.
Веднага след изборите д-р. Ст. Данев получава разрешение
332
да посети Русия. Той бърза да получи нейната подкрепа, преди да

е открито XII ОНС. От 15.03 до 3.04.1902 г. министър-председа
телят е на "частна визита" със съпругата си в Русия. Приет е от
граф Ламсдорф, С. Вите и Николай II, с когото провежда доста
разговори. Обсъдени са много въпроси - реформите в Европейска
Турция, българо-румънските отношения, уговаря се посещението
на Фердинанд в Петербург, сондира се въпросът за сключване на
военна конвенция и финансови проблеми. Д-р Ст. Данев среща
твърд отказ на Русия да подкрепи България по македонския въп
рос. Важно е да се подчертае, че дори водачът на крайната русо-
филщина в България не може да убеди Русия да застане на наша
та страна по националния въпрос. Тъкмо крайното русофилство
не му позволява да води равностоен диалог с управляващите в Ру
сия. Освен това финансовата слабост на страната го прави още по-
уязвим в Петербург. Руските дипломати го заплашват, притискат
и успяват да пречупят съпротивата му. Русия налага волята си над
него и последиците са печални за България. За д-р Ст. Данев най-
важната цел е да спечели "Освободителката" като посредник за
уреждане на финансовия проблем на страната. Вместо това Русия
изнудва българския министър-председател, като използва този
проблем. Д-р Ст. Данев ангажира Николай II по въпроса за заема,
но на много висока цена - отстъпка от българските национални
интереси в Македония. Пред Николай II особено добро впечатле
ние правят думите на д-р Ст. Данев, че ще направи всичко въз
можно "да се сближи със Сърбия". Д-р Ст. Данев е горд със своя
успех, но в мемоарите си премълчава, че е капитулирал пред рус
кия натиск по Фирмилиановия въпрос.220 Така резултатите от тази
първа визита за XX в. на български министър-председател в Русия
са неблагоприятни и даже катастрофални за България. Очертава
се получаване на заем със съдействието на Русия, подготвя се под
писване на военна конвенция с нея, но се прави фатална за бълга
рската кауза в Македония отстъпка, равносилна на национално
предателство по Фирмилиановия въпрос.
От Петербург д-р Ст. Данев веднага заминава за Париж за
едно с М. Сарафов. С руско застъпничество преговорите за заема
там се възобновяват. Те отново вървят много трудно и когато за
циклят, пак се търсят услугите на руската дипломация. Срещу но
ви аванси от българска страна Русия дава подкрепата си за заема.
333
Янко Гочев
Такъв важен за нея аванс е военната конвенция. Едва след подпис

ването й на 31.05.1902 г. пътят към сключването на заема е отк
рит. На 20.06.1902 г. в Париж с подкрепата на Русия е подписан
договорът за заем с Парижко-холандската банка. "Помощта" на
Русия за България за заема е дадена след издаването на берата за
Фирмилиан. С нея тя отчасти неутрализира разразилите се в Бъл
гария антируски обществени протести. Заемът е на стойност 106
млн. лв., но има неизгодни за България условия - 5% лихва и зала
гане на тютюневия монопол като гаранция. Освен това Руската
държавна банка гарантира да участва с 15 млн. лв. в емитирането
на заема. На 25.06.1902 г. XII ОНС гласува заема, който трябва да
погасява висящи български дългове. Сума от 1,5 млн. лв. е отделе
на от него за военни поръчки. Въобще заемът няма продуктивна
цел. Затова по-скоро може да се приеме като политически акт за
стабилизация на русофилското правителство на власт в София. В
това отношение Русия дава мощна подкрепа за д-р Ст. Данев и
партията му. Тя обаче не забравя и финансовите си интереси в
България. Веднага след подписването на заема в Париж, със съгла
сието на Николай II, граф Ламсдорф притиска България, като за
явява, че очаква "възможно най-бързо изплащане на всички задъл
жения на България по остатъка от Окупационния дълг, което се
прекрати от 1.01.1899 г., предвид тежкото финансово положение
на Княжеството".221 За да смекчи поредния груб натиск спрямо
България, три дни по-късно външният министър уточнява пред Ю.
Бахметиев позицията си само като "официално напомняне на кня
жеското правителство за имащо към нас задължение".
Опитът на М. Сарафов в края на 1902 г. да сондира Париж
за сключване на нов, конверсионен заем и за изкупуване на източ
ните железници се одобрява напълно от Русия. Кабинетът санкци
онира позицията на д-р Ст. Данев, че при нужда преговорите ще
се водят само със съгласието на руската дипломация. На 9.02.1903
г. Ю. Бахметиев за пръв път от години докладва в Петербург, че
приетият бюджет на Княжеството показва "възстановяване на от
давна загубеното финансово равновесие на България".222
В крайна сметка кабинетът на д-р Ст. Данев (1901-1903 г.)
успява да изведе България от финансовата криза. Той упорито тър
си руското посредничество и чрез него сключва при тежки усло
вия за страната заема с Франция. Целта на д-р Ст. Данев е трайно
334
обвързване на българската икономика с френските капитали, за да

се елиминира икономически австро-немският капитал в България
и да се създаде солидна икономическа основа за политическа ори
ентация на страната към френско-руския съюз. Ролята на руската
дипломация за сключването на заема е решаваща. Тя се интересу
ва от финансовото състояние на България. Поради слабите иконо
мически позиции на Русия в България в началото на XX в. финан
совият въпрос за нея има предимно политически характер. Русия
го използва само в свой интерес, често за натиск върху България,
но и за да укрепи русофилите на власт, и най-вече с надеждата, че
финансовата стабилизация на България ще осигури изплащането
на дълговете на българите към нея, които тя сама им е наложила
с т. нар. тяхно "освобождение".
В началото на XX в. България постепенно навлиза във воен-
ностратегическите планове на Русия. Бурното й икономическо
развитие, и особено създаването на модерна и боеспособна армия,
я превръщат в желан за Русия съюзник. При кабинета на д-р Ст.
Данев сътрудничеството в Русия, започнало след помирението от
1896 г., завършва с подписването на военна конвенция. Д-р Ст. Да
нев се опитва да превърне Русия в български военен съюзник на
Балканите, с оглед необходимостта от решаване на българския на
ционален въпрос. За Русия военната конвенция е средство за реа
лизиране на имперските й цели в региона, но не и за нарушаване
на статуквото. Обективните условия в началото на XX в. и разли
ката в мощта на двете държави поставя България в подчинено по
ложение спрямо Русия в областта на военното сътрудничество.
Въпросът за подписването на военната конвенция е повдиг
нат за пръв път още през 1900 г. Отначало Русия избягва договор
но да се обвързва с балкански държави срещу Тройния съюз. По
ложението се променя, след като през септември 1900 г. Австро-
Унгария и Румъния сключват военна конвенция помежду си. То
гава в Петербург висшите военни обръщат поглед към България.
През зимата на 1901-1902 г. руското министерство на войната за
почва подготовка за сключване на военна конвенция с България.
Руският ГЩ изготвя необходимите документи. Замисълът е Бъл
гария и Сърбия да бъдат обхванати от сходни военни задължения
против Австро-Унгария и Румъния като стъпка към изграждане на
бъдещ балкански съюз. Въпросът за конвенцията е обсъден от Ст.
335
Янко Гочев
Данев при първото му посещение в Русия през април-март 1902 г.

Българският министър председател е запознат с австро-румънска-
та конвенция и е представен руският проект за конвенция с Бъл
гария. Поначало той има 12 члена и негов автор е ген. Жилински.
По-късно е преработен и в окончателния си вариант има 10 чле
на. Важни са измененията, защото те разкриват насоките на рус
ката политика. Отпадат текстовете за руско-българска помощ за
Сърбия при война. Очевидно в Петербург вече считат българо-
сръбското сътрудничество за невъзможно. Причината е само една
и представлява конфликт на интереси в Македония. Отпадат и
текстовете, които предвиждат възможност България да ангажира
Русия в конфликт на полуострова срещу Турция, както и за гаран
циите за престола и династията на Фердинанд.
Окончателният проект на конвенцията е утвърден от импе
ратора. Съставени са два екземпляра, които и до днес се съхраня
ват в руските архиви. За Фердинанд се подготвя трети специален
екземпляр на руски и френски език.
От средата на май до началото на юни 1902 г. Фердинанд,
д-р Ст. Данев, военният министър ген. Ст. Паприков са на офици
ално посещение в Русия. Фердинанд е посрещнат с високи почес
ти, които обаче нямат дълготрайна последица в международен
план за Русия, защото тя продължава стриктно да спазва статукво
то на Балканите, вкл. ограничения суверенитет на България. Зато
ва могат да се считат по-скоро като необвързващ я пред света
жест, който има за цел да направи българите по-отстъпчиви пред
нейния натиск. Фердинанд обаче отново демонстрира явно русо-
филство. Посещава Петербург, Москва и Киев. В Петербург оти
ва в Петропавловската съборна църква, където полага сребърен
лавров венец с икона на гроба на Цар Освободител и венци от жи
ви цветя на гроба на Александър III. След това на 29.05.1902 г. на
специален обяд, даден в чест на Николай II, князът произнася го
ляма реч, в която подчертава: "Високо ценя благоволението, кое
то Ваше императорско величества показва към мене и българския
народ, и от все сърце благодаря за душевния прием, който ми се
направи във велика братска Русия." По-нататък набляга на "нераз
рушимите връзки" между двата народа, наречени "кръвни" и "све
ти". Затова от името на българския народ Фердинанд обявява
убеждението си, че "...и за напред в своето мирно развитие ще на-
336
мира защита и покровителство под мощната сянка на Руския

Орел...".223 Той е много доволен от това, че на 31.05.1902 г. със за
повед на Николай II е назначен за шеф на 54-ти пехотен Мински
полк, за което сърдечно му благодари със специална телеграма на
6.06.1902 г. В нея освен благодарност князът подчертава, че "... та
ка се осъществи моята заветна мечта да се числя в списъка на слав
ната руска армия, която с кръвта си изкупи нашето освобождение.
Трогнат, Николай II отговаря на телеграмата на Фердинанд, като
подчертава вярата си, че "...чувствата, изпитвани от Ваше царско
Височество и българския народ са най-добрият залог за неразрив
ните връзки, свързващи Русия с едноплеменното й Княжество".
Размяната на любезности е само външната страна от посещението
на Фердинанд в Русия. Същността му са разговорите относно во
енна конвенция. За техния ход дори д-р Ст. Данев не казва исти
ната в мемоарите си, а тя е, че те са много трудни и дори са на ръ
ба на провала. Българската делегация разполага с проекта от 12
точки, а руснаците й предлагат този с 10-те точки. При това не й
дават право да направи свои предложения. Голям проблем се
оказват въпросите за руските гаранции за престола на княза и ди
настията му от "покушение от страна на Австро-Унгария, Румъния
и др. балкански държави", опасността от страна на Турция и въз
можността за агресивни действия от Австро-Унгария в Македо
ния. Д-р Ст. Данев е принуден да се подчини на предварително
определените от Русия рамки на съюзническите отношения. Вмес
то той да обвърже Русия с българския национален въпрос, тя обвъ
рзва с него и България със своите стратегически планове на Бал
каните. Руснаците пак притискат нашата делегация и Фердинанд
е болезнено засегнат от тяхното поведение. Налага се военният
министър ген. Куропаткин да направи декларация, че не трябва да
се подозира руският самодържавен господар, че "не поддържа за
конния владетел на България".224
В крайна сметка българската делегация няма широки въз
можности да маневрира и се съгласява с почти всичко, които рус
наците й предлагат. На 31.05.1902 г. в двореца Петерхоф двамата
военни министри подписват военна конвенция. Тя е тайна. Русия
пази секретния й характер до 1917 г., когато болшевиките я пуб
ликуват в един разсекретен от тях сборник. От там през 1919 г.
текстът й е публикуван на български език от "Работнически вест-
337
Янко Гочев
ник". Д-р Ст. Данев прави опит да опровергае автентичния й

текст. Същевременно в мемоарите си премълчава доста факти,
главно с цел да спаси авторитета си.
Чл. 1 от конвенцията предвижда, че целта й е да противо
действа на австро-румънската конвенция, т. е. тя има отбраните
лен характер. Чл. 2 изрично посочва, че има предвид действия са
мо против Австро-Унгария и Румъния, но не и против Турция или
други балкански държави. Чл. 3 е много важен и гласи: "Русия ще
съдейства с всичките сили за запазване на целостта и неприкосно
веността на територията на България". Чл. 4, 5 и 6 точно опреде
лят действията на страните във всички възможни случаи на конф
ликт с Австро-Унгария, Румъния и Тройния съюз. По чл. 7 и чл. 8
в случай на война българската войска, флот и пристанища се пос
тавят под руско командване. Плановете за мобилизация и съсре
доточаване на българската войска и за отбрана и настъпление се
разработват под ръководството на руския ГЩ, съвместно с бълга
рското Военно министерство и се утвърждават от руския импера
тор. Главното командване на руските и български войски по вре
ме на война е на руския главнокомандващ. Предвиждат се и рус
ки военни съветници и щабни офицери към българската войска.
Без разрешение на руския ГЩ не могат да се променят щатовете
и организацията на нашата армия. Така българският държавен су
веренитет силно е засегнат, защото България като държава губи в
полза на Русия правото си да се разпорежда по своя воля със
собствената си армия.
Характерна особеност за конвенцията е освен строго отбра
нителния й характер и липсата на териториални клаузи. Нейният
таен характер създава много опасен прецедент. Фактически с под
писването на конвенцията се поставя началото на българската тай
на дипломация и се нарушава конституцията, защото Ст. Данев ра
тифицира международен договор в разрез с нейните норми.
В историографията доминира единодушно оценката за кон
венцията, според която тя е много изгодна за Русия, но не и за
България. Конвенцията гарантира изцяло руските интереси и се
вмества много добре в руските планове на Балканите. За Русия
конвенцията е още един способ за запазване на статуквото на по
луострова. Чрез нея тя спечелва България за съюзник, която в на
чалото на XX в. е най-силната държава в близост до Проливите.
338
Чрез България Русия издига бариера пред австро-унгарския натиск

на Балканите от северозапад. В по-глобален план конвенцията
обслужва целите на руско-френския съюз и е пряко насочена сре
щу Тройния съюз.
Интересна е руската оценка за конвенцията. Русия безспор
но я одобрява, но съжалява, че и Сърбия не е въвлечена, както
България, в подобни задължения. В една поверителна телеграма
от 1913 г. на руския външен министър С. Сазонов до руските пос
ланици в Лондон и Париж се признава: "...Тоя договор (конвенци
ята - б. а.) ползваше досега изключително нас, защото чрез него
България беше обвързана. От нас нищо повече не се искаше, ос
вен онова, което ние по политически и стопански основания не
можехме да откажем дори и да нямаше никакъв договор. //??*)
Придобивките за България от конвенцията са малки.Тя по

лучава гаранции за териториалната си цялост, руски благожелате
лен неутралитет при война срещу Румъния и подкрепа, ако
Австро-Унгария помага при евентуална война на Румъния. Кон
венцията изключва обаче въобще война на България срещу Тур
ция, която до Балканските войни (1912-1913 г.) е главен против
ник на България. Такава война Русия не одобрява и руска помощ
България не може да очаква. Затова конвенцията става фактор,
който сдържа България от активни настъпателни действия на Бал
каните в защита на българските национални интереси. Вместо да
приобщи Русия към жизнените български интереси на полуостро
ва, които са в Европейска Турция, конвенцията вкарва България в
ангажименти срещу Тройния съюз, отношенията с които не са
толкова голям приоритет. Затова кабинетът на д-р Ст. Данев пое
ма голям риск, когато подписва конвенцията. Има опасност Бъл
гария да бъде въвлечена в конфликт, който няма нищо общо с ин
тересите й. За д-р Ст. Данев това не е толкова важно, колкото
принципното значение на конвенцията. Когато я подписва, той
още веднъж демонстрира пристрастията си спрямо Русия. Ферди
нанд обаче е недоволен. Руска намеса в работите на българската
армия засяга правомощията му като държавен глава и върховен
главнокомандващ. Властта му е ограничена. Затова въпреки про-
руските си действия той поема курс на системно неизпълнение на
конвенцията. Единственият екземпляр от конвенцията се съхраня
ва в личните му архиви и постепенно изчезва. Фердинанд не я
339
Янко Гочев
признава и следващите правителства не знаят съдържанието и.

Конвенцията става "мъртвороден" документ. Без да е официално
отхвърлена, не е преведена в изпълнение и фактически е обезси
лена.
Тя се оказва една примамка за България, чрез която Русия
уж поема задължение да гарантира териториална цялост на Бъл
гария, а всъщност работи в противоположна насока. Сключвайки
военна конвенция с България, Русия няма никакви намерения да
допуска промени в статута на Княжеството в посока към извоюва
не на независимост. Нещо повече, чрез Ст. Данев Русия през 1902
г. прави опит да овладее българското Военно министерство. Негов
титуляр по утвърдена вече традиция е доверено лице на княза.
През пролетта на 1902 г. кабинетът излиза с проект за съкращава
не на бюджета на министерството и уволняване на над 500 офи
цери. По повод на този проект възниква първият сблъсък между
правителството и княза, за когото намесата на правителството в
армията е лична обида. На 20.06/3.07.1902 г. военният министър
ген. Ст. Паприков изпраща писмо до Ст. Данев, в което го обви
нява, че действа според партийната си програма, а не в защита на
държавните интереси. Конфликтът завършва с поражение на пра
вителството. Ген. Ст. Паприков подава ултиматум, в който зап
лашва, че ще подаде оставка. В отговор правителството оттегля
проекта си. Така първата схватка за Военното министерство е спе
челена от Фердинанд.
За правителството подписването на военната конвенция е
опит за приравняването на Княжеството и войската му до съюз
ник на императора. Затова д-р Ст. Данев бърза да извлече изгоди.
На 8.06.1902 г. по негово предложение князът присъжда на Д.
Станчов званието "пълномощен министър" в Русия. Целта е поне
в Русия да се постигне равноправен статут на българския дипло
матически представител, а после този прецедент да се утвърди
навсякъде. Отговорът на граф Ламсдорф силно разочарова прави
телството. Руският външен министър заявява: "Крайно съжалява
ме, че българското правителство, без предварително да потърси
съгласието на императорското правителство е издало разпорежда
не, което няма да донесе никаква полза на неговия агент в Петер
бург, а само може да предизвика тревога в Константинопол и да
наруши мирните отношения между България и Турция." Напом-
340
ня се, че "България като васална държава няма нито активно, ни-

то пасивно право на посолства".226
Русия още веднъж доказва, че дори сближението с Бълга
рия не могат да я накарат да се откаже от политиката на статукво
то. Тя отклонява категорично и опита на Фердинанд чрез руския
военен аташе полк. Протопопов да измени титлата си от Кралско
височество на Царско височество. Поради решителния отказ на
Русия нови постъпки Фердинанд няма да предприема. Дори при
шипченските тържества през 1902 г. Русия не допуска равноправ
но третиране на България. Проява на тази последователна нейна
политика е отказът на граф Ламсдорф да участва в тях. Ст. Данев
не успява да издейства руска подкрепа при преговорите за сключ
ване на търговски конвенции с Великите сили. Всички инициати
ви на русофилския кабинет да осъществи пробив във васалния ста
тут на България срещат решителното руско противодействие и
поради това се провалят.
През юни 1902 г. възниква т. нар. Серски инцидент, при
който турската власт сваля знамето и гербът от сградата на бълга
рското търговско агентство в гр. Сяр (Македония). Кабинетът,
притиснат от опозицията, настоява българските символи да бъдат
възстановени от специално изпратени български чиновници. Ру
сия обаче се обявява против. Граф Ламсдорф оценява българско
то искане като опит за намеса на правителството във вътрешните
работи на Турция и "поредно доказателство за наблюдаваната в
последно време мания за величие в политическите и международ
ните отношения на България".227 Руският външен министър съвет
ва България да внимава в протеста си и да търси мирен изход от
инцидент в гр. Сяр. С руско съдействие той е урегулиран, но Бъл
гария не получава търсеното от Турция удовлетворение, защото
Русия не желае да го допусне. С действията си "Освободителката"
отново третира България като несуверенна държава,чиято дипло
мация няма право да предприема действия и ходове, характерни
за дипломациите на суверенните държави.
Изцяло катастрофална за България е политиката на прави
телството на Ст. Данев по т. нар. Фирмилианов въпрос, който въз
никва през 1897 г. Фирмилиановият въпрос е етап от църковно-на
ционалните борби на българите в Македония, по точно на тези от
гр. Скопие, които се обявяват срещу назначаването на сръбския ар-
341
Янко Гочев
химандрит за митрополит на града. Въпросът е повече политичес

ки, а не толкова църковен, защото чрез назначаването на Фирми-
лиан Сърбия търси официално признаване на "сръбска народност"
в Македония, което пък в перспектива е предпоставка да иска раз
делението й и заграбването на части от нея.
По Фирмилиановия въпрос, борбата по който продължава
от 1897 г., се обединяват Сърбия, Гърция, Турция и Русия. В край
на сметка България губи битката и претърпява сериозно диплома
тическо поражение, което е резултат от съчетанието между мно
го неблагоприятни фактори - международна изолация и вътреш
на нестабилност в страната, проточила се финансова криза, русо-
филско правителство и министър-председател русофил, който не
защитава българските национални интереси и са склонни с лека
ръка да ги предадат и продадат срещу неравностойни придобив
ки.
С оглед темата ни важно е да се анализират действията на
отговорните български фактори по Фирмилиановия въпрос.
В досегашните изследвания за позицията на Фердинанд по
този въпрос почти не се споменава, което е сериозен техен про
пуск. Руският натиск за отстъпки на България е поредното изпита
ние върху него. Фирмилиановият въпрос се оказва тест за външно
политическата му ориентация. Фердинанд е изправен пред труден
избор: да подкрепи българските искания и защити екзарха и бъл
гарите в Македония или да отстъпи пред Русия. Той определя по
зицията си според мястото, което отделя на македонския въпрос
в своята "мисия на Изток", както нарича сам управлението си в
България в периода 1887-1918 г. Фердинанд мечтае за Велика Бъл
гария и знае, че тя може да бъде осъществена чрез освобождени
ето и присъединяването на Македония. Следователно Македония
е средство за реализация на личните му цели. Оттук той не може
да пренебрегне този въпрос, но и като княз не може открито да
подкрепи борбата на българите там. От 1896 г. е законен владе
тел, но на все още васалната на Турция България. Затова, ако подк
репи борбите на българите в Македония, открито рискува да раз
вали отношенията си със султана. Не може обаче и да се дистан
цира от тези борби, защото пътят към независимостта и обедине
нието на България минава през успешния им изход. Друг проблем
за Фердинанд, който пряко засяга поведението му по Фирмилиа-
342
новия въпрос, е това, че след 1896 г. е обвързан вече много силно

с Русия и е принуден да се съобразява с балканската й политика.
Той знае вече, че Русия е против България по македонския въпрос.
Затова не рискува да влиза в конфликт с нея и не желае да се ан
гажира пряко със случая Фирмилиан. Въобще позицията му по
Фирмилиановия въпрос се оказва, че е зависима от външнополи
тическия курс на Фердинанд и приоритетното място,което той ве
че отделя на Русия в своята политика. В началото на XX в. Бълга
рският княз подготвя сключването на политически и военен съюз
с Русия. Затова избягва да предприема ходове, които ще го комп
рометират в очите на руския император, още повече че усеща, че
в Петербург му нямат пълно доверие. Към 1902 г., когато Фирми-
лиановият въпрос е пред развръзката си, Фердинанд не подкрепя
съпротивата срещу назначаването на Фирмилиан. Това е капитула-
нтска позиция, която е много непопулярна и Фердинанд знае то
ва. За да не бъде засегнат обаче авторитетът му, решава да се скрие
зад политиката на правителството и руския натиск върху него. По
този начин отклонява към кабинета общественото недоволство и
Ст. Данев и неговите министри обират всички пасиви от провала
на България по Фирмилиановия въпрос. Тъкмо с тези мотиви се
обяснява мълчанието на Фердинанд, когато екзарх Йосиф многок
ратно се опитва да го ангажира на своя страна в борба срещу наз
начаването на Фирмилиан. Всички молби на екзарха до княза, с
които същият е призован да въздейства върху капитулантската по
зиция на русофилското правителство в положителна за България
насока, пропадат. Фердинанд не реагира и когато опозицията го
призовава да се намеси. Въобще с всички свои действия той показ
ва, че избягва да изпъква наяве и не иска да си спечелва излишно
врагове. За него Фирмилиановият въпрос е вече решен и изтъргу-
ван. През 1902 г. Фердинанд желае поканата на руския император
да посети Русия, където може би ще получи нов орден или
шефството на някой руски полк. Затова не иска с каквито и да е
действия да дразни Русия и да проваля така дълго подготвяното
посещение.
Така напълно в свой дух Фердинанд "Лисицата" замаскира
позицията си по Фирмилиановия въпрос. Тя е двулична и при
всички случаи не е пробългарска. Поема пред митрополитите Си
меон и Василий ангажимент да включи в своята проектореч пред
343
Янко Гочев
събранието пасаж, посветен на Фирмилиановия въпрос, но пора

ди руска намеса такъв текст не е прочетен пред делегацията на
събранието. Началникът на тайния кабинет на княза Ст. Добрович
обяснява на митрополит Симеон причините за поведението на
Фердинанд. Според него отпадането на пасажа е необходимо, за-
щото в противен случай може да се "докара едно охладнение, а
може би и прекъсване на отношенията ни с нашата освободител
ка".228 За да симулира официално, че не одобрява назначаването на
Фирмилиан, изпраща лично писмо до султана с молба да отложи
издаването на берата. Писмото пристига в Цариград твърде късно,
за да промени неблагоприятния за България ход на събитията, а и
самият Фердинанд знае, че това е невъзможно. Следователно пис
мото му може да се разглежда по-скоро като средство за успоко
ение на обществените протести в България срещу правителството.
Това, което не знае опозицията, народът, екзархът и ВМОРО, е, че
зад гърба на правителството Фердинанд уведомява Николай И, че
е съгласен с назначаването на Фирмилиан. Така Фердинанд преда
ва интересите на Екзархията и в частност на скопските българи.
Пет български правителства и четирима министър-пред
седатели (Т. Иванчов, ген. Р. Петров, П. Каравелов и Ст. Да-
нев), управлявали от 1899 до 1902 г., пряко се сблъскват с
Фирмилиановия въпрос. Ако Т. Иванчов и ген. Р. Петров след
ват по-твърд курс, като генералът аргументирано се оправдава,
че управлява безотговорно правителство, то при П. Каравелов
(умерен русофил) и Ст. Данев (краен русофил) българската
позиция еволюира в противоположна посока. Прави впечатле
ние, че колкото повече русофилите се утвърждават на власт в
София, толкова по-бързо отслабва българската съпротива. То
ва е неизбежно, защото Русия е срещу България по Фирмили
ановия въпрос, а българското русофилство винаги се съобразя
ва с нейната политика. Всяко от петте посочени правителства
изпитва на свой гръб грубия руски натиск, което още веднъж
доказва, че Русия следва по Фирмилиановия въпрос и въобще
спрямо българите в Македония своята антибългарска полити
ка, която не се съобразява с това дали в София управляват ру-
софили, или русофоби. Ако са русофили, още по-добре за нея,
защото руските дипломати полагат по-малки усилия да нало
ж ат исканията си над България.
344
През целия период на кризата около Фирмилиановия въп

рос българските правителства са в отбрана. Това е неизбежен ре
зултат от дипломатическата изолация на страната и от многоброй-
ните врагове, които се обединяват срещу България. Всяко от пет
те правителства носи отговорност за дипломатическото пораже
ние. Единствено обаче русофилското правителство на Ст. Данев
капитулира без бой пред Русия. Той още веднъж доказва, че "не
прави политика с Русия". Това става ясно при посещението му в
Русия през пролетта на 1902 г. Русия подготвя капан за този кра
ен български русофил. Точно на 13.03.1902 г., когато той замина
ва за Петербург по настояване на сръбския крал, граф Ламсдорф
нарежда на посланик Зиновиев да направи всичко възможно сул
танът да издаде берат за Фирмилиан.229 Това прилича вече на рус
ко-сръбско-гръцки заговор по Фирмилиановия въпрос срещу бъл
гарщината в Скопско, в който заговор русофилът Ст. Данев актив
но е въвлечен като изпълнител на поръчката на руския император
в гр. Скопие да има сръбски митрополит. Постъпките на Ив. Зи
новиев пред султана са съчетани с телеграфическо искане на Ни
колай II до Абдул Хамид. Руският император е убеден вече от
Сърбия, че православните в Скопие няма да се разделят, ако има
двама митрополити там (сърбин и българин). По същото време
руският посланик в Белград Н. Чариков формулира руската пози
ция така: "Съгласието на султана е необходимо за успокояване на
крайно напрегнатото национално чувство на сърбите и като дока
зателство за последна възможност да се постигнат мирни легални
отношения с Турция при обезпечаване на неоспоримите права и
жизнените интереси на Сърбия."230
Така Русия през 1902 г. за наша сметка "обезпечава правата
на сърбите" в Скопско.
В Петербург на Ст. Данев руските дипломати открито зая
вяват, че противопоставянето му по Фирмилиановия въпрос "мо
же да има преки последици върху финансовите преговори в Па
риж и неблагоприятно да се отрази на предстоящото пътуване на
княз Фердинанд в Русия", както и на проектираната руско-бълга
рска конвенция.231
Тогава Ст. Данев от името на правителството, даже без кон
султации с министрите си, извършва национално предателство.
Обещава даже да прекрати съпротивата на България по Фирмили-
345
Янко Гочев
ановия въпрос. Предателството му е тайно извършено зад гърба на

българите в Скопско, Екзархията, ВМОРО и ВМОК. Крайното ру-
софилство на Ст. Данев не му позволява дори да се опита да из
действа от Русия някаква компенсация за България. Още докато е
в Русия, в България започват протести срещу назначаването на
Фирмилиан. В тях се включват всички, на които им е скъпа съдба
та на българите в Македония. По призива на всички партии на
1.04.1902 г. в София се провежда голям митинг, който гласува
единодушно резолюция срещу назначаването на Фирмилиан, на
речено посегателство върху "безспорните права на българската
църква и народност в Македония". Екзархът е уверен, че гражда
ните на Княжеството са готови да бранят "правдините, изкупени
в дълга борба с толкова много жертви". В резолюцията се настоя
ва правителството "да се застъпи най-енергично за осуетяване
веднъж завинаги на това посегателство над народните интере
си".232
Протестната резолюция се предшества от писмо на всички
партийни шефове до екзарха, под който за пръв и последен път в
българската история се подписват политици с различни идейни
възгледи като Др. Цанков, П. Каравелов, Ив. Е. Гешов, В. Радос
лавов, Д. Петков, ген. Р. Петров. В него те изказват на Йосиф I
своето "най-горещо съчувствие" за неговата дейност и обещават
подкрепа в защита на законните права на българската църква.233
Цяла България през пролетта на 1902 г. е залята от проте
стни митинги срещу отстъпчивата опозиция на русофилското пра
вителство. Само за една седмица през април 1902 г. има митинги
в 45 града с участието на студенти, преподаватели, учители, уче
ници и интелигенцията. Екзархът получава стотици писма и те
леграми, които подкрепят борбата му. Цялата кампания се води,
за да се убеди Турция, че ръкополагането на Фирмилиан ще вло
ши двустранните отношения и ще доведе до размирици в Маке
дония. Дори част от управляващите от партията на Ст. Данев се
включват в протестите. Те не знаят за позицията на своя шеф, кой
то на частната си визита в Русия, зад гърба на министри и съпар
тийци, продава интересите на България. В протестите участват и
българските студенти в чужбина, главно от Лайпциг, Виена, Мюн
хен, Грац, Прага и Петербург, а в Македония от 4.04.1902 г. се
включват 13 български градски и селски общини.
346
В Русия Ст. Данев се опитва все пак да използва протести

те в България като мотив за отлагането на ръкополагането на Фир-
милиан. Граф Ламсдорф обаче бързо сломява българския ми
нистър-председател, като му заявява, че Русия "признава за безус
ловно необходимо да се удовлетвори законното ходатайство на
Сърбия и че по нейно настояване утвърждаването на Фирмилиан
ще последва веднага щом българският министър се завърне в Со
фия.
Ст. Данев успява да изкопчи само няколко дни, за да успо
кои общественото мнение. След като се завръща в София, той
променя рязко тона на правителствената преса и така спазва даде
ното си обещание в Русия. Постепенно правителството му сбли
жава позициите си със сръбското правителство и министрите ру-
софили започват да пропагандират антибългарската теза сред бъл
гарската общественост, че с отстъпването по Фирмилиановия въп
рос не се прави фатална грешка, а се разчиства пътят за подобря
ване на отношенията с Русия и съседните държави. Така ясно до
казва чии интереси защитава. Пред Ю. Бахметиев Ст. Данев нари
ча протестите на българския народ "шовинистично възбуждение,
плод на вкоренени предразсъдъци, които пречат да се поддържат
най-добри отношения със Сърбия и спокойствието в Македо
ния".234 Всъщност той съгласува плана си да потуши вълненията с
руския дипломатически агент, който му дава необходимите
инструкции. Единственото, което се опитва да направи Ст. Данев,
е да обвърже Фирмилиановия въпрос с въпроса за реформите по
чл. 23 от Берлинския договор в Македония. На 12.04.1902 г. той
изпраща писмо до Ю. Бахметиев, в което се опитва да изтъргува
неуспешно от Русия срещу съгласието си да се ръкоположи Фир
милиан подкрепа за реформите. Писмото е в обяснителен тон и
в него личи слабостта на крайното русофилство, което е безсилно
тогава, когато трябва да защитава пред Русия българските нацио
нални интереси. След неуспеха на тази акция Ст. Данев оконча
телно се огъва пред Русия и преминава към пасивна отбрана. На
22.04.1902 г. се открива извънредна сесия на XII ОНС. Опозиция
та чрез стамболовисткия лидер Н. Генадиев, роден в Битоля (Ма
кедония), внася веднага запитване до министър-председателя за
предприетите от него ходове по Фирмилиановия въпрос. Ст. Да
нев се чувства неудобно, но е принуден да приеме острата крити-
347
Янко Гочев
ка на опозицията. Отклонява обаче предложението на комисията,

