ПОЛИТИЧЕСКИ

ХОРИЗОНТИ
БРОЙ 2 АПРИЛ 2020

АКЦЕНТИ

Коронавирусът и Третата Да се пътува е опасно.

световна война Хранителни технологии и
риск през първата половина
на XVIII век

Da Kuk / Getty Images

1
 Списание

Политически

хоризонти

Година ІV, брой № 2, април, 2020 г.

ISSN:2534 – 966X

2
 Редакционен съвет:

Член-кор. проф. Васил Проданов. Проф. д-р Мариела Модева

Член-кор. проф. Иван Ангелов. .
Член-кор. проф. Любен Димитров.
Проф. д.с.н. Анна Мантарова.
Проф. д.п.н. Антоний Тодоров.
Проф. д.ф.н. Богдана Тодорова
Проф. д.и.н. Бончо Асенов.
Проф. д.с.н. Валентина Миленкова
Проф. д.фил.н. Ваня Добрева.
Проф. д.ф.н. Димитър Цацов.
Проф. д.ф.н. Донка Александрова
Проф. д.с.н. Емилия Ченгелова
Проф. д.и.н. Желязко Стоянов.
Проф. д-р Искра Баева.
Проф. д-р Илиана Марчева
Проф. д.и.н. Кръстьо Петков.
Проф. д.ф.н. Любомир Христов.
Проф. д.с.н. Михаил Мирчев.
Проф. д.ф.н. Николай Генов
Проф. д.ф.н. Нора Ананиева
Проф. д-р Светла Тошкова
Проф. д.с.н. Таня Неделчева
Проф. д.с.н. Теменуга Ракаджийска..
Проф. д.и.н. Трендафил Митeв.
Проф. д-р Хараламби Паницидис
Проф. д.и.н. Чавдар Добрев
Доц. д.п.н. Горан Горанов
Доц. д-р. Добрин Канев
Доц. д-р Ивка Цакова
Доц. д.п.н. Мария Пиргова
Доц. д-р Надя Велчева
Доц. д-р Нели Стефанова
Доц. д-р Петя Пачкова

Редколегия:

Проф., д.с.н. Максим Мизов – главен редактор.

Д-р Александър Димитров – отговорен редактор.
Доц. д-р Лиляна Канева.

© Адрес на редакцията: София – 1000, ул. „Позитано” № 20, НС на БСП –

Център за исторически и политологически изследвания, етаж VІ, ст. 603.

Списание „Политически хоризонти" е достъпно онлайн:

https://polhorizons.wordpress.com/

Редакционна политика:
В списание „Политически хоризонти“ се публикуват само предварително неиздавани
на друго място текстове. Не се изискват такси за публикациите. Не се изплащат хо-
норари на авторите за материалите, публикувани в списанието.
Пълните условия за подаване и публикуване на статии са поместени на официалната
страница на списание „Политически хоризонти” –
www. https://polhorizons.wordpress.com/about/

Авторски права:
Публикуваните материали са лицензирани под Криейтив комънс лиценз – позоваване,
без производни, без комерсиална употреба.
Авторите могат да използват повторно своите текстове след публикуване. Пълен

текст на лиценза: https://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/

Политически хоризонти (ISSN: 2534 -966X), бр. 2/2020

3
 С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

Валери Иванчев: Войнишката бригада. Чуваш ли петлите, приятелю!………..4

Георги Найденов: Коронавирусът и Третата световна война…………………...28

Максим Мизов: Антонио Грамши за хегемонията и диктатурата на пролетта-

риата…………..…………………………………………………………………………….41

Иван Петрински: Да се пътува е опасно. Хранителни технологии и риск през

първата половина на ХVІІІ век по българските земи……………….....................115

Ваня Маникатева: Как и дали Стратегията за устойчиво развитие на туризма в

България ще доведе до устойчиво развитие на туризма в България?..............133

Нашите автори:…………………………………………………………………... ….153

4
 ВОЙНИШКАТА БРИГАДА
Чуваш ли петлите, приятелю!
Валери Иванчев
На 17 V 1944 г. радиостанциите „Москва”, „Лондон”. „Хр.Ботев” (предава от
столицата на Русия на български език), „Свободна Югославия”, „Тбилиси” и др.
в няколко свои поредни емисии съобщават, че една дружина от българския оку-
пационен корпус в Югославия преминава на страната на ЮНОВ (Югославска
народоосвободителна войска, „титовите" партизани), организирана и ръководе-
на от Югославската комунистическа партия, ЮКП, и биеща се с германските,
италианските и българските завоеватели, с цялото си въоръжение, изобилие
от боеприпаси, лекарства и др.
Чели сме, че става дума за 234 човека от първа дружина на 123-ти запа-
сен пехотен полк, базирана в Източна Сърбия, град Лебане. С тях не тръгват
близо една трета от личния състав на това подразделение – такава е била во-
лята им. Бунта водят поручик Атанас Русев, безпартиен, учител по професия, и
д-р Кирил Игнатов, доскоро член на левия Български Общ Народен Студентски
съюз (БОНСС) – организация, вдигала нашата академична младеж и на съв-
местна борба с югославските й колеги срещу настъпващия фашизъм. Първият
изпълнява длъжността командир на дружината, а вторият е неин лекар като и
са двамата с голям авторитет сред войниците и офицерите. Светът научава, че
се разпада армията на Царство България, която години наред привидно твърдо
стои зад властващия политически елит, влязла е и в Югославия и Гърция още
през пролетта на 1941 година, в пълен разрез с международното право, за да
могат с германските и италианските войски, окупирали двете страни от м. април
1941 г., и местните им „съюзници", да задушават борбата на патриотите. Глав-
ният явен мотив на българските управници е националното обединение. Наши-
ят народ и неговата младеж знаят, че армията отива в български краища, тол-
кова отдавна откъснати от Родината, че, за съжаление, изчуждели в съзнание-
то им, спомня си Йордан Йорданов (Даката), един от организаторите на бунта в
Лебане. Той ни е оставил прекрасна мемоарна книга за онези дни. А и, според
мнозинството българи, не войната е средство за присъединяване на загубените
територии. Пък и от Първата световна се знае, че патриотарството на власт-
ниците е само смокинов лист върху неутолимата им жажда за далавери и гра-
беж, а днес (през 1941-44 г.) – и върху мечтата им от 9 юни 1923 г. да унищожат

5
веднъж завинаги левите сили в страната, зад които стои народът, обвинявайки
ги в саботаж на „Велика България" и опирайки се на Хитлеристкия Райх.
В границите на страната ни, каквито са те до м. април 1941-ва г. (съвпа-
дат с днешните), броят на включилите се в Народоосвободителната въстани-
ческа армия (НОВА), изградена с много жертви от Българската Работническа
Партия (комунисти) – БРП(к), наши войници и офицери, е значително по-малък
от този на другарите им, излезли при югославските и гръцките партизани. Тук я
няма непосредствената и ежедневна опасност за живота им от страна на патри-
отите, както е с нашите военни в съседните територии. Там тя е катализатор на
тяхното недоволство, насочвайки резултантния му вектор срещу „своето” пра-
вителство. А и в „старите” граници контролът на фашистката власт е по-здрав.
Във „вътрешността” войници, подофицери и офицери от царската армия
подпомагат съпротивата, както могат: „затварят" си очите, когато видят прес-
ледвани партизани; изнасят оръжие от казармите, понякога и цял камион-под-
офицер Атанас Хаджиянчев и ремсиста редник Цано Велчев от с. Крушовица,
Плевенско; насочват полицейските блокади по лъжливи следи. През един зи-
мен ден на 1942 г. София осъмва с полиция и войска на всеки ъгъл – търсят
„опасни" нелегални. Един от тях – Любен Харалампиев, студент по право, член
на БОНСС, от с. Мазарачево, Кюстендилско, в този момент е в квартирата на
своя съселянин Симеон, заедно с най-близкия си приятел Илия Иванчев от съ-
щото село. Илия е в униформа на подофицер от царските военно-въздушни си-
ли (ВВС), защото е борден радист и е член на РМС от ученик, както и Любен,
играл е с вдъхновение Левски в читалището в Кюстендил. Когато полицаите
тропат на вратата, Иванчев излиза и уверено казва:
- Тук е чисто, господа. Продължавайте нататък.
Така и става, но фашисткият куршум все пак застига Любчо след няколко
седмици,защото е участник в бойна група, ликвидирала германски полковник.
През първите дни след 9 септемри 1944 г. Илия и съпругата му Мелпоме-
на намират майката на приятеля си на гроба му в родното село да си „говори" с
него кротко и през сълзи. Когато ги вижда, женицата избухва в плач и, като гла-
ди нежно земята, под която лежи момчето й, започва да нарича:
- Стани Любчо! Стани, чедо да видиш - Иле булка води да ти я покаже...
От деца двамата младежи са неразделни приятели с техния съселянин
Георги Григоров, също член на РМС и БОНСС. На 22 август 1941 г. под негово

6
ръководство бойна група във Варна взривява влакова композиция с бензин за
немците на Източния фронт (в Русия). В последствие Георги заплаща с живота
си своята дързост.
Косвен признак, че фашистката власт не чувства армията като своя на-
деждна опора, е създаването на специални части за борба с партизаните в
„стара" България-жандармерия и „ловни" роти, през зимата на 1943-44 г. Те са,
които режат главите на антифашистите и ги излагат по мегданите на България.
Даката е фелдфебел-школник (най-ниското офицерско звание в българ-
ската армия тогава), командир на минохвъргачен взвод от първа дружина на
123 пехотен полк, който заедно с подчинените си и с цялото въоръжение пре-
минава при партизаните на 17 май. Основите на неговия мироглед полага баща
му още в детството на село в Сливенско. Родителят е убеден привърженик на
Александър Стамболийски – водач на Българския Земеделски Народен Съюз
(БЗНС) и законен министър-председател на България по време на „правилния"
преврат на 9 юни 1923-та г., „демократично” заклан дни по-късно от извършите-
лите, след като повежда въстание срещу тях. За милиони български селяни
Сандо и партията му са първите в българската политика, от които са усетили
грижа за себе си. Съдбата на Стамболийски учи Данчо, че с фашистите трябва
да се пипа „по-здраво”, и още в гимназията той влиза в РМС. Един от „тройката"
на съюза е в частта си в Сливен, преди през късната есен на 1943 г. да замине
за Сърбия пак от „града на войводите", но в състава на новосформирания от
запасняци 123 пехотен полк. Тръгвайки на Запад, той е твърдо решен да не се
върне окупатор, а да излезе при тамошните партизани, след като безуспешно
търси връзка с българските. Такава е и директивата на БРП (к). Радио „Хр. Бо-
тев", което редовно се слуша в Лебане при поручик Русев, който също призова-
ва войниците, подофицерите и офицерите от окупационния корпус да излизат в
ЮНОВ и ЕЛАС. Но най-важното, за което момците търсят ориентир, е кога Дядо
Иван ще си напои коня на Дунава.
В дружината Даката се сближава и с други млади хора с подобни на не-
говите възгледи и биография. Сплотяват ги Игнатов и Русев, споделящи голя-
мото недоволство на почти целия личен състав от изстъпленията срещу сръб-
ския народ, които ги заставя да вършат командването, и постепенно стигат до
17 май. Те обаче не създават нелегална организация, за да не бъдат разкрити,
а си служат с езоповски език.

7
 Установена практика в българския окупационен корпус в Югославия е
вземането на заложници. Когато войската тръгва в акция срещу партизаните, тя
предварително затваря хора от мирното население, като ги предупреждава, че
за всеки убит българин ще бъдат ликвидирани 50 от тях. "Арийците" са по-скъ-
пи – 100 за 1. Дълбок потрес обзема повечето бойци, ако са принудени да стоят
зад гърба на местните фашисти – частите на генерал Недич („зеленаши"), из-
верг и палач на сръбския народ, и четите на Дража Михайлович, „дражевисти",
когато те разстрелват сънародниците си. Така на 19 януари 1944 г. при акция в
с. Белановац, близо до гр. Лесковац, където е щабът на 123 полк, капитан Зо-
тич от личната охрана на „пълководеца" Недич убива млада жена с дете на ръ-
це, понеже мъжът й е „върл" партизанин. През това време една рота от първа
дружина охранява селото, да не би някой да обезпокои „героите", и войниците
виждат всичко. В същия момент хора от дружината арестуват в селото по спи-
сък на недичевци. Подчинен на Й. Йорданов, ни жив, ни умрял, простенва:
- Убиват, с деца в ръце и убиват...
Хуманистът-демократ Богдан Филов и добрият цар Борис III въвличат
синовете на народа ни, без да го питат, в бушуващата гражданска война в за-
падната ни съседка, а също и в Гърция. Хиляди от тях загиват и „къде им е
гробът днес никой не знай, никой не знай".
В цитирания случай, а и винаги, когато успяват, поручик Русев и д-р Игна-
тов не допускат хората им да участват в крайни военно-полицейски действия. А
ако все пак няма накъде, те предупреждават селяните предварително за готве-
ните арести, палят лъжливи огньове, кокошарници и плевни вместо къщи. Но
понякога след войниците остават горящи домове. В подобен момент Доктора
говори с мъка:
- Аз, лекар, да паля къщи...Пукат греди, рухват стени в пламъците, а ти
стоиш и гледаш безпомощен.. На една жена току-що починало момченце. А ние
– към прага с тенекия газ и кибрит. Какво диво време...
Известно е, че войници и офицери от армията на Борис III „бягат" при
партизаните – югославски, гръцки, български, още от фактическото влизане на
България във Втората световна война на страната на оста Рим-Берлин-Токио
през м. април 1941 г. На 14 декември 1943 г. цяла гранична застава (подучас-
тък) – 62 човека, при с. Конско, околия Гевгели, в Егейска Македония, начело с
командира си подпоручик Дичо Петров (член на Работническия Младежки Съюз

8
– РМС като ученик и курсист в Педагогическия институт), се присъединява към
местните „червени андарти" от ЕЛАС с всичките си налични оръжие и боепри-
паси, и в последствие образува Войнишкия партизански батальон „Хр. Ботев".
От пролетта на 1944 г. в ЮНОВ действа и Интернационалната бригада с ко-
мандир Боян Михнев, в която са включени около 300 български войници, пре-
минали постепенно при партизаните от различни гарнизони в Югославия. Но на
17 май 1944 г. за пръв път от въоръжените сили на Третото българско царство
се отделя такава мощна структура, за да премине към един „вечен" враг – юго-
славската войска, която при това е комунистическа.
Предпоставките за такова „чудо" са много. На първо място е започналата
преди десетилетия работа за спечелване на армията. Трудностите и жертвите
са неимоверни, ала резултати има. В доклад на войсковото разузнаване „Про-
дуч" от 28 август 1942 г. четем: "Пристъпът на комунизма срещу войската е бил
повсеместен, упорит и добре организиран... Използувайки умело кадрите на
РМС, той е проникнал във всички войскови части, управления и учреждения без
изключение".
За периода от 1941 до септември 1943 г. властта успява да разкрие неле-
гални групи в 81 войскови части, управления и учреждения от всичко 250, или
32 %. По официални данни повечето от учениците са били ремсисти още от
ученическата скамейка. До 9 септември 1944 г. към ЮНОВ и ЕЛАС (Гръцка на-
родноосвободителна армия, създадена от Гръцката комунистическа партия ,
ГКП, и водеща борба срещу германските, италианските и българските окупато-
ри), се присъединяват над хиляда човека от българските царски войски в двете
старани. Отлично подготвени и въоръжени, обособени в самостоятелни едини-
ци по национален признак, те воюват много успешно с фашистите.
В онези години на Балканите започва да се сбъдва „отдолу", от низините,
мечтата на пионерите на социализма на полуострова Д. Благоев, Г.Кирков, Д.
Туцович, Др. Лапчевич, Добруджану -Геря, Сидерис и др. за Балканска федера-
ция, в името на която те и партиите им работят десетилетия и така възпитават
в интернационализъм своите народи.
Дълбоко престъпният характер на войната развращава някои по-неустой-
чиви морално българи и ги превръща в свирепи криминални рецидивисти. Пре-
ди няколко дена внукът на такъв „герой" разказваше без капка срам на спирка в
квартала ни как дядо му, бидейки в състава на корпуса в Югославия, където ви-

9
дел местен човек със златен пръстен, веднага му отсичал пръста, свалял бла-
городния метал и го пускал в торбата си. Злото е като троскот (дива трева) –
едва го изкорениш, и то пак никне.
Югославските партизани са безпощадни към неканените гости. 123 полк
пристига на местоназначението си в края на 1943 г. и бойците научават от свои-
те другари, на чиято смяна идват, че преди седмица местните антифашисти са
обкръжили една българска рота, около 100 човека, а са се спасили само десе-
тина. Изобщо партизаните никога не вземат пленници, ликвидират всички. А и
пленнически лагери те нямат. Фелдфебел-школник от заварените шепне:
- Българи гинат, братя гинат...
Партизанските части в Югославия и Гърция, съставени от наши войници
и офицери, се сражават и срещу довчерашните си другари от корпуса – такива
са законите на гражданската война. В България тя се води от 9 1923 г., макар и
необявена. Тогава с преврат е свалено правителството на Българския Земе-
делски Народен Съюз(БЗНС), който има половината места в Народното събра-
ние, а една четвърт са за Българската Комунистическа Партия-БКП. През 194 г.
за пръв път гражданската война е изнесена извън границите на страната ни.
Най-страшното от всичко това, според мен, е, че в масови и серийни
убийци на невинни хора са превърнати, против волята им, хиляди млади бъл-
гари. Това оставя у тях дълбоки душевни травми, които тегнат и до днес върху
внуците им. В ученическите ни години мой приятел споделяше с болка: „А баща
ми какви ги е вършил през войната в корпуса в Гърция, не е за приказване..." За
трудов човек от Софийско пък всичките му съселяни знаеха, че като войник, пак
в Гърция, е убил съзнателно мирен човек. Съдебна отговорност не му бе тър-
сена, но стига доживотния негласен укор на съседите. А и никой не го бе видял
и чул да се смее дълбоко и от сърце.
Преди повече от тридесет години работех в КОЦМ „Димитър Ганев" в
София – социалистически гигант, който денонощно бълваше цветни метали в
различна форма за долари. През една почивка възрастен за мен майстор спо-
деляше, без да го питат:
- И в Сърбия като бяхме войници в корпуса, веднъж към нас тичат жени,
деца, старци – цяло село, бягат от немците. Викат: "Брачо, брачо (брате, бра-
те), надяват се да ги пощадим. А ние по тях с пушки, автомати, картечници-

10
стреляме, убиваме... Защото германците идват след нас и, ако ние простим на
сърбите, дойчовците нас ще избият.
- Вдъхновителите и организаторите на този апокалипсис, а и главни учас-
тници в него, не само че не понасят никаква отговорност (с много малки изклю-
чения на осъдените след 1945 г. в Югославия главорези), но днес у нас са по-
читани като национални герои-„обединители", „жертви на комунизма" и т.н. За
съжаление, ужасът на онези дни остава скрит дори за по-широката антифашис-
тка общественост в България. Може би, предчувствайки бъдещето, Русев, Иг-
натов и хората им тръгват да търсят възмездие както знаят и както условията
им подсказват – обявяват война на „своето" правителство и на неговите крепи-
тели-хитлерофашистите.
За да се стигне до там, най-трудна се оказва първата стъпка – установя-
ването на контакт с партизаните, понеже те нямат никакво доверие на окупато-
рите. А и населението отбягва да общува с българите. И тогава идва на по-
мощ... любовта. Ванката, войник, който „чува петлите" (така се поздравяват Ру-
сев, Игнатов, Йорданов, подпоручик Баев и другите, посветени в подготвяното
събитие), залюбва личната мома от Лебане Босилка Ковачева. Сприятелява се
и със семейството й, в което един от братята й е партизанин, а друг – ятак. Ру-
сев и Игнатов стават чести гости в този дом, споделят плановете си и веднъж
Доктора поставя въпроса ребром:
- Говорете с хората и нека те намерят начин за среща с мене.
- Милан, ятакът, се съгласява и с много големи усилия успява да убеди
щаба на партизаните да изпълни желанието на медика. Помага му и фактът, че
главният от командирите – Риста Антунович (Бая), се е бил с фашистите рамо
до рамо със Славчо Трънски, Денчо Знеполски и Дичо Петров и е наясно, че
има и „други" българи. На последвалата среща с Игнатов, разбирайки всичко,
Бая възкликва:
- Просто невероятно! Това е великолепно!
Дни по-късно Доктора успява да извади от българския арест в Лебане
двама местни нелегални, чакащи сигурна смърт. Единият е брат на партизан-
ския командир Мирко Мандич. Не след дълго Русев и Игнатов попадат на спи-
съците на комунистите и симпатизантите им в Лебане, изготвени от разузнава-
ча на дружината, на които хора предстои да бъдат арестувани. С оглед и на
своята сигурност, д-р Игнатов извежда най-застрашените извън града.

11
 Постепенно броят на войниците и по-старшите, които „чуват петлите",
расте. А на 6 май 1944 г. титулярният командир на дружината,капитан Младе-
нов, предсрочно е произведен в чин „майор" – той е много старателен в акциите
и скоро заминава в домашен отпуск,като оставя за свой заместник поручик Ру-
сев. Развръзката наближава. Русев, Игнатов и подпоручик Баев, командир на
тежкокартечен взвод, съвместно със Светозар Вукманович (Темпо) – член на
най-висшето ръководство на ЮКП, и Петър Стамболич – командир на ЮНОВ за
Сърбия, решават преминаването на първа дружина при партизаните да стане
на 17 май в района на с. Прекопчелица. За маскировка и с цел извеждане на
повече хора и изнасяне на голямо количество оръжие, предвиждат дружината
да тръгне „в акция" за освобождаване на уж заловените от партизаните и мал-
третирани в Прекопчелица двама войници – Йордан и Христо, които ясно чуват
петлите.
Така и става, и сега малко са нежелаещите да тръгнат в поход, за разли-
ка от обикновено. А призивното кукуригане на ранобудните домашни птици е
най-честия предмет за разговор в онези изпълнени с емоции дни.
Самата акция е спектакъл, достоен за перото на Захарий Стоянов и Доси-
тей Обрадович, но и с драматични моменти извън „сценария". Те не завършват
фатално благодарение на хладнокръвието и решителността на организаторите
на бунта. Много от войниците не знаят нищо и последват Русев и Игнатов, за-
щото с тях се чувстват най-сигурно в тези кървави и объркани времена. Докато
в старите предели на Царството в партизанските отряди излизат главно хора,
изградени в БРП(к), РМС, БОНСС И БЗНС(левица), то Доктора и Русев са пос-
ледвани и от много българи, индиферентни към политиката досега. На 17 май
от 234 партизани членовете на БРП(к) се броят на пръстите на ръката, има още
двадесетина ремсисти и бонсисти. Контролът на жестоката репресивна машина
е отслабен, ножът е забит във живо тело", синовете на народа имат в ръцете си
модерно оръжие, и това прави положението неудържимо.
На 17 май сутринта бойците и командирите от дружината вече се пре
гръщат с партизаните от 17 бригада на ЮНОВ-Сърбия, щедро ги черпят с цига-
ри, възбудено разговарят. Да посрещне българите е дошъл и Главният щаб –
Стамболич, Бая, Радован Петрович и др. Всички крачат към Радан планина , ко-
гато над главите им закръжават самолети и ги бомбардират. „Значи в Лесковац
вече знаят за нас" – мисли си Даката. Под командата на виделите какво ли не

12
югославски партизани нашите не дават никакви жертви. Ето как бившите вой-
ници от окупационния корпус на Царство България в Сърбия са обстреляни по
заповед на неговото командване, на което са се подчинявали до преди часове,
и де факто вече са от другата страна на барикадата.
По пътя си минават през села, където ги посрещат с цветя. На другата
сутрин към 8 ч. югославяните докарват храна и раздават на всеки по хлебче и
сирене. След закуска Русев и Игнатов говорят пред войниците и офицерите,
като разясняват на всички как и защо дружината е преминала при „врага". На
края Игнатов казва:
- Другари, тъй като известна част от вас не знаеха за нашето идване при
партизаните, редно е да попитаме кой желае да остане при нас, за да води бор-
ба с фашистите. Който не желае, ще се върне в Лебане.
- Никой не иска да тръгне по обратния път. Така при партизаните не изли-
за само първа рота в почти пълен състав, която още при Прекопчелица е поела
назад по заповед на командира си. Това става възможно, защото на югослав-
ските бойци предварително е заповядано да не стрелят. След това новоприе-
тите партизани се заклеват. Всеки минава край Игнатов и Русев и с ръка, вдиг-
ната в юмрук, казва високо: „Смърт на фашизма!"
А после е организирана и новата партизанска единица - бригада с два ба-
тальона. Командир е Русев, комисар – Игнатов. Начело на първи батальон е
Къньо Матев, а на втори – Йордан Йорданов. Най-много спорове поражда име-
то – Левски, Ботев или др. Накрая решават: Георги Димитров, световноизвест-
ният герой от Лйпциг. Така се ражда „Трета българска народоосвободителна
бригада „Г. Димитров". Трета, защото знаят, че в България действат още две с
това име. Към Върховното командване на ЮНОВ има постоянен представител
на БРП(к) – Щерю Атанасов, координиращ действията на партизаните от двете
страни, и вероятно чрез него този факт е стигнал до бойците на Русев. Макар и
далеч от Родината, димитровци се чувстват неделима част от нейната антифа-
шистка съпротива и очакват скоро да тръгнат за Балкана. Понеже са бойци на
ЮНОВ, сменят лъвчетата по кепетата си с червените петолъчки със сърп и чук
на титовите партизани (Тито, Йосип Броз – генерален секретар на ЮКП и вър-
ховен главнокомандващ на ЮНОВ). Повечето запазват лъвчетата в раниците.
Освен че изпраща бомбардировачи срещу димитровци, фашисткото командва-
не светкавично ги „обгрижва" и с интензивно съдебно дирене. Следова-тели

13
събират сведения в Лесковац и Лебане, други заминават за родните краи-ща на
бунтовниците – Сливенско, Бургаско и др. Целта е чрез свидетели анти-
фашистите да бъдат представени като хора продажни, без морал и воински
добродетели. Това не се оказва лесно, тъй като дори и полковият свещеник не
спестява добрите си думи за поручик Русев. И все пак Военно-полевият съд при
Първи български корпус с присъда N% 81 от 15-ти юни 1944 г. осъжда на смърт
чрез обесване 33 бивши чинове от 123-ти пехотен полк, „... загдето на 17 май
1944 г., във военно време, са напуснали местожителството си и са влезли в че-
та, съставена и въоръжена с цел да върши престъпления против държавата
или обществената сигурност, държавните имущества, учреждения и въоръже-
ния и против живота на длъжностни или частни лица..." С такива думи ни об-
лъчват отвсякъде вече 25 години политическите внуци на достолепните царски
съдии. И никой не става ясно и на висок глас да заяви: "Партизаните са не пре-
стъпници, а герои, премахнали срамното петно от лицето на майка България, с
което я дамгосаха Борис III, Богдан Филов и техните политици и главорези!"
Има веза
Първа дружина на 123 запасен пехотен полк е прекрасно подготвена за
„класически" бойни действия, но на Войнишката бригада й предстои да участва
в партизанска война, към чиито изисквания тя трябва да се пригоди бързо. Най-
важното е хората да превъзмогнат мисълта за живот при казармени условия, да
имат нагласа за ежедневие, пълно с несгоди и борба. Главното в партизанската
тактика е между участниците в сраженията и придвижванията винаги да има ве
за (връзка). Друг основен момент е при избора на място за почивка или лагер то
задължително да бъде около най-високата точка спрямо морското равнище в
района, за да могат партизаните напълно да контролират положението.
Първите петнадесетина дни след 17 май преминават сравнително спо-
койно, в учение и политзанятия като изключим честите бомбардировки. А в Лес-
ковац продължават да коментират. За Русев казват: "Той беше най-добрият
офицер не само в дружината, ами и в полка. Как се е решил?"
На 2 юни – Ботевия празник, идва и най-очакваното- участие в акция.
Войниците получават заповед заедно с 11 народоосвободителна сръбска бри-
гада да нападнат германското летище край Лесковац и да го унищожат. На ае-
родрума са базирани 5 самолета „Щука" („Юнкерс"), които непрекъснато тормо-
зят партизаните, 30 камиона, има и големи складове с гориво-смазочни мате-

14
риали. На българите се пада да овладеят караулното помещение с наряда, да
елиминират охраната на летището, да пленят самолетите.
Йордан Йорданов води групата към караулното. Малко преди да го дос-
тигнат, от прозорците „запява" немски автомат („Шмайзер"). Цялата група мо-
ментално заляга и запчва да стреля.
- Напре-е-е-д! - подемат бойците командата на Даката и с огън се насоч-
ват към сградата. Полетяват и гранати. Пламъчетата на шмайзера секват.
Оказва се, че в караулното е останал само един немец, който стрелял от прозо-
реца. Веднага бойците се спускат на север, към големите постройки. Там е ох-
раната на летището и част от хората на Русев я напада стремително. С тях
трябва да бъдат и другарите от 11 бригада, но все още ги няма. Изведнъж от-
дясно на Йорданов се чува „веза". „Веза" – отговарят димитровци. Югославски-
те и българските партизани настъпват заедно. На стотина крачки напред избух-
ва граната, после втора. Какво става? Иван Маринов (Ванката) се е приближил
до самолетите, мята 2 гранати и подпалва единия. От него лумва и вторият. Ус-
пехите окуражават атакуващите, те блокират централното здание, в което са се
барикадирали немците. Българите откриват по тях непрекъснат огън, летят
бомби, хитлеристите не могат да се покажат. След 10-15 мин. тяхната съпроти-
ва е сломена. Едни са убити, други се предават. Йорданов изпраща 5-6 души
към камионите. След още няколко минути стрелбата стихва-летището е овла-
дяно. Русев и Игнатов честитят успеха на бойците си. Българи и югославци се
поздравяват с победата.
В ръцете на партизаните падат 30 камиона, но поради липса на шофьо-
ри между бойците от първа линия, те са принудени да ги палят, и времето им
стига за 18. От пленените 5 самолета напълно са унищожени 2, опожарени са
складове с имущество, боеприпаси и гориво, летището е разрушено. Убитите
германски войници са 20, пленените – 4.
Бойното кръщение на Войнишката бригада завършва с пълен успех. Ней-
ните бойци са ударната сила при овладяването и унищожаването на един зна-
чим германски военен обект. Това им носи самочувствие и голям авторитет
пред югославяните, които имат тригодишен партизански опит. След акцията в
едно село се провежда митинг с участието на димитровци, който завършва с
дълга трапеза. Всички са радостни, щастливи, канят се едни-други на гости

15
след победата. Те са убедени, че между двете страни няма да има никакви ба-
риери.
Първата акция на Войнишката бригада е срещу Луфтвафе-военновъз-
душните сили на Хитлеристка Германия, но главен неин противник си остава
българският окупационен корпус, дислоциран в Източна Сърбия – немските
войски тук са в пъти по-малобройни от българските. Димитровци бързо усещат
мощта на партизанската армия, но добре разбират, че царските дивизии са още
по-силни. Макар и без желание, войниците все пак изпълняват заповедите на
командването. А веднъж излезли от казармите срещу антифашистите, те ста-
ват техен противник и прошка няма и от двете страни.
Бойната дейност е основното занимание на народоосвободителната ар-
мия, но преди да правят каквото и да било, нейните части трябва да ядат. Вой-
нишката бригада се снабдява с храна по установения и за югославските парти-
зани ред. Когато положението е спокойно, за продуктите се грижат отборите
(общински съвети, б.м.) на близките села, предварително известени колко дена
ще продължи това. Според Й. Йорданов обикновените хора на драго сърце да-
ват всичко, което могат. Върхи руините на Кралство Югославия е започнало из-
граждането на бъдещата държава. Темелите й са циментирани с потта и кръвта
на беднотата и това е главната причина тя да устои на превратностите на съд-
бата след 1990 година, та се наложи лицензираните западни демократи да из-
сипят милиарди долари и хиляди тонове човеколюбиви бомби и ракети за
събарянето й.
В условията на акции, тежки походи или боеве на партизаните се случва
да не хапнат по няколко дена подред. А ако все пак нещо ядат, то е 50-100 гра-
ма царевичен хляб или качамак на ден. Продуктите получават от пръснатите по
планините махали и къщи, като интендантите по правило щадят тънещите в
недоимък още от преди войната селяни. Според партизанския закон не може да
се вземе нищо от празен дом или без разрешение на стопаните.
След акцията в Лебане димитровци участват в няколко по-малки „опера-
ции" в състава на 22 югославска дивизия. На 15 юни около обяд Русев и Игна-
тов се връщат от нейния щаб и донасят решението бригадата да участва в го-
ляма акция още същата вечер едновременно на два обекта. Първият е град
Лесковац. Там трябва да се овладеят гарата и градската електрическа центра-
ла, да се проникне дълбоко в града и да се унищожат германските танкове и

16
камиони в двора на голямата църква, от 27 дивизиона болница да се вземат
лекарства и медикаменти. Това ще стане със силите на няколко батальона от
22 дивизия и на първи батальон от Войнишката бригада. Вторият обект са елек-
троцентралата „Вуче" на около 15 км западно от Лесковац и текстилната фаб-
рика, намираща се близо до нея. Те са охранявани от 300 български войници и
малко недичевци. Ще ги атакуват части от 22 дивизия и втори батальон на ди-
митровци. Начало на акцията и за двата обекта – 24 часа. По разбираеми при-
чини партизаните предпочитат да действат през нощта.
Втори батальон с командир Й. Йорданов успява да излезе на изходна
позиция за атака на „своя" обект – текстилната фабрика, едва към 1 часа през
нощта. След като си разменят „веза" със 17 бригада, димитровци нападат
стремително и с масирана стрелба, за да създадат впечатление, че фабриката,
а не централата, е главна цел на партизаните. Замисълът успява и командва-
нето на упорито отбраняващите се българи е принудено да прехвърли сили от
централата, също наши сънародници. Това позволява на югославците да овла-
деят „Вуче" – осветлението в района на фабриката и на град Лесковац изгасва.
С един наскок хората на Йорданов стигат много близо до оградата – вече ясно
се виждат парапетите между отделните колони. Забележими са и фигурите,
които стрелят отвътре ожесточено с пушки и картечници. Но започва да се за-
зорява, ясно е, че фабриката няма да може да бъде атакуван от упор. Скоро
идва и куриер, който предава батальонът да се изтегли на близкото възвише-
ние и оттам да води огън по противника зад оградата.
В Лесковац нещата също не се развиват по план. Първи батальон на
Войнишката бригада заема изходна позиция чак в 1.30 часа, когато боят в града
и на гарата се води с ожесточение. Част от хората веднага са изпратени към га-
рата, останалите – към църковния двор с немските танкове. Германците са се
накатерили по местата си върху високата ограда на храма и с автоматичен огън
спират атакуващите. Времето напредва и възможност за маневриране не оста-
ва. Гарата е овладяна и опожарена, а от болницата са иззети много лекарства,
медикаменти, превързочни материали и др. Към три часа всички партизани за-
почват да се оттеглят. Предвидливо подготвената сега команда от шофьори не
успява да влезе в действие. Поелите към планината партизани са контраатаку-
вани и обстрелвани с оръдия и картечници от немските танкове, но, използвай-
ки гънките на местността, успяват да стигнат до гората, която и сега е майка-за-

17
крилница на борците за свобода. В цялата акция димитровци дават само един
ранен в ръката.
В усложнената обстановка командването не може да осигури нормално
количество храна за младите и здрави мъже. На човек се падат по 70-80 г хляб
на ден. Това все пак е нещо, защото на 20-21 юни няма да хапнат и троха, та
Даката халюцинира от глад. Подобни случаи ще има и в следващите седмици.
На 17 юни преди обяд Игнатов и Русев са повикани в щаба на 22 диви-
зия и с командирите си обсъждат плана за предстоящата акция на гара Гърде-
лица – значим обект. Тя се намира в южния край на Лесковацкото поле – на то-
гавашната граница между Югославия и България. Ж.п. линията на 1-2 км преди
и след гарата минава по големи мостове, за чиято охрана са построени двуе-
тажни железобетонни бункери. В тях са български войници от разквартирувана-
та в гимназията в Гърделица охранителна рота. В нападение ще тръгнат 12-та
югославска и 3-та българска бригади. Предвидено е един батальон от димит-
ровци да да разруши северния бункер и моста на ж.п. линията. Вторият бата-
льон (на Й.Йорданов) и части от 12-та бригада трябва да разрушат гарата и да
унищожат гарнизона в гимназията. На главните сили на 12-та бригада се пада
да взривят южния бункер и моста до него. Двете бригади са усилени с по едно
37-мм противотанково оръдие. Формирани са две охранителни групи, снабдени
с взривни материали. На тях е отредено да прикриват партизаните откъм Лес-
ковац, а при изтеглянето си да разрушат ж.п. линията и да минират шосето за
Лесковац на няколко места. Акцията е дръзка, като обстановката се усложнява
от естественото водно препятствие – р. Морава, придошла и пълноводна.
Предстои да бъде премината в брод. Лесковац със своя голям гарнизон е само
на около 15 км, а на юг от Гърделица във Владишки хан и на др. места също
има български части, които бързо могат да се придвижат с влак или с камиони.
Късно вечерта на същия ден българските и югославските партизани спират
в село, на 3-4 км от Гърделица. Щабът на димитровци и първи батальон пое-
мат към своя обект.Втори батальон (на Йорданов) тръгва след 12-та бригада.
На 200 м преди гарата, както е предвидено, българите се отделят от общата ко-
лона и тръгват на изток. Тъй като от този момент са самостоятелна единица,
Даката изпраща едно отделение (7-8 души) в челно охранение. След минути
виждат пред себе си в сумрака широката Морава.

18
 Преминават я на ходом от втори опит. Студената вода е до над гърдите и
бойците още от брега се хващат „на хоро", с вдигната дясна ръка над главата с
оръжието в нея.
На около 150 м преди гарата Йорданов заповядва:
- Първа чета атакува вдясно и унищожава локомотивите и вагоните, вто-
ра чета напада зданието и елиминира охраната!
Боят започва веднага и е кратък. Бързи, маневрени, точни стрелци, пар-
тизаните подавят съпротивата на немците от гаровите постройки и край вагони-
те, които ги посрещат с огън. Част от тях са убити, други бягат където им очи
видят. Не става ясно дали помежду им няма българи и др. Важното е, че са фа-
шисти. Отношението към оста Рим-Берлин-Токио е основния делитбен белег
между хората в цял свят по време на Втората световна война.
В постройката на самата гара се оказват петима български железничари
и една немска принцеса от полузабравен български произход. След акцията
всички са пуснати по живо по здраво. 12-та бригада също овладява"своите" по-
стройки, като намира там железничари-югославци. Гара Гърделица е напълно в
ръцете на партизаните. Те взривяват основните постройки, опожаряват няколко
локомотива и ж.п. съоръжения. За атаката на гимназията време не остава.
Първи батальон обаче не успява да изпълни своята задача. Бойците обкръ-
жават бункера и се доближават незабелязано на 50-60 м от него. Италианското
оръдие (топче го наричат димитровци), изпраща 18 снаряда в тялото му, но те
не могат да разбият железобетонната грамада. Ако уцелят амбразурата (про-
зореца) е друго, но това не става. Българските войници отвътре се окопитват и
откриват огън с две тежки картечници, пушки и шмайзери. Нападателите не ус-
пяват и да хвърлят гранати през амбразурата, защото местността пред бункера
е открита и който тръгне през нея,го чака сигурна смърт. Иван Маринов мята 2
гранати към моста, ограден с няколко реда бодлива тел, и се връща обратно.
Тогава партизаните отиват на психоатака. Откриват огън с всички налични
оръжия и с оръдието. В един момент спират, Игнатов запява „Тих бял Дунав",
другите го последват. Щом чуват това, войниците престават да стрелят. Игна-
тов и Русев ги призовават:
- До кога ще продължава този позор! До кога ще бъдете немски аргати!
Елате при нас, другари!

