Балканските войни (1912-1913)

В условията на глобалния Източен въпрос през ХIХ в.

балканските държави се възстановяват само върху части от
своята етническа територия. В пределите на Османската
империя остава голяма част от техните сънародници.
Въпросът за националното обединение се превръща в
определящ фактор във външната политика на балканските
страни. Българските интереси са насочени към Македония и
Одринско. Сърбия има етнически основания за земите на
север и запад от Шар планина. Милиони гърци живеят извън
държавата си по Малоазийското и Беломорското крайбрежие,
по Егейските острови и Крит. Същевременно в отношението
на балканските държави към европейските части на Турция
съществуват и силни шовенистични амбиции.
 Балканския съюз
Независимо от многото противоречия между България и нейните съседи те са обединени от
обстоятелството, че никоя от тях не разполага с необходимия потенциал да постигне самостоятелно
националното си обединение. Опитите за борба с Турция със собствени сили завършват без успех.
Това са и основополагащите предпоставки за създаването на Балканския съюз и за последвалата от
него Балканска война (1912-1913 г.).
След Берлинския конгрес от 1878 г. се очертават две основни тенденции за разрешаването на
българския национален въпрос. Първата от тях се изразява в продължаване на революционните
борби от епохата на Възраждането за отхвърляне на османското владичество. Нейни основни прояви
са Креснеско-Разложкото въстание (1878-1879 г.), Съединението на Източна Румелия с Княжество
България (1885 г.), действията на ВМОРО и ВМОК, Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.).
Единствената успешна стъпка в развитието на тази тенденция е Съединението. Втората тенденция
намира израз в мирната тактика за постигане на националното обединение.
Неуспехите в развитието на тези две тенденции карат българските политици да търсят военно
решение на националния въпрос. След поражението на Илинденско-Преображенското въстание
българското обществено мнение постепенно се ориентира към идеята, че войната с Турция е
единствено възможният изход. Фактическата подготовка на България за война започва
правителството на Народнолибералната партия (1903-1908 г.). То осъществява структурни реформи в
армията и отделя огромни средства за нейното превъоръжаване. През 1908 г. България провъзгласява
своята независимост от Турция и освен че повишава международния си авторитет, получава правото
да обявава война и да сключва мир. Българските управници обаче ясно съзнават, че страната няма
нужните ресурси да завърши успешно една война с Турция.
Ето защо българската политика насочва усилията си към създаване на съюз с другите заинтересувани
от война с Турция балкански държави – Сърбия, Гърция и Черна гора. Те също приемат тази идея.
До началото на ХХ в. обаче създаването на подобен съюз е практически неосъществимо поради
позицията на Великите сили. Двете най-заинтересувани от тях за положението на Балканите – Русия
и Австро-Унгария, водени от своите глобални интереси, ревниво бранят статуквото в Европейския
югоизток.
Ала в началото на ХХ в. Великите сили, бдещи върху цялостта на Османската империя,
вече не са единни. Двете новосформирани военнополитически групировки: Антантата
(Англия, Русия и Франция) и Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) стоят
на прага на световен военен конфликт. Централните сили (Германия и Австро-Унгария),
заложили в Турция икономически и политически интереси, бранят ненарушимостта на
нейните граници. Обратно, интересите на страните от Антантата им диктуват да
подкрепят създаването на Балканки съюз, който да изолира Германия и Австро-Унгария.
С оглед на тази международна обстановка цар Фердинанд (1887-1918 г.) изгражда
политическата стратегия на България за война с Турция, а именно създаването на
Балкански съюз под егидата на Русия. През 1910 г. цар Фердинанд и министър-
председателят Александър Малинов посещават Русия, където се водят преговори за
сключване на българо-сръбски съюз. Александър Малинов обаче твърдо отстоява
позицията за неделимост на Македония и защитава старата формула за нейната
автомония като начална стъпка към присъединяването й към България. Това противоречи
на сръбските претенции към Македония и в крайна сметка сондажите се провалят.
На 16 март 1911 г. на власт в България идва ново коалиционно правителство. То е
съставено от две русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната. Министър-
председател става председателят на Народната партия Иван Гешов, а председател на
народното събрание – лидерът на Прогресивнолибералната партия д-р Стоян Данев.
Българските политици разчитат именно на Русия за защита на българската кауза в
проточилите се преговори със Сърбия. Руският външен министър Сергей Сазонов