която изработва отговора на Тронното слово, да вмъкне в него па
саж по Фирмилиановия въпрос с аргумент, че това ще навреди на
цялостната му политика. Следват остри политически дебати с
участието на партийните лидери. Най-твърда пробългарска пози
ция заемат стамболовистите, радославистите и демократите на П.
Каравелов. Пламенно защитава българските интереси Н. Генади
ев, който подчертава, че Русия има свои интереси на Балканите,
които не могат да бъдат, както твърдят русофилите, винаги еднак
ви с българите. Призовава "сами да се браним" по македонския
въпрос. Н. Генадиев е пророк, защото предвижда, че държава,
пред която наш дипломат се търкаля пред краката й, за да запази
нейното приятелство, "ще ни ритне някой ден".
Ст. Данев отначало мълчи и отказва да даде обяснение за
политиката си. Той се опитва да развие и наложи тезата, че ръко
полагането на Фирмилиан е "необходимото зло" по пътя към ав
тономия на Македония. Водачът на ДП П. Каравелов много точ
но формулира сръбските цели: "Тук не е въпросът за един влади
ка - съвсем не. Въпросът е, че се насочва пак делене сферите на
влияние... В Сърбия не се интересуват толкова за владика, а искат
да си осигурят Скопие, па даже и цялата Вардарска долина до Со
лун". ДП обвинява правителството, че без съпротива е капитули
рало пред Сърбия и Русия, и го призоваван да пази фермана за Ек
зархията.
Най-голям удар върху Ст. Данев нанася Д. Тончев, който с
дълбоко аргументирана реч принуждава министър-председателя
да напусне събранието. Притиснат от фактите, нервите на край
ния русофил Ст. Данев не издържат. Скоро той се завръща в зала
та, но не успява да обърне в своя полза парламентарната битка.
Правителството му вече е в пълна политическа и обществена изо
лация, а парламентарните дебати за министрите са пълен провал.
Депутатите от русофилското мнозинство са безсилни пред опози
ционната критика. Те или защитават авторитета на Русия, или
омаловажават отстъпките, които прави България. За да скрие пре
дателството си, Ст. Данев обявява, че предпочита "реформирана
Македония" пред "капата на Фирмилиана". Това е погрешна пози
ция, която пренебрегва възможността, която дава "капата на Фир
милиана" на Сърбия да създаде на духовна и църковна основа своя
348
сфера на влияние в Македония. Русофилското мнозинство отказ

ва да гласува предложената от опозицията резолюция, с която се
одобряват всички действия на екзарха и се задължава правител
ството да се бори докрай. Ст. Данев отхвърля това предложение,
защото се страхува от бламиране на кабинета. Вместо това русо
филското мнозинство в събранието гласува резолюция, с която
одобрява дейността на правителството, при това без да го задъл
жава да предприеме каквито и да е действия при назначаването на
Фирмилиан. Така депутатите от мнозинството стават съучастници
в предателството на министър-председателя и министрите.
В крайна сметка опозицията не успява с печатна пропаган
да, критика в събранието и легалните си протести да предотврати
дипломатическото поражение на България по Фирмилиановия
въпрос. Остава последната надежда - Фердинанд. Опозиционните
лидери П. Каравелов, Д. Петков, Ив. Е. Гешов и П. Пешев изпра
щат писмо до него, с което се опитват да го убедят да въздейства
върху предателската позиция на кабинета. Писмото остава без от
говор. Фердинанд вече е изтъргувал с Николай II въпроса: Бълга
рия да отстъпи пред Сърбия.
Единствен екзарх Йосиф от отговорните български факто
ри по това време последователно защитава българските интереси.
Пред дипломатическия агент в Петербург Д. Станчов той заявява:
"Но и друг изход нямаме, защото никой не ни е дал правото да
пожертваме една наша епархия с 200 000 души българско паст
во".236 Йосиф I е твърд и непримирим и не жали сили в борбата
за защита на българската кауза по Фирмилиановия въпрос. Често
сам е инициатор на дипломатически акции пред Турция и Русия,
защото: "...да пожертваме най-голямата си епархия, припозната за
българска още преди 30 години, да подпишем, че в нея има
сръбска народност, да внесем разцепление в паството си, да допус
нем узаконението на сръбската пропаганда с всичките му по-на
татъшни последствия за Българската църква и народност, това би
било едно престъпление, една изневяра към длъжностите ни, ка
то религиозен началник, което ние никога няма да сторим, защо
то ще бъдем осъдени за нея от историята, от църквата и от целия
български народ, който мисли като нас по тоя въпрос."237
Екзарх Йосиф няма никакви илюзии, че сам може да про
мени хода на събитията. Причината според него е в липсата на яс-
349
Янко Гочев
на политика на България спрямо Турция и Русия. През 1902 г. по

повод Фирмилиановия въпрос екзарх Йосиф стига до антируски
заключения. Това е важен момент в неговото идейно развитие, за-
щото дотогава той е русофил. В сблъсъка между национализма и
русофилството екзархът избира национализма. Затова през 1902 г.
той пише за руската политика следното: "Тя не е за екзархийско
ведомство в Македония и не само че не ни помага от 25 години
насам, ами ни и вреди с поддържането на сръбската пропаганда в
Македония. За нея няма българи, а сърби; тя иска да тури на мес
тото на Екзархията сръбска черква, та ако си не остане Македония
гръцка, да стане сръбска. С такъв неприятел Екзархията не може
да води борба докрай."238
След като признава собствените си русофилски заблуди по
повод Фирмилиановия въпрос, през 1902 г. екзарх Йосиф прекъс
ва всякакви отношения с Руското посолство в Цариград.
Екзархът е приет и от митрополитите в България. На
26.03.1902 г. Варненско-Преславският митрополит Симеон пред
министрите, заседаващи в отсъствие на Ст. Данев, заявява, че цел
та на руската политика е "унищожаването на българската народ
ност в Македония, обръщането й в сръбска, за да се махне схизма-
та, то и Екзархията да се махне от Цариград и да се осуети Санс-
тефанска България".239
На 16/29.05.1902 г. след поредния руски натиск султанът
издава берата за Фирмилиан. Същия ден България отново е при
тисната, защото граф Ламсдорф с телеграма до Ю. Бахметиев го
инструктира да предупреди правителството да не противодейства
на руската политика. В телеграмата отново се напомня, че това ще
се отрази отрицателно върху преговорите за заем и посещението
на Фердинанд в Русия.
Това е финалната неблагоприятна развръзка, предопреде
лена от капитулантската политика на България, следвана открито
от Ст. Данев и прикрито от Фердинанд. Издаването на берата вло
шава отношенията между русофили, правителство и Екзархията.
На 5/18.06.1902 г. Св. синод на Екзархията заявява, че снема от се
бе си отговорността от последиците от решаването на Фирмилиа
новия въпрос в полза на Сърбия. По този начин Българската
църква официално застава срещу правителството. Самият екзарх е
разочарован, но не е отчаян, защото на 22.06.1902 г. излиза с пред-
350
ложение: "Против сръбската пропаганда нека усилим нашата. Ре

волюционната организация, вместо да плаши с угроза Фирмилиа-
на, който не е нищо друго, освен едно оръдие, един пряпорец на
пропагандата, нека действа върху заблудените българи и ги прибе
ре в народността им."240
През май - юни 1902 г. Ст. Данев за втори път вече офици
ално заедно с Фердинанд посещава Русия. Българите са посрещна
ти с високи почести, сякаш за да бъде смекчен ефектът от удара,
който Русия им нанася по Фирмилиановия въпрос. Разговори по
този въпрос вече не се водят, тъй като изходът му е предопреде
лен. За Ст. Данев, който счита, че правителството му "с времето
си е изпълнило дълга си", същинската цел на посещението му е да
направи опит да вдъхне доверие в Русия към българската полити
ка по македонския въпрос.
Поведението на правителството и лично на министър-
председателя Ст. Данев по Фирмилиановия въпрос поставя реди
ца въпроси. Странно защо Народното събрание през 1902 г., а и
след това не образува комисия по чл. 5 от Закона за съдене на ми
нистрите от 1880 г., за да установи дали Ст. Данев е извършил за
кононарушение. Не е образувана и анкетна комисия по управле
нието му на основание чл. 106, ал. 2 от конституцията, за да се ус
танови има ли предпоставки за търсене на наказателна отговор
ност. Престъпните деяния, които според чл. 155 от конституция
та предвиждат наказателна отговорност за министрите, са измяна
на отечеството или княза, нарушаване на конституцията, предате
лство и причиняване на вреда на държавата за лична полза. За
действията на Ст. Данев по време на кризата около Фирмилиан не
му е потърсена никаква наказателна отговорност, а основание за
това, при това много сериозни, има. Цялото поведение на ми
нистър-председателя по случая Фирмилиан показва, че той има
личен интерес (морален или материален), който поставя над дър
жавния интерес. Следователно, ако не за измяна на отечеството на
княза или предателство, поне за причиняване на вреди на държа
вата за лична полза е можело да се възбуди съдебно преследване
срещу министър-председателя.
Освен това според Търновската конституция Министерски
ят съвет е колективен орган на изпълнителната власт. Чл. 150 от
нея изрично предвижда: "Министерский съвет се състои от всич-
351
Янко Гочев
ки министри".241 С действията си Ст. Данев нарушава тази консти

туционна разпоредба, защото при частната си визита в Русия взе
ма сам решения, касаещи управлението на страната и целия Ми
нистерски съвет, който е дезавуиран. Мнението на колегите му
министри не е взето, но и този въпрос не е поставен.
Опозицията през 1902 г. не повдига всички тези въпроси.
Причината е, че срещу част от нея (радослависти и стамболовис-
ти) тече присъда за съдене на техните министри, управляващи в
периода 1899-1901 г., в която главни обвиняеми са русофилите
(демократите на П. Каравелов и прогресивно-либералите на Ст.
Данев) и левите партии (БЗНС и БРСДП). Изглежда, опозицията
счита, че ако повдигне въпросите за търсене на наказателна отго
ворност на Ст. Данев, ще влоши положението на своите подсъди
ми, още повече че й липсва необходимото мнозинство, за да зад
вижи процедурата срещу управляващите русофили. Затова опози
цията ограничава своята дейност към търсене на политическа от
говорност за действията им, което като процедура е по-лесно при
ложимо. За антибългарската си противозаконна политика Ст. Да
нев остава ненаказан. С капитулацията си по Фирмилиановия въп
рос той удовлетворява преди всичко интересите на Сърбия, защо
то се съгласява с духовното разпокъсване на македонските бълга
ри. Българо-сръбските отношения навлизат в период на стагнация
и Ст. Данев признава, че е безсилен да даде тласък в развитието
им. Фактически той нарушава обещанието си, дадено пред руския
император, че ще работи за сближение със Сърбия.
Вместо това Ст. Данев се опитва да издейства помощта на
Русия за прилагане на реформи в Македония. През пролетта на
1902 г. министър-председателят пледира пред граф Ламсдорф за
тях. Същевременно, за да спечели руското благоразположение,
той възприема открито репресивен курс спрямо революционното
движение в Македония и Одринско, защото счита, че революция
та пречи на реформите. Затова на 9.04.1902 г. с циркулярна нота
правителството нарежда на търговските ни агенти в Турция да ус-
миряват българското население, за да се открие възможността Ве
ликите сили да изпълнят задълженията си по чл. 23 от Берлинс
кия договор. На Русия срещу курса на лоялност и обуздаване на
ВМОК правителството предлага да поеме отговорността за проп-
равяне на реформите. На 24.06.1902 г. правителството се обръща
352
с нота до Великите сили, с която насочва вниманието им към ма

кедонския въпрос. Отхвърля се отговорността на България за бро
жението в Македония. Според Ст. Данев главна причина за съще
ствуването му са ненормалните порядки в областта.242 Така косве
но се намеква за необходимостта от реформи в Македония.
На 4.07.1902 г. е изпратена подобна нота, с която правите
лството протестира срещу решението на турската власт да обе
зоръжава християнското население в Битолския вилает. Предлага
се тази мярка да обхване и мюсюлманите и да се осъществи под
контрола на консулите.
И двете ноти нямат успех. Отново проличава наивността на
русофилската политика, която напразно се опитва да ангажира Ру
сия с българската кауза в Македония.
Външнополитическият курс на кабинета на Ст. Данев по
македонския въпрос се оказва погрешен, защото силата, на която
най-много се разчита - Русия, е срещу реформите и срещу рево
люцията. Всички опити да бъде спечелена "Освободителката" за
реформи в Македония пропадат. Всички български инициативи
имат в Петербург хладен отзвук. Събитията се повтарят по един и
същ начин: България предлага инициативите, а Русия ги отхвърля
и даже отказва да ги обсъжда. Така вместо сближението с Русия
да ускори македонския въпрос, се получава обратен ефект. Сило
во Русия налага на България своя концепция за решаването на ма
кедонския въпрос, според която България трябва да се откаже от
всякаква политика по македонския въпрос, т. е. да се примири с
турския терор и антибългарските пропаганди до пълното обезбъл-
гаряване на Македония.
Политиката на Русия през 1902 г. остава подчинена изцяло
на формулата "стабилизиране на реда и предотвратяване на усло
вия за въстание".243 Последиците от приложението на тази руска
формула, наложена на България, са нови турски насилия и влоша
ване положението на българите в Европейска Турция.
През цялата 1902 г. кабинетът на Ст. Данев упорито про
вежда репресивния си курс спрямо ВМОК. С административни
мерки русофилите силно ограничават дейността му. ВМОК гнев
но реагира и посочва гибелните последици от тази политика, от
която печелят само враговете на българщината. Правителството
не се вслушва в предупрежденията на ВМОК и въвежда спрямо
353
Янко Гочев
членовете му все по-строги мерки. Политиката на Ст. Данев е пре-

дателска, но не е много ефективна, защото срещу нея се води са
ботаж на всички нива в държавата, в които участват офицери, чи
новници, полицаи, съдии, учители. Фердинанд подкрепя този курс
на Ст. Данев, който пък разобличава "злоупотребите" на ВМОК
пред монарха. От своя страна, монархът на 15.07.1902 г. чрез сек
ретаря на тайния си кабинет дава нареждане "да се разтури сегаш
ният комитет" и "да се унищожи въстаническият поход на Цон
чев".244 Фердинанд обаче не споделя изцяло крайно русофилското
отношение на Ст. Данев спрямо ВМОК. Чрез военния министър
ген. Ст. Паприков той води по-гъвкава политика спрямо комите
та. Понякога Фердинанд е против тайно инспириране на смуще
ния в Македония и тогава ген. Ст. Паприков "помага" безрезултат
но на русофилския кабинет в борбата му с ВМОК. Все пак в 1902
г. Фердинанд е по-склонен да следва непримиримата линия на Ст.
Данев спрямо ВМОК. Затова водачите му Ив. Цончев и подп. Ст.
Николов са интернирани, техните домове и канцеларията на ко
митета - обискирани, някои чети обезоръжени и разформирова
ни.
Причината за тези действия са посещението на високопос
тавени руски гости за честването на 25-годишнината от боевете на
Шипка. Фердинанд и Ст. Данев отново решават да не дразнят Ру
сия, като обуздаят буйния ВМОК. Шипченските тържества се про
веждат от 13 до 19.09.1902 г. и са своеобразен апогей на руското
влияние в България в началото на XX в. Поводът за тържествата
са не само шипченските боеве, но и освещаването на храм-памет
ника на Шипка. Идеята за строителството му е на граф Игнатиев,
който тогава е председател на Славянския комитет в Петербург.
Той открива кампания в Русия за събиране на парични средства и
успява да събере 5 млн. рубли. В България неговата инициатива е
подета от комитет "Цар Освободител", чийто председател става
Фердинанд. Следователно българската държавна власт приема
руската идея за храм-паметника. Това е справедливо, защото в
шипченските боеве се сражават не само руснаци, но и български
опълченци. Строежът на храм-паметника започва през 1897 г. при
управлението на К. Стоилов, след като в България са преведени
парите, събрани в Русия. Проектът е на руски архитект. Иконос
тасът е резбован в Русия, а иконите са дело на руски майстори.
354
Българското правителство дава разрешение за строежа, но без зна

нието и позволението на Старозагорския митрополит Методий
Кусев, в чийто диоцез е с. Шипка. Съгласието му е задължително,
според действащия тогава екзархийски устав. Правителството зао
бикаля митрополита, защото още преди началото на строежа рус
кото правителство решава храм-паметникът да бъде независим от
Българската православна църква, считана в Русия за "схизматич-
на". Затова инициаторите строители от руска страна упорито от
бягват всякакви срещи със Старозагорския митрополит. Това
обижда големия българин, чието русофилство е поставено на из
питание. На 3.08.1897 г. дядо Методий пише писмо до министъра
на външните работи и изповеданията, в което заявява, че няма да
позволи строежа без негово разрешение. Той предупреждава, че
Русия нарушава
неговите кано
нични права, и
нещо повече -
"доказва наглед
но и гръмоглас
но, че български
те архиереи са
схизматици и
българската
църква е некано-
нично учрежде
ние".245 Староза
горският митро
полит забранява
на шипченския
свещеник да
извършва религи
озните треби на
русите при строе
жа. Предупреж
дава и окръжния
управител на Ста
ра Загора. За рус
кия манастир към М. Кусев
355
Янко Гочев
храм-паметника предлага да има същия статут, като построените

в Русия чуждестранни манастири. Дядо Методий влиза в корес
понденция със Св. синод в София, който му нарежда да не прави
никакви спънки на руснаците в строителството на храм-паметни
ка, защото "не е негова длъжност да пази границите нито на Кня
жеството, нито на територията на Българската църква".246 На
2.09.1897 г. оберпрокурорът на руския Св. синод Вл. Саблер пише
до М. Кусев, в което му съобщава, че за построяването на манас
тира е получено разрешение от българското правителство, но той
ще се издигне с пожертвувание от цяла Русия и го моли да даде
съдействие за изграждането му.247
Така срещу Старозагорския митрополит се обявява Русия,
Руската църква, българското правителство и Българската църква.
Той не се отчайва от толкова много силни противници и опирай
ки се на екзархийския устав, продължава упорито борбата, без да
успее да предотврати строежа при натрапените от Русия на Бъл
гария условия.
След края на строежа храм-паметникът трябва да бъде ос
ветен, което поражда нов още по-тежък конфликт между бълга
рските и руските светски и духовни власти.Между тях в началото
на 1902 г. започват преговори по въпроса. Позицията на Руската
църква, че Българската църква е "схизматична" и затова храм-па
метникът трябва да се освети от руски свещеници без българско
участие. Екзарх Йосиф реагира веднага и сондира мнението на
руския посланик в Цариград Ив. Зиновиев, който лицемерно зая
вява, че ще работи за българско участие в освещаването, "но това
да се държи в тайна да не би Патриаршията да избърза и да сло
жи вето по въпроса".248 Така още веднъж този голям враг на Бъл
гария признава, че защитава гръцките интереси. Дядо Методий уз
нава за руското намерение и решава да го осуети на всяка цена.
Намерението му е да посети Русия и да преговаря по въпроса за
схизмата, която се явява пречка за освещаването на храма. Спира
го екзарх Йосиф, който е против негова мисия в Русия, защото
"...тоя въпрос е ясен за руското правителство и руската църква и
няма какво повече да се говори по него".249 Дядо Методий е упо
рит и иска от Св. синод да иде в Русия, "за да се лекува". Св. синод
обаче решава, че "засега Методий не е болен и не трябва да ходи
в Русия".250 Методий продължава борбата в България.
356
На 29.05.1902 г. руското правителство съобщава на бълга

рския дипломатически агент в Петербург Д. Станчов условията си
за бъдещия статут на храма и освещаването му. Те са неблагопри
ятни за българското духовенство и изключват въобще участието
му в управлението на църквата и на семинарията към нея.
Фердинанд и Ст. Данев отново се съобразяват с Русия и на
ложените от нея условия. За тях въпросът за освещаването на хра
ма е второстепенен. Важно е шипченските тържества да минат
безпроблемно и Русия да бъде спечелена. Фердинанд и Ст. Данев
се мъчат да придадат величественост и пищност на тържествата.
Правителството отделя значителни финансови средства от дър
жавния бюджет, за да осъществи тези свои замисли. От Русия оба
че идват други сигнали. Тя се стреми да принизи значението на
тържествата и ги обявява само за възпоменателно събитие. Граф
Ламсдорф успокоява Великите сили и Турция, че проявата няма
да доведе или да
послужи като сиг
нал за промени в
статуквото на Бал
каните. Русия пре
дупреждава Ст. Да
нев въобще да не
се опитва да извли
ча изгоди от тър
жествата в посока
към постигане на
равноправно тре
тиране на Княже
ството. Затова рус
кият външен ми
нистър отказва да
участва в шипченс
ките тържества.
Подготовка
та им е в ход, кога-
то Германия,
А встро-У н гария,
генерал Куропаткин, военен министър на Русия Италия и Англия,
357
Янко Гочев
обезпокоени от засилване на руското влияние в България, изпра

щат протестна нота до руския император. В нея се заявява: "Няма
да позволим на Русия тази демонстрация на Шипка!" Според тях
Русия се стреми към мирно и морално завоевание на България.
Николай II отговаря, че ще изпрати в България своите гости по ог
раничени пътища, с окастрени правомощия и обещава да внуши
на България да избягва големи официалности.
По същото време продължава спорът за освещаването на
храма. Въпросът остава неразрешен до самото начало на тържест
вата. На 2.09.1902 г. Ст. Данев кани митрополит Методий само да
присъства, но не и да участва в освещаването на храма. Проруска
е и позицията на Фердинанд. Българският Св. синод обаче е сму
тен от руските искания. Особено твърда позиция заема Варненс
кият и Преславски митрополит Симеон, който отказва поканата
да участва в честването и насърчава Методий в борбата му с рус
наците. Н. Генадиев на 9.09.1902 г. с писмо до Старозагорския
митрополит също насърчава съпротивата му: "Русите няма да поз
волят да осветите храма. Моля Ви да се застъпите още един път за
честта на нашата църква. Ако не е възможно Вие да го осветите,
по-добре не вземайте никакво участие. Дядо Методий не е войник
в църковната народна борба, а знаменосец. И когато байракът е
бил в негови ръце, руската дипломация е отстъпвала."251
За шипченските тържества България е положена на маси
рано руско нашествие. Над 200 руски гости, от които 47 генерали
и високопоставени чиновници, пристигат в страната. Сред генера
лите преобладават ветераните от войната ген. Н. Столетов, ген. М.
Драгомиров, ген. П. Паренсов, военният министър ген. А. Куро-
паткин. Николай II е представен от великия княз Н. Николаевич.
Руските гости пристигат с два кораба във Варна и Бургас. Във Вар
на руският кораб "Св. Г. Победоносец" е посрещнат лично от Фер
динанд и Ст. Данев. Князът изпраща за високите гости специален
свой влак с 2 локомотива и 16 салонни вагона, който да ги прево
зи до мястото на тържествата. Руснаците са посрещнати много ра
душно по села и градове, а в Търново даже със специална арка.
Пристига и "любимецът" на българите граф Игнатиев, който е
ключова фигура в тържествата. Присъствието му предизвиква ма
сови прояви на русофилство сред българите. Техните настроения
са обясними. Той е авторът на Санстефанския договор, т. е на тех-
358
ния национален идеал. Затова българският народ го счита за свой

национален герой. За народа остават скрити "тъмните" моменти в
биографията на граф Игнатиев, които въобще не го характеризи
рат като българофил. Той участва в откъсването на Северна Доб
руджа от България през 1878 г. и в много заговори и атентати сре
щу Стамболов, част от които лично финансира.
Самите шипченски тържества са серия от прояви, най-важ
ните от които са освещаването на храм-паметника в с. Шипка,
възстановка на боевете на връх Св. Никола, маневри на 50-хиляд-
на войска, панихида на върха, военен парад, командван от Ферди
нанд и приет от великия княз Н. Николаевич, лагер при Шейно
во, преглед на българските войски и тържествени речи на домаки
ни и гости.
Сблъсъкът за освещаването на храм-паметника продължа
ва. Николай II издава специален указ на Руския митрополит А.
Желябовски да го освети заедно с манастира към него. Дядо Ме
тодий обаче влага цялата си енергия, за да отблъсне руското по
сегателство върху независимостта на Българската църква. Той
знае, че според канона, ако руски архиерей освети храма, същи-
Тържества на Шипка - 1902
359
Янко Гочев
ят става независим от епархията му, т. е. подчинен на Руската

църква. Ясно е, че тя се стреми да създаде свои независими вла
дения на българска територия. Отгоре на всичко дядо Методий
е по-старши по сан от А. Желябовски. Така че с ясна и катего
рична позиция брани българските интереси срещу руския про
извол. Заплашва даже да анатемоса руския архиереец, ако започ
не освещаването без него. Когато Ст. Данев подкрепя руснаци
те и моли дядо Методий да отстъпи, последният му отговаря
достойно като националист с думите: "Аз ще изляза със свеще
ните одежди и кръста в ръка на вратата на храма и оттам ще
произнеса проклятие над вас и ще се оттегля. И целият народ
ще тръгне след своя архипастир!"252 На 14.09.1902 г. А. Ж елябо
вски уведомява М. Кусев за заповедта на руския император, ко
ято трябва да изпълни и да освети храма. М. Кусев влиза в спор
с него и му заявява, че тези заповеди важат само за Русия, но не
и за България и че ако той не освети храма, руският духовник
ще носи каноническа отговорност, като дори няма да ръкопола
га възпитаниците на духовната семинария. Св. синод подкрепя
Старозагорския митрополит, защото иначе "...нашето духовен
ство е предало вярата си". Освен това заплашва, че няма да до
пусне учениците, завършили руската семинария в Шипка, да
служат в българските църкви. В спора се намесва лично граф
Игнатиев, който неуспешно се опитва да убеди дядо Методий,
че участието му е невъзможно и заповедта на Николай II тряб
ва да се изпълни. Дядо Методий е много ядосан и не отстъпва.
Точка на спора слагат Фердинанд и великият княз Н. Николае-
вич, които одобряват компромисно решение. На 15.09.1902 г.
храм-паметникът е тържествено осветен съвместно. М. Кусев
извършва тържествено основните обреди, вкл. трите престола и
целия храм-паметник, и оставя руските свещеници да довършат
службата. А. Желябовски чете само молитвите и извършва ли-
тийното шествие. Това е голяма победа за българите, чието учас
тие в освещаването, според руския император, е било невъз
можно и недопустимо.
Старозагорският митрополит Методий защитава достойно
не само каноническите права и пълната църковна независимост на
Българската православна църква, но и българските национални
интереси. Той успява да преодолее твърдата антибългарска пози-
360
ция на руския император, Руската църква, българския княз и бъл

гарския министър-председател, при това без да нарушава призна
телността към загиналите за свободата българи и руси. След тър
жествената служба Методий произнася голяма реч в прослава на
Русия, българо-руската дружба, която след това се цитира много
пъти в българския и руския печат. Тя е отпечатана в отделна бро
шура и е разпространена в хиляди екземпляри. Присъстващите
високи руски гости и официални лица и граждани са възхитени от
речта. Фердинанд на излизане от храма му оказва "царско благо
воление". Нарича го "свят владика" и го поздравява с думите:
"...Вие запазихте достойно престижа на Българската църква и спа
сихте честта на България!"253
Това е само официалната реакция на монарха. Той и Ст.
Данев са разгневени от упорството и опитите му да се наложи над
решението на Русия точно в момента, когато те правят отстъпки
в името на подобряването на отношенията с "Освободителката".
Санкцията спрямо дядо Методий не закъснява. През 1903 г.
срещу него е заведено духовно дело. През 1904 г. Св. синод го ли
шава от поста Старозагорски митрополит. М. Кусов губи админи
стративната си власт над епархията чак до 1920 г., когато наказа
нието му е отменено. За разправата с него вина носят и социалис
тите, наричащи го "мръсник с килимявка", които са непримири
ми негови врагове, защото спрямо тези "безбожници" дядо Мето
дий 10 години води в епархията си истинска война и дори съдеб
ни битки. Той предвижда опасните поражения на социализма "за
интересите на Отечеството и на църквата", но не успява да се пре
бори със съдилищата, които са пристрастни в борбата му със соци
алистите.
За поведението си по време на шипченските тържества дя
до Методий пише: "...вярно е, че в този случай проявих голям пе-
дантизъм, но, кажете ми, как би постъпил на мое място всеки друг
българин, който държи сметка за Родина, за Църква, за техния
престиж?"254
Най-точна оценка за действията му обаче дават неговите
съвременници, които изпращат много благодарствени телеграми
и писма за това, че твърдо е отстоял българщината на Шипка.
Постъпката му има голямо значение за българо-руските отноше
ния. Секретарят на МВнР Тома Васильов отбелязва: "Успехът на
361
Янко Гочев
българското духовенство във въпроса за освещаването на Шипче

нския храм през 1902 г. щастливо тури началото на последвалите
отстъпки, направени от Руската на Българската църква ... Както се
знае, дотогава руското правителство, а покрай него и руското вие
ше духовенство, макар и да не одобряваха и не признаваха схиз-
мата, що гръцкото духовенство стовари на българското, държаха
се резервирано към Българската църква и осторожно избягваха
съвместна служба на български и руски духовни лица в храмове
те, за да не би да се разсърди фенерският патриарх."255
Споровете на Шипка през 1902 г. се отразяват и върху
възгледите на М. Кусев. За първи път старият русофил се усъмня-
ва в добрите намерение на Русия спрямо България. Като национа
лист той поставя българските интереси над любовта си към "Ос
вободителката". Впоследствие възгледите му ще продължават да
еволюират в тази насока и неговият национализъм става това тол
кова силен, че стига до силна русофобия.
Шипченските тържества завършват на 18.09.1902 г., когато
руските гости отпъту
ват от България. Свет
кавичното заминаване
на водача на руската
делегация - великия
княз Н. Николаевич,
към Цариград, а не
към София показва ис
тинското отношение
на Русия към тържест
вата. Единствено граф
Игнатиев със семей
ството си заминава за
София по покана на
кмета й. На 24.09.1902
г. той пристига в Со
фия. Хиляди столича
ни му устройват бляс
каво посрещане с три
умфална арка, цветя и
почести като на цар. С Граф Игнатиев
362
благодарността си към него българите всъщност демонстрират сво

ята привързаност към националния идеал - единна и неделима Бъл-
гария.Това е по-важно, отколкото срещите му с министри, депута
ти и първенци. В София македоно-одринската емиграция възторже
но приема граф Игнатиев. Проф. Л. Милетич има дълъг разговор с
него и иска да употреби влиянието си за присъединяването на Ма
кедония към България. Отговорът на графа е: "Моят идеал е бил за
една целокупна България. Докато съм жив, ще се грижа рано или
късно да се осъществи този мой и на българския народ идеал. Русия
е може би в ден днешен пак единствената европейска държава, спо
собна на нов кръстоносен поход."В друга реч граф Игнатиев допъл
ва, че: "...България, съединена с Русия, ще бъде велика." Всъщност
графът оправдава турското си прозвище "Лъжко паша", защото не
пести думи да утвърждава мита у българите за "Дядо Иван" и за то
ва, че идеалите му са еднакви с националните им стремежи, но са
били унищожени от западните държави на Берлинския конгрес.
Лъжата за "добрата Русия" и "лошия Запад" е един от митовете на
русофилите, които граф Игнатиев и такива като него псевдобълга-
рофили, десетилетия наред упорито пропагандират и трайно обра
ботват с тях българското национално съзнание. През 1902 г. тази
лъжа се счита за истина за хиляди българи. Има много факти, кои
то говорят за това извън бляскавия прием в София на граф Игнати
ев. По вина на българите граф Игнатиев се обезсмъртява, защото
през 1902 г. Софийската и Варненската община отпускат по 5000
лв. за негови барелефи. В Русе пък тълпата пуска конете от колес
ницата му, с която той тържествено шества из града, и се впряга в
нея вместо тях. Всъщност граф Игнатиев се опитва да прикрие жес
токата истина, че "Освободителката" Русия, приятелка на България,
слиза постепенно от историческата сцена и вместо нея изпъква им
периалистическата Русия. Това разбират дори управляващите русо-
фили, които по време на шипченските тържества се опитват безус
пешно да издействат парична компенсация за назначаването на
сръбския владика Фирмилиан в Скопие. Руснаците са категорично
против и доказват, че пари за българската кауза в Македония няма
да дадат.
Посрещането на граф Игнатиев в София и в страната и пре-
изнесените от него речи имат широк отзвук в Европа. Западните
държави протестират и дори се подиграват с граф Игнатиев и вер-
363
Янко Гочев
ноподаническото русофилство на българите. Западната преса кри