19
 - Не е ясно дали войниците чуват, но продължават да стрелят. Ранен е и
умира италианецът Джовани-мерач на оръдието.
Групата от 12-та бригада по същите причини не успява да взриви южния
мост.
В резултат от акцията гара Гърделица за няколко дена спира трафика.
Оценявайки зрелостта на българската партизанска единица, Главният щаб
за Югославия решава, че тя вече може да се движи съвсем самостоятелно. За
инструктори и водачи, за връзка с местните отбори и с щабовете на партизан-
ските части, от Главния щаб изпращат 3 млади партизани – Димитър Трайкович
(Север), Трайко и Блажо. Първият е партизанин от 1941г., много е смел и има
топли другарски обноски. По-късно е убит от фашистите и погребан в един гроб
с боец на Русев.
Димитровци толкова често влизат в бой с противника, че започват да
действат почти автоматично и без психологическа обремененост и в най-тежка
обстановка. Така при поредната акция на фашистите те обръщат в бяг „зеле-
наши" (недичевци), настъпващи към селата върху немски танкове. Трудовите
хора ги опознават, вярват им. При това Й.Йорданов в книгата си не пише за да-
дени жертви от другарите си от 17 май до средата на лятото.
Преди жътва българският окупационен корпус предприема много голяма
акция срещу партизаните с участието и на всички хитлеристки и недичевски
подразделения, дислоцирани в района. Срещу тях са 21-ва и 24-та дивизии на
ЮНОВ и Войнишката бригада. Партизаните на Русев се бият успешно срещу
една българска дивизия, защото имат много изгодни позиции – около най-висо-
ката точка на мястото на действие, и не допускат да бъдат обкръжени. Бившата
първа дружина от 123-ти пехотен полк много добре си е научила уроците по
партизанска тактика и в съчетание с прекрасните командирски качества и мо-
рални добродетели на Ат. Русев, д-р Игнатов и помощниците им, се е пре-
върнала в непобедима партизанска част. Пътем тя няколко пъти атакува голе-
ми маси недичевци, които отстъпват панически.
На 18 юли е тежко ранен четният командир Петър Пешев, много храбър
партизанин. След десетина дни той, подпоручик Баев и още няколко ранени и
болни от бригадата са извозени с английски самолет на лечение в Италия.
Всички те се завръщат живи и здрави в България след 9 септември. На тяхно

20
място партизаните от вътрешността на България разчитат само да проработи
народната мъдрост „има ли век, има и лек".
Независимо, че партизаните непрекъснато получават мощната подкрепа
на Кралските въоръжени сили, те не променят отношението си към Съветския
съюз и Червената армия. Веднъж ръководителят на английската военна мисия
пита пита Русев дали българският народ чака освобождението си от Великоб-
ритания.
- Ние веднъж сме освобождавани от Русия, господин майор, и сегашното
ни освобождение е въпрос на неизбежна традиция – отговаря нашият коман-
дир.
- Вие, славяните, сте непоправими – завършва англичанинът.
- А маршът на всички югославски партизани е с мелодията на „Па дали-
нам и па всгорям" – песента, с която съветските партизани през 1918-1922 г.
громят белите в Далечния Изток. Все пак близостта с англичаните през войната
е една от причините, направили възможно възприемането от югославските на-
роди, макар и „през зъби”, на завоя в политиката на страната след 1948 г., кога-
то съседната ни държава се ориентира към балансиране между двата големи
военнополитически блока в света.
През август Войнишката бригада по заповед на Главния щаб преминава
на албанска територия. Пътем попадат на местен фашистки отряд, който стре-
ля срещу тях високо от планински хребет, при това много точно и в гръб. Ал-
банците убиват 5-6 човека, а ранените са повече. Бойците на Йорданов отгова-
рят с минохвъргачен огън, както повелява Русев. При това „на око", но „не ло-
шо", според Даката. След 3-4 залпа албанците бягат, партизаните атакуват,
пътят е чист. Червените партизани на Югославия и Албания вече не се съоб-
разяват с държавните граници между двете страни, действат само с оглед на
интересите на борбата. Довоенната граница между Югославия и България е и
граница на действие между ЮНОВ и НОВА, особено във Вардарска Македо-
ния.
Късно същата вечер бойците получават заповед да се върнат в Сърбия.
Тук те приемат 29 нови партизани, пленени от югославяните български войници
от 122-ри пехотен плк на Царство България. Сърбите се колебаят дали да ги
разстрелят, но Доктора настоява да ги оставят живи, защото ще ги приемат за
партизани, ако те пожелаят. Така и става. Бригадата продължава към Лебане-

21
места, които хората добре познават, макар да са ги позабравили за тези 2 ме-
сеца, внесли толкова много и невероятно силни впечатления в съзнанието им,
та се налага да преоткриват природа, факти, събития.
Твърде скоро на българските партизани се налага да прочистват голям
населен район от дражевисти. Това става с тежки боеве, в които загиват лъче-
зарният Север и Петър Йорданов – заместник-комисар на II-ри батальон. Два-
мата са заровени в общ гроб, един до друг. Колцина днес в България си спом-
нят за тези герои?
Пак тези дни английски самолети пускат брашно и други продукти, кон-
серви, обувки, бельо. Й.Йорданов веднъж подарява на сръбски селянин чифт
австралийски чорапи и копринен плат от парашут за шалове на жена му и дъ-
щерите им.
През втората половина на август Главният щаб за Сърбия отново дава
заповед на Войнишката бригада – "Към България", която този път е приведена
в изпълнение. На тръгване бойците получават в излишък оръжие, включително
минохвъргачки и боеприпаси от склад на ЮНОВ. За няколко дена стигат до Ро-
дината. Разделят се много сърдечно с Втори Врански отряд, който ги придружа-
ва още от Кукавица планина. В село Радовница се свързват с Кюстендилския
отряд и с част от трънските партизани под командата на Денчо Знеполски.
Димитровци са най-силно впечатлени от факта, че българските партиза-
ни от вътрешността имат на шапките си, на ревера на палтото или на левия ръ-
кав надпис „ОФ" (Отечествен фронт)," ...докато ние имахме петолъчки със сър-
пове и чукове. Значи сме по-леви – помислих си не без гордост" – спомня си Й.
Йорданов. Тази подробност се дължи на факта, че НОВА е въоръжената сила
на коалицията от партии Отечествен фронт, в която само БРП(к) има за символ
петолъчката. Макар комунистите да са вдъхновителите на въоръжената борба,
те не могат да си позволят лукса да я водят под лозунга за социализъм. Докато
в Югославия Компартията е на практика единственият двигател на антифаши-
стката съпротива и може да постави своя символ върху кепетата на бойците.
Това е и знак към света, че новата държава, чието изграждане вече е започна-
ло, ще бъде под пълния контрол на ЮКП, а не на краля и другите предвоенни
политици, които избягват в чужбина през април 1941-ва г. Хората на Русев са
впечатлени и от голямата амплитуда във възрастта на местните партизани, от

22
големия брой на жените между тях. Бригадата е попълнена с около 100 нови
партизани, отлично въоръжени.
И все пак на Трета българска бригада „Г. Димитров" все още „не е писа-
но" организационно да стане част от партизанската армия на България. По спо-
разумение между командването на I-ва ВОЗ (Военно-оперативна зона) от
НОВА и Главния щаб на ЮНОВ за Македония, димитровци остават в Македо-
ния. Става дума за нейния Вардарски дял, Егейският е в обсега на ЕЛАС, а Пи-
ринският – на НОВА. Скоро дават и първите жертви – там, където „сокол пие
вода – на Вардаро". Бойците почиват на планински склон близо до Скопие, а
изневиделица над тях пикират самолети и мятат бомби. Загиват няколко, вклю-
чително заместник-командирът на бригадата Щерьо Ангелов.
Голям лагер македонските партизани имат в манастира „Прохор Пчин-
ски", където в края на август 1944 г. е прогласена Народната Република Маке-
дония, съставна част на Титова Югославия. Тогава за антифашистите на полу-
острова главното е победата над общия враг, а националният въпрос остава на
заден план; всички са убедени, че в скоро време границите между балканските
държави, които със сигурност ще бъдат ръководени от комунистическите пар-
тии, ще останат в историята.
Първата акция на Войнишката бригада в новия район е в с. Бояновац,
Вранско, съвместно с 8-ма македонска бригада. Там има силен гарнизон на оку-
пационния корпус. Заповедта за нейното провеждане, както винаги, пише Ата-
нас Русев. Разпоредителните части на неговите текстове са по правило точни и
изпълнени с подробности, та да стане ясно на всеки какво, къде и кога трябва
да прави. После идват и най-пресните политически новини- Русев ходи по вис-
шестоящите щабове и ги научава пръв, придружени с кратък коментар. Интели-
гентният, с дълбоки леви убеждения учител, се стреми да развива политическо-
то мислене на своите бойци, в огромното си мнозинство произхождащи от най-
дълбоките народни низини. Новостите в заповедта за Бояновац са за победни-
те действия на Съветската армия в Румъния, в района на Яш-Кишинев (в Мол-
давия). Всички разбират, че краят на фашизма на Балканите идва доста по-
бързо от очакваното.
Не така мисли обаче командването на Царската армия. Партизаните под-
палват тютюневите складове в Бояновац, атакуват мощно гарнизона, но той се
държи. А и на помощ му идва подкрепление, което извън селото е спряно от ох-

23
раняващата акцията рота димитровци, начело с Иван Янакиев (Карпов). Между-
временно започва да се зазорява и партизаните тръгват да се изтеглят. Умора-
та им е голяма. Те са изминали много километри, за да изненадат противника,
сега вървят по обратния път. Боец казва на Даката, че му е по-леко да умре от
изтощение, отколкото да ходи.
На 27-28 август бригадата напада гарите Табановци и Прешово на ж.п.
линията Куманово-Враня и ги овладява. Първата станция е опожарена, линия-
та и съоръженията по нея – разрушени. В Прешово запалват тютюнев склад и
прогонват усилената царска пехотна рота. На 29-ти е акцията в с. Църнотинци,
където се е установил конен ескадрон от окупационния корпус. Войниците-пар-
тизани атакуват смело, но не успяват да унищожат здраво барикадиралия се
противник.
Изключително интензивната бойна дейност продължава с атаката на ви-
сочината Страцин на 5 IX вечерта. На димитровци е наредено от Главния щаб
за Македония да атакуват заедно със 17-та Косовска бригада. Партизаните ус-
пяват да стигнат твърде късно до изходните позиции, а и противникът е поста-
вил усилено охранение, за чието преодоляване трябва време, пък зазорява.
Бойците се изтеглят, като българите успяват да пленят 20-тина войници. Те се
оказват мобилизирани възрастни селяни от Шуменско, и хората на Русев ги
пускат по живо по здраво. Царската власт все повече губи почва под краката си
и прибягва до мобилизация на всичкото годно да носи оръжие мъжко населе-
ние, подобно на покровителите си от Берлин. Все пак в България не са призо-
вани деца под знамената. Стеснената до крайност социална, масова и полити-
ческа база на българския фашизъм е предпоставка за установяването на нова
власт, ползваща се с подкрепата на огромното мнозинство от народа.
На 6 септември Войнишката бригада научава за обявената от СССР вой-
на на Царство България. Това вдъхва на бойците, както и на македонските пар-
тизани, голяма сила и увереност. Русев и Игнатов получават заповед от Глав-
ния щаб, в която пише: "Да освободим Кратово!" За тях това означава: „Да го
завземем и задържим!" Подобно нещо се случва за пръв път от 17-ти май на-
сам.
Кратово е град, в който има окупационна рота, полицейски участък с два-
десетина озверели полицаи(българи), и около рота местни фашис-
ти(контрачетници).

24
 Тръгват на 7-ми IX вечерта. С тях е и Бано Андреев, политкомисар на
Главния щаб за Македония. Когат стигат до града, вече не бързат да свършат
всичко за час-два и да поемат обратно. Става здрав бой, много войници се
предават, други са убити или ранени, трети бягат за България. Из града димит-
ровци залавят полицаи, контрачетници, войници. Отварят вратите на местния
затвор и обитателите му, между тях и италианци, излизат на свобода. С голям
труд успяват да заловят полицаите, барикадирали се в училището, които се би-
ят с ожесточение. Вдигат ръце едва когато партизаните им идват в гръб.
На 8-ми септември Кратово е свободно. Хиляди обикновени хора дават
воля на радостта си от победата над изедниците-местни и новодошли, които им
дерат кожите под лозунга за Велика България. Като толкова обичат България
властниците, защо от 1941 до 1944 г. не сколасаха да построят ж.п. линията
Гюешево-Скопие, има няма 100 км, та и до днес да остане „топла" връзка меж-
ду България и Вардарско?
На 9 септември всички чуват по радио София прокламацията на прави-
телството на Отечествения фронт, прегръщат се, стрелят във въздуха. В града
е организиран голям митинг, говорят югославски и български партизани, местни
хора. Всички вярват в щастливото бъдеще, в дружбата. Тази, последната, още
не я виждаме и днес, поне на ниво държави- България и Македония.
На площада е организиран Народен съд. Пред хилядното множество пар-
тизаните показват един по един заловените полицаи и контрачетници. Ако на-
родът каже „смърт", отделят ги настрана. Ако се чуе „Добър е, пуснете го", ос-
вобождават го незабавно. Присъдите се изпълняват веднага, на същото място,
където полицаите са разстрелвали народните борци – до моста северозападно
от Кратово.
Така няколкостотин млади българи, повечето бедни селски момчета от
Югоизтока на страната, освобождават град далеч далеч от родните си места.
Те сломяват съпротивата на отлично въоръжени и готови да се бият до смърт
врагове. Нещо повече – бойците на Русев и Игнатов поставят основите на нова-
та антифашистка власт там. Без да са чели решенията на конференцията от
Техеран през ноември-декември 1943г., те изпълняват една от основните й по-
вели – възмездие над фашистите. Нямат академична подготовка по история,
философия и политология, но се държат така, че когато на 9 септември вечерта
си тръгват за България, местните хора ги изпращат на километри извън града.

25
Раздялата с македонските партизани е братска, никой от едните и от другите
не се съмнява, че тепърва им предстоят срещи, гостувания. Уви, скоро ще раз-
берат, че това се отлага за неопределено бъдеще.
По своя кратък по време, но изпълнен всяка секунда с тих героизъм път
от Прекопчелица до Родината войниците-партизани не смятат, че вършат нещо
изключително. В условията на ежедневна война без фронт и тил, на чужда и
непозната земя, те изпълняват своя дълг така, както го разбират. И враговете
треперят от тях, а своите им се възхищават. В основата на всичко е закалката
им – физическа и морална, на трудови хора от дълбините на народа. Скромни и
обикновени бяха те и след 9-ти септември 1944 г. Не ги запомних по президиу-
ми и конгреси, по високи постове и по първите страници на вестниците. Техните
битки и победи не се честваха с фанфари, по лобните им места нямаше и няма
събори. Но те едва ли са обръщали внимание на това, имали са нови цели. А
днес, уви, за подвига им знам, най-вероятно, само аз. Но откъдето и да поглед-
нем, Войнишката партизанска бригада „Георги Димитров" е най-мощната и
ефективна партизанска част, съставена от българи, в годините на Втората све-
товна война. При това с процент на жертви далеч под допустимия минимален.
Тя се родее с героите на Руднев и Ковпак, на Бая и Бърко, с френските „маки",
с италианските „партиджано", с отрядите от Сиера Маестра, и т.н. Но докато
всички изброени са почитани и свято тачени, хората на Русев и Игнатов лежат
под знаменателя „обирачи на мандри", „родоотстъпници", „мързеливци" и т.н.
Важното е, че войниците-партизани са дали спокойно и без никаква поза всич-
ко, което могат, а то е било необикновено много, за победата над най-голямото
зло в историята на човечеството – фашизма. Който, оказва се, все още има
почва в България.
На 11 септември 1944 г. Войнишката бригада осъмва западно от гр.Крива
паланка. В града има пазар, голямо оживление, ала партизаните се движат в
пълно бойно снаряжение. Но българският полковник, началник на местния гар-
низон, успява да убеди Ат. Русев да разреши на бойците да оставят своето
оръжие в импровизирания си лагер. И изведнъж някой извиква: „Немци настъп-
ват към града!" Оказват се 5-6 танка и с тях пехота до една дружина."Казаха,
че немците имали радиовръзка с началника на гарнизона и навлезли в града по
негово искане" – пише Й.Йорданов. Димитровци отблъскват с огън германци-

26
те, а в България, която е на няколко километра, новата ОФ-власт бързо орга-
низира отбрана срещу тях.
В Кюстендил бригадата влиза на 12 септември. Там тя е попълнена с
доброволци и е включена като самостоятелна дружина в състава на 50-ти пехо-
тен полк от Първа българска армия с командир ген. Вл. Стойчев. Тя пък е част
от III-ти Украински фронт на Червената армия с командир маршал Толбухин. В
редовете на тези структури Войнишката бригада се сражава в I-та фаза от вой-
ната на България срещу Хитлеристка Германия (през есента на 1944-та г.).
Най-тежко е при Страцин. Там димитровци излизат в гръб на немците, овладя-
ват отредените им височини, и така улесняват много фронталните атаки на
полка, които продължават без успех вече дни наред. Страцин пада, и това е
една от най-трудните победи на новата българска армия. Димитровци дават
около 20 убити – доброволци и партизани. От последните е Зинови Андонов –
политкомисар на III-ти батальон. Тежко ранени са фелдфебел-школниците
Иван Маринов и Петко Апостолов.
След Страцин войниците от някогашната I-ва дружина на 123-ти пехотен
полк от българския окупационен корпус в Югославия, в последствие станали
Трета българска народоосвободителна бригада „Г. Димитров", известна в исто-
рията като Войнишката бригада, са демобилизирани. Всеки от тях тръгва да
търси своето място в нова България. Така завършва бойният път на най-сил-
ната българска партизанска част през Втората световна война. Той започва на
17 май 1944 г. от гр. Лебане, Източна Сърбия, минава край с. Прекопчелица,
през летището до Лесковац, през планините Суха, Радан, Бабичка и Кукавица,
през Албания и Македония. И във всеки миг от това време тези скромни хора и
умели бойци са безкрайно достойни за името на своя патрон Георги Димитров-
световноизвестният герой от Лайпциг. Това име партизаните са избрали след
дълги спорове, като компромисен вариант, но се оказва, че то им приляга като
мехлем на рана. Вечна слава на героите!

27
 КОРОНАВИРУСЪТ И ТРЕТАТА СВЕТОВНАТА ВОЙНА
Георги Найденов
CORONAVIRUS AND THE THIRD WORLD WAR
Georgi Naydenov
Abstract: Some of the arguments are shown which ten years ago gave rise to the thesis that in
the first half of every century, during the transition from the first to the second Kondratiev
wave in each cycle of evolution on the world market, the center of world trade, the reserve
currency and the world financial system are changing. And that this is not only related to the
economic rivalry between the old and the new center, but also to political and military rivalry.
It is pointed out that then the author has not seen an alternative to the Third World War in the
years 2017-2025 and 2035-2043. It is analyzed why the now-started World Biological War
may turn out to be an optimistic alternative to the nuclear war.
Keywords: Kondratiev waves, cycle of the evolution of the world market, old center of the
world trade, new challenger for the center of the world trade, political and military rivalry,
world wars, nuclear war, biological war, coronavirus.

Увод: Короновирусът – приятната изненада!

Така наречената „пандемия“ на короновирусът и истерията около нея е
приятна изненада за мен. Защо?
Защото до момента на избухване на „пандемията” и истерията, не виж-
дах алтернатива на трета световна война с употреба на ядрено оръжие. Още
от началото на моите изследвания на дългите вълни на Кондратиев – 2006 год.
бях убеден, че в първата половина на 21-ви век ще има трета световна ядрена
война. Изследванията ни с доц. Калоян Харалампиев на четирите етапа в ево-
люцията на сегашния, трети пореден цикъл на еволюция на световния пазар
след Първата промишлена революция затвърдиха моите очаквания. Изследва-
нията ни на цикличността на американския военен бюджет показаха двата най-
рискови периоди за избухване на войната: а) 2017-2025; б) 2035-2043 години.
И, ето – Третата световна война избухна! Като биологична война! Което е
чудесно! Което е извънредно приятна изненада за мен. Безкрайно се радвам,
че двата доминиращи клана на световните елити – този на ротшилдите и този
на рокфелерите започнаха война помежду си и срещу човечеството чрез из-
ползване на биологично оръжие.
1. Моят песимизъм преди десетина години и новият ми оптимизъм по
настоящем.

28
 Преди десетина години многократно изразявах песимизъм за бъдещето на
човечеството. Считах, че Третата световна ядрена война е неизбежна.1 Ето
какво пиша в една от статиите:
„…. смяната на центърът на световната търговия, на резервната валута и на
световната финансова система е свързан не само с икономическо съперни-
чество между стария и новия център, но и с политическо и военно съперни-
чество. Така става при Великата депресия. Втората световна война е пряко
свързана с икономическото съперничество между страните от първия и страни-
те от втория ешелон на капитализма за източници на суровини в условията на
световна криза.2 В момента социално-икономическото и политическо положе-
ние е още по-тежко. „Старият” център на световната търговия – САЩ, налага
икономическите си интереси чрез постоянни войни. Тези войни пряко засягат
интересите на азиатските икономики и особено на Китай. В момента американ-
ският англосаксонски и еврейски елити подготвят война срещу Иран. Такава
война прекомерно засяга интересите на Китай. Защото Иран е един от основ-
ните източници на нефт за бързо развиваща се китайска индустрия. Ако Иран е
следващата след Ирак и Либия нефтодобивна страна, достъпът до нефтените
ресурси на която на Китай се прекъсва чрез агресивна война, няма ли Китай да
реагира по същия начин, както Япония, в началото на 40-те години, когато САЩ
целенасочено ограничи достъпа й до суровинните пазари. Искаме да кажем, че
сегашната политика на САЩ неминуемо води до световна война, както и при
предишната Велика депресия. Не че американският елит е основно виновен за
Втората световна война. Но този елит определено тогава води политика, тлас-
каща свеа към световна война. При сегашната световна криза ролята на аме-
риканския англосаксонски и еврейски капитали за разпалването на световна
война е многократно по-висока, отколкото на другите национални капитали. Та-

1
Виж подр.: Найденов, Г., К. Харалампиев: Световната криза – социологически поглед, Световната кри-
за и икономическото развитие, Сборник доклади от юбилейна международна научна конференция Том 1,
изд. “Наука и икономика”, Икономически университет – Варна, 2010; Найденов, Г., К. Харалампиев
Глобалната власт – рискове за близкото бъдеще. // сп. „Икономически и социални алтернативи”, 2012, №
2; Найденов, Г., К. Харалампиев, Великата депресия и сегашната криза. // сп. ”Социология и икономи-
ка”, 2013, №4; Найденов, Г., К. Харалампиев Сегашната криза – тя ли е „Великата депресия” в третия
цикъл на еволюция на световния пазар”. – В: Национална научна конференция “Икономика и общество:
глобални и регионални предизвикателства пред България”, София, УНСС, 31.10.2013 г., В: Икономика и
общество: глобални и регионални предизвикателства пред България, ИК-УНСС, С. 2014.
2
Германия, Италия и Япония са страни от втория ешелон на капитализма – сегашна бележка.

29
ка че въпросът е – има ли светът алтернатива на предстоящата световна вой-
на?!”3.
Преди десетина години не виждах алтернатива на предстоящата светов-
на война. Нещо повече – не виждах вариант и на това, че тя ще бъде ядрена.
Допусках единствено, че ако в сегашната битка между клана на условните рок-
фелери и условните ротшилди последните не успеят да принудят Путин да на-
несе превантивен ядрен удар върху САЩ до 2025 год., то когато в периода
2035-2043 започне световната война, най вероятно между Китай и Русия, е въз-
можно тя да се води с конвенционални, а не с ядрени оръжия.4 Като цяло тога-
ва считах за малка вероятност Третата световна война да не е ядрена. Сега
обаче, във връзка с пандемията от коронавируса, виждам една нова възмож-
ност, а именно ядрената война да се избегне, като нейните функции се изпъл-
нят от биологична война.
Избухването на пандемията на коронавируса, широко се възприема от
обществеността като избухване на световна война.5 Война между САЩ и Китай.
Склонен съм да приема тази трактовка. Независимо от това, кой кого е напад-
нал, кой е създал вируса и дали изобщо е създаден, а не е възникнал в резул-
тат на спонтанна генетическа мутация. Който и вариант да е верен, резултатите
са налице – чрез биологична война ще се реши съперничеството между стария
център на световната търговия – САЩ и новия претендент – Китай.6 Ще се ре-

3
Найденов, Г., К. Харалампиев: Сегашната криза – тя ли е „Великата депресия” в третия цикъл на ево-
люция на световния пазар”, Национална научна конференция „Икономика и общество: глобални и регио-
нални предизвикателства пред България”, София, УНСС, 31.10.2013 г., В: Икономика и общество: глобал-
ни и регионални предизвикателства пред България, С., 2014, ИК УНСС, с. 202.
4
Относно двата най-рискови периода за световна война, определянето на които става чрез изследване на
динамиката на американския военен бюджет, а също и за двата клана, съперничеството между които мо-
же да разпали световна война Виж: Найденов, Г., К. Харалампиев, Глобалната власт – рискове за близ-
кото бъдеще // сп. „Икономически и социални алтернативи”, 2012, № 2, стр. 115-127; Локални и глобални
рискови фактори за развитието на България и света през второто десетилетие на XXI век, Годишник на
УНСС 2015, Издателски комплекс – УНСС, 2015, стр. 71-72, 76-87; Рискове и социални трансформации,
Издателски комплекс – УНСС, С., 2019 г., стр. 112-121, 185-201
5
Иво Христов казва – „Когато се слегне пушилката от това активно мероприятие, много неща ще излязат
наяве. Но едно е ясно – драмата с коронавируса играе ролята на световна война – по-евтино е, с по-малко
жертви, но със същите резултати – пренареждане на икономическите пластове и ликвидиране на досе-
гашния глобалистки модел.” Виж: Валерия Касиян: „Проф. Иво Христов: Драмата с коронавируса играе
ролята на световна война”, Източник: Лупа БГ, lupa.bg,

6
По подробно относно съперничеството между САЩ и Китай Виж: Найденов, Г., К. Харалампиев,
Локални и глобални рискови фактори за развитието на България и света през второто десетилетие на XXI
век, С., 2015, Годишник на УНСС - 2015, ИК УНСС, с. 61-72

30
ши и още едно противоречие – между интересите на едрия капитал от ниски
производствени разходи за работната сила, в условията на мощни инвестиции
за изграждане на нова инфраструктура, и внедряването на новите технологии в
рамките на световния пазар, от една страна, и сравнително високата цена на
труда в Европа, САЩ и много от развиващите се страни – например в Китай, от
друга страна.
По принцип световните войни винаги са средство не само за решаване на
съперничеството между стария център на световната търговия и новия претен-
дент, но и средство за решаване на изложеното противоречие. Защото едрият
капитал иска да прави инвестиции за нови технологии, а не за заплащане на
работната сила. Всеки едър национален капитал е заинтересован от световни-
те войни в началото всеки век. Независимо от това, дали неговата страна ще
спечели войната, или ще я загуби. Загубиха ли Втората световна война едрият
германски и японски капитали? Не я загубиха! Германия и Япония загубиха
войната. Но едрият германски и японски капитали я спечелиха. След войната
едрият германски и японски капитали станаха най динамичните, конкурентно
способни и най-бързоразвиващите се капитали. Причината е много проста.
След войната те разполагаха с висококвалифицирана работна сила и натрупа-
ли безценен опит инженерни кадри, които обаче, в резултат на войната бяха ев-
тин производствен разход за германския и японския капитал. Ето какво съм ка-
зал по този въпрос в монографията „Рискове и социални трансформации”:
„Периодичното изтребление на всяко ново трудово-активно поколение е
първичен инстинкт на всеки едър национален капитал. Какви са причините за
наличието на този инстинкт?
Едрият национален капитал, в сравнение с другите „актьори” в производ-
ствения процес, в най-висока степен е отговорен за разширеното възпроизвод-
ство на средствата за производство. В средствата за производство е овещест-
вена обществената производителна сила на труда. С цел да осигури максимал-
но благоприятни условия за развитието на обществената производителна сила
на труда, едрият капитал се стреми да увеличава своите печалби, защото един-
ствено, капитализирайки част от печалбата, той успешно реализира своята ро-
ля в общественото разделение на труда – разширено възпроизводство на сред-
ствата за производство.

31
 Печалбите могат да се увеличават чрез въвеждане на нови технологии и
по-съвършена организация на производството, т.е. чрез „нови комбинации на
производствените фактори”, ако използваме израза на Шумпетер. Този начин
на увеличаване на печалбите – чрез търсене на така наречената „диференци-
ална печалба", е могъщ стимул за научно-техническия прогрес и бързото на-
растване на обществената производителна сила на труда. Но печалбите могат
да се увеличават и чрез изменение на пропорциите в разпределението на но-
восъздадената ценност между наемната работна сила и капитала. Печалбите
могат да се увеличават като се увеличи делът на принадената ценност за смет-
ка на необходимата ценност.
Най-„ефективният” начин за изменение на пропорциите в деленето на но-
во-създадената ценност между труда и капитала е чрез подлагане на собстве-
ната нация на изтребление. Това обикновено се прави чрез войни. Едрият на-
ционален капитал винаги печели от войните, независимо дали страната е по-
бедител или губещ в нея. Ако войната е спечелена, той разширява територията
и населението, подлежащи на експлоатация. Но дори войната да е загубена,
едрият национален капитал пак печели. Първо, защото разрушаването на мате-
риално-техническата база на производството благоприятства технологичното
обновление.7 Второ, защото ценността на работната сила става много ниска и
това благоприятства концентрацията на капитала.8 Трето, разоряването на
средния и дребния бизнес, поради намаляването на покупателните възможнос-
ти на населението, благоприятства централизацията на капитала.9 Четвърто,
по време на война извъникономическите форми на експлоатация се използ-

7
Повечето войни, счита Кондратиев, се водят във възходящата фаза на дългите вълни, когато става смяна
на технологичната основа на производството и се изгражда нова инфраструктура. Според ме, световните
войни са в дъното на прехода от първата към втората дълга вълна на Кондратиев при всеки цикъл на
еволюция на световния пазар. Подобна теза има същия резултат като тезата на Кондратиев. Защото при
това разбиране технологическият преврат, както в рамките на ограничения пазар на развитите страни,
така и при световния пазар, тоест както при първата, така и при втората дълга вълна на Кондратиев при
всеки цикъл на еволюция на световния пазар, става в края на световна война, или през самата нея. А на
практика и в двата случая едрият местен и международен капитал разполага с евтина работна сила. Съ-
ответно, с възможности да прави мощни капиталовложения в нови технологии и нова инфраструктура.
8
Маркс отбелязва, че за разлика от другите стоки, стоката работна сила освен производствените разходи
съдържа морален и исторически елемент. Една многогодишна война „привиква” наемната работна сила
към многократно по-ниско ниво на потребление. И по време на войната, а и след това в продължение на
дестилетия, наемният работник приема за „морални” новите, силно ощетяващи го пропорции в разпреде-
лението на новосъздадената стойност. Пример – България след Първата и Втората световни войни.
9
По време на война едрият национален капитал с много по-бързи темпове „всмуква” дребния и средния
бизнес.

32
ват много много по-широко.10 Пето, по време на война и през годините след нея
масово измират инвалидите, пенсионерите и пр. категории население, които
струват само разходи, но не носят ползи на едрия капитал. Тоест, едрият капи-
тал се освобождава и от тази „тежест" и намалява производствените си разхо-
ди. Доказателство, че дори и губещ войната, едрият национален капитал пак
печели, е успешното развитие на Германия и Япония след Втората световна
война. Двете, загубили войната страни, стават най-конкурентноспособни в
международното разделение на труда!”11
Пандемията от короновируса, която избухва в началото на 2020 год., но и
която довежда до въвеждане на извънредно положение в редица страни, а и до
сериозен срив в световната икономика, резонно повдига въпроса – не е ли това
нова форма на война – биологична.
Още от началото на пандемията се лансират множество теории, които са
много различни една от друга. Но ги обединява едно – че всички те разглеждат
пандемията като форма на биологична война.12 При това биологична война
чрез изкуствено създаден вирус.
Бързам да кажа, че лично аз се въздържам на този етап да давам оценка
за същността на тази пандемия. И, всъщност, дали реално има пандемия. За
мен все още не са се натрупали достатъчно статистически данни, за да се пра-
вят научни изводи по горните въпроси. Но, съм съгласен, че това, което става,
е форма на биологична война. И то, преди всичко война срещу човечеството,
война, чиято цел е рязко понижаване на ценността на работната сила, в усло-
вията на преместване на центъра на световната търговия, на приложение на
новите технологии в рамките на световния пазар, на изграждане на нова инф-
раструктура в рамките на този пазар, на смяна на световната резервна валута и
трансформация на световната финансова система.
И още нещо – ако тази нова форма на война позволи решаването на про-
тиворечията на сегашния етап на развитие на капиталистическия начин на про-
изводство без да се стига до световна ядрена война, то несъмнено, жертвите,
10
Добре известни са извъникономическите методи на експлоатация, прилагани в нацистка Германия по
време на Втората световна война.
11
Найденов, Г., К. Харалампиев: Рискове и социални трансформации. С., 2019, ИК УНСС, с. 215-217
12
Глазьев, С.М., Доклад о глубинных причинах нарастающего хаоса и мерах по преодолению экономи-
ческого кризиса. Доклад подготовлен в рамках работы по государственному заданию Финансового Уни-
верситета при Правительстве РФ по фундаментальной научно-исследователь-ской работе на тему: «Цик-
личность развития мирохозяйственных укладов», 2001.

33
дадени при нея, ще са по малко, отколкото при световна ядрена война. Не съм
убеден, че ще се мине без световна ядрена война. Но, факт е, че американ-
ските и британските англосаксонски и еврейски елити, в съперничеството по-
между си опитват този вариант. Което все пак е някакъв шанс да се мине без
ядрена война. Цинично е това, което правят. В стремежа си да понижат цен-
ността на работната сила, те използват биологично оръжие срещу човечество-
то. Но е напълно естествено за природата на едрия капитал.
Към пандемията като форма на биологична война директно праща разби-
рането, че произходът на коронавируса е изкуствен. Че този вирус е създаден
в генетични лаборатории на САЩ или на Китай. Съответно, че тези, които счи-
тат, че вирусът е създаден в САЩ, считат, че агресорът са САЩ.
Това разбиране се лансира още в началото на епидемията в Ухан. То е в
основата на широка гама от „конспирологични” теории. Повечето от подкрепя-
щите това разбиране се позовават на едно неофициално изказване в интернет
на Чжао Лицян, говорител на китайското външно министерство. Той свързва
епидемията с участието на делегация от 300 американски военни в VII-е Све-
товни летни военни игри, проведени в Ухан от 18-27 октомври м.г. И дори под-
черта, че първият случай на коронавирус в Китай е регистриран у местен жител
на 17 ноември, тоест непосредствено след тези игри. Според него, коронави-
русът вече е присъствал в Съединените щати още преди идентифицира-
нето му в Ухан - поради напълно „документираната неспособност на САЩ да
тестват и установяват разликите от грип”. Цитира се изявление на директора на
американските центрове за контрол на заболяванията Робърт Редфийлд, който
на въпрос - не са ли диагностицирани някои случаи от коронавирус посмъртно,
отговаря, че „някои случаи наистина са диагностицирани в САЩ по този начин”.
В китайският вестник „Глоубъл таймс” се съобщава, че на сайта на Белия дом е
постъпило искане към администрацията на САЩ да даде повече информация
за подозрителна лаборатория по изследване на инфекциозно заболяване към
Пентагона. Медията подчертава, че китайски интернет потребители и експерти
настояват за повече информация, дали лабораторията „Форт Детрик” във Фре-
дерик, щата Мериленд, е свързана с новия коронавирус. Те отбелязват, че има
съвпадение между затварянето на лабораторията и избухването на COVID-19.
Много новини на английски език за затварянето на лабораторията са изтрити

34
 наскоро, което буди „подозрения за „връзката” на лабораторията с новия коро-
навирус"13.
В публичното пространство често се коментира и публикация в научното
списание Nature Medicine.14 Колектив от американски учени, в който влизат и
двама китайски учени от Ухан, през 2015 год. създават вирус от прилепи -
SARS-CoV, с големи възможности за разпространение и поразяване на човеш-
ката популация. Сегашният корона вирус наподобява този изкуствено създаден
вирус. Съответно в публичното пространство се изказват мнения, че той е ре-
зултат от продължила експериментална работа над SARS-CoV и е изпуснат
случайно – или от китайската лаборатория в Ухан, или от закритата впоследст-
вие американска лаборатория „Форт Детрик”.
По повод на това, кой е причинил пандемията, Васил Проданов задава
следните уместни въпроси:

• Дали това са американски военни, които съзнателно или несъзнателно

са направили това, както заявяват китайците?
• Дали американците са го направили съзнателно, за да ударят икономи-
чески Китай и да спрат опасността от възхода на свой конкурент, както и за да
се реализира желанието на Тръмп американските компании да се изтеглят от
Китай?
• Не обяснява ли това защо китайците в началото не оценяват опасността,
но след това се мобилизират максимално срещу нея, защото разбират, че не
става дума за естествено явление, а за изкуствено създаден вирус, който може
да има съвсем непрогнозирани следствия?
• Дали в крайна сметка, САЩ са недооценили опасността от коронавируса
и сега берат плодовете от това?15

Редица руски учени директно обвиняват САЩ в стартирането на биоло-

гична война срещу Китай. Валентин Катасонов, например, счита, че пандемията

13
Виж: „Китай свързва заразата с военна лаборатория в САЩ”, в. „Дума”, вторник, 17 Март 2020 / брой:
51, автор: Дума
14
Барик, Ралф и съавт., „A SARS-like cluster of circulating bat coronaviruses shows potential for human
emergence“, Nature Medicine, Vol. 21, № 12, Dec. 2015, p. 1508-1513
15
Проданов, В., Кой създаде и кой пусна коронавируса?, Поглед инфо, 2.04.2020 г.

35
се развива по „сценарий – Пандемична атака”, разработен още преди десетина
години. Той се позовава на анализ на американския икономист и политолог от
университета в Принстън Уилям Енгдал. На 10 март Енгдал публикува статията
„Заключването - не е бъдещ сценарий: паника в пан-пандемично бъдеще?”.
Анализът му е на документ „Сценарии за бъдещето на технологиите и междуна-
родното развитие” от Глобалната бизнес мрежа на Фондация Рокфелер от Май
2010 г.

Катасонов посочва, че „Докладът говори за влиянието на вируса върху

всички аспекти на обществения живот. По-конкретно, за икономиката: „Панде-
мията също има пагубно влияние върху икономиката: международното движе-
ние на хора спира, което отслабва индустрии като туризма и скъсва световните
вериги на доставки. Дори на места обичайните шумни магазини и офис сгради
са празни от месеци, без служители и клиенти."

Освен това е посочено, че привично дремещата държава ще се събуди и

ще започне активно да се бори с пандемията. И тя ще го направи грубо, нару-
шавайки обичайните представи за демокрация и права на човека: „По време на
пандемия националните лидери по целия свят засилват своите правомощия и
установяват най-строгите правила и ограничения - от задължителното носене
на маски на лицето до проверка на температурата на тялото на входовете на
обществени места, т.е. като гари и супермаркети. Дори след преминаването на
пандемията, този по-авторитарен контрол и надзор над гражданите и тяхната
дейност остава и дори се засилва. За да се защитят от разпространението на
все по-глобални проблеми - от пандемии и транснационален тероризъм до еко-
логични кризи и нарастваща бедност, – лидерите по света решават да управля-
ват по-строго."

В това описание, направено преди 10 години, първо, виждаме, пише Ка-

тасонов, какво се случва днес в почти всички държави без изключение: устано-
вяването на тоталитарен контрол, на места съпроводен с официалното въвеж-
дане на извънредно положение (както в САЩ), а някъде и без такива формал-
ности. Второ, може да изглежда, че след няколко месеца пандемията ще прик-
лючи и всичко ще продължи да бъде същото. От документа обаче следва, че

36
няма да има връщане към предишния живот. Ще бъде обявено, че светът нав-
лиза в период на ужасни заплахи (изменение на климата, международен теро-
ризъм, вирусна пандемия, замърсяване на околната среда ...), така че трябва
да забравим за демокрацията, свободата, правата на човека, на които се учи от
десетилетия, да забравим за предишния стандарт на живот. Сигурността изиск-
ва жертви.

Докладът на Фондация Рокфелер и Глобалната бизнес мрежа подчерта,

че Китай ще изпревари пандемията: „Оперативните поръчки и задължителната
карантина от китайското правителство за всички граждани, както и незабавното
и почти плътно затваряне на всички граници спаси милиони животи, като спря
разпространението на вируса много по-рано, отколкото в други страни, и въз-
становяването от пандемията става много по-бързо.” Пълно съвпадение с това,
което виждаме днес!” ?16

Предстои да разберем, дали Катасонов е прав, че прогнозите всъщност

са план за действие. Не е изключено и да е прав. Защото едрият капитал вина-
ги е имал афинитет към установяване на авторитарен режим в условията на
тежка икономическа криза.

Друга подобна конспиративна теория е свързана с дейността на Бил

Гейтс и проведеното непосредствено преди избухването на пандемията учение
Event 201, което симулира огнище на нов вирус, убиващ 65 милиона души за 18
месеца, от неговата фондация, Центъра за здравна сигурност на „Джонс Хоп-
кинс", известни фармацевтични гиганти и представители на Пентагона. Соци-
алните мрежи направо прегряха от предположения, че пандемията е предизви-
кана именно от Бил Гейтс, който отдавна е свързан с Пентагона и водещи фар-
мацевтични компании.17 От центъра за здравна сигурност на „Джонс Хопкинс"
дори се видяха принудени да направят следното изявление:

16
Катасонов, В., Коронаровирусът е роден не в Китай, а в съзнанието на лудите господари на парите,
Публикувано във факти.бг: Преди десет години е подготвен сценарият „Пандемична паника”, който се
играе пред очите ни, Поглед инфо, 23.03.2020 г.
17
Будков: 2020 Будков, С., Попалась любопытная информация...Смотреть всем!!!, youtube:
https://m.youtube.com/watch?feature=youtu.be&v=cTnd5Yd6eAs, 23.04.2020 г.

37
 „Въпреки че нашето учение включваше нов фиктивен коронавирус, дан-
ните, които използвахме за моделирането на потенциалното въздействие на то-
зи фиктивен вирус, не са подобни на nCoV-2019 [вируса, открит в Китай]”18.

„Конспиративните” теории имат един минус – те прекалено се „вторачват“

във възможността дадена конкретна организация целенасочено да е предизви-
кала пандемията. Но имат и съществен плюс, в това, че посочват опасността от
съзнателно използване на пандемията за установяване в широк мащаб на ав-
торитарни политически режими, подконтролни на „господарите на света”. Защо-
то подобна опасност е напълно реална.

Опасността от целенасочено използване на вируса в полза на „господа-

рите на света” се разработва не само от привържениците на „конспиративни”
теории, но също и от такива, които допускат неговия естествен произход.

Например, Михаил Делягин, пише следното: „Паниката около коронави-

руса ще реши множество локални задачи. Медиците ще си върнат голяма част
от загубения престиж. Бюрократите от СЗО ще получат финансиране, фарма-
цевтичните компании за пореден път ще се позлатят, а светът ще забрави за
истински смъртоносните заплахи, каквито са възможните глобални епидемии,
предизвикани от устойчиви на антибиотици супер бактерии. В света на всеки 11
секунди един човек се заразява с тях и умира на всеки 15 минути. В САЩ от тях
всяка година се заразяват по 3 млн. души и умират 35 хиляди, като тази тенден-
ция нараства. На световно ниво коронавирусът е идеална маскировка и оправ-
дание на обективно неизбежния разпад на глобалните пазари и потъването на
света в глобална депресия. Сега действа вечното правило, че ако една катаст-
рофа не можеш да я избегнеш, то трябва да я оглавиш и да я направиш управ-
ляема, така че да запазиш себе си и да ликвидираш конкурентите.”
Много уместна е и забележката на Делягин, че несъмнено е необходимо
да се предприемат „…. предпазни мерки, като използване на маски, самоизола-
ция, карантина и т. н., които заедно с повишеното внимание към заболяването,

18
Милева, В., Бил Гейтс е създал коронавируса и още 5 фалшиви твърдения за епидемията,
https://offnews.bg/, 10 февруари 2020

38
от страна на държавата и обществото, ще позволят съществено да се облекчат
последствията от инфекцията.” Но в същото време, отбелязва той, „… истерич-
ната реакция на правителствата, с изключение на китайското, по своята разру-
шителност вече значително превишава всичко, което човек може да си помис-
ли.”19

Според мен обаче, не само китайското, но и правителствата на Южна Ко-

рея, Тайван, Виетнам и други страни намериха балансът, от една страна, да се
пресече своевременно пандемията, но и –от друга страна, – ограничителните
мерки да не засягат прекомерно икономиката на тяхната страна. Уви, много
правителства, в това число и българското, не успяха да намерят нужния ба-
ланс. Съответно, икономическите загуби за тези страни са и твърде големи.

Като цяло, пандемията от Ковид 19 се използва от световните елити, спо-

ред мен, за решително понижаване на ценността на работната сила, за разре-
шаване на много от противоречията в сблъсъка на стария център на световна-
та търговия и новия претендент. Възможно е тази форма на война срещу на-
родните маси да изиграе ролята световна война. Но, не е изключено до среда-
та на века двата елита – намиращите се в симбиоза американски англосаксон-
ски и американски еврейски, също и намиращите се в симбиоза британски анг-
лосаксонски и британски еврейски елити, все пак да прибягнат до световна яд-
рена война, за изясняване на сегашното съотношение на силите помежду си.20

Заключение:

Преди няколко години си задавах въпроса – възможно ли е ролята на

Първата световна война, тоест войната, предхождаща Великата депресия през
20 век, понастоящем – през 21 век да играят войни, разпалени от американския
англосаксонски и американски еврейски елити срещу Афганистан, Ирак, Либия
Сирия и пр. Сметнах, че отговорът на този въпрос е отрицателен. Сега, след
като избухна „пандемията” с коронаровируса, се убедих, че преценката ми е

19
Делягин: 2020. М., Пандемията като инструмент за преобразуване на човечеството, zavtra.ru, Гласове:
РАЗДЕЛЕНИЯТ СВЯТ, 29.03.2020 10:13
20
За противоречията и вековната борба между тези две групи елити виж: Найденов, Г., К. Харалампи-
ев, Рискове и социални трансформации, Издателски комплекс – УНСС, С., 2019 г., стр. 183-185; 204-212.

39
била правилна. Биологичната война и наложеното извънредно положение по
света, сега, през 21 век, всъщност играят ролята на Първата световна война
през 20 век. Ако управляващите местни и глобални елити се задоволят с тази
форма на световна война, жертвите ще бъдат по-малко, отколкото през 20-ти
век. Най-вероятно, обаче, нейната продължителност ще бъде по-голяма – око-
ло десетина години. И, най-вероятно, ще бъде многоетапна.

Цитирана литература:

Барик, Ралф и съавт., „A SARS-like cluster of circulating bat coronaviruses shows potential for
human emergence“, Nature Medicine, Vol. 21, № 12, Dec. 2015, p. 1508-1513
Будков, С., Попалась любопытная информация...Смотреть всем!!!, youtube:
https://m.youtube.com/watch?feature=youtu.be&v=cTnd5Yd6eAs, 23.04.2020 г.
Глазьев, С.М., Доклад о глубинных причинах нарастающего хаоса и мерах по преодолению
экономического кризиса. Доклад подготовлен в рамках работы по государственному заданию
Финансового Университета при Правительстве РФ по фундаментальной научно-исследователь-
ской работе на тему: «Цикличность развития мирохозяйственных укладов»
Делягин, М., Пандемията като инструмент за преобразуване на човечеството, zavtra.ru, Гласо-
ве: РАЗДЕЛЕНИЯТ СВЯТ, 29.03.2020 10:13
Катасонов, В., Коронаровирусът е роден не в Китай, а в съзнанието на лудите господари на
парите, Публикувано във факти.бг: Преди десет години е подготвен сценарият „Пандемична
паника“, който се играе пред очите ни, Поглед инфо, 23.03.2020 г.

