ЦЯЛ ЕДИН НАРОД ЛОШ НЯМА

Зора

Вече повече от двайсет години информацията в Русия за

България може да се нарече оскъдна. Като изключим редовните
покани за летуване и за закупуване на имоти в България, от
време на време в руските средства за масова информация се
появяваше напомняне за „предателството на братушките”, за
тяхната „неблагодарност” и ред други обвинения. На мнозина
това може би напомняше позабравената игра „Не се сърди,
човече”, приличаща по-скоро на ученическа разправия, където
днес се сърдят, а утре се сдобряват. За съжаление, това
прерасна в нещо твърде обезпокоително, превърна се в
тенденция, стимулираща непочтени и често глупави отговори в
България. Така се стигна до две знакови статии на Леонид
Решетников, публикувани в сайта „stoletie.ru” (2010 г.). Техните
оригинални заглавия са „Болгары никогда не предавали
Россию!“ (3 март), и „А что Болгария? Это наше зеркало” (9
март).

Казваме „знакови”, защото Леонид Решетников не е кой да е.

Той е директор на Руския институт за стратегически изследвания
(от 29.04.2009 г.), член на Научния съвет при Министерството на
външните работи, на Научния съвет при Съвета за сигурност при
президента на РФ и на Обществения съвет при Министерство на
отбраната на Руската федерация.

Последваха редица статии за България и от съпругата на

Леонид Решетников, Олга Николаевна Решетникова, доктор
по история, добре информиран анализатор на духовните
връзки между руския и българския народ.

Последната нейна статия, от 11 декември т.г., е посветена на

руската църква в София като символ на духовното единство на
българския и руския народ и носи впечатляващото
заглавие „Православие – путь выживания”.

Общото в посочените публикации на двамата автори е

обективното и сериозно разглеждане на отношенията България-
Русия, честното назоваване на нещата с истинските им имена,
добронамереното и благожелателно отношение към България и
българите.

За съжаление тези статии останаха може би единствените

сериозни материали в руската преса за България. С
развитието на ситуацията в Украйна и спирането на проекта
„Южен поток”, всички, до най-обикновените политически
наблюдатели и политици, започнаха да сочат България като
най-лошата и русофобска страна в Европа и в ЕС. За
отбелязване е, че колкото по-надолу в йерархията на властта се
намират авторите, толкова по-абсурдни, лъжливи и
манипулативни стават техните писания и изказвания.

Трябва да признаем, че фактически основания за този

българофобски вой има повече от достатъчно. България не е
суверенна и самостоятелна държава, българските политици от
всички цветове са просто страничен продукт от боклукчавата
фабрика на глобализацията и евроатлантизма, която
произвежда съвсем по капиталистически това, което се заплаща
щедро от заинтересования поръчител.

Всички обаче, които през тези години са следили по-

внимателно българо-руските отношения и тази тенденция ги е
тревожила не просто на думи, са отбелязвали наличието на
някакъв

странен синхрон между неприязънта и българофобията

в Русия и русофобските напъни на грантовите храненици на

фондация „Америка за България” с нейния огромен за
българските условия бюджет, с майкопродавците и
отцеругателите на „Отворено общество” на мегаспекуланта
Джордж Сорос и за неизчислимия брой НПО, за които сега няма
да говорим. Сякаш някакъв общ координационен център с
някакъв невидим диригент оркестрираше и аранжираше в
Москва и в София най-невероятната и отровителна за ума и
слуха на двата народа страшна ария на клеветата. Това
продължи, докато не се появиха в Русия и статиите на двама
автори, чиято учудваща инвалидност в научната методология и
очевидна слепота за историческия процес потвърдиха белезите
на конюнктурна и откровена българофобия. А това е обидно и за
Русия, като велика държава, и по наше мнение, най-вече, за
светлата душа на руския човек. Ненапразно в България често се
шегуваме, че в сравнение с руските русофоби, българските са
само тяхна бледа сянка.

На 11 декември 2014 г. някой си Вадим Андрюхин написа в

сайта „политобзор” опус със заглавие „Болгария – страна
предателей-братушек”. А на следващия ден Владимир
Дервенев, президент на „East-West Bridge” (Талин-Петербург)”,
помести статията си „Кой е предал руския народ”.