тикува "Лъжко паша" и отново печата материали за имперската
политика на Русия. В Германия го обвиняват справедливо, че е
предприел агитационна обиколка в България. Немската и австро-
унгарската преса наричат граф Игнатиев "лисица" и "бъбрица".256
За тях Санстефанският договор е "недоносче, спиртосано в бур
кан, което никой вече не може да събуди". Английският вестник
"Таймс" обаче защитава граф Игнатиев и подчертава, че пангерма-
низмът е по-опасен за Европа от панславизма, защитаван от "Лъж
ко паша".
Речите му имат отзвук и в Русия. Николай II е ядосан, за-
щото граф Игнатиев се е отклонил от предварително цензурира
ните от него речи на руските официални гости. В Петербург счи
тат, че "Лъжко паша" прекадено много се е увлякъл в славянофи-
лството си, макар че тъкмо той разкрива целите на Русия, като
обявява, че Сърбия, Черна гора и България, обединени, трябва да
атакуват Турция, т. е. да помогнат на империята да завземе Про
ливите. Според руския император обаче граф Игнатиев си е поз
волил "да говори прекадено много в България". Николай II лич
но се обръща към него с недоволно писмо. Руската дипломация
остро дезавуира речите на граф Игнатиев в България.257 За Нико
лай I има и други нежелани инциденти по време на шипченски
те тържества. Това е не само допускането на български свещени
ци да осветят храм-паметника на Шипка, но и фактът, че един от
руските генерали по време на тази църковна служба целува знаме
то на българите, които представят Македония. От този символи
чен жест руските официални гости са силно раздразнени, защото
те знаят, че руското правителство по никакъв начин, дори със спе
циални жестове, не желае да подкрепя борбата на българите в Ма
кедония.
В цялата история около шипченските тържества личи пре
кадено голямата сервилност на българските управници спрямо Ру
сия. Князът и правителството на русофилите се надпреварват в
усилията си да угодничат на Русия. Стига се дотам, че самите шип
ченски тържества се провеждат на руска територия. По препоръ
ка на Фердинанд българското правителство издава крепостни ак
тове за новопостроения храм-паметник на Шипка на името на
руския император. Това, че в България през 1902 г. възниква рус-
364
ка територия, се доказва и от факта, че на голям пилон по време

на тържествата свободно се развява руският държавен флаг. След
края на тържествата актовете са обявени за невалидни. Причини
те са в протестите на западните държави, които попречват Русия
да се сдобие с парче от българската земя. Остава обаче печалният
исторически факт, че през 1902 г. българското русофилско прави
телство подарява част от българската земя на Русия, която не про
тестира, за разлика от западните държави, и я владее, макар и вре
менно.
Угодническата политика спрямо Русия на крайния русофил
Ст. Данев по време на шипченските тържества предизвиква не са
мо дипломатически скандал с Европа заради издадените крепост
ни актове, но и справедливата критика на част от българския пе
чат. Непартийният вестник "Вечерна поща" отбелязва, че е нещас
тие за България фактът, че на власт в Русия са тези, които смятат
Санстефанска България за грешка. По-нататък вестникът допълва,
че Русия е забранила на българското правителство да повдига ма
кедонския въпрос, а интерниранията на македонските дейци ня
мат ефект в Турция и сред европейската дипломация, тъй като са
извършени под натиска на Русия.258
Сервилната проруска политика на Ст. Данев се критикува и
от БРСДП. Нейният лидер Д. Благоев приема болезнено засилва
нето на руското влияние в България. При управлението на това
правителство Д. Благоев публикува серия от статии в "Работничес
ки вестник" срещу дейността на руската тайна полиция, която го
следи заради връзките му с руски революционери емигранти.
През 1902 г. социалистическият лидер разяснява на страниците на
партийния вестник, че работа на руската тайна полиция е да сле
ди какво се върши срещу "реакционните стремежи на руското
правителство". С други думи, той няма никакви илюзии за ан-
тибългарската политика на "Освободителката". Затова допълва по
въпроса: "...че такава полиция съществува у нас, това не може да
бъде тайна, и още повече днес при властването на едно русофилс
ко правителство руското шпионство трябва особено да е разцъф
тяло."259
По същото време в Лениновия вестник "Искра" Д. Благоев
пише: "България е пълна с руски шпиони, които се разпореждат в
българската полиция като у дома си, шпионират всичко и всички,
365
Янко Гочев
задържат писма, особено от Русия."260

По този начин един социалистически лидер разказва за не
видимите процеси, характеризиращи тъмната страна в политика
та на Руската империя,чието влияние в България при управление
то на Ст. Данев от 1901 г. до 1903 г. достига апогея си след т. нар.
Освобождение. За Д. Благоев управляващите крайни русофили са
най-големите врагове на българските социалисти.
Доколко Русия подкрепя България, личи от Горноджу-
майското въстание, започнало след шипченските тържества на
23.09.1902 г. Русия заема крайно отрицателно отношение спрямо
въстанието, организирано от ВМОК Ст. Михайловски - ген. Ив.
Цончев. С помощта на русофилското българско правителство ус
пява чрез серия от дипломатически мерки да го ограничи и дори
прекрати преждевременно.
В хода на въстанието руският военен министър ген. А. Ку-
ропаткин изработва секретна записка с дата 10.10.1902 г., която
през ноември 1902 г. е одобрена от Николай II. Тя характеризира
състоянието на въоръжените сили на балканските държави и
предвижда дори варианти за решаване на македонския въпрос.
Ген. А. Куропаткин обобщава впечатленията си от шипченските
тържества, в които участва, и подчертава, че "в течение на 25 го
дини България е създала армия, несъмнено по-силна, отколкото
на Сърбия и Гърция, макар и с по-малка численост от румънската,
е по-надеждна по състав, обучение и дух". Състоянието на балка
нските армии се обсъжда в записката с оглед възможността да бъ
дат привлечени като съюзници на Русия при война на полуостро
ва. В записката Гърция е изключена от анализа, а Румъния, която
има военна конвенция с Австро-Унгария, е посочена като враг на
Русия. Затова основно място се отделя на България и Сърбия. Ген.
Куропаткин предлага установяване на "основни принципи на въз
награждение (на двете държави - б. а.) срещу участие в бъдещата
война". Това "възнаграждение" трябва да стане в Македония и
Стара Сърбия. Мястото на България се преценява с оглед възмож
ността за война на полуострова с руско участие, ако има нападе
ние на Тройния съюз и Румъния или "по силата на обстоятелства
та", които да принудят Русия да завземе Проливите. Затова Бълга
рия и нейната "най-силна армия" е нужна на Русия. В записката се
обсъжда и вариантът българо-сръбска война срещу Турция. В този
366
случай "Русия трябва да изпълнява ролята на съветничка по орга

низирането на войските и ръководителка при избухването на вой
ната". Записката предвижда три варианта за решаване на македо
нския въпрос. Първият вариант е автономия на Македония, което
обаче е преценено, че не е решение на въпроса, а отклонение от
него с цел да се отдаде Македония на Австрия или да обречем раз
решението на въпроса изцяло в полза на българите, ползващи се
га своите плодове от 30-годишната дейност на българския екзарх
и пропагандата на македонските комитети".
Вторият вариант, който записката предвижда, е подялба по
меридиана на Македония, като се допуснат Сърбия и България
към бреговете на Егейско море, а пътят за Солун и самият град да
се неутрализират. Според ген. А. Куропаткин този вариант крие
опасност Австро-Унгария да получи Солунското пристанище.
Третият вариант е сърбите и гърците да се насочат "не нас
реща, а паралелно" - първите през Босна и Херцеговина към Ад-
риатика, а за вторите да остане цяла Македония със Солун и
Егейския бряг. На това предложение Николай II пише: "Има ос
нование!".
Записката е изключително ценен документ, който потвъ
рждава антибългарската политика на Русия спрямо Македония.
Българската идея за автономия на областта е категорично отхвър
лена от Николай II и е посочена причината: македонският въпрос
ще бъде решен в полза на българите, което Русия не желае да до
пусне и срещу което упорито и последователно се бори, като до
ри е готова да остави Македония под властта на Турция, без оглед
на това колко българи там ще загинат. Наред с това в записката
очевидно доминира идеята, възприета вече и от Николай II, за
разделяне на Македония между България и Сърбия или между
Сърбия и Гърция. Това означава окончателен отказ от Санстефа-
нска България. Така че едно са речите на граф Игнатиев, който яв
но лъже българите, че Русия е за Санстефанска България, друго са
проектите, обсъждани от руската дипломация, които документи
рат строго секретно още в 1902 г. отказа й от санстефанската идея.
Всъщност тя реално никога не съществува, защото санстефанска
България така и не се конституира. Русия, създала мита за Дядо
Иван, създава и санстефанския мит за българите, възприет от тях
за национален идеал, за да прикрие антибългарската си политика.
367
Янко Гочев
От време на време Русия позволява на граф Игнатиев да поддър

жа този мит, за да заблуди българския народ и да скрие от него
жестоката истина, че работи срещу единството му.
Секретната записка от 1902 г., одобрена от Николай II, до
казва, че Русия действително и изцяло "забравя" за Санстефанска
България. В нея се прокарват антибългарски идеи, които посте
пенно ще се утвърждават и ще се реализират. За пръв път напри
мер в руските схеми за дележ на Турция се появява официално
Гърция. Тя се оказва много силен "кандидат " за турското наслед
ство в очите на Русия, която в един от вариантите, предложен от
ген. А. Куропаткин, й подарява Егейска Македония и Солун. Въ
обще страхът на Русия от силна и обединена България в близост
до Проливите води дотам, че за България остават много по-малки
в сравнение със Сърбия и Гърция териториални придобивки при
евентуална подялба на Турция, които се простират най-широко на
юг, в района на Струма и Марица.
Антибългарските идеи в записката на руския военен ми
нистър от 1902 г. почти изцяло ще се реализира през Междусъюз
ническата война в 1913 г. През 1902 г. Русия ги обсъжда и одоб
рява тайно, а през 1913 г. ги налага на България явно.
При управлението на русофилското правителство на Ст.
Данев (1901-1903 г.) приоритетно място в плановете на Русия на
Балканите заема не България, а Сърбия. Това се доказва от пове
дението на руския посланик в Белград Н. Чариков и при посеще
нието на руския външен министър граф Ламсдорф в Сърбия и
България в края на 1902 г. и началото на 1903 г. Н. Чариков отк
рито се обявява срещу австро-унгарския жп проект за свързване на
Сараево с Косовса Митровица, целящ укрепване на австро-унгарс-
кото влияние и ограничаване на суверенитета на Сърбия. Н. Чари
ков открито работи за създаване на Велика Сърбия и в подкрепа
на сръбската пропаганда в Македония, която трябва да бъде разде
лена така, както желаят сърбите. През 1902 г. участва във всички
дипломатически акции срещу България, организирани от Сърбия
и подкрепени от Русия. Н. Чариков е толкова просръбски настро
ен, че с действията си предизвиква забележката на руския посла
ник във Виена граф. П. Капнист: "Руският дипломат трябва да се
ръководи от руската, а не от сръбската или австрийската гледна
точка на зрение."262 Изпълнявайки инструкции от Петербург, на
368
23.10.1902 г. Н. Чариков предлага известни промени на статукво

то на Балканите, но само в полза на Сърбия, която да анексира Ко
сово, а Австро-Унгария да се откаже от правото, което й дава Бер
линският конгрес, да окупира Новопазарския санджак.263 Това оз
начава, че Русия ревизира старите си схващания и прави завой към
панславизъм в просръбски дух. Този Чариков план за т. нар. "по
добрено статукво" е отхвърлен от руския посланик във Виена граф
И. Капнист, защото засяга правата на руския съюзник Австро-Ун
гария. И двамата руски посланици обаче са българофоби, защото
възприемат изцяло сръбската идея за Стара Сърбия и в разговори
те помежду си и в дипломатическата преписка я защитават. Сти
га се до пълно съвпадение между сръбската и руската теза, че Ста
ра Сърбия обхваща и част от Македония.
При посещението си в София и в Белград граф Ламсдорф
съветва за търпение и спокойствие и подкрепа за реформаторски
те усилия на своето правителство. Посещението му в София е
много кратко (от 13 до 15.12.1902 г.), но Ст. Данев го приема с ра
дост и възторг. В официалните срещи с Фердинанд и Ст. Данев
граф Ламсдорф им налага руското виждане за момента, според
което България не трябва да се намесва в Македония, а да разчи
та изцяло на Русия. Руският външен министър само изисква пос
лушание, а нищо не предлага насреща на българите. Отхвърля да
же предложението на Ст. Данев, преди да се обявят реформите и
Турция да даде амнистия на участниците в четите. Същевременно
не обещава на България, че реформите, които предстоят в Маке
дония, ще удовлетворят интересите й. Ст. Данев пък се опитва да
не дразни излишно своя висок гост. Затова не допуска представи
тели на ВМОК Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев да се срещнат
с руския външен министър.Резултатът от посещението на граф
Ламсдорф в София е, че правителството на Ст. Данев вече офи
циално се отказва да защитава българите в Турция. Руският диктат
води до това - правителството затъва в позиция на пасивното из
чакване. Ст. Данев е принуден да обещае на руския външен ми
нистър, че "всички указания (на Русия - б. а.) ще бъдат безпрекос
ловно изпълнени".264 Той е дълбоко уверен, че "участта на угнете
ните ни братя сега се намира във верни и мощни ръце" и заявява
че с "търпение очаква обещаните резултати".
Общественото мнение в България, за разлика от русофилс-
369
Янко Гочев
кото правителство, не може да бъде заблудено за целите на руска

та политика, нито пък спечелено със специални жестове, като раз
даване на помощ от граф Ламсдорф от 10 000 рубли, дадени лич
но от Николай II за бежанците от Македония. Колко много е
спаднало руското влияние в България по това време, личи само от
един факт. Когато граф Ламсдорф иска от руския посланик Ю.
Бахметиев да публикува в българския печат руските призиви за
умереност, Ю. Бахметиев отговаря, че няма такава възможност,
тъй като не разполага с връзки с печата.265
В Белград граф Ламсдорф не е толкова твърд, както в Со
фия. Склонността му към компромиси и отстъпки в полза на Сър
бия се обяснява с просръбския курс на неговото правителството.
Русия дава на Сърбия право, което отнема от България, да предс
тави свои реформени проекти. Това означава, че след като Русия
лишава България, управлявана от русофили, от активна политика
по македонския въпрос, позволява на Сърбия да провежда такава
политика. На сръбския крал граф Ламсдорф обещава, че рефор
мите в Турция няма да бъдат в полза на България.266
Все пак Сърбия се страхува проектираните реформи да не
придобият пробългарски характер. За да си извоюва нови конце
сии от Русия, от началото на 1903 г. заедно с Турция и Румъния
тя започва серии от провокации срещу България. Схемата е след
ната: Сърбия предупреждава Русия за активизиране на дейността
на македонските комитети и опасенията си от въстание, следват
руските предупреждения към България, отправени лично от граф
Ламсдорф, без да се проверят фактите, че в "дадения случай и
най-малката снизходителност на българското правителство ще се
отрази преди всичко върху интересите на самото Княжество".267
През 1903 г. Сърбия е още по-безкомпромисна спрямо нас
и не скрива, "че ще съблюдава строг, но благоприятен за Турция
неутралитет в случай на стълкновение на последната с България".
Сръбският посланик в Русия обявява твърдия ангажимент на сво
ето правителство да не допусне въстание в Македония. По този
начин пак доказва на Русия, че Сърбия, за разлика от България, е
по-лоялна. Естествено, в Русия одобряват сръбското поведение и
нейните дипломати заклеймяват и притискат дипломатически
България. Ст. Данев като краен русофил няма възможност да ма
неврира свободно пред руския натиск и на 14.01.1903 г. капитули-
370
ра. Дава обещание "...да предложи (в Министерския съвет - б. а.)

най-строги и решителни мерки против македонските водачи, за да
ги лиши от възможността да нарушават спокойствието и със сво
ите неуместни вмешателства да затруднят провеждане на рефор
мите".268 Русия още не настоява за толкова радикална мярка, но
българският министър-председател русофил е готов да я наложи
услужливо. Всъщност той се престарава в това отношение. Според
него ВМОК трябва да се унищожи, за да се помогне на Русия да
наложи реформите.
Следва ултиматумът на Русия към България, предаден от
граф Ламсдорф на Д. Станчов в Петербург на 24.01.1903 г. за
прекратяване на агитациите на македонските комитети за въста
ние. Последицата от неизбежното му приемане от русофила Ст.
Данев е нов предателски акт. На 31.01.1903 г. с постановление на
правителството двата македонски комитета са разтурени, водачи
те им арестувани и въдворени, канцелариите им запечатани. Това
е руският удар срещу ВМОК и ВМОРО, предприет от руското
оръдие Ст. Данев в момент, когато започва подготовката им за
въстание. Срещу предателския акт на управляващите русофили се
надига буря от възмущение. Отново, както предната година, във
връзка с Фирмилиановия въпрос има протести срещу антибългарс-
ката политика на правителството, които силно разклащат позици
ите му. Правителствената политика обаче се саботира от много
българи и подготовката за въстание продължава. Това кара Русия
да се намеси още по-брутално и на 12/25.02.1903 г. излиза нейно
правителствено съобщение, в което ясно и категорично се обявя
ва, че Русия няма да се намеси, ако България предизвика промяна
в статуквото на полуострова по "насилствен революционен път".
С това вече и официално Русия погребва санстефанския идеал.
Все с такава превантивна цел да се предотврати въстанието
Русия заедно със съюзника си Австро-Унгария налагат на Турция
т. нар. "виенски проект" от реформи от 22.02.1903 г. Въпреки че
са неизгодни за българите, тези т. нар. "пъдарски реформи" са
приети разумно от кабинета на Ст. Данев, който дори изпраща до
Русия благодарствена телеграма. Не си позволява обаче да пред
лага конкретни идеи за задълбочаването им, защото знае, че Русия
е против. Това е важен момент в политиката на русофилското
правителство. В борбата около изработването и приемането на
371
Янко Гочев
"пъдарските реформи" то окончателно деградира. Пред Русия де

монстрира пълна безпомощност и се отказва да води въобще бъл
гарска политика. Крайният русофил Ст. Данев се сблъсква с край
но враждебната антибългарска позиция на любимата му Русия. Тя
не му позволява да формулира инициатива и даже да дискутира с
нея по македонския въпрос. Русия не разрешава през 1903 г. дори
да се открият български консулства в Горна Джумая и Щип и да
се отстрани българофобът Машков от Скопие. "Освободителката"
категорично се обявява против българската идея за автономия на
Македония и Одринско. За Македония налага твърде ограничени
реформи, а за Одринския вилает не позволява даже и това, защо-
то той охранява Проливите и Цариград, докато турската власт над
тях се замени с руска. Не липсват и категорични заявление на рус
ките дипломати още през пролетта на 1903 г., че България не
трябва да поддържа ВМОРО и трябва да се откаже от Македония.
През март 1903 г. с ново правителствено съобщение революцион
ните комитети са обявени от Русия за главни нейни врагове, пре
пятстващи провеждането на реформите.
Въпреки всички тези антибългарски прояви на руската дип
ломация правителството на Ст. Данев продължава да разчита са
мо на Русия във външната си политика. Това личи от специално
то изложение на Ст. Данев до Фердинанд от 16.04.1903 г. Според
него обстановката на Балканите и в Европа налага на България да
следва руската политика, т. е. поддържане на добросъседски отно
шения с всички балкански държави и отказ от всякакви револю
ционни движения. Изложението е пълно с оптимизъм и наивни
становища. Затова справедливо може да се оцени като политичес
ко късогледство. Ст. Данев например вярва, че ако Румъния бъде
насочена към Трансилвания, претенциите й към българските земи
ще отпаднат. Същевременно подчертава, че България не трябва да
се страхува от сръбските претенции към Македония, защото те
могат да бъдат насочени към Адриатическо море. Той или не знае,
или не вижда, че Русия ги насочва тъкмо към Македония. Десет
години по-късно, когато пак е министър-председател, на свой гръб
и за сметка на България ще изпита колко "безопасни" са сръбски
те претенции. В изложението нищо не се говори за Турция и Гър
ция, чиито претенции спрямо Македония в началото на XX в. са
добре известни. За Ст. Данев те сякаш те не съществуват. За Русия
372
обаче съществуват и император Николай II още през 1902 г. офи

циално ги е одобрил и санкционирал. В този смисъл твърденията
на Ст. Данев, че в основата на българската политика към Русия
трябва да бъде чувството на признателност и взаимно доверие, ка
то по македонския въпрос е необходимо търпение, са вредни за
България.
Княз Фердинанд не приема изцяло препоръките на Ст. Да
нев. Между монарха и министър-председателя възникват търка
ния тъкмо по македонския въпрос. Фердинанд се съобразява с во
лята на Русия, но чрез контрола над Военното министерство, уп
равлявано от неговото доверено лице ген. Ст. Паприков, си запаз
ва възможността за автономен курс по македонския въпрос. За
разлика от монарха, Ст. Данев следва безрезервно руския антибъл-
гарски курс. Русия замисля чрез своето протеже, изпълняващо ро
лята на министър-председател, да овладее българското Военно
министерство. Това е стара руска идея, наложена като практика в
първите години към нея, за да подчини окончателно Фердинанд и
предотврати подготвяното въстание, в което се канят да участват
и много български офицери. Ст. Данев отново действа в услуга на
Русия. Той успява да убеди Ю. Бахметиев, че: "...Паприков несъм
нено играе двойна роля, и е решен да се отърве от него, каквото
и да стане".269 Замисълът на Ст. Данев е да овладее Военното ми
нистерство, като наложи замяната на ген. Ст. Паприков с много
удобния за Русия негов съперник и бивш превратаджия ген. Рад
ко Димитриев. Така възниква конфликтът между министър-пред
седателя и военния министър, който не е просто персонален
сблъсък, а междудържавен, защото в него проличава стремежът
на Русия да постави българската войска под свой пряк контрол Ст.
Данев действа енергично, защото знае, че Русия го подкрепя. "Ви
ната" на ген. Ст. Паприков е, че допуска кражби на оръжие от во
енните складове в България. През пролетта на 1903 г. това е пов
семестна практика в България и начин за въоръжаване на бъдещи
въстанически чети. Пет големи оръжейни склада в България са
"ограбени" с прякото участие на военнослужещи, които наруша
ват военния устав и рискуват военен съд само и само да помогнат
на братята си в Македония. След поредната "кражба" Ст. Данев
поисква и получава оставката на военния министър. Князът като
че ли отстъпва и създава погрешни илюзии в Русия, че кабинетът
373
Янко Гочев
е по-силен. Всъщност той губи битката, но не и войната. Ферди

нанд се съпротивлява и не приема да назначи предложения от ми
нистър-председателя ген. Р. Димитриев. Русия вече започва да по
дозира монарха в двойна игра. След близо месец протакане за во
енен министър е назначен ген. М. Савов. Князът не приема дори
и компромисното руско схващане ген. Р. Димитриев да стане на
чалник-щаб на войската. Така успява да опази контрола над Воен
ното министерство, който е един от устоите на личния му режим.
Фердинанд решава да се раздели със Ст. Данев, който се опитва да
изземе част от правомощията му. Всъщност с подкрепата за ми
нистър-председател в този институционален конфликт Русия сама
предизвиква падането от власт на русофилското правителство. Ст.
Данев просто се оказва недалновиден политик, защото атакува
сфери на управление, от които монархът не желае да се лиши. Ру
сия пък прави погрешни разчети и не допуска, че Фердинанд мо
же да се възпротиви. На 2.05.1903 г. пада от власт русофилското
правителство на Ст. Данев.
На 6.05.1903 г. е сформиран нов кабинет, начело с безпар
тийния ген. Рачо Петров, който заема и поста външен министър.
Установен е т. нар. втори стамболовистки режим, който обхваща
управлението на три кабинета - на ген. Р. Петров (от 6.05.1903 г.
до 23.10.1906 г.), на Д. Петков (от 23.10.1906 г. до 26.02.1907 г.) и
на д-р Петър Гудев (от 3.03.1907 до 16.01.1908 г.). Ген. Р. Петров
няма опит във външната политика, но пък е доверено лице на
Фердинанд, който предава управлението на стамболовистите, но
не и на партийния им шеф Д. Петков, за да не дразни излишно
Русия. Всъщност ген. Р. Петров е изцяло зависим от Фердинанд,
което позволява на монарха да укрепи личния си режим да поеме
почти изцяло външната политика на страната.
Стамболовисткото правителство обявява програма, според
която във външната си политика ще има най-коректно отношение
към всички Велики сили, искрени и сърдечни отношения с "осво
бодителката" Русия, като пази обаче и интересите на държавата.270
Русия одобрява декларацията на правителството, но и веднага отп
равя съвети за въздържаност и умереност. Падането от власт на
крайния русофил Ст. Данев безспорно е удар върху интересите й
в България. Предизвиканата оставка на Ст. Данев от Фердинанд се
преценява в Петербург за антируски ход и българо-руските отно-
374
шения временно охлаждат. Русия обаче преценява, че няма сери

озна опасност за интересите от идването на власт на стамболовис-
тите, защото смята, че държи в свои ръце Фердинанд. Поради то
ва в Петербург правилно преценяват, че смяната на партиите на
власт не засяга "личния режим" на Фердинанд, върху когото тряб
ва да се крепи руското влияние в България. В Петербург продъл
жават обаче да имат недоверие към българския княз, който ще се
опитва с жестове периодично да разсейва предубежденията на Ру
сия спрямо себе си. Програмната декларация на кабинета на ген.
Р. Петров определя насоките на българската външна политика.
Новото в нея е, че вече липсва едностранната външнополитичес
ка ориентация и сляпата обвързаност с Русия на българската дип
ломация. Ген. Р. Петров правилно преценява, че русофилската по
литика на Ст. Данев със своята безпомощност и пасивност е ли
шила България от самостоятелност. Затова е възприет по-гъвкав
външнополитически курс. Българската дипломация се освобожда
ва от руския диктат и получава възможност да формулира и защи
тава исканията си, от което Русия е лишила България при управ
лението на руското протеже Ст. Данев.
Първото проявление на новия външнополитически курс е
посещението на Гр. Начович в Турция от 15 до 31.05.1903 г.
Възстановена е старата стамболовистка линия на пряк диалог с
Турция, който елиминира руска намеса. С идеите си за приятелс
ки и добросъседски отношения с турците Гр. Начович е много
подходящ за мисията, която му е възложена. В срещите, които
провежда с турските политици, той се опитва да намали напреже
нието в двустранните отношения, да възстанови взаимното дове
рие и да се обсъди въпросът за реформи в европейските вилаети.
Опитът на Гр. Начович да заобиколи посредничеството на
силите реформаторки се приема враждебно и с голямо подозре
ние от Русия. Тя не желае България да води собствена политика,
за да не взриви чрез македонския въпрос статуквото в Турция. За
това Русия не подкрепя и не съдейства дипломатически на всички
инициативи на Гр. Начович в полза на поробените българи. Тур
ция, от своя страна, е окуражена от руската позиция, подкрепена
и от Австро-Унгария, и не приема внушенията на българския дип
ломат за задълбочаване на реформите. Русия и Австро-Унгария,
подкрепени от Германия, следват твърд курс за поддържане на
375
Янко Гочев
статуквото и отхвърлят българското искане за по-радикални ре

форми. Мисията на Гр. Начович се проваля. Турция не е спечеле
на за българската позиция. Вместо това тя обвинява България за
размириците в Македония и Русия подкрепя турските обвинения.
Българо-руските отношения продължават да се влошават, а
България остава все още е слаба и изолирана на Балканите и в Ев
ропа. Неблагоприятната за България международна обстановка се
задълбочава след началото на Илинденско-Преображенското въс
тание на 20.07/2.08.1903 г. То е удар върху реформаторските уси
лия на Великите сили, особено на двете най-заинтересувани от тях
по балканските дела - Русия и Австро-Унгария. След неговото на
чало правителството на Р. Петров подава на 28.07.1903 г. мемоар
до българските дипломати в чужбина и до Великите сили и бал
канските държави. В мемоара аргументирано се сочи главната
причина за въстанието, преследванията и жестокостите на турска
та власт спрямо българите и нежеланието й да въведе реформи.
Това е косвена критика срещу политиката на Великите сили, вкл.
Русия, които, след като са взели инициативата по реформаторско
то дело, не могат и не искат да принудят Турция да приложи ре
формите.
За избухването на въстанието вина носи и Русия, защото
пред очите на нейните консули в Македония и Тракия турците па
лят и унищожават българските села, грабят и убиват невинни бъл
гари, преследват жестоко четите. Руската дипломация обаче обви
нява България и счита, че въстанието е инспирирано от нахлува
нето в Македония от България на чети, начело с български офи
цери, т. е. България е обвинена за подбудител и подстрекател на
размириците. Ген. Р. Петров отхвърля отговорността на България
за събитията и подчертава, че въстанието е започнало в Битолския
вилает, който е на 200-250 км от българската граница, и няма как
България да е намесена. Позицията на българското правителство
остава неизменна: българите са въстанали поради отчаяното си
робско положение, а не защото България ги е провокирала.
Руската официална позиция спрямо въстанието обаче е тур-
кофилска и тази линия се спазва последователно през целия пе
риод, докато то тече, а и след потушаването му. Дори убийството
на руския консул в Битоля А. Ростовски не променя курса на Ру
сия, която постоянно обвинява България за сблъсъците и четите,
376
които с дейността си пречели на реформите. Русия стои в основа

та на силния дипломатически натиск върху България, в който
участват и Германия, и Австро-Унгария, чиято цел е ненамеса на
България и успокояване на обществените реакции. Така че през
лятото на 1903 г. по въпроса за въстанието руската и българската
позиция тотално се разминават и между тях няма никакви допир
ни точки. Всъщност отношението към въстанието на официална
Русия съвпада с това на Турция. Позицията на Русия - първо успо
коение във вилаетите и след това реформи, е туркофилска. По
време на цялото въстание българското правителство не успява да
убеди Русия и Европа в необходимостта от провеждане на рефор
ми. С пасивното си поведение Русия фактически замразява въпро
са за реформите, докато въстанието е в ход. Русия изключва съв
местна интервенция от страна на Великите сили в полза на въста
налите българи. Тя отказва да обсъжда дори искането на Австро-
Унгария да се изпрати в Македония контролна комисия, която да
подготви неотложните реформи. Въобще Русия не приема да
обсъжда всякакви идеи и предложения относно Македония и Од
ринско, преди въстанието да бъде потушено. Така "Освободител
ката" не само че не поема инициативата за въвеждане на между
народен контрол в Македония, но и категорично се обявява сре
щу подобен ход на събитията. Русия сама се компрометира с по
литиката си по македонския въпрос в очите на българския народ.
Докато руските дипломати осъждат и притискат диплома
тически България, спрямо Турция следват друг подход. След като
въстанието избухва, те подчертават, че Турция е в правото си да го
потуши. Монархическата солидарност между Николай II и Абдул
Хамид отново е налице в общото им отрицателно отношение
спрямо революционните борби в Турция и Европа. Така импера
торът на православната славянска Русия одобрява терора на "кър
вавия султан" над православните българи в империята му. Руски
те дипломати не се противопоставят на турските жестокости
спрямо българите по време на въстанието. Даже ги одобряват.
Посланикът във Виена - граф П. Капнист, заема крайна българо-
фобска позиция. Той оправдава потушаването на въстанието от
турската армия "бързо и почти безкръвно", за да не се възпламени
европейското обществено мнение, което не влиза в руските дип
ломатически планове, което може да даде друг ход на балкански-
377
Янко Гочев
те процеси, нежелан от Русия.271 Посланикът на Русия в Цариград

Ив. Зиновиев също заема българофобска позиция спрямо въстани
ето. Според него "бързината на репресиите, които зависят от го
лямото количество и качество на турската войска, ще бъде и пър
вото условие за успеха" за "освобождаването на християнското на
селение в трите вилаета от гнета и тероризма на комитетите".272
С циничната си антибългарска политика Ив. Зиновиев дава
пълна свобода на турската войска и башибозук да се развихрят в
жестоки репресии спрямо българите при потушаването на въста
нието. На съвестта на този посланик на православната Руска импе
рия лежат опожаряването на 201 български села с 20 440 къщи,
избиването на 4694 невинни българи, главно старци, жени и деца,
и обезчестяването на 3122 жени.273 При това в туркофилството си
Ив. Зиновиев стига до пълна подмяна на фактите, защото според
него не турската власт потиска и тероризира българите, а четите
и комитите на ВМОРО правят това.
Руската дипломация се обявява срещу истинските дъл
боките реформи в Македония и Одринско. По този начин
окончателно се отмята от подписа си под Берлинския договор,
чийто чл. 23 ги предписва на Турция. Коя е причината? В ос
новата стои страхът на Русия от автономия на Македония (за
Одринска Тракия въпросът за реформи въобще не се повдига),
която в перспектива ще доведе до нежеланото от Русия обеди
нение на България. Освен това действителните реформи могат
да доведат до окончателния разпад на Турция, което пък зап
лашва с антируско решение на Източния въпрос. Русия обаче
не е готова за това,поради което нейните дипломати считат, че
"...единственият изход от положението е окончателното
разстройство и унищожение в трите вилаета на революцион
ната организация, създадена в България".274 Тези думи на граф
Капнист обобщават руската позиция спрямо българските рево
люционни борби. Ясно и категорично се заявява, че унищожа
ването на четите и комитетите е в интерес на Русия. Нейната
позиция е толкова враждебна на България, че отчайва през
1903 г. най-запалените русофили в страната. Ст. Данев заявява
в Народното събрание, че е изплашен от русите по македонс
кия въпрос и временно, в миг на откровение, не скрива възму
щението си от руската политика.
378
Българското правителство, огънало се под руския натиск, е