Милева, В., Бил Гейтс е създал коронавируса и още 5 фалшиви твърдения за епидемията,
https://offnews.bg/, 10 февруари 2020

Найденов, Г., К. Харалампиев, 2010. Световната криза – социологически поглед, Световната

криза и икономическото развитие, Сборник доклади от юбилейна международна научна конфе-
ренция Том 1, изд. “Наука и икономика”, Икономически университет – Варна
Найденов, Г., К. Харалампиев, 2012. Глобалната власт – рискове за близкото бъдеще, сп. ”Ико-
номически и социални алтернативи”, № 2
Найденов, Г., К. Харалампиев, 2013. Великата депресия и сегашната криза, сп. ”Социология и
икономика”, №4
Найденов, Г., К. Харалампиев, 2014. Сегашната криза – тя ли е “Великата депресия” в третия
цикъл на еволюция на световния пазар“, Национална научна конференция “Икономика и общес-
тво: глобални и регионални предизвикателства пред България”, София, УНСС, 31.10.2013 г., В:
Икономика и общество: глобални и регионални предизвикателства пред България, ИК-УНСС, С.
Найденов, Г., К. Харалампиев, 2019. Рискове и социални трансформации, Издателски комп-
лекс – УНСС, С.
Проданов, В., Кой създаде и кой пусна коронавируса?, Поглед инфо, 2.04.2020 г.

40
 АНТОНИО ГРАМШИ ЗА ХЕГЕМОНИЯТА И ДИКТАТУРАТА НА
ПРОЛЕТАРИАТА1
Максим Мизов
ANTONIO GRAMSCI ON THE HEGEMONY AND DICTATORSHIP OF THE
PROLETARIAT
Макsim Mizov

Abstract: In the presented study for first time in Bulgarian political science, the topic of
Gramsci's vision of the dialectic between hegemony and the dictatorship of the proletariat is
posed and analyzed. The text highlights various notions and arguments of the great Italian
proletarian ideologue, a prominent figure in the international communist movement and an
original thinker - a Marxist-Leninist who explains the nature, features, role and significance of
the mentioned hegemony. The peculiarities of the dialectic between hegemony and the dicta-
torship of the proletariat are analyzed.
Key words: dictatorship, ideology, Communism, Leninism, Marxism, proletariat, hegemony,
Caesarism

Една от фундаменталните и най-популярни в световно-исторически план

идеи на Антонио Грамши е тази за хегемонията. На нея той отделя специално
внимание и основно място в знаменитите си „Затворнически тетрадки”, но я из-
ползва и в някои други свои произведения. На тази емблематична идея е пос-
ветено и огромно количество разработки както през втората половина на ХХ
век, така и след това, т.е. и в нашата съвременност, които са не само от фило-
софски, но имат и друг, разнороден научен, популярен или приложен характер.
Наложително е да се подчертае, че теоретическите спорове относно това
какво собствено вижда, разбира като хегемония Грамши не са престанали де-
сетилетия наред. И това е напълно разбираемо, защото в подобни интерпрета-
ции на неговите идеи винаги прозират различни идейни влияния, отгласи или
отражения на методологиите на различни (философски, политологически и дру-
ги) научни школи, направления. Симпатията или антипатията, ангажираността
или демонстративната дистанция от конкретни политически идеологии, или
партии също рефлектират върху осмислянето и оценяването на трактовките на
Грамши, посветени на генезиса, естеството, спецификата, функциите и практи-

1
Настоящата студия представлява трета глава от втори том на новата монография на автора „Антонио
Грамши за политиката”, която предстои да излезе в скоро време от печат.

41
ческите ефекти на хегемонията, както в историческите й аспекти2, така и в иде-
ологическите, или партийно-политическите й модалности и реализации.3
Би било невярно да се твърди, че Грамши не поставя и не анализира те-
мата за хегемонията преди затворническия си период, защото нейни първона-
чални теоретически ескизи или зародишни елементи присъстват и в негови раз-
работки, писани още през първата половина на 20-те години на ХХ век. Този
съществен факт или се премълчава и прикрива, или служи като основание за
спекулативно и манипулативно представяне на творческото наследство на из-
тъкнатия пролетарски идеолог и комунистически лидер, което изкуствено и
преднамерено бива делено и противопоставяно на различни етапи. Заради не-
го критици или псевдо-последователи на бележития италиански марксист-лени-
нец обрисуват, а и детайлно „анализират” различни творчески етапи, респ. ли-
кове, при които се противопоставят младия на късния, автентичния на догма-
тичния Грамши. Затова не е изненадващо, че някои подобни „вещи” познавачи
на творчеството му престорено се чудят или съжаляват за различните творчес-
ки етапи и профили на този изтъкнат мислител, които сякаш дори правели едва
ли не изцяло неразпознаваем единия спрямо другия авторски профил и дис-
курс. Такова инструментално „портретиране” има своята протяжна историческа
биография, равняваща се дълга поредица от десетилетия, а тази тенденция,
вероятно, ще продължи и занапред в необозримото бъдеще. И то най-вече по-
ради елементарния, а пък и незаобиколим факт, че Антонио Грамши е записал
името и творчеството си в Пантеона на безсмъртието и на вечната слава.
Най-задълбочен и комплексен анализ на исторически-противоречива би-
ография на идеята за хегемонията дава с монографиите си – „Антиномиите на
Антонио Грамши” и „Перипетиите на хегемонията” – изтъкнатият британски ис-
торик Перри Андерсон. Той многостранно осветява нейния изключително сло-
жен и лъкатушен път от Древна Гърция, по време на повторното й възкресение
и използване през бурните 1848-1849 г. в Германия, после в царска и съветска
Русия в края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век, по времето на фашист-
кия режим на Бенито Мусолини в Италия, след това по протежение на десети-
летията на Студената война, на нейното експлоатиране по време на татчъриз-

2
Срав.: Григорьева, И. Исторические взгляды Антонио Грамши. М., 1978; от нея също: Антонио Грам-
ши и проблема общего и особенного в истории // Проблемы итальянской истории. М., 1987 и Антонио
Лабриола и Антонио Грамши // Проблемы новой и новейшей истории. М., 1972.
3
Срав.: Мушинский, В. Антонио Грамши: Учение о гегемонии. М., 1990.

42
ма и рейгънизма и чак до наше време, т.е. до управлението на Дж. Буш, Барак
Обама, А. Меркел и Т. Мей, като, заедно с това, прави впечатляващо мащабен
теоретически анализ на историческите й пътешествия от древните до съвре-
менните й превъплъщения в научния и обществено-политическия живот на Ин-
дия и Китай.4 В този анализ Андерсон показва, че терминът, а и проблематика-
та за хегемонията не са присъствали в речника на Римската империя, а и през
средновековието и Новото време. Вина за липсата им в Новото време има То-
мас Хобс, който в своите преводи на историческите съчинения на Тукидит е
елиминирал споменаванията на античния мислител за хегемонията в тях.
Исторически погледнато, идеята за хегемонията за пръв път се появява в
творби на великия древногърцки поет Омир, а след това и в тези на великите
антични историци Херодот и Тукидит. От самото начало на нейното „изгряване”
на историческата сцена в античния свят тя дефилира успоредно с друга извес-
тна проблематика и категория – тази за аrkhē. Затова едно от приблизително
най-точните определения, описващи нейната изключителна сложност и труд-
ност за представяне и разбиране, предлага още древно-гръцкият мислител Ди-
одор Сицилийски, който обаче се позовава на загубен ръкопис на великия ис-
торик Полибий. Диодор конкретно подчертава, че „Тези, които желаят да пос-
тигнат хегемония, я придобиват със смелост и ум, увеличават я с умереност и
благодеяния, поддържат я със страх и водещо до вцепенение застрашаване”5.
Грамши обаче не разглежда еволюцията на тази идея в такъв мащабен и
дълбинен ракурс. Макар на доста места да разкрива и някои нейни характерис-
тики, свързани с междудържавните отношения, той специално акцентира върху
нейното проявление в конкретно-историческия италиански контекст както от
времето на възникването и практическото й ангажиране в епохата на Рисор-
джименто, така и преди всичко в контекста на неговата историческа съвремен-
ност, т.е. през първите четири десетилетия на ХХ в., но и в контекста на проле-
тарската класова борба за триумфа на комунистическите идеи.
В постановката и детайлния анализ на идеята за хемегонията Грамши
неприкрито разкрива органическата й връзка с идеите на друг безсмъртен ита-
лиански гений – флорентинския му предшественик Николо Макиавели. На доста
места в своите творби Грамши явно или анонимно, и сполучливо използва идеи

4
Виж подр.: Андерсон, П. Перипетии гегемонии. М., Институт Гайдара, 2018.
5
Пак там, където тя е използвана като финален абзац и изречение в обстойния анализ на П. Андерсон.

43
на флорентински мислител. Пролетарският идеолог сочи огромната роля на
Кентавъра на Макиавели, подчертавайки, че тази идея обективира сложната
двойна перспектива в политическата дейност и в държавния живот, в която
диалектически се преплитат и взаимно си влияят човешкото и зверското, сила-
та и съгласието, властта и хегемонията, насилието и гражданствеността, инди-
видуалното и универсалното, агитацията и пропагандата, тактиката и стратеги-
ята.6 А двете основни фигури в драмата на хегемонията са насилието и съгла-
сието. Именно техните взаимоотношения и зависимости създават през всички-
те десетилетия – от постулирането и анализирането им от Грамши през 20-30
години на ХХ век до днес – неимоверните теоретико-методологически затруд-
нения и разнообразните варианти на тяхното изследване, анализиране и ин-
терпретиране от различни научни гледни точки.
Освен от Макиавели, Грамши е импулсиран за дефинирането на тази
опозиция и от творчеството на друг велик италиански мислител – Гвиччардини,
който твърди, че за функционирането на всяка държава са абсолютно необхо-
дими две неща – оръжието и религията, т.е. принудата и физическото наси-
лие, от една страна, и съгласието, убеждението и смирението, от друга страна.
Без тях в държавата изобщо не може да има какъвто да е обществен порядък.
По-важната фигура в диадата на насилието и съгласието е второто. То,
обаче, не притежава исторически константни или социално априорни форми на
проявленията си, а винаги е конкретно-исторически и социално-практически
обусловено и форматирано. Като своеобразен фундамент и двигател на хеге-
монията, съгласието винаги трябва да въплъщава и публично да изразява оп-
ределен смислово-ценностен фокус, или публично валидно светогледно, ма-
сово прието ценностно-нормативно, културно ядро в обществото, което включ-
ва в себе си пъстра амалгама от най-различни представи за света, природата,
обществото и човека, за моралните и естетическите категории, за връзките или
разривите между времената и обществата, възпроизвеждащи се чрез множест-
во символи и образи, културни еталона, социални обичаи, традиции и предраз-
съдъци, както и от знанията и опита на различни диахронни или синхронни по-
коления, или векове. Подобен фокус или това културно ядро са специфични
кристализации на идеологически, а още по-точно казано, на надстроечни еле-

6
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х, Т. 3, М., Иностранная литература, 1959, с. 158.

44
менти и процеси в живота на социума, които циркулират на обществено, общно-
стно-групово и индивидуално равнище, разбира се, със съответните особени
ценностно-смислови пречупвания за всеки тип субект. Когато тези пречупвания
не са твърде големи или тотално несъвместими, а могат (при определени исто-
рически ситуации и в дадени обществено разигравани събития) да намерят по-
между си някакъв общ език, става възможно в публичното време-простраство-
битие-съзнание да се прокарат идеите за съответен тип хегемония, около които
да се групират, мобилизират и активно изявят защитниците или противниците
на тази визия.
Целият този сложен и разнороден духовно-културен комплекс трябва да
служи на практически интереси и дейности на социалния човек като индивид и
социален вид, т.е. да изобразява някакъв социален порядък, който се възприе-
ма от различни социални категории, които го легализират чрез свои видими
публични изяви. За демонстрацията на последните обаче са необходими ус-
тойчива колективна воля и съвместни действия.
Публичното изражение на това особено съчетание на знания, ценностно-
нормативни ориентации, културни вкусове, ангажирани човешки воли и практи-
чески еднопосочно извършвани действия в много отношения прилича на това
на специфична „народна религия”, на публично демонстрирана вяра в някакво
„спасително видение” и т.н. Това изражение не може да намери пряк път към
духовно-душевния мир на човека, ако е дадено в някакви сложни абстрактни и
трудно понятни форми или жизнени формули. За да подбуди, ентусиазира, мо-
билизира и активизира човешкото същество, то следва да циркулира на равни-
щето на представите му от т.нар. здрав житейски разсъдък, да е лесно понятно
и приемливо, неизискващо големи интелектуални и емоционални усилия, а,
напротив, да е доста впечатляващо и тонизиращо моментните човешки изяви.
Всекидневното човешко съзнание притежава свои идеологически и идео-
логизирани съставки, но, за да се включи в публичната циркулация на хегемон-
ните процеси, то следва да се взриви по някакъв повод и начин от външни иде-
ологически фактори и институции, обикновено принадлежащи на гражданското
общество, което е силно предизвикано или крайно недоволно от действията и
порядъка на политическото общество. Това нерядко става чрез инжектиране в
масовата психика и всекидневното обществено, а преди това и общностното,
или груповото съзнание на различни типове митове, или визии, които рисуват и

45
оповестяват някакви възможности и начини за съществени промени в общест-
вено-историческия пейзаж и бъдещо подобряване на публичния/частния живот.
Такива изменения обаче не могат да се осъществят без активната дейност на
субектите. Нещо повече, такива действия не могат да се предизвикат и подкре-
пят само на чисто персонално, т.е. атомизирано ниво. Тяхната „молекулярна”
структура и феноменология е много по-сложна. Те трябва да се организират и
направляват от различни граждански структури и институции от твърде раз-
нороден характер – политически, икономически, социален, културен, просветен,
медиен, религиозен, етнически, поколенчески и т.н. Структурирането и задейст-
ването на подобни граждански организации и институции са задължително ус-
ловие за формирането на съответни публични лагери, отхвърлящи или подкре-
пящи смислово-ценностната кауза на определени видове хегемонии в социума.
Конкуренцията или баталиите между тези лагери публично олицетворява, но и
доказва защо, кога, къде, как и доколко публичното съгласие е достатъчно, за
да даде исторически шанс на някоя от съперническите си визии за хегемония в
държавата/обществото. Освен това са крайно необходими и съответни бойни
стратегии и оперативни тактики, които могат да имат дефанзивен или офанзи-
вен характер в конкретни типове ситуации. Чрез тях атакуваната или атакува-
щата хегемония може да удържа, или напредва в разширяването на периметъ-
ра на бойните действия в публичното време-пространство, а и да си гарантира
определени властови позиции в държавата, или в гражданското общество. От
естеството и мащаба на прилагане на такива стратегии и тактики зависят ха-
рактерът и равнището на де/мобилизация на определени участници в драмата
на хегемонията, а и времето на ангажирането им с отстояването на символ-
веруюто на хегемонния проект.
Формално погледнато, държавата сякаш контролира цялото общество, но
това е привидност. За разлика от нея, гражданското общество в далеч по-го-
ляма степен и форма се разлива, смества, взаимодейства и влияе на цялото
общество в дадена страна. Именно в неговите територии се зараждат и разви-
ват съмненията, подозренията и недоволствата от управлението на държавата
и за случващото се в нея, които обикновено избиват в най-разнообразни форми
на публични реакции на засегнатите, или ощетените социални маси.
Дори когато се провежда в мирни условия, конкуренцията между опреде-
лени модели на хегемония в държавата и обществото винаги и изражение на

46
някаква война. Тя, сама по себе си, е бойно поле, но пък и специфично бойно
снаряжение – като визия. Тази война може да се води по различни начини, при
които повече или по-малко да изпъкват склонността и способността на ангажи-
раните в нея субекти към прилагането на твърди или на меки средства, към из-
ползването предимно на архе-то или на съгласието. Както посочва П. Андер-
сон, в периодите на могъщество на държавата и поддържаните от нея полити-
чески режими обикновено се залага и възхвалява архето (властта), докато във
времена на упадък и кризи, обратно, се прокламира и дори идеализира меката
власт на хегемонията, постигана чрез съгласие и публично възприемане на да-
дена визия.7 В този ракурс Андерсон подчертава, че знаменитата формула на
Грамши за хегемонията всъщност, е необичайно елементарно проста, но, съ-
щевременно, тя е и неимоверно прецизна: хегемонията винаги остава многоз-
начна: тя е немислима без съгласието и неизпълнима без силата.8
Андерсон предлага мащабен теоретически анализ на съвременните вер-
сии за хегемонията, които според него, са все по-близки и сродни с концепции-
те за т.нар. мека сила, гъвкава власт и дискретно управление на индивидите
или дадени социални маси. При тези завоалирани властови стратегии и тактики
чисто идеологическите компоненти твърде често съвсем умишлено се скриват,
а на преден план се лансират привидно деидеологизирани смислово-ценностни
опции, които могат лесно и повече да са публично приемливи, доколкото зала-
гат не на принуждението, а на внушението, впечатлението или убеждението.
Грамши е категоричен, че политическата борба и власт не се изчерпват
само със силово завземане на държавните властови институции, защото без
хегемония властта се превръща в диктатура, тирания или нещо подобно. Той
знае, че истински тежките изпитания и премеждия за всяка власт идват нерядко
след нейното завземане, т.е. когато офанзивните стратегии или тактики следва
да бъдат заменени с всевъзможни „позиционни войни”, или когато наложената
идеологическа версия трябва да се превърне в масова и всекидневно практику-
вана политическа култура и гражданско самоусещане и пр. Това изисква създа-
ване или развитие на много по-мощна, а и ефективно действаща комуникатив-
на система между властта в държавата и нейните възприятия в обществото,
формирането и утвърждаването на нови типове артикулации, а на нови полити-

7
Андерсон, П. Перипетии гегемонии. М., Институт Гайдара, 2018, с. 14-15.
8
Пак там, с. 43

47
чески и политизирани езици, които са изразяват, но и да гарантират по свой на-
чин тази власт. А това практически означава, че първоначалната радикалност,
изявена публично при завземането на властта в държавата, трябва да бъде
смекчена, ограничена и дори заменена с други техники на комуникация с уп-
равляваните – толерантност, уважение, откритост, честност, гласност, прозрач-
ност, справедливост и пр., които се ценят от публиките. Защото това, което мо-
же понякога да се използва в етапа на завземане на властта, след това вече не
винаги притежава същата публична атрактивност, приемливост и допустимост,
когато управлението на държавата е поставено под знаменателя на хегемония-
та. При втория етап вече на преден план не стои въпросът на живот или
смърт за превземането на властовите апарати на държавата, а за функциони-
рането на такава система на политическо управление, която се гради на или
изисква много повече, а и по-често различни видове консенсуси и компромиси,
които създават усещането за политически игри, в които печелят не по-брутал-
ните и агресивните, а по-умелите в споразуменията, в постигането на разбира-
телство, договореност, сътрудничество по значими проблеми от държавно, или
обществено естество, пък и които се възприемат по-добре от публиките. Иначе
казано, хегемонията няма исторически перспективи и обществена поддръжка,
ако не е способна да предложи и гарантира многообразие на интереси и анга-
жименти в управлението на гражданското и политическото общество. Тя следва
да не създава и усещания за монополизиране на властта, а – напротив, – да
внушава и утвърждава в социалната психика и общественото съзнание масови
настроения и нагласи за плуралистични и демократични действия в отношения-
та между управляващите и управляваните.
Обратно, когато хегемонията започне да създава предпоставки, условия
и механизми в социалната психика и общественото съзнание да се формират и
развиват впечатления, усещания и убеждения, че тя буксува и не може публич-
но да докаже своята властова компетентност, тогава за поддръжката й от
страна на държавната власт обикновено се вкарват в оборот по-ясно различи-
ми идеологически технологии, както и от страна на гражданското общество, ко-
ито, обаче, са нерядко в контраверсия с властта. В такива ситуации или исто-
рически моменти хегемонията на държавните властови апарати показва своята
уязвимост, или нестабилност, а това импулсира тези на обществото. Тя трябва
да предложи съвсем друг модел на общуване, общежитие между гражданите,

48
който не потиска и ликвидира, а дава хоризонт и опека на разнообразието на
интересите. Това хегемонията може да направи само ако още не е силно диск-
редитирана и ако притежава имунни сили да се съпротивлява на моментното
разбалансиране в социума, против което трябва публично да лансира и утвър-
ждава друг, социално приемлив модел, който следва да възстанови равновеси-
ята в системата, но и да успокои, дори отново да привлече и мобилизира на
своя страна пасивните, а пък и активно критичните общности, за да се снижат
напреженията или разривите в историческото, всекидневното им битие. Именно
в това публично се изразява „органичността” на хегемонията, но и на нейното
проникване и разпространение не само в историчността, а и в ежедневието на
хората. А тя изразява определен социално-приемлив за големи човешки маси
консенсус около светогледните ориентации и визии на господстващите елити в
държавното управление, които обаче се възприемат по линия или чрез ценнос-
тно-нормативните „оптики” на широко разпространения „здрав смисъл” в пуб-
личния, а и в частния живот на гражданите.
За да се импулсира и активизира гражданското общество, е необходимо
в публичния живот да бъде лансирана и практически солидно подкрепена опре-
делена политическа инициатива. Тя е фактор против забавянето или спиране-
то на развитието на определени обществено-исторически процеси, но е и израз
на масови желания за друго функциониране и нови посоки на движението на
държавата и гражданското общество. Според концепцията на италианският
пролетарски идеолог, тя е мощният импулс, който публично осъжда „на смърт”
функциониращия исторически блок, но и изисква, вместо него, да бъде устано-
вен нов исторически блок, който да разреши социалните колизии. Без тази ра-
дикална замяна на историческите блокове е невъзможна хегемонията или ба-
талията между две главни хегемонии, която трябва да завърши с поражението
на едната, която е властвала досега, и с триумф на другата, на която принад-
лежи бъдещето.
Разбирането на Грамши за хегемонията включва в нея пъстър сноп от
разнородни – политически, икономически, юридически, нравствени, религиозни
и пр. – перспективи и изражения, сред които обаче доминираща роля играе по-
литическата култура. И както виждаме и разбираме, публичното съгласие,
което играе главната роля, е много сложен, а и деликатен феномен, в който се
преплитат и си взаимодействат най-различни сфери и компоненти.

49
 Такава е дискретната логика или пък иманентното съдържание на най-
общото от всичко онова, което изразява хегемонията в концептуалната рамка
на Антонио Грамши. Както твърди руският негов изследовател Г. Маев, концеп-
цията на италианския комунистически теоретик-марксист е творческа ерес или
съвременен апокриф на марксизма, който няма нищо общо както с догматизма,
така с ревизионизма на марксистките идеи, а е безспорно творческо обогатява-
не и развитие на марксистката методология и теория.
Разбирането на пролетарския идеолог за хегемонията надхвърля чисто
политическите и елементарно политизираните й репрезентации. То обединява
диалектически разнородни елементи от историческото минало, настоящето и
футуристичните визии за бъдещето, базисни и надстроечни компоненти на кон-
кретно взето общество, на тяхната противоречива, видима или незрима обвър-
заност и взаимна зависимост в историчността и феноменологията на държава-
та и нейните граждани, органичните сплитове и при-нудителните разриви меж-
ду нравствеността и политиката, между възвишената култура и банално проза-
ичния бит на хората, между афишираните или задкулисните властови операции
и сценарии в и чрез държавните, или междудържавните институции и конкурен-
ции; в естествените или изкуствено провокираните граждански съпротиви, от-
чужде-ния и борби на цялата, или на част от обществеността; във възможност-
та и практическата необходимост различни форми и инстументариуми на цир-
кулиращата в дадено общество хегемония взаимно да се конкурират и елими-
нират; в закономерното раждане и сблъсъците на алтернативни модели на хе-
гемония, когато и където функциониращата такава вече се е дискредитирала,
изпразнила от исторически смисъл, съдържание и т.н.
Грамши не подценява или елиминира ролята и значението на икономи-
ческите фактори в процесите на формиране и утвърждаване на хегемонията,
както по-късно негови критици или наследници – неограмшианци, – се опитват
да представят и дешифрират тази му генерална идея. Той е ясен, когато пише,
че „Най-малко е странно отношението на икономизма към различните прояви
на волята, активните действия, политическата и духовната инициатива, сякаш
те не са органично породени от икономическата необходимост и – още повече –
единствено действено проявление на икономиката…., защото ако хегемонията
е етико-политическа, тя не може да не бъде така също и икономическа и нейна-
та основа не може да не служи на тази решаваща функция, която ръководната

50
група осъществява в решаващата област на икономическата дейност”9. Тоест,
Грамши не пренебрегва, омаловажава и елиминира наличието и влиянието на
икономическата база за хегемонията, както се опитват да го представят и ин-
терпретират неговите по-сетнешни фалшификатори и ревизионисти. Още пове-
че, че малко по-късно в този текст той директно визира и на кого точно се бази-
ра – на две писма на Енгелс, в които се пише, че икономиката само в „крайна
сметка” служи като движеща пружина на историята, а и че това заключение
трябва да бъде пряко свързано с онова място в предговора на „Към критика на
политическата икономия”, където се говори, че конфликтите, възникващи в ико-
номиката, хората осъзнават в идеологически форми.10
Съветският учен М. Грецкий специално подчертава, че в трактовката на
хегемонията Грамши дискретно, имплицитно акцентира на две нейни важни
черти – хоризонтална и вертикална. Първата се отнася до класовия съюз под
ръководството на една, водещата класа, а втората засяга издигането на тази
класа до общонационално, държавно равнище, без което издигане тя не може
да разчита на поддръжката на другите класи, за да реализира своите планове и
да постигне завоюването на държавната власт.11
За добре запознатите с теорията на марксизма не е трудно да забележат
в подобни заключения идеята на Маркс за еманципацията на класовите инте-
реси и особено на тези на пролетариата, който, ако иска да бъде истински аван-
гард на обществено-историческите процеси, следва да надмогне тясно-класо-
вите си интереси и да стане изразител на обществените, на общонародните,
които трябва да бъдат заложени в новото общество, пък и новия тип държава,
разбира се, не механически, а диалектически взети. А Грамши отива дори още
по-дълбоко, защото вижда и обяснява не само разнородността на интересите
между отделните класи, а и тази между някои групи в съответната класа.
Акцентът, който той слага върху изключително важната роля на интелек-
туалците, интелигенцията, духовните елити, би следвало да се обвърже плътно
и с добре познатите идеи на класиците на марксизма за необходимостта за
„внасяне на съзнание” в пролетарската класа, което вече е по силите и дълга на

9
Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3. М., ИЛ, 1959, с. 149.
10
Пак там, с. 150-151.
11
Срав.: Грецкий, М. Антонио Грамши – политик и философ. М., Наука, 1991, с. 69.

51
профилирани теоретици, мислители от средите на интелигенцията, а не се за-
ражда от всекидневното масово съзнание.
Тук е времето, а и мястото да отбележим, че спекулациите и фалшифи-
кациите с автентичните идеи на А. Грамши се правят именно в тази деликатна
тематична сфера, като се редуцират, префасонират и елиминират знакови не-
гови идеи, или уточнения, вследствие на което се правят алюзии, че той хипер-
трофирал едната, а отстранявал другата черта – хоризонталната, или пък вер-
тикалната – в органиката на хегемонията.
Спрямо италианската история, Грамши отива и още по-надалеч. Бази-
райки се на някои идеи на Франческо де Санктис, той показва, защо, но и как
италианските интелектуалци са били духовен елит, който е бил обвързан не
толкова с родните, местните духовни традиции, колкото с тенденциите, нивото
на тогавашната европейска култура. А това е друга идейна траектория за от-
късване от „чисто” класовия модел на трактовки.
Ако, обаче, по-задълбочено се размислим над завещаното ни от марк-
сизма, би следвало да си припомним, че класиците неведнъж подчертават не-
обходимостта авангарда на историческите процеси и трансформации да изра-
зява интересите и ценностите на цялото човечество – та нали мисията на про-
летариата е и световно-историческа?! Нали те призовават той да счупи сво-
ите окови – не само материалните, а и духовните!
В този ракурс Грамши дава своята оригинална трактовка на диалектиката
между националното и интернационалното, пулсираща в или чрез проявите
на хегемонията.
В задълбочения си и комплексен анализ на генеалогията и феноменоло-
гията на хегемонията Грамши вкарва и неотстъпно следва един методологичес-
ки критерий, който преди него липсва в марксистко-ленинската теория и библи-
ография. Той се отнася до различните форми на властване, най-общо казано,
циркулиращи в образите на господството, от една страна, и на духовно-нрав-
ственото ръководство, от друга страна, т.е. между насилственото и основа-
ното на съгласие и доверие управление на хората. В този аспект личи интелек-
туалната сянка на Макиавели, когото Грамши изключително високо е ценял.
Великият флорентинец е виждал в умелото балансиране между насилието и
съгласието ключа за успехите на истинския владетел. А за Грамши този владе-
тел в неговата епоха е партията, заради което само тази политическа органи-

52
зация, която съумее да постигне такъв баланс, може да разчита на доверието и
подкрепата на масите, народа и социума.
Фундаменталната дихотомия на Властта, изразяваща се в диалектико-
противоречивито единство на силата и съгласието, липсва в предишната
марксистко-ленинска теория и в съответстващата й библиография като отчет-
ливо дадена и мащабно изследвана, солидно и многопосочно аргументирана
теоретическа концептуализация. Затова Грамши се смята за безспорен ориги-
нален мислител и уникален творец – марксист-ленинец, творчески допълващ,
но и автентично развиващ марксистко-ленинската теория. А това вече е повод
или основание за неговите критици, или тълкуватели да разделят творчеството
му на ортодоксално, или догматично марксистко-ленинско, от една страна, и на
ревизионистко, или даже антимарксистко, пък и антиленинско, от друга страна.
Прецизният научен анализ на възгледите на италианския теоретик-марк-
сист със сигурност показва, че под съгласие той разбира нещо доста по-различ-
но от всекидневната семантична употреба на тази дума. За него съгласието не
е само чисто социално-психологически феномен, тъй като в неговите смислово-
ценностни пластове са утаени много други отношения, връзки, зависимости,
вкусове и дори приоритети на субектите. Съгласието включва не само когни-
тивни или емоционални елементи, но преди всичко волеви и поведенчески не-
гови изражения и доказателства в публичния/частния живот, които имат разно-
роден произход, съдържание, специфика и функционални ефекти – политичес-
ки, икономически, културни, религиозни, етнически, нравствени, статусни и пр.
Затова Джозеф Фемия има основание, твърдейки, че „Когато Грамши говори за
съгласие, той има предвид психологическо състояние, включващо в себе си из-
вестно приемане на социално-политическото устройство и определени жизнени
аспекти на това устройство”12. Такова съгласие обаче има исторически ефект и
социално значение само ако не е пасивно, а е активно и публично проявено.
Защото съгласието на думи (или формално) не е никак важно за историческите
процеси, нито е съществено значимо за обществените събития – такова то ста-
ва единствено чрез съответни публични изражения.

12
Срав.: Лестер Дж. Теория гегемонии Антонио Грамши и современность, с. 22. [Электронный ресурс].
URL: http://www.politnauka.org (дата на контакт 20.12.2009).

53
 Исторически и обществено пасивните фигури – индивиди или общности -
нямат автономно, достатъчно критично мислене, нито богато социално въобра-
жение, а и не винаги са склонни, или способни да приемат офертите, или дей-
ността на тези културно богати, социално по-развити от тях субекти, които искат
да ги възвисят духовно. Затова без съгласие не е възможно и практически осъ-
ществимо осъзнаването на хората. Но то се нуждае фатално от наличие, а и
изяви на субекти, познаващи и публично оповестяващи неговата истинска при-
рода или разнообразните му фалшификати. С тази мисия най-добре се справят
лицата/групите, които по-добре от другите познават тайните на човешкия ум,
човешкото сърце, душата и на проекциите им в поведението. Но кой по-добре
от интелектуалците и интелигенцията може да изпълни тази отговорна роля?!
Може да се опонира, като се твърди, че психолозите и психиатрите раз-
бират по-добре или даже най-добре менталните проблеми и душевните коли-
зии на хората. Да, така е, но те се ангажират с частни проблеми, персонални
тежки биографични моменти, а не с изследване и обяснение на надличностни-
те, макросоциалните и историческите колизии. Затова грамшианското съгласие
не е чисто и само индивидуален психичен феномен. По тази причина и хегемо-
нията стига до и влияе на човешката психика, на индивидуалното съзнание не
като е откъсната от, а като и доколкото е включена и публично изразена чрез
групови, масови, обществени настроения, нагласи, съмнения или екзалтации.
Тя предлага варианти за решаването на частни житейски въпроси посредством
предшестващо или едновременно разрешение на по-общи, обхващащи ги – ис-
торически, политически, икономически, духовно-културни, морални и пр. проб-
леми, които засягат настоящето и особено бъдещето на държавата и гражданс-
кото общество. Тя е особено Прокрустово ложе, върху което се полага тялото
на индивидуалната човешка съдба, за да бъде то разтягано или свивано в зави-
симост от волята на моментния господар. На това кошмарно ложе съгласието
на човека може да бъде изтръгнато с насилие, мъчения, издевателства, изма-
ми, а „доброволното” признание да се окаже фалшиво, ако след него съдбата,
животът, душевният мир на проснатия на него не се изменят към добре и не
предложат реално подобрение, а не спасение в религиозния „отвъден свят”. В
този смисъл хегемониите, които предполагат и осъществяват духовно и мате-
риално потисничество, са реакционни, дори когато се представят за авангардни
или естествени. Обратно, хегемониите, зовящи към и осигуряващи радикални

54
изменения в държавата и обществото, които разбулват, свалят и исторически
погребват даден потиснически режим, са истински прогресивни и нерядко по-
демократични от онези, което отстраняват. Затова съгласието е крайно необхо-
димо, без обаче то да гарантира правилността на историческия път, пък и ха-
рактера на промените в държавата и гражданското общество.
Бидейки особена публична форма на съгласие между различни – едно-
родни или разнородни – социални групи и класи, хегемонията се осъществява в
голяма степен и зависимост от конкретни типове публична артикулация на ин-
тересите на тези субекти, при което се позволява за определено време и в съ-
ответна степен известно запазване на автономността на интересите и суверен-
ността на техните субекти. Тогава, когато (особено) нейните творци или разп-
ространители се стремят и опитват да привлекат вниманието, доверието, под-
крепата (т.е. съгласието) на различни социални слоеве, или маси (групи, или
класи), те трябва да не предлагат явни опции и технологии за цялостно поглъ-
щане и претопяване на техните интереси и ценности в общата рамка, поради
което техните визии следва да бъдат, или да изглеждат като (по-)демократични.
Публичната артикулация може да има различни модуси. Тя може, най-об-
що, да бъде пасивна или активна. Първият вид обуславя известно неутрализи-
ране на специфичните интереси на отделните групи и даже да стопира по-на-
татъшното им развитие. Грамши дава пример за реализирането й с умерената
партия по времето на Рисорджименто. В отличие от него, активната артикула-
ция не потулва или не блокира, а дава гласност и шанс на специфичните раз-
личия и интереси на отделните групи, участващи в хегемонията, при което раз-
личията могат да бъдат частично, или напълно премахнати след време.
Според Джеръми Лестър, Грамши е прокарал много тънка демаркацион-
на линия между пасивната и активната версия. Под активна форма на артику-
лация на съгласието трябва да се подразбират такива процеси и явления, при
които хегемонната сила се опира на нивото на договореност, консенсус в граж-
данското общество, която е достатъчна, за да се преодолее всяко евентуално
действие на разрушителната сила, която пък е родена от противоречивостта на
интереси от всякакъв порядък. Активната артикулация гарантира такова съгла-
сие, което хармонизира интересите на дадения стадий с критичните способнос-

55
ти да се разработват конкретни направления за действия, които трябва по съ-
ответен начин да са релевантни и удовлетворяващи въпросните интереси.13
Във фундамента на идеята за хегемонията Грамши поставя исторически-
те възможности за различни модели на отношенията между разнородни влас-
тови ресурси и практики, отнасящи се до тежък разрив с, противопоставяне,
елиминация на други класи, или до сложни и солидарни взаимодействия между
различни класови идентичности.
Идеята за необходимостта от класови съюзи с оглед историческите зада-
чи и цени на определени революции се лансира и обосновава преди Грамши
много ясно от В.И. Ленин, който нееднократно поставя въпроса за взаимодейс-
твието между пролетариата и селската класа не само по време на избухналата
вече революция, а и след нейната гореща фаза, в условията на строителството
на новото социалистическо общество. В този аспект Грамши е негов верен и
оригинален последовател на италианска почва. Затова и неслучайно той мно-
гократно подчертава историческите заслуги и теоретическия принос на учителя
и вожда на руския пролетариат, на Октомврийската революция.
Италианският комунистически идеолог обаче не се задоволява само с
чисто класовите идентичности, защото те също могат да са вътрешно разно-
родни, да има противоречия и неразбирателства между отделни техни състав-
ки. Затова хегемонията не се базира на тоталните и чисти класови взаимоотно-
шения, а зависи от характера и спецификата на артикулацията между отделни
вътрешно и междукласови социални групи. Не случайно Грамши подчертава, че
способността да се артикулират различни типове интереси в признати, плура-
листични рамки, е много важна особеност на хегемонията.14
Автентентичната версия на грамшианската идея за хегемонията не пред-
полага така разбраното „класово сътрудничество” или „обединение” да бъде
построено изцяло върху логиката и технологичната схема на стриктно спазвана
йерархична система. Тя лансира коренно друга опция, при която ръководството
се поема от класова/груповата идентичност, която в конкретно-историческата
ситуация се ползва с най-голямо доверие и е способна да постигне и развие съ-
гласие, единодействие с другите идентичности. Тоест, имплицитно се постули-

13
Срав.: Лестер Дж. Теория гегемонии Антонио Грамши и современность, с. 8-9. [Электронный ресурс].
URL: http://www.politnauka.org (дата на контакт 20.12.2009).
14
Срав: Гринько, В. Антонио Грамши – философия катарсиса. [Электронный ресурс]. URL:
http://www.hrono.ru (дата на контакт: 10.12.2009.

56
ра и фаворизира относително хоризонтално взаимодействие между участници-
те в тази конфигурация, при която ръководещата класа/група се ползва с права
на пръв между равни, дължащи се на възможностите/способностите й. Очевид-
но, подобна хоризонтализация на класовите отношения и взаимодействия лип-
сва като основна в ортодоксалната, а още повече в догматизираната версия на
марксизма и ленинизма, според която трябва да се спазва йерархията спрямо
пролетарската класа, която по презумпция следва да се смята за хегемон на
историческите борби и процеси, а и в която пролетарската класа се описва и
третира като изцяло хомогенен организъм.
За непреднамерените изследователи и обективните тълкуватели на
идейната съкровищница на Грамши е пределно ясно, че той не използва, зара-
ди цензурата, термина „класов съюз”, а го заменя с евфемизъм, с понятието
„хегемония”, която е плод на съюза между „социалните групи”. Тази замяна,
обаче, не е елементарна, нито механическа, защото тя включва и съвършено
нови смислово-ценностни компоненти, доводи и аргументи, които преди идеите
на А. Грамши липсват в марксистко-ленинската теория.
Ако за момент се откъснем от подобни теоретико-методологически абст-
ракции и се пренесем в нашата съвременност, то непременно ще забележим
поне две важни неща. Първо, че в ретроспективно-исторически план такава
идея развива и нашият герой от Лайпциг – Георги Димитров, когато говори и
пише за необходимостта от създаването на единен, общонароден фронт за
борба срещу фашизма, в който трябва да се включат всички прогресивни и де-
мократични сили, т.е. представители на различни класи и техни партии. (Впро-
чем, хегемонията е практически невъзможна без мащабната активност на ис-
торическите блокове, които я прокламират и осъществяват.) И, второ, че хо-
ризонталните структури на обществените взаимоотношения и взаимодействия
днес са изключително високо котирани в различни сфери на практиката Дори
само заради подобен феномен, трябва да се замислим много повече, защо
Грамши е толкова модерен или даже идейно безсмъртен, при това въпреки и
независимо от съвършено различните характеристики и особености на негова-
та историческа епоха и тогавашното общество от нашата съвременност, а пък и
от днешните различни типове (постмодерни) общества.
Идеята за хегемонията Грамши употребява не само за да проведе своите
мащабни анализи на представите и практическите й проявления в различни

57
исторически епохи и типове общества, но преди всичко във връзка с непосред-
ствените задачи и генералните цели на пролетарската революция и на сътво-
рението на новото общество. Не случайно и именно по тези причини, той спе-
циално подчертава огромния теоретически и практически принос, исторически-
те и политическите заслуги на В.И.Ленин, който, според него, с теоретическите
и практическите си изяви е превърнал идеята за хегемонията във „велико ме-
тафизическо събитие”, нужно, а и особено полезно за човечеството.15
Значимостта и ролята на интелектуалците или на интелигенцията всъщ-
ност показват каква огромна стойност за историческите процеси и обществени-
те трансформации имат културата, изкуството, науката, просветата и пр. надст-
роечни фактори, особено при обществено-исторически ситуации, в които база-
та е неразвита или изоставаща спрямо пулса на времето, предизвикателствата
на историята и шансовете за промени.
Както посочва П. Андерсон, Грамши се отличава от съвременните му
идеолози, политици и теоретици, защото повече от всички тях дълбоко осъзна-
ва и концептуално разработва въпросите за относителната самостоятелност и
особеното въздействие на културната надстройка в качеството им на значим
политически проблем, имащ отношение към съхранението/срутването на биту-
ващия обществен порядък. Във времето, когато западният марксизъм умишле-
но пази мълчание по много от най-важните изследователски сфери на истори-
ческия материализъм, Грамши е единственото изключение, което е знак за не-
говото величие и заслужено място в западната лява теория; нещо повече, след
него на никой друг от западните марксисти не се е удало да постигне такава
дълбочина, такъв мащаб на теоретическо осмисляне на историческия процес.16
Грамши обаче сочи, че политическият натиск над културата не винаги е
продуктивен, защото тя има известна относителна автономност и своя истори-
ческа съдба. Той пише, че натискът на политически дейци върху културата с
цел да заставят изкуството на тяхната епоха да изразява определен културен
свят е чисто политически акт, а не проява на художествена критика, защото, ако
културата, за която се води борба, е необходимо и живо дело, то нейният стре-
меж към развитие става неудържим, пък и сам ще си намери своите изразители

15
Срав.: Грамши, А. Формирование человека. Записки о педагогике. М., Педагогика, 1983, с. 67.
16
Срав.: Андерсон, П. Размышления о западном марксизме. На путях исторического материализма. М.,
Интер-версо. 1991, с. 59, 60.