Както може да установи всеки заинтересуван, статията на

Андрюхин е по-обширна, с повече фактология и с повече
претенции за обобщаващи изводи. Докато тази на Дервенев е
по-емоционална и насочена конкретно срещу изводите в
статиите на Леонид Решетников и главно срещу неговата
личност. Затова ще говорим предимно за текста на Дервенев, и
поради обстоятелството, че в силно съкратен вид той повтаря
главните тези от статията на Андрюхин.

Вече посочихме главните недостатъци и на двете статии. Това

е инвалидността и непригодността на използваната научна
методология, и най-вече слепотата за същността на
природноисторическия процес.

От методологична гледна точка и двамата автори използват

принципа, известен още от Римското право – „Рer se”, т.е. факта
сам по себе си, без връзка с минали събития и без последици в
бъдещето. Но още Хегел е забелязал, че „голият факт е труп,
оставил след себе си тенденция”...

Дервенев високопарно възкликва, че българските царе след

Освобождението ги е избирал Бисмарк и тези царе са водили
българите срещу руснаците в Първата световна война.
Андрюхин уточнява, че при Александър Трети започва първото
отдалечаване между България и Русия, но спира до тук. А
нещата са много по-лоши.

Самодържецът Всерусийски, император Александър Трети,

изгони от България нейния първи княз Александър Батенберг,
поставен на българския престол по личната воля на неговия
баща – Царя-Освободител Александър Втори, акламиран горещо
от българския народ главно поради факта, че младият Батенберг
е в родствени връзки с Императорския дом. Княз Александър
Батенберг си отиде от България, въпреки че бе окичен с лаврите
на победител в първата победоносна война на новосъздадената
българска държава. Сега не е време да разискваме какви са
били неговите грехове, за да се стовари гневът на самодържеца
връз съдбата му на български владетел. Важното е, че по руска
воля е бил на българския престол и по руска воля си е отишъл.

Но какво получи в замяна самодържавна Русия? Получи

Фердинанд Сакс-Кобург-Гота, ненавистник на православието,
развратник и откровен враг на Русия. Ето кого докара в България
Зевсовият гняв на цар Александър Трети. И това не може да
бъде вина на българския народ. С тази вина българите нямат
нищо общо. Те обичаха Русия Освободителката и й вярваха във
всичко. Дори когато съзнаваха смисъла на горчивата въздишка
на най-големия русофил министър-председател в българската
история, забележителния държавник Драган Цанков – „не ви
щем ни меда, ни жилото”.

Ето каверната, през която по силата на природноисторическия

процес се промъква

бацилът на отчуждението

Но със задна дата да се припомнят грехове, и да се правят

изводи само от удобни факти, означава да се зачерква
бъдещето и пътищата към него.

Участието на България в Първата световна война на страната

на Тройния съюз бе предопределено пак от историческия
процес. И ако се вгледаме в някои позабравени факти, той,
историческият процес ще ни каже, че преди това, в Балканската
война, когато победоносната българска армия е в предградията
на Цариград (1912 г.), по заповед на император Николай Втори,
руското императорско правителство обявява мобилизация и
изразява готовност да окупира града, за да не попадне той в
български ръце.
 По време на Втората Балканска война, през 1913 г., България
преживя своята първа национална катастрофа. Страната ни бе
ударена в гръб от румънските войски, които, като не срещнаха
никаква военна съпротива, стигнаха чак в околностите на София.
Народът по улиците пееше „съюзници-разбойници” и тайно се
надяваше, че височайша депеша на императорското
правителство ще спре мародерите-кокошкари, но нито
Императорският дом, нито правителството пожалиха
доблестните български войници и офицери, които влизаха в бой
под покъртителните звуци на „Прощание славянки”*, марша,
посветен именно на тях и на тяхната освободителна мисия.

Имайки предвид резултатите от Първата световна война и

факта, че Турция и България бяха съюзници на Германия, само
избухването на Октомврийската революция предотврати
варианта България и Русия да се окажат сухопътни съседи.
Сигурно тогава и съдбата на България би била друга, но условно
наклонение в историята е невъзможно.