неспособно да се намеси, за да защити сънародниците си в Маке
дония и Тракия. На 16.08.1903 г. то подава нота до Великите си
ли, в която само констатира действителното положение. Русия и
другите Велики сили са упрекнати в пасивност и безразличие към
тежкото положение на въстаналите българи. България се опасява
от възможността Турция да използва въстанието, за да й обяви
война. На 31.08.1903 г. с нота до Великите сили ген. Р. Петров
алармира за тази опасност и иска спешната им намеса. В отговор
Русия и Австро-Унгария публикуват съвместно изявление, в което
отхвърлят подобен ход на събитията и обявяват, че при война
между Турция и България няма да подкрепят която и да е от две
те държави. Това е антибългарска позиция, защото Турция все
още има по-силна армия, а българската - тепърва ще се модерни
зира, въоръжава и укрепва. Тъкмо осъзнатата военна слабост на
България, наред с руския и европейски дипломатически натиск
върху нея, са причините правителството на ген. Р. Петров да не се
намеси във въстанието. На 10.09.1903 г. управляващият Руското
посолство в Париж Наришкин дава чрез българския дипломати
чески агент там най-добрия съвет на България, от който става яс
но, че Русия е вдигнала ръце вече от България и й е безразлично
какво ще стане с нея. Наришкин изрично подчертава, че при вой
на "...ще бъдете изоставени на произвола на съдбата, без никаква
помощ отникъде".275
За да няма никакви съмнения в антибългарския характер на
руската политика, на 11.09.1903 г., руското правителство публику
ва официално съобщение, в което осъжда остро за пореден път
дейността на революционните комитети. Съобщението е важно,
защото в него се отхвърля идеята за образуване на автономна Ма
кедония с български характер, тъй като щели да се нарушат пра
вата на другите християнски народности, чиито интереси също
били скъпи на Русия. Отново ВМОРО и съседните балкански дър
жави са обвинени от нея, че носят главната вина за неуспеха на ре
формите.
Като завършек на антибългарската руска политика спрямо
събитията през 1903 г. в Македония и Тракия е минималната па
рична помощ на Русия в полза на бежанците след въстанието. За
периода 1903-1905 г. в Русия са събрани общо 57 897 рубли. На
379
Янко Гочев
фона на средствата, събрани от българското правителство, това е

наистина нищожна сума. Общо България като държава отпуска
2 300 000 лв. помощ за бежанците и поема основната тежест на
помощтта за тях.26
След потушаването на въстанието България се опитва да из
ползва подкрепата за каузата на македонските българи в Европа,
за да издейства действителни реформи в тяхна полза. Вместо то
ва Русия елиминира чрез съюзниците си всички пробългарски ва
рианти за реформи, лансирани главно от Англия, и налага на Тур
ция т. нар. Мюрцшегски реформи от 2.10.1903 г. Българското пра
вителство губи дипломатическата борба след въстанието. То не ус
пява да наложи на Великите сили идеята за автономия на област
та. Причината е в силното противодействие, която автономната
идея среща от страна на Русия, Австро-Унгария, Германия и Фран
ция. При невъзможността да измени Мюрцшегската програма
правителството на ген. Р. Петров я приема, въпреки откровените
й антибългарски клаузи. За да разясни българската позиция, на
20.10.1903 г. в специално окръжно до българските дипломати в
чужбина кабинетът на ген. Р. Петров силно критикува новите ре
форми. В окръжното се констатира жестоката истина, че "...Русия
и Австро-Унгария имат едно предубеждение против българското
население в турските провинции и се стремят не да подобрят
участието на това нещастно население, а да положат основите на
бъдещото си вмешателство в Турция в ущърб на българските ин
тереси".277 Правителството обявява, че предпочита общия контрол
на всички Велики сили, а не двустранния контрол на монополис
тите реформаторки Русия и Австро-Унгария, доказали многократ
но, че по македонския въпрос водят антибълтарска политика. Пра
вителството на ген. Р. Петров не успява да разшири и задълбочи
реформите в Македония и да присъедини Одринския вилает към
тях. През ноември 1903 г. то е предупредено от Русия, че рефор
мите са максималното, което се иска от Турция, и че "православ
ните поданици и славянските племена в Македония не могат да се
надяват на повече".278
При такава ситуация правителството на ген. Р. Петров ре
шава да елиминира Русия и пряко да се споразумее с Турция. Но
вият дипломатически агент Гр. Начович повежда поредния кръг
от разговори с нейните управници. След въстанието Турция не от-
380
меня мобилизацията на войските си в своите европейски вилаети

и струпва нови военни части по границата с България, която стои
нащрек и се опитва по дипломатически път да намали високото
напрежение в отношенията с империята. Затова главните мотиви
на България, за да търси пряко споразумение с Турция, са предо
твратяване на евентуална война и облекчаване положението на
пострадалите българи след въстанието. Преговорите в Цариград
се водят с посредничеството на Германия, която е традиционен
турски съюзник по това време. В тях обаче се намесва и Русия, но
не за да посредничи, а за да дава съвети на преговарящите страни.
Естествено, те засягат главно България, което се обяснява с турко-
филската политика по това време на Русия. Когато България из
дига своите условия, руската дипломация заявява: "Не дразнете
турците!". Всъщност тя се страхува, че при най-малкото българо-
турско стълкновение Австро-Унгария ще окупира Македония. На
1/14.02.1904 г. правителството дава на Русия най-миролюбивите
си уверения и заявява, че ще внимава много да не влошава излиш
но отношенията си с Турция и ще поддържа мира на Балканите.
Тъкмо руската намеса в тези преговори води до съгласието на Бъл
гария споразумението с Турция да не обхваща Одринския вилает,
където за реформи Русия и дума не дава да се продума. Ген. Р.
Петров признава по-късно, че е настоявал Одринският вилает да
бъде включен в споразумението. Гр. Начович обаче се възпротивя -
ва с мотив - Одринско било в руската сфера на влияние. Турция е
категорично против преобразувания в Одринско и България се
примирява, за да не дразни излишно Русия с прекомерните бълга
рски искания за земи, разположени в близост до турската столи
ца Цариград. Най-честен е екзарх Йосиф, който пред Гр. Начович
признава жестоката истина: "Русите не гледат с добро око на на
шия напредък в Одринско."279
На 26.03/8.04.1904 г. българо-турското споразумение е под
писано. То предвижда взаимни задължения, най-важните от кои
то са: България се съгласява да не допуска образуването на коми
тети и чети, които да нахлуват в Турция, както и внасянето на оръ
жие през границата, охраната върху която се засилва, а Турция в
замяна потвърждава, че ще приложи Мюрцшегските реформи в
Македония, ще даде амнистия за политическите затворници без
извършителите на динамитените атентати, ще допусне завръщане-
381
Янко Гочев
то на бежанците и ще помага за възстановяването на унищожени

те по време на въстанието български села.280
Всички Велики сили одобряват споразумението, защото с
подписването му опасността от война между България и Турция
отпада, поне временно. От балканските държави Сърбия и Гърция
не го одобряват, защото считат, че българо-турските спорове са
много изгодни за антибългарските цели на тяхната пропаганда.
Гърция например открито работи срещу споразумението и се
опитва да го компрометира чрез въздействие по дипломатически
път в Турция. По-важна е руската реакция, която откриваме в две
статии на в. "Петербургски ведомости" от 31.03 и 2.04.1904 г. В
тях авторът им, близък до правителствените среди, нарича бълга
ро-турското споразумение "мъртвородено". България и Турция са
обвинени, че искат да парализират съвместните действия на Русия
и Австро-Унгария в Македония и за "руската намеса по възмож
ност в балканските дела". Посочва се, че споразумението не може
да има никакво значение за международната политика на Европа
и влияние върху реформите. Прогнозата за Русия е, че ще има съ
щата съдба, както споразумението от 1886 г. Става дума за Топха-
ненския акт, сключен след Съединението.
В статията от 2.04.1904 г. се отправя рязка критика срещу
българския княз Фердинанд. Политиката му се сравнява с тази на
Ал. Батенберг. Наречен е "втори Батенберг", защото следва стъп
ките му на сближение с Англия. Обвинен е, че води същата поли
тика, както своя предшественик. За Русия това била "...лошо скро
ена антиславянска (т. е. антируска) политика".281
Статиите са тенденциозно антибългарски и доказват, че в
Русия България и Фердинанд имат силни противници. Ходовете
на българската дипломация се следят под лупа в Петербург и се
заклеймява като "антиславянска" (антируска) стъпка всеки неин
опит за самостоятелност. Налага се дипломатическият агент Д.
Станчов да подава по инструкции от София протест срещу тези
руски провокации.
Правителството на ген. Р. Петров продължава обаче да де
монстрира благоразположението си към Русия. По време на рус
ко-японската война (1904-1905 г.) то свободно допуска да се ши
ри русофилската пропаганда в България. По стара вековна тради
ция Българската православна църква заема проруска позиция. На
382
30.01.1904 г. Софийският митрополит Партений отслужва в

църквата "Св. Крал" молебен за победата на Русия. На първите ре
дици в препълнената с богомолци църква е самият Фердинанд с
цялата си дворцова свита и висшите офицери от столичния гарни
зон. Молебени за победата на руската армия се отслужват във
всички църкви в България. За мнозинството от българския народ
това е религиозна, дори расова война на християнството срещу
езичеството и на славянството срещу жълтата раса. На 13.02.1904
г. органът на Св. синод "Църковен вестник" обобщава български
те настроения по това време: "Ако бяхме народ силен и многочис-
лен, ние трябваше на часа да се притечем на помощ на нашите
братя и да покажем на света, че високо ценим добрината, която
ни направиха, като ни дадоха нов политически живот... Българите
обаче са малък народ и могат да окажат само морална подкрепа и
благотворителност в полза на Русия и руското войнство. Да бъдем
в пълна солидарност с нашите братя освободители и да им пома
гаме с каквото можем в трудната борба с хищните азиатски пле
мена (японците - б. а.)" - призовава в заключение синодалният ор
ган".282
На 19.02.1904 г. в деня на т. нар. "Освобождение" на Бълга
рия Св. синод издава окръжно за събиране на помощи за руската
армия. Само за около месец са събрани 7900 лв., които на
23.03.1904 г. са изпратени в Петербург на руския Св. синод. За
сравнение може да се посочи, че благотворителната акция на Бъл
гарската църква в полза на македонските бежанци, продължила от
1.12.1902 до 21.12.1903 г., събира 16 000 лв., или само два пъти по
вече, отколкото средствата за руск война".283 Това е опасно раздво
ение в политиката на тази българска институция, която помага на
Русия да води една чисто империалистическа война в Далечния
изток, въпреки че Русия не предприема подобни жестове спрямо
българите, например в Турция.
По време на войната русофилите наистина доказват, че са
готови да служат на Русия. Събират доброволци, които желаят да
мрат не за българската кауза, а за каузата на славянството и хрис
тиянството в Манджурия. Напливът към руското дипломатическа
агентство е толкова голям, че управляващият го Лермонтов изп
раща телеграма до софийските вестници, с която благодари на
всички доброволци от името на императора, но отхвърля молби-
383
Янко Гочев
те им поради отдалечеността на театъра на военните действия".284

Войната завършва с поражение за Русия, но не и за русофилите,
които считат, че руската армия е непобедима, поражението й е лъ
жа, а руската военноморска крепост Порт Артур никога не е па
дала в ръцете на японците. По-важни за нас са последиците от
руско-японската война. Поражението на Русия предизвиква първа
та руска революция (1905-1907 г.), която е не само сериозно вът
решно сътресение за империята, но и опит за установяване на
конституционна монархия. Николай II е противник на реформи
рането на самодържавието и една от причините за това е, че се
счита за приемник и наследник на византийските императори, съ
четаващ светска и духовна власт едновременно в свои ръце. Нико
лай II продължава да счита, че е получил властта си направо от
Бога. Затова всякакъв отказ от самодържавна власт за него е све
тотатство. Руският историк Д. Мережковски пише по това време,
че ако императорът може да стане конституционен монарх, ако
обстоятелствата го налагат, то православният цар не може. Така
догмите на византизма, здраво вкоренени в управлението на Царс
ка Русия, пречат за нейното реформиране и модернизиране.
Двойствената природа на властта на руския император като "цар"
и "духовник" обрича Русия на застой и нови революции.
В България един от малкото партийни лидери, който отк
рито напада Русия, е Д. Благоев. Позицията му в началото на XX
в. остава неизменна и е последователно антируска. Социалдемок
ратическият лидер нарича управлението на Русия деспотично. На
въпроса защо Русия е деспотична страна, отговаря така: "Защото в
нея няма търпимост и законност, там например за свободното из
казване на това, що мислиш, те интернират, пращат те в отдале
чени места,без съд и следствие." Д. Благоев подкрепя първата рус
ка революция и осъжда настъпилата след нея реакция. За него рус
кото управление по това време е "най-черна реакция в света",
"руско-царско-хулиганска реакция", "царско-хулигански режим" и
въобще нарича Руската империя "хулиганска държава".288 През
1906 г. Д. Благоев пише, че "освобождението затвърждава лъжли
вата представа у българите за Русия като "освободителка" и "пок
ровителка на България". Освен това посочва, че както Австро-Ун
гария, така и Русия има "завоевателни планове на Балканите".286
Също през 1906 г. отбелязва, че най-върли и най-вулгарни против-
384
ници на социалистите са русофилите".287 Въобще Д. Благоев се

оказва много добър познавач на руската царска действителност и
на официалната руска политика. През 1907 г. пише: "...днес меж
ду руския народ и руския царизъм има толкова общо, колкото
между два смъртни врага. Руският народ в огромното си мнозин
ство днес се бори против руския царизъм за своето освобождение
от неговия азиатски режим, който, за да продължи своето същест
вуване, употребява против руския народ всички азиатски сред
ства... с дивата полицейщина и казащина той се нахвърля върху
руския народ".288 Благоев счита, че това вътрешно противоречие в
Русия между народ и деспотично управление трябва да се отчита,
когато се характеризира руската политика. За България това е не
обходимо, защото дългата ръка на руския деспотизъм се усеща
много силно. Оттук България според него печели от първата рус
ка революция, защото тя "разтърси основите на царско-хулиганс
ките устои в Русия".289
Поражението на Русия в руско-японската война отслабва
международното й влияние в Европа и на Балканите. От 1905 г.
нататък Русия концентрира усилията си за вътрешно преустрой
ство и ограничава експанзията си в много посоки. Тя спешно се
нуждае от мир, необходим за възстановяване на силите й и за мо
дернизация. Това пък определя нейната политика, насочена към
избягване на конфликти. Конкретно на Балканите ролята на Ру
сия в решаването на местните проблеми отслабва. Тя е заинтере
сувана всичко да е мирно и тихо. Тя още по-силно се придържа
към статуквото и заема пасивна и дистанцирана позиция по Из
точния въпрос. Това означава, че антибългаризмът й по македонс
кия въпрос не само се запазва, но и утвърждава. Според Русия Бъл
гария трябва да се откаже от всякакви ходове в Македония и да се
опре изцяло на нея и другите Велики сили, които за разлика от
революционните комитети се стремят към спокойствие в региона.
Идеята е, че омиротворяването на Балканите трябва да даде шанс
за реформите. Оттук и руските внушения спрямо България рево
люционните комитети да бъдат разпуснати.
Отслабването на руското влияние на Балканите е полезно
за българската дипломация, защото й позволява да се отърси от
опеката на Русия и да потърси нови възможности за извоюване на
придобивки по националния въпрос, особено в Македония. Стам-
385
Янко Гочев
боловистите осъзнават това, но пропускат момента. През цялото

си управление те се съобразяват с Фердинанд и официално изос
тавят антируската си политика. Считат Русия като един от основ
ните политически фактори на Балканите, чието влияние отслабва,
но не е елиминирано. Затова отделят на Русия специално място
във външната си политика. В отговор на тронното слово на
29.10.1904 г. стамболовисткият партиен шеф Д. Петков подчерта
ва, че българо-руските отношения трябва да се издигнат на още
по-голяма висота, особено след като Русия е въвлечена във война
с Япония.290
Когато в Народното събрание русофилската опозиция обя
вява, че новият курс на стамболовистите е само политическа спе
кулация, Д. Петков разсейва тези обвинения. На 4.11.1904 г. той
произнася голяма реч по адрес на Русия. Обръща се към Ст. Да-
нев, който претендира, че е най-големият русофил, и му заявява:
"И аз съм такъв русофил като Вас, но най-напред съм българин.
Дотогава, докато Русия държи толкова коректно поведение, кое
то държи и днес, ние нямаме причини да бъдем против: наопаки,
на интересите на България го изискват да имаме най-добри и най-
искрени отношения с Русия... Каквито раздори да са ставали по
между Русия и България, каквито работи да са минали между нас,
който и да е на власт, аз вярвам, че при едно нещастие за Бълга
рия великодушна Русия (?!) няма да остави да пропадне България:
Ето защо в туй отношение ние сме съвършено искрени и се мъ
чим да поддържаме връзките, които съществуват, които ние зава
рихме и не се стремим да разваляме, а правим всичко да принаж-
даме каквото можем."291
В случая Д. Петков се обявява за искрена, разумна и добро
намерена политика на България спрямо Русия и за развитие на
равноправни и сърдечни отношения. Той дори симпатизира на Ру
сия във войната с Япония. Следи с голямо внимание хода й и на
16.03.1905 г. пише на Гр. Начович: "Мен ме е страх само от едно:
да не би поражението, което Русия претърпя и вероятно ще
притъпи, да окуражат турците да превземат и да се хвърлят върху
нас".292 Позицията му се споделя от неговата партия. Официозът
"Нов век", когато вижда, че Русия губи войната с Япония, пише:
"Искрено и чистосърдечно съчувстваме на нещастието на руското
оръжие. и ?чз
386
В цитираната по-горе реч той допуска поне две грешки.

Първата е, че "коректното поведение" на Русия спрямо България
се дължи на заетостта й във войната и отслабване на нейното вли
яние след нея. Втората му грешка е тази, която повторят много
често всички русофили, че при най-голямата беда на България Ру
сия няма да ни изостави. Събитията по време на войните (1912
1918 г.) опровергават наивността на Д. Петков и русофилите. С
цялата си антибългарска политика Русия съдейства за увеличаване
на бедите на България.
Речите и статиите на Д. Петков по това време бележат из
вестна промяна в позициите на националистите спрямо Русия.
Проличава известен техен стремеж на съгласуваност между бъл
гарските национални интереси и интересите на Руската империя,
което се оказва невъзможно.Пресилено е твърдението на С. Р.
Петрова,че Д. Петков "бе станал безропотно оръдие на руската
политика".294 По-скоро той се съобразява с политиката на двореца
и с надеждите, че след края на войната Русия ще обърне повече
внимание на балканските проблеми. Д. Петков е последователен
в желанието си за установяване на добри връзки с Русия. Все по-
натрапчиво обаче у него се налага изводът, че, преследвайки сво
ите имперски интереси, Русия застава срещу българските нацио
нални интереси в Македония. Национализмът на Д. Петков, кой
то в началото на XX в. търпи известни промени, но остава все още
твърде силен, се оказва наистина несъвместим с плановете на рус
ката дипломация.
Д. Петков има "черно" петно в очите на Русия и български
те русофили с русофобското си минало и подобно на Ст. Стам-
болов и 3. Стоянов е отстранен завинаги от българската политика.
Убит е на 26.02.1907 г. в София на бул. "Цар Освободител". Това
е ново политическо убийство, в което е замесена русофилската
Народна партия. Така тя си отмъщава, че Д. Петков като ми
нистър-председател започва преследване на нейни членове. Уби
ецът на Д. Петков - Ал. Петров, е неуравновесена личност, склон
на да бъде манипулирана от анархисти или русофили. Затова се
явява удобно оръдие в ръцете на политическите противници на
националиста Д. Петков. Следствието установява, че подбудители
те и подстрекателите на убийството са журналисти от в. "Балканс
ка трибуна", финансиран от лидера на Народната партия Ив. Е.
387
Янко Гочев
Гешов. Съдът обаче ги осъжда като помагачи. Според народняци-

те атентатът е свързан с български студенти емигранти в Сърбия,
които отмъщават за затварянето на Софийския университет от
правителството на Д. Петков в началото на 1907 г. Това е удобна
версия, която оневинява русофилите. Не всичко около това поли
тическо убийство е ясно и днес, но фактът е безспорен: в Бълга
рия в края на XIX и в началото на XX в. са убивани на улицата за
ради убежденията си само политици, противници на Русия и ру
софилите като Ст. Стамболов и Д. Петков, докато русофили като
Ст. Данев управляват свободно и даже не ги разследват за законо
нарушения и национална измяна.
Една от причините е може би, че Фердинанд в условията
на "личен режим" движи външната политика на страната и се
стреми по всякакъв повод да демонстрира, че е лоялен на Русия.
През 1906 г. под френския шарж д'афер тоя заявява: "Русия има
понякога тежко приятелство, но тя си остава нашата истинска
подкрепа."295 Следователно Фердинанд се стреми към приятел
ство с Русия с цената на всичко, въпреки че Русия следва антибъл-
гарски курс. Той и правителството на Д. Петков организират и го
лемите тържества по случай 30-годишнината от "Освободителна
та война". Централна проява в тях е откриването на паметника на
"Цар Освободител" в София. Идеята за издигането му принадле
жи на стария русофил Ст. Заимов (1853-1932 г.). Образуван е ко
митет "Цар Освободител Александър II", който през 1899 г. про
вежда първото си официално заседание и започва да събира сред
ства за строеж на паметник на Александър II. Фердинанд поема
инициативата на русофилите и на 17.11.1900 г. лично приема чле
новете на комитета в двореца. Това е историческа среща, символ
на помирението между монарха, бивш противник на Русия, и ру
софилите. Решено е средствата да се набират с доброволна под
писка с участието на целия народ. На 23.01.1901 г. е положен ос
новният камък на паметника. Провежда кратко тържество и во
досвет. Фердинанд произнася реч и дарява за строителството на
паметника 50 хил. лв., а Народното събрание отпуска на комите
та кредит от 300 хил. лв. Има и нежелан инцидент, защото сту
денти националисти протестират, като заклеймяват антибългарс-
ката политика на Русия и сътрудничеството на българската власт с
нея. Комитетът "Цар Освободител" започва да създава свои клоно-
388
ве в страната, чийто брой достига над 500. В тях се включват най-

големите русофили и стари опълченци. През 1901 г. инициатива
та за паметника се обвързва с подготвените шипченски тържества
и Ст. Заимов получава лично от Фердинанд 50 000 лв., за да оти
де в Русия и уточни подробностите около тържествата. За изгот
вяне на проекта за паметника е обявен международен конкурс,
спечелен от италианеца А. Дзоки. Фердинанд живо се интересува
от хода на конкурса и задейства всички свои международни кон
такти сред роднини и приятели в Европа за успешния му край.
Това е времето, когато дори руският дипломатически агент Ю.
Бахметиев участва в заседанията на комитета "Цар Освободител".
Изработен е и бронзов макет на паметника от френския скулптор
Бовери, който Фердинанд на 29.05.1902 г. при посещението си в
Русия връчва в знак на особена почит и уважение от името на бъл
гарския народ на внука на Александър II Николай II. Ст. Заимов
пък като председател на комитета "Цар Освободител" на държав
ни разноски е част от българската делегация, посетила тогава Ру
сия. На 15.09.1903 г. строителството на паметника завършва. Це
ремонията по тържественото му откриване е насрочена за
30.08.1904 г., но се отлага заради руско-японската война. Тя е про
ведена на 30.08/12.09.1907 г. в присъствието на много високопос
тавени руски гости. Руската делегация е оглавена от чичото на им
ператор Николай II - княз Вл.Александрович. Тържеството е пищ
но, с размяна на речи. Фердинанд изтъква, че най-ценната награда
за Русия и "освободителното" й дело е напредъкът на България. В
отговор великият княз заявява: "В тази минута аз желая само ед
но: руският и българският народ, руската и българската армия да
вървят в единение и съгласие за преуспяването на двата братски
народа."246
Фердинанд използва посещението на руските гости, за да
си уреди брака. Пред великия княз Вл. Александрович той обявя
ва, че си търси съпруга, която да се грижи за децата му (първата
му съпруга умира през 1899 г.). Молбата е приета и княгиня Ма
рия Павловна набързо се обажда на своята приятелка - германска
та принцеса Елеонора фон Рьойс-Кьостриц. Тя е една от добро
волките в руско-японската война, в която се включва като милосъ
рдна сестра, работеща във военен лазарет. Така че във втория брак
на Фердинанд има и руска връзка.
389
Янко Гочев
Тържествата за откриването на паметника на "Цар Освобо

дител" имат отзвук в Европа. В статия на руския кореспондент на
в. "Журнал дьо Деба" от 16.10.1907 г. се казва: "И в подножието
на колосалната статуя, въздигната от признателния български на
род на цар Александър II - на Цар Освободителя - се запечата от
ново панслависткото единение между южните славяни и руси
те."297
В действителност в началото на XX в. Русия продължава да
разчита на политическите лостове за своето въздействие в Бълга
рия, като пренебрегва факторите икономика и култура. Руската
търговско-финансова политика е неуспешна. Самата Русия има
слаб интерес от развитието на икономическите връзки с България.
За периода от 1881 г. до 1904 г. общият внос в България от Русия
е 83 млн. франка, което е едва 4.88% от целия внос на Княжест
вото. Общият внос в Русия от България за същото време е само 2.3
млн. франка, или 14% от целия български износ.298 В споменатия
период Русия заема едва пето място сред българските външнотър
говски партньори.
Това положение се запазва и в първото десетилетие на XX
в. Българо-руските икономически връзки не само не се развиват и
разширяват, а даже се отчита един прогресиращ спад. Към нача
лото на 1911 г. Русия заема вече седмо място сред външнополити
ческите партньори на България.299
По това руската политика се различава от тази на Германия
и Австро-Унгария, които, освен политическите средства за въздей
ствие, осъществяват силно съвместно икономическо проникване.
Така че руската икономическа експанзия в България в началото на
XX в. е в отстъпление и този процес очертава неблагоприятни
перспективи за руското влияние в България. Руските политици
преценяват значението за империята от неуспешната й икономи
ческа политика в региона и продължават да насочват финансови
те и търговските следи към широко отворените пазари в Средна
Азия и Далечния изток. Изглежда, това, което липсва за Русия в
България, а именно слаба конкуренция, евтина работна ръка и ши
роки пазари, тя намира в Средна Азия и Далечния изток. Има оба
че и политически мотиви, които обясняват руските нежелания да
се прониква икономически в България. Финансовият министър
граф С. Вите е убеден, че балканските народи са неблагодарни
390
спрямо Русия.Според него „те без изключение се отплагцат на Ру

сия винаги с гнусна неблагодарност".100 Така политическата неза-
интересуваност, съчетана с вътрешната неусвоеност на империята
и икономическата й изостаналост, определят неубедителната рус
ка търговско-финансова политика в България. Руската политика в
България няма икономическа основа, а политическа насоченост за
реализация на стратегическите цели на империята на Балканите,
особено в района на Проливите и Цариград.
Затова откъм политическата им страна трябва да бъдат оце
нявани преговорите между стамболовисткото правителство и Ру
сия за сключване на търговски договор. Те са част от усилията на
България да пробие васалния и капитулационен й режим, нало
жен й от Великите сили по Берлинския договор, който е крайно
неизгоден за нейната икономика и търговия. На 23.02.1905 г. Бъл
гария подписва договор за корабоплаване и търговия с Русия, ко
ято става първата велика сила, подписала със страната ни такъв до
говор. В него българските интереси са напълно защитени, защото
се приема принципът на автономната митническа тарифа. Дого
ворът има и политически придобивки, тъй като България получа
ва писмени уверения за ненамеса на консулите в съдебните дела,
образувани при търговски и промишлени спорове, и за действия
та на българската митническа полиция. Освен това с договора от
1905 г. България и Русия взаимно си предоставят статут на най-об-
лагодетелствана нация.
Продължават и контролираните от Русия опити за постига
не на национален суверенитет на България. С подкрепата на Русия
България получава право на участие във Втората конференция за
мир в Хага през 1907 г. Руското поведение трябва да се оценява в
контекста на противоречията между Тройния съюз, в който чле
новете му - Германия, Австро-Унгария и Италия, защитават пози
циите си в Турция като сюзерен на Княжество България, а Антан-
тата (Русия, Англия, Франция), обратно, се мъчат да спечелят при
добивки в България, като дават с нищо ангажираща ги подкрепа
за участието й в Хага. Специално Англия и Франция са благораз
положени към българското участие поради силните позиции на
Германия в Турция. След българската молба до Русия за съдей
ствие по въпроса следва положителен отговор. По инструкция на
новия външен министър Ал. Изволски руските посланици в Лон-
391
Янко Гочев
дон, Париж и Рим ходатайстват в полза на България. В Берлин

пък руската дипломация предприема необходимите сондажи. Ру
сия и Австро-Унгария се споразумяват да не правят постъпки в Ца
риград по този повод, за да не се дава на Турция да протестира
или да бойкотира конференцията. Австро-Унгария приема
пробългарска позиция по въпроса, за да не се допусне Русия да
извлече ползи, самостоятелно подкрепяйки България. В крайна
сметка България получава право на участие в конференцията в Ха
га през 1907 г. като независима държава. Тя получава и място по
азбучен ред, което вече е важна крачка по пътя към извоюване на
българската независимост. В Хага българските дипломати обаче
не успяват да ангажират Европа с положението на българите под
робство. Този въпрос се оказва извън темата на дискусиите на кон
ференцията в Хага. Повдигането му от българска страна и послед
валият неуспех показват, че по този въпрос България е изолирана.
Това доказва, че подкрепата на Русия и другите Велики сили за до
пускане на България в Хага е била отново с користни цели.
Европейските Велики сили са единодушни в отрицателна
та си реакция срещу идеята за обявяване на независимост на Бъл
гария. Предприетите постъпки в тази насока на Фердинанд и
стамболовисткия кабинет през 1905 и 1907 г. са неуспешни. Пред
варителните сондажи на монарха потвърждават тезата, че Велики
те сили, вкл. Русия, са противници на независимостта на България,
тъй като не желаят да се лишат от сериозните привилегии по Бер
линския договор във васалната България. По този въпрос позици
ята на Русия съвпада с тази на западните Велики сили и тя е без
компромисно неотстъпчива и през 1905 г. и през 1907 г. При вто
рия опит на стамболовистите материалите в чуждестранната пре
са, които съобщават, че България се готви да обяви независимост,
предизвикват сериозни безпокойства в руската дипломация. Тя се
раздвижва да предотврати евентуално провъзгласяване на бълга
рската независимост. Руският външен министър Ал. Изволски
през лятото на 1907 г. разговаря със Ст. Паприков, като му обръ
ща внимание, че обстановката е неблагоприятна за осъществяване
то на този акт и България трябва да изчака.
В периода на ангажираност в Далечния изток и активизи
ране на австро-унгарската експанзия на Балканите Русия активно
работи за осъществяването на старите си планове за балканско
392
споразумение на славянска основа. В него трябва да участват Бъл

гария, Сърбия и Черна гора. Според руските замисли създаването
му е крайно необходимо, за да пречупи амбициите на тези държа
ви спрямо Европейска Турция, но и най-вече за да се превърне в
бариера срещу експанзията на германизма на Балканите.
Важно е да се определи мястото на България в тази тройна
балканска комбинация, покровителствана от Русия. Това може да
стане, след като се прецени къде са руските предпочитания на
Балканите.
От XVIII в. чак до Първата световна война Черна гора е веч
ният руски съюзник на Балканите. Тя е своеобразен руски балка
нски протекторат. Руско-черногорският съюз по традиция има и
финансова страна, защото Русия редовно субсидира управляваща
та в Цетина династия. Княз Никола (1860-1918 г.) изгражда ти
пична балканска деспотична монархия. Нейните основи не се про
менят съществено и след като князът дарява през 1905 г. на пода
ниците си под руско влияние конституция. Черногорският княз
Никола следва една традиция, според която постоянно доказва
привързаност и вярност към Русия. Той счита, че без руска помощ
не може да се постигнат от Черна гора каквито и да е успехи и
придобивки на Балканския полуостров. Активизирането на
австро-италианската експанзия в западната част на полуострова,
смяната на режима в Белград през 1903 г. и отслабването на рус
кото влияние на Балканите предопределят желанието на княз Ни
кола за изграждане на балкански славянски съюз.
В началото на XX в. изгодното за руските планове геополи-
тическо положение на Сърбия, нейната хитра и гъвкава политика
и борбата й срещу експанзията на Австро-Унгария определят рус
ките предпочитания към нея. Те се доказват от постоянните аван
си, които Русия дава на Сърбия на Балканите, особено в Косово и
Македония. Чрез укрепване на сърбизма в тези две провинции на
Турция Русия упорито се мъчи да привлече Сърбия на своя стра
на. Потърпевши от оформящия се руско-сръбски съюз стават бъл
гарите в Македония.
Руско-сръбският съюз укрепва след преврата в Белград на
29.05/8.06.1903 г., който сваля от власт и елиминира окончателно
чрез убийството му от офицерите заговорници крал Александър
Обренович (1893-1903 г.). Характерно за неговата политика е лу-
393
Янко Гочев
тането му между Австро-Унгария и Русия при налагане на посте