подтиква българското и сръбското правителство към ускорено изграждане на Балкански
съюз. Преговорите със Сърбия са възстановени през есента на 1911 г. На 29 февруари (13
март) 1912 г. е подписан българо-сръбски “Договор за приятелство и съюз”. Към този
документ има и “Тайно приложение”. През май 1912 г. е сключена и военна конвенция
между страните. Според тези документи България и Сърбия се задължават да действат
единно в случай на нападение от страна на Турция или някоя велика сила (визира се
Австро-Унгария). България се ангажира с 200 000, а Сърбия с 150 000 войници. Договорът
уточнява и придобивките на двете държави при евентуална успешна война срещу Турция.
Българо-сръбските договорености са груба грешка на българската дипломация. За първи
път България се съгласява Македония да бъде разделена. Освен това цар Фердинанд и
правителството не се съобразяват и не договарят със Сърбия три много важни
въпроса: претенциите на Гърция към Солун, протичащото в момента албанско
освободително движение и принципите, върху които руският император трябва да изпълни
своята роля на арбитър. На 16 май 1912 г. България прави втората стъпка към
изграждането на Балканския съюз. Подписаният “Договор за отбранителен съюз” с Гърция
обаче е и втората стратегическа грешка на българската дипломация. В документа изобщо
не се поставя въпросът за разпределението на евентуално отвоюваните от Турция земи.
Към вече оформения Балкански съюз на 15 август 1912 г. с устна декларация се
присъединява и Черна гора. Направени са опити и за привличане на Румъния. Букурещ
обаче отказва да се присъедини към Балканския съюз, като се съобразява с позициите на
Централните сили. Балканският съюз е изграден върху основата на двустранните договори
между България и другите участници. Общо споразумение между четирите страни не се
подписва. Сърбия, Гърция и Черна гора не сключват помежду си никакви допълнителни
споразумения.
Тези недостатъци в структурата на Балканския съюз – в организационен, политически и
военностратегически план – недвусмислено показват, че той е едно нетрайно, временно
междудържавно обединение. То е родено преди всичко от реалната потребност бързо да се
изгради общ фронт срещу Османската империя. Балканският съюз не предлага обаче
устойчиви и взаимноприемливи формули за решаването на национално-териториалните
проблеми в Европейския югоизток. В него са стаени разногласия и временно приглушени
вражди, които могат да бъдат взривени във всеки конфликтен момент.
През лятото на 1912 г. Балканския съюз е вече готов за военна акция. Същевременно Русия
и съюзниците й в Антантата, покровителствали създаването на Балканския съюз, не бързат
да му придадат нападателна насоченост, защото един военен сблъсък в Югоизточна Европа
може да доведе до световна война, за която Съглашението още не е готово.
Противоречията между Великите сили обаче не им позволяват да предприемат ефикасни
съвместни действия. В това балканските държави виждат своя шанс да действат свободно.
 Първа балканска война
► По предварителна уговорка на 17 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват
обща мобилизизация. На 26 септември Черна гора скъсва дипломатическите си
отношения с Турция и й обявява война. Съюзниците изпращат нота до Високата порта, в
която настояват християнското население в Турция да получи “пълна политическа
автономия”. Цариград я отхвърля и на 3 октомври обявява, че се намира в състояние на
война с балканските държави. На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват
война на Турция. Според плана България действа в Източна Тракия срещу основните
турски сили и двете крепости Одрин и Лозенград. Сърбия действа на по-слабо
защитеното Македонско направление. Гърция напредва на север към Солун и трябва да
обсади и превземе силната турска крепост Янина в Епир, а гръцкият флот да блокира
Дарданелите и да превземе турските острови в Егейско море. Черна гора действа в
Косово и Новопазарския санджак и трябва да обсади силната крепост Шкодра в северна
Албания.
От съюзническата армия най-многобройна е българската войска – близо 600 000 войници.
Тя е организирана в три армии, начело на които стоят съответно: на I-ва армия – ген.
Васил Кутинчев; на II-ра – ген. Николай Иванов и на III-та – ген. Радко Димитриев.
Бежанците от Македония и Одринско сформират подготвеното за бойни действия
Македоно-Одринско опълчение, съставено от близо 15 хил. бойци. Командването му се
поема от запасния генерал Никола Генев. Други бежанци създават няколко десетки
доброволчески чети, които прекосяват границата за бойни действия в тила на
противника. Заедно с местните чети на ВМОРО, с новосъздадените милиционерски отряди
и дружини, те развиват по-късно изключителна въоръжена активност.
 Турската
армия
отстъпва в
безредие
към
Чаталджа,
ноември
1912 г.