58
даже въпреки и независимо от силния натиск. Дори да е твърде мощен и траен,
подобен натиск може да роди само лъжлива или фалшива култура, която – ра-
но, или късно – ще бъде разобличена, пък и исторически премахната.17
Когато духовно-културните елити на дадена страна не са съзрели доста-
тъчно в исторически план, или ако те не притежават нужната сила, тогава же-
ланата от тях хегемония се оказва под въпрос, даже ако базисните и някои от
надстроечните процеси са напреднали в развитието си. Такива сложни истори-
чески ситуации дават основания на Грамши да акцентира най-вече на ролята
на субективния фактор в обществото. Но и – обратно, – ако базисните особе-
ности не са достатъчно развити, но субективният фактор добре ги познава и
вижда в конкретни ситуации възможности за исторически пробиви, той е спосо-
бен да изпревари естественото движение на историята или дори я ускори.
Пролетарският идеолог не гледа с „розови очила” портретите на духовни-
те елити. Той не прокламира абстрактен, универсален, априорен модел за ми-
сията им, а очертава различни техни образи и исторически приноси в сътворе-
нието и разпространението на идеологиите. В ковачниците на тези елити се
изработват два типа идеологии – органични и произволни. Първите са истори-
чески необходими, „психологически” устойчиви, мобилизиращи и „организира-
щи” човешките маси и служещи на почвата, върху която хората се движат,
осъзнават своите си проблеми, позиции и се борят, а вторите са „произволни”,
създаващи индивидуални „движения” и полемики, откъснати от най-съществе-
ното в живота и пр. Въпреки тази си роля, произволните идеологии не са съв-
сем негодни, излишни и безполезни за обществения живот, защото публично
афишират заблуждения, които, бидейки противопоставени на истината, реално
я утвърждават.18
Няма ли основания да считаме тази идея на Грамши за дискретно прила-
гане на познатата марксистка критика към идеологиите като фалшиви съзнания
или превърнати форми на духовността, отчуждени от реалните условия на чо-
века, или обществото?
За Грамши хегемонията се обуславя от постигането на известно равно-
весие в обществото, което се дължи на общоприето (от значителни слоеве на
гражданството) съгласие с доминация на знакови идеи, принципи и ценности,

17
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3. М., ИЛ, 1959, с. 509.
18
Пак там, с. 71.

59
които не винаги са директно изводими от политическата идентичност и социал-
но-класовия профил на субектите, които я подкрепят и провеждат в публичния
живот. Той аргументирано доказва, че между социалния статус и икономичес-
кия профил, от една страна, и политическото съзнание на класата или на от-
делни нейни съставки, от друга страна, не съществуват правопропорционални
връзки и зависимости. Затова кристализацията на публичното съгласие и него-
вата дифузия сред широки социални маси са причини и за редукции в прилага-
нето на насилие от държавата над гражданското общество, но и за облекчава-
не, или катализиране на процесите, а и по „фронтовете” на хегемонията. Така,
за нейната генеалогия и феноменология в обществено-историческия живот от
най-голямо значение са определени духовни условия, културни реалности, ин-
формационни канали и социално-нравствени механизми, които подпомагат и
дори галванизират нейното нормално и ескалиращо проявление, или – обрат-
ното, – възпрепятстват или даже възпират развитието и специфичната й влас-
това функции в конкретното общество. Неслучайно Грамши подчертава, че
„Може с увереност да се каже, че икономическите кризиси сами по себе си не-
посредствено не пораждат основни исторически събития; те могат само да съз-
дадат по-благоприятна почва за разпространението на определено мислене,
постановки и разрешения на въпросите, които обхващат целия последващ про-
цес на развитието на държавния живот”19. В този аспект интелектуалците, раз-
личните духовно-културни учреждения (като медиите, образованието, масовата
култура, изкуството, църквите и дори спорта) са много важни фактори за нейно-
то формиране, поддържане и развитие в публичния/частния живот на членове-
те на дадената държава, а преди всичко на нейното гражданско общество. Мо-
же дори да се каже/пише, че това, което днес (в теорията) се визира като тре-
ти сектор или граждански неправителствени организации, се покрива с много
от онова, което се оказва твърде важно за зараждането и циркулацията на да-
ден тип хегемония. Затова грамшианската идея за хегемонията звучи актуално
в нашата историческа съвременност, в която „третият сектор” играе важна ро-
ля; особено в държави и граждански общества, в които властта и управлението
не се радват на солидна подкрепа и продължително доверие от страна на об-
ществеността и народа, или в които кризите на авторитета, представителност-

19
Пак там, с. 72.

60
та, легитимността са доста сериозни. Не е случайно, че в нашата съвременност
и в най-различни точки на земното кълбо съществуват всевъзможни неправи-
телствени организации, граждански движения, научни и културни институции,
които изповядват и практически извършват публични действия, базирани върху
идеите на Антонио Грамши за хегемонията в гражданския социум.
Нещо повече, последователно редуващите се вълни и на „новите леви”
от 60-те години до наше време в немалка степен и форма прилагат тази идея в
своите практики, кога афиширано и в чисто грамшианския им вариант, кога за-
воалирано, в други версии. А това обстоятелство вече е безспорен симптом и
за нейното историческо безсмъртие.
В своя оригинален теоретически анализ Грамши задълбочено и комплек-
сно анализира причините и особеностите за възникването, развитието, възхода
и триумфа на хегемонията, а и за условията, особеностите, формите и начини-
те на историческото и политическото й отслабване, дискредитиране, буксуване
и, накрая, изчезване, което винаги е неизбежно свързано със сериозна криза на
авторитета и представителството на интересите на различни социални и осо-
бено властимащи кръгове. Затова техните опоненти или противници са готови и
способни да я критикуват, да й се съпротивляват по разнообразни начини, а и
публично забележимо да изявят исторически афинитет, огромно желание и ак-
тивно непосредствено участие за подмяната й с друг тип хегемония. Такъв е
историческият алгоритъм и биографичният цикъл на смяната на хегемониите.
Грамши добре илюстрира с редица примери от историята на своята ро-
дина, или с такива от биографиите на други европейски страни как времената
на и обществата в упадък стават питателна среда за противоречия, сблъсъци,
конфликти или войни между различни типове хегемонии – отстъпващи или нас-
тъпващи, изгряващи или залязващи. В този аспект политическата хегемония се
дължи най-вече на публично демонстрирания кредит на социално доверие и
съгласие на отделни части или на обществеността като цяло с онова, което е
нейно иманентно съдържание – дадени вдъхновяващи идеи, мобилизиращи
принципи, социални ценности и норми, или атрактивни социални визии. Този
неин специфичен пълнеж и исторически заряд имат шанс само ако разчитат на
мащабни социални внушения и убеждения, а не на силовото им налагане сред
масите. Затова морално-етическата й субстанция, както и духовно-интелектуал-
ните й особености са онова, което във висша степен определя нейната истори-

61
ческа съдба в обществото. Тоест, духовно-културният и най-вече социално-
нравственият й пълнеж и ориентации са онова, което е най-същественото за
нейното историческо профилиране и значение. Затова са възможни и практи-
чески осъществими всевъзможни приливи към, или отливи от тези политически
сили, които са реално способни, или неспособни публично да представят и ут-
върдят съответни начини, форми и средства на интеграция на обществото в
съответната държава към издигнати и следвани от тях идейни опции и практи-
ки. На тази база се създават и ред възможности, при които даден политически
субект/елит може да притежава властта в държавата, но да е лишен от публич-
но съгласие и социална подкрепа за своите управленчески намерения, рефор-
ми или действия в практиката, което обстоятелство му пречи да добие силно
желаната от него политическа хегемония. А такъв статус вече е специфично
предзнаменование и за историческия му мандат във времето и във властовите
биографии, процеси или тенденции на конкретната държава.
Хегемонията, обаче, може да се осъществява по различни начини, в от-
делни социални пространства, чрез отличаващи се властови апарати и техно-
логии. Радикалната диференциация, която Грамши прокарва, между политичес-
кото общество (държавата) и гражданското общество се оказва най-съществе-
ният фактор за естеството и ефектите на хегемонията. Не случайно руският из-
следовател на бележития италиански марксист Г. Маев разграничава две вер-
сии на осъществяване на хегемонията. Първата се гради на основата на взаи-
модействията между политическото, гражданското общество и базиса, като из-
разява същността и битийността на историческия блок. Втората включва поли-
тическото и гражданското общество, без базиса и въплъщава политическия
блок или блока на властта.20 Понятно е, че тези специфики обуславят характе-
ра, мащаба на съгласие на слоевете на обществеността с хегемонните визии
Възгледите на Грамши за същността и ролята на хегемонията са свърза-
ни с такъв вид управление на държавата и обществото, който не поражда ма-
щабни и дълготрайно функциониращи впечатления и внушения, социални нас-
троения или масови публични нагласи за „голо” и пренебрежително към граж-
данството властване, защото тя следва да се базира явно на ръководството,
а не на своеволно властване. Не случайно по-късно темата за ръководството

20
Срав.: Маев, Г. Грамши о гегемонии [Электронный ресурс]. URL: http://avtonom.org (дата на контакт:
13.12.2009).

62
или лидерството се превръща в една от най-важните, или значими при дефи-
нирането, анализа и интерпретациите на хегемонията; и дори в немалко случаи
тези феномени – ръководството и лидерството, – се представят, или експлоа-
тират в качеството на нейни знакови синоними, или дори „превърнати форми”.
Грамши посочва и обяснява историческата версия, при която властово
доминиращата група в обществото може да господства и даже да налага дик-
татура над гражданите без обаче да има изгледи да постигне хегемония над
техните съзнания и бития. Подобни взаимоотношения могат да се развиват и в
пределите на властващата група, част от която може да бъде хегемонна за въ-
просната група, но не за цялото общество.21 Този вариант нерядко е валиден за
политическите партии, в които има съперничество между отделни елити или
фракции, една от които се радват на по-значимо влияние и подкрепа от доста
значима маса на техни съпартийци, но не притежават такова мащабно въздейс-
твие върху други социални слоеве, или пък върху целия граждански социум.
Грамши подчертава, че хегемонията покълва и се развива само там и то-
гава, където и когато реално съществува голяма духовна близост и даже масо-
ва социална идентификация с нейните смислово-ценностни скрижали. Обрат-
ното, там и тогава, където и когато безпрепятствено вилнее социален атомизъм
или социален дарвинизъм тя е трудно постижима, или даже невъзможна. За да
се постигне хегемония, необходимо е да съществува, но и осезаемо да влияе
някаква смислово-ценностна спойка, достатъчно привлекателна за значими со-
циални слоеве, притежаваща историческа и екзистенциална стойност за тях.
Затова той пише, че фабриката, синдикатите и други обществени формирова-
ния са нейна почва и катализатор, които, за да станат нейни гаранти, се нужда-
ят от определени политически и идеологически посредници, каквито най-често
биват различните типове интелектуални, духовно-културни организации, и т.н.22
При описанието и анализа на фундаменталните характеристики и особе-
ности на хегемонията Грамши обръща внимание дори и на такива специфични
фактори като демографията, равнището на раждаемостта в градовете, която,
поради това, че е по-ниска от тази в провинцията, се нуждае от компенсации и
прилив на мигранти към градовете, които с пришествието си винаги създават
ред нови проблеми и налагат съответни изменения в технологиите и начините

21
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3. М., ИЛ, 1959, с. 393.
22
Пак там, с. 423.

63
на проява на хегемонните процеси, тенденции, а това обстоятелство предиз-
виква неизбежно поредици от преконфигурирания в битието й.23 Според него
дори и половите характеристики на социалните субекти не са без значение за
процесите на генериране и триумф, или редуциране и елиминиране на хегемо-
нията, защото е възможно при определени обстоятелства и в конкретни съби-
тия „нежният пол” да оказва особени влияния на „силния” в областта на нейна-
та подкрепа, или дезавуиране, като това обикновено става по линия на култур-
ните (литературните) вкусове на жените.
Явно е, че Грамши обръща внимание на проблеми и фактори, които лип-
сват или не притежават толкова значимо влияние в дискурсите на ортодоксал-
ния, или догматизирания марксизъм-ленинизъм, но които с течение на времето,
със смяната на историческите епохи и типовете обществено-политически прак-
тики добиват все по-голяма стойност за гражданите. Едва ли е нужно да обяс-
нявам ескалиращата роля на такива феномени или фактори в нашата съвре-
менност, особено във връзка с проблемите, възникнали около историческото
разрастване на феминизма, мултикултурализма, постмодерните рефлексии и
публични практики, които солидно залагат и на тяхната роля.
Следователно, историческата съдба, особеностите и мащабите на про-
явлението на хегемонията зависят не толкова от базата, колкото от определени
сегменти на надстройката на конкретното общество, от идеологическите конку-
ренции и баталии, от процеси и тенденции в масовото съзнание и социалната
психика на гражданите, от публичните настроения и нагласи към властта. Зато-
ва хегемонията винаги притежава важни морално-педагогически характеристи-
ки и особености. Тя влияе или въздейства на съзнанието, масовите вкусове и
поведенчески трафарети, проявява свои интериоризиращи особености в прак-
тиката, обуславя и публично легитимира определени начини на светоусещане,
форми на живот. Тя едновременно отразява, а и променя моралната картина в
социума, или сред дадени социални общности; съдейства за формиране или
изменение на техните светогледни и поведенчески ориентации и стереотипи в
публичния и частния им живот. Духовно-нравственото единство, социалната ко-
хезия, съгласието и сплотеността на различни общности около основополага-

23
Пак там, с. 433.

64
щите й принципи и ценности са не само лакмус за нейното наличие, но и ката-
лизатор на развитието й в обществото.
В дискурсивността на Грамши хегемонията дължи историческото си при-
съствие и влияние на активното съгласие и масовото поведенческо съобразя-
ване на гражданите с нейните духовни стожери. Затова декретираната и фаво-
ризираната от нея култура се възприема без големи обструкции от обществе-
ността, подобно на религията. Не случайно италианският теоретик-марксист я
оприличава на „народна религия”, която исторически и публично демонстрира
смислово-ценностния си монопол в обществото и различни социални практики,
който е обусловен от естеството и мащабите на социалното доверие и масово-
то съгласие с нейните опции и визии. Този монопол не винаги публично демон-
стрира своя чист идеологически пълнеж и ангажимент, макар че в проявления-
та му идеологическите опции неизменно присъстват, обикновено в завоалиран
вид. Тази особена прикритост и опосредстваност на идеологическото придава
солидно значение, публична атрактивност, масова приемливост на знаковите
идеи и визии на хегемонията, която пък е способна да покори огромни маси.
Хегемонията е силно зависима от естеството и спицификите на функцио-
нирането на разделението на властите в държавата. Там и тогава, където и ко-
гато властта – парламентарна, изпълнителна или съдебна – има сериозни
проблеми, публично забележими и масово коментирани дефицити, хегемонията
се оказва невъзможна, или трудно постижима от гражданите. Не случайно те са
много чувствителни към дефектите, слабостите, недостатъците и пороците в
съдебната система, която, като публичен символ и властови инструмент за за-
щита на законите и справедливостта, най-лесно бива дискредитирана и отчуж-
дена за гражданите, ако в нея има бюрокрация, излишно администриране, ко-
рупция, безнаказано престъпване на законите или явни злоупотреби с власт.24
Специфична отлика на хегемонията е, че тя се обуславя и възпроизвеж-
да от персоналната активност, частната инициативност, духовната мобилиза-
ция и ориентация на гражданите, а не произтича пряко от тяхната партийно-по-
литическа ангажираност.25 В този аспект Грамши специално подчертава нейна-
та органична свързаност и зависимост от персоналната и груповата воля, от
особеностите, динамиката и мащабността на въздействията на публичните

24
Пак там, с. 215.
25
Пак там, с. 346.

65
мнения, настроения, чувства, афекти и страсти на хората. В този пункт той от-
ново следва някои идеи на Макиавели, който в емблематичните си трудове съ-
що отбелязва ролята и значимостта на тези атрибути в и за публичния живот.
Хегемонията създава видимост, че интересите, традициите или духовни-
те тежнения на различните социални общности са отчетени и битуват в нейното
съдържание, което предполага, или изисква определено компромисно равнове-
сие между ръководната група и останалите сегменти на обществото. Такива
компромиси създават внушения или впечатления у гражданството, че полити-
ческият субект на хегемонията е готов и способен на съответни отстъпки, или
жертви в името на съгласието и разбирателството.
Грамши специално анализира привидността или конкретно-историческа-
та реална стойност на визията на хегемонията, която обикновено, на равнище-
то на всекидневното съзнание и житейския разсъдък се възприема, а и същев-
ременно целенасочено се разпространява в държавно-обществен план благо-
дарение на нейните изкуствено подчертани, или инструментално усилени при-
мамливи очертания като нещо прогресивно, социално-полезно и променящо
одиозното статукво. Това е едната страна на монетата на нейната същност и
феноменология. В този аспект хегемонията се движи в историческото и публич-
ното време-пространство като авангарден феномен, като нещо съвременно,
желано, дори дължимо, което видимо прекрачва и мощно отмества миазмите
на историческите наследства. Тази нейна семантична и функционална консис-
тенция надхвърля чисто идеологическите и политическите й конотации, а и се
базира най-вече на духовното, нравственото, интелектуалното значение и соци-
алното звучене на това, което реално я представя в обществото. В страни с
класическо парламентарно устройство „нормалното” проявление на хегемония-
та се осъществява чрез органично съчетание на силата и съгласието, приема-
щи различни форми на равновесие, изключващо прекалено явното и мощното
предимство на силата над съгласието, а, напротив, опитващи се да дадат види-
мост на това, че сякаш силата се опира, разчита на съгласието на болшинство-
то, изразявано чрез всевъзможни органи на общественото мнение – вестниците
или асоциациите, количеството на които вследствие на такива взаимодействия,

66
или взаимозависимости при определени обществено-исторически условия из-
куствено нарастват.26
Ролята и значението на интелектуалците за хегемонията са толкова важ-
ни, че, според Грамши, при определени ситуации някои от тях даже могат да
имат неимоверна стойност в публичния живот. Той дава пример с Б. Кроче, кой-
то заради високия си авторитет можел да се смята за нещо като светски папа и
прекрасно оръдие за провеждане на хегемония, дори когато от време на време
бил опозиция на някое правителство.27 Нещо повече, Кроче си е извоювал та-
кава публична репутация и социален престиж благодарение на неотстъпното
му отстояване на визията за хегемония, базирана върху културния статус и па-
тос на човека, който не прави никакви компромиси с възгледите си и докрай от-
стоява критичността си към всяко погазване на съгласието и разбирателството
и подмяната им с грубо/дискретно вмешателство, принуждение и насилие.28
Грамши показва и обяснява защо политическите дейци трябва да бъдат
кристално чисти и последователно отстояващи своите идеи и принципи, ако ис-
кат да се сдобият с публична репутация и забележим социален престиж, които
да не зависят от моментната конюнктура, а да са с дълготрайна значимост. Без
такива ментални и поведенчески, особено нравствено-културни особености по-
литическата фигура не бива да се надява на истински и продължителен социа-
лен ореол, на дълготрайно внимание, доверие, подкрепа и влияние сред опре-
делени социални слоеве. Затова са и толкова редки политическите фигури,
оказващи хегемонни влияния и въздействия върху огромни социални маси в от-
делно общество и международен аспект. Грамши показва, че изискванията към
интелектуалните, културните и нравствените характеристики или особености на
нейните субекти трябва да са изключително високи и дълготрайно функциони-
ращи, за да не може произведената и разпространявана чрез техните публично
изявени мисли, думи и дела хегемония да е исторически предварително обре-
чена и социално немощна. Той не постулира формално или декларативно какви
точно следва да бъдат дължимите качества, достойнства, предимства и добро-
детели на трайно, а и мащабно популярният, на хегемонно влияещия политиче-
ски деец – гражданин, партиен функционер или лидер само от чисто научна,

26
Пак там, с. 219-220.
27
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 2, М., ИЛ, 1957, с. 165.
28
Пак там, 225.

67
менторска, или публично инструментална гледна точка. С личната си полити-
ческа биография и житейска трагедия той е истсинско, живо доказателство за
това как чрез пълното отдаване, самоотвержено и неотстъпно следване на
идеите и принципите си човек може да стане истински пример за личност с хе-
гемонно влияние и значение, да се превърне в „име-знаме” далеч отвъд преде-
лите на своето общество и време. Не случайно, а съвсем логично той обръща
специално внимание на особените сплитове или разриви между трите измере-
ния на времето – миналото, настоящето и бъдещето, – които са много важни
условия, но и механизми за статуса на хегемонията.
За разлика от много други идеолози, политици и теоретици той не рисува
и рекламира хегемонията само в позитивните й силуети, а подчертава, че раз-
витието на определена хегемония не гарантира изравняване на качеството,
стандарта, равнището на живот на гражданите с тези, които притежава хеге-
монната държава. Затова отбелязва, че след победата на Антантата в Първата
световна война италианците са приличали на европейски китайци, подложени
от британската хегемония на безпощадна експлоатация, а страната им е запри-
личала на колония на доминьона-победител, на всичко друго, само не и на не-
зависима, суверенна държава или на нормално функциониращ социум; и в нея
угнетеният народ трябва всекидневно да се бори с ненаситно лакомите за пе-
чалби, облаги и привилегии елити, неспирно произвеждащи само беззакония и
скандали.29
Грамши подчертава, че при ситуации, които са неблагоприятни за възник-
ване и развитие на определен тип хегемония, обикновено превес взимат нега-
тивни процеси, тенденции, одиозни и опасни атрибути на държавността и граж-
данското общество, често свързани с безнаказано и мащабно разпространение
на корупция и политически заблуди на гражданството от страна на управлява-
щите елити. Тези процеси ерозират властовите институции в държавата и об-
ществото, пораждат хаос, безпомощност и паралич, предизвикани най-често от
ширещата се корупция, подкупите, беззаконието и аморализма на властниците,
които повече не могат да демотивират, а отчуждават гражданите спрямо из-
пълнението на техните социални отговорности, задължения към обществото.

29
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 1, М., ИЛ, 1957, с. 337.

68
 Грамши анализира сложната обстановка и тежката обществена атмосфе-
ра в държави, които наскоро са излезли от военен конфликт или се намират в
следвоенен етап, вследствие на което хегемонията се сблъсква с различни
опасности или усложнения в държавно-обществения живот, а това я прави и
твърде рисково политическо занимание. В такива сложни исторически ситуации
са тривиални, неизбежни кризите на доверие в управляващите, рухването на
авторитетите, колапсите в представителството и парламентарното управление,
отчуждението на държавните институции от гражданското общество, умишле-
ното и конвейерно, масово производство, дистрибуция и консумация на полити-
чески театрални имитации на държавно управление, които са провокирани, или
галванизирани от забележимия, но и осезаем от гражданството крах на фунда-
ментално значими за обществото принципи и ценности, като тези на парламен-
таризма, републиканизма, демокрацията, хуманизма, социалната справедли-
вост и разнородните неравенствата, които в тази обстановка рязко се увелича-
ват. Неустойчивостта и противоречивостта в управлението на държавата, еска-
лиращият брой и апетит на безконтролно роящите се политически партии, без-
скрупулно предявяващи аспирации за включване и консумиране на властовите
ресурси на държавата и пр., също са неотменни компоненти от крайно одиозна-
та историческа панорама в страната. В тази опасна хранителна среда и атмос-
фера корупцията, моралното разложение, покварата на политиците и държав-
ниците, беззаконията и престъпността са нещо неизбежно, тривиално и банал-
но за историческия профил на кризисните държави. Моралната поквара, соци-
алното разложение, атрофията или вакуумът на социално-значими ценности в
одиозно бракосъчетание с корумпирането и криминализирането на някои части
от партийно-политическите елити, особено в битността им на управляващи в
държавата, предполагат, или катализират затруднения, усложнения, пречки,
или невъзможност за постигане на хегемония в тях.
Грамши нагледно, с исторически примери илюстрира как тези процеси и
тенденции се развиват в италианското, а и в други европейски държави и об-
щества, описвайки и анализирайки драмите, трагедиите на определени хегемо-
нии в биографиите им. Такава неблагоприятна и рискова обстановка се отразя-
ва тежко на вътрешно-партийния живот. Тя предполага или катализира форми-
ране и развитие на всевъзможни фракции в партийния организъм и на братоу-
бийствените им сражения, подхранвани от фалшиво самомнение и безпочвена

69
самоувереност на техните представителите, че са единствено способни да сло-
жат ред в нещата, което ги мобилизира да прибягват до употребата на аморал-
ни и незаконни средства и прийоми, за да се сдобият с власт в партията и соци-
ума. Това още повече развращава партията, обществото и държавата, в които
те се опитват да докажат измамното си превъзходство, съмнителните си талан-
ти. Такива събития, процеси и тенденции отварят широко двери за генериране
и разпространение на скандали и вредни за гражданското общество задкулисия
в държавната власт.30 Публичните, особено скандалните разкрития за наличие-
то и действията на такива задкулисия винаги подкопават основите и сриват ав-
торитета на политическата хегемония, която реално притежават или се опитват
да имитират отделни политически „играчи”.
Подчертавайки и обяснявайки, че държавата е сложна формула или
трудно за решение уравнение, състоящо се от диалектико-противоречивия сбор
на политическото и гражданското общество, Грамши разкрива по какви причини
и начини хегемонията се представя на разумните и проницателните граждани
като облечена, метафорично казано, в бронята, или в бойните доспехи на при-
нуждението, силата и репресивността, докато гражданското общество очаква и
силно вярва, че тя следва да се основава и да е способна реално да отстоява
преди всичко доверието, съгласието и разбирателството между себе си и граж-
даните. Затова хегемонията по своему изразява копнежите и желанията на об-
ществеността, на народа да съзре и усети, че държавата се „разтваря” в и при-
общава към едно упорядъчено, основано на спазването на законите и традици-
ите, общество, в което моралът и разумът са по-важни и ценни от голото власт-
ване и спекулативното политизиране; а етическото общество взима надмощие
над държавата, т.е. гражданското общество се оказва по-силно, но и опреде-
лящо спрямо политическото.31
Грамши разкрива, че тази особена представа за корелациите между по-
литическото и гражданското общество стои в основата на визията за етическа
държава, в която сякаш на практика се реализира опцията за управление на
държавата без държава. Такава постановка, от една страна, като че ли се при-
ближава или покрива с някои либерални визии за минимизация на държавата,
но, от друга страна, разкрива и марксисткия тезис за историческото отмиране

30
Срав. Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3, М., ИЛ, 1959, с. 221.
31
Пак там, с. 247.

70
на държавата и политиката в досегашния им аспект на историческо присъствие
и влияние, акцентирайки на възможности и реалности за истинско народовлас-
тие и реална демокрация, в които управляващите елити не са отдалечени и
отчуждени от народа, обществото, а реализират чрез държавните механизми
интересите на гражданите. Подобна историческа среда и обществена атмосфе-
ра реално предполагат или фактически стимулират развитието и утвърждава-
нето на действителни равенства, справедливост, солидарност за и свобода на
гражданите, които са убедени, че при тяхното наличие те могат автономно и
автентично да правят своите исторически и житейски избори, да бъдат разумни,
морални, отговорни и социално активни без да са принуждавани от най-различ-
ни фактори, субекти към даден тип действия. Затова хегемонията във вътреш-
но-държавен план изразява такава благоприятна среда и публична атмосфера,
които тонизират, а пък и гарантират съгласие и разбирателство между гражда-
ните спрямо определени принципи, ценности, норми и властови технологии.
Грамши обяснява различията между диктатурата на пролетариата и
хегемонията, която той е исторически призван да осъществи. Според него,
диктатурата може да се осъществи дори чрез част от пролетарската класа, но
за постигането на хегемония е необходимо работническата класа да стане об-
щопризната ръководна, авангардна, прогресивна и господстваща класа, която
да притежава нужното доверие, съгласие и подкрепа за своите визии и начина-
ния и от други социални класи/групи, да ги приобщи и мобилизира в постигане
на своите идеи за преодоляване на капитализма и изграждане на съвършено
ново общество.32 За реализира хегемонното си присъствие и политическо гос-
подство, пролетариатът следва да се отвори и да интегрира към себе си селс-
ката и дребнобуржоазната класа, интелигенцията и всички, които споделят ней-
ните принципи и идеали. Това означава той да надмогне тясно-класовите си
интереси, съзнание и битие и да стане такава социално-политическа сила, коя-
то да е авангард за огромни социални маси. За да стане такъв, той се нуждае и
от други идейни, организационни и коалиционни възгледи и поведенчески ре-
пертоари, които да отстоява, налага в публичния живот. Без тези радикални
промени в световъзприятието и светопреобразуващата й роля, пролетариатът
не може да разчита на солидни възможности за успехи. Всъщност в тези идеи

32
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 1. М., ИЛ, 1957, с. 480.

71
на бележития италиански и пролетарски идеолог виждаме оригинален прочит и
интерпретация на Марксовата идея за историческата мисия на пролетарската
класа, която (с победата на комунистическото общество) сама се преодолява.
Позволих си умишлено да отделя внимание и, макар схематично и лако-
нично, да представя само част от огромната съкровищница на идеи за хегемо-
нията, които Грамши по оригинален начин вкарва в научния и политическия
дискурс, за да покажа колко много и реални проблеми, или елементи от нейна-
та органична тъкан са сродни и дори практически релевантни, валидни и за на-
шата съвременност, за историческите реалности и обществено-политическите
нрави у нас в годините на злополучния преход към демокрация и пазарна ико-
номика. За жалост, нито една от левите партии в този драматичен за родината
ни исторически период не поставя, обсъжда и прилага в идеологическата си
практика съществените въпроси, но и ефективните им решения, които някога,
преди около 80 години, великият италиански теоретик поставя и интерпретира.
В „Затворнически тетрадки” Грамши многократно и аргументирано под-
чертава изключителното теоретическо и практическо значение на идеята за хе-
гемония, както и колосалния принос за нейното разработване и прилагане от
страна на В.И.Ленин. Италиански теоретик по най-категоричен начин отбелязва
с високо положителни оценки историческите, теоретическите и практическите
заслуги на вожда на руския и световния пролетариат в периода на първата по-
ловина на ХХ век. Тези му преценки обаче се експлоатират по доста селективен
и инструментален начин. В СССР до края на 80-те години, т.е. до времето на
перестройката, господстват и конвейерно се тиражират в идеологическите дис-
курси похвалните оценки за Ленин и за съветския опит. На Запад – обратно, –
тези оценки за Ленин и постиженията на болшевишката революция и съветския
държавно-обществен опит в радикалните исторически преобразувания се пре-
мълчават и прикриват, умишлено и инструментално се омаловажават, подце-
няват и пренебрегват. Затова впоследствие тълкуватели и критици на Грамши
ще го представят като „троянския кон на либерализма” в марксизма-ленинизма,
или като един от най-оригиналните ревизионисти на идеологията и приложени-
ето на марксизма-ленинизма и дори ще отрекат категорично и многократно зая-
веното от него верую на привързаност и отдаденост на материалистическите
идеи, представяйки го като несъмнен привърженик на идеализма, респ. и като
явен/таен отрицател на материалистическите традиции.

72
 Антонио Грамши творчески анализира и допълва някои фундаментални
идеи на марксизма-ленинизма в съответствие с историческите предизвикателс-
тва и спецификите на италианската държава от неговото време и общество.
Както видяхме и разбрахме, той дели властта в обществото на държавно-поли-
тическа и социална по своя генезис, характер и функционални ангажименти.
Анализирайки надстройката в дадено общество, той откроява два негови фун-
даментални типа – политически и гражданско, които не са тъждествени, а и са-
мо частично могат да се покриват в конкретни ситуации. Всяка от тези разно-
видности на обществото има свои характерни властови логики, техники и прак-
тики, които не са еднородни, нито еднотипно функциониращи. Това важно обс-
тоятелство обуславя възможността във всяко общество да са налице различни
видове функции на всяка от тези обществени системи – политическата, съвпа-
даща с държавата, и гражданската. Тези особени властови функции символи-
зират, олицетворяват и практически се въплъщават в и чрез различни видове
хегемония в държавата и обществото. Тази хегемония, според Грамши, не е
статично дадена, публично представена в неизменен и неуязвим вид. Тя е ди-
намично-противоречива, способна да се променя в различни посоки, форми и
мащаби. Затова хегемонията не се покрива и изчерпва с диктатурата, автори-
таризма и други властови окупации, видимо, или незримо контролирани от съ-
ответни (политически, идеологически, културни и пр.) елити държавни и общес-
твени сфери на публичен/частен живот на техните съвременници и граждани.
Хегемонията духовно и практически изразява своеобразието на естест-
вото, спецификата, формите, мащабите, темповете, сроковете и ефектите на
властово доминиране на дадени – политически, икономически, културни и други
– елити в държавния и обществения живот, имащи известна подкрепа и пуб-
лично съгласие за статуса си. Тя може да има (или – обратно, – да няма) преки
и солидни проекции във властовата архитектура на държавата и обществото.
Освен това хегемонията може да въздейства както поотделно върху едната или
другата модалност на обществото, т.е. на политическото, или гражданското об-
щество, така също и в някакъв комплекс, но и синхрон, което превръща власто-
вите й влияния и въздействия в много по-сериозни фактори в живота.
В някои държави хегемонията се проявява най-вече в силното й присъст-
вие и влияние в политическото общество, т.е. в държавата или, както Грамши
подчертава, в особен тип „юридическо правителство”, което нерядко може да

73
се разминава и чуждее на настроенията, нагласите, потребностите, интересите
и ценностите, доминиращи в гражданското общество. В такива случаи полити-
ческото общество може да няма пълен властови монопол над обществото, да
не изразява, отстоява по адекватен начин неговите желания, нужди, а да раз-
чита преди всичко на своите насилствени и институционални възможности за
налагане на своите интереси, властови проекти и сценарии. Това частично по-
ложение създава различни предпоставки, възможности, условия, реалности и
фактори за разминаване и противопоставяне между политическото и гражданс-
кото общество, за лансиране на алтернативни, опозиционни и несъвместими с
държавните властови опции, стратегии и тактики, т.е. на различни хегемонии и
контрахегемонии в държавата и обществото. Затова историята и реалната по-
литика са бойни полета, на които се водят тежки (видими или завоалирани)
сражения за определен тип хегемонии. Неслучайно в много от текстовете, ана-
лизите и интерпретациите на Антонио Грамши, посветени на този изключително
значим социокултурен феномен, могат да се забележат твърде често и мета-
фори с батална генеалогия. Защото, според него, за доверието и съгласието,
разбирателството и подкрепата винаги трябва да се воюва. И защото те не са
постижими само с благоразумието на обикновения житейски разсъдък, или с
вежливата и благоприлична прилежност, нито с конформизъм, особено що се
отнася до политическите играчи, които преследват даден тип хегемония.
Според Грамши основните съперничества и баталии за постигане или
удържане на политическата хегемония се водят най-вече на територията и по
фронтовете на гражданското общество. Там моралният, интелектуалният,
културният потенциал, властовият контрол и тяхното практическо използване в
конкретни обществено-исторически, политически и политизирани ситуации се
оказват съдбоносни за постигане на желаното народно съгласие и доверие към
дадени сили, които, разчитайки на тях, могат да си осигурят триумф. Затова ис-
торическата съдба, стабилността и дълготрайността на политическото общест-
во (държавата) са винаги поставени, заложени „на карта” в зависимост от пред-
почитанията, социалните настроения и нагласи на гражданското общество,
държащо в ръцете си исторически „силните козове” за съдбата на ред бъдещи
промени, заради което и ориста на хегемонията зависи от майсторството на
тяхното отиграване.

74
 Същевременно, тезата за спецификите и интерпретацията на хегемония-
та в грамшианския им контекст, отнасящи се най-вече до задължителното пре-
дусловие за наличието на съгласие или доверие на народа и гражданското об-
щество към държавата, политическото общество, дават известни възможности,
или основания на някои негови критици да го упрекват в прекалено явна психо-
логизация на политическите феномени. Често такива спекулации се базират на
една негова фраза, акцентираща върху масовите волеизявления в подкрепа,
или срещу даден тип хегемония. В подобни спекулативни трактовки обаче, не
се разчитат вярно и напълно идеите на Грамши за социокултурния и обществе-
но-историческия пълнеж на въпросните доверия и съгласия, които трябва да
съществуват в определени дозировки и проявления, за да са в състояние да
провокират и катализират съперничествата за въпросната хегемония. Тези кри-
тики манипулативно представят идеите на А. Грамши за хегемонията като чис-
топробно пренебрежение и омаловажаване на, или като неоспоримо отрицание
на ролята и значението на обективните фактори в историческите процеси – не-
що, което той не допуска в своите творби. Като истински марксист-ленинец и
последовател на материалистическите философски традиции, той не отстъпва
от, нито тихомълком предава материалистическите идеи за реалната стойност
на обективните условия и фактори в държавно-обществения живот, но акценти-
ра съвсем целенасочено на подминавания и омаловажаван проблем за ролята
и значението на субективния фактор, на духовните страни за публичния живот.
Като изключително почтен, нравствено благороден и духовно възвишен
човек Антонио Грамши не страда от комплекси за величие, които да демонст-
рира публично чрез творческото развитие на марксистко-ленинските идеи за хе-
гемонията. Нещо повече, той неведнъж посочва, че Ленин е този, който ясно и
категорично е показал защо и как може/трябва да се постигне такава хегемония
в държавата и обществото, както и какви позиции и достижения трябва да има
пролетарската класа и особено комунистическата партия, нейните ръководите-
ли, функционери и дори обикновени членове. Защото според него Ленин е онзи,
който пледира и практически действа за това, че всеки член на новото съветско
общество трябва искрено и цялостно да бъде ангажиран с неговото изграждане
и перспективно развитие, понеже от това зависи съдбата не само на това обще-
ство, но и на съвършено новия тип човек, който то ражда и легитимира. Грамши
отделя голямо внимание и прави сериозен анализ на портрета на бъдещия чо-

75
век и на духовно-културните специфики на обществената среда и политическа-
та дейност, в която той трябва да се формира, развива и усъвършенства като
нова тип. Да си спомним в този момент поне за две идеи на вожда на руския
пролетариат – тази за възможността и необходимостта дори обикновената гот-
вачка активно да участва в управлението на новата съветска държава и нейно-
то общество, или за идеята, фиксираща императивността новият съветски чо-
век да бъде исторически човек, акумулирал и перспективно използващ всичко
позитивно от съкровищницата на общечовешката история, цивилизация и кул-
тура на света и на даден народ. Грамши често обръща внимание на потреб-
ността социалният субект да е способен да се откъсне от сизифовското бреме
на своята конкретно-историческа, конюнктурна среда и зависимост, за да може
да гледа отвъд нейните тесни смислово-ценностни хоризонти в и осъществява
желаното бъдеще.
Тук е необходимо да се отбележи, че Ленин не е създател на термина за
хегемонията и теоретическо валоризиране на подобна тема в научния дискурс.
В исторически аспект Георгий Плеханов пръв в марксистката литература, още в
80-те години на ХІХ век, формулира проблема за генеалогията и феноменоло-
гията на хегемонията и вкарва в научен оборот термина „хегемония”. От Плеха-
нов това понятие и тази важна тема се вкарват в идеологическия дискурс на
руските социалдемократи от края на ХІХ и началото на ХХ век; след тях В.И.
Ленин го използва като му придава по-друг смисъл, вкарвайки свои идеи в тях-
ното интерпретиране, което се възползва от представеното от Плеханов и Ак-
селрод негово тълкувание, но и формулира, а и аргументира собственото си
разбиране за хегемонната роля на пролетариата, особено по линия на неговия
исторически принос в провокирането и осъществяването на буржоазно-демо-
кратичната революция в царска Русия поради изключително слабо развитата в
нея буржоазна класа.
В някои свои трудове П. Акселрод също прибягва до употребата на тер-
минологията и проблематиката за хегемонията, без обаче да ги превръща в
специален предмет, още повече и в централен фокус на своите теоретични
анализи, или пък тълкувания.33

33
Срав.: Аксельрод, П. Борьба соцiалистическихъ и буржоазныхъ тенденцiи въ русскомъ революцонно-
мъ движенiи. 2-е изд., СПб., изд. Дружинной и Максимовой, 1907, с. 56.

76
 Л. Троцки също използва термина, но и темата за пролетарската хегемо-
ния във връзка с осъществяване на перманентната революция, която трябва да
доведе до пълна диктатура на пролетариата. С течение на времето обаче тер-
минологията и тематиката за диктатурата на пролетариата постепенно из-
мества и редуцира властовия потенциал на стратегическия – първоначален –
термин и дискурс за хегемонията на пролетариата. През 20-те години на ХХ век
терминът и проблематиката за пролетарската хегемония се използват, напри-
мер, в някои от конгресите на Коминтерна, където впрочем и самият Грамши
лансира и солидно аргументира собствената си визия за този вид хегемония.
С кончината на Ленин и възкачването на трона на властта на Й.В. Сталин
тази ескалираща редукция и кардинална подмяна в терминологията и дискур-
сивността придобива окончателния си вид. Сталин първоначално използва тер-
минологията и темата за пролетарската хегемония, но много инструментално и
персонализирано – в критиките си на позициите на Троцки и неговите последо-
ватели, след което без необходимите пояснения я извежда от обръщение в
своите произведения. Така, особено след смъртта на Ленин, терминологията и
темата за хегемонията на пролетариата се изместват напълно от терминологи-
ята и дискурсивността за диктатурата на пролетариата, които стават господст-
ващи. В следващите десетилетия партийно-политическите елити в СССР и
присъдружните страни от социалистическия блок преднамерено ограничават
използването и коментирането на това понятие и обвързаната с него пробле-
матика, в т.ч. спрямо теоретическото осмисляне и интерпретиране на творчес-
кото наследство на Грамши, представяно в унисон с наложените в СССР догми.
Това положение се запазва до 80-те години на ХХ век, когато във връзка със
„съветската перестройка” идеите на Грамши почват да се изваждат на светло и
тълкуват вече в контекста на новите предизвикателства, реалности, условия,
политико-обществени нрави. В страните от социалистическия блок, в които има
дисидентски структури и движения с традиции и социално влияние, грамшианс-
ките идеи не са поставени във фризера на историческата забрава и идеологи-
ческото, политическото безпаметство, а – обратно – биват лансирани и ползва-
ни от тези дисидентски групи, разбира се, не толкова в автентичния им вид и
смисъл, а най-вече в техните съвременни репрезентации от западни автори,
идеологически ревизионистки течения или формирования.

77
 Интересен факт е, че след края на Студената война и неочаквано скоро-
течното рухване на комунистическите режими в Централна и Източна Европа, в
новите посткомунистически или постсоциалистически общества, вместо да бъ-
дат възкресени и публично рекламирани, автентичните грамшиански идеи, в
т.ч. и за хегемонията, се оказват непознати, неизползвани от новите идеологи-
чески и партийни елити на левите формации в тези страни.
Същевременно, през тези десетилетия не ленинската, а грамшианската
трактовка (и то независимо от многобройните факти, че италианският теоретик
и комунистически лидер категорично отбелязва историческия принос на Ленин
в обосновката на идеята за пролетарската хегемония) се превръща в особен и
даже фаворизиран предмет на сериозни и дълготрайни научни, идеологически,
политически и други полемики или дебати, развиващи се най-вече в общества-
та на развития Запад, а и в целия свят. За това свидетелстват редица доказа-
телства, отбелязващи грандиозното присъствие или влияние на грамшианските
идеи за хегемонията не само и не толкова в сферата на идеологията и полити-
ката, но така също и в редица други жизнено-важни сфери, които по презумп-
ция би следвало да бъдат доста отдалечени и отчуждени от подобна тематика.
Нещо повече, ако Ленин директно използва терминологията и проблема-
тиката за пролетарската хегемония във връзка с непосредствените исторически
цели и политически задачи на руската болшевишка революция, която трябва да
се осъществи в едно крайно изостанало и монархическо общество, а и която
излиза фактически отвъд прокламираното и очакваното от Маркс и Енгелс три-
умфално извършване на пролетарската революция първоначално в най-разви-
тите държави или общества, то А. Грамши прилага въпросната терминология и
тематика спрямо очакваните, желаните пролетарски революции, които следва
да бъдат осъществени в коренно различния исторически контекст и цивилиза-
ционен/културен пейзаж на доста по-напредналите в своето историческо разви-
тие капиталистически общества на европейския Запад. Затова той е по-близък
до марксистките постановки за необходимите условия за реализация на проле-
тарската революция, отколкото до тези, които лансира ленинизмът, макар съ-
щевременно многократно да отбелязва историческия профетизъм и заслугите
Ленин. Днес често се спекулира с оценката на Грамши за Октомврийската ре-
волюция като революция срещу „Капитала” на Маркс, понеже дезавуирала

78
марксистката схема за първоначалното избухване на световната революция в
най-развитите страни.
Грамши е категоричен за диалектическите връзки между революцията и
държавата и гражданското общество. Той без заобикалки пише, че на Изток
държавата е била всичко, докато гражданското общество е било в аморфно
състояние. На Запад между държавата и гражданското общество е имало упо-
рядъчени отношения, и, ако държавата започне да се клати, тозчас на преден
план излиза някоя устойчива структура на гражданското общество. Държавата
е била само предна, фронтова траншея, зад която са е простирала трайна,
дълга верига от крепости и каземати.34
След края на Студената война и скоротечното рухване на комунистичес-
ките режими в Централна и Източна Европа ленинските опции за възможна по-
бедоносна революция в изостанали държави и общества бележат явен спад. За
разлика от марксистките, в т.ч. грамшианските версии и анализи, залагащи на
вероятността такава революция да се извърши първоначално в развитите дър-
жави и общества, особено в условията на съвременния глобален свят, където
всемогъщите транснационални олигархии са способни още в зародиш да поту-
шат всеки стремеж и реален опит за провеждане на такива радикални промени
в изостанали, кризисни или зависими от новия световен ред страни.
Ако Ленин обвързва темата и понятието за хегемонията с непосредстве-
ните исторически и национални задачи на класовите борби на руския пролета-
риат, то италианският работнически идеолог и партиен комунистически вожд
неприкрито им придава много по-широко (смислово и ценностно) значение и
практическо историческо (не само актуално и перспективно) ангажиране, над-
хвърлящо тясно класовата ценност и партийната им валидност, а и откриващи
широки хоризонти към въпросите и процесите на де-мократизацията, прогреса
и хуманизацията на политическите и гражданските общества в общосветовен
план. Затова в нашата съвременност се забелязват тотално пренебрежение
към, дистанциране от опциите и инструментариума на ленинизма, но и ескали-
ращ интерес към и ангажимент на стари и новопоявявали се политически орга-
низации, социални движения, параполитически формации, които неприкрито,
мащабно се уповават на, по своему ползват идеите на Грамши за хегемонията.