пенно русофилската външнополитическа ориентация. Русия обаче
няма доверие изцяло на крал Александър, въпреки че се опитва да
го печели на своя страна, а и той търси нейната подкрепа. Главна
причина за руското недоверие към крал Александър е това, че е
син на австрийското протеже крал Милан. Затова при управлени
ето на Милан и Александър Обренович, Николай II подкрепя тех
ните противници Караджорджиевичи. Още в края на XIX в. в Ру
сия са приети синовете на бъдещия крал Петър, а когато през
1897 г. крал Милан оглавява сръбската войска, Русия отговаря с ау
диенция на Петър Караджорджиевич при Николай II. През 1899
г. агентът на руските тайни служби и привърженик на Караджо
рджиевич Ст. Княжевски извършва неуспешен атентат срещу бив
шия крал Милан. Неговият син Александър отговаря с преследва
ния срещу русофилската Радикална партия на Н. Пашич, обвине
на, че е замесена в атентата. От пълен разгром радикалите са спа
сени след руските дипломатически протести в тяхна защита.
Австро-Унгария подкрепя руския натиск с интересен аргумент.
Според нея, ако Н. Пашич бъде осъден на смърт, ще последва рус
ка акция срещу Сърбия, на която тя няма да може да се противо
постави.
Освен всичко друго Петър Караджорджиевич е възпитаник
на съюзната на Русия Франция. Завършил е военно училище в Сен
Сир. Той участва във Френско-пруската война (1870-1871 г.) на
френска страна и даже е ранен. Освен това е в близки роднински
връзки с руската аристокрация. Така че до 1903 г. с действията си
Русия доказва, че П. Караджорджиевич и Н. Пашич са хората, на
които тя много разчита. Русия е предупредена от офицерите заго-
ворници за подготвения преврат. Те са във връзка с руския посла
ник в Белград Н. Чариков, който им осигурява необходимата
подкрепа. Така че превратът срещу крал Александър Обренович
през 1903 г. е сръбският вариант на българския 9.08.1886 г., сва
лил от власт Александър Батенберг, с малки различия обаче. Ру
сия оставя офицерите заговорници да го извършат и убият краля,
срещу което тя се заема с осигуряване на дипломатическото приз
наване на новата власт. Това, че Русия е замесена в преврата, личи
от факта, че един от активните участници в него е яростният бъл-
гарофоб полк. Др. Димитриевич ("Апис"), който е краен южнос-
394
лавянски шовинист и силно вярва в могъществото на Русия, с чи-

ято подкрепа трябва да се създаде Велика Сърбия на Балканите.
На 12.06.1903 г. крал Петър полага клетва и поема управ
лението, а Николай II бързо го признава и одобрява преврата. В
името на имперските си интереси той си затваря очите пред едно
жестоко кралеубийство. За него е по-важно укрепването на руско
то влияние в Сърбия, което се възприема в Петербург като основ
на геополитическа задача за Русия на Балканите.
Превратът в Сърбия ликвидира австро-унгарското влияние
в страната и окончателно утвърждава влиянието на Русия. При уп
равлението на крал Петър (1903-1918 г.) сръбско-руското сближе
ние прераства окончателно в съюз с антиавстрийска насоченост.
Самата Сърбия няма друг външнополитически избор, защото е
притисната икономически и политически от Австро-Унгария. За
това Русия остава единствената надежда за Сърбия да съществува
самостоятелно и да пробие дипломатическата изолация, в която
изпада след преврата от 1903 г. Неслучайно крал Петър веднага
вика на власт радикалите на Н. Пашич, които с русофилството си
са много удобни и необходими на Сърбия за момента. При управ
лението на крал Петър радикалите стават най-силната политичес
ка сила в Сърбия. До войните (1912-1913 г.) те са постоянно на
власт, а водачът им Н. Пашич многократно е министър-председа
тел.
Всъщност в сръбската официалната политика след превра
та от 1903 г. има малка промяна. Целта е неизменена - създаване
на Велика Сърбия в духа на "Начертанието" на Ил. Гарашанин.
Ако до преврата Велика Сърбия трябва да се създава в австрофи-
лска интерпретация, т. е. за сметка на Турция, след преврата тя
трябва да се гради вече в панслависткия й вариант. Това означава,
че крал Петър и Н. Пашич приемат в името на създаването на Ве
лика Сърбия панславизма в регионалния му вариант, което озна
чава Косово, Новопазарският санджак, Северна Албания и части
от Македония от Турция и южнославянските области на Австро-
Унгария да влязат в Сърбия. Ясно е, че сръбският панславизъм,
който става основно сръбско оръжие за създаване на Велика Сър
бия, има подкрепата на Русия. С други думи, сръбската политика
след 1903 г. придобива силна проруска и антиавстро-унгарска на
соченост. Сърбия става най-верният съюзник на Русия на Балкани-
395
Янко Гочев
те и започва усилено да пропагандира панславизма. Неслучайно

от 1904 г. до 1906 г. в Белград има поредица от манифестации на
южнославянка солидарност. Създава се дружество "Словенски
(славянски) юг", което подчертава във всички свои мероприятия
единството на южните славяни - словенци, хървати, сърби и бъл
гари, основният му лозунг е: "Южнославяни - обединявайте се!".
Така по линия на панславизма чрез Сърбия, Русия отново
въвлича България в неизгодни за нея балкански комбинации. С уп
равляващ княз от немски произход и правителство от стамболо-
висти, които, въпреки декларациите си за приятелство с Русия, по
традиция се считат в Петербург за русофоби, България заема пос
ледно трето място в замисления и подкрепян от Русия балкански
славянски съюз. В този съюз мястото на България не е водещо. Ос
вен това съотношението в него е 2:1 в неин ущърб, защото Сър
бия и Черна гора имат съгласувани позиции за взаимна подкрепа
при разширение на влиянието им в Европейска Турция, а от Бъл
гария се иска само да дава и да прави нови жертви в полза на
сръбската кауза в Македония.
Още в края на 1903 г. и в началото на 1904 г. между Сър
бия и Черна гора се водят преговори за сключване на съюзен до
говор. Основата на споразумението е идеята за взаимопомощ за
провеждане на реформената акция и противопоставяне на всяка
чуждестранна окупация на части от Турция. Договор не се под
писва от страх да не би Австро-Унгария да използва заетостта й в
Далечния изток и да предприеме ответни репресивни мерки сре
щу двете руски протежета. Тогава Русия дава ход на проекта за
сближение между Сърбия и България.
След като изяснихме, че българското участие в проектира
ния балкански съюз е неизгодно за България, тогава възниква въп
росът защо тя приема да води преговори?
След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
България търси съюзници на Балканите срещу Турция. Опитат от
края на XIX в. показва, че един съюз с Русия може да застраши са
мото съществуване на българската държава, а и поведението на Ру
сия по време на въстанията от 1902 г. и 1903 г. показва, че тя е ре
шителен противник на българското национално обединение. За
това, изглежда, в София считат сближението със Сърбия за начин
донякъде да се неутрализира руско-сръбската антибългарска про-
396
паганда в Македония и да се спечели съюзник срещу Турция. От

чита се погрешно, че Сърбия след преврата от 1903 г. е в между
народна изолация, т. е. по-уязвима, и може да бъде по-отстъпчива
пред българските искания в името на общото разбирателство сре
щу Турция. Освен това смята се, че руският ангажимент в Далеч
ния изток ще отслаби сръбската съпротива срещу възприемането
на българската идея за автономия на Македония.
От българска страна много важна роля в преговорите има
Д. Ризов (1862-1918 г.) - публицист, журналист, общественик и
дипломат, деец на Съединението, но и емигрант русофил при
Стамболов и участник в заговори и атентати срещу него. Той е
бившият търговски агент в Скопие (1897-1899 г.) и в Белград
(1905-1907 г.). Д. Ризов е доверено лице на Фердинанд и много
активен привърженик на идеята за балкански сближения като
средство за решаване на българския национален въпрос.
Без предварителни инструкции от София през юни 1903 г.
той прави за пръв път сондаж за споразумение с Черна гора. След
серия разговори с княз Никола Д. Ризов стига до извода, че Чер
на гора търси преди всичко "благословията на Русия" за едно спо
разумение, няма да приеме идеята за автономия на Македония и
споразумение с нея е възможно само на база принципа на подял
ба на Европейска Турция.301 Затова предлага България да постигне
споразумение първо със Сърбия и само след евентуален успех да
търси разбирателство с Черна гора. Това е прието, защото отгова
ря на плановете на българското правителство, според което Сър
бия е по-важна, защото е пряк съсед на България, има по-голям
икономически и военен потенциал и заявени интереси в Македо
ния. Идеята на българското правителство е да се сключи със Сър
бия отбранителен съюз, гарантиращ целостта на Турция от чужди
посегателства. Българският стремеж е да се склони Сърбия към
споразумение и дори тя да възприеме принципа на автономия на
Македония.
Когато започва Руско-японската война, по руско внушение
Сърбия предлага на България да започнат преговори и България
приема. За да разчисти пътя за възможно споразумение в предва
рителните сондажи, проведени през февруари 1904 г., правител
ството на С. Груич - Н. Пашич изразява готовност да възприеме
българската теза за автономия на Македония. Сърбия всъщност
397
Янко Гочев
предприема умел тактически ход, защото не изоставя идеята за

дележ на Македония, а прилага една по-гъвкава стратегия, според
която събитията трябва да убедят и най-непримиримите българи,
че друг път за Македония освен дележа й няма. Затова сръбското
съгласие с принципа на автономия на областта е само привидно.
То цели и постига да обвърже България в преговори. България ги
започва, без да си изясни напълно сръбските намерения. Отначало
преговорите са неофициални и се водят между Д. Ризов и подп.
Хесапчиев, от една страна, и министър-председателя С. Груич и
външния министър Н. Пашич, от друга.
В хода на разговорите възниква спорът за понятието Маке
дония. Н. Пашич заявява, че Македония се състои само от Битолс-
кия и Солунския вилает, а Косовският вилает с център гр. Скопие
е част от Стара Сърбия.302 Следователно сърбите отделят част от
Вардарска Македония, за която имат претенции, изключват нали
чието на български интереси там, искат този изкуствено откъснат
дял да се организира отделно и даже България да го признае за
сръбска област. Според Н. Пашич Стара Сърбия трябва да бъде
компенсацията на Сърбия за присъединяването на Източна Руме
лия към България през 1885 г. и за бъдещата анексия на остров
Крит от Гърция. Така Сърбия за пореден път издига антибългарс-
ката теория за равновесието на полуострова. С нея прикрива агре
сивните си намерения, скрива липсата на етнически аргументи,
които да обосноват правото й да владее тази българска земя. На
ред с това в понятието Стара Сърбия правителството С. Груич - Н.
Пашич влага неясни и фалшиви "исторически" аргументи: Освен
това според Н. Пашич Македония (Солунски-Битолски вилает)
може да бъде автономна, при условие че "българският и сръбски
ят елемент имат еднакви права".303 Нито дума няма от сръбска
страна за това, че българите в Македония са коренно население,
което преобладава, а "сръбският елемент" е продукт на външна
(чужда) намеса, т. е. на сръбско-руската пропаганда, толерирана с
антибългарска цел и от Турция.
С руска подкрепа в преговорите Сърбия се опитва да полу
чи официално признание от България за сръбските права върху
Северна Македония, по-точно Скопския санджак с казите Скопс-
ка, Кумановска, ГЦипска, Прешовска, Кривопаланска, Кратовска,
Кочанска, Малешевска и Радовишка. При това сръбските претен-
398
ции се променят. При преговорите с Черна гора в началото на

1904 г. сърбите включват към Стара Сърбия и северните краища
на Битолския вилает. В края на годината пък Черна гора предлага
на Сърбия подялба на Стара Сърбия на сфери на влияние, като на
Сърбия от българските градове в Македония се дават Скопие, Би
толя и Охрид.304
В отговор на българския проект за споразумение Сърбия
предлага свой проект с нови идеи, които се разминават с предва
рителните сондажи. Освен идеята за подялба на Македония за
първи път Сърбия издига идеята за арбитраж на руския император
при несъгласия и спорове между страните. Освен това се предла
га да се сключат два договора: един явен - Дружествен, и един та
ен - Съюзен, което България приема. Така някои от принципите
на сръбско-българския съюз се оказват натрапени от Сърбия на
България, но това е неизбежно, след като Русия предлага отново
старата си схема: от България само се взема, на Сърбия само се да
ва.
Освен това в хода на преговорите става ясно, че за Сърбия
по-важно е да прокара споразумение за дележ на Македония, от-
колкото да сключи едно коректно, взаимноизгодно съглашение с
България. Личи отново двуличието на Сърбия спрямо България.
Официално правителството С. Груич - Н. Пашич говори за прия
телство и твърди, че приема принципа на автономия на Македо
ния, а всъщност работи срещу България за укрепване на позици
ите на сърбизма в Македония и за бъдещата й подялба. Така Сър
бия майсторски замаскира за пред българите целите си. С лъжи за
разбирателство, сближение и съюз тя връзва ръцете на българско
то правителство и на ВМОРО, което също участва по това време
в преговори с нея, за да спечели време, необходимо й да подгот
ви въоръжената си пропаганда в Македония и да излезе от изола
ция с помощта на България.
България пък не само че не успява да усети сръбските игри,
но и в хода на преговорите трябва да дава доказателства за лоял
ността си спрямо Сърбия, като й разяснява българо-турското спо
разумение, подписано на 26.03.1904 г.
След три официални заседания на 30.03/12.04.1904 г. Сър
бия и България подписват Съюзен договор, Дружествен договор и
един заключителен протокол към тях. Първият договор е таен и
399
Янко Гочев
има политически характер. Сключен е изцяло с отбранителна цел.

Той предвижда съвместна дейност за прилагане на Мюрцшегски-
те реформи в Косовския, Битолския и Солунския вилает и разши
ряването им в Одринския вилает, общи действия за защита на те
риторията на България и Сърбия, съпротива "против всяка непри
ятелска акция или изолирана окупация" в четирите вилаета. Пос
тига се споразумение да се сключи и военна конвенция в името на
противодействието срещу чужди посегателства в Европейска Тур
ция. В т. 5 от договора България допуска да участва в излишен за
интересите й ангажимент за съвместна защита на Черна гора, "ко-
гато изпъкне за разрешаване въпросът за Албания". Освен това т.
7 предвижда руски арбитраж при споровете, а при отказ на рус
кия император те да се отнесат пред Международния съд в Хага.
От текста на договора става ясно, че Сърбия и България
постигат компромис относно становищата си за Македония. Бъл
гария не се отказва от борбата за задълбочаване на реформите в
Македония и Одринско, за да се извоюва автономията им, но и
Сърбия налага разпоредби, които не изключват намеренията й за
дележ на Македония. Решаването на спорните въпроси за Македо
ния фактически се отлага. Договорът е изгоден за Сърбия и очер
тава териториалните й претенции извън Македония спрямо Тур
ция, които обхващат Стара Сърбия, Адриатическото крайбрежие,
Северна Албания. Освен това т. 7 въвежда удобен за Сърбия, но
опасен за България пристрастен арбитър, какъвто е руският импе
ратор. Всъщност сключва се договор за отбранителен съюз под
патронажа на Николай II, насочен против Турция, ако тя нападне
България, и против Австро-Унгария, ако тя нападне Сърбия и нах
луе на Балканския полуостров.
Вторият договор е явен и има стопанско-политически кла
узи.: обща митническа политика, която да доведе до митнически
съюз, взаимни търговски улеснения, сключване на съдебна конвен
ция и т. н.
В заключителния протокол има важен текст: "Двете съюз
ни държави ще се стараят да се постигне взаимна толерантност
между техните сънародници в Отоманската империя.30'1 С него
очевидно се цели да се прекрати борбата между българи и сърбо
мани. Подписването му е удар върху България и нова грешка от
своя страна, защото тя се задължава да ограничава в чужд интерес
400
противодействието на македонските българи на проявите на

сръбската пропаганда, която точно през 1904 г. завършва преуст
ройството си върху въоръжени начала.
Подписването на договорите поставя началото на българо-
сръбското сближение. Водят се преговори и за подписване на во
енна конвенция. Сърбия обаче ги протака. Нейните политици ту
отсъстват дълго в чужбина, ту са заети с други важни дела. В край
на сметка правителството в Белград я одобрява, но не я подпис
ва, поради несъгласието си със залегналия в договорите принцип
на неделимост на Македония. През 1904 г. между крал Петър и
княз Фердинанд има четири срещи, които дават израз на двустран
ното сближение. На 18.10.1904 г. крал Петър и министрите С.
Груич и Н. Пашич пристигат на официално посещение в София,
където българският княз и правителството го приемат много тър
жествено в контраст с поведението на някои Велики сили, които
отказват да признаят крал Петър за законен крал. На галавечеря в
двореца българи и сърби заявяват "общността на жизнените инте
реси и на историческите съдбини на двете държави", както и че
"условията, при които живеят и се развиват братските еднопле-
менни и едноверни народи, им налагат искрен отговор - единстве
ният залог за истински мир и самостоятелен напредък".306
Сърбия обаче отново не е искрена в отношенията си спря
мо България. На 16.12.1904 г. Фердинанд се среща с крал Петър
на Белградската гара. Водят се тайни преговори, в хода на които
се обсъждат важни политически въпроси. Три дни след срещата
виенският вестник "Нойе фрайе пресе" изнася същността на въп
росите, по които Фердинанд и Петър разговарят. Установява се, че
виенският вестник е получил информацията от личния секретар
на крал Петър Балукчич. Тази некоректност засяга лично Ферди
нанд, който иска обяснения от Белград. Н. Пашич му се извинява
лично и налага уволнението на Балукчич. Отношенията обаче не
се поправят. Фердинанд, раздразнен от поведението на сърбите,
изпраща на X. Хесапчиев бележка заедно с изрезката от австрийс
кия вестник: "След това, нито сянка от доверие към сръбското
правителство, нито атом от желание за друга среща. С това те са
ми отрязаха конеца между мен и тях - Князът."307
Балукчич след уволнението си пише статия против Н. Па
шич и го обвинява едва ли не в предателство. Нарича го несьзна-
401
Янко Гочев
телно оръдие на Фердинанд и на неговата двулична политика по

македонския въпрос, защото се съгласил да постави сръбската ар
мия на разположение на българския княз с цел да закрепи разкла
тения му трон. Обвиненията са абсурдни, защото Н. Пашич, въп
реки българския си произход, служи само на две сили през целия
си живот - великосръбските шовинисти и Русия. Въпреки това ав
торитетът му е засегнат и Н. Пашич дава Балукчич на съд, който
е осъден на 1 г. затвор, като впоследствие бяга в Австро-Унгария.
Всъщност за Сърбия договорът с България е необходим
преди всичко дотогава, докато се узакони режимът на крал Петър
и се премахне австро-унгарската опасност на Балканите. Действи
телен траен българо-сръбски съюз се оказва невъзможен. Охлаж
дането на отношенията от 1905 г. нататък е резултат от сблъсъка
на двете държави по македонския въпрос. България продължава
да се бори за автономия на Македония, а Сърбия държи на деле
жа й и този въпрос остава неразрешен. Сръбската историография
признава: "...и двете страни продължаваха, в началото прикрито, а
после открито, борбата за по-нататъшно засилване на своето вли
яние в Македония. Затова сръбско-българският съюз от 1904 г. ос
тава "мъртво слово на хартия".308 Сръбско-българските отношения
не се подобряват. Опитният дипломат Гр. Начович е принуден да
признае "в днешните обстоятелства съюз със Сърбия е невъзмо
жен".304
Цялата история около проявената от личния секретар на
крал Петър недискретност е отново игра на сърбите. Те след като
не успяват да прокарат целите си, сами генерират отчуждение в
отношенията с България.
През юли 1905 г. между Сърбия и България е подписан
търговски договор, чрез който се създава митнически съюз между
тях. От сръбска страна той е сключен от новото правителство на
Л. Стоянович, което налага на България условието договорът да
не стане достояние на Австро-Унгария, за да не последват репре
сивни нейни действия. България обаче нарушава договорката и на
20.12.1905 г. българското правителство внася договора за ратифи
кация в Народното събрание, което без разисквания единодушно
и с акламации го приема. Така България си отмъщава на сърбите
за тяхната нелоялност и за активизиране на въоръжената им про
паганда в Македония. На Турция пък България доказва, че не е
402
изолирана, а е в съюз все още със Сърбия, което е начин да укре

пят позициите на Княжеството пред Портата.
Сърбия е злепоставена пред Австро-Унгария, която се на
месва и я заплашва, че ако ратифицира договора, ще скъса с нея
всички търговски връзки. През 1906 г. Сърбия се огъва и отказва
ратификацията на митническия договор с България, поради което
той не влиза в сила. Така се провалят руските замисли - чрез под
писване на сръбско-български митнически съюз да се спаси Сър
бия от икономическия гнет на Австро-Унгария, като се използва
за тази цел България. В случая Русия отрежда на България спома
гателна роля, т. е. при всички случаи губеща за интересите й, но
много изгодна за Русия. Австро-Унгария разбира това и отказва да
сключи с България търговски договор, а от 1906 г. започва митни
ческа война срещу Сърбия. Границата със Сърбия е затворена за
внос на добитък, главно свинско месо, но също и птици, сливи,
плодове и зърнени храни. Това е тежък икономически удар за
Сърбия, защото по това време 85% от сръбския износ, главно до
битък, е за Австро-Унгария, която използва случая да разбие пок
ровителствания от Русия българо-сръбски съюз. Сърбия прехвърля
вината за тази т. нар. "свинска война" върху България, която за да
не загуби уж подкрепата на Русия, е принудена да помага на Сър
бия. България създава улеснение за насочване на сръбския износ
през нейните черноморски пристанища. Освен това таксите за
превоз на сръбски стоки по българските жп линии са намалени до
минимум. Така България наистина помага на Сърбия, притисната
икономически от Австро-Унгария, и то тогава, когато същата тази
Сърбия чрез четите на въоръжената си пропаганда напада и изби
ва българите в Македония.
"Свинската война" окончателно вкарва Сърбия във френс
ко-руския съюз. През 1906 г. Сърбия сключва с френски банки за
ем за 95 млн. динара за въоръжаване на армията си, а чрез търго
вски спогодби с Англия, Италия, Франция, Швейцария и Швеция
Сърбия намира извън българския път и други начини да заобико
ли в износа си Австро-Унгария. С френски и белгийски капитали
Сърбия успява да построи производствени мощности, хладилни
инсталации и консервни предприятия, което й позволява да изна
ся вече не само свине, но и консервирани местни продукти. В ре
зултат през 1911 г. Сърбия печели "свинската война" и предимно
403
Янко Гочев
с френско-руска помощ успява да защити икономическия си суве

ренитет. "Свинската война" засяга и българо-сръбските отноше
ния. Както посочих, България се опитва да помогне на Сърбия, без
да получи насреща някакви придобивки. Напротив, по-късно граф
И. Цвийч признава, че тази митническа война засилва сръбския
натиск спрямо Македония, защото "...икономическата война, коя
то избухна между Сърбия и Австро-Унгария, показа на всички
сръбски селяни, че без Вардарската долина няма жизнеспособна
сръбска държава".310
Според руските замисли в балканския съюз трябва да участ
ва и Черна гора. В Петербург отново задвижват старите си плано
ве да помирят и съюзят Сърбия и Черна гора за сътрудничество в
името на общия интерес на сръбското и южното славянство. От
България Русия не очаква изненада, в смисъл тя да се обяви срещу
участие на Черна гора в съюза. България приема съюза с Черна го
ра, защото знае, че тя няма преки териториални амбиции в Маке
дония. През 1904 г. Фердинанд посещава Цетине, където е сърдеч
но приет. Следват българо-черногорски уверения за вечно и неиз
менно приятелство. По-трудно се оказва съюзяването на Сърбия и
Черна гора. Общият произход на народите им и общата история
ги сближава. Разделят ги непримиримите противоречия между
управляващите ги династии Караджорджевичи и Негоши. Ло
зунгът на първите е един народ в една държава, управлявана от
сръбската династия със столица Белград. Князът Никола се обявя
ва за наследник на владетелите на древната сръбска държава Зета
и не приема белградските претенции за първенство. През лятото
на 1904 г. Сърбия уведомява Черна гора за съюза си с България и
даже за преговорите между крал Петър и княз Фердинанд в Ниш.
Черногорският княз обявява, че не са нужни писмени договори.
От Сърбия му отговарят обидно: "...че ще бъде по-добре да се спо
разумеем направо с русите... тогава те ще ви заповядат какво тряб
ва да правите и как да се държите по балканските въпроси."311 Пре
говорите са прекратени. Сръбската забележка е много важна. Тя
показва кой стои в основата на преговорите между Сърбия, Черна
гора и България за образуване на балканския съюз. Ясно е, че то
ва е Русия, която внушава, посредничи в преговорите и покрови
телства подписаните споразумения. Сръбската забележка подигра
ва крайно русофилската политика на княз Никола. По това време,
404
когато го питат каква е силата на неговата държава, той с гордост

отговаря: "С Русия сме 150 млн."312 Още в края на 1904 г. става яс
но, че споразумение с Черна гора е невъзможно. Освен династи
ческите спорове със Сърбия влияние за това има и отбранителни
ят характер на българо-сръбския договор. Княз Никола се стреми
към по-агресивна политика спрямо Турция за подялба на Евро
пейската й част на сфери на влияние. През 1905 г. княз Никола се
опитва да вземе инициативата за сключване на съюза, но този път
вече Сърбия отказва, тъй като счита, че след края на руско-японс
ката война и декларациите на Силите, че ще спазват статуквото,
австрийската заплаха да нея е отминала, а и разногласията с Бъл
гария заради Македония придобиват все по-голяма форма.
Гърция не е славянска държава и поради това не е вклю
чена в руските планове за създаване на балкански славянски съ
юз с участието на Сърбия, Черна гора и България. Въпреки това
Русия не забравя и гръцките претенции на Балканите. През
1905-1906 г. критският въпрос получава развитие. Част от иска
нията на критските гърци са удовлетворени от Великите сили,
без да се допуска обединение с Гърция, което би означавало про
бив в балканското статукво. Промените в статута на остров Крит
в посока към разширяване на автономията му и премахване на
последните остатъци от турска власт контрастират с нежелание
то на Великите сили да приемат българските искания за действи
телни реформи в Македония. Русия подкрепя автономия в пол
за на гърците на остров Крит, но не допуска автономия за бълга
рите в Македония, с което доказва прогърцките си симпатии.
Нещо повече, все по-определено в началото на XX в. сред руски
те управници се налага схващането, че Егейска Македония със
Солун трябва да принадлежат на Гърция, а не на българите. За
това не е чудно, че Русия не осъжда офанзивата на гръцката въ
оръжена пропаганда след 1903 г., когато андартските чети напа
дат, палят, грабят и избиват българските села под лозунга: "Бъл
гарин да не остане!". Голяма част от андертите са гърци от ост
ров Крит, а не от Македония. Русия подкрепя гръцката кауза на
острова, което означава, че окуражава и кървавите им изстъпле
ния над българите в Македония.
Опитът да се изгради балкански славянски съюз е отбрани
телна маневра на руската дипломация, която в условията на вой-
405
Янко Гочев
на в Далечния изток и революция се страхува от опасността

Австро-Унгария да предприеме решителни действия срещу ней
ните протежета Сърбия и Черна гора. Фактически Русия въвлича
България да им помага да укрепят защитните си позиции пред
австро-германския натиск или да излязат от изолацията, в която се
намират, какъвто е случаят със Сърбия. Участието на България в
тази тройна комбинация априори е грешка, която късно е усетена.
Става ясно обаче, че дори отслабена от неуспешната война и рево
люция, Русия е способна да бъде фактор в процесите на Балкани
те. С подкрепата си за критските гърци тя доказва, че този фактор
действа с антибългарска насоченост.
Всъщност позициите на Русия на Балканите и в Европа в
началото на XX в. значително укрепват със създаването на Антан-
тата. След френско-английското "сърдечно" съглашение от 1904 г.
се подписва англо-руският договор от 31.08.1907 г., който офици
ално обединява на антигерманска основа старите противници в
Източния въпрос. Договорът засяга Персия, Афганистан и Тибет,
където пряко се сблъскват интересите на двете империи. При пре
говорите обаче Русия не забравя да постави отново въпроса за
Проливите. Тя иска ревизия на режима им, като настоява за сво
бодно преминаване през тях на руския военен флот. По този въп
рос между нея и Англия се разменят меморандуми. В крайна
сметка Русия не успява да изтръгне от английския външен ми
нистър Е. Грей писмено двустранно споразумение. Динамичните
събития на Балканите отлагат руско-английските разисквания по
въпроса за Проливите, но те отново потвърждават къде се прости
рат руските имперски интереси.
България следи промените в международната обстановка и
преценява, че е настъпил подходящият момент най-после да бъде
обявена нейната независимост. Всъщност икономическите успехи,
културният подем и политическата стабилност на страната в нача
лото на XX в. създават конкретните предпоставки за тази акция. В
периода от 1878 г. до 1908 г. българската дипломация последова
телно следва една и съща задача: създаване на условия за обявява
не на независимостта. Това е дълга и сложна борба за защита на
българските интереси, плод на осъзнатото на държавно ниво
убеждение, че васалният статут на България погазва правото й за
национално самоопределение и нейния народен суверенитет.
406
Българската дипломация избира пътя на постепенното и последо

вателно отхвърляне на ограниченията, наложени върху Княжест
вото по Берлинския конгрес. Нарочно се създават прецеденти, с
които Великите сили трябва да се съобразяват. Извън темата на
нашето изследване стои преследването на всички етапи и перипе
тии около последователната борба на българските правителства за
независимост. Важно е да се отбележи, че Русия като "Освободи
телка" по Санстефанския договор и като една от Великите сили,
подписала Берлинския договор, е противник на идеята за българс
ка независимост. И това е обяснимо. Цялата й имперска полити
ка на Балканите изключва въобще превръщането на "освободени
те" от нея турски провинции в независими държави. Не само ка
то страна по Берлинския договор, но и като върховен разпореди
тел със съдбата на българите в създадения от нея протекторат, на
речен Княжество България, тя си създава огромни финансови,
икономически, политически привилегии, които ревностно брани.
Затова в политиката си от 1878 до 1908 г. се обявява срещу всяка
самостоятелна проява на българите. Съединението е първата от се
рията български прояви в такъв дух, с което по стечение на обсто
ятелствата е принудена да се примири. По-нататък в годините на
"българската криза" (1886-1887 г.) Европа налага рамка на руско
то влияние в България и допуска известна самостоятелност в
действията на българската дипломация. Опитите на Русия да огра
ничи жаждата на българите да се самоуправляват водят до неиз
бежния сблъсък между България и Русия при управлението на Ст.
Стамболов (1887-1894 г.). Отношенията с Русия са прекъснати и
България вече действа като суверенна държава. Това е второто, ве
че истинско българско "освобождение", този път от диктата на
Руската империя. Тъкмо държавникът Ст. Стамболов извоюва и
защитава за пръв път правото на България да следва външна поли
тика за защита на своите национални интереси. Държавният наци
онализъм на Ст. Стамболов извоюва за България най-големите ус
пехи по пътя към независимостта й. България при Ст. Стамболов
става фактор в балканската и европейската политика, с който се
съобразяват и Турция, и Великите сили.
След убийството на Ст. Стамболов този възходящ път е
пресечен от русофилите, които след т. нар. помирение възстано
вяват като държавен принцип на управление старото си схващане,
407
Янко Гочев
че България е малка
държава, за да води са
мостоятелна политика,
и трябва да разчита на
"Освободителката". За
дачата - да се подгот
вят условията за обявя
ване на независимост
та, обаче остава и
продължава да се при
лага. Без формално да
отхвърля васалния си
спрямо Турция статут,
Княжеството стъпка
по стъпка заобикаля
или нарушава Берли
нския договор и пости
га фактическа незави
у симост. Остава само
А л Малинов юридически да се пре
махнат тежащите вър
ху страната берлински ограничения. През 1897, 1900, 1902, 1905
и 1907 г. са предприети и по-конкретни стъпки пред Великите си
ли в тази насока. Дипломатическите сондажи обаче през тези го
дини имат един и същ резултат. Русия и западните държави са ка
тегорично против и не желаят доброволно да се лишат от приви
легиите, които им дава в България Берлинският договор. Русия и
Австро-Унгария чрез споразумението си за статуквото от 1897 г.
се оказват главните противници и на идеята за обявяване на бъл
гарската независимост. Поуката от неуспешните дипломатически
сондажи, която извлича България, е, че трябва да се изчака подхо
дяща международна обстановка, когато е нарушено единомисли
ето между Великите сили в полза на статуквото, и да се действа
самостоятелно, както през 1885 г. по време на Съединението.
На 16/29.01.1908 г. князът образува правителство на Де
мократическата партия, начело с Ал. Малинов. То поема курс към
подготовка за обявяване на независимостта. Това е главният при
оритет във външнополитическата му програма. В мемоарите си
408
Ал. Малинов пише, че още при първата си аудиенция в двореца

повдига този въпрос. Фердинанд приема идеята. Унизен в очите
на народа от т. нар. "университетска криза" през 1907 г., той тър
си нещо бляскаво и невиждано като събитие, което да възстанови
авторитета му, каквото безспорно би било обявяване на независи
мостта. Фердинанд и Ал. Малинов решават да търсят първия удо
бен случай, за да обявят акта. За щастие на България ситуацията на
Балканите бързо се изменя и създава търсените от нея поводи и
съюзници.
Към 1908 г. с провала на реформите в Турция постепенно
рухва австро-руското сътрудничество. То дава шанс на България,
защото реформаторите на Македония - Русия и Австро-Унгария,
са главните крепители на статуквото в Турция. Русия определено
вече предпочита за съюзник Англия пред Австро-Унгария. От своя
страна, новият австро-унгарски външен министър - барон А. Ерен-
тал, постепенно изоставя пасивната балканска политика на своя
предшественик граф А. Голуховски. На 5.02.1907 г. той съставя
меморандум, който препоръчва отказ от спазване на статуквото на
Балканите. Идеята му се подкрепя от военните кръгове в импери
ята, които обсъждат даже въпроса за превантивна война срещу
Сърбия и форсират
въоръжаването на ар
мията. Новият курс на
А. Ерентал означава
отказ от споразумени
ята с Русия и Италия,
разглеждани като
непримирими про
тивници на монархия
та и стремеж към изв
личане на едностран
ни за нея изгоди от
Турция. А. Ерентал
започва преговори с
Турция за предоставя
не на концесия за
строеж на жп линия,
свързваща Босна и Ал Извольски
409
Янко Гочев
Херцеговина през Косово и Македония до пристанището Солун.