Дервенев твърди

че и през Втората световна война България е воювала срещу

Съветския съюз, което е пълна историческа лъжа. Да,
България беше съюзник на нацистка Германия, но от всички
нейни съюзници само тя не изпрати и един войник на Източния
фронт. Нещо повече, България запази дипломатическите си
отношения със СССР и спаси своите евреи въпреки Хитлеровия
натиск. И ако трябва да бъдем точни, не България е обявявала
война на СССР, а Съветският съюз обяви война на България на
5.09.1944 г. Такива „грешки” не говорят добре дори за школското
образование на Дервенов. Един Вазов герой от романа „Под
игото”, писан впрочем в Русия, би възкликнал „Небрежно е
преподавано, господа”.

Особено възмутен е Дервенев от намека на Решетников, че

преди „славянските” предателства, има едно друго важно
предателство – става дума за предателството спрямо руския
народ, извършено също от руснаци. Но нали и сам президентът
на Руската федерация Владимир Путин заяви, че „разпадането
на СССР е най-тежката геополитическа катастрофа на 20-я
век”?! Нима това не е вярно, г-н Дервенев? А големият учен и
дисидент Александър Зиновиев подробно обоснова извода, че „в
Съветския съюз бяхме свидетели на грандиозно историческо
предателство” (в една от последните си лекции, изнесена на
16.09.2005 г. в рамките на проекта „Публични лекции на
„Полит.ру” **).

Историята се е състояла, но говорейки за геополитическа

катастрофа, обусловена и от дейността на т. нар. пета
колона, трябва ли да не спомним, че организационните
резерви на социализма в СССР представляваха огромна
материална сила: 19 милиона членове на КПСС, 28 милиона
членове на Комсомола, 121 милиона членове на профсъюзите,
над 2 милиона народни депутати в различните общосъюзни,
републикански, автономни и местни изборни органи. Ако цялата
тази материална сила беше излязла по улиците, щеше да
смачка с голи ръце маскираната като „демократи” пета колона
от предатели на страната. Точно това се нарича колективно
предателство. И след всичко казано, постоянно да ни
убеждават, че станалото в СССР е вътрешен въпрос на
КПСС и на съветските народи, и че това няма отношение към
съдбата на други страни и народи, е просто
несъстоятелно. И във фактологичен, и в нравствен план такъв
подход е отвратителен. Когато става дума за историческото
жизнено пространство на руския свят, на цяла една
цивилизация, важна част от която е и България, когато става
въпрос за съдбата на народите от цяла Източна Европа, за
съдбата на 80 милиона комунисти по света и още 4 милиарда
души, това не е лична грижа нито на държавната, нито на
партийната върхушка, нито на цял един народ. Нали всички
гледахме Москва, нали вярвахме на Москва, нали всички
обичахме Русия, как сега и с какви думи да обясним на
мислещите хора и на света разстрела на Николае Чаушеску като
куче, юдинската целувка на Горбачов с Хонекер, мъченичеството
на Наджибула и Йоджалан, самотията и горчивината в
последните дни на Живков и Милошевич?! Никой обаче в
България не си е позволил да напише – „Россия – страна
предателей-братушек”.

Обикновено при подобни невралгични точки от руската история,

се прибягва към авторитета на Фьодор Достоевски с неговото
прочуто писание за неблагодарните братя-славяни. Андрюхин
дори цитира част от него: „По мое вътрешно убеждение, Русия
никога не е имала и няма такива ненавистници, завистници,
клеветници и дори явни врагове, като всички тези славянски
племена, които тя току-що е освободила... Тези освободени
славяни веднага ще се хвърлят в европейските прегръдки и
непрекъснато ще се самоубеждават, че не дължат на Русия и
най-малката благодарност... Може би цяло столетие, ако не и
повече, те ще треперят за своята свобода и ще се страхуват
от Русия; ще заекват пред европейските държави, ще
сплетничат и интригуват срещу Русия” (пълният текст ще
намерите в „Достоевски, събрани съченения в 12 тома”, том 11,
стр. 349-354. Изд. „Народна култура”, С., 1989 г.).

Но дали написаното от Достоевски няма и друг, скрит подтекст,

за който никъде не се говори? Отговорът, подобно на руска
матрьошка, е скрит в отговора на един прост въпрос: защо
всички държави, освобождавани от Русия, с времето охладняват
към нея? И защо някои дори стават нейни открити врагове? Дали
пък само те са виновни за това?