Български войници на улица в

Лозенград след превземането на
града в Първата Балканска война,
октомври-ноември 1912 г.

Генерал-лейтенант
Никола Иванов,
командващ Втора
българска армия, в
своя щаб
Придворният фотограф на Цар
Фердинанд Георг Волц - вляво, и
български авиатор преди полет на
борда на разузнавателен аероплан
(Фарман 7) , Одрин 1912 г.
► На 11 октомври 1912 г. войските на обединените под общото командване на ген. Р.
Димитриев Първа и Трета армия влизат в опразнения от турците Лозенград. Една силна
военна крепост се предава без бой. След падането на Лозенград турските войски
панически се изтеглят на укрепената линия Бунархисар-Караагач-Люлебургаз.
Решителните боеве за нея протичат между 15-20 октомври 1912 г. Българските войски
успяват да разгромяват превъзхождащата ги по численост близо 130-хилядната турска
войска. Така българските войски се озовават на 40 км от Цариград, като от града ги дели
само силно укрепената линия при Чаталджа.
Междувременно Втора българска армия предприема обсада над Одрин. Тук българските
летци от Първо аеропланно отделение за пръв път в историята на военното изкуство
използват самолета като бойно средство. На 7 ноември и българският черноморски флот
записва своята първа победа – торпедоносецът “Дръзки” торпилира големия турски
кръстосвач “Хамидие”.
Успешни са действията и на българските войскови отряди в Родопите и Западна Тракия. В
техния състав победи бележат и много от дружините на Македоно-Одринското опълчение.
Родопският и Хасковският отряд достигат Бяло море.
Победи постигат и българските съюзници. След първоначалните неудачи сръбските
войски, действащи в районите на Куманово и Скопие нанасят сериозни поражения на
осмаската Вардарска армия. Успешно напредват и гръцките войски, съсредоточени в
Южна Македония. В помощ на сръбските и гръцките дивизии се сражават чети на ВМОРО
и черногорски полкове. В края на октомври 1912 г. в Епир и Албания непревзети остават
само обсадените крепости Янина и Шкодра.
Така само за около три седмици балканските съюзници изправят Турция пред военна
катастрофа. На 28 октомври 1912 г. великият везир Кемил паша изпраща телеграма до
цар Фердинанд, в която предлага примирие. Заслепен от военните победи, цар
Фердинанд отхвърля примирието с надеждата да триумфира в Цариград. Телеграмата е
скрита от съюзниците, а цар Фердинанд издава заповед за настъпление срещу
Чаталджанските укрепления, въпреки съветите на български и чужди специалисти да не
прибързва с атаката. Върлуващата холера сред българските войници и силата на
чаталджанските фортове, подкрепени от свежи турски попълнения обаче обричат
българската атака от 4 и 5 ноември на неуспех. На 20 ноември 1912 г. България сключва
примирие с Турция, но вече при по-неблагоприятни за България условия. С това
завършва и първата фаза на Балканската война.
► На 3 декември 1912 г. в Лондон започват преговорите за мир между балканските
съюзници и Турция, в които Великите сили открито налагат посредническата си роля.
Българската делегация, водена от д-р Стоян Данев споделя общото искане на
съюзниците: Турция да отстъпи всички свои европейски владения на запад и север от
линията Мидия-Енос и Егейските острови. Окуражена от неуспеха на българите при
Чаталджа, Високата порта отказва да отстъпи Одринска Тракия. На 4 януари 1913 г.
Великите сили изпращат нота до Високата порта, в която я съветват да отстъпи.
Конфликтно се сблъскват и интересите на Виена и Белград заради сръбското настъпление
към Адриатика.
На 10 януари 1913 г. националистически настроеният младотурски комитет “Единение и
прогрес” извършва преврат в Цариград със съдействието на немската дипломация.
Новото турско правителство прекъсва преговорите. В Одринска Тракия се съсредоточават
нови турски войски от Мала Азия, прехвърлени с подкрепата на Германия. Балканската
война навлиза в своя втори етап.
И в него българските войски трябва да отразяват най-силните удари на противника. Те
сразяват настъпващите при Булаир и Шаркьой турски корпуси и успяват да отблъснат
турските контраатаки при Чаталджа. Ключът към победата обаче е Одрин.
След дълга и старателна подготовка Втора армия започва атаката на 12 март.
Българските войски печелят историческа битка срещу 70 хил. първокласни турски
войници. Скоро след това гръцката армия превзема Янина, а черногорските и сръбските
войски – Шкодра. Младотурците са принудени да подновят мирните преговори.
Краят на Балканската война е сложен с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г.
Според него Турция се отказва в полза на своите противници от всички територии на
север и запад от линията Мидия-Енос. О. Крит преминава във владение на Гърция.
Великите сили получават право да определят границите на бъдещата независима
албанска държава и съдбата на островите в Бяло море.
 Разпадането на Балканския съюз
Така в резултат на Балканската война е сложен край на османското политическо, икономическо и
духовно потисничество над християнското население на Балканите. Лондонският договор обаче не