Проектът всъщност очертава икономическата агресия на Австро-
Унгария към Солун и се предлага на султана срещу неин отказ от
участие в Мюрцшегските реформи.
На 14/27.01.1908 г. А. Ерентал дава гласност на проекта, а
на 18/31.01.1908 г. султанът издава ираде (указ) за предоставяне на
концесията за Новопазарската жп линия. При това А. Ерентал за
явява: "Австро-Унгария не търси никакви териториални завоева
ния на Балканите. Там нашата мисия е само културна и стопанс
ка."313 Това заявление има за цел да успокои едновременно турци,
южнославяни и италианци. Последиците са много важни: австро-
руският съюз от 1897 г. се прекратява, а заедно с него и реформи
те в Македония претърпяват окончателен крах. Всъщност действи
ята на А. Ерентал са ответна реакция от образуването на англо-
руския съюз и окончателно създаване на Антантата, което още по
вече изостря борбата между Великите сили. Тя се съсредоточава
около въпроса за жп концесии. През февруари 1908 г. султанът
одобрява искането на Германия за строеж на нова отсечка от 850
км от Багдадската жп линия. По този начин австро-германският
блок постига значителни успехи в Турция и предимство в борба
та за влияние пред Антантата.
Най-гневно от Антантата реагира Русия, тъй като нейните
интереси на Балканите и в Мала Азия силно са засегнати. На
3.02.1908 г. руското правителство свиква тайно съвещание, което
обсъжда новата ситуация. Външният министър Ал. Изволски пра
ви специално изложение, в което подчертава фиаското на руска
та балканска политика "...да се въздържа България и да поддържа
споразумението (от 1897 - б. а.) с Австро-Унгария". Отчита се
опасността от провал на реформената акция в Македония, което
"...би означавало морално разоръжение на Русия като протектор-
ка на славянските народи в Турция".314 Затова по балканските
проблеми Ал. Изволски препоръчва сближение на Русия с Анг
лия. Докладът му е подложен на обсъждане. Всички военни
отхвърлят неговото предложение за решителни действия. Тази те
за се приема, след като се отчита, че Руският черноморски флот
не е готов за война. На съвещанието във връзка с избухналия турс
ко-персийски конфликт по това време косвено се засяга и Бълга
рия. В този конфликт е решено Русия да не се намесва по въоръ-
410
жен път, а да търси дипломатическо сътрудничество с Англия. По

сочени са два мотива: първо, реакцията на руското обществено
мнение, което би било против, и второ, което е по-важно за нас,
това, че руската агресия може да послужи като "сигнал за въста
ние" в Македония.315 Опасенията в Петербург са, че България ще
се намеси при такова въстание и ще избухне война на Балканите,
която може да доведе до опасни за руските интереси усложнения.
На съвещанието решаващо е изказването на министър-
председателя П. Столипин. Той заявява: "...за момента Русия не
може да води една енергична и решителна политика нито в посо
ка към въоръжена намеса, нито към дипломатически инициати
ви". Изводът му е: "...B настоящия момент всяка друга политика
освен политиката на отбрана ще тури в опасност най-напред ди
настията. Русия има нужда от една пауза, след което тя ще завзе
ме мястото си в света... След няколко години, когато Русия бъде
напълно успокоена, тя може да говори с решителен тон."316
Речта на П. Столипин е израз на загрижеността му като ми
нистър-председател за вътрешното състояние на империята и за
устоите на династията. Той признава вътрешната слабост на импе
рията, която за момента не е способна да води активна външна по
литика.
Панславистите в Азиатския департамент не я приемат и ре
шават да се намесят на Балканите, за да защитят сръбските инте
реси. Това е важен момент за нас, защото показва кога Русия се
намесва на полуострова и кого защитава. Панславистите преценя
ват, че интересите на Сърбия са засегнати от австро-унгарския жп
проект, защото с коридора, който Австро-Унгария създава около
Сърбия, едновременно затваря нейния път към Адриатика и към
Егейско море.
С подкрепата на Русия Сърбия иска от Турция на
14/27.02.1908 г. да даде разрешение за строеж на жп линия, коя
то да свързва сръбското пристанище Кладово с някое от приста
нищата на Адриатическо море. Това е нов жп проект, наречен
още Дунав-Адриатика. Той е изгоден и за Румъния, и за Русия, за
щото жп линията трябва да мине през Ниш, Призрен и Прищи-
на и от него може да се ползват югозападните руски губернии.
Новият жп проект показва просръбските и прорумънските пред
почитания на Русия. Излазът на Сърбия към Адриатика е жизне-
411
Янко Гочев
нонеобходим за икономиката на Сърбия, притисната от Австро-

Унгария. Затова, защитавайки проекта Дунав-Адриатика, Русия за
щитава сръбската независимост. Руският жп проект цели да сбли
жи Италия, която е недоволна от немската експанзия със славянс
ките държави, за да могат славяни и италианци заедно да пресе
кат немския натиск към Солун и Егея. В отговор Австро-Унгария,
зад която стои Германия, подкрепя гръцките претенции за съеди
няване на Тесалия с Македония чрез построяване на жп линия Ла-
риса-Солун. От своя страна, Русия успява да привлече зад сръбския
проект Франция и Италия, първата като съюзник, а втората за за
щита на своите интереси в Адриатика. На 15/28.03.1908 г. Русия,
Франция и Италия предприемат постъпки пред Турция в подкре
па на сръбския жп проект. Тогава Австро-Унгария обявява, че
подкрепя българското искане за жп линия Кюстендил-Куманово,
чрез който България се свързва с Македония и през Скопие доби
ва излаз на Адриатическо море при Дуръс. Тази част от проекта се
поддържа и от Италия, която иска да свърже Дуръс в Албания с
Елбасан, Охрид и Битоля, за да се пресече австро-унгарската екс
панзия на юг. Против българския жп проект се обявява Сърбия,
зад която стои Русия. Двете започват да работят срещу него в Ца
риград и Париж. Накрая при толкова много проекти Турция от
казва всички. Германският дипломатически натиск да се удовлет
вори поне проектът на Австро-Унгария не успява поради настъпи
лите в Турция вътрешнореволюционни събития. Те пък са резул
тат от активизирането на английската политика по македонския
въпрос. Според Англия германската експанзия може да се спре
чрез съюз на малките балкански държави или създаване на авто
номна Македония. Македония става ключът за защита на английс
ките имперски интереси от германската агресия на Балканите.
Важното е да бъдат опазени пътищата през Средиземноморието
към перлата на английската корона - Индия. Англия затваря бор
бата между Силите за жп концесии и ги насочва отново към бор
ба за реформи в Македония.
На 19.02/3.03.1908 г. Англия обявява с нота до Силите нов
сериозен проект за радикални реформи, който предвижда разши
ряване на контролните органи и броя на офицерите в европейска
та жандармерия. Основното в проекта е назначаването на отделен
генерал-губернатор за Македония, турски поданик, християнин
412
или мюсюлманин за срок от 18 години, със сравнително големи

правомощия, а за успокоение на султана предлага Силите да га
рантират целостта на империята му. Осъществяването на английс
кия проект означава да се постави началото на автономията на Ма
кедония.
Русия, Германия, Австрия и Турция се обявяват срещу него.
Русия продължава туркофилската си политика и предпочита една
слаба и разложена Турция под нейно влияние, вместо самостоя
телна автономна Македония под българско влияние. Освен това
Русия се съобразява отново със сръбските и гръцките интереси в
Македония. Сърбия, Гърция и Румъния протестират срещу анг
лийския проект, защото се страхуват, че автономна Македония ще
придобие български облик и това ще пресече окончателно пре
тенциите им към тази българска земя. За Сърбия и Гърция има са
мо две решения на македонския въпрос: дележ с компенсации за
Румъния за сметка на България или запазване на турската власт.
Пред германския посланик в Белград Н. Пашич обобщава
сръбската реакция от евентуално изпълнение на английския про
ект: "...всички сърби ще се вдигнат на борба против осъществява
нето му".317 На страната на Сърбия е и Гърция, която започва кам
пания срещу английския проект. Освен на Русия тя разчита и на
Франция. В Париж е изпратен специален меморандум с гръцките
искания, отхвърлящ идеята за автономия на Македония.
Русия отново оглавява антибългарската коалиция в между
народен план. Въпреки съюза си с Англия тя има свои интереси в
региона, които не допускат автономия на Македония. За да я осу
ети, на 13/26.03.1908 г. Русия обявява свой контрапроект. В него
се запазват широки правата на султана върху областта, запазва се
постът главен инспектор и то за срок от 7 години, чието уволне
ние не може да се осъществи без съгласието на Силите. Катего
рично се отхвърля идеята за генерал-губернатор, било той мюсюл
манин или християнин. Новото в руския проект е, че се прехвър
ля отговорността за реформите върху всички Велики сили, а не са
мо на Русия и Австро-Унгария. Инициативата на двамата цивилни
агенти се премахва и се замества с международна финансова ко
мисия със седалище в Солун. Разликата между двата проекта е, че
руският оставя, общо взето, администрацията в Македония турска,
а английският предвижда привличането преди всичко на предста-
413
Янко Гочев
вители на местното население.

На 24.03.1908 г. Ал. Изволски обявява в Думата, че Русия
отхвърля английския проект, защото назначаването на генерал-гу
бернатор на Македония е равносилно на разпокъсването на Осма
нската империя и откъсването на Македония от нея. Това според
руския външен министър е недопустимо посегателство върху
турския суверенитет и ще засили съпротивата на Турция срещу ре
формите. С такива дипломатически формулировки той прикрива
антибългарската политика на Николай II.
Англия остава изолирана и се съгласява да приеме руския
проект за основа за разширение на план за реформи при условие
главният инспектор да има повече права и да е по-малко зависим
от султана и повече от международната финансова комисия. Така
Русия, подкрепена от Австро-Унгария и Германия, налага нов ан-
тибългарски вариант на реформи, които удължават агонията на
турската власт в областта и обезбългаряването й. От балканските
държави Сърбия подкрепя Русия с резерви, че реформите трябва
да засегнат и земите, населени със сърби в Турция, т. нар. Стара
Яне Сандански сред членове на младотурския комитет, 1908
414
Сърбия. Крайно антибългарско и проруско е становището на Гър

ция Македония да се подели според националната принадлеж
ност на населението. Гърция отрича, че Македония е единна са
мостоятелна област, и продължава да твърди пред света, че е пре
димно гръцка земя, а българи в нея, доколкото ги има, въобще са
малцинство.
Всички Велики сили приемат руското предложение, без да
се съгласяват с английските поправки в него. Така Англия не успя
ва да тласне напред развитието на реформите в Македония по пъ
тя към автономията главно поради противодействието на новия
си съюзник Русия. Очевидно е, че Русия се съобразява със своите
имперски интереси и с претенциите на Сърбия и Гърция спрямо
Македония.
За да се изгладят различията между Русия и Англия, на 28-
29/9-10.06.1908 г. се провежда срещата между монарсите им Ни
колай II и Едуард VII в Ревал. Тя демонстрира сближението меж
ду двете империи, което трябва да помогне съществено за поддър
жане на световния мир и успокоението на Балканите. Постигнато
е "пълно съгласие по въпроса за положението в Македония".318 Ру
сия и Англия се споразумяват за реформи в областта. Новият
компромисен ревалски проект разширява правата на главния инс
пектор, който вече може самостоятелно от Цариград да назнача
ва чиновниците във вилаетите. Освен това се ограничават турски
те сили в Македония за сметка на европейските. По този начин е
постигната стъпка напред в утвърждаването на автономията на об
ластта. Русия като че ли отстъпва пред Англия. Всъщност Ал. Из-
волски е убеден, че новият проект няма да бъде наложен поради
силната съпротива на Германия, Австро-Унгария и Турция.
Ревалският проект така и не влиза в сила. Причината е
Младотурската революция през юли 1908 г., която възстановява
конституцията от 1876 г. и бележи края на реформената акция на
Силите.
Младотурската революция е изненада за България. Първата
реакция на Фердинанд и правителството на Ал. Малинов е в съз
вучие с международната практика. Султанът и Високата порта са
поздравени с възстановяването на конституцията. Княз и правите
лство заемат изчаквателно положение и чакат политическите ре
зултати от утвърждаването на конституционализма. В София съ-
415
Янко Гочев
жаляват, че превратът на младотурците осуетява най-сериозните

усилия на Великите сили - да се даде автономия на Македония.
Преценено е, че промяната в Цариград е удобен случай да се ус
кори акцията за обявяване на независимост. Счита се, че Турция,
ослабена и заета с вътрешни проблеми, не може ефективно да
противодейства. България е окуражена от това, че Младотурската
революция променя съотношението между Силите в Цариград.
Сега вече не Германия и Австро-Унгария, а Антантата, особено
Англия, получава надмощие. Новият велик везир Кямил паша се
счита в България и в Европа за англофил.
Младотурските блянове и брътвежи за възстановяване на
турската власт над България, Източна Румелия, Босна и Херцего
вина, Египет, Алжир, Тунис, Кипър, Крит стряскат българските
управници. Подготовката за обявяване на независимостта се уско
рява, след като младотурците се опитват да превърнат формални
те си права върху бившите турски провинции в реални. На
19.07/01.08.1908 г. в писмо до ген. Ст. Паприков българският дип
ломатически агент в Цариград Ив. Е. Гешов повдига този въпрос.
Той счита, че условията вече са назрели и акцията за независимост
става наложителна.114 На 6/19.08.1908 г. ген. Ст. Паприков пише
до княза: "Нашата най-близка цел трябва да бъде независимост
та".320 Два дни по-късно и министър-председателят Ал. Малинов
изпраща доклад до Фердинанд в подобен дух. България е улесне
на от промените в международната обстановка след младотурс-
кия преврат, защото те задълбочават разединението между Вели
ките сили. Условията да действат съгласувано срещу България за
защита на Берлинския договор са минимални. Фердинанд счита,
че България трябва да се опре като съюзник в акцията си на
Австро-Унгария, защото тя, за разлика от Русия, е изоставила вече
политиката си на защита на статуквото. През 1908 г. изтича 30-го-
дишният срок по чл. 25 от Берлинския договор на австро-унгарс-
ката окупация на турската провинция Босна и Херцеговина. Виена
подготвя вместо връщането й на Турция нейната анексия. Хабс-
бургите се борят не само да запазят разграбеното от Турция в Бер
лин, но и срещу плановете на Сърбия да стане "Пиемонт на Бал
каните" чрез обединение на южните славяни, вкл. чрез откъсване
на Босна и Херцеговина от австрийска власт. Счита се, че анекси
ята на тази област ще укрепи позициите на Австро-Унгария на
416
Балканите и ще попречи на сръбската (или по-точно панславист-

ка) експанзия в региона.
Българският стремеж към независимост отговаря на
австро-унгарските имперски планове за момента. Австро-Унгария
е склонна да подкрепи една евентуална българска акция, която би
облекчила задачата на империята по нарушаването на Берлинския
договор. Още през март 1908 г. Фердинанд се среща с А. Ерентал,
който намеква, че Австро-Унгария се готви за анексия на Босна и
Херцеговина и уверява България, че във Виена симпатизират на
стремежа й към независимост.
Фердинанд правилно преценява, че той и България ще спе
челят, ако се търси подкрепата на Австро-Унгария. След младоту-
рския преврат през август 1908 г. обаче решава да направи дипло
матически сондажи и сред другите Велики сили. Търси се подкре
пата от Антантата, чиито позиции в Цариград временно са по-сил
ни. На 17-18/30-31.08.1908 г. българският дипломатически агент в
Париж Д. Станчов се среща в Карлсбад с руския външен ми
нистър и поставя пред него въпроса, който интересува България.
Ал. Изволски е запознат с австро-унгарските планове спрямо Бос
на и Херцеговина и приема благосклонно по принцип идеята за
независимост, но съветва "търпеливо чакане", като Австро-Унга
рия първа трябва да наруши Берлинския договор.321
Всъщност Русия се интересува повече от Проливите, а не
толкова от идеята за независимост на България. Тя официално все
още е за запазване на статуквото, но Ал. Изволски тайно прогова
ря с Австро-Унгария за промени в статуквото в полза на Русия.
Той се бори през 1908 г. да отвори Проливите за руски военни ко
раби, тъй като по Берлинския договор това е недопустимо. Затова
Ал. Изволски не желае България, обявявайки независимостта си,
да създаде на Русия излишни усложнения и особено да й попречи
да отвори за своя военен флот Проливите.
България обаче не приема вече руските "съвети" като "запо
вед". Ал. Малинов телеграфира па княза след разговорите на Д.
Станчов с Ал. Изволски и предлага: '...Нека не се блазним от обе
щания, нека действаме!" 22
На 25.08.1908 г. Ал. Малинов пристига в имението на Фер
динанд в Карпатите, където той си почива, и се заема да го убеж
дава в необходимостта да се ускори акцията за независимост. В
417
Янко Гочев
спомените си Ал. Малинов поддържа тезата, че негова е заслугата

за успеха й, а не на Фердинанд. Според него князът се колебаел.
Всъщност това е неговият маниер тогава, когато предстои да взе
ме решение по въпроси с голяма отговорност. Той отдавна мечтае
да стане независим владетел и цар на България и само чака удоб
ния за това политически момент. През 1908 г. личните му инте
реси и интересите на България напълно се покриват. Затова одоб
рява акцията и дори възлага на Ал. Малинов да направи диплома
тически сондажи в Париж. Министър-председателят праща ведна
га телеграма на външния си министър ген. Ст. Паприков да задей
ства въпроса.
Събитията в Турция облекчават замислите на княза и пра
вителството. Повод за обявяване на българската независимост ста
ва "инцидентът Гешов", или още т. нар. "афера с пилафа" в Цариг
рад на 30.08./12.09.1908 г. На този ден турският външен министър
Тефик паша дава дипломатически прием и вечеря на дипломати
ческия корпус по случай рождения ден на султана. За първи път
Турция нарушава установената дотогава практика българският
дипломатически представител да бъде канен и да участва на по
добни прояви. Ив. Е. Гешов иска обяснение. Турците подчертават,
че България е васално княжество на империята и нейният предс
тавител в Цариград не е посланик на независима държава, а има
ранг на турски чиновник, който не може да участва в такива про
яви. В София обаче българските политици имат самочувствие, че
управляват фактически независима държава, и възприемат инци
дента като обида за България. Според ген. Ст. Паприков "начинът
да се покаже нашата зависимост е зле избран". В отговор Бълга
рия отзовава Ив. Е. Гешов. Турция прави същото със своя предс
тавител в София. Инцидентът влошава бързо българи-турските от
ношения. В София умело задържат ефекта от скандала, за да го
използват по-късно. Тефик паша усеща, че е сбъркал, и изказва съ
жаление за случилото се, като обвинява България, че от дребен
инцидент прави голям въпрос. За българите, които имат самочув
ствие през 1908 г. на независими господари на страната, демон
стративното пренебрежение на държавата им от друга държава е
наистина обида и голям инцидент.
Докато България и Турция заглаждат последиците от неп
риятния дипломатически инцидент, Австро-Унгария ускорява
418
подготовката за анексия на Босна и Херцеговина. За А. Ерентал се

оказва много важно да смекчи и елиминира руското противодей
ствие. При сондажите, които прави с Ал. Изволски, става ясно, че
той упорита защитава своето протеже Сърбия при евентуална
анексия на Босна и Херцеговина. Подкрепя го сръбският външен
министър Милованович, който по съвет от Петербург иска
Австро-Унгария да изтегли гарнизоните си от Новопазарския
санджак и да се откаже от правата си там.
На 2/15.09.1908 г. А. Ерентал и Ал. Изволски се срещат в
замъка Бухлау и сключват тайно споразумение. За руския външен
министър болният въпрос са Проливите. Той отново се опитва да
измени установения там режим, за да ги отвори за руския боен
флот. Всъщност това е жизненоважният за руската дипломация
проблем, а не въпросът за съдбата на босненските славяни.Берли
нският договор от 1878 г. е разпределил сферите на влияние на
двете империи в региона. Той е оставил Босна и Херцеговина под
австро-унгарска окупация с руско съгласие. Ал. Изволски се съоб
разява с това решение на Великите сили. Но в Бухлау от името на
императора той извършва отново предателство спрямо славяните,
защото се съгласява с австро-унгарската анексия на Босна и Херце
говина (БИХ). А. Ерентал пък се съгласява с руското становище
Проливите да се отворят, но при условие, че другите Велики си
ли също приемат да се измени техният режим, защото статутът
им е международен въпрос. Тайното споразумение е компромис
между позициите на двете империи. Ал. Изволски счита, че е пос
тигнал голяма дипломатическа победа. Всъщност е измамен от А.
Ерентал, който осигурява руското съгласие за анексията на БИХ.
Срещу това руският външен министър постига само условно съг
ласие на Австро-Унгария за изменение на режима на Проливите
и никакви твърди гаранции, че другите Велики сили ще подкре
пят Русия по този въпрос.
Резултатът от срещата в Бухлау е удар върху авторитета на
Русия, която се съгласява Австро-Унгария едностранно, т. е. без
международна конференция, да наруши Берлинския договор. Ос
вен това А. Ерентал умишлено пропуска да уточни в устните до
говорености с руския колега датата на бъдещата международна
конференция, която да изменя режима на Проливите. Това поз
волява на Австро-Унгария да изпревари с анексията си руските
419
Янко Гочев
дипломатически постъпки по този въпрос.

За нас е важно, че в Бухлау А. Ерентал успява да постигне
съгласието на Ал. Изволски България да обяви независимост. Ре
шението Гърция да присъедини Крит пряко не ни касае, но е свър
зано с цялата тази уговорена верига от дипломатически събития,
нарушаващи Берлинския договор. Всъщност А. Ерентал е решил
вече да подкрепи българската независимост, без да се съобразява с
Русия. Така счита, че ще спечели влияние в София, без да компен
сира Сърбия и Черна гора, както настоява Русия. А. Ерентал тър
си подкрепа и от Германия. Докладът на германския държавен
секретар по външните работи В. фон Шьон до канцлера Б. фон
Бюлов от 5.09.1908 г. дава подробности за австро-германските
тайни разговори по този въпрос. А. Ерентал уточнява, че целта на
правителството му е "пълното унищожаване на сръбското рево
люционно гнездо". Според австро-унгарския външен министър
"...Сърбия би могла да бъде присъединена към България, което ще
донесе на Австро-Унгария предимството да има за съсед държава
от твърди етнически граници. Фон Шьон не приема изцяло този
радикален австро-унгарски план, защото Германия "няма особени
интереси в Сърбия" и "не е особено безопасно създаването на раз
ширена (обединена - б. а.) България. Нито румънците и гърците,
нито вероятно турците биха приели това спокойно". Според А.
Ерентал обаче "...българите имали предпоставки да образуват ед
на спокойна и подредена държава, която в крайна сметка, въпре
ки всички расови връзки, ще образува вал срещу руско-славянско
то влияние".'23
Междувременно между България и Турция започва нов
конфликт. На 5.09.1908 г. избухва стачка на служителите от Из
точните железници. На българска територия тези железници се
състоят от линиите Белово- Любимец и Търново сеймен - Ямбол
с дължина общо 310 км. Източните железници са собственост на
Турция, но са експлоатирани от компанията на Източните желез
ници, в която преобладават австрийски капитали. Стачката обхва
ща и българските участъци. Това е опасно за България, защото от
една чужда компания, подчинена на Турция, зависи жп движение
в Южна България. При военна мобилизация това положение заст
рашава националната сигурност и отбраната на страната. Освен
това стачката нанася удар върху българската търговия. Опитът на
420
турските власти да установят реда по жп линията на "васалната

им" българска територия са оценени от правителството в София
като "явна провокация".324 То действа решително и на 6/19.09.1908
г. чрез БДЖ България поема обслужването на българския участък.
Български персонал завзема всички гари по него и движението е
възстановено. С акта от 6/19.09.1908 г. правителството безвъзврат
но поставя въпроса за българската независимост. Напоследък се
лансира тезата, че вдигането на стачката е провокирано от прави
телството чрез поставени от него лица.325 Каквито и да са фактите
в българската дипломация, надделява курсът на Ал. Малинов Ев
ропа да се постави пред свършен факт. На 9/.22.09.1908 г. бълга
рският участък на Източните железници става българска собстве
ност. Правителството обещава, че имуществените права на компа
нията ще бъдат запазени, и това е първата отстъпка, на която се
съгласява. По същото време Фердинанд е в Австро-Унгария и тай
но уговаря обявяването на независимостта.
На 10-11/23-24.09.1908 г. по време на тържеството за 60-го-
дишнината от управлението на император Франц Йосиф Ферди
нанд и княгиня Елеонора са посрещнати в Будапеща с почести ка
то независими владетели. Фердинанд е приет на аудиенция от
Франц Йосиф. За съдържанието на водените разговори между тях
не се знае. Повече информация има за срещата на Фердинанд с А.
Ерентал, който му съобщава за предстоящата анексия и го запоз
нава с основните точки от споразумението в Бухлау. На Ферди
нанд е препоръчано да не изпусне благоприятния момент, за да
постигне законните си желания. Писмено споразумение за общо
действие между Австро-Унгария и България няма. Но и двете
страни съгласуват действията си и се и се уговарят за съвместна ак
ция срещу Берлинския договор, като България първа трябва да на
руши чрез обявяване на своята независимост, а Австро-Унгария
трябва след нея да анексира БИХ. Въобще в плановете на Австро-
Унгария на България се отрежда важна роля. Тази роля е спома
гателна и отвличаща. България трябва да създаде прецедента за
нарушаване на договора, като парализира всяка евентуална акция
на Сърбия и Турция.
След срещите си с Франц Йосиф и А. Ерентал и постигна
тите уговорки Фердинанд вика при себе си Ал. Малинов и ми
нистъра на търговията и земеделието А. Ляпчев. Срещата се про-
421
Янко Гочев
вежда на 14-15/27-28.09.1908 г. Фердинанд се опасява, че завзема

нето на Източните железници може да лиши България от подк
репата на Австро-Унгария, на която той много разчита. Затова нас
тоява железниците да се върнат обратно на компанията собстве
ник. Избухва спор между княза и министрите му. Ал. Малинов
убеждава княза, че железниците трябва да останат български, и
това е безвъзвратно решение на кабинета. А. Ляпчев напълно оп
равдава действията на кабинета и в ясно и убедително изложение
защитава българските интереси. В крайна сметка министрите над
деляват. Фердинанд отстъпва, защото в промеждутъка на разгово
рите с Ал. Малинов и А. Ляпчев изтъргува временния неутрали
тет на Австро-Унгария по проблема с Източните железници сре
щу ангажимента първи да наруши Берлинския договор.
На тези срещи се обсъжда и въпросът кога да се обяви не
зависимостта. Фердинанд не уведомява министрите за разговори
те си с Франц Йосиф и А. Ерентал.Затова е принуден да слуша ка
тегоричните аргументи на Ал. Малинов в полза на акцията. Ми
нистър-председателят настоява да се насрочи дата и заявява, че ако
князът откаже да изпълни дълга си към България, правителството
ще подаде оставка.
Неяснотата у министрите за позицията на княза остава и
след като те се завръщат в София. Все пак правителството продъл
жава да залага на самостоятелна акция пред Европа и на
16/29.09.1908 г. то решава независимостта да бъде обявена 5 дни
по-късно.
Междувременно България е притисната от Русия да не
предприема тази акция. Когато А. Изволски подушва за прегово
рите на Фердинанд в Австро-Унгария, той отправя към страната
ни публично предупреждение ултиматум: "Ако България не стои
мирна и предприеме действия в съгласие и насърчение от нашите
противници, ние заявяваме, че при една война тя ще бъде оставе
на на собствения си риск и страх."326
След като се връща от Австро-Унгария, Ал. Малинов е пре
дупреден от дипломатическите представители на Русия и Англия
в София, които го съветват България да не създава нова криза на
Балканите. Ал. Малинов пренебрегва тези предупреждения и да
же руското предложение за подкрепа, ако България остави
Австро-Унгария първа да наруши договора. Той не вярва вече на
422
руските обещания. Ал. Малинов е окуражен от разединението

сред държавите от Антантата. Франция, за да отклони внимание
то на Силите от Мароко, където по това време възниква конф
ликтът й с Германия, чрез дипломатическия си агент в София М.
Палеолог поощрява българското правителство да избърза с обявя
ването на независимостта. Това е рядък случай на френска подк
репа за България за реализиране на националните искания, предп
риет с користна цел. Пречка за България остава все пак Русия, ко
ято до последно се опитва да я възпре от акцията. От 17/30.09 до
22.09/5.10.1908 г. в Париж се провеждат няколко срещи между
Ал. Изволски и Д. Станчов. Ал. Изволски отново предупреждава
Д. Стачов, че България ще направи голяма грешка, ако първа на
руши договора. Вероятно руските съвети са причина за колебани
ята на Фердинанд, който, въпреки уговорките от Будапеща, прие
ма датата 24.09.1908 г. за обявяване на независимост. Ясно е, че
той се страхува от последващите за България международни ус
ложнения. Правителството обаче е неотстъпчиво. Засипва го с те
леграми, в които иска акцията да не се отлага, и накрая постига ус
пех. На 20.09/3.10.1908 г. князът телеграфира от Австро-Унгария
на министрите да го чакат в Русе, където той ще пристигне с ях
тата си "Хан Крум". Целият кабинет се изнася в Русе, без да знае
намеренията на княза. Министрите вече са готови с текста на ос
тавките си, които смятат да поднесат, ако и този път Фердинанд
отсрочи акцията.
На 21.09.1908 г. Фердинанд пристига в Русе. На яхтата "Хан
Крум" се провежда специално съвещание. Ал. Малинов едва не
припада от радост, когато князът му заявява, че неочаквания за
двамата и за българския народ ден е дошъл - 22.09.1908 г., на кой
то "решението, което взехме в Карпатите, е време да турим в
изпълнение."327
На 22.09/5.10.1908 г. в старопрестолния Търново при тър
жествена обстановка, в историческата църква "Св. 40 мъченици",
с прочитането на специален манифест независимостта на Бълга
рия е обявена. Под звъна на църковните камбани и при тържест
вен артилерийски салют Търновският митрополит коронясва
Фердинанд като първия след 512 години български цар. Ферди
нанд приема царската титла в старата столица, с което демонстри
ра приемствеността в българската държавност. Титлата му е "цар
423
Янко Гочев
на българите", а не "цар на България", което пък означава, че не

зависимостта не е крайната цел на България, а само необходима
стъпка към бъдещето национално обединение.
След търновския акт Фердинанд изпраща телеграма до сул
тана, руския цар, до румънския крал, в която им съобщава за ста
налото и ги моли да признаят новия статут на България и негова
та титла. Телеграмата до султана е в смисъл, че обявяване на бъл
гарската независимост не е враждебен акт спрямо Турция, а, нап
ротив, премахва едно неопределено и неестествено положение и
с акта се създава основа за по-нормални отношения между двете
държави.
Вместо султана, на телеграмата отговаря великият везир,
Обявяване на Независимостта
424
който протестира енергично и решително. Турция изчаква обаче