34
Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3. М., Иностранная литература, 1959, с. 40.

79
 В нашата съвременност обаче има други причини, предпоставки, условия
и фактори, които все още придават живец, привлекателност и гарантират исто-
рически нови мандати за грамшианските идеи за хегемонията в отлика от оне-
зи, които са декретирани от идеологията, политическата практика, властовия
инструментариум на ленинизма. Те се проявяват в обстоятелството, че ако ле-
нинското разбиране преобладаващо лансира визия и инструментариум за исто-
рическо поглъщане, неутрализиране или бързо изчезване на разнородни, макар
понякога еднопосочно действащи, хегемонни феномени, то грамшианската вер-
сия е далечна и чужда на подобен абсорбиращ, нерядко оборудван и със съот-
ветни репресивни манталитети и маниери, водещи идо одиозни ефекти. Тя –
обратно, – разчита на много по-бавно, постепенно, деликатно и дискретно при-
общаване и превземане на бастионите на различните хегемонии, при това и в
условията не толкова на властово декретиран и гарантиран монолог, колкото на
непрестанна, динамична и разнопосочна комуникация, на прецизно и адекватно
на историческите предизвикателства, реалности и условия на настоящето или
дори на бъдещето артикулиране между различни типове хегемонии. Тя опре-
делено залага на убеждението и доверието, вместо на подчинението и съобра-
зяването с изискванията, повелите на моментното властово статукво. За нея не
толкова брутално революционните, колкото дискретно еволюционните форми,
канали, методи, средства, влияния и въздействия са теоретически и практичес-
ки не само по-интересни, а и много по-практически необходими, социално зна-
чими и идейно-политически полезни. Това не прави грамшианската концепция
за хегемонията социал-реформистка, антимарксистка или ревизионистка, както
спекулативно и манипулативно се опиват да я представят неговите критици,
отрицателни и творческо-критични последователи. За италианския теоретик и
пролетарски комунистически вожд желаната и полезната хегемония в бъдеще-
то общество не бива да е за сметка на тотално дискриминиране, репресиране и
пълно унищожение на разнообразните социални идентичности; тя следва да се
базира на тяхното хармонизиране и еднопосочно историческо действие, докато
ортодоксалното или особено догматизираното марксистко-ленинско разбиране
за пролетарската хегемония предвижда скоропостижно и кардинално заличава-
не на съществуващото разнообразие на идентичностите и формирането на уни-
версален социален тип, който да е емблематичен за новото комунистическото
общество. В този контекст съвременният, но и фаворизиран девиз „единство в

80
многообразието” е много по-релефно представен и защитен във визията на
Грамши за желаната хегемония, а не толкова на идеологически парадигми и
властови практики, залагащи на господството на версията за „многообразие в
единството”, предполагащи властови тотализации. Както историята и политиче-
ската практика доказват, идеологемата за „многообразие в единството” е при-
съща на съветския или американския културно-исторически опит, за разлика от
тази за „единство в многообразието”, която днес вече е толерирана в Европа.
Прословутият американски „котел” и одиозната съветска „месомелачка” наг-
ледно доказват своите недостатъци, слабости и пороци, органично чужди на ев-
ропейския дух. И затова с твърдо убеждение може да се отстоява и тезата, че
Грамши изпреварва хода на историята, както и че е безспорно проевропейски
настроен теоретически дух, мислител. В грамшианската версия за хегемонията
се отдава приоритет на многообразието на интересите, ценностите, нагласите и
пр. в гражданското общество, което трябва да бъде правилно и своевременно
разбрано и практически използвано от властващите елити, за разлика от тради-
ционните и особено на догматичните властови опции и сценарии на марксизма-
ленинизма, които залагат приоритетно не на плурализма, а на монизма, не на
диалога, а на монолога на управляващите в комуникациите им с управлявани-
те. А в нашата постмодерна епоха, където вече властта на езиковите игри, на
властовите комуникации се оказват с приоритетен статус и огромна практичес-
ка стойност, грамшианските идеи и аргументи се оказват доста по-адекватни и
приложими в практиката. Вместо да търси ненужна конфронтация или истори-
чески обречена доминация, хегемонията, според разбиранията на Грамши,
следва да се ориентира към и ангажира със създаване на оптимални условия
за плодотворна комуникация между отделните идентичности и хегемонни групи,
в т.ч. и с постигането на необходим и полезен консенсус по жизнено важни за
различните играчи на политическата сцена и историческата арена въпроси,
който да е противопоставен на силовото декретиране и гарантиране на гласа и
волята само на едни от властовите елити, без да се съобразяват и с нуждите
на другите. Защото ако догматизираните опции и технологии на марксизма-
ленинизма се уповават на прибягването до и безскрупулното експлоатиране на
силови, дисенсусни властови технологии или практики, то грамшианската трак-
товка изисква консенсусни варианти. А друг вече е въпросът за това дали, кога,
къде, как и доколко властово прокламираните и реализирани консенсуси могат

81
да се окажат превърнати форми или скрити оръжия на политически дисенсус и
идеологически монизъм, привидно облечен в одеждите на плуралистични вер-
сии за представянето и осъществяването на злободневни проблеми.
Очевидно, в съвременната, корено променена, глобална и постмодерна
историческа действителност, в която в продължение на почти половин век мул-
тикултурализмът триумфално шества, грамшианските опции за идеологическо
и политическо боравене с разнородни типове или многоообразни идентичности
осезаемо имат бонификация и гарантиран статус спрямо онези, които в истори-
ческото минало, най-вече на първата половина на ХХ век налагат догматизира-
ните версии на марксизма-ленинизма. И затова Антонио Грамши не се оказва
потърпевш и тотално губещ, така както се случва с немалко от идеите на Маркс
и Енгелс, или пък с творческото наследство на Ленин, който заради съвремен-
ния геополитически контекст, пък и конфликт с Русия видимо се оказва мащаб-
но дезавуиран, пренебрегван, премълчаван, или всячески „опровергаван”.
Грамши подчертава, че хегемонията може/трябва да бъде обвързана с и
дори духовно и практически обслужваща процесите на формирането и развити-
ето на едно исторически коренно нова народна религия, която да се противо-
постави и отстрани христианската религия, т.е. на един съвършено непознат до
този момент феномен или фактор, които е способен да играе огромна властова
роля и мащабно социално въздействие. Разбира се, той прибягва до използва-
нето на тази метафора не в неговия пряк контакт и банален смисъл на обвър-
заност и зависимост с чисто конфесионалната дискурсивност, а в нейни конота-
ции като синоним, евфемизъм или аналогия с онова, което може или трябва да
се осъществи в обществото, за да може тази хегемония да се радва на успехи.
В този интересен и дискретен аспект на историческо проявление на хе-
гемонията от една страна, се виждат силуетите или отзвуците на марксистките
идеи за ролята на надстроечните феномени, които могат да обсебват, контро-
лират, направляват и управляват жизнените светове на членовете на социума,
а – от друга страна – и на русоиската визиия за гражданската религия, която
може да се противопоставя и неутрализира, да подкрепя или да проваля и про-
меня властовото статукво в държавата, а и в обществото; а и, по точно, на те-
зата на френския мислител, че властта не може да се задържа (дълго време)
само на върховете на щиковете, а се нуждае и от доверие, и съгласие на наро-
да. В този смисъл в позициите и трактовките на Грамши отново изплува призра-

82
кът на високо ценения от него Макиавели, които векове преди него лансира
идеите за необходимото внимание и ангажимент на владетелите към съгласие-
то, а не само към силата. Но визията на Грамие за гражданската религия не е
огледално копие нито на идеите на Жан-Жак Русо, нито на бруталната й версия
в робеспиерското й изпълнение, а притежава собствен, автентичен и оригина-
лен смислово-ценностен профил и живот.
Днес обаче, неговите разнолики последователи – неограмшианци, – вече
по най-различни начини, в разнообразни формати и мащаби експлоатират иде-
ите на Грамши за новите постмодерни реалности и глобални предизвикателст-
ва и дискурси от края на ХХ и първите десетилетия на ХХІ век, които нямат и
много общи неща с особеностите на обществено-историческата „панорама” от
началото на ХХ в. Затова в нашата историческа съвременност призраците, сен-
ките и отгласите на грамшианската визия за хегемонията може да се забележат
сред много от авторитетните леви и дори социално-либерални идеологически
визии и научни дискурси, като терминологията и дискурсивността за микрофи-
зиката на властта у М. Фуко, в дифузно-флуидното проявление на властта в
идейните опции на З. Бауман, и т.н., в които темите за пролетарската револю-
ция и хегемонията вече напълно отсъстват. Нещо повече, Перри Андерсон
илюстрира как в глобалната политическа стратегия на съвременен Китай идеи-
те за особен тип хегемония стават не само декларативно, а и практически во-
дещи и печеливши, при това като притежават и редица смислово-ценностни
атрибуции, които са много по-близки до автентичния грамшиански тезис.35 Той
показва как благодарение на оригиналното и адекватно използване на грамши-
анската методология за хегемонията са възможни невероятно точни анализи,
изпреварващи реалните събития, както се случва с прогнозите на за триумфа
на М. Татчър, или за провала на лейбъристите и други казуси, свързани с поли-
тическите драми в Испания, където постмодерно „опакованият” популизъм се
оказва дори и способен на неочаквани успехи.
В условията на постмодерността, когато старите класово-партийни прин-
ципи и интерпретации на историческите събития, процеси и тенденции са силно
дискредитирани, дезавуирани или безпощадно елиминирани от идеологически-
те и научните дискурси, се появяват редица нови концепции, доктрини и теории,

35
Виж подр.: Андерсон, П. Перипегии гегемонии. М., Институт Гайдара, 2018, по-точно частта, посвете-
на на противоречивата еволюция на темата за хегемонията в Китай от втората половина на ХХ в. до днес.

83
в които политическата коректност към обер тона на епохата е ясно забележима,
и които са категорично редуциращи, или пък даже напълно отричащи класовите
семантични „субстанции” и произтичащите от тях политически ангажименти на
някои много важни грамшианските идеи. Така Ернесто Лаклау и Шантал Муфф
отричат, че Грамши е имал за субекти на историческите процеси и радикални
преобразувания отделни класи, особено пролетарската, а твърдят, че неговите
идейни опции и тълкувания са давали недвусмислени основания, че той еле-
гантно е акцентирал не на класите, а на някакви публични „колективни волеи-
зявления”, генерирани от социални субекти, които притежават най-различна
класова генеалогия и феноменология. Подобни ревизии или постмодернистки
деконструкции на идейното съкровище и наследство на великия пролетарски
идеолог и комунистически лидер са крайно неоснователни, но в условията на
историческата ни съвременност те явно се котират добре на идейните пазари.
Неслучайно Джеръми Лестър основателно критикува Лаклау и Муфф за
техните постмарксистки префасонирания и спекулации с автентични идеи на
Грамши, подчертавайки, че те недооценяват централното значение и ролята,
която класите следва да играят в политическата драма и на историческата аре-
на, и че невярно интерпретират многозначителния факт, че за безсмъртния
италиански пролетарски идеологи и вожд класите и класовите борби за били
основна и рационална причина, без която е невъзможно правилното теорети-
ческо и практическо ориентиране и разбиране на дълбоката и истинската същ-
ност на политическата хегемония; че те – класите, класовите идеи и стълкнове-
ния – са били неотменно, предварително и задължително условие особено за
подготвителните и началните етапи на борбите за хегемония. Дж. Лестър прави
уточнение, че за Грамши класите са битували на икономическо ниво без да са
огледално представени и на политическо равнище в обществено-историческия
живот, в съперничествата и баталиите за удържане или промяна на социума; и
нещо повече, че процесите и условностите на публичната артикулация на поли-
тическата хегемония понякога раждат възможности за създаване и историческо
проявления на особени междукласови социални субекти, участващи в полити-
ческите борби. В съвременните постмодерни общество-исторически условия и
реалности, когато вече старата класова структура в много страни в целия свят
буквално се срива и радикално променя, когато предишните класово избистре-
ни идентичности се подменят от преобладаващи аморфни класови и стратифи-

84
кационни вариации, залагането ва банк на класовите обяснения и тълкувания
на преобразуванията става проблематично. В новия исторически пейзаж, в кой-
то вече и технологиите са много по-различни от тези, които господстват в епо-
хата на Грамши, се създават и развиват възможности, предпоставки, условия,
фактори и механизми, които придават много по-голяма значимост и роля на
културата, интелекта, интелигентността и интелигенцията в публичния живот,
във всевъзможните сфери и мрежи на социална комуникация, респ. в полити-
ческата и политизираната артикулация. Именно това някога е предвидил Анто-
нио Грамши, залагащ на участието и приноса на интелигенцията и културата в
процесите на радикално преобразуване на държавата и обществото, заради
което отчасти и неговите идеи се оказват безсмъртни, атрактивни и популярни
в днешно време, а със сигурност ще имат и исторически перспективи, тъй като
органичните идеологии, за които той страстно и разумно копнее, са предусло-
вия и за триумфа на хегемониите.
Грамши предусеща и нещо много важно, на което класиците на марксиз-
ма-ленинизма и техните последователи не са отдавали голямо значение при
използването на символната фигура и интригуващите дискурси за хегемонията.
В идейните му опции последната е органично свързана не само с политическо-
то, но и с интелектуалното, най-вече с моралното господство на управляващите
елити, което да е в синхрон с интересите и от огромна полза за народните маси
в новия тип общество. В известна степен може да се каже, че той изпреварва-
що отправя сериозно предупреждение, даже пророчески завет към левите ели-
ти, които, ако не са способни да постигнат морален консенсус и дълготрайно
нравствено доверие от страна на гражданското общество, а да не разчитат са-
мо на възможностите и инструментариума на политическото общество, на дър-
жавните институции и техните принудителни функции, са исторически предва-
рително обречени на много сериозни затруднения и дори на отстраняване от
историческата сцена и даже от политическата арена. Именно това се случва в
съвременния глобален свят, където дефицитът на социално доверие и публич-
на подкрепа за различни идеологии и политически практики, най-вече за тези с
лява генеалогия и принадлежност, се оказват в сложно и трудно преодолимо
препятствие, или даже фатална преграда за техните исторически действия.
Нещо повече, Грамши подчертава, че именно Ленин е този, който е забе-
лязал огромните възможности, достойнства, предимства и ползи от доктрината

85
за хегемонията, предпоставяща и гарантираща съзиданието и развитието на
исторически непознат до този момент демократична диктатура, която е в се-
риозен дисонанс с лансираната и рекламираната от Лев Троцки концепция за
перманентната световна революция, определено залагаща повече на репре-
сивно-държавното, отколкото на гражданското начало.
Грамши безкомпромисно разкрива и аргументирано разобличава истори-
ческите и други възможности по съвсем легален, законов или конституционен
път да бъде установена диктатура в обществото. Той посочва, че конституци-
ята в буржоазните общества е юридическа фикция на (уж!) безпристрастната и
висша власт на закона, която може да бъде дори начало, а и инструмент за ле-
гално, привидно демократично завоюване на цялата власт в държавата от стра-
на на господстващата в социума класа.36 Според него, истинската и реалната
демократизация на обществото и държавата следва да се търси и открива в
други посоки и технологии на исторически преобразувания. Не случайно той
открито, с преклонение и възхищение подчертава историческите пробиви и за-
слуги на болшевишката революция и диктатурата на пролетариата, отбеляз-
вайки, че те са успели да вдигнат на крака падналия исторически класов гигант,
като са му дали видима, динамична и радикална посока и форма на справяне
със съществуващата в царска Русия тотална дезорганизация, социална демо-
тивация, класова демобилизация и управленчески хаос, а освен това са съуме-
ли чрез идеологическата си хегемония и политическата си активност да споят в
органичен синтез комунистическата доктрина и колективното руско народно
съзнание, като са публично са дискредитирали и елиминирали всички други
форми, канали, средства и прийоми на демагогска риторика.37 В този контекст
той подчертава, че революцията е истинска, само когато е чужда на всяка пус-
тословна, фалшива и обществено-вредна политическа демагогия и популистка
реторика, и най-вече когато на дело показва, че е способна да изгради нов тип
общество, а именно това на практика, или исторически е доказала руската
пролетарска диктатура.38
Бележитият италиански пролетарски идеолог и политически мъченик по-
казва, че симбиозата между политическата хегемония и диктатурата на проле-

36
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 1. М., ИЛ, 1957, с. 20.
37
Пак там, с. 24.
38
Пак там.

86
тариата е способна да сплете в единен възел измеренията на времето, да чер-
пи поуки от миналото, да обвързва настоящето и бъдещето, да удовлетворява
неотложните потребности на актуално пулсиращия живот като в неговите рамки
полага кълновете на бъдещото обществоу дори да изпреварва естествения
развой, а и да ускорява настъплението на промените.39
Грамши безкомпромисно критикува и отрича всеки стремеж, всеки прак-
тически опит формулата за диктатурата на пролетариата да се използва неце-
лесъобразно, неефективно и публично демонстративно. За него, тази съдбовна
формула трябва да престане да бъде гола идеологема, натрапчива фраза, ко-
ристно средство за публично илюстриране на блясъка на революционния език
или дискурс. Затова и в присъщата откровеност на своя учител – Макиавели,
той без увъртания и категорично заявява, че който приема целта, следва да
възприеме и средствата за нейното практическо постигане.40
Фактически, Антонио Грамши по свой, оригинален начин творчески дораз-
вива подобни идеи на класиците на марксизма-ленинизма, придавайки им не
само конкретно-историческо, специфично италианско звучение и значение, но и
впоследствие оставяйки ги като свещен завет към неговите последователи, ко-
ито също – на тяхната база – да формулират и обосновават свои, адекватни на
новите исторически предизвикателства, релности и условия идеи, концепции,
доктрини или теории, чрез които да спомагат за ускоряването и оптимизация на
ефектите на сътворението на един коренно нов свят.
Странно или разбираемо е защо последователите на Грамши, особено
тези от 60-70-те години на ХХ век, а и след това, чак до нашата историческа
съвременност толкова упорито прикриват и премълчават негови крупни тексто-
ве, директно посветени на пролетарската диктатура, в т.ч. и в тяхната контекс-
туална обвързаност с важната проблематика за хегемонията. Не случайно не-
говите анализи и тълкувания на диалектико-противоречивата симбиоза между
хегемонията и диктатурата на пролетариата се представят, коментират по изо-
пачен, спекулативен, манипулативен и определено чужд, дори противоположен
начин от страна на нео- и постмарксистите, но също и на неограмшианците,
които – точно обратно на неговите разбирания, – виждат в нея единствено дос-
тойни за критика и отрицание неща, или исторически амортизиран „материал”.

39
Пак там, с. 28.
40
Пак там, с. 32.

87
 Антонио Грамши формулира два типа основна политическа стратегия в
битката за овладяване и задържане на властовите статуси и ресурси в държа-
вата и социума. Това са т.нар. от него позиционни, маневрени и нелегални по-
литически войни, които – всяка по свои начини, със специфични за тях инстру-
ментариуми и практики – обуславят различни варианти за постигане, или за из-
губване на статуса на желаната хегемония в конкретна държава, а и в нейното
гражданско общество.41 В тези дискурси Грамши разглежда и обяснява причи-
ните, възможностите, начините, формите и средствата за преобразуване на ед-
ни в други формати на тези особени войни. Примерно, за трансформирането на
позиционните в маневрени, или на последните в нелегални, разглеждайки тези
модалности на базата на конкретни исторически факти. Според неговите идей-
но-теоретични и практико-партийни възгледи, докато маневрените политически
войни са много по-често срещани и ефективно използвани в областта на поли-
тическото общество, т.е. в сферата на държавата, нейните институции и на тех-
ните публични дейности, то позиционните войни са далеч по-присъщи и по-ма-
щабно употребявани най-вече в пределите на жизнедейността на гражданското
общество. Затова Грамши съвсем рационално и обосновано приписва редица
бонификации на позиционните политически войни, които се обуславят от съд-
боносната роля и значимост на последните. Не случайно той е ясен, че в поли-
тиката, ако позиционната война е проиграна, тя е проиграна завинаги, оконча-
телно; защото доверието и съгласието между народа и управляващите, т.е.
държавата, политическото общество, са много трудно постижими, но, същев-
ременно, и лесно разрушими – най-вече от властта, която неизбежно трябва да
понесе тежките последствия от подобни загуби на доверие и съгласие с граж-
данското общество по най-значимите въпроси в конкретните ситуации.
На базата на конкретни исторически примери Грамши доказва, че пози-
ционните политически войни не бива да се представят и разглеждат като еле-
ментарни окопни войни, понеже по генеалогия и функционални ангажименти са
сложни образования, съществено зависещи от доста разнообразни характерис-
тики на социалните им субекти, както че при някои обществено-исторически
обстановки, ситуации тяхното използване е много по-продуктивно в сравнение с
употребата на маневрените войни, особено ако и широки кръгове от обществе-

41
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3, М., ИЛ, 1959, с. 191.

88
ността са ангажирани с тяхното използване. В този ракурс Грамши много високо
оценява гениалните решения и действия на Ленин, успешно заменящ един с
друг тип войни; умело възползващ се от стратегическите или тактическите ха-
рактеристики и особености, които конкретните ситуация предлагат.42
В този контекст Грамши поставя въпросите за сходствата и разликите
между позиционните войни и пасивните революции. Той обръща внимание на
историческите възможности и примери, отнасящи се до концепцията за пасив-
ните революции, при които скрити изменения могат бързо да променят съотно-
шенията между воюващите страни, да станат източници на неочаквани и ради-
кални промени в обществото и държавата на базата на публична и масова по-
пулярност на дадени идеи.43 Дори аргументирано обяснява как, при какви усло-
вия и с какви средства трансформацията на маневрената в позиционна полити-
ческа война може да се окаже много по-полезна за съответното общество, или
при конфликти между държави. Според него, именно „гражданската хегемония”
е много по-достъпна и постижима при използване на позиционни политически
войни, отколкото с маневрени бойни действия. Той подчертава, че в политичес-
кото изкуство е станало това, което преди това се е осъществило във военното
– маневрените войни стават все повече позиционни, а подготовката на общест-
веността за последните е от главно значение за победни изходи.44 Затова въз-
можностите и способностите на управниците на държавата, а и на техните опо-
зиции своевременно или изпреварващо и умело да привлекат, спечелят на своя
страна, успешно да спекулират с различни информационни масиви, в т.ч. и като
манипулират обществеността, са много важни за победите/ загубите в отделни
казуси. В този аспект Грамши посочва, че трайната структура на съвременните
демокрации – и като държавни организации и устройства, и като разнородни
комплекси на асоциации в гражданското общество и публичния живот – изглеж-
дат от гледна точка на политическото изкуство като някаква система от „тран-
шеи и дълговременни фронтови укрепления” в условията на позиционната вой-
на, но въпреки това представляват само отделен, конкретно-ситуативен и „час-
тен елемент” на социалното движение, на процесите в обществото, които преди

42
Пак там, с. 199.
43
Пак там, с. 202.
44
Пак там, с. 213.

89
това са били изцяло някакъв тип военни действия.45 Той обяснява защо, кога,
къде и как правилното политическо ръководство може да се окаже много важно
дори за професионалните политически наемници, които в конкретни ситуации
действат в синхрон със своите наематели46. Тези негови идеи и трактовки могат
успешно да се използват в сферата на коалиционните структури и действия на
определени – управляващи/опозиционни – партии, които по линия на позицион-
ните ходове и игри на ръководещите сили (в такава конфигурация или консте-
лация) могат да бъдат контролирани и дискретно принуждавани към определен
избор и начин на действие, изгоден за по-силните от тях в момента „играчи”. На
умението, оригиналността и таланта на подобни властници, Грамши приписва
възможностите им да успеят да привлекат, мобилизират, вдъхновят и активи-
зират огромни маси, които в трудни исторически ситуации имат голям запас от
морални сили и са способни да преодолеят тежки изпитания, вместо, като други
дезориентирани и демотивирани маси, да изпаднат в разпад и разложение.47
Може да се твърди, че Грамши е предварил темата за днешните хибрид-
ни войни в глобален, междудържавен, вътрешно-държавен, а и в междупартиен
аспект, които често са позиционни, а и които разчитат най-вече на манипула-
тивните обработки на гражданското общество, или на значими негови слоеве.
Същевременно, по-късно (т.е. през втората половина на ХХ век и особе-
но в първите десетилетия на ХХІ век) идеята за политическите стратегии на
позиционните войни вече ще се окажат изключително атрактивни и популярни
за много нови идеологически, политически и научни концепции, доктрини и тео-
рии, които не препоръчват или определено не залагат на прибягване до, или до
масирана употреба на революционните методи и техники на провокиране, или
за извършване на исторически преобразувания.
За Грамши само политическото господство и властовата доминация чрез
средствата и институционалните мрежи на държавата не са достатъчни на ели-
тите, за да си осигурят актуален и исторически статус. За да доминира в об-
ществото и държавата, управляващият елит трябва да разчита и на други типо-
ве хегемонии, свързани с доминация в науката, нравствеността, изкуството, ма-
совата култура, медиите и пр. Властта може да бъде солидна и дълготрайна

45
Пак там.
46
Пак там, с. 374.
47
Пак там, с. 375.

90
единствено ако освен силата се прибави и оползотвори съгласието на общест-
вото, или поне на значими негови слоеве. В този аспект може да се съзрат ня-
кои от идеите на ценения от Грамши Макиавели, който във „Владетелят” под-
чертава, че само с гола власт не всичко може да се постигне и задържи трайно,
затова властниците се нуждаят от съгласието и доверието на обществото, а и
от някои идеи на верния му последовател В. Парето, също обръщащ особено
внимание на необходимата симбиоза между силата/принудата и консенсуса.48
В днешните исторически условия, реалности и нрави вече много се гово-
ри и пише за изключително важната роля и значимост на т.нар. мека власт,
базираща се на ценностно-нормативното привличане и господство над опреде-
лени социални кръгове. Всъщност Грамши има предвид именно тази дискретна,
могъща и често незримо дифузирана във всички сфери и пори на публичния и
частния живот на хората власт, която предпоставя, обуславя, катализира и га-
рантира наличието и влиянието на хегемонията. В този ракурс в конкретна дър-
жава може и да съществува явна властова доминация в сферата на политичес-
кото общество, т.е. в държавния живот, която да не е съпровождана от истинска
и реална хегемония на управляващите елити в и над обществото, или поне та-
кава хегемония да е привидна, илюзорна, симулативна и краткотрайна. В този
аспект можем да се прехвърлим и към нашата съвременна обществено-полити-
ческа действителност, за да видим и проумеем защо и как, а и за колко (кратко)
време политическата хегемония на определени политически проекти, като тези
на Симеон СаксКобургготски или правителствата на Б. Борисов, могат да ими-
тират умения да обединят и то по хегемонен начин значими социални, по-точ-
но, електорални слоеве, за да може след това бързо и очевадно да лъсне ця-
лата бутафория около техния публично наложен хегемонизъм, зависещ повече
от конюнктурни екстри на ситуациите и на аморални и противозаконни манипу-
лации в изборните техники и кампании. Не случайно Грамши подчертава факта,
че в тежки кризисни обстановки е естествено всеки политически субект да се
смята за най-меродавен съдия в избора на необходимото му идеологическо
оръжие, а в подобни ситуации демагогията и популизма са изключително ефек-
тивни, или дори неочаквано превъзходни средства.49 На друго място той обяс-
нява защо и как употребата на политическа демагогия може да се превърне в

48
Парето, В. Компендиум по общей социологии. 2-е изд., М., ИД Высшая школа экономики, 2008, с.
49
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3. М., ИЛ, 1959, с. 221.

91
някои ситуации в предизвестена трагедия на нейните субекти, които заблужда-
ват обществеността, че имат твърди намерения да създадат истински демокра-
тично и съвременно общество, модерна държава, но реално правят с делата си
само някакво уродливо образувание; или как вместо гръмко обещаваните от тях
управленчески реформи и ефективни политически, икономически, културни и
пр. действия, които следва да привлекат и мобилизират за гражданско съпри-
частие и активно съучастие в държавните трансформации, те на практика сти-
гат единствено до дистанциране, отчуждение, отвращение и погнуса на големи
обществени слоеве от всичко политическо, от държавата и нейните институции
или бюрократизираната й администрация.50 В този план трябва да се замислим
дали и в нашия злополучен „преход към демокрация и пазарна икономика” ре-
ално не се проявиха такива характеристики на управляващите елити или на
значителна част от безпощадно воюващите (за властови ресурси) партии.
В творческото изобретение и солидното аргументиране на фундаментал-
ната си идея за хегемонията Грамши изхожда от редица знакови идеи на Маркс
и Енгелс, които в своите трудове неведнъж говорят/пишат както за неизбежната
еманципация на тясно-класовите принципи и на тяхното представяне като об-
ществено необходими и значими, а и за тяхно обвързване с и разпространение
в много по-широки сфери и мащаби от чисто политическите, държавно-власто-
вите, така и спрямо твърдо отстояваната от тях парадигма за съдбоносната ро-
ля на пролетариата като всеобщ изразител на потребностите, интересите, цен-
ностите и традициите на цялото човечество, а и който чрез пролетарската ре-
волюция трябва да обезпечи съответни възможности, терени, средства и ефек-
ти за историческо постигане на хегемония, базирана на и гарантираща истинска
демокрация, народовластие и хуманизъм, и при която историчността и всекид-
невността се обединяват и действат еднопосочно, в синхрон и с огромна ефек-
тивност. Не случайно на ред места в своите произведения Грамши – къде по-
явно и директно, къде по-завоалирано и дискретно – подчертава необходи-
мостта от сплитане и взаимно проникване между историчността и всекидне-
вието на хората, от ситуирането им в такава публична среда и обществена ат-
мосфера, в жизнени светове, които да генерират и възпроизвеждат хегемония,
която отразява и гарантира историческото единство на най-значими характе-

50
Пак там, с. 377.

92
ристики на политическото и гражданското общества. Подобна историоризация
на всекидневието и такова овсекидневяване на историята са нещо кардинално
значимо за великия италиански теоретик и пролетарски вожд, а и за съдбата на
пролетарската революция, която трябва да създаде и нов тип човек, който да
бъде естествен, органичен продукт от действието именно на такава хегемония.
Ако днес сериозно се размислим върху това с каква невероятна скорост и
до какви радикални мащаби се промени фаворизирания и дори практически ре-
ално съществуващия тип на „социалистическата личност” в европейските стра-
ни с партократичните комунистически режими, ще трябва да отбележим, че
бившите реални социалистически държава и общества не са постигнали в не-
обходимата или достатъчна степен и форма онази, фатално изискуема за тях-
ното историческо стабилно, прогресивно и дълготрайно съществуване, комп-
лексна хегемония, за която през 20-40-те години на ХХ век пише А. Грамши.
В този ракурс парадигмалната идея за хегемонията на великия италианс-
ки теоретик и безсмъртен пролетарски лидер е валидна не само и не толкова в
чисто ретроспективен, а и в актуален, даже и в исторически перспективен план.
Защото тя показва към какви нови посоки и сфери, с какви радикално изменени
властови логики, техники и практики трябва да се въоръжат и ефективно прак-
тически да използват левите сили, ако искрено желаят да променят радикално
света и човечеството, ако искат да съградят един друг, нов свят, макар и в пре-
делите на този наш земен свят. Затова идеята за хегемонията на Грамши се
радва на огромна популярност в продължение на много десетилетия и със си-
гурност ще бъде „пътеводна звезда” за левите формации и в близкото или в по-
далечното бъдеще. Защото тя въплъщава в себе си необходимостта от огра-
ничната сплав между силата и съгласието, властта и доверието към нея, един-
ството и единодействието между държавата и обществото, подчинението на
дейността на управляващите елити на потребностите, интересите на общест-
веността, нацията, разнообразните социални общности, и всичко това в името
на Човека като индивид, вид и род. В този аспект, според Грамши, фундамен-
тална историческа цел на пролетарската революция е не само да придобие
властова доминация в сферата на държавността, а да формира и развие така-
ва обществено-историческа среда и атмосфера, властови механизми, прийоми,
канали, форми и средства, които да й обезпечат хегемония в гражданското об-
щество, и то не само конкретно-ситуативна и инструментално полезна в даден

93
контекст, а исторически дълготрайна, перспективна за тази страна. В този ра-
курс стана провалът на държавите и обществата от бившия социалистически
лагер в Централна и Източна Европа, в които властовата доминация в областта
на държавния живот не бе допълнена и синхронизирана с истинска хегемония
в на гражданското общество, с реални органични връзки между публичния и
частния живот на хората – членове и граждани на социалистически общества.
Защото формално, пропагандно, идеологизирано и институционално-силово
налаганият в тях уж доминиращ и хегемонен мироглед на хората релефно се
отличаваше от реалните и практически опции на светогледите на гражданите. В
публичния и частния живот на хората съществуваше доста солидно разминава-
не между формално прокламирания и силово налаган смисъл на фаворизира-
ните социални идеали, ценности и норми, и реално битуващите, господстващи
в историчността и всекидневието на хората в този период нагласи, представи и
тълкувания за естеството и значимостта на тези идеали, ценности и норми. Ка-
зано по грамшиански, здравият смисъл на хората възприемаше и боравеше по
доста по-различен – от идеологически постулирания и политически декретира-
ния – начин с тези идеали, ценности и норми, поради което в тези „реални со-
циалистически общества” се създаваха и развиваха условия, реалности и нра-
ви, които дистанцираха и отчуждаваха гражданите от властово налаганата „ме-
тафизика” на управляващите партократични елити или авторитарни режими.
Разчитайки предимно на държавно-политическата доминация, партокра-
тичните елити по същество неосъзнато, а някои вече в самия край на реалния
социализъм и напълно умишлено „залагаха мини” във фундаментите на своето
господство, които след време трябваше и реално се взривиха, за да докажат по
очеваден начин липсата на истинска хегемония; и за да могат такива части от
управляващите партократични елити, или стопански ръководители и държавни
номенклатурщици спешно и изгодно за тях да се впишат в динамично проме-
нящата се обществено-историческа и политическа конюнктура, като не само се
отрекат от, прикрият и премълчат своите приноси в натрапването на илюзорна-
та политическа хегемония на стария режим, а се превърнат в едни от най-яро-
стните й критици и отрицатели, нагаждайки или прехвърляйки се в лагерите на
предишните си идеологически врагове и ставайки изменици спрямо старата си
вяра. Виждаме как на персонално ниво стари или новоизлюпени от пяната на
преходната конюнктура политици дезавуираха и дискредитираха старата си

94
вяра в някогашната политическа хегемония с почти същия ентусиазъм и безоч-
ливост, наглост и дори цинизъм, с които в миналото брутално са я налагали.
Едва когато даден елит може да разполага практически не само с доми-
нация в сферата на политическото общество, на държавните институции и въз-
действия, но и с господство в областта на морала, науката, културата, медиите,
т.е. в надстроечната сфера, той може да реализира много по-цялостно, дина-
мично и мащабно плановете си.
„Преходните” исторически реалности и обществено-политически нрави
могат да са поучителна илюстрация за това как моралното разложение, деин-
телектуализацията, ниската обща, идеологическа и политическа култура, инст-
рументално-меркантилното отношение и използване на екстрите и услугите на
медиите, на поръчкови, клиентелистки настроени псевдо-учени и квази-експер-
ти могат да се разкрият като съществени причини и основания за незавидния
статус и публичен имижд на политиците като цяло, на политическите партии и
техните кадри. Не случайно са еднакви и повсеместни оплакванията, притесне-
нията, тревогите и страховете от липсата на достатъчно качествено подготвени
идеолози и партийни лидери, които да са на „ти” със съвременните постижения
на науката, философията, социологията, икономиката, политологията, социал-
ната психология, антропологията, езикознанието, семиотиката и пр. научни дис-
циплини, тясно свързани с органиката на политиката. Затова и идейните кризи,
идеологическите колапси са толкова очевадни и валидни както в сферата на
левите, така на центристките и на десните политически партии. А преди един
век Грамши ясно описа и обясни какви са отличителните характеристики и за-
дължителните особености в политическия профил, манталитет и маниер на те-
зи, които искат да се занимават професионално с политика, но не за собствена
полза, а в името и за благото на своите държави, общества и нации. Тези него-
ви идеи са все още валидни и полезни, макар за съжаление за тях днешните
типове политици и конюктурно-ориентирани идеолози да не знаят много, дори
нищо. В известна степен тъкмо на съвременната, органично присъща и широко
разпростанена, повърхностност, елементарност, малограмотност и нискокул-
турност спрямо потайностите и високите отговорности и изисквания на полити-
ката се дължат незавидната съдба на преобладаващата част на кратките, иск-
рометни кариери на днешни политици или идеолози, които не притежават онези
високи интелектуални, духовни, културни и особено нравствени качества, дос-

95
тойнства, предимства или добродетели, които някога Антонио Грамши описва-
ше като задължителни и гарантиращи успехите на истинските политици, а не на
техните всевъзможни и мимолетни подобия, или публични карикатури.
В рамките на марксистко-ленинската теория и практика, чийто непоколе-
бим защитник е Грамши, могат да бъдат релефно очертани поне три основни
модалности и сфери на обществено-политическа реализация на процесите на
властовата доминация:
А) видима или дискретна икономическа доминация, която обикновено се
осъществява в областта на базата и съобразно естеството на притежанието на
собствеността и средствата за производство и контрола върху тяхното експло-
атиране. Тук се забелязва ясно и категорично преди всичко Марксовият подход
за определящата роля и значимост на собствеността върху всички сфери на
обществения живот. На тази основа по-късно ще се развият различните видове
научни и пр. критични теории, концепции и доктрини, упрекващи марксизма в
необосновано акцентиране или хипертрофиране на обективните, или икономи-
ческите фактори, в утвърждаване на линейност, механицизъм, автоматизъм,
необратимост и даже на фатализъм в представянето и разбирането на истори-
ческите процеси, естествено, изградени върху фундаментите на предубедено,
елементарно, или вулгаризирано третиране на идеите на Маркс и Енгелс;
Б) отчетливо или трудно забележима политическа доминация, която се
реализира в цялостната система, или поне в отделни подсистеми от сферата
на обществената надстройка. Тази доминация може да предполага, обуславя,
или катализира определени канали, форми, начини и средства на различни ви-
дове социална активност, която е способна да провокира, или поддържа съот-
ветни изпреварвания спрямо развиващите се процеси, или тенденции в рамки-
те на обществото, или в тези на някакви негови отделни сфери дори и когато в
икономическата база не съществуват необходимите условия. Според А. Дугин,
Грамши третира подобни казуси като автономизация на определен сегмент на
надстройката, който, благодарение на политическата воля на определени си-
ли, може да предизвиква предсрочно определени исторически събития преди
още да са налице всички обективни условия за подобно обществено-историчес-
ко и политическо развитие. Такава специфична автономизация може да се реа-
лизира чрез политическата власт, принадлежаща на партиите, чрез държавните
институции и чрез класическите атрибути на цялостната политическата система

96
на конкретното общество.51 В този контекст може да се забележат някои идеи
на късния Енгелс, посветени на въпросите за изпреварващата и даже за глав-
ната роля на определени надстроечни елементи при дадени (исторически или
политически) ситуации. На тази основа ще се развият всевъзможни научни,
идеологически и други теории, концепции и доктрини, упрекващи, критикуващи,
или обвиняващи марксизма в прекалено акцентиране на възможностите на су-
бективните фактори, или дори в необоснован волунтаризъм, който много сери-
озно подценява, пренебрегва, или елиминира ролята и значението на обектив-
ните, икономическите, историко-наследствените и пр. фактори, и т.н.;
В) специфична – осезаема или трудно доловима и съответно по-сложно
разбираема – доминация в областта на гражданското общество, която дискрет-
но предопределя, обуславя или дори форсира осъществяването на определени
събития, процеси, или тенденции в публичния и частния живот на хората, чле-
нове на конкретното общество. Според А. Дугин, подобни казуси изразяват най-
често доминацията в сферата на третия сектор в структурата на надстройката,
която доминация Грамши отнася към активността на гражданското общество,
поставяйки акцент най-вече върху ролята на интелектуалците в предизвикване-
то, контрола, обосновката и прокламацията на някои събития.52 Този вариант се
използва от Грамши за илюстрация на свободата на избора, която интелекту-
алците могат да извършат спрямо дадени обществено-значими проблеми,
представяйки се като конформисти и нонконформисти, поддържници или про-
тивници на определена стратегия на хегемония/контрахегемония в публичния
живот на държавата и гражданското общество; между легитимацията и про-
дължаването на историческия мандат на статуквото, или на неговото критично
и практически революционно радикално изменение. Според възгледите на
Грамши, такъв избор може да не е свързан с икономическия статус на интелек-
туалеца, нито да зависи непосредствено от партийно-политическата му ангажи-
раност и се провокира от някои други подбуди или мотиви. Във визията на ита-
лианският пролетарски идеолог, интелектуалецът следва да осъзнае и реали-
зира на дело своята мисия на нонконфирмистки субект, който чрез радикални,
революционни действия да се противопоставя на съществуващите реалности и

51
Срав.: Дугин, А. Контргегемония. – В: Левиафан: Контргегемония и евроцентризм. Выпуск № 5, М.,
Евразийское Движение, 2013, с. 7.
52
Пак там.