определя новите граници на балканските държави, които трябва да бъдат утвърдени от самите тях.
Причините за последвалите териториални противоречия между балканските държави се коренят в
техните шовинистични амбиции за създаване на “велики държави”.
Отношенията между балканските съюзници се изострят още през есента на 1912 г. Белград и Атина
налагат принципа на “фактическата окупация” по отношение на освободените земи в Македония.
Сърбия използва като свой основен аргумент създаването на Албания, което я лишава от излаз на
Адриатическо море. Гърция логично се основава на липсата на териториална клауза в българо-
гръцкия договор. Така сърбите заемат не само “спорната”, но и голяма част от “безпорната” зона,
фиксирани в българо-сръбските споразумения. Гърците пък окупират фактически цяла Егейска
Македония. От своя страна българската дипломация реагира тактически недалновидно, като твърдо
отстоява границите на “Велика България” (цяла Македония, Солун и Одрин), не си осигурява
подкрепата на Великите сили и не подобрява отношенията си поне с единия от “съюзниците” си. Така
логично се стига до договарянето на Атина и Сърбия на антибългарска основа. Преговори за това се
водят още през март 1913 г. в Солун. На 19 май 1913 г. се сключва таен гръцко-сръбски договор за
“приятелство и отбранителен съюз”. Той предвижда обща сръбско-гръцка граница в Македония и
военен съюз в случай на нападение от страна на България. С това политически и юридически е
сложен край на Балканския съюз. Гръцката и сръбската дипломация дори предлагат на Румъния да се
присъедини към антибългарския договор.
Антантата (най-вече Русия) полага големи усилия да съхрани Балканския съюз, но без успех.
Същевременно Централните сили се стремят да го разрушат. Опитите на дипломатите от София,
Атина и Белград да намерят взаимноприемливи решения се провалят. Междувременно Иван Гешов
подава оставка и на 1 юни 1913 г. цар Фердинанд поверява министър-председателския пост на
крайния русофил д-р Стоян Данев, който поддържа крайни позиции спрямо съюзниците.
 Втора балканска война
(Междусъюзническа)
► Ген. Михаил Савов заявява, че армията трябва или да се демобилизира, или незабавно да атакува. В
този критичен момент изкристализират всички недостатъци на българския политически живот,
изкористен от “личния режим” на цар Фердинанд. На 16 юни 1913 г. той дава устна, емоционално
изразена заповед на ген. Михаил Савов да атакува гръцките и сръбските позиции. Това е тежко
нарушение на Конституцията, защото липсва всякаква съгласуваност с Народното събрание и с
правителството.
Атаката е предприета през нощта на 16 юни 1913 г. Бившият министър-председател Иван Гешов
нарича тази съдбоносна стъпка “ден на престъпно безумие”. България започва войната като агресор,
без подкрепата на Съглашението и без да е осигурен неутралитетът на Румъния. В своята принципна
същност Междусъюзническата война е националноосвободителна за българите в Македония. Но
българският военен план не е ефективен – от петте армии в бойните действия се включват сам две и
то на много широк фронт (от Видин до Солун).
Въпреки това отначало българските армии бележат успехи срещу гръцките и сръбските войски.
Генералният щаб обаче не отпуска исканите подкрепления, които биха позволили да се нанесе
масивен удар. Освен това срещу действащите български сили в Македония неприятелят разполага с
далеч по-многобройни войски. На 18 юни 1913 г. правителството дава заповед военните действия да
се прекратят. За това обаче не е уведомен цар Фердинанд. На 20 юни царят уволнява ген. Савов и за
главнокомандващ назначава ген. Р. Димитриев. Това ново разногласие между кабинет, монарх и
военно команване убива темпото на настъплението и не позволява на българските войски да нанесат
още в самото начало съкрушителен удар.
Сърбия и Гърция използват създаденото положение. Техните армии започват контранастъпление,
прониквайки дълбоко в Македония. Българската Четвърта армия обаче застава на стабилни
отбранителни позиции, като в началото на юли отразява всички сръбски атаки. Спрени са и
настъпващите в Горноджумайското поле гръцки войски. Това позволява на българската армия да
контраатакува. Във войната се включват и останалите три български армии.
На 27 юни 1913 г. обаче една близо половинмилионна румънска армия прекосява р. Дунав, и
възползвайки се от оголения български тил, достига на 30 км от София. На 30 юни 1913 г. и турските
войски, въпреки предупрежденията на Русия, преминават демаркационната линия Мидия-Енос и си
връщат почти цяла Одринска Тракия. Така България се оказва във война едновременно със Сърбия,
Гърция, Черна гора, Румъния и Турция – печално само по себе си за българската политика. Страната
няма подкрепата на никоя от великите сили.
Правителството изпада в безизходица и подава оставка. На 4 юли 1913 г. цар Фердинад предава
властта на кабинета на либералната коалиция, оглавявана от д-р Васил Радославов.
Посрещане на гръцкия
престолонаследник в сръбската
главна квартира за сключване на
съюз против България, 1913 г.