На господата Андрюхин и Дервенев, българомразци от

новата реколта, ще кажем: братя, цял един народ лош
няма! На никого в България не е дошло на ум дори да прехвърля
на великия руски народ и на велика Русия вината за юдата
Горбачов и за неизтрезняващия Елцин. Когато научихме
смразяващите думи „Возмите всю заграницу”, вие как мислите,
дали се втурнахме да хулим руснаците като предатели и дали се
радвахме, че е забит поредният пирон в ковчега на руската
държавност, както вие го правите по отношение на
България? Не, ние написахме в обръщение към народа си да
търпи и да вярва – „Пока Россия не встанет”. И дочакахме.
Русия бавно и мълчаливо се възправя и все по-надеждно
мечката охранява своята тайга. И ние се радваме на това. Да, в
България има колониална администрация, на власт са
чужди поставеници, на които им е казано какво да говорят и
какво трябва да вършат. Но къде из Европа и по света,
откъдето Русия се е оттеглила, няма такива?

Но искаме да разкажем една приказка. Сдружили се един

селянин и една мечка. Много добрини бил направил селянинът
на мечката и тя му била благодарна за това. Веднъж в гората,
уморен, селянинът полегнал да поспи и помолил мечката да го
пази. Няма страшно – изръмжала тя. И зъби имам, и нокти имам,
пък и твоята брадва е тук. И току я придърпала към себе си.
Усмихнал се селянинът и заспал. Но не щеш ли, долетели мухи
и го накацали. Мечката ги гонила, пляскала с лапи, пък по едно
време грабнала балтията... Ще ви дам да разберете – рекла. И
ударила.

На това в България му казват „мечешка услуга”.

Горе-долу, такава я свършиха Андрюхин и Дервенев

Кому помагат те със своите клевети? Кого настройват един

срещу друг? Смразяват два братски народа, наливат вода в
мелницата на русофобите в България и на
българоненавистниците в Русия. Както се казва, печелят
единствено „партньорите”, които Владимир Владимирович така
сполучливо охарактеризира в своята годишна пресконференция
през декември 2014-а.

С възмущение Дервенев обвинява днешна България, че в

страната се строят бази на САЩ, „на обилно полятата с руска
кръв българска земя”. Факт, достоен за съжаление.

Това, което премълчава обаче, е, че 82 % от българския

народ не са съгласни с тази политика на отдалечаване от
Русия, на противопоставяне на Русия. Или авторът прехвърля
отговорността за днешните български властници към свободата
на избора, който народът е упражнил? Каква заблуда! Но нека
погледнем пак историческия план. За освобождаването на
България загиват точно 89 304 руски войници и офицери. За
освобождаването на Полша от нацистките завоеватели паднаха
на полска земя 600 000 съветски бойци! И каква е днешната
геополитическа и цивилизационна ориентация на Полша?!

Такива конфузии възникват винаги, когато дори добре

заплатеният разум започва да разсъждава за неща извън
компетенциите на неговите познавателни възможности. Това се
е случило и с Вадим Андрюхин и в още по-голяма степен - с
Владимир Дервенев.
 Но както казват французите: Сhаque chose а sa
place! Използването на историята като хербарий от голи факти,
абсолютно алогично свързани един с друг, прави от историята
застинал монумент, ненужен никому. В този монумент изчезва
живият живот на народите, скрити остават чувствата и на
милиарди хора, и на техните етнически и социални общности.
Възприето е като битово правило, че винаги трябва да има
победители и победени, винаги да има справедливи и
вероломни, непогрешими и виновни. Но не е така. Това, което
господства в историята, е природно-историческият процес – той
и само той слага резолюцията на миналото и на бъдещето.

И само когато законите на кръвта съвпаднат със законите на

развитието, в правата си встъпват и законите на любовта и
дружбата, и природно-историческият процес разцъфтява в
цялата многоцветност на своето величие. Да, имаше такива
периоди в отношенията между България и Русия. Но в живота, за
съжаление, и в този все по-объркан свят, това се редки
съвпадения. И на тях можем да се надяваме само когато
човечеството пристъпи от епохата на своята предистория в
епохата на своята истинска история и когато намери решението
на спора между съществуване и същност, между опредметяване
и самоутвърждаване, между свобода и необходимост, между
индивид и род. Това ще бъде решението на загадката на
историята. Прозрял го е още в края на 19 век онзи Карл, с
голямата брада, който бе обявен за Мислител на
хилядолетието. А на него най-много вярваше Москва!