97
нрави, както и да практически да даде своята дан за формирането и утвържда-
ването на такъв исторически блок, който е контра-хегемонен по същността си.
В този аспект като достатъчно силно властващи се открояват ролята и значи-
мостта на т.нар. втора надстройка на социума, която е органично свързана с
особеното естество на функциониране на отделни надстроечни феномени или
комплекси, като науката, изкуството, културата, спорта, свободното време, раз-
влеченията, медиите и пр., която е различна от първата, изразяваща се в поли-
тико-идеологическото върховенство на управляващата класа в сферата на по-
литическото общество, но и която може, от своя страна, да създава проблеми,
да улеснява, или облекчава реализацията на определени планове, сценарии,
мероприятия, реформи на управляващите в социума. За да се превърне от
традиционен в органичен, интелектуалецът трябва съзнателно, целенасочено
и активно поведенчески да отстоява своите позиции и историческата си мисия в
процесите на исторически конкретно-развиващата се хегемония. Това означа-
ва, че той следва публично да изразява и реално да защитава такива общочо-
вешки, надкласови, демократични и хуманистични каузи, които предполагат,
обуславят и катализират сътворение и развитие на желанот него тип хегемо-
ния. При това борбата за постигане на политическа хегемония следва да се
води на терена и по фронтовете на самото капиталистическо общество, преди
всичко в териториите на гражданското му общество. Затова Грамши с горчиви-
на отбелязва как италианските комунисти са водели успешни политически ба-
талии срещу управляващите буржоазни елити, но са пропуснали от кръгозора
са гражданското общество, което е било повлияно, манипулирано и покорено от
техните идейно-политически врагове, понесли са тежки загуби на фронтовите
позиции на интелектуалните конкуренции, на духовно-културните съперничест-
ва и в метаполитическите борби. Той обосновано и аргументирано пледира ле-
вите сили да обърнат голямо внимание и да отделят мащабни сили, за да могат
да компенсират в бъдеще тези неуспехи и загуби, като съумеят да привлекат на
своя страна гражданския социум. Именно в този специфичен ракурс се забе-
лязва гениалният творчески принос към марксизма-ленинизма на идеите на А.
Грамши, които теоретически обосновават и аргументират подобен вариант на
властова доминация и в съответен тип общества, макар да не го развиват тол-
кова конкретно и детайлизирано както италианския гений. В известен смисъл
това е негово идейно продължение, творческо доразвитие и усъвършенстване

98
на някои от идеите на късния Енгелс за възможността – при определени об-
ществено-исторически ситуации – надстройката да влияе много по-осезателно
върху базата отколкото в обикновените или стандартните си проявления и пр.
Същевременно, тези съществени отлики в теорията на Грамши от тази на кла-
сиците на марксизма-ленинизма дават по-късно възможност за разнородни ос-
нования за упреци, критики и дори за обвинения спрямо нея, че нейният автор
дискретно или, според някои дори умишлено и флагрантно залага на идеалис-
тически принципи и парадигми, че в нея основното са идеите не на класиците
Маркс, Енгелс и Ленин, а тези на Кроче53, че теорията му е ревизионистка към
ортодоксалния, автентичния марксизъм-ленинизъм, че необосновано залага на
историческата роля и значимост на третия, неправителствения сектор в об-
ластта на обществения и най-вече в тази на политическия живот, което едва ли
трябва да се приема като следване на линията на марксизма-ленинизма.
Грамши е обвиняван не само от западни нео- или постмарксисти, а от съвре-
менни източноевропейски консерватори, като А. Дугин, за приближение до и в
отстояване на идеалистически позиции спрямо материалистически легитимира-
та в историята марксистко-ленинска корелация между базата и надстройката.54
Дугин твърди, че представители на критическата теория в сферата на
международните отношения като Р. Кокс, ранният Р. Ешли, Е. Линклейтер, М.
Хофман и други са се отдалечили от автентичното грамшианско разбиране за
хегемонията като специфичен тип обществено-политически порядък, който е
основан на доминация, която не се възприема реално от онези, които я прежи-
вяват. В този аспект популярният днес руски консерватор отбелязва, че всъщ-
ност хегемонията е особена структура на властни отношения, задължително
предполагащи наличие на прословутата хегелова диалектическа двойка Госпо-
дар-Роб, която формално отрича реалното присъствие и влияние на такава
вътрешна йерархия, като представя и въпросната фигура на роба в битността й
на „колективен слуга”, който не осъзнава, не признава реалното си положение
във варианта му на подчинение-и-робство. В този ракурс, според Дугин, хеге-

53
За подобни обвинения или спекулации донякъде „пръст” имат и някои изказвания на сина на Грамши –
Джулиано, който в интервю с един от най-вещите познавачи на творчеството на баща му – докторът по
философия и ръководител на Центъра за източно-европейски изследвания в института Ридинг (Великоб-
ритания) Джеръми Лестър откровено споделя, че на многократните въпроси към него за това дали Грам-
ши е бил истински и верен последовател на идеите на Ленин, нееднократно и категорично е отричал тази
версия и – тъкмо обратното – е подчертавал, че Грамши винаги е бил ученик единствено на Б. Кроче.
54
Срав: Дугин, А. Международные отношения. 2-е изд., М., Академический проект, 2014, с. 104.

99
монията е господство, което се представя за отсъствие на господство.55 Освен
това той критикува Р. Кокс, че избирателно вади и хипертрофирано представя
някои идеи на Грамши за корелацията между хегемонията и капитала, или Сти-
вън Гилл за отклоненията му от автентичната грамшианска версия за ролята на
интелектуалеца в политическата хегемония и лансирането на версия за съвре-
менен органичен интелектуалец, който е доста по-различен от този на Грамши.
В този контекст Дугин теоретически оборва и концепцията на Е. Линклейтер,
който пледира за радикална трансформация на автентичната грамшианска
версия за хегемонията в сферата на международните отношения, като предла-
га тя да бъде заменена от т.нар. диалогова комунитарност, или пък от взаимно
комуникиращите си общини и т.н. На подобна типология на възможни разно-
видности на властовата доминация обръща специално внимание, макар и в
съвсем по-друг контекст, и Александър Дугин.56
Антонио Грамши постулира и развива темата за хегемонията във връзка
с целите и задачите на пролетарската революция, респ. за историческия три-
умф на идеите, принципите, идеалите и практическите сценарии на прилагане
на дело на марксистко-ленинската идеология в сферата на социалните борби и
класовите конфронтации. Той никъде и никога не се отрича от и не опровергава
историческата – теоретическа и практическа – роля и значимост на диктату-
рата на пролетариата за прокарване и постигане на съвършено нов тип хе-
гемония в отделна страна, в даден континент и даже в целия свят, след побе-
дата на комунистическата революция. В отличие от него по-късно и днес обаче,
значителна част от неограмшианците залагат вече не на марксизма-ленинизма,
а на съвсем други типове идеологическа хегемония. За тази съществена про-
мяна допринасят редица значими предпоставки, фактори или условия в съвре-
менния глобален свят, който е и доста по-различен от историческия контекст,
но и световния пейзаж, в които някога живее, твори и се бори Антонио Грамши.
Великият италиански пролетарски идеолог и комунистически лидер раз-
работва идеите си като творческо преосмисляне и практическо адекватно при-
лагане на принципите на марксизма-ленинизма в историческа обстановка и
обществено-национален контекст, изискващи правилно ориентиране, съобразя-

55
Пак там.
56
Срав.: Дугин, А. Контргегемония // Левиафан: Контргегемония и евроцентризм. Выпуск № 5, М., Ев-
разийское Движение, 2013, с. 7.

100
ване и прилагане на идеологическите постулати в специфичната обществено-
историческа среда и атмосфера на италианската държава и нация. Затова не-
говата визия за хегемонията дискретно опонира и съществено ревизира уни-
версалистките опции на догматизирано представяния и прилаган марксизъм и
ленинизъм, който едва ли не изисква еднотипно възпроизводство на болше-
вишко-съветския модел в страни, държави и общества, които притежават ко-
ренно различни исторически биографии, национални, културни традиции и пр.
В съвременния постмодерно и неолиберално конструиран и наложен гло-
бален свят тези догматизирани и универсалистки опции вече са теоретически
дискредитирани и практически неефективни, защото реалностите и нравите са
рязко променени. Още през 60-70-те години на ХХ век на Запад новите леви и
неограмшианците възкресяват и мащабно имплантират редица идеи на Грамши
в съвършено новите исторически условия и сериозно променените политически
логики, техники и практики на идеологичесска съпротива и борба. Те обаче ос-
тавят верни на неговия завет левите сили да се борят за проникване и превзе-
мане на културните бастиони и хегомонните крепости на десниците, т.е. в науч-
ните, културните институти и академии, в издателствата и медиите, в гражданс-
ки организации и социални движения, където емблематични фигури на грам-
шанци или марксисти, като Сартр, Камю, Арагон, Фуко и др., а след тях на нео-
марксисти и неограмшианци успяват мощно да пробият и да придобият огромен
публичен авторитет и символна политическа хегемония в значими обществени
слоеве. Националният, политическият, икономическият, културният и друг суве-
ренитет на отделните държави и общества в този нов свят и глобален порядък
са отчетливо и силно редуцирани. Затова догматизираните марксистко-ленин-
ски визии и грамшианските опции за тяхното конкретно-историческо и държав-
но-обществено-национално съобразяване също са коренни променени по своя
статус и патос. Новите исторически предизвикателства, условия и реалности
дават възможности и дори основания все по-често и по-мащабно в идеологи-
ческите и политическите теории, пряко или косвено свързани с някои от фунда-
менталните идеи на Грамши, да се говори и пише за необходимостта, или дори
за вече циркулиращата в практиката реконфигурация на представите, логиката
и технологиите на хегемонията в съвсем новия свят и пр. И съвсем естествено,
неизбежно и логично е подобни версии за необходимата в нашата преломна
историческа съвременност реконфигурация да засягат, макар по различен на-

101
чин, от всевъзможни страни или посоки и пр., също и категориално-понятийния
апарат, а и семантичното естество на идеите, които някога Грамши е лансирал
и обосновал. Подобни спекулативни обработки осезаемо променят характера и
профила на автентичните идеи и термини, използвани на великия италианец.
В новия глобален, неолиберален и постмодерен, формално и инструмен-
тално рекламиран като свободен и отворен, а по същество затворен и несвобо-
ден свят битуват и властват коренно различни (обществено-исторически, поли-
тически, идеологически, икономически, социални, културни, религиозни и пр.)
реалности, условия и нрави. В него корелациите между базата и надстройката в
световен и вътрешно-държавен план са вече много по-различни от тези, които
са валидни за времето/обществото на Грамши. Но, заедно с това, като че ли в
известна степен се създава видимост и за своеобразно завръщане към идеите
на Маркс, лансирани в „Манифест на комунистическата партия”, където се за-
лага повече на универсалните процеси и тенденции във взаимнообвързания и
зависим свят и пазар, а оттам и във всички сфери на базисните и надстроечни
феноменологии. На практика, без да губят своята значимост и роля много от
идеите на Грамши, адресирани към и ангажирани приоритетно със съобразява-
не с конкретно-историческия и вътрешно-държавен контекст вече се превръщат
– по волята на съдбата и превратностите на историята – в много по-малко въз-
действащи фактори и условия, защото са ограничени по своя обхват и ефект от
новите глобални условия, реалности и нрави. Подобни радикални и тотално
разпространяващи се, мащабно въздействащи промени в световно-историчес-
кия контекст и пейзаж няма как да не се отразят и на идеологията, в т.ч. на тази,
която представлява съвременно продължение и изменение на немалко от па-
радигмалните идеи на Антонио Грамши и от неговите днешни последователи.
Така например, един от основателите на неограмшианството в нашата
съвременност – Роберт Кокс, – транслира фундаменталните идеи на великия
италиански пролетарски идеолог в контекста на днешните глобални, неолибе-
рални и постмодерни реалности и нрави в обществено-политическия и даже в
международната сфера на отношенията между държавите, за да покаже чрез
тях как вече не марксизмът-ленинизмът, а неолиберализмът се оказва спосо-
бен реално и меркантилно, успешно и разностранно да се възползва от пара-
дигмата на Грамши за постигане на сценариите си. Според неговата визия в
нашата историческа съвременност хегемонията от подобни модалности се пос-

102
тига и ефектно използва от днешната буржоазия, по-точно, от глобалните оли-
гархии, държащи в ръцете си концентрираната собственост и контрола над поч-
ти всички надстроечни феномени, като осезаема или незабележима доминация
на собствените им интереси в сферите на политическото, или идеологическото
говорене, в медиите, изкуството, масовата култура, спорта, модата, различните
видове развлечения, разнообразните граждански и неправителствени органи-
зации, фондации и пр., които формално и публично уж реализират проекти, ан-
гажирани със злободневни проблеми на конкретни граждански слоеве, а на
практика дискретно прокарват обратни по идеологическия си смисъл и ангажи-
мент сценарии, както и над социалните мрежи във виртуалното пространство,
които привидно създават реалности, симулации и илюзии за лична/групова сво-
бода, автономност и автентичност на субектно проявление и пр.57. В типично
постмодернистки ракурс Кокс говори/пише за назрялата (вече) необходимост от
съвременна деконструкция на доминиращия хегемонистки дискурс, която тряб-
ва да се оползотвори чрез изграждане, прокламиране и оптимално реализира-
не на нова контрахегемония, алтернативна на съвременния и доминиращ в
глобалното време-пространство Запад. В този аспект Кокс предлага да се рабо-
ти усилено върху съвършено нов проект за теоретическо и практическо осъще-
ствяване на контрахегемонистки исторически блок, който да критикува и разоб-
личава днешното статукво и да прокламира нова революция. Извеждайки изпод
знаменателя на класическата парадигма за хегемонията и контрахегемониите в
конкретни типове общества, развита от А. Грамши, Кокс ентусиазирано лансира
идеята за необходимост от спешно формиране на съвременни/бъдещи контра-
общества, които да са исторически привлекателна и ефективна алтернатива
на днешните глобални и неолиберални хегемони, да рекрутират в себе си гло-
бален революционен елит от т.нар. „депутати на глобалното общество”, които
могат да генерират и прокламират съвсем нова и открита в световното прост-
ранство и време политическа философия, която да се превърне в масово при-
емлива и мобилизираща идейна платформа за обединение и единно действие
на хората на наемния труд, на съвременните представители на работническа-
та, на прекариатната класа, а и на членовете на разнородните и активно проя-
вяващи се на историческата сцена и политическата арена представители на

57
Срав.: Кокс, Р.У. Грамши, гегемония и международные отношения: очерк о методе // Левиафан: Конт-
ргегемонии и евроцентризм. Выпуск № 5, М., Евразийское Движение, 2013, с. 121-151.

103
различни социални движения, нови партийно-политически и антинеолиберални
формации, на привържениците на разнообразни конфесионални структури,
направления и т.н. В много отношения в профилите на разнородните алтергло-
балистки течения и движения могат да се открият немалко – от осъвременено
префасонираните – грамшиански идеи. В този контекст „бият на очи” много от
характерните особености на подобни граждански и социално-протестни движе-
ния, базиращи се на постмодерни преконфигурации на ред грамшиански идеи.
А най-вече тези, които се отнасят до приоритета на гражданското общество,
фаворизацията на надкласови, духовно-културните визии и постматериални
ценности, каквито са екологичните, феминистките, мултикултуралистките и пр.
структури и техните публично лансирани и твърдо отстоявани неидеологизира-
ни дискурси, зад които обаче, както още сам Грамши показва, винаги надзъртат
ликовете на определени дискретни класови идеологеми или умело завоалира-
ни политически идеологеми.
Редица грамшиански идеи впоследствие се приемат на въоръжение от
идейно-политическите му врагове, които селективно и инструментално ги пре-
фасонират. Не е случайно обстоятелство, че много от неолибералните визии и
митологеми за приоритета на гражданското общество спрямо държавата пер-
фидно и цинично се експлоатират за идеологическо развенчаване и политичес-
ко екзекутиране на социалната и националната държави заради нуждите и цен-
ностите на гражданския социум. Тук се струва да отбележим специално безс-
порния теоретически и политически принос на Ахмед Доган, който теоретически
обоснова и неотстъпно практически прокарва вече в продължение на три десе-
тилетия идеологемата (или митологемата) за огромния конфликт между държа-
вата и гражданското общество, а и за „безспорния” приоритет на гражданските
права и свободи спрямо отговорностите или задълженията към държавата.58
Ако в своето историческо време Грамши вижда и обяснява генералните
компоненти на историческата хегемония в индустриалната/модерната епоха в
капиталистическата икономическа система и в доминиращите в и чрез нея иде-

58
Виж подр.: Мизов, М. Ахмед Доган и българският етнически модел. С., ИК Земя, 2010. от него също:
Българският етнически модел. С., ИК Земя, 2011; Тодорова, Б., М. Мизов Българският етнически модел
– мит или реалност? С., Авангард Прима, 2010; Миленкова, В., М. Мизов, Н. Велчева, Т. Неделчева
Българският етнически модел – има ли го още? С., Авангард Прима, второ издание, 2018; Мизов, М.
(съставител и научен редактор) Българският етнически модел – политическа митологема или проблемна
реалност?. С., Авангард Прима, 2011; Мизов, М. (съставител) Проблеми на ромската интеграция. С.,
ЦИПИ и БАНИ, електронно издание, PDF-формат, ISBN 9780954-2982-11-1, 2017 и др.

104
ологически и политически ценности, норми, визии и сценарии, в нашата съвре-
менност неговите последователи – разнообразни типове неограмшианци, нео-
марксисти или постмарксисти – съзират исторически възможности, или импера-
тиви в други посоки. Те вече извеждат борбите за хегемония и контрахегемония
отвед пределите на отделни държави и общества, което е нещо парадигмално
за Антонио Грамши, и ги разполагат в и ангажират със събитийността на днеш-
ния глобален свят, порядък. В този аспект са идеите на Имануел Уолърстейн,
който лансира и обосновава картините на световно-системните блокове на цен-
търа и периферията, имащи съответни макро и микросистемни измерения.59 Но
наличието и специфичното функциониране на световно-системните блокове
предполагат или изискват съвършено други властови логики, техники и практи-
ки, в т.ч. и спрямо онези, които имат отношение и ангажимент към теоретичес-
кото и практическо оползотворяване на идейното наследство на Грамши, което
днес трябва да се прилага в доста по-друг (исторически и властови) контекст.
Аналогични изменения се забелязват и по отношение на проблемите за
исторически осъществяващите се форми на цезаризъм в съвременния глоба-
лен свят и пазар. За Грамши цезаризмът се появява на историческата сцена в
сложни и тежки обществено-исторически ситуации, предполагащи (изискващи)
исторически събития, чиято кулминационни точки се обвързват с появата на
героически личности.60 Характерна особеност на тези ситуации е катастрофич-
но изглеждащото равновесие, при което съперничеството или баталиите между
противостоящите сили може да приключи само по един начин – с взаимно уни-
жощение на противоборстващите сили, като при такова взаимно омаломоща-
ване и изтребрение на тези сили понякога е възможно и да се появи ненадейно
трета сила, която успешно да се възползва от конюнктурните екстри и реалии, а
и да подчини на своите замисли, интереси, проекти и сценарии руините на две-
те взаимно безпощадно избивали се преди нейната поява политически сили.
В отличие на Грамши, който следва идеалите на Просвещението, според
които героичната тематика и фигурата на героя или легендарната персона са
изключително важни и съдбовно необходими за обществения прогрес, днес не-
говите критици, или последователи от неограмшиански тип залагат неприкрито
и „ва банк” на темата и фигурата на жертвата, които са целенасочено фаво-

59
Виж подр.: Валлерстайн, И. Миросистемный анализ. М., ИД Территория будущего, 2006.
60
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 3. М., ИЛ, 1959, с. 185.

105
ризирани, но и използвани от постмодернизма, Те съзнателно премълчават и
прикриват личната трагедия на великия пролетарски идеолог и превръщането
му в жертва на вакханалията на италианския фашистки терор и режим, или я
представят крайно избирателно, пък и чрез твърде манипулативни тълкувания.
Същевременно обаче, Грамши показва и обяснява, че цезаризмът може
да притежава разнообразни проявления и коренно противоположни публични, а
и исторически физиономии. Според него, той може да има както прогресивен
характер и принос, така и регресивен генезис, или реакционен ефект. Негова
прогресивна опция или заслуга са, когато чрез своето историческо, или общес-
твено-политическо вмешателство той спомогне за развитие и триумф на прог-
ресивни идеи и обществени преобразования, макар с цената понякога на тежки
компромиси, смаляващи значението му. Точно противоположен е неговият ис-
торически принос и социално-политическите заслуги на цезаризма към регре-
сивните трансформации в обществото, които също подпомагат чрез неговото
вмешателство и отново с цената на съответни компромиси и тежки ограничения
да се дадат известни шансове и постигнат определени победи, които са неимо-
верно тежки, крайно несправедливи за огромни социални маси. Според Грамши
крайният изход и естеството на победите/загубите в тези баталии съществено
зависят от това кой от двата елемента-опоненти в диалектическото противоре-
чие „реставрация – революция” ще успее да надделее в безпощадните битки.61
Освен това италианският пролетарски идеолог аргументирано обяснява защо,
кога, къде и как е възможно да се стигне до ситуации, при които има установя-
ване на цезаризъм без реално да съществува Цезар, велика фигура или герои-
ческа личност в подобна историческа „епопея”, още повече защото, както сочи
Грамши, цезаризмът е полемико-идеологическа формула, а не канон на общо-
валидна историческа интерпретация.62 Тази идея е много съблазнителна и ма-
щабно експлоатирана по-късно, в нашата съвременност от постмодерно ориен-
тирани и форматирани интелектуалци и ловки, безскрупулни политици, разчи-
тащи на екстрите и услугите на езиковите игри, политико-лингвистичния дизайн
и властовия си кариерен тунинг, за да успеят да се афишират в публичното
време-пространство като исторически лилипути, политически исполини и нрав-

61
Пак там, с. 185-186.
62
Пак там, с. 186.

106
ствени гиганти, макар в действителнот да са идеологически гномове, морални
пигмеи или конюнктурни политически джуджета.
Нека за миг да се прехвърлим от полето на теоретичните абстракции и
дискурси към териториите на нашата родна историческа събитийност в послед-
ните три десетилетия, в които също има немалко примери за такива спекулации
и манипулации на масовата психика и общественото съзнание от нечистоплът-
ни политици, коварни идеолози, популисти и демагози, които всячески се стре-
мят да се представят пред обществото или поне пред дадени партийни публики
като исторически герои и легендарни фигури в конкретни преходни събития, без
реално да са такива. Нима са редки случаите или малко на брой безмилостните
взаимни братоубийствени, пунически сражения между видни съпартийци, които
всячески се стремят и опитват да се представят за нещо много повече от онова,
което са в действителност и от това, което реално са извършили, за което някак
си са допринесли на политическата сцена? Нима пандемията сред значителна
част от преходните политици и особено управници – да изглеждат като герои и
митични личности, които въпреки измислените и съмнителните си приноси зас-
лужават, но и чрез натиск от тяхна страна трябва да бъдат още днес позитивно
вписани в историческата памет, в учебниците и научните трудове – не е част от
историчността и политическото, политизираното ежедневие на българите!
В контекста на съвременния (за неговото историческо време и в западно-
европейските общества) цезаризъм Грамши обяснява как този феномен и по-
литически инструмент се проявява в коалиционните политики и как чрез коруп-
ция, корпоративни обвързаности и зависимости на политици, синдикални лиде-
ри, знакови публични личности и пр. може успешно да се манипулират и теро-
ризират значими граждански общности, цели обществени слоеве; как без ди-
ректно прилагане на брутална сила или различни видове принуди могат да кон-
тролират и обработват съзнанието, поведението и битието на граждански маси.
В този контекст италианският комунистически лидер поставя и въпросите за
т.нар. „частна бюрокрация”, рекрутирана от и обслужваща политиччески вели-
чия и партийни фигури. Той разкрива секретите на завоалираните публични
действия на цели политически партии, синдикални организации, икономически
групировки, котерии и граждански формации, превърна ли се в обслужващи или
неофициално действащи органи на политическата и идеологическата полиция,

107
изпълняващи съответни разузнавателни или охранителни функции спрямо за-
щитата, или покушения над фаворизирани от техните господари идеологеми.63
Не си ли струва задълбочено да се размислим за случващото се у нас в
годините на злополучния т.нар. „демократичен преход”, когато огромната част
от партийно-политическите елити, независимо от каква идеологическа фамилия
произтичат, се оказват съучастници в приватизирането на държавата, в прев-
ръщането на нейните институции в частни бюрократични машини, обслужващи
неолибералния порядък и сътворените от неговите алхимични реторти и лабо-
ратории олигархични котерии, или в нов тип идеологическа полиция, непрекъс-
нато бдяща и безпощадно действаща, за да не се допусне алтернативно на не-
олибералното статукво развитие на процесите в държавата и гражданското
общество? Не е ли трябва ли да се разобличат неистовите упреци, нескончае-
мите крясъци и всевъзможните упреци, обиди, унижения и обвинения към тези,
които искат правилно да се поставят и оценят темите за някогашната или за
днешната идеологическа полиция, за техните постижения, вреди в социума.
Значи, ако правилно и безпристрастно четем и разбираме текстовете, послани-
ята и заветите на Грамши, можем по-бързо и по-леко, по-прецизно да се ориен-
тираме в историческите лабиринти и политическите потайности на „Прехода”.
Може би затова домораслите ни преходни властници и политици не познават, а
ако нещо са чували за идеите на Грамши, не позволяват сериозни коментари за
тях и огромната им значимост, историческа валидност за нашето време, битие.
Бележитият италиански комунистически идеолог и партиен лидер разо-
магьосва и секретите на политическата борба в специфичната й битност на
война. Той показва, че политическите конкуренции, съперничества и баталии са
нещо много сложно и трудно за бързо и лесно разгадаване. Според него, те
могат да бъдат сравнени с колониалните войни, или със завоевателни агресии
в чужди територии, където и когато победителите установяват постоянна оку-
пация над завоюваните страни и техните населения, а победените обикновено
не се отказват изцяло, а продължават да търсят начини, проходи, канали, фор-
ми и средства за своето въоръжаване и действие.64
Може би е резонно да се запитаме днес, в контекста на съвременните ис-
торически условия и обществено-политически нрави, дали грамшианските идеи

63
Пак там, с. 187.
64
Пак там, с. 191.

108
за подобни аналогии между окупациите в политически завоювани социални те-
ритории и маси не са нужни и полезни за един прецицен и комплексен анализ
на случваващото се в и чрез политиката и идеологията на съвременните нео-
либерално подчинени общества. Нали все по-често и все по-гръмогласно издиг-
натите преди време от ляворадикални политически сили и граждански органи-
зации дискурси за колонизацията на жизнените светове, за колониалния статус
на неолиберално превзетите и подчинени държави и общества и пр. се възпри-
емат и охотно практикуват и от десни политически сили. Дали този факт не го-
вори за историческата провиденциалност на грамшианските постулати за идео-
логическата или политическата хегемония, разчитаща на привидно надкласови
бойни операции и умело завоалирани класови агресии в чужди политически
територии? Нали ако съвременните разнородни – стари и нови, традиционни и
радикални – левици всячески се страхуват да прибягнат до употребата на кла-
сови дискурси, то съвременни десни идеолози и олигарси като Джордж Сорос и
Уорън Бъфет с нескрито задоволство говорят и пишат за спечелената класова
война в новите постмодерни реалии и социуми. А тези войни, начините на про-
веждането им, резултатите и последиците от тях все повече сякаш приличат на
старите колониални, завоевателни войни от миналите епохи, макар да са воде-
ни с коренно нови, високотехнологични оръжия, непознати преди. В този ракурс
като че ли си струва да се обърнем към текстовете и поуките на А. Грамши, за
да прозрем и проумеем чрез тяхното осмисляне много тайни на нашето съвре-
мие. Защото безсмъртният италиански пролетарски идеолог и мъченик е кате-
горичен: всяка политическа борба винаги има в качеството на своя първоосно-
ва военната борба. Може би с помощта на тези грамшиански идеи и тълкувания
ще сме способни по-лесно и по-бързо да си обясним милитаризацията не само
на политиката като институционализация в днешните общества, а и осезаемата
милитаризация на политическите езици и идеологическите дискурси в нашето
съвремие. Дали видимата или незримата, изкуствено и инструментално завоа-
лираната ескалацията на политическата и идеологическата цензура в съвре-
менните общества не е съставна част от логиката и инструментариума, от ма-
нипулативните и репресивни арсенали и репертоари, които някога, в своето
време и общество толкова добре обяснява Грамши.65 Той нееднократно – в

65
За генеалогията естеството, характера, функционалните специфики и историко-политическите мисии
на политическата цензура в нашето т.нар. „преходно общество” виж: Мизов, М. Политичесата цензура.

109
статии и писма от затвора – подчертава, че цензурата е показател, символ и
въплъщение на явни и тайни стремежи и опити за установяване на определен
тип обществено вредна или социално полезна духовна и пр. хегемония. Тъкмо
поради това важно обстоятелство, тя притежава различни, понякога даже про-
тивоположни, непримирими помежду си физиономии и практически проявления.
От текстовете на бележития италиански мислител и политик се вижда, че
той разбира цензурата като разнороден и многопосочно действащ властови ме-
ханизъм, способен да бронира историческия статус и патос на вече функциони-
раща хегемония, но и – обратното, – да способства за отваряне на различни
пътища за проникване и разпространение на алтернативни модели на хегемо-
ния, за импулсиране на попълзновения и опити на радикално отличаваща се от
битуващата хегемония. Затова Грамши безпощадно я разобличава като опре-
делен канал, начин, технология и гаранция на прокарване и утвърждаване на
реакцията в политическото и гражданското общество. За него, в този й одио-
зен, опасен и вреден контекст, тя е явно/завоалирано насилие над човешкия ум
и чувствителност, над езика, начина и формите на публично поведение на лич-
ността, които трябва принудително да се съобразяват и подчиняват на нейните
явни или подразбиращи се канони. В условията на нейното господство и разгул,
обществото, както пролетарският идеолог и затворнически мъченик посочва,
полицейщината ограничава и убива хуманността и демокрацията, а обществото
се превръща в огромна казарма, управлявана от безотговорността на властта в
обстановка на безпорядък и разложение, при което всяка дейност на граждани-
те се контролира, изражда в нещо уродливо и уж „упорядъчено”, като по такъв
начин изцяло, моментно или дълготрайно се парализира чрез силата на само-
забравилата се власт.66 Неслучайно Грамши на редица места в своите съчине-
ния и по-различни поводи отбелязва неблагоприятното обстоятелство, че цен-
зурата непрестанно и мащабно произвежда или възпроизвежда интелектуални
съмнения и ментални колебания, душевни колизии и личностни/социални комп-
лекси, че тя принудително кара хората да живеят с трудно преодолимото лошо
усещане или убеждение, че животът им преминава в обсадна територия и в
потискаща атмосфера, които убиват всяко желание, порив, или мечта за нещо

Теоретическа разходка с Карл Маркс в в приказния свят/парк на цензурата. С., Авангард Прима, 2014.
66
Срав.: Грамши, А. Избранные произведения. В 3-х т-х. Т. 1, М., ИЛ, 1957, с. 19-20.

110
прекрасно.67 Потресаващите безобразия и перверзиите, разгулът и репресиите
на цензурата основателно и непрестанно пораждат в умовете на застрашените
и засегнатите от нея лица и общности неприятните мисли за това дали въобще
съществува държавата, общовалидните закони и даже властта, която трябва
действително да постигне подчинение на управляваните от управляващите
след като нейното повсеместно наличие и действие раждат съмнения и т.н.68 А,
впрочем, много от най-силните, най-прецизните и аргументираните абзаци и
редове на италианския пролетарски вожд и комунистически идеолог са жертва
на безпощадна цензура и са публикувани за пръв път зад граница – в СССР.69
Като истински и предан до смърт марксист-ленинец, Грамши безстрашно,
критикува и опровергава антисоциалистическия мит за „обществото-казарма”,
подчертавайки – обратно на цензурните изисквания, – че то се ражда или дори
процъфтява в рамките на ужасяваща и задушаваща буржоазна държава и ней-
ната капиталистическа действителност, които по своем непрестанно блъскат
обществото към трудно управляем хаос, безпорядък, истинско безразсъдство и
гибелен маразъм, с повод и без повод надяват на хората усмирителни ризи, во-
дещи ги до пълно отчаяние и тласкащи ги към безумие.70 Като истински диалек-
тик Грамши обаче не тълкува ролята на политическата цензура единствено в
отрицетелни краски. Напротив, той дори подчертава и необходимостта от нея, а
и от ползотворното й влияние, когато тя може да служи на прогресивни идеи,
революционни събития и преобразувания. На базата на примери, като испанс-
ката работническа стачка в Барселона, той показва, че временно установената
от пролетарските й ръководители цензура съдейства за обезпечаване на брат-
ска солидарност и подкрепа между трудещите се в тежки ситуации.71 В такиви,
неблагоприятни за пролетарските действия, ситуации Грамши одобрява въ-
веждането на временна контрацензура на официалната такава.72 С подобни
неутрализиращи ходове се постига блокаж на опитите за репресия, политичес-
ки манипулации и фалшива хегемония от страна на управниците, а и – от друга,
– за противопоставяне на истинската и полезна за гражданското общество хе-

67
Пак там, с. 271.
68
Пак там, с. 271.
69
Виж премахнатите от италианската фашистка цензура негови абзаци, фрази, изречения и думи от ре-
дица негови статии в „Ордине нуово” и „Аванти”, представени в том 1 на избраните му произведения.
70
Пак там, с. 20.
71
Пак там, с. 285.
72
Пак там.

111
гемония, която още не е укрепнала и узряла, поради което се нуждае от вре-
менно гарантиращи я принудителни средства или забранителни действия.
За разлика от Грамши, за когото цезаризмът се заключава в такъв вид
господство, при което управляващите притежават властовите ресурси и пози-
ции в държавата, но нямат на своя страна хегемонията в сферата на гражданс-
кото общество, днешните му последователи и ревизионисти вече се съобразя-
ват с коренно новите особености, процеси или тенденции в глобалното истори-
ческо време-пространство. Затова някои от тях обръщат внимание на специ-
фичните характеристики и изисквания на новото средновековие, на глобално
толерирания постмодерен феодализъм в различни жизнени сфери на социума.
Класическата формула на Грамши за цезаризма като господство без
хегемония се експлоатира с различен (от автентичния му) смисъл. Така, Крис-
тин Бюси-Глюксман обяснява алхимията на цезаризма, подчертавайки, че ако
държавата става тясно-партийна (даже партия-държава), хегемонията се огра-
ничава не толкова до своята масова база, а вътре в самата класа, като при та-
кова развитие тя вече започва да се осъществява от част от социалната група,
при това в разминаване, или потискане на нуждите, интересите, ценностните и
традициите на тази класа, и не допуска тази класа да се справи с други сили и
да придобие власт над такова историческо движение и неблагоприятен за уп-
равляващата върхушка развой на събитията. Тук отчетливо се забелязва както
неправомерната и спекулативна ревизия на А. Грамши, така налагащата се ве-
че в нашата съвременност идеологема за тъждеството между фашизма и бол-
шевизма, за липсата на разлики между техните тоталитаризми, като безсрамно
се премълчава трагичният факт, че и А. Грамши е жертва на фашисткия такъв.
Всъщност, номенклатурният комунизъм или „реалният социализъм” пре-
ди 1989 г. беще ярка илюстрация на флагрантно разминаване и отрицание на
искрените копнежи и гранитните убеждения на Грамши, че пролетарската рево-
люция и диктатура, а по-късно и социалистическото обществено-историческо
развитие ще са напълно способни да утвърдят, а и мултиплицират ефектите на
нов тип хегемония, органично зависима от победоносния ход и реалните пос-
тижения на историческия блок, за който той така искрено и страстно мечтаеше.
Вместо за забележат и оценят правилно разликите между дължимото и
съществуващото, на които Грамши нееднократно обръща внимание, както пра-

112
ви и неговия учител – Макиавели, неговите критици и неограмшианците спеку-
лативно ги премълчават и скриват, афиширайки своите идеи за негово верую.
Нима от зората на т.нар. демократичен преход и даже на „демогратична-
та революция” у нас многократно не се експонираше и цинично експлоатираше
този казус, подобно безпочвено и научно-некоректно сравняване и пълно зали-
чаване на съществените разлики между фашисткия/нацисткия и болшевистко-
сталиниския режим?! Такива спекулации и манипулации се правеха не само от
страна на дясно и дясно-центристки, а и от ляво-ориентирани – социалдемок-
ратически и социалистически партийни идеолози и висши функционери, за да
си изчистят биографиите. И то въпреки очевадните факти, събития и процеси
на ескалираща и безнаказана доминация на неолибералното господство, което
в публичното време-пространство инструментално и манипулативно се предс-
тавяше за общоприета и съвременна хегемония, каквато в действителност не
съществуваше, а и не би могла да съществува в този социум, все повече изпа-
дащ в кризисност, разпад или разложение на социалните тъкани, и т.н.
Други неограмшианци акцентират върху историческите процеси на ре-
дукция и подмяна на съществуващите разнообразни модели на господство, ба-
зиращи се на употребата даже на авторитарни и репресивни властови техноло-
гии, които принципно отдалечават и отчуждават държавите, или обществата, в
които те циркулират, от съвременните тенденции, реалности и нрави в глобал-
ното общество, време и пространство. Чрез тези ограничения и замени се из-
вършват (видимо, или дискретно) процеси на (постепенно, бавно, или на по-
бързо и тотално) „вписване” на подобни държави и общества в контекста на
глобалния нов порядък, който препоръчва/изисква залагане на хегемонии, а не
на брутално доминиране във властовите реалности и нрави, но когато му е не-
обходимо и полезно, извършва това чрез определени смени на елитите, които
да предполагат или гарантират и конкретни съобразявания с новите хегемонии.
Ако продължаването на историческия мандат на цезаризма в някои дър-
жави и общества по принцип, традиционно води до одиозни властови логики,
техники и практики, чрез които дадени сфери видимо или незримо се присвоя-
ват, или контролират напълно от управляващите елити, както от разнородните
и многолики техни социални обкръжения, задкулисия, котерии и пр., то хегемо-
ниите залагат доста по-осезаемо и категорично не само на формалното и при-

113
видно, но и на реалното прилагане на принципите и ценностите на демокрация-
та в различни сфери на публичния, или частния живот на съвременните хора.
Подобни иновативни визии, доста отличаващи се от класическата версия
на Грамши за произхода, естеството, особеностите, ролята и значението на
цезаризма, имат най-различни модуси. Например, Чарлз Купчан в нашумелия
си бестселър „Ничий свят” предлага своя нова версия, респ. и типология за це-
заризма в съвременния глобален свят. Според него, в нашата смутна и пре-
ломна историческа съвременност доста отчетливо се забелязват три вида це-
заризми. Първият се отнася до днешните корупционни автократични модели на
управление, особено релефно забележими в постсъветското пространство, ко-
ито обуславят и гарантират властовия статус на кланово-корупционни върхушки
или пък олигархични котерии, сраснали се с властта в и на държавата. Вторият
засяга или представя съвременния китайски модел на тоталитаризъм, който,
според Купчан, съхранява и възпроизвежда цялата власт в държавата, т.е. в
политическото общество, но който обаче не притежава, нито обезпечава под-
дръжка от гражданския социум. А третият модус се забелязва релефно в сис-
темата на петромонархиите в редица страни от Близкия изток, където особено
голяма роля във властовото господство имат религиозните и монархическите
традиции, или където цезаризмът притежава стари теократични и династични
наследства и проекции, които силно въздействат в държавата и обществото.73
Всички тези теоретически, идеологически и политически дискусии обаче
показват само едно несъмнено нещо, а именно, че идеята на Антонио Грамши
за хегемонията има не само прекалено богато минало, твърде разнообразно и
проблемно настояще, но и доста сигурно историческо бъдеще за човечеството.

73
Цит. по: Мармазова, О. Контргегемония Антонио Грамши как неотьемлевая часть неомарксисткой
политической теории // Культура и цивилизация. Выпуск № 1 (7), 2018, с. 77.

114
 ДА СЕ ПЪТУВА Е ОПАСНО. ХРАНИТЕЛНИ ТЕХНОЛОГИИ И РИСК ПРЕЗ
ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XVII В. ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
Иван Петрински
TRAVELLING IS A DANGEROUS BUSINESS.
FOOD TECHNOLOGIES AND RISK IN THE FIRST HALF OF THE 17TH C. IN
BULGARIAN TERRITORIES
Ivan Petrinski

Abstract: The food and drinks preservation methods during the Middle Ages are firstly sur-
veyed. Based on the foods and drinks, used in a Cossack feast in the “St. John Prodrome and
Baptist” monastery (on the St. John island in the Burgas gulf) and derived during multiannual
archaeological excavations, and after comparing those data with other contemporary events,
an attempt is made for the reconstruction of the banquet itself, which took place in July 1629.
As a result of many calculations it is estimated that during this feast have been served foods
and drinks of a total weight of 216-218 kg. or 3,087-3,115 kg. per person. The total energy
value of this amount is264 406 - 268 502 kcal. or 3777 – 3836 kcal. per person – a result that
strictly coincides with other accounts on nutrition during the Late Middle Ages.

Key words: historical nutrition, medieval feast, medieval travelling, food preservation in the
Middle Ages, Cossacks, pirates in the Black Sea, archaeological research of Bulgarian Black
Sea islands, Bulgarian medieval cuisine.

Дори днес, при несравнимо по-високо технологично развитие, пътешест-

вениците са заплашени от редица опасности – от банално хранително отравя-
не, през поредица от непредвидени и твърде неприятни случайности, та даже
до обществено-политически и природни катастрофи. Ако това твърдение е вяр-
но за нашата съвременност, то многократно по-вероятно е възникването на
всякакви непредвидени и опасни събития за пътуващите във времето, което
днес определяме като завършек на Средновековието.
И като пишем за пътуващи, наистина имаме предвид всички, които извес-
тно време не обитават домовете си и се намират далеч от тях. Подробните ис-
торически извори за това време дават обилни сведения за чужденци, които слу-
чаят изпраща в земите ни. Става дума за пътуващите с дипломатически и ра-
зузнавателни мисии, а и за пътуващите по служба изобщо, и като частни лица.
Тук обаче ще имаме предвид и пътуващите, които изпълняват определени во-
енни задачи, дори разбойниците и пиратите. Всички те са обединени от особе-
ния вид риск, който е свързан с отдалечеността от домовете им, от доставянето
на привична за тях храна, както и от приготвянето ѐ по обичайния за тях начин.
Особено многобройни са заплахите за пътуващите, с които те се сблъск-
ват при намирането на храна и вода. Съвсем доскоро различията в използвани-

115
те храни, в технологията на приготвянето им, и не на последно място, в хигиен-
ните навици на снабдителите на храна и вода, са значителни дори в границите
на нашия континент. При често многомесечната и даже многогодишната про-
дължителност на пътуванията през Късното средновековие никой не е бил в
състояние да носи със себе си достатъчно храна и вода за цялото време на
пътуването, дори и владетелите. При това опасностите се увеличават допълни-
телно, когато пътуването е в далечни земи, населени с народи, носители на
различна култура, включително и различна култура на хранене. Днес, при нас-
тъпващата глобализация, това не се усеща твърде силно, но само допреди век
е можело да има съдбоносни последствия.
По-долу ще направим опит, на основата на храните и напитките на един
казашки пир в обителта „Св. Иван Предтеча и Кръстител” на о. Свети Иван в
Бургаския залив, и след привличане на значителен обем едновременни с него
успоредици, да покажем опасностите за пътуващите по българските земи за
един кратък отрязък от време, който не излиза никак извън първата половина
на XVII в.1 Не може да не се признае, че в така определената тема времевият
отрязък изглежда значителен, а географските граници – прекалено широки. По-
ради това ще се наложи уточнението, че в този времеви отрязък и в тези геог-
рафски граници попадат не само главните събития, които ще ни занимават и
които са времево разположени съвсем точно вътре в няколко дни, а и техните
исторически успоредици. А всички тези данни би трябвало достатъчно добре да
очертаят хранителните заплахи за пътуващите в тия смутни времена.
Не може да има никакво съмнение, че начините за съхраняване на хра-
ните имат първостепенно значение за избягването на опасностите, свързани с
употребата на негодна храна. Крайно редките исторически данни за хранителни
отравяния в занимаващия ни времеви отрязък се дължат изглежда на допуска-
нето, че човечеството е измислило и усъвършенствало технологиите за съхра-
няване на храна още в зората на своето развитие, дори и когато иде реч за зе-

1
Самият пир – благодарение на исторически извори, както и на обширните археологически разкопки – се
датира сравнително точно, в първите дни на м. юли 1629 г. За това събитие, за историческия му фон, за
казашките походи в Черно море, за обителта „Св. Иван Предтеча и Кръстител”, както и за археологичес-
кото проучване, вж. подробно: Петрински, И. Манастирът „Св. Иван Предтеча и Кръстител” на о. Свети
Иван (1467/1471-1629), Известия на Народния музей-Бургас, III, 2000, 177-189; Петрински, И. Сърпен
1629 г., о. Свети Иван: Идея за реконструкция на храните в хранителния образец на един казашки пир,
Известия на Националния исторически музей, ХІV, 2004, 197-230; както и посочената там по-стара книж-
нина.