Българската пехота прекосява река

Брегалница, лятото на 1913 г.

Критски жандармеристи в Солун след

изтеглянето на българската армия от града през
Междусъюзническата война, 1913 г.
► В западното обществено мнение и сред публицистите България вече има репутация на
“агресор” срещу бившите си съюзници. Единствено Русия настоява в Букурещ и Цариград
за спиране на бойните действия.
След като Сърбия и Гърция не приемат българското предложение за примирие
българската армия преминава в контранастъпление и обкръжава гръцките войски в
Кресненското дефиле. Същевременно са отбити и сръбските атаки при Келиманица. Така,
благодарение на българската армия, която отново проявява изключителна твърдост и
храброст, Атина иска примирие.
На 17 юли в Букурещ се открива мирната конференция. Българската армия остава
непобедена в едномесечната война, но българската дипломация търпи поражение. На
Букурещката конференция България остава изолирана. Англия, Франция и Германия
защитават интересите на нейните бивши съюзници. Застъпничеството на руската
дипломация е колебливо и непоследователно. Австро-Унгария, стремяща се да превърне
България в опорна точка на своята балканска политика, прави опит да защити
основателните български искания за Кавала. Подкрепата на Виена обаче е твърде
анемична и остава безрезултатна.
Букурещкият мирен договор е подписан ма 28 юли 1913 г. България отстъпва на Румъния
Южна Добруджа като “компенсация” за придобитите земи в Беломорска Тракия. Сърбия и
Гърция си поделят преобладаващата част от Македония, като Белград слага ръка върху
нейния Вардарски, а Атина – върху Егейския й дял. В българските гранични предели
остават само териториите, заключени между поречията на Струма, Места и Марица, т.е.
Родопите, Пиринска Македония и Западна Тракия. Така Българската държава получава
излаз на Бяло море. Според Букурещкия договор България е принудена да демобилизира
своята армия. Българо-турските отношения се оформят с Цариградския договор от 16
септември 1913 г. България отстъпва на Османската империя Източна Тракия без Малко-
Търновско, Свиленградско и Царевско.
Междусъюзническата война приключва с Първата национална катастрофа за България.
Националното обединение не е постигнато. Погромът води до големи териториални
загуби и до пълното пренебрегване на националните интереси.
 Край

Изготвил: Светла Милчева, 12 “а” клас