Великите сили да определят отношението си към станалото в
Търново събитие, което поражда поредната криза на Балканите.
На 23.09.1908 г. Австро-Унгария анексира БИХ, а на 24.09.1908
Гърция присъединява остров Крит. Сърбия пък също търси ползи
за себе си и иска от Турция да възстанови Ипекската патриаршия.
Всъщност българският въпрос се оказва само част от т. нар. босне
нска криза, продължила 6 месеца и довела до нов сблъсък между
противоречивите интереси на Великите сили.
България е обявена единодушно за враг на мира и наруши
тел на договора. Тя става изкупителна жертва на Великите сили,
защото първа отхвърля наложеното от тях статукво в Берлин. До
ри Австро-Унгария се дистанцира от подкрепата си за България и
със съдействието на Германия поставя на дневен ред решаването
на жп въпрос. Франция, която поощрява българската акция, се
връща към старата си антибългарска линия и дори подкрепя про
тивника си в Европа - Германия, защото българската независимост
засяга силно икономическите й интереси в региона.
Най-гневна реакция срещу обявяването на българската не
зависимост е на Русия. Германският дипломатически представи
тел в София констатира: "Тя е най-неприятно засегната. Не само
по-ранните освободители не са били запитани, но "братлетата"
(българите - б. а.) са посмели да направят голямата крачка въпре
ки настоятелните възражения на г-н Сементовски (руския дипло
мат в София - б. а.), което е може би още по-болезнено".328
Руското неодобрение личи от официалните изявления на
ръководителите на руската дипломация. Ал. Изволски остро кри
тикува България. Обвинява я в съучастие с Австро-Унгария в "ата
ката на германизма срещу славянството (така в Петербург оценя
ват босненската анексия - б. а.) и заявява, че Русия ще бъде "адво
кат само на българския народ, а не на българските министри".329
Още по-краен от А. Изволски е неговият помощник Н. Ча-
риков, който е известен сърбофил. Пред германския посланик в
Петербург той обявява, че постъпката на България е "достоен за
съжаление акт на насилие, което е още по-осъдително, тъй като
Русия още преди това изрично е предупредила княза, че моментът
е възможно лошо избран".330
Следователно руското недоволство произтича от факта, че
425
Янко Гочев
България е съдействала на Австро-Унгария да се укрепи в западни

те части на полуострова, че е действала самостоятелно, без да се
съобразява с руските желания и предупреждения, и не на послед
но място от това, че от промените в статуквото Русия нищо не пе
чели.
Посланикът на Англия в Русия А. Никълсън много точно
констатира, че "...те (руските дипломати - б. а.) са недоволни от
България, която пренебрегва техния съвет и използва един бла
гоприятен момент, за да обяви своята независимост. Срещу сама
та независимост те нямат нищо против, но биха желали в удобен
момент сами да станат инициатори и вдъхновители на този акт, а
не както сега представят нещата австрийските комюникета, сякаш
това е станало със санкцията на Австрия".331
За подобна руска реакция много важна роля има позиция
та на руския император. В телеграмата, която Фердинанд изпраща
до Николай II, има опит да се поласкае самолюбието на руския
император, като се изказва признателността на България към Ру
сия за подарената през 1878 г. свобода. Изтъква се също така, че
актът на обявяване на независимостта е продължение на велико
то дело на Цар Освободител.
Самият Николай II е неприятно засегнат от българската не
зависимост. Вбесен е, че Фердинанд приема титлата "цар". Затова
нарича действията му "постъпка на мегаломан".332 Николай II смя
та тази титла за посегателство върху собствените му владетелски
правомощия. Руският император не е прав, защото не може да се
опре в критиката си срещу нея на традициите, които са на страна
та на България.Титлата „цар" е по-древна в България, отколкото в
Русия. Българските средновековни владетели я носят гордо от X
до XIV век. Затова, приемайки титлата "цар", Фердинанд демон
стрира привързаност към средновековните български традиции.
Коронацията му с тази титла е израз на държавническа политика
на приемственост. Така че не той е узурпаторът на титлата "цар",
а руските владетели. Друг е въпросът, че те смятат тази титла за
равностойна на император и оттук, когато Фердинанд я приема,
Николай II тълкува очевидно този акт като опит да се обсебят на
сила неговите претенции спрямо наследството на византийските
императори.
Естествено, възниква въпросът дали Николай II не познава
426
традициите, щом така яростно се обявява срещу новата титла на

българския владетел? Едва ли е така, след като самото самодържа-
вие се крепи на консерватизма на византийската държавна докт
рина. По-скоро личи личното раздразнение на руския император.
Може би наистина през 1908 г. той вижда във вече православна
славянска суверенна България опасен конкурент спрямо Цариград
и Проливите, която превръщайки се в най-силната балканска дър
жава, става противник на имперските интереси на Русия.
Руското обвинение, че България е станала "оръдие на
Австро-Унгария", е безпочвено. Австро-Унгария нотифицира Ве
ликите сили предварително за намеренията си да анексира БИХ.
Затова анексията й не е изненада. Всъщност, когато Русия отправя
необосновани упреци към България, че следва ходовете на
Австро-Унгария, тя много сръчно се опитва да снеме отговорност
та си за предателството, което за пореден път извършва спрямо
босненските славяни. Тайната сделка на Ал. Изволски в Бухлау
трябва да си прикрие, защото компрометира силно руската поли
тика на Балканите. Обвинявайки България, че е оръдие на Австро-
Унгария, Русия всъщност признава, че България е действала в за
щита на своите интереси. Русия разглежда споровете между бал
канските държави под друг ъгъл. Според нея те са само част от го
лемия сблъсък между германизма и славянството. България спо
ред Русия е извършила предателство спрямо славянството, като е
подкрепила Австро-Унгария. Русия никога обаче не обяснява на
България защо тя и Сърбия като славянски държави имат право да
водят своя национална политика, а България няма. Поради това
отношенията между България и Русия след търновския акт са сил
но обтегнати. От Петербург спрямо нас се сипят закани, а пред
сръбския агент в Лондон - Груич, на 13.10.1908 г. Ал. Изволски из
рича заплашителни за България думи: "По отношение на Бълга
рия тя повече загуби, отколкото спечели, понеже загуби симпати
ите и помощта на Русия, което ще почувства в бъдеще в своя вре
да. Зная, у вас се вярваше, че ние сме наклонени към българите и
че особено им благоприятстваме. Признавам, че едно време беше
така, и това се обясняваше, защото България беше наше творение
и защото вследствие на това ние бяхме задължени да й помагаме
в нейното развитие. Със своята постъпка сега, България ни освобо
ди от това задължение и тя ще има случай да почувства послед-
427
Янко Гочев
п \ \ \
ствията от това наше променено държание.
Нито една балканска държава не подкрепя българската не
зависимост. Всичките ни съседи още веднъж демонстрират, че са
противници на националните стремежи на българския народ. В
Сърбия след босненската анексия има нов изблик на шовинизъм.
Сръбските историци признават: "...масите искат война, изпаднали
в самоубийствена ярост". В Белград започват демонстрации с ло
зунги: "Долу Австро-Унгария и нейната съюзница България!"334.
Сърбия подава нота до Силите, в която иска възстановяване на ста
туквото или компенсации. Тя няма на кого да се опре освен на Ру
сия, от която се търси подкрепа. Депутати от руската Дума от своя
страна организират шумни просръбски манифестации пред
сръбската мисия в Петербург. В Белград оценяват българската не
зависимост като акт на предателство на България към славяните.
Така Русия, Сърбия и Черна гора заемат по българския въпрос
единна антибългарска позиция. Сърбия се опитва даже да спечели
Турция на своя страна. В Цариград пристига Ст. Новакович, кой
то предлага на турците съюз срещу Австро-Унгария с участието и
на Черна гора. Турция пък предлага на Сърбия договорът да е на
сочен срещу България, като при успешна война тя да бъде поделе
на между съюзниците. Преговорите за сръбско-турския съюз завъ
ршват с неуспех в края на 1908 г. Сърбия не успява да въвлече на
своя страна срещу Австро-Унгария балканските държави. Враж
дебно отношение към България заема и Румъния. Тя търси подк
репа от Германия и Австро-Унгария, за да си гарантира властта
над Добруджа срещу евентуални български аспирации. За Гърция
обявяването на българската независимост е голям удар, защото тя
окончателно губи всякакви претенции към бившата Източна Ру
мелия. И тя като Сърбия търси съюза на Турция срещу България.
Независимостта на България заплашва и "Гръцка" Македония. За
това Гърция лансира идеята да се окаже "помощ на нашите братя
мюсюлмани, за да се спрат българите на фронта в Македония".335
Турция отхвърля гръцкото предложение за съюз не от симпатии
към България, а от опасения да не ускори така разпадане на своя
та империя.
България отново, както по време на Съединението, попада
в изолация. Нито една велика сила не я подкрепя, а съседите ни
се обединяват срещу нас и дебнат удобен момент да заграбят но-
428
ви наши територии. Въпреки това кабинетът на Ал. Малинов пое

ма твърд курс на защита на българските интереси. Той отхвърля
обвиненията главно на Русия, че България служи на някоя велика
сила. Министър-председателят заявява: "В Търново, когато провъ
згласихме независимостта, бяхме само българи, а не слуги на
Австро-Унгария и предатели на славянството".336 Ал. Малинов
обявява, че "България е готова да изкупи с кръв, а не с пари неза
висимостта си".337 С други думи, позицията на България е, че връ
щане назад няма да има и дори с война ще защитава законното си
право на държавен суверенитет.
На 1/14.10.1908 г. тя изпраща нота ултиматум до Турция с
искане в срок до три дни да бъде призната българската независи
мост. Фердинанд обаче се опитва да смекчи твърдия тон на прави
телството, обявило вече и частична мобилизация, за да парира
евентуална турска
агресия. Под на
тиска на Франция,
която защитава
икономическите
си интереси в
Турция, на
1/14.10.1908 г. без
знание на прави
телството мо
нархът се обръща
с молба към
френския прези
дент да посредни
чи в полза на Бъл
гария, срещу кое
то обещава, че
България е готова
да заплати обез
щетение на Тур
ция. От името на
правителството
Фердинанд дори
заявява, че приз- А Аяпчев
429
Янко Гочев
нава правото на компенсация на Турция. С действията си мо

нархът не само не постига желаната френска подкрепа, но и вло
шава позициите на правителството, което не може да се откаже
от неговата инициатива като държавен глава.
Намесва се Русия, която веднага след известието за бълга
рския ултиматум, за да защити своите интереси в Турция, нареж
да обща мобилизация на своя флот, който на 14.10.1908 г. излиза
от базата си в Севастопол в открито море. Англия също реагира и
уплашена от евентуален руски десант в Босфора, праща към Про
ливите ескадра от базата си в Малта. Следва съвместен диплома
тически натиск на държавите от Антантата спрямо България. На
14.10.1908 г. те й връчват колективна нота, с която настояват в
срок от три дни да се прекрати частичната й мобилизация, Бълга
рия да обещае, че няма да взема никакви военни мерки и да изп
рати делегати в Турция за преговори. Нотата си е ултиматум и
правителството в София я приема, още повече че Германия и Ита
лия подкрепят нотата. Резервистите са демобилизирани и на
18.10.1908 г. в Цариград пристига министър А. Ляпчев за прегово
ри с Турция. Изходната позиция на А. Ляпчев е, че "свобода и не
зависимост с пари не се купуват".338 Преговорите се израждат в па
зарлъци, в които България чрез А. Ляпчев намира начин да изди
га и защитава своите искания. Срещу парична компенсация тя пос
тавя въпросите за Екзархията, намаляване на турските гарнизони
в Македония, свързване на българската жп мрежа с турската в Ма
кедония и отхвърляне на режима на капитулациите.
Турция иска изплащане на парична компенсация от 650
млн. златни франка, която е пет пъти по-голяма от годишния
бюджет на България тогава, а също и промяна на границата в ней
на полза, обезпечаване на правата на емигрантите и решаване на
вакъфския въпрос в България. Турция протака преговорите, защо-
то има външна подкрепа от Великите сили, чиито банки са с най-
много капиталовложения в нейната икономика и не желаят да ги
изгубят за сметка на България. На турска страна са Франция, Анг
лия, Германия и Австро-Унгария. Франция заема антибългарска
позиция. Притиска България и иска тя да изплати на Турция ру
мелийския дълг (130 000 лири, или 2 951 000 златни франка), с
които защитава своите интереси като главен кредитор на Турция.
А. Ляпчев също не отстъпва и следва инструкциите от Со-
430
фия да не се примирява с "откупването" на българския държавен

суверенитет. Според него "откупването" не е финансово невъз
можно, а обидно за българската национална чест. Указанията на
А. Малинов до него са: България е готова да плати само румелийс
кия дълг, като се приспаднат от него българските вземания от Тур
ция и изплащане компенсация на железниците, но "никакъв три-
бут, нито никаква част от турските дългове ние (българското пра
вителство - б. а.) няма да приемем под никакво условие".339 Нама
ляването на турските претенции на 125 млн. златни франка също
не решава споровете, защото А. Ляпчев се съгласява само Бълга
рия да заплати 82 млн. златни франка (40 млн. за независимостта
и другите турски претенции и 42 млн. за железниците), и то при
условие, че Великите сили съдействат за признаване на независи
мостта. Спънки върху хода на преговорите оказва Русия. От една
страна, съветва турците да са по-отстъпчиви, а от друга, под неин
натиск те настояват българският въпрос да се разгледа на бъдеща
конференция на Великите сили.340
Русия не успява да наложи на другите Сили своята идея за
конференция. По този въпрос Силите затъват в безплодни прего
вори, защото нито една от тях не е готова за радикална ревизия на
Източния въпрос. Същевременно Русия, Франция и Англия се
споразумяват помежду си, че ако България обяви война на Тур
ция, те ще я предотвратят чрез обща морска демонстрация. За Ру
сия главната цел е да се защитят сръбските, а не българските ин
тереси. Тя се заема да сближи Сърбия и България срещу Австро-
Унгария. "Царят (Николай II - б. а.) изказва големите си симпатии
за Сърбия" - телеграфира Н. Пашич, изпратен в Петербург в
извънредна мисия да търси помощ от Русия на 12.11.1908 г. до
МВнР на Сърбия. Според Н. Пашич "той съветва да сме спокойни,
защото нашето дело е справедливо... Само чрез една война ще бъ
де решен босна-херцеговинският въпрос...Русия няма да признае
анексията. Той одобрява едно споразумение с Турция и е недово
лен за това, че България се е отлъчила от славянството, ала той
вярва, че тя пак ще се възвърне".341
В същия дух, както на руския император, са и съветите на
Ал. Изволски към сръбските дипломати: "...трябва да се споразу
меете с България, в което ви даваме действителна поддръжка. Ние
не желаем вече голяма България. Такава идея у нас сега се счита
431
Янко Гочев
за заблуда. България ще има случай да почувства последствията,

загдето не е държала сметка за нашите желания. Не разбирам ва
шето възбуждане. Фактически вие нищо не губите, напротив, вие
печелите нашата подкрепа."342
Следователно Русия не само внушава сръбско-българското
сближение, но и показва основата му: отказ на България от наци
онално обединение за сметка на Сърбия, която да бъде компенси
рана за загубата на Босна и Херцеговина. Схемата на бъдещия бал
кански съюз вече е подготвена от Русия. Оттук си обясняваме ней
ните "пробългарските" жестове при уреждане на босненската кри
за. С тях Русия цели да привлече България в неизгодна за нея, но
изгодна за сръбските интереси в Македония славянска комбина
ция с антинемска насоченост.
Междувременно поради турската неотстъпчивост А. Ляп-
чев прекъсва преговорите в Цариград. Турция става все по-агре-
сивна, защото съсредоточава войски по границата и засилва бой
кота на български стоки, от които България понася икономически
загуби. Териториалните отстъпки, които иска от България Турция,
са част от антибългарската й кампания по това време.
На 9.12.1908 г. България изпраща нота до Великите сили, в
които оборва турските претенции, съгласява се да изплати 82
млн., при условие Великите сили да признаят българската незави
симост. В противен случай България обявява, че ще търси "други
средства", т. е. ще воюва за независимостта си.343
Последиците от българската нота са, че между Великите
сили започва борба за привличането на България и за овладяване
на конфликта й с Турция. Русия реагира първа. На 12.12.1908 г.
Ал. Изволски в реч в Думата се обявява за балкански съюз в име
то на запазването на мира в Европа. Следват руски дипломатичес
ки постъпки в София и Цариград за компромисно решаване на
финансовите спорове. Същите цели има и австро-германския
блок. "Австрия - препоръчва германският канцлер - трябва да се
споразумее с българите, и то в скоро време, преди те да бъдат
грабнати от руснаците."344 Австро-Унгария предпочита обаче пър
во да се споразумее с Турция. В началото на 1909 г. Турция приз
нава анексията на БИХ срещу само 2,5 млн. турски лири обезще
тение. При това гарантира на Австро-Унгария правото на най-об-
лагодетелствана нация в търговията и запазва капитулационните й
432
права. След това споразумение Турция насочва всички свои пре

тенции спрямо България, за да изтръгне от нея максимума. Така в
началото на 1909 г. българо-турските отношения отново се изост
рят. Турция иска териториални отстъпки в района на Свиленград
и съсредоточава войски по границата с България. Тя пък отговаря
с мобилизацията на 8-ма пехотна дивизия и отказва да приеме
поправка на границата под турски диктат. На 15.01.1909 г. Русия
се намесва и предлага колективни постъпки на Силите за спиране
на военните приготовления и за сключване на споразумение без
териториални изменения в границите. България отговаря с нота
до Великите сили от 16.01.1909 г., в която обвинява Турция, че
протака преговорите, бойкотира българските стоки и иска терито
риални поправки в своя полза. Отново се настоява за съдействие
за признаване на независимостта, за да не се стигне до "нарушава
не на мира на Балканите". В противен случай България обявява, че
няма да заплати и това, което е обещала.345 Ултиматумът е успе
шен на българската дипломация, защото предизвиква руското фи
нансово предложение от 17.01.1909 г. Това е сложна комбинация,
според която Турция се отказва от териториалните си претенции
към България. Русия опрощава 125 млн. златни франка от конт
рибуцията, която Турция й дължи от войната през 1877-1878 г. От
своя страна, България трябва да сключи заем с Русия от 82 млн.
златни франка при 4,75 % лихва и дълъг срок на погасяване. Така
Русия пряко се намесва в българо-турските спорове. Това е ловък
неин дипломатически ход, предприет в точно определен момент,
когато преговорите буксуват, а военните приготовления пораждат
реална опасност от балканска война. Русия не е готова за такъв
конфликт и с предложението си се опитва да го осуети. Поради
тези причини, а не от симпатии към България Русия предлага та
зи финансова комбинация. Освен това Русия следи с голямо вни
мание и много тревоги усилията на Австро-Унгария да сключи с
България военна конвенция и да я привлече като съюзник в бъде
щата война срещу Сърбия. Руското предложение от 17.01.1909 г.
парира активността на Виена в тази насока и цели също осуетява
не сключването на такава конвенция, предвиждаща според австро-
унгарските предложения поддръжка за българското разширение в
Македония и дори подкрепа за връщане на Пиротско към Бълга
рия. Очевидно е, че Русия бди за сръбските интереси на Балкани-
433
Янко Гочев
те и внимава много да не би с българска помощ Австро-Унгария

да постигне пълната й дипломатическа изолация. Затова дори с
цената на финансови жертви Русия се намесва и "помага" на Бъл
гария да уреди окончателно независимостта си. Руска ненамеса в
този момент означава неизгодни за Русия геополитически измене
ния на Балканите.
Франция и Англия подкрепят нейните предложения. Съ
щото прави и Италия заради противоречието си с Австро-Унга
рия. Германия и Австро-Унгария обаче отхвърлят руската комби
нация. Германският посланик в Цариград в доклада си от
3.02.1909 г. разкрива много точно руските цели: "...Русия иска чрез
спасяването на България от една тежка криза да си спечели за вто
ри път (заради "Освобождението" от 1878 г. - б. а.) нейната благо
дарност и същевременно чрез задължението от 82 млн. франка да
има в ръцете си едно ефикасно средство за натиск върху Бълга
рия".346 В Австро-Унгария руското предложение е оценено като
политически ход с далечна цел да помогне на Русия да извоюва
хегемонията на Балканския полуостров. Австро-Унгария разбира,
че зад финансовия жест на Русия стоят имперските цели: "Русия
иска с пари да си купи влияние и сила на полуострова, за да може
да задоволява своите стремежи към Дарданелите".347
Следователно не от хуманност и сантименталност Русия
предлага услугите си. Зад "щедростта" на "Освободителката" се
крият користни и експанзионистични интереси, целящи връщане
то на руското влияние в България, предотвратяване на влизането
й в Тройния съюз и привличането й на страната на Антантата с ог
лед предстоящата война.
Разсекретените след 1917 г. документи от тайните руски
царски архиви доказват, че Русия не отпуска пари даром, а само с
точно определена политическа цел и това е неизменна нейна
практика. Такъв е случаят и през 1909 г. и той съответства на фи
нансово-политическата практика на империята. За русофилския
печат обаче предложението на Ал. Изволски е спасителен жест и
братска помощ, която измъква България от финансовото робство
на западноевропейските банкери.348
Българското правителство веднага приема руското предло
жение, което е по-изгодно от предложенията на френски и анг
лийски банки, които са готови да дадат 100 млн. заем срещу спе-
43 4
циални гаранции или финансов контрол.

За да провери на практика готовността на Русия да подкре
пи България, Фердинанд използва смъртта на великия княз Вл.
Александрович, който е чичо на Николай II и негов роднина по
съребрена линия, и на 8/21.02.1909 г. пристига на посещение в
Петербург. Николай II и Ал. Изволски решават да го приемат и
да продължат линията за спечелването на България, защото Гер
мания и Австро-Унгария вече поставят условия за признаване на
българската независимост срещу компенсации в полза на Турция
и на железниците. В Петербург Фердинанд е приет с "царски по
чести". Това е сигнал пред Европа, че Русия счита признаването на
българската независимост за предстоящо. Близкият до правител
ството руски вестник "Новое время" обобщава руската позиция
през февруари 1909 г. по българския въпрос: "След като въпросът
за независимостта на България е вече неотменимо решен, на Ру
сия не й остава сега нищо друго, освен да признае официално дър
жавната независимост на България, като приветства държавния
глава на страната като независим владетел, а не като васал... Бъл
гария, която е получила своята автономия от ръцете на Русия,
трябва да получи и първото официално признание на нейната
държавна независимост от Русия."349
Пред Великите сили обаче Русия демонстрира различно
поведение спрямо това, което показва пред Фердинанд. За да не я
обвинят, че едностранно нарушава вече нарушения Берлински до
говор, обявява, че признаването на царската титла на българския
владетел е обикновен акт на учтивост.
На 3/16.03.1909 г. в Петербург Ал. Изволски и турският
външен министър Рифат паша подписват протокол, с който Тур
ция приема руските финансови условия. Срещу признаването на
българската независимост Русия опрощава на Турция 125 млн. во
енно обезщетение. От тях 40 млн. са за румелийския данък, 40
млн. за стойността на собствеността и правото на експлоатация на
Източните железници, 43 млн. за турски държавни имоти в Кня
жеството и 2 млн. за жп линия Белово-Вакарел.Останалите спор
ни въпроси между България и Турция трябва да се решат в преки
преговори.350
България не е доволна от текста на споразумението, защо
то преценява, че някои негови клаузи са неясно формулирани и
435
Янко Гочев
поради това опасни за българските интереси. Решено е да се иска

от Русия то да бъде изменено. София протестира срещу сумата 43
млн. за турските държавни имоти, каквито в България няма, сре
щу решението да се изплаща румелийският дълг от деня на обя
вяване на независимостта до окончателното й признаване и срещу
точното определяне каква част от сумата 40 млн. трябва да се да
де на Турция и на компанията на Източните железници. Вместо
съдействие от Русия Ал. Изволски категорично се обявява срещу
промените в споразумението.
На 17.03.1909 г. България пак изпраща А. Ляпчев в Цариг
рад, за да уговори детайлите на финансовата операция. Паралел
но с неговата мисия в Петербург заминават министрите Ст. Пап-
риков и Ив. Салабашев.
Преговорите в Петербург и Цариград протичат на фона на
кулминацията в развитието на босненската криза. През март 1909
г. Австро-Унгария обявява частична мобилизация и притиска рус
кото протеже Сърбия, която все още не желае да приеме босне
нската анексия. В ултимативен тон Австро-Унгария иска от Сър
бия да я признае. На австро-унгарска страна е и Германия, която
й дава писмени уверения, че ако Русия се намеси с войски, за да
защити Сърбия, тя ще й обяви война. Освен това Германия изпра
ща ултиматум до Русия, с който иска тя да признае анексията. Ру
сия не е готова да отговори на решителните германски действия,
нито пък да воюва заради Сърбия на Балканите. Затова на
22.03.1909 г. тя унизително приема германските искания. Съгла
сява се безусловно с отмяната на чл. 25 от Берлинския договор,
признава босненската анексия и принуждава Сърбия да се откаже
от исканията си за компенсация. Този акт основателно е преценен
в Русия като голям провал - т. нар. "дипломатическа Цушима (по
името на пролива, където през 1905 г. японският флот разбива
руския - б. а.). Последица от него е и дипломатическото пораже
ние на Сърбия, която на 31.03.1909 г. също капитулира, обявява,
че не желае война, отказва се от териториални компенсации и
признава анексията на БИХ. Това е много тежък удар за Сърбия,
която с мъка приема окончателната загуба на земи, за които има
вековни исторически и етнически претенции. Ал. Изволски пък
счита, че е постигнал голяма победа, след като е спасил Сърбия от
неминуема австрийска окупация. Всъщност лично той претърпява
436
дипломатическото фиаско, което му струва постът външен ми

нистър.
Развръзката на босненската криза се отразява на преговори
те, които води България. Австро-германският съюз и Антантата
отново пряко се сблъскват. Антантата се опитва да привлече Бъл
гария, а Австро-Унгария и Германия - Турция.
На 1.04.1909 г. руският посланик в Париж Ал. Нелидов
отправя писмо до външния министър Ал. Изволски, в което фор
мулира бъдещите насоки на руската политика на Балканите и Ев
ропа. Според него: "...необходимо е за нас да се свържем още по
плътно с Франция и Англия с оглед да се противопоставим на бъ
дещите прониквания на Германия и Австрия на Балканите. Не е
задължително подобно противопоставяне да доведе във всеки слу
чай до военен конфликт с Тройния съюз. Така както Австрия,
подкрепена от Германия, концентрира своите бойни сили срещу
Сърбия, без да се вслушва в справедливите искания на Европа, та
ка и ние можем в съгласие с Франция и Англия, след като възста
новим военната си сила, да принудим в удобния момент Австрия
да се откаже от балканските си планове и да възстанови на сега
победените сърби тяхната свобода на действие... По този начин
ние ще можем да намалим неблагоприятното за нас впечатление,
създадено от провала на политиката ни, и по този начин бихме ус
пели в освобождаването на родствените нам балкански държави
от австро-германското влияние".351
Последвалият ход на събитията показва, че руското прави
телство възприема позицията на Ал. Нелидов. От писмото му се
вижда, че в него въобще не се говори за България, а от балкански
те държави са посочени само две - Австро-Унгария и Сърбия, ко
ето означава, че през 1909 г. България заема доста по-задно място
в балканските планове на Русия. За нея балкански приоритет е
Сърбия и България трябва да се съобразява с това. Руският натиск
за сближение със Сърбия се разглежда като сериозна опасност от
България. Повечето български министри уверяват австро-унгарс-
кия дипломатически представител в София граф Турн, че бълга
рското правителство няма да се откаже от правото на самоопре
деление и ще защитава българските интереси пред руските домог-
вания, особено в случай, че Русия се опита да превърне България
в свой сателит. Най-категоричен през 1909 г. е военният министър
437
Янко Гочев
ген. Д. Николаев, който обявява пред австро-унгарския военен ата

ше, че няма да остане на служба, ако види българското правител
ство подчинено на Русия. Всъщност точно в периода на босненс
ката криза България спечелва от решителния си отказ да се обвър
же изцяло с Австро-Унгария или с Русия. Вследствие на тази "по
литика на махалото" българската независимост е призната. Отно
во успешно се прилага тактиката на ултиматумите. На 3.04.1909 г.
ген. Ст. Паприков заявява на Ал. Изволски, че положението е ве
че нетърпимо и всеки момент България може да обяви мобилиза
ция. Българският външен министър иска: "Или Турция незабавно
да даде съгласието си, или ако тя откаже или даде уклончив отго
вор, то Русия, Франция и Англия да признаят независимостта не
зависимо от Турция. Ако трите сили не могат да се решат да приз
наят независимостта, то България ще мобилизира армията, ще да
де на Турция 24 часа срок и ще почне война веднага. В Македония
ще има въстание. Решението е безвъзвратно."352
Ген. Ст. Паприков дори шантажира Ал. Изволски с въз
можност за пряко споразумение с компанията, като Германия и
Австро-Унгария ще признаят българската независимост. Острото
предупреждение засяга пряко страховете на руската дипломация.
Особено опасна за нея е заплахата за въстание в Македония. Русия
капитулира и се съгласуват с Англия и Франция общи постъпки в
Цариград в полза на България. С енергичен натиск върху Турция
на посланиците на Антантата позициите ни в преговорите се по
добряват и на 6/19.01.1909 г. А. Ляпчев и Рифат паша подписват
споразумението, уреждащо независимостта в присъствието на
посланиците на Антантата, нарочно поканени от наша страна ка
то гаранти за изпълнението му. В девет точки са уредени спорни
те двустранни въпроси. Турция заявява, че "признава новото поли
тическо положение на България".353
На 6/19.04.1909 г. в Петербург се подписва българо-руската
финансова сделка. България сключва заем с Руската държавна бан
ка на стойност 82 млн. лева за 75 г. срок с 4,5% лихва, без никак
ви гаранции или контрол. Сумата 82 млн. е одобрена на око и с
лека ръка от А. Ляпчев с цел да се спечелят руските симпатии и е
оспорена от финансовия министър Ив.Салабашев,който изчисля
ва ,че обезщетението, което България трябва да плати за железни
ците и независимостта, е 50 310 334 лв. Правителството приема
438
обаче сумата, определена от А. Ляпчев. Ив. Салабашев успява са

мо да разсрочи изплащането на заема. Преговорите в Русия не са
толкова лесни за нас. Русия обявява, че иска изплащането на ста
рия дълг на България от 27 млн., датиращ от окупацията на Из
точна Румелия. Предявяването му е неприятна изненада за бълга
рите. Те смятат, че Александър II е опростил този дълг. В действи
телност опростил е само лихвите по този дълг.
В българската историография господства тезата, че това е
най-изгодният заем, сключен от България. Заемът наистина има
някои особености: дълъг срок на изплащане, сравнително ниска
лихва, няма гаранции или залагане на държавни приходи. Но
всички тези икономически условия трябва да се оценяват с оглед
политическото им значение. Заемът с Русия от 1909 г. има преди
всичко политическа стойност, защото урежда признаването на
българската независимост. България се задължава финансово към
Русия не за първи път. Сумата от 82 млн. е допустима за тогаваш
ните й финансови възможности. По-опасна е обаче създадената от
Русия практика, според която дълговете на България към нас се
използват като финансов лост и средство за политически натиск
тогава, когато в София започват да водят по независима политика.
По заема от 1909 г. България изплаща частично само два анюите-
та, или общо 11,33 млн. златни лева.354 Останалата част от дълга
не е изплатена поради болшевишката революция, свалила от
власт през 1917 г. самодържавието. Съветската власт анулира взе
манията на руския царизъм.
На 7.04.1909 г. Русия първа от държавите от Антантата
признава независимостта на България. Три дни по-късно това пра
вят Англия, Франция и Италия, а Германия и Австро-Унгария чак
на 16.04.1909 г., но само "на доверие" поради неудовлетворените
си искания за Източните железници и недоволство от посредни
чеството на Антантата в уреждането на спора. Финансовото уреж
дане на въпросите, породени от обявяването на българската неза
висимост, приключва окончателно през лятото на 1909 г. чрез
споразумение с дружеството, експлоатиращо Източните железни
ци, и самата компания, чиято собственост са те.
По-нататък от 1910 г . до 1913 г. България сключва със Си
лите консулски съдебни конвенции и договори за екстрадиция,
чрез които и формално е прекратен капитулационният режим по
439
Янко Гочев
Берлинския договор.
Обявяването и защитата на независимостта е финал в бор
бата на българския народ за национален суверенитет. Това е наци
онално дело, самостоятелен акт на българската дипломация,
извършена без одобрението на Русия и въпреки противодействие
то й. Независимостта утвърждава Съединението, което окончател
но и юридически е закрепено. С кураж, сила и достойнство Бъл
гария побеждава в борбата си за държавен суверенитет. Къде с
отстъпки, къде с ултиматум, тя успява да преодолее съпротивата
на всички Велики сили. Правото на самостоятелност е окончател
но извоювано. Успехът е резултат от сполучлива външнополити
ческа стратегия, гъвкава тактика и всички ефективни възможнос
ти за извличане на изгоди за България. Извоювана е равнопостав-
ност в международните отношения, последиците от които са го
леми и дълготрайни. Освободени са големи непроизводствени
разходи по обслужването на турския държавен дълг и румелийс
кия дълг. Ликвидирани са най-неизгодните за България условия и
методи за проникване на чуждия капитал. Укрепва и монархичес
кият институт, и "личният режим" на Фердинанд. От 1911 г. с из
мененията на конституцията от V ВНС България става царство, а
Фердинанд - цар.
Свободна България става независима и това издига между
народния й авторитет. Оттук нататък тя разполага с всички въз
можности и ресурси на една суверенна държава, за да търси реше
ние на националния си проблем.
Каква е равносметката в отношенията между България и
Русия в периода 1894-1909 г., т. е. от падането на Стамболов от
власт до обявяването и защитата на независимостта? Фердинанд
сваля от власт Стамболов в името на своите династически интере
си и главно с цел помирение с Русия. Това е "условието, без кое
то не може", за да бъде признат за княз. През 1895 г., пак в име
то на това т. нар. помирение, Фердинанд и новото русофилско
правителство на К. Стоилов елиминират окончателно и физичес
ки унищожават Стамболов. Той не само е убит, но преди това мо
рално съсипан, обруган, оплют, а накрая дори гробът му осквер-
нен и взривен. Така русофилите считат, че ще заличат "грешното"
минало на България да върви срещу Русия, т.е. да отстоява своите
интереси. Убийството на Стамболов улеснява задачата на Ферди-
440
нанд и К. Стоилов и през 1896 г. след дълги и мъчителни прего

вори помирението е постигнато. Всъщност не българските жерт
ви и усилия, а промяната в тактиката на Русия осигуряват помире
нието. Русия открива и Русия закрива българската криза? Причи
ната е избухналата Източна криза (1894-1898), която повишава це
ната на България. Въпросът за съдбата на Проливите отново заста
ва на дневен ред и Русия спешно се нуждае от нормални отноше
ния с България, за да я използва за изпълнение на своите имперс
ки амбиции. Затова Русия признава Фердинанд, защото стре
межът й е да го използва и превърне в послушно свое оръдие. По
мирението не прави Фердинанд независим. Ако при Стамболов
България е самостоятелна спрямо Русия с непризнат княз, при К.
Стоилов България е зависима от Русия с признат княз. Правител
ството на К. Стоилов вкарва отново България в опасната за нея ру-
софилска схема, според която чрез отстъпки пред Русия тя тряб
ва да бъде спечелена отново като съюзник. К. Стоилов допуска
грешка, защото не преценява, че руската политика на Балканите
има вековни имперски цели и не зависи от политиката на бълга
рските правителства. Затова след помирението К. Стоилов се
сблъсква с хладната и сдържана политика по българския национа
лен въпрос. Разминаването между българските национални инте
реси и руските имперски цели води до това, че в благоприятните
условия на Източната криза К. Стоилов реализира от мащабната
си външнополитическа програма твърде малко придобивки за
България. Русия се обявява срещу реформи в Турция, срещу бера-
тите за българските владици в Македония, срещу екзархийския
ферман, т. е. за вдигане на схизмата по удобна за гърците рецеп
та, в подкрепа на сръбската пропаганда, а накрая и срещу револю
ционните борби на българите. Единственият реален успех на пра
вителството на К. Стоилов е постигнат без руска подкрепа. Това
са три берата за Битоля, Дебър и Струмица и седем търговски
агентства. Успехът е голям, но не бива да се преувеличава, защото
тъкмо с руска подкрепа през 1897 г. възниква Фирмилиановият
въпрос. Така концепцията на К. Стоилов за умереното русофил-
ство, т. е. съюз с Русия при зачитане на българските интереси, е
силно разколебана и самият министър-председател признава през
1897 г. , че е разочарован от руската политика. Концепцията
продължава обаче да се прилага до края на управлението на На-
441
Янко Гочев
родната партия през 1899 г.