116
ми с горещ климат. Уменията за продължително съхраняване на храни, включи-
телно и опазването им от вредители, спасява от глад предците ни.
От праисторическите времена насам опазването на храната става въз-
можно не само с достатъчно старание в отглеждането и събирането на рекол-
тата и в грижата за домашните животни; дори и като се има предвид, че именно
природните условия в така нареченото „пасивно” земеделие имат определящо
значение за количеството и качеството на добивите. На твърде ранен етап от
своето развитие нашите предци са усвоили, трудно и постепенно, умението да
съхраняват храната с ясното съзнание, че това е също толкова важно, както и
добиването ѐ. Именно това умение е определящо за Балканите, където нами-
рането на храна през значителна част от годината е било силно затруднено
поради климатичните условия.
Революционните измения в условията за съхраняване на храни настъп-
ват едва съвсем наскоро – през втората четвърт на миналия век – с появата на
електрическите промишлени и домашни хладилници и замразители; и особено
с тяхната масова употреба през втората половина на века. До това време прак-
тически се използват знания за съхраняване на храни, измислени още в древ-
ността. Дори през 1942 г.2 у нас се печатат домакински книги, които съдържат
съвети за съхраняване на храни. Там научаваме, че прясното мляко и яйцата
не могат да се съхраняват дълго през лятото; и докато от пресеченото прясно
мляко може да се добива извара, то развалените яйца просто се изхвърлят.
Маслото се запазва няколко седмици, а през зимата и повече, като се залее с
вода, която да го покрие. Сиренето пък не хваща „червеи”, ако между пласто-
вете в кацата се слагат клони от боровинкови храсти. Месото също се спасява
от „червеи” като се натрие с „лепило, приготвено от брашно”, след това се поси-
пе с млян черен пипер и се провеси в сухо и студено помещение, и на течение3.
До средата на миналия век се разпространяват и всякакви трудно осъ-
ществими предложения за продължително съхраняване на храни. Препоръчва
се яйцата да се поставят в стъклени съдове, в които е създаден вакуум; така те
се запазвали годни за ядене даже месеци. По същия начин се съхранявали
пресни и лимоните. Макар да е трудно да си представим как до преди 60-70 го-

2
Вж. напр. Домакински съветник. 999 домакински практически съвети, С., 1942
3
Пак там

117
дини е било възможно да се създадат в обикновен дом такива условия, каквито
днес май само в специализирани лаборатории са достъпни.
Ако става дума за революционни изменения в съхраняването на храни,
ще трябва да се отбележи и едно друго събитие, което, макар и не толкова зна-
чимо като появата на домашните хладилници или на големите домашни замра-
зители, също променя рязко степента на задоволеност с храни по нашите гео-
графски ширини. Това несъмнено е появата на дълбоко вкопани жилищни сгра-
ди, в които се обособяват значителни по размер зимници, в които могат да се
съхраняват големи количества храни, напълно достатъчни, за да се преживеят
неблагоприятните зимни месеци. В България такива жилищни сгради по-масово
се появяват в края на Средновековието и в началото на Възраждането и наред
с ускоряването на стопанското развитие това води до увеличаването на коли-
чеството и разнообразието на потребяваните храни.
Една друга, още по-ранна, промяна осигурява достатъчно хляб; „Хлеб
като има, сичко има” е българска поговорка от югозападните български земи, но
в различни варианти тя съществува навсякъде сред българите. Ето защо опаз-
ването на зърното е първостепенна задача, а строителството на самостоятелни
сгради за житници е достатъчно условие за преодоляването на глада изобщо.
Такива самостоятелни сгради са били повсеместно разпространени през Антич-
ността. През Средновековието те се срещат дори и в най-малките селища4, но
разпространението им съвсем не може да бъде определено като широко; съ-
храняването на зърното в тази историческа епоха е било предимно в ями.
В Античността5 зърното се съхранява в огромни керамични съдове, кои-
то се закопават; това осигурява постоянна сравнително ниска температура, коя-
то създава подходящи условия за запазването на зърното до следващата ре-
колта. В ранните славянски селища по българските земи подобни съдове, но
значително по-малки – с обем не повече от 25 л, се откриват понякога. Тези съ-
дове за съхраняване на зърно се лепят на ръка, поради което те не са особено
здрави; предназначението им е единствено да бъдат зарити в земята, свобод-
ностоящи те никога не са оставяни. Според своята вместимост съхраняваното в

4
Разположението на стопанските сгради и на зърнените ями може да бъде показано в една възстановка
на средновековното селище до дн. с. Ковачево, Пазарджишко (разкопки на Пейо Гатев), чието унищожа-
ване се свързва с преминаването по тези места на западните войски от Третия кръстоносен поход през
1189 г. - В: Иван Петрински, Хора и животни (http://glasove.com/categories/skandalyt/news/hora-i-zhivotni)
5
Струва ни се, че за нуждите на това изследване съвсем кратък преглед на предходните епохи е напълно
достатъчен.

118
тях зърно едва ли би осигурявало охолно презимуване. Всъщност такива съдо-
ве са крайно редки. Основният начин за съхраняване на зърно до следващата
реколта е в зърнени ями, които се изграждат по специална технология в непос-
редствена близост до жилищните сгради (вж. бел. 4); тези ями са с достатъчен
обем, понякога от по кубически метър и повече, и съдържащото се в тях зърно
осигурява изцяло преживяването на голямо семейство до следващата реколта.
В Средните векове, дори за владетелите, основната храна е хляба; от
него идват до 90 % от дневния калориен прием. Дори само до преди век хлябът
е основна, а понякога и единствена храна. Едно изследване от 1903 г.6 за хра-
ната на българските ученици показва, че 52% от тях закусват само хляб (или
хляб и сол), а средно 36 % обядват същото. Изобщо не закусват и/или не обяд-
ват 3-5 % от българските ученици в началото на ХХ в.
Чак до масовизирането на домашните хладилници и замразители ус-
пешното съхраняване на цял вече опечен хляб не е трудно. Това умение със
сигурност идва от дълбините на времето, от предходните епохи, но разпростра-
нението му през Средновековието наистина е видимо. Първото сведение за
приготвяне на хляб непосредствено преди началото на Средновековието, който
може да се съхрани месеци, а казват – даже и години, е от ІV в. в Мала Азия, но
вероятно и в европейската част на Византия. Приготвянето на този хляб, нари-
чан паксимади7, е необичайно – само от брашно и вода; без сол. Хлябът се из-
пича двукратно докато от него не се изпари цялата влага. Паксимади се потре-
бява най-често във войската; несъмнено и в българската средновековна войска
– такива технологии не могат да останат в тайна, но българското му название
не е познато на историческите извори. Несъмнено толкова траен хляб са пол-
звали и моряците.
Преди време предположихме, че това е една от причините, може би, в
него да не се слага сол. Направихме експеримент с нарочно изпечен по указа-
ние на средновековните извори паксимади, който, за да стане годен за ядене,
потопихме за кратко в затоплена от слънцето морска вода – както биха напра-
вили и средновековните моряци. Като резултат се получи отличен на вкус хляб,
който при това не остана разкашкан, стига да се уцели точно мига, в който тряб-

6
Янкулов, Ил. С какво се хранят и обличат българските ученици, Списание на БАН, кн. IV, 1912, 123-
142
7
H. J. Magoulias, Trades and Crafts in the Sixth and Seventh Centuries as Viewed in the Lives of the Saints,
Byzantinoslavica, 37, 1976, 29 - 32

119
ва да се извади от морската вода; при престой от секунда-две във водата и
кратко изпръхване на слънцето и вятъра се получи напълно годен и твърде
приятен на вкус хляб.
Паксимади всъщност е предшественикът на днешния арменски лаваш,
който пък преди векове започват да приготвят и арабите; днес се продава като
„арабски хляб” от многобройните арабски магазини и пекарни в София, напри-
мер. Няма как да разберем със сигурност произхода на паксимади, но вероятно
технологията за производството му най-напред се разпространява на Балкани-
те (вж. по-долу), след това през Армения в цялото Закавказие, а след идването
на арабите – и три тях. Всъщност паксимади се нуждае от нарочно изследване,
което ще направим другаде; тук само може да се добави, че технологията за
изработката на паксимади добива по българските земи значително развитие –
по нея се изработват млини8, предназначени за по-късно потребление, а по-
сетне и олби или обги (кори за баница)9.
Впрочем, изсушаването, в пещ или най-често на слънце, е основният на-
чин за съхраняване на храни както през Античността, така и през Средновеко-
вието. Сушат се плодове, зеленчуци, месо, хляб и даже вино10 – някои от тези
технологии са безвъзвратно изгубени и днес не могат да бъдат възстановени.
Потапянето в оцет, наред с осоляването, е друг основен начин за съхра-
няване на храните. Освен това оцетът е и любима подправка, за него от края на
XIV в. се изработват нарочни съдове11, свързани с поднасянето му на масата.
Наистина, в по-ранни епохи също се изработват такива съдове, при това далеч
по-художествени, но за известно време след началото на Средновековието та-
зи практика е изоставена.
Качеството на водата по това време е различно – от искрящо чиста до
крайно замърсена с болестотворни организми. Вероятно по тази причина всич-
ки пътешественици се отнасят много внимателно към избора на вода за пиене.

8
Вж. Петрински, И. Възродителният ход на българския език. Исторически препратки с оглед на съста-
вянето на закон за българския език – сб. „Обща и сравнителна реторика”, С., 2020 (под печат)
9
Пак там.
10
Иван Петрински, Византийското вино на прах днес не може да бъде възстановено, СЕГА, 26 март
2015 г. – вж. http://old.segabg.com/article.php?id=744482, към книжнината там трябва да добавим и В. Гю-
зелев, Извори за средновековната история на България (VII-ХV в.) в австрийските ръкописни сбирки и
архиви, т. I, С., 1994, 71 и 74 за писмото на никейския император Теодор II Ласкарис до Никифор Влемид
от началото на 1255 г.
11
Вж. за тях Петрински, Ив., Ив. Чокоев, За употребата на един тип керамични съдове от Созопол, При-
носи към българската археология, V, София, 2009, 297-306

120
Съществува устойчива представа, че точно несигурното качество на водата е
причината за значителното потребление на вино, използвано не толкова заради
опияняващото му действие, възприемано повече като страничен ефект, колкото
заради бактерицидните му свойства12. Пример за изпиваните количества дава
дневната дажба на светогорския монах-отшелник Дамян за 1101-1102 г. (от 1
септември до 31 август) – 1,14 л. вино дневно13, което е близо до нормалното
дневно потребление на вода.
Технологиите за съхраняване на храната от времето на Късното средно-
вековие са развити старателно в следващите епохи14 до степен на почти пълно
изключване на вероятността за хранителни отравяния; отсъствието на сведе-
ния за такива случаи в разглеждания тук времеви отрязък е достатъчно осно-
вание да смятаме, че по това време храната е сравнително безопасна и един-
ственото притеснение за пътуващите може да бъде предизвикано от несъвпа-
дането на хранителните традиции у пътуващия и у местното население15.
Освен храните16, хранителният образец на кое да е подобно събитие съ-
държа още цяла редица данни. Ще използваме всички достъпни ни източници
за изчисляване на енергийната стойност, а и на цената в хранителния образец
както от археологическото проучване, така от писмените извори, но също и по-
формален език и някои статистически методи. Трябва да подчертаем още в са-
мото начало, че достигането, в крайна сметка, до две числа – енергийна стой-
ност на храната за всеки от участниците в пира в килокалории и цена на тази
храна в акчета към датата на пира – е само средство. Да се абсолютизират по-
лучените резултати не бива. Крайна наша цел ще бъде установяването на дос-
татъчността на храната на разглеждания пир, като приведем близки по време и
място примери за сравнение по количество, но и по структура. Пресмятането на
цената на такова пиршество в акчета, като общовалиден за това време еквива-
лент, трябва да помогне при сравняването на подобни събития в едни по-ши-

12
Вж. по-долу за количествата вино, потребявано от пътуващите по българските земи през Късното сред-
новековие.
13
М. Кaplan, Les hommes et la terre à Byzance du VI au XI siècle, Parie, 1992, p. 26
14
Вж. обобщеното им представяне в Христо Вакарелски, Етнография на България, 183-191
15
Достатъчно е тук да приведем само един пример за недоволство – епископът на Кремона Лиутпранд
посещава с важна дипломатическа задача Цариград през 968 г. Неговото недоволство от поднесената му
храна обобщава различията в хранителните нагласи между Европейския изток и Европейския запад за
цялото Средновековие. Накратко, Лиутпранд обобщава впечатлението си от един императорски пир само
с една дума – „протяжен”, а храната била, пак с една дума – „гнусна”. Вж. Liudprandi Relatio de legatione
Constantinopolitana, ed. G. H. Pertz. In: MGH SS III, Hanoverae, 1968, р. 346
16
Те бяха уточнени в Иван Петрински, Сърпен, 1629 г.

121
роки географски граници, а може би и в по-широк времеви отрязък. Наред с то-
ва, в процеса на пресмятането със сигурност ще станат известни значителен
брой сведения, които ще ни помогнат при сравняването на използваните храни
и хранителните технологии, както и на опасностите, свързани с тях.
Отказът от абсолютизиране на двете числа, към които се стремим така
настойчиво, се налага и от естеството на изходните данни. Археологическото
познание, според използваните теренни и посттеренни методи, обикновено не е
пригодено, дори и при затворени комплекси, за точни измервания върху нетрай-
ни материали като хранителните остатъци. Историческото изследване на Бъл-
гарското средновековие пък страда от хроничен недостиг на данни от писмени
извори. Особено чувствително към този недостиг е историческото изследване
на икономическите основи на всекидневието, а също и на макроикономическото
историческо изследване. Например, дори данните за цените на пшеницата на
Балканите за периода 1265-1900 г.17, които по обясними причини са най-много-
бройни и подробни в сравнение с останалите видове храни, са крайно недоста-
тъчни. За всяка година от периода най-често има по една или две цени, обик-
новено само за един-два града (района) в източната и западната половина на
полуострова. Като за някои години, особено в ранната половина на периода,
даже изобщо липсват данни. Да не говорим за цени по тримесечия, например,
които да позволят сравнения за по-дълъг период от време.
За храните от пира отсъстват каквито и да било данни за цени през раз-
глежданата 1629 г. Това, разбира се, е случайност, но се налагат значителни
допълнителни изчисления, а всяко едно от тях прави полученият резултат по-
приблизителен. Въпреки това, според нас, получените данни са напълно годни
за съставяне на необходимите ни изводи, както и за бъдещи сравнения. Про-
тивното би означавало да се отрече опосредственото познание въобще. При
правилен времеви и пространствен подбор на изходните данни, макар и ограни-
чени, и при използване на подходящи методи, резултатите ще бъдат достатъч-
но близо до вероятното, при това максимално освободени от случайното; за да
ги приближи към обективното.
Определянето на количествата храни и напитки в едно хранене има
решаващо значение за изчисляването на енергийната стойност, а и на цената в

17
Вж. Беров, Л. Движение на цените на Балканите през ХVІ-ХІХ в. и Европейската революция на цени-
те, С., 1976, с. 188-196

122
хранителния образец. Когато хранителният образец се възстановява по архео-
логически данни, това е особено трудно. Въпреки недостига и качеството на
изходните данни, за повечето от храните е възможно да се определят количес-
тва.
От установените на пира храни само употребените миди и охлюви дават
отпадък, който е точно съответствие на първоначалния продукт. При затворен
комплекс този отпадък е безценен за непосредствено определяне на количест-
вото храна. Ето защо при археологическите разкопки през 1988 г. всички черуп-
ки от миди и охлюви, макар и силно натрошени върху подовите нива бяха при-
лежно събрани, но при едно злощастно събитие18 – изгубени завинаги, което ни
лиши от единствената възможност за непосредствено определяне на точното
им количество. При тези обстоятелства изглежда се налага да се откажем въ-
обще да включваме мидите и охлювите в следващите изчисления19.
Количеството агнешко от тази гледна точка е лесно за пресмятане. Тъй
като знаем възрастта на животното, можем да предположим чисто тегло от 10-
12 кг20, или 143-171 г. на един участник в пира. Повечето дажби в Османската
империя21 са за овче месо, което трябва да е „чисто и здраво”22, „прясно и тлъс-

18
При пренасянето на опаковките от о. Свети Иван до п-в Столец (на него е разположена старата част на
съвременния Созопол) по време на буря една силна вълна североизточно от о. Свети Кирил ги отнесе на
морското дъно. Бяха спасени само целите черупки, опаковани отделно, за да не се натрошат, което позво-
ли поне тяхното определяне.
19
Все пак съществува възможност да бъдат изчислени количествата мидени и охлювени черупки поне
приблизително. Както вече бе отбелязано (тук и по-долу при подобни препратки да се сравнява с Иван
Петрински, Сърпен, 1629 г.), черупките образуваха плътни полоси, чийто размери бяха взети точно. Из-
числяването на обема на масата от натрошени черупки по тези размери и разделянето му на непретегле-
ната средна от обемите на запазените цели черупки, ще даде предполагаемия брой черупки в разкритите
масиви. Тогава трябва да отбележим, че не ни е известно съотношението между видовете миди, както и
на мидени към охлювени черупки, а и не разполагаме с цяла запазена охлювена черупка. Наистина, пред-
положихме, че морските охлюви са попаднали в масива от черупки повече случайно, при брането на ми-
дите, без да имат самостоятелно кулинарно значение, което прави броя им пренебрежимо (?) малък и без
значение в хранителния образец на казашкия пир.
Невъзможността да изчислим претеглена средна стойност от обемите на запазените цели черуп-
ки ни кара по-скоро да се въздържим от това пресмятане. Макар, че разликата в теглото на ядката при по-
сочените видове миди практически е несъществена или отсъства въобще. Ядивната част от охлювите,
мускулът на крака, е с приблизително същото тегло, както и мидената ядка. От това следва, че подобно
изчисление като част от общата енергийна стойност на храните в пира е справедливо, тъй като е незави-
симо от съотношението между миди и охлюви.
Но дори и да успеем да включим мидите и охлювите в енергийния баланс на пира, то остава
проблема с отсъствието на цена за тях в достъпните ни извори. Вече бе отбелязано, че мидите и охлюви-
те се събират от децата и подрастващите за да се подпомогне изхранването на семейството, без тези мор-
ски продукти да имат съществено значения за крайморското население.
20
За нормално развито животно на 4-5 месеца. Едва ли е възможно да се допусне, че нашествениците в
манастира ще изберат хилаво и недоразвито животно.
21
Вж. Османски извори за историята на Добруджа и Североизточна Бълтария, [ОИДСБ], с. 93, 172, 228,
253, 300, 335, съответно за 1740 г., 1787 г., 1788 г., 1788 г., 1789г., 1789 г.; Д. Ихчиев, Турски държавни

123
то”23, и варират в сравнително широки граници – от 1/12 до 1/4 ока (107 г до 321
г) на хранене или 1/6 до 1/2 ока (214 г до 642 г) дневно. Горните граници се от-
насят за османски пратеничества за Молдова и Петербург, но също и за част от
похода срещу Осман Пазвантоглу в края на XVIII в., което подчертава изключи-
телното значение, което османското правителство отдава на смазването на
бунта. Долните граници се отнасят за еничарски дажби.
Друга група сравнителни данни се отнасят за чужди пратеничества, пъту-
ващи към Цариград или чакащи отговор, който да занесат на своите владетели.
Ханс Дершвам подробно описва разкладката на пратеничеството24. Ако прие-
мем, че чистото месо в една овца е 20-25 кг, то дневната дажба на пратеничес-
твото е 875-1009 г. Едно друго, много по-късно сведение25 е смущаващо. „За
придружителите на московския посланик” през 1740 г. съотношението на хляба
към овчето месо е 1:3. При това са изброени още говеждо, телешко и птиче ме-
со. Изглежда, че тук трябва да търсим някаква грешка, може би.
От приведените успоредици трябва да заключим, че количеството месо
на казашкия пир е в границите на приетото в тази епоха именно за войсково
хранене; дипломатическите мисии разполагат с много по-високи дажби.
Проблемът с количеството на храните от група Б26 е по-сериозен, тъй ка-
то наличието им е регистрирано опосредствано и от тях не са откривани оста-
тъци. Поради тази причина ще трябва да се обърнем към писмените извори, за
да потърсим данни за установяване на общоприета норма за количество храна
за едно хранене. Тъй като хранителните норми се променят бавно, търсенията
ни могат да бъдат и в по-широк отрязък от време.
За определяне на количеството на хляба, което всъщност вече направих-
ме, беше възможно да се използва и размерът на откритата при археологичес-
ките разкопки пещ. Ще припомним, че изчислихме по един хляб от половин ока
(642 г.) на човек за едно хранене. Такова количество посочват и османските до-
кументи, когато се определя войнишка разкладка27, като често се уточняват и

документи за Осман Пазвантоглу Видински - В: Сборник за народни умотворения, кн. ХХІV, 1908,
№№ ХLIX, LXI, XC за 1798 г.
22
Ихчиев, Д. Турски държавни документи, № LXI
23
Пак там, № ХС
24
Дневникът на Ханс Дершвам за пътуването му до Цариград през 1553-1555 г., С., 1970, [ХД], с. 64-70
25
ОИДР, с. 126
26
Вж групирането на храните в Иван Петрински, Сърпен, 1629 г.
27
Вж. също Ихчиев, Д. Турски държавни документи, с. 53, 64,73, 84 за 1797 и 1798 г.

124
качествата му – „от чисто пшенично брашно”28 и да е „чист, бял, приготвен и из-
печен добре”29.
Теглото на хляба, изглежда, е ниско само във войската и в манастири-
те, където хлябовете са индивидуални. Ежедневният хляб, приготвян в сел-
ската или градска къща, остава голям, ако не е купуван готов, като отчи-
таме размерите на подниците от ХІХ в., което го свързва повече с извест-
ното сведение на охридския архиепископ Теофилакт от края на ХІ – нач. на
ХІІ в.30. Има и данни31 за дневна дажба, които са също от ХІ-ХІІ в. и които би-
ха били полезни в това изчисление. Предимно, по данни от манастирските
устави от това време, дневната дажба хляб се установява от 420 г32 за
вдовици и възрастни, както и в някои манастири, до 914 – 1015 г33 за монахи-
ните от патриаршеския манастир „Келарея” и за монасите от цариград-
ския манастир „Вседържител”. На Света гора, където животът е по-аске-
тичен, дневната дажба хляб за монаха-отшелник Дамян през 1101 – 1102 г. е
609 г.34
Градските жители в западните крайнини на Европа ядат повече хляб –
до килограм дневно, но с много по-лошо качество от това на Балканите35.
Ако приложим установената за ХVІ – ХVІІІ в. дажба за едно хранене
(642 г) към сведението за българския хляб от ХІ в., ще установим, че визан-
тиеца Теофилакт има от какво да е удивен – хляб с предполагаемо тегло от
6,5 кг е впечатляващ. В някои от запазените до днес подници от ХІХ- нач. ХХ
в. би могло да се изпече хляб с такова тегло. Ако използваме приведените

28
вж. бел. 9
29
вж. бел. 8
30
“…българският народ има обичай да прави така, че един хляб е достатъчен, за да се нахранят до насита
десет или случайно и повече души…” – Вж. В. Златарски, Големината на българския хляб през ХІ в.,
Известия на Народния етнографски музей, 1922, 1/2, с. 11-14.
31
Каждан, А.П. Сколько ели византийцы?, Вопросы истории, 1970, 9, с. 215-218
32
В изворите – 300 г (по малко от една литра = 326,4 г), но, изглежда – зърно, което прави 420 г опечен
хляб.
33
В изворите – 18-20 морски модия годишно или 2 –2,22 литра дневно ( 1 морски модий = 40 литра = (40
римски фунта) = 13, 056 кг). – Вж. Манандян, Я.А. Римско-византийские хлебные меры и основанные
на них индексы хлебных цен, Византийский временник, ІІ, 1949, с. 68-69. Във всички изчисления на ос-
новата на годишна дажба, както във византийските, така и в османските извори, а следователно и в съв-
ременните проучвания, годината се приема за съдържаща 360 дни.
34
Кaplan, М. Les hommes et la terre, p. 26, който приема модия за равен на 12, 958 кг. Така дневната даж-
ба хляб на монаха Дамян става почти 605 г. Тази разлика от малко повече от 4 г. едва ли е съществена за
нашето изследване.
35
Ashtor, S. Essai sur l’ alimentation des diverses classe sociales dans l’ Orient médieval, Annales, 1968,
XХІІІ, 5, p. 18; За подробности – Вж: Food. A culinary history from Antiquity to the Рresent, under the di-
rection of J.-L. Flandrin and M. Montanari, N. Y. 1999

125
изчисления, синхронни на сведението на Теофилакт, бихме получили практи-
чески двойно по-малък хляб, тъй като във Византия през ХІ-ХІІ в.36, но също и
в Европа през ХVІ-ХVІІ в.37, се яде предимно два пъти дневно. Трябва вече да
отчетем, че удивлението на близкия до императорския двор Теофилакт Ох-
ридски едва ли може да се предизвика от трикилограмов хляб, с които би
трябвало да се наядат десет, че и повече, души. По-вероятно е, когато го-
вори за българския хляб през ХІ-ХІІ в. той да е имал предвид дажбите в цари-
градските манастири. Така хлябовете, от които се удивлява Теофилакт Ох-
ридски, трябва да са тежали поне 5 кг, а и повече. Така очакванията ни за до-
машно приготвения българския хляб за периода ХІ – ХVІІІ в. трябва да бъдат
в границите на 5-6,5 кг.
Особено важно е накрая на подчертаем, че от ХІ до ХVІІІ в. средната
дневна дажба от хляб се увеличава двойно. Това е в сила поне за дажбите,
регулирани от държавата и църквата, което вероятно е отражение на об-
щото увеличение на потреблението на хляб в абсолютни стойности.
Определянето на количеството риба на казашкия пир в манастира „Св.
Иван Предтеча и Кръстител” е особено трудно. Разполагаме само с два извора.
През зимата на 1554 г. пратеничеството, в което участва Х. Дершвам, продава
част от овцете, които им се дават за изхранване. „За тези пари те нареждаха в
петък и събота да се купува риба за постите.”38 Тези овце, на брой 26 месечно,
се продавали за 22 до 24 аспри всяка. Когато смята общото сума на месечните
храни, Дершвам оценява овцете по 22 аспри. Ние ще направим същото. Така
получаваме за осем постни дни 572 акчета. Което означава, че за 64 души в по-
стните дни е купувана риба за 71,5 акчета или всеки е изяждал в постен ден ри-
ба за 1,1 акчета. След като изчислихме цената на рибата (вж. по-долу) през
1554 г., получаваме, че за тези пари би трябвало да е възможно да се купят
най-много 6 1/3 риби дневно, които са пресни и не са деликатесни. Поради ха-
рактера на първоначалното сведение39, което дава максимално обобщена цена
(1000 риби струват 20 пиастъра) за масово потребявани видове риби, без да се

36
Каждан, А.П. Сколько ели, с. 217
37
J.-L. Flandrin, Les repas en France et dans les autres pays d’ Europe du XVI au XIX siècle – In: Table d’
hier, table d’ ailleurs, sous la direction de J.-L. Flandrin et J. Cobbi, Paris, 1998, p. 223
38
ХД, с. 64
39
Capitain Duhamel, Tableau statistique de la Roumélie Septentrionale – В: С. А. Никитин, Описание эконо-
мического состояния юго-восточной части Болгарии в 30-х годах ХІХ в. – В: Славянское возрождение,
М., 1966, с. 184; Вж. и Щ. Щерионов, Южното Черноморие през Възраждането, С., 1999, с. 171

126
прави разграничение за видовете риби, не ни е известно теглото на рибите.
Важно предимство на извора е, че данните се отнасят до Созопол.
Рибите, които се смятат за деликатес, са по-скъпи. Разполагаме с норми-
раната цена на моруната в Русе през 1656 г.40. Известно е, че нормираните це-
ни са 50-75% от пазарните41, особено при високото мито за тази риба42. При то-
ва в Цариград рибата би струвала поне двойно заради несигурния и опасен
транспорт. За 1,1 акчета би могло да се осигури за всеки от пратеничеството не
повече от 200-300 г на хранене (400-600 г дневно) деликатесна риба като мору-
ната. Последната цифра се получи твърде условна, поради несигурните добав-
ки към нормираната цена и за транспорт.
Едно сведение от 1740 г. дава дневна дажба за освободени руски плен-
ници, пътуващи към Русия43. В тяхната дажба, вместо месо, е включена риба –
40 оки за 150 души или 342,4 г дневно ( 171,2 г. на хранене). Количеството е
малко, но не трябва да се забравя, че то е предназначено за бивши пленници.
И трите писмени извора, с които разполагаме за определяне на количест-
вото риба на казашкия пир дават незадоволителни данни – или твърде високи
(за официално пратеничество), или твърде ниски (за бивши пленници). При то-
ва в първия случай разполагаме с брой, а във втория – с тегло. При следващи-
те изчисления за количеството риба на казашкия пир ще включваме удвоената
дажба на пленниците (1/4 ока). Тази дажба е близка до полученото количество
деликатесна риба за пратеничеството.
Ако се обърнем отново към капитан Дюамел44, ще намерим и любопитно-
то сведение, че „по тези места (от Созопол до Ахтопол – б.м.) се въдят четири
вида риба, известни сред населението като лакерда, паламуд, скумрия и кал-
кан.” Като прибавим и нашето предположение за видовете риба на казашкия
пир, ще получим, след като изключим калкана, който се вари, в крайна сметка,
приблизително по половин риба за всеки от участниците в казашкия пир.
За определяне на дажбата вино отново ще се обърнем към пратеничест-
вото, в което участва Ханс Дершвам. Дневната дажба за всички 64 души е 12

40
Георгиева, Цв., Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. ІІІ, 96
41
Беров, Л. Движение на цените, с. 269-270
42
Данни за Видин от 1554 г. – В: ИБИ, ХІ, с. 33
43
ОИДСБ, с. 83
44
Capitain Duhamel, с. 171

127
мудрета, които, според Дершвам, са равни на 96 оки45, или 1926 г. на човек. „Но
чаушът им задържаше парите за две мудрета”, с което дневната дажба става
10 мудрета, или по 1605 г. реално е изпивал всеки. Любопитно ще бъде да от-
бележим, че овце са продавани, за да се осигури риба, продавани са и излишъ-
ците от масло и мед; но за продавани излишъци от вино при тази огромна
дневна дажба, Дершвам не споменава.
Едно сведение от руски пътешественик за Светогорските манастири през
1725 г. изобилства от престорена скромност: „Вино има достатъчно….Има ня-
кои, които не вкусват вино, и други, които в събота и в неделя, и даже по три
дни в седмицата се въздържат. Лакомият ще изпие чашка-две (курсивът мой), а
болният ще пийне, за да се подкрепи….”46. На неопределеното „чашка-две” ще
противопоставим отново годишната дажба на монаха-отшелник Дамян за 1101-
1102 г., която е 410 л. вино47, или 1139 г.48 дневно.
Разбираемо е, че за участниците в казашкия пир няма да изберем даж-
бата на монаха-отшелник, а по-скоро ще се спрем на нормираното от османско-
то правителство потребление в едно пратеничество. Така в следващите изчис-
ления ще смятаме по 1926 г. на участник в пира.
Накрая, в група Б разгледахме водата, която е употребявана за пиене на
казашкия пир. За нея, обаче, няма да определяме количества, тъй като тя не
участва нито в енергийния баланс на пира, нито в остойностяването му49.
От храните в група В за сигурно ползвани, въпреки отсъствието на преки
данни, ще приемем някои подправки – оцет, сол и черен пипер. И то според
нормираното хранене на пратеничеството, в което участва Х. Дершвам50. Така
получаваме вече 40,125 г. оцет, 13,375 г. сол и 1,003 г.51 черен пипер на човек
дневно.

45
И тук ще приемем оката за равна на 1284 г., тъй като виното, особено когато е „разводнено”- (ХД, с.
67), има същото относително тегло както водата – Вж. Шарланова, В. Традиционна българска народна
метрология, Дисертация, С., 1983, с. 123; Веков, М. Историко-метрологична характеристика на предмет-
ричните мерки по българските земи (ХV-ХІХ в.), Исторически преглед, кн. 1-2, 2003, с. 231
46
Руски пътеписи за българските земи (ХVІІ-ХІХ в.), С., 1986, с. 48
47
Кaplan, М. Les hommes et la terre, р. 26
48
Понеже няма как да знаем вида на виното, тук приемаме, че плътността му е равна на плътността на
водата – т.е. 1 мл=1 г. Всъщност, разликите в плътността на различните вина са толкова малки, че при
това пресмятане за количеството вино, което се полага на монаха Дамян, няма съществено значение.
49
Наистина в Цариград и в безводните райони на империята водата за пиене се продава – ХД, с.68-69, но
за българските земи, където хубавата вода е в изобилие, това не се прави.
50
ХД, с. 64
51
Поради незначителното тегло не закръгляме получените цифри. Приемаме килето сол за цариградско,
т.е. равно на 20 оки.

128
 В историческата наука изчисляването на енергийната стойност на едно
хранене, станало преди векове, се смята за ексцентричност. В изследванията
върху всекидневния живот, обаче, това се прави успешно. По-прегледно ще бъ-
де да включим резултатите в таблици.
Количество за един участ- Общо
Вид храна ник за пира
Агне 143 – 171 г 10-12 кг
Хляб 642 г 44, 94 кг
Риба 321 г 22, 47 кг
Вино 1926 г 134, 82 кг
Оцет 40,125 г 2, 808 кг
Сол 13,375 г 0, 936 кг
черен пипер 1,003 г 0, 07 к г

ОБЩО 3087 - 3115 г 216 – 218 кг

Табл. 1
Видно е, че от внушителните 3 килограма две трети са от виното, а хра-
ната е около една трета. Вероятно, тук е мястото да подчертаем, че храните на
казашкия пир едва ли се изчерпват с изброените. Ако е вярно предположението
ни, че агнето на пира е отгледано на о. Свети Иван, то в манастира „Св. Иван
Предтеча и Кръстител” е имало в изобилие мляко, сирене, но също яйца, пло-
дове и зеленчуци, чието присъствие на пира няма как да покажем, докажем или
дори предположим. Показаните числа са всъщност долни граници на потребя-
ваното на казашкия пир, както за енергийната стойност, така и за цената.
Макар да смятаме, че резултатите, до които достигаме са непълни, то
данните ни с положителност се доближават до всекидневното хранене на каза-
ците. Структурата на храните е повече от показателна и е характерна за цялото
Средновековие в Европа. Хлябът и зърнените храни под формата на каши зае-
мат общо над 60%52 от дневния енергиен прием, като този процент твърде чес-
то достига 100%.
Някои сравнения се налагат и това едва ли е съвсем случайно. Калорий-
ната стойност на храната за един участник в пира поразително съвпада с енер-
гийната стойност на дневната дажба на участниците в една испанска морска

52
Бродел, Ф. Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното, С., [1999], 101-104

129
експедиция от 1578 г. – 3853 ккал53, но е значително по-висока от дневните
дажби в испанския флот през 1560 г. Делът на месото и рибата на казашкия пир
е значителен и това го доближава до скандинавските хранителни образци
(напр. от Швеция), които се характеризират с висок процент (20-30%) съдържа-
ние на месо и риба в дневната си дажба. Над една трета от калорийната стой-
ност на казашкия пир идва от месото и рибата, което ги прави сравними с хра-
нителните образци в шведския кралски двор, с гражданите на Париж непосред-
ствено преди 1789 г., но най-вече с един испански конвой в Неапол от 1641 г.
Високият процент месо и риба в казашкото хранене е обясним с отглеждането
на огромни стада овце и с непрекъснатия риболов.

Вид храна Енергийна стойност за един Общо за пира

участник
Агне 298,87 – 357, 39 ккал54 20 921-25 017 ккал
Хляб 1605 ккал55 112 350 ккал
56
Риба 332, 556 ккал 23 279 ккал
57
Вино 1540, 8 ккал 107 856 ккал
58
Оцет – –
40
Сол – –
Черен пипер –40 –

53
Пак там, с. 102. Авторът погрешно твърди, че изчисленията са в калории, след като е явно, че са в ки-
локалории.
54
На база 209 ккал (състав нето на 100 г бруто), които получихме като непретеглена средна от калорий-
ната стойност на тлъсто и нетлъсто месо – Таблици за състава на храните, с. 28
55
На база пшеничен хляб – 250 ккал ( за 100 г нето) - Таблици за състава на храните, с.54
56
Тъй като рибата е във група Б – храни, чието присъствие на пира се установи опосредствано, видът й
не може да се определи точно. По данни от писмените извори и от риболовния календар направихме ня-
кои предположения. Като най-удобно за определяне на цената на рибата признахме едно сведение, което
не отчита вида на рибата, което всъщност е много удобно тук. Ето защо енергийната стойност също тряб-
ва да се пресметне без да се има предвид конкретен вид риба. Такава е средната от енергийните стойнос-
ти, която изчислихме непретеглена – Вж. Тодоров, Ю. Клиометрия, С., 2000, с. 123-132; Таблици за със-
тава на храните, с.18-20

Вид риба Енергийна стойност в ккал

(състав нето на 100 г бруто)
Паламуд 130
Скумрия 129
Калкан 70
Кефал 104
Попчета 85
Непретеглена 103,6
средна
57
На база червено вино – 80 ккал ( за 100 мл).
58
Подправките обикновено не се включват в енергийния баланс.

130
ОБЩО 3777 – 3836 ккал 264 406 - 268 502 ккал

Табл. 2
Мидите имат сравнително ниска енергийна стойност (141 ккал/100 г). Ка-
то вземем предвид теглото на мидената ядка и значителния отпадък, ще тряб-
ва да заключим, че пресмятането на мидените черупки би повишило точността
на модела, но не би го

Вид храна Оригинална цена Поправка Цена за един учас- Цена за пира
тник 1629 г.
Агне 1616 г. 0, 6830395 - 47, 812765-
1ока овче/агнешко месо – 0, 8167815 акч. 57, 174705 акч.
59
7,7 акчета
Агне 1616 г. 0, 6830395 - 47, 812765-
1ока овче/агнешко месо – 0, 8167815 акч. 57, 174705 акч.
60
7,7 акчета
Хляб 1616 г. + труд 0, 9134376 акч. 63, 940632 акч.
1 киле брашно – 53,84 акче- среда на ХVІ в.
61
та готвач–3 акч./ден62
Риба 1829 г. + 25% печалба64 и 0, 2228221 акч. 15, 597547 акч.
63 65
1000 риби-20 пиастъра данък
Вино 1654 г. 5, 663403 акч. 396, 43821 акч.
66
1мудре=8оки–10 акчета
Оцет 1654 г. 0, 094386 акч. 6, 60702 акч.
67
1 ока – 1 акче
Сол 1616 г. 0, 0139019 акч. 0,973133 акч.
68
1 киле – 33,5 акчета
Черен пипер 1616 г. 0,125478 акч. 8, 78346 акч.
69
1 ока – 200 акчета

59
Беров, Л. Движение на цените, с. 234
60
Беров, Л. Движение на цените, с. 234
61
Пак там, с. 214
62
Пак там, с. 292. За изчисляване на цената на труда на готвача е приложен същият алгоритъм, както и за
цените на храните. Непретеглен общ индекс на потребителските цени бе изчислен за десетилението
1540-1549 г., тъй като събитието се датира в тези граници.
63
Capitain Duhamel, с. 171
64
Беров, Л. Движение на цените, с. 222, бел. 2
65
Capitain Duhamel, с. 184
66
ХД, с.67
67
ХД, с. 66
68
Беров, Л. Движение на цените, с. 227
69
Пак там, с. 221

131
ОБЩО 8 акч. 540 – 550 акч.

Табл. 3
променила съществено70.
Така получената цена, изразена в османската сребърна монета акче,
едва ли много може да ни свърши работа, ако не приведем някакво сравнение,
за да е по-понятно. Например, ако посочим какво може да се купи през същата
тая 1629 г. за същите тези пари. Или, ако я сравним с нечия заплата. За щастие
има данни за следващата 1630 г.71 – тогава средната дневна войнишка заплата
в Османската империя е точно 8,2 акчета72. Към тези пари еничарите и конни-
ците в османската войска получават и храна, така че парите от заплатата са
„чисти”.
Получава се, че храната и напитките за всеки участник в казашкия пир
са стрували колкото дневната заработка на османски войник. Дали това е поне-
же ни бива в сметките или е само случайност, ще стане ясно, когато бъдат нап-
равени и други пресмятания за други средновековни угощения.
А що се отнася до цялата сума от 540-550 акчета, то за нея по същото
време можело да се купи вол73, което си е цяло състояние.
Пресмятането на цена74 за един пир, независимо от повода за него, е
вече основа за сравняване на българските средновековни пирове с европейски-
те средновековните угощения, с античните и ренесансовите пирове, а ако се
потрудим над сложните сметки с инфлационните индекси – защо не и с днеш-
ните ни празненства. Така поне ще знаем накъде отива светът.

70
За да бе възможно да се увеличи само със 100 г количеството храна за всеки участник, щеше да е нуж-
но да преброим не по-малко от 5000 черупки в секторите на пира.
71
На практика цените през 1630 г. не се променят в сравнение с 1629 г., т.е. при нулева инфлация (вж.
Беров, Л. Движение на цените, с. 285) сравнение между двете години е напълно подходящо.
72
Беров, Л. Движение на цените, с. 293; вж. и бел. 13 на с. 299
73
Пак там, с. 225
74
Вж. по подробно за пресмятането Петрински, Ив. Цени на дребно на стоки и услуги на Балканите
(1350-1900 г.). Метод за пресмятане – В: сб. „Панаири, пазари, тържища в българските земи”, Търгови-
ще, 2020 (под печат)

132
 КАК И ДАЛИ СТРАТЕГИЯТА ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА ТУРИЗМА В
БЪЛГАРИЯ ЩЕ ДОВЕДЕ ДО УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА ТУРИЗМА В
БЪЛГАРИЯ?
Ваня Маникатева
WILL THE STRATEGY FOR THE SUSTAINABLE DEVELOPMENT OF TOURISM
IN BULGARIA ENHANCE THE SUSTAINABLE DEVELOPMENT OF TOURISM IN
BULGARIA?
Vanya Manikateva
Abstract: This publication analyzes the real measures and policies, proposed by Bulgaria's
leading sustainable tourism development document - the National Strategy for Sustainable
Development of Tourism, and compares them with international norms and trends in the field.
The publication makes it clear that the strategic document, which should guide the country's
progress on the issue for the next 16 years, leaves the topic of sustainable development largely
untreated. According to the author, the Bulgarian Strategy for Sustainable Development of
Tourism is its nature a strategy for competitiveness, as ideas for sustainable practices are
sporadically given. However, a deep analysis of the sustainability topic is lacking. In this
respect, our country is far from international standards.
Keywords: Strategy for sustainable development of tourism in Bulgaria; Economics; Tou-
rism, environment and sustainable development; Ministry of Tourism; United Nations;
UNESCO;. Regulations in tourism; Sustainable Tourism Charter; Environment;. European
Commission;

Въведение в темата и цел

Целта на тази публикация е да разгледа реалните мерки и политики,
предложени от водещия за България документ за развитие на устойчив тури-
зъм – Националната стратегия за устойчиво развитие на туризма, и да ги съ-
постави с международните норми и тенденции в сферата. По този начин ще
бъде определено дали текущите усилия в тази насока са достатъчно или има
какво да бъде подобрено.
Достатъчно е да погледнем към курортен комплекс „Слънчев бряг” с лег-
лова база, отдавна надвишаваща 300 000 легла, и канализация, строена през
60-те за капацитет от 100 000 посетители, за да сметнем, че термините „тури-
зъм” и „устойчиво развитие” сякаш не вървят ръка за ръка в България през 2018
г. Развитието на устойчив туризъм обаче е термин и тема в икономическата на-
ука от 3 десетилетия. Сред първите, които обръщат внимание на темата, е Ри-
чард У. Бътлър. През 1991 година той публикува статия, озаглавена „Туризъм,

133
околна среда и устойчиво развитие”1. Темата се разглежда от редица учени,
както в контекста на икономиката на туризма, така и във връзка с управлението
на туристическия бранш като серия от добри управленски практики. Налагането
на тези практики, както и социално-обществените особености на туристическа-
та индустрия – обособяването на курортните комплекси като селища с инфрас-
труктура и нуждата от подсигуряване на публични блага – и трайното настаня-
ване на туризма като водещ икономически отрасъл в редица държави към края
на ХХ век в едно със съпътстващи дейности като строителство, водоснабдява-
не и канализация, изграждане на транспортни връзки, митнически контрол и
прочие, обуславят нуждата от създаване на регулационна норма за сектора на
глобално, национално и местно ниво.
Днес редица държави, включително и България, имат ресорни туристи-
чески министерства. На сектора се обръща значително законодателно внима-
ние, само един пример за което е налагането на различна ДДС ставка за турис-
тическите услуги. Отвъд темата за преразпределението на огромните приходи,
които туризмът, познат и като „експорт на място”, носи на развитите страни,
стои по-важният въпрос за устойчивостта.
Устойчивото развитие кристализира като тема в икономическата мисъл
от началото на ХVІІІ век, но е адресирано за пръв път от класическото изслед-
ване „Лимитите на растежа“ на Римския клуб.2 В него 19 учени заявяват, че екс-
поненциален икономически растеж е невъзможен с крайно количество ресурси
или, с други думи, че човечеството не може да консумира вечно наличните да-
дености на планетата и следва да наложи курс към растеж, който не оставя
планетата в по-лошо състояние, отколкото преди да бъде осъществен. На осно-
вата на тези данни, темата за устойчивото развитие става централна в работа-
та на международните институции. Раждат се Целите на хилядолетието за раз-
витие (2000-2015) и Целите за устойчиво развитие (2015-2030), които засягат
всички сектори на икономиката и обществото. Всички стратегически документи
по темата се обединяват около дефиницията за устойчиво развитие като „ико-
номическа дейност, която осигурява благоденствие и растеж без да наврежда

1
Бътлър, Tourism, Environment, and Sustainable Development. Environmental Conservation, 1991, рр. 201-
209.