През периода на януари 1899 до януари 1901 г. се сменят
на власт в България два радославистки и два служебни кабинета.
Фердинанд е вече главният фактор във формирането и структури
рането на кабинетите. За него Русия е основен съюзник и лични
ят режим му позволява да прави проруска политика с кабинети от
русофоби. Радослависткият режим е периодът, когато национа
лизмът като концепция поне на партийна основа деградира. Вода
чите му Д. Петков и В. Радославов дори публично се отказват от
антируското си минало. Русия малко се интересува от деклараци
ите им, защото следва нова стратегия спрямо България. Вече не
партиите, а Фердинанд е стожерът на влиянието й в страната. Ру
сия вече не си позволява намеса в българските вътрешни работи,
но следи процесите в Княжеството и когато разкаяли се русофи-
ли като В. Радославов се опитват да поемат пряко управлението,
както през 1900 г., тя не допуска това. Краят на радославовския
режим до голяма степен е предопределен от това, че той си поз
волява нещо недопустимо за Русия - да подкрепя борбата на
ВМОК на Б. Сарафов за радикализация на македонския въпрос.
От 1901 г. до 1903 г. в България управляват два русофилс-
ки кабинета - на П. Каравелов и Ст. Данев. Това е период на спе
циални отношения между България и Русия. Първият успява да
следва умерен русофилски курс, но вторият изпълнява формула
та на крайното русофилство: "Ний политика с Русия не правим!".
Кабинетът на Ст. Данев нанася най-тежките поражения върху
българските национални интереси. Обезличаването на българска
та дипломация под натиска на Русия води до серия български не
успехи. По националния въпрос Ст. Данев е "руско оръдие". Сти
га се до един странен парадокс. Когато в София управляват край
ни русофили, политиката на Петербург не става българофилска.
Спрямо Македония и Одринско руската политика е крайно ан-
тибългарска. Съобразявайки се с нея, Ст. Данев капитулира пред
Русия и се отказва да води фактически собствена национална по
литика. Срещу финансова стабилизация и негарантирани рефор
ми той се съгласява да бъде решен в полза на Сърбия Фирмилиа-
новият въпрос и да се разтурят и забранят македонските комите
ти през 1903 г. Така с допуснатия духовен дележ на Македония
"руското оръдие" Ст. Данев подготвя и политическото й разпрост-
442
раняване.
След русофилските кабинети на П. Каравелов и Ст. Данев
управлението на стамболовистите в периода 1903-1908 г. показва,
че България може да се развива самостоятелно без едностранно
външнополитическо обвързване с Русия. Кабинетът на ген. Р. Пет
ров, Д. Петков и П. Гудев водят по-гъвкава външна политика, ко
ято за първи път не е с антируска насоченост. Те разработват и ус
пешно прилагат най-подходящата схема в отношенията с Русия.
Според нея, без да се жертват българските национални интереси,
трябва да се водят искрени и сърдечни отношения с "Освободи
телката". Слабостта на Русия след поражението й в руско-японс
ката война (1904-1905 г.) позволява на стамболовистите да прило
жат този курс. Същевременно те констатират трайната руска неза-
интересуваност да се придвижи напред в наш интерес решението
на македонския въпрос. Реформената акция в Македония след
1903 г., която Русия официално подкрепя, запазва статуквото в
Турция и води до масово обезбългаряване на областта вследствие
на необявената война на турци, гърци и сърби срещу всичко бъл
гарско.
В крайна сметка с политиката си на умерен национализъм
стамболовистите подготвят условията за обявяване на българската
независимост. Акцията е осъществена през 1908 г. от Фердинанд
и правителството на ДП, начело с Ал. Малинов, без одобрението
на Русия и въпреки противодействието й. Последицата е нова кри
за в двустранните отношения. Правителството обаче възприема
твърд курс в защита на обявената независимост. За Русия главен
приоритет е спасяването на сръбските интереси в анексирането от
Австро-Унгария на БИХ. Затова кризата около българската неза
висимост минава под знака на босненския въпрос, по който Русия
търпи унизително дипломатическо поражение. За да не изгуби
влиянието си в България, за да я спечели за бъдещите си планове
и да помогне на Сърбия, Русия се намесва като посредник в бъл
гаро-турските финансови преговори и успява да наложи сравни
телно изгодно за България финансово споразумение. Резултатът е,
че България защитава независимостта си и не позволява установя
ване на руска зависимост над нея.
443
Янко Гочев
БЕЛЕЖ КИ:
1. Николова В., "Народната партия и буржоазната де

мокрация". С., 1986, с. 18
2. Бурбулон Р., Цит. съч., с. 270-271
3. Даскалов Д., "Политически убийства", с. 31
4. Писма на Ст. Стамболов до Фердинанд, 22-
23.05.1894 г.
5. В. "Свободно слово" - 21.05.1894 г.
6. НБКМ -БИА - ф. 15, а. е. 1879, л. 27-28
7. Пак там,ф.153, ф. е. 3, л. 21-22
8. Дневницина VIII ОНС - I ред. сесия 1894 г., кн. 1
9. Пак там
10. Пак там
11. Ризов Д., Разлагающа се и възраждающа се Бълга
рия, С.,1894 г„ с.,107-109
12. Фон Мах Р., Из българските бурни времена...", с. 33
13. Лисицата и лъвът, т. I, С., 1994 г., с. 170-171
14. Дневник Лансдорф В., 1931 г., с. 3-31
15. Авантюрите...", с. 221-222
16. Стоянович П., Между Дунав и Нева, С.,1999, с. 51
17. Пак там
18. Пак там
19. Панайотов Ив., Цит. съч., с. 216-217
20. Дневник В. Лансдорф - Красньш архив, т. 46/3/, с. 8-9
21. Пак там
22. Пинчович П., Цит. съч., с. 213-214
23. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 754, л. 5
24. НБКМ - БИА -ф. 19, а. е. 1379, л. 42-45
25. Попов Р., България и Русия (1894-1898 г.), Политичес
ки отношения, С., 1985 г. цит.
26. Дневник В. Лансдорф, цит..., с. 11-12
27. Пак там, с. 14
28. НБКМ БИА, ф. 14, а. е.117, л. 45-48
444
29. Галчев И., "Бълг. просвета в Солунския вилает", цит., с. 75

30. Дневници на VIII ОНС, I ред. сесия, кн. 2, 1895 г., с. 746
32. Татишчев С., Из прошлого русской дипломатии, 1890
г., с. 502-503
33. Дамянов С., Френско-бълг. дипломатически отношения
след падането на Стамболов..., с. 226
34. Стоянович П., "Между Дунав и Нева", с. 67
35. Пак там, с. 62
36. Дневник на екзарх Йосиф, т. 2, с. 208
37. Дневник на К. Стоилов, Цит., 1.06.1895 г.
38. Стоянович П., "Между Дунав и Нева", с.,71
39. Предатели и предателства, С.,1993 г., с.,109
40. Фердинанд лисицата, с. 177
41. Пак там
42. Беровски А., "Корона и кръв", ч. 2, с. 369
43. Биман А., Цит., с.198
44. Р. фон Мах, с. 37-40
45. Пак там, с. 40
47. Р. фон Мах, с. 43-44
48. Дневник на К. Стоилов, Цит., с. 205
49. Биман А., Цит. сьч., с. 212
50. Беровски А., "Корона и Кръв, ч.П, цит., с. 411
51. Биман А., Цит. съч., с. 217
52. Писмо на Стамболов до А. Биман, 26.06.1895 г.
53. В. "Мир", бр. 118 и бр.119, 1 и 2.07.1895 г.
54. Р. фон Мах, Цит., с. 49
55. 50-те най-големи атентата в бълг. история, Цит., с. 109
56. Маринов Д., "Ст. Стамболов и новейшата ни история",
т. 5, с. 590
58. Писмо на Бурбулон до майка му - В: 3. Маркова, граф
Г. дьо Бурблон, Бълг. дневници, С., 1995 г., с. 284-285
59. Фердинанд лисицата, Цит., с. 184
445
Янко Гочев
61. Биман А., Цит., с. 217

63. Пак там, с. 187
64. Пак там, с. 185
65. Биман А., Цит., с. 212
66. Р. фон Мах, Цит.
67. Дневник на К. Стоилов, т. 2, с. 216
68. Констант. Ст., Цит., с. 183-184
69. Пак там, с. 176
71. Пак там, с. 84
72. Беровски А., "Корона и кръв", ч.П, с. 426
73. Р. фон Мах, Цит., с. 88-90
74. Р. фон Мах, Цит., с. 92-94
75. Биман А., Цит., с. 213
77. Пак там
78. АВПР, Ф. Канцелария 1895 г., д. 110, л. 268-273
79. В. "Мир, N° 173/14.11.1895 г.
80. Дневник на В. Лансдорф, М., 1991 г., с. 229-231
81. Лисицата и лъвът... с. 189
82. НБКМ-БИА, ф. 273, а. е. 13, л. 66. Т. Теодоров до К.
Стоилов, 3.07.1895 г.
83. Мартиненко А., "Руско-българските отношения", 1894-
1902 г„ Киев,1967, с. 50-51
84. Бурбулон Р., Дневник, 30.07.1895 г., с. 221
85. Пак там, Цит., с. 268
86. ЦДИА, ф. 600, а. е. 73, л. 13-15, Дневник на К. Стои
лов,10.07.1895 г.
87. ЦДИА, ф. 600, on. 1, а. е. 1066, л. 5
88. Дневник на К.Стоилов, Цит., 04.07.1895 г.
89. Дневник на В. Лансдорф, с. 239
90. Дневник на К.Стоилов, т. 2, с. 221-222
91. НБИМ-БИА, ф. 220, а. е. 67, л. 2
92. Мадол X., Цит. съч., с. 221
93. Дневник на К. Стоилов, 10.07.1895 г., В: ЦДИА, ф. 600,
446
оп. 1,а. е. 73, л. 14-15

94. Пак там, 19.10.1895 г„ В: ЦДИА, ф. 600, а. е. 73, л. 18-22
95. В. "Мир", бр. 167, 31.10.1895 г.
96. ЦДИА, ф. 600, on. 1, а. е. 73, л. 23
97. Дневник на В. Лансдорф, М., 1991 г., с. 308-309
98. Писмо на Фердинанд до Н. Геров, 27.10.1895 г., В: Ли
сицата и лъвът, т. 1, с. 199
99. Йоцов Д., Цит. съч., с. 306-307
100. Бурбулон Р., с. 302, Писмо до майка му, 9.02.1896 г.
102. Бурбулон Р., Цит. съч., с. 306-307
103. Пак там
104. Дневник на К.Стоилов, 23.01.1896, В: ЦДИА, ф. 600,
on. 1, а. е. 76, л. 22-24
106. Киняпина Н., Цит., с. 121
108. Раковски Кр., "Русия на Изток", С., 1995, с. 45
109. Стоянович П., "Между Дунав и Нева", Цит., с. 139,
Доклад на барон Каличе от 16.04.1896 г.
110. Бурбулон Р., Цит., с. 313
111. Дневник на К.Стоилов, с. 284
113. Попов Р., Цит. съч., с. 193-195
114. Пак там
115. Пак там
Изволски А., Спомени, М., 1989 г., с. 168-169
116. Вите С , т. 2, 1960 г., с. 111-113, Кинягина Н., Балкани
и Проливи... с. 184
117. Вите С., Спомени, т.1, М., 1960, с. 100
118. Хвостов В., Проблеми захвата Босфора в 90-те г. XIX
в., с. 116
119. Йоцов Д., Цит. съч., с. 54
120. Пак там
121. Красньш архив, т. 47-48, с. 55-60
122. Пак там
123. Вите С , Спомени, т. 2, Цит.
447
Янко Гочев
124. Пак там, с. 99

125. Хвостов П., Цит. съч., с. 37
126. Красньш архив, т. 47-48, с. 67
127. Вите С., Спомени, т. 2, с. 99
128. АВПРИ, ф. 138, Секретньш архив, оп. 467, д. №
440/459, л. 2-18
129. Киняпина Н., "Балкани и Проливи...", Цит.
130. Хвостов В., Красньш архив, т. 6 (61), 1933 г., с. 136
131. Игнатиев А., Цит. съч., с. 54
132. АВПРИ, ф. Канцелярия 1896, д. 169, л. 332
134. В. "Новое время", 7.02.1897 г.
135. Пак там, 29.03.1897 г.
136. АВПРИ, ф. Секретньш архив министра, оп. 467, л.
156/161, 11.03.1897 г„ л. 20
137. Красньш архив, т. 6/61/, 1933 г. Записка МИД от 1898
г„ с. 137
138. История на арменския народ, С., 1998 г., с. 223
139. Раковски Кр., "Русия на Изток...", Цит., с. 160
140. Пак там, с. 162
141. Пак там, с. 163
142. Пак там
143. Пак там, с. 166
144. В. "Новое время", 29.03.1897 г.
145. Раковски Кр., "Русия на Изток...", Цит., с. 171
146. Пак там, с. 170
147. Дневник на екзарх Йосиф, св. V, л. 66 - л. 37, В: ЦДИА,
ф. 176, on. 1, а. е. 862
148. А. Мартиненко, Цит. съч., с. 123
149. Дневник на К.Стоилов, 11.02.1896 г., В: ЦДИА ,ф. 600,
on. 1, а. е. 74, л. 26-27
150. Дюлгерова Н., "Руски щрихи...", с. 163
151. Дневник на екзарх Йосиф, св. VI, л. 14-16
151. Палоташ Е., Цит. съч., с. 177-178
153. Стоянович П., "Между Дунав и Нева...", с. 166
154. НБКМ - БИА, ф. 14, а. е. 2097, л. 68-71
448

156. Мартиненко А., Цит. сьч., с. 123
158. Стоилов К., Дневник..., 27.04.1896 г.
159. Попов Р., Македония в българо-сръбските отноше
ния..., с. 79-102
161. История на дипломацията, с. 239
162. Пак там
163. Архив на К. Стоилов, д. 1629 от 28.02.1897 г., В:
ЦДИА
164. Дюлгерова Н., Българският национален въпрос в поли
тиката на Русия и Австро-Унгария, 1894-1903 г., С.1994 г., с. 33-36
165. АВПРИ, ф. Политархив, 1897, д. 1299, 205, 16-16/об.
166. НБКМ - БИА, ф. 13, on. 1, а. е. 16, л. 183
167. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 1070, л. 159
168. Пак там, а. е. 1073, л. 471
169. Панайотов Ф., "Животът и смъртта на Кр. Раковски",
Цит., с. 114
170. Раковски Кр., "Русия на Изток", Цит.
171. "Работнически вестник", 1898 г.
173. Пак там, с. 179
174. Мартиненко А., Цит., с. 218
175. П. Баткин до М. Муравьов, 19.01.1899 г., В: АВПРИ, ф.
151, оп. 482, д. 1308, л. 9
176. Пак там, л. 19
177. Пак там, л. 58
178. ЦДИА, кмф 09, инв. № 187/15, ч. 1, АВПР, ф. Канце
лария д. Ns 96, л. 287-288
179. Димитров С , Манчев Кр., "История на балк. народи",
т. 2, с. 249
180. Палангурски М., Цит. съч., с. 48
181. Пак там, с. 49
182. АВПРИ, ф. 151, оп. 482, д. 1209, л. 175-176
183. Програма на буржоазните и дребнобуржоазните пар-
449
Янко Гочев
тии (1879-1918), С , 1992 г„ с. 374

184. В. България, бр. 1 от 1.01.1898 г.
185. Пак там
186. Ерусалимски А., Цит., с. 625-626
187. Красньш архив, т. 18, 1926 г.
188. Пак там
189. ЦГВИА, ф. 165, on. 1, д. 602, л. 34
190. Пак там
191. Палангурски М., Цит. сьч., с. 83
192. Пак там
193. АВПРИ, ф. 151, оп. 482, д. 1310, л. 181-183
195. АВПРИ, Ю. Бахметиев до граф М. Муравьов,
23.12.1899 г.
196. Мартиненко А., Цит. сьч., с. 285
197. АВПРИ, ф. 151, оп. 482, д. 1310, л. 335
199. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 1501, л. 1-18
200. Мемоар на ВМОК от 1901 г., Цит.
201. Пак там
202. Елдъров С., Тайните офицерски братства, с. 58
203. Палангурски М., с. 27
204. Хабсбургският орел на Балканите, Цит., с. 87
205. НБКМ - БИА, ф. 224, а. е. 25, л. 106
206. Дневник на XII ОНС I ред. сесия, 1903 г.
207. Пак там, с. 322
209. Палангурски М., Цит., с. 30
210. АВПРИ, ф. 151, оп. 482, д. 1313, л. 32
211. Работнически вестник, бр. 25/16.02.1901 г.
212. АВПРИ, ф. 151, оп. 482, д. 1313, л. 44
213. Пак там, л. 80
215. АВПРИ, д. 1313, л. 91
216. Пак там, л. 185
217. Кънчов В., Цит.
450
218. Пак там, с. 38

220. АВПРИ, ф. 151, оп. 482, д. 1316, л. 150
221. Пак там
222. Пак там, д. 1318, л. 29
223. Лисицата и лъвът, Цит., с. 263
224. ЦГВИА, ф. 165, on. 1, д. 761, л. 25
225. Радославов В., "България и световната криза", с.27
226. Пак там, с.55
227. Пак там, с.162
229. АВПРИ, ф. 151, оп. 482, д. 1316, л. 32-42, 45-47
230. Пак там, л. 51
231. Пак там, ф. ПА, д. 2273, л. 350-351
232. Църковен архив, т.Ш, с. 295 и с. 298
233. Пак там, с. 285
234. АВПРИ, л. 88
235. Вечев Д., Реформите в Европейска Турция и руско-
българските отношения, Във: "Векове", 1980 г., № 2, с. 20
236. АВПРИ, ф. Канцелария, оп. 470, д. 110, л. 80 Църко
вен архив, т.Ш, с. 301-302
237. Пак там, 293
239. Пак там, с.206
240. Дневник на екзарх Йосиф, с.522-523
241. Търновската конституция
242. НБКМ - БИА, ф. 15, а. е. 1808, л. 27-31
243. АВПРИ, ф. Канцелария, д. 23, л. 139-140
244. ЦДИА, ф. ЗК, оп. 8, а. е. 300, л. 24
245. ЦДИА, ф. 420К, оп. 2, а. е. 1591
246. Заветът на митрополит М. Кусев, Цит., с. 122
247. ЦДИА, ф. 420К, оп. 2, а. е. 1591
248. НА БАН, ф. 144К, on. 1, а. е. 422, л. 58
249. Пак там, л. 59, 61
250. ЦДИА, ф. 791К, on. 1, а. е. 11, л. 121
251. Пак там, ф. 420К, оп. 2, а. е. 1788, л. 108
451
Янко Гочев
253. Райнов Б., Черти от живота и дейността на дядо Мето

дий - Във: Илюстрация Илинден, кн. 42, 1932 г., с. 13
255. "Църковен вестник", N5 1-2, 1923 г.
256. Величков П., "Страсти и скандали в царска България",
с. 155
257. Грънчаров Ст., "България по прага", с. 215
258. В. "Вечерна поща", л. 449, 2.09.1902 г.
259. "Работнически вестик", бр. 50, 11.09.1902 г.
260. Благоев Д., Съч. т. 8, с. 539-540
261. ЦГВИА, ф. 400, д. 111, л. 1-46. Записка на ген. А. Ку-
ропаткин 10.10.1902 г.
263. АВПРИ, ф. Канцелария, оп. 470, 1902 г.
264. Пак там, ф. 151, оп. 482, д. 1316, л. 275
265. Мишев Р., "Австро-Унгария...", с. 111
266. Палангурски М., Цит. съч., с. 279
267. АВПРИ, ф. 151, оп. 4872, д. 1316, л. 33
268. Пак там, ф. 151, оп. 482, д. 1318, л. 8-9
269. Пак там, л. 49
270. В. "Нов век", бр. 592, 7.05.1903 г.
271. АВПРИ, ф. Канцелария, оп. 470, 1903 г., д. 110, л. 80
272. Пак там, д. 25, л. 50
273. Мемоар на ВМОРО, цит.
274. АВПРИ, ф. Канцелария, оп. 470, д. 111, л. 80
275. Дюлгерова Н., Цит., с. 220
276. Божинов В., Цит., с. 209
277. ЦДИА, ф.ЗО, 8, а. е. 444, л. 27-31
278. Дюлгерова Н., "Българският национален въпрос...", с. 150
279. Йоцов Д., Цит., с. 133
280. История на българската дипломациця, С.,1994 г., Цит.,
с. 320
281. В. "Петербургски ведомости", 31.03 и 2.04.1904 г.
282. "Църковен вестник", 13.02.1904 г.
283. Пак там, 16.04.1904 г.
284. Пак там, 13.02.1904 г.
452
285. Благоев Д., Цит. съч., т. 14, с. 136 и т. 20, с. 60

286. Благоев Д., "Принос към историята на социализма в
България", С.,1949 г. с. 83
287. Панайотов Ф., "Животът и смъртта на Кр. Раковски", с. 124
288. Благоев Д., Съч., т. 12, с. 314-315
289. Пак там, т. 13, с. 562
290. Стенографски дневници на XIII ОНС, II ред. сесия, VI
заседание, 29.10.1904 г.
291. Пак там, XI заседание, 4.11.1904 г.
292. НБКМ - БИА, ф. 14, а. е. 3061, л. 41
293. В. "Нов век", бр. 84, 2.03.1905
294. Петрова С. Р., Спомени, с. 54
296. Хесапчиев X., Спомени, 1993 г., Цит.
297. Пак там, с.224
298. АВПРИ, ф. Славянский стол, д. 8260, л. 17-28
299. Пак там, д. 8322, л. 19
300. Стоименов Н., Цит. съч., с. 28 - В: България и Русия
през XX в., С , 2000 г.
302. Пак там, с. 333
303. Пак там, с. 334
304. Пак там
305. Генов Г., "Политическа и дипломатическа история на
България", т. XIX, с. 52
306. Пак там, с. 53
307. Пак там, с. 55
308. Пак там, с. 63
310. Минчев М., "Сръбските ламтежи за българските земи",
С , 1917
311. Генов Г. "Политическа и дипломатическа история...", с. 78
312. Пак там, с. 76
313. Пак там, с. 113
314. Йоцов Д., Циттт., с.159
315. Пак там, с. 158-159
453
Янко Гочев
316. Пак там, с. 160-161

317. Димитров Ст., Манчев Кр., "История на балканските
народи", т. 2, с. 283
319. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 15, л. 150
320. Пак там, Тайният кабинет, к. 3-5, ч.Ш.1908 г.
321. Пак там
322. Документи за обявяване независимостта на България,
С. 1968 г„ с. 32
323. Залезът на Стара Европа, Сборник документи, с. 80
324. Малинов Ал., "Спомени...", с. 75-76
325. Колев В., Завземането на източните железници през
1908 г., В: История, 1998 г., N° 4-5, с. 1-4
326. Станев Н., Цит. съч., с. 155
327. Малинов Ал., Спомени, Цит., с. 83
328. Документи за обявяване на независимостта на Бълга
рия, G, 1968 г., с. 157
329. ЦДИА, ф. 476, оп. 2, а. е. 171, л. 109
330. Документи..., С , 1968, с. 153
331. Залезът на Стара Европа, Сборник документи, с. 81-82
332. Фердинанд лисицата, с. 255
333. Радославов В., "България и световната криза", С. 1993
г., Цит., с. 25
334. Грънчаров Ст., Цит. съч., с. 414
335. История на балканските държави, Цит., с. 302
336. Малинов А., Спомени, Цит., с. 72
337. Пак там
338. Божинов В., Цит., с. 67
339. Пак там, с. 68
340. Обявяването на независимостта на България, с. 235
341. Радославов В., "България и световната криза", Цит., с.
25-26
342. Пак там, с. 25
344. Пак там, с. 396
345. Пак там, с. 397
346. Обявяване на независимостта на България, с. 330
454
347. В. "Искра", бр. 15, 1.03.1909 .

348. В. "Ден", 24.01.1909 г.
349. Обявяване на независимостта на България, с. 333
351. Залезът на Стара Европа, с. 84-85
352. Марков Г., "Светът през XX в.", 2000 г., с. 48
353. Кесяков Б., "Принос към дипломатическата история
на България" 1878-1905 г„ т.1, С , 1925 г., с. 29-33
354. Обявяване на независимостта на България, Цит.
455
Янко Гочев
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
II част
С там болов........5 стр.

(1887-1894 г.)
ГЛАВА V I ......... 191 стр.

София, 2006

Gochev Rus Imp2

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Gochev Rus Imp2

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

g РУСК АТА И М П Е Р И Я

ГЛАВА V I ......... 191 стр.

"Русия срещу България при управлението на Ст. Стамболов"

Отношенията между Русия и България са най-дискутираната тема

зационната политика на държавника Ст. Стамболов. Това обясня­

гария - главния й съ­

осъди идването на Фердинанд в България, но противодействието

изолация и открито изразява недоволството си от отказа на Гер­

надпартиен водач и вожд на целия народ. До 1890 г. либералите

оналист и постепенно из­

та старото си русофилство. За русофилите и всички национални

тази насока. "Никакви думи не могат изказа моята радост - споде­

В сблъсъка между двете силни личности - едната, макар и

Откъсването на България от Русия, изборът на Фердинанд

на Фердинанд, с който се излага на риск бъдещето на България.

вижда олицетворението на суверенитета на възродена България.

лаят да продадат Отечеството на чужденци."19

критикува цялата руска политика, самия вътрешен политически

ние да въведе ред в себе си - доказателството е Македония.

ва мерки на правителството, защото се включват в разгрома на че­

нейното влияние в България, което е възможно да се осъществи

отказ от всякаква намеса в България. Единодушието им по бълга­

хопътна армия, която да атакува Русия през Галиция, а Италия да

сандър III ясно и категорично разбира от кайзер Вилхем I и Бис-

ществи тайната мисия, защото е запознат с българския въпрос,

но да се изкаже против узурпатора (Фердинанд - б. а. ) и негови­

информация за работата си. В Одеса успява да склони към един­

Въобще на Др. Цанков е отредено голямо внимание и в

войната завършва Константиновското военно училище и Петербу-

лство в София с мисия с разузнавателна и организационна цел.

2. Правителството кани руски императорски комисар (не

ки Русия обвинява българските офицери, че масово не са подкре­

противник, който винаги ще обърква плановете на руските тайни

председателя му А. Кривцов. Доказателството за това е писмото

Хартвиг за въстание, след като защитава личния доклад на своя

чета, начело с емигранта Дражев, която трябва да нахлуе от Од­

уличава и доказва заговорническата дейност на граф. Н. Игнатиев

върху правителството на Русия въобще ще продължи да пада от­

да започне първа война, защото се страхува от реакцията на Гер­

намеса във вътрешните работи на България, което е голяма побе­

да ни и "пред цивилизована Европа, да запазят мира, тишината и

борът на принц Фердинанд не е още потвърден от султана и "по­

лов, който на 22.02.1888 г. възобновява издаването на в. "Търновс­

ворниците, защото Русия счита, че въстанието в Македония е

рат подходящия обект. Това е участъкът при Чукур чифлик по жп

Влизайки в преговори с нея, Стамболов се стреми да уста­

шенията между двете държави не могат да се възобновят. Лицата,

на, кризата окончателно ще се реши. С тайна мисия в Чехия за

Най-спорният момент при преговорите с Русия през 1888

лучава писмен документ, който да злепостави Русия в България и

рия. Руските протести са по-големи от турските. Руските диплома­

1888 г. Фердинанд приема благословията на католическия епис­

фия с полицейски конвой. Насила са натоварени на един файтон

която защитава интересите на православните". Заключението на

От началото на 1889 г. ръководителите на руската дипло­

ки княз, но не само една.112

в които попада Българската църква, и за преследванията на свеще­

рите между императора и Др. Цанков.119

ху руско-българските отношения през 1889 г.

тибългарска, защото в името на вековната си цел - овладяване на

ка пропаганда в Македония. Русия натоварва министър Н. Пашич

препраща приложено споразумението, а заедно с него и "заявле­

условия за възстановяване на отношенията и поне 3000 франка на

можност разрешението на настоящата българска криза"132, което

зационната политика на държавника Ст. Стамболов. Това обясня

гария - главния й съ

изолация и открито изразява недоволството си от отказа на Гер

оналист и постепенно из

тази насока. "Никакви думи не могат изказа моята радост - споде

ва мерки на правителството, защото се включват в разгрома на че

отказ от всякаква намеса в България. Единодушието им по бълга

но да се изкаже против узурпатора (Фердинанд - б. а. ) и негови

информация за работата си. В Одеса успява да склони към един

ки Русия обвинява българските офицери, че масово не са подкре

чета, начело с емигранта Дражев, която трябва да нахлуе от Од

върху правителството на Русия въобще ще продължи да пада от

да започне първа война, защото се страхува от реакцията на Гер

намеса във вътрешните работи на България, което е голяма побе

борът на принц Фердинанд не е още потвърден от султана и "по

лов, който на 22.02.1888 г. възобновява издаването на в. "Търновс

Влизайки в преговори с нея, Стамболов се стреми да уста

рия. Руските протести са по-големи от турските. Руските диплома

1888 г. Фердинанд приема благословията на католическия епис

От началото на 1889 г. ръководителите на руската дипло

в които попада Българската църква, и за преследванията на свеще

препраща приложено споразумението, а заедно с него и "заявле

рането на заема и демонстрациите във Виена в полза на "незакон

С други думи, Стамболов отхвърля дискусии по предложе

ния трябва да помогнат да се закрепи на българския престол. Из

балканските държави българите крият в себе си елемент на създа

ди лошо финансово състояние. България опровергава руските лъ

е и каквото и да е, без изключение, за България и нейната незави

провеждането на българската национална политика, и всички об

я заменя с "политика на разума", защото за пръв път надраства раз

губерния (доказана в заговора) я принуждават да се отърве от "ед

превръщайки ги във фактически равностойни партньори в между

ното мнозинство. От останалите 25 души 20 са противници на ре

добре Татишчев, ако съ

тересите си. По-нататък С. Татишчев формулира условията за по

Изложената от С. Татишчев теза не е негова лична пози

да управлява бившата Източна Румелия. Така тя се оказва един

те на Русия..."224 Дават му и срок: най-късно до свикване на Народ

Якобсон", която започва през 1891 г. и има развитие и в следва

ко поданство и иска и получава от Стамболов българско подан

Франция оказва на българската делегация, дошла в Европа да тър

кува в своите вестници лъжливи новини и да се бърка във вътреш

френският печат отправят остри нападки срещу България. Нари

диш на нови трудности в бъдеще. Русия обаче трябва да продъл

уверяваше, че ако българите вземат участие в тая афера, Македо

ре в Цариград и от турците, и от европейците. Всичко това го пра

отмъщение за смъртта на брат си Денчо и К. Паница и политичес

спряла да се занимава с България. Това е лъжа, защото фактите ка

на убийството на Г. Вълкович. На 25.03.1892 г. Ив. Дражев е арес