2
Донела Медоус, Д. М. Limits to Growth. Ню Йорк: Universe Books, 1972.

134
на възможността този растеж да бъде постигнат и в далечното бъдеще и като
опазва околната среда”3. Дейностите по темата „устойчиво развитие” се осъще-
ствяват в 4 измерения – социално, икономическо, екологично и институционал-
но.
В сферата на туризма устойчивото развитие е взето под внимание както
и от Асамблеята на ООН, така и от специализирани агенции на Организацията
като ЮНЕСКО. В доклад на ООН от 1999 година се отбелязват няколко особени
феномени около сектора. На първо място „атракцията” в туризма често не е
създадена от собствениците на туристически обекти, които монетизират от нея,
например морския бряг, пещерите, колизеума в Рим или планината. Второ, ту-
ризмът може да увреди околната среда, което е в директен контрапункт на ус-
тойчивото развитие. Решенията, предложени на ООН, са свързани с диалог и
местни регулации.4
Нуждата от регулация на частния бизнес е спорна тема, затова нека да
отделим специално внимание на факторите, които в случая на туристическия
бранш я обуславят напълно:
• Цитираният доклад на ООН, както и редица други проучвания и органи-
зации, включително ЮНЕСКО5, ясно казват, че туристическата дейност
може да има негативно влияние върху природните, архитектурни, култур-
ни и исторически забележителности. Не е случайно създаването на прог-
рами като „Световното културно наследство”. Тъй като туристическият
бизнес, тоест собствениците на туристически обекти, не предприемат
действия в защита на тези артефакти, е необходимо регулатор да таксу-
ва и да се погрижи за това.
• Туристическите комплекси могат да имат дори милионен обслужващ пер-
сонал. Около хотелите се зараждат населени места – цели градове, чии-
то единствен поминък е туризмът, които имат нужда от инфраструктура,
училища, здравеопазване, местно самоуправление и прочие. Ясно е, че

3
Организация на обединените нации. (8 10 2018 r.). Sustainable Development Goals. Извлечено от
Sustainable Development Goals: https://sustainabledevelopment.un.org/sdgs
4
International Council on Local Environmental Initiatives, 1999.
5
ЮНЕСКО. (9 10 2018 r.). Sustainable Tourism Development in UNESCO. Извлечено от UNESCO:
http://portal.unesco.org/en/files/45338/12417872579Introduction_Sustainable_Tourism.pdf/Introductio
n_Sustainable_Tourism.pdf

135
 собствениците на хотели и ресторанти няма да се нагърбят да построят
пътя от летището, да купят автобуси на работниците си или да изкопаят
канализация. Това налага туристическите курорти, райони и комплекси
да бъдат управлявани и облагани също като другите градове и райони на
страната. Може да бъде поставен аргументът, че тъй като хотелите пече-
лят от наличието на ресурс, създаден от природата, и от инфраструкту-
ра, изградена от държавата, следва да плащат по-големи такси за пол-
зването на тази инфраструктура.
• Изпълнението на туристическата услуга води до негативни външни ефек-
ти (negative externalities) не само за природния или културен феномен,
който бива посещаван. Външни ефекти възникват, когато икономическата
дейност на определен субект се отразява върху благосъстоянието на
друг субект или субекти без съответната транзакция да получи пазарна
оценка. В този случай цената не отразява обществените вреди или пол-
зи, а се ограничава до частните им измерения. Външите ефекти биват
позитивни, ако има обществена полза, и негативни – ако е причинена
обществена вреда.6 Връщайки се на примера с курорта с леглова база от
над 300 000 легла и канализация за 100 000 души, виждаме основните
възможни негативни външни ефекти – замърсяване на морето с фека-
лии, унищожаване на плажна ивица, шумово замърсяване, трафик и зад-
ръствания на пътя, които правят живота невъзможен за местното насе-
ление (опитайте да стигнете от Константин и Елена до сградата на Об-
щина Варна през лятото), преразход на питейна вода, презастрояване,
което води до свлачища (тук примерът е по-скоро курортен комплекс
„Златни пясъци”)7. Нито едно от тези не е проблем на собствениците на
хотели, голф игрища, ресторанти и аквапаркове, но всички те са общест-
вени проблеми. Според икономическата теория, единственият начин да
се управляват и коригират негативните екстерналности е чрез външен
агент, субсидиран чрез облагане на бизнесите, причиняващи тези екстер-

6
Илиева, Ц. (10 10 2018 r.). Същност на външен ефект. Позитивен и негативен външен ефект. Извлечено
от dokumentite.com: http://www.referati.org/pozitiven-i-negativen-vynshen-efekt-programno-
biudjetirane/32739/ref/p3
7
Шуберт, С. Ф. (2009). Coping with Externalities in Tourism - A Dynamic Optimal Taxation Approach.
Болсано: Free University of Bozen-Bolzano.

136
 налности или като бъдат принудени тези бизнеси да отстранят сами
100% от тях.8 Ясно е, че в случая налагането на външна регулация е до-
ри по-малко инвазивно за „бедните” хотелиери, отколкото да ги караме
сами да си почистват мръсотията.
Регулациите в туризма съществуват във всички развити страни и, ако те
са насочени към премахването на негативните външни ефекти, постигат необ-
ходимото „устойчиво развитие” като оставят планетата толкова чиста, колкото е
била преди реализирането на туристическа дейност. Европейският съюз, чрез
съобщение на Европейската Комисия от 2010 година, обявява нова политичес-
ка рамка като „водеща световна туристическа дестинация”. Политиката включва
в себе си по-разширени правомощия на ЕС в създаването на благоприятна ту-
ристическа среда. Устойчивият туризъм е една от четирите насоки на новата
политика, по-конкретно „насърчаване на развитието на устойчив, отговорен и
качествен туризъм”. Препоръчва се например:
• Схемата на Общността за управление по околната среда и одит да бъде
приложена към туристическите, както и към другите, предприятия
• Да бъде стимулирано отговорното управление на ресурсите – вода, елек-
троенергия, суровини и пр.
Следва да бъдат изработени и показатели за устойчиво управление на
дестинациите, както и Харта за устойчив туризъм9. В обявлението на новата си
политика от 2010 Европейската Комисия „решава, че ще реши“ какви точно да
бъдат измеренията на устойчивия туризъм в страните-членки на наднационал-
ния политически съюз. Конкретно измерение на политиката за устойчивост е
създаването на ETIS – Европейската система за туристически индикатори, коя-
то има за цел да измерва, сред други критерии, устойчивостта на туристичес-
ките дестинации в Съюза.10 Текстът за системата, както и „toolkit” – наръчник с
инструменти за прилагането й – се промотират активно от Комисията. Твърдият

8
Саец, Е. (н.д.). Externalities: Problems and Solutions. Бъркли: UC Berkeley.

9
Европейска Комисия. (2010). Европа — водеща световна туристическа дестинация — нова политическа
рамка. Брюксел: COM(2010) 352 окончателен.
10
Рита Каннас, Н. Т. (2013). STRATEGIES AND TOOLS FOR SUSTAINABLE TOURISM DESTINATION
MANAGEMENT: APPLYING THE EUROPEAN TOURISM INDICATOR SYSTEM IN MALTA.
INTERNATIONAL CONFERENCE ON TORISM (ICOT 2013) Trends, Impacts and Policies on
Sustainable Tourism Development (стр. 119-133). Limassol, Cyprus: International Association for
Tourism Policy.

137
курс на ЕС (не само откъм политическо говорене, но и същевременно без да се
налагат ) е към развитието на устойчив туризъм. За постигането на тази цел
следва да бъдат алокирани и средства от бюджета на Съюза, които чрез про-
грами и мерки да бъдат сведени до реални проекти в сферата.
В България – част от ЕС като политически съюз, който препоръчва ус-
тойчив туризъм, – политиките в сферата се управляват от самостоятелно ре-
сорно министерство. Министерството на туризма работи в законова рамка, оп-
ределена от Закон за туризма и стратегическа рамка, обусловена от Стратегия-
та на ЕС за Дунавския регион или „Дунавската“ стратегия, Стратегия Европа
2020, Програма „Дестинация Европа 2020”, Националната програма за развитие
на България 2020 г., Националната програма за реформи, Националната стра-
тегия за регионално развитие 2012-2022 и Тенденциите на Световната туристи-
ческа организация до 2050 г.11 Националната стратегия за устойчиво развитие
на туризма 2014 – 2030, в размер от 114 страници, е изготвена на основата на
всички горепосочени документи. Тук е мястото да бъде споменато, че автор на
стратегията е Министерството на икономиката и енергетиката, тъй като туриз-
мът беше отделен като ресорно министерство по-късно. Изпълнител и „настой-
ник“ на тази стратегия е министерството на туризма.
Анализ на Стратегията за устойчиво развитие на туризма в България
Приетият през 2014 година стратегически документ следва да изрази
въжделенията и стъпките на българската страна по пътя на устойчивото разви-
тие на туризма. Той следва да покаже вижданията на държавната администра-
ция за устойчивостта според международната дефиниция на термина и да из-
рази как България ще достигне до устойчивост в сектора. Обстойният анализ на
стратегическия документ по-долу обаче разкрива по-различна картина.
Анализ на мисията на Стратегията за устойчиво развитие на туризма в
България
Какво казва българският стратегически документ за устойчиво развитие
на туризма? Мисията споменава развиване на целенасочена политика в секто-
ра, но не споменава „устойчивия” аспект в смисъла на употребяването на само
толкова ресурси, колкото са необходими и колкото не ощетяват света в далеч-

11
Министерство на икономиката и енергетиката. (2014). Стратегия за устойчиво развитие на туризма,
хоризонт 2030. София: МС.

138
ното бъдеще. От прочита на мисията, експерт по устойчиво развитие има чувс-
твото, че смисълът на термина, описан от ООН и международната научна об-
щественост, е неясен. Ще бъде интересен анализът на експерт, който да дока-
же, че в мисията на българската Стратегия за устойчиво развитие се говори за
извършване на „икономическа дейност, която осигурява благоденствие и рас-
теж без да наврежда на възможността този растеж да бъде постигнат и в да-
лечното бъдеще и като опазва околната среда” в сектор „Туризъм”. Липсва и
диференцирането на политики с насоченост към социална, икономическа, еко-
логична и институционална устойчивост. Може би повече детайли ще бъдат
отразени в следващите секции на документа?
Анализ на основната цел на Стратегията за устойчиво развитие на
туризма в България
Основната цел също говори за ефективност и конкурентно способност на
бизнеса, но изобщо не споменава устойчивост, отговорно управление на ресур-
сите или стъпки за неутрализиране на негативните външни ефекти. Отново,
авторът ще се радва на експертна теза, доказваща обратното.
Анализ на стратегическите цели на Стратегията за устойчиво развитие на
туризма в България
За анализ на присъствието на теми, свързани с устойчивото развитие в
стратегическите цели на Стратегията за устойчиво развитие на туризма в Бъл-
гария, виж по-горе. Такива няма.
Анализ на приоритетите на Стратегията за устойчиво развитие на ту-
ризма в България
Чак в приоритетите се говори за „Опазване и устойчиво използване на
туристическите ресурси, в това число природни, културни и антропогенни” и за
„Подобряване на туристическите атракции и свързаната с тях инфраструктура”.
Надежда има. Може би в последващите секции на стратегията „устойчивото из-
ползване” от първи приоритет ще получи дефиниция и измерения чрез конкрет-
ни параметри и предложени дейности.
Анализ на ситуационния анализ, включен в Стратегията за устойчи-
во развитие на туризма в България
Стратегията съдържа пространен анализ на световния туризъм, в който
се обръща особено внимание на азиатско-тихоокеанския район и по-високите
темпове на растеж на туризма в развиващите се страни спрямо развитите таки-

139
ва. От данните в ситуационния анализ става ясно, че световното туристическо
потребление ще расте до 2030 година. Споменава се и че туризмът междуна-
родно е признат за един от световните двигатели на БВП.
Анализът на туризма в България, като обем в пъти по-малък от анализа
на световния такъв, заявява, че туристопотокът до 2030 година ще се увеличи
до 12 000 000 посетители. Разяснения на понятието „устойчивост”, на това как-
во е устойчиво развитие и на това какви са измеренията му в туризма липсват.
Изглежда, авторите на стратегията не са запознати с тенденциите поставени от
учените и международните организации.
Анализ на Общата характеристика на България като туристическа
дестинация, включена в Стратегията за устойчиво развитие на туризма в
България
От общата характеристика на България като туристическа дестинация на-
учаваме, че страната ни е с парламентарно управление, както и че площта и е
111 000 квадратни километра, и че има много културни богатства. Понятия като
„устойчивост”, „устойчиво развитие” и „устойчив туризъм” липсват.
Анализ на секция „Туристопоток“, включена в Стратегията за устой-
чиво развитие на туризма в България
От секцията отново става ясно, че туристопотокът към страната ще расте
до 2030 година. Като основни плюсове на страната са описани „ландшафт –
слънце и море” и „климат”. По „съотношение цена-качество” се борим със съ-
седните Гърция и Турция. Понятия като „устойчивост”, „устойчиво развитие” и
„устойчив туризъм” липсват.
Анализ на секция „Имидж на България като туристическа дестина-
ция”, включена в Стратегията за устойчиво развитие на туризма в Бълга-
рия
Секцията започва с откритието, че България е „нискобюджетна (low-
cost)/евтина, предимно морска туристическа дестинация, страна с изключител-
на природа, богато културно и историческо наследство, хубава храна, но съще-
временно България се асоциира негативно и с лошо обслужване, ниско качест-
во на услугата, недобре развита инфраструктура.”. Макар и несвързано по ни-
какъв начин с устойчивото развитие, това признание показва, че експертите по
туризъм в държавната администрация имат трезва преценка за статуквото на
индустрията в България, тоест биха могли да положат стъпки в правилната по-

140
сока. Дори и неосъзнато от експертите, една от темите е свързана с устойчиво-
то развитие. Ако се изгради добра инфраструктура, негативните външни ефекти
от туристическата дейност, например шумовото замърсяване и задръстванията
по черноморското крайбрежие ще бъдат елиминирани.
След като са изложени някои от предимствата в имиджа на страната ни,
са посочени и недостатъци, които спадат по-скоро към конкурентоспособността
на България като туристическа дестинация, отколкото към устойчивостта на ту-
ризма в страната. Сред тях са ниската квалификация на работната ръка, липса
на удовлетвореност от туристическата услуга и професионализма на предлага-
щите я, лошото обслужване. Единственият посочен негатив, свързан с устойчи-
вото развитие, е презастрояването, което застрашава историческите, природни
и културни забележителности. Този контекст обаче не е споменат.
В секцията е цитирано дори проучване на конкурентоспособността на ев-
ропейския туризъм, а е подчертано изречението „България има много предимс-
тва, за да стане конкурентоспособна в туризма”. Термини като устойчивост и ус-
тойчиво развитие не се споменават. Все по-силно става подозрението, че който
е писал тази стратегия, си е мисли че пише документ за конкурентоспособност,
а не за устойчиво развитие като икономическа дейност, която съхранява ресур-
сите на земята в особено далечното бъдеще.
Анализ на секция „Целеви пазари”, включена в Стратегията за ус-
тойчиво развитие на туризма в България
В секцията се описват пазарите, от които българското Министерство на
туризма счита, че следва да се привлекат повече туристи, които да посетят пре-
застроената и известна с лошото обслужване дестинация „България”. Понятия
като „устойчивост”, „устойчиво развитие” и „устойчив туризъм” липсват.
Анализ на секция „Профил на туриста”, включена в Стратегията за
устойчиво развитие на туризма в България
В секцията се описва профила на желаните туристи от горепосочените
пазари, от които българското Министерство на туризма счита, че следва да се
привлекат повече туристи, които да посетят презастроената и известна с лошо-
то обслужване дестинация „България”. Понятията „устойчивост”, „устойчиво
развитие” и „устойчив туризъм” продължават да липсват.
Анализ на секция „Обща ситуация”, включена в Стратегията за ус-
тойчиво развитие на туризма в България

141
 В секцията се повтарят на кратко данни изнесени в уводната част на
стратегията за ръста на световната туристическа индустрия. Вече е сигурно, че
читателите на стратегията няма да ги забравят. Понятията „устойчивост”, „ус-
тойчиво развитие” и „устойчив туризъм” продължават да липсват.
Анализ на секция „Характеристики на потребителите на туристичес-
ки услуги в България”, включена в Стратегията за устойчиво развитие на
туризма в България.
В секцията са включени статистически и демографски данни за потреби-
телите на туристически услуги в страната. Понятията „устойчивост”, „устойчиво
развитие” и „устойчив туризъм” не присъстват.
Анализ на секция „Характеристики на пътуванията в България” от
Стратегията за устойчиво развитие на туризма в България
В секцията са включени статистически и демографски данни за това как-
ви туристически пътувания се извършват в България като продължителност,
вид, район на отсядане, националност на туристите и пр. Понятията „устойчи-
вост”, „устойчиво развитие” и „устойчив туризъм” отсъстват.
Анализ на секции „Мотиви за избор на България като дестинация за
почивка”, „Придвижване” и „Удовлетвореност от престоя и лоялност към
дестинацията” от Стратегията за устойчиво развитие на туризма в Бълга-
рия
В секцията са изброени причините чуждестранните туристи да избират
България като дестинация за почивка. Горепосочените са предимно ценови.
Следват секции, описващи начина на пристигане на пътуващите и това дали те
са „лоялни”, тоест дали остават в страната повторно. Удовлетвореността от ту-
ристическата услуга се отчита като не достатъчно висока. Понятията „устойчи-
вост”, „устойчиво развитие” и „устойчив туризъм” отсъстват във всички тези
части на стратегията.
Анализ на секция „Имидж на България. Пазарни бариери” от Страте-
гията за устойчиво развитие на туризма в България
В секцията, носеща почти същото име като предходна такава, се повтаря
анализа на имиджа на страната, със същите основни умозаключения. Понятия-
та „устойчивост”, „устойчиво развитие” и „устойчив туризъм” отсъстват.

142
 Анализ на секция „Развитие на специализирани форми на туризъм.
Продукти с потенциал” от Стратегията за устойчиво развитие на туризма в
България
Впечатление в тази секция прави терминът „маркетингова ракета носи-
тел”, за каквато експертната мощ на туризма предлага да бъдат ползвани мор-
ския и културния туризъм. Подробен анализ могат да направят ракетните инже-
нери и специалистите по маркетинг. Понятията „устойчивост”, „устойчиво раз-
витие” и „устойчив туризъм” не присъстват.
Анализ на секция „Профил на българския турист” от Стратегията за
устойчиво развитие на туризма в България
Секцията изнася статистически данни за българския турист. Понятията
„устойчивост”, „устойчиво развитие” и „устойчив туризъм” не се срещат.
След 33 страници въведение, в което термини като „устойчивото разви-
тие”, „разумна употреба на ресурсите”, „природо-съобразният туризъм”, „нега-
тивни външни ефекти” и прочие не се споменават, следват 60 страници анализ
на всеки голям вид туристическа дестинация в България и нейната конкурен-
тоспособност. В някои от идентифицираните проблеми на секторите се прок-
радват нотки на загриженост за устойчивото развитие, които ще бъдат разгле-
дани по-долу.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Морски туризъм”, от Стра-
тегията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията идентифицира ресурсите на българското черноморие, включи-
телно плажове, хотели, голф игрища и прочие. Включена е и статистика за ту-
ристическото потребление през 2013 година и неговото движение спрямо пред-
ходни години, както и информация за това кои са основните пазари. Всеки един
от тях е анализиран по отделно. Създаден е и профил на туриста. Единствено в
частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни - Strengths, слабите стра-
ни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и заплахите - Threats) се говори
за слабостите на този вид туризъм.
Спомената е липсата на адекватна инфраструктура. Тя не е анализирана
в самата стратегия, но както вече се спомена в тази работа, това е пример за
негативна „екстерналност” или външен ефект. Заради големия поток се образу-
ват задръствания, колите хабят гориво, има шумово замърсяване, както и по-
вече замърсяване, причинено от изгорените газове на чакащите автомобили.

143
Споменато е и че презастрояването е проблем, но не в екологичен аспект, а
защото отблъсква западните туристи. Според научните разработки и според ин-
дикаторите на ETIS12, презастрояването e сериозен екологичен проблем в край-
брежните и защитени зони със силно негативно влияние върху околната среда.
Коментар на този аспект на темата липсва.
В стратегическите цели на сектор „морски туризъм” липсват термините
„устойчиво развитие”, „устойчив туризъм” и всичко, свързано с тях. Секцията
„проблеми“ преповтаря казаното в SWOT анализа за инфраструктурата и пре-
застрояването, а частта „мерки” предлага да се извършва усилен контрол на
спазването на Закона за устройство на територията и на Закона за устройство-
то на черноморското крайбрежие. Възниква въпросът какви са степените на
контрол и прилагане на закона в България, кой ги е дефинирал и кой ги е рам-
кирал? Преди някой да напише тази препоръка в стратегията за устойчив тури-
зъм, „отслабен” контрол ли е имало? Кой, защо и как го е отслабил и кой, защо
и как ще го усили?
Предложена мярка е и изглаждането и реконструкцията на пречиствател-
ни станции и канализация, което е 100% необходимо и целесъобразно. Не се
споменава строежът на инфраструктура, който от гледна точка както на конку-
рентно способността, така и на устойчивото развитие, е необходим.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Зимен/ски туризъм”, от
Стратегията за устойчиво развитие на туризма в България
И тази секция започва с обобщен коментар на ресурсите в българския
планински, зимен и ски туризъм, броя курорти, писти, лифтове и съоръжения,
хотели. Включена е и статистика за туристическото потребление през 2013 г. и
неговото движение спрямо предходни години, както и информация за основни-
те пазари. Всеки един от тях е анализиран по отделно. Създаден е и профил на
туриста. Единствено в частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни -
Strengths, слабите страни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и запла-
хите - Threats) се говори за слабостите на този вид туризъм.
Една от слабостите е дефинирана прозорливо като противоречие между
туристическата и инженерната инфраструктура. Тоест пътищата, летищата, ка-

12
Европейска Комисия. (2016). The European Tourism Indicator System Toolkit. Брюксел: Европейска
комисия.

144
нализацията и пр. не са проектиране, за да обслужват голям поток към планин-
ските курорти. Ски туристите следва да пътуват дълги километри до своите хо-
тели, капацитетът на които е малък заради конюнктурата на инфраструктура,
канализация, работна ръка. Генерира се трафик, задръстване, шумово замър-
сяване, изгорели газове. За разлика от морето, където летищата и инженерната
инфраструктура са близо, но са пренаселени, тук проблемът идва от дистанци-
ите. Крайният резултат обаче е подобен.
Като слабост е отчетено и наличието на писти в защитени зони, които
разбира се влияят крайно отрицателно на околната среда.
В приоритетите на стратегията за планински туризъм се говори за прив-
личане на инвестиции с цел изграждане на инфраструктура, което е напълно
целесъобразно и необходимо.
В проблемите е отбелязана възможността планинските курорти да бъдат
презастроени.
В предложените мерки се говори за ограничаване на регламентираното
строителство и по-строг контрол, осигуряване на средства за развитието на
инфраструктура. Тези мерки са целесъобразни за устойчивото развитие на пла-
нинския туризъм. Все пак, в заключение, изглежда, че и тази секция е писана
като част от стратегия за конкурентно способност, а не за устойчиво развитие.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Здравен (балнео, спа и
уелнес) туризъм”, от Стратегията за устойчиво развитие на туризма в
България
И тази секция започва с обобщен коментар на ресурсите в здравния ту-
ризъм, минерални води и съхранена природа. Може би е парадоксално съхра-
нената природа да се изтъква като сериозно конкурентно предимство докато
самата туристическа дейност еродира тази природа, а стратегията на страната
за развитие на устойчив туризъм не включва обстоен анализ на това как упот-
ребата на природни ресурси да се оптимизира.
Секцията съдържа обстоен анализ на природните ресурси и дори на сис-
темата на здравеопазване в страната. Има статистика за туристическото пот-
ребление през 2013 година и неговото движение спрямо предходни години.
Създаден е и профил на туриста. В частта „SWOT анализ” (или анализ на сил-
ните страни – Strengths, слабите страни – Weaknesses, възможностите – Oppor-
tunities и заплахите - Threats) не се говори за никакви проблеми на устойчивост-

145
та на този вид туризъм, въпреки че той зависи пряко от състоянието на околна-
та среда.
Като приоритет се казва, че следва да се създаде национална програма
за развитието на този вид туризъм. Ако тази програма вземе в предвид фактора
устойчивост, за което няма никакви индикации, е възможно те да бъдат анали-
зирани. Като мярка е посочено, че следва да бъдат опазвани природните ре-
сурси и да се провежда екологична политика за здрава среда. Липсват детайли
как да бъде постигнато това общо-дефинирано задание.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Културен туризъм”, от
Стратегията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията започва с обобщен коментар на ресурсите в културния тури-
зъм, културното и историческото богатство на страната. Има статистика за ту-
ристическото потребление през 2013 г. и неговото движение спрямо предходни
години. Създаден е и профил на туриста.
В частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни – Strengths, сла-
бите страни – Weaknesses, възможностите – Opportunities и заплахите – Thre-
ats) като слабост са споменати „пътища и трафик”. Стратегическите цели
включват „запазване и подобряване” на културните ценности, както и изгражда-
не на инфраструктура. „Запазването и подобряването“ може да бъде счетено за
приоритет в ареала на устойчивия туризъм, тъй като цели да се противопоста-
ви на разрушителното действие на човешкия фактор върху туристическите
обекти и да ги запази за бъдещето. Нуждата от инфраструктура и как ненали-
чието й води до негативни външни ефекти вече беше пространно коментирано
в анализа на предходните видове туризъм.
Като мерки за запазването на туристическите обекти са вписани пълно
картографиране, както и Предприемане на адекватни и своевременни мерки за
съхранение, поддържане и експониране на обектите. Това е напълно целесъоб-
разно и необходимо за устойчивото развитие на културния туризъм. Все пак то
също е пречупено през призмата на конкурентно способността.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Екотуризъм”, от Страте-
гията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията започва с обобщен коментар на ресурсите в природния или
екотуризъм, природните богатства на страната. Има статистика за туристичес-

146
кото потребление и неговото движение в годините. Създаден е и профил на ту-
риста, както българският така и чуждестранният.
В частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни – Strengths, сла-
бите страни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и заплахите - Threats)
като слабост е спомената „инфраструктурата”. Стратегическите цели включват
„запазване и подобряване” на природните туристически ресурси. „Запазването
и подобряването” може да бъде счетено за приоритет в ареала на устойчивия
туризъм, тъй като цели да се противопостави на разрушителното действие на
човешкия фактор върху туристическите обекти и да ги запази за бъдещето.
Нуждата от инфраструктура и как неналичието й води до негативни външни
ефекти вече беше коментирано в анализа на предходните видове туризъм.
В мерките за пръв път (в целия стратегически документ) се говори за
енергийна ефективност в сектора. Би било отлично тя да бъде приоритет в ус-
тойчивото развитие на всички сфери на туризма, не само на екотуризма. Енер-
гийната ефективност означава съхранение на енергия. Голяма част от енергия-
та в България идва от невъзобновяеми източници – въглища. Известно е, че
отоплението с дърва и въглища води до монументално замърсяване. В добавка
на това, енергията от невъзобновяеми източници значи безвъзвратно изгубени
природни ресурси. В интерес на устойчивостта е употребата на тази енергия да
се минимализира чрез повишаване на енергийната ефективност. Тази мярка е
целесъобразна и следва да бъде препоръчана във всички останали видове ту-
ризъм.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Селски туризъм”, от Стра-
тегията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията започва с обобщен коментар на ресурсите в селския туризъм,
съхранения бит на страната. Има статистика за туристическото потребление и
неговото движение в годините. Създаден е и профил на туриста.
В частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни - Strengths, сла-
бите страни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и заплахите - Threats)
като слабост е спомената „инфраструктурата”. Тук е добавен и нюансът на хи-
гиенно-битовата такава, която е неподдържана.
Стратегическите цели не предлагат решение на този проблем и не гово-
рят за нищо, свързано с устойчивост. В мерките също не се говори по темата,
дори в контекста на нужното подновяване на инфраструктурата.

147
 Анализ на секцията, посветена на сектор „Винен/ено и гурме тури-
зъм”, от Стратегията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията започва с обобщен коментар на ресурсите в българския винен
пазар. Има статистика за туристическото потребление и неговото движение в
годините. Създаден е и профил на туриста.
В частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни - Strengths, сла-
бите страни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и заплахите - Threats)
не е споменато нищо, свързано с устойчивото развитие и неговите измерения.
В стратегическите цели и мерките също не се говори по темата, дори в контекс-
та на нужното подновяване на инфраструктурата. В този контекст следва да
бъде отбелязано, че винопроизводството и съпътстващата го дейност не оказ-
ва осезаемо негативно влияние върху природата и околната среда в контекста
на устойчивото развитие.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Голф туризъм”, от Стра-
тегията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията започва с обобщен коментар на ресурсите в българския голф
пазар, включително статистика за съществуващите игрища и статистика за пот-
реблението в сектора, неговото движение в годините, броят регистрирани игра-
чи. Създаден е и профил на туриста.
В частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни - Strengths, сла-
бите страни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и заплахите - Threats)
като слабост е спомената инфраструктурата. В стратегическите цели и мерките
не се говори по темата за устойчивост. В този контекст следва да бъде отбеля-
зано, че голф туризмът и съпътстващата го дейност не оказва осезаемо нега-
тивно влияние върху природата и околната среда в контекста на устойчивото
развитие. Въпреки че България не страда от недостиг на вода, голфът разход-
ва огромни водни ресурси и държавата може да помисли за стимулиране на
бизнеса към по-ниски разходни норми. Това не е отбелязано в стратегията, а е
нужно.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Фестивален туризъм”, от
Стратегията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията започва с обобщен коментар на ресурсите на България във
фестивалния туризъм. Има данни за туристическото потребление и неговото
движение в годините. Създаден е и профил на туриста.

148
 В частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни - Strengths, сла-
бите страни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и заплахите - Threats)
като слабост е спомената инфраструктурата. В стратегическите цели и мерките
не се говори по темата за устойчивост. В този контекст следва да бъде отбеля-
зано, че този вид туризъм не оказва осезаемо негативно влияние върху приро-
дата и околната среда в контекста на устойчивото развитие.
Анализ на секцията, посветена на сектор „Ловен туризъм”, от Стра-
тегията за устойчиво развитие на туризма в България
Секцията започва с обобщен коментар на ресурсите на България в лов-
ния туризъм. Обстойно са разгледани различните ловно-стопански области.
Има данни за тенденциите в потреблението.
В частта „SWOT анализ” (или анализ на силните страни - Strengths, сла-
бите страни - Weaknesses, възможностите - Opportunities и заплахите - Threats)
не е споменато нищо, свързано с устойчивото развитие и неговите измерения.
В стратегическите цели и мерките не се говори по темата за устойчивост. В то-
зи контекст следва да бъде отбелязано, че този вид туризъм не оказва осезае-
мо негативно влияние върху природата и околната среда в контекста на устой-
чивото развитие, доколкото е изпълнено условието, че се ловува законно, не се
посяга към защитени видове и не се нарушава биоразнообразието, за което
вече има приложени политики.
Анализ на секция „Инфраструктура” от Стратегията за устойчиво
развитие на туризма в България
След като инфраструктурата е сред най-често споменаваните слабости
във всички сектори на туризма, на нея е посветена секция, в която е описано
състоянието на транспорта в страната. Предложените мерки включват изграж-
дане на пътни връзки и модернизация на жп транспорта, чието влияние над ту-
ризма беше вече описано. Секцията съдържа и кратко описание на битовата
инфраструктура, градската и околна среда, които по същество не казват нищо
ново и нищо, свързано с темата за устойчивото развитие.
Анализ на секция „Човешки ресурси” от Стратегията за устойчиво
развитие на туризма в България
Очевидно след частта на стратегията, посветена на всеки вид туризъм,
идва ред на секции, посветени на основните предизвикателства пред сектора.
Това, че се говори за качество на обслужването и човешките ресурси, отново

149
показва, че стратегията е по-скоро ориентирана към „конкурентно способност”,
отколкото към устойчиво развитие. Ясно е, че сферата човешки ресурси няма
нищо общо с устойчивото развитие и неговите измерения.
Анализ на секция „Институционална рамка” от Стратегията за ус-
тойчиво развитие на туризма в България
В края на стратегията е посочено и кои институции ще се грижат за ней-
ното изпълнение. Поименно не са споменати нито Министерството на околната
среда и водите, нито това на регионалното развитие и благоустройството. Това
отново показва, че фокусът на тази стратегия за устойчиво развитие на туризма
не е в устойчивото развитие. В ангажиментите на държавата също не се чете
трайно желание да бъде осигурено развитие на сектора, което да използва
природните ресурси без да ощетява бъдещите поколения.
Анализ на секция „SWOT-анализ на България като туристическа де-
стинация”, включена в Стратегията за устойчиво развитие на туризма в
България
В самия край на стратегическия документ, след поетите ангажименти и
институционална рамка, следва общ SWOT анализ на туризма, който преповта-
ря елементите на анализа в секторите. Защо тази секция е в края на стратегия-
та остава загадка за анализа. В нея са отбелязани инфраструктурните предиз-
викателства пред България, презастрояването, липсата на устройствени пла-
нове и прочие.
Анализ на секции „Изпълнение” и „Мониторинг” от Стратегията за
устойчиво развитие на туризма в България
Във финалните секции на документа за пръв път е споменато, че обезпе-
чаването на мерките и целите на стратегия следва да бъде от оперативни
програми на ЕС: ОП „Региони в растеж 2014-2020 г.”, Приоритетна ос 5 „Регио-
нален туризъм” към Министерство на регионалното развитие; ОП „Иновации и
конкурентоспособност 2014-2020” към Министерство на икономиката и енерге-
тиката; ОП „Развитие на човешките ресурси 2014-2020” към Министерство на
труда и социалната политика; ОП „Транспорт 2014-2020” към Министерство на
транспорта; ОП „Околна среда 2014-2020” към Министерство на околната среда
и водите; Програма за развитие на селските райони 2014- 2020 г. към Минис-
терство на земеделието и храните; ОП „Добро управление 2014-2020” към МС;
ОП „Наука и образование за интелигентен растеж 2014-2020” към Министерство

150
на образованието; Програма за морското дело и рибарството 2014-2020; Прог-
рами за Европейско териториално сътрудничество 2014 -2020 и националните
фондове от инвестиционна програма на Правителството „Растеж и устойчиво
развитие на регионите”. Проучване на реалните проекти, които са реализирани
по приоритетите на програма, и на ефекта от тези проекти определено е тема
на бъдеща работа.
Заключение – адекватност на стратегията – и бъдещи теми на нау-
чен интерес
Политиките в туризма са тема в развитие в световен мащаб, както от на-
учна, така и от практическа гледна точка. Спецификата на този сектор, както и
фактът, че туристическите атракции са съградени от природата и човешката
културна дейност, а доставчиците на туристически услуги печелят от това, оп-
ределят нуждата от политика и регулации. Оставен без намеса, частният сек-
тор генерира отрицателни външни ефекти, чийто магнитуд следва да бъде не-
утрализиран и дори напротив – чрез ефективна политика за устойчиво развитие
и употреба на ресурсите да се направи така, че туризмът да създава икономи-
ческа стойност без да отнема такава на идните поколения.
В следствие на научната работа, и ООН и Европейската Комисия разра-
ботват политики в сферата на устойчивото развитие на туризма. Ключови за
България са критериите от Европейската система за туристически индикатори.
В стратегическия документ, който следва да управлява работата на страната по
темата в идните 16 години обаче, темата за устойчиво развитие е неглижирана.
Нашата стратегия за устойчиво развитие всъщност е стратегия за конкурентно
способност. Спорадично са дадени идеи за устойчиви практики, но дълбок ана-
лиз на темата липсва. В това отношение страната ни е далеч от международ-
ните стандарти.
В заключение следва да бъде споменато, че не само Стратегията за ус-
тойчиво развитие на туризма определя дали ще има такова. Работата и поли-
тиките на ресорни министерства като МОСВ и МРРБ също следва да бъде ана-
лизирана. И тъй като написаната стратегия е едно, а реалните дейности съвсем
друго, в бъдещо проучване следва да се разгледат всички проекти по горепосо-
чените оперативни и национални програми и резултатите от тях. Амбицията ми
е чрез тази работа да имаме пълно описание на туристическата политика (и до

151
каква степен липсва такава) в България, както и как това може да бъде проме-
нено.

Цитирани източници
International Council on Local Environmental Initiatives. (1999). SUSTAINABLE TOURISM: A LOCAL
AUTHORITY PERSPECTIVE, Background Paper No. 3. UN General Assembly, Department of
Economic and Social Affairs, Commission on Sustainable Development, (стр. 1-13). New York.
Бътлър, Р. У. (1991). Tourism, Environment, and Sustainable Development. Environmental Conservation, 201-
209.
Донела Медоус, Д. М. (1972). Limits to Growth. Ню Йорк: Universe Books.
Европейска Комисия. (2010). Европа — водеща световна туристическа дестинация — нова политическа
рамка. Брюксел: COM(2010) 352 окончателен.
Европейска Комисия. (2016). The European Tourism Indicator System Toolkit. Брюксел: Европейска
комисия.
Илиева, Ц. (10 10 2018 r.). Същност на външен ефект. Позитивен и негативен външен ефект. Извлечено
от dokumentite.com: http://www.referati.org/pozitiven-i-negativen-vynshen-efekt-programno-
biudjetirane/32739/ref/p3
Министерство на икономиката и енергетиката. (2014). Стратегия за устойчиво развитие на туризма,
хоризонт 2030. София: МС.
Организация на обединените нации. (8 10 2018 r.). Sustainable Development Goals. Извлечено от
Sustainable Development Goals: https://sustainabledevelopment.un.org/sdgs
Рита Каннас, Н. Т. (2013). STRATEGIES AND TOOLS FOR SUSTAINABLE TOURISM DESTINATION
MANAGEMENT: APPLYING THE EUROPEAN TOURISM INDICATOR SYSTEM IN MALTA.
INTERNATIONAL CONFERENCE ON TORISM (ICOT 2013) Trends, Impacts and Policies on
Sustainable Tourism Development (стр. 119-133). Limassol, Cyprus: International Association for
Tourism Policy.
Саец, Е. (н.д.). Externalities: Problems and Solutions. Бъркли: UC Berkeley.
Шуберт, С. Ф. (2009). Coping with Externalities in Tourism - A Dynamic Optimal Taxation Approach.
Болсано: Free University of Bozen-Bolzano.
ЮНЕСКО. (9 10 2018 r.). Sustainable Tourism Development in UNESCO. Извлечено от UNESCO:
http://portal.unesco.org/en/files/45338/12417872579Introduction_Sustainable_Tourism.pdf/Introductio
n_Sustainable_Tourism.pdf

152
 Н А Ш И Т Е А В Т О Р И:

Валери Иванчев: Доктор по философия.

Ваня Маникатева: родена и израснала в Благоевград. В момента е втора го-

дина докторант „Икономика и управление на туризма” в Югозападен универси-
тет „Неофит Рилски” – Благоевград. Темата на нейния дисертационен труд е
„Туристическа политика и регулации за устойчиво развитие”. Висшето си обра-
зование завършва в Югозападен университет „Неофит Рилски” – бакалавър
„Туризъм” и магистър „Международен туризъм”. Средното си образование за-
вършва в Езикова гимназия „Академик Людмил Стоянов” – Благоевград, с нем-
ски и английски език.

Георги Найденов: професор, доктор на социологическите науки, преподавател

в УНСС. Чете курсове по Класически и модерни социологически теории, Теория
и история на цивилизациите, Рискове и социални трансформации. Има над 200
публикации в различни научни и публицистични издания у нас и в чужбина, от
които 12 монографии. Основните му трудове са в областта на икономическата
социология, социология на политиката, макроикономика, публична администра-
ция, социология на социалните трансформации, история и социология на идео-
логиите и други. Два мандата е член на специализирания съвет по социология,
на различни факултетни и научни съвети.

Иван Петрински: Завършва история със специализация по средновеков-

на археология в Софийския университет „Климент Охридски”. Владее руски и
френски език, ползва старобългарски, старогръцки, латински и повечето сла-
вянски езици. Главен уредник в Националния исторически музей, където работи
от 1987 г. Ръководител е на археологически разкопки на о. Свети Иван в Бур-
гаския залив, с. Изворско (Варненско), с. Надарево (Търговищко), Битоля (Репу-
блика Северна Македония), Якоруда и с. Илинденци (Благоевградско), както и
на археологически обходи по Горна и Средна Места и по Средна Струма.
Автор е на две книги по българска средновековна история и археология,
на над 30 научни студии и статии и на над 900 статии в масови издания. В про-
дължение на 11 години списва седмична страница за история и археология във
в. „Сега”. Автор е на сценарии за научно-популярни филми.

Максим Мизов: професор, доктор на социологическите науки, доктор по фило-

софия. Изследва проблеми в сферата на антропологията, eтиката, етнологията,
по-литологията, религиологията и социологията. Бил е директор е на Център за
ис-торически и политологически изследвания и научен секретар на Национален
политически институт. Сега е директор на Български антифашистки научен инс-
титут. Автор на 57 монографии, 10 от които в съавторство, както и на повече от
400 брошури, студии и статии в научно-теоретически сборници и списания.
Съставител, отговорен или научен редактор на 41 тематични колективни моно-
графии и сборника, посветени на актуални теоретически и практически пробле-
ми. Главен редактор на електронно списание „Политически хоризонти”, а също
член на редколегиите на списания „Ново време” и „Етически изследвания”. Лау-

153
реат на Димитровска (2003 г.) и на първата Благоевска (2017 г.) награди – заед-
но с творчески колективи. Президент на Фондация „Човещина”.

154
 Списание

Политически хоризонти

Главен редактор

Максим Мизов

Отговорен редактор:

Александър Димитров

Редколегия:

Александър Димитров

Лиляна Канева

Максим Мизов

София,

Брой № 2, април, 2020

ISSN: 2534 – 966Х

155